Вярата на прокудения

ПЪРВА ГЛАВА

Нямаше спомен да е умирала. Някакво неясно предчувствие я подкани да си зададе въпроса дали далечните гневни гласове, достигащи до слуха й, не означават, че отново ще я споходи онзи трансцендентен край — смъртта.

И така да бе, не можеше да направи абсолютно нищо.

Вярно, нямаше спомен да е умирала, но в един момент в главата й се завъртя неясната идея за някогашен тържествен шепот, за един глас, който неспирно й бе повтарял, че е мъртва, че смъртта е дошла да я вземе, но че „той“ е прилепил устни до нейните, изпълнил е утихналите й дробове със своя дъх, със своя живот и така я е съживил. Не знаеше нито кой й говори с такава непоколебима увереност, нито кой е „той“.

През онази първа нощ, когато бе доловила неясните безплътни гласове — сякаш призрачен шепот, — бе осъзнала, че край нея има хора, които не вярват — въпреки че виждат, че е жива, — че ще прескочи трапа и ще посрещне утрото. Тя обаче го бе посрещнала. Не само него, а и много други след това — вероятно в отговор на отчаяните молитви и искрени обещания, прошепнати над нея именно през онази първа нощ.

Нямаше спомен да е умирала, но за сметка на това не бе забравила болката, вцепенила тялото й, преди да премине в бездната на забравата. Тази болка не забрави никога. Сети се как се съпротивляваше сам—сама, яростно на всичките онези мъже — зверове, вкопчили се в плътта й със зъби и нокти, сякаш глутница подивели вълци, докопали заек. Пред очите й изплува картината на побоя — порой от жестоки удари, повалили я на земята, и канонада от стоварващи се отгоре й тежки ботуши. Чу звучното пращене на кости. Спомни си вцепеняващия ужас, който я обзе, когато установи, че не може да си поеме дъх, за да преодолее болката. Че не може да изкрещи, за да отхвърли от плещите си смазващия товар на агонията.

След известно време — дали бяха минали часове или дни, това не знаеше — установи, че лежи в легло, застлано с чисти чаршафи. Видя взрените в лицето й сиви очи и разбра, че има човек, комуто е отредена болка, по—непоносима дори от изпитаната от нея.

Нямаше представа кой е той. Но погледът му излъчваше нечовешка мъка, която й казваше категорично, че би трябвало да го познава. Че е длъжна да знае името му — по—добре от своето собствено. Но не го знаеше. Никога в живота си не бе изпитвала по—голям срам.

Оттогава нататък всеки път, когато затвореше очи, в мислите й изплуваха неговите. В тях виждаше не само безпомощна мъка, но и блясъка на яростна надежда, каквато би могла да породи единствено истинската любов. Дори в най—непроходимите дебри на обвиващия съзнанието й мрак тя не позволи на този блясък в очите му да изгасне, потушен от неспособността й да събуди у самата себе си воля за живот.

В един момент си спомни името му. През по—голямата част от времето го помнеше. Понякога го забравяше. Понякога, когато болката притъпяваше усещанията й, забравяше дори собственото си име.

Сега, когато Калан чу онези груби мъжки гласове да викат някого, вече знаеше името. Познаваше човека. Вкопчи се в това име с всички сили — Ричард. Скъта в душата си спомена за този мъж — за това кой е той и какво е означавал за нея.

Дори в моментите, когато хората около нея изказваха опасения, че все още не е прескочила трапа, тя знаеше, че ще живее. Трябваше да живее — заради Ричард, нейния съпруг. Заради детето в утробата си. Неговото дете. Тяхното дете.

Хорът от разгневени мъжки гласове, повтарящи името му, най—сетне я накара да отвори очи. Запримига, посрещната от нов прилив на болка. Сънят никога не успяваше да я прогони изцяло, но поне я правеше по—поносима.

Намираше се в малка, потънала в мека светлина стаичка. Сумракът я наведе на мисълта, че или прозорецът и вратата са затъмнени, или е привечер, винаги когато се събуждаше — както сега, — си даваше сметка, че няма представа нито коя част на деня е, нито колко е спала.

Прокара език по сухата си, обложена уста. Тежкият, неспокоен сън като че бе превърнал тялото й в парче олово. Беше й зле, както в онзи горещ и ветровит ден от детството й, когато бе изяла три захаросани ябълки, преди да тръгне на пътешествие с кораб. Сега не беше горещо. Понечи да се изправи, но в същия миг нещо рязко я дръпна и тя се понесе в безпаметната мрачна бездна на една лишена от будност мъглявина. Всичко в стомаха й се преобърна. Трябваше да концентрира всичките си усилия върху мисълта да не повърне. Знаеше, че при сегашното й състояние малко неща бяха по—болезнени от повръщането. Клепачите й отново се приклопиха и тя потъна в още по—непрогледен мрак.

Постепенно събра сили да изплува обратно, събра мислите си на повърхността и отново се насили да отвори очи. Спомни си: даваха й билки, за да притъпят болката и да й помогнат да заспи. Ричард разбираше от билки. Те поне я унасяха във вцепеняващ сън. Болката, макар и не тъй остра, я откриваше и там.

Пое си дъх бавно и внимателно, за да не даде възможност на болката, причинена сякаш от острие на наточена кама, впито дълбоко между ребрата й и забравено там, да изригне наново. Дробовете й се изпълниха с боров аромат, който подейства успокояващо на стомаха й. Не бе мирис на гора, в който се усещат жилки от миризмата на различни дървета, влага, отровни гъби и канелена папрат. Ухаеше на наскоро отсечени и нацепени стволове. Събра сили да избистри погледа си и видя долния край на леглото, опрян в стена от бледожълтеникави, прясно обелени греди, по които тук—там още сълзеше смола, бликнала изпод скорошните удари на секира. Талпите като че ли бяха дялани бързешката, но въпреки това конструкцията бе стегната и внушаваше вещина и прецизност, присъщи единствено на познанието и опита.

Стаичката бе миниатюрна. В Двореца на Изповедниците, където бе израсла Калан, подобно помещение би служело за килер. При това би било изработено най—малко от камък, ако не от мрамор. Въпреки това й харесваше. Предположи, че Ричард я е построил специално за нея, за да й осигури надежден подслон. Дървото й внушаваше усещане за близостта на грижовните му ръце. Мраморът с достолепната си хладина не би имал това излъчване на спокойствие и уют.

Срещу леглото си забеляза издълбана върху дървената стена летяща птичка. Беше изработена с няколко уверени маха на ножа върху равната повърхност на една от гредите и малко по—голяма от дланта й. Ричард й бе осигурил храна за очите.

Понякога, докато седяха около огъня, тя го бе наблюдавала как небрежно превръща парче дърво в лице или животно. Птичката, понесла се на широко разперените си във въздуха криле, бдеше над нея и й вдъхваше усещане за свобода.

Измести поглед вдясно и видя, че на прага виси кафяво вълнено одеяло. Отвън се чуваха откъслеци от ядосани, заплашителни гласове:

— Не го правим заради себе си, Ричард… Трябва да мислим за семействата си … жени и деца…

Победена от желанието да разбере какво става, Калан се опита да се надигне, подпирайки се на левия си лакът. Ръката й не направи онова, което се очакваше от нея. Болката изригна мигновено, проникна до мозъка на костите й и се втурна навън през рамото й.

Унищожителната агония, съпътстваща опита за движение, я остави без дъх и тя се строполи по гръб още преди да е успяла да повдигне рамото си макар и на милиметър от леглото. Бързото й дишане веднага активира впитите между ребрата й остриета. Трябваше да си наложи да успокои дишането си, за да овладее раздиращата болка. След като всичко се поуспокои, най—сетне успя да простене едва чуто.

С премерено спокойствие плъзна поглед по дължината на ръката си. Беше с шина. Щом я видя, веднага си спомни — разбира се, че е с шина. Укори се, задето не се бе сетила по—рано, преди да я натоварва с тежестта си. Знаеше, че билките размътват мисълта й. Опасявайки се да не предприеме още някое необмислено движение, пък и след като така или иначе не можеше да стане, се зае да съсредоточи усилията си върху проясняването на мислите си.

Внимателно повдигна дясната си ръка и прокара пръсти по плувналото си в пот чело — пот, бликнала при внезапно предизвиканата болка. Ставата на дясното й рамо също я болеше, но поне можеше да се движи сравнително добре. Това й донесе известно удовлетворение. Опипа подпухналите си очи и в същия миг разбра защо изпитва такава болка, когато погледне към вратата. Пръстите й предпазливо обходиха непознатия релеф на отекла плът. Въображението й я оцвети в ужасяващо моравосиньо. Щом пръстите й стигнаха до прорезите по бузата, сякаш горещи въглени се впиха в оголените нерви.

Не й бе нужно огледало, за да разбере, че представлява ужасна гледка. Разбираше го и по израза в очите на Ричард. Толкова й се искаше да изглежда добре — ако не за друго, поне за да облекчи онзи негов измъчен поглед. Сякаш прочел мислите й, той я успокояваше: „Добре съм. Престани да се тревожиш за мен и мисли за себе си, за възстановяването си.“ С примесен с горчивина сладък копнеж Калан се виждаше легнала до Ричард, двамата останали без дъх, телата им преплетени в блажена отмала, кожата му гореща върху нейната, огромните му ръце отпуснати върху корема й. Беше ужасно болезнено да мечтае да го вземе в прегръдките си, ала да не може. Каза си, че е само въпрос на време, само трябва да се оправи. Бяха заедно и единствено това имаше значение. Самото му присъствие бе лекарство.

Зад одеялото дочу строго премерения му глас, произнасяше отчетливо всяка дума, сякаш му струваше състояние.

— Трябва ни само малко време …

Мъжете говореха разпалено и настойчиво, един през друг.

— Не го правим, защото искаме. Ти знаеш, Ричард, познаваш ни … Ами ако това ни докара беля? … Чухме за боевете. Нали сам каза, че е от Средната земя. Не можем да позволим … Няма …

Калан напрегна слух да чуе звъна на меча му. Ричард бе почти безкрайно търпелив, но не бе способен да прави компромиси. Кара, личната му охрана и тяхната приятелка, без съмнение също бе навън. Тя не бе нито търпелива, нито способна на компромиси.

Вместо да извади меча си, Ричард каза:

— Не моля никого за нищо. Единственото, което искам, е да бъда оставен на мира на някое самотно място, където да мога да се грижа за нея. Щеше ми се да съм по—близо до Града на елените, в случай че тя се нуждае от нещо. — Той спря за малко. — Моля ви … само докато се позакрепи.

Калан бе готова да му изкрещи: „Не! Да не си посмял да им се молиш, Ричард! Нямат право да те принуждават да им се молиш! Нямат право! Те дори не могат да разберат жертвата ти.“ Единственото, което можа да направи, бе едва—едва да прошепне името му.

— Не ни подлагай на изпитания … Ако трябва, на клада ще те качим! Не можеш да се справиш с всички ни — правото е на наша страна.

Мъжете сипеха гръмки фрази и ругаеха. Беше убедена, че този път със сигурност ще чуе звъна на меча му. Вместо това Ричард със спокоен глас произнесе думи, които Калан не бе сигурна, че разбира. Настъпи ужасяваща тишина.

— Не че го искаме, Ричард — чу се най—сетне глуповат свенлив гласец. — Ама нямаме избор. Нали имаме семейства, близки …

Друг мъж даде израз на справедливото си възмущение:

— Освен това ти май нещо си се издигнал, станал си от голямото добро утро — с тия лъскави дрехи, с тоя меч.

Не си какъвто те помним от времето, когато беше горски водач.

— Така си е — подкрепи го друг. — Това, че си напуснал родината си и си видял това—онова, не означава, че можеш да се върнеш когато ти скимне и да си мислиш, че си нещо повече от нас.

— Значи съм погледнал по—нагоре, отколкото всички вие сте решили, че ми е позволено — това ли имаш пред вид? — отвърна му Ричард.

— Обърна гръб на своите, забрави корените си — така мисля аз. Явно нашите момичета не ги бива достатъчно за великия Ричард Сайфър. Не, той трябва да си вземе жена от чужбина. А после се връщате да ни се пъчите пред очите.

— С какво? Какво съм направил? Оженил съм се за жената, която обичам. Това ли ви се струва суета и перчене? Това ли ми отнема правото ми да живея спокойно? А нея лишава от възможността да бъде лекувана и да се оправи?

Тези хора го познаваха като Ричард Сайфър, обикновения горски водач. Не като човека, който той бе установил, че представлява и в който се бе превърнал. Всъщност Ричард си беше същият, само дето неговите съграждани не бяха и подозирали за съществуването на много от качествата му.

— Трябва да паднеш на колене и да молиш Създателя да излекува жена ти — обади се друг. — Цялото човечество е сполетяно от нещастна и незаслужена съдба. Трябва да отправяш молитви и да молиш Създателя да опрости злите ти дела и греховете ти. Това ти докара проблемите — на теб и на жена ти. Вместо това искаш да ги стовариш на нас, честните работещи селяни. Нямаш право да стоварваш на нашите глави греховните си проблеми. Това противоречи на желанията на Създателя. Би трябвало да помислиш за нас. Създателят иска от теб да си смирен и да помагаш на хората. Затова жена ти е в това състояние: за урок и на двама ви.

— Той лично ли ти каза всичко това, Албърт? — по пита Ричард. — Нима този твой Създател идва да споделя с теб намеренията си и да ти доверява желанията си?

— Той говори на всеки, който е достатъчно смирен и честен, за да може да Го чуе — изфуча Албърт.

— Освен това — обади се и друг — за този Императорски орден, за който ни предупреждаваш, могат да се кажат и добри неща. Ако не беше толкова твърдоглав, Ричард, щеше да го забележиш. Няма нищо лошо в това да искаш всеки човек да получи достойно отношение. Това означава само да си справедлив. И е правилно. Такива са желанията на Създателя, трябва да го признаеш. Именно на това ни учи и Императорският орден. Ако не можеш да видиш в тях поне дотолкова добро — е, добре, тогава по—хубаво да изчезваш от тук, при това веднага.

Калан притаи дъх. Ричард произнесе мрачно:

— Нека бъде тъй.

Той познаваше тези хора. Обръщаше се към тях по имена и им припомняше за прекараните заедно години, за общите им начинания. Беше търпелив. Когато най сетне търпението му се изчерпа, дойде край и на склонността му към компромиси.

Мъжете наскачаха по седлата, юздите на конете им заскърцаха, животните запристъпваха на място и зацвилиха.

— Утре сутрин ще се върнем, за да изгорим това място. Ще е най—добре да не те заварим — теб и близките ти — по тези места, че и ти ще пламнеш заедно с къщата.

След още малко крясъци и ругатни мъжете препуснаха по пътя си. Звукът на биещи се в земята конски копита отекна през целия гръб на Калан. Дори това й причиняваше болка.

Усмихна се едва—едва на Ричард, макар той да не можеше да забележи усмивката й. Само да не се бе молил заради нея. Знаеше, че никога не би молил за нищо, ако ставаше въпрос за него самия.

Одеялото на вратата се отметна и по стената пробяга светла ивица. От посоката и интензивността на светлината Калан си извади заключение, че денят е леко навъсен и преваля обяд. Ричард застана до нея, високата му фигура се извиси над леглото, сянката му падна през средата на тялото й.

Беше по потник, без ризата и великолепната си черно—златиста туника, виждаха се мускулестите му рамене. На лявото му бедро, откъм нея, проблясваше ножницата на великолепен меч. На фона на широките му рамене стаята се смали още повече. Свежо избръснатото му лице, силната челюст, крехката линия на устните допълваха идеално здравото му тяло. Косата му, на цвят между руса и кестенява, се спускаше до врата. Но онова, което бе привлякло вниманието й още от първия миг на първата им среща, бе интелигентността в тези негови сиви очи.

— Ричард — прошепна тя, — няма да позволя да се молиш заради мен.

Крайчетата на устата му се свиха в нещо като усмивка.

— Ако искам да се моля, ще го направя. — Подпъхна одеялото й, за да е сигурен, че е добре завита, макар да виждаше, че се поти. — Не предполагах, че си будна.

— Много ли спах?

— Известно време.

Тя си помисли, че това „известно време“ явно е продължило доста. Не си спомняше да пристигат на това място, нито Ричард да строи къща.

Чувстваше се по—скоро на осемдесет, отколкото на двадесет. Никога преди не бе ранявана, поне не тежко — не и така, че да се намира на прага на смъртта и да е напълно безпомощна за толкова дълго време. Ненавиждаше това си състояние. Не можеше да се примири с мисълта, че е лишена от възможността да върши дори най—елементарни неща за себе си. През повечето време това й се струваше по—страшно дори от болката.

Неочакваното и пълно осъзнаване на преходността на живота, на собствената й преходност и смъртност й подейства като гръм от ясно небе. И преди бе рискувала живота си и се бе оказвала в опасност, но когато сега си мислеше за миналото, не смяташе, че някога наистина е вярвала, че би могло да й се случи подобно нещо. Срещата с него й действаше смазващо.

През онази нощ нещо в нея като че ли се бе прекършило — някаква идея за самата нея, някаква сигурност и увереност. Можеше да си умре като едното нищо. Тяхното бебе можеше да умре преди още да е имало шанса да живее.

— Вече си по—добре — рече Ричард, сякаш отгатнал мислите й. — Не го казвам просто така. Наистина виждам с очите си, че състоянието ти се подобрява.

Тя го погледна и след малко събра смелост да попита:

— Откъде знаят за Ордена чак тук?

— Някои от бегълците след последната битка са се на сочили насам. Привържениците на Императорския орден са стигнали чак до тук — до местата, където съм израсъл.

Говорят благи приказки — направо да им повярва човек, ако не мисли с главата, а с чувствата си. Кое е истина и кое не — това явно не влиза в сметките — добави след кратък размисъл. После отговори и на неизречения въпрос в очите й: — Самият Орден не е навлязъл още. Онези глупаци отвън просто повтаряха вече чути неща, това е.

— Но искаха да си вървим. Звучаха ми като хора, които изпълняват обещанията и клетвите си.

Ричард кимна, но след малко на устните му се върна предишната усмивка.

— Знаеш ли, че сме на един хвърлей място от пътя, където се срещнахме за първи път миналата есен? Спомняш ли си?

— Как бих могла да забравя деня, в който те срещнах?

— Тогава животът и на двама ни беше в опасност и се наложи да бягаме. Никога не съм съжалявал за това. Това бе началото на моя живот с теб. Докато сме заедно, всичко друго е без значение.

Кара се шмугна през вратата и спря край Ричард, сянката й се прибави към неговата върху синьото памучно одеяло, покриващо Калан чак до подмишниците. Стегнато във впита кожена дреха, тялото на Кара излъчваше плавната грациозност на хищна птица: властно, бързо и смъртоносно. Морещиците обличаха червените си униформи винаги когато очакват неприятност. Дългата руса коса на Кара, сплетена в дебела стегната плитка на гърба, бе другият отличителен белег на професията й — Морещица, представителка на елитните Охранителни части на самия Господар Рал.

Ричард, така да се каже, бе наследил Морещиците заедно с трона на Д’Хара — страна, за която доскоро не беше и чувал. Не го бе обзела жажда за власт — просто така се бяха стекли обстоятелствата. Сега от него зависеше животът на огромен брой хора — всъщност на всички в Новия свят: Западната земя, Средната земя и Д’Хара.

— Как се чувстваш? — с искрена загриженост в гласа попита Кара.

Калан едва успяваше да шепне:

— По—добре.

— Е, щом е така — изръмжа Кара, — кажи на Господаря Рал да ме остави да си върша работата и да сложа на мястото им такива като тези. — Застрашителните й очи се стрелнаха към мястото, където само допреди миг бяха — стояли разгневените мъже. — Поне които от тях оставя живи.

— Кара, мисли с главата си — прекъсна я Ричард. — Не можем да се оградим като в крепост и да се отбранява ме във всеки един миг. Ти видя едни уплашени хора. Няма значение, че грешат. За тях ние сме заплаха за живота им и за живота на техните семейства. Защо да се впускаме в безсмислена битка, щом можем да я избегнем.

— Но, Ричард — намеси се Калан, като едва успя да повдигне отмалялата си ръка към стената, — ти си построил това …

— Само тази стая. Исках най—напред да осигуря подслон за теб. Не ми отне кой знае колко време — трябваше само да насека и нацепя малко дърва. Още не сме построили останалата част. Безсмислено е да проливаме кръв.

Колкото Ричард изглеждаше спокоен, толкова Кара имаше вид на човек, готов да ръси огън и жупел край себе си.

— Би ли казала на твоя опърничав съпруг да ми позволи да убия някой, преди да съм се побъркала окончателно? Не мога просто да си седя и да слушам как някакви си сополивци ръсят заплахи срещу вас двамата! Та аз съм Морещица!

Кара приемаше изключително на сериозно задълженията си като охрана на Ричард — в качеството му на Господаря Рал на Д’Хара — и Калан. Станеше ли въпрос за неговия живот, тя не се колебаеше и първо убиваше, после мислеше дали е постъпила правилно. Към подобно поведение Ричард бе безкомпромисен.

Единственият отговор на Калан бе усмивка.

— Майко Изповедник, не можеш да позволиш на Господаря Рал да се подчини на волята на глупаци като тези. Кажи му го.

Вероятно хората, които през целия й живот я бяха наричали с името „Калан“, без да добавят пред него поне „Изповедник“, се брояха на пръстите на едната й ръка. Беше чувала последната си титла — Майко Изповедник — безброй пъти, произнасяна с гласове, в които можеше да се открие от благоговейно страхопочитание до абсолютен ужас. Мнозина, паднали на колене пред нея, бяха неспособни да произнесат дори само титлата й през треперещите си устни. Други, в нейно отсъствие, я повтаряха със смъртна заплаха в гласа.

Калан бе провъзгласена за Майка Изповедник в зората на двайсетте си години — най—младата сред себеподобните си, избирана някога на този величествен пост. Оттогава бяха изминали вече няколко години. Сега бе останала единственият жив Изповедник.

Калан се бе научила да понася титлата, поклоните и колениченето, почитанието, благоговението и ужаса, убийствените намерения — просто не бе имала избор. Нещо повече — тя беше Майка Изповедник — по наследство и избор, по право, по клетва и по дълг.

Кара винаги се обръщаше към нея с „Майко Изповедник“. Но от устата на Морещицата тези думи излизаха едва забележимо по—различни. Звучаха като предизвикателство, като открито неподчинение, примесено с воля за отстъпка, и заедно с това с намек за привързаност и нежност. От устата на Кара Калан не чуваше толкова „Майко Изповедник“, колкото „Сестро“. Кара бе от далечна Д’Хара. Според нея нямаше човек, който да заема по—висока длъжност и да е натоварен с по—голям дълг от нея — с изключение на Господаря Рал, разбира се. Най—многото, което можеше да допусне, бе да приеме Калан за равна в дълга й към Ричард. Което всъщност бе наистина огромна чест.

Когато обаче Кара се обръщаше към Ричард с „Господарю Рал“, това не означаваше „Брате“. Думите й носеха смисъла, който изричаше устата й: Господарю Рал.

За разгневените мъже, с които бе разговарял Ричард, идеята за Господаря Рал бе не по—близка от далечна Д’Хара. Калан бе от Средната земя, разделяща Д’Хара от Западната земя. Жителите на Западната земя не бяха и чували за Средната земя или пък за някаква си Майка Изповедник. Десетилетия наред трите части на Новия свят стояха разделени от непреодолими граници, отвъд които всичко бе загадка. Предната есен тези граници бяха разрушени.

После, през зимата, общата граница на юг от тези три земи, която през последните три хиляди години ги бе предпазвала от заплахата на Стария свят, също падна и така върху всички се изля огромното море на Императорския орден. През последната година светът се преобърна наопаки. Животът, който хората водеха отколе, се промени.

— Няма да ти позволя да сториш зло на хората, само защото са отказали да ни помогнат — рече Ричард на Кара. — Това няма да доведе до нищо, само ще ни докара повече неприятности. Започнатото тук не ни отне много време. Мислех си, че мястото ще е сигурно, но съм се лъгал. Просто трябва да потърсим друго. — Той се обърна отново към Калан. Гласът му омекна: — Надявах се да те отведа у дома, на тихо и спокойно място. Както изглежда обаче, родината ми не ме иска. Съжалявам.

— Тези мъже, Ричард, само те не те искат.

В Андерия, точно преди Калан да бъде нападната и пребита, хората гласуваха против него и присъединяването на страната им към приближаващата Д’Харанска армия под негово командване. Вместо това избраха закрилата на Императорския орден. Ричард отведе Калан в родината си с желанието да остави миналото зад гърба си.

— Тук имаш и истински приятели. Потърси ли ги?

— Не остана време … Исках най—напред да ти осигуря покрив над главата. А сега вече е късно. Може би друг път.

Калан посегна към ръката му, отпусната върху одеялото. Пръстите му бяха твърде далеч.

— Но, Ричард …

— Виж, тук вече не е безопасно. Нещата стоят така: доведох те, защото си мислех, че ще си на сигурно място, ще можеш спокойно да се възстановиш и да укрепнеш. Явно съм бил в грешка. Нещата не стоят така. Не можем да останем тук, разбираш ли?

— Да, Ричард.

— Трябва да се махаме.

— Да, Ричард.

Имаше и нещо, което той не й казва — Калан бе сигурна. Нещо много по—сериозно от възобновяването на болката, на което щеше да я подложи едно следващо пътуване. Видя го в отнесения тревожен поглед в очите му.

— Ами войната? Всички разчитат на нас — на теб. Аз едва ли ще съм особено полезна, докато не се оправя. Но ти им трябваш сега. Д’Харанската империя има нужда от теб. Ти си Господарят Рал. Ти ги водиш. Какво правим тук? Ричард … — Изчака погледът му да се върне на нея.

— Защо бягаме, след като всичко зависи от нас?

— Правя каквото трябва.

— Каквото трябва? Тоест?

Той отвърна помръкнало лице.

— Имах… видение.

ВТОРА ГЛАВА

— Видение ли? — зяпна Калан в нескрито учудване. Ричард мразеше всичко, свързано с пророчества. Тези неща бяха създали огромни проблеми.

Пророчествата бяха непременно двусмислени и обикновено загадъчни — въпреки повърхностната яснота на замисъла. Необученото око лесно можеше да се подлъже привидно простата структура. Преди много време четеното и сляпо придържане към буквалната интерпретация на едно пророчество бе довело до пълен хаос, очакващ всичко — от убийство до война. Взели си поука от миналото, хората, занимаващи се с пророчества, бяха положили огромни усилия, за да запазят дейността си в тайна.

Всяко пророчество, поне на повърхността си, бе предопределение. А Ричард вярваше, че човек сам създава собствената си съдба. Веднъж бе казал на Калан: „Пророчеството може само да констатира, че слънцето ще изгрее утре. Не може да ти нареди какво да направиш с деня си. Актът на изпълване на твоя ден със съдържание не е сбъдване на пророчество, а постигане на твоя собствена цел.“ Вещицата Шота бе предрекла, че Ричард и Калан ще заченат изчадие. Ричард неведнъж бе доказвал, че виденията на Шота, касаещи бъдещето, са ако не тотално неверни, то поне доста по—сложни и многопластови от едностранните й тълкувания. Калан, подобно на Ричард, също не прие предсказанието й за сина им.

В редица случаи интерпретацията на Ричард за едно или друго пророчество се бе оказвала вярна. Той просто не обръщаше внимание на казаното в прав текст и постъпваше както считаше за правилно. По този начин пророчеството в крайна сметка се сбъдваше, но по непредсказуеми пътища. Така то се оказваше едновременно доказано и опровергано, неспособно да доведе до нищо определено и демонстриращо неизменната си загадъчна същност.

Дядото на Ричард — Зед, — който фактически го бе отгледал недалеч от мястото, където се намираха в момента, не само бе пазил в тайна самоличността си на магьосник, но и от съображения за сигурността на Ричард бе скрил и факта, че неговият внук е син на Мрачния Рал, а не на Джордж Сайфър — човека, който го бе отгледал с любов. Мрачният Рал, магьосник с изключителна сила, бе опасният и жесток владетел на далечна Д’Хара. Ричард бе наследил магическата дарба по две кръвни линии. След като уби Мрачния Рал, той се възкачи на Д’Харанския престол. Тази страна представляваше за него загадка, не по—малка от собствената му дарба.

Калан, която бе родом от Средната земя, бе израснала сред магьосници. Способностите на Ричард надхвърляха всичко, което тя бе видяла у своите познати. Той притежаваше не само един, а множество аспекти на дарбата. Не едната, а двете й страни: той бе магьосник—войн. Част от облеклото си бе набавил от Магьосническата кула. Дрехите му не бяха обличани от три хиляди години насам — откакто на земята не се бе появявал магьосник—войн.

С изчезването на дарбата в човешкия род магьосниците намаляваха — Калан познаваше по—малко от дузина. Сред все пак съществуващите най—рядко се срещаха пророците — тя бе срещала едва двамина. Единият бе претеча на Ричард, което още повече съсредоточаваше виденията в рамките на дарбата му. Въпреки всичко за Ричард пророчеството си оставаше змия в леглото.

Внимателно и нежно, сякаш на този свят не съществуваше по—ценна вещ, той пое ръката й.

— Помниш ли колко пъти съм ти говорил за онези прекрасни места, за съществуването на които знам единствен аз — там, в планината, където съм отрасъл? За специалните места, които винаги съм мечтал да ти покажа? Ще те отведа там и ще бъдем в безопасност.

— Между теб и Д’Харанския народ съществува връзка, Господарю Рал — припомни му Кара. — Чрез нея те ще те открият.

— За враговете ни обаче не съществува такава връзка. За тях ще сме неоткриваеми.

Това явно се стори по—приемливо на Кара.

— Щом по тези места не е стъпвал човешки крак, значи няма и пътища. Как ще мине каретата ни? Майката Изповедник не може да върви пеш.

— Ще приготвя носилка. Двамата с теб ще пренесем Калан на ръце.

Кара кимна замислено.

— Така става. Щом мястото е необитаемо, поне вие двамата ще сте в безопасност.

— Определено ще е по—добре от тук. Надявах се местните да ни оставят на мира. Не очаквах, че мълвата за Ордена е стигнала насам — поне не толкова бързо. По принцип тези хора не са лоши, но са се забъркали в опасни дела.

— Да се надяваме, че тези нещастници вече са се гушнали под фустите на жените си. До утре сутрин едва ли ще ни навестят отново. Можем да оставим Майката Изповедник да почива тази нощ и да тръгнем преди изгрев слънце.

Ричард изгледа Кара многозначително.

— Един от тези мъже, Албърт, има син на име Лестър.

Въпросният Лестър и приятелят му Томи Ланкастър веднъж се опитаха да вдигнат оръжие срещу мен, задето си бях позволил да разтуря кефа на Ланкастър, който възнамеряваше да си достави удоволствие, като унижи трети човек. В крайна сметка двамата юнаци останаха без голяма част от предните си зъби. Албърт ще каже на Лестър за нас, което означава, че съвсем скоро ще знае и Томи Ланкастър.

Днес, когато Императорският орден тръби наляво и надясно за благородната война в името на доброто, с която се е захванал, такива като тях сигурно вече се виждат герои.

Местните хора не са войнствени, но днес ми се сториха доста по—неразумни, отколкото някога съм ги виждал. Нощес ще се лее алкохол, който ще им вдъхне допълнително смелост. Дотогава Томи и Лестър вече ще са се присъединили към останалите и ще разправят наляво и надясно колко несправедливо съм постъпил навремето с тях и каква заплаха съм за честните хора. Това ще взриви страстите. Понеже ни превъзхождат многократно по численост, ще започнат да си мислят, че да ни убият е въпрос на чест. Ще им се струва, че по този начин защитават семействата си и постъпват правилно, в съгласие със законите на обществото и повелите на Създателя. Замаяни от алкохола и предполагаемата слава, няма да ги свърта на едно място и едва ли ще изтраят до сутринта. Ще се върнат още тази нощ. Трябва да тръгнем незабавно.

Кара сякаш не се притесняваше толкова.

— Предлагам да ги изчакаме, а когато се появят, да приключим въпроса.

— По пътя ще съберат свои приятели. Докато стигнат дотук, броят им значително ще се е увеличил. Трябва да мислим за Калан. Не ми се ще да рискувам някой от нас с теб да бъде ранен. Нищо няма да спечелим, като се бием с тези мъже.

Ричард свали през главата си кожения ремък, на който бе закачена изкованата от злато и сребро ножница, и го увеси на стърчащ от една греда чеп. Кара скръсти ръце с явно недоволен вид. Предпочиташе да не оставя зад гърба си заплахи, за които не се е погрижила. Ричард вдигна от земята сгънатата си риза, която Калан не бе забелязала досега. Пъхна длан в ръкава и я нахлузи на гърба си.

— Имал си видение, така ли? — най—сетне събра сили да повтори въпроса си тя. Колкото и голяма заплаха да представляваха за тях тези мъже, не това бе най—същественият им проблем в момента. — Какво видение?

— Беше толкова отчетливо, че наистина го помислих за видение, но по—скоро бих го нарекъл откровение.

— Откровение значи. — Искаше й се да говори по—ясно, не само да шепне дрезгаво. — И?

— Разбрах.

Калан го погледна.

— Какво разбра?

Той започна да закопчава ризата си.

— Това откровение ми помогна да видя по—ясно цялостната картина. Разбрах какво трябва да направя.

— Да — измърмори Кара, — само слушай. Хайде, кажи й.

Ричард стрелна Кара с гневен поглед, тя също не му стана длъжна. Най—сетне насочи вниманието си пак към Калан.

— Ако поведа хората в тази война, ще загубим. Хиляди ще загинат напразно. И всичко ще завърши с един свят, поробен от Императорския орден. Ако не го направя, светът пак ще попадне под сянката на Императорския орден, но жертвите ще са далеч по—малко. Това е единственият ни шанс.

— Като загубим? Искаш най—напред да загубим, а след това да започнем отначало? … Как изобщо може да ти хрумне да се откажем от борбата за свобода?

— Андерия ми помогна да разбера едно нещо — отвърна той. Гласът му бе сдържан, сякаш съжаляваше за всяка изречена дума. — Не бива да насилвам нещата, не бива да водя война заради самата война. Спечелването на свободата изисква усилия, поддържането й — бдителност. Хората не оценяват какво е да си свободен, преди да загубят свободата си.

— Не всички — възрази Калан.

— Винаги се намират изключения, но повечето дори не си дават сметка за нещата, нито пък ги е еня. Същото е и с магията. Хората безразсъдно се стряскат от нея, неспособни да видят истината. Орденът им предлага един свят без магия и с готови отговори на всички въпроси. Не е кой знае каква философия да си роб. Мислех си, че бих могъл да убедя хората в ценността на собствения им живот, на свободата. В Андерия разбрах колко глупав съм бил.

— Андерия е просто едно от местата.

— Не става въпрос само за Андерия. Помисли за всички проблеми, които изникват където и да отидем. Дори тук, в родния ми край. — Ричард напъхваше ризата в пан талона си. — Да насилваш хората да се бият за свобода е най—грозното противоречие. Каквото и да говоря, тях няма да ги е грижа повече — нали вече опитах. Онези, за които свободата означава нещо, са принудени да бягат, да се крият, да се опитват да оцеляват и да понасят онова, което със сигурност ще ги сполети. Не мога да го предотвратя.

Не мога да им помогна. Вече го знам.

— Но, Ричард, как изобщо можеш да си помислиш…

— Трябва да направя най—доброто за нас. Длъжен съм да бъда егоист. Животът е твърде ценен, за да се пропилява в гонене на безсмислени каузи. Не би могло да съществува по—голямо зло от това. Хората могат да избегнат приближаващата мрачна епоха на потисничество и робство, ако те започнат сами да разбират и оценяват стойност та на собствения си живот, на свободата си. Ако искат да действат в свой интерес. Сега трябва да мислим как да оцелеем с надеждата, че един ден ще настъпи нашият час.

— Но ние имаме реални шансове за победа сега. Не бива да се отказваме.

— Мислиш ли, че мога просто ей така да застана начело на всичките тези хора и понеже много искам, да спечелим тази война. Не, няма да я спечелим. Само с желание не става. Нужни са хиляди отдадени на идеята хора. А ние нямаме. Хвърлим ли силите си срещу Ордена, ще бъдем унищожени и всеки шанс за бъдеща свобода ще бъде проигран завинаги. — Той прокара пръсти през косата си. — Не бива да повеждаме войските си срещу армията на Ордена.

Той метна черната си разкроена туника през главата. Калан с мъка успя да събере сили да проговори. В гласа й прозвуча огромна загриженост:

— Ами всички онези, които са готови да влязат в бой? Армиите, застанали на бойното поле? Разполагаме с добри и способни хора, готови да се изправят срещу Джаганг и да спрат неговия Императорски орден, като го прогонят обратно в Стария свят. Кой ще ги поведе?

— Да ги поведе накъде? Към смъртта? Няма начин да спечелят.

Калан бе ужасена. Протегна ръка и докопа ръкава му, преди той да е успял да се наведе за широкия си колан.

— Ричард, всички тия приказки за оттегляне от битката са заради случилото се с мен.

— Не. Реших го в нощта преди нападението. След края на гласуването, докато се разхождах сам, доста мислих. Дадох си сметка за нещата и реших. Случилото се с теб не е от значение — то само доказа, че съм бил прав и трябвало да се сетя по—рано. Ако го бях направил, нямаше да пострадаш и ти.

— Но ако не се бе случило нещастието с Майката Изповедник, на другата сутрин ти щеше да се почувстваш по—добре и да промениш решението си.

Светлината, процеждаща се през отвора на вратата зад него, обля златните древни символи, обточващи краищата на туниката му.

— Кара, ами ако аз бях нападнат заедно с нея? Ако ни бяха убили и двамата? Тогава какво щяха да правят всички?

— Не знам.

— Точно затова се оттеглям. Вие ме следвахте, водейки война, от която не зависи пряко бъдещето ви. Отговорът ви би трябвало да бъде, че се борите за себе си, за свободата си. Видях къде съм грешал и разбрах, че по този начин нищо няма да постигнем. Орденът е прекалено силен враг.

Бащата на Калан, крал Уиборн, я бе обучавал във военното изкуство и тя притежаваше практически опит в тази сфера.

— Тяхната армия може да е по—многобройна от нашата, но това не прави победата ни невъзможна. Просто трябва да ги надхитрим. Аз ще съм до теб и ще ти помагам, Ричард. Имаме обучени офицери. Можем да го направим. Длъжни сме!

— Само виж как каузата на Ордена се разпространява от уста на уста, как хората я приемат, понеже звучи добре. — Ричард махна с ръка. — Идеите им са достигнали чак дотук. Ние сме категорично убедени в покварата на Ордена и въпреки това хората навсякъде по света приемат идеите им с широко отворени обятия, без да забелязват ужасната същност на делата им.

— Ричард — прошепна Калан, опитвайки се да не за губи и онова, което все пак се чуваше от гласа й, — аз застанах начело на онези млади галеанци, които тръгнаха срещу многократно по—голяма армия от опитни войници на Ордена, и ги победихме.

— Точно така. Тези момчетата току—що са били видели родния си град, пометен от безчинствата на Ордена. Сблъскали са се с безжизнените тела на своите близки, на всички, които са обичали. Стояли са сред руините на единствения свят, който познават. И са влезли в боя с ясната представа какво правят и защо. Те са щели да участват в тази битка със или без твоето водачество. Защото са били сами. Вярно, завършили са като победители, но повечето от тях са били мъртви победители.

Калан не можеше да повярва на ушите си.

— Значи възнамеряваш да оставиш Ордена да стори същото навсякъде, където мине, за да мотивираш оцелелите да се бият? Възнамеряваш да стоиш със скръстени ръце, докато те изтребват стотици хиляди невинни хора? Да, искаш да се откажеш заради мен. Добри духове, Ричард, обичам те, но не ми причинявай това. Та аз съм Майката Изповедник! Отговарям с кръвта си за живота на хората в Средната земя. Не променяй пътя си заради случилото се с мен.

Ричард сграбчи обкованите със сребро кожени накитници.

— Не го правя заради случилото се с теб. Помагам в спасяването на живота на всички тези хора по единствения начин, който би имал някакъв шанс. Правя единственото възможно нещо.

— Правиш по—лесното нещо — вметна Кара.

Ричард посрещна предизвикателството й със спокойствие и отвърна дружелюбно:

— Кара, правя най—трудния избор в живота си.

Калан вече бе сигурна, че отказът на жителите на Андерия да застанат на тяхна страна го е наранил много по—малко, отколкото си бе мислила. Достигна до два от пръстите на ръката му и ги стисна със съпричастие. Той е вложил душата си в идеята да помогне на тези хора да попаднат под игото на Ордена. Бе се опитал да им разкрие стойността на свободата, като им даде право да изберат сами собствената си съдба. Бе им се доверил.

Резултатът бе съкрушителен. Мнозинството от гласоподавателите отхвърлиха всичките му предложения и по този начин убиха вярата му.

Калан си мислеше, че с времето болката, натрупана в душата му, както и нейната болка, ще утихне.

— Не можеш да виниш себе си за разгрома на Андерия, Ричард. Ти направи всичко възможно. Не си отговорен за нищо.

Той взе огромния си кожен колан със златни токи и го закопча над великолепната си туника.

— Добрият пълководец е отговорен за всичко.

Калан го знаеше. Прииска й се да го разсее, насочвайки мислите му в друга посока.

— Разкажи ми повече за това твое видение.

Пронизителните очи на Ричард се врязаха в нея едва ли не предупредително.

— Видение, откровение, осъзнаване, предположение, пророчество, прозрение — наричай го както искаш, защото то е всичко това едновременно. Не бих могъл да го опиша, по—скоро мога да ти кажа, че изглежда сякаш винаги съм го знаел. Може и наистина да съм — някога. Не се състоеше толкова от думи, по—скоро бе някаква цялост на идея, заключение, истина, която изведнъж ми стана абсолютно понятна.

Тя знаеше, че Ричард очаква от нея да остави нещата такива, каквито са.

— След като всичко ти е било толкова ясно — продължи въпреки това Калан, — значи би трябвало да можеш да го изразиш с думи.

Ричард преметна ремъка с оръжието си през глава, през дясното си рамо. Докато наместваше меча на левия си хълбок, преплетената сребърна нишка на дръжката, изтъкаваща думата Истина, проблясна.

Челото му бе гладко, лицето спокойно. Калан разбра, че най—сетне е уловила пулса на нещата. Убедеността му нямаше да му позволи да скрие истината от нея, след като тя настояваше да я чуе — а тя наистина го искаше. Думите му прозвучаха спокойни, но властни — сякаш пред очите им оживяваше пророчество.

— Твърде неочаквано се качих на престола. Не аз трябва да доказвам себе си пред хората, а който трябва, нека се докаже пред мен. Дотогава не бива да заставам начело, в противен случай всяка надежда е загубена.

Застанал прав, мъжествен, величествен в черните си одежди на магьосник—войн, той изглеждаше като модел на статуя на онзи, който всъщност бе — Търсач на истината, определен от Зедикус Зу’л Зорандер, Пръв магьосник, дядо на Ричард. Зед направи избора си със свито сърце, понеже знаеше, че Търсачите твърде често умират млади и при жестоки обстоятелства.

Търсачът бе закон вътре в самия себе си. Подкрепян от страховитата сила на меча си, Търсачът можеше да превземе сам цели кралства. Ето защо бе толкова важно да бъде избран правилният човек — морален човек — за този пост. Зед твърдеше, че в известен смисъл Търсачът сам намира себе си чрез природата на собственото си съзнание и според действията си и че Първият магьосник има за задача просто да проследи процеса и да му даде официалното звание — както и оръжието, негов спътник до последния му дъх.

В мъжа, когото Калан обичаше, се преплитаха и наслояваха толкова много различни качества и отговорности, че понякога тя се питаше как успява да ги съчетава всичките.

— Ричард, наистина ли си сигурен? Заради важността на неговия пост Калан, а по—късно се бяха обрекли с клетва живота си в защита на Ричард като новоизбрания Търсач на истината. Това се случи скоро след като Калан го бе срещнала. Първите си задачи той пълни именно като Търсач, за да поеме по—късно на вещите си цялата останала отговорност.

Докато й отговаряше, в сивите му очи просветна ясната му цел:

— Единственият господар, комуто мога да позволя да ме управлява, е разумът. Първият закон на разума е следният: това, което съществува — съществува. Което е — е. Цялото познание се гради на този основен елементарен принцип. Това е базата, която поражда живота. Разумът е избор. Желанията и прищевките не са факти, нито пък средства за откриването им. Разумът е единственият ни способ за осъзнаване на действителността — нашето основно средство за оцеляване. Свободни сме да избягваме мисловното усилие, да отречем разума, но не и да избегнем наказанието от бездната, която отказваме да видим. Ако не подходя разумно към борбата, ако си затворя очите пред действителността на съществуващото, в услуга на желанията си, тогава хем ще измрем, хем ще е напразно. Ще се превърнем в още двама души сред безбройните милиони незнайни трупове под сивия, мрачен разпад на човечеството. В тъмнината, която ще настъпи, костите ни ще бъдат нищо незначещ прах. Постепенно, може би хиляда години в бъдещето, може и повече, светлината на свободата отново ще изгрее, за да освети свободните хора, но между тогава и сега милиони и милиони хора ще се родят в безнадеждна мизерия и няма да имат избор, освен да се превиват под игото на Ордена. Пренебрегнем ли разума, това означава да откупим тези планини от разбити тела, камарата от изтърпени, но неизживени животи.

Калан не можа да събере в себе си смелост да заговори, камо ли да спори. Да го направи точно в този момент, би означавало да постави под съмнение преценката му за нещо, което той определя като море от кръв. От друга страна, да допусне да се случи предлаганото от него би означавало да допусне народът й да погине в бездната на смъртта.

С плувнали в сълзи очи Калан отвърна поглед.

— Кара — продължи Ричард — впрегни конете. Ще пообиколя наоколо, за да съм сигурен, че не ни чакат изненади.

— Напротив, аз ще огледам, докато ти впрегнеш конете. Нали аз съм ти охрана.

— Но си ми и приятел. Познавам тези места по—добре от теб. Оправи се с конете и не ми създавай повече главоболия.

Кара завъртя очи и изпуфтя, но в крайна сметка се завтече да изпълни заръката му.

В стаята надвисна тишина. Ричард отметна одеялото на вратата. Щом Калан му прошепна, че го обича, той спря и се обърна. Раменете му сякаш издаваха тежестта, легнала на тях.

— Ще ми се да можех, но няма как да накарам хората да разберат свободата. Съжалявам.

Някъде в дъното на душата си Калан откри усмивка, с която да го дари.

— Може би не е толкова трудно. — Посочи му птичката, която бе издълбал за нея в стената. — Просто им покажи това и те ще разберат, че свободата наистина означава да се носиш на собствените си крила.

Ричард се усмихна, както й се стори с облекчение, преди да изчезне зад прага.

ТРЕТА ГЛАВА

Неспокойните мисли не й позволяваха да заспи. Опита се да се съсредоточи върху видението на Ричард — бездруго бе изтощена до смърт от болката, а думите внасяха допълнителна тревога в душата й и тя не можеше да направи абсолютно нищо. Въпреки че, бе твърдо убедена, че трябва да му помогне да превъзмогне загубата в Андерия и да съсредоточи усилията върху предотвратяването на заплахата от Императорския орден.

Трудно й бе да не мисли за групата мъже навън — онези, с които бе израсъл Ричард. В главата й отекваше натрапчивият спомен за гневните им заплахи. Знаеше, че нормални хора, които никога преди не са проявявали вандалски страсти, при определени обстоятелства могат да бъдат невероятно жестоки. Сега, когато целият свят им изглеждаше греховен, порочен и зъл, оставаше само още една малка стъпка, за да започнат самите те да вършат зло. Те вече го бяха измислили — каквото и да сторят, го приемаха като предопределено от неизбежната човешка природа.

Беше изнервящо да ангажира мислите си с поведението на такива хора, при положение че не може да мръдне от леглото. Представи си как ухиленият беззъб Томи Ланкастър се навежда над нея, готов да й пререже гърлото, а тя не може да стори друго, освен да го гледа безпомощно в очите. На бойното поле неведнъж бе изпитвала страх, но тогава поне можеше да напрегне всичките си сили и да се бие, за да оцелее. Това й помагаше да се пребори със страха. Да си безпомощен и да не можеш да отвърнеш на удара бе различно. Това бе друг вид страх.

Обикновено можеше да разчита на Изповедническата си сила, но при дадените обстоятелства едва ли. Никога не й се бе налагало да я пробва при подобни обстоятелства. Успокои се с мисълта, че когато онези мъже се върнат, те тримата ще са много—много далеч. Освен това Кара и Ричард за нищо на света нямаше да допуснат онези зверове да се приближат до нея.

Освен всичко друго изпитваше и друг страх — при това твърде истински. Но знаеше, че на него няма да издържи дълго и ще припадне. Поне се надяваше.

Опита се да не мисли за това и постави нежно ръка върху корема си, върху детето си, заслушана в ромона на близкото поточе. Плисъкът на водата й напомни как силно копнее за баня. Превръзките на кървящата рана отстрани на тялото й бързо се вмирисваха и трябваше да се сменят често. Чаршафите й бяха подгизнали от пот. Вратът й бе схванат. Тревата, натрупана вместо сламеник под чаршафа, образуваше доста твърдо легло, което й бе изръби гърба. Вероятно Ричард е бързал да стъкми нещо на първо време, с намерението по—късно да подобри условията й.

В жегата студената вода на потока би й дошла като балсам. Копнееше за баня, за усещането да е чиста, да ухае на свежест. Толкова й се искаше да е по—добре, да може сама да се грижи за себе си, да е здрава. Надяваше се също с времето невидимите, но твърде реални рани на Ричард да заздравеят.

Кара най—сетне се върна, мърморейки нещо ядосано за инатливите коне. Вдигна поглед и установи, че Ричард още не се е прибрал.

— Ще отида да го потърся, за да знам, че е добре.

— Добре е. Той знае какво прави. Стой тук, Кара, за да не се наложи после Ричард да излиза да те търси.

Кара въздъхна и се съгласи, макар и с неохота. Обърса плувналите в пот чело и слепоочия на Калан със студена влажна кърпа. Калан нямаше право да се оплаква, когато другите бяха толкова всеотдайни в грижите си за нея. Затова не спомена нито дума за болките в тила, предизвикани от неудобното положение на главата й. Кара никога не би се оплакала от подобни дребни житейски неудобства. Проявяваше недоволство само когато хората, за които трябва да се грижи, са изложени на ненужна опасност. И като Ричард не й дава възможност да елиминира хората, то тя смята за потенциална опасност за него и Калан.

Отвън долиташе острият крясък на птица. Досадният повтарящ се звук започваше да изнервя Калан. Някъде в далечината се извисяваше гласът на катеричка, която сякаш се възмущаваше от нещо, а може би бранеше територията си. Калан си каза, че сигурно е минал вече час, а какичката не се бе уморила да настоява. Поточето бълбукаше ли бълбукаше.

Това бе представата на Ричард за спокойствие.

— Мразя всичко това — измърмори тя.

— Би трябвало да си доволна — лежиш си, без да правиш нищо.

— Обзалагам се, че с радост би се съгласила да си сменим местата.

— Аз съм Морещица. За една Морещица няма по—лошо от това да си умре в леглото. — Сините й очи се върнаха на Калан. — Стара и беззъба — добави след малко.

— Нямах предвид, че ти …

— Знам какво имаше предвид.

Кара я погледна с облекчение.

— Както и да е, беше изключено да умреш — би било твърде лесно. А ти никога не вършиш нещата по лесния начин.

— Ожених се за Ричард.

— Ето точно това имах предвид.

Калан се усмихна.

Кара натопи кърпата във ведрото на пода и я изцеди. Изправи се.

— Не е чак толкова зле, нали? Лежиш си и толкова?

— А как ти звучи всеки път, щом ти се напълни мехурът, да караш някой да ти пъха под задника подлога?

Кара внимателно попи с кърпата врата й.

— Нямам нищо против да го правя за моята Сестра по Агиел.

Агиел, неизменното оръжие на Морещиците, приличаше на най—обикновена къса червена кожена палка. Носеха го на изящна верижка, увита около дясната китка. Агиелът на една Морещица никога не бе на повече от секунда разстояние от хватката й. Понякога това оръжие се задействаше по силата на връзката на Морещицата с Господаря Рал на Д’Хара.

Веднъж Калан пробва част от силата на Агиел. Само за части от секундата той можеше да причини болка, съизмерима с причинената й от цялата банда андериански разбойници. Докосването на Агиел с лекота причиняваше нечувани мъчения и също тъй безпроблемно — ако собственичката му пожелае — можеше да предизвика смърт.

Ричард бе дал на Калан Агиела, принадлежал на Дена Морещицата, която някога го бе заловила по заповед на Мрачния Рал. Единствен Ричард бе разбрал и осмислил факта, че Агиелът причинява болка не само на жертвата, но и на Морещицата, която го използва. Преди да бъде принуден да убие Дена, за да се спаси, тя му бе подарила своя Агиел и го бе помолила да я запомни просто като Дена — жената, извън ролята си на Морещица; жената, която никой преди Ричард не бе забелязал и разбрал.

Това, че Калан също бе проявила разбиране и бе запазила подарения й Агиел като символ на уважение към откраднатия живот на тези млади жени, натоварени с кошмарни цели и задължения, бе дълбоко оценено от другите Морещици. Най—вече поради проявеното съпричастие, лишено от съжаление, Кара бе нарекла Калан Сестра по Агиел. Това бе неофициално, но сърдечно признание.

— Дойдоха куриери — рече Кара. — Ти спеше и Господарят Рал прецени, че не е нужно да те буди — добави тя в отговор на въпросителния поглед на Калан.

Куриерите бяха Д’Харанци и бяха успели да намерят Ричард благодарение на връзката си с него като техен Господар Рал. Тази връзка винаги бе изглеждала смущаваща в очите на Калан.

— Какво казаха?

Кара сви рамене.

— Нищо особено. Засега армията на Джаганг остава в Андерия, частите на Рейбич са се установили на север и държат под око Ордена, в случай че онези предприемат нещо срещу останалата част на Средната земя. Нямаме информация за състоянието на нещата вътре в окупираната от Ордена Андерия. Реките текат в обратна посока, към морето, така че нашите не са могли да преценят дали е имало масово клане. Неколцина местни обаче са опитали избягат. Според техните сведения, отровата е довела смърт, но нямат представа какви са мащабите омърсяването. Генерал Рейбич изпратил съгледвачи да разучат нещата по—подробно — Какви бяха заповедите на Ричард?

— Никакви.

— Как така никакви? Не е разпоредил нищо?

Кара поклати глава и после се наведе да намокри отново кърпата.

— Но написа писма до генерала.

Тя дръпна одеялото, повдигна бинта отстрани на тялото на Калан и огледа червената превръзка, преди да я хвърли на пода. Внимателно почисти раната.

Когато Калан успя да си поеме дъх, попита:

— Ти видя ли писмата?

— Да. Ти знаеш горе—долу всичко — че имал видение, благодарение на което прозрял истината за онова, което трябва да прави. Обяснява на генерала, че няма да му дава заповеди, за да не отнеме и последните ни шансове.

— Генерал Рейбич изпрати ли отговор?

— Господарят Рал е имал видение. Д’Харанците знаят, че Господарят Рал се занимава с ужасяващите мистерии на магията. Те не очакват да разберат своя Господар Рал и не обсъждат поведението му. Той е Господарят Рал. Генералът не направи никакъв коментар, но все пак прати известие, че възнамерява да действа според собствената си преценка.

Именно поради тези причини Ричард им бе казал, че е имал видение, а не че сам е решил какво да прави. Калан се замисли за миг, преценявайки възможностите.

— Значи поне в това ни провървя. Генерал Рейбич е опитен войн и добър човек и ще намери начин да се справи. Не след дълго аз ще съм на крака и ще му се притека на помощ. Може би дотогава и Ричард ще е по—добре.

Кара хвърли кърпата във ведрото. Наведе се над Калан с набраздено от грижи и притеснение чело.

— Майко Изповедник, Господарят Рал каза, че няма да ни поведе, докато хората не му се докажат.

— Вече съм по—добре. Надявам се да успея да му помогна да преодолее случилото се. Да го убедя колко важно е да продължим борбата.

— Но тук става въпрос за магия — Кара повдигна разбридания край на синьото одеяло. — Господарят Рал каза, че било видение. Това означава магия и следователно той е наясно за какво става въпрос и ще постъпи така, както сметне за добре. Трябва да проявим разбиране към преживяното от него, загубата от Ордена, която всички ние претърпяхме. Освен това не забравяй, че Ричард не е роден сред магия и че предвождането на армии не е нещо, което прави от малък.

Кара се наведе и изплакна кърпата във ведрото. След като я изстиска, продължи да почиства раната на Калан.

— И въпреки това той е Господарят Рал. Нима вече не е доказал стотици пъти, че разбира от магия?

По този въпрос Калан не искаше да спори. Знаеше само, че въпреки всичко Ричард не е натрупал достатъчно опит, а в тези неща опитът бе важен. Кара не само се страхуваше от магията, но и лесно се впечатляваше от всеки магьоснически акт. Подобно на повечето хора, тя не правеше разлика между най—елементарното вълшебство и магията, която може да промени из основи същината на света. Калан започна да осъзнава, че Ричард не е имал видение в същинския смисъл на думата, а е достигнал до заключение на базата на собствените си разсъждения.

Вярно, в по—голямата си част думите му имаха смисъл, но Калан предполагаше, че въпреки всичко чувствата вземат връх над мислите му.

Кара вдигна глава. В гласа й се долавяше несигурност, ако не отчаяно объркване.

— Майко Изповедник, как ще могат хората да се докажат пред Господаря Рал?

— Представа нямам.

Кара остави кърпата и погледна Калан в очите. Настъпи дълъг, мъчителен момент на неловко мълчание, след което Морещицата продължи:

— Майко Изповедник, струва ми се, че Господарят си е загубил ума.

Първата мисъл на Калан бе дали генерал Рейбич не си е рекъл същото.

— Нали уж Д’Харанците не очаквали да разбират своя Господар Рал и не обсъждали поведението му.

— Има и още нещо — Господарят Рал ми повтаря, че иска да мисля за себе си.

Калан отпусна ръка върху нейната.

— Колко пъти досега сме се съмнявали в него? Помниш ли кокошката, дето не беше кокошка? И двете с теб решихме, че е откачил. А не беше.

— Тук не става въпрос за някакво чудовище, което ни преследва. Касае се за нещо много по—голямо.

— Кара, винаги ли спазваш заповедите на Ричард?

— Разбира се, че не. Моята задача е да го пазя и не мога да допусна глупостта му да ме отклони от изпълнението на задълженията ми. Изпълнявам само онези заповеди, които не го излагат на опасност. Или пък ако ми нареди нещо, което и бездруго съм възнамерявала да свърша. Или ако заповедите му касаят мъжката му гордост.

— Винаги ли изпълняваше заповедите на Мрачния Рал?

Кара трепна при ненадейния сблъсък с това име — сякаш дори самото му споменаване можеше да го извика обратно от света на мъртвите.

— Човек или изпълнява заповедите на Мрачния Рал, независимо колко безумни са те, или бива изтезаван до смърт.

— Кой от двамата уважаваш?

— Готова съм да дам живота си за Господаря Рал. — Кара се поколеба, след малко докосна кожената си дреха с върховете на пръстите си — в областта на сърцето. — Никога не бих могла да изпитвам същото към когото и да е било друг … Аз обичам Господаря Рал. Не по начина, по който го обичаш ти, не както жена обича мъж, но въпреки това го обичам. Понякога сънувам колко съм горда, че му служа и го защитавам, понякога ме спохождат кошмар го провалям. — Челото на Кара изведнъж се сви — Няма да му кажеш, че го обичам, нали? Не бива да знае.

Калан се усмихна.

— Кара, мисля, че той така или иначе знае, понеже изпитва подобни чувства към теб. Но щом не искаш, няма да му кажа нито думичка.

Кара въздъхна с облекчение.

— Добре.

— А на какво се дължат тези твои чувства към него?

— На много неща … Той иска да мислим за себе си. Дава ни възможност за избор — дали да му служим или не. Никой Господар Рал преди него не е поставял нещата по този начин. Знам, че ако му бях казала, че искам да си тръгна, той нямаше да ме спре. Нямаше да нареди да ме изтезават до смърт за това. Щеше да ми пожелае всичко хубаво.

— И това е, което най—много цениш в него: той никога не е искал по никакъв начин да обременява живота ви. Според него няма справедливо потисничество. За първи път, откакто си била заловена и обучавана за Морещица, ти се случва да усетиш истинския вкус на свободата. Точно това, Кара, Ричард иска за всички.

Морещицата махна с ръка, сякаш за да разсее сериозността на разговора.

— Би било много глупаво от негова страна да ме пуснеш да си вървя точно сега. Та аз му трябвам.

— Не е нужно да го молиш за свободата си, Кара, и ти знаеш. Ти вече я имаш. Благодарение на Ричард знаеш много добре кое го превръща във водач, когото ти с чест следваш. Ето защо изпитваш тези чувства към него. Той е извоювал твоята вярност.

Кара се замисли.

— Все пак ми се струва, че си е изгубил ума. От началото Ричард неведнъж бе изказвал мнението, коаго им бъде предоставена възможност, хората ще направят правилния избор. Точно това бе сторил с Морещиците — бе им дал възможност за избор. Бе го направил и с жителите на Андерия. Но тогава… Калан потисна чувствата си.

— Не е изгубил ума, а вероятно сърцето си, Кара.

Морещицата, съзряла погледа в очите на Калан, вдигна рамене и рече с усмивка:

— Май ще трябва просто да му припомним как стоят нещата — да му влеем малко разум.

Кара избърса успялата да се промъкне през клепача сълза на Калан.

— Дали ще имаш нещо против да ми сложиш онази глупава дървена подлога, преди Ричард да се е върнал?

Кара кимна и се наведе да я вземе. При мисълта за предстоящата болка Калан вече трепереше от ужас, но нямаше как.

Кара се изправи с подлогата в ръка.

— Преди да се появят онези мъже, имах намерение да запаля огън и да стопля малко вода. Май ще е по—добре да го направя, като стигнем там, където сме тръгнали.

Калан отново забленува да бъде чиста и свежа. Помисли си, че банята й е по—наложителна дори от подлогата, в която е принудена да се облекчава.

— Кара, ако направиш това за мен, съм готова да ти целувам краката — щом се пооправя — и да те назнача на най—представителния пост, за който се сетя.

— Аз съм Морещица — Кара явно се стъписа. След малко се сепна и придърпа одеялото надолу. — И това е най—представителният пост, който съществува. Е, като изключим „Съпруга на Господаря Рал“. Но след като Господарят Рал така или иначе вече си има съпруга, а аз съм си Морещица, ще се наложи да се задоволя само с целуването на краката.

Калан се засмя, но внезапната режеща болка през стомаха и ребрата секна порива й.

Ричард се забави доста. Кара насили Калан да изпие две чаши студен чай, натъпкан с билки, за да притъпи болката. В противен случай не след дълго щеше да изпадне в унес, ако не точно да заспи. Без малко Калан да отстъпи пред желанието на Морещицата да отиде да погледне за Ричард, когато той подвикна от далеч, за да им покаже, че е той.

— Срещна ли някой от мъжете? — посрещна го Кара с въпрос още от вратата.

Ричард обърса искрящите капчици пот от челото си. Влажната му коса се бе сплъстила на врата.

— Не. Без съмнение са отишли в Града на елените и са се събрали в някоя кръчма да си изплачат душите. Докато се върнат, от нас отдавна няма да има и следа.

— Все още съм на мнение, че трябва да останем и веднъж завинаги да сложим край на цялата работа — измърмори Кара.

Ричард не я чу.

— Отсякох и обелих няколко здрави фиданки и с помощта на едно платнище приготвих носилка. — Приближи се и с кокалчето на ръката си погали Калан по брадичка, сякаш закачливо да й вдъхне кураж. — Отсега нататък ти само ще си лежиш в носилката и ще можем да те вдигаме и сваляме от каретата без… — в очите му отново летеше онзи поглед, който й причиняваше толкова много болка. Успя да й се усмихне. — Ще бъде по—лесно за Кара и мен.

Калан се опита да приеме с достойнство мисълта.

— Значи сме готови? — и кимна и погледът му помръкна.

— Добре — бодро отвърна Калан. — Тъкмо съм в нас за една прекрасна разходка. Ще ми се да поразгледам околността.

Този път усмивката му бе по—убедителна, както й се стори.

— Ще си получиш разходката. И накрая ще се озовем на прекрасно място. Вярно, ще отнеме малко време, понеже се налага да пътуваме бавничко, но пък си струва, ще видиш.

Калан се опита да диша равномерно. Започна да си повтаря отново и отново името му, за да не би пак да го забрави. За да не би да забрави собственото си име. Мразеше да забравя. Чувстваше се адски глупаво да научава неща, които би трябвало да помни, но е забравила. Този път нямаше да го допусне.

— Е, трябва ли да стана и сама да отида до носилката си, или ще бъдеш кавалер и ще ме занесеш на ръце?

Той се наведе и я целуна по челото — единственото място по лицето й, където нежното докосване на устните му не й причиняваше болка. Погледна Кара и с кимване на глава й даде знак да хване Калан за краката.

— Дълго ли ще запиват онези? — попита Калан.

— Още е средата на деня. Не се тревожи, докато се върнат, ние ще сме вече много далеч.

— Съжалявам, Ричард. Знам, че си мислеше, че твоите земляци …

— Те са хора като всички останали.

Тя кимна и топло погали обратната страна на огромната му ръка.

— Кара ми даде малко от твоите билки. Очаква ме дълъг сън, така че не бавете темпото заради мен — няма нищо да усетя. Не искам да се налага да се биете с всичките онези мъже.

— Не смятам да се бия с никого. Искам просто да се поразходя из горите си.

— Добре. — Дишането на Калан се учести и тя мигом усети как остриетата се завъртат между ребрата й. — Обичам те, нали знаеш. В случай че съм забравила да ти го кажа — обичам те.

Въпреки болката в сивите си очи той се усмихна.

— И аз те обичам. Просто се опитай да се отпуснеш. Двамата с Кара ще сме колкото се може по—внимателни. Няма да бързаме. Никой не ни гони. Не се опитвай да ни помагаш. Просто се отпусни. Вече започна да се оправяш, така че няма да е толкова страшно.

И преди бе ранявана и знаеше, че винаги е по—добре човек да се придвижва сам, понеже знае какво точно да прави. Но този път не можеше. Беше започнала да разбира, че най—ужасното нещо, когато си ранен, е това, че някой друг трябва да движи тялото ти.

Ричард се наведе и тя го прегърна през врата, докато той внимателно подпъхна лявата си ръка под раменете й. Дори това леко повдигане взриви болката. Калан се опита да не обръща внимание на нажежените шишове в ребрата си и се постара да се отпусне, повтаряйки си отново и отново името му наум.

Изведнъж си спомни нещо важно. Беше последна възможност да му напомни.

— Ричард — припряно прошепна тя миг преди той да пъхне дясната си ръка под бедрата й, за да я вдигне. — Моля те … внимавай много да не нараниш бебето.

Тя с изненада видя как думите й му причиниха страда. Трябваше му известно време, докато събере сили да я седне в очите. Онова, което видя в неговите, едва не спря сърцето й.

— Калан … спомняш си, нали?

— Да си спомням какво?

Очите му заблестяха.

— Загуби бебето. Когато те нападнаха. — споменът я връхлетя като юмрук, почти я остави без дъх.

— Ооо…

— Добре ли си?

— Да. За миг бях забравила. Просто не мислех. Сега и спомням. Спомням си, че ми каза.

Наистина си спомняше. Тяхното дете, тяхното дете, което едва—що бе започнало да расте в нея, отдавна бе мъртво, нямаше го. Онези зверове, които я бяха нападнали, й бяха отнели и това.

Светът изведнъж й се стори сив и пуст.

— Толкова съжалявам, Калан — прошепна той.

Тя го погали по главата.

— Няма нищо, Ричард. Трябваше да се сетя. Съжалявам, че бях забравила. Не исках…

Той кимна.

Тя усети топлината на сълза, паднала върху трапчинката на врата й, близо до колието. Колието с малкия тъмен камък й бе сватбен подарък от вещицата Шота. Подарък, предложение за примирие. Шота им бе казала, че камъкът ще им позволи да бъдат заедно и да споделят любовта си, както винаги бяха искали, без Калан да забременее. Ричард и Калан бяха решили, че за момента — макар и неохотно — ще приемат подаръка и предложението за примирие. И без това си имаха достатъчно други грижи.

Но за известно време, докато Хармониите бяха на свобода в този свят, магията на камъка бе престанала да действа — без знанието на Калан и Ричард. Мъничък, но чудодеен баланс на ужасите, донесени от Хармониите, бе фактът, че те бяха дали възможност на любовта им да създаде живот.

Живот, който вече го нямаше.

— Моля те, Ричард, да вървим.

Той отново кимна.

— Добри духове — прошепна сам на себе си толкова тихо, че тя едва различи думите му, — прости ми, задето трябва да го сторя.

Тя го стисна за врата. Вече копнееше за онова, което щеше да последва — искаше да забрави.

Той я повдигна колкото се може по—внимателно. Сякаш за ръцете и краката й бяха вързани диви коне, които изведнъж едновременно препуснаха в галоп. Болката разкъса самата й същност, изненадата я накара да изблещи очи, остави я без дъх. Последва писък.

Черният мрак се стовари отгоре й като захлопната тъмнична врата.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Някакъв звук я накара рязко да отвори очи — сякаш някой й бе ударил плесница. Лежеше по гръб, неподвижна като труп, ококорена, напрегнала слух. Звукът не бе силен, но й се струваше смущаващо познат. Опасен.

Цялото й тяло пулсираше от болка, но се усещаше по—будна от обичайното за последните няколко седмици. Всъщност дали бяха минали седмици или дни — това можеше само да гадае. Нямаше представа колко време е спала — а може би по—точно би било да се запита колко време е била в безсъзнание. Беше достатъчно будна, за да е наясно, че би било фатална грешка да се опита да седне. Спомняше си, че почти единствената ненаранена част от тялото й бе дясната ръка. Единият от огромните кафяви жребци пръхтеше нервно и риеше с копито, при което каретата се клатеше достатъчно, за да й припомни за натрошените й ребра.

Лепкавият въздух бе натежал от миризмата на приближаващ дъжд, макар вятърът, идващ на талази, все още да навяваше до ноздрите й прах. Над главата й се вихреха бясно тъмни фурии листа, скърцащите клони озвучаваха мъчителния им танц. Мълчаливо се събираха пурпурни и виолетови облаци. Отвъд тях, над дърветата, връз ширналото се синьо—черно небе, блещукаше самотна звезда — точно над челото й. Не можеше да бъде сигурна дали се развиделява или мръква, но сякаш бе по—скоро краят на Деня.

Докато поривите на вятъра разпиляваха по лицето й кичури сплъстена коса, Калан напрягаше слух да долови отново познатия звук, който никак не й се връзваше с общата картина. Продължаваше да се надява да успее да го помести в някакъв спокоен и невинен пейзаж. Бе го чула в дълбините на съня си, но осъзнаването му в будно състояние си оставаше отчайващо непостижимо.

Напразно напрягаше слух да долови следи и от присъствието на Ричард и Кара. Те със сигурност бяха някъде наблизо. Нямаше начин да я оставят сама — за нищо на света. Отърси се от спомена. Изгаряше от желание да извика Ричард и да се убеди, че неканената мисъл е била плод на глупав страх. Инстинктът й обаче крещеше в лицето й да мълчи. Не бе нужно някой да й напомня, че не бива да се движи.

В далечината се чу звън на метал, последван от вик. Сигурно е животно, каза си тя. Понякога гарваните надават ужасяващи крясъци. Пронизителните им гласове могат да звучат толкова човешки, че чак тръпки да те побият. Но доколкото й бе известно гарваните не издаваха металически звуци.

Каретата внезапно се килна надясно. Неочакваното движение, предизвикало остро бодване между ребрата, й спря дъха. Някой бе натежал на степенката. Съдейки по невнимателното отношение към ранения пътник в каретата, тя съобрази, че не е Ричард или Кара. Но щом като не е Ричард, кой е тогава? По тила й пробягаха иглички. Щом не е Ричард, къде е той?

Нечии дебели пръсти сграбчиха рипсеното парче плат, обвиващо страничната табла на каретата. Притъпените като чукани върхове на тези пръсти свършваха с впити в плътта изгризани нокти. Калан притаи дъх, надявайки се притежателят им да не разбере, че тя е в каретата.

Изведнъж пред нея щръкна лице. Премигнаха лукави очички. Предните четири зъба на мъжа липсваха. Когато се захили, кучешките му зъби й заприличаха на зъби на диво животно.

— Виж ти, виж. И това ако не е жената на покойния Ричард Сайфър.

Калан лежеше в пълно вцепенение. Кошмарите и започваха да се сбъдват. За миг дори се улови да се пита дали пък наистина не е само кошмар.

Ризата му бе втвърдена от мръсотия, сякаш никога не я бе свалял от гърба си. Рядката бодлива четина, покриваща тлъстите му бузи и широка челюст, приличаше на щръкнали бодили в разораното поле на сипаничавото му лице. Горната му устна лъщеше, непрестанно овлажнявана от течащия му нос. Предните долни зъби също липсваха. Върхът на езика му стърчеше през зейналата дупка на мазната му усмивка.

В ръката му се вдигна нож — точно срещу очите на Калан. Мъжът завъртя острието насам—натам, сякаш се фукаше пред момичето, което ухажва, с някаква особено ценна вещ. Очите му поглеждаха ту Калан, ту ножа. Острието явно бе заточвано върху груб гранит, а не с брус. По повърхността на лошо поддържания евтин нож личаха тъмни петна и следи от ръжда. Но от това нащърбеното и изподраскано острие не ставаше по—малко смъртоносно.

Злобната му беззъба усмивка се разшири от удоволствие, щом очите на Калан се плъзнаха по острието, последвайки отсечените му прескоци във въздуха помежду им. Насила погледна в тъмните, хлътнали очи на мъжа, надничащи през подпухналите цепки.

— Къде е Ричард? — попита го с равен глас. Танцува с духовете на отвъдния свят. — Той килна на една страна. — Къде е русата кучка? Онази, дето другарите ми са видели да се мотае с вас. Дето била цапната в устата. И дето плаче да й отрежа езика, преди да я изкормя.

Калан го стрелна с поглед, който казваше, че няма начин да му отговаря. Щом недодяланият му нож се стрелна към нея заедно с мазното му лице, я лъхна отровен дъх.

— Ти сигурно си Томи Ланкастър.

Ножът застина във въздуха.

— Откъде знаеш?

Гневът забълбука някъде дълбоко в нея.

— Ричард ми е разказвал за тебе.

Очите заблестяха заплашително.

— Нима? И какво ти е разказвал?

— Че си грозна беззъба свиня, която се насира в гащите още щом той се усмихне. По вонята ти разбирам, че е бил прав.

Мазната усмивка се превърна в гневна гримаса. Мъжът се повдигна на степенката и се наведе напред с ножа в ръка. Точно на това се надяваше Калан — да го накара да се приближи, за да може да го докосне.

С умение, развивано през целия й живот, тя мислено прогони гнева от себе си и призова спокойствието на Изповедник, готов за действие. Стигне ли се дотам, времето променя измеренията си.

Трябваше само да го докосне.

Изповедническата сила отчасти зависеше от физическата й мощ. В сегашното си състояние тя не бе сигурна, че ще може да събере желаната енергия, а дори да успееше, нямаше представа дали ще оцелее, след като я излее в мъжа. Но знаеше, че няма друг избор. Един от двамата трябваше да умре. Може би и двамата.

Онзи подпря лакът на страничната табла. Юмрукът му, стиснал ножа, политна към оголеното й гърло. Вместо да гледа острието, Калан се бе втренчила в мъничките белези, подобни на прашни бели паяжинки, оплитащи кокалчетата на ръцете му. Щом юмрукът се приближи достатъчно, посегна към него. В същия миг установи, че синьото одеяло я пристяга отвсякъде. Досега не бе и помислила, че Ричард я е преместил на носилката. Одеялото бе пристегнато плътно около тялото й и дълбоко напъхано под надлъжните колове, за да я държи колкото се може по—неподвижна по време на движение. Ръката й бе залостена в онова, което щеше да се превърне в неин погребален покров.

Докато се опитваше отчаяно да освободи дясната си ръка, я заля лава от паника. Острието приближаваше, а тя не можеше да направи нищо. Продължаваше да се бори с одеялото, пронизвана от остри болки в натрошените си ребра. Нямаше време да изкрещи или да изругае, отчаяна от толкова недалновидния ход да бъде тъй глупашки впримчена. Пръстите й се вкопчиха в плата. Задърпаха яростно в опит да изтръгнат одеялото изпод носилката, за да може да измъкне ръката си.

Бе достатъчно само да докосне мъжа. Но не можеше да го стори. Острието на ножа му щеше да бъде единственият контакт помежду им. Оставаше й единствената надежда кокалчетата му случайно да докоснат плътта й или ръката му да бъде достатъчно близко до брадичката й, докато нанася удара, за да може тя да я притисне в него. И тогава да освободи силата си — ако все още е жива. Ако още в самото начало той не я прониже твърде дълбоко.

Продължаваше да се мята отчаяно в одеялото. Стори й се, че го прави от часове. През цялото време ножът летеше към оголения й врат — имаше да чака цяла вечност, преди да й се удаде възможност да освободи силата си. Цяла вечност живот. Но, от друга страна, знаеше, че й остава още само миг, преди да усети раздиращото хлътване на назъбеното острие в гърлото си.

Нищо от това, което очакваше, не се случи.

Томи Ланкастър отхвръкна назад с оглушителен вик. Светът около Калан се строполи в един ад от звуци и движения, връхлетели я едновременно с резкия обрат в очакванията й. Зад гърба на мъжа изникна Кара, стиснала зъби мрачна решителност. В древната си червена одежда тя приличаше на безценен рубин, скрит зад буца пръст.

Сгънат надве над Агиела, Томи Ланкастър имаше по—голяма надежда да се измъкне от хватката на Кара, отколкото ако бе нанизан на кука за месо. Дори тогава мъчителните му гърчове нямаше да са по—ужасни за гледане и неистовите му писъци по—болезнени за слушане.

Агиелът на Кара изпълзя нагоре и се заби между ребрата му, докато той се свличаше на колене. Всяко ребро, до което се докосна червената палка, изпращя оглушително, сякаш се бяха скършили клони на дърво. По кокалчетата му шурна топла кръв — досущ като цвета на коженото й облекло. След миг пръстите станаха червени. Ножът изтрака върху каменистата земя. Отстрани на ризата му изби тъмно петно кръв, което бързо се уголеми и след миг кръвта вече капеше от непоръбения край на плата.

Кара стоеше над него в позата си на безмилостен екзекутор, безчувствена към стоновете му за пощада. Вместо да се вслуша в тях, притисна Агиела към гърлото му и го последва на земята. Очите му бяха огромни и бели, започваше да се дави.

Последва бавно и мъчително пътешествие към смъртта. Краката и ръцете на Томи Ланкастър започнаха да се гърчат, а самият той се давеше в собствената си кръв. Кара можеше бързо да приключи нещата, но явно нямаше такива намерения. Този човек бе понечил да убие Калан. И цената, която Морещицата възнамеряваше да получи от него за това, бе висока.

— Кара! — Калан се удиви, че може да вложи толкова сила във вика си.

Морещицата се обърна през рамо. Ръцете на Томи Ланкастър се вдигнаха към гърлото му и устата му се отвори да поеме въздух, докато тя се изправяше над него.

— Кара, спри! Къде е Ричард? Може би се нуждае от помощта ти!

Кара се надвеси над Томи Ланкастър, притиснала Агиела към гърдите му. Направи въртеливо движение с ръка. Левият му крак подритна веднъж, ръцете му се отпуснаха встрани и той притихна.

Преди някоя от двете жени да е успяла да каже нещо, се появи Ричард, спринтиращ бясно към каретата със застинало в ледена непоколебимост лице. В ръката си стискаше меча. Острието бе тъмно и влажно.

В мига, в който Калан го видя, разбра какво я бе събудило звънът на Меча на истината, оповестяващ появата си във вечерния въздух. Подсъзнанието й бе разпознало неповторимия звън на метал, произвеждан при изваждането на Меча на истината, и тя инстинктивно бе усетила опасността, предвещавана от него.

Забързан към Калан, Ричард хвърли само бегъл поглед към безжизненото тяло в краката на Кара.

— Добре ли си?

Калан кимна.

— Да.

Със закъснение, но въпреки това доволна от постигнатото, тя най—сетне успя да измъкне ръката си изпод одеялото.

Ричард се обърна към Кара:

— Някой друг да се е появявал на пътя?

— Не. Само този. — Тя посочи с Агиела към ножа на земята. — Искаше да пререже гърлото на Майката Изповедник.

Ако Томи Ланкастър вече не бе мъртъв, погледът на Ричард щеше да го довърши.

— Надявам се си се постарала да му създадеш проблеми.

— Да, Господарю Рал. Убедена съм, че е съжалявал горко за последния си злокобен акт — положих доста усилия в тази посока.

Ричард описа кръг с меча си около тях.

— Стойте тук и си отваряйте очите на четири. Убеден съм, че се справихме с всички, но ще отида да проверя Ще веднъж просто за сигурност — за да съм спокоен, че някой не се е отделил от другите с намерение да ни изненада от друга посока.

— Никой няма да смее да се приближи до Майката Изповедник, Господарю Рал.

Ричард потупа насърчително по врата единия от двата коня, които чакаха наблизо в готовност, и изпод копитата а животното се вдигна прах, изпълващ здрача.

— Върна ли се, тръгваме. Ще ни трябва хубава луна — поне за няколко часа. Знам едно сигурно място на около четири часа нагоре по пътя. Там ще сме на достатъчно разстояние от всичко това. — Той посочи с меча си. — Придърпай тялото му ей в ония храсти и го пусни в дефилето. Искам да сме сигурни, че труповете няма да бъдат открити, преди да сме се отдалечили достатъчно. Тук най—вероятно ще ги надушат единствено животните, но не искам да рискуваме.

Кара стисна Томи Ланкастър за косата.

— С удоволствие.

Той бе едър, но тежестта му не й създаде затруднения.

Ричард потъна безшумно в падащия мрак. Калан се заслуша в шума от влаченето на тялото по земята. Дочу чупене на съчки, докато Кара издърпа трупа през храсталака, после долови притъпения тътен и ромоленето на сипея, докато тялото на Томи Ланкастър се търкаляше и подскачаше по стръмния склон. Мина доста време, преди да чуе финалното тупване на дъното на долината.

Кара се върна при каретата.

— Наред ли е всичко при теб?

Тя небрежно свали обкованите си ръкавици.

— Кара, той за малко да ме убие.

Морещицата преметна дългата си руса плитка през рамо и огледа околността.

— Напротив. През цялото време бях плътно зад него.

Буквално му дишах във врата. Не свалих очи от ножа му нито за миг. Нямаше никакъв шанс да те нарани. — Погледна Калан в очите. — Ти, разбира се, ме забеляза.

— Не.

— О, аз пък мислех, че си ме видяла. — С почти глуповато изражение тя затъкна ръкавиците си под колана.

— Сигурно си била прекалено ниско в каретата, за да ме видиш зад него. Следях го през цялото време. Нямах намерение да му позволя да те изплаши.

— След като си била тук през цялото време, защо го остави почти да ме убие?

— Ни най—малко. — Кара се усмихна безстрастно. — Но исках да го оставя да повярва, че е така. Шокът, ужасът са по—големи, когато ги оставиш да си помислят, че са победили. Точно в този момент, когато човек е решил, че е победител, духът му се пречупва фатално, ако го изненадаш.

Калан се чувстваше толкова замаяна и объркана, че нямаше сили да продължава темата.

— Какво става? Какво се случи? Откога спя?

— Пътуваме вече два дни. Ти ту се пробуждаше, ту заспиваше, но докато бе будна, не си спомняше нищо.

— Господарят Рал мира не можеше да си намери, задето трябваше да ти причини болка, докато те качва в каретата и задето ти каза … каквото беше забравила.

Калан я разбра — имаше предвид мъртвото й бебе.

— А тези мъже?

— Проследили са ни. Този път обаче Господарят Рал не си губи времето в приказки с тях. — Това като че й доставяше особено удоволствие. — Той разбра отдавна, че са по петите ни, така че не успяха да ни изненадат. Когато ни нападнаха — някои със стрели, други с извадени мечове или брадви, — той им извика. Само веднъж. Даде им възможност да размислят.

— Опитвал се е да им влее ум в главите? Дори тогава? Е, не съвсем. Извика им да си вървят мирно по домовете, защото иначе са мъртви.

— И после?

— Ами после те започнаха да се смеят. Думите му само им дадоха повече кураж. Нападнаха с дъжд от стрели, с мечове и брадви. И Господарят Рал побягна към гората.

— Какво е направил?

— Преди да се появят, ми беше казал, че ще ги примами да го погнат. Щом той побягна, онзи, дето искаше да ти пререже гърлото, им изкрещя да „го заловят и този път да приключат с него“. Господарят Рал се надяваше да им отклони вниманието от теб, но когато този все пак тръгна насам, той ми хвърли бърз поглед и аз разбрах какво се иска от мен.

Кара сключи ръце зад гърба си, оглеждайки внимателно сгъстяващия се мрак, нащрек, готова да реагира веднага, в случай че някой се опита да ги изненада. Мислите на Калан се отнесоха към Ричард — как ли се е чувствал сам—самичък, преследван от подивялата глутница.

— Колко бяха?

— Не съм ги броила. — Кара сви рамене. — Може би двадесетина или двадесет и пет.

— И си оставила Ричард сам с двадесет и пет човека по петите? Двадесет и пет човека, решени да го убият?

Кара стрелна Калан с невярващ поглед.

— И да те оставя незащитена? При положение, че знам, че оня беззъб тиквеник е тръгнал към теб? Господарят Рал щеше да ме одере жива, ако те бях изоставила в тоя момент.

Висока и слаба, с изпънати рамене и вдигната брадичка, Кара изглеждаше доволна като котка, закусила с мишка. Калан внезапно разбра: Ричард бе поверил на Кара живота на Калан; и Морещицата се бе оказала достойна за честта.

Калан усети как по отчасти заздравелите й устни пробягва усмивка.

— Само да бях знаела, че си наблизо през цялото време. Сега, благодарение на теб, няма да имам нужда от дървената подлога.

Кара не се засмя.

— Майко Изповедник, би трябвало да си сигурна, че не бих допуснала да се случи нещо лошо на който и да е от двама ви.

Ричард изникна от сенките така внезапно, както бе изчезнал. Погали приятелски конете. Плъзна се покрай житните и провери дали са затегнати юздите и поводите им и дали всичко е наред.

— Нещо ново? — попита той Кара.

— Не, Господарю Рал. Чисто и спокойно.

Той се наведе над каретата и се усмихна.

— Е, след като така и така си будна, какво ще кажеш за една романтична разходка на лунна светлина?

Тя положи ръка върху неговата.

— Добре ли си?

— Чудесно. Нямам нито драскотина.

— Не това имах предвид.

Усмивката му се изпари.

— Опитаха се да ни убият. Току—що Западната земя даде първите жертви, причинени от заплахата на Императорския орден.

— Но те бяха твои познати.

— Това не означава, че ще се проявя към тях незаслужена милост. Колко хиляди убити съм видял, откакто напуснах тези места? Дори не успях да убедя хората, с които съм израсъл, че говоря истината. Не можах да ги накарам дори да ме изслушат. В крайна сметка всичката смърт и страдания, които видях дотук, се дължат на хора като тях — които не желаят да погледнат нещата очи в очи. Това, че са избрали невежеството, не им дава право да ме лишават от кръв и живот. Те тръгнаха по своя път. И платиха цената за това.

Не й приличаше на човек, готов да се откаже от битката. Ръката му още стискаше меча, сърцето му още вреше в казана на яростта. Калан го погали по ръката, показвайки чу съпричастието си. За нея бе пределно ясно, че макар Ричард да се бе защитавал по право, макар все още да бе изпълнен с яростта на меча, той все пак съжалява за онова, което е бил принуден да стори. За разлика от него онези мъже — ако бяха успели да го убият — нямаше да съжаляват за нищо. Щяха да празнуват смъртта му като велика победа.

— Все пак си поел риск — да ги пуснеш да те гонят по петите.

— Съвсем не. Примамих ги от откритото поле към гората. Принудих ги да слязат от конете си. Местността е камениста и се ходи трудно, така че нямаше как да ме гонят вкупом или пък бързо, както биха могли да сторят тук.

Освен това мръкваше и те си мислеха, че така печелят още едно предимство. Напротив. Сред дърветата бе дори още по—тъмно. Аз съм облечен почти изцяло в черно. Топло е, така че не взех със себе си златотканото наметало — оставих го тук, в каретата. Малкото златно по останалата част от облеклото ми само им попречи допълнително да различат човешка фигура в полумрака, така че това ги затрудни още повече.

След като се справих с Албърт, престанаха дори да мислят и се хвърлиха напред водени от безумна ярост. И тогава ги връхлетя смъртта и кръвта. Тези мъже са привикнали да участват в свади, не в битки. Бяха си представяли, че няма да им създадем трудности и ще ни убият с лекота — не бяха психически подготвени да се бият на живот и смърт. Веднъж видели какво всъщност става, се впуснаха в бяг. Поне онези, които останаха живи. Това обаче са моите гори. В паниката си те се объркаха и се залутаха между дърветата. Пресякох им пътя и с това всичко приключи.

— Всички ли уби? — попита Кара, разтревожена да не би някой да се е измъкнал и да е отишъл за подкрепление.

— Да. Познавах повечето от тях лично. Освен това се постарах да запомня броя им. Преброих телата, за да съм сигурен.

— Колко бяха? — попита Кара.

Ричард се обърна да вземе поводите.

— Не достатъчно за целта, която си бяха поставили.

Той цъкна с език и подкара конете.

ПЕТА ГЛАВА

Ричард се изправи и извади меча си. Този път Калан бе будна, когато се чу характерният металически звън. Първият й порив бе да седне. Преди да е успяла дори да се замисли, Ричард вече се бе навел и нежно я успокои с ръка. Тя повдигна леко глава и видя Кара да въвежда в дрезгавата светлина на лагерния огън мъж. Когато Ричард разпозна фигурата му, прибра меча. Беше капитан Мейферт, Д’Харанският офицер, придружавал ги в Андерия.

Преди да каже каквото и да било за поздрав, мъжът падна на колене и се поклони, долепяйки челото си до мекия килим от борови иглички, покриващ земята.

— Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита — занарежда капитанът с искрено благоговение в гласа. — В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Щом мъжът падна на колене, за да произнесе отдаването, както се наричаше напевното изреждане, Калан видя как Кара почти рефлексивно падна на колене заедно с него — толкова дълбоко вкоренен в съществото й бе този ритуал. Смирената молитва към Господаря Рал бе нещо, което изпълняваха всички Д’Харанци. По време на поход всички я произнасяха веднъж дневно, понякога и три пъти. В Народния дворец в Д’Хара почти всички обитатели го правиха два пъти дневно, за да повтарят до несвяст отдаването.

Когато бе пленник на Мрачния Рал, Ричард често бе идвал в положението на Томи Ланкастър миг преди да даде богу дух, принуждаван от Морещиците да падне на колене и да повтаря отдаването с часове. Сега Морещиците, подобно на всички други Д’Харанци, оказваха същата тази почит на Ричард. Дори Морещиците да намираха подобен обрат на събитията за невероятен, може би чак ироничен, не го показваха. Това, което за мнозина от тях звучеше наистина невероятно, беше, че Ричард не се разпореди да бъдат екзекутирани, след като се качи на престола.

Точно Ричард бе човекът, установил, че отдаванията са всъщност оцеляла следа от една връзка, от древна магия, създадена от дедите му за защита на Д’Харанския народ от пътешествениците по сънищата. От доста време се смяташе, че пътешествениците по сънищата — създадени от древните магьосници като оръжия в онази далечна и почти забравена Голяма война — са изчезнали от лицето на земята. Въплътяването на странни и разнообразни способности — чрез вкарване в човешкия организъм на непривични за него атрибути — независимо дали са желани или не — някога е било тъмно изкуство, резултатите от което винаги са били най—малкото непредсказуеми, често несигурни и понякога опасно нестабилни. По някакъв начин искрица от тази зловеща манипулация се бе предавала от поколение на поколение, спотайвайки се невидима цели три хиляди години — докато не се бе възродила в император Джаганг.

Калан имаше известни познания за внасянето на промени в човешки същества с оглед изпълняване на определена цел — самите Изповедници бяха такива. Пътешествениците по сънищата също. В лицето на Джаганг Калан провиждаше чудовище, създадено по магичен път. Тя знаеше, че мнозина мислят същото за нея. Както имаше хора, родени с руса коса или кафяви очи, тя бе по рождение надарена с кестенява коса и зелени очи и със способностите на Изповедник. Калан обичаше, радваше се и копнееше за същите неща, за които и всеки друг, роден без специалните способности на Изповедника. Тя използваше своята сила само когато имаше сериозни и наистина основателни причини. Без съмнение Джаганг мислеше същото и за себе си. А дори да не бе така, в това бяха убедени повечето му последователи.

Ричард също бе роден с латентна сила. Древната допълнителна защита на връзката се предаваше по наследство на всеки роден с дарбата наследник на рода Рал. Без закрилата на връзката с Ричард — с всеки Господар Рал, — независимо дали човек я изговаря формално или я изразява с безмълвна дълбока привързаност, всеки бе подвластен на силата на Джаганг като пътешественик по сънищата.

За разлика от повечето трансформации, вкарани от магьосниците в живи хора, Изповедническите способности се бяха запазили непокътнати — поне докато всички Изповедници, с изключение на Калан, не бяха избити по заповед на Мрачния Рал. Сега, когато вече не съществуваха магьосници като някогашните, Изповедническата магия можеше да се запази единствено в поколението на Калан.

Изповедниците обикновено раждаха момичета, но не задължително. Изповедническата магия поначало бе създадена и предназначена да се използва от жени. Подобно всички други подобни намеси, даряващи хората с неестествени способности, тази също се бе оказала с непредвидими последствия: например бе доказано, че мъжката рожба на Изповедник също се ражда със силата. След като бе минало известно колко опасна може да бъде тази сила, развита у мъж, всички деца от мъжки пол, родени от Изповедниците, започнаха да се изтребват безкомпромисно. Това, от което най—много се опасяваше Шота, бе, че Калан ще зачене мъжко чедо. Вещицата прекрасно знаеше, че Ричард никога не би позволил синът му от Калан бъде убит заради предишни злини, сторени от мъже Изповедници. Не би го допуснала и Калан. Никога преди се бе случвало жена Изповедник да се омъжи по любов това бе една от причините Изповедниците да понасят практиката на детеубийството. Ричард, открил начин двамата с Калан да са заедно, бе променил и тази даденост.

Но Шота не се страхуваше единствено от това Калан да роди мъжки Изповедник. Опасенията й бяха от доста по—сериозно естество и мащаби — тя се боеше да не се роди мъж Изповедник с дарбата на Ричард. Шота бе предрекла, че Калан и Ричард ще заченат син. И бе видяла в него зловещо чудовище, по—опасно от всичко, което би могъл да си представи човек. Бе се заклела да убие наследника им. За да предотврати необходимостта от подобно нещо, им бе подарила колието, което трябваше да възпрепятства самото зачеване. Двамата бяха приели подаръка — макар и с неохота. Другото би означавало обявяване на война с вещицата.

Подобни неща бяха част от причините, поради които Ричард ненавиждаше пророчествата.

Калан наблюдаваше как капитан Мейферт произнася отдаването за трети път, устните на Кара безмълвно повтаряха думите му. Плавният напев й действаше приспивно.

За Калан бе истински разкош да има възможност да бъде заедно с Ричард и Кара в покрития им лагер, до топлината на огнището, вместо да стои сама в каретата, особено при тази влажна и студена нощ. Благодарение на носилката, можеха да я пренасят по—лесно и без да й причиняват силна болка. Ричард би направил носилка и по—рано, но нямаше представа, че ще им се наложи толкова бързо да напуснат новопостроеното жилище.

Бяха се настанили доста встрани от тесния, изоставен път, на малка полянка, скрита в цепнатината на стръмна скална стена зад гъста преграда от борове и смърчове. Близката тучна ливада осигуряваше уютно място за почивка и на конете. Ричард и Кара бяха скрили каретата зад купчина нападали дървета и я бяха покрили с клони й листа така, че да не се вижда от пътя. Никой освен Д’Харанец, подвластен на връзката със своя Господар Рал, нямаше особено голям шанс да ги открие в непристъпната, девствена гора.

Уединеното място разполагаше с ниша за огнище, която Ричард бе вкопал в земята и заградил с камъни при предишно свое идване тук — преди близо година. Оттогава там не бе стъпвал човешки крак. Издаден напред навес от скална маса, стърчащ два—три метра напред, не позволяваше на светлината от огъня да се отразява в скалата и така лагерът ставаше още по—закътан. Самият склон им осигуряваше сушина и уют във вечерната влага. Към всичко това се добавяше и закрилата на падащата мъгла, така че мястото се оказа най—скритият и потаен лагер, който Калан някога бе виждала. Ричард бе удържал на думата си.

Стигнаха дотук по—скоро за шест, отколкото за четири часа. Бяха се движили изключително бавно и внимателно, за да не притесняват Калан. Бе вече късно и всички бяха уморени от дългия ден на път, камо ли от нападението. Ричард й бе казал, че е твърде вероятно да вали ден—два, така че възнамеряваха да останат в лагера и да отпочинат, докато времето се изясни. Нямаше защо да бързат към крайната си цел.

След края на третото отдаване капитан Мейферт се изправи пъргаво. Поздрави със свит юмрук до сърцето. Ричард се усмихна и двамата мъже си стиснаха ръцете в далеч по—неофициален поздрав.

— Как си, капитане? — Ричард стисна мъжа за лакътя. — Какво става? Да не си паднал от коня си или нещо такова?

Капитанът хвърли поглед към застаналата встрани Кара.

— Хм, ами, не, добре съм, Господарю Рал.

— Наистина. Изглеждаш ранен.

— Само дето току—що вашата Морещица ме… погъделичка по ребрата, това е.

— Не беше чак толкова грубо, че да му ги счупя — намуси се Кара.

— Наистина съжалявам, капитане. По—рано днес имахме известни проблеми. Кара без съмнение се е тревожила за сигурността ни, когато те е забелязала да се приближаваш в тъмното. — Ричард обърна очи към Кара. — Въпреки всичко обаче би трябвало да прояви повече внимание преди да се хвърля да удря хората. Сигурен съм, че съжалява и ще пожелае да се извини.

Лицето на Кара се изкриви в кисела гримаса.

— Беше тъмно. Не мога да си позволя да поемам глупави рискове, когато става въпрос за живота на Господаря Рал …

— Искрено се надявам — прекъсна я капитан Мейферт, преди Ричард да има възможност да я упрекне отново. Веднага се усмихна на Кара. — Веднъж бях ритнат от наистина як боен жребец. Вие се справихте по—добре от него с повалянето ми на земята, Господарке Кара. Радвам се да видя, че животът на Господаря Рал е в сигурни и талантливи ръце. Ако цената за това е болки в ребрата, готов съм с радост да я платя.

Лицето на Кара се оживи. Простичкото обяснение на капитана обезоръжи потенциално проблемната ситуация.

— Хм, ако имате проблем с ребрата, само кажете — сухо вметна Кара. — Мога да ги излекувам с целувка. — В настъпилата тишина, докато Ричард я изгаряше с поглед, тя се почеса зад ухото и накрая добави: — Както и да е, наистина съжалявам. Но не исках да рискувам.

— Както вече казах, това е цена, която с готовност мога да заплатя. Благодаря ви за бдителността.

— Какво правиш по тези места, капитане? — попита Ричард. — Да не би генерал Рейбич да те е изпратил да провериш дали Господарят Рал нещо не е превъртял?

Макар да не можеше да види на светлината на огъня, Калан бе сигурна, че при този въпрос лицето на мъжа е станало аленочервено.

— Не, разбира се, че не, Господарю Рал. Просто генералът искаше да се запознаете с подробния му доклад.

— Разбирам — Ричард хвърли поглед към съдинката с вечерята им. — Кога за последен път си ял, капитане? Виждаш ми се малко изтощен, освен че те болят ребрата.

— Ами, хм, доста бързах, Господарю Рал. Предполагам, че вчера съм хапнал нещо. Но съм добре. Мога да ям, след като …

— Сядай тогава — покани го с ръка Ричард. — Позволи ми да ти предложа малко топла гозба. Ще ти се отрази добре.

Докато мъжът с неохота се настаняваше на мъхестата земя до Калан и Кара, Ричард напълни една паница с ориз и зеленчуци. Отряза голямо парче овесена питка от тигана, оставен да изстива встрани от огнището. Подаде паницата на мъжа. Капитан Мейферт нямаше как да откаже. Бе ужасен от ситуацията, в която бе изпаднал — да му сервира не кой да е, а самият Господар Рал.

Наложи се Ричард да го подкани втори път, докато я вземе.

— Това е само ориз със зеленчуци, капитане. Не ви давам ръката на Кара, за да се ожените за нея.

Кара се изсмя шумно.

— Морещиците не се омъжват. Те просто си харесват някой за другар и толкова — той няма думата.

Ричард я стрелна с поглед. По тона му Калан знаеше, е не е влагал някакъв подтекст в думите си — но не се засмя заедно с Кара. Той знаеше прекрасно, че казва истината. Подобен акт не се предприемаше от любов, напротив неловката тишина Кара осъзна думите си и реши да начупи малко съчки за огъня.

Калан знаеше, че Дена, Морещицата, заловила Ричард, е избрала за свой другар. Кара също го знаеше. Когато Ричард се будеше рязко и се притискаше към Калан се питаше дали кошмарите му са продиктува истински или въображаеми събития. Когато го целува по плувналото в пот чело и го питаше какво има, никога не си спомняше. Добре поне, че бе така, мислеше си тя. Ричард се протегна към дълъг шиш, подпрян на един от камъните около огъня. С пръст бутна няколко парчета цвърчащо месо в паницата на капитана и постави най—отгоре питката. Бяха се запасили с най—разнообразна храна. Калан пътуваше в каретата, заобиколена от продуктите, които Ричард бе купувал по пътя им на север към Града на елените. Имаха провизии за доста време.

— Благодаря ви — заекна капитан Мейферт. Той от метна назад кичур руса коса. — Изглежда вкусно.

— Така е — отвърна Ричард. — Имаш късмет, че днес не е ред на Кара да готви.

Кара, горда, че е лоша готвачка, прие думите му като истински комплимент.

Калан бе сигурна, че в момента се случва история, която ще бъде разказвана от уста на уста пред ококорени очи и пълно изумление: Господарят Рал да сервира лично храна на свой войник. По начина, по който започна да яде капитанът, тя прецени, че сигурно е минало повече от ден, откакто не е ял. Какъвто беше едър, сигурно имаше нужда от доста храна.

Той преглътна и вдигна поглед.

— Конят ми. — Заизправя се. — Когато Господарката Кара … забравих си коня. Трябва…

— Яж спокойно. — Ричард стана и потупа капитан Мейферт да остане на мястото си. — И без това се канех да нагледам нашите коне. Ще се погрижа и за твоя. Сигурен съм, че и той не би отказал малко вода и овес.

— Но, Господарю Рал, не мога да ви позволя да …

— Яж. Така ще спестим време. Щом се върна, ще си готов и ще можеш да ми докладваш. — Ричард бързо се стопи в мрака и скоро от сенките до тях достигна само призрачният му глас: — Но се опасявам, че пак няма да имам заповеди за генерал Рейбич.

В тишината щурците отново подеха ритмичната си песен. Някъде наблизо се обади нощна птица. Отвъд близките дървета конете запърхаха доволно, вероятно поласкани от поздрава на Ричард. Сегиз—тогиз ивиците мъгла лягаха толкова ниско, че Калан усещаше влагата по бузите си. Толкова й се искаше да се обърне на една страна и да заспи. Ричард й бе дал някакъв билков чай, от който й се приспиваше. Поне намаляваше болката.

— Как сте, Майко Изповедник? — попита капитан Мейферт. — Всички са ужасно притеснени за вас.

За един Изповедник бе истинско събитие да се сблъска с подобна непресторена и топла загриженост. В простичкия въпрос на мъжа имаше толкова искреност, че Калан едва удържа сълзите си.

— Започвам да се оправям, капитане. Можеш да кажеш на всички, че ми трябва само още малко време да се полекувам и всичко ще е наред. Решили сме да отидем на едно спокойно и тихо място, където ще мога на воля да се наслаждавам на чистия въздух и приближаващото лято и да си почина добре. Преди да е дошла есента, ще съм почти здрава, сигурна съм. Дотогава се надявам Ричард да е … по—малко загрижен за мен, за да може да съсредоточи мислите си върху войната.

Капитанът се усмихна.

— Всички ще си отдъхнат, като разберат, че сте по—добре. Няма да ми стигне времето да ви изброявам колко много хора ме изпратиха с настояването веднага щом се върна, да ги информирам за състоянието ви.

— Предай им, че съм казала, че ще се оправя и че ги моля повече да не се тревожат за мен, а да се грижат за се бе си.

Той преглътна още една лъжица. В погледа му Калан забеляза следи и от други грижи. Трябваше му малко време, за да събере сили да проговори:

— Притеснени сме още и че двамата с Господаря Рал имате нужда от закрила.

Кара, която и без това седеше изправена, успя да се изправи повече, като в същото време положението на тялото й придоби леко застрашителен наклон.

— Господарят Рал и Майката Изповедник не са лишени от закрила, капитане. Те разполагат с мен. В сравнение Морещиците всичко друго е красиви медни копчета.

Този път капитанът не отстъпи. Гласът му прозвуча с недвусмислени нотки на непоколебимост.

— Нямам намерение да ви засягам, Господарке Кара, нито пък се отнасям с недоверие към вас. Аз също съм се клел да се боря с живота си за тяхната безопасност, това е пряката ми грижа. Тези медни копчета и друг път са се сблъсквали с врага в защита на Господаря Рал и не вярвам Морещиците да искат да ме възпрат от изпълнението на това ми задължение по друга причина освен от жалка гордост.

— Тръгнали сме към далечно и сигурно място — намеси се Калан, преди Кара да има възможност да каже нещо. — Вярвам, че уединението ни и компанията на Кара ще са наша сигурна защита. Ако Ричард пожелае нещо друго, ще ви уведоми.

С неохотно кимване на главата той прие отговора й. Последната част от него така или иначе сложи край на спора.

Когато Ричард се бе запътил с Калан на север, бе оставил елитните части на своите защитници зад гърба си. Тя знаеше, че решението му е категорично, вероятно част от убеждението му в това, което смяташе, че би трябвало да се направи. Ричард не бе против да разполага с повече защитници. Преди бе приел с тях да пътуват войскови части. Кара също бе настоявала да се възползват от помощта на войниците. Но да го признае директно пред капитана, това бе друго нещо.

Бяха прекарали с капитана и елитните му части доста време в Андерия. Калан го познаваше като отличен офицер. Предполагаше, че наближава средата на двадесетте си години — вероятно вече имаше зад гърба си десетина годишен стаж в армията и бе участвал в множество акции — от дребни междуособици до сериозни войни. Острите, правилни черти на лицето му едва бяха започнали да придобиват мъжественост.

С хилядолетията, благодарение на миграцията и окупацията, Д’Харанците бяха започнали да се смесват с други раси, народите се объркваха. Висок и широкоплещест, капитан Мейферт бе представител на чистокръвните Д’Харанци, белязани с руса коса и сини очи — като Кара. При такива като тях връзката с Господаря Рал бе най—силна.

Бе стигнал някъде докъм средата на вечерята си, когато очите му бързо се стрелнаха назад към тъмнината, в която бе потънал Ричард. Напрегнатият му поглед обгърна едновременно Калан и Кара.

— Не бих искал думите ми да звучат осъдително или лично и се надявам да не си помислите, че не ми е работа да се меся, но дали е възможно да ви задам … един деликатен въпрос?

— Да, капитане, възможно е — отвърна Калан. — Но не ви обещаваме, че ще получите отговор.

Последното изречение го накара да се позамисли, но все пак продължи:

— Генерал Рейбич и някои от другите офицери … е, добре, имаше тревожни разговори относно Господаря Рал.

— Не че не му вярваме, разбира се — побърза да добави той.

— Напротив, вярваме му от душа и сърце. Но просто…

— Е, какви са ви притесненията, капитане? — не издържа Кара и челото й се стегна. — След като му вярвате толкова много.

Той завъртя дървената лъжица в паницата си.

— През цялото време бях в Андерия. Знам колко усилия е положи той — както и вие, Майко Изповедник. Господар Рал преди това никога не се е тревожил за манията на хората. В миналото единственото нещо, кое от значение, бе желанията на самия Господар Рал. Накрая, след всичко това, хората отхвърлиха предложението — отрекоха се от него. Той ни прати да се причислим към останалата войска и просто ни изостави — описа кръг наоколо, за да дойде тук, в центъра на нищото. Да стане отшелник ли, що ли. — Той млъкна, — търсейки правилните думи. — Не го… разбираме съвсем.

Той вдигна поглед от огъня и отново се вгледа в очите им, после продължи:

— Опасяваме се да не би Господарят Рал да е загубил волята си за борба. Струва ни се, че него вече просто не го е грижа. Или може би… се страхува да се бие?

По погледа в очите му Калан разбра, че капитанът очаква да бъде наказан за тези си думи, за подобен въпрос. Но желаеше да получи отговор толкова силно, че бе готов да рискува. Ето защо той лично бе тръгнал да донесе доклада, вместо да изпрати обикновен куриер.

— Близо шест часа преди да ни сготви тази вкусна вечеря в гърне — небрежно подметка Кара, — той уби няколко десетки души. Сам. Направо ги разчлени. Никога не бях виждала такова нещо. Жестокостта му стресна дори мен. Остави ми един—единствен от тях. Доста нечестно от негова страна, струва ми се.

Капитан Мейферт явно почувства облекчение и въздъхна дълбоко. Извърна очи от напрегнатия поглед на Кара и наведе глава над паницата си, продължавайки да бърка гозбата в нея.

— Тези новини ще бъдат приети добре. Благодаря, че ми казахте, Господарке Кара.

— Той не може да ви даде заповеди — намеси се Калан, — понеже категорично вярва, че ако в момента застане начело на войските ни срещу Императорския орден, това ще доведе до загубата ни. Убеден е, че ако на този ранен етап се намеси във войната, това ще ни лиши от всички шансове за победа. Твърди, че е нужно да изчакаме правилния момент — това е. Няма нищо повече.

Калан се чувстваше някак противоречиво, оправдавайки Ричард, при положение че не бе изцяло убедена в действията му. Струваше й се важно да разберат докъде е стигнал Императорският орден до момента и да не му дават възможност да върлува безнаказано и да убива повече жители на Новия свят.

Капитанът размисляше над думите й, отхапвайки от питката си. Смръщил поглед, вдигна останалото парче в ръка. За подобна стратегия съществува известна бойна теория. Ако имаш избор, атакувай, когато битката тече по твоите правила, не по тези на врага ти.

След като помисли върху това за момент, капитанът продължи по—оживено:

— По—добре е човек да не атакува, преди да е дошъл правилният момент, независимо от вредите, които би могъл да му нанесе врагът междувременно, отколкото да се впуска в битка, преди да му е дошло времето. Последното би било проява на лоши водачески умения.

— Точно така — Калан вдигна дясната си ръка и положи длан на челото си. — Вероятно ще можеш да го обясниш на другите офицери по този начин — че не е дошъл моментът да се издават заповеди и че той чака да му дойде времето. Не мисля, че това е много по—различно от начина, по който Ричард ни го обясни на нас, но ми се струва, че ще бъде прието по—добре, ако бъде представено с тези думи.

Капитанът дояде питката си, явно размисляйки.

— Готов съм да заложа живота си върху думата на Господаря Рал. Знам, че и с другите е така, но ми се струва, че за всички ще бъде успокояващо да чуят подобно обяснение на факта, че засега е замразил заповедите си. Сега виждам защо се е наложило да ни изостави — за да удържи на изкушението да се хвърли в борбата, преди да е настъпил подходящият момент.

На Калан й се прииска и тя да може да изпита подобна увереност като капитана. Спомни си въпроса на Кара — чудеше как хората ще могат да се докажат пред Ричард. Знаеше, че той няма да е склонен още веднъж да се решава чрез гласуване, но лично Калан не виждаше друг начин.

— Не съм го споменавала пред Ричард — каза Калан, но е трудно да не може да издава заповеди. Опитва се да постъпи правилно, но определено не му е лесно.

— Разбирам, Майко Изповедник. Неговата мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да му служим. Животът ни му принадлежи.

Калан огледа внимателно правилните черти и изчистените овали на младото му лице, осветено от танцуващите пламъци. В това лице откри нещо, което Ричард се бе опитвал да й каже по—рано.

— Ричард не смята, че животът ви му принадлежи, капитане. На мнение е, че той принадлежи единствено вам и че е безценен. Точно за това се бори.

Капитанът подбираше внимателно думите си. Макар да не се боеше от нея като от Майката Изповедник — той не бе израсъл с мита за силата и властта на жена като нея, — все пак тя бе съпруга на Господаря Рал.

— Повечето от нас виждат колко по—различен е той от предишния Господар Рал. Не твърдя, че който и да е от нас разбира всичко за него, но знаем, че се бори, за да ни защитава, а не за да завладява нови земи. Като войник знам разликата да повярвам в онова, за което се бия, защото…

Капитанът отмести поглед от очите й. Взе в ръка малко клонче и известно време почукваше с него по земята. В гласа му прозвучаха болезнени нотки:

— Защото отнема нещо много ценно от душата ти, когато трябва да убиваш хора, които не са ти причинили нищо лошо.

Докато ръката му с клончето бавно ровеше тлеещите въглени, огънят пукаше и съскаше. Нагоре политваха искрици, които се губеха отстрани зад надвисналата над главите им скала.

Кара се бе загледала в Агиела си, който въртеше в ръка.

— И ти ли… се чувстваш така?

Капитан Мейферт я погледна.

— Никога преди не съм осъзнавал какво ми причинява това вътрешно. Не знаех. Господарят Рал ме накара да се гордея, че съм Д’Харанец. Благодарение на него се борим за нещо истинско и добро … Никога преди не ми се бе случвало. Мислех, че нещата са така, както би трябвало са, и че никога нищо няма да се промени.

Кара отмести поглед и главата й безмълвно кимна в знак на съгласие. Калан само можеше да гадае какво означава да живееш под управлението на такъв владетел. Какво причинява това на хората.

— Радвам се, че го разбираш, капитане — прошепна Калан. — Точно затова той толкова се тревожи за всички вас. Иска да живеете живот, от който да се гордеете. Живот, който принадлежи на всеки от вас.

Той хвърли клончето в огъня.

— И искаше всички жители на Андерия да се грижат сами за себе си така, както иска ние да ценим собствения си живот. Това гласуване не бе толкова за него, колкото за тях самите. Затова ли означаваше толкова много за него?

— Да, затова — потвърди Калан и страхувайки се да подлага гласа си на повече изпитания, млъкна.

Той отново разбърка вечерята си, за да изстине. Макар тя вече да не се нуждаеше от изстиване, сигурна бе Калан. Предположи, че мислите му са доста по—разбъркани от гозбата в паницата му.

— Знаете ли — продължи той, — едно от нещата, които съм чувал за него в Андерия, бе, че понеже Мрачният Рал му е баща, Ричард Рал също е зъл. Казват, че след като баща му е вършил злини, е възможно понякога Ричард Рал да върши добрини, но никога няма да стане добър човек.

— И аз чух това — вметна Кара. — Не само в Андерия, но и на много други места.

— Това е грешка. Защо трябва хората да си мислят, че защото единият от родителите на човек е бил жесток престъпленията му се предават на някой, който нищо не ги е извършвал? И че синът трябва да прекара живота си, като им се доказва? Не искам да си мисля, че ако някога имам щастието да имам деца, те, а после и техните деца, ще трябва да страдат заради нещата, които съм вършил като служител на Мрачния Рал. — Той погледна Кара и Калан. — Подобни предразсъдъци са грешни. В тишината Кара се вгледа в пламъците.

— Аз служех на Мрачния Рал. Ясна ми е разликата между тези двама мъже. — Гласът му се сниши, изпълнен с едва сдържан гняв. — Грешно е хората да стоварват вината на Мрачния Рал върху сина му.

— За това си прав — измърмори Кара. — Те двамата може и да си приличат малко на външен вид, но всеки, който някога се е вглеждал в очите им, както съм имала случай аз, никога не би твърдял, че са един и същ тип хора.

ШЕСТА ГЛАВА

Капитан Мейферт дояде остатъка от вечерята си в мълчание. Кара му поднесе меха си с вода. Той го пое с усмивка и кимна в знак на благодарност. Тя му напълни втора паница от гърнето и отчупи още едно парче овесена пита. Мъжът изглеждаше съвсем малко по—слабо ужасен от факта, че му сервира Морещица. Изражението на лицето му явно забавляваше Кара. Тя се обръщаше към него с „Медни копчета“ и настояваше да си изяде всичко. Той го направи, заслушан в пукането на съчките и капещата от боровите иглички вода, която потъваше в килима от листа и преплетени клони, покриващ горския под.

Ричард се върна, натоварен с багажа и седлото на капитана. Остави всичко да се свлече на земята до офицера, изтръска водата от себе си и едва тогава се настани до Калан. Предложи й пълния мях, който донесе със себе си. Тя отпи само глътка. Повече я радваше възможността да положи ръка върху коляното му.

Ричард се прозя.

— Мейферт, спомена, че генералът ти заръчал да ми докладваш подробно?

— Да, сър.

Капитанът се впусна в дълъг и подробен преглед на състоянието на армията на юг, на разположението на частите в полето, просеките в планината, които вардят, как възнамеряват да използват терена, ако от Андерия внезапно се появи Императорският орден и поеме на север към Средната земя. Докладва и за здравословното състояние на хората и състоянието на продоволствията им — и двете били прилични. Другата половина от Д’Харанската армия на генерал Рейбич се била завърнала в Ейдиндрил, за да защитава града, и Калан с радост разбра, че всичко там е наред.

Капитан Мейферт подробно информира за цялата Средна земя, включително Келтон и Галеа, две от най—големите страни там, понастоящем съюзници на Д’Харанската империя. Съюзниците помагаха в осигуряването на продоволствия за армията и на хора, които да патрулират познати им райони. Както и с други неща.

Природеният брат на Калан, Харолд, бе пратил вест, че Сирила, природената сестра на Калан, е започнала да се възстановява. Сирила бе Кралица на Галеа. След брутална разправа с нея от страна на врага тя бе разстроила емоционалния си баланс и бе неспособна да изпълнява задълженията си на Кралица. В редките й моменти на прозрение, разтревожена за народа си, бе измолила от Калан Да заеме мястото й на престола. Калан се бе съгласила с охота и с уговорката да остане на престола само до възстановяването на Сирила. Малцина вярваха, че Сирила ще си възвърне разсъдъка, но тя очевидно вървеше на добре.

Щом успя да успокои страстите в съседната на Галеа страна, Ричард бе обявил Калан за Кралица и на Келтон. Когато чу за пръв път какво е направил Ричард, й се стори лудост. Но колкото и странно да бе всичко, отгоре на интересите и на двете страни и им донесе не само мир една с друга, но и ги включи в съдружието на обединените срещу Императорския орден страни.

Кара бе приятно изненадана да чуе, че в Двореца на Изповедниците в Ейдиндрил са пристигнали множество Морещици. Бердин със сигурност щеше да остане доволна от появата на нейни Сестри там.

Калан тъгуваше по Ейдиндрил. Бе на мнение, че родното място на човек никога не излиза от сърцето му. Това я накара с болка да се сети за случилото се с Ричард.

— Сигурно са момичетата на Рикка — усмихна се Кара. — Само почакай, докато се запознае с новия Господар Рал — добави тя под мустак, като явно последната мисъл й се струваше още по—забавна.

Калан се замисли за хората, които бяха оставили в ръцете на Императорския орден — или по—точно хората, които бяха избрали Императорския орден.

— Да сте получавали някакви вести от Андерия?

— Да, чрез множество наши хора, които изпратих на оглед. Опасявам се, че някои от тях загинаха в изпълнение на мисията си. Завърналите се докладваха, че отровените води не са взели толкова жертви от страна на врага, колкото се надявахме. Откакто от Императорския орден установили, че техни войници умират или не се чувстват добре, започнали да пробват всичко най—напред върху местни хора. Доста от тях загинали или се разболели, но не масово. Чрез този метод на изпробване на храна и вода върху местни жители те успели да отделят отровената храна и да я унищожат. Армията изпробвала множество продукти — те имат нужда от големи запаси.

Говореше се, че Императорският орден е по—многоброен от всяка армия, събирана някога. Що се отнася до тази част от докладите, които получаваха, Калан бе убедена, че са истина. Съотношението на войниците на Императорския орден към войниците на обединените армии на Д’Хара и Средната земя бе може би десет или дванадесет към един — според някои сведения дори повече. Някоя доклади твърдяха, че силите на Новия свят са превъзхождат от тези на Стария със сто към един, но Калан счита подобни цифри за чиста паника. Тя нямаше представа колко още Орденът ще се храни от Андерия, преди да се премести, нито пък дали получава провизии от Стария свят. Вероятно — да.

— Колко съгледвачи загубихме? — попита Ричард.

Капитан Мейферт вдигна глава. Това бе първият въпрос, зададен от Ричард.

— За някои от тях все още има надежда да се завърнат, но както изглежда, сме загубили между шестдесет и седемдесет души.

Ричард въздъхна.

— И генерал Рейбич смята, че си е струвало да пожертва живота на толкова много хора, за да ни открие?

Капитан Мейферт помисли, преди да отговори:

— Нямахме представа какво ще открием, Господарю Рал. Затова ги изпратихме. Искате ли да предам на генерала да не праща повече мъже?

Ричард дълбаеше лице в парче дърво, като от време на време хвърляше стърготините в огъня. Въздъхна.

— Не, трябва да постъпи така, както смята за добре. Вече му обясних, че не мога да му давам заповеди.

Капитанът, докато гледаше как Ричард събира парченцата стърготини от скута си и ги хвърля в огъня, метна в пламъците шепа борови иглички, които пламнаха и угаснаха за миг. Издяланото от Ричард лице бе забележително добър портрет на капитана.

От време на време Калан бе виждала Ричард да дялка от дърво животни или хора. Веднъж смело предположи, тази му способност е направлявана от дарбата му. Той скръсти лице и я контрира с репликата, че цял живот го е правил — още от малък. Тя му напомни, че изкуството открай време се използва за правене на заклинания и че веднъж вече му се е случвало да стане жертва на нарисувано заклинание.

Той настояваше, че това, което прави, е различно. Твърдеше, че като горски водач е прекарал много вечери сам край огъня и е дялкал лица. Тъй като не му се носеше излишен товар, обикновено хвърляше готовата фигурка в огъня. Твърдеше, че самото дялкане му доставя удоволствие и че винаги може да си направи друга. Калан смяташе произведенията му за прекрасни и се разстройваше, когато го виждаше да ги хвърля в огъня.

— Какво възнамерявате да правите, Господарю Рал, ако мога да попитам.

Ричард изряза гладък улей, указващ линията на ухото и свързващ го с вече готовата линия на челюстта. Вдигна очи и се загледа в тъмнината.

— Отиваме на едно място в планината, където човешки крак не е стъпвал, за да бъдем сами и в безопасност. Там Майката Изповедник ще може да се възстанови и да си възвърне силата. Докато сме там, може да сполуча да накарам дори Кара да носи рокля.

Морещицата скочи на крака.

— Какво!

Щом видя усмивката на лицето му, тя разбра, че се шегува. Но въпреки всичко изпуфтя ядно.

— Ако бях на ваше място, не бих докладвал това на генерала, капитане — каза Ричард.

Кара се отпусна обратно на земята.

— Не и ако нашият мистър Медни копчета го е грижа за ребрата му — промърмори тя.

Калан се опита да не се засмива, най—малкото, за да не активизира и без това действащите постоянно остриета между ребрата й. Понякога сякаш чувстваше, че знае какво изпитва парчето дърво в ръцете на Ричард. Беше приятно да види как поне веднъж той изкарва Кара от нерви. Обикновено ставаше обратното.

— Засега не мога да ти помогна с нищо — продължи Ричард, възвръщайки сериозния си тон. Продължи работата си с ножа. — Надявам се всички вие да го приемете.

— Разбира се, Господарю Рал. Знаем, че щом му дойде времето, ще ни поведеш в битка.

— Надявам се и този ден да дойде, капитане. Наистина се надявам. Не защото много обичам да се бия, а защото се надявам да има за какво да го правя. — Ричард се загледа в огъня, лицето му издаваше смразяващо отчаяние.

— Точно сега няма такова нещо.

— Да, Господарю Рал — отвърна капитан Мейферт, най—сетне нарушавайки неловкото мълчание. — Ще направим каквото считаме за най—добро, докато Майката Изповедник се оправи и сте готови да се присъедините към нас.

Ричард не спомена нищо за сроковете, намекнати от капитана. Калан също се надяваше да чуе някакви времеви определители, но Ричард не уточни нищо. Така или иначе, даде им да разберат, че това време може и да не настъпи никога. Стисна парчето дърво в скута си и огледа свършената работа. Прокара показалец по дължината на прясно издълбания нос и попита:

— Завърналите се съгледвачи казаха ли… как се спогаждат местните… с Императорския орден?

Калан знаеше, че за него този въпрос е жестоко мъчителен. Искаше й се да не го бе задавал. Отговорът нямаше да му донесе нищо.

Капитан Мейферт се покашля.

— Ами, да, имаме сведения.

— И?

Младият офицер докладва сухо и с подробности научените факти.

— Джаганг настани щаба си в столицата Феърфийлд. Избра за себе си имението на Министъра на културата. Армията му е толкова многобройна, че буквално погълна и се разля надалеч из околните хълмове. Андерианската армия не оказа особена съпротива. Войниците ни бяха заловени и масово изтребени. Андерианското правителство престана да съществува буквално в първите няколко часа. Нямаше закони и правила. Орденът прекара първата седмица в нечувани празненства.

Повечето жители на Феърфийлд бяха прогонени и загубиха цялото си имущество. Мнозина избягаха сами. Околните пътища се задръстиха от народ, опитващ се да избяга от събитията в столицата. Но съдбата им се оказа не по—различна от тази на съгражданите им вътре в града — бяха пресрещнати от войниците из околните хълмове, които нямаше как да се доберат до плячката във Феърфийлд. На пръсти се броят онези, които успяха да избегнат тази участ — предимно най—старите и болните.

Гласът му не успя да се удържи безстрастен. Капитанът също бе живял известно време с тези хора.

— Опасявам се, че нещата се развиха пагубно за населението на Андерия, Господарю Рал. Кланетата бяха масови и ужасяващо жестоки — поне за мъжете. Бяха избити десетки хиляди. Вероятно и повече.

— Получиха каквото търсеха. — Гласът на Кара бе леден като зимна нощ. — Сами избраха съдбата си.

Калан бе съгласна с нея, но не каза нищо. Знаеше, че и Ричард го мисли. Но никой от двамата не се радваше, че е прав.

— А останалата част от страната? — попита Ричард — Знае ли се нещо за селищата извън Феърфийлд? Дали при тях не е по—добре?

— Ни най—малко, Господарю Рал. Императорският орден е подел методично „умиротворяване“ на страната, както се изразяват. Войниците им са придружавани от хора, родени с дарбата. Засега най—страшното, което сме чули, е появата на една жена, наричана от всички „Господарката на смъртта“.

— Моля? — недочу Кара.

— Казват й „Господарката на смъртта“.

— Жена, значи. Сигурно е от Сестрите — предположи Ричард.

— Някакви предположения? — попита Кара.

Ричард, дялкайки устата на дървената фигурка, сви рамене.

— Джаганг държи като свои заложници както Сестри на мрака, така и Сестри на светлината. Той е пътешественик по сънищата. Може да принуди всички да му се подчиняват. Която и да е, тази жена е просто негово оръдие.

— Не знам — обади се капитан Мейферт. — Имаме доста информация за Сестрите и за това колко опасни са те. Това, което казвате, наистина е така — те са оръдия на армията, средства, а не действащи лица. Джаганг не им позволява да използват собствения си мозък, нито да вземат решения. Въпросната „Господарка на смъртта“ обаче, поне според получените сведения, е доста по—различна. Явно работи за Джаганг, но мълвата твърди, че взема решенията си сама и постъпва както й харесва. Завърналите се съгледвачи твърдят, че хората се страхуват от нея дори повече, отколкото от самия Джаганг. Носи се слух за един град, към който се била насочила. Хората разбрали, че идва, и се събрали на площада. Първо дали отрова на децата, а след това самите те изпили своята доза. До пристигането й в града нямало жив човек на площада лежали близо петстотин трупа.

Заслушан, Ричард бе спрял да дялка парчето дърво.

Калан знаеше, че необоснованите слухове понякога могат доведат до неудържима паника, до решението да умреш, вместо да се изправиш лице в лице с обекта, от който те ужасяваш. Страхът бе могъщо средство във време на война. Ричард продължи работата си. Държеше ножа близо върха и внимателно издълбаваше зениците на очите.

— Не знаят името й, значи? Не знаят как се казва тази „Господарка на смъртта“?

— Съжалявам, Господарю Рал. Всички я наричали така.

— Явно е ужасна грозна вещица — измърмори Кара.

— Напротив. Била със сини очи и дълга руса коса. Говори се, че била една от най—красивите жени, които човек може да се надява да срещне през живота си. Изглеждала като видение на добър дух.

Калан не можа да не забележи тайния поглед на капитана към Кара, която също бе със сини очи и руса коса и също бе една от най—красивите жени, които човек може да се надява да срещне през живота си. И също опасна като смъртта.

Ричард смръщи поглед.

— Руса … сини очи … има няколко жени … Жалко, че никой не е чул името й.

— Съжалявам, но не разполагаме с нищо друго, Господарю Рал … А, да, за малко да забравя — обличала се винаги в черно.

— Добри духове! — прошепна Ричард и скочи на крака, стиснал дървената фигурка за гърлото.

— Доколкото разбрах, Господарю Рал, макар самата тя да изглежда като видение на добър дух, самите добри духове се страхуват от нея.

— И с право — отвърна Ричард, загледан в далечината, сякаш пронизващ с поглед черната пелена на мъглата, за да проникне там, където само неговите очи могат да пробият.

— Значи я познавате, Господарю Рал?

Калан се заслуша в пукането на огъня, докато чакаше заедно с другите двама да чуе отговора му. Когато очите на Ричард най—сетне се завърнаха при тях и се впиха в очите на дървената фигурка в ръката му, той сякаш все още се опитваше да намери сили да проговори.

— Познавам я — най—сетне каза той. — Твърде добре я познавам. Тя бе една от учителките ми в Двореца на пророците. — Ричард хвърли фигурката в огъня. — Молете се никога да не ви се налага да погледнете в очите на Ничи, капитане.

СЕДМА ГЛАВА

— Погледни ме в очите, дете — промълви Ничи с мекия си копринен глас и повдигна с ръка брадичката на момичето.

Кокалестото личице се повдигна. Очите, тъмни и ококорени, примигнаха с тъпо объркване. В тях не можеше да се прочете нищо — момичето бе простовато.

Ничи се изправи разочарована. Винаги ставаше така. Понякога се улавяше да се взира в хорските очи просто ей така, без да знае защо. Дори да търсеше нещо, не знаеше какво е.

Продължи бавната си разходка покрай редицата от местни хора, скупчени от едната страна на прашния градски площад. Хора от съседните ферми и по—малки селища без съмнение слизаха в града по няколко пъти в месеца, в пазарните дни, някои оставаха да пренощуват, ако идеха отдалеч. Денят не бе пазарен, но бе достатъчно подходящ за целите й.

Някои от сгушените една в друга сгради имаха и втори етаж, обикновено една или две стаички за нощуване над малкото семейно магазинче. Ничи мерна пекарна, шивачница, магазин за грънци, ковачница, билкарница, магазин за кожени изделия — обичайните места. Всички тези домове си приличаха. Мнозина от хората в тях работеха ширналите се крайградски полета с жито или сорго, продаваха животни и отглеждаха зеленчуци в обширни градина. Тъй като имаше изобилие от тор, слама и глина, жито, а в къщи от преплетени, замазани клони. На пръсти се брояха двуетажните къщи, гордо показващи гредоред конструкцията си. По—голямата част от площада зад нея бе изпълнен с намусени войници, стиснали излъсканите си до блясък оръжия. Всички бяха уморени от усилната езда и още по-лошо — отегчени. Ничи знаеше, че са само на крачка от неподчинението. Град, пък бил той и с оскъдна плячка, бе подмамващо разнообразие. За тях привлекателното бе не толкова количеството на плячката, колкото самото й заграбване. Макар че понякога и първото не бе за пренебрегване. Уплашените жени рядко срещаха дръзките погледи на бойците.

Докато вървеше покрай опърпаните хора, Ничи се вглеждаше във втренчените в нея очи. Повечето бяха ококорени от ужас и впити не във войниците, а в обекта, всяващ неописуем страх и паника — Ничи, или както бяха започнали да я наричат хората, „Господарката на смъртта“. Това обръщение не й харесваше, но не я и дразнеше. Всъщност бе просто регистриране на факт — факт, който за нея не бе от по—голямо значение от това, ако някой й бе казал, че й е закърпил чорапите.

Знаеше, че част от хората гледат златната халка през долната й устна. Вероятно мълвата вече ги бе информирала, че белязана с този знак жена е лична робиня на император Джаганг — същество, по—низшестоящо дори от най—простите селяни като тях. Това, че погледите им бяха втренчени в златната халка и мислите им се въртяха около званието й, я интересуваше дори по—малко от обръщението „Господарка на смъртта“.

Джаганг имаше власт над тялото й само и единствено тук, в този свят. Пазителят щеше да вземе душата й за вечни времена в следващия. Съществуването на тялото й на този свят бе мъчение. Съществуването на душата й в следващия щеше да е не по—малко. Съществуването и мъчението просто бяха две страни на една монета — с друго не бе известна.

От едно огнище зад лявото й рамо се виеше ивица пушек, разнасян от лекия ветрец и обагрящ в оловни оттенъци бистрото синьо следобедно небе.

Подредените плътно един до друг камъни от страни на комуналното огнище поддържаха огнището. На него можеха да се пекат едновременно две или прасета или агнета. Вероятно използваха подвижни подпори за да използват огнището в помещение за опушване.

Обикновено градчета като това разполагаха и с още едно външно огнище, често в близост до кланицата. На него варяха сапун, понеже това бе дейност, която не можеше да се върши вътре. Встрани на площада Ничи забеляза облицована в дърво яма за пепел, използвана в приготвяне на луга, край нея стоеше голям метален казан за събиране на мас. Лугата и маста бяха основните съставки на сапуна. Някои жени обичаха да прибавят различни аромати с билки и други подобни — например слагаха лавандула или розмарин.

Като малка майката на Ничи всяка есен, когато се колеха животните, я изпращаше да помага в правенето на сапун. Учеше я, че да помагаш на другите изгражда характер у човека. По ръцете и лактите на Ничи все още личаха мънички белези по местата, където е била опръскана от горещата мас. Всеки път, когато я изпращаше да помага, майка й я караше да си облича хубава рокличка — не за да предизвиква възхищението на околните, които нямат възможност да си купят дрехи като нейните, а за да я накара да се чувства неловко и неудобно. Вниманието, което привличаше розовата й рокличка, бе далеч от възхищение. Както стоеше с дългата дървена бъркалка в ръка и разбъркваше сместа във врящия казан, докато изсипваха в него лугата, някои от другите деца, в опитите си да опръскат и съсипят хубавата й рокля, изгаряха и самата Ничи си повтаряше, че тези изгаряния са наказание от Създателя.

Докато Ничи продължаваше разходката си, оглеждайки събралото се множество, единствените звуци, които чуваха, бяха пръхтенето на оставените оттатък сградите, редките покашляния на хората и плющенето ранения от вятъра пламък в огнището. Войниците вече бяха привършили с двете набучени на шишове прасета, така че ароматът на печено месо почти се бе стопил във въздуха, оставяйки киселата смрад на пот и мирисът на човешко присъствие да вземат връх над всичко друго. Независимо дали на дадено място се събираше бойна армия или обикновени хора, миризмата бе една и съща.

— Всички вие знаете защо съм тук — започна Ничи. — Защо ми създавате грижи и ме принуждавате да предприемам подобно пътуване? — Тя огледа строго редиците от по четири—пет човека в дълбочина, наброяващи общо около двеста души. Войниците, които бяха събрали най—безцеремонно хората от домовете им и от полето, ги надвишаваха значително по брой. Ничи се спря пред един мъж, когото бе забелязала, че другите поглеждат: — Е?

Вятърът развяваше изтънялата му сребриста коса, разпиляна по оплешивяващата му наведена глава с втренчени в земята пред нозете й очи.

— Нямаме какво да ви дадем, Господарке. Ние сме бедна общност. Не разполагаме с нищо.

— Лъжец! Имахте две прасета. Както изглежда, възнамерявахте да си устроите разточително чревоугодническо пиршество, вместо да помогнете на изпадналите в нужда.

— Но нали трябва да се храним.

В думите му прозвуча не толкова негодувание, колкото молба.

— Както и другите хора, но те не са извадили късмет като вашия. Те познават единствено жилото на глада, пронизващо телата им всяка нощ. Що за грозна трагедия, всеки ден хиляди деца умират, понеже не разполагат с най—елементарното нещо, необходимо за живота им — храна.

Още милиони други са подложени на изгарящата болка на изгризващия вътрешностите глад. А в същото време такива като вас, които са родени с късмета да живеят върху щедро надарена земя, не им предлагат нищо друго освен извиненията си. Да получат онова, от което се нуждаят за оцеляването си, е тяхно право и би трябвало да се уважава от хората, които имат възможност да помогнат.

Нашите войници също имат нужда от храна. Да не ей мислите, че борбата ни в името на доброто е лесна? Тези момчета ежедневно рискуват живота си, за да можете вие да отглеждате децата си в подредено, цивилизовано общество. Как изобщо си позволявате да ги гледате в очите? Как ще съумеем ние да изхраним войските си, ако такива като вас отказват да съдействат за каузата?

Треперещият мъж нямаше какво да каже.

— Какво би трябвало да сторя, за да ви убедя в сериозността на задължението ви спрямо чуждия живот? Да помагате на нуждаещите се, това е ваш свещен морален дълг, който ще допринесе за добруването на всички хора.

Пред погледа на Ничи изведнъж всичко побеля. С болка, предизвикана сякаш от впиването на милиони нагорещени игли в очите й, в съзнанието й нахлу гласът на Джаганг.

„Защо играеш тази игра? Дай примери с хора! Дай им урок, за да разберат, че не съм за пренебрегване!“. Ничи успя да се задържи на крака. Болката, бушуваща в главата й, я бе ослепила напълно. Тя я пусна да премине през тялото й, сякаш всичко това се случваше на друг. Коремните й мускули се гърчеха в спазми. Ръждиво нащърбено копие, прокарано през червата й, не би й причинило повече болка. Ръцете й висяха отпуснати покрай тялото, докато тя очакваше края на гневния пристъп на своя повелител или смъртта си.

Не можеше да прецени колко време продължаваше мъчението. В случаи като този времето придобиваше други измерения — болката поглъщаше всичко около себе си. Знаеше от трети лица, присъствали на моментите, който Джаганг правеше това с нея, както от случаите, когато сама биваше свидетел на мъчението на други, че понякога може да трае само миг. Друг път да се точи с часове, но второто за Джаганг си бе чисто губене на време — жертвата му така или иначе не забелязваше разлика. Винаги му го бе казвала.

Изведнъж установи, че не може да си поеме дъх. Сякаш могъщ юмрук бе затиснал сърцето й. Помисли си, че дробовете й ще експлодират. Колената й се подкосиха.

„Не смей да не ми се подчиняваш още веднъж!“ Дробовете й рязко се изпълниха с въздух. Обучението на Джаганг както винаги завърши с непоносимо тръпчив и кисел вкус в устата й, сякаш бе поела неочаквано порция възкисел лимонов сок. После дойде и внезапната болка, пронизваща нервите в дъното на устната кухина, някъде към меката част на ушите. Главата й закънтя, зъбите й започнаха да пулсират. С отварянето на очите си както винаги остана изненадана, че не лежи в локва кръв. Докосна крайчеца на устата си, после погали с пръст едното си ухо. Кръв нямаше.

Запита се как ли Джаганг е успял да проникне в съзнанието й сега. Напоследък все по—често се случваше да не може. Нещо, което не се бе случвало с никоя от другите Сестри — до тяхното съзнание императорът винаги имаше достъп.

Щом пред очите й се проясни, видя втренчените в нея хорски погледи. Никой не можеше и да предположи защо бе спряла на място. Младежите, а също и някои от по—възрастните тайно я оглеждаха. Бяха свикнали да виждат жени, навлечени в дрипави, безформени рокли; жени, чиито тела плащаха данъка на безконечната черна работа и почти постоянната бременност, която започваше веднага след достигане на възрастта, в която семето е възможно да покълне в утробите им. Никога преди не бяха виждали жена като Ничи — висока и изправена, с прям поглед, облечена във фина черна рокля, прилепнала по почти безукорната я фигура, ненакърнена нито от тежка работа, нито от бремето на раждането. Твърдата черна материя контрастираше с бледата мека ивица между гърдите й, извадена на показ от изрязаното деколте на корсета й. Ничи оставаше безучастна към подобни погледи. Понякога те отговаряха на целите й, в повечето случаи — не, така че ги пренебрегваше.

Отново тръгна покрай редицата хора, без да обръща внимание на заповедите на император Джаганг. Изобщо рядко се подчиняваше на заповедите му. В повечето случаи оставаше напълно безразлична към налаганите й наказания. Всъщност приемаше ги на драго сърце.

„Ничи, прости ми. Знаеш, че не искам да ти причиня болка.“ Не обърна внимание и на гласа му, а продължи да изучава втренчените в нея погледи. Не всички се осмеляваха да я гледат. Харесваше й да се взира в очите на онези, които проявяваха достатъчно смелост, та да рискуват да бъдат засечени от нейния поглед. Повечето бяха изпълнени от най—чиста проба ужас.

Съвсем скоро страховете им щяха да се оправдаят.

„Ничи, трябва да направиш каквото ти казвам, в противен случай ще ме принудиш да ти сторя нещо наистина ужасно. Никой от двама ни не го желае. Някой ден ще съм принуден да сторя нещо, от което после няма да можеш да се възстановиш.“ Ако го искаш — давай, помисли си тя в отговор.

Не бе предизвикателство. Просто не й пукаше.

„Знаеш, че не го искам, Ничи.“ Без болката гласът му бе малко по—натрапчив от досадна муха. Не му обръщаше внимание. Обърна се към тълпата.

— Искам да ви попитам, хора, дали някой от вас изобщо има представа за усилията, вложени в тази борба, с цел вашето освобождение? Или искате само да се ставате от благата, без да допринасяте с нищо? Мнозина смели мъже пожертваха живота си в битки с насилниците, в бой за нашето ново начало. Борим се, за да могат всички хора да могат по еднакъв начин да се възстановят от настъпващото добруване. Трябва да ни помогнеш нашите опити за подобряване на вашето благосъстояние. Също както да помагаш на изпадналите в беда е първоначално задължение на всеки човек, така и вие трябва да дадете своето.

Киселата, недоволна физиономия на командир се намести пред Ничи. Слънчевата светлина, обливаща сипаничавото му лице, хвърляше дълбоки сенки под хлътналите му очи. Неприветливото му изражение не я развълнува. Той никога не бе доволен. Е, размисли тя, почти никога.

— Единственият начин за постигане на добродетелност е чрез подчинение и жертвоприношение. Вашата дан към Ордена е да направите точно това. Не сме тук, за да ви даваме уроци по гражданско поведение!

Командир Кардиф бе убеден, че се намира на по—високо стъпало в йерархията от нея. Той също можеше да й причинява болка. Тя понасяше мъченията му със същото хладно отстранение, с което и хрумванията на Джаганг.

Едва в най—нечовешките спазми на болката Ничи изпитваше някакви усещания. Дори болката бе за предпочитане пред празнотата, която обикновено изпълваше съществото й.

Кадар Кардиф вероятно не знаеше за наложеното й само преди миг наказание от страна на Джаганг, нито за заповедите му. Негово Сиятелство не използваше съзнанието на командир Кардиф. За Джаганг бе изключително трудно да държи под контрол хората, които не притежават дарбата — всъщност можеше да го прави, но рядко си заслужаваше усилието; нали разполагаше с достатъчно магьосници и чародейки, които да се грижат за останалите вместо него. Пътешественикът по сънищата някак си успяваше да използва дарбата в онези, които я притежаваха, за да помогне за завършването на връзката в съзнанията им. По някакъв начин родените с дарбата правеха възможно това Джаганг да ги контролира толкова лесно.

Кадар Кардиф я прониза с огнен поглед, щом очите и се вдигнаха към загорялото му и набръчкано лице. Той имаше внушителен вид, подсилен от обкованите кожени ремъци, кръстосани върху огромните му гърди, обвитите в метал кожени нагръдници, ризницата, богатия арсенал от явно често използвани оръжия. Ничи го бе виждала да души хора само с една от огромните си, мощни ръце. Многобройните белези по лицето му бяха мълчаливи свидетели на смелостта му в битките. Тя бе присъствала на всичките.

Малцина бяха офицерите с по—голям ранг и ползващи се с по—голямо доверие от Кадар Кардиф. Бе постъпил в Ордена още младеж, издигайки се в йерархията постепенно за да стигне до положението на дясна ръка на Джаганг заедно с разширяването на владенията на Императорския орден извън границите на родната им Алтур’Ранг към постепенно превземане на останалата част на Стария свят. Кадар Кардиф бе героят от кампанията при Малкия проход, човекът, който едва ли не сам преобърна курса на битката, врязвайки се в редиците на врага и пронизвайки със собствените си ръце тримата велики крале, присъединили се към войските си, за да оградят и разбият Императорския орден, преди той да е успял да плени въображението на милиони хора, живеещи в лабиринта от кралства, господарства, кланове, градове—държави и огромни области, контролирани от съюзнически сили.

Старият свят се бе превърнал в кутия огниво, в очакване да бъде запалена искрата на революцията. Тази искра бяха проповедите на Ордена. Ако висшите духовници бяха душата на Ордена, Джаганг бе неговият скелет и мускул. Малцина разбираха гения на Джаганг — виждаха в него само пътешественика по сънищата. А той бе далеч повече.

Бяха му нужни десетилетия, докато най—сетне успее да вдигне на крак Стария свят — да изведе Ордена на финалната права на великата слава. През дългите години на за Ордена, въвлечен в почти непрекъсната война, той работеше неуморно върху изграждането на пътна настилка, която да прави възможно придвижването на голям брой хора и провизии с достатъчна бързина. Колкото повече земи и народи заробваше, толкова повече работници биваха ангажирани в построяването на още повече пътища, чрез които да могат да се завземат още повече територии. По този начин той успяваше да поддържа комуникациите и да реагира на ситуации по—бързо, отколкото човек би могъл да си представи. Доскоро изолирани страни изведнъж се оказваха присъединени към останалата част на Стария свят. Джаганг ги привързваше една към друга с мрежа от пътища. По тези пътища го следваха хората от Стария свят, решили да вървят с неговия Орден.

Кадар Кардиф бе взел участие във всичко това. Неведнъж бе излагал себе си под обстрел, за да спаси господаря си. Веднъж Джаганг бе отклонил пътя на стрела от арбалет, за да спаси на свой ред живота на Кардиф. Ако бе възможно Джаганг да има приятел, то Кадар Кардиф се доближаваше най—много до това понятие.

Ничи го бе срещнала за пръв път, когато бе дошъл в Двореца на пророците в Танимура на молитва. Старият крал Грегъри, управлявал страната заедно със столицата Танимура, бе изчезнал безследно. Кадар Кардиф бе изключително набожен човек. Преди всяка битка се молеше на Създателя за кръвта на противника, а след края й — за душите на убитите от него хора. Говореше се, че в онзи ден бил дошъл да се моли за душата на крал Грегъри. Изведнъж се бе оказало, че новото управление на Танимура е в ръцете на Императорския орден. Празненствата по улиците продължаваха с дни.

В продължение на три хиляди години Сестрите наблюдаваха от обиталището си в Двореца на пророците в Танимура смяната на различни правителства. През повечето време Сестрите, предвождани от своя Прелат, считаха въпросите на властта за жалка глупост, на която е по—добре да не се обръща внимание. Вярваха в по—висшето си призвание. Бяха убедени, че ще останат в Двореца на пророците необезпокоявани в работата си дълго след изчезването на Ордена в пепелта на историята. Бяха дошли и отминали много революции. Тази обаче ги бе застигнала.

По онова време Кадар Кардиф бе близо двадесет години по—млад — представителен и атлетичен, пристигнал на кон в града. Повечето Сестри ценяха мъжката красота. Не и Ничи. Затова пък той бе оценил нейната.

Император Джаганг, разбира се, не би изпратил безценни кадри като командир Кардиф да умиротворяват завладените територии. Той бе възложил на Кардиф далеч по—важна задача — да охранява неговата изключително скъпа собственост — Ничи.

Тя отклони вниманието си от командира и отново се обърна към тълпата.

Спря погледа си на мъжа, с когото бе говорила допреди малко.

— Не можем да допуснем който и да е от вас да се измъква от отговорност и да застрашава новото ни начало.

— Моля ви, Господарке … Нямаме нищо …

— Незачитането на каузата ни се счита за предателство.

Човекът замълча, решил да не проявява незачитане чрез думите си.

— Явно не разбирате, че човекът зад мен настоява да проумеете, че Императорският орден е категоричен в отдадеността си към каузата — ако не изпълните задълженията си. Знам, че и до вас са стигнали слуховете, но този човек иска да изпитате жестоката реалност. Да си го представяш никога не е същото. Никога не е толкова мъчител но и тъжно.

Тя се вгледа в мъжа в очакване на отговор. Той облиза изпръхналите си от вятъра устни.

— Трябва ни само още малко време… Посевите ни вървят добре. Когато дойде жътвата… ще можем да дадем своя дял в борбата за… за…

— Новото начало.

— Да, Господарке — допълни той, клатейки глава, — за новото начало. — Щом погледът му се върна върху земята в краката му, Ничи продължи нататък. Целта й не бе да наказва, а да сплашва. Времето бе дошло. Едно втренчено в нея момиче я накара да спре, отклонявайки я от намеренията й. Огромните тъмни момичешки очи блестяха в невинна почуда. За нея всичко бе ново и бе нетърпелива да види колкото се може повече. Майката на Ничи също бе родена с дарбата. Беше й повтаряла че дарбата е проклятие и изпитание. Бе проклятие, понеже даряваше със способности, които другите не притежаваха, а бе изпитание, защото човек можеше да провери дали правилно използва властта си над другите. Майката на Ничи почти никога не бе използвала дарбата си. За къщната работа се грижеше прислугата. Тя прекарваше по—голямата част от времето си сред многобройните си приятели, отдадена на по—висши мисли.

— Скъпи Създателю, що за чудовище е бащата на Ничи — оплакваше се тя и чупеше ръце. Някои от приятелките й промърморваха нещо в знак на съчувствие. — Защо слага на плещите ми такъв товар! Опасявам се, че за вечната му душа няма нито надежда, нито молитва.

Останалите жени изразяваха съгласието си с мрачно поклащане на глави.

Очите на майка й имаха мекия кафеникав оттенък на гърба на хлебарка. Според вкуса на Ничи разстоянието между очите на майка й бе твърде малко. Устните й бяха тънки, сякаш вечно стиснати една в друга в знак на вечното й недоволство. Ничи никога не бе смятала майка си за приветлива, нито пък за красива, макар приятелките й непрестанно да й повтаряха, че е такава.

Майката на Ничи твърдеше, че красотата е проклятие за чувствителната жена и благодат за курвите.

Объркана от вечното недоволство на майка от баща й, Ничи най—накрая я попита какво е сторил той…

— Ничи — бе отвърнала майка й, стиснала в дланта си малката й брадичка. Ничи бе застинала в нетърпеливо очакване. — Имаш прекрасни очи, но още не си се научи ла да виждаш през тях. Хората са жалки развалини — такава е съдбата човешка. Даваш ли си сметка какво им е на всичките онези хора, които не притежават твоите качества, като гледат прекрасното ти личице? Това е всичко, който причиняваш на другите — непоносима болка. Създателят те е довел в този свят с единствената заръка да облекчаваш чуждото нещастие, а ето че ти носиш единствено болка. — Приятелките на майка й, без да престават да си пият чая, кимаха и шепнеха една на друга мрачното си, но непоколебимо съгласие.

Тогава Ничи за пръв път разбра, че носи в себе си незаличимото петно на някакво мрачно, неназовимо, непризнато зло.

Ничи се вгледа в необикновеното лице, взряно в очите й. Днес тъмните очи на това момиче щяха да видят неща, които до момента дори не са си представяли, че съществуват. Тези огромни очи гледаха страстно, без да виждат нищо. Детето не знаеше какво ще се случи, нито знаеше защо.

Какъв ли живот я чака?

Така ще е най—добре.

Времето бе дошло.

ОСМА ГЛАВА

Преди да започне, забеляза нещо, което взриви възмущението й. Гневно изкрещя на една застанала наблизо жена:

— Къде перете?

Изненадана от въпроса, жената посочи с треперещ пръст една двуетажна сграда недалеч.

— Ей там, Господарке. В двора зад грънчарницата има корита — там си перем дрехите.

Ничи стисна жената за гърлото.

— Намери ми ножица. Донеси ми я тук. Жената я гледаше с ококорени, изпълнени с ужас очи. Ничи я разтърси. — Веднага! Или не ти се живее?

Ничи измъкна единия от снопа обковани с шипове ремъци, препасани през рамото на командир Кардиф. Той не направи опит да я спре, но щом тя вдигна ремъка да направи каквото е намислила, той я стисна в безмилостната си хватка.

— Виж дали не е по—добре направо да удавиш малката курва. Защо не да накълцаш кожата й на парчета и за финал да й избодеш очите.

От устата му се носеше воня на лук и бира. Усмивката му бе мазна.

— Всъщност ти си гледай работата с нея, а докато пищи и се моли за живота си, аз мога да започна да разчленявам някои от младите мъже наоколо или пък да избера за назидание няколко жени. Ти с какво ще се заемеш този път?

Ничи извърна поглед към пръстите, стиснали ръката й. Той ги отмести, като не остана длъжен на огнения й поглед. Тя се обърна към момичето и уви ремъка два пъти около врата й като яка, а останалата част стисна в юмрук, за да може по—лесно да контролира движенията на жертвата си. Детето не очакваше подобно развитие на нещата и започна да пищи, давейки се. Вероятно никой в живота й не се бе държал с нея така грубо. Ничи я задърпа към посочената от жената сграда.

Свидетели на внезапния неудържим гняв на Ничи, хората от тълпата замръзнаха по местата си. Една жена наблизо, без съмнение майката на момичето, започна да крещи в знак на протест, но щом хората на Кардиф насочиха вниманието си към нея, млъкна. Дотогава Ничи вече бе довлякла паникьосаното момиче до ъгъла.

В задния двор се виждаше бозаво пране. Разкривените и изпомачкани от мъчението си на простора дрехи бяха защипани в редици и се мятаха неистово на вятъра, сякаш в опит да се изскубнат. Над покрива на сградата се виеше дим. Жената, към която Ничи се бе обърнала преди малко, вече я чакаше, нервно потръпвайки, с огромни в ръце.

Ничи замъкна момичето до едно пълно с вода корито я дръпна да падне на колене. Напъха главата й във вода. Докато малката се мяташе, Ничи грабна ножиците от жената. Изпълнила задачата си, онази вдигна престилката си към устата, за да заглуши болезнените си викове, и избяга обляна в сълзи, за да не гледа умъртвяването на детето.

Ничи измъкна главата на малката над водата и докато тя отчаяно се опитваше да си поеме въздух, започна да стриже до дъно мократа й тъмна коса. След малко приключи с грубото настригване на неравномерни, подгизнали туфи и отново потопи главата й, като в същото време протегна ръка към калъп бледожълт сапун, оставен на дъската за пране върху пръстта край ведрото. След като отново измъкна главата на момичето от водата, започна да я търка със сапуна. Малката закрещя, размахала безпомощно клечестите си ръце и като протягаше пръсти към стегнатия около шията й ремък. Ничи разбираше, че й причинява болка, но яростта замъгляваше почти изцяло съзнанието й, така че всичко друго й бе като в мъгла.

— Я се виж! — разтресе тя давещото се момиче. — Не знаеш ли, че си пълна с въшки!

— Но, но…

Сапунът беше грапав и нащърбен като шкурка. Щом Ничи наведе главата й и започна да натиска още по—силно, момичето закрещя с пълно гърло.

— Какво? Значи искаш да си пълна с въшки, така ли?

— Не!

— Не, сигурно ти харесва, защо иначе ще ги държиш!

— Моля ви! Ще се опитам да направя нещо! Ще се изкъпя. Обещавам! — Ничи си спомни колко отвратително се чувстваше, когато се случеше да се зарази с въшки от местата, където я пращаше майка й. Спомни си как се дръгнеше с най—твърдия възможен сапун. И как после майка й я пращаше на ново място и тя отново прихващаше омразните гадини. След като я натърка със сапуна и потопи във водата повече от десет пъти, Ничи най—сетне завлече момичето до едно ведро с чиста вода и я бухна вътре, за да я изплакне. Момичето замига яростно, опитвайки се да предпази очите си от щипещата сапунена вода, стичаща се на струйки по лицето й. Ничи я стисна за брадичката и се взря в очите й.

— Без съмнение дрехите ти също гъмжат от гадините. Трябва да се переш всеки ден, особено бельото — иначе все едно нищо не си направила. — Тя стисна момичето за бузите и очите на малката се насълзиха. — В теб има нещо. Не бива да се оставяш въшкава. Нима не го знаеш!

Момичето кимна, доколкото можеше, стисната между силните пръсти на Ничи. Огромните, тъмни, интелигентни очи, макар и зачервени от водата и ококорени от ужаса, все още бяха изпълнени с онова рядко срещано учудване. Колкото и болезнено и ужасяващо да бе случилото се, то не изтръгваше любопитството от погледа й.

— Изгори си чаршафите. Вземи си нови.

Като се имаха предвид условията, при които работеха и живееха тези хора, това звучеше като безнадеждно предизвикателство.

— Цялото ти семейство трябва да си изгори чаршафите. Изпери дрехите на всички.

Момичето обеща с кимване.

Свършила работата си, Ничи поведе момичето обратно към насъбралата се тълпа. Докато я придърпваше напред с ремъка, Ничи изведнъж бе връхлетяна от спомен.

Споменът за първата й среща с Ричард.

Почти всички Сестри в Двореца на пророците се бяха събрали в голямата зала, за да видят новото момче, доведено от Сестра Вирна. Ничи стоеше край махагоновия парапет и навиваше на пръста си ширит, висящ от корсета й, подръпваше го, после отново го навиваше. Изведнъж двойната орехова врата се отвори. Ленивото жужене на разговорите, прекъсвано от време на време от звъня смях, изведнъж секна, щом групата, предвождана от Сестра Вирна, влезе в помещението, премина покрай белите колони със златни капители и спря под огромната арка.

Момчета с дарбата се раждаха все по—рядко и откриването им и отвеждането им в Двореца на пророците бе причина за очаквано удоволствие и радост. За онази вечер бе планирано тържество. Повечето Сестри, облечени в най—новите си премени, се бяха подредили на долния етаж, нетърпеливи да се запознаят с новото момче. Ничи бе заела позиция към средата на долния балкон. Все й беше тая дали ще го види или не.

Беше малко шокиращо да видят Сестра Вирна поостаряла след пътешествието си. Завършването на подобни мисии обикновено отнемаше около година. Нейната, отвела я чак отвъд великата бариера към Новия свят, бе продължила двадесет. При цялата несигурност на събитията оттатък бариерата Вирна явно бе тръгнала твърде рано.

Животът в Двореца на пророците бе дълъг и спокоен. Вътре в самия Дворец никой не остаряваше видимо за някакви си двадесет години. Но далеч от заклинанието около Двореца, Вирна се бе оказала подвластна на времето. Тя, с нейните сто и шестдесетина години, би трябвало да е с поне двадесет по—млада от Ничи. И въпреки това в момента изглеждаше два пъти по—стара от нея. Хората извън Двореца, естествено, остаряваха с нормално темпо. Но да видиш, че това се е случило със Сестра …

Докато залата се тресеше от бурни овации, доста от Сестрите, станали свидетели на толкова неочаквано събитие като остаряването на Вирна, не успяха да сдържат сълзите си. Ничи се прозя. Сестра Фийби остана с вдигнала ръка, докато страстите се успокоят.

— Сестри — гласът й трепереше. — Моля ви, приветствайте с добре дошла у дома Сестра Вирна.

Наложи се да вдигне ръка за втори път, за да възпре ахналите с нова сила бурни овации. Щом отново настъпи тишина, продължи:

— И ми позволете да ви представя нашия нов ученик, новото чедо на Създателя, нашия най—нов възпитаник. — Тя се извърна и протегна ръка, размаха пръсти, за да покани напред очевидно срамежливото момче. — Моля ви, посрещнете Ричард Сайфър в Двореца на пророците.

Щом той се появи, повечето от жените отстъпиха назад в почуда. Очите на Ничи се ококориха, гърбът й се изпъна. Това не бе момче. Бе истински мъж.

Тълпата, въпреки изненадата, продължи да приветства с топли възгласи новодошлия. Ничи сякаш не ги чуваше. Вниманието й бе привлечено от онези негови сиви очи. Представиха го на някои от по—близкостоящите Сестри. Послушницата, която му бе избрана — Паша, — застана пред него и се опита да му каже нещо.

Ричард я отблъсна встрани, сякаш елен отпраща птичка, и застана сам в центъра на залата. Цялото му държание прилягаше изцяло на онова нещо, което Ничи бе видяла в очите му.

— Имам да ви кажа нещо.

Огромната зала замлъкна в изумление.

Нищо не убягна от погледа му. Когато очите му за части от секундата попаднаха върху нейните — както вероятно върху очите на още безброй други Сестри, — Ничи едва не ахна.

Треперещите й пръсти потърсиха сигурността на парапета.

В този момент тя се закле да стори всичко необходимо, но да бъде назначена за една от учителките му.

Пръстите му подириха поставената на врата му Рада’Хан.

— Докато държите това нещо върху мен, вие сте мои поробители, а аз — ваш пленник.

Въздухът се изпълни с шепот. Рада’Хан помагаше не само за контролирането, но и за защитата на бъдещите магьосници. Никой не считаше момчетата за затворници — възприемаха ги като свои възпитаници, които се нуждаят от закрила, грижи и обучение. За Ричард обаче нещата не стояха така.

— След като не съм ви причинил нищо лошо, а се намирам тук в този вид, значи сте мои врагове. От този момент сме във война.

Някои от по—възрастните Сестри се олюляха, още малко и щяха да припаднат. Лицата на половината жени в залата пламнаха. Останалите пребледняха. Ничи не можеше да осъзнае подобно поведение. Поведението на този човек я заковаваше на място, тя стоеше с широко отворени очи, за да не пропусне нещо. Поемаше дъх бавно и внимателно, за да не пропусне някоя негова дума. Бясно препускащото си сърце обаче не можеше да усмири по никакъв начин.

— Сестра Вирна ми обеща, че тук ще ме научите да контролирам дарбата си и щом науча каквото се полага, ще бъда пуснат да си вървя. Засега, докато удържате това обещание, сме в примирие. Но при определени условия.

Ричард вдигна в ръка червената кожена палка, висяща на изящна верижка на шията му. По онова време Ничи нямаше представа, че това е оръжие на Морещица.

— И преди ми е била поставяна яка. Човекът, взел ме за свой пленник, ми причиняваше болка, за да ме накаже, да ме обучава, да ме подчини.

Ничи знаеше, че човек като него е предопределен за такава съдба.

Това е единствената цел на яката. Яка се поставя на шията на звяр. Или на враг.

— Към онази жена отправих същото предложение, което направя и на вас: помолих я да ме пусне. Тя отказа. Бях принуден да я убия. Никоя от вас никога няма да бъде достатъчно добра, че да излиже дори ботушите й. Тя постъпи с мен така, понеже е била измъчвана и прекършена, в известна степен подлудена, че да няма друг избор, освен да поставя яка на вратовете на хората, за да ги измъчва. Но това вършеше срещу природата си. Вие… — Погледът му обиколи втренчените в него очи. — Вие го правите понеже си мислите, че е ваше право. Поробвате в името на вашия Създател. Аз не го познавам този ваш Създател. Единственото същество отвъд пределите на този свят, за което знам, че постъпва като вас, е Пазителят.

Тълпата ахна.

— Доколкото мога да преценя, със същия успех можехте да сте и негови последователи.

Той едва ли знаеше, че по отношение на някои от тях изобщо не е далеч от истината.

— Ако постъпвате като онази жена и използвате яката, за да ми причинявате болка, примирието приключва.

Може да си мислите, че държите в ръцете си контрола над тази яка. Но ви обещавам, че ако се стигне до приключва не на примирието, ще установите, че онова, което всъщност държите, е светкавица.

В залата бе тихо като в гроб.

Той бе сам, непокорен, сред стотици магьосници, които можеха да използват всяка искрица от силата, с която бяха родени. Не знаеше почти нищо за своите способности, освен това имаше на врата си Рада’Хан. Вярно, приличаше на елен, но елен, предизвикващ стадо лъвове. Гладни лъвове.

Ричард нави нагоре левия си ръкав. Извади меча си — меч! — в знак на незачитане на изумителната сила, сбрана пред него. Характерният звън на метала изпълни тишината, щом оръжието напусна ножницата.

Докато той изреждаше условията си, Ничи стоеше като гръмната.

Най—сетне той посочи назад с меча си.

— Сестра Вирна ме залови. Аз й създавах проблеми през всяка една крачка от пътешествието ни. Тя опита всичко освен убийство, за да ме доведе до тук. Макар Сестра Вирна също да е мой похитител и враг, имам към нея някои дългове. Ако някой я докосне с пръст заради мен, ще го убия и примирието ще приключи.

За Ничи подобно чувство за чест бе абсолютно непонятно, но нещо й подсказваше, че то пасва идеално на погледа в очите на този човек.

Тълпата ахна отново, щом той прокара острието на меча си по вътрешната страна на ръката си. Обърна го, за да потопи в кръвта и другия му край. Накрая кръвта закапа от върха. Ничи ясно виждаше, макар другите да бяха слепи за това — така както забеляза в очите му качества, невидими за останалите, — че мечът се свързваше и допълваше някаква магия вътре в Ричард.

Кокалчетата му, стискащи дръжката, бяха побелели. Той вдигна искрящото алено острие във въздуха.

— Заклевам ви се в кръвта си! — изкрещя той. — Нараните ли Бака Бан Мана, нараните ли Сестра Вирна, нараните ли мен — с примирието е свършено и ви обещавам, че ще видите какво е война! Ако се стигне до война, камък върху камък няма да остане от Двореца на пророците!

От най—горния балкон, там, където Ричард не можеше да го види, Джедидайа извиси подигравателно глас:

— И всичко това сам—самин?

— Съмнявайте се колкото си щете. Аз съм затворник, нямам какво да губя. Аз съм осъществено пророчество.

Аз съм онзи, който носи смърт.

В изумената тишина не настъпи отговор. Сигурно всяка жена в залата знаеше за пророчеството за онзи, който носи смърт, макар никой да не бе сигурен в смисъла му. Текстът на това пророчество, заедно с всички други пророчества, се пазеше в подземията, дълбоко в недрата на Двореца. Това, че Ричард го знаеше, че се осмелява да го спомене гласно пред подобна компания, подсказваше влошава възможна интерпретация. Лъвиците, присъстващи в залата, прибраха нокти и зачакаха. Ричард също прибра меча си в ножницата, сякаш за да наблегне на отправената заплаха.

Ничи знаеше, че дълбоката важност на онова, което бе видяла в очите му, и присъствието на този човек ще я преследват вечно. Знаеше още и че трябва да го унищожи.

От този миг нататък бе готова да прави услуги и изпълнява задължения, каквито никога не си бе представяла, че ще върши доброволно. В замяна на това се оказа една от шестте учителки на Ричард. Цялата тежест, която бе понесла, за да спечели тази привилегия, си струваше — до последния грам. Даваше си сметка за това, когато оставаше насаме с Ричард, седнала оттатък масата в неговата стая, леко докосваща ръцете му — сякаш бе възможно да се докосва „леко“ светкавица, — докато се мъчеше да го научи да докосва своя Хан: ядрото на живота и духа в сърцето на родените с дарбата. Въпреки усилията — и нейни, и негови — Ричард не усещаше нищо. Само по себе си това бе странно. Намекът за онова, което тя усещаше в него обаче, често бе предостатъчен, за да се върже езикът й дотолкова, че да не може да каже повече от няколко плахи думи. Небрежно бе подпитвала другите учителки и бе разбрала, че никоя от тях не е изпитвала подобни усещания.

Макар Ничи да не разбираше каква е тази искра от интелекта му, която озарява очите и поведението му, бе наясно, че именно тя е причина за затоплянето на бездната от ледено безразличие, в която потъваше душата й. Бе готова на всичко, за да си обясни този въпрос, преди да се наложи да унищожи Ричард. И в същото време изгаряше от желание да го унищожи, преди да получи отговор на въпроса си.

Всеки път, когато започваше да си мисли, че е на път да разгадае мистерията на уникалния му характер и си казваше, че вече знае как би реагирал в дадена ситуация, той я изненадваше с абсолютно неочаквана постъпка — чак невъзможна. Ричард наново сриваше до основи онова, което тя си мислеше, че е същината на разбирането й за него. Прекарваше с часове сама, потънала в дълбока мистерия. Знаеше, че отговорите са някъде пред очите й но не можеше да ги види. Разбираше обаче, че във всичко това се крие някакъв извънмерно важен принцип, който остава извън обсега й.

С времето Ричард, който нито за миг не се примиряваше с положението си, ставаше все по—дистанциран. Отчаяна изоставила всяка надежда, Ничи реши, че времето е дошло.

Когато влезе в стаята му, за да му предаде последния урок и да свърши с него, той я изненада, като й поднесе рядка бяла роза. Още по—лошо, подаде й я с усмивка и без никакви обяснения. Докато ръката му се бе вдигнала във въздуха пред нея, тя бе толкова вцепенена, че единственото, което успя да каже, бе: „О, Ричард, толкова ти благодаря!“ Белите рози растяха на едно—единствено място — опасна забранена зона, където никой ученик не бе успявал да проникне. Това, че Ричард очевидно го бе направил и че тъй смело й предоставя доказателството за неподчинението си, я изуми. Пое внимателно бялата роза между палеца и показалеца си, без да подозира, че чрез този забранен подарък Ричард всъщност й отправя предупреждение — като й казва, че той е онзи, който носи смърт. А може би пък просто е било жест на нежност — макар и странен. Ничи застана нащрек. Природата на Ричард още веднъж възпря ръката й.

Останалите Сестри на мрака също крояха планове.

Дарбата на Ричард, доколкото бе наясно Ничи, вероятно бе най—незначителното и маловажно нещо у него. Въпреки това Лилиана, една от другите му учителки, жена с неизмерна алчност и ограничени възгледи, си бе втълпила да открадне вродената сила на неговия Хан за себе си. Този Хан притежаваше смъртоносни качества, които Лилиана не бе забелязала. Шестте учителки — старшата, Улиция и останалите пет — след като бяха разкрити, бягаха презглава от Двореца, за да свършат в лапите на Джаганг. Накрая Ничи не можеше да каже, че знае за онази искра в очите му повече, отколкото в началото, всичко се бе изплъзнало между пръстите й…

Щом Ничи освободи обкования ремък от врата на момичето, то се спусна към майка си.

— Е? — изкрещя командир Кардиф, вдигнал ръце на хълбоците си. — Свърши ли с игричките си? Време е тези хора да научат истинския смисъл на думата „безпощаден“!

Ничи се вгледа в дълбините на мрачните му очи. Бяха предизвикателни, гневни и изпълнени с решителност — и въпреки това нямаха нищо общо с очите на Ричард.

Ничи се обърна към войниците.

Вдигна ръка.

— Вие двамата. Хванете командира.

Мъжете примигваха тъпо. Лицето на командир Кардиф пламна от гняв.

— Достатъчно! Отиде твърде далеч. — Обърна се към хората си, залели околността докъдето поглед стига: всичко две хиляди души. Посочи с пръст през рамо към Ничи.

— Хванете изкуфялата вещица!

Пет—шест от най—близкостоящите мъже се втурнаха напред с извадени оръжия. Подобно на всички войници от Ордена, те бяха едри, силни и бързи. И опитни.

Ничи посегна с юмрук към най—близкия, който тъкмо се канеше да я впримчи с ласото си. С бързината на мисълта Адитивната и Субстрактивната магия, събрани у нея в смъртоносна смес, избълваха едновременно от концентрираната вълна сила. В резултат се получи толкова нагорещена и свръхбяла взривна маса, че в сравнение с нея слънцето заприлича на студена мъглява топка.

Взривът проби в тялото на войника дупка колкото пъпеш. За миг, точно преди вътрешното налягане на органите му да запълни внезапно зейналата бездна, Ничи мярна през нея войниците зад него. Ореолът на пламъка остана в съзнанието й като свод на светкавица. Киселата мирис на опърлен въздух залютя в очите й. Тътенът на гръмотевицата, последвала освобождаването на силата й, разтресе околните зелени пшеничени поля.

Преди войникът да се строполи на земята, Ничи освободи силата си срещу още трима от тичащите към нея мъже, отнесе цялото рамо на втория, силният удар го превъртя и той бликна като ужасяващ фонтан, а откъснатата част от тялото му отхвръкна към тълпата. Третият бе разсечен почти на две. Ничи усети сътресението от следващия гръм дълбоко в себе си. Посред ослепителната светлина главата на четвъртия мъж се взриви в облак червена мъгла и костна каша.

Предупредителният й поглед срещна очите на двама мъже с ножове, стиснати в побелелите им от напрежение юмруци. Те спряха. Повечето от останалите отстъпиха назад, докато четирите последователни тътена, които хем й се сториха раздалечени във времето, хем като че се сливаха, все още отекваха в сградите.

— А сега — рече тя със спокоен, тих, премерен глас, който по самата си мекота издаваше колко смъртна заплаха се крие в него, — ако не следвате заповедите ми и не хванете командир Кардиф, ще го сторя сама. Но, разбира се, не и преди да съм ви изтребила до крак.

Единственият звук, който се чуваше, бе тихият стон на вятъра между сградите.

— Направете каквото ви казвам или се пригответе да срещнете смъртта. Няма да чакам дълго.

Войниците я познаваха достатъчно добре, за да са наясно, че не им остава много време. Затова взеха решение си мигновено и се спуснаха да хванат командира си, който успя да извади меча си. Не му бе за пръв път да влиза в неравен бой. Докато се биеше със собствените си войни не преставаше да им крещи заповеди. В мелето падна — един от тях. Някои крещяха от раните си. Неколцина успяха да измъкнат командира си. В този момент към тях се спуснаха още войници, накачулиха се един върху друг и повалиха Кадар Кардиф на земята, за да го обезоръжат и обезвредят.

— Какво си мислиш, че ще постигнеш? — крещеше към Ничи той, докато войниците му го изправяха на крака.

Тя се приближи до него. Мъжете държаха ръцете му извити зад гърба. Погледът й срещна подивелите му очи.

— Нищо, просто изпълнявам заповедите ти.

— Моля?

Тя се усмихна безстрастно. Знаеше, че това ще го вбеси още повече.

Един от мъжете хвърли поглед през рамо.

— Какво ще заповядате да правим с него?

— Не му причинявайте болка, искам го в пълно съзнание. Съблечете го и го вържете на кола.

— На кола ли? Какъв кол?

— Колът, на който бяха набучени онези прасета, които вие, момчета, изядохте.

Ничи щракна с пръсти и мъжете започнаха да събличат командира си. Тя наблюдаваше без капчица чувство, докато той остана чисто гол. Екипировката и ценните му оръжия мигом се превърнаха в плячка и бяха разграбени без капчица свян от мъжете, които допреди миг бяха негови подчинени. Струваше им доста усилия да вържат голия, космат командир на кола.

Ничи се обърна към изумената тълпа:

— Командир Кардиф иска да ви покажем колко безмилостни можем да бъдем. Аз ще изпълня заповедите му и ще ви направя малка демонстрация. — Тя се извърна към войниците. — Сложете го на огъня да се опече като прасе.

Войниците понесоха мятащия се, изпаднал в ярост Кадар Кардиф, героя от победата при Малкия проход, към огнището. Знаеха, че Джаганг ги наблюдава през нейните очи. Имаха причина да смятат, че ако императорът бе пожелал, досега да я е прекъснал. В крайна сметка той бе пътешественик по сънищата и те неведнъж бяха виждали как Ничи и другите Сестри изпълняват всичко, което им нареди независимо колко унизително е то.

Войниците нямаше как да знаят, че по някаква причина точно в момента Джаганг няма достъп до нейното съзнание.

Дървените краища на кола изтракаха и след миг се наместиха в издълбаните за тях дупки върху двете каменни подпори отстрани на огнището. Колът се олюля под тежестта на едрото тяло, Накрая се успокои и Кадар Кардиф остана да виси с лице към огъня. Не му оставаше друго, освен да наблюдава тлеещите въглени под него.

Макар огънят да бе утихнал, не след дълго горещината на трепкащите, ниски пламъци започна да му причинява дискомфорт. Докато хората наблюдаваха сцената в мълчаливо изумление, командирът започна да се гърчи, крещеше заповеди, настояваше да го свалят, обещаваше им наказания, ако се забавят. Ругатните започнаха да отслабват, командирът трябваше да положи усилия да овладее нарастващия си ужас.

Вгледана в очите на хората от града, Ничи посочи с ръка зад гърба си:

— Ето колко безжалостен може да бъде Императорският орден: войниците му могат бавно и мъчително да опърлят до смърт свой велик командир, герой от войната, мъж, познат и уважаван надлъж и нашир, мъж, служил им предано, само и само за да ви докажат — на вас, жителите на някакъв си незначителен градец, — че няма да се поколебаят да отнемат живота на когото и да било. Нашата цел е добруването на всички и тази цел е по—важна от живота на всеки от нас поотделно. Ето ви доказателството. Все още ли продължавате да мислите, че ще се поколебаем да нараним когото и да било от вас, ако откажете да действате за постигане на общото благо?

Почти всички едновременно заклатиха глави и промърмориха:

— Не, Господарке.

Зад нея командир Кардиф продължаваше да се мята.

Все още крещеше на хората си да го свалят и да убият „ненормалната вещица“. Никой от войниците не понечи да изпълни заповедта му. Лицата им с нищо не показваха че ушите им чуват нещо. В очите им нямаше и искрица съчувствие. Знаеха, че трябва да избират между живота и смъртта, И избраха живота. Което означаваше смърт за Кадар Кардиф.

Времето течеше, а Ничи не откъсваше очи от тълпата. Командирът висеше доста над ниските пламъци, но в огнището тлееха достатъчно въглени. Тя знаеше, че поривите на вятъра от време на време променят посоката на горещите вълни и го даряват с миг облекчение. Това обаче само щеше да удължи мъките му. Жегата бе неумолима. Не заръча да донесат повече дърва. Нямаше закъде да бърза.

Хората бърчеха носове. Въздухът се изпълни с миризма на опърлени косми. Никой не смееше да се обади. С всяка изминала минута кожата по гърдите и стомаха на Кардиф ставаше все по—червена, а после потъмня. Минаха още петнадесетина минути, преди да се чуе цвърчене и накрая тъканта да се спука. Той крещеше от болка почти през цялото време. Миризмата се промени в изненадващо вкусния аромат на печено месо.

Накрая командирът го удари на молби за милост. Крещеше името й, умоляваше я да престане, искаше или да го свали от там, или да го убие бързо. Докато слушаше как повтаря името й, тя поглаждаше златната халка на устната си, виковете му привличаха вниманието й съвсем малко повече от жуженето на муха.

Плътният слой мазнина, покриващ широките му рамене, започна да се топи. Гласът му предрезгавя. Захранени от мазнината, пламъците се вдигнаха и опърлиха лицето му.

— Ничи! — Кардиф знаеше, че молбите му за милост попадат на безразлични уши. Даде воля на истинските ей чувства: — Ах ти, гадна кучко! Заслужаваш всичко, каквото съм ти сторил!

Тя небрежно хвърли поглед към подивелите му очи.

— Да, така е. Предай моите поздрави на Пазителя, Кадар.

— Сама си ги предай! Когато Джаганг разбере какво си направила, ще те разкъса парченце по парченце! Съвсем скоро ще паднеш в ръчичките на Пазителя!

Гласът му ставаше все по—треперлив и отслабващ.

Докато продължаваше спектакълът, по лицата на хората изби пот. Не бе нужно да им се казва, че от тях се очаква да останат по местата си до края на действието. Въображението на всеки от тях, ако си помислеха да не се подчинят на неизречените й заповеди, можеше да измисли наказания, за каквито дори тя не би могла да се сети. Само момчетата бяха впечатлени от забележителния спектакъл. Разменяха си разбиращи погледи. Мъчение като това бе ценен опит. Някой ден от тях сигурно щяха да излязат добри войници на Ордена — ако пораснеха.

Ничи срещна пламналия поглед на момичето. Омразата в тези очи бе съкрушителна. Макар малката да се страхуваше от търкането и миенето, очите й тогава говореха, че светът въпреки всичко е прекрасно място и че самата тя е някак специална. Сега показваха изгубена невинност.

През цялото време Ничи стоеше изправена, изпънала гръб, повдигнала рамене, готова да поеме до последната капка новозародилата се омраза на момичето, поддала се на рядкото усещане, че нещо се случва.

Момичето нямаше представа, че командир Кардиф бе заел нейното място в огъня.

Когато той най—сетне притихна, Ничи извърна очи от момичето и погледна тълпата.

— Миналото минало. Сега сте част от Императорския Орден. Ако не поемете моралното задължение да помагате. Добруването на събратята си от Ордена, ще се върна.

Никой не се съмняваше в думите й. Ако имаше нещо, ето те със сигурност желаеха, то бе никога повече да не се срещнат с нея.

Изведнъж един от войниците се затътри крадешком напред с треперещи покрай тялото ръце. Очите му бяха огромни, изпълнени с болка и объркване.

— Искам те обратно, скъпа — изръмжа той с глас, който ни най—малко не подхождаше на смаяното изражение в очите му. Гласът придоби смъртоносни нотки. — Искам те веднага!

Нямаше съмнение — това бе изпълненият със смъртна ярост глас на Джаганг.

За него бе трудно да проникне в съзнанието на човек, който не е роден с дарбата. Бе впримчил войника в непоколебима хватка. Никога не би използвал простосмъртен, показвайки по този начин безсилието си, ако имаше друг начин да се добере до съзнанието на Ничи.

Тя нямаше никаква представа защо императорът така внезапно бе изгубил способността да влиза в съзнанието й. Вече й се бе случвало. Знаеше, че Джаганг скоро ще вземе нещата в свои ръце и отново ще я контролира. Трябваше просто да почака.

— Ядосан сте ми, Ваше Сиятелство?

— А ти как мислиш?

Тя сви рамене.

— След като Кадар така или иначе бе по—добър от вас в леглото, си мисля, че би трябвало да сте доволен от смъртта му.

— Връщай се веднага тук! — боботеше войникът с гласа на Джаганг. — Ясно ли е? Веднага!

Ничи се поклони.

— Но разбира се, Ваше Сиятелство.

Щом се изправи, тя измъкна дългия нож на войника от колана му и прониза с един замах мускулестото му тяло. Стисна зъби от усилието да завърти острието в двете посоки, очертавайки смъртоносна арка в червата му.

Докато очакваше каретата си, прекосяваща към нея, Ничи си помисли, че войникът едва ли е осъзнал какво става с него. Бе умрял с ужасния смях Джаганг на уста. Тъй като пътешественикът по сънища можеше да обитава единствено живо съзнание, засега следобедът се успокои.

След като каретата спря рязко в облак прах, един войник протегна ръка и отвори вратата. Ничи се качи на стълбичката и обърна глава към тълпата, придържайки се с една ръка за парапета, за да може да стои достатъчно изправена, та всички да я виждат. Русата й коса полетя в слънчевия бриз.

— Не забравяйте този ден и помнете, че животът на всички ви е бил пощаден от Джаганг Справедливия! Командирът щеше да ви избие до крак. Императорът чрез мен ви показа милостивото си сърце. Разкажете на всички за неговата милост и мъдрост и няма да имам причина да ви навестявам отново.

Тълпата замърмори, че ще изпълни заръката й.

— Ще заповядате ли да вземем с нас командира? — попита един войник.

Той, енергичният секундант на Кадар Кардиф, вече бе окачил на кръста си меча на доскорошния си господар. Подобно на зеленчуците, свежестта на чувството за вярност бързо увяхва, докато накрая се разложи и завони.

— Остави го да се опече за спомен. Всички други се връщат с мен във Феърфийлд.

— На вашите заповеди! — отвърна мъжът с поклон.

Описа кръг с ръка и заповяда на войниците да се качват по конете и да тръгват.

Ничи се наведе напред и се обърна към кочияша:

— Негово Сиятелство желае да ме види. Макар да не го спомена изрично, имам сериозни основания да смятам, че би искал да побързаш.

Ничи се настани на твърдата кожена седалка вътре, изпънала гръб върху облегалката, а кочияшът подсвирна остро и камшикът му изплющя. Екипажът скочи напред и Каретата потегли. Стиснала с ръка рамката на прозореца, я се опита да се закрепи, докато железните колелета подкачаха по твърдата, грапава земя на градския площад, Докато най—сетне излязат на пътя, където каретата влезе в обичайния си равномерен тръс. Слънцето блестеше в прозореца, лъчите му падаха върху празната скамейка насреща й. Блестящото ярко петно се измести встрани, щом каретата свърна, последвала завоя на пътя, и най—сетне се установи в скута на Ничи подобно на топло коте. Тежковъоръжени конници от двете страни, отпред и отзад на каретата препускаха, изправени на седлата си. Трополящите копита вдигаха облаци прах, примесени с тежък тътен.

За момент Ничи бе извън властта на Джаганг. Беше заобиколена от две хиляди мъже и при все това се чувстваше абсолютно сама. Не след дълго ужасната празнина в душата й щеше да бъде запълнена от достатъчно болка.

Не изпитваше нито радост, нито страх. Питаше се защо понякога не изпитва друго чувство освен желание за болка.

Докато каретата летеше към Джаганг, в мислите й се настани друг мъж. Опитваше се да изброи наум всички ситуации, в които го бе виждала. Прекара през главата си всеки миг, прекаран с Ричард Сайфър, или както бе известен сега — и както го познаваше Джаганг, — Ричард Рал.

Мислеше за сивите му очи.

До деня, когато го срещна, не си бе представяла, че е възможно да съществува човек като него.

Всеки път, когато се сещаше за Ричард, в душата й възкръсваше едно—единствено изгарящо желание — да го унищожи.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Внушителният хълм, издигащ се над Феърфийлд, бе осеян с великолепни шарени шатри. При все това, въпреки празничните краски, пронизващи сивото еднообразие, въпреки смеховете, крясъците, долнопробните песни и цялата шумотевица в града не бе дошло карнавално шествие, а окупационна армия. Като цяло шатрите на императора и неговата свита бяха изработени в традицията на някои номадски народи от родината на Джаганг — Алтур’Ранг, но всъщност не следваха категорично никакъв определен стил. Императорът, човек с много по—богато въображение от който и да е племенен вожд, се бе постарал да съгради свое собствено културно наследство — такова, каквото му се нравеше.

Около пъстрите императорски шатри, из хълмовете и долините, докъдето поглед стигаше, се разливаха малките тъжни сивкави палатки на редовата армия. Някои бяха изработени от промазан плат, повечето — от животински кожи. Освен че като цяло се ръководеха от законите на практичността, тези палатки си приличаха само по тоталната си непричислимост към какъвто и да било стил.

Пред някои от палатките се виждаха пищни столове, плячкосани от града, големи почти колкото тях. Съпоставянето им на пръв поглед изглеждаше като че е направено с цел постигане на комичен ефект. Ничи обаче знаеше, че действителността около нея не проявява благосклонност към смеха.

Когато армията отново потеглеше на път, подобни големи, изящно изработени предмети щяха да се окажат твърде обемисти за носене и щяха да бъдат оставени да изгният на полето.

Конете бяха завързани без никакъв ред, на случайни малки групички. Тук—там бяха оградени малки стада животни за месо. Отделни каруци, натоварени с багаж, бяха спрени очевидно където е имало празно място. Но имаше и такива, които бяха подредени в редици. Част от тях принадлежаха на съпътстващи Ордена търговци, други — на самата армия. Бяха натоварени с абсолютно всичко — от основни припаси до ковашки инструменти. Армията пътуваше с минимално въоръжение в случай на обсада. Все пак винаги можеха да използват пътуващите с тях родени с Дарбата.

Над целия пейзаж бяха надвиснали намръщени облаци. Влажният въздух вонеше на екскременти — както животински, така и човешки. Зелените поля наоколо бяха превърнати в кални блата. Двете хиляди души, завърнали се с Ничи, се бяха смесили с другите войници в необятния лагер подобно дъждовни капки в езеро.

Лагерът на Императорския орден бе шумно и разнообразно място, макар и не толкова хаотично, колкото изглеждаше на пръв поглед. Имаше изградена строга йерархия, спазваше се определен ред и задължения. Едни от мъжете потягаха екипировката си, смазваха оръжията и кожените си униформи, потапяха ризниците си във варели с пясък и оцет, за да почистят ръждата. Други готвеха край огньовете. Ветеринари и налбанти се грижеха за конете. Занаятчиите се занимаваха с всичко — от поправка на оръжия до изработване на нови ботуши и вадене на зъби. Из целия лагер пъплеха мистици, грижеха се за изпаднали в нужда души или прогонваха зли демони. След като привършеха работата си, хората се събираха на шумни компании и започваха да се забавляват. Развлеченията им обикновено се свеждаха до игра на комар и наливане с алкохол. Понякога в тях участваха и придружаващите армията доброволци, друг път — пленниците.

Въпреки че наоколо гъмжеше от народ, Ничи се чувстваше самотна. Отсъствието на Джаганг от съзнанието й оставяше усещане за непреодолима откъснатост. Не се чувстваше изоставена. По—скоро изпитваше самота, дълбока самота. С пътешественика по сънищата в съзнанието дори най—интимните подробности от живота й — всяка една мисъл, всяка стъпка — не можеха да останат само нейни. Присъствието му пропълзяваше в най—недостъпните кътчета на мозъка й. Той наблюдаваше всичко: всяка изречена дума; всяка мисъл; всяка хапка; всяко покашляне; всяко влизане в тоалетната. Човек никога не оставаше сам. Никога. Постоянното присъствие бе истински смазващо, нахлуването — разрушително за индивидуалността.

Именно това пречупваше повечето Сестри: грубата тоталност на нещата, мисълта за вечния контрол в главата ти, усещането, че си наблюдаван без миг покой. Дори още по—ужасно бе чувството, че пътешественикът по сънищата пуска корени някъде дълбоко в душата ти, но ти всъщност никога нямаш представа дали в даден момент следи именно теб или някой друг. Можеш да му отправиш обида и ако вниманието му е насочено някъде другаде, мисълта ти ще остане незабелязана. Или може да ти хрумне внезапна, дълбоко лична, отвратителна мисъл за него и той ще я е разбрал в мига, в който се е появила в главата ти.

Ничи, подобно на много други от Сестрите, се бе научила да усеща тези дълбоки корени на присъствието му в себе си. Както и отсъствието им — например сега. При другите последното не се случваше — при тях присъствието бе постоянно. Но Джаганг като че ли все пак бе намерил път към съзнанието й и от време на време успяваше да пробие. Поне за момента обаче бе сама. Нямаше представа защо.

В бъркотията от войници и огньове нямаше достатъчно място за минаване под строй на придружаващите я части, затова тя бе зарязала каретата си долу и бе тръгнала пеша нагоре по хълма. Изложи тялото си на показ под сладострастните погледи и похотливи подвиквания на бликащите отвсякъде войници. Предполагаше, че преди Джаганг да приключи с нея, ще й се наложи да изтърпи още доста от това. Повечето Сестри от време на време биваха отвеждани в палатките на войниците като средства за доставяне на удоволствие. Понякога за наказание, понякога просто за да им бъде напомнено, че не са застраховани от нищо, че са робини, най—обикновена собственост. Ничи обаче се пазеше изключително за употреба от императора и неколцина негови избраници — като Кадар Кардиф. Мнозина от Сестрите й завиждаха. Без значение какво мислеха те, да бъдеш лична робиня на Джаганг не бе особена привилегия. Обикновено Сестрите биваха изпращани в палатките за определен период — седмица или две. През останалото време имаха по—свободни задължения. В крайна сметка тях ги ценяха заради дарбата и уменията им. За Ничи не съществуваше подобно разделение на времето. Веднъж остана затворена в покоите на Джаганг няколко месеца, за да му бъде подръка по всяко време на деня и нощта. Войниците обичаха женската компания, но трябваше да спазват някои ограничения — имаше неща, които не им се позволяваха да правят със Сестрите. За императора и приятелите му подобни ограничения не съществуваха.

Случваше се Джаганг да й се ядоса и да крещи, че ще я изпрати за месец в палатките — за да й дадял урок. Ничи смирено свеждаше глава и промълвяваше, че ще изпълни заповедта. Той знаеше, че ще го направи. Това би било по—малкото мъчение. Преди още да е прекрачила прага, гневът му се изпаряваше и я караше да се върне и да го погледне. После отново гневно възобновяваше заповедта си.

Още от самото начало Ничи — бавно и полека, стъпка по стъпка — си бе извоювала определено положение и свобода, която не се позволяваше на никоя от останалите жени. Джаганг бе споделял с нея, че може да чете мислите на Сестрите и е чул да я наричат помежду си „Кралицата—робиня“. Тя предполагаше, че това е един вид признание — според неговите разбирания. Но тази титла не означаваше за нея повече от „Господарката на смъртта“.

Продължи да се носи като ослепително красива водна лилия по повърхността на мътното блато от мъже. Другите Сестри полагаха усилия да изглеждат колкото се може по—дрипави и жалки, за да не изпъкват сред останалата маса и да са по—малко забележими, а следователно и по—малко желани. Само се заблуждаваха. Живееха в постоянен ужас от това какво би могъл да им стори Джаганг. Случилото се — случило. Нямаха избор и нищо не можеха да направят.

Ничи просто не я интересуваше. Обличаше се в прекрасни черни рокли и излагаше щедро на показ дългата си руса коса. В повечето случаи постъпваше както й харесва. Все й беше тая какво прави с нея Джаганг и той го знаеше. Така както Ричард бе загадка за нея тя бе загадка за Джаганг.

Освен това императорът бе истински пленен от нея. Въпреки цялата си жестокост към нея проявяваше и жилка загриженост. Когато й причиняваше болка, Ничи я посрещаше с отворени обятия. Обичаше грубостта. Понякога болката достигаше до онази мрачна бездна в душата й. Тогава Джаганг преставаше. Когато я заплашваше, че ще я убие, тя чакаше смирено да изпълни заплахата си. Знаеше, че не заслужава да живее. И Джаганг отменяше смъртната присъда.

Нейната искреност бе залогът й за сигурност — и големият й риск. Тя бе сърна сред глутница вълци, намерила убежище в обвивката си от безразличие. Сърната се излагаше на опасност само когато тръгваше да бяга. Ничи не намираше противоречие между риска да бъде уловена и интересите си. Тя нямаше интереси. Неведнъж бе имала възможност да избяга, но не го бе направила. Вероятно именно това повече от всичко друго привличаше Джаганг.

Понякога като че ли я ухажваше. Ничи не знаеше какви са истинските му намерения спрямо нея, но не се и опитваше да разбере. От време на време той демонстрираше загриженост, а един—два пъти дори нещо близко до привързаност. В други случаи, когато я пращаше на някаква мисия извън лагера, изглеждаше доволен да се отърве от нея.

Хрумвало й бе заради държанието му, че не е изключено да е влюбен в нея. Колкото и нелепа да бе тази мисъл, на нея й бе все едно. Съмняваше се, че Джаганг изобщо е способен да обича. Всъщност сериозно се питаше Дали императорът изобщо знае какво означава тази дума — камо ли дали е наясно с цялото й внушение и идея.

Ничи знаеше прекрасно какво означава.

Един войник близо до шатрата на Джаганг пристъпи към нея. Ухили й се слабоумно. Гримасата му явно идеше да изрази покана, примесена със заплаха. Ничи би могла да го отпрати, като му каже, че Джаганг я очаква. Можеше освен това да използва силата си и да го остави на място. Вместо това просто го погледна. Не такава реакция бе очаквал войникът. Мнозина от мъжете се хвърляха към стръвта само ако тя мърда. Тъй като Ничи не „мърдаше“, лицето на войника се вкисна. Изруга и отпраши нататък.

Ничи продължи пътя си към шатрата на императора. В Алтур’Ранг всъщност правеха доста по—малки и практични палатки от мека и семпла агнешка кожа. Джаганг доста бе усложнил оригиналите. Неговата шатра бе по—скоро елипсовидна, отколкото кръгла. Таванът бе с няколко върха и се крепеше от три, вместо от обичайния един кол. Отвън шатрата бе облепена в ламперия в ярки цветове. В горната част на всяка стена, там, където тя се срещаше с покрива, бяха окачени разноцветни пискюли с големината на юмрук, както и ленти — всички те обозначаващи пътуващия дворец на императора. Яркожълтите и червените флагове и емблеми най—отгоре на огромната палатка висяха отпуснати в клисавия привечерен въздух.

Върху едно от въжетата пред шатрата имаше проснати ръчно тъкани черги. Ничи повдигна тежката завеса на прага, украсена със златни нишки и ковани сребърни медальони с бойни сцени. Вътре кипеше работа — робите почистваха множеството килими, бършеха прах от крехките керамични съдове, поставени върху изящните мебели, изтупваха стотиците цветни възглавнички, опасващи пода околовръст. Завеси, богато украсени с традиционни мотиви от Алтур’Ранг, разделяха помещението на няколко стаи. Няколко отвора на тавана, покрити с прозрачни парчета плат, пропускаха светлина. Всичките тези плътни материи създаваха кътче тишина сред цялата тази шумна джунгла навън. Лампи и свещи обгръщаха в сънлива светлина спокойното помещение.

Ничи не обърна внимание на косите погледи на стражите от вътрешната страна на входа, нито на другите роби, занимаващи се с домакинска работа. В средата на предната стая бе разположен красивият, облицован в червена коприна стол на Джаганг. На това място императорът понякога приемаше аудиенции, но сега столът бе празен. Краката на Ничи не трепереха. За разлика от другите жени, извикани от Негово Сиятелство, тя вървеше с твърда стъпка към спалнята в дъното.

Един от робите, полуголо осемнадесетина-годишно момче, бе застанало на длани и колене и търкаше усърдно с четка килима пред входа на спалнята. Без да среща погледа на Ничи, той я информира, че Негово Сиятелство в момента не е в покоите си. Младежът се казваше Ървин и бе роден с дарбата. Някога бе живял в Двореца на пророците и бе обучаван за магьосник. Сега се грижеше за ресните на килимите и изпразваше нощни гърнета. Майката на Ничи би одобрила това.

Джаганг можеше да е навсякъде: да е отишъл да играе комар или да запива с хората си; да наглежда войската или пътуващите с нея занаятчии; да се запознава с новите пленници, избирайки подходящите за себе си; да разговаря със секунданта на Кадар Кардиф.

Ничи забеляза скупчени в ъгъла три от Сестрите. Подобно на нея, те също бяха робини на Джаганг. Приближи към тях и забеляза, че са заети с кърпене и поправяне на повредени и скъсани места в тъканта на шатрата.

— Сестра Ничи! — Сестра Джорджия скочи на крака и на лицето й се изписа облекчение. — Нямахме представа дали изобщо си жива. Толкова отдавна не сме те виждали. Помислихме, че си изчезнала.

Тъй като Ничи бе Сестра на мрака, заклела се във вярност на Пазителя на отвъдния свят, проявата на загриженост от страна на трите Сестри на светлината й се стори престорена. Помисли си, че вероятно общата им съдба на пленнички на императора им се струва сближаваща и че тя заличава всички различия помежду им. Освен това знаеха, че Джаганг има по—специално отношение към нея. Вероятно им се щеше тя да остане с впечатление, че са Приятелски настроени към нея.

— Бях по работа, в изпълнение на дълга си към Негово Сиятелство.

— Разбира се — отвърна Сестра Джорджия, докато търкаше ръцете си една в друга и навеждаше глава.

Другите две Сестри — Рошел и Обри — оставиха настрана чантата с костени копчета и корда за шиене, изпълзяха от топовете с плат и застанаха до Сестра Джорджия. Леко се поклониха пред Ничи. Трите жени се страхуваха от неразгадаемите отношения на Ничи с Джаганг.

— Сестра Ничи … Негово Сиятелство е изключително ядосан — обади се Сестра Рошел.

— Бесен е — потвърди Сестра Обри. — Крещеше срещу стените, повтаряйки, че този път си отишла твърде далеч.

Ничи не помръдна, само продължаваше да ги гледа. Сестра Обри облиза устните си.

— Просто си помислихме, че трябва да го знаеш. За да внимаваш.

Ничи си помисли, че едва ли е най—подходящият момент тепърва да започва да внимава. Подлизурството на стотици години по—възрастни от нея жени й се струваше отегчително.

— Къде е Джаганг?

— Настани се в една голяма сграда недалеч от града.

— Там ще отседне — отвърна Сестра Обри.

— В бившето имение на Министъра на културата — добави Сестра Рошел.

Ничи смръщи поглед.

— И защо? Нали си има шатра?

— Откакто те няма, той реши, че имение като онова е по—подходящо — продължи Сестра Рошел.

— По—подходящо ли? За какво?

— За да покаже на света своята важност, предполагам.

Сестра Обри кимна.

— Освен това Негово Сиятелство разпореди да бъде започнат строежът на нов дворец. В Алтур’Ранг. Това е новата му идея. — Тя описа кръг с ръка, очевидно за да покаже размерите на този нов дворец. — Ще бъде наистина величествен.

— Имаше намерение да използва Двореца на пророците — намеси се Сестра Рошел, — но след унищожаването му реши да си построи нов, по—добър, най—разкошното място, което би могъл да си представи човек.

Ничи смръщи лице пред трите жени.

— Той искаше да живее в Двореца на пророците заради заклинанието, което забавя стареенето. Това го интересуваше.

Трите жени свиха рамене.

Ничи постепенно започна да проумява намеренията на Джаганг.

— А къде се намира новото място? И какво прави там Джаганг? Учи се да яде с вилица и лъжица ли? Пробва да види дали ще му се хареса животът под покрив?

— Само ни информира, че засега ще се настани там — рече Сестра Джорджия. — Взе повечето от… младите жени със себе си. Каза ни да останем тук и да поддържаме реда в шатрата, в случай че реши да се върне.

Явно промяната не бе кой знае колко голяма. Ничи въздъхна. Каретата й я нямаше, щеше да се наложи да върви пеша.

— Добре. Как да намеря това място?

След подробните описания на сестра Обри Ничи им благодари и се обърна да върви.

— Изчезна Сестра Алесандра — обади се Сестра Джорджия с леко напрегнат в желанието си да изглежда небрежен глас.

Ничи спря рязко.

Обърна се към Сестра Джорджия. Жената бе на средна възраст и като че ли всеки следващ път, когато Ничи я срещаше, изглеждаше все по—зле. Дрехите й се бяха превърнали в купчина дрипи, които тя носеше с такава гордост, сякаш бе облечена в най—изискана униформа. Изтънялата й коса бе по—скоро сребриста, отколкото кестенява. Някога сигурно бе изглеждала забележително, но явно от седмици не бе виждала четка, камо ли сапун. Вероятно главата й гъмжеше от въшки.

Някои хора сякаш с нетърпение очакваха да остареят, за да си имат извинение, че изглеждат зле, сякаш мечтата на живота им е била да са разпасани и непривлекателни. Сестра Джорджия като че ли изпитваше удоволствие да се носи като повлекана.

— Какво искаш да кажеш, как така е изчезнала?

Ничи улови в погледа й светкавична искра на задоволство. Джорджия разпери невинно ръце.

— Нямаме представа какво се е случило. Просто я няма.

Ничи все още не помръдваше.

— Разбирам.

Джорджия отново разпери ръце, правейки се на слабоумна.

— Горе—долу по същото време изчезна и Прелатът.

Ничи не им достави удоволствието да изрази учудване. — Какво е търсила тук Вирна?

— Не Вирна — каза Сестра Рошел. Наведе се напред. — Ан.

Сестра Джорджия хвърли на Рошел неодобрителен поглед, задето им бе развалила изненадата — и то каква изненада. Ан бе Прелат в Двореца на пророците и вече не бе между живите — поне според сведенията на Ничи. Доколкото й бе известно, всички Сестри в Двореца, заедно с послушниците и младите магьосници, били прекарали цяла нощ край погребалната клада на Ан и пророка Натан. Доколкото познаваше Ан, подобен обрат на събитията явно бе резултат на нейните усилия, но дори и за нея това бе малко прекалено.

Трите Сестри се усмихваха като котки пред риба. Явно предвкусваха насладата от продължителна игра на истина и клюки.

— Разкажете ми само най—важното. Нямам време за дълги приказки. Негово Сиятелство ме очаква. — Ничи забеляза как усмивките на трите изведнъж повехнаха. Гласът й остана равен. — Освен ако не искате да рискувате той да се върне тук ядосан, изкаран извън търпение, задето се бавя.

Рошел и Обри пребледняха.

Джорджия заряза играта и се зае отново да търка ръцете си.

— Прелатът се появи в лагера — теб вече те нямаше — и бе заловена.

— Какво я е накарало сама да се пъхне в лапите на Джаганг?

— Искаше да се опита да ни убеди да избягаме с нея — избълва Сестра Рошел. От устата й се понесе остър кикот — по—скоро нервен, отколкото от задоволство. — Разправяше някакви глупави истории за това как Хармониите били на свобода и магията отслабвала. Можеш ли да си представиш! Пълни щуротии. И очакваше да й повярваме, че …

— Значи това било … — прошепна Ничи замислено, с отнесен поглед. Веднага разбра, че не са никакви „щуротии“. Нещата започваха да си идват по местата. Ничи използваше дарбата си, на другите това не бе позволено, така че те нямаше как да разберат, че за известно време магията е изчезнала.

— Така твърдеше тя — продължи Сестра Джорджия.

— Значи магията била отслабнала — рече на глас Ничи. — И тя си е мислила, че това ще попречи на пътешественика по сънищата да влиза в главите ви.

Това обясняваше много от нещата, които Ничи не разбираше: като например защо Джаганг не винаги успява да проникне в съзнанието й.

— Но ако Хармониите са на свобода…

— Били са — поправи я Джорджия. — Дори това да е било вярно за известно време, вече са прогонени. Негово Сиятелство има пълен достъп до нас, радвам се да отбележа. И всичко останало, свързано с магията, си е наред — както винаги.

Ничи почти виждаше как трите жени се питат дали в момента Джаганг ги слуша. Но ако с магията отново всичко е наред, Джаганг би трябвало да може да прониква и в съзнанието на Ничи. А не го правеше. Усети как някаква неясна искрица на прозрението проблясва, след това бързо угасва. — Та значи, Прелатът се е издънила и Джаганг я хванал.

— Ами… не точно — отвърна Сестра Рошел. — Сестра Джорджия отиде да доведе стражите. Заловихме я, както изисква дългът ни.

Ничи избухна в смях:

— Нейните собствени Сестри на светлината? Каква ирония! Тя рискува живота си, докато Хармониите са повредили магията, за да дойде и да спаси безполезните ви животи, а вместо да избягате с нея, вия сте я предали. Колко мило.

— Трябваше да го направим! — възропта Сестра Джорджия. — Така би пожелал Негово Сиятелство. Нашата задача е да му служим. Не сме толкова глупави, че да се опитаме да избягаме. Знаем си мястото.

Ничи огледа напрегнатите им лица. Лицата на тези жени, които се бяха заклели в светлината на Създателя, тези Сестри на светлината, които бяха работили стотици години в Негово име.

— Да, така е.

— Ти би сторила същото — озъби й се Сестра Обри. — Трябваше да го направим, иначе Негово Сиятелство щеше да си го изкара на другите. Наше задължение е да се грижим за благополучието на другите. Включително и на теб, ако мога да добавя. Не можехме да мислим единствено за себе си или за Ан. Трябваше да преценим кое е най—добро за всички.

Ничи усети как я залива вълната на безразличието.

— Добре, значи сте предали Прелата. — Остана й само искрица любопитство. — Но какво я бе накарало да мисли, че ще успее да избяга с вас оттук? Сигурно е имала някакъв план за разправа с Хармониите. Как си е мислила, че ще се развият нещата, когато Джаганг си възвърне достъпа до съзнанието ви — и до нейното?

— Негово сиятелство винаги е с нас — настоя Обри.

— Ан само се опитваше да ни напълни главите с нездрави идеи. Не сме толкова глупави. Всичко останало си беше само номер. Оказахме се прекалено умни за нея.

— Всичко останало? Какво друго е искала да направи?

Сестра Джорджия изпухтя възмутено:

— Опита се да ни залъже с някакви глупости за връзка с Ричард Рал.

Ничи примигва. Постара се дишането й да остане непроменено.

— Връзка ли? Какви глупости ми дрънкате?

Сестра Джорджия вдигна очи към Ничи.

— Твърдеше, че ако се закълнем във вярност на Ричард, тази връзка щяла да ни пази. Някаква магия, която той притежавал, щяла да попречи на Джаганг да проникне в съзнанията ни.

— Как?

Сестра Джорджия сви рамене.

— Твърдеше, че тая работа с връзката предпазвала съзнанията на хората от пътешественика по сънищата. Ама ние не сме вчерашни.

Ничи трябваше да притисне длани в хълбоците си, за да накара ръцете си да престанат да треперят.

— Не разбирам. Как е възможно да действа подобно нещо?

— Говореше някакви неща, че тази връзка я бил наследил от някакъв свой прадядо. Трябвало само да му се закълнем във вярност, да се закълнем в сърцата си — и други подобни глупости. Право да ти кажа, стори ми се толкова налудничаво, че всъщност не я слушах много внимателно. Твърдеше, че затова Джаганг не можел да проникне в нейното съзнание. — Ничи потръпна. Разбира се … Винаги се бе питала защо Джаганг не е заловил останалата част от Сестрите. Все още мнозина от тях бяха на свобода. Те бяха под закрилата на тази връзка с Ричард. Сигурно. Така всичко си идваше на мястото. Нейната собствена предводителка, Сестра Улиция, както и другите учителки на Ричард също бяха избягали. Но не, това не можеше да е вярно — та те бяха Сестри на мрака като Ничи — те едва ли се бяха заклели във вярност на Ричард. Ничи не можеше да си представи подобно нещо.

Но, от друга страна, Джаганг наистина не винаги успяваше да проникне в съзнанието й.

— Споменахте, че Сестра Алесандра била избягала.

Сестра Джорджия зачовърка яката на дрипавата си рокля.

— Двете с Ан изчезнаха.

— Джаганг не си прави труда да ви информира за действията си. Вероятно просто се е разпоредил да бъдат екзекутирани.

Джорджия хвърли поглед на двете си приятелки. — Ами … може и така да е. Но Сестра Алесандра беше една от вашите … беше Сестра на мрака. Грижеше се за Ан …

— Че защо вие не се грижехте за нея? Нали сте нейни Сестри?

Сестра Джорджия се покашля.

— Тя се държеше толкова отвратително с нас, че Негово Сиятелство назначи Сестра Алесандра да се грижи за нея.

Ничи можеше да си представи какво точно е било отношението на Ан към тях. Но след като е била предадена от собствените си Сестри, имаше нещо неясно. Джаганг сигурно е преценил, че е достатъчно важна, щом не я е убил веднага.

— На влизане в града каруцата с клетката на Ан изобщо не се появи — продължи Сестра Джорджия. — Най—накрая дойде един от кочияшите с разбита глава и докладва, че последното нещо, което видял, преди да изпадне в безсъзнание, било Сестра Алесандра. И сега двете ги няма.

Ничи усети как ноктите й се впиват в дланите. Наложи си да отпусне юмруци.

— Значи Ан е предложила на всички ви свобода, а вместо това вие сте избрали да останете робини.

Трите жени вирнаха носове.

— Направихме каквото бе най—добро за всички — рече Сестра Джорджия. — Ние сме Сестри на светлината. Нашето задължение не е да се грижим за себе си, а да облекчаваме страданията на другите — не да ги причиняваме.

— Освен това — добави Обри — не те видяхме да тръгваш. Май Негово Сиятелство от време на време те освобождава от задължения.

Ничи се намръщи.

— Откъде знаете?

— Ами … искам да кажа … — заекна Сестра Обри.

Ничи я стисна за гърлото.

— Зададох ти въпрос. Чакам отговор.

Ничи затегна хватката си и лицето на Сестра Обри стана още по—червено. От напрежението вените по китката й изхвръкнаха. Стискаше толкова силно, че очите на Сестрата започнаха да побеляват. За разлика от Ничи, Джаганг имаше власт над съзнанието им и им бе забранено да използват силата си, освен ако не им бъде изрично заповядано.

Сестра Джорджия внимателно постави длан върху ръката на Ничи.

— Негово Сиятелство вече ни разпита по този въпрос, това е всичко, Сестро. Пусни я. Моля те.

Ничи пусна Обри, но погледът й се стрелна към Джорджия.

— Разпитал ви е? Какво искаш да кажеш? Какво ви попита?

— Просто искаше да знае дали имаме представа защо от време на време няма достъп до съзнанието ти.

— Причини ни болка — обади се Сестра Рошел. — Нарани ни с въпросите си, защото нямахме отговор. Не разбираме защо.

Ничи разбра — за пръв път.

Сестра Обри погали с ръка гърлото си.

— Какво ти става, Сестро Ничи? Защо Негово Сиятелство толкова се интересува от теб? Как така можеш да му устояваш?

Ничи се обърна и излезе.

— Благодаря ви за помощта, Сестри.

— Щом можеш да се освободиш от него, защо не си тръгнеш? — подвикна след нея Сестра Джорджия.

Ничи се извърна вече на прага.

— Прави ми удоволствие да гледам как Джаганг ви мъчи, Вещици на светлината. Навъртам се наоколо, за да мога да гледам.

Арогантността й не ги впечатли — бяха й свикнали.

— Сестро Ничи — обади се Рошел, поглаждайки с ръка една къдрица. — Какво си сторила, че Негово Сиятелство е толкова разгневен?

— Какво съм сторила ли? А, да. Нищо важно. Просто накарах хората на командир Кардиф да го вържат на кол и да го опекат на огън.

Трите едновременно ахнаха и се изпънаха. Ничи си каза, че й приличат на кукувици, кацнали на клон.

Сестра Джорджия я стрелна с мрачен поглед — рядка проява на сила, подхранена от старшинството й във възрастта.

— Ти заслужаваш всичко, което ти причинява Джаганг, Сестро, и което ще ти причинява Пазителят.

Ничи се усмихна и каза:

— Да, така е.

После се шмугна в отвора на вратата.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Град Феърфийлд бе възвърнал подредения си вид. Само дето редът бе като на военна база. Имаше малко от типичните за един нормален град неща. Вярно, сградите в по—голямата си част си бяха същите, но в тях бяха останали малцина от някогашните им обитатели. Една част бяха превърнати в купчини греди и камъни, други бяха изкорубени, със зейнали пусти прозорци и врати. Но повечето все пак бяха съхранили предишния си вид — ако, разбира се, не се брои фактът, че до една бяха опоскани до шушка от безразборното плячкосване. Всички приличаха на безплътни призраци, напомнящи за някогашния живот.

Тук—там се виждаше по някой осакатен беззъб старец, който — подпрял гръб върху стена — наблюдава движението на отрядите въоръжени войници, кръстосващи неговите улици. Осиротели деца се лутаха в полусвяст или надничаха през тъмни улички. За Ничи бе удивително да види колко бързо може да бъде изтръгната цивилизацията от град като този.

Докато вървеше из улиците, се питаше как ли биха се чувствали повечето от тези сгради, ако имаха души: пусти, изпразнени от живот, лишени от цели в напразното очакване да започнат да служат някому. Та нали тяхната единствена и истинска ценност се изразяваше в служенето им на хората.

Улиците, гъсто населени с войници с мрачен вид, мършави просяци, дрипави старци и врещящи болни деца — всички те гниещи в развалините и мръсотията, — изглеждаха досущ като онези, които Ничи пазеше в детските си спомени. Майка й често я бе изпращала там, за да види що е това мизерия и беднотия.

— За всичко са виновни такива като баща ти — казваше тя. — Той е същият като моя баща. Без никакви чувства или загриженост към когото и да било освен към самия себе си. Това са хора без сърце.

Ничи стоеше, облечена в ослепително чистата си синя рокличка с буфани, със сресана и прибрана назад коса, отпуснала ръце покрай тялото си, и слушаше лекцията на Майка за доброто и злото, за пътищата на греха и избавлението. Голяма част от казаното не разбираше, но с годините Майка не преставаше да й повтаря все едно и също с все едни и същи думи, докато накрая тя бе наизустила лекциите й до последната фраза, идея и отчайваща истина.

Татко бе богат. Нещо по—лошо — според възгледите на Майка: той не изпитваше угризение на съвестта за това. Майка обясняваше, че личният интерес и алчността са като двете очи на ужасното чудовище на злото, винаги търсят още повече власт и злато, за да наситят ненаситния си глад.

— Трябва да знаеш, Ничи, че единственият морален път на човека в този живот е да помага на другите — продължаваше тя. — Парите не могат да купят благословията на Създателя.

— Но как да покажем на Създателя, че сме добри? — питаше Ничи.

— Хората са родени нещастни, безполезни, уязвими и глупави. Трябва да се изправим срещу ощетената си при рода. Да помагаш на другите — това е единственият на чин да докажеш стойността на душата си. Единственото истинско добро, което би могъл да стори човек.

Татко имаше благороднически произход, но през целия си съзнателен живот бе работил като оръжейник. Майка тръбеше, че съпругът й се е родил с прилично състояние, но вместо да се задоволи с каквото има, се е захванал да го умножава, за да го превърне без капка свян в несметно богатство. Твърдеше още, че богатството може да се спечели единствено като се изскубне от бедните по един или друг начин. Други представители на благородническото съсловие като нея и нейните приятелки бяха доволни от позицията си на хора, които не желаят да изтръгват незаслужения си дял от потта на бедните.

Ничи бе преизпълнена с вина заради злото, вършено от Татко, заради присвоеното му по недостоен начин богатство. Майка твърдеше, че прави всичко възможно, за да спаси блуждаещата му душа. Ничи никога не се бе притеснявала за душата на Майка, но й се бе случвало да лежи будна посред нощ, като не можеше да заспи от тревога за Татко. От притеснение, че Създателят ще го накаже, преди да е успял да изкупи греховете си.

Докато Майка ходеше на срещи с важните си приятелки, бавачката, на път към пазара, често водеше Ничи във фабриката на Татко, за да го попита какво би желал за вечеря. Ничи обичаше да наблюдава и да научава разни неща при Татко. Мястото бе омайващо. Още като съвсем малка си се представяше как също става оръжейник. Вкъщи обичаше да седи на пода и да си играе, като чука върху някакво парче дреха вместо броня, поставено върху обърната обувка вместо наковалня. Тези невинни времена бяха най—свидните й спомени от детството.

За Татко работеха изключително много хора. Четириъгълни калъпи и други материали пристигаха с каруци. Други каруци, пазени от стражи, откарваха стоките на чуждоземните купувачи. Имаше майстори, които ковяха метал, такива, които го оформяха, и други, които превръщаха нажежения материал в оръжие. Някои остриета се правеха от скъпата „отровна стомана“, за която се говореше, че причинява смъртни рани дори само от едно драсване. Имаше всякакви работници — едни източваха остриетата, други лъскаха оръжията, трети гравираха изящни фигури върху мечове, ножове и щитове. За Татко работеха дори и жени — повечето помагаха в изработката на ризниците. Ничи ги наблюдаваше, седнали на пейки край Дълги дървени маси, как тихичко си шушукат и се кикотят, докато съединяват с клещите си миниатюрните нитове в сплесканите краища на онези хиляди стоманени халкички, които заедно се превръщаха в бойна ризница. За нея бе удивително как човешката изобретателност може да превърне толкова твърд материал като метала в дреха.

Оръжията на Татко се купуваха от хора от всички краища на света, дори от най—далечни страни. Татко казваше, че прави най—доброто оръжие. Очите му, с цвят на синьо небе в безупречен летен ден, искряха прелестно, когато заговореше за работата си. Славата на майсторството му се носеше толкова надалеч, че се случваше крале да пропътуват огромни разстояния, за да си поръчат оръжие при него. Някои от нещата, които правеше, бяха толкова изящни, че отнемаше месеци работа на множество изкусни майстори, приведени над пейките си, за да ги изработят.

С надеждата да бъдат взети на работа при Татко прииждаха от далечни места ковачи, духачи и пресовачи, специалисти в изработването на брони и всякакви оръжия, майстори на полирането и запитването, на кожените изделия, на шаблоните, занаятчии, работещи със злато и сребро, художници—гравьори и дори шивачки, които изработваха ватираните и подплатени бойни костюми. Разбира се, и чираци. Мнозина от майсторите в различни занаяти носеха със себе си най—добрите си мостри, с които да демонстрират пред Татко уменията си. Той отпращаше доста повече, отколкото наемаше.

Бе внушителен на вид, висок, костелив и жилав мъж. Докато работеше, на Ничи й се струваше, че сините му очи виждат много повече от всеки друг — сякаш металът говореше, докато пръстите му се плъзгат по него. Ръцете му се движеха по материала точно толкова, колкото бе необходимо — нито милиметър повече. Той се покриваше с представата на Ничи за авторитет, сила й целенасоченост.

Посещаваха го както висши военни, държавници и аристократи, така и търговци и работници. Когато Ничи отиваше да го навести във фабриката, винаги се учудваше на умението му да води нескончаеми разговори. Майка твърдеше, че е така, защото е високомерен и надут и кара бедните си работници да го търсят за всичко.

На Ничи обаче й харесваше да наблюдава енергичните движения на работниците. Те прекъсваха работата си, за да й се усмихнат, отговаряха на въпросите й и понякога дори й позволяваха да удари някое парче метал с чука. Имаше усещането, че Татко също обича тези разговори с хората. Вкъщи говореше Майка, той почти винаги мълчеше, лицето му придобиваше изражението на ударено с чук парче стомана.

Когато все пак казваше по нещо, то пак касаеше най—вече работата му. Ничи се вслушваше във всяка дума, искаше да научи всичко за него и занаята му. Майка я убеждаваше, че в същността си злата му природа изгризва невидимата му душа. Ничи все се надяваше един ден да изкупи греховете му и душата му да стане толкова здрава, колкото изглеждаше външно.

Той обожаваше дъщеря си, но явно мислейки, че отглеждането й е дело твърде свято за грубите му ръце, бе оставил възпитанието изцяло в компетенцията на Майка. Дори да не бе съгласен с нещо, се подчиняваше на желанията й, като казваше, че тя сигурно знае по—добре, когато става въпрос за домашни дела.

Работата му го ангажираше през по—голямата част от времето. Майка говореше, че е знак на опустошената му душа, дето посвещава толкова много от времето си, за да УМНОЖИ богатствата си — като взема от хората, често се изразяваше така, вместо сам да дава, както Създателят е отредил за всички. Често когато Татко се прибираше за вечеря, докато прислугата се суетеше напред—назад с приготвените блюда, Майка продължаваше да говори с измъчен глас за това как светът е пълен с нещастия. Ничи чуваше хората да говорят за Майка, че е благородна жена поради грижата, която проявява към ближните си. След вечеря Татко се връщаше на работа, често без да промълви нито дума. Това вбесяваше Майка, понеже тя искаше да продължи да говори за душата му, но той бе твърде зает, за да я слуша.

Ничи помнеше случаи, когато Майка заставаше пред прозореца, загледана в притъмнелия град, притеснена — без съмнение — за всички неща, смущаващи спокойствието й. В тези тихи вечери Татко понякога се плъзваше зад нея и нежно поставяше ръка на гърба й, сякаш тя бе безценна вещ. В такива мигове й се струваше благ и изпълнен със задоволство. Лекичко притискаше ханша й, шепнейки нещо в ухото й.

Майка вдигаше към него изпълнен с надежда поглед и го молеше да се присъедини към усилията на Задругата й. Той питаше колко. Вгледана в очите му, сякаш в търсене на някаква следа от човешко достойнство, тя назоваваше цифра. Татко въздъхваше и се съгласяваше. Ръцете му се отпускаха на кръста й, устата му промълвяваше, че е късно и че е време да си лягат.

Веднъж, когато Татко я попита каква сума й е необходима, тя вдигна рамене и рече:

— Не знам. Вслушай се в сърцето си, Хауърд! Какво ти подсказва то? Истински състрадателен човек би направил повече от теб, като се има предвид, че си задоволен повече от добре, а нуждите на другите са толкова големи.

Той въздъхна.

— От колко пари се нуждаете ти и приятелите ти?

— Не става въпрос за мен и приятелите ми, Хауърд, а за множеството хора, които се нуждаят от помощта ни.

Нашата Задруга се бори единствено за задоволяване на техните нужди.

— Колко? — повтори въпроса си той.

Тя отвърна:

— Петстотин златни крони сякаш тази цифра бе скрита зад гърба й пика, която изведнъж сграбчи и заби в отворила се пред очите й пукнатина в душата му.

Татко зяпна и отстъпи назад.

— Имаш ли изобщо представа колко труд е необходим за изработването на подобна сума?

— Ти не работиш, Хауърд — робите ти работят вместо теб.

— Роби ли! Те са най—изкусни майстори!

— Така и би трябвало да бъде. Ти крадеш най—фини майстори от всички краища на света.

— Аз плащам най—добрите заплати на света! Те искат да работят за мен!

— Те са бедни жертви на жалките ти номера. Ти ги експлоатираш. Товариш ги повече от всеки друг. Разполагаш с връзки и правиш далавери, за да елиминираш другите в бранша. Крадеш храната от устата на бедните работници само и само за да си напълниш джобовете.

— Предлагам им най—висококачествена работа! Хората купуват от мен, понеже им предлагам най—доброто. И при това на разумна цена.

— Никой не продава по—скъпо от теб и това е проста та истина. Ти винаги искаш повече. Единствената ти цел в живота е златото.

— Хората идват при мен доброволно, защото поддържам най—добри стандарти. Това е моята цел в живота!

Другите фабрики произвеждат стока с непостоянно качество. Моето качество е най—доброто. Продукцията ми се измерва по двойни стандарти. Никога не си позволявам да продавам лошокачествена стока. Хората ми имат доверие.

Знаят, че при мен цената си струва.

— Всичко постигат твоите работници. Всичко, към което се стремиш, са парите.

— Печалбите ми се разпределят в заплатите и работата — вече съм заровил цяло състояние в новата фабрика за амуниции!

— Работа, работа и пак работа! Когато те помоля да отделиш някаква мизерна сума за благото на обществото, за нуждаещите се, се държиш така, сякаш съм поискала да си избодеш очите. Нима наистина предпочиташ да видиш как хората умират вместо да дадеш малко милостиня за спасяването им? Нима парите наистина означават за теб повече, отколкото живота на хората? Нима си толкова жесток и безчувствен?

Главата на Татко остана известно време отпусната на гърдите, после тихо каза, че ще изпрати човек със златото. Гласът му отново стана нежен. Каза, че не иска хората да умират и че се надява парите му да помогнат. После я подкани да си лягат.

— Направо ме изкара от нерви, Хауърд, с доводите си. Как веднъж не можеш да дадеш нещо доброволно, от сърце! Защо винаги трябва да го изтръгвам от теб насила! При положение, че да даваш, това е наистина най—първостепенното нещо. Накрая се съгласи, защото искаш да задоволиш похотливите си желания. Кажи ми честно, нима мислиш, че нямам свои принципи?

Татко просто се обърна и се насочи към вратата. Изведнъж спря, забелязал втренчените очички на седналата на пода Ничи. Изражението на лицето му я стресна — не защото бе ядосано или жестоко, а защото в погледа му се бе насъбрано толкова много, защото тегобата от невъзможността да го сподели с някого бе станала истински непоносима. Възпитанието на Ничи бе задължение на Майка и той й бе обещал да не се меси.

Отметна русата коса от челото си, извърна се и си взе връхната дреха. С безстрастен глас съобщи на Майка, че отива да нагледа някои неща във фабриката.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Майка също забеляза Ничи, забравена на пода — играеше си с някакви мъниста, все едно прави ризница. Скръстила ръце, Майка остана да стърчи над нея дълго време.

— Баща ти ходи по курви, нали знаеш. Сигурна съм, че в момента прави точно това — отиде при курвата си. Много си малка, за да разбираш от тези неща, но искам да ги знаеш, за да не се подлъжеш някога да му се довериш. Той е зъл човек. Няма да му бъда курва. А сега остави играчките и ела с Майка. Отивам при приятелите си. Време е да започнеш да идваш с мен и да научаваш за нуждите на другите, вместо да се грижиш единствено за задоволяването на своите.

В къщата на една от приятелките й се бяха събрали няколко мъже и жени, които разговаряха със сериозни гласове. След като учтиво запитаха за Татко, Майка сухо им отвърна, че е излязъл „по работа или по курви, не знам точно, но с нито едно от двете не се справя“. Някои от жените я успокоиха с приятелска ръка на рамото. Ужасен бил товарът й, зацъкаха.

В другия край на стаята седеше потънал в мълчание мъж, който се стори на Ничи мрачен като самата смърт.

Майка бързо забрави за Татко, погълната почти веднага от дискусията, която водеха приятелите й — относно ужасното състояние на хората в града. Съгражданите им страдаха от глад, рани и болести, от липса на умения и работа, от многото деца, които трябваше да изхранват, и старците, за които трябваше да се грижат, от нямане на дрехи и покрив над главите си, от какви ли не неприятности и дрязги. Всичко изглеждаше толкова ужасно.

Ничи винаги слушаше с внимание, когато Майка говореше, че нещата не могат да продължават по този начин още дълго, че нещо трябва да се направи. На Ничи й се искаше някой да побърза и най—сетне да го направи това нещо.

Тя слушаше как приятелите на Майка от задругата говореха за всички онези егоистични хора, изпълнени с омраза към ближните си. В душата й се загнездваше страх да не би някога да се превърне в точно такъв човек. Не искаше Създателят да я наказва заради студеното й сърце.

Майка и приятелите й продължиха надълго и нашироко да обсъждат дълбоките си чувства и отношението си към всички заобикалящи ги проблеми. След като всички се изказаха, започнаха да се прокрадват погледи към притихналия, изправен тържествено на стола си край стената мъж, наблюдаващ разговора с внимателни тъмни очи.

— Цените на стоките са направо невъзможни — проплака един мъж с надвиснали клепачи. Той се бе свлякъл на стола си като купчина мръсни дрехи. — Не е честно. Не бива да се позволява на хората да вдигат цените когато им скимне. Дукът трябва да направи нещо. Той се ползва с вниманието на Краля.

— Дукът … — започна Майка и отпи от чая си. — Да, винаги съм намирала, че дукът е човек, изпълнен със съчувствие към добрите начинания. Мисля, че би трябвало да бъде убеден в ползата от прокарване на разумни закони. — Майка погледна над позлатения ръб на чашата си към мъжа, изправен на стола си.

Една от жените каза, че ще говори със съпруга си да подкрепи дука. Друга се обади, че е готова да напише писмо в подкрепа на такава идея.

— Хората гладуват — използва затишието сбръчкана жена. Хората енергично изразиха съгласието си, втурнали се към подхвърленото изречение, сякаш то бе чадър, кой то можеше да ги предпази от изливащата се върху главите им тишина. — Сблъсквам се с глада всекидневно. Ако само можехме да помогнем поне на част от тези хора.

Една от другите жени се изпъчи на стола си като кокошка, готвеща се да снесе яйце.

— Ужасно е това, дето никой не иска да им даде работа, след като работа има в изобилие, стига само да се разпредели справедливо между хората.

— Знам — промълви мрачно Майка. — Говоря с Хауърд до прималяване. Той взема на работа само онези, които му харесват, а не които са в най—голяма нужда. Това е позор!

Другите изразиха съчувствието си към товара, легнал на плещите й.

— Не е справедливо едни да имат толкова много повече от необходимото, докато толкова много други имат много по—малко — обади се повторно мъжът с надвисналите клепачи. — Това е неморално.

— Човек няма право да съществува заради себе си — успя да вметне Майка, хвърляйки отново поглед към мрачния притихнал мъж, въпреки че в същото време гризеше парченце кекс. — Непрекъснато повтарям на Хауърд, че саможертвата в името на другите е най—висше морално задължение на човек и единствена причина за появата му на света. В тази връзка — обяви накрая Майка — реших да предоставя на нашата кауза петстотин златни крони.

Останалите ахнаха от задоволство и поздравиха Майка за щедрата й природа. Съгласиха се, разменяйки си тайни погледи, че Създателят ще я възнагради в следващия й живот, и заговориха за всичко, което биха могли да сторят в помощ на по—онеправданите души.

Най—сетне Майка се извърна и за момент спря поглед върху Ничи, после каза:

— Вярвам, че дъщеря ми е достатъчно голяма, за да започне да се учи да помага на другите.

Ничи седеше на крайчеца на стола си, опиянена от мисълта, че най—сетне ще започне да помага във вършенето на онова, което Майка и приятелите й твърдяха, че е благородно дело. Сякаш самият Създател й бе показал пътя на спасението.

— Толкова искам да върша добро, Майко.

Майка хвърли въпросителен поглед към мъжа отсреща.

— Братко Нарев?

Дълбоките бръчки, прорязващи лицето му, се отдръпнаха встрани, щом тънката линия на устата му се разтегна в усмивка. В тази усмивка нямаше веселост, нямаше следа от веселост и в тъмните му очи, скрити под натежалите от бели и черни косми вежди. Носеше намачкан каскет и тежки, тъмни като засъхнала кръв одежди. Кичурите жилава коса над ушите му стърчаха накъдрени изпод ръба на каскета, спускащ се ниско над челото.

Погали брадичката си с обратната страна на един пръст и рече с глас, от който чашките едва ли не затрепериха в чинийките:

— Е, дете, значи искаш да станеш един малък войник?

— Ами … не, сър. — Ничи не можеше да свърже военните дела с вършенето на добро. Майка винаги я бе учила, че Татко се поставя в услуга на хората с лоши помисли и занятия — войниците. Казваше, че войниците могат единствено да убиват. — Искам да помагам на нуждаещите си.

— Именно това се опитваме да правим всички, дете.

Призрачната му усмивка не помръдваше от лицето му, докато говореше.

— Всички ние сме войници на Задругата — Задругата на ордена — както се нарича малката ни група. Всички сме войници, борещи се за справедливост.

Присъстващите явно се стесняваха да го гледат право в очите. Всички го стрелваха с колебливи погледи за секунда, после отместваха очи, после отново го поглеждаха, сякаш лицето му не можеше да се огледа наведнъж, а трябваше да се поема на малки късчета, подобно на вряло, отвратително на вкус лекарство.

Очите на Майка се стрелваха във всички посоки подобно на хлебарка, диреща пукнатина.

— Ами, да, Братко Нарев. Това е единственият морален тип войник — който се занимава, с благотворителност. — Тя накара Ничи да стане и я бутна напред. — Ничи, присъстващият тук Брат Нарев е велик човек. Той е върховният жрец на Задругата на ордена — древна секта, отдадена на изпълнението на волята на Създателя в този свят. Брат Нарев е магьосник. — Тя му се усмихна. — Братко Нарев, дъщеря ми Ничи.

Ръцете на майка й я бутнаха към мъжа, сякаш я предлагаше на Създателя. За разлика от всички останали, Ничи не можеше да откъсне поглед от дълбоко потъналите му очи. Никога не бе виждала подобни.

В тях нямаше нищо друго освен студена, черна пустота.

Той протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем, Ничи.

— Поклони се и му целуни ръка, скъпа — подкани я Майка.

Ничи се свлече на коляно. Целуна кокалчетата на ръката му, за да не й се налага да допира устни до подпухналата мрежа от дебели сини вени, покриваща опакото на косматата му ръка, повдигнала се към лицето й. Белеещите се кокалчета бяха студени, но не ледени, както бе очаквала.

— Добре дошла в нашето движение, Ничи — рече той със същия онзи разтрисащ свой глас. — Сигурен съм, че под всеотдайните грижи на майка си ти ще изпълняваш смирено волята на Създателя.

Ничи си помисли, че Създателят вероятно много прилича на мъжа пред нея.

От всичко, което й бе казала майка й, Ничи най—много се страхуваше от гнева на Създателя. Тя бе достатъчно голяма, за да си дава сметка, че вече е време да започва да върши доброто, за което Майка непрестанно й говореше, ако иска да има някакъв шанс за спасение. Всички твърдяха, че Майка е грижовен и морален човек. Ничи също искаше да стане добър човек.

Но добро, както изглежда, се правеше толкова трудно, изискваше толкова твърдост — а не като работата на баща й, където хората се смееха и разговаряха с ръцете си.

— Благодаря, Братко Нарев — каза Ничи. — Ще направя всичко, което е по силите ми, за да върша добро в този свят.

— Един ден с помощта на прекрасните млади хора като теб ние ще променим този свят. Не се самозалъгвам. Знам, че при цялата тази безчувственост, която владее хората, ще отнеме доста време, за да спечелим поддръжници. Но ние, които сме се събрали в тази стая, заедно с Други като нас, които се събират из целия свят, полагаме основата на надеждата.

— Значи в такъв случай Задругата е тайна? — попита шепнешком Ничи.

Всички се засмяха. Брат Нарев не, но устата му се разтегна в същата лишена от веселост усмивка.

— Не, дете. Тъкмо напротив. Наше първостепенно и най—важно задължение е да разпространяваме истината за разложението на човешките нрави. Създателят е съвършен. Ние, смъртните, сме само мизерни нещастници. Трябва да познаваме жалката си природа, ако искаме да имаме надежда да избегнем справедливия Му гняв и да пожънем каквото сме посели в другия свят.

Жертвоготовността в името на доброто е единственият път към спасението. Нашата Задруга е отворена към всеки, който иска да се постави в услуга на доброто и да води морален живот. Повечето хора не приемат на сериозно тези неща. Един ден ще го направят.

Искрящи, притихнали очи из цялата стая следяха, без да мигат, надигането на дълбокия му, могъщ глас, сякаш се надигаше яростта на самия Създател.

— Ще дойде ден, когато горещите пламъци на промяната ще се развилнеят из света, изпепелявайки изостаналите, омърсените и глупците, за да дадат възможност на новия ред да възкръсне от почернелите останки на злото.

След като изпепелим света, няма да останат крале и въпреки това ще има ред, воден от ръката на обикновения човек, за обикновения човек. Едва тогава няма да има глад, нито умиращи от студ, нито страдащи без помощ. Добро то на обществото ще бъде поставено над егоистичните интереси на отделния човек.

Ничи искаше да прави добро — наистина го искаше. Но гласът на този човек й звучеше като ръждясала тъмнична врата, затваряща се върху нея.

Всички очи в стаята бяха втренчени в нея, за да видят дали и тя е добра като майка си.

— Това звучи прекрасно, Братко Нарев.

Той кимна.

— И така ще бъде, дете. Ти ще помогнеш за осъществяването му. Остави се на чувствата ти да те водят. Ти ще бъдеш войник, който крачи към новия световен ред. Задачата ти ще е тежка и ще изисква много време. Но трябва да пазиш вярата си. Ние, останалите присъстващи тук, най—вероятно няма да успеем да видим плодовете на нашите усилия, но може би ти ще живееш достатъчно дълго, за да видиш как един ден светът се подрежда поновому.

Ничи преглътна.

— Ще се моля за това, Братко Нарев.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

На следващия ден, натоварена с огромна кошница хляб, Ничи бе свалена от каретата заедно с група от членовете на Задругата, за да раздава хляб на нуждаещите се. За специалния случай Майка я бе нагласила в червена рокличка на волани. Късите й бели чорапки бяха с извезани с червен конец фигурки. Изпълнена с гордост, задето най—сетне има възможност да върши добро, Ничи маршируваше из потъналата в боклуци улица, въоръжена с кошницата хляб, мислейки си за деня, в който надеждата за нов световен ред ще обладае всички хора и те най—сетне ще се откъснат от лапите на мизерията и отчаянието.

Някои от хората й се усмихваха и й благодаряха за хляба. Други го вземаха мълчаливо, с каменни лица. Във всеки случай повече бяха намръщените и недоволните, заваляха оплаквания, че идва твърде късно, че самуните са прекалено малки, че не са каквито трябва. Това не я обезкуражаваше. Отвръщаше им с думите на Майка — че всичко е по вина на хлебаря, който пече хляба преди всичко с мисълта за собствената си печалба, и понеже благотворителността не му носи такава, намалява грамажа. Ничи им повтаряше, че съжалява, задето злонамерени хора се отнасят с бедните си съграждани като с втора ръка стока, но че някой ден Задругата на ордена ще стъпи в тяхната страна и ще се погрижи всички хора да се радват на едно и също отношение.

Докато Ничи вървеше по улицата и раздаваше хляба, един мъж я дръпна за ръката и я завлече в тъмна тясна уличка. Тя му предложи самун хляб. Той изтръгна кошницата от ръцете й. Каза й, че иска злато или сребро. Ничи му отвърна, че няма пари. Извика от ужас, когато той я дръпна към себе си. Грубите му мръсни пръсти опипваха цялото й тяло, проникваха дори в най—интимните й части, претърсвайки за портмоне, но така и не откриха каквото търсеха. Мъжът свали обувките от краката й и ги захвърли, щом не откри монети, скрити вътре.

Юмрукът му намери два пъти стомаха й. Ничи се строполи на земята. Онзи изруга и потъна в потъналите в мрак купчини боклуци.

Подпряна на треперещите си ръце, Ничи повърна в мазната вада, течаща изпод могилите от мърша. Минаващите по съседната улица хора надникваха в тъмното и я виждаха как повръща, свлечена на земята, но очите им веднага отскачаха встрани и краката им продължаваха пътя си. Неколцина бързо се спуснаха към нея да си вземат хляб от прекатурената й кошница, след това се втурнаха обратно. Ничи с мъка се опитваше да си поеме дъх, сълзите пареха в очите й. Коленете й кървяха. Роклята й бе цяла сплескана с гнусна пяна.

Когато се върна у дома обляна в сълзи, Майка я посрещна с усмивка.

— Окаяното им състояние често разплаква и мен.

Ничи поклати глава, златистите й къдрици се разлюляха и тя разказа на Майка как един мъж я е грабнал настрани и я е ударил, как й е поискал пари. Протегна ръце за утеха, споделяйки с ужас и сълзи на очи страха си от този ужасен, ужасен човек.

Майка я удари през устата.

— Да не си посмяла да съдиш хората. Ти си още дете.

Как си позволяваш да даваш оценки?

Ничи застина изумена пред плесницата — по—скоро от изненада, отколкото от болка. От упрека я болеше повече. — Но, Майко, той се държа жестоко с мен — опипа ме навсякъде и след това ме удари.

Майка отново я перна през устата, този път по—силно.

— Няма да допусна да ме излагаш пред Брат Нарев и приятелите ми с подобни безнравствени приказки. Чу ли ме? Не знаеш защо го е направил. Може би у дома са го чакали болни деца и е имал нужда от пари, за да им купи лекарства. И ето, вижда някакво си лигаво богаташко дете и накрая се предава, знаейки, че собственото му дете е било излъгано от живота от такива като теб и всичките ти скъпи вещи. Не знаеш нищо за тегобите, които е имал на гърба си този човек. Да не си посмяла да съдиш хората за действията им, само защото си твърде безчувствена и студена, за да отделиш време да го разбереш.

— Но аз мисля …

Майка я перна през лицето за трети път, достатъчно силно, за да я отмести назад.

— Ти мислиш? Мисленето е зловеща киселина, която разяжда вярата! Твоето задължение е да вярваш, не да мислиш. Човешката мисъл е по—несъвършена от тази на Създателя. Твоите мисли, мислите на всеки един човек нямат никаква стойност, човечеството няма стойност.

Трябва да вярваш, че Създателят е вложил своята доброта в тези покварени души. Чувствата, а не мислите трябва да те водят. Вярата, не мислите, трябва да бъде твой единствен път.

Ничи преглътна сълзите си.

— Тогава какво да сторя?

— Би трябвало да се срамуваш, че светът се отнася толкова жестоко към тези бедни души, за да са готови те на подобно жалко нападение. За в бъдеще би трябвало да намериш начин да помогнеш на хората като него, понеже ти си надарена със способности, докато те не са — това е твой дълг.

Тази нощ, когато баща й се прибра у дома и влезе на пръсти в стаята й, за да види дали не се е отвила, Ничи го стисна с всичка сила за два пръста и вдигна ръката му към лицето си. Макар Майка да твърдеше, че той е лош човек, за Ничи нямаше по—прекрасно нещо на света от миговете, в които той коленичеше край леглото й и безмълвно галеше детското й челце.

Благодарение на работата си на улицата, Ничи постепенно започна да разбира нуждите на много от хората. Проблемите им й изглеждаха неразрешими. Каквото и да правеше тя, сякаш все не бе достатъчно. Брат Нарев повтаряше, че това явно е знак, че Ничи не се раздава достатъчно всеотдайно. След всяка несполука тя, подтиквана от Майка и Брат Нарев, удвояваше усилията си.

Една вечер, докато се хранеха, Ничи, прекарала в Задругата вече няколко години, каза:

— Татко, има един човек, на когото се опитвам да помогна. Той има десет деца и е безработен. Би ли го наел на работа?

Баща й вдигна поглед от супата си.

— Защо?

— Нали ти казах. Има десет деца.

— Но какво може да прави? Защо трябва да го вземам на работа?

— Защото е в нужда.

Татко остави лъжицата си.

— Ничи, скъпа, аз наемам само работници с определени умения. Това, че този човек има десет деца, няма да му помогне да работи със стомана, нали така? Какво може да прави той? Какви умения притежава?

— Ако имаше някакви умения, татко, щеше и сам да си намери работа. Честно ли е децата му да гладуват, понеже хората не дават на баща им никакъв шанс?

Татко я изгледа така, сякаш преценяваше качеството на новопристигнал товар от някакъв подозрителен нов метал. Тънката уста на Майка се разтегли в лека усмивка, но тя не каза нито дума.

— Шанс ли? За какво? Та той не умее нищо.

— В занаят от мащаба на твоя ти със сигурност би могъл да измислиш нещо за него.

Той забарабани с пръст по лъжицата си, обмисляйки решителността в погледа на дъщеря си. Покашля се.

— Ами, вероятно бих могъл да го използвам в товаренето на каруците.

— Той не може да товари каруци. Има слаб гръбнак. Години не е могъл да работи заради силни болки.

Татко свъси вежди.

— Състоянието на гърба му явно не му е попречило да създаде десет деца.

Ничи искаше да прави добро, така че не отстъпи пред твърдия му поглед.

— Не можеш ли поне веднъж да проявиш малко разбиране, Татко? При теб има толкова работа, а онзи човек не може да си намери нищо. Децата му гладуват, трябват им храна и дрехи. Нима ще му откажеш правото на живот само защото никога не е имал справедлив шанс за съществуване? Нима си толкова богат, че златото те е заслепило за нуждите на скромните бедни хорица?

— Но на мен ми трябва …

— Нима винаги трябва да определяш нещата според собствените си потребности, а не според нуждите на другите? Нима целият свят се върти единствено и само около теб?

— Тук става въпрос за бизнес…

— И каква е целта на един бизнес? Нима не е да се осигурява работа на нуждаещите се? Нима нямаше да е по—добре, ако хората имаха работа, вместо да им се налага да се унижават с просия? Това ли искаш? Да принудиш този човек да проси, вместо да работи? Не си ли ти този, който винаги говори толкова много за тежкия труд?

Ничи го заля с порой от въпроси, остри като стрели, така че той не успя да отвърне на атаката й. Майка се усмихваше, докато дъщеря й продължаваше да сипе наизустени думи и фрази.

— Нима трябва да си най—жесток с най—беззащитните от нас? Нима не можеш поне веднъж да помислиш как да помогнеш, вместо постоянно да ангажираш съзнанието си с печелене на пари, пари и пак пари? Какво ти пречи да наемеш един човек, който се нуждае от работа? Какво, Татко? Нима това ще разори бизнеса ти? Нима ще разори теб?

В стаята отекваха справедливите й въпроси. Татко я гледаше, все едно я вижда за пръв път. Изглеждаше така, сякаш в сърцето му се бяха забили истински стрели. Устата му се отвори, но не се чуха думи. Явно нямаше сили да помръдне. Можеше единствено да стои и да я гледа.

Майка сияеше.

— Ами… — най—сетне успя да промълви той, — предполагам… — Той взе лъжицата си и забоде очи в супата.

— Изпрати го при мен, ще измисля нещо.

Ничи преглътна, изпълнена с непознато й чувство на гордост — и власт. Досега не бе предполагала, че е толкова лесно да стресне баща си. Току—що бе победила егоистичната си природа, принуждавайки я да стори нещо наистина добро.

Татко стана от масата.

— Трябва … трябва да отскоча до фабриката. — Очите му обходиха масата, но не се спряха нито върху Ничи, ни то върху Майка. — Току—що си спомних … че трябва да свърша още нещо.

След като той излезе, Майка рече:

— Радвам се да видя, че си избрала правия път, Ничи, вместо да тръгнеш подир зловредните идеи на баща си. Никога няма да съжаляваш за това, че остави любовта ти към човечеството да ръководи чувствата си. Създателят ще те дари с усмивката си.

Ничи знаеше, че е постъпила правилно, че е постъпила морално и въпреки това мисълта за победата й се помрачаваше от спомена за онази нощ, в която баща й бе дошъл на пръсти в стаята й и я бе погалил безмълвно по челцето, а тя бе притиснала пръстите му към бузата си.

Мъжът започна работа във фабриката. Татко никога не спомена нито дума за него. Беше достатъчно зает, за да не се вясва много—много у дома. Работата на Ничи също й отнемаше все повече и повече време. Погледът в очите на Татко й липсваше. Реши, че вероятно пораства.

На следващата пролет стана на тринадесет. Един ден се прибра от Задругата и завари Майка да разговаря с някаква жена. Нещо в поведението на гостенката накара Ничи да настръхне. Щом влезе и остави списъка с имената на нуждаещите се от помощ хора, двете жени се изправиха.

— Ничи, скъпа, това е Сестра Алесандра. Тя е дошла от Двореца на пророците в Танимура.

Сестрата бе по—възрастна от Майка. Косата й бе кестенява и сплетена на дълга плитка, завита на кок и вдигната на тила й като изкусно оплетен хляб. Носът й бе големичък за лицето й, което бе обикновено, но в никакъв случай не грозно. Очите й се взряха в Ничи с непоносима напрегнатост и останаха там неподвижни и мълчаливи — за разлика от вечно стрелкащите се насам—натам очи на Майка.

— Дълго ли бе пътуването, Сестра Алесандра? — попита Ничи, след като се поклони. — Имам предвид, идвате чак от Танимура?

— Всичко на всичко три дни — отвърна Сестра Алесандра. Очите й огледаха кокалестото телце на Ничи и на устните й грейна усмивка. — Виж ти, виж. Толкова малка, а върши работа за големи хора. — Ръката й се протегна към един стол. — Защо не поседнеш при нас, скъпа?

— Вие сте Сестра от Задругата, така ли? — попита Ничи, не разбрала точно с какво се занимава жената пред нея.

— Моля?

— Ничи — обади се Майка, — Сестра Алесандра е Сестра на светлината.

Удивена, Ничи се стовари върху един стол. Сестрите на светлината притежаваха дарбата, също като нея и Майка. Ничи не знаеше много за тях, освен че служат на Създателя. Това обаче не я успокои особено. Да приемеш в къщата си такава жена бе стряскащо — така се бе почувствала, когато се запозна с Брат Нарев. Изпита неясно чувство на обреченост.

Чувството й бе примесено с нетърпение, понеже я чакаше още работа. Трябваше да отиде да събира дарения. Беше се уговорила с някои от дарителите да я придружат до по—проблемните места. За други места знаеше, че младо момиче би получило по—добри резултати, ако отиде само — така щеше да накара хората, които притежават повече, отколкото заслужават, да се засрамят. Частниците, които имаха собствен бизнес, до един я познаваха. Винаги се стряскаха от нея и заеквайки, се интересуваха как е баща й. Според инструкциите Ничи им отвръщаше, че за него би била истинска радост да научи, че те се отнасят щедро към нуждаещите си. В крайна сметка всички бяха започнали да помагат.

След това трябваше да занесе лекарства на болни жени и деца. За децата освен това нямаше и достатъчно дрехи. Ничи се опитваше да убеди някои хора да дарят плат, а други — да ушият дрехи. Имаше и останали без покрив, и такива, които живееха натъпкани по цели семейства в малки стаички. Опитваше се да убеди някои от богаташите да дарят сгради. Освен това пак тя бе натоварена със задачата да осигури на жените делви, с които да могат да носят вода от кладенците. Трябваше да се срещне с грънчаря. Някои от по—големите деца бяха хванати да крадат. Други да се бият, няколко от тях бяха пребили до кръв по—малки свои другарчета. Ничи се бе застъпила пред тях в съда, опитвайки се да обясни, че са нямали справедлив шанс за нормален живот и че поведението им е просто реакция на жестоките обстоятелства, в които са впримчени. Трябваше да убеди Татко да наеме на работа поне няколко от тези момчета, за да има с какво да се занимават.

Проблемите се трупаха като лавина, краят им не се виждаше. Сякаш на колкото повече хора помагаше Задругата, толкова повече ставаха нуждаещите се от помощ. Ничи си бе мислила, че един ден ще може да реши проблемите на целия свят. Вече започваше да се чувства безнадеждно безпомощна. Знаеше, че това е неин личен провал. Трябваше да работи по—усилено.

— Можеш ли да пишеш и четеш, скъпа? — попита я Сестрата.

— Не много добре, Сестро. Справям се предимно с имената. Имам да върша толкова много неща за родените с по—малко късмет от мен. Техните нужди трябва да излязат по—напред от всякакви мои егоистични желания.

Майка се усмихна и кимна сама на себе си.

— Добрият дух от плът и кръв — очите на Сестрата плувнаха в сълзи. — Чух за твоята работа.

— Така ли? — Ничи изпита чувство на гордост, но веднага след това си помисли, че нещата тука не отиваха на добре въпреки всичките й усилия, и отново я обзе чувството, че се е провалила. Освен това Майка я учеше, че гордостта е зло. — Не виждам нищо особено в онова, което правя. Хората на улицата са важните, понеже страдат, при това при най—мизерни условия. Към тях трябва да насочваме мислите си.

Майка се усмихна доволна. Сестра Алесандра се облегна назад, гласът й стана сериозен:

— Научила ли си се да използваш дарбата си, дете?

— Майка ме учи да правя някои дребни неща, като например да лекувам леки наранявания, но знам, че би било несправедливо да я използвам пред хората, родени с по—малко късмет от мен, така че се опитвам да се въздържам.

Сестрата скръсти ръце в скута си.

— Докато те чаках, разговарях с майка ти. Тя е постигнала чудесни резултати, като те е насочила в правия път. Все пак обаче ни се струва, че в теб има много повече, че си предназначена да изпълниш доста по—отговорна мисия.

Ничи въздъхна.

— Е, добре. Мога да започна да ставам по—рано. Но вече съм се ангажирала да помагам на нуждаещите се, така че каквато и друга задача да ми дадете, ще трябва да се заема с нейното изпълнение на второ място. Надявам се, разбирате, Сестро. Не се опитвам да предизвиквам незаслужено съчувствие, наистина, но се надявам мисията, предназначена за мен, да не е толкова спешна, защото вече съм достатъчно заета.

Сестра Алесандра се усмихна някак протяжно и тъжно.

— Не, Ничи, ти не разбираш. Бихме искали да си продължиш работата, само че при нас, в Двореца на пророците. Отначало ще бъдеш послушница, разбира се, но един ден ще станеш Сестра на светлината и в качеството си на такава ще продължиш да изпълняваш онова, което вече си започнала да правиш.

Ничи почувства как я обзема паника. Животът на толкова много хора висеше само на косъма, който тя им подаваше. В Задругата си бе създала приятели, които искрено обичаше. Чакаше я толкова много работа. Не искаше да оставя Майка, нито дори Татко. Той бе лош, знаеше го, но никога не се бе отнасял зле с нея. Бе егоистичен и алчен, и това знаеше, но продължаваше да я завива нощем понякога и да я потупва по рамото. Беше сигурна, че отново ще види онова нещо в сините му очи — някой ден. Просто трябваше да му даде време. Не искаше да го изоставя. Поради някаква причина отчаяно копнееше отново да види онази искра в очите му. Постъпваше егоистично, знаеше го.

— Тук имам да решавам неотложни проблеми, Сестро Алесандра — примигна през сълзи Ничи. — Поела съм отговорност пред хората. Съжалявам, но не мога да ги изоставя.

Точно в този момент на прага се появи Татко. Спря се в някак неестествена поза, краката му сякаш бяха замръзнали във въздуха, насред крачка, ръката му бе посегнала към дръжката, очите му гледаха Сестрата.

— Какво става тук?

Майка се изправи.

— Хауърд, това е Алесандра. Тя е Сестра на светлината. Дошла е да…

— Не! Няма да позволя, чуваш ли? Тя е наша дъщеря и Сестрите няма да ни я отнемат.

Сестра Алесандра се изправи, поглеждайки косо Майка.

— Моля, помолете съпруга си да напусне стаята. Това не е негова работа.

— Не е моя работа ли? Та тя е моя дъщеря! Няма да ми я отнемеш!

Той се хвърли към Ничи, готов да я сграбчи за протегнатата ръка. Сестрата вдигна пръст и за учудване на Ничи баща й отхвръкна назад, подет от ослепителна светкавица. Гърбът му се удари в стената. Той се плъзна надолу, притиснал с ръце гърдите си, едва дишаше. Със сълзи на очи Ничи се хвърли към него, но Сестра Алесандра я дръпна за ръката и я спря.

— Хауърд — изсъска Майка през зъби, — отглеждането на детето е моя работа. Аз нося дарбата на Създателя. Когато сключвахме съюза си, се разбрахме, че ако имаме момиче и се роди с дарбата, аз ще бъда тази, която ще се занимава с възпитанието и отглеждането, при това както намеря за добре. Според мен правилният избор в този случай е такъв — да изпълним волята на Създателя. При Сестрите тя ще има време да се научи да чете. Ще има време да се научи да използва дарбата си, за да помага на хората, както могат да го правят единствено Сестрите. Ти ще удържиш на думата си. Ще се погрижа за това. Сигурна съм, че те чака работа, с която трябва незабавно да се заемеш.

Той опипа гърдите си с опакото на китката. Най—сетне ръцете се отпуснаха покрай тялото му. С отпусната на гърдите глава се затътри към вратата. Преди да я затвори зад себе си, погледът му намери Ничи. През плувналите си в сълзи очи тя забеляза искрата в погледа му, сякаш той имаше да й казва още много неща. В следващия миг всичко помръкна и вратата се затвори зад гърба му.

Сестра Алесандра обяви, че би било най—добре да тръгват веднага и Ничи да не се вижда с него точно сега. Обеща й, че ако изпълнява точно всички инструкции, щом се установи на новото място, щом се научи да чете и Да използва дарбата си, ще може отново да го види.

Ничи се научи да чете, да използва дарбата си, усвояваше всичко, което й се поставяше като задача. Изпълняваше всички изисквания. Направи всичко, което се очакваше от нея. Животът й на послушница, подготвяща се да стане Сестра, бе безкрайно себеотрицателен. Сестра Алесандра забрави обещанието си. Не й харесваше да й се напомня за него и затова товареше Ничи с още и още задължения.

Няколко години след пристигането си в Двореца Ничи видя отново Брат Нарев. Срещна го напълно случайно. Мярна го да чисти конюшните в Двореца на пророците. Той й се усмихна с бавната си усмивка, втренчил очи в нея. Каза й, че по нейния пример решил да дойде да работи в Двореца. Искал да живее достатъчно дълго, за да има време да види как светът се подрежда поновому.

Ничи си каза, че работата му е доста необичайна. Той я убеди, че да работи за Сестрите му се струва далеч по—морално от това да дава своя труд в услуга на злото на печалбата. Каза още, че за него няма значение дали тя ще спомене пред някого в Двореца за него и за работата му в Задругата, но я помоли да не споменава, че е роден с дарбата, защото нямало да му позволят да продължи да работи в конюшните, а той нямало да се съгласи да работи за тях, ако открият дарбата му, защото — така каза — искал да служи на Създателя по свой собствен смирен начин.

Ничи уважи тайната му не толкова поради някакво старо чувство за вярност, а най—вече защото имаше толкова много ангажименти в обучението и работата си, та хич не й бе до Брат Нарев и неговата Задруга. Рядко й се удаваше възможност да го види в конюшните как рине конските ясли и понеже важността му за нея бе останала някъде в спомена за отминалото детство, така и не се сети за личността му втори път. В Двореца имаше работа, изискваща пълното й внимание — работа, която Брат Нарев със сигурност би одобрил. Едва години по—късно си даде сметка за истинските причини, отвели го в Двореца на пророците.

Сестра Алесандра се грижеше за пълната й ангажираност. Не й се полагаше време за подобни егоистични желания като това да посети дома си. Двадесет и седем години откакто бе прекрачила прага на Двореца, за да стане Сестра на светлината, все още послушница, Ничи отново видя баща си. На погребението му.

Майка й изпрати вест да си дойде у дома, за да види баща си, понеже здравословното му състояние не било добро. Ничи моментално тръгна, придружавана от Сестра Алесандра. Докато пристигне, Татко вече не бе между живите.

Майка й каза, че от няколко седмици баща й я молел да изпрати някой да доведе дъщеря му. Тя въздъхна и призна, че не е искала да се вслуша в молбата му, понеже смятала, че ще се оправи. Освен това, продължи, не искала да попречи на Ничи да изпълнява тъй важните си задължения — не и заради подобно прозаично нещо. Допълни, че това било единственото, за което Татко я бил молил — да види Ничи. Майка мислела, че е глупаво, понеже бил човек, който не се интересува от другите. Защо му е да вижда някой друг? Починал в самота, докато Майка била навън, помагайки на жертвите на този студен, безчувствен към ближния свят.

По това време Ничи бе вече на четиридесет. Майка, която все още я възприемаше като младо момиче поради факта, че заклинанието около Двореца бе забавило процеса на стареене и тя изглеждаше едва петнадесет—шестнадесетгодишна, й даде да облече ярка рокля, понеже в крайна сметка нищо чак толкова тъжно не се било случило.

Ничи остана взряна в тялото на баща си дълго време. Шансът й да види отново искрящите му сини очи бе изгубен завинаги. За пръв път от години болката я накара да изпита нещо — нещо дълбоко в съществото й. Стана й хубаво от това, че отново усеща — пък било то и болка.

Докато Ничи стоеше взряна в стопеното лице на баща си, Сестра Алесандра й каза, че съжалява, задето се е наложило да я отведе от дома, но че през целия си живот не била срещала човек с толкова могъща и силна дарба като нейната и че даденото й от Създателя не бива да се пропилява.

Ничи отвърна, че разбира. След като й е дадена способност, единственото правилно нещо е да я използва в услуга на другите.

В Двореца на пророците Ничи се славеше като най—всеотдайната и любяща послушница. Всички я сочеха за пример и учеха младите послушници да гледат от нея. Дори Прелатът я бе похвалила.

Признанието на околните минаваше като жужене покрай ушите й. Бе несправедливо да си по—добър от останалите. Колкото и усилия да полагаше, Ничи не можеше да избяга от оставеното й в наследство от баща й чувство за изрядност. Неговото петно бе белязало и нейната кръв, просмукваше се през порите на кожата й, заразяваше всяко нейно дело. Колкото по—всеотдайна бе тя, толкова повече се потвърждаваше превъзходството й, а следователно и поквареността на душата й.

Тя знаеше, че това би могло да означава само едно: че е зла.

— Опитай се да не го запомниш с това — обади се Сестра Алесандра след дълго мълчание пред тялото на баща й. — Опитай се да го запомниш, какъвто е бил приживе.

— Не мога — отвърна Ничи, — никога не съм го познавала приживе.

Майка и приятелите й от Задругата поеха оръжейния бизнес в свои ръце. Майка пишеше на Ничи весели писма, в които й съобщаваше колко много от нуждаещите се била уредила на работа във фабриката. Казваше, че имало как, при цялата печалба, която носела работата. Майка се гордееше, че може да използва богатството си за благородни цели. Пишеше, че смъртта на Татко била благословена, понеже била предназначена да отвори вратата към оказването на помощ на онези, които истински се нуждаят от нея. Всичко било планирано от Създателя — така твърдеше тя.

За да може да изплаща заплати на всичките хора, на които бе осигурила работа, Майка трябваше да повиши цените на продуктите си. Голяма част от старите майстори напуснаха фабриката. Майка казваше, че се радва, понеже и бездруго не били особено състрадателни.

Поръчките не се изпълняваха в срок. Доставчиците започнаха да искат да им се заплаща предварително. Майка престана да тества по два пъти всяко оръжие, понеже работниците се оплакваха, че не искали да робуват на фалшиви стандарти. Майка им съчувстваше.

Наложи се да продаде фабриката за амуниции. Някои от клиентите престанаха да правят поръчки. Майка обяви, че е по—добре да не се занимават с подобни лишени от чувства хора. Настояваше пред дука да бъдат създадени нови закони, според които да е задължително работата да се разпределя по равно между всички, но законите се бавеха. Малкото останали клиенти отдавна не си бяха плащали сметките, но обещаваха да наваксат. Междувременно поръчките им бяха изпълнени, макар и със закъснение.

Шест месеца след смъртта на Татко фабриката фалира. Огромното състояние, което той бе трупал в продължение на цял един живот, бе пропиляно.

Някои от опитните майстори, наети някога от Татко, тръгнаха да си търсят късмета в същия бранш на други места. Малцината останали в града можеха да се надяват единствено на работа като прислужници. И бяха доволни дори на това. Мнозина от новоназначените настояваха пред Майка да направи нещо. Тя и Задругата разпратиха писма до различни бизнесмени, с молба да вземат на работа техните хора. Някои се опитаха да помогнат, но повечето не бяха в състояние да наемат нови работници.

Оръжейният бизнес осигуряваше най—много работни места в района и привличаше покрай това още много други работници. Други сфери като търговия, по—дребни доставчици и товарачи, които досега бяха зависили от оръжейниците, също фалираха поради липса на работа. Всички браншове в града — от хлебарите до месарите, изгубиха клиентите си и бяха принудени да започнат да освобождават работници.

Майка помоли дука да говори с Краля. Дукът отвърна, че Кралят бил запознат с проблема.

Подобно на оръжейницата на Татко, хората напускаха и други фабрики, отпътувайки от града с надеждата да намерят препитание в други, по—развити райони. По препоръка на Задругата в изоставените сгради започнаха да се настаняват бездомници. Запустелите заводи се превърнаха в средища на кражби и дори убийства. Мнозина от жените, излъгали се да минат покрай такива места, съжаляваха горко. Майка не можеше да продаде оръжията от затворената фабрика, така че ги предостави безплатно на нуждаещите се, за да могат да се защитават. Въпреки усилията й престъпността се увеличаваше. В знак на почит към всичко добро, извършено от нея, и службата на съпруга й на правителството, Кралят я награди с пенсия, която й позволи да остане в къщата, макар и с намалена прислуга. Майка продължи да работи със Задругата, опитвайки се да поправи цялата несправедливост на света, която според нея бе единствената причина за фалирането на семейния бизнес. Надяваше се един ден да отвори наново фабриката и магазина и да даде работа на хората. Кралят я награди за добрите й дела със сребърен медал. В едно писмо пишеше, че Кралят я смятал за истинска светица. Ничи редовно получаваше сведения за различни награди, с които бе удостоявана Майка за всеотдайната си работа.

Осемнадесет години по—късно, когато Майка почина, Ничи все още изглеждаше като млада девойка на не повече от седемнадесет години. За погребението искаше да си поръча прекрасна черна рокля — най—хубавата, която може да се намери. От Двореца й отвърнаха, че не е присъщо на една послушница да има подобни егоистични желания и че въпросът не подлежи на обсъждане. Можели да осигуряват на послушниците само семпли, ненатрапчиви одежди.

Когато Ничи се прибра у дома, отиде при шивача на Краля и му каза, че за погребението на Майка трябва да й ушие най—прекрасната черна рокля, която някога е изработвал. Той й каза цената. Тя му отвърна, че няма пари, но че въпреки това роклята й трябва.

Шивачът, мъж с тройна брадичка, огромно туловище, необичайно дълги жълтеникави нокти и постоянна похотлива усмивка, отвърна, че и той се нуждае от някои неща. Наведе се към нея, като леко я подхвана за ръката с възлестите си пръсти, и й довери, че ако тя се погрижи за нуждите му, той ще се погрижи за нейните.

На погребението на майка си Ничи бе облечена в най—прекрасната черна рокля, правена някога.

Майка бе жена, отдала целия си живот на нуждите на хората. Ничи никога повече нямаше да срещне хлебарчестите й кафяви очи. За разлика от погребението на Татко, тя не изпита болката, проникваща дълбоко в недрата на съществото й. Ничи знаеше, че е ужасна.

За първи път осъзна, че поради някаква причина вече й е все едно.

От този ден нататък носеше само черно.

Сто двадесет и пет години по—късно, застанала край парапета над централната зала, тя видя очи, които я вцепениха с внушението си за дълбоко скрита ценност. Но онова, което в очите на баща й бе искряло колебливо и несигурно, в погледа на Ричард пламтеше буйно. Тя все още не знаеше какво е.

Знаеше само, че в него се крие разликата между живота и смъртта и че трябва да го унищожи.

Сега, след толкова много чакане, вече знаеше как.

Ако само някога, по време на детството й, се бе намерил човек, който да прояви към баща й подобна милост.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Докато се бъхтеше по пътя между покрайнините на Феърфийлд и имението, в което трите Сестри й бяха казали, че император Джаганг е устроил резиденцията си, Ничи оглеждаше внимателно безпорядъка в лагера на Императорския орден. Търсеше точно определени палатки. Знаеше, че би следвало да са наблизо. Джаганг обичаше да са му под ръка. Околните полета и хълмове, докъдето поглед стига, бяха осеяни с палатки, каруци и хора. И небето, и земята тънеха обвити в плътен мрак. Огньовете, пръснати из черните поля, блещукаха като звездици в ясна вечер.

Денят изглеждаше потискащ и мрачен не само защото наближаваше краят му, но и пухкавата маса на сиви облаци започваше да обгръща всичко. Вятърът раздаваше закачливи юмруци, които подгонваха палатките и дрехите на хората, втурваха се към лагерните огньове и завихряха дима във всички посоки. Внезапните пориви наслояваха езика с отвратителната воня на човешка и животинска леш и поемаха в себе си вкусния, но твърде слаб аромат на готвено, който с мъка си проправяше път във въздуха. Колкото по—дълго се задържаше армията на едно място, толкова по—ужасно изглеждаше всичко.

В далечината напред, сякаш изникнал от калта и нечистотията долу, пред Ничи се извиси елегантният силует на сградата на имението. Джаганг бе там. И тъй като имаше достъп до съзнанието на Сестрите Джорджия, Рошел и Обри, вече знаеше, че Ничи се е върнала. И я чакаше.

Да чака — Ничи възнамеряваше по—напред да свърши нещо друго. Сега, когато императорът нямаше достъп до съзнанието й, можеше да си го позволи.

Изведнъж в далечината мярна каквото търсеше — бяха там, извисяващи се над по—малките войнишки палатки. Слезе от пътя и се насочи към целта си през озъбената тълпа войници. Дори от това разстояние се долавяха характерните звуци, изпълващи тези специални палатки — чуваше ги над смеховете и песните, пращането на огньовете, цвърченето на набучените на колове мръвки, стърженето на остриета върху влажен камък, звъна на чукове върху стомана и ритмичните движения на триони.

Подпийнали шумни мъжаги посягаха да я хванат за ръцете или краката или да й разкъсат роклята, докато минаваше покрай тях, подбирайки пътя си през бъркотията. Закачките на войниците хич не й бяха грижа. Отскубваше се и продължаваше напред през паплачта, без да обръща внимание на подигравателните им предложения за любов. Един здравеняк я сграбчи за китката и я закова на място. Тя спря само колкото да има време да освободи силата си и да я взриви във все още биещото му сърце. Онзи се строполи на земята, а другарите му избухнаха в смях — още не бяха разбрали, че е мъртъв. Никой обаче не понечи да го упрекне за провала. Ничи дочу предпазлив шепот, от ухо на ухо се носеха думите „Господарката на смъртта“.

Най—сетне се измъкна от отвратителната гмеж. Войниците играеха на зарове, ядяха боб или хъркаха в завивките си край палатките, въпреки носещите се от вътре неистови писъци на изтезавани до смърт пленници. Едно платнище се вдигна и на прага на една от големите палатки се показаха двама мъжаги. Затътриха след себе си труп, чиито вътрешности се валяха по земята. Домъкнаха го до една каруца и го метнаха върху купчината безжизнени тела.

Ничи щракна с пръсти към един небръснат войник, който тъкмо излизаше от друга съседна палатка.

— Покажи ми регистъра, капитане.

Синята корица на книгата в ръката му й подсказа, че той е командващият тук. Капитанът я изгледа свъсено, но в следващия миг забеляза черната й рокля и разбра кой стои пред него. Подаде й мърлявата, изпомачкана книга.

Бе прегъната през средата, сякаш някой, без да ще, е сядал отгоре й. Имаше изпаднали страници, които бяха върнати по местата си, но така и не бяха нагласени както трябва, та краищата им стърчаха нащърбени и изпоцапани.

— За съжаление нямам добри новини, Господарке. Но моля ви, нека Негово Сиятелство знае, че опитахме какво ли не, вложихме всичките си умения и тънкости, но тя не проговаря.

Ничи отвори книгата и запрелиства списъка с имената на последните пленници и сведенията за тях.

— Тя ли? За кого говорите, капитане? — промърмори Ничи, докато четеше.

— Ами за Морещицата, разбира се.

Ничи извърна поглед към него.

— Морещицата. Разбира се. Къде е?

Той посочи към една палатка малко встрани от лудницата около тях.

— Знам, че Негово Сиятелство бе на мнение, че не може да се очаква вещица с нейните очерци таланти да ни даде някаква информация за Господаря Рал, но се надявах да го изненадам с добри новини. — Той пъхна пръсти под колана си и въздъхна с разочарование: — Не ми се удаде такъв късмет.

Ничи за миг хвърли поглед към палатката. Не се чуваха викове. Никога преди не бе виждала Морещица, но знаеше малко за тях. Бе й известно, че да се използва магия срещу Морещица е фатална грешка.

Отново съсредоточи вниманието си върху данните от регистъра. Нищо кой знае колко интересно. Повечето пленници бяха от местното население — нещо като мостра, взета просто за да се провери какво биха могли да знаят. Едва ли можеха да й дадат търсената информация.

Посочи с пръст един от последните изписани редове, на който бе изписано „Куриер“.

— Къде е този?

Капитанът посочи с глава една палатка зад гърба си.

— Пуснал съм при него един от най—опитните майстори на разпита. Последния път, когато проверих, все още нямаше резултат — но това бе рано тази сутрин.

Бе минал цял ден оттогава. Един ден можеше да се стори на подложения на мъчения пленник цяла вечност. Подобно на останалите палатки, използвани за разпит на затворници, тази, в която бе затворен куриерът, се извисяваше над обикновените войнишки палатки, в които можеше единствено да се лежи. Ничи бутна книгата в туловището на офицера.

— Благодаря. Това е всичко.

— Значи ще докладвате на Негово Сиятелство?

Ничи разсеяно кимна в отговор. Мисълта й вече бе другаде.

— Ще му кажете ли, че няма какво толкова да се измъкне от тоя мерзавец?

Никой не изгаряше от желание да застане пред Джаганг и да му съобщи, че не е успял да изпълни дадена задача — дори ако е ясно, че е нямало какво да се направи. Джаганг не обичаше оправданията. Вече в крачка, Ничи кимна. Отиваше към палатката с куриера.

— Съвсем скоро ще го видя. Ще му предам сведенията, капитане.

Веднага щом отметна платнището на входа, разбра, че е закъсняла. Изправи се пред тясна дървена маса, отрупана с лъщящи уреди за изтезания, потопени в пихтия от кръв и плът. Ръцете на пленника висяха отпуснати от двете страни и от тях капеше топла кръв.

Ничи забеляза, че войникът, който бе водил разпита, стиска сгънато парче хартия.

— Какво е това?

Той вдигна юмрук и лицето му грейна в усмивка.

— Нещо, което Негово Сиятелство ще бъде изключително доволен да види. Карта.

— Карта на какво?

— На местата, където е било това приятелче. Нарисувах я по личните му доброволни сведения. — Той се засмя на собственото си чувство за хумор. Не и Ничи.

— Нима — отвърна му тя.

Вниманието й бе привлечено от усмивката на мъжа. Човек като него можеше да се хили по такъв начин само когато е получил нещо, което е търсил — нещо, което ще му вдигне точките в очите на по—висшестоящите от него.

— И къде по—точно е бил?

— При предводителя си.

Той размаха листа, сякаш бе карта на съкровище.

Уморена от играта, Ничи изтръгна плячката от ръката му. Разгърна измачканата жълтеникава хартия и установи, че наистина е карта — имаше реки, брегове, планини. Всичко бе нарисувано с педантична точност. Бяха отбелязани дори планинските пътеки.

Нямаше съмнение, че картата е истинска. Докато Ничи живееше в Двореца на пророците, Новият свят бе далечно и тайнствено място, посещавано от едва няколко Сестри — никой друг не бе стъпвал там. Всяка Сестра, изпратена по тези места с определена мисия, бе задължена да си води подробни записки, които по—късно се прибавяха към картите, съхранявани в Двореца. Наред със заниманията в много други езотерични материи обучението на послушниците включваше и запаметяване на всички тези карти. Макар по онова време да не си бе представяла, че някога ще може да пътува из Новия свят, Ничи бе подробно запозната с неговата топография. Ничи внимателно огледа хартията в ръцете си и полека насложи новата информация върху вече съществуващата в главата й.

Войникът посочи с дебел пръст един кървав отпечатък върху картата.

— Ето тук се намира скривалището на самия Господар Рал.

Тя остана без дъх. Гледаше с ококорени очи картата, запаметяваше до последната подробност всяко поточе и река, всяка планина, всеки път, пътечка и просека, всяка махала, село и град.

— Какви признания направи този човек, преди да умре? — вдигна поглед след малко. — Негово Сиятелство очаква да му докладвам. Отивам да се видя с него. — Тя нетърпеливо щракна с пръсти. — Хайде, не разполагам с много време.

Мъжът се почеса по брадата. Под ноктите му имаше засъхнала кръв.

— Ще му предадете, нали? Нали ще кажете на Негово Сиятелство, че не друг, а сержант Вецел е изтръгнал информацията от куриера?

— Разбира се — увери го Ничи. — Ще бъдеш щедро възнаграден. На мен не ми трябва подобно признание. — Тя показа златната халка през долната си устна. — Императорът винаги, във всеки миг от всеки един ден е в моето съзнание. И вероятно в същия този момент ни наблюдава и вижда, че не аз, а ти си успял да изтръгнеш информацията. И така, какво ти призна?

Сержант Вецел отново се почеса по брадата. Очевидно все още се колебаеше дали може да й се довери, когато става въпрос за възнаграждението му, и няма ли да е по—добре сам да докладва на Джаганг. Между членовете на Императорския орден съществуваше минимално доверие и всеки с право се отнасяше с недоверие към другия. Докато се чешеше по брадата, в къдравата му четина засядаха люспи засъхнала кръв.

Ничи втренчи поглед в кръвясалите му очи. Дъхът му вонеше на алкохол.

— Ако не ми доложиш всичко, сержант Вецел, при това веднага, ти ще си следващият на тази маса, а информацията ще получа така или иначе — само че на пресекулки между писъците ти. А накрая ще свършиш в каруцата при Другите трупове.

Той се поклони два пъти, явно вече убеден… — Разбира се, просто исках да се уверя, че Негово Сиятелство ще бъде информиран за успеха ми.

Щом Ничи кимна, онзи продължи:

— Приятелчето е бил обикновен куриер. Бяхме изпратили отряд от шест човека на далечно разузнаване. Решили да се отправят далеч на север, като заобиколят вражеските сили. Придружавала ги една от Сестрите, за да им помага да поддържат дистанцията с врага. Намирали се някъде северозападно от вражеските части, когато най—случайно се натъкнали на този. Доведоха ми го за разпит.

Както установих, той е от редовните куриери на Господа ря Рал.

Ничи посочи с пръст едно място на картата:

— Но това тук ми прилича на вражеска армия. Да не искаш да кажеш, че Рич… Господарят Рал не е с хората си? Че е далече от армията си?

— Точно така. Куриерът не знаеше защо. Неговата единствена задача била да предава на Господаря си информация за разположението и състоянието на Д’Харанските части. — Той посочи картата в ръката й. — Но Господарят Рал се крие точно тук, при това с жена си.

Ничи го погледна зяпнала.

— С жена си?!

Сержант Вецел кимна.

— Мъжът ми призна, че Господарят Рал се оженил за някоя си Майка Изповедник. Била ранена и се криели в онези планини.

Ничи помнеше чувствата на Ричард към тази жена, не бе забравила и името й: Калан. Женитбата на Ричард хвърляше нова светлина върху нещата. В мислите си Ничи съзря възможност за объркване на плановете й. Или …

— Нещо друго, сержант?

— Мъжът каза, че Господарят Рал и жена му имали за охрана една от онези жени, дето им викат Морещици.

— И какво правят там горе? Защо Господарят Рал и Майката Изповедник не са с хората си? Или пък в Ейдиндрил? Или, да речем, в Д’Хара?

Онзи поклати глава.

— Куриерът е редови войник с нисък чин. Единственото, което е умеел да прави, е било да язди и да разчита следи по земята. Каза ми всичко, което знаеше: че Господарят Рал и Майката Изповедник са в планината и са сами.

Изненадващата информация я обърка.

— Нещо друго? Каквото и да е?

Онзи пак поклати глава. Ничи го потупа по гърба между плещите.

— Благодаря ти, сержант Вецел. Свършил си повече работа, отколкото изобщо можеш да си представиш.

Докато той се хилеше, Ничи освободи мощна вълна сила, която се вряза в гръбнака на мъжа и мигновено изпепели мозъка му, още преди главата му да се е разбила на парченца. Той се строполи тежко на твърдата земя, въздухът със свистене напусна дробовете му.

Ничи вдигна картата, която вече бе запомнила наизуст, и я възпламени с помощта на дарбата си. Хартията изпука и започна да почернява, докато огънят пълзеше през педантично изрисуваните реки, градове и планини, докато горещата вълна обгради кървавия отпечатък горе в планината. Ничи пусна останките да излетят от ръката й, докато огънят ги обгръщаше в последен димен облак. Върху полегналото в краката й тяло се посипа подобна на черен сняг пепел.

Ничи се приближи до палатката, в която държаха Морещицата, и се огледа внимателно, за да види дали не я наблюдават любопитни очи. Никой не обръщаше внимание на ставащото в палатките за мъчения. Вмъкна се през отвора.

При вида на проснатата върху дървената маса жена погледът й трепна. Беше й нужно време, докато успее да си поеме дъх.

Посрещна я намръщен войник с облени в кръв ръце — явно поради спецификата на задълженията му. Тя не го изчака да възроптае, а само каза със заповеднически тон: — Докладвай!

— Нито дума от нея — изръмжа в отговор той.

Ничи кимна и постави ръка на широките плещи на мъжа. Онзи предпазливо заотстъпва назад, но вече беше късно. Бе мъртъв още преди да е разбрал, че е загазил сериозно. Ако разполагаше с повече време, Ничи вероятно нямаше да го пусне толкова лесно.

Насили да пристъпи към масата и да се вгледа в сините очи. Главата на жената лекичко потръпваше.

— Използвай силата си … за да ми причиниш болка, вещице.

На устните на Ничи проблесна мъничка усмивка.

— Готова си да се биеш до последния си дъх, нали така?

— Използвай магията си, вещице.

— Нямам подобни намерения. По една случайност ми е известно това—онова за жените като теб.

В сините очи блесна предизвикателство.

— Нищо не ти е известно.

— Напротив. Ричард лично ми е разказвал. Вие го познавате като Господаря Рал, но имаше период, когато той бе мой ученик. Знам, че жените като теб притежават способността да прихващат силата на родените с дарба, ако е насочена срещу тях. И да я използват срещу нападателя си. Така че можеш да бъдеш спокойна — едва ли ще се изкуша да използвам силата си срещу теб.

Жената отмести поглед.

— Тогава изтезавай ме, ако за това си дошла. Нищо няма да научиш.

— Не съм дошла да те изтезавам — увери я Ничи.

— Тогава какво искаш?

— Нека се представя — отвърна Ничи. — Господарката на смъртта.

Сините очи на жената се върнаха върху нея. В тях за пръв път проблесна искрица надежда.

— Добре, тогава ме убий.

— Нужна ми е малко информация.

— Няма … да ти кажа … нищо. — Думите едва излизаха от устата й: — Нито думица. Убий ме.

Ничи взе едно кърваво острие от масата и го вдигна пред сините очи.

— Напротив, мисля, че ще ми кажеш.

Жената се усмихна.

— Давай. Това само ще ускори смъртта ми. Знам точно колко мъчения може да понесе човек. Не съм далеч от света на духовете. Но каквото и да ми направиш, няма да ме накараш да проговоря.

— Нещо не си ме разбрала. Не искам от теб да издаваш Господаря Рал. Нима не чу как тялото на войника, който те разпитваше, се строполи на земята? Ако извърнеш още малко глава, може би ще видиш, че мъжът, кой то ти причини всичко това, вече е мъртъв. Не искам да ми разкриваш никакви тайни.

Жената с усилие погледна към тялото на земята. Сбърчи чело.

— Не те разбирам.

Ничи отчете, че Морещицата не поиска от нея да я освободи. Жената бе наясно, че отдавна е преминала границата на надеждата за живот. Единственото, на което можеше да се надява в момента, бе Ничи да сложи край на агонията й.

— Ричард бе мой ученик. Разказвал ми е за времето, когато е бил пленник на Морещица. Това не е тайна, нали?

— Не.

— Ето за това време бих искала да поговорим. Как се казваш?

Жената извърна лице встрани.

Ничи опря пръст в брадичката й и обърна главата й към себе си.

— Искам да ти предложа нещо. Няма да те питам нищо тайно, нищо, което не би трябвало да ми казваш. Няма Да искам да издаваш твоя Господар Рал. Няма да го направя. Не това ме интересува. Ако ми окажеш съдействие — Ничи отново вдигна острието така, че жената да може да го вижда, — ще сложа край на мъките ти. Обещавам ти. Край на мъченията. Край на болката. Ще бъдеш приласкана във финалната прегръдка на смъртта. Устните на жената затрепериха.

— Моля те … — прошепна тя с възродена надежда в очите. — Моля те … убий ме.

— Как се казваш? — попита Ничи.

Обикновено Ничи оставаше безучастна към каквито и да било изтезания, но тази гледка внесе смут в душата й. Избягваше да гледа по—надолу от лицето на жената, към голото й тяло, за да не й се налага да си представя какво й е било сторено. Не можеше да проумее как е устояла тази жена да не крещи и как изобщо успява да говори.

— Хания.

Китките и глезените й бяха приковани към масата, така че почти не можеше да движи друга част от тялото си, освен главата. Заби поглед в очите на Ничи.

— Ще ме убиеш ли? … Моля те.

— Да, Хания, обещавам ти. Бързо и ефективно — ако ми кажеш онова, което искам да знам.

— Нищо не мога да ти кажа — Хания отчаяно се от пусна върху масата, разбрала, че мъчението й ще продължи. — Няма да ти кажа.

— Единственото, което искам от теб, е да ми разкажеш за времето на пленничеството на Ричард. Знаеш ли, че някога е бил пленник на Морещица?

— Разбира се.

— Разкажи ми.

— Защо?

— Защото искам да го разбера по—добре.

Главата на Хания се залюля. Всъщност се усмихваше.

— Никой от нас не може да разбере Господаря Рал.

Беше подложен на мъчения, но никога … не потърси отмъщение. Не го разбираме.

— Както и аз, но се надявам. Казвам се Ничи. Искам да го знаеш. Аз съм Ничи и ще сложа край на всичко това, Хания. Разкажи ми. Моля те. Трябва да знам. Познаваш ли жената, която го е заловила? Знаеш ли името й?

Преди да отговори, Хания се замисли, сякаш за да прецени мислено дали информацията, която се иска от нея, представлява тайна и дали би навредила с нещо на Ричард.

— Дена — отвърна най—накрая.

— Дена. Ричард я е убил, за да избяга — това сам ми го каза. Ти познаваше ли тази Дена?

— Да. Това, което те питам, не са военни или други тайни, нали?

Хания се поколеба. Накрая поклати глава.

— Та значи, познавала си Дена. А по онова време познаваше ли Ричард? Когато е бил там като неин пленник? Знаеше ли, че е такъв?

— Всички знаехме.

— И защо?

— Господарят Рал… тогавашният Господар Рал…

— Бащата на Ричард.

— Да. Той искаше именно Дена да обучава Ричард, да го подготви да отговаря без колебание на всички въпроси, които би искал да му зададе Мрачният Рал. Тя бе най—добрата сред нас.

— Добре. А сега ми разкажи всичко. Всичко, което знаеш.

Хания с мъка си пое дъх. Беше й нужно малко време, за да продължи.

— Няма да го предам. Имам опит в онова, което сториха с мен. Не можеш да ме измамиш. Няма да предам Господаря Рал само за да си спестя мъките. Не съм преживяла всичко това, за да му изменя накрая.

— Обещавам ти да не те питам нищо, касаещо настоящето и войната. Нищо, което би могло да помогне на Джаганг. — Ако ти разкажа каквото знам за времето, когато Ричард беше пленник на Дена, без да говоря за настоящето и за войната, нито къде е сега и други подобни, даваш ли ми дума, че ще сложиш край на всичко — че ще ме убиеш?

— Давам ти дума, Хания. Не бих те молила да издадеш своя Господар Рал — познавам го и го уважавам прекалено много, за да искам това от теб. Единственото, което ме интересува, е да го разбера по—добре — имам лични причини за това. Бях негова учителка — миналата зима. Учех го как да използва дарбата си. Искам да го разбера по—добре. Трябва да го разбера. Струва ми се, че ако го направя, бих могла да му помогна.

— И после ще помогнеш и на мен? — Сълзите й бяха примесени с искрица надежда. — Ще ме убиеш?

Тази жена вече не можеше да се надява на нищо повече. Това бе всичко, за което можеше да се моли на този свят — бърза смърт, която най—сетне да убие болката.

— Веднага след като ми разкажеш всичко, ще сложа край на мъките ти, Хания.

— Кълнеш ли се в надеждата си за вечен живот в отвъдния свят в топлината на прегръдката на Създателя?

Ничи усети как дълбоко в недрата на душата й я пронизва пареща болка. Бе започнала сто и седемдесетата си година, когато окончателно бе решила да се посвети в помощ на хората, и въпреки всичко и досега не можеше да избяга от злата си природа. Тя бе Господарката на смъртта.

Бе една пропаднала жена.

Прокара пръст по меката буза на Хания. Двете се погледнаха — дълго и проникновено.

— Обещавам ти бърза и ефикасна смърт — прошепна Ничи. — Ще сложа край на болката ти.

С плувнали в сълзи очи Хания кимна леко.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Каза си, че това имение сигурно минава за огромно и внушително. Ничи знаеше какво се крие зад тези понятия. Всъщност познаваше места, блестящи с далеч повече великолепие. Бе живяла в разкош повече от век и половина. Бе се движила сред подобни внушителни колони и безупречни сводести зали, сред прелестни плетеници от каменни цветя и кадифена топлота на дървени ламперии, сред декорации от злато и сребро, сред блясъка на витражи, изобразяващи епични сцени. Сестрите, които срещаше по пътя си, я посрещаха с топли усмивки и я поздравяваха сърдечно.

За нея разточителството не бе по—различно от мизерията на улицата, студените влажни одеяла, постлани направо върху грубата земя, леглата, стъкмени от тиня и кал посред мазни канавки в мръсотията на тесни улички и заслонени единствено от намръщеното небе. Скупчените едно в друго човешки същества никога не й се бяха усмихвали — само я гледаха с ококорени празни очи, сякаш ято гълъби, просещи милостиня.

Една част от живота си бе прекарала в разкош, друга — в мизерия. Съдбата на някои хора отреждаше да живеят само по единия начин, на други — по другия. Тя познаваше и двата.

Посегна към сребърната дръжка на двойната порта, охранявана от двама мъжаги с мрачен вид, които имаха вид като че са били отглеждани със свинете в кочината, и забеляза, че ръката й е опръскана с кръв. Обърна се и небрежно я обърса в мърлявата, лекьосана рунеста жилетка на единия. Бицепсите на скръстените му пред гърдите ръце бяха дебели почти колкото кръста му. Макар да посрещна жеста й с намръщено чедо, не я спря. В крайна сметка не бе направила нищо опозоряващо.

Хания бе спазила своята част от уговорката. Ничи рядко използваше оръжие — обикновено прибягваше към дарбата си. Но в този случай, разбира се, последното би било грешка. Когато бе допряла ножа в гърлото на жената, Хания бе прошепнала благодарността си за онова, което Ничи щеше да направи. Случваше й се за пръв път някой да й благодари, преди да го убие. Малцина бяха хората, които изобщо някога й бяха благодарили за оказаната им помощ. Тя бе родена с дарбата, те не. Нейно задължение бе да служи на нуждите им.

Щом избърса ръката си в онемелия пазач, изстреля лишена от съдържание усмивка към мрачното му лице с блеснал поглед и прекрачи прага на великолепната входна зала. Елегантните високи прозорци, подредени от край до край на една от стените на помещението, бяха обрамчени със завеси с цвят на зряло жито. В долния си край, там, където висяха пискюлите, тъканта проблясваше на светлината на лампите, сякаш бе преплетена със златисти нишки. По плътно затворените прозорци, които се взираха в мрака навън, отразявайки в гладката си повърхност ставащото вътре, забарабани плах летен дъждец. Бледите вълнени килими на релефни цветя, изработени от нечия усърдна ръка, бяха сплескани с кал.

През вратата влизаха и излизаха съгледвачи, куриери и войници, които носеха рапорти на началниците си. Офицери крещяха заповеди. Войници с навити на рула карти вървяха след военни с по—висши чинове, проправящи си път през претъпканата зала.

Върху една тясна маса лежеше разтворена карта. Клонестият сребърен свещник бе свален от масата и оставен встрани на пода. Пътьом Ничи хвърли поглед на картата и установи, че на нея липсват доста от детайлите в картата на Д’Харанския куриер. Северозападният квадрант на разтворената върху тясната маса карта представляваше огромно тъмно бирено петно. На същото това място Ничи си спомняше планини, реки, високопланински проходи, потоци и една точка, отбелязана с кръв — мястото, където се криеше Ричард с невестата си — Майката Изповедник — и Морещицата.

Офицери разговаряха помежду си, някои стояха прави, други бяха приседнали върху мраморни масички с железни крака, трети се бяха изтегнали в кожени кресла и посягаха към вкусотиите, подредени върху сребърни подноси, треперещи в ръцете на плувнали в пот прислужници. Имаше и такива, които надигаха огромни железни халби бира, и други, които сръбваха вино от изящни стъклени чаши. Всички се държаха така, сякаш бяха отрасли в подобно великолепие и разкош. И всички изглеждаха абсолютно не на място — всичкото това великолепие и разкош изглеждаха смешни и нелепи.

Една от по—възрастните Сестри — Лидмила, очевидно в старанието си да не се набива на очи, се движеше в сенките покрай завесите, но изведнъж видя прекосяващата залата Ничи и подскочи. В следващия миг вече бе излязла от скривалището си и приглаждаше изпоцапаната си, намачкана рокля — без особен резултат. Някога Сестра Лидмила бе казала на Ничи, че човек никога не забравя нещата, научени в младостта му. И че често ги помни дори по—добре от снощната си вечеря. Носеше се мълва, че възрастната Сестра, веща в боравенето с арканни заклинания, известни само на най—могъщи магьосници, има доста интересни младежки спомени.

Кожата по лицето на Сестра Лидмила бе толкова плътно опъната по кулите й, че Ничи си каза, че прилича на ексхумиран труп. Скелетоподобното й тяло се понесе през залата с бързи, остри движения. Когато се приближи на около три метра от Ничи, Сестра Лидмила махна с ръка, сякаш се опасяваше, че младата жена няма да я забележи.

— Сестра Ничи! Сестра Ничи! Ето те и теб. — Тя я стисна за китката. — Хайде, скъпа. Хайде. Негово Сиятелство те чака. Насам. Хайде.

Ничи я хвана за ръката. — Води ме, Сестра Лидмила. Да вървим.

Старата жена се усмихна през рамо. Не с удоволствие или радост, а с облекчение. Джаганг наказваше всеки, който по някакъв начин му доставеше разочарование — независимо дали е виновен или не.

— Къде се забави толкова, Сестра Ничи? Негово Сиятелство е в едно такова състояние… заради теб. Къде беше?

— Имах… работа, която трябваше да свърша.

Жената правеше две—три крачки за всяка крачка на Ничи.

— Работа значи! Ако зависеше от мен, щях да те пратя директно в кухнята да стържеш тенджери, задето си позволяваш да се мотаеш насам—натам, когато те викат.

Сестра Лидмила бе с мек характер и лесно забравяше, освен това понякога не си даваше сметка, че вече не живее в Двореца на пророците. Джаганг я използваше да посреща хора, които очаква, или да им показва пътя — обикновено към покоите му. Ако старата жена забравеше накъде да върви, той винаги можеше да я насочи. Забавляваше го фактът, че използва толкова древна Сестра на светлината, магьосница, прочута с владеенето на свръх езотерични заклинания, за най—обикновен куриер. Далеч от Двореца и заклинанието, забавящо стареенето, Сестра Лидмила изведнъж се бе втурнала стремглаво към гроба. Както и всички останали Сестри.

Прегърбената жена се плъзна пред Ничи и като я дръпна за ръката, я поведе през огромни зали, по стълбища и коридори. Най—сетне се спря пред една врата, украсена със златни листа. Докосна с пръст долната си устна и си пое дъх. Намръщени войници, патрулиращи по коридора, хвърлиха на Ничи погледи, черни като роклята й. Бяха имперските стражи.

— Пристигнахме — погледна я Сестра Лидмила. — Негово Сиятелство е в покоите си. Побързай. Хайде, хайде. Върви. — Тя размаха ръце, сякаш подканваше стадо добитък. — Влизай!

Преди да прекрачи прага, Ничи взе ръката на старата жена от дръжката на вратата и я погледна в очите.

— Сестра Лидмила, някога ти ми бе казала, че според теб съм най—подходяща за част от познанието, което трябва да предадеш на идните поколения.

Лицето на Сестра Лидмила се озари от лукава усмивка.

— Охо, Сестра Ничи, значи най—после си започнала да се интересуваш от окултни магии, а?

Никога преди Ничи не бе проявявала интерес към нещата, които й предлагаше да научи Сестра Лидмила. Магията бе егоистично занимание. Ничи учеше само задължителните неща, но никога не бе пожелавала да усвои нещо по—специално, някои от по—необичайните магии и заклинания.

— Да, всъщност струва ми се, че най—после съм готова за това.

— Винаги съм казвала на Прелата, че ти си единствената в Двореца, която притежава силата за предизвикването на подобни магии. — Жената се наведе към Ничи: — Които са изключително опасни, трябва да ти кажа.

— Знанието ти трябва да бъде предадено на друг, преди да е станало твърде късно.

Сестра Лидмила кимна със задоволство.

— Струва ми се, че вече си достигнала подходящата възраст. Ще го направя. Кога?

— Ще дойда да те видя … утре. — Ничи хвърли поглед към вратата. — Едва ли ще успея да се измъкна тази нощ.

— Значи до утре.

— Ако … дойда, наистина ще искам да приема твоето познание. Особено ме интересува майчиното заклинание.

Доколкото Ничи бе запозната, това заклинание, носещо странното наименование „майчино“, бе точно каквото й трябваше. Допълнителното му предимство бе, че веднъж задействано, няма как да бъде спряно.

Сестра Лидмила се изправи и още веднъж докосна долната си устна. На лицето й се изписа загриженост.

— Виж ти, виж. Това било значи? Е, добре, ще те науча. Ти притежаваш необходимите способности — малцина са като теб. На никого другиго не бих доверила подобно нещо. То изисква изключителна сила на дарбата. Ти я притежаваш. Докато разбираш и желаеш да приемеш включената цена, мога да те науча.

Ничи кимна.

— Тогава ще дойда, когато мога.

Възрастната Сестра се затътри надолу по коридора, потънала в мисли, вече подготвяща урока си. Ничи не бе сигурна, че ще оживее, за да се възползва от него.

След като Лидмила потъна зад ъгъла, Ничи влезе в тиха, окъпана в светлината на безброй лампи и свещници стая. Високият таван бе щампован с жълъдови мотиви. Плюшени кушетки и столове, тапицирани в топло кафяво, потъваха в дебели килими, облени в жълто, оранжево, червено — сякаш подът на стаята бе навестен от зрялата есен. Тежките завеси бяха спуснати върху огромните прозорци. Две Сестри, седнали на една кушетка, скочиха на крака.

— Сестра Ничи! — буквално изкрещя едната и на лицето й се изписа облекчение.

Другата се спусна към двойната врата в дъното и я отвори, без да чука — очевидно по заповед. Пъхна, главата си в стаята оттатък и каза нещо толкова тихо, че Ничи не я чу.

Сестрата отскочи назад и в същия миг гласът на Джаганг разтресе и двете помещения:

— Вън! Всички вън! Да остане само тя!

Още две младички Сестри, очевидно лични помощнички на императора, изскочиха от вътрешната стая. Ничи отстъпи назад, за да направи място на четирите жени по—бързо да излязат от императорския апартамент. Към тях се присъедини млад мъж, когото Ничи не бе забелязала в ъгъла. Докато изпълняваха заповедта, никой от жените и мъжа дори не погледна Ничи. Първият урок, който научаваше един роб на Джаганг, бе, че когато императорът каже нещо, то трябва да бъде изпълнено на мига. Малко неща го вбесяваха повече от мотаенето.

На прага на вътрешната стая се появи още една жена, която Ничи не познаваше, и се втурна след останалите. Беше млада и красива, с тъмна коса и очи — вероятно пленничка, харесана някъде по пътя, без съмнение за забавление на Джаганг. Очите й показваха, че светът за нея вече не е същият.

Това бе неизбежната цена за установяването на нов ред в света. Велики пълководци проявяваха недостатъци, които самите те считаха за незначителни несъвършенства. Необятните предимства, които Джаганг щеше да донесе на бедните страдащи маси, далеч надхвърляха грубите му постъпки на лично облагодетелстване и относително нищожните унищожения, които извършваше. Ничи често се оказваше обект на неговите прегрешения. Това бе цена, която си струваше да плати в името на помощта, предназначена за безпомощните. Единствено това бе от значение. Външната врата се затръшна и в апартамента най—после останаха само Ничи и императорът. Тя стоеше изправена, с вдигната глава, с ръце, отпуснати покрай тялото. Наслаждаваше се на спокойствието на мястото. Великолепието не я впечатляваше, но тишината и спокойствието бяха лукс, който се бе научила да цени високо — въпреки съзнанието, че това е проява на егоизъм. В палатките винаги се долавяше шумотевицата на плътно присъстващата армия. Тук цареше тишина. Огледа просторната и изящно подредена външна стая. Мина й през ум, че Джаганг явно се е научил да цени качествата на подобни места. Вероятно той също копнееше за спокойствие.

Насочи вниманието си към вътрешната стая. Той бе вътре — чакаше, гледаше я. Мускулеста маса от безумство, преплетено с ярост.

Тя се насочи право към него.

— Искали сте да ме видите, Ваше Сиятелство?

Силната му ръка се повдигна към лицето й и тя почувства зашеметяваща болка. Ударът я завъртя. Коленете й посрещнаха пода. Джаганг я издърпа нагоре за косата. Втория път, преди да се стовари на пода, се блъсна в стената. Лицето й запулсира с тъпа болка. Когато се поосвести, събра сили и отново се изправи пред него. Третия път се строполи на земята, забърсвайки по пътя си огромен свещник. По пода се разпиляха свещи. Дълга ивица плат от завесата, в която се бе вкопчила, търсейки опора в полета си, се отпра и се понесе над нея, за да покрие тялото й, докоснало пода заедно с прекатурена масичка. Издрънча стъкло. Чу се звън на метал.

Всичко пред погледа й се разми. В главата й бе мъгливо и замаяно. Усещаше очите си готови да изхвръкнат от орбитите, челюстта си — потрошена, врата си — с изтръгнати мускули. Лежеше просната на пода, обливана от безмилостните вълни на болката, замаяна от рядкото опиянение на чувство.

По светлия ръб на килима под себе си видя алени петна. Кръв попиваше и в топлината на дървената настилка. Чуваше как Джаганг й крещи, но не можеше да различи думите му — толкова силно бучаха ушите й. Успя да се повдигне на хълбок с трепереща ръка. Вдигна пръсти към устните си и те потънаха в топла кръв. Изпита удоволствие от болката. Толкова отдавна не бе чувствала нищо — като се изключи онзи толкова кратък миг с Морещицата. Изпита величието на агонията.

Бруталността на Джаганг достигаше до дъното на душата й не само поради жестокостта си, но и защото Ничи знаеше, че тази болка й е нужна. Императорът също бе наясно, че тя е тук по своя воля — не по негова. Това само усилваше гнева му, а оттам и усещанията й.

Яростта му като че ли бе смъртоносна. Ничи просто регистрира фактът, че най—вероятно няма да излезе жива от тази стая. Че няма да има време да научи заклинанията на Сестра Лидмила. Спокойно зачака да види какво й е отредила съдбата.

Стаята постепенно позабави въртенето си и Ничи успя да се вдигне на крака. Застана права пред притихналата мускулеста фигура на император Джаганг. Бръснатата му глава отразяваше светлината от няколко лампи. Единственото окосмение по лицето му бяха двете четири—петсантиметрови плитки, тръгващи от двете страни на горната му устна, и третата, изникваща от средата на долната. Златната халка през лявата му ноздра и фината златна верижка, свързваща я с друга халка на лявото му ухо, проблясваше на меката светлина. Освен тежките пръстени, украсяващи всеки един от пръстите му, не носеше другите символи на императорската си мощ — богат асортимент от всякакви ланци и накити, които обикновено окичваха врата му. Пръстените искряха с нейната кръв.

Беше разгърден, но за разлика от главата гърдите му бяха гъсто окосмени. Мускулите му се очертаваха ясно, сухожилията му изпъкваха с всяко свиване на юмруците му. Имаше осанка на бик и още по—необуздан характер.

Ничи, едва половин глава по—ниска от него, стоеше в очакване, втренчена в очите, които обикновено навестяваха кошмарите й. Бяха тъмносиви, без бяло, наситени с мрачни, неясни фигури, носещи се по безбрежна мастиленосиня повърхност. Макар да не се различаваха ирис и зеница — там, където нормалните хора имаха очи, тук зееха бездни, — Ничи винаги безпогрешно разбираше кога погледът му е върху нея.

Това бяха очи на пътешественик по сънищата. На пътешественик по сънищата, комуто е отказан достъп до съзнанието й. Сега вече тя знаеше защо.

— Е? — изръмжа той. — Плачи! Пищи! Крещи! Моли се! Спори! Извинявай се! Не ми стой като истукана!

Ничи преглътна стипчивия вкус на кръв и невъзмутимо посрещна огнения му поглед.

— Моля ви. Уточнете се, Ваше Сиятелство, кое от всичките предпочитате да сторя, колко време да продължа и дали да свърша, когато пожелая, или да изчакам, до като ме ударите така, че да загубя съзнание.

Той се хвърли отгоре й с яростен вик. Вкопчи се за гърлото й с мощната си ръка, за да я държи, докато й нанася юмручни удари. Коленете й омекнаха, но той я задържа, докато тя успя да се задържи на крака.

Пусна рязко гърлото й.

— Искам да знам защо направи това с Кадар!

Тя отвърна на гнева му с кървава усмивка.

Той изви ръката зад гърба й и я дръпна грубо към себе си.

— Защо го направи? Защо?!

Смъртният танц с Джаганг бе започнал. Отново като в сън си зададе въпроса дали този път ще се раздели с живота си.

Той бе убил цял куп Сестри, позволили си да му доставят неудоволствие. Онова, което съхраняваше Ничи — доколкото можеше да съществува подобно нещо, — бе абсолютното й безразличие към живота. Тази нейна пълна незаинтересованост го привличаше като магнит, понеже виждаше, че е неподправена.

— Понякога си истински глупак — изрече тя с искрено презрение. — Твърде безскрупулен, за да видиш какво има пред носа ви.

Той продължи да извива ръката й до момента, в който тя си помисли, че костите й със сигурност ще се прекършат. Пулсиращата й буза улавяше топлия му дъх.

— Убивал съм за доста по—меки изказвания от това.

Болката не й попречи да му се надсмее:

— Значи това искаш, да ме убиеш? Ако е така, стисни ме за гърлото и ме удуши или ме превърни в разкъсана кървава пихтия и ме остави да изтлея в краката ти — не си мисли, че можеш да ме смажеш под тежестта на голите си заплахи. Ако искаш да ме убиеш, бъди мъж и го направи. Или си затваряй устата!

Грешката, която повечето хора правеха с Джаганг, бе да повярват, че поради способността си да проявява такава безмерна жестокост е безчувствен, тъп скот. Какъвто не беше. Той бе един от най—интелигентните мъже, които Ничи бе срещала. Грубостта бе негова маска. Като резултат от достъпа си до мислите на толкова много различни хора той имаше възможност да черпи директно от тяхното познание, мъдрост и идеи. Това несъмнено усъвършенстваше интелекта му. Освен това познаваше най—скритите страхове на хората. Ако в него имаше нещо, което плашеше Ничи, то това не бе грубостта, а интелигентността му, защото тя знаеше, че интелигентността може да бъде бездънен извор на наистина оригинална жестокост.

— Защо го уби, Ничи? — отново попита той с глас, позагубил част от яростта си.

В съзнанието й, като защитна каменна стена, бе мисълта за Ричард. Искаше Джаганг да я види в очите й. Част от гнева на императора — беше убедена в това — се дължеше на факта, че не може да проникне в съзнанието й, че не може да я притежава, както притежава повечето други хора. Демонстративната й усмивка го привличаше към нещо, което не можеше да има.

— Беше ми забавно да слушам как великият Кадар Кардиф моли за милост и да му я откажа.

Джаганг отново избухна в неистов рев — звуци, несъвместими с тъй изящно уредената му спалня. Ничи като в мъгла видя как ръката му се вдига към нея. Стаята изведнъж се завъртя. Очакваше да се блъсне в нещо и да чуе звук от трошене на кости. Вместо това политна и тялото й бе посрещнато от изненадваща мекота — леглото, даде си сметка след миг. По някакъв начин се бе разминала с колоните от мрамор и махагон в четирите краища — те със сигурност биха я убили. Съдбата явно си играеше с нея. Джаганг се стовари отгоре й.

Ничи си помисли, че сигурно сега вече ще я пребие до смърт. Вместо това погледът му посрещна нейния от сантиметри разстояние. Възседна я, разтворил краката й. Месестите му пръсти се впиха във връзките на корсета й. Дръпна рязко плата и отвътре изскочиха голите й гърди. Пръстите му започнаха да стискат оголената плът, докато очите й се напълниха със сълзи. Не го гледаше, нито се съпротивляваше. Напротив, лежеше като труп, докато той вдигаше роклята около кръста й. Мисълта й започна далечното си пътешествие — там, където можеше да проникне единствено сама. Тежкото му тяло отгоре й я оставяше без дъх.

Отпуснала ръце, разтворила пръсти и немигащи очи, Ничи се бе втренчила в копринените гънки върху балдахина над леглото, съзнанието й, намерило уюта на далечното, самотно място, оставаше незасегнато. Болката идеше нейде отдалеч. Мъката, с която си поемаше дъх, й се струваше банална.

Докато той задоволяваше долните си страсти, тя съсредоточи мислите си върху онова, което й предстоеше. Никога преди не й се бе струвало възможно. Вече знаеше, че е постижимо. Просто трябваше да реши да го направи.

Джаганг я зашлеви, принуждавайки я да върне мислите си към него.

— Толкова си тъпа, че не се сещаш дори да стенеш!

Тя разбра, че е свършил. Не му стана приятно, че не е забелязала. С усилие се въздържа да не вдигне ръка към челюстта си, която направо пареше от онова, което на него му се струваше плесница, но за всеки друг бе мощен взрив, способен да те раздроби на парчета. От брадичката му се стичаше пот, която капеше върху лицето й. Мощното му тяло блестеше от физическото усилие, в което тя не бе взела никакво участие.

Гърдите му се повдигаха, очите му я гледаха напрегнато. В тях, разбира се, преобладаваше гневът, но Ничи си помисли, че вижда и нещо друго — някакво съжаление или може би страдание. Може би дори болка.

— Значи това искаш да правя, Ваше Сиятелство? Да стена?

В гласа му се усети горчивина, щом се отпусна отстрани край нея.

— Не. Искам да реагираш.

— Но аз реагирам — отвърна тя, без да отмества поглед от балдахина. — Просто не е реакцията, която искаш.

Той се изправи.

— Какво ти става, жено?

Тя го погледна за момент, после отвърна очи.

— Нямам представа — отвърна след миг съвсем честно. — Но ми се струва, че трябва да разбера.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джаганг вдигна ръце.

— Съблечи се. Ще прекараш нощта тук. Доста време мина. — Този път неговите очи се втренчиха в тавана. — Липсваше ми в леглото, Ничи.

Тя не отвърна. Не й се вярваше, че може да му липсва нещо в леглото. Не можеше да си представи, че той знае какво е да ти липсва човек. Това, което му липсваше, според нея бе способността да чувства нечия липса.

Ничи се понадигна и спусна крака на земята, сваляйки черната си рокля. Изхлузи я през глава и я метна върху тапицирания кожен стол. Събра бельото си, разхвърляно по леглото и хвърли и него там, след което свали чорапите си и ги положи върху седалката. Той през цялото време гледаше тялото й, гледаше я как оставя роклята си, приглаждайки смачкания от него плат, наблюдаваше мистериозната притегателност на жена, която се държи като жена.

Щом приключи, Ничи се извърна към него. Стойката й излъчваше гордост, сякаш му казваше, че онова, което Джаганг получава, може да вземе единствено насила и никога като дар на добра воля. Ничи познаваше чувството на ограбеност в израза му. И това бе единственият му начин да завоюва победа — колкото повече взимаше от нея чрез сила, толкова по—категорично му показваше тя, че не може да я има по друг начин. И толкова повече го влудяваше това. Ничи би предпочела да умре, вместо да му даде даром тъй желаното от него — и той бе наясно с жестоката истина на този факт.

Най—сетне Джаганг се откъсна от мрачните си копнения и вдигна поглед към очите й.

— Защо уби Кадар?

Тя седеше на ръба на леглото, точно срещу него, на малко повече от ръка разстояние, но не така, че той да не може да я достигне. Повдигна голите си рамене.

— Ти не си Орденът. Орденът не е един определен човек, а идеал за организация, основаваща се на справедливостта. И като такъв ще надживее всеки отделен човек. Ти служиш на този идеал и на Ордена — засега единствено в качеството си на жесток пълководец. Орденът би могъл да издигне на твое място всеки безскрупулен човек — теб, Кадар, който и да е друг. Аз просто унищожих един човек, който в определен момент можеше да се превърне в заплаха за теб, преди да си успял да се издигнеш над сегашното си положение.

Джаганг се усмихна широко.

— Очакваш да ти повярвам, че си го направила заради мен? Е, сега вече ме пързаляш.

— Ако предпочиташ да го кажеш така — твоя воля.

Гладките й бели ръце и крака контрастираха рязко с тежките и пищни тъмнозелени завивки и чаршафи. Джаганг лежеше върху тях, отпуснат на няколко изпомачкани възглавници, безсрамно гол пред нея. Очите му изглеждаха дори още по—тъмни от обикновено.

— Какви са тия слухове за „Джаганг Справедливия“?

— Това е новата ти титла. Нещото, което ще те спаси, ще те направи победител, ще ти донесе повече слава, отколкото каквото и да било друго. И въпреки това, в знак на благодарност за унищожаването на една бъдеща заплаха за положението ти, за превръщането ти в герой в очите на хората, ти ме наказваш с кръв. Той се облегна на ръката си.

— Понякога ме караш да се замислям дали в приказките, че не си с всичкия си, няма нещо вярно.

— Какво ще стане, ако убиеш всички?

— Ами ще са мъртви.

— Напоследък ми се случи да минавам през градове, където преди това са били твоите войници. Май вече не правят нищо лошо на хората — поне не избиват всичко живо, както правеха, когато започна похода си в Новия свят.

Той протегна ръка и я сграбчи за косата. Изсумтя гневно и я дръпна по гръб край себе си. Дъхът замря в гърлото й, когато Джаганг се подпря на лакът и спусна поглед в очите й.

— Твоята работа е да даваш примери с хора, да ги убеждаваш, че са длъжни да дават своя дан за каузата ни. Да ги накараш да се страхуват от Императорския орден и неговия справедлив гняв. Това се иска от теб.

— Нима? Тогава защо войниците не правят същото? Защо оставят на мира градовете, през които минават? Защо с нищо не допринасят за всяването на ужас в сърцата на хората? Защо не сриват до основи всяко село и град, през които минават?

— И после кого ще управлявам — само войниците си ли? Ами кой ще работи? Кой ще произвежда? Кой ще осигурява прехрана? Кой ще плаща данъци? Кой ще очаква надеждата за Ордена? Кой ще възхвалява великия император Джаганг, ако изтребя всички?

Той се отпусна по гръб.

— Може и да те наричат Господарката на смъртта, но не можем винаги да постъпваме според желанията ти и да избиваме всичко живо. На този свят ти си обвързана с целите на Ордена. Ако хората чувстват, че появата му не означава нищо друго освен смърт, ще се съпротивляват до край. Трябва да знаят, че съпротивата е единственото не що, което ще ги доведе до бърза и сигурна смърт. Ако се убедят, че нашата поява им осигурява морален живот, живот, който поставя чадата на Създателя и благоденствието на обикновения човек над всичко друго тогава ще ни посрещнат с отворени обятия.

— Ти унищожи до основи този град — предизвика го тя, като го принуждаваше да признае правотата на стореното от нея. — Макар жителите му да бяха избрали да минат на страната на Ордена.

— Издадох заповед всички оцелели да бъдат оставени да се завърнат по домовете си. Край на безчинствата. Хората измениха на обещанията си и по този начин пуснаха жестокостта в домовете си. Видяха я, но вече всичко свърши, настъпи новият ден на новия ред. Предишните идеи за граници и отделни страни са вече в миналото, както стана в Стария свят. Всички хора ще живеят под общо управление и ще влязат заедно в новата епоха на благоденствието — под управлението на Императорския орден. Единствено онези, които се съпротивляват, ще пострадат — не защото се съпротивляват, а защото в края на краищата те са предатели и изменници, застрашаващи благоденствието на своите близки, и като такива следва да бъдат унищожавани.

Тук, в Андерия, бе ключовата битка в нашата война. Най—сетне Ричард Рал бе отхвърлен от самите хора, които разпознаха истинската стойност на предлаганото от нас. Той никога повече няма да смее да твърди, че е представител на масите.

— Та ти нахлу и изкла…

— Местните управници не спазиха своите обещания — никой не може да каже каква част от населението е участвало в заговора им, — така че народът трябваше да си плати, но като цяло те извоюваха своето място в Ордена заради своя кураж категорично да отхвърлят Господаря Рал и остарелите, егоистични и прозаични морални по учения, които той им предлагаше. Сега нещата се промениха. Хората вече не вярват на Господаря Рал, нито пък той може да им вярва. Ричард Рал е свален от трона си владетел.

Вътрешно Ничи се усмихна — тъжно. Тя бе паднала жена, Ричард бе паднал мъж. Имаха обща съдба.

— Да, тук, в тази малка страна — рече гласно тя, — той претърпя провал, но далеч не е загубил войната. Все още е опасен. В края на краищата ти не успя да спечелиш всичко, което искаше, именно поради неговата намеса. Той не само ти отне възможността за чиста победа, като унищожи огромни количества провизии и остави в пълен хаос организацията на производството, но и се измъкна ловко от ръцете ти тъкмо когато възнамеряваше да го пипнеш.

— Аз ще го пипна!

— Нима? Съмнявам се. — Тя проследи свиването на юмрука му и изчака да се отпусне, преди да продължи: — Кога ще придвижиш частите си на север, към Средната земя?

Джаганг прокара длан по косматите си гърди.

— Скоро. Най—напред искам да им дам достатъчно време, за да се притъпи бдителността им. Когато се отпуснат, ще нападна на север.

Истинският пълководец трябва да умее да прониква в същността на битката, да може да променя в движение тактиката си. Ако сега тръгнем на север и навлезем в Средната земя, ще ни посрещнат като освободители, които благославят хората с милостта на Създателя. Трябва да спечелим сърцата и душите на непосветените.

— Ти си решил да направиш тази промяна? Сам? Без да се съобразяваш с волята на Създателя?

Той я изгледа свирепо, възмутен от безочието й, сякаш за да й напомни, че не е толкова глупава и знае, че е недопустимо да задава подобни въпроси.

— Аз съм императорът. Не е необходимо да се съветвам с жреците. Но тъй като съветът им винаги е добре дошъл, вече говорих с някои от тях. И те се изказаха благоприятно относно плановете ми. Брат Нарев смята, че това е правилният път и вече даде благословията си. Ти по—добре си гледай своите задачи и унищожавай всяка идея за неподчинение. Ако не изпълняваш заповедите ми, е, в такъв случай никой няма да страда чак толкова за някаква си Сестра. Разполагам с достатъчно от вас.

Заплахите му, колкото и да бяха стряскащи, не я впечатлиха. Подозрителният му поглед бе започнал да вниква в начина й на мислене.

— Това, което правиш, е да сложиш нещата по местата им — рече тя. — Но всичко трябва да бъде разпределено на малки парченца, за да могат хората да ги преглътнат. Те не разполагат с мъдростта на Ордена, за да знаят какво е най—добре за тях — обикновените хора рядко притежават такива способности. Дори твърдоглавец като тебе би могъл да разбере, че съм помогнала за осъществяването на плановете ти, помагайки на онези, които не можеш да си позволиш да убиеш, да разберат, че си им спасил живота поради чувството си за справедливост. Мълвата за подобни неща печели хорските души.

Той я изгледа косо.

— Аз съм пречистващият огън на Ордена. Огънят е необходимият пожар, но не и важният край — той е просто средство за достигане на края. От пепелта, създадена от мен, Джаганг, ще поникне и израсте новият ред. Имен но този край, тази величествена нова епоха за човека, гарантира тези средства. Относно тези неща аз, а не ти, съм отговорен да решавам що е справедливост, кога и как ще я прилагам и спрямо кого.

Суетата му я изкарваше от търпение. Гласът й помръкна:

— Аз просто дадох име на всичко това — Джаганг Справедливия, и започнах да разпространявам тази титла при всеки удобен случай. В името на това пожертвах живота на Кадар — поради същите причини, които току—що изброи. Това трябва да бъде извършено сега, за да има необходимото време да се разпространи и развие, в противен случай Новият свят съвсем скоро ще се изправи необратимо срещу Императорския орден. Аз избрах времето и мястото и като жертвах живота на Кадар Кардиф — живота на един герой, — доказах пълната ти отдаденост на каузата на Императорския орден. За твое добро. Всеки грубиян би могъл да запали пожар; тази нова титла разкрива моралните ти качества — още едно доказателство за превъзходството ти спрямо хората. Аз посях онова животворно семе, което ще те превърне в герой в очите на обикновените хора и още по—важно, в очите на жреците. Нима ще се преструваш, че за теб тази титла е не на място? Или че няма да ти служи достатъчно добре? Това, което сторих съвсем сама, ще ти спечели неща, които могъщата ти армия не успя: доброволни съюзничества без битка, които няма да ти струват абсолютно нищо. Благодарение на живота на Кадар аз, Ничи, те превърнах в много повече от онова, което ти изобщо би могъл да постигнеш. Аз, Ничи, ти осигурих високоморална репутация. Аз, Ничи, те превърнах в управника, комуто хората имат доверие, понеже смятат, че е справедлив.

Той отвърна очи от пламналия й поглед и за момент се остави на мислите си. Най—накрая ръката му се отвори и пръстите му нежно погалиха бедрото й. За него докосването бе израз на признание — признание, че тя има право, макар да не й го каза.

След малко се прозя и очите му се приклопиха. Дишането му се успокои и се унесе в дрямка — както обикновено, когато бяха заедно. От нея се очакваше да остане на мястото си, за да може когато той се събуди, да му е подръка. Този път тя възнамеряваше да си тръгне. Но не веднага. Още не.

Около час по—късно Джаганг най—сетне се събуди. Ничи все още лежеше, втренчила поглед в балдахина, замислена за Ричард. В плана й като че ли липсваше нещо — още едно парченце, което й се искаше да си дойде на мястото.

В съня си Джаганг се бе извърнал с гръб към нея. Сега се обърна. Очите му се впиха в плътта й с възобновена страст. Придърпа я към себе си. Тялото му бе горещо като скала, изложена на слънцето и само мъничко по—меко.

— Задоволи ме! — заповяда й той с дрезгав съсък, който би накарал всяка друга жена трескаво да се захване за работа.

— Или какво? Ще ме убиеш? Ако се страхувах от това, вече да не съм тук. Действаш принудително, не очакваш да ти отвърнат от любов. Няма да взема участие в това доброволно, нито пък ще ти позволя да се заблуждаваш, че те желая.

Той я зашлеви и тя падна възнак на леглото.

— Спиш с мен, защото ти харесва! — Сграбчи я за китката и отново я придърпа към себе си. — Защо иначе ще си тук?

— Защото ми заповяда.

Той се усмихна мазно.

— И ти дойде, макар че би могла да не го направиш.

Тя отвори уста, но не намери отговор, който би могла да изрази с думи — не и такъв, който той би разбрал.

С победна усмивка той се стовари върху нея и допря устни в нейните. Това, което за нея бе болка, за него се считаше за нежност. Неведнъж й беше повтарял, че е единствената жена, която си е правил труда да целува. Явно вярваше, че като изразява подобни чувства, не й оставя друг избор, освен също да прояви отношение към него, сякаш изразът на чувства беше разменна монета, с която можеш да си купиш близост по поръчка.

Бе само началото на една дълга нощ — на едно дълго мъчение. И тя го знаеше. До сутринта щеше да й се наложи да изтърпи още няколко насилствени съвкупления. Въпросът му препускаше към някакво отдалечено кътче на съзнанието й.

Утрото дойде, придружено от приглушеното пулсиране на болката от последвалия бой и по—острите бодежи на местата, където я бе удрял след като установи, че онова, което бе приемал за доброволно отдаване, е само измама, която го вбеси дори повече от преди. Възглавниците бяха опръскани с кръвта й. Бе една дълга нощ, изпълнена за нея с рядка наситеност на чувства.

Ничи знаеше, че е зла и заслужава подобно грубо отношение и насилие. На това не би могла да предложи никакво морално възмущение; дори правейки всички тези ужасни неща с нея, Джаганг не се и доближаваше до нейната покварена душа. Греховете му касаеха по—незначителните плътски дела и това можеше да се очаква — всички хора бяха малко или повече покварени по отношение на плътта. Но тъй като Ничи проявяваше безразличие към заливащото я отвсякъде море от страдание, тя бе покварена в сферата на духа. Това си беше чиста форма на злото — и тя го знаеше. Именно поради тази причина заслужаваше да изстрада всичко онова, което той правеше с нея. За известно време онова дълбоко мрачно място в душата й се бе запълнило.

Вдигна пръсти към устата си и установи, че раните й са болезнени, но прибрани. Заздравяването обаче не предлагаше гарантираните усещания на получаването им, така че тя предпочиташе да се остави в ръцете на някоя от другите Сестри, за да я излекува, отколкото да му достави удоволствието да присъства на мъките й.

Докато обмисляше тези неща, се сети за Сестра Лидмила.

Установи, че Джаганг не е в леглото до нея. Повдигна се и го видя седнал на един стол наблизо да я наблюдава. Покри гърдите си с чаршафа, опръскай с кръв.

— Ти си свиня.

— Не можеш да ми се наситиш. Каквото и да говориш за мен, Ничи, истината е, че искаш да го правиш. Защо иначе ще останеш?

Кошмарните му очи я гледаха втренчено, опитвайки се да пробият път към съзнанието й. Не успяваха. Той вече не можеше да бъде кошмар за нея. Ричард пазеше съзнанието й.

— Не е поради причини, които би искал да чуеш. Стоя тук, понеже крайната цел на Ордена е високоморална. Искам тя да се осъществи. Искам страданието на безпомощните жертви на живота да свърши. Искам най—сетне всички хора да са равни и да водят нормален живот. Посветила съм почти целия си живот на тези цели. Орденът може Да помогне за построяването на такъв свят. Ако трябва да те понасям — дори да ти помагам — в името на постигането на такъв край, то това е лъжица, която съм готова да преглътна.

— Приказките ти са благородни, но зад тях се крие нещо повече. Ако можеше, сигурен съм, че би си тръгнала.

— Или — той се засмя — ако наистина искаше да го направиш, би си тръгнала. Кое от двете, Ничи?

Тя не желаеше да отговаря на този въпрос. Болеше я главата.

— Какви са тези приказки, че си щял да строиш дворец?

— А, значи си чула. — Той си пое дълбоко въздух и го изпусна шумно. — Ще бъде най—великолепното място, съществувало някога. Достойно обиталище на императора на Императорския орден, на човека, комуто се подчиняват и Старият, и Новият свят.

— На човека, който иска да му се подчиняват. Господарят Рал стои на пътя ти. Колко пъти вече те изиграва?

В очите на Джаганг проблесна искра, която Ничи знаеше, че може да се превърне в унищожителен пламък. Ричард наистина бе обърквал плановете на Джаганг неведнъж. Дори да не бе постигнал окончателна победа над императора, го бе уязвявал достатъчно сериозно. Което си бе изумително постижение за малобройната му армия, изправила се пред несметната мощ на Императорския орден. Човек като Джаганг не можеше да преглътне подобно унижение — все едно някой го бе пронизал в сърцето.

— Ричард Рал ще бъде унищожен, не се тревожи — тихо изръмжа Джаганг.

Ничи побърза да смени темата, преминавайки на нещата, които наистина я интересуваха:

— И откога завоевателят на цялата земя император Джаганг е станал мекушав и разглезен и иска да живее в разкош?

— О, но сега аз съм Джаганг Справедливия, забрави ли? — Той стана от стола и се просна на леглото до нея.

— Ничи, съжалявам, че ти причиних болка. Никога не съм искал да го правя, но ти ме принуждаваш. Знаеш, че те обичам.

— Обичаш ме и въпреки това ме смилаш от бой? Обичаш ме и въпреки това не си ми споменал нито дума за толкова грандиозен проект като построяването на дворец? Не, за теб аз съм едно нищо.

— Казах ти, съжалявам, че ти причиних болка — но ти сама си си виновна и го знаеш. — Гласът му прозвуча почти топло и с любов. При споменаването на двореца лицето му поомекна и погледът му се успокои. — Крайно време е да се сдобия с подобаващо и достойно жилище.

— Ти, човекът, който бе доволен от живота си в шатрата, иска да живее в разкошен дворец? Но защо?

— Защото след като Новият свят попадне под управлението на Императорския орден, ще бъда задължен в качеството си на владетел на всички тези хора да се движа в подобна царствена среда … но освен това в двореца ми ще има повече от обикновен разкош.

— Разбира се — озъби му се тя. Той я стисна за ръката.

— Ничи, аз с чест ще нося титлата Джаганг Справедливия. Права си, време е за подобна крачка. Ядосах се, защото ти сгреши, като я предприе, без да обсъдим предварително действията ти. Но нека забравим миналото.

Тя не каза нищо. Той стисна ръката й още по—силно — за да подчертае, че в думите му има искреност, така поне реши тя.

— Новият дворец ще ти хареса, ще видиш. — С пръстите на другата си ръка нежно я погали по бузата. — Ще имаме възможност да прекараме там доста дълго време.

Думите му я накараха да подскочи.

— Доста дълго време ли?

За пръв път си даде сметка, че в желанието на този мъж да има собствен дворец, след като Ричард му отне Двореца на пророците, се крие нещо повече от суета. Той Искаше и другото отказано му от Ричард нещо. Нима …

Тя вдигна поглед. Той просто се усмихна на въпроса в очите й.

— Строежът вече започна — рече след малко, отклонявайки се от този въпрос. — В него участват архитекти и велики строители от всички краища на Стария свят. Кой не би искал да бъде част от подобен мащабен проект?

— А Брат Нарев? — опипа почвата тя. — Какво мисли той за построяването на толкова разточителен дом, предназначен за един—единствен човек, когато наоколо е пълно с нуждаещи се хора?

— Брат Нарев и неговите последователи прегърнаха топло тази идея — Джаганг й се усмихна лукаво. — Те, разбира се, също ще живеят там.

Ничи изведнъж разбра.

— Той ще направи заклинанието около новото място — в изумление прошепна тя на себе си.

Джаганг й отвърна с усмивка, очевидно доволен от реакцията й.

Брат Нарев бе прекарал в Двореца на пророците почти колкото нея — около сто и седемдесет години, и за цялото това време бе остарял с не повече от десетина—петнадесет години. Както и тя. Никой освен Ничи никога не разбра, че той е нещо повече от прост работник в конюшните — че притежава дарбата.

През цялото това време, през което никой, дори Ничи, не му обръщаше почти никакво внимание, той сигурно внимателно е изучавал обвиващото Двореца заклинание. Доколкото й бе известно, повечето от младите последователи на Брат Нарев бяха млади магьосници от Двореца на пророците. Които имаха достъп до подземията. Вероятно те също са му доставяли полезна информация. Но нима е възможно наистина да стори подобно нещо?

— Разкажи ми за двореца — обади се Ничи. Предпочиташе да чува гласа му, отколкото да стои в тишината на втренчените в нея кошмарни очи.

Джаганг я целуна по ръката — както мъж целува жена, а не както насилник целува жертвата си. Тя изтърпя жеста с не повече благоразположение от всичко останало. Този път той като че ли не забеляза отношението й и ако се съди по усмивката на лицето му, като че ли дори му хареса.

— Обиколката на всичките му зали ще е повече от двадесет километра. — Той протегна ръка във въздуха и започна да описва въображаемите форми на нечувания дворец.

— Светът не е виждал негово подобие. Докато аз продължавам да се боря за осъществяването на надеждите на Ордена в Новия свят, докато предавам волята на Създателя на злите и алчните и полагам усилия за изгонването на егоистичните идеали на древните религии, основаващи се на магии, там, в родината, продължава строежът на новия дворец.

Ще отнеме години да се набави цялото количество камъни, необходими за строежа. Разнообразието на материалите ще говори само по себе си за величието на двореца. Мраморите ще бъдат от най—скъпите. Дърветата — най—добрите. Всеки материал, използван в строежа, ще бъде изключителен и уникален. Над него ще се трудят най—добрите майстори и в техните ръце всеки материал ще придобие величественост.

— Да, но въпреки че там ще живеят и други хора — с хладно презрение отрони тя, — това ще бъде нафуканият паметник на един—единствен човек: великият и могъщ император Джаганг.

— Напротив — той ще бъде посветен на славата на Създателя.

— О, нима? Значи в такъв случай да очакваме там да живее и самият Създател?

Джаганг посрещна богохулните й думи със смръщен поглед.

— Брат Нарев настоява дворецът да бъде място за обучение. Той ще вложи духовния си опит в начинанието и лично ще наглежда процеса, докато аз разчиствам пътя за навлизането на Ордена из целия свят.

Точно това искаше да чуе тя.

Той се загледа в невидимата въображаема постройка която сякаш още се полюшваше във въздуха пред тях. Гласът му придоби тържественост:

— По този въпрос с Брат Нарев сме на едно мнение За мен той винаги е бил като баща. Той дава цвят на идеите ми. Духовният му опит винаги ме е насочвал. Благодарение на него стоя начело и обирам лаврите от нашите победи, но без моралните му поучения бих бил нищо. Моите победи се дължат на единството на Ордена, който е само част от цялото, както всички ние сме само незначителни елементи на човечеството като цяло. Ти си права: не съм единственият, който би могъл да застане начело на Ордена. Но в момента аз съм този, който държи нещата в свои ръце. Никога с нищо не бих изневерил на доверието на Брат Нарев — то би било равносилно на това да изменя на самия Създател. Той предопределя нашите пътища.

Единственото, което исках, бе да построя място, подходящо за живот за всички нас. Място, откъдето бих могъл да ръководя хората по пътя към тяхното благоденствие. Брат Нарев бе човекът, който поде мечтата ми и й придаде морална форма, като видя как всички хора, когато видят огромната сграда, получават представа за мястото на човека в новия ред — разбират, че човек никога не може да се издигне до величието на Създателя и че сам по себе си всеки е незначителен елемент във великото братство на човечеството и като такъв трябва да работи в услуга на своите събратя, които се нуждаят от помощ, за да може цялото човечество да върви напред. Така новият дворец ще се превърне в място, пред което всеки ще се кланя смирено, понеже ще съзнава собствената си незначителност пред величието на Създателя, ще вижда собствената си ощетена, измъчена, изкривена, долна природа — понеже всички хора на този свят са такива.

Докато Джаганг описваше това място, Ничи сякаш го виждаше пред очите си. То наистина щеше да подтиква хората към смирение. Джаганг едва не внуши на самата я подобно усещане — както някога бе успял да го направи Брат Нарев.

— Точно затова останах — прошепна тя. — Понеже Орденът преследва справедливи цели.

Липсващото парченце току—що бе намерено.

В тишината Джаганг отново я целуна. Тя го остави да свърши, след което се откъсна от прегръдката му. Отнесеният му поглед проследи как тя става и започва да се облича.

— Ще ти хареса там, Ничи. Това ще бъде идеалното за теб място.

— Нима? Като за Кралицата—робиня?

— Като кралица, ако желаеш. Възнамерявам да ти дам власт, каквато никога досега не си притежавала. Ще бъдем щастливи там — ние двамата. Наистина щастливи.

Дълго, дълго време ще бъдем много, много щастливи.

Тя издърпа чорапа си нагоре по крака.

— Когато Сестра Улиция и другите четири откриха начин да избягат, аз реших да остана, понеже знаех, че Орденът сочи единствения морален път за човечеството. Но сега …

— Ти остана, защото без Ордена би била кръгла нула.

Тя отвърна поглед от очите му. Пъхна роклята през главата си, ръцете през ръкавите и я издърпа надолу към краката.

— Аз съм нищо без Ордена, както съм нищо и с него. Като всеки друг. Всички ние сме нищожества. Такъв е животът. Така ни учи Създателят. Но Орденът сочи на човека неговия дълг да води по—добър живот за доброто на всички. А аз съм императорът на Императорския орден! — лицето му угасваше по—бавно, отколкото се бе вменило. Ръката му се вдигна неопределено в настъпи тишина и той продължи с по—мек глас: — Под управлението на Ордена светът ще се обедини в едно цяло. Дворецът бъде готов, ще бъдем щастливи там, Ничи. Аз и ти, водени от духовния опит на нашите жрец. Ще видиш. Когато …

— Тръгвам си. — Тя пъхна крака в ботуша си.

— Няма да те пусна.

Ничи спря посред нахлузването на втория ботуш и се вгледа в очите му. Повдигна пръст срещу една каменна ваза, поставена на масичка край отсрещната стена. Блесна светкавица. Вазата се взриви сред облак прах и отломки стаята потрепери от гърма. Завесите се разлюляха. Стъклата на прозорците задрънчаха.

Щом прахът се раздигна, тя рече:

— Ти няма да ме пуснеш?

Наведе се и започна да си връзва връзките.

Джаганг се приближи към масичката и прокара пръст по праха, останал от каменната ваза. Обърна се към Ничи във величествената си императорска голота:

— Ти какво, заплашваш ли ме? Нима наистина си мислиш, че би могла да използваш силата си срещу мен?

— Не си мисля — тя затегна връзките си. — Знам го със сигурност. Истината е, че не го правя, защото така съм решила.

Той я изгледа предизвикателно.

— И защо така?

Ничи се изправи и го изгледа.

— Защото, както сам каза, Орденът има нужда от теб — ти си неговият водач. Ти подклаждаш пречистващия огън. При това го правиш доста добре. Може дори да се каже, че си вършиш работата с изключителен талант.

Ти си Джаганг Справедливия. Сам прозря мъдростта в титлата, с която те дарих, и занапред ще я използваш в името на целите, които си е поставил Орденът. Именно поради тази причина реших да не използвам силата с срещу теб. То би било все едно я използвам срещу Орден — срещу личния си дълг към бъдещето на човечеството.

— Тогава защо искаш да си тръгнеш?

— Защото се налага. — Тя го изгледа с ледена решителност и смъртна заплаха. — Преди да си тръгна, и прекарам с известно време със Сестра Лидмила. Докато съм с нея, искам да се оттеглиш изцяло от нейното съзнание и да не се намесваш, докато не си тръгна. Ще използваме твоите шатри, понеже ти така или иначе не си там. Ще се погрижим никой да не ни безпокои, докато не свършим. Всеки, който влезе без изричното ми позволение, ще умре. Включително и ти. Имаш думата ми на Сестра на мрака че ще изпълня обещанието си. Когато свърша и си тръгна, можеш да правиш със Сестра Лидмила каквото пожелаеш — ако щеш убий я, макар да не виждам причина да се занимаваш с нея — тя така или иначе може да ти бъде от голяма полза.

— Разбирам. — Могъщите му гърди се повдигнаха. Бавно изпусна дъх. — И колко време ще отсъстваш този път, Ничи?

— Този път не е като другите. По—различно е.

— Колко?

— Вероятно не много. А може и доста дълго. Още не знам. Остави ме да си върша работата и ако мога, един ден ще се върна при теб.

Той се вгледа в очите й, но не успя да пробие в съзнанието й. — Имаше някой друг, който охранява тази територия и пази мислите й необезпокоявани.

През цялото време, прекарано с Ричард, Ничи не успя научи онова, което най—силно желаеше да разбере, но смисъл бе научила твърде много. През по—голяма част от времето, тя бе успявала да заравя това нежелано знание в нямото безмълвие на безразличието. От време на време обаче, най—неочаквано, това познание се надигаше от гробницата си и я завладяваше. И когато това ставаше, тя се оказваше безпомощна, не можеше да направи нищо, освен да чака, потънала в мъглата на хладната незаинтересованост, да го зарови отново. Впервайки очи в безкрайната черна нощ из нечовешките очи на Джаганг, които не разкриваха нищо друго освен златната мъглявост на душата му, Ничи докосна с пръст халката, която той бе заповядал да вкарат през устната й като знак, че е негова лична робиня. Тя освободи тънка нишка Субстрактивна магия и халката изчезна.

— Къде отиваш, Ничи?

— Да унищожа Ричард Рал вместо теб.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Зедикус Зу’л Зорандер някак си бе успял — къде с приказки, къде с усмивки — да си проправи път през другите войници, но тези тук никак не се трогваха от обясненията му, че е дядо на Ричард. Започна да си мисли, че сигурно щеше да е по—добре да се появи в лагера денем — така би избегнал доста подозрения. Но бе уморен и въобще не си бе представял, че ще се получи такъв проблем.

Войниците с право бяха подозрителни — това му се нравеше, но, от друга страна, бе на прага на силите си, пък и имаше по—важна работа от това да отговаря на въпроси — всъщност самият той имаше доста неща да пита.

— Защо искате да го видите? — повтори по—едрият страж.

— Нали ви казах. Аз съм дядо на Ричард.

— Става въпрос за онзи Ричард Сайфър, когото споменахте, и който …

— Да, да, така се казваше като малък и затова така съм свикнал да го наричам, но имах предвид Ричард Рал, както се нарича сега. Нали се сещате, Господарят Рал, вашият пълководец? Мисля си, че дядото на човек от такава величина като вашия Господар Рал заслужава известно уважение. Защо не и топла вечеря.

— Аз пък мога да кажа, че съм брат на Господаря Рал — рече мъжът, стиснал здраво юздата на коня на Зед, — ама това не ме прави такъв.

Зед въздъхна.

— Казвам ви самата истина.

Колкото и да бе досадна цялата ситуация, някъде дълбоко вътре в себе си Зед бе доволен да види, че момчетата не са глупави, че не е лесно да ги измами човек.

— Но освен това съм и магьосник — прибави след малко, като за подсилване на ефекта свъси вежди. — Ако не бях приятелски настроен, можех да ви превърна в изгоряла факла и да си продължа по пътя, без вие двамата изобщо да ме спрете.

— Ако не бях приятелски настроен — отвърна мъжът, — можех да дам сигнал — и бездруго те оставихме да дойдеш толкова навътре, че си обграден отвсякъде — и дузината стрелци, които се спотайват в мрака наоколо, щяха да изстрелят стрелите си, които и в този момент те държат на прицел — всъщност както и от мига, в който стъпи на наша територия.

— Аха — доволно заби пръст във въздуха Зед, — всичко това е прекрасно, но…

— А дори да се наложи да изгоря като факла в служба на Господаря Рал, стрелите пак ще те намерят, без да е нужно да давам какъвто и да е сигнал.

Зед прибра пръста си и се покашля, но вътрешно се засмя. Ето го, Първият магьосник, а ако не влизаше в приятелски лагер, можеше да се окаже надхитрен в закачливата им игра от най—обикновен войник. А може би не.

— Първо на първо, сержант, както вече ви казах, аз съм магьосник, така че вече знам за стрелците и съм се погрижил за заклинания, възпиращи стрелите им, така че биха могли да излетят към мен, представлявайки не по—голяма опасност от кухненски парцали. Няма какво да се притеснявам от тях. Второ, дори да лъжа — което без съмнение си мислиш точно в този миг, — допусна грешка като ми каза за дебнещата ме заплаха, и това ми дава възможност, в качеството ми на прочут магьосник, да използвам магията си срещу нея.

Лицето на мъжа бавно се разтегна в усмивка.

— Виж, това е възхитително. — Той се почеса по главата. Погледна другаря си, после отново Зед. — Прав си точно това си мислех: че може да лъжеш за това, дето знаеш, че стрелците дебнат в тъмното.

— Ето, виждаш ли, млади човече? Значи в крайна сметка не си чак толкова умен.

— Прав сте, сър, не съм. Нали разбирате, бях толкова зает в разговора си с вас и толкова стреснат от магьосническите ви умения, че съвсем забравих да ви кажа какво друго има в мрака наоколо… — мъжът свъси чело — и което, осмелявам се да отбележа, би представлявало доста по—голяма заплаха от обикновените стрелци.

Зед го изгледа изпод вежди.

— Виж сега…

— Защо не ме послушате и не се върнете през деня, когато ще мога да ви разгледам по—добре, а вие ще можете да ни отговорите на някои въпроси?

Зед въздъхна отчаяно и слезе от коня. Потупа приятелски Паячка по гърба. Кафеникавата кобила на Зед имаше паякообразно черно петно на кадифената си задница, откъдето бе получила и името си. Млада, силна и с приветлив и жизнерадостен нрав, тя бе приятен спътник. Двамата със Зед бяха преживели доста заедно.

Зед пристъпи в малкото осветено от огъня на часовите пространство. Вдигна ръка и в дланта му се запали огън с бял пламък. Двамата войници ококориха очи. Зед ги погледна намръщен.

— Но след като толкова настоявате да ме огледате по—добре, аз разполагам със собствен огън. Така по—добре ли виждаш нещата, сержант?

— Ъ … ами да, сър, да — заекна мъжът.

— Да, наистина. — В светлия кръг пристъпи жена. — Защо просто не освободи своя Хан и не демонстрира уменията си? — Тя махна с ръка към мрака, сякаш да даде на останалите свободно. Извърна се с усмивка, която не изразяваше нищо повече от любезност.

— Добре дошъл, магьоснико. — тя се поклони дълбоко.

— Зедикус Зу’л Зорандер, Първи магьосник, на вашите услуги…?

— Сестра Филипа, магьоснико Зорандер. Аз съм помощник на Прелата.

Тя махна с ръка и сержантът взе повода от Зед, за да отведе коня му. Зед го потупа по гърба, за да му покаже, че няма лошо чувство към него, след това потупа и Паячка за да й даде да разбере, че няма нищо страшно и може да тръгне с мъжете.

— Отнасяйте се към нея с изключително внимание, сержант. Паячка е приятел.

Сержантът поздрави с отривист удар на юмрука в гърдите си.

— Ще се грижим за нея като за приятел, сър.

След като войниците отведоха Паячка, Зед рече:

— На Прелата ли? На кой по—точно Прелат?

Скулестата жена сключи длани.

— Прелат Вирна, разбира се.

— О, да, разбира се, Прелат Вирна.

Сестрите на светлината не знаеха, че Ан е жива. Или поне бе жива, когато Зед я видя за последен път преди няколко месеца. Ан бе пратила съобщение на Вирна чрез дневника си, че е жива, но в същото време я бе помолила е разкрива това пред другите — докато не му дойде времето. Зед се бе надявал Ан да се е намерила със Сестра на светлината в лагера на Д’Харанската армия. Със съжаление разбра, че явно не е. Заболя го за нея.

Е, не изпитваше особено благоразположение към Сестрите на светлината — цял живот несъгласие не се понася лесно, но се бе научил да уважава Ан като жена с дисциплина и решителност, макар някои от намеренията и някогашните й цели да не разбираше. Най—малкото бе убеден, че двамата с Ан имат редица общи качества, но станалите Сестри обаче не познаваше.

Филипа изглеждаше на средна възраст, но при тях възрастта говореше малко. Можеше да е живяла в Двореца на пророците едва година, а не бе изключено да е прекарала там векове. Имаше екзотичен вид с тъмните си очи и високи скули. Подобно на Средната земя, в някои части на Стария свят се срещаха хора със специфични физически характеристики. Сестра Филипа се движеше с маниерите на отдадена на възвишените си помисли жена — като лебед, приел човешка форма.

— С какво мога да ви помогна, магьоснико Зорандер?

— Можете да ми казвате само Зед. Тази ваша Прелат будна ли е?

— Да. Насам, Зед, ако обичате.

Жената се плъзна към мрачните силуети на палатките и Зед се шмугна след нея.

— Дали ще ви се намери и нещичко за хапване?

Тя го погледна през рамо.

— Толкова късно?

— Хм, ами такова, доста бързах насам … Пък и не е чак толкова късно, а?

В мрака тя му хвърли бърз поглед.

— Според учението на Създателя никога не е прекалено късно. Пък и ми изглеждате изтощен — от пътуването, убедена съм. — Усмивката й му се стори малко по—приятелска. — Тук винаги има готова храна. В лагера непрестанно има дежурни войници, а те трябва да бъдат добре нахранени. Сигурна съм, че ще успея да уредя нещо. — Тя обърна взор към едва различимата пътека.

— Би било много мило от ваша страна — оживи се Зед, но я изгледа смръщено в гърба. — Не е вярно, че съм изтощен. Аз съм жилав. Повечето жени намират слабите мъже за привлекателни.

— Така ли? Не ми беше известно.

Сестрите на светлината са надути кучки, помисли си Зед ядно. Хиляди години преминаването в Новия свят за тях бе равносилно на смъртна присъда. Зед винаги се бе отнасял към тях с малко повече снизхождение — но не прекалено. В миналото единствената причина, поради която Сестри на светлината припарваха в Новия свят, бе да крадат момчета, родени с дарбата — с твърдението, че ги спасяват. Бе работа на магьосниците да обучават магьосници. Преминаването на великата бариера, разделяща Двореца им от останалия свят, с такава цел бе според Зед най—тежко престъпление.

Миналата зима те се бяха появили, водени от същите намерения, и бяха взели със себе си Ричард. Сестра Вирна бе тази, която го бе отвлякла, за да го отведе в Стария свят. Под закрилата на заклинанието, ограждащо двореца им, Ричард можеше да остане там векове. И сега си е нямал друга работа, а да се сприятели с не друг, а точно със Сестрите.

Зед си помисли, че всъщност е квит със Сестрите — в крайна сметка те също имаха причина да му са сърдити. Нали именно той направи заклинанието, използвано от Ричард за унищожаване на Двореца им. Но Ан му бе помогнала, водена от убеждението, че това е единственият начин да попречат на Джаганг да се докопа до Двореца и пазените в него пророчества и да ги използва за лични цели.

Целият лагер се кръстосваше непрестанно от стражи — огромни стражи. Представляваха внушителна гледка в кожените си униформи, покрити с метални ризници. Нищо не можеше да убегне от зоркия им поглед. В лагера бе относително тихо, като се има предвид големината му. Шумът можеше да се окаже ценна информация за дебнещия наоколо враг. Не бе лесно да се накарат толкова много хора да пазят относителна тишина.

— Радвам се, че първият ни сблъсък с човек с дарбата се оказа с приятел — продължи Сестрата.

— Радвам се да видя, че хора с дарбата помагат на часовите. Но съществуват начини за вражеско нападение, които обикновени съгледвачи няма как да идентифицират.

Зед се запита дали наистина са готови да се сблъскат с подобен род проблеми.

— Ако бъде използвана магия, ние сме насреща — ще я идентифицираме.

— Предполагам сте ме наблюдавали през цялото време.

— Да — отвърна Сестра Филипа. — Откакто прекрачихте в подножието на хълмовете там долу.

Зед се почеса по брадата.

— Нима? Чак оттам?

Тя отвърна с доволна усмивка:

— Чак оттам.

Той надзърна през рамо в тъмнината.

— И двете. Чудесно.

Тя спря и се обърна към него.

— И двете? Значи сте знаели, че ви наблюдават двама души?

Зед се усмихна невинно.

— Но разбира се. Вие ме наблюдавахте, а тя стоеше доста по—надалеч и ви следваше, подготвяйки някакви гнусни хитринки, в случай че се окажа враждебно настроен.

Сестра Филипа примигна в изумление.

— Забележително. Усетили сте я как се обръща към своя Хан? От такова разстояние?!

Зед кимна доволно.

— Все пак не съм избран за Пръв магьосник само заради физическата си издръжливост.

Усмивката на Сестра Филипа най—сетне му се стори искрена.

— Радвам се, че идвате като приятел, а не с лоши намерения.

Тази жена нямаше представа колко истина има в тези й думи. Зед имаше опит в гадната, коварна задача за използване на магия по време на война. Още с приближаването към лагера той забеляза слабите места на охраната му и пропуските в начина, по който използват магията за тази цел. Те не влизаха в кожата на врага си. Ако Зед бе имал намерение да им причини зло, досега целият лагер да е нагоре с краката, независимо от приготовленията им за среща с такъв като него.

Сестра Филипа се обърна напред в нощта и продължи пътя си. Беше му някак несвойско да се движи из Д’Харански лагер — въпреки че знаеше, че вече се бият от една и съща страна на барикадата. Бе прекарал доста години от живота си като смъртен враг на същите тези Д’Харанци. Ричард бе променил всичко това. Зед въздъхна. Понякога си мислеше, че Ричард може да се сприятели дори със светкавица и гръмотевица и да ги покани на трапезата си.

Около тях се издигаха плътните сенки на палатки и каруци. Пики и копия бяха забити в земята в подредени, равни редици, готови да влязат в употреба веднага щом има нужда от тях. Някои от войниците вече хъркаха, други седяха в тъмното, разговаряха тихо или се смееха приглушено, трети патрулираха като черни сенки. Последните минаваха толкова близо до Зед, че той усещаше дъха им, но лицата им си оставаха неразличими в черната тъма.

На всеки възможен подстъп към лагера бяха поставени съгледвачи. Огньовете в лагера се брояха на пръсти и бяха предимно на часовите, далеч от основната част, така че самият лагер тънеше в тъмнина. Имаше войски, в които нощем кипеше активна дейност — поправяха се оръжия, приготвяха се необходими неща или се оставяха войниците да правят каквото си искат. Тези мъже пазеха тишина през цялата нощ, така че наблюдателни очи и вслушани уши да могат да дадат малко информация — ако изобщо успеят — за нападащата сила. Това бяха дисциплинирани, добре обучени, професионални бойци. От разстояние не можеше да се прецени размерът на лагера. А той бе огромен.

Сестра Филипа отведе Зед пред една доста просторна Шатра — достатъчно висока, за да стои вътре прав човек. Окачените от вътрешната страна лампи обливаха в мека светлина стените и тавана. Сестрата се наведе и пъхна глава под платнището на прага.

— Водя един магьосник, който желае да се срещне с Прелата.

Зед дочу приглушени гласове, изразяващи съгласие.

— Заповядайте — усмихна се Сестра Филипа и леко го подкани с ръка на гърба. — Аз ще се погрижа за вечерята ви.

— Ще ви бъда не само благодарен, но и дълбоко задължен — отвърна й Зед.

Щом влезе, завари намиращите се вътре хора да се изправят, за да го посрещнат.

— Зед! Ах ти, стари глупако! Значи си жив!

Зед посрещна с усмивка втурналата се в прегръдките му Ейди, старата чародейка, известна във втората им родина — Западната земя — като царицата на костите. Тя го прегърна толкова силно, че Зед за момент остана без дъх и изпъшка тежко. Той я погали по посребрялата черна, дълга почти до раменете коса, а тя притисна ръката му до сърцето си.

— Нали ти обещах, че ще се видим отново, а?

— Да, наистина — прошепна тя, заровила лице в тежката му роба.

Отдръпна се, стиснала ръцете му в своите, и го погледна. Посегна да приглади разрешената му немирна бяла коса.

— Прекрасна както винаги — рече й Зед.

Тя се взря в лицето му с абсолютно белите си очи. Зрението й бе отнето още като младо момиче. Оттогава Ейди виждаше с взора на дарбата си. В известен смисъл дори по—добре от преди.

— Къде бъде шапката ти?

— Шапка ли?

— Купих ти прекрасна шапка, а ти я загуби. Както виждам, още не си я сменил. Обеща ми да си купиш нова. Помня, че ми обеща.

Зед ненавиждаше смешната шапка с дълго перо, която Ейди му бе купила заедно с другите дрехи. Хиляди пъти предпочиташе да носи семплата си роба, отговаряща на сана и положението му, но Ейди я „загуби“, след като му купи претруфените червеникавокафяви одежди с черни ръкави и качулка на раменете, които носеше в момента. Ръкавелите бяха опасани с три нишки сребърен брокат. От врата и през цялата му предница се спускаше по—дебела ивица златен брокат. Тънкият му кръст бе пристегнат от червен копринен колан със златна тока. Подобни дрехи бяха белег за начеващ магьосник. За човек, който не е роден с дарбата, бяха знак за благороден произход или поне за принадлежност към заможно търговско съсловие, така че въпреки ненавистта, с която Зед ги носеше, те се бяха оказали безценно прикритие. Освен това Ейди го харесваше повече в тях. Шапката обаче му бе дошла в повече. И бе сменила мястото си.

Забеляза, че Ейди е с все същите си дрехи. Единствената украса на семплата й рокля бяха жълтите и червените мъниста, обикалящи деколтето и зашити във формата на древни символи на професията й на чародейка.

— Бях доста зает — отвърна той и махна с ръка, с надеждата да минат на друга тема. — Иначе щях да си купя нова.

— Да бе! — изпухтя Ейди. — Пак си вършил пакости.

— Виж, аз…

— Тихо сега — прекъсна го Ейди и като го стисна здраво за ръката, го представи с жест: — Зед, това бъде Вирна, Прелат на Сестрите на светлината.

Жената изглеждаше на превала на тридесетте си години, вероятно в началото на четиридесетте. Но Зед знаеше, че е доста по—възрастна. Ан, предшественичката на Вирна, му бе казала колко е годишна тя и макар той да не си спомняше точната цифра, знаеше, че не е далеч от сто и шестдесет — впрочем млада за Сестра на светлината.

Имаше правилни, непретенциозни и приятни черти, кестенява коса с точно колкото трябва къдрици и тяло, от което лъхаше изисканост. Напрегнатите й кафяви очи сякаш можеха да откъртят мъх от гранит. Чертите на мрачна решителност, застинали върху красивото й лице, подсказваха, че е жена, скрита под черупката на бръмбар.

Зед се поклони с глава.

— Прелате. Първи магьосник Зедикус Зу’л Зорандер на вашите услуги.

По тона му се разбра, че думите му са просто фигура на речта.

Това бе жената, отвела Ричард в Стария свят. Дори тя да бе вярвала, че го прави, за да му спаси живота, Зед като Пръв магьосник приемаше постъпката й за отвратителна. Сестрите, всички те чародейки, вярваха, че могат да обучат младите мъже с дарба да станат магьосници. Грешаха. Подобно нещо можеше да бъде адекватно извършено единствено от друг магьосник.

Тя поднесе ръката си със златния пръстен със слънчевия символ, представящ поста й. Зед се наведе и я целуна, понеже реши, че вероятно това влиза в обноските им. Щом той свърши, тя на свой ред взе неговата ръка в своята и също я целуна.

— За мен е чест да се запозная с човека, отгледал Ричард. Вие сигурно сте рядко срещан човек, какъвто е и той, имах случай да се убедя по време на обучението му.

— Тя се засмя пресилено. — Беше истински кошмар да се опитваме да обучим този ваш внук.

Зед леко промени мнението си за жената, но остана нащрек. Въздухът в палатката бе застоял и тежък.

— Така е, защото всички вие сте като волове, които се опитват да научат един кон да тича. Вие, Сестри, би трябвало да се занимавате с неща, които по—точно отговарят на природата ви.

— Да, да, ти бъдеш прекрасен човек, Зед — сгълча го Ейди. — Абсолютно ненадминат. Някой ден дори аз ще започна да ти вярвам. — Тя го дръпна за ръкава, за да го накара да се извърне от пламналото лице на Вирна. — А това бъде Уорън — добави тя.

Зед понечи да се поклони, но момчето вече бе паднало на колене и навеждаше русата си глава.

— Магьоснико Зорандер! Каква чест! — Той скочи и сграбчи ръката на Зед в своите, като започна да я разтърсва толкова силно, че Зед си помисли, че ще се откачи от ставите. — Толкова се радвам да се запознаем. Ричард ми е разказал всичко за вас. Толкова се радвам да се запозная с магьосник с вашето положение и таланти. За мен би било истинско удоволствие да се уча от вас!

Колкото по—радостен изглеждаше Уорън, толкова по—намръщено бе лицето на Вирна.

— Ами и аз се радвам да се запознаем, момчето ми — Зед не спомена пред Уорън, че Ричард не му бе споменавал нито дума за него. Но едва ли поради неуважение или незачитане. Ричард така и не успя да каже на дядо си толкова много важни неща. По ръкостискането на Уорън Зед успя да прецени, че младежът пред него притежава необикновен талант.

В шатрата влезе едър мъжага с къдрава рижа коса, бял белег, прорязващ лицето му от слепоочието до челюстта, и натежали вежди. Сивкаво—зеленикавите му очи бяха втренчени в Зед напрегнато, но усмивката на лицето му бе като на войник на дълъг поход, забелязал буре с бира.

— Генерал Рейбич, главнокомандващ Д’Харанските части на юг — отривисто рече мъжът и стисна ръката на Зед веднага щом Уорън я пусна и най—сетне застана до Вирна. — Дядото на Господаря Рал! Истински се радвам Да се запозная с вас, сър. — Ръкостискането му бе здраво, но не болезнено. — Наистина съм щастлив.

— Да, така е — промърмори Зед. — Макар и при тези не особено щастливи обстоятелства, генерал Рейбич…

— Не особено щастливи…?

— Е, няма значение, за момента … — отпрати Зед въпроса му и сам зададе въпрос: — Кажете ми, генерале, започнахте ли вече да копаете всичките тези масови гробове? Или възнамерявате малцината, които ще останат живи, просто да изоставят труповете.

— Труповете ли?

— Ами… да, труповете на всички ваши войници, които ще погинат.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Надявам се обичате яйца — пропя Сестра Филипа, влизайки в палатката с димящ поднос.

Зед потърка ръце.

— Превъзходно!

В стаята все още бе увиснала напрегната, тягостна тишина. Сестра Филипа сякаш изобщо не забеляза увисналите ченета на присъстващите.

— Накарах готвача да сложи и малко шунка и каквото там друго му се намери. — Тя огледа мършавата фигура на Зед. — Струва ми се, че би ви дошло добре.

— Величествено! — изрече той грейнал в усмивка и свали от ръцете й препълнената с бъркани яйца и шунка чиния.

— Ъ… — понечи да каже генералът, очевидно затруднен да формулира въпроса си — бихте ли били така добър да ни обясните… какво по—точно имахте предвид, магьоснико Зорандер?

— Наричайте ме Зед. — Той за миг отвърна глава от димящата чиния. — Мъртви. — Прекара вилицата през гърлото си. — Нали разбирате — мъртви. Почти всички.

— Мъртви. — Той се обърна към Сестра Филипа. — Ухае чудесно. — Още веднъж вдъхна аромата, лъхащ от чиния та с яйца. — Направо прекрасно. Вие определено сте жена с добро сърце и пъргав ум, щом сте се сетила да накарате готвача да добави такива удивителни съставки. Наистина прекрасно.

Сестрата засия. Генералът вдигна ръка.

— Магьоснико Зорандер, бих искал…

Ейди смъмри снажния генерал да мълчи:

— Не бъдете достоен съперник на храната. Имайте търпение.

Зед забоде вилицата и докато преглъщаше, замърка от удоволствие. Докато набождаше втората хапка, Ейди го отведе към една пейка по—встрани. На масата пред нея имаше няколко чаши и лампа, която изпълваше шатрата не само с уютна светлина, но и с меко ухание.

Въпреки съвета на Ейди относно търпението присъстващите в един глас се втурнаха да задават въпроси и да изразяват несъгласия. Зед сякаш изобщо не ги чуваше, вниманието му бе погълнато изцяло от чинията с яйца. Огромните парчета шунка имаха превъзходен вкус. Той забоде едно особено сочно парче на вилицата си и го показа доволно на онемелите присъстващи. Подправките, лукът, чушките и топлите бучки сирене също бяха невероятно вкусни. Той завъртя очи и простена.

Това беше най—вкусната храна, която бе ял от дни насам. Походното му меню бе оскъдно и отдавна се бе отегчил от него. Честичко мърмореше, че Паячка се храни по—добре от него. Освен това тя винаги изглеждаше доволна, което за Зед бе немислимо. Според него не бе нормално един кон да е доволен от всичко, което правиш за него.

— Филипа — изръмжа Вирна, — какво толкова удивително има в една чиния яйца, че си толкова доволна?

— Ами бедният човек направо умираше от глад — посочи към Зед смутената от намръщеното лице на Вирна Филипа. — Погледнете го. Просто съм доволна да видя, че храната му харесва, и се радвам, че можах да помогна на едно от чадата на Създателя, родени с дарбата.

Лицето на Зед помръкна едва когато установи, че е към края на вечерята си и му остават само няколко последни хапчици. Като нищо би могъл да погълне още една чиния като тази. Генерал Рейбич, седнал на пейката срещу него, яростно навиваше на пръста си кичур брада. Не издържа и се наклони напред, втренчил напрегнатия си поглед върху Зед:

— Магьоснико Зорандер, настоявам …

— Зед, нали се разбрахме?

— Да, добре, Зед. Зед, аз нося отговорност за живота на тези войници. Би ли ме уведомил, ако смяташ, че ги грози опасност?

Зед заговори с пълна уста:

— Вече го направих.

— Но… кой и с какво ги заплашва?

— Родените с дарбата. Нали разбираш, магия.

Генералът се изправи с мрачно лице. Пръстите му по тънаха в мускулестите му бедра.

— Родените с дарба?

— Ами да. В редиците на врага има родени с дарбата. Мислех, че знаете.

Генералът запримига, опитвайки се да осмисли чутото, за да разбере невидимата опасност, съдържаща се в простичкото твърдение на Зед.

— Разбира се, че знаем.

— Аха. Ами тогава защо още не сте изкопали няколко масови гроба?

Вирна скочи на крака.

— В името на Сътворението! Ти за какви ни имаш, за някакви си слугини ли? Които са длъжни да ти сервират вечеря? Ние сме Сестри, родени с дарбата, които са тук, за да бранят армията от пленените от Джаганг Сестри!

Ейди тайничко направи знак на Вирна да седне и да се успокои. Гласът й прозвуча като чакъл в буркан с мед:

— Защо просто не ни кажеш какво си установил, Зед?

Бъда убедена, че Прелатът и генералът с радост ще се вслушат в съветите ти относно как бъде подобрена охраната ни.

Зед остърга малките жълти корички от дъното на чинията, събирайки ги в една последна, мизерно малка хапчица.

— Прелате, нямах намерение да проявявам неадекватно отношение към вас.

— Е, със сигурност…

— Просто сте прекалено добри — всички вие. Това е.

— Моля?

— Прекалено добри, казвам. Вие и вашите Сестри сте отдали живота си, за да помагате на хората.

— Е … аз, ние … ами, разбира се, че помагаме на хората. Нали това е призванието ни.

— Не и да убивате. Джаганг е решил да ви избие до крак.

— Това го знаем, Зед. — Генералът се почеса по брадата, погледът му шареше между Зед и Вирна. — Прелатът и нейните Сестри ни помогнаха да заловим доста от вражеските съгледвачи и с други неща. Точно както присъстващата тук Сестра Филипа усети, че приближаваш към лагера тази вечер, така и те откриха войниците, дошли с лоши намерения. Те си вършат работата, Зед, нямаме никакви оплаквания. Всички войници в този лагер са до волни, че Сестрите са сред нас.

— Всичко това е прекрасно наистина, но когато армията на Императорския орден нападне, нещата ще стоят другояче. Те ще използват родените с дарбата, за да ви унищожат до крак.

— Ще опитат — не отстъпи от позицията си Вирна, като се постара да звучи категорично, без да повишава тон, макар че явно именно това й идеше да направи, — но ние имаме готовност да посрещнем атаките им.

— Точно така — обади се Уорън и кимна с глава за убедителност. — Ние също разполагаме с родени с дарбата, които са в постоянна готовност.

— Това е чудесно, чудесно — провлачи Зед, сякаш за почваше да си променя мнението. — Значи сте елиминирали незначителните заплахи. Като комарите албиноси и тям подобни.

Гъстите вежди на генерал Рейбич надвиснаха над очите му.

— Моля?

Зед махна с вилицата си.

— Е, в такъв случай бихте ли ми казали, ей така, само за да задоволите любопитството ми, какво възнамеряват да правят родените с дарбата при евентуално нападение? Например как ще се справят с вражеска кавалерия?

— Ще издигнем пред кавалерията им стена от огън — без никакво колебание рече Уорън. — Атакуват ли ни, ще ги възпламеним преди още да са успели да изстрелят дори една стрела.

— Аха — отвърна Зед. — Огън значи. — Пъхна последната хапка в устата си. Всички в мълчание проследиха как я сдъвква. В един миг той спря и ги погледна. — Предполагам, че става въпрос за огромен огън. Колосални огнени кълба и тям подобни?

— За какви комари говори той — измърмори под мустак генералът към Вирна и Уорън, които седяха на пейка та до него срещу Зед и Ейди.

— Точно така — не обърна внимание на въпроса на генерала Вирна.

Рейбич въздъхна и скръсти ръце пред мощните си гърди.

— Истинска стена от огън. — Вирна изчака Зед да преглътне. — Намирате ли нещо незадоволително в това, Първи магьоснико?

Зед сви рамене.

— Ами… — млъкна, после сбърчи лице. Наклони се към генерала и го изгледа отблизо. Вдигна кокалест пръст пред скръстените му ръце. — Ето един. Комарът тъкмо се канеше да ви изпие кръвчицата, генерале.

— Моля? О! — Генералът го размаза. — Това лято ги има много. Но ми се струва, че сезонът им свършва. Мога да ви кажа, че с удоволствие ще се разделим с гадните животинки.

Зед отново размаха пръст. — И мислите, че всички са като този? Генерал Рейбич повдигна ръка и огледа размазаното насекомо.

— Да, кръвожадното малко… — гласът му заглъхна.

Вгледа се по—внимателно. Вдигна насекомото с два пръста и го приближи до очите си, за да го огледа по—добре.

— Ами бих … това нещо е … — Лицето му пребледня. — Бяло. — Сивозелените му очи се вдигнаха към Зед. — Как казахте…?

— Комари албиноси — довърши изречението му Зед и остави празната чиния на земята. Посочи с клечест пръст размазаната жертва на генерала. — Сблъсквали ли сте се някога с албиносовата треска, генерале? Някой друг от вас? Ужасно нещо е, мога да ви уверя.

— Какво е това албиносова треска? — попита Уорън.

— Не съм чувал за такова нещо. Убеден съм, че и в книгите не съм срещал нито дума по този въпрос.

— О, така ли? Ами значи трябва да е нещо, дошло от Средната земя.

Генералът продължаваше да се вглежда в малкото бяло насекомо между пръстите си.

— Какво причинява тази албиносова треска на хората?

— О, ами плътта става една такава смъртно бяла. — Зед размаха вилицата. — Знаете ли — продължи той и смръщи чело, сякаш внезапно разсеян от нещо, което е видял на тавана на палатката, — веднъж видях магьосник, който издигна наистина невероятна стена от огън пред атакуваща кавалерия.

— Е, дойдохме си на думата — обади се Вирна. — Значи знаеш за какво става дума. Виждал си как действа.

— Ами да… — провлачи Зед. — Проблемът беше в това, че врагът се оказа подготвен за подобен евтин номер.

— Евтин номер! — Вирна скочи на крака. — Не виждам причина да…

— Врагът бе предвидил вити щитове, които да обезопасят преминаването на войниците в подобен случай.

— Вити щитове? — Уорън отметна от челото си кичур къдрава руса коса. — Никога не съм чувал за такива. Какво …

— Магьосникът, издигнал огнената стена, разбира се, очакваше, че ще го посрещнат с щитове, така че бе предвидил огънят му да бъде устойчив на подобна предвидима защита. Тези щитове обаче не бяха направени с цел да спрат огъня. — Очите на Зед се преместиха от погледа на Уорън върху намръщеното лице на Вирна. — А да го завъртят.

— Албиносова треска? — Генералът продължаваше да стиска насекомото. — Бихте ли ни обяснили…

— Да завъртят огъня! — възкликна Уорън и се наклони напред.

— Ами да — каза Зед. — Започват да въртят огъня пред атакуващата кавалерия, така че вместо с обикновено нападение, защитниците трябва да се справят със смъртоносен огън, търкалящ се право към тях.

— Добри Създателю! — прошепна Уорън. — Това е хитро, но все пак щитът в един момент би загасил огъня.

Зед завъртя вилицата си в ръка, сякаш за да покаже как щитовете търкалят огъня.

— Създаден от собствения им магьосник срещу очакваната защита, огънят бе закален срещу щитовете, така че вместо да изтлява, той си оставаше действен. Това, разбира се, даде възможност на витите щитове да го търкалят обратно, без да го загасят. И освен това, понеже беше закален срещу щитовете, набързо скалъпените защитни щитове на нашия магьосник не можеха да спрат собствения му огън.

— Но той е могъл просто да го прекрати! — Уорън за почваше да изпада в паника, сякаш виждаше как собственият му огън се обръща срещу него. — Магьосникът, който го е създал, може и да го изгаси.

— Нима? — усмихна се Зед. — И той така си мислеше, но се оказа неподготвен за странните щитове на враговете. Не разбирате ли? Те не само връщаха огъня обратно, но и като го завъртаха, правеха невъзможна намесата на каквато и да е допълнителна магия.

— Разбира се … — прошепна сам на себе си Уорън.

— Освен това щитът бе напръскан със заклинание за намиране на произхода, така че изтласкваше огъня точно към магьосника, извикал го на живот. И той загина от собствения си огън — след като огънят бе покосил стотици по пътя си към него.

В шатрата се възцари тишина. Дори генералът, който все още стискаше комара, стоеше като замаян.

— Виждате ли — продължи най—накрая Зед, като хвърли вилицата в празната чиния, — използването на дарбата по време на война не е просто акт на употреба на силата, но и на ума. — Зед вдигна ръка. — Да вземем за пример комара албинос, който държи генерал Рейбич. Под прикритието на мрака, точно както сега, десетки хиляди като него, създадени от врага, се промъкват в лагера, за да заразят войниците ви с албиносова треска, а те дори и не разбират, че са атакувани. После, на сутринта, врагът напада една армия от болни и слаби войници и изтребва голяма част от тях.

Сестра Филипа, седнала от другата страна на Ейди, припряно замахна с ръка към един жужащ комар.

— Но нашите Сестри и магьосници биха могли да се справят с подобен проблем.

Думите й прозвучаха повече като молба, отколкото като твърдение.

— О, нима? Трудно се улавя подобна миниатюрна частица магия. До момента никой от вас не е усетил присъствието им, нали?

— Е, не, но… Зед стрелна с гневен поглед Сестра Филипа.

— Сега е нощ. През нощта те изглеждат като най—обикновени комари — досадни и не по—различни от обикновените. Ето, дори генералът не забеляза разликата. Нито пък някой от вас, родените с дарбата. Не можете да уловите и треската, която разнасят, понеже в нея също е вложена миниатюрна частичка магия, каквато вие изобщо не търсите — защото вниманието ви е насочено към нещо много по—огромно, могъщо и страховито. Повечето от Сестрите ще бъдат ухапани в съня си, без изобщо да разберат какво е станало, докато не се събудят в черната тъмнина, разтърсвани от ужасните пристъпи на неудържима треска, и не открият първия непогрешим симптом: слепота. Нали разбирате, когато се събудят, ще са оградени от черна тъмнина не защото е посред нощ — зората вече ще е пукнала. Не, те ще са слепи. След това ще установят, че краката не им се подчиняват. В ушите им ще бучи един звук, приличен на безкраен, дрънчащ писък.

Докато Зед продължаваше да говори, генералът завъртя поглед, сякаш за да изпробва очите си. Пъхна един от големите си пръсти в ухото, сякаш за да го почисти.

— До този момент всеки ухапан вече се чувства твърде слаб, за да се държи на краката си. Губят контрол над функциите на тялото си и лежат безпомощни в собствени те си секрети. Намират се на няколко часа разстояние от смъртта … но тези последни няколко часа ще им се сторят като година.

— Как можем да я предотвратим? — Уорън, седнал на крайчеца на пейката, облиза устни. — Какво е лекарството?

— Лекарство ли? Няма такова! В момента към лагера пълзи мъгла. Този път малкото оцелели надарени могат да усетят огромната маса врящ мрак, бълващ тъмна, задушаваща магия. Те предупреждават всички. Онези, които вече не могат да се държат на крака, започват да вият от ужас.

Те не виждат, но чуват далечните бойни викове на атакуващата вражеска армия. От ужас да не бъдат докоснати от смъртоносната мъгла всеки, който успее да се вдигне на крака, го прави. Твърде изтощени, за да се задържат прави, започват да пълзят. Останалите хукват да си спасяват кожата пред настъпващата мъгла. И това е последната им грешка — прошепна Зед. Плъзна ръка през пребледнелите им лица. — Втурват се презглава в дебнещия ги капан на смъртта.

Всички го гледаха с ококорени очи, седнали на ръба на пейките.

— Е, генерале — рече накрая Зед с ведър, жизнерадостен глас и се облегна назад. — Какво ще кажете за масовите гробове? Или възнамерявате онези от вас, които оцелеят, просто да изоставят болните да умрат, а труповете да се разложат? Е, идеята сигурно не е чак толкова лоша. И бездруго ще имате достатъчно други грижи, та да мислите за умиращите и за заравянето на труповете — особено като се има предвид, че едно докосване до побелялата им плът ще зарази здравите със съвсем неочаквана болест и…

Вирна скочи на крака.

— Но какво можем да сторим? — Тя вече усещаше надвисналия над главите им хаос. — Как да се справим с тази зловеща магия? — Тя разпери ръце. — Какво трябва да направим?

Зед сви рамене.

— Мислех, че вие и вашите Сестри вече сте го измислили. Мислех, че знаете какво правите. — Той махна с ръка през рамо на юг, към вражеските сили. — Доколкото си спомням, твърдяхте, че всичко е под контрол.

Вирна тихо се отпусна на мястото си до Уорън.

— Ъ… Зед… — Генерал Рейбич преглътна объркване то си. Вдигна комара. — Зед, струва ми се, че ми прилошава. Нищо ли не можеш да направиш?

— За кое?

— За треската. Като че ли погледът ми се замъглява.

— Нищо ли не може да се направи?

— Не, нищо.

— Нищо.

— Нищо, понеже нищо ти няма. Просто пуснах няколко комара албиноси за по—голяма убедителност. А работата е там, че онова, което видях на влизане в лагера, направо ми изкара акъла. Ако родените с дарбата, които използва Джаганг, изобщо имат лоши намерения — а след като са с него, съм склонен да вярвам, че е така, — тогава тази армия изобщо не е подготвена за реалната заплаха, която я грози.

Сестра Филипа вдигна ръка като ученичка в час.

— Но след като разполагаме с толкова хора, родени с дарбата, ние със сигурност… ще разберем … и изобщо…

— Точно това се опитвам да ви кажа: така, както са нещата в момента, хич няма да разберете какво става.

Става въпрос за чудесии, за каквито не сте чували, не сте виждали, не очаквате и дори не можете да си представите — точно такива ще са опасностите, с които ще се сблъскате. Врагът ще прибегне до конвенционална магия, която сама по себе си ще ви създаде достатъчно проблеми, но освен това ще има и комари албиноси — именно от тях трябва да се страхувате най—много.

— Но нали каза, че си ги направил само за убедителност — обади се Уорън. — Може би врагът не е чак толкова умен и не би се сетил за такива неща.

— Орденът не превзе целия Стар свят, понеже е глупав, а понеже е безжалостен. — Зед още повече свъси чело. Вдигна пръст към небето, за да подсили думите си: — Освен това отдавна са се сетили за подобни неща. Миналата пролет една от Сестрите в ръцете на врага използва ужасна магия, за да освободи смъртоносна чума, която не можеше да бъде уловена от никой, роден с дарбата. Десетки хиляди хора, от новородени до старци, умряха в не човешки мъки.

Сестрите, за които говореше Зед, представляваха постоянна и сериозна опасност. Ан бе тръгнала сама на мисия по спасяването им — или унищожаването им. Доколкото Зед бе видял в Андерия, мисията й явно се бе провалила. Нямаше представа какво става с нея, но знаеше, че Сестрите все още са пленнички на Джаганг.

— Но нали спряхме чумата — каза Уорън.

— Ричард я спря, понеже единствен той можеше да го направи — Зед задържа погледа си в очите на младия магьосник. — Знаеш ли, че за да ни спаси от тази ужасна съдба, трябваше да предприеме рисковано пътуване до Храма на ветровете, скрит зад воала на живота, в недрата на отвъдния свят? Нито ти, нито аз можем да си представим какво му е струвало всичко това. Видях призрака в очите му, когато ми разказваше какво е преживял. Не ми се ще дори да си представям колко минимален е бил шансът му за успех, когато е тръгвал на това безнадеждно пътешествие. Ако не бе успял да победи съдбата, досега да сме трупове, покосени от невиждана смърт, донесена от магия, която нито можем да усетим, нито да унищожим. Не ми се иска още веднъж да разчитам на подобни нищожни шансове за спасение.

Никой не можеше да не се съгласи с него. Всички закимаха мълчаливо или отвърнаха очи. Палатката се бе превърнала в обиталище на мрака.

Вирна вдигна пръсти към челото си.

— Гордостта няма да е от полза за мъртвите. Признавам си: родените с дарба между нас не са много опитни в използването на магия за военни цели. Вярно е, поназнайваме по нещичко за битките, може би всъщност не толкова малко, но съм съгласна, че е далеч от необходимото за целта. Ако искаш ни смятай за глупаци, но не си мисли, че сме ти врагове, Зед. Всички се бием на една и съща страна. — Кафявите й очи блестяха единствено с искреност. — Ние не само сме готови да използваме помощта ти, но и ще я приемем с дълбока благодарност.

— Разбира се, че ще ни помогне — смръщено изгледа Ейди стария магьосник.

— Е, добре започнахте. Да признаеш, че не си наясно с някои работи, е първата стъпка към натрупването на познание. — Зед се почеса по брадата. — Всеки ден се учудвам колко много неща не знам.

— Ще бъде чудесно — обади се Уорън — да ни помогнеш, искам да кажа. — Гласът му звучеше колебливо, но той все пак продължи: — Наистина бих се радвал да почерпя от опита на истински магьосник.

Отчаян от бремето на всичките си проблеми, Зед поклати глава.

— Много бих искал и наистина ще ви предоставя цялата помощ и съвети, които мога. Но истината е, че съм тръгнал на дълго и заплетено пътешествие, което, опасявам се, още не е приключило. Не мога да остана. Трябва да тръгвам възможно най—скоро.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Уорън приглади назад русите си къдрици.

— За какво пътешествие говориш, Зед?

Зед вдигна клечест пръст във въздуха.

— Вече можеш да хвърлиш сплескания комар, генерале.

Генерал Рейбич осъзна, че още стиска насекомото. Хвърли го. Всички бяха застинали в очакване Зед да продължи. Той приглади тежката си кафеникавочервена роба върху мършавите си ребра и погледът му разсеяно огледа мръсния под.

Въздъхна съкрушено.

— Тъкмо се възстановявах след успешното си избавление от забележителна магия, с каквато никога по—рано не се бях сблъсквал, и докато идвах на себе си, прекарах месеци в търсене. Бях в далечна Андерия и станах свидетел на част от погромите на Ордена по онези места. За хората там настъпиха смутни времена. Не само заради вилнеещите войници, но и благодарение на усилията на една от твоите Сестри, Вирна. Наричат я „Господарката на смъртта“.

— Знаеш ли коя е тя? — попита Вирна с горчивина в гласа, щом разбра, че член на тяхната общност е била причина за човешки страдания.

— Не. Виждал съм я само веднъж, и то от голямо разстояние. Ако се бях възстановил напълно, бих могъл да се опитам да поправя част от стореното, но самият аз не бях съвсем добре и не исках да влизам в съприкосновение с нея. Освен това я придружаваха близо две хиляди войници. Гледката на цялата тази сган, предвождана от жена, за която всички бяха чували и от която се страхуваха, хвърляше хората в паника. Сестрата беше млада, с руса коса. Облечена бе в черна рокля.

— Добри Създателю — прошепна Вирна. — Тя не е от моите Сестри, тя служи на Пазителя. Малцина са жените, родени със сила на дарбата като нейната. Освен това част от уменията й са придобити по долен начин. Ничи е Сестра на мрака.

— Получих рапорти — обади се генерал Рейбич. По мрачния му тон Зед прецени, че явно рапортите са били точни. — Чух освен това, че нещата са се уталожили значително.

Зед кимна.

— Отначало Орденът вилнееше безпощадно, помитайки всичко по пътя си. Сега обаче „Джаганг Справедливия“, както са започнали да го наричат, им е дръпнал юздите. На повечето места извън столицата Феърфийлд, където е било ядрото на кланетата, населението е започнало да го подкрепя като спасителя, дошъл да ги изведе към по—добър живот. Те му докладват за всеки съсед или пътешественик, когото подозират в непочтени намерения спрямо благородните идеали на Ордена. Прекосих цяла Андерия и прекарах доста време във вражеска територия в търсене — напразно. След това се отправих на север към Дивото и обиколих доста градове, някои от които големи, но така и не открих нито следа от тях. Предполагам, че ми е било необходимо доста време, за да се възстановя. Едва наскоро успях да разбера къде се намирате всички вие. Не мога да не отчета, генерале, че Добре бяхте скрили местонахождението си — доста време ми трябваше, докато ви открия. Момчето обаче сякаш е изчезнало безследно. — Зед стисна юмруци в скута си. — Трябва да го намеря.

— Ричард ли имаш предвид? — попита Ейди. — Ще бъдещ по следите на внука си ли?

— Да. Търся него и Калан. — Зед вдигна безпомощно ръце. — За съжаление безуспешно, трябва да призная. Никой от хората, с които говорих, не е попадал на никаква следа от тях. Вложих всичките си умения — напразно. Ако не бях убеден, че при тях всичко е наред, щях да си помисля, че са пропаднали вдън земя.

Останалите започнаха да се споглеждат един друг. Зед надникна от едно смаяно лице към друго. За пръв път от месеци насам в очите му проблесна надежда.

— Какво? Какво има? Нима знаете нещо?

Вирна посочи под пейката.

— Покажи му, генерале.

По нейно настояване генералът измъкна някаква карта, свита на руло. Разгъна я с грубите си ръце и я постави пред себе си обърната към Зед. Генерал Рейбич посочи планините западно от Града на елените.

— Ето тук, Зед.

— Тук… какво?

— Тук са Ричард и Калан — отвърна Вирна.

Зед зяпна насреща й, после отново погледна картата. Пръстът на генерал Рейбич се плъзна, по верига от върхове. Зед познаваше тези места като изключително негостоприемни.

— Тук ли? Добри духове, че защо им е на тях двамата да се скитат из тези пущинаци? Какво търсят там?

— Калан бъде ранена — рече Ейди, като се постара гласът й да звучи спокойно.

— Ранена ли?

— На ръба да премине в света на духовете. Доколкото разбрахме, може би дори бъде видяла света от другата страна на воала. — Ейди посочи картата. — Ричард я е отвел там, докато се възстанови.

— Но … защо е решил така? — Приглади с ръка рошавата си коса. Мислите му запрепускаха бясно, опитваше се да си отговори на хиляди въпроси отведнъж. — Може да се лекува …

— Не. Бъде й направено заклинание. Ако използват магия за лечение, бъде освободено зловещо заклинание и Калан бъде мъртва.

Зед изведнъж разбра.

— Добри духове … Добре, че момчето го е разбрало навреме. — Преди ужасът от спомена за крясъците да се втурне в главата му, той затръшна мислената врата пред него. Преглътна с болката на човек, който знае какво е да висиш на косъм от смъртта. — И все пак защо е отишъл именно там? Той е нужен тук.

— Определено — остро го прекъсна Вирна.

По тона й Зед разбра, че темата е болезнена.

— Не може да се върне при нас — продължи Уорън.

Срещнал въпросителния поглед на Зед, обясни по—нататък: — Не разбираме всичко, но сме на мнение, че Ричард следва някакво пророчество.

— Пророчество! — Зед махна с ръка. — Ричард не си пада по гатанките. Ненавижда ги и никога не е обръщал внимание на подобни неща. Понякога ми се е искало да се бе вслушвал повече, но уви.

— Е, в този случай го е направил — Уорън за момент стисна устни. — Негово си е.

— Негово … какво?

Уорън се покашля.

— Пророчество.

Зед огледа намръщено внезапно станалите сериозни и предпазливи лица на околните. Направи кисела гримаса и разположи пищната си роба на пейката до Ейди.

— Какво е това пророчество?

Уорън мачкаше на топка виолетовата си роба.

— Не ни каза точно.

— Ето, виж. — Генерал Рейбич измъкна от джоба си пачка сгънати листа. — Имам няколко писма от него. Всички сме ги чели.

Зед се изправи и грабна писмата от огромния юмрук на генерала. Приближи се до масата и приглади намачканите страници. Докато другите седяха притихнали в очакване, той се наведе над масата и зачете.

С властен и категоричен жест Ричард парадоксално се отказваше от властта. Пишеше, че след много размисъл е стигнал до прозрение, представено му под формата на видение, и вече знае без съмнение, че помощта му би довела до неизбежна катастрофа.

В следващите писма Ричард уточняваше, че двамата с Калан са на сигурно място и че тя постепенно се възстановява. И че Кара е с тях. В отговор на писмата на генерал Рейбич и други Ричард уточняваше, че това е окончателното му решение. Предупреждаваше ги, че каузата на свободата ще бъде безвъзвратно загубена, ако той се отклони от правилния път. Че каквито и решения да вземат генерал Рейбич и останалите, той няма да им се противопостави, нито ще ги критикува. Че сърцето му е с тях, но че те сами трябва да се погрижат за обозримото бъдеще. И че нещата ще останат така неизвестно докога.

Писмата му като цяло не предоставяха никаква конкретна информация, освен че споменаваха за това негово видение или прозрение и даваха ясно да се разбере, че не могат да разчитат на това Ричард да ги поведе. Въпреки оскъдните сведения Зед успя да долови неща и между редовете.

Погледът му остана прикован върху листата дълго след като ги бе прочел. Пламъкът на лампата се полюшваше бавно насам—натам, като от време на време потрепваше и нагоре политваше вълниста нишка мазен дим. Отвъд до ушите му достигаха приглушените гласове на патрулиращите часови, предаващи си информация един на друг. Вътре цареше тишина. Всички бяха чели писмата.

Лицето на Вирна бе изпълнено с напрежение и болка. Не можа да се сдържи и се обади:

— Ще отидеш ли да го видиш, Зед? Ще го убедиш ли да продължи борбата?

Зед бавно прокара ръка по изписаните листа.

— Не мога. В този случай не бих могъл да му бъда от никаква помощ.

— Но той е нашият водач в тази борба. — Меката светлина озаряваше нежната женственост на тънките и пръсти, допрени безутешно до челото й. Ръката й се от пусна в скута. — Без него…

Зед не й отговори. Не можеше да си представи каква би била реакцията на Ан в подобна ситуация. Тя се бе ровила из пророчествата с векове, в очакване да се появи онзи магьосник—войн, способен да ги поведе в борбата за оцеляването на магията. Ричард бе именно този роден за борба магьосник—войн, а сега се бе оттеглил.

— Какъв предполагаш бъде проблемът? — попита Ейди с тих дрезгав глас.

Зед хвърли последен поглед към писмата. Отмести глава и се изправи. Всички погледи в слабо осветената палатка бяха вперени в него, сякаш с надеждата, че той може да ги измъкне по някакъв начин от една предопределеност, която сами не могат да разберат, но от която инстинктивно се ужасяват.

— Дошло е време за изпитание на дълбините на Ричардовата душа. — Зед пъхна длани в противоположните ръкави на робата си и ги приближи така, че сребърният брокат на двата да се срещне. — Някакъв вид просека, която му се показва заради разбирането му на нещо, което единствено неговите очи могат да съзрат.

Уорън се покашля.

— Какво е това изпитание, Зед? Би ли ни казал?

Зед махна неопределено с ръка, подгонен от неясни спомени.

— Борба … помирение …

— Какво помирение? — настоя Уорън.

Зед се вгледа в сините очи на младежа. Искаше му се Уорън да не задава толкова много въпроси.

— Каква е предопределеността на твоята дарба?

— Предопределеност ли? Ами … предполагам … е, дар — просто си съществува. Тя е просто една способност.

— Дарбата помага на хората — монотонно изрече Вирна, загърна още по—плътно в синята си наметка, сякаш тя бе броня срещу отговора, с който Зед можеше да я застреля.

— Аха. Тогава какво правиш тук?

Въпросът му я свари неподготвена.

— Тук ли?

— Да. — Зед махна с ръка към неопределено далечно място. — Ако дарбата е, за да помагаме на другите, тогава защо не си там, защо не помагаш? Има толкова болни, които чакат да бъдат излекувани, толкова невежи, които чакат да бъдат научени, толкова гладни, които чакат да бъдат нахранени. Защо просто си седиш тук — здрава, умна и добре нахранена?

Вирна подръпна наметката си и се изпъна на мястото си с мрачна решителност.

— По време на битка, ако изоставиш портата на крепостта, за да помогнеш на паднал другар, значи си проявил слабост: проявил си неспособност да устоиш на моментното страдание, за да предотвратиш много по—страшно и мащабно. В този смисъл, ако се втурна да помагам на малкото, на които бих могла да обърна внимание, би означавало да изоставя поста си тук, в редиците на армията, докато се опитваме да попречим на врага да превземе портата към Новия свят.

Мнението на Зед за Вирна леко се подобри. Тя се бе оказала дразнещо близко до същината на жизненоважна истина. Той кимна и й се усмихна в знак на уважение към думите й. Реакцията му я изненада дори повече от въпроса му.

— Вече виждам защо Сестрите на светлината са широко уважавани като достойни слуги на нуждата. — Зед поглади брадичката си. — Е, значи си убедена, че ние, родените с дарбата, сме създадени да бъдем роби на нуждаещите се?

— Е, не… но ако обстоятелствата го налагат…

— Ако обстоятелствата го налагат, сме приковани още по—здраво към оковите на задълженията си към изпадналите в още по—голяма нужда — довърши изречението Зед вместо нея. — Така всеки, изпаднал в нужда, според теб по право се превръща в наш господар? Слуга на една кауза или на още по—велика кауза, която би могла да се появи, но така или иначе роб. Така ли е?

Този път Вирна предпочете да не се впуска след него в този танц върху повърхност, която й се струваше като плаващи пясъци. Това обаче не й попречи да го изгледа гневно.

Зед прецени, че съществува само един философски валиден отговор на въпроса. Ако Вирна го знаеше, не го показа.

— Ричард очевидно е отишъл на място, където може критично да прецени възможностите за действие и да определи правилната посока в живота си — обясни Зед. — Вероятно определени обстоятелства са го принудили да прегледа под лупа въпроса за правилната употреба на възможностите си и с оглед на качествата си, истинската цел на живота си.

Вирна разпери безпомощно ръце.

— Не виждам как е възможно да съществува по—велика цел от присъствието му тук, от това да помага на армията срещу заплахата, надвиснала над Новия свят — заплахата за живота на свободните хора.

Зед се отпусна обратно на мястото си.

— Ти не виждаш, аз не виждам, но Ричард вижда нещо.

— Това не означава, че има право — обади се Уорън.

Зед за момент се взря в лицето му. Чертите му бяха младежки, но в погледа му имаше някаква дълбочина, която издаваше нещо повече от младостта му. Зед се запита на колко ли години е Уорън.

— Не, не означава, че Ричард има право. Може би върши капитална грешка, която може да унищожи единствения ни шанс за оцеляване.

— Калан е на мнение, че може бъде грешка — вметна накрая Ейди, сякаш съжаляваше, че трябва да му го каже.

— Изпрати ми бележка — предполагам без знанието на Ричард, явно Кара бъде записала думите й. Донесе ми я куриера. Калан пише, че се опасява, че Ричард бъде постъпил така, отчасти заради случилото се с нея. Майката Изповедник освен това ми доверява, че се опасява, че Ричард бъде изгубил вярата си в хората, заради това, че бъде отхвърлен в Андерия. Може би Ричард гледа на себе си като на падналия водач.

— Пфу! — Зед махна с ръка. — Един водач не може да следва народа си с подвита опашка, подсмърчайки за всяко тяхно моментно желание или каприз, хленчейки по стъпките им, докато те се люшкат насам—натам в живота.

Такива хора не търсят водач, а господар и точно такъв ще ги намери.

Истинският водач проправя ясна пътека през моралната пустиня, така че хората да виждат категорично пътя. Ричард бе горски водач, защото това е в кръвта му. Може би се е загубил в някаква мрачна гора. Ако е така, трябва сам да намери пътя обратно, при това трябва да го избере съзнателно, ако е предопределен да бъде истински водач на свободен народ.

Всички смълчани слушаха притчите на Зед. Генералът бе човек, който върви след своя Господар Рал и просто изпълнява заповедите му. Сестрите имаха свои собствени възгледи и идеи. Зед и Ейди знаеха, че пътят, който човек вижда пред себе си, не винаги е такъв, какъвто му се струва.

— Точно това направи Ричард за мен — тихо се обади Уорън, отнесен в спомените си. — Показа ми пътя, накара ме да пожелая да го последвам извън подземията. Бях започнал да се чувствам уютно там долу, доволен от книгите и от съдбата си, но бях затворник на тъмнината, чийто живот течеше между борбите и постиженията на другите. Така и не мога да разбера как точно успя да ме накара да го последвам навън. — Уорън се вгледа в очите на Зед. — Може би самият той има нужда от подобна помощ. Можеш ли да му помогнеш, Зед?

— Той влезе в мрачен период за всеки човек, особено за магьосник. Трябва сам да намери пътя напред, за да се озове от другата страна. Ако го хвана за ръката и го поведа, така да се каже, може да го насоча към път, който не би избрал сам, и тогава завинаги ще остане наранен от избора, който съм направил вместо него. …Още по—страшното обаче е, че може да се окаже прав. Какво ще стане, ако насилствено го поведа по друг път, а той се окаже в посока право към Императорския орден. — Зед поклати глава. — Не. Не съм чак толкова глупав: Ричард трябва да бъде оставен да постъпва както намери за добре. Ако той наистина е човекът, който трябва да ни поведе в борбата за бъдещето на магията и човечеството, тогава това сигурно е част от пътешествието му и трябва да бъде извървяна.

При тези думи почти всички кимнаха в съгласие, макар и с неохота.

Не и Уорън. Той човъркаше нещо по виолетовата си роба.

— Има нещо, за което не сме помислили. — Всички го изгледаха в очакване да продължи, а той се обърна към Зед. В очите му старият магьосник видя необикновена мъдрост, която му подсказваше, че пред него стои младеж, способен да прониква в дълбочина на нещата, докато повечето хора виждат само искриците на повърхността. — Възможно е — продължи Уорън с тих, непоколебим глас — Ричард, като човек с дарбата и магьосник—войн, да е бил навестен от пророчество. Магьосниците—войни са по—различни от всички нас. Техните способности не са вкарани в някакви тесни рамки, те имат размах. Пророчеството, поне теоретично, влиза в неговите възможности. Нещо повече, Ричард притежава както Адитивна, така и Субстрактивна магия. През последните три хиляди години няма магьосник, роден с двете страни на магията. Макар до известна степен да можем да си представяме, ние не можем напълно да разберем неговия потенциал, макар в пророчествата да има намеци за това. Твърде е възможно Ричард да е получил правдоподобно пророчество, което да разбира съвсем ясно. Ако е така, то значи постъпва точно както трябва. Възможно е и да разбира ясно пророчеството, но то да е толкова покъртително, че той да постъпва по единствения щадящ ни начин — като не ни казва.

Вирна положи длан върху неговите.

— Не го вярваш наистина, нали, Уорън?

Зед забеляза, че Вирна много се впечатли от думите на младежа.

Ан му бе споменавала, че Уорън съвсем наскоро е започнал да проявява пророческите си таланти. Подобен род магьосници — пророците — се раждаха изключително рядко, не повече от един—двама на хилядолетие. Потенциалната важност на такъв магьосник бе извън всякакви предвиждания. Зед не знаеше каква част от пътя си е извървял Уорън в действителност. Самият Уорън вероятно също нямаше представа.

— Пророчеството може да бъде ужасен товар. — Уорън приглади робата върху крака си. — Може би пророчеството на Ричард му е казало, че ако иска да има шанс някога да завоюва победа, не бива да умира заедно с нас в борбата срещу армията на Императорския орден.

Генерал Рейбич, макар и да не се обаждаше, когато става въпрос за подобни магьоснически дела, слушаше и гледаше с изключително внимание. Сестра Филипа въртеше едно копче на роклята си. Макар и приласкан от приятелската ръка на Вирна, в този момент Уорън също изглеждаше отчаян и самотен.

— Уорън — Зед изчака погледите им да се срещнат, — понякога на всеки от нас се случва да провиди най—ужасни бъдещи събития просто защото те са най—ужасно то нещо, ръбът на въображението ни. Не занимавай мислите си основно с най—вероятните причини за поведението на Ричард просто защото тези причини те плашат най—много. Убеден съм, че Ричард се мъчи да разбере истинското си място в цялата ситуация. Не забравяй, че някога е бил горски водач. Той се научи да приема не само способностите си, но и товара на трона.

— Да, но …

Зед вдигна пръст, за да подсили думите си:

— Истината за определена ситуация най—често се оказва онази с най—просто обяснение.

Потиснатостта в изражението на Уорън най—сетне се разсея под напора на зараждащия се блясък на лъчиста усмивка.

— Бях забравил тази древна мъдрост. Благодаря ти, Зед.

Генерал Рейбич, който продължаваше да рови с пръсти къдравата си брада, изведнъж свали ръка и я стисна в юмрук.

— Освен това Д’Харанците няма да се оставят да бъдат победени толкова лесно. Можем да свикаме още части, имаме и съюзници тук, в Средната земя, които ще ни се притекат на помощ в битката. Всички сме чували докладите за размерите на Ордена, но все пак това са само хора, не са зли духове. Вярно, сред тях има родени с дарбата, но и ние не оставаме по—назад. Каквото и да си мислят, ще им се наложи да се изправят лице в лице с Д’Харанските воини.

Уорън се наведе да вдигне от земята камък, по—малък от човешки юмрук, и отново заговори:

— Не приемайте думите ми като проява на неуважение, генерале, ни най—малко не искам да ви отклонявам от справедливата ви кауза, но искам да кажа, че целите на Ордена са нещо, което съм изучавал с години. Аз също съм от Стария свят.

— Така е. И какво е онова, което държиш да ми кажеш?

— Ами, да кажем, че Старият свят представлява плота на тази маса — мястото, откъдето идват частите на Джаганг. Е, със сигурност има места, където населеността е рядка, но има и изключително гъсто населени райони.

— Така е и в Новия свят — обади се генералът. — В Д’Хара има както многочислени, така и полупустинни области.

Уорън поклати глава. Прокара ръка по масата.

— Да кажем, че това е Старият свят — цялата тази земя — Той вдигна камъка и го постави на ръба на плота.

Ето го Новия свят. В сравнение със Стария свят неговите размери са такива.

— Но … но това не включва Д’Хара — заекна генерал Рейбич. — Със сигурност… с Д’Хара…

— Д’Хара също е в този камък.

— Опасявам се, че Уорън е прав — намеси се Вирна.

Сестра Филипа също кимна в знак на съгласие.

— Вероятно … — понечи да каже тя, забила поглед в скръстените си в скута ръце — …вероятно Уорън е прав, че Ричард е видял нашия разгром и знае, че трябва да стои настрани, за да не бъде погубен заедно с всички нас.

— Изобщо не съм съгласен — внимателно подхвана Зед. — Познавам Ричард. Ако той е на мнение, че ще за губим, ще го каже, за да могат хората да преценят това в решенията си.

Генералът се покашля.

— Ами, всъщност едно от писмата липсва. Първото, в което Господарят Рал ми разказва за видението си. В него той пише, че нямаме шанс за победа.

Зед усети как кръвта се спуска в петите му. Опита се да запази поне видимо спокойствие.

— О? Къде е това писмо?

Генералът стрелна косо Вирна.

— Ами всъщност — обади се тя — докато го четях, толкова се ядосах, че … го смачка на топка и го хвърли в огъня — довърши изречението й Уорън.

Лицето на Вирна пламна, но не каза нищо в своя защита. Зед разбираше чувствата й, но му се искаше да го бе прочел със собствените си очи. Насили се да се усмихне.

— Това ли бяха точните му думи — че нямаме шанс за победа? — попита след малко, като полагаше усилия в гласа му да не се прокрадва паника. Усети как по гърба му се стичат струйки пот.

— Не … — отвърна генерал Рейбич и се намести, замисляйки се сериозно над въпроса. — Точните думи на Господаря Рал бяха, че не бива да свикваме частите си в директна атака срещу Императорския орден, защото ако го направим, ще бъдем разгромени и всеки шанс за бъдеща победа ще бъде загубен завинаги.

Зед започна да усеща отново пръстите си. Изтри капчица пот от челото си. Вече можеше да си поеме по—леко дъх.

— Е, така вече може. Ако те наистина са толкова многобройни, колкото твърди Уорън, то тогава директна атака би била лудост.

Наистина му звучеше логично. Запита се защо ли Ричард си прави труда да обяснява нещо толкова очевидно на човек с опита на генерал Рейбич. Вероятно просто за да се презастрахова. Нищо лошо.

Ейди пъхна ръка в дланта на Зед.

— Ако наистина вярваш, че Ричард сам трябва да върви по пътя си, ще останеш ли? Ще помогнеш ли на родените с дарбата в нашия лагер да придобият необходимите познания?

Всички погледи бяха втренчени напрегнато в стария магьосник в очакване на решението му. Генералът тайничко поглади с пръст белия белег на бузата си. Сестра Филипа сключи длани. Вирна и Уорън се хванаха за ръце.

Зед се усмихна и прегърна Ейди през раменете.

— Разбира се, че няма да ви изоставя.

Тримата на пейката срещу тях леко въздъхнаха. Телата им се отпуснаха, сякаш някой бе свалил въже от вратовете им.

Зед ги изгледа твърдо.

— Войната е гадно нещо. Човек трябва да се научи да убива, преди да бъде убит. Магията във време на война е просто още едно оръжие, макар и страховито. Трябва да разберете, че при тези обстоятелства то също би следвало Да се използва като средство за убиване.

— Какво трябва да знаем? — попита Вирна, очевидно успокоена от решението му да остане, но не колкото генерал Рейбич, Уорън или Сестра Филипа.

Зед прибра полите на робата си и ги спусна между краката си, замислен над въпроса й. Не обичаше да дава подобни уроци.

— Ще започнем утре сутринта. Много има да се учи относно използването на магията по време на война. Ще науча всички от родените с дарбата на някои ужасни неща относно това как да използват онова, което винаги са си мислили, че носи единствено добро, за зло. Тези уроци далеч не са приятни, но така или иначе, нямаме друг избор.

Мисълта, че ще са принудени да научат всички тези ужасни неща, не бе приятна за никой от присъстващите. Ейди, която имаше известна представа от подобни неща, го погали по гърба в израз на разбиране. Тежката роба бе прилепнала по тялото му. Толкова му се искаше да си върне някогашната простичка магьосническа роба.

— Всички сме готови да направим всичко, което трябва, за да предотвратим попадането под ударите на ужасната магия на Императорския орден — рече Вирна. — Имаш думата ми на Прелат.

Зед кимна.

— Значи утре започваме.

— Направо настръхвам, като си помисля какво ще стане, когато към военното изкуство се прибави магия — каза генерал Рейбич и се изправи.

Зед сви рамене.

— Да ти кажа право, крайната цел на цялата работа е да се противопоставим на магията на противника. Ако си свършим добре работата, всичко ще си дойде на мястото. Магията ще се неутрализира и войниците ще могат да се бият без нейната намеса в боя. Така ще можете да сте стомана срещу стомана и да ни оставите да бъдем магия срещу магия.

— Искаш да кажеш, че магията ви няма да ни бъде от непосредствена помощ?

Зед сви рамене.

— Ще се опитаме чрез магия да им навредим както можем, но когато използваме магията като оръжие, врагът ще се постарае да стори същото. Както и ние ще искаме да се преборим с всеки техен опит да използват магия срещу нас. Резултатът от използването на магията по време на война, ако се прави както трябва и професионално, е, че всичко изглежда така, сякаш магията изобщо не е съществувала. Ако не отвърнем на предизвикателството, силата, която ще използват срещу нас, може да се превърне в истински ад. Ако ги надхитрим, унищожението сред тях ще бъде невиждано. Но от опит мога да кажа, че магията някак си се балансира, така че до подобни неща се стига рядко.

— Значи в такъв случай целта ни е да удържим нещата? — попита Сестра Филипа.

Зед обърна длани и едната му ръка бавно се вдигна, другата бавно се спусна, сякаш бяха две везни на кантар, натоварен с огромна тежест.

— Родените с дарбата и в двата лагера ще работят много по—упорито от преди. Мога да ви уверя, че е доста изтощително. Резултатът, като се изключат временните предимства в успехите на едната или другата страна, е, че в крайна сметка ние, магьосниците, като че ли не сме направили нищо, та да си заслужим вечерята. — Зед отпусна ръце. — Всичко ще свърши с кратки моменти на влудяващ ужас и истинска паника, когато е ясно, че светът е достигнал последната фаза на съществуването си и е обзет от лудост.

Генерал Рейбич се усмихна като човек, който разбира за какво става въпрос.

— Мога да ви уверя, че войната изглежда същата и през очите на човека, стиснал меч в ръка. — Той вдигна ръка в престорен страх. — Но ми се струва, че предпочитам това пред перспективата да размахвам меч пред някакви си магически комари. Аз съм човек, който се бори като стомана срещу стомана. Имаме си Господаря Рал, за да бъде магия срещу магия. Радвам се, че при нас е и дядото на Господаря Рал, Първият магьосник. Благодаря ти, Зед. Ако имаш нужда от нещо, каквото и да е, само кажи.

Вирна и Уорън кимнаха безмълвно в знак на съгласие, Докато генералът се придвижи до изхода на шатрата. Тъкмо се канеше да излезе, когато Зед се обади:

— Продължавате ли да изпращате куриери до Ричард?

Генералът отвърна положително:

— Капитан Мейферт е бил при Господаря Рал. Може би той ще ти каже нещо повече.

— Всички ли куриери са се завърнали безпрепятствено?

— Повечето. — Той се почеса по брадатото лице. — Досега сме загубили двама. Единият бе открит случайно на дъното на пропаст. Другият така и не се върна, но и тялото му не бе открито — в което обаче няма нищо странно. Пътуването е дълго и изпълнено с трудности. При подобен маршрут опасността дебне отвсякъде. Можеше да се очаква, че ще има жертви.

— Искам да спрете да изпращате куриери при Ричард.

— Но Господарят Рал трябва да бъде в течение.

— Ами ако врагът залови някой от куриерите и разбере къде се крие Ричард? Можеш да бъдеш сигурен, че всеки човек би могъл да бъде накаран да проговори. Не си струва рискът.

Генералът потърка с длан дръжката на меча си, докато разсъждаваше над думите на Зед.

— Орденът е далеч на север от нас — чак в Андерия. Цялата територия между този район и областта, в която се крие Господарят Рал, е под наш контрол. — Той поклати глава, победен от втренчения поглед на Зед. — Но ако ти се струва опасно, няма да изпращам повече. Господарят Рал няма ли да се чуди какво става с нас?

— За него в момента това едва ли е първа грижа. Той прави каквото трябва и не може да си позволи състоянието на нещата при нас да повлияят на поведението му. Вече ви е казал, че няма да може да ви дава каквито и да било заповеди и че трябва да остане встрани от всичко това.

Зед отпусна ръце и въздъхна замислено.

— Може би до края на лятото, преди зимата да се е развилняла с пълна сила и пътищата да са потънали под снега, ще отида да го посетя.

Генерал Рейбич му се усмихна на тръгване.

— За всички нас ще е огромно облекчение, ако успееш да говориш с Господаря Рал, Зед. Той ще се вслуша в думите ти. Е, лека нощ.

Мъжът бе дал израз на истинските си чувства. Никой от присъстващите нямаше пълно доверие на онова, което смяташе да прави Ричард, освен може би Зед, макар че и той изпитваше известни съмнения. Калан бе писала, че според нея Ричард се възприема като падналия водач. Тези хора, които твърдяха, че не разбират как е възможно Ричард да е на такова мнение, в същото време не се доверяваха на действията му.

Ричард бе напълно сам, оставен само на силата на убежденията си.

След като генералът си тръгна, Уорън с участие се наведе напред.

— Зед, бих могъл да дойда с теб при Ричард. Можем да го накараме да ни каже всичко и тогава да преценим дали става въпрос за пророчество, или както той казва, просто за някакво прозрение. Ако не е истинско пророчество, можем да му помогнем да погледне на нещата по друг начин. Още нещо — можем да започнем да го обучаваме, поне ти би могъл, как да използва дарбата си, магията. Той трябва да знае как да си служи със собствените си способности.

Докато Зед кръстосваше напред—назад, Вирна леко изпухтя в знак на несъгласие с предложението на Уорън.

— Опитах се да науча Ричард да докосва своя Хан. Не само аз, но и много други Сестри опитваха. Никоя не успя да постигне дори най—малък напредък.

— Но Зед вярва, че магьосникът може да обучи друг магьосник, нали така, Зед?

Старият магьосник спря и за момент се втренчи в лицата им, обмисляйки отговора си.

— Ами, както вече казах, обучението на един магьосник не е работа за чародейки. Друг магьосник обаче…

— Що се отнася до Ричард, не ми се вярва да постигнеш нещо повече от нас — избухна Вирна. — Уорън обаче също не отстъпи: — Но Зед вярва…

Зед се покашля, за да въдвори тишина.

— Прав си, момчето ми. Работа на магьосниците е да обучават друг магьосник, роден с дарбата.

Вирна се опита да възрази, вдигнала пръст във въздуха, но Зед не й даде възможност.

— В този случай обаче ми се струва, че Вирна има право.

— Моля? — не повярва на ушите си Уорън.

— Така ли? — попита и самата Вирна.

Зед се опита да ги успокои с ръка.

— Да, така ми се струва, Вирна. Все пак съм на мнение, че Сестрите има на какво да научат един магьосник. В крайна сметка ето го Уорън. Сестрите са успели да му покажат някои неща относно това как да използва дарбата си, макар да е отнело повечко време. Вие сте обучили и други — до известна степен поне според мен. С Ричард обаче не сте постигнали успех дори в най—елементарните неща. Така ли е?

Вирна направи недоволна гримаса.

— Никоя от нас не можа да го научи дори най—просто то нещо — как да усеща своя Хан. Прекарвала съм часове с него в опити да му помогна, да го упътя. — Тя скръсти ръце и извърна поглед от напрегнатите му черти. — Просто не се получаваше.

Уорън докосна с пръст брадичката си и се намръщи, сякаш сетил се нещо.

— Знаете ли, веднъж Натан ми спомена нещо. Казах му, че искам да се уча при него — че искам да ме научи да стана Пророк. Той ми отвърна, че Пророкът не се обучава, а се ражда. В този миг си дадох сметка, че всичко, което знам и разбирам относно пророчествата — именно разбирам, по някакъв нов и непознат ми дотогава начин, — съм го научил сам, не от някой друг. Нима с Ричард не може да се е случило нещо такова? Това ли имаше предвид, Зед?

— Все пак — намеси се Сестра Филипа, — ти си Пръв магьосник. Със сигурност би могъл да му покажеш доста неща.

Зед намести тежката си роба под кокалестия си задник, за да седне по—удобно на дървената пейка, и се замисли над въпроса й.

— Ричард направи неща, които дори аз не мога да разбера. Без да съм го обучавал, постигна повече, отколкото изобщо някога съм си представял, че е възможно. Той откри Храма на ветровете в отвъдния свят напълно сам, премина през воала, разделящ живота от смъртта. Нима никой от вас не разбира какво означава това? Особено когато говорим за един необучен магьосник? Той прогони Хармониите от този свят — как, нямам представа. Предизвика магия, за каквато не съм и чувал, камо ли да разбирам или да съм виждал с очите си. Опасявам се, че намесата ми може повече да попречи, отколкото да помогне. Част от способностите на Ричард — това е негово предимство — е начинът, по който гледа на света: не само през очите на необременения човек, но и като Търсач на истината. Той не тръгва към нещо с презумпцията, че е непостижимо — просто се опитва да го направи. Страх ме е да му казвам какво да прави, как да използва магията си, понеже това би могло да го ограничи в действията му. На какво бих могъл да науча аз един магьосник—войн? Нямам представа от Субстрактивната страна на магията, още по—малко от дарба, която я притежава.

— И понеже не разполагаме с друг магьосник—войн, да не би да се опитваш да кажеш, че една Сестра на мрака би могла да му бъде добър учител? — попита Уорън.

— Ами — замислено каза Зед, — не бих отхвърлил напълно подобна идея. — Той въздъхна уморено и гласът му прозвуча по—сериозно: — Стигнах до извода, че не само ще е безсмислено да се опитвам да уча Ричард, но и че е твърде вероятно да се окаже опасно — за всички. Много ми се ще да отида да го видя и да му кажа, че го подкрепям, да го насърча, да му дам съвет. Но помощ? — Зед поклати глава. — Това не бих се наел.

Никой не му възрази. Вирна сама бе опитала и бе твърде склонна да се съгласи с думите на Зед. Другите вероятно го познаваха достатъчно добре, за да разберат за какво говори дядо му.

— Ще ми позволиш ли да се погрижа за настаняването ти, Зед? — попита накрая Вирна. — Така като те гледам, май имаш спешна нужда от почивка. На сутринта, след като се наспиш добре и премислим всичко отново, ще поговорим пак.

Уорън, който тъкмо се канеше да зададе друг въпрос, изглеждаше разочарован, но все пак кимна в знак на съгласие.

Зед протегна крака и се прозя.

— Би било чудесно.

Мисълта за предстоящото бе плашеща. Толкова му се искаше да види Ричард, да му помогне, особено след като го бе търсил толкова дълго. Понякога бе трудно да изоставиш близък човек, въпреки че разбираш прекрасно, че това би било най—доброто за него.

— Да, би било прекрасно — повтори Зед, — наистина съм уморен.

— Лятото скоро бъде далеч. Нощите бъдат студени — рече Ейди и се притисна към него. Погледна го с белите си очи, които заискриха меко от светлината на лампата.

— Какво ще кажеш да останеш при мен и да стоплиш кокалите ми, старче?

Зед се усмихна и я прегърна. Чувстваше се толкова добре при нея, колкото бе очаквал. Всъщност в този момент, ако му бе дала нова шапка с перо, щеше да я приеме, при това с усмивка. При все това притеснението не му даваше мира.

— Зед — обади се Вирна, явно забелязала тревогата в погледа му, — Ричард е магьосник—войн, който — както сам казваш — вече е доказал забележителните си способности. Той е младеж с огромен потенциал. Освен това е истински Търсач и е закрилян от своя Меч на истината — оръжие, с което е доказал, че умее да си служи подобаващо. Калан е Изповедник — Майката Изповедник — и има опит в използването на силата си. С тях има и Морещица. А Морещиците не са свикнали да поемат излишен риск.

— Знам — прошепна Зед, вглъбен в кошмара на мислите си. — И въпреки всичко се притеснявам много за тях.

— Какво толкова те притеснява? — попита Уорън.

— Комарите албиноси.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Задъхана от изтощение, Калан трябваше да се извие назад през озъбената паст на храста, сгъстен от острите бодли на къпината, за да избегне полета на меча. Върхът на острието изсвистя на милиметри от ребрата й. В бесния си устрем да се спаси тя не обърна внимание на острия допир на бодлите до панталона й. Усещаше сърцето си да пулсира някъде дълбоко в тила.

Докато той продължаваше безмилостната си атака, принуждавайки я да прескочи един нисък скален праг и да се плъзне във вдлъбнатината зад него, купчини паднали листа, разритани от ботушите й, изригнаха като цветни светкавици в късния следобед. Яркожълтите, светлооранжевите и бляскавочервените листа се посипаха върху каменистата земя, просветваща между бодливите венчета на хвойна. Беше все едно да водиш битка посред сринала се на земята дъга.

Ричард отново я нападна. Тя ахна, но блокира удара на меча му. Той настъпваше с неумолима мрачна решителност. Калан заотстъпва, стараейки се да повдига краката си колкото се може по—високо, за да не се спъне в зъбатите корени, плъпнали около огромния ствол на бял смърч.

Едно падане би било фатално — Ричард щеше да я прониже моментално.

Хвърли поглед наляво. Наблизо се извисяваше отвесна скала, драпирана със завеса от пухкав мъх. От другата страна тръгваше било, което правеше остър завой и в един момент тръгваше към високата скална стена. Окажеше ли се притисната там, единственият й изход щеше да е право нагоре. Или скок в бездната.

Отклони отривист мах на меча му, той отблъсна нейния. В изблик на ярост тя се впусна в мощна атака и го принуди да отстъпи десетина стъпки. Той без проблеми парираше ударите й, след което на свой ред отвръщаше с атака. Каквото спечелеше, тя го губеше двукратно мигове по—късно. Отново се втурваше в отчаяна защита и отстъпваше назад, за да запази живота си.

На нисък, мъртъв елов клон на няма и три метра разстояние мъничка червена катеричка, навлякла зимната си козина, скубеше кадифено петно лишей, покрило кората на дървото. Показала гордо бялото си коремче, животинката се бе изправила на самия край на мъртвия чукан на дървото, вдигнала рунтавата си опашка и стиснала в лапички сбръчкано парченце лишей, готова да изгризе заоблените му краища. Приличаше на зрител на турнир по борба, който наблюдава срещата между двама състезатели и гризка сухар.

Калан дишаше бясно, очите й припряно диреха място за стъпване между внушителните корени на високопланинското дърво. В същото време мисълта й трескаво търсеше изход от ситуацията. Ако успееше някак да заобиколи Ричард, избягвайки заплахата на меча му, щеше да има шанс да си осигури път за бягство. Със сигурност щеше да я подгони, но тя щеше да спечели малко време. Отби един светкавичен удар на меча му и се пъхна зад ствола на млад клен, потъвайки в мек килим от жълтокафяви папратови клонки, опръскани със слънчеви зайчета.

Ричард, впуснал се във внезапна дива атака, за да й пресече пътя, вдигна меча си с намерения да я посече.

Беше единственият й шанс — единственият й изход.

За части от секундата Калан се завъртя и скочи напред, шмугвайки се под ръката му. Мечът й потъна в меката му плът.

Ричард покри раната си с две ръце. Олюля се и след миг се свлече върху килима от папратови клонки, проснат по гръб. Във въздуха подскочиха листа смутени от внезапната намеса. После плавно се спуснаха надолу и украсиха в свежи тонове полегналото му тяло. Неистовото червено на кленовите листа бе толкова живо, че в сравнение с него дори кръвта би изглеждала кафява.

Калан се надвеси над него, като се опитваше да успокои дишането си. Беше на ръба на силите си. Свлече се на колене и след миг се хвърли върху безжизненото му тяло. Всичко наоколо бе покрито с карамелени папратови листа, стегнати в юмруци, сякаш готови да окажат съпротива на приближаващата с края на лятото смърт. По—младите, все още жълтеникави листа, изпълваха следобедния въздух с приятно свежо ухание. Малко неща можеха да се сравняват с аромата на гората в късна есен. По някаква случайност един висок клен наблизо, свит под защитната стена на скалата, все още не бе оголял, но листата му бяха тъй ослепително оранжеви, че контрастът с кристално—синьото небе бе почти болезнен.

— Кара! — Опряла ръка в гърдите на Ричард, Калан се надигна, за да извика по—силно: — Кара! Убих Ричард!

Кара се бе излегнала по корем на ръба на скалата и гледаше някъде в далечината. Не реагира.

— Убих го! Чуваш ли? Кара, виждаш ли?

— Да — промърмори Морещицата. — Чух те. Убила си Господаря Рал.

— Ей, не си — отвърна Ричард, все още дишайки тежко.

Тя го фрасна по рамото с меча си от върбова клонка.

— Напротив, този път те убих. Вече си мъртъв.

— Само драскотина. — Той опря своя върбов меч в тялото й. — И ми падна в капана. Сега те държа на мушка. Предай се или умри, жено.

— Никога — отвърна тя и все още дишайки учестено, се засмя. — Предпочитам да умра, вместо да попадна в ръцете на такъв като теб, негоднико.

Тя започна да го мушка бързо и да се върти насам—натам, заливайки се от смях.

— Кара! Видя ли? Този път го убих. Най—сетне го пипнах.

— Да, добре — провлачи Кара и продължи упорито да гледа в същата посока. — Убила си Господаря Рал. Браво на теб. — Най—после хвърли поглед през рамо. — Този е за мен, нали, Господарю Рал? Обеща ми.

— Да — отвърна Ричард, все още задъхан. — За теб е, Кара.

— Добре — ухили се доволно Кара. — Бива си го.

Ричард се усмихна лукаво на Калан.

— Знаеш, че се оставих да ме убиеш.

— Не, напротив! Спечелих сама. Този път те хванах натясно. — Тя отново го бодна с върбовия си меч. Спря и се намръщи. — Нали каза, че не си умрял. Че било само драскотина. Ха! Значи признаваш, че този път съм те победила.

Ричард се засмя.

— Оставих те…

Калан го целуна, за да му затвори устата. Кара ги видя и се обърна на другата страна.

Щом погледът й се плъзна оттатък скалния ръб, тя изведнъж скочи.

— Току—що тръгнаха! Хайде, преди нещо да ми го вземе!

— Нищо няма да ти го вземе, Кара — каза Ричард. — Не и толкова бързо.

— Хайде! Нали обеща, че е за мен. Не искам да бия целия тоя път напразно. Хайде.

— Добре де, добре — отвърна Ричард, след като Калан слезе от него. — Идваме.

Протегна ръка към нея, за да я подкани да му подаде ръка да стане. Вместо това тя го мушна в ребрата.

— Пак те изненадах, Господарю Рал. Ставаш все по—ленив.

Ричард само се усмихна, когато тя най—сетне му подаде ръка. Вече на крака, я сръчка бързо и преди да тръгне след Кара, рече:

— Добре се справи, Майко Изповедник. Успя да ме убиеш. Гордея се с теб.

Калан понечи да му се усмихне с достойнство, но й се стори, че е по—скоро налудничаво. Ричард взе раницата си от земята и я метна на гръб. Без да спира, се запъти към стръмния, начупен склон на хълма. Калан се наметна с дългата вълча пелерина и го последва в гъстата сянка на смърчовете на ръба на пропастта, като гледаше да стъпва по камъните, а не в пълните с листа дупки.

— Внимавай — подвикна Ричард на Кара, която вече бе избързала доста напред. — При всичките тези листа не се виждат дупките и пукнатините в скалата.

— Знам, знам — промърмори тя. — Колко пъти ще ми го повтаряш?

Ричард непрекъснато ги следеше и двете. Беше ги научил да се придвижват безопасно по планински терен и им бе казал от какво да се пазят. Откакто започнаха да обикалят горите и планините, Калан бе забелязала, че Ричард се движи с безшумна лекота, докато Кара вечно се спъваше, скачаше по камъни и скали като буйно младо биче. Тъй като Морещицата бе прекарала целия си досегашен живот на закрито, нямаше представа, че е по—различно да се придвижваш из такива местности.

Ричард търпеливо й обясняваше: „Избирай внимателно пътя си, за да се движиш доколкото е възможно по равно. Ако не е наложително, не стъпвай на по—ниско ниво, защото веднага след това ще ти се наложи да се качваш пак, за да продължиш напред. Не прави излишни движения. Ако трябва да се качиш някъде, не е нужно непременно да повдигаш цялото си тяло — просто сгъни краката си.“ Кара непрекъснато се оплакваше, че не може през цялото време да мисли къде да си сложи крака. Ричард й обясняваше, че при всяко изкачване на хълм тя всъщност се изкачва два пъти. Повтаряше й неуморно да мисли, докато върви, докато накрая се усъвършенства дотам, че мисленето да се превърне в инстинкт и да премине на подсъзнателно ниво. В един момент Кара установи, че когато изпълнява инструкциите му, прасците и бедрата й не се изморяват толкова и оттогава насетне започна да проявява повече усърдие в учението си. Вместо да се оплаква и да спори, започна да задава въпроси. Поне през по—голямата част от времето.

Калан забеляза, че докато Кара слиза по стръмната пътека, изпълнява точно указанията на Ричард и си служи с пръчка, за да опипва местата, скрити от купчини листа, които й се струват подозрителни, преди да стъпи там. Не му беше времето за чупене на глезен. Ричард не казваше нищо, но когато пръчката на Кара попадаше на дупка и по този начин предпазваше крака й, той се усмихваше — а тя свикна. Преправянето на пътека по стръмен хълм като този, който бяха изкачили, бе трудна и опасна работа. Прилични на пръв поглед просеки често се оказваха задънени и се налагаше човек да търси нови подстъпи. При по—незначителни наклони и равни терени животните често прокарваха добри пътеки. В долината не бе такъв проблем да попаднеш на задънена пътека, защото винаги можеш да пробиеш нова в шубрака. Да избираш пътя си върху скалиста почва на триста метра височина бе трудно и често не плодотворно. При подобни обстоятелства, особено когато времето напредва, нежеланието да се върнеш обратно често те изкушава да продължиш напред и да рискуваш.

Ричард им обясняваше, че това е трудна работа и е нужно да помислиш сериозно, преди да вземеш решение да слезеш, да се прибереш у дома или да си устроиш лагер за нощувка.

— Необмислените желания често са причина за нещастия — често казваше той. — Използваш ли главата си, можеш да очакваш да се прибереш невредим.

Кара разръчка купчина листа, натрупана между оголени гранитни камъни.

— Не стъпвайте тук — подвикна през рамо и скочи на един щръкнал камък. — Има дупка.

— Е, Кара, благодарим — подигравателно отвърна Ричард, сякаш е щял да се изкуши да стъпи там, ако тя не го бе предупредила.

Скалата, по която се движеха, бе изпъстрена с доста големи ръбове, по които бяха прорасли опърпани малки дръвчета и храсти, осигуряващи надеждно стъпало или дръжка. Долу планината се спускаше в тучна долина. Оттатък дефилето отново се надигаше в стръмни склонове, потънали в зеленината на иглолистните дървета и изпъстрени с топлите краски на оголели дъбове, кленове и брези.

Ярките корони на дърветата, нашарени с есенни листа, бяха прекрасни, докато бяха живи, но сега листата приличаха на използвани конфети, посипани по земята, и бързо бяха избледнели. Обикновено дъбовете запазваха листата си поне до ранна зима, някои дори до следващата пролет, но високо в планината ледените ветрове и ранните бури вече бяха оголили дори устойчивите кафяви листа на дъбовете.

Кара подскочи и кацна върху една скала.

— Ето — посочи тя напред, — Там горе. Виждате ли?

Ричард закри очите си срещу топлата слънчева светли на и плъзна поглед нагоре към отсрещния хълм. Избоботи, че е видял.

— Отвратително място за умиране. Калан придърпа вълчия кожух към ушите си, за да ги предпази от режещия вятър.

— Нима има добро място за тая цел.

Ричард отпусна ръка от челото си.

— Ами сигурно не.

Още по—нагоре по хълма, над мястото, което сочеше Кара, гората свършваше в местност, наречена Кривата Дъбрава. Над него, където не растяха дървета, планината представляваше голи скални ръбове и сипеи. Още по—нагоре косата светлина искреше върху сняг, бял като брашно. Под снега и оголените върхари Кривата дъбрава бе изложена на безжалостни ветрове и студ, от които дърветата се бяха изкривили в мъчителни силуети. Кривата дъбрава представляваше границата между живота и пустошта, в която почти нищо друго освен лишеи не можеше да устои на неумолимото време. Живот имаше само в полите на планината, в гората от сгушени едно в друго дървета. Ричард посочи надясно от тях.

— Да не губим повече време. Не искам да замръкваме там горе.

Калан плъзна поглед по гръбнака на планината, където тя преливаше в безбрежна панорама от заснежени върхове, долини и вълнисти зелени килими от сякаш потънали в безкрайността непроходими гори. Врящ казан от плътни облаци бе надвиснал ниско над долините и заплашваше да се излее над планините. В далечината се виждаха няколко самотни заснежени върха, врязани в море от сивота. Още по—надолу, под плътните, мрачни облаци времето сигурно беше още по—отвратително.

Ричард и Кара чакаха отговора на Калан. На нея не й се нравеше мисълта да замръкнат в Кривата дъбрава, застрашени от среща с леденостудената мъгла и влага.

— Добре съм. Хайде да вървим и да се свършва. После ще можем да се спуснем още по—надолу, където ще намерим хралупест бор, за да се приютим на сушина през нощта. Нямам нищо против да поседна край приветлив мъничък огън с чаша чай в ръка.

Кара духна струйка топъл въздух в скупчените си длани.

— Добре звучи.

Още първия ден на тяхното запознанство преди близо година Ричард бе завел Калан в хралупест бор. Тя не бе и чувала за съществуването на подобни дървета в сърцето на Западната земя. Тези дървета за нея си оставаха същите тайнствени създания, каквито й се бяха сторили първия път, когато бе зърнала извисяващия се високо в небето силует на фона на смрачаващото се небе. Те бяха приятели на всички пътешественици, търсещи нещо повече от обичаен подслон. Из тези краища се срещаха достатъчно. Имаха иглички предимно по външната част на клоните, докато близо до ствола оставаха гладки. Вътре, в недрата на гъстите си зелени дълбини, хралупестите борове осигуряваха прекрасна защита срещу лошо време. Нещо в състава на смолата им ги правеше устойчиви на огън, така че ако човек внимаваше достатъчно, можеше да си накладе вътре чудесно огнище, дори навън да върлува дъждовна буря.

Откакто живееха в планината, Ричард, Калан и Кара често отсядаха в хралупести борове. Тези нощи, прекарани около уютния огън, ги сближаваха, даваха им време за размисъл, за разговори и разказване на истории. Някои от тези истории ги караха да се заливат от смях. Други образуваха буца в гърлата им.

След като Калан ги увери, че е добре, Ричард и Кара кимнаха и поеха нататък по скалата. Калан вече се бе възстановила от ужасните си рани, но другите двама все още оставяха на нея да реши дали е готова да понесе усилието от подобни изкачвания и слизания, след които да могат да си намерят местенце, където да прекарат нощта — най—добре хралупест бор.

Трябваше й доста време, докато се оправи. Тя, разбира си даваше сметка за сериозността на положението. Прикована към леглото за толкова дълго, мускулите й бяха отслабнали, закърнели и почти безполезни. Дълго време. Дори яденето й представляваше проблем. Беше се превърнала на истински скелет. Дала си сметка за окаяното състояние, дори след като раните й бяха заздравели, тя е изпаднала в дълбока депресия.

Всъщност не си бе дала ясна сметка за болезнените усилия, които щеше да й струва пълното възстановяване превръщането отново в самата себе си. Ричард и Кара — прекъснато се опитваха да я насърчават и ободряват.

Но опитите им си оставаха далечни за нея — те просто не разбираха какво е да си в нейното състояние. Краката й бяха отслабнали дотолкова, че приличаха на клечки с възлести издутини вместо колене. Чувстваше се не само безпомощна, но и грозна. Ричард непрекъснато й правеше дървени фигурки на животни: орлета, лисици, видри, патета, дори катерички. Всички те едва събуждаха вялото й любопитство. В най—тежките моменти й се искаше да бе умряла заедно с детето им.

Животът й се бе превърнал в безвкусна каша. Всичко, което виждаше ден след ден и седмица след седмица, бе четирите стени на болничната си стая. Болката бе измерителна, монотонността — убийствена. Намрази горчивия чай от бял равнец, който я караха да пие, намрази миризмата на настойката от бял очеболец и равнец. Когато й писваше и отказваше да ги пие, минаваха на липа, която не бе толкова горчива, но пък и нямаше същия ефект — но все пак облекчаваше съня й. Преварата често облекчаваше главоболието й, но пък беше толкова гадна на вкус, че дълго след като я изпиеше, лицето й оставаше изкривено в гримаса. Понякога минаваха на тинктура от хризантема за облекчаване на болката. Калан намрази билките и започна от време на време да лъже, че не я боли, просто за да не поглъща отвратителните смеси.

Ричард не бе направил особено голям прозорец на спалнята и в летните жеги понякога ставаше непоносимо горещо. Калан можеше да види едва късче небе, върховете на няколко дървета и назъбения синьо—сивкав силует на планината в далечина.

Ричард й предлагаше да я изведе, но тя го молеше да не го прави, понеже не мислеше, че си струва болката. Не бе нужно да го убеждава много да не я наранява. Идваха и си отиваха какви ли не дни — от слънчеви и ясни до мрачни и сиви. Докато лежеше и бавно се оправяше, а времето течеше покрай нея, си мислеше за всичко това като за нейното „изгубено лято“.

Един ден бе жадна, а Ричард бе забравил да й напълни чашата и да я остави така, че тя да може да я стигне върху малката масичка край леглото. Когато го помоли за вода, той взе чашата и пълен мях с вода и ги остави на рамката на прозореца, след което извика към мотаещата се навън Кара. Изтича навън, като пътьом каза на Калан, че двамата с Кара отиват да проверят мрежите и ще се върнат възможно най—скоро. Преди Калан да успее да го помоли да остави водата по—наблизо, той бе изчезнал.

Тя лежеше кипяща от яд в тишината. Не можеше да повярва, че Ричард е проявил такава небрежност, че да остави водата извън обсега й. Бе необикновено топло за края на лятото. Езикът й започна да набъбва. Гледаше безпомощно към дървената чаша на черчевето.

На ръба на сълзите, тя простена самосъжалително и яростно удари леглото с юмрук. Извърна глава надясно, далеч от прозореца, и затвори очи. Реши да подремне, за да не мисли за жаждата. Когато се събуди, Ричард и Кара ще са си дошли и ще й подадат водата. А той ще си получи конското.

По врата й се стичаха струйки пот. Навън продължаваше да подвиква птичка. Еднообразната й песен приличаше на гласчето на малко момиченце, което непрекъснато си подвикваше „Кой, аз?“. Започнеше ли песента й, нямаше свършване. Калан не можеше да мисли за нищо друго, освен за това колко е жадна.

Не можеше да заспи. Досадната птичка продължаваше отново и отново да задава въпроса си. Неведнъж се улови Да й отговаря с „Да, ти“. Изруга Ричард. Стисна плътно очи и се опита да забрави жаждата, жегата и птичката и да заспи. Очите не я слушаха и сами се отваряха.

Започна да си вее с нощницата, за да се поохлади. Осъзна, че очите й не се отделят от водата на прозореца. Не можеше да я стигне — бе чак на другия край на стаята. Не че разстоянието бе много, но все пак не можеше да ходи. Ричард не бе съобразил. Калан си каза, че може би ако седне изправена и се придвижи до края на леглото, ще успее да достигне чашата.

С болезнено пуфтене отметна леката завивка от кокалестите си крака. Беше й толкова отвратително да се гледа. Защо той бе проявил такава несъобразителност? Какво му става? Щеше да му даде да разбере, щом се върне. Придърпа краката си към края на леглото.

Дюшекът й представляваше гъвкава маса от натъпкана трева, пера и кълчища. Бе доста мек и Калан се чувстваше удобно в леглото си. С огромно усилие се надигна. Дълго време стоя на ръба на леглото, стиснала главата си с ръце, докато си поеме дъх. Цялото й тяло пулсираше от болка.

За пръв път се изправяше съвсем сама.

Изведнъж прекрасно разбра какво цели Ричард. При все това не й се понрави начинът, по който искаше да я накара да се движи. Беше жестоко. Тя не бе готова. Все още я болеше. Трябваше да лежи още доста, докато се оправи. Кървящите й рани най—сетне се бяха затворили и заздравели, но беше сигурна, че тялото й е още прекалено разнебитено, за да може да става. Не искаше да подлага на изпитание счупените си кости. Придружавана от порой степания и пуфтене, най—сетне се придвижи към долния край на леглото. Седнала така, с една ръка стиснала рамката, за да се крепи, все още бе прекалено далеч от прозореца, за да стигне до водата. Щеше да се наложи да стане.

Спря за миг, за да се отдаде на пороя от мрачни мисли относно съпруга си.

След като веднъж, преди много седмици, го бе викала дълго време, а той не бе чул слабия й гласец, й бе оставил пръчка, с която да може да достига стената и да чука, когато спешно се нуждае от нещо. Сега я напипа — беше оставена край леглото — и я взе. Постави по—дебелия й край на пода и се подпря, като в същото време внимателно се опита да се изправи. Краката й докоснаха студения мръсен под. От тежестта, паднала върху краката й, подвикна от болка.

Застана полуизправена, полуоблегната на леглото, готова да закрещи, когато в един миг си даде сметка, че се задъхва повече от очакваната, отколкото от реалната болка. Не бе чак толкова зле. Дори в известен смисъл бе разочарована, че нещата не са такива, каквито бе очаквала. Само допреди миг й се искаше да докара Ричард до сълзи заради ужасните страдания, които й причиняваше.

Отпусна се още малко на краката си и се изправи с помощта на пръчката. Най—сетне застана права, треперейки от превъзбуда. Даде си сметка, че е права и че го е постигнала съвсем сама.

Не можеше да накара краката си да правят каквото й се иска. Но за да стигне до водата, трябваше да успее — поне докато се докопа до прозореца. След това можеше да се строполи на пода, за да я намери там Ричард. Вътрешно изпита задоволство от картината, очертала се в главата й. Тогава планът му за това как да я накара да стане от леглото нямаше да му се стори толкова добър.

С помощта на здравата пръчка, стиснала език между зъбите си, тя бавно се затътри към прозореца. Каза си, че ако падне, ще остане да лежи като труп на пода, без вода, докато Ричард не се прибере и не я намери стенеща през напуканите си устни, умираща от жажда. Тогава ще съжалява, задето й е приложил подобни безжалостни номера. Ще се чувства виновен за цял живот за стореното й — тя ще се погрижи да е точно така.

Докато си мислеше, че всяка стъпка ще й е последната и ще падне, тя стигна до прозореца. Прехвърли едната си ръка върху черчевето и се подпря, затворила очи, задъха се за да не усеща болката в ребрата си. Когато успокои дишането си, се примъкна до прозореца. Сграбчи чашата и изгълта водата на един дъх.

Остави празната чаша на прозореца и погледна навън, опитвайки се отново да възстанови дишането си.

Ричард седеше на земята точно отсреща, скръстил ръце около коленете си.

— Ей, здрасти — усмихна й се той.

Кара, седнала до него, вдигна безстрастен поглед.

— Виждам, че си станала.

Прииска й се да му изкрещи, но вместо това установи, че едва се сдържа да не прихне. Изведнъж се почувства адски глупаво, задето не се бе опитала да стане по—рано.

Когато се огледа и видя морето от дървета наоколо, живите цветове величествените планини и безбрежното синьо небе, напръскано с пухкави бели облачета, очите й се изпълниха със сълзи. Огромните планини с техните стръмни склонове и пищни цветове й се сториха по—красиви от всичко, което бе виждала през живота си. Как е могла да не се опита да се вдигне по—рано и да огледа света край себе си?

— Разбира се, си наясно, че направи огромна грешка — обади се Ричард.

— Моля? — не разбра Калан.

— Ами ако не беше станала, щяхме да продължим да те чакаме — поне още известно време. Сега, след като ни показа, че можеш да ставаш и да се движиш сама, ще продължим да постъпваме точно така — да поставяме разни неща извън обсега ти, за да те накараме да си ги вземаш сама и да се грижиш за себе си.

Тя му благодари мислено, но не събра сили да му каже на глас колко правилно е постъпил. Вътрешно изпита още по—силна любов към човека, готов да поеме върху себе си яда й, но да й помогне.

Кара се обърна към Ричард:

— Дали да й покажем къде има маса?

Ричард сви рамене.

— Като огладнее, ще излезе от спалнята и ще я намери.

Калан хвърли чашата към него, надявайки се да изтрие самодоволната усмивка от лицето му. Той я улови.

— Е, радвам се да видя, че ръката ти работи добре — рече той. — Значи ще можеш сама да си отрежеш хляб.

Когато Калан се накани да изпротестира, той добави:

— Би било справедливо. Кара го омеси. Най—малкото, което би могла да сториш, е да си отрежеш филия.

Калан зяпна.

— Кара е месила хляб?

— Господарят Рал ме научи — рече Морещицата. — Исках да ям гозбата си с хляб, истински хляб. И той ми каза, че щом е така, ще трябва да се науча да го правя. Лесно е, честно. Нещо като ходенето до прозореца. Но аз се отнесох доста по—благоразположено и не го замерях с разни неща.

Този път Калан не успя да сдържи усмивката си, като си помисли, че сигурно на Кара й е било по—трудно да омеси и опече хляб, отколкото на нея да стане и ходи. Само дето се съмняваше, че Морещицата е била чак толкова „благоразположена“ към всичко това. Прииска й се да бе видяла сблъсъка на характери.

— Дай си ми чашата. А после можеш да отидеш да хванеш някоя и друга риба за вечеря. Гладна съм. Яде ми се пъстърва. Огромна пъстърва. С хляб.

Ричард се усмихна.

— Виж, това мога да направя. Ако намериш масата.

И Калан наистина я намери. Никога повече не яде в леглото.

Отначало ходенето й причиняваше доста силна болка — понякога дори прекалена, така че търсеше спасение в леглото. Кара идваше да й среши косата, за да не остава съвсем сама с агонията. Мускулите й бяха атрофирали и всичко правеше трудно. Да се среши й се струваше непосилен труд. Дори ходенето до масата бе изтощително. Всъщност отначало това бе единственото, което можеше Да прави. Ричард и Кара се отнасяха със съчувствие и я окуражаваха, но и не й позволяваха да се отпусне.

Калан се радваше, че е успяла да стане от леглото и това я подтикваше да преодолее болката. Светът отново се бе превърнал в прекрасно място. Още повече се радваше, че може сама да ходи до тоалетната. Макар Кара да не спомена нито дума за това, Калан бе сигурна, че и тя изпитва облекчение от този факт.

Колкото и да й харесваше уютната къща, разходките навън й се струваха като излизане от затвор. Преди Ричард често й бе предлагал да я занесе навън да подиша въздух, но тя не искаше да напуска леглото си, понеже се страхуваше от болката. Разбра, че заради тежкото й състояние мисълта й е била ленива и замъглена. Заедно с лятото бе загубила за известно време и себе си. Сега най—сетне усещаше главата си бистра.

Установи, че гледката от прозореца й е най—малко впечатляващата от онова, което се виждаше околовръст. Малката къщичка, построена от Ричард и Кара в лоното на умопомрачително красивата планина, бе оградена от заснежени върхове. Простата постройка с две спални в двата края — една за Ричард и Калан и една за Кара, и с общо помещение по средата се намираше на ръба на поляна от кадифенозелени треви, осеяни с диви цветя. Макар когато бяха пристигнали, сезонът на зеленчуците да отминаваше, Ричард бе успял да спретне малка градинка на едно слънчево местенце под прозореца на Кара, където отглеждаше пресни зеленчуци за трапезата и някои билки и подправки за гозбите. Точно зад къщата имаше стена от огромни стари борове, които осигуряваха естествена защита срещу ветровете.

Ричард прекарваше дълги часове в дялане на дървени фигурки, седнал край леглото на Калан, и й разказваше какви ли не истории. Но след като тя най—после се вдигна от леглото, фигурките му се промениха. Вместо животни той започна да прави хора.

Докато един ден не я изненада с най—прекрасната от всичките си фигурки до момента — в чест на дългоочакваното й завръщане в света, както сам обяви. Удивена от крайния реализъм и сила на малката статуя, тя прошепна, че единствено дарбата би могла да насочва ръката му по този начин. Ричард приемаше подобни приказки за глупости.

— Хора, които не притежават дарбата, непрекъснато сътворяват прекрасни неща — опонира й той. — В това няма никаква магия.

Тя обаче знаеше, че някои от хората на изкуството са родени с дарбата и са способни да провокират магията чрез изкуството си.

От време на време Ричард се изпускаше да говори за произведенията на изкуството, които бе видял в Народния дворец в Д’Хара, докато бе пленник там. Тъй като бе израсъл в Града на елените, никога преди не бе виждал мраморни статуи и със сигурност не бе живял в подобен разкош, сътворен от толкова талантливи ръце. Тези творби по някакъв начин му бяха отворили очите за присъствието на един по—велик свят около него и бяха оставили в душата му трайни следи. Кой друг, ако не Ричард, би забелязал красотата около себе си, докато е бил пленник и мъченик?

Вярно, че изкуството би могло да съществува и самостоятелно, без магия, но нали самият Ричард бе пленен с помощта на заклинание, извикано на живот с помощта на изкуството. Изкуството притежава универсален език и в този смисъл е незаменимо средство за предизвикване на магия.

Калан в крайна сметка се отказа да спори по въпроса дали дарбата му помага в изкуството. Той просто не вярваше. Въпреки това тя усещаше, че като няма накъде другаде да избие, дарбата му си търси изява по този начин. Магията винаги намира начини да се прояви, а създаването на човешки фигури категорично й се струваше магическо.

Но фигурата на жена, която бе издялал като подарък за Калан, я жегна някъде дълбоко в душата. Той я бе нарекъл „Дух“. Представляваше тридесетсантиметрова фигурка, издялана от меко, богато, ароматно орехово дърво. Женствеността на тялото, изящните извивки и форми, костите и мускулите — всичко се виждаше под развяната роба. Изглеждаше като жива.

Калан не можеше да си представи как е успял да се усъвършенства до такова ниво. Във фигурката се усещаше някакъв … дух. Имаше го в цялото й същество, в развяната й на вятъра роба, в отметнатата назад глава, в изпоприиска й се да му изкрещи, но вместо това установи, че едва се сдържа да не прихне. Изведнъж се почувства адски глупаво, задето не се бе опитала да стане по—рано.

Статуята очевидно не бе направена да прилича на Калан и при все това предизвикваше у нея някаква необяснима реакция, напрежение, което й се струваше странно познато. Нещо в издяланата от дърво жена възбуждаше у Калан желание да се оправи, да заживее пълноценен живот, отново да придобие самостоятелност и сила.

Ако и това не бе магия, то значи Калан нямаше никаква представа от тези неща.

През целия си живот бе живяла на величествени места, заобиколена от какви ли не произведения на изкуството, сътворени от известни творци, но никое от тях никога не бе докосвало сърцето й с усещането за някакво вътрешно прозрение и благородство като тази горда, жива жена с развята роба. Силата и виталността й предизвикваха буца в гърлото на Калан и единственото, което можеше да направи, бе да обгърне с ръце шията на Ричард, поддала се на безмълвни чувства.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Калан вече излизаше при всяка възможност. Беше оставила Дух на рамката на прозореца, за да я вижда не само от леглото, но и когато е навън. Беше я обърнала така, че винаги да е с лице към планината. Имаше чувството, че фигурката има нужда да стои очи в очи със света.

Горите, заобикалящи къщата, бяха тайнствени и мамещи. Към сенките в далечината тръгваха подканващи пътечки и Калан съзираше в края на тесния тунел между дърветата гъст мрак. Толкова й се искаше да тръгне по тези тесни пътеки, представлявали някога просеки, по които са се движели животни, а сега поразширени от Ричард и Кара в кратките им пътешествия за риболов и търсене на ядки и горски плодове. Калан, подпряна на пръчката, куцукаше из къщата и поляната, за да укрепи краката си. Много й се искаше да придружи Ричард в някои от пътешествията му, да се разходи, галена от горския ветрец, потънала в призрачна светлина, през полянките и под надвисналите като арки клони на огромните дъбове.

Сред първите места, където я заведе Ричард след настояването й, че може да измине късо разстояние, бе един тунел в гъстата, мрачна гора, чийто светъл край оттатък извеждаше към поточе, спускащо се от скалиста клисура и скрито зад гъста ограда от дървета. Огромна маса вода се изливаше непрестанно от стръмната скала, вреше около огромните заоблени камъни и се спускаше на прозрачни къдели над скалните прагове. Доста от наистина огромните камъни, забити посред сенчестите вирове, потъваха в тъмнозелените си кожуси от мъх и блещукаха, осеяни с безброй иглички от надвисналите над тях бели смърчове, които растяха на воля по стръмните склонове. В бистрата вода се гонеха безспир лъчи светлина, успели да се промъкнат през балдахина от листа и клони.

На дъното на клисурата, в слънчевата долчинка зад къщата, където пътеката изскачаше от гъстата гора, потокът се разширяваше и забавяше своя бяг, тръгваше бавно по извивките на огромната долина, потънала в страховитите недра на планината. Калан обичаше да спуска нозе от брега и да ги потапя в хладната вода. Можеше да седи така на припек, потънала в топлата мека трева, и да наблюдава с часове движенията на рибите в кристално чистите води, препускащи върху каменистото речно корито. Ричард явно бе имал право, когато я бе убеждавал, че пъстървата обича красивите места.

Обичаше да наблюдава рибите, жабите, речните рачета. Дори дъждовниците. Често лягаше по корем на ниския тревист бряг, подпряла брадичка на ръцете си и с часове Наблюдаваше как рибите се измъкват изпод потънали във водата пънове, камъни или от мрачните дълбини на по—големи вирове, тръгнали на лов за насекоми към повърхността. Калан ловеше щурци, скакалци и личинки и от време на време ги хвърляше във водата за храна на рибите. Ричард й се смееше, когато я сварваше да си говори с тях, да ги убеждава да излязат от тъмните си дупки, за да си хапнат вкусно насекомо. Понякога в плитчините наблизо гордо забиваше тънките си нозе грациозна сивкава чапла и острият й като кама клюн пробождаше по някоя риба или жаба.

Калан никога не бе попадала на място като това, толкова изпълнено с живот и толкова величествено. Ричард я дразнеше, като й подхвърляше, че още нищо не е видяла, възбуждаше любопитството й и я амбицираше да заяква по—бързо, за да може да види нови и нови неща. Чувстваше се като малко момиченце, попаднало в магическо царство, което принадлежеше на тях и само на тях. Бидейки Изповедник, Калан никога не бе прекарвала толкова време сред природата, в съзерцание на животните или на препускащата по камъните вода, или на облаците и залезите. Бе виждала какви ли не величествени неща, но те бяха все опитомени, свързани с пътешествия, градове, сгради и хора. Никога не бе попадала на място толкова далеч от всичко, където да се остави да потъне изцяло, да бъде погълната от природата.

Въпреки това някъде дълбоко в най—потайните кътчета на съзнанието си тя бе преследвана от мисълта, че двамата с Ричард са нужни другаде. Че имат отговорности. Всеки път, щом повдигаше въпроса пред Ричард, той небрежно махваше с ръка. Вече бе изложил пред нея становището си и вярваше, че постъпва правилно.

Отдавна не ги бяха навестявали куриери. Това също я притесняваше, но Ричард не преставаше да й повтаря, че не може да си позволи да влияе с решенията си на армията, така че е добре, дето генерал Рейбич е престанал да му изпраща рапорти за положението. Освен това, продължаваше Ричард, това само излагало на безсмислен риск куриерите, идващи от далеч.

За момента Калан бе наясно, че трябва да заякне още и още и че изолираният живот в планината укрепва силите й с всеки изминал ден — вероятно по—ефективно от каквото и да било друго. Завърнеха ли се във войната — успееше ли да го убеди, че трябва да се завърнат, — този спокоен живот щеше да се превърне в сладък спомен. Реши да се наслаждава с цялото си сърце на настоящето, докато го има.

Веднъж, когато времето се задържа валежно няколко дни и Калан започна да чувства липсата на разходките си до поточето и наблюдаването на рибите, Ричард направи нещо наистина невероятно. Започна да й носи риби в буркани. Живи риби. Просто за да ги наблюдава.

Ричард почисти един празен резервоар от стъклена лампа и няколко стъклени буркана със широки гърла, в които преди бе имало треви, билки и мазила, предназначени за раните й, както и някои неща, които бяха купували след като напуснаха Андерия. Посипа на дъното дребни камъчета и ги напълни с вода от потока. Улови няколко чернокоси лещанки и ги пусна в стъклениците. Имаха жълтеникави гръбчета, напръскани с черно, с бели коремчета и по една плътна черна ивица от двете страни. Ричард дори им пусна във водата и по малко водорасли от потока, за да им осигури скривалища и да ги накара да се чувстват в естествена среда.

Калан направо занемя, когато той донесе вкъщи първия буркан с жива риба. Постави импровизираните аквариуми — постепенно станаха четири буркана плюс контейнера от лампата — на рамката на прозореца в общата стая, до някои от по—малките фигурки на Ричард. Той, Калан и Кара се хранеха заедно на малката дървена маса и наблюдаваха чудото на това риба да живее в буркан.

— Само не ги кръщавай — каза й Ричард, — защото след време ще умрат.

Това, което й бе хрумнало като най—случайна идея, постепенно се превърна в своеобразен център на мислите. Дори Кара, която отначало обяви, че отглеждането на риба в буркан е безумие, започна да харесва малките плувци. Всеки ден, прекаран с Ричард в планината, носеше някакво ново чудо, предназначено да отклони мислите й от болката и проблемите.

След като рибите свикнаха с присъствието на хората, започнаха да възприемат битието си в буркана като напълно естествено. От време на време Ричард изливаше част от водата и добавяше прясна от потока. Калан и Кара ги хранеха с трохички и мънички остатъци от трапезата, както и с насекоми. Рибите ядяха с апетит и прекарваха по—голямата част от времето си между камъчетата на дъното или в плуване насам—натам и оглеждане на света. След известно време се научиха да разбират кога е дошло време за обяд. И когато към буркана се приближаваше човек, започваха да се движат трескаво насам—натам, като домашни любимци, радостни от появата на господаря си.

В стаята имаше малко огнище, което Ричард бе изградил от глинени тухли, изсушени на слънцето и препечени на огън. Имаха и направена от него маса, а също и столове от преплетени клони. Седалките и облегалките им бяха застлани с меката вътрешност на дървесна кора.

В ъгъла на стаята имаше дървена врата, водеща към мазе. На задната стена бяха окачени семпли лавици и голям шкаф с провизии. Бяха накупили много храна по пътя. Част от нея бяха натоварили при Калан в каретата, друга част бяха навързали отвън. През финалния етап от пътуването Ричард и Кара бяха натъпкали всичко вътре, тъй като с допълнителните си габарити каретата не можеше да се провре през тесните планински просеки, където не бе стъпвал човешки крак. Ричард сам бе проправял пътеки.

Кара разполагаше със собствена стая срещу тази на Ричард и Калан. Калан с изненада установи, че вътре Морещицата е събрала цяла колекция от камъни. При споменаването на думата „колекция“ Кара изпуфтя и обясни, че това били защитни оръжия, в случай, че някой ги нападне и са принудени да останат в къщата. Камъните се сториха на Калан подозрително красиви — всичките в различни цветове. Кара настояваше, че са просто смъртоносни оръжия.

Докато Калан бе на легло, Ричард спеше на дървена скара в общата стая или пък направо под звездите. В началото често й се случваше, когато се будеше нощем от болка, да го намира седнал на земята край леглото й, задрямал, с глава, опряна в стената, винаги готов да скочи при всяко нейно стенание или да й донесе билки и чай. Не искаше да легне до нея в леглото от страх да не я нарани. Тя почти бе готова да изтърпи болката, но да усети успокояващото му присъствие до себе си. Най—накрая, когато вече можеше да става и да се движи, той се съгласи да спи при нея. През тази първа тяхна нощ заедно Калан бе стискала огромната му топла ръка до корема си, загледана в силуета на Дух, очертан на лунната светлина. Вслушваше се в нощните гласове на птици и насекоми и във вълчия вой, докато накрая очите й се затвориха и се отпусна в спокоен сън.

На следващия ден Ричард я уби за пръв път. Бяха на потока да проверяват мрежите и той отсече две прави върбови пръчки. Хвърли едната на земята до нея и й каза, че това й е мечът.

Явно бе в настроение за игра и й подвикна да се защитава. Самата тя в добро разположение на духа, прие предизвикателството, като внезапно се опита да го прониже — просто за да го постави на мястото му. Той обаче я изненада и веднага обяви, че я е убил. Калан отново го нападна, този път по—енергично, но Ричард бързо я обезвреди и отсече главата й с един замах. При третото нападение вече бе започнала леко да се отегчава. Вложи всичките си усилия в атаката, но той отново я отблъсна без никакво усилие и острието на меча му се залепи между гърдите й. За трети път от три нападения я обяви за мъртва.

Оттогава насетне това се превърна в игра, която Калан а всяка цена искаше да спечели. Ричард никога не й се оставяше даром — нито дори от учтивост, когато виждаше, — че е обезверена от бавния напредък. Не преставаше да я унижава пред Кара. Калан знаеше, че го прави, за да я амбицира да започне да използва мускулите си по—пълноценно, да забрави болката, да заякне. Тя отчаяно искаше да спечели.

И двамата носеха върбовите си мечове втъкнати в коланите, в готовност. Всеки ден някой се впускаше пръв в атака и битката започваше. Отначало Калан не представляваше никакво предизвикателство за Ричард и той не се свенеше да й го показва непрекъснато. Това, разбира се, само допълнително подклаждаше волята й и желанието да му покаже, че не е вчерашна в тези работи, че става въпрос не само за сила, но и за ловкост и бързина. Той я насърчаваше, но никога не й даваше нищо даром. Седмица след седмица тя бавно започна да го затруднява все повече и той я убиваше с все повече усилия.

Калан бе обучена в изкуството на меча от баща си, Крал Уиборн — поне беше Крал, преди майка й да го избере за свой другар. За един Изповедник титлата Крал не означаваше нищо. Галеанският Крал Уиборн имаше две деца от своята Кралица и първа съпруга, така че Калан имаше природени брат и сестра.

Изпитваше огромно желание да му покаже, че баща й я е обучил достатъчно добре. Действаше й потискащо да знае, че е далеч по—добра от това, което може да демонстрира в момента. Не толкова че не знаеше какво да направи, колкото че не можеше да го направи. Мускулите й все още не бяха достатъчно силни, нито пък откликваха на желанията й достатъчно бързо.

Имаше обаче и още нещо: Ричард се биеше по начин, с какъвто Калан никога не се бе сблъсквала по време на своето обучение, нито пък бе виждала в реална битка. Не можеше точно да определи или изрази с думи разликата, но я усещаше и не знаеше как да й противостои.

В началото битките им се провеждаха предимно на поляната пред къщата, за да не може Калан да се спъне, а дори да го направи, да не си удари главата в нещо остро.

Кара бе постоянният им зрител. С течение на времето битките ставаха все по—продължителни и напрегнати. Яростни и изтощителни.

На няколко пъти Калан толкова се вбесяваше от безжалостното отношение на Ричард към тези срещи, че не му говореше с часове след това, за да не изпусне нещо, което не иска да каже наистина и за което знае, че по—късно ще съжалява.

В такива случаи Ричард й казваше:

— Запази гнева си за врага. Сега няма да ти бъде от полза. Тук той може да превъзмогне страха ти. Използвай времето да научиш меча да ти се подчинява, така че по—късно да можеш да го използваш, без да мислиш.

Калан прекрасно знаеше, че врагът няма да я посрещне учтиво. Ако Ричард се бе поддал на изкушението да бъде учтив с нея и да я възнаграждава незаслужено, това само би било в нейна вреда. Колкото и тежки да бяха понякога тези уроци, бе невъзможно да се сърди на Ричард дълго време, особено след като знаеше, че всъщност се сърди на самата себе си.

През целия си живот бе живяла сред оръжия и хора, които си служат с тях. Някои от истинските майстори на боя, освен баща й, се бяха оказвали в един или друг момент нейни учители. Никой от тях не приличаше на Ричард. При него всичко бе изкуство. Той превръщаше в красота дори смъртта. Въпреки всичко оставаше нещо, което тя не можеше да разбере — нещо, което я тревожеше.

Веднъж Ричард й бе казал — още преди инцидента, че се е научил да вярва, че магията сама по себе си може да бъде форма на изкуство. Тя му бе отвърнала, че това й е струва налудничаво. Сега не беше сигурна. По откъслечните сведения, които бе получила, можеше да съди, че Ричард се е справил с Хармониите именно като е използвал по някакъв начин магията: бе създал решение, не съществувало никога преди това, дори невероятно.

Веднъж по време на една от жестоките им схватки тя бе сигурна, че този път няма начин да й се изплъзне и че предстои победният удар на меча й. Той с лекота избегна онова, за което тя си мислеше, че ще е смъртоносният й удар, и побърза да я убие на свой ред. Той направи така, че което й се струваше невъзможно, започна да изглежда напълно естествено.

В този момент тя разбра. Досега бе подхождала изцяло погрешно.

Не че Ричард бе толкова добър в боравенето с меча, нито пък че е майстор на прекрасните статуи, изработени с нож и длето. Просто бе майстор на острието — във всичките му форми — меч, нож, длето, дори върбова клонка. Той бе майстор — не на боя с меч или на самата дърворезба, а по някакъв по—фундаментален начин на острието само по себе си.

Боят бе просто една от употребите на острието. Балансирането на това да използва меча за унищожение — магията винаги търси път към равновесието — бе да използва острието за създаване на красота. Досега тя се бе вглеждала в отделните части на неговото поведение, като се бе опитвала да ги разбере поотделно. Докато Ричард виждаше само едно единно цяло.

Всичко, свързано с него — начинът, по който стреляше с лък, по който резбоваше или използваше меча си, дори начинът, по който се движеше — тъй плавно и категорично, — всичко това не бяха отделни части, отделни способности … а едно и също нещо.

Ричард спря.

— Какво има? Пребледняла си.

Калан стоеше с насочен към земята меч.

— Ти танцуваш със смъртта. Ето какво правиш с меча си.

Ричард примигна насреща й, сякаш тя току—що бе обявила, че дъждът е мокър.

— Ама разбира се. — Той докосна амулета на гърдите си. В средата, заобиколен от златни и сребърни нишки, имаше голям колкото нокътя й рубин във формата на сълза — Казах ти го още отдавна. Нима едва сега започна да ми вярваш?

Тя стоеше зяпнала.

— Мисля, че да.

Спомни си прекрасно смразяващите му думи, произнесени, когато тя за пръв път видя амулета на гърдите му и го попита какво представлява:

— Този рубин е капка кръв. Това е символично представяне на пътя на първичния указ. Той означава едно-единствено нещо — пронизвай. Веднъж решен да се биеш, пронизвай. Всичко друго остава на заден план. Пронизвай. Това е твоето задължение, твоята цел, твоят глад. Няма по—важно правило, нито решение, което би могло да отмени това. Пронизвай. Линиите указват танца. Пронизвай изневиделица, не от объркване. Пронизвай врага колкото можеш по—бързо и категорично. Пронизвай непоколебимо. Пронизвай с решителност, без колебание. Пронизвай го в силата му. Промъкни се през пукнатините на отбраната му. Пронижи го. Пронижи го до смърт. Не му позволявай да си поеме дъх. Смажи го. Пронижи го безмилостно до дълбините на душата му.

Това е равновесието на живота — смъртта. Това е танц със смъртта.

Това е законът, по който живее магьосникът—войн, в противен случай е мъртъв.

Този танц бе изкуство. Всъщност не бе по—различно от дърворезбата. Изкуство, изразено чрез острието. За него всичко бе едно и също. Не виждаше разликата, понеже в очите му тя не съществуваше.

Споделяха поляната с една червена лисица, тръгнала на лов предимно за гризачи, но в същото време склонна да погълне каквато сочна твар открие по тези места. Конете не се притесняваха особено от нея, но за сметка на това определено ненавиждаха посещаващите ги от време на време койоти. Калан рядко попадаше на тях, но щом се чуеше нервно цвилене, разбираше, че имат посетител. Често дочуваше воя на койотите в мрака, някъде във високото. Издаваха високи монотонни звуци, последвани от серия пролайвания. Понякога нощем се обаждаха и вълци, които увиваха протяжно и досадно, не като лая на койотите, с гласове, отекващи от планинските хребети. Веднъж Калан мярна сред дърветата черна мечка, която след като им хвърли бегъл поглед, си продължи по пътя. Веднъж до къщата се приближи рис, при което конете изпаднаха в ужас и тътриха да бягат. След това Ричард цял ден ги събира из гората.

На вратата идваха и катерички, които сегиз—тогиз се самопоканваха вътре и оглеждаха обстановката с любопитни очи. Калан често се улавяше да им говори и да задава въпроси, сякаш можеха да я разберат. Както се спираха с килнати главички, понякога си мислеше, че наистина я разбират. В ранните утрини през поляната претичваха малки стада сърни, понякога пресните сърцевидни следи от копитата им достигаха чак до вратата на къщата. Напоследък бяха започнали да се появяват и наперени самци. Една от наметките на Калан бе от кожата на вълк, ранен от някой от тези самци, който бяха намерили в една горичка недалеч. Ричард бе спестил на раненото животно бавната, мъчителна смърт.

Освен боевете с мечове правеха и походи високо в планината, също с цел укрепване мускулите на Калан. Тези разходки бяха истинско изпитание за краката й, понякога се уморяваше толкова, че не можеше да заспи от болка. Ричард разтриваше стъпалата, прасците и бедрата й с мехлем, за да облекчи страданието й. Обикновено постигаше желания ефект и я отпускаше така, че най—сетне унесът й преминаваше в неспокоен сън.

Ясно си спомняше дъждовната нощ, в която се бяха прибрали във влагата и студа и тя се бе отпуснала по гръб на леглото, за да може Ричард да разтрие с мехлем мускулите й. Беше й прошепнал, че краката й най—сетне са възвърнали предишната си форма и цвят. Калан вдигна поглед и видя желание в очите му. Бе почти забравен спомен — страстта му към нея. Почувства се толкова объркана, че по лицето й се изтърколиха сълзи, примесени с радостта да се почувства отново жена — желана жена.

Ричард повдигна крака й към устата си и лекичко целуна голия й глезен. Докато меките му топли целувки достигнат до бедрото й, тя вече дишаше тежко, повалена от внезапна и неочаквано пробудена сласт. Той разтвори нощницата й и намаза голия й корем. Огромните му ръце се плъзнаха по тялото й, за да достигнат гърдите. Задиша учестено, пръстите му започнаха да галят зърната й, докато станат твърди.

— Е, Господарю Рал — прошепна тя задъхано, — струва ми се, че отиваш твърде далеч.

Той застина, явно се опитваше да дойде на себе си, да се осъзнае. След малко се дръпна назад.

— Няма да ме счупиш, Ричард — усмихна се тя и върна ръката му върху себе си. — Вече съм добре. И нямам нищо против да стигнеш твърде далеч.

Сграбчи го за косата, докато целувките му заливаха гърдите й, раменете й, шията й. Дишането му затопли ухото й. Търсещите му пръсти я хвърлиха в луд копнеж. Тялото му, докосващо нейното, й действаше възпламеняващо. Бе забравила умората. Най—сетне устните му намериха нейните. По начина, по който отвърна на целувката тя му даде да разбере, че не е нужно да бъде чак толкова предпазлив.

Докато дъждът барабанеше по покрива, а светкавици озаряваха силуета на статуята на прозореца и гръмотевиците отекваха в планината, Калан, без капчица страх, без притеснение, без да се запита дали ще може, притисна да Ричард към себе си и двамата се любиха нежно и страстно. Никога не го бяха правили с повече желание от онази нощ. Всичките й страхове и притеснения се стопиха в огъня на изгарящата страст, изпепеляваща тялото й. Заплака от силата на удоволствието и освобождаването на чувствата си.

Когато малко по—късно Ричард се отпусна в прегръдките й, тя усети една сълза да се изтърколва по бузата му и го попита дали всичко е наред. Той кимна и отвърна, че толкова дълго е живял в страх да не я изгуби, че понякога си е мислел, че може да полудее. Сякаш едва в онзи момент можа да се освободи от преследващия го ужас. Болката, която Калан бе съзряла в очите му в онзи далечен ден, когато не можеше да си спомни името му, най—сетне си бе отишла.

Походите им в планината ставаха все по—дълги. Понякога си приготвяха раниците и оставаха да нощуват в гората, най—често в хралупест бор, когато успееха да намерят. Пресечената местност предлагаше безкрайно разнообразие от гледки. На някои места над главите им се издигаха могъщи скали. Другаде се оказваха на ръба на пропасти и наблюдаваха дълго как слънцето обагря небето в златисто и виолетово, докато потъва зад хоризонта, а през ширналите се зелени долини в краката им пробягват ивици бели облачета. Намираха величествени водопади, опасани от цветни дъги. Плуваха в кристално чисти планински извори, Обядваха, седнали върху скали, надвиснали над панорамни гледки, невиждани до този миг от човешко око. Движеха се по животински пътеки, прекосяващи огромни гори от чепати храсталаци, или пък масиви от огромни кафяви дървета със стволове като могъщи колони, толкова големи, че двадесет мъже с разперени ръце не биха могли да ги обгърнат.

Ричард и Калан се упражняваха в стрелба с лък за укрепване на мускулите на ръцете й. Обстрелваха дребен дивеч за гозбите или за печене. Част от месото опушваха или сушаха заедно с уловената риба. Ричард обикновено не ядеше месо, но от време на време опитваше. Вегетарианството бе част от равновесието, изисквано от дарбата му за случаите, когато му се налагаше да убива. Този стремеж към равновесие бе по—умерен за момента, понеже скоро не му се бе налагало да убива. Живееше в мир и спокойствие. Може би за постигането на баланса бе достатъчно дялането на фигурки. С течение на времето можеше да яде все повече месо. По време на излет обикновено се хранеха с ориз и боб, овесени питки и горски плодове, които беряха по пътя, както и с дивеча, който улавяха.

Калан помагаше в чистенето на рибата, в осоляването й и в приготвянето на зимнина. Никога по—рано не се бе занимавала с подобни дейности. Събираха горски плодове, ядки и диви ябълки и голяма част от тях прибираха в избата заедно със зърнените храни, с които се бяха запасили на идване в планината. Ричард откопаваше от земята малки ябълкови дръвчета, щом намереше подходящи, и ги засаждаше край къщата, за да могат някой ден да имат ябълки под ръка, както се изразяваше.

Калан се питаше колко още възнамерява той да стоят далеч от отговорностите си. Този ням въпрос постоянно висеше във въздуха помежду им, ясен на всички, но неизречен. Кара никога не питаше Ричард, но веднъж—дваж бе правила намеци пред Калан — само на четири очи. Тя бе охраната на Господаря Рал и се радваше, че има възможност да е край него, така че обикновено гледаше да не го дразни. Та нали той бе нейният Господар Рал, при това бе в безопасност.

Калан постоянно усещаше тежестта на отговорността върху плещите си. Подобно на надвисналите околовръст планини, които винаги ги засенчваха, тези отговорности нямаше как да бъдат забравени изцяло. Колкото и да обичаше къщата, която Ричард бе построил в края на поляната колкото и да й харесваше да обикаля прелестните, внушителни и вечно променящи се планини, с всеки изминал тя усещаше все по—осезаемо тежестта и болезнената необходимост да се върне при хората, които имат нужда от нея. Непрекъснато се питаше какво ли става там долу. Императорският орден едва ли се е задържал дълго на едно място. Армия с такива размери предпочиташе да се движи. Стоенето на едно място изнервяше войниците, особено ако те бяха от сорта на войниците на Ордена, и те започваха да създават проблеми. Притесняваше се за всичките онези хора, които се нуждаеха от успокояващото присъствие на Ричард до себе си, от напътствията му, от нейните напътствия. Имаше хора, които през целия си живот бяха разчитали на Майката Изповедник и нейната закрила.

С настъпването на зимата Ричард приготви за Калан топло наметало, предимно от вълчи кожи. Другите две кожи бяха от койот. Едното животно Ричард бе намерил със счупен крак, вероятно при падане, и го бе избавил от мъките му. Другото се бе оказало калпазанин, прогонен от местна глутница. Беше се опитал да отмъкне месо от кабината за опушване на дивеч. Ричард бе уцелил коварния крадец с един—единствен изстрел с лъка си.

Повечето им дрехи бяха ушити от кожите на ранени или стари животни. Ричард, Калан и Кара често тръгваха по следите на вълчи глутници като едно от упражненията за укрепване на мускулатурата на Калан. Тя започна да разпознава следите им и дори се научи да разграничава предните от задните им лапи — ако следите бяха оставени в кал или мека пръст. Ричард й показа как пръстите на предните лапи се разтварят повече и възглавничката им оставя по—ясни следи от задните лапи. Бе забелязал няколко основни глутници и тримата често тръгваха след една малка групичка, може би семейство, за да се пробват да останат незабелязани от животните. Ричард им каза, че това било игра, която горските водачи често играели, за да не губят форма — да държат сетивата си нащрек.

След като наметалото на Калан бе готово, започнаха да събират кожи за зимната дреха на Кара. Морещицата, която винаги се бе обличала според изискванията на професията си, бе възприела с радост идеята Ричард да ушие нещо и за нея — както го бе направил за Калан. Макар Кара никога да не бе споменавала подобно нещо, Калан бе убедена, че Морещицата възприема факта, че Господарят Рал се е заел да й шие дреха, като знак на неговите чувства към нея, на уважението му — доказателство, че тя не е просто личната му охрана.

Бяха тръгнали на пътешествие за намиране на кожи за наметалото на Кара и тя започваше да става нетърпелива. Дори бе стигнала дотам, че да им приготви вечеря.

Сега, докато слизаха от скалния ръб, където Калан най—сетне бе успяла да победи Ричард, тя бе в добро настроение. Следваха вълчата глутница нагоре в планината, на запад от къщата им, вече втори ден. Това не бе просто лов, нито пък имаше за цел единствено набавянето на кожа за Кара. Беше част от непрестанния натиск, който Ричард упражняваше върху Калан, за да я държи във форма. Почти всеки ден през последните два месеца той я бе прекарвал през най—трудните терени, които изискваха пълно съсредоточаване и напрягане на всички мускулчета на тялото й. Колкото повече заякваше тя, толкова по—дълги ставаха преходите. Отначало излизаха само около къщата. Вече прекосяваха цялата планина. На всичко отгоре той често я нападаше с върбовия си меч и започваше да й се подиграва, ако тя не успееше мигновено да отвърне на атаката с всеотдайна контраатака.

От друга страна, дългоочакваната й победа над Ричард в една от техните шеговити битки я объркваше. Може би той бе уморен от това, че носеше най—тежката раница, и т факта, че някои от най—стръмните пътеки изкачваше най—напред сам, а после се връщаше за тях двете. Все пак победата си беше победа. Не можеше да не бъде доволна от себе си, макар да си задаваше някои въпроси. С крайчета на окото си го бе хванала да й се усмихва от разстояние. Знаеше, че той се гордее с нея, задето го е победила.

Известен смисъл загубата му бе същевременно и негова победа.

Калан си помисли, че сега, когато Ричард я бе прекарал през толкова изпитания, тя вероятно е по—силна откогато и да било. Не й бе лесно, но си струваше — разбра го сега, когато най—сетне се почувства като фигурката на прозореца в стаята им.

Калан протегна ръка към рамото му, докато той следваше Кара между счупени каменни блокове, случайно подредени като огромни, неравномерни стъпала.

— Как успях да те победя, Ричард?

В очите й той долови сериозността на въпроса.

— Уби ме, защото допуснах грешка.

— Грешка ли? Искаш да кажеш, че може би си проявил прекалена самоувереност? Или пък просто си бил уморен, или разсеян?

— Няма голямо значение, нали? Каквато и да е била причината, тази грешка ми струваше живота. В реална битка вече щях да съм мъртъв. Ти ми даде ценен урок — сега вече знам, че трябва да удвоя усилията си и винаги да давам всичко от себе си. Това само ме подсеща, че никога не съм застрахован от грешки или загуба.

Калан не можа да не си зададе очевидния въпрос: грешеше ли Ричард, като не правеше усилие да освободи Средната земя от тиранията на Императорския орден? Тя непрекъснато усещаше порива да се притече на помощ на народа си, макар Ричард да бе на мнение, че след като хората не искат той да ги поведе, усилията му са безполезни. Като Майката Изповедник, Калан знаеше, че макар хората не винаги да разбират действията на водача си и той да прави всичко единствено за тяхно добро, не е оправдано да бъдат изоставени.

С приближаването на зимата тя се надяваше Императорският орден да избере да остане в Андерия. Трябваше да убеди Ричард да се върне и да помогне на Средната земя, но не знаеше как. Той беше непоколебим в решението си и тя не можеше да открие слабост, през която да пробие бронята на неговата логика. В това той не проявяваше чувства.

Спускаха се след Кара в скалистата пропаст, като само на два пъти им се наложи да се върнат малко назад. Спускането бе трудно. Кара бе доволна от себе си и от факта, че Ричард й бе позволил да води. Нали на нея щяха да избират кожа, така че той я остави да ги преведе през джунглата от корени, застилаща пътя им надолу, а после и нагоре по отсрещната стена, където дърветата се закрепваха по каменистата почва с корени, остри като ноктите на див звяр.

Вятърът в долината бе станал леден. Облаците се бяха сгъстили, докато се измъкнат от златистите лъчи на слънцето. Изкачиха се до мрачна, тъмна гора от вечнозелени дървета. Далеч над главите им се поклащаха върховете на дърветата, но близо до земята бе спокойно. Стъпките им потъваха в дебелия килим от кафяви иглички.

Изкачването бе стръмно, но не особено изтощително. Колкото по—нагоре отиваха, толкова по—нарядко ставаха дърветата. Клоните им се разреждаха и между тях се просмукваше повече бледа светлина. Повечето скали на такава височина бяха голи, без меката покривка на мъхове листа. На места се налагаше да търсят подкрепата на корени и други растения, за да продължат нагоре. Калан поглъщаше огромни глътки студен въздух и се радваше на факта, че усеща мускулите си.

Излязоха от гората, за да попаднат в обятията на оловносивата светлина на следобеда и стенещия глас на вятъра. Намираха се в Кривата дъбрава.

По сипея и скалите не се забелязваше плътният мъх, характерен за по—ниските части на планината, виждаха се жълтеникави петна лишеи, очертани с черни ивици, като там имаше по някой мършав храст. Но най—странни всичко бяха дърветата. Именно те даваха името на необятната местност. Бяха като джуджета — малко по—високи от Ричард и Калан. Повечето от клоните им бяха обърнати на една страна заради преобладаващите ветрове, които дърветата бяха придобили гротескни форми, приличаха на скелети, застинали в мъчителен ступор.

Над Кривата дъбрава рядко се срещаше каквато и да е растителност — само по някой и друг стрък шавар или лишеи.

— Ето го — обади се Кара.

Откриха вълка проснат на сипея край един нисък камък, обагрен от една страна със засъхнала кръв. Глутницата бе преследвала горски елен. Старото животно бе ритнало мощно нещастния вълк. Сам по себе си подобен удар не би трябвало да причини друго освен болка, но вълкът се бе подхлъзнал на ръба на пропастта и бе паднал долу. Калан прокара пръсти по дебелата жълтеникавосива козина, опръскана с черни точки. Беше в добро състояние и щеше да е топла прибавка към зимните дрехи на Кара.

Ричард и Кара започнаха да одират доста голямото женско животно, а Калан се отдалечи да погледне от един ръб. Придърпа наметката към ушите си, изложена на острия вятър, и се загледа в приближаващите облаци. Гледката я изненада.

— Ричард, това, което приближава, не е дъжд — обяви тя. — Сняг е.

Той отклони глава от животното.

— Забелязват ли се хралупести борове в долината?

Тя се взря в пропастта, просната в краката й.

— Да, виждам няколко. Снегът все още е далеч. Ако не се бавите много, сигурно ще успеем да се доберем до долу и да съберем малко дърва, преди да е паднала влага та.

— Почти свършихме — обади се Кара.

Ричард се изправи, за да хвърли едно око. С кървавата си ръка несъзнателно повдигна леко истинския си меч, после го пусна обратно в ножницата — навик, който си бе създал, за да е спокоен, че мечът му си е на мястото и е в готовност. Самият жест бе някак смущаващ. Не бе го изваждал от ножницата от деня, когато се бе наложило да убие всичките онези мъже, които го бяха нападнали недалеч от Града на елените.

— Има ли нещо?

— Моля? — Той проследи погледа й и видя, че гледа меча на хълбока му. — О, не, няма нищо. Просто навик. Предполагам.

Калан посочи с ръка.

— Ето там виждам един хралупест бор. Този е най—близко, а освен това е и достатъчно голям.

Ричард прокара опакото на ръката си през челото, отмятайки кичур коса. Пръстите му блестяха от кръв.

— Скоро ще сме долу, в прегръдките на хралупест бор, ще седим край огъня и ще посръбваме чай още преди да е мръкнало. Мога да простра кожата вътре и да я поизчистя. Снегът ще ни осигури уютна защита от света на вън. Ще си починем добре, преди да тръгнем обратно на сутринта. Малко по—надолу сигурно още вали.

Калан се сгуши във вълчата кожа, пронизана от внезапна студена вълна. Зимата ги бе връхлетяла.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато тримата се завърнаха у дома два дена по—късно, рибките в бурканите бяха измрели до една.

Бяха използвали същия по—лек път над просеката, по който бяха влезли в долината първоначално, когато преди месеци се бяха качили дотук с конете. Калан, разбира се, не си го спомняше — тогава бе пътувала в безсъзнание.

Все едно е било в друг живот.

Към дома им вече водеше по—пряка пътека, която бяха изчистили сами в просеката. Биха могли да използват и его, но бе тесен и труден за ходене и щеше в крайна сметка да им спести не повече от десетина—петнадесет ми. Бяха скитали дни и когато уморени застанаха в издълбаната от вятъра скална вдлъбнатина на върха на пробата и погледнаха към приветливата къщичка, кацнала на ръба на поляната долу, решиха да тръгнат по по—лесния път, макар да изглеждаше малко по—дълъг. Изпитаха истинско облекчение, когато най—сетне прекрачиха прага на дома си, далеч от вятъра, и оставиха целия си багаж.

Докато Ричард донасяше дърва, а Кара напълни вода, Калан извади от раницата си малка кърпичка, в която бе увила някакви насекоми, хванати по—рано през деня, с намерението да нахрани рибките, защото предполагаше, че са гладни. Когато видя, че са мъртви, простена тихичко.

— Какво има? — попита Кара и се приближи с пълната кофа в ръка. Погледна към бурканите. — Май са умрели от глад.

— Рибки като тези не са свикнали да прекарват дълго време в буркан — обади се Ричард и коленичи да подрежда брезовите цепеници върху подпалките в огнището.

— Но те прекараха доста време тук — изпротестира Калан, сякаш за да му докаже, че не е прав и да го накара да млъкне.

— Не си ги кръщавала, нали? Казах ти да не ги кръщаваш, понеже след известно време умират. Предупредих те да не си позволяваш да се привържеш към тях емоционално, понеже няма смисъл.

— Кара кръсти едната.

— Не е вярно — възпротиви се Морещицата. — Просто се опитвах да ти покажа за коя говоря, това е.

След като кремъкът му запали огъня, той се изправи усмихнат.

— Е, добре, ще ви донеса други.

Калан се прозя.

— Ама тези бяха най—прекрасните. Имаха нужда от мен.

Ричард избухна в смях.

— Имаш доста развито въображение. Те зависеха от нас, понеже ние изкуствено променихме живота им. Също както катеричките биха престанали да трупат семена за зимата, ако ги храним редовно. Рибите, разбира се, нямаха друг избор, понеже ги затворихме в буркани. Ако ги бяхме оставили да си живеят, едва ли щяха да опрат до нашата помощ. Та нали ги улових с мрежа. Ще ви хвана нови и те ще се нуждаят от грижите ви точно колкото и предишните.

Два дена по—късно, в един свъсен следобед, след като се бяха нахранили доволно с тлъст заек с ряпа и лук и изпечен от Кара хляб, Ричард излезе да провери мрежите и да им улови още някоя лещанка. След като двете жени останаха сами, Кара разтреби приборите и ги пусна в кофата за миене на кухненския плот.

— Знаеш ли — рече тя през рамо, — тук ми харесва наистина, но започвам да се изнервям.

Калан обра чиниите в дървения хаван, където събираха обелките и остатъците от храната, за да изхвърлят след това на купчината с боклук.

— Изнервяш се? Какво искаш да кажеш? — Тя донесе чиниите до плота.

— Майко Изповедник, мястото наистина е прекрасно, но започвам да изперквам. Аз съм Морещица. А започвам да кръщавам риби в буркан! — Кара се обърна към кофата и се наведе да почисти лъжиците с парцала за миене.

— Не мислиш ли, че е време да убедим Господаря Рал, че трябва да се връщаме?

Калан въздъхна. Обичаше дома им в планината, харесваше й спокойствието и самотата. Най—вече ценеше времето, което двамата с Ричард имаха за себе си — без присъствието на цял куп хора, които непрекъснато искат нещо от тях. Но наред с това й липсваше динамичният живот в Ейдиндрил, компанията на много хора, видът на градовете и тълпите. Имаше много неща, които не обичаше по тези места, но и много, без които не можеше.

Беше й нужен цял един живот, за да свикне, че хората е винаги оценяват и разбират помощта й, но тя въпреки всичко се хвърля да се бори всеотдайно за интересите им. Ричард никога не се бе сблъсквал с подобно хладно безразличие, въпреки което да трябва да изпълни дълга си.

— Разбира се, че мисля, Кара — Калан остави хавана с белките на една полица, като си отбеляза да не забрави да го изхвърли по—късно. Запита се дали ще бъде Майката Изповедник, предопределена да живее завинаги в гората, далеч от хората си, от хората, борещи се за свободата си. — Но знаеш как се чувства Ричард. Според него би било грешка. Нещо повече, той смята, че би било безотговорно да се поддаде на подобни желания, когато разумът му казва, че не бива да го прави.

В сините очи на Кара блесна решителност.

— Ти си Майката Изповедник. Унищожи магията на това място. Кажи му, че хората имат нужда от теб, че ще се върнеш. Какво ще прави той тогава? Ще те върже за някое дърво? Тръгнеш ли си, ще те последва. Ще трябва да се върне.

Калан категорично поклати глава.

— Не, не мога да го направя. Не и след онова, което ни каза Ричард. Човек не постъпва така с хората, които уважава. Може да не съм съвсем съгласна с него, но го разбирам и го познавам достатъчно добре, за да се опасявам, че е прав.

— Но да се завърне не означава, непременно да поведе нашите части. Ти само ще го накараш да те последва, а не да застава начело на армията. — Кара се усмихна лукаво. — Но може би когато види колко много е нужен на хората, ще се вразуми.

— Та нали именно това е една от причините да ни доведе толкова далеч в планината: страхува се, че ако е близо до битката или ако се върне, ще види какво става и няма да устои да не се намеси. Не мога да злоупотребявам с чувствата му към мен по такъв начин. Дори да се върнем и той да устои на изкушението да помогне на хората в борбата, дори да не бъде въвлечен в тази безумна война с Императорския орден, подобен насилствен акт от моя страна би издигнал помежду ни огромна стена. — Калан отново поклати глава. — Това е нещо, в което той е толкова силно убеден, че не мога да си позволя да го насилвам да се върне.

Кара посочи с капещия парцал.

— Може би не го вярва наистина, не и с цялата си душа. Може би не иска да се върне, понеже се съмнява в себе си — след случилото се в Андерия. И му се струва по—лесно просто да стои настрана.

— Не мисля, че Ричард изпитва съмнения по този въпрос. Не и в това. Нито дори за миг. Нито частичка. Мисля, че ако изобщо изпитва някакви съмнения, би се върнал, понеже това е по—лесното. Да останеш тук е по—трудно — ние с теб сме живи примери. Но всъщност ти можеш да си тръгнеш по всяко време, Кара, ако толкова ти се иска. Той няма власт над твоя живот. Ако не ти се остава, не си длъжна да го правиш.

— Аз съм се клела да го следвам, независимо от глупостите, които върши.

— Глупости ли? Та ти го следваш, понеже му вярваш.

— Както и аз. Точно затова не бих могла да си тръгна и да го принудя да ме последва.

Кара стисна устни. Сините й очи загубиха блясъка си, щом тя се обърна и потопи парцала в кофата с вода.

— В такъв случай ще си останем заключени тук, обречени да живеем живота си в този рай.

Калан се усмихна с разбиране към разочарованието на Кара. Макар че нямаше да се опитва да принуждава Ричард да върши нещо, против което категорично се изправя, това не й пречеше да се опитва да промени решението му. Изсипа чашата си с чай и я остави на плота. Това бе Друго.

— Може би не. Нали знаеш, и аз си мислех същото — че трябва да се върнем, искам да кажа.

Кара я изгледа подозрително.

— Е, и как смяташ, че можем да го убедим?

— Ричард ще се забави известно време. След като така или иначе няма да го има, какво ще кажеш да си вземем по една баня.

— Баня ли?

— Да, точно така. Толкова си мечтая да се изкъпя, писна ми да изглеждам като някакъв провинциален селски пътник. Искам да си измия косата и да си облека бялата Изповедническа рокля.

— Бялата Изповедническа рокля … — Кара й се усмихна заговорнически. — Аха. Значи предстои една от битките, в които жената винаги е по—добре подготвена.

С крайчеца на окото си Калан зърна Дух, застанала на прозореца на спалнята, загледана в света навън, с развяна роба, отметната назад глава и стиснати покрай тялото юмруци — сякаш готова да се защити срещу всяка опасност.

— Е, не точно битка в смисъла, който влагаш ти, но ми се струва, че ако съм облечена по този начин, ще мога да изложа позицията си по—убедително. Това няма да е нечестен похват. Ще говоря от името на Майката Изповедник. Струва ми се, че способността му за преценка в известен смисъл се е изместила. Трудно е човек да мисли за каквото и да е друго, когато е притеснен за някого, когото обича.

Калан сви юмруци инстинктивно, когато мисълта й отплува към заплахата, тегнеща над Средната земя.

— Трябва да му помогна да види, че лошото вече е зад гърба ни, че съм здрава и че е време да се върнем при дълга си към хората.

С усмивка на уста Кара отметна назад кичур руса коса.

— Ако си облечена в тази твоя рокля, със сигурност ще го види.

— Искам да види жената, която е достатъчно силна, за да го победи в бой с меч, и в същото време ми се ще пред него да застане Майката Изповедник в Изповедническата си рокля.

Кара отметна още един кичур коса, този път заплетен покрай устата й.

— Да ти кажа право, аз също нямам нищо против да си взема една баня. Като се замисля, ако се изправя до теб, облечена в костюма си на Морещица, с измита коса и прясно сплетена плитка, ако изглеждам наистина като Морещица и изразя съгласието си с теб, Господарят ще се убеди още по—категорично, че сме прави, и ще е склонен да обсъди възможностите за връщане.

Калан потопи чиниите в кофата с вода.

— Значи решено. Имаме достатъчно време до неговото връщане.

Ричард им бе издялал малко дървено корито, достатъчно, за да седне човек вътре и да си вземе приятна баня. Не бе чак толкова голямо, че да може да се излегнеш вътре, но при все това си бе направо луксозно за планинския им дом.

Кара го довлачи от ъгъла, оставяйки дрехите по мръсния под.

— Ще го приготвя в моята стая. Ти си първа. Така ако се върне по—рано от очакваното, ще можеш да държиш любопитния нос на съпруга си далеч от мен, докато се оправя.

Калан и Кара напълниха коритото от близкото изворче, като затоплиха и няколко чайника вода на огъня. Когато Калан най—сетне се потопи в димящата вода, въздъхна блажено. Навън вече бе студено, от което горещата баня й се струваше още по—прекрасна. Би й се искало да помързелува вътре, но реши да не се бави много.

Усмихна се при спомена за проблемите, които си бе имал Ричард с къпещи се жени. Добре, че го нямаше. По—късно, след като приключат разговора си, можеше да го помоли да напълни едно корито край леглото им. Обичаше аромата на потта му след като се е изкъпал.

Като знаеше, че ще посрещне Ричард с искряща чиста коса и в бялата си рокля, Калан усети повече надежда за връщане от доста време насам. Докато Кара затопляше вода и за себе си, Калан се зае да суши и реше косата си. А когато Морещицата отиде да се изкъпе на свои ред, Калан се прибра в стаята си, за да се облече както бе намислила. Повечето хора се страхуваха от роклята й понеже изпитваха ужас от жената, която я носеше. Ричард винаги я бе харесвал, облечена така.

Щом хвърли хавлията на леглото, погледът й бе привлечен от статуята на прозореца. Калан стисна юмруци покрай тялото си и както бе гола, изви гръб и отметна глава назад, имитирайки Дух, погълна нейното излъчване, остави се в ръцете на силния дух, допусна го вътре в себе си.

За миг се превърна в духа на фигурката.

Това бе денят на промяната. Усещаше го.

След толкова време в гората й стана малко странно да облече отново роклята си на Майката Изповедник, да усети копринената мекота на плата по тялото си. Преобладаваше обаче усещането за удобството на нещо близко и познато.

Като Майка Изповедник Калан се почувства изпълнена с увереност. На някакво по—фундаментално ниво роклята й си беше истинско оръжие. Облечена така, Калан се почувства по—отговорна, усети тежестта на традицията, на опита на всички онези жени, носили роклята преди нея. Майката Изповедник бе натоварена с ужасна отговорност, но освен това се радваше на умението да знае кое е добро за хората и да го прави.

Всички разчитаха на нея. Чакаше я работа и тя трябваше да убеди Ричард, че е време за връщане. Хората имаха нужда и от него и дори той да не желаеше да издава заповеди, трябваше да се съгласи поне да се върне с Калан. Хората, които се бореха за свободата си, трябваше да знаят, че Майката Изповедник е с тях, че не е загубила вяра в каузата им. Трябваше да убеди Ричард поне в това.

Върна се в общата стая и дочу плискането на Кара в коритото оттатък.

— Имаш ли нужда от нещо, Кара? — подвикна й тя.

— Не, добре съм — отвърна й Морещицата. — Толкова е приятно! Струва ми се, че във водата остана толкова мръсотия, че бих могла да засадя картофи.

Калан се засмя. Видя навън пред къщата да се разхожда катеричка.

— Отивам да нахраня Чипи с малко ябълкови срединки. Ако имаш нужда от нещо, само извикай.

Наричаха всички катерички Чипи и животинките се обръщаха на това име. Знаеха, че след него следва храна.

— Добре — отвърна Кара. — Ако се върне Господарят Рал, гледай да го целуваш или каквото там измислиш. Изобщо, задържай го, докато се оправя. Недей да започваш сама разговора. Искам да съм до теб, така ще е полезно да го убедим. Искам да съм сигурна, че ще направим всичко възможно, за да му покажем правилния път.

Калан се усмихна.

— Обещавам.

Тя взе парченце ябълка от кофичката, в която събираха различни неща за храна на животните, които ги навестяваха. Държаха я нависоко, закачена на една кука, за да не могат малките им гости да се обслужват сами. Всички гризачи обичаха ябълкови срединки. Конете предпочитаха ябълките цели.

— Ето, Чипи — подвикна Калан през вратата с гласа, с който винаги се обръщаше към тях. Закачи обратно купичката на мястото й на куката. — Чипи, Чипи, не искаш ли ябълка?

Калан видя катеричката да ровичка нещо из тревата. Студеният вятър погали дългите дипли на роклята й и ги прилепи до краката й. Беше почти за кожена наметка. Голите клони на дъбовете зад къщата скърцаха и стенеха, клатушкайки се насам—натам. Боровете, впити в небето, където вятърът бе по—силен, се навеждаха в дълбоки поклони при някои по—силни пориви. Слънцето се бе скрило зад оловносивия облак, покриващ небето, и така бялата й РОКЛЯ изглеждаше още по—искряща в сумрака.

Близо до прозореца, където стоеше Дух, Капан отново повика Чипи. Катеричките направо се омайваха от сладкия глас, с който тя им говореше. Когато я чу, мъничкото космато животинче се изправи за миг на задните си крака, застина неподвижно, за да се увери, че теренът е чист, и едва като се успокои, че няма опасност, се втурна към нея.

Калан се наведе и изтърколи парченцето ябълка на земята.

— Ето, съкровище — изгука тя. — Хапни си вкусна ябълчица.

Чипи не губи нито секунда. Калан направо я заболяваха бузите от смях, когато гледаше как катеричките се въртят около парченцето храна на земята и го гризкат. Изправи се и докато я гледаше, изтупа длани, без да откъсва поглед от трескавото малко животинче.

То внезапно трепна и замръзна с писък.

Калан вдигна глава. Посрещнаха я чифт сини очи.

Жената стоеше на няма и три метра и я оглеждаше с хладна премереност. Нещо стисна Калан за гърлото и тя не можа дори да извика. Жената пред нея бе изникнала от нищото — просто бе тук. По ръцете на Калан пробягаха ледени иглички.

Дългата руса коса на новодошлата се спускаше на вълнисти къдри над раменете й. Бе облечена в изящна черна рокля. Тялото й бе толкова съвършено, красотата на лицето й тъй неземна, а очите й блестяха с такава интелигентност и дълбочина, че можеше да бъде само същество, изпълнено с безмерна доброта … или с нечовешко зло.

Калан веднага разбра кое от двете е верният отговор — без никакво колебание.

Тази жена я накара да се почувства грозна като мръсно петно и безпомощна като дете. Единственото, което искаше, бе да избяга от нея. Вместо това очите й се задържаха в погледа на онази не повече от секунда—две, но през това време помежду им като че ли изтече цяла вечност. В тези дълбоки сини очи се носеше някакво неистово, плашещо течение на съзерцанието.

Калан си спомни описанието на капитан Мейферт. Колкото и да се напъваше, не можеше да си спомни името на жената. Беше нещо обикновено. Най—важното обаче беше, че пред нея стоеше Сестра на мрака.

Без да каже нито дума, жената вдигна ръце и ги обърна с дланите нагоре, сякаш за да й предложи смирено нещо. Вътре нямаше нищо.

Калан се опита да прецени дали ще успее да стигне до нея с един скок. Реши да използва силата си. Веднъж взела решение, все едно го бе реализирала. Но ако искаше всичко това да има смисъл, трябваше да бъде по—близо до жената.

Щом понечи да помръдне, за да осъществи отчаяния си скок, светът избухна в белотата на болката.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Ричард чу странен звук, който го накара да замръзне на място. Усети някакъв тътен дълбоко в земята и в гърдите си. Стори му се, че мярва светкавица над върховете на дърветата, но бе толкова за кратко, че не бе сигурен.

Звукът обаче, все едно удар на огромен чук в сърцето на планината, смрази кръвта във вените му.

Къщата не бе далеч. Хвърли връзката с пъстърви и буркана с лещанки и се втурна в бяг.

Точно преди да излезе измежду дърветата, за да стъпи на поляната пред къщата, спря. Сърцето се бе качило в гърлото му.

Пред прага на къщата забеляза двете жени — едната облечена в бяло, другата в черно. Бяха свързани с трептяща нагъната припукваща ивица млечнобяла светлина, върнатите нагоре длани на Ничи бяха леко повдигнати едно с ръцете й, и раздалечени малко повече от ширината на хълбоците й.

Млечнобялата светлина извираше от гърдите й, преминаваше разстоянието между двете жени и пронизваше Калан в сърцето. Трептящото сияние между двете бе ослепително, сякаш не можеше самото то да се спаси от собствената си агония.

Видът на Калан, разтърсвана от яростната светкавица, пронизваща я в гърдите, парализира. Ричард от страх за нея — страх, който му бе до болка познат от времето, когато тя бе на прага на смъртта. Нишката пронизваше и сърцето на Ничи и свързваше двете жени. Ричард не разбираше магията, която използва Ничи, но инстинктивно разбираше, че е изключително опасна не само за Калан, но и за самата Ничи, която очевидно също изпитваше болка. Това, че Ничи бе готова да изложи себе си на такъв риск, го изпълни с ужас.

Знаеше, че трябва да запази спокойствие и да мисли с главата си, ако иска Калан да има шанс за оцеляване. Неудържимо копнееше да вземе нещо и да удари Ничи с всичка сила, но знаеше, че нещата не са толкова прости. Вечно повтаряната фраза на Зед — нищо на тоя свят не се постига лесно — изведнъж проблесна в съзнанието на Ричард и той разбра истинския й смисъл.

В отчаяно търсене на отговори всичко, което знаеше за магията, се втурна бясно в главата му. Нищо не му подсказваше какво трябва да прави, но поне разбра какво не трябва. Животът на Калан бе част от равновесието.

В същия миг Кара изхвърча от къщата. Беше чисто гола. Всъщност не бе кой знае колко странно. Ричард бе свикнал с формите на тялото й, изложени на показ под впитата в тялото й червена кожена одежда. Като се изключи цветът, разликата не бе кой знае каква. От нея капеше вода. Косата й бе в безпорядък, което всъщност май му се стори по—необичайно за него от вида на голото й тяло. Беше свикнал да я гледа с вечната й плитка на гърба.

В юмрука й стърчеше червената кожена палка — нейният Агиел. Мускулите на краката, ръцете и раменете й щяха да се пръснат от напрежение.

— Кара! Не! — изкрещя Ричард.

Той вече хвърчеше през поляната, когато Кара бе стигнала до Ничи и забиваше Агиела си в шията й.

Ничи изпищя от болка и се свлече на колене. Калан направи точно същото — и движенията, и викът й бяха съвсем като на другата жена.

Кара стисна в юмрук косата на Ничи и дръпна главата й назад.

— Време е да умреш, кучко!

Ничи не правеше нищо, за да спре Кара, чийто Агиел бе само на милиметри от врата й.

Ричард летеше към Морещицата с отчаяната надежда, че няма да пристигне твърде късно. Агиелът на Кара тъкмо допираше плътта на Ничи, когато Ричард успя да я докопа за кръста и да я хвърли назад на тревата. Стори му се малко странна на пипане — с копринено мека кожа, опъната върху стегнати като пружина мускули. Когато и двамата се строполиха на земята, ударът я остави без дъх.

Кара бе толкова бясна, че замахна с Агиела си към Ричард, без в действителност да си дава сметка, че е той — за нея в момента това бе някой, който й пречеше да изпълнява задълженията си към Калан.

Жестокият удар в лицето бе като стоварване на метален блок, последвано от гръм. Болката го заслепи. Ушите му забучаха. Внезапните усещания го оставиха без дъх, разтърсиха цялото му същество и за една—единствена секунда възвърнаха в главата му цяла лавина от мъчителни спомени.

Кара се бе вторачила върху предстоящото убийство и всяко прекъсване я разяряваше до лудост. Ричард дойде на себе си тъкмо навреме, за да успее да я стисне за китките и да я притисне към земята, за да не може да се хвърли към Ничи. Морещицата бе удивителен боец, но истинският й талант бе да реагира на магия, не на мускули. Точно затова тя се опитваше да подмами Ничи да използва силата си. Само така можеше да измъкне магията от врага си и да я използва срещу него.

Мятането на голото й тяло на земята не направи почти никакво впечатление на Ричард. Усети кръв по устните си. Вниманието му бе съсредоточено върху Агиела на Кара — трябваше да й попречи да го използва отново. Главата му пулсираше болезнено, трябваше да се бори не само с Кара, а и със себе си — за да остане в съзнание.

Единственото, което можеше да направи, бе да я държи на земята.

В този момент Морещицата представляваше по—голяма заплаха за живота на Калан, отколкото Ничи. Ако Ничи бе искала да убие Калан, Ричард бе убеден, че вече щеше да го е направила. Макар и да не разбираше какво точно е направила Сестрата, по онова, което вече бе видял, можеше да схване за какво най—общо става дума.

Кръвта му капеше върху голите гърди на Кара — аленочервено петно на фона на млечнобялата й кожа.

— Кара, престани! — челюстта му се движеше, макар и с болка, така че съобрази, че вероятно не е счупена. — Аз съм, спри! Ще убиеш Калан.

Кара застина под него, втренчена объркано в очите му.

— Каквото причиняваш на Ничи, го усеща и Калан.

— По—добре го чуй — обади се Ничи иззад него с кадифения си глас.

Кара вдигна ръка, щом Ричард, я пусна, и докосна наранената му устна.

— Съжалявам — прошепна тя, дала си сметка за стореното. По гласа й разбра, че наистина го мисли. Той кимна и се изправи, като преди да се извърне към Ничи, подаде ръка на Морещицата.

Ничи стоеше изправена в онази своя характерна поза, излъчваща гордост и достолепие. Вниманието и магията й бяха насочени срещу Калан. Спокойната, но могъща сила в него се бе събудила и чакаше заповедите му. Ричард нямаше представа как да я използва, за да спре Ничи. Изчакваше от страх да не направи нещо, което ще увеличи още повече мъките на Калан.

Калан също бе станала, но отново бе прилепена към стената на къщата от млечнобялата ивица светлина. Зелените й очи бяха станали огромни от ужаса на онова, което вършеше Ничи с нея.

Ръцете на Сестрата се вдигнаха. Допря длани до сърцето си, над светлината. Беше с гръб към Ричард, но той виждаше светлината през нея, сякаш огън разяждаше средата на парче хартия, дупката се увеличаваше към краищата, сякаш се готвеше да я погълне. Извиващата се светлина правеше съвсем същото с Калан, сякаш изпепеляваше вътрешностите й, но Ричард виждаше, че не я убива. Все още дишаше, движеше се, бе жива — не реагираше като човек, чиито вътрешности наистина са проядени. Когато ставаше въпрос за магия, той знаеше, че човек не бива да вярва на очите си.

В средата на гърдите на Ничи, под ръцете й, тя бавно започва да възвръща плътта си, лъчите постепенно избледняваха и тялото й придобиваше цялост.

Ричард едва сдържаше гнева си. Мускулите му бяха напрегнати до крайност. Магията вътре в него се бе навила на кълбо като усойница, подготвяща се за нападение. Искаше само да разкъса тази жена на парчета. Единственото, което копнееше повече от това, бе Калан да е в безопасност.

Ничи се усмихна очарователно на Калан, след което се обърна към Ричард. Спокойните й сини очи небрежно отскочиха към побелелите кокалчета, стиснали дръжката на меча му.

— Ричард. Толкова време мина. Изглеждаш добре.

— Какво си направила? — изскърца той през зъби.

Тя се усмихна. Както майка се усмихва на рожбата си снизходително. Пое си дъх, сякаш за да си почине след изморителен труд, после посочи с ръка Калан:

— Направих заклинание на жена ти, Ричард.

Той чуваше тежкото дишане на Кара зад лявото си рамо. Морещицата предвидливо се бе дръпнала на достатъчно разстояние, че да е извън обсега на меча му.

— И какво целиш? — попита той.

— Ами да те пленя, разбира се.

— Какво ще стане с нея? Какво си й направила?

— Аз да съм й направила нещо? Не, каквото й се случи. Ще й бъде причинено само от твоята ръка.

Ричард се намръщи. Разбра думите й, но толкова му се искаше да греши.

— Искаш да кажеш, че ако те нараня, Калан също ще страда, така ли?

Ничи се усмихна по същия снизходителен, обезоръжаващ начин, който той си спомняше от времето на своето обучение. Не можеше да повярва, че някога си бе казвал, че ако има добър дух, то той сигурно изглежда като нея.

Ричард усещаше магията, вряща в тялото на жената. Беше се научил, благодарение на дарбата си, да разпознава присъствието на магията. Имаше неща невидими за останалите, които той виждаше. Виждаше го в очите им, понякога усещаше сиянието около тях. Рядко бе срещал жени с дарбата, около които въздухът да трепери от напрежение. Нещо повече — Ничи беше Сестра на мрака.

— Не само ще страда — по—лошо. Виждаш ли, двете с нея вече сме свързани с майчино заклинание. Странно име, не мислиш ли? Донякъде идва от самата му природа — да подхранва. Също както майката храни детето в утробата си и поддържа живота му. Светлината, която видя преди малко, е нещо като пъпна връв, изтъкана от магия. Променяйки самата природа на този свят, тя свързва нашите два живота, независимо на какво разстояние се намираме една от друга. Точно както аз съм дъщеря на майка си и нищо не може да промени този факт, така и в този случай нещата са дадени веднъж завинаги.

Тя говореше с тон на наставник, както някога в Двореца на пророците, когато бе една от учителките му. Никога не бе разточителна на думи и това според него бе прибавяло някакво благородство в цялостното й излъчване. По онова време Ричард не можеше да си представи да чуе от устата на Ничи лоша дума, но това, което тя му говореше сега, бе повече от ужасно.

Все още се движеше с несравнима, плавна елегантност. Ричард винаги бе намирал изкусителност в движенията й. Сега му се струваха като извивки на змия.

Магията на меча му напираше, готова да разкъса цялото му тяло и да излезе навън. Тя бе направена така, че да се възбужда от присъствието на враг, у когото усети зли намерения. В този момент Ничи толкова пълно отговаряше на всички условия, че Ричард едва удържаше оръжието си да не се впусне в самостоятелна битка за унищожение на заплахата за Търсача. Все още усещаше болката, причинена му от Агиела, а освен нея трябваше да се бори и с меча си. Усещаше релефните букви на думата ИСТИНА да се врязват в дланта му.

Този път, вероятно повече от всеки друг път, стоеше лице в лице с истината, в невъзможност да се поддаде на крещящите си желания. Животът и смъртта бяха в равновесие.

— Ричард — рече Калан с равен глас. Изчака погледът му да се обърне към нея. — Убий я. — В гласа й се усещаше власт, която не търпеше неподчинение. В бялата си Изповедническа рокля думите й звучаха наистина недвусмислено заповеднически. — Направи го. Не чакай друга възможност. Убий я. Недей да мислиш, а го направи.

Ничи изчака отговора му. Очевидно това, което щеше да каже Ричард, я интересуваше само от любопитство, нищо повече. Ричард нямаше какво да мисли или решава.

— Не мога — каза той на Калан. — Това ще убие и теб.

Ничи повдигна вежда.

— Много добре, Ричард. Чудесно.

— Направи го! — изкрещя Калан. — Направи го сега, докато все още можеш!

— Спокойно — отвърна й той, без да повишава глас. Обърна се към Ничи: — Да те чуем.

Тя сключи ръце по начина, по който обикновено го правеха Сестрите на светлината. Само дето тя не бе Сестра на светлината. В сините й очи се усещаше нещо много Дълбоко, но какво бе то, Ричард не знаеше и не можеше а си представи. Тя притежаваше напрегнатия поглед на човек, способен да понесе върху себе си цял свят от чувства — от копнеж до силна омраза. Онова, което виждаше със сигурност в погледа й, бе пълната решителност, по—важна за нея от самия живот.

— Нещата стоят така, Ричард; идваш с мен. Докато аз съм жива, и Калан ще живее. Умра ли, умира и тя. Просто е, нали?

— И друго? — продължи той.

— Какво друго? — примигна тя. — Няма друго.

— Ако реша да те убия?

— Ще умра. Но заедно с мен ще умре и Калан — сега животът на двете ни е свързан.

— Не това имах предвид. Искам да кажа, че сигурно целиш нещо. Какво друго ще стане, ако реша да те убия?

Ничи сви рамене.

— Нищо. Свободен си да решиш. Животът ни е в твои ръце. Ако искаш да запазиш нейния, ще се наложи да дойдеш с мен.

— И какво възнамеряваш да правиш с него? — попита Калан, приближила се бавно към Ричард. — Да изтръгнеш самопризнания, така че Джаганг да го призове на предпоставен процес, а след това да го екзекутира публично?

Ако не друго, Ничи изглеждаше изненадана, сякаш подобна мисъл никога не й бе хрумвала и я намираше отвратителна.

— Не, не това. Не искам да му причиня зло. Поне не засега. По—нататък, разбира се, е най—вероятно да се наложи да го убия.

Ричард я стрелна с поглед.

— Разбира се.

Калан направи крачка напред, но Ричард я спря с ръка. Знаеше какво възнамерява да стори. Нямаше представа какво точно ще стане, ако Калан освободи Изповедническата си сила срещу Ничи, докато двете са свързани от заклинанието, но не искаше да разбира, понеже бе сигурен, че едва ли ще свърши добре. Доколкото му бе известно, Калан бе готова да жертва живота си, за да спаси неговия.

— Засега не прави нищо — прошепна й той.

Калан изтръгна ръката си от неговата и посочи:

— Та тя току—що си призна, че възнамерява да те убие!

Ничи се усмихна успокоително.

— Засега можеш да не се притесняваш за това. Ако изобщо се стигне дотам, едва ли ще е много скоро. Може би след цял един живот.

— А междувременно? — попита Калан. — Какви планове имаш преди да зачеркнеш живота му като нещо незначително?

— Незначително …? — Ничи разпери ръце в невинен жест. — Нямам никакви планове. Възнамерявам само да го отведа оттук.

Отначало Ричард си мислеше, че ще разбере какво става, но след всяка следваща дума на Ничи се чувстваше все по—несигурен.

— Искаш да кажеш, че ще ме отведеш, за да не мога да се бия с Императорския орден?

Тя сбърчи чело.

— Ако ти харесва да го кажеш така, приемам, че е истина, че времето ти на предводител на Д’Харанската империя е свършило. Но не в това е работата. Работата е там, че всичко, свързано с досегашния ти живот — Ничи небрежно погледна Калан — е свършило.

Думите й сякаш вледениха въздуха наоколо. Със сигурност Ричард усети мраз.

— А останалото? — Той знаеше, че ще последва още нещо, нещо, което ще обясни нещата. — Какви други условия има, ако искам да запазя Калан жива?

— Е, разбира се, никой не бива да тръгва след нас.

— А ако го направим? — озъби й се Калан. — Мога да е последвам и да те убия със собствените си ръце, дори това да означава, че ще загубя живота си. — Зеленият поглед на Калан, изпълнен с ледена решителност, се стрелна застрашително към жената.

Ничи едва забележимо се наклони към Калан и бавно повдигна вежди — сякаш майка предупреждава детето си:

— Тогава всичко ще свърши, освен ако Ричард не те убеди да не вършиш подобна глупост. Всичко зависи от това какво ще реши той. Но си правиш грешно сметката, ако мислиш, че изобщо ме интересува — каквото и да стане. Наистина — не ме интересува ни най—малко.

— Какво очакваш от мен? — попита Ричард, отклонявайки смущаващо спокойния поглед на Ничи от очите на Калан. — Ами ако стигна там, където искаш да ме заведеш, а не изпълня онова, което желаеш от мен?

— Не си ме разбрал, Ричард, ако мислиш, че имам ясна идея какво ще искам от теб. Не, нямам. Предполагам ще постъпиш както искаш.

— Както искам?

— Е, разбира се, няма да можеш да се върнеш при твоите близки — Тя отметна глава, за да усмири няколко дълги руси къдрици, подгонени от вятъра пред сините й очи. Погледът й не се отлепи от неговия. — И предполагам, че ако се окажеш по някакъв начин невъзможно и не поправимо против, тогава това само по себе си би било отговор. Ще бъде жалко, разбира се, но в такъв случай няма да си ми нужен. И ще бъда принудена да те убия.

— Няма да съм ти нужен? Искаш да кажеш, няма да съм нужен на Джаганг.

— Не. — Ничи отново изглеждаше изненадана. — Не действам от името на Негово Сиятелство. — Тя потупа долната си устна. — Не виждаш ли? Махнах халката, която ме обозначаваше като негова робиня. Правя го само заради себе си.

Изплува още по—смущаваща мисъл.

— И как е възможно да не прониква в съзнанието ти? Да не може да те контролира?

— Няма нужда аз да ти отговарям на този въпрос, Ричард Рал.

Някак си не му се връзваше. Връзката към Господаря Рал важеше само за хората, които му бяха верни. В случая му се струваше абсурдно ставащото пред очите му да е вдъхновено от верноподанически чувства. Това бе един откровено насилствен акт, насочен срещу волята му. Предположи, че може би Джаганг е в съзнанието й, но тя не може да го усети. Хрумна му дори, че именно постоянното присъствие на Джаганг може да я е подлудило.

— Виж — каза той, обладан от чувството, че дори не говорят на един и същ език. — Не знам какво мислиш…

— Стига приказки. Тръгваме.

В сините й очи нямаше гняв. Ричард дори си помисли, че за Ничи Кара и Калан изобщо не съществуваха.

— Нищо не разбирам. Искаш да тръгна с теб, но не го правиш заради Джаганг. Ако е така, то…

— Струва ми се, че обясних нещата възможно най—ясно и просто. Ако искаш да си свободен, можеш да ме убиеш. Направиш ли го, Калан също ще умре. Това са ти възможностите. Макар да знам как би постъпил, не мога да бъда напълно сигурна. Пред теб има два пътя. Трябва да тръгнеш по единия.

Ричард чуваше гневното дишане на Кара зад гърба си. Беше навито на кълбо жило, готово да изхвръкне всеки един миг. Опасявайки се да не би Морещицата да направи някаква огромна глупост, той повдигна ръка, за да й покаже, че иска от нея да остане на мястото си.

— О, има и още нещо, в случай че се опиташ да направиш нещо или да ме измамиш, или пък да откажеш да изпълняваш дреболиите, за които ще те моля. Посредством заклинанието, което ни свързва, аз мога по всяко време да убия Калан. Трябва само да го пожелая. Не е нужно самата аз да умирам. Всеки един ден оттук насетне й е подарен от мен, а следователно и от теб. Нямам намерение да й причинявам нищо лошо, всъщност животът й ми е напълно безразличен, но нямам нищо против да продължи повече. Та все пак тя те е направила отлив и в замяна на това се надявам, че няма да плати с живота си. Но, от друга страна, ти самият ще си отговорен чрез поведението си.

Ничи изгледа твърдо Кара зад Ричард. После протегна Ръка и нежно изтри кръвта от устната му.

— Тази твоя Морещица те разкърви. Мога да излекувам раната ти, ако искаш.

— Не.

— Чудесно. — Избърса кървавите си пръсти в черната си рокля. — Ако не искаш да рискуваш някой друг да застраши живота на Калан, ти предлагам да се погрижиш никой да не действа без твое съгласие. Морещиците са действени и решителни жени. Уважавам отдадеността им на дълга. Но ако твоята Морещица ни последва и я усетя чрез магията си, Калан ще умре.

— А как ще знам, че Калан е добре? Може да се отдалечиш на километри оттук и чрез тази магическа връзка да решиш да я убиеш. И аз да не разбера.

Ничи свъси чело. Изглеждаше искрено объркана.

— Че защо да го правя?

Раздирани от ярост и паника, чувствата му се мятаха неудържимо в душата му.

— А защо правиш всичко това!

Тя го изгледа с мълчаливо любопитство за момент.

— Имам си причини, съжалявам, Ричард, че трябва да изстрадаш всичко това. Нямам за цел да те карам да страдаш. Давам ти дума, че няма да причиня нищо лошо на Калан, без да те уведомя.

— И очакваш да ти повярвам?

— Казах ти истината. Нямам причина да те лъжа. С времето ще започнеш да разбираш нещата по—добре. Докато аз съм в безопасност, а ти си с мен, Калан няма да пострада по никакъв начин от мен.

Без да знае защо, Ричард й повярва. Струваше му се стопроцентово искрена и напълно сигурна в себе си, сякаш бе премислила нещата хиляди пъти.

Не вярваше, че му казва всичко. Опростяваше нещата, за да може той да разбере важното и да му е по—лесно да вземе решение. Каквото и да бе другото, едва ли щеше да му прозвучи по—опустошително от първото. Мисълта, че ще бъде разделен от Калан, бе непоносима, но бе готов почти на всичко, за да й спаси живота. И Ничи го знаеше.

Загадката на поведението й отново изплува в главата му. Явно имаше нещо общо с всичко.

— Заклинанието, което предпазва съзнанието на човек от пътешественика по сънищата, е валидно само за хората, които са ми верни. Ако направиш това, не можеш да очакваш да си защитена от Джаганг. Това би било предателство.

— Джаганг не ме плаши. Не се притеснявай за моето съзнание, Ричард, достатъчно защитена съм от Негово Сиятелство. С времето вероятно ще си дадеш сметка колко грешно си възприемал доста неща.

— Мамиш сама себе си, Ничи.

— Ти виждаш само част от цялото, Ричард. — Тя загадъчно повдигна вежда. — Дълбоко в сърцето ти твоята цел е същата като на Ордена. Ти си прекалено благороден, за да бъде другояче.

— Може да умра в ръцете ти, но ще бъде с омраза към всичко, което правиш ти и Орденът. — Ричард сви юмруци. — Няма да получиш каквото искаш, Ничи. Каквото и да е то, няма да го получиш.

Тя го изгледа съчувствено.

— Всичко е за добро, Ричард.

Нищо, което той казваше, явно не можеше да стигне до сърцето й, а той на свой ред не разбираше онова, което му говореше тя. Яростта му кипеше. Магията на меча напираше. Едва я удържаше.

— Нима наистина мислиш, че някога ще повярвам на това?

Сините очи на Ничи като че ли гледаха някъде зад него.

— Вероятно не.

Погледът й отново се спря върху него. Тя изсвири с пръст. В далечината изцвили кон и след малко изскочи от гората.

— Имам кон и за теб. Чака ни от другата страна на просеката.

Ужасът се вкопчи в тялото му. Ръката на Калан се впи в дланта му. Кара го докосна по гърба. Спомените за предишното му залавяне и за всичко преживяно учестиха пулса му до луд бяг, дишането му стана неистово. Почувства се в капан. Нещата се изплъзваха от пръстите му и не можеше да види никакъв изход.

Повече от всичко му се искаше да се противопостави, да се бие, но не виждаше как. Де да беше толкова просто, че да може да повали противника на земята. Припомни си, че единственият му шанс е да мисли с главата си, а не да се оставя на чувствата и желанията си. Обърна се към спокойния център в душата си и с негова помощ успя да успокои надигащата се буря от паника.

Ничи стоеше в достолепната си изправена поза, вдигнала брадичка. Приличаше на човек, тръгнал с достойнство към ешафода. В този миг Ричард си даде сметка, че тя наистина е готова да поеме по който трябва път.

— Дадох ти възможност за избор, Ричард. Други възможности нямаш. Избирай.

— Няма какво да избирам. Няма да оставя Калан да умре.

— Разбира се, че няма. — Ничи се отпусна почти незабележимо. В очите й блесна нещо като топлота. — Тя ще е добре.

С приближаването конят забави ход. Когато красивата петниста кобила спря до Ничи, тя я хвана за юздата близо до муцуната. Сивкавата й грива танцуваше на вятъра. Кобилата пърхаше и отмяташе глава, явно притеснена от чуждото присъствие и изпълнена с желание да избяга.

— Но… но — заекна Ричард, щом Ничи вдигна крак в стремето — какво мога да взема?

Ничи преметна крак през гърба на животното и се намести на седлото с изправени рамене. Черната й рокля и русата й коса се открояваха ясно на фона на оловното небе.

— Всичко, което пожелаеш, стига да не е човек. — Тя цъкна с език, подкарвайки коня да се обърне към Ричард — Предлагам ти да си вземеш дрехи и такива неща. Всичко, което би искал да носиш със себе си. Вземи всичко, което можеш да носиш, ако искаш. Гласът й стана по—остър:

— Обаче остави тоя твой меч. Няма да ти трябва. — Тя се наведе, лицето й за пръв път бе студено и заплашително. — Ти вече не си Търсач, нито Господарят Рал, предводителят на Д’Харанската империя, и в този смисъл не си съпруг на Майката Изповедник. Отсега нататък си просто Ричард.

Кара пристъпи край него като буреносен облак.

— Аз съм Морещица. Ако си мислиш, че ще ти позволя да отведеш Господаря Рал, значи си ненормална. Майката Изповедник вече изрази желанието си. Мое задължение е, преди всичко друго, да те убия.

Ничи стисна юздата.

— Прави каквото трябва. Знаеш последствията.

Ричард спря с ръка Кара да не посегне към Ничи и да я свали от коня.

— Спокойно — прошепна й той. — Времето е на наша страна. След като всички сме живи, ще имаме възможност да измислим нещо.

Напрежението в тялото на Кара поутихна. Тя с неохота отстъпи назад.

— Трябва да си взема някои неща — обърна се Ричард към Ничи, опитвайки се да печели време. — Почакай поне да си събера раницата.

Ничи отпусна юздата и отново приближи към Ричард. Едната й ръка бе отпусната на седлото.

— Тръгвам. — Тя посочи с дългия си елегантен пръст: — Виждаш ли онази просека там? Ако ме настигнеш, докато стигна до върха, Калан ще живее. Прекося ли оттатък, а ти не си с мен, тя ще умре. Казах.

Всичко се случваше твърде бързо. Трябваше му време за размисъл.

— И какво ще спечелиш от всичко това?

— Ще разбера кое е най—важното за теб. — Тя се настани удобно на седлото. — Като се замислиш, излиза, че е доста сериозен въпрос. Тепърва предстои да намерим отговора. Докато стигна да горе, ще го знам.

Ничи смушка коня и той тръгна в бавен ход.

— Не забравяй, върха на просеката. Дотогава имаш време да се сбогуваш, да си събереш багажа и да ме настигнеш, ако искаш Калан да живее. Ако пък решиш да останеш, ще разполагаш пак с толкова време, за да се сбогуваш с нея, преди да умре. Докато правиш избора си, обаче не забравяй, че и двете решения са окончателни.

Калан се втурна след коня, но Ричард я хвана през кръста.

— Къде го водиш? — попита тя.

Ничи спря за миг коня си и погледна Калан с плашеща окончателност.

— В царството на забвението.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Докато гледаше как Ничи се отдалечава на петнистия си кон към просеката и синкавите планини в далечината, Калан продължаваше да се мъчи да преодолее тъпата болка от стореното й от жената. Скрити зад близките дървета, ги наблюдаваха сърна и почти порасналото й чедо — и двете техни познайници от стадото, което честичко навестяваше поляната им. Сега животните стояха нащрек с вдигнати уши и не изпускаха от поглед Ничи, за да разберат дали представлява евентуална заплаха за тях. Уплашени от видяното, когато Ничи се обърна към тях, те вдигнаха опашки и се шмугнаха между дърветата.

Калан не се остави на ситуацията да я обърка. Но ако не бяха железните ръце на Ричард около кръста й, щеше да се хвърли върху Сестрата на мрака. Отчаяно й се искаше да освободи Изповедническата си сила. Никой никога не я бе заслужавал повече.

Ако сетивата й не бяха толкова замъглени, вероятно би могла да предизвика силата си чрез Кон Дар, Кървавата ярост на една древна способност, която тя притежаваше. Подобна изключителна магия би могла да прекоси относително малкото разстояние до Сестрата, но поради магията на Ничи опитът й би бил напразен. Единственото, което Калан имаше сили да направи, бе да остане на крака и да се въздържи да не повърне.

Беше отчайващо, влудяващо и унизително, но Ничи я бе изненадала и дори при положение, че Калан разполагаше със светкавичната си Изповедническа магия, Сестрата я изпревари. А щом хищните лапи на Ничи се вкопчиха в нея, Калан нямаше какво да стори.

През целия й живот я бяха учили да не се оставя да бъде хваната неподготвена. Изповедниците бяха вечни мишени и Калан прекрасно го знаеше. В подобни ситуации тя винаги бе побеждавала. Но след тези месеци на спокоен живот усещанията й бяха закърнели и бдителността й приспана. Закле се никога повече да не допуска да се случи подобно нещо … което обаче никак не й помагаше в случая.

Все още усещаше живата магия на Ничи да пронизва съществото й, сякаш самата й душа бе разкъсана от мъчения. Вътрешностите й все още не можеха да се успокоят след преживения насилствен стрес. Студеният вятър, побягнал по поляната и разлюлял зелената трева, охлади пламналото й лице. Той донесе в долината някаква непозната миризма — нещо, което закърнелите й сетива възприеха като неясна прокоба. Огромните борове зад къщата е кланяха и извиваха снаги, но устояваха на могъщите пориви на вятъра, които звучаха като мощен удар на вълни в прибоя на назъбен скален риф.

Каквато и да бе освободената от Сестрата магия, Калан бе наясно, че Ничи не я е излъгала за последиците. Колкото и да мразеше тази жена, чрез майчиното заклинание тя усещаше някаква връзка с нея — връзка, която би могла да определи като … привързаност. Беше толкова объркващо. Определено смущаваща, но в същото време по някакъв начин успокояваща връзка с жената извън злите й магически способности и изкривени цели. Нещо дълбоко в Ничи сякаш заслужаваше да бъде обичано.

Въпреки тези неясни дълбоки чувства в душата й разумът на Калан й повтаряше истината за нещата — че подобни усещания са само илюзорни. Ако й се отдадеше възможност, нямаше да се поколебае да убие Ничи.

— Кара — обади се Ричард, докато изпращаше с гневен поглед коня на Ничи, бавно отдалечаващ се през по ляната. — Не искам дори да ти минава през главата да се опитваш да я спреш.

— Няма да позволя …

— Сериозно ти говоря. По—сериозен съм от всякога, от всяка заповед, която някога съм ти давал. Ако нараниш Калан по такъв начин … е, убеден съм, че няма да ми причиниш такава болка. Защо не се облечеш.

Кара изсумтя под мустак. Щом Морещицата потъна в къщата, Ричард се обърна към Калан, която едва сега бе забелязала голотата й. Помисли си, че вероятно са я прекъснали посред банята й. Използваната от Ничи магия бе замъглила съзнанието на Калан и тя си спомняше смътно последните събития.

Съвсем ясно обаче помнеше усещането за допира на Агиела. Разтърсващата мощ на оръжието на Морещицата я бе пронизала чрез магията на Ничи като копие през купа сено. Макар Кара да бе насочила Агиела си към Ничи, Калан го бе усетила, сякаш бе използван директно срещу нея.

Калан нежно докосна Ричард по наранената челюст и го изгледа съчувствено, но когато той я погледна с очи, в които се четеше, че няма нужда от съжаление, го прегърна. Огромните му ръце се сключиха на кръста й. Тя се отпусна в прегръдката му и положи лице върху гърдите му — Не може да е истина — прошепна тя. — Просто не е възможно.

— Но е.

— Толкова съжалявам.

— Съжаляваш ли?

— Че се оставих да ме изненада — Калан се разтресе от яд към самата себе си. — Трябваше да съм нащрек. Ако се бях държала подобаващо и я бях убила първа, никога нямаше да се стигне дотук.

Ричард нежно я погали по главата, притискайки я до рамото си.

— Помниш ли как ме уби онзи ден при битката ни с мечове?

Тя кимна, без да отделя глава от рамото му.

— Всички допускаме грешки, оставяме се да ни изненадат. Не се обвинявай. Никой не е съвършен. Възможно е дори да е хвърлила заклинание за замъгляване на сетивата ти, за да може да се промъкне до теб като… като тих невидим комар.

Калан не бе помислила за това. Изненадана или не, беше ядосана на себе си. Само ако не се бе захласнала толкова по тъпата катеричка. Само ако бе вдигнала глава по—рано. Само ако не бе чакала цяла секунда за анализ на изправилата се пред нея заплаха, за да реши дали да освободи унищожителната си магия.

Едва ли не от първия си ден Калан бе обучавана как да използва магията си. Най—важното, което трябваше да нае, бе да я използва само в случай на категорична необходимост. Подобно на убийството, Изповедническата сила унищожаваше човека, към когото е насочена. След това той живееше предимно в услуга и по волята на съответния Изповедник. И всичко бе окончателно като смъртта.

Калан се вгледа в сивите очи на Ричард. Изглеждаха все по—сиви на фона на оловното небе зад него.

— Животът ми е безценно и свято нещо за мен — рече — Твоят не по—малко за теб. Не го жертвай, за да стане подобен на моя. Няма да го понеса. Все още не се е стигнало дотам. Все ще измисля нещо. Засега се налага да замина с нея.

— Ще те последваме, но ще стоим на прилично разстояние.

Той вече клатеше глава.

— Тя изобщо няма да усети.

— Не. Можем да предполагаме, че с нея има и други. Може да дебнат в засада, за да ви хванат, ако тръгнете след нас. Не бих понесъл мисълта, че би могла да използва магия или по някакъв начин да усети, че ни следите. Случи ли се това, ще загинете напразно.

— Искаш да кажеш, че според теб тя може… да те принуди насилствено да й кажеш, че сме тръгнали след вас.

Ричард пое лицето й в длани. В погледа му имаше странен блясък, който не й се хареса.

— Чуй ме. Не знам какво става, но не бива да умираш само за да ме освободиш.

Сълзите пареха в очите й. Тя примигна, за да ги прогони. Едва удържа гласа си да не прилича на отчаян вой.

— Не отивай, Ричард. Не ме е грижа какво ще означава това за мен, след като можеш да бъдеш свободен. Ще умра с радост, ако знам, че това ще те спаси от жестоките лапи на врага. Не мога да позволя Орденът да те плени. Не мога да позволя да угаснеш бавно като роб, за да спасиш живота ми. Не мога да им позволя…

Тя не изрече онова, което я плашеше най—много. Не можеше да понесе мисълта, че ще го подложат на мъчения. Мисълта, че ще бъде изтезаван и унижаван, че ще страда сам—самичък и забравен в някоя далечна тъмница, без надежда за спасение, замъгляваше още повече съзнанието й.

Но Ничи каза, че няма да е така. Калан си повтори, че в името на своя разсъдък трябва да повярва на думите на Сестрата.

Видя, че Ричард се усмихва на себе си, сякаш се мъчеше да запамети всяка частичка от лицето й, докато в същото време в главата му препускаха какви ли не мисли.

— Нямаме избор — прошепна той. — Трябва да го направя.

Тя стисна ризата му в юмрука си.

— Ти правиш точно каквото иска от теб Ничи — тя знае, че ще искаш да ме спасиш. Не мога да ти позволя тази жертва.

Ричард вдигна поглед, загледан между дърветата и планините зад тях, запомняйки всичко, подобно на осъден на смърт, който преглъща последната си вечеря. Погледът му, по—жаден от преди, се спря върху нея.

— Нима не виждаш? Не правя никаква жертва. Просто сключвам сделка. Разменям реалността на това, че ти съществуваш някъде, за щастието и радостта си. Това не е жертва — повтори още веднъж той, подчертавайки всяка дума. — Да бъдеш роб, дори ако именно това ме чака, и да знам, че ти си жива — това е изборът ми. Избирам го вместо това да живея в един свят, в който не съществуваш. С първото мога да преживея. С второто — не. Първото е болезнено, второто — непоносимо.

Калан удари с юмрук гърдите си.

— Но ти ще си роб или дори по—страшно, а аз не мога да понеса това!

— Калан, чуй ме. В сърцето си ще съм свободен, понеже разбирам какво е свободата. И затова ще полагам усилия — и ще намеря начин наистина да се освободя. Но няма да мога да намеря начин да те съживя. Духовете са ми свидетели, че в миналото бях готов да жертвам живота си за една идея и животът ми нямаше значение. В миналото съзнателно поставях на риск живота и на двама ни, бях готов да го жертвам — но не напразно виждаш ли? Това би било глупава сделка. Няма да го направя.

Калан задиша учестено, опитвайки се да задържи сълзите си, както и надигащата се в гърдите й паника. Ти си Търсач. Длъжен си да намериш пътя към свободата. И ще го намериш. Сигурна съм — Тя с усилие преглътна, опитвайки се да успокои Ричард или по—скоро себе си. — Ще намериш начин. Знам го. Ще намериш начин и ще се върнеш. Правил си го и преди. Ще го направиш и сега.

Лицето на Ричард стана мрачно, в очите му се долавяха следи от отчаяние.

— Калан, трябва да си готова да продължиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да намираш радост във факта, че съм жив. Трябва да си готова да продължиш напред само с тази мисъл, без нищо друго.

— Как така без нищо друго?

Погледът му бе плашещ — някакво тъжно, мрачно, трагично примирение. Тя не желаеше да поглежда в очите му, но застанала с ръка на гърдите му, почувствала топлината му, животът вътре в него, не можеше да отвърне глава.

— Мисля, че този път е различно.

Тя отметна коса назад, когато вятърът я разпиля пред очите й.

— Различно ли?

— Този път има нещо напълно различно в усещането за нещата. Не се връзват, както биха се връзвали в миналото. В поведението на Ничи има някаква непреклонна сериозност. Нещо уникално. Тя е планирала всичко и е готова да умре за идеята си. Не искам да те лъжа. Нещо ми подсказва, че този път може никога да не намеря пътя обратно.

— Не го казвай — Калан стисна ризата му с треперещи от ужас пръсти. — Моля те, Ричард, не го казвай. Трябва да опиташ. Трябва да откриеш пътя към мен.

— Нито за миг не си мисли, че не правя всичко възможно. — Гласът му бе изпълнен с чувства почти до ръба на това да звучи гневен. — Кълна ти се, Калан, че докато в дробовете ми има макар и едничък дъх, няма да се откажа. Няма да преставам да търся начин за бягство. Но не бива да пренебрегваме възможността за провал само защото е болезнена за нас: възможно е никога да не се завърна. Трябва да приемеш факта, че е възможно да се наложи да продължиш без мен, но със съзнанието, че съм жив, също както аз ще го знам за теб в сърцето си, където никой няма да има достъп. В сърцата си ние си принадлежим и така ще е завинаги. В това се заклехме, когато се оженихме — да се обичаме и уважаваме за вечни времена. Това не може да се промени. Разстоянието не може да го промени. Нито времето.

— Ричард… — Тя преглътна воя си, но не успя да за държи сълзите, бликнали от очите й. — Не мога да понеса мисълта, че си станал роб заради мен. Не разбираш ли? Не разбираш ли какво ще ми причини тя? Ако трябва, съм готова да се самоубия, за да не й позволя да стори това с теб. Трябва да го направя.

Той поклати глава, вятърът разроши косата му.

— Тогава няма смисъл да търся начин да й избягам. Няма да има за какво.

— Няма да има нужда да бягаш, това е — тя няма да може да те задържи.

— Тя е Сестра на мрака. — Той разпери ръце. — Просто ще използва други средства, на които няма да мога да се противопоставя — и ако си мъртва, няма да имам и желание. — Но…

— Нима не виждаш? — Той я стисна за раменете. — Калан, трябва да живееш, за да ми даваш стимул да й из бягам.

— Твоят собствен живот е такъв стимул — отвърна тя. — Да си свободен, за да помагаш на хората — това ще ти бъде стимул.

— Хич не ме интересуват хората. — Той я пусна и махна гневно с ръка. — Дори хората, с които съм израсъл, застанаха срещу нас. Опитаха се да ни убият. Не помниш ли? Земите, които влязоха в Д’Харанския съюз, най—вероятно също няма да останат верни, когато видят, че Императорският орден настъпва в Средната земя. Постепенно Д’Хара ще остане сама. Хората не разбират и не оценяват свободата. При тези обстоятелства те не са готови да се борят за нея. Доказаха го в Андерия и в Града на елените, където съм израсъл. Какво по—ясно доказателство от това? Нямам фалшиви надежди. Повечето от останалата част на Средната земя ще се огъне, когато настъпи моментът да се борят срещу Ордена. Когато видят огромната им армия и безжалостните им методи към онези, които им се противопоставят, ще се предадат.

Той отвърна поглед от нея, сякаш съжаляваше за изпуснатите си нерви в последните им мигове заедно. Високата му фигура, възправена на фона на стръмните планински склонове и небето, се отпусна, сякаш за да е по—близо до нея, сякаш за да почувства топлината й.

— Единственото, на което мога да се надявам, е да тръгна, за да мога да се върна. — Гласът му бе загубил всички остри нотки, приличаше на шепот. — Калан, моля те, не ми отнемай тази надежда — тя е единственото, което имам.

В далечината забеляза лисицата, прекосяваща поляната. Гъстата й, опръскана с бяло опашка стоеше изправена, докато муцуната й душеше за гризачи. Докато Калан проследяваше движението й, с крайчеца на окото си мярна Дух, стъпила гордо на рамката на прозореца. Как щеше да изгуби мъжа, подарил й тази великолепна статуя, когато тя най—много се нуждаеше от нея?

Знаеше, че може, понеже сега тя притежаваше онова, което единствено тя можеше да му даде. Втренчена в напрегнатите му сиви очи, тя си даде сметка, че не може да устои на искрената му молба и единствено желание — не и в момент като този.

— Добре, Ричард. Няма да се опитвам да те освободя по никакъв начин. Ще те чакам. Ще го понеса. Познавам те. Знам, че няма да се откажеш. И знам, че мога да очаквам не по—малко от теб. Когато вече няма да те има, ще те чакам, а един ден отново ще бъдем заедно. Никога няма да се разделим в сърцата си. Както каза, нашата любовна клетва е над времето.

Ричард затвори очи с облекчение. Нежно я целуна по челото. Вдигна ръката й от гърдите си и обсипа с меки целувки кокалчетата й. Едва тогава Калан осъзна колко много е означавала тази нейна клетва за него.

Тя дръпна рязко ръка и с енергично движение свали от врата си колието на Шота, подарено й като сватбен подарък. Предназначено бе да я предпазва от забременяване. Обърна ръката на Ричард и пъхна колието в дланта му. Той погледна учуден малкия тъмен камък, закачен на златна верижка.

— Защо го правиш?

— Искам да го вземеш. — Калан се покашля, за да укрепи гласа си. Едва успя да прошепне: — Знам какво иска тя от теб — какво ще те принуди да направиш.

— Не, не е което … — Той поклати глава и каза: — Няма да го взема — сякаш жестът му можеше да зачеркне възможността.

Калан го погали по лицето. Гледаше го през водниста завеса.

— Моля те, Ричард. Моля те, вземи го заради мен. Не мога да понеса мисълта, че някоя друга жена може да има дете от теб. — Нито дори мисълта за опит в създаването му, последното обаче не го каза. — Особено след моето …

Той отвърна поглед от очите й.

— Калан … — думите му изневериха.

— Направи го заради мен. Вземи го. Моля те, Ричард, аз правя каквото искаш и ще изтърпя твоето пленничество. Моля те, приеми с уважение моята молба. Не мога да понеса мисълта, че тази руса вещица може да има дете от — Детето, което би трябвало да е мое. Нима не виждаш? Как мога изобщо да обичам нещо, което съм ненавиждала? И как мога да мразя нещо, което е било част от мен? Моля те, Ричард, не допускай да се случи това. Студеният вятър разпиляваше косата й. Целият й живот, както й се струваше, излизаше от контрола й. Направо не можеше да повярва, че това място на толкова радост, спокойствие и избавление, мястото, където тя се върна към живота, може да се превърне в начало на неговото пленничество.

Ричард протегна ръка към колието, сякаш можеше да го ухапе. Тъмният камък се претърколи в пръстите му, хвърляйки отблясъци в угасващата светлина на деня.

— Калан, не мисля, че става въпрос за това. Наистина.

Но така или иначе, тя просто може да откаже да го носи и да застраши живота ти, ако аз не…

Калан взе златната верижка от ръцете му и я изля на малка купчинка в дланта му. Тъмният камък блещукаше, обвит от мрежа от тънки златисти нишки. Тя затвори юмрука му с ръце.

— Ти беше този, който настояваше да не пренебрегваме нещата, които са болезнени за мислите ни.

— Но ако тя откаже…

Калан се вкопчи още по—силно в треперещите му пръсти.

— Ако някога поиска от теб това, ще трябва да я убедиш да го сложи на врата си. Трябва да го направиш. Заради мен. За мен е достатъчно ужасно да си помисля, че тази жена ми отнема любимия, съпруга, за да трябва да се страхувам и…

Голямата му ръка бе толкова топла, позната и успокояваща. Думите й едва излязоха от устата й. Нямаше какво друго да каже, освен да го моли:

— Умолявам те, Ричард.

Той стисна устни и кимна, прибра колието в джоба си.

— Не вярвам да има такива намерения, но ако наистина се окаже така, имаш думата ми — тя ще носи това колие.

Калан се отпусна в прегръдките му със стон. Той я отблъсна леко.

— Хайде. Да побързаме. Трябва да си взема някои неща. Остават ми едва няколко минути, иначе всичко ще е напразно. Ще тръгна по пряката пътека и ще я изпреваря до върха, но въпреки това нямам много време.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Калан усети присъствието на Кара, облечена в червената си кожена дреха, застанала на прага на спалнята им, да наблюдава как Ричард си събира багажа. Калан кимна, докато двамата с Ричард си обменяха безмълвни, кратки послания. Вече бяха уговорили условията по въпросите, касаещи живота и смъртта. Сега сякаш и двамата се страхуваха да не кажат нещо, което би разрушило деликатните, трудни, отчаяни споразумения, които бяха постигнали.

Вялата светлина, промъкваща се през прозореца, не можеше да разсее мрачната атмосфера в стаята. Кара, стъпила на прага, също блокираше част от пътя на светлината. Спалнята приличаше на зандан. Ричард, облечен в тъмни дрехи, бе като сянка. Толкова пъти, докато лежеше и бавно се възстановяваше, Калан бе мислила за тази стая по същия начин — като за зандан. Този път усещането бе по—реално от всякога, само дето помещението ухаеше на бор, а не бе изпълнено с киселата воня на затворнически килии, треперещи преди изпълнението на смъртната им присъда. За един момент Кара изглеждаше напълно отчаяно, в идващия се стрелкаше насам—натам в търсене на нещо. Калан знаеше, че Морещицата изпитва същите чувства като нея и се мята на ръба на отчаянието и мъката; от едната крайност на яростта до другата. Морещиците обикновено не изпадаха в подобни ситуации, но пък Кара бе повече от обикновена Морещица.

Калан проследи с поглед как Ричард прибира в раницата си черния панталон, черния потник, черната туника със златни нишки, сребърните накитници, външния колан с всичките му кесийки, златотканото наметало. Заеха почти цялото свободно място. Беше с тъмното си наметало на горски водач, нямаше време да се преоблича. Калан се надяваше той скоро да успее да избяга и отново да облече дрехите си на магьосник—войн, за да ги поведе срещу Императорския орден. Всички имаха нужда от неговото водачество срещу завоевателните орди на Стария свят.

По недостатъчно ясни за самия него причини Ричард се бе превърнал в основна действаща сила на тяхната борба. Калан знаеше прекрасно, че позицията му си остава непроменена — хората трябва да пожелаят да се борят за себе си, а не само за него. Ако една идея си струва, то тя трябва да надживее своя водач, иначе той е обречен на провал.

Докато продължаваше да пълни раницата си с други дребни неща, Ричард каза на Калан, че може би ще е добре да се опита да намери Зед и че той вероятно ще има някакви идеи. Тя кимна и отвърна, че, ще го послуша, като добре знаеше, че в този случай Зед няма да може да направи нищо. Ужасяващият триъгълник бе неподатлив на външно влияние — Ничи се бе погрижила за това. Ричард просто се опитваше да й вдъхне надежда и това бе единственото хубаво нещо, за което можа да се сети на фона на безутешната пуста реалност.

Калан не можеше да намери място на ръцете си. Стоеше, чупейки пръсти, а от брадичката й се ронеха сълзи. Трябваше да каже нещо, нещо важно, някакви последни думи — докато все още имаше тази възможност. Не успяваше да ги намери. Предполагаше, че вероятно се дължи на факта, че знае как се чувства, какво й е на сърцето и няма какво повече да добави към това. Притисна юмрук към болезнената точка в коремната кухина.

Стаята се изпълни с гъста тъма — сякаш бе влязъл четвърти човек, някакъв мрачен страж, дошъл до отведе Ричард. Това бе сърцето на ужаса, направляван от онова, което не виждаш, с което ме можеш да спориш и което не можеш да убеждаваш или да победиш. Този мрак го очакваше — неизменен, непроменим, безразличен.

Щом Кара се махна от прага, Ричард извади шепа златни и сребърни монети от един вътрешен джоб на кожената си раница. Припряно върна обратно половината, другото й подаде.

— Вземи, ще ви трябват.

— Аз съм Майката Изповедник. Не ми е нужно злато. Той обаче хвърли монетите на леглото, очевидно ненастроен да спори с нея в последните им мигове заедно.

— Искаш ли да вземеш някоя от фигурките си? — попита го тя. Бе глупав въпрос и го знаеше, но трябваше да запълни ужасната тишина, а това бе единственото, което й дойде наум — като се изключи отчаяната й молба.

— Не. Не ми трябват. Когато ги гледаш, мисли си за мен и помни, че те обичам. — Той нави стегнато одеялото си заедно с малко платнище от промазан плат и завърза пакета отдолу на раницата. — Ако изобщо някога ми се прииска, бих могъл да си издялам.

Калан му подаде калъп сапун.

— Не са ми нужни фигурките ти, за да ми напомнят, че ме обичаш. Това ще го знам. Издялай нещо, с което да покажеш на Ничи, че трябва да си свободен.

Ричард я погледна с тъжна усмивка.

— Възнамерявам да й покажа, че никога няма да й се подчиня — нито на нея, нито на Ордена. Няма да има нужда от фигурки. Тя си мисли, че всичко е планирала, но скоро ще се убеди, че съм кофти компания. — Той напъха юмрук в раницата си, за да освободи още малко място. — Адски кофти компания.

Кара се втурна в стаята, носейки малко вързопчета с вързани на възел краища. Започна да ги пуска едно по едно на леглото.

— Приготвих ти малко храна, Господарю Рал. Неща, които ще ти вършат работа по време на път — сушено месо, риба и други подобни. Малко ориз и зеленчуци. И… и самун хляб, от моя. Той е най—отгоре, да го изядеш първо, докато е пресен.

Той й благодари и напъха вързопчетата в раницата си. Преди да прибере хляба, го вдигна към носа си и вдиша дълбоко. Усмихна се с признателност на Кара.

После бързо се изправи. Усмивката му се изпари по начин, от който Калан настръхна до мозъка на костите си. Изглеждаше така, сякаш се мъчи неистово да накара сам себе си да свърши някакво последно, тежко задължение. Измъкна ножницата през главата си. Задържа я в лявата си ръка и извади Меча на истината, стиснал го за дръжката в побелелия си десен юмрук.

Острието издаде характерния си металически звук, оповестяващ появата му.

Ричард нави ръкава си и обърса острието по вътрешната част на ръката си. Калан примигна, докато го гледаше. Не можеше да каже дали се поряза толкова дълбоко нарочно или без да иска. Изведнъж си спомни, че с каквото и оръжие да борави, той винаги достига точно такава дълбочина, каквато желае.

Обърна острието и потопи и двата му ръба в прясната кръв. Окъпа острието, напоявайки го със сластолюбивия вкус, изостряйки апетита му за още. Калан нямаше представа какво прави той и защо го прави точно сега, но ритуалът й се стори потресаващ. Толкова й се искаше да бе извадил меча по—рано и да го бе насочил към Ничи. Калан не би се уплашила от нейната кръв. Ричард отлепи острието от плътта си и го прибра в ножницата. Кръвта, стичаща се по ръката му, оставяше тъмни ивици по ножницата, докато Ричард спускаше ръката си по нейната дължина, надолу към острието, за да я сграбчи в юмрука си през средата. Свел глава, втренчил поглед в сребристите и златисти отблясъци на ножницата, искрящи дори през кръвта му, той се приближи към нея.

Вдигна поглед и Калан съзря смъртната ярост на магията да танцува в очите му. Бе предизвикал изпепеляващия гняв на меча, след което го бе потушил. Никога преди не го бе виждала да прави подобно нещо.

Повдигна прибрания в ножницата меч към лицето й. Сухожилията му бяха изхвръкнали върху релефа на юмрука му. Изпод петната кръв проблясваха белите му кокалчета.

— Вземи го — изрече той дрезгаво с глас, който издаваше вътрешната борба, водена в сърцето му.

Онемяла, Калан пое ножницата в две ръце. За миг, докато Ричард отлепи кървавата си ръка, тя почувства някакво разтърсване, сякаш изведнъж бе споена с оръжието посредством никога неизпитван гняв. Нямаше да се учуди, ако изпод пръстите й бяха пробягали искри. Усещаше подобна ярост да извира от студената стомана, която едва не я повали на колене. Ако в този миг можеше да пусне оръжието, то щеше да докосне земята вместо нея. Но то сякаш бе залепнало за ръцете й.

След като Ричард махна ръката си, прибраният в ножницата меч загуби неудържимия гняв, натрупан в него, и се превърна в най—обикновено оръжие.

Ричард издигна пръст във въздуха. Опасната магия не бе угаснала в очите му. Мускулите на лицето му затанцуваха.

— Не изваждай този меч — предупреди я той със смразяващ шепот, — освен ако от това не зависи животът ти. Знаеш какво може да причини той на човек. Не само на този, попаднал под силата на острието, но и на ръката, която го стиска за дръжката.

Калан, попаднала в клопката на напрегнатия му поглед, можа само да кимне. Спомняше си ясно първия път, когато Ричард бе използвал меча, за да убие човек. Първият път, когато му се наложи да изпита ужаса на убийството, бе в нейна защита.

Тогава, в този първи път, с отнемането на другия живот едва не бе загубил и своя. Трябваше да положи огромни усилия, за да се научи да владее подобен ураган от магия, какъвто се съдържаше в Меча на истината.

Ричард можеше да гледа заплашително и без гнева на меча. Калан си спомняше няколко пъти, когато единствено хищният му поглед бе смълчавал тълпа от хора. Малко бяха нещата, които един човек би желал по—силно да избегне, освен този поглед. Сега същите тези очи блестяха, гладни да убиват.

— Ако трябва да го използваш, разгневи се — избоботи той. — Разгневи се неистово. Това ще бъде единственото ти спасение.

Калан преглътна.

— Разбирам. — Тя кимна. — Помня.

Справедливият гняв бе единствената защита срещу разяждащата болка, която мечът изискваше в замяна на това, че е бил използван.

— Живот или смърт. Няма друга причина. Не знам какво ще стане и няма да разбера по—рано от теб. Но предпочитам това, вместо когато ти се наложи, да нямаш към какво да се обърнеш за помощ. Дадох му вкуса на кръвта. Тя ще го държи гладен. Извадиш ли го, ще бъде в кръвна ярост.

— Разбирам.

Най—сетне погледът му угасна.

— Съжалявам, че съм принуден да те натоваря с ужасната отговорност на това оръжие, особено по този начин, но това е единствената защита, която бих могъл да ти предложа.

Поставила успокоителна ръка на рамото му, Калан отвърна:

— Няма да ми се наложи да го използвам.

— Добри духове, надявам се да е така. — Той хвърли поглед през рамо, огледа за последен път спалнята им, след това се обърна към Кара. — Трябва да вървя.

Морещицата не го чу.

— Първо ми дай ръката си.

Кара носеше бинтове, останали от времето, когато Калан бе на легло. Без да се възпротиви, протегна обляната си в кръв ръка. Кара набързо проми раната, след това я бинтова.

Ричард й благодари, щом привърши. Кара разряза края, обиколи китката му и върза двата края на възел.

— Ще те изпратим донякъде.

— Не. Ще стоите тук. — Ричард смъкна ръкава си.

— Но …

— Кара, искам да пазиш Калан. Оставям я в твоите ръце. Знам, че няма да ме разочароваш.

Прекрасните сини очи на Кара, блестящи от сълзи, отразиха болка, която Калан бе сигурна, че Морещицата никога не си е позволявала да демонстрира.

— Кълна се да я защитавам така, както бих защитава ла теб, Господарю Рал, ако и ти ми се закълнеш да се върнеш при нас.

Ричард й се усмихна бързо, опитвайки се да разсее потиснатостта на думите й.

— Аз към Господарят Рал, не е нужно да ти напомням, че съм се измъквал и от по—заплетени ситуации. — Той я целуна по бузата. — Кара, кълна се, че никога няма да се откажа да правя опити за бягство. Имаш думата ми.

Калан осъзна, че той не се закле буквално в думите на Кара. Тя знаеше, че не би дал обещание, което може да не е способен да изпълни.

Затвори раницата си.

— Трябва да вървя. — Вдигна я за презрамките. — Нямам право да закъснявам.

Калан го стисна за ръката, Кара положи длан на рамото му. Ричард се обърна и стисна Калан за раменете.

— Чуй ме сега. Ще ми се да останеш тук, в тази къща, в планината, където си на сигурно място, но знам, че нищо освен предсмъртното ми желание не би те накарало да го сториш. Остани поне четири—пет дни, за да ми дадеш време, в случай че веднага разбера как стоят нещата и успея да се измъкна. Ничи може и да е Сестра на мрака, но вече не съм напълно чужд на магията. И преди съм се спасявал от властта на могъщи хора. Изпратих Мрачния Рал в отвъдния свят. Отидох в Храма на ветровете, който разруших! Намира в друг свят, за да спася нашия от чумата. Измъквал съм се и от по—трудни ситуации. Кой знае, може би пък сега нещата да са много по—прости, отколкото изглеждат. Ако й избягам, ще се върна тук, така че, моля ви, изчакайте ме поне малко. Ако не мога да избягам от Ничи веднага, опитай се да намериш Зед. Той може да има някакви идеи. Последния път, когато го видях, с него беше и Ан. Тя е Прелат на Сестрите на светлината и познава Ничи от много дълго време. Може би тя ще знае нещо, което, заедно се уменията на Зед, може да се окаже от някаква помощ.

— Ричард, не се тревожи за мен. Просто се пази. Ще те чакам, докато успееш да избягаш. Затова просто се успокой и съсредоточи всичките си усилия в желанието да избягаш от Ничи. Ще останем тук още малко, обещавам ти.

— Ще се грижа за нея, Господарю Рал. Не се притеснявай за Майката Изповедник.

Ричард кимна. Обърна се с гръб към Калан. Пръстите й се врязаха в ръката му…

— Познавам те и знам как се чувстваш, но искам да ме чуеш. Моментът още не е дошъл. Може никога да не дойде. Сигурно ти се струва, че греша, но ако затвориш очи пред истинността на това, в услуга на желанията си само защото си Майката Изповедник и се чувстваш отговорна за хората в Средната земя, тогава няма да има смисъл да си даваме труда да се надяваме, че някой ден отново ще се съберем — защото няма да стане. Ще бъдем мъртви, както ще бъде мъртва и каузата на свободата.

Той приближи лице до нейното.

— Помни най—вече, че силите ни не бива да нападат армията на Ордена. Прекалено рано е. Ако те… ако ти предприемеш директна атака и се прицелиш в сърцето на Ордена с мисълта, че можеш да победиш, това ще бъде краят на нашата армия, смъртта на шансовете ни. И надеждата за каузата на свободата, цялата надежда за разгромяване на Ордена, ще бъде загубена за поколения напред. По същия начин трябва да напрегнем мозъка си и за Ничи и да не я нападаме в директна атака, защото и двамата ще сме мъртви. Обеща, че няма да се самоубиеш, за да ме освободиш. Не престъпвай обещанието си, като тръгваш срещу онова, което ти казвам сега.

В момента всичко й се струваше толкова маловажно. Единственото, което имаше значение, бе, че го губи. Ако можеше да го задържи при себе си, бе готова да хвърли на вълците целия останал свят.

— Добре, Ричард.

— Обещай ми. — Пръстите му се впиваха болезнено в ръката й. Той я разтърси. — Наистина го мисля. Ако не се вслушаш в думите ми, можеш още отсега да зарежеш всичко. Да унищожиш надеждата на хората за петдесет поколения напред. Ти ще станеш онази, която унищожава свободата и приветства мрачната епоха в света. Обещай ми, че няма да го направиш.

В главата й бе хаос от мисли. Тя се вгледа в очите му. Чу се да казва:

— Обещавам ти, Ричард. Докато не дадеш знак, няма да предприемаме директно нападение.

Изглеждаше така, сякаш огромен товар е паднал от плещите му. По устните му се разля усмивка, ръцете му се разтвориха в прегръдка. Пръстите му потънаха в косата й и погалиха главата й, вдигнала се за целувка. Ръцете й се плъзнаха надолу по раменете му. Всичко продължи само миг, но в този миг на откраднато блаженство двамата споделиха цял свят, изпълнен с емоции.

Целувката, прегръдката — всичко свърши твърде бързо. Топлото му присъствие й избяга, на негово място се настани ужасното бреме на липсата му. Преди да метне раницата си на рамо, Ричард бързо прегърна Кара. Застанал на прага на спалнята, се обърна.

Обичам те, Калан. Не съм обичал никой преди и след теб. Само теб. — Очите му го казаха дори по—хубаво.

— Ти си всичко за мен, Ричард. Знаеш го.

— Обичам те и теб, Кара — той й намигна. — Грижи се и за двете ви, докато се върна.

— Обещавам, Господарю Рал. Имаш думата ми на Морещица.

И той изчезна.

— И аз те обичам, Господарю Рал — прошепна Кара към празната врата.

Двете изтичаха в общата стая и застанаха на прага, изпращайки с поглед тичащата му през поляната фигура. Кара сви длани около устата си.

— И аз те обичам, Господарю Рал — изкрещя тя.

Ричард се обърна тичешком и с махване на ръката й показа, че е чул думите й.

Двете изпратиха тъмната му фигура, прелитаща над кафеникавозелената трева. Тъкмо преди да потъне в мрака, той спря и се обърна. Калан го изпрати с последен поглед — поглед, в който се казваше всичко. Той се обърна и изчезна сред дърветата, бе невъзможно да различат в мрака тъмните му дрехи.

Калан се свлече на колене, отпусна се назад и даде воля на чувствата си. Плака безутешно, заровила главата си в длани. Остана така цяла вечност.

Кара приклекна край нея, за да положи успокоителна ръка на рамото й. Калан ненавиждаше Морещицата да става свидетел на слабостта й, да я вижда да плаче. Почувства някаква далечна благодарност, когато Кара просто положи глава на рамото и не каза нищо.

Нямаше представа колко дълго е седяла на мръсния под в това състояние, облечена в бялата си Изповедническа рокля, задавена от плач. След известно време успя да се удържи. Сърцето й продължаваше да пада надолу по спиралата на безутешната мъка. Миговете й се струваха непоносими. Мътното бъдеще, проснало се пред нея, й се струваше като една изгубена земя на болката.

Най—сетне вдигна глава и огледа къщата. Без Ричард мястото й се струваше пусто. Бе мъртво.

— Какво искаш да правим, Майко Изповедник?

Мръкваше. Дали денят си отиваше или облаците бяха станали още по—мрачни, Калан не знаеше. Избърса очи.

— Да си събираме багажа. Ще останем още няколко дни, както пожела Ричард. След това ще е добре да заровим всичко, което ще се развали, а не можем да натоварим на конете. Ще заковем прозорците. Ще запечатаме къщата колкото се може по—добре. — За да можем един ден да се върнем в рая.

Калан кимна и се огледа, опитвайки се отчаяно да съсредоточи мисълта си върху някаква работа, за да не мисли за онова, което разбиваше сърцето й. Най—тежко щеше да й бъде нощем. Когато остане сама в леглото. Когато той не е с нея.

Сега долината изглеждаше повече като изгубения рай. Не можеше да повярва, че Ричард наистина го няма. Струваше й се, че просто е отишъл да налови малко риба, или да набере горски плодове, или да огледа околните хълмове. И всеки момент ще се върне.

— Да, за да се върнем. Тогава това място отново ще се превърне в рай. Всъщност, когато Ричард се върне, раят може да бъде навсякъде, където сме заедно.

Калан забеляза, че Кара не чу отговора й. Морещицата стоеше, втренчила поглед през вратата.

— Кара, какво има?

— Господарят Рал си отиде.

Калан постави успокоителна ръка на рамото й.

— Знам, че боли, но трябва да се съсредоточим върху…

— Не. — Кара се обърна. Сините й очи бяха странно тревожни. — Не, не исках да кажа това. Имам предвид, че не го усещам. Не усещам връзката с Господаря Рал. Знам къде е — той върви нагоре по пътеката към просеката, но не мога да го усетя. — Изглеждаше изпаднала в паника. — Добри духове, все едно ослепявам. Не знам къде да го открия. Не мога да открия Господаря Рал.

Първата ужасяваща мисъл на Калан бе, че е паднал и е убил или че Ничи го е унищожила. Наложи си да отстрани глупавото хрумване.

— Ничи знае за връзката. Вероятно я замъглява чрез някаква магия или пък я прекъсва.

— Да, замъглява я. — Калан подметна Агиела в ръката си. — Сигурно е това. Все още усещам Агиела си, така че Господарят Рал би трябвало да е жив. Връзката съществува … но не мога да я усетя, за да определя къде е той.

Калан въздъхна с облекчение.

— Значи това е. Ничи не иска да ги последваме, затова използва магия, за да замъгли връзката.

Калан си даде сметка, че за да бъдат защитени от пътешественика по сънищата чрез връзката с Ричард, хората вече ще трябва да му вярват без успокоителното присъствие на връзката. Че ако искат да оцелеят, връзката трябва да остане жива в сърцата им.

Дали могат да го направят? Дали могат да повярват по този начин?

Кара се взря навън, през поляната, към планината, където бе изчезнал Ричард. Синьовиолетовото небе зад синьосивите планини бе напръскано с ослепителни оранжеви ивици. Снегът по върховете се бе спуснал надолу. Зимата ги бе подгонила. Ако Ричард не успееше скоро да се върне, Калан и Кара трябваше да побързат да се махнат оттук, преди да ги е приклещила.

Пристъпите на зашеметяваща скръб заплашваха да я удавят в морето от сълзи. Трябваше да прави нещо, затова се прибра в стаята им, за да свали Изповедническата си рокля. Щеше да разсее мислите си с прибирането на багажа и затварянето на къщата.

Щом Калан вдигна роклята си, за да я свали, на вратата се появи Кара.

— Къде ще отидем, Майко Изповедник? Каза, че ще заминем, но не каза къде отиваме.

Калан мярна Дух, застанала на рамката на прозореца, стиснала юмруци край тялото си, загледана в света навън. Взе я и прокара пръсти по красивите й форми.

Докосването до статуята изпълни Калан с желание Да се обърне към себе си и да подири в дълбините на душата си борбеност и решителност. Преди, когато бе също толкова обезнадеждена, Ричард й бе подарил тази фигурка. Другата й ръка се отпусна и пръстите й докоснаха меча на Ричард, оставен на леглото. Калан се концентрира, опитвайки се да превърне чувствата на отчаяние, обземащи душата й, в гняв.

— Да унищожим Ордена.

— Да унищожим Ордена?

— Тези копелета отнеха нероденото ми дете, а сега ми взимат и Ричард. Ще ги накарам да съжаляват хиляди пъти и още хиляди пъти за стореното. Веднъж дадох клетва да не проявявам и капчица милост към Ордена. Моментът дойде. Ако изтребването им до последния човек е единственият начин да си върна Ричард, значи точно това ще направя.

— Даде клетва пред Господаря Рал.

— Ричард не каза нищо за това да не ги убивам. Възпротиви се само срещу начина. Клетвата ми бе да не ги атакувам право в сърцето. Той не каза нищо за изтребването им един по един. Няма да престъпя клетвата си, но възнамерявам да ги изтребя до крак.

— Майко Изповедник, не бива да го правиш.

— Защо?

Сините очи на Кара блеснаха заплашително.

— Трябва да оставиш половината за мен.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Ричард бе спрял да я погледне един—единствен път, преди да потъне сред дърветата. Стоеше на прага в бялата си Изповедническа рокля, дългата й гъста коса се полюшваше на вятъра, тялото й излъчваше неподправена — женственост, изглеждаше толкова красива, колкото бе при първата им среща. Погледите им останаха вкопчени един в друг за миг. Бе твърде далеч, за да види зеленото в очите й — цвят, който не съществуваше никъде другаде; цвят, изтъкан от такова съвършенство, че понякога спираше дъха му, друг път го учестяваше.

Но онова, което истински го бе спечелило, бе умът на тази жена — на нейния ум наистина нямаше равен.

Знаеше, че времето му изтича. Колкото и да не му се искаше да отвръща поглед от Калан, знаеше, че животът й зависи от това равновесие. Имаше ясна цел. Потъна в гората.

Бе минавал достатъчно пъти по тази пътека. Знаеше къде може да си позволи да тича и къде трябва да внимава. Сега, когато времето му изтичаше, не можеше да си позволи да внимава. Не се обърна повече.

Остана сам в гората. Не мислеше за нищо друго, освен че трябва да стигне навреме. За миг се почувства не на място в гората — безпомощен, незначителен, безнадежден. Оголели клони се клатеха на вятъра, други скърцаха и стенеха, сякаш в престорена тъга от раздялата с него. Опита се да не мисли.

С увеличаването на наклона около него се виждаха все повече ели и смърчове. Дъхът му бе насечен и бърз. В студените сенки на горския под вятърът долиташе до него само като далечен шепот, гонеше го, тласкаше го напред, прокуждаше го от най—щастливото място на земята. В по—ниските части, където растеше предимно кедър, земята бе покрита с купчини зелен мъх, все едно сватбени кейкове, наситени със зелена боя и напръскани с кафеникави шоколадови пръчици от кедровите иглички.

Ричард прекоси малко поточе, като пробяга по щръкналите във водата камъни на пръсти. В пътешествието си надолу по склона малкото поточе се криеше под скали я камъни и ромонът му ставаше кух и лековит, стъпките на Ричард отекваха глухо в кухините и оповестяваха похода му към затворничеството пред старите дъбове. В плоската сива светлина не забеляза червеникавия силует на един кедров корен. Просна се по очи на земята — последен акт на унижение пред прогонването му.

Докато лежеше сред студените, влажни, разпилени листа и мъртви клони и други останки от горския пейзаж, Ричард си помисли да не става изобщо. Можеше да остане да си лежи и всичко щеше да свърши — безразличният вятър щеше да смрази крайниците му, коварните паяци, змии и вълци щяха да го разкъсат до смърт, а накрая безчувствените дървета щяха да го закрият с телата си и само малцина ще оплачат загубата му — изчезването му ще е облекчение за повечето хора.

Куриер с послание, което никой не желае да чуе. Твърде скоро появил се водач.

Защо просто не остави нещата да свършат, да позволи на тихата смърт да отнеме и двама им и да се сложи край? Навъсените дървета до едно се бяха взрели да видят какво ще понечи да направи тази безполезна човешка твар, да видят дали ще има куража да се изправи на крака и да застане лице в лице с проблема. Самият Ричард не знаеше със сигурност.

Смъртта бе по—лесният избор и в този бездънен миг, по—малко болезнен за възприемане.

Дори Калан, колкото и да я обичаше, искаше от него нещо, което той не можеше да й даде: лъжа. Искаше от него да й каже, че нещо, което знае, че е еди—какво си, не е такова. Той бе готов на всичко за нея, но не можеше да промени истинността на нещата. Добре поне, че тя имаше достатъчно доверие в него, та се бе оставила да я изведе от мрачните сенки на тиранията, затъмняващи света, дори да не му вярваше, вероятно бе единственото същество, което искаше да го последва доброволно.

Всъщност остана легнал на земята едва няколко секунди, докато се окопити от падането и си поеме дъх, задавен от рукналите в главата му мисли — няколко кратки секунди, в които си позволи да прояви слабост, в замяна На предстоящите трудни моменти.

Слабост, за да балансира силата, която щеше да му е нужна. Съмнение, за да балансира убедеността си. Страх, за да балансира смелостта, която щеше да му се наложи да призове.

Дори докато се питаше дали ще стане, знаеше, че ще го направи. Изведнъж поривът му към самосъжаление внезапно секна. Бе готов на всичко заради нея. Дори на това. Дори на хиляди пъти по толкова.

С подновена решителност Ричард се насили да прогони обърканите мисли от главата си. Не беше чак толкова безнадеждно — можеше да се справи. В края на краищата се бе изправял на изпитания къде—къде по—сериозни от хватката на една Сестра на мрака. Веднъж бе измъкнал Калан от лапите на пет като тази Сестра. А тук Ничи бе сама. Щеше да се справи и с нея. При мисълта, че Ничи си въобразява, че двамата с Калан ще танцуват безропотно по нейната свирка, кръвта му кипна.

Унищожила отчаянието, във вените му се вля яростта.

В следващия миг той отново препускаше като вятър, тялото му бръснеше яростно показалите се над пътеката клони. Прескачаше паднали стволове и ями в скалните корита, вместо да слиза и да се изкачва внимателно по тях. Всяко скъсяване и скок му спестяваха по няколко безценни секунди.

Един счупен дървесен клон посегна към раницата му, изтръгвайки я от рамото му. Той се опита да я дръпне, без да спира, но клонът я държеше здраво и съдържанието й се разпиля по земята.

Ричард избухна в ярост, сякаш дървото го бе направило нарочно, за да го забави. Изрита враждебния клон, изтръгвайки го от мъртвото му рамо. Падна на колене и напъха вещите си обратно в раницата, събирайки парчета мъх заедно със златни и сребърни монети и борови шишарки заедно със сапуна, който му бе дала Калан. Нямаше време да проверява дали е прибрал всичко. Този път нагласи раницата си и през двете рамена, не я остави Да виси само от едното. Преди се бе опитал да печели време, но вместо това бе загубил.

Пътеката, която на места ставаше съвсем тясна, започна да се изкачва рязко нагоре, от време на време се налагаше да се задържа с две ръце за камъни или корени. Беше я ползвал достатъчно пъти, за да познава сигурните ръкохватки.

Въпреки студения ден Ричард избърса капчиците пот от челото си, понеже му замъгляваха погледа. Докато бъркаше с ръце към сигурните ръкохватки, изподраска кокалчетата си.

С вътрешното си око виждаше, че Ничи се придвижва прекалено бързо, покрива твърде много разстояние и набира прекалено много преднина. Знаеше, че е пълна лудост да изостане толкова назад, успокоявайки се с мисълта, че ще навакса по пряката пътека. Въпреки това му се искаше да бе останал още, да бе подържал още малко ръката на Калан.

Душата го болеше при мисълта каква агония е всичко това за Калан. Някак си усещаше, че за нея всичко е по—ужасно. Макар да бе свободна, а той не, за нея нещата бяха по—страшни, понеже в свободата си тя трябваше да се сдържа, когато не искаше нищо повече от това, да тръгне след него. Подвластен на своя господар, за Ричард нещата бяха прости — просто трябваше да изпълнява заповеди.

Изскочи измежду дърветата на по—широката пътека, извеждаща към края на просеката. Ничи не се виждаше. Той притаи дъх и плъзна поглед на изток, припрял от страх да не зърне силуета й от другата страна на просеката; Да върви надолу. Отвъд височинката, на която бе застанал, виждаше гори, разстлани пред него, и планини от Двете страни, повдигащи килима от гори. В далечината се извисяваха до умопомрачителни висини още по—гигантски планини, върховете и по—голямата част от склоновете им се открояваха в белите си одежди на фона на натежалото сиво небе.

Ричард не забеляза кон или ездач, но тъй като пътеката завиваше малко след като заслиза надолу, това не означаваше нищо. Върхът на просеката бе оголен, надолу всичко потъваше почти веднага в гъсти гори. Той бързо огледа земята в търсене на следи, надяваше се, че не се е отдалечила твърде далеч и че ще успее да я настигне, преди да е направила нещо ужасно. Не откри следи и сърцето му се отпусна.

Вгледа се в долината долу, оттатък кафеникавата поляна, към къщата им. Бе твърде далеч, за да може да види някого. Надяваше се Калан наистина да остане няколко дни, както я бе помолил. Не искаше да отива при армията, да се включва в една обречена война, да излага живота си на опасност напразно.

Разбираше желанието й да бъде със своя народ и да защитава родината си. Калан вярваше, че прави разлика. Не беше така. Не още. Може би никога нямаше да стане. Видението на Ричард не бе нищо повече от приемането на тази даденост. Като размахваш меча си пред слънцето, не му пречиш да залезе.

Ричард хвърли преценяващ поглед към облаците. През последните два дена си бе мислил, че по всичко личи, че скоро ще ги навести снегът. По вида на небето и аромата във въздуха можеше да счита, че е бил прав.

Знаеше, че няма да му е толкова лесно да избяга от Ничи, че да се върне в къщата им за няколко дни. Бе измислил тази история по друга причина. След като веднъж времето се промени и снегът засипе високите планини, следва яростна атака на зимата. Ако наистина предстоеше такава буря, признаци за каквато разчиташе във знаците наоколо, Калан и Кара щяха да се окажат затворени в къщата чак до пролетта. С цялата храна, която носеха отдолу, и със запасите, които Ричард бе натрупал от лов, двете щяха да имат достатъчно, за да преживеят тези месеци. Нацепените дърва също щяха да им стигнат.

Тук тя щеше да е в безопасност. При армията щеше да е изложена на непрекъсната опасност.

Пъстрата кобила се измъкна измежду дърветата и спря недалеч. Сините очи на Ничи се залостиха върху Ричард от първия миг.

Преди, когато Сестрите на светлината го бяха отвели в Двореца на пророците, Ричард бе обладан от погрешното убеждение, че Калан желае това. Той не знаеше и не можеше да разбере, че го е направила, за да му спаси живота. Ричард си бе помислил, че тя просто не иска да го вижда повече.

Докато бе затворник в Двореца, Ричард винаги бе считал Ничи за олицетворение на плътската страст. В нейно присъствие едва успяваше да си отвори устата. Направо не можеше да повярва, че е възможно да съществува толкова физически съвършено създание — освен в мечтите на един мъж.

Сега, докато я гледаше как се полюшва на седлото, насочвайки коня си нагоре по пътеката, втренчила сините си очи върху него, му се стори, че понася красотата си с някаква мрачна примиреност. До такава степен бе загубила изумителното си присъствие, че той дори не можеше да си представи защо някога бе изпитвал подобни чувства към нея.

По—късно бе разбрал какво представлява дълбочината на душата на истинската жена, измеренията на истинската любов, на истинското отдаване. В светлината на всичко това Ничи оставаше в сянка.

Докато я гледаше как се приближава, с изненада установи, че му се вижда тъжна. Сякаш едва ли не съжалява, че го вижда там. Нещо повече — в изражението й Ричард Долови нещо, което му заприлича на облекчение.

— Ричард, не ме разочарова. — Гласът й изразяваше известно съмнение. — Целият си потен. Искаш ли да починем?

Престорената й нежност накара кръвта му да закипи. Отмести поглед от меката й усмивка и се обърна към пътеката, тръгвайки пред коня й. Реши, че ще е най—добре да не казва нищо, преди да е овладял гнева си.

Недалеч надолу по пътеката откриха черен жребец с бяло петно на челото. Огромното животно бе вързано на малка полянка, свряна между няколко високи бора.

— Конят ти, както обещах — рече тя. — Надявам се ще ти хареса. Гледах да е достатъчно силен и едър, за да се чувстваш удобно на него.

Ричард провери как е обязден и установи, че юздичката е поставена както трябва. Ничи не измъчваше животните с жестоко врязани в устата им железни пластини, с каквито някои Сестри се чувстваха господарки на ездата. Останалата част от такъмите също изглеждаха на ниво. Конят имаше здрав вид.

Отдели малко време, за да се запознае с него. Напомни си, че животното няма никаква вина за проблемите му и че не бива да допуска лошо отношение към него заради Ничи. Не я попита за името му. Остави ръката си под муцуната му, за да може животното да я подуши и да изпръхти в нея, после погали гладкия му черен врат. Потупа го по хълбока — едно кратко запознанство без думи. Мощният черен жребец удари земята с копито. Все още не можеше да се каже, че е особено радостен от срещата си с Ричард.

Засега нямаха избор на пътища — имаше една—единствена пътека, която се виеше на изток от къщата, в която остана Калан. Ричард тръгна напред, за да не му се налага да гледа Ничи.

Не му се искаше да се мята на седлото още от първия миг и така да остави у животното лошо впечатление за себе си. По—добре да му позволи да го опознае, да походят заедно няколко километра. Държеше юздите отпуснати и вървеше отпред, като се стремеше да му остави време да свикне да следва новия си господар. Съсредоточаването му върху коня го отклоняваше от мислите, които застрашаваха да го замъкнат на дъното на едно море от мъка. След известно време жребецът като че се поуспокои и посвикна с него, така че Ричард най—сетне го яхна.

Тясната пътека не позволяваше на Ничи да върви до него. Петнистата й кобила пръхтеше ядно, задето трябваше да следва жребеца. Ричард бе доволен да види, че вече е успял да преобърне реда на нещата.

Ничи не направи опит да поведе разговор, вероятно — както си помисли Ричард — доловила настроението му. Той бе с нея, но тя по никакъв начин не можеше да се надява, че ще е доволен от този факт.

Когато започна да мръква, Ричард просто скочи от седлото си край едно поточе, където конете можеха да се напият с вода, и хвърли нещата си на земята. Ничи безмълвно прие избора му на място за пренощуване и свали багажа си от седлото на коня, след което разгъна одеялото си на земята. Седна върху него. Изглеждаше някак унила. Вечеря наденица със сухар, които прокарваше през гърлото си с вода. След първата хапка повдигна наденицата си към него. Той не отвърна на поканата й да хапне. Ничи прие реакцията му за отказ и продължи да се храни.

Когато приключи и се изми в поточето, се оттегли за малко зад ограда от гъсти храсти. Върна се и се зави в одеялото си, без да каже нито дума, обърна се и заспа.

Ричард остана седнал на мъхестата земя, скръстил ръце, облегнат на седлото си. Остана буден през цялата нощ. Гледаше как Ничи спи на светлината на надвисналото небе, озарявано от почти пълния кръг на луната. Следеше бавното й равномерно дишане, гледаше леко разтворените й устни, лекото потрепване на вената й на врата и през цялото време мислеше как да преодолее стореното от нея. Мина му през ума да я удуши, но знаеше, че е пълна глупост.

И друг път си бе служил с магия. В миналото не само бе усещал, но и бе използвал магия с неудържима мощ. Бе се изправял пред ситуации, изпълнени със смъртна опасност, породена от каква ли не магия. Ричард бе призовавал дарбата си, за да предизвика магия, каквато нито едно човешко същество не бе виждало, и бе наблюдавал раждането й на този свят по волята на неговото желание.

Дарбата му се предизвикваше най—вече чрез ярост или нужда. И с двете разполагаше в достатъчни количества.

Само дето не знаеше как ще му е от полза. Не разбираше достатъчно добре какво бе направила Ничи, за да започне да търси начин да й противостои. При положение че на другия край на изплетената от Сестрата магия висеше животът на Калан, той не можеше да си позволи да направи нещо, преди да е напълно сигурен в действията си. И така щеше да бъде — просто трябваше да намери пътя. Опитът му подсказваше, че в разсъжденията му има смисъл. Каза си, че е само въпрос на време. Ако искаше да запази разума си, трябваше да го вярва.

На следващата сутрин, без да каже нито дума на Ничи, оседла конете. Тя го гледаше, докато отпиваше от меха с вода, как затяга такъмите, като внимава нито едно железце да не убива на животните. Извади хляб от самара, оставен до нея, и попита Ричард дали би хапнал. Той не й обърна внимание.

Би трябвало да е изморен от нощното будуване, но гневът му го държеше нащрек. Под оловното небе двамата яздеха с равномерна, макар и не бърза крачка, през целия ден, прекосяваха безкрайни на вид гори. Усещането на топлия кон под него бе приятно. През цялото време слизаха все надолу, от високото, където се намираше къщата им, към низините.

На смрачаване дойде снегът.

Отначало се появиха само няколко гонещи се на вятъра снежинки. След малко се усили, цветът започна да изчезва от пейзажа наоколо, докато в един миг всичко стана абсолютно бяло. Видимостта намаля рязко, докато накрая снегът не се превърна в дезориентираща, плаваща, плътна стена. Ричард мигаше често, за да прогони огромните снежинки, влизащи в очите му.

За пръв път откакто бе тръгнал с Ничи, Ричард почувства някакво чувство на облекчение.

Калан и Кара, залостени високо в планината, щяха да се събудят в неколкосантиметров сняг. Ще решат, че е глупаво да се опитват да тръгват сега в снега, когато както със сигурност ще си помислят — той ще се стопи и след няколко дни ще могат да пътуват по—удобно. Горе в планината това ще бъде огромна грешка. Времето ще остане студено. Веднага след тази снежна буря ще последва друга и скоро снегът ще ги зарине до прозорците. Чакането ще ги поизнерви, но в крайна сметка ще решат, че е по—добре да изчакат — и без това няма за къде да бързат.

И така по всяка вероятност ще завършат заклещени в къщата за цялата зима. Когато той постепенно се изтръгне от лапите на Ничи, ще открие Калан в сигурното убежище на дома им.

Реши, че би било глупаво да остави гнева си да го води и да спят на открито. Можеха да замръзнат до смърт. Спомняше си прекрасно, че ако Ничи умре, умира и Калан. Когато мярна огромен хралупест бор, насочи коня си към него. Допирът до клоните изтупа снега от наметалото му. Ричард го свали и разтърси глава.

Ничи се огледа смутено, но не възрази. Скочи от седлото и зачака да види какво ще прави Ричард. Когато той хвана един клон и го дръпна встрани пред нея, тя се намръщи, но пъхна глава под него, за да види какво има оттатък. Изправи се с изражение на искрена детска радост. Ричард не отвърна на широката й усмивка.

Вътре, под дебелите клони, покрити със сняг, ги чакаше застинал, студен свят. Вътре бе тъмно — светлината не можеше да проникне през дебелия слой сняг. В сумрака Ричард издълба малка яма и запали огън със сухите клони, които внимателно бе събирал.

Щом пращящите пламъци заискриха топло, Ничи удивено огледа вътрешността на хралупата. Трепкащата светлина озаряваше приятно клоните над главите им. Долната част на дървото бе без клони, вътрешността образуваше кух конус, в долната част на който се намираха те.

Ничи безмълвно протегна ръце към огъня. Изглеждаше доволна — не че злорадстваше, че Ричард се е предал и е осигурил подслон и топлина и за двамата, а беше искрено доволна. Сякаш бе преживяла нещо наистина мъчително сега вече можеше да си отдъхне. Приличаше на жена, която не очаква нищо, но е благодарна за онова, което има.

Ричард не бе закусил с нея, не бе хапнал нищо и предишния ден. Гладът победи решителността му и той разтопи на огъня сняг, за да сготви ориз със зеленчуци. Гладуването нямаше да доведе до нищо добро нито за него, нито за Калан. Без да каже нищо, разчупи хляба си и в едната му половина изсипа половината от ориза. Подаде я на Ничи. Тя пое купичката от хляб и му благодари.

Предложи му изсушено на слънце парче месо. Ричард гледаше тънките й нежни пръсти, предлагащи му парчето месо. Гледката му заприлича на човек, който храни катеричка. Той грабна парчето от ръката й и откъсна със зъби малко от него. За да не я гледа, втренчи поглед в огъня и се съсредоточи върху ориза и хляба си. Единственият друг шум, освен пращенето на огъня, бе тътенът от преспите сняг, падащи от огъналите се от тежестта им клони.

Снеговете често превръщаха горите в място, обладано от призрачно спокойствие. Докато седеше край огъня, след като приключи вечерята си, приласкай от топлината на пламъка, галеща лицето му, Ричард най—сетне се поддаде на изтощението от дългата езда и предната безсънна нощ. Метна в огъня по—дебели цепеници и ги зарови в тлеещите въглени. Разгърна одеялото си срещу Ничи, от другата страна на огъня, докато тя тихо го наблюдаваше, пъхна се вътре и с мисълта за намиращата се на сигурно място в къщата им Калан заспа.

На другата сутрин станаха рано. Ничи не каза нищо, но веднага щом яхнаха конете, решително изпревари с петнистата си кобила неговия черен жребец и поведе напред. Снегът се бе превърнал в студена влажна мъгла. Падналият на земята сняг се бе разтопил на киша. Ниските части на планините все още не бяха готови да се предадат на зимата. По—високо, където се намираше Калан, бе по—студено и снеговалежът е бил по—обилен.

Докато се придвижваха по тесен път по едно било, Ричард се опитваше да гледа към гората, за да отклонява мислите си, но не можеше от време на време да не поглежда към Ничи, която бе точно пред него. Беше студено и влажно. Тя бе наметнала над черната си рокля тежко черно наметало. С черната си осанка, гордо вдигната глава и руса коса, разпиляна по наметалото, имаше царствен вид. Ричард бе облечен в дрехите си на горски водач и не се бе бръснал.

Петнистата кобила на Ничи бе тъмносива, почти черна, с по—светли сиви ивици тук—там по тялото. Гривата й бе тъмносива, същата като леко окосмените й крака, а опашката й — млечнобяла. Бе един от най—красивите коне, които бе виждал Ричард. Мразеше го. Беше нейн.

До следобеда пресякоха една пътека, водеща на юг. Ничи, която водеше, продължи на изток. До края на деня щяха да попаднат на още няколко разклонения, използвани предимно от случайни ловци или трапери. Планините бяха негостоприемни. Дори да ги нямаше многото дървета, почвата си оставаше камениста и рехава. На няколко места по—близо до Града на елените или край други населени места на север или юг се издигаха тревисти хълмове, които можеха да изхранват неголеми стада мършави овце или кози.

Докато усещаше движещите се под тялото му мускули на жребеца, Ричард плъзна поглед по земята, която обичаше и познаваше. Не знаеше кога ще се върне отново по тези места — ако изобщо се върне. Не бе я питал къде отиват, като предполагаше, че тя едва ли ще му каже толкова рано. Това, че се бяха насочили на изток, все още не означаваше нищо, понеже имаха ограничен избор от пътища.

В пасивния ритъм на ездата мисълта на Ричард продължаваше да се връща към меча и към факта, че го бе оставил на Калан. Тогава това му се бе сторило единственото възможно решение. Не искаше да го прави точно по онзи начин, но в същото време не можеше да измисли никакъв друг, който би й осигурил надеждна защита. Молеше се никога да не й се налага да го използва. Направеше ли го, щеше да почувства и яростта на оръжието.

На колана му висеше изящен нож, но без меча си се чувстваше гол. Мразеше това древно оръжие, мразеше начина, по който то изтръгваше от душата му всичките му черни инстинкти. Но в същото време не можеше без него. Често си припомняше думите на Зед, че мечът е просто средство.

Но бе и нещо повече. Мечът бе огледало, па било то и такова, което бе свързано с магия и способно да доведе до пълно разрушение. Мечът на истината можеше да унищожи всичко по пътя си — плът или стомана, — докато виждаше в него враг, и в същото време не би наранил приятел. Именно в това се криеше парадоксът на магията му: злото се определяше единствено от възприятията на човека, използващ меча, от онова, което той вярваше, че е истина.

Ричард бе истинският Търсач на истината и наследник на силата на меча, създадена от магьосниците в Голямата война. Мечът трябваше да е с него. Той трябваше да е с меча си и да го пази.

Много „трябва“, каза си след малко.

Късно следобеда напуснаха източната пътека и се насочиха на югоизток. Ричард познаваше пътеката, която избраха. След още някой ден щеше да ги изведе до едно село, след това щеше да се превърне в тесен път. Тъй като Ничи бе поела по новата пътека без колебание, той предположи, че сигурно я познава.

На здрачаване заобиколиха от север едно доста голямо езеро. Малко ято чайки се носеха ниско над измитата от дъждовете водна повърхност. По тези места не се срещаха често чайки, но не бяха и съвсем непознати. Той изброи на ум всички водни птици, които бе виждал в Стария свят. Морето го бе очаровало истински.

В далечината на отсрещния бряг Ричард мярна силуетите на двама рибари. От близката страна на езерото се забелязваше дълбок коловоз, издълбан от много поколения хора, идващи за риба от близкото селце на юг.

Двамата мъже, седнали на стърчаща над водната повърхност скала, им помахаха в поздрав. Ричард и Ничи бяха твърде далеч, за да ги видят добре мъжете — вероятно ги бяха помислили за трапери.

Ничи отвърна на поздрава им с небрежно махване с ръка — сякаш казваше: „Наслука. Де да можехме да ви правим компания.“ Заобиколиха по една чупка и най—сетне се скриха от погледите на мъжете. Ричард отметна мократа си коса от челото и се заслуша в плясъка на вълните, обливащи калния бряг. Оставиха езерото зад гърба си и потънаха в гората, а пътеката се заизкачва плавно по склона. Ничи бе вдигнала качулката си, за да се предпази от влагата и ситния дъждец, сипещ се между дърветата. Обгради ги сгъстяващ се мрак.

Ричард не искаше да предприема нищо, което би изложило на риск живота на Калан. Най—сетне бе дошъл моментът да си проговорят.

— Като срещнем човек, какво да говоря? Едва ли би искала да го информирам, че си Сестра на мрака, тръгнала на лов за хора. Може би предпочиташ да играя ролята на глухоням?

Ничи го стрелна странично с поглед.

— Ти си мой съпруг — рече, без да се замисли. — Очаквам да се придържаш към тази версия при всички обстоятелства и пред всеки срещнат. За да не се стига до усложнения, отсега нататък ти си мой съпруг, аз съм твоя съпруга.

Ричард стисна юздите на коня си.

— Аз си имам съпруга. Ти не си тя. Няма да се преструвам, че е така.

Леко поклащайки се на седлото, Ничи явно не обърна особено внимание на думите му, нито на скритото зад тях чувство. Вдигна глава, обхващайки с поглед смрачаващото се небе.

В низината бе твърде топло за сняг. През проблясващите от време на време парченца небе сред облаците Ричард все пак бе успял да мерне заснежените планински върхове и склонове по—нависоко. Калан бе в безопасност, на топло и сухо място.

— Дали би могъл да ни намериш още едно от онези дървета—къщички? — попита го Ничи. — Където да сме на сушина като снощи? Направо умирам за топло и сухо местенце.

Между редките пролуки сред боровете и през мрежата от голи клони на елши и ясен Ричард огледа хълма, спускащ се пред тях.

— Да.

— Чудесно. Ще трябва да си поговорим.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Щом Ричард скочи от коня си край едно хралупесто дърво от едната страна на стръмна полянка, застлана с трева, Ничи пое юздите му. Докато отвеждаше двата коня, за да ги върже за дебелите клони на една натежала от реса елша, усещаше гневния му поглед на гърба си. Животните бяха гладни и лакомо загризаха влажната трева. Без да каже нито дума, Ричард тръгна да пообиколи наоколо и да събере мъртви клони, паднали под гъстите корони на смърчовете, където предполагаше, че е възможно да са останали по—сухи.

Ничи го наблюдаваше — не открито, а небрежно, тайно, с крайчеца на окото си. Беше същият, какъвто го помнеше, дори повече от това. Не ставаше въпрос само за едрата му мускулеста фигура, а за властното му присъствие, което се бе развило у него, откакто го бе видяла за последно. Преди от време на време се бе изкушавала да го възприема като момче. Не и сега.

Сега той беше буен див ат, залостен в собствената си салма. Ничи стоеше на разстояние, оставяше го да рита на воля стените на своя затвор. Нищо нямаше да спечели, ако дразнеше дивото животно. Да го предизвиква, да го измъчва в страданието му — това тя най—малко искаше.

Разбираше притаения му гняв. Това трябваше да се очаква. Чувствата му към Майката Изповедник бяха очевидни, както и нейните към него. Стените на неговата салма бяха изградени не от друго, а от тънката паяжина на неговите чувства към Калан. Макар Ничи да съчувстваше на болката му, знаеше, че тя е последният човек на земята, който би могъл да стори нещо за уталожването й. За това бе нужно време. С времето стените на салмата му щяха да бъдат сменени с други.

Един ден щеше се примири с нещата. Един ден щеше да разбере истинността на онова, което тя искаше да му покаже. Един ден щеше да разбере необходимостта от действията й. Всичко бе за негово добро.

В дъното на полянката Ничи се настани върху една сива гранитна плоча, която някога явно бе представлявала част от скалния релеф, подаващ се изпод меката зеленина на смърчове и ели зад гърба й. И която с времето явно е била откъсната от майка си, победена от неумолимата природа, която бе оставила между двете принадлежащи си една на друга части зейнала дупка с назъбени краища.

Ничи седна с изправен гръб — навик, създаден й още от ранна детска възраст от майка й, и проследи с поглед Ричард, който се зае да разседлава конете. Увеси на носовете им по една торба с овес и ги остави да хапнат, докато той разчисти камъните от поляната. Отначало Ничи не разбра какво прави. Когато Ричард занесе събраните камъни заедно с клоните в хралупата на избраното за нощуване дърво, тя си каза, че вероятно камъните ще му служат, за да огради огнището. Доста се забави вътре, така че Ничи предположи, че вероятно се мъчи да запали огън от влажните дървета. Би могъл да я помоли за помощ — дарбата й притежаваше достатъчно сила, за да може да възпламени влажно дърво. Не го направи.

Явно го биваше в тази работа. Беше го гледала как го прави предишната нощ — започвайки от брезова кора, подпалки и съчки. Ничи никога не си бе падала особено по подобни природни занимания. Остави го да се оправя сам и се зае да прегледа ремъците и юздите на конете. Засега дъждът ги бе напуснал. От него бе останала само влажната мъгла, оросяваща бузите й.

Докато се мъчеше да напъха обратно в токата хлабавите върви на дебелата сплетена юзда, откъм хралупата се чуха пращящи звуци. Пукането й подсказа, че Ричард явно се е справил. Дочу тракането на метален съд о камък и си представи, че сигурно слага вода, за да се свари, щом огънят стане достатъчно силен.

Седнала на гранитната плоча, Ничи продължи безмълвно да се занимава с юздата, когато Ричард излезе от хралупата, за да довърши грижите си около конете. Освободени от торбите на муцуните си, животните се напиха от малко езерце, образувало се в пукнатината между две скални плочи. Макар Ричард да бе облечен в подходящи за околната среда тъмни дрехи, те не можеха да скрият формите на тялото му. Сивият му поглед се плъзна към нея, обследвайки с какво се занимава тя. Остави я да си върши каквото е започнала и се върна при конете. Огромните му ръце се движеха със сигурност и лекота. Ничи бе сигурна, че животните ще останат изключително доволни от това някой да почисти напластената в копитата им кал. На тяхно място тя определено щеше да е благодарна за подобно внимание.

— Каза, че трябва да поговорим — най—сетне проговори Ричард, докато прокарваше четката по задницата на кобилата, за да почисти някакво последно петно. — Предполагам, че под разговор разбираш излагането на условията на моето затворничество. Вероятно си създала правила за пленниците си.

По ледения му глас й стана ясно, че е решил да я провокира малко, да изпробва реакциите й. Ничи остави юздата настрани. Отвърна на предизвикателния му тон с искрено съчувствие:

— Това, че нещо ти се е случило преди, Ричард, не означава, че ще ти се случи отново. Съдбата не ражда непрекъснато едни и същи деца. Всяко едно е различно. Този път е по—различно от предишните два.

Отговорът й, както и съчувствието в погледа й, явно го свариха неподготвен. Той я изгледа за момент, преди да прибере четката в един от джобовете на самара и да извади пикел.

— Предишните два ли? — Нямаше начин да не е схванал посланието й. Леденото му изражение не издаде мислите му, той се наведе и повдигна десния заден крак на жребеца, за да изчисти калта от копитото му. — Не разбирам за какво говориш.

Докато го гледаше как рови в копитото на животното, Ничи си представяше, че рови така и в нейната душа, опитвайки се да разбере какво по—точно знае тя за предишните два пъти и какво според нея е по—различно сега. Той със сигурност би желал да узнае как тя възнамерява да избегне грешките на другите му похитители. Всеки войн би го пожелал.

Още не бе готов да чуе колко фундаментално по—различно е всичко сега.

Ричард продължи да обикаля големия черен кон, като почистваше копитата му едно по едно, докато накрая стигна до предното ляво, най—близо до Ничи. Щом приключи и пусна крака на животното, тя стана. Когато Ричард се изправи, се оказа толкова близо до нея, че тя усети топлия му дъх да гали бузата й. Погледна я с огнен поглед — не толкова смущаващ, колкото й се бе струвал при първите им срещи.

Тя установи, че вместо да сведе глава, отвръща смело на пронизителния му поглед, удивена, че го е хванала. Най-сетне го хвана. Нямаше да се учуди повече, ако бе успяла да вкара в бутилка луната и звездите.

— Ти си затворник — обади се тя. — Гневът и презрението ти са напълно разбираеми. Не съм и очаквала, че всичко това ще ти хареса, Ричард. Но сега не е същото като преди. — Тя нежно го хвана за гърлото. Жестът й го изненада, но разбра, че не го заплашва непосредствена опасност. — Преди — продължи тя тихо и утешително — на врата ти имаше яка — и двата пъти.

— Ти присъстваше в Двореца на пророците, когато бях отведен там.

Тя го усети как преглъща.

— Но другия път…

Ничи пусна гърлото му.

— Аз не използвам яка, както правеха Сестрите на светлината, за да те контролирам, за да ти причинявам болка, чрез която да те принуждавам да ми се подчиняваш. Целите ми не са такива.

Тя придърпа наметалото над раменете си и се усмихна отнесено.

— Спомняш ли си първия път, когато дойде в Двореца на пророците? Спомняш ли си речта, която произнесе?

Ричард не отговори, но в очите му тя видя, че мисълта му работи.

— Ти бе изпаднал в ярост — не много по—различна от сегашната. Вдигна в ръка червената палка, която висеше на врата ти. Спомняш ли си, Ричард?

— Мисля, че да. — Изгледа я подозрително. — Оттогава насам изтече доста вода. Не всичко помня.

— Каза, че и преди си бил заключван с яка. Че човекът, сложил тази яка около врата ти, ти е причинил болка, за да те накаже, не да те обучи.

Тялото му настръхна.

— Е, и?

Тя отново се вгледа в сивите му очи — очи, които не изпускаха нито едно нейно мигване, нито един неин дъх и които премерваха всяка нейна дума. Всичко биваше преценявано и анализирано вътрешно — Ничи бе наясно с това. Преценяваше се колко високо е сложена оградата и дали би могъл да я прескочи. Не би могъл.

— Винаги съм се чудила — каза тя — как си посрещнал яката си предишния път. Преди няколко месеца заловихме една жена в червена униформа. Морещица.

Лицето му леко побледня.

— Каза, че търсела Господаря Рал, за да му предложи закрилата си. Убедих я да ми каже всичко, което знае.

— Аз не съм от Д’Хара — гласът му звучеше уверено, но под повърхността Ничи усети някакво течение, обагрено с ужас. — Една Морещица не би могла да знае почти нищо за мен.

Ничи посегна вътре в наметалото си, за да извади онова, което носеше със себе си. Остави малката червена палка да се изплъзне от ръцете й и да падне на земята. Ричард се вкамени.

— О, напротив, Ричард, тя знаеше доста неща. — Усмивката й не бе нито доволна, нито подигравателна — по—скоро бе белязана с някаква далечна тъга при спомена за онази смела жена. — Познавала е Дена. Живяла е в Народния дворец, където си бил отведен и ти, след като Дена те е заловила. Знаеше доста по темата.

Ричард сведе глава. Падна на едно коляно и с благоговение вдигна от влажната земя червената палка. Избърса я в крачола на панталона си, сякаш бе някаква безценна вещ.

— Една Морещица не би ти казала нищо. — Той се изправи и открито я погледна в очите. — Морещиците са продукт на мъчения. Тя би ти казала само толкова, колко то да те накара да си помислиш, че ти помага. Би ти пускала добре скроена лъжа, за да те заблуди. Би умряла, преди да изрече нещо, с което да навреди на своя Господар Рал.

С елегантния си пръст Ничи отлепи кичур руса коса, залепнал по бузата й.

— Подценяваш ме, Ричард. Тази жена беше изключително смела. Много ми беше мъчно за нея, но имаше неща, които наистина трябваше да знам. Тя ми каза всичко. Каза ми всичко, което ме интересуваше.

Ничи улови надигащия се в душата му гняв, от който бузите му пламнаха. Не това бе целяла и желала тя. Бе му казала истината, но той отказа да я приеме, опита се да я забули в собствените си фалшиви допускания.

Трябваше му известно време, за да позволи на истината да си проправи път в очите му. Яростта се оттегли с неохота, заменена от тежестта на тъгата, която го накара да преглътне с мъка по тази жена. Ничи не бе очаквала друго.

— Очевидно — прошепна тя — Дена е била много изкусна в мъченията…

— Твоето съчувствие е нито желано, нито необходимо.

— Но аз наистина съм изпълнена със съчувствие, Ричард — заради онова, през което те е прекарала онази жена, и то с единствената цел да ти причини болка. Това е най—ужасната болка, нали — болката, след която не следва нищо. Нейното безсмислие само утежнява допълнително мъчението. Ето от какво си страдал най—много.

Ничи посочи кожената палка в ръката му.

— Тази жена не изстрада подобна болка. Искам да го знаеш.

Той невярващо сви устни и отмести погледа си от нейния, обхващайки падащия мрак.

— Ти си убил онази Морещица на име Дена, но не и преди тя да ти е причинила невероятни неща.

— Както и аз на нея. — Лицето на Ричард стана каменно, очите му заблестяха заплашително.

— Ти заплаши Сестрите на светлината, понеже те също поставиха яка около врата ти. Каза им, че не са достойни да оближат дори ботушите на онази жена, Дена, и така си беше. Каза им още, че според тях те са онези, кои то държат синджира на яката ти, но че им обещаваш да разберат, че онова, което държат, всъщност е светкавица. Не си мисли нито за миг, че не съм разбрала чувствата ти, както и решимостта ти. — Ничи протегна ръка и го потупа по гърдите. — Този път, Ричард, яката е около сърцето ти и ако допуснеш грешка, ще я заплатиш с Калан.

Юмруците се свиха покрай напрегнатото му тяло.

— Калан би предпочела да умре, вместо да ме направи роб за своя сметка. Тя ме моли на колене да пожертвам живота й за свободата си. Може би ще дойде ден, когато ще съм длъжен да удовлетворя желанието й.

Ничи се почувства леко отегчена от заплахите му. Доста често й се случваше да получава заплахи.

— Всичко зависи от теб, Ричард. Но правиш голяма грешка, ако си мислиш, че ме е еня.

Не можеше да си спомни колко пъти Джаганг бе отправял страховити заплахи срещу нея, колко от тези пъти ръцете му се бяха стягали около врата й, задавяйки я, след като я бе бил до несвяст. Понякога Кадар Кардиф бе проявявал не по—малко арогантност и жестокост. Вече бе загубила броя на случаите, в които истински си бе помисляла, че е дошъл краят й — като се започне от детството й, когато онзи мъж я бе дръпнал в тясната уличка, за да я обере.

Но не само мъже като тези й обещаваха нечувани страдания.

— Думи няма да ми стигнат да ти разкажа за заплахите, които ми е отправял Пазителят на отвъдния свят в сънищата ми, обещанията за нескончаеми мъки. Това е моя съдба. Така че, Ричард, моля те, не се опитвай да ме стреснеш с нефелни заплахи. По—жестоки от теб хора са го правили — при това много по—успешно. Отдавна съм приела съдбата си и съм престанала да се тревожа.

Ръцете й се отпуснаха покрай тялото. Чувстваше се напълно изпразнена откъм чувства. Мисълта за Джаганг, за Пазителя й припомни, че животът й няма смисъл. Единствено онова, което бе съзряла в очите на Ричард, й бе дало искрица надежда, че може би на този свят има още нещо, нещо, което тепърва й предстои да открие и разбере.

— Какво искаш? — попита той. Ничи съсредоточи мислите си към действителността.

— Вече ти казах. В момента ти си мой съпруг. И така ще бъде — ако искаш Калан да живее. Аз ти казах цялата истина. Ако дойдеш с мен и изпълняваш дреболиите, за които ще те моля, като например това да приемеш ролята си на мой съпруг, Калан ще доживее до дълбока старост. Не бих могла да твърдя, че животът й ще бъде особено щастлив, разбира се, понеже знам, че тя те обича.

— Колко време си мислиш, че можеш да ме задържиш, Ничи? — Ричард нервно прокара пръсти през влажната си коса. — Каквото и да искаш, няма да стане. Колко време трябва да мине, за да се умориш от този абсурден фарс?

Тя присви очи и се загледа в лицето му, изразяващо детска невинност, ако не и невежество.

— Скъпо мое момче, родих се на този грешен свят преди сто осемдесет и една години. Знаеш го. Нима си мислиш, че за цялото това време не съм се научила на търпение? Макар телата ни да изглеждат на почти еднаква възраст и в доста отношения да не съм по—стара от теб, съм живяла близо седем твои живота. Нима наистина си мислиш, че твоето търпение ще победи моето? Нима ме вземаш за някакво глупаво момиченце, което можеш да надхитриш и изкараш от нерви?

Тялото му се отпусна.

— Ничи, аз…

— Не очаквам да се сприятелим, нито пък да ме спечелиш. Аз не съм Дена, нито Вирна, нито Уорън, нито дори Паша, в този ред на мисли. За мен приятелството не означава пукната пара.

Той се извърна и успокои коня с ръка на хълбока му, когато животното, усетило миризмата на дим, идваща откъм хралупата, започна нервно да пръхти и да рие с копито.

— Искам да знам какви ужасии си причинила на онази жена, за да я принудиш да ти разкаже за Дена.

— Морещицата ми каза това в замяна на една услуга.

Смръщил чело невярващо, той отново се обърна към нея.

— И каква услуга би могла да свършиш ти на една Морещица?

— Да й прережа гърлото.

Ричард затвори очи, повален от мъка по незнайната жена, умряла заради него. Стисна оръжието й в ръка и го приближи до сърцето си.

Гласът му прозвуча по—меко:

— Едва ли знаеш името й?

Именно това, отношението му към ближния, дори и да не го познава, не само го правеше такъв, какъвто е, но и го впримчваше безнадеждно. Грижата му за другия бе и нещото, което постепенно щеше да го накара да разбере зрънцето добро в делото й. И тогава той също ще работи за справедливата кауза на Императорския орден.

— Знам го — отвърна Ничи. — Хания.

— Хания — Ричард изглеждаше съкрушен. — Та аз дори не я познавам.

— Ричард. — С пръст под брадичката му Ничи внимателно повдигна лицето му. — Искам да знаеш, че не съм я мъчила. Открих я след като я бяха мъчили. Това, което видях, не ме зарадва. Убих виновника. Нищо не можеше да се направи за Хания. Предложих й спасение от болка та, бърз край, ако ми каже нещо за теб. Никога не съм я молила да те предава по начин, по който биха поискали от Ордена. Питах само за миналото ти, за първото ти пленничество. Просто исках да разбера — по—добре онова, което каза при пристигането си в Двореца на пророците, това е.

Ричард не изглеждаше успокоен, както й се бе искало.

— Дарила си я с този бърз край, както го наричаш, след като си получила каквото си искала. Това те превръща в част от мъченията й.

В здрача Ничи извърна глава, обзета от болката и ужаса на онова кърваво дело. Подобни неща отдавна бяха престанали да й причиняват друго, освен да възбуждат мъгляви чувства.

Имаше толкова хора, които търсеха избавление от страданията си — толкова стари и болни, толкова виещи деца, толкова бедстващи, обезверени и бедни. Тази жена бе просто поредната жертва на живота, нуждаеща се от спасение. Бе го направила за нейно добро.

Ничи се бе отказала от Създателя, за да изпълни докрай делото му, и бе врекла душата си на Пазителя на отвъдния свят. Трябваше да го направи. Само човек, обладан от злото като нея, не би изпитвал подобаващи чувства, състрадание към всичките онези страдащи и отчаяни души. Каква тъжна ирония — да служиш вярно на нуждаещите се по такъв начин.

— Може би за теб нещата стоят така, Ричард — каза Ничи с дрезгав глас, обърнала поглед към немия кошмар на спомените си. — Не и за мен. Нито пък за Хания. Преди да й прережа гърлото, тя ми благодари за онова, което се канех да сторя.

В очите на Ричард нямаше милост.

— И защо искаше да ти разкаже за Дена, за мен?

Ничи се сгуши в пелерината си.

— Нима не е очевидно?

— Не е възможно да допуснеш грешката на Дена. Ти нямаш нищо общо с нея, Ничи.

Беше уморена. Първата нощ той не бе спал и тя го знаеше. Бе усетила погледа му, впит в гърба й. Знаеше колко много го боли. Застанала с гръб към него, бе ридала безмълвно заради омразата в очите му, заради товара да си призваният да направи онова, което е най—добро. Светът бе толкова ужасно място.

— Може би, Ричард — тихо каза тя — някой ден ще ми покажеш разликата.

Беше толкова уморена. Предишната нощ, когато той се бе оставил на умората да го отвлече и се бе предал на съня, Ничи на свой ред бе останала будна цяла нощ, бе наблюдавала съня му, усещайки връзката си с Майката Изповедник. Тази връзка изпълваше Ничи с огромно съчувствие към Калан.

Всичко бе в името на доброто.

— Хайде вече да се прибираме — допълни тя, — времето е отвратително. Студено ми е и съм гладна. Имаме нужда от почивка. И както ти казах, трябва да обсъдим някои неща.

Тя знаеше, че не може да го лъже. Не можеше да му каже всичко, разбира се, но за онова, което му казваше, не смееше да го лъже.

Танцът бе започнал.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Ричард разчупи наденицата, която Ничи му подаде от самара си, и я хвърли в канчето с къкрещ ориз. Нещата, които тя му каза, продължаваха да отекват болезнено в главата му и той се мъчеше да ги подреди по някакъв приемлив начин.

Не знаеше колко от чутото смее да приеме за истина.

Страхуваше се, че всичко е вярно. Явно Ничи нямаше полза да го лъже — поне не за казаното до момента. Не бе толкова … враждебна, колкото си бе мислил, че ще е. Ако е друго, поне изглеждаше някак меланхолична, вероятно заради стореното — макар да му бе трудно да повярва, че клета Сестра на мрака може да изпитва угризения на съвестта. Вероятно всичко това бе само част от постановката, някаква хитрина, предназначена да служи за крайната й цел.

Ричард разбърка ориза с една обелена от кората клечка.

— Каза, че имаме да обсъждаме някои неща. — Прокара клечката по ръба на съдината, за да я изчисти. — Предполагам това означава, че предстои да чуя някои заповеди.

Ничи примигна, сякаш бе прекъснал мислите й за нещо друго. Изглеждаше не на място, седеше скована, изправила гръб в хралупата на бора, облечена както винаги в черната си рокля. Ричард никога преди не би могъл да си представи Ничи сред природата, камо ли пък да седи на земята. Самата идея за това винаги го бе разсмивала. Роклята й постоянно му напомняше за Калан не само защото бе до такава степен нейна противоположност, че сама подтикваше към сравнение, но и още защото така още по—ясно виждаше ужасната връзка между двете.

Самата мисъл го прониза болезнено.

— Заповеди ли? — Ничи скръсти ръце в скута си и впери очи в него. — О, да, имам няколко искания, на които бих желала да обърнеш внимание. Първото е да не използваш дарбата си. Изобщо. По никакъв повод. Ясно ли е? Понеже така или иначе, доколкото си спомням, не изпитваш особено топли чувства към дарбата си, това не би следвало да ти представлява особена трудност, нито да ограничава правата ти, особено като се има предвид, че нещо, което обичаш, няма да оцелее, ако нарушиш това условие. Разбра ли ме?

Студените й сини очи съдържаха повече заплаха, отколкото думите й. Ричард кимна само веднъж, обещавайки нещо, което в този момент не разбираше изцяло.

Сипа димящата й вечеря в плитка дървена паница и й я подаде заедно с една лъжица. Ничи се усмихна в знак на благодарност. Ричард остави съдинката на земята между краката си и гребна лъжица ориз, подуха с уста, за да по—изстине, и я лапна. Наблюдаваше я с крайчеца на окото си как сръбва малка глътчица за вкус.

Освен изумителното си тяло Ничи имаше и изключително изразително лице. Всеки път, когато нещо не й бе по вкуса или пък решеше да изрази гняв, заплаха или неудоволствие, лицето й ставаше пусто и студено. Не се мръщеше с обичайната за хората гримаса при изразяване на подобни чувства; по—скоро лицето й придобиваше някакъв отстранен и хладен израз. И той по някакъв свой си начин бе по—смущаващ. Това бе нейното непобедимо оръжие.

От друга страна, когато изпитваше удоволствие или благодарност, цялото й същество се оживяваше. Нещо повече, тези й чувства изглеждаха искрени. Ричард я помнеше като изключително дистанцирана и макар все още да бе запазила благородното си излъчване, до известна степен внушението за сдържаност понякога отстъпваше ред на неподправено удоволствие пред всеки жест на внимание към нея, дори при всяка любезност.

Ричард имаше още от хляба, който му бе опекла Кара. Не му се искаше да го поделя с тази зла жена, но в момента тези му чувства му се струваха детински. Отчупи един комат и й го подаде. Тя го пое с благоговение, достойно за нещо много по—велико от парче хляб.

— Освен това очаквам да нямаш тайни от мен — продължи тя, след като отхапа от комата. — Няма да останеш доволен, ако разбера, че има нещо такова. Съпрузите нямат тайни от своите съпруги.

И Ричард бе на това мнение, но едва ли можеше да нарече тях двамата мъж и жена. Вместо да й го каже, вметна:

— Май си доста навътре в съпружеските отношения.

Вместо да клъвне, тя посочи с хляба гозбата си:

— Много е вкусно, Ричард. Наистина.

— Какво искаш, Ничи? Каква е целта на тези абсурдни твои изисквания?

Огънят озари гладкото й лице и косата й придоби неестествено оранжев цвят.

— Взех те, понеже трябва да намеря отговора на един въпрос и вярвам, че ти можеш да ми го осигуриш.

Ричард счупи на коляното си жилава пръчка.

— Сама каза, че съпрузите нямат тайни от своите съпруги. — Посъбра огъня с пръчката, преди да я хвърли. — Това не предполага ли и обратното?

— Разбира се. — Ръката й с хляба се отпусна. Положи китка на коляното си. — И аз ще бъда искрена с теб, Ричард.

— Тогава какъв е въпросът? Каза, че си ме взела, понеже мога да ти осигуря отговора на интересуващ те въпрос. Какъв е той?

Ничи отново отвърна глава и отново заприлича на жесток похитител. Имаше вид на човек, преследван от спомените или може би от страховете си. Беше по—ужасно, отколкото да си хвърлен в тъмница и да виждаш свирепото лице на тъмничаря отвън.

Дъждът навън се бе усилил и се чуваше глухият му тътен. Бяха приготвили лагера си точно навреме. Ричард не можа да избяга от спомена за уютните вечери, които бе прекарал в утробата на хралупести борове, сгушен в Калан. При мисълта за нея сърцето му трепна.

— Не знам — обади се накрая Ничи. — Честно ти казвам, Ричард, не знам. Търся нещо, но ще знам какво е едва когато го открия. След близо сто осемдесет и една години живот, в който не съм и подозирала за съществуването му, най—сетне разбрах, че го има едва наскоро… — Погледът й отново отплува нанякъде, някъде далеч. Гласът й също като че се отнасяше към далечното място, на където бе поел погледът й. — Стана тогава, когато стоеше изправен пред всичките онези Сестри и им се опъна. Може би ще открия отговора, когато разбера какво е било онова нещо, което съм съзряла тогава, в онази зала. Не беше само ти, но ти стоеше в основата…

Очите й се върнаха на лицето му. Гласът й прозвуча нежно и успокоително:

— Дотогава ти ще живееш. Нямам намерение да ти причинявам нищо лошо. Не се притеснявай, че ще те подложа на мъчения. Аз не съм като тях — като онази жена, Дена, или като Сестрите на светлината, които те използваха в плоските си игрички.

— Престани с това покровителствено отношение. Ти също ме използваш в своята игра — не по—малко, отколкото те в тяхната.

Тя поклати глава.

— Искам да знаеш, Ричард, че към теб изпитвам единствено и само уважение. Вероятно те уважавам повече от всеки друг, когото съм срещала през живота си. И именно затова те взех. Ти си рядко срещан човек, Ричард.

— Аз съм магьосник—войн. Просто никога преди не си срещала такъв.

Тя посрещна декларацията му с небрежно махване на ръка:

— Моля те, не се опитвай да ме впечатлиш със „силата“ си. Не съм в настроение за подобни глупости.

Ричард знаеше, че тя не го залива с празни приказки. Беше магьосница с удивителни способности. Съмняваше се, че би могъл да я надхитри в знанията й за магията.

При все това не се държеше така, както би очаквал да се държи Сестра на мрака. За момента Ричард отстрани гнева, болката и мъката си, знаейки, че така или иначе, ще трябва да приеме нещата каквито са и че не бива да влага надеждата си в напразни желания и да говори с Ничи с нежния тон, който тя използва.

— Не разбирам какво искаш от мен, Ничи.

Тя вдигна ръце в неволен жест, изразяващ объркване.

— Нито пък аз. И докато не разбера, ще правиш каквото ти кажа и всичко ще бъде наред. Няма да ти причиня нищо лошо.

— Като се имат предвид обстоятелствата, нима очакваш да ти повярвам?

— Говоря истината, Ричард. Ако се случи да си навехнеш крака, аз, като истинска добра съпруга, ще ти предложа рамото си, за да се облегнеш на него. Отсега нататък аз съм отдадена на теб, както и ти на мен.

Единственото, което можеше да направи на фона на цялата безумна ситуация, бе да примигне с очи. За малко да му мине през главата, че може да е луда. За малко. Но беше, че това би бил прекалено прост отговор. Както обичаше да казва Зед, нищо на този свят не се постига лесно.

— А ако реша да не изпълнявам желанията ти?

Тя отново сви рамене.

— Тогава Калан ще умре.

— Това ми е ясно, но ако тя умре, губиш контрола над яката, опасваща сърцето ми.

Тя впи в него студените си сини очи.

— Така ли мислиш?

— Тогава няма как да вземеш от мен онова, което искаш. Няма с какво да ме шантажираш.

— Не разполагам с онова, което търся, така че нямам какво да губя. Освен това, ако го направиш, император Джаганг ще остане приятно изненадан да получи в дар главата ти. А аз без съмнение ще бъда обсипана с признателност и какви ли не богатства.

Ричард не вярваше тя да иска точно това. Та нали в крайна сметка беше Сестра на мрака и той предполагаше, че ако наистина се стреми към богатства, може да ги има.

Въпреки това обаче знаеше, че главата му има определена цена и че ако Ничи реши, че той е неуправляем, може да го пожертва. Дори да не се блазнеше от признателност и богатства, със сигурност нямаше да откаже власт. И Ричард бе сигурен, че ако тя съумее да унищожи основния враг на Императорския орден, няма как да й бъде отказано последното.

Той се наведе към съдинката в краката си и продължи да се храни, потънал в мрачните си мисли. Нямаше смисъл да продължават този разговор. Движеха се в един нескончаем кръг.

— Ричард — обади се тя тихо и очите й отново срещнаха неговите, — мислиш си, че правя всичко това, за да ти причиня зло или за да те победя, понеже си враг на Императорския орден. Не си прав. Казах ти истинската причина.

— И значи когато най—сетне откриеш отговора, който търсиш, в замяна на моята „помощ“ ще ме пуснеш?

Думите му прозвучаха не толкова като въпрос, колкото като категорично обвинение.

— Да те пусна ли? — тя заби поглед в паницата си с ориз и наденица и я разбърка, сякаш отвътре можеше да й се покаже някаква тайна. Вдигна поглед. — Не, Ричард, тогава ще те убия.

— Ясно. — Не мислеше, че това е най—подходящият начин да го накара да й сътрудничи в търсенето, но не го каза. — А Калан? Искам да кажа, какво ще стане с нея, след като ме убиеш?

— Имаш думата ми, че ако реша да те убия, докато живея аз, ще живее и тя. Нямам нищо против нея.

Опита се да намери утеха поне в това. По някаква причина й вярваше. Това, че животът на Калан няма да бъде застрашен, му вдъхваше смелост. Бе готов да понесе съдбата си само и само да знае, че Калан ще е добре. Тази цена щеше да плати с готовност.

— И така, „съпруго моя“, къде отиваме? Къде ме водиш?

Ничи не го погледна, вместо това топна хляба си в паницата и продължи да се храни. Докато дъвчеше, обмисляше въпроса му.

— Ти си във война, Ричард? Кой е твоят враг? — Тя отхапа още веднъж от хляба.

— Джаганг. Джаганг и Императорският орден.

Подобно на учител, поправящ своя ученик, Ничи бавно поклати глава.

— Не, грешиш. Струва ми се, че и на теб са ти нужни някои отговори.

Тя играеше с него глупавите си игрички. Ричард стисна зъби, но запази самообладание.

— Тогава кой, Ничи? С кого или с какво се боря, ако не с Джаганг?

— Точно това се надявам да ти покажа. — Тя го изгледа така, че да се почувства неловко. — Възнамерявам да те заведа в Стария свят, в сърцето на Ордена, за да ти покажа срещу кого се бориш — да ти разкрия истинското лице на този, когото считаш за свой враг.

Ричард смръщи чело.

— Но защо?

Ничи се усмихна.

— Да кажем просто, че това ме забавлява.

— Искаш да кажеш, че се връщаме в Танимура? Там, където си прекарала целия си живот като Сестра?

— Не. Отиваме в сърцето и душата на Стария свят: Алтур’Ранг. Родината на Джаганг. Означава, общо взето, „Избраникът на Създателя“.

Ричард усети как по гърба му пробягват тръпки.

— Искаш да заведеш мен, Ричард Рал, там, в сърцето на вражеската територия? Не ми се вярва да продължим да си живеем като „съпруг и съпруга“ за дълго.

— Освен дето няма да използваш магията си, няма да използваш и името, свързано с нея — Рал, Вместо това ще се представяш с името, с което те познават в родината ти — Ричард Сайфър. Без магията и без името ти никой няма да види в теб повече от смирен човечец, пътуващ със съпругата си. Точно това ще бъдеш — точно това ще бъдем и двамата.

Ричард въздъхна.

— Е, ако врагът ми види в мен нещо повече, предполагам, че една Сестра на мрака би могла да… използва влиянието си.

— Не, не би могла.

Ричард я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да използвам силата си.

Той настръхна.

— Моля?

— Силата ми е вложена във връзката с Калан, в това да закриля живота й. Така работи майчиното заклинание. Самото създаване на подобно сложно заклинание изисква огромно количество сила, поддържането му — още повече. Силата ми е необходима за запазването на тази връзка жива. Майчиното заклинание не оставя нищо след себе си. Съмнявам се, че бих могла да произведа дори искра. Ако някъде изникне проблем, ти си този, който ще се наложи да се оправя с него. Разбира се, аз винаги мога да се обърна към магьосническите си умения, но за да го направя, ще трябва да изтегля силата си от връзката. А направя ли го… Калан умира.

По лицето му пробяга ужас.

— Но какво ще стане, ако ти случайно…

— Няма. Докато се грижиш добре за мен, Калан ще е в безопасност. Ако обаче случайно падна от коня и си счупя врата, нея ще я сполети същото. Да се грижиш добре за мен, ще означава, че се грижиш добре и за нея. Точно за това е толкова важно да живеем като съпруг и съпруга — за да си ми наблизо по всяко време, а и за да мога да те направлявам и да ти помагам. Животът и на двама ни ще е труден без наличието на силата ни. Ще сме като едно обикновено семейство. Но ми се струва, че всичко това е необходимо, за да намеря каквото търся у теб. Разбираш ли?

Не беше сигурен, че я разбира напълно, но отвърна положително.

Беше направо слисан. Никога не би предположил, че тази жена е готова да жертва силата си доброволно, за да се сдобие с някакво неопределено познание. Самата идея за това изпълни вените му с див ужас.

Не разбираше. Тръгна опипом в един напълно подивял свят и гласът му излезе от устата, без дори да разбере как:

— Аз вече съм женен. Няма да легна с теб като твой съпруг.

Ничи примигна удивено, после се изкиска кокетно, прикривайки уста с опакото на ръката си, не от срам, а при самата мисъл за това, какво си бе представял той. Ричард усети как ушите му пламват.

— Не по този начин те желая, Ричард.

Той се покашля.

— Добре.

В тихата утроба на дървото, под нежния ромон на нощта отвън и меката светлина на пукащия огън напрегнатото, решително изражение на Ничи стана студено и каменно.

— Но ако реша, ще трябва да направиш и това.

Ничи беше красива жена — от този тип, който всеки мъж би искал да има в леглото си. Не това обаче го накара да повярва на думите й. А погледът в очите й. Неясната възможност за осъществяване на сексуален акт никога не му се бе струвала по—зловеща.

В гласа й изчезна желанието за разговор. Хралупата се изпълни с лишено от живот бръмчене, с някакъв нечовешки звук, оповестяващ неговата присъда. Присъда, която самият той бе готов да привлече върху себе си, за да спаси живота на Калан.

— Ще бъдеш мой съпруг. Ще изпълняваш всички съпружески задължения. Ще се грижиш за мен, както и аз за теб — като това ще включва всички аспекти на отношенията ни. Аз ще ти шия ризите и ще ти готвя, ще ти пера. Ти ще се грижиш за прехраната ни.

Оловните й думи се стовариха отгоре му с отчетливата сила на методично стоварвай отгоре му огромен чук.

— Никога повече няма да видиш Калан — това трябва да го разбереш. Но докато изпълняваш всичките ми желания, ще знаеш, че тя е жива. По този начин ще имаш възможност да й покажеш любовта си към нея. Всеки ден, когато се събужда, тя ще знае, че ти се грижиш за това да е жива. Няма друг начин да й покажеш любовта си.

Сви го стомахът. Отнесе се в спомени за друго време и място.

— А ако реша да сложа край на всичко това? — Тежестта на подобна лудост бе толкова съкрушителна, че той я обмисляше сериозно. — Вместо да бъда твой роб?

— В такъв случай вероятно това ще е формата, която ще приеме търсеното от мен познание. Може би този без смислен край ще бъде онова, което трябва да науча. — Тя щракна с два пръста като с ножица, сякаш прерязваше онази нишка магия, поддържаща живота на Калан. — Една последна зловеща конвулсия, която в крайна сметка ще докаже за пореден път безсмислието на съществуването.

Хрумна му, че тази жена не бива да бъде заплашвана, понеже е същество, което — вече започваше да го разбира — посреща с отворени обятия всеки ужасяващ обрат на съдбата.

— От всичко, което има значение за мен на този свят — прошепна той в мъглява агония, повече на себе си и на Калан, отколкото на похитителката си, — само едно е онова, което е незаменимо — Калан. Ако трябва да бъда роб, за да живее тя, тогава ще бъда.

Ричард осъзна, че Ничи безмълвно оглежда лицето му. За миг я погледна, после отвърна глава — не можеше да понесе ужасната противност на красивите й сини очи. Замени образа им с мисления образ на любовта на Калан.

— Всичко, което си изпитал с нея — цялата радост, щастие, удоволствия: всичко това ще си остане винаги в теб, Ричард. — Ничи сякаш проникваше до самото дъно на душата му, четеше страниците на миналото му, изписа ни в мислите му. — Пази като очите си тези спомени. Те ще те крепят. Никога повече няма да я видиш, нито тя теб. Тази глава от живота ти приключи. Сега и на двама ви предстои нов живот. Най—добре ще е да свикнеш, понеже така стоят нещата.

Така стоят нещата. Светът не бе какъвто му се искаше да бъде. Самият той бе убеждавал Калан, че трябва да се съобразяват с реалната ситуация, а не да губят ценните си мигове живот в мечти за неща, които не могат да се сбъднат.

Ричард прокара пръсти по челото си и се опита да придаде колкото се може повече сила на гласа си:

— Надявам се не очакваш от мен да се науча да се чувствам добре с теб.

Отпуснал ръце покрай тялото си, той скочи на крака.

— И за какво ти е цялото това знание? — запита той, воля на натрупаната в сърцето му горчивина. — Защо това е толкова важно за теб?

— Като наказание.

Ричард не можеше да повярва на ушите си.

— Моля?

— Не искам да ти причиня нищо лошо, Ричард — усмихна му се тя с отнесената си усмивка.

Той се отпусна на земята.

— Защо? — прошепна след малко.

Ничи скръсти ръце в скута си.

— Болката, Ричард, е единственото нещо, което може да докосне парчето лед в сърцето ми, наречено живот. Болката е единственото, заради което живея.

Той я гледаше като гръмнат. Помисли си за видението. Нямаше как да се пребори с преднината на Императорския орден. Не можеше да измисли нищо, с което да се противопостави на съдбата си с тази жена.

Ако не беше Калан, в същия този миг той щеше да се хвърли върху Ничи и в битката с нея да реши нещата веднъж завинаги. Щеше с готовност да се хвърли към смъртта си, възправяйки се срещу това жестоко безумие. Само дето разумът му го възпираше.

Трябваше да живее, за да живее и Калан. Само и единствено за това трябваше да поставя единия си крак пред другия и да върви към забвението.

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Калан се прозя и разтърка очи. Примигвайки, изви гръб и изтегна схванатите си мускули. Кошмарните й спомени я връхлетяха от замъглените от съня тъмни ъгълчета на съзнанието й, изтласквайки безжалостно всички други мисли.

Беше стигнала отвъд страната на безжалостните сълзи и мъка; бе влязла в неприкосновените владения на необуздания гняв.

Пръстите й напипаха студената стомана на ножницата, полегнала край нея. Допирът оживя от ледената ярост.

Това, фигурката на Дух и спомените й бяха почти единственото, което й остана от него.

Нямаше достатъчно дърва, но при положение, че скоро щяха да тръгват, нямаше нужда да пести и затова — сложи още една цепеница в блещукащия огън с надеждата топлината да възвърне живота в занемелите й пръсти. Вятърът промени посоката си. В лицето я блъсна лют дим, който я накара да се закашля, за да поеме веднага след това към близката скала, надвиснала над скривалището им.

Кара никъде не се виждаше, така че Калан отново сложи съдинката на огъня, за да има топъл чай, когато Морещицата се върне. Вероятно бе отишла до тоалетната. Или пък проверяваше капаните, които бяха заложили предишната вечер за зайци. Калан не таеше особена надежда, че ще имат заек за закуска. Не и в такова време. И бездруго имаха достатъчно хранителни запаси.

През цепнатините в облаците проблесна виолетовата осанка на кристално чиста ледена зора, която успя да пробие в пролуките между заснежените клони на дърветата и просветна чак до под скалата, озарявайки всичко в малкия им лагер с мека алена светлина. Двете безуспешно бяха търсили хралупест бор. Избраното за нощувка място бяха заградили със стена от насечени клони — както ги бе учил Ричард, — за да се предпазят, доколкото бе възможно, от студа. Благодарение на подобренията заслонът се бе получил доста уютен. Бе цяло щастие да намерят това място в обилния снеговалеж. Навън всичко бе потънало в Дълбоки преспи, но вътре успяха да прекарат една относително суха, макар и не особено топла нощ. Кара и Калан бяха спали сгушени една в друга под одеялата си, увити във вълчите си наметала, за да пазят взаимно топлината на телата си.

Калан се запита къде ли е Ричард, дали и на него му е студено. Надяваше се да не е. Понеже бе тръгнал няколко дена по—рано, можеше да се очаква, че е имал късмет и вече е долу в ниското, избягвайки от снега.

Кара и Калан бяха останали в къщата, както ги бе помолил той, още три дни. Снегът дойде на следващата сутрин след неговото заминаване. Калан бе склонна да изчакат времето да се проясни и тогава да тръгват, но Сестра Ничи й бе дала горчив урок — не чакай, а действай. Когато Ричард не се появи, двете жени поеха на път.

Отначало доста трудно си проправяха пъртина. Бореха се с преспите, на места водеха конете за поводите, от време на време ги яхваха. Видимостта не бе особено добра и през повечето време трябваше да се ориентират за посоката по западния вятър, като се стремяха да бие винаги отдясно. При подобни условия минаването през просеките бе опасно. По едно време си мислеха, че са направили ужасна грешка, напускайки сигурността на дома си.

През една пролука в облаците миналата нощ, докато събираха клони за огрев, мярнаха силуетите на по—ниските хълмове в полите на планината. Бяха кафеникави и зелени, не бели. Не след дълго щяха да се окажат по—ниско от снега. Калан бе убедена, че най—лошото вече е зад гърба им.

Тъкмо пъхаше ръката си в ръкава, за да навлече още една риза над двете, които вече бе облякла, когато чу скърцане на подметка по снега. Когато установи, че стъпките са на повече от един човек, скочи на крака.

През натрупаните клони се подаде Кара.

— Имаме гости — мрачно каза тя. Калан видя в ръката й Агиела.

През дърветата зад Кара се промуши навлечена на катове прегърбена жена. Под пластовете наметала, шалове и други висящи краища на дебели дрехи Калан с изненада установи, че пред нея стои Ан — жената, която някога бе Прелат на Сестрите на светлината.

Зад Ан вървеше по—висока жена, качулката й бе свалена и изпод нея се виждаше посребряваща коса, дълга до раменете. Имаше напрегнат, твърд и преценяващ поглед, който очевидно й бе спечелил гъста мрежа от бръчици около дълбоките очи. Под не толкова изразителното й лице се виждаше доста голям нос. Приличаше на жена, която използва пръчка в обучението на деца.

— Калан! — втурна се напред Ан и я стисна за ръцете.

— О, скъпа, толкова се радвам да те видя! — Когато погледът на Калан се плъзна зад нея, тя добави: — Това е една от Сестрите ми, Алесандра. Алесандра, нека ти представя Майката Изповедник — жената на Ричард.

Жената пристъпи напред и се усмихна. Доволната усмивка тотално промени лицето й, моментално изтривайки жестокото й изражение, за да разкрие доброта и откритост. Трансформацията бе малко смущаваща, сякаш зад това лице се криеха двама души. Или, както си помисли Калан, може би един човек с две лица.

— Майко Изповедник, радвам се да се запозная с теб.

— Ан много ми е разказвала и знам какъв прекрасен човек сте. — Очите й бързо огледаха мястото. — Толкова се радвам за вас с Ричард.

Ан се огледа с търсещ поглед. Забеляза меча.

— Къде е Ричард? — Кара нищо не каза. Тя се вгледа в очите на Калан. — Скъпи Създателю — прошепна след малко, — какво има? Какво е станало? Къде е Ричард?

Калан най—сетне успя да отвори уста.

— Една от твоите Сестри го отведе.

Ан освободи главата си от няколко ката шалове и отново стисна Калан за ръката. На ръст стигаше едва до гърдите на Калан, но изглеждаше поне двойно по—широка.

— Какви ги говориш? Как така го е отвела Сестра?

— Коя Сестра?

— Ничи — изръмжа Калан.

Ан отстъпи назад.

— Ничи…

Сестра Алесандра зяпна.

— Сестра Ничи? — Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Сестра Ничи не е от Сестрите на Ан. Тя е Сестра на мрака.

— О, да, прекрасно знам това.

— Трябва да го върнем обратно — възкликна Ан. — Незабавно. При нея не е в безопасност.

— Не може да се каже на какво е способна… — Алесандра млъкна изведнъж.

Вятърът запрати срещу тях искрящ снежен облак, който моментално изтри червенината на зората. Калан примигна, за да изчисти снега от очите си. Кара, облечена с червената си кожена униформа и наметнала както пелерината, така и вълчето си наметало, не му обърна внимание. Другите две жени избърсаха лица с вълнените си шалове.

— Калан, всичко ще бъде наред — успокоително рече Ан. — Разкажи ни какво се случи? Кажи ни всичко, до последната подробност, Той ранен ли е?

Калан преглътна нарастващата си ярост.

— Ничи използва срещу мен нещо, което нарече майчино заклинание.

Ан остана като гръмната. Алесандра отново зяпна.

— Сигурна ли си? — предпазливо попита Ан. — Сигурна ли си, че е било точно това? Откъде знаеш?

— Нападна ме с някаква магия. Никога преди не бях чувала за подобно заклинание. Знам само, че беше определено силна магия и че Ничи я нарече майчино заклинание. Каза, че ни свързвало по някакъв начин, чрез онази магия.

Алесандра отстъпи назад.

— Това все още не означава, че е майчино заклинание.

— Когато Кара удари Ничи с Агиела си — продължи Калан, — се строполих на колене, сякаш Кара бе ударила мен.

Двете Сестри се спогледаха безмълвно.

— Но… но ако тя… — заекна Ан.

Калан изрече на глас онова, което Ан явно не смееше:

— Ако тя бе пожелала, можеше да прекъсне нишката на магията и да ме убие. Това бе начинът, към който прибягна, за да залови Ричард. Обеща му, че ще ме остави да живея, ако той тръгне с нея. Той й се продаде в робство, за да спаси мен.

— Не може да бъде — поклати глава Ан, вдигайки мърлявите си пръсти към лицето. — Ничи няма откъде да знае как се прави подобно необичайно заклинание. — прекалено млада е. Освен това то се среща изключително рядко и за създаването му е нужна огромна сила. Сигурно е направила нещо друго и само ви е излъгала, че е майчино заклинание. Ничи не може да хвърли майчино заклинание.

— Напротив, може — с неохота й възрази Сестра Алесандра. — Тя притежава както силата, така и способностите. Трябвало й е само човек, притежаващ необходимото познание, за да я научи. Ничи не си пада много по магията, но когато се наложи …

— Лидмила … — прошепна Ан към Алесандра, внезапно прозряла как стоят нещата. — Джаганг хвана Лидмила.

Калан изгледа подозрително Алесандра.

— И откъде си толкова наясно какво умее и какво не Ничи? Как така знаеш за нея повече от самия Прелат?

Сестра Алесандра се загърна в наметалото си. Лицето й изгуби топлотата си и се изкриви в гримаса — този път изразяваща горчивина.

— Аз бях тази, която доведе Ничи в Двореца на пророците — тогава тя беше още дете. Аз бях отговорна за възпитанието й и я обучавах в използването на дарбата й. Познавам я най—добре от всички. Познавам и тъмните страни на силата й, понеже някога аз също бях Сестра на мрака. Именно аз я заведох при Пазителя.

Калан усети как се олюлява с ритъма на побеснялото си сърце.

— Значи ти също си Сестра на мрака.

— Беше — поправи я Ан и вдигна предупредителна ръка към Калан.

— Прелатът проникна в лагера на Джаганг и ме освободи не само от императора, но и от Пазителя. Аз отново Сестра на Светлината. — Горещата усмивка отново блесна летните на Алесандра. — Ан ме върна при Създателя.

Доколкото Калан можеше да прецени, твърдението й нямаше нужда от потвърждение.

— Как ни намерихте?

Ан не отговори на грубия въпрос.

— Трябва да бързаме. Трябва да вземем Ричард от Ничи, преди да го е доставила на Джаганг.

Докато отговаряше на Ан, Калан не сваляше гневния си поглед от Алесандра.

— Тя не го води при Джаганг. Каза, че не работи за Негово Сиятелство, а за себе си. Точно тези думи използва. С очите си видяхме, че е махнала халката на императора от устната си, и тя лично ни каза, че повече не се страхува от него.

— Каза ли тогава защо взема Ричард? — попита Ан.

— Или поне къде го води?

Калан премести втренчения си поглед върху Ан.

— Каза, че го води към забвението.

— Забвението! — зяпна Ан.

— Зададох ти въпрос — настоя Калан, гневът вече прозираше ясно в гласа й. — Как ни намерихте?

Ан потупа колана на кръста си.

— Разполагам с дневник на пътуването. Използвах го, за да държа връзка с Вирна, която е при нашите. Вирна ми каза, че са ви навестявали куриери. Така разбрахме къде сте се скрили. Радвам се, че успяхме да ви срещнем. За малко да се разминем. Не можеш да си представиш колко се радвам да видя, че си се възстановила, Калан. Толкова се тревожехме.

Калан забеляза, че Кара, застанала зад двете жени, все още стиска Агиела в ръката си. Калан нямаше нужда от Агиел. Изповедническата сила вреше вътре в нея. Втори път не би допуснала грешка от предпазливост.

— Дневникът на пътуването. Разбира се. В такъв случай Вирна сигурно ти е казала за видението на Ричард, според което той не бива да повежда Д’Харанската армия срещу ордите на Императорския орден.

Ан с неохота кимна с глава, очевидно изпълнена с нежелание да обсъжда подобно видение.

— После, преди няколко дни, Вирна изпрати съобщение — почти бяхме стигнали дотук, — че Д’Харанците са изпаднали в ужас, защото изведнъж са изгубили усещане то си за местоположението на Ричард. Тя пишеше, че все още са защитени от пътешественика по сънищата чрез връзката с Господаря Рал, но че внезапно са изгубили представа къде се намира той.

— Ничи изтръгна връзката ни с него — изръмжа Кара.

— Е, трябва да го намерим — обади се Ан. — Трябва да го вземем от Ничи. Той е единственият ни шанс. Каквото и да си мисли, са пълни глупости и ще трябва да го вкараме в правия път, но най—напред трябва да го намерим и да го върнем. Той е човекът, който ще поведе нашите сили срещу Императорския орден. Той е назованият в пророчеството.

— Значи за това сте тук — прошепна Калан като на себе си. — Чули сте от Вирна за отказа му да застане начело на армията и дори да издава заповеди. Пътували сте дотук с надеждата да го принудите да се върне в борбата.

— Трябва да го направи — настоя Ан.

— Не, не трябва — отвърна Калан. — Той разбра, че ако ни поведе този път, ще изгубим каузата на свободата за поколения напред. Каза, че е осъзнал, че хората още не разбират свободата и няма да се борят за нея.

— Той просто трябва да се докаже пред хората. — лицето на Ан пламна. — Трябва да им докаже, че е техният водач, както вече бе започнал да прави, и те ще го последват.

— Ричард ми каза, че е разбрал, че не той трябва да се докаже на хората, а те на него.

Ан запримига удивено.

— Та това са глупости!

— О, така ли?

— Разбира се. Момчето бе назовано в пророчество още преди много векове. Чакала съм стотици години да се роди, за да ни поведе в борбата.

— Нима. Тогава коя си ти, че да се опитваш да опровергаваш решението на Ричард — ако си толкова решена да го следваш? Той реши. Ако е водачът който искате, трябва да се вслушате във волята му, да приемете решението му.

— Но това не е записано в пророчеството!

— Ричард не вярва в пророчества. Според него човек сам гради съдбата си. Аз също започвам да се убеждавам, че вярата в пророчества само изкуствено променя хода на събитията. Изкривената вяра в самото пророчество по някакъв тайнствен начин влияе най—зле на живота на хората.

Ан я изгледа слисано и ококорено, след това присви очи.

— Ричард е човекът, назован в пророчеството като нашия водач срещу Императорския орден. Това е борба за самото съществуване на магията в този свят — не го ли разбираш! Ричард бе роден, за да води тази борба. Трябва да го върнем!

— Всичко стана заради вас — прошепна Калан.

— Моля? — Намръщената гримаса на Ан се промени в снизходителна усмивка. — Какво говориш, Калан? — Гласът й придоби изненадваща мекота. — Познаваш ме, знаеш, че тази борба се води за спасяването на магията на света. Ако Ричард не ни поведе, нямаме никакъв шанс.

Калан стрелна ръка напред и стисна изненаданата Сестра Алесандра за гърлото. Жената ококори очи.

— Не мърдайте — изсъска през стиснати зъби Калан, — иначе ще освободя Изповедническата си сила.

Ан разпери ръце умолително.

— Калан, да не си се побъркала? Остави я. Успокой се.

С другата ръка Калан посочи към огъня.

— Дневникът на пътуването. Хвърли го в огъня.

— Какво? Няма да направя такова нещо!

— Веднага — продължи през стиснати зъби Калан. — Или Сестра Алесандра ще е моя. Когато свърша с нея, Кара ще се погрижи да хвърлиш дневника в огъня, та ако ще да го направиш и през счупени пръсти.

Ан хвърли поглед към надвесилата се над нея Морещица.

— Калан, знам, че си разстроена, и напълно те разбирам, но нали сме от една и съща страна на битката. Ние също обичаме Ричард. Ние също искаме да попречим на Императорския орден да завладее света. Искаме …

— Ние ли? Ако не беше ти и твоите Сестри, нямаше да се случи всичко това. За всичко сте виновни вие. Не Джаганг, не Императорският орден, а вие.

— Да не си се…

— Лично ти носиш отговорността за онова, което сполетя света. Точно както Джаганг слага халки през устните на робите си, ти приковаваш твоите роби за носа — Ричард! Лично ти си отговорна за вече изгубените животи, за жертвите, които тепърва предстоят да паднат в кървавите кланета, които ще залеят земята. Ти, не Джаганг, направи това!

Въпреки студа челото на Ан бе плувнало в пот.

— В името на Създателя, за какво говориш? Калан, ти ме познаваш. Присъствах на сватбата ти. Винаги съм била на твоя страна. Просто следвах пророчествата, за да помогна на хората.

— Ти самата създаваш пророчествата! Без твоята помощ те просто щяха да отминат! Те се появяват само защото ти ги изпълваш със смисъл! Ти прекара халката през носа на Ричард!

Ан успя да запази спокойствие на фона на бушуващото от ярост лице на Калан.

— Калан, мога само да си представя как се чувстваш, но наистина ми се струва, че губиш разсъдъка си.

— Аз ли! Аз ли, Прелате? Защо Сестра Ничи отвлече съпруга ми? Отговори ми. Защо!

Лицето на Ан помръкна.

— Защото е зла!

— Не. — Калан стисна още по—здраво врата на Алесандра. — Заради теб. Ако не бе изпращала Вирна в Новия свят със задачата да преведе Ричард през бариерата в Стария свят…

— Но пророчествата казват, че Орденът ще се вдигне, за да завладее света и да изкорени магията, ако не ги спрем! Пророчествата казват, че Ричард е единственият, който може да ни поведе в борбата! Че единствено той има шанс за победа!

— И ти извика на живот това мъртво пророчество. Сам—сама. Само защото вярваш в безкръвните думи, вместо в собствения си избор. Днес си тук не за да подкрепиш избора на избрания от самата теб водач, не да говориш с него, а да му натрапиш пророчеството. Да го дръпнеш за халката. Ако не бе изпратила Вирна за Ричард, какво щеше да стане, Прелате?

— Ами… ами Орденът…

— Орденът ли? Орденът все още щеше да си е в Стария свят, оттатък бариерата. Не е ли така? В продължение на три хиляди години тази бариера, създадена с усилията на могъщи магьосници, си стоеше на мястото, неподатлива на набезите на Ордена или на всеки друг като тях. Желанието им да завладеят Новия свят нямаше как да се осъществи. И понеже ти залови Ричард пряко волята му и заповяда да бъде отведен в Стария свят, единствено подтиквана от мъртвите думи в мъртви, потънали в прах книги, той бе принуден да унищожи бариерата и сега няма какво да спре Ордена да се изсипе в Новия свят, в Средната земя, моята Средна земя, да коли и убива моя народ, да отнеме моя съпруг — всичко това заради теб и твоята намеса! Ако не беше ти, нищо от това нямаше да го има! Нито войната, нито купищата трупове, залели градовете на Новия свят. Ако не бяха набезите ти да ни „спасиш“ от пророчеството, всичко щеше да е както си беше. Не мога дори да си представя, че ще издържа на спомена за безбройните деца, които видях да се гърчат в мъки и да умират от черната смърт заради теб. Деца, които ме гледаха в очите и ме питаха дали ще се оправят и аз трябваше да ги уверявам, че всичко ще бъде наред, и в същото време да знам, че няма да доживеят дори до сутринта. Никой никога няма да узнае колко хора загинаха. Не остана никой, който да помни всичките онези малки селища, покосени до крак от чумата. Без твоята намеса всичките тези деца щяха да бъдат живи, майките им щяха да ги гледат с грейнали лица как си играят, бащите им щяха да ги учат да се справят с живота — живот, който им бе отказан от теб заради вярата ти в пророчествата! Казваш, че това е борба за самото съществуване на магията в този свят — макар че твоите усилия да изпълниш пророчеството може би вече са обрекли на смърт магията. Без твоята намеса Хармониите никога нямаше да дойдат в този свят. Да, Ричард успя да ги прогони, но какви невъзвратими последствия останаха? Да, силата ни се върна, но за времето, докато Хармониите бяха изтеглили всичката магия от този свят, са измрели незнайно колко магически същества — създания, чието съществуване зависи изцяло от магията. За да съществува, магията изисква равновесие. Равновесието на магията в този свят бе нарушено. Невъзвратимото унищожение на магията може би вече е започнало. И всичко това заради сляпата ти вяра в пророчествата! Ако не беше ти, Прелате, Джаганг, армията на Императорския орден и всичките ти Сестри щяхте да си стоите, зад бариерата, а ние тук щяхме да сме на сигурно и спокойно място. Ти очерни всичко освен онова, което заслужава очерняне. Ако свободата, магията и самият свят бъдат унищожени, всичко ще бъде от твоята ръка, Прелате.

Тихият стон на вятъра бе единственият звук в заслона, а от него натежалата тишина ставаше още по—зловеща и мъчителна. Ан гледаше Калан с изпълнени с ужас очи. В слънчевите лъчи, озаряващи студената утрин, проблясваха снежинки.

— Нещата не стоят така, Калан. Мъката ти те кара да ги виждаш по този начин.

— Напротив — точно така стоят — отсече тя без желание да спорят повече.

Ан понечи да каже нещо, но от устните й не излязоха думи.

Калан простря към нея ръка с разтворена длан.

— Дневникът. Ако си мислиш, че няма да унищожа живота на тази жена, значи имаш погрешно мнение за мен. Тя е една от твоите Сестри, която е помагала в унищожението на света в името на доброто, ако не е така, значи все още е служителка на Пазителя, която помага в унищожаването на света в името на злото. И в двата случая, ако не ми дадеш дневника, при това незабавно, животът й е загубен.

— Какво си мислиш, че ще постигнеш? — отчаяно прошепна Ан.

— Това ще бъде началото към ненамесата ти в живота на хората от Средната земя и целия Нов свят — в моя живот, в живота на Ричард. Това е единственото начало, за което се сещам — освен, разбира се, да ви убия и двете. Нямате представа колко близо съм до второто. А сега ми дай дневника.

Ан се вгледа в протегнатата към нея ръка на Калан. Примигна, за да прогони сълзите си. Накрая разтвори една вълнена жилетка и извади книжката от колана си. Поспря за миг, вгледана с благоговение в кожената й корица, и накрая я постави в дланта на Калан.

— Скъпи Създателю — прошепна Ан, — прости на това бедно наранено твое дете за греха, който се кани да стори.

Калан хвърли книгата в огъня.

С пребледнели лица двете Сестри останаха вгледани в огъня, докато пламъците поглъщаха книгата. Калан грабна меча на Ричард.

— Кара, да вървим.

— Конете са готови. Тъкмо ги оседлавах, когато се по явиха тези двете.

Калан ритна съдинката с гореща вода настрани. Двете бързо напъхаха някои неща по самарите. Други накачиха по раменете си и отнесоха при конете, за да ги завържат по местата им.

Без да погледне повече Ан и Алесандра, Калан се метна на студеното седло. Придружавана от мрачната Кара, тя потъна в снежната вихрушка.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Веднага щом Калан и кара се стопиха като отмъстителни духове в белотата, Ан се хвърли на колене и зарови ръце в огъня, за да спаси дневника си от погребалната клада на нажежените до бяло въглени.

— Прелате! — извика Алесандра. — Ще се изгориш!

Ан се дръпна за миг, покосена от първата смазваща вълна на изгарящата болка, но веднага след това възобнови усилията си и без да обръща внимание на миризмата на изгоряла плът, отново потопи длани в горещата жарава. По—скоро видя, отколкото усети, че държи в ръцете си безценната книга.

Акцията по спасяването й продължи само секунда, но през призмата на болката тази секунда й се стори цяла вечност.

Стиснала със зъби долната си устна, за да преглътне болката, Ан се изтърколи настрана. Алесандра се спусна към нея, напълнила шепите си със сняг. Хвърли го върху пушените кървящи ръце на Ан и стиснатата между тях книга.

Прелатът простена тихо, щом мокрият сняг обля обгорената й плът. Алесандра падна до Ан, стисна я за китките, едва поемаща си дъх през сълзите от ужас.

— Прелате! О, Прелате, не биваше!

Ан бе изпаднала в шок от болката. Пискливият глас на Алесандра достигаше до нея като далечно ехо.

— О, Ан! Защо не пробва с магия или поне с пръчка!

Въпросът й изненада Ан. В паниката й, че безценното й съкровище ще изгори в огъня, мисълта й бе обзета само от мисълта как да извади книгата, преди да е станало твърде късно. Безразсъдното й действие бе ускорено и от горчивината, заляла я след обвиненията на Калан.

— Не мърдай! — проплака Алесандра. — Не мърдай и ме остави да видя с какво мога да ти помогна. Ще се оправиш, само не мърдай.

Ан седеше на снежната земя, замаяна от болката, а и от думите, които още ехтяха мъчително в главата й. Алесандра се зае да излекува ръцете й.

Но нямаше как да излекува сърцето й.

— Не беше права — обади се Алесандра, сякаш прочела мислите на Ан. — Тя сбърка, Прелате.

— Нима? — попита Ан глухо, след като пронизващата болка в пръстите й най—сетне започна да отшумява, заменена от гъделичкащото докосване на магията, сновяща в плътта й и ръсеща лечебното си въздействие. — Нима не беше права, Алесандра?

— Разбира се. Тя не знае толкова, колкото си мисли, че знае. Та тя е просто дете — още не е живяла и тридесет години. За толкова време хората не могат да се научат да си бършат носовете.

Алесандра ръсеше празни приказки, Ан го знаеше — приказваше, колкото да каже нещо, за да разсее притеснението й около дневника и мъката й от думите на Калан.

— Тя е просто едно глупаво дете, което няма никаква представа за нещата. Тук става въпрос за много повече.

Много, много повече. Не е толкова просто, както тя си мисли. Никак не е просто.

Ан вече не бе толкова сигурна, че е така. Сякаш целият свят се бе превърнал в пустош. Петстотин години работа — нима всичко е било в името на осъществяването на една безумна задача, продиктувана от егоистични желания и безпочвена вяра? Нима тя, ако бе на мястото на Калан, нямаше да е на нейното мнение?

В главата си виждаше редици трупове. Какво можеше да каже в своя защита? Имаше хиляди отговори за обвиненията на Майката Изповедник, но в този момент всички те й се струваха безсмислени. Как щеше да се реабилитира Ан пред мъртвите?

— Ти си Прелат на Сестрите на светлината — вметна Алесандра, докато си почиваше. — Тя би трябвало да се отнася с по—голямо уважение към теб. С повече респект. Тя няма представа за какво става дума. Има още много други неща. Много други. В крайна сметка Сестрите на светлината не избират случайно своя Прелат.

— Нито пък Изповедниците своята Майка Изповедник.

Измина час, след него още един и чак след това Алесандра приключи трудната си и отегчителна работа по лекуването. Рани от изгорено се лекуваха трудно. Беше изморително и за Ан да стои безпомощна на студа, докато магията бушува в тялото й, а в главата й отекват раздиращите душата й думи на Калан.

Щом Алесандра свърши, Ан разкърши наранените си пръсти. Усети сянка от пронизваща болка — знаеше, че известно време ще е така. Но плътта бе здрава и можеше отново да използва ръцете си.

Когато всичко свърши обаче, тя си каза, че вероятно е изгубила доста повече, отколкото е възстановила.

Изтощена и трепереща от студ, Ан се отпусна край останките на огъня, който й бе причинил толкова болка. Алесандра я изгледа притеснено. В този момент искаше никога повече да не стане от мястото си. Годините й, почти хиляда, изведнъж я връхлетяха. Точно сега изпита изгарящ копнеж по Натан. Пророкът със сигурност щеше да намери някакви мъдри или прави думи за утеха. Каквото и да й кажеше той, все щеше да я накара да се почувства по—добре. Липсваше й надутият му глас, нежните му, детински, мъдри очи. Липсваше й допирът на ръката му.

Хълцайки тихичко през плач, тя най—сетне успя да заспи. Сънищата не й позволиха да се наслади на дълбок или поне спокоен сън. Събуди се предобед от докосването на нежната ръка на Алесандра по рамото й. Сестрата бе хвърлила още дърва в огъня, така че бе станало по—топло.

— По—добре ли си, Прелате?

Ан я излъга с кимване. Първата й мисъл бе за дневника. Мерна го скрит в скута на Алесандра. Изправи се внимателно пое обгарялата книга.

— Прелате, толкова се тревожа за теб.

Ан разсея грижите й с горчиво махване с ръка.

— Докато ти спеше, прегледах дневника.

Ан изсумтя.

— Не изглежда добре.

Алесандра кимна.

— И аз така си помислих. Не ми се вярва да може да се използва. Ан насочи към страниците, превърнати почти в пепел, лека струя от своя Хан и внимателно ги обърна.

— Оцелял е три хиляди години. Ако бе от обикновена хартия, отдавна да се е превърнал в прах, но това е магическа вещ, Алесандра, изпечена в огъня на магията, магьосници със сила, каквато не е срещана в последните три хиляди години… преди да се появи Ричард.

— Какво можем да направим? Знаеш ли как да го възстановим?

Ан поклати глава, вгледана в навитите, изгорени страници.

— Не знам дали изобщо е възможно. Просто казвам, че е магическа вещ. А където има магия, има и надежда.

Ан извади носна кърпичка от един джоб някъде дълбоко в пластовете дрехи. Постави дневника в средата й и внимателно завърза краищата отгоре му. Обви го със заклинание, което да го пази — поне засега ще трябва да намеря начин да го възстановя — ако мога. Ако изобщо е възможно.

Алесандра потърка ръцете си.

— Дотогава връзката ни с армията е прекъсната.

Ан кимна.

— Няма да знаем дали Орденът най—сетне е напуснал позициите си на юг и дали се е придвижил към Средната земя. Няма да мога да дам указания на Вирна.

— Прелате, какво си мислите, че ще стане, ако Орденът реши да атакува — и Ричард не е с нашите? Как ще постъпят те? Без своя Господар Рал, който да ги води…?

Ан положи всички усилия да отстрани ужасния товар на думите на Калан, докато обмисли създалата се ситуация.

— Сега Вирна е Прелат — поне за Сестрите, които пътуват с армията. Тя ще ги ръководи мъдро. А и Зед е с тях и помага на Сестрите да се подготвят за битката — ако се стигне до такава. Не биха могли да се надяват на по—добър съвет от този, който може да им даде магьосник с опита и силата на Зед. Като Пръв магьосник той е преживял невиждани войни. Ще трябва да вярваме, в името на Създателя, че той ще се грижи за тях. Докато не оправя дневника, аз няма да мога да съм им от полза. Докато не го направя, няма дори да знам в какво положение се намират.

— Можеш да отидеш при тях, Прелате.

Ан изтръска снега от рамото си, залепнал от лежането на земята, и обмисли предложението й.

— Сестрите на светлината мислят, че съм мъртва. Сестрите са приели Вирна за свой Прелат. За нея и за останахте Сестри би било ужасно да се втурна в живота им сред подобни тежки обстоятелства. Вярно е, че мнозина биха се зарадвали да ме видят жива, но появата ми ще посее семената на недоверие и объркване. А войната е най—подходящото време за покълване на такива семена.

— Но всички те ще се почувстват окрилени.

Ан поклати глава.

— Сега Вирна е техният водач. Появата ми може завинаги да разколебае вярата им в нейната власт. Не бива да губят увереността си в нея. Аз трябва да поставям на първо място техните интереси.

— Но, Ан, нали ти си Прелат.

Ан отвърна очи.

— Какво хубаво е донесло това на някого?

Алесандра сведе очи. Вятърът стенеше скръбно в клоните на дърветата. Поривите му развихряха синьосиви струйки сняг и ги запращаха срещу огъня. Слънцето се бе скрило зад тъжните облаци. Ан обърса носа си в края на заледеното си наметало.

Алесандра положи приятелска ръка на рамото й.

— Ти ме върна от Пазителя, в Светлината на Създателя. Аз бях в ръцете на Джаганг и се държах ужасно с теб, когато хората му те заловиха, и въпреки това ти нито за миг не се отказа от мен. Кой друг би ме изтърпял? Без теб душата ми щеше да бъде изгубена завинаги. Съмнявам се, че изобщо можеш да си представиш колко съм ти благодарна, Прелате.

Въпреки очевидното завръщане на Алесандра при Светлината Ан и друг път се бе оказвала излъгана от нея. Алесандра се бе обърнала към Пазителя преди години, бе станала Сестра на мрака, а Ан изобщо не беше разбрала. Как може човек да има вяра на някого след подобно предателство?

Тя се вгледа в очите на Сестрата.

— Надявам се. Моля се думите ти да са искрени.

— Искрени са, Прелате.

Ан повдигна ръка към засенченото слънце.

— И вероятно когато застана в Светлината на Създателя в другия свят, този благороден жест ще компенсира хилядите животи, отнети по моя вина?

Алесандра отвърна поглед, бършейки ръцете си в пластовете дрехи. Обърна се и сложи две съчки в огъня.

— Трябва ни топла храна. Така ще се почувстваш по—добре, Прелате. И двете ще се почувстваме по—добре.

Ан седеше на земята и наблюдаваше как Алесандра приготвя силната си лагерна супа. Ан се съмняваше, че дори вкусният аромат на топла супа ще може да възвърне апетита й.

— Как мислиш, защо Ничи е взела Ричард? — попита Алесандра, докато слагаше сушени гъби от една кесийка в супата.

Ан погледна озадаченото й лице.

— Представа нямам. Единственото, за което се сещам, е, че може да лъже и всъщност да го води при Джаганг.

Алесандра начупи на парченца малко изсушено месо и пусна и него във врящата смес.

— Защо? Ако го е хванала и той е бил принуден да прави каквото тя му заповяда, защо да лъже? Каква й е целта?

— Тя е Сестра, отдадена на Пазителя. — Ан вдигна ръце и ги отпусна обратно в скута си. — Това не е ли достатъчна причина, за да лъже? Да лъжеш е грешно. Да лъжеш е зло. Това е достатъчно добра причина.

Алесандра поклати глава.

— Прелате, аз също бях Сестра на мрака. Нали си спомняш? Знам, че не е така. Изобщо не е така. Нима ти казваш винаги истината, само защото си вярна на Светлината? Не. Има хора, готови да излъжат в името на Пазителя така, както и ти си готова на лъжа в името на Създателя, за да изпълниш повелята му, ако се наложи. Защо Ничи ще лъже за това? Държала е нещата в свои ръце и лъжа не й е била нужна.

— Нямам представа — Ан не можеше да се съсредоточи достатъчно, за да й отговори. В мислите й цареше пълен хаос. По нейна вина Ричард бе попаднал в ръцете на врага — не заради Ничи.

— Мисля, че го е направила заради себе си.

Ан вдигна поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че Ничи продължава да търси нещо.

— Да търси нещо? Нямам представа за какво говориш.

Алесандра взе щипка подправки от навита промазана хартиена торбичка и ги пусна в супата.

— От първия ден, в който я взех от дома й, за да я заведа в Двореца на пророците, Ничи постепенно израстваше някак по — …отстранена. Винаги е правила всичко възможно, за да помага на хората, но винаги си е оставала дете, което ме караше да се чувствам неадекватна в изпълнението на нуждите й.

— Като например?

Алесандра поклати глава.

— Не знам. Винаги съм си мислела, че търси нещо. Предполагах, че може би е Светлината на Създателя. Товарех я безмилостно с надеждата да отворя очите й за Него и да запълня тази нейна вътрешна необходимост. Дори се постарах да я отделя от семейството й. Баща й бе влюбен в парите, а майка й … ами тя бе изпълнена с добри намерения, но винаги ме караше да се чувствам неловко в нейно присъствие. Мислех, че Създателят ще запълни празнотата в сърцето на Ничи. — Александра се поколеба.

— По—късно вече смятах, че онова, от което има нужда, е Пазителят.

— Значи мислиш, че е взела Ричард, за да запълни… някаква вътрешна необходимост?

— Не знам. — Алесандра въздъхна отчаяно и някак тежко. Разбърка супата и прибави щипка сол. — Прелате, мисля, че предадох Ничи.

— По какъв начин?

— Не знам. Вероятно като не успях да я обвържа адекватно с нуждите на другите — оставях й твърде много време, за да мисли за себе си. Винаги ми се бе струвала отдадена на своите съграждани, отговорна за благосъстоянието им, но може би трябваше да я ангажирам с нуждите и на други хора, да я науча на добродетелта на Създателя, като я накарам да се грижи за ближния повече, отколкото за собствените си егоистични нужди.

— Сестро, не ми се вярва да става въпрос за това. Веднъж тя ме помоли за екстравагантна черна рокля, която искаше да облече на погребението на майка си. Аз, разбира се, не позволих подобно безпътство, понеже не подобаваше на една послушница, която трябва да се научи да уважава най—напред другите. Но като се изключи този път, не си спомням Ничи някога да е молила за нещо за себе си. Справи се отлично с възпитанието й, Алесандра.

Ан си спомни, че от онзи случай нататък Ничи бе започнала да се облича само в черни рокли.

— Спомням си — Алесандра не вдигна поглед. — Когато баща й почина, отидох с нея на погребението му. Винаги съм съжалявала, задето трябваше да я откъсвам от семейството й, но й обяснявах, че е толкова талантлива, че в нея е скрит огромен потенциал да оказва помощ на другите и не бива да го пропилява.

— Винаги е трудно да доведеш в Двореца дете. Трудно е да го откъснеш от любящите му родители. Едни деца се приспособяват по—лесно, други по—трудно. Тя ми каза, че разбира. В това бе перфектна. Никога не се възпротивяваше за нищо, не отказваше никое задължение. Може би я ценя прекалено високо, понеже тя все се хвърляше да помага на другите, без никога да се оплаква. На погребението на баща й исках да й помогна да понесе по—леко мъката си. Макар външно да бе същата онази недостъпна и непроницаема Ничи, знаех, че отвътре я боли. Опитах се да я утеша, като й казах да не запомня баща си такъв, какъвто бе в онзи последен миг, а да го запази в спомените си какъвто е бил приживе.

— Мили думи за човек, изпитващ мъка, Сестро. Съветът ти е бил мъдър.

Алесандра вдигна глава.

— Това не я успокои, Прелате. Погледна ме с онези вой сини очи — нали си спомняш сините й очи.

Ан кимна.

— Да, спомням си ги.

— Та значи, погледна ме с пронизителните си сини очи, сякаш искаше да ме мрази, но дори това чувство бе отвъд нея, и каза с онзи неин безжизнен глас, че не може да си го спомня такъв, какъвто е бил приживе, понеже тогава никога не го е познавала. Нима това не е най—странното нещо, което някога си чувала?

Ан въздъхна.

— Съвсем в стила на Ничи. Тя винаги е казвала най—странни неща на най—странни места. Трябваше да положа повече грижи за нея. Трябваше да я обграждам с повече внимание … Но толкова много неща лежаха на плещите ми.

— Не, Прелате, това бе моя работа. И аз се провалих в изпълнението й. В известен смисъл провалих и Ничи.

Ан се загърна по—плътно в наметалото си, за да се предпази от острите зъби на вятъра. Пое подадената й от Алесандра паница супа и отпи. После внимателно я остави в скута си.

— Стореното — сторено, Алесандра.

Докато Алесандра сърбаше супата си, Ан отново се замисли над думите на Калан. Те бяха изречени в гняв и като така трябваше да й прости. А може би трябваше да ги възприема като израз на истинските й чувства?

Ан се страхуваше да опровергае истинността на думите на Калан. Опасяваше се, че може да са верни. Бе отдала векове от живота си в работа над пророчествата заедно с Натан, като се бе опитвала да предотвратява бедствията, представени й чрез тях и за които Натан я предупреждаваше. Ами ако той наистина й бе посочвал само мъртви думи, както твърдеше Калан? Ако всичко е било предназначено да подготви почвата за собственото му бягство?

В крайна сметка всичко, което Ан бе предприела за довеждането на Ричард в Двореца, също се бе оказало свързано с последвалото бягство на Пророка. Ами ако наистина бе превърната в жертвата, призована да предизвика всичките тези ужасни събития?

Можеше ли да е истина? Мъката в сърцето й бе едва поносима.

Започваше да се страхува, че е била толкова погълната от онова, което е считала за свое задължение, че е действала погрешно.

Може би Калан беше права. Прелатът на Сестрите на светлината можеше да се окаже отговорна за повече страдания, отколкото което и да е чудовище на света някога е стоварвало върху хората.

— Алесандра — обади се тя тихо, след като бе при вършила супата си, — трябва да се опитаме да намерим Натан. Един Пророк може да се окаже опасен сред хората, в един свят, който няма никаква защита срещу него.

— Къде предлагаш да го търсим?

Ан поклати безпомощно глава.

— Човек като Натан не остава незабелязан. Иска ми се да вярвам, че ако си съберем мислите, ще го открием.

Алесандра я изгледа внимателно.

— Е, както казваш, опасно е един Пророк да се мотае насам—натам по света.

— Наистина е опасно. Трябва да го намерим.

— На Вирна й бяха нужни двадесет години да открие Ричард.

— Да, така е. Но до известна степен всичко се разви по мой сценарий. Криех някои факти от Вирна. От друга страна, съм сигурна, че Натан също крие неща от нас. При всички случаи ние сме отговорни за него. Вирна е при Сестрите и армията. Те ще помогнат с каквото могат. А нашата задача е да намерим Натан. Това поне можем да сторим.

Алесандра остави паницата си.

— Прелате, разбирам притесненията ти относно Пророка и убеждението ти, че трябва да го намерим. Но аз съм убедена, че трябва да намерим Ничи. Моя е отговорността за обръщането й към Пазителя на отвъдния свят. Може да се окажа единственият човек, способен да я върне в Светлината. Прозрях неща относно това пътешествие на сърцето, което едва ли друг е долавял. Страхувам се от онова, което може да се случи с Ричард и ще се опитам да я спра. По—лошо — добави Алесандра, — страхувам се от онова, което може да сполети света, ако Ричард умре. Калан греши. Аз вярвам в стореното от теб за всичките тези години. Калан превръща сложното в просто, понеже сърцето й е сломено, но без твоето дело тя изобщо нямаше да се срещне с Ричард.

Ан се замисли над думите на Сестрата. В тях определено се чувстваше желание да я оправдае.

— Но, Алесандра, та ние нямаме ни най—малка представа накъде са тръгнали. Ничи е умница. Ако, както твърди, работи за себе си, сигурно се е постарала добре да заличи следите си. Как можеш дори да си помислиш да предприемеш подобно търсене? Натан е на свобода. Нали си спомняш какви проблеми ни е създавал в миналото. Той сам може да създаде такъв хаос, какъвто този свят никога не е виждал. Попадне ли в компанията на хора, той има навика да се отрупва с хвалби. Неговите следи със сигурност няма да са незабележими — хората ще си го спомнят. С Натан ми се струва, че съществува някакъв шанс да успеем. Докато с Ничи… Алесандра изгледа твърдо Ан.

— Прелате, ако Ричард умре, какви са шансовете на останалия свят?

Ан отвърна поглед. Ами ако Алесандра е права? Ами ако Калан е права? Трябва да намери Натан. Това бе единственият начин да разбере отговора.

— Алесандра…

— Все още ми нямаш пълно доверие, нали, Прелате?

Ан срещна погледа на другата жена, този път от позицията на сана си.

— Не, Алесандра, признавам, че ти нямам доверие. И как би могло да е другояче? Ти ме излъга. Обърна гръб на Създателя и се врече на Пазителя на отвъдния свят.

— Но се върнах обратно в Светлината, Прелате.

— Нима? Нима верният на Пазителя не е готов да излъже заради него, както ти сама каза преди малко?

Очите на Алесандра плувнаха в сълзи.

— Точно затова трябва да намеря Ничи. Трябва да ти докажа, че съм достойна за доверието ти. Нужно ми е, за да докажа себе си пред теб.

— А не е ли защото искаш да помогнеш на Ничи и на Пазителя?

— Знам, че не съм достойна за твоето доверие. Знам го. Казваш, че трябва да намерим Натан. Но освен това трябва да помогнем на Ричард.

— Две изключително важни дела — обади се Ан, — а не разполагаме с дневник, към който да се обръщаме за помощ.

Алесандра изтри очите си с длан. — Моля те, Прелате, нека ти помогна. Аз съм отговорна за обръщането на Ничи към Пазителя. Нека се реабилитирам пред теб. Нека се опитам да я върна. Знам какво е да се върнеш. Мога да й помогна. Моля те, позволи ми да опитам да спася вечната й душа!

Погледът на Ан потъна в земята. Коя бе тя, та да преценява достойнствата на друг човек? Какъв бе собственият й живот? Нима самата тя не се бе оказала най—верният съюзник на Пазителя? Ан се покашля.

— Сестра Алесандра, трябва да ме чуеш, при това добре. Аз съм Прелат на Сестрите на светлината и ти си задължена да изпълняваш моите заповеди. — Ан й се закани с пръст. — Няма да споря с теб, чуваш ли? Трябва да открия Пророка, преди да е извършил някоя глупост. Ричард е от изключителна важност за нас — това го знаеш. Аз вече остарявам и само бих забавила търсенето. Искам да тръгнеш след него. Без възражение. Ти трябва да намериш Ричард Рал и да върнеш у своенравната Сестра Ничи страха от Създателя.

Алесандра се дръпна назад.

— Прелате, ще можеш ли да пътуваш сама? Сигурна си, че ще можеш да се справиш?

— Пфу. Може да съм стара, но не съм съвсем безпомощна. Кой, мислиш, проникна в сърцето на армията на Джаганг, за да те освободи, дете?

Алесандра се усмихна през сълзи.

— Ти, Прелате — сам—сама. Никой друг освен теб не е способен на подобно нещо. Надявам се да направя макар и половината от това, което ти стори за мен, за Ничи, когато я открия.

— Ще го направиш, Сестро. Ще го направиш. Нека Създателят бди над теб, докато си на път.

Ан знаеше, че и двете поемат на трудни пътешествия, които може би щяха да отнемат години.

— Чакат ни тежки времена — заключи Алесандра. — Но Създателят има две ръце, нали така? Една за мен и една за теб, Прелате.

Ан не можа да се въздържи да не се усмихне пред тази мислена картина.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

— Влез — подвикна Зед в отговор на настоятелното кашляне пред палатката му.

Сипа вода от каната в нащърбения метален съд, който, поставен върху един пън, му служеше за мивка. Наплиска лицето си с вода и дъхът му секна. Остана изумен от факта, че толкова студена вода е все още в течен вид.

— Добро утро, Зед.

Все още дишайки тежко, Зед избърса ледената вода от очите си. Примигна срещу Уорън.

— Добро утро, момчето ми.

Уорън се изчерви. Зед си каза, че сигурно не би трябвало да нарича човек два пъти по—възрастен от него „момчето ми“. Вината си беше на Уорън — да се постарае да не изглежда толкова млад…! Зед въздъхна и се протегна да издърпа една кърпа от купчината карти, мръсни чинии, ръждиви линийки, празни чаши, одеяла, пилешки кости, едно въже, яйце, което изгуби посред един урок преди няколко седмици, и други партакеши, които някак си се бяха натрупали с времето в ъгъла на малката му походна палатка.

Уорън мачкаше на топка виолетовата си роба.

— Тъкмо идвам от палатката на Вирна.

Зед преустанови търсенето и го погледна през рамо.

— Нещо?

Уорън поклати русата си глава.

— Съжалявам, Зед.

— Е — подсмихна се Зед, — това не означава нищо.

— Дъртата има повече животи от котката, дето имах някога, която само за един ден беше ударена от гръм, а след малко падна в кладенец. Разказвал ли съм ти за тази котка, момчето ми?

— Хм … ами, всъщност да — усмихна се Уорън. — Но ако ти се разправя, нямам нищо против да чуя историята отново.

Зед махна с ръка и стана по—сериозен.

— Сигурен съм, че Ан е добре. Вирна я познава по—добре от мен, но съм имал случай да се убедя, че старата жена е почти неподатлива на зло.

— И Вирна каза нещо подобно. — Уорън се усмихна сам на себе си. — Ан винаги е можела да прати обратно в облаците погналата я светкавица.

Зед изсумтя в знак на съгласие и отново се зае да рови в купчината вещи.

— По—жилава е от старо месо. — Той хвърли през гърба си две стари карти.

Уорън се наклони напред.

— Какво търсиш, ако смея да попитам?

— Кърпата си. Сигурен съм, че имах…

— Ето я — рече Уорън.

Зед вдигна глава.

— Моля?

— Кърпата ти — посочи отново Уорън. — Ето я там, на облегалката на стола.

Зед сграбчи блудната кърпа и избърса сухото си лице. Изгледа смръщено Уорън.

— Имаш очи на джебчия. — Хвърли кърпата на купа при останалите си неща, където й беше мястото.

Уорън отново грейна в усмивка.

— Приемам го за комплимент.

Зед килна глава.

— Чу ли това?

Уорън моментално стана сериозен и напрегна слух заедно със Зед да определи идващите отвън звуци. По твърдата земя трополяха копита, мъже, минаващи покрай палатката, разговаряха приглушено, други подвикваха тихичко заповеди, пукаха огньове, скърцаха каруци, дрънчеше желязо.

— Какво да съм чул?

Лицето на Зед се изкриви неопределено.

— Не знам. Нещо като подсвирване.

Уорън повдигна пръст над рамото си.

— От време на време мъжете подсвирват, за да привлекат вниманието на конете и за други неща. Понякога се налага.

Всички в лагера се опитваха да бъдат колкото се може по—безшумни. Особено подсвиркванията се чуваха надалеч в равната местност. Трудно бе лагер с размерите на Д’Харанския да остане незабелязан, така че от време на време сменяха местоположението си, за да объркват врага. Звукът беше един от най—опасните им врагове.

Зед поклати глава.

— Сигурно е било това. Нечие дълго изсвирване.

— Все пак, Зед — продължи Уорън. — Ан отдавна би трябвало да е пратила на Вирна съобщение.

— Докато пътувах с Ан, имаше моменти, когато изпращането на съобщение бе невъзможно — махна с ръка Зед. — По дяволите, по едно време аз бях този, който й забраняваше да използва проклетата книга. Само като се сетя за нея, тръпки ме побиват. Не мога да разбера защо просто не пише писма като нормалните хора. — Знаеше, че лицето не може да скрие загрижеността му. — Проклети дневници. Мързелашка работа. Станал съм Пръв магьосник, а никога не ми се е налагало да прибягвам до такива работи.

— Може да я е загубила. Така мисли и Вирна.

Зед вдигна пръст във въздуха.

— Точно така. Много е вероятно да е станало тъкмо това. Книгата е малка — може да е изпаднала от колана й и тя да не е забелязала, докато двете с Алесандра не са започнали да се установяват за вечерта. Ако е имало нещо такова, никога не би я намерила. — Той размаха пръст. — Това напълно подкрепя теорията ми. Човек не бива да разчита на подобни магически номерца. Те го правят мързелив.

— И Вирна каза така. Имам предвид, че може да е изпаднал от колана й. — Уорън се изкиска. — Или пък да го е изяла котка.

Зед го изгледа ниско изпод вежди.

— Котка ли? Коя котка?

— Някоя котка. — Уорън се покашля. — Просто искам да кажа… е, няма значение. Никога не ме е бивало много в шегите.

Свъсеното чело на Зед се просветли.

— О, разбирам. Може да го е изяла котка. Да, да, разбирам. — Всъщност не бе сигурен, че разбира, но се насили да се засмее — заради Уорън. — Хубава шега, Уорън.

— Както и да е, най—вероятно е загубила дневника.

Сигурно е станало именно така.

— Ако наистина случаят е такъв — продължи да умува Зед, — не е изключено съвсем скоро да ни цъфне тук, за да ни уведоми, че е добре, или поне да изпрати писмо я куриер, или нещо такова. По—вероятно обаче ми се струва да не е имала какво да ни пише и просто да не е виждала причина да си дава труда да изпраща съобщение по дневника.

Уорън го изгледа скептично.

— Но не сме получавали нито дума от нея вече почти месец!

Зед махна с ръка.

— Е, последния път, когато ни писа, беше стигнала далеч на север, почти до скривалището на Ричард и Калан. Ако е загубила книгата и е тръгнала насам, ще мине поне още седмица—две, докато ни се появи. Ако първо е отишла да се види с Ричард, значи ще й отнеме още повече време. Така поне ми се струва. Ан не е много по скоростите, нали разбираш.

— Знам — отвърна Уорън. — Ще се влачи насам цяла вечност. Но това е още една причина да се притеснявам.

Това, което наистина тревожеше Зед, бе начинът, по който бе замлъкнала книгата точно преди Ан да се срещне с Ричард и Калан. Зед вече с нетърпение очакваше да получи съобщение, че двамата са добре, че Калан вече е здрава. А защо не и че Ричард е готов да се върне. Ан знаеше с какво нетърпение очакват новини и със сигурност би имала какво да им пише. Не му харесваше това съвпадение — книгата бе замлъкнала в най—неподходящия момент. Никак не му харесваше.

От цялата работа му се щеше да се зачеше, като че е бил нахапан от бял комар.

— Е, Уорън, един месец не е чак толкова дълъг период от време. И преди се е случвало между съобщенията й да минават по няколко седмици. Още е рано да се притесняваме сериозно. Освен това си имаме достатъчно грижи, за които да мислим.

Уорън му се усмихна извинително.

— Прав си, Зед.

Зед махна една карта и намери под нея половинка хляб, останал от предишната вечер. Отхапа голяма хапка, извини се и вместо да каже нещо, задъвка. Опасяваше се, че с приказките си може да издаде действителната степен на тревогата си не само за Ан, но и за Ричард и Калан.

Уорън бе способен магьосник, може би най—умният човек, когото Зед познаваше. Старият магьосник все по—трудно намираше тема за разговор, по която Уорън да не е сведущ или поне да не е чувал това—онова. Имаше освежително в това да споделяш познанията си с човек, който кима разбиращо, когато се излагат езотерични магически материи, известни на малцина. Човек, който можеше да запълни малките празноти в някое странно заклинание или пък да се зарадва на удоволствието Зед да му помогне в запълването на друго. Уорън бе навлязъл в материята, касаеща пророчествата, повече, отколкото Зед смяташе, че е здравословно да се знае.

Уорън бе някаква очарователна смесица от упорит старец и незрял младеж. Беше твърде убеден в думите си и в същото време непрестанно, безкрайно, невинно, безрезервно любопитен.

Единственото, което можеше да го накара да млъкне, бе обсъждането на „видението“ на Ричард. Лицето му губеше израз, устата му можеше да остане затворена с часове, докато другите спореха какво е искал да каже Ричард в писмата си и доколко е прав. Колкото пъти Зед бе хващал Уорън насаме, за да го попита за мнението му по този въпрос, Уорън отвръщаше само: „Аз следвам Ричард; той е мой приятел, а също и Господар Рал.“ Не се подлъгваше нито за миг да се впусне в обсъждане на заповедите на Ричард за армията — по—точно казано, отказът на Ричард да издава заповеди. Според него Ричард им бе казал какво Да правят и точка.

Зед забеляза, че Уорън отново мачка робата си.

Махна с хляба в ръка.

— Приличаш на магьосник, на когото гащите са пълни бодливи заклинания. Има ли нещо, което би искал да споделиш с мен, Уорън?

Уорън се захили глупаво.

— Толкова ли съм прозрачен?

Зед го потупа по гърба.

— Не, Уорън, просто аз съм адски добър в тия неща.

Уорън се засмя на шегата на Зед. Зед го покани с хляба към сгъваемия стол. Уорън хвърли поглед назад към стола, но поклати глава. Зед си каза, че сигурно е нещо важно, след като Уорън иска да стои прав, докато говори.

— Зед, сега, когато зимата е вече тук, вярваш ли, че Императорският орден ще предприеме нападение, или мислиш, че ще изчакат до пролетта?

— Е, така да се каже, този въпрос винаги си стои. Неведението те държи нащрек. Но всички вие се трудихте здраво. Натрупахте доста опит и знания. Ще се справите, Уорън — и ти, и Сестрите.

Уорън явно не го слушаше с особено внимание. Чешеше се отстрани по главата, изчаквайки възможност да се обади.

— Да, да, благодаря ти, Зед. Добре се потрудихме.

— Аха. Според генерал Лейден в момента зимата е най—добрият ни приятел. Той, неговите Келтонски офицери и част от Д’Харанците смятат, че би било пълна глупост от страна на Джаганг да ни нападне с настъпването на зимата. Келтон не е чак толкова далеч на север от тук, така че генерал Лейден е наясно с трудностите, пред които зимата изправя една армия при подобен терен. Той е убеден, че Орденът ще изчака до пролетта.

— Генерал Лейден е добър човек и може би най—влиятелният командир след генерал Рейбич — отбеляза Зед, без да сваля очи от сините очи на Уорън, — но не мога да се съглася с него.

Уорън изглеждаше съкрушен.

— О!

Преди няколко месеца генералът бе присъединил към завзелата позиции по на юг Д’Харанска армия няколко Келтонски части — по молба на генерал Рейбич. Тъй като смятаха Калан за своя Кралица, след като Ричард я бе обявил за такава, Келтонците все още считаха, че имат известна независимост във вземането на решения, макар да бяха част от „Д’Харанската империя“, както хората бяха свикнали да я наричат.

Зед не се стремеше да разколебава подобни слухове бе по—добре за хората в Новия свят да се обединят в една обща сила, вместо да се разпръскват на отделни народи и племена. Според Зед Ричард определено бе проявил нюх в тези неща. Ако Новият свят не бе единен срещу застаналата заплаха, война като тази би била неуправляема.

Това, че армиите на отделени доскоро земи започваха да считат преди всичко и основно за част от Д’Харанската империя, щеше само да облекчи нещата.

Зед се покашля.

— Но това е само предположение, Уорън. Може да греша. Генерал Лейден е опитен войн и не е глупак. Може би аз съм в грешка.

— Но е възможно и той да греши. Доколкото разбирам, си на страната на Рейбич. От два месеца по цели нощи кръстосва палатката си.

Зед сви рамене.

— Има ли нещо важно за теб, Уорън, което е свързано с действията на Императорския орден? Очакваш ли с тях на помощ да стигнеш до някакви отговори?

Уорън разпери ръце пред себе си, сякаш за да покаже, че дори не му е хрумвало подобно нещо.

— Не, не… разбира се, че не. Просто … просто моментът не би бил подходящ да се мисли за подобни неща, а всичко … Но ако се покрият през зимата… — Уорън мачкаше яростно ръкава си. — Това исках да кажа… Ако мислиш, че ще изчакат до пролетта или нещо такова… — Гласът му замлъкна.

— А ако е така, тогава…?

Уорън заби поглед в земята, ръцете му се бяха приплъзнали към корема и събираха робата му във виолетова топка.

— Ако мислиш, че може да решат да се преместят зимата, тогава не би било правилно да мисля… да мислим за такива неща.

Зед се почеса по брадичката и промени подхода.

— Да кажем, че вярвам, че Орденът няма да нападне до зимата. Тогава какво би могъл да предприемеш?

Уорън отново разпери ръце.

— Зед, би ли ни венчал с Вирна?

Зед сбърчи чело и отметна глава назад.

— По дяволите, момчето ми, това се казва сутрешна изненада.

Уорън направи две големи крачки към него.

— Ще го направиш ли, Зед? Искам да кажа, само ако наистина мислиш, че Орденът ще си остане в Андерия до края на зимата. Ако е така, значи … е, ами ще стане… искам да кажа, бихме могли…

— Обичаш ли Вирна, Уорън?

— Разбира се, че я обичам!

— А тя обича ли те?

— Ами да, разбира се, че ме обича.

Зед сви рамене.

— Тогава ще ви венчая.

— Ще го направиш ли? О, Зед, това е прекрасно! — Уорън се обърна и пъхна едната си ръка в отвора на палатката, с другата направи знак на Зед.

— Почакай! Почакай малко!

— Е, тъкмо се канех да разперя ръце и да отлетя към луната, но след като настояваш да почакам…

Уорън вече бе излязъл. До Зед достигнаха приглушени гласове. След малко Уорън се върна — точно пред него вървеше Вирна.

Лицето й сияеше като слънце, което се стори малко необичайно, а оттам и смущаващо за Зед.

— Благодаря ти, че предложи да ни венчаеш, Зед. Благодаря ти! Двамата с Уорън искахме именно ти да водиш церемонията. Казах му, че ще го направиш, но Уорън искаше да те попита и да ти даде възможност да откажеш. Не мога да се сетя за нещо по—многозначително от това да те венчае Пръв магьосник.

Зед си помисли, че Вирна е хубава жена. Вярно, малко придирчива към порядки и тям подобни, поне на моменти, но несъмнено добронамерена. И упорита. Не я бе срам да изпълни някои от нещата, които я бе помолил Зед. А освен това очевидно изпитваше към Уорън топли чувства, освен че го уважаваше.

— Кога? — попита тя. — Кога мислиш, че би било подходящо?

Зед се намръщи.

— Вие двамата как мислите, дали бихте могли да изчакате първо да закуся?

На лицата им се появиха широки усмивки.

— Бяхме по—склонни на вечерна сватба — рече Вирна.

— Може би няма да е зле да организираме тържество — с музика и танци.

Уорън махна небрежно с ръка.

— Искахме да направим нещо, за да си отдъхнем всички от дългите тренировки.

— Да си отдъхнете? Колко време почивка си мислите, че…

— О, не, Зед! — Лицето на Уорън бе станало като робата му. — Не искахме да кажем, че ще… искам да кажа, ние пак ще… сам …

— Няма нужда да зарязваме задълженията си — сложи край на несвързаното ломотене на Уорън Вирна.

— Просто си помислихме, че би било прекрасен повод всички заслужено да се повеселим една вечер. Няма да напускаме постовете си.

Зед прегърна с кокалеста ръка Вирна през раменете.

— Вие двамата можете да се веселите колкото време пожелаете. Ще ви разберем. Радвам се за вас.

— Това е чудесно, Зед — въздъхна Уорън. — Наистина ти…

Изведнъж в отвора на палатката се появи зачервеното лице на един от офицерите, който не си направи труда дори да извика, че влиза:

— Магьоснико Зорандер!

Веднага след него в палатката влетяха две от Сестрите.

— Прелате! — извика Филипа.

— Идват! — прекъсна я Фийби.

И двете жени бяха бели като платно и бяха на ръба на нервна криза. Сестра Фийби трепереше като мокро куче през зимата. Зед едва по—късно забеляза, че косата на Филипа бе опърлена от едната страна, а единият ръкав на роклята й бе почерней. Двете сестри бяха от далечните постове, следящи за присъствие на родени с дарбата вражески съгледвачи.

Зед моментално разбра какъв е бил свистящият звук, който бе чул преди малко — далечни писъци.

Отнякъде долетяха предупредителни рогове от втори пост. Зед усети лека вълна от магия, минаваща през тялото му, така че бе сигурен, че ушите не го лъжат. Навън приглушеният съсък на огъня избухна във внезапна активност. Вадеха се оръжия, гасяха се огньове, запасваха се мечове, други биваха изваждани от ножниците си, цвилеха коне, подплашени от внезапно настъпилата паника.

Уорън стисна Сестра Филипа за ръката и започна да издава заповеди:

— Координирай фронта. Не допускай да ви видят — стойте зад третия рид. Поставете капаните на близко. Трябва да вдъхнем увереност на врага. Кавалерия?

Жената кимна.

— Разгърнати в две крила — вметна офицерът. — Но още не нападат — не искат да избягат много пред пехотата.

— Подпалете първия огън зад тях — веднага щом минат над заредените точки. Както сме тренирали — продължи с инструкциите Уорън и Сестра Филипа му отвърна с енергично кимане. Идеята бе да впримчат авангарда на кавалерията между непреодолими стени от силна магия. Тя трябваше да попадне точно в целта, ако искаха да имат надежда да пробият защитните щитове на врага.

— Прелате — все още задъхана изрече Фийби, — не можете да си представите колко са много. Скъпи Създателю, сякаш целият хоризонт оживя. Сякаш околните хълмове избълваха лава от хора срещу нас.

Вирна погали успокоително младата Сестра.

— Знам, Фийби. Знам. Но нали сме наясно какво трябва да правим.

Вирна вече подканяше двете Сестри да вървят и викаше другите си помощнички, когато наоколо наскачаха още офицери и завърнали се от оглед съгледвачи.

Едър брадат войник, плувнал в пот, влетя в палатката, едва дишайки.

— Нападат ни отвсякъде. Отвсякъде.

— Кавалерия с копия — достатъчно много, за да си пробият път и да останат живи, за да продължат атаката — викна към палатката друг войник, неуспял да скочи от коня си, бързайки да предаде на Зед новината.

— Стрелци? — попита Зед първите двама, дошли в палатката.

Брадатият поклати глава.

— Прекалено са далеч, за да може да се види. — Той вдъхна глътка въздух. — Но главата си залагам, че се крият зад щитовете на копиеносците.

— Без съмнение — рече и Зед. — Когато се приближат достатъчно, ще се разкрият.

Уорън сграбчи брадатия за ръкава и го издърпа след себе си извън палатката.

— Не се притеснявай, когато се разкрият, ще имаме какво да им покажем пред очите.

Другият войник също хукна да изпълнява задълженията си. За миг Зед се оказа сам в палатката си, осветена от сутрешното слънце. Бе студено утро. Което бе твърде вероятно да се превърне в кървав ден.

Пред палатката паниката се уталожи в последовател от отработени движения. Всеки си знаеше работата, при това добре. Повечето войници бяха калени в боя Д'Харанци. Зед се бе промъквал близо до вражеските част бе наясно с жестокостите, на които са способни войниците на Ордена, но Д’Харанците не им отстъпваха в нищо. Много поколения наред Д’Харанският народ се бе гордял с изключително жестоките си войници. През по—голямата част от живота си Зед се бе борил именно срещу тези Д’Харанци и гордостта им се бе оказала напълно основателна.

Чуваха се викове: „Хайде, хайде, хайде!“ Стори му се, че е гласът на генерал Рейбич. Зед се спусна към изхода, но бе принуден да спре пред буйната река от мъже, изляла се пред него.

Генерал Рейбич се закова точно пред входа.

— Зед, ти беше прав.

Зед кимна, очевидно не особено доволен от факта, че се бе оказал прав относно плановете на врага. Това сигурно бе единственият път, когато му се бе искало да греши.

— Разтурваме лагера — докладва генералът. — Няма да отнеме много време. Вече заповядах да се осигури надеждна охрана на каруците с припаси.

— Цялата армия ли е, или просто ни пробват с някой и друг отряд?

— Цялата кървава сган.

— Добри духове — прошепна Зед. Поне бяха успели да проиграят защитния сценарий. Бе се постарал да обучи родените с дарбата как да реагират при подобно нападение, за да не се окажат изненадани. Май нещата изглеждаха точно така, както им ги бе описал Зед; това щеше да помогне за укрепването на увереността им и да им вдъхне кураж. Денят зависеше изцяло от родените с дарбата.

Генерал Рейбич обърса с месеста ръка устата и лицето си и погледна на юг, към врага, който все още не се виждаше. На ранното утринно слънце рижата му коса изглеждаше огнена. Белегът, пресичащ цялото му лице, изпъкваше като вледенена бяла светкавица.

— Съгледвачите ни се отдръпнаха заедно с другите части. Няма смисъл да остават по постовете си, след като към нас върви целият Императорски орден.

В сивозелените му очи проблесна алчно пламъче.

— Ние сме стоманата, която ще ви брани, Зед. Днес ще покажем на тези копелета доста неща — както от стоманата, така и от магията.

— Но не прибързвайте да им показвате прекалено много в началото — предупреди го Зед.

— Нямам намерение тепърва да променям плановете ни. — надвика шума в лагера генералът.

— Добре. — Зед стисна за рамото един претичващ покрай палатката войник. — Ти. Трябва ми помощ. Би ли ми опаковал багажа, а, младеж? Трябва да говоря със Сестрите.

Генералът махна на младия войник да се заема за работа и онзи потъна в палатката на Зед.

— Съгледвачите докладваха, че частите на врага се събират от тази страна на река Дрън — точно както се на дявахме.

— Добре. Няма да се притесняваме, че ще ни обстрелват откъм фланговете — поне не откъм изток. — Зед плъзна поглед по кипналия лагер, в който всеки се бе заел здраво за работа. След малко се обърна отново към изнуреното лице на генерала. — Само навреме отведи хората ни в долината, генерале, за да не допуснем да бъдем обградени. Сестрите ще прикрият следите ни.

— Ще стигнем навреме, не се тревожи.

— Реката още не е замръзнала, нали?

Генералът поклати глава.

— Може би има достатъчно лед, за да се пързаля по повърхността й плъх, но ако го преследва вълк, ще потъне.

— Това ще им попречи да я прекосят. — Зед присви и на юг. — Трябва да се видя с Ейди и Сестрите. Нека добрите духове бъдат с теб, генерале. Няма да им се налага да ви пазят гърба — това е наша работа. Генерал Рейбич го стисна за ръката.

— Повече са, отколкото предполагахме, Зед. Поне два пъти повече. Ако съгледвачите не са сбъркали от ужас, може би дори три пъти повече. Мислиш ли, че ще можете да забавите такава огромна армия, докато се опитвате да ги примамите да обърнат атаката си срещу мен?

Планът бе да се примами врагът на север, като в същото време се стои извън обсега му — достатъчно близо, за да му потече слюнка, но не толкова, че да може да захапе. Пресичането на реката през този сезон би било непрактично за всяка армия от такъв калибър. С реката от една страна и планините от друга армия като Императорския орден нямаше да може толкова лесно да обгради и превземе частите на Д’Харанската империя, превъзхождани числено десет—двадесет пъти.

Планът бе съобразен и с препоръката на Ричард да не се влиза в директна атака. Зед не можеше да прецени доколко е прав внукът му, но не бе толкова глупав, че да се хвърля презглава в отчаяно нападение.

Можеха да се надяват, че след като веднъж подмамят врага в този по—труден терен, където имаше по—благоприятни условия за защита, Орденът ще загуби част от предимството си и ще спре похода си напред. Станеше ли това, Д’Харанците щяха да започнат да ги изтребват поединично. Те не виждаха особен недостатък в малкия си брой. Напротив — този факт само засилваше волята им за победа.

Зед се отнесе нанякъде, представяйки си почернелите от хора бойни полета. Вече виждаше смъртоносната сила, която самият той възнамеряваше да освободи.

Освен това знаеше, че в битката нещата рядко вървят според предварителните планове.

— Не се притеснявай, генерале, днес Императорският орден ще даде първата си лепта от огромната цена, която ще плати заради агресията си в Новия свят.

Ухиленият генерал потупа Зед по рамото.

— Ти си добър човек.

Генералът се отдалечи, като пътьом продължи да дава заповеди и повика за коня си, докато вървеше, около него се насъбраха цял куп негови помощници.

Започна се.

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Вдигнал ръце на хълбоците, Ричард се бе навел над търбуха на звяра.

— Е? — подвикна Ничи от коня си.

Ричард стоеше до едно щръкнало във въздуха ребро, което се извисяваше почти цял човешки ръст над главата му. Закри очи срещу искрящите слънчеви лъчи, докато оглеждаше набързо пустия хоризонт зад себе си. Погледна Ничи, чиято коса на фона на изгряващото слънце бе придобила цвят на мед.

— Бих казал, че е било дракон.

Когато кобилата й започна да отстъпва встрани, отдалечавайки се от огромната купчина кокали, Ничи притегна юздите.

— Дракон — повтори тя вяло.

— От кокалите тук—там стърчеше по някое изсъхнало парче месо. Ричард прогони с ръка нападналия го облак мухи. Цялата местност бе изпълнена с тягостния мирис на разложено. Той излезе от гигантския гръден кош и посочи главата, свита в ложе от покафеняла трева. Имаше достатъчно място между ребрата, за да мине, без да се налага да застава странично.

— Познавам го по зъбите. Някога имах драконов зъб.

Ничи го изгледа подозрително.

— Е, каквото и да е, ако си се нагледал, по—добре да се махаме.

Погали Ричард избърса длани. Когато се приближи до коня животното изпръхтя и отстъпи назад. Явно не обичаше миризмата на смърт и нямаше доверие на Ричард, който й бе позволил да се приближи толкова много до нея. Погали го по лъскавия черен врат.

— Спокойно, Момче — успокои го той. — Всичко е наред.

Когато видя, че Ричард вече е на седлото, Ничи обърна кобилата си и тръгна. Светлината на късния следобед хвърляше удължени, назъбени сенки под ребрата на мъртвия звяр, които сякаш се протягаха към Ричард, мамеха го да се върне към призрака на някакъв ужасяващ край. Той хвърли поглед през рамо към тленните останки, врязани посред пусто, леко вълнисто тревисто поле, след това подкара коня си в тръс, за да настигне Ничи. Не бе нужно да го пришпорва силно, за да напусне това обиталище на смъртта — животното с готовност се втурна в лек галоп.

През месеца, който Ричард бе прекарал с коня, двамата бяха свикнали един с друг. Жребецът проявяваше към него добронамереност, но не и искрени приятелски чувства. Ричард не бе достатъчно мотивиран, та да се опитва да постигне повече. Всъщност сприятеляването с коня бе последната му грижа. Ничи не знаеше дали двете животни са били кръстени преди, пък и като че ли не изглеждаше особено ентусиазирана да им търси имена, така че Ричард се обръщаше към черния жребец просто с „Момче“, а към сивата кобилата на Ничи с „Момиче“. И това го задоволяваше. Ничи не показа никаква реакция към инициативата му да кръщава конете — просто прие установената от него условност.

— Наистина ли мислиш, че е скелет на дракон? — попита Ничи, когато той я настигна.

Жребецът забави ход и доволен, че е отново при своите, потърка нос в хълбока на кобилата. Момиче едва обърна към него ухото си в отговор.

— Доколкото си спомням, на големина отговаря точно.

Ничи тръсна глава, за да отметне косата си назад.

— Говориш сериозно, нали?

Ричард смръщи чело в знак на объркването си.

— Нали го видя. Какво друго би могло да бъде?

Тя се примири с въздишка.

— Ами, мислех, че може би са костите на отдавна несъществуващо животно.

— С все още кръжащи около трупа му мухи? И останки от сухожилия тук—там по кокалите? Не, това не е древна форма. Едва ли е мъртво от повече от шест месеца — вероятно доста по—малко.

Тя отново го наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Значи в Новия свят наистина има дракони?

— Поне в Средната земя. Там, където съм израсъл аз, нямаше. Доколкото ми е известно, това са магически същества. А в Западната земя нямаше магия. Когато дойдох тук за пръв път … видях червен дракон. Чувах, че се срещали много рядко. А сега бяха останали поне с един по—малко.

Тленните останки на звяра не я притесняваха особено, пък били те и на дракон. Ричард отдавна бе стигнал до извода, че колкото и да му се искаше да я фрасне с нещо тежко по главата, би имал по—голяма възможност да се измъкне от положението си, ако не й се противопоставя. Непрекъснатата битка с противник изстисква силата на човек и шансовете му да измисли достоен начин за измъкване намаляват. Реши да държи мислите си съсредоточени върху най—важното за него.

Не можеше да се принуди да проявява приятелско отношение към Ничи, но се опита да не й дава повод да се ядосва дотолкова, че да е готова да нарани Калан. Засега успяваше. Ничи и бездруго явно не бе от хората, които лесно изпадат в ярост. Когато нещо не й харесваше, изпадаше в състояние на пълно безразличие, което сякаш успокояваше неясната й омраза.

Най—сетне отново стъпиха на пътя, откъдето бяха забелязали бялото петно, което се бе оказало останки на дракон.

— Разкажи ми какво е да израснеш на място, където не съществува магия.

Ричард сви рамене.

— Не знам. За мен това си беше нормално. Просто то бе единственият живот, който познавах.

— И си бил щастлив? Да растеш без магия, имам предвид?

— Да. Бях много щастлив. — Лицето му отново въз върна намръщеното си изражение. — Защо питаш?

— И въпреки това се бориш за запазването на магията на света, за да имат възможност другите деца да растат с нея. Така ли е?

— Да.

— Орденът иска да освободи света от магията, за да могат хората да растат щастливи, без отровната мъгла на магията, дебнеща пред вратата им. — Тя го погледна. — Те искат децата им да растат, както си расъл ти. И въпреки това ти си срещу тях.

Това не бе въпрос, така че Ричард предпочете да не я пита нищо на свой ред. Поведението на Ордена не го вълнуваше. Замисли се за други неща.

Движеха се на югоизток по път, по който от време на време се мярваше някой и друг търговец. Днес се бяха разминали с усмивка с двама. Пътят, който следваше най—малкото съпротивление на хълмистия терен, следобеда се бе насочил по на юг. Заобиколиха едно възвишение и в далечината Ричард мярна стадо овце. Скоро очакваха да се озоват в малко градче, където да попълнят запасите си от храна. Конете също имаха нужда от пресни количества зърно.

Зад лявото му рамо в североизточна посока се виждаха заснежените върхове на планини, обагрени в мека розова светлина на фона на вдигналото се над хълмовете привечерно слънце. Отдясно се простираше Дивото. Недалеч оттатък града би трябвало да пресекат река Керн. Не бяха никак далеч от пустошта, където някога се бе намирала бариерата между двата свята.

Още малко и щяха да прекрачат прага на Стария свят.

Макар вече да не съществуваше бариера, която да му попречи да премине безпрепятствено, при мисълта, че напуска Новия свят, се почувства потиснат. Напускаше света на Калан. Отдалечаваше се от нея все повече. Неистовата любов, която изпитваше към нея, изостряше сетивата му и той все по—болезнено усещаше отдалечаването й.

Ничи извърна глава към него, вятърът разпиля русата й коса.

— Говори се, че в Стария свят някога също живеели дракони.

Ричард се сепна от унеса си.

— Защо, вече няма ли? — попита той.

Тя поклати глава.

— А кога са изчезнали?

— Отдавна. Днес няма жив човек, който да е виждал дракон — включително Сестрите в Двореца.

Заслушан в ритмичния тропот на копитата, той се замисли над думите й. Ничи му се стори благоразположена, така че той продължи:

— Знаеш ли защо са изчезнали?

— Мога да ти кажа само онова, което съм чела в книгите, ако ти е интересно. — Ричард кимна и тя продължи:

— По време на Голямата война, когато била издигната бариерата между Стария и Новия свят, магьосниците на Стария свят се опитвали да унищожат магията. А драконите не могат да съществуват без нея, така че също загинали.

— Но тук още съществуват.

— От тази страна на бариерата. Вероятно защото потискането на магията от страна на древните магьосници имало само локален, дори само временен ефект. В крайна сметка магията все още съществува, така че те очевидно не са успели да постигнат желаните резултати.

Докато осмисляше думите на Ничи, със спомена за намерения драконов скелет в главата си, Ричард изпита някакъв неясен смут в душата си. — Ничи, мога ли да те попитам нещо — нещо сериозно, което касае магията?

Тя забави хода на коня си и го погледна.

— Какво те интересува?

— Колко време, мислиш, би могъл да съществува един Дракон без магия?

Тя се замисли за миг, но накрая въздъхна.

— Мога да ти отговоря единствено според онова, на което са ме учили за историята на драконите в Стария свят. Както знаеш, не винаги може да се вярва на неща, писани толкова отдавна. Така че отговорът ми е по—скоро научно допускане. Предполагам, че биха живели малко, може би няколко дни, а може и повече, но не много повече. Въпросът ти е един вид опростена версия на въпроса колко време живее риба, извадена от водата. Защо питаш?

Ричард прокара пръсти през косата си.

— Когато Хармониите бяха тук, на този свят, те изсмукаха магията. Цялата, или поне почти цялата магия бе отнета от света за известно време.

Тя отново насочи поглед към пътя.

— Според мен оттеглянето й, поне за известно време, бе тотално.

Именно от това се страхуваше Ричард. Замисли се над отговора й, съпоставяйки го с другата информация, която имаше.

— Не всички същества пострадаха от това. Ние например. В известен смисъл ние сме магически същества, но в същото време можем да живеем без магия. Чудя се дали съществата, които не могат да съществуват без магия, не са измрели, преди Хармониите да бъдат изгонени от света и магията да бъде върната.

— Магията не бе върната.

Ричард дръпна рязко юздите на коня си.

— Какво!

— Не и по начина, по който си мислиш. — Ничи се за въртя в кръг, за да застане пред него. — Ричард, макар да нямам пряка информация за случилото се, трябва да ти кажа, че подобно нещо не би минало без последствия.

— Кажи ми каквото знаеш.

Тя смръщи чело в любопитство.

— Ти какво се запали изведнъж?

— Ничи, моля те, кажи ми какво знаеш за това?

Тя скръсти ръце върху седлото си.

— Ричард, магията е сложна материя, така че нищо не може да се каже със сигурност. — Тя вдигна ръка, за да попречи на пороя от въпроси да се излее отгоре й. — До толкова обаче се знае със сигурност. Светът вече не е същият. И продължава да се променя.

— Магията не е просто част от този свят. Тя е връзката между двата свята. Това ясно ли ти е?

Предполагаше, че да.

— Случайно използвах магия, с която призовах духа на баща си от отвъдния свят. Пак с магия го прогоних обратно. Народът на Калните например използва магия, за да общуват с духовните си предци оттатък воала, разделящ този свят от отвъдния. Трябваше да отида в Храма на ветровете, в друг свят, когато Джаганг бе изпратил онази Сестра да започне чумна епидемия, донесена от нея от там.

— И какво общо има между всичките тези неща?

— При тях е била използвана магия, за да се свържат двата свята.

— Да. Но има и още нещо. Тези светове съществуват, но зависят от този свят, за да бъдат дефинирани, не е ли така?

— Искаш да кажеш, че животът е създаден в този свят и след смъртта душите биват отвеждани от Пазителя в отвъдния.

— Да. Но не само това. Не виждаш ли връзката.

Ричард започваше да се заплита. Не бе прекарал целия си живот в изучаване на магията.

— Хванати сме между двете реални?

— Не съвсем. — В сините й очи проблесна напрежение. Изчака погледът му да се съсредоточи върху нейния, после което вдигна ръка, за да подчертае важността на думите си. — Магията свързва двата свята. Когато тя отсява, другите светове не само се отдалечават от нас, но и силата им в нашия свят отслабва. Разбираш ли?

Ричард почувства как настръхва.

— Искаш да кажеш, че другите светове оказват по—малко въздействие, като … като дете, което е пораснало и родителите му имат по—малко въздействие върху него?

— Да. — В отслабващата светлина очите й изглеждаха по—сини от обикновено. — Колкото повече се отдалечават световете, толкова повече приличат на дете, което е пораснало и напуска дома си. Но има още нещо. — Тя едва забележимо се наведе напред на седлото си. — Нали разбираш, другите светове съществуват само във връзката им с живота — с този свят. — В този момент тя му заприлича точно на онова, което бе: сто и осемдесет годишна магьосница. — Дори може да се каже — прошепна с призрачен глас, — че без магията, която свързва тези светове с нашия, другите престават да съществуват. Ричард преглътна.

— Искаш да кажеш, че точно както детето пораства и напуска дома си, родителите стават все по—малко значими в неговия живот. Докато постепенно остареят и умрат, макар някога да са били жизнени и силно обвързани с него, когато вече престанат да съществуват, той продължава да живее без тях.

— Точно така — изсъска тя.

— Светът се променя — почти на себе си прошепна той. — Не остава същият. Именно това иска Джаганг. Иска магията и другите светове да престанат да съществуват, за да може да притежава този.

— Не — тихо го прекъсна тя. — Той иска това не за себе си, а за човечеството.

Ричард понечи да се възпротиви на думите й, но се удържа. Ничи продължи:

— Познавам Джаганг. Познавам начина му на мислене. Може да обича да разрушава, но дълбоко в сърцето си той вярва, че прави това не за себе си, а за човечеството.

Ричард не й вярваше особено, но не виждаше смисъл да спори с нея. При всички случаи при всичките тези промени съществата като драконите щяха вече да са измрели. Твърде бе възможно тези бели кости да са принадлежали на последния червен дракон на света.

— Поради неща като Хармониите е възможно светът да се е променил невъзвратимо до такава степен, че магическите същества да са измрели — допълни тя и плъзна поглед по пустата, мрачна земя. — В променящия се свят, който ти описвам, магията, дори тази като нашата, скоро ще бъде унищожена. Сега разбираш ли? Без тази връзка с другите светове те ще престанат да съществуват, магията няма да се възроди в поколенията на родените с дарбата.

Едно бе сигурно — когато му дойде времето, той ще унищожи Ничи.

Докато се отдалечаваха, Ричард хвърли поглед към скелета, подобен на който вероятно никога повече нямаше да види.

Стъпиха в града доста подир мръкнало. Ричард попита случаен минувач за името и разбра, че мястото се казва Хълмистият град заради местоположението си сред множество плавни възвишения. Беше тихо и спокойно градче, закътано в почти забравен край на Средната земя, опряло гръб в пустошта, където някога се бе издигала бариерата, непрекосявана от никого. Населението отглеждаше пшеница и овце за търговия, като запазваха малки стада и ниви и за прехраната си.

В града можеше да се влезе по един път, идващ от изток, откъм Ренуолд, както и по още няколко северни пътища. Хълмистият град бе търговско средище, сбираше предприемчиви хора от Ренуолд, племената на Ди—Го, търгуващи предимно в този най—близък им град, и на север и на изток. Ренуолд, разбира се, вече не събираше. Императорският орден го бе сравнил със земята, когато по улиците му обикаляха единствено раците на миналото, обитателите на Дивото нямаше сега с кого да търгуват. Хората от градовете и селата, които идваха на пазар в Хълмистия град, също щяха да почувстват вреда. За самия град също настъпваха трудни времена.

Ричард и Ничи произведоха малка сензация. Сега, когато Ренуолд не съществуваше, идването на чужденци се смяташе за събитие. Двамата бяха уморени. Градът разполагаше с хан, но вътре се пиеше здраво, а Ричард не искаше да се забърква в подобен род проблеми. В другия край на града откриха прилична на вид плевня, чийто собственик им предложи да преспят в сламата срещу сребърно пени на човек. Нощите бяха станали студени и сламата щеше да представлява по—уютно убежище от режещия вятър, така че Ричард плати на човека исканата сума, плюс още три пенита, за да се погрижи за конете им. Неразговорливият собственик остана толкова доволен от допълнителната печалба, че предложи на Ричард да излъска и обувките им.

Когато Ричард му благодари и учтиво отказа предложението му с извинението, че двамата с Ничи са много уморени, човекът за пръв път се усмихна и каза:

— В такъв случай отивам да се погрижа за конете ви. Надявам се двамата със съпругата ви да се наспите добре. Лека нощ.

Ричард последва Ничи по дървената стълба в дъното на помещението. Вечеряха сухоежбина, седнали в сламата, заслушани как собственикът на плевнята храни и пои конете им. Размениха само по няколко думи, пъхнаха се под завивките и заспаха. Когато се събудиха малко след зазоряване, бяха посрещнати от малка делегация кльощави хлапета и изпосталелите им родители, дошли да видят „богатите“ пътешественици. Конете, явно несравнимо по-добри от всички, минавали напоследък през градчето, бяха станали причина за слухове и размисъл.

Ричард поздрави хората, но в отговор получи само празни погледи. Когато двамата с Ничи се запътиха към близката бакалия няколко олющени сгради по—надолу, тълпата ги последва, сякаш в града бяха пристигнали Крал и Кралица и всеки искаше да види как си прекарват деня такива високопоставени особи. Пред процесията хвърчаха козли и хлапета. Крава, хрупаща кафеникавата — рева край съседно магазинче, спря заниманията си, за да хвърли един поглед. Петел, възкачил се на една ограда, разпери отегчено крила.

Когато по—нахаканите деца се осмелиха да ги попитат кои са, Ничи им отвърна, че са най—обикновени пътешественици, мъж и жена, които търсят работа. Новината бе посрещната с недоверчиви погледи. Ничи, облечена в изисканата си черна рокля, им приличаше на Кралица, която си търси кралство. Ричард им се струваше не по—малко представителен.

Когато едно по—голямо момче ги попита къде ще си търсят работа, тъй като в Хълмистия град не се намирала много, Ничи отвърна, че отиват в Стария свят. Някои от родителите грабнаха децата си и бързо се отдалечиха. Част от другите обаче продължаваха да ги следват плътно.

Когато Ричард влезе в бакалията, възрастният собственик учтиво разгони хората от вратата на магазина. Отвътре Ричард забеляза, че в негово отсъствие местните набират повече смелост, започват да протягат ръце към Ничи, да просят пари, лекарства, храна. Тя стоеше сред тълпата и се интересуваше какви проблеми имат, как живеят. Обиколи тълпата и огледа внимателно децата. На лицето бе изписано онова изражение, което Ричард никак не обичаше.

— Какво ще обичате? — попита собственикът.

Вместо да му отговори, Ричард на свой ред попита:

— Какви са тези хора?

Той погледна през искрящо чистия прозорец и видя жена насред тълпата да говори на хората за любовта на Създателя към тях. Всички я слушаха зяпнали, сякаш тя бе Добрият дух, дошъл да ги утеши.

— Ами всякакви — отвърна магазинерът. — Повечето дойдоха от Стария свят след падането на бариерата. Някои са местни безделници — пияници и други подобни, които предпочитат да просят или крадат, вместо да работят. Когато тръгна вълната от преселници от Стария свят някои от нашите тръгнаха с тях. Имаше търговци и всякакви хора, които имаха нужда да пазят стоката си и знаеха, че ако проявяват достатъчно щедрост към тази сган ще пътуват по—сигурно. Част от тези отвън са несретници, претърпели някакви нещастия — вдовици с деца, които не могат да си намерят съпруг или разни такива. Някои наемам да ми помагат, когато има работа, ама повечето са лентяи.

Ричард тъкмо се канеше да подаде на мъжа списък с нужните им продукти, когато през вратата се плъзна Ничи.

— Ричард, трябват ми малко пари.

Вместо да спори с нея, той й подаде кесията. Тя бръкна и извади шепа златни и сребърни монети. Очите на магазинера щяха да изскочат от орбитите, като видя колко пари има в шепата й. Тя въобще не го забеляза. Ричард я гледаше зяпнал как раздава парите на тълпата. Към нея се протягаха ръце. Глъчката ставаше все по—силна. Някои избягаха с онова, което бяха успели да докопат.

Ричард отвори кесията, за да види колко пари са им останали. Не бяха много. Направо не можеше да повярва на постъпката й. Нещо не се връзваше.

— Ще взема ечемичено брашно, овес, ориз, бекон, малко леща, сухари и сол — изреди той пред застиналия в очакване собственик.

— Без овеса, другото го имам. По колко ще искате?

Ричард се опитваше да сметне наум. Чакаше ги дълго пътуване, а Ничи току—що бе пропиляла повечето им пари. А и почти бяха привършили запасите си.

Остави шест сребърни монети на щанда.

— Като за толкова пари. — Той свали раницата от гърба си и я сложи до парите.

Мъжът прибра парите и въздъхна при мисълта как без малко не направи сделката на годината. Започна да смъква продуктите от една лавица и да ги подрежда в раницата. През това време Ричард поръча още някои дреболии, а които се сети. Плати още едно пени.

Накрая му останаха само няколко сребърни пенита и две сребърни крони. Злато нямаше. Ничи бе раздала повече пари, отколкото тези хора изобщо бяха виждали през живота си. Притеснен как ще си набавят продукти за в бъдеще, Ричард метна раницата на гърба си, след като магазинерът приключи, и изскочи навън, за да се опита да възпре Ничи.

Тя тъкмо държеше лекция за любовта на Създателя към всеки един човек и молеше хората да простят за жестокостите на безсърдечните и бездушни хора, когато подаде последната златна монета на един беззъб небръснат мъж. Той й се ухили в знак на благодарност и облиза напуканите си устни. Ричард знаеше с какво ще ги овлажни. Към нея останаха протегнати още и още ръце.

Притеснен, Ричард я сграбчи за ръката и я дръпна назад. Тя се обърна към него.

— Трябва да се върнем в плевнята — каза тя.

— И аз така мисля — отвърна Ричард, като едва сдържаше гнева си. — Да се надяваме, че собственикът вече е приключил с конете и можем да тръгваме.

— Не — рече тя с мрачен поглед, изпълнен с решителност — Трябва да продадем конете.

— Какво! — Ричард примигна, изпълнен със смесено чувство от гняв и учудване. — Мога ли поне да те попитам защо?

— За да споделим онова, което имаме, с онези, които нямат нищо.

Ричард остана без думи. Просто я погледна. Какво ще правят без коне? Този въпрос само за миг занима съзнанието му, след което си даде сметка, че всъщност изобщо интересува кога ще пристигнат там, накъдето го води. Но пък трябваше да носят всичко на гръб. Той бе водач и бе свикнал да ходи с раница на гърба, така предполагаше, че ще се справи. Въздъхна дълбоко и се посочи към плевнята.

— Трябва да продадем конете. — рече той на собственика.

Мъжът смръщи чело, огледа двете животни, после отново се обърна към Ричард. Стоеше като гръмнат.

— Това са прекрасни силни животни, господарю. Никъде в околността няма такива.

— Вече има — намеси се Ничи.

Той я погледна притеснено. Повечето хора изпитваха притеснения, когато трябваше да я погледнат — или поради изумителната й красота, или поради хладното й, стряскащо присъствие.

— Не мога да платя колкото струват подобни коне.

— Не сме го и искали от теб — отвърна Ничи. — Искахме само да ти ги продадем. Трябва да ги продадем. Ще вземем толкова, колкото можеш да си позволиш.

Очите на мъжа се лутаха между двамата чужденци. Ричард виждаше, че човекът се притеснява да ги измами по такъв начин, но, от друга страна, не може да измисли как да отклони предложението им.

— Мога да платя само четири сребърника за двата.

Ричард знаеше, че животните струват десет пъти по толкова.

— И такъмите — добави Ничи.

Мъжът се почеса по главата.

— Мога да добавя най—много още един сребърник, но това наистина е всичко, което имам. Съжалявам, знам, че струват много повече, но ако наистина сте решили да ги продадете точно на мен, това е всичко, с което разполагам.

— Има ли в града човек, който би могъл да ги купи за повече? — попита Ричард.

— Не ми се врява, но да ти кажа истината, синко, няма да ви се разсърдя, ако пообиколите и поразпитате. Не съм измамник и знам, че човек не би могъл да нарече продажбата на тези прекрасни животни с всичките им такъми друго освен измама.

Мъжът продължаваше да хвърля погледи на Ничи, явно подозирайки, че нещата са извън обсега на Ричард. Напрегнатите й сини очи можеха да накарат всеки, пречил се пред тях, да потръпне.

— Приемаме предложението ти — обяви тя без капка колебание или несигурност. — Убедена съм, че сделката е честна.

Мъжът въздъхна притеснено.

— Нямам толкова пари у мен. Ще отида до къщи да взема. — Той посочи с пръст през рамо. — Ей там, оттатък плевнята, ако бъдете така любезни да ме изчакате.

Ничи кимна и той забърза нататък, не толкова поради желанието си да осъществи сделката, помисли си Ричард, колкото нетърпелив да се махне от погледа на Ничи.

Той се обърна към нея, усети как лицето му пламва.

— За какво е всичко това? — През полуотворената врата на плевнята забеляза, че тълпата от хора, които ги бяха последвали, още не са се разотишли.

Тя не обърна внимание на въпроса му.

— Събирай си багажа — каквото можеш да носиш. Щом се върне човекът, тръгваме.

Ричард отмести гневния си поглед от нея. Тръгна да си събере багажа, оставен до седлото на Момче, и започна да напъхва всичко, което можа, в раницата. Върза меховете за вода на кръста си, а самарите на конете метна на раменете си. Беше сигурен, че собственикът на плевнята няма да протестира, че не е получил самара заедно с другите неща. Докато той правеше всичко това, Ничи напъха част от нещата в своята раница — колкото можеше да носи. Когато мъжът се върна с парите, ги подаде на Ричард. Ничи протегна ръка.

— Аз ще ги взема.

Той още веднъж погледна Ричард, после й ги даде.

— Добавих и сребърните пенита, с които ми платихте. Това е всичко, което имам, кълна се.

— Благодаря — отвърна Ничи. — Много щедро от страна да споделиш собствеността си с другите. Така желал Създателят.

Без да каже нито дума повече, Ничи се обърна и излезе от сумрачната плевня.

— Така постъпвам аз — измърмори човекът. — Създателят няма пръст в тая работа.

Навън Ничи започна да раздава парите, които току—що бе взела за конете. Хората се блъскаха около нея, докато тя им говореше, разпитваше ги. След малко потъна зад ъгъла на плевнята.

Ричард потупа Момче по челото, намести самара на рамото си и се извърна към изуменото лице на съдържателя. Двамата се спогледаха безпомощно.

— Надявам се ти е добра съпруга — накрая рече мъжът.

Ричард искаше да му каже, че Ничи е Сестра на мрака, че той е неин пленник, но накрая реши, че няма смисъл. Ничи му бе дала ясно да се разбере, че той е Ричард Сайфър, нейният съпруг, а тя е Ничи Сайфър, съпругата му. И го бе предупредила да се придържа към тази история — заради Калан.

— Просто е щедра — отвърна Ричард. — Затова се ожених за нея. Обича да помага на хората.

Ричард чу женски плач и крясъци. Хукна към полуотворената врата и изскочи навън. Наоколо нямаше никого. Изтича към ъгъла, откъдето се чу викът. Шестима мъже бяха повалили Ничи на земята, едни я налагаха с юмруци, докато тя безпомощно размахваше ръце. Други я опипваха, търсейки кесия с пари. Биеха се помежду си за парите, които не бяха спечелили, преди още да ги вземат от ръцете й. Наоколо в кръг се бяха насъбрали жени, мъже и деца — лешояди, очакващи плячката си.

Ричард разби кръга зяпачи, сграбчи най—близкия от шестимата за яката и го метна назад. Беше кльощав и направо излетя във въздуха, след малко се блъсна в стената на плевнята. Цялата сграда се разтресе. Ричард ритна втория в ребрата, като го претърколи през Ничи в прахта. Третият вече се бе изправил и замахваше към Ричард. Ричард хвана първия и му нанесе такъв удар, че онзи изкрещя. В този миг всички се разхвърчаха на различни страни. Ричард погна единия, но Ничи внезапно се хвърли и го спря.

— Ричард! Не!

В яростта си да настигне мъжете той едва не я удари в лицето, но в следващия миг разбра, че е тя и отпусна юмруци, загледан гневно в тълпата.

— Моля те, господарю, моля те, господарке, имайте милост към бедните. Ние сме едни разтерзани чеда на Създателя. Имайте милост!

— Вие сте банда обирджии! — изкрещя Ричард. — Да крадете от човека, който ви се притича на помощ!

Той понечи да ги подгони, но Ничи успя да го удържи.

— Ричард, не!

Хората се разбягаха като мишки пред котка. Ничи пусна юмруците му. В следващия миг той забеляза кръвта по устните й.

— Какво ти става? Раздаваш пари на хора, които по—скоро ще те оберат, вместо да изчакат да им дадеш доброволно каквото можеш?

— Достатъчно. Няма да стоя тук и да те слушам как ръсиш обиди по адрес на чадата на Създателя. Кой си ти, че да ги съдиш? Кой си ти, ситият, та да им казваш кое е право? Нямаш представа през какви мъки минават тези хора и въпреки това бързаш да ги съдиш.

Ричард си пое дъх, за да се успокои. Напомни си още веднъж кое е най—важното, което не бива да забравя. Напомни си, че с действията си всъщност не брани Ничи, а някой друг.

Извади една риза от раницата си, намокри я с вода от извора, висящ на кръста му, и внимателно изтри кървящата уста и брадичка. Тя трепна, но го остави да почисти раната.

— Не е дълбока — рече й той — Само цепнатина на повърхността на устната ти. Стой спокойно.

Тя го остави да подхване главата й с едната си ръка, като с Другата почистваше кръвта по останалата част от лицето й.

— Благодаря ти, Ричард — колебливо рече след малко. — Още малко и единият щеше да ми пререже гърлото.

— Защо не използва своя Хан, за да се защитиш?

— Забрави ли вече? За да го направя, трябваше да отнема силата от магията, която ме свързва с Калан и я държи жива.

Той се вгледа в сините й очи.

— Май бях забравил. В такъв случай, благодаря ти, че се въздържа.

Ничи не каза нито дума, докато не оставиха града зад себе си, натоварени с целия си багаж. Въпреки студения ден скоро по челото му изби пот.

Накрая не издържа:

— Имаш ли нещо против да ми кажеш за какво беше всичко това?

Тя смръщи чело.

— Хората имаха нужда от помощ.

Ричард се почеса, за да си даде време да обуздае чувствата си.

— И ти реши да им дадеш всичките ни пари?

— Нима си такъв егоист, та не желаеш да споделиш каквото имаш с другите? Нима си такъв егоист, та да искаш гладните да умрат от глад, голите — от студ, болните — от болести? Нима тези пари означават за теб повече от живота на хората?

Наложи се да прехапе бузата си от вътрешната страна, за да сподави гнева си.

— А конете? Ти буквално ги подари.

— Това бе всичко, което можеше да вземем за тях. Хората бяха в нужда. При дадените обстоятелства бе най—доброто, което можахме да направим. Постъпихме така, както ни подсказаха най—благородните ни намерения. Бяхме длъжни да не проявяваме толкова егоизъм и с готовност да разделим с хората каквото имаме.

— В посоката, накъдето вървяха, през някогашната пустош, от която никой не се бе завърнал, не минаваше път.

— Това, което имахме, ни беше нужно — рече той.

Ничи го погледна в очите.

— Има някои неща, които трябва да научиш, Ричард.

— Нима.

— Ти си се родил с късмет. Имал си възможности, за каквито обикновените хора не биха могли и да мечтаят. Искам да видиш при какви условия живеят те, как са принудени да се борят за троха хляб. Когато живееш като тях, ще разбереш защо Орденът е толкова необходим, защо той е единствената надежда на човечеството. Когато стигнем там, накъдето сме тръгнали, няма да имаме нищо. Ще бъдем също като всичките тези нещастни хора, живеещи в този сбъркан свят — с нищожни шансове за оцеляване. Нямаш представа какво е да живееш по този начин. Искам да разбереш, че съчувствието на Ордена помага на обикновения човек да запази достойнството си.

Ричард заби поглед в пустошта, ширнала се пред него. Сестра на мрака, която не може да използва силата си, и магьосник, комуто е забранено да прибягва до своята. Каза си, че не биха могли да бъдат по—обикновени от това.

— Мислех, че ти си, която искаш да се учиш.

— Но в същото време съм ти и учител. Учителите по някога научават повече, отколкото техните ученици.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Зед чу далечния звук на рог и вдигна глава.

Врекна сили и се окопити. Бе, меко казано, изпълнен с ас, загубен в един почти напълно лишен от чувствителен свят. По уговорка роговете известяваха приближава на приятелски части. Вероятно бяха патрулиращи групи или пък внасяха още ранени.

Установи, че лежи на земята с проснати встрани крака. Оказа се, че е спал, положил глава върху косматите гърди на леден труп. В отчаянието си се сети, че до последно се бе опитвал да прилага всичките си умения, за да изцери раните на тежко ранения войник. Изпълнен с внезапна мъка, но и с отвращение, се отблъсна от тялото и се изправи.

Разтърка очи, сякаш да разсее не само обгръщащата го отвън тъмнина, но и тази, която изпълваше душата му. Бе прекрачил оттатък болката. Във въздуха висеше плътна като мъгла остра миризма. Всичко смърдеше с тежката, спираща дъха воня на кръв. Долината бе осеяна с огнища, забулени в оцветена в оранжево мъгла. Стоновете на ранените се надигаха откъм просмуканата с кръв земя и се понасяха из вкочанения нощен въздух. В далечината се чуваха болезнени писъци. Щом Зед прокара ръка през челото си, разбра, че ръкавиците му са подгизнали от кръвта на хората, които се бе опитвал да лекува. Не можеше да помогне на всички.

Недалеч се виждаше огромна купчина разпилени останки на дървета, взривени от врага. Имаше трупове, разкъсани, затрупани или пронизани от някои по—големи късове. Бяха го направили две от Сестрите на Джаганг тъкмо по здрач, когато Д’Харанските части се събираха в долината, мислейки си, че битката е свършила. Бяха я приключили Зед и Уорън, като повалиха въпросните две Сестри с магьоснически огън.

По тъпата болка в главата си Зед разбра, че не е спал повече от няколко часа. Сигурно бе среднощ. Минаващите покрай него хора го бяха оставили да поспи — а може би го бяха взели за мъртъв.

Първия ден всичко се бе развивало по план. През нощта битката бе продължила спокойно, със сравнително леки схватки, след което на зазоряване бе избухнала с пълна сила. С падането на нощта на втория ден всичко бе свършило. Зед се огледа и си каза, че вероятно е така — поне засега.

Бяха успели да проникнат в долината и да подмамят Ордена да ги последва, отдалечавайки го от входа към Средната земя — но на ужасна цена. Всъщност нямаха голям избор, ако искаха да имат някаква надежда за и да не им позволяват безпрепятствено проникване в Средната земя. Поне засега Орденът бе отклонен, но Зед нямаше представа колко време ще удържат положението.

За жалост на този етап победата бе в ръцете на враговете.

Зед се огледа. Не беше толкова лагер, колкото място, където всички се бяха строполили в изтощение. Тук—там от земята стърчаха копия и стрели. Докато Зед се занимаваше с ранените през тази и миналата нощ, над него бе валял дъжд от стрели. През деня той бе изчерпал цялата си сила, бе се раздал напълно. Онова, което бе започнало като умело, премерено, фокусирано използване на способностите му, в крайна сметка се бе изродило в магьосническия еквивалент на необуздана кавга.

Зед се изправи на крака, притеснен от далечния тропот на коне. Нов вой на рогове предупреди да се внимава със стрелите и копията, понеже наближават приятелски части. Тропотът като че бе от прекалено много коне, за да са на патрул. Зед се опита да напрегне сили, за да усети дали има присъствие на магия, което да му подскаже дали звуците на рогове са истински. В мъглата на умората си не се бе сетил да го направи по—рано. Ето как се стигаше до смъртта — като не се обръща внимание на такива подробности.

Навсякъде се щураха хора, носеха провизии, вода, лени платна за превръзки или съобщения и рапорти. Тук-там по някоя Сестра се грижеше за ранен. Мъже потягаха фургони и принадлежности, в случай че се наложи да тръгне внезапно. Имаше хора, които просто си седяха и гледаха с празни погледи. Други се движеха като в унес. Беше тъмно и нямаше добра видимост, но Зед виждаше достатъчно, за да разбере, че всичко е осеяно с трупове ранени или останали без сили войници. Догаряха огън — някои от тях с обикновени червеникави пламъци издигащи се от горящи каруци, други — неестествените зелени сияния, издаващи присъствие на магия. Освен хората по земята лежаха и коне, неподвижни и без жизнени, с разкъсани от жестоки рани тела. Бойните полета всеки път бяха различни, но всички битки винаги си приличаха. Настъпваше моментът на безпомощния шок. От младостта си помнеше стипчивата миризма на кръв и смърт, примесена с лепкав дим. Беше все същото. Спомни си как и преди по време на битки си бе мислил, че светът е подивял. Така му се стори и сега.

Тропотът на копита приближаваше. Врявата бе доста силна, но не можеше да се прецени какво точно става. От дясната си страна забеляза жена, която пълзеше към него. Разпозна силуета на Ейди. Зад нея си проправяше път в бъркотията друга фигура, вероятно на Вирна. Още малко по—нататък мярна и капитан Мейферт, застанал пред генерал Лейден, който очевидно му даваше инструкции. Двамата мъже едновременно се извърнаха в посока към шума.

Зед присви очи в здрача и в далечината забеляза войници, пристъпващи пред взвод кавалеристи. Мъжете махаха с ръце като за поздрав. Тук—там се чуваше по някое бодро подвикване. Мнозина бяха видели Зед и се насочиха към него. Като Пръв магьосник той бе станал притегателен център за всички. Д’Харанците, в отсъствието на Ричард, разчитаха на Зед да бъде тяхната магия срещу магия. Сестрите също се осланяха на него и на опита му в отвратителното изкуство на използване на магия по време на война.

На фона на трепкащата пелена от пламъци, които все още горяха неконтролируемо, Зед се вгледа в колоната конници, приближаваща решително напред. Ризниците, оръжията и лъснатите им ботуши хвърляха отблясъци на фона на кладите от запалени каруци и барикади. Тътнещата колона не се спираше пред нищо, очакваше хората сами да се отстраняват от пътя. Най—отпред, окачени на върховете на идеално изправени копия, плющяха триъгълни бойни флагове. Студеният нощен вятър развяваше мирис на каша и хоругви. Кървавата земя се тресеше под копитата на хиляди коне. Те продължаваха да напредват — сякаш са зомбита, напуснали гробовете си. Оранжевият и зелен пушек, извиващ се иззад призрачната светлина на огньовете, се разцепи на две, за да отвори път на колоната конници, носещи се през лагера в лек галоп.

Изведнъж Зед позна предводителя им.

— Добри духове … — прошепна той на глас.

Яхнала изправена огромен кон, начело на колоната яздеше жена в кожена униформа, с развята на гърба й кожена наметка, подобно яростно знаме.

— Беше Калан.

Дори от разстояние Зед видя иззад лявото й рамо да стърчи хвърлящата отблясъци сребърно—златна дръжка на Меча на истината.

Плътта му се вледени, внезапно залята от неудържим ужас.

Усети ръка на рамото си и видя до себе си Ейди, напълно белите й очи бяха приковани от гледката, която виждаше само чрез дарбата си. Вирна все още си проправяше път през ранените. Капитан Мейферт и генерал Лейден се спуснаха след нея.

Колоната се точеше зад Калан докъдето поглед стигаше. Продължаваха напред, събирайки по пътя си тълпа от радостни войници. Зед махна с ръка, след като всички бяха тръгнали към него, за да го види и Калан, но разбра, че тя го бе гледала през цялото време.

Конете се заковаха пред него и тутакси се заеха да пръхтят, да рият с копита и да мятат защитените си в метални брони глави. Топлият им дъх се врязваше в ледения дъх, от ноздрите им се вдигаше пара. Мощните им мускули трепкаха под лъскавата им козина, докато краката им биеха земята. Енергичните животни стояха в готовност, размахвайки опашки.

Калан плъзна наоколо изпитателен поглед. От всички посоки се стичаха мъже. Всички гледаха в изумление, конниците бяха Галеанци.

Калан временно бе заместила на Галеанския трон природената си сестра Сирила, докато тя се възстанови — ако изобщо това бе възможно. Природеният брат на Калан Харолд, бе командващ Галеанската армия и не желаеш да носи корона, тъй като чувстваше, че е по—полезен щ родината си като войн. Във вените на Калан течеше Галеанска кръв, макар че при Изповедниците въпросите на произхода не бяха от значение. Но не и за Галеанците.

Калан преметна крак над гривата на коня и скочи на земята. Ботушите й отекнаха като мощен гръм, оповестяващ завръщането на Майката Изповедник. Кара, все в червената си униформа, наметната с подобно на Калановото вълче наметало, също скочи от коня си.

Изнурените от боя войници, насъбрали се около новодошлите, в миг притихнаха. Това не бе просто Майката Изповедник. Беше съпругата на Господаря Рал.

За миг, докато се бе втренчил в зелените й очи, Зед си помисли, че тя ще скочи в прегръдката му и ще избухне в безпомощен плач. Сбърка. Калан свали ръкавиците си.

— Докладвай.

Беше облечена с черна кожена ризница, запасала кралския Галеански меч на хълбока си и окачила дълъг нож на колана си. Гъстата й коса се спускаше като водопад над наметалото от вълча кожа, наметнато върху черна вълнена пелерина. В Средната земя дължината на женската коса показваше ранг и обществен статус. Никоя жена в Средната земя нямаше по—дълга коса от Калан. Но онова, от което Зед не можеше да отмести поглед, бе дръжката, стърчаща иззад лявото й рамо.

— Калан — прошепна той и пристъпи към нея. — Къде е Ричард?

Болката, която бе съзрял в онзи кратък миг, изведнъж бе изчезнала. Калан хвърли бърз гневен поглед към Вирна, която все още си проправяше път към тях. В следващия миг Зед видя очи, в които гореше зелен огън.

— Врагът го залови. Докладвай.

— Врагът? Какъв враг? — Калан отново стрелна с очи Вирна. Силата на погледа й накара Прелата да изпъне гръб и да забави ход. След малко вниманието на Майката Изповедник отново падна върху Зед. Погледът й поомекна, явно от съчувствие към мъката, изписана на лицето му.

— Отведе го една Сестра на мрака, Зед. — Краткият миг топлота в гласа и очите й угасна и тя отново сложи на лицето си студената, непробиваема маска на Изповедник. — Бих искала да ми докладваш за състоянието на нещата тук, ако обичаш.

— Заловила го е? Но… но той добре ли е? Имаш предвид, че го е взела като пленник? Откуп ли искат? Добре ли е той?

Тя посочи отстрани на устата си и той едва сега забеляза, че има подутина.

— Доколкото знам, е добре.

— Кажи ми какво става? — Зед хвърли във въздуха кокалестите си ръце. — Какво иска? Какво възнамерява да прави тя?

Вирна най—сетне се добра до тях и застана отляво на Зед. Капитан Мейферт и генерал Лейден също дотърчаха и застанаха до Ейди, отдясно на Зед.

— Каква Сестра? — попита Вирна, все още задъхана.

— Каза, че го заловила някаква Сестра. Как се казва?

— Ничи.

— Ничи… — ахна капитан Мейферт. — Господарката на смъртта!

Калан го погледна.

— Именно. А сега някой би ли благоволил да ми докладва за положението.

В гласа й се усещаше ясно както власт, така и ярост. Капитан Мейферт вдигна ръка на юг.

— Майко Изповедник, Императорският орден, цялата армия тръгнаха от Андерия. — Той се почеса по челото се мъчеше да мисли. — Вчера сутринта, струва ми се. Искахме да ги подмамим насам, в долината. — продължи Зед. — Идеята ни беше да ги изведем от открито поле, където нямаше как да ги контролираме, и да ги подмамим насам в долината, където шансовете ни да отвърнем на удара им бяха по—големи.

— Знаем — намеси се отново капитан Мейферт, — Че би било фатална грешка да ги оставим да преминат през нас и да се изсипят в Средната земя. Трябваше да ги принудим да действат, за да предотвратим изливането на могъществото им върху населението. Трябваше да им отвлечем вниманието и да ги изтощим. Единственият начин да го направим, бе като ги принудим да ни последват, за да ги изведем от откритата местност, където имаха безусловно предимство, за да се озовем тук, където силите ни биха се изравнили.

Калан кимна, погледът й продължаваше да изследва мрачната сцена.

— Какви са загубите ни?

— Струва ми се около петнадесет хиляди — каза капитан Мейферт. — Но това е само предположение. Може и да са повече.

— Нападнали са ви откъм фланговете, нали. — Не звучеше като въпрос.

— Точно така, Майко Изповедник.

— Какво се обърка?

Галеанските части зад нея представляваха мрачна стена от кожа, ризници и стомана. Офицери с напрегнати очи не изпускаха нито една дума и нито едно движение.

— А какво не се обърка? — изръмжа Зед.

— Някак си — обясни капитанът — бяха предугадили плановете ни. Макар че, предполагам, не е имало нищо кой знае колко сложно за отгатване, тъй като е ясно, че това е единственият ни шанс да се справим с ордите им.

Бяха сигурни, че ще ни победят независимо от всичко, така че се подчиниха на плана ни.

— Както вече попитах, какво се обърка?

— Какво се обърка! — прекъсна я разпалено генерала. — Бяха толкова много, че нямахме абсолютно какъв шанс. Ето това се обърка!

Калан го изгледа с хладен поглед. Той като че се поокопити и падна на коляно.

— Кралице — добави накрая обръщението, след което притихна.

Когато отново се обърна към капитан Мейферт, в погледа й вече нямаше толкова плам.

Зед забеляза как капитанът свива юмруци, докато продължава доклада си:

— Някак си, Майко Изповедник, успяха да прекарат една дивизия през реката. Бяхме почти напълно сигурни, че ще им попречим да използват полето на изток — бяхме се подготвили, в случай че опитат, както предполагахме.

— Значи — заключи Калан, — са прозрели, че ще си помислите, че е невъзможно, и са изпратили дивизия през реката — а може би много повече, готови да понесат жертви при преминаването, — пресекли са на север през планините, без да бъде подозирано присъствието им, без да бъдат видени, нито усетени, и са дошли отсам реката. Когато сте пристигнали, те вече са ви чакали. Територията, която сте възнамерявали да завземете, вече е била завзета от тях. С Ордена, притиснал ви зад гърба, сте нямали накъде да мърдате. Орденът е възнамерявал да ви унищожи, като ви заклещи между армията и тази първа дивизия, взела удобната за защитаване област.

— Именно — потвърди капитан Мейферт.

— Какво стана с причакалата ви в засада дивизия? — попита тя.

— Пометохме ги — отвърна капитанът с хладна ярост в гласа. — След като веднъж разбрахме какво се е случи — Но знаехме, че това е единственият ни шанс.

Калан кимна. Разбираше твърде добре какво огромно усилие му струват тези думи.

— А в същото време ни размазаха отзад! — Генерал Ден бе на ръба да изпусне нервите си. — Нямахме никакъв шанс.

— Очевидно — отвърна тя. — Превзели сте долината — И какво от това? Не можем да се бием срещу армия с такива размери. Беше пълна лудост да хвърляме хората си в тази месомелачка. И за какво? Спечелихме долината но на каква цена! Няма да успеем да удържим подобна огромна сила! Те ни намериха цаката — още от първия миг. Не сме ги спрели, просто се умориха да колят цяла нощ.

Някои от присъстващите отклониха глави. Погледите се забиха в земята. Само пукането на огньове и стенанията на ранените изпълваха ледения въздух. Калан отново се огледа.

— Какво правите сега?

Зед повдигна чело, повдигна се и гневът му.

— Два дена не сме мигвали, Калан.

— Чудесно. Но аз не допускам врагът да си легне с победа. Ясно ли е?

Капитан Мейферт поздрави с юмрук в гърдите:

— Ясно, Майко Изповедник.

Той хвърли поглед през рамо. Близкостоящите и по—далечните мъже поздравиха едновременно с юмрук до гърдите.

— Майко Изповедник — обади се генерал Лейден, като пропусна да добави „Кралица“ след обръщението, — войниците са уморени, от два дена не са почивали.

— Разбирам — отвърна Калан. — Ние също яздим без почивка три дена. Но нито единият, нито другият факт променят ситуацията.

Срещу суровото отражение на пламъка белезите на генерал Лейден приличаха на гневни вдлъбнатини. Той сви устни и се поклони, но щом вдигна глава, отново заговори:

— Кралице, Майко Изповедник, не може да очаквате от нас да предприемем среднощна атака в този момент. Няма никаква луна, почти всички звезди са се скрили зад облаците. В тъмното подобна атака би била пагубна. Това е лудост!

Калан най—сетне отмести ледения си поглед от келтонския генерал и огледа насъбралото се множество.

— Къде е генерал Рейбич?

Зед преглътна.

— Опасявам се, че това е той.

Тя проследи посоката, в която се вдигна ръката му — към трупа, върху който бе заспал, докато се бе опитвал да го лекува. Рижата брада бе сплъстена от засъхнала кръв. Сивозелените очи гледаха пусто, болката бе изчезнала от тях. Беше безнадеждно, Зед го знаеше, но сърце не му даваше да престане да опитва да излекува неизлечимото, да вложи в това цялата си останала енергия. Бе се оказало недостатъчно.

— Кой е следващият по ранг — попита Калан.

— Би трябвало да съм аз, Кралице — отвърна генерал Лейден и направи крачка напред. — И като офицер с такъв чин не бих могъл да позволя хората ми…

Калан вдигна ръка.

— Това е всичко, лейтенант Лейден.

Той се покашля.

— Генерал Лейден, Кралице.

Тя го прониза с отровен поглед.

— Да поставяш под съмнение заповедите ми веднъж е просто грешка, лейтенант. Два пъти е изменничество. При нас изменниците се екзекутират.

Агиелът на Кара скочи в ръката й.

— Отдръпнете се, лейтенант.

Дори на фона на натрапчиво оранжевите и зелени отблясъци на огъня Зед забеляза бялото като платно лице на Лейден, който отстъпи назад и мъдро, макар и късно, замълча.

— Кой е следващият по ранг? — отново попита Майката Изповедник.

— Калан — обади се Зед, — опасявам се, че родените с дарбата от Ордена насочиха силите си към унищожаване на офицерите с по—висок чин. Въпреки усилията ни, се опасявам, че загубихме старшите си офицери. Добре, че повечето платиха висока цена.

— Добре, все има и следващ чин?

Капитан Мейферт се огледа и след малко вдигна ръка.

— Не съм съвсем сигурен, Майко Изповедник, но ми се струва, че съм аз.

— Много добре, генерал Мейферт.

Той поклати глава.

— Майко Изповедник — каза той тихо, с поверителен глас, — не е задължително.

— Някой да е казвал, че е, генерале.

Новопроизведеният генерал енергично долепи юмрук до сърцето си. Зед забеляза мрачната усмивка на одобрение на устните на Кара. Сред хилядите насъбрали се лица това бе единствената усмивка. Не че хората не бяха съгласни — по—скоро си отдъхнаха, че командването поема човек с твърда ръка. Д’Харанците уважаваха желязната власт. След като не можеха да имат своя Господар Рал, приеха управлението на жена му, при това не по—малко твърдо. Може и да не се усмихваха, но Зед знаеше, че са доволни.

— Както вече казах, не позволявам на врага да си легне с победа. — Калан огледа втренчените в нея лица. — Искам кавалерията да е в готовност за атака след час.

— И кого възнамерявате да изпратите на такава атака, Кралице?

Всички знаеха какво има предвид с този въпрос бившият генерал Лейден. Той питаше кого изпраща тя на смърт.

— Ще оформим две крила. Едното ще заобиколи тайно лагера на Ордена, за да нападне от юг, откъдето ще сме най—малко очаквани. Другото ще остане в сянка, докато първото не заеме позиции, след това ще нападне отсам, от север. Възнамерявам да пролея малко вражеска кръв преди да си легна. — Тя погледна разжалвания в лейтенант генерал и отвърна на въпроса му: — Аз ще водя южното крило.

Всички освен новия генерал започнаха да протестират. Лейден извиси глас:

— Кралице, защо искате да подготвим други войници за кавалеристка атака? — Той посочи стената от хора, войски на коне, които стояха зад Калан. Бяха Галеанци — шпионките противници на Келтонците, какъвто бе Лейден. — Нали тези са готови?

— Тези мъже ще ни помогнат да си стъпим на краката ще отменят часови, които отдавна не са заменяни, ще помогнат в изкопаването на защитни ровове, ще запълват дупки, където е нужно. Онези, които вече са участвали в боя, трябва да си легнат със сладкия вкус на отмъщението в устата. Не бих се осмелила да отнема на Д’Харанците онова, което им принадлежи по право.

Тълпата се оживи.

Зед си помисли, че ако войната е лудост, то лудостта току—що откри своята господарка.

Генерал Мейферт направи крачка към нея.

— Ще събера най—добрите си хора и след час ще сме в готовност за атака, Майко Изповедник. При това преизпълнени с желание. Ще се наложи да разочаровам доста доброволци.

Калан кимна и лицето й поомекна.

— Събери хора за северното крило, генерале.

— Аз ще водя северното крило, Майко Изповедник.

Калан се усмихна.

— Много добре.

Тя даде знак на Галеанските войници да се заемат за юта. Само с едно мръдване на пръста тя освободили освен спешната група, която се събра около нея в малък кръг.

— Ами настояването на Ричард да не нападаме директно Ордена? — попита Вирна.

— Много добре си спомням думите на Ричард. Нямам намерение да нападам директно.

Той бе сигурен, че Калан помни тези думи. Та тя е била там тогава, а никой от присъстващите не е бил. Зед захвана деликатна тема:

— Основните сили ще бъдат съсредоточени в центъра, защитени. В края, където ще нападнете вие, ще има и защитници, разбира се, но там ще бъдат разположени най—вече придружаващите Ордена търговци и подобни.

— Хич не ме интересува — с ледена ярост просъска тя. — След като са с Ордена, значи са ни враг. Не ги очаква никаква милост. — Докато раздаваше заповеди, гледаше новия си генерал. — Все ми е едно дали избиваме цивилните или генералите им. Искам смъртта на всеки готвач и хлебар не по—малко от смъртта на всеки офицер и стрелец. Всеки убит човек от придружаващия ги персонал ще ги лиши от едно удобство, с което са свикнали. Искам да им вземем всичко, включително живота. Ясно ли е?

Генерал Мейферт кимна.

— Без капка милост. Няма да чуете нито един глас на неодобрение, Майко Изповедник — това е начинът, по който се бие Д’Харанският войник.

Зед знаеше, че във време на война Калан имаше последната дума. Всяка проститутка и търговец бяха избрали сами да станат част от този поход, да използват както могат кръвта и плячката, разпиляна в краката на Ордена. Вирна издигна глас:

— Майко Изповедник, Ан бе тръгнала към вас с Ричард. За последен път имахме вести от нея преди месец.

— Не си ли я виждала?

— Да, видях я.

Вирна облиза устни, забелязала ледения поглед в очите на Калан.

— Добре ли беше?

— Когато я срещнах, да.

— Да имаш представа защо нямаме никакви вести от нея?

— Хвърлих дневника й в огъня.

Вирна се надвеси напред, готова да сграбчи Калан за гърлото. Агиелът на Кара се изстреля като светкавица й застана на пътя й.

— Никой не може да докосва Майката Изповедник. — Студените сини очи на Морещицата подчертаваха смисъла на смъртоносните й думи. — Ясно ли е? Никой. Срещу вас стоят една Морещица и една Майка Изповедник. И двете в отвратително настроение — провлачи монотонно Калан. — Предлагам ви да не ни предоставяте извинение да си изпускаме нервите, защото в противен случай рискувате да не ни видите в добро настроение приживе.

Пръстите на Зед намериха ръката на Вирна и я дръпнаха назад.

— Всички сме уморени — рече той. — Имаме достатъчно проблеми с Ордена. — Той стрелна Калан с намръщен поглед. — Но колкото и уморени и разстроени да сме, нека не забравяме, че сме от една и съща страна на бойното поле.

Очите на Калан му подсказаха, че е готова да подложи на съмнение подобно изявление, но устата й не се отвори. Вирна промени темата:

— Ще събера някои от Сестрите, за да те придружават в атаката.

— Благодаря, но не смятам да прибягваме до тяхната помощ.

— Но те ще са ти нужни най—малкото за да ти помогнат да намериш пътя в тъмното.

— Вражеските огньове ще ни ориентират достатъчно.

— Калан — опита се Зед да й влее малко разум, — Орденът ще използва хора с дарбата, включително Сестри на мрака. Ще имаш нужда от закрила от тях.

— Не. Не искам никакви магьосници. Те очакват всяка наша атака да бъде придружавана от хора с дарбата. Техните Сестри ще душат за магически щитове. Вероятно ще пренебрегнат всеки приближаващ, непридружаван от магическо поле. Така ще проникнем по—надълбоко и ще пролеем повече кръв.

Вирна въздъхна пред подобна глупост, но не каза нищо — генерал Мейферт одобряваше плана. Зед знаеше, че не е права за по—дълбокото проникване сред врага, но все още и че отстъпването ще е по—трудно, когато врага ги засече.

— Зед, искам само една—единствена магия.

Той примирено се почеса.

— С какво мога да ти помогна?

Калан посочи към земята.

— Направи този прах да блести. Искам да се вижда в мрака и да може да се лепи.

— За колко време?

Тя сви рамене.

— За останалата част на нощта — мисля, че ще е достатъчно.

След като Зед оплете с магическа мрежа петното, което Калан бе посочила, и то заискри в зелено, Калан се наведе и потопи ръката си в него. Тя обиколи коня си и докосна с ръка двата му хълбока, като остави по едно светло петно.

— Какво правиш?

— Тъмно е, искам хората ми да ме виждат. Няма как да ме следват, ако не могат да ме виждат.

Той въздъхна пред поредната й лудост.

Генерал Мейферт се наведе и потопи длани в искрящия прах.

— И аз не искам да ме изгубят в тъмното.

— Не забравяй да си измиеш ръцете, преди да тръгнеш — предупреди го Калан.

След като изложи плана си пред новия генерал, Калан, Кара и Мейферт се заеха с подготовката.

Преди да са се отдалечили прекалено, Зед спря Калан с въпрос, зададен с тих глас:

— Калан, имаш ли някаква представа как можем да си върнем Ричард?

Тя го погледна смело в очите.

— Да. Имам план.

— Имаш ли нещо против да го споделиш с мен?

— Просто е. Възнамерявам да изтребя всеки мъж, жена и дете в Ордена, до последния жив. После, ако онази Сестра все още не ми го е върнала, ще убия и нея.

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Калан се прилепи напред към гривата на галопиращия кон и го пришпори да препуска все по—бързо и по—бързо. Погледът й се плъзна по черната пустош и замря върху искрящите силуети на огньовете. Мускулите на бедрата й се напрегнаха, щом отпусна цялата си тежест върху стремената, притисна крака към трескавата топлина на масивното тяло и ритмично, неспирно, френетично се замята и заогъва, усещайки всеки мощен удар на копита в земята. Ушите й пулсираха с препускането на собственото й сърце и с тътена на копитата зад нея. Като в сън усещаше тежестта на прибрания в ножницата Меч на истината — постоянното напомняне за Ричард.

Сграбчи юздите с една ръка. С другата издигна високо Галеанския кралски меч. Светлините приближаваха. Най—неочаквано първата изникна от нищото и се взриви пред погледа й.

Тя прелетя покрай нещо, което й приличаше на светлина от свещ, и разбра, че най—сетне е вътре. От устата й, под неудържимия напън на чувства, които повече не можеше да потиска, излезе вик. Мечът й се стовари върху тъмната фигура на мъж. От мощния допир на острието до човешка кост китката й изтръпна. Дръжката сякаш щеше да изгори дланта й.

Конниците след нея също бяха дали воля на гнева си и тичаха другите вражески часови. Калан се сдържаше, мислейки, че тепърва ще има възможност да излее всичко, натрупано в душата й. Този път нямаше да има отказ.

Външният обръч от огньове в периферията на лагера беше към нея. Мускулите й се бяха вкочанили от напрежението на очакването. Още малко и нямаше да може да сдържа. Изведнъж се оказа право в целта. Най—сетне бе вътре. Посрещна ги с цялата си сила. Мечът й се развихри, запрепуска из телата, поваляйки всичко по пътя си Огньовете се стрелнаха от двете страни на коня й с шеметна бързина. Отвори уста да си поеме дъх.

Дръпна юздата, за да накара огромния си боен кон да завие и да започне да обикаля в стегнат кръг. Не бе толкова подвижен, колкото би й се искало, но пък бе добре обучен и щеше да свърши работа. Животното изцвили, предусетило началото на боя.

Всичко бе осеяно с хаотично разхвърляни палатки и каруци. До Калан достигна веселият смях на онези, които все още не бяха разбрали, че врагът е проникнал сред тях. Бе тръгнала с малък отряд и бе държала хората си в стегнат пакет, за да не се вдига много шум, какъвто би предизвикала една свободна атака. Беше се получило. Край огньовете се мяркаха мъже, надигащи бутилки или ядящи месо от шишове. Други спяха, краката им стърчаха от палатките. Видя един войник, който се разхождаше, прегърнал жена. На трепкащата светлина на огъня мярна силуетите на мъже в палатките, трудещи се между краката на жени.

Двойката, разхождаща се ръка за ръка — несъмнено ставаше въпрос за платена любов, — не бе далеч. Мъжът бе по—далеч, така че когато Калан прелетя край тях с развят меч, острието намери главата на жената. Слисаният мъж стисна обезглавеното тяло, свличащо се между ръцете му. Кавалерията зад Калан не му остави много време да осмисли случилото се.

Калан впи пети в тялото на жребеца и го подкара през разхвърляната редица от палатки, в които бе забелязала преплетени тела на жени и мъже. Усети как копитата на животното удрят в плът и кости. Въздухът около нея избухна в писъци.

Един войник с копие в ръка бе застанал с разтворени крака в състояние на пълно вцепенение. Калан измъкна оръжието му и го заби в малка палатка, завъртя го, за увие около него платнището, след това дръпна коня си назад. Платнището се вдигна и отдолу лъснаха телата на мъж и жена. Калан хвърли останките от палатката в огън, а хората й се погрижиха за двамата изумени обитатели на палатката. Щом платът се запали, Калан го вдигна на върха на копието и го доближи до една каруца, която пламна мигновено, след това го метна върху съседната, натоварена с провизии.

Замахна с меча и размаза лицето на едър мъжага, втурнал се да я свали от коня. Трябваше да приложи сила, за да измъкне острието си от главата му. Преди върху нея да са се нахвърлили нови врагове, отново заби пети в плътта на животното и полетя към друг огън, където мъжете едва бяха започнали да се надигат. Конят сам повали няколко, мечът й догони други. Женските писъци вече бяха успели да вдигнат аларма и мъжете се спускаха откъм каруци и палатки с оръжия в ръка. Сцената приличаше на врящ ад. Калан въртеше меча си, посичайки всичко по пътя си. Мнозина от жертвите й не бяха войници. Мечът й поваляше кожари и каруцари, курви и войници. Конят, по дадена от нея команда, тръгна с високо вдигнати крака и покоси цяла редица от по—големите палатки, в които се грижеха за ранените. Край една лампа Калан мерна хирург с игла и конец в ръка, който шиеше крака на мъж. Насочи коня си да ги стъпче. Докторът вдигна ръце пред лицето си, но нямаше как да удържи тежестта на огромния боен кон.

Калан направи знак на хората си. Военните лекари бяха важни. Д’Харанците се постараха да убият всеки, когото можаха да открият. Калан знаеше, че да избият лекари означава да подпишат смъртната присъда на още безгласни вражески войници. Калан и хората й изливаха разрушителната си сила върху палатки на курвите, преобръщайки товарните каруци, избиваха с еднаква ярост както войни, така и цивилни. Където видеха лампи, хората й се лягаха да ги вземат, за да ги използват за разпалване пожари. Калан насочи меча си към разярен готвач, спуснал се към нея с месарски нож в ръка. Бяха й нужни три бързи движения, за да го разчлени.

Препускащият от лявата й страна кон на Кара връхлетя върху един войник, който тъкмо се канеше да дръпне тетивата на лъка си. Кара покосяваше всичко по пътя си с хладна методичност. Агиелът й обикновено намираше жертвите право в сърцата, ако ли не, се чуваше мощно чупене на кости. Ужасените им писъци на непоносима болка бяха достатъчно вледеняващи, та да докарат тръпки дори по гърба на мъртвите, а това само усилваше всеобщата паника. За ушите на Калан то бе истинска величествена музика.

Агиелът работеше само посредством връзката с Господаря Рал. Понеже действаше, двете с Калан знаеха, че Ричард е жив. Дори само този факт окриляваше Калан в битката. Сякаш той бе тук с нея. Усещаше допира на меча му до гърба си като докосването на ръката му, която я напътстваше да бъде смела в боя, да не проявява милост.

Безразборното клане в лагера на придружаващите Ордена занаятчии и търговци внасяше смут в редиците на врага и хвърляше в ужас хора, които се смятаха за неуязвими от жестокостта, на която самите те бяха способни. Сега, вместо да са в ролята на събиращите мършата лешояди, се бяха оказали безпомощни жертви. Животът в лагера на Императорския орден никога повече нямаше да бъде същият — Калан щеше да се погрижи за това. Тези войници никога повече нямаше да вкусят удобствата, предоставяни им от тези хора, които вече щяха да знаят, че са изложени на не по—малка опасност от офицерите и войниците. Щяха да знаят цената на участието си във всичко това. А тя бе безжалостна смърт — времето за разплата бе дошло.

Докато си проправяше път с меча пред търтилата да бяга сган, Калан не изпускаше от очи голяма група коне на Ордена, вързани недалеч, които войниците започваха да оседлават. Премазваше с коня си хора и палатки и се приближаваше натам, докато бе сигурна, че се намира достатъчно близо до вражеската кавалерия.

Изправи се на стремената, размаха меча си високо във въздуха. Мъжете спряха, за да я погледнат.

— Аз съм Майката Изповедник! Заради извършеното вас престъпление, изразяващо се в нападение над Средна земя, осъждам всички ви на смърт! Всички, до последния човек!

Стотината нейни войници посрещнаха изявлението й с радостни възгласа. Гласовете им се сляха в тържествен напев:

— Смърт на Ордена! Смърт на Ордена! Смърт на Ордена!

Калан и хората й обикаляха в кръг, който постепенно разширяваха, покосявайки всичко живо по пътя си, пронизвайки всеки, изправил се насреща им, опожарявайки каквото могат. Този отряд Д’Харански войници бяха най—добрите в работата си и каквото правеха, правеха го с блестящ резултат. Попаднеха ли на каруца с гориво, отваряха варелите и хвърляха вътре горящи цепеници, които забождаха с копията си от огньовете. Нощта изгря в ден. Калан вече се виждаше ясно, понесена сред паплачта, огласяваща целия лагер с виковете на смъртта.

Калан видя как кавалерията на Ордена се събира, как войниците подготвят копията си и изваждат мечовете. Вдигна коня си на задните крака и мечът й проряза студения въздух.

— Глупаци такива! Нима наистина си мислите, че ще ме стигнете или победите! Всички ще измрете като идиоти, каквито сте, от ръката на Майката Изповедник!

Щом конят й стъпи на земята, го пришпори здраво.

Жребецът препусна в див бяг, плътно от дясната му страна на Кара, зад тях галопираха стотината Д’Харански войни, а по петите им се събираше все по—многобройна вражеска кавалерия.

Тъй като бяха в периферията на лагера, скоро щяха да затвори на открито. Въпреки галопа Калан не пропускаше една възможност да използва меча си срещу всеки, препречил се на пътя й. В тъмното не можеше да различи дали жертвите й са мъже или жени, но и без това беше все едно. Искаше да ги изтреби до крак. Всеки път, когато мечът й потъваше в плът, разсичаше мускул или чупещ кост, тя изпитваше сладостно облекчение.

Препускащи с всички сили, те най—сетне прелетяха край последния лагерен огън и потънаха в черната бездна на нощта. Калан се прилепи към мускулестия врат на коня си, докато продължаваха да препускат на запад, като се надяваше пътят да не е осеян с дупки. Попаднеха ли в дупка, най—вероятно щеше да се свърши не само с коня й но и с нея самата.

Познаваше добре терена, хълмистата местност, отсрещния стръмен бряг. Знаеше точно къде се намира дори в тъмното и знаеше къде отива. Разчиташе врагът да не се ориентира толкова добре като нея. В дезориентиращия черен мрак преследвачите им щяха да се съсредоточат върху тлеещите отпечатъци по тялото на коня й, мислейки си, че някой от техните магьосници е успял да се приближи достатъчно близо до нея, та да бележи коня й. Сигурно вече ликуваха, предвкусвайки удоволствието от предстоящото й залавяне.

Калан използва плоската страната меча си, за да плесне коня си по хълбоците и да го пришпори напред, разярявайки го допълнително. Бяха се отдалечили от въодушевлението на битката и бяха потънали в самотната пустош на полето. Конете се страхуваха от нападения на хищници, особено в тъмното. Калан за пореден път пришпори своя жребец, повтаряйки му да си мисли, че по петите го гони гладен хищник.

Хората й я следваха плътно, но както ги бе инструктирала, се бяха подредили от двете й страни, за да има добра видимост към Калан и светещия й кон. Когато тя прецени, че са стигнали достатъчно близо, даде сигнал с уста. С периферията на очите си видя как хората й се оттеглят встрани и потъват в нощта. Нямаше да ги види повече, докато не се завърне в Д’Харанския лагер.

На фона на отдалечаващите се вражески огньове тя различи силуетите на преследващите я конници. Летяха с пълна сила. Гладните им погледи без съмнение не изпускаха нито за миг светещата мишена, в каквато се бе превърнал конят й.

— Колко още? — провикна се яздещата до нея Кара.

— Трябва да е … — Думите увиснаха във въздуха, когато изведнъж видя пред себе си онова, което търсеха. — Кара, сега!

Калан вдигна крака само миг преди Кара да стовари своя кон върху нейния. Двете мощни животни се сблъскаха жестоко. Калан обви с ръка раменете на Кара. Кара я стисна за кръста и я издърпа от седлото. Калан удари коня си още веднъж с плоската страна на меча. Животното изпръхтя в ужас и продължи отчаяния си бяг напред в черната нощ.

Калан успя да преметне единия си крак през задницата на другия кон, прибра меча си в ножницата и стисна здраво Кара за кръста, щом тя започна да завива остро наляво, пришпорвайки коня с пълна сила, за да избегне точно навреме опасността.

За секунда Калан мерна размазания образ на отразени в ледените води на река Дрън звезди. Изпита внезапна болка за изненадания, объркан и ужасен кон, който в същия миг се срина от ръба на стръмния бряг. Животното пожертва живота си, за да бъде последвано от още много жертви. Вероятно така и не бе разбрало какво точно става.

Не разбраха какво става и кавалеристите от Ордена, очакващи плътно греещите знаци върху коня, открояващи в тъмнината. Това бе нейната Средна земя. Калан познаваше всичко в нея. Те бяха нашественици и се оказаха в небрано лозе. Дори в последния миг да осъзнаеха всъщност става, при скоростта, с която се носеха, бе напълно невъзможно да променят по някакъв начин съдбата си. Калан се надяваше, че все пак са осъзнали ситуацията но преди да потънат в ледените черни води или Дробовете им да експлодират от жажда за въздух, безмилостната река повлече телата им в смъртоносната си прегръдка. Надяваше се всеки един от тези мъже да бъде застигнат от ужасна кончина в дълбините на тези коварни течения.

Калан отклони мислите си от битката. Войниците от Д’Харанската империя можеха да се оттеглят за сън с мисълта за победата си над врага и със сладкия вкус на отмъщението в уста. Въпреки това Калан установи, че мисълта за победата не утолява особено яростта й.

След известно време конят на Кара забави темпото до лек тръс, докато накрая мина в ходом. След цялата тази лудница от хора, шума и бъркотията в лагера на Императорския орден внезапната тишина им се стори потискаща. Калан се чувстваше като нищожно петънце в една безкрайна пустош.

Вкочанена и изтощена, Калан придърпа наметалото около раменете си. Краката й трепереха от неистовото напрежение, което най—сетне се бе стопило. Чувстваше се абсолютно изпразнена. Главата й се отпусна на гърба на Кара. На врата си усещаше тежестта на меча на Ричард.

— Е — обади се Кара през рамо, след като бяха яздили мълчаливо през черните поля, — ако продължаваме така всяка нощ в продължение на година—две, от тях няма да остане и следа.

За първи път от цяла вечност насам Калан едва не избухна в смях. Едва.

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Докато Калан и Кара се приберат в лагера от ранени, спящи и изтощени до смърт Д’Харански войници, бяха останали едва няколко часа до зазоряване. Калан си бе мислила, че може да се наложи да останат да спят някъде в полето и да изчакат зората, за да намерят пътя обратно, но бяха извадили късмет — пелената от облаци се бе разкъсала на места и звездите бяха успели да осветят достатъчно, че да им покажат пътя. На фона на трептящи—небесни светила бяха успели да различат силуетите на нивите в далечината. Следвайки този указател, можеха проникнат дълбоко в пустошта, заобикаляйки Императорския орден, за да могат по—късно да се насочат обратно на север към Д’Харанските части.

В лагера ги очакваха. Посрещна ги шпалир от войници, надаващи радостни възгласи. Калан изпита някакво притъпено чувство на гордост, идващо от факта, че бе успяла да даде на тези момчета онова, от което най—много се нуждаеха в момента — вкус към отмъщението. Седнала зад Кара, тя вдигна ръка за поздрав и се усмихна.

Застанал край мястото, където бяха вързани конете, генерал Мейферт бе чул радостните възгласи и ги очакваше с нетърпение. Завтече се да ги посрещне. Край портата на временната конюшня един войник пое юздите на коня и Кара и Калан скочиха на земята. Калан присви очи, изненадана от внезапна болка в мускулите, възпалени от неколкодневната здрава езда, последвана от нощна битка. Дясното й рамо пулсираше от напрежението на нанасяните с меча удари. Каза си, че ръката никога не я бе боляла така след фалшивите им битки с Ричард. Заради насъбралите се наоколо хора тя се поизправи и продължи нататък бодра стъпка, сякаш се завръщаше от тридневна почивка.

Генерал Мейферт, който не изглеждаше по—зле след неживяната битка, я поздрави с юмрук до сърцето:

— Майко Изповедник, не можете да си представите колко се радвам да ви видя.

— И аз вас, генерале.

Той се наведе напред.

— Моля ви, Майко Изповедник, повече няма да се спускате в никакви безразсъдства, нали?

— Не беше безразсъдство — обади се Кара. — Нали бях с нея и я пазех.

Той я изгледа смръщено, но не каза нищо. Калан се запита как е възможно човек да се бие на война без да предприема безразсъдни ходове.

— Колко души изгубихме? — попита в отговор Калан Лицето на генерал Мейферт грейна в усмивка:

— Нито един, Майко Изповедник. Можете ли да си представите! С помощта на Създателя всички се завърнахме живи и здрави.

— Не си спомням да съм видяла Създателя да размахва меч заедно с нас тази вечер — не се сдържа Кара.

Калан стоеше като замаяна.

— Това е най—прекрасната новина за тази вечер, генерале.

— Майко Изповедник, думи нямам да ви опиша каква гордост изпитаха момчетата тази нощ. Но моля ви, нека не предприемаме подобни отчаяни ходове занапред!

— Не съм дошла да махам с ръка за поздрав, да се усмихвам и да радвам очите на войниците, генерале. Тук съм, за да им помогна да натикаме онези кучи синове във вечните лапи на Пазителя.

Той въздъхна примирен.

— Приготвихме ви палатка. Сигурен съм, че сте уморена до смърт.

Калан кимна и се остави генералът да ги поведе двете с Кара през вече утихналия лагер. Онези, които не спяха, се изправяха и поздравяваха мълчаливо с юмруци в гърдите. Калан се опитваше да им отвръща с усмивка. В очите им четеше колко високо оценяват онова, което бе сторила, за да обърне хода на кървавата битка поне малко в тяхна полза. Вероятно си мислеха, че го прави за тях. Което бе истина само отчасти.

Пристигнаха пред една добре охранявана групичка от пет—шест палатки и генерал Мейферт посочи тази в средата.

— Това бе палатката на генерал Рейбич. Разпоредих се да пренесат нещата ви вътре. Помислих си, че е редно да спите в най—удобната палатка. Ако ви притеснява, че е неговата, мога да се погрижа да пренесат багажа ви където пожелаете.

— Всичко е наред, генерале — Калан погледна в лицето на младия войник и забеляза сянката на тъга. Припомни че той е почти на нейната възраст. — На всички ще ни липсва.

На лицето му бе изписана едва част от болката, която тя предполагаше, че изпитва.

— Не бих могъл да го заменя, Майко Изповедник. Той бе не само велик пълководец, но и страхотен човек. Научи ме на много неща и ме благослови с доверието си. Той беше най—добрият човек, комуто съм служил. Не искам да си създавате никакви илюзии относно това, че бих могъл да го заменя. Невъзможно е.

— Никой не иска това от теб. Всичко, което очакваме, е да дадеш най—доброто, на което си способен. И то ще бъде напълно достатъчно, сигурна съм.

Той се усмихна на щедростта й.

— Ще го имате, Майко Изповедник. Обещавам ви, това ще го имате. — Обърна се към Кара и смени темата: — Вашите неща са в съседната палатка, господарке Кара.

Кара огледа околността, отбелязвайки си мислено разположението на всички патрули. Когато Калан й каза, че възнамерява веднага да си ляга и че Кара също трябва да поспи, Морещицата се съгласи и им пожела и на двамата лека нощ, преди да потъне в определената за нея палатка.

— Благодаря ви за помощта тази вечер, генерале. Струва ми се, че и вие трябва да поспите.

Той сведе глава и се обърна да върви. Спря се за миг.

— Знаете ли, винаги съм се надявал един ден да стана генерал. Мечтая си го още от малък. Представях си … — и отвърна поглед от Калан. — Сигурно съм си представял, че това ще ме направи щастлив, ще ме изпълни с гордост — Закачи пръсти на джобовете си и се вгледа в мрака вероятно търсейки всички тези свои мечти от миналото, може би припомняйки си всичките легнали на плещите му задължения. — Но в момента никак не се чувствам щастлив — рече накрая.

— Знам — с топло съчувствие му отвърна Калан. — Не това е начинът, по който един честен човек би искал да се издигне в чин, но понякога пред нас се изправят внезапни предизвикателства, които трябва да сме готови да посрещнем. Тя въздъхна тихо и се опита да си представи как ли се чувства мъжът срещу нея. — Един ден, генерале, удовлетворението и гордостта ще дойдат. Те ще са резултат от добре свършена работа и от съзнанието, че правиш нещо за народа си.

Той кимна.

— Беше прекрасно, Майко Изповедник, да ви видя тази нощ как се завръщате в лагера, яхнала коня на Кара зад гърба й. С нетърпение очаквам деня, в който ще видя да се завръща и Господарят Рал. — Той отвърна поглед. — Желая ви лека нощ. До утрото остават едва няколко часа. Нов ден, нов късмет. Когато се събутите, рапортите ще ви чакат.

Вътре в палатката я чакаше Зед. Калан простена вътрешно.

Бе смъртно уморена и нямаше никакво желание да отговаря на въпросите на стария магьосник. Понякога, особено когато човек е уморен, въпросите на Зед можеха да бъдат наистина дразнещи. Знаеше, че не го прави с лошо чувство, но просто не й беше до това. Чудеше се дали ще успее да запази самообладание, когато той започне да я залива с безкрайните си въпроси. Бе толкова късно, а тя бе толкова уморена, че искаше само да я оставят на мира. Застана в средата, без да казва нищо, проследи с поглед как той се изправя. Вълнистата му бяла коса бе по—рошава от обикновено. Тежката му роба бе мръсна и оплескана с кръв. Около коленете бе направо покафеняла от зловещи съсиреци.

Изгледа я продължително, после я прегърна в кокалестите си ръце. Безмълвно притисна главата й до рамото си и сигурно си мислеше, че тя ще се разридае, но като че ли не бяха й останали сълзи. Бе абсолютно безчувствена, не предполагаше, че е в резултат на постоянната ярост — не можеше да плаче повече. Единственото чувство, което й се струваше, че може да изпитва, бе гняв.

Най—сетне Зед я откъсна от себе си и я стисна за раменете с изненадващо силни ръце.

— Просто исках да те почакам, докато се върнеш, за да се убедя, че си добре, преди да си легна. Исках да те видя, преди да заспя. — Усмихна й се тъжно. — Камък ми падна от сърцето, когато те видях жива. Лека нощ, Калан.

Завивката й, все още стегнато овързана с кожените ремъци, бе метната върху дебел сламеник. Самарът на коня и раницата бяха оставени в един ъгъл. Срещу леглото имаше малка сгъваема маса и стол. До тях — кошница с навити на руло карти. Върху друга сгъваема маса се виждаха гевгир и леген. На една летва, стърчаща от масата, бе окачена чиста хавлиена кърпа.

Палатката бе просторна за стандартите на лагера, но и някак схлупена. Платнището изглеждаше достатъчно здраво, за да предпазва от почти всякакво време. Лампите, окачени в двата ъгъла върху рейките, поддържащи покрива, хвърляха мека светлина. Калан се опита да си представи как огромният генерал Рейбич е кръстосвал по цели нощи из тясното пространство, почесвайки рижата брада, замислен над проблемите на армия, по—голяма от доста градове.

Зед изглеждаше изтощен. Кокалестото му лице бе набраздено от мъка. Тя си припомни, че старецът току—що бе научил, че внукът му, единственият му жив роднина, е попаднал в жестоките лапи на врага. Освен това Зед се бе бил без почивка цели два дни, като бе използвал нощите, за да лекува ранени. Беше го видя на идване как с мъка се откъсна от ледения труп, който после се оказа, че е на генерал Рейбич. Знаеше, че като той не е успял да го спаси, значи наистина не е било възможно.

Отметна кичур коса от лицето си и му посочи стола.

— Поседни за минутка, Зед, какво ще кажеш?

Той погледна към стола, после към завивките й.

— Само за минутка, докато си оправиш леглото. Трябва да си починеш.

По това нямаше спор. Установи, че главата й пулсира болезнено. Страстта на боя бе избутала на заден план дреболии като главоболието й. В този миг сламеникът й се струваше по—мек и привлекателен от пухено легло. Свали вълчата кожа и наметалото си и ги хвърли върху сламата. Щяха да й топлят.

Без да каже нищо, Зед проследи с поглед как тя сваля от гърба си Меча на истината. Именно той бе дал това оръжие на Ричард. Калан също бе присъствала и го бе молила да не го прави, но той бе отвърнал, че няма друг избор. Че Ричард е избраният. И се бе оказал прав. Наистина Ричард бе истинският Търсач.

Усети как лицето й пламна, когато преди да остави меча, целуна дръжката, където Ричард често отпускаше ръка. Дори да бе забелязал, той не каза нищо и тя положи меча в лъщящата ножница край леглото си.

В неловката тишина Калан свали от себе си и Галеанския кралски меч. Едва тогава забеляза, че по ножницата му има кръв. Развърза и свали предпазителя от светла кожа и го остави край раницата си.

Освен кървавите петна забеляза и следи от пръсти. Спомни си как към нея се бяха протягали хищни вражески ръце, опитващи се да я свалят от коня, но не помнеше да я бяха докопвали. От внезапно втурналите се в главата й спомени за малко да й прилошее, затова побърза да насочи мислите си в друга посока.

— Двете с Кара прекосихме планините Ранг’Шада, на север от Агаден, и минахме през Галеа — запълни тя неловката тишина.

— Досетих се — отвърна Зед.

Тя направи неясен жест към лагера.

— Реших, че би било по—добре да доведа подкрепление.

— Ще ни бъдат от помощ.

Тя се вгледа в мътните му очи.

— Взех колкото войници имаше в готовност — не исках да губя време.

Зед кимна.

— Мъдро решение.

— Принц Харолд искаше да тръгне с мен, но аз го по молих да събере по—мощна армия и тогава да тръгне на сам. Трябва да защитим Средната земя, а затова ще ни трябват повече сили. Той се съгласи с мен.

— Така е.

— Принц Харолд ще пристигне веднага щом събере достатъчно голяма армия.

Зед само кимна. Тя се покашля.

— Де да бяхме дошли по—рано.

Той сви рамене.

— Дойдохте възможно най—бързо. Важното е, че вече сте тук.

Калан се обърна към леглото. Строполи се на колене и се зае да развързва кожените ремъци, притягащи завивката й. Поради някаква причина възлите й се виждаха размазани — предположи, че е от умората.

Хвърли бърз поглед през рамо към лампата, после отново се зае с възлите.

— Предполагам искаш да знаеш как успя онази Сестра на мрака да плени Ричард.

Той остана смълчан за миг. След малко гласът му дойде до ушите й тих и нежен:

— Има достатъчно време да ми разкажеш за това. Не е нужно да го правиш тази нощ.

Докато се бореше с упорития възел, косата й се свлече по рамото. Наложи се да я отметне назад, за да вижда е пипа. Тъпият ремък не щеше и не щеше да помръдне. Искаше й се да изкрещи на онзи, който го бе вързал толкова здраво, но знаеше, че го е направила самата тя, че нямаше кого да обвини.

— Използва майчино заклинание срещу мен. Свърза ме със себе си. Каза, че може … че може да ме убие ако Ричард не направи каквото поиска тя и не тръгне с нея. — Зед само простена тихо. — Ричард не може да я убие, защото направи ли го умирам и аз.

Тя зачака отговора му. Най—сетне го получи:

— Само съм чел за подобно заклинание, но доколкото мога да преценя, май не те е излъгала.

— Получих рана на устната си. Не съм я направила аз.

— Стана предния ден — чрез връзката. Каквото се случи с нея, сполетява и мен. Надявам се Ричард да я е ударил.

Струваше си.

— Не мисля, че би го направил.

Тя също го знаеше. Просто го искаше.

Една от лампите трептеше и караше сенките да танцуват. Другата съскаше тихичко. Калан избърса носа си с ръкава.

— Ричард пожертва свободата си, за да запази живота ми. Толкова ми се иска да умра, за да го освободя, но той ме накара да обещая, че няма да го направя.

Калан усети приятелската му ръка на рамото си. Зед не каза нищо. Това бе най—милото нещо, което можеше да стори за нея в този миг — да не зарива сърцето й под лавина от въпроси.

Успокоена от топлината на ръката му, тя най—сетне успя да развърже възела. Зед седна обратно на стола, докато тя си нагласяше завивката върху сламеника. Вътре бе увила фигурката на Дух — като талисман. Беше висока точно колкото да се пъхне напряко във рулото със завивките й. Калан я взе и за миг я притисна до сърцето си. После се обърна и остави Дух на масата.

Зед бавно се изправи на крака. Приличаше на същински скелет под тежката си роба. С вдигната към фигурката кокалеста ръка и зяпнала уста той приличаше на вледенено от зимата оголяло дърво.

— Къде другаде сте спирали на път за насам? — Той я — изгледа подозрително. — Да не сте отмъквали съкровища от дворци?

Калан си даде сметка, че погледът му е не толкова подозрителен, колкото предизвикателен. Прокара пръст по ефирната рокля на Дух, като остави погледа си да се плъзне по силния силует на жената. Имаше нещо толкова истинско в начина, по който бе отметнала назад главата си, в стиснатите й край тялото юмруци, в извития й гръб, противопоставящ се на невидимата сила, която се опитваше да го подчини.

— Не — преглътна Калан. — Ричард я направи за мен.

Зед свъси чело. Известно време застина, приковал очи във фигурката, после внимателно протегна клечест пръст към нея, сякаш бе безценно съкровище.

— Добри духове …

Калан се насили да се усмихне.

— Почти. Нарича се Дух, така я кръсти Ричард. Той ми я издялка от дърво един път, когато си мислех, че никога няма да стана от леглото. Много ми помогна …

В ужасната тишина Зед най—сетне извърна глава от жената, стиснала юмруци край тялото си и погледна Калан в очите. Бе странно намръщен.

— Това си ти — каза той почти на себе си. — Добри Духове … момчето е издълбано статуя на духа ти. Познавам го. Ясно е като бял ден.

Зед бе дядо не само на Ричард — бе и неин дядо. Освен Пръв магьосник той бе и човекът, отгледал Ричард. — сега Ричард бе неговото семейство.

Като се изключат природените брат и сестра на Калан, с които я свързваше почти само кръвта, тя също бе сам-сама на този свят. И също си нямаше никого.

Сега, благодарение на Ричард, се бе сдобила с още един роднина — Зед. Но дори да не ги бе свързвала роднинска връзка, тя знаеше, че старият магьосник не би означавал по—малко за нея.

— Ще си го върнем, скъпо дете — прошепна той с топло съчувствие. Клечестата му ръка нежно я погали по лицето. — Ще си го върнем.

Всичко се размаза пред погледа й. Тя се отпусна в прегръдката му и се разрида.

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Уорън внимателно отмести настрани натежалия от сняг боров клон, за да й направи път. Калан надникна през дупката.

— Тук — тихо каза той. — Виждаш ли?

Тя кимна и се взря в тясната долина далеч долу. Всичко бе потънало в бял леден кожух — бели дървета, бели скали, бели полета. Вражеските войски, които се придвижваха през долината долу, приличаха на тъмна ивица мравки, прекосяващи чиния с пудра захар.

— Мисля, че не е нужно да шепнеш, Уорън — обади се Кара иззад другото рамо на Калан. — Не могат да ни чуят от такова разстояние.

Сините очи на Уорън се обърнаха към Морещицата. Червената кожена униформа на Кара би се откроявала като сигнален огън на белия фон, ако не се бе наметнала с вълчето наметало, сливащо се с околните снежни храсти. Калан усети топлия и мек допир на своето наметало от вълча кожа до бузите си. Понеже й бе подарък от Ричард, понякога й се струваше, че онова, което усеща с кожата си, е неговата топла и закриляща милувка.

— Напротив, родените с дарбата могат да ни чуят, Кара, въпреки голямото разстояние. Ако сме много одибилни.

Кара сбърчи нос.

— Какво означава това?

— Означава шумни, Кара — прошепна й Калан, сякаш за да й покаже, че няма нищо лошо в това да проявява яко повече внимание и да бъде по—тиха, Когато видя достатъчно, Калан им направи знак и тримата потънаха в дълбокия до глезените сняг. При изкачването си в планината бяха попаднали тъкмо под надвисналите сиви облаци и сега им се струваше, че надничат надолу от някакъв друг свят. Това, което видяха, не й хареса.

Продължиха да пълзят нагоре по склона, осеян с борове и оголели трепетлики, гонейки покрития с гъста растителност скален ръб, където гръбнакът на скалата просветваше през снега като полузакрити кости. Конете ги чакаха доста по—надолу. Още по в ниското, там, където Уорън и Калан бяха сигурни, че ще са извън обсега на родените с дарбата, пътуващи с Ордена, чакаше отрядът от Д’Харански войници, избрани лично от генерал Мейферт за ескорт на Калан и двамата й придружители — които сами по себе си бяха надеждна охрана.

— Видяхте ли? — почти шепнешком попита Уорън.

— Продължават в същия дух — събират все повече и повече хора и се опитват да ни обградят, без да ги усетим.

Подухна вятър и понесе към тях ефирна завеса сняг. Калан вдигна пред лицето си яката на наметалото. Добре поне, че бе спряло да вали. Засега.

— Не съм съгласна с теб, Уорън.

Красивото му лице, изразяващо недоумение, се обърна към нея.

— Тогава какво става?

— Според мен искат да изглежда така, сякаш се опитват да ни обградят — за да пуснем след тях преследвачи.

— Отвличане на вниманието?

— Да. Просто се движат прекалено близо до нас, за да възможно да си мислят, че няма да ги забележим. И в същото време са достатъчно далеч и използват достатъчно труден терен, за да ни принудят да разделим силите си. Искаме да сторим нещо. Освен това всичките ни съгледвачи бяха принудени да се върнат в лагера.

— Нима това не е добре?

— Не, добре е. Но ако с тях има родени с дарбата, както смяташ? Как стана така, че никой от нашите съгледвачи не бе възпрепятстван да се завърне в лагера и да докладва за приближаването на такава мощна маса от хора?

Уорън се замисли за миг, докато тримата се изкачваха внимателно по една ниска скала, за да се спуснат след това по задник по хлъзгавата й повърхност.

— Мисля, че залагат стръв — обади се Кара, щом краката й отново намериха твърда земя. — Техните магьосници не се блазнят от малките риби, хвърлят стръв за голямата плячка.

Калан изтупа снега от рамото си.

— Като нас.

Уорън явно не бе убеден.

— Мислите, че това е просто един вид изискан капан за улавяне на нашите офицери и родени с дарбата?

— Е, не точно — отвърна Калан. — Това просто би било бонус за тях. Според мен главното им намерение е да ни подмамят да се разделим, за да тръгнем след онова, което им се иска да ни накарат да повярваме, че е заплаха.

Уорън се почеса по къдравата руса коса. Сините му очи се плъзнаха обратно към мястото, откъдето бяха надникнали преди малко, сякаш му се искаше още веднъж да погледне към врага.

— Но при положение, че изпращат огромни части на север, пък било то и само за да разделят силите ни, това не би ли трябвало да ни притеснява?

— Разбира се, би трябвало, Уорън — отвърна Калан, — ако беше вярно.

Уорън я изгледа, докато газеха с усилие из дълбокия сняг. Калан почувства умората от огромното усилие. Той й подаде ръка, за да се изкачи на едно високо място. След това подаде ръка и на Кара. Морещицата му направи знак с ръка, че няма нужда от помощ, но и не посрещна предложението му с намръщено изражение. Калан винаги се радваше да види, че Кара започва да се научава, че понякога предложената помощ може да бъде обикновен акт на любезност или кавалерство, а не непременно презумпция за слабост.

— Тогава нищо не разбирам — призна си Уорън задъхано.

Калан спря, за да им даде възможност да отдъхнат. Махна с ръка назад към рида, откъдето бяха наблюдавали вражеските части.

— Да, ако бе вярно, че огромен брой войници се опитват да ни заобиколят, насочвайки се на север, това би било притеснително. Но не мисля, че го правят.

Уорън отметна една къдрица от челото си.

— Не ти се вярва, че всичките тези мъже са се насочи ли на север? Ами тогава къде отиват?

— Никъде — отвърна Калан.

— Толкова много войници? Сигурно се шегуваш?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Убедена съм, че е номер. Според мен всъщност са само група хора.

— Но съгледвачите ни докладваха, че от три дни на север се придвижват огромен брой войници!

— Тихо! — сгълча го Кара с престорено навъсена физиономия.

Уорън покри устата си с ръка, разбрал, че си е изпуснал гласа.

Бяха си отдъхнали, така че Калан отново тръгна напред, прекоси малко възвишение и се спусна на равното, следвайки собствените им стъпки в посоката, откъдето бяха дошли.

— Помниш ли какво докладваха снощи съгледвачите? — попита го тя. — Опитали се да се спуснат от другата страна на планината, за да огледат оставените следи и да видят по—отблизо врага, но просеките били строго охранявани.

— Спомням си.

— Мисля, че току—що разбрах защо. — Тя продължи, рисувайки кръг с ръка: — Мисля, че това, което виждаме, е сравнително малка група хора, които се въртят в огромен кръг. Можем да ги видим само на това място, докато прекосяват долината. Виждаме войски, които маршируват устремно напред ден след ден и стигаме до заключението че става въпрос за огромна армия, но нещо ми подсказва, че всъщност са просто група хора, които се въртят в кръг.

Уорън спря, за да я погледне по—добре. Лицето му придоби мрачен вид.

— Значи ако ни накарат да повярваме, че армията им се придвижва на север, ще разделим в отговор собствените си сили и ще изпратим част от тях след тази армия фантом.

— Вярно е, че са повече от нас — кимна Кара на себе си, — но ние имаме предимството да защитаваме местност, отговаряща на целите ни. Все пак ако успеят да намалят броя ни просто като изпратят голяма част от войниците ни в грешна посока, тяхната армия може би най—сетне ще успее да победи малкия брой останали защитници.

— Звучи логично — потвърди Уорън и замислено поглади брадичката си, загледан назад към мястото, откъдето бяха наблюдавали долината. — Но ако бъркате?

Калан също се обърна да погледне в неговата посока.

— Е, ако греша, тогава…

Тя изгледа намръщено огромен клен на по—малко от три метра пред себе си. Стори й се, че кората на дървото помръдва. Снежната покривка започна да изчезва от сивкавата, пухкава на вид кора на дървото и да се стопява. Като сгурия, плуваща по повърхността на врящ казан, кората се помръдна.

Калан ахна, а Уорън сграбчи и нея, и Кара за яките и ги метна по гръб на земята. Останала без дъх, Калан се опита да седне, но Уорън се метна между двете жени и ги прикова надолу.

Преди Калан да е имала шанс да си поеме дъх или да попита какво става, притихналата гора бе озарена от ослепителна светкавица. Оглушителният тътен разтърси въздуха и разтресе земята под краката й. Парчета дърво, от и трески до огромни колове, прелетяха на сантиметри от лицето й. По—големите се блъснаха тежко в околни камъни. По—малките отскочиха от стволовете на дърветата. Посипа се водопад от ледени късчета. Въздухът в миг побеля от сняг, разлюлян от внезапния удар.

Ако някой от тримата бе останал прав, вече да е на парчета.

Когато и последните парченца дърво се стовариха върху земята, оставяйки след себе си димни опашки, Уорън се извърна към нея.

— Магьосници — прошепна той.

Калан го изгледа смръщено.

— Моля?

— Магьосници — повтори шепнешком той. — Съсредоточили са силата си вътре в замръзналото дърво и са го взривили. Именно по този начин изгубихме маса хора при първата битка, когато се бяхме оттеглили в долината — точно преди да се присъедините към нас. Свариха ни неподготвени.

Калан кимна. Огледа се, но не видя жив човек. Провери дали Кара е добре.

— Къде е Кара? — изведнъж се притесни тя.

Уорън внимателно надзърна, оглеждайки празното пространство до себе си. Калан се надигна на лакът, за да види само следи от мястото, където бе лежала Морещицата.

— Добри Създателю! — възкликна Уорън. — Не може да са я заловили, нали?

Калан забеляза нови следи в снега. Водеха встрани. — Мисля … Вик, от който би настръхнала кожата и на най—смелия мъж, отекна между дърветата. Заглъхна в агонизиращо ехо.

— Кара? — попита Уорън.

— Едва ли.

Калан се изправи внимателно и забеляза огромна дупка в клоните на дърветата, през която нахлуваше светлина, озаряваща сенчестия храм отдолу. Цялата земя наоколо бе осеяна с дървени отломки, изпочупени или изтръгнати от дърветата клони и паднали на земята вейки. На мястото на дървото в снега зееше дупка. Парчета и корени бяха залели цялата земя и дори бяха окичили короните на съседните дървета.

Уорън я задържа с ръка на рамото да остане на земята докато самият той се надигна наведен. Калан се обърна по корем и внимателно се надигна на ръце и колене.

Изведнъж скочи и вдигна ръка.

— Там!

Между дърветата се мярна фигурата на Кара. Морещицата подбутваше пред себе си нисък човек, който очевидно се гърчеше от силна болка. Всеки път, когато той се препъваше и падаше, тя го сритваше в ребрата и той се изтъркулваше в снега пред нея. Нададе вик, казваше нещо, но думите му бяха нечленоразделни поради разстоянието. Въпреки това не бе трудно да се предположи какви са.

Кара бе заловила един от родените с дарбата. Именно това бе една от причините, поради която бяха създадени Морещиците. Ако човек с дарбата се опиташе да я използва срещу Морещица, тя се възползваше от неговите способности и завладяваше магията му.

Калан стана и изтупа снега от себе си. Уорън застана до нея. Виолетовата му роба бе цялата в сняг. Гледаше с ококорени очи. Към тях се приближаваше един от магьосниците, отговорни за смъртта на безчет Д’Харански войници в долината онази нощ след като Орденът бе тръгнал на север. Едно от зловещите чудовища на Джаганг. Точно в момента, хлипащ и стенещ в ръцете на неумолимия си похитител, той едва ли приличаше на „зловещо чудовище“.

Кара го изрита за последно и той се строполи в краката на Калан и Уорън като чувал с дрипи. Лежеше с лицето надолу и хленчеше като дете.

Кара се наведе, сграбчи го за сплъстената тъмна коса и го изправи на крака.

Всъщност наистина беше дете.

— Лайл? — невярващо попита Уорън. — Лайл, ти ли?

От замръзналите очи на детето капеха сълзи. Обърса носа си с мръсния си ръкав и погледна Уорън. Малкият Лайл изглеждаше на не повече от десет—дванадесет години, но след като Уорън го познаваше, Калан предположи, че вероятно е живял в Двореца на пророците и също е магьосник.

Уорън протегна ръка към разкървавената брадичка на момчето. Калан сграбчи Уорън за китката. Момчето бе посегнало да го ухапе. Кара беше по—бърза. Хвана го за косата и заби Агиела си в гърба му.

Лайл изкрещя неистово и се строполи на земята. Морещицата го изрита в ребрата.

Уорън протегна ръце в молба.

— Кара, не…

Леденият й поглед се обърна към него предизвикателно.

— Той се опита да ни убие. Опита се да убие Майката Изповедник.

Тя стисна зъби, без да отмества поглед от Уорън, и отново изрита стенещото хлапе. Уорън облиза устни.

— Знам… но…

— Какво но?

— Той е просто дете. Не бива така.

— И като така ще бъде по—добре да го оставим да ни убие, така ли? Така бива ли?

Калан знаеше, че Кара има право. Колкото и да бе трудно да си го признае, го знаеше. Ако те загинеха, колко ли повече щяха да бъдат жертвите — жени, мъже и деца изклани от Императорския орден? Макар да бе дете той бе оръдие на Ордена.

Въпреки това Калан направи на Кара знак да спре. Виждайки жеста й, Морещицата отново дръпна момчето като го вдигна на крака. С плътно залепената за гърба му Кара момчето трепереше неудържимо, дишаше накъсано, а от сцепената му устна капеше кръв.

В мига, в който Калан се вгледа в ужасеното му лице тя постави на лицето си Изповедническата маска — същата, която майка й я бе научила да слага още от съвсем малка — маската, прикриваща вътрешното й напрежение.

— Знам, че си тук, Джаганг — тихо и безстрастно каза тя. — Кървавата уста на момчето се вдигна и на устните му се разля усмивка, която явно не бе негова. — Направи грешка, Джаганг. Скоро войската ни ще спре хората ти.

Момчето се усмихна с бездушна кървава усмивка, но не каза нищо.

— Лайл — обади се Уорън с измъчен глас, — можеш да се спасиш от пътешественика по сънищата. Трябва само да се закълнеш във вярност на Ричард и ще си свободен. Повярвай ми, Лайл. Опитай. Знам какво е. Лайл, кълна се, че ще ти помогна.

Калан си помисли, че при вида на Уорън — човек, когото познава — момчето може да се хвърли внезапно към лъча светлина, проблеснал в процепа на тъмничната врата. Момчето зад усмивката, която не бе негова, гледаше Уорън с копнеж, който скоро се превърна в открита омраза. Това бе дете, видяло как борбата за свобода носи ужас и смърт и което знаеше, че смиреното подчинение носи възнаграждение и живот. Още не бе достатъчно голям, че да разбира какво още се крие зад всичко това.

С нежно докосване Калан подкани Уорън да отстъпи назад. Той се подчини с неохота.

— Това не е първият от магьосниците на Джаганг, когото сме залавяли — най—безцеремонно подметка тя на Уорън, макар думите й да не бяха предназначени точно за него.

Калан се вгледа в непоколебимите сини очи на Кара, после извърна поглед встрани, надявайки се Морещицата да е разбрала заповедта.

— Марлин Пикард — рече след малко, сякаш заради Уорън се бе напънала да си спомни името, но думите й пак бяха насочени към Кара. — Той бе голям човек, но дори с наставничеството на претенциозния си надут господар Марлин не успя да ни създаде кой знае какви проблеми.

Истината бе, че Марлин им бе стоварил на главата огромни неприятности. Всъщност едва не бе убил Калан и Кара. Калан се надяваше Морещицата да разбере колко недостатъчен контрол можеше да установи тя върху човек, в чието съзнание властва пътешественикът по сънищата.

Момчето не откъсваше очи от Калан. В гората цареше напрегната тишина.

— Навреме разкрихме начина ти на действие, Джаганг. Направи грешка, като си мислеше, че можеш да се промъкнеш незабелязан покрай нашите съгледвачи. Надявам се да си с тези хора, за да можем, когато ги изтребим, да прережем и твоето гърло.

Кървавата усмивка се разтегли.

— Жена като теб се пропилява, когато е на страната на слабите — изрече момчето със зловещ мъжки глас. — Можеш да живееш далеч по—добре на страната на силата, в редиците на Ордена.

— Опасявам се, че съпругът ми си ме харесва точно тук.

— А къде ти е съпругът, скъпа? Надявах се да му кажа здрасти.

— Тук е — отвърна Калан със същия безстрастен глас.

Тя забеляза, че когато произнесе тези думи, Уорън сепна в нещо като изненада.

— Нима? — Очите на момчето се плъзнаха от Уорън обратно към Калан. — А защо не ти вярвам?

Направо й идваше да го фрасне по жестоката усмивка, не мислеше трескаво, опитвайки се да отгатне какво бе Джаганг и какво се опитва да разбере.

— Съвсем скоро ще го видиш, когато заведем това бедно дете в лагера. Сигурна съм, че Ричард Рал с удоволствие би се изсмял на глупавата ти физиономия, когато му кажа как сме разкрили великия план на императора да се промъкне на север. Сигурно ще иска лично да ти каже какъв голям глупак си.

Момчето се опита да направи крачка към нея, но Кара го държеше здраво за косата. Беше като див звяр, завързан на верига, който не се отказваше да се мята в оковите си. Кървавата усмивка остана на устните му, но вече не бе толкова самодоволна. В кафявите му очи й се мярна съмнение.

— Аха, само дето никак не ти вярвам — отвърна след малко, сякаш загубил интерес към темата. — И двамата знаем, че не е там. Нали, скъпа?

Калан реши да рискува:

— Съвсем скоро ще го видиш с очите си. — Тя си придаде вид, все едно се кани да тръгва, но след миг отново го погледна:

На устните й се изписа саркастична усмивка.

— О, да не би да имаше предвид Ничи?

Усмивката се изпари от лицето на момчето. Веждите се свъсиха, но все пак успя да удържи гласа си равен:

— Ничи ли? Нямам представа за какво говориш, скъпа.

— За една Сестра на мрака. С хубаво тяло. Руса коса. Сини очи. Черна рокля. Със сигурност не би забравил толкова красива жена. Или освен другите си кусури си и късопаметен?

Очите я гледаха, в тях Калан откри внимателно претегляне на всяка нейна дума. Но онова, което Калан ясно си спомняше, бяха думите на Ничи за Джаганг.

— Знам коя е Ничи. Познавам я и в най—потайните и кътчета. Един ден ще опозная и теб не по—малко от нея.

Подобна недвусмислена заплаха й се стори още по—отвратителна в устата на момчето. Направо й прилоша, когато чу как Джаганг изразява долните си помисли чрез устата на едно дете.

Ръката на Лайл се повдигна по волята на господаря му.

— Едно от съкровищата ми, при това дама с доста смъртоносни способности.

На Калан й се стори, че в страховитото боботене долавя искрицата на фалшива нахаканост, сигурен признак на блъфа. Сякаш сетил се по—късно, той добави: — Всъщност сигурен съм, че не сте се срещали.

Калан долови въпроса, който той не се осмели да й зададе, и вече знаеше, че зад думите му се крие много повече, отколкото си позволява да каже. Де да знаеше какво е.

Отново сви рамене.

— Смъртоносна ли? Нямах представа.

Той облиза кръвта от устните си.

— И аз така си помислих.

— Нямах представа, понеже никак не ми изглеждаше смъртоносна. Не успя да стори нищо лошо на никого от нас.

Тъпата усмивка отново грейна на лицето му.

— Лъжеш, скъпа. Ако наистина беше видяла Ничи, щеше да е убила поне част от вас, дори да не бе успяла да ви изтреби всичките. Не можеш да победиш жена като нея, без преди това добре да пострадаш.

— Нима? Толкова ли сме убедени?

Момчето се изсмя гърлено.

— Скъпа, познавам Ничи. Напълно съм убеден.

Калан се вгледа с презрителна усмивка в кафявите очи на момчето.

— Много добре знаеш, че говоря истината.

— Така ли? — не преставаше да се кикоти той. — И защо трябва да знам?

— Знаеш, че е истина, понеже тя е една от робините и следователно би трябвало да можеш да влизаш в съзнанието й. Да, обаче не става. И аз знам защо е така. Макар да не блестиш с много ум, съм сигурна, че няма да ти отнеме много време, за да си отговориш на този въпрос — очите на момчето заблестяха от гняв.

— Не ти вярвам.

Калан сви рамене.

— Твоя воля.

— След като си я виждала, тогава кажи ми къде се на мира в момента?

Калан се обърна с гръб към него и изрече най—бруталната от всички истини, оставяйки го да тълкува думите й както си иска.

— Когато я видях за последен път, тя се бе отправила към царството на забвението.

Калан чу вика зад себе си. Обърна се и видя как Кара се опитва да го спре с Агиела си. Калан чу трошене на кости. Дори това не го забави. Момчето, подивяло от ярост, с оголени зъби и протегнати напред ръце, се хвърли към Калан.

Полуизвърната към него, Калан посрещна с ръка тежестта на момчето, което посягаше да я хване за гърлото.

Малкият му гръден кош се блъсна в дланта й. Стъпалата му се отлепиха от земята. Сякаш не тялото му се бе хвърлило към нея, а перо се бе понесло по въздуха.

Времето бе на нейна страна.

Не бе необходимо да извиква рожденото си право, само трябваше да вдигне ограниченията. Вече не можеше да се осланя на чувствата си. Единствено истината можеше да я води.

Това не бе малко, наранено, уплашено момче.

Това бе врагът.

Вътрешната мощ на силата й, взривена зад вдигнатите прегради, бе невероятна. Бе се надигнала от дълбокия център на спокойствието вътре в душата й и послушно бе подчинила всяка фибра на съществото й.

Ръката на Калан усети ребрата на момчето под дрехата му.

В душата й нямаше нито омраза, нито ярост, нито ужас… нито мъка. В тази безбрежна искра време мисълта й бе бездна, в която нямаше чувства — имаше само всепоглъщащия бяг на потиснатото време.

Момчето нямаше никакъв шанс. Беше нейно.

Калан не се поколеба.

Освободи силата си.

От вечното си битие на част от съществото й тази сила бе всичко.

Въздухът се разтърси от гръмотевица без гръм — изискана, жестока и за този кратък миг — всевластна.

Лицето на момчето се изкриви от омразата на човека, който го контролираше. В този едничък момент, ако тя бе тази липса на чувства, в следващия се бе превърнала в тяхното въплъщение. Калан се вгледа в лицето на това изгубено дете, знаейки, че то вижда само безмилостните й очи.

Мисълта му, личността му вече не съществуваха.

Околните дървета се залюляха от напора на силата. От клоните се посипа сняг. Страхотният гръм завихри около тях бяла вихрушка.

Калан знаеше, че Джаганг може да се промъкне в съзнанието на човек между мисълта, когато времето само по себе си не съществува. Нямаше друг избор, освен да направи онова, което бе решила. Не можеше да си позволи да се колебае. Когато Джаганг обитаваше нечие съзнание, дори Кара бе неспособна да направи каквото и да било.

На излизане от съзнанието на момчето Джаганг си бе изгорил мостовете за обратния път.

Момчето се строполи мъртво в краката й.

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Краката на Калан се разтрепериха, докато над рухналото тяло на момчето, а съществото й отново започна да чувства. Както винаги след използването на Изповедническата си сила бе изтощена и напълно обезсилена. Гората беше притихнала в мълчалива равносметка. Тук—там девственият сняг около малкото телце показваше червеното си облекло.

Едва тогава Калан си даде сметка, че можеше да убие и Кара.

Една Морещица не би оцеляла дълго след докосването на Изповедник. Но Калан нямаше избор. Бе направила всичко възможно, за да предупреди Кара, да й даде знак да се отстрани, но в края на краищата не можеше да допусне решението й да бъде повлияно от външни обстоятелства. Колебанието би било равносилно на катастрофа.

Въпреки това сега, когато всичко свърши, я обзе ужас.

Огледа се и видя Кара просната на снега вдясно от тях. Ако е докосвала момчето, докато Калан е освобождавала силата си…

Морещицата простена. Калан се дотътри до нея и падна на коляно. Сграбчи кожената й наметка и я обърна настрани.

— Добре ли си, Кара?

Кара я изгледа с досада, опитвайки се да се пребори с болката.

— Разбира се, че съм добре. Нали не си помисли, че съм толкова тъпа, та да не го пусна?

Калан се усмихна с облекчение.

— Разбира се, че не. Просто си рекох да не би да си си счупила врата при падането.

Кара изплю буца примесен с боклуци сняг.

— За малко.

Уорън им помогна да станат. С кисела физиономия разтърка наранените си рамене и лакти. Доколкото Калан бе чувала, ако човек се намира прекалено близо до Изповедник, освобождаващ силата си, може да пострада. За щастие Уорън не бе ударен лошо и болката в раменете му бързо утихна.

„Не и другата болка“ — помисли си Уорън, загледан в безжизненото детско телце.

— Скъпи Създателю — прошепна той на себе си. Хвърли поглед на Калан и Кара. — Та той беше само едно момче. Наистина ли се налагаше…

— Да — прекъсна го Калан с тон, нетърпящ възражения. Налагаше се. Двете с Кара вече сме попадали в подобна ситуация — с Марлин.

— Но Марлин е голям човек. А Лайл е толкова малък … той е само едно дете. Какво би могъл…

— Уорън, не умувай какво би могло да се случи. Джаганг беше в съзнанието му — също както преди с Марлин.

— Знаем какво означава това. Представляваше смъртна заплаха.

— Щом аз не успях да го удържа — подкрепи я Кара, — значи нищо не би могло.

Уорън въздъхна примирено. Свлече се на колене край момчето. Изрече молитва, като галеше нежно челото му.

— Предполагам, че няма да сбъркам, ако обвиня за всичко Джаганг. — Той се изправи и изтупа коленете си от снега. — Та нали в крайна сметка с него започна всичко.

Калан различаваше далечните силуети на Д’Харанските войници, които тичаха с всички сили към нея нагоре по хълма. Насочи се към тях.

— Щом предпочиташ да мислиш така.

Кара вървеше плътно до нея. Уорън си проправи път през снега, за да я настигне. Сграбчи Калан за ръката и я Дръпна да спре.

— Имаш предвид Ан, нали?

Калан потисна гнева си, очите й останаха вперени в Уорън.

— Уорън, ти също си бил жертва на тази жена. Бил си отведен в Двореца на пророците още като дете, нали?

— Да, но…

— Никакво но. Дошли са и са те отвели от дома ти.

— Както са направили и с това бедно мъртво дете. — Ноктите й се впиха в дланите. — Дойдоха и отведоха Ричард.

Уорън нежно притисна ръка до нейната.

— Знам как изглежда отстрани. Пророчеството често…

— Виж! — Калан гневно посочи с пръст трупа на момчето. — Ето до това водят твоите пророчества — до смърт и мизерия. Всичко става в святото име на пророчествата!

Уорън не отвърна на гневния й тон.

Тя си наложи да се овладее — поне външно.

— Колцина още трябва да умрат напразно в знак на криворазбрана преданост към пророчествата? Ако Ан не бе изпратила Вирна за Ричард, нито едно от тези ужасни събития нямаше да се случи.

— Откъде знаеш? Калан, знам как се чувстваш, но от къде си сигурна, че нямаше да стане така?

— Бариерата си седеше на мястото цели три хиляди години. Можеше да бъде свалена единствено от магьосник, притежаващ и двете страни на дарбата. Преди да се роди Ричард, такъв магьосник нямаше. Ан изпрати Вирна за него. Ако не го бе направила, бариерата още щеше да си е непокътната. Джаганг и Орденът щяха да останат от татък. Средната земя щеше да е в безопасност. А това момче тук щеше още да си играе на топка с приятелчетата.

— Калан, нещата не са толкова прости, колкото ги изкарваш. — Уорън разпери ръце в израз на объркаността си. — Не искам да споря с теб по този въпрос, но трябва да разбереш, че едно пророчество може да се изпълни по ред начини. То често търси свое собствено разрешение. Ако Ан не беше изпратила Сестра за Ричард, той щеше да попадне по друг начин на определеното място и пак да срути бариерата. Кой може да каже как? Нима не разбираш? Може би това е трябвало да се случи, а Ан е била просто машата. Ако не беше тя, щеше да е някой друг.

Калан си пое гневно дъх през стиснатите зъби.

— Колко кръв, колко трупове, колко мъка ще трябва, преди да видиш каква огромна беда стовари върху този свят пророчеството?

Уорън се усмихна тъжно.

— Аз съм Пророк. Винаги съм искал да бъда такъв — за да помагам на хората. Нямаше да го желая толкова силно, ако знаех, че пророчеството по някакъв начин вреди на хората. — Той се усмихна, озарен от някакъв спомен. — Не забравяй, че ако не съществуваха пророчествата, ти никога нямаше да срещнеш Ричард. Нима не се чувстваш по—добре сега, когато той влезе в живота ти? За себе си аз знам, че е по—добре.

Леденият, изпълнен с гняв поглед на Калан заличи усмивката от лицето му.

— Предпочитам да съм осъдена на живот в самота, живот, лишен от любов, вместо да знам, че светът е пострадал непоправимо заради появата на Ричард. Предпочитам никога да не го бях срещала, вместо да знам цената за всичко това и да съм свидетел как нещата излизат от контрол заради някаква си сляпа вяра в пророчествата.

Уорън пъхна ръце в противоположните ръкави на робата си, погледът му намери земята.

— Разбирам те напълно. Моля те, Калан, говори с Вирна.

— Защо? Нали именно тя изпълняваше заповедите на Ан.

— Просто говори с нея. Едва не я изпуснах, понеже разсъждаваше като теб.

— Вирна?

Уорън кимна.

— Тя беше убедена, че Ан я е използвала злонамерено. Прекара двадесет години в безрезултатно търсене на Ричард, докато през цялото това време Ан е знаела точно къде се намира той. Можеш ли да си представиш как се е чувствала Вирна, когато го е разбрала? Има и още нещо Ан ни накара да повярваме, че е мъртва. Нагласи нещата така, че Вирна да стане Прелат. — Уорън извади ръка от ръкава си и раздалечи леко палеца и показалеца. Веднъж й оставаше точно толкова, за да хвърли дневника си в огъня.

— Трябвало е да го направи.

Уорън отново се усмихна.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че ми се струва полезно да поговориш с нея. Тя ще те разбере.

— И какво ще промени това?

Уорън сви рамене.

— Дори да си права, какво от това? Стореното — сторено. Не можем да върнем нещата назад. Ничи е заловила Ричард. Императорският орден е в Новия свят. Каквото и да е довело до тези събития, те вече са факти и трябва да ги приемем като такива.

Калан се взря внимателно в сините му очи.

— И ти си научил това единствено чрез изучаване на пророчествата?

Усмивката грейна на лицето му.

— Не. Ричард ме научи. А съвсем наскоро една изключително умна жена ми показа, че не бива да се спускам по пътеката на вероятностите — на това какво е могло да се случи.

Колкото и да се чувстваше разярена, при тези думи Калан усети как душата й се успокоява.

— Никак не съм убедена в изключителния й ум.

Уорън направи знак с ръка към войниците, които се катереха по хълма с извадени мечове, за да ги успокои. Те забавиха ход, но не прибраха оръжията си.

— Е — рече Уорън, — при всички положения бе достатъчно умна, за да предугади плана на Джаганг и да за пази самообладание по време на нападението на един от неговите слуги, за да накара императора да си мисли, че се е хванала на въдицата му.

Калан смръщи лице.

— На колко си години, Уорън?

Той се изненада от въпроса й.

— Наскоро навърших сто петдесет и осем.

— Това обяснява нещата — заключи Калан и се запъти надолу по хълма. — Трябва да престанеш да се правиш на млад и невинен, Уорън. Малко е изнервящо.

Когато Калан, Кара, Уорън и ескортиращите ги войници се прибраха няколко часа по—късно, завариха в лагера да кипи трескава дейност. Натоварваха се каруци, впрягаха се коне, приготвяха се оръжия. Палатките все още не бяха разтурени, но войниците набързо дояждаха вечерята си, навличаха бойните си ризници и бързаха да се съберат край командирите си, за да получат инструктаж за това как да реагират при заповед за атака на придвижващия се на север враг. Някои от офицерите в палатките, покрай които мина Калан, се бяха съсредоточили върху картите.

Уханието на готвено, изпълващо следобедния въздух, й припомни колко е гладна. През зимата се мръкваше рано, а надвисналото небе притулваше допълнително пейзажа. Безкрайните облачни дни започваха да стават потискащи. Оставаха нищожни шансове да видят слънце — тепърва предстояха още по—обилни снеговалежи, които щяха да стигнат далеч на юг.

Калан скочи от седлото и остави на един войник да отведе коня й. Вече не яздеше огромен боен кон. Тя, както и по—голяма част от кавалеристите, използваха по—малки и подвижни животни. При сблъсъци между многочислени армии огромните бойни коне придаваха тежест на атаката, но при положение, че Д’Харанците бяха многократно превъзхождани числено, бяха решили да заменят тежестта срещу бързина и маневреност.

Благодарение на промяна в тактиката не само при кавалерията, но и в цялата армия, Калан и генерал Мейферт бяха успели да разстроят равновесието във вражеската армия за седмици наред. Бяха принудили Ордена да хвърли огромни усилия в разгромително нападение, което избегна тъкмо навреме, оставяйки подмамения в капана Ордена да загуби почва под краката си. Когато войниците на се умориха от мащабната акция и се оттеглиха за почивка, генерал Мейферт изпрати в лагера им атакуващи отряди, които да ги изправят на нокти. Веднага след изненадващата атака Калан оттегли частите си, като не позволи на Ордена да си изгради надеждна защита.

Ако Орденът бе опитал да повтори отново същото Д’Харанците бяха готови да ги нападат денонощно, да кръжат около тях като разярени оси, без да се доближават прекалено. Ако Императорският орден се умореше от нефелните си опити да захапе врага и обърнеше частите си към населението на Средната земя, Калан щеше да вдигне на крак всичките си войници. Вражеските орди постепенно щяха да бъдат принудени да забравят мисълта за лесна плячка и отново да застанат лице в лице със заплахата.

Императорският орден бе подлудял от постоянната изнервяща тактика на Д’Харанската армия. Хората на Джаганг се чувстваха оскърбени от подобен род действия — те смятаха, че истинските мъже се срещат лице в лице в боя и отвръщат на удара с удар. Разбира се, фактът, че бяха многократно повече от противниците си, не им се струваше ни най—малко оскърбителен за Д’Харанците. Калан знаеше, че подобен сблъсък ще бъде кървав и само ще спечели предимство за Ордена. Все й беше тая какво си мислят враговете й. Единственото, което я вълнуваше, бе да ги изтреби до крак.

Колкото по—яростен и разклатен психически бе Орденът, толкова по—безразсъдно се държаха войниците му. Хвърляха се в безнадеждни атаки срещу добре организирани защитници или се опитваха отчаяно да завладеят непревземаеми земи. Калан бе наблюдавала с отворена уста как дълги редици вражески войници падат покосени от Д’Харанските стрелци, само за да бъдат последвани от още и още свои другари, които на свой ред да паднат и бойното поле да се задръсти от невъзможен брой трупове.

Имаше няколко хиляди мъртви или сериозно ранени Д’Харанци. Жертвите — по изчисления на Калан и генерал Мейферт — бяха не по—малко от петдесет хиляди. Това бе все едно да настъпиш една мравка, докато колонията се излива навън от мравуняка. Калан не виждаше друг начин, освен да продължават все така. Нямаха избор.

Калан и неотстъпно следващата я Кара прекосиха морето от хора и се приближиха към палатките на командния състав, белязани със сини ленти. Ако човек не знаеше цветовия код за съответния ден, намирането на тези палатки бе практически невъзможно. От страх да не би вражески агент или роден с дарбата магьосник на Ордена да се промъкне в лагера и да избие наведнъж целия команден състав, техните палатки не се различаваха по нищо от тези на редовите войници. Цветни ленти бележеха не само тях — това бе стройна система за намиране на отделните подразделения в армията в случай на внезапна необходимост от преместване. Така на Калан й хрумна идеята да използват тази система за означаване и на палатките на командния състав. Сменяха редовно цветовия код, за да не може никой цвят да бъде сметнат за отличителен белег на щаба.

Посрещна я генерал Мейферт, надвесен над разгъната карта. Келтонският лейтенант Лейден също бе вътре заедно с капитан Абернати, командирът на Галеанските части, които Калан бе довела в лагера преди няколко седмици.

Ейди седеше тихо в ъгъла като представител на родените с дарбата и наблюдаваше събитията с напълно белите си очи. Изгубила зрението си като млада, чародейката се бе научила да вижда с помощта на дарбата си. Тя бе жена с изключително силна дарба. Талантите и способностите й бяха особено развити в посока причиняване вреда на противника. Сега бе тук с цел координиране възможностите на Сестрите с потребностите на армията.

На въпроса на Калан отвърна:

— Зед бъде на южния фронт, проверява подробностите.

Калан й благодари с кимане на глава.

— Уорън също се притече на помощ.

Калан размърда премръзналите си пръсти в ботушите, опитвайки се да възвърне чувствителността им. Духна топъл въздух в шепите си, след което насочи вниманието си към застиналия в очакване генерал.

— Трябва да съберем колкото се може по—многочислена армия — вероятно към двадесет хиляди души.

Генерал Мейферт въздъхна отчаяно.

— Значи са тръгнали към нас.

— Не — отвърна тя. — Това е капан.

Тримата офицери извърнаха изненадано глави и зачакаха обяснението й.

— Видях Джаганг …

— Какво! — изпусна нервите си генерал Мейферт. Калан махна с ръка, разсейвайки страховете му.

— Не, не е това, което си мислиш. Стана чрез чуждо тяло. — Тя пъхна ръцете си под мишниците, за да ги сгрее. — Важното е, че се престорих, че действам според плана му, за да го заблудя, че сме се вързали.

Тя им обясни смисъла на движещите се на север войски и намерението на Джаганг да примами след тях многочислени Д’Харански части, за да разцепи по този начин силите им. Мъжете я слушаха зяпнали, докато тя им обясняваше с подробности, подкрепяйки думите си с жестове по картата.

— Но ако изпратим толкова много войници — намеси се лейтенант Лейден, — това няма ли да е точно каквото очаква Джаганг?

— Да — отвърна Калан, — но ние няма да го направим така, както му се иска. Тези войници ще напуснат лагера, за да изглежда сякаш сме налапали въдицата. — Тя се наведе над картата и с парче въглен отбеляза някои места в планините, които току—що бе прекосила, посочвайки някои просеки в ниските части. Капитан Абернати се обади:

— Галеанските части наброяват горе—долу толкова войници, колкото ви трябват, за да накарате Джаганг да мисли, че действаме според плана му.

— И аз за това си мислих — обади се генерал Мейферт. Значи решено — отсече Калан. Отново посочи картата: — Заобиколете тези планини, капитане, така че когато Орденът атакува лагера ни с мисълта да се излее отгоре ни, хората ви да могат да ги нападнат откъм слабата страна, ето тук, където ще сме най—малко очаквани.

Капитан Абернати, спретнат мъж с посребрен гъст мустак, пасващ на веждите му, кимна, проследявайки движението на Калановата ръка по картата.

— Не се тревожете, Майко Изповедник, Орденът ще си помисли, че сме тръгнали, докато ние ще сме готови да ги прободем право в сърцето, когато тръгнат да ви нападат.

Калан отново насочи вниманието си към генерала:

— После тайничко да изведем още един отряд от лагера, който да чака на отсрещната страна на долината, точно срещу войниците на капитан Абернати, така че когато Орденът стигне до средата на долината, да ги нападнем от две страни. Едва ли ще допуснат да пленим част от войниците им, така че със сигурност ще подвият опашка. И тогава основните ни войски ще ги пронижат мощно в станалия уязвим гръб.

Тримата офицера мълчаливо обмислиха плана й на фона на идващия отвън непрестанен шум. Край палатките претичваха коне, скрибуцаха и подскачаха каруци, под войнишките ботуши скърцаше сняг, мъжки гласове подвикваха заповеди.

Очите на лейтенант Лейден се насочиха към Калан.

— Майко Изповедник, другият необходим отряд може да бъде съставен от моите войници от Келтон. Те са се сработили много добре и отдавна служат под мое командване. Можем да започнем да се изнасяме от лагера незабавно и да се съберем по—встрани в очакване на сигнал за да може да изпратите с нас някоя Сестра, за да долови предварително уговорен сигнал, след което заедно с частта на капитан Абернати да нападнем едновременно от Двете страни.

Калан знаеше, че Лейден иска да се реабилитира в очите й. Освен това искаше да извоюва известна самостоятелност за Келтонските части в рамките на Д’Харанската империя.

— Начинанието е рисковано, лейтенант. Ако нещата се объркат, няма да можем да ви се притечем на помощ.

Той кимна.

— Но хората ми познават добре района, пък и сме обучени в прекосяването на планински местности в зимни условия. Императорският орден идва от по—топли земи. На наша страна са предимствата както на времето, така и на местността. Ще се справим, Майко Изповедник.

Калан стана и въздъхна, впила поглед в мъжа. Знаеше, че идеята щеше да се понрави на генерал Мейферт. На капитан Абернати също. Галеа и Келтон бяха отколешни врагове, така че двамата предпочитаха всеки да участва в боя с определена отделна задача.

Ричард бе съюзил враждуващи някога страни, за да могат те да обединят усилията си в борбата. Това бе жизненоважно за оцеляването им. Калан предполагаше, че целите им са общи, така че каквото и да правеха, бе в името на общото благо — следователно щеше да се наложи да координират действията си. Доводите на лейтенанта бяха логични — неговите войници наистина бяха свикнали да се бият в планински условия.

— Добре, лейтенант.

— Благодаря ви, Майко Изповедник.

Калан реши да го поощри:

— Ако се справите добре със задачата, лейтенант, може би ще се изкачите в йерархията.

Лейтенант Лейден поздрави с юмрук до сърцето:

— Хората ми ще направят всичко възможно Кралицата им да се гордее с тях.

Калан прие клетвата му с кимане. Обърна се към всички:

— Най—добре ще е да се залавяме за работа.

Генерал Мейферт избоботи нещо в знак на съгласие:

— Това ще е добра възможност да намалим численото им превъзходство. Ако очакванията ни се оправдаят макар и наполовина, значи ще сме си свършили добре работата — Той се обърна към единия от двамата офицери: — Да се залавяме за работа. Хората ви трябва да тръгнат веднага, за да има достатъчно време да заемат позиции до сутринта. Не се знае колко може да се наложи да чакат до сутринта, но в случай че моментът настъпи на зазоряване, искам да сте готови.

— Орденът обича ранните нападения — обади се капитан Абернати. — До час ще сме тръгнали. Преди зазоряване ще сме заели позиции, за да сме готови, ако решат да атакуват по—рано.

— Ние също — отвърна на свой ред лейтенант Лейден.

Двамата офицери сведоха глави и се наканиха да вървят.

— Капитане — обърна се към единия Калан. И двамата спряха.

— Да, Майко Изповедник?

— Да имате някаква представа какво би могло да забавя принц Харолд и останалата част от армията ви? Отдавна би трябвало да е пристигнал. Галеанските войници наистина щяха да са ни от голяма помощ.

Капитан Абернати зачовърка едно копче на тъмната си униформа.

— Съжалявам, Майко Изповедник, аз също ги очаквах много по—рано. Не мога да предположа какво би могло да забави принца.

— Да, вече трябваше да е тук — повтори тя на себе си.

Вдигна очи към капитана: — Времето?

— Не е изключено, Майко Изповедник. Ако е имало бури, това може да го е забавило. Сигурно е това и в такъв случай можем да го очакваме съвсем скоро. Нашите хора са обучени да се справят в подобни условия в планината.

Калан въздъхна.

— Тогава да се надяваме, че скоро ще го видим. Капитан Абернати я погледна заговорнически. — Със сигурност знам, че принцът бързаше да събере хората си и да се насочи насам, за да помогне. Галеа се простира над долината Калисидрин. Лично принцът ми е казвал, че за самите нас би било най—добре да спрем Ордена там и да не им позволим да продължат нагоре в Средната земя, където нашите близки и семействата ни ще бъдат подложени на вражеския терор.

В погледа на лейтенант Лейден Калан прочете подозрението, че принцът е предпочел да остане в долината Калисидрин и егоистично да защитава отечеството си, което можеше да промени плановете на Ордена и да го изпрати вместо на север към платото Керн — тоест направо в родината на Лейден. Дори лейтенантът да бе помислил за подобно предателство от страна на принц Харолд, прояви достатъчно мъдрост, за да не го сподели гласно.

— На път за насам времето наистина бе лошо — продължи темата Калан. — Зима е в крайна сметка. Сигурна съм, че принц Харолд скоро ще дойде да помогне на своята Кралица и на съюзниците си от Д’Харанската империя.

Калан успя да им се усмихне, за да поуталожи създалото се напрежение.

— Благодаря ви, господа. Залавяйте се за работа. И нека добрите духове бдят над вас.

След като мъжете поздравиха в отговор и излязоха, Ейди подпря коленете си с ръце и се изправи.

— Ако нямаш нужда от мен, ще отида да уведомя Сестрите, Зед и Уорън за плановете ни.

Калан кимна уморено.

— Благодаря ти, Ейди.

Калан почувства зрящия отвътре поглед на старата чародейка върху себе си.

— Използвала си силата си — рече след малко Ейди.

— Бъде изписано на лицето ти. Трябва да починеш.

— Знам — отвърна Калан. — Но ме чака работа.

— Работата няма да се свърши сама, ако легнеш болна или нещо по—лошо. — Тънките пръсти на Ейди намериха ръката на Кара. — Погрижи се Майката Изповедник да остане сама за малко, за да може ако не друго, поне да положи глава на масата.

Кара премести близкия стол до масата и го посочи на Калан с твърд поглед:

— Седни. Аз ще остана на пост.

Калан бе на ръба на силите си. Използването на Изповедническата сила я изтощаваше напълно. Трябваше й време, за да се възстанови. Усилната езда на връщане само беше влошила нещата. Заобиколи масата и се отпусна тежко на сгъваемия стол. Намести вълчата кожа на раменете си. Мечът на Ричард все още бе на гърба й, дръжката стърчеше над рамото й. Не си направи труда да го помести.

Ейди се усмихна на безропотно подчинилата се на съвета й Калан и излезе. Кара застана на пост на входа. Главата на Калан се отпусна върху ръцете й. Като се опитваше да не се остави на ужасните събития от деня да я покорят, тя отклони мислите си към Ричард, припомни си топлата му усмивка, проницателните му сиви очи, нежните му пръсти. Очите й се затвориха. От умората столът и масата сякаш се завъртяха под тялото й. Успя да задържи мисления образ на Ричард само за няколко мига, след което сънят я повали.

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— Майко Изповедник?

Калан се стресна и видя тъмна фигура, надвесена над нея. Примигна, за да проясни образа, и осъзна, че е Вирна. Блатният пръстен със слънчев мотив, символ на Прелата Сестрите на светлината, проблесна на светлината на лампата. Здрачът зад нея бе обагрил палатката в медни оттенъци.

Калан разтърка очи, за да прогони съня. Вирна бе облечена в дълга сива вълнена рокля и наметната с тъмнокафяво наметало. На врата роклята й бе украсена с бяла ивица, което омекотяваше строгостта на дрехата. Кестенявата коса на жената изглеждаше в ред, но в кафявите й очи Калан съзря тревога.

— Какво има, Вирна?

— Ако имаш минутка, бих желала да поговорим.

Без съмнение Уорън й бе казал нещо. Всеки път, когато Калан ги видеше заедно, размяната на погледи помежду им, случайните докосвания й напомняха за начина, по който се отнасяха един към друг тя и Ричард. Фактът, че Вирна е влюбена, променяше до известна степен отношението на Калан към външната й студенина, понеже това показваше, че Сестрата е способна на нежност. Калан знаеше, че хората гледат на самата нея с подобно любопитство и съмнение, когато стане въпрос за нежни чувства.

Въздъхна, питайки се дали разговорът им няма да касае Ан и пророчествата. Не бе в настроение за това.

— Кара, колко време съм спала?

— Няколко часа. Скоро ще мръкне. По скованите си врат и рамене от спането върху масата Калан можеше сама да се убеди, че е минало доста време. Изтегна се настрани и видя Ейди седнала на ниска пейка. Бе завила краката си с тъмно одеяло.

— Как се чувстваш? — попита я чародейката.

— Добре съм — дъхът й се виждаше в студения вечерен въздух. — Тръгнаха ли вече?

— И двата отряда са на път отпреди час — отвърна Ейди. — Първият, този на Галеанците, замина подреден в дълги колони. Келтонците се изнесоха на малки групички, които не биха могли да забележат дори най—усърдните съгледвачи.

Калан се прозина.

— Добре.

Знаеше, че имат основания да очакват атака от страна на Ордена на зазоряване. Добре поне, че имаше достатъчно време хората им да се доберат до определените места и да заемат позиции. При мисълта за предстоящото нападение я сви стомахът. Знаеше, че и войниците ще са притеснени и едва ли ще могат да поспят.

Ейди тайничко прокарваше пръст по червените и жълтите мъниста, украсяващи деколтето на семплата й роба.

— След като Галеанците си тръгнаха, се върнах, за да помогна на Кара да отклонява всички набези към теб и да не те безпокоят, докато си починеш.

Калан й благодари с кимване. Калан си помисли, че или Ейди е решила, че почивката е била достатъчна, или пък Вирна е имала сериозна причина да настоява за среща.

— Какво има, Вирна?

— Открихме… нещо. Всъщност не толкова открихме, колкото ни хрумна.

— Кои вие?

Вирна се покашля. Преди да продължи, тихичко се помоли на Създателя за прошка.

— Всъщност, Майко Изповедник, идеята беше моя. Някои от Сестрите ми помогнаха, но инициативата дойде от мен. Аз нося цялата отговорност.

Калан си каза, че Вирна се изразява малко странно. Като че ли самата тя не харесваше ни най—малко идеята си — каквато и да бе тя. Изчака я да продължи, без да я насилва.

— Ами, работата е там, че ни е трудно да прокарваме незабелязано каквото и да било покрай магьосниците на Ордена. Те разполагат както със Сестри на светлината, така и със Сестри на мрака, а ние нямаме възможностите на последните. Когато се опитваме да изпращаме неща…

— Да изпращате неща?

Вирна стисна устни.

— Оръжия.

Калан сбърчи въпросително чело, Вирна се наведе да вдигне нещо от земята. Протегна отворената си длан, показвайки на Калан няколко малки камъчета.

— Зед ни показа как да превръщаме най—обикновени неща в смъртоносни оръжия. Можем да ги насочваме срещу врага с помощта на силата си, за някои е достатъчен дори един дъх — като например за тези камъчета. Магията ни помага да ги изстрелваме по—бързо от коя да е стрела. Камъните, които изпращаме нататък, покосяват цели редици вражески войници. Те летят толкова бързо, че по някога е достатъчен само един, за да прониже пет—шест войници.

— Това вече съм го чувала — прекъсна я Калан. — И знам, че в един момент вече не действало, понеже техните магьосници намерили начин за противодействие.

Калан забеляза в погледа на Вирна следи от огромната отговорност, легнала на плещите на Прелата.

— Точно така. Орденът се научи да открива следите от магията, която използваме. Надушват дори предметите, създадени с магически способи. Всичките ни умения в тази област станаха безполезни.

— Така ми каза и Зед — че във войната магия почти не може да се използва, тъй като противниците скоро разкриват взаимно похватите си и така се установява равновесие между силите.

Вирна кимна.

— Да, наистина. Ние постъпваме с тях по същия начин. Неща, които използваха в началото, вече са безполезни за тях, защото знаем как да им противодействаме. Например предупредителните ни рогове. Научихме се да ги кодираме с магически способи, за да разпознаваме истинността им.

Калан придърпа кожената си наметка към врата. Втрисаше я от студ и не усещаше да й става по—топло. И нищо чудно, при положение, че прекарваше цялото си време навън. Беше пълна лудост да се води война в подобни условия. Макар че войната при хубаво време вероятно е не по—малко безумна. Както и да е, бе готова на всичко, за да може да прекара известно време под истински покрив, седнала край уютен огън.

— Е, и какво си измислила?

Сякаш изведнъж присетила се за студа, Вирна придърпа наметалото около раменете си.

— Ами хрумна ми, че след като родените с дарбата от вражеския лагер умеят по някакъв начин да пресяват всичко, в което е използвана магия, то значи ни е нужно нещо, в което няма магия.

Калан й се усмихна тъжно.

— Така е. Това нещо се нарича войници.

Вирна не отвърна на усмивката й.

— Не. Имам предвид нещо, което родените с дарбата да направят, за да обезвредят врага, без да рискуват наши хора.

Ейди застана зад лявото рамо на Калан, а Вирна бръкна под наметалото си и извади малка кожена кесийка, завързана с ширит. Хвърли я на масата пред Калан, след това сложи до нея парче хартия.

— Изсипи малко отгоре й, ако обичаш — Вирна се държеше за корема, сякаш имаше спазми. — Но внимавай да не я докоснеш с пръст или да я допреш до кожата си — и каквото и да стане, не духай насреща й. Гледай дори да не дишаш.

Ейди се наведе, за да види по—добре как Калан внимателно сипва малко искрящ прашец върху квадратния лист. Образува се малка купчинка. Тук—там се виждаше по малко цвят, но като цяло беше зеленикавосивкава.

— Какво е това? Някакъв вид магически прах ли?

— Стъкло.

Калан вдигна очи.

— Стъкло? Измислила си стъкло?

Вирна изпухтя на себе си, като се сети колко глупаво трябва да е звучала.

— Не, Майко Изповедник. Измислих как да го счупя. Виждаш ли, това тук е просто счупено стъкло, натрошено на мънички парченца — почти на прах. Но докато го счуквахме в хаванчето, използвахме силата на своя Хан. По този начин успяхме да го раздробим на съвсем мънички частички, но по особен начин.

Вирна се наведе напред, завъртя пръст над купчинката прах. Кара се приближи, за да може да вижда по—добре опасната субстанция.

— Това стъкло — всяко парченце от него — е остро и назъбено, макар всяко да е много мъничко — не по—голямо от прашинка, така че практически не тежи, почти като прах е.

— Добри духове — възкликна Ейди, преди да произнесе молитва към Създателя на собствения си език.

Калан се покашля.

— Нищо не разбирам.

— Майко Изповедник, не можем да прокараме магията си през защитата на Ордена. Техните хора са подготвени да реагират на магия, та дори била тя и под формата на камък, който с помощта на някаква магическа сила е запратен срещу частите им.

Това стъкло обаче, макар че използвахме магия, за да го натрошим, не притежава магически свойства — изобщо. То е просто инертен материал, също както праха, подритнат от нечий крак. Родените с дарбата от Ордена не могат да уловят магическо присъствие в него, понеже няма такова. Благодарение на дарбата си те ще го усетят просто като прах или мараня, може би като мъгла — в зависимост от конкретните атмосферни условия.

— Но нали и преди сме изпращали срещу тях облаци прах — възрази Калан. — С прах, от който да им става зле и тъй нататък. И в повечето случаи успяваха да намерят противооръжие.

Вирна вдигна пръст във въздуха, за да подчертае думите си, и се усмихна тъжно:

— Но тези облаци прах съдържаха магия. Майко Изповедник, в това тук няма магия. Нима не разбираш? То е толкова леко, че остава да се носи във въздуха дълго време. Чрез най—обикновена магия просто го хвърляме във въздуха, след което отнемаме магията, или пък изобщо не използваме магия, за да го разпръснем, а го хвърляме с вятъра. И в двата случая е достатъчно само хората им да минат през него.

— Добре — Калан се почеса по челото. — Но какво ще им стори?

— Ще влезе в очите им — дрезгаво се обади Ейди из зад рамото на Калан.

— Точно така — допълни Вирна. — Влиза им в очите както всеки друг прах. Отначало ще ги дразни и ще започнат да мигат, за да си прояснят погледа. Но понеже частичките до една са остри като бръснач и нащърбени, примигването само ще ги загнезди по—надълбоко в очната тъкан. Прашинките ще се забият в очите им и ще ги ослепят, правейки безчет мънички прорези в зениците при всяко мигване. Колкото повече мигат, толкова повече се осакатяват. — Вирна се изправи и се загърна в наметалото си. — Ще ги ослепят.

Калан застина в мълчание пред лудостта на всичко това.

— Сигурна ли си? — попита Кара. — Може би само ще им раздразни очите като песъчлив прах?

— Сигурни сме — отвърна Вирна. — Стана… инцидент и вече знаем със сигурност как действа. Ако попадне в гърлото, пораженията са още по—сериозни. Отива в дробовете, в червата — това още не сме изпробвали, но знаем със сигурност, че подобно специално стъкло, ако го раздробим на нужните парченца, ще се носи във въздуха и хората, които попаднат в обсега на облака прах, ще бъдат ослепени за изключително кратко време. А слепият не може да се бие. Няма да са мъртви, но докато са слепи, няма да могат да ни убиват, нито да отвръщат на смъртоносните ни удари.

Кара, която обикновено приемаше с въодушевление възможността да убива врагове, този път явно не се радваше особено:

— Значи трябва просто да ги подредим и да ги изтрепем.

Калан закри очите си с ръце.

— Значи искаш от мен да одобря използването на това нещо, така ли? Затова си тук.

Вирна не каза нищо. Калан най—сетне вдигна глава.

— Това искаш, нали?

— Майко Изповедник, няма нужда да ти казвам, че Сестрите на светлината са против нараняването на хора. И въпреки това тук се води война за нашето оцеляване, за оцеляването на свободния човек. Знаем какво трябва да се направи. Ако Ричард беше тук… Просто си помислих, че трябва да знаеш и да дадеш съответните заповеди.

Калан я гледаше, едва сега разбрала защо притиска корема си с ръка.

— Знаеш ли, Прелате — почти шепнешком отвърна тя, — че днес убих дете? Не случайно, а целенасочено. И пак бих го направила, без да се замисля. Но от това няма да спя по—добре.

— Дете ли? Нима наистина се налагаше да… убиваш дете?

— Казваше се Лайл. Мисля, че го познаваш. Беше поредната жертва на подчинените на Ан Сестри на светлината.

При думите й Вирна, пребледняла като платно, затвори очи.

— Предполагам, че след като съм способна да убия дете — продължи Калан, — без проблем бих могла да заповядам да започнете използването на смъртоносното си стъкло срещу чудовищата, които са готови да използват едно дете като оръжие. Заклела съм се да не проявявам милост и смятам да удържа на думата си.

Ейди постави кокалеста ръка на рамото й.

— Калан — нежно каза Вирна, — знам как се чувстваш. Ан използва и мен, а тогава аз не разбирах защо го прави. Мислех, че тя използва всеки за егоистични цели.

— За известно време за мен тя бе най—презреният човек на земята. Имаш всички основания да си на това мнение.

— Но дали греша, Вирна? Това ли искаш да добавиш? На твое място не бих била толкова сигурна. На теб не ти се наложи днес да убиваш дете.

Вирна кимна в знак на съчувствие, но не каза нищо.

— Ейди — помоли я Калан, — мислиш ли, че можеш да помогнеш на жената, която е била ослепена по грешка.

— Може би ще успееш да направиш нещо?

Ейди кимна.

— Бъде добра идея. Вирна, заведи ме при нея и ще се опитам да помогна.

Двете жени се запътиха към входа, когато Калан внезапно килна глава.

— Чухте ли това?

— Рога ли? — попита Вирна.

— Да. Прилича на предупредителен сигнал.

Вирна се напрегна. Извърна глава в посоката, от която идваше звукът, и се заслуша.

— Да, наистина прилича — обяви накрая, — но не е белязано от съответната магия. Врагът често го прави — опитва се да ни накара да реагираме на фалшиви сигнали за тревога. Напоследък се случва все по—често.

Калан свъси чело.

— Така ли? Защо?

Изправи се.

— След като знаем, че са фалшиви и не им обръщаме внимание, защо Орденът продължава да опитва? Не виждам смисъл.

Очите на Вирна зашариха из помещението сякаш в търсене на отговора.

— Ами не знам. Нямам представа. Не съм специалист по военна тактика.

Кара се насочи навън, за да хвърли един поглед.

— Може би просто се завръщат съгледвачи.

Калан извърна глава и се заслуша. Чу тропот на копита, но това не бе изключение. Може би, както бе предположила Кара, се прибираха съгледвачи. Но по тътена можеше да прецени, че конете са едри.

Чуха се крясъци на мъже. После звън на стомана — придружен с болезнени викове.

Калан извади Галеанския си кралски меч и тръгна да излиза. Още преди да е стигнала до изхода, нещо се стовари тежко върху палатката. В следващия миг всичко се взриви в остриета на копия и палатката се свлече в краката им.

Тежкото платнище повали Калан на земята. Нямаше за какво да се хване, докато палатката се въртеше и я повличаше със себе си. Земята край главата й се тресеше от удари на копита.

Усети мирис на газ за лампа. Изведнъж платнището пламна със съсък. Нищо не се виждаше. Беше в капан — увита в дърпаната през полето палатка.

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Здраво увита в твърдото платнище, Калан не виждаше нищо. Затъкваше се и се давеше в гъстата, изгаряща смрад, изпепеляваща дробовете й. Задърпа яростно платнището, опитвайки се да се освободи, но докато подскачаше и се подмяташе по земята, не можеше да направи нищо. Жегата на пълзящи към лицето й пламъци я хвърляше в паника. Забравила умората, започна да рита и да се мята яростно, да се бори за всяка глътка въздух.

— Къде си!

Беше гласът на Кара. Звучеше отблизо, сякаш Морещицата също бе увита в горящото платнище и самата тя отчаяно се бореше за живота си. Кара бе достатъчно умна, за да не повика Калан по име или по титла пред врага. За щастие Вирна също прояви съобразителност.

— Тук! — отвърна в отговор Калан.

Мечът на Калан бе в капан, притиснат до краката й от стегнатото платнище. Успя да измъкне ръката си и да докопа ножа в колана си. Извади го. Трябваше да извърне лице, за да го предпази от горящите пламъци. Непрогледната димна завеса бе ужасяваща.

Събрала цялата си сила и ярост, Калан замахна с ножа и проби платнището. Точно в този момент палатката се удари в нещо и всички отхвръкнаха във въздуха. Тежкото приземяване я остави без дъх. Вдиша задушаваща глътка възкисел въздух. Отново замахна с ножа към тежкото платнище и направи прорез. В следващия миг всичко избухна в пламъци. Изкрещя към Кара: — Не мога …

Палатката посрещна нещо твърдо. Рамото на Калан се удари в ствол на дърво или нещо подобно и Калан прелетя от другата му страна. Ако не носеше стегнатата си метална ризница, ударът със сигурност щеше да й счупи рамото. Стоварила се тежко от другата страна на дървото, Калан най—сетне бе свободна и лежеше в снега. Простря ръце встрани, за да не се търкаля.

Забеляза генерал Мейферт да протяга ръка, да докопва за ризницата и да сваля от коня нападателя, влачил палатката. Погледнаха го чифт очи, скрити в джунгла от дълги, къдрави, мазни коси. Беше едър мъжага, потънал в наметала и кожи, навлечени върху ризница. В устата му липсваше един горен зъб. Когато се хвърли срещу генерала, остана и без глава.

Огромните коне на вражеските войници сякаш нямаха край. Изливаха се върху Д’Харанците като буен водопад, осуетявайки всичките им планове за защита или бягство. Един от бойните коне се насочи към Калан, ездачът се бе навел напред, развял бухалка в ръка. Калан прибра в ножницата и меча, и ножа си. Сграбчи копието от ръцете на мъжа, който бе влачил палатката. Издигна нагоре дългото оръжие и го завъртя точно навреме, за да забие тъпата му част в заледения коловоз пред нея и да остави препускащото животно само да се наниже на острието.

Докато ухиленият войник на Ордена скачаше от олюляващия се кон, в свободната му ръка се появи меч. Калан не се поколеба. Още докато онзи се изправяше на крака, тя се завъртя, извадила своя меч и стовари мощен удар върху лявата част на лицето му.

Без да спре да си поеме дъх, се шмугна под краката на друг приближаващ кон, за да забие острието на меча си в мига, в който ездачът се канеше да я прониже със своето. Отскочи от другата страна и прониза ездача в крака до кокал, преди да се извърне тъкмо навреме, за да забие меча си до дръжката в гърдите на друг кон, който се бе приближил с намерения да я прикове към първия. Щом животното отстъпи назад с див вик, Калан освободи меча си и отскочи встрани секунда преди огромното туловище на коня да се строполи отгоре й. Кракът на ездача бе в капан, а тялото му в някак неудобна за отбрана позиция. Калан не пропусна отдалата й се възможност.

За момент теренът се оказа чист и Калан можа да се добере до палатката, където генералът, паднал на колене, раздираше пихтията от платнища и въжета. Приближаващата вражеска кавалерия заплашваше да стъпче Вирна, Ейди и Кара, които все още бяха в капана на някогашната палатка. Добре поне, че огънят бе потушен.

Калан се притече на помощ на генерала и се зае да разсича и раздира платнището. Най—сетне успяха да освободят Ейди и Вирна. Двете жени се оказаха увити заедно, почти прегърнати. Главата на Ейди кървеше, но отклони опитите на Калан да й се притече на помощ. Вирна се подаде от пашкула и се изправи на крака, все още замаяна от дивото препускане.

Калан помогна на Ейди да стане. Раната й не изглеждаше сериозна. Генерал Мейферт продължаваше да се бори яростно с палатката. Кара все още бе затворена вътре, но вече не се чуваше гласът й. Калан сграбчи Вирна за ръката.

— Мислех, че сигналите са били фалшиви!

— Наистина бяха фалшиви! — настоя Вирна. — Изиграха ни!

Д’Харанските защитници се впуснаха в отчаяна битка с кавалерията на Ордена. Чуваха се виковете на ранените и умиращите. Подвикваха се заповеди, даваха се указания за защита. В същото време конниците продължаваха атаката си.

Част от нападателите се заеха да подпалват каруци, палатки и провизии. Други летяха напред, премазвайки всичко по пътя си. Имаше и такива, които се движеха по двойки и помитаха опитващите се да се защитят войници.

Използваха същата тактика, с която ги бяха изненадали Д’Харанците. Правеха онова, на което ги бе научила Калан.

Един войник, навлечен в мръсни наметала и кожи, нададе боен вик и се понесе към нея, стиснал в ръка боздуган с блестящи от кръв шипове. Калан отсече ръката му с един отривист замах на меча си. Мъжът се закова на място и я изгледа онемял. Без да се колебае, тя заби острието в корема му и го завъртя мощно, преди да го извади. Мъжът се строполи в един огън и Калан моментално насочи вниманието си в друга посока. Крясъците на умиращия се сляха с всеобщата глъчка.

Калан се върна при генерал Мейферт и продължи да му помага в опитите да освободят Кара. Той най—сетне я бе открил, увита в платнища и въжета. От време на време някой от двамата трябваше да се извръща, за да отбива ударите на вражески нападатели. Калан виждаше червените ботуши на Кара да стърчат изпод платнището, но краката на Морещицата не помръдваха.

Бедрата й бяха стегнати плътно в ограничителното въже, обхождащо пода на палатката. С общи усилия Калан и генералът най—сетне успяха да разсекат дебелото въже и да разопаковат Кара. Тя се държеше за главата и стенеше. Не бе в безсъзнание, но се чувстваше замаяна и не можеше да се изправи на крака. На главата й Калан откри цицина, която обаче не кървеше.

Кара се опита да седне. Калан я подпря с ръка да лежи.

— Не ставай. Ударена си в главата. Още ти е рано да се изправяш.

Калан хвърли поглед през рамо и мярна Вирна, която се бе съсредоточила върху изтребването на императорските войници. От двете й ръце излизаха мощни вълни магия, предназначени да ги повалят от конете им, или пък сгъстен и изострен като бръснач въздух, по—наточен от всяко острие, за да ги разсече. Без да притежават дарбата и без защитата на родените с дарба техни придружители, вражеските войници бяха напълно безпомощни срещу нея.

Калан успя да привлече вниманието на Вирна и й направи знак, че има нужда от помощта й. Хвана я за наметалото и я придърпа към себе си. Трябваше да крещи в ухото й, за да надвика неистовата шумотевица.

— Погрижи се за нея, моля те. Виж какво й е нужно. Вирна кимна и се сгуши край Кара, а Калан и генералът се заеха отново с отблъскването на вражеската кавалерия. Видяха към тях да се носи в галоп войник с насочено напред копие в ръка. Генералът посрещна удара му и изненадващо скочи зад гърба му върху коня, хващайки се за седлото. Запъхтян от усилието, прониза войника дълбоко в торса. Изненаданият мъж стисна с две ръце показалото се през корема му острие. Мейферт извади меча, сграбчи мъжа за косата и го изхвърли от седлото. Веднага след това скочи на мястото му върху седлото. Калан успя да издърпа от ръцете на умиращия войник бойното копие.

Едрият Д’Харанец развихри вражеския кон срещу нападащата кавалерия, изграждайки защитна стена пред Вирна и Кара. Калан прибра меча си и започна да напада имперските коне с копието. Дори и най—добре обучените бойни коне не биха се зарадвали на острие в гърдите. Макар много хора да ги смятаха за глупави животни, конете бяха достатъчно умни, за да знаят, че за тях не е особено здравословно да тичат срещу насочено в гърдите им острие. Затова реагираха подобаващо.

При спонтанните им движения назад мнозина от ездачите не успяваха да се задържат на седлата: Някои се нараняваха, падайки върху разхвърляни по земята оръжия и остри предмети, но повечето биваха поваляни директно от неудържимата мощ на Д’Харанците.

Възкачен на огромния боен кон на Ордена, генерал Мейферт раздаваше заповеди за издигане на защитна линия. След като войниците му заеха позиции, генералът се впусна напред, ревейки допълнителни заповеди в движение. Не каза на войниците си кого да защитават, за да не издаде пред врага Калан, но те бързо разбраха какво има предвид предводителят им. Д’Харанците сграбчиха копията на врага или се втурнаха напред със своите пики в ръце и скоро на бойното поле се издигна непробиваема блестяща стена от остриета, представляваща смъртна опасност за вражеските орди.

Калан се присъедини към линията на защитниците, като самата тя даваше заповеди да се блокират набезите на кавалерията на Императорския орден, наброяваща близо двеста души, които вече търсеха пътища за бягство. Врагът можеше да опитва колкото си ще да използва тактиката на Д’Харанската армия, но Калан нямаше намерение да им позволи атаката да завърши с успех. Имаше твърдото намерение да ги победи.

Вражеските коне се вцепениха пред плътната стена от насочени към тях остриета, размахвани от надаващите бойни викове Д’Харанци. Войниците, настъпващи зад кавалерията на Ордена, изпратиха дъжд от стрели. Д’Харанците събаряха ездачите, до които успяваха да се докопат, прихващайки ги в ръкопашен бой.

— Не искам нито един от тях да излезе жив от този лагер! — изкрещя Калан на мъжете. — Никаква милост!

— Никаква милост! — отвърнаха й дружно Д’Харанските войници, които можаха да я чуят.

Враговете, нахлули в лагера с хъс и увереност, че ги чака лесна победа, изведнъж се бяха превърнали в жалки същества, притиснати в тромавата хватка на отчаянието, които Д’Харанците безмилостно покосяваха.

След като се убеди, че защитната линия е изградена и врагът е в капан, Калан изостави войниците с копия и пики и се върна тичешком покрай огньовете и задушливия въздух при Вирна, Ейди и Кара. Трябваше да прескача ранени войници и от двете армии. Повалените врагове, които все още намираха сили в себе си, посягаха да я докопат за глезените. Пътьом прониза неколцината, успели да се вдигнат достатъчно, че да я хванат. Посече и внезапно появили се нападатели, които все още се държаха на крака.

Врагът знаеше коя е или най—малкото се досещаше. Джаганг я беше видял и без съмнение бе описал Майката Изповедник на хората си. Калан възнамеряваше да се погрижи да покачи подобаващо цената на главата си.

Навсякъде се виждаха войници на Ордена. Калан се съмняваше да са били нападнати от пехота; най—вероятно бяха кавалеристи, свалени от седлата на конете си. Конете обикновено бяха по—добра мишена за стрелите и копията от хората. В сгъстяващия се мрак вражеските войници трудно се различаваха. Намираха начин да се промъкнат незабелязано и на спокойствие да огледат за ценна плячка — като например офицери или дори самата Майка Изповедник.

Когато дебнещите вражески войници забелязаха тичащата през бойното поле Калан, изведнъж напуснаха скривалищата си и се втурнаха към нея. Имаше и такива, които тя успяваше да издебне в засада и изненада. Пазейки в сърцето си не само уроците на баща си, но и завета на Ричард, тя посичаше яростно врага. Не им се откриваше нито за миг; не им даваше никакъв шанс; беше безмилостна. Обучението при баща й се бе превърнало в добра основа за езотеричните тактически наставления, които й бе давал Ричард, докато тя се възстановяваше в планината. Тогава методите на Ричард й бяха изглеждали ролкова странни. Сега й се виждаха напълно естествени. Също както един по—дребен кон можеше да изпревари по маневреност тежкия боен жребец, така и тя успяваше да използва предимството на лекото си тяло и подвижността си. Не й трябваше маса, понеже не се впускаше в атака по традиционния начин, както се очакваше от нея. Беше като колибри, спускащо се извън обсега на огромните вражески птици, свистящо между тромавите им махове, за да носи единствено смърт.

Движенията й не бяха в противоречие с онова, което я бе учил баща й, а само го допълваха по начин, който пасваше на нейната природа. Ричард я бе тренирал не с истински меч, а с върбова клонка, с палава усмивка и опасен блясък в очите. Сега неговият меч, запасан на гърба й, бе постоянното напомняне за тези игриви уроци, които се бяха оказали не само безмилостни, но и ужасно сериозни. Най—сетне стигна до Вирна, надвесена над Кара. Генерал Мейферт не се виждаше. Калан сграбчи Вирна за ръкава.

— Как е тя?

— Повърна, но това май й помогна. Вероятно ще се чувства замаяна известно време, но иначе мисля, че е добре.

— Има дебела глава — обади се Ейди. — Не бъде счупена, но трябва да полежи малко — поне докато си възвърне равновесието.

Ръцете на Кара заопипваха наоколо, сякаш й бе трудно да открие земята под нея. Въпреки че очевидно се чувстваше замаяна, тя не преставаше да ругае Прелата и да се опитва да стане. Калан, наведена край нея, я натисна по рамото да лежи.

— Тук съм, Кара. Добре съм. Полежи само няколко минутки.

— Ще ги смажа!

— По—късно — отвърна Калан. — Не се притеснявай, Ще имаш тази възможност. — Забеляза, че кръвта е почистена от челото на Ейди. — Ейди, как си? Как е главата ти?

Старата чародейка махна небрежно с ръка.

— Пфу. Бъда добре. Моята глава бъде по—дебела дори от Карината.

Войниците бяха образували стоманена защитна стена. Вирна, Ейди и Калан се наведоха над Кара, без да изпускат от поглед околността, но битката непосредствено край тях като че ли бе стихнала. Дори тук—там схватките да продължаваха, при тази желязна защита четирите жени бяха в безопасност.

Генерал Мейферт най—сетне се завърна. Войниците му сториха път. Скочи от вражеския боен кон. Животното разтърси глава, сякаш да се отърси от недостойния акт да носи на гърба си противник, след което се впусна в бяг. Младият Д’Харански генерал приклекна от другата страна на Кара. Макар и останал без дъх, заговори:

— Проверих фронтовите линии. Нападението досущ прилича на нашите. Изглежда по—мащабно, отколкото е всъщност. Когато са забелязали Майката Изповедник, са събрали всичките си сили насам, така че пораженията са предимно в този отсек.

— Защо не сме ги усетили? — попита Калан. — Какво е станало със сигнализацията?

— Не съм сигурен. — Той поклати глава, все още опитвайки се да си поеме дъх. — Зед е на мнение, че са научили кодовете ни и че когато сме дали сигнал за предупреждение, сигурно са използвали Субстрактивна магия, за да променят магията, втъкана в звука, която подсказва на Сестрите от нашия лагер, че алармата е действителна.

Калан въздъхна гневно. Нещата си идваха на мястото.

— Ето защо получавахме толкова много фалшиви сигнали. Опитвали са се да ни накарат да свикнем с тях, за да могат, когато нападнат наистина, да не обърнем внимание, като се заблуждаваме, че собствените ни сигнали са просто поредният фалшив сигнал на врага.

— Сигурно сте права. — Той отчаяно стисна юмруци.

Сведе поглед и видя намръщената насреща му Кара. — Как си, Кара? Толкова се бях … искам да кажа, мислехме, че си пострадала сериозно.

— Не — отвърна тя, обхождайки с леден поглед Вирна и Калан, които я държаха прилепена до земята. Небрежно скръсти глезени. — Просто си помислих, че ще се справите и без мен, и реших да подремна.

Генерал Мейферт й се усмихна бързо и веднага се обърна към Калан, вече сериозен.

— Нещата отиват на зле. Кавалеристката атака беше само за отвличане на вниманието. Надявали са се да ви заловят, Майко Изповедник, но главната им цел е била да ни заблудят, че е просто локално нападение.

Калан усети как се вкочанява от ужас.

— Значи се започва, така ли?

Той кимна.

— Идват насам в пълен състав. Все още са далеч, но сте права — започва се. Това нападение бе просто за да всее объркване в редиците ни и да ни отклони вниманието.

Калан го гледаше с невярващ поглед. Орденът никога не бе нападал преди изгрев слънце. Перспективата за нападение от стотици хиляди срещу стотици хиляди в мрака бе ужасяваща.

— Сменили са тактиката си — прошепна Калан на с бе си. — Той схваща бързо. Мислех си, че съм го преметнала, но всъщност изиграната съм аз.

— Какво си мърмориш? — попита Кара, сключила пръсти на корема си.

— Джаганг. Разчитал е да не се подведа по войските, движещи се в кръг. Искал е да си мисля, че съм го надиграла. Направиме на глупачка.

Кара смръщи чело.

— Какво?

Калан почувства как коленете й омекват. Притисна длан в челото си, разкрила ужасяващата истина.

— Джаганг е искал да си мисля, че съм разкрила плановете му, за да се правим, че играем по неговите правила и да изпратим части където трябва. Вероятно се е досетил, че ако се оттегли, няма да ги изпратим, а ще ги използваме за подкрепление тук, при реалната му атака. Е, не че се е притеснявал особено и при такова състояние на нещата. Но въпреки всичко е решил да промени тактиката си. Изчакал е избраните части да напуснат лагера ни и е нападнал преди те да са стигнали по местоназначение, докато сме в намален състав.

— Искаш да кажеш — обади се Кара, — че през цялото време, докато си говорила с него, преструвайки се, че — вярваш, че той премества частите си на север, той е знаел че се преструваш?

— Опасявам се, че е било точно така. Надхитри ме.

— Може би да, а може би не — обади се генерал Мейферт. — Още не е успял. Не бива да допускаме да осъществи плановете си. Можем да изтеглим войската, преди да ни нападнат.

— Не бихме ли могли да призовем обратно войниците, които изпратихме в долината? — попита Вирна. — Те не са малко.

— Вече минаха часове, откакто са тръгнали по обиколните маршрути към местоназначението си — отвърна генерал Мейферт. — Няма да успеят да се върнат в лагера тази нощ.

Вместо да се тюхка за проявената глупост, Калан реши да се съсредоточи върху конкретните проблеми.

— Трябва да се изнасяме незабавно и експедитивно.

Генералът изрази съгласието си с кимане.

— Можем да се върнем на предишните си планове — да се разпръснем и да се изпокрием в планината.

Прокара пръсти през русата си коса. Обърканият му жест най—неочаквано припомни на Калан за Ричард.

— Но ако направим това, ще трябва да изоставим тук по—голямата част от припасите си. През зимата, останали без храна и продоволствия, хората ни няма да изкарат дълго в планината. Дали ще умреш в боя или от глад и студ — все си толкова мъртъв.

— Разединени, ще се превърнем в лесна плячка — съгласи се Калан. — Това трябва да е последният ни ход.

Може би ще ни свърши работа по—късно, но не и сега. За момента трябва да сме единни, ако искаме да надвием зимата — и ако сме решени да не допуснем Ордена да осъществи плановете си.

— Не бива да ги пускаме безпрепятствено да се доберат до някой град. Така не само ще има кървава баня, но ако попаднат в правилния град, няма да можем да ги изместим от там. — Генералът поклати глава. — Всичко ще свърши с краха на надеждите ни за прогонването им обратно в Стария свят.

Калан махна с ръка през рамо.

— Ами онази долина, за която говорехме? Високата просека е тясна — може да се охранява от двама души с куче, дето се казва.

— И аз за това си мислех — обади се генералът. — Така армията остава цяла, а Орденът е принуден да се съобразява с нашите правила, вместо да крои планове за завземане на градове. Ако се опитат да ни заобиколят и да проникнат в Средната земя, има лесни северни пътища извън долината, откъдето можем да ударим. Очакваме подкрепления, можем да поискаме още хора. Трябва само да останем заедно, за да отблъскваме набезите на Ордена, докато пристигнат подкрепленията.

— Тогава какво чакаме? — попита Вирна. — Да вървим.

Той я изгледа притеснено.

— Проблемът сега е, че ако искаме да проникнем в долината, преди Орденът да ни е нападнал, времето ни е малко. Просеката е прекалено тясна, за да могат, да се движат каруци. Конете ще се справят, но не и каруците — трябва да ги разтоварим. По—голямата част от оборудване то ни е направено така, че да се разглобява лесно. Нещата, които са неразглобяеми, ще трябва да изоставим. Самата подготовка няма да отнеме много време, но прекарването на хората и багажа през тясната просека ще стане по—бавно — особено в тъмното.

— Ако войниците се движат в колона, факлите вършат добра работа — предложи Ейди — Човек трябва само да следва онзи пред него, а това става лесно дори при липса на много светлина.

Калан си спомни светещия прах на Зед, който бе използвала.

— Родените с дарбата могат да оставят светеща ивица за ориентир.

— Това би помогнало — намеси се и генералът. — Но — основният проблем си остава. Докато хората ни се опитват да прекарат през просеката целия багаж и съоръженията, Орденът вече ще е тук. Ще бъдем принудени да влезем в битка и да отстъпваме към просеката едновременно. Оттеглянето изисква способност да се движиш по—бързо от врага или поне да го държиш на разстояние, докато отстъпваш. А просеката не осигурява условия за подобно нещо.

— И преди сме правили подобни неща — възпротиви се Вирна. — Това не е първата им атака.

— Права си — Той посочи наляво. — Можем да опитаме да се изтеглим през онази долина, но в тъмното и под атаката на Ордена, мисля, че би било грешка. Този път проблемът е в тъмнината. Те ще продължат да прииждат. През деня бихме могли да изградим защитни точки.

През нощта това е невъзможно.

— Вече имаме изградени защитни точки — намеси се и Кара. — Можем да останем тук и да посрещнем удара им.

Генерал Мейферт прехапа долната си устна.

— Това бе първото, за което си помислих, Кара, и все още съм склонен да не го отхвърлям. Но не ми се ще да пропиляваме шансовете си в директен бой, не и през нощта, когато ни напада толкова многочислена армия. В тъмното няма да можем да използваме стрелците. Няма да виждаме точния брой и движенията на врага, а следователно няма да можем да реагираме адекватно. Проблемът е в многочислеността им — те са почти безчет. Ние сме малко. Не разполагаме с достатъчно родени с дарбата, за да можем да предвидим всякакъв род проблеми — а при война винаги се оказва, че те сполетява онова, което най—малко си очаквал. В тъмното врагът може да се промъкне през някоя дупка в защитата, да ни обгради, а ние дори да не разберем какво става, докато не е станало твърде късно.

При поставените на масата проблеми всички притихнаха.

— Съгласна съм — каза след малко Калан. — Просеката е единственият ни шанс да не загубим основната битка тази нощ — а заедно с нея и огромен брой от хората си.

Генералът я изгледа.

— Това не решава проблема как ще преминем през просеката, преди да са ни унищожили.

Калан се обърна към Вирна.

— Трябва да забавите врага, за да ни дадете време да преминем просеката.

— Какво искаш да направя?

— Използвай специалното си стъкло.

Генералът смръщи чело.

— Специалното какво?

— Едно магическо оръжие — обясни Кара. — За да ослепим нападателите.

Вирна изглеждаше като повалена от гръм.

— Но аз не съм готова. Разполагаме със съвсем малки количества. Не съм готова.

Калан се обърна към генерала:

— Какво казаха съгледвачите относно времето, с кое то разполагаме до идването на Ордена?

— Имаме не по—малко от час, най—много два. Ако не ги забавим, нямаме никакъв шанс да стигнем до долината с хората и багажа. Ако не намерим начин да ги забавим, единственото, което можем да направим, е да се насочим към хълмовете или да останем и да се бием. Не бих избрал нито едно от двете, освен ако не съм напълно отчаян.

— Ако просто побегнем към хълмовете — каза Ейди, — по—добре бъдем мъртви. Заедно бъдем живи и поне бъдем заплаха за врага. Ако се разделим, Орденът няма да пропусне да нападне и превземе градовете. Ако единственият ни избор бъде да се разделим или да останем и да се бием, по—добре да останем и да се бием. По—добре да опитаме, отколкото да умрем един по един в планината.

Калан прокара пръсти по челото си, опитвайки се да измисли разрешение на проблема. Джаганг бе променил тактиката си и бе решил да ги въвлече в нощна битка. Никога преди не го бе правил, понеже за това се плащаше прекалено висока цена. Но при толкова огромна армия явно можеше да си позволи и това. И бездруго човешкият живот не означаваше нищо за него.

— Ако трябва да се бием открито с тях тук и сега — отчаяно заключи Калан, — вероятно до утринта ще сме загубили войната.

— Съгласен съм — подкрепи я генералът. — Доколкото мога да преценя, нямаме избор. Трябва да действаме бързо и да прекараме колкото се може повече от нашите през просеката. Ще загубим всички, които не успеят да преминат преди идването на Ордена, но все ще спасим една част.

Четиримата притихнаха за миг, всеки се опитваше да осмисли ужаса на ситуацията. Трябваше да направят тежък избор — кой да остане назад и да умре. Около тях кипеше работа. Изпълняваха се задачи, гасяха се огньове, събираха се изпаднали в паника коне, лекуваха се ранени и се доубиваха малкото останали пленници. Войниците на Ордена бяха многократно превъзхождани по брой — засега. Нямаше да е задълго.

Калан мислеше трескаво. Все още не можеше да преглътне яростта си, задето се остави да бъде изиграна. Думите на Ричард отекваха в главата й: мисли за решението, не за проблема. Решението бе единственото нещо, което имаше значение в момента. Отново погледна Вирна.

— Разполагаме с още час, преди да ни нападнат. Трябва да опиташ, Вирна. Мислиш ли, че има някакъв шанс да успееш да направиш и разпръснеш това стъкло, преди врагът да ни е нападнал?

— Ще направя всичко възможно, имаш думата ми. Бих искала да ти обещая нещо повече. — Тя пристъпи от крак на крак. — Ще ми трябват Сестрите, които се грижат за ранените, разбира се. Какво става с онези, които са изпратени на предните линии? Които отблъскват магията на врага? Мога ли да разчитам на някоя от тях?

— Вземи всичките — каза Калан. — Ако не успееш, всичко останало е без значение.

— В такъв случай ще ги използвам всичките — кимна Вирна. — След като това е единственият ни шанс.

— Започвай — каза Ейди на Вирна. — Иди към предните линии, отсам долината, където вятърът духа по посока на атакуващите. Аз отивам да събера Сестрите и да ги доведа при теб.

— Трябва ни стъкло — каза Вирна на генерала. — Каквото и да е стъкло. Поне няколко пълни варела.

— Веднага ще ти изпратя хора с един варел. Можем ли да ти помогнем поне в грубото натрошаване?

— Не. Все едно е дали съдържанието на варелите ще се изпотроши. Важното е процесът да се извърши от родените с дарбата. Просто ми донесете всичкото стъкло, кое то можете да намерите — това ще бъде единственото, с което бихте могли да помогнете.

Генералът й обеща да се погрижи. Вирна незабавно се запъти да изпълни задачата си. Ейди я следваше по петите.

— Ще организирам изтеглянето — обърна се генералът към Калан и се изправи. — Съгледвачите могат да от бележат пътеката. След това ще започнем с пренасянето на най—тежкия багаж.

Успееха ли, щяха да се измъкнат от лапите на Джаганг.

Калан знаеше, че ако Вирна не се справи, нямат никакви шансове. Войната щеше да приключи с първите слънчеви лъчи. Генерал Мейферт се спря и хвърли последен колеблив поглед — даде й последна възможност да промени решението си.

— Действай! — заповяда му Калан. — Кара, чака ни работа.