Вълчето братство

Мишите гласове

На път към замък Силвареста, в последния ден на Хостенфест, деня на голямото празненство, крал Габорн Вал Ордън дръпна юздите на коня си и се загледа нагоре по пътя към Дъркински хълмове.

Тук, на три мили от града, дърветата на Дънуд бяха разчистени от пътя. Слънцето тъкмо беше изгряло и мяташе лъчи сребриста светлина над хълмовете на изток, а сенките на голите дъбове скриваха пътя напред.

Но в открилото се на завоя петънце от утринното слънце Габорн зърна три заека. Единият, изглежда, пазеше, защото надничаше с щръкнали уши над пътя, а друг скубеше от сладката златиста комунига в крайпътната ивица. Третият само подскачаше глупаво и душеше нападалите кафяви и златни листа.

Въпреки че зайците бяха на повече от сто разкрача, за Габорн сцената изглеждаше свръхестествено ярка. След като през последните три дни бе стоял в подземния мрак, сетивата му сякаш се бяха изострили. Светлината му се струваше по-ярка от всякога, птичата песен в ранното утро идваше по-ясно до ушите му. Дори начинът, по който утринните ветрове се носеха от хълмовете и лудуваха пред лицето му, бе нов и различен.

— Почакай — прошепна Габорн на чародея Бинесман, пресегна се зад гърба си и развърза лъка и колчана от седлото. С един предупредителен поглед подкани своя Дни, мършавия схолар, който го следваше неотлъчно от детството му, да остане назад.

Тримата бяха сами по пътя. Сър Боренсон ги следваше на известно разстояние, понесъл своя трофей от лова на Хостенфест, но Габорн бързаше да се прибере у дома при своята невяста.

Бинесман се намръщи.

— Заек ли, ваша милост? Вие сте Земния крал. Какво ще кажат хората?

— Шшшт — прошепна му Габорн, бръкна в колчана, извади последната си стрела, но се поколеба. Бинесман беше прав. Габорн беше Земния крал и изглеждаше по-редно да свали някой добър глиган. Сър Боренсон беше убил цяла хала магесница и влачеше главата й към града.

От две хиляди години хората на Роуфхейвън бяха очаквали пришествието на Земен крал. Всяка година седмият ден на Хостенфест, последният ден на празненствата, денят на големия пир, служеше да напомни за обещанието на Земния крал, който ще благослови своя народ с всички „плодове на леса и полето“.

Предната седмица Духът на земята бе короновал Габорн и му бе възложил да спаси семе от човечеството в тъмните времена, които идат.

Габорн беше водил дълга и люта битка през последните три дни и главата на халата принадлежеше толкова на него и Бинесман, колкото и на сър Боренсон.

И все пак, ако Габорн донесеше за големия пир само един заек, глупците и кукловодите щяха да го осмеят.

Мисълта за насмешките на глупците го стегна и той скочи леко от гърба на коня и му прошепна: „Стой“ в ухото. Конят беше подсилен, имаше руни на ум, жигосани по шията. Животното го изгледа разбиращо, съвсем смълчано, а Габорн опря лъка в земята, огъна го и закачи тетивата.

След това огледа грижливо сивите пера на стрелата и се запромъква напред, снишил се зад храстите покрай пътя. Под тях растеше висока дива теменуга с тъмнопурпурни цветове.

Заобиколеше ли на завоя, зайците щяха да са напълно огрени от слънцето. Стига да останеше в сенките, едва ли щяха да го видят; стига да не вдигнеше шум нямаше да го чуят; и понеже вятърът духаше в лицето му, нямаше и да го надушат.

Габорн погледна през рамо и се увери, че неговият Дни и Бинесман са останали на конете си.

Започна да се прокрадва напред.

Но изпитваше нервност, по-голяма от обичайните ловни тръпки. Изпитваше някакво мрачно предчувствие. Между многото новооткрити сили, с които го беше дарила Земята, Габорн можеше да долавя опасността, дебнеща хората, които беше „избрал“.

Само преди седмица беше усетил как смъртта се прокрадва към баща му, но не можеше да я спре. Предната нощ обаче същото това обсебващо чувство му бе помогнало да избегне погрома, когато халите им устроиха засада в Долния свят.

Сега усещаше опасност, но някак смътно, отдалечено. Дебнеше го смърт, също толкова сигурно, колкото той самият дебнеше зайците.

Единственият недостатък на тази новооткрита сила бе в това, че не можеше да различи източника на опасността. Можеше да е всичко: някой побъркан васал или пък скрил се в храстите глиган.

Но Габорн подозираше, че е Радж Атън, Вълчия господар на Индопал, човекът, който беше убил баща му.

Ездачи на подсилени коне бяха донесли от Мистария вестта, че в родината на Габорн войските на Радж Атън са взели с хитрост три замъка точно преди Хостенфест.

Неговият роднина херцог Палдейн беше свикал войски, за да се справи с проблема. Палдейн беше стар владетел, майстор стратег с няколко дара на ум. Бащата на Габорн бе разчитал на него безрезервно и често го беше изпращал на кампании, за да залови престъпници или да усмири непокорни васали. Заради успехите му, някои го наричаха „Ловеца“, а други — „Хрътката“. В цял Роуфхейвън се бояха от него. Ако някой можеше да се сравни по ум с Радж Атън, то това беше Палдейн. И разбира се, Радж Атън не можеше да насочи войските си на север и да рискува да срещне духовете на Дънуд.

И все пак Габорн беше сигурен, че надвисва опасност. Той застъпва предпазливо по засъхналата кал, тихо като призрак.

Но когато стигна завоя, зайците ги нямаше. Той долови шумолене край пътя, но бяха само мишки, щъкащи под сухата шума.

Остана за миг неподвижен, зачуден какво става. „Ех, Земя — обърна се той мислено към Силата, на която служеше. — Не може ли поне някой елен да ми пратиш от гората?“

Но никакъв глас не му отвърна. Както винаги.

След няколко мига Бинесман и Дни дойдоха по пътя в тръс. Дни държеше юздите на коня на Габорн.

— Зайците днес са боязливи, изглежда — каза Бинесман. И лукаво се подсмихна, сякаш доволен. Утринната светлина подчертаваше бръчките по лицето на чародея и открояваше ръждивите петна по халата му. Преди седмица Бинесман беше отдал част от живота си, за да призове вайлд — крепко в земните си сили създание. Дотогава косата на Бинесман беше кафява, а халатът му — със зеления цвят на летен лист. Сега халатът беше сменил цвета си, а на Габорн му се струваше, че само за няколко дни чародеят се е състарил с десетилетия. Още по-лошото беше, че вайлдът, който се бе опитал да призове от земното лоно, беше изчезнал.

— Да, боязливи са — измърмори с подозрение Габорн. Като Земен пазител Бинесман се стремеше да служи вярно на земята и твърдеше, че го е грижа толкова за мишките и змиите, колкото и за човечеството. Габорн се зачуди дали чародеят не е предупредил зайците с някакво свое заклинание, или просто с едно махване на ръката. — Повече от боязливи, бих казал. — Метна се отново на седлото, но задържа лъка си опънат и стрелата на тетивата. Вече бяха близо до града, но все още можеше да види някой елен край пътя, някой грамаден стар самец с рога колкото две разперени ръце, слязъл от планините да похрупа сладки ябълки от градината на някой фермер, преди да умре.

Хвърли поглед към Бинесман. На устните му все още беше изписана тайнствена усмивка, но трудно можеше да се разбере дали е лукава, или тревожна.

— Радваш се, че изтървах зайците, нали? — подхвърли Габорн.

— Нямаше да сте доволен с тях, милорд — каза Бинесман. — Баща ми беше ханджия. Той често казваше: „Човек, който го човърка отвътре, никога не е доволен.“

— Тоест?

— Избирайте си плячката, милорд — отвърна Бинесман. — Щом сте тръгнали на лов за хали, глупаво е да тичате подир зайци. Кучетата си нямаше да пуснете по тях. Вие също не бива да го правите.

— Аха — каза Габорн, зачуден дали чародеят няма предвид нещо повече от това, което казва.

— Освен това халите се оказаха доста по-трудни за надвиване, отколкото предполагахме.

Габорн с горчивина осъзна колко прав е Бинесман. Въпреки съчетаните сили на двамата, в боя с халите бяха загинали четиридесет и един храбри рицари. Освен Габорн, Бинесман и сър Боренсон, едва деветима други се бяха измъкнали живи от руините. Битката беше тежка. Сега деветимата бяха отзад с Боренсон и влачеха главата на халата магесница към града.

Габорн смени темата.

— Не знаех, че магьосниците имат бащи — заяде се той. — Разкажи ми повече за твоя.

— Отдавна беше — каза Бинесман. — Не го помня много. Всъщност май вече ви казах всичко, което си спомням за него.

— Разбира се, че помниш повече от това — сгълча го Габорн. — Колкото повече зная за теб, толкова повече ще вярвам на всичко, което ми кажеш. — Не знаеше колко стотици години бе живял чародеят, но беше сигурен, че е запомнил и други истории.

— Прав сте, милорд — рече Бинесман. — Нямам баща. Като всички Земни пазители, роден съм от Земята. Бях само едно същество, изваяно от някого от кал, докато не си оформих тази плът сам, по своя воля. — Бинесман повдигна загадъчно едната си вежда.

Габорн изгледа чародея и макар и само за миг, го обзе натрапчивото подозрение, че Бинесман говори по-искрено, отколкото се прави.

Но мигът бързо отмина и Габорн се разсмя.

— Голям лъжец си! Заклевам се, че ти си изобретил лъжите!

Бинесман на свой ред се засмя.

— Вярно, това умение е чудесно, но не съм го изобретил аз. Само гледам да го усъвършенствам.

В този момент по пътя от юг се чу конски тропот. Конят беше бърз, с три или четири дара на метаболизъм, бял, и проблясваше на слънчевата светлина между сенките на дърветата. Ездачът носеше ливреята на Мистария с образа на зеления мъж на синьо поле.

Габорн дръпна юздите и зачака. Беше доловил опасност. Сега се страхуваше от новините, които му носеше куриерът.

Вестоносецът яздеше бързо, без да забавя, докато Габорн не вдигна ръка и не му извика. Чак тогава ездачът го позна, тъй като кралят беше облечен в прост сив халат, изпоцапан от пътя.

— Ваше величество! — викна вестоносецът.

Бръкна в кожената кесия на кръста си и извади малък свитък. На червения восък личеше печатът на Палдейн.

Габорн отвори свитъка. Зачете и сърцето му се сви.

— Радж Атън е навлязъл на юг в Мистария — каза той на Бинесман. — Сринал е замъците Горлейн, Аравел и Тол Римън. Станало е призори, преди два дни. Палдейн пише, че неговите хора и неколцина свободни рицари са го накарали да плати скъпо. Стрелците им устроили засада на войските на Радж Атън. Казва, че човек може да мине от село Глиганска глава до рида при Гоуърс по труповете им.

Но не посмя да преразкаже по-страшната част от донесението. Бележките на Палдейн бяха изключително подробни и точни, посочваха точния вид и брой на понесените от врага щети: 36 909 мъже, повечето от които обикновени бойци от Флийдс. Беше отбелязал също броя на изразходваните стрели (702 000), убити защитници (1 274), ранените (4 951), убитите коне (3 207) и бройките пленени брони, злато и коне. След това описваше съвсем подробно придвижванията на вражеските части и сегашното местоположение на бойците си. Подкрепленията на Радж Атън се събираха към Карис от замъците Крайдън, Фелс и Тол Дур. Палдейн укрепваше Карис, убеден, че Радж Атън ще се опита да завладее могъщата крепост, вместо да я разруши.

Габорн дочете донесението и отчаяно поклати глава. Радж Атън вършеше диващини. Палдейн му беше платил скъпо. Вестта го възмути.

Последните думи на Палдейн гласяха:

Габорн нави свитъка и го прибра в джоба си. „Влудяващо е — помисли той. — Да седя тук, на хиляда мили от дома, и да научавам как загиват хората ми дни след като е станало.“

Почти нищо не можеше да направи, за да спре Радж Атън. Но поне новините можеше да получава по-бързо…

Хвърли поглед към вестоносеца — момък с къдрава кафява коса и ясни сини очи. Беше го виждал много пъти в двора. Вгледа се в очите на младежа, а с помощта на Земния взор проникна и през тях, чак до сърцето му. Куриерът беше горд, гордееше се с поста си и с бързата си езда. Беше смел, готов да рискува живота си в служба на своя владетел. Десетина слугинчета из хановете в Мистария си мислеха, че ги обича, защото ги е пощипнал добре и ги е нацелувал още по-добре, но самият той се разкъсваше между любовта на две жени с твърде различни характери.

Габорн нямаше особено добро мнение за младежа, но и не виждаше причини да не го Избере. Трябваха му хора като този, бързи вестоносци, на които да може да разчита. Затова вдигна лявата си ръка, взря се в очите на момъка и прошепна:

— Избирам те за Земята. Сега си отдъхни, но още днес тръгни обратно за Карис. В момента имам там Избран вестоносец. Ако усетя опасност и за двама ви, ще знам, че Радж Атън се кани да нападне града. Чуеш ли в ума си да те предупреждава моят глас, подчини му се.

— Не смея да си отдъхвам, ваше величество — заяви вестоносецът, — докато Карис е в опасност.

И момъкът обърна коня си на юг. След няколко мига вече го нямаше и само прахта, вдигаща се по пътя, показваше, че изобщо е стигал до Хиърдън.

С натежало сърце Габорн се замисли какво да направи. Трябваше на всяка цена бързо да уведоми лордовете си в Хиърдън за тази обезпокоителна новина.

Продължиха под лъчите на ранното утро и Габорн изведнъж изпита неустоим порив да се отдалечи. Пришпори коня и се понесе вихрено под дърветата край пътя. Конят на Бинесман без усилие продължи редом с него, а Дните му закрета далече зад тях на бялото си муле. Най-сетне се озоваха на билото на един хълм, от който им се откри пълна гледка към замък Силвареста.

Габорн дръпна юздите. Двамата с чародея спряха и зяпнаха в почуда.

Замък Силвареста бе разположен на един малък хълм при завоя на река Вий — с високи стени и издигащи се като планински зъбери кули. Около хълма се беше проснал укрепеният с крепостна стена град. Извън градските стени трябваше да се виждат само селски околности — пусти ливади с купи сено тук-там, овощни градини и селски къщи и плевни.

Но през последната седмица, след като се пръсна мълвата за пришествието на Земен крал, бяха започнали да се събират благородници и селяци от цял Хиърдън — и дори от други кралства отвъд Хиърдън. Габорн бе предчувствал какво ще стане. Полята пред замък Силвареста бяха изпепелени от Радж Атън, но вече се бяха струпали толкова много селяни, че цялата околност на укрепения град Силвареста бе покрита с шатри и павилиони. Не всички от тези временни подслони бяха на селяни; много от шатрите принадлежаха на лордове и рицари от различни краища на Хиърдън — армии, тръгнали в поход, когато бяха чули за нашествието, но пристигнали твърде късно, за да могат да предложат някаква помощ. Знамена на Оруин, Северен Кроудън и Флийдс, както и на различни търговски принцове от Лайсъл се смесваха с цветовете на Силвареста, а на един по-далечен хълм си бяха вдигнали стан хиляди търговци от Индопал, които — след като бяха прогонени от крал Силвареста — бързо се бяха върнали, за да видят това ново чудо, този Земен крал.

Полята около замъка бяха почернели, но сега тъмнееха не заради изгорялата трева. Бяха черни заради гъмжилото от стотици хиляди хора и животни.

— Сили небесни! — възкликна Габорн. — Броят им трябва да се е учетворил през последните три дни. Ще ми трябва почти цяла седмица, докато ги Избера всички.

Макар и отдалече, долови музиката, носеща се над лагерните огньове. Чуваше се и трясък на пики от рицарски двубои, съпроводен от възторжени викове. Бинесман седеше смълчан на коня си. Дни ги настигна.

Нещо привлече погледа на Габорн. В небето над долината се виеше ято скорци — хиляди и хиляди, като жив облак. Завиваха ту наляво, ту надясно, спускаха се рязко надолу и след това се извисяваха стремително. Скорците често летяха така през есента, но тези птици изглеждаха особено наплашени.

След това чу и гъшия грак. Обърна очи към река Вий, която се виеше през полята като зелена ивица. На стотина разтега над реката, на няколко мили далечина, летяха гъски.

Бинесман изправи гръб и се обърна към Габорн.

— И ти го чу, нали? Усещаш го в костите си.

— Кое? — попита Габорн.

Дните на Габорн се окашля, сякаш се канеше да попита нещо, но си замълча. Историкът рядко си отваряше устата. Намесата в човешките дела беше забранена от Господарите на Времето, на които служеха Дните. Но си личеше, че любопитството го гложди.

— Земята. Земята ни говори — каза Бинесман. — Говори на теб и на мен.

— И какво казва?

— Все още не знам — отвърна искрено Бинесман. Магьосникът се почеса по брадата, после се намръщи. — Но точно така ми говори обикновено: с тревожното цвърчене на зайци и мишки, със сменящия посоката на летежа си птичи облак, с гъшия грак. А сега ето че шепне и на Земния крал. Растеш, Габорн. Растеш в силата си.

Габорн изгледа Бинесман. Кожата на чародея бе придобила странен ръждивочервен оттенък, също като торбестия му халат. Ухаеше на треви, които пазеше в издутите си джобове — липов цвят и дива теменуга, босилек и още стотици всевъзможни билки. Приличаше на най-обикновен червендалест весел старец, ако не бяха чертите на мъдрост, изписани на лицето му.

— Ще го проверя това. До довечера ще знаем повече — увери го чародеят.

Но Габорн не можеше да остави настрана тревогите си. Подозираше, че ще му се наложи да свика военен съвет, но не смееше да го направи преди да е разбрал естеството на заплахата, за която предупреждаваха земните му сетива.

Тримата се спуснаха по пътя в една дълбока седловина между два хълма, изпепелена предната седмица.

И там, в подножието на хълма Габорн видя някаква жена, която отначало взе за старица, с увита около главата кърпа.

Когато конете затропаха с копита по пътя, старицата вдигна очи и Габорн видя, че изобщо не е стара. Напротив, беше млада жена и той веднага я позна.

Преди седмица Габорн бе повел „армия“ от замък Гроувърман към Лонгмът. Армията включваше двеста хиляди глави добитък, карани от селяни, мъже, жени и деца, както и от неколцина престарели войници. Прахът по пътя им, докато стадото прекосяваше планините, се оказа достатъчно ловка хитрина, за да откаже Вълчия господар Радж Атън от щурма му срещу Лонгмът.

Ако Радж Атън бе разбрал измамата на Габорн, щеше да нареди да избият всяка жена и дете от свитата му само от яд. Тази жена беше яздила в неговата „армия“. Помнеше я добре. Носеше тежко знаме в една ръка, а в другата — кърмаче.

Беше се държала храбро и себеотрицателно. Той бе изпитал благодарност заради помощта на хора като нея. Но сега се притесни, като я видя — най-обикновено селянче, което сигурно и кон си нямаше — чак тук, при замък Силвареста, на повече от двеста мили северно от Лонгмът, само една седмица след битката.

— О, ваше величество — смотолеви тя и сведе глава.

Габорн веднага разбра, че го е чакала край пътя да се върне от лова. Беше заминал от замък Силвареста преди три дни. Зачуди се колко ли дълго е чакала тук.

Тя се надигна и Габорн забеляза, че краката й са оцапани с пръст. Явно беше извървяла пеш целия път от Лонгмът. Държеше бебето в дясната си ръка. След като се изправи, пъхна ръката си под шала да издърпа гърдата си от бебешката уста и да се загърне по-прилично.

След като бяха помогнали в една победоносна битка, много благородници щяха да дойдат, за да поискат едно или друго благодеяние. Габорн рядко беше виждал селянин да прави същото. Но тази жена явно искаше нещо от него и го искаше отчаяно.

Бинесман се усмихна и възкликна:

— Моли? Моли Дринкъм? Ти ли си?

Момичето се усмихна свенливо, а чародеят слезе от коня си и я приближи.

— Ами, аз съм.

— Я дай да видя сладкото ти детенце. — Бинесман взе отрочето от ръцете й и го вдигна високо. Детето — тъмнокосо, едва ли на повече от два месеца — беше пъхнало юмруче в устата си и го смучеше енергично със затворени очи. Магьосникът се усмихна блажено. — Момче? — Моли кимна. — О, ама той е одрал кожата на баща си — Бинесман цъкна с език. — Какво съкровище! Верин толкова щеше да се гордее. Но ти какво правиш тук?

— Дойдох да видя Земния крал — каза Моли.

— Е, ето го и него — каза Бинесман. Обърна се към Габорн и му представи Моли. — Ваше величество, това е Моли Дринкъм, някогашна жителка на замък Силвареста.

Моли изведнъж замръзна, с пребледняло от ужас лице, сякаш не можеше да понесе мисълта, че говори с крал. „Или навярно се бои да говори само с мен, Земния крал“ — помисли Габорн.

— Моля да ми простите, ваше величество — извика пискливо Моли. — Надявам се, че не ви притеснявам… знам, че е рано. Вие сигурно не ме помните…

Габорн скочи от коня си, за да не я гледа отвисоко, и се постара да я успокои.

— Изобщо не ме притесняваш — каза той. — Извървяла си дълъг път от Лонгмът. Помня помощта, която ми оказа. Сигурно някаква голяма несгода те е довела тук. Чакам с нетърпение да чуя молбата ти.

Тя кимна свенливо.

— Виждате ли, мислех…

— Продължавай — каза Габорн и погледна към своя Дни.

— Виждате ли, не съм била винаги просто слугинче на херцог Гроувърман — заговори тя. — Баща ми чистеше конюшните за войниците на крал Силвареста и аз живеех в замъка. Но направих нещо, което ме опозори, и баща ми ме отпрати на юг. — Сведе очи към детето си. Незаконородено.

— Миналата седмица тръгнах с вас — продължи тя — и зная едно: щом вие сте Земния крал, би трябвало да имате силите на Ерден Геборен. Та нали това ви прави Земен крал.

— Къде си го чула това? — попита Габорн. Изведнъж се уплаши, че ще му поиска нещо невъзможно. Делата на Ерден Геборен бяха легендарни.

— От самия Бинесман — каза Моли. — Помагах му в сушенето на билките и той ми разказваше истории. А щом сте Земния крал, значи идат лоши времена и Земята ви е дала силата да Избирате… да избирате рицарите, които ще се сражават редом с вас и да Избирате кои ще живеят под вашата закрила, и кои — не. Ерден Геборен е познавал кога хората му са в опасност и ги е предупреждавал в сърцата и в умовете им. Вие, разбира се, би трябвало да можете да правите същото.

Габорн разбра какво иска от него. Искаше да живее. Искаше той да я Избере. Вгледа се в нея продължително и видя много повече от закръгленото й лице и приятната фигура, скрита под дрипавите дрехи. Видя много повече от дългата тъмна коса и угрижените бръчици около очите й. С помощта на Земния си взор се взря в дълбините на душата й.

И видя обичта й към замък Силвареста и изгубената й там невинност, и любовта й към един мъж, Верин, коняр, който беше умрял, ритнат от кон. Видя отчаянието й от това, че се е озовала в замък Гроувърман, принудена да върши черната работа на несретно слугинче. Не искаше много от живота. Искаше да се върне у дома си, да покаже бебето на майка си, да се върне там, където ще й е топло и ще се чувства обичана. Не видя в нея нито притворство, нито жестокост. Тя се чувстваше горда със своя незаконен син и го обичаше горещо.

Земният взор не можеше да покаже всичко на Габорн. Той подозираше, че ако продължи да се взира в сърцето й с часове, ще научи за нея повече, отколкото знае тя самата. Но времето беше кратко и за тези няколко секунди той видя достатъчно.

След миг Габорн се отпусна и вдигна лявата си ръка.

— Моли Дринкъм — занарежда той тихо заклинанието си. — Избирам те. Избирам те за тъмните времена, които идат. Чуеш ли моя глас в ума си или в сърцето си, послушай го. Ще дойда за теб или ще те изведа от опасността, доколкото ми е по силите.

И толкова. Габорн моментално почувства въздействието на заклинанието, почувства връзката, онова вече познато му стягане отвътре, което му позволи да усети присъствието й и което щеше да го предупреди, когато тя изпадне в опасност.

Очите на Моли се разшириха, сякаш и тя го усети, а след това лицето й почервеня от смущение и тя се смъкна на едно коляно.

— Не, ваше величество, разбрахте ме погрешно. — Тя вдигна бебето. Юмручето се измъкна от устата му, но детето сякаш беше задрямало и му беше все едно. — Искам да Изберете него, да го направите някой ден един от своите рицари!

Габорн зяпна детето и се разтрепера, притеснен от молбата. Жената явно беше отраснала с приказките за великите дела на Ерден Геборен и затова очакваше твърде много от един Земен крал. Но нямаше представа, че Габорн съвсем не беше всесилен.

— Ти не разбираш — помъчи се да й обясни той. — Не е толкова лесно. Когато те Избирам, враговете ми го забелязват. Аз воювам не с хора, нито с хали, моята война е с невидими Сили, които ги тласкат. Изборът ми над теб те поставя в голяма опасност и макар да мога да ти изпратя рицари на помощ, в повечето случаи ти ще трябва да си помагаш сама. Моите възможности са твърде ограничени, а враговете ни — твърде многобройни. Ти ще трябва да можеш да си помагаш сама, да помагаш на мен, за да мога да те избавя от опасността. Аз… не мога да направя това за едно дете. Не мога да го изложа на опасност. То няма да може да се защити само!

— Но той има нужда някой да го закриля — каза Моли. — Няма си татко. — Тя изчака да й отвърне, след което го замоли: — Моля ви! Моля ви, Изберете го заради мен!

Габорн се вгледа в лицето й и пламна от срам. После се заозърта към Бинесман и към своя Дни, като нещастен торбалан, хванат в тъмния ъгъл на кухнята и чудещ се как да се измъкне.

— Моли, ти искаш да позволим детето ти да отрасне, за да стане воин на служба при мен — почна смутено Габорн. — Но не мисля, че разполагаме с толкова време! Идат тъмни времена, най-тъмните, които е виждал този свят. Може би само след няколко месеца, или година, те наистина ще ни връхлетят. Твоето дете няма да може да се сражава в тази битка.

— Все едно, Изберете го — каза Моли. — Поне ще знаете кога е в опасност.

Габорн се втренчи в нея, изпълнен с ужас. Преди седмица беше изгубил няколко души, които бе Избрал в битката за Лонгмът баща си, бащата на Шемоаз, крал Силвареста. Когато умираха, се бе почувствал сразен до дъното на душата си. Не се беше опитвал да обясни това чувство нито на себе си, нито на някой друг, но се чувстваше все едно, че… че всеки от тях бе пуснал корени и ги изтръгнаха от тялото му и те оставиха след себе си тъмни, зейнали дупки, които никога нямаше да се запълнят. Загубата им беше като да загубиш крайници, които нищо не може да замести, и той беше съкрушен от мисълта, че смъртта им е признак за личния му провал. Носеше вината си за гибелта им като баща, който от небрежност е оставил децата си да се удавят в кладенеца.

Габорн облиза пресъхналите си устни.

— Не съм толкова силен. Не разбираш какво искаш от мен.

— Няма кой да го защити — повтори Моли. — Нито баща, нито приятели. Само мен си има. Вижте го, та той е още едно бебе!

Тя разви заспалото момченце, вдигна го и пристъпи напред. Детето беше слабичко, макар че спеше дълбоко и не изглеждаше гладно. В дъха му се долавяше сладкият мирис на новородено.

— Хайде, стига — прикани я Бинесман. — Щом Негово величество казва, че не може да Избере дете, значи не може. — Бинесман хвана леко Моли за лакътя, сякаш се канеше да я побутне към града.

Моли го изгледа и злобно се развика:

— Това ли ме карате да направя? Да пръсна главата на това малко копеле в някой камък край пътя и да се свърши с него, така ли? Това ли искате?

Габорн се почувства отчаян като удавник, понесен от придошъл порой. Погледна към своя Дни, уплашен от това, което можеше да се напише за избора му. После потърси с очи помощ от Бинесман.

— Какво мога да направя?

Земният пазител огледа намръщено бебето. После съвсем леко поклати глава.

— Боя се, че сте прав. Избирането на едно невръстно дете няма да е разумно. Нито ще е проява на милост.

Моли зяпна стъписана и отстъпи, сякаш разбрала изведнъж, че Бинесман, когото беше смятала за стар приятел, се е превърнал в неин враг.

Бинесман се опита да обясни:

— Моли, Габорн бе задължен от Земята да събере семената на човечеството, да защити онези, които може, в тъмните времена, които идат. Но всичко, което прави той, може би няма да се окаже достатъчно. Други раси вече са заличени от лицето на земята — расата на тот, на мътните. Човечеството може да се окаже следващата.

Бинесман не преувеличаваше. Когато Земята изяви себе си в градината на чародея, тя беше казала почти същото. Бинесман дори беше твърде милостив с Моли, като криеше от нея мрачната истина.

— Земята е обещала да закриля Габорн, а в замяна на това той се закле да те закриля както може. Но мисля, че ще е най-добре ти самата да пазиш детето си.

Точно така Габорн смяташе да спаси своите хора — като Избира владетели и воини, които да поемат задълженията си. Преди лова той бе Избрал сто хиляди души около Хиърдън, подбрал беше толкова, колкото можеше, стари и млади, лордове и селяци. Във всеки момент, стига да помислеше за някой от тези хора, той можеше да посегне в ума си и да разбере посоката и разстоянието. Можеше винаги да ги намери, стига да му потрябваха, и знаеше дали са в опасност. Но бяха толкова много! Затова започна да Избира рицари и лордове, които да закрилят определени групи. Стараеше се да ги Избира умно и не смееше да отхвърля слабите, глухите и слепите, младите или слабоумните. Не смееше да оценява хора като тях по-долу от някой друг, защото нямаше да позволи собствената му самонадеяност да доведе до човешки жертви. Като поставяше някой лорд или дори някой баща или майка да отговарят за безопасността на своите подопечни, той се освобождаваше от част от неимоверната тежест, която изпитваше. До голяма степен бе правил точно това. Беше използвал силите си, за да наставлява лордовете, като изискваше от тях да се подготвят за война.

При мисълта, че ще й възложат закрилата на детето й, Моли пребледня. Изглеждаше толкова стъписана, че Габорн се уплаши да не припадне. Съвсем основателно подозираше, че няма да може да го защити добре.

— А аз също ще ти помогна да опазиш детето си — предложи й малко утеха Бинесман. Промърмори под нос някакви думи, намокри с език пръста си и коленичи край пътя, за да топне пръста си в калта. Стана и с калния пръст начерта руна на защита на челото на бебето.

Но Моли явно беше убедена, че помощта на чародея няма да е достатъчна. По бузите й потекоха сълзи, и тя стоеше стъписана и разтреперана.

— Ако беше ваше — замоли се тя на Габорн, — нямаше ли да го Изберете? И тогава ли нямаше да го Изберете?

Габорн знаеше, че щеше да го Избере. Моли като че ли прочете отговора на лицето му.

— Тогава ще ви го дам — предложи Моли. — Като брачен дар, стига да го приемете. Ще го дам на вас, да го отгледате като свой син.

Габорн затвори очи. Отчаянието в гласа й го удари като брадва.

Как можеше да Избере това дете? Струваше му се жестоко. „Това е лудост — помисли Габорн. — Ако го Избера, колко ли хиляди други майки могат с основание да поискат същото? Десет хиляди, сто хиляди? Но ако не го Избера и Моли се окаже права? Ако с бездействието си го осъдя да умре?“

— Детето има ли си име? — попита Габорн, защото в някои страни незаконородените оставаха за цял живот без имена.

— Наричам го Верин — каза Моли. — Като баща му.

Габорн се втренчи в детето, вгледа се под милото личице и гладката кожа, взря се дълбоко в малкия му ум. Нямаше много неща за виждане — един неживян още живот, няколко смътни желания. Детето изпитваше облекчение и благодарност от майчината гърда, от топлината на тялото й и от сладките песни, с които го приспиваше. Но Верин не възприемаше майка си като личност, не я обичаше така, както тя обичаше него.

Габорн потисна хлипа си.

— Верин Дринкъм — промълви той и вдигна лявата си ръка. — Избирам те. Избирам те за Земята. Нека Земята те цери. Нека Земята те крие. Нека Земята те направи свой.

Габорн усети как връзката се стегна.

— Благодаря ви, ваше величество — каза Моли. — Очите й блеснаха, пълни със сълзи. Тя се обърна и тръгна към замък Гроувърман, готова отново да извърви пеш двестате мили до дома си.

Но щом го направи, Габорн изпита мощно и непреодолимо усещане за смъртна заплаха; Земята го предупреждаваше, че тя е в опасност. Ако отново отидеше на юг, щеше да умре.

Дали щеше да бъде нападната от някой разбойник, дали щеше да се поболее по пътя, или щеше да я сполети някоя друга зла съдба, той не разбра. Но макар да не можеше да предположи каква форма на опасност я дебне, предчувствието му бе толкова силно, колкото в деня, в който умря баща му.

„Моли — помисли Габорн, — натам те чака смърт. Върни се и иди в замък Силвареста.“

Тя спря насред крачка и извърна питащо големите си сини очи към него. Поколеба се за половин секунда, след което се обърна и затича на север към замък Силвареста, сякаш я гонеше хала.

При тази гледка очите на Габорн се изпълниха със сълзи на благодарност.

— Добро момиче — прошепна той. Беше се побоял, че няма да чуе предупреждението му или че ще се поколебае дали да му се подчини.

Дните го гледаше невярващо.

— Вие просто така я… обърнахте?

— Да.

— Усетихте опасност на юг?

— Да — повтори Габорн и премълча смътното чувство на страх, което се прокрадна в него. — Поне за нея.

Обърна се към Бинесман:

— Не знам дали ще мога да издържа на това. Не очаквах, че ще е така.

— От един Земен крал не се чака да носи леки товари — каза Бинесман. — Казват, че след битката при Сийр Фийл по тялото на Ерден Геборен не намерили нито една рана. Според някои е умрял от разрив на сърцето.

— Много ме успокои — отвърна сардонично Габорн. — Искам да спася това дете, но не знам дали постъпих добре, или зле, като го избрах.

— А може би нищо от това, което правим, няма значение — отвърна Бинесман, сякаш примирил се с разбирането, че и най-големите им усилия може да не спасят човечеството.

— Не. Трябва да вярвам, че има значение — възрази Габорн. — Трябва да вярвам, че борбата си заслужава. Но как мога да ги спася всичките?

— Да спасиш цялото човечество? — каза Бинесман. — Това е невъзможно.

— Тогава трябва да измисля как да спася повечето. — Габорн погледна своя Дни, историка, който го следваше неотлъчно от детството му.

Мъжът беше облечен в скромния си, неизменен кафяв схоларски халат и се взираше в него с немигащи очи. Но когато Габорн се вгледа в него, Дните извърна поглед някак гузно.

Чувството за заплаха, което изпитваше Габорн, бе тревожно. Той беше убеден, че Дните може да му каже кой е източникът на тази опасност, стига да поиска.

Но Дните отдавна се беше отказал от името си, беше се посветил на Господарите на Времето. Нямаше да проговори.

Все пак, въпреки че предаността на Дните към Господарите на Времето уж оставяше малко място за намесата им в хорските дела, Габорн беше слушал приказки за някои Дни, които отстъпвали от клетвите си.

Знаеше, че далече на север, в една манастирска обител на островите оттатък Оруин, живее друг Дни — такъв, който бе отдал на Дните на Габорн дара си на ум и в замяна бе получил от него същото. По този начин сега двамата Дни споделяха един и същи ум — деяние рядко повтаряно извън онзи манастир, тъй като водеше до лудост.

Дните на Габорн се наричаше „свидетел“ и бе натоварен от Господарите на Времето да наблюдава Габорн и да слуша думите му. Неговият двойник, „писарят“, записваше делата на Габорн до смъртта му, когато щеше да се публикува книгата на живота на Габорн.

И тъй като всички писари живееха в общата обител, те споделяха информация. Всъщност всички знаеха какво става между Владетелите на руни.

Ето защо Габорн имаше чувството, че Дните знаят твърде много, но че разкриват тайните си твърде рядко.

Бинесман улови обвинителния поглед, който Габорн хвърли към Дните, и каза:

— Ако избирах семена за посев в градината си догодина, не знам дали щях да гледам да ги опазя всички, или само най-добрите.

Странници в една постеля

Селцето Сеново в земите на средна Мистария беше кацнало като листна въшка сред иначе невзрачния пейзаж, но си имаше хан. А един хан беше всичко, което му трябваше на Роланд.

Влезе в Сеново посред нощ, без дори да разбуди селските псета. Небето далече на югозапад бе придобило огнен цвят. Преди няколко часа Роланд беше срещнал един от кралските далекогледци, мъж с половин дузина дарове на взор, който му каза, че е избухнал вулкан, въпреки че Роланд изобщо не беше чул гърмежа. Но светлината на огньовете му се отразяваше от огромния стълб пушек и пепел. Далечният му огън усилваше звездната светлина и всичко наоколо изглеждаше неестествено ярко.

Селцето се състоеше от пет каменни къщи със сламени покриви. Ханджията гледаше свине, които обичаха да ровят пред прага му. Докато Роланд се смъкваше от седлото, две от тях изгрухтяха, надигнаха се от калта, задушиха във въздуха и замигаха умно. Роланд потропа по дървената порта и зяпна в закованата на нея хостенфестка икона — очукано дървено изображение на Земния крал, облечен в нов зелен пътен халат и с венец от дъбови листа. Някой бе заменил тоягата на Земния крал със стрък бабина душица с тъмночервени цветчета.

Дебелият ханджия, който го посрещна, беше с толкова мръсна престилка, че почти не се различаваше от свинете си. Роланд мълчаливо се наруга, че е тръгнал толкова надалече преди да е хапнал. Но искаше да поспи още сега, затова си плати за стая.

Тъй като стаите бяха пълни с пътници, тръгнали да бягат от севера, трябваше да легне в едно легло с някакъв тип, който вонеше на мас и на много ейл.

Все пак стаята беше суха, докато земята отвън не беше, така че Роланд се качи в леглото с непознатия тип, сръга го, за да престане да хърка, и се опита да заспи.

Планът му обаче се провали. Само след две минути типът се извъртя обратно и захърка шумно в ухото му. Преметна единия си крак върху Роланд, а после го хвана за гърдата. Хватката му беше толкова яка, че можеше да е само от човек, взел няколко дара на мускул.

Роланд заплашително прошепна:

— Я стига, че ще оставя в това легло една отсечена ръка на заранта.

Едрият мъж, чиято брада беше толкова рунтава, че в нея можеха да се крият катерици, примижа на смътната светлина, прозираща от покрития с олющен пергамент прозорец.

— О, ще прощаваш! — избоботи извинително мъжът. — Рекох, че е жена ми. — Обърна се и моментално захърка пак.

Това донякъде беше успокоително. Роланд беше чувал за някои мъже, станали жертва на подобни попълзновения.

Роланд се извърна на хълбок, та гърбът на непознатия да стопли задника му, и отново се опита да заспи. Но след час едрият тип отново го стисна за гърдите. Роланд го сръга рязко.

— Проклета да си, жено! — изсумтя насън непознатият, извъртя се на гръб и изпъшка. — Станала си само кокали.

Роланд се закани наум утре вечер да спи на камъните сред полето.

И щом тази мисъл мина през ума му, пак се събуди.

Отново се оказа оплетен в ръцете на непознатия тип, дебели като дъбови клони. Другарят му по легло го беше мляснал по челото.

От прозореца струеше смътна утринна светлина. Затворил очи, мъжът изглеждаше заспал и дишаше дълбоко.

— Аа, ще има да вземаш — изръмжа Роланд, хвана мъжа за брадата и я дръпна. После блъсна главата му в постелята. — Добре е човек да показва обич, но се въздържай да я показваш на мен.

Непознатият отвори кръвясалите си очи и го зяпна. Роланд очакваше да му се извини.

Но вместо това той се слиса и пребледня.

— Боренсон? — изрева другарят му по легло, вече съвсем буден. Подпря туловището си на стената и се сви разтреперан, сякаш го беше страх, че Роланд може да го удари. — Какво правиш тук?

Беше едър мъж с черна коса и прошарена брада. Роланд не го позна. „Но пък аз спах двайсет години“ — помисли той.

— Познавам ли те? — попита Роланд.

— Дали ме познаваш? Че ти за малко щеше да ме убиеш бе, човек, макар че си го заслужавах. Голям задник бях тогава. Но съм се оправил, вече не съм чак такъв задник. Не ме ли позна? Барон Пол!

Роланд никога не беше срещал този човек. Бъркаше го със сина му, Айвариън Боренсон, разбра Роланд — син, за когото беше научил едва след като се събуди от дългия си сън.

— А, барон Пол! — възкликна с престорен възторг Роланд. Очакваше непознатият да осъзнае грешката си. Не му се струваше възможно синът му чак толкова да прилича на него, с огненорижата му коса и светлата кожа. Майката на момчето беше доста по-мургава. Радвам се, че ви виждам.

— И аз. Значи било, каквото било. И ми прощаваш… кражбата на кесията, нали? Всичко?

— Мен ако питаш, все едно че не сме се познавали — каза Роланд.

Барон Пол го изгледа объркано.

— Много си великодушен нещо… след оня бой, дето ти дръпнах. Макар че според мен точно той те направи войник. Човек дори може да каже, че си ми длъжник. Нали?

— А, оня бой — отвърна Роланд, още стъписан от това, че непознатият не схваща грешката си. Роланд знаеше само едно нещо за сина си: че е капитан в кралската гвардия. — Нищо работа. Разбира се, аз ти го върнах тъпкано, нали?

Барон Пол го зяпна, сякаш съвсем се е побъркал, и Роланд разбра, че синът му съвсем не си го е върнал „тъпкано“.

— Ами… — смотолеви колебливо Пол, — радвам се тогаз, че сме се помирили. Но… какво търсиш тук? Мислех, че си на север, в Хиърдън?

— Уви, крал Ордън е мъртъв — тъжно каза Роланд. — Радж Атън го срещнал при Лонгмът. Хиляди наши мъже паднали в битката.

— А принцът? — Лицето на Пол пребледня.

— Добре е, доколкото знам — отвърна Роланд.

— Доколкото знаеш? Че ти си му телохранителят бе!

— Точно затова бързам да се върна при него — каза Роланд и се смъкна от леглото. Наметна си пътното наметало от меча кожа и навлече тежките си ботуши.

Барон Пол надигна туловището си, седна на ръба на леглото и го загледа тъпо.

— Къде ти е брадвата? А лъкът? Не може да пътуваш без оръжие!

— Така пътувам.

Роланд бързаше да стигне до Хиърдън. Все още не бе имал време да спира, за да си купи оръжие. Беше разбрал едва предната нощ, че може да му потрябва — когато започна да среща на пътя си бежанци от север.

Барон Пол го изгледа, сякаш го е ударила дамла.

— Знаеш ли, че замък Крайдън е паднал преди шест дни, а също и замъкът Фелс, и крепостта при Тол Дур? А преди два дни Радж Атън е сринал Тол Римън, Горлейн и Аравел. Двеста хиляди бойци на Радж Атън са тръгнали към Карис и ще стигнат там до утре призори. И при толкова опасности си тръгнал без оръжие?

Роланд знаеше малко за разположението на тези замъци. Беше неграмотен, и дори карта не можеше да чете, и досега не се беше отдалечавал на повече от десет мили от родния си дом при Дворовете на прилива, но знаеше, че замъците Крайдън и Фелс пазят проходите на западната граница на Мистария. За Тол Дур никога не беше чувал, но знаеше за унищожените на север замъци.

— Мога ли да стигна до Карис преди тях? — попита той.

— Конят ти бърз ли е?

Роланд кимна.

— Има един дар на жизненост и по един на сила и метаболизъм. — Беше благородно животно, каквито яздеха кралските вестоносци. След седмица вървене по пътя срещна един търговец и го купи с парите, които бе спечелил, докато беше спал.

— Тогава лесно ще можеш да вземеш сто мили за ден — каза барон Пол. — Но пътищата са измамни. Плъзнали са убийците на Радж Атън.

— Чудесно. — Надяваше се, че животното ще се справи. Обърна се към вратата да си тръгне.

— Я стой, не можеш да тръгнеш така — спря го барон Пол. — Вземи мойто оръжие и бронята ми — каквото искаш. — Кимна към един от ъглите в стаята. Гръдната броня на барон Пол беше опряна на стената заедно с една грамадна брадва и два меча — двуръчен и къс.

Нагръдникът, не ще и дума, беше твърде широк за Роланд, а колкото до двуръчния меч, той се усъмни, че изобщо ще може да го вдигне, ако му се наложи да го използва в битка. По занаят Роланд беше касапин. Брадвата не беше по-голяма от четиридесетфунтовите сатъри, които беше използвал, за да сече говеждите бутове, но се съмняваше, че такова тромаво оръжие ще му хареса в бой. Оставаше късият меч, не по-голям от добър дълъг нож. Все пак не можеше да вземе такъв подарък с измама.

— Извинете, барон Пол — каза той, — боя се, че ме бъркате. Аз съм Роланд Боренсон. Не съм от кралската гвардия. Бъркате ме със сина ми.

— Какво? — избоботи барон Пол. — Боренсон, дето го знаех, беше копеле без баща. Всички го казваха. Дразнехме го жестоко за това!

— Няма човек без баща — каза Роланд. — Служех като Посветител в Синята кула през последните двайсет и една години, давах си метаболизма за краля.

— Но всички разправяха, че сте мъртъв! Не. Почакайте… Спомних си: казваха, че сте престъпник, убиец, екзекутиран преди да се роди синът ви!

— Не съм екзекутиран — възрази Роланд. — Макар че майката на сина ми сигурно го е искала.

— А, помня я аз добре оная харпия — каза барон Пол. — Доколкото помня, тя често искаше всички мъже да са мъртви. Мен специално ме е проклела поне сто пъти. — Баронът изведнъж се изчерви, сякаш смутен да продължи. — Трябваше да се сетя — рече той. — Изглеждате твърде млад. Оня Боренсон, когото познавах… самият той има дарове на метаболизъм и се е състарил съответно. За последните осем години трябва да е остарял с повече от двайсет. Сега ако застанете един до друг, ще приличате на баща и син… само че той ще изглежда бащата, а вие — синът.

Роланд кимна.

— Ето, това е.

Барон Пол се начумери замислено.

— Значи сте тръгнали да видите сина си?

— И да се поставя в служба на моя крал — отвърна Роланд.

— Нямате дарове — изтъкна Пол. — Войник не сте. Изобщо няма да може да стигнете до Хиърдън.

— Може би — съгласи се Роланд.

И тръгна към вратата.

— Чакай! — ревна барон Пол. — Убий се, щом си решил, но поне не ги улеснявай. Вземи поне някое оръжие.

— Благодаря — каза Роланд и взе късия меч. Нямаше колан, на който да окачи ножницата, затова го затъкна под ризата си.

Барон Пол изсумтя, недоволен от избора му.

— Няма за какво. Желая ти късмет.

Барон Пол се вдигна от леглото и стисна ръката на Роланд за китката. Имаше хватка като менгеме. Роланд стисна здраво, все едно че и той имаше дар на мускул. Годините работа с нож го бяха оставили със здрави китки и яка хватка. Макар да беше проспал десетилетия, мускулите му все още бяха силни и мазолите по дланите — дебели.

Забърза надолу по стълбите. Гостилницата беше пълна. По някои от масите се бяха струпали бягащи на юг селяни, а на други седяха щитоносци, тръгнали със своите лордове. Младежите точеха мечове или търкаха с мазни кожени парцали плетени ризници. На столовете при тезгяха седяха неколцина от лордовете — по ризи, елеци без ръкави и ватирани жилетки, каквито се носеха под ризниците.

Миризмата на прясно опечения хляб беше толкова примамлива, че Роланд набързо се отказа от клетвата си да напусне хана гладен. Седна на един от малкото свободни столове. Двама рицари спореха яростно колко зоб трябвало да се даде на един боен кон, преди да влезе в битка. Единият кимна на Роланд, сякаш го подкани да се включи в крамолата. Той се зачуди дали човекът го познава, или го е взел за някой лорд заради хубавото му наметало от меча кожа и новата му туника, панталони и ботуши. Знаеше, че е облечен като благородник. Но скоро чу един щитоносец да споменава името Боренсон.

Ханджията му донесе топъл, подсладен с мед чай в голяма чаша и той започна да яде комат ръжен хляб, като го топеше в мазния тиган, пълен с тлъсти свински мръвки.

Докато се хранеше, се замисли за събитията от последната седмица. За втори път от една седмица се беше събудил с целувка…

Преди седем дни беше усетил докосване по бузата си — нежно и треперливо докосване, все едно че по лицето му беше полазил паяк — и се събуди стреснат, с разтуптяно сърце.

Стресна се, като видя, че се намира в полутъмно помещение и че лежи в постеля посред бял ден. Стените бяха от тежък камък, а постелята — от гъши пера и слама. Веднага позна мястото по мириса на морския въздух. Отвън се носеше самотният и тъжен грак на птици рибари и чайки, а огромните океански вълни се разбиваха в брустверите, издялани от древна скала в основата на кулата. Като Посветител, отдал своя метаболизъм, беше спал двайсет години. Някак, през всичките тези години, през които бе спал, Роланд беше усещал как тези вълни връхлитат при бури и карат цялата цитадела да се тресе — и непрестанно подриваха скалата. Намираше се в Синята кула, на няколко мили източно от Дворовете на прилива, в Каролско море.

Малката килия, която обитаваше, беше с изненадващо оскъдно обзавеждане, почти като гробница: без маса, без столове, постелки. Нямаше гардероб за дрехи, нито дори окачалка на стената, където човек да си закачи наметалото. Не беше стая, в която да живее човек, а само да спи безкрайно време. Освен постелята и самия Роланд в стаичката имаше само една млада жена, която скочи стресната към едно ведро с вода. Той я видя на смътната светлина, прозираща през покритото с морска сол стъкло на прозореца. Беше мило девойче с овално лице, светлосини очи и сламеноруса коса. Носеше венче от малки изсъхнали теменуги. Събудило го беше докосването на дългата й коса по лицето му.

Лицето й се изчерви от смущение и тя се присви.

— Извинете — смотолеви девойчето. — Госпожа Хета ми поръча да ви почистя. — И вдигна един мокър парцал пред себе си, сякаш искаше да докаже с него добрите си намерения.

Но влагата на устните му имаше вкус не на мръсен парцал, а на момичешка целувка. Сигурно беше смятала да го почисти, но беше решила да си намери по-съблазнително занимание.

— Ще ви помогна — каза тя и пусна парцала във ведрото. И бързо се извърна.

Роланд я сграбчи за китката, бърз като мангуста, хванала кобра. Заради скоростта му го бяха накарали да даде метаболизма си в служба на краля.

— Колко съм спал? — запита той. Устата му беше пресъхнала ужасно и от говоренето гърлото го засърбя. — Коя година е сега?

— Година ли? — учуди се младата жена и се опита вяло да се измъкне от хватката му. Държеше я леко. Можеше да се измъкне, но предпочете да остане. Той долови мириса й: чист, с лека нотка на люлякова вода в косата й — а може би беше от сухите теменуги. — Двайсет и втората година от царуването на Менделас Дрейкън Ордън.

Новината не го изненада, въпреки че почувства думите й като удар. Двайсет и една години. Бяха изтекли двайсет и една години, откакто беше отдал метаболизма си в служба на краля. „Двайсет и една години съм спал в тази постеля, докато млади жени като тази са ме почиствали и са ми сипвали с лъжица рядка супа в гърлото, за да дишам.“

Беше дал метаболизма си на един млад воин, сержант Драйдън. През тези двайсет и една години Драйдън трябваше да се е състарил с над четиридесет години, докато Роланд беше спал и не се беше състарил нито с ден. Сякаш бяха изтекли само няколко мига, откакто бе коленичил пред Драйдън и младия крал Ордън. Облекчителите изпяха птичата си песен — притискаха силарите си в гърдите му и го призоваваха да отдаде дара си. Беше изпитал неописуемата болка от силарите, беше помирисал горящата си плът и косми, усетил бе смазващата умора, когато облекчителите извлякоха от него метаболизма му. Накрая бе изпищял от болка и ужас и сякаш бе заспал завинаги.

Тъй като вече се беше събудил, разбра, че Драйдън е мъртъв. Ако човек отдадеше някое свое качество на владетел, то след като владетелят умреше, качеството се връщаше при Посветителя. Дали Драйдън беше загинал в битка, или издъхнал в постеля, Роланд нямаше как да разбере. Но след като вече беше един от Възстановените, това означаваше, че Драйдън със сигурност е умрял.

— Аз ще си вървя — каза момичето и се задърпа, но съвсем леко.

Роланд усети под пръстите си меките косъмчета на ръката й. Имаше една-две пъпчици по лицето, но след време щеше да стане красавица.

— Устата ми е пресъхнала — каза Роланд, без да я пуска.

— Ще донеса вода — обеща тя. Престана да се бори — сякаш с примирението си се надяваше той сам да я пусне.

Роланд пусна китката й, но се взря в лицето й. Самият той беше очарователен младеж — с дълга, вързана отзад рижа коса, волева брадичка, пронизващи сини очи и стройно, мускулесто тяло.

— Преди малко, когато ме целуваше в съня ми, мен ли искаше, или си представяше някой друг мъж? — попита я той.

Момичето се разтрепера от страх и погледна към дървената врата, сякаш да се увери, че е затворена. После сведе срамежливо глава и прошепна:

— Теб.

Роланд се вгледа в лицето й. Малко лунички, прави устни, чипо носле. Прииска му се да я целуне зад лявото ушенце. За да запълни неловката тишина, момичето забърбори:

— Мия ви от десетгодишна: за това време опознах тялото ви добре. В лицето ви има доброта, и жестокост, и красота. Понякога се чудя що за човек сте и се надявах, че ще се събудите преди да се омъжа. Аз съм Сийра, Сийра Крайър. Баща ми, майка ми и сестрите ми, всички загинаха в една кална лавина, когато бях малка, затова сега служа в цитаделата.

— Името ми поне знаеш ли? — попита Роланд.

— Боренсон. Роланд Боренсон. Всеки в цитаделата ви знае. Вие сте баща на един капитан от кралската гвардия. Синът ви е телохранител на принц Габорн.

Роланд се зачуди. Не беше чувал, че има син. Но беше имал млада жена, когато даде дара си, макар че сега тя трябваше да е остаряла. Когато даде метаболизма си, не знаеше, че тя носи дете.

Зачуди се дали момичето говори истината. Зачуди се и защо, с какво я беше привлякъл. Попита:

— Знаеш името ми. А знаеш ли също така, че съм убиец?

Момичето се дръпна стъписано.

— Убих един човек — призна й Роланд. Учуди се защо й го казва. Но макар онзи мъж да беше умрял преди двайсет години, за него все едно, че беше станало преди часове, и усещането за изсипалите се в ръката му черва на убития все още беше прясно в ума му.

— Сигурна съм, че сте имали сериозна причина.

— Заварих го в леглото с жена ми. Разпрах го като риба, но още докато го правех, се удивих защо. Бракът ни беше уговорен и не си допадахме с нищо. И не се интересувах от нея, а тя ме мразеше. Убийството му беше безсмислено. Мисля, че го направих, за да я нараня. Не знам. От години съм се чудил що за човек съм аз, Сийра. Ти смяташ ли, че знаеш?

Сийра Крайър облиза устни и затрепера.

— Всеки друг е щял да загуби главата си за такова нещо. Кралят трябва много да ви е харесвал. Навярно и той е видял някаква доброта, скрита зад жестокостта.

— Аз виждам само безсмислие и глупост — отвърна Роланд.

— И красота. — Сийра се наведе и го целуна по устните. После леко извърна глава.

— Аз съм отдаден — каза той.

— На една жена, която се е отрекла от вас и се е омъжила за друг много, много отдавна… — отвърна Сийра. Роланд разбра, че говори за жена му. Новината го натъжи. Момичето бе дъщеря на друг касапин… и умът й беше по-остър от ножовете на баща й. Тя го смяташе за глупав, той нея — за жестока.

— Не — отвърна той, усетил, че не е разбрала истината. — Отдаден съм не на жена, а на своя крал.

Роланд се надигна, приседна в постелята и се загледа в краката си. Беше само по долна риза — тънка червена памучна дреха, през която тялото му да може да диша във влажния въздух. Нямаше ги старите му работни дрехи, които бе носил преди двадесет и една години, когато отдаде дара си. Бяха изгнили.

Сийра му донесе някакви панталони и ботуши, после му предложи да му помогне в обличането, макар че той нямаше нужда от помощ.

Никога не се беше чувствал толкова отпочинал.

Въпреки че днес за втори път през една седмица се беше събудил от целувка, устните на Сийра Крайър бяха много по-желани от тези на барон Пол.

Докато се хранеше, в гостилницата влезе някакъв млад рицар в люспеста ризница.

— Здравей, Боренсон! — извика новодошлият. В същия момент барон Пол слезе по стълбите и застана на площадката. — И барон Пол! — добави слисано новодошлият.

Изведнъж в залата настъпи суматоха. Двамата лордове до Роланд скочиха на пода. Рицарят при вратата задърпа меча си и той издрънча в ножницата. Щитоносците в ъгъла завикаха: „Бой!“ и „Кръв!“ Един от хлапаците преобърна масата пред себе си и се скри зад нея като зад барикада.

Едно момиче, което сервираше, хвърли във въздуха кошницата с хлябове и побягна към склада с писък:

— Барон Пол и сир Боренсон са в една стая!

Ханджията изхвърча от кухните с пребледняло лице, уплашен, че ще му изпотрошат мебелите.

Накъдето и да се озърнеше Роланд, виждаше изплашени лица.

Барон Пол стоеше на дървената площадка и оглеждаше сцената. На устните му играеше весела усмивка.

Шегата се хареса на Роланд. Той свъси чело, извади меча си и изгледа заканително барон Пол. После сряза самуна пред себе си и заби върха на меча в тезгяха така, че той затрептя над дъската.

— Столът до мен, изглежда, е празен, барон Пол — каза Роланд. — Ще седнете ли до мен за закуска?

— Защо не, благодаря — вежливо отвърна барон Пол, заклати едрото си туловище до стола, седна, отчупи от хляба и топна в тигана на Роланд.

Всички зяпнаха в почуда. Роланд си помисли, че изглеждат по-стъписани, отколкото ако двамата с барон Пол бяха жаби, полетели из стаята като врабци да гонят мухи с дългите си езици.

Ужасен, младият рицар възкликна:

— Но вие не трябва да се приближавате на повече от петдесет левги един от друг… по заповед на краля!

— Вярно, макар че снощи, по чиста случайност, двамата с Боренсон бяхме натикани в едно легло — отвърна със задоволство барон Пол. — И трябва да призная, никога не съм имал по-сърдечен приятел по легло.

— Аз също — подхвърли Роланд. — Малко мъже могат да ти стоплят гърба толкова добре като барон Пол. Тоя човек е едър като кон и горещ като ковашка пещ. Че то, ако питате мен, цяло село може да стопли нощем. Можеш риба да пържиш на краката му или да печеш тухли на гърба му.

Всички ги зяпнаха, сякаш бяха откачени, така че Роланд и барон Пол заобсъждаха на висок глас такива светски теми като времето, как скорошните дъждове са утежнили подаграта, от която страдала тъщата на Пол, как най-хубаво се готви еленско и тъй нататък.

Всички ги гледаха настръхнали, сякаш очакваха, че всеки момент примирието помежду им ще се развали и двамата ще извадят оръжие.

Накрая Боренсон потупа свойски барон Пол по гърба и излезе навън в ранното утро. Селцето се казваше Сеново. Навсякъде из полята се виждаха купи сено, а чернооките „лениви невести“ бяха пораснали високо в късното лято. Околността беше равна, тревата през лятото беше израснала висока, но вече бе повяхнала и избеляла от слънцето.

Свинете пред хана умно се разбягаха. В краката на Роланд кълвяха няколко кокошки. Той зачака някое от конярчетата да му доведе коня.

Остана пред вратата и се загледа в мъгливото небе. Струйки утринна влага се сбираха в бяла мъгла. Сред нея се носеше вулканична пепел, като снежинки топъл сняг.

Барон Пол излезе, загледа се нагоре и почеса замислено брада.

— Нещо измамно има в това избухване на вулкан, някаква мощна магия — каза той. — Чувам, че Радж Атън водел огнетъкачи. Дали те не са замесени в това?

Роланд реши, че огнетъкачите едва ли имат нещо общо с вулкана. Той беше избухнал далече на юг, а войниците на Радж Атън отиваха към Карис, на сто мили на север. Все пак изглеждаше злокобно.

— Каква е тази история с кралската заповед? — попита Роланд. — Защо не трябва да се доближаваш на петдесет левги от сина ми?

— А, нищо работа — ухили се смутено барон Пол. — Стара история. Бих ти я разправил, но предполагам, че скоро ще я чуеш от някой странстващ менестрел. Те повечето го разправят вярно. — Барон Пол погледна кротко към земята и отръска с ръка наметалото си. — Десет години живях в смъртен страх от момчето ти. — Роланд се зачуди какво ли щеше да направи синът му, ако се беше събудил в прегръдката на този мъж. — Но тъмните времена могат да направят и от най-големите врагове приятели, нали? — каза барон Пол. — Пък и хората се променят. Предай на сина си най-добрите ми пожелания, ако го намериш.

Изражението му сякаш молеше Роланд за прошка и той с радост щеше да му я даде, но не можеше да говори от името на сина си.

— Ще му предам — обеща Роланд.

Далече долу по южния път петдесет рицари препускаха на север и копитата на конете им тътнеха по земята.

— Май пътят ти на север ще е доста опасен — каза барон Пол. — Но помни ми думата. Стой по-надалече от Карис.

— Ти няма ли да тръгнеш на север? Мислех, че ще пътуваш с мен.

— Ба! — изсумтя барон Пол. — Моят път не е натам. Имам едно лятно имение извън Карис, тъй че жена ми поиска да преместя някои по-ценни неща преди хората на Радж Атън да са го оплячкосали. Помагам на слугите с пазенето на фургона.

Това май бе проява на страхливост, но Роланд си замълча.

— Тъй де — каза барон Пол. — Зная какво си мислиш. Но ще трябва да се бият без мене. Имах два дара на метаболизъм до миналата есен, когато някои от Посветителите ми ги убиха. Чувствам се твърде стар и дебел за истински бой. Бронята ми приляга толкоз, колкото долната риза на жена ми.

Думите излязоха от устата му с мъка. Баронът искаше да дойде. Все пак беше на повече от четиридесет и няколко години. Щом бе имал Посветители десет години, сега щеше да е хронологично на двайсет. Възрастта на Роланд.

— Можем да заобиколим тая битка при Карис — предложи Роланд — и да намерим някоя, която ще ти приляга повече. Защо не дойдеш с мен?

— Ха! — изсмя се горчиво барон Пол. — Осемстотин мили до Хиърдън? Ако не те е грижа за здравето ти или за моето, съжали поне горкия ми кон!

— Остави слугите си да ти закарат имането. Те нямат нужда да ги пазиш.

— А, жената така ще ме нагълчи… свадливката му проклета! По-добре да ядосаш Радж Атън, отколкото нея.

Едно девойче излезе от хана и ловко спипа за шията една от кокошките, които кълвяха пред прага.

— Ти идваш с мен. Лорд Колингсуорд те иска за компания на закуска. — Откъсна врата на бедната ярчица и вече скубеше перата й, докато я внасяше вътре.

След малко рицарите, идещи от юг, стигнаха селото и спряха пред конюшнята. Явно се надяваха да отдъхнат, да научат новините и да дадат почивка на конете си.

Когато конярчето доведе кобилата му, Роланд я яхна и му подаде дребна монета. Кобилата беше отпочинала добре, пристъпваше игриво. Беше грамадно червено животно с бели петна над копитата и на челото. Изглеждаше готова за жива езда в хладния утринен въздух. Роланд я поведе към пътя през влажната утринна омара, която скоро щеше да се превърне в ниска мъгла.

Подуши пепелта във въздуха. По пътя на север беше войската на Радж Атън — армия, за която разправяха, че включвала огнени магьосници, Непобедими, гиганти главанаци и свирепи бойни кучета.

Неволно си помисли колко несправедлив е животът. Онова нещастно пиле при хана беше умряло, без дори да разбере.

След малко, докато беше зает с тези мрачни мисли, го стресна тропотът на препускащ кон.

Той се озърна през рамо, притеснен дали няма да е някой разбойник или убиец. Яздеше през гъста мъгла и не можеше да види на повече от сто стъпки.

Отби встрани от пътя и извади меча. В следващия миг видя към него да се носи огромно туловище.

Барон Пол се тресеше на седлото на коня си.

— Добра стига! — изрева дебелият рицар, неловко наместил бутовете си в твърде малкото за него седло. Кавалерийският кон под него се озърташе уплашено, сякаш се боеше, че господарят му здраво ще го напердаши.

— Няма ли да вървиш на юг с имането си? — попита Роланд.

— Майната му на имането. Слугите могат да духнат с него, все ми е тая! Да вземат и оная харпия, жена ми, ако щат! — ревна барон Пол. — Ти беше прав. По-добре е да умреш млад, докато кръвта в жилите ти е гореща, отколкото да умреш стар и бавно от затлъстяване!

— Никога не съм казвал това — възрази Роланд.

— Ха! Очите ти го казаха, момко.

Роланд прибра меча.

— Е, щом очите ми са толкова красноречиви, май ще трябва да дам почивка на непослушния си език.

И с тези думи смуши кобилата и продължи напред в мъглата.

Хостенфест

Призори Мирима се събуди със сълзи в очите. Изтри ги и остана да лежи, учудена от странното чувство на меланхолия, което я обладаваше всяка сутрин от три дни. Не й беше ясно защо се събужда разплакана.

Не трябваше да се чувства така. Днес беше последният ден на Хостенфест — денят на големия пир — и трябваше да е най-щастливият ден на годината.

Нещо повече, през последните няколко седмици тя беше извоювала няколко малки победи. Вместо да спи в съборетината си извън Банисфер, се беше събудила в кралската кула на замък Силвареста. Беше се сприятелила с младата кралица Йоме Ордън и се беше омъжила за истински рицар, при това заможен. Сестрите й и майка й бяха тук в замъка, живееха в цитаделата на Посветителите и за тях щяха да се грижат до края на живота им.

Трябваше да е щастлива. И въпреки всичко се чувстваше, сякаш над нея е натежала ръката на ориста.

През прозореца й се чуваше монотонната птича песен на кралските облекчители в цитаделата на Посветителите. През последната седмица хиляди хора бяха предложили да посветят качествата си в служба на Земния крал. Въпреки че Габорн беше Клетвообвързан владетел и се беше заклел да не взима ничий мускул, ум или жизненост, ако не му е даден драговолно, а тези се предлагаха съвсем драговолно, досега той не беше взел нито един дар. Някои се опасяваха, че той напълно се е отрекъл от тази практика, въпреки че не забраняваше на рицарите си да вземат дарове.

Крал Габорн Вал Ордън, изглежда, разполагаше с неизчерпаеми запаси от силари и от седмица главният облекчител работеше с помощниците си ден и нощ — раздаваше като милостиня дарове на рицарите на Хиърдън, за да възстановят силите на изтощената кралска войска. Но цитаделата на Посветителите все още беше пълна само наполовина.

На вратата на Мирима тихо се почука. Тя отгърна сатенените завивки и погледна през прозореца. Лъчите на утринното слънце прозираха през образа на цветното стъкло — скръбни гълъбици, разперили криле в синьо небе, видени през гъстите листа на лозница. Чак сега разбра, че я е събудило също такова тихо почукване.

— Кой е?

— Аз съм — чу гласа на Боренсон.

Тя скочи, изтича до вратата и я отвори. Той стоеше на прага, със запален светилник в ръце. Малкият пламък примигваше в сумрачния коридор. Боренсон изглеждаше грамаден в тъмното, ухилен като момче, което се кани да разкаже някоя шега. Сините му очи блестяха, рижата му брада беше чорлава.

— Няма нужда да чукаш — засмя се тя. Бяха женени от четири дни, макар че той беше избягал и бе прекарал последните три на лов. По-лошото беше, че още не бяха консумирали брака си и за Мирима това изглеждаше странно.

Сър Боренсон изглеждаше влюбен до уши в нея, но когато се бе опитала да го вкара в леглото за брачната нощ, й каза:

— Как може човек да се захване с такива удоволствия, когато довечера отиваме на лов в Дънуд?

Мирима нямаше опит с мъже. Не знаеше дали е редно да е толкова уязвена от отказа му. Беше се чудила дали настина е превъзбуден от лова, дали това е естествено, или е получил някоя рана в битките, която му пречи да изрази чувствата си. Навярно Боренсон се беше оженил само защото Габорн го бе посъветвал така.

Трети ден се чувстваше уязвена и смутена. Копнееше Боренсон да се върне. И ето че сега той беше при нея.

— Мислех, че спиш — каза той.

Пристъпи напред и леко я целуна, без да пуска светилника. Тя го взе от ръката му и го окачи на стената.

— Не така. Женени сме. — Сграбчи го за брадата, дръпна го надолу, целуна го грубо и го поведе към леглото. Надяваше се, че най-после се е вразумил.

Съжали почти моментално. Целият беше покрит с прах, а ризницата му беше оцапана с кал. Щяха да й трябват часове, докато почисти нощницата си.

— А, това ще трябва да почака — ухили се Боренсон. — Но не много, разбира се. Само докато се почистя.

Тя се вгледа в лицето му. Меланхолията, която бе изпитала само преди няколко мига, съвсем се изпари.

— Иди се измий тогава.

— Чакай, още не — изсмя се Боренсон. — Трябва да ти покажа нещо.

— Убил си ми някой глиган за Хостенфест? — засмя се тя.

— Тоя Хостенфест ще е без глигани — отвърна той. — Ловът не мина, както се очакваше.

— Е, предполагам, че лордовете на масата ще минат с по някой заек — заяде се тя. — Макар че по-малко няма да приема. Не съм свикнала с вкуса на полски мишки.

Боренсон се усмихна загадъчно.

— Хайде. Побързай.

Отиде до гардероба и извади една от простите й сини рокли. Мирима смъкна нощницата си, навлече роклята и започна да връзва връзките на корсажа. Боренсон я гледаше очарован. Тя нахлузи някакви обуща и след няколко мига вече тичаше надолу по стъпалата на кулата, за да не изостане зад него.

— Ловът не мина добре — каза Боренсон и я хвана за ръката. — Дадохме жертви.

Това я учуди. Вярно, в леса все още имаше от черните рунтави върколаци и от великаните главанаци. Радж Атън беше побягнал на юг само преди седмица, изоставяйки онези от войската си, които бяха твърде уморени, за да бягат.

— Жертви?

Той кимна, но не й каза нищо повече.

Излязоха на покритата с камъни улица. Утринният въздух беше хапливо студен и дъхът на Мирима заизлиза на пара. Боренсон бързо я преведе през портикула на кралската порта и забързаха по Пазарната улица към градската порта. Там, малко след подвижния мост, вече се събираше огромна тълпа.

Полята пред замък Силвареста бяха пълни с яркоцветни шатри, пръснали се околовръст като цял град. През последната седмица тук се бяха събрали още над четиристотин хиляди селяни и благородници от цял Хиърдън и отвъдни кралства, за да видят Земния крал Габорн Вал Ордън. Полетата се превръщаха в безкрайни лабиринти от шатри и животни, толкова много, че шатрите вече покриваха близките хълмове, а по низините на юг и на запад изникваха цели селища.

Навсякъде търговци и продавачи вдигаха сергии и сред човешката гмеж никнеха импровизирани пазарища. Сред тълпата се носеше тежката, лютива миризма на печена наденица и тъй като беше празничен ден, стотици странстващи певци вече свиреха на лютни и арфи под всяко дърво.

Четири селянчета свиреха толкова лошо, че Мирима се зачуди сериозно ли го правят, или просто се подиграват на окаяните усилия на други.

Боренсон избута няколко селяци и изгони две-три кучета, за да може Мирима да види какво има в центъра на тълпата.

Това, което видя, я погнуси: на тревата лежеше голяма колкото фургон грамада от сива плът, безока глава на хала. Пипалата й висяха като мъртви червеи на тила, а редиците кристални зъби изглеждаха ужасяващо в лъчите на утринното слънце. Беше мръсна — нали я бяха влачили толкова много мили дотук. Но под мръсотията, по челото, Мирима видя жигосаните по плътта на чудовището руни — руни на сила, които от време на време проблясваха като смътни пламъци. Всяко дете в Роуфхейвън знаеше какво значат тези лицеви руни.

Не беше обикновена хала. Беше магесница.

Сърцето на Мирима се разтуптя, готово да изскочи от гърдите й. Тя усети, че диша на пресекулки и че всеки момент може да припадне. Изведнъж й стана студено и се остави топлината на чуждите тела да я сгрее. Няколко кучета душеха главата на халата и нервно поклащаха опашки.

— Хала магесница? — глухо попита тя. Никой не беше убивал хала магесница в Хиърдън от над хиляда и шестстотин години. Изгледа стъписана главата на звяра. Това чудовище можеше да разкъса на две цял боен кон. Да не говорим за човек.

Наоколо хихикаха селяци; деца протягаха ръце да пипнат ужасната твар.

— Спипахме я в Дънуд, по някакъв стар път, оставен от мътните, под земята. Имаше си самци и потомство, затова ги избихме всички и строшихме яйцата й.

— Колко загинаха? — попита стъписана Мирима.

Боренсон не отговори веднага.

— Четиридесет и един добри рицари — отрони най-сетне. — Биха се добре. Беше жестока битка. — И добави, колкото можеше по-скромно: — Аз лично я убих.

Тя се извърна разярена към него.

— Как можа да го направиш?

Стъписан от реакцията й, той заломоти:

— Н-не беше лесно, признавам. Доста ме затрудни тая вещица. Май никак не й хареса, че ще й вземат главата.

Изведнъж тя разбра всичко съвсем ясно: защо се беше будила всяка сутрин изпълнена с меланхолия, защо толкова трудно можеше да заспи вечер. Беше изплашена. Беше си търсила мъж заради богатството му, но вместо това се беше влюбила. Междувременно мъжът й като че ли повече го интересуваше как по-интересно да бъде убит, вместо да се люби с нея.

Обърна се и бързо закрачи през тълпата — избутваше зяпачите от пътя си — заслепена от сълзи.

Боренсон забърза след нея, хвана я при моста и я обърна към себе си.

— Защо си толкова бясна?

Гласът му прогърмя толкова силен, че стресна някаква риба в тръстиките край крепостния ров. Нещо едро отплува под водата и тя закипя след него. Тълпата запътили се към замъка хора се раздвои около Боренсон и Мирима като вода около остров.

— Бясна съм, защото ме оставяш.

— Разбира се, оставям те… след няколко дни — каза той. — Но не е по мой избор.

Боренсон беше убил крал Силвареста и Мирима знаеше, че това му е донесло позор, въпреки че Силвареста беше отдал дар на Радж Атън, отстъпил беше ума си на Вълчия господар. Макар Силвареста да беше добър човек, дал дара си по принуда, истината беше, че в ужасна война като тази приятел не можеше да щади приятеля. Брат не можеше да пощади брата.

Отдавайки ума си на Радж Атън, крал Силвареста се беше превърнал във враг на всеки справедлив човек, а Боренсон се бе почувствал обвързан с дълг да отнеме живота на стария си приятел.

След като деянието бе извършено, кралската дъщеря, Йоме, не искаше да накаже Боренсон, но не можеше и да му прости. Затова, в името на справедливостта, беше възложила на Боренсон изпитание, заповядала му бе да извърши Акт на покаяние — да отиде в земите отвъд Инкара, да намери легендарния Дайлан Чука, Дара всечовешки, и да го върне тук, в Хиърдън, за да помогне в борбата срещу Радж Атън.

Приличаше на подвиг, достоен за глупак. Макар че според мълвата все още беше жив, Дайлан Чука не можеше да е жив след шестнайсет века. Сър Боренсон като че ли изпитваше ужасна неохота да тръгне, след като виждаше по-добри начини да защити своя народ. Но все пак беше въпрос на чест да замине: и скоро щеше да тръгне.

— Не искам да замина — каза Боренсон. — Но трябва.

— Пътят до Инкара е дълъг. Дълъг път, за да го измине сам човек. Мога да дойда с теб.

— Не! — настоя Боренсон. — Не можеш. Няма да оцелееш.

— Защо мислиш така? — попита Мирима, макар че знаеше отговора. Той беше капитан от кралската гвардия, с дарове на мускул, на жизненост и метаболизъм. Ако изобщо имаше някой жив човек, способен да премине през вражеските територии, това беше Боренсон. Инкара беше опасно място: чужда земя, където не понасяха северняците. Нито той, нито Мирима щяха да могат лесно да пътуват през Инкара: кожата на всички инкарци беше светла като слонова кост и имаха права коса с цвета на сребро. Боренсон и Мирима не можеха да се предрешат толкова добре, че да скрият чуждото си потекло.

В по-голямата си част инкарците бяха нощни хора, работеха и излизаха предимно нощем. Денем прекарваха повечето си време по домовете или сред сенчестите гори. Да ги избягва човек беше почти невъзможно.

А ако хванеха Боренсон, щяха да го хвърлят да се бие на кървавите арени.

За да остане жив, щеше да е принуден да пътува скришом през нощта, избягвайки всякакъв контакт с инкарците.

— Не мога да те взема — каза той. — Ще ме бавиш. И ще ни убият и двамата.

— Това не ми харесва — отвърна Мирима. — Никак не ми харесва идеята да заминеш сам. — Един продавач, който теглеше ръчната си количка, мина покрай тях и Мирима се отмести от пътя му и придърпа Боренсон със себе си.

— На мен също, но и за миг не помисляй, че можеш да ми помогнеш.

Мирима поклати глава и сълзите й потекоха.

— Разказах ти за баща ми. Беше доста заможен търговец. Явно го бяха обрали и след това бяха запалили дюкяна му, за да прикрият убийството. Понякога се чудя дали не съм могла да го спася. В нощта, когато го убиха, той не беше нито най-богатият търговец в Банисфер, нито най-слабият. Но беше сам. Ако бях с него…

— Ако беше с него, сигурно и ти щеше да си мъртва — каза Боренсон.

— Може би — прошепна тя. — Но понякога си мисля, че е по-добре да съм мъртва, отколкото да живея, без да знам дали не съм могла да помогна.

Боренсон я изгледа твърдо.

— Възхищавам се на верността ти, ценя я. Но най-лошият ден в живота ми беше миналата седмица, когато разбрах, че си тръгнала към Лонгмът, за да си до мен в битката. Искам да спиш до мен, а не да се биеш до мен… въпреки че имаш сърце на воин. — Целуна я нежно.

Очите им се срещнаха. Тя задържа протегнатата му ръка. В молба.

— Щом не мога да дойда с теб — каза тя, — няма да съм щастлива, докато не се върнеш.

Боренсон се усмихна, наведе се и я целуна по нослето.

— Хайде да се разберем така. Никой от двама ни няма да е щастлив, докато не се върна.

Задържа я дълго. Тълпата се нижеше покрай тях.

Зад себе си тя чу двама да говорят.

— Да ми Избере оная курва Бони Клийдс, моля ти се! Няма и преди половин час! Ама защо Земния крал ще Избира такава като нея?

— Вика, че Избира ония, дето обичали хората — рече другият. — Аз пък не знам дали някоя е обичала повече от нея.

Мирима усети как Боренсон се вцепени в прегръдката й от тези злобни подмятания, но не се скара на говорещите.

След миг Мирима чу вик и плясък, сякаш някой беше хвърлил нещо в рова. Боренсон я пусна и се обърна.

Тя погледна да види какво е привлякло вниманието му. На стръмния насип стояха четирима мъже и гледаха надолу. Бяха се скупчили на едно малко възвишение, под огромна върба.

Слънцето грееше ярко и небето беше чисто. От тъмните води се вдигаше ранна утринна омара. Пред очите на Мирима някаква грамадна риба излезе на повърхността и заплува лениво. Един младеж я замери с копие, но рибата ловко се отклони и отново се гмурна.

— Ей! — ядосано извика Боренсон. — Момчета, какво правите?

Един от момците, кльощав, с коса като слама и остро лице, му отвърна:

— Ловиме есетра за Хостенфест. Тая заран в рова са излезли едри парчета.

Още докато говореше, една огромна риба, дълга поне осем стъпки, се издигна до повърхността и закръжи по водата на странни фигури. Подмина някакво пате, което ровичкаше с клюна си в близките тръстики. Едно от момчетата вдигна копието си.

— Спри… в името на краля! — заповяда Боренсон. Мирима се усмихна неволно, като го чу да се позовава на краля.

Вдигналият копието момък изгледа Боренсон, сякаш се е побъркал.

— Ама такава грамадна риба никога не е влизала в тоя ров — викна хлапакът.

— Тичай да доведеш краля… веднага! — заповяда Боренсон. — И магьосника Бинесман също! Кажи им, че е спешно, че в рова се е появила изключително странна риба. — Момчето изгледа със съжаление огромната есетра. — Тичай веднага! — ревна Боренсон. — Или се заклевам, ще те изкормя на място.

Момчето го погледна, погледна и рибата, после хвърли копието на земята и затича към замъка.

Когато Габорн стигна при рова с Йоме и Бинесман, на брега вече се беше сбрала тълпа. Хората изглеждаха едновременно смутени и ядосани от това, че един рицар е застанал и им пречи да си наловят от грамадните есетри, плуващи няма и на двайсет стъпки от брега. Чуваше се ръмжене и мърморене как „рибата била добра за кралския корем, но не и за нашите“.

Боренсон разпитваше за рибата вече от няколко минути. От съмване бяха забелязани девет есетри, влезли в рова от река Вий. Сега и деветте кръжаха на повърхността точно под стената на замъка, сякаш изпълняваха някакъв странен и сложен танц.

Йоме застана до Мирима, лъчезарно усмихната, че мъжът й се е върнал. Дните на Габорн и Йоме и този път не бяха ги оставили сами.

— Изглеждаш добре — каза Мирима. — Направо сияеш. — Беше си самата истина.

Йоме само се усмихна на подхвърлянето й. През последните няколко дни беше канила Мирима на всяко ядене, все едно че е родена в кралския двор дама. Мирима се чувстваше непривично и малко неловко от това отношение и се стараеше насила да играе добре ролята си на жена на благородник, макар че и Йоме като че ли беше доволна от компанията й.

Девата на честта на Йоме, Шемоаз, беше заминала в имението на един свой чичо на север. От шест години Йоме и Шемоаз бяха неразлъчни. Но сега, след като Йоме вече се беше омъжила, вече нямаше нужда една Дева на честта непрекъснато да е с нея. Все пак Мирима се чудеше дали не жадува за женска компания — Йоме определено се беше сприятелила с нея с голяма лекота.

Йоме целуна Мирима по бузата и й се усмихна.

— Ти също изглеждаш добре. Но за какво е тази суматоха?

— Заради големите риби — отвърна Мирима. — Нашите лордове и рицари все още са момчета в сърцата си.

— Наистина, нашите съпрузи днес се държат странно — каза Йоме, а Мирима само се засмя, защото и двете бяха женени едва от четири дни и нито тя, нито Йоме беше навикнала да говори за „нашите съпрузи“.

Младият крал Ордън коленичи до рова — тъмнокос и синеок младеж, присвил очи към дълбоките води до розовите водни лилии. Земният пазител Бинесман последва примера му, облечен в магьосническия си, вече ръждивочервен халат.

Габорн зяпна с откровено удивление и попита:

— Водни чародеи? Тук, в рова?

— Така изглежда — отвърна Боренсон.

— Какво искаш да кажеш с това „водни чародеи“? — попита Йоме Габорн. — Това са риби.

Земният пазител я изгледа търпеливо и поглади прошарената си брада.

— Не мисли, че за да си чародей, трябва непременно да си човешко същество. Силите често надаряват и диви животни. Сърни, лисици и мечки често научават някои магически заклинания, които им помагат да се крият в горите и да вървят тихо. А тези риби, изглежда, са доста мощни.

Габорн вдигна грейналите си очи към Йоме.

— Онзи ден ти ме попита дали баща ми е довел водни чародеи за годежа ни, а ето че сега Хиърдън ме изненадва със свои.

Йоме се ухили като дете и стисна ръката на Мирима.

Мирима зяпна удивена рибите. Беше чувала приказки за древна риба, обитаваща горните течения на Вий, за вълшебна риба, която никой човек не можел да улови. Чудеше се какво правят тези риби.

— Но дори да ги закрилят Силите, с какво могат те да са ни от полза? — попита Йоме. — Не можем да говорим с тях.

— Вярно, не можем — съгласи се Бинесман. — Но Габорн може да ги слуша. — Габорн го погледна, като че ли изненадан, че Земният пазител го смята за способен на такъв подвиг. — Използвай Земния взор — прикани го Бинесман. — Той е точно за това.

Няколко момчета бяха донесли рибарски мрежи, други държаха копия и лъкове с надеждата, че ще похапнат тлъста есетра, ако кралят позволи. Изглеждаха доста натъжени от възможността да ги лишат от толкова вкусен пир.

Сега, след като слънцето се беше издигнало малко по-високо и мяташе коси лъчи към водата, Мирима успя съвсем ясно да види черните гърбове на грамадните есетри. Кръжаха близо до повърхността, перките им бляскаха през водата, и плуваха на странни фигури. Някой случаен наблюдател щеше да помисли, че кръжат на повърхността като сьомги, готвещи се да си хвърлят хайвера.

— Какво ли е станало с водата тук в рова, откакто започна това? — запита се на глас Габорн.

— Нивото на рова се вдига — каза Бинесман. — Според мен тази сутрин се е вдигнало поне с една стъпка. — Слезе до ръба и топна пръстите си. — А водата е станала много по-чиста. Утайката се сляга към дъното.

Една от рибите описа лениво „S“, после се гмурна и се издигна отново, просто ей така, като за да сложи точката в края, след което зацепи през знака. Габорн го проследи с пръст.

— Виж — посочи му Бинесман. — Ей онази прави руни на защита.

— Виждам я. Обикновена водна руна, баща ми ме е учил на нея като дете. От какво според теб търсят защита?

— Не знам — отвърна Бинесман, втренчен съсредоточено във водата, сякаш искаше да намери отговора в окото на есетрата. — Защо не ги попиташ?

— След малко — обеща Габорн. — Не съм опитвал Земния си взор на животно. Нека първо помисля.

Покрай тях избръмчаха тъмнозелени водни кончета. Мирима и Йоме гледаха смълчани, хванати за ръце. Очите им следяха руните, изписвани от рибите… Забелязаха, че всяка от есетрите си е избрала място, чисто от тръстики и лилии.

Междувременно Габорн и Бинесман взеха да обсъждат смисъла на руните. Една от есетрите продължи да описва по водата руни на защита недалече от няколкото стръка папур. Според Габорн друга чертаеше руни на чистота — руни, които трябваше да прочистят водата. Трета рисуваше руни, които според Бинесман трябваше да са руни на цяр. И все така, без да спират.

Малко по-нататък една от рибите се гмуркаше в дълбините на рова и чертаеше руни, които нито Габорн, нито Бинесман бяха виждали. Дори Габорн, крал, отраснал в Дворовете на прилива, където водните магьосници бяха нещо обичайно, не можеше да разгадае предназначението на всички руни. Но Бинесман подхвърли предположението, че руната може би трябва да охлади водата.

— Мислиш ли, че наистина е изстинала? — прошепна Йоме на Мирима.

— Ще видя — каза Мирима, слезе и също топна пръсти във водата, въпреки че никой друг по брега не смееше. Бинесман беше прав. Водата беше студена, студена и чиста като в най-дълбоките планински езера. А нивото наистина се беше покачило.

Мирима погледна към Йоме и каза:

— Замръзва!

Габорн слезе на един голям плосък камък близо до Мирима, наведе се над гладката като стъкло повърхност и започна да чертае руни — най-обикновени деветки, означаващи закрила. Повтаряше фигурите на есетрата.

Една от грамадните есетри доплува до него, точно под ръката му, и тъмносиният й гръб почти го докосна. Хрилете й се разширяваха и свиваха ритмично, докато рибата го гледаше — следеше пръстите му, сякаш са нещо за ядене. Беше възбуждащо близо до Мирима.

— Точно така. Ще те закрилям, ако мога — прошепна Габорн на рибата. — Кажи ми от какво се боиш?

Продължи да рисува руни във водата, като се взираше в очите на рибата и в собствения си ум. После се намръщи, сякаш това, което виждаше, го смути.

— Виждам мрак във водата — промърмори той. — Виждам мрак и вкусвам метал. Усещам… задушаване. Вкусвам… метал. Идва нещо… червено.

Младият крал изведнъж замълча, сякаш беше престанал да диша. Очите му се подбелваха.

— Крал Ордън! — извика Бинесман, но Габорн не помръдна.

Мирима помисли дали да не го хване, за да не падне, но Бинесман слезе до водата и го докосна по рамото.

— Какво? — попита Габорн, събуждайки се от вцепенението си. Подпря се на близката скала.

— От какво се боят? — запита го Бинесман.

— Боят се от кръв, мисля — каза Габорн. — Боят се, че реката ще се напълни с кръв.

Бинесман притисна тоягата си към гърдите, намръщи се и удивено поклати глава.

— Не мога да го повярвам. Няма никакъв признак за приближаваща се армия, а за да се напълни реката с кръв, ще е нужна много голяма битка. Радж Атън е много далече. Но наистина става нещо странно. Усещах го през цялата нощ. Земята е в болка. Усещах болката й като убождания с игли… на север оттук, в Северен Кроудън, както и на юг. Тя трепери по далечни краища, но има слаби потръпвания и тук, под краката ни.

Габорн се опита да погледне на нещата откъм по-светлата им страна.

— Все пак ме успокоява, че си имаме тези магьосници в рова. — Той се обърна и заговори на тълпата с копията, лъковете и рибарските мрежи. — Нека никой да не лови риба от този ров, нито да замърсява водите му по какъвто и да било начин. Никой да не плува в него. Тези водни чародеи ще бъдат наши гости.

После попита Бинесман:

— Можем ли да отделим рова от реката?

Мирима знаеше, че няма да е трудно. Едно изкуствено малко отклонение горе по течението изливаше вода в канала, който захранваше рова.

— Разбира се — каза Бинесман. И се огледа. — Дафид, Хю! Тичайте при воденичния улей. Бързо!

Двама яки младежи веднага хукнаха нагоре.

Магьосникът вдигна очи към утринното слънце.

Мирима затаи дъх, напрегната да чуе какво ще каже Бинесман.

— Милорд — заговори той толкова тихо, че повечето от стоящите наблизо едва ли можеха да го чуят. — Земята ни говори. Понякога тя говори с движенията на птици и животни, друг път — с пукота на камъните. Но тъй или иначе ни говори. Не знам какво ни казва, но цялата тази работа с реки, пълни с кръв, никак не ми харесва.

Габорн кимна.

— Какво ще ме посъветваш да направя?

— Радж Атън имаше една могъща пиромантка в свитата си, онази, която убихте — замислено каза Бинесман. — Но съм сигурен, че все още се жертват цели гори за силите, на които служат пиромантите му.

— Да — каза Габорн.

— Не бих говорил за планове, които искам да се запазят в тайна точно сега, на дневна светлина. Нито бих го направил пред огън, дори той да е пламъкът на една свещ. Свиквайте си съветите на звездна светлина, ако трябва. Или още по-добре в някоя тъмна каменна зала, където земята може да прикрие думите ви.

Мирима знаеше, че могъщите огнетъкачи твърдяха, че слушат шепнещите езици на пламъците, че чрез тях могат ясно да чуват думи, изричани на стотици мили разстояние. Но никога не беше виждала огнетъкач, който да е способен на нещо толкова чудодейно.

— Добре — съгласи се Габорн. — Ще провеждаме съветите си в Голямата зала и ще се разпоредя да не се палят никакви огньове в нея през зимата. И ще дам заповед никой да не обсъжда военни стратегии или тайни с друг на дневна светлина или на светлина на огън.

— Така ще е добре. — Бинесман кимна.

След това кралят с Йоме, техните Дни и Бинесман отидоха да видят главата на халата, а после се върнаха пеш в замъка. Боренсон се позадържа малко и остави на пост няколко момчета да пазят рибата.

Мирима стоеше на брега и се чудеше. През последната седмица много неща в живота й се бяха променили. Но това, за което Бинесман бе предупредил Габорн, намекваше за лоши поличби. Реки от кръв. При стотиците хиляди хора, вдигнали стан около град Силвареста, сякаш цялата земя се стичаше към Хиърдън, към двора на Земния крал. Каквато и промяна да предстоеше, тя самата беше почти в центъра на всички събития.

Изкачи се на стръмния насип и се загледа към огромните тълпи, към шатрите и павилионите, които бяха изникнали като гъби след дъжд през последната седмица. На юг и на запад се вдигаше прах от многобройните пътници, прииждащи по пътя. Предната нощ Мирима беше чула, че са дошли богати търговци чак от далечния Лайсъл.

Цялата земя щеше да се събере тук, осъзна Мирима. Силите на един Земен крал бяха легендарни и се даваха само в най-мрачни времена. Всеки човек във всяка страна, който искаше да живее, щеше да дойде тук. В Дънуд имаше хали, в рова — чародеи. Скоро тук щеше да има достатъчно хора, за да се напълнят реките с кръв.

Това я накара да се почувства нищожна и безпомощна, разтревожена за бъдещето. А и Боренсон скоро щеше да замине и тя знаеше, че няма да може да разчита на него.

„Трябва да се подготвя за това, което предстои“ — помисли Мирима. Тръгна с Боренсон обратно към замъка. Спря се за няколко мига на подвижния мост и се загледа в грамадните риби, които пореха с перки водата на рова. Присъствието им й вдъхна чувство на облекчение. Водните чародеи бяха силни в изкуството на церенето и закрилата на живота.

Мирима закуси в кралската кула, с Габорн, кралица Йоме и техните Дни. Въпреки че се беше сприятелила с Йоме, все още изпитваше неудобство да се храни в присъствието на краля.

Всъщност храненето мина предимно в неловко мълчание: Габорн и Боренсон отказаха да обсъдят лова си от последните три дни и не говореха почти нищо. Габорн освен това беше получил тревожни новини от Мистария и изглеждаше измъчен, мрачен и вглъбен.

Почти бяха привършили закуската, когато на вратата на трапезарията се появи старият канцлер Родерман, бляскав с пищната си, грижливо сресана бяла брада и черния си сюртук.

— Милорд, милейди — обяви той. — Херцог Гроувърман чака в преддверието и моли за аудиенция.

Йоме погледна отегчено Родерман.

— Важно ли е? Не съм се виждала със съпруга си от три дни.

— Не знам, кисне тук от половин час — каза Родерман.

— Кисне? — засмя се Йоме. — Е, не трябва да го оставяме да се вкисне съвсем. — Въпреки че Йоме се засмя, Мирима усети, че херцогът не я интересува много.

Херцогът влезе. Беше нисък мъж с дълги ръце и крака, сухо лице и тъмни очи, разположени толкова близо едно до друго, че го правеха почти грозен. В семейство на воини и благородници изглеждаше не на място. Мирима беше чувала клюки, че истинският баща на херцога бил някакъв чистач на конюшня.

В чест на Хостенфест Гроувърман беше облякъл черен халат, извезан с тъмнозелени листа. Косата му беше току-що сресана, а посивялата брада — изрядно подстригана и раздвоена. За грозен човек като него изглеждаше наистина добре облечен.

— Ваше величество — усмихна се херцогът и се поклони ниско, — надявам се, че не съм развалил закуската ви?

Мирима разбра, че Гроувърман е помолил Родерман да изчака, докато кралят и кралицата привършат с храната, преди да ги уведоми за присъствието му.

— Ни най-малко — отвърна Габорн. — Много мило от ваша страна, че изчакахте толкова търпеливо.

— Честно казано, има нещо, което смятам, че е доста спешно — каза херцогът, — въпреки че други може би няма да се съгласят. — Погледна многозначително към Йоме. Мирима се зачуди какво ли може да означава такова едно предупреждение. Дори Йоме изглеждаше стъписана. — Донесъл съм ви брачен дар, ваше величество… ако ми е позволена тази дързост.

През последните дни всеки лорд в кралството отрупваше краля и кралицата с брачни дарове; някои от даровете бяха скъпи, поднасяни с надеждата да спечелят благосклонност. Повечето лордове водеха синовете си или доверени хора, за да помогнат в попълването на кралската гвардия. Такива синове изпълняваха четворна задача: те не само попълваха кралската войска, но служеха също така като постоянно напомняне на краля за верността на лорда. Един доверен син в двора също така можеше да ходатайства за баща си или да бъде негов шпионин. И на последно място, това позволяваше на самото момче да си създава връзки с други благородници, които живееха в отдалечени краища на кралството или дори в други държави.

През последните три дни редиците на новите войници се попълваха толкова бързо, че на Габорн като че ли нямаше да му се налага да обременява поданиците си с нови набори, въпреки че Радж Атън беше свел кралската гвардия до нищожен брой. На Мирима й се струваше, че Габорн по-скоро ще си има проблеми с намирането на постове за всички тези нови войници.

— Е? — попита Йоме. — Какъв подарък сте ни донесли, че е толкова спешно?

Гроувърман заговори по същество.

— Въпросът е доста деликатен — каза той. — Както знаете, съдбата не ме е благословила със синове или дъщери, иначе щях да ви предложа някой от тях да ви служи. Но съм ви донесъл дар, който е също толкова скъп на сърцето ми.

Плесна с ръце и погледна към вратата на трапезарията.

В залата влезе едно момче и тръгна напред с изпънати ръце. Във всяка ръка държеше за врата по едно жълто пале. Палетата се озъртаха жално с големите си кафяви очи. Мирима не познаваше породата им. Не бяха нито мастифи, нито някоя от известните породи бойни кучета. Не бяха и от хрътките, познати на ловците, нито приличаха на домашните любимци, популярни сред дамите в страни с по-студен климат.

Можеше дори да са мелези, въпреки че и двете бяха еднакви — къса светлокафява козина на гърба и малко бяло на гърлото.

Момчето, десетгодишно — с тежки кожени панталони и ново палто, чисто и добре сресано, също като херцог Гроувърман — връчи палетата на Габорн и на Йоме.

Едната купчинка козина помириса маста от наденицата по ръката на Габорн. Влажното езиче на палето запълзя по пръстите му, после то го захапа закачливо. Габорн го почеса зад ухото, обърна го да види дали е мъжко, или женско. Беше мъжко. То замята енергично опашка и се изправи, сякаш готово да сръфа не на шега пръстите на младия крал. Истински боец.

Той го огледа озадачено.

— Благодаря ви — каза Габорн изненадано. — Но не съм запознат с тази порода. Какво правят?

Мирима погледна към Йоме да види реакцията на кралицата и се стъписа. В очите й блестеше такъв гняв, сякаш тя едва се сдържаше. Погледът й не убягна на херцога.

— Чуйте ме — заговори той на Габорн. — Тези палета не ги поднасям с леко сърце, ваше величество. Вие не сте взимали дарове от хора и аз знам, че като Клетвообвързан изпитвате определена неохота да го правите. Всъщност въпреки че много хора са предлагали да служат като ваши Посветители през последната седмица, нито вие, нито кралицата сте взели дарове. Но все пак трябва да се подготвите за онова, което предстои.

Мирима се изненада, като чу Гроувърман да повтаря на глас мисълта, която й се въртеше в главата само преди час.

— Решението е тежко — съгласи се Габорн. Очите му бяха изпълнени с болка. Мирима се беше съгласила да получи дарове на обаяние и ум от сестрите си и майка си. Разбираше цената на чувството за вина, произтичащо от такава жестокост.

— Няма да взема с леко сърце сила, жизненост или ум от друг човек — каза кралят. — Но размислям дали все пак не трябва да го направя за доброто на кралството.

— Разбирам — отвърна откровено Гроувърман. — Но ви моля, милорд, милейди, да обмислите възможността да вземете дар от куче.

Йоме се вцепени.

— Херцог Гроувърман! — изсъска тя. — Това е кощунство!

Херцогът нервно потръпна. Сега Мирима позна породата. Въпреки че не беше виждала такива палета, беше чувала за тях. Палетата бяха отгледани за дарове — кучета, силни на жизненост и обоняние.

— Нима не е по-малко кощунство да се взимат дарове от човек? — защити се Гроувърман. — Казват, че са нужни петдесет дара на мирис от хора, за да се сравнят с обонянието на едно псе. Убеден съм, че носовете на моите палета са сто пъти по-добри от носа на един обикновен човек. Затова ви питам кое е по-добре — да вземеш дарове от сто човека или от едно куче? Колкото до жизненост, тези палета са от здрава порода. От хиляда поколения Вълчите господари са ги отглеждали, за да се бият в ямите, така че да оцеляват само най-силните. Нито един жив човек не може да ви осигури по-добър източник на жизненост.

— Метаболизъм и слух също могат да се придобият от такива кучета, макар да се опасявам, че са твърде малки, за да дадат мускул — продължи той. — И докато един човек трябва да отдаде дара си доброволно и поради това често пъти не успява да прехвърли качеството си изцяло, ако вие храните тези паленца и си играете с тях ден-два, те ще развият такава преданост към вас, че качествата им ще се прехвърлят без никаква загуба. Никое друго животно не обича човека толкова всеотдайно и няма да ви се отдаде толкова изцяло като тези паленца.

Йоме изглеждаше толкова разгневена, че не можеше да проговори. Взимането на дарове от куче се смяташе за гнусно и ненавистно деяние. Някои крале щяха да хвърлят херцога в крепостния ров само защото е предложил да се вземат дарове от куче.

Самият Габорн беше Клетвообвързан, а Йоме беше дъщеря на Клетвообвързан. Един Клетвообвързан се заклеваше да получава дарове само от онези свои васали, които ги отдават доброволно. Такива васали обикновено бяха мъже и жени, притежаващи някое силно развито и основно качество, като бърз ум или изключителна жизненост, но често им липсваха необходимите качества, за да бъдат добри воини. Осъзнали, че не могат да служат на своите господари като воини, те можеха да изберат да отдадат своя ум или жизненост в полза на господаря, подлагайки се на омразния силар заради общото добро.

Но не всички лордове в Роуфхейвън бяха Клетвообвързани. Приживе бащата на Габорн например се водеше „прагматик“. Така наречените „прагматици“ често си откупуваха дарове. Мнозина пожелаваха да продадат ползата било от очите, било от ушите си на своя господар срещу злато, защото много хора обичат златото дори повече от самите себе си. Но Йоме беше казала на Мирима, че дори бащата на Габорн в един момент се е отказал от навиците си на „прагматик“, не е могъл да е винаги сигурен в мотивите на един човек, който продава дарбата си. Често някой селяк или дори дребен феодал, затънал в тежки дългове, не виждаше друг изход, освен да продаде някоя от дарбите си за възможно повече пари.

Бащата на Габорн бе осъзнал, че прагматизмът му е безскрупулен — защото не можеше винаги да е сигурен какво е тласнало човека да отдаде даровете си. Дали алчност? Дали безнадеждност, или просто глупост го е накарала да изтъргува най-скъпото си качество срещу няколко жълтици?

Някои жадни за сила владетели обаче криеха хищната си алчност за чужди качества под наметалото на „прагматизма“. Такива владетели с радост приемаха дарове срещу отмяна на данъци и много често в подобни кралства, щом кралят вдигнеше данъците, селяните започваха да се чудят какво всъщност целят.

Най-лошите от всички бяха, разбира се, Вълчите господари. Тъй като васалът трябваше да „желае“ да отдаде дар преди качеството му да може да се прехвърли, Вълчите господари търсеха всевъзможни начини да накарат хората да го „пожелаят“. Изнудата и изтезанията, както физически, така и психически, бяха обичайната монета, с която Вълчите господари си купуваха могъществото. Радж Атън беше изнудил крал Силвареста да му отдаде ума си, като го беше заплашил, че ще убие единствената му дъщеря, Йоме. А след като крал Силвареста се бе покорил, Радж Атън бе принудил Йоме да му отдаде дара си на обаяние, за да не гледа как изтезават лишения й от разум баща, за да не убият приятелката й Шемоаз и да не й отнемат кралството. Радж Атън беше най-презреният и отвратителен от всички хора на този свят — Вълчи господар.

Евфемизмът „Вълчи господар“ първоначално беше възникнал, за да обозначи хора, обладани от такава хищна алчност, че да взимат дарове дори от псета. В тъмните, отминали времена някои бяха стигали дотам, че да взимат от кучета не само дарове на мирис, жизненост или метаболизъм, но дори на ум. Казваха, че това усилвало бойната хитрост на човек и жаждата му за кръв.

Поради това самата представа да се взимат дарове от кучета беше анатема в Роуфхейвън. Въпреки че Радж Атън, най-големият враг на Габорн, не беше престъпвал границата да вземе дар от куче, го наричаха Вълчи господар. А ето че сега Гроувърман се осмеляваше да оскърби Йоме и й предлагаше да стане Вълча господарка.

— Стига човек да не взима от куче дар на ума, практиката не е лоша — каза Гроувърман, окуражен като че ли от това, че никой не започна да спори с него. — Едно куче, лишено от обоняние, все пак си остава чудесен домашен любимец. Стига да имате добър кучкар, който да се грижи за него, то ще е добре, дори ще ви обича. То ще ви отдаде обонянието си, но децата ви ще могат да се боричкат с него на пода.

— Всъщност аз съм изчислил броя на фермерите, тепавичарите, строителите и шивачите, необходими за поддържането на един Посветител — продължи той. — По моя сметка, необходим е общият труд на двадесет и четирима селяци, за да се грижат за един-единствен Посветител, и още осем за един кон-Посветител. Но е нужен трудът само на един човек, за да се грижи за седем кучета-Посветители. Доста икономично е. А за един крал във война добрите кучета са също толкова необходими, колкото оръжието и бронята. Радж Атън има бойни кучета — мастифи с дарове. Ако не желаете да позволите тези паленца да служат като Посветители на вашите воини, помислете поне за възможността те да отдадат даровете си на бойните ви кучета.

— Това е кощунство! — заяви Йоме. — Кощунство и обида! — Погледна умолително Габорн.

— Моля за извинение. Не съм го мислил нито като кощунство, нито като обида — каза Гроувърман. — Само споменах, че тази възможност е практична. Докато вие се хранехте, стоях половин час отвън, а вие така и не разбрахте! Ако бях някой убиец, много лесно щяха да ви нападна от засада. Но ако притежавахте дар на мирис само от едно куче, нямаше да е нужно да ме видите или чуете, за да разберете, че се крия зад вратата ви.

— Няма да бъда наричана „Вълча господарка“ — възрази гневно Йоме и пусна палето на пода. То отиде при Мирима и задуши крака й.

Тя го почеса зад ухото.

Габорн не изглеждаше особено смутен от предложението. Мирима се зачуди дали не е заради влиянието на баща му. Винаги го бяха смятали за разумен човек. Можеше ли един човек с принципи да бъде едновременно Клетвообвързан лорд и Вълчи господар?

— Ваше величество — започна да го увещава херцогът. — Длъжен съм да ви помоля да обмислите следното. Само въпрос на време е кога Радж Атън ще прати убийците си. Нито вие, нито жена ви сте подготвени да срещнете един Непобедим, а вече се мълви, че сте Клетвообвързан. Не знам как смятате да се противопоставите на Радж Атън. Всъщност лордовете на Хиърдън напоследък ги тревожи само това и почти нищо друго. Но може да се окажете в ужасна нужда от Посветители, ако откажете да плащате на хората за техните дарове.

Габорн замислено погали дебелата топка козинка в ръцете си. Палето изръмжа и захапа силно палеца му.

— Прибирайте си мелезите и се махайте оттук — каза Йоме на Гроувърман. — Не искам да участвам в тази игра.

Габорн се усмихна жестоко, премести поглед от Йоме към херцога, след което само поклати глава.

— Лично аз нямам нужда от дарове на кучета — каза Габорн и се обърна към Йоме: — А щом и ти не искаш да ставаш Вълча господарка, така да бъде. Все пак можем да научим палето да джавка по непознати и да го държиш в стаята си. Ще ти бъде пазач и може би по свой начин ще спаси живота ти.

— Не искам да го виждам пред очите си — заяви Йоме. Мирима вдигна в скута си палето на кралицата, за да го защити. То пъхна муцунка между гърдите й и я загледа в очите.

— Значи решихме — каза Габорн на Йоме. — Но колкото за бойците, Гроувърман е прав. Ще са ми нужни съгледвачи и пазачи със силни носове, за да надушват засади. Ще оставя хората ми сами да преценят дали е достойнство, или проклятие да те нарекат Вълчи господар.

Габорн кимна благосклонно към дара на Гроувърман.

— Моите благодарности, ваша светлост.

После насочи вниманието си към момчето, което бе донесло палетата, и Мирима осъзна, че подаръкът включва не само кутретата, а и момчето. Беше тъмнокосо и стройно. Дългокрако като вълче.

— Как се казваш? — попита Габорн.

— Кайлин — отвърна момчето и коленичи.

— Кучетата са великолепни. Ти си гледачът им, както разбирам?

— Аз таквоз, помагам. — Момчето говори като селянче, но острият му поглед издаваше интелигентност.

— Палетата ти харесват, нали? — попита Габорн.

Момчето подсмръкна и примига да махне сълзата от окото си. Кимна.

— Защо си толкова тъжен?

— Гледам ги откакто са се родили. Не искам да им се случи нещо лошо, ваше величество.

Габорн погледна Гроувърман. Херцогът се усмихна и кимна към момчето.

— Тогава, Кайлин — попита Габорн, — би ли желал да останеш в замъка и да ми помагаш в гледането им?

Момчето зяпна стъписано. Мирима си помисли, че Гроувърман не го е предупредил за такава възможност. Габорн се усмихна на херцога и попита:

— Колко такива палета можете да ми осигурите?

Херцогът също се усмихна.

— С голямо удоволствие ги отглеждам вече от четири години. Бях надушил, че предстоят големи беди. Хиляда ще задоволят ли ваше величество?

Брачният дар се оказа твърде щедър, въпреки че Йоме изглеждаше готова да скочи от яд и да оскубе херцога.

— Смятате, че можем да получим толкова много до пролетта? — удиви се Габорн. — Броят е доста внушителен.

— Много по-скоро — отвърна Гроувърман. — Седемстотин палета чакат отвън — във фургони. Останалите ще са готови до няколко седмици.

Мирима знаеше, че есента на е най-добрият сезон за това. Повечето кученца се раждаха в ранна пролет и през лятото. Тези седемстотин трябваше да са родени преди три-четири месеца.

— Моите благодарности — каза Габорн. Пусна кученцето на пода и се наведе към масата. Гроувърман излезе от трапезарията. Кайлин вървеше по петите му.

Палето пристъпи до обувката на Мирима и се опита да я смъкне от крака й. Тя му пусна една наденичка от блюдото си.

Йоме изглеждаше толкова притеснена от присъствието на кутренцата, че Мирима предложи да ги изнесе отвън при другите. След като Йоме се съгласи, тя грабна двете палета и взе едно блюдо с наденички. Излезе и завари на моравата Кайлин, загледан някак тъжно към един от фургоните с кутрета.

Новият съветник на Габорн, Джюрийм, който съвсем доскоро беше служил на Радж Атън, стоеше до момчето с гръб към Мирима и даваше указания на Кайлин.

— Ти, разбира се, ще бъдеш неуморим в службата — наставляваше го Джюрийм. — Кучетата ще зависят от теб за храна, вода, подслон и къпане. Трябва да ги държиш силни.

Кайлин кимаше енергично. Мирима спря зад Джюрийм. Беше го виждала да наставлява домакинския персонал на замъка през последните няколко дни — гълчеше ту някоя слугиня, ту някой коняр. Сега изпита любопитство да чуе какво има да каже този бивш роб от далечна страна.

— Добрият слуга отдава всичко на своя господар — редеше монотонно и с малко смешно увлечение Джюрийм със заваления си тайфански акцент. — Той никога не си позволява да е уморен или да бяга от задълженията си. Трябва с жар и всеотдайност да се стреми да изпълнява задачите си колкото се може по-добре. Той служи на своя господар с всяка своя мисъл и действие, осигурява нуждите на своя господар още преди да са огласени. Той отдава целия си живот — сънищата и удоволствията си — в служба на своя господар. Способен ли си на това?

— Но… — измънка момчето — аз искам просто да се грижа за палетата.

— Като служиш на тях, ти служиш на своя господар. Това е задачата, за която той те е избрал. Но ако той реши да ти избере друга задача, трябва да си готов да изпълниш всяка негова заповед. Разбра ли?

— Искате да кажете, че могат да ме махнат от палетата? — изхленчи момчето.

— Някой ден — да. Ако вършиш тази работа добре, той ще разшири задълженията ти. В добавка към кучкарниците може да ти възложи да отговаряш за конюшните или да обучаваш кучета за война. Може дори да бъдеш призован да станеш гвардеец и да носиш оръжие… защото дори кучетата-Посветители в кучкарниците могат да се окажат целта на убийците на Радж Атън.

— Виж краля ни — продължи съветникът. — Той се труди неуморно за своя народ. Трябва да се учиш на преданост от него. Всички ние живеем в служба един на друг. Човек е нищо без своя господар. Господарят е нищо без своите слуги. — С това Джюрийм завърши поученията си и тръгна по други важни дела.

Момчето като че ли премисляше думите на съветника. После вдигна очи, видя Мирима и затаи дъх. Усмихна й се с онова изпълнено с надежда изражение, които придобиваха мъжете, откакто тя бе надарена с чар.

Тя пусна двете палета в краката си и ги погали, а те заръфаха гладно наденичките. До този момент самата Мирима не знаеше какво ще прави.

Но знаеше, че трябва да се подготви, и думите на Джюрийм само я убедиха, че трябва да започне да го прави неуморно, да се подготви за заплахата преди тя да е дошла.

— Палетата те харесват — замислено каза Кайлин.

— Ти познаваш ли ги добре? — попита го Мирима. — Знаеш ли кое пале от коя кучка е родено?

Кайлин кимна уверено. Разбира се, че ги познаваше. Това беше единствената причина Гроувърман да го доведе да служи при младия крал Ордън.

— Искам четири от тях — тихо каза Мирима, за да не чуе някой.

Беше ужасно гузна от това, че се кани да вземе тези палета от собствения си крал, без да е помолила. Но Кайлин изобщо нямаше да разбере, че ги краде. Не беше ли я видял току-що да се храни с краля и кралицата? Момчето щеше да реши, че е някоя господарка, която има право на палетата. А Мирима се надяваше, че ако се потруди здраво, може би наистина ще придобие това право. — Две за жизненост, едно за мирис и едно за метаболизъм. Можеш ли да ми подбереш най-добрите?

Кайлин закима енергично.

След закуската Йоме и Габорн се оттеглиха за малко в спалнята си — затвориха вратите и оставиха своите Дни в преддверието.

Йоме още не можеше да се почувства съвсем свойски в тази стая. Огромното легло с резбованите фигури на глупци и владетели по пилоните и ананасовите плодове отгоре беше ложето на майка й и баща й само допреди седмица. Парфюмите и козметиката на майка й бяха в раклата до еркера, където утринната светлина беше най-силна. Дрехите на баща й все още си бяха в гардеробите; Габорн беше донесъл малко свои дрехи от Мистария, но одеждите на баща й му прилягаха добре.

Но не толкова предметите в тази стая, самата й миризма напомняше на Йоме за родителите й. Още усещаше дъха на косата на майка си по възглавницата, мазилата й, парфюмите й.

„Дали да му го кажа?“ — зачуди се тя. Беше сигурна, че носи дете на Габорн. Бяха женени само от четири дни и тя още не изпитваше замайване. Едва след няколко дни щеше да разбере дали е пропуснала месечния си срок. Но изпитваше някаква странност в тялото си и Мирима го беше разбрала. Беше казала на Йоме, че „сияе“.

Но беше ли това достатъчно доказателство? Йоме се съмняваше. Все още не смееше да сподели надеждите си с Габорн.

Приседна на ръба на леглото, зачудена дали Габорн ще я поиска, но той отиде до прозореца и дълго остана там, загледан на юг и потънал в мисли.

— Реши ли вече какво ще правиш? — попита тя. Преди венчавката им той беше изпитвал постоянно вълнение, чудеше се как по най-добрия начин да се бори с Радж Атън, чудеше се къде Радж Атън ще нанесе следващия си удар. Като Земен крал, той беше закрилникът на цялото човечество, а сега се разтреперваше от самата мисъл, че трябва да отнеме човешки живот, дори живота на враг. Тази сутрин вестите за нападенията на Радж Атън го бяха разтревожили дълбоко.

Тя го беше окуражила да отиде на лова, та като прекара навън няколко дни, като потъне в рутината на мъжкото ежедневие, да прочисти ума си от мрачните мисли и в същото време да поразсее тревогите сред хората си.

— Ще вземеш ли все пак дарове? Вече хиляди души се предложиха за твои Посветители.

Габорн умислено сведе глава.

— Не мога — каза той. — Все повече се убеждавам в това.

Преди седмица бяха убити бащите и на двамата. След това Габорн беше поискал да вземе дарове, да вземе силата на хиляда мъже и ловкостта на други хиляда, и да вземе жизнеността на десет хиляди, и метаболизма на триста души… и да използва всичко това, за да отсече главата на Радж Атън.

Но сега това вече му се струваше непосилно. Взимането на дарове от човек беше рисковано. Човек можеше да ги отдаде съвсем доброволно, но опасност винаги съществуваше. Изведнъж можеше да се окаже, че човек, отдал мускула си, е с много слабо сърце и да умре след няколко мига. Човек, отдал гъвкавостта си, можеше да се окаже неспособен да смила храната си или да отпуска достатъчно дробовете си, за да може да издиша, и да стане жертва на глад или задушаване. Човек, отдал жизнеността си на своя владетел, можеше да умре от заразяване, ако замъкът бъде пометен от болест.

Така че човек, поел даровете на друг, можеше скоро да се окаже отровен от чувството за вина. Нещо по-лошо, след като един могъщ Владетел на руни се оказваше почти непобедим, то само глупак щеше да го нападне пряко. Вместо това жертвите на вражеската ярост се оказваха Посветителите на Владетеля на руни. Ако човек успееше да избие Посветителите, той прекъсваше магическата връзка, усилваща качествата на Владетеля, и по този начин го правеше повече човешко същество, по-уязвим на удари.

Преди седмица Боренсон беше избил Посветителите на самата Йоме. Болката от това беше стъписваща. Бяха загинали добри мъже и жени. Тя беше плакала горчиво заради това нощ след нощ, защото Посветителите често бяха приятели, хора, обичали своето кралство, и заради това се бяха стремили да го укрепят, отдавайки й сили, за да може по-добре да поддържа владенията си.

Като Земен крал, стремежът на Габорн беше да закриля хората. Можеше да затвори Посветителите си в кули, да ги пази с най-силните си рицари, да осигури най-добрите лекари, които да се грижат за тях. И все пак всичко това можеше да се окаже недостатъчно.

Аргументите на Габорн срещу взимането на дарове бяха обосновани морално. И все пак Йоме не можеше да прецени. Той беше Земния крал, надеждата на света. Но как можеше да е велик крал, ако се оставеше открит за вражески атаки?

— Миналата седмица — каза Йоме — ти ми се закле, че ще бъдеш Клетвообвързан лорд. Напълно ли отказваш да вземеш дарове? Не мога да си представя защо. Ти си добър човек. Ако вземеш дарове само от своите Избрани, знам, че ще ги използваш мъдро, разумно. Точно заради това ще бъдеш по-добър крал. И тъй като си Земния крал, ще знаеш кога твоите Посветители са в опасност и ще можеш по-добре да ги опазиш.

— Да знаеш, че човек е в опасност, и да го спасиш са съвсем различни неща — отрони тежко Габорн. — Въпреки всичките ми сили може да се окажа неспособен да ги опазя.

— А Радж Атън? Какво ще стане, когато той изпрати убийците си? Със сигурност ще го направи!

— Ако изпрати убийци, ще усетя опасността и ще я избегнем — каза Габорн. — Но няма отново да се бия с друг човек, освен ако не се окажа без избор.

Подобни разговори объркваха Йоме. Тя ценеше живота, а над всичко ценеше живота на своя народ. Но не можеше просто да обърне гръб на Радж Атън. Никога нямаше да може да му прости това, което бе направил. Бащата и майката на Йоме бяха загинали от неговата ръка. Майката и бащата на Габорн — също.

В този момент Габорн трябваше да крещи за отмъщение. Дори сега Радж Атън навлизаше в родната му Мистария. Всички съветници на Габорн бяха единодушни, че силите на Хиърдън са твърде изтощени, за да могат да подгонят Вълчия господар на юг. Липсваха им достатъчно воини и подсилени коне, за да го направят. Бойците на Радж Атън бяха отвели при бягството си всички добри коне в конюшните на Силвареста. Едно от първите неща, които Габорн направи, когато стигна в замъка, бе да научи от конярите името на всеки взет кон, както и имената на техните Посветители. След това беше изпратил списъка на херцог Гроувърман, където се пазеха конете-Посветители, и всички те бяха избити.

Това бе едно отчаяно усилие да се забави походът на Радж Атън към Мистария. Рицарите на Радж Атън щяха да бъдат принудени да яздят обикновени коне. Може би тъкмо заради избиването на конете-Посветители орди от свободни рицари можаха да устроят засади и да нанесат тежки щети на Непобедимите на Радж Атън.

Габорн беше спечелил на херцог Палдейн време, за да укрепи отбраната си срещу Вълчия господар, и можеше да се окаже възможно да срази част от силите на Радж Атън. Мистария беше най-богатото от всички кралства на Роуфхейвън. Една трета от всички бойци в Севера беше под командата на Палдейн Ловеца.

Но Йоме се съмняваше, че Палдейн ще може да спре армиите на Радж Атън. Можеше само да се надява, че Палдейн донякъде ще задържи Вълчия господар, докато кралете на Севера успеят да обединят армиите си. Габорн беше разпратил вестоносци из цял Роуфхейвън с молба за помощ.

И все пак не беше изпратил хора от Хиърдън да помогнат на Палдейн.

— Защо? — попита го Йоме. — Защо не искаш да спреш Радж Атън? Не си длъжен да го направиш сам. Тук се събират много хора, лордове от цял Хиърдън. Разполагаш с мъже, които могат да се бият, лордовете на Хиърдън горят от нетърпение да отмъстят! Аз самата ще се бия! Колебая се дали да те попитам, но да не би да се боиш от него?

Габорн поклати глава и я погледна, сякаш се надяваше да го разбере.

— Не се боя от него. Но нещо ме сдържа. Има нещо… Усещам го толкова дълбоко… а не мога да го изразя добре. Навярно изобщо не мога да го изразя. Но… Аз съм Земния крал и съм длъжен да спася семе от човечеството през тъмното време, което иде. Не чувствам народа на Индопал като свои врагове. Не мога да им навредя и няма драговолно да унищожавам мъже и жени. Не и след като се боя, че истинските ми врагове са халите.

— Нашият враг е Радж Атън — каза Йоме. — Той е не по-малко лош от хала.

— Така е — призна Габорн. — Но помисли за следното: на всеки четиристотин живи мъже и жени ние имаме само по един подсилен войник, само по един защитник, способен да спре една хала. И ако този единствен защитник умре, тогава е възможно заради неговата смърт да загинат четиристотин души.

Мисълта беше ужасяваща, а и самата Йоме не се беше занимавала почти с нищо друго, освен със сметки през последните седем дни, когато започна да обмисля сложността на проблема. Колко воини можеше да загуби Габорн в сраженията с Радж Атън? Дали само един от тях не беше твърде много?

Габорн много пъти й беше намеквал, че мисли точно така. С четиридесетте хиляди силара, които баща му беше пленил при Лонгмът, Габорн можеше да подсили четири хиляди воини. Броят беше десет пъти повече от това, с което бе разполагал бащата на Йоме. Но и това щеше да е нищожна сила в сравнение с броя, който можеше да изкара Радж Атън на бойното поле.

А освен това трябваше да се справи и със самия Вълчи господар. Самият Радж Атън притежаваше хиляди дарове. Габорн беше говорил, че ще използва силарите, за да се изравни с Радж Атън, за да може да се срази с Вълчия господар мъж срещу мъж.

Но ако го направеше, ако изцедеше даровете дори от неколкостотин души, това можеше да се окаже неоправдано прахосничество. Той не знаеше дали изобщо ще може някога отново да придобие силари. Джюрийм го беше предупредил, че мините с кръвен метал в Картиш са изтощени. Тези четиридесет хиляди силара бяха най-доброто оръжие на Габорн срещу халите.

Изведнъж Йоме се сети за нещо, което й се беше изплъзвало.

— Почакай, да не би да ми казваш, че не искаш да убиеш Атън? — До този момент си беше мислила, че Габорн просто ще остане тук в Хиърдън, ще се крие зад закрилящите го граници на Дънуд и ще остави на сенките на своите предци да го защитават от Радж Атън. Но Габорн изглеждаше нервен, в него се долавяше някаква напрегнатост, гледаше я и говореше някак умолително, за да разбере, че изпитва необходимост да й каже нещо, което тя не би искала да чуе.

Габорн я погледна с крайчеца на окото си, сякаш не смееше да се обърне с лице към нея.

— Трябва да ме разбереш, обич моя… хората на Индопал не са мои врагове. Земята ме е направила свой крал и Индопал също е мое владение. Трябва да спася онези, които мога. Народът на Индопал също има нужда от закрилник.

— Не можеш да отидеш в Индопал — каза Йоме. — Не можеш и да си помислиш такова нещо. Хората на Радж Атън ще те убият. Освен това си нужен тук.

— Съгласен съм — каза Габорн. — Но Радж Атън има най-могъщата армия на света и е най-могъщият Владетел на руни. Ако се бия с него, всички ще бъдем унищожени. Ако го пренебрегна, това, разбира се, ще се окаже гибелно за мен. Ако се опитам да му избягам, той ще ме хване. Виждам само една възможност…

— Да не искаш да ми кажеш, че смяташ да използваш силите си, за да го Избереш? След всичко, което той направи? — Йоме не можа да сдържи потреса и гнева си.

— Надявам се да уредя мир с него — призна Габорн и тя разбра по тона му, че решението е окончателно. — Обсъдих тази възможност с Джюрийм.

— Радж Атън няма да приеме мир — заяви убедено Йоме. — Освен ако не му върнеш силарите, които баща ти спечели с цената на живота си. А това няма да е мир; това ще е поражение!

Габорн кимна и я изгледа спокойно.

— Нима не разбираш? — каза Йоме. — Това няма дори да бъде поражение с чест, защото върнеш ли му силарите, Радж Атън ще ги използва срещу теб. Той няма да те остави на мира. Фактът, че Земята ти е дала власт над човечеството, не означава, че Радж Атън ще ти отстъпи тази чест.

Габорн стисна зъби. Терзанието се беше изписало на лицето му. Тя знаеше, че обича хората си, че иска да ги опази и че точно сега не вижда начин как да съкруши Радж Атън.

— Все пак трябва да поискам мир — отвърна Габорн. — И ако не мога да спечеля мир, то тогава… трябва да поискам почетни условия за поражение. Само ако не могат да се изпълнят тези условия, ще бъда принуден да се бия.

— Поражение не може да има — каза Йоме. — Баща ми прие поражението и веднага след като го направи, Радж Атън промени условията, както му изнасяше. Не можеш да бъдеш Посветител на Радж Атън и Земния крал!

— Права си — с тежка въздишка отвърна Габорн, седна на леглото до нея и хвана ръката й. Но дланта му беше студена, не носеше утеха.

— Защо просто не го убиеш и да се свърши? — попита Йоме.

— Радж Атън има навярно десет хиляди подсилени воини на служба — каза Габорн. — Дори ако го съкруша окончателно и загубя половината от този брой, ще си струва ли цената? Само помисли — четири и половина милиона деца, жени! Бих ли могъл съзнателно да отнема живота дори на едно дете? И кой може да каже, че всичко ще спре с това? И при толкова много жертви ще бъде ли изобщо възможно след това да бъдат спрени халите?

Габорн замълча. След малко вдигна пръст пред устните си, показвайки на Йоме да мълчи, и отиде до старата писалищна маса на крал Силвареста.

Извади от горното чекмедже една малка книга и започна да изважда страници, скрити в подвързията й. Донесе ги при Йоме и зашепна:

— В Къщата на Разбирането, в Стаята на сънищата, Дните ги учат така за природата на доброто и злото — каза Габорн. Това изненада Йоме. Ученията на Дните бяха скрити за Владетелите на руни. Сега тя разбра защо шепнеше. Дните им бяха зад вратата.

Габорн й показа следната диаграма:

— Всеки човек вижда себе си като господар — каза Габорн, — и властва над три Владения: Невидимото владение, Общностното владение, и Видимото владение. Всяко Владение може да има много части. Времето на човека, телесното му пространство, свободната му воля, всички те са части от неговото Невидимо владение, докато всички неща, които той притежава, всички неща, които са зрими, са част от Видимото му владение.

— Когато някой наруши някое наше владение, ние го наричаме зъл — продължи Габорн. — Ако той се стреми да ни отнеме земята или съпругата, ако се стреми да унищожи общността ни или доброто ни име, ако злоупотреби с времето ни или отнеме свободната ни воля, ние ще го мразим заради това. Но ако някой разширява владението ти, ти го наричаш добър. Ако те хвали пред другите, ако укрепва положението ти сред общността човешка, ти го обичаш заради това. Ако ти дава пари или ти отдава чест, ти го обичаш заради това. Йоме, има нещо, което чувствам много дълбоко и което мога да изразя само по този начин… животът на всички хора, техните съдби, всичко това е тук, като част от моето владение.

Той посочи рисунката и бегло очерта Общностното владение и Невидимото владение. Йоме го погледна в очите и реши, че го разбира. Самата тя беше Владетел на руни през целия си живот и беше посветена в държавните дела. Приела беше надеждите, мечтите и съдбите на своите хора като част от своето владение.

— Разбирам — прошепна Йоме.

— Знам, че отчасти го разбираш — въздъхна Габорн, — но не напълно. Чувствам… чувствам, че приближава бедствие. Земята ме предупреждава. Наближава някаква голяма опасност, за теб и за мен, за всеки мъж, жена и дете, които съм Избрал. И аз трябва да направя каквото мога, за да ги защитя… всичко, което мога, за да ги защитя, дори да съм обречен на провал.

Помълча и добави:

— Длъжен съм да потърся съюз с Радж Атън.

Тя долови страстта в думите му и разбра, че той не просто споделя решимостта си. Търсеше одобрението й.

— А аз къде попадам в тези твои кръгове? — попита Йоме и посочи рисунката в скута на Габорн.

— Ти си всичко — отвърна Габорн. — Не разбираш ли? Това тук не е моето легло или твоето легло. Това е нашето легло. — Посочи себе си. — Това не е моето тяло или твоето тяло, това е нашето тяло. Твоята съдба е моя съдба, и моята съдба е твоя. Не искам между нас да има стени. Ако има, значи не сме истински венчани. Не сме истински едно.

Йоме кимна. Разбираше го. Беше виждала семейни двойки, виждала беше как споделят толкова много неща, стават толкова близки, че дори започват да възприемат един от друг най-странните навици и възгледи.

Копнееше за такъв съюз.

— Мислиш се за много мъдър — каза тя, — като ми цитираш забранени учения. Но и аз съм чувала нещо от Стаята на сънищата. В Къщата на Разбирането, в Стаята на сънищата, казват, че човек се ражда с плач. Плаче на майка си за гърдата й. Плаче, когато падне. Плаче за топлина и обич. И докато расте, се учи да различава желанията си. „Искам да ям!“, плаче той. „Искам топлина! Искам да се съмне!“ А когато майката утешава детето си, нейните думи са само плач: „Искам радост за теб.“

— Докато се учим да говорим, всички наши твърдения са само по-точно определени плачове — продължи тя. — Вслушвай се във всяка яка дума, която ти изговаря човек, и ще се научиш да чуваш молбите, вложени във всичко, което той иска да изрази: „Искам обич.“ „Искам утеха.“ „Искам свобода.“

Йоме помълча, за да въздействат думите й по-силно, и в тази дълбока и внезапна тишина усети, че изцяло е привлякла вниманието му.

И тогава каза молбата си:

— Габорн, не се предавай пред Радж Атън. Ако ме обичаш… ако обичаш своя живот и живота на народа си… никога не се предавай пред злото.

— Стига да имам избор — каза Габорн, най-после вслушал се в здравия разум.

Тя бутна книгата на пода, хвана Габорн за брадичката, целуна го и го притегли към себе си на леглото.

След около два часа стражите по стените на замъка се развикаха удивено и почнаха да сочат река Вий, която лъкатушеше през полята. В горното си течение реката беше станала червена, червена като кръв.

Кървавият поток носеше минералната миризма на мед и сяра. Беше само кал и тиня, достатъчно гъста, за да задръсти хрилете на рибите и да ги задуши.

Габорн и магьосникът отидоха да видят какво става. Бинесман нагази до колене, загреба шепа вода, опита я и се намръщи.

— Кал, дълбоко от земята.

— Как е излязла в реката? — удиви се Габорн. Миризмата на омърсената вода беше неприятна.

— Вий — каза Бинесман — извира дълбоко изпод земята. Калта идва оттам.

— Може ли да го е причинил земетръс? — попита Габорн.

— Да, разместване на земята може да го причини — каза Бинесман. — Но се боя, че не е това. Руините, където убихме халата магесница, са близо до изворите. Мисля, че халите ровят там тунел. Май не сме ги избили всички.

Толкова много лордове се бяха струпали около замъка за отпразнуването на Хостенфест, че не беше трудно бързо да се съберат достойни мъже и да препуснат на трийсет мили нагоре в планините. След шест часа, в ранния следобед, петстотин храбри воини стигнаха до древните руини на мътните. Водеха ги Габорн и Бинесман.

Руините изглеждаха досущ като предната нощ, когато Бинесман, Габорн и Боренсон бяха дошли тук. Корените на един грамаден дъб скриваха входа. Мъжете запалиха факли и започнаха да се спускат по древното полуразрушено стълбище. Земята бе напоена със силна минерална миризма. Габорн усети, че миризмата се е променила от предния ден.

Входът към древния град на мътните бе съвършен полукръг. Камъните на стените бяха огромни и всеки беше съвършено издялан и наместен така, че макар и след хиляди години зидарията бе все още здрава.

Още в началото имаше хиляди тунели и камери, къщи и дюкяни, някога обитавани от мътните. Сега всичко бе обрасло със странната подземна флора на Долния свят — тъмноръждиво мъжко ухо и гъбеста растителност, плътно прилепнала по стените. Мястото беше прочистено от артефакти на мътните още преди векове и сега бе обиталище на светещи тритони, слепи раци и други чудновати обитатели на Долния свят.

Не бяха слезли и на половин миля надолу, когато стълбището изведнъж прекъсна.

Пътят напред беше отрязан. Там, където стълбите трябваше да продължат надолу, много и много мили, чак до Идименско море, минаваше огромен тунел.

Бинесман пристъпи до последното стъпало, но камъкът изпращя и поддаде под краката му и той отстъпи назад. Вдигна фенера си и погледна надолу.

Отворът на тунела бе огромен кръг с ширина поне двеста разкрача и беше прокопан през твърда пръст и каменни отломки. Дъното беше мешавица от тиня и камъни. Никое човешко същество не можеше да е прокопало този проход. Както и никоя хала, впрочем.

Бинесман зяпна и поглади брадата си. После вдигна един камък и го хвърли надолу.

— Тъй. Усетих аз, че мърда нещо под краката ми — каза той. — Земята я боли.

Точно в този момент някакво ято дребни твари прелетя през черния тунел под тях — същества от Долния свят, които не можеха да понасят дневна светлина. Нададоха болезнени пискливи звуци и се скриха по-далече от светлината на фенерите.

Боренсон изнервено попита:

— Какво е могло да изрови такъв тунел?

— Само едно нещо — отвърна Бинесман. — Въпреки че моят бестиарий на Долния свят го описва като същество, видяно досега само от един човек, поради което го определя като легендарно същество. Такъв проход може да бъде прокопан единствено от хъджмот, световен червей.

Халите

— Небесен ездач Ейвран — каза зверомайсторът Бранд. — Ела.

Ейвран се обърна да го погледне в сумрачната предутринна светлина, предпазливо и без да бърза. В огромната сенчеста зала на гнездото на грааците усещаше къде е Бранд повече по звука на стъпките му, отколкото го виждаше. Хранеше няколко млади граака и не смееше да извърне очи от влечугите. Грааците се извисяваха на цели четиринайсет стъпки и лесно можеха да глътнат наведнъж дете като нея. Въпреки че я обожаваха, а тя ги хранеше, откакто бяха пробили с нокти кожестите обвивки на яйцата си, хапеха, когато са гладни. Понякога се опитваха да дръпнат месо от ръката й с някой от дългите нокти на крилете. Ейвран не искаше да изгуби ръката си, както се бе случило с Бранд преди време.

„Небесен ездач — помисли тя. — Нарече ме небесен ездач, а не «зверогледач».“ На девет години Ейвран беше твърде тежка за небесен ездач. Не й разрешаваха да лети вече втора година.

Бранд стоеше на прага на гнездото и смътната утринна светлина го очертаваше като в ореол. На колана му с въже беше вързано агнешки бут, примамка за грааците. Той примижа и погали сивата си брада с лявата си ръка.

Тя се зачуди дали не е прекалил снощи с младото вино, дали не е забравил колко е голяма.

— Дали сте…

— Сигурен? Да — изпръхтя Бранд. Думите му бяха отсечени, напрегнати. Тя изведнъж забеляза, че старият зверомайстор трепери. — И трябва да побързаме. — Той се обърна и тръгна нагоре към гнездата.

Заизкачваха се по стъпалата, изсечени в камъка, към леговището на горния етаж. Гнездата тук воняха силно. По-старите грааци имаха миризма не по-различна от змийската и след стотици години обитаване тя се беше просмукала в камъните. Ейвран отдавна беше почнала да харесва тази миризма, също както за някои хора разправяха, че им харесва миризмата на конска пот или на кучета.

Стълбите водеха към просторно помещение с един-единствен тесен проход, изсечен на източния склон на хълма. На смътната светлина Ейвран забеляза, че залата е празна. Грааците бяха излезли за сутрешния си лов. Прохладното есенно време обикновено ги правеше нетърпеливи и гладни.

Ейвран излезе с Бранд на площадката за кацане. Той постоя малко, свали агнешкия бут от колана си и се увери, че е стегнат здраво между сухожилието и костта на ставата. После се изправи и размаха тромаво примамката.

— Кожоврат! — извика Бранд. — Кожоврат!

Граакът беше обучен да се отзовава на името си. Агнешкото щеше да послужи като награда за послушанието на чудовището, когато дойдеше.

Ейвран се загледа в утринното небе. Влечугото не се виждаше. Кожоврат беше стар, звяр с много жизненост, но бавен на летеж. Напоследък рядко го използваха за езда. От миналото лято беше започнал да ловува все по-надалече из полята.

На запад се издигаха планините Хест, чиито стръмни върхове бяха покрити от навалелия снощи сняг. На планинския склон под гнездото на грааците се издигаше цитаделата Хейбърд — пет каменни кули, чиито стени се протягаха от двете страни на тесен проход, водещ към планините. В замъка тичаха и викаха хора. Някои все още носеха факли. Гласовете им звучаха смътно и далечно. Жени и деца се качваха по фургоните — бързаха да избягат.

Ейвран разбра, че става нещо ужасно.

— Какво става?

Бранд пусна на пода агнешкия бут, сякаш се беше уморил да го размахва, и я погледна.

— Преди малко пристигна щитоносец от хълмовете Мореншир. Снощи в планините Алкаир е избухнал вулкан и е изхвърлил прах. След него идат хали. Ездачът смята, че между тях има поне осемдесет хиляди оръженоски, поне хиляда по-малки магесници и поне една зла магесница. Над тях летят облаци мухи и затъмняват небесата. Трябва да занесеш вестта на херцог Палдейн в Карис.

Ейвран се помъчи да разбере следствията от току-що казаното от Бранд. Мореншир беше област в най-западната част на Мистария, там, където се съединяваха планините Хест и Алкаир. Тукашната цитадела Хейбърд, най-близкото укрепление, беше стара и яка. Служеше като убежище за пътници през планините, а войниците от местния гарнизон пазеха планинските пътеки чисти от разбойници, хали и други зли твари. Но крепостта нямаше да устои на сила като описаната от Бранд. Халите щяха да пометат стените й за час и нямаше да взимат пленници.

Херцог Палдейн беше кралският стратег. Ако изобщо някой бе в състояние да победи халите, това беше Палдейн. Но Палдейн беше твърде зает. Воините на Радж Атън бяха разрушили и завзели няколко замъка по границите и населението бягаше.

— Господарят смята, че избухването на вулкана е изхвърлило халите от леговищата им — продължи Бранд. — Това се е случвало веднъж, по времето на дядо ми. Вулканът е запълнил леговищата им с лава и чудовищата се побегнали. Но това изригване ще донесе по-големи беди от тогавашното. Халите се въдят безогледно по ония хълмове вече от дълго време. — Той поглади мустаците си.

— А вие? — попита го Ейвран. — Вие какво ще правите?

— Ти за мен не бери грижа — каза Бранд. — С една ръка ще ги оправя, ако трябва. — Размаха чукана на дясната си ръка и се разсмя на собствената си шега.

Но тя прочете страха в очите му.

— Тъй че не бери грижа за мен, а вземи стария Кожоврат — каза Бранд. — Но ще трябва да летиш без седло, храна и вода — за да смъкнеш от тежестта.

— Ами Деруин? — попита Ейвран. — Не трябва ли той да отнесе съобщението на херцог Палдейн? — Деруин беше по-малък. На петгодишна възраст той беше официалният небесен ездач на цитаделата Хейбърд.

— Него го пратих снощи по друга задача — отвърна Бранд и се загледа на юг, търсейки с очи звяра. После измърмори с горчивина: — Глупавият ни господар: да праща небесни ездачи да носят писма до любовницата му.

Ейвран знаеше това. Преди години самата тя често беше носила писма и рози от лорд Хейбърд до лейди Четъм в Ароушир. В замяна дамата пращаше свои писъмца с кичурчета от косата си или парфюмирана носна кърпичка. Лорд Хейбърд явно вярваше, че може да скрие изневярата си по-лесно, като използва за пратеници деца, вместо някой от по-възрастните си войници.

Плодородните низини на изток бяха загърнати в утринна мъгла, която се превърна в тъмно злато, щом я докоснаха първите слънчеви лъчи. Тук-там от мъглата се издигаше по някой зелен хълм, като смарагдов остров. Ейвран се загледа за някакъв признак от граака. Кожоврат щеше да е там, да търси нещо бавно и тлъсто, което да може да изяде.

— Кога трябва да се върнат грааците? — попита Ейвран.

— До два часа — отвърна Бранд. — Най-много.

Нямаше време за стягане на отбрана. Ако лорд Хейбърд потърсеше помощ от най-близките укрепления, щеше да е нужен цял ден, дори рицарите да яздеха подсилени коне. Тя се зачуди колко дълго ще удържат мъжете тук.

Бранд сви ръка пред устата си и извика отново. Ейвран видя в далечината откроилото се над мъглата светлокафяво крилато петънце, светнало на утринната светлина — Кожоврат се бе отзовал на призива.

— Кожоврат е стар — рече Бранд. — Ще трябва да спираш често, за да отдъхва.

Ейвран кимна.

— Лети над горите на север, после свий през ридовете на планините Брейс. Само двеста и четирийсет мили е — не е далече. До довечера можеш да стигнеш Карис.

— Почивките няма ли да ме забавят? — попита Ейвран. — Може би трябва да летя, без да спирам.

— Така е по-безопасно — каза Бранд. — Няма нужда да убиваш животното с бързане.

Какво ли имаше предвид? Разбира се, че трябваше да бърза… а смъртта на граака й беше нищо в сравнение със смъртта на толкова хора.

И веднага разбра истината. Цитаделата Хейбърд беше изолирана. Каквото и да направеше тя, беше без значение. Никаква помощ не можеше да дойде навреме. Лорд Хейбърд вероятно вече беше пратил вестоносци, яхнали подсилени коне. А конете щяха да постигнат по-добро време от нея. Върховата й скорост беше четиридесет мили в час, а да лети на север по това време на годината… сигурно щеше да й се наложи да се бори с насрещни ветрове. На бърз кон с дарове на метаболизъм, сила и жизненост, човек лесно можеше да взима по осемдесет мили в час.

— Вие не ме изпращате да занеса вест — каза Ейвран. Гърлото й се беше стегнало, сърцето й блъскаше в гърдите.

Бранд я погледна и се усмихна обичливо.

— Разбира се, че не. Спасявам живота ти, дете — призна той. — Все пак отнеси вестта на херцог Палдейн. Винаги е възможно конниците да не стигнат.

Наведе се към нея и зашепна заговорнически:

— Но ако послушаш съвета ми, на твое място не бих спрял там. Дворецът в Карис е смъртен капан. Ако халите се засилят натам, ще стигнат за два дни, а няма никаква гаранция, че Палдейн ще ти позволи да яхнеш отново звяра, на който си долетяла. Кажи му, че ти е заповядано да отнесеш предупредителната вест още по на север, до втория братовчед на господаря ни в Монталфър. Тогава Палдейн няма да посмее да те задържи.

Кожоврат се заиздига енергично от мъгливите низини, понесъл в огромната си паст овцата на някой задрямал овчар. Летеше нетърпеливо, малките му златисти очи святкаха.

Кацна на площадката — пляскаше с криле толкова силно, че косата на Ейвран изплющя — направи един тромав подскок и пусна овцата в краката на Бранд, сякаш беше гигантски котарак, показващ на господаря си убита мишка. Беше се задъхал и гънките по кожата на гърлото му затрепераха, докато се мъчеше да вдиша.

После се наведе и близна Бранд по гърдите.

Бранд се усмихна тъжно, посегна със здравата си ръка, потупа грозника по носа и измъкна едно парче месо, заседнало между острите като саби зъби на Кожоврат.

— Ще ми липсваш, старо гущерче — въздъхна Бранд. После подхвърли агнешкия бут колкото може по-нависоко. Кожоврат го сръфа още във въздуха.

— Знаеш ли, яздех го като малък, преди четиридесет години, заедно с крал Ордън. Ще яздиш кралски граак — каза Бранд на Ейвран.

Кожоврат беше един от най-старите грааци в гнездото — не точно този, който щеше да избере тя самата. Но беше добре обучен и Бранд винаги беше изпитвал особена обич към чудовището.

— Ще се грижа добре за него — каза Ейвран.

Бранд стисна юмрук с длан надолу и влечугото се наведе и се преви, за да може Ейвран да се качи. Тя се засили една крачка и скочи на гърба му. Като всички небесни ездачи, имаше по един дар на жизненост и на мускул. Притежаваше повече сила и издръжливост от всеки простосмъртен и с дребния си ръст можеше леко да скочи и да се изкатери на гърба на чудовището. Освен тези дарове имаше и един на ум, благодарение на което можеше да запомни дословно почти всяко съобщение, което господарят й поискаше да отнесе. Тези дарове я отделяха от другите деца. Беше едва деветгодишна, но за това време беше научила много.

Намести се удобно пред първата плочка на врата на звяра и го почеса по грапавата кожа.

— Да не падаш — заръча й Бранд. Това беше първото правило, което научаваше един небесен ездач като дете. Беше също така нещо като „сбогом“ между небесните ездачи, подкана за началото на всяко пътуване.

— Няма — увери го Ейвран. Той й подхвърли малка торбичка и тя я хвана във въздуха. Вътре издрънчаха монети. „Спестяванията от целия му живот“ — помисли тя.

После стисна крака около шията на граака и усети как здравите му мускули се напрягат и вълнуват в очакване на командата й.

Съжали, че няма повече време да се сбогува с Бранд. Отчасти не можеше да възприеме, че халите наистина идват. Тази сутрин цитаделата изглеждаше също като във всеки друг есенен ден. Тук, на площадката високо над замъка, между скалите бяха израснали девича коса и утринничета; яркочервените им цветове се бяха разтворили широко. Въздухът беше тих. От домовете долу навяваше миризма от кухненски огньове.

Умът й не можеше да се примири с мисълта, че трябва да тръгва. Обикновено щеше да нахрани звяра много по-добре преди такова дълго пътуване. И сега й се искаше да остави Кожоврат да хапне повече, но звярът едва ли щеше да понесе и нейната тежест, и тази на пълния си корем.

Ейвран усети, че гърлото й е пресъхнало. Горчиви сълзи опариха очите й. Тя подсмръкна и попита още веднъж, за последно:

— А ти, Бранд? Ти какво ще правиш? Ще напуснеш ли замъка? Ще ми обещаеш ли, че ще се скриеш… ако не за себе си, заради мен?

— То да бягаш пред халите си е жива смърт — каза Бранд. — Ще ме скълцат на две като наденица. А и се боя, че в сегашното ми състояние от мен ще излезе лош стрелец по бойниците.

— Скрий се тогава — помоли го Ейвран. Бранд беше всичко за нея — баща, брат, приятел. Тя си нямаше семейство. Баща й беше умрял в битка с хали още преди да се роди, а майка й издъхна след падане още когато Ейвран съвсем мъничка… падна от един стол, докато палеше фенер в цитаделата на господаря. Ейвран я видя как пада, но така и не можа да възприеме, че човек може толкова лесно да умре от едно падане. Самата тя беше падала от петнайсет стъпки височина неведнъж, когато влечугото й я мяташе от гърба си при кацане, но изобщо не беше пострадала.

— Обещавам — каза Бранд.

Тя се вгледа в очите му, за да се опита да разбере дали не я лъже. Но хич не я биваше във виждането зад очите на хората. Какво наистина мислеха другите, какво имаха предвид, за нея винаги си оставаше невъобразима загадка.

Затова трябваше да се задоволи само с надеждата, че Бранд ще се скрие, ще избяга или все ще се спаси по някакъв начин.

Бранд я гледаше. После очите му изведнъж се съсредоточиха на нещо зад нея и той затаи дъх.

Тя се обърна. И изведнъж ги видя на един далечен хълм над клисурата — халите, плъпнали напред на шестте си крака. На сутрешната светлина бръчкавите им кожи изглеждаха светлосиви и от толкова далече беше трудно човек да види по колко руни са дамгосани по тях. Виждаха се ножовете им, бляскащи под лъчите на слънцето, както и огнените им прътове. Отдалече шестокраките същества приличаха просто на някакви странни насекоми, изпълзели изпод някой камък. Но Ейвран знаеше, че всяко от тези зли създания е три пъти по-тежко от човек.

Зад тях летеше тъмен облак грий, стекли се на безчетни ята. Грий бяха по-малки от прилепите и малко по-големи от майския бръмбар. Понякога излитаха от пещерите. Ейвран никога не беше виждала толкова много — чак затъмняваха небето.

— Тръгвай веднага! — викна Бранд. При скоростта, с която тичаха, халите щяха да се стекат до стените след пет минути.

— Нагоре — извика Ейвран.

Граакът се засили и скочи от стръмнината. Когато летящият гущер започна да пропада, Ейвран за миг изпита замайване, после погледна назъбените канари на стотици стъпки надолу.

За миг забрави за халите. Много млади небесни ездачи бяха падали върху тези скали през вековете. Ейвран беше видяла как предната година падна малката Килис, чула беше смъртния писък на момиченцето. Сега за един безкраен миг изпита страх, че Кожоврат няма да може да понесе тежестта й и че ще отнесе и двамата към смъртта.

Но крилете на граака уловиха въздушното течение и тя се понесе нагоре.

Обърна се назад. Бранд й помаха с ръка от скалистата площадка и слънцето озари лицето му. После, без да трепне, тръгна към горните помещения.

На Ейвран й се стори, че планината сякаш го глътна. Почти се изкуси да покръжи малко над града, да види какво ще донесе идването на халите, но знаеше, че не иска такива спомени да я измъчват до края на живота й.

Затова с леки боцвания с пети Ейвран подкара Кожоврат на север, над гъстата мъгла, проблясваща като морски вълни, и отри от очите си горчивите сълзи.

Мечи истории

— Та тогава синът ти хвърля копието по дъртия глиган — кискаше се барон Пол, — и нали се мисли за много точен стрелец, бие право между очите. Обаче дъртият глиган трябва да е имал череп дебел като на кралския шут, щото копието се тресна в черепа и се строши, само одраска звяра!

Барон Пол се усмихна на спомена, а Роланд се загледа напред. Все още бяха на половин ден път от Карис, яздеха бавно в следобеда, оставили конете да си поемат дъх.

— Та дъртият му нерез се побърква, смъква си зурлата, заорава в земята и по бивните му се стича кръв. Нали ги знаеш глиганите в Дънуд, високи са като коне и с рунтава козина като на як. А синът ти, нали беше само на тринайсет, вижда, че глиганът се кани да напада, но не му стига ум да направи каквото прави един истински мъж.

— А то е? — попита Роланд. Никога не беше ходил на лов за глигани в Дънуд.

— Ами, обръщаш коня и бягаш! — ревна барон Пол. — Ама не, синът ти си седи и гледа звяра, конят му трябва да е бил чудна мишена, и не се съмнявам, че до тоя момент вече си е подмокрил гащите.

— А оня ми ти дърт глиган напада и удря коня му точно под корема с една хубава забивка отдолу, тъй че изкарва червата на коня, а сина ти го хвърля на четири стъпки във въздуха — продължи барон Пол. — И та както казах вече, това става един час след като сме загубили хрътките и сме отпрашили да ги търсим. Е, чуваме ги да джавкат някъде по хълмовете, нали. А синът ти друсва от коня и куцук-куцук — тръгва да бяга. Добре, ама глиганът го вижда, нали, и синът ти така драсна, че кълна се в Силите, като го видях, помислих, че аха-аха и ще хвръкне!

Очите на барон Пол се бяха разширили от възторг, докато разказваше случката. Личеше, че я е разказвал много пъти и я е подсладил добре с подробности.

— Та тогава щитоносец Боренсон, като чува хрътките да лаят, си вика — както разбрахме по-късно — „Ще тичам при кучетата! Те ще ме защитят!“ И като драсва през папратта, с оня ми ти глиган право зад него… — Барон Пол се изкикоти. — По онова време, нали, синът ти току-що беше взел два дара на метаболизъм. Спринтира той с трийсет мили в час и реве: „Помощ! Проклятие, помощ!“, вдига вой до небесата и щом позабави — глиганът налита отзад и всява смъртен ужас в душицата му. И значи той вече е овършал половин миля все нагоре по хълма и аз почвам да си мисля, че май е време да го отървавам. И подкарвам моя кон нагоре, точно зад него и глигана. Добре, ама те тичат толкова бързо през храстите, че аз трябва да завивам покрай тях, да търся по-чиста пътека и все не мога да се доближа до глигана…

Пое си дъх и заразказва нататък:

— И тогаз твоя син стига при кучетата. А те клечат под едно голямо дърво, изплезили езици, и някое току нададе вой — ей така, колкото да прави нещо, за да мине по-бързо времето, а синът ти си мисли, аха, сега ще се кача на това дърво, а кучетата ще ме спасят. И значи мята се синът ти на дървото, кучетата скачат в очакване, гледат го и въртят опашки, а младият Боренсон драсва двайсет стъпки нагоре по дървото. И тогаз глиганът скача право между псетата. Явно, че тоя дърт бивняк си беше имал работа с ловци и ги мразеше толкова, колкото и сина ти, и като вижда, че са кльофнали и малко пообъркани от появата на хиляда и петстотин фунта звяр, си смъква зурлата — и хвърли първото куче поне на четирийсет стъпки нагоре, а следващото го разпра още преди да са се окопитили. Тъй че останалите — бяха само пет-шест — решават, че е крайно време да си приберат каквото е останало от опашките им между краката и да се отправят към най-близкото кръчме. А щитоносец Боренсон почва да ми пищи: „Помощ… кучи сине! Помощ!“ Добре, викам си аз, ама това не е най-добрият начин да се обръщаш към някой, когото молиш да спаси мизерния ти животец, както си беше, нали. И понеже го виждам, че е безопасно горе на дървото, почвам да забавям коня, уж да си поеме дъх, един вид. И точно тогаз чувам един много особен звук — оглушителен рев. Оказва се, че на дървото има мечки! Три големи мечки! Кучетата ги бяха накарали да се спасят на дървото!

Барон Пол зарева от смях и на очите му избиха сълзи.

— Синът ти значи се залепил на дървото, мечките отгоре му не са много щастливи, че го виждат при тях, под всичко това глиганът долу чака, а аз се смея толкова яко, че за малко да падна от седлото… А той ме псува здраво — не бяхме приятели, нали — и ми заповядва да го спася. Добре, ама аз съм с две години по-голям и на моите петнайсет си викам, проклет да съм, ако ще ми заповядва един сополанко, който само преди две седмици е навършил дванайсет. Държа се аз на прилично разстояние от дървото и викам: „Ти ли ме нарече кучи син?“ А синът ти вика: „Аз!“

— Това, че каза истината, не беше много важно — добави барон Пол. — Нямаше да търпя да ме ругае така един тринайсетгодишен. Затова му извиках: „Наречи ме «сира», или се спасявай сам!“

Барон Пол замълча и се умисли.

— И какво стана тогава? — попита Роланд.

— Лицето на сина ти потъмня от гняв. Никога не сме били приятели, както вече казах, но не бях допускал, че ме мрази толкова. Разбираш ли, аз винаги се държах безмилостно с него като дете, обиждах го, че е копеле, и мисля, че той е виждал вътре в мен. Разбирал е, че съм от долно потекло, и е мислел, че такъв като мене трябва да се държи с него по-добре от другите момчета, а не по-зле. Така че съм си заслужавал омразата му, предполагам, но представа си нямах, че едно момче може толкова много да мрази. Та той каза: „Когато умреш, ако умреш с чест, тогава ще те нарека «сира», нито миг по-рано!“

— И тогава извади ножа си — продължи малко по-сериозно барон Пол, — закатери се нагоре по дървото, почна да се смее и тръгна сам срещу мечките.

— Само с нож?

— Аха — каза барон Пол. — Имаше си дарове на мускул и жизненост, но все пак на ръст си беше момче. Мечките се бяха покатерили на едни дебели клони и не знам дали някой с капка ум в главата щеше да тръгне да се бие с тях така. Но момчето ти тръгна срещу тях, може би само за да ми докаже, че може да го направи.

— Мисля, че щеше и да ги убие. Но мечките го видяха, че иде, и заскачаха първи. Тъй че глиганът като видя мечки да падат като круши от дървото, реши да се откаже от сина ти и да се махне, да си потърси някъде жълъди вместо да… — Барон Пол се изкиска на спомена.

— И тогава най-напред разбрах, че младият Боренсон един ден ще стане капитан на кралската гвардия — продължи барон Пол. — Ако не се убие. А може би и двете.

— И двете ли? — Роланд погледна барон Пол в лицето. Мъжът беше огромен, триста фунта тлъстини, целият покрит с черни като нощта косми. Но лицето му беше замислено.

— Мъжете, които стават капитани на кралската гвардия, рядко се задържат дълго на поста си. Знаеш ли, че семейството на крал Ордън беше нападано от убийци три пъти през последните осем години?

Три нападения за осем години изглеждаше доста. Роланд не беше чувал за нищо подобно в новата история. Когато отдаде дара си на метаболизъм в служба на краля, не си беше и представял, че може да се събуди в толкова тъмни времена. А то — кралят му мъртъв, и цялото кралство Мистария нападнато от нашественици.

— Не знаех — каза Роланд. Беше проспал двайсет години и не беше имал възможност да следи новата история. Зачуди се дали Ордън не бе имал някакви местни неприятности — съседи, които може да са искали смъртта му. — Кой е пращал убийците?

— Как кой? Радж Атън, разбира се — каза барон Пол. — Така и не можахме да го докажем, но винаги сме го подозирали.

— Трябвало е да пратите някой убиец да очисти него — отвърна Роланд, кипнал от праведен гняв.

— А, пращахме ние. Не един, а дузини. Заедно с всички кралства на Роуфхейвън, пращали сме стотици, ако не и хиляди. Опитвали сме да убием и него, и наследниците му, да пометем Посветителите му и съюзниците му. А и свободните рицари си хабяха силите. Проклятие, това, в което сме се замесили, не ти е някой дребен граничен сблъсък.

Беше смайващо, че един Вълчи господар е могъл да отбие толкова много атаки и пак да остане толкова могъщ, колкото се мълвеше, че е Радж Атън.

Но доказателствата за това се виждаха навсякъде. През целия следобед срещаха бягащи от север селяци. Мъже и жени, теглещи коли, натоварени с вързопи с дрехи, малко храна и някои по-ценни вещи от домакинството. Виждаха следи и от наскорошни придвижвания на войски — воините на Мистария, тръгнали на север за битка.

Роланд се умълча.

— Охо — промърмори барон Пол. — Я да видим какво става тук?

Завиха и погледнаха надолу по склона. На пътя пред тях беше паднал един кон. Счупен крак, както изглежда. Животното беше вдигнало глава, озърташе се немощно, а ездачът му беше заклещен отдолу. Мъжът носеше униформа на кралски вестоносец — кожен шлем, зелен плащ и тъмносин елек с извезания на гърдите зелен рицар.

Вестоносецът ги беше подминал няма и преди един час, като им викна да се отдръпнат от пътя му. Сега горкият не помръдваше.

Роланд и барон Пол тръгнаха към него. Ниският участък от пътя се беше разкалял от дъждовете преди два дни — е, не толкова кален, че да го забележиш веднага — но Роланд забеляза къде конят се е подхлъзнал на завоя — явно беше изкълчил крак и беше паднал. Язденето на подсилен кон — с три дара на метаболизъм — беше опасно нещо. Кон, опитал се да вземе завой с шейсет мили в час, можеше да обърка крачка или да се натресе в някое дърво.

Вестоносецът явно беше мъртъв. Главата му се беше изкривила под грозен ъгъл, очите му се бяха изцъклили. Около изплезения му език танцуваха мухи.

Роланд скочи и измъкна пакета със съобщения изпод туниката на убития — дълга кесия за свитъци от боядисана в зелено кожа. Конят вдигна очи към него и изцвили от болка. Роланд рядко беше чувал такъв звук от кон.

— Дай му малко милост на животното — каза барон Пол.

Роланд извади късия си меч и когато конят извърна глава, му нанесе смъртния удар.

После отвори торбата, измъкна свитъка и го огледа. Не знаеше да чете, нито да пише повече от няколко думи, но мислеше, че ще може да разпознае печата на восъка. Оказа се непознат.

— Ще го отворим — каза барон Пол. — Най-малкото трябва да разберем къде е трябвало да стигне.

Роланд счупи восъчния печат, разгърна свитъка и видя, че съобщението е надраскано набързо. Позна някои от думите, но колкото и да се взираше, не можа да разбере какви са останалите.

— Чети де, мътните да те вземат! — ревна му Пол.

Роланд стисна зъби. Не беше глупак, но не беше и грамотен. Хвърли писмото на барон Пол.

— Не мога да чета.

— О, извинявай. — Барон Пол взе свитъка. Като че ли го прочете с един поглед.

— Сили милостиви! — изрева той. — Цитаделата Хейбърд е завзета призори от хали… били са хиляди. Пращат вест до Карис!

— Съмнявам се, че херцог Палдейн много ще се зарадва, като чуе още лоши новини — каза Роланд.

Барон Пол прехапа устна замислен. Погледна на юг, после на север, явно загрижен по кой път да хванат.

— Палдейн е роднина на краля, брат на дядо му — обясни той, сякаш Роланд можеше да го е забравил през последните двайсет години. — Сега управлява като регент вместо краля. Но ако е под обсада при Карис, което изглежда вероятно, ще може да направи адски малко с тия хали. Някой трябва да отнесе тази вест на юг в Дворовете на прилива, до съветниците, както и до краля.

— Не вярвам да са пратили само един ездач — каза Роланд.

— Дано.

Роланд понечи да се качи на коня си, но барон Пол се окашля гръмко и кимна към мъртвия вестоносец.

— Я му прибери кесията. Няма защо да я оставяме на мародерите.

Роланд изпита погнуса, че трябва да обере един мъртвец, но барон Пол беше прав. Ако не вземеха кесията на нещастника, следващият по пътя щеше да го направи. Освен това, щом щеше да носи кралско писмо, трябваше да получи и заплата на вестоносец.

Сряза кесията. Беше по-тежка, отколкото очакваше. Човекът сигурно си носеше спестеното от целия си живот.

Роланд поклати глава. За втори път през тази седмица се оказваше собственик на малко състояние. Зачуди се дали това няма да излезе знак, че тази война ще мине добре за него.

После скочи на коня си и извика на барон Пол:

— Ще те надбягам!

Препуснаха като буря. Конят на барон Пол беше по-бърз, но Роланд знаеше, че животното на дебелака ще се измори по-скоро.

На един хълм на десетина мили северно от мястото, където Роланд и барон Пол бяха намерили мъртвия вестоносец, далекогледецът Акулар се бе загнездил в дебелите клони на висок бял дъб. Подпря глава на един от клоните и загледа двамата мъже, препускащи на север по разкаляния път в ранния следобед.

Разбра, че не са селяци, побягнали от предстоящата битка при Карис. Нито пък бяха войници, препускащи на бран.

Не приличаха и на кралски вестоносци, защото не носеха полагащите се ливреи. Но Акулар се зачуди…

Хората му бяха убили няколко вестоносци през последната седмица, като разчистваха телата им от пътя. Може би кралските вестоносци бяха станали по-хитри и пътуваха предрешени?

Акулар имаше пет дара на зрение. Макар и от толкова мили, можеше да различи лицата им и изписаната на тях решителност. По-младият — плещест мъж на тънкокрак кон — носеше на кръста си кожена торба за съобщения. Другият, дебелият, беше добре въоръжен.

Да, кралските вестоносци бяха станали по-хитри. Вече яздеха без кралските цветове, а този водеше със себе си рицар, който да го пази.

Акулар изсвири на бивака под дървото. Хората му бяха на привършване. Тази седмица беше загубил трима убийци. Но извика на младежа, Майстор от Братството на мълчаливите.

— Бесахан, двама конници! Носят съобщение. — И посочи към пътя, въпреки че убиецът долу нямаше да може да види през дърветата. — Яздят бързо към Карис. Трябва да ги убиеш.

— Няма да стигнат Карис — увери го Бесахан, скочи на подсиления си кон и смъкна мръснокафявата качулка над лицето си. С едната ръка се пресегна зад седлото, за да се увери, че роговият му лък е здраво вързан над дисагите.

После пришпори коня и препусна надолу по планинския склон.

Между дребните лордове

— Ето така, сега е по-добре — каза сър Хосуел. Мирима изгледа как стрелата й описа дъга и улучи мишената от осемдесет разкрача. Заби се на една стъпка под точката, където искаше, но за трети път поред улучваше червения платнен кръг, окачен на купата слама, и беше горда.

— Добре, милейди — похвали я сър Хосуел. — Сега ако го направите това десет хиляди пъти, ще ви стане вътрешен навик. Научете се да стреляте от това разстояние, после от по-далече и още по-далече. Скоро ще започнете да стреляте по усет, а не с главата и ръцете.

— Ще трябва да вдигна прицела — отбеляза тя. Мисълта, че ще трябва да стреля още десет хиляди пъти, я попритесни. Пръстите и ръцете й вече бяха изтръпнали от усилието. — Този изстрел не би спрял един Непобедим.

— Ба! — изсумтя сър Хосуел. — Може и да не го убие, но ще го направите евнух. А ако целта ви е да го спрете да изнасилва, определено ще куцука с повече от една притурка между краката.

Мирима го изгледа накриво. Сър Хосуел се усмихна широко. Беше жилав мъж с рошави мустаци, тънка брада и тежки клепачи като на гущер, задрямал върху някой топъл камък. Усмивката му щеше да е приятна, ако зъбите му не бяха толкова криви.

Сър Хосуел стоеше близо, твърде близо до нея. Мирима не можеше да се отърве от чувството за неудобство. Намираха се на една поляна в тясна долина, недалече от шатрите, вдигнати от дребните лордове на Хиърдън. Предния ден тук се бяха упражнявали в стрелба стотици момчета, но днес бе денят на големия пир. Дърветата се сгъстяваха на петдесет разкрача от двете й страни и Мирима не можеше да се отърве от чувството, че е сама и уязвима.

Познавала беше сър Хосуел почти през целия си живот — той беше от Банисфер, в края на краищата — но кой знае защо, днес не му вярваше много. Ставаше късно следобед и тя се замисли дали вече не трябва да се връща в замъка.

Дъбовете по хълмовете оформяха естествена преграда, която ги скриваше от поглед. Мирима нямаше свидетел. Знаеше, че да е насаме с друг мъж, освен със съпруга си, може да изглежда скандално, но след като бе решила да се подготви за войната, не искаше да привлича вниманието на Боренсон. Ако мъжът й се досетеше за намерението й, щеше да й забрани. А й трябваше някой, който да я научи на бойни умения.

Навремето лорд Хосуел беше приятел на баща й и беше отличен стрелец с лък. Когато го завари тук да упражнява уменията си, тя го помоли да й даде уроци следобед и той се съгласи. С дара на ум, който й бе отдала майка й преди две седмици, Мирима установи, че научаването на основните умения по стрелба върви по-бързо, отколкото бе допускала, че е възможно.

— Опитайте пак — подкани я лорд Хосуел. — И тоя път го дръпнете тоя лък по-силно, та стрелата да проникне по-надълбоко. Трябва да го ударите по-силно, да проникне по-надълбоко.

Мирима извади една стрела от колчана и я погледна. Стреларят я беше направил набързо. Едно от белите гъши пера не беше залепено и притегнато добре. Тя близна пръста си и оглади перото, после хвана здраво стрелата между пръстите си, постави я на тетивата и я издърпа до ухото си.

— Чакай — спря я сър Хосуел. — Трябва да си оправиш стойката.

Пристъпи зад нея и тя усети топлината на тялото му, топлината на дъха му на врата си.

— Изправи гръб и обърни тялото си малко настрана: ето така.

Пресегна се, хвана я за лявата гръд, обърна я леко настрана и остана така, без да я пуска, разтреперан. Краката му се тресяха.

Тя се изчерви от смущение. Но в ума си чу гласа на Габорн, Земния крал, да я предупреждава: „Бягай. В опасност си. Бягай.“

Изведнъж толкова се уплаши, че без да иска, пусна стрелата. Но сър Хосуел не пусна гърдата й.

С цялата бързина, на която беше способна, така че и с даровете си на метаболизъм да не може да я спре, тя се изви настрана и го изрита с коляно в слабините.

Сър Хосуел се свлече, но държеше блузата й и се опита да я смъкне, докато падаше.

Гласът на Габорн я достигна за втори път. „Бягай!“

Тя замахна към адамовата му ябълка. Той се опита да се отдръпне от удара й, но охлаби хватката си достатъчно, така че след като го удари, тя се измъкна.

Обърна се да побегне.

Той я сграбчи за глезена и я спъна. Мирима извика: „Насилник!“, обърна се и го изрита, докато падаше. Той се озова върху нея.

— Проклета кучка! — изсъска й той и я удари силно през лицето. — Затваряй си устата, че ш’ти я затворя хубаво.

Изви ръката й, хвана я за брадичката и натисна с такава невероятна сила, че гърбът й се изви от болка. После стисна ноздрите й. Не можеше да диша. Не можеше да се измъкне. Опита се да го откаже — заби палеца си в дясното му око толкова силно, че потече кръв.

— Проклета да си! — изруга той. — Да те убия ли трябва!

Удари я с юмрук в корема, изкара й въздуха и храната стигна до гърлото й. В един безкраен миг тя продължи да се мята, бореше се само да си поеме дъх, докато той се мъчеше да откопчае токата на колана си със свободната си ръка. Дробовете й пареха, жадни за въздух, причерня й. Главата й се замая, все едно че пропадаше някъде.

И тогава чу силно пукане и как сър Хосуел изпъшка. В следващия миг се изтъркули от нея.

Някой го беше изритал… изритал го беше толкова силно, че му беше счупил ребра. Мирима зяпна, за да си поеме въздух; усети как дробовете й се пълнят отново и отново, но въздухът все не стигаше.

— Я, какво става тук? — попита нечий глас. Женски глас, но с толкова груб акцент, че отначало Мирима не разбра, че жената говори на роуфхейвънски.

Тя вдигна очи. Жената, застанала над нея, беше със сини очи и черна коса, която се спускаше на къдрави кичури по раменете. Изглеждаше около двадесетгодишна. Широките й рамене намекваха за толкова сила, колкото нямаше да има и най-якият хамалин. Беше облечена в прост кафяв халат върху плетена ризница и държеше тежка секира.

Зад нея стоеше сива като мишка жена в схоларски халат. Дни.

Мирима погледна към сър Хосуел и за миг се зачуди дали жената не го е съсякла със секирата. Не беше обикновена жена. Трябваше да е конна господарка от Флийдс, воин с толкова дарове на мускул, че можеше да се опре на такъв като Хосуел.

Сър Хосуел беше жив. Държеше се за ребрата, свит като пребито пале. От лицето му капеше кръв. Въпреки това изръмжа:

— Стой настрана, флийдска кучко!

— Охо. Аз не бих се обърнала към едно момиче толкова грубо, особено след като държи брадва, а ти не си се представил добре. — Жената се усмихна с насмешката на дама, възпитана в светски маниери. Но усмивката й беше пълна със злост.

Поогледа го и се намръщи.

— Ох, ако Хиърдън не развъжда по-добри воини от тоя, така и ще си остана без мъж в леглото.

Мирима дишаше задъхано, ужасена от случилото си. Едва чу думите на жената, но разбра, че е шега.

Конните господарки на Флийдс отглеждаха породисти коне от хиляда поколения — подбираха ги и ги чифтосваха според силата, красотата и интелигентността им.

По същия начин благородните жени във Флийдс си подбираха и мъже, за да раждат добри деца. Една знатна дама там можеше да поиска и дузина мъже да й направят деца. Можеше дори да се омъжи за някого, но мъжът никога нямаше да властва над нея. Само жените имаха правото да носят титли, тъй като във Флийдс се вярваше, че „никое дете не може да знае кой му е бащата“. Жените на Флийдс се смееха на изчанчената представа, че мъжете можели да управляват. Така във Флийдс „крал“ беше само този, който е женен за кралица. Ако тя решеше да го изгони и да си избере друг самец, той губеше титлата си.

— Аз… а… — заекна Мирима.

Хосуел се хвана за разкървавеното чело, после рухна, останал без сила.

— Ти, а, какво? — попита жената.

— Съжалявам — каза Мирима. — Само го помолих да ме научи да стрелям с лък.

Жената заплю Хосуел.

— Човек би помислил, че вашите северняшки лордове ще молят жените да ги учат да се бият, след като Радж Атън ви събаря замъците.

Мирима нямаше какво да възрази. Коленичи над доскорошния си насилник. Хосуел кашляше и се мъчеше да се изправи на колене.

Тя понечи да му помогне, но Хосуел избута ръката й.

— Я ме остави, курво мистарска! Трябваше да се сетя аз, че ще ме вкараш в беля.

Изправи се някак на колене, после се надигна и си тръгна. Залиташе.

Мирима не знаеше какво да изпита — съжаление ли, или гняв. Думите му „мистарска курва“ я жегнаха. Беше родена и отраснала в Хиърдън. Хосуел я познаваше. Нима беше дръзнал да я нарече курва, защото се е венчала за мъж от Мистария?

Жената от Флийдс каза:

— Не се ядосвай заради такъв като тоя. Знам ги много добре. На вечеря ще им разправя как те е оправил, пък после си ударил лицето в един камък.

— Трябва да доведем лекар — каза Мирима. — Не съм сигурна дали ще може да се върне до бивака.

— Това само ще доведе до бой. Ако искаш да отмъстиш за честта си, просто му пусни една стрела още сега.

— Не.

— Тогава го остави на мира.

Мирима се намръщи. Никога не се беше смятала за образец на добродетелност, но не беше и помисляла, че може да остави един ранен човек да се оправя сам.

„Трябва адски да ме е ядосал тоя мерзавец, щом не изпитвам никакво съчувствие към него“ — помисли тя.

Мирима сви устни. Щом се канеше да ходи на война, щеше да види много по-лоши неща от един залитащ мъж с цицина над носа.

— Благодаря ви — каза Мирима на конната господарка. — Имах късмет, че се оказахте наблизо.

— О, не беше случайно — отвърна жената от Флийдс. — Бях отвъд онзи хълм и Земния крал каза, че някой има нужда от помощ.

— О!

Коневладетелката изгледа откровено Мирима.

— Хубава си. Колко дара имаш?

— Два на обаяние, един на ум — отвърна Мирима.

— Каква си ти? Знатна дама или богата курва? Макар че не виждам голяма разлика между двете.

— Знатна… — почна Мирима, но се поколеба, защото беше лъжа. — Донякъде. Казвам се Мирима. Мъжът ми е в кралската гвардия.

— Накарай него да те учи на лък — каза жената, без да крие отвращението си от северняците с техните тъпи нрави. Обърна се, готова да закрачи през дърветата.

— Почакайте! — помоли я Мирима.

Жената се обърна.

— С кого имах удоволствието да разговарям? — Мирима веднага прецени, че говори твърде маниерно, твърде изискано за такава груба жена.

— Ерин, Ерин от клана Конал.

Беше принцеса, дъщеря на Върховната кралица Херин Червената.

— Моите съболезнования за баща ви — каза Мирима, след като не можа да измисли нищо друго. Преди няколко дни в Хиърдън беше стигнала вестта, че Радж Атън е пленил Върховния крал Конал и го е хвърлил жив за храна на великаните главанаци.

Лейди Конал само кимна и зелените й очи блеснаха. Можеше да каже нещо неодобрително за баща си, омаловажаващо храбростта му като воин. В нейната страна подобни омаловажавания минаваха за проява на скромност. Можеше и да покаже по някакъв начин обичта си към него. Любовта на едно дете към бащата също минаваше за заслужаващо уважение чувство. Но тя не направи нито едното, нито другото.

— Много воини загинаха — каза само тя. — Мъже и жени. Мъртвите са щастливците. Някои неща са по-лоши от смърт.

Ерин се пресегна и взе лъка и колчана на Мирима. Сложи стрела, изпъна докрай тетивата и стреля. Стрелата се заби точно в центъра на мишената в купата сено.

„Хвали се — прецени Мирима. — Очаква да я почитам.“

Трийсет хиляди воини на Флийдс бяха принудени да се присъединят към армията на Радж Атън. Вълчия господар притежаваше толкова много дарове на обаяние и Глас, че малцина можеха да устоят на силата му да убеждава.

Мирима изведнъж разбра Ерин Конал. Тя се гордееше с баща си, беше горда, че е загинал, вместо да премине на вражеската страна.

Само допреди миг Мирима щеше да се бои да помоли тази дама за благодеяние. Но след като видя смущението на самата Ерин, видя и човечността й. „Не сме различни“ — помисли Мирима.

— Принцеса Конал, а вие можете ли да ме научите? — попита Мирима.

— Стига да можеш да се учиш — отвърна Конал. — Но първото, което ще трябва да научиш, е да не ме наричаш „принцеса“ или „лейди“, или с каквито и да е дворцови титли. Не желая да говорят с мен, сякаш съм глезеното същество на някой мъж. А и в моята страна една жена става Върховен господар на клановете само с труд, а не по рождение, така че нямам големи права на вашите титли. Ще ме наричаш Конал, или ако държиш на титла, наричай ме „Конесестра“, или пък просто „Сестра“, за по-кратко.

Мирима кимна сковано.

Сър Хосуел тъкмо се беше скрил на завоя зад дърветата. Сестра Конал каза:

— Да се махаме оттук преди този язовец да си е намерил приятелчета и да се върне.

Мирима взе лъка и стрелите си, и Сестра Конал я поведе нагоре през горите. Дните на Конал закрачи дискретно след тях. Тревата по равното беше суха, но щом навлязоха под дърветата — дъждовете от предните две нощи бяха размекнали тревата и сухите листа, — все едно стъпваха по мек килим.

Изкачваха се през дъбовата гора. Сестра Конал погледна Мирима неодобрително с крайчеца на окото си.

— Ще трябва да поработиш над стойката си. Проблемът при жената стрелец е, че гърдите пречат. А твоите са доста едри. Можеш да ги стегнеш с някой парцал. Или още по-добре носи тесен кожен елек.

Мирима се понамръщи. Винаги се беше гордяла с гърдите си и не й хареса идеята да ги стяга с парцал или да ги крие под кожа.

Стигнаха билото на хълмчето и за миг спряха. Тук, край стария път за Дъркински хълмове, дребните лордове бяха вдигнали бивака си — виждаха се многобройни шатри чак до земите около замъка.

Полята пред замък Силвареста се бяха превърнали в същинско море от платно и коприна. Тук край пътя беше бивакът на дребните лордове, мъже и жени с права на благородници, придобити само заради една или две родословни нишки, хора, чиито бащи или дядовци са били помазани в рицарство и така са се издигнали в сан над обикновените селяци. Един върховен лорд обикновено получаваше рицарското си звание заради четирите си родословни линии, а неговите предци му бяха спечелили тази чест поколение след поколение, потвърждавайки благородната му кръв. Но според Мирима рицарството не беше кой знае колко голяма чест. Всеки грубиян можеше да си я спечели в някой хубав ден. Повечето мъже сред дребните лордове имаха предци, които са били помазани в рицарство само защото умението им с оръжие е съвпадало със свадливия им нрав и отвратителното им поведение. Например „сър“ Джилмичал в шатрата под нея беше от родния на Мирима Банисфер. Беше го създал на този свят някакъв хлевоуст пияница, който кой знае как открил, че може да намери и праведен гняв, и кураж в чашата с уиски. Щом чуел, че някой разбойник е нападнал пътник, се напивал до ослепяване, обикновено посред нощ, след което взимал ловните си кучета и отивал да убие разбойника, докато спи. Заради това селяните бяха задължени да се кланят и да метат пода на потомците му с шапките си поколения занапред.

Така Джилмичал беше станал дребен владетел, човек с титла, но без потекло или сан, който да му дава право да търка рамене с по-важните особи, чиито по-пищни павилиони бяха накацали при източната страна на замък Силвареста.

На запад от замъка, както и пред него, селяните бяха изпънали бедняшките си шатри или просто спяха по земята с нищо друго освен небето за покрив над главите им.

Още по-далече на запад се издигаха ярките копринени павилиони, вдигнати от търговците на Индопал.

Сестра Конал постоя малко на билото, загледана към множеството шатри.

— Ей онова е моят павилион — каза тя и посочи една проста, покрита с прах платнена шатра. Докато павилионите на Хиърдън бяха привързани за четирите краища и много колове крепяха покривите им, шатрата на Конал беше кръгла, само с един пилон в центъра, с неелегантния стил, присъщ за Коневладетелките.

Точно под Мирима, по средата между вдигнатите от дребните благородници шатри, беше разкаляното турнирно поле, с дървени трибуни, за да могат зрителите да гледат състезанията. Тук-там по оградите пред трибуните бяха провесени цветни платнища, за да пазят фините дрехи на зрителите от плискащата се кал. Продавачи на сладкиши и печени лешници сновяха неуморно сред гъстата тълпа и хвалеха стоката си.

Склонът, на който стояха Ерин и Мирима, беше толкова стръмен, каменист и обрасъл с трънливи храсти, че никой не си беше направил труда да се качи тук, за да гледа ставащото долу. Все пак Мирима реши, че мястото е почти идеално за гледане над тълпите към арената на двубоите, а и звукът стигаше до тях забележително ясен. Тя загледа състезанията над множеството долу, от осемдесетте стъпки височина, хванала се за грубата кора на един дъб, заедно с Ерин Конал и нейната Дни.

Двубоите с пика се смятаха за момчешка игра в Роуфхейвън, подходяща за младежи, които все още се обучават за война. След Владетелите на руни, чиито дарове на мускул ги правеха много силни, дори някой небрежен удар с пика можеше да се окаже смъртоносен. Така че в живота на един воин идваше момент, когато трябваше да се откаже от двубоите с пика.

На турнирното поле двама младежи в пълно снаряжение бяха яхнали бойни коне. Момчето от западната страна на арената, изглежда, беше от доста невзрачно потекло. Носеше турнирно снаряжение, включващо тежък шлем и гръдна броня, която обикновено беше по-дебела от дясната страна — там, където беше по-вероятно пиката да удари с повече сила, отколкото от лявата. Снаряжението му изглеждаше старо и съставено безразборно от части, заети от други рицари. Единствената му украса беше една конска опашка, боядисана в яркочервено и закрепена за шлема му, както и благосклонният дар на дамата на сърцето му — жълт копринен шал, вързан на пиката му. Мирима изпита симпатия към този момък.

Момчето от другата страна на полето беше по-заможно. Турнирната му броня беше нова и очевидно за направата й беше отишла цяла година. Нагръдникът, шлемът, раменниците и ръкавиците бяха изработени от ковано сребро, покрито с червен емайл, с образа на три биещи се мастифа. Носеше златотъкана мантия и избелени паунови пера на шапката.

Патронът на игрите, барон Уеленсби, седеше в специален павилион от едната страна на турнирната арена, с трите си дебели дъщери и огромната си жена. Беше се нагиздил глупашки с яркочервена дреха с толкова издути ръкави, че в тях можеха да се скрият и четирите. Над това пищно облекло беше нахлупил бяла шапка с толкова широка периферия, че скриваше лицето му — явно смяташе, че никой няма да забележи, ако задреме по време на турнира. Жена му, чиито одежди не бяха образец на последната мода, носеше смарагдово котардие с везани дълги ръкави. Държеше си ръцете пъхнати в рязания джоб отпред и галеше малкото кученце, което надничаше оттам — то джавкаше, щом рицарите препуснеха един срещу друг. В един миг, докато тълпата се беше смълчала, окуражителните й викове към воините на арената странно прозвучаха също като лая на кученцето.

Това явно беше един от многото сблъсъци, през които момчетата вече бяха минали. Имената им вече бяха известени и ако се биеха за някаква изрично посочена чест, то тя също бе обявена от херолда, както и условията на двубоя.

Барон Уеленсби пусна пиката си надолу. При този сигнал младежите на конете снишиха пиките си, присвиха се, извикаха и пришпориха конете си.

Бойните коне се понесоха напред, бронята им задрънча, копитата затупкаха в калта. Младежът със златотъканата пелерина беше навързал десетки сребърни звънчета по гривата и опашката на коня си и в ритмичния му бяг от него кънтеше музика.

Зад баронския павилион беше насядала тълпа менестрели — свиреха на рогове, гайди и барабани: възбуждащ музикален ритъм за един двубой, който най-вероятно щеше да завърши с няколко потрошени пики. Пиките бяха направени кухи, за да не могат сражаващите се наистина да се пронижат, а само да съборят противника си от коня. При сблъсък се трошаха с пукот, който се чуваше на мили разстояние. Публиката, разбира се, щеше да аплодира.

Все пак Мирима не можа да овладее възбудата си от битката. Случваше се някои да пострадат. Дори един слаб удар с пика можеше да остави на човек болезнен оток, а рицарят, хванал зле пиката си, можеше да си скъса сухожилие. Някоя пика можеше да прониже забралото и да стигне чак до мозъка, падане от коня пък можеше да прекърши нечий врат.

Конете понякога също падаха в двубоя и премазваха ездачите си. Рядко се случваше подобно представление да завърши без поне един-двама убити, а гледката беше още по-възбуждаща от това, че зрителите познаваха състезателите. Все един от тях се случваше да е човек, когото познаваш, комуто се възхищаваш или на когото завиждаш, или го мразиш, или обичаш.

Роговете запищяха, барабаните забиха, противниците връхлетяха един срещу друг сред звъна на звънчетата и грохота на бронята. Мирима затаи дъх.

Тези коне бяха подсилени, всеки с дарове на метаболизъм, така че препускаха един срещу друг с главозамайваща скорост, копитата им святкаха като мълнии. По гърба й полазиха мравки.

— Бедното момче отляво ще спечели — заяви с безразличие Конал. — Стойката му е по-добра.

Мирима се съмняваше, че това ще стане скоро. При двубоя с пики можеше да се наложи състезателите да направят двайсет или трийсет сблъсъка, докато се спечели победа. Тези момчета изглеждаха уморени и изпокаляни — явно вече бяха направили няколко тура.

Воините се срещнаха и въздухът се изпълни с пукота на кършещи се пики и конско цвилене. Богатият момък падна, отхвърлен от пиката, която го бе поразила в металния предпазител на гърлото, и главата му се отплесна назад. Той се опита да се задържи с помощта на юздите, но те се скъсаха от тежестта.

Публиката зарева възторжено, а тези, които бяха заложили в полза на падналия рицар, засипаха люти ругатни по адрес на победителя.

— Ах, момченцето ни си оцапа хубавите паунови перца — възкликна с насмешливо съчувствие Мирима.

Конал се изкикоти.

— Ще им трябва чук и клещи, за да му свалят шлема.

Но момчето бързо се изправи и се поклони, за да увери тълпата, че всичко е наред. Закуцука от арената и щитоносците притичаха да му свалят бронята — трупаха я на куп като награда за победителя. Мирима изпита радост за бедното рицарче.

Миризмата на прясно изпечени в масло и кимион лешници се разнесе откъм продавачите из тълпата и тя разбра, че е изгладняла. Прииска й се да слезе и да се присъедини към празненството.

— Можеш ли да победиш този рицар? — попита Мирима, докато победителят обикаляше в кръг арената, вдигнал високо скършената си пика.

— А, разбира се — отвърна Сестра Конал. — Но кое му е забавното в тази работа?

Мирима се зачуди. Коневладелците на Флийдс бяха свирепи воини, които зачитаха силата на една своя предводителка повече от потеклото й. Сестра Конал вероятно беше една от най-силните сред тях, а и притежаваше дарове на мускул, жизненост и пъргавина, достатъчни, за да надвие всеки воин.

След като раненият рицар напусна бойното поле, напред излязоха херолдите и обявиха следващите състезатели. Когато излезе първият херолд, последва внезапен глух рев и възбуден кикот. От високото, през виковете на десетки хиляди гърла, Мирима не успя да чуе името на воина, обявено от херолда, но разбра, че тази битка няма да е обикновена. Херолдът, говорещ от другата страна на арената не беше момче, а стар ветеран с побеляла коса и нашарено с ужасни белези лице. На туниката му липсваше гербът на владетеля, комуто служи, затова Мирима реши, че трябва да е свободен рицар на честта, заклел се да се сражава единствено срещу злото.

В отсрещния край на полето излезе рицар, яхнал огромен черен кон — цяло чудовище, с жигосани по плътта му толкова много руни на сила, че вече не приличаше на същество от плът и кръв. Движеше се с увереност и мощ като оживяло създание, изковано от желязо.

Мъжът, яхнал този звяр, изглеждаше не по-малко чудовищен. Трябваше да е с цяла глава и рамене по-висок от всеки мъж, който Мирима бе виждала, сякаш в жилите му течеше кръвта на великан.

Беше огромен и навъсен. Носеше обикновения, без хералдически знак щит на свободен рицар, но бронята му беше в някакъв странен, другоземски стил. Самият щит беше с формата на крилат орел, като единственият шип стърчеше от едното око на орела. Шлемът му бе увенчан с рога, според обичая на воините на Интернук, а плетената му ризница беше необичайно дълга. Ако се изправеше, щеше да стига до глезените му и покриваше стъпалата в стремената. Ръкавите на връхното му палто стигаха до китките му.

Но плочеста броня за турнира не носеше. Плетената му ризница, колкото и да беше дебела, щеше да бъде пробита от пика толкова лесно, колкото игла пробива плат.

Този двубой нямаше да е обикновен. Сред могъщите Владетели на руни, яздещи подсилени коне, всеки удар с пика можеше да натроши костите или да разкъса вътрешностите на човека. Плочестата броня пък не можеше да се направи достатъчно дебела, за да ги предпазва и в същото време да могат да яздят коня. По тази причина сред могъщите лордове изкуството на двубоя с пики се бе развило в нов вид състезание. Такива лордове не можеха да си разменят удари, нито бронята можеше да ги опази много.

Вместо това Владетелите на руни трябваше да използват пъргавина, ум и скорост, за да отбягват или отклоняват ударите. Отбранителните способности на човека се превръщаха в най-сигурната му броня — всъщност в единствената му истинска броня. Поради това малцина Владетели на руни изобщо носеха броня, която можеше само да затрудни пълния обхват на движението им, а вместо нея носеха дебели пластове кожа или плат, които да им помагат да отклоняват ударите. Когато Владетелите на руни се сражаваха в турнири, зрелището беше наистина възбуждащо — лордовете връхлитаха на бързите си подсилени коне, сблъскваха се при скорост от сто мили в час, като или скачаха от конете, за да избегнат убийствения сблъсък, или се извъртаха под коремите им, или изпълняваха други феноменални трикове. Забавлението беше изключително, достойно за кралски турнир.

Двубоят също така беше смъртоносен и на него се гледаше много сериозно.

Лордът, излязъл на арената, не носеше турнирна броня. Това чудовище не беше дошло, за да се бие за слава; беше дошло, за да отнеме живот — или да загуби своя.

— Виж ти, това пък какво е? — каза Сестра Конал. — Изглежда интересно.

— Кой е този — попита Мирима. — Кой се бие?

— Върховният маршал Скалбейрн.

— Върховният маршал тук, в Хиърдън? — попита слисана тя. Никога не го беше виждала, не беше дори чувала да е прекосявал някога границата. Обикновено зимуваше в Белдинук, три кралства по на изток.

Но разбира се, че щеше да дойде, след като бе чул за възшествието на Земен крал. Целият свят се стичаше в Хиърдън. А той яздеше толкова бързо, че никой вестоносец нямаше да може да го изпревари, за да обяви за пристигането му.

И ето че беше тук — самият предводител на рицарите на честта. Мирима беше смаяна. Между свободните рицари нямаше владетел. Най-просто момче, включило се в редиците им, можеше да израсте в ранг толкова бързо, колкото и някой принц. Бяха се заклели само в едно: да унищожават Вълчи господари и разбойници, да се борят за справедливост.

Никой между свободните рицари на честта не притежаваше титлата „лорд“, но си имаха рангове — щитоносци, рицари и маршали. Водач на всички беше Върховният маршал Скалбейрн. По своему той притежаваше почти толкова власт, колкото всеки крал в Роуфхейвън.

А човек не стигаше до ранга Върховен маршал, без да пролее кръв. За Скалбейрн разправяха, че е луд, необуздан воин, сражаващ се винаги като човек, който си търси смъртта.

Но тя позна херолда, който излезе откъм по-близката страна на арената. Набитият херцог Мардън закрачи покрай главния павилион, облечен в най-хубавите си дрехи. Той вдигна високо ръце, за да усмири тълпата.

— Херцог Мардън! — изумена възкликна Мирима. Щом цял херцог излизаше в ролята на херолд на един от воините, това изобщо нямаше да е двубой между дребни фигури. Това означаваше, че ще се бие някой голям благородник, може би дори крал, и за миг й мина през ума, че може би на арената ще се появи младият Габорн.

И все пак, зачуди се Мирима, ако щеше да се бие някой благородник, защо ще се бие тук? Висшите благородници си имаха друга арена горе на моравата на замъка, а този сблъсък щеше да стане тук. Освен ако висшите благородници не искаха да запазят двубоя в тайна от някого в двора, докато не приключи.

— Дами и господа — изрева херцог Мардън с глас, който отекна сред полята. После гласът му се удави в прилива от възторжени възгласи и Мирима не можа да чуе нищо, докато той не изрева още по-силно: — Рицарят, който вчера уби хала магесница в Дънуд… сър Боренсон Кралеубиеца!

Сърцето на Мирима затуптя толкова силно, че беше сигурна, че Сестра Конал можеше да го чува.

Виковете и писъците, които се надигнаха от тълпата, бяха оглушителни. Някои викаха във възхвала на мъжа й, други ревяха, че искат смъртта му. Разгневени селяци закрещяха: „Тъпак!“, „Копеле!“, „Кучи син!“, „Кралеубиец!“

В настъпилата суматоха от околните шатри започнаха да се стичат още хора и публиката се разлюля опасно, като приливна вълна.

Едва сега Мирима разбра защо тази битка щеше да се води тук. Мъжът й беше убил крал Силвареста, беше го убил по заповед на крал Ордън след битката при Лонгмът. И макар крал Силвареста да беше дал дара на ума си на Радж Атън, поради което беше станал пионка в ръцете на врага, за времето си той беше добър крал и народът му го обичаше. Като наказание за престъплението му, Йоме Силвареста беше осъдила съпруга на Мирима да извърши Акт на покаяние. Но това явно не беше достатъчно за Върховния маршал. Той искаше пролятата кръв да се възмезди с кръв и заради това беше предизвикал на двубой сър Боренсон. Младият крал Габорн Вал Ордън никога нямаше да одобри такъв двубой. Нямаше да позволи той да се проведе на висшата арена. Затова щяха да се сразят сред дребните благородници.

— Сили небесни! — възкликна съвсем непринудено Сестра Конал. — Единственият мъж в това кралство, когото бих пожелала между краката си, а той да излиза на смъртен двубой!

Мирима се обърна към коневладетелката, стъписана от обидата, но се сети, че Сестра Конал няма откъде да знае, че сър Боренсон е неин съпруг.

Боренсон се появи в западния край на полето. Яздеше сив боен жребец, носеше ризница и прост кръгъл щит без отличителни знаци. Дългата му рижа коса се вееше на гърба му, а очите му се усмихваха. Той изгледа противника си, преценявайки здравината на ръцете му и ръста му.

Един рицар в цветовете на крал Силвареста притича напред, понесъл тежък боен шлем, и Боренсон си го нахлузи.

Мирима се стъписа. Беше слисана, че мъжът й е излязъл долу на арената да се бие, без да й е казал и дума.

Притичаха двама рицари, понесли пики. Но тези не бяха ярко оцветените кухи турнирни пики. Бяха истински, здрави бойни пики от лъскав ясен, обковани с железни пръстени и увенчани със стомана. Стоманените върхове бяха намазани с катран, за да не се хлъзгат по щита или при удар, а да пробиват навътре. Всяка от пиките трябваше да тежи поне сто и петдесет фунта, а в основата си бяха цяла педя. Пронижеше ли човек, пиката разцепваше плътта и костите и отваряше такава огромна рана, че дори с дарове на жизненост раненият не можеше да оцелее. Тези пики бяха оръжие за убийство. Върховният маршал взе черна пика, с цвета, символизиращ възмездие. Боренсон взе червената, цветът на невинната кръв. За дръжката й беше вързан червеният копринен шал на Мирима.

Менестрелите засвириха буйна мелодия.

— Трябва да отида — каза със свит стомах Мирима и се огледа отчаяно за някаква пътека. Стръмният склон беше покрит с камънаци и дъбови фиданки, расли между тях.

— Къде? — попита Сестра Конал.

Мирима изстена и посочи.

— Долу. Това е съпругът ми!

Стъписването на Сестра Конал поне я облекчи донякъде. Мирима беше започнала да я мисли за стоик, докато собствените й чувства — шокът и ужасът от всичко, което бе преживяла днес — я караха да се чувства слаба и уязвима в сравнение с дамата от Флийдс.

Мирима се обърна и затича колкото може по-бързо надолу по стръмния хълм. Докато стигне до подножието и прекоси пътя, тълпата около полето на турнира съвсем се беше сгъстила.

Опита се напразно да пробие през навалицата. После изведнъж чу Сестра Конал до себе си да вика: „Дръпни се!“ и да разбутва хората.

Мирима вдигна очи да й благодари. Сестра Конал й се извини за предишното подхвърляне с простичкото: „Не знаех, че е мъжът ти“.

Докато се проврат през тълпата достатъчно близо, за да могат да виждат добре, конете вече препускаха.

Това нямаше да е момчешки турнирен бой с двайсет и петте напада с пиката, завършващ най-много с няколко понатъртени ребра.

Дивашките викове на тълпата бяха оглушителни. Мирима се озърна към изопнатите, възбудени лица на хората наоколо. Те искаха да видят кръв.

И двамата воини бяха избрали непривични стойки. Сър Боренсон се беше изправил на стремената леко наклонен надясно, нещо по силите само на воин с много дарове на мускул. Нещо повече, не държеше пиката си снишена, а я беше вдигнал високо над главата си, леко като ловно копие.

Върховният маршал пък се бе привел силно напред на черния си жребец, за да направи туловището си по-малка мишена. Като видя стойката на Боренсон, вдигна тежката си пика и я задържа странично в положение, каквото Мирима не беше виждала да се използва от войник. Нещо повече, той бе решил да не носи щит в другата си ръка. Вместо него държеше къс меч.

Боренсон, изглежда, смяташе да връхлети с пиката върху Върховният маршал отгоре, докато последният може би се надяваше да прониже мишницата на Боренсон, където липсата на защита оставяше плътта оголена.

Но когато се срещнаха по средата на полето, двамата мъже се извъртяха в мълниеносно движение.

Двата коня връхлетяха един срещу друг. Ездачите им се завихриха като в мъгла, всеки се стремеше да получи предимство и взимаше всевъзможни отбранителни стойки. Мирима видя как Боренсон се надига, после се присвива, после замахна с щита си в усилие да отбие острието на пиката на Скалбейрн.

Колкото до Скалбейрн, всъщност тя не можеше да следи едновременно и мъжа си, и него, но все пак видя как се завъртя наляво, може би дори залитна за половин миг в усилието си да избегне пиката на Боренсон, след което отново се изправи на коня си.

Мъжете се сблъскаха и се превърнаха в жестоко кипнала стихия.

Мирима чу трясъка на оръжие и броня. Някой от двамата извика от болка. Тълпата ревеше от възторг, роговете виеха. Щитът на Боренсон млатеше с все сила, а Скалбейрн сечеше с късия меч.

Бляскаше метал, един шлем изхвърча и падна на земята. Сър Боренсон залитна назад на седлото.

В един безкраен миг Мирима помисли, че са отсекли главата на мъжа й. От устните й се изтръгна ужасен вик, когато сребърният му шлем отхвърча нагоре в дъга и тупна на земята. Музикантите надуха тромпетите си в сигнал за смърт, а тълпата закрещя неистово.

Мирима усети, че ще припадне, и стисна рамото на Конесестра Конал.

Но в следващия миг разбра, че и двамата мъже са паднали… и че двамата са живи!

Боричкаха се със свръхестествена бързина по разкаляното поле, ревяха и се блъскаха с облечените си с желязо юмруци и се мъчеха да се откопчат един от друг.

Боренсон пръв скочи на крака и отстъпи крачка назад. Въпреки бронята се движеше леко, защото имаше осем дара на мускул и поради това притежаваше силата на осем души. От едната страна на лицето му течеше кръв. Тълпата зарева подигравки по негов адрес.

Боренсон посегна към колана си, откачи боздугана си, завъртя го ловко и тежките, увенчани с шипове железни топки се завъртяха като вихрушка. Той запристъпва на една страна да си вземе щита.

Във въздуха се носеше миризма на кал и на кръв.

Но гигантът Скалбейрн се вдигна също толкова леко, изтича през арената до коня си и откачи огромната конническа брадва от седлото.

Размаха я и тръгна към сър Боренсон — извисяваше се със стъпка и половина над него.

Едва тогава тълпата се смълча достатъчно, за да може Мирима да чуе какво си казват двамата. Мъжът й се смееше, лееше безумния си боен смях, с който бе станал прочут.

Боренсон завъртя боздугана — целеше се в главата на Върховния маршал, за да принуди чудовището да отстъпи.

Върховният маршал се извърна рязко надясно и приклекна. Миг след това двамата си размениха мълниеносни удари, толкова бързо, че Мирима не можа да види, но без никой да излезе явен победител. Но когато Боренсон отстъпи, за да си поеме дъх, тя зърна за миг кръвта, потекла от челото му.

Двамата отново се нахвърлиха един срещу друг. Върховният маршал замахна жестоко с брадвата. Боренсон се опита да парира, но брадвата посече стоманения обръч на щита и потроши дървото. Разбитият щит се смъкна по ръката на Боренсон, докато той замахваше с боздугана, целейки се в лицето на противника си. Шиповете на стоманените топки одраскаха брадичката на Върховния маршал, но главната сила на удара беше отбита от здравия му шлем.

Останал без защита, Боренсон скочи във въздуха и замахна с всичка сила, търсейки бързия край.

Движенията на двамата мъже отново се превърнаха в мъгла. Мирима по-скоро усети, отколкото видя как Върховният маршал избегна атаката — брадвата му посрещна въртящите се топки и те се оплетоха около дръжката й.

Отново се заблъскаха с юмруци и запъшкаха. Ритникът на Скалбейрн помете краката на Боренсон.

Боренсон падна, понечи да се изправи, но Скалбейрн го фрасна с железния си юмрук в лицето.

Зашеметен, Боренсон рухна по гръб, за миг изгубил съзнание.

Скалбейрн извади дългата си кама, скочи на крака и я притисна в брадичката на Боренсон. Мирима се опита да прескочи парапета, уплашена, че Върховният маршал ще забие камата в гърлото на мъжа й, но Сестра Конал я стисна за рамото и извика в ухото й:

— Не се бъркай!

— Предаваш ли се? Предаваш ли се? — зарева грамадният Скалбейрн. Сред тълпата избухнаха ръкопляскания за победителя, придружени от ругатни: „Убий го!“, „Убий го кучия мерзавец!“, „Кралеубиец!“

Обикновено ругатните бяха предназначени само за най-големите страхливци и глупаци. Мирима се изуми от яростните оскърбления. Мъжът й беше убил хала магесница и беше донесъл главата й пред градските порти. Трябваше да го поздравят като герой.

Но хората нямаше да забравят, че мъжът й е убил крал Силвареста. Мирима започна да съзнава, че никога няма да забравят деянието му, никога нямаше да му простят.

„Мистарска курва“ я беше нарекъл сър Хосуел. „Кралеубиец“, крещяха хората на съпруга й. Тя се огледа и видя само зачервени от възбуда лица. Нищо нямаше да ги зарадва повече от това да видят мъжа й убит.

Сега барабанът биеше ритмично и един самотен рог виеше високия, писклив сигнал за смъртния удар.

Призля й. „Той е по-добър от всеки от вас — искаше й се да изкрещи. — По-добър е от цялата ви сган, взета заедно!“

Тълпата зашътка, за да чуят отговора на Боренсон над тътена на барабана.

А там, легнал сред калта на арената, с притисната във вратната му вена грамадна кама, Боренсон отговори с гръмкия си смях, разсмя се толкова сърдечно, че Мирима се зачуди дали целият този бой не е нагласен само за забавление на дребните лордове.

Навярно не беше смъртен двубой в края на краищата, обнадежди се тя. Двама опитни воини, играещи си на смъртна битка само за да възбудят една тълпа. Правили го бяха и преди.

— Предаваш ли се? — отново изрева Върховният маршал Скалбейрн и тонът му ясно даде да се разбере, че това не е шега.

— Предавам се — отвърна през смях сър Боренсон и понечи да се надигне. — Сили небесни, не бях срещал човек, който да ме подреди така.

Но Върховният маршал изръмжа злобно, натисна надолу главата на Боренсон и опря по-силно острието на дългия нож в гърлото му.

Според правилата на официалния рицарски двубой, предавайки се, сър Боренсон оставяше живота си в ръцете на Върховния маршал. Сега животът му принадлежеше на Скалбейрн и той можеше да бъде убит или оставен жив според прищявката му.

Но формалният рицарски кодекс на бойното поле рядко се взимаше на сериозно тук, на турнирната арена. От един победен рицар можеше да се поиска да плати откуп във вид на оръжие и доспехи, понякога дори в пари или земя. Но никога не го убиваха току-така.

— Няма да се отървеш толкова леко! — изрева като бик Върховният маршал. — Животът ти е мой, долно копеле, и смятам да ти го взема!

Сър Боренсон се отпусна на гръб, стъписан от яростта на Върховния маршал.

Друг на негово място сигурно щеше да продължи да се бори с надеждата да отърве живота си. Но верен на думата си, Боренсон остана да лежи, надсмивайки се на противника си.

— Казах „предавам се“. Ако ми искаш живота, взимай го!

Върховният маршал се усмихна дивашки и надвеси гигантското си туловище над него, сякаш изгаряше от нетърпение да забие ножа в гърлото му.

— Най-напред един въпрос — изръмжа Върховният маршал. — И трябва да ми отговориш честно, иначе — животът ти.

Боренсон кимна и светлосините му очи станаха ледени.

— Кажи ми — ревна Върховният маршал, — Габорн Вал Ордън наистина ли е Земен крал?

Чак сега Мирима разбра, че Върховният маршал не иска живота на съпруга й, а само информация. И толкова държеше да я получи, че бе готов да рискува живота си заради нея.

Честта задължаваше един признал поражението си рицар на бойното поле да говори истината. Сега Боренсон щеше да каже истината, стига отговорът му да не представляваше измяна към неговия господар.

Върховният маршал беше извикал така, че цялото поле се смълча да чуе отговора. С глас, не търпящ възражение, Боренсон заяви:

— Той наистина е Земния крал.

— Чудя се… — каза Върховният маршал. — В Южен Кроудън чух странни слухове. Разправят, че в Къщата на Разбирането твоят крал се е учил в Стаята на лицата и в Стаята на сърцето — учел се е на подражателство и подбуждане в място, където един безчестник може да се научи как по-добре да мами. И после, когато той се обяви, че е Земния крал, в същия този ден, първият му акт беше да приложи добре измислена хитрина, за да прогони Радж Атън от земите си! Според някои това е доста странно съвпадение — младият Ордън „най-случайно“ да стане Земния крал точно когато Хиърдън има най-голяма нужда от него. Твърде удобна изглежда тая историйка, колкото да пообнадежди селяка. Тъй че, питам те отново: той наистина ли е Земния крал, или е мошеник?

— Кълна се в честта си и в живота си, той наистина е Земния крал.

— Някои го наричат кутре, при това без обичайната симпатия — изръмжа Върховният маршал. — Някои се чудят защо е избягал от Лонгмът, оставяйки хората си и баща си да загинат от ръката на Радж Атън. Че ако беше Земния крал, нали щеше да надвие дори Радж Атън. Но ти го познаваш момчето от години — отгледал си го от пале. Какво казваш ти?

Гласът на Боренсон трепереше от гняв.

— Убий ме веднага, въшлив негоднико, защото няма повече да слушам отровните лъжи, пръскани от оня тъпак крал Андърс!

През тълпата премина приглушен ропот и мнозина се заозъртаха към другия край на полето, откъдето бе дошъл сър Скалбейрн. А там при портата стоеше висок мъж, облечен в изящен халат. Имаше мека руса коса, остро, изсечено лице и мрачен поглед. Изглеждаше около тридесетгодишен, но ако имаше дарове на метаболизъм, можеше и да е доста по-млад. Мирима не беше го виждала досега, нямаше и да го забележи сред тълпата, но хората зашепнаха: „Принц Селинор.“ „Синът на Андърс.“

Гигантът се усмихна мрачно и вдигна очи към принц Селинор, сякаш чакаше одобрението му. Принцът кимна; изглеждаше доволен.

Така значи. Зад всичко това стоеше момчето на крал Андърс. Но защо искаше да разбере дали Габорн е Земния крал? Дали защото търсеше сигурно потвърждение, или го правеше само за да посади съмнения в умовете на селяните? Ако беше по втората причина, едва ли можеше да избере по-подходяща сцена за този спектакъл от тук, при дребните лордове.

Върховният маршал Скалбейрн прибра камата си в канията, след което подаде ръка на сър Боренсон.

— Е, станете тогава, сър Боренсон. Бих искал лично да го видя това момче крал.

За няколко мига арената се изпълни с млади момчета и дребни благородници, втурнали се да видят отблизо Върховния маршал, човека, победил сър Боренсон. Някои отидоха да му донесат пиката, други — да му докарат коня.

Боренсон се надигна треперейки. Никой не дойде да го утеши с дума или да го похвали за добрия бой. Той изкуцука сам до счупената си пика и коленичи, за да отвърже червения шал на Мирима, знака на благоразположението й.

Мирима прескочи оградата и се огледа за по-лесен път до мъжа си. После закрачи в дълбоката кал и докато стигне до Боренсон, усети, че се е разтреперала и не знае какво да му каже.

Беше развързал шала, стоеше с гръб към нея и го увиваше на шията си. Опита се да го върже, без да се сети да свали ръкавиците, но кожата и металната оплетка го затрудниха.

Мирима обиколи пред него, върза му проклетото нещо и усети, че собствените й ръце толкова треперят, че е по-непохватна и от него. Погледна го в лицето. Косата му беше зацапана от кал, кръвта от дълбоката рана над дясното му око вече се съсирваше.

— Видя ли? — попита той.

Мирима кимна мълчаливо. Вече не можеше да вижда. Очите й се бяха напълнили със сълзи.

— Проклет да си, сега можех да връзвам това около трупа ти.

Боренсон се изсмя — късо и хрипливо.

— Толкова ли за нищо ме нямаш, че не ми каза поне? — Помисли си, че той е трябвало да се бие тук, без тя да види.

— Опитах се да те намеря — обясни Боренсон. — Но на кралския пир те нямаше, нямаше те и на кралските игри. Тази сутрин никой не беше те виждал. А сър Скалбейрн ме призова и настоя битката да е преди залез-слънце. Беше въпрос на чест!

Всъщност наистина никой не я беше видял. Беше се постарала никой да не разбере къде отива.

— Можеше да изчакаш. По-малко ли ме обичаш от собствената си чест?

Досега не му беше говорила за обич. Габорн бе уговорил брака им и тя се бе съгласила. Не беше познавала Боренсон и седмица. Но въпреки всичко се бе омъжила за него и въпреки краткото време заедно знаеше, че е влюбена. Искаше Боренсон да признае същото.

— Разбира се, че не — каза той. — Но какво е един живот без чест? Ти изобщо нямаше да ме заобичаш, ако бях по-малко мъж.

Боренсон погледна над рамото й и Мирима се обърна да види какво гледа. Оказа се Конесестра Конал — носеше лъка и колчана й. Боренсон се усмихна на коневладетелката.

— Милейди — каза Конесестра Конал. — Изтървахте си тези неща.

Мирима ги взе в една ръка.

— Ерин Конал, добра среща! — поздрави Боренсон. — Не бях чул, че си тук.

— Дойдох вчера — каза Конесестра Конал. — И нямах никакво по-интересно занимание, освен да гледам гниещата глава на халата, която довлече на съмване.

— Двамата сте се срещали? — попита Мирима.

— Един-два пъти — колебливо отвърна Боренсон. — Старият крал Ордън беше приятел на майка й, така че се отбивахме в палата й на път през Флийдс.

— Радвам се, че те виждам — каза Ерин и сведе глава като свенлива дама.

Това никак не се хареса на Мирима. Никак не й харесваше мисълта, че двамата се познават и че Конал е привлечена от мъжа й. Затова го попита грубо:

— Знаеш ли, че иска бебета от теб?

Боренсон изсумтя изненадано и лицето му почервеня.

— Ааа… ами разбира се, че ще иска да ми има децата. Коя коневладетелка няма да иска? — Говореше като на тълпа приятели на чашка. После замълча, сякаш усетил, че е избързал с отговора, и добави на шега: — Но, разбира се, ние с теб няма да й дадем скъпите си дечица, нали, миличко?

Мирима се усмихна със стиснати устни.

Върховният маршал

Боренсон се извърна настрана, съжалил, че няма как да избяга от жена си. Не посмя да я попита нито какво прави с този лък, нито защо е с Ерин Конал.

За щастие, налагаше се да си разчисти нещата от полето за следващия двубой, така че отиде при коня си и го поведе заедно с двете жени към Върховния маршал.

Върховният маршал беше потънал в тих разговор с принца. Но Боренсон, разбира се имаше два дара на слух, така че хвана края му.

— Кажи на баща си да задържи проклетите си пари — шепнеше Върховният маршал. — Армиите ми няма да зимуват в Кроудън, ако това момче наистина е Земния крал. Ще ги пратя където потрябва.

— Разбира се, разбира се — отвърна с почти умолителен тон Селинор. После вдигна очи и видя, че Боренсон идва към тях.

Боренсон се усмихна и извика:

— Принц Селинор, сър Скалбейрн, позволете да ви представя жена си.

Върховният маршал кимна за поздрав, а принц Селинор само огледа одобрително Мирима от главата до петите.

— Отивам да си взема коня — каза Селинор и се обърна. Докато минаваше, Боренсон подуши силната миризма на алкохол, лъхаща от него. Селинор тръгна през тълпата към северния край на арената.

— За какво беше всичко това? — попита Боренсон Върховния маршал. Гледаше го в лицето. Скалбейрн се извисяваше над него като мечок. — Каква беше тая приказка за зимуване в Кроудън?

Върховният маршал го изгледа продължително, сякаш преценяваше колко да му каже. Явно това, което имаше да каже, не беше нещо, което кралят на Южен Кроудън Андърс държеше да се разчуе. Но Върховният маршал беше корав мъж и като че ли не го интересуваше какъв ефект ще имат думите му.

— Преди четири дни в Белдинук ме стигна вестта за нападението на Радж Атън тук. Но ми я донесоха пратениците на крал Андърс, който ме помоли да заведа Праведната орда на свободните рицари в Южен Кроудън. И донесоха пари, с които да платят пътя. Доста пари. Замириса ми на подкуп.

— Иска да подкупи рицарите на честта?

— Мога да разбера притеснението на Андърс — продължи Върховният маршал. — Кой крал не би поискал свободните рицари да лагеруват във владението му, когато войските на Радж Атън се движат наоколо? Всъщност ходът му ми се стори логичен. Но вместо това подгонихме Радж Атън в планините и наредих на хората ми да го преследват. Но като стигнах снощи Кроудън, разбрах, че Андърс все още държи войската ни да остане там, пренебрегвайки по-голямата заплаха за Мистария. Синът му току-що настоя да спазя договора ни, поне засега.

— Какво ще направите?

— Андърс ще побеснее. Връщам му златото — поне по-голямата част.

— Андърс, изглежда, е страхливец — каза Боренсон.

При тези думи черните очи на Върховния маршал блеснаха опасно.

— Не го надценявайте. По-лош е и от страхливец.

— Тоест?

— Той иска войските ми, и то на всяка цена. Един страхливец щеше да ги иска за защита. Но докато пътувах към Кроудън, си мислех — ами ако се страхува не от Радж Атън? Ако всъщност се страхува от Земния крал?

— От Габорн? — стъписа се Боренсон. Не можеше да си представи, че Андърс ще се бои от момчето.

— На границата намерих доказателство. Крал Андърс беше поставил войски на пътя и беше забранил на всички селяни и дори на търговците да влизат в Хиърдън. Бойците му обявяват Габорн за самозванец и говорят, че е пълно губене на време хората да идват да го гледат, и че това е против интересите на Андърс.

— Ако Андърс няма интерес сам да разбере истината — каза Боренсон, — това е едно. Но да забранява на хората си да идват? Това е зло.

— Погледни на нещата от негова гледна точка — каза Скалбейрн. — Земен крал не е имало от две хиляди години. Във времената на Ерден Геборен той е бил зачитан като единствен и истински крал на целия Роуфхейвън. Но оттогава по-низши хора са се обявявали за крале и така земята е била разпокъсана. Какво ще стане с Андърс, ако хората се вдигнат и предложат да служат на Дома Ордън? Дали ще се задоволи с положението си на дребен лорд? Или ще бъде приканен да се поклони и превие коляно като някой прост селяк? Ти и простите люде можете да мислите, че е чудесно да има Земен крал, но запомни ми думата: ако Андърс можеше да убие момчето още сега, не би се поколебал. И той не е единственият владетел в Роуфхейвън, който би го направил.

— Проклятие — прошепна Боренсон и се огледа. Мирима и коневладетелката бяха достатъчно близо, за да чуят всичко, казано от Върховния маршал.

— Майка ми твърди, че ако изобщо по наше време бъде въздигнат Земен крал, то той ще дойде от Дома Ордън — каза коневладетелката Конал. — Помоли ме да проверя дали той наистина е Земния крал и ако е, да му предложа подкрепата на клановете.

— Аз също — заяви Върховният маршал. — Стига да е Земния крал.

— Но той е — настоя Мирима. — Десет хиляди души при Лонгмът видяха как духът на Ерден Геборен го короняса. А аз лично съм чувала заповедите на Габорн в ума си.

— Срещнах го тази сутрин — каза Ерин на Скалбейрн — и разбрах истината. Аз ще го подкрепя.

— Да, но крал Андърс осмива приказките за коронясването му като брътвеж на обладана от привидения войска — възрази Върховният маршал Скалбейрн. — Изтъква, че е присъствал Земният пазител Бинесман и че този стар вещер може да има пръст в някакво мошеничество.

— Това са мерзки злословия — възмути се Мирима.

— Да, но Андърс може да вярва, че е така — каза Скалбейрн. — Той изтъква, че собственото му родословие е точно толкова истинско, колкото и на Ордън, и че е напълно възможно Земния крал да се пръкне от неговия род.

— Ще провъзгласи принц Селинор за Земния крал? — удиви се Конесестра Конал. — Селинор пияницата? Много тъжни неща съм слушала за него.

— Разбира се, че не — подсмихна се Върховният маршал. — Защо Андърс ще изтиква напред сина си, след като толкова обича себе си?

Боренсон се изсмя презрително.

— Мисля — продължи Върховният маршал, — че синът му не е нищо повече от пионка. Момчето дойде тук уж за да предложи меча си в кралската гвардия, като син на някой дребен лорд. Но приказва повече като шпионин по поръчка на баща си. Само го послушайте като се върне!

— Кажи ми тогава — попита Боренсон, — ако Земния крал призове мъжете ви на битка, колко можеш да доведеш?

Върховният маршал изпръхтя и тъмните му като кремък очи примигаха.

— Ако доведем всички? Броят ни понамаля. Праведната орда наброява около хиляда души конница и още осем хиляди стрелци, шест хиляди пиконосци, петстотин каменометци и, разбира се, към тях петдесет хиляди щитоносци и тълпа.

Върховният маршал не си направи труд да спомене качеството на бойците си. Неговата хилядна конница струваше колкото десет хиляди конници на всеки друг владетел, докато така наречените му „стрелци“ си бяха професионални убийци, които често навлизаха в опасна територия и можеха да изтрепят от засада цяла армия.

— Шшт — прошепна Мирима.

Селинор доведе коня си при тях; неговият Дни го следваше няколко крачки по-назад. Въпреки че конят му беше подсилен, ушите му бяха клепнали и изглежда имаше нужда от добра храна в кралските конюшни, след като бе пропътувал сто и петдесет мили от заранта.

Принц Селинор се усмихна невинно и попита:

— Тръгваме ли?

Боренсон ги поведе през множеството. Тази вечер улиците бяха пълни, тъй като селяните се местеха от една трапеза на друга и от един турнир на друг. Селинор завиваше ловко през тълпата, но краката му се огъваха. Явно беше вече доста понапреднал с чашите.

Никой не проговаряше — оставиха на принц Селинор да запълни неловкото мълчание, което той направи с голяма охота, като забърбори:

— Всичко това направо ми се струва невероятно. Искам да кажа, познавам Габорн. Ходехме с него в Къщата на Разбирането, но не сме говорили много. Рядко го виждах. Той не прекарваше много време в пивниците…

Коневладелката Конал се намеси:

— Ние, разбира се, не бихме могли и да очакваме, че ще се сприятелите сериозно с някой, който не прекарва цялото си свободно време в пивниците.

Селинор не обърна внимание на ужилването.

— Имам предвид, че беше много странно момче. Тъй като учеше в Стаята на лицата и в Стаята на сърцето, не изучаваше оръжие и тактика. Тъй че, разбира се, не го познавах добре.

— А може би говорите толкова лошо за него, защото изпитвате ревност? — каза Конал.

— Аз ревнив? Та аз никога не бих могъл да стана Земния крал. И храня пълно уважение към Ордън. Но като дете понякога си мечтаех, че през живота ми ще се появи Земен крал. И винаги си го представях като някой така, по-голям от мен, и по-стар… някой, чието чело е набраздено е набраздено от дълбока мъдрост, със сила на цяла армия, издуваща гърдите му, някой с легендарна осанка. Но какво получавам? Ха! Габорн Вал Ордън!

Мирима се зачуди на думите на принц Селинор. Младежът говореше съвсем невинно, като разбърборило се безгрижно хлапе. Но наистина ли беше невинен брътвежът му? Всичко, което казваше, като че ли беше добре пресметнато да всява съмнение у другите.

— Габорн служи на своите хора — каза Боренсон на Селинор. — Служи им по-вярно от всеки друг, когото съм срещал. Може би затова Земята избра Габорн, направи го наш върховен закрилник.

— Може би — отвърна Селинор. Усмихна се някак студено и надменно и килна глава замислено.

Когато Боренсон стигна до голямата зала с принц Селинор, Върховният маршал Скалбейрн и коневладетелката Конал, десетки лордове и барони вече пируваха по разположените в кръг маси. В центъра на кръга на възглавнички седяха менестрели и свиреха тихо, а обслужващите деца притичваха между кухнята и склада, носеха храна и пиене, както им бяха заръчали, и после почистваха масите.

Щом Боренсон застана на прага с останалите зад него, Габорн се усмихна, стана за поздрав и извика:

— Сър Боренсон, лейди Боренсон, принц Селинор и лейди Конал, добре сте дошли. Нека слугите ви донесат столове и блюда. — След това вдигна очи към Върховния маршал и попита: — А ваша милост сте?…

Менестрелите оставиха лютни, тамбури и барабани. Габорн се взря твърдо в очите на Скалбейрн.

— Ваше величество, позволете ми да ви представя Върховния маршал Скалбейрн, Предводителя на Свободните рицари на честта.

Боренсон очакваше, че Скалбейрн ще кимне учтиво и ще огледа Габорн отдалече. Но Върховният маршал пристъпи без колебание напред и избоботи грубо:

— Милорд, някои твърдят, че вие сте Земния крал. Вярно ли е?

Въпросът стъписа Боренсон, защото смяташе, че мъжът вече се е убедил. Но със закъснение осъзна, че Върховният маршал се бе убедил само, че Боренсон вярва, че Габорн е Земния крал.

— Да, аз съм — заяви Габорн.

Върховният маршал каза:

— Разправят, че Ерден Геборен гледал в сърцата на хората и назовавал някои от тях за свои бранители. Ако притежавате тази сила, тогава ви моля, вгледайте се в сърцето ми и ме Изберете, защото бих служил на Земния крал с живота си. Водя със себе си Праведната орда на Свободните рицари на честта, хиляди воини, които ще се сражават редом с мен.

Той извади меча си и пристъпи към кралската маса, после коленичи, заби острието в пода и положи длани на дръжката.

Боренсон за миг се стъписа. Никой не си позволяваше публично да поиска тази чест от Земния крал. Но Габорн като че ли не се стресна от грубата безцеремонност на Върховния маршал.

Около кралските маси лордовете започнаха да мърморят стъписани. Някои поставиха под въпрос доброто възпитание на сър Скалбейрн, но Върховният маршал беше прочут воин, един от най-великите в цял Роуфхейвън, и те знаеха, че той може да доведе десетките си хиляди бойци да подсилят армиите на Земния крал. А това щеше да е огромна придобивка. Тъй че никой не посмя да го упрекне открито.

Нещо повече, никой Върховен маршал никога не беше предлагал верността си на един крал.

Досега.

Габорн се наведе над масата, поставил ръцете си от двете страни на сребърното си блюдо, и се взря продължително и твърдо в очите на Върховния маршал.

Върховният маршал Скалбейрн също се втренчи в него.

Лицето на Габорн се изопна както всеки път, когато извършваше Избора. Взря се дълбоко в очите на Върховния маршал и вдигна лявата си ръка, сякаш готов да изпълни церемонията.

След което пусна ръката си и го изгледа потресен и разтреперан.

— Вън! — каза Габорн с пребледняло лице. — Вън, ти, скверно същество! Вън от замъка ми! Вън от земите ми!

Потресен, Боренсон си спомни хората, които Габорн беше Избрал през последната седмица: бедняците, глупците и стариците, които една кама не можеха да извадят в своя защита, камо ли меч.

Сега един от най-великите воини на века бе коленичил пред него, а Габорн го отхвърляше!

Върховният маршал се усмихна в таен триумф.

— Но защо, милорд? — попита той. — Защо ще ме гоните?

— Трябва ли да го изрека? — попита Габорн. — Виждам вината ти, написана в сърцето. Трябва ли да я изрека за твой вечен срам?

— Моля ви, направете го — отговори Върховният маршал. — Назовете моя грях и ще знам, че сте Земния крал.

— Не, няма да го назова — кипна Габорн, сякаш самата представа за видяното будеше погнусата му. — Тук има жени и ние сме на пир. Няма да го назова сега… нито никога. Но отказвам службата ти. Вън.

— Само истинският Земен крал би разбрал, че съм недостоен да живея — каза Върховният маршал, — и само един истински благородник би отказал да назове греха ми. Предложението ми все още е в сила. Предлагам ви службата си.

— Аз я отхвърлям — отговори Габорн.

— Щом не мога да живея в служба на вас — заяви Скалбейрн, — тогава ще умра в служба на вас.

— Така може би е най-добре — каза Габорн.

Върховният маршал Скалбейрн стана и прибра меча си в ножницата.

— Вие, разбира се, знаете, че Радж Атън се придвижва на юг, към сърцето на родната ви Мистария. Ще трябва да му се противопоставите, и то скоро. Вашите врагове биха искали да видят поражението ви.

— Знам — каза Габорн.

— Праведната орда се движи на юг. Ще се сражавам редом с тях, въпреки че ме мразите.

Когато Върховният маршал се обърна, за да напусне Хиърдън, в залата се бе възцарила гробна тишина.

Боренсон забеляза изражението на принц Селинор. Принцът беше килнал глава на една страна и беше изгледал с преценяващ поглед целия спектакъл.

И забеляза също така, че младият принц не посмя да предложи меча си.

Зелената жена

Ейвран летеше, без да спира да се озърта назад. Взираше се в далечината към крепостта и към зверомайстора Бранд за какъвто и да било признак, че нещата са се променили. Очакваше да види дим от горящите сгради или да чуе съдбовния гръм.

Но крепостта блестеше на утринното слънце, белият камък на кулите й просветваше както винаги, докато не се смали пред очите й и няколкото й високи кули не се превърнаха в бледо петънце на хоризонта. После бе погълната напълно от вдигащите се от низините облаци. Дори Ейвран да имаше очите на далекогледец, щеше да изгуби замъка сред мъглата.

Остана във въздуха с часове. Светът течеше под крилете на граака. В лицето й биеше хладен вятър, а слънцето стопляше хълбока и гърба й. Облаците продължаваха да се издигат в небето и някои се изопнаха нависоко, превърнаха се в кристални стълбове, в причудливи скулптури. Летенето в тях винаги бе погрешно, знаеше Ейвран. Бяха пълни с парчета смразен от вятъра лед, а въздушните течения наоколо им можеше да са опасни.

Дори да се доближиш до тях означаваше да усетиш ледената им захапка. Ейвран съжали, че не си носи кожените ръкавици, за да топлят ръцете й.

Присви се до врата на граака, да почувства топлината на тялото на Кожоврат и да се вслуша в тихия ритъм на дъха му, за да разбере, когато започне да се уморява.

На два пъти през деня беше позволила на Кожоврат да се спусне под мъглите и да отдъхне малко на земята. Граакът беше стар и лесно се уморяваше. Тя се боеше, че ако прекали с ездата, сърцето му може да спре от умора.

Докато летяха, планините Алкаир се смалиха и скоро се изгубиха в мъгла, а планините Брейс се надигнаха от облаците и се проточиха напред. Ейвран знаеше по име всеки връх и знаеше също така, че бързо се приближава към Карис, намиращ се точно зад една седловина на седемдесет мили напред. Съмняваше се, че ще стигне Карис до мръкване, и се надяваше само, че облачната покривка ще е тънка, за да може да види отгоре светлините на града.

Беше вече почти по здрач; Ейвран летеше със свит от глад стомах, устата й беше пресъхнала от жажда и не искаше да кара носачът й да търпи повече, отколкото бе способна да изтърпи сама. Беше се притиснала плътно до врата му, слушаше тихото и ритмично туп-туп, туп-туп на сърцето му и се чудеше дали да не му позволи отново да отдъхне.

Беше се разсеяла в може би най-важния миг в живота си. Защото тъкмо тогава зелената жена се спусна като комета от безоблачното небе.

Ейвран чу безсловесен вик — разкъсаш, слуха вой — и вдигна очи. Небето над нея беше съвършено синьо, като яйце на червеношийка.

А от небето падаше зелена жена.

Ейвран я зърна едва на двеста разкрача разстояние. Жената се премяташе презглава, гола като новородено бебе. Беше висока, тънка, ребрата й ясно се четяха под малките й гърди. Косата й и космите между краката й бяха с цвета на борови иглички, докато кожата беше с по-нежен оттенък, почти с цвета на човешка плът.

Ейвран не успя да различи много други подробности.

Погледна нагоре, за да види да не би жената да е паднала от някой небесен съд. Понякога в балони с горещ въздух се возеха огнетъкачи. Разправяха и че Небесните господари пътували на кораби от облак, въпреки че самата Ейвран никога не беше виждала такъв кораб.

Но нито горе, нито някъде наблизо се виждаше облак или балон.

В този момент Ейвран усети как студеният вятър задраска ръцете й и задуха през дупките по наметалото и в лицето й. И видя жената съвсем ясно. Съвсем ясно чу вика й.

Нещо в Ейвран се прекърши.

Беше видяла как майка й падна от стола и си удари главата в каменната настилка пред камината. Беше видяла как петгодишната й приятелка Килис се катурна от площадката за кацане и се разби долу в скалите.

Не можеше да гледа безучастно как друг човек пада и умира.

Забравила всякаква мисъл за задачата си да отнесе съобщение до херцог Палдейн в Карис, тя се приведе, стисна здраво Кожоврат с крака и му извика:

— Долу! Бързо!

Граакът прибра крилете си и се изстреля след зелената жена като ястреб, спуснал се за мишка.

За миг жената вдигна очи и се взря към Ейвран с протегнати за помощ ръце. Устата й беше зинала от ужас, дългите й зелени нокти се протягаха като нокти на птица.

„Не е човек“ — разбра Ейвран. Тази жена не беше човек. Все едно. Приличаше почти на човек, макар да беше трудно да се каже. След няколко секунди тя се спусна стремглаво през облаците и се изгуби от погледа й.

Ейвран я последва през мъглата. По кожата й полепнаха капки влага.

Кожоврат плесна с криле и забави, отказа да се гмурка слепешком в мъглата. Отдолу се чу пукот на кършещо се дърво и писъкът на зелената жена заглъхна.

Щом голямото влечуго излезе под ниския облачен таван, Ейвран видя зелената жена.

Беше паднала в някаква овощна градина, между три криви чворести дървета. Едно от дърветата се беше прекършило при сблъсъка и на мястото на горните клони сърцевината проблясваше бяла.

Граакът направи плавен кръг над градината. Умът на Ейвран сякаш беше изтръпнал, докато подкарваше Кожоврат към земята. Грамадният гущер плесна с криле и Ейвран скочи на земята миг преди той самият да я докосне.

След секунди вече стоеше до зелената жена.

Жената лежеше леко извърната на една страна, с дясната ръка над главата й, разкрачена. Беше се ударила толкова силно във влажната земя, че тялото й бе издълбало дупка.

Ейвран не можа да види някакви външни признаци за счупени кости. Нищо не се виждаше да стърчи от плътта на зелената жена. Но видя кръв, толкова тъмнозелена и мазна, че изглеждаше почти черна, потекла над лявата й гръд.

Ейвран рядко беше виждала гола жена — и никога не беше виждала такава като нея. Зелената жена беше не просто красива; беше неземно красива, като някоя дама от Владетелите на руни, надарена с толкова много дарове на обаяние, че една простосмъртна можеше да се отчае само като я види.

И в същото време, въпреки съвършените черти на лицето й, въпреки съвършено гладката й кожа, зелената жена очевидно не беше човек. Дългите й пръсти завършваха с нокти, остри като рибарски куки. От устата й, леко отворена, бликаше зелена кръв и се виждаха кучешки зъби, по-дълги и от мечешки. А ушите й бяха някак… сбъркани. Бяха тънки и изящни, но някак си… кривнати малко, като уши на сърна.

Зелената жена не дишаше.

Ейвран опря глава на гръдния й кош и се вслуша. Чу сърцето й — биеше тихо, дълбоко, сякаш зелената жена бе в дълбока дрямка.

Ейвран опипа ръцете и краката на зелената жена за рани. Изтри зелената кръв от шията й и откри нещо като порязване, вероятно от ноктите на самата жена. След това изтри кръвта от устните на жената и надникна в устата й.

Беше си прехапала езика при падането и кървеше лошо. Ейвран извърна на една страна главата на жената, за да не би обилно стичащата се в гърлото й кръв да я задави.

Зелената жена изръмжа ниско и гърлено — като куче, събудено, докато е сънувало лов.

Ейвран отскочи уплашена, че тази жена може да е някое животно. Хищно. Смъртно опасно.

Отнякъде излая куче.

Ейвран вдигна очи.

Намираше се в края на някаква ферма. Недалече беше къщата — струпана от събрани по полето камъни, със сламен покрив. В края на оградата лаеше свиреп вълкодав, но не смееше да се приближи до граака. От своя страна граакът само гледаше кучето гладно, сякаш се надяваше вълкодавът да му скочи.

Зелената жена отвори очи и сграбчи Ейвран за гърлото.

Ейвран изпищя.

Избавлението

Роланд и барон Пол бяха яздили здраво през целия ден със скорост, която щеше да убие един нормален кон. И изведнъж чуха лай на куче и детски писък.

Тъкмо бяха минали покрай едно село в подножието на планините Брейс и конят на Роланд бе забавил, заради насрещния вятър. Небето се беше заоблачило и тъй като хълмовете бяха много близо и нагъсто, вечерните сенки вече се сгъстяваха.

Когато чуха писъка, тъкмо наближаваха една малка ферма с градина с круши и ябълки зад нея.

Бърз поглед и Роланд видя един граак, кацнал сред градината — зъбеше се на огромен вълкодав, — а под сянката на едно дърво едно момиче пищеше от ужас.

— Сили небесни, див граак! — извика барон Пол и пришпори бойния си кон. Тук, близо до планините, дивите грааци често нападаха селски животни. Но беше рядкост да посягат на хора.

Сърцето на Роланд заби лудо.

Барон Пол се пресегна зад гърба си, извади брадвата си и пришпори коня си покрай къщата, като подплаши няколкото гъски, струпали се пред вратата. Конят му прескочи дървената ограда. Кучето, окуражено от появата на барон Пол, скочи след него и връхлетя срещу граака.

Конят на Роланд изведнъж прескочи оградата и Роланд осъзна, че и той напада граака, без да го е мислил. Бръкна под туниката си за късия меч, макар че едва ли щеше да му свърши много работа срещу грамадния гущер. Целият свят сякаш за миг се стесни. Роланд чуваше писъците на детето в градината и видя как огромният звяр се надигна и разпери криле. Конят на барон Пол се изправи на задните си крака и зарита във въздуха.

Гущерът, както изглеждаше, беше стар, огромен. Зъбите му бяха като ножове, златистите му очи светеха.

Псето скочи към него и граакът разтвори муцуната си и го спипа в дългите си челюсти. Разтърси го силно и костите на кучето изпращяха. В същия момент, докато гущерът се беше разсеял, барон Пол вдигна брадвата си с две ръце и с все сила го удари право между очите.

— Ха, така ти се пада, мръсна твар! — с малко смешно пресилен героизъм извика баронът.

Граакът дръпна главата си, сякаш стъписан от изненада. Кръв рукна от тежката рана, нанесена му от барон Пол. Граакът плесна веднъж с криле, после залитна на една страна и рухна.

Роланд поседя половин секунда в седлото си, изпълнен с триумфална възбуда и стиснал глупаво меча.

Обаче детето продължаваше да пищи.

След като тялото на граака се строполи на земята, Роланд видя детето по-добре, защото до този момент беше скрито зад крилата му — момиче на седем-осем години, коленичило до дърветата. Беше полуизвърнато към него. Пронизващо зелени очи и коса, също толкова рижа като неговата.

Носеше наметало с качулка, тъмносиньо на цвят, с кралския герб, извезан на него — образа на зелен мъж с лице, обкръжено от дъбови листа. Над него беше изшит с червен конец летящ граак.

Небесна ездачка. Роланд пребледня. Бяха убили граака на кралски вестоносец. С всичкото злато, което имаше, нямаше да може да се изплати на новия крал.

Детето отново изпищя и Роланд разбра още нещо. Дървото на киселицата, под която седеше детето, беше скършено, сякаш ударено от гръм. А във високата кафява трева под дървото лежеше нещо зелено.

И един от ноктите на това нещо се беше забил в наметалото на небесната ездачка.

Детето изобщо не беше нападано от граака. Нещо друго го беше спипало здраво.

— Помо-о-о-щ! — изрева детето.

Роланд притича още няколко крачки напред, за да погледне по-добре — и видя съвсем ясно зелена жена, легнала сред локва тъмнозелена кръв.

Такова чудовище не беше виждал никога. Зелената жена беше красива и невъобразимо странна. Държеше здраво дрехата на детето в ноктите си, просто я държеше и се беше втренчила в знака, извезан на гърдите на момичето. Хипнотизирана, тя въртеше момиченцето насам-натам, зяпнала в цветните нишки, оформящи лика на зеления мъж.

— Махни се от това нещо, дете — прошепна объркано той. — Спри да пищиш и остави наметалото си на звяра.

Момичето се обърна към него. Лицето му бе пребледняло като пепел. Спря да пищи, но почна да хленчи, докато се мъчеше да се измъкне от халата и да се отскубне.

Междувременно барон Пол беше слязъл от коня и се приближаваше с тежко пръхтене към тях. Вече бе прибрал брадвата.

Роланд скочи от коня си, вдигнал меча за бой.

Зелената жена почти не забеляза двамата мъже, докато момичето не се опита да се отдръпне от нея. Тогава замахна, спипа я за ръката и я изгледа с очите си, течнозелени като кръвта й.

— Пусни я! — извика Роланд, пристъпи напред и размаха меча си. Барон Пол пристъпи до него.

Зелената жена се извърна към тях, втренчи се в Роланд и някак през него. Отхвърли детето настрана като парцалена кукла, после се надигна на колене и задуши във въздуха като животно, малките й гърди се разлюляха, докато въртеше глава наляво и надясно да улови миризмата, после се втренчи съсредоточено в барон Пол.

Сърцето на Роланд биеше лудо от страх.

— Точно така — каза барон Пол. — Мен търсиш ти. Мен искаш. Кръв надушваш ли? Искаш ли? Ела я вземи.

Зелената жена скочи към Пол и преодоля на три крачки шестдесетте стъпки разстояние. Роланд се приготви за атаката. Заби стъпала в земята, вдигна меча и премери замаха си така, че да отсече главата на зелената жена. С мощен вик той размаха меча си тъкмо когато зелената жена се добра до барон Пол.

Вложи в удара цялата си тежест, стовари меча във врата на зелената жена и усети, че острието все едно се удари в камък. Издрънча в нея, отскочи от врата й и го плесна по лявата китка.

Болката го ужили, а от удара дясната му ръка изтръпна.

Зелената жена спипа барон Пол. Беше паднал на гръб, твърде слисан, за да се сети да замахне, а тя се беше изгърбила над него, стиснала дръжката на брадвата му.

Барон Пол се мъчеше да раздвижи оръжието, но въпреки даровете си на мускул почти не можа да го мръдне.

Тя задържа брадвата и я огледа. Подуши кръвта на граака, после изплези дългия си език и близна леко съсирващата се по острието кръв.

Роланд отстъпи крачка назад, а чудовището притвори чувствено очи, наслаждавайки се на вкуса на кръвта.

Момичето продължаваше да хленчи. Кръвта пулсираше в ушите на Роланд, а предницата на туниката му беше плувнала в пот.

Явно зелената жена жадуваше за кръв точно толкова, колкото удавник за още глътка въздух.

— Сили небесни, разкарайте я от мен! — изпъшка в ужас барон Пол. Държеше брадвата и се мъчеше да я издърпа; зелената жена започна да я облизва жадно.

Роланд никога не беше виждал такова нещо, никога не беше чувал за нещо като тая зелена жена. Трябваше да е някое призовано същество, може би някое зло чудовище, привлечено от Долния свят. От две малки рани на шията й се стичаше зелена кръв — зелена като зелени пламъци.

Кралската ездачка продължаваше да хлипа. Роланд й извика тихо:

— Махни се оттук, дете. Върви бавно. Не бягай. — Той самият заотстъпва, разбрал, че с нищо не може да помогне на барон Пол.

Зелената жена спря да ближе острието на брадвата, обърна се и го изгледа, след което повтори с тих глас, имитирайки съвсем точно всяка негова дума:

— Махни се оттук, дете. Върви бавно. Не бягай.

Роланд не разбра дали звярът заповядва на него, или просто повтаря думите му. Отстъпи крачка назад и един сух клон изпращя под петата му.

Зелената жена облиза острието на брадвата и извика на барон Пол:

— Мен търсиш ти. Мен искаш. Кръв надушваш ли? Искаш ли? Ела я вземи.

Барон Пол кимна, докато тя дооблизваше острието, и пусна брадвата.

— Кръв — прошепна той. — Кръв.

Зелената жена спря да ближе и го зяпна.

— Кръв — повтори тя и пак прокара език по острието. — Кръв.

Роланд беше отстъпил вече десетина крачки и се чудеше дали да не побегне и да не се спира. Човек никога не бяга от куче, знаеше той, или от глиган. Движенията на краката ти само възбуждат животните. Реши, че и той няма да бяга от зелената жена.

Само отстъпи и се обърна. За част от мига зелената жена скочи и го спипа изотзад.

— Не! — извика той, докато тя го поваляше на тревата и го обърна на една страна. Устата му се напълни с пръст и му замириса на моркови и на плесента по растящия наоколо ечемик.

Последва пареща болка — зелената жена заби един от дългите си нокти в китката му. Той се помъчи да се отскубне, опита се да я изрита в лицето. Тя го задържа, прокара езика си по лявата му китка и облиза кръвта.

Той я изрита в глезените. Макар да изглеждаше тънка като танцьорка, мускулите й се оказаха здрави като стоманени въжета. Борбата не му донесе нищо — тя само го стисна още по-здраво, готова да откъсне ръката му от рамото.

Той изохка от болка.

Зелената жена засмука от раната му, изтръгвайки жизнените му сокове с тих, мляскащ звук. Той извика и започна да се бори за живота си, уплашен, че всеки момент ще го захапе за гърлото.

— Помощ! — изрева Роланд и се озърна в паника към барон Пол. Но дебелият рицар едва се беше изправил на разтрепераните си крака и го гледаше в безпомощен ужас.

„Сили небесни — помисли той. — Да спя цели двайсет години и да се събудя само за да умра още първата седмица.“

Изведнъж детето притича до барон Пол, грабна брадвата му и скочи към тях.

— Не! Не! — извика й Роланд.

Момичето замахна с брадвата към зелената жена. Чу се тъп удар.

Зелената жена спря, надигна се и поосвободи хватката си.

Обърна се, втренчи се в детето и извика:

— Не! Не!

После го пусна и Роланд се озова на свобода. Понечи да тръгне залитайки през тревата, но само на три крачки се спъна и падна. Зелената жена го изгледа жадно.

— Не! — повтори детето. — Не него. — Замахна за втори път с брадвата и удари зелената жена в черепа.

Зелената жена се присви на земята. Вдигна очи към детето и повтори:

— Не.

Момичето пусна брадвата. Беше оставила само една драскотина по кожата на жената, съвсем лека резка. От нея се процеди тъмнозелена кръв.

Детето посегна с ръка и погали косата на жената. Зелената жена изви гръб, сякаш доволна от тази проява на внимание.

— Когато обучаваш опасно животно — тихо каза момичето на Роланд и на барон Пол, — трябва да го награждаваш за добро поведение и да го наказваш за лошо.

Роланд кимна. Разбира се, момичето трябваше да разбира от дресиране на зверове. Нали беше небесна ездачка в края на краищата и бе гледала грааци.

Преди да си даде дара, Роланд беше кралският касапин. Като дете едно от първите му задължения беше да носи кокали и обрезки при кучкарниците, за да може зверомайсторът Хамриксън да дресира бойните кучета на краля. Ето защо реши, че е разбрал за какво го моли момичето.

Той заотстъпва предпазливо, за да не привлече отново вниманието на зелената жена, след което скочи болезнено към убития граак.

— Не, аз ще го направя — спря го момичето. — Тя трябва да ме приеме за своя господарка.

Избърза покрай него и заобиколи гущера. Очите й изглеждаха пусти от скръб, когато го погледна. После се наведе и издърпа кучешкия труп от челюстите му. Не беше лесно. Вълкодавът беше грамадно куче, трябваше да има поне сто фунта. Въпреки това момичето го надигна с лекота.

„Какъв глупак съм — помисли Роланд. — Това момиче е небесен ездач, с поне един дар на мускул. Въпреки малкия си ръст е по-силна от мен. Мислех си, че я спасявам, а ето, че детето спаси мен.“

Тя пусна кучето в краката на зелената жена и прошепна:

— Кръв. За теб.

Зелената жена подуши кучето, после започна да ближе козината му. Когато сякаш се увери, че никой няма да издърпа плячката, заби зъби в трупа и започна да го разкъсва.

— Добро момиче — каза детето. — Много добро.

Зелената жена вдигна очи към детето. Кръв капеше от устата й, докато повтаряше:

— Добро момиче.

— И си умна — каза детето.

После посочи гърдите си и прошепна: „Ейвран, Ейвран“. Зелената жена повтори името й. После посочи Роланд и той каза своето име. Барон Пол се приближи и също каза своето. Тогава Ейвран посочи към зелената жена.

Зелената жена спря да яде и я зяпна тъпо.

Скъпоценният камък

Сълзи на гняв и болка заплашваха да заслепят Ейвран, докато работеше — гняв и болка от това, че вижда граака си мъртъв. Не искаше да изглежда дете, не искаше да се държи като дете. Но разбра, че е невъзможно да се прави на безразлична.

Затова, след като Роланд и барон Пол се представиха, тя се залови с раната на Роланд — движеше се сковано като в сън. Падането на зелената жена от небето, потресът от това, че вижда Кожоврат мъртъв, ужасиите, които знаеше, че са се случили в замъка Хейбърд, всичко това я беше зашеметило и я караше да се чувства като пребита. Искаше й се да запищи.

Но тя прехапа устна и продължи работата си.

Знаеше, че раната на китката на Роланд ще жили като оса, докато я промива. Раната беше дълбока, раздрана и кървеше силно. Тя отиде до кладенеца до къщата, извади вода и проми раната. Той потисна вика си, а зелената жена се приближи алчно, като куче, молещо за огризки.

— Не — предупреди Ейвран зелената жена. — Този не е за тебе. — Барон Пол разтърси заканително брадвата и зелената жена се отдръпна.

Роланд се изсмя окаяно.

— Благодаря, чеденце, че не ме даде за храна на домашната си любимка. — Ейвран тъкмо беше привършила с промивката. От раната потече кръв и тя отпра парче от ризата на Роланд и го превърза.

— Не ми е любимка — възрази Ейвран. Мъчеше се да сдържи собствената си болка.

— Опитай се да го кажеш на нея — изпръхтя барон Пол. — Само след половин час ще заскимти за теб и ще се опита да се напъха в леглото ти.

Ейвран знаеше, че са прави. Зелената жена я беше приела, беше я приела от мига, в който се беше събудила и бе видяла Ейвран коленичила над нея. В това отношение приличаше на малко, новоизлюпено грааче. Но само защото баронът беше прав още не означаваше, че трябва да й харесва. В края на краищата той беше тъпакът, убил Кожоврат.

„Зелената жена си мисли, че съм майка й“ — осъзна Ейвран и поклати глава. Не знаеше какво да прави с нея.

— Ти ли призова това същество? — попита барон Пол.

— Да съм я призовала? — удиви се Ейвран.

— Добре де, все пак не е естествено същество, нали? — каза барон Пол и хвърли предпазлив поглед към зелената жена. — Не съм и чувал за такова нещо. Значи някой трябва да я е призовал.

Ейвран сви рамене. Въпросът на барон Пол беше извън възможностите й. От магия не отбираше нищо, освен това, което човек можеше да чуе от някой странстващ вещер. В цитаделата Хейбърд не търпяха много хора с магическа сила.

— Това ще да е зеленото на огъня — каза Роланд. — Пламъците могат да бъдат зелени. Ти имаш ли сила над огъня?

Зелената жена се надигна, отиде при Кожоврат и почна да го ръфа. Ейвран потръпна и извърна очи.

— Не — отговори тя механично. — Понякога паля огъня в огнището на гнездото ни. Нищо друго не мога. Не съм огнетъкачка.

Отри кръвта около превръзката и продължи:

— Земята също може да бъде зелена. Както и водата. — Примигна да махне сълзата от окото си.

Роланд не отговори, но барон Пол рече:

— Права си, момиче, но изкуството на призоваването все пак се практикува от огнетъкачи, а не от земни магьосници или водни чародеи.

— Тя падна от небето — каза Ейвран. — Само това знам. Видях я как се спусна от небето пред мен. Бях над облаците. Може да е небесно същество.

Барон Пол я изгледа.

— Призована е — отрони той замислено, уверен в себе си.

Ейвран се намръщи. Имаше дар на ум и се учеше бързо. Но беше само на девет години и никога не беше учила магьосничество.

— Мислиш, че съм призовачка, а? Тъпак такъв.

Барон Пол беше най-старият от тримата и дори Роланд погледна към него за съвет.

— Може и така да е, но съм чувал да разправят, че Силите си имат свои причини да правят каквото правят. Може да не си я призовала ти; може да е пратена.

Това изглеждаше също толкова невероятно.

Ейвран забеляза, че по пръстите й има още от кръвта на зелената жена. Тя ги топна във ведрото и се опита да изтрие кръвта, но зеленото вещество вече се беше просмукало в кожата й, зацапвайки ръцете й на неравни петна все едно, че беше разляла мастило. Тя предположи, че с времето ще се изтрие.

— Съжалявам за твоя граак — каза барон Пол за трети път, откакто се беше представил. — Можеш ли да ми простиш?

Ейвран едва сдържа горчивите си сълзи. Не беше нейният граак. Беше на краля — или на Бранд, повече, отколкото на всеки друг.

Все пак тя го беше хранила години наред, беше чистила зъбите му и беше лъскала ноктите му. Беше го обичала.

Знаеше, че е стар, че му бяха оставали още най-много едно-две лета.

Знаеше, че не бива да обвинява барон Пол, че го е убил. Бран все твърдеше: „Никога не наказвай едно животно затова, че има добро сърце. И най-милото зверче понякога ще те захапе по погрешка.“

Предполагаше, че същото е в сила и за хората. Дори за дебели стари рицари, които би трябвало да са по-разумни. Сълзи напълниха очите й.

— Забравено е, сър Шкембо — отвърна Ейвран. Мъчеше се да го каже като шега, мъчеше се да скрие болката в гласа си.

— Ха така, чедо, хвърляй обиди по мене, ако това ще ти помогне да се чувстваш по-добре — каза старият рицар. — Можеш да измислиш и нещо по-добро.

Ейвран искаше да сдържи езика си, но болката беше твърде силна, за да може да я затаи. Все пак не посмя да бъде прекалено груба с един лорд.

— Щом ви харесва, сър Тулум, сър Бъчва, сър Дебел задник.

— Така вече е по-добре, дете — насърчи я унило Пол.

— Макар че той е барон — поправи я Роланд — и ще е по-правилно да го наричаш барон Дебел задник.

Ейвран се усмихна вяло, подсмръкна и отри сълзите си, доволна поне засега от прякорите.

Барон Пол запита:

— Накъде отиваше! Носиш ли някое важно съобщение?

Ейвран се замисли. Беше най-важното съобщение, което беше носила: вестта за предстоящо нашествие.

— Палдейн трябва вече да го е чул — каза тя замислено. — Към цитадела Хейбърд идваха хали, от планините. Досега Хейбърд вече е паднал. Трябваше да занеса съобщение на херцог Палдейн, но са пратени и вестоносци на подсилени коне. Майстор Бранд ме накара да отлетя само за да ми спаси живота.

— Ние намерихме вестоносеца ви — каза барон Пол. — Преди няколко часа. Беше паднал много лошо и предполагам, че Палдейн тепърва ще научи новината. Зле вървят работите напоследък. Кралят мъртъв, Радж Атън напредва към Карис: все такива работи. Сега пък и хали.

— Щото ние пък сме тръгнали на север, за Хиърдън — каза Роланд и се надигна. — Ще предадем новината ти на Палдейн в Карис: а после и на краля.

— Можем да те хвърлим в Карис — добави барон Пол.

Тя си спомни предупреждението на Бранд да продължи на север, за по-безопасно.

— Не искам да ходя в Карис. Ще отида в Хиърдън, с вас!

— В Хиърдън? — каза барон Пол. — А, не. Много е опасен пътят, както се е разбеснял тоя Радж Атън. Няма нужда да биеш път чак дотам. Ние ще ти занесем съобщението.

— Ама аз познавам пътя до Хиърдън — каза Ейвран. — Зная пътищата, познавам планините и знам най-бързите пътеки, по които може да мине човек на кон. Мога да ви водя.

— Летяла ли си дотам? — попита барон Пол.

— Да, два пъти — излъга Ейвран. Беше гледала картите, беше запомнила наизуст разположението на местността. Но никога не беше летяла по-далече от Флийдс.

Мъжете се спогледаха многозначително. Можеха да я използват за водач.

— Не става, имаме само два коня — заяви Роланд. — Ще те оставим някъде на безопасно.

— Мога да яздя с теб — каза Ейвран на Роланд. Заради корема на барон Пол за нея нямаше да има място на коня му. — Малка съм, но имам дар на сила и на жизненост. Ако конят ти се умори, мога да сляза и да тичам.

Знаеше, че това е важно. Искаше да стигне до Хиърдън; изпитваше някакъв неясен и необясним копнеж да направи точно това. Съобщението й до Палдейн беше важно, но собствената й нужда бе още по-настоятелна. Цялото й тяло трепереше от желание. Всъщност тя знаеше почти точно къде иска да отиде. Затвори очи и си припомни картите: точно по средата на Хиърдън, на деветстотин мили оттук, отвъд Дъркински хълмове. В замък Силвареста. Там блестеше нещо, наподобяващо зелен скъпоценен камък.

— Имаш ли близки в Хиърдън? — попита барон Пол.

— Не — призна тя. — Не съвсем. — Беше важно да отиде там.

— Тогава защо си толкова решена да отидеш? — попита я Роланд.

Ейвран знаеше, че понеже е малка, понеже е дете, другите очакват от нея да се държи като дете, склонно към капризи и неразумни прищевки. Но тя не беше като останалите деца; никога не бе била като тях. Бранд беше казвал, че я е избрал между всички сираци в Мистария, защото като погледнал в очите й, видял там старица. През краткия си живот тя бе преживяла повече от другите.

— Защото там щях да отида — излъга тя, — след като предадях съобщението на херцог Палдейн. Моят майстор Бранд има сестра в замък Силвареста. Той се надяваше, че тя ще ме приеме. Даде ми писмо до нея и пари за храна. — Потупа кесията на колана си и тя звънна.

Роланд не поиска да види писмото. Думи, надраскани на хартия, явно бяха извън възможностите му. А барон Пол беше мързелив човек. Не му се занимаваше с четене на писма. Ейвран се надяваше, че с примамката с парите може да ги хване.

— А домашната ти любимка? — попита барон Пол и кимна многозначително към зелената жена. — Мислиш ли, че ще тръгне след нас?

— Ще я оставим тук — отвърна Ейвран, въпреки че нещо отвътре й подшушна, че няма да се получи. Ами ако барон Пол се окажеше прав? Ако Силите бяха призовали това същество точно за нея? Щеше да е загуба да го остави, може би дори опасно. Все пак не виждаше как биха могли да вземат съществото с тях.

Барон Пол се замисли, после заяви с нетърпящ възражение тон:

— Не смеем да те вземем толкова надалече. Ще те оставя някъде на сигурно, на север от Карис, ако искаш. Имам една братовчедка в едно градче на север оттам. Тя може да те подслони у тях.

Ейвран беше свикнала да се разправя с лордове. Те често се оказваха неразсъдливи и никога не обичаха да им казват, че грешат. Тонът на барон Пол й подсказа, че не може да очаква от него нещо по-добро.

Но в сърцето си се закле: „Ако ме оставите, ще тичам след вас, ако трябва, и ще ви следвам на всяка крачка.“

Изтича да доведе петнистата кобила на Роланд и кафявия жребец на барон Пол и тримата се приготвиха за път. Слънцето почти беше залязло, но собственикът на схлупената къщурка още не се беше прибрал.

Барон Пол откъсна няколко круши и ябълки от градината, после измъкна няколко репи и лук от зеленчуковата леха зад къщата. Пред къщата важно се поклащаха няколко проскубани гъски, но той ги остави на мира.

Ейвран се зачуди кой ли може да живее тук. Някой стар дървар, реши тя, защото овощната градина беше твърде малка, за да осигури прехраната дори на сам човек, а хълмовете наоколо бяха гористи. Зачуди се какво ли щеше да си помисли, като завари кучето си мъртво и един граак да лежи до него в задния двор. Отвори кесията, която й бе дал Бранд, и видя, че е пълна не само със северняшки монети, но и с няколко златни пръстена от онези, които обикновено носеха търговците от Индопал. Пръстените бяха с точно тегло като монетите и бяха ударени със символите на Мъятин, но можеха да се носят на пръсти или на верижка на шията и затова не можеха да се губят толкова лесно като северняшките монети.

Все един сребърник и го постави върху тялото на кучето.

После седна пред Роланд на коня му и тримата поеха по виещия се път към планините Брейс.

Зелената жена все още се хранеше с трупа на Кожоврат. Дори не вдигна глава, само хвърли незаинтересован поглед след Ейвран.

След около миля пътят почна да се изкачва по хълмовете и стана стръмен. Гората беше пожълтяла. По-нависоко започнаха да се мяркат и борове.

Пътят постепенно се превърна в тясна пътека, минаваща през брулени от ветровете хълмове. На някои места се бяха свлекли големи канари и почти го преграждаха. Допреди десетина години пътят беше поддържан добре, но разбойниците по тези хълмове бяха толкова нагъсто, че кралските хора го бяха зарязали.

Беше почти един час след залез-слънце, а Бесахан беше яздил здраво целия следобед, за да догони и залови кралските пратеници. Но конят му бе изгубил подкова в горите и той трябваше да спре и да му сложи друга, което го забави почти цял час.

Откри граака край пътя почти случайно. Край една селска къща до пътя стоеше дебела жена с очукан фенер и гледаше втренчено гущера в овощната си градина. Фенерът беше заслонен с тъмносин глинен капак и не пускаше достатъчно светлина. В тъмното жената взе че сбърка Бесахан с някой друг.

— Ей, Коуби, ти ли си бре?

Бесахан владееше доста ограничено езика на Роуфхейвън. Не искаше тя да чуе акцента му, затова си замълча.

— Някой е убил тоя граак тук, до къщата ми. Пръснал му главата. Има дири от два коня. Ти ли го направи това?

Бесахан поклати глава.

— А проклетото чудовище е убило и кучето ми. — Дебелата жена поклати глава. Беше дърта, с проскубана коса и мазна престилка. Бесахан беше взел дарове от две кучета. Без усилие подуши лугавия сапун по нея дори от петдесет крачки. Мръсна жена, която переше дрехите на други.

— Който и да го е убил, добро не ми е направил — замърмори старицата. — Да ми бяха рекли: „Кити, щеш ли да го утрепеме това чудовище тука, в задния ти двор“, щях да им река: „Нее. Я да ме оставите на мира. Като го утрепете, това ще ми върне ли псето… а и гъските ми можете да оставите на мира.“ Но някой да ме е чул? Неее!

Мнението на Бесахан за старицата се развали още повече. Не само че беше дебела и мазна, ами много говореше и мислеше малко.

— Е — попита го тя, — не щеш ли ми помогна да се отърва от него? Тая леш само ще докара вълците. Че то май някой вече е бил тук. Цялата е раздрана.

Бесахан погледна нагоре по пътя. Вестоносците, изглежда, бяха минали оттук към планините, в тъмното. Но нощта падаше и той се зачуди дали ще рискуват нощем да вървят по планинските пътеки. Можеше да са спрели на бивак някъде наблизо — в овощната градина или горе на някой от хълмовете.

А идваше дъжд. Той го надуши във вятъра. Щеше да е трудно да ги проследи по миризмата.

Той подкара коня си към старата жена. Тя го изгледа изпод качулката си и изведнъж се сепна.

— Ей, ама ти не си Коуби!

— Не съм — отвърна Бесахан. — Не съм Коуби. Казвам се Бесахан.

— Че какво правиш тук? — попита тя и уплашено отстъпи назад.

— Търся хора, които убили граак — отвърна Бесахан.

— Че за к’во? — настоя старицата. Бесахан подкара коня си по-близо. — Бесахан? — попита тя изведнъж уплашена. — Що за име е това?

Явно не беше видяла двамата мъже и нямаше други ценни сведения, които да измъкне от нея. Затова той й каза истината.

— Не е име. По-скоро е титла. В моята страна името ми значи „Ловец на хора“.

Старицата сложи ръка на устата си, за да не извика.

Бесахан се наведе, хвана я за косата и извади с лявата си ръка кивара, дългия нож на убийците от Индопал.

Замахна силно, така че ножът мина през кокала и тялото на старицата се срина в тревата в краката на коня. Отряза едното й ухо и пусна главата до тялото.

Старицата умря, без да извика.

Бесахан прибра ухото в кесията си, после скочи от коня и вдигна фенера. Изтри оръжието си и обиколи трупа на граака. Улови миризмата на млад мъж в памучна риза и на стар мъж, чиято пот миришеше по-скоро на глиган. Тия северняци прекаляваха със сиренето и с ейла. Самата им кожа вонеше на прокиснало мляко. И бяха мръсни на всичко отгоре.

Но той подуши и още нещо… мирис на момиче на врата на граака. Този граак не беше див! Вдигна фенера и видя излъсканите люспи по врата му, там където млади крака се бяха впивали под раменете на звяра. Небесен ездач беше яздил тоя звяр!

Тъй, значи тя беше тръгнала с кралските пратеници!

Дирите от копитата край трупа на граака показваха, че два коня наистина са тръгнали на север.

Бесахан духна пламъчето и остави фенера на земята. Дано някой не намереше тялото на старицата до заранта.

Погледна нагоре. През дрипавата дупка между облаците се показаха звезди, грейнали като диаманти в чистото небе.

Красива нощ, съвсем леко прохладна. В такава нощ, у дома, той щеше да вземе две момичета в стаята си, за да го стоплят. Много дълго беше преживял без жена.

Той разтърси дългата си черна коса и задуши във въздуха.

Подуши нещо странно, нещо: каквото не беше помирисвал никога. Като току-що разорана земя или като мъх… но по-сладко.

„Защото съм в северна гора — напомни си той, — далече от дома. Разбира се, тук има дървета, каквито никога не съм помирисвал.“

И все пак нещо го обезпокои. Надушваше въздуха, вкусваше миризмата, но не можеше да установи източника на самата миризма. Сякаш някакво странно животно беше минало оттук.

Метна се на коня си и препусна в нощта.

Лъскави камъчета

Йоме и Габорн стояха на върха на кралската цитадела и гледаха към полята под замък Силвареста. Беше последната вечер на Хостенфест и пирът беше свършил, въпреки че Габорн не беше хапнал и залък през целия ден. Сега, по традиция, бе време за песен.

Защото от хиляда или повече години, краят на Хостенфест се отпразнуваше с песен, когато се съберяха край огнището и хвърляха в огъня шепи дъхави сухи листа и листенца от цветя — роза и жасмин, лавандула и мента.

Тогава всички запяваха заедно, с надежда за новия крал.

Двеста хиляди шатри и павилиони покриваха полята пред замъка и всички светеха от запалените фенери, така че сияещата отвътре светлина ги правеше да блестят в злато и сребро, яркосиньо и бляскаво зелено. Нещо повече, хората на Хиърдън стояха пред шатрите си, вдигнали високо малки светилници. Аромат на цветя изпълваше въздуха, а светлината на светилниците озаряваше лицата им.

Всякакви хора стояха на това поле: лордове и дами в пищните си одежди, хиляди и хиляди дрипави селяци, схолари и глупци, менестрели и труженици, курви и лечители, търговци и ловци. Болните, здравите, куците, берящите душа. Удивените, радостните, скептичните, искрено вярващите, ужасените.

Хората бяха замаяни, със замъглени погледи. Беше последният ден на Хостенфест, празненството в чест на Земния крал. Хората празнуваха, макар че в празника им се долавяше и нотка на страх.

И те запяха в един глас древния химн:

Когато хората запяха, Йоме се загледа надолу в почуда, защото освен пъстро-млечната светлина, струяща от павилионите и светилниците около замъка, в рова засия странна сапфирена светлина.

Огромните есетри плуваха и рисуваха руни на закрила около замъка, сякаш и те предлагаха подкрепата си за Земния крал.

Когато песента свърши, по стените на замък Силвареста и из цялото огромно множество гръмко засвириха тръби. Стотици хиляди гласове се сляха в един вик: „Слава, слава на новия Земен крал! Слава на Земния крал!“

Гласовете отекнаха над хълмовете и многократно се повториха от стените на замъка. Мъже, жени и деца вдигнаха стиснати юмруци и викаха, изпълнени с възторг и удивление. Животните заскачаха лудешки, подплашени от виковете, и затичаха през биваците. Тълпа от поне петстотин хиляди души се затича напред, за да коленичи пред Габорн. Викаха мъже и плачеха жени, роговете свиреха пронизително. По стените на замъка момчета буйно развяваха знамената на Силвареста.

Йоме никога не си беше представяла, че може да има такъв шум и такова бурно вълнение. По гърба й полазиха мразовити тръпки.

„Това е само началото — помисли тя. — Хората помнят легендите. Всеки мъж, жена, дете, който иска да живее, знае, че трябва да служи на Земния крал, да си спечели неговата закрила. Милиони и милиони хора се стичат насам. Целият свят ще се събере тук.“

И така, Габорн Вал Ордън стоеше на стените на замък Силвареста, изпълнен с триумф.

Йоме го погледна, за да види реакцията му. Габорн стоеше вцепенен и се взираше на юг, вслушан сякаш в някоя далечна тръба.

Йоме погледна към края на гората, но не можа да види нищо зад тъмните дървета. Но Габорн потръпваше, загледан втренчено отвъд южните хълмове, с отчужден поглед.

— Какво има? — попита тя.

Той въздъхна тежко.

— Йоме, чувствам предупреждение за гибелна опасност! Земята ме предупреждава. Полетата тук са черни. Моята смърт иде! Идва смъртта на всички ни!

— Какво искаш да кажеш? — попита Йоме.

— Трябва да се приготвим за бягство — каза той.

Не й обясни нищо повече. Само стисна ръката й и се затича от върха на кралската кула през отворения капак, надолу по стъпалата, шест етажа надолу, чак до старите мазета, където не бе живял никой, откак Йоме се помнеше.

Дните на Габорн и на Йоме се втурнаха след тях да не изостанат.

Йоме знаеше, че Земният пазител Бинесман е превърнал тази мръсна дупка в свое обиталище, след като огнетъкачите на Радж Атън бяха изгорили къщичката му в градината, но когато Габорн отвори вратата, изобщо не бе подготвена за онова, което видя.

Чародеят Бинесман стоеше посред мазето, миризмата на плесен, сяра и пепел бе поносима единствено благодарение на балите с билки по околните рафтове. В това помещение Бинесман не държеше нито свещи, нито лампи. Но полузаровен в пръстта на пода се виждаше Зрителен камък. Камъкът беше огромен, излъскан чисто бял ахат. Други, по-малки кристали бяха разположени около него с върхове, насочени към големия камък, а чародеят бе начертал магически руни около цялото съоръжение. Всички кристали и лъскавият ахат сияеха със собствена светлина.

Бинесман стоеше подпрян на тоягата си и взрян в сияещия камък, гледаше някакъв образ. Йоме погледна камъка и видя четири планински върха, от които изригваше пушек, прах и огън. Чуваше се далечен тътен, от който сякаш подът под краката й потреперваше. Камъкът разкриваше образ на изригващи вулкани.

Или поне така си помисли тя отначало. Защото тези вулкани не бяха обикновени. Приличаха по-скоро на малки куполи, от които лавата извираше като вода; на земната повърхност от тях изскачаха десетки хиляди хали.

А и Зрителният камък не показваше само образа. Йоме осъзна, че миризмата на сяра и пепел във въздуха идва от камъка, а горещината, излъчвана от Зрителния камък, затопля помещението като пещ. Всъщност тя можеше да помирише, да усети и да чуе всичко, все едно че наистина гледаше вулканите отблизо.

Никога не беше чувала, че Бинесман работи със Зрителни камъни. Всъщност той дори беше отрекъл, че се занимава с такива дреболии, когато го изправиха пред Радж Атън.

Йоме се взря стъписана в образа в камъка.

— Хали са излезли на повърхността в Северен Кроудън — съобщи съвсем равнодушно чародеят. — Други излизат на земята по-далече на юг, в планините Алкаир. Твоята цитадела Хейбърд е срината. Укрепленията на Радж Атън в Картиш не са в по-добро положение.

Още докато го казваше, замък Силвареста изведнъж се разтърси от земен трус. Отначало Йоме помисли, че това е остатъчен ефект от подредените по пода Зрителни камъни, но чародеят вдигна угрижено очи към стените и каза:

— Това беше само един малък трус. Земята е в болка.

Йоме се обърна към Дните, които се бяха свили в един от тъмните ъгли зад нея. Със споделените си умове със своите събратя и сестри, те знаеха повече за земните дела от всеки друг в това помещение, в това число и чародея Бинесман. Това, което видя, я разтревожи. Дните на Габорн гледаше ужасено, със зяпнала уста.

— Какви ги върши Радж Атън? Да ме напада в такова време — възмути се Габорн. — Нима не разбира опасността?

— Съмнявам се, че все още не е разбрал величината на бедствието — отвърна магьосникът. — Последния път, доколкото видях, войските му напредваха към Карис. Във всеки случай така беше допреди няколко часа.

— Къде са те сега? — попита Габорн.

Бинесман сведе глава и притвори очи, сякаш беше твърде изтощен, за да продължи. Откакто бе създал своя вайлд и след това го бе изгубил, страдаше от умора.

— Дълъг ден беше. Но ще се опитам.

Чародеят се наведе към пода, взе две шепи рохкава пръст и я разтърка по дланите и лицето си. После вдигна няколко кристала и ги поразмести около Зрителния камък — едни издърпа назад, други премести вляво или вдясно. Беше много съсредоточен.

Процесът отне няколко минути, защото чародеят първо трябваше да засече войските на Радж Атън, след което да намери по-удобно място за наблюдение.

Така или иначе от това, което видя, Йоме настръхна: войските на Радж Атън се бяха струпали около някакво село — стотина каменни къщи със сламени покриви. Селото беше обградено с ниска каменна стена, каквато един рицар, яхнал добър подсилен кон, можеше лесно да прескочи.

По стените нямаше наблюдатели, нито се чуваше кучешки лай. Селището, изглежда, още не подозираше за приближаващата се заплаха.

— Познавам това място — каза Габорн. — Това е село Твинхейвън.

Главанаците гиганти в армията на Радж Атън надигнаха муцуни и задушиха жадно във въздуха, сякаш се опитваха да уловят миризмата на прясна кръв. Рицарите във войската му държаха пиките и бойните си брадви в готовност.

Но тези, които поведоха щурма, бяха магьосниците на Радж Атън.

В редица се развърнаха трима огнетъкачи, точно пред стената на селото, и запяха — тихо и пискливо. Йоме ги чуваше съвсем ясно, но не можеше да разбере думите, защото монотонната им песен беше песен на огън и поглъщане, като пращящите звуци на пламъци, като пукот на цепеница в огнище.

Около всеки от тях изведнъж лумнаха трева и храсти. Към небето се изстреляха зелени пламъци и огнетъкачите бяха погълнати. Йоме надуши пепел и усети зноя на пламъка. Те закрачиха към селото, изкачиха ниската каменна стена…

Изведнъж кучетата в селото ги забелязаха и залаяха. Чу се уплашено конско цвилене.

Но все още никой не вдигаше глас за тревога.

Огнетъкачите прескочиха стената. Междувременно пламъците им се бяха вплътнили, така че Йоме наблюдаваше огнените магове зад огнена преграда.

Слънцето беше изсушило тревата около стената на селото, беше изсмукало влагата от нея. Най-отдалеченият огнетъкач посочи наляво и от ръката му изхвърча огнена нишка, и се понесе около стената по-бързо от галопа на един добър кон. Огнетъкачът отдясно направи същото. След секунди двете огнени стрели се събраха в отсрещния край на селището и то се оказа обградено от пожар.

Тогава огънят изригна нагоре и прелетя към центъра на кръга.

Някаква жена изхвърча с писък от къщата си в края на селото. От околните домове я последваха други — деца и майки. Няколко коня събориха един стобор и затичаха из селото, скачаха и цвилеха като подивели.

Огнетъкачите вече влизаха в селото. Усилващата се огнена стихия ги подхранваше с енергия. Един огнетъкач посочи някаква плевня и сламеният й покрив избухна в пламъци.

Секунди по-късно един от приятелите му приближи някаква къща, изпрати въже от пламък, което се загърчи към нея, и покривът и дървените й греди лумнаха. Зноят едва не помете Йоме.

Хората в къщата запищяха. От вратата изхвърча грубоват селяк с пламнали коса и дрехи. След него навън изтичаха жена и сина й; момчето носеше щит. Пламъците се отразяваха в очите им. Нажеженият от огъня дим озаряваше сцената.

Миризмата на пушек удари в ноздрите на Йоме.

Цялото селище изведнъж избухна в адски пожар и пламъците се завихриха високо, на сто, на двеста разкрача. Огнетъкачите запяха още по-силно — газеха през този адски пожар и самите те се превръщаха в блестящи червеи от светлина, гърчещи се около умиращите жители.

— Принасят тези хора в жертва на Силите, на които служат — каза с ужас Бинесман и извърна очи от Зрителния камък. — Черно призоваване е това. От недрата на пъкъла.

— Ето това е източникът на ужаса ми — каза Габорн.

Пламъците, обхванали селото, бавно започнаха да стават зелени и няколкото избухнали пожара се сляха в някаква странна земя на чудесата, изпълнена със сенки от друг свят. Каменните стени на къщите и каменните зидове започнаха да се разпадат на разтопени локви лава.

Скоро селището беше изравнено със земята; костите на всички трупове, човешки, както и животински, изгоряха в пламъците.

Йоме смяташе, че ще минат часове в обичайното дразнене и примамване, прилагани при призоваването на същества от долния свят, но не стана така. Навярно жертвоприношението беше усилило заклинанието на огнетъкачите. Те запяха и затанцуваха като живи пламъци.

Над земята се появи сияещ зелен портал и огнетъкачите застанаха пред него — бяха езиците на пламъците.

Нищо не се появи, докато един огнетъкач не премина през портала и не потъна в долния свят.

Почти моментално пламъците из селището се смалиха, духнати като пламък на свещ, и настъпи пълна тъмнина. Само тук-там в чернилката проблясваше по някой въглен.

Йоме затаи дъх, повярвала, че огнетъкачът е загинал, че е изчезнал долу и никога няма да се върне.

И тогава, сред пепелищата, видя как се оформиха две фигури — гърчеха се като вкопчени един в друг борци. Но не, по-скоро се гърчеха като хора, мъчещи се да изпълзят последните няколко крачки от дълго и трудно пътуване.

Единият беше огнетъкачът, наполовина покрит с пепел.

Фигурата до него беше по-голяма, като на черен мъж с космата грива и дълга къдрава коса. Но той блестеше с чиста синя светлина, сякаш беше направен от кристал. По кожата му тичаха и танцуваха пламъци.

Огромният мъж се изправи и разтвори широките си криле. По челото му сякаш пробяга мълния и изригна ярко от очите му.

Закалените в какви ли не изпитания бойци на Радж Атън извикаха удивено, а бойните кучета отстъпиха назад и заръмжаха от ужас.

— Сили небесни! — възкликна Габорн. — Той е призовал Сияен!

„Но какъв Сияен?“ — зачуди се Йоме. Защото от древни времена се знаеше, че в битката за Ждрелото на Вейдърлий крал Ерден Геборен се сражавал с един Сияен от дясната му страна и друг — от лявата. Разправяха, че те били несъкрушими противници. Тя ги смяташе за благодетели на човечеството.

Но този млад мъж имаше зъл поглед. Когато разпери криле, струящата от него светлина заприлича на мрак като в най-дълбоката пропаст.

— Не се подвеждайте — предупреди Бинесман. — Този не е като Сияйните, за които с възхита говорят древните сказания. Той е Сияен на мрака. Това същество е дошло, за да убие Земния крал, а не за да го спаси.

— Кога? — попита го Габорн. — Кога ще дойде?

Бинесман отиде до една масичка и взе от нея дебел том — ръкопис, описващ всевъзможни същества, появявали се на земята. Прелисти го и стигна до страниците, засягащи съществата от долния свят. Бележките за Тъмните сияйни или „Сиянията на мрака“ бяха твърде оскъдни, липсваше дори груба скица. Явно беше, че дори за мъдреците това същество е почти легендарно.

— Съществото е съставено от въздух и тъмнина — каза Бинесман. — То ще полети към теб и най-вероятно ще изчака да те нападне нощем. Мисля, че е твърде далече, за да стигне до нас днес. Но утре през нощта или най-много вдругиден ще дойде със сигурност.

— И какво да направя? — попита Габорн.

Бинесман не отговори, а само се намръщи, зачетен в статията за Тъмните сияйни. Йоме разбра, че няма отговор.

— Какъв глупак е този Радж Атън — промърмори чародеят. — Да изтърве такова чудовище точно сега.

Бинесман коленичи до кристалите, отмести един от тях само на косъм и промени гледната точка така, че да вижда по-добре армията на Радж Атън.

Взира се дълго, след което заговори отново.

— Не виждам самия Радж Атън. Къде ли може да е?

Габорн също се вгледа в образа.

— Там е тъмно. Може да е някъде отзад, в сенките.

— Не — възрази Бинесман. — Той щеше да е най отпред, за да поздрави новия си съюзник. Заминал е някъде. Отделил се е от армията си по някаква причина.

— Но защо? — попита Габорн. — Можеш ли да го намериш?

Бинесман поклати глава и се намръщи.

— Съмнявам се. Армия, вулкан… такива неща се забелязват лесно. Но един човек, препускащ в нощта? Може да ми отнеме дни, а силата ми е на изчерпване.

Бинесман обърна гръб на Зрителния камък и образът съвсем се стопи, макар че светещите кристали все още осветяваха смътно помещението. На смътната светлина чародеят изглеждаше съвсем изтощен. Само допреди седмица халатът му беше зелен, с цвета на листата в разгара на лятото. Но после той се опита да призове вайлд, същество на Земята, което уж трябваше да укрепи силите му. За нещастие вайлдът беше отлетял и сега Бинесман бе уморен и изнемощял.

— Проучвах вулканите — каза той вяло. — Опитах се да разбера замисъла на халите за атака. Трябва да призная, че беше доста глупаво. Халите излизат на повърхността на отдалечени едно от друго места и повечето от тях са далече от човешки поселения. Но забелязах едно. Появяват се на места, където наблизо вече има стари вулкани, или в области, пълни с горещи извори или гейзери.

— Какво означава това? — попита Габорн.

— В земните недра съществува едно огнено владение — каза Бинесман, — както видя ти самият, когато наближихме Идименско море.

— Смятам — продължи Бинесман, — че на някои места това огнено владение е по-близо до земната повърхност, отколкото на други. Оттам идват горещите извори и вулканите. Чудя се дали самата горещина не изтласква халите на повърхността.

— По-важното сега е, че Радж Атън сериозно се подготвя да щурмува Мистария — каза Габорн. — Ще трябва да свикам съвет на пълководците.

— Война с Радж Атън? — каза Бинесман. — Сигурен ли си, че е разумно? При толкова много хали?

Габорн въздъхна тежко.

— Не съм. Но ако не покажа поне с малко, че ще се бия с него, Радж Атън може да направи още по-големи поразии. Мога само да се надявам, че като научи за щетите в собствените си земи, ще се оттегли в Индопал и ще се погрижи за собствената си отбрана. Може дори да се окаже възможно да договоря мир.

Чародеят го изгледа замислено.

— Можеш да се опиташ да вразумиш Радж Атън, ако искаш. Но се съмнявам, че дори ти би могъл да го спасиш. Не забравяй, че преди седмица го прокълнах. За такива проклятия е нужно време, докато въздействат изцяло, но подозирам, че вече не можеш да му помогнеш.

— Заради моя народ съм длъжен да опитам — заяви Габорн.

Бинесман го изгледа изпод гъстите си вежди.

— И заради твоя народ длъжен съм да те предупредя: Радж Атън едва ли ще се вслуша в съветите на своя враг. Ще се изложиш на огромна опасност, когато отидеш пред него. Възможно е дори той да се опитва да те привлече на битка, тъй като знае, че не може да те нападне тук, толкова близо до Дънуд, където духовете те закрилят.

— Знам — каза Габорн. — Ти ще дойдеш ли с мен?

— Знаеш, че не съм много силен в боя — каза Бинесман, — но мога да те придружа за ден-два и да ти предложа каквото мога. Засега обаче трябва да се подготвя за среща със Сияйния на мрака и трябва да го срещна сам.

— Ти? — удиви се Габорн. — Сам, и то без вайлд? Мога да пратя петдесет хиляди рицари да се бият редом с теб.

— И каква полза? Само ще се убият — каза Бинесман.

— Какви оръжия можеш да извадиш срещу него? — попита Габорн.

— Хмм… все още не знам — отвърна Бинесман. — Ще трябва да измисля нещо. А ти си свикай съвета. Хората ти знаят да се бият по-добре от мен. Предупреди ги, че утре трябва да напуснат замък Силвареста. Явно усещаш приближаващата се опасност. А сега трябва да си отдъхна.

И без повече приказки се оттегли уморено в един ъгъл и легна върху купчина глина. Глината явно беше тук отскоро, помисли Йоме. Подовете в мазето бяха покрити с няколко плочести камъка, нахвърляни върху коравата пръст. Чародеят сигурно сам бе донесъл глината — земните пазители често лекуваха болните с лечебни почви. Йоме се зачуди дали и тази, в която легна да спи сега, не притежава някакви специални свойства. Той придърпа няколко шепи глина около себе си, посипа се с тях и кротко заспа.

Йоме се огледа. Помещението вече миришеше съвсем малко на плесен и повече на чистите аромати от билките на чародея. Тук тя усещаше земната сила, онова гъделичкащо и възбуждащо чувство, което изпитваше всеки път, когато се озовеше близо до Габорн или до чародея. Само че тук то беше по-силно. И неволно й хрумна онзи благослов, който толкова често беше чувала от устата на Габорн. „Нека Земята те крие. Нека Земята те цери. Нека Земята те направи свой.“

Това място беше обкръжено от Земя.

— Да вървим — каза Габорн.

В кралския съвет

Сър Боренсон събуди Мирима и й съобщи новината. Габорн я беше поканил да присъства на съвета.

— Кани мен? — попита изумена Мирима. Беше се прибрала от вечеря и бе заспала с дрехите. Надигна се сковано.

— Да, теб — каза Боренсон.

— Ако иска да знае кои есенни цветя ще стоят най-добре в голямата зала — каза Мирима, — мога да го съветвам до заранта, но от война не разбирам нищичко.

— Габорн те харесва — отвърна Боренсон. И той беше малко объркан. Тя наистина не разбираше от война и Боренсон подозираше, че Габорн я е поканил само от вежливост към него, за да е повече време с новата си жена преди да тръгне за Инкара. Но не смееше да уязви чувствата на жена си, като й го каже. — Не ти ли каза, когато се срещнахте първия път, че те иска в дворцовата си свита? Той цени мнението ти.

— Но аз се чувствам като натрапничка.

— Аз пък съм сигурен, че кралят изпитва същото за себе си — подхвърли Боренсон. — Преди седмица най-голямата му грижа беше дали да носи, или да не носи перо на шапката си, когато отиде при Йоме да поиска ръката й. Сега баща му е мъртъв, а той трябва да планира война. Сигурен съм, че допреди седмица Йоме се е притеснявала какъв конец да използва във везмото си, но тя също ще присъства на съвета.

— Той май е поканил всички в кралството на този съвет! — възкликна Мирима.

— Е, не чак всички. Ще присъстват канцлерът Родерман и Джюрийм, както и Ерин Конал, крал Оруин, Върховният маршал Скалбейрн и лорд Ингрис Лайсъл.

Мирима се намръщи замислено, стана, огледа се в едно от огледалата и започна да сресва дългата си тъмна коса.

Самият Боренсон също не беше сигурен дали мястото му е в съвета. Сега, след като се бе отрекъл от клетвата си за вярност, той беше само един лишен от знаци щит.

Преди няколко дни той бе обещал да си даде две седмици, за да се подготви за пътуването си до Инкара. Трябваше му време, за да се сбогува с родната си земя и със съпругата си. Беше смятал, че времето ще му стигне. Но освен това тогава вярваше, че Радж Атън ще си отиде в Индопал за зимата. Вместо това Вълчия господар бе ударил на юг, към сърцето на Мистария, без да даде и един ден отдих на Габорн. Сега Габорн стоеше натикан тук в Хиърдън и почти откъснат от кралството си и от съветниците си.

Така че Боренсон все още не можеше да се насили да поеме далечния си път към Инкара. Не и докато приятелят му все още се нуждаеше от неговия съвет. Макар да беше свободен рицар и да беше в правото си да тръгне още тази вечер, Боренсон предпочете да остане.

Но знаеше, че ако Габорн реши да тръгне на юг към Мистария, ще тръгне с него. А обърнеше ли гръб на Хиърдън и на жена си, нямаше да се върне, докато не свърши експедицията му.

— А билкарят Бинесман? — попита Мирима. — Ще бъде ли на съвета?

— Той спи — отвърна Боренсон. — Не бива да го обезпокояват.

От всички, които щяха да липсват на този съвет, Боренсон най-много се чудеше за Бинесман. Беше предложил да срита с чародея в ребрата, но Габорн му забрани.

— Ами принц Селинор? — запита тя. — И богатите търговци от Лайсъл?

Боренсон се намръщи. През последните няколко часа всеки в двора беше чул как бяха дошли търговците — бяха вдигнали стан, след което приканиха Габорн да дойде при павилионите им и да ги Избере, сякаш им беше личният слуга, а не Земния крал.

Боренсон щеше да ги напъди, но за всеобща изненада Габорн им се подчини и Избра няколко.

— Подозирам, че кралят не вярва съвсем на Селинор — отвърна той. — И макар че е поканил лорд Ингрис, явно смята, че другите търговци ще са толкова от помощ, колкото ято кресливи гъски.

— И други лордове вече са на стан тука — каза Мирима. — Ами Северен Кроудън, Белдинук?

— От Северен Кроудън нямаме никаква вест — каза Боренсон. — Железния крал никога не е харесвал Силвареста и може би също като братовчед си, крал Андърс, няма интерес от Земния крал. А може и да е заради неговите си проблеми. Тая нощ в Северен Кроудън излизат хали. Габорн вече е изпратил вестоносци с предложение за помощ.

— Колкото до Белдинук, крал Лоуикър е болнав… — Боренсон не знаеше какво повече да каже. Лоуикър винаги се бе държал приятелски към Дома Ордън, но Боренсон не му вярваше много. Струваше му се, че Лоуикър използва крехкото си здраве като оправдание за бездействието си всеки път, когато е необходима намесата му. Тъй или иначе, той повтори преценката на Габорн за положението: — Лоуикър в края на краищата трябва да се оправи с войските на Радж Атън, минаващи покрай границата му на път за Мистария. Нищо чудно, че още не е изпратил хора.

Мирима се среса и постоя малко да се полюбува на отражението си. Изглеждаше красива и привлекателна.

Боренсон предложи ръка на съпругата си и я придружи по стъпалата към Голямата зала. Завариха Габорн седнал в тъмното зад една маса, с гръб към стената. В стаята не светеха никакви свещи или светилници, в камината не гореше огън. Само един прозорец беше отворен, за да пропуска малко звездна светлина. Останалите прозорци бяха плътно затворени.

Крал Оруин беше заел място вляво от Габорн. Йоме седеше встрани от масата, зад Габорн. Вдясно от него се беше разположил галфонът лорд Ингрис — небрежно галантен възрастен тип с широка изтъркана кафява плъстена шапка, увенчана с щраусово перо. Копринената му блуза блестеше перленобяла в тъмното, а пръстените, нанизите и гривните му просветваха дори на смътната светлина. До него седеше Джюрийм, чието южняшко облекло поне този път не изпъкваше с пищността си. Габорн посочи на Боренсон да седне до Джюрийм.

Мирима отиде до задната стена, настани се до Йоме и хвана кралицата за ръката. Боренсон погледна жена си. Йоме впи пръсти в ръката на Мирима, сякаш търсеше подкрепа. Лицето на кралицата бе осветено от звездната светлина и по стегнатите й челюсти Боренсон разбра, че е уплашена.

Погледна към Габорн. На звездната светлина видя, че челото на краля е навъсено. И двамата бяха изплашени. Този съвет наистина нямаше да е обикновен.

След няколко мига в залата влезе Ерин Конал и зае място в другия край на масата, до канцлера Родерман. Всички Дни се подредиха зад лордовете.

— Търсихме Върховният маршал в лагера му — каза Родерман, — но от него няма и помен. Вече си е отишъл.

— Боях се от това — каза Габорн.

— Ти не му остави много избор — каза Боренсон, без да се притеснява от предизвикателния си тон. Беше убеден, че Габорн бе сгрешил, като отхвърли службата на Върховния маршал и, Сили небесни, въпреки че никой нямаше да се осмели да укори Земния крал за грешката му, не искаше да крие чувствата си.

— В тъмното ли ще говорим? — женствено изхленчи лорд Ингрис.

— Да — твърдо заяви Габорн. — Никакъв огън. И никой не трябва да повтаря това, което се каже тук — на дневна светлина или пред пламък.

Габорн си пое дъх.

— Предстои ни битка. Земята ме предупреди, че сме изправени пред гибелна опасност, а тази нощ чародеят Бинесман използва Зрителен камък, за да ми покаже враговете ми. В този момент в Северен Кроудън извират хали.

— Какво? — попита лорд Ингрис. — Кога тръгваме?

— Не… във всеки случай не и срещу халите — каза Габорн. — Железния крал отказва да отговори на всякакви писма от наша страна, а съм предложил както на крал Андърс, така и на Железния крал помощ. Нищо повече няма да правя.

— Тогава — попита лорд Ингрис, — смятате ли, че халите са удържани?

— Ни най-малко — каза Габорн. — Халите са унищожили цитаделата Хейбърд в Мистария. Други са се появили в Картиш. А може да последват и още изригвания.

Лордовете се спогледаха в тъмното. Един прилив на хали на север сам по себе си беше обезпокоителна вест. Но споменаването на Габорн за многобройни изригвания и на юг предизвикваше сериозен страх. Подсказваше, че инцидентът не е случаен.

Подсказваше, че започва повсеместно нашествие.

Боренсон беше чул за изригванията малко преди заседанието и трудно можеше да си представи по-лоша новина. През целия му живот хали рядко се бяха появявали на земната повърхност. Но древните сказания предупреждаваха, че не винаги е било така, и всички се бояха, че един ден халите ще излязат на повърхността на земята — десетки и десетки хиляди.

— Изправени сме пред сериозна заплаха — каза Габорн, — такава, срещу която в момента не можем да направим нищо. Но има и друг проблем, не по-малко тежък. Защото докато халите хапят по границите ни, Радж Атън бие в сърцето ни. Защото миналата седмица войските на Радж Атън са поели на юг. Умората, както и свободните рицари, са взели тежка дан от силите на Вълчия господар. Той е оставил Флийдс с над четиридесет хиляди души. Съгледвачите на херцог Палдейн преценяват, че сега Радж Атън разполага едва с четири хиляди бойци — само половината от които са Непобедими — плюс малко стрелци, главанаци, бойни кучета и магьосници.

— Изглежда, се скапват — заяви обнадеждено лорд Ингрис. — Не могат да бягат вечно.

— Вярно е, че хората на Радж Атън са изтощени — каза Габорн, — а конете, които е взел във Флийдс, са съсипани от пътя. Оставил е след себе си диря от изпопадали гиганти, бойни кучета и обикновени войници, твърде изморени, за да могат да издържат на скоростта му.

— Но въпреки всичко за момента Радж Атън ни се изплъзва — продължи той. — Оставил е тези четири хиляди души зад себе си, на осемдесет мили северно от Карис. Двамата с канцлер Родерман огледахме картите и по всичко личи, че той лично е заминал да срещне войските си при крепостта Тол Дур, въпреки че може да се е отправил за замъка Крайдън или замъка Фелс.

— Няма да избяга във Фелс — намеси се Ерин Конал. — Получих вест преди един час. Един от нашите съгледвачи съобщава, че войските на Радж Атън почти са изоставили замък Фелс. Изглежда, се придвижват към Карис — над сто хиляди души само от Фелс, повечето от които обикновени войници. Радж Атън ще се свърже с тях. Вашият Палдейн Ловеца, изглежда, ще се окаже дивечът!

Боренсон лично беше предупредил Габорн за такава възможност. Не можеше да си представи, че Вълчия господар ще се оттегли към някое хълмче като Тол Дур, след като го примамва могъщият замък Карис.

Конесестра Конал продължи:

— Майка ми заповяда кланът Бейбърн да върне Фелс на Мистария.

Това явно изненада Габорн, защото Боренсон го чу как си пое дълбоко дъх.

— Ей на това му се вика добра вест! — заяви крал Оруин, а лорд Ингрис изпляска въодушевено с ръце.

Боренсон си представи движението на войските на Радж Атън. Карис беше най-силната крепост в западна Мистария и изключително ценна, но Радж Атън бе използвал Гласа си, за да разруши Лонгмът. Сега вероятно щеше да направи същото с Карис. Боренсон можеше само да се надява, че ще се въздържи.

— Ако Радж Атън успее да вземе Карис — предупреди той, — тази зима ще падне половината Мистария. Трябва да го спрем.

Джюрийм сплете пръсти и подпря тлъстата си брадичка на тях. После се обърна към Габорн:

— Боренсон е прав, но аз бих бил предпазлив, о, Велики. Като вълк, Радж Атън се надява да ви удари в мекото, в корема, а този корем е Мистария. Той се надява да привлече Земния крал в битка, да го принуди да остави Дънуд. Той ще щурмува Карис.

— Знам, и точно това опасение ме измъчва — тихо каза Габорн. — Но има и още една заплаха, която ми показа Бинесман. Тази нощ огнетъкачите на Радж Атън призоваха от долния свят Сияен на мрака.

Лорд Ингрис ахна, останалите приеха новината по-спокойно. Боренсон се поколеба как да реагира. Беше чувал за Сияйни, разбира се, същества от светлина и доброта, обитаващи Долния свят. И смътно знаеше, че те си имат врагове, същества от мрак, притежаващи тайнствени сили. Но нищо повече не знаеше за тях.

— Опасявахме се от убийци — каза канцлер Родерман. — Нападението на Радж Атън над Земния крал изглежда неизбежно. Този Сияен на мрака тук ли ще дойде?

— Не — обади се Джюрийм. — Според мен Радж Атън ще го използва срещу Мистария, срещу Палдейн в Карис.

— Грешиш — каза Габорн. — Сияйният на мрака идва. Земята ме предупреди.

— Може и така да е — отстъпи Джюрийм. — Допреди седмица разбирах стратегиите на Радж Атън, но сега играта явно се е променила.

— Ще трябва да обмислим своите стратегии, за да се преборим с това същество — каза крал Оруин.

Габорн поклати глава.

— Не. Ще заповядам на хората да бягат.

— Тогава да ги уведомим веднага — предложи крал Оруин.

Габорн поклати глава.

— Ако новината изтече тази нощ, ще настъпи паника. Полята са тъмни, пълни с коне и говеда — и деца, които ще бъдат стъпкани. Половината от лагеруващите навън мъже са пияни след Хостенфест. Не, колкото и да ми е тежко, ще изчакам до съмване и ще ги предупредим тогава. Опасността е огромна, но все още е далечна.

Ерин Конал рязко попита:

— Ваше величество, а можете ли да сте сигурен, че Сияйният на мрака идва за вас, а не срещу някой друг — дори Флийдс? — Боренсон реши, че е разумно от нейна страна да се безпокои най-напред за своите земи.

— След като Избрах своя баща — отвърна й Габорн, — почувствах опасността, която го грозеше, задуши ме като черен облак. Няколко часа по-късно той умря. От сутринта усещам как задушаващата аура нараства и нараства, обкръжавайки всеки човек в тази зала — всъщност обкръжава всеки в замък Силвареста. През последната седмица се опасявахме, че Радж Атън ще прати в лагера ни професионален убиец. Сега съм убеден, че убиецът идва, но е нещо много по-злокобно от който и да е Непобедим. И всички ние в замък Силвареста сме негови цели. Васалите, които избрах в Лонгмът — и тези по пътя си на север, — не са толкова застрашени. Но всеки от нас трябва да е нащрек.

— Щом можете да почувствате нашата застрашеност — каза лорд Ингрис, — тогава не можете ли да почувствате и опасността за Мистария, или за Лайсъл? Може би вие ще можете да ни кажете къде смята да нанесе следващия си удар Радж Атън?

Габорн тъжно поклати глава.

— Докато не видя един човек, не мога да го Избера. А и тази сила е нова за мен. Освен няколкото вестоносци, които съм изпратил в Карис и в Дворовете на прилива, не съм Избрал никого в Мистария или Лайсъл, така че да мога да преценя какво предстои. Следователно трябва да обмислим своя план за действие, да измислим начин да се защитим срещу Радж Атън.

— Би трябвало да знаете — каза лорд Ингрис, — че други лордове вече са предприели действия срещу Радж Атън. Още щом чухме за нахлуването му в Мистария, ние взехме мерки срещу него… и не сме сами.

— Как така? — попита крал Оруин.

— Докато вие се браните с оръжие и с хора — каза лорд Ингрис, — в Лайсъл нашата най-добра защита винаги е била богатството ни. Ние наемаме бойци да укрепят границите ни и плащаме дан на своите съседи. Когато чухме за нападението му, изпратихме послания до някои владетели в Инкара, като им предложихме подкупи, ако изпратят убийци да избият Посветителите на Радж Атън в южните провинции, където той най-малко ще го очаква.

— Умно! — каза крал Оруин. — Аз имам хиляда добри подсилени войници в Оруин, които могат да нападнат от север!

Ингрис се усмихна широко.

— Бойните вождове на Туум могат да ви надминат в това отношение, според всичко, което съм чувал…

Боренсон седеше и слушаше унило. Той самият беше избил Посветителите на Радж Атън тук, в замък Силвареста, няма и на сто крачки. Мръсна работа — беше му разбила сърцето. Макар да се убеждаваше, че го е извършил по заповед и че се налагаше, трудно можеше да понесе да седи тук и да слуша за такава наближаваща касапница.

Тъкмо се канеше да проговори, когато Габорн извика:

— Не! — И изгледа твърдо Ингрис и Оруин. — Отхвърлям такъв план!

— Защо? — попита Ингрис. Извади копринена носна кърпа от джоба си, изсекна се и я хвърли на пода.

— Цената е твърде висока — каза Габорн. — Аз се сражавам не срещу Радж Атън, а за човечеството. Да пращам воините ни едни срещу други е глупост!

Лорд Ингрис заяви равнодушно:

— Стрелите вече са пуснати. Вероятно няма да можете да спасите Радж Атън от съдбата му.

„Твърде самоуверен е — помисли Боренсон. — В края на краищата, ние сме пращали убийци години наред.“ Но за негова изненада Габорн изглеждаше много притеснен. Той попита:

— Кажете ми, кога стигнахте до решението да наемете убийци от Инкара?

Лорд Ингрис помисли.

— Беше следобеда, преди седмица. В деня, в който загина баща ви.

Габорн го изгледа навъсено.

— Същия онзи следобед, в който чародеят Бинесман прокълна Радж Атън. Също като вас, той се опасява, че тази клетва не може да бъде отменена. Съвпадението едва ли е случайно. Вие можете да се окажете инструмент в ръцете на Земята.

Лорд Ингрис се изкикоти все едно, че отхвърля незаслужен комплимент.

— Едва ли. Ако Радж Атън умре, ще го убие моето злато и алчността на инкарците, а не проклятието на някакъв Земен пазител.

Йоме се намеси иззад стола на Габорн.

— А вашето злато, то откъде идва — запита тя, — ако не от Земята?

В последвалата тишина Боренсон се замисли дали наистина е възможно няколко убийци да нанесат толкова голям удар.

Съмняваше се. Радж Атън разполагаше с Посветители, пръснати из цялото му огромно кралство, и ги пазеха добре. Въпреки че можеше да бъде ранен, Боренсон знаеше, че Вълчия господар няма да бъде убит лесно.

Най-напред Радж Атън трябваше да загуби няколко ключови дара. Ако загубеше жизнеността си например, можеше да си запази силата, но да падне под някой по-гаден удар. Или ако си загубеше метаболизма, можеше толкова да се забави, че и най-мудният войник да му отсече главата.

При подходящи обстоятелства няколко убийци можеха да нанесат опустошителен удар на Вълчия господар.

Габорн поклати глава и заяви:

— Не мога да пожелая гибелта на нито един човек. Определено не мога да одобря убиването на невинни мъже, жени и деца, чието единствено престъпление е, че са си позволили да отдадат някой дар на Радж Атън. Сам ще застана срещу него, ако трябва, но засега искам само да го спра: или да го обърна в правия път, ако мога.

— Проклетата ви глупава прошка — изпръхтя крал Оруин и се надигна разгневен от стола си. — Знаех си, че точно това ще кажете!

— Противопоставяте се на мъдростта на своя господар? — попита Джюрийм.

Лицето на крал Оруин пребледня.

— Простете ми, ваше величество — каза той, като се мъчеше да овладее яростта си. — Но не можете да рискувате да оставите Радж Атън жив. Ще е повече от неразумно, ще е направо глупаво.

— Не правя този избор, защото е умен — каза Габорн. — Правя го, защото чувствам, че така е редно да се постъпи.

— Вие сте млад човек, изпълнен с благородни идеали, и Земните сили ви помагат — заговори лорд Ингрис. — Може би се надявате да вразумите Радж Атън, но как, ако мога да попитам, предлагате да стане това?

— Плених четиридесет хиляди силара при Лонгмът — заяви спокойно Габорн.

Крал Оруин, лорд Ингрис, дори и Ерин Конал се стъписаха от изненада.

— Вече използвах пет хиляди от тях, за да подновя армията на Хиърдън и да възстановя конницата ни — продължи Габорн. — Останалите силари са достатъчно, за да осигурят дарове на една малка армия — или достатъчни, за да създадат един-единствен лорд с мощта на Радж Атън.

Той помълча и ги огледа.

— Миналата седмица, след битката при Лонгмът, мислех да направя точно това — да стана владетел, равен по сила на Радж Атън, след което да се опитам да го надвия. Също като вас, и аз искам да се бия. Но изпитвам отвращение да нарека дори Радж Атън свой враг, въпреки че нападна народа ми. Ще му предложа мир.

Крал Оруин беше сащисан.

— Той ни натрапи войната си — заговори той твърде високо. — Не можем да му отстъпим просто ей така.

— Той е прав — каза Джюрийм. — Старият ми господар няма да приеме мир — освен ако вие лично не му дадете някой дар. Ще поиска ума ви или мускула ви, нещо, което да ви осакати така, че никога да не можете да се изправите срещу него.

— Може би — каза Габорн. — Но все едно ще му го предложа. Ще пратя вестоносец, който да му занесе следните думи: „Макар да мразя своя братовчед, врагът на моя братовчед е мой враг.“ Докато посланието ми стигне до него, той вече ще е научил за падането на цитаделата Хейбърд, а може би и за собствените си неприятности в Картиш. Така ще му напомня за заплахата от халите и ще го уведомя, че вече съм негов братовчед по брачна линия. За да подпечатам мира, вместо моя дар ще му предложа двайсет хиляди силара. Той знае, че без тях съм достатъчно осакатен. Но ще му дам силарите само при условие, че се съгласи да напусне Роуфхейвън.

Боренсон облиза пресъхналите си устни. Радж Атън едва ли щеше да се вразуми, но същевременно трудно можеше да обърне гръб на двайсет хиляди силара.

— И други хора са му отправяли подобни призиви — предупреди Джюрийм. — Той няма да купи това, за което е убеден, че може да си го вземе със сила. Подозирам, че няма да се вслуша. Може би дори ще убие пратеника ви.

— Възможно е — каза Габорн. — Но какво би станало, ако поканата му бъде предадена от някой от собствените му хора, някой, когото той обича и от когото не би могъл лесно да се отърве? — Обърна се наляво и се вгледа в Джюрийм. — Джюрийм, преди няколко дни ти ми каза, че Радж Атън има стотици жени, пазени в Двореца на конкубинките в Оубран. Казваш, че никой мъж не може да ги вижда под страх от смъртно наказание. Коя от тях е любимата му жена? Би ли се вслушала тя в моя призив? Тя би ли предала поканата ми?

— Сафира й е името, милорд — отвърна Джюрийм и поглади козята си брада. — Дъщерята на емир Оват, от Тулистан. Тя е перлата на неговия харем.

— Баща й го знам по описание. Емирът е добър човек — каза Габорн. — Дъщеря му би трябвало да е наследила отчасти неговата доброта и сила.

— Може би — отвърна Джюрийм. — Но никога не съм я виждал. Влезе ли веднъж жена в двореца, повече не излиза.

— Радж Атън е суетен — каза Йоме. — Хрумва ми само една причина, поради която крие жените си в харема от очите на хората. С колко ли дара на обаяние е възнаградил своята любимка?

Джюрийм помисли.

— Предположението ви е мъдро, милейди. Знае се, че има навик да дарява с един дар на обаяние жена си всеки път щом легне с нея, така че при следващото гостуване тя да е още по-красива, отколкото я помни. Сафира му е любимката От пет години. Значи досега би трябвало да е получила над триста дара.

Боренсон се смая. Жена с десет дара на обаяние можеше да накара всеки мъж да се побърка от желание. Не можеше да си представи как ще му въздейства една жена със стотици такива дарове. Може би щеше да подейства.

Но все пак изпита безпокойство.

— Не мога да повярвам, че никой досега не се е сетил да я използва като оръжие.

— Аз бях най-довереният слуга на моя господар — каза Джюрийм. — Мое задължение беше да осигурявам дрънкулки и дарове за конкубинките. Освен на още двама-трима на никой друг не беше позволено да знае какво има в харема.

Габорн запремества поглед от човек на човек.

— Какво ще кажете? Предлагам да изпратим съобщение на Сафира, а тя да го предаде на Радж Атън.

— Може и да стане — отвърна със съмнение Джюрийм. — Но трудно бих повярвал, че Радж Атън ще се вслуша в съвета й. В края на краищата, тя е само негова жена.

Боренсон се замисли. В много части на Индопал вслушването в женски съвет се смяташе за недостойно за мъж.

— Може да подейства — заяви по-обнадеждено Йоме. — Бинесман допускаше, че Радж Атън е полудял само защото слуша собствения си Глас. Тя би могла да го убеди.

— А ако аз й дам още хиляда дара на обаяние и Глас — попита Габорн, — в знак на добра воля, за да не може дори Радж Атън да й се противопостави?

— В Оубран действително има облекчители, опитни в прехвърлянето на такива дарове — призна Джюрийм.

— А ние разполагаме със силарите, с които това да стане — отсече канцлер Родерман. — Но може да отнеме ден-два, докато намерим жени, които да послужат за Посветителки.

— Аз бих предложила обаянието си — каза Мирима.

И погледна боязливо към Боренсон, сякаш се боеше от реакцията му. Беше използвала красотата си, за да го подмами към женитба. Трябваше да разбира, че не е честно тепърва да предлага да си я даде. Но Боренсон въпреки това й се възхити, че го предложи.

— В Оубран вече има жени — каза Джюрийм. — Радж Атън има много конкубинки, всички от които са дарени с обаяние или Глас. Някои от тях са пострадали тежко от тази дълга война. Те също се надяват на мир и подозирам, че някои от тях, навярно много от тях, ще послужат за вектори.

— Много рисковано ще е — намеси се крал Оруин. — Не я познаваме тая жена: нито пък знаем как може да й въздейства толкова много сила. Ами ако и тя се обърне срещу нас?

— Трябва да опитаме — каза Габорн. — Радж Атън не е най-големият ни враг. Трябва ми силата му. Искам той да се срази с халите.

Шансът изглеждаше твърде нищожен. Дотолкова, че Боренсон лично щеше да го отхвърли, без да му мисли.

— Може би — каза Ерин Конал. — Но трябва да се придвижваме с предпазливостта на сърна. Казвате, че чувствате аура на голяма опасност около нас. Дори да пратите ездачи още тази нощ, ще са нужни дни, докато стигнат до Индопал…

— Не и с подходящия кон — възрази Джюрийм. — Крепостта на Оубран е в северните провинции, малко по на юг от Деяз, няма и на седемстотин мили оттук.

— Никога не съм чувал за Оубран — заяви Боренсон. — Но щом е толкова близо, тогава с някой кралски кон и с малко късмет бих могъл да хвана Гарвановия проход от Флийдс и да съм там утре рано следобед. Ако се съгласи, Сафира би могла да предаде посланието на Радж Атън още следващата нощ.

Изрече го, без изобщо да помисли. Експедицията изглеждаше глупашка. Зачуди се какви мотиви го бяха накарали да го каже. Отчасти — може би защото знаеше, че е подходящият за тази задача човек. В миналото беше изпълнявал десетки опасни мисии.

Разбираше също така, че това ще му даде възможност да разузнае отбраната на Индопал и да проучи движението на вражеските войски по границата. А междувременно щеше да се отправи далече на юг, към Инкара.

Така щеше да започне експедицията, която му беше възложила Йоме.

Но една малка частица от него съзнаваше, че иска нещо много повече: изкупление.

Лорд Ингрис и крал Оруин приказваха най-небрежно за избиване на Посветители, за придържане към безкрайната традиция на касапство, предопределила бойните стратегии на Владетелите на руни в миналото. Стратегии толкова по-ужасни, защото бяха надеждни.

Но Боренсон не можеше повече да понесе това. Планът на Габорн, колкото и зле да беше замислен, предлагаше някаква нищожна надежда, че Индопал и Роуфхейвън могат да стигнат до съгласие, да сложат край на безумието.

И това беше единственият такъв план, поставен на масата.

Боренсон беше омърсил ръцете си с кръвта на две хиляди души — мъже, жени и деца. Може би това щеше да му помогне да я свали най-сетне от себе си. Да се очисти.

— Аз не бих заложил всичките си надежди на това хвърляне на заровете — заяви крал Оруин. — Трябва да се погрижите и за собствената си отбрана. Сафира може да не е в състояние или да не пожелае да направи каквото я молите, а и вие нямаше да свикате този съвет, ако не се каните да се задействате и да тръгнете в защита на Мистария. Трябва лично да се подготвите за двубой с Радж Атън, ако се наложи… Или можете да си изберете поборник. Имам един племенник — истински лъв — сър Ленгли. Тук е, в лагера.

— Това с пращането на поборник е много добре — каза Конал, — но не бива да оставяте Оруин или Хиърдън да се сражават сами. Радж Атън може и да се бои от херцог Палдейн, но ако вие тръгнете от север, от вас ще се бои повече. И това ще привлече всички мъже от Севера да се сражават с вас. Конните кланове ще тръгнат с вас.

Габорн мълчеше и обмисляше предложенията им.

Това идеалистично хлапе май наистина се надяваше да се измъкне без сражение с Радж Атън, осъзна Боренсон. Но подозираше, че Габорн няма да успее. Наближаваше война с Радж Атън, все едно дали Габорн или някой друг я желаеше или не.

Габорн помисли още половин секунда, после кимна.

— Съдбата на света зависи от нашето решение. Не бих взел подобно решение прибързано, а честно казано, през последната седмица не мисля почти за нищо друго.

— Моят народ не може да се скрие от Радж Атън, а аз не мога да го прогоня — продължи той. — Бих се сразил с него, стига да бях убеден, че ще надвием в тази битка. Но не го вярвам. Затова съм длъжен да се надявам, че ще го обърна в правия път, колкото и нищожна да е тази надежда.

Младият крал се обърна към Боренсон.

— Взимаш моя кон и тръгваш след един час.

Боренсон удари с юмрук по масата и се надигна от стола, нетърпелив да тръгне, но се позадържа малко от учтивост.

Габорн се обърна към крал Оруин.

— Срещнах се със сър Ленгли. Той има добро сърце. Ще ви дам две хиляди силара, за да го подготвите както той пожелае.

— Твърде щедър сте — отвърна крал Оруин, явно изумен от благодеянието на Земния крал. Дори преди десет години, когато кръвният метал се намираше в изобилие, цялото кралство Оруин едва ли беше виждало повече от две хиляди силара годишно. Накрая Габорн се обърна към Конал.

— Вие сте права. Ако тръгна в челото на нашите войски, Радж Атън няма да може да ме пренебрегне. Ще тръгна на юг и Флийдс също ще получи две хиляди силара.

Конал ахна от изумление. Бедното й кралство едва ли беше виждало две хиляди силара за пет години.

С това съветът приключи и лордовете почнаха да стават. Габорн бръкна в джоба на елека си, извади ключовете за кралската съкровищница и ги хвърли на Боренсон.

— Милорд — каза Джюрийм, — ако позволите да предложа, накарайте го да вземе седемстотин за обаяние и триста за глас.

Габорн кимна и каза на Боренсон:

— Чу го.

Боренсон напусна залата и се запъти към цитаделата на Посветителите. Мирима го последва и след като излязоха навън, го придружи няколко крачки покрай каменната стена.

После хвана ръката му.

— Почакай!

Той се обърна и я погледна на звездната светлина. Нощта бе малко студена, но не чак мразовита. Мирима го гледаше с тревога. Беше великолепна. Плавната извивка на кръста й и блясъкът на косата й го изкушаваха.

— Няма да се върнеш, нали? — каза тя.

Боренсон поклати глава.

— Не. Карис е на деветстотин мили южно оттук. Само още триста мили и мога да стигна границата на Инкара. Ще продължа на юг.

Тя го изгледа.

— Не смяташ ли поне да се сбогуваш?

Боренсон разбра, че раздялата няма да е лека. Искаше му се да я задържи до себе си, да я целуне. Искаше му се да остане. Но дългът го зовеше другаде, а той през целия си живот беше бил верен на своя дълг.

— Няма много време.

— Време има — каза тя. — Имаше цяла седмица. Защо изобщо остана в Хиърдън, ако не за да се сбогуваш?

Права беше, разбира се. Той бе останал, за да се сбогува — с нея, с цял Роуфхейвън, с живота си може би. Но не бе намерил сила да го изрече.

Целуна я нежно и прошепна:

— Довиждане.

Понечи да се обърне, но тя отново го хвана за ръката.

— Наистина ли ме обичаш?

— С цялата любов, на която съм способен.

— Тогава защо не легна с мен? Искаше ме. Виждах го в очите ти.

Не беше искал да засяга тази тема, но сега й отговори с цялата си искреност.

— Защото рискувах да направя дете…

— А не искаш да ти износя дете ли?

— … а довеждането на дете на този свят изисква да приемеш някои отговорности…

— Смяташ, че не съм готова за такива отговорности! — каза прекалено високо Мирима.

— Ако се наложи да загина, не искам да наричат детето ми копеле! — кипна Боренсон. — Или син на кралеубиец! Или нещо още по-лошо!

Кръвта изби на лицето му и той усети, че трепери от гняв.

Но въпреки гнева си успя сякаш да се отдели от себе си — сякаш се видя отвън — замислен за миналото и за настоящето. Ах, как боляха старите рани. Ето го сега — кралеубиец, убиец на хала, бранител на Земния крал, един от вдъхващите най-голям страх воини в цял Роуфхейвън — и основателно. Но дълбоко в себе си той все още беше детето, тичащо по оградените с варосани зидове улици на остров Твин, а другите момчета го замерваха с обиди, кал и камъни.

Боренсон винаги беше изпитвал нуждата да се доказва. Това го бе подтикнало да стане един от най-могъщите воини на своето време. Сега той всъщност не се боеше от никого на света.

Но мисълта, че едно негово дете може да бъде наранено така, както бяха наранявали него, му се струваше непоносима.

Все още се страхуваше от обидите на малките момчета.

— Люби ме! — настоя Мирима и го придърпа към себе си.

Но Боренсон вдигна пръст пред лицето й и каза още по-твърдо:

— Отговорност.

— Обичай ме — замоли го тя.

— Нима не разбираш? Така стоят нещата. А ако загина — което е най-вероятно, — ще имаш името ми, богатството ми…

— Чувала съм да разправят, че си похотлив мъж — обвини го Мирима. — Нима никога не си лягал с жена?

Вече ядосан не на шега, Боренсон се постара да се овладее. Не можеше да изрази самоомерзението си, желанието си да заличи собственото си минало.

— И да съм го правил, било е грешка. Защото никога не съм си представял, че ще срещна жена като теб.

— Не отговорността те гони от леглото ми — обвини го Мирима. — Ти се самонаказваш. Мислиш, че наказваш себе си, но по този начин наказваш и мен — а аз не го заслужавам!

Каза го толкова сигурно, толкова убедено. Боренсон нямаше отговор за обвинението й, само вярата, че един ден ще разбере, че всичко, което е правил, е било в неин интерес.

Стисна силно ръката й и си тръгна.

Мирима го гледаше как се отдалечава и се чувстваше излъгана. Тихото подрънкване на ризницата му отекна между каменните кули. След малко той стигна до портикула на цитаделата на Посветителите и сенките го погълнаха. Тя постоя малко, загледана как звездната светлина облива каменната настилка във вътрешния двор.

Знаеше, че е прав за себе си. Да обичаш някого означава да поемеш отговорност за него.

Но докато той отиваше да вземе силарите, Мирима кипна. Прав беше, но тя нямаше да позволи това с отговорността да е в сила и в двете посоки.

След няколко минути той отново се появи, понесъл кожена торба, пълна със силари. Щом я видя, се обърна и тръгна към конюшните; искаше да я отбегне.

— Имам една дума за теб — каза тя. — Отговорност. — Боренсон спря и я зяпна за миг. — Защо настояваш да бъдеш отговорен за мен, а аз не мога да бъда отговорна за теб?

— Няма да дойдеш с мен — заяви Боренсон.

— Смяташ, че съм по-малко способна да обичам от теб?

— По-малко способна си да оцелееш — отвърна той.

— Но…

— А и да не беше така, няма кон в Хиърдън, който да може да поддържа скоростта на този, който ще яздя тази нощ. — Той погледна към конюшнята.

Тя помисли, че ще си тръгне, но за нейна изненада Боренсон се върна при нея, сложи огромната си ръка зад врата й и я целуна — дълго и с много страст. После постоя дълго, опрял челото си в нейното и взрян в очите й. Светлината на звездите не се отрази от тези светлосини очи — празни като пресъхнали кладенци.

Но имаше все още и свирепа твърдост у него. Тя усети в тези бездънни очи волята му да живее, да се бие и да се върне. Усети го в начина, по който ръката му беше обхванала тила й. Накрая той промълви:

— Когато се върна, ще те любя, както искаш… както заслужаваш.

После се обърна и забърза. Бързината му я смая. Тя остана дълго сама — все още вдишваше мириса му, усещаше вкуса на устните му. Помисли дали да не отиде след него до кралската конюшня, но докато се накани, той вече бе оседлал коня на Габорн, излезе навън като вихър и извика на стражите да отворят портите.

Тя скръсти ръце, за да надвие нощния хлад, и само го изгледа как тръгва.

След като мъжът й замина, Мирима взе един фенер и отиде при кучкарниците, където Кайлин държеше палетата й. Днес беше успяла само два пъти да се измъкне за малко и да ги види, но щом доловиха миризмата й, палетата заджавкаха и замахаха с опашки; скоро десетина кутрета заджавкаха настойчиво, за да привлекат вниманието й.

Кайлин беше в дъното на кучкарника — спеше на купчина слама с поне двайсет палета около него и нищо друго, което да го топли.

Мирима зави момчето с наметалото си, после отиде до клетката, където бяха нейните палета, и свали резето.

Беше им донесла остатъци от вечерята и им ги даде, поговори им тихичко и накрая те се укротиха достатъчно, за да може да ги вземе в прегръдката си.

— Да, мъничките ми — зашепна им тя. — Тази нощ ще спите с мен.

Успя да вземе по две във всяка ръка и отиде до вратата на кучкарника. Докато се мъчеше да вдигне ключалката, тя изведнъж рязко се отвори.

Пред нея стоеше Йоме Силвареста, с един слуга зад нея и нейната Дни най-отзад. Огряваха ги само пръсналите се по небето звезди.

Мирима заподозря, че Йоме я е проследила, за да я хване как краде палетата.

— Ваше величество! Каква изненада!

Йоме погледна мълчаливо палетата в ръцете й, после погледна през рамо, сякаш самата тя смутена, че са я видели тук.

А после изведнъж вдигна брадичка и я погледна строго.

— Кайлин тук ли спи?

Притичаха кученца, наобиколиха кралицата, заскачаха по полите на роклята й и заджавкаха да привлекат вниманието й.

— Да — отвърна Мирима.

Йоме не потърси извинение за това, което бе решила да направи. Още като принцеса беше отказала да взима дарове от друг човек, да подлага на риск човешки живот.

— И аз искам няколко — каза тя сковано. — Ако мога с нещо да ти помогна…

По-късно същата нощ, след като лордовете си бяха заминали, Габорн стоеше буден в стария кабинет на Силвареста на четвъртия етаж в кралската цитадела и гледаше над хълмовете на югозапад. Подът наскоро беше посипан с цветенца от ливадник, стъпките му бяха размачкали златистите цветчета и стаята се бе изпълнила с приятен аромат.

Боренсон беше тръгнал преди три часа. Йоме се бе прибрала в покоите си още преди това, макар Габорн да не мислеше, че е заспала. Бяха младоженци в края на краищата и тя сигурно щеше да е будна, обзета от грижи, както и той.

Но може би не. Дано да беше заспала. Преди седмица Боренсон беше избил Посветителите й и Йоме бе изгубила всичките си дарове на жизненост. Сега тя имаше нужда от сън като всеки простосмъртен. Но Габорн все още си имаше дарове и на жизненост, и на мускул. В тревожни моменти като този не спеше много — предпочиташе да си почива прав, като понякога оставяше ума си да се зарее в сънища, макар и буден.

Надяваше се, че Йоме не го чака. Тази нощ имаше нужда от самота.

Част от градината на кралицата беше тук, зад кабинета му. Във водата на малкия басейн квакаха две жаби. Един подобен на плъх торбалан, облечен в мръсни дрипи, изпълзя отнякъде и дойде да пие вода от басейна. Жабите млъкнаха, а съществото се заозърта със светлите си очи. Габорн вдиша свежия въздух, идващ от прозореца, и се загледа навън под звездната светлина.

Лагерите извън града вече бяха потънали в мрак, огромните тълпи се бяха прислонили за нощта. Габорн още усещаше опасността за тях, чувстваше я как се затяга като примка на шията му. Сияйният на мрака идваше. Габорн усещаше как се усилва тази опасност, полетяла неотклонно на север.

Половин милион хора, всички под неговата закрила — с конете и добитъка си — спяха, без да подозират нищо.

— Нека Земята ви крие. Нека Земята ви цери. Нека Земята ви направи свои — зашепна той древната благословия.

Ужасяваше го онова, което трябваше да направи. Призори щеше да остави хората си и да се отправи на юг, на бран. Можеше само да се надява, че ще избегнат гнева на Сияйния на мрака.

Толкова хора зависеха от него и той искаше да ги спаси всички, да направи всичко, което му е по силите. Но макар да беше Земния крал, силите му все още бяха нови за него, тепърва растяха. Чувстваше се тромав. Неподготвен.

„Ако някои от нас оцелеят след тези тъмни времена — мислеше той, — ще трябва да живея с паметта за онези, които съм оставил да загинат. Заради съвестта си, не бих посмял да изоставя нито един от тях.“

Дълго размисля над няколко думи от малката книга, написана от емир Оват на Тулистан — не забранените слова от Къщата на Разбирането, а няколко глуповати стиха, засягащи човешкото самоопределение. Не беше ги наизустил, помнеше само две двустишия.

Също като емира, Габорн бе решил да търси мъдростта в борбата. Вселената беше могъщ противник. Рано или късно надвиваше всички. Но докато дишаше, Габорн беше свободен да избира що за човек да бъде. Най-важното от всичко бе да остане такъв човек, какъвто да може да се понесе.

Замисли се за емир Оват. Малката книга, изпратена за крал Силвареста, го беше беше заинтригувала. Емирът явно беше същинско съкровище сред хората. А сега Габорн залагаше големи надежди на дъщеря му Сафира.

Примигващ призрачен пламък привлече погледа му горе на хълма, в самия край на Дънуд — треперлива сива светлина.

Там, сред мрака, на призрачния си кон седеше дух и се взираше към замъка и човешките тълпи около него.

„Моя народ пази — помисли Габорн, — точно както му заповядах. Като пастир на билото на хълма, бди през нощта над стадата си.“

От толкова далече не можеше да го види ясно. Възможно бе да е духът на самия Ерден Геборен. Можеше и баща му да е.

Липсваше му бащиният съвет.

Зачуди се разсеяно дали духовете могат да се сражават със Сияйния от мрака. Едва ли. Студеното докосване на един дух можеше да убие смъртен човек, но духовете се разсипваха на светлина. Един лагерен огън можеше да ги прогони. Слънчевите лъчи ги унищожаваха. А щом Сияйният на мрака идваше от Владенията на огъня в долния свят, със сигурност щеше да владее този елемент.

Дните на Габорн в дъното на стаята се окашля.

— Кажи ми — със спокоен и леко безгрижен тон го попита Габорн. — Какво мислиш за плановете ни? Добре или зле се справих днес?

— Това не мога да кажа — отвърна Дни с тон, който не подсказваше нищо.

Габорн го запита риторично, тъй като знаеше отговора:

— Ако се давех в дълбока вода, само на една стъпка от брега, щеше ли да ме спасиш?

— Щях да отбележа в записките си мига, в който потъваш за последен път — каза му Дните, развеселен от играта.

— А ако с мен потъне човечеството? — попита Габорн.

— Това би било един тъжен ден за книгите — отвърна сериозно Дни.

— Къде е Радж Атън? Какво замисля той?

— Всичко с времето си — каза Дни. — Съвсем скоро ще разбереш.

Габорн се зачуди. Дали и Радж Атън бе тръгнал на север? Възможно ли беше да идва насам със Сияйния на мрака? Или кроеше още по-зловещи планове?

— Ваше величество, мога ли аз да ви задам един въпрос? — каза Дни.

— Разбира се.

— Замисляли ли сте се някога за съдбата на Дните? Мислили ли сте дали ще Изберете мен… или когото и да е от Дните?

Възползвал се от мига, Габорн се вгледа в очите му и погледът му проникна отвъд тях, в надеждите и мечтите на Дни.

Габорн се беше вгледал в сърцето на баща си и то беше ясно. Беше се вгледал в сърцето на невръстната рожба на Моли Дринкъм и бе видял, че бебето все още не обича нищо, че изпитва само благодарност от цицката на майка си и от топлината на тялото й, и от това как тя му пееше, за да заспи.

Но дори онова дете с неговите смътни копнежи изглеждаше по-ясно, по-понятно за Габорн от неговия Дни.

През Земния взор той видя не мъж, а мъж и жена — жена с перо и пергамент, жена с коси с цвят на пшеница и смарагдовозелени очи.

Никога не му беше хрумвало, че писарят на неговия свидетел е жена. Сега виждаше, че двамата се обичат, че за тях споделянето на общ ум носи радост и интимност, каквито той самият никога не си беше представял за възможни.

Вгледа се още по-надълбоко и видя, че споделят много повече неща от това: любов към древните сказания, дела и песни, една детинска радост, извираща само от наблюдението им над разгръщащия се наоколо свят, също както някой стар градинар обича да гледа как първите пролетни минзухари разтварят широките си цветове или как изниква от семената зеленото по наскоро засятата нива. За тях изучаването на историята бе постоянна радост, несекваща наслада.

И никой от двамата не искаше нищо друго, освен да наблюдава. Те не искаха да подобрят света или да смекчат нечия болка. Не търсеха печалба или изгода.

Бяха доволни само от това — да наблюдават.

Габорн не можеше да го проумее. Беше удивен. Никога не си беше представял, че е възможно едно човешко сърце да е толкова странно, колкото сърцето, биещо в гърдите на историка.

Замисли се. Беше казал на Йоме, че му се иска с двамата да стане нещо такова, неговото и нейното владения да се слеят в едно, че иска да израства заедно с нея. Но докато оставаха две отделени едно от друго същества, това едва ли можеше да се постигне. А ето, че Дните бяха намерили такава възможност, начин да се обединят двама души така, че да се превърнат в един ум и едно сърце, и бяха тръгнали по този път.

Почти им завидя. Щеше да поговори с Йоме за подобна възможност, ако за тях двамата не беше твърде късно. Тя вече бе отдала дар на обаяние на вектора на Радж Атън и макар векторът да беше умряла и Йоме да бе възвърнала красотата си, фактът, че бе извършила Посветителство, вече правеше невъзможно да отдаде дар на друг.

Тя и Габорн никога нямаше да могат да споделят такава интимност.

— Ще обмисля възможността — отговори Габорн.

— Благодаря, ваше величество — каза Дни.

Габорн отново се обърна към отворения прозорец — свежият нощен въздух задуха в лицето му — и се заслуша в песента на жабите. Дълги часове остана да отдъхва по обичая на Владетелите на руни — с отворени очи, бродейки в кралството на сънищата.

В съня беше млад мъж и яздеше жребец през тъмна клисура по тесен планински път, по който веднъж бе минал с баща си.

Познаваше мястото, знаеше този гол пейзаж. Предната седмица бе попитал Дни защо Дните някога били наричани „Пазачи на сънища“. Неговият Дни бе отвърнал, че един ден, много скоро, щял да посети това място: тази земя в пределите на сънищата му, където лежали скрити всички негови страхове. Беше му казал да издири това място.

Само че сега, в съня си, той беше сам и паяжини, дебели като стоманени въжета, преграждаха пътя му. В цепнатините между тъмните скали се мяркаха паяци, големи колкото раци, щъкаха сред сенките и очите им проблясваха като ярки кристали.

Габорн погледна нагоре по стената на тъмната пропаст. Сърцето му биеше в ужас, гърдите му се бяха стегнали. Пот изби по челото му. Той извади сабята си и засече здравите нишки на паяжината, а те заплющяха като скъсани струни на лютня. Подкара коня напред.

Пропусна една нишка и тя го удари по челото и го сряза, преди да се скъса. Габорн продължи. Кръвта се стичаше по носа и стиснатите му устни.

„Това е страната на страховете — осъзна той. — Тук обитават моите страхове.“ Сега препускаше напред, за да се изправи срещу тях.

Присви се до врата на жребеца и препусна през тясната клисура, уплашен от смъртта, с надеждата, че вместо нея ще намери тук баща си, или майка си, или някоя друга по-достойна награда.

Но процепът пред него зави и след това се отвори в широк проход, в който светеше смътна светлина.

Там, над него, висок на тъмния си кон, седеше неговият Дни; косата му беше разрошена. Приличаше почти на скелет, само кости, увити в платнен вързоп. Държеше хилава, треперлива зеленикава светлина като от духан от вятъра фенер, въпреки че не се виждаше никакво устройство, от което тя да излиза.

— Чаках те — каза Дните и вдигна нависоко тънката светлинка, сякаш се канеше да я предаде в ръката на Габорн.

— Знам — отвърна Габорн. — Ще се постарая да не те разочаровам. — Габорн се пресегна да вземе светлината. — Какво е това?

— Надеждата на света и всичките му мечти — каза Дни и тънките му устни се изпънаха в грозна усмивка.

Габорн потръпна като видя колко малка е светлината; ръката му се разтрепера и пламъчето падна върху каменистата земя.