Вярата на прокудения

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Калан закова коня си на място. Усети как кръвта се качва в главата й.

— Какво правиш? — попита я Кара, щом Калан прехвърли крак през врата на коня и скочи на земята.

Луната осветяваше дантела от тънки облаци, които плавно се носеха по небето, и разкриваше спокойствието на околността.

Тънкият пласт сняг привличаше светлината и вечерта изглеждаше по—светла, отколкото би била без сняг.

Калан посочи малката фигурка, която току—що бе различила на слабата светлина. Мършавото момиченце, не повече от десетгодишно, се бе надвесило над един варел и бъркаше вътре с метален кол, за да разтроши стъклото на дъното му. Веднага щом стъпи на земята, Калан подаде юздите на коня си на Кара.

Запъти се към Сестрите, съсредоточени над работата си в снега. Бяха над сто, всички застанали с гръб към вятъра, погълнати от това, което вършеха. Много от тях се бяха загърнали с наметалата си, образувайки малки палатки около себе си.

Калан се приближи към Вирна, хвана я под мишниците и я изправи. Без да забравя нито за миг сериозността на работата, която се вършеше наоколо й, Калан успя да запази гласа си тих, макар да не можеше да потуши острите нотки в тона си:

— Вирна, какво прави тук Холи?

Вирна плъзна поглед над главите на десетина наклякали покрай дълга греда Сестри, застанали с гръб към вятъра, които внимателно стриваха стъкло в хаванчета. Върху лицето на всяка от тях бе изписано пълно съсредоточаване. Инцидентът с ослепяването на една от Сестрите бе станал, когато вятърът бе обърнал посоката си. Това можеше да се повтори във всеки един миг, макар че с падането на здрача вятърът бе установил по—стабилно посоката си.

Холи се бе увила в доста по—голямо наметало. Докато вдигаше и пускаше металния кол във варела, поставен встрани от опасните действия на Сестрите, на лицето й бе изписана концентрация. Калан забеляза, че колът в ръцете й сияе в зеленикаво.

— Помага, Майко Изповедник.

— Та тя е само дете!

Вирна посочи в мрака, където Калан не бе погледнала:

— Както и Хелън и Валъри.

Калан стисна носа си между палеца и показалеца и вдиша дълбоко.

— Що за лудост е това да използваш деца, за да ти помагат … да ослепяваш хора?

Вирна огледа работещите край нея жени. Хвана Калан за ръка и я отведе встрани, където другите нямаше да я чуят. Когато прецени, че разстоянието е достатъчно, спря и скръсти ръце на гърдите си. На лицето й се изписа тъй естественото за нея непоколебимо изражение.

— Калан, Холи може да е дете, но освен това е родена с дарбата. Освен това далеч не е глупава. Това важи и за Хелън и Валъри. За малкото си години Холи е видяла повече, отколкото обикновен човек вижда през целия си живот. Тя прекрасно знае какво става тази вечер, какво означава предстоящата атака и какво ще последва. Беше ужасена — както и всички деца.

— И ти я доведе в предната линия — където опасност та е най—голяма?

— А какво трябваше да направя? Да я пратя някъде, където за нея да се грижат войниците? Нима искаш от мен да я оставя сама в подобен момент, за да се побърка от страх?

— Но това е…

Тя притежава дарбата. Колкото и ужасена да изглежда, по—добре да се чувства полезна. Това важи и за другите. Тя трябва да е при Сестрите, защото те я разбират и познават способностите й — нещо, което обикновените хора не могат. Нима си забравила усещането да си в компанията на други Изповедници, които знаят точно как се чувстваш в дадена ситуация?

Калан си спомняше, но не каза нищо.

— Сестрите са единственото семейство, което й е останало сега. Тук Холи не е сама, не се страхува. Е, може би още изпитва ужас, но същевременно с това се чувства полезна, помага ни и по този начин страхът й е съсредоточен в някакво усилие, което й помага да преодолее източника на чувствата й.

Калан все още изглеждаше ядосана.

— Вирна, тя е дете.

— И на теб ти се наложи да убиеш дете днес. Разбирам това. Но не бива да допускаш ужасните събития, които предстоят, да се стоварят върху Холи отсега. Да, наистина, тя помага в изграждането на нещо ужасно, но просто така стоят нещата. Може би тази нощ тя ще умре заедно с всички нас. Можеш ли да си представиш какво ще направят с нея онези чудовища, преди да я убият? Добре поне, че това не може да си представи малката й главица. И бездруго разбира достатъчно, за да я е страх. Ако бе поискала да се скрие някъде, щях да й позволя, но тя има право на избор — ако реши да го използва, — да участва в собственото си спасяване. Тя притежава дарбата и може да я използва, като участва в най—простата част от процеса. Тя самата ме помоли да й позволя да помага.

Измъчвана от тежки мисли, Калан се сгуши в наметката си и хвърли поглед назад към момиченцето, което с двете си клечести ръчички продължаваше да вдига и пуска тежкия метален кол във варела. Тя бе потънала в съсредоточение, защото трябваше едновременно да използва силата на дарбата и физическата си сила.

— Добри духове — прошепна на себе си Калан, — това е лудост.

Кара нетърпеливо пристъпи от крак на крак. Не че ситуацията не я вълнуваше, просто мислеше, че има по—важни неща в момента. Независимо дали беше лудост или не, времето си течеше и както каза Вирна, можеха да измрат до крак, преди да са видели утрото. Колкото и жестоко да звучеше, имаше по—важни неща от един детски живот — по—точно от три.

— Как вървят нещата? Ще успеете ли?

Твърдото изражение на Вирна най—сетне се промени.

— Не знам. — Вдигна колебливо ръка, посочвайки мрачната долина зад тях. — Вятърът духа в правилната посока, но и мястото, откъдето може да се атакуват частите ни, никак не е малко. Не че няма да разполагаме с някакво количество. Работата е там, че ако искаме да успеем, ще ни трябва достатъчно, така че когато врагът приближи, да освободим стъкления прах и той да покрие цялото бойно поле.

— Но все пак имате нещо. Колкото и да е, все ще причините някакви поражения.

— Ако не е достатъчно, могат да го заобиколят, или пък може да се окаже не достатъчно концентриран, за да причини необходимите поражения и да спре набезите им.

Атаката няма да бъде преустановена, ако жертвите са недостатъчно. — Вирна стисна юмрук. — Ако Създателят забави Ордена достатъчно, за да ни спечели още поне час, смятам, че ще успеем.

Калан изтри лицето си с ръка. Това, което искаше Вирна, не бе малко, но при тъмнината не бе изключено Орденът да се забави толкова, че да им даде необходимото време.

— Сигурна ли си, че не можем да ви помогнем? Че няма нещо, което може да се свърши от друг, освен роден с дарбата?

На лунната светлина отново се показа желязната маска на властта на лицето на Вирна.

— О, да, има едно нещо.

— Само кажи.

— Можете да си вървите, за да ме оставите да работя на спокойствие.

Калан въздъхна.

— Искам да ми обещаеш едно нещо.

Вирна вдигна вежди, сякаш насочила цялото си внимание към нея.

— Когато настъпи моментът и трябва да насочиш облака прах към врага, оттегли децата първи. Отведи ги назад, откъдето ще могат да бъдат заведени към просеката и спасени.

Вирна се усмихна с облекчение.

— Май мислим еднакво, Майко Изповедник.

Щом Вирна се запъти да продължи работата си, Калан и Кара се върнаха покрай Сестрите, покрай мястото, където Холи продължаваше да приготвя счукано стъкло за Сестрите. Калан не можа да се въздържи да не я попита:

— Как си, Холи, как се справяш?

Щом момичето отпусна кола върху ръба на варела, Кара, лишена от каквато и да е почит към магията, изгледа подозрително сияещата субстанция. Холи отпусна малките си ръчички от кола и зеленикавата светлина изчезна, сякаш някой бе угасил магически фитил.

— Добре съм, Майко Изповедник. Само дето ми е студено. Ужасно ми омръзна да ми е студено.

Калан й се усмихна топло и прокара нежна ръка по косата на момиченцето.

— На всички ни е студено. — Тя клекна край Холи. — Когато преминем оттатък в другата долина, ще се стоплиш край един прекрасен огън.

— Би било чудесно. — Тя хвърли притеснен поглед към металния кол. — Трябва да продължавам с работата, Майко Изповедник.

Калан не можа да се удържи да придърпа момиченцето към себе си и да го целуне по замръзналата бузка. Отначало колебливо, тънките ръчички обгърнаха отчаяно врата на Калан.

— Толкова ме е страх — тихичко прошепна Холи.

— И мен — прошепна в отговор Калан и прегърна още по—силно момиченцето. — И мен.

Холи се изправи.

— Наистина ли? И теб ли те е страх, че тези отвратителни хора ще ни убият?

Калан кимна.

— Страх ме е, но знам, че има много прекрасни хора, които се грижат за нашата безопасност. Също като теб те работят упорито, за да можем един ден да бъдем свободни и да не се страхуваме от нищо.

Момиченцето пъхна ръчичките си под наметалото, за да ги постопли. Погледът й се втренчи в замръзналата земя.

— И ми липсва Ан. — Тя отново вдигна главица. — Тя добре ли е?

Калан търсеше успокоителни думи:

— Видях Ан неотдавна и беше добре. Мисля, че не бива да се тревожиш за нея.

— Тя ми спаси живота. Толкова я обичам и толкова много ми липсва. Скоро ли ще дойде при нас?

Калан погали момиченцето по лицето.

— Не знам, Холи. Имаше да свърши нещо много важно. Все пак съм убедена, че съвсем скоро ще я видим.

Зарадвана от новините и очевидно успокоена, че не само тя се страхува, Холи се върна към работата си с подновени сили.

Калан и Кара тъкмо стигнаха при конете си, когато чуха приближаващ тропот на копита. Преди да разпознае ездача, тя мярна черното петно на задницата на коня му. Когато я видя да му маха, Зед насочи Паячка към нея. Спусна се от необяздения гръб на животното.

— Идват — без предисловия обяви магьосникът.

Видяла Зед, Вирна се спусна да го посрещне.

— Твърде рано е! Не биваше да пристигат толкова рано!

Той я погледна изумен.

— По дяволите, жено, нима искаш да им кажа, че не е удобно да ни нападнат точно сега и ако обичат, да се върнат, за да ни изтребят след малко?

— Знаеш какво имах предвид — озъби му се тя. — Не сме готови.

— Кога ще са тук? — попита Калан.

— След десет минути.

Тънката нишка на времето бе единствената преграда между тях и неизбежната катастрофа. Калан усети как сърцето й се качва в гърлото и в главата й нахлува неизтриваемият спомен за това да бъдеш бит и удрян до смърт. Вирна застина безмълвна, неспособна да промълви нито дума, гневна, ужасена.

— Нямате ли поне малко готов? — попита Зед толкова спокойно, сякаш питаше дали е готова вечерята.

— Да, имаме — отвърна тя. — Но щом ще са тук толкова скоро, няма да е достатъчно. Скъпи Създателю, нямаме достатъчно дори за да покрием близката част на бойното поле. Толкова малко е все едно нищо.

— Нямаме избор. — Зед заби поглед в тъмнината, вероятно видял неща, видими за очите единствено на магьосник. Лицето му изразяваше горчиво разочарование.

Гласът му бе обезнадежден — като на човек, който знае, че е проиграл всичките си възможности и е изгубил дори вярата си. — Започнете да разпръсквате каквото имате.

Нека не губим надежда. Взел съм куриери. Ще изпратя съобщение за ситуацията до генерал Мейферт. Трябва да знае какво става.

Да видят Зед обезверен и оставил всяка надежда, им подейства по—лошо от каквато и да е перспектива. Той бе човекът, който винаги им повдигаше духа и им вдъхваше смелост, увереност и убеденост. С едната ръка дръпна юздите на Паячка, с другата се хвана за гривата й.

— Чакай — спря го Калан.

Той спря и я погледна. Очите му бяха прозорец към умората, в която тънеше душата му. Тя нямаше представа колко битки е видял през живота си, не знаеше броя им дори само за изминалите седмици. В главата й препускаха хиляди мисли, сред които тя диреше отчаяно онази, която да й помогне да намери изход от безнадеждната ситуация.

Не можеше да допусне Зед да изгуби надежда. Той толкова пъти ги бе изваждал от калта. А сега самият той имаше нужда от опора, за да понесе товара на плещите си. Изгледа го с жестока решителност, преди да се обърне към Прелата.

— Вирна, ами ако не освободим праха по начина, по който възнамерявахме? Ако не го оставим просто да се носи из въздуха с надеждата, че вятърът ще го насочи на където трябва?

Вирна разпери ръце объркано.

— Какво имаш предвид?

— Няма ли да трябва повече стъклен прах — толкова, колкото каза, че ви трябва, — просто за да има достатъчно, та като се понесе през долината, да остане колкото трябва където е необходим?

— Ами… да, разбира се, но…

— Ами ако — попита Калан — го пуснем в права линия по продължение на техния авангард? Точно където е необходим. Така няма ли да е нужно по—малко?

— Предполагам. — Вирна вдигна ръце. — Но вече ти казах, че не можем да използваме магия, защото ще ни усетят и ще обгърнат стъкления прах с щитове веднага щом го освободим срещу тях. Всичко ще бъде напразно. По—добре да пуснем каквото имаме и да се надяваме шансовете да са на наша страна.

Калан плъзна поглед по празното поле, осветено от прозрачните облаци, през които просветваше луната. В долината не се виждаше нищо. Скоро щеше да се види. Скоро девственият сняг щеше да бъде отъпкан от краката на милион мъже.

Единствено звукът от чупенето на стъкло и тътенът на метални колове във варели нарушаваха мъртвешката тишина. Скоро в притихналата нощ щяха да се врежат смразяващи кръвта бойни викове.

Калан изпита същия сковаващ ужас, който я бе обзел, когато си даде сметка, че е нападната от всичките онези мъже и е съвсем сама. Чувството й бе примесено и с гняв.

— Съберете всичко, което имате досега — заповяда тя. — Донесете ми го.

Всички я гледаха изумени. Зед изви вежди.

— Какво си намислила?

Калан отметна косата от лицето си, опитвайки се да осмисли първо за себе си внезапно зародилия се в главата й план.

— Врагът напада срещу вятъра — не пряко, но горе—долу според целите ни. Мисля си, че ако прелетя на коня си по продължение на нашата предна линия, точно под носа на настъпващия враг, и изпусна след себе си стъкления прах, като го оставя да се носи във вятъра зад мен, той ще попадне право в лицата на войниците. Точно там, където трябва. Няма да е по—различно, ако го бяхме оставили да се носи с вятъра с надеждата да покрие цялата долина. — Тя огледа изумените им лица. — Разбирате ли какво ви говоря? По—близо до врага ще е нужно много по—малко от праха.

— Скъпи Създателю — възропта Вирна, — имаш ли представа колко опасно е това, което говориш?

— Да — с мрачна решителност отвърна Калан. — Много по—малко опасно, отколкото да се изправиш срещу врага в непосредствена схватка — при цялата им мощ.

— Мислиш ли, че ще стане? Дали ще е нужно значително по—малко стъклен прах, ако го разпръсквам зад себе си, отколкото ако го оставим да се носи из въздуха сам. Е? Казвай, нямаме време!

— Права си, ще е нужно много по—малко количество.

— Вирна заби поглед в тъмнината и се замисли. — Далеч по—добре е така, отколкото както го бяхме замислили — това поне е сигурно.

Калан я подкани с ръце.

— Тогава събери праха. Веднага. Побързай.

Вирна забрави за протестите си и се втурна да събира готовия прах. Кара тъкмо се канеше да излее цяла тирада възражения, когато Зед вдигна ръка, за да й покаже, че този път той ще протестира.

— Калан, вярно е, че им имаш зъб, но тази работа може да свърши и някой друг. Глупаво е да се рискува …

— Ще ми трябва помощ — прекъсна го тя. — Нещо, което да им отклони вниманието. Ще яздя в тъмното, така че най—вероятно няма да ме забележат, но ще е най—добре, ако има нещо, което да привлече вниманието им — в случай че решат да погледнат другаде — за последен път.

— Както вече казах, може някой друг…

— Не — тихо, но категорично го прекъсна пак тя. — Не мога да накарам никой друг да го направи. Идеята си е моя. Аз ще я осъществя. Няма да позволя някой да заеме мястото ми.

Калан се чувстваше отговорна за сполетялото ги нещастие. Нали именно тя бе допуснала грешка и бе допуснала Джаганг да я изиграе. Нали пак тя състави плана и нареди на част от войските да се оттеглят. И пак тя направи възможна нощната атака на Джаганг.

Прекрасно разбираше ужаса, обзел всички в очакване на атаката. Самата тя се чувстваше по същия начин. Мислеше си за Холи, която се страхуваше да не я убият безскрупулните чудовища на Ордена. Този страх бе твърде истински.

Пак нейна щеше да е отговорността, ако загубеха войната тази нощ, като не успеят да прекарат цялата армия през просеката.

— Ще го направя сама — повтори тя. — Така трябва. Това, че стоим тук и водим глупави спорове, само намалява шансовете ни за успех. Е, измислихте ли как ще им отклоните вниманието. Хайде, нямаме време!

Зед изсумтя ядосано. Пламъкът в погледа му блесна отново. Той щракна с пръсти и посочи.

— Уорън ме чака ей там. Двамата ще тръгнем в различни посоки и ще им отклоним вниманието, както искаш.

— Какво ще направите?

Най—сетне лицето на Зед се разтегна в лукава усмивка.

— Този път нищо забавно. Няма да им правим непочтени номера, както сигурно очакват от нас. Този път ще ги сюрпризираме с истински старовремски огнен бой.

Калан притегна колана, придържащ ризницата й. Кимна още веднъж, за да покаже, че нещата са решени.

— Нека бъде магьоснически огън.

— Докато яздиш, не изпускай от поглед дясната страна. Не искам да пострадаш от онова, с което смятам да изненадам врага. Пази се и от отговора на техните магьосници.

Тя намести наметалото си и кимна в знак на съгласие. Провери предпазните обвивки и на краката си, припомнила си здравите пръсти на вражеските войници, впиващи се в плътта й, за да я свалят от коня.

Вирна се втурна обратно към тях, награбила по една тежка кофа във всяка ръка. Част от Сестрите я придружаваха.

— Добре — рече уморено тя. — Да вървим.

Калан посегна към кофите.

— Ще взема…

Вирна ги дръпна назад.

— Как си представяш да яздиш с това? Прекалено е. Освен това не познаваш качествата на праха.

— Вирна, няма да ти позволя …

— Престани да се държиш като упорито дете. Да вървим.

Кара сграбчи една от кофите.

— Вирна е права, Майко Изповедник. Няма да можеш да яздиш, да разпръскваш праха и да носиш двете кофи едновременно. Вие двете вземете онази, другата е за мен.

Тъпичката Сестра Филипа се спусна към Кара и вдигна едната кофа.

— Господарката Кара е права, Прелате. Вие двете с Майката Изповедник няма да се справите сами с двете кофи. Вие вземете едната, Господарката Кара и аз ще вземем другата.

Нямаше време за спорове с трите упорити жени. Калан знаеше, че нищо не може да я спре да изпълни решението си, така че предполагаше, че и с тях е същото. Освен това в думите им имаше право.

— Добре — примири се накрая тя и си сложи ръкавиците.

Пристегна кожената наметка, която носеше върху вълнената пелерина. Не искаше нищо да се развява зад гърба й на вятъра. Дръжката на меча й беше покрита, но си каза, че той няма да й трябва. Дръжката на меча на Ричард стърчеше над рамото й — постоянното й напомняне за него, ако изобщо се нуждаеше от такова. Завърза бързо косата си с една кожена препаска.

Вирна хвърли във въздуха шепа сняг, за да провери накъде духа вятърът. Не бе променил посоката си. Беше лек, но постоянен. Това поне бе в тяхна полза.

— Вие двете вървете напред — обърна се Калан към Кара. — Аз и Вирна ще изчакаме около пет минути, за да може прахът, който вие пуснете, да се понесе към врага, и да не попаднем в облака. След това тръгваме. Така ще се подсигурим допълнително и ще знаем, че не сме оставили пролуки в облаците прах. Трябва да сме напълно сигурни, че няма празно местенце, откъдето да може да се промъкне Орденът. Унищожението и паниката трябва да са колкото се може по—мащабни.

Сестра Филипа, забелязала приготовленията на Калан, последва примера й и също пристегна наметалото си.

— Така е по—добре.

Повторното разпръскване ще направи усилията ни по—ефективни — съгласи се Вирна.

— Предполагам, няма време да спорим за глупостта на това начинание — обади се Зед и сграбчи Паячка за гривата, мятайки се на гърба й. — Дайте ми преднина от една—две минути, за да ви изпреваря и да кажа на Уорън какво става, и тогава двамата с него ще им покажем на тези отрепки какво е истинско магьосничество.

Той завъртя коня си и се усмихна. Усмивката му подейства добре на всички.

— Като свършим цялата тая дивотия, очаквам някой да се погрижи за нещо за хапване, така че да мога да вечерям, щом стигнем оттатък просеката.

— Ако трябва, сама ще ти сготвя — увери го Калан.

Магьосникът им махна сърцато и потъна в тъмнината.

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Калан пъхна крак в стремето, сграбчи седлото и се метна на коня. Студената кожа изскърца, щом тя е приведе напред и протегна ръка, за да помогне на Вирна да се метне зад нея. Веднага щом Прелатът се настани, Две Сестри внимателно й подадоха тежката дървена кофа. Кара и Сестра Филипа вече бяха готови на своя кон, Сестрата балансираше кофата на бедрото си.

— Пратете децата оттатък просеката — провикна се Вирна.

Сестра Дулсиния наведе посребрената си глава.

— Лично ще се погрижа, Прелате.

— Каквото успеете да приготвите след тръгването ни, разпилейте го с вятъра за всеки случаи, после се разпръснете по дължина на фронта, за да помагате, ако Орденът успее да се промъкне. Провалим ли се, Сестрите трябва да направят всичко възможно, за да задържат врага, за да могат колкото се може повече хора да преминат през просеката.

Сестра Дулсиния отново обеща да се погрижи за изпълнението на заповедите на Прелата.

Всички изчакаха мълчаливо няколко минути, за да набере Зед преднината, необходима му, за да намери Уорън и да му обясни ситуацията. Като че нямаше какво повече да се говори. Калан се съсредоточи върху предстоящата задача, като гледаше да не мисли за това дали ще стане или ще се провали. Дълбоко в себе си обаче знаеше колко изначално несъвършени са подобни решения, взети в последния миг на боя.

Когато реши, че е минало достатъчно време, Калан направи знак на Кара да тръгва. Двете се погледнаха за последно. Кара й се усмихна набързо в смисъл на „Късмет“, после пришпори коня си. Сестра Филипа се държеше здраво за Морещицата с една ръка, докато с другата балансираше кофата на бедрото си.

Щом тропотът от копитата на първия кон заглъхна в нощта, Калан за пръв път осъзна, че в далечината се чуват мощните бойни викове на стотици хиляди мъже от Императорския орден. Множеството гласове се сливаха в един общ тътен, който се чуваше все по—силно с приближаването им. Понякога й се счуваше, че звучи като жалното стенание на вятър през скалист каньон. Конят й пръхтеше и удряше копита в замръзналата земя. Ужасният напев ускори невъзможно пулса на Калан. Искаше й се да избяга, преди всичките тези мъже да са се изсипали върху тях, но трябваше да чака, за да има достатъчно време стъкленият прах, разпръснат от Кара и Сестра Филипа, да се разсее от пътя на втория кон.

— Де да можехме да използваме магия, за да се защитим. — прошепна Вирна, сякаш доловила мислите на Калан — Но не можем за съжаление, защото веднага ще ни усетят.

Калан кимна, почти без да я чува. Вирна просто искаше да каже нещо, колкото да не седят в тъмното притихнали и да слушат страховитите звуци на вражеската атака.

Отдавна забравила за лютия студ, с пулсиращо в ушите сърце, Калан седеше неподвижна като смъртта, втренчена в пустата нощ, опитвайки се да огледа от всички възможни страни предстоящите си действия, да прехвърли всичко в главата си, за да няма какво да я изненада и да трябва да решава в движение как да постъпи. По—добре да се подготвиш предварително, ако можеш, вместо да действаш на сляпо.

Докато седеше притихнала върху коня си, даде воля на гнева си. Гневният боец бе по—ценен от уплашения.

Подхрани гнева си с образите на всичките онези ужасни неща, които бе видяла Императорският орден да прави с хората на Средната земя. Остави споменът за всички видени трупове да премине през главата й, сякаш се бяха подредили в траурно шествие пред Майката Изповедник, за да молят за мъст. Спомни си всичките жени, които бе заварила да вият над труповете на деца, съпрузи, сестри, братя, майки и бащи. Спомни си лицата на силни мъже, изпаднали в състояние на пълна и мъчителна безпомощност пред безчувственото клане на приятели и близки. Видя мисления образ на тези мъже, жени и деца, изтезавани от ръцете на хора, на които не са сторили нищо лошо.

Императорският орден представляваше банда безскрупулни убийци. Те не познаваха милостта. И нямаше да я получат.

Спомни си и за Ричард, пленен в лапите на врага, преглътна обещанието си да избие всички, до последния швек, докато не си получи Ричард обратно.

— Време е — изрече след малко през стиснати зъби и да обръща поглед назад, попита:

— Готова ли си?

— Готова. Не забавяй ход за нищо на света, иначе самите ние ще станем жертва на изобретението си. Единственият ни шанс е да използваме максимално вятъра, за да сме сигурни, че отвява далеч от телата ни смъртоносния прах. Стигнем ли от другата страна, след като сме разпилели цялото количество, значи сме спасени. Дотогава в Ордена би трябвало да цари всеобщо объркване, ако не и тотална паника.

Калан кимна.

— Дръж се. Тръгваме.

Конят, вече превъзбуден от очакването, а вероятно и от приближаващите крясъци, скочи внезапно и едва не изтърси Вирна на земята. Тя се вкопчи с всичка сила в кръста на Калан. В същото време Калан също протегна ръка назад, за да й помогне да се задържи. Докато препускаха и Вирна възстановяваше равновесието си, кофата също се наклони, но тя успя да я закрепи. За щастие не загубиха нито прашинка.

Макар мускулестият ат да се подчиняваше на командите й и да препускаше с всички сили напред, ушите му бяха обърнати тревожно към приближаващата глъчка. Не му се нравеше да носи на гърба си двама души вместо един. Но в същото време бе добре обучен и бе участвал в достатъчно битки, за да знае какво означават приближаващите викове. Калан знаеше, че животното е подвижно и силно. А за това, което трябваше да направят, бързината бе жизненоважна.

Сърцето на Калан препускаше със скоростта на коня й, докато се врязваха все по—надълбоко в черната паст на долината. Врагът бе много по—близо, отколкото преди малко, когато Кара бе преминала пред авангарда им. Тропотът на копитата на коня й само отчасти заглушаваше бойните викове на безчетните вражески войници, нахлуващи отляво.

Ужасяващите спомени за юмруци и ботуши се втурнаха като лавина в главата й, докато слушаше шума от приближаващи в тъмното хора, жадни за кръв. Усещаше се по—уязвима от всякога. Опита се да превърне тези спомени в гняв към наглите натрапници, дошли да превземат родината й и да убиват хората й. Искаше да причини страдание на всеки един от тези войници, искаше да ги види трупове.

Не можеше да се каже точно на какво разстояние се намира врагът. Луната оставаше зад гърба й, така че тя не можеше да прецени точно и собствената си посока. Притесняваше се да не се е врязала прекалено близко и очакваше всеки момент върху нея да се изсипе лавина от подивели мъже. Въпреки страховете си искаше да бъде възможно най—близко до врага, за да изсипе ослепяващия прах право в лицата им и за да е сигурна, че е направила всичко възможно, за да подейства той максимално ефективно и да спре настъплението. Устоя на порива да насочи коня си надясно, далеч от врага.

Нощта изведнъж се взриви в студено жълто. Облаците от сиви се превърнаха в жълтооранжеви. Белият сняг стана ослепително ярък. Калан усети как дълбоко в съществото й откънтява някакъв ужасен звън.

На трийсетина метра отпред и може би три метра над земята пътя й пресече буйна лава от жълт и син огън, над която се изви гъст черен дим. Бушуващата сфера магьоснически огън осветяваше всичко около себе си. Макар да не бе насочен към нея, самият му вид и тътен накара Калан да изпита силно желание да избяга в ужас.

Знаеше достатъчно за магьосническия огън — как се впива плътно в кожата, — за да гледа да не се приближава много—много към него. Докосне ли те веднъж този жив огън, нищо не може да го отлепи от теб. Дори само една капчица магьоснически огън е достатъчна, за да разяде плътта ти до кокала. Никой не бе толкова смел или глупав, за да не се страхува от магьосническия огън. Малцина, докоснати от него, са преживявали достатъчно дълго, за да разкажат за преживения ужас. За онези, които все пак са оставали сред живите, отмъщението е била единствената мисъл, която ги е тласкала напред.

И точно тогава, в светлината на изливащата се огнена лава, Калан забеляза летящите напред орди, войниците, наизвадили мечове, боздугани, бухалки, секири, пики и копия и заглушаващи всичко с бойните си викове. Тези мъже, изскочили от черната нощ, всичките мрачни, страховити, жестоки, до един бяха вкопчени в здравата хватка на дивата страст за бой.

На лунната светлина Калан за пръв път се сблъска с истинския размер на вражеската армия. Рапортите бяха докладвали за броя, но сухите цифри не можеха да предадат внушителната картина на реалността. Досега сякаш съзнателно бе отказвала да приеме мисълта за истинския им брой. Сега нямаше какво да направи, освен да ги гледа ужасена, с ококорени очи и зяпнала уста.

Изведнъж осъзна, че врагът е много по—близо, отколкото бе очаквала. Сред океана от хора се виждаха факли, които щяха да бъдат използвани за подпалване на пожарища в Д’Харанския лагер. Сега те блещукаха и озаряваха неизбродимото море от хора, заляло долината. На хоризонта луната осветяваше безчет лъщящи оръжия, които се сливаха в една сребриста маса, върху която Калан сякаш очакваше да види да се носят кораби.

Настъпващата предна редица, оградена от искрящи щитове и копия, заплашваше да й отреже пътя. Калан заби дясната си пета в хълбока на животното, за да го насочи встрани от войниците. След като коригира посоката, пришпори яростно коня и той полетя напред с всички сили.

В следващия момент осъзна, че край нея вали дъжд от стрели, че в земята около коня й се забиват копия. Че в светлината на магьосническия огън врагът я вижда съвсем ясно.

Лавината от магьоснически огън я бе извадила на показ пред ордите на Императорския орден. Някъде в далечината, зад напредващата армия, огънят най—сетне се удари в земята и се взриви посред вражеската кавалерия. Конниците обикновено биваха оставяни на втора линия, готови да нападнат след първия сблъсък на пехотата с Д’Харанската армия. Нощта се изпълни с далечни предсмъртни крясъци на хора и животни.

Една стрела я облиза по крака. Съвсем наблизо прелетяха още. Една заседна в седлото точно под корема й, както се бе прилепила напред към гривата на коня. Очевидно и лунната светлина бе достатъчна, за да виждат нея и Вирна, препускащи покрай тях.

— Защо не ослепяват? — провикна се Калан през рамо.

Виждаше облака прах, носещ се зад гърба им, Не изглеждаше много по—различен от обикновената пушилка, която се вдигаше от копитата на кон, само дето Калан знаеше, че Вирна го изсипва от кофата си и го насочва към вражеските части, като гледа да е в равномерно количество. Кара бе минала преди тях и бе сторила същото, но явно нямаше ефект от действията й.

— Нужно е малко време, докато задейства — подвикна в отговор Вирна. — Трябва да помигат малко.

Подгони ги огън. В снега покапаха късчета пламък, разпиляха се, засъскаха като дъждовни капки по нагорещен камък. Конят галопираше напред ужасен, почти изпаднал в паника. Приведена напред, Калан го галеше успокоително по врата, за да му покаже, че не е сам.

Плъзна поглед по предната линия на настъпващия враг. Видя, че очите на войниците почти не се затварят. Всички бяха ококорени от превъзбуда пред предстоящия сблъсък.

Магьосническият огън, който бе хвърлил в паника конете и избухна във вражеските редици. Огнената лава заля вражите редици и предизвика взрив от нечовешки писъци. Подпалените мъже докосваха другарите си в строя и поваляха и тях. Паниката и ужасът нарастваха лавинообразно. Огънят наруши ритъма на атаката, пробивайки редиците. Отзад настъпваха нови и нови войници, поваляха неспособните да продължават и ги стъпкваха, за да бъдат подпалени самите те и на свой ред стъпкани от идващите зад тях.

Във въздуха изсвистя още една топка магьоснически огън, която се изля върху Ордена като вода от пропукал се бент. Изригването бе толкова мощно, че огненото течение помете цели редици бойци.

Недалеч от Калан и Вирна в отговор избухна нов мощен взрив огън, насочен към Д’Харанците. Почти едновременно с него отдясно излетя малка синя сфера, която посрещна вражеския огън във въздуха. Сблъсъкът произведе дъжд от искри, който се изля съвсем близо до Калан. Тя ахна и рязко сви наляво, за да избегне в последния момент тежка топка синкав огън, стоварила се непосредствено до тях. От нея изригна фонтан от искри.

Разминаха се на сантиметри от огъня, но затова пък се оказаха право срещу врага, настъпващ решително напред. Бяха толкова близо, че Калан можеше да прочете ругатните, които изричаха устните на войниците. Отново дръпна рязко юздите, този път за да свие надясно. Животното смени курса, но не достатъчно, че да избегне връхлитащите орди.

Върху главите на хората и по земята заваля порой от светещи късове. Конят бе толкова уплашен, че вече не се поддаваше на управлението й. Миризмата на изгоряла кожа внасяше допълнителна паника. Калан погледна надолу и видя, че част от защитната кожа на краката й се е подпалила. Малкият, но яростен пламък се разгаряше застрашително бързо под напора на вятъра. Не смееше да го потуши с ръка, за да не залепне за нея. Не искаше да мисли какво ще се случи, когато най—сетне пробие до плътта й. Когато това стане, трябваше да изтърпи болката — нямаше друг избор.

Вирна не бе разбрала какво става. Тялото й бе извърнато настрани, ръцете й продължаваха да разпръскват стъкления прах. С периферното си зрение Калан виждаше как той се носи зад тях. Дългата димна опашка се виеше, понесена от вятъра, насочена към врага, покрай предната линия, върху плътните редици войници в черния мрак. Още по—навътре в редиците на Ордена стъкленият прах се смесваше с праха, вдигнат от краката на толкова много хора.

Една стрела одраска коня по врата и потъна в тъмнината. Група мъже, видели я да приближава, се бяха втурнали да й препречат пътя. Калан задърпа юздите неистово, опитвайки се да накара коня да завие надясно. Обзет от неконтролируем ужас, той не се подчини и продължи да препуска напред. Калан се почувства безпомощна. Не можеше да направи нищо. Носеха се право срещу стена от разярени мъже.

— Приближаваме се твърде много! — изкрещя Вирна в ухото й.

Калан нямаше време да й отговори. Дясната й ръка трепереше от неистовото усилие върху юздата, но конят бе много по—силен от нея. Тя протегна десния си крак назад и заби пета с всичка сила в хълбока му, за да го накара да завие. Мъжете отпред насочиха пиките и копията си. Да се биеш бе едно, но да нямаш контрол над ставащото и да си ням свидетел на съдбата си бе съвсем различно.

— Калан! Какво правиш!

Прибавила тежестта и на крака си, тя най—сетне успя да принуди животното да се изнесе леко вдясно. Не бе достатъчно. Нямаше да има време да довърши завоя. Врагът й се стори като оловна стена, в която всеки миг щяха Да се разбият.

Само на три крачки от тях конят сведе глава.

— Добро момче! — насърчи го Калан.

Може би все още имаше шанс да избегнат остриетата. Калан се изправи на стремената и прилепи глава до гривата на коня, изправила гръб. Отпусна и двете юзди. Все е го притискаше с пети, но му осигури свободата, от която животното се нуждаеше.

Нямаше представа дали ще успее с допълнителната тежест на гръб. Само ако копията бяха по—къси! Изкрещя на Вирна да се държи.

Изведнъж точно пред тях се плъзна ивица нисък магьоснически огън. Мъжете, спуснали се стремглаво да препречат пътя на Калан, се хвърлиха на земята. Всички долепиха глави в студената земя. Огнените езици преминаха на сантиметри отгоре им и са забиха в снега току до Калан. В ушите й изригна едновременният крясък на хиляди мъже. Конят опъна снижената си глава и повдигна колене към тялото си. Напрегнал цялата си мощ, той скочи стремглаво напред. Гърбът му се изви във въздуха над главите на вражеските войници. Вирна нададе вик, ръката й стискаше като менгеме кръста на Калан. Приземиха се от другата страна на полегналите на земята войници. Запънала крака в стремената, Калан използва тежестта на тялото си, за да омекоти удара. Вирна нямаше тази възможност. Натоварен с допълнителна тежест, конят едва се задържа на крака, щом докосна земята, но успя да се овладее и продължи да галопира напред. Най—сетне успяха да се освободят от войниците на Ордена.

— Какво ти става! — изкрещя Вирна. — Ако продължаваш така, няма да мога да го разпръсквам равномерно!

— Съжалявам — отвърна Калан през рамо.

Въпреки студения вятър от лицето й се лееше пот. Откъсналата се група войници на Ордена бе застигната от другарите си. Свят й се зави от облекчение, като си помисли как бяха на косъм от лапите им.

В далечината зад тях нощта бе озарена от огнена буря. Зед и Уорън им показваха какво е истински старовремски магьоснически огън — точно както бе обещал Зед. Демонстрацията бе наистина ужасяваща, макар и недостатъчна, за да спре войска с размерите на Ордена. Родените с дарбата в редиците на Императорския орден вече бяха успели да се намесят, така че броят на жертвите и ранените намаляваше. Но двамата магьосници бяха осигурили на Вирна и Калан необходимото време.

Калан чу бойния вик на Кара, яздеща право към тях.

Този път конят на Калан имаше по кого да се води и послушно тръгна след жребеца на Кара. След малко намали ход и спря. Калан бе на ръба на силите си, животното също. Щом скочиха от коня, спрял до Кара и Сестра Филипа, Вирна хвърли празната кофа на земята. Калан се радваше, че е тъмно, за да не могат другите да видят треперещите й крака. С облекчение забеляза, че огънят се бе насочил към врага, преди да се взриви.

Четирите проследиха мълчаливо как нощта полудява от пламъци, повечето посрещнати от магически щитове, но все пак достатъчно, за да причинят щети на врага. Зед и Уорън обстрелваха Ордена с нестихващ порой от огнени кълба. Крясъците на ранените се носеха надалеч. Вражеските магьосници отвръщаха на огъня, обстрелвайки със смъртоносни огнени кълба Д’Харанските редици, но пък Сестрите в Д’Харанския лагер на свой ред бяха успели да изградят защитни щитове.

Огромната армия на Ордена обаче не спираше похода си. Смъртоносният огън само ги забавяше и тук—там внасяше безпорядък в редиците им.

Щом родените с дарбата и от двата лагера се окопитеха, успяваха да изградят защита срещу атаката на противника. Калан беше наясно, че авангардът на Д’Харанската армия няма никакъв шанс срещу унищожителния порой на Ордена. Нямаше да успеят дори да ги забавят. На лунната светлина забеляза как Д’Харанските войни започват да изоставят позициите си.

— Защо не действа? — прошепна Калан повече на себе си. Наклони се към Вирна. — Сигурна ли си, че сте го приготвили както трябва?

Загледана в устремната атака на врага и заслушана в бойните им викове, Вирна сякаш не чу въпроса й. Калан провери меча си. Осъзнаваше колко безполезни биха били всякакви опити за водене на бой. Усети меча Ричард на гърба си и се замисли дали да не го извади, но реши, че би било по—добре да бяга. Дръпна Вирна, подканвайки я да се метне на изтощения им кон. Кара правеше същото със Сестра Филипа.

Тъкмо вдигаше крак към стремето, когато забеляза забавяне във вражеските редици. Видя олюляващи се тъмни фигури. Някои опипваха въздуха с разперени ръце. Други падаха на земята.

— Виж! — посочи й Вирна.

В нощта започна да се надига безкраен стон на дива агония, който се усилваше за броени секунди. Клатушкащи се мъже падаха един връз друг. Някои въртяха мечовете си към невидим враг, посичайки вместо това ослепелите си другари.

Предните линии забавиха ход, докато накрая почти пълзяха. Войниците продължаваха да прииждат изотзад, изливайки се върху спрялата предна линия. Конете на кавалерията изпаднаха в ужас и започнаха да мятат ездачите от гърбовете си. Уплашени животни се разбягаха във всички посоки, без да забелязват хората, които тъпчат. Обръщаха се каруци. В редиците на врага настъпи хаос.

Атаката спря. Орденът бе прикован на място.

Зед и Уорън изскочиха от мрака и спряха край четирите жени. И от двамата се лееше пот въпреки студената нощ. Калан стисна кокалестата ръка на стария магьосник.

— Вие, двамата, се справихте прекрасно с онези, дето се опитваха да ни препречат пътя.

Зед посочи Уорън:

— Заслугата е негова, не моя.

Уорън сви рамене.

— Видях, че сте в затруднено положение.

Всички стояха удивени и наблюдаваха ослепяващата пред очите им армия.

— Ти се справи, Вирна — обърна се към Сестрата Калан. — Ти и твоят стъклен прах ни спасихте.

Най—сетне двете с Вирна се прегърнаха и дадоха воля на сълзите си.

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

Калан бе сред последните, преминали през просеката. Долината оттатък бе добре защитена от високи назъбени скали, опасващи цялата й южна страна. Ако Орденът решеше да ги нападне, трябваше да измине дълъг и уморителен път в планински условия и лошо време. Доколкото войските на Д’Харанската империя нямаха намерение да се оставят да бъдат хванати в капан в тази долина, засега бяха на сигурно място.

Околните хълмове бяха осеяни с гъста гора от високи стари смърчове, така че мястото предлагаше уют и защита и срещу студения вятър. Палатките покриваха плътно терена. Прекрасно бе да усещаш мириса на дим и да виждаш блещукането на лагерни огньове навсякъде около теб — знак, че армията е достатъчно защитена, че да могат войниците да си позволят огън. Нощният въздух бе изпълнен с вкусния аромат на готвено. Беше наистина трудна работа да се прекарат през просеката целият багаж и хората, така че сега всички бяха огладнели.

Генерал Мейферт изглеждаше доволен, както би бил доволен всеки генерал, видял, че армията, която се е страхувал, че ще загуби, най—после е спасена — поне за момента. Поведе Калан и Кара в мрака, осветяван от хиляди огньове към палатките, които бе приготвил за тях. Но ги осведоми как е минало всичко и набързо изброи нещата, които са били принудени да изоставят.

— Ще бъде студена нощ — каза генералът, когато стигнаха при палатките, издигнати между два високи. — Погрижих се да затоплят торба с камъни за вас Майко Изповедник. За вас също, господарке Кара.

Калан му благодари и мъжът побърза да се върне към задълженията си. Кара отиде да донесе нещо за ядене. Калан й подвикна, че не иска да вечеря и направо ще си ляга.

Вътре в палатката си намери Дух, оставена на малка масичка. Лампата, увесена на рейката, осветяваше гордата й поза. Спря, за да прокара пръст по развятата й рокля.

Трепереща от студ, тя нямаше търпение да се пъхне в леглото и да придърпа под кожената си наметка торбата с камъни. Докато си мислеше колко й е студено, вместо да се насочи към леглото, излезе от палатката и започна да се взира в мрака за Сестра. Следвайки указанията й, се насочи към група палатки, издигнати в една горичка от млади дървета. Сред тях откри ниския навес, опънат сред клоните, за да пази от студа и вятъра.

Наведе се и се взря в купчината одеяла, които различи на слабата светлина от огньовете навън.

— Холи? Тук ли си?

Показа се малка главица.

— Майко Изповедник?

Момиченцето трепереше.

— Какво има? Имате ли нужда от мен?

— Да, ела, ако обичаш.

Холи се изправи, увита в одеяло. Калан стисна малката й ръчица и я поведе мълчаливо към палатката си. Очите на Холи станаха големи като палачинки, щом Калан я покани вътре. Пред малката масичка момиченцето се спря удивено и загледа в почуда фигурата на Дух.

— Харесва ли ти? — попита я Калан.

Трепереща от студ, Холи благоговейно прокара тъничките си пръсти по ръката на Дух.

— Откъде сте се сдобила с подобно красиво нещо?

— Ричард ми я направи.

Холи най—накрая откъсна поглед от статуята и обърна глава към Калан.

— Ричард ми липсва.

Калан виждаше дъха на Холи в неподвижния въздух.

— Той винаги е бил толкова мил към мен. Повечето хора се държаха отвратително, но не и той.

Калан изпита внезапен пристъп на болка. Не бе очаквала разговорът да се насочи към Ричард.

— Какво мога да направя за вас, Майко Изповедник?

Калан разгони мислите си и се усмихна.

— Много се гордея с онова, което стори днес за всички нас, Холи. Обещах ти тази нощ да ти бъде топло. Така и ще бъде.

Зъбите на момиченцето тракаха.

— Наистина ли?

Калан остави Меча на истината край леглото. Съблече част от по—тежките си дрехи, намали пламъка на лампата и седна на сламеното легло. Околните огньове осветяваха стените на палатката в мека светлина.

— Ела. Пъхни се при мен в леглото. Чака ни студена нощ. Искам да ме топлиш.

Холи се поколеба само за миг.

Калан легна на една страна, притисна гръбчето на малката към корема си, а торбата с камъни прилепи до корема на Холи, която гушна торбата и простена от удоволствие. Блаженото стенание предизвика усмивка на устните на Калан.

Известно време усмивката се задържа на устните й. Мислеше си колко е хубаво да видиш някой спокоен и защитен. Присъствието на малкото момиченце помогна на Калан да забрави ужасните неща, които бе видяла през деня. Високо в планината проехтя самотен вълчи вой. Гласът му отекна в долината и затихна, за да бъде подет отново и отново от ехото, сетила меча до гърба си, Калан отново се сети за Ричард. Унесена в мисли за него, питайки се дали е добре, тя потъна в сън.

На следващия ден снегът слезе от високите планини и се развилня из южните райони на Средната земя. Бурите продължиха цели два дни. През втората вечер на снежната вихрушка Калан сподели палатката си с Холи, Валъри и Хелън. Те седяха увити в одеялата си, ядяха лагерните манджи, пееха песни, разказваха си приказки за принцове и принцеси и спяха заедно, за да се топлят.

Когато снежната буря най—сетне отмина и настъпи златисто утро, повечето от по—високите палатки бяха затрупани догоре откъм ветровитата страна. По—малките изобщо не се виждаха. Хората се опитваха да се отрият от снега. Приличаха на животинки, надигащи се от хралупите си след зимен сън.

През следващите няколко седмици бурите продължиха, снегът покри всичко. В подобно време за една армия бе трудно не само да води бой, но и да се придвижва. Съгледвачите бяха докладвали, че армията на Императорския орден се е оттеглила на седмица път на юг.

Грижата за ослепените войници щеше да бъде изключително трудна. За няколко дни обикаляне около мястото, където бе разпръснат специалният стъклен прах, съгледвачите бяха преброили над шестдесет хиляди замръзнали тела. Императорският орден най—вероятно ги бе изоставил на произвола на съдбата. Няколко десетки слепи войници бяха успели да се промъкнат през просеката, търсейки помощ и молейки за милост. Калан бе разпоредила да бъдат екзекутирани.

Не можеше да се определи точно броят на покосените от специалния прах на Вирна; не беше изключено много от пострадалите да са се оттеглили с армията и да не са били изоставени, с цел да им бъдат поставяни по—елементарни задачи. Възможно бе обаче и Джаганг да не е искал да приема обратно в лагера си слепите бойци, за да не трябва да разхищава заради тях допълнителни количества храна и грижи, пък и да не напомнят на другите войници за позорното отстъпление.

Въпреки всичко Калан бе наясно, че отстъплението е само временна мярка за Джаганг и че той не се отказва толкова лесно от целите си. Орденът разполагаше с достатъчно хора, за да понесе с лекота загубата на стотината хиляди убити от началото на войната. Засега единствено лошото време възпираше Джаганг да не поднови атаката си.

Калан нямаше намерение да стои и да го чака. Месец по—късно, когато посланикът на Херджборг се появи, тя незабавно се срещна с него в малката ловна хижа, която бяха открили в гората западно от долината. Хижата бе сгушена в прегръдката на високи стари борове, далеч от откритото поле, където бяха подредени палатките. Тя се бе превърнала в щаб и често посещавано място за Калан.

За генерал Мейферт бе огромно облекчение, че Калан можеше да отсяда в къща, а не да спи непрекъснато в палатка. Така му се струваше, че армията е успяла да направи нещо повече за жизнените условия на Майката Изповедник — съпругата на Господаря Рал. Двете с Кара оставаха на драго сърце да нощуват в хижата, но Калан не искаше да го правят често, за да не би някой в лагера да си помисли, че тя не може да издържа на условията, при които живеят всички. Понякога настояваше там да пренощува Холи, Валъри и Хелън, придружавани от някои Сестри. Друг път там оставаше Вирна с момичетата. Не бе нужно да я убеждава дълго. Калан посрещна посланика Териот от Херджборг в хижата. Придружаваше го малък отряд, който оставен отвън. Херджборг бе малка страна. Нейното участие във войната се свеждаше до осигуряването на единствено което произвеждаше — вълна. Калан имаше нужда от дрехи за войниците си.

Посланик Териот коленичи пред Майката Изповедник, за да получи обичайния поздрав, се изправи и отметна назад тежката си качулка. Лицето му грейна усмивка.

— Майко Изповедник, толкова се радвам да ви видя отново.

Тя му се усмихна сърдечно.

— И аз се радвам, посланик Териот. Заповядай, стопли се край огъня.

Край каменното огнище той свали ръкавиците си и простря ръце към пращящите пламъци. Погледът му отскочи към искрящото острие на меча, стърчащо над раменете й. След това се плъзна към фигурката на Дух, оставена върху камината. На лицето му се изписа удивление — както при всеки, видял фигурката.

— Чухме, че Господарят Рал попаднал в плен — обади се накрая той. — Имате ли вести от него?

Калан поклати глава.

— Знаем, че не му се е случило нищо лошо, но само толкава. Познавам съпруга си. Той е изобретателен. Сигурна съм, че ще намери начин да се измъкне и да ни се притече на помощ.

Мъжът кимна, слушаше я напрегнато.

Думите на Калан явно напомниха на застаналата край масата Кара за нейния Господар Рал и тя посегна към Агиела си. По израза на сините й очи и по начина, по който червената палка се завъртя в ръката на Морещицата, Калан разбра, че връзката с Господаря Рал още е жива и че Агиелът не е изгубил силата си.

Мъжът разгърна тежкото си наметало.

— Как върви войната? Всички с нетърпение очакват новини.

— Доколкото можем да преценим, жертвите от тяхна страна са над сто хиляди.

Мъжът ахна. Подобна цифра бе наистина невероятна за човек, роден в земя като една човешка длан като Херджборг.

— В такъв случай това сигурно е краят? Прибраха ли се обратно в Стария свят?

Вместо да го погледне, Калан се взря в горящите цепеници.

— Опасявам се, че за Императорския орден загуба от такъв мащаб е нищожна. Вярно е, намалихме броя им, но разполагат с десеторно повече бойци. Заплахата все още е жива. Засега се оттеглиха на седмица път на юг оттук.

Калан вдигна глава от огъня и видя, че човекът е вперил поглед в нея. По израза на лицето му разбра, че явно се затруднява да си представи толкова много хора. Зачервеното му от вятъра лице бе пребледняло значително.

— Добри духове … — прошепна той. — Вярно, носеха се слухове, но да разбереш, че всичко е било истина… — Той поклати глава отчаяно. — Възможно ли е изобщо да се победи враг с подобни размери?

— Спомням си, преди няколко години на едно събрание на Съвета в Ейдиндрил имаше известни проблеми след официалната вечеря. Онзи здравеняк от Келтон, забравих му името, се биеше в гърдите и ръсеше обиди по отношение на твоята малка страна. Нарече те с нещо обидно … Спомняш ли си? Как те нарече?

Посланик Териот се усмихна, погледът му засия.

— Недорасляк.

— Недорасляк. Точно така. Предполагам си е помислил, че понеже е два пъти колкото теб, значи е и два пъти е мъж. Спомням си как разчистиха масата и двамата започнахте ръкопашен бой.

— Е, тогава бях по—млад, а освен това на вечеря бях обърнал няколко чашки вино.

— Ти спечели.

Мъжът се засмя топло.

— Опита се със сила. Онзи беше въздух под налягане. А аз вероятно съм бил по—умен и по—бърз. Това е.

— Ти спечели — това е важното. Тези сто хиляди войници на Ордена не са по—малко мъртви от факта, че армията е по—многочислена от нашата, усмивката угасна на лицето му.

— Разбрах ви. Предполагам би било най—добре Императорският орден да се откаже още сега, докато все още са му останали хора. Спомням си как поведохте онези пет хиляди Галеански младежи срещу войска от петдесет хиляди и я унищожихте. — Той се облегна на камината. — Както и да е, разбирам какво имате предвид. Когато човек се сблъска с по—силен противник, трябва да използва главата си.

— Трябва ми помощта ти — каза направо Калан.

Огромните му кафяви очи се обърнаха към нея, озарени от танца на пламъците.

— Само кажете с какво мога да помогна, Майко Изповедник. Стига да е по силите ми, ще го направя.

Калан се наведе и хвърли още една цепеница в огъня. Вдигнаха се искри, които след малко се изгубиха в комина.

— Трябват ни вълнени пелерини — с качулки. За войниците.

Той се замисли само за миг.

— Само ми кажете бройката и ще се погрижа. Сигурен съм, че ще може да се уреди.

— Трябват ми поне сто хиляди — колкото наброява армията ни в момента. Очакваме още хора, така че ако успееш да прибавиш още петдесетина хиляди, това би било от огромна полза за унищожаването на Ордена.

Докато човекът правеше необходимите изчисления, Калан размърда цепеницата с машата, за да я нагласи.

— Знам, че това, за което моля, никак не е лесно.

Той се почеса по главата през гъстата си посребрена коса.

— Няма нужда от обяснения кое колко е трудно — това няма да помогне за победата. Така че нека приемем, че ще ги имате.

Думите на посланик Териот звучаха като клетва и бяха ценни като злато. Тя се изправи и го погледна.

— Има и още нещо — трябва да са направени от избелена вълна.

Той я погледна с любопитство.

— Избелена вълна ли?

— Както сам разбираш, трябва да действаме мъдро. Императорският орден идва далеч от юг. Ричард бе попадал из тези места веднъж и ми е разказвал, че там времето е доста по—различно от тук, в Новия свят. Тяхната зима няма нищо общо с нашата. Доколкото разбирам, Орденът не познава добре зимата, нито е свикнал да оцелява в такива условия, още по—малко да се бие. Вярно, условията са тежки, но, от друга страна, ни осигуряват предимство.

Калан стисна юмрук.

— Трябва да сме безмилостни към тях. Искам да използваме зимата, за да ги накараме да страдат. Искам да ги принудим да се бият в условия, които не разбират така добре, както ги разбираме ние. Наметалата с качулки ми трябват за дегизировка на войниците. Възнамерявам да използвам зимата, за да мога да предприемам внезапни нападения отблизо, след което да изчезвам яко дим.

— Не разполагат ли с родени с дарбата?

— Напротив, разполагат, но няма да им стигнат магьосниците, ако трябва да казват на всеки войник поотделно накъде да насочи стрелите си. Мъжът се почеса по брадата.

— Да, разбирам. — Удари с юмрук по камината, за да й покаже, че сделката е сключена. — Ще организирам нещата така, че работата да започне веднага. Хората ти ще имат нужда и от топли ръкавици.

Калан му се усмихна топло.

— Ще ти бъдат много благодарни. Погрижи се хората ти да започнат да изпращат готовите наметала веднага Щом приготвят макар и малко количество. Не чакай, докато бъдат готови всичките. Можем да започнем нападенията си с колкото мъже са готови, а после да увеличаваме броя им.

Посланик Териот вдигна качулката на главата си и пристегна тежкото си вълнено наметало.

— Зимата току—що започна. С колкото повече време разполагате, през което да имате предимство, толкова по—добре. По—добре да тръгвам веднага.

Калан се здрависа с мъжа на раздяла — не беше жест, който Майката Изповедник правеше често, но бе нещо, което всеки човек, който би искал да изрази искрената си благодарност, би сторил.

Докато двете с Кара стояха на прага, наблюдавайки как представителят и придружаващият го отряд се изгубват в снега, Калан си помисли колко хубаво би било доставката с първите бели наметала да пристигне скоро и да могат да постигнат с тяхна помощ желания ефект.

— Наистина ли мислиш, че можем да се справим задоволително с война при зимни условия? — попита Кара.

Калан се обърна с гръб към вратата.

— Ще трябва.

Преди да влезе, мярна с периферното си зрение приближаваща процесия. След малко успя да различи генерал Мейферт, който вървеше отпред пеша. Успя да различи още и Ейди, Вирна, Уорън и Зед, всички те да вървят пеша край конниците. Слънцето блестеше в дръжката на меча на предводителя на процесията.

Щом го разпозна, Калан ахна.

Без да си прави труда да се връща в къщата за наметалото и вълчата си кожа, тя се спусна през снега да го посрещне. Кара я следваше по петите:

— Харолд! — провикна се тя, щом приближи. — О, Харолд! Толкова се радвам да те видя!

Беше природеният й брат, дошъл от Галеа. Миг по—късно Калан разпозна и някои от мъжете, които яздеха зад него. Видя капитан Брадли Райан, командващ Галеанските части, с които тя бе участвала в онази прословута битка, до него яздеше лейтенантът му — Флин Хобсон. Стори й се, че мярва и сержант Фрост някъде по—назад. Докато тичаше към тях в снега, лицето й се схвана в студа от усмивки.

Толкова й се искаше да свали брат си от коня и да го прегърне. В униформата си на боен Галеански офицер, той изглеждаше далеч по—представителен от обикновените войници, застанал гордо на седлото. Едва сега тя си даде сметка колко много се е притеснявала за закъснението му.

С осанка на принц, какъвто беше, Харолд се поклони величествено. Единственият жест на интимност, който си позволи, че мъничка, тайна усмивка.

— Майко Изповедник. Радвам се да ви видя в добро здраве.

Макар принц Харолд да бе сериозен, капитан Райан не можеше да скрие усмивката си. Калан пазеше топли чувства към Брадли и Флин, спомняше си тяхната смелост, сърцатост и героизъм. Битката, която бяха водили заедно, бе ужасна, но компанията на тези прекрасни войници, тогава почти деца, бе скъп спомен за нея. Веднъж вече те бяха сторили невъзможното, а сега отново й се притичваха на помощ.

Застанала край коня на Харолд, Калан протегна ръка към неговата.

— Влизайте вътре. В огнището гори прекрасен огън.

Направи знак на капитана, лейтенанта и сержанта. — Заповядайте и вие. Влизайте да се стоплите.

Калан се обърна към останалите, които не й се видяха толкова радостни, колкото й се струваше, че трябва да са.

— Ще се съберем. Влизайте.

Принц Харолд скочи от седлото.

— Майко Изповедник…

Тя не се стърпя и го прегърна нежно. Той бе истинска канара, досущ като баща й Крал Уиборн.

— Харолд, камък ми падна от сърцето, като те видях. Как е Сирила?

Сирила, сестра на Харолд и природена сестра на Калан, бе десетина години по—голяма от нея. Струваше й се, че боледува цяла вечност. Преди време бе попаднала в плен на Ордена и бе хвърлена в тъмница заедно с банда убийци и изнасилвачи. Харолд я бе освободил, но преживеният ужас я бе извадил от равновесие и я бе накарал да забрави всички около себе си. Едва наскоро бе възвърнала паметта си. Когато излизаше от унеса си, често се случваше да крещи и плаче неконтролируемо. В един от миговете на просветление бе помолила Калан да заеме мястото й като Кралица на Галеа, за да закриля народа й.

Харолд, който желаеше да остане командващ на армията, се отказа от трона. Калан бе принудена да приеме предложението на сестра си.

Очите на Харолд се стрелнаха бързо към другите:

— Майко Изповедник, трябва да поговорим.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

По заповед на принц Харолд капитан Райан и двамата му подчинени отидоха да нагледат войниците и конете, докато всички останали се натъпкаха в малката ловна хижа. Зед и Уорън се настаниха на пейка, стъкмена от дъска, поставена върху два пъна. Вирна и Ейди седнаха на подобна пейка, опряна край отсрещната стена. Кара застана до малкия прозорец. До нея се изправи генерал Мейферт, който наблюдаваше как принц Харолд прокарва пръст по ръба на масата. Калан скръсти ръце върху таблата.

— Е — започна тя, опасявайки се от най—страшното, — как е Сирила?

Харолд приглади дрехата си.

— Кралицата… се възстанови.

— Кралицата? — Калан скочи от стола. — Сирила се е възстановила? Харолд, това е прекрасно. И се е съгласила да се качи отново на трона? Та това е още по—прекрасно!

Калан с облекчение прие новината, че може да изостави ролята си на Кралица на Галеа. Като Майка Изповедник това за нея бе допълнително бреме, което считаше, че Сирила понася по—успешно. Освен това бе наистина щастлива да разбере, че природената й сестра се е възстановила. Макар двете никога да не бяха влизали в особено близки отношения, изпитваха дълбоко взаимно уважение.

Към всичко това се прибавяше и дълбокото чувство на облекчение, че принц Харолд най—сетне е присъединил своите войски към тези на Д’Харанската армия. Надяваше се наистина да е успял да събере онези сто хиляди бойци, за които бяха говорили. Това щеше да бъде добро начало за армията, която Калан се надяваше да събере.

Харолд облиза напуканите си от вятъра устни. По изморения му вид тя можеше да съди, че събирането на подобна армия никак не е било лесно и че пътуването насам е било доста изнурително. Никога не бе виждала на лицето му по—голяма умора. Имаше мътния пуст поглед на баща им.

Тя се усмихна сърдечно, решена да покаже благодарността си.

— Колко души успя да събереш? Със сигурност не бихме се отказали от твоите сто хиляди. Това почти би удвоило бройката, с която разполагаме в момента. Духовете са ми свидетели, че наистина имаме нужда от тях. — Въодушевлението й бе посрещнато с мълчание. Докато местеше погледа си от един човек на друг, никой не се осмели да срещне погледа й. Чувството й на облекчение започна да помръква. — Харолд, колко души армия водиш със себе си?

Пръстите му отново намериха гъстата тъмна коса.

— Около хиляда.

Тя се отпусна обратно на стола, не можа да намери думи.

— Хиляда?

Той кимна, все още без да я поглежда в очите.

— Капитан Брадли и хората му. Същите, с които вече си участвала в бой.

Калан усети как лицето й пламва.

— Ще имаме нужда от всичките ти войници. Харолд, какво става?

Най—сетне погледът му се вдигна да срещне нейния.

— Кралица Сирила отхвърли плана ми да отведа войските на юг. Малко след като ти беше при нас, тя излезе от състоянието си. Отново беше себе си — изпълнена с амбиция и живот. Познаваш я. Винаги е била неуморна, когато става въпрос за Галеа. — Пръстите му нервно потропаха по масата. — Но ми се струва, че болестта я е променила. Сега се страхува от Императорския орден.

— Както и аз — отвърна Калан, едва сдържайки яростта си. Усещаше меча на Ричард плътно притиснат до гърба си. Видя как очите на Харолд се плъзнаха към него.

— Всеки в Средната земя се страхува от Ордена. Точно затова имаме нужда от тези войски.

Докато тя говореше, той кимаше в знак на съгласие.

— Обясних й всичко това. Наистина. Тя отвърна, че в качеството си на Кралица на Галеа трябва да се погрижи най—напред за родината ни.

— Но Галеа се присъедини към Д’Харанската империя!

Той разпери безпомощно ръце.

— Докато беше болна, тя … е нямала представа какво се случва. Каза, че ти е поверила короната в името на сигурността на народа й, а не за да отнемаш суверенитета на страната. — Принцът отпусна ръце покрай тялото си. — Твърди, че никога не ти е предоставяла подобна власт и че отказва да се подчини на това споразумение.

Калан огледа останалите присъстващи, които седяха притихнали по местата си подобно на строги и мрачни съдии.

— Харолд, вече сме обсъждали всичко това. Средната земя е изложена на опасност. — Тя протегна ръка напред.

— Целият Нов свят е застрашен! Трябва да отхвърлим тази заплаха с общи усилия, а не всеки сам да защитава собствената си територия. Борим ли се всеки за себе си, със сигурност ще загубим — един по един. Трябва да се държим един за друг.

— Принципно съм съгласен с теб, Майко Изповедник. Кралица Сирила обаче не е.

— В такъв случай не бих казала, че Сирила се е възстановила, Харолд. Тя все още е болна.

— Може и така да е, но аз не бих могъл да съдя.

Положила лакът на масата, Калан отпусна глава на пръстите си. Мислите препускаха хаотично в главата й, сякаш да намерят някакво доказателство, че това не се случва в действителност.

— Ами Джебра? — обади се Зед от ъгъла на стаята.

Калан си отдъхна, като чу гласа му. Той й вдъхна надежда, че разумът може да разбие цялата тази лудост, ставаща пред очите й. Сякаш тежестта на още един глас можеше да оправи нещата.

— Оставихме Прозрителката да помага на Сирила и да ви съветва. Джебра със сигурност е казала на Сирила, че не постъпва добре.

Харолд отново увеси глава.

— Опасявам се, че Кралица Сирила заповяда Джебра да бъде хвърлена в тъмница. Нещо повече — разпореди чуе ли някой макар и една богохулна думица от устата на Джебра, така се изрази Сирила, — езикът на Прозрителката да бъде отрязан.

Калан трябваше да си припомни да примигне. Вече не я изненадваше толкова поведението на Сирила. Думите й прозвучаха накъсани и крехки — оголелите кости на погиналото уважение:

— Харолд, защо се вслуша в думите на една луда?

Лицето му замръзна в гримаса, сякаш бе обиден.

— Майко Изповедник, тя не е само моя сестра, но и Кралица. Клел съм се да се подчинявам на волята на моята Кралица, за да защитавам народа на Галеа. Всичките онези мъже, които ни чакат навън и които ти познаващ също са дали такава клетва. Аз им предадох заповедите на Кралицата. Всички ние трябва незабавно да се върнем в Галеа. Съжалявам, но така трябва да стане.

Калан удари с юмрук по масата и скочи на крака.

— Галеа е на входа на долината Калисидрин! Това е портата към сърцето на Средната земя. Нима не разбираш, че това е един от най—съблазнителните пътища за Императорския орден? Нима не ти е ясно, че нещото, кое то те желаят най—силно, е да разцепят Средната земя?

— Разбира се, че го виждам, Майко Изповедник.

Тя вдигна напрегната ръка към лагера оттатък хижата.

— Значи очакваш всичките тези хора да поставят живота си между теб и Ордена? Двамата с Кралица Сирила егоистично очаквате от всичките тези хора да пожертват живота си за вас? Докато си стоите на топло в Галеа? И се надявате те да отблъснат Ордена?

— Разбира се, че не, Майко Изповедник.

— Какво ти става! Нима не разбираш, че като се присъединиш към нас в борбата срещу Ордена, ти всъщност се бориш за оцеляването на твоя народ?

Харолд облиза устни.

— Майко Изповедник, вероятно всичко, което казваш, е истина. Но в същото време няма нищо общо. Аз съм главнокомандващият на Галеанската армия. Целият ми живот е бил отдаден в служба на моя народ и моя суверен — в лицето на майка ми и баща ми, а по—късно и на сестра ми. Още от малък, от времето, когато седях на коленете на баща си, са ме учили преди всичко друго да мисля за сигурността на страната си.

Калан положи всички усилия да не изпусне гласа си:

— Харолд, Сирила очевидно все още е болна. Ако на истина искаш да защитиш народа си, трябва да си наясно, че това, което възнамеряваш да направиш, е дълбоко погрешно.

— Майко Изповедник, натоварен съм от моята Кралица с отговорността да се грижа за сигурността на народа си. Знам задълженията си.

— Задължения ли? — Калан обърса лицето си с ръка. — Харолд, не можеш слепешката да скачаш според аршина на тази жена. Пътят на свободата и живота е възможен единствено чрез разума. Тя може да е Кралица, но единствено разумът може да бъде твой суверен. Да се откажеш от разума в момент като този, да откажеш да мислиш, е равносилно на интелектуална анархия.

Той я изгледа, сякаш беше някакво дете, което не разбира отговорността на света на възрастните.

— Тя е моя Кралица. Кралицата е отдадена на своя народ.

Калан забарабани с пръсти по масата.

— Това, което е Сирила в момента, е забулено от призраците, които все още я преследват. Тя ще доведе народа ви до гибел. А ти ще си този, който ще й помогне, воден от желанието нещо да е истина, дори когато не е. Ти виждаш в нея онова, което е била някога, а не това, което е сега.

Той сви рамене.

— Майко Изповедник, разбирам те много добре, но това не променя нещата. Трябва да изпълня повелята на моята Кралица.

Подпряла лакти на масата, тя за миг отпусна глава между ръцете си, трепереща от гняв пред цялата лудост а чутото. Най—сетне вдигна глава, за да погледне брат си.

— Харолд, Галеа е част от Д’Харанската империя. Тя има своя Кралица само по снизхождение на Империята, макар да е Кралица, която не признава законите на Д’Харанската империя, тя все пак е — както винаги е било — подчинена на Майката Изповедник на Средната земя. Като Майка Изповедник, а също и главнокомандващ на Д’Харанската империя в отсъствието на Господаря Рал, аз финално слагам край на нейната самостоятелност. На Сирила й се отнема властта и е отстранена от трона. Тя не е Кралица на никого, камо ли на Галеа. Нареждам ти да се върнеш в Ебинисия, да арестуващ Сирила от съображения за собствената й сигурност, да освободиш Джебра и да се върнеш при армията заедно с Прозрителката и всички Галеански части, освен отряд войници, които да охраняват престолния град.

— Майко Изповедник, съжалявам, но моята Кралица ми…

Калан удари с длан по масата.

— Достатъчно!

Щом тя се изправи, той млъкна. Тялото й се наведе напред към Харолд.

— Като Майка Изповедник ти заповядвам незабавно да се подчиниш на заповедите ми. Тази среща приключи. Казахме си, каквото имаше да си казваме.

В стаята се усети напрежението на ставащото. Всички стояха в очакване да видят какво ще се случи.

Харолд се обади с глас, който й напомни за баща й:

— Разбирам, че за теб може би няма смисъл, Майко Изповедник, но аз трябва да избера дълга към народа си пред дълга към теб. Сирила ми е сестра. Крал Уиборн винаги ми е казвал да поддържам армията в отлично състояние. Един войн трябва да се подчинява на своята Кралица. Тя заповяда на войниците от моята армия да се завърнат в родината си, за да я защитават. Аз съм човек на честта и ще изпълня онова, което ми е заповядано от моята Кралица.

— Ти си един надут глупак. Как се осмеляваш да ми говориш за честта си? Та ти рискуваш живота на невинни хора само за да запазиш чувството си за самоизмамна чест. Ти нямаш чест, Харолд.

Калан се отпусна на стола си. Плъзна поглед покрай него и спря очи в огнището.

— Дадох ти заповедите си. Отказваш ли да ми се подчиниш?

— Принуден съм да откажа, Майко Изповедник. Нека само ти кажа, че не го правя от лошо чувство.

— Харолд — каза тя равно, без да го поглежда, — това е измяна.

— Давам си сметка, че може да ви се стори така, Майко Изповедник.

— О, можеш да бъдеш сигурен, че е така. Измяна спрямо народа ти, спрямо Средната земя, спрямо Д’Харанския съюз срещу Императорския орден и спрямо Майката Изповедник. Как мислиш трябва да постъпя в такъв случай?

— Предполагам, че ако наистина мислите всичко това, би трябвало да ме осъдите на смърт, Майко Изповедник.

Тя го погледна.

— Щом проявяваш достатъчно разум, за да го разбереш, тогава какво удовлетворение ти носи придържането към заповедите на една луда? Така само ще предизвикаш смъртта си и пак няма да изпълниш заповедите на своята Кралица. Подобно поведение само ще лиши народа ти от твоята помощ, а нали именно Галеа твърдиш, че поставяш над всичко друго? Защо просто не се вслушаш в разума и не ни помогнеш да помогнем на народа ти? Отказът ти само показва, че освен чест ти липсва и разум.

Тя го погледна, едва потискайки гнева си. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

— Нека си кажа думата, Майко Изповедник. Да застана зад чувството си за чест, дори това да ми струва живота, това ще означава да защитя честта на семейството си, на сестра си, моята Кралица, на родината си. На родината, създадена от моя баща, Крал Уиборн, и моята майка, Кралица Бернадин. Когато бях малък, баща ми, моят Крал, бе отнет от майка ми, от семейството ми, от родната Галеа, Изповедниците, бе повален от Изповедническата сила заради егоистичните желания за съпруг на твоята майка, заради егоистичните й желания да се сдобие със силен и здрав мъж, от когото да има дете — теб. Сега ти, Майката Изповедник, дъщеря, родена след открадването на моя им баща от семейството му, искаш да ме отделиш от страната ми. Да откъснеш и нея от нашата родина. Да ме отклониш от дълга ми да служа на своята Кралица, на своята страна и най—вече на своя народ! Последният дълг, с който ме натовари баща ми, преди майка ти да ни го отнеме и да го унищожи без никаква причина, освен собственото си желание да го притежава, бе, че винаги трябва да бъда верен на дълга към сестра си и родината си. Смятам да изпълня последната повеля на баща си, дори ти да смяташ, че тя е равносилна на лудост.

Калан го погледна в леден ужас.

— Съжалявам, че приемаш нещата така, Харолд.

Лицето му бе станало по—мрачно и като че ли бе остаряло.

— Знам, че не си отговорна за случилото се преди твоето раждане и винаги ще обичам онази част от теб, в която живее баща ни, но в същото време трябва да те приема като цяло. Трябва да бъда искрен със себе си, с чувствата си.

— Чувствата ти — повтори като ехо тя.

— Да, Майко Изповедник. Това чувствам аз и смятам да се доверя на него.

Калан преглътна болезнената буца в гърлото си. Пръстите й, отпуснати върху плота на масата, потръпнаха.

— Вяра и чувства. Харолд, ти си не по—малко луд от сестра си.

Тя стана рязко и скръсти ръце на гърдите си. Погледна за последен път природения си брат — човек, когото смяташе, че познава — и произнесе присъдата си:

— Считано от утре заран, Д’Харанската империя и Галеа са във война. След изгрев слънце, ако аз или някой от хората ми те срещне, ще бъдеш екзекутиран за държавна измяна. Няма да допусна онези смелчаци навън да умрат като изменници. Императорският орден по всяка вероятност ще се насочи на север към долината Калисидрин. Ще останете сами. Войниците на Ордена ще ви избият до крак, също както направиха в Ебинисия. Джаганг ще подари Сирила на своите войници за курва. И всичко това ще се дължи на теб, Харолд, защото отказа да използваш способността си да мислиш и вместо това следваш чувствата си и вяра в нещо несъществуващо.

Харолд, скръстил ръце на гърба си, вдигнал високо брадичка, не направи опит да я прекъсне.

— Кажи на Сирила, че най—доброто, на което може да се надява, е съдбата, която описах пред теб току—що, защото ако Орденът не мине през Галеа, ще го направя аз. Клела съм се да не проявявам милост към Ордена. Изменничеството на Галеа я обрича на същата съдба. Ако Орденът не плени Сирила, кълна ти се, че ще я хвана аз. И тогава ще я върна в Ейдиндрил и ще я хвърля в същата онази тъмница, от която ти я извади, и ще пусна при нея всички изнасилвачи и убийци, които успея да хвана, за да й бъдат компания до живот.

Харолд зяпна.

— Майко Изповедник, не можеш…

Погледът на Калан веднага опроверга думите му.

— Погрижи се да предадеш на Сирила какво я чака. Джебра вероятно се е опитала да я предупреди, за което е била хвърлена в тъмница. Сирила отказва да погледне в отворената паст на тъмницата, а ти отиваш вътре с нея. Нещо по—лошо — влечеш зад себе си и всичките си невинни сънародници.

Калан изтегли Галеанския кралски меч. Стисна го за дръжката и за острието с две ръце. Стиснала зъби, огъна плоската му част в крака си. Стоманата се огъна, докато мечът се счупи с трясък. Калан хвърли счупения меч в краката си.

— А сега изчезвай от погледа ми.

Харолд се обърна да си върви, но преди да е успял да и крачка, Зед стана и протегна ръка, сякаш за да го помоли да остане.

— Майко Изповедник — обади се той, като подбираше внимателно думите си. — Струва ми се, че оставяш чувствата ти да те водят.

Харолд махна с ръка към Калан, зарадван от намесата на стария магьосник.

— Кажете й, магьоснико Зорандер, кажете й.

Калан не можеше да повярва на ушите си. Остана където е, вгледана в мътните очи на Зед.

— В такъв случай бихте ли ми обяснили къде греша в преценката си, Първи магьоснико?

Зед погледна първо Калан, след това отново Харолд.

— Майко Изповедник, Кралица Сирила очевидно не е на себе си. Принц Харолд не само й вреди, но й дава възможност да обвие народа си в сянката на смъртта. Ако избере страната на разума, той ще защити своя народ и ще се отнесе с почит към миналото на сестра си, когато тя бе жена с изключителен ум. Вместо това той изостави дълга си към своя народ, като отвори сърцето си към онова, което му се иска да е истина за нея, вместо да приеме истината. По този начин той се обърна към смъртта, осъждайки на смърт и народа си. Принц Харолд с право бе обявен за виновен в изменничество. Чувствата ти към него пречат на справедливата ти присъда. Той очевидно представлява заплаха за нашата кауза, за живота на жителите на Средната земя и за живота на собствения си народ. Не може да бъде пуснат да си върви.

Харолд изглеждаше като гръмнат.

— Но, Зед…

В мътните очи на Зед също се четеше присъдата за тежка вина. Той изчака, сякаш за да остави мъжа да даде ново доказателство за изменничеството си. Харолд понечи да каже нещо, но от устата му не излязоха думи.

— Някой да не е съгласен с мен? — попита Зед.

Погледна Ейди. Тя поклати глава. Вирна направи същото. Уорън погледна Харолд за миг, после също поклатя глава.

Лицето на Харолд пламна.

— Няма да допусна това. Майката Изповедник постави срок до сутринта, за да се махна от тук. Длъжни сте да уважите присъдата й.

Той направи две крачки към вратата, след което спря, притискайки гърдите си с ръце. Започна да се свлича към земята, олюлявайки се, очите му се обърнаха. Краката му се подгънаха и след малко се строполи на пода.

Калан остана изумена. Никой не се бе помръднал и никой не бе казал нещо. Генерал Мейферт падна на едно коляно край тялото, за да провери пулса на принца. Вдигна глава към Калан и поклати глава. Плъзна поглед от Зед към Ейди, после към Вирна и Уорън. Лицето на никой не изразяваше нищо.

Калан стана и каза тихо:

— Не искам никога да разбирам кой от вас направи това. Не казвам, че сте сбъркали… Просто не искам да знам.

Четиримата кимнаха.

На вратата Калан се спря за миг в светлината, оставяйки се на студения въздух да окъпе лицето й, докато накрая забеляза капитан Райан, облегнат на дебело кленово дърво. Докато тя се приближаваше към него, той застана мирно.

— Брадли, принц Харолд каза ли ти защо идва тук?

Обръщението на малко име, а не по чин, променяше тона на разговора. Стегнатата му стойка се отпусна.

— Да, Майко Изповедник. Каза, че трябва да ти каже, Кралица Сирила му е наредила да се върне да защитава Галеа и че трябва да отзове и войниците, които прати при предварително, в родината им.

— Тогава вие какво правите тук? Защо го придружава след като е трябвало да прибере всички Галеанци обратно.

Той повдигна брадичка и я погледна с бистрите си сини очи.

— Защото дезертирахме, Майко Изповедник.

— Моля?

— Принц Харолд ми даде заповедите си точно както ви доложих. Отвърнах му, че греши и че това само ще навреди на нашия народ. Той ми каза, че не е моя работа да решавам подобни неща. Че работата ми е не да мисля, а да изпълнявам заповеди.

— Бил съм се с теб, Майко Изповедник. Мисля, че те познавам по—добре, отколкото те познава принц Харолд — знам, че си истински отдадена на делото за спасяването на Средната земя и нейните народи. Казах на принца, че взетото от Сирила решение не е правилно. Той се ядоса и каза, че съм длъжен да следвам заповедите му. Аз му отвърнах, че в такъв случай дезертирам от Галеанската армия и се присъединявам към теб. Помислих си, че ще ме прати на ешафода за неподчинение, но в такъв случай щеше да му се наложи да обезглави всичките ми хиляда момчета, понеже бяхме на едно мнение. Доста от тях не се поколебаха да му го кажат. Тогава страстите му се уталожиха и той ни позволи да го придружим насам. Надявам се не сте ни сърдита, Майко Изповедник.

В този момент Калан не можа да задържи маската си на Майката Изповедник. Протегна ръце и го прегърна сърдечно.

— Благодаря ти, Брадли.

Стисна го за раменете и му се усмихна през премрежените си очи.

— Ти си мислил с главата си. За такова нещо не мога да се разсърдя на когото и да било.

— Веднъж ни казахте, че сме като бръмбар, който се опитва да погълне наведнъж цял бивол. Както изглежда, май сега самата вие се опитвате да направите същото. Ако някъде съществува бръмбар, който наистина може да погълне бивол, то това сте вие, Майко Изповедник. Но до колкото си познавам хората, никой от тях не би искал да опитате без наша помощ.

Чуха гласа на генерал Мейферт, който тъкмо даваше указания на хората си. Изнасяха безжизненото тяло на принц Харолд от хижата, хванали го за краката и раменете. Ръцете му се влачеха по снега.

— Помислих си, че това няма да свърши добре — тъжно рече капитанът. — Откакто Сирила пострада, принц Харолд не е същият човек. Винаги съм го обичал. Беше истинска мъка за мен да го напусна. Но той просто не действаше адекватно.

Калан успокои с ръка на рамото младежа. И двамата изпратиха с поглед тялото на принца.

— Съжалявам, Брадли. И аз също като теб винаги съм имала високо мнение за него. Предполагам, че изпитание то да гледа сестра си в хватката на мъчението и болестта го е извадило от равновесие. Опитай се да запазиш добър спомен за него.

— Ще го запомня с добро, Майко Изповедник.

Калан смени темата:

— Трябва ми човек от твоите, който да отнесе на Сирила съобщение. Възнамерявах да го пратя по Харолд, но сега ще имаме нужда от куриер.

— Ще се погрижа, Майко Изповедник.

Едва сега Калан си даде сметка колко е студено навън и че е излязла без наметало. Докато капитанът се върна да събере хората си и да намери куриер, тя се върна в хижата.

Кара тъкмо хвърляше още дърва в огнището, Вирна и Ейди си бяха отишли. Уорън изваждаше една карта от коша в ъгъла и се канеше да върви. Калан го спря с ръка. Вгледа се в сините очи на магьосника с ясното съзнание, че в тях има много повече, отколкото се вижда. Ричард веднъж й бе казвал, че Уорън е един от най—умните хора, който познава. Освен това се говореше, че истинският талант е в сферата на пророчествата.

— Уорън, всички ли ще умрем в тази безумна война?

Лицето му поомекна от срамежлива, но топла усмивка.

— Мислех, че не вярваш в пророчества, Калан.

Тя го пусна.

— Да, като че ли не вярвам. Все едно.

Тръгна за още дърва и последва Уорън навън. Калан застана да се стопли пред огнището, загледана в Дух. Зед положи ръка на рамото й.

— Това, което каза на Харолд относно използването на разума, бе много мъдро, Калан. Ти беше права.

Пръстите й докоснаха коприненогладката орехова рокля на Дух.

— Така ми каза Ричард, когато сподели с мен, че най—сетне е разбрал какво трябва да прави. Каза, че единственият суверен, който може да си позволи да го управлява, е разумът.

— Ричард ли го е казал? Точно с тези думи?

Калан кимна, загледана в Дух.

— Каза, че първият закон на разума е, че каквото съществува, съществува. Което е — е, и че от този основен крайъгълен принцип излиза цялото познание. Каза, че това е основата, от която изниква животът. Каза още, че да мислиш е въпрос на избор и че желанията и прищевките не са даденост, нито пък са начин за разкриването им. Предполагам, че Харолд е доказал това. Ричард каза, че разумът е единственият начин да разберем реалността — нашето основно средство за оцеляване. Ние сме свободни да избягваме усилието на мисленето, да отхвърляме разума, но не можем да избегнем наказанието на бездната, която отказваме да видим.

Тя се вслуша в огъня, пращящ в краката й, докато погледът й се спря върху фигурката, издялана за нея от Ричард. Когато Зед не каза нищо, тя погледна през рамо. Той гледаше в пламъците, по бузата му се бе изтърколила сълза.

— Какво има, Зед?

— Момчето само е стигнало до всичко това — гласът на стария магьосник бе някаква нелепа смесица от самота и тиха гордост. — Той го разбира и го обяснява превъзходно. Стигнал е до него съвсем сам, като го е приложил.

— Докъде е стигнал?

— До най—важното от всички правила — Шестото правило на магьосника: единственият суверен, който можеш да си позволиш да те управлява, е разумът. — В мътните му очи танцуваха пламъци. — Шестото правило е основата, върху която са положени всички правила. То не само е най—важното, но е и най—простото. Въпреки това е едно от най—често пренебрегваните и нарушавани правила и далеч най—презираното. То трябва да се брани, независимо от непрестанните и неуморни протести на лошите. Нищета, порочност и крайно унищожение бушуват в сенките извън неговата всеобемаща светлина, където полуистините протягат грозни нокти към изпълнените с вяра съмишленици, към най—всеотдайните ученици и най—самоотвержените последователи. Вярата и чувствата са мракът за светлината на разума. Разумът е самата същност на истината. Истинската слава на живота е изцяло в прегръдките на разума, на това правило. Като го отхвърля, като отхвърля разума, човек прегръща смъртта.

До утрото на следващия ден близо половината Галеански войници бяха изчезнали, завръщайки се в родината си според предсмъртната повеля на принц Харолд. Останалите, като капитан Райан и младите му войници, останаха верни на Д’Харанската империя. Лейтенант Лейден, бивш генерал, и цялата му част от Келтонски войници, също бяха изчезнали. Той остави на Калан писмо, в което се казваше, че след като Галеа е избира да напусне обединението на Д’Харанската империя, се връща на помощ на своята родина Келтон, тъй като със сигурност подобни егоистични действия като това на галеанците ще предизвикат придвижване на Ордена нагоре по река Керн, а оттам и заплаха за Келтон. Той пишеше, че се надява Майката Изповедник да разбере колко сериозна опасност грози Келтон и че няма намерение да напуска нея или Д’Харанската империя, а само да помогне на своя народ.

Калан знаеше, че войниците на Лейден си тръгват — генерал Мейферт и Уорън бяха дошли да я предупредят. Тя го очакваше и бе там, когато заминаваха. Каза на генерал Мейферт да не им попречи да постъпят както смятат за добре. Размирици в лагера не биха довели до нищо добро. Всъщност тези събития само засилиха мотивацията на останалите в лагера войници, изпълниха ги с гордост, че постъпват правилно.

Същия следобед, докато пишеше спешно писмо на генерал Болдуин, командващ всички Келтонски части, генерал Мейферт и капитан Райан дойдоха да я посетят. След като изслуша плана им, тя даде позволение на капитан Райан да подбере лично същия брой войници като отряда на генерал Мейферт, за да започнат нападения на частите на Ордена. Уорън и шест от Сестрите бяха изпратени с тях.

Сега, когато Императорският орден се бе изнесъл толкова далеч на юг, Калан имаше нужда от информация за това какво правят и в каква форма са. Освен това при лошото време, което Д’Харанската империя считаше за свое предимство, Калан искаше да продължава да притиска врага. Капитан Брадли Райан и отрядът му от почти хиляда души бяха изпитани планински бойци, израсли при такива условия. Калан се бе била редом с капитана и младите му Галеански войници и бе помогнала в развиването на умения за борба с далеч по—многоброен противник. Само ако този противник не надвишаваше чак милион…

Специалните части на генерал Мейферт, които допреди издигането му в чин бе командвал лично той, сега бяха предвождани от капитан Зимер — млад, мускулест Д’Харанец с квадратна челюст и заразителна усмивка. Неговите бойци притежаваха всичко, което имаха и момчетата на Райан, но умножено по три — бяха опитни, здрави, обучени да действат в състояние на стрес, неуморими, безстрашни и хладнокръвни. Това, което караше повечето войници да пребледняват като мъртъвци, извикваше усмивки на устните им.

Те предпочитаха точно такива битки — тук не бе нужно да се съобразяват с мащабните тактически упражнения, касаещи цялата армия, а можеха да използват пълноценно специалните си умения. Те оценяваха факта, че им се предоставя възможност да покажат най—доброто, на което са способни. Вместо да ги поставя на изпитания, Калан им даваше карт бланш.

Всеки от тези Д’Харански бойци колекционираше вражески уши.

Те бяха дълбоко предани на Калан, понеже тя не се опитваше да им слага юзди, вкарвайки ги в общата маса на цялата армия. А може би и защото всеки път, когато се завръщаха от поредната мисия, тя искаше да види нанизите им от уши. За тях бе огромно удоволствие да видят, че някой ги цени и се интересува от тях.

Калан възнамеряваше в един момент да ги изпрати за ушите на галеанците.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Калан хвърли поглед през рамо към Прелата, сведена над кошницата с картите в ъгъла. Луната бе изпълнила почти цяла фаза, откакто Уорън бе напуснал лагера с Райан и Зимер. Макар да бе трудно да се прецени колко точно може да продължи мисия като тяхната, си мислеха, че вече би трябвало да са се върнали. Калан можеше да си представи какви чувства разкъсват сърцето на непоколебимата на външен вид Вирна.

— Вирна — обърна се към нея тя и потърка длани една в друга, — мога ли да те помоля на връщане да хвърлиш още малко дърва в огъня?

Кара скочи от високия стол, където бе кацнала, за да надзърта иззад рамото на Калан.

— Нека аз.

Вирна извади една карта и на връщане към масата благодари на Морещицата.

— Ето я, Зед, мисля, че тук по—добре се вижда областта, за която говореше.

Зед разгърна новата карта върху другата, поставена на масата пред Калан. Беше в по—малък мащаб и даваше по—прецизен изглед на южните райони на Средната земя.

— Да — провлачи Зед, втренчен в новата карта. — Виждаш ли там? — Той забоде пръст в река Дрън. — Виждаш ли как се стеснява низината тук на юг, точно на това място? Точно затова ти говорех. Насечен терен, набразден от високи скали, обикалящи реката. Точно за това не мисля, че ще се опитат да се изкачат нагоре по долината Дрън.

— Сигурно си прав — отрони Вирна.

— Освен това — Калан завъртя пръст в една област малко по на север върху първата карта — почти единственото населено място нагоре в тази посока е Никобарезе. Страната е доста изолирана, което я превръща в добра мишена, макар, от друга страна, този район да не е особено богат. Плячката ще бъде оскъдна. Ако остане там, където е сега, Орденът има къде—къде по—големи възможности за завоюване на богати земи. Освен това, можеш ли да си представиш колко би им било трудно да преминат с войската през планините Ранг’Шада, ако тръгнат нагоре по Дрън? Стратегически за тях би било по—логично да се насочат натам.

Вирна несъзнателно започна да си играе с едно копче на синята рокля, докато оглеждаше картата.

— Да… разбирам какво имаш предвид.

— Но идеята ти никак не е лоша — обади се Калан. — Няма да е зле да изпратиш една—две Сестри да огледат района. Това, че не изглежда логично, не означава, че Джаганг не може да опита. С идването на пролетта той трябва да предприеме нападение. Няма да се учудя, ако в един момент открием Императорския орден в задния вход на Ейдиндрил.

Кара отвърна на почукването на вратата. Беше един от старшите съгледвачи на име Хейес. През отворената врата Калан мярна приближаващата фигура на капитан Райан и се изправи.

Хейес поздрави с юмрук в гърдите.

— Радвам се да ви видя отново в лагера, ефрейтор Хейес — поздрави го Калан.

— Благодаря, Майко Изповедник. И аз се радвам, че съм тук.

Приличаше на човек, който не би отказал нещо за хапване. След като капитан Райан влетя през вратата, Кара я затвори зад гърба му заради нахлуващия сняг. Хейес отстъпи встрани, за да отстъпи място на капитана.

Калан си отдъхна, като видя младия Галеански офицер.

— Как мина, капитане? Как са момчетата?

Той свали шала и вълнената шапка, все още задъхан. Вирна не смееше да помръдне.

— Добре — отвърна капитанът. — Справихме се чудесно. Сестрите успяха да излекуват някои от ранените. Наложи се някои да бъдат транспортирани, преди Сестрите да успеят да им помогнат. Това ни забави. Претърпяхме някои загуби, но не толкова, колкото очаквахме. Уорън много ни помогна.

— Къде е той? — попита Зед.

Сякаш чул името си, Уорън се появи на вратата, придружен от облак сняг. Калан примигна срещу внезапната светлина, докато вратата бъде отново затворена. Забеляза напрежението, изписано на лицето на Вирна, и си припомни как сърцето й политваше всеки път, щом виждаше Ричард. Да се завръща жив и здрав след раздяла. Уорън незабавно целуна Вирна по бузата. Калан забеляза погледа, ято си размениха, макар той да остана не уловен от никой друг. Макар да се радваше за двамата, напомнянето за подобен род отношения я жегна дълбоко в сърцето. Внезапно изпита безпомощна тревога по Ричард.

— Каза ли им? — попита Уорън, докато разкопчаваше дрехата си.

— Не — рече капитанът. — Едва влизам.

Зед изви вежди.

— Какво да ни каже?

Уорън въздъхна.

— Ами специалният стъклен прах на Вирна се оказа по—ефикасен, отколкото предполагахме. Заловихме няколко пленници и ги поразпитахме. Труповете, които преброихме в долината, се оказаха само първата вълна.

Вирна помогна на Уорън да свали тежкото си, заскрежено наметало. Сложи го на пода край огъня, където капитан Райан вече бе проснал своето да съхне.

— Разбрахме — продължи Уорън, — че много от войниците, може би още шестдесет—седемдесет хиляди, не са ослепели напълно, но са загубили зрението на едното си око или пък имат други нарушения. Орденът не е могъл да ги изостави, понеже виждат достатъчно, за да вършат някаква работа. По—важното обаче е, че са се надявали да ги излекуват, да им помогнат да възвърнат загубената част от зрението си, а от там и способността им да се бият.

— Едва ли е възможно — прекъсна го Вирна.

— И аз не мисля, че е възможно — отвърна Уорън, — но те така мислят. Още доста внушителен брой хора, може би двадесет и пет—тридесет хиляди души, са болни — очите и носовете им са зачервени и ужасно възпалени.

Вирна кимна.

— Възможно е прахът да има и такова въздействие.

— Други, може би наполовина на тази бройка, имат затруднения с дишането.

— Значи — обади се Калан, — ако съберем загиналите и ранените до степен да не могат да участват в бой, получаваме близо сто и петдесет хиляди елиминирани от битката благодарение на стъкления прах. Доста добро постижение, Вирна.

Вирна не бе по—малко доволна от Калан.

— Струваше си онази езда, дето ми изкара акъла. Нищо нямаше да стане, ако не бе предприела такива рисковани действия.

— Вие какво постигнахте, капитане? — попита Кара, застанала зад Калан.

— Капитан Зимер и аз направихме онова, на което се надявахме. По наши изчисления елиминирахме близо десет хиляди души за времето на мисията си.

Зед подсвирна тихичко.

— Явно битката е била доста сериозна.

— Не бих казал. Не стана по начина, по който ни е учила Майката Изповедник, нито пък в стила на капитан Зимер. Гледахме да обезвредим врага по възможно най—ефективния начин, като при това избягвахме да влизаме в бой. Ако прережеш нечий врат, докато човек спи, постигаш много повече, при това с минимален риск за себе си.

Калан се усмихна.

— Радвам се, че се оказа толкова добър ученик.

Капитан Райан вдигна пръст.

— Уорън и Сестрите ни оказаха огромна помощ, когато трябваше да ни прекарат през вражеска територия така, че да не бъдем забелязани. Да се е чуло нещо за белите вълнени наметала? Наистина биха ни били от полза. Мога да ви кажа със сигурност, че с тях бихме постигнали далеч повече.

— Получихме първата пратка едва вчера — потвърди Калан — Бройката е повече от достатъчна за твоя отряд и юмчетата на капитан Зимер. След няколко дни очакваме още.

Капитан Райан потърка ръце, за да стопли пръстите

— Капитан Зимер ще остане много доволен, вдигна ръка на юг. — Разбрахте ли защо са се оттеглили толкова надалеч, територия, която вече са завзели?

— Пленниците, които заловихме, ни казаха, че в лагера им върлувала някаква треска. Този път ние нямаме пръст в това — просто обичайните болести, които се въдят в подобни многолюдни полеви лагери. Но жертвите са десетки хиляди. Отдалечили са се, за да си осигурят повече въздух и пространство. Убедени са, че винаги, когато решат, могат да ни избутат от пътя си.

Звучеше логично. При техния брой бе напълно естествено да бъдат убедени, дори напълно сигурни в способностите си да изтласкат всеки противник. Калан не виждаше какво толкова тревожи Уорън и капитан Райан. Усещаше, че въпреки добрите новини нещо ги притеснява.

— Добри духове — обади се тя, опитвайки се да ги ободри, — окапват като снежинки край огън. По—добре е, отколкото…

Уорън вдигна ръка, за да я прекъсне:

— Помолих Хейес да дойде лично да ви докладва за последните събития. Мисля, че би било добре да го чуете.

Калан направи знак на ефрейтора да се приближи. Той отривисто измарширува до масата и застана мирно. — Да чуем доклада ти, ефрейтор Хейес.

Лицето му бе бяло като платно и въпреки студа, плувнало в пот.

— Майко Изповедник, нашият съгледвачески отряд се насочи на юг, за да огледа пътищата откъм Дивото и да види дали Орденът няма намерение да ни обгради. Е, накратко казано, видяхме военна колона, която се движи на запад. Носят провизии и боеприпаси.

— Армията на Императорския орден е огромна — Успокои го Калан. — Няма нищо странно в това да получават подкрепления и провизии от родината си, когато претърпят загуби. А щом носят храна и боеприпаси, значи би трябвало да има и охрана.

— Следихме ги цяла седмица, за да сме сигурни, че сме ги преброили правилно.

— Колко? — попита Калан.

— Доста над четвърт милион, Майко Изповедник.

Калан усети как по цялото й тяло пробягват ледени иглички.

— Колко каза? — помисли, че не е чула Вирна.

— Поне двеста и петдесет хиляди въоръжени бойци, плюс каруцари и цивилни лица, каращи провизии.

Всичко, което бяха постигнали, всичките жертви, всичките битки, спечелени срещу Императорския орден, бяха зачеркнати в един миг. Нещо повече, целият път, изминат дотук, вече не съществуваше. Съществуващите в началото на войната вражески сили бяха почти напълно възстановени.

— Добри духове — прошепна Калан, — колко ли още души ще хвърли срещу нас Орденът?

Когато срещна погледа на Уорън, разбра, че дори това число не е изненада за него.

Магьосникът махна към съгледвача.

— Хейес е видял само първата вълна. Пленниците ни казаха за подкрепленията. Не бяхме сигурни дали говорят истината — мислехме, че се опитват да ни стреснат. Но малко след това срещнахме ефрейтор Хейес, който се връщаше насам. Продължихме разпитите и огледа — именно затова се забавихме.

— Още четвърт милион — думите на Калан заглъхнаха. Нещата изглеждаха безнадеждни.

Уорън се покашля.

— Това е само първата колона от свежи сили. Идват още.

Калан се приближи към камината и протегна ръце към огъня, загледана в пламъците. Бе застанала точно под сянката на Дух, която Ричард бе изваял за нея — искаше да почувства прилив на добра енергия в себе си. Искаше й се може да изпита онова непокорно чувство, което изобразяваше Дух. Единственото, което изпълваше сърцето й бе мисълта за смъртта.

Новината за подкрепленията, пътуващи към Императорския орден, както преди време тази за оттеглянето на Галеанците и Келтонците, премина през лагера по—бързо от снежна буря. Калан, Зед, Уорън, Вирна, Ейди, генерал Мейферт и всички останали офицери не криеха нищо от войниците. Тези момчета ежедневно рискуваха живота си и имаха право да знаят истината. Ако Калан минаваше през лагера и някой войник проявеше достатъчно смелост, че да я пита нещо, тя винаги му отговаряше искрено. Опитваше се да им вдъхва увереност, но и не ги лъжеше.

Тези мъже, прекарали толкова много време от живота си в битки, бяха преодолели страха. Мрачното настроение бе плащ, потушаващ искрата на живота вътре в тях. Всеки от тях си вършеше работата като в сън, приел съдбата си, която вече изглеждаше предрешена, примирен с неизбежното. Новият свят не можеше да предложи сигурност, спокойствие. Нямаше къде да се скриеш от нескончаемата заплаха на Императорския орден.

Калан се движеше сред войниците с маската на решителност на лицето си. Нямаше друг избор. Капитан Райан и хората му, които вече бяха изпитвали подобни чувства на отчаяние, приеха по—хладнокръвно новините. Те не можеха да умрат — вече бяха мъртви. Заедно с Калан младите Галеанци отдавна бяха приели обета на смъртта й можеха да се върнат към живот единствено когато видят Ордена унищожен.

За капитан Зимер и хората му също не съществуваха страхове. Те знаеха какво трябва да се направи и просто го правеха. Всеки от войниците в този отряд вече се бе окичил с по няколко наниза уши. Всеки нов наниз започваше след стотното ухо. Бе въпрос на чест за тях да запазват само дясното ухо, така че в нанизите им нямаше две уши от един и същи човек.

Посланик Териот от Херджборг удържа на думата си. Белите вълнени наметала, шапки и ръкавици пристигаха всяка седмица, допринасяйки за дегизировката на отрядите изпратени на мисии срещу Императорския орден, докато времето все още бе на страната на Д’Харанската армия. С върлуващата в лагера треска, изсмукала силите на доста от войниците, както и с увреденото зрение на още много, тези мисии се бяха оказали изключително успешни. Отрядите, облечени в защитните наметала, биваха изпращани и да дебнат за нови колони с доставки за врага, с надеждата да обезвредят подкрепленията, преди да са достигнали основната вражеска сила.

Въпреки всичко атаките представляваха просто леко неудобство за Ордена.

Калан след срещата си с току—що завърналите се войници намери Зед сам в хижата да разглежда най—новите промени, нанесени по картите.

— Имали сме късмет — каза с влизането тя и свали кожената си наметка. — Момчетата, които се завърнаха току—що, са дали малко жертви, а са заловили цял патрулиращ отряд. Успели са да ги обезвредят до последния човек, като наред с това са заловили и една от Сестрите на Джаганг.

— Тогава защо е това тъжно изражение?

Единственото, което можеше да направи, бе да разпери ръце отчаяно.

— Не се оставяй да бъдеш обезсърчена — поучително — Зед. — Отчаянието често е слуга на войната. Не мога и опиша колко пъти ми се е случвало в онази голяма война преди много време, когато бях още момче, всички вдовици, борещи се за живота си, да си мислят, че е само въпрос на време, докато ги разгромят. И как малко след това са печелили.

— Знам, Зед, знам. — Калан разтърка премръзналите — Не искаше да му го казва, но накрая се реши: — Ричард не пожела да поведе армията, понеже бе на мнение, че при дадените обстоятелства нямаме шанс да победим. Каза, че независимо дали се бием или не с Ордена светът ще падне под неговата сянка и че ако се бием, само ще дадем повече жертви. Че нашата армия ще бъде унищожена и Орденът ще завладее света и че всеки шанс за спечелване на победа в бъдеще ще бъде унищожен.

Зед я изгледа косо.

— Тогава какво правиш тук?

— Ричард каза, че нямаме шанс за победа, но, добри духове, не мога да го повярвам. Предпочитам да умра, борейки се за свобода, вместо да живея до смъртта си като роб. И въпреки това знам, че престъпвам желанията на Ричард, съветите му и заповедите му. Дадох му дума… Чувствам се като предател, повлякъл всички след себе си.

Тя го погледна с надеждата, че нещо в погледа му ще й покаже, че Ричард е грешал.

— Нали спомена, че Ричард сам е стигнал до Шестото правило на магьосника — че трябва да мислим с главата си, за да видим истинския ход на нещата. Аз се надявах. Мислех, че сигурно греши относно безсмислието на тази война. Но сега…

Зед се усмихна на себе си, сякаш намираше нещо забавно в онова, което й се струваше ужасно.

— Войната ще бъде дълга. И далеч не безнадеждна, камо ли предрешена. Това е агонията на лидерството в подобна война — съмненията, страховете, чувствата на безнадеждност. Това са чувства, не е непременно реалност. Не още. Ще трябва да понесем още доста. Ричард е казал, каквото е мислил, на базата на това как са стояли нещата в момента, в който го е казал. Кой може да каже, че хората вече не са готови да му се докажат? Да докажат, че са готови да отхвърлят Императорския орден? Вероятно онова, от което Ричард се нуждае, за да може да се включи в борбата, вече се е случило.

— Но аз знам колко сериозно ме предупреди той за това да не се включвам в борбата. Наистина го мислеше и все пак … аз не притежавам силата на Ричард, силата да обърна гръб на всичко и да оставя нещата да се развиват от само себе си. — Калан посочи мастилницата си на масата. — Написах писма с молба за подкрепления.

Той отново се усмихна, сякаш за да й покаже, че е сигурен, че нещата ще се оправят.

— Доста време и усилия ще са нужни, за да сразим многобройния враг. Мисля, че ни чакат още сериозни сблъсъци, но накрая ще победим. Сестрите и аз все ще измислим нещо. Човек никога не може да е сигурен в подобен род неща. Възможно е в един момент да направим нещо, което да ги срази.

Калан се усмихна и го стисна за рамото.

— Благодаря ти, Зед. Толкова се радвам, че те имаме.

— Погледът й отскочи към Дух, издигната гордо на камината. Калан приближи към нея, сякаш мястото бе олтар, върху който бе поставена святата фигурка. — Добри духове, колко ми липсва.

Това бе въпрос без думи, изказан с надеждата, че той ще я изненада с някаква идея за връщане на Ричард.

— Знам, скъпа. И на мен ми липсва. Той е жив, това е най—важното сега.

Калан можа само да кимне.

Зед плесна с ръце, сякаш изведнъж сетил се за нещо ободряващо.

— Това, от което се нуждаем повече от всичко, е нещо, с което да разсеем мисълта на всички от сериозността а належащите проблеми. Нещо, което да ги развесели, макар и за малко. Това ще им подейства най—добре от всичко.

Калан се намръщи.

— Какво например? Имаш предвид някакво забавление ли, или нещо такова?

— Не знам. Сигурно трябва да им кажем нещо весело. Нещо, с което да им покажем, че Орденът не може да ни попречи да си живеем живота. Че не може да ни забрани да се радваме, да изпитваме удоволствие от съществуването си. — Той прокара кокалест пръст по тънкото си лице. — Да имаш идеи?

— Ами не мога да се сетя в момента…

В същия миг в стаята нахълта Уорън.

— Току—що получих доклад от долината Дрън. Днес е щастливият ни ден — няма никакво раздвижване, както очаквахме.

Уорън изведнъж се закова на място, очите му зашариха между Калан и Зед.

— Какво има? Какво става тук? Защо ме гледате така?

Вирна се показа зад него и го бутна в стаята.

— Хайде, влизай. Затвори вратата. Какво ти става. Замръзвам навън.

Тя изпухтя и затръшна вратата след себе си. Когато видя Калан и Зед, отстъпи назад.

— Вирна, Уорън — пропя с меден гласец Зед. — Заповядайте, влезте.

Вирна смръщи чело.

— Какво сте се ухилили такива?

— Ами — провлачи Зед и смигна на Калан, — двамата с Майката Изповедник тъкмо обсъждахме едно голямо събитие.

Изражението на Вирна помръкна още повече.

— Какво голямо събитие? Нищо подобно не съм чува ла в лагера.

Дори Уорън, който рядко се мръщеше, ги изгледа изпод вежди.

— Да, и аз искам да знам. Какво събитие?

— Ами вашата венчавка — усмихна се Зед.

Вирна и Уорън едновременно се изправиха, свъсените им лица грейнаха. И двамата разтеглиха устни в изненадани, глупави, лъчисти усмивки.

— Наистина ли? — попита Уорън.

— Наистина ли? — в същото време възкликна Вирна.

— Да, наистина — отвърна Калан.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Подготовката за сватбата на Вирна и Уорън отне повече от две седмици. Не че не би могло да стане по—бързо, но както бе обяснил Зед на Калан, искал да „изживее с наслада цялата работа“. Да даде на хората достатъчно време да свикнат с мисълта за предстоящата церемония и да подготвят щедри дарове. Да има време за организиране на нещата, за съответната декорация, за приготвяне на специални ястия, за подготвяне на лагера за грандиозно парти. Както и достатъчно време, за да могат хората да поговорят и поклюкарстват за събитието, което с нетърпение очакваха.

Войниците, отначало резервирани, скоро започнаха да се заразяват от духа на ситуацията. Тя се превърна в отдушник на мислите им.

Всички харесваха Уорън. Той бе от онзи тип хора, към които всеки изпитваше някакво съжаление и които предизвикваха покровителствено отношение — изглеждаше непохватен и срамежлив. Повечето войници в лагера общо не си даваха сметка за истинските способности на магьосника, за нещата, които той умее да прави. Почти всички го мислеха за човек, който едва ли някога ще си намери жена. Фактът, че ще се жени за Вирна — хората бяха убедени, че това е направо невероятно и парадоксално — ги изпълваше с вътрешна гордост, превръщаше Уолтър в един от тях. Той се бе справил — бе спечелил женско сърце. Случилото се с него им даваше надеждата, че един ден самите те ще се оженят, ще си имат жена, все важно — понеже повечето тайничко се притесняваха, че по—малко срамежливи и непохватни от Уорън.

Мъжете не се свеняха да показват колко се радват за Вирна. Тя беше жена, която всички уважаваха, но в същото време никога не бяха изпитвали топли и приятелски чувства към нея. Смелите им благопожелания я изненадваха.

Целият лагер бе завладян от духа на събитието — дори повече отколкото Калан бе предполагала. След кратка пауза в началото, докато всеки свикне с мисълта, хората, изтощени не само от дългите битки, от загубата на приятели и от живота далеч от дома и близките, но и от суровото, трудно и влажно време, приеха на драго сърце възможността да мислят за нещо друго.

В средата на лагера бе разчистено просторно място — палатките бяха махнати, земята почистена от снега. В центъра бе построена платформа — върху застопорени в земята товарни каруци, — върху която щеше да се проведе церемонията. Решиха да я издигнат нависоко, за да могат войниците да имат повече шансове да видят ритуала със собствените си очи. Встрани от платформата бе организирано място за танци и онези от войниците, които умееха да свирят и не бяха дежурни, прекарваха времето си в усилени упражнения. Бе сформиран хор, който избра за репетициите си едно откъснато встрани от лагера дефиле. Където и да идеше, Калан чуваше гайди и тъпани, пронизителните звуци на обой или мелодичните напеви на лютня. Хората започнаха да изпитват по—голям страх да не изсвирят нещо фалшиво, отколкото се страхуваха от Императорския орден.

При наличието на повече от сто Сестри бе предложено след церемонията да има танцова забава. Отначало Сестрите посрещнаха радушно идеята, но по—късно направиха някои прости изчисления и установиха по колко мъже щеше се паднат на всяка от тях и колко време ще им се наложи да танцуват. Въпреки всичко бяха поласкани от перспективата да се радват на толкова мъжко внимание и в крайна сметка се съгласиха. Жени на по неколкостотин години се изчервяваха като момичета при предложенията на младежи, едва започнали двадесетте, за танц на сватбената забава.

С приближаването на датата мъжете се погрижиха да разчистят нещо като улици, които опасваха лагера спираловидно, за да може след церемонията двойката да обиколи всички. Войниците искаха лично да поздравят младото семейство и да им пожелаят всичко хубаво.

Калан предложи след сватбата Вирна и Уорън да се оттеглят в хижата. Това бе замислено като нейния сватбен подарък за двамата, така че гледаше да не го разпространява много—много. Пред хората двете с Кара се преструваха, че за младоженците има организирана специална палатка. Кара пренесе вътре багажа на Вирна и ароматизира въздуха с билки и замразени горски плодове. Успяха да заблудят и самите младоженци. Вирна наистина повярва, че мястото е определено за тях, и каза на Уорън, че няма да го пусне вътре преди сватбата.

В насрочения ден ги посрещна кристално чисто небе и времето сякаш бе по—топло от обичайния вледеняващ студ. Снегът от предишния ден бе набързо почистен от цялата централна част на лагера, за да не си напълнят Сестрите обувките, докато танцуват. Някои от тях дойдоха да огледат терена, пообиколиха наоколо, за да дадат възможност на мъжете да видят с кого евентуално биха имали щастието да танцуват — ако са късметлии. Целият лагер бе във ведро и закачливо настроение.

Докато Вирна прекарваше следобеда в палатката си, примирявайки се с настояването на цяла орда Сестри да й тупират косата и да я гримират, както и да й помогнат да се облече, Калан най—сетне успя да се измъкне и да отиде а приготви хижата. Вътре направи дълги венци от ароматни борови клонки, с които опаса вълнообразно горната част на всяка от стените. Във венците втъкна и колкото успя да намери червени горски плодове — за цвят.

Една от Сестрите й бе дала парче вълнен плат, който превърна в завеса за прозореца. Вечер, когато се явеше в хижата, успяваше да отдели по малко време, да придаде на простия вълнен плат изискан вид. Дървото под леглото си, за да е сигурна, че когато се събират в помещението, за да обсъждат бойните стратегии Вирна и Уорън няма да разкрият плановете й. Калан успя да подреди и ароматните свещи, дарени й от Сестрите, и най—накрая закачи завесата на прав клон с обелена кора вместо корниз.

Единственото, което не възнамеряваше да остави в помещението, бе Дух. Нея щеше да прибере в своята палатка.

Докато застилаше леглото с чисти чаршафи, се появи Кара, натоварена с нещо синьо.

Калан вмъкна одеялото под сламеника в долната част на леглото, проследявайки с поглед как Кара затваря вратата.

— Какво носиш?

— Няма да повярваш — ухилена каза Морещицата. — Широка синя копринена панделка. Сестрите са вързали Вирна за един стол, докато я оправят, Зед и Уорън са някъде по задачи, така че си помислих, че двете с теб можем да използваме панделката, за да поукрасим стаята им. Закачи я така, че да изглежда красиво. Можем да я увием около венците, които си сложила на стените.

Калан примигна от изненада.

— Каква чудесна идея.

Не бе сигурна кое я е изненадало повече — да види Кара със синя панделка или да чуе от устата й думи като „поукраси“ и „красиво“. Усмихна се на себе си, щастлива от случилото се. Зед бе по—голям магьосник, отколкото сам знаеше.

Калан и Кара се качиха на по един пън и се заеха да украсяват с панделката боровите венци. Първата стена стана толкова красива, че Калан не можеше да откъсне блесналия си поглед от нея. Преминаха на втората срещу вратата. Това щеше да е първото нещо, което щяха да видят Вирна и Уорън, когато се оттеглят в къщата, така че двете се постараха да разположат панделката още по—изящно.

— Откъде взе толкова много панделка? — попита Калан през карфиците в устата си.

— Бенджамин ми я даде — изкикоти се Кара, без да престава да увива панделката около клонките. — Можеш ли да повярваш? Накара ме да му обещая да не го питам откъде я има.

Калан извади карфиците от устата си.

— Кой?

— Какво кой? — учудена я изгледа Кара, докато изплезила съсредоточено език, се опитваше да забоде панделката с карфица.

— Кой каза ти е дал панделката?

Кара повдигна към тавана още малко материал.

— Генерал Мейферт. Изобщо не мога да си представя откъде…

— Ти каза Бенджамин.

Кара свали панделката и погледна Калан.

— Не съм.

— Напротив, точно така каза — Бенджамин.

— Ами …

— Малкото име на генерал Мейферт е Бенджамин, така ли?

Ако Кара бе облечена с червената си униформа, лицето й нямаше никак да се различава от цвета на дрехите й. В момента мрачното й изражение пасваше на тъмнокафявата й униформа.

— Знаеш, че е Бенджамин.

На устните на Калан грейна усмивка.

— Вече знам.

Калан бе облякла бялата си Изповедническа рокля. С наслада установи, че й е малко широчка, но като се имат вид всички обстоятелства, можеше да очаква подобно нещо. Поради студа носеше и вълчата наметка, ушита й от Ричард, но само заметната през раменете. Стоеше с изправен гръб и вдигната брадичка, следеше церемонията и наблюдаваше десетките хиляди притихнали лица. Зад нея се издигаше плътна стена от преплетени клони, която позволяваше отдалечените зрители да различават по—добре шестимата души на платформата. В притихналия златист следобеден въздух дъхът на множеството хора се събираше в ефирен слой мъгла.

Докато Зед водеше сватбената церемония, стоеше с гръб към Калан. Тя бе приятно изненадана да види вечно рошавата му бяла коса вчесана прилежно назад. Бе облечен в изящната си червеникавокафява роба с черни ръкави и свлечени рамене. Около китките му обикаляше сребърен брокат, около врата и надолу по цялата предница — златен. Червен копринен колан със златна тока прибираше одеждата на кръста. До него стоеше Ейди, облечена в семплата си роба, украсена около врата с жълти и червени мъниста. Понякога контрастът между двамата бе умопомрачителен.

Вирна бе облечена в богата виолетова рокля, украсена по ръба на четвъртитото деколте със златна нишка. Сложната златна плетеница се спускаше надолу по тесните ръкави, които се подаваха под декоративните буфани на ивици, пристегнати на лактите със златна панделка. Деликатният набор на кръста потичаше в богата пола, стигаща чак до петите. Чупливата й кестенява коса бе декорирана със сини, златисти и яркочервени цветя, които Сестрите бяха изработили от парченца коприна. Усмихната ведро и спокойно, тя представляваше прекрасна булка—чародейка, застанала до красивия си рус младоженец—магьосник във виолетова роба.

Когато церемонията достигна до кулминационния си момент, тълпата като че се наклони напред.

— Ти, Вирна, взимаш ли за свой съпруг този магьосник — извиси Зед ясен глас, който се чу далеч над тълпата, — като отдаваш дължимото на дарбата и дълга му и се заклеваш да го обичаш и уважаваш безспир, докато смъртта ви раздели?

— Да — с меден глас отвърна тя.

— Ти, Уорън — продължи Ейди с глас, който прозвуча още по—дрезгаво след Вирна, — взимаш ли за своя съпруга тази чародейка, като отдаваш дължимото на дарбата и дълга й и се заклеваш да я обичаш и уважаваш безспир, докато смъртта ви раздели?

— Да — уверено рече Уорън.

— В такъв случай, след като такава е волята ти, приемам, че ти, чародейке, си подходяща и с радост благославям вашия брак. — Зед вдигна разперените си ръце във въздуха. — Моля добрите духове да приемат с усмивка обета на тази жена.

— В такъв случай, след като такава е волята ти, приемам, че ти, магьоснико, си подходящ и с радост благославям вашия брак. — Ейди вдигна разперените си ръце във въздуха. — Моля добрите духове да приемат с усмивка обета на този мъж.

Четиримата преплетоха ръце и се здрависаха. Както бяха застанали в кръг, сведоха глави. Между скръстените им длани засия светлина, оповестяваща връзката им. Яркият блясък изпрати в небето златист лъч светлина, сякаш клетвата на Вирна и Уорън току—що бе политнала към Добрите духове.

Зед и Ейди едновременно произнесоха:

— От днес нататък вие завинаги сте свързани като и жена — чрез обета си, чрез любовта си, а сега и чрез дарбата си.

Магическото сияние се отдели от ръцете им и увисна в следобедния въздух като самотна звезда — точно над главите им.

В притихналия зимен въздух десетки хиляди ококорени очи проследиха втренчено как разтрепераната Вирна взима целувката на Уорън, с която се скрепи един брак, сключването на какъвто войниците едва ли някога щяха да присъстват отново — брака между чародейка и магьосник, свързани чрез повече от обикновен обет — свързани освен всичко друго и чрез магия.

Когато Вирна и Уорън се разделиха, на лицата и на двамата сияеха широки усмивки. Тълпата подивя. Във въздуха избухна взрив от радостни възгласи, придружен от подхвърлени шапки.

Вирна и Уорън, хванали се за ръце, се обърнаха към войниците с грейнали лица. Помахаха им със свободните си ръце високо във въздуха. Войниците подвикваха радостно, ръкопляскаха и подсвиркваха, сякаш се женеше собствената им сестра или най—добър приятел.

В същия миг се извисиха стройните гласове на певците от хора. Песента им отекна в околните дървета. Калан настръхна цяла, цялото й същество бе разтърсено от дълбоката и чиста мелодия. Звукът накара цялата долина да притихне благоговейно.

Кара се наведе към Калан и удивено прошепна в ухото й, че хорът пее древна Д’Харанска церемониална сватбена песен, чийто произход се корени хиляди години назад. Тъй като певците бяха репетирали встрани от лагера, Калан не бе чувала песента им преди церемонията. Мелодията бе толкова могъща, че тя се остави да бъде пометена от силата й. Вирна и Уорън бяха застанали на ръба на платформата, не по—малко завладени от болезнено красивата песен, оповестяваща началото на съвместния им живот.

Към гласовете се присъединиха флейти, след малко се обадиха и тъпани. Войниците — повечето Д’Харанци — се усмихваха, заслушани в добре познатата им музика. Калан едва сега си даде сметка, че преди, понеже бе считала Д’Хара за вражеска земя, никога не бе осъзнавала, че тези хора могат да имат традиции. Че в древната им култура може да се открие смисъл, сила и любов.

Тя хвърли поглед на Кара, застанала до нея, която се усмихваше с отнесена усмивка, заслушана в музиката — Д’Хара бе огромна страна и пълна загадка за Калан. Единственото, което бе виждала от нея, бяха войниците й. Не знаеше нищо за жените й — освен за Морещиците, а те едва ли бяха представителни. Не познаваше и децата им, нито домовете и обичаите им. Вече бе свикнала с мисълта че не са й врагове, но едва сега осъзна, че са хора, за които всъщност знае толкова малко — народ със свое културно наследство.

— Прекрасно е — прошепна тя на Кара.

Кара кимна благоговейно, понесена на крилете на музиката, която отдавна познаваше и която за Калан бе екзотично чудо.

Щом хорът приключи песента, поднесена в дар на младоженците, Вирна се извърна назад и стисна ръката на Калан. Това бе жест на извинение — на признание, че е наясно с това колко трудна е била церемонията за Калан.

Като не позволи на спомените си да опорочат светлото събитие, Калан отвърна на бързия поглед на Вирна с усмивка. Пристъпи напред и прегърна отзад и двамата. Глъчката стихна, за да могат думите на Майката Изповедник да бъдат чути:

— Тези двама души си принадлежат. Вероятно са си принадлежали преди, а от днес нататък ще си принадлежат завинаги. Нека добрите духове не ги изоставят никога.

Тълпата отвърна на молитвата й в един глас. — Искам да благодаря на Вирна и Уорън от дъното на сърцето си — продължи Калан, плъзгайки поглед по морето от десетки хиляди войници — за това, че ни припомниха истинския вкус на живота. Едва ли съществува по—категорична демонстрация на простичкия и в същото време дълбок смисъл на нашата кауза от тази сватбена церемония.

Докъдето й стигаше погледът, тя видя как главите на войниците се свеждат в знак на съгласие.

— А сега — провикна се Калан, — кой иска да види първия танц на младоженците?

Тълпата избухна във весели възгласи и се отдръпна, за да освободи място за танци. Музикантите заеха местата си.

Докато чакаха Вирна и Уорън да започнат, Калан прегърна Зед през рамо и го целуна по бузата.

— Това е най—добрата ти идея, магьоснико.

Той я погледна с мътните си очи, които сякаш проникваха до дъното на душата на човек.

— Добре ли си, скъпа? Знам, че ти е трудно.

Калан кимна, като съумя да задържи усмивката на устните си.

— Добре съм. За теб сигурно е дваж по—трудно.

Той изведнъж грейна в усмивка.

— Пак същата песен, Майко Изповедник — никога не преставаш да се тревожиш за другите.

Калан гледаше как Вирна и Уорън, засмени, хванати за ръце, танцуват леко в кръга от ръкопляскащи войници.

— Когато приключите със задълженията си — обърна се към него Калан, — и след като подарите първия си танц на Ейди, мога ли да ви поканя и аз на танц, сър? Заради него? Сигурна съм, че би се зарадвал.

Калан не можеше да се накара да произнесе името му в момента — знаеше, че ако го направи, ще развали магията на веселото тържество.

Зед повдигна вежда с игрив пламък в очите.

— А какво те кара да мислиш, че мога да танцувам?

Калан се засмя.

— Ами знам, че няма нещо, което да не умееш да правиш.

— Мога да кажа цял куп неща, които този кокалест старец не бъде способен да прави — обади се Ейди, която се бе промъкнала зад него.

Когато първият танц свърши и започна вторият, към който се присъединиха и други двойки, Зед и Ейди се запътиха да покажат на младите как се прави тая работа. Калан бе застанала току до кръга, Кара стоеше плътно до нея. Генерал Мейферт си проправяше път към тях, като същевременно се здрависваше с хората и се смееше.

— Майко Изповедник! — Тълпата го изтласка към нея. — Майко Изповедник, какъв чудесен ден, нали? Виждала ли сте някога такъв ден?

Калан не устоя на възторга му и се усмихна.

— Не, генерале, не мисля, че съм виждала.

Той хвърли бърз поглед към Кара. За момент се спря неловко пред нея, после се обърна към танцуващите. Независимо колко добре я познаваха вече хората, Калан си оставаше Изповедник — жена, до която се страхуваха да се доближават, камо ли да докоснат. Никой не би посмял да покани един Изповедник на танц.

Нито пък Морещица.

— Генерале! — потупа го по гърба Калан. — Би ли ми направил една голяма лична услуга?

— Разбира се, Майко Изповедник — заекна той. — Каквото кажете. Какво мога да направя за вас?

Калан посочи танцуващите Сестри и войници.

— Би ли потанцувал? Знам, че трябва да сме нащрек за евентуална опасност, но мисля, че хората ще разберат истинската празничност на събитието, ако видят генерала си да танцува с тях.

— Да танцувам ли?

— Да, ако обичаш.

— Но … това е… не знам с кого…

— О, моля те, все ще се намери с кого. — Тя се обърна, като че внезапно озарена от идея. — Кара, дали не би потанцувала с генерала, за да видят хората му, че няма нищо лошо в това да се повеселят?

Сините очи на Морещицата зашариха между Калан и мъжа.

— Хм, не знам дали …

— Направи го заради мен, моля те. Моля те, Кара. — Калан се обърна към генерала: — Доколкото си спомням, чух някой да споменава, че първото ти име е Бенджамин?

Той се почеса по слепоочието.

— Тъй вярно, Майко Изповедник.

Калан погледна Кара.

— Кара, Бенджамин има нужда от партньор за танц. Какво ще кажеш да му правиш компания? Моля те, заради мен!

Кара се покашля.

— Е, добре, щом е заради теб.

— И не му чупи ребрата и други такива. Ще имаме още нужда от способностите му.

Кара й отвърна с намръщено изражение, докато усмихнатият до уши Бенджамин я отвеждаше към кръга.

Калан скръсти ръце и се усмихна, докато наблюдаваше как генералът поема Кара в прегръдката си. Бе почти идеален ден. Почти.

Калан гледаше с грейнал поглед как Бенджамин с лекота върти Кара и как другите войници се престрашават да поканят срамежливите Сестри на танц, когато пред нея изскочи капитан Райан и застана мирно.

— Майко Изповедник … хм, такова … преживяхме доста заедно и ако не смятате, че си позволявам твърде много … дали не бих могъл да ви поканя … нали разбирате, на танц?

Калан примигна в изненада пред нея висок, млад, широкоплещест Галеанец.

— Ами, да, добре, Брадли, с удоволствие ще танцувам с теб. Наистина с удоволствие. Но само ако обещаеш да не ме държиш така, сякаш съм от стъкло. Не ми се ще да изглеждам глупаво пред хората.

Той се ухили и кимна.

— Дадено.

Тя постави едната си ръка в дланта му, с другата го прегърна през рамото. Той обгърна с огромната си ръка кръста й под разтвореното й наметало и я завъртя сред танцуващите. На лицето й грейна щастлива усмивка, тя танцуваше и се заливаше от смях. Помисли си за Дух и си каза, че трябва да се научи да използва този вид сила, да се отпусне и да се повесели, да не мисли за това какво й липсва, докато усеща свенливите ръце на друг мъж около себе си.

— Ти си чудесен танцьор, Брадли.

В очите му заблестя гордост. Тя усети как той се отпуска и се оставя на музиката да направлява движенията му. В същото време с периферното си зрение мярна Кара й Бенджамин, които полагаха огромни усилия да танцуват, а не да се гледат един друг. Когато Брадли я завъртя около себе си, като я придържаше със здравата си ръка, зад нея се плъзна дългата руса плитка на Кара. В този момент Калан видя как Кара се вглежда в сините очи на Бенджамин и му се усмихва.

Калан с облекчение чу последните звуци на песента, когато Зед смени капитан Райан за следващия танц. Тя прегърна магьосника по—силно и двамата се понесоха в по—плавен ритъм.

— Гордея се с теб, Майко Изповедник. Ти направи чудесен подарък на тези момчета.

— И какъв е той?

— Подари им сърцето си. — Той килна глава на една страна. — Не виждаш ли как те гледат? Ти им вдъхваш смелост, придаваш смисъл на онова, което правят.

Калан повдигна вежда.

— Ах, ти, стари хитрецо. Другите може да измамиш, но не и мен. Ти си този, който ми подари сърцето си.

Зед само се усмихна.

— Нали знаеш, не и след като ти си първият Изповедник, омъжила се за човек, който е открил начин да е с нея, без да бъде унищожен от силата й. Радвам се, че този човек е внукът ми и че обича именно теб. Чувствам те като своя внучка, Калан, и очаквам с нетърпение деня, когато ти и Ричард отново ще сте заедно.

Тя се притисна по—плътно към стария магьосник, отпуснала ръка върху рамото му, и двамата потънаха в ритъма на танца и във водовъртежа на спомените си.

Танците продължаваха, златистият залез бе заменен от огньове и факли. Сестрите сменяха партньорите си след всеки танц, редицата от мъже, които очакваха своя ред да танцуват, все не свършваше — при това не само пред по—младите и по—хубавки Сестри. Помощници на готвачите трупаха върху масите вкусни гозби, опитваха ги и се шегуваха с войниците, като в същото време не прекъсваха работата си. Между танците Вирна и Уорън опитваха всякакви вкусотии от различните маси.

Калан танцува още веднъж с капитан Райан и още веднъж със Зед, след което потъна в разговори с офицерите, за да не й се налага да танцува повече, в случай че някой събере достатъчно смелост да я покани. Можеше да се наслаждава на вечерта и без да танцува.

Докато разговаряше с група млади офицери, които й казваха колко им харесва вечерта, някой я потупа по рамото. Обърна се и видя засмяното лице на Уорън.

— Майко Изповедник, за мен ще бъде чест, ако се съгласите на един танц.

Калан забеляза, че Вирна танцува със Зед. Този път нещата бяха по—различни.

— Уорън, за мен би било истинско удоволствие да танцувам с красивия младоженец.

Той я понесе в плавен танц, а не както тя очакваше — притеснено и свенливо. Изглеждаше толкова блажен и спокоен, толкова нормално приемаше непрестанните поздравления и потупвания на околните и шеговитите забележки на Сестрите.

— Майко Изповедник, просто исках да ти благодаря, че превърна този ден в моя най—щастлив миг.

Калан се усмихна към младото лице и неостаряващите очи.

— Уорън, аз трябва да ти благодаря, че се съгласи на това голямо празненство. Знам, че не си падаш по подобен род събития …

— О, напротив. Точно това ми трябваше. Някога хората ме наричаха Къртицата.

— Така ли? И защо?

— Защото не излизах от подземията и единственото, което правех, бе да изучавам пророчествата. Не толкова че исках да правя само това — просто се страхувах да се покажа навън.

— Но най—накрая си го направил.

Той я завъртя в такт с музиката.

— Ричард ме измъкна.

— Така ли? Не ми е казвал.

— В известен смисъл ти довърши започнатото от него.

Уорън се усмихна отнесено.

— Просто исках да ти благодаря. Знам колко много ми липсва той, колко много липсва на Вирна. Знам, че хората са нещастни без своя Господар Рал.

Единственото, което можа да направи Калан, бе да кимне.

— Знам и колко ти си нещастна без съпруга си. Точно затова исках да ти благодаря — задето ни дари с празненството въпреки болката си. Всички тук искат да я поделят заедно с теб. Искам да знаеш, че докато Ричард ти липсва, ти не си сама, че си една от всички, които го обичат.

Калан се усмихна и този път успя да промълви: „Благодаря ти.“ Докато се носеха из дансинга, потънали в смехове и във весели мелодии, изведнъж музиката секна. Едва тогава тя дочу роговете.

Сред насъбралите се войници изригна паника, всички се втурнаха към оръжията си. В същия момент край платформата се появи един от часовите, който размаха ръка и извика да останат по местата си, защото приближавали приятелски части.

Объркана и изненадана, Калан протегна шия заедно с всички останали, за да види кой идва. Нямаха части, разпратени на мисии. Всички бяха тук, на празненството.

Чу се конски тропот и тълпата се разцепи на две. Калан повдигна вежди и зяпна. Известният генерал Болдуин, Командващ всички Келтонски части, водеше колоната, яхнал красив млечнобял жребец. Генералът елегантно спря животното. Прокара дълъг пръст по посребрения си тъничък мустак и огледа тълпата. Посивяващата му черна коса покриваше ушите му, отгоре проблясваше оплешивялото му теме. Имаше внушителен вид с късото си наметало, закрепено на едното рамо с две копчета и изработено от изящен зелен копринен плат. Жълтеникавата му куртка бе украсена с хералдическа емблема, разсечена диагонално от черна линия, от едната страна на която имаше жълт, а от другата — син щит. Високите му ботуши бяха обърнати под коленете. В колана му, украсен с изящна златна тока, бе втъкнат чифт дълги черни ръкавици.

Тълпата се разтвори пред Калан и тя пристъпи напред.

— Генерале!

Той вдигна ръка с благороднически жест и на лицето му грейна усмивка.

— Майко Изповедник, радвам се да ви видя.

Калан се опита да каже нещо, но в същия миг покрай нея прелетя група коне и всичко наоколо пламна в червено — бяха дошли дванадесет Морещици. Една от тях скочи от коня си.

— Рикка! — провикна се Кара.

Орловият поглед на жената се плъзна върху множеството. След малко се спря върху Кара, която тъкмо се измъкваше от прегръдката на генерал Мейферт.

— Кара — вместо поздрав рече тя и се огледа. — Къде е Хания?

Кара се приближи към нея.

— Хания ли? Не е тук.

Жената стисна устни във внезапно разочарование.

— Така и предполагах. Като не получих никакви новини от нея, си помислих, че може да сме я загубили. Въпреки всичко се надявах …

Калан пристъпи напред, малко раздразнена от факта, че Морещицата си бе позволила да стъпи пред генерал Болдуин.

— Значи ти си Рикка?

— О! — възкликна онази и на устните й се разля усмивка. — Ти не може да си друга освен жената на Господаря Рал — Майката Изповедник. Познах те по описанието. — Жената поздрави небрежно с юмрук до сърцето. — Да, аз съм Рикка.

— Радвам се, че сте тук — ти и твоите сестри по Агиел.

— Тръгнах от Ейдиндрил веднага щом Бердин получи писмото ти. То обясняваше много неща. Двете си говорихме доста и решихме, че трябва да тръгна насам с част от сестрите ни, за да помогнем. Оставих шест Морещици при Бердин да пазят Ейдиндрил и Магьосническата кула. Освен това с мен тръгна армия от двадесет хиляди души.

Тя вдигна ръка и посочи зад себе си.

— Преди седмица срещнахме генерала и неговите войници.

— Със сигурност помощта ви ще ни е от полза. Бердин е постъпила мъдро — знам колко силно е желала да тръгне насам, но тя познава града и Кулата. Радвам се, че е постъпила според инструкциите ми. — Калан втренчи най—смущаващия си Изповеднически поглед в Рикка. — А сега, ако не възразяваш, прекъсна генерал Болдуин.

Кара дръпна Рикка настрани.

— Трябва да поговорим, Рикка, преди да си се спуснала да служиш на Господаря Рал и жена му, която по една случайност е сестра по Агиел.

Онази повдигна удивено чело.

— Така ли? Но как …?

— По—късно — с усмивка я прекъсна Кара и я дръпна встрани, за да не й остави възможност да се забърка в още по—голяма каша.

Зед, Ейди и Вирна се приближиха към Калан.

Генерал Болдуин, вече слязъл от коня си, най—сетне пристъпи напред и падна на коляно, свел глава.

— Кралице, Майко Изповедник.

— Стани, дете мое — отвърна Калан с протоколния говор, докато очите на всички войници наблюдаваха събитията със същото внимание, с каквото бяха следили и емоцията преди малко. Ставащото бе важно за всички. Генералът се изправи.

— Тръгнах веднага щом получих писмото ви, Майко Изповедник.

— Колко души водиш, генерале?

Той изглеждаше изненадан от въпроса й.

— Ами … всички. Сто и седемдесет хиляди. Когато Кралицата ми иска да й доведа армия, аз й я водя.

Думите му се предадоха с шепот назад из тълпата. Калан остана като гръмната. Вече дори не й беше студено.

— Това е чудесно, генерале. Наистина имаме болезнена на нужда от помощ. Водим тежки битки и както обясних в писмото си, Императорският орден непрекъснато получава подкрепления. Трябва да им попречим да се присъединят към основната част.

— Разбирам. С Д’Харанците, които се присъединиха към нас в Ейдиндрил, можем почти да утроим броя на хората ви.

— А освен това можем да извикаме и още от Д’Хара — намеси се генерал Мейферт.

Калан усети как в гърдите й проблясва надежда.

— Напролет наистина ще имаме нужда от тях. — Тя погледна генерал Болдуин. — Какво става с лейтенант Лейден?

— С кого? А, сигурно имате предвид сержант Лейден. В момента ръководи патрулен отряд. Когато един войник дезертира от Кралицата си, е цяло щастие да запази главата си, но понеже той се е борил в нейна защита, реших да го изпратя да ръководи патрула в една отдалечена просека. Надявам се да си е взел топли дрехи.

На Калан й се прииска да прегърне ослепителния генерал, вместо това го докосна по ръката в знак на благодарност.

— Благодаря ви, генерале. Определено не можем да си позволим да губим хора.

— Отрядът му се намира на половин ден път оттук на север. Реших, че няма да му е добре тук с армията.

— Да, прав сте. — Калан направи знак на Морещицата да се приближи. — Радвам се да те видя, Рикка. С твоите Морещици ще можем по—добре да контролираме техните Сестри. Можем дори да се надяваме да обърнем течението в наша полза. Кара вече ни помогна да унищожим някои от родените с дарбата в техните редици, но не можа да се развихри, понеже Господарят Рал й даде изрични заповеди да се грижи за мен. Тя ще продължи да го прави. Но ти можеш да се считаш свободна да правиш с родените с дарбата от Императорския орден каквото намериш за добре.

Рикка сведе глава.

— С удоволствие. — Изправи се и се усмихна. — Бердин ме предупреди за нея — едва чуто каза тя на Кара.

— По—добре се вслушай в съвета й — отвърна Кара и я тупна по гърба. — Ела, ще ти помогна да намериш …

— Не — прекъсна я Калан. — Имаме празненство. Генералът, Рикка и нейните сестри са поканени. Всъщност настоявам да присъстват.

— Е — оживи се Рикка, — щом става въпрос за охраната на жената на Господаря Рал, за нас ще е удоволствие да останем.

Калан я хвана за ръката и я придърпа към себе си.

— Рикка, в лагера има много мъже и съвсем малко жени. Тук се танцува. Хайде, заповядайте.

— Моля! Да не си се…

Калан я завлече в кръга. Щракна с пръст към музикантите.

— Какво ще кажете да довършим? — Обърна се към генерал Болдуин: — Генерале, уцелили сте най—подходящия момент да се появите — на празненството. Каня ви на танц.

— Майко Изповедник?

— Освен това съм и ваша Кралица. А генералите танцуват със своите Кралици, нали така?

Той се усмихна и й предложи ръката си.

— Разбира се, Кралице.

Дълго след свечеряване сватбената процесия продължи да обикаля импровизираните улици и да поздравява войниците. Хиляди мъже отправяха към Вирна и Уорън своите благопожелания, даряваха ги със съвети и приятелски потупвания по гърбовете или просто с махване на ръка.

Калан си припомни времето, когато Средната земя се боеше до смърт от тези войници. Под управлението на Мрачния Рал те бяха страховит нашественик, сеещ смърт и ужас. Тя остана изненадана от това колко неформално и човешки могат да се държат тези мъже — когато им се предостави възможност. Ричард бе човекът, предоставил им такава възможност за пръв път.

Знаеше, че мнозина от тях го знаят и го оценяват. Когато най—сетне стигнаха до края на дългата спирала, се озоваха пред палатката, определена за Уорън и Вирна. Придружителите пожелаха на младоженците лека нощ и се оттеглиха обратно, като оставиха Калан с щастливата двойка.

Вместо да ги остави да спрат пред входа, тя се пъхна между двамата, хвана ги под ръка и ги поведе към горичката. Лунната светлина се процеждаше през пролуките в клоните и хвърляше палави отблясъци по снега. Тъй като не знаеха какво е намислила Калан, Уорън и Вирна се оставиха да ги води.

Най—сетне тя мярна силуета на хижата. Спря на известно разстояние, за да им даде време да забележат светлината на огъня, която струеше от свещите вътре, скрити зад изящната завеса. Контрастът между тази гледка и живота в лагера я правеше още по—примамлива и романтична.

— Борбата бе дълга и трудна — обади се Калан. — Да сключиш брак при такива обстоятелства е тежко. Не мога да ви опиша колко съм щастлива, че вие двамата избрахте да следвате своя път въпреки всичко. За всички нас това е от голямо значение. Всички ние много се радваме за вас. Най—много от всичко ми се иска да ви благодаря, че избрахте живота в неговата пълна сила.

Един ден със сигурност ще се наложи да продължим напред — най—вероятно напролет, когато Орденът се раздвижи. Но засега искам това място да бъде ваше. Мога да ви дам поне това — тази малка частичка нормален живот заедно.

Вирна изведнъж избухна в сълзи и зарови лице в раменете на Калан, която я погали по надигащия се на пресекулки гръб. Струваше й се абсолютно странно за Вирна да демонстрира подобен род чувства.

— Никак не е добре, Вирна, да допускаш съпругът ти да те вижда да плачеш тъкмо преди да те е отнесъл до леглото.

Думите й се оказаха на място и Вирна се засмя. Стисна Калан за раменете и потърси очите й.

— Не знам какво да кажа.

Калан я целуна по бузата.

— Обичайте се, бъдете добри един към друг и се наслаждавайте на всяка минута заедно — това искам да ви пожелая повече от всичко друго.

Уорън я прегърна и й благодари шепнешком. Калан проследи как той отвежда Вирна за ръка към хижата. На прага двамата се обърнаха и й помахаха. В последния момент Уорън грабна Вирна на ръце и я пренесе така през прага.

Останала сама, Калан се върна в лагера.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Вратата леко се открехна. В мрачния, потънал в мръсотия коридор надзърна кръвясало око.

— Имате ли свободни стаи? Двамата с жена ми търсим стая. — Преди онзи да е успял да затвори вратата под носа му, Ричард добави: — Казаха ни, че при вас има свободни места.

— Е, и?

Въпреки че бе очевидно, Ричард отвърна учтиво:

— Нямаме къде да пренощуваме.

— И какво ме интересуват вашите проблеми?

Зад една от вратите на горния етаж се чуваха ядосаните гласове на мъж и жена. Откъм съседните стаи долиташе бебешки плач. Във влажния въздух се стелеше тежка миризма на гранясало олио. Пред отворената врата към задния двор в студения дъжд с писъци претичаха хлапета, подгонени от по—големи деца.

Ричард повтори отчаяно към малкия процеп:

— Трябва ни стая.

Едно куче в дъното на алеята, излизаща от къщата, паднеше с изнервяща упоритост.

— Много хора имат нужда от стаи. А аз имам само една свободна. Не мога да ви я дам.

Ничи избута Ричард встрани и приближи лице до процепа.

— Имаме пари за една седмица. — Тя подпря с длан вратата, която мъжът се канеше да затвори. — Това е обществена сграда. Длъжни сте да помагате на членовете на обществото да си намерят място за нощуване.

Мъжът натисна от другата страна и вратата се затръшва. Ничи започна да чука, Ричард се обърна с гръб.

— Забрави — рече той. — Да вървим да си купим поне хляб.

Обикновено Ничи оставяше на него вземането на решения за всичко и приемаше всичко, без да се противи, без да му се противопоставя или дори да каже нещо. Този път вместо да го последва, продължи да блъска по вратата. Под ръката й се откъртиха парчета избеляла боя във всички цветове от синьото, през жълтото до червеното.

— Длъжни сте — продължаваше да крещи тя. — Нямате право да ни отпращате. — Не получи отговор. — Ще подадем оплакване.

Вратата отново се открехна. В погледа блестеше заплаха.

— Той има ли работа?

— Не, но…

— Тогава се махайте. И двамата — в противен случай аз ще се оплача където трябва!

— И на какво основание, ако мога да попитам?

— Вижте, госпожо, имам стая, но трябва да я пазя за хора, които са най—напред в списъка.

— И откъде знаете, че ние не сме сред тях?

— Ако бяхте, сама щяхте да ми го кажете и да ми представите доказателство — подпечатано, както му е редът. Хората в този списък чакат отдавна. Вие не сте по стока от всеки крадец, който се опитва да измести почтения гражданин, дето си спазва законите. А сега се махайте, докато не съм ви записал имената и не съм ги пратил на инспектора по настаняването.

Вратата се затръшна отново. Заплахата, че имената им ще бъдат записани, поохлади яростта на Ничи. Тя въздъхна и двамата се отдалечиха, дюшемето заскърца и застена под краката им. Поне успяха да се скрият за малко от дъжда.

— Ще трябва да продължим да търсим — рече му тя.

— Ако най—напред си намериш работа, сигурно ще е по—лесно. Може би ще е добре да пообиколиш утре, докато аз търся стая.

Отново изложени на студения дъжд, те прекосиха калната улица и потънаха в павираната алея отсреща. Оставаха още сгради, където можеха да потърсят стая, но Ричард не таеше особена надежда. Вече бе загубил броя на затворените под носа им врати. Ничи обаче не се отказваше и затова продължаваха да търсят…

Времето бе необичайно студено за толкова южен район на Стария свят — така му бе казала тя. Според хората било заради някакво заклинание за студ и дъжд, което скоро щяло да премине. Само няколко дни преди това времето беше топло и влажно, така че Ричард нямаше причина да се съмнява в прогнозите на местните. За него бе объркващо да вижда тучна зеленина в средата на зимата. Вярно, имаше малко дървета с оголени клони, но като цяло всичко бе зелено.

Толкова дълбоко на юг в Стария свят никога не ставаше достатъчно студено, та водата да замръзне. Ричард се бе опитал да им опише какво е сняг, но хората го бяха изгледали подозрително и неразбиращо. Той не се отказа и им обясни, че снегът представлява капчици замръзнала вода, които падат от небето и покриват земята с бяло като памук одеяло. Някои от местните му обърнаха ядосано гръб, помислили, че се подиграва на невежеството им.

Знаеше, че у дома, в Западната земя, зимата е в разгара си. Въпреки целия хаос, в който живееше, се чувстваше спокоен, като знаеше, че Калан е на топло, заклещена в капана на къщата, която той лично бе построил за нея. На фона на тези мисли нищо в настоящия му живот не можеше да го изкара от равновесие. Калан имаше какво да яде и с какво да се топли и бе в компанията на Кара. Засега бе в безопасност. Зимата вече преваляше и напролет Калан щеше да напусне онова място, но засега Ричард бе спокоен за нея. Това, заедно със спомените му за нея, бе единствената му утеха.

Безпризорните хора се тълпяха из улиците, като се мъчеха да използват всяко твърдо парче от нещо, за да си стъкмят подслон. От стените на къщите висяха подгизнали одеяла. На Ричард не му пречеше да продължават да живеят така, но се опасяваше, че Ничи може да се разболее от постоянния дъжд и студ. Което означаваше, че Калан също ще легне болна.

Ничи погледна листа, който носеше.

— Сградите, обозначени в списъка, който ни дадоха, би трябвало да разполагат със свободни места за новопристигнали. А не само за местни, които чакат отдавна. Тук са нужни работници — би трябвало да се грижат по—усърдно да им осигурят някакви условия. Виждаш ли, Ричард? Виждаш ли колко е трудно на обикновения човек да се справя с живота?

Той, пъхнал ръце в джобовете си, привел рамене напред, за да се предпази от вятъра и дъжда, попита:

— Е, и как според теб можем да се включим в тоя списък на чакащите?

— Ще трябва да отидем в бюро за настаняване и да поискаме стая. Тогава ще ни запишат.

Звучеше просто, но нещата винаги се оказваха доста по—сложни, отколкото им се струваха на пръв поглед.

— Ако няма достатъчно стаи, тогава как фактът, че сме включени в някакъв си списък, ще ни осигури подслон?

— Непрекъснато умират хора.

— Тук има работа — нали затова дойдохме, — затова идват и всички други. Ще работя здраво и тогава ще можем да си позволим да платим повече. Все още разполагаме с малко пари. Просто трябва да намерим място, където предлагат стая на добра цена — без всичките тези списъци и щуротии.

— Наистина, Ричард, толкова ли си безчувствен? Ами в такъв случай хората с по—малко късмет как ще си намерят стаи? Орденът установява цените, за да спре спекулата. Гарантира, че няма предимства и привилегии. Така всички получават едно и също отношение. Трябва просто да се включим в списъка на чакащите и всичко ще се оправи.

Загледан в блестящите от дъжда павета пред себе си, Ричард се запита колко ли време ще останат без подслон, Докато името им се изкачи до предните позиции в списъка. Рече си, че ще трябва доста народ да измре, преди да им дойде редът — след което тези под тях щяха да започнат да чакат деня на тяхната смърт.

Отстъпи встрани, за да се размине с група хора, които бързаха в обратната посока, като в същото време гледаше да не нагази в калта. Още веднъж премисли варианта да спят извън града — мнозина го правеха. Но там беше пълно с криминални типове и отчаяни хора, които ограбваха Другите като тях, понеже в полето ги нямаше градските стражи. Ако Ничи не се беше възпротивила, Ричард щеше да намери подходящо място по—далеч от града и да построи някаква колиба, може би с други хора, за да им бъде по—лесно да се справят с тежкия живот.

Но Ничи категорично отказа. Тя искаше да живеят в града, където се изливаха тълпи от хора, търсещи по—добър живот. Тук имаше списъци за намиране на подслон и опашки за срещи с градските управници. Човек има повече шансове да се включи в тях, ако живее в града — така твърдеше Ничи.

Вече мръкваше. Опашката пред хлебарницата излизаше от вратата и се проточваше надалеч по улицата.

— На какво се дължат тези огромни опашки? — прошепна Ричард в ухото й. Така бе всеки ден, когато идваха да си купят хляб.

Тя сви рамене.

— Ами вероятно няма достатъчно хлебарници.

— Не мислиш ли, че при толкова много купувачи е редно да се открият още хлебарници.

Тя се наведе към него и го изгледа смръщено.

— Светът не е толкова прост, колкото ти се ще, Ричард. Някога в Стария свят беше точно така. Злата природа на човек бе оставена да разцъфтява. Хората сами определяха цените на стоките — водени от алчността и собствения си интерес, а не от мисълта за доброто на себеподобните си. Само богатите можеха да си позволят хляб. А сега Орденът гарантира, че всеки ще получи необходимо то, при това на справедлива цена. Орденът се грижи за всички, а не само за несправедливо привилегированите.

Ничи винаги се въодушевяваше така, когато заговореше за злата човешка природа. Ричард се питаше защо ли една Сестра на мрака толкова се тревожи за злото, но не си правеше труда да я пита.

Опашката вървеше бавно. Жената пред него, подозрителна към шушукането им, ги изгледа намръщено през рамо.

Ричард отвърна на ядния й поглед с широка усмивка.

— Добър ден, госпожо.

Усмивката му разколеба киселата й гримаса.

— Ние сме нови тук. — Той посочи Ничи. — Аз и жена ми. Търся работа. И ни трябва стая. Имате ли представа как една млада двойка чужденци може да си намери стая?

Жената се поизвърна, като стискаше дръжките на платнената си чанта с две ръце пред себе си. Беше се облегнала на стената. В чантата й имаше само жълтеникава буца сирене. Усмивката и приятелският тон на Ричард — макар да бяха изкуствени — бяха толкова нетипични, че тя не успя да задържи преднамерено ядосаното си изражение.

— Ако човек иска да си намери стая, трябва първо да има работа. В града няма достатъчно стаи за местните, какво остава за пришълците, дошли да се възползват от изобилието, предложено от мъдростта на Ордена. Ако си здрав и силен, трябва да си намериш работа и тогава ще те запишат в списъка.

Ричард се почеса по главата и продължи да се усмихва, докато опашката бавно се приплъзна напред. — Готов съм да работя всичко.

— По—лесно е да си намериш стая, ако нямаш работа — поверително продължи жената.

— Но както ми се стори, току—що казахте, че ако искаш да имаш някаква надежда да се вредиш за стая, трябва да имаш работа.

— Така е, ако си читав, какъвто ми се виждаш. Но хората, които са в по—голяма нужда, понеже не могат да се грижат сами за себе си, с право са удостоени с благоволението да бъдат изтеглени по—нагоре в списъците — като съпругът ми, горкият. Той е ужасно болен, като че от туберкулоза.

— Много съжалявам — каза Ричард.

Тя кимна, сякаш сломена от товара, легнал на плещите й.

— Коварният жребий на човешките същества е да страдат. Нищо не може да се направи, така че няма смисъл да се опитва. Едва в следващия живот ще получим своята награда. В този живот дълг на всеки човек, надарен с възможности, е да помага на нещастните души, лишени от такива. По този начин способните правят така, че да заслужат наградата си в другия живот.

Ричард не се опита да спори с нея. Тя го посочи с пръст.

— Тези, които могат да работят, имат дълг към другите, които няма какво да дадат за общото благо.

— Аз мога — увери я Ричард. — Ние сме от … едно малко градче. Най—обикновени хора сме, земеделци. Не познаваме добре живота в големия град и не знаем как може човек да си намери работа тук.

— Орденът осигури на хората изобилие от работа — обади се един човек зад Ничи и Ричард се обърна към него. Промазаното му палто бе закопчано плътно догоре.

Огромните му кафяви очи мигаха бавно като на преживя ща крава. Докато говореше, челюстта му се движеше някак странно встрани, за да затвърди впечатлението.

— Орденът приветства всички работници, но човек трябва винаги да е обърнат към нуждите на другите — така пожела самият Създател. Затова всеки трябва да си намери работа по най—правилния начин.

Ричард, с къркорещ от глад стомах, се заслуша в лекцията на мъжа.

— Най—напред трябва да се запишеш в някой от работническите профсъюзи. Те защитават правата на членовете на Ордена. После трябва да бъдеш одобрен от събранието на съответния съюз и да ти бъде назначен говорител, който да гарантира за качествата ти. Преди да направиш това, не се надявай на работа.

— Защо просто не отида на място и не покажа там способностите си? Защо да не ме вземат, ако отговарям на търсенията им?

— Това, че си от провинцията, не означава, че не си длъжен да допринасяш за доброто, с което ни дарява Орденът.

— Разбира се — продължи Ричард. — Макар винаги да съм работил за себе си. Фермерът има единственото задължение да осигурява храна на съгражданите си. Нямам представа от организацията на работата в големия град.

Огромните кафяви очи спряха да мигат. Мъжът надзърна подозрително за миг, докато накрая клепачите му отново продължиха плавните си движения. Челюстта му затанцува, докато преживяше думите:

— Първостепенната отговорност тук е да се отнасяш с разбиране и да откликваш на нуждите на ближния си, да допринасяш за общото благо, да живееш без привилегии.

Профсъюзите се грижат за това. Тук става въпрос за много повече от дребнавите цели на отделния работодател.

— Разбирам — отвърна Ричард. — Е, ще съм ви благодарен, ако ми кажете как да постъпя. — Хвърли бърз поглед на Ничи. — Искам да бъда примерен гражданин и да правя нещата както подобава.

По гордостта, която му се стори, че долавя в обяснението на мъжа и по забързания ритъм на клепачите му, Ричард отсъди, че събеседникът му вероятно е включен по някакъв начин в структурите на обществения живот. Не го попита как става назначаването на говорител, който да гарантира за теб. Опашката продължи да пристъпва напред, а мъжът — да излага детайл след детайл организацията на различните типове работа, какво се изисква за всяка и как всичко се прави за доброто на хората, отдали живота си на Ордена и живеещи в милостта на Създателя. Гласът му се носеше монотонно, излагането на тази информация явно му носеше удоволствие. Ничи хвърляше тайни погледи на Ричард, без да каже нищо, заслушана в разговора. Изглежда, сякаш очакваше всеки момент Ричард да изгуби търпение и да заеме враждебна позиция. Той обаче знаеше, че няма смисъл да спори с човек като онзи, така че запази учтивия си тон.

Оказа се, че мъжът, на име господин Гъджънс, явно познаваше най—добре работата в каменните кариери. Тъй като и Ричард имаше някаква представа, реши да запълни времето си на опашката, като задава на събеседника си въпроси, които очевидно се харесаха на господин Гъджънс, и той се зае да им отговаря пространно.

Магазинът свърши хляба, преди да им е дошъл редът. Опашката се разпръсна, като хората се заоплакваха един другиму от злочестата си съдба. Ричард благодари на жената и господин Гъджънс и двамата с Ничи си тръгнаха.

Спряха на едно кръстовище, за да може Ничи да разгледа списъка си. Около тях в привечерния мрак се издигаха силуетите на високи жилищни сгради. Червената боя на една от тях бе толкова избледняла, че нарисуваната на фасадата фигура изглеждаше като призрак. Белите букви отдолу също бяха загубили първоначалния си вид и надписът вече не се четеше.

Минувачите оглеждаха подгизналата от дъжда Ничи, чиято рокля бе полепнала по тялото й. Лицето й не се виждаше. Косата й бе сплъстена от водата, зъбите й тракаха, ръцете й трепереха. Въпреки всичко тя не се оплакваше от студа като другите. Бяха им казали, че не могат да им предоставят актуализиран списък с включените наскоро освободени стаи преди следващия ден, така че Ничи се опитваше да запази този, с който разполагаха, но дъждът очевидно надвиваше в тази схватка.

В калта джапаха мършави, проскубани коне, някои от каруците, които дърпаха, скърцаха и пукаха под тежестта на товарите. Само главните пътни артерии като тази, на която се намираха, бяха достатъчно широки, та да могат да се разминат две каруци с екипажите им. Някои от улиците бяха широки колкото за една каруца. Някои бяха задръстени от счупени каруци, които нямаше как да бъдат изнесени встрани. На една улица Ричард бе видял мъртъв кон. Разлагащото се животно, нападнато от облак мухи, все още бе впрегнато в каруцата, в очакване някой да дойде и да го изхвърли. Блокираните улици само допълнително утежняваха трафика из останалите. По някои можеха да минат само ръчни колички. Повечето бяха пешеходни алеи.

Вонята, която изпълваше улиците, изпълняващи ролята и на открити тоалетни, бе толкова силна, че през първата седмица Ричард бе ходил с ръка пред устата. Докато накрая свикна и вече не му правеше впечатление. В тесните алеи, където се прислоняваха двамата с Ничи, бе най—ужасно. Дъждът бе измил мръсотията от всички дупки и я бе подгонил към откритите пространства, но поне докато валеше, водата отмиваше част от мръсотията.

Всички градове, през които бяха минали, откакто бяха влезли в Стария свят и се бяха насочили на юг от Танимура, приличаха на този. Навсякъде цареше невиждана мизерия и нечовешки условия за живот. Всичко сякаш бе заклещено във вълчи капан, от който нямаше излизане, бе се превърнало в едно блато на разложението, сякаш градовете някога са били изпълнени с живот и хора, борещи се да осъществят целите си; сякаш всичко е било живо от амбиция и надежда, но в един момент мечтите са потънали в мъртвото блато на застоя и разложението. Като че ли на никого не му пукаше. Всички живееха като в унес, караха ден за ден в очакване по—добрата си съдба, без дори да имат представа в какво би трябвало да се изразява тя и как би могла да бъде завоювана. Съществуваха, вкопчени в някаква ефимерна вяра, уверени, че другият им живот ще бъде съвършен.

Градовете, през които минаваха Ричард и Ничи, се оказаха удивително точно копие на онова, което той си бе представял като живот под игото на Ордена.

Градът, в който се намираха, бе най—големият от всички, през които бяха минали. Всъщност ако не го бе видял с очите си, никога нямаше да повярва, че е възможно да има толкова огромен град. Всички околни хълмове бяха залети от безкрайно море разнебитени сгради, свързани в лабиринт от улици, по които се движеше мравуняк от хора. Градът се простираше на много—много километри, ограден с реки от двете страни. Околовръст обикаляха порутени бараки от замазани с кал и глина преплетени клони, парчета дърво или кирпич, които се простираха още по—надалеч, подобно на мръсна пяна около разлагащ се дънер в застояла вода.

Градът се наричаше Алтур’Ранг — родното място на император Джаганг. Този град бе дал името на цялата огромна област, превърнала се в сърцето на Стария свят и Императорския орден.

На път за Алтур’Ранг Ричард и Ничи бяха спрели в най—северния голям град в Стария свят — Танимура, където се бе издигал Дворецът на пророците. Танимура беше един от последните големи градове, паднали под ударите на Императорския орден. Наистина имаше внушителни размери, с широки булеварди, потънали в зеленина, с красиви сгради, издигащи се на по няколко етажа и украсени с колони и арки и с огромни светли прозорци. Танимура, въпреки огромните си размери, се оказа един от предните постове на Стария свят, достатъчно далеч, че разложението и разрухата да го достигнат последни.

За малко повече от месец Ричард, успя да си намери работа в Танимура като зидар — един от десетината, които трябваше да редят камъни и да бъркат хоросан за построяването на огромна, грозна сграда. На зидарите бяха осигурени бараки, където да живеят със семействата си, така че Ничи имаше покрив над главата. Ричард постепенно спечели доверието на майстора на обекта и човекът започна да му поверява все повече отговорности. Когато един от каменоделците се разболя, Ричард бе помолен да заеме мястото му и започна да дяла гранитни блокове за сградата.

Длетото и чукът в ръцете му, с които оформяше камъка по свой вкус, му се сториха истинско откровение. В известен смисъл то бе същото като да резбова дърво … но някак много по—истинско.

От време на време майсторът го наглеждаше, застанал с ръце на хълбоците и зорко следящ как длетото на Ричард дълбае твърдия гранит. От време на време се обаждаше със сърдит глас да коригира едно или друго нещо в действията му. Скоро обаче се убеди, че Ричард има талант за тая работа и престана да го наблюдава. Не след дълго зидарите започнаха да избират камъните, които бе издялал Ричард, за ъглови.

Пристигнаха нови майстори, натоварени с по—фина работа — орнаментите и украсата. Още с появяването им Ричард бе нетърпелив да види как работят. Върху каменните блокове, предвидени да бъдат подредени около входа, започна да се дълбае огромен огън, представляващ Светлината на Създателя. Под огъня се появи тълпа от хора.

През всичките си пътешествия Ричард бе видял какви ли не каменни орнаменти — от Двореца на Изповедниците в Ейдиндрил до Народния дворец в Д’Хара. Но никъде не бе виждал каменни фигури като тези, които излизаха изпод ръцете на майсторите на тази сграда в Танимура. Те не бяха нито изящни, нито величествени или вдъхновяващи. Напротив, представляваха разкривени, дебелокраки, сгърчени фигури, свити под могъществото на Светлината. Един от майсторите бе споделил с Ричард, че това е единственото истинно представяне на човека — земен, отвратителен, грешен. Ричард съсредоточи мислите си върху дялането на каменни блокове.

Когато каменният скелет на щаба на Ордена бе построен, работата приключи. Дърводелците нямаха нужда от помощ. Каменоделците казаха, че сигурно ще им трябват още хора при изобразяването на измъчения образ на човечеството и предложиха на Ричард. Той отказа с извинението, че не притежава такива способности.

Пък и Ничи настояваше да продължат пътя си. Танимура бе временна спирка, където се надяваха да спечелят малко пари и да си купят провизии за пътешествието, което им предстоеше. Ричард с радост се откъсна от потискащия образ, който градяха майсторите.

По пътя им на югоизток към Алтур’Ранг в градовете, през които минаваха, Ричард видя много подобни изображения по фасадите на сгради и още повече паметници в този дух, поставени самостоятелно насред площадите или пред входовете на къщи. Изобразяваха какви ли не ужаси: как ухиленият Пазител бие с камшик тълпата; как хора избождат собствените си очи; страданията на измъчени, деформирани и сакати нещастници; мъже, движещи се като кучета на четири крака, нападащи жени и деца; фигури, превърнали се в ходещи скелети или с разядени от рани тела; безутешни грешници, които се хвърлят живи в гробове. Повечето подобни сцени бяха изобразени под Светлината на всесъвършения Създател, представен чрез пламъка.

Старият свят бе пиршество на нищетата и мизерията.

По пътя си на юг спираха във всеки град, където Ричард можеше да си намери работа като някакъв вид прислужник, без да се налага да чака в списъци. Хранеха се предимно със зелева чорба, която си бе чиста водица. Понякога се случваше да хапнат ориз, леща или каша от елда, а няколко пъти си позволиха лукса на осолено свинско. От време на време Ричард сполучваше да улови по някоя риба, птица или заек. Но извън градовете се преживяваше трудно. Пък и не бяха само те с Ничи. И двамата бяха отслабнали по време на дългото си пътешествие. Ричард бе започнал да разбира изображенията на хора скелети.

Вървяха по избраната от Ничи посока, но извън това тя не се налагаше в нищо, оставяше повечето решения на Ричард и им се подчиняваше, без да се оплаква. Седмица след седмица пътуваха пеш, като от време на време даваха по някой меден грош, за да се качат на каруци, движещи се в тяхната посока. Прекосяваха реки, заобиколени от достатъчно големи градове, та да бъдат построени множество каменни мостове. Отхвърляха град след град. Минаваха покрай нивя с жито, просо, слънчоглед и всякакви други култури, но земята в по—голямата си част бе запустяла. Мярваха тук—там по някое стадо овце или друг добитък.

Фермерите продаваха на пътниците козе сирене и мляко. Откакто дарбата се бе събудила у него, Ричард можеше да яде месо само в периодите, когато не му се налагаше да се бие. Реши, че най—вероятно това е част от изискването да уравновесява потребността си да отнема живот. Сега, когато не се биеше с никого, можеше да яде месо, без да му прилошава. За жалост рядко можеха да си го позволят. Сиренето, което някога бе обожавал, сега, когато дарбата му се бе събудила, едва преглъщаше. За жалост се налагаше често да го яде, ако не искаше да умре от глад.

Но това, което най—много го притесняваше, бяха размерите на Стария свят и в частност броят на населението му. Досега наивно бе мислил, че Старият и Новият свят са горе—долу съизмерими по площ и население. Но не бяха. Новият свят бе просто муха на хълбока на Стария.

От време на време се разминаваха с дълги колони въоръжени мъже, които пътуваха на север към Средната земя. На няколко пъти бяха вървели покрай войници в продължение на дни. Всеки път, когато срещаха войска, Ричард въздъхваше с облекчение, че Калан е залостена в планинския им дом. Не искаше и да си помисля, че може да влезе във война с такава многочислена армия.

До пролетта, когато тя щеше да успее да напусне къщата им в планината, всичките тези части на Императорския орден щяха да са започнали истинската си обсада на Новия свят, независимо от съпротивата, която можеше да им окаже Д’Харанската империя. Ричард се надяваше генерал Рейбич да не е избрал да се опълчи на Ордена. Не искаше да си представя, че всичките онези смели мъже може да загинат под вражеските мечове.

В едно малко градче Ничи бе отишла на потока да изпере дрехите им, а Ричард се хвана да изчисти яслите в огромна конюшня. Бяха пристигнали множество официални лица и собственикът й не можеше да се справи сам. Ричард се бе оказал на точното място в точното време, за да се сдобие с работата. Не много след пристигането на гостите и настаняването им из местните странноприемници в града влезе многобройна войска на Ордена, която вдигна стан в покрайнините.

За щастие Ничи бе отишла да пере в другия край на града. За нещастие обаче отряд мъже, прекосяващи града и наливащи се с алкохол, бяха решили да търсят доброволци. Ричард продължи да си върши работата с наведена глава, но един сержант го забеляза. Попаднал на грешното място в грешното време, той бе записан „доброволно“ в редовете на Ордена. Новобранците бяха настанени в средата на огромен лагер.

През нощта, когато повечето мъже бяха заспали, Ричард се „отписа“ от служба. Едва три часа преди изгрев слънце успя да се измъкне от лагера. Ничи се бе върнала в конюшнята и бе разбрала за случилото се и сега нервно кръстосваше в мрака. Бързо си събраха багажа и незабавно поеха на юг. Вървяха направо през полето от страх да не изпратят след Ричард патрули. От този момент нататък всеки път, когато видеше войници, Ричард правеше всичко възможно да е колкото се може по—малко забележим.

Общо погледнато, това не би трябвало да е сериозен проблем. Орди млади хора, подмамени от обещанията за тлъста плячка, се записваха с готовност в редовете на армията. Понякога дори се налагаше да чакат със седмици и месеци, преди да бъдат приети — толкова много бяха желаещите. Ричард ги бе срещал в градовете — играеха комар, забавляваха се, пиеха, биеха се — все млади хора, обзети от мечти да избият злите врагове на великата империя на Ордена. Харесваше им обожанието на тълпата, когато отиваха на служба в Ордена и тръгваха да унищожават ужасните злини и грехове, които се твърдеше, че са обладали Новия свят.

Ричард бе ужасен от многочислеността на хората, обитаващи Стария свят, понеже това означаваше, че тази част от армията на Ордена, която бе видял в Новия свят, е била просто капка в морето в сравнение с това, което ги очакваше. Беше се надявал Орденът да изгуби ентусиазма си и желанието за война или войниците да се изтощят от трудностите, съпътстващи подобен завоевателен поход. Вече бе убеден, че надеждите му са били просто блянове.

Не бе необходимо да си магьосник или Пророк, за да разбереш, че армиите, които можеше да вдигне на крак Новият свят, дори и при най—оптимистични прогнози, нямаха никакъв шанс срещу милионите войници, които Ричард бе видял да се изливат на север, да не говорим за онези, които не бе срещнал и които се придвижваха към целта си по други пътища. Средната земя бе обречена.

От мига, в който Андерия избра Ордена пред свободата, Ричард бе разбрал, че Новият свят ще падне под игото на армията на Джаганг. Не се зарадва, че се бе оказал прав. Като виждаше размера на тази армия, си даде сметка, че свободата е загубена, че да се противопоставят на Ордена е най—чиста проба самоубийство.

Ходът на събитията изглеждаше необратим, светът щеше да бъде подчинен на Ордена. Бъдещето му с Калан изглеждаше не по—малко обречено.

Най—странното място, на което бяха попадали в досегашното си пътуване на югоизток, място, за което Ничи никога повече не отвори и дума, се намираше на седмица път южно от Танимура. Ричард все още не бе преодолял мрачното си настроение след видените каменни изображения, когато Ничи свърна по една стара, рядко използвана пътека встрани от главния път. Тя водеше обратно към хълмовете, към един градец близо до мързелива река.

Почти нищо в него не работеше. Имаше само едно малко магазинче, снабдяващо околните фермери с най—необходимото. Имаше и един магазин за кожи, един самотен гадател и пуст хан. В центъра на града се виждаха останки от сграда, която явно се бе срутила доста отдавна. Двамата обикаляха центъра на града, придружавани само от режещия вятър.

В южния край стигнаха до нещо, което някога явно е било голяма тухлена сграда. Без да каже дума, Ничи свърна от улицата и се насочи решително към изоставената сграда. Дървените греди и покрив бяха унищожени от пожар. По пода бе избуял дебел килим от плевели и тръни. Единственото, което се бе запазило, бяха тухлените стени, а и те бяха разнебитени, само на източната се крепеше ококорен пуст прозорец.

Докато Ничи оглеждаше останките от сградата, вятърът развяваше сгряната й от слънцето коса. Ръцете й бяха отпуснати покрай тялото, гърбът й не бе толкова изправен като обикновено. Стоеше уязвима и крехка под зеещата дупка в тавана, където някога я бе закрилял покрив.

Остана така, загубена сред духовете на мястото, близо час.

Ричард стоеше търпеливо встрани, облегнат на обгорелите останки от някогашна пейка — един от малкото запазени мебели.

— Познаваш ли това място? — попита я накрая.

Тя примигна, стресната от въпроса му. Вгледа се продължително в очите му, сякаш той също бе призрак. Пристъпи към него, а сините й очи най—сетне се отместиха встрани, докато пръстите й благоговейно погалиха обгорялата пейка.

— Израснала съм в този град — отвърна с отнесен глас.

— О! — Ричард посочи с ръка наоколо: — Тук ли?

— Тук правеха оръжия — прошепна тя.

Той не разбираше защо тя потърси именно това място.

— Оръжия ли?

— Най—добрите оръжия в цялата страна. Произвеждаха се по изключително високи стандарти. Купуваха ги крале и благородници.

Ричард огледа руините, питайки се какво ли стои зад думите й.

— Познаваше ли човека, който е произвеждал тези оръжия?

Сините й очи сякаш отново срещнаха призраци, тя поклати глава.

— Не — прошепна след малко. — Съжалявам, не го познавах.

От окото й се изтърколи сълза, която потече по гладкото й лице. В този момент тя му заприлича на дете — сам—самичко в света, уплашено.

Ако не я познаваше, щеше да протегне ръце, за да прегърне това изоставено, уплашено дете и да го утеши.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Ничи се чувстваше изморена, беше й студено, започваше да губи търпение. Искаше стая.

Целта й да доведе Ричард в сърцето на империята, в Алтур’Ранг, бе да изправи Ричард лице в лице със справедливата кауза на Ордена. Знаеше, че той е човек с дълбоки морални ценности и искаше да види реакцията му, когато се сблъска с неопровержимо добрите намерения на врага.

Тя искаше да покаже на Ричард колко трудно се справят обикновените хора с живота, с какви трудности ги залива светът около тях. Освен това бе любопитна да види как той ще се справи при такива обстоятелства — искаше да го хвърли в огъня и да види как ще реагира на топлината. Според очакванията й вече би трябвало да го види объркан и разстроен. Той оставаше хладен и спокоен.

Беше си мислила, че ще изпадне в ярост, когато разбере какво трябва да прави, за да получи работа. Той бе изслушал спокойно подробната лекция на онзи господин Гъджънс за почти непосилните условия, които трябваше да изпълни всеки, който търси работа. Ничи бе очаквала Ричард да се нахвърли върху надутия чиновник. А той му бе благодарил с усмивка. Сякаш нещата, които той тъй наивно поддържаше, тъй егоистично защитаваше преди, вече не означаваха нищо за него.

В Двореца на пророците, когато тя бе негова учителка, всеки път, когато си мислеше, че знае как би реагирал, той правеше нещо напълно неочаквано. Сега бе същото, но по малко по—различен начин. Онова, което преди беше, тъй да се каже, неорганизиран младежки бунт, се бе превърнало в опасното хладнокръвие на хищник. Единствено веригите, сковаващи сърцето му, го задържаха да не се нахвърли с острите си нокти върху нея.

Когато го бе заловила в онази къща в планината, на рамката на прозореца бе мярнала фигурка на гордо изправена жена. Тя бе сигурна, както че след нощта следва ден, че тази фигурка е изработена от него. В нея си личеше уникалният му почерк, който тя разпознаваше безпогрешно. Статуйката бе неоспоримо доказателство на някаква скрита страна на дарбата му. Беше форма на равновесието на способността му да се бие и въпреки това тя не можеше да долови в нея нито следа от магия.

Като знаеше, че онази фигурка е негово дело, тя бе очаквала Ричард да се заинтригува от предложението на майсторите в Танимура. Но той им бе отказал. Няколко дни след това се бе отдръпнал в себе си и почти не говореше.

Всеки път, когато влизаха в нов град, тя забелязваше как погледът му оглежда внимателно статуите и барелефите по фасадите на сградите. След като самият той се занимаваше с подобна работа, тя очакваше да го види въодушевен от видяното. Не позна. И това я обърка. Вярно, нито една от онези фигури не можеше да се сравнява с изящната статуя на онази жена в къщата му, но все пак и това тук бе изкуство и тя очакваше той да прояви ако не друго, то поне известен интерес. Бе озадачена от мрачното му настроение, което го обземаше всеки път, щом се сблъскваха с нещо подобно.

Веднъж се бе отклонила от пътя, водена единствено от желанието да му покаже един известен площад и героичната скулптурна композиция, извисяваща се в средата му. Искаше й се да го поразвесели. Ефектът не беше такъв.

Изненадана, тя го попита какво не му харесва в скулптурата, наречена „Изображение на мъката“.

— Това е смъртта — бе й отвърнал той със спотаено отвращение в гласа и се бе обърнал с гръб към широко почитаното произведение на изкуството.

Представляваше величествена сцена на група мъже, някои от които избождаха очите си, след като бяха съзрели Светлината на Създателя. Други от фигурите в основата на композицията, които не се бяха ослепили, бяха подложени на мъчения от чудовища от отвъдния свят. Последователите на Пазителя се отдръпваха от ослепените хора, които виеха пред видяното, преди самите те да се ослепят.

— Не — отвърна Ничи, като се въздържа да не се засмее, за да не го обиди за непросветеността му. Вместо това потърси начин внимателно да коригира отношението му към прочутата творба, като му обясни какво изобразява тя: — Това е изображение на лишената от ценност човешка природа. То показва хората, които току—що са съзрели Неговата съвършена Светлина и благодарение на това са получили възможността да видят безнадеждната същност на ощетената човешка природа. Това, че те са готови да изтръгнат собствените си очи, показва, че те са разбрали колко е съвършен Създателят и затова повече не желаят да виждат самите себе си. Тези хора са герои, понеже ни показват, че не бива да се възправяме най—безочливо срещу развратната си същност, защото би било грях да сравняваме себе си със Създателя. То разкрива, че ние сме просто едни безлични, незначителни части от общото цяло на човечеството, създадено от Него, и следователно животът на всеки човек поотделно няма никаква стойност. Тази творба ни учи, че единствено обществото като цяло може да бъде ценно по някакъв начин. Хората най—отдолу, които не са се присъединили към себеподобните си и не са се ослепили, страдат във вечния врящ казан от болка, подклаждан от Пазителя. Сега разбра ли? Чест е за поквареното човечество да прозре, че всеки от нас трябва да се посвети на благополучието на ближния си, понеже това е единственият начин да сторим добро и да увенчаем творенията на Създателя — нас самите. И така, както виждаш, изобщо не става въпрос за смъртта, а за истинната природа на живота.

Бяха я учили, че тази статуя въздига хората, понеже потвърждава онова, което те вече знаят.

През целия й живот никой не я бе поглеждал с поглед, който да я накара да се почувства по—нищожна от този миг — чрез погледа, с който я удостои Ричард.

Тя преглътна в ужас пред него — реакцията му бе напълно противоположна на тази, която очакваше от него. Без да промълви нито дума, той я бе накарал да закопнее единствено да пропълзи встрани, да се скрие зад някой камък и да умре.

Не можеше да си обясни как, но Ричард я бе накарал да се почувства недостойна за живот. По някакъв смущаващ начин този негов поглед я бе накарал да се почувства по—сляпа от мъжете в скулптурната композиция. Ричард не бе промълвил нито дума, но на Ничи й бяха нужни дни, за да събере смелост да го погледне отново в очите.

Понякога, когато тя очакваше Ричард да е свиреп и гневен, той бе хрисим, друг път, когато й се струваше, че ще е безразличен, реагираше бурно. Вече започваше да се пита дали не е сбъркала, когато си бе мислила, че в този човек има нещо специално.

Веднъж дори я обзе отчаяние, че никога няма да открие в душата му онова, което си струва да бъде открито. Докато го гледаше как спи, обезсърчена, задето си бе позволила да се надява да разкрие някакъв смисъл на живота отвъд онзи, към който я бе водила майка й, тя мрачно реши, че на другия ден, след като го заведе в родния си град, ще сложи край на цялото безсмислено начинание и ще се върне при Джаганг.

Но после, след посещението в някогашната фабрика на баща й, тя отново бе съзряла онази искрица в сивите му очи и вече знаеше отвъд всяко съмнение, че не е сбъркала.

Танцът едва бе започнал.

Докато вървяха по мрачния коридор на една от сградите, в които се предлагаха стаи, тя му направи знак да се отдръпне встрани. Искаше тази стая. Искаше да положи глава някъде на сухо и да заспи. Решително допря кокалчетата си във вратата, която като че ли щеше да се разпадне всеки миг, ако не бе достатъчно внимателна.

Надзърна в списъка и докато чакаше да й отворят, го пъхна в джоба си. Сградата, подобно на останалите, които бяха обиколили, би трябвало да осигурява стаи на пришълците. Императорът се нуждаеше от работници.

Тя вече си представяше, че това е тяхното място. Втренчи поглед в лекьосаната зеленикава ламперия. Едно петно й заприлича на конска задница с вдигната нагоре опашка. Докато го гледаше, си представи бъдещия им живот. Видя се как се занимава с ежедневните си дела, как Ричард минава всеки ден покрай това петно, докато отива на работа сутрин и се прибира вечер. Също като другите.

Ричард наблюдаваше стълбата зад вратата, на която Ничи почука повторно. Стълбите сякаш го гледаха в отговор. Ничи не можеше да разбере защо Ричард гледа дадено нещо, но се бе научила да не подценява инстинктите му. По израза на лицето му разбра, че мрачното стълбище нещо не му харесва. Като Сестра на мрака Ничи не се плашеше от онова, което плашеше обикновените хора. Почука отново.

Отвътре им извикаха да се махат.

— Трябва ни стая — обяви Ничи с глас, който не търпеше възражения. Почука по—силно. — Вие сте в списъка.

Стаята наистина ни трябва.

— Станала е грешка — чу се приглушен глас отвътре. — Няма свободни стаи.

— Вижте какво — разпалено продължи Ничи, — става късно …

Трима младежи, които тя не бе забелязала в тъмното, се измъкнаха от сенките на стълбите и застанаха край перилото. И тримата бяха голи до кръста, показвайки мускулестите си тела. И тримата стискаха по един нож.

— Виж ти, виж — обади се единият подигравателно, докато я оглеждаше с похотлив поглед. — Кой е дошъл?

— Два подгизнали жалки плъха?

— Харесва ми опашчицата на малкото русо плъхче — поде другият.

Ричард я сграбчи за ръката и без да каже нито дума, я извлече навън през главния вход. Ничи се дърпаше, забила пети в земята, и протестираше гневно. Не можеше да повярва, че самият Господар Рал, Търсачът на истината, онзи, който носи смърт, може да се уплаши от трима мъже — всъщност момчета.

Докато слизаха по разнебитените стълби, той я изгледа изпод вежди и й прошепна в ухото:

— Ако си забравила, не разполагаме със силата си. Не ни трябва да се забъркваме в подобни проблеми. Не искам да се бия заради някаква си стая. Не си струва. Да знаеш кога не бива да влизаш в бой е точно толкова важно, колкото и да знаеш как.

Ничи искаше стаята, но в крайна сметка реши, че Ричард вероятно е прав. Тримата ухилени младежи ги наблюдаваха от прага и ръсеха обиди по адрес на Ричард. Засега не им се излизаше под дъжда. Ничи и преди бе виждала подобен род младежи. Тези тримата не бяха по—различни от другите — арогантни, агресивни и често пъти опасни. Добре поне, че от тях ставаха отлични войници в армията на Джаганг.

Ричард буквално я влачеше след себе си по улицата. Свърна по малките улички, като гледаше да завива често и напосоки, за да е сигурен, че онези тримата няма да ги проследят.

Алтур’Ранг изглеждаше бездънен. В мрачното, дъждовно време видимостта бе ограничена. Малките улички и безредни алейки се сливаха в обща маса покрай тях. Бяха минали доста години, откакто бе идвала тук за последно. Въпреки всичките усилия на Ордена за града бяха настъпили тежки времена. Тя не смееше да си помисли какво ли би станало, ако Ордена го нямаше да помага на тези хора.

Щом излязоха на по—широка улица, се озоваха пред малък навес, образуван от издадена напред козирка на една къща, под който се бяха натъпкали група хора, опитвайки се да се скрият от дъжда. Ничи се сгуши, за да се предпази от студа. Ричард заедно с останалите хора под навеса изпращаше с поглед появяващите се от време на време каруци, тьтрузещи колела из калната улица. Ничи се чудеше как може да не му е студено в такова време. Почувства топлината на тялото му, когато тълпата ги притисна по—плътно един към друг. Ричард я погледна, забеляза, че трепери, но не можеше да се накара да я прегърне, за да я постопли. Тя не го помоли.

Въздъхна. В Стария свят времето не се задържаше студено за дълго време. Още ден—два и отново щеше да изгрее слънце.

Докато бяха стояли в двора на бащината й фабрика, й се бе сторило, че Ричард още малко и ще посегне да я прегърне за утеха. Колкото и да я мразеше, колкото и да искаше да избяга от нея, в сърцето му се бе зародило съчувствие.

Застанала насред руините, Ничи се бе оставила на спомените и бе потънала в изяществото на мъката си.

Ричард гледаше нещо съсредоточено. Тя проследи погледа му и видя, че една каруца недалеч се движи със странно въртене. Почти веднага след като го забеляза, едното колело се счупи с трясък…

Спиците бяха поддали на тежестта и не бяха издържали. Каруцата се прекатури с мощен плисък. Хората под навеса бяха опръскани в кал. Започнаха да сипят ругатни по адрес на двамата в каруцата. Екипажът от четири коня спря, когато неравномерният товар прекърши оста, при което здравото задно колело също сдаде багажа. Цялата задница на каруцата се изсипа в калта.

Двамата мъже отидоха да огледат щетите. Кокалестият кочияш изруга и ритна яростно счупеното колело, което лежеше на земята под странен ъгъл. Другият човек, по—нисък и набит, спокойно огледа останалата част от каруцата и товара й.

Обзет от любопитство, Ричард бутна Ничи пред себе си да се приближи към каруцата. Тя тръгна с неохота, не й се щеше да напускат навеса.

— Трябва да го направим — рече по—ниският с решителен глас. — Съвсем близо сме.

Другият отново изруга.

— Не ми е работа, Айшак, и ти го знаеш. Няма да го направя!

Тогава Айшак разпери безпомощно ръце, а твърдоглавият му спътник се насочи към конете и ги подкани да тръгват, като успя да издърпа каруцата малко встрани, за да освободи пътя на другите каруци, които вече бяха образували опашка зад тях. Щом каруцата разчисти пътя, кокалестият мъж започна да разпряга екипажа.

Другият се обърна и огледа зяпачите.

— Трябва ми помощ — подвикна той към малката група под навеса.

— За какво? — чу се глас.

— Трябва да пренеса тази каруца с желязо в склада. — Той изви дебелия си врат и посочи. — Ей там, в тухлената къща, дето някога е била червена.

— Колко плащаш? — попита един от групата.

Айшак видя как другарят му отвежда конете и на лицето му се изписа объркване.

— Не мога да ви платя, не и без одобрение, но съм сигурен, че ако дойдете утре…

Зяпачите дружно се засмяха с презрителни гримаси и се разотидоха. Мъжът стоеше под проливния дъжд, затънал до глезените в калта, изоставен. Въздъхна и се обърна към каруцата си, после отметна платнището и отвътре се показаха метални блокове.

Ричард се приближи. Ничи искаше да проверят на още няколко места за стаи, преди да се е стъмнило съвсем. Дръпна го за ръкава, но той само я изгледа намръщен. Тя изпухтя недоволно, но все пак го последва. Той зашляпа в калта, застана до каруцата и изтегли отвътре дълъг метален прът.

— Айшак, нали?

Мъжът се обърна и кимна.

— Да.

— Ако ти помогна, Айшак, ще ми платят ли утре? Искам да ми кажеш истината.

Айшак, набит мъж със странна червена шапка с тясна периферия, накрая поклати глава отчаяно.

— Добре — отвърна Ричард, — а ако ти помогна да пренесеш желязото в склада, ще ми позволиш ли да преспим с жена ми вътре, за да се поизсушим от дъжда?

Мъжът се почеса по врата.

— Не ми е позволено да пускам никого вътре. Ами ако нещо стане? Ако нещо изчезне? Ще остана без работа … — Той щракна с пръсти. — Ще ме уволнят ей така.

— Само за тази вечер. Искам само да я скрия от дъжда, преди да се е разболяла. Не ми трябва желязо. Освен това не съм свикнал да ограбвам хората.

Мъжът отново се почеса по врата, загледан в каруцата зад гърба си. Погледна Ничи. Тя трепереше наистина, не се преструваше. Погледна и Ричард.

— Едно преспиване в склада не е равносилно на пренасянето на това желязо. Ще отнеме часове.

— Ако ти си съгласен, и аз съм съгласен — надвика Ричард дъжда, — което означава, че сделката е справедлива. Не искам повече и ще го направя с готовност на такава цена.

Мъжът го изгледа, като че виждаше пред себе си луд. Свали червената шапка от главата си и се почеса по тъмната коса. Приглади я назад и отново си сложи шапката.

— Ама ще се изнесете още рано сутринта, като дойда с другата каруца. Ако някой ви завари…

— Не искам да ти създаваме проблеми. Ако някой ни завари, ще му кажем, че сме се вмъкнали сами.

Мъжът обмисли предложението за миг, явно изненадан от последното предложение, с което Ричард искаше да доизяснят сделката. Погледна още веднъж товара в каруцата, след това кимна в знак на съгласие.

Айшак издърпа един дълъг метален прът и пъхна рамо под него. Ричард вдигна два наведнъж и ги качи на мускулестото си рамо.

— Хайде — обърна се към Ничи. — Да вървим вътре, където ще можеш да се изсушиш и постоплиш.

Тя се опита да повдигне един прът, за да помогне, но не й бе по силите. Понякога силата й липсваше. Добре че поне я усещаше чрез връзката с Майката Изповедник. Двамата с Ричард последваха мъжа към сухото помещение, което Ричард току—що й бе спечелил.

Следващата зора изгря ясна. От стрехите на сградите продължаваше да капе. Предишната нощ докато Ричард помагаше на Айшак да пренесе товара в склада, Ничи бе използвала малкото въже, което Ричард носеше в раницата си, за да нагласи импровизиран простор, където да изсуши дрехите им. До сутринта повечето бяха прилично сухи.

Бяха спали на дървени скари — единственият им избор освен мръсния под. Всичко смърдеше на метален прах и бе покрито с тънък черен слой. Вътре нямаше нищо, което да им осигури топлина, но Айшак им бе оставил една газена лампа, където Ничи успя да си стопли поне ръцете. Починаха си, доколкото можаха в мокрите дрехи. До сутринта и това, с което бяха облечени, бе поизсъхнало.

Всъщност Ничи не успя да спи много. През по—голямата част от нощта бе лежала с протегнати към лампата ръце и вгледана в Ричард, замислена за сивите му очи. Беше истински шок за нея да види смисъла в тях точно когато бяха във фабриката на баща й. Отнесе се в спомени.

Ричард открехна вратата, колкото да може да пренесе през отвора багажа им в пукващата зора. Небето над града блестеше в медно—ръждиви оттенъци. Остави я да наглежда багажа, а той се върна да заключи вратата отвътре. Тя го чу как се катери по гредите, за да стигне до един прозорец горе. От там скочи на земята.

Когато Айшак се зададе по улицата с новата каруца, Ничи и Ричард седяха на ниска ограда край входа на сградата. Когато каруцата мина покрай тях и спря на двора пред сградата, Ничи видя, че до Айшак седи вчерашният кочияш, който го бе изоставил.

Кльощавият мъж дръпна спирачката и ги изгледа подозрително.

— Какво става тука? — попита той Ричард.

— Съжалявам за притеснението, — започна Ричард, — но исках да съм тук, преди да отворите, за да мога да ви питам дали не ви се намира някаква работа.

Айшак погледна Ничи и забеляза, че е суха. Погледна заключената врата и разбра, че Ричард е удържал на думата си и го е предпазил от евентуални неприятности, задето е пуснал хора да спят в склада.

— Не можем да наемаме хора — отвърна кочияшът.

— Трябва да отидеш в офиса и да се запишеш в списъка.

Ричард въздъхна.

— Разбирам. Е, в такъв случай, благодаря ви, господа. Ще опитам. Желая ви приятен ден.

Ничи се бе научила да разпознава по тембъра на гласа му кога е намислил нещо. Той огледа улицата в едната посока, после в другата, сякаш се бяха загубили. Вече бе сигурна, че е намислил нещо. Явно даваше възможност на Айшак да им предложи повече, отколкото бе платил за помощта на Ричард. Предишната нощ Ричард бе пренесъл двойно повече от мъжа. И не бе го направил на въпрос.

Айшак се покашля.

— Почакайте. — Той скочи от каруцата да отключи вратата, но спря пред Ричард. — Аз съм главният товарач. Трябва ни още един човек. Ти ми се виждаш доста якичък. — Той протегна крак и с върха на обувката си начерта в калта карта, — Отиди в офиса — той посочи с пръст през рамо, — надолу по тази улица, завиваш ето тук, на третата пресечка, после надясно, още шест пресечки. — Отбеляза с Х мястото. — Офисът се намира тук. Запиши се.

Ричард се усмихна и сведе глава.

— Ще го направя, сър.

Ничи знаеше, че Ричард много добре си спомня името на Айшак, но не го казваше заради кочияша, комуто нямаше вяра, след като онзи бе зарязал партньора си предната вечер. Това, което Ричард не разбираше, бе че човекът е постъпил по единствения възможен начин. Не бе позволено един човек да върши работата на друг. Това означаваше, че краде от него. Товарът бе отговорност на Айшак, не на кочияша.

— Най—напред се запиши при товарачите — каза Айшак на Ричард. — Плати си таксите, канцеларията е в същата сграда. После отиди да се запишеш в листата на безработните. Аз съм в комисията, която разглежда молбите, преди да са минали на събранието. Ти само седи и чакай отвън. После, когато се съберем, ще гарантирам за теб.

Кочияшът се наведе от капрата и се изплю в калта.

— Защо го правиш, Айшак, та ти дори не го познаваш!

Айшак го изгледа смръщено.

— Да си виждал наоколо друг с неговия ръст? В склада ни трябва още един товарач. Нали току—що загубихме един човек, трябва ни попълнение. Да не искаш да си взема някой пършив старец, че да трябва аз да му върша работата?

Кочияшът се изкиска.

— Е, не.

Айшак махна с ръка към Ничи.

— Освен това виж му младата булка. Трябва да трупне малко месце по кокалите си, не мислиш ли? Изглеждат хубава двойка.

Кочияшът пак се изплю.

— Е, да.

Айшак тръгна да отключи вратата и небрежно махна на Ричард.

— Да си там навреме.

— Дадено.

Айшак спря и се обърна.

— За малко да забравя — как се казваш?

— Ричард Сайфър.

Айшак кимна и се обърна към вратата.

— Аз съм Айшак. Ще се видим тази вечер, Ричард Сайфър. Гледай да не ме разочароваш, чу ли? Само да излезеш някой мързеливец и да ме изложиш, ще ти изхвърля жалката кожа в реката с метален прът на врата.

— Няма да те разочаровам, Айшак — усмихна се Ричард. — Добър плувец съм, но не чак толкова добър.

Докато джапаха из калните улици, за да намерят откъде да купят хляб, преди да се отправят към офиса, Ричард я попита:

— Какво има?

Тя поклати глава с отвращение.

— Обикновените хора нямат твоя късмет, Ричард. Обикновените хора страдат, докато твоят късмет все те урежда.

— Ако беше до късмет, тогава защо ме боли гърбът от пренасянето на тези пръти в склада, а!

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Когато приключи с разтоварването на последната каруца желязо, Ричард се наведе напред и опря ръце в купчината, отпуснал глава върху гърдите си, запъхтян. Мускулите на ръцете и раменете му пулсираха. С двама души беше по—лесно — един в каруцата, един долу. Но онзи, който трябваше да му помага, бе напуснал преди няколко дена с обяснението, че не се отнасят подобаващо с него. Всъщност на Ричард изобщо не му липсваше компанията на другия. Дори когато онзи все пак благоволяваше да се надигне, присъствието му повече пречеше, отколкото помагаше.

Светлината, нахлуваща през високите прозорци, избледняваше; небето на запад се обагряше в пурпур. Ричард бе плувнал в пот, която капеше от тялото му и се стичаше на струйки по прашната повърхност на железата под него. Искаше му се да се бухне в леден планински извор. Дори от самата мисъл му стана по—добре. Докато си глътне въздух, остави мисленият образ за планинския поток да поосвежи главата му.

По пътеката се появи Айшак с лампа в ръка.

— Много работиш, Ричард.

— Мислех, че за това съм нает.

Айшак задържа погледа си върху него за момент.

— Чуй какво ще ти кажа: това, че си даваш много зор в работата, ще ти създаде главоболия.

Ричард работеше в склада вече от три седмици. Работата му бе да товари и разтоварва каруците. Беше се за познал с доста от работниците. Разбираше прекрасно какво има предвид Айшак. — Още ме е страх да не ми се наложи да плувам с метален прът, вързан на врата.

Лицето на Айшак се отпусна и мъжът избухна в гръмогласен смях.

— Онова, дето ти го казах тогава, си беше само заради Йори.

Йори беше каруцарят, отказал да помогне в разтоварването на разпадналата се на пътя каруца. Ричард се прозя.

— Знам, Айшак.

— Тук не е като фермите, където си отрасъл. Законите на Ордена са различни. Ако искаш да продължаваш напред, трябва да се грижиш за нуждите на останалите. Така е устроен светът сега.

Ричард долови предпазливостта в гласа на Айшак, също и тънките нотки на предупреждение.

— Прав си, Айшак. Благодаря ти. Ще се опитам да се вслушам в съвета ти.

Айшак махна с лампата към вратата.

— Тая вечер има сбирка на работниците. Гледай да не закъсняваш.

Ричард изсумтя:

— Не знам. Късно е, а съм скапан. Наистина предпочитам …

— Нали не искаш да влезеш в устата на хората. Да за почнат слухове, че си саможив и необщителен.

Ричард се усмихна насила.

— Мислех, че тези сбирки са доброволни.

Айшак отново избухна в смях. Ричард си взе раницата от рафта в ъгъла и забърза след мъжа, който го изчака и заключи.

На фона на падащия мрак Ричард едва различи силуета на Ничи, седнала на оградата край входа. Все още не бяха получили стая, така че тя често идваше да го вземе от склада, щом й писнеше да седи по опашки за хляб и други стоки от първа необходимост. Двамата се прибираха заедно към навеса, който си бяха устроили на една тиха уличка на около километър разстояние. Ричард бе заплатил малка сума на няколко хлапета от района да им пазят мястото. Момчетата бяха достатъчно малки, за да са благодарни за изкараните пари, и достатъчно големи, за да изпълняват с усърдие работата си на пазачи.

— Успя ли да намериш хляб? — попита Ричард още с приближаването.

Тя скочи от оградата.

— Не — свърши. Но взех малко зеле. Ще направя супа.

Стомахът му къркореше. Беше се надявал тя да носи хляб и с удоволствие би изял един комат веднага. Супата щеше да отнеме време.

— Къде ти е раницата? И щом казваш, че си купила зеле, къде е?

Тя се усмихна и му подаде нещо мъничко. Изпъна ръка и я повдигна нагоре, за да се види това, което държеше в Нея на фона на падащия мрак. Беше ключ.

— Стая? Получила си стая?

— Следобед отидох в едно квартирно бюро. Името ни най—сетне беше излязло. Дадоха ни стая — на господин и госпожа Сайфър. Можем да спим там още тази нощ. Което е добре, понеже както изглежда, ще вали. Вече си пренесох нещата.

Ричард разтърка схванатите си рамене. Изведнъж изпита отвращение към всичко, през което го прекарваше тази жена — и което трябваше да изтърпи Калан. От време на време изпитваше някаква неудържима страст да унищожи всичко, което правеше Ничи. Но обикновено бързо му минаваше и се оставяше на течението на цялата тази лудост.

— Къде се намира къщата? — Надяваше се да не е на другия край на града.

— Проверявали сме там веднъж. Не е далеч. Онази с петното точно до вратата.

— Ничи, всички кооперации имат петна край вратите.

— Петното, което приличаше на задница на кон с вдигната опашка. Ще се сетиш.

Ричард умираше от глад.

— Тази вечер пак ще трябва да ходя на една от онези сбирки.

— О! — възкликна Ничи. — Работническите сбирки са нещо важно. Така човек си припомня правилния път и задълженията към ближния.

Сбирките бяха истинско мъчение. Там никога не ставаше нищо полезно. Понякога се точеха с часове. Имаше обаче хора, които живееха едва ли не само с мисълта за тези мероприятия — можеха да говорят с часове за достойнствата на Ордена пред другарите си. Това бе техният звезден час, техните петнайсет минути слава.

Тези, които не присъстваха, биваха давани като пример за хора, които не отдават нужните плам и усърдие за осъществяването на каузата на Ордена. Ако съответният човек не си намереше достатъчно убедителна причина за отсъствие, можеше дори да бъде заподозрян в изменничество. Все едно колко лъжливи обвинения щяха да измислят срещу него. Самото им повдигане караше някои хора да се чувстват по—значими в страна, където равенството се прокламираше за най—висш идеал.

Изменничеството бе тъмен облак, надвиснал постоянно над светлото небе на Ордена. Никак не бе необичайно да се види как местната стража отвежда в ареста някой заподозрян в измяна. Чрез мъчения се изтръгваха самопризнания, които потвърждаваха справедливостта на обвинението. Хората, които се разпростираха най—надълго и широко и говореха най—пламенно на тези сбирки, бяха всъщност онези, посочили най—много предатели и доказали вината им — било то и чрез мъчения.

Подмолни течения, наслояващи напрежението в Алтур’Ранг, караха мнозина да се притесняват за постоянния поток на неподчинение и измяна — за който се говореше, че идва откъм Новия свят. Висшите служители на Ордена не се колебаеха да изтръгват от корен всеки акт на неподчинение — веднага щом им бъде докладвано за такъв. Имаше хора, които изпитваха такъв ужас да не би пръстът на оратора да се забие в техните лица, че се превръщаха в ревностни привърженици на всичко, което се говореше от трибуната.

На редица градски площади, като постоянно напомняне за това какво сполетява човека, попаднал в грешна компания, телата на изменниците се набиваха на колове и се оставяха да висят във въздуха, изложени на клюновете на свирепи птици, докато от труповете им не останеше само скелет. Съществуваше дори майтап, който си разменяха работниците, ако някой се държеше не в съгласие с общоприетата линия — „Май ще те видим погребан в небето“.

Докато завиваха към улицата, която водеше към залата, Ричард се прозя.

— Не си спомням никакво петно, дето прилича на конска задница.

Вървяха по тъмна улица. Под краката им отхвръкваха камъчета. Пред тях се поклащаше газената лампа на Айшак, който бързаше да не закъснее за сбирката.

— Тогава вниманието ти бе другаде. Става въпрос за къщата, в която живее онази тройка.

— Тройка какво?

Изпревариха ги още забързани работници — някои познаваше, други не.

В същия миг си спомни. Спря.

— Имаш предвид онези трима непрокопсаници с ножовете?

Едва успя да различи кимването й в тъмното.

— Точно така.

— Чудесно! — Ричард обърса лицето си с ръка. Продължиха напред. — Не попита ли дали не можем да живеем на друго място?

— За новодошлите в града е истинско щастие изобщо да си намерят подслон. Стаите се избират, когато името ти се изкачи нагоре в списъка. Ако откажеш, падаш отново най—отзад.

— Даде ли пари за стаята?

Тя сви рамене.

— Само колкото имах.

Ричард стисна зъби, но този път не спря:

— Това „всичко“ бяха всичките ни пари до края на седмицата.

— Ще поразводня супата.

Не й вярваше. Реши, че вероятно е направила нещо, та да им дадат точно тази стая. Подозираше, че Ничи иска да го види как ще се справи с онези тримата сега, след като е захвърлен в конкретна ситуация. Тя винаги правеше така — правеше нещо мъничко, задаваше странни въпроси, изстрелваше смели твърдения — само за да проследи реакцията му, да види как ще се справи. Ричард не можеше да разбере какво точно иска тя от него.

Мисълта за тримата хулигани го притесняваше. Помнеше много ясно какво бе причинил на Калан Агиелът на Кара, когато Морещицата го бе забола в Ничи. Ако онези тримата стореха нещо на Ничи, Калан също щеше да го преживее. При тази мисъл тялото му плувна в студена пот.

На работническата сбирка Ричард и Ничи седнаха на дървени пейки в дъното на задимената зала. Хората отпред вече говореха за славата на Ордена и как той помага на всички да водят морален живот. Ричард отплува след образа на поточето зад къщата в планината, построена със собствените му ръце, полетя след облените в слънчева светлина летни следобеди, когато Калан пляскаше с крака във водата. Погледът му се плъзна по извивката на красивите й крака и сърцето му се сви от копнеж. От трибуната говореха за задълженията на всеки работник към другарите му. Повечето от речите биваха произнасяни с монотонен напев, повтаряни толкова пъти, че бе пределно ясно, че думите са изгубили смисъла си и че за аудиторията е важен едва ли не самият акт на произнасянето им. В главата на Ричард зазвуча смехът на Калан, докато той й ловеше рибки и ги пускаше в буркани. Много от присъстващите, предимно отговорници на групи или градски оратори, изразиха страстно възхищението си от справедливия път на Ордена. Неколцина се изправиха и заговориха за отсъстващите от тази сбирка, прочетоха отчетливо имената им, изразиха възмущението си и споделиха увереността си, че това влияе изключително негативно върху добруването на събралите се в тази зала — другари на отсъстващите. Тълпата се размърда.

След края на речите станаха някои от жените на работниците и обясниха, че имат допълнителни нужди, че трябва да се грижат за бебета или за пострадали при злополука съпрузи, или за болни роднини. След като се изредиха и те, се вдигна гора от ръце. Така присъстващите изразяваха съгласието си да се включат в групата, която ще помогне на нуждаещия се.

Имената на хората, които не вдигат ръце, се записваха. Айшак бе обяснил на Ричард, че по принцип може да не вдигаш ръка, ако не си съгласен, но ако го правиш често, името ти влиза в регистрите и започват да те наблюдават. Ричард нямаше представа какви са тези регистри, но не бе трудно да се сети, а и Айшак му бе дал ясно да разбере, че не е добре да попада вътре, затова да гледа от време на време да вдига ръка.

И той вдигаше всеки път. Всъщност му беше напълно безразлично. Не си даваше труда да участва в сбирките, нито пък да се опитва да промени нещата. Не го интересуваше как живеят бедните или богатите. Повечето хора като че ли бяха оставили живота си в ръцете на Ордена, като така не им се налагаше да мислят сами за себе си. Също като в Андерия. Поведението му явно изненадваше Ничи и понякога дори изглеждаше разочарована да види ръката му да се вдига всеки път, когато трябваше да се гласува. Но тя нито го упрекваше, нито задаваше въпроси.

Всъщност ръката му се вдигаше абсолютно механично. А в същото време се усмихваше вътрешно, озарен от спомена за почудата, изписана на лицето на Калан, и удивлението, блеснало в зелените й очи, когато бе видяла Дух за пръв път. Ричард бе готов да издяла за нея статуя, голяма колкото планина — само за да види радостта й от нещо, което е предизвикало възхищението й, което е харесала и оценила.

Един мъж стана и започна да се оплаква от условията, от това колко е нечестно всичко и как е бил принуден да напусне, вместо да се подчини на униженията, на която го била подложила транспортната компания, в която работи. Беше колегата на Ричард, който го бе оставил сам да се справя с товаренето и разтоварването. Ричард вдигна ръка заедно с всички останали в подкрепа на това на човека да бъде осигурена като компенсация заплата за шест месеца в пълен размер.

След поредната гора от ръце и съответното шушукане и записване по формулярите, по — „заможните“ членове на профсъюза бяха „поканени“ да дадат лептата си за нуждаещите се. Хората с възможности — така бе обяснено на Ричард — трябваше да работят с пълен капацитет, за да помагат на онези, които не могат да работят.

Бяха извикани поред няколко имена и няколко мъже станаха един след друг, за да чуят по колко ще им бъде отнето от заплатата за следващата седмица. Тъй като бе нов, името на Ричард бе прочетено най—накрая. Той се изправи, забил поглед през задимената зала към мъжете с протрити и проядени от молци сетрета, насядали на дървената маса на катедрата, скована от две стари врати.

В единия край седеше Айшак, който участваше във всички мероприятия. Един от мъжете до него извиси глас:

— Ричард Сайфър, тъй като сте нов, имате какво да наваксвате в отношенията си с другите работници от групата. Следващата ви седмична заплата ще бъде дадена в помощ на нуждаещите се.

Отначало Ричард като че не го чу.

— А как ще се храня… Как ще си платя наема?

Всички погледи в залата се обърнаха към него. Председателят удари с ръка по масата, за да въдвори ред.

— Би трябвало да благодариш на Създателя, задето те е дарил със здраве, та можеш да работиш, млади човече.

Ето, огледай се и виж всички тези нещастни създания, които не са имали твоя късмет, а имат много по—големи нужди от твоите. Да съчувстваш на нуждите на ближния е къде—къде по—благородно от егоистичното лично облагодетелстване.

Ричард въздъхна. Всъщност все му беше тая. Нали е жив.

— Да, сър, разбирам ви. С удоволствие ще споделя заплатата си с нуждаещите се.

Само Ничи да не бе дала всичките им пари за стаята!

— Е — каза й той, когато потънаха в нощта навън. — Както изглежда, ще трябва да помолим домакина да ни върне парите. И да се върнем да нощуваме под навеса, докато спечеля достатъчно, че да можем да си позволим стая.

— Никой не връща дадени пари — отвърна Ничи. — Домакинът ще ни влезе в положението и ще ни остави да живеем на заем, докато можем да му платим. На следва щата сбирка просто ще трябва да станеш и да оповестиш пред съвета, че си в затруднено положение. Ако представиш нещата както са, хората ще ти помогнат да си платиш наема.

Ричард се чувстваше изтощен. Струваше му се, че сънува някакъв глупав сън.

— Ще ми помогнат! Та това е заплатата, която съм заработил със собствените си ръце.

— Що за егоизъм, Ричард. Тази работа ти е осигурена по милостта на профсъюза, на компанията, на Ордена.

Бе твърде уморен, за да спори. Освен това не очакваше никаква справедливост от нещо, свързано с Ордена. Просто искаше да се прибере в новата им стая и да си легне.

Когато отвориха вратата, завариха единия от тримата младежи да рови в раницата на Ничи. Стиснал част от бельото й в една ръка, той им се ухили през рамо.

— Виж ти, виж — рече и се изправи. Пак беше гол до кръста. — Май двата удавени плъха са си намерили дупка. — Лъстивият му поглед се плъзна по тялото на Ничи. Не я погледна в лицето.

Тя грабна първо раницата си от едната му ръка, после си взе нещата от другата. Напъха личните си вещи обратно, а онзи я гледаше през цялото време, широко ухилен. Ричард се стресна да не би тя да се изкуши да използва силата си, забравяйки за връзката си с Калан. Но тя успя да се удържи и само го изгледа гневно.

Стаята вонеше на мърша. Ниският таван внушаваше неприятното чувство за зандан. Някога сигурно е бил варосан, но вече бе потъмнял от пушека на свещи и газени лампи и стаята изглеждаше мрачна като пещера. Единствената светлина идваше от свещ, поставена в ръждясала решетка край вратата. В ъгъла срещу мръсните стени имаше паянтов гардероб, лекьосан от мухи. Едната му врата липсваше. Дървените столове край масата до малкия прозорец бяха единственото място за сядане, ако не се брои разкривеното и изровено борово дюшеме. През зацапаните с различни бои и мръсотия стъкла на малките прозорчета не се виждаше почти нищо. Ричард надзърна през малко счупено триъгълниче и мярна сивата фасада на отсрещната къща.

— Как влезе вътре? — изсъска насреща му Ничи.

— С оригиналния ключ. — Той го размаха пред носа й като кралски жезъл. — Нали разбираш, домакинът ми е баща. Просто проверявах багажа ти за антинародни прокламации.

— Нима можеш да четеш? — заяде се с него Ничи. — И да го видя, няма да го повярвам.

Мазната усмивка не помръдна от лицето му.

— Не бихме искали да се окаже, че под нашия покрив живеят изменници. Би могло да застраши всички остана ли. Баща ми е длъжен да докладва за съмнителни лица.

Ричард отстъпи встрани, за да пусне покрай себе си младежа. Онзи посегна към свещта, но Ричард му хвана ръката.

— Това е нашата свещ.

— И откъде си толкова сигурен?

Ричард стисна по—здраво голата, мършава, мускулеста ръка. Без да сваля погледа си от момчето, махна с другата си ръка.

— Инициалите ми са издълбани на обратната страна.

Младежът инстинктивно обърна свещта, за да погледне. Горещата лой се изсипа върху ръката му. Хвърли свещта с вик.

— О, колко съжалявам — каза Ричард. Наведе се и вдигна свещта. — Надявам се, си добре. Не си се опръскал с тази гореща смес в очите, нали? Гореща лой в очите е нещо наистина ужасно.

— Ами? — Онзи отметна клечестата кестенява коса от челото си. — И откъде знаеш?

— Там, откъдето идвам, един човек веднъж се беше залял.

Ричард се наведе към коридора, към светлината на друга свещ, оставена върху един рафт. С нокътя си издълба демонстративно буквите Р и С на обратната страна на свещта.

— Ето, виждаш ли? Моите инициали.

Младежът не си направи труда да погледне. Отвърна едно „аха“ и се шмугна през вратата. Ричард го последва и запали свещта от горящата в коридора. Преди да се отдалечи, младежът се обърна и го погледна предизвикателно.

— И колко трябва да е бил луд твоят човек, та да се залее с лой в очите? Сигурно е бил някое тъпо говедо като теб.

— Не — небрежно отвърна Ричард. — Ни най—малко. Беше нахакан дребосък, който душеше около чуждите жени. Всъщност съпругът на жената му бе налял лойта в очите.

— Не думай! Ами тъпото копеле защо не си ги затвори?

Ричард за пръв път му се усмихна убийствено.

— Защото клепачите му бяха изрязани предварително, та да не може да ги затвори. Нали разбираш, там, откъде то идвам, всеки, който докосне жена пряко волята й, бива жестоко наказван.

— Ами?

— Ами. И клепачите не бяха единственото, което му бе отрязано.

Онзи пак отметна коса назад.

— Ти какво, да не би да ме заплашваш, говедо?

— Не. Нищо, което бих могъл да ти направя аз, няма да ти причини повече зло от онова, което сам направиш на себе си.

— Кво означава пък тва?

— Означава, че винаги ще си останеш все същата жалка твар. Ще си все същата гнус, която хората ще могат само да остъргват от подметките си. Човек има един живот, а ти пропиляваш своя. И това е ужасно жалко. Съмнявам се, че някога ще разбереш какво е да си истински щастлив, да постигнеш някаква смислена цел, да изпиташ иск рена гордост. Ти сам си си виновен за всичко и аз не мога нищо да направя.

— Не мога да променя това, което ми носи животът.

— Напротив, можеш. Създай си собствен живот.

— Е, и как да стане тва?

Ричард показа с ръка около себе си:

— Виж в каква кочина живееш. Баща ти е домакин. Защо не проявиш малко доблест и не постегнеш тая съборетина?

— Той е домакин, а не собственик. Собственикът беше едно алчно копеле, което взимаше по—големи наеми, отколкото хората можеха да плащат. И Орденът му конфискува мястото. За престъпленията си срещу народа собственикът бе изтезаван до смърт. И баща ми бе назначен за домакин. Грижим се за това място, за да могат глупаци като теб, които си нямат дом, да има къде да живеят. Нямаме пари, за да ги влагаме в ремонти.

— Пари ли? — Ричард вдигна ръка. — Не се искат пари, за да се изхвърли всичкият тоя боклук от коридора.

— Да не би аз да съм го изхвърлил там!

— И тези стени — не се искат пари, за да се измият. Погледни само тавана. Не е мит поне от десет години.

— Ей, аз да не съм ти чистачка!

— А оная греда на стълбите? Може някой да се спъне и да си счупи врата — може да се случи на теб или на баща ти. Защо не вземеш да направиш нещо полезно и да постегнеш тая паянтова стълба?

— Казах ти вече, нямаме пари за ремонти.

— За това не се искат пари. Просто я разхлабяш, почистваш нитовете и набиваш нови. Можеш да приспособиш за целта която и да е клечка, дето се валя наоколо. Младежът си изтри ръцете в панталона.

— Като си такъв умник, защо сам не я оправиш?

— Чудесна идея. Ще я оправя.

— Ами? — мазната усмивка се върна на младежа. — Аз пък не ти вярвам.

— Утре вечер, след работа, ще оправя стълбите. Ако си наблизо, мога да ти покажа как става.

— Може и да съм наблизо, за да видя как един тъпанар оправя нещо, дето дори не е негово, при това за нищо.

— Не е точно за нищо. А защото аз също използвам тези стълби и защото искам мястото, където живея, да има приличен вид. И защото искам да съм спокоен, че жена ми няма да падне и да си счупи крака. Но ако се интересуваш как може да се поправят стълбите, съм сигурен, че ще си облечеш риза — ей така, от уважение към жените в тая сграда.

— Ами ако дойда да те гледам и не облека риза като някое дърто конте?

— Тогава няма да изпитвам достатъчно уважение към теб, та да си правя труда да те уча как се поправя стълба. И нищо няма да научиш.

— Ами ако не искам да научавам нищо?

— Тогава ти можеш да ме научиш на нещо, което умееш.

Онзи завъртя тъмните си очи.

— И защо ми е да знам как се поправя някаква си тъпа стълба?

— Е, не че се налага, но ако имаш уважение към себе си, би трябвало да си любознателен, да искаш да научаваш нови неща — па било то и най—простички. Човек за почва да изпитва гордост от самия себе си едва като се научи да се радва на малките неща — дори на някаква си стара стълба.

— Ами! Аз и бездруго си се гордея със себе си и хората ме уважават.

— Не, не те уважават. Ти ги караш да се страхуват от теб и бъркаш страха им с уважение. Никой не може да ти вдъхне самоуважение — дори онези, които те обичат. Човек сам извоюва своето самоуважение. Всичко, което ти можеш да правиш в момента, е да изглеждаш глупав.

Онзи скръсти ръце.

— Ти кого наричаш…

Ричард забоде пръст в голите гърди на младежа и го накара да отстъпи крачка назад.

— Човек има само един живот. Това ли е всичко, което ти искаш от живота си — да се мотаеш и да плашиш хората с твоята банда непрокопсаници? Това ли искаш да означава животът ти за теб? Всеки, който иска повече от живота, който иска животът му да означава нещо, би искал да научи нещо ново. Утре аз ще оправя тези стълби. Утре ще те видя що за човек си.

Младежът отново зае заплашителна поза:

— Ами!? Е, аз пък може да предпочета да си прекарам времето с приятели.

Ричард сви рамене.

— Точно затова ти е такъв животът. Аз не притежавам властта да променя живота си, но мога поне да избирам онова, което ми се струва, че е в мой интерес. Мога да избера да оправя тези стълби и да подобря малко тая дупка, в която ще живея — вместо да хленча и да чакам някой друг да направи нещо за мен. Аз си имам достойнство и си познавам възможностите. Поправянето на едни стълби няма да те направи мъж, но ще ти помогне да се почувстваш по—уверен в себе си. Ако искаш, доведи и приятелите си — ще ви науча да използвате тези ножове, които носите, за нещо по—полезно от това да ги размахвате пред хорските лица.

— Може да наминем да се посмеем с теб, говедо.

— Чудесно. Но ако ти и приятелчетата ти искате да научите нещо полезно, ще направите добре, ако ми го покажете, като в знак на уважение към живущите в тази сграда си облечете ризи. Това е първият избор, който ще трябва да направите. Ако сбъркате, с времето изборите ви ще стават все по—ограничени. И се казвам Ричард.

— Както вече казах, може да наминем, за да се повеселим. — Той направи подигравателна гримаса: — Ричард.

— Смейте се колкото си щете. Аз си знам цената и нямам нужда да я доказвам пред някой, който не знае своята. Ако искате да научите нещо, знаете какво трябва да направите. Ако обаче си позволите да ми замахнете с нож или още по—лошо — ако посегнете на жена ми, — това ще ви бъде последната грешка в живота.

Онзи предпочете да се направи, че не е чул заплахата.

— И какво ще излезе от мен? Един глупак, който си скъсва гъза от бачкане за алчния Айшак и транспортната му компания.

— Как се казваш?

— Камил.

— Е, Камил, аз работя срещу заплата, за да мога да издържам себе си и жена си. Има нещо, на което държа — себе си. И някой ме цени достатъчно, за да ми плаща за времето и способностите. Точно сега изборът ми да работя в транспортната компания бе един от малкото, на които имах право, за да си осигуря прехрана. Що се отнася до стълбите — избрах да ги поправя, защото така ще се подобрят условията ми на живот. — Ричард присви очи. — Само не разбрах какво общо има с всичко това Айшак?

— Айшак ли? Той е собственикът на транспортната компания.

— Айшак е само шеф на склада.

— Някога, преди Орденът да му конфискува склада, Айшак имаше приемна тук. Всъщност, като се замисля, май беше точно в тази стая. Тогава компанията беше негова. Той избра просветлението пред алчността — когато имаше възможност за избор. С помощта на другарите си се научи да бъде по—добър гражданин на Ордена, разбра мястото си под Светлината на Създателя. Сега вече знае, че не е по—добър от който и да е от нас — дори от мен.

Ричард хвърли бърз поглед на Ничи, която бе застанала по средата на стаята и слушаше разговора. Почти беше забравил за съществуването й. Повече не му се говореше.

— Ще се видим утре вечер, независимо дали ще дойдеш да се посмееш, или да поработиш. Животът си е твой, Камил, изборът е твой.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Слънцето тъкмо изгряваше. През високите прозорци на склада нахлуваха прашни талази светлина. Когато забеляза Айшак да се задава по пътеката с листа с указанията за това кои железа в коя каруца да се натоварят, Ричард скочи от мястото, където бе седнал да го чака.

Не го бе виждал вече цяла седмица.

— Айшак. Добре ли си? Къде се изгуби?

Якият мъж не забави ход.

— Добър ден и на теб.

— Извинявай, добър ден. Но се притесних. Къде беше?

Онзи направи гримаса.

— Срещи. Все тия срещи. Чакаш в офиса, чакаш в офиса. Никаква работа не се върши — само среща след среща. Трябваше да се срещна с кого ли не, за да организирам нещата за товарите, от които имат нужда хората. Понякога си мисля, че всъщност никой не желае истински в града да навлиза каквото и да било. Щеше да е къде—къде по—лесно, ако всеки си получаваше парите, а не работеше — тогава нямаше да им се налага да се подписват на някакви ведомости и да се притесняват, че някой ден ще им бъде подирена сметка за свършеното.

— Айшак, вярно ли е, че някога транспортната компания е била твоя?

Мъжът млъкна, за да си поеме дъх.

— Кой ти говори такива неща?

— Кажи ми. Твоя ли е била транспортната компания?

Айшак сви рамене.

— Ами мисля, че още е.

— Какво стана?

— Какво стана ли? Нищо, само дето май поумнях и разбрах, че работата тук е повече, отколкото ми трябва.

— С какво те заплашиха?

Айшак го изгледа продължително.

— Ти откъде си всъщност? Хич не ми приличаш на момче от село.

Ричард се усмихна.

— Не ми отговори на въпроса, Айшак.

Мъжът махна раздразнено с ръка.

— Защо ти е да се ровиш в миналото? Каквото било — било. Човек трябва да гледа в настоящето и да извлича най—доброто от онова, което му предоставя животът. Беше ми предоставен избор и аз го направих. Нещата са такива, каквито са. Едното желание не храни децата, ми.

Ричард изведнъж си даде сметка, че любопитството му е прекалено жестоко. Лицето му се отпусна.

— Разбирам те, Айшак. Наистина. Съжалявам.

Мъжът отново сви рамене.

— Сега работя тук наравно с другите. Много по—лесно е. Трябва да следвам същите правила, иначе ще си загубя работата — също като другите. Сега всички сме равни. Слава на Ордена — завърши той накрая и подаде на Ричард листа. — Ето, прегледай поръчките.

Имаше написани само два обекта със съответните обяснения за качество, големина и количество на стоката.

— Какво е това? — попита Ричард.

— Трябва ни товарач, който да отиде с една от каруците, да разтовари стоката и да се увери, че всичко е наред с доставката.

— Значи вече работя на каруците? Защо? Мислех, че имаш нужда от мен в склада.

Айшак свали червената си шапка и почеса тъмната си оредяла коса.

— Получихме… оплаквания.

— За мен? Че какво съм направил? Знаеш, че работя усърдно.

— Прекалено усърдно. — Айшак намести шапката на главата си. — Хората в склада се оплакват, че си сърдит, зъл и необщителен. Те го казват, не аз. Чувствали се потиснати, като те гледат как демонстрираш силата и младостта си. Казват, че им се присмиваш зад гърба.

Повечето от мъжете бяха по—млади от Ричард и достатъчно яки.

— Айшак, никога не съм…

— Знам, знам. Но те така го усещат. Не си създавай неприятности. Важи това, което казват хората, а не както стоят нещата в действителност.

Ричард въздъхна отчаяно.

— Но нали от профсъюза ми казаха, че мога да работя нещо, което другите не умеят, и трябваше да давам всичко от себе си, за да облекча онези, които могат по—малко — които не притежават моите способности. Казаха, че ако не работя с всички сили, ще си загубя работата.

— Искат уволнението ти.

Ричард въздъхна.

— Значи край с мен тук, а?

Айшак махна с ръка.

— И да, и не. Освободен си от склада за лошо поведение. Убедих съвета да ти бъде даден още един шанс и да бъдеш преместен на каруците. Там работата не е много — трябва само да натовариш каруцата, а когато пристигнете на определеното място, да я разтовариш. Шансът ти да се забъркаш в проблеми е минимален.

Ричард кимна.

— Благодаря ти, Айшак.

Мъжът подири спасение от неудобството си сред купчините железа, които чакаха местоназначението си. Почеса се по слепоочието.

— Заплатата е по—малка.

Ричард отърси ръцете си една в друга и изтупа задницата на панталона си от наслоения прах.

— Все едно. Нали и без това сега ми я вземат и я дават на други. Всъщност, като се замисля, не губя аз — по—скоро губят онези, които няма да могат да вземат от заплатата ми толкова, колкото са взимали досега.

Айшак се изсмя и тупна Ричард по рамото.

— Ти си единственият, на когото мога да разчитам, Ричард. По—различен си от всички други — чувствам, че с теб мога да говоря и разговорът ни няма да стигне до други уши.

— Не бих направил такова нещо.

— Знам. Затова ти казвам неща, които не бих споделил с никой друг. Очаква се да съм равен с всички и да работя като тях, но в същото време трябва и да осигурявам работни места. Уж ми взеха бизнеса, но всъщност искат от мен да продължавам да го въртя. Сбъркан свят.

— Още нищо не си видял, Айшак. Но кажи нещо повече за тази поръчка? Какво трябва да направя?

— Да доставиш една каруца желязо на ковача, до край обекта.

— За какво става въпрос?

— Има поръчки за инструменти, но няма желязо. Много хора чакат. — Той посочи с ръка купчината желязо. — Повечето от това тук беше поръчано миналата есен.

— Миналата есен! Вече е почти пролет, а едва сега е готово.

— Всичко е разпределено.

— И какво е забавило толкова много поръчките?

Айшак се удари по челото.

— Може би все пак наистина си само един тъп селяк.

— Къде се намираш? Под скалите ли живееш? Човек не може да получава неща, просто понеже ги иска. Трябва да си чакаш реда. Поръчката ти трябва да бъде одобрена от профсъюза.

— Защо?

— Защо, защо, защо. Само това ли знаеш?

Айшак въздъхна и каза нещо под мустак за това, че Създателят изпробвал търпението му. Удари с опакото на пръстите си другата си длан и започна да обяснява на Ричард:

— Защото трябва да мислиш за другите — ето защо. Трябва да се грижиш за нуждите на околните. Да работиш за доброто на всички. Ако аз поема всички поръчки и доставя желязото, което е нужно, какво ще остане за другите, които искат да участват в този бизнес? Не е честно аз да заема всичко. Хората ще останат без работа. Това, което е в наличност, трябва да се раздели. Профсъюзите трябва да са сигурни, че всичко е справедливо разпределено. Има хора, които не се справят с поръчките толкова бързо като мен или пък имат проблеми, или не могат да си намерят работници, или работниците им имат проблеми, така че аз изчаквам, докато ме настигнат.

— Та това си е твоят бизнес, защо…

— Ето, пак защо. Ето, вземи тази поръчка. Не искам онзи ковач да изминава целия път дотук и обратно и да ми вика. Човекът има проблем с поръчките и желязото му трябва.

— И защо има проблеми? Нали всеки трябваше да си чака реда?

Айшак повдигна вежда и сниши глас:

— Поръчката е за Вечния дом.

— Вечния дом ли? Това пък какво е?

Айшак разпери ръце, за да покаже нещо голямо.

— Така се казва мястото, което се строи за императора.

Ричард никога не го бе чувал. Новият дворец на императора бе причината за съсредоточаването на толкова много нови работни места в Алтур’Ранг. Вероятно това бе причината Ничи да настоява да дойдат в града. Тя бе заинтересована да го превърне в част от този огромен проект. Всичко му се струваше като някаква гротеска.

— Новият дворец ще е огромен — продължи Айшак, отново разперил ръце. — Ще има много работа за много хора. Построяването на Вечния дом ще отнеме години.

— Значи, доколкото разбирам, щом поръчката е от Ордена, по—добре да бъде изпълнена веднага.

Айшак се усмихна и кимна.

— Ето, вече започваш да разбираш. Господин Ричард Защо—защо—защо. Ковачът изпълнява директно поръчки на строителите на двореца, които докладват на най—висшите нива. На строителите са им нужни материали и какво ли още не. Те не приемат извинения от някакъв си прост ковач. Ковачът не желае да приема моите извинения, но аз пък трябва да се съобразявам с решенията на профсъюза — ковачът не зависи от тях, той е на подчинение на двореца. Аз съм по средата.

Когато по пътеката се зададе един от другите товарачи с лист в ръка, Айшак млъкна. Прочете списъка, който му подаде новодошлият, а онзи хвърли кос поглед на Ричард. Когато товарачът си излезе, Айшак отново се обърна към Ричард:

— Аз мога само да транспортирам онова, което разреши за доставка профсъюзът. Ето например тази хартийка представляваше инструкции от профсъюзи за транспорт на дървен материал до въглищарницата, понеже товарът е предвиден за една компания, която има нужда от работа. Нали разбираш? Не мога да оставям без работа хора, като проявявам липса на загриженост и доставям повече, от колкото могат да обработят, иначе загазвам и ще ме смени някой, който няма да е толкова безчувствен към нуждите на другите и към конкуренцията си. Сега не е като някога, когато бях млад и глупав.

Ричард скръсти ръце.

— Искаш да кажеш, че ако работиш добре, загазваш — както стана с мен.

— Да работиш добре. Кой може да каже какво значи да работиш добре? Всички трябва да работят заедно за доброто на всеки. Ето това е добра работа — да помагаш на ближния си.

Ричард мярна в далечината група работници, които товареха една каруца.

— Не ги вземаш на сериозно всичките тези глупости, нали Айшак?

Човекът въздъхна страдалчески.

— Ричард, моля те, натовари каруцата и заминавай за Вечния дом и разтовари стоката пред работилницата на ковача. Моля те. Не си го изкарвай на мен. Не искам да се срещам още веднъж с онзи ковач, че може да ми се наложи да поплувам с метална греда на врата.

Ричард се засмя.

— Не се тревожи.

— Чудесно. Отивам да ти намеря каруцар. — Айшак размаха пред него пръст: — И да не си посмял да го молиш да ти помага да товариш или разтоварваш. Не искам подобен род неблагоприличие да бъде обсъждано на следващата сбирка. Трябваше да моля Йори едва ли не на колене да не докладва за мен за онзи път, когато го помолих да ми помогне — оня път, когато валеше и каруцата се счупи, и ти ми помогна да пренеса стоката в склада.

Спомняш ли си?

— Да, спомням си.

— Моля те, не създавай на Йори проблеми. Не докосвай юздите — това е негова работа. Бъди добър, става ли? Натовари желязото и го разтовари така, че да не се налага ковачът отново да ме навестява.

— Не се тревожи, Айшак. Няма да ти създавам никакви проблеми. Можеш да ми имаш доверие.

— Ето това е истински другар — Айшак понечи да върви, но се обърна насред крачка: — Във фермата човек няма толкова грижи, нали?

— Прав си, няма. Толкова ми се ще да си бях стоял там.

Преди да се е отдалечил, Айшак се обърна още веднъж.

— Ако видиш някой от ония свещеници, гледай да се поклониш и да останеш с наведена глава, ясно ли е?

— Свещеници ли? Какви свещеници? Как ще ги позная?

— С кафяви роби и кепета — не се безпокой, ще ги познаеш. Ако видиш някой от тях, дръж се прилично — колкото можеш по—учтиво. Ако някой от тях заподозре, че не проявяваш достатъчно почит и уважение към Ордена или Създателя, може да те прати да те изтезават. Те са последователи на Брат Нарев.

— Брат Нарев ли?

— Първосвещеникът на братството на Ордена. — Айшак махна нетърпеливо с ръка. — Трябва да вървя да намеря Йори. Моля те, Ричард, прави каквото ти казвам.

Онзи ковач ще ме навие в менгемето си, ако не му доста вя желязото днес. Моля те, достави му стоката. Обещаваш ли ми?

Ричард му се усмихна, за да го успокои.

— Имаш думата ми, Айшак, ковачът ще си получи желязото.

Онзи въздъхна и се запъти да намери каруцаря.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Докато стигнат до Вечния дом, мъгливият следобед вече преваляше. Когато се изкачиха на последния хълм, седналият на капрата до Йори Ричард зяпна от удивление пред разкрилата се гледка. Бе разчистена площ, която сякаш стигаше до безкрая. По земята щъкаха огромни групи хора, сякаш мравки, които се щураха насам—натам — всеки по делата си.

Йори не се трогна от гледката и само се изплю встрани, като продължи да отвръща с дежурното си „Сигурно“ на въпросите на Ричард.

В момента се изливаха основите и от високото Ричард можеше да види структурата на бъдещата сграда. Трудно бе да си представи човек подобно монументално чудовище. Гледаше сновящите напред—назад групички и на фона на могъщата постройка трудно можеше да убеди сам себе си, че са хора.

Дори само като размери този дворец щеше да е по—огромен от всичко, което бе виждал Ричард. За градините бяха предвидени километри земя. Вече започваха да се издигат фонтаните и други отвесни структури, които щяха да посрещат посетителя още при входната порта. Започваше и оформянето на бездънни лабиринти, оградени с жив плет. Хълмовете бяха залесени с множество дървета, подбрани според строго определен план.

Вечният дом гледаше към езеро, което щеше да се намира във величествения бъдещ парк. Късата страна на основната сграда бе дълга почти половин километър и се плъзгаше покрай реката, където вече бяха натрупани купчини камъни и започваха да се иззидват първите от свързващите арки. Очевидно част от двореца се предвиждаше да надвисне над самата вода, като щяха да бъдат построени и кейове — за забавление на императора.

Оттатък реката продължаваше градът. Откъм двореца имаше още от градската част, но на прилично разстояние. Ричард не можеше да си представи колко хора бяха мобилизирани в строежа. Бъдещият дворец нямаше да бъде далечно и смътно обиталище на императора, напротив, бе предвиден да легне в сърцето на Алтур’Ранг. Започваше павирането на пътища, за да могат милионите жители на Ордена да дойдат и да видят величествения дворец на своя император. Зад въжените ограничения вече се тълпяха първите любопитни.

Въпреки беднотията, върлуваща из Стария свят, щеше да се окаже, че това монументално място е перлата на една корона, изработена с нечувано изящество.

Имаше огромни купчини с най—разнообразни камъни. В далечината Ричард виждаше как майсторите ги дялкат в нужните форми. Тежкият следобеден въздух ехтеше с далечния звън на стотици чукове и длета. Имаше и купища гранит и мрамор в различни цветове, както и огромни количества варовикови блокове. Специални композиции от товарни каруци, закачени една за друга с така наречените „свързвачи“, представляващи дълги каменни колове, чакаха да бъдат натоварени. За каменоделците бяха построени бараки и навеси, за да могат да работят независимо от атмосферните условия. Дървеният материал бе натрупан на дълги редици под специално сковани навеси, покрити с платнища срещу дъжд. Купчините строителни материали около основата на строежа, плюс непрекъснато щъкащите напред—назад хора, създаваха впечатление за мравуняк.

Далеч от това място, по пътя, виещ се покрай един хълм, сред квартал от новопостроени занаятчийски сгради, гледащи към бъдещия дворец, се намираше ковачницата. В сравнение с другите подобни работилници, които бе виждал, тази изглеждаше доста големичка. Разбира се, това не бе чудно, като се има предвид мащабът на подетото начинание по построяването на подобен дворец. Всички величествени сгради, които бе виждал, вече бяха факт — не познаваше процеса на строежа им. Това, което видя пред очите си сега, му се стори вълнуващо и любопитно. Почувства се малък и объркан пред лицето на подобно могъщество и размах.

Йори майсторски спря екипажа си така, че задната част на каруцата да се окаже точно пред отворената двойна врата на ковачницата.

— Добре дошъл — каза той.

За мързеливия каруцар това си беше направо дълго изречение. Извади комат хляб и мях, пълен с бира вместо вода, и слезе от каруцата, за да си потърси местенце някъде на хълма, откъдето ще може да погледа строежа, докато Ричард разтоварва желязото.

В ковачницата беше мрачно и горещо дори във външното помещение, където се стоварваше стоката. Подобно на всички ковачници, стените бяха покрити със сажди. Прозорци имаше колкото да не е без хич, при това високо горе и затулени с капаци — за да може по—добре да се преценява степента на нажежения метал.

Въпреки че сградата бе нова, построена специално заради бъдещия дворец, изглеждаше на поне сто години. Почти навсякъде бяха разхвърляни какви ли не неща. Имаше редици инструменти, купчини такъми. Рафтовете бяха натежали от щипци, тигели и линеали, делители и приспособления, подобни на огромни насекоми, използвани за различни дейности. Ниски пейки, като че занижени кьопаво една за друга, изпълваха стаята. Върху някои от тях бяха оставени точила. На плотове край масите имаше всякакви пили и шила. Някои от ниските маси бяха затрупани с такова разнообразие от чукове, каквото Ричард никога не си бе представял, че е възможно да съществува. Дръжките на всички чукове стърчаха във всевъзможни посоки, от което масата приличаше на огромен таралеж.

Подът бе задръстен с мръсотия: кутии, пълни с чаркове, блокчета, нитове; клинове; метални пръчки; резци; клещи, куки; вдлъбнати от многобройни удари поти; дървени утайници; секачи; метри верига; скрипци; и какви ли не ковашки приспособления. Всичко бе потънало в сажди, прах и стърготини.

Около инструментите и хората, налагащи с тежки чукове нажежения метал, имаше широки и плитки варели с течности. Металните късове се държаха с маши и се сплескваха, разтягаха, режеха, накъсваха, защипваха. Нажеженият материал съскаше и димеше, потопен в течността, сякаш се възмущаваше. Някои от мъжете използваха роговете на инструментите си, за да оформят парчетата метал в странни слънцеобразни форми. Повдигаха чудноватите парчета и ги скрепваха с други като тях, изчукваха метала още малко и отново оглеждаха.

Врявата почти напълно заглушаваше мислите му. В мрака един мъж натисна с все сила духалото, насочено към огъня. Пламъците глътнаха въздух и затанцуваха бясно. Край пещта имаше каси с въглища, оставени където може. От чекмеджета се подаваха тръби за духане и странни отрязъци метал. Край пейките и плотовете бяха полегнали метални обръчи. Някои от тях бяха за варели, други, по—големи — за колела на каруци. Щипци и чукове се валяха по целия под — там, където ги бе хвърлила ръката на някой от работниците, увлечен в неравната битка с метала.

Ричард никога не бе чувал подобна глъчка.

На входа към някаква съседна стая стоеше мъж с кожена престилка. Оглеждаше купчина метални пръти, разлята на пода в другата стая в странен лабиринт и сверяваше нещо върху черна дъска, на която се виждаше някакъв чертеж. Ричард изчака, за да не прекъсва съсредоточението на човека. Стегнатите му мускули изпъкваха релефно върху ръцете, лъщящи от пот. Човекът изглеждаше потънал в размисъл, несъзнателно потупваше с тебешира долната си устна. В един миг внезапно изтри една линия на дъската и положи на нейно място друга.

Ричард го изгледа озадачен. Нещо в чертежа му се стори познато, макар да не можеше да каже със сигурност какво е.

— Прощавайте, търся майстора — учтиво се намеси Ричард, щом онзи отвърна глава от дъската и хвърли поглед през рамо.

Лицето на човека бе застинало в постоянна страховита гримаса. Косата му бе подстригана почти нула номер — мъдро решение за човек, който работи в такава жега и мръсотия. Прическата му придаваше допълнително страховито излъчване. Бе среден на ръст и добре сложен, но не с някакво изключително телосложение. Свирепият му поглед и изражение обаче го правеха да изглежда едър и внушителен. По начина, по който другите в ковачницата се движеха и го гледаха, можеше да се съди, че му имат страха.

Без сам да разбира защо, Ричард посочи линията, която онзи току—що бе направил на чертежа.

— Тук има някаква грешка. Това, последното, не е вярно. Горната част е добре, но долната трябва да се измести насам, а не да е там, където я сложихте.

Онзи не можа да направи нищо друго, освен да примигне насреща му.

— Ти знаеш ли изобщо какво е това?

— Е, неточно, но…

— Тогава как си позволяваш да ми казваш къде да сложа подпората?

Мъжът изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да стисне Ричард с машата и да го разтопи в огъня.

— Наистина, не знам точно, но нещо ми подсказва, че…

— Ти сигурно си оня с желязото.

— Да — отвърна веднага Ричард, доволен, че има възможност да смени темата и внезапно изпитал желание да си бе държал езика зад зъбите. Макар че само се бе опитал да помогне. — Къде да…

— Къде се мотаеш цял ден? Казаха ми, че ще пристигнеш рано сутринта. Защо не дойде сутринта? Да не си се излежавал до обяд?

— Хм, не, сър. Рано сутринта бях в леярната. Айшак ме изпрати насам навреме, но човекът в леярната имаше проблеми, понеже…

— Какво ме интересува! Желязото е тука. И без това е достатъчно късно. Разтоварвай!

Ричард се огледа. Не виждаше никакво място за товара си.

— Къде да го сложа?

Ковачът огледа претъпканото помещение, сякаш очакваше някоя от купчините сама да се отмести. Те си стояха и не помръдваха.

— Ако беше дошъл, когато трябваше, можеше да разтовариш ей тук, край вратата. Сега обаче ми докараха това огромно скеле, дето трябва да се запои, така че ще трябва да разтовариш в дъното. И другия път гледай да станеш по—рано!

Ричард се опитваше да бъде учтив, но вече започваше да губи търпение и да се дразни от факта, че сърдитият ковач си изкарва на него лошото настроение.

— Айшак ми обясни пределно ясно, че желязото ви трябва за днес, и ме изпрати да ви го доставя. Ето, донесох ви го. Не виждам кой друг би изпълнил поръчката за толкова кратко време.

Ръката с дъската се отпусна. Мъжът за пръв път насочи огнения си поглед към Ричард. Онези, които бяха чули думите му, моментално се отправиха да свършат някоя работа в по—отдалечени кътчета на работилницата.

— Колко желязо носиш?

— Петдесет пръта, всеки по три метра дълъг.

Мъжът изпухтя гневно.

— Нали поръчах сто! Защо изобщо са ми пратили тоя идиот с каруцата, като…

— Какво искате — да чуете как стоят нещата реално или просто да си го изкарате на някой? Ако ви се крещи ей така, за да си излеете нервите, давайте, нямам против да ви изслушам, а когато най—накрая ви се прииска да чуете истината, само ме уведомете и ще ви кажа.

Ковачът го изгледа мълчаливо за момент — бик, погъделичкан от муха.

— Как се казваш?

— Ричард Сайфър.

— Е, и каква е истината според теб, Ричард Сайфър?

— От леярната искаха да допълнят поръчката. Те разполагат с метални пръти, които не могат да пласират. Искаха да изпълня цялата поръчка от тях, но един от шефовете по транспорта постанови, че не може да ни се разреши ние да докараме всичките сто пръта, понеже и другите транспортни компании трябва да се хранят. Да, но техните каруци са повредени.

— Значи каруците на Айшак не са получили разрешение да транспортират повече, отколкото им се полага, тоест петдесет пръта?

— Именно — отвърна Ричард. — Не и докато другите компании не успеят да пласират малко стока.

Ковачът кимна.

— Леярната умира да ми продаде цялото желязо, което има, но аз не мога да го донеса до тук. Не ми е разрешено да си го докарам сам — така транспортни работници като теб биха останали без работа.

— Ако зависеше от мен — продължи Ричард, — бих направил още един курс днес, но ми казаха, че няма да ми дадат повече желязо до другата седмица. Предлагам ви да се поразтърсите за друга транспортна компания, която да ви докара още една каруца. Това е най—добрият шанс да се сдобиете с онова, което ви трябва.

Ковачът се усмихна за пръв път — налудничавата идея на Ричард явно го развеселяваше.

— А не си ли помислил, че вече съм се сетил за това? Направил съм поръчки при всички. Айшак е единственият, който разполага с каруци в момента. Всички останали имат проблеми с оборудването, с конете, с работниците.

— Е, все пак ви нося петдесет пръта.

— Това ще ми стигне за днес и утре сутринта. — Ковачът се обърна. — Насам. Ще ти покажа къде да разтовариш.

Мъжът поведе Ричард през претъпканата работилница, между разхвърляни инструменти и материали. Минаха през една врата и се насочиха към дълъг свързващ коридор. Глъчката остана зад тях. Влязоха в тиха сграда в дъното, която хем бе свързана с останалата част, хем бе самостоятелна. Ковачът махна куката на единия от прозорците на тавана и капакът се отвори.

В средата на просторното помещение, където бе оставен огромен мраморен блок, нахлу светлина. Ричард застина изумен пред удивителното каменно създание, разкрило се пред него.

В ковашката работилница подобно нещо изглеждаше абсолютно не на място. В дъното на помещението имаше високи порти, през които явно бе вкаран мраморът, търкалян на дървени трупи. Около монументалното парче имаше още празно пространство. Върху черните стени на помещението бяха закачени различни по вид и форма резци и длета.

— Можеш да пренесеш прътите тук, в този край. И внимавай да не повредиш нещо.

Ричард примигна. Почти бе забравил, че не е сам. Не можеше да отмести поглед от великолепното нещо пред себе си.

— Ще внимавам — отрони той. — Ще стоя настрана от камъка.

Когато онзи се обърна да върви, Ричард го спря.

— Аз ти казах името си. А твоето?

— Касела.

— Само това ли?

— Не. Господин Касела. Гледай да го използваш цялото.

— Да, сър, господин Касела. Хм, имате ли нещо против да ви попитам какво е това?

Ковачът спря и се обърна. Загледа се в обления в светлина мрамор с влюбен поглед — все едно гледаше любовницата си.

— Не е твоя работа — ето какво е.

Ричард кимна.

— Попитах само защото е наистина красиво парче камък. Никога не съм виждал мрамор, преди да бъде превърнат в статуя или паметник.

Господин Касела гледаше как Ричард гледа камъка.

— Донесен е от място, където е пълно с мрамор. Има тонове и тонове. Това тук е само малка частичка. А сега се залавяй за работа.

Докато свърши, Ричард бе плувнал в пот и мръсотия не само от железните пръти, но и от саждите в ковачницата. Попита дали може да се поизмие от един варел, където събираха дъждовна вода. Разрешиха му.

Когато се пооправи, намери господин Касела отново загледан в дъската си, останал сам във внезапно притихналата работилница, да поправя чертежа и да пише някакви числа около него.

— Господин Касела, свърших. Подредих прътите встрани, далеч от мрамора.

— Благодаря — измърмори онзи.

— Имате ли нещо против да ви попитам какво ще заплатите за петдесетте пръта желязо?

Гневният поглед се вдигна към Ричард.

— Защо питаш?

— Доколкото чух в леярната, човекът там се надяваше да изпълни цялата поръчка, за да получи три и половина златни гроша, така че, след като ви е доставил половината от поръчката, сигурно ще му платите половината от тази сума. Така ли е?

Погледът на ковача помръкна.

— Повтарям, защо питаш?

Ричард бръкна в задните си джобове.

— Ами чудех се дали няма да искате да купите още петдесет пръта за един и петдесет златни гроша.

— Е, дойдохме си на приказката — значи си крадец.

— Не, сър, не съм крадец.

— Ами тогава как ще ми продадеш същото количество желязо за четвърт грош по—малко, отколкото се продава в леярната? Да не би да складираш желязо у дома си, господин Ричард Сайфър?

— Искате ли да ме изслушате или не?

Устата на другия се изкриви в кисела гримаса.

— Давай.

— Шефът на леярната беше бесен, понеже не му беше разрешено да транспортира цялата ви поръчка. Той има повече материал, отколкото може да продаде, понеже не може да го транспортира, а транспортните компании са в несъстоятелност и никакви ги няма. Та този човек ми каза, че е готов да ми продаде стоката на по—ниска цена.

— И защо?

— Защото му трябват пари. Показа ми студените си пещи. Дължи заплати и има нужда от въглища и руда, и живак — освен всичко друго, но няма достатъчно пари, за да си купи каквото му трябва. Единственото нещо, от което има в изобилие, е желязо. И бизнесът му се разпада, понеже не може да пласира продукцията си. Попитах го на каква цена ще ми продаде желязото, ако не трябва да търси транспорт — тоест ако си го изнеса сам. Каза ми, че ако отида по тъмно, ще ми продаде петдесет пръта за грош и двеста. Ако искаш да купиш стоката от мен за грош и петстотин, до сутринта ще имаш още петдесет пръта — нали за тогава каза, че ще ти трябват.

Мъжът бе зяпнал така, сякаш Ричард се бе превърнал в прът желязо, който внезапно е оживял и е започнал да говори.

— След като знаеш, че бих платил и грош седемстотин и петдесет, защо ми предлагаш по—ниска цена?

— Понеже — обясни Ричард, — искам да ви го продам за по—малко, отколкото щеше да ви струва чрез транспортна компания, за да го купите от мен. И защото искам да ми заемете сумата предварително, за да мога да купя стоката и да ви я докарам. Леярната ще ми продаде прътите само срещу пари в брой на място.

— И какво ще ти пречи да изчезнеш с парите ми?

— Моята дума.

Мъжът избухна в смях.

— Думата ти? Та аз не те познавам.

— Вече ви казах, името ми е Ричард Сайфър. Айшак се страхува до смърт от вас и се довери на мен, за да ви доставя стоката, та да не отидете там да му извиете врата.

Господин Касела се усмихна пак.

— Нямам намерение да извивам врата на Айшак. Момчето ми харесва. Заловил се е с труден бизнес. Само да не му кажеш! Искам да продължава да ми има уважението.

Ричард сви рамене.

— Щом така искате, няма да му кажа, че можете и да се усмихвате. Доколкото разбирам обаче, вашият бизнес май е по—труден от неговия. Вие доставяте стока на Ордена и сте принуден да се съобразявате с техните условия.

Онзи пак се усмихна.

— Е, Ричард Сайфър, кога ще си тук на сутринта с каруцата си?

— Нямам каруца, но ако сте съгласен, ще ви оставя петдесетте пръта ей тук — Ричард посочи едно място пред двойната врата, където бе паркирал Йори. — На заранта ще ги намерите на купчина.

Господин Касела смръщи чело.

— Щом нямаш каруца, как ще ги пренесеш? На гръб ли?

— Точно така.

— Ти да не си се побъркал?

— Нямам каруца, а искам да спечеля пари. Не е чак толкова далеч. Мисля, че мога да нося по пет пръта наведнъж. Което прави десет курса. До изгрев слънце ще съм свършил. Свикнал съм да ходя пеш.

— А сега ми кажи всичко — защо го правиш. Този път искам да чуя истината.

— Жена ми не се храни достатъчно. От профсъюза ми вземат почти цялата заплата, понеже съм бил здрав и съм можел да работя. Дават я на онези, които не могат. И понеже аз мога, се превърнах в роб на тези, които не могат или които не искат. Техните методи насърчават хората да си намират извинения за това, че друг се грижи за тях. Определено отказвам да бъда нечий роб. Реших, че мога да ви предложа начин да си вършите работата, при това на по—добра цена. И двамата печелим. Услуга за услуга.

— Ако нещата потръгнат, какво ще направиш с парите — ще поживееш известно време, без да работиш, ще ги изпиеш — какво?

— Парите ми трябват, за да си купя каруца и екипаж коне.

Онзи го изгледа още по—смръщено.

— И за какво ти е каруцата?

— За да мога да ви доставям цялото необходимо количество желязо, което ще купувате от мен, понеже ще ви го продавам по—евтино и в срок.

— Какво, ти да не искаш да те погребат в небето?

Ричард се усмихна.

— Не, просто си мисля, че императорът иска дворецът му да бъде построен. Доколкото чувам, тук работят доста от робите му — от пленниците, заловени по време на война. Но работната ръка пак не стига. Трябват им хора като вас и като леяря. Ако хората от Ордена искат да напредват в срок и да не се налага да обясняват на императора защо нещата не вървят, ще трябва да потърсят начин. Аз им предлагам възможност за справяне със ситуацията. Предполагам, че ще се наложи да дам някой и друг подкуп, за да си намерят друга работа, докато отивам да зареждам, но вече съм си калкулирал цената. Ще работя за себе си, не като регистрирана търговска компания, така че те ще са по—склонни да приемат предложението ми, без да нарушават установените разпоредби. Що се отнася до вас, ще се снабдявате с желязо на по—добра цена, при това навреме. Сега не можете да получите онова, което ви е нужно, дори да платите повече. Ако нещата потръгнат, вие самият ще печелите повече — и за двама ни ще има полза.

Ковачът го изгледа за момент, опитвайки се да открие несъвършенства в плана му.

— Ти или си най—тъпото копеле, което някога съм срещал, или … направо не знам как да го нарека. Но Брат Нарев ми диша във врата, което не е особено приятно. Никак не е приятно даже. Сигурно не би трябвало да ти го казвам, но нали знаеш как Айшак се поти пред мен? Е, аз се потя десет пъти повече, когато Брат Нарев дойде да ме пита защо инструментите не са готови. Братята не ги интересуват моите проблеми — те просто искат каквото са поръчали.

— Разбирам, господин Касела.

Онзи се изсмя.

— Добре, Ричард Сайфър, грош и половина за петдесет пръта, доставени до изгрев слънце утре. Но сега ще ти платя само грош двеста и петдесет. Другите двеста и пет десет ще получиш утре, като видя прътите доставени.

— Дадено. Кой е тоя Брат Нарев?

— Брат Нарев ли? Той е първосвещеникът…

— Да не би да чувам някой да ми споменава името? — Гласът бе толкова дълбок, че инструментите по рафтовете завибрираха.

Ричард и ковачът се обърнаха и видяха към тях да приближава човек, появил се иззад ъгъла. Под тежката му роба тук—там се подаваше едрата фигура на кокалестото му тяло. Лицето му бе потънало в дълбоки бръчки. Тъмните му очи искряха изпод свъсени вежди, стърчащи под тъмно кепе. Кепето бе надвесено ниско над челото му. Приличаше на сянка, плъзнала в света на живите.

Господин Касела се поклони. Ричард последва примера му.

— Обсъждахме проблема с доставката на достатъчно количество желязо, Брат Нарев.

— Къде са ми новите длета, ковачо?

— Имам още…

— Имам камък, който стои необработен, понеже няма инструменти. Имам работници, които стоят с вързани ръце. Ти спираш работата ми.

Ковачът посочи Ричард.

— Това е Ричард Сайфър, Брат Нарев. Тъкмо ми казваше как е намерил начин да ми доставя нужното количество желязо, което…

Първосвещеникът вдигна ръка за тишина.

— Можеш ли да доставиш на ковача каквото му трябва? — грубо се обърна Брат Нарев към Ричард.

— Да.

— Тогава го направи.

Ричард сведе глава.

— Както заповядате, Брат Нарев.

Мрачната фигура се извърна към работилницата.

— Покажи ми, ковачо.

Онзи явно разбра какво се иска от него и тръгна, като направи знак на Ричард също да върви. Ричард разбра — нямаше да получи парите за желязото, докато Касела не се погрижи за важния посетител, потънал в тъмната работилница.

Ковачът щракна с пръсти и показа една лампа, която Ричард веднага взе. Запали съчка от тлеещия огън и я поднесе към фитила. Вдигна я високо зад двамата мъже, застанали в стаята с подредени на пода железа.

Господин Касела вдигна дъската си на светлината. Брат Нарев погледна чертежа, после лабиринта от арматура на пода и започна да ги сравнява.

Ричард изведнъж осъзна какво е нещото на пода и по тила му полазиха ледени тръпки.

Брат Нарев посочи чертежа — точно там, където Ричард бе казал на ковача, че има грешка.

— Това е грешно — избоботи той.

Ковачът посочи с пръст дъската.

— Но трябва да се укрепи ето тук.

— Казах ти да добавиш скоби, а не да унищожиш цялата композиция. Горната част може да остане така, но долната трябва да се прикрепи… ето тук.

Брат Нарев показа точно там, където бе посочил и Ричард. Господин Касела се почеса по главата, хвърляйки бърз поглед на Ричард. Не бе достатъчно бърз, за да не се забележи намръщеното му изражение.

— Ще стане — увери го ковачът. — Няма да е лесно, но ще стане.

— Не ме интересува дали е лесно или не — заплашително каза Брат Нарев. — Тук не искам да има нещо.

— Добре, сър.

— Трябва да е гладко, за да не си личи къде е снаждано, когато бъде положено златното покритие. Но първо ми направи инструментите.

— Добре, Брат Нарев.

Първосвещеникът изгледа Ричард с вледеняващ поглед.

— Нещо в теб ми се струва… Познавам ли те отнякъде?

— Не, Брат Нарев. Никога преди не съм ви виждал. Бих ви запомнил. Имам предвид, срещата с човек като вас. Бих запомнил такова нещо.

Брат Нарев го стрелна с поглед.

— Да, сигурно. Ще доставиш ли стоката на ковача.

— Вече обещах.

Брат Нарев изсумтя:

— Нима.

Докато високата сянка на мъжа пред него го изучаваше внимателно, Ричард несъзнателно посегна към ножницата си, за да се увери, че мечът е на мястото си. Не беше там.

Брат Нарев тъкмо се канеше да каже още нещо, когато в работилницата влязоха двама мъже. Бяха облечени като Брат Нарев, но без кепетата. Вместо това на главите им бяха спуснати качулки.

— Брат Нарев — подвикна единият.

— Какво има, Нийл?

— Книгата, която поръчахте, пристигна.

Брат Нарев кимна на младия си ученик, после изгледа мрачно господин Касела и Ричард.

— Залавяйте се за работа — каза им той.

Ричард и ковачът се поклониха и останаха така, докато първосвещеникът излезе от работилницата. Сякаш небето току—що се бе прояснило.

— Хайде — рече Касела. — Ела да ти дам златото.

Ричард го последва в една малка стаичка, където ковачът извади тежко ковчеже, завързано с масивна верига към огромен кол в пода под плота, служещ му за бюро. Отключи го и подаде на Ричард златен грош.

— Виктор.

Ричард погледна парата и смръщи чело.

— Моля?

— Виктор. Нали ме пита дали Касела е цялото ми име. — Добави малко сребро, за да допълни сумата. — Виктор Касела.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Преди да напусне склада на Айшак и да се заеме с работата за Виктор, Ричард отскочи до стаята си. Не толкова за да вечеря, колкото за да се обади на Ничи, че трябва да се върне на работа. Тя му бе дала ясно да се разбере, че трябва да се отнася с нея като със съпруга и че не бива да я оставя неинформирана и да изчезва внезапно. Трябваше да остане в границите на Алтур’Ранг и да работи като всички други.

Камил и един от приятелите му го чакаха. И двамата бяха с ризи.

Ричард застана на долната площадка и ги огледа.

— Съжалявам, Камил, трябва да се връщам на работа…

— В такъв случай си по—голям тъпанар, отколкото си мислех — щом работиш и през нощта. Откажи се. Няма никакъв смисъл да се опитваш да взимаш нещо от живота. Трябва просто да седнеш и да чакаш да видиш какво той сам ще ти предложи. Знаех, че ще си намериш извинение да се отметнеш от обещанието си. За малко да ме накараш да помисля, че си по—различен от…

— Исках да кажа, че трябва да се връщам на работа, затова трябва да свършим със стълбите веднага.

Камил млъкна и направи гримаса — това бе неговият начин да изрази неодобрението си към някой по—голям и по—глупав от него.

— Това е Наби. Той също иска да наблюдава глупавото ти начинание.

Ричард кимна, без да показва с нищо раздразнението си от арогантното държание на Камил.

— Радвам се да се запознаем, Наби.

Третият младеж гледаше с гневен поглед от сенките в дъното на коридора. Той бе най—едрият от тримата. Не носеше риза.

За да раздели стъпалата, Ричард използва ножа си и ръждив метален прът, който му намери Камил. Не беше трудно — и бездруго стъпалата скоро щяха сами да паднат. Под погледите на двамата младежи Ричард почисти дупките в гредите, където бяха стояли нитовете. Понеже вече се бяха разширили, се наложи да ги издълбае повече. Докато работеше, показваше на момчетата как се прави и им обясняваше как ще закрепи новите нитове в новоиздълбаните дупки. Погледа отстрани как двете момчета повтарят показаното им. Те с удоволствие се впуснаха да му демонстрират колко са добри с ножовете си. Той от своя страна бе доволен, че благодарение на помощта им свършиха по—бързо.

След като сглобиха всичко, Камил и Наби се втурнаха да тичат нагоре—надолу, очевидно изумени, че стълбите са станали толкова здрави и стабилни, и доволни, че имат принос в това.

— И двамата се справихте чудесно — похвали ги Ричард, понеже наистина бе така.

Те не направиха никакви остроумни забележки. Само се усмихнаха.

Вечерята на Ричард се състоеше от водниста просена каша, изядена на светлината на фитил, плуващ в гранясало олио. Миризмата на „свещта“ не бе особено приятна за преглъщане на вечерята, която и бездруго беше повече вода, отколкото просо. Ничи каза, че вече е вечеряла и не пожела да хапне. Постави пред него цялата каша.

Ричард не си направи труда да й обяснява в какво ще се състои работата му през нощта. И без това единственото, което я интересуваше, бе той да работи. Какво — все й беше тая. Тя се грижеше за домакинството им и очакваше от него да носи парите.

Явно бе доволна да види, че Ричард започва да се научава да живее като обикновените хора, които трябваше да полагат неистови усилия, за да свържат двата края. Обещанието, че ще изкара пари, с които ще могат да си купят повече храна, предизвика радостно пламъче в очите й, но устните й не казаха нищо. Ричард забеляза, че черният лъскав плат, изпълнен някога от пищна гръд, виси отпуснат. Лактите и ръцете й бяха останали само кожа и кости.

Докато той загребваше от кашата, Ничи небрежно подхвърли, че хазяинът, бащата на Камил, е минал на посещение.

Ричард вдигна глава от паницата.

— И какво каза?

— Каза, че щом имаш работа, районният комитет по настаняването е решил да ти вдигне наема, за да помогнеш на хората, които не могат да работят. Нали разбираш, Ричард, че животът в светлината на Ордена ни учи да се грижим за ближния, за да можем всички да работим за благото на всички?

Почти цялата заплата на Ричард биваше поглъщана от районния комитет по настаняването или някой друг комитет — и всичко все за едно и също: за подобряването на живота на народа на Ордена. Ричард и Ничи почти нямаха какво да ядат. Дрехите му ставаха все по—широки, но не толкова, колкото нейните рокли.

Тя като че ли изглеждаше доволна, че са им вдигнали наема. Добре поне, че хранителните продукти бяха не много скъпи — когато ги имаше. Хората говореха, че единствено благодарение на милостта на Създателя и мъдростта на Ордена могат да си позволят изобщо някаква храна. В склада на Айшак Ричард бе чувал да се говори, че на определена цена човек би могъл да си достави по—разнообразна храна. Но той не можеше да си позволи тази цена.

По пътя към града и обратно с Йори бе забелязал в далечината доста големички къщи. По улиците му се бяха мярнали добре облечени хора. Понякога ги виждаше в карети. Тези хора не си цапаха ръцете с труд и не си разваляха морала с бизнес. Те бяха хора с принципи. Това бяха висшите служители на Ордена, които се грижеха за това тези като Ричард да жертват всичко за каузата на Ордена.

— Саможертвата е моралното задължение на всички хора — изрече Ничи като предизвикателство към стиснатите му зъби.

Ричард не успя да се сдържи:

— Саможертвата е безсмисленото и безотговорно убийство на робите.

Ничи зяпна. Сякаш Ричард току—що й бе казал, че майчината кърма е отрова за новороденото.

— Ричард, надявам се това да е най—ужасното нещо, което съм те чула да произнасяш.

— Жестоко е да кажа, че няма да се пожертвам с готовност за оня непрокопсаник Гади? Или за някой друг като него, когото не познавам? Жестоко е да не жертвам доброволно онова, което е мое, за някой алчен нещастник, който копнее да заграбва и плячкосва онова, което не е за работил с труд, дори с цената на кръвта на бедните хора, които са го заработили?

Единствената разумна саможертва може да бъде извършена за нещо, на което държиш. За живота, на който държиш. За свободата ти и за свободата на онези, които обичаш. Като моята саможертва за живота на Калан. Да не мислиш за себе си означава да си роб, принуден да се раздели с най—ценното си притежание — живота, и да го предаде на всеки срещнат наглец, протегнал ръце към него.

Да се самоубиеш, за да извършиш саможертва — това не е нищо друго освен задължение, наложено от господари върху роби. Когато до гърлото ми е опрян нож, аз съм ограбен до шушка от онова, което съм спечелил със собствените си ръце, и то едва ли е за мое добро. То е за доброто на онзи с ножа и на онези, които си позволяват да казват кое е добро за всички — тези, които го насърчават с надеждата, че господарят им ще пропусне някоя капчица от плячката, която ще остане за тях.

Животът е нещо ценно. Ето защо саможертвата в името на свободата е разумна: тя е посветена на самия живот и на способността да живееш. Животът без свобода е бавната, сигурна смърт на саможертвата за „доброто“ на човечеството — а това човечество винаги означава някой друг. Човечеството е просто сбор от индивиди. Защо животът на някой друг да е по—ценен, по—важен, по—стойностен от твоя? Сляпата саможертва е лудост.

Тя гледаше с широко отворени очи — не към него, а към пламъчето на мизерната, саморъчно стькмена лампа.

— Не го мислиш сериозно, нали, Ричард. Просто си уморен и ядосан, че трябва да работиш и през нощта, за да свържем двата края. Сигурна съм, че разбираш, че хората, на които ти помагаш, са тук, за да помагат на обществото, включително на теб, ако си изпаднал в отчаяна нужда.

Ричард не си направи труда да спори с нея, само каза:

— Съжалявам те, Ничи. Ти не знаеш цената дори на собствения си живот. За теб саможертвата не означава нищо.

— Не е вярно, Ричард — прошепна тя. — Аз направих жертва за теб… Запазих цялата каша за теб, за да имаш сила.

— Сила да стоя на краката си, докато унищожавам живота си ли? Защо пожертва вечерята си, Ничи?

— Понеже така трябваше — за доброто на другите.

Той кимна и я погледна в мрака.

— Ти обричаш живота си на глад за другите — за когото и да е друг. — Той посочи през рамо. — Ами оня плужек Гади? Готова ли си да гладуваш до смърт, за да може той да яде? Можеше да означава нещо, Ничи, ако жертвата бе в името на човек, когото уважаваш, но не е. Това е жертва в името на някакъв безумен идеал на Ордена.

Когато тя не отвърна, той бутна остатъка от кашата към нея.

— Не ти искам безсмислената саможертва.

Тя се загледа в паницата с просо.

Ричард наистина изпита съжаление към нея за онова, което тя не можеше да разбере. Помисли си какво ли ще стане с Калан, ако Ничи се разболее от постоянния глад и недохранване.

— Яж, Ничи — каза той тихо.

Накрая тя взе лъжицата и започна да се храни. Когато довърши кашата, го погледна с онези огромни сини очи. Тя плъзна празната паница към средата на масата.

— Благодаря ти, Ричард, за вечерята.

— Защо благодариш на мен? Та аз съм един безличен роб, от когото се очаква да се жертва за който и да е нещастник, изложил нуждите си пред мен.

Той се запъти към вратата. Вече стиснал дръжката, се обърна.

— Трябва да вървя, иначе ще си изгубя работата.

Очите й бяха плувнали в сълзи. Тя кимна.

Ричард направи първия курс от леярната през тъмните улици към ковачницата на Виктор, натоварен с пет пръта. От прозорците край пътя надничаха изумени хора. Примигваха и не можеха да разберат какво става. Той работеше не за друго, а за собственото си облагодетелстване.

Свит под тежестта, продължаваше да си повтаря, че като мъкне по пет пръта наведнъж, ще направи само десет курса, а колкото по—малко курсове, толкова по—добре. Втория път пак взе пет, третия също. Когато се върна в леярната за четвърти път, реши, че ще трябва да направи допълнителен курс, за да отдъхне малко и няколко пъти да носи по четири пръта. Вече започваше да губи бройката на отиванията и връщанията в черната нощ. Предпоследния път едва вдигна два пръта. Оставаха три за последния. Опита се да ги вземе наведнъж, разменяйки повечето усилия за по—късо разстояние.

Довлече последните три пръта до дома на Виктор точно преди зазоряване. Раменете му бяха наранени и подути. Трябваше да се върне обратно до склада на Айшак, така че не можеше да чака Виктор да му доплати останалата част от сумата.

Работният ден бе почивка от нощта на изтощително влачене на железни пръти. Йори не говореше, ако някой не го заговори, така че Ричард полегна в каруцата върху въглищата и си открадна няколко минути сън. Изпита огромно облекчение, че е спазил обещанието си.

Когато се върна в къщи след безкрайния работен ден, Камил и Наби го чакаха на стълбищната площадка. И двамата бяха с ризи.

— Чакахме те, за да довършим работата — рече Камил.

Ричард едва се държеше на крака.

— Каква работа?

— Стълбите.

— Нали снощи ги оправихме.

— Да, ама само предните. Нали каза, че искаш да оправиш стълбите. Предните са само една част, от всички в къщата. Задните са два пъти по—дълги и доста по—окаяни. Нали не искаш жена ти и другите жени в сградата да паднат и да си счупят врата, като отиват навън към огнището или до тоалетната, нали?

Така го изпробваха. Ричард бе наясно, че ако изпусне тази възможност, втора може и да няма. Толкова бе уморен, че си мислеше, че всеки момент ще се строполи.

Ничи пъхна глава в рамката на вратата.

— Стори ми се, че ти чух гласа. Заповядай на вечеря. Направила съм супа.

— Имаме ли чай?

Ничи погледна косо двамата младежи в ризи.

— Ще направя. Хайде, докато си изядеш супата, ще е готов.

— Моля те, донеси ми я отзад — отвърна той. — Обещах на момчетата да оправим стълбите.

— Сега ли?

— Остават още час—два светло. Ще хапвам, докато работя.

Камил и Наби му задаваха повече въпроси от предишната вечер. Третият младеж, Гади, минаваше от време на време и хвърляше по един поглед на тримата. Когато Ничи донесе на Ричард супата и чая, Гади демонстративно я изгледа.

Когато най—сетне свърши, Ричард се прибра в стаята, която Айшак бе използвал някога за приемна и която сега бе дом на него и Ничи. Свали си ризата и наплиска лицето си с вода от легена. Главата му пулсираше.

— Измий си косата — каза му тя. — Мръсен си. Да не вземеш да ни докараш някои въшки.

Нямаше сили да спори с нея за въшките и предпочете да потопи главата си във водата и да се насапуниса с грубия сапун. Беше по—лесно, отколкото да започне да я убеждава. Знаеше, че тя мрази въшките.

Сигурно трябваше да е благодарен, че поне е чистофайница. Грижеше се за стаята, поддържаше в приличен вид леглото и дрехите им независимо от факта, че трябваше да носи вода чак от кладенеца на улицата. Никога не се опълчваше срещу работа, присъща на обикновените хора. Понякога му се струваше, че толкова се е отдала на тази си роля, че дори забравя, че е Сестра на мрака и че Ричард е неин пленник. Отново потопи главата си във водата, за да изплакне сапуна.

Докато от брадичката му се стичаше струйка сапунена вода, попита:

— Кой е Брат Нарев?

Ничи, седнала на леглото с един негов панталон, който се нуждаеше от кърпене, спря работата си и вдигна глава. Иглата в ръката й изведнъж се стори на Ричард абсолютно не на място, сякаш целият й пародиен живот на домакиня внезапно се срина, изгубил смисъла си и за нея.

— Защо питаш?

— Вчера го видях в ковачницата.

— На мястото на строежа ли?

— Да. Трябваше да закарам желязо там.

Тя се надвеси над дрехата. Ричард видя на слабата светлина как направи още няколко бода върху кръпките на колената. Накрая спря и отпусна ръце.

— Брат Нарев е първосвещеникът на Ордена — древна секта, отдадена на изпълнение на повелите на Създателя на този свят. Той е сърцето и душата на Ордена, неговият морален водач, така да се каже. Той и неговите последователи сочат на хората пътя към всевечната Светлина на Създателя. Той е личен съветник на император Джаганг.

Ричард се сепна. Не очакваше Ничи да му даде толкова подробен отговор. Застана нащрек. Косъмчетата по врата му настръхнаха.

— Какъв съветник по—точно?

Тя бодна още веднъж с иглата и прокара дългия конец.

— Брат Нарев бе педагогът на Джаганг — неговият учител, съветник и ментор. Той запали огъня в сърцето му.

— Значи е магьосник? — Прозвуча повече като заключение, отколкото като въпрос. Тя вдигна глава от работата си. Ричард видя в очите й колебание — дали да му каже или не. Или може би колко точно да му каже. Непоколебимият му поглед й даде да разбере, че очаква от нея цялата истина.

— На уличен език би могъл да го определиш и така.

— Което означава?

— Обикновените хора, които нямат много добра представа за магията, биха го нарекли магьосник. Макар, строго погледнато, да не е точно такъв.

— Тогава какъв е? Строго погледнато.

— Ами всъщност е чародей.

Ричард само я погледна зяпнал. Винаги бе мислил, че магьосник и чародей са синоними. Като се позамисли, си даде сметка, че хората, разбиращи от магия, обикновено наричаха мъжете, родени с дарбата, магьосници. Никога не бе чувал към тях да бъде прилепвано определението чародей.

— Искаш да кажеш, че е като Сестрите, които са чародейки, само че в мъжки род.

Въпросът му я изненада.

— Предполагам може да се каже и така, макар да не е много коректно. Ако имаш нужда от нещо за сравнение, би трябвало да кажеш, че е по—скоро като магьосник, понеже и двете са в мъжки род. Сравнението с чародейка е неуместно.

Ричард избърса лицето си.

— Моля те, Ничи, цяла нощ не съм мигнал, не съм подвил крак за секунда, едва се крепя. Не можеш ли да ми спестиш някои абстракции и сложни понятия? Не би ли ми казала с прости думи за какво става въпрос?

Тя сложи дрехата край себе си на леглото и го покани с ръка да седне. Ричард си облече ризата. Прозя се и седна със скръстени крака на сламеника.

— Брат Нарев е чародей — започна тя. — Съжалявам, но разликата не се обяснява особено лесно. Нещата са доста сложни. Ще се опитам да ти ги представя по възможно най—ясния начин, но трябва да разбереш, че не мога да ги смеля прекалено много, защото ще се отдалеча много от истината.

Чародеите много приличат на магьосниците, но в същото време се и различават от тях — също както водата и олиото са течности например. И двете могат да се сипват, и в двете се разтварят неща, но те не се смесват едно с друго и нещата, които се разтварят в тях, са различни. Така и магията на магьосника и чародея не може да се смесва и не е насочена към едни и същи неща.

Каквото и да направи един чародей срещу магьосническа дарба, няма да е ефикасно. Обратното също е валидно. Макар и двамата да притежават дарбата, тя се проявява по различен начин — не може да се смесва. Магията на всеки от тях неутрализира тази на другия. Премахва я.

— Имаш предвид нещо като противоположността на Субстрактивната и Адитивната магия?

— Не. Макар че на повърхностно ниво това би бил добър начин на разбиране, подходът е изцяло погрешен. — Тя понечи да продължи работата си, но миг след това отпусна ръце в скута си, — Трудно е да се обясни разликата на човек като теб, който има съвсем бегла представа дори за собствената си дарба. Нямаш база, над която да надграждаш онова, което ще ти кажа. Не съществуват думи, които хем да бъдат точни, хем да са разбираеми за теб. Това е нещо извън разума ти.

— Е… да не искаш да кажеш, че е като при вълка и пумата — и двата са хищници, но не са същества от един животински вид?

— Така е малко по—приемливо като обяснение.

— Колко често се срещат подобен род чародеи?

— Ами горе—долу колкото пътешествениците по сънищата… — погледна го тя многозначително — или като магьосниците—войни.

Макар той да не разбираше, а тя да не можеше да му обясни достатъчно добре, по някаква причина Ричард се почувства разтревожен от новината.

— И какво е онова, което го прави толкова различен?

Ничи въздъхна.

— Не съм специалист, така че не мога да бъда съвсем сигурна, но ми се струва, че чародеят прави в общи линии същото, каквото и един магьосник, но го прави със специфичната си магия — и концентратът, и бирата опиват, но са различни напитки, направени от различни неща.

— Едното е по—силно.

— При чародеите и магьосниците не е точно така. Усещаш ли как в тези неща думите се оказват не особено адекватни? Силата на дарбата при един магьосник и един чародей зависи от индивида, който я притежава. Тя не се определя от фундаменталната природа на неговата магия.

Ричард се почеса по тила, замислен над думите й. Като се има предвид фактът, че и двете правят магия, той не можеше да намери никакви разлики, които да му се струват чак толкова значими.

— Има ли нещо, което той може да прави и което е непостижимо за един магьосник? — Изчака отговора й. Тя като че ли не мислеше толкова над въпроса му, колкото се чудеше дали изобщо да му отговори. — Ничи, когато ме залови, ми каза, че няма да криеш истината от мен. Твърдеше, че няма причина да ме лъжеш.

Тя се вгледа в очите му, но не издържа и отмести поглед, заглади кичур руса коса назад. Жестът й най—неочаквано и болезнено му напомни за Калан.

— Вероятно. Струва ми се, че той е намерил начин да възстанови заклинанието, обгръщало някога Двореца на пророците. Над създаването на това заклинание са се трудили много магьосници, притежаващи и двете страни на дарбата. Струва ми се, че едно от нещата, по които чародеите се различават от магьосниците, е, че силата им не се разлага на съставните си части, както е при магьосниците. Което означава, че тъй като магията му работи по по—различен начин, той е успял да научи достатъчно за това как магьосниците — които по онова време са притежавали и двете страни на дарбата, както е при теб — са създали заклинанието около Двореца на пророците и е съумял да пресъздаде това заклинание по свой начин.

— Имаш предвид заклинанието, което забавя стареенето? Мислиш, че може да го направи?

— Да. Джаганг лично ми го каза. Познавам Брат Нарев още от малка. Още тогава прокламираше идеите на Ордена. Говореше за това колко искал да живее достатъчно дълго, за да види плодовете, които ще дадат усилията на Ордена за построяването на един свят на бъдещето. Когато ме отведоха в Двореца в Танимура, ми се струва, че му подсказах начин за това как да осъществи желанието си за по—дълъг живот. Малко след мен той също дойде да живее в Двореца. Сестрите нямаха представа кой е и какъв е. За тях той бе просто един смирен работник. Тъй като неговата дарба е по—различна от нашата, никой не долови способностите му. Сега мисля, че той е отишъл там с ясната цел да разучи заклинанието, обвиващо Двореца на пророците, за да може да пресъздаде магията му за своя собствена облага.

— И защо просто не е превзел Двореца и не е използвал заклинанието му?

— Възможно е в началото да е мислел, че ще може да го направи. Всъщност император Джаганг се надяваше да живее там. Но не е изключено и още от самото начало да е изучавал заклинанието с цел не само да го пресъздаде, но и да го усъвършенства.

Ричард разтьрка челото си, опитвайки се да успокои болката в главата си.

— Искаш да кажеш, че се надява да може да обгърне с подобно заклинание Вечния дом? Новия дворец на Джаганг? Да направи заклинание като около Двореца на пророците, само че по—съвършено, да забави стареенето дори още повече, за да удължи живота си и живота на малцината избрани?

— Да. Не забравяй, че възрастта е нещо относително. За човек, който е живял хиляда години, живот от сто би изглеждал твърде кратък. За онзи, който е живял няколко хиляди години, живот, който може да продължи близо милион години, ще изглежда подходящ. Подозирам, че Брат Нарев е намерил начин да забавя процесите на стареене дотолкова, че да направи живота си почти безсмъртен. Джаганг възнамеряваше да завземе Двореца на пророците. Вероятно са искали след като дворецът стане техен, да започнат да работят върху усъвършенстването на заклинанието.

— Но аз им развалих плановете.

Ничи кимна.

— Подобно на всички нас, които някога сме живели в Двореца на пророците, Брат Нарев започва да старее — с темпото, с което остаряват нормалните хора. Далеч от заклинанието той вижда, че животът му се е устремил с пълна сила към гроба. И сега се бори със зъби и нокти да запази онази искрица от младостта си, която все още му е останала. Да останеш относително млад за цяла вечност е едно. Да живееш във вечността с остарялото си тяло — това е вече друго, далеч по—непривлекателно. Тъй като ти унищожи Двореца на пророците, където Брат Нарев щеше да има достатъчно време да работи над плановете си, той бе принуден да действа по—бързо, за да не изпусне шансовете си за успех.

Ричард се отпусна на сламеника. Вдигна опакото на ръката си към умореното си чело.

— Поръчал е на ковача да му изработи желязна форма—макет за заклинание. Човекът няма представа какво прави. Желязното скеле ще бъде покрито със злато. Предполагам, че не е изключено от този макет после да бъде излята истинската форма — от чисто злато. — Ричард присви очи замислено. — Ако е само макет, не е изключено Брат Нарев да възнамерява да направи няколко подобни форми и да ги обедини.

Ничи вдигна поглед и се намръщи.

— Да, твърде е възможно.

— Изработването на подобно нещо би ли могло да навреди на ковача?

— Не. Подобна магия обикновено се прави за добро — тя е предвидена да забавя стареенето, за да удължи живота.

— А учениците на Брат Нарев?

— Те са млади магьосници от Двореца на пророците.

Ричард се изправи стреснат.

— Аз също бях в Двореца на пророците. Те ще ме познаят.

— Не. Вярно е, че те са се обучавали там, но напуснаха Двореца, за да последват Брат Нарев доста преди ти да се появиш. Дори да те видят, няма да знаят кой си.

— Но след като са магьосници, няма ли да разпознаят магията в мен?

На устните й се изви презрителна усмивка.

— Никой от тях не е толкова надарен. В сравнение с теб те са жалки буболечки.

Това не успокои особено Ричард.

— А не би ли могъл Брат Нарев или някой от учениците му да разпознае теб?

Лицето й стана сериозно.

— О, да, мен ще ме познаят.

— Този Брат Нарев май има доста силна дарба. Няма ли да усети, че аз също съм роден с дарбата? Доста странно ме гледаше. Попита ме дали не сме се виждали някъде. Сякаш усети нещо.

— Какво те наведе на мисълта, че притежава дарбата?

Ричард зачовърка стрък слама, подал се от матрака на леглото. Обмисляше отговора си.

— Нямаше нищо, което да ми го покаже категорично, но го заподозрях по редица дребни неща: начина, по кой то се движеше; начина, по който гледаше хората; начина, по който говореше — всичко, свързано с него. Едва кога то разбрах, че Брат Нарев е магьосник, осъзнах какво прави ковачът — определих го като форма за заклинание.

— Той ще подходи към теб по същия начин. Ти можеш ли да разпознаваш родените с дарбата?

— Да. Научих се да откривам лишения от време поглед в очите им. По някакъв начин виждам дарбата в онези, в които тя е по—силна — като теб например. Понякога въздухът около теб направо пращи.

Тя го гледаше с удивление.

— Никога не съм чувала подобно нещо. Сигурно е свързано с факта, че притежаваш и двете страни на магията.

— Ти също притежаваш и двете страни на магията. Не го ли усещаш?

— Не, но Субстрактивната магия у мен е придобита по друг начин.

Тя бе отдала душата си на Пазителя на отвъдния свят.

— Не долавяш подобно нещо у Брат Нарев, така ли?

Щом Ричард поклати глава, тя продължи:

— Така е, защото, както вече ти обясних, притежаваш други аспекти на дарбата. Като се изключи способността ти за преценка, не разполагаш с други рецептори, с които да разпознаеш дарбата в него. А той от своя страна не може да разпознае теб. Магията у единия от вас не може да усети тази у другия. Единствено чрез разума си ти си успял да усетиш неговата дарба.

Ричард си даде сметка, без да го изрича на глас, че Ничи току—що му каза, че ако не желае Брат Нарев да разбере, че притежава дарбата, трябва да внимава с този човек.

Понякога му се струваше, че разбира каква игра играе тя.

Друг път, като сега, си мислеше, че целта на действията и поведението й напълно му убягва. Имаше моменти, когато му се струваше, че тя едва ли не разкрива пред него мислите и убежденията си — не защото им вярва, а защото се надява отчаяно той да я открие в един самотен и изоставен свят и да я спаси. Въздъхна вътрешно. Вече й бе казал защо смята убежденията й за погрешни. Но вместо да я убеди в правотата си, само я бе раздразнил. И я бе настървил още повече.

Както бе уморен, лежеше по гръб с присвити очи и я гледаше, осветена от мъждукащия пламък, надвесена съсредоточено над кръпката. Пред него стоеше една от най—могъщите жени, раждали се на земята, а изглеждаше доволна да зашие кръпката на панталона му.

Тя внезапно се убоде с иглата. Разтърси длан и сви очи от болка. Ричард внезапно си спомни за връзката й с Калан. Неговата любима сигурно също бе трепнала от болката.

ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА

Виктор му подаде тънко бяло резенче и Ричард го взе.

— Какво е?

— Опитай — насърчи го ковачът. — Яж. Кажи ми какво мислиш. От родината ми е. Ето, чудесно върви с червен лук.

— Виктор, това е най—вкусното нещо, което съм ял през живота си. Какво е?

— Лардо.

Седяха на прага пред двойната врата към стаята с мраморния монолит и гледаха издигащите се пред очите им стени на Вечния дом. Хората долу бяха съвсем малко. Скоро обаче щяха да се изсипят ордите работници и всичко щеше да закипи от трескав труд. Строежът вървеше без прекъсване — всеки ден, в зной и студ. Наближаваше пролетта, времето бе хубаво почти всеки ден, от време на време капваше по някоя капка дъжд следобед, но не бе страшно — само колкото за освежаване.

Ако не бе постоянната болка в душата му от раздялата с Калан, притесненията му около войната дълбоко на север, омразното му положение на пленник, робския труд за двореца, унижението, изчезването на хора и изтръгнатите с мъчения признания и мизерията в Алтур’Ранг, пролетта сигурно щеше да му се стори чудна.

Ден след ден тревогата му, че Калан скоро ще напусне сигурността на планинския им дом, нарастваше. Ужасяваше се при мисълта, че любимата му може да се окаже във вихъра на една война, която се очакваше да връхлети света като лавина.

Подъвка малко от мекия на вкус червен лук, после пак отхапа малко парченце лардо. Простена от удоволствие.

— Виктор, никога не съм вкусвал подобно нещо. Какво е това лардо?

Ковачът му подаде още едно тънко резенче. Ричард не отказа. След дългата нощ тежък труд това парченце лукс му се стори божествено.

Виктор посочи с ножа малката консерва с млечнобяла субстанция.

— Лардото се прави от сланината на глиганско шкембе.

— И тази консерва е от родината ти?

— Не, не — правя си го сам. Аз идвам от едно място, което се намира много по на юг от тук — чак край морето. Сега, когато съм тук, го приготвям на място. Слагам сланината в мраморни контейнери, които сам дялам. — Докато говореше, Виктор жестикулираше енергично. — Сланината се затваря в тях заедно с морска сол и розмарин и някои други подправки. От време на време саламурата се претака. За да стане в този си вид, престоява в камъка една година.

— Една година!

Виктор кимна.

— Това, дето го ядем сега, съм го правил миналата пролет. Баща ми ме научи да правя лардо. Това е нещо, което приготвят само мъжете. Баща ми работеше на кариерите. Лардото осигурява на каменоделците силата, която им е необходима, за да издържат дългите часове тежък труд на кариерата — да откъсваш каменните блокове, да въртиш секача. За ковачите това също е незаменима храна — как иначе ще вдигам чука по цял ден?

— Значи там, където си живял, е имало кариери?

Виктор посочи с голямата си ръка каменния блок зад себе си.

— Това е каватурски мрамор. Добива се в моята родина. — Той посочи някои от купчините долу под тях. — Онова там, и там, също е каватурски мрамор.

— Значи така се казва родината ти — Каватура?

Виктор кимна, широко ухилен.

— Родината на най—прекрасните мрамори. Нашият град е кръстен на мраморните кариери. Целият ми род са майстори на камъка. А аз? Аз станах ковач и правя инструменти за хората, които обработват камък.

— Ковачите също са скулптори.

Онзи се изсмя.

— А ти, ти откъде си?

— Аз ли? Отдалеч. По нашите земи няма мрамор. Само гранит. — Ричард смени темата, за да не се налага да измисля лъжи. Освен това започваше да съмва. — Е, Виктор, за кога ти трябва нова доставка от онази специална стомана?

— За утре. Ще успееш ли?

Стоманата, от която имаше нужда Виктор, можеше да се намери в една по—отдалечена леярна, до въглищарниците. За да се направи тази висококачествена стомана, бяха необходими много въглища. И руда, която се добиваше от близката планина. Разстоянието дотам и обратно щеше да отнеме на Ричард почти цялата нощ.

— Разбира се. Днес смятам да се разболея, за да мога да поспя.

През последните няколко месеца Ричард често „боледуваше“. Това бе в унисон с поведението на повечето от работниците: работиш малко, малко боледуваш, после казваш на профсъюзите, че имаш проблеми. Някои се придържаха към този график редовно — макар да не беше нужно да дават каквито и да е обяснения, понеже от профсъюзите никога не разпитваха.

Единственото нещо, което гледаше да не пропуска, бяха сбирките, на които се изчитаха имената на недобросъвестните работници. Онези, чието име биваше съобщавано, обикновено свършваха в тъмницата и им биваше давана възможност да признаят греховете си. Споменат ли ти името два пъти, все едно си подписваш смъртната присъда.

— Снощи дойде един от учениците на Брат Нарев, Нийл. Направи нови поръчки. — Гласът на Виктор изведнъж стана напрегнат. — Това, което ми донесе току—що, ще ми стигне за през деня, но онази стомана ми трябва спешно.

— Ще я имаш.

— Сигурен ли си?

— Някога да съм те разочаровал, Виктор?

Суровото лице на ковача се разтопи в приятелска усмивка. Подаде на Ричард още едно резенче лардо.

— Не, Ричард, не си. Нито веднъж. Вече се бях отказал от надеждата някога да срещна човек, който си държи на думата.

— Е, вече трябва да тръгвам — конете ми имат нужда от малко грижи. Беше тежка нощ, а искам да си починат за следващата. Колко стомана ти трябва?

— Двеста. Половината обли, половината четвъртити.

Ричард простена болезнено:

— Заради теб или ще заякна, или ще издъхна.

Виктор му се усмихна.

— Сега ли да ти платя?

— Не, ще се оправим, като получиш доставката.

На Ричард вече не му трябваха пари в аванс. Вече си бе набавил здрава каруца и силен екипаж от коне. Плащаше на Айшак да се грижи за тях заедно с конете от транспортната компания, спяха в конюшнята на компанията. Айшак помогна на Ричард да се справи с купчината формалности около начинанието му. Той познаваше господата, които живееха в хубавите къщи. Те не биха могли да си позволят такива къщи, ако разчитаха единствено на заплатите си от Ордена.

— Внимавай с Нийл — предупреди го Ричард.

— Защо, какво има?

— Поради някаква причина той си е втълпил, че имам нужда някой да ми влива акъл. Той наистина мисли, че Орденът е спасителят на човешкия род. И поставя благоденствието на Ордена над благоденствието на човешкия род.

Виктор въздъхна и стана. Завърза на кръста си кожената престилка.

— И на мен не ми харесва особено.

Двамата влязоха в сградата в мига, в който слънцето започваше да осветява мраморния блок вътре. Ричард постави ръка на студения камък, както правеше винаги, когато минаваше оттук. Камъкът му се струваше почти жив. Или поне щеше да се превърне в нещо живо.

— Виктор, веднъж те попитах какво е това. Сега вече можеш ли да ми кажеш?

Ковачът се спря до него и се загледа в огромния колос пред себе си. Посегна и го докосна лекичко, като остави пръстите му да се плъзнат по повърхността, да го погалят.

— Това е моята статуя.

— Каква статуя?

— Тази, която един ден бих искал да извая. Както ти казах, мъжете в моя род по традиция работят с камъка. Откакто се помня, винаги съм искал да правя това. Исках да стана велик скулптор. Да създавам прелестни творения. Вместо това ме пратиха да чиракувам при майстора ковач в кариерата. Семейството ми трябваше да се храни. Баща ми и ковачът бяха приятели. Баща ми помоли ковача да ме вземе на работа … Не искаше да загуби още един син в кариерата. Животът там е труден и опасен.

— Правил ли си и други неща? Имам предвид от дърво или нещо друго.

Виктор, все още без да откъсва поглед от камъка, поклати глава.

— Единственият материал, с който винаги съм искал да работя, е камъкът. Купих този блок със спестяванията си. Вече е мой. Малцина са онези, които биха могли да се похвалят, че притежават част от планината. Толкова чиста и прелестна част като тази.

Ричард го разбираше.

— Е, Виктор, какво ще излезе от това?

Мъжът примигна, сякаш се опитваше да проникне под повърхността на твърдия материал.

— Не знам. Казват, че камъкът сам ти говори и ти подсказва в какво трябва да го превърнеш.

— Ти вярваш ли на тези приказки?

Мъжът се засмя гърлено.

— Ами … не съвсем. Но работата е там, че това парче тук е наистина прелестно. Няма по—подходящ мрамор за статуи от каватурския, а малко са блоковете с толкова чиста и изящна структура като този. Не бих могъл да понеса да бъде превърнат в нещо грозно и отвратително, каквито са повечето скулптури в днешно време. Някога от красота като тази биваше извайвана само друга красота.

— Вече не е така — прошепна мъжът с горчивина в гласа. — Днес човекът се представя като грозно и долно същество, като нещо срамно.

Ричард бе доставял в бъдещия дворец някои от инструментите, направени от Виктор, и бе имал възможност да види по—отблизо как върви работата. Външната каменна стена трябваше да бъде покрита с величествени сцени, предадени в главозамайващи размери. Стените около двореца щяха да са дълги много километри. Изображенията, поръчани за Вечния дом, нямаше да се различават от онези, които Ричард вече бе виждал навсякъде в Стария свят, но нямаше да имат равни на себе си по количество. Целият дворец щеше да се превърне в един епичен символ на Ордена и гледището му за природата на живота и на възмездието в живота след смъртта в отвъдния свят.

Фигурите бяха с крайници като безполезни кокили. Релефните им образи бяха свързани завинаги с камъка, от който бяха изникнали. Позите, в които бяха изобразени, представяха човека като жалко, плоско, грозно създание.

Елементите на омразната анатомия на човека, мускулите му, плътта му се сливаха в безжизнени крайници с уродливи пропорции, сякаш в тези фигури нямаше нищо човешко. Лицата им бяха или безчувствени, ако статуята трябваше да изразява добродетелност, или изпълнени с ужас, агония и страдание, ако трябваше да покаже природата на творците на злото. Добродетелните мъже и жени, сведени под тежестта на труда, винаги изглеждаха някак не на място в този свят, потънали в унес, отритнати.

Най—често не можеше да се различи мъжът от жената; телата им, този непрестанен извор на срам, биваха скрити под огромни одежди като тези, които носеха свещениците на Ордена. Единствено грешните се показваха голи, за да могат всички да видят уродливите им тела.

Всичките тези картини разкриваха човека като безпомощен, обречен — поради глупостта и тъпотата си — да изстрада всеки миг от съществуването си.

Повечето от скулпторите, както подозираше Ричард, се страхуваха да не бъдат разпитвани и дори измъчвани и затова се придържаха към становището, че човекът трябва да се показва примирен със злата си природа, като единственият начин да спечели покой е смъртта. Скулптурите би трябвало да убеждават масите, че това е единствената цел, за която си струва да живее човек. Ричард познаваше някои майстори, които наистина вярваха в онова, което сътворяваха ръцете им. И винаги си подбираше внимателно думите в тяхно присъствие.

— О, Ричард, иска ми се да можеше да виждаш само хубави статуи вместо днешните ужасни изроди.

— Виждал съм прелестни произведения на човешкия дух — увери го Ричард.

— Нима? Толкова се радвам. Хората трябва да гледат такива неща, а не като онези и като онези … — Виктор плъзна ръка и посочи различни места пред тях.

— Значи един ден ще създадеш подобна красота?

— Не знам, Ричард — призна си най—сетне ковачът. — Орденът конфискува всичко. Според тях отделният човек сам по себе си е едно нищо, важен е само като част от цялото, като средство за правене на добро за другите. Те отнемат искрата, пораждаща изкуството, кръвта на душата ти и я превръщат в отрова, в смърт. — Виктор се усмихна тъжно. — Засега мога само да се дивя на красивата статуя вътре в самия камък.

— Разбирам те, Виктор — наистина те разбирам. Аз се чувствам по същия начин.

— В такъв случай и двамата можем да се наслаждаваме на красивата статуя вътре в камъка. — Ковачът от лепи ръката си от камъка. Пръстите му се плъзнаха на долу и посочиха основата: — Виждаш ли ето тук? Тази цепнатина. Чак до долу. Затова можах да си позволя този мраморен блок — понеже има дефект. Ако не се пипа внимателно, цялата статуя може да се разцепи. Така и не мога да измисля начин как хем да се възползвам от красотата на конкретния камък, хем да избегна цепнатината.

— Може би някой ден ще го разбереш, ще знаеш как трябва да издълбаеш камъка, да създадеш нещо наистина достойно и благородно.

— Благородно. Нима това не е най—върховната форма на красотата! — Той поклати глава. — Но не, никога няма да имам възможност да създам такава статуя. Не и преди да е избухнал бунтът.

— Бунт ли?

Предпазливият поглед на Виктор обходи хълма, спускащ се току от вратата на къщата му.

— Да, бунтът. Той ще дойде. Орденът не може да издържи — злото не може да издържи, поне не вечно. В моята родина, когато бях млад, красотата не бе непозната. Свободата също. Хората бяха принудени да дадат живота си, свободата си — парченце по парченце — за каузата на равенството за всички. Те не знаеха какво имат и оставиха свободата да им се изплъзне, подмамени от голите обещания за по—добър живот, за свят, където ще се живее без усилия, без борба, без труд. Винаги някой друг щеше да прави това — да произвежда, да работи, да прави живота ни по—лесен. Нашата земя тънеше в изобилие. Имахме всичко. Сега каквото покълне, изгнива, докато чака вечните комитети да решат кому да го дадат, кой да го транспортира и колко ще струва. А през това време хората гладуват. Бунтовниците, онези, които не вярват в каузата на Ордена, биват обвинявани за глада и мизерията, която бавно ни унищожава. И така все повече хора биват арестувани и пращани на смърт. Ние сме страна на смъртта. Орденът непрекъснато парадира със загрижеността си за човешкия род, но всъщност само проправя пътищата на смъртта. На път за насам видях хиляди непогребани тела. За всичко се обвинява Новият свят и младите хора, кипящи от желание да унищожат причината за страданията си, тръгват на война. Но въпреки това мнозина вече прозират истината. Те, а после и децата им — такива като мен — копнеят за свободата да живееш собствения си живот, а не да бъдем роби на Ордена и тяхната смъртоносна власт. В родината ми зрее бунт, тук също. Предстои въстание.

— Въстание ли? Къде? Досега не съм видял никой да протестира.

Виктор се усмихна заговорнически.

— Да не мислиш, че хората, чиито сърца кипят в тръпката на революцията, ще разкрият пред теб истинските си чувства. Орденът с неговия постоянен страх от неподчинение изтръгва признания от хората, които арестува безпричинно. Всеки ден на ешафода загиват невинни хора. Тези, които искат нещата да се променят, не са толкова глупави, че да се превърнат в мишени, преди да му е дошло времето. Един ден, Ричард, бунтът ще избухне.

Ричард поклати глава.

— Не знам, Виктор. За да има бунт, се иска отдаденост, решителност. Не мисля, че у хората съществуват такива чувства.

— Ти си виждал хора, недоволни от съществуването си. Айшак, работниците в леярните, моите работници и аз. Всички онези, с които имаш взимане—даване — като изключим висшите чиновници, които подкупваш — копнеят за промяна. — Виктор повдигна вежда към Ричард.

— Никой от тях не се е оплакал на никой съвет или комитет от теб. Може да си мислиш, че е нищо — мисли си каквото щеш. Но знай, че има хора, които се вслушват в повеите на свободата, идещи от север.

Ричард настръхна.

— От север ли каза?

Виктор кимна.

— Говорят за някакъв спасител — Ричард Рал. Той бил повел хората в борбата за свобода. Носят се слухове, че този Ричард Рал щял да поведе и нас.

Ако думите на Виктор не му бяха прозвучали толкова трагично, Ричард сигурно би избухнал в смях.

— И откъде сте сигурни, че този Ричард Рал си заслужава да бъде последван?

Ковачът го изгледа с онзи поглед, който Ричард помнеше от първата им среща.

— Можеш да съдиш за човек по враговете му. Ричард Рал е мразен от императора и от Брат Нарев и учениците му — ненавиждат го повече от всеки друг. Значи е той. Той носи факлата на революцията.

Ричард успя само да се усмихне безпомощно.

— Той е само едно човешко същество, приятелю. Не въздигай в култ човешко същество. Можеш да боготвориш каузата му, но не и него.

Пламналият поглед на Виктор, разпаленото му изражение, раздиращият вътрешностите му глад за свобода угаснаха отново в онази специфична вълча усмивка.

— Е, и Ричард Рал би казал така. Именно затова знам, че е той.

Ричард реши, че ще е най—добре да смени темата. Утрото почти бе дошло.

— Е, трябва да вървя. Сигурен съм, че ще решиш какво да правиш с камъка, Виктор. Когато му дойде времето, решението само ще дойде.

Ковачът го изгледа уж яростно, но гримасата му бе бледо копие на пламенното му изражение отпреди миг.

— И аз винаги така съм мислел.

Ричард се почеса по главата.

— Правил ли си някога статуя?

— Не, никога.

— Сигурен ли си, че те бива за тая работа? Че ти се удава?

Виктор почука с пръст слепоочието си, сякаш да разсее съмненията на Ричард.

— Способностите ми са ей тук. Тук е скрита моята красота. Това е всичко, което има значение за мен. Дори и никога да не докосна с длето този камък, ще нося в главата си образа на онова, в което би могъл да се превърне той. А това Орденът не може да ми отнеме.

ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Ничи изтри с ръка челото си и опипа роклята си, да види дали е суха. Лятото едва наближаваше, а вече бе горещо. От прането по—рано сутринта и от другата домакинска работа я болеше гърбът. Другите жени си бъбреха под топлите лъчи на слънцето. От време на време се заливаха в смях, развеселени от шегите, които една от тях, след известно настояване от страна на останалите, започна да разказва по адрес на съпруга си. С напредването на пролетта обитателите на къщата сякаш се съживяваха. Ничи знаеше, че не е от пролетта. Мисълта се промъкна до най—потайните кътчета на съзнанието й. Не можеше да разбере как успя Ричард. Колкото и да опитваше, тя не можеше да развърже възела, в който той впримчваше всичко. Вече започваше да вярва, че дори да го затвори в най—мрачната пещера, слънцето пак ще намери как да го стопли с лъчите си. Би казала, че е някакъв вид магически късмет, но знаеше без съмнение, че Ричард не е използвал никаква магия.

Задният двор — някога буренясало парче земя, мръсно и кално, затрупано с купища боклуци и железа — сега бе истинска градина. Мина периодът, в който обитателите на сградата всеки ден след края на работното време излизаха в двора, за да изхвърлят боклуци. Включиха се дори някои от онези, които не работеха. След като всичко бе почистено, жените обърнаха почвата и посадиха различни култури. Сега в градината се очакваше да се появят зеленчуци. Зеленчуци! Говореше се дори за закупуване на няколко кокошки.

Единственото отходно място, забутано в един ъгъл — отвратителна и препълнена дупка, — бе превърнато в две добре поддържани и чисти тоалетни. Вече почти не се събираше опашка и не се чуваха вечните припрени молитви и груби крясъци. Камил и Наби бяха помогнали на Ричард в построяването на двете помещения — отчасти от тенекии и дървени плоскости, заделени при уборката на двора, отчасти от материали, изхвърлени на боклука на други места в града.

Ничи направо не повярва на очите си, когато видя двете момчета — облечени с ризи — да копаят дупките за новата тоалетна. Всички им благодаряха искрено. Двете хлапета цъфтяха от гордост.

Външното огнище за готвене бе ремонтирано, така че жените да могат да поставят на него повече съдове едновременно и да готвят заедно — така отиваше по—малко дървен материал. Ричард и някои от другите мъже изградиха поставки за коритата, за да улеснят жените си с навеждането. Направиха и най—обикновен навес от старо платнище, за да могат да перат и готвят на сушина, когато вали.

Хората от съседните кооперации, отначало начумерени и подозрителни към действията им, постепенно започнаха да задават въпроси. Ричард, Камил и Наби подробно им обясняваха какво са направили и ги съветваха как самите те да подобрят жизненото си пространство — дори им помагаха да започнат. Веднъж Ничи наруга Ричард, задето отдава време за жилищата на други хора. Той й отвърна, че именно тя му е повтаряла, че е негов дълг да помага на хората. Тя нямаше какво да му отговори — поне нямаше отговор, който да смее да произнесе на глас и да не звучи глупаво в очите му.

Докато Ричард показваше на хората как да поправят домовете си, не им държеше лекции, нито ги поучаваше, а някак си — Ничи не можеше да си обясни как — успяваше да ги запали със собствения си ентусиазъм. Не им казваше какво да правят, а ги подтикваше сами да намерят начин да направят онова, което би било добро за тях самите. Всички започнаха да го харесват. Това само я изпълваше с гняв.

Събра прането си в сламения кош, който Ричард бе изплел за нея и бе показал на другите жени как да си направят. Ничи нямаше как да не признае, че кошът е лесен за правене и много полезен и удобен за носене на дрехи.

Изкачи се до стаята им по стабилните ремонтирани стълби — за които някога бе мислила, че ще сложат край на живота й. Коридорът бе безупречно чист. Подовете лъщяха. Ричард бе набавил отнякъде съставки за приготовление на бои и мъжете се бяха заловили да ги смесят така, че да боядисат прилично старите мръсни петна и олющената боя. Един от обитателите на кооперацията разбираше от покриви, та поправи счупените керемиди и вече не течеше и не цапаше стените.

В коридора Ничи мерна Гади — гол до кръста, седнал на стълбата, скрит в сенките. Дълбаеше с нож в едно парче дърво и по този начин демонстрираше страховитата си природа. По—късно жените от кооперацията щяха да почистят боклуците, оставени от него. Гади, който никак не бе доволен от факта, че някой ходи след него и почиства, я изгледа похотливо. Вече бе възвърнала част от килограмите си, така че младежът имаше по какво да се заглежда. Нощната работа на Ричард му носеше достатъчно, че да може да си позволи повече храна. Накупи за в къщи неща, които й липсваха от месеци — пиле, олио, подправки, бекон, сирене, яйца. В градските магазини такива неща не се продаваха. Ничи си бе мислила, че в магазините в целия град се продава едно и също, но пътуванията на Ричард по различните доставки го отвеждаха на места, където — както й бе казал — продаваха какво ли не.

Камил и Наби, седнали на предните стълби, я мярнаха през отворената врата. И двамата станаха и се наведоха учтиво, докато тя прекосяваше коридора.

— Добър вечер, госпожо Сайфър — поздрави Камил. — Да ви помогнем ли с това? — предложи Наби.

Фактът, че момчетата бяха искрени в желанието си да помогнат, я изнервяше още повече. Те я харесваха, понеже бе жена на Ричард.

— Не, благодаря ви, вече стигнах.

Те задържаха вратата пред нея и я затвориха внимателно, когато тя влезе в стаята.

Беше ги нарекла войниците на Ричард. Той като че ли имаше своя собствена частна армия от хора, които грейваха в усмивки всеки път, щом го видеха да приближава. Повечето сякаш бяха изключително доволни да направят нещо, което си мислеха, че би направил Ричард. Камил и Наби бяха готови да перат дори пелени, ако с това ще си спечелят удоволствието да ги вземе с него на някоя от нощните си обиколки из града. Правеше го рядко — с извинението, че това би могло да му докара проблеми с профсъюза. Младежите не искаха да стават причина за неприятности около Ричард и евентуално загубване на работата му, така че търпеливо дочакваха редките моменти, когато той им даваше знак с глава да го последват.

Стаята им бе напълно променена. Таванът бе почистен и варосан. Опръсканите от мухи стени бяха изстъргани и боядисани в мек оранжев цвят — тя лично го бе избрала с надеждата да затрудни Ричард в намирането на не особено популярната съставка за боята. И ето че стените бяха станали смешно оранжеви.

Един ден се появи някакъв човек, натоварен с инструменти. Камил каза, че го бил изпратил Ричард, за да ремонтира стаята им. Човекът говореше на език, непознат за Ничи. Размахваше ръце и бълваше водопад от думи, смееше се гръмогласно, сякаш тя бе длъжна да разбира макар и малко от езика му. Сочеше стените и я питаше нещо. Тя нямаше ни най—малка представа за какво би могло да се отнася.

Предположи, че е дошъл да поправи паянтовата маса. Хвана я с ръка за плота и му показа, че се клати. Онзи се ухили и кимна, после пак продължи да приказва. Накрая тя го остави да работи и отиде до магазина, за да се нареди на опашката за хляб. Остана там цялата сутрин. Следобеда отиде на опашка за просо.

Когато най—сетне се върна у дома, мъжа го нямаше. Старият прозорец, отдавна счупен и олющен, и закрепен така, че да не може да се отвори, беше с ново стъкло и се движеше свободно. На другата стена бе сложен нов прозорец. И двата бяха отворени. В задушната стая нахлуваше щедро свеж въздух.

Ничи застана в средата, изумена от факта, че може да гледа през прозореца и да вижда съседната сграда. Отвори широко и двете крила на новия прозорец. Виждаше се улицата, Съседката, госпожа Ша’Рим, я видя и й се усмихна, махвайки с ръка за поздрав.

По—късно Ничи бе ушила и пердета — сега, когато през прозорците им се виждаше, тя реши, че би било полезно. Ричард й бе намерил плат — неизвестно как. Когато тя привърши с шиенето, той я похвали, че се е справила чудесно. Тя се улови да се усмихва широко — точно както се хилеха всички, когато Ричард ги похвалеше за нещо.

Бе го завела на най—ужасното място в Стария свят, в най—ужасната къща, която бе успяла да намери, а той някак си бе съумял да промени нещата, да направи всичко да изглежда по—добре — нали именно това бе твърдяла тя, че е негово задължение.

Макар да нямаше предвид точно в този смисъл.

Самата Ничи вече не бе сигурна какво е имала предвид.

Единственото, което знаеше, бе, че живее за онези моменти, в които е с Ричард. Макар да бе наясно, че той я мрази и че единственото, което иска, е да се отърве от нея и да се върне при Калан, не можеше да забрани на сърцето си да трепва всеки път, когато той се прибира. Чрез връзката си с Калан понякога й се струваше, че изпитва и женски копнеж по него. Разбираше с всичките фибри на тялото си копнежа на Калан.

В стаята мракът се сгъстяваше. Докато Ричард не се прибереше, животът сякаш не започваше. На мястото на дневната светлина постепенно се наместваше лампата. Сега вече имаха истинска лампа, не само фитил, потопен в гранясало олио.

Вратата се отвори. Ричард прекрачи прага. Говореше нещо с Камил, който отиваше при родителите си на горния етаж. Ставаше късно. Най—сетне, все още усмихнат, влезе и затвори вратата. В същия миг усмивката му изчезна — както винаги.

В ръката му имаше торба.

— Намерих лук, моркови и малко свинско. Помислих си, че може би ще искаш да направиш гювеч.

Ничи посочи с ръка просото, за което бе чакала цял следобед. Беше плесенясало и с буболечки вътре.

— А аз купих просо. Реших, че ще искаш супа.

Ричард сви рамене.

— Щом предпочиташ. Просената ти чорба ни спаси в доста тежки моменти.

Ничи изпита гордост, че Ричард е оценил направеното от нея.

Затвори прозорците. Навън бе тъмно. Застанала с гръб към затворените плътно пердета, очите й се впиха в неговите.

Ричард стоеше в средата на стаята и я гледаше. Челото му се сви неразбиращо. Ничи направи няколко крачки и застана до него. Много добре си даваше сметка за разголената си гръд, подаваща се изпод разкопчаното деколте на черната й рокля. Само допреди миг Гади бе впивал жадни очи в това деколте. Искаше и Ричард да я погледне така. Но той не отместваше поглед от очите й.

Пръстите й се впиха в мускулестите му ръце.

— Люби ме — прошепна тя.

Той се навъси.

— Моля?

— Ричард, искам да ме любиш. Сега. — Той я изгледа хладно и продължително. Сърцето й щеше да се пръсне в ушите й. Всяка фибра на съществото й крещеше с копнеж. Бе на ръба, застинала в мъчително очакване.

Отговорът му бе тих, спокоен. Любезен, но и категоричен:

— Не.

Ничи усети как по ръцете й плъзват хиляди иглички. Отказът му я втрещи. Никой мъж не й беше отказвал.

Почувства се наранена дълбоко в същността си — бе по—ужасно от всичко, което някога й бе причинявал Джаганг или хората му. Беше си помислила…

Лицето й пламна, ледът се стопи в яростен плам. Тя отвори с трясък вратата.

— Излез в коридора и чакай — заповяда му тя с треперещ глас.

Той стоеше в средата на стаята им, загледан в очите й. Лампата на масата хвърляше тъмни сенки по лицето му. Искаше й се да изкрещи. Вместо това каза тихо, но с властен тон, който той не можеше да сбърка.

— Ще излезеш в коридора и ще чакаш, защото…

Щракна с два пръста.

По погледа в очите й той разбра, че не се шегува. Животът на Калан висеше на косъм и ако той не изпълнеше заповедта на Ничи, тя нямаше да се поколебае да прекъсне този косъм.

Без да сваля от нея сивите си очи, Ричард излезе в коридора. Тя положи пръст в средата на гърдите му и го избута назад, докато гърбът му опре в стената.

— Ще ме чакаш точно тук, на това място, докато не ти кажа, че можеш да мръднеш. — Тя стисна зъби. — Иначе Калан ще умре. Ясно ли е?

— Ничи, ти не си такава. Помисли за…

— Иначе Калан ще умре. Ясно ли е?

Той въздъхна.

— Да.

Тя отиде до стълбите. Гади наблюдаваше от мрака, застанал по средата към горния етаж. Когато я видя, тръгна надолу. Имаше хубаво тяло — така й се струваше, особено както беше гол, без риза. Спря се толкова близо до нея, че усещаше топлината му.

Погледна го в очите. Бе висок колкото нея.

— Искам да правиш секс с мен.

— Моля?

— Съпругът ми не се грижи достатъчно добре за моите нужди. Искам да го заместиш.

На лицето на младежа се разля мазна усмивка, погледът му се плъзна към Ричард. После обгърна с очи гърдите на Ничи, за да се наслади на онова, което след малко щеше да бъде негово.

Гади бе млад и смел, както и достатъчно глупав, за да си помисли, че тя не може да му устои. Да повярва, че момчешкото му перчене е унищожило всичките й задръжки дотам, че да изпита неудържима сласт към онова, което той можеше да й предложи.

Ръката му се плъзна около кръста й. Другата отметна косата й назад. Тънките му устни се долепиха до шията й. Когато зъбите му се впиха в плътта й, тя простена, за да го насърчи да бъде по—груб. Последното нещо, от което имаше нужда в момента, бе нежност. Нежността не можеше да донесе възмездие. Нежността нямаше да нарани душата на Ричард. От нежността нямаше да го заболи.

Ръцете на Гади я стиснаха за задницата, придърпаха я плътно към слабините му. Тялото му се изви лъстиво покрай нейното. Тя задиша в ухото му, за да го поощри, да му покаже, че харесва силната му плът.

— Кажи ми защо.

— Писна ми от нежности, от ласки и милувки. Не това иска истинската жена. Искам той да разбере какво може един истински мъж — искам онова, което той не може да ми даде. — Тя едва не изкрещя от болка, когато момчето изви зърното на гърдата й.

— Така ли?

— Да. Искам онова, което един истински мъж може да даде на една жена.

Грубите му ръце стиснаха гърдите й. Тя изфабрикува поредния стон. Той се усмихна.

— С удоволствие.

От мазната му усмивка й призляваше.

— Напротив, удоволствието е мое — прошепна задъхано.

Младежът хвърли още един блеснал поглед към Ричард, после се наведе и пъхна ръка под полата й, за да се убеди, че тя говори сериозно — че наистина смята да му се отдаде. Ръката му се плъзна по вътрешната страна на голото й бедро, настоятелна и властна. Тя покорно разтвори крака.

Докато пръстите му бяха в нея, тя се отпусна на раменете му. Горната й устна се изви в гадна усмивка. Момчето нямаше милост. Очите й се навлажниха. Тя затрепери и захапа вътрешната страна на бузата си, за да сподави вика си. Вземайки болката за сласт, Гади се възбуди още повече от стоновете й.

Джаганг и неговият приятел Кадар Кардиф я бяха обладавали многократно пряко волята й. Никой от тях не бе достигал подобна степен на жестокост.

Тя плъзна ръката си надолу и го бутна назад.

— Гади, страхуваш ли се от Ричард? Имаш ли достатъчно смелост, за да ме обладаеш, докато той стои пред стаята, докато ни слуша и разбира, че ти си по—добър от него.

— Да се страхувам? От него? — Гласът му премина в дрезгав съсък. — Само ми кажи кога.

— Точно сега. Искам те сега, Гади.

— И аз така си помислих.

Ничи се усмихна вътрешно на лъстивото му изражение.

— Първо кажи „моля“, малка кучко.

— Моля те. — Тя искаше само да прекрати болезнения допир на пръстите му. — Моля те, Гади.

С ръка около кръста й, онзи се ухили предизвикателно в лицето на Ричард, докато се разминаваше с него. Пръстите на Ничи, впити в гърба му, го бутнаха да върви към стаята й и да я чака. Той се усмихна през рамо и изпълни заръката й. Ничи спря и погледна с гневен поглед Ричард.

— Ние сме свързани. Каквото се случва с мен, става и с нея. Надявам се не си толкова глупав, че да си помислиш, че няма да те накарам да съжаляваш до края на дните си, ако не си останеш на мястото. Кълна ти се, ако не останеш пред вратата, тя ще умре тази нощ.

— Ничи, моля те, не го прави. Причиняваш болка на самата себе си.

Гласът му бе нежен, състрадателен. Тя едва се удържа да не се хвърли на врата му и да го моли да я спре… Но огънят на отказа му все още подпалваше срама в сърцето й.

Извърна се към стаята и за последно му се усмихна със зловеща усмивка.

— Надявам се твоята Калан да се наслаждава на преживяването толкова, колкото и аз. След тази нощ тя никога повече няма да ти има доверие.

Калан изохка. Очите й се отвориха. В мрака й се стори, че различава смътни фигури. Отново изохка.

Обзе я чувство, което не можеше да дефинира, да усети ясно. Беше нещо тотално чуждо и в същото време дяволски познато. Нещо непочтено и в същото време отдавна бленувано. Нещо, което я изпълваше със страстен ужас, водещ измамнически към някакво срамно удоволствие, придружено с чувство за безформен ужас.

Усети върху себе си тежестта на някаква сянка.

Въпреки съпротивата си я обладаха чувства и усещания, които не можеше да осъзнае. Всичко й изглеждаше нереално. Отново изохка. Беше толкова объркващо. Болеше я, а в същото време усещаше как дълбоко в нея се заражда някакъв глад.

Сякаш Ричард бе тук, в леглото до нея. Толкова беше хубаво. Задиша на пресекулки. Устата й стана суха като пръст.

В любящата прегръдка на Ричард винаги бе усещала неясното чувство, че безсрамната й лъст няма да бъде утолена напълно — че ще остане една искрица неизброден мрак, недостигнат връх, неопределимо желание. Винаги я бе възбуждала тази мисъл за непостижимото.

Пое си рязко дъх. Сякаш цялото й същество се бе втурнало натам — към това неизживяно място.

Но се оказа нещо, което никога не си бе представяла. Юмруците й се вкопчиха в чаршафите, устата й зяпна в беззвучен вик, изтръгнат от неистова болка.

Това не бе човешко. Бе ужасяващо. В душата й се надигнаха животински страсти и тя започна да диша все по—бясно, вече в паника. Простена хем от ужас, хем от искрицата удоволствие, проблеснала във всичко това — от объркването, че всъщност й харесва.

Изведнъж разбра. Стана й ясно какво означава всичко.

Очите й плувнаха в сълзи. Завъртя се на една страна, разкъсвана от радостта, че усеща Ричард, и болката да знае, че Ничи също е с него. Бе просната по гръб.

Отново изохка, очите й се ококориха, цялото й тяло се вцепени.

Този път не успя да сдържи вика си пред болката. Мяташе се и се гърчеше, покриваше гърдите си с ръце. Очите й бяха плувнали в сълзи пред агонията, която не можеше нито да разбере, нито да определи изцяло.

Ричард й липсваше толкова много. Искаше го толкова силно, че чак болезнено.

Отдаде му се, макар и по такъв начин — беше негова. От гърлото й се откъсна нисък вой.

Мускулите й се бяха втвърдили като корени на дърво. Заливаше я вълна след вълна стряскаща болка, смесена с незадоволен копнеж, превръщащ се в отвращение. Не можеше да си поеме дъх.

Когато всичко свърши, избухна в сълзи. Тялото й най—сетне отново бе нейно, можеше да го движи. Но не й бяха останали сили, за да се възползва. Всяка преживяна секунда грубост и жестокост я отвращаваше. В същото време изпита тъга, понеже усещането за Ричард се бе стопило.

Беше й хубаво от внезапната им среща, но в същото време изпитваше ярост, дала си сметка какво означава тя. Стисна чаршафите си в юмруци, зарида неудържимо.

— Майко Изповедник? — В палатката й се вмъкна тъмна фигура. — Майко Изповедник?

Беше шепотът на Кара, която остави една лампа на масата. Пламъкът й се стори ослепителен.

— Майко Изповедник, добре ли си?

Калан въздъхна на пресекулки. Лежеше по гръб, оплетена в одеялото си.

Може пък да е било само сън. Толкова й се искаше да е било сън. Знаеше, че не е.

Кара прокара пръсти през косата й, Калан се вдигна и седна.

— Кара — гласът й звучеше като сподавен стон.

Морещицата коленичи на земята край леглото й и я стисна за раменете.

— Какво има?

Тя се бореше за глътка въздух.

— Какво ти е? Мога ли да направя нещо? Боли ли те?

Болна ли си?

— О, Кара… Той беше с Ничи.

Кара я изгледа съсредоточено.

— Какви ги говориш? Кой е бил…

Изведнъж разбра. Млъкна. Калан се дръпна от ръцете й.

— Как може да е…?

— Без съмнение тя го е принудила — веднага рече Кара с увереност в гласа. — Сигурно го е направил, за да ти спаси живота. Сигурно го е заплашвала.

Калан поклати глава.

— Не, не. На него му харесваше. Беше като диво животно. Никога не се е отнасял така с мен. Никога не е бил… О, Кара, той е нейн. Повече не може да й устои. Той е…

Кара я разтърси така, че Калан си помисли, че ще й опадат зъбите.

— Събуди се! Отвори си очите, Майко Изповедник. Сънувала си. Все още си в унес.

Калан запримига и се озърна. Дишаше тежко, все още не можеше да се успокои. Но поне спря да плаче.

Кара бе права. Беше се случило — в съзнанието на Калан нямаше съмнение, но все пак се бе случило, докато бе спяла, в съня й, беше я изненадало. Не бе имала възможност да реагира разумно.

— Права си — отвърна тя, прегракнала от плача. Но сънят й бе запушен, така че трябваше да отвори уста, за да диша.

— А сега — нежно каза Кара, — ми разкажи какво стана.

Калан усети как се изчервява и й се прииска да бе тъмно. Нима можеше да разкаже някому за случилото си? Прищя й се Кара да не я бе чула.

— Ами чрез връзката — Калан преглътна — усетих, че, ами, че Ричард прави любов с Ничи.

Кара я изгледа скептично.

— Имаше ли чувството, че… е, искам да кажа, сигурна ли си? Можеш ли да си сигурна, че е бил той?

Калан усети как лицето й става още по—червено.

— Не съвсем, предполагам. Не знам. — Тя прикри гърдите си с ръка. — Усещах… усещах зъбите му, впити в плътта ми. Хапеше…

Кара се почеса, отвърна поглед, чудеше се как да постави следващия си въпрос. Калан я улесни и направо отговори:

— Ричард никога не ми е причинявал такава болка.

— Е, тогава не е бил Ричард.

— Какво искаш да кажеш? Как така не е бил Ричард? Трябва да е бил той.

— Нима? Мислиш ли, че Ричард би искал да прави любов с Ничи?

— Кара, тя може да го принуди. Да го заплаши.

— Мислиш ли, че Ничи е човек с достойнство?

Калан смръщи чело.

— Ничи ли? Да не си се побъркала?

— Значи си дойдохме на думата. Защо казваш, че трябва да е Ричард? Може просто да си е намерила мъж, за да удовлетвори страстите й — някое красиво селянче.

Може да е само това.

— Наистина ли? Така ли мислиш?

— Сама каза, че не се е държал като Ричард. Искам да кажа, била си в полусънно състояние и в… в шок. Нали каза, че той никога…

Калан отвърна поглед.

— Не, мисля, че не. — Тя отново погледна Морещицата в приглушената светлина. — Съжалявам, Кара. Благодаря ти, че дойде. Никак нямаше да ми хареса, ако вместо теб бе дотичал Зед. Или някой друг. Благодаря ти.

Кара се усмихна.

— Мисля, че ще бъде най—добре това да си остане между нас.

Калан й кимна с благодарност.

— Ако Зед започне да задава всичките си онези подробни въпроси за това… е, мисля, че ще умра от притеснение.

Калан едва сега видя, че Кара е увита в одеяло, през цепката на което се подаваше голото й тяло. Отпред на гърдите имаше тъмно петно. По—надолу се виждаха още няколко, но по—бледи. Калан я бе виждала гола, но не си спомняше да е имала подобни преди. Всъщност, като се изключат белезите й, тялото й бе смущаващо съвършено. Калан смръщи чело и посочи.

— Какво е това, Кара?

Морещицата сведе поглед и в същия миг рязко се зави с одеялото.

— Ами, такова, просто… просто синина. Любовна синина — от устните на мъж.

— Бенджамин при теб в палатката ли е?

Кара стъпи на босите си крака.

— Майко Изповедник, ти все още спиш и сънуваш.

Калан се усмихна и я изпрати с поглед. Когато остана сама, усмивката й се стопи. В тихата й самота съмненията и въпросите се върнаха.

Стисна гърдите си. Зърната й пулсираха и я боляха. Понамести се в леглото и установи, че цялото тяло я боли.

Не можеше да повярва, че дори в съня й част от това … Усети как се изчервява отново. Обзе я срам пред стореното.

Не. Тя нищо не бе направила. Просто бе усетила нещо чрез връзката си с Ничи. Не бе реално. Всъщност не бе изпитала нищо — усещанията си бяха на Ничи. Но раните й бяха същите.

Както вече много пъти, чрез връзката с Ничи, Калан усети някаква топлота и загриженост към тази жена. Случилото се я натъжи. Усети, че Ничи е имала отчаяна нужда от… нещо.

Калан прокара ръка надолу между краката си. Щом се докосна, подскочи от болка. Вдигна пръсти към лампата. Блестяха от кръв. Много кръв.

Въпреки болката от грубите разкъсвания, объркването и срама изпита чувство на облекчение.

Вече знаеше без съмнение: Кара е била права — не е бил Ричард.

ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Ан надзърна зад стената от брези в дълбоките сенки на скалите, дали името на това място си отговаря. Гъстата гора представляваше плътна маса от тънички дървета с бяла кора, посипана с черни петна, които дезориентираха и замъгляваха погледа. Да се изгуби тук и да се лута неканена из някакво непознато място — това щеше да е последната грешка в живота й.

За последен път бе идвала насам като малка — при Лечителите от Червената скала. Беше си обещала никога повече да не се връща тук. Беше го обещала и на лечителите. Надяваше се да са я забравили за изминалите хиляда години.

Малцина познаваха това място, а още по—малко бяха онези, които го посещаваха — човек трябваше да е наистина в крайна нужда, за да го направи.

Названието „лечители“ всъщност бе неточно и доста подвеждащо, отнесено към членовете на този опасен вид. От друга страна, в него имаше и нещо вярно. Лечителите от Червената скала не се занимаваха с човешки страдания, а със „здравето“ на важни за самите тях неща. А нещата, които считаха за важни, бяха наистина странни. Всъщност, ако трябваше да бъде честна пред себе си, Ан трябваше да признае, че след толкова време не очакваше да ги види на старото им място.

Колкото се надяваше дарбата им да може да й помогне, колкото и отчаяна нужда от помощ да имаше, изпитваше и някакво скрито желание да не ги намери в тази гора.

— Посетитеееел — изсъска провлечен глас откъм дълбоките сенки край цепнатините в скалата зад дърветата.

Ан застина. По челото й избиха студени капки пот.

Сред объркващия фон на черните точки не можеше да разбере къде точно е мярнала движение и какво е било нещото, което е помръднало. Всъщност не изгаряше от желание да ги види. Чуваше гласа. Такъв като техния не съществуваше никъде. Преглътна и се опита да не издаде объркването си.

— Да, посетител. Радвам се да видя, че сте добре.

— Останахме малко — отвърна гласът, отекващ сред скалите. — Хааармониите взеха повечето от нас.

Точно от това се бе страхувала тя… и на това се бе надявала.

— Съжалявам — излъга.

— Опитахме — продължи гласът и сякаш се приближи между дърветата. — Не можахме да излекуваме Хааармониите.

Тя се запита дали изобщо могат да лекуват вече и колко ли време им остава.

— Тяяя е дошла за лечение? — подмами я един глас от към цепнатината в скалата от другата страна на Ан.

— Дойдох да ви дам да погледнете нещо — отвърна Ан, като им даде да разберат, че също има условия. Нямаше да стане изцяло по техните правила.

— Цццена, както знаеш.

Ан кимна.

— Да, знам.

Бе опитала всичко друго. Напразно. Не й оставаше друг избор — поне не можеше да се сети за такъв. Вече не бе сигурна дали наистина я интересува какво ще стане, дали ще излезе изобщо от тази гора.

Не бе сигурна дали изобщо, през целия си живот, е направила дори една добрина.

— Е? — попита тя в призрачната тишина.

Зад дърветата проблесна нещо — някъде в сенките между тъмните скали, сякаш я подканваше да продължи напред по пътеката, да навлезе още по—дълбоко в гората. Разтърквайки кокалчетата на ръката си — които още я боляха след скорошното изгаряне, — тя тръгна напред по пътеката покрай гъсталака. Не след дълго стигна до малка пролука в дърветата. Зад нея се виждаше назъбеният вход на пещера.

Отвътре я наблюдаваха очи.

— Да влезе тяяяя — провлачи гласът.

Ан въздъхна отчаяно и примирено и пристъпи напред — към мястото, което не можеше да забрави, колкото и усилия да бе положила.

Косата на Калан плющеше в лицето й. Стисна я в юмрук пред облеченото си в ризница рамо и продължи напред през кипящия от живот лагер. В планините над източната част на долината се врязаха гръмотевици. Бурята бушуваше неудържимо. От време на време талазите дъжд и вятър се блъскаха в дърветата, които трепереха като жертви на заколение.

Обикновено в лагера бе тихо — всички внимаваха да не осигуряват на врага полезна информация. Врявата и ужасът, обзел всички сега, бе в пълен контраст с обичайното спокойствие. Дори само шумът ускоряваше пулса й. Но де да беше само това.

Докато летеше през на пръв поглед неорганизираната маса, Кара, облечена в червената си униформа, разчистваше пътя пред Майката Изповедник така, както само една Морещица можеше да го стори. Калан знаеше, че няма смисъл да й казва да не го прави. Поне никому не вредеше. Повечето от мъжете и бездруго се отдръпваха, без да чакат подканването на Кара. Бе достатъчно да я видят облечена в кожената й бойна ризница, стиснала Д’Харанския си меч в ръка, със стърчащ на гърба Меч на истината.

Наблизо се впрягаха коне. Уплашените животни пристъпваха назад и се дърпаха. Конярите ругаеха и крещяха, като се опитваха да обуздаят екипажите. В отговор получаваха бясно цвилене. Из лагера търчаха куриери, които прелитаха над огньовете и багажите в устрема си да доставят навреме съобщенията си. Изпод колелата на забързаните каруци пръскаха фонтани от кал и вода. Зададе се колона стрелци — пет редици широка.

Пътеката към хижата бе покрита с камъни, за да не се налага хората, които имат работа там, да газят в калта. От облаците комари обаче нямаше спасение. Кара и Калан отвориха вратата и дъждът ги последва вътре. В стаята ги чакаха Зед и Ейди, генерал Мейферт и няколко други офицери, Вирна и Уорън. Всички се бяха събрали около масата, избутана в средата на стаята. Върху плота й бяха натрупани една върху друга пет—шест карти.

В стаята се усещаше напрежение.

— Откога? — попита Калан, без да губи време в поздрави.

— Буквално в момента — отвърна генералът. — В момента си събират лагера. Не се готвят за нападение. Просто си тръгват.

Калан потърка челото си с пръсти.

— Някаква информация за посоката?

Генерал Мейферт пристъпи от крак на крак, издавайки притеснението и тревогата си.

— Според съгледвачите ни по всичко личи, че се насочват на север. С по—подробна информация обаче не разполагаме.

— Значи не възнамеряват да ни нападнат?

— Винаги могат да сменят посоката или да изпратят армия срещу нас, но точно в момента сякаш не желаят да ни атакуват.

— Джаганг не вижда смисъл да го прави — обади се Уорън.

Стори й се малко блед. Каза си, че сигурно всички са изгубили цвета си малко или повече.

— Джаганг сигурно е наясно, че ще тръгнем след него. Не вижда смисъл да си губи времето с нас.

Калан нямаше какво да отвърне на смислените му доводи:

— Щом е тръгнал на север, сигурно знае, че няма да си седим тук и да му махаме за сбогом.

Императорът бе променил тактиката си — за пореден път. Калан никога не бе виждала пълководец като него. Повечето от военните имаха свои предпочитани методи. Стига само веднъж да спечелят битка по определен начин, можеха да загубят още десет със същата тактика, убедени, че щом веднъж се е получило, ще се получи пак. При някои бе въпрос на умствени възможности. С тях не бе трудно да се справи човек и да предвиди ходовете им — те обикновено действаха мащабно, хвърляха хората си в месомелачката и се надяваха да надвият врага с числено превъзходство. Имаше, разбира се, и умни пълководци, които променяха тактиката в хода на боя. Те обикновено имаха доста високо мнение за себе си и свършваха с острие в гърдите. Трети се втурваха в изучаване на бойни стратегии от книги по военно дело, гледаха на войната като на игра и си мислеха, че всяка от страните е длъжна да спазва определени правила.

Джаганг не бе като никой от тях. Той умееше да влиза под кожата на врага си. За него нямаше предпочитан метод. След като Калан го бе нападнала с бързи и точни удари в сърцето на войската му, той бе почерпил опит от нея и вместо да разчита на многобройната си армия, бе отвърнал със същия удар — пращайки малки отряди добре обучени войници в сърцето на Д’Харанския лагер. Някои пълководци можеха да бъдат подлъгани към грешки. Джаганг никога не грешеше два пъти по един и същи начин. Той обмисляше ситуацията и променяше плановете си, като не доставяше на Калан удоволствието от необмислената контраатака.

Д’Харанците някак си успяваха да се справят с врага.

Досега бяха унищожили нечуван брой войници на Ордена. Загубите им, колкото и да бяха болезнени, бяха направо нищо в сравнение с наложените на врага.

Все пак Калан си даваше сметка, че зимата се бе оказала най—силният им съюзник и че студът бе унищожил много повече врагове, отколкото обучените Д’Харански войници. Родените в южни земи воини на Ордена не бяха свикнали да живеят при такива условия, не бяха подготвени за зимата на Новия свят. Над половин милион души бяха измрели от бялата смърт. Още неколкостотин хиляди бяха сполетени от трески и други болести, предизвикани от суровите условия на живот на открито.

Само зимата бе струвала на Джаганг близо седемстотин и петдесет хиляди души. Това бе цифра, трудна за асимилиране.

Под командването на Калан в южните граници на Средната земя бяха събрани грубо триста хиляди души.

При нормални обстоятелства това би било сила, способна да се справи с всеки враг. Потокът от войници, изтичащ от Стария свят, бе попълнил местата на загиналите и ги бе увеличил неколкократно. Армията на Джаганг вече наброяваше над два и половина милиона души. И се увеличаваше с всеки изминал ден.

Императорът се бе задоволил да изчака отминаването на зимата. Воденето на война в такива условия бе така или иначе трудно, дори невъзможно. И той мъдро бе изчакал проясняването на времето. Пролетта бе дошла, а той все още изчакваше. Очевидно бе наясно, че воденето на бойни действия в пролетната кал е също толкова смъртоносно начинание. При топенето на снеговете и плувналите в кални потоци пътища лесно можеха да се унищожат всички каруци с провизии. Всичко потъваше във вода. А загубата на каруците означаваше бавна смърт от глад. В калта кавалерията бе почти безполезна. Загубите както на коне, така и на хора можеха да бъдат огромни. Разбира се, можеше да атакува с пехота, но без подкрепата на придружаващите ги части това би било необмислена кървава баня, която не можеше да доведе до реален резултат.

Джаганг бе изчакал и пролетната кал. През това време поддръжниците му бяха разпространили славата на „Джаганг Справедливия“. Когато получи първите сведения за „пратениците на мира“, обиколили градове и села в Средната земя, Калан направо побесня. В техните послания се говореше за това как целият свят трябва да се обедини в името на доброто на цялото човечество. Обещаваше се мир и просперитет на градовете, отворили вратите си за хората на императора.

Сега, когато лятото най—сетне дойде, Джаганг поднови кампанията си. Планираше войските му да посетят градовете, обиколени от неговите пратеници.

Вратата се отвори рязко. Не беше от вятъра — на прага стоеше Рикка. Морещицата изглеждаше така, сякаш не бе мигвала от дни.

Кара застана до нея, за да я подкрепи в случай на нужда, но не й предложи ръка директно. Морещиците не приемаха на драго сърце помощ от когото и да било — особено пред други хора.

Рикка се приближи до масата, застана срещу Калан и хвърли върху разтворените карти два Агиела.

Калан застина, затвори очи, после заби поглед в пламналите сини очи на Рикка.

— Какво стана?

— Не знам, Майко Изповедник. Открих главите им, набучени на колове. Там висяха и Агиелите им.

Калан се опита да потисне гнева си.

— Сега доволна ли си, Рикка?

— Галина и Солвиг умряха така, както би искала да умре всяка Морещица.

— Галина и Солвиг умряха за нищо, Рикка. След първите четири вече знаехме, че е безполезно. Когато са под контрола на пътешественика по сънищата, родените с дарбата не са подвластни на Морещиците.

— Можеше да е нещо друго. Ако успеем да обезвредим техните магьосници с помощта на Морещиците, ще можем да унищожим цялата им армия. Рискът си струва. Техните магьосници могат да повалят хиляди наши войници само с едно вдигане на ръка.

— Разбирам желанието ти, Рикка. Но това, че го искаш, не означава, че е възможно. Сега вече разполагаме с шест мъртви Морещици, за да се убедим, че всичко е било напразно. Няма да позволя да загубим живота на още, понеже не искаш да приемеш истината за нещата.

— Въпреки всичко мисля…

— Събрали сме се тук, за да решим нещо важно. Нямам повече време за спорове. — Калан положи стиснати те си в юмрук длани върху масата и се наклони към жена та. — Аз съм Майката Изповедник, съпругата на Господаря Рал. Ще изпълниш ли заповедта ми, или ще си вървиш? Разбираш ли за какво става въпрос?

Сините очи на Рикка се отместиха към Кара, която стоеше безмълвна и непроницаема като камък. Рикка погледна обратно към Калан, после въздъхна.

— Искам да остана с нашите части и да изпълня дълга си.

— Чудесно. А сега иди да си намериш нещо за ядене, докато все още имаш тази възможност. Трябваш ни силна и в добра форма.

За Морещица лекото кимване на Рикка бе като сърдечен поздрав. След като тя излезе, Калан разгони облака комари и привлече вниманието на присъстващите върху картата.

— И така — започна тя и бутна встрани двата Агиела.

— Някой да има предложения?

— Според мен трябва да стоим в периферията им — предложи Зед. — Очевидно не можем да си позволим да ги нападнем. Не ни остава нищо друго, освен да ги следваме.

— Съгласна съм — каза Вирна.

Генерал Мейферт поглади брадичката си и впери поглед в разгънатата пред тях карта.

— Това, от което трябва да се притесняваме, са размерите им.

— Да, разбира се, че би трябвало да се притесняваме от размерите на Ордена — рече Калан. — Те разполагат с достатъчно хора, че да си позволят да се разделят и пак да останат боеспособни и страшни. Точно затова говоря — какво ще правим, когато Орденът се раздели. Ако бях на мястото на Джаганг, именно така бих постъпила. Той е наясно колко ще ни обърка това и как ще застраши съществуването ни.

На вратата се почука припряно. Застаналият край прозореца Уорън, който не гледаше в картата заедно с другите, отвори.

В стаята влезе капитан Зимер. Поздрави отривисто с юмрук до сърцето. Задъхан от бързането, той внесе в помещението облак топъл въздух, смърдящ на кон. Без да обръща внимание на другите в стаята, Уорън се обърна към прозореца и отново потъна в мислите си.

— Императорът разделя частите си — обяви капитанът, сякаш давайки израз на сбъднатите им страхове.

Всички въздъхнаха мрачно.

— Някаква посока? — попита Калан.

Капитан Зимер кимна.

— Както изглежда, изпраща около една трета, може би малко повече, към долината Калисидрин и Галеа. Главната му част се насочва на североизток, вероятно с цел да се вдигне на север към долината Керн.

Всички знаеха с каква цел. Зед сви юмрук.

— Понякога няма нищо хубаво в това да се окажеш прав, но именно това имахме предвид с Калан. Това бе нашето предположение.

Генерал Мейферт продължаваше да поглажда брадичката си, загледан в картата.

— Ходът им е прекалено прозрачен, но при армия с техните размери очевидното не е слабост.

Никой не искаше да вземе думата, така че Калан се почувства длъжна да заключи:

— Галеа остава сама. Няма да изпращаме части за подкрепление нататък.

Капитан Зимер най—сетне посочи с пръст картата:

— Трябва да изпратим части, с които да забавим основната им сила. Ако останем на опашката, единственото, което ще можем да направим, ще бъде да почистваме зад тях.

— Принуден съм да се съглася. — Генералът премести тежестта на другия си крак. — Нямаме друг избор, освен да се опитаме да ги забавим. Ще трябва да продължим да отстъпваме, но поне ще ги забавим. Иначе те ще минат право през сърцето на Средната земя с бързината и мощта на пролетен поток.

Зед погледна отделилия се встрани млад магьосник.

— Уорън, ти какво мислиш?

При споменаването на името му Уорън се сепна, сякаш не бе слушал разговора досега. Нещо в него не беше наред. Пое си дълбоко дъх и се изпъна, лицето му се оживи, сякаш се опитваше да заблуди Калан, че всичко е наред. Сключил ръце на гърба си, тръгна към масата.

Надзърна към картата над рамото на Вирна.

— Забравете за Галеа — това е кауза пердута. Не можем да им помогнем. Те още страдат от присъдата, наложена им от Майката Изповедник — не защото тя произнесе думите, а защото думите й отразяваха истината. Изпратим ли части там, ще ги загубим.

Зед погледна косо другаря си магьосник.

— И още?

Уорън най—сетне застана пред масата, напъхвайки се между Вирна и генерала. Властно положи пръст върху картата, посочвайки далеч на север — близо до Ейдиндрил.

— Трябва да отидем ето тук.

Генерал Мейферт смръщи чело.

— Защо?

— Защото — продължи Уорън — искаме да спрем Джаганг — основната му сила. Можем само да се надяваме да ги забавим, докато се придвижват на север, към долината Керн. Но ето тук трябва да се укрепим и да се на дяваме да можем да ги забавим до следващата зима. Успеят ли да преминат през нас, можем да считаме, че са завладели Ейдиндрил.

— Да преминат през нас ли?

— А да не би да си мислите, че ще можем да ги удържим? Не бих се изненадал, ако дотогава армията им е на раснала до три и половина—четири милиона души.

Генералът въздъхна мрачно.

— Тогава какво те кара да мислиш, че трябва да заемем позиции именно там — да застанем на пътя им?

— Няма да можем да ги спрем, но ако побързаме и ги изпреварим значително по пътя им на север, ще им попречим да стигнат до Ейдиндрил тази година. Някъде в този район те вече няма да имат много време — зимата ще ги притиска. С малко повече усилие ще можем да ги задържим до идването на зимата и да спечелим на Ейдиндрил още няколко месеца свобода.

Уорън погледна Калан в очите.

— Следващото лято, точно след една година, Ейдиндрил ще падне. Постарай се да подготвиш хората с каквото можеш, но не си прави илюзии — градът ще падне.

Кръвта се вледени във вените й. Гласното изричане на тези думи бе като нож в сърцето й. — Прииска й се да удари Уорън през устата.

Мисълта, че Императорският орден ще проникне в сърцето на Средната земя, бе ужасяваща. За нея бе немислимо да се примири с предсказанието на Уорън, че армията на Джаганг ще превземе родния й град. Представи си как Джаганг и кръвожадните му копои се изливат като буен поток върху Двореца на Изповедниците — при тази картина едва се задържа на крака.

Уорън се наведе пред генерала, за да погледне Зед.

— Магьосническата кула трябва да бъде защитена — знаеш го по—добре от мен. Ако вражеските магьосници се докопат до опасните магически неща, съхранявани там, това ще бъде краят на всяка надежда за спасение на човечеството. Струва ми се, че вече е дошъл моментът да мислим най—вече за това. Да съхраним Кулата е от жизненоважно значение.

Зед приглади назад рошавата си бяла коса.

— Ако се наложи, ще мога да опазя Кулата сам.

Уорън отвърна очи от мътния поглед на стария магьосник.

— Сигурно ще се наложи — тихо каза той. — Когато стигнем до там — той посочи с пръст по картата, — няма да можеш да разчиташ повече на армията, Зед, и ще трябва сам да се погрижиш за Кулата и съхраняваните вътре неща.

Калан усети как лицето й пламва.

— Говориш за всичко това така, сякаш вече е станало — сякаш е предрешено от съдбата и нищо не може да се направи. Няма как да спечелим, ако мислим за загубата.

Уорън се усмихна, изведнъж на лицето му се изписа присъщата му стеснителност.

— Съжалявам, Майко Изповедник. Не исках да оставаш с такова впечатление. Предлагам ти само анализ на фактите при дадената ситуация. Няма да можем да ги спрем — няма смисъл да се самозалъгваме. Силите им нарастват с всеки изминал ден. Не бива да забравяме и това, че ще има страни като Андерия и Галеа, които ще се уплашат от ордите им и ще предпочетат да минат на страната на Ордена, вместо да преживеят ужаса на онези, отказали да капитулират пред Джаганг.

Живях в Стария свят по времето, когато той биваше завземан от Императорския орден — късче по късче. Изучавал съм внимателно методите на Джаганг. Познавам търпението му. Той методично и последователно завладя целия Стар свят, въпреки че самата мисъл за това звучеше налудничаво. Пожертва години за преправянето на пътища, които по—късно щяха да се окажат полезни за осъществяването на плановете му. Този човек никога не се отказва от целите си. Вярно, има моменти, когато можеш да го принудиш да направи нещо, което си му наложил, но той бързо се окопитва и възстановява силата си. Прави го, защото е ръководен от висша цел.

Трябва да разберете нещо изключително важно за Джаганг. Може би най—важното, което успях да науча за него: той вярва с цялото си сърце и душа, че онова, което прави, е правилно. Той се главозамайва от победите и завоеванията си — това е стопроцентово. Но истинското му удоволствие е онова, което му носи убеждението за справедливост спрямо хората, които смята, за езичници. Той е убеден, че човечеството може да се развива — особено в морален план — единствено под управлението на Ордена.

— Това са пълни глупости — не се стърпя Калан.

— Може и така да е, но Джаганг твърдо вярва, че служи на каузата за великото добро на човечеството. И го вярва всеотдайно и непоклатимо. За него това е свещена истина.

— Значи за него убийствата, изнасилванията и робството са справедливи? — попита генерал Мейферг. — Е, този човек е напълно откачен.

— Той е отгледан от свещениците от Братството на Ордена. — Уорън вдигна ръка, за да привлече пълното им внимание: — Той вярва, че всичко, на което са го учили отците, е неподлежаща на съмнение истина. За него е важен не този, а другият свят, защото единствен той е облян във вечната Светлина на Създателя. Орденът вярва, че човек ще спечели наградата си в другия свят, като се жертва за ближния си тук, на този свят. Всички, които отказват Да прозрат истина в това твърдение, умират. — Значи — продължи генералът — той се счита за свято задължен да ни унищожи. И според разбиранията му това не е плячкосване и грабеж, а някаква странна форма на спасение на човечеството.

— Именно.

— Добре, достатъчно — прекъсна ги Калан. — А сега ми кажете как мислите, че ще постъпи този свят привърженик на справедливостта?

— Има основно две възможности — поне така ми се струва. Ако иска да завладее целия Нов свят и пороби човечеството под хомота на Ордена, трябва да превземе две основни точки — в противен случай успехът му би бил непълен. Едната е Ейдиндрил, понеже това е юмрукът на силата на Средната земя. Другата е Народният дворец в Д’Хара, на чието подчинение се намира цялата Д’Харанска земя. Паднат ли тези два обекта, всичко останало ще се срути. Той ще нападне и двете. Току—що направи своя избор към коя да тръгне най—напред. Императорският орден се насочва към Ейдиндрил, за да разцепи Средната земя. Защо иначе ще тръгва на север? Какъв по—добър начин да победиш врага от разделянето му на две? Едва след като завземе Ейдиндрил, ще се насочи към изолираната Д’Хара. Какъв по—сигурен начин да обезвериш врага от изтръгването на сърцето му. Не мислете, че ви убеждавам, че всичко е предопределено. Опитвам се да ви обясня начина, по който действа Орденът. Ричард отдавна го разбра. Като се има предвид, че нямаме реални шансове да спрем врага, ми се струва уместно да приемем истината такава, каквато е. Не мислите ли?

Погледът на Калан потъна в картата.

— Според мен дори в най—трудните моменти не бива да губим вяра в силите си. Не възнамерявам да предам Д’Харанската империя на Императорския орден. Трябва да концентрираме всичките си сили и да продължим да се борим.

— Майката Изповедник е права — каза Зед с властен глас. — През последната голяма война, в която съм участвал, всичко изглеждаше загубено. В крайна сметка победихме и изгонихме нашествениците обратно в родината им, откъдето бяха дошли.

Никой от Д’Харанските офицери не се обади. Нашественикът, за когото говореше Зед, бе именно Д’Хара.

— Но сега нещата са по—различни. Тогава ставаше въпрос за война, започната от зъл владетел. — Зед срещна погледите на генерал Мейферт, капитан Зимер и другите Д’Харански офицери. — В една армия винаги има добри и лоши хора. Ричард, като новият Господар Рал, даде възможност на тези добри хора да се проявят. Трябва да победим. Колкото и да е трудно да го повярваме, в Стария свят също има добри хора, които не биха искали да живеят под игото на Ордена, нито да участват във войни заради егоистичните щения на Джаганг. Нямаме друг избор — трябва да продължим да се борим.

— Е — вдигна ръка Калан и се обърна към Уорън, — как мислиш ще постъпи Джаганг?

Магьосникът отново посочи картата на юг от Ейдиндрил.

— Доколкото познавам Джаганг и начина му на действие, ми се струва, че ще се придържа към общия си план.

Има цел и ще продължи да се придвижва към нея. Не можем да го изненадаме с нищо, което да не е виждал при войните си с други противници. С опит като неговия съм сигурен, че за него тази война не е нищо особено. Не искам да омаловажавам нашите усилия — всяка война крие изненади и вече сме го доказали. Въпреки това бих казал, че в общи линии нещата се развиват така, както ги е предвидил той.

Ще му трябват още няколко месеца до началото на лятото, за да стигне до мястото, което ви показах — като се има предвид обичайната бързина, с която се придвижва армията му и фактът, че вие ще ги подпирате откъм опашката. Джаганг винаги се е придвижвал бавно, но непоколебимо. На безчетната му армия няма кой да устои. Според него колкото по—бавно унищожава врага, толкова повече ужас всява. Когато най—сетне пристигне в целта си, често се оказва, че врагът вече е изтощен от очакването и е готов да падне в краката му.

Ако разположите частите ни ето тук, където ви показах, ще можете да удържите Ейдиндрил до следващата зима, понеже Джаганг няма да припира. Той вече знае колко са жестоки зимите по тези места. Няма да се впусне в безсмислената авантюра на една зимна война. Но през лятото Ейдиндрил ще падне. Независимо от съпротивата, която ще сте им подготвили. А влязат ли в Ейдиндрил, трябва да запазим Магьосническата кула. Това е единственото, което бихме могли да сторим.

В стаята надвисна тишина. Огънят беше изгаснал. Уорън и Вирна вече си бяха събрали нещата и бяха готови за път — както повечето от армията. Двамата трябваше да се разделят с кратковременния си дом. Калан се огледа, очите й се спряха върху пердетата, които неотдавна бе изработила специално за тях двамата. Сега сватбата им й се струваше смътен спомен.

Нейната сватба също бе далечна като сън. Всеки път, щом се събудеше от него, Ричард й се струваше като призрак. Унищожителната, безумна, безкрайна война бе единствената й реалност. Имаше откъслечни моменти, в които си мислеше, че Ричард всъщност не е съществувал никога, че си го е измислила, че онова отдавнашно щастливо лято в планинската им къща никога не се е състояло. Тези мигове на съмнение я изпълваха с повече ужас дори от армията на Джаганг.

— Уорън — повика го тя тихо, — а после? Какво мислиш ще се случи след края на следващото лято, когато Орденът завземе Ейдиндрил?

Уорън сви рамене.

— Не знам. Може би Джаганг ще бъде доволен да остане в Ейдиндрил известно време, докато установи пълен контрол над Средната земя. Той е убеден, че негов дълг пред Създателя е да обедини човечеството под юмрука на Ордена. Рано или късно ще премине към Д’Хара.

Тя най—сетне насочи вниманието си към капитан Зимер.

— Капитане, пригответе хората си. Докато товарим провизиите и багажа и се приготвим за път, искам ти и момчетата ти да наминете още веднъж към Джаганг и да му дадете да разбере, че остриетата ни не са затъпели.

Капитанът се усмихна широко и поздрави с юмрук в гърдите.

Калан огледа бавно всички присъстващи.

— Възнамерявам от Ордена да се лее кръв на всяка стъпка от пътешествието им из Средната земя. Ако това е всичко, което мога да направя, ще го правя до последния си дъх.

ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Въздухът не потрепваше, всичко вонеше на мърша и канализация. Ричард избърса потта от челото си. Добре поне, че докато каруцата му се движеше, се образуваше лек ветрец.

Притесненията му около факта, че Кара и Калан сигурно отдавна са напуснали планинското си убежище, бяха прекъснати от необичайна активност за тази част на нощта. По тъмните улици претичваха призрачни фигури и се шмугваха зад тъмни порти, затръшнати бързо. Луната бе изгряла и му се стори, че от мрачните ъгълчета го наблюдават любопитни очи, които изчакват каруцата му да мине, за да продължат пътя си. Тропотът на колелетата заглушаваше гласовете им — ако изобщо говореха.

Когато зави по улицата, извеждаща към въглищарницата, бе принуден да спре екипажа си — пътят му бе блокиран от градски стражи с пики в ръце. Един от тях хвана юздите му. Друг се плъзна покрай него и го заплаши с насочено към главата му острие:

— Какво правиш по това време из улиците?

Ричард спокойно дръпна ръчката за спирачката.

— Имам специално разрешение да пренасям стоки през нощта. Поръчката е за императорския дворец.

Думите „императорския дворец“ обикновено бяха достатъчни, за да го оставят да си върви по пътя. Този път стражът махна с ръка.

— Щом имаш специално разрешение, дай да го видим.

Тази нощ явно нямаше да мине само с това. Ричард извади сгънато парче хартия от специалния вътрешен джоб на ризата си и го подаде на мъжа. Чу се скърцане на метал — стражът отвори вратичката на покритата лампа, за да освети документа. Няколко глави се скупчиха да надзърнат и да огледат официалните печати. Бяха истински. Така и трябваше да бъде — бяха стрували на Ричард малко състояние.

— Заповядай. — Стражът му върна документа. — Да си виждал нещо необичайно из града тази нощ?

— Необичайно ли? Какво имате предвид?

Стражът изсумтя:

— Ако беше видял, нямаше да ме питаш. — Той махна с ръка. — Продължавай.

Ричард не се забърза.

— Трябва ли да се притеснявам от нещо? — Той демонстративно се огледа. — Да не би да са се появили разбойници? В опасност ли съм? Може ли един гражданин да се чувства защитен нощем из улиците? Ако има някаква опасност, се връщам.

Онзи се изхили подигравателно.

— Няма от какво да се притесняваш. Просто някакви глупаци, които създават проблеми, понеже си нямат друга работа.

— Значи това било. Сигурни ли сте, че е само това?

— Изпълняваш поръчка на двореца. По—добре се хващай на работа.

— Слушам, сър — отвърна Ричард, цъкна с език на конете и ги подкара. Тежката каруца се заклатушка напред.

Нямаше представа какво става, но подозираше, че стражите са излезли на лов за бунтовници. Вероятно всеки, когото пипнеха тая нощ, щеше да бъде хвърлен в затвора. Един от хората на Айшак вече бе арестуван преди няколко дни. Човекът си пийнал повечко от домашната ракийка и си тръгнал от профсъюзната сбирка по—рано. Така и не стигнал до дома си. Няколко дни по—късно Айшак получи известие, че неговият работник е признал престъпленията си срещу Ордена. Бяха арестувани жена му и дъщеря му. Жена му бе пусната след няколко побоя с камшик и изтръгнатото признание, че е злословила срещу Ордена и че има лоши помисли спрямо съседите си. Дъщерята още бе там. Не се знаеше дори къде я държат.

Най—сетне каруцата му стигна до края на града, откъдето почваше полето. Той си пое дълбоко дъх, поглъщайки приятния аромат на прясно обърнат чернозем. Тук—там в черния мрак, подобно звездица, проблясваше прозорец на ферма. На лунната светлина Ричард най—сетне различи грубия силует на ограда. Още с приближаването на каруцата до склада за въглища въглищарят, нервак на име Фавал, се втурна да го посрещне.

— Ричард Сайфър! Ето те най—после. Притеснявах се, че няма да дойдеш.

— Защо?

Мъжът се изкиска пронизително. Имаше навика да се смее на неща, които не са смешни. Ричард го приемаше като особеност на характера му. Човекът бе нервен и страхлив и смехът му не изразяваше неуважение, а по—скоро извираше някъде от вътре, не можеше да го контролира. Мнозина го избягваха именно поради странния му смях — страхуваха се да не би да е луд. А лудостта, според общото мнение, бе наказание, налагано на съгрешилите пред Създателя. Имаше и такива, които се дразнеха, понеже си мислеха, че се смее на тях. Това изнервяше Фавал още повече и съответно го караше да се смее повече. Предните му зъби липсваха, носът му висеше напред от многобройните счупвания. Ричард знаеше, че този смях е по—силен от него, така че никога не го бе притеснявал за това. И така Фавал бе започнал да го харесва.

— Не знам. Просто си помислих, че може да не дойдеш.

Огромните очи на въглищаря примигнаха на лунната светлина. Ричард го изгледа озадачено.

— Фавал, нали ти казах, че ще дойда. Какво те кара да мислиш, че може да не удържа на думата си?

Пръстите на въглищаря подириха ухото му.

— Ами нищо.

Ричард скочи от капрата.

— Спряха ме градските стражи…

— Не! — Кикотът на Фавал отекна в тъмнината. — И какво искаха? Искаха ли ти нещо?

— Просто питаха дали съм забелязал нещо необичайно.

— Но не си. — Пак се изкикоти. — И те пуснаха. Нищо не си видял.

— Е — започна Ричард, — видях онзи с двете глави.

В тишината пееха щурци. Фавал примигна изумено. Ричард видя как долната му устна увисва.

— Видял си човек с две глави?!

Този път Ричард се засмя.

— Не, Фавал, не съм. Просто се пошегувах.

— Така ли? Не ми стана смешно.

Ричард въздъхна.

— Сигурно. Приготви ли ми въглищата? Чака ме дълъг път. На Виктор му трябва стоманата, а на Приска — въглищата, иначе няма да изпълни поръчката на Виктор. Каза, че не си му изпратил последната поръчка.

Фавал се изкикоти.

— Не можах! Исках, Ричард Сайфър, парите ми трябваха. Потънал съм в заеми за дърветата, от които правя въглища. Дърварите казаха, че ще ми спрат доставките, ако не им се изплатя.

Фавал живееше на входа на гората, така че дърветата му бяха подръка, но не му бе позволено сам да ги сече. Всички ресурси принадлежаха на Ордена. Дървета се сечаха само когато дърварите, които разполагаха с разрешения, имаха нужда от работа — а не когато някой имаше нужда от дърва. Повечето дървен материал просто изгниваше на земята. Всеки, когото заловяха да взима от тези дърва, подлежеше на арест за кражба от Ордена.

Фавал разпери ръце пред Ричард, сякаш молейки го за разбиране.

— Опитах се да транспортирам въглищата до Приска, но комитетът ми отказа разрешение. Казаха, че не ми трябвали пари. Не ми трябвали пари! Можеш ли да си представиш? — Той се изсмя болезнено. — Казаха ми, че съм богат, понеже си имам бизнес, и че трябва да чакам, докато те се погрижат за нуждите на обикновените хора. А аз просто се опитвам да свържа двата края.

— Знам, Фавал. Казах на Приска, че не си виновен ти. Той разбира — самият той има подобни проблеми. Просто е отчаян, понеже въглищата му трябват. Познаваш го: не може да понася хора, които не умеят да се справят с проблемите си. Обещах му да му закарам една каруца въглища тази нощ, плюс още две утре вечер. Мога ли да разчитам на теб за още две каруци утре вечер?

Ричард му подаде сребърните монети за тазвечерния товар.

Фавал сключи молитвено ръце.

— О, благодаря ти, Ричард Сайфър. Ти си моят спасител. Тия дървари са отвратително племе. Да, да, още две каруци утре. Вече изстиват. Ти си ми като син, Ричард Сайфър. — Той махна с ръка към мрака и се изкикоти. — Ето ги там, правят се. До утре ще са готови.

Ричард видя десетките могилки, подобни на купчини слама, които представляваха наземните пещи. Малки парчета дървесина се затъкваха плътно в дупка, в центъра на която се поставяше огниво, и се изграждаше заоблена купчина, покрита с папратови листа и клони и най—отгоре с твърда земя. Огънят се запалваше най—отдолу, после отворът се затваряше. Влагата и пушекът излизаха през малък отвор в продължение на шест, до осем дни. Щом пушекът изчезнеше, отворите се запушваха, за да се потуши огънят. След като изстинат, пещите можеха да се отворят и въглищата да се извадят. Беше тежък и изнурителен труд, но не особено сложен.

— Дай да ти помогна да натовариш — предложи Фавал.

Ричард забеляза ризата на мъжа, някъде около рамото, когато онзи тръгна към каруцата.

— Какво става тук, Фавал?

Фавал вдигна пръст към горната си устна и се изсмя. Звукът бе почти болезнен. Поколеба се, но накрая отговори:

— Бунтът. Започна се.

Ричард се бе досещал.

— Какво знаеш, Фавал?

— Нищо! Нищо не знам!

— Ей, говориш с мен, Ричард. Няма да те издам.

Фавал се изсмя. Този път бе по—скоро като облекчение.

— Разбира се, че няма. Разбира се. Прости ми, Ричард Сайфър. Толкова съм нервен, че направо не мисля.

— Е, какво знаеш за бунта?

Фавал разпери безпомощно ръце.

— Орденът задушава хората. Не можем да живеем. Ако не беше ти, Ричард Сайфър, аз щях … е, не ми се мисли за това. Но другите, другите нямат такъв късмет. Те гладуват. Орденът отнема всичко, което произвеждат. Мнозина от близките на хората са тикнати в затвора. Признават си неща, които не са извършили. Ти знаеш ли за това, Ричард Сайфър? Че признават неща, които не са извършили? Аз никога не съм го вярвал. Мислел съм, че щом признават, значи са виновни. Защо да признаваш нещо, ако си невинен? — Той се изкикоти. — Защо? Мислех, че това са ужасни хора, които искат да навредят на Ордена. Мислех, че служа добре на Ордена, и се радвах, когато изменниците са арестувани и наказвани.

— И какво те накара да промениш мнението си?

— Брат ми. — Кикотът на Фавал внезапно се превърна в стонове. — Той ми помагаше в правенето на въглища. Правехме всичко заедно. Изхранвахме семействата си с това. Работехме от сутрин до вечер. Спяхме заедно в тази къща. Ей я там. В една стая. Бяхме неразделни. Миналата година на една сбирка, където всички трябваше да станем и да кажем, че Орденът прави живота ни по—хубав, когато сбирката свърши, го арестуваха. Някой беше дал името му като бунтовник. Не се притесних. Брат ми не беше виновен в нищо. Та той е само един въглищар.

Ричард слушаше изповедта на човека в мрака, по врата му се стичаха струйки пот. Фавал се отдаде на спомените си:

— Стражите казаха, че брат ми най—накрая си признал. За висши престъпления, така ги нарекоха — за заговори срещу Ордена. Казаха, че си признал пред тях. На другия ден отидох да поразпитам при големците — бях толкова ядосан. Исках да им кажа, че са жестоки животни. Жена ми започна да реве и да ме моли да не отивам, страхуваше се, че ще арестуват и мен. Заради нея и заради децата не отидох. Така или иначе нямаше да помогне. Вече бяха изтръгнали признанието на брат ми. Никой, който признава, не е невинен. Всеки го знае. Осъдиха брат ми на смърт. Жена му и децата му живеят при нас.

— Едва… — Фавал се изкикоти и захапа кокалчето на ръката си.

Ричард вдигна ръка на рамото му.

— Разбирам, Фавал. Не си могъл да направиш нищо.

Човекът изтри очите си.

— Сега съм виновен за омразни мисли. Както знаеш, това е престъпление. И аз съм виновен. Мисля си за живот без Ордена. Мечтая да си имам собствена каруца — най—проста каруца, и синовете и племенниците ми да могат да доставят въглищата, които произвеждаме. Би било прекрасно, нали, Ричард Сайфър? Мога да си купя… — Гласът му заглъхна. Огледа се смутено. — Но Орденът твърди, че такива мисли са престъпление, понеже поставям собствените си нужди пред нуждите на другите. А защо нуждите на другите да са по—важни от моите? Защо? Отидох да поискам разрешение да си купя каруца. Отвърнаха ми, че не може, понеже каруцарите щели да останат без работа. Нарекоха ме егоист.

— Това е погрешно — тихо го успокои Ричард. — Мислите ти не са престъпление, нито пък са нещо лошо. Животът ти си е твой, Фавал — би трябвало да можеш да го живееш както си искаш. Би трябвало да можеш да си купиш каруца и да работиш здраво, да дадеш най—доброто, на което си способен, в името на по—добрия живот — твоя и на семейството ти.

Фавал пак се изкикоти.

— Говориш като революционер, Ричард Сайфър.

Ричард въздъхна, замислен за безнадеждността на всичко това.

— Не, Фавал.

Въглищарят го изгледа на лунната светлина.

— Вече започна, Ричард Сайфър — бунтът. Вече започна.

— Трябва да закарам въглищата — Ричард заобиколи каруцата и изсипа една кофа въглища вътре.

Фавал се зае да му помага.

— Трябва да се присъединиш към тях, Ричард Сайфър. Ти си умен човек. Би могъл да им помогнеш.

— И защо? — Ричард се запита дали му стиска да вложи надежда във всичко това. — Какво са замислили? Какво ще правят с това свое въстание?

Фавал се засмя.

— Ами утре излизат на улицата. Ще искат промени.

— Какви промени?

— Ами мисля, че основното е право на работа. Ще искат да им бъде дадена възможност да работят каквото им харесва. — Той се изкикоти. — Може би ще мога да си купя каруца? Мислиш ли, а, Ричард Сайфър? Мислиш ли, че когато избухне бунтът, ще мога да си купя каруца и сам да си разкарвам въглищата? Тогава ще мога да произвеждам повече.

— Но какво възнамеряват да правят? Как ще променят нещо, ако Орденът им откаже — както съм сигурен, че ще стане.

— Така ли? На мен пък ми се чини, че бунтовниците много ще се ядосат, ако Орденът им откаже. Може да не се върнат на работа. Говори се, че може да нападнат магазините и да откраднат хляб.

Надеждите на Ричард потънаха в мрака. Мъжът се вкопчи в ръкава му.

— Какво да правя, Ричард Сайфър? Да се присъединя ли към бунта? Кажи ми.

— Не бива да питаш някой друг как да постъпиш в ситуация като тази. Нима можеш да заложиш живота си, живота на своето семейство на думата на един каруцар?

— Но ти си умен човек, Ричард Сайфър. Аз не съм като теб.

Ричард потупа с пръст челото на въглищаря.

— Ей тук, в главата си, ти си достатъчно умен, за да знаеш какво трябва да направиш, Фавал. Вече ми каза защо Орденът не може да подобри живота на хората, като им казва как да живеят. Сам си стигнал до този извод. Ти, въглищарят Фавал, си по—умен от Ордена.

Фавал грейна.

— Така ли мислиш, Ричард Сайфър? Никога преди никой не ми е казвал, че съм умен.

— Ти си достатъчно умен, за да решаваш сам за себе си кое какво значение има и как да се справяш с живота си.

— Страхувам се за жена ми, за жената на брат ми и за всичките ни деца. Не искам никакъв Орден, но ме е страх за семейството ми и не искам да ме арестуват. Как ще живеят близките ми без мен?

Ричард изсипа още една кофа въглища в каруцата.

— Чуй ме, Фавал — бунтът е нещо, в което трябва да си сигурен. Това е опасно начинание. Ако смяташ да се присъединиш към него, трябва да си достатъчно убеден, че го искаш и да си готов да пожертваш живота си в името на живота и свободата си.

— Така ли? Така ли мислиш, Ричард Сайфър?

Искрицата надежда угасна.

— По—добре си остани тук и прави въглища. Приска има нужда от твоите въглища. Орденът ще арестува всички бунтовници и това ще е краят. Ти си добър човек. Не искам да виждам как те арестуват.

Фавал се ухили.

— Добре, Ричард Сайфър. Щом казваш, ще си остана тук и ще правя въглища.

— Добре. Ще се върна утре вечер. Но ако стане нещо, може да не успея да се добера дотук. Ако наистина бунтът продължи из улиците и има блокади, може да не успея.

— Разбирам. Ще дойдеш, щом можеш. Вярвам ти, Ричард Сайфър. Никога не си ме разочаровал.

Ричард се усмихна.

— Виж, ако утре наистина избухне бунт и не мога да дойда, ето ти парите за следващия товар. — Той подаде на човека още една сребърна монета. — Не искам тези дървари да престанат да те снабдяват с материал. Леярните имат нужда от въглищата ти.

Фавал се изхили с искрено задоволство. Целуна сребърната монета и я пусна в ботуша си.

— Въглищата ще са готови. А сега, дай да ти помогна да довършим.

Фавал беше само един от въглищарите, с които работеше Ричард. Разполагаше с цяла верига, с помощта на които поддържаше работата в леярните. Всички тези мъже бяха скромни хорица, които също трябва да изхранват семейства. Те правеха всичко възможно да оцелеят под игото на Ордена.

От продажбата на въглищата на леярните Ричард правеше малка печалба, която обаче ставаше по—голяма от продажбата на желязото и стоманата, които купуваше от тях. Въглищата представляваха само една от дейностите, с които запълваше нощите си и оползотворяваше по—добре работното си време. Това, което изкарваше от продажбата на въглища, покриваше най—вече подкупите, които даваше. Печелеше доста повече от доставката на по—непопулярни материали като руда, глина, олово, живак, антимон, сол, плесени и редица други вещества и материали, от които леярните имаха нужда, но за които не можеха да получат разрешение да им бъдат доставени, когато са им нужни. Имаше достатъчно работа за Ричард. Изкарваше достатъчно, за да поддържа екипажа си, и му оставаше по малко отгоре. При желязото и стоманата печалбата беше чиста.

Докато закара въглищата до Леярната, Приска — едрият главен леяр, вече сновеше нетърпеливо. Мощните му ръце се вкопчиха в каруцата. Очите му надзърнаха вътре.

— Закъсняваш.

— Забавих се повече от час, след като бях натоварил, докато градските стражи прегледат внимателно товара ми.

Приска махна с мощните си ръце.

— Копелета!

— Няма нищо, успокой се. Не взеха нищо. Нося ти цялото количество.

Мъжът въздъхна.

— Трябва да ти призная, Ричард, че е цяло чудо, дето успявам да поддържам пещите си запалени.

Ричард се осмели да зададе опасен въпрос:

— Не участваш в… тези събития в града, нали?

На слабата светлина, идваща откъм прозореца, мъжът огледа Ричард.

— Идват промени, Ричард. Промени към по—добро.

— Какви промени?

— Бунтът започна.

Ричард усети как надеждата отново се надига в сърцето му, този път някак по—силна — не само за самия него, не само за притискащите го окови, но и за хората, копнеещи за свобода. Фавал бе мил човечец, но не притежаваше ума и способностите на Приска. Леярят знаеше повече, отколкото Ричард си мислеше, че е възможно да се знае. Той бе осигурил на Ричард всички имена на големци, които трябваше да бъдат подкупени за документа му. Бе го посъветвал на кой колко да предложи.

— Бунт ли? — попита Ричард. — Бунт за какво?

— За нас — за хората, които искат да имат възможност да живеят живота си така, както им харесва. Идва времето на новото начало. Тази нощ. Всъщност колелото вече се завъртя. — Той се обърна към сградата си и отвори вратата. — Когато стигнеш при Виктор, изчакай го.

Трябва да говори с теб.

— За какво?

Приска махна с ръка.

— Хайде, разтоварвай въглищата и товари стоманата. Виктор ще ми откъсне ушите, ако те забавя.

Ричард разтовари първата кофа и я отнесе встрани, Приска изсипа втората.

— Какво възнамеряват да правят тези хора, които започват бунта? Какви са им плановете?

Приска се наведе към него, докато Ричард загребваше поредната кофа въглища.

— Заловиха доста големци — от висшите чиновници на Ордена.

— Убиха ли ги?

— Да ги убият ли? Да не си се побъркал! Няма нищо да им сторят. Ще ги държат като заложници, докато Орденът не се съгласи да поохлаби нещата и да задоволи исканията на хората.

Ричард го гледаше зяпнал.

— Да охлаби нещата ли? Какви са им исканията?

— Трябва да настъпят промени. Хората искат да им бъде разрешено да имат по—голям дял във воденето на бизнеса си, да могат да живеят по—свободно, да работят. — Той вдигна кофата с въглища. — Да има по—малко сбирки. На нуждите им да се обръща по—голямо внимание.

Този път искрата на надеждата на Ричард не помръкна, а направо потъна на дъното на ледено езеро.

Вече почти не слушаше Приска, докато разтовариха въглищата и натовариха стоманата. Не го интересуваха намеренията на бунтовниците. Най—главното обаче нямаше как да не чуе.

Всичко било измислено. Настояваше се за публични процеси за арестуваните от Ордена техни съграждани. За свиждания със затворниците. Орденът трябваше да предостави обяснения за съдбата на редица арестувани и безследно изчезнали. Имаше и други подробности и искания, но Ричард не ги изслуша всичките — мислите му бяха отплували в друга посока.

Щом скочи на капрата и се приготви да тръгва, Приска го хвана за ръката.

— Моментът настъпи, Ричард, хората, които имат сърце, трябва да се включат в борбата.

Двамата мъже се погледнаха.

— Виктор ме чака.

Приска пусна ръката на Ричард и се усмихна. — Да, така е. До скоро, Ричард. Може би когато дойдеш следващия път, Орденът ще е удовлетворил исканията и ще можеш да идваш за поръчките денем, без да са ти нужни онези документи.

— Би било чудесно, Приска.

Докато стигне до Виктор, Ричард го бе заболяла главата. От всичко, което бе чул тази вечер, направо му прилоша. Страхуваше се от онова, което предстоеше да чуе.

Виктор го чакаше. Бе малко раничко да е в ковачницата. Обикновено не се появяваше преди развиделяване. Ковачът отвори вратата към склада. Остави лампата на една полица, за да освети помещението. Когато Ричард скочи от капрата, на устните на приятеля му бе изписана онази специфична негова усмивка.

— Хайде, Ричард, разтоварвай, а после ще хапнем по малко лардо и ще поговорим.

Ричард се зае съвестно с работата си, всъщност никак не му се говореше. Много добре знаеше за какво ще иска да разговарят Виктор. Ковачът, както му беше навикът, го остави да разтоварва сам. Той купуваше стоманата и обичаше услугата да му бъде изпълнена докрай. Беше услуга, каквато никоя транспортна компания не можеше да му осигури — въпреки високата цена.

Ричард нямаше нищо против да го оставят сам.

Летата толкова на юг в Стария свят бяха кошмарни. Влажността бе отвратителна, нощите рядко ставаха по—хладни от дните.

Докато работеше, си мислеше за безоблачните дни, прекарани с Калан край поточето до планинската им къща. Сякаш се бе случило в някакъв друг живот. Надеждите му, че ще я види отново, бяха почти нищожни, но тревогата му за нея — сега, когато лятото вече бе в разгара си — го държеше нащрек. Понякога мисълта за нея му причиняваше такава болка, тя толкова му липсваше, толкова се притесняваше за нея, че трябваше да си наложи да я прогони от главата си, за да не му прилошее. Друг път единствено мисълта за нея го крепеше да върви напред.

Докато свърши с разтоварването, небето бе просветляло. Откри Виктор в задната стая, вратата бе широко отворена, за да може светлината да гали мраморния монолит. Ковачът се любуваше на красотата на камъка си, на статуята, която все още бе заключена вътре в студения камък.

Мина известно време, докато забележи застаналия на прага Ричард.

— Ричард, заповядай, сподели трапезата ми.

Седнаха на прага, загледани към силуета на Вечния дом, в километрите крепостни стени, издигащи се на фона на моравата зора. Дори от това разстояние Ричард виждаше издяланите върху една от стените картини на злия образ на човешкия род.

Виктор му подаде тънко резенче лардо.

— Бунтът, за който ти говорех, избухна, Ричард. Но вероятно вече си разбрал.

— Не, няма никакъв бунт — отвърна той.

Виктор го изгледа изумен.

— Грешиш, вече е факт.

— Вярно, надигат се безредици, но не и бунтът, за който ти ми говори.

— Ще се стигне и дотам. Ще видиш. Днес на улицата Ще излязат много хора. — Виктор разпери ръце. — Искаме ти да ни поведеш, Ричард.

Той го бе очаквал.

— Не.

— Знам, знам, ще кажеш, че хората не те познават и няма да те последват, но грешиш, Ричард. Мнозина те познават. Повече, отколкото си мислиш. Вече съм разказал на много от нашите за теб. Можеш да го направиш.

Без да отлепя поглед от дългата стена отпред, Ричард повтори:

— Не.

Този път Виктор не знаеше какво да каже.

— Защо отказваш?

— Защото много хора ще умрат.

Виктор се засмя.

— Не, Ричард, не. Нещо не си разбрал. Бунтът няма да е такъв. Това ще е въстание на хора, изпълнени с добри желания и чувства. За по—добър живот на всички. Нали Орденът все това повтаря. Ние сме народът. Нали казват, че мислят за народа. И сега, когато им представим исканията на този народ, те ще трябва да се вслушат и да ги изпълнят.

Ричард тъжно поклати глава.

— Искаш от мен да ви поведа?

— Да.

— В такъв случай бих искал да те помоля нещо, Виктор.

— Разбира се, Ричард. Само кажи.

— Стой далеч от цялата тази работа. Такива са моите заповеди като твой водач. Днес остани тук и работи. Не се забърквай.

Виктор го погледна така, все едно Ричард се шегува. След миг осъзна, че в думите му има само хладна сериозност.

— Но защо? Не искаш ли нещата да се подобрят? Това ли е представата ти за хубав живот? Не искаш ли нещо по—добро?

— Възнамерявате ли да убиете тези служители на Ордена, които сте заловили?

— Да ги убием ли? Ричард, какви са тези приказки за убийство? Тук става дума за живота. За по—добрия живот.

— Чуй, ме, Виктор. Хората, срещу които се изправяте, няма да играят по вашите правила.

— Но те ще искат…

— Остани си тук и работи, иначе си мъртъв — и ти, и много други. Орденът ще смаже всяко неподчинение за не повече от ден—два. Ще изтребят всеки бунтовник — до последния човек. Жертвите ще са много.

— Но ако се съгласиш да ни поведеш, ти ще съумееш да представиш исканията ни пред Ордена. Нали точно затова искаме ти да застанеш начело — за да предотвратиш кръвопролитията. Ти умееш да убеждаваш хората. Умееш да се справяш със ситуацията — само погледни на колко народ в Алтур’Ранг си помогнал. Фавал, Приска, мен, всички останали. Ние имаме нужда от теб, Ричард. Трябваш ни, за да покажеш на хората смисъла от бунта.

— Ако те не знаят за какво се изправят и какво искат, никой не може да им покаже смисъла. Те ще успеят едва когато идеята за свободата ги прогори отвътре, когато са готови не само да убиват, но и да умрат за нея. — Ричард се изправи и изтри ръцете си в панталона. — Не се забърквай, Виктор, за да не загинеш с тях.

Ковачът го изпрати до каруцата. В далечината се виждаше как работният ден започва. Виктор се бе хванал за една дъска на каруцата, очевидно искаше да каже още нещо.

— Ричард, знам как се чувстваш. Наистина те разбирам. Аз също съм на мнение, че хората ни не са почувствали истинския порив към свободата, който да ги изгаря отвътре. Но те не са от Каватура, където съм роден аз, така че вероятно не познават истинската свобода. Но засега това е всичко, което може да се направи. Нима няма да опиташ? Ричард Рал, предводителят на Д’Харанската империя на север, разбира нашата страст за свобода и би опитал.

Ричард се качи на капрата. Зачуди се откъде ли хората са чули такива неща. Наистина бе удивително как подобна искрица надежда може да прелети толкова километри. Взе юздите и камшика и изгледа продължително мрачния ковач — мъжът, заразен от вируса на свободата, носещ се във въздуха.

— Искам да те питам нещо: ти би ли пробвал да оформиш парче незагрят метал с чука си?

— Разбира се, че не. Стоманата трябва да е нагорещена до бяло, за да може да се превърне в нещо.

— Така е и с хората, Виктор. Тези хора са студени като метал. Не прахосвай напразно силата на чука си. Сигурен съм, че този Ричард Рал би ти казал същото.

ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Бунтът продължи един ден. Ричард си остана у дома. Помоли и Ничи да направи същото. Каза й, че е чул слухове за евентуални безредици и че не иска тя да пострада.

Разправата с бунтовниците обаче отне цяла седмица. Мъжете, участвали в шествието из улиците, бяха съсечени направо там или арестувани от градската стража. Заловените бяха разпитвани, докато постепенно изкажат имената на други. Хората, разпитвани от Ордена, винаги признаваха всичко.

Потокът от арести, признания и нови арести заливаше града през цялата седмица. Стотици мъже бяха погребани в небето. Постепенно пламъците на недоволството бяха потушени. Пепелта на съжалението вгорчи вкуса на хората, които искаха да забравят случилото се. За бунта вече почти не се споменаваше — сякаш никога не бе избухвал.

Ричард се върна на работа в транспортната компания, като за известно време прекрати нощните курсове с каруцата си. Докато пътуваха из града, Йори обикновено мълчеше. Минаваха покрай набитите на колове тела на погребаните в небето.

Йори и Ричард правеха курсове и до мините, за да транспортират руда до леярните. Веднъж им се наложи да отидат до един пясъчник доста далеч на изток от града. Пътят дотам и обратно им отне цял ден. На другия ден ги изпратиха да карат камъни за западната част на Вечния дом, където се строяха подпори. Край каменните стени имаше още петдесет—шестдесет кола. Явно някои от каменоделците също бяха участвали в бунта.

На връщане минаха по един път, виещ се покрай ковачницата. Ричард скочи от каруцата и каза на Йори да върви, че той ще мине през хълма и ще настигне каруцата оттатък, след завоите. Трябвало да докладва на ковача нещо по следващата поръчка.

Вътре в мрачната ковачница Виктор изчукваше дълго парче стомана, огъвайки нажежения метал върху единия рог на наковалнята. Вдигна глава и щом видя Ричард, хвърли горещия метал в течността край наковалнята, където той започна да съска и бълбука.

— Ричард! Толкова се радвам да те видя.

Ричард забеляза, че няколко от хората на Виктор липсваха.

— Болни ли са?

Виктор мрачно поклати глава. Ричард прие новината с кимване.

— Радвам се да видя, че си добре. Реших да се отбия да видя дали всичко е наред.

— Да, аз съм добре — Главата му увисна. — Благодарение на твоя съвет. Иначе вече да съм погребан в небето. — Той махна към Вечния дом. — Видя ли? Много от каменоделците … висят на коловете покрай стената.

Ричард бе видял телата, но не бе ги загледал. Познаваше омразата на някои от майсторите към онова, в което са принудени да превръщат камъка — знаеше с какво отвращение изобразяват ужасните сцени на смъртта.

— Приска?

Виктор поклати отчаяно глава, твърде разстроен, за да може да каже нещо.

— Фавал?

— Видях го вчера. — Виктор си пое дълбоко дъх. — Каза, че ти си го посъветвал да си остане у дома и да прави въглища. Струва ми се, че ще прекръсти едно от децата си на теб.

— Ако Приска… Какво ще стане със специалната ти стомана?

— Главният му майстор ще продължи. Дали ще можеш да направиш един курс за желязо? Не съм получавал нито грам от събитията насам. Брат Нарев е в отвратително настроение. Трябва му желязо за скелетата. Категорично ми каза, че един ковач, верен на Ордена и Създателя, би му ги направил навреме.

Ричард кимна.

— Мисля, че нещата вече се уталожиха. За кога?

— Дето се казва, и в момента да ми го донесеш, ще ми свърши работа, но нека бъде например за вдругиден.

Имам голяма поръчка за длета — от специалните, за фината работа. А съм без хора, така че за желязото мога да почакам.

— Значи вдругиден. Тогава вече ще е съвсем спокойно.

Когато тръгна да се прибира към стаята си, слънцето вече бе залязло, но в сумрака пътят се виждаше достатъчно добре. Беше се замислил за Виктор, когато иззад една сграда изскочиха шестима мъже.

— Ричард Сайфър?

Не бяха в униформите на обикновени градски стражи, но напоследък това не означаваше кой знае какво. Имаше цяла армия цивилни агенти, които — поне така се говореше — душеха за размирници.

— Точно така. Какво искате?

Забеляза, че под леките си наметала мъжете са въоръжени с мечове. На коланите им висяха дълги ножове.

— Като служители на Императорския орден е наш дълг да те арестуваме по подозрение в подклаждане на бунт.

Когато Ничи се събуди на сутринта, Ричард все още не се бе прибрал. Изсумтя недоволно. Извъртя се по гръб и видя, че през пердетата вече нахлува светлина. По ъгъла на лъчите можа да прецени, че е някъде малко след изгрев слънце.

Прозя се и се протегна, после отпусна ръце върху леглото, загледана в тавана — чистия, прясно варосан таван. Усети как гневът й нараства. Не й бе приятно Ричард да работи през нощта, но не можеше да му каже нищо, понеже самата тя го бе убеждавала колко е важно да се научи да работи и живее като обикновените хора. Да разбере, че Орденът е единствената надежда за подобряването на живота на обикновения човек.

Беше го предупредила да не се забърква в размириците. Радваше се, че той не се опита да спори с нея по този въпрос. Ако не друго, поне й се струваше, че не е на страната на бунтовниците. Дори се изненада, когато той си остана в къщи в деня на протестното шествие. Беше предупредил и Камил и Наби — най—строго и категорично — да не се замесват.

Сега, когато бунтът бе смазан и властите бяха заловили голяма част от размирниците, животът отново бе влязъл в ритъм и Ричард най—сетне се върна на работа. Въстанието бе истински шок. Орденът трябваше да положи повече усилия, за да накара хората да разберат дълга си да помагат за подобряването на живота на родените с по—малко късмет. Тогава по улиците нямаше да има такива протестни шествия. Заради събитията мнозина от сановниците на Ордена намериха смъртта си — задето не са съумели да прокламират достатъчно убедително идеите му. Това бе една от малкото хубави страни на случилото се.

Ничи наплиска лицето си с вода от легена, който Ричард бе донесъл един ден. Цветчетата по ръба пасваха на оранжевите стени на стаята им и на килима, също купен от спестяванията му. Да, Ричард очевидно бе трудолюбив, щом успяваше да заделя пари от мизерната си заплата.

Свали плувналата си в пот нощница и се поизми колкото можа с влажен парцал. Подейства й освежаващо. Не обичаше да изглежда потна и мръсна пред Ричард.

Видя, че паницата гювеч, която му бе приготвила за вечеря, още си е на масата. Не я бе предупредил, че ще работи през нощта, но понякога не оставаше време да отскочи до в къщи за вечеря. В нощите, когато работеше, обикновено се прибираше малко след изгрев слънце, така че тя очакваше да чуе стъпките му по коридора всеки момент.

Сигурно щеше да е гладен. Запита се дали да не му направи и яйца. Ричард обичаше яйца. Ничи осъзна, че се усмихва. Беше се събудила начумерена, а сега, докато си мислеше какво обича Ричард, се усмихваше. Прокара пръсти през косата си. Нетърпението й нарастваше. Искаше да го попита дали му се ядат яйца. Той щеше да й отвърне, че му се ядат и тя с удоволствие щеше да му приготви нещо, което бе сигурна, че обича.

Мразеше да прави неща, които знаеше, че той не обича.

Бяха минали няколко дни от онази отвратителна нощ с Гади. Определено беше грешка. Разбра го по—късно. Отначало й бе доставило удоволствие — не защото бе искала да прави секс с отвратителния бандюга, а защото се бе почувствала толкова унизена от Ричард, че бе изпитала непреодолимо желание да му го върне. Отначало бе ликувала, понеже онова, което й правеше Гади, причиняваше болка и на Калан. Бе й се видяло справедливо наказание за онова, което Ричард й причини. За него нямаше по—голяма болка от причинената на Калан.

Гади мразеше Ричард. Да преспи с Ничи — по неговите разбирания, — бе все едно да завоюва победа над Ричард и да си възвърне лидерството пред останалите момчета. Колкото искаше нея, толкова повече искаше да унижи Ричард, който бе завзел кралството му и си го присвоил. Ничи с удоволствие даде възможност на малкия звяр да се почувства отново на трона. Тя знаеше, че Ричард чува всеки неин крясък и разбира, че Калан изпитва същата болка.

Но докато Гади я обладаваше, опитвайки се чрез нея да унижи Ричард, думите „Ничи, моля те, не го прави. Така вредиш само на себе си“ не излизаха от главата й.

Когато я повали на леглото, тя се опита да си внуши, че той е Ричард — опита се все пак да бъде с Ричард, па макар и чрез негов заместител. Но така и не успя да повярва — дори неистовото й желание да изпита удоволствие не успя да я накара да повярва. Ричард никога не би наранил и унижил жена по този начин. Дори за миг не успя да си внуши, че е той.

С течение на времето започна да разбира, че думите му не са били зов за спасяването на Калан от болката, а за спасяването на нея — на Ничи. Колкото и да я мразеше, той бе изразил загрижеността си към нея. Колкото и да трябваше да я мрази, не искаше да я вижда да страда.

Едва ли можеха да съществуват думи, които да проникнат в нея по—дълбоко от тези. Тази проява на нежност бе най—жестокото нещо, което някога й бе причинявано.

Последвалата болка бе нейното наказание. Срамуваше се толкова много от стореното, че трябваше да се преструва пред Ричард, че всичко е наред. Искаше да му спести ужаса да види какво точно е изстрадала Калан заедно с нея. На следващата утрин му каза, че е направила грешка. Не очакваше той да й прости. Искаше просто да му покаже, че е наясно, че е сбъркала и че съжалява.

Той не каза нищо. Само я погледна с онези свои сиви очи и излезе за работа.

Ничи кървя три дни.

Гади моментално се похвали на другарите си, че е бил с нея. И за да я унижи докрай, им разказа с подробности всичко. За негова изненада, Камил и Наби изпаднаха в ярост. Бяха решили да му излеят в очите гореща лой и да му сторят още други неща — какви, Ничи не знаеше, но можеше да предположи. Заплахата им бе прозвучала толкова сериозно, че Гади бе напуснал къщата и се бе записал в армията на Императорския орден още същия ден. Оказа се, че го е направил тъкмо навреме, за да тръгне с частите, изпратени на север. На раздяла се бе ухилил отвратително на Камил и Наби и им бе казал, че отива да стане герой.

Ничи чу стъпки в коридора. Усмихна се и извади три яйца от шкафа. Вместо Ричард да отвори вратата, както тя очакваше, някой почука.

Ничи застина в средата на стаята.

— Кой е?

— Ничи, аз съм, Камил.

Тревогата в гласа му я накара да настръхне.

— Влез.

Младежът се втурна задъхан. Лицето му бе бяло като платно, както и кокалчетата на ръката му, стиснала дръжката на вратата. По лицето му се стичаха сълзи.

— Арестували са Ричард. Снощи. Хванаха го.

Ничи не усети как яйцата се изсулват от ръката й и се разбиват в пода.

ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Придружавана от Камил, Ничи слезе по дванадесетте каменни стъпала към бараката на градската стража. Крепостта бе огромна, високите й стени сякаш се врязваха в небето. Не бе молила Камил да идва с нея. Но се съмняваше, че нещо освен смъртта може да му попречи. За нея бе пълна загадка как точно успява Ричард да предизвиква подобна реакция у хората.

На тръгване бе изпаднала в състояние на френетичен ужас, но забеляза, че и другите обитатели на сградата изглеждат някак нервни и напрегнати. Когато двамата с Камил излязоха на улицата и забързани поеха към крепостта, от прозорците ги изпратиха плахо надзъртащи очи. Лицата на всички бяха мрачни.

Какво ли караше всички тези хора да изпитват загриженост към един човек?

Какво караше нея да се притеснява? Вътре в порутената барака бе претъпкано. Кльощави мъже с хлътнали бузи стояха като в унес, загледани в нищото. Бузести жени с шалове на главите ридаеха, в краката им надаваха вой уплашени малки деца. Други жени стояха с безчувствени лица, сякаш бяха на опашка за просо или хляб. Едно хлапе само по ризка, голо от кръста надолу, стоеше изоставено, с притиснати до устата малки юмручета.

В стаята бе като в ада.

Градските стражи, предимно едри млади мъже с каменни лица, си проправяха път през тълпата. През средата на помещението минаваше ниска дървена ограда, която ограничаваше достъпа на навалицата до масите на служителите. Оттатък оградата имаше още стражи, които небрежно разговаряха помежду си. Други носеха рапорти на мъже, насядали на лошо сковани дървени маси, шегуваха се или пътьом раздаваха заповеди.

Ничи се вряза в тълпата и си проправи път до дървената ограда, където се блъскаха тревожни жени, очакващи да ги извикат по име или да чуят нещо за близките си. Надявайки се на чудо от самия Създател, притиснали ръце в грубите дървени талпи, вместо внимание получаваха трески под ноктите.

Ничи дръпна за ръкава един от минаващите стражи. Той се спря насред крачка. Гневният му поглед се плъзна от ръката към очите й. Тя си напомни, че не разполага със силата си и го пусна.

— Ако обичате, бих искала да разбера кой е главният тук?

Онзи я огледа от глава до пети — пред него стоеше жена, която най—вероятно щеше да се окаже без мъж и следователно — свободна. Лицето му се разтегна в мека усмивка. Махна с ръка.

— Ей там, на масата. Защитникът на народа Мъксин.

Възрастният мъж седеше зад купчина папки и документи. Под брадичката, опираща почти в гърдите му, тлъстото му тяло изглеждаше разлято като сланина на слънце. Широката му бяла риза бе плувнала в пот, давайки своя принос за зловонните вълни, носещи се на талази из задушното помещение.

Стражите се навеждаха и шушнеха нещо в ухото му, а плавният му поглед блуждаеше из въздуха, без да се спира никъде. Другите на масата край него работеха трескаво, прелистваха документи или разговаряха помежду си, или пък упътваха сановниците и стражите, минаващи през помещението.

Защитник Мъксин, чието голо теме лъщеше като коруба на дърта костенурка, скрита сред няколко стръка трева, плъзна поглед по тълпата. Очите му шареха непрестанно, плъзгаха се покрай стражите, сановниците и врящата тълпа. Когато минаха покрай Ничи, не регистрираха по—голям интерес към особата й, отколкото към всеки друг от присъстващите. Всички бяха граждани на Ордена — равностойни и равноправни бурмички в системата. Еднакво маловажни.

— Може ли да говоря с него? — попита Ничи. — Важно е.

Усмивката на стража стана подигравателна.

— Сигурен съм. — Той махна с ръка към тълпата в единия ъгъл на стаята. — На опашката. Има ред.

Ничи и Камил нямаха друг избор, освен да се наредят и да чакат. Ничи познаваше прекалено добре подобен род служители, за да се изпусне да направи сцена. Те само това и чакаха. Облегна рамо в омазнената от хиляди други рамена стена. Камил зае позиция зад нея.

Опашката не мърдаше, понеже служителите не приемаха никого. Ничи нямаше представа дали изобщо има часове за прием. Но нямаше какво друго да направят, освен да си пазят реда на опашката. Утрото се влачеше бавно и протяжно, без нищо да се промени. Навалицата се увеличаваше.

— Камил — обърна се тя към момчето, след като бяха чакали вече няколко часа, — няма нужда да стоиш тук с мен. Прибери се.

Очите на момчето бяха червени и подпухнали.

— Искам да остана. — Гласът му й се стори изненадващо подозрителен. — Притеснявам се за Ричард — обяви той след малко.

Прозвуча й като обвинение.

— И аз се притеснявам. Защо си мислиш, че съм тук?

— Дойдох да ти се обадя, понеже бях толкова уплашен, че не знаех какво друго да направя. Всички други вече бяха излезли за работа или за хляб. — Камил се обърна и облегна гръб в стената. — Не ми се вярва да се притесняваш чак толкова за него, но не знаех какво друго да сторя.

Ничи отметна потен кичур коса от челото си.

— Не ме харесваш, нали?

Той не я погледна.

— Не.

— И мога ли да те попитам защо?

Камил се озърна, за да види дали някой не ги подслушва. Всички се бяха отдали на собствените си грижи.

— Ти си жена на Ричард, а му изневери. Заведе Гади в стаята си. Ти си курва.

Ничи примигна от изненада пред думите му. Камил се озърна още веднъж и продължи:

— Не можем да си обясним защо човек като Ричард се е оженил за жена като теб. Всяка неомъжена жена от нашата къща — пък и от околните — е готова да се омъжи за него и да му бъде вярна до гроб — казвали са ми го. И всички се питат защо ти му причини това. На всички им е мъчно за него, но той не дава дума да се изрече.

Ничи се обърна с гръб към Камил. Изведнъж почувства, че не може да понесе срама да гледа в очите младежа, току—що нарекъл я курва, и да знае, че е прав.

— Ти не разбираш за какво става въпрос — прошепна тя.

С периферното си зрение видя как Камил вдига рамене.

— Права си. Не разбирам. Не разбирам как някой може да причини подобно нещо на човек като Ричард, който си скъсва задника от работа и се грижи за теб като за принцеса. За да направи подобно нещо, една жена би трябвало да е изключително зла и неблагодарна и изобщо да не й пука за съпруга й.

Ничи усети как към струйките пот по лицето й се прибавят и сълзи.

— Обичам Ричард повече, отколкото можеш да си представиш.

Той не й отговори. Тя се обърна и го погледна. Той бе облегнал рамене на стената. Не смееше да я погледне — дали от срам или от яд — тя не можеше да каже.

— Спомняш ли си първия ден, когато се преместихме в къщата, Камил?

Той кимна, все още без да я поглежда.

— Спомняш ли си колко жестоко се отнесохте с Ричард двамата с Наби, какви ужасни неща му наговорихте? С какви имена го нарекохте? Как го заплашвахте с ножовете си?

— Това беше грешка — отвърна младежът и явно го мислеше.

— Аз също сбърках. — Не се и опита да скрие сълзите си — и бездруго половината жени в помещението плачеха. — Не мога да ти го обясня, но двамата с Ричард се скарахме. Ядосах му се. Исках да му причиня болка. И сбърках. Беше глупаво от моя страна. Направих ужасна грешка.

Тя подсмъркна и допря до носа си малка кърпичка. Камил я гледаше с крайчеца на окото си.

— Признавам, че грешката ми не беше като тази, която направихте вие с Наби при първата си среща с Ричард, но все пак бе грешка. Аз също се държах грубо.

— Значи не си изпитвала желание към Гади?

— От него ми се повдига. Използвах го само защото бях ядосана на Ричард.

— И съжаляваш?

Брадичката й потрепна.

— Разбира се, че съжалявам.

— И няма да се ядосаш и да го направиш отново? С някой друг?

— Не. Казах на Ричард, че съм направила грешка. Че съжалявам и че никога няма да се повтори. И наистина го мисля.

Камил се замисли, загледан в една жена с дете, което държеше за ръка. Малкият не преставаше да плаче, понеже искаше майка му да го вдигне. Жената му говореше нещо тихичко и го успокояваше. Той се притисна в краката й, но пак не спря да плаче.

— Ако Ричард може да ти прости, няма да ти се сърдя и аз. Той ти е съпруг. Важното е вие двамата да се разбирате, а не аз с теб. — Докосна я по ръката. — Ти направи ужасна грешка. Но вече всичко свърши. Не плачи повече. Чака ни важна работа.

Ничи се усмихна през сълзи и кимна. Той също й се усмихна.

— Двамата с Наби казахме на Гади, че ще го наръгаме с ножовете си заради онова, което стори на Ричард. Той извади своя нож, за да ни накара да го пуснем да мине. Той обича ножа си. Наръгвал е хора с него. При това лошо. Каза ни да го пуснем да мине, защото отивал да се за пише в армията, където щял да използва ножа си, за да посича врага, щял да стане герой и да притежава много по—хубави жени от жената на Ричард.

— Сигурна съм, че няма да съм единствената, която ще съжалява за това, че е срещнала Гади.

В късния следобед Народният защитник Мъксин започна да приема. Гърбът на Ничи се бе схванал от чакането, но тази болка бе нищо в сравнение с тревогата й за Ричард. Хората бяха отвеждани пред Защитника Мъксин един по един от двойка стражи.

Опашката тръгна сравнително бързо, понеже Мъксин не беше по дългите разговори. Най—много да прелисти някоя папка, преди да отрони някоя дума. Какво точно казваше на молителите — Ничи не можеше да чуе при целия този шум от плачещи и викащи хора.

Когато дойде нейният ред, един от стражите избута Камил встрани.

— Само по един гражданин има право да говори със Защитника.

Ничи му направи знак с глава да се подчини и да не прави сцени. Двамата стражи я хванаха под мишниците и буквално я отнесоха пред масата на Мъксин. Стори й се възмутително да се отнасят към нея толкова непочтително — като към… обикновен гражданин.

Винаги се бе наслаждавала на властта си — кога гласно, кога не, и никога не се бе замисляла колко преходно е всичко това. Беше пожелала да накара Ричард да види как живеят обикновените хора. Той като че процъфтяваше в тази среда.

Двамата стражи стояха плътно от двете й страни, в случай че тя реши да създава проблеми с поведението си. Сигурно бяха видели доста сцени. Усети как лицето й пламва от възмущение.

— Защитник Мъксин, съпругът ми беше…

— Име. — Тъмните му очи плуваха върху главите на оставащите хора от опашката, без съмнение пресмятайки колко време остава до вечеря.

— Ричард.

Той я изгледа остро.

— Цялото име.

— Казва се Ричард Сайфър. Беше отведен снощи.

Не искаше да казва „арестуван“, сякаш самото споменаване на тази дума да утежни положението му.

Онзи запрелиства папките, явно Ничи не събуди ни най—малко интереса му. Стана й някак обидно, че мъжът пред нея не я гледа с онзи изпитателен поглед, с който я преценяваха повечето мъже — поглед, преценяващ какво се вижда и какво не от тялото й. Двамата стражи обаче не се посвениха да забият погледи в деколтето й.

— А! — Защитник Мъксин размаха някаква хартийка. — Късметлийка!

— Значи е освободен?

Той я изгледа, все едно бе побъркана.

— Късметлийка си, че му намерих името. Затворници биват отвеждани на много места. Защитниците не могат да знаят всеки къде е пратен.

— Благодаря ви — отвърна Ничи, като не знаеше за какво всъщност благодари. — Защо е задържан? Какви са обвиненията?

Мъжът смръщи чело.

— Откъде да знам какви са обвиненията. Още не си е признал.

На Ничи й призля. Много от жените преди нея бяха припаднали по време на срещата си със Защитника. Ръцете на стражите около нея я задържаха. Ръката на Защитника се канеше да им посочи да я отведат. Преди да е успял да го стори, Ничи събра цялата си енергия и каза с колкото се може по—спокоен глас:

— Моля ви, Защитник Мъксин, съпругът ми не е размирник. Той е смирен работник, труди се от сутрин до здрач. Никога не се е събирал с разни хора. Той е добър човек. Винаги прави това, което му се каже.

За миг й се стори, че човекът пред нея се замисля.

— Има ли някакви умения?

— Той е всеотдаен труженик на Ордена. Товари каруци.

Разбра, че е сбъркала още преди да довърши изречението. Ръката се вдигна, пръстите щракнаха, сякаш прогонват комар. Стражите я подхванаха под мишниците и като отлепиха краката й от земята, я отнесоха зад оградата.

— Но мъжът ми е добър човек! Моля ви, Защитник Мъксин! Ричард не е направил нищо! Той си беше у дома!

Думите й бяха искрени и не по—различни от думите на нещастните жени преди нея. Тя бе бясна, задето не успя да убеди Мъксин, че е по—различна — че Ричард е по—различен. Останалите се бяха опитали да сторят същото — вече го знаеше.

Стражите я отнесоха към къс тъмен коридор, извеждащ до една от страничните врати на крепостта. Камил подтичваше зад тях. Когато й отвориха вратата, навън вече падаше мрак. Изхвърлиха я през прага. Тя се изтърколи по стълбите. След нея излетя и Камил. Падна по лице в мръсотията. Ничи се изправи на колене и понечи да му помогне.

Без да става, извика към вратата:

— Какво ще стане със съпруга ми?

— Ела пак някой друг ден — отвърна й единият страж. — Като признае, Защитникът ще ти каже какви са обвиненията.

Ничи знаеше, че Ричард никога няма да признае нищо. По—скоро би умрял. Което бе все едно за хората тук.

— Мога ли да го видя? — Тя сключи молитвено ръце, както бе коленичила край Камил. — Моля ви, нека поне да го видя?

Единият от стражите прошепна нещо на другия.

— Имаш ли пари? — попита я след малко.

— Не — проплака тя.

Онези тръгнаха да се прибират.

— Чакайте! — изкрещя Камил.

Когато двамата се обърнаха, Камил се хвърли нагоре по стълбите. Вдигна крачола на панталона си и си свали обувката. Изтръска я и в дланта му падна монета. Без да се замисли, подаде сребърната пара на единия страж.

Когато я погледна, онзи направи кисела физиономия.

— Не е достатъчно за свиждане!

Камил се увеси на ръката на едрия мъж, който се канеше да се обърне.

— Имам още у дома. Моля ви, нека отида да ги взема. Ще тичам. Мога да се върна след час.

Мъжът поклати глава.

— Не тази нощ. Свижданията за онези, които могат да платят таксата, са предвидени за вдругиден. След залез слънце. Но се пуска само един посетител.

Камил посочи с ръка Ничи.

— Жена му. Тя ще отиде.

Стражът я изгледа, ухили се мазно, сякаш за да прецени какво още би могла да му даде в замяна Ничи при посещението при съпруга си.

— Само гледайте да донесете таксата.

Вратата се затръшна.

Камил изтича надолу по стълбите и я сграбчи за ръката, а големите му очи бяха пълни със сълзи.

— Какво ще правим? Остават цели два дни. Цели два дни!

Момчето изпадна в паника, дъх не можеше да си поеме. Не го каза на глас, но тя го разора. Имаше предвид още два дни мъчения за изтръгване на признание. После щяха да погребат Ричард в небето.

Тя го стисна здраво за ръката и го поведе.

— Чуй ме, Камил. Ричард е силен. Ще се оправи. Доста е преживял. Много е силен. Сам го знаеш, нали?

Камил закима, после прехапа долната си устна и зарида, внезапно превърнал се в уплашено за приятеля си дете.

Ничи прекара нощта, забила поглед в тавана. На следващия ден отиде да се нареди на опашка за хляб. Докато стоеше заедно с другите жени, осъзна, че има същия съсухрен вид като тях. Движеше се като в мъгла. Не знаеше какво да прави. Всичко й се виждаше безсмислено.

На следващата нощ поспа едва няколко часа. Намираше се в състояние на непрекъснато безпокойство, нетърпеливо броеше минутите до зазоряване. Когато слънцето най—сетне се появи, седна на масата и притисна до гърдите си самуна хляб, който щеше да отнесе на Ричард. Зачака безкрайните часове да се изтърколят и да настъпи вечерта. Съседката, госпожа Шатим, й донесе паница зелева супа. Остана в стаята, за да е сигурна, че Ничи ще я изяде, и през цялото време я гледаше със съчувствие. Ничи й благодари и каза, че супата е превъзходна. Всъщност изобщо не можа да усети вкуса й.

В ранния следобед реши да тръгне към крепостта — не искаше да закъснее. Камил седеше на стълбите и я чакаше. Наоколо сновяха хора от кооперацията.

Момчето скочи на крака.

— Намерих сребърния грош.

Искаше й се да може да му каже, че не е нужно той да плаща, че тя ще се оправи сама — но нямаше пари. Бяха й останали едва няколко пенита.

— Благодаря ти, Камил. Ще ти върна парите.

— Не искам да ми ги връщаш. За Ричард е. Това е нещо, което избрах да направя за Ричард. Прецених, че си струва.

Ничи кимна. Помисли си, че за нея никога никой не бе правил каквото и да било. Не бе получила нито пени от хората. Въпреки че бе посветила целия си живот на това да се раздава на тях. Веднъж Майка й каза, че е грешно да очаква благодарности, че е длъжна да помага, понеже има възможност да го прави. Докато слизаше по стълбите, съкооператорите я изпращаха с най—добри пожелания. Заръчваха й да каже на Ричард да бъде силен, да не се предава. Питаха я дали могат да й помогнат с нещо, дали има нужда от пари.

Вече бяха минали няколко дена от задържането му. Тя не знаеше дори дали е жив. Мълчаливият път до затвора само усили ужаса й. Страхуваше се от новината, че са го убили, страхуваше се и да го види, и да разбере, че умира бавно и в агония от мъченията и разпитите. Тя знаеше прекрасно как служителите на Ордена провеждат разпити.

Край страничната врата, под лъчите на палещото слънце, чакаха още пет—шест жени, придружавани от по—възрастни мъже. Всички жени носеха торби с храна. Никой не говореше. Всички се бяха свили под тежестта на един и същ ужас.

Ничи наблюдаваше как слънцето бавно потъва зад високата стена. Щом взе да мръква, Камил закачи меха с вода на рамото на Ничи.

— Вероятно ще има нужда и от нещо за пиене, за да преглътне хляба.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Тежката желязна врата проскърца. Всички вдигнаха очи към застаналия на прага страж, който им направи знак да се приближат. Погледна някакъв списък. Първата жена се заизкачва нагоре към него. Той я спря и я попита при кого отива. Когато тя каза името, онзи провери в списъка и я пусна. Втората жена върна. Тя зарида, обяснявайки, че си е платила за посещението. Той й отвърна, че съпругът й си е признал за извършените престъпления и няма право на свиждане.

Жената зави на умряло и се свлече на земята. Всички потръпнаха от ужас, представяйки си, че ги сполетява същата участ. Следващата жена каза името и бе пусната. След нея мина още една, а на тази след нея бе съобщено, че съпругът й е умрял.

Ничи се понесе нагоре по стълбите като в унес. Камил я стисна за ръката. Постави в дланта й монетата.

— Благодаря ти, Камил.

Той кимна.

— Кажи на Ричард, че… Кажи му просто да си дойде у дома.

— Ричард Сайфър — отвърна тя на стража с разтуптяно сърце.

Онзи хвърли бърз поглед към списъка и я пусна.

— Този човек ще те заведе.

Цялото й тяло се отпусна облекчено. Значи беше жив. Вътре в тъмния коридор я чакаше тъмничар. Направи й знак с глава.

— Последвай ме.

Потъна в мрака с по една лампа в двете си ръце. Тя го следваше по петите надолу по стълбите, водещи в страховитите подземия.

В малка стаичка, осветена от съскащи факли, седеше и се потеше Народният защитник Мъксин. Разговаряше с двама души — явно низши чиновници на Ордена, ако се съди по сервилното им отношение към дебелия Защитник.

Стражът му подаде листа и онзи го огледа за кратко, след което се изправи.

— Носиш ли таксата?

— Да, Защитник Мъксин. — Ничи му подаде монета та.

Онзи я погледна и я пъхна в джоба си.

— Глобите за граждански престъпления са високи — рече той загадъчно и спря, за да проследи реакцията й.

Ничи облиза устните си. Изведнъж надеждите й политнаха във въздуха. Бе издържала първия тест с плащането. Сега алчното копеле просеше пари за живота на Ричард.

Тя заговори предпазливо, опасявайки се да не допусне грешка:

— Ако знаех сумата, Защитник Мъксин, съм сигурна, че щях да я събера.

Защитникът я изгледа така, че по челото й избиха капки пот.

— Човек трябва да докаже, че наистина се разкайва.

Глоба, която се впива в плътта до кокала, е най—сигурният начин за доказване на разкаянието при акт на гражданско неподчинение. Ако бъде по—малка, ще знаем, че разкаянието не е било искрено. Вдругиден по същото време хората, които са признали размирната си дейност и имат човек, който да плати глобата за тях, ще бъдат призовани пред мен.

Той бе назовал цената — всичко. Беше й казал какво трябва да направи Ричард. Прииска й се да впие нокти в тлъстия врат на дебелака.

— Благодаря ви, задето проявихте такова разбиране към сторения от мъжа ми грях към обществото. Ако имам възможността да го видя, ще се погрижа да му разясня смисъла на врязващото се до кокал разкаяние.

Онзи се усмихна с потните си устни.

— Гледайте да го направите, млада госпожо. Мъжете, прекарали твърде много време тук, долу, насаме с вината — и, накрая признават какво ли не.

Ничи преглътна.

— Разбирам, Защитник Мъксин.

Мъченията нямаше да свършат, преди да бъде платена цената.

Тъмничарят грубо я сграбчи за ръката и я завлече по тъмния като в рог коридор, като носеше двете лампи в другата ръка, Спуснаха се по още някакви стълби и се озоваха в самото сърце на зандана. Тесните коридорчета се провираха зигзагообразно през бетонното туловище на сградата, покрай килиите на затворниците. Цялата крепост не бе далеч от реката и тук, долу, всичко бе просмукано от влага и вонеше на гнилоч. В тъмното й се мярнаха претичващи животинки.

Звукът от стъпките им, газещи във вода до глезените, отекваше надалеч. По вълничките, образувани от движението на краката им, плуваха разлагащи се трупове на огромни плъхове. Мястото й напомни за детските й кошмари за отвъдния свят — една съдба, която Майка й казваше, че очаква всеки, който не изпълнява задълженията си към ближния.

Ниските врати от двете страни на коридора имаха по едно малко отворче — с размерите на мъжки юмрук. Ничи си помисли, че сигурно е предвидено, за да гледат през него стражите. Нямаше никаква светлина — само лампите, които носеха тъмничарите. Затворниците нямаше защо да надзъртат. На светлината на лампата Ничи мярна ококорени очи, надничащи иззад черните дупки. Иззад доста от вратите се чуваха плач и стенания.

Тъмничарят спря.

— Ето тук е.

Сърцето й щеше да се пръсне. Тя зачака. Вместо да й отвори вратата, онзи я сграбчи за гърдите. Тя остана като вцепенена, не смееше да помръдне. Мъжът я опипваше, сякаш опипва пъпеши на пазара. Бе твърде уплашена, за да каже каквото и да е и да изпусне шанса си да види Ричард. Онзи се притисна по—плътно до нея и плъзна месестата си ръка надолу към деколтето й, опипа зърната на гърдите й.

Ничи знаеше, че такива като него са нужни на Ордена, за да стигнат посланията му до всеки. Всички трябваше да разберат колко перверзно същество е човекът. Нежните бяха жертви. Грубияните бяха нужни, за да научат на морал масите. Тя потисна вика си, когато той изви безжалостно нежната плът на гърдите й.

Чу се отвратителният му кикот — явно бе доволен от плячката си. След малко се обърна към вратата. След известни затруднения с ръждивата ключалка най—сетне успя да превърти ключа. Вратата бавно се отвори — колкото да мине човек. Тъмничарят закачи лампата до входа.

— Отивам да се погрижа за някои неща, после се връщам и свиждането ти приключва. — Отново се изкикоти.

— Не си губи времето, ами си вдигай фустата — сигурно е загорял. — Блъсна я в килията. — Хайде, Сайфър. Постарах се да ти я подготвя. — Вратата се затръшна с трясък, който отекна далеч в кривия коридор. Ничи чу прещракването на ключа и пляскащите стъпки на тъмничаря във водата.

Квадратната стаичка бе толкова миниатюрна, че двете й стени можеха да се докоснат с разперени встрани ръце. Таванът опираше в главата й. Затвореното пространство я изпълни с ужас. Изпита неистов порив да излезе на въздух.

Помисли си, че тялото, свлечено в краката й, е мъртво.

— Ричард?

Чу се слаб стон. Ръцете му бяха вързани на гърба със здрави ремъци от кората на дърво. Ужаси се при мисълта, че както е легнал, може да се удави.

В очите й залютяха сълзи. Отпусна се на колене. Тинестата вода, която бе напълнила обувките й, сега се просмука и в роклята й.

— Ричард?

Хвана го за рамото и го обърна по гръб. Той извика и се дръпна инстинктивно.

Когато го видя отблизо, покри устата си с две ръце, за да потисне писъка си. Усети как сълзите й тръгват надолу по лицето, отвори уста да си поеме дъх.

— О, Ричард.

Изправи се и откъсна парче от подплатата на роклята си. Отново коленичи и с парчето плат внимателно изтри кръвта от лицето му.

— Чуваш ли ме, Ричард? Ничи е.

Той кимна.

— Ничи.

Едното му око бе подпухнало и затворено. Косата му бе сплъстена от кал и тиня от водата, в която лежеше. Дрехите му бяха разкъсани. На дрезгавата светлина от малката лампа тя видя подути червени отоци по цялото му тяло.

Той забеляза, че очите й оглеждат раните му.

— Опасявам се, че тази риза няма да успееш да ми закърпиш.

Тя се усмихна колкото можа на черния му хумор. Докато почистваше лицето му, пръстите й трепереха. Не знаеше защо се държи така — бе виждала къде—къде по—ужасни сцени.

Ричард отдръпна глава назад.

— Боли ли?

— Да.

— Извинявай. Нося ти малко вода.

Той кимна с учудваща енергичност. Ничи допря меха до устните му и му помогна да пие. Гълташе жадно. Докато той си поеме дъх, тя каза:

— Камил намери пари за таксата — за да мога да те видя.

Ричард само се усмихна.

— Камил иска да се върнеш у дома.

— И аз искам да се върна у дома.

Не приличаше на себе си. Гласът му бе дрезгав и слаб.

— Ричард, Защитникът…

— Кой?

— Сановникът, който отговаря за затвора. Каза ми, че има начин да те измъкна от тук. Каза, че трябва да се признаеш за виновен за гражданско неподчинение и да платиш глоба.

Ричард кимна.

— Да, и сам се сетих. Попита ме дали имам пари. Казах му, че имам.

— Имаш ли? Имаш спестявания?

Той кимна.

— Имам.

Пръстите на Ничи се вкопчиха в яката му.

— Ричард, трябва да минат още два дни, за да мога да платя глобата. Ще издържиш ли? Моля те, дръж се още два дни!

Той й се усмихна на слабата светлина.

— Не бързам за никъде.

Изведнъж Ничи се сети и извади хляба от чантата си.

— Донесох ти храна. Хляб и малко печено пиле.

— Пилето. Хлябът няма да ми даде достатъчно сила. Тук не ме хранят.

Тя трескаво впи пръсти в пилето. Подаде му едно парче. Не можеше да издържа да го гледа толкова безпомощен. В гърдите й се надигна гняв. Прилоша й.

— Яж, Ричард — подкани го тя, щом главата му клюмна.

Той я разтърси, сякаш за миг бе задрямал и искаше да прогони съня.

— Ето, хапни си.

Изчака го да подъвче.

— Можеш ли да спиш в тази вода?

— Не ме оставят да спя. Не…

Тя му набута голяма хапка месо в устата. Познаваше в детайли методите на Ордена. Не искаше да чува коя точно техника са избрали за него.

— Ще те измъкна, Ричард. Само не се предавай. Ще те измъкна от тук.

Той сви рамене, сякаш за да й каже, че му е все едно.

— Защо? Не си даваш затворника ли? Изпитваш завист, когато други ме измъчват вместо теб? Страхуваш се, че може да ме унищожат преди теб?

— Ричард, не е…

— Аз съм най—обикновен човек. Важни са само висшите добродетели. Това, че съм невинен, няма значение, понеже животът на отделния човек е нищо. Ако трябва да страдам и умра по този начин, за да помогна на другите да разберат, че не бива да следват пътя на твоя Орден и твоя Създател, коя си ти, че да отричаш това тяхно право? Какво значение имат твоите желания? Как можеш да поставиш живота си или моя живот над доброто за другите?

Колко пъти му бе повтаряла тя същите тези думи? И колко презрително, убийствено и фалшиво звучаха от неговата уста.

В този момент Ничи се мразеше. Той някак си успя да й разкрие лъжата във всичко, за което се бори Орденът, във всичко, на което бе посветила живота си. В устата му правенето на добро звучеше толкова… зло. Ето защо Ричард бе толкова опасен. Дори самото му съществуване представляваше заплаха за всичко, за което те се бореха.

Ничи бе толкова близко. Толкова близко да проумее онова, което й бе нужно да разбере. Самият факт, че по очите й се стичаха сълзи, й говореше, че наистина има нещо, което осмисля цялото това мъчение. Прави го важно. Онази неопределима искрица, която бе зърнала в очите му още в първия миг, когато го бе срещнала, явно бе истинска.

Ако само имаше още малко време, за да проумее всичко това, най—сетне щеше да разбере какво трябва да прави. Така щеше да е най—добре и за него. Що за живот щеше да е неговият? Колко страдание би могъл да понесе? Мразеше факта, че трябва да служи на Създателя по такъв начин.

— Огледай се, Ничи. Нали искаше да ми покажеш справедливите дела на Ордена. Огледай се. Не е ли величествено?

Не искаше да вижда едно от прелестните му очи затворено.

— Ричард, трябват ми парите, които си спестил. Ако искаш да излезеш от тук, ми трябват всичките ти пари. Сановникът ме предупреди, че трябва да дадем всичко.

Беше му останала сила само за дрезгав шепот.

— В стаята ни.

— В стаята? Къде? Кажи ми къде са?

Той поклати глава.

— Няма да успееш да ги вземеш. Трябва да знаеш как да отвориш. Иди при Айшак.

— При Айшак? В транспортната компания? Защо?

— Нашата стая някога е била негова приемна. В пода има скрит шкаф. Кажи му защо ти трябват парите. Той ще ти го отвори.

Тя набута още пилешко в устата му.

— Добре. Ще отида при Айшак. — Поколеба се, загледана как дъвче. — Съжалявам, че ще трябва да похарчим всичко, което си успял да заделиш. Знам колко много се труди. Не са прави да ти го вземат.

Той отново сви рамене.

— Това са само пари. Животът е по—важен.

Ничи се усмихна и изтри сълзите от лицето си. Това бе най—доброто, което можеше да чуе. Вратата се отвори.

— Сваляй фустата надолу, жено. Времето изтече.

Докато тъмничарят я извличаше навън за ръката, тя успя да напъха последната хапка от пилето в устата на Ричард.

— Гражданско неподчинение! — провикна се на излизане. — Не забравяй!

Трябваше да се признае за виновен в гражданско неподчинение, което можеше да се плати с глоба. Всяко друго престъпление се наказваше със смърт.

— Няма да забравя.

Тя протегна ръце към него, но тъмничарят вече я бе изнесъл извън тясната килия.

— Ще се върна за теб, Ричард! Кълна се!

ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Ничи сновеше напред—назад, докато Айшак се бореше с тайника в ъгъла на стаята. Не го бе отварял отдавна. Избута гардероба встрани, за да стигне до скривалището на пода. От време на време си мърмореше нещо под мустак, ругаейки сам себе си, задето го е направил толкова трудно за отваряне.

— Най—после! — Той се изправи на крака.

Ничи се молеше мизерните средства, които Ричард е успял да задели, да са достатъчно, за да задоволят алчността на Защитник Мъксин. Прехвърли в главата си имената на хората, предложили да помогнат с пари.

Айшак се приближи забързан.

— Ето я.

Припряно пусна кожената кесия в ръката й. Тежината й я изненада. Кесията изпълваше дланта й. Не разбираше. Реши, че Ричард сигурно е сложил при спестяванията си и метални плочки — това би обяснило тежестта. Отвърза я и изсипа съдържанието й в другата си ръка.

Зяпна. Имаше повече от двадесет златни гроша. Никакво сребро. Само злато.

— Скъпи Създателю… — прошепна тя с ококорени очи. — Откъде е взел Ричард толкова пари?

Бяха повече, отколкото дори заможни хора можеха да видят през целия си живот. Тя погледна Айшак в очите.

— Откъде са тези пари?

Той прокара ръка през рижата си коса. Махна нервно към дланта й.

— Ричард ги спечели.

Тя го изгледа още по—свъсено.

— Спечелил ги е значи? И как? Никой не може да спечели такива пари — поне не честно. — Усети как гневът й кипи в гърдите. — Ричард е откраднал това злато, нали?

— Не ставай глупава. — Айшак отново посочи парите. — Спечели ги. Купуваше и продаваше стоки.

Ничи стисна зъби.

— Откъде Ричард има толкова пари!

Мъжът разпери ръце.

— Нали ти казах — спечели ги с труд — сам—самичък. Купуваше неща и ги продаваше на онези, които имат нужда от тях.

— Неща ли? Какви по—точно неща? Контрабандни стоки?

— Не! Главно желязо и стомана, и…

— Не ме баламосвай. И как според теб ги е пренасял? Да не би на гръб?

— Отначало да. Но след време успя да си купи каруца.

— Каруца!

— Да. И коне. Купуваше въглища и руда и ги продаваше на леярните. Но главно купуваше метали от леярните и ги продаваше в ковачницата. Там отива много метал. Ковачът купуваше от Ричард. Ето така ги спечели.

Ничи стисна мъжа за яката.

— Заведи ме при този ковач.

Ничи беше бясна. През цялото време бе смятала Ричард за честен работник, който си изкарва хляба с пот на челото. А сега да разбере, че е затворен справедливо. Беше виновен за отнемането на средства от честните хора. Той бе забогатял на свой гръб.

В този момент тя не изпитваше никаква жал към онова, което правеха с него в затвора. Заслужаваше си го — заслужаваше дори повече. Той беше престъпник, който краде от честните труженици. Ничи гореше от унижението, че е била лъгана от човека, с когото живее.

И друг път бе виждала строежа на двореца, но от разстояние, докато бе обикаляла града по работа. Толкова близо не бе идвала никога. Наистина щеше да бъде точно такъв, какъвто й го бе описвал Джаганг. Душата й се изпълни с благоговение. Докато наблюдаваше гледката, в главата й зазвучаха всички онези вдъхновяващи думи, с които я бе пленявал Брат Нарев в детството й.

Стените вече покриваха началото на прозорците на първия етаж. На някои места бяха положени гредите, върху които щеше да бъде вдигнат вторият етаж.

Но най—много я впечатли отвън. Каменните стени бяха ч украсени с картини, каквито тя никога не си бе представяла, че е възможно да съществуват. Съвсем в унисон с онова, което би казал Брат Нарев, картините бяха вдъхновяващи и убедителни. Ничи забеляза втренчени в тях хора, които ридаеха, потресени от изваяните от камък събития и разкрилата се пред очите им мизерна същност на човека. И от недостижимото съвършенство на Създателя. При подобни вълнуващи картини не можеше да има съмнение, че Орденът е единствената надежда на човечеството за спасение. Точно както бе казал Джаганг, това щеше да бъде дворец, предназначен да изпълва хората със силни чувства.

— Защо са тук тези колове? — попита Ничи Айшак, докато вървяха по широката павирана улица, от която едни наблюдаваха строежа на двореца, а други коленичеха и се молеха пред различни ужасни сцени, изобразени пред тях на камъка.

— Каменоделците — Айшак свали шапка пред коловете. — Говори се, че взели участие в бунта.

Ничи плъзна поглед върху разлагащите се трупове, набити на коловете.

— Че защо им е да взимат участие в бунта каменоделците? Нали си имат работа. Освен това те работеха върху сцените, изобразяващи величието на Ордена. Те най—добре от всички би трябвало да знаят, че единствената им надежда за награда в другия живот е да страдат в този.

— Не съм казал, че са участвали. Казах само, че така се говори.

Ничи не го поправи. Човекът е грешен. Не съществува някой, чиято смърт да не може да бъде оправдана. Включително и Ричард.

Много от камъните под защитните покриви, където бяха работили майсторите, стърчаха празни. Вече бяха издигнати скелетата, на които трябваше да се изкачат зидарите, за да довършат стените. Помагаха им роби, които качваха огромните каменни блокове на скелетата или носеха торби с хоросан, пръст или камъни, или пък дълбаеха дупките за занданите, в които щяха да бъдат хвърляни най—ужасните грешници и където престъпниците щяха да признават престъпленията си.

Работата бе много и тежка, но човек не може да иска градина, ако първо не си изцапа ръцете с пръст.

Ковачницата, намираща се на един от хълмовете над двореца, бе най—голямата, която някога бе виждала. С мащабен проект като този на Джаганг това бе обяснимо. Ничи изчака навън, докато Айшак отиде да намери ковача.

Звукът на чукове, удрящи стомана, специфичната миазма, димът, газовете, тръпчивият вкус в устата — всичко това й напомни за работилницата на баща й. За миг усети как сърцето й забързва ритъма си. Изведнъж отново бе превърнала в момиче. Почти с очакване погледна да зърне баща си да се приближава към нея с усмивка и с онези пълни с енергия сини очи.

Вместо това от сенките излезе мургав мъж. Не се усмихваше, в очите му блестеше заплаха. Отначало го взе за плешив. След това забеляза, че главата му е остригана нула номер. Някои от работниците на баща й, които работеха в непрекъснатата жега и мръсотия на пещите, правеха същото. Мрачното му изражение би накарало всяка друга жена на нейното място да отстъпи три крачки назад.

Докато вървеше към нея, бършеше ръцете си в някакъв парцал. Погледът му изследваше очите й по—внимателно от всеки друг мъж — освен Ричард, разбира се. Дебелата му кожена престилка бе прогорена на хиляди места.

— Госпожа Сайфър?

Айшак отстъпи встрани, сякаш слял се със сенките.

— Да, аз съм жената на Ричард.

— Странно, Ричард никога не ми е говорил за вас. Сигурно съм предполагал, че има жена, но никога не съм…

— Ричард е арестуван.

На намръщеното му лице внезапно се изписа загриженост, очите му се ококориха.

— Ричард е арестуван? За какво?

— Очевидно за най—тежкото от всички престъпления — измама на народа.

— Измама на народа ли? Ричард? Тези хора са се побъркали!

— Опасявам се, че не. Той е виновен. Имам доказателства.

— Какви доказателства?

Айшак се приближи — повече не издържаше.

— Парите на Ричард. Парите, които е заработил.

— Заработил! — Викът на Ничи накара Айшак да отстъпи назад. — Искаш да кажеш, които е откраднал.

Ковачът отново я гледаше изпод вежди.

— Откраднал? И от кого мислите, ги е откраднал? Кой го обвинява? Кои са жертвите?

— Вие сте една от тях.

— Аз ли?

— Да, опасявам се, че вие сте една от жертвите му. Дойдох да ви върна парите. Не мога да използвам крадени пари, за да освобождавам престъпник от справедливото му наказание. Ричард ще трябва да заплати цената за престъпленията си. Орденът ще се погрижи за това.

Ковачът захвърли парцала на земята и вдигна ръце на хълбоците си.

— Ричард никога не е откраднал дори пени от когото и да е — най—малко от мен! Спечелил е парите си с труд.

— Той ви е лъгал.

— Продаваше ми желязо и стомана. Имах нужда от тях, за да изработвам поръчките на Вечния дом. Брат Нарев идва и припира да му изпълнявам поръчките, а не се грижи да ми осигурява желязото, от което да ги правя. А Ричард го направи. Допреди да се появи той, за малко мен самия да ме погребат в небето, понеже Айшак не можеше да ме снабдява с необходимото ми желязо.

— Не можех! Комитетът ми позволяваше да ти докарвам само колкото позволи. Самият аз щях да свърша погребан в небето, ако ти докарвам повече, отколкото ми е позволено. Всички в транспортната компания ме гледат под лупа. И ако стъпя накриво, докладват пред профсъюза.

— Е, значи Ричард ви е накиснал в собствената ви саламура — заключи Ничи. Докарва ви желязо нощем и вие нямате друг избор, освен да му платите цената, която иска той го знае. Натрупал е всичкото това злато на ваш гръб. Ето така е забогатял — като е надувал цените. Това е най—ужасната кражба.

Ковачът я изгледа така, сякаш се бе побъркала.

— Ричард ми продаваше желязо и стомана на много по—ниски цени от онези, на които ги купувах от официалните транспортни компании — като тази на Айшак.

— Аз вземам толкова, колкото ми каже комитетът по ценообразуването! Нямам право на глас!

— Това е лудост! — обърна се към ковача Ничи, сякаш не чула Айшак.

— Напротив, много е умно. Нали разбирате, леярните произвеждат много повече, отколкото могат да пласират, понеже няма кой да им го транспортира. Пещите им трябва да горят, независимо дали в тях има един или десет тона материал. За да има смисъл да ги палят, трябва да произвеждат достатъчно метал, та да могат да плащат заплати на работниците си и да купуват въглища за пещите си. Ако леярите не купуват достатъчно руда, мините затварят, а тогава леярите съвсем няма откъде да купуват руда. Те не могат да съществуват, ако няма откъде да си набавят природни ресурси. Но Орденът не позволява на Айшак и на тези като него да транспортират толкова стока, колкото леярните имат нужда да продават. На Ордена са му нужни седмици, за да вземе и най—елементарно решение. Те обмислят съдбата на всеки въображаем човек, който евентуално би могъл да пострада от това, че Айшак ще ми изпълни някоя поръчка. Леярните бяха пред пълен фалит. Предложиха на Ричард да продава онова, което не могат да пласират на по—ниска цена…

— Значи и те са измамени от Ричард!

— Не, понеже Ричард купува от тях, те продават повече и така производството им поевтинява. И правят повече пари, отколкото биха правили без него. Ричард продава желязото на мен на по—добра цена от транспортните компании, понеже го купува на по—добра цена.

Ничи разпери ръце в отвращение.

— И в крайна сметка оставя обикновените хора без работа. Той е най—ужасният от всички престъпници — печели на гърба на бедните, на нуждаещите се и на тружениците!

— Моля? — не издържа Айшак. — Не мога да наема достатъчно хора, които да ми вършат работата, и не мога да получа разрешителните да продавам стоката си. Ричард не оставя никой без работа — той помага да развиваме бизнеса си — помага на всички ни. Леярните, от които купува, наеха повече хора на работа, откакто се появи той, за да купува продукцията им.

— Така е — потвърди ковачът.

— Но вие не разбирате — не отстъпваше Ничи. Ръката й нервно се вдигна към косата. — Той ви е оплел до един в тънката си мрежа. Той ви мами — изстисква ви до капка. Вие обеднявате, понеже Ричард…

— Наистина ли не схващате картинката, госпожо Сайфър? Ричард възвърна живота в цели шест леярни. В момента те работят единствено благодарение на него. Той пласира стоките им тогава, когато те имат нужда да продават, а не когато най—сетне получат някакво си безсмислено разрешение, цялото скрито под печати. Пак Ричард, сам—самичък, успя да вдъхне живот в цяла верига въглищарници, които се хранят от леярните, както и на куп мини и не знам колко още хора. А аз? Благодарение на Ричард спечелих повече пари, отколкото съм се надявал да спечеля през живота си. Ричард ни помогна да забогатеем, като направи нещо наистина необходимо за всички ни — при това го направи наистина добре. Намери ни работа. Не Орденът и всичките му комитети, съвети и профсъюзи — Ричард. Успяхме да задържим хората си на работа заради Ричард. Той никога не казва, че нещо не може да бъде направено — просто намира начин да го направи. С течение на времето спечели доверието на всички хора, с които поддържа някакви отношения. Думата му е по—ценна от злато. Дори самият Брат Нарев му каза да направи каквото е нужно, за да ми достави желязото, което ми трябва. И Ричард му обеща. Дворецът нямаше да напредва толкова бързо, ако не бе Ричард, благодарение на който намираме материалите, нужни за работата ни. При това навреме. Орденът би трябвало да му е благодарен, а не да го измъчва и наказва. Той помогна в изграждането на онова, от което Орденът има нужда. Ако Ричард не ми бе намерил нужното желязо, тези скелета долу нямаше да са там. Фигурите по стените също нямаше да са готови, ако не ми бе доставил стоманата, от която да изработя инструментите, необходими за дялането на камъка. Онези стоки долу се пренасят от каруци, чиито колела са в добро състояние само защото благодарение на Ричард успях да изработя нови обръчи за тях. Той е направил повече за построяването на този дворец, отколкото всеки друг човек. Освен това с добро отношение и приятелство.

Ничи не можеше да го проумее. Сигурно бе вярно; спомняше си, че Ричард й спомена веднъж, че се е запознал с Брат Нарев. Но как бе възможно някой да направи толкова пари, да помогне на Ордена и да спечели доверието на хората, с които работи?

— Но той е спечелил всичко това на…

Ковачът поклати глава.

— Думата „печеля“ е мръсна само в устата на мързеливците и хората, които живеят на чужд гръб. Те искат тя да звучи като нещо зло, за да могат по—лесно да заграбят онова, което не са заработили.

Ковачът се наведе над нея и я изгледа страховито. Гласът му стана нажежен като желязото, с което работеше:

— Това, което искам да знам, госпожо Сайфър, е защо Ричард лежи захвърлен в някакъв си вонящ затвор, където го измъчват, за да изтръгнат от него признания, докато съпругата му се държи налудничаво и разпитва как така е спечелил толкова много пари и как точно е ощастливил всички ни с работа?

Ничи усети как в гърлото й се надига буца.

— Не мога да платя глобата по—рано от утре вечер.

— Преди да ви срещна, не бях и помислил, че Ричард някога е допускал грешка. — Мъжът свали престилката си през главата и я захвърли край стената на ковачницата. — С толкова пари можем да се спазарим за него по—скоро. Надявам се да е достатъчно скоро. Айшак, идваш ли?

— Разбира се. Те ме познават. Имат ми доверие. Идвам.

— Дайте ми парите — заповяда й Виктор.

Ничи пусна кесията в обърнатата му длан, без да се замисли. Ричард не бе крадец. Истинско чудо! Не знаеше защо, но виждаше, че всичките тези хора го обичат. Той ги бе направил богати. Не можеше да го разбере.

— Моля ви, ако можете да му помогнете, ще съм ви безкрайно задължена.

— Не го правя за вас, госпожо Сайфър. Помагам на приятел, комуто си струва да се помогне.

— Ничи. Казвам се Ничи.

— Аз съм господин Касела — изръмжа мъжът и тръгна.

Господин Касела тръсна четири златни монети на плота пред Народния защитник Мъксин. Бе казал на Ничи и Айшак, че ще остави нещо за резерва, за да могат да „надуят духалото“, ако е нужна „повече жега“.

Ковачът се надвеси над дебелака на масата. Няколко от служителите нададоха любопитни носове. Стражите в помещението наостриха уши.

— Ричард Сайфър. При вас е. Дошли сме да платим глобата.

Защитник Мъксин примигна срещу парите като преял тлъст шаран.

— Не приемаме глоби преди утре вечер. Елате тогава и ако този Сайфър не е признал участието си в по—сериозно престъпление, можете да платите.

— Аз работя в новия дворец — каза господин Касела. — Брат Нарев има доста работа за мен. И бездруго съм дошъл, така че дали не бихме могли да свършим работата сега — нали всички сме тук? На Брат Нарев едва ли ще му хареса главният му ковач да си губи времето, като се разкарва по няколко пъти на ден дотук и обратно.

Защитник Мъксин обиколи с поглед помещението, пълно с ридаещи хора. Придърпа стола си към масата и краката му издрънчаха по пода. Скръсти ръце върху купчина папки.

— Не бих искал да създавам неудобства на Брат Нарев.

Ковачът се усмихна.

— И аз така си рекох.

— Но въпреки това съм сигурен, че Брат Нарев не би искал да върша през пръсти работата си в името на народа.

— Разбира се, че не! — намеси се Айшак. Свали червената си шапка, щом тъмните очи се плъзнаха към него.

— Никой не е имал предвид подобно нещо, разбира се.

— Всички имаме безкрайно доверие във вас и залагаме на това да изпълнявате подобаващо задълженията си.

— Ти коя си? — обърна се Мъксин към Ничи.

— Съпругата на Ричард Сайфър, Защитник Мъксин. Вече идвах при вас. Платих такса, за да го видя. Вие ми обяснихте процедурата с глобата.

Онзи кимна.

— Толкова много хора минават пред очите ми.

— Вижте — продължи господин Касела, — носим достатъчно пари за глобата. Ако можем да я платим сега и да отведем Ричард Сайфър още днес, всичко ще приключи.

Ковачът плъзна на масата още четири златни монети. Тъмните очи на Защитника не издадоха никаква реакция.

— Всички пари принадлежат на народа. Нуждите са големи.

Ничи си каза, че май нуждите на джоба му са големи и че сигурно иска още. Сякаш за да отвърне на предизвикателството, Защитник Мъксин бутна осемте златни гроша… което си бе цяло състояние — обратно — Парите не се плащат тук. На нас те не са ни нужни. Ние сме само скромни труженици на Ордена. Размерът на глобата ще бъде записан в регистъра, а копие от документа ще отнесете за разглеждане пред граждански комитет, за да бъдат разпределени средствата между нуждаещите се.

Ничи с изненада разбра, че се е излъгала в човека. Явно наистина бе честен служител. Това променяше естеството на цялата работа. Надеждите й политнаха. Може би нямаше да е толкова трудно да освободят Ричард.

Оттатък, зад дървената ограда, ревяха жени, пищяха деца, молеха се мъже. Вонята в претъпканото помещение направо я задушаваше. Надяваше се служителят да задейства случая по—бързо.

— Правите голяма грешка — продължи Защитникът, — ако си мислите, че парите могат да купят свободата на този човек. За Ордена животът на отделния човек е без значение, понеже няма човек, чийто живот да е важен. Склонен съм да ви посъветвам да си задържите парите — докато проучим как така един човек е успял да натрупа подобно състояние. Струва ми се, че такъв като него е влязъл в нарушение на гражданския ред. Никой не е по—добър от ближния си. Това, че някой може да даде толкова пари, за да се измъкне от справедливото си наказание, потвърждава подозренията ми, че този Ричард Сайфър има какво да признае. — Мъксин се облегна назад и ги изгледа. — Както изглежда, вие тримата сте на друго мнение — смятате, че вашият човек е по—добър от който и да е друг.

— Не — небрежно подхвърли Ковачът. — Той просто ни е приятел.

— Орденът е вашият приятел. Изпадналите в нужда са вашата грижа. Не ви е работа да обръщате повече внимание на един, отколкото на друг човек. Подобно недостойно поведение граничи с богохулство.

Тримата мълчаха. Зад тях плачещите, виещите и молещите се продължаваха безспир жалните си вопли за близките си в тъмницата. Всяка дума на ковача, Ничи и Айшак сякаш настройваше Защитника още повече срещу тях.

— Ако този човек притежаваше някакви умения, тогава нещата щяха да са по—различни. Орденът има силна необходимост от хора със способности. Мнозина се спотайват, вместо да правят всичко възможно и да отдават всичките си сили в работата. Дълг на хората със способности е да…

Ничи изведнъж разбра.

— Но той притежава умения! — изстреля тя.

— Какви по—точно? — попита Защитникът, като не му стана приятно, че го прекъсват. Ничи пристъпи напред.

— Той е най—великият…

— Величието е заблудата на злите. Всички хора са равни. Всички хора са зли по природа. Всички хора трябва да се борят, за да преодолеят своята природа, като от дадат живота си самоотвержено на каузата да помагат на ближния си. Единствено саможертвата може да проправи пътя на човека към възмездието в отвъдния свят.

Господин Касела сви юмруци. Тялото му се наведе напред. Отвореше ли си устата сега, с всичко щеше да бъде свършено. Ничи го изрита силно в глезена, надявайки се да го усмири и да я остави да говори, преди да е станало твърде късно. Тя сведе глава и отстъпи назад, като по този начин принуди и ковача да отстъпи, без да е твърде очевидно.

— Вие сте мъдър човек, Защитник Мъксин. От вас човек може да научи много ценни неща. Моля ви да простите неуместните слова на една бедна съпруга. Аз съм една най—обикновена жена, смирена и объркана в присъствието на такъв мъдър представител на Братството на Ордена.

Изумен от думите й, Защитникът не каза нищо. Ничи бе боравила с тези думи в продължение на десетки години и знаеше стойността им. Току—що бе поставила този човек — сам по себе си низш чиновник — в сърцето на Ордена — в самото Братство. Подобно нещо можеше да не му се случи никога повече. За хора като Мъксин общественото мнение бе нещо изключително важно. За тях назоваването на някаква добродетел от друг човек бе равносилно на притежаването й. Ласкателствата те приемаха за истини.

— И какво е умението на вашия човек?

Ничи отново сведе глава.

— Ричард Сайфър е забележителен каменоделец, Защитник Мъксин.

Мъжете от двете й страни я изгледаха удивени.

— Каменоделец ли? — попита Защитникът, обмисляйки отговора й.

— Безименен занаятчия, чиято единствена мечта в живота е да покаже чрез камъка злата природа на човека, за да помогне на другите да разберат нуждата от саможертва за ближния и Ордена и по този начин да могат да се надяват да спечелят възмездие в отвъдния живот.

Ковачът бързо се окопити и продължи мислите й:

— Както сигурно сте чули, много от каменоделците, участващи в работата по двореца, се оказаха изменници — слава на Създателя, че бяха разкрити. А още толкова картини трябва да се изобразят върху камъка за прослава на Ордена. Брат Нарев може лично да потвърди това, Защитник Мъксин.

Тъмните очи на Защитника заблуждаха между тримата.

— Колко пари имате?

— Двадесет и два златни гроша — отвърна Ничи.

Той смръщи вежди неодобрително и придърпа един регистър, потопи писалката в мастилницата. Наведе се и записа глобата в книгата. После приготви и разписка, която подаде на ковача.

— Занеси това в профсъюзната зала при доковете. — Той посочи с писалката. — Надолу по улицата. След като ми донесете подпечатан документ от профсъюза, удостоверяващ, че парите са разпределени справедливо между нуждаещите се, ще освободя затворника. На Ричард Сайфър трябва да му бъдат отнети недобросъвестно спечелените пари.

Ричард е човекът, който най—много от всички заслужава парите си, горчиво си помисли Ничи. Той ги бе спечелил, а не онези хора. Тя си помисли за всичките нощи, в които той бе работил без сън, без храна. Спомни си охканията му, когато си лягаше на зазоряване с насинен от работа гръб. Ричард бе спечелил всяко пени от парите си — Ничи вече бе убедена в това. Хората, на които щяха да бъдат раздадени, не си бяха мръднали пръста за тях — само бяха ги пожелали и сега ги получаваха.

— Да, Защитник Мъксин — отрони тя и се поклони. — Благодаря ви за справедливата присъда.

Господин Касела въздъхна тихичко. Ничи се наведе заговорнически към Защитника.

— Незабавно ще предадем справедливите ви нареждания където е нужно. — Тя му се усмихна почтително. — След като се отнесохте толкова подобаващо с нас, не мога да се сдържа да не ви задам още един въпрос. — Сумата, която Орденът щеше да спечели от днешните му усилия бе доста значителна, така че Ничи предполагаше, че ще е в достатъчно щедро настроение, за да я изслуша. — Всъщност е повече въпрос на любопитство.

Той въздъхна уморено.

— Какво искате?

Ничи се наведе към него — достатъчно, че да усети соления аромат на изобилната му пот.

— Името на човека, докладвал за съпруга ми. Онзи, който е пожелал справедливо наказание за Ричард Сайфър.

Ничи знаеше, че Мъксин си мисли, че колкото по—големи суми събере даден служител за нуждаещите се, толкова по—сигурно е приемането му в Братството. Въпросът за някакво си име бе като муха, бръмчаща отегчително около сладките му блянове. Придърпа някакви папки и ги запрелиства.

— Ето го — най—сетне каза Защитник Мъксин. — Името на Ричард Сайфър е било докладвано от млад доброволец в армията на Императорския орден. Казва се Гади. Рапортът е отпреди месеци. Отне известно време, докато възтържествува правдата, но в крайна сметка Орденът винаги успява да раздаде справедливост. Именно поради тази причина наричат нашия велик император „Джаганг Справедливия“.

Ничи се изправи.

— Благодаря ви, Защитник Мъксин.

Спокойното й лице прикриваше яростта, бушуваща в сърцето й. Знаеше, че малкият негодник е далеч от обсега й. Гади трябваше да страда.

Докато говореше, Защитникът написа присъдата си за гражданско престъпление.

— Занесете разписката за глобата, която ви дадох, в залата на профсъюзите при доковете и се върнете, щом получите печатите, които доказват, че глобата от двадесет и два златни гроша е изплатена. Ричард Сайфър трябва да се яви пред профсъюза на каменоделците, за да подаде молба за работа. — Той им подаде друг документ. — Ричард Сайфър вече е каменоделец на подчинение на Ордена.

Докато получат всички печати и документи, слънцето бе залязло. Ковачът бе впечатлен от начина, по който Ничи се бе справила с Мъксин, след като се разбра, че златото няма да помогне. Айшак й благодари сто пъти. Единственото, което имаше значение за нея, бе Ричард да излезе от затвора.

Камък й падна от сърцето, като разбра, че е грешала — че Ричард не е крадец и мошеник. Беше й толкова потискащо да мисли за него нещо лошо. За известно време като че ли целият й свят помръкна. Никога не се бе чувствала по—щастлива от факта, че е сбъркала.

Още по—хубаво й стана от мисълта, че успяха — Ричард щеше да си е у дома.

Тримата — Ничи, господин Касела и Айшак — чакаха край страничната порта. Сенките бяха станали почти черни. Най—сетне вратата се отвори. Двама стражи влачеха Ричард. Когато видяха в какво състояние е, господин Касела изруга под мустак, а Айшак се прекръсти и произнесе бърза молитва.

Стражите пуснаха Ричард като чувал. Той се свлече на земята. Ковачът и Айшак се спуснаха към него.

Ричард успя да се стегне и да се изправи — тъмна фигура на фона на угасващата светлина. Фигура, която не можеше да различи сенките около себе си. Протегна ръка, за да накара двамата мъже да останат по местата си. И двамата замръзнаха с крак на най—долното стъпало, готови да му се притекат на помощ веднага щом ги повика. Ничи само можеше да гадае колко ли сила му е била нужна да се изправи и да слезе по стълбите със здрава крачка, като свободен човек.

Той все още не знаеше какво друго му е причинила тя.

Ничи знаеше, че не би могла да съществува по—лоша орис за него. Мъченията долу в тъмницата щяха да изглеждат незначителни пред онова, което му предстоеше да изживее.

Тя бе сигурна, че именно това ще е нещото, което най—сетне ще отприщи търсения от нея отговор — ако наистина съществуваше такъв.

ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

БРАТ НАРЕВ СЕ ПЛЪЗНА ЗАД РИЧАРД — сякаш сянка. Имаше навика да души наоколо, за да е сигурен, че работата по дялането на фигурите от каменния фриз върви по план. Висшият служител на Ордена за пръв път се спираше край Ричард.

— Не те ли познавам отнякъде? — гласът му бе като стърженето на камък в камък. Ричард отпусна ръката с чука и вдигна поглед. Изтри прашната пот от челото си с опакото на лявата си ръка, в която все още държеше зъбатото длето.

— Да, Брат Нарев. Някога се занимавах с доставяне на метали. Един ден тъкмо бях докарал поръчката на ковача, когато ме споходи честта да ви срещна.

Брат Нарев смръщи чело подозрително. Ричард поддържаше безупречна маска на невинно спокойствие.

— Товарач, а сега каменоделец?

— Притежавам способност, която се радвам, че мога да споделя с ближните си. Благодарен съм на възможността, дадена ми от Ордена, да бъда възнаграден в другия си живот, като направя тази саможертва сега.

— Радваш се. — Нийл, сянката на сянката, се плъзна напред. — Радваш се, че работиш с камъка, а?

— Да, Брат Нийл.

Ричард се радваше, че Калан е жива — другото не го интересуваше. Брат Нийл идваше често при каменоделците, за да им изнася различни лекции, и Ричард го познаваше твърде добре. Тяхната работа, лицето на двореца, което хората щяха да видят най—напред, бе от изключителна важност за Братството на Ордена. Ричард често бе обект на речите на Нийл. Той, който бе магьосник, а не чародей като Брат Нарев, сякаш непрекъснато изпитваше нужда да доказва моралното си превъзходство пред Ричард. Ричард не му даваше за какво да се хване, но и Нийл не го оставяше на мира.

Брат Нарев вярваше на собствените си думи с мрачна увереност: човечеството е зло; единствено чрез себеотрицание и жертвоготовност към ближния човек може да се надява на възмездие в отвъдния свят. В това не намираше радост — само дълг.

Нийл от своя страна кипеше от чувства. Той вярваше в доктрината на Ордена със страстна, нажежена до бяло, дръзка гордост, категорично убеден, че светът се нуждае от здрава ръка, която да го управлява и която единствено просветените интелектуалци като него притежават — като изпитваше някакво злобно уважение към Брат Нарев, разбира се.

Ричард неведнъж бе чувал Нийл да прокламира с плам, че би било по—добре да се заповяда да бъдат изтръгнати езиците на един милион невинни, ч отколкото да се допусне един човек да очерня със слово справедливата кауза на Ордена.

Брат Нийл — млад мъж със свежо на вид лице — често придружаваше Брат Нарев в обиколките му из обекта и се намесваше в забележките на ментора си. Ричард бе сигурен, че младостта му е доста относителна. Ничи му бе споменала, че Нийл е от младите магьосници в Двореца на пророците, което предполагаше, че възрастта му не може да се определи точно. Нийл бе дясната ръка на Брат Нарев. Но колкото и свежо да изглеждаше лицето му, идеите му никак не бяха такива. Тиранията бе древна, па макар Нийл да се заблуждаваше, че тя ще е новото спасение на човечеството, когато бъде приложена от него и съмишлениците му. Идеите му бяха като любима, която прегръщаше с неистова, сляпа страст — истина, разкрита с отдадеността на любовник.

Нищо не можеше да го вбеси по—бързо от намек за спор или възмущение — независимо колко основателни са те. В огъня на страстта си Нийл желаеше искрено да унищожи всяко несъгласие, да подложи на мъчение всяко различие. Да убие всички, които си позволят да не се поклонят пред пиедестала, върху който бяха издигнати неоспоримо благородните му идеали.

Нито мизерията и бедността, нито разрухата, болката и стенанията, нито дори смъртта можеха да заличат страстната му убеденост в правотата на каузата на Ордена — в увереността, че това е единственият правилен път за човечеството.

Другите ученици, всички, подобно на Нийл, облечени в кафяви роби с качулка, представляваха нелепа паплач от жестоки, надуто—идеалистични, горчиво—алчни, вечно негодуващи, злобни, срамежливи и най—вече опасно заблудени мъже. Всички споделяха една обща силна омраза към човешкия род, която се проявяваше в убедеността им, че всичко, което носи удоволствие на хората, може да бъде единствено зло. А от там и че единствено саможертвата е нещо добро.

Всички с изключение на Нийл бяха заслепени последователи на Брат Нарев и изцяло подвластни нему. За тях той бе много по—близо до Създателя, отколкото до хората. Вярваха на всяка негова дума, като бяха убедени, че каквото каже той, е вдъхновено свише. Ако той им заповядаше да се самоубият в името на делото, Ричард бе сигурен, че те ще си потрошат вратовете да търчат към най—близкия нож.

Единствен Нийл вярваше в светостта на собствените й думи — освен в тези на Брат Нарев. Всеки водач се нуждаеше от наследник. Ричард бе почти сигурен, че Нийл вече е решил кой ще е човекът, който най—добре ще Се въплъти в тази роля.

— Странен избор на думи — радост. — Брат Нарев посочи с възлест пръст сгърчените, разкривени, уплашени Фигури, върху които работеше Ричард. — Нима това те прави … радостен?

Ричард му посочи Светлината, която бе изобразил да облива с лъчите си жалките човешки същества:

— Ето това е, което ме изпълва с радост, Брат Нарев — да имам възможността да изобразя хората смазани под съвършенството на Светлината на Създателя. За мен е радост да мога да покажа на всички злата природа на човека, защото така всеки ще знае задълженията си към Ордена преди всичко друго.

Брат Нарев издаде още един подозрителен звук — този път някъде дълбоко от гърлото си. Слънчевата светлина хвърляше още по—тъмни сенки над очите му, бръчките по лицето му изглеждаха още по—релефни около устата му, свита в гримаса на недоверие и ненавист. В начина, по който гледаше Ричард, имаше нещо различно от отношението му към всеки друг. Ричард му отвърна с празен поглед. Брат Нарев най—после се отърси от мислите си.

— Харесва ми … забравих ти името. Но все едно, името няма значение. Отделният човек няма значение. Човекът сам по себе си е нищожна бурмичка в колелото на човечеството. Единственото, което е от значение, е как се върти колелото, а не как работи бурмичката.

— Ричард Сайфър.

Една вежда, потънала в гъсти прошарени косми, се повдигна.

— Да … Ричард Сайфър. Е, значи, харесва ми работата ти, Ричард Сайфър. Както изглежда, ти разбираш по—добре от повечето хора как трябва да бъде изобразяван човекът.

Ричард сведе глава.

— Заслугата не е на ръката ми, а на Създателя, която я насочва, за да помогне на Ордена да разкрие пътя пред хората.

Подозрителният поглед отново проблесна в очите на Брат Нарев, но изразът на лицето на Ричард най—сетне го убеди, че думите му са искрени. Сключил ръце на гърба си, Брат Нарев продължи обиколката си. Нийл, подобно на дете, което не се отделя от полата на майка си, го последва. На тръгване хвърли сърдит поглед назад. Ричард едва ли не очакваше, че Нийл ще посегне да му изтръгне езика.

Доколкото Ричард можеше да прецени, братята с кафяви роби бяха около петдесет. Виждаше ги достатъчно често, за да започне да разбира що за хора са. Виктор му бе споменал, че на една от леярните са поръчани отливки от чисто злато — по модела на формата, направена от ковача. Виктор мислеше, че става въпрос за обикновена украса. Ричард бе видял как работници монтират част от формите за заклинание върху огромни, орнаментирани каменни колони, положени околовръст на Вечния дом. Тези колони, изработени от полиран мрамор, бяха направени така, че да изглеждат като част от пищната декорация на величествения дворец. Но Ричард подозираше, че не са само това.

Той продължи работата си с длетото. Дялкаше дебел, безформен и скован крак. Беше доволен, че поне собствените му крайници отново функционират. Вярно, беше минало доста време, докато се възстанови, но вече беше добре. Наказанието му тук обаче бе не по—малко болезнено.

Всеки ден покрай стената се трупаха хора, любопитни да видят релефните изображения, украсяващи стените. Някои от тях падаха на колене върху павираните улици и сключваха молитвено ръце, потресени от видяното. Оставаха в тази поза, докато коленете им започнат да кървят. Някои предвидливо си носеха килимчета, които да поставят под коленете си. Много от тях просто гледаха с очи, изпълнени с отчаяние, изображението на човешката природа.

По лицата на мнозина Ричард откриваше следи от някаква далечна, неясна надежда, от желание за отговор на въпроси, които не могат да формулират сами. Пустотата в погледите им, когато си тръгваха, бе съкрушителна. Това като хора, чийто живот бе изсмуквай не по—малко жестоко от живота на бедните създания, измъчвани до смърт в тъмниците на Ордена.

Някои от хората идваха да наблюдават работата на майсторите. За двата месеца, през които Ричард бе работил по украсата на Вечния дом, тълпата се бе увеличила значително около него — повече от хората около който и да е от другите майстори. Онова, което излизаше изпод длетото му, често изтръгваше сълзи на лицата на мнозина.

За тези два месеца той започна да разбира спецификата на работата с камъка. Вярно, образите, които излизаха изпод ръцете му, бяха ужасяващи, но самият акт на ваене бе възхитителен. Ричард неуморно изпробваше нови техники за работа с метал върху камък.

Колкото ненавиждаше онова, което бе принуден да изобразява, толкова повече му харесваше работата с длетото. Мраморът направо оживяваше под пръстите му. Понякога си позволяваше да вложи някакво благоговение в изобразяването на някой елемент — грациозно повдигнат пръст, одухотворено око, гърди, в които бие любящо сърце.

Веднага след това, разбира се, трябваше да го замаскира така, че да пасва на изискванията на Ордена. Случваше се да чуе стон зад гърба си именно в такива моменти.

Ричард изобразяваше невъзможно сковани, кокилести, изкривени хора, сведени под тежестта на вината и срама. Ако това бе начинът да запази живота на Калан, бе готов да накара всеки, който види творенията му, да си изплаче очите. В известен смисъл хората ридаеха заради него, страдаха пред изображенията на неговите хора заради него, чувстваха се съсипани от видяното заради него.

Това бе неговият начин да се справи с мъчението си.

Щом сенките започнеха да се удължават и паднеше здрачът, работният ден свършваше. Каменоделците прибираха инструментите си в прости дървени кутии и се запътваха към домовете си. За да се върнат с първите лъчи на утрото на другия ден. Главният майстор раздаваше поръчките и им обясняваше кое колко трябва да бъде голямо, за да се постигне хармония в цялостната картина. Последователите на Брат Нарев наминаваха да допълнят някои детайли от историите, които трябваше да бъдат разказани чрез каменните образи.

Камъкът, който дялаше Ричард, бе за фриза над главния вход на Вечния дом. Мраморни стъпала, извиващи се в полукръг, се изкачваха към кръгъл площад. Колонада, разположена също в полукръг зад стъпалата, обикаляше задната половина на площада. Работата на Ричард бе да изпълни сцените, които щяха да бъдат монтирани на фриза над колонадата.

Този вход щеше да задава стила на целия дворец. В средата на площада — както бе обяснил Брат Нийл гледището на Брат Нарев — щеше да бъде поставена огромна статуя, която по идея трябваше да вдъхва в сърцата на посетителя силно чувство за собствената му вина и срам пред злата природа на човека. Статуята, с целия си ужас, щеше да бъде призив към самоотвержена жертвоготовност, изработена под формата на слънчев часовник, който ще показва свитите под Светлината на Създателя хора.

Нийл му бе обяснявал замисъла с такъв ентусиазъм, че от образа, който Ричард видя в главата си, направо му прилоша.

Ричард си тръгна последен от обекта. Както правеше често, тръгна към близкия хълм по виещия се път към работилниците. Намери Виктор в ковачницата — зариваше огнищата за през нощта. С наближаващата есен дните започнаха да стават по—хладни, така че стаята с пещите не Р онова непоносимо място, което беше през лятото. Зимите толкова далеч на юг в Стария свят никога не бяха сурови, но в топлото помещение винаги бе приятно да се криеш от студения вятър и евентуално от дъжда.

— Ричард! Толкова се радвам да те видя! — Ковачът каеше защо е дошъл приятелят му. — Почакай ме отзад. Само да свърша с пещите и ще дойда да си поговорим.

Ричард му се усмихна и отвърна:

— С удоволствие.

Отвори двойната врата в дъното, оставяйки последните лъчи слънчева светлина да погалят каменния колос. Често идваше да погледа монолита. Понякога, след като цял ден бе дялал лицето на грозотата, му се струваше, че потъва в плътта на камъка и започваше да си представя красотата, скрита в него. Равновесието между двете бе единственото, което го крепеше.

Пръстите му, все още прашни от работата, посегнаха към белия каватурски мрамор, почувстваха го. Бе съвсем малко по—различен от онзи, с който работеше долу. Вече бе натрупал достатъчно опит, та да може да усети и минимална разлика. Структурата на камъка на Виктор бе по—фина, материалът бе по—твърд. В такъв материал детайлът щеше да личи по—добре.

Пръстите му усетиха хладината на мрамора и девствената му чистота.

Когато вдигна глава, видя Виктор — благо усмихнат — да наблюдава него и камъка.

— След като по цял ден дялкаш ония грозотии, ти е добре да погледаш красивата ми статуя, а?

Ричард се засмя в отговор. Виктор го покани да седнат:

— Заповядай, ела да хапнем малко лардо.

Двамата седнаха на прага в здрача, отрязаха си по тънко резенче от тежкия деликатес и поглъщаха с пълни гърди спокойствието на хладния въздух, идещ откъм ниското.

— Знаеш ли какво си мисля, няма нужда да идваш и да гледаш красивия ми камък, за да се отърсиш от грозотата — каза Виктор. — Имаш си красива жена.

Ричард не каза нищо.

— Не си спомням някога да си ми споменавал за жена си. Не бях и чувал за нея, докато не дойде тук тогава, през онзи ден. Поради някаква причина винаги съм смятал, че имаш добра жена…

Виктор смръщи чело, загледан във Вечния дом.

— Защо не си ми я споменавал?

Ричард сви рамене.

— Не искам да си помислиш нещо лошо за мен, Ричард, но в нея има нещо, което не ми пасва на представата за твоя жена.

— Не мисля нищо лошо за теб, Виктор. Всеки трябва да има право да мисли каквото си иска.

— Имаш ли нещо против да ми разкажеш нещо за нея?

Ричард въздъхна.

— Уморен съм, Виктор. Наистина предпочитам да не говоря за жена си. Освен това няма нищо за разказване. Тя ми е жена — и толкова.

Виктор изсумтя и отхапа голяма хапка червен лук. След като преглътна, вдигна ръка с половината глава лук в нея.

— Никак не е добре човек да дяла подобни неща денем, а нощем да се прибира при… Какви ги говоря! Какво ми става? Прости ми, Ричард. Ничи е много красива жена.

— Да, сигурно.

— И те обича.

Ричард не каза нищо.

— Двамата с Айшак се опитахме да те измъкнем от затвора, като те купим срещу златото ти. Оказа се, че не е достатъчно. Човекът, от когото зависеше, бе някакъв нагъл чиновник. Ничи успя да му влезе под кожата. Благодарение на думите й ключът на килията ти се превъртя. Без нея вече да си погребан в небето.

— Значи им е казала, че мога да работя с камък — за да ми спаси живота?

— Точно така. Тя ти уреди тази работа.

Виктор го изчака да каже още нещо, накрая въздъхна видял, че няма да последва коментар.

— Как са длетата, които изпратих последно?

— Добри са. Чудесни са за работа. Но все пак ми се ще да поработя с по—тънък инструмент с извит и остър връх.

Виктор му подаде още едно тънко резенче лардо.

— А как се справяш със стоманата?

Виктор пак махна с лука в ръка.

— Не се притеснявай. Айшак се справя добре на твоето място. Е, не е чак като теб, но става. Снабдява ме с каквото ми трябва. Всички го харесват. Всички са доволни, че той се нае да попълни мястото. Орденът е на такъв зор, че чиновниците си затварят очите и го пускат. Фавал, въглищарят, питаше за теб. Той харесва Айшак, но ти му липсваш.

Ричард се усмихна при спомена за нервния Фавал.

— Радвам се, че Айшак му купува въглищата.

В Стария свят имаше много добри хора. Преди Ричард ги бе смятал за врагове, а вече се бе сприятелил с толкова много от тях. Винаги ставаше по един и същи начин — хората навсякъде бяха едни и същи, стига само да ги опознаеш.

Навсякъде имаше два вида — едните, които обичат свободата, които искат сами да живеят живота си, да се борят, да продължават напред, да постигат целите си, и другите, които се подчиняват на безумните идеи за равенство, постигнато чрез налагането на изкуствена, своеволна, сива униформеност. Хората от първия вид искаха да успеят чрез собствените си усилия, а тези от втория се надяваха другите да се грижат за тях и бяха готови да заплатят за това твърде висока цена.

Когато Ричард се зададе по стълбите, го посрещнаха усмивките на Камил и Наби.

— Двамата с Наби се упражнявахме в резба, Ричард. Искаш ли да дойдеш да погледнеш?

Ричард се усмихна и прегърна Камил през рамото.

— Разбира се. Да видим какво сте направили днес.

Той ги последва по чистия коридор към дъното му, където Камил и Наби бяха издялали лица от стар дънер. Изображенията бяха ужасни.

— О, Камил, чудесно е, твоето също, Наби.

Лицата, издялани от двете момчета, бяха усмихнати и това бе най—важното за Ричард. Независимо колко лошо бе изпълнението, в тях се усещаше повече живот, отколкото във фигурите, които Ричард виждаше да се правят от най—скъпи мрамори и от ръцете на майстори скулптори.

— Наистина ли, Ричард? — попита Наби. — Наистина ли мислиш, че двамата с Камил можем да станем като теб?

— Някой ден, може би. Но трябва да се упражнявате — все още имате доста какво да научите. Но всеки скулптор има нужда от упражнения. Ето, вижте например това тук. Какво мислите? Какво не му е наред?

Камил скръсти ръце и се втренчи съсредоточено в лицето, което бе изработил.

— Не знам.

— Наби?

Смутен, Наби сви рамене.

— Не ми прилича на истинско лице, но не мога да кажа защо.

— Погледни в моето лице, в очите ми. Какво е различното?

— Ами, струва ми се, че твоите очи имат друга форма — започна Камил.

— И са по—близо едно до друго не са толкова встрани на главата — добави Наби.

— Много добре. — Ричард заглади пръстта, от която бяха извадени морковите и направи малка купчинка от мократа пръст. С палеца и показалеца си оформи лице. — Виждате ли? Като приближите очите ето така, прилича повече на жив човек.

Двамата младежи кимнаха, загледани в лицето от пръст пред тях.

— Разбирам — отрони Камил. — Ще започна ново и ще го направя по—добре.

Ричард го потупа по гърба.

— Браво, друже.

— Може би един ден ще станем скулптори? — рече Наби.

— Може би — бе всичко, което каза Ричард.

Ничи бе сервирала масата за вечеря и го чакаше. До мъждукащата лампа бе поставена паница супа. В останалата част от стаята бе сумрачно. Тя бе седнала на единия стол край масата.

— Как беше работата ти днес? — попита го тя, щом Ричард отиде до легена да си измие ръцете.

Той си наплиска лицето със сапунена вода, за да отмие прахта.

— Работа като работа.

Ничи прокара пръст по долната част на лампата.

— Можеш ли да понесеш всичко това?

Ричард си избърса ръцете.

— Нима имам избор? Или трябва да издържа, или да сложа край на всичко. Нима това е избор? Да не би да ме питаш дали съм готов да се самоубия?

Тя вдигна глава.

— Нямах това предвид.

Той хвърли кърпата край легена.

— Освен това мога ли да не съм благодарен за работа, която ти си ми уредила?

Сините очи на Ничи потърсиха плота на масата.

— Виктор ли ти каза?

— Не беше толкова трудно да се сетя. Виктор ми каза само, че си красива и че си ми спасила живота.

— Нямах друг избор, Ричард. Щяха да те освободят само ако имаш някакви способности. Трябваше да им кажа.

Ричард бе започнал да усеща същността на нещата, танца. Тя се чувстваше защитена зад това „трябваше да им кажа“. И в същото време то й позволяваше да го наблюдава, да следи реакциите му.

След цялата умора от работния ден, минал в пренасяне на тежки камъни, вдигане на чука безчет пъти, вече не му бяха останали сили. Ръцете му вибрираха от непрекъснатите движения. Битката с Ничи продължаваше. Седна на сламеника, повален от изтощението.

Умората съпътстваше всяка битка. Досега го бе усещал единствено с острието в ръка — танцът на живот и смърт. Сега го усещаше по друг начин. Тази битка не бе по—лека от всички други, в които бе участвал. Ничи бе противоположността на свободата, на живота. Това бе танц със смъртта.

Този танц бе най—точното определение на живота — тъй като всички хора рано или късно умират.

— Бих искал да знам нещо, Ничи.

Тя го погледна в очакване.

— И какво е то?

— Можеш ли да усетиш дали Калан е жива?

— Разбира се. Усещам връзката с нея непрекъснато.

— И как мислиш, жива ли е все още?

Ничи му се усмихна.

— Ричард, Калан е добре. Не си слагай още един товар на плещите.

Той я изгледа продължително. Най—накрая отмести погледа си и се отпусна върху затворническия си одър. Обърна се с гръб към Ничи, към танца.

— Ричард, направих ти супа. Ела да хапнеш.

— Не съм гладен.

Прогони я от мислите си и се опита да извика в съзнанието си зелените очи на Калан. След малко се предаде на умората.

ПЕТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Ричард усети във врата си дъха на Нийл. Младият последовател надничаше иззад рамото му, докато длетото на Ричард дялкаше зейналата паст на крещящ грешник, чието тяло биваше разкъсвано в лапите на Пазителя на отвъдния свят.

— Много добре — измърмори Нийл, останал очарован от видяното.

Ричард се подпря на камъка, без да пуска длетото, и се изправи.

— Благодаря ви, Брат Нийл.

Кафявите очи на Брата — същите на цвят като робата му — го гледаха с нескрито предизвикателство. Ричард не отвърна по никакъв начин на предизвикателството.

— Знаеш ли, Ричард, не ми харесваш.

— Никой смъртен не е достоен да бъде харесван, Брат Нийл.

— Винаги имаш готов отговор за всичко, нали? — Младият магьосник се усмихна, посегна под качулката си и се почеса по късата кестенява коса. — Знаеш ли защо получи тази работа?

— Защото Орденът ми даде възможност да помагам …

— Не, не — прекъсна го Нийл, внезапно загубил търпение. — Знаеш ли защо имаше свободни места? Защо имахме нужда от такива като теб, та можа да се възползваш от тази чудесна възможност да си намериш работа?

Ричард знаеше прекрасно защо бяха останали свободни места.

— Не, Брат Нийл. По онова време бях прост товарач.

— Защото много от тях бяха осъдени на смърт. В такъв случай те сигурно са били изменници на нашата кауза. Радвам се, че Орденът ги е заловил.

Мазната усмивка на Нийл се върна на устните му и той сви рамене.

— Може би. Бих казал, че са се държали неподобаващо. Имали са твърде високо мнение за себе си, за онова, което егоистично са считали за свой … талант. Доста остаряло схващане, не мислиш ли, Ричард?

— Не мога да знам, Брат Нийл. Знам само, че аз умея да работя с камъка и съм благодарен за възможността да мога да изпълнявам дълга си да помагам на своя народ, като давам всичките си сили.

Нийл отстъпи назад и огледа Ричард изпитателно, сякаш се опитваше да прецени дали думите му не са подигравателни. Ричард не му даде нищо, за което да се хване, така че Нийл бе принуден да изплюе камъчето:

— Мислех си, че някой от тях може би е подразнил Ордена с работата си. Че може би някой от тях е използвал работата си, за да се подиграва и надсмива на благородната ни кауза?

— Наистина ли, Брат Нийл? И аз го подозирах.

— Точно затова ти си един никой и ще си останеш такъв. Всички вие сте нищожества — всички каменоделци като теб.

— Съзнавам, че не съм никой важен, Брат Нийл. Би било грешно да смятам, че притежавам друга стойност, освен възможността да дам приноса си за общото благо. Стремя се единствено да работя с всички сили в служба на Създателя, за да мога да спечеля своята награда в отвъдния свят.

Усмивката вече я нямаше, на нейно място святкаше гневен поглед.

— Лично аз наредих да бъдат закарани на смърт — след като бяха изтезавани и направиха самопризнания.

Юмрукът на Ричард стисна по—здраво длетото. Запазвайки маската на спокойствие на лицето си, той си представи как прокарва острието му през черепа на Нийл. Знаеше, че може да го направи толкова бързо, че онзи изобщо да не разбере. Но какво щеше да спечели? Нищо.

— Благодарен съм, Брат Нийл, че именно вие сте разкрил предателите в нашето звено.

За миг Нийл присви подозрително очи. Най—сетне лицето му се отпусна, широките поли на робата му се завъртяха около тялото му.

— Ела с мен — заповяда той с гробовен глас и тръгна.

Ричард го последва през полето, превърнато в калчище от краката на стотиците работници, сновящи напред—назад, от всичките провизии, които биваха влачени, носени и качвани на обекта. Вървяха по безкрайния гръбнак на двореца. Каменните стени ставаха все по—високи, дупките за прозорците зейваха една след друга. Тук—там вече имаше дограми. Много от гредите за втория етаж вече бяха укрепени. Вече плъзваше нагоре и лабиринтът от вътрешни стени, обособяваха се стаи, коридори и фоайета. В двореца щеше да има километри коридори. Десетки стълбища се намираха в различна степен на готовност.

Не след дълго на пода на долните стаи щеше да се появят дъбови дюшемета. По—напред обаче трябваше да се довършат покривите, за да не би есенните дъждове да развалят настилката. Покривите на част от външните стаи щяха да са по—ниски от тези в основната сграда, която щеше да достигне до нечувани висини. Ричард очакваше тези по—ниски помещения да бъдат довършени преди началото на зимата.

Вървеше плътно зад Брат Нийл, докато прекосяваха нечувания по размери дворец. Във вътрешната част стените бяха построени по—нависоко, доста от орнаментите по вътрешната украса вече бяха монтирани. Нийл се заизкачва по полукръга на мраморната стълба, водеща към кръглия площад, като прескачаше през стъпало. Белите мраморни колони се издигаха на главозамайваща височина, над тях вече бе монтирана голяма част от каменния фриз. С всичките тези врязани в камъка измъчени лица гледката бе точно толкова стряскаща, колкото бе предвидена да бъде.

Площадът бе покрит с бял каватурски мрамор с втъкана в структурата му естествена паяжина от сиви нишки. Слънцето обливаше белия мрамор, заобиколен в полукръг от величествената колонада, в ослепителна светлина. Замръзналите във вик уродливи лица на хората, издялани в каменните пана над колонадата, сякаш крещяха от болка на тази светлина — какъвто бе замисълът на Брат Нарев.

Нийл махна с ръка.

— Тук ще бъде положена великата статуя. Перлата, която ще окичва короната на входа към императорския Вечен дом. Това ще бъде мястото, откъдето хората ще влизат в нечувания дворец. От тук ще минават на път за срещите си с важни сановници от Ордена. Тук ще влизат в по—близък контакт със Създателя.

Ричард не каза нищо. Нийл го изгледа за миг, после застана в центъра и разпери ръце към светлината.

— Ето тук! Точно тук ще се намира статуята, изобразяваща величието на Създателя, която ще поглъща Неговата Светлина. Светлината ще разкрива омразните същества ето там — човечеството. Това ще бъде монумент на злата природа на човека, обречен на мизерията на своето съществуване в този свят, зъл по характер, превит от унижение, видял истинската същност на душата и тялото си — когато му ги разкрие Неговата Светлина.

Ричард си каза, че ако глупостта имаше свой първенец, то той безспорно щеше да е Орденът и поддръжниците му.

Ръцете на Нийл се отпуснаха — сякаш актьор бе завършил триумфално представлението си.

— Ти, Ричард Сайфър, ще изваеш тази статуя.

Ричард усети всяка неравност по повърхността на чука, който стискаше в ръката си.

— Да, Брат Нийл.

Онзи вдигна застрашително пръст към лицето му и му се ухили зловещо.

— Май нещо не разбираш, Ричард. — Вдигна рязко ръка във въздуха.

— Чакай. Чакай тук.

Тръгна нанякъде, последван от полета на кафявата си роба. Взе нещо иззад мраморните колони и се върна с него в ръка.

Беше малка статуя. Положи я на земята, там, където вените в структурата на мраморната плоскост се събираха в точка в средата на пиедестала. Представляваше глинен макет на онова, което Брат Нийл бе разказал току—що. Можеше да се признае, че бе дори още по—ужасно, отколкото го бе описал Нийл. Ричард изпита неистов порив да замахне с чука. Каза си, че вероятно би си струвало да умре, но да унищожи подобна зловеща фигура.

Вероятно.

— Ето това е — рече Нийл. — Брат Нарев заръча на един скулптор да извае тази фигура — разбира се, под Неговото вещо ръководство. Видението на Брат Нарев е направо забележително. Съвършено е, не мислиш ли?

— Точно толкова ужасяващо е, колкото го описахте, Брат Нийл.

— И ти ще трябва да го пресъздадеш в истинските му размери. Просто да изработиш в мащаб тази велика статуя от бял мрамор.

Онемял, Ричард кимна.

— Да, Брат Нийл.

Пръстът се поклати пред носа му с огромно задоволство.

— Не, не, все още мисля, че не разбираш, Ричард. — Хилеше се като перачка, застанала край оградата с кошница, пълна с мръсотии. — Виждаш ли, направих си труда да се поразровя из биографията ти. Двамата с Брат Нарев така и не успяхме да ти се доверим, Ричард Сайфър.

— Да, така е — не успяхме. Е, сега вече знаем всичко за теб. Открихме тайната ти.

Ричард настръхна. Мускулите му се превърнаха в камък. Подготви се да се хвърли в отчаяна битка. Точно в този миг му се струваше, че няма друг избор. Нийл щеше да умре.

— Нали разбираш, говорих със Защитник Мъксин.

Ричард остана като гръмнат.

— С кого?

Нийл му се ухили триумфално.

— Човекът, който те е осъдил да работиш като каменоделец. Познава те по име. Показа ми архива по случая. Признал си гражданско неподчинение. Показа ми и разписката за глобата — двадесет и два златни гроша. Доста прилична сумичка. — Нийл отново размаха пръст пред носа му. — Това е било грешка на правосъдието, Ричард, и ти го знаеш. Никой не може да спечели толкова пари от някакво си гражданско неподчинение. Подобни спестявания се правят по друг начин.

Ричард се поотпусна. Пръстите го боляха от стискането на чука.

— Не — продължи Нийл, — трябва да си направил нещо доста по—сериозно, за да си натрупал състояние от два десет и два златни гроша. Очевидно си извършил доста тежко престъпление.

Нийл разтвори ръце като Създателя, извисил се над някое от грешните си чеда.

— Аз ще проявя милост, Ричард.

— Брат Нарев съгласен ли е на подобна милост?

— О, да. Нали разбираш, с тази статуя ще изкупиш греха си пред Ордена. Ще ти бъде дадена възможност да изкупиш злодеянията си. Ще работиш върху тази статуя в извънработно време, когато не си зает с другите си дела. За тази работа няма да ти бъде заплатено. Няма да можеш а използваш нито парче от мрамора, закупен от Ордена за двореца. Ще трябва да си го набавиш със собствени средства. Ако трябва да работиш десет години, за да спечелиш такава сума — толкова по—добре.

— Искате да кажете, че през деня трябва да ходя на работа на обекта, а нощем, в личното си време, да правя тази статуя?

— В личното си време ли? Що за покварено понятие.

— А кога ще спя?

— Сънят не е грижа на Ордена — за разлика от справедливостта.

Ричард въздъхна дълбоко. Посочи с чука си нещото на земята.

— И трябва да извая това?

— Точно така. Ще закупиш камъка сам, а трудът ти ще бъде в полза на добруването на твоите съграждани. Това ще бъде твоят дар за народа на Ордена като наказание за злите ти дела. Хората като теб, притежаващи способности като твоите, би трябвало с радост да дават всичко от себе си, за да помагат на Ордена.

Брат Нийл протегна ръка.

— За построяването на този дворец е нужна всеотдайност. Хората трябва да се убедят, че Орденът е способен да осъществи такъв грандиозен проект за толкова малко време. Те отчаяно се нуждаят от урока, който този дворец ще им даде. Брат Нарев изгаря от желание да открие двореца. Иска още тази зима той да бъде открит с пищна церемония, на която ще присъстват редица сановници от Ордена. Войната напредва. Хората имат нужда да видят, че дворецът им също напредва. Трябва да видят резултата от своите жертви. Ти, Ричард Сайфър, ще изваеш великата статуя, която ще увенчава входа на императорския Вечен дом.

— За мен е чест, Брат Нийл.

Нийл се усмихна.

— Така и би трябвало да бъде.

— Ами ако не съм … подготвен за тази работа?

Мазната му усмивка грейна.

— Тогава ще бъдеш върнат в затвора, а хората на Защитник Мъксин ще те разпитват, докато направиш пълни признания. След като в крайна сметка си признаеш всичко, ще бъдеш набит на кол. И плътта ти ще се превърне в пиршество за пилците.

Брат Нийл посочи гротескния модел на земята.

— Вземи го. Това ще бъде произведението на живота ти.

Чула гласа на Ричард, Ничи вдигна глава. Говореше с Камил и Наби. Чу го да казва, че е уморен и не може да погледне работите им, че ще намине на другия ден. Ничи знаеше, че момчетата ще останат разочаровани. Не бе в стила на Ричард да постъпва така.

Сипа му от елдената каша с грах. Остави паницата на масата заедно с една лъжица. Хляб нямаха.

Искаше й се да направи нещо по—добро за него, но след като им вземеха доброволните пожертвувания, не им оставаше нищо. Ако не беше градината, която жените от кооперацията поддържаха в задния двор, двамата сигурно щяха да умрат от глад. Ничи се бе научила как да отглежда зеленчуци и да му готви от собствената реколта.

Ричард влезе с отпуснати рамене и отнесен поглед. В едната си ръка носеше нещо.

— Сложих ти да вечеряш. Заповядай.

Ричард постави нещото на масата край лампата. Представляваше малка, изящно изработена композиция от преплетени в ужас фигури. От едната страна бяха заобиколени от полукръг. В средата на композицията падаше светкавица — чест символ на възмездието на Създателя. Имаше прободени няколко очевидно зли мъже и жени, предавайки ги на земята. Бе разтърсващо изображение на лошата природа на човешкия род и на гнева на Създателя, изливащ се върху хората.

— Какво е това? — попита Ничи.

Ричард се отпусна тежко на стола. Главата му потъна между дланите, пръстите му се заровиха в косата. След малко вдигна глава.

— Каквото искаше — отвърна тихо.

— Каквото съм искала ли?

— Моето наказание.

— Какво наказание?

Ричард кимна.

— Брат Нарев е разбрал за двадесетте и два гроша. Каза, че сигурно съм извършил нещо наистина ужасно, след като съм могъл да спечеля толкова пари. Осъди ме да изработя голямата статуя на входа на императорския дворец.

Ничи се вгледа в малката статуя на масата.

— Какво е това?

— Слънчев часовник. Това са обръчите с гравирани върху тях часове. Светкавицата хвърля сянката на Светлината на Създателя върху циферблата и така сочи часа.

— Все пак не разбирам. Защо каза, че е наказание? Нали си каменоделец? Това ти е работата.

Ричард поклати глава.

— Трябва сам да купя материала, със свои средства, при това трябва да работя нощем, в личното си време, като дарение към Ордена.

— И защо мислиш, че бих искала това?

Ричард прокара пръст по светкавицата, очите му разглеждаха статуята.

— Ти ме доведе тук, в Стария свят, понеже искаше да ме накараш да разбера грешките си. Разбрах ги. Трябваше да призная, че съм извършил някакво престъпление и да им позволя да сложат край на живота ми.

Той отдръпна ръка.

Ничи бутна паницата към него.

— Яж, Ричард. Трябват ти сили.

Без да се противи, той направи каквото тя му каза. Затворник, изпълняващ заповеди. Тя мразеше, когато той се държи така.

Искрицата бе угаснала в погледа му — също както някога в погледа на баща й.

Когато той погледна статуята в средата на тяхната маса очите му бяха мъртви. Сякаш самият живот, енергията, надеждата — всичко бе умряло за него. Когато приключи с вечерята си, се запъти към леглото си, без да каже нито дума, и легна с гръб към Ничи.

Тя седеше на масата, заслушана в пукането на пламъка на свещта, загледана в равното дишане на спящия Ричард.

Сякаш духът му бе прекършен. Толкова дълго време бе вярвала, че ще научи нещо от него, когато бъде притиснат от подобни крайни обстоятелства. Явно се е лъгала. Ричард все пак се бе предал. Вече нищо не можеше да научи от него.

Не й оставаше много. Нямаше почти никакъв смисъл да продължава нататък. За миг усети разтърсващата тежест на разочарованието. После и това изчезна.

Празна и безчувствена, тя вдигна паницата и лъжицата и ги пусна в кофата за миене. Изми ги тихо, за да не го събуди, обмисляйки завръщането си при Джаганг. Ричард не беше виновен, че не можеше да я научи на нищо. Вече животът не можеше да я научи на нищо. Край. Майка й се бе оказала права.

Ричард бе страдал достатъчно.

Така щеше да е най—добре.

ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Стори й се, че е седяла на масата с ножа в ръце цяла вечност. Наблюдаваше гърба му. Гърдите му се повдигаха плавно с дъха на живота, после потъваха отново. Имаше достатъчно време да забие ножа в гърба му, между ребрата, да прониже сърцето му.

Имаше достатъчно време до изгрев слънце.

Смъртта бе толкова окончателна. Искаше да го погледа още малко. Никога не й омръзваше да го гледа.

След като го направи, нямаше да има възможност да го гледа повече. Ричард щеше да изчезне завинаги. С поразиите, които Хармониите бяха сторили на световете и връзките между тях, вече не бе сигурна дори дали хорските души отиват в света на духовете. Не бе сигурна дори дали отвъдният свят все още съществуваше и дали духът на Ричард щеше да отиде там или просто … ще изчезне завинаги — дали просто той и това, което бе представлявала душата му, няма да престанат да съществуват.

В замаяното си състояние бе загубила представа за времето.

Когато бе вдигнала поглед към новия прозорец, който Ричард бе поръчал за стаята им, небето бе придобило цвета на едноседмична синина.

Свързана с Калан, Ничи не можеше да разчита на магията си, за да свърши с него. Колкото и да не й се искаше, колкото и страшно да й се струваше, щеше да се наложи да използва ножа.

Стисна дървената дръжка на солидното оръжие. Искаше да свърши бързо. Не можеше да понесе мисълта, че той ще страда. Вече бе страдал достатъчно през живота си — не искаше да го кара да страда и в смъртта.

Щеше да се съпротивлява за миг, после щеше да се отпусне и край.

Ричард рязко се обърна по гръб, после седна. Ничи замръзна, все още на стола си. Той разтърка очи. Дали имаше силата да го убие, докато е буден? Дали можеше да го погледне в очите и да забие ножа в гърдите му?

Трябваше.

Така щеше да е най—добре.

Ричард се прозя и се протегна. Скочи от леглото.

— Ничи. Какво правиш? Не си ли си лягала?

— Ами… сигурно съм заспала на стола.

— Е, добре … а, ето го. Трябва ми. — Той грабна ножа в ръката й. — Имаш ли нещо против да го взема? Ще ми трябва. После ще ти го наточа. Няма да успея, преди да тръгна за работа. Би ли ми приготвила нещо за ядене? Умирам от глад. Преди да отида на работа, ще трябва да се отбия при Виктор.

Ничи стоеше като гръмната. Ричард изведнъж отново бе жив. На светлината на лампата, на бледата светлина на зората тя забеляза онзи поглед в очите му. Изглеждаше … решен, уверен.

— Да, добре — каза тя.

— Благодаря — подвикна й той, вече до вратата.

— Къде…?

Но него вече го нямаше. Тя си каза, че сигурно е отишъл в градината за зеленчуци. Но защо ще му е този голям нож? Беше объркана, но тя също сякаш се бе родила наново. Ричард отново изглеждаше себе си.

Извади няколко яйца от шкафа, взе тигана и се запъти към огнището на двора. Въглищата все още тлееха от огньовете от предишната нощ. Внимателно подпали няколко съчки и сложи отгоре по—дебели клонки. Когато пламъкът пое, сложи отгоре тигана направо върху жаравата — яйцата ставаха бързо.

Докато чакаше тиганът да се загрее, дочу странен стържещ звук. На фона на мъждукащия огън не можеше Да види Ричард в градината. Нямаше представа къде е отишъл, нито какво прави. Счупи яйцата и ги изсипа в тигана, черупките изхвърли в кофата край огнището. Разбърка яйцата с дървена лъжица.

Докато се изправяше, хванала дръжката на тигана с полата си, Ричард я изненада, появил се иззад голямото огнище за готвене.

— Ричард, какво правиш?

— Бях забелязал отзад няколко разклатени тухли. Иска да погледна, преди да отида на работа. Почистих дупките. По—късно ще донеса малко хоросан и ще ги запълня.

Той откъсна туфа трева и хвана с нея дръжката на тигана, измъквайки го от ръката й. Ничи взе тежкия нож въпреки, че бе затъпен и нащърбен от остъргването на тухлите. Той започна да се храни прав, още в двора, като гребеше с дървената лъжица.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Да — избоботи той с пълна уста. — Защо?

Тя посочи към къщата.

— Ами, снощи… ми изглеждаше… някак сломен.

Той я изгледа намръщено.

— Е, нима нямам право от време на време да се самосъжалявам?

— Е, сигурно имаш, но…

— Вече премислих.

— И…?

— Това трябва да е моят дар към хората, нали? Ще им дам онзи дар, от който се нуждаят.

— Какво говориш?

Ричард размаха дървената лъжица.

— Братята Нийл и Нарев казаха, че това ще бъде моят дар за хората — и така ще бъде. — Той напъха още една лъжица яйца в устата си.

— Значи ще направиш статуята, която искат?

Преди да е довършила въпроса си, той вече бягаше на горе по стълбите.

— Трябва да взема модела и да отивам на работа.

Тя се спусна след него към стаята. Той дъвчеше, докато вървеше. Когато го настигна в стаята, го завари втренчен в статуята на масата, с пълна с яйца уста. Тя не можеше да разбере какво става — на устните му сияеше усмивка.

Остави тигана на масата и грабна модела.

— Сигурно ще закъснея довечера. Трябва да започна работата си за Ордена, ако мога. Може да се наложи да работя през нощта.

Като ударена от гръм, тя го изпрати с поглед.

Направо не можеше да повярва, че Ричард за пореден е избегнал смъртта. Никога не бе се чувствала по—благодарна за нещо. Не го разбираше.

Ричард стигна до ковачницата малко след като Виктор бе отворил. Работниците му още не бяха пристигнали. Виктор не се изненада да го види — понякога Ричард имаше навика да се отбива преди работа и двамата да сядат на хълма, посрещайки слънцето.

— Ричард! Радвам се да те видя.

— Аз също, Виктор. Искам да поговорим.

Мъжът въздъхна.

— За статуята?

— Точно така — отвърна Ричард, леко изненадан. — За статуята. Знаеше ли?

Последван от приятеля си, Виктор си проправи път през тъмната ковачница, между хаоса от пейки, инструменти и работа.

— О, да, чух. — Пътьом той взе един чук и го метна на мястото му, после премести парче желязо и го остави на една маса — сякаш можеше да подреди планината само с преместването на няколко камъчета и изхвърлянето на счупен клон.

— Откъде чу?

— Брат Нарев ме посети снощи. Каза ми, че е нужно пълно отдаване на работата по Вечния дом, за да можем всички да демонстрираме уважението си към Създателя всичко, с което ни дарява. — Той хвърли поглед през рамо, вървейки към огромния блок каватурски мрамор. — Каза ми, че ще изваеш статуя за входния площад — огромна статуя. Каза, че трябва да я свършиш за откриването.

Доколкото съм чувал от Айшак и останалите, Орденът залага на построяването на подобна монументална сграда като двореца, за да вдъхне сили за по—нататъшна война. В строежа участват цели армии мъже — не само тук, на кариерите далеч из Стария свят, в мините за злато и сребро, в горите, откъдето секат дървения материал. Но дори робите трябва да ядат. Клането на чиновници, водачи и майстори след бунта струва скъпо. С предстоящото откриване мисля, че Брат Нарев иска да покаже на хората истинския прогрес, да ги обедини, да включи и по—незаинтересованите страни в празненството, като си мисли, че така ще избегне бъдещите проблеми.

В тъмнината на затворената стая светлина се процеждаше единствено през процепите на високия таван. Лъчите галеха мрамора и попиваха дълбоко във фината му кристална структура.

Виктор отвори двойната порта, която гледаше към Вечния дом.

— Брат Нарев ми каза, че твоята статуя трябва да представлява слънчев часовник, със Светлината на Създателя, осветяваща мъченията на човешкия род. Аз трябва да приготвя стрелките на слънчевия часовник и циферблата, където ще падат техните сенки. Спомена нещо за светкавица.

Виктор се обърна, очите му проследиха как Ричард оставя модела на статуята върху тясна лавица за инструменти.

— Добри духове … — прошепна ковачът. — Това е ужасяващо.

— Искат да направя това. Искат да бъде статуя, достойна да увенчае главния вход на двореца.

Виктор кимна.

— Брат Нарев ми каза. Каза ми и колко голям ще бъде циферблатът. Поръча бронз.

— Можеш ли да направиш бронзова отливка?

— Не. — Виктор потупа ръката на приятеля си. — Чуй сега добрата новина: малцина са тези, които могат да изпълнят подобна поръчка. Брат Нарев заповяда освобождаването на Приска — специално за изпълнението на поръчката.

Ричард примигна в изумление.

— Значи Приска е жив?

Виктор кимна.

— Високопоставените особи от Ордена вероятно не са смеели да го погребат в небето, в случай че им се наложи да прибягнат до неговите умения. Оставили са го да лежи в затвора. Орденът е наясно, че има нужда от хора със способности. Освободиха го, за да изпълни поръчката. Ако иска да остане жив и да излезе от тъмницата, трябва да отлее този бронзов циферблат — на свои разноски, като дарение за хората. Това щяло да му бъде наказанието. Аз трябва да му обясня проекта и да се погрижа по—късно за монтажа.

— Виктор, трябва да купя камъка ти.

Челото на ковача се смръщи във враждебна гримаса.

— Не.

— Нарев и Нийл са разбрали за глобата, с която ме освободихте. Според тях съм минал много леко. Наредиха ми да им направя статуята — също като Приска, доброволно, на мои разноски — като наказание. Трябва сам да си купя камъка, да работя след работно време. Искат да е готово за тържеството по откриването, което е предвидено за зимата.

Очите на Виктор се извърнаха към модела на лавицата, сякаш бе някакво чудовище, дошло да присъства на краха му.

— Ти знаеш какво означава този камък за мен, Ричард. Няма …

— Чуй ме, Виктор.

— Не. — Той протегна ръка към приятеля си. — Не искай това от мен. Не искам този камък да се превърне в нещо грозно, като всичко, до което се докосне Орденът. Няма да го позволя.

— Нито пък аз.

Виктор махна гневно с ръка към модела.

— Нали виждам какво са ти дали. Как изобщо можещ да си помислиш, че подобна грозота може да се настани в камъка ми?

— Не мисля.

Ричард сложи глинената фигурка на земята. Взе един огромен чук, чиято дръжка бе опряна на стената, и с мощен удар разби статуята на хиляди парченца. Изправи се и се загледа в белия облак прах, който се вдигна от земята и се понесе през прага надолу към Вечния дом, подобно на зъл дух, изскочил от отвъдния свят.

— Продай ми камъка си, Виктор. Позволи ми да освободя красотата, заключена вътре.

Виктор го изгледа подозрително.

— Камъкът има цепнатина. Не може да понесе длетото.

Ковачът постави ръка върху мрамора, сякаш искаше да успокои разплаканата си любима.

— Ти ме познаваш, Виктор. Някога с нещо да съм те предавал? Да съм те наранявал?

Гласът му дойде тих:

— Не, Ричард, не си.

— Имам нужда от този камък, приятелю. Това е най—прекрасният къс мрамор, единствен той може да поглъща светлината и да я отдава обратно. Структурата му е достатъчно твърда и фина, за да понесе и най—малкия детайл. За статуята ми трябва най—доброто. Кълна се, Виктор, че ако ми се довериш в това, най—сетне ще можеш да видиш видението си за нея. Няма да предам любовта ти към този камък, кълна се.

Ковачът бавно прокара месестата си ръка по повърхността на белия мрамор, извисяващ се почти два пъти човешки ръст.

— А не можеш ли да откажеш да изваеш статуята им?

— Нийл каза, че тогава ще ме пратят обратно в затвора, докато изтръгнат самопризнания или докато умра от разпитите. Ще бъда погребан в небето за нищо.

— А ако направиш каквото ти харесва? — Виктор махна с ръка към отломките от модела. — И не изваеш статуята така, както са я поръчали?

— Може би искам да видя красотата още веднъж, преди да умра.

— Пфу. И какво ще изваеш? Какво ще видиш, преди да умреш? Какво би могло да бъде това, че да си струва живота ти?

— Човешкото благородство — най—висшата форма на красотата.

Ръката на ковача застина върху камъка, очите му подириха очите на Ричард, но не каза нищо.

— Трябва да ми помогнеш, Виктор. Не те моля за нищо даром. Ще платя каквато цена поискаш. Само кажи.

Виктор отново плъзна любящия си поглед към камъка.

— Десет златни гроша — каза той с мрачна увереност, като знаеше, че Ричард няма пари.

Ричард посегна в джоба си и преброи сумата. Протегна ръка към Виктор. Ковачът го изгледа намръщено.

— Откъде взе тези пари?

— Работих и спестявах. Спечелих ги, като помагах на Ордена в построяването на техния дворец. Не си ли спомнящ?

— Но те ти взеха всичко. Ничи им каза колко имаш и те взеха всичко.

Ричард килна глава на една страна.

— Нали не ме смяташ за толкова глупав, че да сложа всичките си спестявания на едно място, нали? Заровил златото си на различни места. Ако това не е достатъчно съм готов да ти платя още колкото кажеш.

Ричард знаеше, че камъкът е изключително ценен, но бе наясно, че не струва десет златни гроша. Но все пак бе за Виктор, така че нямаше да се пазари. Щеше да плати толкова, колкото му поиска човекът.

— Не мога да взема пари от теб, Ричард. — Той махна отчаяно с ръка. — Аз и без това не мога да правя скулптури. Беше само една мечта, блян. Просто този къс мрамор идва от родината ми, която някога бе свободна. — Пръстите му сляпо напипаха каменната повърхност. — Този камък е благороден. Бих искал да видя как ще даде образ на благородството. Камъкът е твой, приятелю.

— Не, Виктор. Не искам да отнемам бляновете и мечтите ти. Искам по някакъв начин да ги осъществя. Не мога да го приема като дар. Искам да го купя.

— Но защо?

— Защото ще трябва да го дам на Ордена. Не искам ти да го дадеш на Ордена, сам ще го направя. Нещо повече, те без съмнение ще поискат да го унищожат, когато го видят. Искам да ти бъде платено за това.

Виктор протегна ръка.

— В такъв случай искам десет гроша.

Ричард ги преброи и го сложи в ръката на приятеля си, после сключи пръстите му около тях.

— Благодаря, Виктор — прошепна накрая.

Мъжът се ухили широко.

— Къде да ти го доставя?

Ричард му подаде още един грош.

— Дали не бих могъл да наема стаята ти? Бих искал да работя тук. Когато свърша, ще може да бъде транспортиран до мястото си в двореца без проблеми. Виктор сви рамене.

— Дадено.

Ричард му подаде дванадесетия златен грош.

— Освен това искам да ми направиш инструментите, с които ще работя върху камъка — най—изящните инструменти, които някога си правил. Такива, с каквито някога в родината ти майсторите са създавали красота. Този мрамор изисква най—доброто. Направи инструментите от най—качествена стомана.

— Кръгли длета, назъбени, фини — ще ти направя всичко необходимо. За чуковете не се тревожи — имам достатъчно.

— Ще ми трябват и различни размери пили. От всякакъв вид — прави, извити, от най—фините до най—грубите. Както и пемза.

Виктор бе ококорил очи. В родината му само веднъж бе правено подобно нещо. Ковачът знаеше за какво са му на Ричард всички тези неща.

— Искаш да превърнеш камъка в плът?

— Точно така.

— Знаеш ли как се прави?

Ричард знаеше от статуите, които бе виждал в Д’Хара и Ейдиндрил и от разказите на някои от майсторите, както и от пробите, които сам бе правил върху изображенията за фриза. Беше разбрал, че ако бъде изваян подобаващо, а после загладен и полиран, висококачественият мрамор може да поема и отдава светлината така, че да се създава впечатлението, че камъкът се е освободил от сковаността си — така, че да заприлича на плът. Ако бъде пипнат от майсторска ръка, мраморът можеше да изглежда жив.

— Виждал съм как се прави, Виктор. Работил съм с камък достатъчно. Научих се да го усещам. Пък и мисля за това от месеци. От мига, в който започнах да работя за Ордена, това е единственото, което ме кара да продължавам. Използвах работата си, за да се упражнявам, да трупам опит и да прилагам наученото и видяното. Да експериментирам. Дори преди, докато ме разпитваха … мислех а този камък, за статуята, която знам, че е заключена в — за да не обръщам внимание на онова, което причиняваха на тялото ми.

— Искаш да кажеш, че моят камък ти е помогнал да понесеш мъченията в затвора?

Ричард кимна.

— Мога да го направя, Виктор. — Ръката му се сви в юмрук. — Плът от камък. Само ми трябват достатъчно добри инструменти.

Виктор разтърси юмрука си с монетите в него. — Дадено. Мога да ти направя всичко, от което имащ нужда. Това поне го умея. Не ставам за каменоделец и скулптор, но чрез инструментите си ще дам своя принос за освобождаването на красотата в него.

Ричард стисна ръката на приятеля си, за да ознаменуват сключването на сделката.

— Искам да те помоля и още нещо — този път като услуга.

Виктор се засмя дълбоко и гърлено.

— Сигурно ще искаш да те храня с лардо, за да имаш достатъчно сила да работиш с този благороден камък.

Ричард се усмихна.

— Никога не бих отказал парченце лардо.

— Тогава какво е? — попита Виктор. — Каква услуга искаш?

Пръстите на Ричард нежно докоснаха камъка. Неговия камък.

— Никой да не види работата ми, докато не приключа. Включително и ти. Трябва ми огромно платнище, с което да го държа покрит. Моля те да не повдигаш платнището, преди да съм свършил.

— Защо?

— Защото докато вая тази статуя, тя трябва да е само моя. Нужно ми е усамотение. Когато свърша, светът ще го види, но докато работя по него, единствено моите очи ще могат да го докосват. Не искам никой да го зърва, преди да съм свършил. Но най—важната причина да не искам да го вижда никой е, че ако нещо се обърка, не искам никой да има нещо общо. Не искам да знаеш какво правя. Ако не го видиш, никой не може да те погребе в небето, задето не си им казал.

Виктор сви рамене.

— Щом така искаш, така ще бъде. Ще кажа на хора си, че задната стая е дадена под наем и никой не бива а прекрачва прага й. Ще заключа междинната врата. На двойната врата отвън ще сложа верига и ще ти дам ключа.

— Благодаря, Виктор. Нямаш представа какво означава това за мен.

— За кога ще ти трябват длетата?

— Най—напред ще ми трябват големите, за грубата работа. Дали ще можеш да ми направиш нещо за тази вечер? Трябва да започна веднага. Няма много време.

Виктор го успокои с махване на ръка:

— Лесна работа. Ще стане. Когато се върнеш от двореца, ще те чакат. А останалите ще са готови много преди да стигнеш до тях.

— Благодаря ти, Виктор.

— Стига с това благодаря, благодаря. Това си е бизнес. Платил си си предварително. Нямаш представа какво е да изпълняваш поръчка на друг клиент освен Ордена.

Виктор се почеса по главата и изражението на лицето му стана сериозно.

— Но те ще искат да видят работата ти, нали? Ще искат да видят как върви работата по тяхната статуя?

— Не мисля. Те ми имат доверие. Дадоха ми модела, по който трябва да се ръководя. Вече са го одобрили. Казаха ми, че животът ми зависи от това. Нийл с огромно удоволствие ми разказа как лично той се е погрижил онези каменоделци да бъдат измъчвани и умъртвени. Искаше да ме уплаши. Едва ли ще се занимават повече с мен.

— Но ако все пак Брат Нарев дойде и поиска да види статуята?

— Тогава ще трябва да му вържа метален кол около врата и да го пусна да плува в кацата със саламурата.

ШЕСТДЕСЕТА ГЛАВА

Ричард допря кръглото длето до челото си по същия начин, по който неведнъж бе допирал Меча на истината. Това също бе битка. И тя беше на живот и смърт. „О, острие, бъди ми вярно днес“, прошепна той. Длетото имаше осем ръба, за да не се изплъзва от потна ръка. Виктор правилно бе сложил повече тежест в тъпата му част. Той бе издълбал и инициалите си — В.К., с малки букви на една от фасетките, за да огласи гордостта си на негов създател.

Подобно тежко длето можеше да разбива камък и бързо да отстранява ненужния материал. То бе оръжие, способно да нанесе големи поражения, да изсече от структурата на мрамора слой с три пръста ширина. Ако острието му се допреше невнимателно до незабелязани пукнатини, целият блок можеше да се разпадне.

По—фините длета дълбаеха по—плитки резки, но пък отстраняваха по—малко материал. Ричард знаеше, че дори и с най—малкия свредел би могъл да проникне най—много на половин пръст от последния слой. Паяжината от пукнатинки, която се образуваше след удара на длетото, бе рана в кристалната структура на самия мрамор. Така наранен, камъкът губеше своята полупрозрачност и не можеше добре да се полира.

За да превърнеш камъка в плът, трябва да пристъпиш към последните пластове с внимание, за да останат невредими.

След като тежкото длето свърши работата си по отстраняването на излишния материал, длетата с по—фини остриета щяха да позволят на Ричард да продължи да оформя блока в нужните извивки. Веднъж стигнал на половин пръст от последния пласт, щеше да се залови със назъбените длета — обикновени длета, но със зъбци по края, — за да изсече камъка, без да нарани структурата на мрамора. Грубите резци махаха много камък, оставяйки след себе си неравни вдлъбнатини. Щеше да използва длета с все по—фини и по—фини зъбци, за да заглажда повърхността на творението си. Най—накрая щеше да прибегне до гладки длета, някои от които с дебелина наполовина на малкия му пръст.

Долу на обекта, където дълбаеше грозни сцени на единия от фризовете, другите майстори даваха всичко от себе си, но силите им стигаха едва дотам. След тях оставаха грозни изображения, несръчно обработени и груби, а плътта изглеждаше скована, без ясно очертание на мускул или кост. Човекът в тези скулптури бе лишен от човешката си същност.

С тази статуя Ричард започваше от там, докъдето свършваше другата му работа за Ордена. Щеше да използва едри пили, за да очертае костите, мускулите, дори вените на ръцете. С по—фини пили щеше да отстрани и последните следи от неравности по мрамора и да пусне и най—дребните контури. Щеше да използва пемза, за да изглади следите от фините пили и да подготви повърхността за полиране с абразивна паста, нанасяна първо с кожа, после с парче плат, а най—накрая — със слама.

Свършеше ли добре работата си, щеше да даде образ на мислите си в камък. Плът в камък. Благородство.

Притиснал с палец тежкото кръгло длето към дланта си, той долепи ръка до камъка и усети хладната му повърхност. Знаеше какво има вътре — не само вътре в камъка, но и вътре в самия себе си.

Не изпитваше съмнения, глождеше го само туптящата страст на очакването.

За кой ли път си помисли за Калан. Мина почти година, откакто не е поглеждал в зелените й очи, не е докосвал бузата й, не я е държал в прегръдките си. Тя сигурно отдавна е напуснала сигурността на техния планински дом и се е впуснала в опасности, които въображението му чертаеше в живи образи. За момент бе повален под тежестта на отчаянието, задавен от болезнената липса, смален от величината на любовта си към нея. Но знаеше, че трябва да изключи мисълта за нея от ума си, за да може да се отдаде изцяло на своята задача.

За кой ли път мълчаливо пожела на Калан лека нощ.

После нагласи острието на деветдесет градуса спрямо повърхността на камъка и мощно замахна със стоманеното острие. Наоколо се пръснаха каменни стружки.

Дишането му стана учестено и по—дълбоко. Започна се.

Нападна камъка с огромна ярост.

На светлината на лампите, които Виктор му бе оставил за през нощта, Ричард потъна в работа, сипейки удар след удар. Остри камъчета хвърчаха към дървените стени, а когато улучваха ръцете или гърдите му, го жилваха. С ясна представа за това, което искаше да направи, той отстрани излишния камък.

Ушите му пищяха от звука на удара на стомана върху стомана и на стомана върху камък. Това бе музика. Нащърбени камъчета и стружки отхвръкваха встрани. Сякаш падналият враг. Въздухът се изпълни с белия прах на битката.

Ричард знаеше точно какво иска. Знаеше какво трябва да се направи и как ще се осъществи. Бе изпълнен с целеустременост, имаше път пред себе си. Веднъж започнал, той се отдаде напълно на работата.

Около него се вдигаше прах, дрехите му побеляха, като че ли камъкът ги поглъщаше, а Ричард го променяше, докато двамата се слеят в едно. Остри отломъци камък го драскаха, отскачайки настрани. Голите му ръце, бели като мрамора, скоро се нашариха с кървави драскотини от битката.

От време на време отваряше вратата, за да изрине навън стигналата до глезените му купчина чакъл. Бялата маса се понасяше надолу по хълма със звън — като че ли от хиляди малки звънчета. Белият прах, който го покриваше, бе прорязан от тъмни вадички пот и червени драскотини. Хладният въздух подейства освежително на плувналото му в пот тяло. След малко обаче затвори вратата и остави навън нощта и целия свят, за да бъде сам.

За пръв път от близо година се почувства свободен. Тази работа бе изцяло под негов контрол. Никой не го наблюдаваше. Никой не му казваше какво да прави.

Това бе единствената му цел, чрез която искаше да постигне съвършенство. Нямаше вериги, нямаше ограничения, нито чужди желания, на които да се подчинява. В борбата да направи възможно най—доброто бе съвсем свободен.

Идеята му за тази скулптура противоречеше с всичко, което Орденът представляваше. Той смяташе да им покаже живота.

Ричард знаеше, че когато Братята видят статуята, ще го осъдят на смърт.

След всеки удар с длетото във въздуха политваха каменни стружки, всеки удар го приближаваше към целта. За да стига до върха на мраморния блок, трябваше да стъпи на работно столче. Като местеше столчето от всички страни на монолита, смаляваше мраморния блок до нужните размери и форма.

Ричард размахваше стоманения прът с яростта на воин. Ръката му с длетото се извиваше от звучните удари. Колкото и яростна да беше атаката, тя бе и овладяна. За подобна груба работа можеше да се използва и чук—секач, наречен питчър. Той отстраняваше излишния камък и оформяше блока много по—бързо от тежкото длето, но се използваше с пълен замах, а Ричард се опасяваше да освободи такава сила срещу камъка заради пукнатината. Вярно, че имаше огромна маса, но въпреки това Ричард смяташе, че чукът—секач е твърде опасен точно за този камък.

Щеше да накара Виктор да му направи няколко резци за свредели с лък. С кордата на лъка, завързана за дръжката на свредела, инструментът ще може да се извие и промуши през мрамора. Дълго мисли и се чуди как да се справи с проблема с пукнатината. Реши да изсече по—голямата част от нея. Първо, за да спре по—нататъшно пропукване, ще пробие дупки през нея — така щеше да уталожи напрежението в камъка. С още една поредица от близко разположени отвори ще отслаби камъка в излишната му част около пукнатината и просто ще я махне.

Скулптурата му щеше да се състои от две фигури — на мъж и жена. В крайния й вид на мястото на най—лошата част от пукнатината щеше да лежи празното пространство между тях. Като се отстрани по—слабият камък, останалото ще е достатъчно здраво, за да издържи напрежението на работата. Тъй като пукнатината започваше в самата основа на камъка, той не можеше да я премахне напълно, но можеше да сведе проблема до поносими размери. Това бе тайната на парчето мрамор — махни слабото, за да остане силното. Ричард вярваше, че пукнатината е късмет, първо, защото бе намалила цената на блока и Виктор бе могъл да си позволи да го купи. Според Ричард обаче тя бе ценна най—вече защото го бе подтикнала да мисли повече за материала и за начините, по които ще може да го оформи. Именно така стигна и до своя замисъл. Без пукнатината тази идея не би му хрумнала.

Докато работеше, той се изпълваше с енергия от битката и се понасяше напред с жарта на нападението. Между него и това, което искаше да изсече, стоеше камък и той се стремеше да го отстрани, за да стигне до същността на фигурите. Огромен къс се отхлаби и отчупи, отначало се плъзна бавно, докато накрая се разби в земята с трясък. Докато Ричард работеше, погребвайки падналия враг, около него хвърчаха парчета и стружки.

Още няколко пъти трябваше да отваря вратата и да изхвърля боклука. Гледката на постепенно придобиващия някакви очертания безформен блок бе ентусиазираща. Фигурите все още бяха вклещени вътре в камъка, ръцете им не бяха освободени, краката им не бяха разделени — но вече започваха да се раждат. Трябваше да пипа внимателно, да пробива дупки в откритите части, за да не скърши крайниците.

С удивление забеляза светлината, струяща през прозореца над главата му. Беше работил цяла нощ, без да усети.

Изправи се и одобрително погледна статуята, която вече бе добила повече или по—малко конусовидна форма. Там, където от тялото щяха да се подават ръцете, сега имаше само бучки. Искаше ръцете да са свободни, а цялото тяло да излъчва грация и движение. Живот. Това, което изсичаше за Ордена, не бе свободно, а здраво впито в камъка, загинало за вечни времена, неспособно да помръдне — същински труп.

Половината от това, което стоеше в склада на Виктор миналата нощ, вече го нямаше. Цялото същество на Ричард копнееше да остане и да продължи работата. Знаеше, че не може. Измъкна от ъгъла промазаното платнище, което Виктор му бе оставил, и го метна върху статуята.

Когато отвори вратата, навън политна бял прах. Виктор седеше сред чакъла, смъкнат от каменния му блок.

Ковачът примига.

— Ричард, та ти си стоял цяла нощ!

— Май така излиза. — Махна с ръка, а на лицето му се изписа усмивка.

— Изглеждаш в настроение. Как върви битката с камъка?

Ричард не можа да измисли нищо в отговор. Единственото, което можа да направи, бе да се усмихне широко. Виктор се засмя с дълбокия си смях.

— На лицето ти е изписано. Сигурно си уморен и гладен. Ела, седни и си почини, хапни малко лардо.

Ничи чу поздрава на Камил и Наби, докато Ричард слизаше надолу по улицата, а после и стъпките им, докато се спускаха на бегом по предните стълби. Хвърли поглед през предния прозорец и в процеждащата се светлина на здрача ги видя да посрещат Ричард от улицата. Тя също бе щастлива, че той се прибра толкова рано.

Откакто той се съгласи да изсече статуята за Брат Нарев, Ничи почти не го виждаше и затова всеки от тези редки моменти за нея бе ценен. Не можеше да си представи как Ричард издържа да вае тази статуя. Тя бе сигурна, че за него това е страшна агония — не толкова заради размерите, колкото заради същността си.

Въпреки всичко Ричард изглеждаше бодър. Често след като бе работил цял ден по фриза с издълбаните морални поуки за фасадата на двореца, отиваше до късно през нощта да работи по статуята за площада пред главния вход. Колкото и уморен да беше, като се прибереше у дома, понякога започваше да крачи нагоре—надолу из стаята. Имаше нощи, в които спеше само два—три часа, после ставаше и хукваше да поработи по статуята часове преди да започне работното му време долу на обекта. На няколко пъти работи над статуята по цяла нощ.

Бе изцяло погълнат от тази работа. Ничи не разбираше как го прави. Понякога си идваше у дома да хапне и да поспи за час и пак се връщаше. Тя го увещаваше да остане и да се наспи, но той казваше, че трябва да си изработи наказанието, ако не иска да го върнат в затвора. Подобна перспектива я ужасяваше и тя не настояваше повече. По—добре да изгуби съня, отколкото живота си.

Ричард винаги е бил мускулест и силен, но откакто бе дошъл в Стария свят, мускулите му бяха станали още по—стегнати и релефни. Целият този труд по товаренето на желязо, а сега — пренасянето на камъни и въртенето на чука, оформяха тялото му още по—добре. Когато се съблечеше гол до кръста, за да измие праха от себе си, от гледката й се разтреперваха колената.

Ничи чу стъпки в коридора и развълнуваните гласове на Камил и Наби, които питаха нещо. Не можа да различи думите на Ричард, но лесно разпозна тембъра на гласа му, докато спокойно отвръщаше на въпросите на двете момчета.

Колкото и да бе уморен, колкото и време да бе прекарал в работа, винаги намираше минутка да поговори с Камил и Наби и с хората в сградата. Сега без съмнение щеше да отиде с двамата младежи в задния двор, за да види какво са изваяли през деня и да им даде напътствия, да си каже мнението. През деня Камил и Наби поддържаха реда в сградата, чистеха и се грижеха за района. Обръщаха пръстта в градината, сипваха тор. Жените бяха доволни, че някой върши тежката градинска работа вместо тях. Двамата правеха всичко — от прането и боядисването до ремонтите — все с надеждата Ричард да одобри работата им и да им покаже нови неща. Камил и Наби често предлагаха помощта си на Ничи — все пак тя бе съпругата на Ричард.

Когато Ричард влезе, тя бе до масата и режеше моркови и лук в едно гърне. Той се стовари на стола от другата страна. Изглеждаше смазан от работния ден на обекта, а преди това бе прекарал няколко часа и при статуята си.

— Върнах се по—рано, за да хапна нещо. Ще се върна да поработя по статуята.

— Това е за гювеча утре. За днес имаме просена каша.

— Само това ли?

Тя поклати глава.

— Имах пари само за просо.

Той кимна, без да се оплаче.

Въпреки че изглеждаше много уморен, в очите му имаше нещо много особено, някаква вътрешна страст, която караше пулса й да бие по—силно. Каквото и да беше онова, което бе видяла у него в онзи миг на първата им среща, то като че ли ставаше все по—силно след онзи ден в който едва не заби ножа в сърцето му.

— За утре ще имаме гювеч — каза тя.

Сивите му очи потъваха някъде в собствените му мисли.

— От градината.

Взе тенджерата и напълни догоре с просена каша дървената паница, която бе сложила пред Ричард. Не остана много за нея, но той имаше повече нужда от храна. Тя бе прекарала сутринта на опашка за просото, а следобеда в усилия да извади всички червеи от него. Някои жени просто го оставяха на огъня, докато се развари дотолкова, че да се превърне в хомогенна маса. Ничи обаче не можеше да храни Ричард с подобни гадости.

Застанала до масата, продължи да реже морковите, докато накрая не издържа:

— Ричард, искам да дойда да видя статуята, която правиш за Ордена.

За момент той не каза нищо, сдъвка хапката си и преглътна. Когато все пак проговори, гласът му носеше онази тиха особеност, която пасваше на погледа в очите му.

— Искам да видиш статуята, Ничи — искам всички да я видят. Но не и преди да съм свършил.

— Защо?

Той повъртя лъжицата из паницата си.

— Моля те, Ничи, заради мен. Нека първо да свърша.

Сърцето й заби в гърдите. Статуята бе важна за него.

— Ти не ваеш това, което ти казаха, нали?

Той вдигна глава и погледите им се срещнаха.

— Не. Вая това, което имам нужда да извая и което хората искат да видят.

Ничи преглътна. Разбра: именно това бе чакала досега. Отначало Ричард бе готов да се предаде, после възвърна желанието си за живот, а сега бе готов да умре за идеята си.

Ничи кимна, отмествайки поглед от тези негови сиви очи.

— Ще почакам, докато свършиш.

Вече разбираше защо напоследък й изглеждаше така погълнат от работата. Нещо й подсказваше, че всичко има връзка с онова качество, за което имаше само намек в очите на баща й и което пламтеше с пълна сила в очите на Ричард. Самата идея бе опияняваща.

В не един случай това бе въпрос на живот и смърт.

— Сигурен ли си, Ричард?

— Да.

Тя кимна отново.

— Добре, тогава ще уважа молбата ти.

На следващия ден тя излезе рано, за да купи хляб. Искаше Ричард да има хляб с гювеча, който сега готвеше. Камил й предложи да отиде вместо нея, но тя имаше нужда да поизлезе. Помоли го да наглежда гювеча, който бе оставила да къкри на огнището в двора.

Денят бе облачен и студен — намек, че зимата наближава. Улиците бяха пълни с хора, наизлезли да търсят работа, бутащи колички, наблъскани с какво ли не — от тор до топове грубо тъмно сукно. Тук—там минаваше по някоя каруца, натоварена най—вече с материали за двореца. Трябваше да стъпва внимателно, за да избягва животинските изпражнения на улицата и да се промъква напред между хората, които се движеха бавно като тинята в откритите отходни канали.

По улиците имаше тълпи от нуждаещи се, много от които бяха дошли в Алтур’Ранг, за да търсят работа, макар че в профсъюзните зали не преливаше от желаещи. Опашките пред фурните бяха дълги. Орденът се грижеше Хората да имат поне хляб, пък бил той сух и черен. Все пак трябваше да се отиде рано, за да не свърши. Заради непрекъснатия наплив от хора хлябът свършваше все по—рано седмица след седмица.

Говореше се, че един ден ще има по няколко вида хляб. Ничи се надяваше днес да може да купи и поне малко масло. Понякога продаваха масло. Хлябът и маслото не бяха скъпи, така че можеше да си позволи да купи малко поне за Ричард — ако, разбира се, имаше. Почти никога нямаше масло.

Ничи бе прекарала сто и осемдесет години в опити да помогне на хората, а тяхното положение като че ли не се бе подобрило ни най—малко. В Новия свят обаче хората благоденстваха. Един ден, когато Орденът започне да управлява в света и тези, които имат, започнат да дават своя справедлив дял на своите събратя, всичко щеше да си дойде на мястото си и най—накрая цялото човечество щеше да заживее с достойнството, което заслужава. Орденът щеше да се погрижи за това.

Фурната бе на един ъгъл, а опашката завиваше чак зад ъгъла на съседната улица. Ничи бе далеч назад, подпряла рамо на стената, загледана в тълпата. Изведнъж едно лице привлече вниманието й.

Очите й са разшириха и тя замръзна. Не можеше да повярва на очите си. Какво прави тя в Алтур'Ранг?

Всъщност не я интересуваше — не и сега, когато бе тъй близо до отговора на своите въпроси. Мисията й с Ричард бе стигнала до решаващата фаза. Тя бе уверена, че скоро ще има развръзка.

Наметна тъмния шал през русата си глава и го върза здраво под брадичката. Сви се зад една едра жена и се притисна към стената, надничайки иззад хората на опашката.

Наблюдаваше Сестра Алесандра, която, изправила високо глава, се взираше изпитателно в лицата на минаващите. Приличаше на планински лъв, излязъл на лов.

Ничи знаеше за кого души Алесандра.

В друго време би се зарадвала да срещне тази жена, но не и сега.

Облегна се назад върху грапавата стена, снишена зад гърбовете на чакащите на опашката, докато Сестрата не потъна в залялото улиците море от хора.

ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Докато излизаше, яздейки, от родния си град Ейдиндрил, който виждаше за последен път, Калан придърпа наметката от вълча кожа върху раменете си, за да се предпази от пронизващия вятър. Спомни си, че последният път, когато наближаваше зима, бе и последният, в който видя Ричард. Кипналите безредици из всички краища на света и разгорялата се битка задължително насочваха мислите й към наболелите проблеми. Неочакваният спомен за Ричард бе добре дошла, макар и горчива почивка от тревогите около войната.

Тя хвърли последен поглед, преди да превали хълма, за да види от високо блясъка на Двореца на Изповедниците. Усещането за нещо родно я заливаше като болка всеки път щом видеше извисяващите се бели мраморни колони и редиците високи прозорци. Тази гледка винаги изпълваше зрителя с благоговение или страх, но сърцето на Калан се стопляше. Това бе мястото, където премина детството й, люлка на много ведри спомени.

— Няма да е завинаги, Калан.

Тя погледна Вирна.

— Не, няма.

Искаше й се да може да й повярва.

— Освен това — каза Вирна с усмивка — ние не искаме от Императорския орден хората, а те точно тях преследват. Останалото е само камък и дърво. Какво значение имат камъкът и дървото, ако хората са на сигурно място?

Въпреки безутешните си сълзи Калан успя да се усмихне.

— Права си, Вирна. Наистина само това има значение. Благодаря ти, че ми напомни.

— Не се тревожи, Майко Изповедник — каза Кара. — Бердин и другите Морещици, заедно с войската, ще пазят хората и ще ги отведат невредими в Д’Хара.

Калан се усмихна по—широко.

— Иска ми се да можех да видя лицето на Джаганг, когато най—накрая стигне тук през пролетта и намери само духове.

Военният сезон бе към своя край. Ако лятото с Ричард в планинския им дом се бе оказало прекрасен сън, то лятото на безкрайна война бе истински кошмар.

Битката бе отчаяна, гореща и кървава. Случваше се Калан да помисли, че тя и армията й вече не могат да издържат и това е краят. Всеки път обаче успяваше да продължи. Имаше случаи, когато почти бе пожелавала смъртта, само и само да спре кошмара, да не вижда агонията и мъката на хората, унищожението на толкова скъпи за нея същества.

В битката срещу наглед непоклатимите милиони на Императорския орден силите на Д’Харанската империя успяха само да забавят врага и да му попречат да завладее Ейдиндрил тази година. Хиляди жертви бяха дадени в битката, но те купиха време за стотиците хиляди жители на Ейдиндрил и останалите градове по пътя на Ордена, за да успеят да избягат.

Есента ставаше студена, а безбройните войски на Императорския орден бяха стигнали обширна долина, където се сливаха река Керн и един от големите й притоци и където просторната земя можеше да побере цялата му армия. Зимата приближаваше, а Джаганг не бе толкова глупав, че да се остави да го хванат неподготвен. Окопаха се, докато имаха възможност. Силите на Д’Хара изградиха своята отбранителна линия на север, преграждайки пътя към Ейдиндрил.

Както предсказа и Уорън, Ейдиндрил се оказа по—могъща плячка, отколкото армията на Джаганг можеше да превземе за тази военна кампания. Императорът за пореден път демонстрира предпазливото си търпение и избра да запази жизнеността на армията си, за да може да напредва успешно, когато условията го позволяват. За Калан и войските й предстоеше кратка почивка, но в далечна перспектива се виждаше неизбежната им гибел.

Калан почувства сладко облекчение, че предсказанието на Уорън за падането на Ейдиндрил догодина поне няма да се сбъдне с цената на клането на жителите на града. Тя не знаеше колко трудности чакат хората, тръгнали да бягат към Д’Хара, но при всички случаи това бе за предпочитане пред сигурното робство и смъртта, дебнещи в Ейдиндрил.

Знаеше, че някои ще откажат да заминат. В градовете по пътя на Ордена нагоре в Средната земя вече се носеха легенди за „Джаганг Справедливия“. Някои хора вярваха, че добрите духове или Създателят ще се погрижат за тях, каквото и да се случи. Калан знаеше, че не може да спаси хората от самите тях. Тези, които искаха да живеят и успееха да погледнат истината в очите, имаха шанс. Другите, които виждаха само това, което искат да видят, щяха най—малкото да попаднат под игото на Ордена.

Протегна се назад и докосна дръжката на Меча на истината, стърчащ над рамото й. Понякога бе успокоително Да го докосва. Дворецът на Изповедниците вече не бе нейният дом. Домът й бе там, където тя и Ричард са заедно.

Битката често бе толкова напрегната, страхът — толкова осезаем, че имаше периоди, понякога цели дни наред, когато не се сещаше за него. Понякога трябваше да насочва всичките си физически и умствени усилия към единствената цел да остане жива поне още ден. Някои мъже, чувствайки, че войната е безнадеждна, дезертираха. Калан ги разбираше. Изглеждаше, че всичко, което правят, е да се бият за живота си, и то при неблагоприятни шансове, оттегляйки се нагоре към Средната земя.

Галеа падна. Фактът, че нямаше новини от нито един Галеански град, бе достатъчно красноречив.

Загубиха и Келтон. Много Келтонци от Уинстед, Пенверо и други градове избягаха първи. По—голямата част от армията на Келтон бе с тях, макар че някои се втурнаха към домовете си в отчаяние.

Калан се опита да не се отнася в мисли за поражението им, за да не унива допълнително. Все пак мнозина бяха спасени — измъкнаха ги от лапите на Ордена. Поне засега. Това бе най—доброто, което можеха да направят.

По време на дългото изтегляне на север десетки хиляди войници от обединените им сили загубиха живота си в жестоките битки. Орденът загуби многократно повече. В големите горещини на лятото армията на Джаганг загуби четвърт милион само от треска. Но това нямаше никакво значение — войниците от Стария свят се множаха непрекъснато и продължаваха похода си напред.

Калан си спомни думите на Ричард — че не могат да победят, че Новият свят ще падне пред Ордена и че ако се съпротивляват, само ще причинят още по—голямо кръвопролитие. Неохотно започваше да се убеждава във верността на всичко това. Страхуваше се, че само води хората си на смърт без никаква смислена причина. Въпреки това и през ум не й минаваше да се предаде.

Погледна през рамо над дългата колона мъже, които я придружаваха, над дърветата и нагоре в планината към Магьосническата кула, мержелееща се в планините над Ейдиндрил.

Щеше да се наложи Зед да отиде там. Не можеха да спрат Ордена да проникне в Ейдиндрил, но не можеха да допуснат да превземе Кулата.

Пътуваха вече десети ден. Вече се здрачаваше, когато Калан и свитата й се върнаха обратно в Д’Харанския лагер. От пръв поглед личеше, че нещо не е наред. Мъжете тичаха из лагера с извадени мечове. Други трупаха оръжия по барикадите. Войниците навличаха кожени и метални ризници и се втурваха към постовете си. Всичко излъчваше напрежение, но Калан бе виждала подобни сцени толкова пъти, че вече й се струваха като нещо съвсем обичайно.

— Питам се каква е тази врява — каза Вирна намръщено. — Не ми се ще Джаганг да ми провали вечерята.

Калан, която не носеше кожената си ризница, изведнъж се почувства незащитена. Беше неудобно да пътува с нея при дълги походи и затова в момента, в който стъпеха на приятелска територия, я връзваше за седлото. Кара се приближи, докато слизаха от конете. Още докато хвърляха юздите си на войниците, се оказаха заобиколени от стена от мъже, готови да ги защитават.

Калан не можеше да си спомни какъв цвят трябваше да е отличителната лента на палатките на командния състав днес. Беше изгубила представа за времето, през което бе отсъствала. Може би бе малко повече от месец. Махна с ръка на един офицер от групата мъже, които ги бяха заобиколили:

— Къде са палатките на командирите?

Той посочи с меча си.

— Там долу, Майко Изповедник.

— Имаш ли представа защо е всичко това?

— Не, Майко Изповедник. Имаше сигнал за тревога.

Една от Сестрите мина покрай мен и чух, че тревогата е истинска.

— Знаеш ли къде са другите Сестри или Уорън? — по пита Вирна офицера.

— Видях някои от Сестрите да тичат наоколо, Прелате. Но не съм виждал магьосник Уорън.

Наставаше мрак и човек можеше да се ориентира в лагера само по огньовете. Повечето от тях обаче бяха загасени заради тревогата и лагерът се превръщаше в черен лабиринт.

Коне с Д’Харански ездачи се стрелкаха наоколо, тръгнали да патрулират. Съгледвачите напускаха лагера, за да обиколят района. Като че ли никой не знаеше каква точно е заплахата — но и това не бе необичайно. Освен че бяха чести и най—различни, нападенията обикновено бяха и объркващи, не само страшни.

Мина поне час, докато Калан, Кара, Вирна и обръчът им от пазачи си пробие път през развълнувания лагер с размерите на град до палатките на офицерите. Тях обаче ги нямаше.

— Странна работа — промърмори Калан. Намери своята палатка, където на малката масичка стоеше Дух, и хвърли самарите вътре заедно с ризницата си. — По—добре да почакаме да ни намерят.

— Добре — съгласи се Кара.

Калан помаха на неколцина от групата, която ги охраняваше.

— Разпръснете се и потърсете офицерите. Ще ви чакаме да докладвате тук.

— Кажете и на Сестрите, които видите, също да дойдат — добави Вирна. — А също и на Уорън и Зед.

Мъжете се втурнаха в нощта, за да изпълнят инструкциите.

— Това не ми харесва — измърмори Кара.

— И на мен — каза Калан, докато влизаше в палатката си.

Морещицата остана на пост заедно с малка група мъже, докато Калан свали кожената си наметка и облече ризницата. Тази ризница много пъти я бе спасявала от раняване и не се срамуваше да я носи. Стигаше само някой да се промъкне покрай нея и да забие меча си в тялото й, и това можеше да е краят. Ако имаше късмет и мечът се плъзнеше през крак или дори през корема й, имаше шансове някоя Сестра да я излекува. Но ако острието попаднеше другаде — в сърцето, в главата, през някоя важна артерия, за да предизвика бърз кръвоизлив, — дори и родените с дарбата нямаше да могат да й помогнат.

Кожата бе изключително твърда и не можеха да я пробият нито ножове, нито копия или стрели. И в същото време бе гъвкава и удобна и позволяваше достатъчна свобода на движение в битките. За да може някой да я нарани, трябваше да нанесе точно премерен удар — иначе ножът се плъзгаше по повърхността на кожата, без да причини вреда. Мнозина от мъжете носеха метални брони, които осигуряваха по—добра защита, но за Калан бяха твърде тежки и затова неизползваеми. В битката скоростта и гъвкавостта означаваха живот.

Тя бе достатъчно умна, за да не рискува живота си напразно. Знаеше, че е по—полезна на каузата им като водач, отколкото като боец. Все пак, макар че рядко влизаше в открит бой сама, битките стигаха сами до нея.

След известно време притича един сержант, за да докладва.

— Убийци — бе всичко, което каза.

Една смразяваща дума бе достатъчна. Именно за това си бе мислила Калан и с това си бе обяснявала паниката в лагера.

— Колко са жертвите? — попита Калан.

— Знам със сигурност само, че един е нападнал капитан Зимер, докато капитанът е вечерял около огъня с хората си. Успял е да избегне смъртоносния удар, но е получил лоша рана в крака. Загубил е много кръв. В момента хирурзите се грижат за него.

— А какво е станало с убиеца? — запита Вирна.

Сержантът се изненада от въпроса.

— Капитан Зимер го уби. — Лицето му се изкриви от неприязън, преди да изрече следващите си думи. — Убиецът бил облечен в Д’Харанска униформа. Влязъл в лагера незабелязано, докато стигнал до целта си — капитан Зи — И го нападнал.

Вирна изпусна тревожна въздишка.

— Някоя Сестра би могла да помогне на капитана.

Калан освободи сержанта с кимване. Той отдаде поздрав с юмрук в сърцето, преди да се впусне да изпълнява задълженията си.

В следващия момент Калан забеляза Зед да се приближава. Полите на робата му бяха мокри и оцапани с нещо тъмно — несъмнено кръв. По лицето му се стичаха сълзи. Калан настръхна.

Вирна ахна, когато Зед я видя и за момент се поколеба, преди да се втурне към тях. Сестрата се вкопчи в ръката на Калан.

Зед грабна нейната.

— Побързайте — бе всичко, което каза. Нямаше нужда да говори повече — те разбраха всичко.

Вирна извика ужасено, докато подтичваше след стария магьосник. Калан и Кара плътно зад тях. Зед ги водеше на зигзаг през бъркотията от крещящи мъже, галопиращи коне, строени отряди, които бягаха във всички посоки, и ротни офицери, проверяващи личния състав.

Проверките бяха необходими, защото убийците бяха в Д’Харански униформи и можеха да се промъкнат незабелязано навсякъде. Трябваше да се проверят всички мъже, за да се разкрият измамниците. Това беше уморително и трудно, но важно.

Те се втурнаха в хаоса около палатките, където се грижеха за ранените мъже. Вътре едни крещяха заповеди, други внасяха мъже, виещи от болка, или ранени с безпомощно увиснали крайници. Всяка палатка можеше да побере до десет—дванайсет души.

На лицето на Вирна бе изписана паника. Зед я хвана за ръката и я спря. Гласът му се задави от вълнение.

— Някой удари Холи. Уорън бе наблизо и се опита да защити момичето. Вирна, кълна ти се в душата на покойната ми жена … направих всичко възможно. Скъпи духове, простете ми, но на мен се пада да ти кажа… извън силата ми е да му помогна. Помоли да види теб и Калан.

Вирна стоеше зашеметена, сърцето й се бе свило в гърлото. Ръцете на Зед я побутваха по гърба, приканвайки да побърза. Калан я последва в палатката.

Шестима мъртъвци лежаха в другия й край, покрити с одеяла. Тук—там изпод покривалата стърчаха окървавени ръце. Един мъж бе останал без ботуш. Калан се взираше, неспособна да мисли, неспособна да разбере как войникът е изгубил ботуша си. Изглеждаше толкова глупаво — да умреш и да изгубиш единия си ботуш. Трагедия и комедия под саван.

Уорън лежеше по гръб на дървена скара на пода. Сестра Филипа бе от другата му страна, високото й тяло бе приведено над младия магьосник. Сестра Фийби бе от тази страна и държеше ръката му. Когато се обърнаха към Вирна, по лицата на двете Сестри още личаха петна от сълзи.

— Уорън — каза Сестра Филипа, — ето я Вирна. Тук е. И Калан дойде.

Двете бързо се отдалечиха, а Вирна и Калан заеха местата им. На излизане от палатката Сестрите притиснаха ръце до устите си, сподавяйки вик.

Уорън бе бял като купчините чисти превръзки до него. Очите му бяха широко отворени, но се взираше, като че ли вече не виждаше. Къдравата му руса коса бе сплъстена, а робата му бе просмукана с кръв.

— Уорън — изплака Вирна, — О, Уорън.

— Вирна? Калан? — задъхано прошепна той.

— Да, любими — Вирна обсипваше ръката му с целувки.

Калан стисна другата му ръка.

— И аз съм тук, Уорън.

— Трябваше да издържа, докато се върнете и двете. Да ви кажа.

— Какво да ни кажеш, Уорън? — попита Вирна през сълзи.

— Калан — прошепна той.

Тя се наведе.

— Тук съм, Уорън. Не се опитвай да говориш, просто…

— Слушай.

Калан притисна ръка към бузата му.

— Слушам те, Уорън.

— Ричард е прав. Видението му. Трябваше да ти кажа.

Калан не знаеше какво да отвърне.

На пепелявото му лице се изписа усмивка.

— Вирна?

— Кажи, любими?

— Обичам те. Винаги съм те обичал.

Вирна едва говореше от напиращите сълзи:

— Уорън, не умирай. Не умирай. Моля те, не умирай!

— Целуни ме — прошепна Уорън, — докато още съм жив. И не тъжи за това, което свършва, а за хубавите дни, когато бяхме заедно. Целуни ме, любов моя.

Вирна се наведе и нежно го целуна, а сълзите й мокреха лицето му.

Калан не можа да издържи гледката и залитайки, излезе от палатката, където я чакаха верните ръце на Зед. Тя се разплака на рамото му.

— Какво правим? — изплака тя. — Защо е всичко това? Какъв е смисълът? Губим всичко.

Зед нямаше утешение за сълзите, извикани от чувството за безсмисленост.

Минутите се влачеха. Калан се напрягаше да събере силите си, да бъде отново Майката Изповедник. Не можеше да си позволи войниците й да я видят да се предава.

Мълчаливи мъже стояха наоколо, погледите им избягваха палатката, където умираше Уорън.

Когато от мрака изплува генерал Мейферт, облекчението по лицето на Кара бе очевидно. Той се втурна към нея, но не я докосна.

— Радвам се да видя, че сте се прибрали невредими — каза той на Калан. — Как е Уорън?

Калан не можа да отговори.

Зед поклати глава.

— Не мисля, че му остава още много. Всъщност убеден съм, че издържа толкова, само за да види жена си.

Генералът кимна тъжно.

— Хванахме убиеца.

Калан изведнъж се окопити.

— Доведете ми го — заповяда тя.

Без колебание генералът тръгна да доведе убиеца. С един жест Калан изпрати с него и Кара.

— Какво ти каза? — попита Зед тихо, за да не чуят останалите. — Искаше да ти каже нещо.

Калан си пое дълбоко въздух.

— Че Ричард е бил прав.

Зед погледна настрана в отчаяние. Уорън му бе приятел. Калан не познаваше друг човек, към когото Зед да е бил толкова привързан. Те си споделяха неща, които тя сама знаеше, че никога не би разбрала. Въпреки че изглеждаше млад, Уорън бе над сто и петдесет годишен, почти колкото Вирна. За Зед, когото винаги смятаха за мъдрия стар магьосник, трябва да е било особено облекчение да обсъжда магьосническите теми с някой, който разбира всичко и не се нуждае от непрекъснати обяснения и указания.

— И на мен ми каза същото — прошепна Зед през сълзи.

— Защо Уорън не е използвал дарбата си? — попита Калан.

Зед избърса бузите си.

— Минавал наблизо точно когато мъжът хванал и ударил Холи. Може би убиецът не е могъл да открие целта си, може би се е объркал и се е загубил или просто се е паникьосал и е решил да удари някого и Холи се е оказала наблизо.

Калан изтри нова сълза от бузата си.

— Може би е имал заповед да търси магьосник в такава роба и когато е видял Уорън, е ударил Холи, за да предизвика хаос и да се добере до него.

— И това е възможно: Самият Уорън нищо не е разбрал. Случило се е за миг. Просто е бил там и е реагирал.

Питах го, но той не знаеше защо не е използвал дарбата си. Може би при ужасната гледка на блестящия нож се е опасявал да не убие Холи, защото мъжът я е държал и я е удрял. Инстинктът да я спаси го е накарал да посегне към своя нож. Това е била фаталната му грешка.

— Може би Уорън просто се е поколебал да използва силата си.

Зед вдигна рамене.

— Половин секунда колебание е струвало живота на много магьосници.

— Ако аз не се бях поколебала — каза Калан, зарове на в болезнени спомени, — Ничи нямаше да ме хване. Нямаше да отведе Ричард.

— Не мисли за миналото, мила, нищо не може да се направи.

— А за бъдещето?

Зед потърси погледа й.

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли края на миналото лято, когато напуснахме лагера, след като Орденът тръгна насам?

Когато Зед кимна, тя продължи:

— Уорън посочи това място на картата. Каза, че трябва да сме тук, за да ги спрем.

— Намекваш, че е знаел, че ще умре тук?

— Ти ми кажи.

— Аз съм магьосник, а не Пророк.

— Уорън обаче беше точно Пророк.

Когато Зед не отговори, Калан попита шепнешком:

— Какво стана с Холи?

— Не знам. Тъкмо идвах да говоря с Уорън. Всичко се случи за секунда. Войниците наскачаха срещу мъжа. Уорън им крещеше да не го убиват. Предполагам е мислел, че от него може да се получи ценна информация. Видях Холи, раните й кървяха, беше в шок. Веднага накарах да пренесат Уорън тук и започнах да се грижа за него. Сестрите пристигнаха и отнесоха Холи в друга палатка. Зед заби измъчения си поглед в земята.

— Направих всичко, което бе по силите ми. Но се ока а недостатъчно.

Калан го прегърна през рамената.

— От самото начало не си можел да направиш нищо, Зед.

Беше объркващо да види своя източник на сила в състояние на болезнена слабост. Бе ирационално да очаква от него да е спокоен и силен при такива обстоятелства, но все пак й бе странно. В този момент почувства тежестта на всички загуби, които Зед е понесъл през живота си; всичко бе там, в мокрите му белезникави очи.

Войниците направиха път на завръщащите се генерал Мейферт и Кара. Зад тях двама яки войници влачеха рошав млад мъж, по—скоро момче. Беше мускулест, но не можеше да се мери с мъжете, които го държаха. Косата му бе паднала през челото върху тъмните му презрителни очи. Държеше се гордо и предизвикателно.

— Значи така — каза младежът, опитвайки се да звучи твърдо. — Явно съм убил някоя важна клечка в изпълнението на дълга си към Ордена. Значи съм герой.

— Накарайте го да коленичи пред Майката Изповедник — тихо заповяда генерал Мейферт.

Двамата войници сритаха младежа по колената и го свалиха на земята. Той се изхили.

— Значи ти си важната кучка, за която толкова съм слушал. Колко жалко, че не беше наоколо — би било страхотно да те бодна. Струва ми се, че показах на някои хора колко съм добър с ножа.

— Значи в мое отсъствие — каза Калан — вместо на мен си посегнал на дете.

— Само за тренировка. Щях да намушкам много повече, ако тези огромни тъпи говеда не ми се бяха метнали отгоре. Но все пак изпълних дълга си към Ордена и към Създателя.

Това бе смелост на човек, който знае, че ще плати най—високата цена за деянията си. Той се опитваше сам себе си да убеди, че е изпълнил важен дълг. Искаше да умре като герой, а после да отиде направо при Създателя — като награда след смъртта.

Вирна излезе от палатката. Движеше се бавно. Лицето й бе пепелявосиво, а чертите й — изпънати. Калан я хвана за ръката, готова да й предложи помощта си.

Вирна спря, като видя коленичилия младеж.

— Този ли е? — попита тя.

Калан прегърна нежно Вирна през гърба в мълчалив знак на подкрепа.

— Да — потвърди тя.

— Точно така — изсмя се онзи към Вирна, — аз съм този, който прободе вражеския магьосник. Аз съм герой. Орденът ще донесе облекчение и справедливост на народа и аз помогнах за делото. Вашият род винаги се е опитвал да ни мачка.

— Да ви мачка — повтори Вирна с мрачен тон.

— Тези, които са родени с късмет и привилегии, никога с никого не споделят предимствата си. Чаках, но никой не ми даде шанс в живота, само Орденът. Аз съм герой на потиснатите хора по света. Нанесох удар по мъчителите на човечеството. Помогнах да се даде справедливост на онези, които никога не са имали шанс. Убих зъл човек. Аз съм герой!

Мълчанието на присъстващите изглеждаше още по—страшно на фона на трескавото претърсване на лагера за други убийци. Офицери крещяха имена, следваха бързи отговори. Войските търсеха нашествениците в нощта, а железните им ризници и оръжията им дрънчаха като хиляди малки звънчета.

Коленичилият се ухили на Вирна.

— Създателят ще ме възнагради в следващия ми живот. Не се страхувам от смъртта. Спечелих вечност в неговата всевечна Светлина.

Вирна премести погледа си към присъстващите.

— Не ме интересува какво ще правите с него — каза тя, — но искам да чувам писъците му през цялата нощ. Искам този лагер да чува писъците му цяла нощ. Искам шпионите на Ордена да го чуват как пищи. Това е поклонът ми към Уорън.

Младежът облиза устните си, схващайки, че не всичко е така, както си го бе представял.

— Не е честно! — изкрещя младият убиец.

Тялото му се разтресе от паника. Бе се приготвил за бърза мъченическа смърт. Не бе предвидил друга възможност:

— Той умря бързо. Искам същата съдба. Не е честно!

— Честно ли? Да, не е честно — каза Вирна с ужасно спокойствие, — че майка ти изобщо е отворила крака пред баща ти. Сега благосклонно ще поправим грешката й. Не е честно, че един добър и чудесен човек умря в ръцете на малък сополив страхливец като теб, който няма достатъчно ум, за да разпознае лъжите в това, което ни надрънка. Искаш да замениш живота си за този, който отне? Искаш да умреш за кауза, която поради глупостта си мислиш за благородна? Желанието ти ще се сбъдне, младежо. Но преди да умреш, ще разбереш напълно какво си жертвал, колко ценен е животът ти и колко пропилян. Ще започнеш да проклинаш деня, в който майка ти те е заченала, така както го проклинаме ние. — Вирна имаше решителен вид, когато погледна присъстващите. — Това е желанието ми. Моля, погрижете се да бъде изпълнено.

Кара излезе напред.

— Нека аз да го изпълня. — Суровото й лице бе на пълно безизразно. — Аз ще се справя най—добре и ще изпълня желанието ти точно както го искаш, Вирна.

Младежът се изсмя истерично.

— Жена? Да не би да разчитате някаква тъпа руса кучка да ми разкаже играта? Явно наистина сте луди, както ми казаха.

Вирна кимна.

— Ще съм ти задължена, Кара.

Обърна се да си тръгне, но спря за момент.

— Не го оставяй да умре преди сутринта, когато ще дойда лично да наблюдавам края му. Искам да погледна в очите му и да видя дали е осъзнал действителността и липсата на справедливост, преди да даде живота си за нищо като част от голямото зло.

— Обещавам ти — меко каза Кара. — Колкото и дълга да изглежда тази нощ за болката ти, за него ще е безкрайно по—дълга.

Вирна докосна рамото на Кара с благодарност и отмина покрай нея.

След като Сестрата се отдалечи в тъмнината, Кара се обърна към Калан:

— Трябва ми палатка. Не искам никой да вижда какво ще правя с него. Писъците му ще са достатъчни.

— Както желаеш.

— Майко Изповедник! — младият мъж бясно се дърпаше, но войниците го бяха хванали здраво. — Ако си толкова добра, колкото твърдиш, прояви милостта си!

От устата на момчето потече пяна, която се заклати в ритъма на тежкото му дишане.

— Та аз те помилвах — каза Калан. — Позволих ти да изтърпиш присъдата, която Вирна посочи, вместо да ти наложа моята.

Кара щракна с пръсти и посочи малкия, преди да се отдалечи. Войниците повлякоха пищящото момче след нея.

— Какво да правим с останалите? — попита генералът Калан.

Тя се насочи към палатката си.

— Прережете им гърлата.

ШЕСТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Калан се изправи в леглото, когато осъзна, че вече не чува далечните писъци. До зората имаше часове. Може би сърцето му е спряло неочаквано.

Не, Кара беше Морещица и бе добре обучена в изкуството на своя род.

Както си лежеше облечена в леглото, заслушана в крясъци, от които кожата й настръхваше, замислена за мъката на Вирна и натъжена за загубата на Уорън, челото й плувна в пот — сети се, че някога и Ричард е бил жертва на Агиела на Морещиците.

За да прогони неканените страшни образи, нахлули в мислите й, погледна Дух. Лампата, висяща от напречната греда на тавана, хвърляше мека светлина върху статуйката и подчертаваше елегантните очертания на надиплената роба, сключените ръце, отметнатата назад глава. Калан никога нямаше да се умори да я гледа. Всеки път се вълнуваше.

Ричард бе избрал този поглед към живота пред ужасната мъка, която можеше да го погълне. Да се остави на мъката, би означавало само да се лиши от възможността Да изпитва щастие.

Калан чу раздвижване навън. Докато скочи на крака, Кара мушна главата си през отвора на палатката й. Сините очи на Морещицата издаваха смъртоносна ярост. Тя влезе, влачейки след себе си младежа за косата. Онзи трепереше, заслепен от кръвта в очите си.

Стиснала зъби, Кара го блъсна надолу. Той падна на земята в краката на Калан.

— Какво става? — попита тя.

Погледът на Кара бе на жена на ръба на необузданата ярост, едва контролираща се — на ръба на човешкото. Вече стъпваше по пръстта на друга земя — лудостта.

Морещицата падна на колене и отново сграбчи младежа за косата. Дръпна го назад и го притисна към облеченото си в червена кожа тяло, за да допре Агиела си към гърлото му. Той се задави и закашля. От устата му потече кръв.

— Кажи й! — изръмжа Кара.

Онзи разпери покорно ръце.

— Познавам го! Познавам го!

Калан смръщено се наведе към ужасения млад мъж.

— Кого познаваш?

— Ричард Сайфър! Познавам Ричард Сайфър! И жена му Ничи!

Калан почувства как материята около нея се разпада. Тежестта на този свят я повали на колене, преди Кара да успее да продължи.

— Как се казваш?

— Гади! Аз съм Гади!

Кара притисна своя Агиел в гърба му и той изкрещя диво от болка. Тя го зашлеви през лицето и го просна на земята.

Калан вдигна ръка.

— Кара, почакай … трябва да говорим с него.

— Знам. Просто искам да съм сигурна, че с готовност ще ни разкаже всичко.

Калан никога не бе виждала Кара такава — толкова неконтролируема. Това бе повече от молбата на Вирна. Кара бе засегната лично. Тя харесваше Уорън, но по—лошото за Гади беше, че Ричард бе нейният живот.

Морещицата отново го вдигна. Червени мехурчета покриваха счупения му нос. Под определен ъгъл Калан мярна и кръвта по червените кожени дрехи на Кара.

— Сега искам да разкажеш всичко на Майката Изповедник.

Той кимна през сълзи, още преди тя да е довършила заповедта си.

— Живеех там — там, където те се установиха да живеят. Живеех там, където Ричард и жена му…

— Ничи — поправи го Калан.

— Да, Ничи — той не разбра смисъла на забележката й — Те дойдоха да живеят в една стая в нашата къща. Приятелите ми и аз не ги харесвахме. После Камил и Наби започнаха да говорят с него. Започнаха да харесват Ричард, а аз се ядосвах…

Той така се задави, че не можа да завърши. Калан хвана брадичката му, оцапана с кръв, и разтърси главата му.

— Говори! Иначе ще накарам Кара да продължи!

— Не знам какво да кажа, не знам какво искате! — изхленчи той.

— Всичко, което знаеш за него и Ничи. Всичко! — Калан крещеше на сантиметри от ухото му.

— Кажи й всичко останало! — заповяда Кара, като го изправи на крака.

Калан също се изправи, опасявайки се, че ще пропусне някоя ценна дума.

— Ричард взе да кара хората да поправят онова място. Той работи за Айшак, в транспортната компания. Когато вечер се връщаше от работа, все поправяше някакви неща. Показа и на Камил и Наби как да поправят. Мразех го.

— Мразеше го, защото правеше нещата по—добри?

— Той караше Камил и Наби и другите да мислят, че сами могат да правят всичко, а те не могат — хората не могат да правят всичко сами. Това е жестока измама. Хората трябва да търсят помощта на онези, които знаят и могат. Това е тяхно задължение. Ричард трябваше да поправя онези неща, защото може, а не трябваше да кара Камил и Наби и другите, не трябваше да ги убеждава, че могат сами да променят живота си. Никой не може. Хората е нуждаят от помощ, а не от такива безсърдечни и безчувствени напразни надежди. Открих, че Ричард работи през нощта. Влачеше допълнителни стоки за някои алчни хора. Печелеше пари, които не му бе разрешено да печели. Тогава една нощ седях на стълбите и чух Ничи да се кара на Ричард. Тя излезе при мен на стълбите и ме помоли да се любим. Жените винаги са ме желали. Тя бе курва — не по—добра от останалите, въпреки всичките си пози. Каза ми, че Ричард не бил мъж, който може да задоволява нуждите й и затова искала мен, защото той не можел. Добре се погрижих за нея — точно както искаше. Добре я подредих онази курва. Нараних я така, както искаше…

Калан с всичка сила го удари с коляно в слабините. Гади се преви на две, напразно опитвайки се да си поеме дъх. Очите му бясно се въртяха, докато падаше на земята.

Кара се усмихна.

— Бях сигурна, че този епизод ще ти хареса.

Калан изтри сълзите от бузите си.

— Не е бил Ричард. Знаех си, че не е бил Ричард. Била е тази свиня!

Калан го ритна в ребрата, докато той още се опомняше. Момчето извика. Тя нетърпеливо щракна с пръсти. Кара го стисна за косата и го изправи на крака.

— Довърши разказа си — заповяда Калан с ледена ярост.

Онзи се закашля, задави и запени. Кара трябваше да го обърне настрани. Държеше ръцете му зад гърба му, за да не може да успокои слабините си. Болката бе ясно изписана на измъченото му лице.

— Говори или ще го направя пак!

— Моля ви! Аз говорех, когато ме спряхте.

— Продължавай!

Той кимна паникъосано.

— Когато свърших с курвата, когато оставих Ничи, Камил и Наби полудяха.

Калан го повдигна за брадичката.

— Какво имаш предвид под „полудяха“?

— Ами ядосаха се, че съм бил с жената на Ричард. Те го харесват, затова полудяха от ярост към мен. Искаха да ми направят нещо. Да ме наранят. Затова реших да отида в армията и да се бия за Ордена срещу неверниците и да …

Калан чакаше. Погледна към Кара. Морещицата направи нещо зад гърба на Гади и той се задъха от болка.

— И тогава предадох Ричард!

— Какво си направил?

— Предадох Ричард, преди да тръгна. Казах на градските стражи в канцеларията на Защитник Мъксин, че Ричард върши престъпни неща, че краде от работниците, че изработва повече от справедливо полагащия му се дял.

Калан се намръщи.

— Какво означава това? Какво се случва, когато предадеш някого?

Гади трепереше от ужас. Очевидно не искаше да отговаря. Кара отново допря Агиела си до тялото му. През просмуканата му от пот риза се процеди кръв. Той се опита да си поеме дъх, но не можа. Сивкавото му лице стана алено.

— Кажи й! — студено заповяда Кара.

Гади с облекчение пое дъх, когато тя освободи напрежението.

— Ще го арестуват. Ще го… накарат… да си признае.

— Да си признае ли? — попита Калан, уплашена от възможния отговор.

Гади кимна неохотно.

— Най—вероятно ще измъкнат от него признание чрез изтезания. Може би ще набучат тялото му на кол и ще оставят птиците да го кълват до кокал, след като си признае за извършените злини.

Калан се олюля. Стори й се, че ще повърне. Светът се бе разпаднал до лудост.

Ритна коша с картите и започна да рови из купчината, докато намери това, което търсеше. Извади от кутията писалка и мастилница, сложи Дух на земята и разстла малката карта на масата.

— Ела насам — заповяда му тя, като щракна с пръсти и посочи място пред масата. Когато той се примъкна наблизо, сложи писалката в треперещата му ръка.

Посочи на картата.

— Ние се намираме тук. Покажи ми откъде минахте с Ордена.

Той го направи.

— Тази река. Моят отряд дойде от Стария свят заедно с подкрепленията след известно обучение. Присъединих ме се към силите на императора и през лятото се придвижихме насам по коритото на тази река.

Калан посочи Стария свят.

— Сега искам да ми покажеш мястото, където си живял.

— Алтур’Ранг. Намира се ето тук.

Тя проследи с поглед как той забива писалката и очертава кръг около името Алтур’Ранг — доста на юг, в сърцето на Стария свят.

— А сега — каза тя — отбележи пътищата, по които се стига до Стария свят, включително всякакви градове и градчета, през които сте минали.

Кара и Калан наблюдаваха Гади, докато той прокарваше писалката по пътища и няколко града. Уорън и Сестрите бяха от Стария свят. Те познаваха в подробности географията му и им бяха начертали подробни карти.

Когато свърши, Гади вдигна очи.

Калан обърна картата.

— Начертай ми Алтур’Ранг. Искам да видя основните улици — всичко, което знаеш за него.

Гади веднага се зае. Когато свърши, я погледна пак.

— А сега ми покажи къде се намира тази къща, където живее Ричард.

Гади отбеляза мястото на саморъчно нарисуваната карта.

— Не знам обаче дали ще е там. Много хора предават други, заподозрени в престъпления. Ако приемат доноса и го арестуват … Братята може да наложат наказание или дори да го разпитат и да го осъдят на смърт.

— Братята ли? — попита Калан.

Гади кимна.

— Брат Нарев и неговите ученици. Те оглавяват Братството на Ордена. Брат Нарев е нашият духовен водач.

Той и Братята са сърцето на Ордена.

— Как изглеждат? — попита Калан, а умът й вече препускаше напред.

— Носят тъмнокафяви роби с качулки. Те са обикновени хора, отказали се от удобствата на живота, за да служат на Създателя и на човечеството. Брат Нарев е по—близо до Създателя от всеки друг жив човек. Той е спасителят на човечеството.

Гади явно бе обзет от благоговение към този човек. Калан слушаше, а Гади разказваше всичко, което знаеше за Братството на Ордена, за Братята и за Брат Нарев в частност.

Когато той свърши, настъпи мълчание. Калан не гледаше към него, а бе вперила поглед настрани.

— Как изглеждаше Ричард? — попита тя с далечен глас. — Добре ли беше? Изглеждаше ли добре?

— Да, той е голям и силен. Глупавите хора го харесват.

Калан се изви и залепи шамар на лицето на Гади достатъчно силно, за да го повали на земята.

— Изведи го оттук! — каза тя на Кара.

— Но сега трябва да бъдете милостива! Казах ви всичко, което знаех! — избухна той в сълзи. — Бъдете милостива!

— Имаш работа за довършване — каза Калан на Кара.

Калан дръпна платнището на палатката и надникна вътре. Сестра Дулсиния леко похъркваше. Холи вдигна очи.

Сълзи потекоха от очите на момиченцето, когато протегна ръце умолително. Калан коленичи до нея и се наведе да я прегърне. Холи заплака.

Сестра Дулсиния се събуди.

— Майко Изповедник.

Калан положи длан върху ръката на Сестрата.

— Късно е. Защо не отидеш да поспиш малко, Сестро.

Сестра Дулсиния се усмихна в знак на съгласие и с пъшкане се надигна в ниската палатка. В далечината, от другата страна на лагера, Калан чуваше канските писъци на Гади.

Поглади меките вежди на Холи и ги целуна.

— Как си, скъпа? Добре ли си?

— О, Майко Изповедник, беше ужасно. Магьосник Уорън бе ранен. Видях го!

Тя пак заплака и Калан я прегърна.

— Знам, знам.

— Той добре ли е? Излекуваха ли го, както излекуваха мен?

Калан сложи ръка на бузата й и изтри една сълза.

— Съжалявам, Холи, Уорън умря.

Веждите й се събраха в нещастна гримаса.

— Не трябваше да се опитва да ме спасява. Аз съм виновна за смъртта му.

— Не — успокои я Калан. — Не е така. Уорън даде живота си, за да спаси всички ни. Това, което направи, бе от любов към живота. Не искаше да остави злото на свобода сред хората, които обичаше.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се. Помниш ли как обичаше живота и как искаше да види любимите си хора свободно да живеят живота си?

— Той танцува с мен на сватбата си. Мислех, че е най—красивият младоженец на света.

— Наистина беше красив младоженец — каза Калан с усмивка при спомена за сватбата. — Той бе един от най—добрите хора, които познавам, и даде живота си за нашата свобода. Трябва да почетем жертвата му, като живеем по най—добрия възможен начин.

Калан се надигна, но Холи я прегърна още по—здраво и тя отново полегна до нея. Погали веждите й и я целуна по бузата.

— Ще останеш ли с мен, Майко Изповедник?

— Още малко, мила.

Холи заспа, сгушена в Калан. Над спящата девойка Калан заплака с горчиви сълзи на отчаяние. Това момиче имаше право да изживее живота си, но имаше хора, които жадуваха да отнемат това й право със силата на ножовете си.

След като взе решение, Калан тихо се измъкна от палатката и отиде да приготви багажа си.

Тъкмо се зазоряваше, когато Калан излезе от палатката си, натоварена с постелка, самари, Д’Харански меч, Меча на истината, кожената ризница и раница с останалите си неща. Дух бе на сигурно място, завързана в навитата й постелка.

Бе завалял тих снежец, сякаш за да напомни на смълчания лагер, че в северната част на Средната земя настъпва зима.

Всичко изглеждаше към своя край. В това я убеждаваше не толкова смъртта на Уорън, колкото безсмислието, което тя символизираше. Калан не можеше да се заблуждава повече. Истината си беше истина. Ричард бе прав.

Орденът щеше да завладее всичко. Рано или късно, ще я хванат и ще я убият заедно с всички, които са се били рамо до рамо с нея. Новият свят щеше да падне, беше само въпрос на време. Те вече притежаваха по—голямата част от Средната земя. Някои страни се предадоха доброволно. Нямаше начин да се устои на многобройните им пълчища, на ужаса от заплахите им, на изкушението от обещанията им.

Уорън го доказа с предсмъртните си думи: Ричард бе прав.

Тя мислеше, че може да е различна. Че може да изтласка напредващите орди с чистата сила на волята си. Доста наперено от нейна страна. Силите на свободата бяха загубени.

Мнозина от хората в тези покорени земи се врекоха във вярност на Ордена за сметка на свободата си.

За нея какво остана? Бягане. Изтегляне. Ужас. Смърт.

Всъщност вече нямаше какво да губи. Почти всичко бе изгубено или скоро щеше да бъде изгубено. Докато имаше поне живота си, щеше да го използва.

Смяташе да отиде в сърцето на Ордена.

— Какво правиш?

Калан се обърна и видя намръщеното лице на Кара.

— Кара, аз … аз си тръгвам.

Кара просто кимна.

— Добре, аз също мисля, че е време. Няма да се бавя с моя багаж. Ти доведи конете и ще се срещнем …

— Не, тръгвам сама. Ти оставаш тук.

Кара поглади дългата руса плитка, паднала през рамото й.

— Защо тръгваш?

— Тук вече нямам работа. Нищо не мога да направя. Ще забия меча си в сърцето на Ордена — Брат Нарев и учениците му. Това е единственото, което ми остава, за да отвърна на удара им.

Кара се усмихна.

— И си мислиш, че ще пропусна това и ще остана тук?

— Да, ще останеш. Ти трябва да си тук… с Бенджамин.

— Съжалявам, Майко Изповедник — меко каза Кара, но не мога да изпълня подобна заповед. Аз съм Морещица. Моят живот е обречен да защитавам Господаря Рал. Обещах му, че ще пазя теб, а не че ще се крия в прегръдките на Бенджамин.

— Кара, искам да останеш тук.

— Това е моят живот. Ако това ще е краят, нека да е краят, но аз ще правя с моя живот каквото си искам. Това е моят живот, а не твоят. Тръгвам и толкова.

В очите на Кара Калан видя, че решението й наистина е окончателно. Не си спомняше някога Кара да е изразявала собствените си желания. Наистина това бе животът й. Освен това Морещицата знаеше къде отива Калан. Дори да тръгнеше без нея, тя просто щеше да я последва. Да накараш Морещица да се подчини на заповед понякога бе по—трудно, отколкото да опитомиш мравки.

— Права си, Кара. Това наистина е твоят живот. Когато обаче стигнем Стария свят, ще трябва да се преоблечеш, за да скриеш самоличността си. Червената ти униформа там би означавала край.

— Ще направя нужното, за да защитя теб и Господаря Рал.

Калан най—накрая се усмихна.

— Знам го, Кара.

Морещицата не се усмихна и усмивката на Калан помръкна.

— Извинявай, че се опитах да тръгна без теб, Кара. Не трябваше да го правя. Ти си сестра по Агиел. Трябваше да поговоря с теб. Защото това е правилният начин на поведение спрямо онези, които уважаваме.

Този път Кара вече се усмихна. — Сега вече говориш човешки.

— Може никога да не се върнем.

Кара сви рамене.

— Да не би да си мислиш, че ако останем, ще си отживеем? Напротив — чака ни сигурна смърт.

Калан кимна.

— И аз така мисля. Затова трябва да тръгна.

— Не споря с теб.

Калан се взря в падащия сняг. Последния път, когато зимата наближаваше, тя и Кара бяха успели да се измъкнат на косъм.

Калан се пребори със себе си и попита:

— Кара, вярваш ли, че Ричард още е жив?

— Разбира се, че Господарят Рал е жив. — Кара вдигна Агиела си и го повъртя в ръката си. — Да не си забравила?

Калан си спомни: Агиелът действаше само ако Господарят Рал, на когото бе обречен, е жив. Калан подаде на Кара част от багажа си.

— Гади?

— Умря, както искаше Вирна. Тя не го помилва.

— Добре. Милостта към виновните е предателство към невинните.

Малко след зазоряване Калан застана пред палатката на Зед. Кара бе отишла да доведе конете и да вземе храна. Калан извика и Зед я покани да влезе. Надигна се от пейката до Ейди, старата чародейка.

— Какво става, Калан?

— Дойдох да ти кажа довиждане.

В очите на Зед нямаше изненада.

— Защо не останеш още малко? Тръгни утре.

— Може да няма утре. Зимата пак наближава. Ако искам да направя това, което трябва, нямам време за губене.

Зед внимателно сложи ръка на раменете й.

— Калан, Уорън искаше да те види. Чувстваше, че трябва да ти каже, че Ричард е бил прав. За него бе важно да знаеш. Ричард ни бе казал, че не трябва да нападаш Ордена, преди хората да му се врекат, иначе всичко ще бъде загубено. Такова нещо сега е по—малко вероятно дори от деня, в който го каза.

— А може би Уорън е искал да каже, че Ричард е бил прав в смисъл, че Новият свят ще падне пред Ордена. И в такъв случай защо да стоя тук? Може би Уорън се е опитвал да ми каже да отида при Ричард, преди да умра, преди той да умре, когато ще е твърде късно дори да опитваме.

— А Ничи?

— Ще разбера, когато стигна там.

— Но ти не можеш и да се надяваш …

— Зед, какво друго ми остава? Да гледам как Средната земя пада под врага? Да се надявам най—много да изкарам остатъка от живота си, бягайки, да живея като изгнаник и да се крия непрекъснато от лапите на Ордена?

Дори без Уорън аз разбрах, колкото и да не го исках, че Ричард е бил прав. Орденът ще спре само през зимата, докато помогнем на хората да избягат от Ейдиндрил. През пролетта врагът ще влезе в моя град. След което ще се насочи към Д’Хара. И тогава няма да има къде да се бяга. Може би хората ще се спасят за известно време, но Орденът ще ги стигне. За мен няма бъдеще. Ричард бе прав. Единственото, което ми остава, е да изживея остатъка от живота си за себе си и за Ричард. Това е, Зед.

Очите му се замъглиха от сълзи.

— Толкова ще ми липсваш. Ти ми върна спомена за дъщеря ми и ми даде толкова много радост.

Калан се хвърли на врата му.

— О, Зед, обичам те.

И тя не можеше да сдържа сълзите си. Знаеше, че е единственото, което му е останало, и сега той щеше да загуби и нея.

Изведнъж се сепна.

— Зед, дойде време и ти да вървиш. Трябва да отидеш в Кулата и да я защитаваш.

Той кимна с голямо нежелание и дълбока мъка.

— Знам.

Капан коленичи пред старата чародейка и взе ръката й.

— Ейди, ще отидеш ли с него да му правиш компания?

Сбръчканото лице на жената се оживи от прекрасна усмивка.

— Ами аз… — тя погледна нагоре. — Зед?

Зед се намръщи.

— По дяволите, провали ми изненадата от поканата!

Калан го ритна съучастнически.

— Стига си ругал в присъствието на дами и престани да се цупиш така! Исках да се уверя, че няма да си самотен там горе.

По лицето му се прокрадна усмивка.

— Разбира се, че Ейди ще дойде с мен в Кулата.

Сега бе ред на Ейди да се намръщи.

— Откъде знаеш, старче? Никога не си ме питал. Аз лично мисля …

— Стига, моля ви — каза Калан, — престанете и двамата. Прекалено е важно, за да се превземате.

— Мога да се превземам, ако искам — изпротестира Зед.

— Точно така. — Ейди размаха кокалестия си пръст.

— Достатъчно сме стари, за да се превземаме, щом ни се ще.

Калан се усмихна през сълзи.

— Разбира се. Просто след като Уорън … сетих се колко мразя хората да пропиляват живота си за неща, които нямат значение.

Сега Зед наистина се намръщи.

— Имаш да понаучиш едно—друго, скъпа, ако още не си разбрала колко са важни превземките.

— Ами да — каза Ейди. — Превземките те държат. Когато остаряваш, трябва да си нащрек. Ейди е съвсем права — добави Зед. — А аз мисля … Калан го прекъсна с прегръдка, а към тях се присъедини и Ейди.

— Напълно ли си сигурна, скъпа? — попита Зед, дока то се разделяха.

— Да. Ще забия меча си в корема на Ордена.

Зед кимна, докато потупваше врата й с клечестите си пръсти. Той дръпна главата й назад и я целуна по веждата.

— Щом трябва да заминеш, препускай бързо и удряй силно!

— И аз това казвам — каза Кара, застанала на прага.

На Калан й се стори, че сините очи на Морещицата изглеждат по—влажни от обикновено.

— Всичко наред ли е, Кара?

Кара се намръщи.

— Това пък какво значи?

— Нищо — отвърна Калан.

— Генерал Мейферт ни даде шестте най—бързи коня, които можа да намери. — Кара се усмихна доволно. — Ще имаме свежи коне за смяна и ще можем да минем бързо голямо разстояние. Натоварила съм всичко.

Ако тръгнем веднага, ще успеем да изпреварим зимата. Имаме карта, така че ще избягваме маршрутите на Ордена и ще заобикаляме най—гъсто населените места. Долу има добри пътища и е равно. Ако яздим бързо, мисля, че ще успеем да стигнем за няколко седмици. Най—много месец.

Лицето на Зед се изкриви в тревожна гримаса.

— Но Орденът контролира по—голямата част от югоизточната част на Средната земя. Сега това е опасна зона.

— Имам по—добра идея — Кара му хвърли усмивка. — Ако минем през страна, която познавам — Д’Хара. Ще тръгнем на изток от тук и ще прехвърлим планината, после ще поемем на юг през Д’Хара през предимно равни земи, където можем да поддържаме добро темпо, надолу през полетата Азрит и най—накрая ще поемем по река Керн далеч на юг. Когато долината на реката напусне планината, ще свием на югоизток към сърцето на Стария свят.

Зед кимна одобрително. Калан нежно обви пръсти около тънката ръка на магьосника.

— Кога ще тръгнеш за Кулата?

— Двамата с Ейди поемаме още сутринта. Мисля, че ще е най—добре да не се мотаем повече тук. Днес ще довърша военните дела с офицерите и Сестрите. Мисля, че когато хората напуснат Ейдиндрил и когато натрупа достатъчно сняг, за да накара Ордена да спре до пролетта, нашите хора ще трябва да започнат да се измъкват от това място и да се придвижват към планините, към сигурността на Д’Хара. Придвижването през зимата ще е трудно, но поне няма да им се налага да се бият, така че няма да е по—трудно, отколкото бе досега.

— Така ще е най—добре — съгласи се Калан. Така хората ни ще са на сигурно място, поне засега.

— Няма да ме има, за да ги пазя от чуждите магии, но ще имат Вирна и Сестрите. Те вече знаят достатъчно, за да пазят армията ни от магия.

Поне за малко. Думите увиснаха във въздуха, неизказани.

— Искам да видя Вирна, преди да тръгна — каза Калан. — Според мен за нея ще е добре да има някого, за когото да се тревожи. После ще се обадя на генерал Мейферт и тръгваме. Чака ни дълъг път и искам да стигнем на юг, преди снегът да ни е застигнал.

Калан прегърна здраво Зед за последно.

— Когато го видиш — прошепна той в ухото й, — кажи на момчето, че го обичам и че много ми липсва.

Калан кимна на рамото му и смело излъга:

— Пак ще ни видиш и двамата, Зед. Обещавам ти.

Тя излезе навън, а в ранното утро се чувстваше първият полъх на зимата. Всичко бе засипано със сняг и светът изглеждаше изваян от мрамор.

ШЕСТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Върховете на пръстите му водеха умело дръжката на пилата. С едно—единствено плавно движение Ричард прокара стоманения инструмент по гънката на плата, застинала за вечни времена в белия мрамор. Съсредоточен, за да приложи точно необходимата сила и прецизно да изпили фин пласт, той бе изцяло погълнат от работата си.

Пилата имаше стотици зъбчета, редица след редица малки остриета от закалена стомана, които изстъргваха и оформяха благородния камък. Той владееше тези остриета така, както владееше всички останали. Пресегна се назад, без да гледа, и остави пилата на дървената пейка, като внимаваше да я постави върху дървената повърхност, а не върху друг стоманен инструмент, за да не се изгьне преждевременно. Взе друга пила с още по—малки зъбчета и изглади грапавините, оставени при корекцията, нанесена с предишната по—едра пила.

Пръстите му, бели като на посипал се с брашно хлебар, се движеха по ръката на мъжката фигура, проверявайки за дефекти. Преди полирането проверяваше за малки грапавини и ръбчета, които по—скоро се усещаха с пръсти, отколкото се виждаха. Щом откриеше такива, ги оглаждаше с малката пиличка, която държеше в едната си ръка, докато пръстите на другата вървяха зад нея по бъбналата вена, за да усетят промяната в камъка. Вече остъргваше пластове с дебелина на хартия.

Отне му няколко месеца, докато стигне до последния слой. Беше опияняващо да е толкова близо до плътта. Дните се нижеха един след друг в безкрайна работа — денем ваеше смърт долу на обекта, нощем създаваше живот в склада на Виктор. Работата за Ордена компенсираше с работа за себе си — робство и свобода заставаха във вечна опозиция.

Когато Братята питаха за статуята, внимателно криеше радостта от работата си. За да бъде по—убедителен, извикваше в мислите си модела, който му бяха дали. Смирено свеждаше глава и докладваше, че напредва в покаянието си, че работата му върви по график и че ще е готов навреме, за да може статуята да бъде въздигната на площада за откриването.

Като натъртваше на думата „покаяние“, Ричард успяваше да насочи мислите си към присъдата и да ги отклони от статуята. Братята неизменно оставаха доволни от умората му от труда на покаянието и не се интересуваха от поредната скучна скулптура. Навсякъде имаше статуи; те бяха поредният израз на необратимата лудост на човечеството. В техния свят нямаше значими хора, нямаше и значими творения. Самият брой на статуите бе необоримият довод на Ордена за безсилието на човека. Статуите бяха само фон на сцената, от която Братята проповядваха саможертва и спасение.

Ричард смирено докладваше, че хапва малко, спи малко и работи през нощта за покаянието си, след като е приключил с работата за деня. Всеотдайната саможертва бе лек за неверието и Братята си отиваха доволни.

Ричард взе още по—малка пила, огъната в крива с намаляващ радиус, и се зае с мястото, където мускулът се съединяваше с костта, за да изрази напрежението в ръката и да изпъкне мускулната структура. През деня наблюдаваше останалите мъже, докато работеха, за да изучи сложните форми на мускулите им, докато се движеха, изпълнени с живот. През нощта прибягваше до собствените си ръце, вдигнати към лампата, за да извае точно вените и сгъвките. Понякога използваше дори и малко огледало. Повърхността на кожата, която извайваше, бе наситен пейзаж, прострян над кости и мускули, надиплен в ъглите и гладко опънат над извивките.

За тялото на жената не се нуждаеше от друг модел освен яркия спомен за тялото на Калан.

Искаше творението му да изразява способност за движение, намерение, завършек. Позата на фигурите издаваше самоувереност. В изражението на лицата, особено в очите, щеше да проблясва най—висшата проява на човешкото — мисълта.

Ако статуите, които беше виждал в Стария свят, бяха израз на нещастието и смъртта, това бе тържеството на живота.

Искаше статуята му да изрази суровата сила на волята.

Мъжът и жената, които извайваше, бяха бягство от отчаянието на пленничеството. Те олицетворяваха свободата на духа. Триумфа на разума.

С огромно раздразнение установи, че през прозореца над статуята е нахлула светлина, изместила пламъка на лампите, които бяха горели цяла нощ. Цяла нощ — пак бе работил до сутринта.

Не че се дразнеше на светлината — напротив, той много я обичаше, но тя означаваше край на работата му върху статуята. И начало на близостта му до грозотата. За Щастие работата долу на строежа не изискваше мисъл или пък внимателно усилие.

Докато изглаждаше с пила раменния мускул на мъжа, на вратата се почука.

— Ричард?

Беше Виктор. Ричард въздъхна — трябваше да спре.

Дръпна от носа и устата си червеното парче плат, което предпазваше да не вдишва мраморния прах. Виктор се бе научил на този номер, използван от ваятелите в родината му Каватура.

— Идвам!

Слезе от ръба, образуван в основата, където бе изсякъл краката до средата на прасеца. Изтегна гърба си и усети колко го боли от непрекъснатото навеждане и от липсата на сън. Извади промазаното платнище и го изтърси от праха.

Точно преди да го метне върху статуята, видя двете фигури заедно. Подът, рафтовете и инструментите бяха покрити с фин слой мраморен прах. На фона на черните стени обаче мраморът се извисяваше в цялото си величие, облян от нахлулата отгоре светлина.

Ричард хвърли платнището върху недовършените фигури и отвори вратата.

— Приличаш на призрак — обяви Виктор с крива усмивка.

Ричард се отърси.

— Забравих кое време е.

— Вчера огледа ли се в работилницата?

— В работилницата? Не, защо?

Усмивката на Виктор се върна, този път по—широка.

— Приска изпрати бронзовия диск. Айшак го донесе. Ела да видиш.

В другия край на ковачницата бяха стоварени няколко парчета бронз. Приска не можеше да излее монолитно парче с нужните размери, затова бе направил няколко, а Виктор щеше да ги спои и оформи. Пиедесталът за полукръга, който щеше да е циферблат на слънчевия часовник, бе масивен. Знаейки, че е предназначен за статуя на Ричард, Приска се бе постарал и можеше да се гордее с работата си.

— Красиво е — каза Ричард.

— Нали? Виждал съм го как работи и преди, но този път е надминал себе си.

Виктор клекна и прокара пръсти по странните символи, изпълнени с черна боя.

— Приска ми каза, че навремето, много отдавна, родният му град Алтур’Ранг е бил свободен, но както много градове е изгубил свободата си. В чест на онова време той решил да вдълбае в бронза символите на родния си език. Брат Нийл го видял и останал доволен, защото си помислил, че е в чест на императора, който също е от Алтур’Ранг.

Ричард въздъхна.

Езикът на Приска е гладък като метала, който лее.

— Ще хапнеш ли малко лардо с мен? — попита Виктор, като се изправи.

Слънцето вече бе високо в небето. Ричард протегна врат и се загледа към строежа.

— По—добре не. Трябва да отивам на работа. — Клекна и повдигна единия край на циферблата. — Но първо ми покажи къде да пренесем това.

Виктор грабна другия край и заедно помъкнаха бронзовата отливка към склада, където работеше Ричард. Когато отвориха двойната врата, Виктор видя статуята за пръв път, макар и покрита с платното, под което се виждаха само овалните форми на двете глави. Въпреки че не се виждаше почти нищо, очите на Виктор заблестяха. Те показваха как живото му въображение се изпълва с най—сладки мечти.

— Добре ли върви статуята ти? — Виктор сръга Ричард с лакът. — Красиво, а?

Ричард не можа да сдържи щастливата си усмивка.

— Ех, Виктор, съвсем скоро ще можеш да я видиш.

— Откриването е само след няколко седмици. Аз ще съм готов. Ще е нещо, което ще накара сърцата ни да запеят … преди да ме убият, разбира се.

Виктор отхвърли думите му с махване на ръка.

— Надявам се, като видят такава красота, и то в техния дворец, да я харесат.

Ричард не таеше подобни илюзии. Изведнъж си спомни нещо и извади от джоба си парче хартия. Подаде я на ковача.

— Не исках Приска да дълбае думи на задната страна на циферблата, за да не ги видят неподходящи хора. Ще те помоля да гравираш ето това — буквите да са горе—долу със същата височина като символите отпред.

Виктор взе хартийката и я разгъна. Усмивката му се стопи. Погледна към Ричард с явна изненада.

— Та това е предателство.

Ричард сви рамене.

— Само веднъж се умира.

— Но могат да те измъчват дълго преди да те убият. Те знаят твърде неприятни начини да убият един човек, Ричард. Виждал ли си някога човек, погребан в небето жив, с хиляди кървящи рани, със завързани ръце, за да могат лешоядите да празнуват върху живата му плът?

— Орденът и сега връзва ръцете ми, Виктор. Като работя там долу, виждам около себе си само смърт и в тялото ми започват да гният хиляди рани. Лешоядите на Ордена вече се хранят с плътта ми. — Със сурова решителност Ричард издържа погледа на Виктор. — Ще го направиш ли?

Виктор пак погледна хартийката. Пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна, докато изучаваше думите в ръката си.

— Макар че тези думи са си живо предателство, на мен ми харесват. Ще го направя.

Ричард го потупа по рамото и му се усмихна окуражително.

— Добър човек си ти. Сега погледни — тук ще сложим постамента. — Ричард повдигна платното достатъчно, че да се открие основата на статуята. — Изсякох ти равна повърхност с наклон под нужния ъгъл. Не знаех къде ще са дупките на отливката, затова оставих на теб да пробиеш дупките и да ги запълниш с олово за сглобките. Когато закрепиш постамента, ще пресметна ъгъла на дупката, която ми трябва за стрелката.

Виктор кимна.

— Пилонът за стрелката скоро ще е готов. Ще ти направя свредел с нужния размер.

— Добре. Ще ми трябва и кръгла пила, за да мога финно да напасва на дупката.

— Ще я имаш — каза Виктор, докато и двамата се изправяха. Той махна към покритата статуя. — Как ми се доверяваш, че няма да я погледна, докато се занимаваш с грозните си статуи долу?

Ричард се засмя.

— Знам, че искаш повече от всичко на света да зърнеш благородството на тази статуя в завършения й вид. Не би си провалил сам това удоволствие.

Виктор избухна в характерния си гърлен смях.

— Май си прав. Ела след работа да хапнем лардо, да поговорим за красотата на камъка и за някогашния свят.

Ричард почти не го чу. Взираше се в нещо добре познато. Макар и покрито за очите му, то не бе скрито за душата му.

Вече беше готов да започне с полирането. Да извае плът в камъка.

С наведена глава, увита в шал, за да се предпазва от пронизващия зимен вятър, Ничи бързаше по тясната алея. Един мъж, идващ отсреща, се блъсна в рамото й, но не защото бързаше, а просто защото като че ли не го интересуваше къде ходи. Ничи хвърли яростен поглед към празните му очи. Яростта й потъна в бездънен кладенец от безразличие.

Притисна вързопа със слънчогледово семе по—здраво към корема си и продължи по калната алея. Движеше се близо до грубите дървени стобори на сградите, за да не я лъскат минувачите, които вървяха в обратна посока. Хора скупчени на групички, за да се спасят от внезапното влудяване, вървяха по алеята към улицата отзад в тьрсене на стаи, храна, дрехи, работа. По—нататък се виждаха хора, насядали по земята, подпрени по стените на сградите от другата страна на улицата, със зареяни погледи, които дори не виждаха трополящите по улицата каруци, прекарващи материали за строежа на императорския дворец. Ничи искаше да стигне до хлебарницата. Казаха й, че днес може да има масло. Искаше да купи масло за хляба на Ричард. Той щеше да се върне за вечеря — така бе обещал. Искаше да му направи вкусно ядене. Той трябваше да яде. Вече бе поотслабнал, макар че така добре оформените му мускули изпъкваха още по—привлекателно. Плътта му бе като статуя — като статуите, които тя бе виждала навремето, много отдавна.

Спомни си как като малка слугите на майка й правеха питки от слънчогледово семе. Успя да купи достатъчно, за да може да му направи слънчогледова питка и може би дори щеше да намери масло, за да я намаже.

Обземаше я все по—голяма тревога. Откриването бе след няколко дни. Ричард каза, че статуята му ще е готова. Изглеждаше спокоен — като че бе постигнал някакъв вътрешен мир.

Приличаше на човек, примирил се с неизбежната си екзекуция.

Когато говореше с нея, умът му изглеждаше далеч от разговора и очите му излъчваха онова качество, което тя толкова ценеше. Това бе единствената й останала надежда в тази пустош, наречена живот, в това нещастие, наречено битие. Хората около нея чакаха само смъртта. Само в очите на баща си, когато бе малка, и още повече сега, в очите на Ричард, бе намерила доказателство, че има нещо, заради което си струва да се живее, което осмисля съществуването.

Спря, стресната от звука на камъчета, подрънкващи в празно канче. Не можеше да сбърка този звук. Цял живот бе служила на нуждаещите се, но колкото и да се стараеше, канчето на някой нещастен просяк пак я стигаше, дрънчейки във вик за помощ.

Не можеше да му откаже.

Очите й се изпълниха със сълзи. Толкова искаше да приготви на Ричард хляб с масло, но имаше само едно сребърно пени, а този просяк нямаше нищо. Тя поне си имаше хляб и слънчогледово семе. Как може да иска масло за хляба и питката на Ричард, когато този човек си няма нищичко?

Тя е лоша, знаеше си го, щом иска да си запази пенито, което Ричард е спечелил с толкова усилия, с толкова пот. Лоша е, щом иска да му купи масло. Кой е Ричард, че да яде масло? Той е силен. Той е способен. Защо да има повече, когато другите си нямат нищо?

Ничи почти видя как майка й поклаща глава с горчиво разочарование, че това сребърно пени е още в шепата на Ничи, а не е помогнало на нуждаещия се човек. Как стана така, че никога не успя да стигне моралната висота на майка си? Как никога не успя да преодолее злата си природа?

Бавно се обърна и пусна сребърното пени в канчето на просяка.

Тълпите се разтваряха широко пред него. Без да го виждат, хората избягваха да го приближават. Бяха глухи за подрънкването на канчето му. Как можеха още да не са научили проповедите на Ордена? Как можеха да не помагат на нуждаещите се? Все опираше до нея.

Тя го погледна и потръпна при гледката на отблъскващия мъж, загърнат в мръсни дрипи. Отдръпна се още по—далеч, когато видя въшки да подскачат по мазната му коса. Той обаче се взря в нея през процепа в дрипите, дръпнати пред лицето му.

Това, което тя видя през този процеп, спря дъха й. Белезите наистина бяха отвратителни, като че ли бяха дамгосани с огъня на самия Пазител, но това, което я смръзна на мястото й, бяха очите. Мъжът бавно се изправи на крака.

Мръсните му пръсти се сключиха около ръката й като челюсти.

— Ничи — изсъска той с изненадан, но триумфиращ тон, придърпвайки я към себе си.

Безпомощна в хватката на силните му ръце и изгарящия му поглед, тя не можа да помръдне. Вече бе толкова близо, че виждаше как въшките скачат и върху нея.

— Кадар Кардиф.

— Значи ме позна? Дори и в този вид.

Тя не отвърна, но сигурно очите й са издали, че го смяташе за мъртъв, защото той отговори на неизречения й въпрос.

— Помниш ли онова малко момиченце? Онова, за което толкова се грижеше? Тя накара хората в града да ме спасят. Отказа да ме остави да умра на кладата, където ме сложи ти. Тя толкова те мразеше, че бе решена да ме спаси. Всеотдайно се грижеше за мен, помогна на ближния, както ти нареждаше на местните хора. О, как исках да умра! Не знам човек, който е понесъл толкова болка и е оживял. Колкото и да исках да умра, живеех, защото още повече исках да умреш ти. Ти ми причини това. Искам Пазителят да впие ноктите си в душата ти.

Ничи нарочно се взря в ужасните му белези.

— Значи затова си дошъл да търсиш отмъщение.

— Не, не затова. Защото ме остави да се моля там, където хората ми можеха да ме чуят. Защото остави другите да ме чуят как моля за живота си. Тъкмо затова ме спасиха и заради омразата към теб. Ето затова търся отмъщение — не защото ме остави да умра, а защото ме осъди на такъв живот на нещастник, който живее от пенитата, подхвърлени в канчето му от минаващите жени.

Ничи му се усмихна мило.

— Но щом искаш да умреш, мога да ти помогна, Кадар.

Той пусна ръката й, все едно бе жив въглен. Въображението му й приписваше сили, които тя не притежаваше. Той плю върху нея. —

— Убий ме тогава, мръсна кучко. Удряй!

Ничи тръсна китката си и измъкна своята дакра. Дакрата бе оръжие, подобно на нож, което всяка Сестра носеше неизменно със себе си. Когато заостреният метал провикнеше в жертвата, независимо в коя част на тялото, Зестрите можеха да убиват, като предаваха силата си на дакрата. Кадар Кардиф не знаеше, че тя не може да използва силата си. Но дори и без магическата дарба дакрата пак бе опасно оръжие и можеше да пробие сърцето, дори черепа на човек.

Той предпазливо се дръпна назад. Искаше да умре, но се страхуваше.

— Защо не отиде при Джаганг? Той нямаше да те остави да просиш. Джаганг бе твой приятел. Щеше да се погрижи за теб. Нямаше да ти се налага да просиш.

Кадар Кардиф се изсмя.

— Това би ти харесало, нали? Да ме видиш как се храня с трохите от трапезата на Джаганг? И ти би искала да седнеш до него, Кралицата на робите, и да го накараш да ме види така изпаднал, да гледаш как двамата ми подхвърляте трохите от вашия пир.

— Изпаднал докъде? Да те видя обиден? И двамата сме били обиждани.

Той пак я сграбчи за китката.

— Умрях като герой за Джаганг. Не искам да знае, че съм се молил като някой от слабите глупаци, които мачкахме под ботушите си.

Ничи притисна дакрата към корема му, принуждавайки го да се отдръпне.

— Убий ме тогава, Ничи! — Той вдигна ръце. — Свърши с мен, както отдавна трябваше да направиш. Никога преди не си оставяла работата си недовършена. Убий ме на място, както отдавна искаш.

Ничи пак се усмихна.

— Смъртта не е наказание. Всеки ден от живота ти е хиляди пъти смърт. Но ти и сам го знаеш, нали, Кадар?

— Толкова ли отвратителен бях с теб, Ничи? Толкова ли бях жесток?

Как да му каже, че е било точно така, че го е мразила неистово, задето я бе използвал като играчка в забавленията си? Ордена използваше мъже като Кадар Кардиф за общото благо. Как можеше да слага себе си, собствените си интереси, над благото на човечеството?

Ничи се обърна и затича надолу по алеята.

— Благодаря ти за пенито! — подигравателно той извика след нея. — Трябваше да изпълниш желанието ми. Трябваше, Ничи!

Тя искаше да се прибере и да изчисти въшките от косата си. Вече ги усещаше как тичат по главата й.

ШЕСТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Ричард хвърли стиската слама и изтръска сламките от кожената си престилка. Ръцете го боляха от търкането на камъка със слама, натопена във фина абразивна глина.

Когато обаче видя блясъка на камъка, чудесния полир, искрящия мрамор, който като че ли поемаше светлината и после я отразяваше обратно, се почувства замаян.

Фигурите се издигаха над светещата основа от груб камък. Грапавите черти, оставени от зъбците на прокарвани в различни посоки инструменти, все още се виждаха под прасците, където започваше статуята. Той искаше да си личи, че скулптурата е дело на човешка ръка и че фигурите са от камък.

Двете фигури бяха почти два пъти по—високи от него. Статуята бе донякъде израз на любовта му към Калан — не можеше да я изключи от мислите и делото си, защото тя бе идеалът му за жена. Но все пак жената от статуята не бе Калан. Бяха прекрасен мъж и прекрасна жена, нарочно събрани. Те се допълваха един друг — двете вечни части на онова, което се наричаше човешко.

Извитата част на слънчевия часовник бе поставена от Виктор и хората му преди няколко дни, когато Ричард работеше на строежа на императорския дворец. Те бяха оставили платното върху скулптурата, докато работеха. След като дискът бе прикрепен, Ричард сложи и пилона, който щеше да служи като стрелка, и довърши ръката, която го държеше. Основата на пилона бе закрепена със златна топка.

Виктор още не беше виждал статуята. Вече беше извън себе си от нетърпение.

Ричард се взираше във фигурите, а единствената светлина, която проникваше в затъмнената стая, идваше от прозореца над него. Този ден бе освободен от работа, за да подготви статуята за пренасянето й до площада тази вечер. В стаите зад вратата на работилницата се чуваше безспирният звън на чуковете — помощниците на Виктор изпълняваха поръчки за двореца.

Ричард стоеше в почти пълна тъмнина и слушаше звуците, долитащи от ковачницата, наслаждавайки се на силата на своето творение. Стана точно така, както го искаше.

Фигурите на мъжа и жената изглеждаха като че всеки момент ще си поемат дъх и ще слязат от каменния постамент. Имаха кости и мускули, стави и плът.

Плът в камък.

Само едно нещо липсваше, само едно оставаше да се довърши.

Ричард взе чука с дървена глава и едно остро длето.

Когато погледна нагоре към завършените фигури, почти повярва на думите на Калан, че когато вае, използва магия. Той обаче добре знаеше — това бе съзнателен акт на човешкия интелект и нищо повече.

Стоеше изправен, с длето и чук в ръка, и се взираше в статуята, чрез която бе вдълбал мислите си в камък. Това бе моментът, в който можеше да се наслади на върховното постижение на своето творчество — точно както си го бе представял в началото.

То бе доведено до край само заради този един—единствен миг и бе само негово.

В този момент то бе чисто, неопетнено от мислите на другите. В този момент то бе неговото велико постижение и той усещаше ценността му, както усещаше сърцето и ума си.

Отпусна се на едно коляно пред фигурите. Допря студената стомана на длетото до челото си и затвори очи, за да се съсредоточи върху последната си задача.

— О, острие, бъди ми вярно и днес!

Дръпна окаченото на врата си червено парче плат към носа си, за да не вдишва мраморния прах, и нагласи длетото към белезите, които бе направил върху равната повърхност, приготвена точно над ядрото на пукнатината. Стисна чука и се захвана да дълбае името на статуята — точно в основата, за да могат всички да го прочетат.

Ничи стоеше зад ъгъла на сградата, където пътят завиваше, и гледаше надолу по хълма. Ричард тъкмо излизаше от ковачницата, където ваеше своята статуя. Вероятно отиваше да извика хората, които щяха да му помогнат да я прекара до двореца. Затвори вратата, но не й сложи веригата. Явно не смяташе да се бави.

По целия хълм бяха пръснати различни работилници и във всяка от тях бе пълно с мъже. Търговци, кожари, златари се трудеха, а наоколо се носеше непрекъснат звън на триони, пили и чукове. Неспирният шум на труда късаше нервите. Много от мъжете, които минаваха покрай нея, й хвърляха пламтящи погледи, но изразът в очите й бързо ги охлаждаше.

Видя как Ричард се скри зад ковачницата и се затича надолу по пътя. Беше му обещала да изчака, докато завърши статуята си и едва тогава да отиде да я види, и удържа на думата си.

И въпреки това изпита неудобство. Не знаеше защо, но имаше чувството, че едва ли не осквернява свещено място. Ричард не я бе канил да види статуята му. Беше я помолил да изчака, докато свърши. Статуята бе готова и тя не можеше да чака повече.

Ничи не искаше да я види чак на площада пред двореца, заедно с всички останали. Искаше да остане сама с нея. Не я интересуваше Орденът, нито пък техният интерес към статуята. Не искаше да стои там долу, с всички останали — с хора, които дори няма да разберат смисъла на скулптурата. Това бе лично за нея и искаше да я види насаме.

Посегна към вратата, без никой да я види или дори да й обърне внимание. Огледа се в ярката, леко мъглива следобедна светлина, но видя само мъже, задълбочени в работата си. Отвори вратата и се вмъкна вътре.

Стаята бе тъмна, стените бяха черни, но статуята бе добре осветена от светлината на разположен високо към тавана прозорец. Ничи не погледна направо към статуята, а задържа очите си сведени, докато се приближаваше към огромния каменен блок, за да го види отведнъж в анфас.

Когато стигна на мястото, пулсът й биеше ускорено. Тя се обърна.

Погледът й обгърна двете фигури — от краката, робите, ръцете, телата им чак до лицата. Като че ли гигантски юмрук стисна сърцето й и то спря да бие.

Ето какво бе видяла в очите на Ричард — но сега то бе изваяно в искрящия бял мрамор. Ефектът от гледката на това нещо, пресъздадено в действителността, бе като гръмотевичен удар.

В този момент целият й живот, всичко, което някога й се бе случвало, всичко, което бе виждала, чувала или правила, изглеждаше събрано наедно в една светкавица от емоционална енергия. Ничи изкрещя от болка пред силата на тази красота — най—вече пред красотата, която тя пресъздаваше.

Очите й се спряха на името, издълбано в основата на камъка.

ЖИВОТ.

Ничи се свлече на пода, обляна в сълзи, изпълнена със срам, ужас, отвращение, с внезапно заслепило я просветление.

…С чиста радост.

ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Ричард се върна с финото ленено платно, което бе купил специално, за да покрие статуята до церемонията на следващия ден, и помогна на Айшак и няколкото мъже, които познаваше от строежа, да подготвят тежкия камък за пренасянето му към площада. За щастие от известно време не бе валяло и земята бе твърда.

Айшак, който добре се оправяше с подобни работи, бе донесъл намаслени дървени плъзгачи, които постави пред здравите дървени релси, поддържащи дървената платформа под статуята, така че конете да могат по—лесно да влачат тежкия товар по земята. След като под статуята бяха подпъхнати и втори комплект намаслени плъзгачи, мъжете взеха първите отпред и отново ги подпъхнаха от другата страна и така статуята бавно се придвижваше напред.

Хълмът бе побелял от изхвърлените мраморни отломки, а и статуята тежеше вече значително по—малко, отколкото първоначалния каменен блок. За неговото пренасяне Виктор бе наел специални каруци. Сега обаче не смятаха да ги използват, защото завършената скулптура биваше да се преобръща и въобще да се третира така грубо.

Айшак размахваше червената си шапка в ръка, крещеше заповеди, предупреждения и молитви, докато се придвижваха бавно напред. Ричард знаеше, че статуята му бе в сигурни ръце. Мъжете, които помагаха, като че ли се заразяваха от нервното напрежение на Айшак. Усещаха, че става въпрос за нещо важно, и въпреки че трудът бе тежък, изглеждаха доволни, че могат да помогнат, вместо да вършат обичайната си работа на строежа. Едва късно следобед статуята измина разстоянието от ковачницата до подножието на стълбите, извеждащи към площада.

Мъже хвърляха пръст в основата на стълбите и я натъпкваха здраво, за да улеснят качването на статуята. Десет коня бяха качени от другата страна на колонадата. Дълги въжета бяха прокарани през все още празни врати и прозорци, а след това закрепени около каменния постамент, за да се издърпа шейната по стълбите. На предния край на рампата от пръст бяха поставени допълнителните плъзгачи, които щяха да се местят нагоре по стълбите с изкачването на статуята. Близо двеста мъже изпъваха мускули под неистовите крясъци на Айшак и теглеха въжетата заедно с конете. Сантиметър по сантиметър статуята изкачваше стълбището.

Ричард едва издържаше на гледката. Една грешка и целият му труд щеше да се разпадне на малки парченца. Пукнатината щеше да провали всичко. Усмихна се вътрешно, като осъзна колко е глупаво да се тревожи от евентуалното унищожение на доказателството за престъплението му срещу Ордена.

Когато камъкът най—сетне стигна невредим горе на площада, мъжете натъпкаха пясък под платформата, за да издържи тежестта на товара. Пясъкът държеше дървената платформа изправена, а работниците изтеглиха отдолу тежките плъзгачи. След това платформата просто се плъзна по пясъка, а останалото — да се свали статуята от дървената основа и да се постави на площада, бе относително лесно. Най—накрая мраморът легна върху мрамор. Многобройни групи мъже, преметнали въжета около каменната основа на скулптурата, я издърпаха до мястото й в центъра на площада.

Когато всичко свърши, Айшак стоеше до Ричард и бършеше челото си с червената шапка. Цялата статуя и слънчевият часовник бяха покрити с бяло ленено платно, здраво завързано около камъка, и Айшак не можеше да види нищо. И все пак той усещаше, че пред него стои нещо значимо.

— Кога? — попита само той.

Ричард го разбра.

— Не съм много сигурен. Брат Нарев ще обрече двореца на Създателя утре пред всички високопоставени лица, които са пропътували целия този път, за да видят как се харчат парите, ограбени от народа. Предполагам, че утре статуята ще бъде показана заедно с целия дворец. Просто още една демонстрация на представата на Ордена за мястото на човека — не мисля, че предвиждат някакво специално откриване или нещо подобно.

От това, което бе научил Ричард, излизаше, че церемонията е изключително важна за Братята. Изтощителните разходи по двореца като връх на всички разходи около войната, трябваше някак да бъдат оправдани пред народа, който плащаше цената не само с потта, но и с кръвта си. Братството на Ордена управляваше чрез Императорския орден с необходимата помощ на зверовете, на които даваха моралното си одобрение. Тези зверове лесно смазаха физически онези, които посмяха да се разбунтуват, но Братята искаха да смажат и идеята зад бунта, преди да се разпространи, защото точно тя представляваше най—голямата заплаха за тях.

За тази цел бе важно да надъхат чиновниците — беше в тиранията на Ордена. Ричард си представи как станало когато пристигнали от всички страни важни сановници ще — де специално разведено от Братята покрай дългата стотици километри каменна стена, в която бяха изсечени дени на човешката нищожност, и така, убедени в провала на човека, те щяха да се поддадат на натиска да спазват задължението си да предават парите, които са заграбили със силата на оръжието — оръжие, което бе в ръцете им с моралната благословия на Братята чрез Братството на Ордена. Такива дребни риби като тях получаваха относително малък дял за службата си към Ордена, но без съмнение Братята искаха веднъж завинаги да ги откажат от мечтата за по—тлъст пай.

Под ръководството на Братята общността на Ордена управляваше като всяка автократична общност само благодарение на неохотното съгласие на народа, чието подчинение се осигуряваше или с морално сплашване, или с физически терор, или и с двете. Тиранията изискваше непрекъснато внимание, в противен случай илюзията за добродетелната власт се изпаряваше при гледката на многобройните жертви и зверовете падаха под напора на многократно превъзхождащия ги по численост народ.

Ето защо Ричард знаеше, че не може да управлява: не можеше насила да накара хората да разберат, че насилието е зло, защото животът им е висша ценност, докато Орденът ги насилваше към подчинение, като първо ги караше да повярват, че животът им не струва и пукната пара. Свободните хора не можеха да се управляват. Свободата трябваше първо да се превърне в ценност и едва тогава хората щяха да я поискат.

— Доколкото разбирам, ще е голямо събитие — каза той. — От цялата страна прииждат хора, за да видят откриването на императорския дворец. Градът е пълен с хора от близо и далеч.

Ричард се огледа из строежа, където работниците се връщаха към обичайната си работа.

— Учуден съм, че нито един от чиновниците не е дошъл да види двореца предварително.

Айшак махна с шапката си в знак на несъгласие.

— Ами че те всичките са на сбирката на Братството на Ордена. В центъра на Алтур’Ранг. Голяма работа. Ядене, пиене, речи на Братята. Нали ги знаеш тези сбирки. Адски са ми отегчителни. Доколкото разбрах, чиновниците ще трябва да изслушат подробно целите на Ордена и как е тяхно задължение да накарат хората да се жертват в името на тези цели. Братята пак ще им сложат късата юзда.

Това означаваше също, че Братята ще са твърде заети, за да дойдат на строежа за тривиалната задача да огледат предварително една статуя, която техните роби са изсекли. На фона на цялата тази работа статуята на Ричард бе незначителна. Тя бе само отправната точка на държавническата обиколка край километрите стена с пищни сцени, изобразяващи великите цели на Ордена, посочени от Братята под ръководството на Брат Нарев.

Ако чиновниците и Братята днес бяха твърде заети, за да дойдат, хората от града нямаха работа. Повечето от тях сигурно щяха да се съберат и за откриването на другия ден, но искаха сами да видят мястото, без досадните речи, които щяха да се точат през цялата церемония. Ричард гледаше как хората пристъпват от една сцена към друга с изопнати лица, потиснати от мрачни мисли.

Стражите държаха всички посетители на сигурно разстояние и далеч от лабиринта от стаи и коридори вътре, покрити от горния етаж, а на някои места и с покрив. Сега, когато статуята вече бе на мястото си, специалната охрана започна да разчиства и входа на площада.

През последната седмица Ричард бе спал само няколко часа. Уверил се, че статуята вече е на мястото си, той изведнъж си даде сметка колко е изтощен. След толкова много работа и съвсем малко сън и храна едва се държеше на краката си.

Виктор изникна сред дългите сенки. Някои от работодателите вече си отиваха, но други щяха да продължат работят още няколко часа. Ричард дори не бе осъзнал, че пресяването на статуята бе отнело почти цял ден. След разгорещената работа просмуканата му от пот риза сега бе залепнала по тялото му леденостудена.

— Вземи — каза Виктор и му подаде резенче лардо.

— Яж. В чест на това, което си направил.

Ричард благодари на приятеля си и изгълта парчето на една хапка. Главата му пулсираше. Бе направил всичко възможно, за да покаже на хората онова, което трябва да видят. Сега, когато работата бе приключила, изведнъж се почувства изгубен. Разбра колко му липсва работата, нейното благородство. Само тя го крепеше.

— Айшак, смъртно съм изморен. Би ли ме хвърлил с каруцата донякъде?

Айшак го потупа по гърба.

— Хайде, ще се возиш отзад. Сигурен съм, че Йори няма да има нищо против. Ще си спестиш поне малко път. Аз ще трябва да остана, за да наглеждам работата и другите каруци.

Ричард благодари на сияещия Виктор.

— Утре сутринта, приятели, на истинска дневна светлина, ще дръпна платното и ще видя красотата за последен път. След това … е, кой знае какво ще се случи тогава.

— До утре — усмихна се Виктор някак лукаво. — Май няма да спиш довечера — подвикна след Ричард.

Месеците усилен труд като че ли изведнъж се стовариха върху него. Той се качи в каруцата на Айшак и му пожела лека нощ. После се сви под някакъв чувал, за да е скрие от светлината, и заспа още преди Йори да се е върнал. Когато каруцата потегли, той вече бе мъртъв за света.

Ничи наблюдаваше Ричард, когато той си тръгна с Айшак. Искаше сама да свърши тази работа. Искаше това да е нейният принос. Искаше да направи и тя нещо ценно. Едва тогава можеше да го погледне. Добре знаеше как Орденът ще приеме статуята. Щяха да решат, че е заплаха. Нямаше да позволят на хората да я видят. Орденът щеше да я разруши. Никой никога нямаше да разбере за съществуването й.

Тя сключи пръсти и се замисли как да го направи — какво да направи първо. После се реши. И преди бе прибягвала до него. Той бе помагал на Ричард. Беше негов приятел. Втурна се през строежа нагоре по хълма.

Когато стигна ковачницата, вече бе замаяна. Виктор — със суров вид — подреждаше инструменти. Вече бе загасил огъня в пещите. Миризмата, гледката и дори слоят прах от желязо и нагар накараха сърцето й да затрепти болезнено при спомена за бащината й работилница. Сега вече разбираше и погледа в очите на баща си. Съмняваше се, че той самият го е осъзнавал, но вече знаеше. Когато нахлу в работилницата, ковачът вдигна очи, без да се усмихне.

— Господин Касела! Трябвате ми!

Той се намръщи още повече.

— Какво има? Защо викате? Да не би да се е случило нещо с Ричард? Да не би да са…

— Не, не, нищо такова. — Тя го сграбчи за месестата ръка и го задърпа. Все едно дърпаше канара. — Моля ви. Елате с мен. Важно е.

Той махна с ръка към работилницата.

— Но аз трябва да разчистя тук.

Тя пак посегна към ръката му. Усети, че в очите й напират сълзи.

— Моля ви! Важно е!

Със свободната си ръка ковачът избърса лицето си.

— Е, водете ме тогава.

Ничи се почувства малко глупаво, когато задърпа едрия ковач за ръката, влачейки го надолу по хълма. Той попита накъде отиват, но тя не отговори. Искаше да стигнат, преди да се е скрило слънцето.

Когато стигнаха площада, горе на стълбите бяха застанали на пост стражи, които не разрешаваха на хората да приближават там. Ничи видя Айшак, който товареше греди на една каруца. Повика го, а той, като видя ковача с нея, дотича веднага.

— Ничи, какво има? Изглеждаш ужасно …

— Трябва да ви покажа статуята. Сега.

Виктор отново смръщи лице.

— Тя ще бъде открита утре, когато Ричард …

— Не! Трябва да я видите сега.

Двамата се умълчаха. Айшак се наведе близко към нея и потайно махна с ръка нагоре.

— Не можем да отидем там. Охранява се.

— Аз мога. — Ничи яростно изтри сълзите от лицето си. Гласът й си възвърна тежкия авторитетен тон, към който така често прибягваше, мрачната интонация, с коя то бе произнасяла присъдата си над множество хора, изпращайки ги на смърт. — Чакайте тук.

Двамата мъже се дръпнаха пред заплахата в очите й.

Ничи изправи гръб и повдигна глава. Тя бе Сестра на мрака.

Изкачи стълбите с премерена крачка, като че ли дворецът бе неин. Всъщност той беше неин. Тя бе Кралицата робиня. Тези мъже й се подчиняваха.

Тя бе Господарката на смъртта.

Стражите мигом застанаха нащрек и тръгнаха към нея, усетили заплахата, струяща от жената в черно. Преди да отворят уста, тя проговори.

— Какво правите тук? — изсъска тя.

— Какво правим тук ли? — попита единият. — Пазим императорския дворец, ето какво правим…

— Как смеете да ми отговаряте! Знаете ли коя съм аз?

— Ами … не мисля, че …

— Аз съм Господарката на смъртта. Може би сте чували за мен?

Десетимата мъже се вцепениха. Видя как очите им отново се спряха на черните й дрехи, на дългата й руса коса, на сините очи. По реакцията им Ничи разбра, че мълвата за нея е достигнала до тях преди самата нея. Преди да успеят отново да проговорят, тя продължи:

— И какво според вас прави тук любовницата на император Джаганг? Нима мислите, че съм дошла без господаря си? Разбира се, че не, идиоти такива!

— Императорът… — промълвиха неколцина в изумление.

— Точно така, императорът пристига за утрешната церемония. Аз съм тук, за да проверя как върви подготовката и какво намирам? Идиоти! Стоите тук и си бъркате в носа, вместо да приветствате Негово сиятелство, който ще пристигне само след няколко часа!

Очите на стражите се разшириха.

— Но… никой не ни е казал. Откъде идва? Не сме знаели…

— Да не би да си мислите, че високопоставена личност като Джаганг ще обяви на всички убийци и разбойници в околността къде се намира? А ако наоколо дебнат убийци, то тук стоят група тъпаци!

Мъжете започнаха да се кланят.

— Къде? — попита един сержант. — Откъде идва Негово сиятелство?

— От север.

Човекът облиза устните си.

— Ама, ама, по кой път? Има толкова пътища…

Ничи сложи юмруци на хълбоците си.

— Нали не си въобразявате, че Негово сиятелство ще извести маршрута си предварително? И то на такива като вас? Ако само един път се охранява, то всеки убиец ще разбере къде да причака императора, нали? Всички пътища да се охраняват! Какво стоите тук!

Мъжете се защураха и започнаха да се кланят в очевидно желание да изпълнят дълга си, но и объркани в незнанието си накъде да тръгнат.

Ничи скръцна със зъби и се наведе към сержанта.

— Хващай мъжете си и до един да сте на някой от северните пътища! Веднага! Това е ваш дълг! Всички пътища трябва да се охраняват! Вие си изберете един!

Мъжете продължаваха да се кланят, докато се изтегляха. Едва изминали няколко крачки, тръгнаха да бягат. Тя видя как подбраха със себе си и останалите стражи и напуснаха площада.

Когато се скриха от поглед, Ничи се обърна към двамата изумени мъже. Те изкачиха стълбите, опразнени от стражите. Неколцина души, които се разхождаха по павираните алеи, дошли да погледнат сцените по стената, чуха виковете й и се обърнаха към нея. Коленичили жени, молещи се пред каменната скулптура на Светлината, огряваща онеправданите, също извиха глави.

Когато Виктор и Айшак се изкачиха на площада, Ничи развърза връвта, хвана платнището и го смъкна от статуята.

Двамата мъже се заковаха по местата си.

В полукръг около площада стените бяха покрити със сцени на човешката нищожност. Навсякъде около тях човекът бе показан малък, онеправдан, разкривен, неспособен, ужасен, жесток, безумен, порочен, алчен, зъл и грешен. Беше представен завинаги разкъсан между неземните сили, които държаха в подчинение всяка част от мизерното му съществуване — вечно терзание в казан, на фона на което смъртта изглеждаше единственото спасение.

Онези, които бяха намерили доброто в света под защитата на Светлината на Създателя, изглеждаха безжизнени, лицата им бяха безизразни, безчувствени, а телата им — сковани като трупове. Те се взираха в света с празни безумни погледи, а около тях танцуваха плъхове, в краката им се увиваха змии, а над главите им се рееха лешояди.

В този водовъртеж от измъчен живот, в този катаклизъм на порока, в тази мизерия и морално падение статуята на Ричард се извисяваше като смел, блестящ контрапункт.

Тя бе безмилостната присъда над всичко наоколо.

Грозотиите наоколо като че ли се свиха в своята незначителност. Злото на стената вече изобразяваше само собствената си низост пред лицето на непорочната красота и истина.

Двете фигури в центъра бяха застанали в хармонично равновесие. Тялото на мъжа излъчваше горда мъжественост. Макар че жената бе облечена, нейната женственост също бе несъмнена. И двамата отразяваха любовта към човешките форми — чувствени, благородни, чисти. Злото наоколо като че ли се сви в ужас пред тази благородна чистота.

Нещо повече, в статуята на Ричард нямаше конфликт — двете фигури излъчваха самоувереност, рационалност, целенасоченост. Това бе висша проява на човешката мощ, способност, воля. Това бе животът, изживян заради самия себе си. Това бе човечеството, изправено гордо благодарение на собствената си свободна воля.

Точно това, което бе изписано с една дума в основата: ЖИВОТ.

Самото му съществуване доказваше истината на идеята.

Това бе животът такъв, какъвто трябваше да се изживее — гордо, умно, без да се робува на друг човек. Това бе правдивото възвисяване на човека, благородството на човешкия дух.

Всичко по стените наоколо предлагаше като отговор смъртта.

Статуята предлагаше живот.

Виктор и Айшак коленичиха и заплакаха.

Ковачът вдигна ръце към статуята и едновременно се смееше и плачеше.

— Той го направи! Направи го както каза. Плът в камък. Благородство. Красота.

Хората, които бяха дошли да видят стената, сега се насъбраха да погледнат статуята в центъра на площада. Те се взираха с широко отворени очи и мнозина за пръв път виждаха човека, изобразен така добродетелен сам за себе си. Посланието бе така могъщо, че само обезсмисляше всичко останало по стената. Фактът, че бе изваяно от човешка ръка, още повече изтъкваше неговата истинност.

За мнозина гледката извика същото просветление, което изпита и Ничи.

Скулпторите напуснаха работата си, за да видят какво е това на площада. Зидарите слязоха от скелетата. Помагачите им оставиха кофите с хоросана. Дърводелците оставиха гредите и слязоха долу. Майсторите на покрива зарязаха керемидите и инструментите си. Каруцарите спряха конете си. Хората, които оформяха околните градинки, пуснаха лопатите. Отвсякъде се стичаха хора, за да видят статуята на площада.

Все по—многобройни тълпи се заизкачваха по стълбището. Те прииждаха към статуята, загледани със страхопочитание. Мнозина падаха на колене и плачеха, но не от Ужас, както досега, а от радост. Някои, като ковача, се смееха, а сълзи на щастие се стичаха по светналите им лица. Един—двама бяха закрили очи от страх.

Когато някой се нагледаше, тичаше да доведе други. Скоро от работилниците по хълма заприиждаха хора, за да видят чудото на площада. Мъже и жени, които бяха дошли да видят строежа, сега се втурнаха към домовете си, за да доведат своите близки да видят и те какво стои пред императорския дворец.

То бе нещо, което повечето от тези хора никога не бяха виждали през живота си. То бе зрението на слепеца. Водата на жадния. Животът на умиращия.

ШЕСТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Калан извади картата и й хвърли бърз поглед. Трудно беше да се каже. Погледна нагоре и надолу по улицата и забеляза, че останалите сгради не са така добре поддържани.

— Какво мислиш? — попита тихо Кара. Калан пъхна картата обратно в дрехите си. Намести по—удобно кожената наметка на раменете си и се увери, че тя скрива добре дръжката на меча на Ричард, който носеше завързан зад рамото си. Собственият й меч бе скрит под наметката. Поне слънцето тъкмо залезе.

— Не знам. Вече не е много светло. Май има само един начин да разберем.

Кара наблюдаваше хората, които поглеждаха към тях. Като цяло хората в този град изглеждаха забележително лишени от всякакво любопитство. Тъй като конете им бяха спънати извън града, нямаше да могат да се измъкнат бързо, ако се наложи. Повсеместното безразличие на хората обаче донякъде успокои тревогите на Калан.

Решиха да се държат възможно най—отпуснато и спокойно. Мислеше, че изглеждат съвсем обикновени в пътните си дрехи, но на такова сиво място като Алтур’Ранг двете трудно можеха да останат незабелязани. Трябваше да се сетят да вземат със себе си и някакви по—дрипави дрехи. Калан чувстваше, че са точно толкова незабележима колкото две гримирани проститутки на селски панаир. Изкачи стълбите, като че ли знаеше къде отива. Коридорът бе чист. Миришеше на току—що изтъркан дървен под. Кара я следваше по петите и тя се приближи до първата врата вдясно. Виждаше добре стълбите в другия край на коридора. Ако не бе сбъркала сградата, това трябваше да е вратата.

Оглеждайки се от двете си страни, Калан внимателно потропа. Никой не се обади. Опита пак, този път малко по—силно. Натисна бравата — беше заключено. След като се огледа отново в коридора, извади нож от колана си, пъхна го под езичето на ключалката и натисна, докато вратата се отвори. Дръпна Кара за ръкава и двете се вмъкнаха вътре.

В стаята нямаше никой. На светлината на двата прозореца Калан първо видя, че има две сламени постелки. Следващото бе раницата на Ричард.

Коленичила в ъгъла, тя отметна капака й и откри вътре неговите неща — дрехите му на магьосник—войн бяха на дъното. Почти през сълзи притисна раницата към сърцето си.

Не го бе виждала вече повече от година. Откакто се познаваха, почти половината време той бе далеч от нея. Чувстваше, че не издържа повече.

Изведнъж чу шум. Кара се вкопчи в китката на младежа, нахлул в стаята с размахан нож. С едно бързо движение изви ръката му зад гърба.

Калан вдигна ръка.

— Кара, недей!

Кара се намръщи и свали Агиела си от гърлото на младежа. Очите му се бяха разширили от страх и възмущение.

— Крадци! Вие сте крадци! Това не е ваше! Оставете го!

Калан се втурна към младежа с жест да спре да крещи.

— Ти Камил ли си или Наби?

Младежът примига от изненада. Облиза устните си като хвърли поглед назад и видя надвесената над себе си жена.

— Аз съм Камил. А вие кои сте? Откъде знаете името ми?

— Приятел съм. Гади ми каза…

— Тогава не си ми приятел!

Преди да успее да извика за помощ, Кара затисна устата му с ръка. Калан изшътка:

— Гади уби наш приятел. След като го заловихме, той ми каза твоето име.

Като видя, че думите й го стреснаха, Калан даде знак на Кара да свали ръката си.

— Гади е убил някого?

— Точно така — каза Кара.

Той хвърли поглед през рамо.

— И какво му направихте? Какво стана с Гади?

— Осъдихме го на смърт — каза Калан, без да разкрива какво точно е станало. Младежът се усмихна.

— Значи наистина сте приятели. Гади бе лош човек. Той нарани мой приятел. Дано да е страдал!

— Екзекуцията му малко се проточи — вметна Кара.

Младежът преглътна, като видя усмивката й зад рамото си. Калан махна с ръка и Кара го пусна.

— Тогава кои сте вие? — попита той.

— Аз съм Калан, а това е Кара.

— И какво правите тук?

— Малко е сложно е за обяснение, но търсим Ричард.

Подозрението му се върна.

— Нима?

Калан се усмихна. Той наистина бе приятел на Ричард. Сложи ръка на рамото му, докато се гледаха в очите.

— Аз съм жена му. Истинската му жена…

Камил озадачено примигна.

— Ама…

Гласът на Калан стана твърд:

— Ничи не му е жена.

Очите му се премрежиха от сълзи, а на лицето му се изписа усмивка.

— Знаех си! Знаех си, че не я обича. Не можех да разбера как Ричард се е оженил за нея.

Камил изведнъж се метна на шията на Калан и я прегърна в диво щастие за Ричард. Калан се засмя топло и поглади косата на младежа. Кара обаче го хвана за яката и го издърпа, макар този път по—нежно.

— А ти коя си? — кимна Камил към Кара.

— Аз съм Мор…

— Кара е приятелка на Ричард.

Неочаквано Камил прегърна и Кара. Калан се уплаши, че Морещицата ще му строши главата, но тя го изтърпя учтиво, макар да се чувстваше неловко. На Калан й се стори, че дори я видя да се поусмихва.

Камил се обърна пак към Калан:

— Но какво тогава прави Ричард с Ничи?

Калан си пое дълбоко дъх:

— Дълга история.

— Разкажи ми.

Калан се полюбува на тъмните му очи. Харесваше й погледът му. И все пак засега бе по—добре да не влиза в подробности.

— Ничи е магьосница. Направи магия, за да накара Ричард да тръгне с нея.

— Магия ли? Каква магия? — настоя той.

Калан пак си пое дъх.

— Нейната магия щеше да ме нарани, да ме убие, ако Ричард не бе тръгнал с нея.

Камил погледна към небето, за да премисли чутото. Най—накрая кимна.

— Звучи смислено. Ричард е точно такъв човек — ще направи всичко, за да спаси жената, която обича. Знаех си, че не обича Ничи.

— А откъде знаеше?

Камил простря ръка към двата сламеника.

— Не спеше с нея. Обзалагам се, че когато сте били заедно, е спял с теб.

Калан усети как лицето й пламва от смелостта му.

— И откъде си толкова наясно с тези неща?

— Не знам. — Той се почеса по главата. — Просто изглеждаш така, като че ли му принадлежиш. Когато произнасяш името му, виждам, че ти е мило за него.

Въпреки умората си Калан не можа да не се усмихне. Цели седмици бяха яздили с бясна скорост. По пътя изгубиха няколко коня и трябваше да купуват нови. През последната седмица почти не бяха спали. Дори не можеше да мисли.

— Знаеш ли къде е Ричард сега? — попита Калан.

— Ами сигурно е на работа. Обикновено си идва по това време, освен ако не остане да работи и през нощта.

Калан бързо огледа стаята.

— А Ничи?

— Не знам. Може би е отишла да купи хляб или нещо такова. Малко е странно, защото обикновено по това време вече се е прибрала. Почти винаги приготвя вечеря за Ричард.

Калан обикаляше с поглед сумрачната стая, от масата към мивката и гардероба. Щеше да е ужасно да си тръгне и само минутка след това да се появи Ричард. Според Камил бе странно, че Ничи не си е в къщи. Фактът, че и двамата ги нямаше, бе тревожен.

— Къде работи той? — попита Калан.

— На строежа.

— Строеж ли? Какъв строеж?

Камил посочи в далечината.

— Новият дворец на императора, който се строи. Утре е голямото освещаване. Новият дворец е готов. Още години ще минат, докато го довършат. Едва сега започнаха да го строят. Но утре ще го обрекат на Създателя. Много хора дойдоха в Алтур’Ранг специално за церемонията.

— Значи Ричард е работник на строежа?

Камил кимна.

— Той е ваятел. Поне сега е такъв. Преди работеше в транспортната компания на Айшак, но го арестуваха …

Калан го сграбчи за ризата.

— Арестували са го? … Измъчваха ли го?

Камил извърна очи от ужасеното й лице.

— Дадох на Ничи всичките си пари, за да успее да го види. Тя, Айшак и ковачът Виктор го измъкнаха. Беше пострадал лошо. Когато се пооправи, властите му дадоха работа като ваятел.

Думите на Камил пронизаха ума й. Най—важното обаче бе, че Ричард се е оправил.

— И сега прави статуи?

Камил пак кимна.

— Прави каменни фигури, с които се украсяват стените на двореца. Той учи и мен да правя статуи. Мога да ви покажа, в задния двор са.

Чудо на чудесата. Ричард прави статуи. Всички каменни изображения, които бяха видели в Стария свят, бяха гротескни. Ричард не би могъл да вае подобни грозотии. Очевидно не е имал избор.

— Може би по—късно — Калан потърка веждата си с пръсти, обмисляше следващия си ход. — Можеш ли да ме заведеш там? На строежа, където работи Ричард?

— Да, щом искате. Но защо не почакате, може Ричард да се върне. Може би няма да се забави.

— Ти каза, че понякога работел и нощем. През последните няколко месеца доста често. Прави някаква специална статуя за Ордена. — Лицето на Камил светна. — Каза ми утре да отида да я видя. Щом освещаването е утре, сигурно още я довършва. Не знам къде работи, но Виктор, ковачът, може би знае.

— Тогава трябва да намерим този ковач.

Камил пак се почеса по главата, а на лицето му се изписа разочарование.

— Ковачът сигурно вече си е тръгнал.

— Няма ли някой друг там?

— Сигурно има много хора. Цели тълпи се трупат да видят двореца, аз самият бях там, а тази вечер сигурно ще има още повече хора заради церемонията утре.

Точно това им трябваше. Така нямаше да правят впечатление, докато търсят Ричард. Тълпите щяха да са тяхното прикритие, за да се поогледат.

— Ще му дадем един час — каза Калан. — Ако дотогава не се върне, значи вероятно още работи. Ако не се прибере, ще излезем да го потърсим там.

— Ами ако Ничи се появи? — попита Кара. Камил махна с ръка, за да разсее опасенията й. — Ще изляза на предното стълбище и ще се оглеждам за нея. Вие двете стойте тук, никой няма да ви види. Аз ще се върна да ви предупредя, ако видя Ничи да се задава по улицата. Винаги можем да се измъкнем спокойно през задния вход.

Калан сложи ръка на рамото му и го стисна.

— Това звучи добре, Камил. Ще те чакаме тук.

Камил изтича към поста си, а Калан се огледа из чистата стая.

— Защо не поспиш? — каза Кара. — Аз ще пазя. Предишния път ти остана на пост.

Калан бе изтощена. Погледна сламеника до нещата на Ричард и кимна. Легна на постилката му. В стаята се смрачаваше. Толкова бе приятно да лежи там, където и той е спал. Бяха така близко и същевременно така далеч, че тя не можеше да заспи.

Сърцето на Ничи се сви, когато видя, че Ричард не е в стаята. И Камил го нямаше никъде. Тя се бе почувствала така добре на строежа, като гледаше всички хора, дошли да видят статуята на Ричард. Цели тълпи прииждаха и ги обземаше щастие.

Някои обаче се разгневяваха. Кой друг, ако не тя можеше да ги разбере. И все пак Ничи не можа да повярва на очите си, като видя толкова ядни реакции срещу подобна красота. Имаше хора, които мразеха живота. Тя и това разбираше. Имаше и такива, които отказваха да я погледнат, просто не искаха да прогледнат.

Останалите обаче реагираха точно като нея.

Вече всичко й се изясни. За пръв път в живота си намери смисъла. Ричард се бе опитал да й обясни, но тя не го послуша. Бе чувала истината и преди, но други — като майка й, като Брат Нарев, като Ордена, я заглушаваха и я принуждаваха да се срамува, че изобщо я слуша.

Майка й успя да я обучи добре и в момента, в който видя Брат Нарев, Ничи стана войник от армията на Ордена.

Когато видя статуята, тя най—накрая осъзна ясно пред себе си истината, която досега бе отказвала да прозре. Това бе истинската идея за живота, за която си мечтаеше, но която й бе убягвала цял живот.

Сега разбра защо животът й бе изглеждал така пуст, така безсмислен — сама го бе направила такъв, отказвайки да мисли. Ничи бе роб на нуждаещите се. Даде на господарите си най—доброто оръжие срещу себе си, поддаде се на гнусните им лъжи, като се окова във веригите на чувството за вина, сама се превърна в робиня на прищевките и желанията на другите, вместо да живее живота си така, както трябва — за себе си. Никога не се бе запитвала как така тя може да робува на чужди желания, а за останалите не е грешно да я превръщат в своя робиня. Тя не помагаше за доброто на човечеството, а само слугуваше на безброй врещящи малки тирани. Злото не бе едно голямо цяло, а непрестанен порой от малки злини, оставени без предизвикателство, докато се разраснат в чудовища.

Бе прекарала целия си живот върху плаващи пясъци, където нямаше място за разум и интелект, където се ценеше само вярата, а сляпата вяра бе свещена. Самата тя бе наложила безумна еднаквост върху това празно зло.

Помогна всички да станат еднакви, за да имат общ врат, на който най—лошите сред хората да могат — уж в името на доброто — да сложат ярем.

Ричард бе изправил срещу тяхната кула от празни лъжи само една прекрасна добра дума и бе подчертал значението й с прости слова на гърба на бронзовия слънчев часовник.

Животът бе нейн, за да го живее както иска. Не принадлежеше никому.

Свободата съществува преди всичко в главата на разумния мислещ човек — точно това й показа статуята на Ричард. Той я извая и го доказа. Той бе затворник на нея и на Ордена, но идеите му се издигнаха над тях.

Ничи осъзна, че винаги е знаела, че баща й притежава същото качество — тя го бе видяла в очите му, въпреки че той никога не успя да го използва. Ценностите му се изразяваха чрез работата му и затова тя от малка бе искала да стане майстор на оръжия като него. Винаги бе обичала и се бе възхищавала от представата му за живота, но бе потискала това чувство заради майка си и тези като нея. Същият поглед струеше и от очите на Ричард, същото усещане за живота като ценност, което така привличаше Ничи.

Сега тя знаеше, че е носила черно всеки ден след смъртта на майка си в неистово, неоформено желание да погребе не само хватката й върху своя разум, но и нещо повече — нейните низки идеали.

Толкова съжаляваше, че Ричард не си бе у дома. Искала му каже, че благодарение на него е намерила търсения отговор. Не можеше обаче да поиска прошка. Това, дето му бе сторила, бе извън всяка възможност за опрощение. Сега разбираше. Единственото, което можеше да направи, бе да поправи сътвореното зло.

Когато го откриеше, щяха да заминат. Да се върнат в Новия свят. Да намерят Калан. И тогава Ничи щеше да оправи всичко. Трябваше да е близо до Калан, поне да я вижда, за да може да развали магията. Нека Калан бъде свободна. Нека Ричард бъде свободен.

Колкото и да обичаше Ричард, сега тя разбираше, че той трябва да е с Калан — жената, която обича. Желанието й да го притежава не й даваше никакво право да постъпва така. Нямаше право върху живота на друг човек, както и останалите нямаха право върху нейния живот.

Легна на сламеника си и заплака при мисълта за цялото зло, което бе причинила на Калан и Ричард. Обзе я срам. Как можа да остане сляпа толкова дълго.

Не можеше да повярва, че е хвърлила целия си живот в полза на злото, само защото то тръбеше, че е добро. Тя наистина бе Сестра на мрака.

Поне сега можеше да поправи стореното зло.

А Калан почти не можеше да повярва, че е възможно да се събере такава огромна тълпа от хора. На лунната светлина, обагрила в златно тънката завеса от облаци, и благодарение на факлите, пламтящи тук—там в долината, долината изглеждаше залята от народ. Сигурно бяха стотици хиляди.

Поразен, Камил вдигна ръце.

— Никога не съм виждал толкова много хора тук посред нощ. Какво ли правят?

— Откъде да знам? — изсъска Кара. Тя бе в отвратително настроение, защото още не бяха открили Ричард.

И градът бе пълен с народ. Тъй като градските стражи обикаляха улиците, също недоволни от непривичната оживеност на града нощем, трябваше да потиснат нетърпението си и да бъдат по—предпазливи. Минаха часове, докато се доберат до строежа по задните тъмни улички, които Камил добре познаваше.

Младежът посочи с пръст:

— Ето там!

Те го последваха по улица с работилници, повечето от които бяха затворени и тъмни. Само в една—две все още имаше хора, работещи на светлината на лампи или свещи.

Когато видя някакъв мъж да тича срещу тях, Калан пъхна ръка под наметалото си и хвана дръжката на меча си. Той ги видя и изведнъж спря.

— Видяхте ли я?

— Кого да сме видели? — попита Калан.

Човекът развълнувано посочи:

— Там, при двореца. На площада! — той пак тръгна да бяга, но все пак извика след тях: — Аз отивам да доведа жена ми и децата. И те трябва да я видят.

Калан и Кара си размениха поглед в тъмнината.

Камил притича към една работилница и дръпна вратата, но бе здраво затворена.

— Виктор го няма. — Гласът не можеше да скрие разочарованието му. — Вече е доста късно.

— Знаеш ли какво има на площада? — попита го Калан.

Той се замисли.

— Площада? Знам къде е, но … Чакайте, Ричард ми каза да отида там. На площада. Каза да отида утре.

— Хайде да слезем там и да видим какво става — каза Калан.

Камил посочи с ръка:

— Това е най—краткият път — надолу по хълма зад ковашката работилница.

Площадът бе така претъпкан с народ, че им трябваше вече от час само за да слязат по хълма и да прекосят улиците около двореца. Въпреки че минаваше полунощ,;е повече хора прииждаха към площада.

Когато стигнаха двореца, Калан установи, че няма да могат да се доберат до площада. Там имаше огромна опашка от хора, подредени покрай фасадната стена, които търпеливо чакаха реда си. Когато Калан, Кара и Камил се опитаха да заобиколят и да видят какво става, хората от опашката направо се разбунтуваха. Всеки бе чакал дълго, за да стигне до мястото и никой не обичаше да го пререждат. Калан видя няколко мъже, които се опитаха да заобиколят опашката, но тълпата ги избута назад.

Кара извади ръка от пелерината си и спокойно показа на Калан своя Агиел. Калан поклати глава.

— Битките с пълчищата на Джаганг също бяха неравни, но ние тримата срещу неколкохилядна тълпа — вече не ми се харесва.

— Нима? — попита Кара. — А на мен ми се струваше съвсем равностойна борба.

Калан само се усмихна. Дори и Кара не би тръгнала срещу тълпа. Камил се намръщи, стъписан от хумора на Кара. Върнаха се на мястото си на опашката и се смесиха с тълпата.

Опашката зад тях бързо растеше и скоро те не виждаха края й. Всички наоколо изглеждаха изпълнени със странно напрегнато очакване.

Една пълничка жена отпред, загърната в дрипи, се а към тях с широка усмивка и им подаде парче хляб.

— Искате ли? — попита тя.

— Не, благодаря — отвърна Калан. — Много мило от ваша страна.

— Никога преди не съм правила подобно нещо — изкоти се жената, — но сега изглежда нормално, нали?

Калан не разбра думите й, но потвърди:

— Да, така е.

През цялата нощ опашката едва мърдаше напред. Калан усещаше мъчителни болки в гърба. Видя, че дори и лицето на Кара се сви в болезнена гримаса, докато се протягаше.

— Мисля, че е време да вадим оръжията си и да си пробием път — оплака се Кара най—накрая.

Калан се наведе към нея.

— Какво значение има? И без това нямаме друга работа до сутринта? Утре ще можем да отидем при ковача или на строителната площадка и да се надяваме, че ще открием Ричард. Но тази нощ не можем да направим нищо.

— Може би вече си е в стаята.

— Да не би да искаш пак да налетим на Ничи? Знаеш на какво е способна. Следващия път може и да не извадим същия късмет. Не сме минали всичкия този път само за да се изправим срещу нея — просто искам да видя Ричард.

Той може и да се върне в стаята си, но не е сигурно, затова пък можем да сме напълно убедени, че утре сутринта ще е тук.

— Като че ли си права — измърмори Кара.

Небето леко просветляваше в червено, когато най—после стъпиха на мраморните стъпала, водещи към площада. Отпред вече се чуваха степания и плач. Калан не разбираше причината, но виждаше как мнозина от хората на площада плачат. Най—странното бе, че други пък се смееха от сърце. Неколцина проклинаха, като че ли им бяха отнели насила последните спестявания.

Докато бавно напредваха по стълбите, Калан и Кара се опитваха да стоят скрити зад хората и да не привличат вниманието върху себе си. Площадът бе осветен от десетки факли, на чиято трептяща светлина тълпата изглеждаше безчетна. Миризмата на горящ катран се смесваше с киселия дъх на пот от притиснатите един о друг хора.

Изведнъж тълпата пред нея се размести и за миг Калан успя да види какво стоеше отпред. Гледката я накара да разтърка очи, но видението изчезна почти толкова внезапно колкото се бе появило, скрито от тълпата. Хората пред нея плачеха и както изглеждаше, повечето плачеха от радост.

Калан започна да различава учтиви мъжки гласове, които подканяха хората да се изтеглят, за да дадат възможност и на останалите да видят. Разноцветната тълпа бавно, но сигурно напредваше по бялата мраморна настилка на площада като просяци на коронацията на някой крал. Светлината на факлите постепенно бе заменена от яркото сутрешно слънце, което се появи на хоризонта. Златните му лъчи докоснаха фасадата на двореца.

Сцените, изсечени по каменните стени, бяха потискащи. Ако изобщо бяха по—различни от останалите скулптури в Стария свят, то бе само защото бяха по—мрачни, още по—ужасяващи, още по—отчайващо безнадеждни и по—многобройни.

Калан си припомни силуета на нейния Дух. Направо й прилоша, като си помисли, че са карали Ричард да работи по тези грозни неща по стените.

Усети, че я завладява мрачно чувство. Това бе Орденът — болка, страдание, смърт. Това очакваше и Новия свят в ръцете на тези чудовища. Не можеше да откъсне очи от сцените по стените, от съдбата на хората в нейната родина — съдба, която толкова много хора, заслепени, сами прегръщаха.

Изведнъж хората отпред се раздвижиха и тя зърна белите мраморни фигури, които се извисяваха в центъра. Гледката спря дъха й. Лъчите на зората ги осветяваха, а изгряващото слънце галеше благородните форми, за да изпъкне още повече тяхното величие.

Кара, също поразена от гледката, стисна ръката на Калан и болезнено впи пръстите си. Въображението на Калан бе покорено от благородството на духа, струящо от Фигурите на мъжа и жената.

Тя усети, че по бузите й се стичат сълзи и заплака открито като всички останали наоколо, вдъхновена от величието, достойнството, красотата на статуята пред нея. Тя бе всичко, което сцените по каменната стена отричаха. Тя щедро предлагаше това, което те скриваха. ЖИВОТ, гласеше надписът в основата. Калан едва си поемаше дъх през сълзи. Стискаше ръката на Кара и Кара стискаше нейната и така, опрени една на друга за подкрепа, те продължаваха напред в поток от споделени емоции. Мъжът от статуята не беше Ричард, но в него имаше много от Ричард. Жената не бе Калан, но достатъчно си приличаха и тя се изчервяваше, когато околните се заглеждаха в лицето й.

— Моля ви, погледнете и се изтеглете, за да могат и другите да видят — учтиво ги приканваха мъжете отстрани. Те не носеха униформи и изглеждаха също толкова разтърсени, колкото и всички останали. Като че ли бяха обикновени граждани, решили да помогнат.

Жената, която им бе предложила хляб, падна на колене, обляна в сълзи. Хората внимателно я изправиха на крака и й помогнаха да продължи напред. Тази жена, живяла цял живот в Стария свят, вероятно никога не бе виждала подобна красота.

Обикаляйки статуята, неспособна да откъсне очи, Калан протегна ръка и я докосна, както правеха и другите. Докато я отнасяха напред, пръстите й се допряха до гладката плът на камъка, а тя знаеше, че там са минавали и пръстите на Ричард. Заплака още по—силно.

Преди да се отдалечи, забеляза, че на гърба на диска на слънчевия часовник бяха изписани думите:

„Животът си е единствено ваш. Вдигнете се, за да го изживеете.“ Устните на мнозина повтаряха тези думи.

Тълпата продължаваше да приижда по стълбището, принуждавайки хората около статуята да се изтеглят напред. Мъжете зад статуята насочваха хората между колоните към задната част на недостроения дворец и навън към улиците, за да могат още хора да видят статуята.

— Иска ми се Бенджамин да можеше да я види — каза Кара, а сините й очи бяха премрежени от сълзи.

Калан не успя да удържи смеха си.

— Тъкмо щях да кажа, че ми се иска Ричард да я види.

Кара се засмя, докато продължаваха напред в огромния поток на тълпата.

Камил грабна ръката на Калан. Тя видя, че другата му ръка стиска ръката на Кара.

— Да — каза той авторитетно — Ричард я е изваял.

— Къде е? — попита Калан. — Къде според теб можем да го открием?

— Предполагам, че трябва да се върнем при ковача.

— Да се надяваме, че Ричард ще се появи там. Ако не, Виктор сигурно ще знае къде е.

Думите на Камил „Ричард я е изваял“, продължаваха радостно да звънят в ума й.

ШЕСТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Ричард се изкатери до високия прозорец и скочи от другата страна, тежко тупвайки на земята. Не можеше да повярва, че цяла нощ е спал под чувал в някаква каруца. Не можеше да повярва, че Йори не го е събудил, за да си тръгне, преди да затворят. Човекът вероятно просто е мислел, че не е негова работа и затова не го е направил. Ричард въздъхна. А може би Йори дори не е знаел, че той е отзад в каруцата.

Поизтупа се. Стоеше отвън до сградата на транспортната компания, където започна работа, когато пристигна в Алтур’Ранг, и където бе стоял заключен цяла нощ. Разбира се, бе спал и затова бе оставил Йори да го заключи вътре.

Ричард не знаеше къде да отиде — в къщи или при Вечния дом. Небето вече бе обагрено в оранжево и виолетово от изгрева. Като че ли нямаше смисъл да се прибира в къщи, само щеше да закъснее после. Реши направо да отиде на работа.

Работа. Каква работа? Днес бе денят на тържеството, освещаването. Когато Брат Нарев види статуята, вече нямаше да има нужда да се тревожи за работата си.

Знаеше, че ако се опита да избяга, само ще предизвика яростта на Ничи и ще погуби живота на Калан. Живееше с Ничи повече от година — почти толкова, колкото бе прекарал и с Калан. И през цялото това време Ничи ясно бе определяла избора му. Животът на Калан категорично натежаваше на везните.

На практика Ричард нямаше избор. Поне ще отиде да погледне лицето на Виктор, когато той види статуята. Ричард се усмихна при тази мисъл. Това бе единственото приятно нещо, което се очертаваше за днешния ден.

Този ден вероятно щеше да свърши във влажната тъмна дупка, където го бяха затворили предишния път. При тази мисъл се препъна. Не искаше да се връща там. Беше толкова тясно. Не обичаше да стои на затворено, особено в такова малко пространство. Нито едно от тези неща не му харесваше, а взети заедно, направо го ужасяваха.

Колкото и да бе страшна мисълта за съдбата му, той бе изваял статуята си с ясна цел и твърдо намерение, знаейки цената. Направеното си струваше цената. Робството не е живот. Ничи веднъж му обеща, че ако умре или избере смъртта, това само по себе си ще й даде отговор и тя няма да нарани Калан. Сега Ричард можеше само да се надява, че тя ще изпълни обещанието си.

Статуята съществуваше. Само това имаше значение. Имаше живот. Хората трябваше да видят това. Толкова хора в Стария свят имаха нужда да разберат, че живот има и трябва да се живее.

Улиците на Алтур’Ранг бяха необичайно оживени за ранния час. От време на време отряди тежко въоръжени стражи прибягваха по улиците. Много хора бяха пристигнали за освещаването на двореца. Вероятно затова и улиците бяха така пълни.

Стражите не му обръщаха внимание, но той знаеше, че скоро щяха да го забележат.

Когато пристигна при Вечния дом, остана потресен от гледката. На километри наоколо долината бе залята с народ. Те се тълпяха около двореца като мравки по мед. Не можеше дори да пресметне колко хора стоят по околните хълмове. Гледката на разноцветната тълпа на мястото, където преди се виждаше само кафява земя и зелена зимна ръж, някак го объркваше. Не можеше да разбере защо толкова много хора са дошли за освещаването. Той бе работил по цял ден и цяла нощ вече няколко месеца — как можеше да знае плановете на хората?

Заобиколи най—големите тълпи и се промъкна към работилницата на ковача. Искаше да вземе Виктор и да отидат заедно да видят статуята, преди Орденът да излезе за освещаването. Виктор сигурно вече го чакаше нетърпеливо.

Улицата бе претъпкана с народ. Те изглеждаха щастливи, развълнувани и в напрегнато очакване. Въобще не приличаха на хората от Стария свят. Вероятно празненството, дори и по такъв повод, бе по—добро от сивото им всекидневие.

На около километър от дома на Виктор разгневеният Брат Нийл изскочи на улицата, посочи с пръст към Ричард и изкрещя:

— Ето го! Хванете го!

Стражите, които се бяха смесили с тълпата, извадиха оръжията си при заповедта на Нийл. Втурнаха се към Ричард. Инстинктът му го караше да влезе в битка. Само за миг прецени врага и скрои план. Трябваше само да грабне Меча от някой по—несръчен войник и всички щяха да са в ръцете му. В ума му битката вече бе свършила. Трябваше само да я превърне в действителност.

Стражите яростно бягаха към него. Хората се разпръснаха, чуваха се ужасени писъци.

Оставаше проблемът с Нийл. Той бе магьосник. Ричард можеше да се справи и с него — опасността засилваше още повече способностите му. Опасността, но и гневът. Несъмнено бе насъбрал достатъчно гняв, за да се разправи с Нийл. Тази част от личността му, която използваше Меча на истината, този изблик на черно насилие вече туптеше във вените му.

Ничи обаче му бе казала, че ако използва магията си, Калан ще умре. Дали Ничи ще разбере? Рано или късно щеше да разбере.

Зачака кротко да го сграбчат за ръцете. Други го уловиха за ризата.

Какво значение имаше? Ако се съпротивлява, само ще нарани Калан. Ако го екзекутират, Ничи ще остави Калан да живее.

Той обаче не искаше да се връща в онази тясна дупка. Нийл се приближи и размаха треперещия си пръст пред лицето на Ричард.

— Какво означава това, Сайфър! Какво си мислеше, че правиш?

— Мога ли да ви запитам какво имате предвид, Брат Нийл?

Лицето на Нийл пламна.

— Статуята!

— Какво, да не би да не ви харесва?

С цялата си сила Нийл заби юмрука си в корема на Ричард. Стражите, които го държаха, се изсмяха. Ричард бе видял юмрука и бе стегнал мускулите си, но ударът все пак го остави без дъх. Най—накрая успя да поеме въздух.

Нийл откри, че му доставя удоволствие да го налага, и повтори удара.

— Ще платиш за богохулството си, Сайфър! Този път наистина ще си платиш! Но преди това ще си признаеш всичко. Не, нека преди това видиш как порочното ти дело ще бъде унищожено!

Нийл, с изкривено от надменност, самоувереност и възмущение лице, махна на едрите пазачи.

— Водете го долу. И си проправяйте подобаващо път през тълпата!

Утрото вече се превръщаше в ден, когато Калан изгуби надежда, че ковачът ще се появи.

— Съжалявам — каза Камил, докато тъжно я гледаше как крачи нагоре—надолу. — Не знам защо още го няма. Наистина мислех, че ще е тук.

Калан най—после спря и потупа разтревожения младеж по рамото.

— Знам, че е така, Камил. Днес е освещаването, а и с цялата история около статуята едва ли е обикновен ден.

Разбирам.

— Виж! — извика Кара. Калан видя, че тя се взира към площада. — Въоръжени с копия стражи разбутват тълпата по площада.

Калан също присви очи надолу.

— Ти виждаш по—добре от мен. Не мога да различа нищо. — Тя хвърли отчаян поглед към заключената врата на ковашката работилница. — Тук обаче няма смисъл да стоим. Хайде да слезем долу и да се огледаме по—добре.

Калан хвана ръката на Кара с възпиращ жест.

— Но нали обещаваш, че няма да се впуснеш в битка с онази тълпа там?

Устните на Кара се свиха в яростна гримаса. Калан се обърна към младежа, който ровеше с крак в земята, засрамен от провала на усилията им да намерят Ричард.

— Камил, ще направиш ли нещо за мен?

— Разбира се. Само кажи.

— Ще ни изчакаш ли тук, в случай че Ричард или пък ковачът да се върнат? Ако ковачът дойде в работилницата ми, може би ще разберем нещо.

Камил протегна врат и се взря към двореца.

— Ами добре. Ако Ричард се появи, не бих искал пак да го изпуснем. Какво да му кажа, ако го видя?

Калан се усмихна. Че го обичам, помисли си тя, но вместо това каза:

— Кажи му, че съм тук с Кара и че сме отишли долу да го потърсим. Ако наистина се появи, не искам да го изпускам. Накарай го да чака тук, а ние ще се върнем.

Калан мислеше, че лесно ще се спуснат до площада, за да се огледат, но като че ли и всички останали мислеха същото. Цяла вечност вървяха надолу. Колкото повече се приближаваха, толкова по—гъста ставаше тълпата. В един момент вече не можеха да помръднат. Калан трябваше да полага усилие, за да не изгуби Кара. Цялата тълпа изглеждаше решена да се добере до площада. Все повече хора ги притискаха.

Калан разбра, че двете са попаднали в капана на тълпата.

Наоколо всички разговаряха само за едно — статуята.

Вече бе късно през деня, когато Ничи успя да си пробие път към площада. Всеки сантиметър напред бе извоюван. Стигна достатъчно близо, за да вижда хората около статуята, но не можеше да се приближи повече. Колкото и да се опитваше, нямаше как да стигне по—напред. Всички останали искаха същото. Тълпата я притискаше и тя не можеше да мръдне дори ръцете си. Чувството на безпомощност бе страшно. Тя успя да издърпа едната си ръка свободна, за да поддържа равновесие. Помисли си, че да паднеш в такава тълпа е направо смъртоносно.

Само да можеше да използва силата си.

Собствената й арогантност я накара да сключи тази сделка. В замяна обаче получи живот. Всичко това струваше свободата на Ричард и Калан. Ничи не можеше просто да изтегли силата си от връзката помежду им, за да може отново да я използва, защото Калан щеше да умре. Ничи не искаше да живее за сметка на нечий друг живот — тя вече бе разбрала, че именно това бе истинското зло.

Ничи търсеше Ричард, но не успя да го намери. Не успя да намери и ковача. Господин Касела или Айшак, все едно. Само да можеше да намери Ричард, щеше да му каже, че е сбъркала и че ще заминат от Алтур’Ранг. Толкова искаше да види лицето му, когато му каже, че ще го върне при Калан и ще развали магията. Тя бе разбрала, че те двамата са последните, които би трябвало да страдат.

Единственото останало място, където можеше да е Ричард, бе статуята. Вероятно бе там, но колкото и да се опитваше, тя не можеше да се добере до нея. Сега осъзна, че може би дори няма да успее да се измъкне от хватката на хилядите хора около себе си. Около двореца сигурно се бе събрала половин милионна тълпа.

Тогава видя Брат Нарев и неговите ученици да излизат на площада в кафявите си роби. Брат Нарев бе с намачканото си кепе, а лицата на останалите бяха скрити под прихлупените им качулки. В задната част на площада бяха подредени неколкостотин чиновници на Ордена, пристигнали за освещаването на двореца — все важни особи.

Само да можеше да използва силата си — щеше да ги убие на място.

И тогава успя да зърне Ричард зад чиновниците, заобиколен от стражи. Центърът на площада бе целият натъпкан с яки стражи.

Брат Нарев излезе напред към края на площада, потъмнял от кафявите роби на братята. Под смачканото му кепе веждите му се бяха свъсили над поглед, който обикаляше лицата на множеството. Хората бяха шумни, напрегнати. Брат Нарев не изглеждаше доволен, но, от друга страна, никога не бе изглеждал доволен. Доволството, би казал той, е грях. Вдигна ръце, за да наложи тишина.

Когато тълпата се умири, Брат Нарев заговори с ужасния си скърцащ глас, който я преследваше от онзи ден, когато още бе малко момиченце — глас, на който бе позволила да обсеби ума й, глас, който заедно с гласа на майка й бе мислил вместо нея.

— Народе на Ордена! Днес ще ви покажем нещо специално. Днес ще видите спектакъла на изкушението… и нещо повече.

Ръката му се изви назад към статуята. Дългите му тънки пръсти се разтвориха. Гласът му потрепери от отвращение:

— Самото зло!

Тълпата забръмча тревожно. Брат Нарев се усмихна, тънката линия на устните му издърпа назад изпитите му бузи и лицето му заприлича на голия череп на смъртта. Очите му бяха тъмни като робата му. Залязващото слънце напускаше света заедно със своята светлина, оставяйки само трептящите факли да оцветяват в оранжево масивната колонада зад площада и слабото сияние на луната да хвърля отблясъци по суровите лица на чиновниците. Въздухът, изпълнен с тежката миризма на множеството, захладня.

— Народе на Ордена — продължи Брат Нарев с онзи глас, който според Ничи можеше да разбие каменните стени, — днес ще видите какво се случва със злото, когато се изправи срещу светостта на Ордена.

Той вдигна съсухрения си пръст над главите на чиновниците. Стражите избутаха Ричард напред. Ничи извика, но гласът й се изгуби в крясъка на хиляди гласове.

Брат Нийл се промуши напред, влачейки след себе си тежък чук.

Ничи се огледа и видя няколко хиляди въоръжени стражи. Още повече държаха тълпата далеч от площада. Брат Нарев не би рискувал. С любезна усмивка и дълбок поклон Нийл подаде чука на Брат Нарев.

Брат Нарев вдигна чука над главата си като меч след триумфална победа.

— Злото трябва да се унищожава, където и да е — той насочи главата на чука към статуята. — Това нещо е зло, то е създадено от един екстремист, който мрази събратята си и потиска слабите. Той не желае да помогне за доброто на ближния, не желае да облекчи страданието на ближния, не желае да даде просветление, нито подкрепа на ближния. Той предлага само лъстиви и примитивни образи, за да подмами податливите и слабите измежду нас.

Тълпата стоеше смълчана, объркана и разочарована. Доколкото Ничи бе разбрала, докато обикаляше града през деня, хората бяха решили, че статуята е нов дар на Ордена за народа — нещо велико по повод освещаването на императорския дворец, някакъв блестящ знак за надежда. Думите на Брат Нарев сега ги оставиха объркани и изумени.

Брат Нарев вдигна чука.

— Преди трупът на този престъпник да увисне на кола заради деянията му срещу Ордена, той ще види как злодейското му творение ще бъде разрушено сред радостните възгласи на добродетелния народ!

Когато и последният лъч на слънцето се скри зад хоризонта, Брат Нарев вдигна високо тежкия инструмент под колебливата светлина на димящите факли. Чукът се залюля за момент на върха и изведнъж се спусна надолу с мощен замах. Тълпата ахна като един човек, когато стоманената глава иззвъня при сблъсъка с крака на мъжката фигура. Малки камъчета се разлетяха настрани. Ударът нанесе учудващо малко поражения.

Сред пълна тишина Ричард се изсмя презрително на немощта в удара на Брат Нарев.

Дори и отдалеч, Ничи видя как лицето на Брат Нарев придоби пурпурен цвят, докато Ричард го гледаше и се смееше. Тълпата се раздвижи, невярваща, че някой е посмял да се изсмее в лицето на човек на Ордена — при това на самия Брат Нарев.

Братът също не можеше да повярва.

Десетината стражи, които държаха копията си срещу Ричард, не вярваха на очите си.

В напрегнатата тишина смехът на Ричард се понесе над полукръга на каменната стена и проехтя над колонадата зад нея. Усмивката на смъртта се завърна. Брат Нарев вдигна чука за главата, чиято тежест увисна смешно в съсухрената му ръка, и подаде дръжката на Ричард.

— Сам ще разрушиш порочното си дело! Думите „или ще умреш на място“ увиснаха във въздуха — макар и неизказани, всички ги чуха.

Ричард взе чука. В жеста му имаше толкова благородство, все едно бе поел инкрустираната със скъпоценни камъни ножница на меч.

Присвитите очи на Ричард се отместиха от Брат Нарев и обиколиха тълпата, докато той направи няколко крачки напред. Брат Нарев вдигна пръст и стражите стиснаха копията си по—здраво. По презрителните усмивчици на лицата на Нарев и Нийл си личеше, че според тях тълпата нямаше да слуша думите на някакъв грешник.

— Управляват ви — каза Ричард, а гласът му се поне се над множеството — подли малки човечета.

Тълпата отново ахна. Приказките срещу Братята със сигурност бяха ерес, а вероятно и държавна измяна.

— Какво е моето престъпление? — високо попита Ричард. — Дадох ви да видите нещо красиво, посмях да изразя убеждението си, че имате право да гледате каквото си искате. Нещо по—лошо… казах ви, че животът си е само ваш.

Тълпата започна да мърмори. Гласът на Ричард мощно се извиси, настоявайки да бъде чут над шепота на множеството.

— Злото не е едно цяло, а сбор от безброй малки злини, измъкнати от калта от нищожни хора. Като живеете под управлението на Ордена, вие сте заменили богатството на въображението си за сивата мъгла на посредствеността, плодотворното вдъхновение на желанията и напредъка за безмозъчен застой и бавно разложение, прекрасния нов свят на опита за страхливото блато на апатията.

Със заковани погледи и стиснати устни хората слушаха. Ричард замахна над главите им с чука без усилие, а инструментът придоби елегантността на кралски меч.

— Заменили сте свободата си дори не за паница супа, а само за празните приказки на някакви хора, които твърдят, че ви се полага паница супа, но някой друг ще ви я даде. Щастие, радост, напредък, постижение — това не са продукти, които се разделят между хората. Как може да бъде разделен и раздаден смехът на децата? Не може! Можем само да се смеем още повече!

Сред тълпата се разнесе смях, смях на доволни хора.

Брат Нарев се намръщи.

— Достатъчно! Чухме достатъчно от екстремистките ти дрънканици! Унищожи примитивната си статуя! Веднага!

Ричард наклони глава.

— Охо? Общото събрание на Ордена и на Братята се страхува да чуе думите на някакъв незначителен човек? Толкова ли се страхувате от простите ми слова, Брат Нарев?

Тъмните очи хвърлиха бърз поглед към тълпата, която се наведе напред, нетърпелива да чуе отговора му:

— Не се страхуваме от думи. Доброто е на наша страна и ще победи. Говори богохулствата си, нека всички разберат защо добродетелните ще застанат срещу теб!

Ричард се усмихна към хората и заговори с брутална искреност:

— Всеки човек притежава живота си по право. Животът на човека може и трябва да принадлежи само нему, а Не на някакво общество или братство, защото тогава той е просто роб. Никой няма право да лишава другите от правото им на живот, нито да отнема със сила това, което Друг е създал, защото това означава, че ограбва средствата му за оцеляване. Измяна към човечеството е да държиш нож, опрян в гърлото на другия, и да му нареждащ как да живее живота си. Няма общество, което да е по—важно от отделните хора в него, обратното означава, че ще припишете върховно значение не на човека, а на някаква идея, която занимава въображението на обществото за сметка на безброй изгубени животи. Разумът и действителността са единствените средства за създаване на справедливи закони; обратно, ако безумните желания получат върховна власт, те стават сеещи смърт господари. Като се отказвате от разума си заради вярата в тези мъже, вие давате вашето съгласие те да използват силата си, за да ви заробят, за да ви убият. Имате силата да решите как да живеете вашия живот. Тези подли малки човечета са само хлебарки, стига вие да го кажете. Те нямат сила да ви владеят, стига вие да не им я дадете!

Ричард посочи с чука към статуята:

— Това е животът. Вашият живот. Живейте го, както искате.

Той замахна с чука към сцените по каменната стена.

— Това пък ви предлага Орденът — смърт.

— Чухме достатъчно богохулства! — изкрещя Брат Нарев. — Унищожи злодейското си творение веднага или ще умреш!

Копията се вдигнаха.

Ричард спокойно и без страх погледна стражите и пристъпи към статуята си. Сърцето на Ничи щеше да изскочи от гърдите й. Не искаше статуята да се разруши. Бе прекалено красива. Това бе невъзможно. Не можеха да й я отнемат.

Ричард вдигна чука на рамото си. Вдигна другата си ръка към статуята и за последен път се обърна към множеството:

— Ето какво ви отнема Орденът — вашата човечност, вашата индивидуалност, вашата свобода да живеете собствения си живот.

Бързо вдигна чука.

С мощен замах стоманеният инструмент полетя напред. Ничи чу как наоколо въздухът изсвистя. Чукът удари основата на постамента с трясък и цялата статуя се разтърси.

За момент настана пълна тишина и Ничи чу единствения слаб звук — пукането и разцепването на самия камък.

Изведнъж с оглушителен трясък статуята се разлетя на парчета, вдигна се облак бял прах.

Чиновниците в задната част на площада започнаха да ликуват. Стражите свиреха и крещяха, размахвайки оръжията си във въздуха.

Те обаче бяха единствените. Тълпата стоеше смълчана, докато над площада се сипеше прах. Току—що бе разрушена тяхната надежда, събрана в статуята.

Ничи гледаше като в унес. Гърлото й се бе стегнало в агония. Очите й се насълзиха. Всички гледаха, като че ли преди малко бяха видели нечия трагична, безсмислена смърт.

Стражите се приближиха към Ричард с изправени копия, избутвайки го към тъмничарите, въоръжени с тежки вериги.

Долу до стълбите над стъписаната тълпа прозвъня ясен глас:

— Не! Няма да търпим повече!

В сгъстяващия се мрак Ничи видя мъжа, който извика. Той бе в първите редици на тълпата и яростно си пробиваше път към площада.

Това бе ковачът, господин Касела.

— Няма да търпим повече! — изкрещя той. — Повече няма да съм ви роб! Чувате ли? Аз съм свободен! Свободен съм!

Цялата тълпа пред двореца се взриви от оглушителен тътен.

Изведнъж всички се втурнаха напред като един.

С размахани юмруци, с яростни крясъци човешката лавина се изля на площада. Редиците тежко въоръжени стражи се сгъстиха, за да посрещнат тълпата, но бяха прегазени от множеството.

Ничи извика с цяло гърло, опитвайки се да привлече вниманието на Ричард, но гласът й се изгуби в урагана на тълпата.

ШЕСТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Ричард не знаеше какво го изуми повече — разбитата му статуя или напорът на тълпата към площада, след като Виктор се обяви за свободен човек.

Множеството заливаше стражите, втурнали се към стълбището, за да го спрат. Мнозина падаха ранени или убити. Телата им оставаха под краката на напредващата тълпа. Тези, които бяха отпред, не можеха да спрат, дори и да искаха — силата на десетките хиляди зад тях ги тласкаше напред. Никой обаче не искаше да спре. Тътенът бе оглушителен.

Братята се паникьосаха. Чиновниците отзад се паникьосаха. Няколкото хиляди въоръжени стражи се паникьосаха. За миг светът се прехвърли от всемогъщия Орден, събран на площада, към отделните хора.

Ричард търсеше Брат Нарев. Вместо това видя въоръжени мъже да се нахвърлят отгоре му. Изви се и заби чука в гърдите на мъжа, който тичаше с вдигнат меч срещу него. Онзи полетя, чукът остана да стърчи от гърдите му, а Ричард грабна неговия меч и се впусна напред.

Малка група стражи остана да защитава Братята. Ричард се вряза между тях, поразявайки с всеки удар. Всеки замах или пробождане оставяха труп.

Но не стражите интересуваха Ричард. Щом щеше да изгуби всичко, искаше в замяна главата на Нарев. Докато си пробиваше път през хаоса на тълпата, заляла площада, той търсеше Брат Нарев, но не можеше да го види.

Виктор се появи от мелето, хванал някакъв Брат за косата. Към ковача се присъединяваха все повече мъже, като всеки посягаше да докопа Брата. Якият приятел на Ричард бе смръщил вежди и изглеждаше способен да огъне с тях желязо. Очите на нещастния Брат се въртяха, като че ли бе ударен по главата и не можеше да дойде на себе си.

— Ричард! — изкрещя Виктор.

Мъжете, някои от които още стискаха Брата за кафявата роба, се скупчиха около Ричард. Заобиколиха го като плътна стена, десет—петнайсет души дебела.

— Какво да правим с този? — попита един от мъжете.

Ричард се огледа. Видя хора, които познаваше от строежа. Сред тях бяха Приска и Айшак.

— Защо ме питате? Това е вашият бунт. — Той срещна очите на мъжете с предизвикателен поглед. — Вие какво мислите да правите с него?

— Ти ни кажи, Ричард — каза един от каменоделците.

Ричард поклати глава.

— Не. Вие ми кажете какво смятате да правите с него.

Трябва обаче да знаете, че този човек е магьосник. Когато се свести, ще започне да убива. Всичко е въпрос на живот и смърт и той го знае. А вие знаете ли го? Става въпрос за вашия живот. Вие решавате, а не аз.

— Този път искаме да си с нас, Ричард — каза Приска, — но дори да не пожелаеш да се присъединиш, ние пак Ще поискаме да ни върнат живота — и без теб. Така ще бъде!

Мъжете размахаха юмруци в знак на съгласие.

Виктор притисна замаяния Брат към гърдите си и натисна главата му, докато вратът му се счупи. Осакатеното тяло се свлече на земята.

— Ето това мислехме да правим с него — каза Виктор.

Ричард му подаде ръка с усмивка.

— Винаги съм щастлив да се запозная със свободен човек. — Двамата сплетоха ръце. Ричард погледна Виктор в очите. — Аз съм Ричард Рал.

Виктор примига и изведнъж издаде дълбокия си смях. Със свободната си ръка потупа Ричард отстрани по рамото.

— Ами да, кой друг да си. Всички сме Ричард Рал! За малко да се хвана, Ричард. Наистина успя.

Напорът на тълпата ги изтласка към колонадата. Ричард се пресегна и измъкна робата на мъртвия Брат, дърпайки и тялото му. Високите каменни стени и мраморните колони предлагаха някаква защита от разгневената маса на народа.

Земята потрепери. Стената бе пробита от някакъв взрив. Мракът се изпълни със светлина. Из въздуха полетяха каменни парчета. Десетки окървавени хора се люшнаха назад.

— Какво беше това? — извика Виктор над шума от писъци, закани и тътена на експлозията.

Без да обръща внимание на опасността, тълпата отново се понесе напред към хората, които ги бяха заробили. На мястото на статуята гъмжеше от хора и всеки събираше парченца мрамор. Те целуваха пръстите си и продължаваха напред, полагайки целувките си върху надписа на гърба на падналия бронзов диск. Те бяха избрали живота.

Ордите бяха заловили няколко Братя и чиновници и ги налагаха до смърт с парчетата бял мрамор от разбитата статуя.

— Брат Нарев е магьосник — повтори Ричард. — Трябва да организираш някои от тези мъже, Виктор, да овладеете тълпата. Нарев може да използва магическата си сила. Аз освободих желанията на тези хора, но ако не овладеем положението, ще има твърде много убити и ранени.

— Разбирам — отвърна Виктор, докато се бореше да не бъде отнесен настрани от течението.

Неколцина от мъжете, които се бяха струпали около Ричард, за да го защитават, чуха думите му и кимнаха в знак на съгласие. Сред тълпата започнаха да се разнасят заповеди. Хората искаха да успеят. Искаха да постигнат целта си и виждаха смисъла в издадените заповеди. Много от тези мъже бяха свикнали да организират големи групи работници. Те си знаеха работата.

Ричард започна да смъква робата от убития Брат.

— Вие трябва да задържите тези хора извън двореца.

Нарев е вътре. Всеки, който влезе, ще стане лесна жертва.

Трябва да задържите хората отвън. Вътре е смъртоносният капан на Братята.

— Разбирам — каза Виктор.

— Ще ги удържим — извикаха няколко от мъжете към Ричард.

Той метна кафявата роба на врата си. Виктор го стисна за ръката.

— Какво правиш?

Ричард си показа главата през отвора на робата.

— Влизам вътре. В тъмнината Нарев ще си помисли, че съм Брат, и така ще успея да се приближа до него.

Той мушна завзетия меч под полите на робата, за да го скрие. Покри дръжката с китката си.

— Дръжте хората навън, защото Нарев притежава смъртоносна магия. Трябва да го спра.

— Пази се — каза Виктор.

Мъжете, които поеха ръководството, започнаха да се разгръщат, принуждавайки хората да се подчинят на заповедите им. Някои поемаха същата задача, следваха ги други. След като всички чиновници, които бяха заловени, вече лежаха мъртви на земята, тълпата започваше бавно да се организира, и то тъкмо навреме. Смазващата тежест на човешката маса, заляла площада, вече започваше да става опасна.

Хората плачеха, вдигайки от земята парчета мрамор от статуята и притискайки до гърдите си тези частици свобода и красота. После се отдръпваха, за да могат и останалите да вземат своето парче. Това бяха хора, които видяха своя живот и го взеха в ръцете си. Те доказаха себе си.

Виктор видя какво правят хората.

— Ричард … толкова съжалявам …

Мощен взрив разтърси площада, поваляйки поне стотина души. Части от тела се разхвърчаха във въздуха. Огромна каменна колона падна и смаза хората наоколо, които не можеха да избягат, притиснати от гъстата тълпа.

— После — извика Ричард над целия хаос. — Трябва да спра Нарев! Задръж хората навън, вътре са обречени на смърт!

Виктор кимна и се втурна заедно с останалите мъже, в опит да наложи контрол върху положението.

Ричард остави хаоса и шума зад себе си и пристъпи през отворената врата между колоните … в мрака.

Напред се простираха километри недовършени коридори, някои от тях бяха преградени от трупове. При първия порив, когато хората заляха площада, те тръгнаха да преследват Братята и чиновниците в лабиринта на двореца. Мнозина имаха нещастието да срещнат Брат Нарев. Вонята на изгорена плът изпълни ноздрите на Ричард, докато се промъкваше тихо в мрака.

Дълго преди да стане Търсач, дълго преди да стане Господаря Рал, той бе работил като горски водач. Мракът бе неговата стихия. В ума си той събра около себе си плътна завеса мрак.

Сред масивните каменни стени, под тежките греди, недовършените дървени подове и каменните плочи на покрива глухо ехтеше далечният тътен на бунта. През отворените рамки без врати се откриваха зали без покриви или покрити само от пода на горния етаж. Вътре нахлуваше лунна светлина, която хвърляше мрежа от сенки. Здрачът нашепваше за безброй опасности.

Ричард попадна на възрастна жена, която лежеше в залата, обляна в кръв и стенеща в агония. Той коленичи и нежно я подхвана за рамото, без да откъсва очи от мрака пред себе си и тъмните коридори встрани.

Усети как жената потреперва под пръстите му.

— Ранена ли сте? — прошепна той. Отметна качулка та на робата назад, така че лунната светлина, проникваща пред недовършения дървен таван, да освети лицето му. — Аз съм Ричард.

Лицето й светна в усмивка, когато го позна.

— Кракът ми — каза тя.

Повдигна роклята си. На слабата светлина той видя тъмна рана точно над коляното. С меча си отряза част от дрехата й, за да я използва като превръзка за раната.

— Искам да живея. Исках да помогна. — Тя взе парче то плат и избута ръцете му. — Благодаря ви, че ми отрязахте превръзка. Вече мога и сама. — Тя стисна робата му и го придърпа към себе си: — Вие ми показахте живота с вашата статуя. Благодаря ви.

Ричард се усмихна и я стисна за рамото.

— Опитвах се да хвана онази хлебарка. Ще го направите ли вместо мен?

Ричард целуна пръста си и го допря до челото й.

— Да. Превържете крака си и останете тук, без да мърдате, докато овладеем положението. После ще изпратя хора да ви помогнат.

Ричард продължи напред. В далечината чуваше писъци на ярост и болка. Стражите, които се бяха измъкнали в лабиринта на недовършения дворец, се биеха с хората, влезли да ги преследват.

Ричард забеляза един Брат, треперещ зад ъгъла. Не беше Нарев — имаше качулка, а не кепе. Преструвайки се на Брат, Ричард придърпа качулката си над лицето и се приближи към човека. Онзи като че ли се успокои, като видя свой.

— Кой си ти? — прошепна към Ричард и вдигна ръка, като запали с магия малък пламък в дланта си.

— Правосъдието — отвърна Ричард пред смаяните му очи и заби меча си в сърцето му.

Изтегли острието и го пъхна обратно под робата. Ничи несъмнено щеше да си отмъсти. Но вече нищо не можеше да направи, за да промени нещата. Тя достатъчно често бе показвала на Ричард какъв избор има. Той бе твърдо решен да унищожи Ордена. Само да можеше да влее малко разум в главата й и да я убеди да му помогне. Понякога бе мярвал в сините й очи поглед, който почти разбираше. Знаеше, че тя го харесва. Искаше да се възползва от чувствата й, да я накара да го разбере, да му помогне, да скъса веригите около врата му — само дето не знаеше как.

Отстъпи назад в мрака на залата, като чу стражите да тичат по стъпките му. Когато те влязоха, той извади меча си. Те се приближиха и той изскочи отпред и отсече главата на първия. Вторият замахна с меча си, но пропусна и го вдигна за втори удар. Ричард заби своето оръжие в открития му корем. Раненият страж отстъпи назад и освободи острието. Преди Ричард да успее да го довърши, в залата нахлуха още мъже. Раненият в корема вече не бе опасен, след часове агония щеше да умре.

Ричард потъна навътре в мрака, като подмамваше мъжете да го последват. Застина в мрака и щом те нахлуха вътре задъхани, разритващи боклука с краката си, Ричард ги засече по шума и ги нападна из засада. Поне петима загубиха живота си в пълния мрак на залата, останалите избягаха.

Ричард се втурна напред към звука от експлозии. Всеки път, когато в тъмнината на залата изригваха мощни пламъци, той закриваше лице с ръка, за да предпази очите си. Когато ослепителните взривове спряха, продължи в посоката, от която се бяха появили.

Километър по километър напредваше из залите на двореца. Някои водеха към площадки, където още нищо не бе построено. Други нямаха покрив, а само стени. Трети се виеха като мрачни тунели, затворени от всички страни. Ричард слизаше по стълби в тъмнината, в подземията на двореца, подмамен от тътена на взривовете.

Под основния етаж имаше мрежа от свързани зали, съставена от объркваща поредица от стаи и тесни коридори. Когато се вмъкна в лабиринта от нашарени със сенки помещения и тръгна през дупките в недовършените стени и празните рамки на вратите, изведнъж попадна на човек с пелерина и меч. Знаеше, че никой от Братята не е въоръжен.

Онзи замахна с оръжието си, но тъй като Ричард се бе дегизирал в роба, си даде сметка, че щом непознатият го напада, вероятно не е истински враг.

На лунната светлина очите му с изумление мярнаха Меча на истината над рамото на нападателя. Беше Калан.

Той замръзна в шок.

Тя видя само фигура в кафява роба — Брат, облян в лунна светлина. Лицето му бе закрито от качулката.

В същия момент, преди да успее да извика името й, видя зад рамото й забързана фигура. Ничи.

В един заслепяващ миг Ричард осъзна какво трябва да направи. Това бе единствената му надежда, единственият шанс Калан да бъде освободена.

Разбираше всичко с кристална яснота и го обзе ужас. Не знаеше дали ще успее да го направи.

Трябваше.

Вдигна меча си и блокира удара на Калан.

После я нападна.

Спусна се към нея с овладян жест, като внимаваше да не я нарани. Познаваше стила й. Нали той я бе учил да се бие. Изигра ролята на тромавия противник, извадил късмет.

Ничи се приближаваше.

Ричард не можеше да протака повече. Трябваше всичко да стане навреме. Изчака Калан да загуби равновесие и с един мощен удар изби меча й близо до дръжката. Тя извика в ужас, оръжието се изплъзна от ръката й, а ударът я завъртя настрани, точно както го бе преценил.

Тя не се поколеба. Без да спре, още докато се въртеше, се пресегна зад рамото си и извади Меча на истината. Въздухът отекна с характерния звън, който той така добре познаваше.

Калан се спусна с меча напред. За части от секундата той видя страшната ярост в очите й. Заболя го от израза в прекрасните очи на Калан. Знаеше какво означава той.

Ричард изпадна в нов, ням свят. Знаеше какво да прави. Не почувства нищо. Блокира я високо, контролирайки нападението й и насочи острието й. Трябваше да я накара да го рани където трябва, за да има някакъв шанс.

Със стиснати зъби Калан заби меча в тялото му, което той нарочно бе открил за нейния удар.

Калан бе обладана от необуздан гняв. В момента, в който грабна дръжката, Мечът на истината я обля с туптяща ярост. На света нямаше по—хубаво чувство от съзнанието, че ще убиваш с него. Оръжието само искаше кръв.

Тези хора бяха хванали Ричард. Братята бяха осакатили живота им. Тези хора изпращаха убийци в родината им. Тези хора изпратиха убийците на Уорън.

Сега срещу нея бе застанал един от тях.

Докато се завърташе, изкрещя от ярост, от жажда за кръв. Чудесно бе, че обектът на тази ярост е тъй наблизо.

Той допусна грешка — откри се. Без да се поколебае, тя се хвърли със студено настървение с меча напред.

Той бе неин.

Ричард усети острието в себе си. Изпадна в шок. Не беше това, което си бе представял. Помисли си, че вероятно статуята му се е почувствала по същия начин след мощния му удар с чука.

Устата му зяпна. Сега бе моментът — трябваше да я спре, да й попречи да стигне по—нататък. Сега. Ако го прониже навътре с острието, ако го забие още по—дълбоко, Ничи никога нямаше да може да му помогне. Силата й все пак имаше граници.

Ничи щеше да бъде принудена да освободи Калан, за да си възвърне контрола над магията и да може да го излекува.

Той прецени, че тя го обича достатъчно, за да го направи.

Устата му остана отворена, а острието продължаваше да пронизва плътта му. Шокът бе невероятен. Въпреки че го очакваше, не можеше да го осъзнае напълно. Още бе потресен.

Трябваше да й каже, че е той. Да я спре.

Трябваше поне да извика името й, за да не продължи, за да не стане твърде късно.

Устата му остана отворена.

Не му достигаше въздух.

Не можа да изрече името й. Докато се оглеждаше бясно за Ричард, Ничи видя двама души да се бият. Единият бе от Братята. Не можеше да разпознае другия, въпреки че цялата сцена й се видя някак тревожна. Усети странна тръпка. Чувството й се стори някак познато, но сред хаоса от емоции не успя да го определи.

Двамата бяха далеч.

Човекът с наметалото изпусна меча си. Като че ли Братът го бе победил. Ничи искаше да помогне, но как? Трябваше да намери Ричард. Някой й каза, че е влязъл в двореца. Трябваше да го намери.

Втурна се към двойката. Човекът с наметалото извади друг меч през рамото си. Ничи бе завладяна от странно чувство. Нещо се бе объркало съвсем, но не знаеше какво. Тогава видя грешката на Брата. Ничи спря. С вик на смъртна ярост човекът с наметалото заби меча си в тялото на противника си.

Когато силата на удара го тласна назад, лъч лунна светлина падна върху лицето му под качулката.

Тогава силното чувство я събори, този път с категорична яснота.

Очите на Ничи се разшириха. Тя изпищя:

— Калан! Спри!

От шока Калан вдигна очи. Видя лицето му на лунната светлина. В същия миг чу писъка на Ничи.

Калан се дръпна, ръката й изпусна Меча на истината, като че ли бе ударена от гръм. Падна назад с ужасен писък.

Ричард хвана острието на меча, неговия меч, за да му попречи да проникне в него от самата си тежест. Тя го бе пронизала почти до фаталната точка. Топла кръв се стичаше по острието върху пръстите му.

— Ричард! — изкрещя Калан. — Не—е—е! Не—е—е!

Ричард се свлече на колене върху каменния под. Беше учуден, че не го болеше много с меча в тялото му. Умът му бе зашеметен най—вече от шока на удара. Беше му трудно да мисли. Бореше се да не падне напред върху острието, което щеше да прониже вътрешностите му. Залата започна да се движи.

— Извадете го! — прошепна едва.

Трябваше да го извадят. Като че ли това щеше да му помогне. Искаше проклетото нещо да изчезне. Чувстваше острите му ръбове в тялото си. Почти виждаше как се подава от гърба му.

Калан, изпаднала в истерия, се втурна да изпълни молбата му. Ричард видя Кара, която изскочи от мрака. Тя го сграбчи за раменете, докато Калан извади острието с бързо, уплашено движение — като че ли така щеше някак да поправи стореното.

— Какво стана? — извика Кара. — Какво направи?

Светът се въртеше бясно. Ричард усещаше неприятно мократа топла кръв, която го обливаше. Усещаше собствената си тежест върху Кара. Калан се приближи.

— Ричард! О, скъпи духове, не! Това е невъзможно. Не може да бъде. — Сълзи на ужас се стичаха по красивото й лице.

Ричард не можеше да проумее какво прави тя тук. Защо е в Стария свят? Какво търси в императорския дворец?

Не можеше да не й се усмихне.

Чудеше се дали е видяла статуята му, преди да я разруши.

Дали не бе направил фатална грешка.

Не, това бе единственият шанс на Калан да е свободна. Единственият му шанс да разкъса магията на Ничи.

Ничи все още тичаше към тях.

— Помогни ми, Ничи — опита се да извика Ричард. Гласът му обаче бе само шепот. — Трябваш ми, спаси ме, Ничи. Моля те.

Макар и прошепната, Ничи чу молбата му.

Ничи никога не бе бягала толкова бързо. Ужасът я бе стиснал в здрава хватка. Калан го прониза с меча. Страшна грешка. Всичко бе една огромна грешка. Ничи им бе причинила такава мъка. Всичко стана по нейна вина.

Дори и в шок, тя ясно схвана какво трябва да направи.

Тя щеше да го излекува. Калан беше тук. Ничи не можеше да разбере защо, нито как, но тя беше тук. Щом като Калан е тук, щеше да успее да развали магията. А щом връзката изчезнеше, щеше да може отново да използва силата си. Щеше да излекува Ричард. Всичко щеше да се оправи. Щеше да го спаси. Ще се оправи. Ще го излекува. Можеше.

Този път можеше да направи нещо добро и да помогне, наистина да помогне. Можеше да помогне и на двама им.

От мрака се подаде ръка, хвана я за врата и я извади от равновесие. Тя извика, потъвайки в тъмнината. Впи нокти в ръката и усети яки мускули. Мъжът вонеше. Усещаше въшките да пълзят по лицето й, докато скачаха към нея.

Обзе я ужас. Такъв внезапен и тотален ужас бе непознато за нея чувство и замая ума й.

Заби пети в камъка, докато той я влачеше назад в мрачния лабиринт. Риташе ожесточено към нападателя си. Опита се да извади своята дакра от ръкава, но той сграбчи ръката й и я изви зад гърба й.

Ръката му притисна гърлото й и я задуши, като я вдигна над земята.

Ничи не можеше да диша. Мъжът се кикотеше от задоволство, влачейки я през тъмните зали под двореца на Джаганг.

Очите им се срещнаха, когато тя бе внезапно и грубо дръпната към мрака.

Ричард видя в очите й нещо важно — видя, че тя иска да му помогне. В следващия миг вече я нямаше.

Кара отчаяно го стискаше за рамената му, а той се бе отпуснал върху нея. Беше студен. Тя беше топла.

Калан падна назад и се загьрчи в мрака. Посегна с нокти към гърлото си. Той я чуваше как се задушава.

— Майко Изповедник! Майко Изповедник! Какво има?

Ричард се пресегна и сграбчи Кара за врата. Дръпна лицето й към себе си.

— Някой е хванал Ничи! Задушават я! Кара, трябва да спасиш Ничи, иначе Калан ще умре. Ничи е единствената, която може да ме излекува. Върви! Побързай!

Преди да пусне врата й, той усети как Кара кимна.

— Разбирам — каза тя тихо, но бързо го положи на студения камък.

После изчезна.

Беше мокро. Не знаеше дали от кръв или вода. Бяха в подземие, в дълбоките недра на Вечния дом. През отворите в тавана, където гредите още не бяха сложени, проникваше лунна светлина и осветяваше гърчещата се Калан. Докато тя се бореше с невидимия си враг, Ричард успя да види, че е вода. Точно така. Не кръв. Вода. Дворецът бе близо до реката. В малките стаи и залите в подземието бе мокро.

— Калан — прошепна той. Тя не отговори. — Дръж се …

Хванал корема си и затворил раната с ръка, за да не изскочат вътрешностите му, бавно се влачеше през водата по студения камък. Болката най—после дойде. Усещаше ужасните поражения по тялото си. Опита се да изтласка с мигане сълзите на агония, които напираха в очите му. Трябваше да издържи. Лицето му се обля в студена пот. Калан трябваше да издържи.

Ръката му, цялата в кръв, се пресегна към нея. Пръстите му намериха нейните. Тя почти не отговори, но поне Пръстите й се размърдаха. Когато усети потрепването им, нямаше думи за благодарността му.

Планът бе добър. Добър беше. Щеше да проработи, ако някой не беше хванал Ничи. Щеше да проработи.

Глупав начин да умре. Мислеше си, че трябваше да е някак по … по—велико.

Не в тъмното, студено, мокро подземие на двореца.

Искаше му се да може да каже на Калан, че я обича и че не го е убила тя, а сам го е направил. Той го направи, не тя. Просто я използва за плана си. Щеше да проработи.

— Калан — прошепна той, без да знае дали тя още го чува. — Обичам те. Само теб. Никой друг. Щастлив съм, че бяхме заедно. Не бих те заменил за нищо на света.

Ричард отвори очи и застена в агония. Искаше всичко да свърши. Прекалено много болеше. Просто искаше всичко да свърши сега. Нищо не стана. Сега ще плати. Искаше смазващата, разкъсваща, ужасна болка да спре.

Не знаеше колко време е минало. Погледна и видя Калан простряна на мокрия под. Не мърдаше.

Над него падна сянка.

— Я виж ти. Ричард Сайфър — изхили се брат Нийл.

— Виж ти, виж. — Изхили се пак, щом погледна към Калан. — Тази пък коя е?

Ричард усети Меча на истината, усети магията му. Не беше далеч от пръстите му.

— Не знам. Тя ме прониза. Сигурно е някоя от вашите.

Пръстите му намериха меча. Обвиха се около плетеницата на металната дръжка.

Нийл настъпи острието.

— Няма да стане. Вече причини достатъчно бели.

В пръстите на Нийл светна пламъче. Вече викаше магията си. Смъртоносна магия. Ричард, който едва успяваше да остане в съзнание, не можеше да намери сили да съсредоточи собствената си магия срещу Нийл. Поне болката щеше да свърши. Поне Калан нямаше да мисли, че тя го е убила.

Внезапно се чу страшен шум от чупещи се кости. Нийл тежко се свлече на колене.

Ричард, вече стиснал меча, го извади изпод краката на Нийл и с един мощен тласък го заби в сърцето му.

Нийл се оцъкли изненадано. Тогава Ричард видя, че човекът е бил мъртъв и преди острието да го прониже. Очите на Брата се забелиха и той падна настрани, щом Ричард изтегли меча от тялото му.

Зад Нийл стоеше жената, на която Ричард бе помогнал. Кракът й бе превързан. В ръцете си тя държеше мраморната ръка на изваяната от Ричард фигура на жена. Тя бе смазала черепа на Нийл с парчето, което бе взела за спомен от статуята.

ШЕСТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Ричард чу пляскането на стъпки по мокрия под на залата. Жената бе отишла да доведе помощ. Може би бе намерила някого.

В стаите и залите в далечината Ричард чуваше от време на време писъци, а експлозии от магия пробиваха мрака — убиваха или раняваха хора.

В лунната светлина се появи жена.

— Ричард? Ричард?

Ричард присви очи в тъмнината.

— Коя сте вие? — успя да прошепне.

Тя се втурна към него и падна на колене. Ахна, като видя Калан, простряна на пода до него.

— Какво се е случило с Майката Изповедник?

Ричард се намръщи. Тя познаваше Калан.

— Коя сте вие?

Тя пак го погледна.

— Аз съм Сестра. Сестра Алесандра. Бях за малко в града, търсех Ничи, но … няма значение. Намери ме някаква жена, точно долу в залата, и каза, че си ранен. Човекът, който извая статуята. Опитвах се отчаяно да се добера до теб по—рано, но не можах да пробия. Кажи ми къде си ранен. Ще се опитам да ти помогна.

— Прободен съм с меч.

За момент тя замря неподвижна и тиха.

— Под ръцете ми.

Тогава тя погледна и бързо прошепна молитва.

— Мисля, че мога да ти помогна. Страхувах се …

— Искам Ничи да го направи.

Сестра Алесандра се огледа.

— Ничи? Къде е тя? Търсих я. Ан ме изпрати да я на меря.

Очите на Ричард се спряха на неподвижното тяло на Калан.

— Можеш ли да й помогнеш?

Видя как очите на жената се отместиха от неговите.

— Не, не мога. Тя е свързана с Ничи с магия. Срещали сме се преди и тя ми го каза. Нищо не мога да направя през щита на връзката с Ничи.

— Тя дали … дали е още …

Жената погледна Калан, после се наведе пак към него.

— Тя още е жива, Ричард.

Очите му се затвориха от облекчение и от болка.

— Лежи си — каза тя.

— Но Ничи ми трябва …

— Кървиш. Това е лошо, Ричард. Още малко и ще изгубиш твърде много кръв. Ако почакам още, никой няма да може да те излекува. Ще си се отдалечил твърде много от този свят, за да се намери сила, която да те изтегли обратно. Не мога да чакам.

Освен това съм тук, за да се опитам да спра Ничи. Познавам я по—добре от всеки друг. Не можеш да оставиш живота си в нейни ръце. Не можеш да й се довериш.

— Това не е вярно. Познавам …

— Тя е Сестра на мрака. Аз съм тази, която я поведох по тъмния път. Дойдох тук, за да я изведа обратно. Но докато това не стане, не можеш да й се доверяваш. Хайде, нямаш много време. Искаш ли да живеете, или не?

Всичко бе напразно. Усети сълза в ъгълчето на окото си, която се плъзна по бузата му.

— Ще живея — каза той.

— Знам — отвърна тя с усмивка. — Видях статуята.

Сега си махни ръцете — трябва да сложа там моите.

Ричард отпусна ръцете си покрай тялото, а на тяхно място се наместиха дланите на жената. Почувства се безпомощен. Не можеше да се съсредоточи върху друго, освен върху разкъсващата болка.

Усети как магията се промъква в него, по очертанията на разкъсванията дълбоко в тялото му. Стисна зъби, за да задържи вика си.

— Дръж се — прошепна тя. — Положението е доста сериозно. Ще боли, но след малко болката ще премине.

— Разбирам — каза той. Пое си рязко дъх. — Хайде, направи го.

Болката от нейната магия го изгори като нажежени до бяло въглени, хвърлени върху гола плът. Почти извика, но изведнъж болката рязко утихна. Ричард лежеше със затворени очи, дишаше тежко и я чакаше да се върне. Усети как ръцете на Сестра Алесандра се изплъзват от раната.

Отвори очи и видя широко отворените й очи. За момент се зачуди какво става.

Тогава видя от гърдите й да стърчи стоманеното острие на меч. Пръстите се вдигнаха към гърлото й, а от устата й тръгна струйка кръв. На устните й се появи безмълвен вик.

Една съсухрена ръка я блъсна настрани.

Тя бе пронизана с меча, с който Ричард се бе бил с Калан. Ръката на Ричард слепешката подири дръжката на Меча на истината, но нечий крак ритна оръжието му настрани.

В лицето му се ухили черепът на самата смърт.

— Ти създаваш много проблеми, Ричард Сайфър! — разнесе се простъргващият глас от мрака над него. — Но най—после на проблемите ще бъде сложен край.

Високата ъгловата фигура в роба и измачкано кепе се надвеси над безпомощно простряното му тяло върху мокрия студен под.

— Нищожният ти бунт ще бъде смазан, това поне мога да ти обещая, преди да умреш. Глупавата им детска глезотия ще свърши. Хората скоро ще се опомнят. Такива като теб се харесват само на екстремистите. Повечето разбират, че имат дълг към своя ближен. Усилията ти ще останат напразни.

Брат Нарев махна с ръка, като че ли въвеждаше някого.

— Съвсем подходящо място за умиране, нали, Ричард? Тези стаи ще се превърнат в стаи за разпит. Веднъж си успял да се измъкнеш от едно подобно място, но този път няма да можеш. Ще умреш в една от тези стаи, както трябваше отдавна да стане. Аз, от друга страна, ще живея дълго—дълго и ще доживея да видя как Орденът ще наложи морала по света. Тук долу, в тези стаи, екстремистите като теб ще признават злодействата си. Исках само да знаеш тези неща, преди да потънеш за вечни времена в студената прегръдка на Пазителя.

Тънките като клечки пръсти на Брат Нарев се извиха, докато призоваваше магията си. Ричард видя белият пламък около ръцете на свещеника да се спуска надолу. Ричард стисна ръката на Калан, наблюдавайки как бялата светлина на смъртта пълзи към него.

Светлината придоби цвят на мед. Като че ли въздухът се сгъсти, а светлината се разпадна настрани.

Яростно ръмжене се надигна в гърлото на Нарев. Той ядосано размаха юмрук.

— Притежаваш магьосническа дарба. Кой си ти?

— Аз съм най—страшният ти кошмар. Аз съм мислещ човек, който не може да се заблуди от лъжите ти, както не може и да изгори в смешната ти магия.

Брат Нарев се опита да блъсне с крак лицето на Ричард, но той успя да блокира удара. Хвана Нарев за глезена. Онзи изгуби равновесие и бясно задърпа крака си, за да го освободи. Усилието да задържи крака на Нарев като че ли отново разкъса вътрешностите на Ричард. Той се опита да издържи, но пръстите му се плъзгаха по влажната кожа.

Щом освободи крака си, Нарев се наведе и сграбчи дръжката на меча, забит в гърба на Сестрата. Дръпна го, но не успя да го извади. Изръмжа яростно, а ботушите му се пързаляха по плъзгавия под, докато дърпаше оръжието.

Ричард знаеше, че веднъж въоръжен, Нарев бързо ще приключи с него.

С цялата си сила се хвърли в краката му. Брат Нарев падна на мокрия под. Ричард усети пронизваща болка в корема, но я преодоля и сграбчи Брата за краката, за да му попречи да се изправи. Съсухрените пръсти дращеха лицето му, като търсеха очите. Ричард изви глава. С огромно усилие стисна тежката роба и придърпа тялото на мъжа към себе си, като в същото време се пазеше от ударите по лицето си.

Хвана Брат Нарев за гърлото. Тънките пръсти на онзи също се сключиха около гърлото на Ричард. Двамата се загърчиха от усилието всеки да удуши пръв противника си. Ричард въртеше глава, за да попречи на Нарев да успее да го стисне смъртоносно, и в същото време се опитваше да сложи пръсти върху гръкляна на Брата и да спре дъха му.

Онзи се опита да се завърти и да отхвърли Ричард от себе си. Ричард разтвори крака, за да не може Нарев да го обърне, и здраво го стисна, докато онзи се гърчеше и бореше. Чувстваше как вътрешностите му се разкъсват.

Бе прекарал месеци в здрава работа с чука и длетото.

Тялото му бе заякнало, но от загубата на кръв и силата му отслабваше. Стисна го колкото можа. Пръстите около собственото му гърло се поотпуснаха.

Очите на Нарев се разшириха, когато Ричард най—накрая успя да започне бавно да го задушава. Кокалестите ръце заудряха Ричард по гърба.

Изведнъж яростно сграбчиха Ричард за косата.

Брат Нарев освободи крака си и заби коляно в раната на Ричард.

Светът побеля от болка.

Ничи се опомни, все още замаяна, и чу нисък, гъгнещ смях. Познаваше гласа. Познаваше миризмата. Кадар Кардиф.

Чу пращене, пукане, съскане. Разбра, че е факла. Той я размахваше близо до лицето й — толкова близо, че тя усети ужасната горещина върху плътта си. Капка врял катран падна върху крака й.

Ничи изпищя от болка.

— Каквото повикало, такова се обадило — изсъска Кадар в ухото й.

— Не ме интересува какво ще ми направиш — изкрещя Ничи ожесточено. — Радвам се, че навремето те изгорих. Радвам се, че е трябвало да се молиш.

— О, скоро и ти ще се молиш, съвсем скоро. Може би сега не мислиш така, но ще видиш, че огънят кара човека да прави учудващо много неща. Сега ще разбереш какви точно. И ще започнеш да се молиш.

С цялата си сила Ничи се опита да се отскубне. Можеше да развали магията, само Калан да бе по—наблизо.

Огънят пред очите й я изпълваше с ужас. Трябваше само да прекъсне връзката между себе си и Калан. Можеше да я унищожи. Не бе нужно да го прави, за да си възвърне силата. Върнеше ли си магията, щеше да успее да избяга.

Щеше да й струва живота на Калан, но Ничи щеше да си върне силата и да се спаси от пламъците.

Но за да го направи, трябваше да убие Калан.

— Дали първо да не ти изгоря лицето, Ничи? Прекрасното ти лице? Или да започна от краката ти? Кое да бъде? Изборът е твой.

Ничи задъхано се бореше, мъчеше се да държи тялото си далеч от пламъците. Съскащата факла се движеше пред лицето й. Знаеше, че заслужава такава съдба, но страхът й я бе хвърлил в дива паника.

Не искаше да къса връзката, не искаше да убие Калан, но не искаше и да умре по този начин. Не искаше плътта й да изгори.

— Ще започнем отдолу, за да слушаме по—дълго писъците ти.

Кадар приближи факлата и я докосна до ръба на роклята й. Ничи изпищя, когато черната дреха се подпали. Подобен ужас бе ново усещане за нея, за пръв път от детските си години усещаше, че има нещо, което я интересува и което не иска да загуби — живота си.

Но и в този миг на неописуем ужас Ничи знаеше, че колкото и да боли, колкото и да е страшно, няма да отнеме живота на Калан. Ричард й бе дал търсения отговор. Вече бе взела твърде много от него. В замяна на получения урок нямаше да го предаде.

Макар че Калан, заради връзката си с Ничи, щеше да изстрада същата съдба, щеше да умре в същата агония, Ничи нямаше да е причината. Нямаше тя да я убие. Кадар ги убиваше, не Ничи. Тя нямаше да убие Калан, за да спаси живота си.

Кадар Кардиф се кикотеше на гледката на горящата й рокля. Държеше я здраво и Ничи не можеше да се измъкне.

Точно в този момент една тъмна сянка изникна от нищото и се вряза в тях. Те се преобърнаха назад, а въздухът наоколо се изпълни с огън. Ничи се търкаляше, а водата по пода изгаси роклята й.

Човекът, който се бе блъснал в тях, тъкмо се изправяше и разтърсваше глава, като че ли да я проясни. Ничи я позна. Беше Морещицата, Кара.

Кадар седна, видя жената и посегна с факлата.

Ничи се хвърли към Кадар, грабна факлата с две ръце и я заби в лицето на огромния мъж. Катранът се плисна по маската му от дрипи. Дрехите по гърдите и около главата му изведнъж лумнаха в пламъци.

Кадар изкрещя, когато пламъците обхванаха вече изгорената му плът. Ничи бе чувала, че да изгориш веднъж горяла кожа е по—страшно дори от първия път. По писъците му разбра, че е вярно.

Ничи грабна ръката на Кара, докато тя се изправяше на крака.

— Бързо! Трябва да намеря Ричард!

Като излязоха от стаята, където писъците на Кадар бавно затихваха в насечени стонове, докато пламъците го задушаваха, Кара хвана Ничи за косата и насочи своя Агиел на сантиметри от лицето й.

— Посочи ми само една причина, поради която да ти поверя живота на Господаря Рал.

Ничи се взря в очите на Кара.

— Фактът, че видях статуята и разбрах колко съм грешала. Някога правила ли си грешки, Кара? Големи грешки? Разбираш ли какво е да осъзнаеш, че неволно си служила на злото и си причинявала злини на добри хора?

Разбираш ли, че Ричард ми показа, че има нещо, за което си струва да се живее?

Ничи намери Ричард, легнал по гръб, в безсъзнание или почти в безсъзнание. Главата му бе полегнала на част от каменна ръка. Калан лежеше притисната до него и плачеше. Животът бавно го напускаше.

Ничи се потресе, като видя всички трупове наоколо. Сестра Алесандра, Брат Нийл, Брат Нарев. По вида на Ричард разбра, че не трябва да бърза, ако иска да има някакъв шанс да му помогне.

Ничи коленичи до Калан. Жената бе на черния ръб на отчаянието, държеше се за последните нишки надежда. Беше изминала толкова път само за да бъде с него, решена да понесе всичко, за да е с него. А сега човекът, който бе обичала най—много през живота си, лежеше и кръвта му изтичаше — и тя знаеше, че е пронизан от собствената й ръка.

Ничи хвана Калан за рамената и нежно я дръпна. Калан объркано вдигна очи, пълни с омраза и надежда.

— Калан, трябва да разваля магията, за да мога да му помогна. Нямаме много време.

— Не ти вярвам. Защо ти е да ни помагаш?

— Защото ви го дължа, дължа го и на двама ви.

— Ти ни причини само страдания и …

Кара я хвана за ръката.

— Майко Изповедник, няма нужда да й вярваш. Довери ми се. Казвам ти, че Ничи може би ще успее да го спаси. Вярвам, че ще се постарае. Моля те, остави я.

— Защо да й се доверявам в последните минути от живота му?

— Моля те, дай на Ничи възможността, която някога Господарят Рал даде на мен.

Калан потърси очите на Кара и после се обърна към Ничи:

— Знам какво е да си там, където е той сега. Била съм там. Избрах живота. Сега е негов ред. Какво трябва да направя?

— Ти и Ричард вече направихте достатъчно — Ничи пое обляното в сълзи лице на Калан в ръцете си. — Просто стой спокойно и ми се довери.

Калан трепереше отчаяно. Дългата й коса бе сплъстена и мокра. Просмукана от кръвта на Ричард. Не можеше да направи нищо повече за него и го знаеше.

Ничи трябваше да се погрижи.

Калан я гледаше в очите и Ничи възпламени свързващата нишка магия с надеждата да успее навреме.

Калан се вцепени от шока на болката, която я обзе. Ничи добре знаеше колко боли, защото чувстваше същото.

Млечнобяла светлина се изви между двете жени, свързвайки ги сърце в сърце. Отначало едва трептяща, светлината се усили до ослепителна яркост, а болката стана още по—силна.

Устата на Калан се отвори в безмълвен вик. Зелените й очи се разшириха от болката, която ги бе заляла, а коренът на магията, вплетен във всяка частичка от телата им, вибрираше под призива на светлината.

Ничи сложи ръце на сърцето си, пред блестящата струя светлина, и започна да изтегля силата си.

СЕДЕМДЕСЕТА ГЛАВА

Ричард пое дълбоко дъх и отвори очи. Някак бе успял да легне в положение, в което не го болеше. Страхуваше се да помръдне, да не би непоносимата болка да се върне.

Как е възможно? Бе пронизан с меч.

Мракът около него бе неподвижен и тих. В далечината чуваше шума на битката. Земята под него се тресеше от някаква сила.

Около него имаше хора. На мокрия под лежаха трупове. Разбра, че е положен на някаква дъска, за да не лежи във водата. Беше покрит с топло наметало. Виждаше тъмните приведени сенки на хората, събрани в малката стая.

Под пръстите му лежеше Мечът на истината. Страстта на неговата магия бе стихнала, което означаваше, че е прибран в ножницата си.

Вдигна очи и през отворите в гредите мярна розовата светлина на зората.

— Калан? — прошепна той.

Трите фигури в стаята скочиха, като че ли изведнъж камъкът бе оживял.

Най—близката се надвеси над него.

— Тук съм. — Взе ръката му в своята.

С другата си ръка той внимателно опипа раната си. Не успя да я намери. Не чувстваше болка, а само леко дразнене.

Още една фигура се приближи.

— Господарю Рал? Буден ли си?

— Какво стана?

— О, Ричард, толкова съжалявам. Толкова съжалявам. Аз те пронизах. Всичко е заради мен. Трябваше да се за мисля за секунда, преди да го направя. Толкова съжалявам.

Ричард се намръщи.

— Калан, аз те оставих да ме победиш.

Отвърна му мълчание.

— Ричард — каза най—накрая Калан, — няма нужда да се опитваш да облекчиш вината ми. Знам, че бях аз. Пронизах те с меча.

— Не — настоя Ричард, — аз те оставих да ме победиш.

Кара го потупа по рамото.

— Разбира се, че беше така, Господарю Рал. Разбира се.

— Не, аз наистина я оставих.

Когато третата фигура се обърна към него, пръстите му стиснаха дръжката на меча.

— Как се чувстваш? — попита Ничи с онзи кадифен глас, който той така добре познаваше.

— Премахна ли връзката с Калан?

Ничи вдигна ръка и с два пръста сряза въображаема нишка във въздуха.

— Няма я вече.

Ричард въздъхна.

— Значи съм добре.

Опита се да стане, но ръката на Ничи го възпря. — Ричард, никога няма да поискам от теб прошка, защото никога няма да мога да върна това, което ти отнех, но искам да знаеш, че вече разбирам колко съм грешала. Била съм сляпа през целия си живот. Не се оправдавам. Просто искам да знаеш, че ми върна зрението. Даде ми отговора, който търсех, върна ми живота. Даде ми причина, за да продължа да живея.

— И какво видя, Ничи?

— Живот. Ти го извая в огромна статуя, така че дори и някой, който така сляпо е служил на злото като мен, да го види. Вече няма нужда да се доказваш пред нас. Сега аз и тези, които ти вдъхнови, ще трябва да ти се докажем.

— Вие трите май вече сте започнали, иначе нямаше да съм жив.

— Значи … ти пак си Сестра на светлината? — попита Калян.

Ничи поклати глава.

— Не. Аз съм Ничи. Магьосническите ми способности са си мои, аз съм тази, която съм. Способностите ми няма да ме направят робиня на останалите, защото така са поискали. Животът си е мой. Той не принадлежи никому, освен може би на вас двамата. Вие ми показахте смисъла на живота, идеята за свободата. Ако вече ще служа някому, то ще е на онези, които споделят същите ценности.

Ричард сложи ръка върху ръката на Ничи.

— Благодаря ти, че ми спаси живота. По едно време си помислих, че съм направил грешка, като оставих Калан да ме прониже.

— Ричард — запротестира Калан, — стига си се опитвал да успокояваш чувството ми за вина.

Ничи се бе втренчила в очите на Ричард, въпреки че заговори на Калан:

— Той не те лъже. Казва истината. Видях как го направи. Искаше да ме накара да се изправя пред избора дали да го спася, като преди това разваля магията, която ни свързваше. Съжалявам, че трябваше да изтърпиш това.

Още в мига, в който видях статуята ти, аз вече бях взела решението.

Той отново се опита да се изправи, но Ничи пак го задържа.

— Ще е нужно време, докато се възстановиш напълно.

Още страдаш от остатъчните ефекти на раната. Това, че си жив, не означава, че си здрав. Ти премина през тежко изпитание и загуби много кръв. Трябва да възстановиш силите си. Опасността да умреш още не е отминала, ако не внимаваш.

— Добре — примири се Ричард. Надигна се предпазливо с помощта на Калан. — Ще запомня думите ти, но все пак трябва да отида горе. — Обърна се към Калан. — Между другото, ти какво правиш тук? Как разбра къде съм? Какво става на север, в Новия свят?

— Ще говорим за това по—късно — отвърна тя. — Трябваше да съм с теб. Реших, че това е животът ми и че трябва да съм с теб. Прав беше за войната в Новия свят, но ми трябваше доста време, докато го разбера. Най—накрая го проумях. Дойдох при теб, защото ти си единствен то, което ми остана.

Той погледна към Кара.

— Ами ти?

— Винаги съм искала да обиколя света.

Ричард се усмихна, докато се изправяше с помощта на Калан и Кара. Чувстваше се замаян, но това бе чудесно усещане в сравнение с предишното му състояние. Калан му подаде меча. Той го преметна през глава, сложи кожения ремък на рамото си, а ножницата увисна до бедрото му. Сега, когато познаваше оръжието доста по—отблизо, бе изпълнен с още по—голямо уважение към него.

— Нямам думи да изразя колко съм щастлива да ти го върна — каза Калан. Тя се усмихна виновно. — Имам предвид сега, а не преди малко.

В края на залата, в почти пълен мрак и само сред две—три свещи ги чакаше разтревоженият Камил. С него имаше още няколко души. Ричард не познаваше никого освен него. Сложи ръка на рамото на усмихнатия младеж.

— Камил, радвам се да те видя.

— Ричард, аз я видях. Видях статуята ти. — Усмивка та му угасна. — Съжалявам, че бе разрушена.

— Тя бе само парче камък. Идеите, които олицетворяваше, са истинската й красота.

Хората в сумрака закимаха. Ричард видя жената с ранения крак и й се усмихна. Тя му изпрати целувка и с върха на пръстите си докосна челото му.

— Бог да те благослови за смелостта да изваеш тази статуя — каза тя. — Всички сме щастливи, че успя да се спасиш тази нощ, Ричард.

Той им благодари за грижата. Земята отново се разтърси.

— Какво е това? — попита Ричард.

— Стените — отвърна един от мъжете. — Хората рушат стените с онези ужасни сцени на смъртта.

Докато някои събаряха каменните стени, други продължаваха битката. На слабата светлина на зората Ричард видя боевете на околните хълмове. Оказа се, че доста хора не са се зарадвали на идеите, изразени чрез статуята на Ричард. Това бяха онези, които се страхуваха от свободата и предпочитаха безгласното съществуване на хора, които не мислят сами за себе си.

Площадката на двореца обаче бе в сигурни ръце. Огънят на свободата се разрастваше, а от него припламваха и огънчетата на промяната.

На площада каменният полукръг и колонадата бяха още здрави. Всичко обаче изглеждаше различно. Това бе мястото, където хората бяха видели статуята и бяха избрали живота. Тази част от двореца нямаше да бъде разрушена.

Ричард се потътри по прашния под. В центъра на площада бе останал само слой мраморен прах. Всяко парченце от статуята бе отнесено като спомен.

От другата страна на площадката, където стоеше с неколцина други мъже, Виктор забеляза Ричард, Камил и Ничи. Двамата с Айшак се запътиха към тях.

— Ричард! — извика Виктор и ускори крачка. — Ричард!

Кара го крепеше от едната страна, а Камил — от другата. Той нямаше сили да извика в отговор и просто изчака двамата мъже да се приближат, задъхани от тичането.

— Ричард, побеждаваме! — каза Виктор и посочи към хълмовете. — Всички онези чиновници вече ги няма и ние …

Ковачът утихна, когато очите му попаднаха върху Калан. Айшак също се взираше в нея и после свали червената си шапка.

Устните на Виктор се размърдаха, докато думите най—накрая си пробият път. Ръката му, обикновено толкова изразителна, просто я посочи, като че ли не можеше да е жива.

— Ти… — каза й той, — ти си любовта на Ричард.

Калан се усмихна.

— Как разбра?

— Видях статуята.

На светлината на зората Ричард видя как лицето й пламва.

— Е, не бе съвсем като мен — изпротестира Калан царствено.

— Не външният вид, а… същността.

Калан се усмихна, поласкана.

— Виктор, Айшак, запознайте се с Калан. Съпругата ми.

Двамата примигваха объркано и се втренчиха в Ничи.

— Както сами се досещате — каза тя, — аз не съм добър човек. Аз съм магьосница. Използвах силата си, за да накарам Ричард да дойде с мен. Но той ми показа, както показа на толкова много други хора, благородството на живота.

— Значи ти си му спасила живота? — попита Виктор.

— Камил ни каза, че си ранен, Ричард — поясни Айшак, — и че някаква магьосница те лекувала.

— Ничи ме излекува — потвърди Ричард.

Виктор махна широко с ръка.

— Ами, предполагам, че това си е нещо, да спасиш Ричард Сайфър.

— Ричард Рал — поправи го Ричард.

Гърленият смях на Виктор се изля от устата му.

— Да бе. Днес всички сме Ричард Рал.

Ничи се наведе.

— Той наистина е Ричард Рал, господин Квасела.

— Ричард Рал е — потвърди Калан и кимна.

— Господарят Рал — каза Кара навъсено. — Отдайте дължимото уважение на Търсача на истината, владетеля на Д’Харанската империя, магьосника на войната, съпруга на Майката Изповедник. — Кара вдигна ръка и го представи с грациозен, царствен жест: — Господарят Рал.

Ричард изпъчи гърди. Повдигна блестящата, обвита в сребро дръжка на своя меч и им показа думата Истина, инкрустирана със златни букви, а после пъхна оръжието си обратно в ножницата.

— Каква красота! — възкликна Камил.

Виктор и Айшак запримигаха, после паднаха на колене и наведоха глави в дълбок поклон. Ричард завъртя очи.

— Я престанете и двамата. — Той хвърли смръщен поглед към Кара.

Виктор предпазливо надникна изотдолу.

— Ние просто не сме знаели. Съжалявам. Нали не ми се сърдите, че се пошегувах с вас?

— Това съм аз, Ричард, Виктор. Колко пъти сме яли заедно лардо?

— Лардо ли? — попита Калан. — Да не би да можеш да правиш лардо, Виктор?

Ковачът стана и я погледна, по лицето му се разля усмивка.

— Нима знаете какво е лардо?

— Разбира се. Мъжете, които ваеха белия мрамор в Двореца на Изповедниците, ядяха лардо, което приготвяха сами в големи мраморни каци. Когато бях малка, много обичах да посядвам с тях и да си хапвам. Казваха ми, че щом ям лардо, ще порасна голяма и ще облека бялата рокля на Майката Изповедник.

Виктор се посочи в гърдите си с палец.

— И аз правя лардо в мраморни каци.

— А оставяш ли я да отлежи една година? — попита Калан. — Истинското лардо трябва да преседи една година.

— Разбира се, че една година! Аз правя само истинско лардо.

Калан го погледна със зелените си очи и го дари с най—прекрасната си усмивка.

— Някой път ще намина да я опитам.

Виктор я прегърна с огромните си ръце.

— Заповядай, с удоволствие ще те почерпя с моето лардо.

С мрачно изражение Кара сложи ръка на гърдите на ковача и го бутна назад. После отдели ръцете му от рамената на Калан.

— Само Господарят Рал има право да докосва Майката Изповедник.

Виктор изгледа Кара въпросително.

— Ти яла ли си някога лардо?

— Не.

Виктор я потупа по гърба и се засмя.

— Хайде, тогава, и ти си поканена. Тогава ще разбереш — всеки, с когото съм ял лардо, ми е приятел за цял живот.

Капан зае мястото на Камил и подхвана Ричард. Виктор го хвана от другата страна и тръгнаха по новоосвободените улици към ковашката работилница на хълма, за да се почерпят с лардо.

СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Вирна придърпа свещта. За миг простря дланите си над пламъка, за да ги постопли, после сложи дневника си на масата. Шумът на военния лагер около малката й палатка вече й бе толкова познат, че почти не го чуваше.

Беше студена Д’Харанска нощ, но поне всички се бяха спасили отвъд планините. Тя разбираше техните тревоги — макар и неизказани: мястото бе ново и непознато. Намираха се в Д’Хара, земя, която някога бе давала храна на кошмарите им. Поне засега бяха на сигурно място. В далечината протяжният, тъжен вой на вълците ехтеше през голите планини, нагоре към огрения от лунната светлина сняг, покрил като че ли безкрайните и пусти високи върхове.

Сега луната бе точно в нужната фаза, макар че бяха в нова, странна и непозната земя. Вирна проверяваше стриктно всеки месец, но така и не идваше съобщение. Не че очакваше, откакто Калан й призна, че е хвърлила дневника на Ан в огъня. Но все пак това си беше древна магия, а Ан бе умна жена. Нищо не й пречеше да провери.

Вирна отвори малката книжка без особена надежда.

На първата страница имаше послание.

Пишеше само: „Вирна, чакам, обади се, ако си там.“ Вирна извади писалката и веднага започна да пише. „Прелате! Значи сте успяла да поправите изгорения бележник. Чудесно. Къде сте? Добре ли сте? Намерихте ли Натан?“ Вирна зачака. Постепенно отговорът започна да изплува пред погледа й.

„Вирна, аз съм добре. Успях да поправя бележника с помощта на едни … хора. Странни хора. Важното е, че вече действа, поне в по—голямата си част. Още търся Пророка. Вече напипах надеждни следи за местонахождението му и ги следвам. А ти как си, Вирна? Как върви войната? Уорън? Калан? Зед много ли ви тормози? Този човек може да изчерпи търпението и на камъка. Имате ли новини от Ричард?“ Вирна седеше, втренчена в думите. Една сълза капна върху името на Уорън. Тя отново хвана писалката и започна да пише.

„О, Прелате, случиха се ужасни неща.“ „Съжалявам, Вирна“, дойде отговорът. „Вирна, аз съм тук. Никъде няма да ходя през нощта. Цялото време е наше. Разкажи ми всичко. Кажи ми първо как си ти. Толкова ми е мъчно за теб, Вирна. Обичам те като родна дъщеря. Знаеш колко.“ Вирна кимна към бележника. Знаеше.

„И аз те обичам, Прелате“, започна. „Страхувам се, че сърцето ми е разбито.“

Калан стоеше мълчаливо до него в топлия обеден бриз, а Ричард гледаше оттатък реката, към града на другия бряг. Сега в града бе спокойно. Битката бе продължила седмици, какви ли не групи се бяха борили за власт с надеждата да се превърнат в местния наследник на Ордена. Всеки от претендентите се кълнеше, че ще пази интересите на народа и обещаваше, че ще управлява с мисъл за хората, че животът ще е по—лесен, защото ще се погрижат по—богатите да дадат своя дял за общото благо.

След десетилетия подобна алтруистична тирания единствената последица от грижите за общото благо бе развала и смърт. Въпреки гробищата, пълни с доказателства, и обеднелия народ жадните за власт им предлагаха отново същото, а мнозина им вярваха, защото онези ги убеждаваха, че са изпълнени с добри намерения.

Множество Братя и чиновници бяха убити, но някои се спасиха. Тези, които не избягаха, решиха да се възползват от объркването и да установят властта си с надеждата, че ще царуват в хаоса на мечтите за свобода, а когато нещата се уталожат и идеите се забравят, ще върнат предишния ред.

Свободните хора на Алтур’Ранг ставаха все повече и изкореняваха всяка подобна група хора още в момента, в който изпълзяваше изпод камъните. Ничи много помогна в кървавите битки. Тя познаваше методите на тези хора, знаеше къде ще отидат и им се нахвърляше като вълк на плячка.

Силите, които жадуваха да се грижат за добруването и напредъка на човечеството, наистина се уплашиха от собственото си творение — Господарката на смъртта.

Още не беше ясно дали пламъкът на свободата, вече запален, ще продължи да гори из Стария свят. Засега беше слаб, а светът — огромен и тъмен, но Ричард знаеше, че огънят постепенно ще се разгори.

На север нещата не бяха така благоприятни. Сега, когато магията на Ничи вече не му пречеше, Ричард се надяваше, че Д’Харанците ще усетят наново връзката си с него и ще започнат да му изпращат рапорти. Кара бе почувствала огромно облекчение, че вече може да усеща местоположението му чрез връзката си с Господаря Рал.

Той внимателно изслуша Калан и Кара, които му разказаха подробностите от войната и как бяха изпратили хората от Ейдиндрил на дълго и трудно пътешествие към Д’Хара, преди Джаганг да успее да влезе в града през пролетта. Хората щяха да почувстват нови сили, като разберат, че Господарят Рал е нанесъл мощен удар в сърцето на Стария свят, че Майката Изповедник е с него и че всички са добре. Мнозина поеха задачата да отнесат ценните новини на север.

Скоро Д’Харанската империя и хората, които тя защитаваше и които бяха напуснали домовете си, щяха да узнаят за победата на юг. Пратениците носеха нещо по—важно от самата новина — надежда.

Ричард изпрати същото послание и на дядо си.

Не можеше да повярва, че приятелят му Уорън е мъртъв. Знаеше, че ужасната болка от загубата трудно ще утихне.

Изпрати на север и още нещо.

Ничи му бе разказала колко важен е Брат Нарев за император Джаганг, за дългите им дни заедно и за общите им идеи за бъдещето на човечеството. През пролетта, когато Джаганг най—накрая щеше триумфално да влезе в Двореца на Изповедниците, там щеше да го чака набучената на копие глава на ментора му с неизменното кафяво смачкано кепе.

Ничи бе обвила главата със специална магия, за да я запази и да държи хищниците надалеч. Ричард искаше да е сигурен, че когато Джаганг я види, ще разбере чия е.

В оживения град Алтур’Ранг се бяха възцарили мир и свобода. Беше се върнал животът. Хората започнаха да отварят нови предприятия. За няколко седмици вече имаше няколко вида хляб. Новите фабрики никнеха като гъби. Айшак трупаше пари от транспортиране на стоки, но вече имаше няколко конкуренти, които му дишаха във врата. Наби работеше за него. Айшак предложи и на Ричард работа — когато укрепне достатъчно. Ричард много се смя на предложението му.

Фавал, въглищарят, бе накарал Айшак да помоли Ричард да го покани да вечеря със семейството му. Фавал си бе купил каруца и сега синовете му разнасяха въглищата. Ричард се наведе и сложи ръце на парапета на кея. Взря се през ръба към бучащата вода долу, като че ли се опитваше да отгатне бъдещето.

Кейовете на реката и крайбрежната улица, както и площадът пред двореца бяха единственото, което бе останало от грандиозния строеж. Ричард се бе погрижил да развали магиите върху колоните около площада и накара Приска да претопи бронзовите отливки.

Ричард вече почти се бе възстановил. Калан бе силна и красива, както я помнеше. Но и тя се бе променила. Лицето й бе станало по—зряло през годината, в която бяха разделени. Когато я гледаше, жадуваше за късче мрамор и длето, за да извае лицето й в камък. Плът в камък.

Той се обърна и погледна към кея, площада и полукръга на колонадата отзад. Падналата колона бе възстановена. Площадът бе наречен Площад на свободата по идея на Виктор. Ричард попита дали не би трябвало да се нарича Кръг на свободата, защото бе кръгъл. Виктор обаче си хареса името Площад на свободата и Ричард така и го кръсти. В края на краищата първият човек, който се бе обявил за свободен, бе Виктор.

Калан се загледа с него към площада.

— Какво мислиш? — попита я Ричард.

Тя поклати глава и изглеждаше най—малкото притеснена.

— Не знам, Ричард. Изглежда толкова странно да я видя така… голяма. Така… бяла.

— Не ти ли харесва?

Тя побърза да сложи ръка на рамото му, за да разсее съмненията.

— Разбира се, че ми харесва, просто е толкова … — несигурният й поглед се обърна отново към кея — голяма.

В центъра на площада, където за кратко бе стояла статуята на Ричард, сега се извисяваше огромна мраморна статуя, върху която работеха няколко каменоделци — същите, които някога бяха работили на строежа и ваеха нещастие и смърт. Камил също бе там и се учеше на занаят от майсторите. Обучението му започна с метлата.

Ричард бе наел каменоделците. Можеше да си го позволи благодарение на парите, които бе натрупал, докато помагаше на Ордена да построи двореца. Каменоделците бяха доволни от работата — разменяха ценност за ценност.

Майсторите правеха огромно копие на статуята Дух, която навремето Ричард бе изваял за Калан далеч в техния планински дом, за да я зарежда с жизненост, кураж и непобедим дух. Статуята изникваше отново в най—добрия каватурски мрамор.

Бронзовият диск на слънчевия часовник бе оцелял невредим и щеше да бъде добавен към статуята, която щеше да остане в центъра и да хвърля сянката си по цифрите на диска. Думите, които тогава мнозина бяха докосвали с благоговение, сега щяха да останат на площада и всички щяха да могат свободно да ги четат.

Калан се вдъхнови от идеята, но бе прекарала толкова месеци със статуйката на Ричард, че се объркваше, като я гледаше толкова огромна. Нетърпеливо чакаше деня, в който майсторите ще са свършили измерванията, за да си прибере оригинала.

— Надявам се, че нямаш нищо против да я споделиш със света — каза той.

Калан се усмихна замечтано.

— Разбира се, че не.

— Всички я харесват — успокои я той.

Прекрасният й смях се залюля в топлия следобеден въздух.

— Просто ще трябва да свикна да показвам пред хората тялото и душата си.

Двамата наблюдаваха как майсторите работят по разветите поли и проверяваха мащаба на статуйката, изваяна от Ричард, спрямо дървените опори, които служеха като мярка за голямата статуя.

Калан го потърка по гърба.

— Как се чувстваш?

— Добре съм. Щом си с мен, не мога да не съм добре.

Калан се засмя.

— Докато не те пронижа с меча, разбира се.

Смехът на Ричард се сля с нейния.

— Знаеш ли, когато разкажем на децата си как майка им е забила меч в корема на баща им, ще изпаднеш в доста неприятно положение.

— Ще имаме ли деца, Ричард?

— Ще имаме.

— Тогава ще рискувам да разберат историята.

Топлият бриз рошеше косата й и той я целуна по челото.

Огледа се над дърветата, чиито листа блестяха на светлината, и проследи полета на птиците, които се стрелкаха над брега на реката, събираха се в ято и после заедно се издигаха над полукръга от белите мраморни колони сред зелената трева.

Калан доволно се облегна на рамото му и двамата се загледаха в гордите мъже, които се усмихваха, докато работеха върху статуята пред колоните.

В Алтур’Ранг се бе възцарил нов дух.

В някогашното сърце на Ордена сега туптеше свободата.