Втъкан свят

1

Истинската радост оставя силен спомен; истинската мъка също.

Затова когато прашната буря, която го вдигна във въздуха най-после стихна и Кал отвори очи, като видя разгърналата се пред него Фуга, той се почувства сякаш малкото крехки мигове на божествено проявление които бе изпитал през своите двадесет и шест години — изпитал, но винаги загубвал — бяха възстановени и събрани тук на едно място. Той бе долавял частици от това блаженство и преди. Беше чувал слухове за него в съня в утробата и в мечтите за любов; познаваше го от приспивните песни. Но никога досега — цялото, всичкото.

Това би било чудесно време да умре, помисли си той.

И още по-чудесно да продължава да живее, след като пред него се разкриваше толкова много.

Беше на някакъв хълм. Не висок, но достатъчно, за да може да вижда надалеч. Стана и огледа тази новооткрита земя.

Развързването на килима още не беше завършило: магиите на Стана бяха твърде сложни, за да се развият толкова лесно. Но основите бяха положени: хълмове, поля, гора, и още много други неща.

Предишният път видя това място от птичи поглед, и пейзажът изглеждаше доста разнообразен. Но през погледа на човек изобилието беше на границата на безредието. Като че ли някакъв огромен куфар, натъпкан в бързината, се бе преобърнал и съдържанието му се беше изсипало в безнадеждна бъркотия. В географията не личеше да има каквато и да е система, просто случаен набор от места, които Виждащите бяха обичали достатъчно, за да измъкнат от разрушението. Обсипани с пеперуди шубраци и спокойни водни поляни; леговища и убежища, оградени със стени; крепостни кули, реки и побити камъни.

Малко от тези места изглеждаха завършени: повечето бяха отломки и парчета, фрагменти от Царството отстъпени на Фугата зад гърба на човечеството. Любимите ъгли на познати стаи, за чиято липса никой няма да тъжи, където децата може би бяха виждали призраци или светци, където бегълците могат да намерят утеха без да разберат защо, а самоубийците — причини да подишат още малко.

Сред това безредие изобилстваха възможно най-чудати положения. Тук един мост, отделен от пропастта която е пресичал, беше поставен сред полето между маковете; там в един вир стърчеше обелиск, загледан в отражението си.

Една друга гледка привлече вниманието на Кал.

Това беше хълм с почти отвесни страни, с корона от дървета на върха. По лицето му пробягваха светлини и танцуваха между клоните. Без никакво чувство за ориентация тук, Кал реши да тръгне към него.

Някъде в нощта се чуваше музика. Идваше на приливи и отливи, по повелята на вятъра. Барабани и цигулки — смесица от Щраус и сиукски танц. А понякога се долавяше и присъствието на хора. Шепот сред дърветата; сенчести силуети под навес издигнат в поле от високи до кръста жита. Съществата обаче се изплъзваха — идваха и си отиваха твърде бързо — зърваше ги само за миг. Дали защото го разпознаваха, че е Кукувица, или просто бяха стеснителни — само времето щеше да покаже. Определено тук не чувстваше никаква заплаха, въпреки че в известен смисъл бе влязъл като нарушител. Напротив, чувстваше безкрайно спокойствие в този свят и в душата си. Дотолкова, че тревогите му за останалите тук — Сузана, Аполин, Джерихо, Нимрод — останаха далече. Когато мислите му припомняха за тях, то беше само за да си ги представи как се скитат като него — изгубен сред чудесата. Нищо не би могло да им навреди, не и тук. Тук свършваха бедите, и злобата, и завистта. След като тази жива магия го беше обвила, на какво би могъл да завижда, какво би могъл да желае?

Стигна на стотина метра от хълма и се спря смаян. Светлините, които бе видял отдалече, бяха всъщност хора-светулки: без крила, но описващи без усилие арабески около хълма. Не чуваше дали си приказват нещо, и все пак се движеха точно като луди глави, маневрите им непрекъснато ги доближаваха на косъм един от друг.

— Ти сигурно си Муни?

Гласът беше тих, но го изтръгна от вцепенението пред светлините. Кал погледна надясно. В сянката на една арка бяха застанали две фигури, но лицата им бяха скрити в мрака и той видя само синьо-сивите овали на лицата им, увиснали като фенери под нея.

— Да, аз съм Муни — отвърна той. Покажете се, рече той мислено. — Откъде знаете името ми?

— Тук новините се научават бързо — беше отговорът. Този глас изглеждаше малко по-мек и по-тънък от първия, но не беше сигурен дали не е на същия човек. — Това е от въздуха — осведоми го той. — Той разнася клюките.

Единият от двамата се показа в светлината на нощта. Слабото сияние от хълма освети лицето, придавайки му странен вид. Но дори да го беше видял на дневна светлина, Кал дълго щеше да си спомня за него. Мъжът беше млад, но съвсем плешив, а лицето му беше напудрено, без никакви оттенъци в цвета на кожата, и от това устата и очите му изглеждаха едва ли не прекалено мокри, прекалено уязвими на фона на маската.

— Аз съм Боуаз — рече той. — Добре дошъл, Муни.

Той хвана ръката на Кал и я разтърси и в този момент спътничката му наруши договора си със сянката.

— Виждаш ли ги — Амаду? — попита тя.

Необходими бяха няколко секунди за да се увери Кал, че втората личност беше жена, и същевременно да се усъмни в пола на Боуаз, тъй като двамата си приличаха като близнаци.

— Аз съм Ганца — каза тя. Беше облечена с обикновени черни панталони и свободна туника като брат си, или любовника си, или каквото там беше, и също беше плешива. Този факт, и напудрените им лица, объркваха всякакви клишета по отношение на пола. Лицата им бяха уязвими, но същевременно непреклонни; деликатни, но жестоки.

Боуаз погледна към хълма, където светулките продължаваха да лудуват.

— Това е Скалата на Първата Фаталност — обясни той на Кал. — Амаду винаги се събират тук. На това място умряха първите жертви на Бич Божи.

Кал погледна отново към Скалата, но само за миг. Боуаз и Ганца притежаваха по-силно обаяние — колкото повече ги гледаше, толкова по-неопределени му се виждаха.

— Къде ще ходиш тази нощ? — попита Ганца.

— Нямам представа — вдигна рамене Кал. — Не познавам нито крачка от това място.

— А, познаваш го — възрази тя. — Познаваш го много добре.

Докато говореше тя небрежно преплиташе пръсти, или поне така му се струваше, докато не спря погледа си за по-дълго върху заниманието й. Тогава забеляза, че тя прокарва пръсти през дланите на ръцете си — на лявата през дясната, на дясната през лявата, не зачитайки плътността им. Движението беше толкова небрежно, илюзията — ако изобщо беше илюзия — толкова бърза, че Кал не беше съвсем сигурен дали е видял добре.

— Как ти изглеждат? — попита тя.

Той вдигна очи към лицето й. Дали номерът с пръстите не беше някакво изпитание за възприятията му? Но тя не говореше за ръцете си.

— Амаду — продължи тя, — как ти изглеждат?

Кал погледна пак към Скалата.

— …като човешки същества — отвърна той.

Тя леко се усмихна.

— Защо питаш? — поиска да узнае той. Но преди тя да отговори се обади Боуаз:

— Свиква се Съвет — обяви той. — В Дома на Капра. Мисля, че ще втъкаваме отново.

— Не може да бъде — възкликна Кал. — Ще прибират Фугата?

— Така чух — рече Боуаз.

Изглежда и за него беше новина, дали не я бе доловил от бъбривия въздух?

— Казват, че времената са опасни. Вярно ли е?

— Не познавам друго време — отвърна Кал. — Така че няма с какво да ги сравня.

— Ще разполагаме ли поне с тази нощ? — попита Ганца.

— С част от нея — отговори Боуаз.

— Тогава да отидем да видим Ло, да?

— Все ми е едно. Ще дойдеш ли? — попита той Кукувицата.

Кал погледна назад към Амаду. Мисълта да остане и да погледа още малко изпълненията им беше изкушаваща, но може би нямаше да намери друг, който да му покаже забележителностите, а щом нямаше много време, по-добре да се възползва доколкото може.

— Да, ще дойда.

Жената бе спряла да плете пръстите си.

— Ло ще ти хареса — каза тя, обърна се и тръгна в нощта.

Той я последва изпълнен с въпроси, но знаеше, че след като има само няколко часа, за да усети вкуса на Страната на чудесата, не бива да губи време и приказки в питане.

1

Имаше един момент в къщата на Търга, когато Сузана си бе помислила, че животът й свършва. Помагаше на Аполин да слезе надолу по стълбите, когато стените заскърцаха и сякаш цялата сграда се срути върху главите им. Дори сега, загледана в езерото, тя не беше сигурна как успяха да се измъкнат живи. Може би менструумът се беше намесил, за да я защити, въпреки че тя не му бе наредила съзнателно. Имаше много неща да научи за силата, която беше наследила. Най-малкото, доколко тя й принадлежеше, и доколко тя на нея. Щом намери Аполин, която бе изгубила сред фурора, щеше да разбере всичко, което тази жена знае.

Междувременно можеше да се наслаждава на островите, покрити с кипариси, и да се успокоява от шепота на вълните по камъните.

— Трябва да вървим.

Джерихо прекъсна мечтанието й възможно най-леко, докосвайки я по гърба. Остави го да разговаря с приятели, които не беше виждал цял човешки живот, при къщата на брега. Имаха да си разказват спомени, в които тя не присъстваше, и които както усети, другите не желаеха да споделят с нея. Разговор между престъпници, безмилостно заключи тя като ги остави насаме. В края на краищата, Джерихо беше крадец.

— Защо дойдохме тук? — попита го тя.

— Тук съм роден. Познавам всеки от тези камъни по име. — Ръката му още беше на рамото й. — Или поне ги познавах. Струваше ми се, че е хубаво място, което исках да ти покажа… но не можем да останем.

Тя обърна поглед към него. Челото му беше намръщено.

— Защо не?

— Искат да те видят в Дома на Капра.

— Мен?

— Ти разтъка Килима.

— Нямах избор — отвърна тя. — Щяха да убият Кал.

Джерихо се намръщи още повече.

— Забрави за Кал — рече той твърдо. — Муни е Кукувица. Ти не си.

— И аз съм такава — настоя тя. — Или поне така се чувствам, а това е по-важно…

Ръката му се дръпна от рамото й. Изведнъж настроението му се развали.

— Идваш ли, или не?

— Разбира се, че ще дойда.

— Не трябваше да става така — въздъхна той, а гласът му отново стана нежен.

Не беше съвсем сигурна за какво говореше: разтъкаването, завръщането при езерото, или разговора им. Може би по малко от всичко.

— Може би беше грешка да разваляме Килима — каза тя някак си оправдателно, — но не бях просто аз. Беше менструумът.

— Той е твоя сила — упрекна я той и вдигна вежди. — Контролирай я.

Сузана го изгледа смразяващо.

— Далече ли е Домът на Капра?

— Нищо не е далече във Фугата — отвърна Джерихо. — Бич Божи унищожи повечето от териториите ни. Останаха само малкото, които виждаш.

— И в Царството са останали още?

— Може би няколко. Но всичко, на което действително държим, е тук. Затова трябва да го скрием отново преди да настъпи утрото.

Утрото. Почти беше забравила, че слънцето скоро ще се покаже, а с него и Човешкия Род. Мисълта за другите Кукувици, с тяхната слабост към зоологически градини, чудатости и карнавали, и възможността да завладеят тази територия, не й беше забавна.

— Прав си. Трябва да действаме бързо — рече тя и двамата обърнаха гръб на езерото на път към Дома на Капра.

2

Докато вървяха Сузана получи отговор на няколко въпроса, които я смущаваха след разгръщането на Фугата. Главният от тях: какво беше станало с онази част от Царството, което Фугата бе завладяла? Със сигурност тя не бе населена — зад Къщата на Търга се простираше значителна част от Търстастън Комън, а от двете страни имаше поля, но районът не беше съвсем пуст. Наоколо имаше няколко къщи, а нагоре към Ърби Хийт селищата бяха по-нагъсто. Какво беше станало с къщите? Ами с обитателите им?

Отговорът беше съвсем прост: Фугата ги беше заобиколила, нагаждайки съществуването им с известна хитрост. Така един ред стълбове бяха украсени с цъфнали лози като антични колони, а светлината на лампите върху тях бе почти закрита; една кола беше почти заровена в някакъв хълм, а други две бяха вдигнати и опрени с предниците си една в друга.

Отношението към къщите беше по-внимателно — повечето все още бяха цели, въпреки че цветята бяха стигнали до праговете, сякаш в очакване на покана да влязат.

Що се отнася до Кукувиците, двамата с Джерихо срещнаха няколко, но всички изглеждаха по-скоро озадачени, отколкото изплашени. Един мъж, само по панталон и тиранти, се оплакваше гласно, че е изгубил кучето си — „Проклет тъп пес. Да сте го виждали някъде?“ — и изглеждаше безразличен към факта, че светът около него се е променил. Чак когато се отдалечи подвиквайки след беглеца, Сузана се зачуди дали и той вижда онова, което тя вижда, или и тук действа онази подборна слепота, която скрива от човешките очи ореолите над главите. Дали собственикът на кучето не се скита сред познати улици, неспособен да погледне отвъд клетката на собствените си представи? Или може би забелязва Фугата само с ъгъла на окото си, величие, за което щеше да си спомня разплакан на стари години?

Джерихо нямаше отговор за тези въпроси. Не знае, отвърна той, и не му пука.

А пред нея се разгръщаха нови и нови видения. Учудването й нарастваше с всяка крачка — толкова голямо бе разнообразието от места и предмети, които Виждащите бяха спасили от пожара. Фугата не се оказа, както тя предполагаше, просто сбирка от обитавани от духове горички и храсталаци. Светостта беше много по-демократично състояние. Тя беше изпълнена с всякакви фрагменти: интимни и бегли, естествени и изкуствени. Всеки ъгъл и ниша си имаха свой особен вид магия.

Обстоятелствата по запазването им означаваха, че повечето от тези фрагменти са били откъснати от средата си като листове от книга. Краищата още бяха разкъсани от насилието при изтръгването им, а произволният начин, по който бяха събрани, само подчертаваше още по-силно липсата на единство. Но имаше и компенсации. Самото несъответствие на парчетата — противопоставянето на вътрешните и обществените, на баналните и легендарните — създаваше нови главоблъсканици, намекваше за нови истории, които можеха да бъдат разказани от тези несвързани досега страници.

Понякога пътуването им разкриваше невероятни сблъсъци на елементи, които не биха се поддали на никакъв опит за синтез. Край една гробница пасяха кучета, а през строшения й капак бликаше фонтан от огън, който течеше като река; в земята бе поставен прозорец, над който бриз с дъх на море издуваше пердета към небето. Тези гатанки отхвърляха обясненията й и тя щеше да ги запомни за цял живот. Всички тези неща беше виждала преди — кучета, гробници, прозорци, огън — но в този разлив те бяха измислени наново, магията им се сътворяваше пред очите й.

Само веднъж след като Джерихо каза, че не може да отговори на въпросите й, тя настоя да й каже нещо повече, и това беше за Спиралата, чието облачно покритие се виждаше отвсякъде, а най-ярките избухвания на светкавиците открояваха хълмовете и дърветата в тъмнината.

— Там е Храмът на Стана — отговори той. — Колкото повече се приближаваш до него, толкова по-опасно става.

Тя си спомняше нещо от онази първа нощ, когато бяха говорили за килима. Но искаше да узнае повече.

— Защо е опасно?

— Магиите, необходими за създаването на Килима, бяха уникални. Необходими бяха големи саможертви и чистота, за да могат да бъдат контролирани и преплетени. По-големи от тези, на които повечето от нас изобщо биха били способни. Сега тази сила се пази със светкавици и бури. И така е по-добре. Ако някой проникне в Спиралата, магията на Килима няма да издържи. Всичко, което сме събрали тук, ще се разпадне, ще бъде унищожено.

— Унищожено?

— Така казват. Не зная дали е вярно, или не. Не разбирам теоретичните неща.

— Но можеш да правиш магии.

— Това не означава, че мога да ти обясня как. — Забележката й като че ли го обърка. — Просто ги правя.

— Как така? — попита тя. Чувстваше се като дете, което моли някой магьосник да му покаже номерата си, но беше любопитна да узнае силите, които се криеха в него.

Джерихо направи странна физиономия, изпълнена с противоречия. В нея имаше нещо срамежливо, нещо загадъчно и привлекателно.

— Може би ще ти покажа — рече той. — Някой път. Не мога да пея или да танцувам, но си имам начини. — Той млъкна и спря.

Не беше необходимо да й дава знак, за да чуе камбаните във въздуха около тях. Не бяха камбани от църковни камбанарии — звънът им беше лек и мелодичен — но въпреки това звучаха призивно.

— Домът на Капра — каза Джерихо, вперил поглед напред. — Камбаните знаеха, че ги чуват, и ги подканиха да вървят.

1

Бюлетинът с известието за бягството на анархистите, предаден от отдела на Хобарт, не остана нечут, но тревогата дойде малко преди единадесет, когато патрулите се занимаваха както всяка вечер с побоища, пияни шофьори и кражби, които бяха най-много по това време. Освен това имаше един смъртен случай — наръган с нож на Сийл Стрийт, а някакъв травестит беше предизвикал едва ли не бунт в една кръчма на Док Роуд. Затова, докато обърнат сериозно внимание на тревожния сигнал, бегълците изчезнаха — минаха през тунела на Мързи по пътя към къщата на Шърман.

Но от другата страна на реката, непосредствено преди Бъркънхед, ги забеляза един бдителен патрулиращ полицай на име Дауни. Той остави партньора си в китайския ресторант да поръчва месо със соев сос и пържена патица по пекински, и се впусна в преследване. В тревогата по радиото предупреждаваха, че онези мерзавци са изключително опасни, и че не бива да се опитва сам да ги задържи, затова полицай Дауни запази благоразумно дистанция, подпомогнат от факта, че познаваше района много добре.

Но когато злодеите стигнаха най-после там, където се бяха запътили, стана ясно, че това не е обикновено преследване. От една страна, когато съобщи в отдела къде се намира, му казаха, че нещата там са доста объркани — чува ли как някакъв мъж плаче? — и че с този въпрос ще се занимае лично инспектор Хобарт. Той трябва да чака, и да наблюдава.

От друга страна, докато чакаше и наблюдаваше, получи второ доказателство, че става нещо неприятно.

Започна се с някакви светлини, които проблясваха в прозорците на втория етаж, после те избухнаха навън, понасяйки със себе си и стената, и прозореца.

Той слезе от колата и тръгна към къщата. Мисълта му, свикнала с писането на доклади, вече търсеше прилагателни, с които да опише онова, което вижда, но докато продължаваше напред нищо не му дойде на ума. Сиянието което се изсипа от къщата, не приличаше на нищо, което бе виждал или сънувал преди.

Хийт не беше суеверен. Веднага се опита да намери някакво нерелигиозно обяснение на нещата които виждаше, или почти виждаше навсякъде около себе си, и търсейки — намери. Той наблюдаваше действия на НЛО, сигурно беше това. Беше чел съобщения за подобни случаи със съвсем обикновени хора като него самия. Пред него нямаше Господ, или някакво безумие, а посещение от съседна галактика.

Доволен че схваща донякъде положението, той побърза де се върне в колата, за да предаде съобщението в щаба. Обаче му попречиха. На всички честоти имаше равномерен шум. Нямаше значение: той ги бе информирал за местоположението си още като пристигна. Скоро щяха да дойдат да му помогнат. Междувременно, задачата му беше да наблюдава кацането зорко като ястреб.

Тази задача бързо ставаше все по-трудна, тъй като нашествениците го бомбардираха с изключителни илюзии, предназначени несъмнено, да скрият операцията им от човешки поглед. Вълните на силата, която изригна от къщата, обърнаха колата на една страна (или поне такава бе информацията от зрението му, нямаше да приеме това за божие деяние); после започнаха да му досаждат някакви неясни силуети. От настилката на пътя като че ли поникнаха цветя, над главата му се въртяха като акробати животински форми.

Той забеляза, че няколко души от обществеността също бяха попаднали в капана на тези излъчвания. Някои бяха забили поглед в небето, други се молеха на колене да бъде запазен здравия им разум.

И той постепенно се завръщаше. Мисълта, че тези изображения са просто фантоми, му даваше сила да се съпротивлява. Дауни си повтаряше отново и отново, че това което вижда, не е истина, и полека-лека виденията отстъпиха пред неговата увереност, избледняха и накрая почти изчезнаха.

Провря се в преобърнатата кола и опита пак да се свърже по радиото, въпреки че нямаше представа дали някой го чува. Странно, но това не го безпокоеше толкова. Беше победил заблудите, и тази негова увереност подслаждаше бдението му. Дори и да го нападнеха сега — чудовищата, които се бяха приземили тази вечер — той нямаше да се уплаши. По-скоро сам би си извадил очите, отколкото да ги остави да го омагьосат отново.

2

— Нещо ново?

— Няма нищо, сър — отвърна Ричардсън. — Само шум.

— Остави го тогава — каза Хобарт. — Само карай. Ще ги надушим, ако ще и цялата шибана нощ да отиде за това.

Докато пътуваха, мислите на Хобарт се върнаха на картината, която бяха оставили зад гърба си. Хората му се бяха превърнали в разлигавени идиоти, килиите му бяха омърсени от лайна и молитви. Имаше да урежда сметки с тези сили на мрака.

Някога, преди много години, той не би се заел с такава готовност да изпълнява ролята на отмъстител. Изпитваше погнуса от поемането на лична отговорност. Но опитът го направи честен човек. Сега — поне в компанията на своите хора — той не се преструваше, че стои далеч от належащите въпроси, а с готовност признаваше възбудата си.

В края на краищата, работата на преследването и наказването беше начин да плюеш в лицето на някой, който вече те е наплюл. Законът — просто друга дума за отмъщение.

1

Бяха изминали осемдесет години, плюс-минус половин десетилетие, откакто трите сестри не бяха стъпвали в земята на Фугата. Осемдесет години изгнаничество в Царството на Кукувиците, боготворени и обругавани, едва не загубиха разсъдъка си сред Човеците. Принудени бяха да понесат безчет унижения тласкани от жаждата един ден да грабнат Втъкания свят в отмъстителната си хватка.

Сега висяха във въздуха над тази магическа земя — докосването до нея бе толкова отблъскващо, че да ходят бе истинско мъчение — и оглеждаха Фугата от край до край.

— Прекалено мирише на живо — отбеляза Блудницата вдигнала глава срещу вятъра.

— Трябва ни време — рече й Непорочна.

— Ами Шадуел? — поинтересува се Вещицата. — Той къде е?

— Търси си клиентите, най-вероятно — отвърна Магьосницата. — Трябва да го намерим. Не ми харесва мисълта да се скита наоколо без придружител. Той е непредвидим.

— После какво?

— Ще оставим да се случи неизбежното — каза Непорочна и леко се завъртя, за да огледа всеки свещен метър от земята. — Ще оставим Кукувиците да я разкъсат на парчета.

— Ами Продажбата?

— Няма да има Продажба. Твърде късно е.

— Шадуел ще разбере, че си го използвала.

— Не повече, отколкото той мене. Или отколкото би искал.

Несигурната субстанция на Блудницата потръпна.

— Не би ли желала поне веднъж да му се отдадеш? — попита тихо тя. — Само веднъж.

— Не. Никога.

— Нека тогава аз го взема. Мога да го използвам. Представи си само децата му.

Непорочна се протегна и сграбчи крехкия врат на сестра си.

— Никога няма да го докосваш. Дори с пръст.

Лицето на привидението се издължи до абсурд в пародия на разкаяние.

— Знам. Той е твой. Телом и духом.

— Тоя няма душа — изсмя се Вещицата.

Непорочна пусна Блудницата и влакна от нея се разложиха в смърдящ въздух помежду им.

— О, той има душа — възрази тя и остави гравитацията да я спусне надолу. — Но аз не я искам. — Краката й докоснаха земята. — Когато всичко това свърши, когато Виждащите попаднат в ръцете на Кукувиците, ще го пусна да си върви. Невредим.

— Ами ние? — попита Вещицата. — Какво ще стане с нас тогава? Ще бъдем ли свободни?

— Така се договорихме.

— Ще можем да изчезнем?

— Щом така искате.

— Повече от всичко — отвърна Вещицата. — Повече от всичко.

— Има и по-лоши неща от съществуването — рече Непорочна.

— Така ли? — Вещицата се съмняваше. — Можеш ли да посочиш поне едно?

Непорочна се замисли.

— Не — съгласи се тя с печална въздишка. — Може би си права, сестро.

2

Шадуел бе побягнал от разпадащата се сграда миг след като Кал и Нимрод се измъкнаха през прозореца, и едва избегна облака който погълна Деверо. Озова се проснат по очи, а устата му се изпълни с прах и горчивия вкус на поражението. След толкова много години на очакване Търгът приключи сред развалини и унижение — това беше достатъчно да го накара да се разплаче.

Но той не заплака. От една страна, той беше оптимист по природа — в днешния провал покълваха семената на утрешната продажба. От друга — спектакълът на Фугата, която се материализираше около него, приятно разсейваше мъката му. И от трета — беше открил някой, който беше по-зле и от него.

— Какво става, мамка му? — Това беше Норис, Кралят на Хамбургерите. Правото да оцветят лицето му си оспорваха кръв и мазилка, а някъде във водовъртежа бяха останали гърба на сакото му и по-голямата част от панталоните, а също и едната от хубавите италиански обувки. Другата носеше в ръка.

— Ще те съдя докато ти съдера задника! — изкрещя той на Шадуел. — Шибан задник такъв. Погледни ме! Шибан задник!

Той заблъска Шадуел с обувката, но Търговецът нямаше намерение да се остави да го наранят. Удари го, и то силно. За секунди се сбиха като пияници, без да им правят впечатление необикновените картини, които оживяваха навсякъде около тях. След боричкането се оказаха по-задъхани и окървавени, отколкото бяха в началото, но въпреки това не решиха разногласията си.

— Трябваше да вземеш предпазни мерки! — изплю се Норис.

— Късно е за обвинения — отвърна Шадуел. — Фугата се събуди, независимо дали това ни харесва или не.

— Аз сам щях да я събудя — каза Норис. — Ако беше станала моя. Но щях да бъда готов, и да чакам. Щях да подготвя сили, които да влязат и да поемат контрола. Но това? Това е хаос! Дори не знам откъде да изляза.

— Накъдето и да тръгнеш, все ще стане. Не е толкова голяма. Ако искаш да излезеш, просто тръгни нанякъде.

Това лесно решение като че ли поуспокои Норис. Той обърна поглед към разцъфналия пейзаж.

— Все пак не знам… — промърмори той, — … може би така е по-добре. Поне виждам какво щях да купя.

— И как ти се вижда?

— Не е така, както си мислех. Очаквах нещо… по-кротко. Честно казано, сега не съм съвсем сигурен дали искам да притежавам това място.

Гласът му притихна и в този миг от потока влакна изскочи някакво животно, което определено не би могло да бъде намерено в която и да е менажерия, изръмжа за добре дошъл към света и заподскача нанякъде.

— Видя ли? — попита Норис. — Какво беше това?

— Не зная — вдигна рамене Шадуел. — Тук има неща, които вероятно са измрели още преди да се родим.

— Такива? — Норис се взираше след хибрида. — Никога преди не съм виждал нещо подобно, дори в книгите. Казвам ти, изобщо не го искам това шибано място. Искам да ме изведеш оттук.

— Ще трябва сам да се ориентираш — отвърна Шадуел. — Аз имам работа тук.

— А не, нямаш — възрази Норис и размаха обувката към Шадуел. — Трябва ми бодигард. И това си ти.

Видът на изнервения Крал на Хамбургерите забавляваше Шадуел. Нещо повече, той го караше да се чувства — извратено, може би — сигурен.

— Виж сега — рече той малко по-меко. — И двамата сме в една и съща каша…

— Дяволски си прав.

— Имам нещо, което може би ще помогне — продължи Шадуел и разтвори сакото си, — нещо да подслади горчивия хап.

— А, така ли? — Норис беше недоверчив.

— Хвърли един поглед — каза Търговецът и му показа хастара. Норис избърса кръвта, която течеше към лявото му око, и се взря в гънките. — Какво виждаш?

Последва кратко колебание и Шадуел се зачуди дали сакото още действа. После лицето на Норис се разтегна бавно в усмивка и в очите му се появи изражението, познато от безброй други подобни изкушения.

— Харесва ли ти нещо?

— Всъщност, да.

— Тогава го вземи. Твое е. Свободно, гратис и безплатно.

— Къде ли си го намерил? — усмихна се едва ли не срамежливо Норис и протегна трепереща ръка към сакото. — След толкова години…

Той внимателно извади изкушението от гънките на хастара — една навиваща се играчка, войник с барабан — запомнена с такава обич и точност от притежателя й, че илюзията която сега държеше в ръцете си бе възстановила всяка драскотина и вдлъбнатина по нея.

— Моят барабанчик — промълви Норис, разплакан от радост сякаш държеше осмото чудо на света. — Ох, барабанчикът ми. — Той го обърна. — Но няма ключ. В тебе ли е?

— Мога и да ти го намеря, след време — отвърна Шадуел.

— Една от ръцете е счупена — Норис погали барабанчика по главата. — Но пак работи.

— Щастлив ли си?

— О, да. Да, благодаря ти.

— Тогава го сложи в джоба си, за да можеш да ме поносиш — рече Шадуел.

— Да те нося?

— Уморен съм. Трябва ми кон.

Норис не прояви ни най-малка съпротива спрямо идеята, въпреки че Шадуел беше по-едър и по-тежък, и щеше да е доста голям товар. Подаръкът го бе покорил напълно, и докато го държеше в плен той по-скоро би пречупил гръбнака си, отколкото да не се подчини на дарителя.

Смеейки се мислено, Шадуел се покачи на гърба му. Тази вечер плановете му може и да се бяха пообъркали, но докато хората имаха мечти, за които да тъгуват, той щеше да продължава да владее дребните им души.

— Къде искаш да те занеса? — попита го конят.

— Накъде нависоко — нареди той. — Заведи ме някъде нависоко.

1

Нито Боуаз, нито Ганца бяха разговорливи водачи. Вървяха напред през Фугата в почти пълно мълчание, което нарушаваха само за да предупредят Кал за някое опасно място, или за да му кажат да върви близо до тях докато преминаваха през някаква колонада, където се чуваше тежкото дишане на кучета. В известен смисъл той се радваше на тишината. Не искаше разходка с екскурзовод по терена, поне не тази вечер. Беше разбрал още когато видя за пръв път Фугата от стената в двора на Мими, че не може да й се направи карта, нито пък да се опише и запомни съдържанието й като любимите му разписания. Трябваше да разбере Втъкания свят по друг начин: не като сигурен факт, а като чувство. Схизмата между разума му и света, който се опитваше да проумее, се топеше. На нейно място идваше връзката между ехо и обратно ехо. Те бяха като мисли един за друг в главите си: той и този свят, и като знаеше това, което никога не би могъл да изрази с думи, пътуването за него беше пътуване в собствената му история. От Лудия Муни знаеше, че различните уши възприемат поезията различно. Така беше при поезията. Същото, както забелязваше вече, важи и за географията.

2

Изкачваха се по един дълъг склон. Помисли си, че пред краката им подскача вълна от щурци — земята беше като жива.

На върха погледнаха надолу към полето. В далечния край имаше овощна градина.

— Почти стигнахме — каза Ганца и тръгнаха към нея.

Овощната градина беше най-голямото нещо, което бе видял досега във Фугата — парцел с може би тридесет или четиридесет дървета, насадени в редове и грижливо подрязани така, че клоните им почти се докосваха. Под този балдахин имаше пътеки с равно окосена трева, изпъстрени от кадифена светлина.

— Това е овощната градина на Лемуел Ло — рече Боуаз когато застанаха пред нея. Нежният му глас бе станал още по-мек. — Тя е приказна дори за хората от приказките.

Ганца ги поведе под дърветата. Въздухът бе замрял, топъл и ароматен. Клоните бяха отрупани с плодове, които Кал не познаваше.

— Това са круши Джуд — каза му Боуаз. — Един от видовете, които не сме показвали на Кукувиците.

— Защо?

— Има си причини — отвърна Боуаз. Огледа се за Ганца, но тя беше изчезнала по една от алеите. — Вземи си. Лем няма да има нищо против. — И отиде да търси спътничката си.

Кал си мислеше, че вижда до края на коридора от дървета, но се лъжеше. Боуаз направи три крачки и се изгуби от погледа му.

Протегна ръка към увисналите клони и хвана един от плодовете. В този миг на дървото настъпи страхотно раздвижване и нещо изтича по клона към него.

— Не тази! — обади се дълбок бас. Говореше една маймуна.

— Горе са по-сладки — рече звярът и обърна кафявите си очи към небето. После изтича обратно обсипвайки Кал с листа. Той се опита да го проследи с поглед, но животното беше твърде бързо. След няколко секунди се върна с не един, а два плода. Подхвърли ги от клоните на Кал.

— Обели ги — рече маймуната. — По една за всеки.

Въпреки названието си, те не приличаха на круши. Бяха с размерите на слива, но обвивката им беше като кожа. Тя беше здрава, но не можеше да прикрие аромата на вътрешността.

— Какво чакаш? — попита маймуната. — Вкусни са, тия Шемети. Обели ги и ще видиш.

Фактът, че маймуната говореше — нещо, което би стъписало Кал преди седмица — сега беше само част от местния колорит.

— Шемети ли ги наричаш? — запита той.

— Круши Джуд, Шеметни Плодове. Все същото е на вкус.

Маймуната гледаше ръцете на Кал и го чакаше да обели плодовете. Той това и направи. Оказа се, че се белят по-трудно от други плодове, може би затова маймуната му ги даде. От разкъсаната обвивка по ръцете му потече гъст сок — ароматът ставаше все по-апетитен. Още преди да обели докрай първата круша маймуната я грабна от ръцете му и я лапна.

— Хубаво… рече тя дъвчейки.

Удоволствието й беше повторено сякаш от ехо под дървото. Някой възкликна одобрително, и като вдигна поглед от заниманието си Кал видя един мъж приклекнал до дървото да си свива цигара. Погледна отново към маймуната, после пак към него, и гласът на животното доби нов смисъл.

— Хубав номер — рече той.

Мъжът го погледна. Лицето му страшно приличаше на монголоидно, усмивката му беше огромна и като че ли изразяваше неразбиране.

— Какво има? — обади се гласът от клоните.

Смутен от лицето долу, Кал все пак последва предположението си и отвърна не на куклата, а на кукловода.

— Да си насочваш така гласа.

Мъжът продължаваше да се хили, но не показа с нищо, че го разбира. Маймуната обаче избухна в смях.

— Изяж плода.

Пръстите на Кал несъзнателно бяха продължили работата си. Шеметният плод беше обелен. Но споменът за някакво суеверие свързано с крадени плодове го караше да се въздържа да отхапе от него.

— Опитай го — настоя маймуната. — Не е отровен…

Ароматът беше твърде дразнещ и той не устоя. Отхапа.

— …поне не за нас — добави маймуната и отново се изсмя.

Вкусът на крушата беше дори по-добър отколкото подсказваше аромата. Вътрешността беше сочна, а сокът силен като ликьор. Кал го облиза от пръстите и дланите си.

— Харесва ли ти?

— Страхотно.

— Храна и питие в едно. — Маймуната погледна към мъжа под дървото. — Искаш ли една, Смит?

Мъжът поднесе пламъче към цигарата си и дръпна.

— Чуваш ли ме?

Като не получи отговор маймуната подскочи обратно към високите клони на дървото.

Кал продължи да яде крушата и намери семките в средата. Сдъвка и тях. Леката им горчивина само допълни сладостта на останалото.

Сега забеляза, че някъде между дърветата свири музика. Весела, после направо лудешка.

— Още една? — попита маймуната и се показа пак, не с две, а с няколко круши.

Кал преглътна останалото от първата.

— Същите условия — рече маймуната.

Обзет от внезапна лакомия, Кал взе три и започна да ги бели.

— Тук има и други хора — рече той на кукловода.

— Разбира се — отвърна маймуната. — Това винаги е било място за срещи.

— Защо говориш чрез животното? — попита Кал докато пръстите на маймуната измъкваха един обелен плод от ръцете му.

— Името ми е Новело — каза маймуната. — И кой казва, че той изобщо говори?

Кал се засмя, и на себе си, и на представлението.

— Всъщност — отбеляза маймуната, — вече никой от двама ни не е съвсем сигурен кой какво прави. Но така е в любовта, не намираш ли?

Тя отметна глава назад и стисна плода в ръката си, а ликьорът потече в гърлото й.

Музиката стана направо опияняваща. Кал бе заинтригуван да разбере на какви инструменти се свири. Със сигурност имаше цигулки, цафари и барабани. Но сред тях имаше и други звуци, които не можеше да определи.

— Всякакъв повод за забавление — рече Новело.

— Трябва да е най-голямата закуска в историята.

— Предполагам. Искаш ли да видиш?

— Да.

Маймуната изтича по клона и се спусна по дървото към седящия Смит. Кал задъвка семките на втория Шемет, протегна се и откъсна още една шепа плодове измежду листата. Сложи половин дузина в джоба си, в случай че огладнее, и обели още един за да го изяде веднага.

Маймунското бърборене го накара да погледне към Новело и Смит. Животното бе седнало на гърдите на мъжа и си говореха на някаква смесица от думи и сумтене. Кал изгледа мъжа, после животното, после пак мъжа. Не можеше да различи кой какво говори и на кого.

Дебатите секнаха изведнъж и Смит стана, а маймуната седна на рамото му. Без да поканят Кал да ги следва, те се запътиха между дърветата. Кал тръгна след тях, като белеше и ядеше вървешком.

Някои от посетителите правеха същото като него — стояха под дърветата и ядяха Круши Джуд. Един-двама дори се бяха покатерили и висяха сред клоните, наслаждавайки се на ароматния въздух. Други, равнодушни към плодовете, или преситени, лежаха в тревата и тихо разговаряха. Атмосферата беше съвсем спокойна.

Раят е овощна градина, помисли си Кал докато вървяха, а Бог е изобилие.

— Това е от плода — отбеляза Новело. Кал дори не беше разбрал, че говори на глас. Огледа се към маймуната, леко замаян.

— Трябва да се пазиш — рече животното, — прекалено много джудки няма да ти се отразят добре.

— Имам здрав стомах — възрази Кал.

— Кой казва нещо за стомаха ти? — отвърна маймуната. — Не случайно ги наричат Шеметни Плодове.

Кал не й обърна внимание. Покровителственият тон на животното го дразнеше. Той ускори крачка и задмина мъжа и маймуната.

— Както щеш — рече тя.

Някой се стрелна между дърветата пред Кал и след него остана следа от смях. Пред очите му за миг звукът стана видим: нотите се издигнаха и спуснаха като пръски светлина, които се разлетяха встрани като пухчета от глухарче издухани от силен вятър. Омая след омая. Кал забърза към музиката и пътьом откъсна и обели още един от забележителните плодове на Ло.

Пред него се появи сцената. На земята между дърветата бе постлан килим в синьо и охра, а по краищата му мъждукаха фитилчета потопени в масло. Встрани стояха музикантите, които бе чул. Бяха петима: три жени и двама мъже, облечени в официални костюми и рокли. В тъмните нишки на платовете по някакъв начин бяха скрити искрящи мотиви, така че и при най-лекото движение светлината на пламъчетата разкриваше в гънките вълшебство, което заприлича на Кал на фосфоресциращи тропически пеперуди. Но още по-смайващо беше, че този квинтет нямаше нито един инструмент. Те пееха музиката на цигулки, духови инструменти и барабани, и освен това предлагаха и звуци, които никакъв инструмент не би могъл да издаде. Това беше музика, която не имитираше естествени звуци — това не беше песен на птица или кит, нито на дърво или поток — тя по-скоро изразяваше преживявания, които се крият между думите: тихите удари на сърцето, в които интелектът не може да проникне.

Кал потръпваше от удоволствие слушайки тази музика.

Представлението бе привлякло публика от около тридесетина Виждащи, и Кал се присъедини към тях. Неколцина забелязаха присъствието му и го изгледаха с леко любопитство.

Като оглеждаше тълпата, Кал се опита да определи кои от хората към кой от четирите Рода принадлежат, но това беше направо невъзможно. Предположи, че хоралният оркестър са Ая — нали Аполин каза, че на произхода от Ая се дължи певческия й глас? Но от останалите, кой какъв беше? Например, кои от тези хора бяха от Рода на Джерихо, Бабу? Кои бяха Ий-ми, или Ло? Тук имаше и негри, и бели, и един-двама с ориенталски черти, а някои имаха черти, които не бяха съвсем човешки — един мъж със златисти очи като на Нимрод (а може би имаше и опашка); други двама имаха симетрични белези спускащи се надолу от скалпа; а пък други, било поради диктата на модата или религията им, имаха изящни татуировки и прически. В облеклото присъстваше същото смайващо разнообразие, официалните модели от края на деветнадесети век бяха прекроени по вкуса на онези които ги носеха. Платовете на поли, костюми и жилетки проблясваха със същото едва прикрито сияние: зад едноцветието стояха в очакване нишки с карнавално ярки цветове.

Кал оглеждаше с възхищение лицата едно след друго и той почувства, че иска да бъде приятел с всички, да ги опознае, да се разхожда с тях и да сподели своите малки тайни. Смътно съзнаваше, че това може би се дължи на въздействието на плодовете. Дори и така да беше, значи плодовете бяха мъдри.

Въпреки че гладът му беше задоволен, той извади от джоба си още една круша, но тъкмо щеше да я обели, когато музиката спря. Чуха се ръкопляскания и подсвирвания. Квинтетът се поклони. В този момент се изправи един брадат мъж с набръчкано като орех лице, който досега бе седял на табуретка близо до края на килима. Той погледна право към Кал и рече:

— Приятели мои… приятели мои… сред нас има непознат…

Ръкоплясканията стихнаха. Лицата се обърнаха към Кал и той почувства как се изчервява.

— Покажете се, господин Муни! Господин Калхун Муни!

Ганца казваше истината: въздухът наистина разнасяше клюките.

Мъжът го приканваше с ръка. Кал промърмори някакво възражение.

— Хайде. Позабавлявайте ни малко! — отвърнаха му.

— Не мога — сърцето му заби силно.

— Разбира се, че можете — ухили се мъжът. — Разбира се, че можете!

Отново заръкопляскаха. Блестящите лица се усмихваха около него. Някой го докосна по рамото. Той се обърна. Беше Новело.

— Това е господин Ло — рече маймуната. — Не бива да му отказваш.

— Но аз не мога да правя нищо…

— Всеки може да прави нещо — отвърна маймуната. — Поне да пърди.

— Хайде, хайде — продължаваше Лемуел Ло. — Не се стеснявайте.

Кал се запромъква против волята си през тълпата към правоъгълника от пламъчета.

— Наистина… — обърна се той към Ло. — Не мисля…

— Хапнахте на воля от плодовете ми — рече Ло без да го упреква. — Можете поне да ни забавлявате.

Кал се огледа за някаква подкрепа, но видя само изпълнени с очакване лица.

— Не мога да пея, и съм с два леви крака — изтъкна той с надеждата, че самоподценяването може да му помогне да се измъкне.

— Прадядо ви е бил поет, нали? — каза Лемуел, а тонът му направо укоряваше Кал, че не е споменал този факт.

— Да, така е.

— И не можете ли да цитирате нещо от собствения си прадядо? — попита Лемуел.

Кал се замисли за момент. Ясно беше, че няма да го пуснат от кръга без поне да се опита да компенсира лакомията си, а предложението на Лемуел не беше лошо. Преди много години Брендън бе научил Кал на няколко фрагмента от поезията на Лудия Муни. Тогава те не означаваха нищо за Кал — той бе на около шест години — но стиховете бяха интригуващи.

— Килимът е ваш — посочи Лемуел и отстъпи встрани пропускайки Кал към сцената. Преди да успее да си припомни някои от редовете — беше ги учил преди две десетилетия, колко ли можеше да си спомни? — той се озова върху килима, загледан в публиката над трепкащите светлини в краката му.

— Това, което казва господин Ло, е вярно… — започна той колебливо — … прадядо ми…

— По-високо — обади се някой.

— …прадядо ми беше поет. Ще се опитам да изрецитирам един от неговите стихове. Не знам дали ще успея да си го спомня, но ще се постарая.

Тук-там изръкопляскаха, и това го накара да се почувства още по-неудобно.

— Как се казва стихотворението? — попита Лемуел.

Кал напрегна мозъка си. Когато го учеше, заглавието имаше не повече смисъл от стиховете, но така или иначе го беше научил като папагал.

— Нарича се „Шест банални фрази“ — изрече той думите по-бързо, отколкото мозъкът му успя да ги отърси от прахта.

— Кажи го, приятелю — подкани го пазителят на овощната градина.

Публиката стоеше със затаен дъх, единственото движение беше от пламъчетата около килима.

Кал започна.

— Една част от любовта…

В един ужасен миг мисълта му блокира. Ако в този момент някой го бе запитал за името му, той нямаше да може да отговори. Четири думи, и изведнъж онемя.

В този миг на паника Кал разбра, че повече от всичко на света иска да зарадва това изискано събрание: да им покаже колко му е приятно да бъде сред тях. Но проклетият му език…

Някъде отзад в главата му се обади поетът:

— Продължавай, момче. Кажи им каквото знаеш. Не се опитвай да си спомниш. Просто говори.

Той започна отново, този път без запъване, а високо, като че ли знаеше стиховете идеално. И да пукне, ако не беше така. Те се носеха лесно, чуваше как ги произнася с глас, какъвто никога не би очаквал от себе си. Глас на бард, който декламира:

„Една част от любовта е невинност;

Една част от любовта е вина;

Една част е мляко, що вкисва се щом бъде разпиляно.

Една част от любовта е чувство;

Една част от любовта е страст;

Една част предчувствие, че ще се превърнем в прах.“

Шест реда, и всичко свърши; свърши, а редовете бръмчаха в главата му докато стоеше доволен, че е казал стихотворението без да се запъне. Искаше му се да бе продължило малко повече. Огледа публиката. Вече не се усмихваха, а го гледаха странно озадачени. За миг си помисли, че ги е обидил. После заръкопляскаха с вдигнати над главите ръце. Чуха се подвиквания и подсвирвания.

— Това е чудесно стихотворение! — Ло ръкопляскаше от все сърце. — И чудесно казано!

С тези думи той излезе отново от публиката и прегърна силно Кал.

— Чуваш ли? — обърна се Кал към поета в главата си. — Харесват те.

И си спомни още един фрагмент, сякаш Лудия Муни току-що го бе изрекъл. Този път той не го каза, но го чу ясно:

„Простете моето изкуство. На колене

признавам аз, че искам да ви угодя.“

И това беше чудесно, тази работа с угаждането. Той отвърна на прегръдката на Лемуел.

— Заповядай, Муни — каза той, — яж от плодовете колкото можеш.

— Благодаря — рече Кал.

— Познавал ли си поета? — попита Ло.

— Не. Умрял е преди да се родя.

— Кой би казал, че човек е мъртъв, след като думите му още ни карат да затаяваме дъх, а чувствата му ни вълнуват? — отвърна господин Ло.

— Вярно е — съгласи се Кал.

— Разбира се, че е вярно. Бих ли излъгал в такава нощ?

След това Лемуел извика още някой от тълпата: още един изпълнител застана на килима. Кал почувства лека завист като прекрачи светлините. Искаше пак да изпита онзи напрегнат миг: да почувства как думите му завладяват публиката, трогват я и я карат да ги запомни. Отбеляза си наум да научи още от стиховете на Лудия Муни, ако някога отново види дома на баща си, така че следващия път като дойде да има нови редове, с които да ги очарова.

Докато се провираше обратно през тълпата десетина пъти разтърсваха ръката му и го разцелуваха. Като се обърна отново към килима с изненада откри, че следващите изпълнители са Боуаз и Ганца. Изненадата беше двойна: и двамата бяха голи. В голотата им нямаше нищо подчертано сексуално, всъщност тя бе по своему официална, като дрехите които бяха съблекли. Нито пък публиката проявяваше някакво неудобство, наблюдаваха двойката със същите сериозни и очаквателни погледи, както бяха гледали него.

Боуаз и Ганца отидоха в противоположни страни на килима, спряха за миг, после се обърнаха и тръгнаха един към друг. Вървяха бавно докато носовете и устните им се допряха. През ума на Кал мина мисълта, че може би в представлението има нещо еротично, а то в известен смисъл наистина обърка всякакви негови дефиниции за еротичното, защото те продължиха да вървят един към друг, или поне това виждаха очите му, притиснаха се един в друг, лицата им изчезнаха, телата им се сляха, крайниците също, и се превърнаха в едно тяло, чиято глава представляваше топка без почти никакви черти.

Илюзията беше пълна. Но имаше и още: партньорите продължаваха да се движат напред, лицата им напираха отзад през черепите, сякаш костта бе мека като цвете. И пак продължиха напред, докато заприличаха на сиамски близнаци родени със сраснали гърбове, а единствената им глава имаше две лица.

Като че ли това не беше достатъчно, та номерът продължи с нов трик — преливайки един в друг те си бяха разменили половете и накрая се изправиха, отново напълно разделени — всеки на мястото на партньора си.

Така е в любовта, беше казала маймуната. Ето го и доказателството, от плът и кръв. Изпълнителите се поклониха и отново избухнаха ръкопляскания. Кал се отдели от тълпата и се заскита между дърветата. В главата му се въртяха няколко неясни мисли. Едната беше, че не може да се мотае тук цяла нощ, а трябва да потърси Сузана. Другата, че може би ще е по-разумно да потърси водач. Маймуната, може би?

Но най-напред отрупаните клони привлякоха пак погледа му. Пресегна се, взе още една шепа от плодовете и започна да ги бели. Зад гърба му продължаваше импровизираният водевил на Ло. Чу смях, още ръкопляскания, и музиката засвири пак.

Усети как крайниците му натежаха, пръстите вече едва се справяха с беленето, клепачите му се затваряха. Реши, че ще е по-добре да седне, преди да падне, и се намести под едно от дърветата.

Сънливостта го обзе, нямаше сили да се съпротивлява. Можеше да подремне малко. Тук е в безопасност — под светлината на звездите и ръкоплясканията. Очите му се затвориха. Сякаш виждаше как сънищата се приближават — светлината им ставаше по-ярка, а гласовете по-силни. Той ги посрещна с усмивка.

Сънуваше предишния си живот.

Стоеше в затъмнената стая, която се намираше между ушите му, и наблюдаваше по стените изгубените дни като картини от магически фенери: моменти измъкнати от някакъв склад, който дори не знаеше, че притежава. Но сцените, които сега се изреждаха пред очите му — пасажи от незавършената книга на неговия живот — вече не изглеждаха съвсем истински. Тази книга беше измислена, или в най-добрия случай реална само на моменти, когато част от него бе изскочила от баналната приказка и бе видяла Фугата да стои в очакване.

Шумът на аплодисментите го издигна на повърхността на съня и очите му се отвориха. Звездите още стояха сред клоните на Шеметните дървета, наблизо продължаваше да се носи смях, потрепваха пламъчета: всичко беше наред в неговата новооткрита земя.

Не съм се бил родил досега, помисли си той, и картините от магическите фенери се върнаха. Дори не съм се бил родил.

Доволен от тази мисъл, той обели насън още един от сладките плодове на Ло и го поднесе към устните си.

Някъде някой му ръкопляскаше. Като го чу, той се поклони. Но този път не се събуди.

1

Както всичко останало, което видя във Фугата, така и Домът на Капра по своему беше голяма изненада за Сузана. Сградата беше доста ниска и се нуждаеше от значителен ремонт — сивобялата мазилка, която покриваше стените, се ронеше и разкриваше големите направени на ръка тухли под нея. Плочките на верандата бяха доста изтъркани, а самата врата едва се крепеше на пантите. Навсякъде наоколо растяха миртови дървета, по чиито клони висяха хилядите камбанки, които бяха чули, и отвръщаха и на най-лекия полъх на вятъра. Звукът им обаче беше почти заглушен от високите гласове отвътре. Приличаха повече на бунт, отколкото на цивилизовани дебати.

На прага беше приклекнал пазач и строеше някакъв зигурат от камъни. Като се приближиха той стана. Беше висок повече от два метра.

— Каква работа имате тук? — попита той Джерихо.

— Трябва да видим Съвета…

Сузана чу отвътре някакъв ясен и силен женски глас:

— Няма да лежа и да спя! — Забележката беше посрещната със силно одобрение от поддръжниците й.

— Жизнено важно е да говорим със Съвета — продължи Джерихо.

— Невъзможно — отсече пазачът.

— Това е Сузана Париш. Тя…

Не беше необходимо да продължава.

— Знам коя е — прекъсна го пазачът.

— След като знаете коя съм, значи знаете, че аз събудих Фугата — намеси се Сузана. — И имам мнение, което Съветът трябва да чуе.

— Да, забелязах.

Той погледна зад гърба си. Шумотевицата не стихваше, а се засили.

— Вътре е лудница — предупреди ги той. — Ще имате късмет, ако изобщо ви чуят.

— Мога да викам не по-слабо от тях — каза Сузана.

— Не се съмнявам — кимна пазачът. — Вървете направо. — Отдръпна се и посочи един малък коридор към полузатворена врата.

Сузана пое дълбоко въздух и се огледа да види дали Джерихо я следва, после мина по коридора и бутна вратата.

Залата беше голяма, но изпълнена с хора. Някои седяха, други бяха прави, трети дори се бяха покачили на столове за да виждат по-добре главните участници в дискусията. В средата бяха застанали петима. Джерихо посочи една жена с буйна коса и още по-буен поглед — Йоланда Дор. Нейната фракция се бе събрала на куп около нея да я поддържа. Стоеше срещу двама мъже, единият с дълъг нос и зачервено като цвекло лице от викане, а другият, по-възрастен, бе сложил ръка върху неговата, за да го възпира. Те очевидно бяха опозицията. Между тях бяха застанали една негърка, която говореше и на двете страни, и някакъв безупречно облечен ориенталец, който би трябвало да бъде арбитър. Дори така да беше, той явно не се справяше с функциите си. Може би съвсем скоро юмруците щяха да заменят убежденията.

Неколцина от събранието забелязаха присъствието на външни хора, но водещите изпълнители продължиха да се надвикват без да изслушват аргументите си.

— Как се казва мъжът в средата? — попита Сузана.

— Това е Тунг — отвърна Джерихо.

Без да каже дума повече Сузана пристъпи към дискутиращите.

— Господин Тунг — рече тя.

Мъжът погледна към нея и раздразнението му премина в паника.

— Вие коя сте? — запита той.

— Сузана Париш.

Името беше достатъчно за да накара спора да стихне мигновено. Сега вече всички лица се обърнаха към Сузана.

— Кукувица! — промълви възрастният човек. — В Дома на Капра!

— Млъквай — сряза го Тунг.

— Значи ти си — обади се негърката. — Ти!

— Да?

— Знаеш ли какво направи?

Забележката предизвика нов изблик, но този път не само от страна на тези в средата на залата. Всички крещяха.

Призивите на Тунг за ред останаха без резултат, той дръпна един стол, качи се на него и изкрещя:

— Тишина!

Тази тактика успя — врявата стихна. Тунг беше трогателно доволен от себе си.

— Аха — рече той и се нацупи самодоволно. — Мисля, че така е малко по-добре. Сега… Имаш някакво възражение, Месмерис? — попита той стареца.

— Наистина имам — бе отговорът. Той заби изкривения си от артрит пръст към Сузана: — Тя няма право да бъде тук. Искам да бъде отстранена от залата.

Тунг тъкмо щеше да отговори, но Йоланда го изпревари:

— Не е време за конституционни условности. Дали ни харесва или не, будни сме. Тя е отговорна за това. — И погледна към Сузана.

— Е, аз няма да стоя в една стая с Кукувица — възрази Месмерис, а всяка негова дума излъчваше презрение към Сузана. — Не и след всичко, което ни сториха. — Обърна се към мъжа със зачервеното лице: — Идваш ли, Долфи?

— Точно така — отвърна той.

— Чакайте — спря ги Сузана. — Не искам да нарушавам никакви правила…

— Вече го направи — обади се Йоланда, — и стените още стоят.

— А докога? — негърката не беше съвсем сигурна.

— Домът на Капра е свещено място — промърмори Месмерис. Очевидно това не беше преструвка: той наистина бе обиден от присъствието на Сузана.

— Разбирам това — продължи Сузана. — И го уважавам. Но се чувствам отговорна…

— И си отговорна — разпени се отново Долфи. — Но това сега едва ли може да ни утеши, нали? Будни сме, да те вземат дяволите. И сме изгубени.

— Знам — отвърна Сузана. — Това, което казваш е вярно.

При тези думи той се сви: очакваше, че ще спорят.

— Съгласна си?

— Разбира се, че съм съгласна. В момента всички сме уязвими.

— Поне можем да се грижим за себе си, след като сме будни — възрази Йоланда. — Вместо просто да лежим.

— Имахме Пазители — каза Долфи. — Какво стана с тях?

— Мъртви са — рече Сузана.

— Всичките?

— Какво знае тя? — обади се Месмерис. — Не я слушайте.

— Мими Лашенски беше моя баба — каза Сузана.

За пръв път откакто бе започнала кавгата Месмерис я погледна право в очите. Той познава нещастието, помисли си тя — виждаше го в очите му в изобилие.

— Така ли? — промълви той.

— И тя беше убита — Сузана отвърна на втренчения му поглед, — от една от вашите хора.

— Никога! — отсече Месмерис без колебание.

— Коя? — попита Йоланда.

— Непорочна.

— Не е от нашите! — протестира Месмерис. — Не е от нашите.

— Е, определено не е Кукувица! — язвително отбеляза Сузана. Търпението й се изчерпваше. Направи крачка към Месмерис, който стисна още по-здраво ръката на Долфи, сякаш искаше да използва колегата си като щит ако се наложи.

— Всеки от нас е в опасност — продължи тя, — и ако не го разберете, то всичките ви свещени места — не само Домът на Капра, всичките — ще бъдат унищожени. Добре, имате основание да не ми вярвате. Но поне ме изслушайте.

В залата бе станало толкова тихо, че игла да падне, щеше да се чуе.

— Кажи ни какво знаеш — рече Тунг.

— Не зная много — призна Сузана. — Но знам, че имате врагове тук, вътре във Фугата, и един Господ знае колко още извън нея.

— И какво предлагаш да правим? — обади се един нов глас някъде от фракцията на Долфи.

— Ще се бием — каза Йоланда.

— Ще загубите — отвърна Сузана.

Красивото лице на другата жена се стегна.

— И от тебе ли трябва да слушам пораженски приказки?

— Такава е истината. Нямате защита срещу Царството.

— Имаме магиите — възпротиви се Йоланда.

— Искате ли да превърнете магията си в оръжие? — попита Сузана. — Като Непорочна? Ако го направите, по-добре се наречете Кукувици.

Този аргумент предизвика одобрително мърморене сред събранието и озлобен поглед от страна на Йоланда.

— Значи трябва да втъкаваме отново — заключи Месмерис с известно задоволство. — И това ви разправям от самото начало.

— Съгласна съм — добави Сузана.

При тези думи залата избухна отново.

— Стига вече сън! — гласът на Йоланда се извиси над останалите, — Няма да спя!

— Тогава ще ви избият всичките — изкрещя в отговор Сузана.

Врявата постихна.

— Това е жесток век — каза Сузана.

— Такъв беше и предишният — обади се някой. — И по-предишният!

— Не можем да се крием вечно — обърна се с призив към останалите Йоланда. Викът й срещна значителна подкрепа, въпреки намесата на Сузана. Наистина трудно беше да не й съчувства човек. След толкова много сън, идеята да се предадат отново на леглото без сънища — Килима — не ги привличаше.

— Не казвам, че трябва да останете в килима за дълго — рече Сузана. — Само докато се намери безопасно…

— Това съм го чувала и преди — прекъсна я Йоланда. — Ще чакаме, казахме, ще се снишим, докато бурята отмине.

— Има бури и бури — обади се един мъж някъде отзад в тълпата. Гласът му проникна с лекота през глъчката, въпреки че беше тих като шепот. Само по себе си това накара споровете да стихнат.

Сузана погледна по посока на гласа, но все още не виждаше кой говори.

— Ако Царството те унищожи… — продължи гласът, — … тогава цялата болка на моята Мими е била напразно…

Съветниците отстъпиха встрани и онзи, който говореше, се приближи към средата на залата. Сега вече Сузана го видя. Необходими й бяха няколко секунди, за да разбере, че е виждала това лице преди, и след миг се сети къде: на снимката в спалнята на Мими. Но избледнялата снимка не бе успяла дори да намекне за силното му присъствие, нито пък за физическата му красота. Не беше трудно да се разбере защо Мими през целия си самотен живот бе спала под неговия взор — достатъчно бе човек да види блясъка в очите му и късата коса, която подчертаваше извивките на главата. Това беше мъжът, когото тя бе обичала. Това беше…

— Ромо — рече той на Сузана. — Първият съпруг на баба ти.

Как бе разбрал, докато е спал в Килима, че Мими си е взела съпруг от човеците? Или въздухът му го беше казал тази нощ?

— Какво правиш тук? — попита Тунг. — Тук не се влиза.

— Искам да говоря от името на съпругата ми. Познавах сърцето й по-добре от вас.

— Това беше преди години, Ромо. В друг живот.

Ромо кимна.

— Да… — рече той, — знам, че вече го няма. И нея също. И затова трябва да говоря вместо нея.

Никой не направи опит да го накара да замълчи.

— Тя умря в Царството — продължи той, — за да ни предпази. Умря без да се опитва да ни събуди. Защо? Имаше основание да иска разтъкаването. Да се освободи от задълженията си, и да бъде отново с мен.

— Не непременно… — обади се Месмерис.

— Защото се е омъжила ли? — усмихна се Ромо. — Не бих очаквал друго. Или защото е забравила? Не. Никога. — Говореше толкова властно, и все пак така спокойно, че всички в стаята го слушаха внимателно. — Тя не ни забрави. Тя просто знаеше това, което знае внучката й. Че не е безопасно.

Йоланда се опита да го прекъсне, но Ромо вдигна ръка:

— Един момент, моля. После си тръгвам. Имам работа на друго място.

Йоланда затвори уста.

— Познавах Мими по-добре от вас. Що се отнася до мене, все едно, че сме се разделили вчера. Знам, че е пазила Килима, докато е имала сили и разум за това. Не похабявайте мъките й като ни хвърлите в ръцете на нашите врагове просто защото сте усетили мириса на свобода в носовете си.

— Лесно ти е да го кажеш — отвърна Йоланда.

— И аз искам да живея отново не по-малко от вас — каза й Ромо. — Останах тук заради децата си, като мислех — както всички си мислехме — че след година-две ще се събудим. Вижте сега. Отваряме очи, и светът се е променил. Моята Мими умря като старица, и детето на нейното дете ни казва вместо нея, че пак като преди сме заплашени от унищожение. Мисля, че тя говори с благословията на Мими. Трябва да я послушаме.

— Какво ще ни посъветваш? — запита Тунг.

— Посъветваш? — възкликна Йоланда. — Той е укротител на лъвове, защо трябва да слушаме неговите съвети?

— Предлагам да втъчем отново — рече Ромо без да обръща внимание на избухването й. — Да втъчем отново преди Кукувиците да дойдат сред нас. После да намерим някое безопасно място, където ще можем да разтъчем когато ни дойде времето, където Кукувиците няма да ни чакат на границата. Йоланда е права — добави той и я погледна. — Не можем да се крием вечно. Но да се изправим пред утрото в това хаотично състояние не е смелост, а самоубийство.

Речта му беше добре обоснована и очевидно направи впечатление на мнозина от събранието.

— А ако го направим? — попита един от клана на Йоланда. — Кой ще пази килима?

— Тя — отвърна Ромо и погледна Сузана. — Тя познава Царството най-добре. Освен това се говори, че има достъп до менструума.

— Вярно ли е? — запита Тунг.

Сузана кимна. Той направи крачка назад. Залата се изпълни с коментари и въпроси, много от тях бяха насочени към Ромо. Но той не желаеше повече да говори.

— Казах всичко, каквото имах да казвам по въпроса — обяви той. — Не мога да оставя децата си да ме чакат повече.

След тези думи той се обърна и си тръгна. Сузана се втурна след него, а споровете пламнаха отново.

— Ромо! — повика го тя.

Ромо спря и се обърна.

— Помогни ми — помоли го Сузана. — Остани с мене.

— Няма време — отвърна той. — Трябва да ида на една среща вместо баба ти.

— Но има толкова неща, които не разбирам.

— Мими не ти ли остави инструкции?

— Беше твърде късно. Когато стигнах при нея, тя не можеше… — Сузана спря. Гърлото й се стегна, почувства как в нея се надига мъката по загубата на Мими. — … не можеше да говори. Остави ми само една книга.

— Тогава потърси в нея — рече той. — Тя знаеше най-добре.

— Взеха ми я — промълви Сузана.

— Тогава ще трябва да си я вземеш обратно. И отговорите които не намериш там, ще трябва сама да добавиш.

Последната забележка остана съвсем неразбрана за Сузана, но преди да попита, Ромо отново заговори:

— Потърси между. Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам.

— Между какво?

— Просто между — намръщи се Ромо, като че ли смисълът беше ясен сам по себе си. — Знам, че можеш. Ти си дете на Мими.

Той се наведе към нея и я целуна.

— Приличаш на нея — ръката му трепереше докато я галеше по бузата. Тя изведнъж усети, че това докосване е повече от приятелско — не можеше да отрече чувството, което не беше съвсем подходящо спрямо съпруга на баба й. И двамата отстъпиха назад, стреснати от онова, което изпитваха.

Той тръгна към вратата, сбогувайки се с гръб към нея. Тя направи няколко крачки след него, но не се опита да го задържи. Беше казал, че има работа. Когато отвори вратата от мрака се разнесе рев и сърцето й подскочи като видя зверовете, които се появиха около него. Но те не го нападнаха. Той бе споменал деца — това бяха те. Лъвове, половин дузина или повече, го посрещнаха с ръмжене, обърнали златистите си очи към него. Боричкаха се, опитвайки се да застанат по-близо. Вратата се тръшна и ги закри.

— Искат да си вървим.

Джерихо стоеше в коридора зад нея. Тя постоя още малко загледана във вратата, докато шумът от лъвовете заглъхна, после се обърна към него.

— Изхвърлят ли ни?

— Не. Просто искат да обсъдят проблема. Без нас.

Тя кимна.

— Предлагам да походим малко.

Когато отвориха вратата Ромо и животните си бяха отишли — да свършат работата на Мими.

2

Вървяха.

Той си имаше свое мълчание, тя — нейно. Имаше толкова много чувства, които трябваше да изпита и разбере. Мислите й се върнаха към Мими, към жертвата, която бе направила. Тя бе знаела, че Ромо, нейният красив укротител на лъвове, спи в място, където тя няма право да бъде. Дали е докосвала възлите, в които бе скрит той? Дали бе коленичила шепнейки любовта си към него на Килима? Самата мисъл бе непоносима. Тя бе стояла на пост пред вратите на рая, сама; без да каже нито дума за онова, което знаеше; изпитвайки страх от лудостта, от смъртта.

— Не се страхувай — рече най-сетне Джерихо.

— Не се страхувам — излъга тя, но като се сети, че цветовете които излизат от нея могат да опровергаят всяка нейна дума, добави: — Е… може би малко. Не мога да бъда Пазителка, Джерихо. Не е по силите ми.

Излязоха от миртовата горичка и тръгнаха по някакво поле. Няколко огромни мраморни звяра от митичен или изчезнал вид стояха във високата трева. Всеки детайл бе изваян с любов: бивните, козината, малките очи. Сузана се облегна на хълбока на единия и впери поглед в земята. Не се чуваха нито дебатите, нито камбанките в клоните. Само нощните насекоми се занимаваха с нещо в сянката на зверовете.

Той я гледаше — тя усещаше погледа му — но не можеше да вдигне глава.

— Мисля си, може би… — започна той, но се спря.

Насекомите продължаваха да бърборят, присмиваха му се, че не може да намери думи. Той опита отново:

— Исках само да кажа: знам че можеш да направиш всичко.

Тъкмо щеше да се усмихне на неговата любезност, но:

— Не. Не исках това да кажа. — Той си пое отново дъх и рече: — Искам да дойда с тебе.

— С мене?

— Когато се върнеш в Царството. С килима или без него, искам да съм с тебе.

Този път тя го погледна — тъмното му лице приличаше на лицето на осъден, който очаква да чуе присъдата си, зависима от всяко трепване на ресниците й.

Тя се усмихна търсейки отговор.

— Разбира се. Разбира се. — Накрая каза: — Ще се радвам.

— Да? — Той се задави от вълнение. — Наистина ли?

Безпокойството изчезна от лицето му, заменено от ослепителна усмивка.

— Благодаря. Толкова много искам да бъдем приятели.

— Тогава ще бъдем приятели — отвърна тя.

Допирът на камъка зад гърба й беше хладен; той, пред нея, излъчваше топлина. Ето че беше там, където я бе посъветвал Ромо: между.

1

Зарече се да не поглежда назад към овощната градина, и се сдържа почти до края, когато преди нощта наоколо да погълне окончателно гледката, волята му отслабна и той се огледа.

Успя да види само пръстена от светлина където бе стоял и рецитирал стиховете на Лудия Муни, после рикшата зави и всичко изчезна.

Флорис изпълни нареждането на Хлоя: наистина бързаха. Возилото се тресеше и търкаляше напред, преодоляваше с еднаква сила камъни и пасища, и през цялото време заплашваше да изхвърли пасажерите си. Кал се държеше и гледаше как край него преминава Фугата. Проклинаше се, че беше заспал и пропуснал възможността да я проучи през нощта. Когато зърна за пръв път Втъкания свят, той му изглеждаше толкова познат, но като пътуваше по пътищата му се чувстваше като турист, ококорен пред гледките на чужда страна.

— Странно място — рече той докато минаваха под една скала, изваяна във формата на огромна надвиснала вълна.

— А ти какво очакваше? — отвърна Хлоя. — Собственият ти заден двор?

— Не съвсем. Но си мислех, че го познавам, в известен смисъл. Поне от сънищата.

— Раят винаги трябва да е по-странен, отколкото очакваш, нали така? Иначе ще изгуби очарованието си. А ти си очарован.

— Да, и се страхувам.

— Разбира се. Това ти поддържа кръвообращението.

Той не разбра съвсем последната забележка, но други неща привлякоха вниманието му. При всеки завой, след всяко възвишение се разкриваше нова перспектива. А пред тях беше най-внушителната гледка: въртящата се стена от облаци на Спиралата.

— Там ли отиваме? — попита той.

— Близо до нея.

Гмурнаха се изведнъж в малка горичка от брези, чиято сребърна кора проблясваше в светлината на светкавиците от облаците, после продължиха по малък склон, който Флорис преодоля с впечатляващо темпо. Зад горичката пейзажът рязко се промени. Земята беше тъмна, почти черна, а растителността като че ли беше от оранжерия, а не на открито. Нещо повече, като стигнаха на върха на възвишението и тръгнаха по билото, Кал започна да усеща странни халюцинации. Непрекъснато виждаше от двете страни на пътя сцени, които не бяха съвсем там; като картини на зле настроен телевизор — размазваха се и отново заставаха на фокус. Видя къща, построена като обсерватория, наоколо й пасяха коне; видя няколко смеещи се жени в рокли от моаре. Видя още много други неща, но все за няколко секунди.

— Безпокои ли те това? — попита Хлоя.

— Какво става?

— Това е парадоксална земя. Строго погледнато, ти изобщо не би трябвало да си тук. Винаги има опасности.

— Какви опасности?

Не чу дали тя му отговори, защото от корема на Спиралата изригна люлякова светкавица, последвана от гръм. Вече бяха на четвърт миля от облака — космите по врата и ръцете на Кал настръхнаха, топките го заболяха.

Хлоя обаче не проявяваше интерес към Мантията. Гледаше Амаду, които се въртяха в небето зад тях.

— Втъкаването е започнало. Затова Спиралата е толкова неспокойна. Имаме по-малко време, отколкото си мислех.

При тези думи Флорис ускори ход и се затича, а петите му хвърляха бучки пръст в рикшата.

— Така е по-добре — рече Хлоя. — Няма да има време за сълзливи сантименталности.

След още три минути натъртващо пътуване стигнаха пред малък каменен мост и Флорис спря сред облак прах.

— Тук слизаме — обяви Хлоя и поведе Кал по няколко изтъркани стъпала към моста. Той пресичаше тесен, но дълбок пролом, чиито страни бяха покрити с мъх и пера от папрат. Долу течеше вода и пълнеше един вир, в който подскачаха риби.

— Хайде, хайде — подкани го Хлоя и го преведе бързо по моста.

Насреща им имаше къща с широко отворени врати и капаци на прозорците. По покрива се издигаха купчини птичи изпражнения, а край стената дремеха няколко големи черни прасета. Когато Кал и Хлоя наближиха прага едното се надигна и подуши краката на Кал, после се върна към свинските си сънища.

Вътре не светеше нищо. Единственото осветление идваше от светкавиците, а толкова близо до Спиралата то беше практически непрекъснато. На тази светлина Кал огледа стаята, в която го вкара Хлоя. Мебелировката беше оскъдна, но навсякъде имаше вестници и книги. Подът бе покрит с колекция от протрити килими, и върху един от тях лежеше огромна — и вероятно страшно стара — костенурка. В другия край на стаята голям прозорец гледаше към Мантията. Пред него в голямо обикновено кресло седеше някакъв мъж.

— Ето го — обяви Хлоя, но Кал не беше съвсем сигурен кой на кого представи.

Креслото, или мъжът, изскърца когато той стана. Беше стар, макар и не колкото костенурката. Кал предположи, че е на възрастта на Брендън. Лицето му очевидно обичаше смеха, но бе познало и болката. От косата до гърбицата на носа се простираше белег като петно от дим, и продължаваше надолу по дясната буза. Това не загрозяваше лицето, а по-скоро му придаваше властност, която иначе не би проличала в него. Светкавиците следваха една след друга, отпечатвайки силуета на мъжа в ума на Кал, но домакинът не казваше нищо. Само гледаше Кал, и продължаваше да го гледа. На лицето му бе изписано удоволствие, но защо, това не беше съвсем ясно за Кал. А не се чувстваше готов да попита, поне не преди другия да наруши мълчанието. Но изглежда не бе писано да стане така. Мъжът просто го гледаше.

Блясъкът на светкавиците го затрудняваше и той не беше съвсем сигурен, но на Кал му се стори, че в този човек има нещо познато. Предположи, че могат да стоят така с часове, ако не започне разговор, и зададе на глас въпроса, който се въртеше в главата му:

— Познавам ли ви отнякъде?

Очите на стареца се свиха като че ли искаше да заостри зрението си и да прониже сърцето на Кал. Но гласен отговор не последва.

— Не му е разрешено да разговаря с тебе — обясни Хлоя. — Хората, които живеят толкова близо до Спиралата… — думите й заглъхнаха.

— Какво? — попита Кал.

— Няма време за обяснения — рече тя. — Просто ми вярвай.

Мъжът не откъсваше очи от Кал нито за секунда, не мигваше дори. Внимателният му поглед бе съвсем благ, като че ли изпълнен с обич. Кал изведнъж бе обладан от страхотно желание да остане, да забрави Царството и да заспи в Килима тук при прасетата, светкавиците и всичко останало.

Обаче Хлоя вече го бе хванала за ръката.

— Трябва да вървим.

— Толкова скоро? — възропта той.

— Поначало рискувахме, като те доведохме тук — отвърна тя.

Старецът се приближаваше към тях. Походката му беше стабилна, погледът — все същият. Но Хлоя се намеси.

— Моля те, недей.

Той се намръщи и стисна устни. Но не се доближи повече.

— Трябва да си вървим — продължи тя. — Знаеш, че трябва.

Той кимна. Сълзи ли имаше в очите му? Кал мислеше, че да.

— Ще се върна навреме. Само ще го заведа до границата. Съгласен ли си?

Пак само кимване.

Кал вдигна колебливо ръка за сбогом.

— Е — рече той, още по-озадачен. — Беше… беше… чест за мене.

Лицето на стареца се сбръчка в лека усмивка.

— Той знае — каза Хлоя. — Повярвай ми.

Поведе Кал към вратата. Светкавиците проблясваха из стаята, гръмотевиците разтърсваха въздуха.

На прага Кал погледна за последен път домакина си, и за негова изненада — а всъщност и удоволствие — усмивката на мъжа се превърна в ухилване, което криеше в себе си някаква едва доловима палавост.

— Пази се — каза Кал.

Ухилен въпреки сълзите, които се стичаха по бузите му, мъжът му махна за сбогом и се обърна към прозореца.

2

Рикшата чакаше от другата страна на моста. Хлоя намести Кал и изхвърли възглавниците с пискюлчета, за да облекчи товара.

— Бързай — каза тя на Флорис. Едва изрече думата и се понесоха.

Пътуването го накара да настръхне. Всичко и всички страшно бързаха докато Фугата се готвеше да превърне отново материята си в шарки. В небето над главите им цареше птичи хаос, полята гъмжаха от животни. Навсякъде се виждаха големи приготовления, като за някакво мигновено гмуркане.

— Сънуваш ли? — попита Кал докато пътуваха. Въпросът дойде изневиделица, но изведнъж му се стори много важен.

— Да сънувам?

— Когато си в Килима?

— Може би — отвърна Хлоя замислена, — но никога не си спомням сънищата. Спя твърде дълбоко… — тя се запъна, после погледна встрани преди да довърши, — … като смърт.

— Скоро ще се събудите отново — Кал разбра меланхолията, която я бе обзела. — Само след няколко дни.

Опита се гласът му да звучи уверено, но се съмняваше дали е успял. Знаеше съвсем малко за онова, което бе станало през нощта. Шадуел жив ли беше още? А сестрите? И ако да, къде са?

— Аз ще ви помогна — добави той. — Поне това знам. Сега съм част от това място.

— О, да — каза тя съвсем сериозно. — Наистина си. Но, Кал… — тя го погледна и взе ръката му в своята. Той почувства връзката между тях, известна интимност дори, толкова несъответстваща на нищожното време, което бяха прекарали заедно. — Кал. Бъдещето е пълно с превратности.

— Не разбирам.

— Нещата могат толкова лесно да бъдат заличени. И то завинаги. Повярвай ми. Завинаги. Цели животи да изчезнат, сякаш никога не са били изживяни.

— Пропуснал ли съм нещо?

— Просто не приемай, че всичко е гарантирано.

— Няма.

— Добре. Добре — това изглежда малко я разведри. — Ти си добър човек, Калхун. Hо ще забравиш.

— Какво ще забравя?

— Всичко това. Фугата.

— Никога — засмя се той.

— Наистина ще забравиш. Всъщност, може би трябва. Трябва, иначе това ще разбие сърцето ти.

Той се сети отново за Лемуел и прощалните му думи. Помни, беше казал той. Наистина ли беше толкова трудно?

Дори да имаше още думи да се кажат по въпроса, те останаха неизречени, защото в този момент Флорис рязко спря.

— Какъв е проблемът? — попита Хлоя.

Водачът на рикшата посочи право напред. На не повече от стотина метра от тях пейзажът и всичко в него се изгубваха в Килима — твърдата материя се превръщаше в цветни облаци, от които щяха да бъдат изтеглени нишките му.

— Толкова скоро — каза Хлоя. — Слизай, Калхун. Не можем да те заведем по-нататък.

Линията на Килима се приближаваше като горски пожар, поглъщащ всичко по пътя си. Сцената вдъхваше страхопочитание. Въпреки че знаеше съвсем добре какви процедури се извършват — и че са добронамерени — гледката направо смразяваше кръвта му. Пред очите му се топеше един свят.

— Оттук нататък ще се оправиш сам — рече Хлоя. — Кръгом, Флорис! И политай!

Рикшата се обърна.

— Ами какво ще стане с мене? — попита Кал.

— Ти си Кукувица — извика му Хлоя и Флорис потегли. — Можеш просто да излезеш от другата страна.

Извика и още нещо, но той не го чу.

Страшно се надяваше да не е молитва.

1

Въпреки думите на Хлоя гледката пред него не беше успокояваща. Линията на унищожението се приближаваше със значителна скорост и не оставяше нищо непроменено. Инстинктът му подсказваше да побегне пред нея, но знаеше, че този маньовър би бил безполезен. Приливът на преобразяването щеше да напредва от всички посоки на компаса: рано или късно нямаше къде да бяга.

Вместо да стои неподвижен и да го чака, той избра да върви срещу него, и да посрещне докосването му.

Като направи първите си колебливи крачки въздухът около него предизвика някакъв сърбеж. Земята се гърчеше и тресеше под краката му. Още няколко метра и районът през който минаваше направо започна да се движи. Потокът помъкваше малки камъчета, късаше листа от храстите и дърветата.

„Това май ще заболи“, помисли си той.

Границата вече беше на не повече от десетина метра от него — виждаше с учудваща яснота извършващият се процес: магиите на Стана разделяха материята на Фугата на нишки, изтегляха ги във въздуха и ги връзваха на възли — тези възли на свой ред изпълваха въздуха като безброй насекоми, докато накрая последната магия ги привикваше в килима.

Можа да си позволи учудване само за няколко секунди преди да се срещнат — около него подскачаха влакна като фонтани във всички цветове на дъгата. Нямаше време за сбогуване: Фугата просто изчезна от полезрението и го остави потопен в работата на Стана. Издигащите се нишки предизвикаха у него усещане че пада, като че ли възлите се бяха устремили към рая, а той бе прокълната душа. Над главата му обаче нямаше рай, а шарки. Калейдоскоп по-силен от зрението и мисълта, чиито мотиви се преплитаха и разплитаха докато намерят мястото си сред останалите. Дори сега той беше сигурен, че ще бъде преобразен по същия начин: плътта и костите му ще се превърнат в символ, и той ще бъде втъкан във величествената композиция.

Но молитвата на Хлоя, ако имаше такава, му осигури защита. Станът отхвърли кукувичето вещество и го подмина. В един миг той бе сред втъкаването. След това великолепието на Фугата остана зад гърба му и той се озова сред голо поле.

2

Не беше сам. Няколко дузини Виждащи бяха избрали да прекрачат оттатък, в Царството. Някои стояха сами и гледаха как Килимът поглъща дома им, други разгорещено спореха на малки групи, а трети вече се бяха запътили към мрака преди Човеците да тръгнат да ги търсят.

Сред тях той видя едно познато лице, осветено от блясъка на втъкаването — Аполин Дюбоа. Тръгна към нея. Тя го забеляза, но не го поздрави.

— Виждала ли си Сузана? — попита Кал.

Тя поклати глава.

— Кремирах Фредерик и си уреждах нещата.

Не каза нищо повече. До нея се появи някакъв елегантен тип с начервени бузи. Съвсем приличаше на сводник.

— Трябва да тръгваме, Пеперудке — рече той. — Преди да са налетели зверовете.

— Знам — отвърна тя. После се обърна към Кал: — Ще забогатеем. Ще учим вас, Кукувиците, какво означава желанието.

Приятелят й се ухили с половин уста. Повечето от зъбите му бяха златни.

— Идват чудесни времена — Аполин потупа Кал по бузата. — Така че ела да ме видиш някой ден. Ще те обслужим добре.

После хвана сводника за ръка.

— Bon chance — рече тя и двамата се отдалечиха забързани.

Линията на Килима вече бе доста далече от Кал, а броят на Виждащите, които останаха, беше повече от сто. Той тръгна сред тях да търси Сузана. Повечето не обръщаха внимание на присъствието му — тези хора оставени в края на двадесети век без никакво средство за защита освен магии имаха по-належащи грижи. Не им завиждаше.

Сред бегълците забеляза трима от Купувачите, застанали замаяни и прашни, с безизразни лица. Чудеше се какво ли си мислят за преживяното през тази нощ. Дали ще споделят цялата история с приятелите си, и ще понесат неверието и презрението, които щяха да им се струпат на главите? Или ще оставят приказката да ги измъчва, но няма да я разкажат? Подозираше, че ще бъде второто.

Утрото наближаваше. Най-слабите звезди изчезнаха, и дори най-ярките вече не бяха толкова уверени в себе си.

— Свърши се… — чу той някой да мърмори.

Погледна назад към Килима — светлината на втъкаването беше почти загаснала.

Но изведнъж в нощта се чу вик и миг по-късно Кал видя три светлини — Амаду — да се издигат с огромна скорост от жаравата на Килима. Издигайки се те се доближаваха, докато накрая — високо над улиците и полята — се сблъскаха.

Блясъкът на срещата им освети пейзажът докъдето стигаше погледа. Кал видя как Виждащите се разбягаха на всички страни, отвърнали очи от ярката светлина.

После светлината загасна и в сравнение с нея утринният полумрак му се стори толкова непроницаем, че всъщност в продължение на около минута Кал направо ослепя. Постепенно светът отново се появи около него и той разбра, че фойерверкът и неговият ефект изобщо не са били случайни.

Виждащите бяха изчезнали. Там където преди деветдесет секунди беше пълно с издължени силуети, сега беше празно. Бяха избягали под прикритието на светлината.

1

Хобарт също видя ярката следа на Амаду, въпреки че още беше на две и половина мили от мястото. Тази нощ бедите следваха една след друга. Ричардсън, все още разтърсен от събитията в щаба, на два пъти блъсна колата в спрели автомобили, и маршрутът им попадаше все на задънени улици докато заобиколят Уъръл.

Но най-после ето: знак, че плячката е наблизо.

— Какво беше това? — попита Ричардсън. — Като че ли нещо избухна.

— Един Господ знае — отвърна Хобарт. — От тези хора всичко може да се очаква. Особено от жената.

— Не трябва ли да извикаме подкрепления, сър? Не знаем колко са.

— Дори и да можехме… — рече Хобарт и изключи радиото и смущенията, които бяха погълнали Хийт преди няколко часа, — искам да не вдигаме много шум преди разберем какво става. Угаси фаровете.

Шофьорът се подчини и продължиха в полумрака, предшестващ утрото. На Хобарт му се стори, че вижда някакви фигури да се движат в мъглата зад сивите храсти отстрани на пътя. Обаче нямаше време да проучва — трябваше да се довери на инстинкта си, че жената е някъде пред тях.

Изведнъж на пътя пред тях се появи някой. Ричардсън изруга и завъртя кормилото, но силуетът сякаш прескочи колата.

Автомобилът се качи на тротоара и измина няколко метра преди Ричардсън да го овладее отново.

— Мамка му. Видяхте ли това?

Хобарт видя и изпита същото болезнено неудобство, което бе почувствал в щаба. Тези хора имаха оръжия, които действаха върху усещането за реалност, а той обичаше реалността повече от топките си.

— Видяхте ли? — повтори Ричардсън. — Копелето просто летеше.

— Не — каза твърдо Хобарт. — Нищо не летеше. Разбрано?

— Да, сър.

— Не вярвай на очите си. Вярвай на мене.

— Да, сър.

— И ако ти се изпречи нещо друго, сгази го.

2

Светлината, която заслепи Кал, заслепи и Шадуел. Той падна от гърба на човешкия си кон и запълзя наоколо в мръсотията докато светът отново застана на фокус. Като прогледна видя две неща. Едното беше Норис, който лежеше на земята и хлипаше като дете. Другото — Сузана, която се появи от развалините на къщата на Шърман, придружена от двама Виждащи.

Не бяха с празни ръце. Носеха килима. Господи, килима! Огледа се за Магьосницата, но нямаше никой наблизо, който да му помогне, а конят изобщо не можеше да бъде от полза за когото и да било.

Остани спокоен, рече си той, все още имаш сакото. Избърса мръсотията полепнала по него, намести възела на вратовръзката си, и се запъти да пресрещне крадците.

— Много ви благодаря — рече той като се приближи към тях, — че сте опазили имуществото ми.

Сузана го погледна само веднъж и каза на носачите:

— Не му обръщайте внимание.

После ги поведе към пътя.

Шадуел ги последва бързо и хвана жената за ръка. Беше решен да запази учтивостта си докато е възможно, това винаги объркваше противника.

— Някакъв проблем ли има? — запита той.

— Няма проблеми.

— Килимът ми принадлежи, госпожице Париш. Настоявам да остане тук.

Сузана се огледа за Джерихо. През последните минути на инструктажа в Дома на Капра се бяха разделили, когато Месмерис я отведе настрани за да й даде някои съвети. Той продължаваше да говори когато втъкаването стигна до прага на Дома на Капра — тя така и не чу последните му забележки.

— Моля ви… — усмихна се Шадуел. — Сигурно можем да уредим някак си нещата. Ако желаете, ще го откупя от вас. Да речем, колко?

Той отвори сакото си, но играта му вече бе насочена не към Сузана, а към двамата, които носеха килима. Може и да бяха добре въоръжени, но бяха лесна мишена. Вече зяпаха в гънките на сакото.

— Може би виждате нещо, което ви харесва?

— Това е номер — каза Сузана.

— Но погледнете… — рече й единият от тях, и тя инстинктивно направи точно това. Ако нощта не беше толкова изтощителна, тя сигурно би имала сила да отвърне глава незабавно, но не беше достатъчно бърза. Нещо блещукаше в седефения хастар, и тя не можа да откъсне погледа си.

— Наистина виждате нещо… — продължи Шадуел. — Нещо хубаво, за една хубава жена.

Така беше. Магиите на сакото я бяха завладели точно за две секунди и тя не можеше да се съпротивлява на злото.

Някакъв глас в главата й я викаше, но тя не му обърна внимание. Извика името й отново. Погледни встрани, рече той, но тя виждаше как в хастара нещо се материализира и то възбуждаше интереса й.

— Не, дяволите да те вземат! — извика същият глас и този път някаква неясна фигура се изпречи между нея и Шадуел. Това я изтръгна от унеса и успокояващата прегръдка на сакото, и тя видя Кал пред себе си да нанася серия от удари по врага. Шадуел бе много по-едър от двамата, но разгорещеността на Кал за момент го беше уплашила.

— Махай се от тук! — изкрещя Кал.

Шадуел вече се бе съвзел от шока и се нахвърли върху Кал, който отстъпи пред ответния удар. Знаеше че ще загуби схватката за секунди, и затова се наведе под юмруците на Търговеца и го стисна в мечешка прегръдка. Няколко секунди се бориха: ценно време, през което Сузана поведе носачите на килима през развалините.

Бягството им беше тъкмо навреме. Докато сакото бе отвлякло вниманието й почти се беше развиделило. Скоро щяха да се окажат лесна мишена за Непорочна или за всеки, който иска да ги спре.

Хобарт, например. Видя го веднага щом стигнаха края на имението на Шърман — излизаше от паркираната кола. Дори на слабата светлина и от това разстояние тя разбра, че е той. Омразата й го надуши. Разбра също, чрез някакво пророческо чувство отприщено от менструума в нея, че дори и да избягат от него сега, преследването няма да спре дотук. Беше си създала враг за хиляди години.

Не гледа към него дълго. Защо да си прави труда? Спомняше си идеално всяка подробност и пора на голото му лице, а дори да поизбледнееше споменът, трябваше само да погледне през рамо.

Той щеше да бъде там, да го вземат дяволите.

3

Въпреки че Кал се беше вкопчил в Шадуел с упоритостта на териер, по-голямото тегло на Търговеца бърза му помогна да спечели битката. Кал бе захвърлен сред тухлите и Шадуел се нахвърли върху него. Нямаше милост. Започна да го рита, не веднъж, а десетина пъти.

— Шибано копеле! — развика се той.

Ритниците продължаваха, така премерени, че Кал да не може да стане.

— Ще ти счупя всичките шибани кокали — обеща Шадуел. — Ще те убия, мамка ти.

И щеше да го направи, но някой каза:

— Вие…

Атаката на Шадуел спря веднага и Кал погледна покрай краката на Търговеца към мъжа с черните очила, който се приближаваше. Беше полицаят от Чариът Стрийт.

Шадуел се обърна към него.

— Кой сте вие, по дяволите? — попита той.

— Инспектор Хобарт — гласеше отговорът.

Кал си представи лукавата физиономия на Шадуел в момента. Усещаше я и в гласа му:

— Инспектор. Разбира се. Разбира се.

— А вие? — попита на свой ред Хобарт. — Вие кой сте?

Кал не чу останалата част от разговора. Беше зает — мъчеше се да накара израненото си тяло да изпълзи през развалините и се надяваше, че същият добър късмет, който му помогна да се измъкне жив, бе ускорил и бягството на Сузана.

— Къде е тя?

— Къде е кой?

— Жената, която беше тука — Хобарт свали очилата си за да види по-добре заподозрения на слабата светлина. Този има опасен поглед, помисли си Шадуел. Очите му са като на бясна лисица. И той също търси Сузана. Колко интересно.

— Името й е Сузана Париш — добави Хобарт.

— А-а.

— Познавате ли я?

— Всъщност да. Тя е крадец.

— Тя е нещо много по-лошо.

Какво ли е по-лошо от крадец? помисли си Шадуел, но рече:

— Така ли?

— Издирва се за разпит по обвинение в тероризъм.

— И вие сте дошли да я арестувате?

— Да.

— Вие сте добър човек — каза Шадуел. Какво би могло да бъде по-добре? Почтен, принципен, влюбен в Закона деспот. Какъв по-добър съюзник можеше да иска човек в такива неспокойни времена?

— Имам някои доказателства — продължи той, — които биха могли да бъдат ценни за вас. Но само за вашите очи.

Хобарт даде знак и Ричардсън се дръпна малко назад.

— Нямам настроение за игрички — предупреди Хобарт.

— Повярвайте ми — рече Шадуел, — кълна се в очите на майка си: това не е игра.

Разтвори сакото си. Неспокойният поглед на инспектора веднага се вторачи в хастара. Той е жаден, помисли си Шадуел, толкова жаден. Но за какво? Щеше да бъде интересно да се види. Какво ли би пожелал приятеля Хобарт най-много от всичко в този широк свят?

— Може би… виждате нещо, което ви хваща окото?

Хобарт се усмихна, кимна.

— Наистина? Тогава, вземете го, моля. Ваше е.

Инспекторът се пресегна към сакото.

— Хайде — насърчи го Шадуел. Не беше виждал такова изражение на човешко лице: такава безкрайна невинна злоба.

В сакото пламна някаква светлина и очите на Хобарт изведнъж се разшириха още повече. После изтегли ръката си от хастара и Шадуел едва не извика от изненада, като видя желанието на лунатика. В дланта на мъжа горяха жълто-белите пламъци на ярък огън. Подскочиха цяла педя, нетърпеливи да погълнат нещо, и сиянието им се отрази в очите на Хобарт.

— О, да — рече Хобарт. — Дайте ми огън…

— Ваш е, приятелю.

— …и аз ще ги изгоря.

Шадуел се усмихна.

— Вие и аз заедно — предложи той.

Така започна един брак сключен в ада.

1

Хората от Чариът Стрийт напоследък бяха станали свидетели на доста необичайни сцени, но възстановиха статуквото с възхитителна усърдие. Когато Кал слезе от автобуса и тръгна по краткия път до дома на Муни, беше малко преди осем сутринта, и навсякъде по улицата се изпълняваха същите домашни ритуали, които бе наблюдавал от детството си. Радиоапарати обявяваха утрешните новини през отворени врати и прозорци: някакъв член на парламента бил намерен мъртъв в прегръдките на любовницата си; в Близкия Изток били хвърлени бомби. Кланета и скандали, скандали и кланета. А чаят слаб ли ти се стори тази сутрин, мили? Децата измиха ли се зад ушите?

Той си отключи и влезе, все още замислен върху проблема какво да каже на Брендън. Ако не му каже истината, това можеше да предизвика повече въпроси, отколкото бе необходимо, а все пак ако му разкажеше цялата история… беше ли дори възможно? Съществуваха ли думи, които поне да наподобяват онова, което бе видял, чувствата, които бе изпитал?

Къщата беше тиха, и това го разтревожи. Брендън ставаше рано още от дните когато работеше на доковете, дори напоследък бе ставал рано, за да посрещне мъката си.

Кал извика, но не последва никакъв отговор.

Влезе в кухнята. Градината приличаше на бойно поле. Извика пак и отиде да го потърси на горния етаж. Вратата на спалнята беше затворена. Натисна дръжката, но беше заключено отвътре, нещо което не се бе случвало никога преди. Почука силно.

— Тате? Вътре ли си?

Почака няколко секунди, ослушвайки се внимателно, после пак попита. Този път отвътре се чу тихо хлипане.

— Слава Богу — въздъхна той. — Тате? Аз съм, Кал. — Риданията заглъхнаха. — Отвори ми, тате.

Мина известно време, после чу стъпките на баща му да се приближават към вратата. Ключът се завъртя и вратата леко се открехна.

Лицето от другата страна приличаше повече на сянка, отколкото на човек. Изглежда Брендън не се беше нито мил, нито бръснал от предишния ден.

— О, Господи… Татко.

— Наистина ли си ти? — Брендън погледна сина си с открито подозрение.

Думите му накараха Кал да си спомни как изглежда — лицето му окървавено и разранено.

— Добре съм, тате — усмихна се той. — Ами ти?

— Заключени ли са вратите? — попита Брендън.

— Вратите? Да.

— А прозорците?

— Да.

— Съвсем сигурен ли си? — кимна Брендън.

— Казах ти, да. Какво има, татко?

— Плъховете — отвърна Брендън и погледна към площадката зад Кал. — Чувах ги цяла нощ. Качиха се по стълбите, наистина. Седяха най-горе на стъпалата. Чух ги. Бяха големи като котки. Седяха и ме чакаха да изляза.

— Е, вече ги няма.

— Влезли са през оградата. Откъм насипа. Десетки.

— Хайде да слезем долу — предложи Кал. — Ще ти направя закуска.

— Не, няма да слизам. Днес не.

— Тогава да приготвя нещо и да ти го донеса горе, а?

— Ако обичаш — рече Брендън.

Кал тръгна надолу по стълбите и чу как баща му отново залости вратата.

2

По-късно някой почука на вратата. Беше госпожа Валънс, чиято къща беше срещу тази на Муни.

— Просто минавах — каза тя, но чехлите на краката й я издаваха, че лъже. — Помислих си, да видя как е баща ти. Чух, че се държал много странно с полицаите. Какво е станало на лицето ти?

— Няма нищо.

— Един много учтив полицай разговаря с мене — продължи жената. — Попита ме… — тя заговори тихо, — … дали баща ти не е разстроен психически.

Кал стисна зъби, за да не отвърне.

— Искаха да разговарят и с тебе, разбира се.

— Е, сега съм тук — отвърна Кал. — Ако им трябвам.

— Моето момче Реймънд каза, че те видял на линиите. Бягал си, така каза.

— Довиждане, госпожо Валънс.

— А той вижда добре, вижда Реймънд.

— Казах довиждане — рече Кал и тръшна вратата пред самодоволната й физиономия.

3

Нейното посещение не беше последното за деня. Няколко души се отбиха да видят дали всичко е наред. Явно в квартала се носеха доста клюки за дома на Муни. Може би някой умник бе разбрал, че той е бил центърът на драмата от предния ден.

Всеки път щом се почукаше на вратата, Кал очакваше да види Шадуел на прага. Но Търговецът очевидно имаше по-спешни грижи от това да довърши работата, която бе започнал сред руините на къщата на Шърман. Или може би чакаше по-благоприятно стечение на обстоятелствата.

После точно след обяда звънна телефонът, докато Кал хранеше птиците в гълъбарника.

Той се втурна вътре и грабна слушалката. Още преди да беше казала нещо, Кал знаеше, че това е Сузана.

— Къде си?

Тя беше задъхана и разтревожена.

— Трябва да напуснем града, Кал. Преследват ни.

— Шадуел?

— Не само Шадуел. Полицията.

— Килимът при тебе ли е?

— Да.

— Тогава ми кажи къде си. Ще дойда и…

— Не мога. Не по телефона.

— Не се подслушва, за Бога.

— Обзалагаш ли се?

— Трябва да те видя — рече той, нещо средно между молба и изискване.

— Да… — отвърна тя и гласът й омекна. — Да, разбира се…

— Как?

Последва дълга пауза. После тя каза:

— Където направи признанието си.

— Какво?

— Помниш ли?

Той се замисли. Какво признание бе правил изобщо? О, да: Обичам те. Как би могъл да забрави това?

— Да? — попита тя.

— Да. Кога?

— След час.

— Ще бъда там.

— Нямаме много време, Кал.

Искаше да й каже, че знае, но тя вече беше затворила.

Болката в израненото му тяло намаля като по чудо след разговора, стъпваше леко докато се качваше по стълбите при Брендън.

— Трябва да изляза за малко, тате.

— Заключи ли всички врати? — попита баща му.

— Да, къщата е заключена и залостена. Нищо не може да влезе. Нещо друго трябва ли ти?

Брендън помисли известно време върху въпроса.

— Бих искал малко уиски — рече той накрая.

— Имаме ли?

— В библиотеката. Зад Дикенс.

— Ще ти го донеса.

Тъкмо измъкваше бутилката от скривалището и звънецът на вратата звънна отново. Колебаеше се дали да отвори, но посетителят беше настойчив.

— Идвам след минутка — извика той нагоре по стълбите и отвори вратата.

Мъжът с тъмните очила попита:

— Калхун Муни?

— Да.

— Името ми е инспектор Хобарт, това е полицай Ричардсън. Дошли сме да ви зададем няколко въпроса.

— Веднага ли? — попита Кал. — Тъкмо щях да излизам.

— Спешна работа? — попита Хобарт.

По-добре ще е да кажа не, помисли си Кал.

— Не съвсем — отвърна той.

— Тогава не бихте имали нищо против да ви отнемем малко време — каза Хобарт и двамата влязоха моментално в къщата.

— Затвори вратата — нареди Хобарт на колегата си. — Изглеждате смутен, Муни. Криете ли нещо?

— Защо да…? Не.

— Разполагаме с информация за обратното.

Брендън извика отгоре — искаше си уискито.

— Кой е това?

— Баща ми. Искаше да пийне.

Ричардсън измъкна бутилката от ръцете на Кал и тръгна към стълбите.

— Не отивайте горе — спря го Кал. — Ще го изплашите.

— Нервно семейство — отбеляза Ричардсън.

— Не е добре напоследък — рече Кал.

— Хората ми са като агънца — каза Хобарт. — Стига да спазвате закона.

Отгоре отново се чу гласът на Брендън.

— Кал? Кой е?

— Едни хора искат да поговорят с мене, тате — извика Кал.

Но в гърлото му заседна друг отговор, който той преглътна. По-верен отговор.

Плъховете, татко. Влязоха все пак.

4

Минутите минаваха. Въпросите се въртяха и повтаряха като на въртележка. От насоката им беше ясно, че Хобарт бе разговарял надълго и нашироко с Шадуел, така че беше безполезно Кал да отрича. Трябваше да каже истината — колкото бе възможно по-малко от нея. Да, познава жена на име Сузана Париш. Не, не знае биографията й, нито пък му е казвала нещо за политическите си пристрастия. Да, виждал я е през последните двадесет и четири часа. Не, не знае къде е сега.

Докато отговаряше на въпросите се опита да не мисли за това, че тя го чака край реката. Ще го чака и като разбере, че няма да дойде, ще си отиде. Но колкото повече се мъчеше да избие тази мисъл от главата си, толкова по-упорито тя се завръщаше.

— Неспокоен ли сте, Муни?

— Малко ми е топло, това е.

— Имате среща, нали?

— Не.

— Къде е тя, Муни?

— Не зная.

— Няма смисъл да я защитавате. Тя е от най-големите боклуци, Муни. Повярвайте ми. Виждал съм какво може да направи. Неща, за които няма да повярвате. Стомахът ми се обръща само като си помисля.

Говореше напълно убедено. Кал не се съмняваше в думите му.

— Какъв сте вие, Муни?

— Какво имате предвид?

— Май приятел или мой враг? Среден път няма, нали разбирате. Без може би. Приятел или враг. Кое от двете?

— Не съм направил нищо против закона.

— Това аз ще го решавам — каза Хобарт. — Аз познавам закона. Познавам го и го обичам. И няма да допусна да плюят по него, Муни. Нито вие, нито който и да било. — Той си пое дъх и заяви: — Вие сте лъжец, Муни. Не зная доколко сте вътре в тази работа, или защо, но зная, че сте лъжец. — Направи кратка пауза и продължи: — Така че ще започнем отначало, нали?

— Казах ви всичко, което зная.

— Ще започнем отначало. Кога се запознахте с терористката Сузана Париш?

5

След повече от два часа и половина на въртележката, на Хобарт най-после му омръзна и той обяви, че засега е приключил с Кал. Няма да бъдат предявени никакви обвинения, поне не веднага, но Кал трябва да се счита под подозрение.

— Вие днес си създадохте двама врагове, Муни — заключи Хобарт. — Мен и закона. Ще съжалявате за това.

После плъховете си тръгнаха.

Кал поседя пет минути в задната стая, като се опитваше да събере мислите си, и след това се качи да види как е Брендън. Старецът беше заспал. Кал остави баща си с неговите сънища и тръгна да търси своите.

6

Тя отдавна си беше тръгнала, разбира се.

Той се помота наоколо, търсейки между складовете с надеждата, че му е оставила някакво съобщение, но не откри нищо.

Изтощен от всичките събития през този ден, Кал се запъти към дома. Като излезе през портала обратно на Док Роуд забеляза, че някой го гледа от една паркирала кола. Може би един от клана на Хобарт, един от влюбените в закона. Може би Сузана е била някъде наоколо, но не е могла да се покаже, за да не я видят. Мисълта че е била наблизо, колкото и да го разстрои, все пак смекчи удара, поне малко. Когато нещата се успокоят, тя ще му се обади и ще определи нова среща.

Вечерта вятърът се усили и духаше на пориви през цялата нощ и на следващия ден, довявайки първия есенен хлад. Не донесе обаче никакви вести.

1

Третата седмица на септември донесе дъжд. Не порой като през август, изливащ се от опереното небе, а слаб ръмеж. Дните ставаха все по-сиви, а с тях изглежда и Брендън. Въпреки че Кал всеки ден се опитваше да го убеди да слезе, той вече не излизаше от стаята. Кал направи и два-три храбри опита да поговорят за онова, което се бе случило преди месец, но старецът просто не се интересуваше. Погледът му ставаше безжизнен щом усетеше накъде клони разговора, и ако Кал настояваше, ставаше раздразнителен.

Лекарите прецениха, че Брендън страда от старческа деменция — необратим процес, при който накрая Кал нямаше да може да се грижи за него. Посъветваха го, че би било най-добре за всички да намери място в някой старчески дом, където биха се грижили за Брендън денонощно.

Кал отхвърли предложението. Беше сигурен, че привързаността на Брендън към стая, която познава — която беше споделял с Ейлийн в продължение на много години — е единственото, което го крепи.

Не беше сам в грижите си за него. Два дни след неуспешния му опит да пусне гълъбите в къщата се появи Жералдин. Десетина минути неуверено се обясняваха и извиняваха, после разговорът се завъртя около Брендън и здравият разум на Жералдин триумфално излезе на преден план. Да забравим споровете, рече тя, искам да помогна. Кал нямаше намерение да откаже. Брендън реагира на присъствието на Жералдин като дете на отдавна загубена майчина гърда. Беше гален и глезен, и когато Жералдин зае мястото на Ейлийн в къщата, Кал започна да се връща към старото домашно ежедневие. Чувството, което изпитваше към Жералдин, бе безболезнено, което сигурно беше най-показателния признак за това, колко бе слабо. Когато тя бе там, беше щастлив да е с нея. Но тя рядко му липсваше.

Що се отнася до Фугата, той положи максимални усилия да запази яснотата на спомените си за нея, но това никак не беше лесно. Царството си имаше начини да предизвика забрава — толкова изтънчени и многобройни — че той не усещаше как го омайват.

Едва когато един мрачен ден нещо му напомни — някакъв мирис, някакъв вик — че някога е бил на друго място, дишал е неговия въздух и се е срещал с неговите същества, едва тогава той разбра колко нетраен е споменът му. И колкото повече се стремеше към онова, което забравяше, толкова повече то му се изплъзваше.

Величието на Фугата се превръщаше в най-прости думи, чиято реалност той вече не си спомняше. Когато мислеше за овощна градина, това вече не бе толкова онова място, където бе спал (спал и сънувал, че животът, който живееше сега, е само сън), а по-скоро едно обикновено място с ябълкови дървета.

Чудесата се отдалечаваха от него и той изглежда не можеше да ги задържи.

Сигурно умирането е нещо такова, помисли си той: да загубваш скъпите си неща и да не можеш да го предотвратиш.

Да — това беше един вид умиране.

2

Брендън, от своя страна, продължаваше да съществува. Минаха няколко седмици и Жералдин успя да го убеди да слиза при тях, но той не се интересуваше от друго освен чай и телевизия, а вместо с думи отвръщаше със сумтене. Понякога Кал гледаше лицето му, докато Брендън седеше отпуснат пред телевизора — изражението му не се променяше, независимо дали на екрана се показваха някакви учени глави или комедианти — и се чудеше какво бе станало с човека, когото познаваше. Дали старият Брендън все още не се криеше, някъде зад размътения поглед? Или пък през цялото време е бил някаква илюзия, мечтата на сина за постоянството на бащата, която като писмото от Ейлийн просто се бе изпарила? Може би така е най-добре, помисли си той, така Брендън се пазеше от болката, после се стресна от тази мисъл. Нали така казваха като минаваше погребение: така е най-добре? Брендън не беше мъртъв още.

С течение на времето присъствието на Жералдин се оказа успокояващо не само за стареца, но и за Кал. Усмивките й бяха най-светлото нещо в тези унили дни. Тя идваше и си отиваше, все по-необходима с всеки нов ден, и накрая, през първата седмица на декември предложи да остане да спи в къщата — така би било по-удобно за всички. Това развитие на нещата бе съвсем естествено.

— Не искам да се омъжвам за тебе — каза му тя съвсем простичко. Жалката гледка на брака на Тереза — бяха изминали пет месеца, а той вече бе разклатен — беше потвърдил най-лошите й съмнения относно брачния живот. — Някога исках да се омъжа за тебе — продължи тя. — Но сега съм щастлива просто да бъдем заедно.

Тя се оказа приятна компания, практична, без сантименталности: и приятелка, и любовница. Именно тя се грижеше сметките да се плащат навреме и да има чай в чекмеджето. Именно тя предложи на Кал да продаде гълъбите.

— Баща ти вече не проявява интерес към тях — казваше тя неведнъж. — Той дори няма да забележи, че ги няма.

Това определено беше истина. Но Кал отказа да мисли за продажба. Като дойде пролетта и хубавото време баща му може отново да се заинтересува от птиците.

— Знаеш, че не е така — отвръщаше тя, когато той изтъкваше този аргумент. — Защо толкова искаш да ги задържиш? Те са само в тежест. — После тя зарязваше въпроса за няколко дни, само за да го постави отново при случай.

Историята се повтаряше. Често по време на тези разговори, които постепенно ставаха все по-разгорещени, Кал си спомняше за майка си и баща си: вървеше по същия път. И, също като баща си, Кал — въпреки че бе сговорчив по почти всички други въпроси — бе непоклатим по този. Той няма да продаде птиците.

Истинската причина за тази упоритост не беше, разбира се, надеждата за възстановяване на Брендън, а фактът, че птиците бяха последната му конкретна връзка със събитията от предишното лято.

През седмиците след изчезването на Сузана той купуваше по десетина вестници на ден и преглеждаше всяка страница за някаква новина за нея, за килима, или за Шадуел. Нямаше нищо обаче и накрая — като не можеше да понесе ежедневното разочарование — той спря да търси. Нямаше и повече посещения от страна на Хобарт и неговите хора, което само по себе си беше лошо. Той — Кал, беше вече без значение. Историята, ако все още продължаваше, се пишеше без него.

Той толкова се изплаши, че ще забрави Фугата, че пое риска да напише всичко, за което си спомняше от нощта там, но когато се залови с писане, то се оказа подтискащо малко. Записа и имената: Лемуел Ло, Аполин Дюбоа, Фредерик Камъл… написа ги отзад в дневника си, там където бе оставил място за телефонни номера, само че за тези хора нямаше номера, нито адреси. Просто необичайни имена, които все по-трудно свързваше с някакви лица.

3

Понякога сънуваше сънища, от които се събуждаше облян в сълзи.

Жералдин го успокояваше доколкото можеше, като се има предвид твърдението му, че не си спомня какво е сънувал след като се е събудил. В известен смисъл това бе вярно. В съзнанието му нямаше нищо, което би могло да се опише с думи, само болезнена тъга. Тя лежеше до него и го галеше по главата, говореше му, че въпреки тези трудни времена нещата биха могли да бъдат много по-зле. Разбира се, тя беше права. И постепенно сънищата намаляваха, докато накрая престанаха съвсем.

4

През последната седмица от януари, когато все още имаше да се плащат сметки от Коледа, а парите бяха твърде малко, той продаде гълъбите, с изключение на 33 и приятелката му. Тази двойка запази, въпреки че причината защо го направи си спомняше все по-трудно, а към края на следващия месец вече напълно я забрави.

1

Преминаването на зимата определено беше тягостно за Кал, но за Сузана тя криеше опасности много по-лоши от скуката и лошите сънища.

Опасностите започнаха от деня след нощта на Фугата, когато тя и братята Певерели едва се спасиха да не бъдат пленени от Шадуел. Животът й, и животът на Джерихо, с когото се събра отново на улицата зад имението на Шърман, оттогава бяха постоянно в опасност.

Бяха я предупредили за това в Дома на Капра, и за много други неща. Но от всичко, което научи, най-дълбоко впечатление й направи Бич Божи. Съветниците бяха пребледнели докато разказваха колко близо до унищожението са били Родовете. И въпреки че враговете, които сега бяха по петите им — Шадуел и Хобарт — бяха съвсем различни, тя направо вярваше, че те и Бич Божи са се пръкнали от една и съща отровна земя. Всички те, по свой собствен начин, бяха врагове на живота.

И бяха еднакво безмилостни. Беше изтощително да бягат крачка напред преди Търговеца и новия му съюзник. През онзи първи ден тя и Джерихо получиха няколко часа преднина, докато оставената от братята фалшива следа успешно заблуди преследвачите, но към обяд Хобарт отново ги надуши. Не й оставаше друг избор освен следобеда да напусне града с една кола, която купи на старо за да смени откраднатия полицейски автомобил. Знаеше, че да използва собствената си кола бе все едно да изпраща димни сигнали.

Едно нещо я изненада: нямаше никакъв знак от Непорочна, нито в деня на втъкаването, нито по-късно. Възможно ли бе Магьосницата и сестрите й да бяха решили да останат в килима — или дори да са се оказали там в капан против волята си? Може би тази надежда беше твърде пресилена. И все пак менструумът — който тя все по-успешно контролираше и използваше — нито веднъж не потръпна в потвърждение на присъствието на Непорочна.

През онези първи седмици Джерихо се държеше на почтително разстояние, може би неспокоен заради заниманията й с менструума. Той не можеше да й помогне в процеса на обучение — силата, която тя притежаваше, за него бе тайна — мъжът в него се боеше от нея. Но постепенно тя го убеди, че нито той, нито тя (ако можеха да се разглеждат поотделно) не му мислят и най-малкото зло, и той посвикна със силата й. Тя дори можа да му разкаже как за пръв път е получила достъп до менструума, и как той след това бе потекъл в Кал. Радваше се на възможността да говори за тези събития — твърде дълго бяха останали заключени в нея, разяждаха я отвътре. Той не можеше да даде отговор на въпросите й, но като че ли самият разказ успокои тревогите й. А колкото повече се успокояваше, толкова повече менструумът разкриваше възможностите си. Той й даваше сила, която през тези седмици се оказа безценна — умение да предвижда, което й разкриваше бъдещето в призрачни форми. Виждаше лицето на Хобарт пред стаята, в която се криеха, и знаеше че съвсем скоро той щеше да застане на същото място. Понякога виждаше и Шадуел, но най-вече Хобарт, с отчаян поглед, а тънките му устни изговаряха името й. Това, разбира се, беше сигнал, че трябва да продължат, независимо по кое време на деня или нощта. Събираха багажа си, килима, и тръгваха.

Тя имаше и други способности, и всички те произлизаха от менструума. Виждаше светлините които Джерихо й показа за пръв път на Лорд Стрийт след учудващо кратък период от време те престанаха да й правят впечатление, бяха просто допълнителна информация — като изражението на лицето или тона на гласа, която използваше за да разгадае характера на непознат човек. Сега притежаваше и друго умение, нещо средно между пророческите видения и ореолите — тоест, можеше да види последствията от природните процеси. Виждаше не само пъпката, но и цвета, в който щеше да се превърне през пролетта, а ако простреше погледа си малко по-нататък — плодовете, които щяха да се родят от него. Това възприемане на скритите възможности имаше няколко последствия. От една страна, тя престана да яде яйца. От друга, се усети да се бори с някакъв измамен фатализъм, който ако не му се бе съпротивлявала, щеше да я отведе сред море от неизбежности, в посока произволно избрана от бъдещето.

Джерихо с неговия безграничен ентусиазъм за живот и действия й помогна да се спаси от тези опасни води. Въпреки че цветът, и повяхването на цвета бяха неизбежни, Човеците и Виждащите можеха да избират преди да умрат: пътища, по които да минат, и пътища, които да пренебрегнат.

Един такъв избор бе дали да останат приятели или да бъдат любовници. Избраха да бъдат любовници, въпреки че то стана толкова естествено, че Сузана не би могла да посочи точно момента на решението. Никога не бяха говорили изрично за това, макар че може би то витаеше във въздуха около тях още от разговора в полето пред Дома на Капра. Просто изглеждаше правилно да потърсят един в друг тази утеха. Той беше изтънчен партньор в леглото, реагираше на малките промени в настроението, способен бе да се смее буйно в един момент и да бъде съвсем сериозен в следващия.

Освен това, за голямо нейно задоволство, той беше много надарен крадец. Въпреки превратностите на живота им докато бягаха, те се хранеха и пътуваха като царе, просто защото пръстите му бяха толкова леки. Не беше съвсем сигурна как постигаше такъв успех — дали използваше някаква малка магия за да отвлече вниманието на наблюдателя, или просто си беше роден крадец. Какъвто и да беше методът му, можеше да открадне всичко, голямо или малко, и не минаваше и ден без да опитат някакъв скъп деликатес или да задоволят новооткритата му страст към шампанското.

Това направи преследването им по-лесно и в други практични отношения, тъй като можеха да сменят колите когато пожелаеха, оставяйки след себе си следа от откраднати автомобили по пътя.

Пътят им не водеше в никаква определена посока, просто пътуваха накъдето ги водеше инстинкта им. Преднамереността, бе казал Джерихо, е най-лесният начин да ги хванат. Аз никога не възнамерявам да крада, обясни той един ден на Сузана докато пътуваха, не и докато не съм го направил, по този начин никой не знае какво съм си наумил, защото и аз не знам. Тази философия й хареса, допадаше на чувството й за хумор. Ако изобщо някога се върнеше в Лондон — при глината и пещта — щеше да провери дали тази идея има не само криминален, но и естетически смисъл. Може би единственият истински контрол беше да се откажеш от контрола? Какви ли гърнета би направила, ако се опита да не мисли за тях?

Обаче номерът не накара преследвачите им да се откажат, а само ги държеше на разстояние. И неведнъж разстоянието опасно се скъсяваше.

2

От два дни бяха в Нюкасъл, в малък хотел на Ръдиард Стрийт. Вече цяла седмица валеше непрекъснато, и те обсъждаха възможността да напуснат страната, да отидат някъде където има повече слънце. Тази възможност обаче бе свързана със сериозни проблеми. Джерихо нямаше паспорт и всеки опит да му извадят такъв би ги подложил на внимателно проучване; от друга страна, възможно беше Хобарт да е предупредил пристанищата и летищата за тях. И трето, дори и да можеха да пътуват, щеше да бъде по-трудно да пренасят килима. Почти сигурно трябваше да се разделят с него за известно време, а Сузана не искаше това.

Спорът продължаваше известно време докато ядяха пицата си и пиеха шампанско, а дъждът плющеше по прозореца.

В този момент в долната част на корема й започна онова треперене, което тя вече разпознаваше като предзнаменование. Погледна към вратата и за миг й призля, помисли си, че менструумът е закъснял с предупреждението — видя вратата отворена и там стоеше Хобарт, вперил поглед право в нея.

— Какво има? — попита Джерихо.

Думите му я накараха да осъзнае грешката си. Призракът който видя беше по-плътен от когато и да било, а това вероятно означаваше, че събитието което предшестваше, бе съвсем близо.

— Хобарт — отвърна тя. — И мисля, че нямаме много време.

Той направи болезнена гримаса, но не се усъмни в правотата й по този въпрос. Щом казва, че Хобарт е наблизо, значи е наблизо. Тя бе станала гадателка, вещица: четеше във въздуха и винаги откриваше само лоши новини.

Преместването бе сложно, заради килима. Навсякъде където спираха трябваше да убеждават собственика или управителя, че килимът трябва да бъде с тях в стаята. Когато напускаха трябваше да го пренасят обратно в съответната кола, която бяха задигнали този ден. Всичко това привличаше излишно вниманието. Друга алтернатива обаче нямаше. Никой не бе обещавал, че Раят ще бъде лек товар.

3

След по-малко от половин час Хобарт блъсна вратата на хотелския апартамент. Стаята още пазеше топлината от дъха на жената. Но тя и черньото й бяха изчезнали.

Пак! Колко пъти през последните месеци беше стоял сред боклуците останали след тях, беше дишал същия въздух, който и тя бе дишала, беше виждал очертанията на тялото й на леглото? Но винаги твърде късно. Винаги бяха пред него, измъкваха се, а за него оставаше само стаята с духовете им.

За него нямаше да има спокойна нощ, не, нито спокоен ден, докато не я хване и подчини. Залавянето й беше станала негова фикс-идея, и нейно наказание.

Знаеше съвсем добре, че в тази епоха на упадък, когато всяка перверзия си имаше свои апологети, в нейна защита щяха да се произнесат много слова. Затова я търсеше лично, само той с неколцина негови хора, за да може да й покаже истинското лице на Закона преди либералите да имат възможност да я защитят. Тя щеше да страда за онова, което бе причинила на неговите герои. Щеше да вика за милост, а той щеше да бъде силен и глух за молбите й.

В това си начинание той имаше съюзник, разбира се: Шадуел.

На никой от своите началници в полицията не се доверяваше толкова, колкото на този човек — бяха като сродни души. Това му даваше сили.

Странно беше, но и книгата му даваше сила, книгата с шифрите, която бе взел от нея. Беше накарал да я изследват най-внимателно, и хартията, и подвързията — всичко бе анализирано за някакъв скрит смисъл. Но нищо не беше открито. Оставаха само думите и картинките. Те също бяха проучени от експерти. Разказите очевидно бяха просто приказки. Илюстрациите, също както и текста, изглеждаха напълно невинни.

Но това не можеше да го заблуди. Книгата означаваше нещо повече от Имало едно време, в това той не се съмняваше и за миг. Когато най-после се добере до жената с огън ще изтръгне от нея смисъла, и никаква слабост на сърцето не би го спряла.

4

След измъкването на косъм от Нюкасъл станаха по-предпазливи. Вместо в големите градове, където имаше много полиция, започнаха да отсядат в по-малки населени места. Това, разбира се, си имаше недостатък. Пристигането на двама непознати, и килим с тях, предизвикваха любопитство и въпроси.

Но смяната на тактиката подейства. Никога не оставаха на едно място повече от тридесет и шест часа, местеха се произволно от град на град, от село на село, и следата зад тях започна да се губи. Дните без преследвачи нараснаха до седмици, седмиците станаха месеци, изглеждаше едва ли не, че се бяха отказали.

През това време мислите на Сузана често се връщаха към Кал. Толкова много неща се бяха случили от онзи ден край Мързи, когато той й се обясни в любов. Често се чудеше колко от онова което бе изпитал се дължи на някакво подсъзнателно знание за докосването на менструума, за вливането в него, и колко на любов, така както обикновено я разбираме. Понякога копнееше да вдигне телефона и да поговори с него, всъщност на няколко пъти се беше обадила. Но някаква параноя ли й попречи да говори, или пък — както й подсказваше инстинкта — нечие чуждо присъствие на линията, подслушващо обаждането? Четвъртият и петият път дори не се обади Кал, а някаква жена, която искаше да разбере кой се обажда, и тъй като Сузана мълчеше, заплаши че ще се обади в полицията. Тя повече не се обади, просто не си струваше да рискува.

Джерихо си имаше мнение по въпроса.

— Муни е Кукувица — рече той когато стана въпрос за Кал. — Трябва да го забравиш.

— Значи, ако си Кукувица нищо не струваш, така ли? Ами аз?

— Ти сега си една от нас. Ти си Виждаща.

— Има толкова много неща, които не знаеш за мене — възрази тя. — Години наред съм била просто обикновено момиче.

— Никога не си била обикновена.

— Напротив. Повярвай ми, такава си бях. И още съм. Тук. — Тя почука с пръст по челото си. — Понякога се събуждам и не мога да повярвам какво е станало… става… с мене. Като си помисля каква бях.

— Няма смисъл да гледаш назад — каза Джерихо. — Безполезно е да мислиш за това, какво би било.

— Ти вече не мислиш, така ли? Забелязах. Дори не говориш за Фугата.

— Защо да говоря — усмихна се Джерихо. — И така съм щастлив. С тебе. Може би утре ще бъде различно. Може би вчера е било различно, не помня. Но днес, сега, аз съм щастлив. Дори Царството започва да ми харесва.

Тя си спомни как се беше изгубил в тълпата на Лорд Стрийт, колко много се бе променил.

— Ами ако никога вече не видиш Фугата?

— Кой знае? — Той се замисли за момент. — По-добре да не мисля за това.

Това беше невероятна любовна история. Тя непрекъснато се учеше от силата вътре в себе си да гледа по нов начин. Той с всеки нов ден бе съблазняван от същия този свят, чиито тривиалности тя виждаше все по-ясно и по-ясно. С новия начин на възприемане, толкова различен от опростените неща които я бяха ръководили досега, тя ставаше все по-уверена, че килимът който носеха е последната надежда, докато той — а неговият дом бе във вътъка — изглеждаше все по-безразличен към съдбата му, живееше в момента и за момента, безчувствен за всякаква надежда или съжаление. Той все по-рядко говореше за безопасно място, където да оставят Фугата, и все по-често за нещо възбуждащо, което бе видял на улицата или по телевизията.

И въпреки че той беше с нея и й казваше, че винаги може да разчита на него, сега тя често чувстваше, че е сама.

5

Някъде зад нея Хобарт също беше сам, дори сред хората си, или с Шадуел, сам — сънуваше нея и аромата й, който оставаше като подигравка, и за жестокостите които щеше да й причини.

В тези сънища ръцете му бяха в пламъци, както веднъж преди, тя се бореше с него, а те се издигаха по стените, пълзяха по тавана и превръщаха стаята в пещ. Събуждаше се с ръце пред лицето, обляти не в пламъци, а в пот, и се радваше на закона, който го спасяваше от паниката, радваше се, че е на страната на ангелите.

1

За Шадуел това бяха черни дни.

Беше излязъл от Фугата с приповдигнато настроение — обладан от нова цел — а измъкнаха под носа му света, който толкова искаше да управлява. Не само това, ами Непорочна, която би потърсил за помощ, очевидно бе избрала да остане в Килима. В края на краищата тя беше от Виждащите, въпреки че те я бяха отхвърлили. Може би не биваше да се изненадва толкова — след като веднъж се бе озовала в земята, към която някога бе имала претенции, тя бе решила да остане там.

Той не беше напълно лишен от компания. Норис, Кралят на Хамбургерите, все още беше на негово разположение, все още беше доволен да му служи. И разбира се, Хобарт също беше там. Инспекторът вероятно беше откачен, но всичко това беше за добро. Той имаше една конкретна амбиция, която Шадуел знаеше, че един ден би могъл да използва за собствените си цели. А именно — да поведе, както Хобарт казваше — справедлив кръстоносен поход.

Но един кръстоносен поход би бил безполезен, ако нямаше срещу какво да се поведе. Бяха изминали пет дълги месеца, и с всеки изминал ден без да намерят килима отчаянието му нарастваше. За разлика от другите, които бяха излезли от Фугата през онази нощ, той помнеше преживяното с най-големи подробности. Сакото — заредено с магиите на тази земя — пазеше свежестта на спомените. Бяха прекалено свежи. Не минаваше и час без копнеж да бъде там.

Това копнеж бе нещо повече от желание да притежава Фугата. През дългите седмици на очакване в него се бе зародила по-дълбока амбиция. Ако някога стъпеше отново на тази земя изобщо, щеше да направи нещо, което никой от Виждащите не бе посмял да направи — щеше да влезе в Спиралата. Тази мисъл, след като веднъж се зароди в главата му, го измъчваше всеки миг докато бе буден. За такова нарушение може би трябваше да се заплати с наказание, но нима не си заслужаваше риска? Зад тази маска от облаци, Мантията, се криеше концентрирана магия ненадмината в историята на Виждащите, а значи и в историята на света.

В Спиралата бе съзиданието. Да влезе там и да види сам неговите тайни — нима това не бе все едно да бъдеш Бог?

2

А днес беше беше сред декори, които отговаряха на този начин на мислене: малката църква посветена на Света Филомена и Свети Каликст, скрита сред бетонната пустош в ситито на Лондон. Не беше дошъл тук за успокоение на душата си, беше поканен от свещеника, който в момента провеждаше обедната литургия пред шепа чиновници. Никога не бе срещал този човек, той му беше писал, че има важни новини, новини които биха били от полза за Шадуел. Търговецът бе дошъл без колебание.

Шадуел бе възпитан в католическата вяра, и въпреки че дълго време я беше пренебрегвал, не можеше да забрави ритуалите, които бе научил като дете. Слушаше Свят, Свят, Свят, Господ Саваот и устните му се движеха в ритъма на думите, нищо че бяха изминали двадесет години, откакто ги бе изричал за последен път. После Евхаристийният Канон — нещо кратко и приятно, за да не задържа счетоводителите за дълго от сметките им — и накрая Посвещение.

… Вземете всички това и го изяжте. Това е моето тяло, от което ще се откажа заради вас…

Стари думи, стари ритуали. Но те все още имаха здрав търговски смисъл.

Словата за сила и мощ винаги привличат аудитория. Господарите никога не излизаха от мода.

Замислен, той дори не забеляза, че литургията е свършила, докато свещеникът не застана до него.

— Господин Шадуел?

Той вдигна поглед от ръкавиците си. Църквата беше празна, двамата бяха сами.

— Очаквахме ви — каза свещеникът без да чака потвърждение, че той е този, когото търси. — Вие сте добре дошъл.

Шадуел се изправи.

— За какво става въпрос?

— Бихте ли дошли с мен? — беше отговорът.

Шадуел не виждаше никаква причина да откаже. Свещеникът го поведе през главния кораб на църквата, влязоха в малка стая с дървена ламперия, която миришеше на бардак — на някаква смесица от парфюм и пот. В другия край на стаята имаше перде, което той дръпна и откри друга врата.

Преди да завърти ключа свещеникът каза:

— Трябва да стоите близо до мене, господин Шадуел, и да не се приближавате до Светилището…

Светилището? За пръв път откакто бе дошъл Шадуел започна да се досеща какво става.

— Разбирам — отвърна той.

Свещеникът отвори вратата. Пред тях имаше стръмни каменни стъпала, осветени само от слабата светлина идваща от стаята зад тях. Преброи повече от тридесет стъпала преди да обърка броя им — след първите десет се спускаха в почти пълен мрак и трябваше да протегне ръце към стените, сухи и студени, за да пази равновесие.

Но долу имаше светлина. Свещеникът погледна през рамо, лицето му беше като бледа топка в полумрака.

— Стойте близо до мене — предупреди го той. — Опасно е.

Най-долу той го хвана за ръка сякаш се боеше, че Шадуел няма да се подчини на нарежданията му. Изглежда бяха стигнали до центъра на някакъв лабиринт — във всички посоки имаше галерии, които се извиваха в непредвидими завои. В някои от тях горяха свещи. Други бяха тъмни.

Чак когато водачът го поведе по един от тези коридори Шадуел разбра, че не бяха сами. В стените имаше ниши и във всяка от тях ковчег. Той потръпна. От всички страни ги обграждаха мъртъвци — усещаше праха им върху езика си. Знаеше, че има само един човек, който доброволно би останал в такава компания.

Още докато тази мисъл се оформяше в главата му свещеникът го пусна и се отдалечи забързан, мърморейки някаква молитва. Причината: от тунела към него се приближаваше една забулена фигура, облечена от главата до петите в черно, като оплаквачка загубила се сред ковчезите. Не беше необходимо да говори или да вдигне воала, за да разбере Шадуел, че това е Непорочна.

Тя застана на няколко крачки от него, не казваше нищо. Дъхът й поклащаше гънките на воала.

После рече:

— Шадуел.

Гласът й беше неясен, дори говореше с мъка.

— Мислех, че си останала в Килима — каза той.

— Едва не ме задържаха там — отвърна тя.

— Задържаха?

Шадуел чу зад себе си стъпките на свещеника, който се изкачваше по стъпалата към изхода.

— Твой приятел ли е? — попита той.

— Те ме боготворят — каза тя. — Наричат ме Богиня, Майка на Нощта. Кастрират се, за да покажат по-добре колко са ми предани. — Шадуел се намръщи. — Затова не те допускат близо до Светилището. За тях това е оскверняване. Ако тяхната Богиня не бе проговорила, не биха те допуснали дотук.

— Защо ги търпиш?

— Те ми осигуриха скривалище, когато имах нужда от него. Някъде, където да се лекувам.

— Да лекуваш какво?

В този миг воалът бавно се вдигна, недокоснат от Непорочна. Гледката под него беше достатъчна Шадуел да почувства как му се повдига. Изтънченото й някога лице бе изранено до неузнаваемост — маса от оголена плът и сълзящи белези.

— …как…? — успя да промълви той.

— Съпругът на Пазителката — отговори тя, но устата й беше толкова обезобразена, че трудно изговаряше думите.

— Той е направил това?

— Дойде с лъвове, а аз бях невнимателна.

Шадуел не искаше да слуша повече.

— Това те обижда — рече тя. — Ти си чувствителен човек.

Последните думи бяха изречени с лека ирония.

— Можеш да го скриеш, нали? — попита той, сещайки се за нейното умение да се преобразява. След като можеше да имитира другите, защо да не направи идеално копие на себе си?

— Би ли ме приел като курва? — отвърна му тя. — Да се боядисам от суета? Не, Шадуел. Аз ще си нося раните. Те ми приличат повече от красотата. — Усмивката й беше ужасна. — Не си ли съгласен?

Въпреки твърдостта, гласът й трепереше. Той усети, че тя е податлива, дори отчаяна. Боеше се, че лудостта отново може да я обземе.

— Липсваше ми твоята компания — каза той опитвайки се да не отвръща поглед от лицето й. Работехме добре заедно.

— Сега имаш нови съюзници — рече тя.

— Значи си чула?

— Сестрите ми те посещаваха от време на време. — Тази мисъл не му беше приятна. — Вярваш ли на Хобарт?

— Той служи на своята цел?

— Каква е тя?

— Да намери килима.

— Което не е направил.

— Не. Още не. — Опита се да я гледа право в очите, опита се да я погледне с любов. — Липсваш ми. Имам нужда от помощта ти.

Небцето й издаде тих, съскащ звук, но тя не отговори.

— Нали затова ме доведе тук? — попита той. — За да започнем отново?

— Не — рече тя. — Твърде уморена съм за това.

Колкото и да копнееше отново да стъпи в земята на Фугата, мисълта да продължи преследването оттам, откъдето бяха спрели — пътувания от град на град, винаги когато вятърът донасяше слух за килима — също не го въодушевяваше особено.

— Освен това… — продължи тя, — ти си се променил.

— Не — възрази той. — Все още искам килима.

— Но не за да го продадеш. А да го управляваш.

— Откъде ти дойде това на ума? — усмихна се той невинно. Не можеше да разбере развалината пред себе си, дали преструвката му бе подействала. — Имахме договор, Богиньо. Щяхме да ги превърнем в прах.

— И все още ли го искаш?

Той се поколеба, знаеше че една лъжа би изложила всичко на риск. Тя го познаваше добре — вероятно щеше да погледне в главата му, ако пожелаеше. Можеше да изгуби нещо повече от компанията й, ако усети измама в него. Но от друга страна, тя се бе променила, нали? Стоеше пред него като развалена стока. Красотата й, онази неуправляема сила с която винаги го владееше, вече я нямаше. Този път тя го моли, нищо че се преструва, че е обратното. Рискува и излъга.

— Искам онова, което винаги съм искал — каза той. — Твоите врагове са и мои врагове.

— Тогава ще ги смажем — рече тя. — Веднъж завинаги.

Някъде в лабиринта на лицето й проблесна светлина и човешкият прах в нишите около него затанцува във въздуха.

1

Сутринта на втори февруари Кал намери Брендън мъртъв в леглото. Докторът каза, че е умрял час преди утрото, просто се е предал и се е измъкнал в съня си.

Мисловните му процеси бяха започнали да се влошават бързо около седмица преди Коледа. Някои дни наричаше Жералдин с името на жена си, а Кал считаше за свой брат. Прогнозата не беше добра, но никой не бе очаквал внезапната му смърт. Нямаше възможност за обяснения или нежни сбогувания. Един ден беше тук, на другия можеха само да го оплакват.

Колкото и да обичаше Брендън, Кал откри, че му е трудно да тъгува. Жералдин плака, Жералдин която винаги проявяваше необходимите чувства, когато съседите идваха да изкажат съболезнованията си. Кал можеше само да играе ролята на опечалено дете, но не изпитваше такова чувство. Чувстваше само неудобство.

Това чувство се засилваше с приближаването на кремацията. Беше все по-откъснат от себе си, наблюдаваше с невярващи очи липсата на емоции. Изведнъж сякаш се раздвои. Единият Кал открито тъжеше, занимаваше се с нещата около смъртта така, както приличието го изискваше, а другият — блестящ критик на първия, разкриващ блъфа на всяко клише и всеки празен жест. Този вторият беше с гласа на Лудия Муни: бич божи за лъжците и лицемерите. „Ти съвсем не си истински“, шепнеше поетът. „Погледни се! Какъв симулант!“

Това объркване доведе и до странични ефекти. Най-важният беше, че сънищата му отново се върнаха. Сънуваше съвсем ясно как се носи във въздуха, сънуваше дървета натежали от златни плодове, животни които говореха като хора, и хора които ревяха като зверове. Сънуваше и гълъбите, няколко пъти на нощ, и неведнъж се събуждаше уверен, че 33 и приятелката му са разговаряли с него на техния си птичи език, макар че не разбираше нищо от съветите им.

Тази идея оставаше в съзнанието му и през деня и въпреки че знаеше, че е смешно, започна да разпитва птиците докато ги хранеше всеки ден, питаше ги с думи и жестове да му кажат какво знаят. Те само му намигаха и дебелееха.

Денят на погребението дойде и отмина. От Тайнсайд дойдоха роднините на Ейлийн, а от Белфаст — тези на Брендън. Имаше уиски, и бира за братята на Брендън, сандвичи с шунка без коричка, а когато чашите и чиниите се изпразниха всички си отидоха вкъщи.

2

— Трябва да идем някъде на почивка — предложи Жералдин седмица след погребението. — Напоследък не спиш добре.

Той седеше до прозореца на дневната и гледаше градината.

— Трябва да свършим някои работи по къщата — отбеляза той. — Потиска ме.

— Винаги можем да я продадем — отвърна тя.

Това беше просто решение, нещо за което апатичният му ум не се беше сетил.

— Страшно добра идея — каза той. — Да намерим нещо без железопътна линия в градината.

Започнаха веднага да търсят друга къща, преди хубавото време да надуе цените. Жералдин се чувстваше в свои води, развеждаше го по имотите и го заливаше с безкраен поток от наблюдения и идеи. Намериха скромна къща с тераса в Уейвъртрий, която се хареса и на двамата, и направиха предложение, което беше прието. Но къщата на Чариът Стрийт се оказа трудна за продажба. Двама купувачи за малко да подпишат договор, но после се отказаха. Минаха няколко седмици и дори доброто настроение на Жералдин помръкна.

Къщата в Уейвъртрий беше продадена в началото на март и трябваше да започнат търсенето наново. Ентусиазмът им обаче беше доста намалял, и откриха че нищо не им харесва.

А в сънищата птиците продължаваха да говорят. Но той все така не можеше да изтълкува мъдростта им.

1

Пет седмици след като прахът на Брендън беше разпръснат по Поляната на възпоминанията; Кал отвори вратата на един мъж с кисела червендалеста физиономия, оредяла коса сресана от ухо до ухо за да прикрие плешивото му теме, и угарка от голяма пура стисната между пръстите.

— Господин Муни? — попита той и продължи без да дочака потвърждение: — Не ме познавате. Казвам се Глук. — Премести пурата в лявата си ръка, грабна ръката на Кал и я разтърси силно. — Антъни Глук. — Лицето му беше смътно познато, Кал се мъчеше да си спомни откъде. — Мислех си — продължи Глук, — дали бих могъл да поговоря с вас?

— Аз гласувам за лейбъристите — рече Кал.

— Не правя предизборна агитация. Интересува ме къщата.

— О — лицето на Кал засия. — Тогава влезте — и той поведе Глук навътре към дневната. Мъжът веднага отиде до прозореца и надникна в градината.

— Аха! — рече той. — Значи това е.

— В момента е пълен хаос — обади се Кал с лек опит за извинение.

— Не сте пипали нищо? — попита Глук.

— Да не съм пипал?

— След събитията на Чариът Стрийт.

— Наистина ли искате да купите къщата? — попита Кал.

— Да я купя? О, не, съжалявам. Дори не разбрах, че се продава.

— Казахте, че се интересувате…

— Точно така. Но не за да я купя. Интересува ме това място, защото то е било в центъра на събитията през миналия август. Прав ли съм?

Кал си спомняше само отчасти събитията от онзи ден. Определено помнеше вихрушката, която нанесе толкова щети на Чариът Стрийт. Спомняше си съвсем ясно и разговора с Хобарт, и как той му попречи да се срещне със Сузана. Но имаше още много неща — Развратника, смъртта на Лилия, всъщност всичко което произлизаше от Фугата — които разумът му беше скрил.

Ентусиазмът на Глук обаче го заинтригува.

— Това не е било природно явление — каза той. — Както и да го описвате. Било е идеален пример за това, което ние от бизнеса наричаме анормално явление.

— Бизнеса?

— Знаете ли как някои хора наричат Ливърпул тези дни?

— Не.

— Призрачния град.

— Призрачния град?

— И имат основание, повярвайте ми.

— Какво искахте да кажете с това от бизнеса?

— Всъщност е много просто. Аз документирам явления, които не се поддават на обяснение; събития, които не се възприемат от научните кръгове, и затова хората предпочитат да не ги виждат. Анормални явления.

— Този град винаги си е бил ветровит — изтъкна Кал.

— Повярвайте ми — продължи Глук, — това, което се е случило тук миналото лято е било нещо повече от силен вятър. От другата страна на реката има една къща, която за една нощ е била превърната в развалини. Имало е масови халюцинации посред бял ден. Имало е светлини в небето — ярки светлини — забелязани от стотици хора. И всичко това, наред с много други неща, са се случили в околностите на този град, в разстояние на два или три дни. На съвпадение ли ви прилича?

— Не. Ако сте сигурен, че всичко…

— Че всичко това е станало? О, станало е, господин Муни. Събирам такива материали от повече от двадесет години, събирам ги и ги свързвам, а в такива явления има неща, които се повтарят.

— Значи не се случват само тук?

— Боже Господи, не. Получавам съобщения от цяла Европа. След известно време от тях започва да се оформя някаква картина.

Докато Глук говореше, Кал си спомни къде го беше виждал. Говореше по някаква телевизионна програма — ако си спомняше точно — относно мълчанието на правителствата по повод посещения на извънземни посланици.

— Това, което е станало на Чариът Стрийт — продължаваше той, — и в целия този град, е част от закономерност съвсем очевидна за хората, изучаващи тези неща.

— И какво означава тя?

— Тя означава, че сме наблюдавани, господин Муни. Наблюдавани съвсем внимателно по цял ден.

— От кого?

— От същества от друг свят, с технология далеч по-съвършена от нашата. Виждал съм само фрагменти от техни предмети, забравени от небрежни пътешественици. Но те са достатъчни, за да докажат, че за тях ние не сме нещо повече от домашни животни.

— Наистина ли?

— Този поглед ми е познат, господин Муни — рече Глук без раздразнение. — Присмивате ми се. Но съм виждал доказателствата със собствените си очи. Особено през миналата година. Или стават по-небрежни, или вече нямат нищо против да знаем за тях.

— И какво означава това?

— Това означава, че плановете им за нас навлизат в някаква крайна фаза. Че са поставили инсталациите си на нашата планета, и че ще бъдем победени преди да успеем да се съпротивляваме.

— Искате да кажете, че ще ни завладеят?

— Можете да се подиг…

— Не се подигравам. Наистина. Не бих казал, че е лесно да се повярва, но… — Той си помисли, за пръв път от много месеци насам, за Лудия Муни. — …Интересно ми е и искам да чуя каквото имате да ми разкажете.

— Добре — рече Глук и напрегнатото му изражение омекна. — Това е освежаващо като промяна. Обикновено ме считат за забавен комик. Но нека ви кажа: в проучванията си изследвам и най-малките подробности.

— Вярвам ви.

— Не е необходимо да бъда вестител на истината — рече той гордо. — Тя и така си е напълно убедителна.

Той продължи да разказва за последните си проучвания, и какво е открил. Изглеждаше, че Великобритания от единия до другия край бъка от ненормални и странни явления. Чувал ли е Кал, попита той, за дъжда от дълбоководни риби, изсипал се над Халифакс? Или за селото в Уилтшър, което си има свое северно сияние? Или за тригодишното дете в Блакпул, което от раждането си разчита идеално йероглифи? Това са все истински истории, твърдеше той, и те могат да се потвърдят. А те са най-малкото. Островът като че ли е затънал в чудеса, които повечето от неговите обитатели не забелязват.

— Истината е под носа ни — каза Глук. — Само да можем да я видим. Посетителите са тук. В Англия.

Това беше привлекателна идея — апокалипсис от риби и мъдри деца, които могат да обърнат Англия нагоре с краката; и колкото и безмислени да изглеждаха фактите, увереността на Глук беше доста убедителна. Но в тезата му нещо не беше наред. Кал не можеше да определи какво — а определено не можеше да я оспори — но нещо отвътре му подсказваше, че някъде в своите разсъждения Глук бе сбъркал. Тревожеше го процесът, който тази приказна история бе започнала в главата му — търсеше някакъв факт, който някога бе знаел, а сега беше забравил. За малко му се изплъзваше.

— Разбира се, всичко официално се прикрива — говореше Глук, — тук в Призрачния град.

— Прикрива?

— Естествено. Не са изчезвали само къщи. Хора също. Примамени са били тук, поне такава ми е информацията. Хора с много пари, хора с важни приятели, пристигнали са тук, но се са се върнали. Или поне не по своя воля.

— Изключително.

— О, мога да ви разкажа истории, пред които изчезването на един плутократ би изглеждало дребна работа. — Глук запали отново пурата си, която изгасваше всеки път щом започнеше нова тема. Задърпа от нея докато се изгуби в дима. — Но ние знаем толкова малко. Затова продължавам да търся, да питам. Бих стигнал до прага ви много по-рано, но бях страшно зает.

— Не мисля, че мога да ви разкажа много — рече Кал. — Целият този период ми е някак смътен…

— Да — отвърна Глук. — Така е. Това неведнъж ми се е случвало. Свидетелите просто забравят. Мисля, че това е нещо, което нашите приятели — той посочи с върха на пурата си към небето, — са в състояние да причинят: тази забрава. Имало ли е някой друг в къщата този ден?

— Баща ми. Струва ми се.

Дори в това не беше съвсем сигурен.

— Бих ли могъл да поговоря с него?

— Почина. Миналия месец.

— О. Моите съболезнования. Внезапно ли?

— Да.

— Значи затова продавате къщата. Оставяте Ливърпул да се оправя сам.

— Не бих казал — вдигна рамене Кал. Глук го изгледа през дима. — Тези дни като че ли не мога да реша — призна си Кал. — Като че ли живея в сън.

Никога не си казвал нещо по-вярно, обади се някакъв глас в главата му.

— Разбирам — рече Глук. — Наистина разбирам.

Той разкопча сакото си и го отвори. Сърцето на Кал неволно заби силно, но човекът само бъркаше във вътрешния си джоб за визитна картичка.

— Заповядайте. Моля ви, вземете я.

А.В.Глук — пишеше на картичката, а отдолу адрес в Бирмингам и една фраза в червено:

Доказваното сега някога е било само въображение.

— От кого е този цитат?

— Уилям Блейк — отвърна Глук. — Бракът между Небето и Земята. Бихте ли запазили картичката? Ако ви се случи нещо, каквото и да е… анормално… бих желал да ми се обадите.

— Ще го имам предвид — каза Кал. Погледна отново картичката. — Какво означава В.?

— Върджил1 — призна Глук. — Е, всеки трябва да си има някаква тайна, не мислите ли?

2

Кал запази картичката, по-скоро като спомен от срещата, отколкото с намерението да я използва. Приятна му беше компанията на този човек, неговата непринуденост, но това вероятно беше изпълнение, което е най-добре да се гледа само веднъж. Втори път ексцентричното му обаяние може би нямаше да подейства.

Когато Жералдин се върна той започна да й разказва за посещението, но после размисли и отклони разговора в съвсем друга насока. Знаеше, че тя ще му се присмее за това, че му бе отделил време и внимание, и колкото и невероятни да бяха Глук и теориите му, той не искаше да слуша подигравки по негов адрес, колкото и леки да бяха.

Може би този човек бе поел в неправилна посока, но поне бе изминал изключителен път. Въпреки че Кал вече не си спомняше защо, той подозираше, че двамата имат нещо общо.

1

Тази година пролетта закъсня, дните през март бяха мрачни, а нощите мразовити. Понякога изглеждаше, като че ли зимата никога няма да свърши, че светът ще продължи да съществува все така — изпълнен със сивота, докато ентропията погълне напълно и малкото останал живот.

Тези седмици донесоха лоши времена за Сузана и Джерихо. Причината не беше Хобарт: всъщност тя дори започна да си мисли, че едно напомняне за опасността би било полезно, за да ги разтърси от тихото доволство.

Но докато тя страдаше от летаргия и меланхолия, реакцията на Джерихо през тези седмици бе много по-тревожна. Удоволствието което изпитваше от безмислиците на Царството, а това някога ги забавляваше и двамата, вече се превръщаше в мания. Той загуби напълно способността си да бъде спокоен, онова което първоначално я беше привлякло към него. Сега беше изпълнен с престорена енергия, бълваше рекламни фрази и закачки, които попиваше — нали си беше Бабу — като гъба, говорът му имитираше бърборенето на детективите и водещите на разни игри по телевизията. Често спореха, понякога разгорещено, а нерядко той просто си излизаше по средата на разговора, като че ли не си заслужаваше да се ядосва, и се връщаше с някаква плячка — обикновено пиене — което изпиваше мрачен и самотен, ако не можеше да привлече Сузана да му прави компания.

Тя се опита да задоволи неспокойното му поведение, като продължи движението им, но това само влоши болестта.

Започна да се отчайва вътре в себе си, виждаше как историята се повтаря след две поколения, а тя беше в ролята на Мими.

После, тъкмо навреме, времето започна да се оправя, и настроението й се повиши. Дори си позволи да се надява, че преследването всъщност е прекратено, преследвачите ми са се отказали и са си отишли вкъщи. След около месец, може би, биха могли с известна увереност да потърсят безопасно място, където отново да разтъкат килима.

Но тогава дойдоха радостните вести.

2

Намираха се в малък град край Ковънтри, който се наричаше Фадърлес Барн2, и това беше достатъчно добра причина за да са там. Денят беше хубав и слънцето топлеше приятно, така че решиха да рискуват да оставят килима в пансиона, който бяха намерили, и да се поразходят на въздух.

Джерихо тъкмо се беше измъкнал от една сладкарница с пълни джобове с бял шоколад, последното му увлечение, когато някой мина плътно покрай Сузана с думите „Наляво и пак наляво“ и се отдалечи забързано без да се обръща.

Джерихо също чу думите и моментално последва непознатия и нарежданията му. Тя извика след него, но това не можа да го задържи. Зави наляво на първата пресечка. Сузана се спусна след него, проклинайки неблагоразумието му, което вече бе привлякло вниманието на неколцина. Наляво и пак наляво я отведе в една много тясна улица, където слънцето рядко проникваше. Там Джерихо прегръщаше непознатия като отдавна изгубен брат.

Това беше Нимрод.

3

— Толкова трудно ви открих — каза той когато се върнаха в уединението на пансиона, като по пътя се отбиха, за да може Джерихо да открадне бутилка шампанско за празненството. — Почти ви настигнах в Хъл, после ви загубих. Но един в хотела си спомни за вас. Каза, че си се напил, Джерихо, вярно ли е? И са те занесли до леглото.

— Възможно е — отвърна Джерихо.

— Както и да е, ето ме, и нося страхотни новини.

— Какви? — попита Сузана.

— Връщаме се у дома. Съвсем скоро.

— Откъде знаеш?

— Така казва Капра.

— Капра? — сепна се Джерихо. Това беше достатъчно да го накара да зареже чашата си. — Как е възможно?

— Така каза Пророкът. Всичко е планирано. Капра му говори…

— Чакай, чакай! — рече Сузана. — Какъв Пророк?

— Той казва, че трябва да разгласим — продължи Нимрод с безграничен ентусиазъм. — Да намерим онези, които са напуснали Килима, и да им кажем, че освобождението е близо. Ходих навсякъде, и правя точно това. Случайно чух за вас. Какъв късмет, а? Никой не знаеше къде сте…

— И така трябваше да си остане — каза Сузана. — Трябваше да се свържа, когато аз реша, когато аз преценя, че вече не ни преследват.

— Не ви преследват — рече Нимрод. — Изобщо. Сигурно сте го забелязали? — Сузана не отвърна нищо. — Враговете ни са се отказали от преследването — продължи той. — Пророкът знае това. Той ни казва онова, което казва Капра, а Капра казва, че Потисничеството свършва.

— Кой е този Пророк? — попита Сузана.

Словоизлиянията на Нимрод секнаха. Той се намръщи и я изгледа продължително.

— Пророкът е Пророкът — отвърна той. Изглежда не бяха необходими повече обяснения.

— Ти дори не знаеш името му.

— Живял е близо до Спиралата — каза Нимрод. — Поне това знам. Бил е отшелник до втъкаването. Онази нощ, миналото лято, Капра го повикал. Напуснал Килима, за да започне своето учение. Тиранията на Кукувиците е почти свършена…

— Ще повярвам, като го видя — рече Сузана.

— Ще го видиш — настоя Нимрод с непоклатимата страст на истински вярващ. — Този път земята ще се надигне с нас. Така казват хората. Кукувиците са сторили твърде много злини. Тяхната ера свърши.

— Звучи ми като самозалъгване.

— Може и да се съмняваш…

— Съмнявам се.

— …но аз съм виждал Пророка. Слушал съм думите му. А те идват от Капра. — В погледа му блестеше евангелска радост. — Бях в калта, когато Пророкът ме намери. Бях смазан. Нападнат от всички болести на Кукувиците. После чух гласа на Пророка и отидох при него. Виж ме сега.

Сузана бе спорила с фанатици и преди — брат й считаше, че се е преродил отново на двадесет и три години, и беше отдал живота си на Христос — и знаеше, че не може да се противоречи на верския фанатизъм. Всъщност част от нея искаше да се присъедини към щастливата тълпа вярващи, която Нимрод описваше, да отхвърли бремето на килима и да остави Фугата да започне отново своя живот. Беше се уморила от страха да погледне хората в очите, от вечното пътуване. Малкото удоволствие което бе изпитвала като аутсайдер, придобил една чудесна тайна, отдавна се беше вгорчило. Сега искаше отново да забие пръсти в глината, или да пофлиртува с приятели. Но колкото и да беше съблазнително, не можеше да приеме тази лицемерна набожност и да замълчи. Цялата история вонеше.

— Откъде знаеш, че не иска да ни навреди? — попита тя.

— Да ни навреди? Какво лошо има в това да си свободен? Трябва да върнеш Килима, Сузана. Ще те заведа при него — той грабна ръката й докато говореше, сякаш бе готов да го направи веднага. Тя издърпа ръката си обратно.

— Какво има? — рече той.

— Няма да се откажа от килима просто защото си чул някакво Слово — отвърна тя разгорещено.

— Трябва — възрази невярващ и ядосан Нимрод.

— Кога ще говори пак този Пророк? — намеси се Джерихо.

— Вдругиден — отговори Нимрод без да откъсва очи от Сузана. — Преследването свърши — каза й той. — Трябва да върнеш килима.

— А ако не го върна, той ще дойде да го вземе? Това ли искаш да ми кажеш?

— Вие Кукувиците… — Нимрод въздъхна. — Винаги създавате страшни трудности. Той дойде да ни предаде мъдростта на Капра. Не разбираш ли? — Замълча за момент, после продължи, на вече с по-мек тон: — Уважавам съмненията ти. Но трябва да разбереш, че положението се е променило.

— Мисля, че трябва сами да видим този Пророк — каза Джерихо. Той хвърли поглед към Сузана. — Да?

Тя кимна.

— Да! — ухили се Нимрод. — Да, той ще ви изясни всичко.

Тя копнееше това обещание да се сбъдне.

— Вдругиден — рече Нимрод. — Тогава преследванията ще свършат.

1

Тази нощ след като Нимрод си тръгна, а Джерихо заспа от шампанското, тя направи нещо, което не бе правила никога преди. Повика менструума, просто за компания. През последните седмици той бе показвал много неща и я беше спасявал от Хобарт и неговата злоба, но тя все още се съмняваше в неговата сила. Все още не можеше да разбере дали тя го контролира, или беше обратното. Но тази нощ реши, че този начин на мислене е присъщ на Кукувиците: да разделят нещата — наблюдаваните от наблюдателя, прасковата от вкуса, който оставаше на езика.

Това разделение беше полезно само като инструмент. В даден момент то трябваше да бъде изоставено. За добро или лошо, тя беше менструума, и менструумът беше тя. Тя и той, неделими.

Обляна в сребристата му светлина, тя върна мислите си назад към Мими, която бе изживяла живота си в очакване сред праха на годините, с надеждата за чудо, което закъсняваше. Тази мисъл я накара да заплаче тихо.

Но не достатъчно тихо, защото събуди Джерихо. Чу стъпките му отвън, после той почука на вратата на банята.

— Лейди? — Така я наричаше само когато трябваше да се извини за нещо.

— Добре съм — рече тя.

Не беше заключила вратата и той я отвори. Беше облечен само с дългата долна риза, с която спеше винаги. Като видя мъката й лицето му посърна.

— Защо си толкова тъжна?

— Всичко е толкова лошо — това бяха единствените думи, с които можа да изрази объркването си.

Погледът на Джерихо забеляза остатъците от менструума, които се движеха по пода между двамата, светлината им изгасваше като се отдалечаваха от нея. Той остана на почтително разстояние.

— Ще ида на мястото на срещата с Нимрод — каза той. — А ти ще останеш при Килима. Става ли?

— Ами ако го поискат?

— Тогава ще трябва да решим. Но първо ще видим този Пророк. Може да се окаже шарлатанин. — Замълча, не гледаше нея, а празния под между тях. — Много от нас са такива — продължи той след малко, — например, аз.

Тя го погледна внимателно, застанал на прага. Сега разбра, че не остатъците от менструума го спираха. Изрече името му, съвсем тихо.

— Не и ти — каза тя.

— О, да — отвърна той.

Мълчанието отново надвисна над тях.

После той промълви:

— Съжалявам, лейди.

— Няма за какво да съжаляваш.

— Разочаровах те. Толкова много исках да бъде с тебе, а виж как те разочаровах.

Тя стана и отиде при него. Мъката му беше толкова тежка, че не можеше да вдигне поглед. Хвана ръката му и я стисна.

— Не бих оцеляла през тези месеци без тебе — каза тя. — Ти беше най-скъпият ми приятел.

— Приятел — рече той, а гласът му заглъхна. — Никога не съм искал да бъда твой приятел.

Усети как ръката му потрепери в нейната, и това я върна към приключението на Лорд Стрийт, когато го бе прегърнала в тълпата, беше споделила неговите видения и ужас. След това бяха споделили и леглото си, и това им бе донесло удоволствие, но нищо повече. Беше твърде заета със зверовете по петите им, за да може да мисли за нещо друго, беше твърде близо и същевременно твърде далеч от него, за да види как страда. Сега го виждаше, и това я плашеше.

— Обичам те, лейди — промърмори той, и почти преглътна думите преди да ги изрече. После измъкна ръката си от нейната и се отдръпна. Тя тръгна след него. Стаята беше тъмна, но имаше достатъчно светлина за да види измъченото му лице, треперещите ръце.

— Аз не бях разбрала — рече тя и протегна ръка да докосне лицето му.

От първата нощ, когато се срещнаха, не бе помисляла за това, че той не е човек — копнежът му по тривиалностите на Царството бе прикрил този факт още повече. Сега тя си го спомни. Виждаше пред себе си друг вид живо същество, друга история. Тази мисъл накара сърцето й да забие по-силно. Той усети — или видя — възбудата в нея, и предишното му колебание се изпари. Пристъпи напред и плъзна език по устните й. Тя отвори уста да усети вкуса му и го прегърна. Тайнството отвърна на прегръдката.

Предишните им сношения бяха приятни, но с нищо незабележителни. Сега — сякаш освободен от признанието за любовта си — той я поведе по нов път, разсъблече я почти ритуално, целуваше я непрестанно и между целувките прошепваше думи на някакъв език, който бе знаел, но тя не разбираше, и въпреки това той говореше с такова умение, че без да схваща нищо, тя разбра. Той говореше за любовта си: еротични стихове и обещания, думи които приемаха формата на желанието му.

Фалосът му беше дума, семето — дума, влагалището й, в което той изля думите си — десетки думи или повече.

Тя затвори очи и усети как този рецитал я поглъща. Отвърна му по свой начин, с въздишки и безмислици, които намираха своето място във вълнението на магията. Когато отново отвори очи видя, че словата бяха възпламенили и въздуха около тях, думите и чувствата, които те предаваха изписваха лексикон от светлина галещ голотата им.

Сякаш стаята изведнъж се бе изпълнила с фенери от дим и хартия. Те се люлееха от топлината на своите създатели, а светлинките им вдъхваха изящен живот във всяко кътче. Тя видя как ситно накъдрените косми останали от главата му върху възглавницата изписват своя собствена азбука, видя възхвалата на простия вътък на чаршафа, видя навсякъде изящни сношения на форми: сливането на стените с пространството между тях, страстта на пердетата и прозорците, на стола и дрехата върху него, и обувките под тях.

Но видя най-вече него, а той беше чудо.

Улови мигновеното трепване на ириса когато погледът му се отмести от тъмнината в косата й към възглавницата върху която беше разстлана, видя пулса на сърцето в извивката на устните и врата му. Кожата на гърдите му беше почти свръхестествено гладка, но под нея се чувстваха силните мускули, ръцете му бяха жилести и не биха допуснали дори за миг да се отделят от нея — прегръщаха я така здраво, както и тя него. Властта му не демонстрираше някакво мъжко превъзходство, а само настойчивост, на която тя отвръщаше със същото.

Навън полукълбото бе потънало в мрак, но те излъчваха светлина.

И въпреки че вече не му остана дъх за слова, нежността им подклаждаше светлините, които ги люлееха, и те не потъмняваха, а отвръщаха като ехо на любовниците — сливаха цвят с цвят, светлина със светлина, докато стаята засия.

Любиха се, и спаха, после пак се любиха, а думите бдяха около тях, смекчавайки светлината си в успокоително мъждукане когато сънят дойде отново.

Когато се събуди на следващата сутрини и дръпна пердетата пред новия тревожен ден, тя си спомни за нощта като чисто духовно видение.

2

— Аз бях започнал да забравям, лейди — рече той този ден. — За теб онова, което правеше, беше ясно в главата ти. Но при мене се изплъзваше. Царството е толкова силно. Може да вземе ума.

— Ти не би забравил — възрази тя.

Той докосна лицето й, прокара пръст по извивката на ухото.

— Не и ти.

По-късно той каза:

— Бих искал да дойдеш с мене да видим Пророка.

— Аз също, но не е разумно.

— Зная.

— Аз ще съм тук, Джерихо.

— Това ще ме накара да бързам.

1

А той не се върна.

Беше три и половина през нощта. Когато времето напредна тя бе застанала до прозореца: гледаше пиянски свади, и как две грозновати курви се опитваха да упражняват отчаяния си занаят, докато покрай тях мина една полицейска кола и ги прибра — или ги арестуваха, или ги наеха. Сега улицата беше пуста, и можеше да гледа само как светофарите сменят светлините си на кръстовищата — зелено, червено, кехлибарено жълто, зелено — без да мине никаква кола в някоя посока. А той още не се връщаше.

Обмисляше най-различни обяснения. Че събирането продължава и той не може да се измъкне без да предизвика подозрение, че е открил приятели сред присъстващите и си приказват за старите времена. Че това така, че това иначе. Но нито едно от извиненията не беше убедително. Нещо не беше наред. И тя, и менструумът го знаеха.

Не бяха направили никакъв план за извънредни ситуации, а това беше глупаво. Как са могли да бъдат толкова глупави, питаше се тя отново и отново. Сега не й оставаше нищо друго, освен да крачи напред-назад из тясната стая без да знае как най-добре да постъпи. Не искаше да си тръгне, да не би той да се върне минутка след това и да открие, че я няма, а се страхуваше да остане в случай, че бяха го хванали, а може би в момента го биеха, за да издаде къде е тя.

Преди време би повярвала на най-добрия вариант. Щеше да се задоволи с мисълта, че той ще се върне след малко, и да го чака търпеливо. Но опитът бе променил отношението й. В живота не ставаше така.

В четири и петнадесет започна да събира багажа. Самият факт, че тя прие, че нещо не е наред и тя и Килима са в опасност, накара адреналинът да потече в кръвта й. В четири и половина понесе килима надолу по стълбите. Това беше продължителна и тежка работа, но през последните месеци беше стопила всички излишни тлъстини от себе си и откри мускули, които никога не бе подозирала, че има. А освен това и менструумът беше с нея, тяло от воля и светлина, което правеше възможно за минути онова, което би отнело часове.

Но дори и така вече се разсъмваше когато тя хвърли чантите им (беше събрала и неговия багаж) отзад в колата. Той вече няма да се върне, рече си тя. Нещо го е задържало, и ако не побърза, може да задържи и нея.

Като се мъчеше да спре сълзите тя подкара колата, оставяйки още една неплатена сметка след себе си.

2

Сузана би изпитала поне малко задоволство, ако можеше да види изражението на Хобарт, който след по-малко от двадесет минути пристигна в хотела посочен от пленника.

Доста неща изтекоха от него докато зверовете го обработваха: и кръв, и думи. Думите обаче бяха неразбираеми, бръщолевене от което Хобарт се бореше да извлече някакъв смисъл. Говореше за Фугата, разбира се, между плача и хленченето, но и за Сузана. О, лейди, повтаряше той, О, лейди, после отново ридания. Хобарт го остави да плаче, да кърви и да плаче отново, докато онзи едва не умря. После му зададе един прост въпрос: къде е твоята лейди? И глупакът отговори, разумът му не разбра кой задава въпроса, нито всъщност, че е отговорил.

И ето, Хобарт сега стоеше на мястото, за което говореше той. Но къде беше жената от сънищата му? Къде беше Сузана? Пак си беше отишла: беше се измъкнала, а дръжката на вратата още пазеше топлината на ръката й, прагът още тъгуваше за сянката й.

Но този път бяха много близо. Почти я хвана. Колко време оставаше преди да улови тайната й в мрежата си, преди да хване сребърната й светлина между пръстите си? Часове. Най-много няколко дни.

— Почти е моя — рече си той. Притисна книгата с приказките към гърдите си, така че нито дума от тях да не се изплъзне, после напусна покоите на дамата за да пришпори отново лова.

1

Не искаше да напуска града, знаейки че оставя Джерихо някъде там, но каквото и да изпитваше към него — само по себе си това беше трудно да се определи — знаеше, че е по-добре да не се бави. Трябваше да върви, и то бързо.

Но сама? Колко дълго би могла да оцелее така? Една кола, един килим, и една жена, която понякога дори не беше съвсем сигурна дали е човек…

Имаше приятели из страната, също и роднини, но не познаваше никой от тях достатъчно, за да им се довери напълно. Освен това те неизбежно щяха да задават въпроси, а тя не би посмяла да започне да обяснява нито една част от тази история. Помисли си да се върне в Лондон, в апартамента в Батърси. Там я очакваше старият й живот — Финегън с неговите ненавременни картички за Свети Валентин, гърнетата, влагата в банята. Но там също щеше да има въпроси, и то повече въпроси. Беше й необходима компанията на някой, който да я приеме с мълчание и просто така.

Това трябваше да бъде Кал.

Като си помисли за него настроението й се повиши. Сети се за нетърпеливата му усмивка, благия му поглед, нежните думи. Може би да търси него беше по-опасно отколкото да се върне в Лондон, но беше уморена от пресмятането на рисковете.

Щеше да направи онова, което й подсказваше инстинкта, а то беше:

2

— Кал?

От другия край на телефонната линия последва продължително мълчание и тя си помисли, че връзката е прекъсната.

— Кал, там ли си?

После той рече:

— Сузана?

— Да. Аз съм.

— Сузана…

Усети как се просълзява като го чу да казва името й.

— Трябва да те видя, Кал.

— Къде си?

— В центъра на града. Близо до някакъв паметник на Кралица Виктория.

— В края на Касъл Стрийт.

— Щом казваш. Мога ли да те видя? Спешно е.

— Да, разбира се. Не съм далече от там. Сега ще се измъкна. Чакай ме на стъпалата след десет минути.

Стигна за седем, облечен в тъмносив работен костюм, с вдигната яка за да се предпази от ръмящия дъжд, един от стотиците подобни млади мъже — счетоводители и младши началници — които бе видяла да минават докато чакаше под властния поглед на Виктория.

Той не я прегърна, дори не я докосна. Просто спря на два метра от нея, загледа я със смесица от удоволствие и озадачение, и после каза:

— Здравей.

— Здравей.

Дъждът се усилваше с всеки миг.

— Да поговорим в колата? — рече тя. — Не искам да оставям килима сам.

При споменаването на килима лицето му придоби още по-озадачен вид, но той не каза нищо.

В главата на Кал се появи смътен спомен как рови из един мръсен склад за някакъв килим — този килим, вероятно — но цялата история му се изплъзваше.

Колата беше паркирана на Уотър Стрийт, на един хвърлей от паметника. Дъждът барабанеше по покрива докато седяха един до друг.

Ценният й товар, който тя с неохота бе оставила, беше на задната седалка, свит и небрежно покрит с чаршаф. Колкото и да се опитваше още не можеше да се сети защо килимът бе толкова важен за нея, и защо всъщност тази жена — с която си спомняше само, че бе прекарал няколко часа — бе толкова важна за него. Защо звукът на гласа й по телефона го накара да затича? Защо стомахът му се сви щом я видя? Беше абсурдно и объркващо да изпитваш толкова много неща, а да знаеш толкова малко.

Нещата ще се изяснят, успокои се той, щом заговорят.

Но предположението му се оказа невярно. Колкото повече приказваха, толкова повече се объркваше.

— Имам нужда от помощта ти — каза му тя. — Не мога да обясня всичко — сега нямаме време — но очевидно се е появил някакъв Пророк, който обещава завръщане във Фугата. Джерихо отиде на едно от събиранията и не се върна…

— Чакай — прекъсна я Кал и вдигна ръце да спре пороя от информация. — Задръж малко. Не разбирам. Джерихо?

— Спомняш си Джерихо — рече тя.

Името беше необичайно, не се забравяше лесно. Но не можеше да си спомни лицето.

— Познавам ли го?

— Боже Господи, Кал…

— Честно казано… много неща… са ми в мъгла.

— Но мен ме помниш добре.

— Да. Разбира се. Разбира се, че те помня.

— А Нимрод? И Аполин. Нощта на Фугата?

Видя още преди той да промърмори „Не“, че нищо не си спомня.

Може би това беше естествен процес, средство с което разумът се справяше с преживявания противоречащи на предубежденията от живота за естеството на реалността. Хората просто забравят.

— Сънувам странни сънища — каза Кал, а изражението му беше съвсем объркано.

— Какви сънища?

Той поклати глава. Знаеше, че думите му щяха да се окажат жалки и неподходящи.

— Трудно е да се опише. Като че ли съм дете, разбираш ли? Само че не съм. Вървя някъде, където никога не съм бил. Но не съм се изгубил. О, майната му… — той се отказа, ядосан от непохватността си. — Не мога да го опиша.

— Бяхме там някога — рече му тя спокойно. — Ти и аз. Бяхме там. Това което сънуваш съществува, Кал.

Той я изгледа продължително. Лицето му още беше объркано, но сега изражението му бе смекчено от лека усмивка.

— Съществува?

— Да. Наистина.

— Разкажи ми — помоли я той тихо. — Моля те, разкажи ми.

— И аз не знам откъде да започна.

— Опитай. Моля те. — В очите му имаше толкова копнеж, толкова желание да узнае.

— Килимът… — започна тя.

— Твой ли е? — той погледна назад.

Тя не се сдържа и се засмя.

— Не. Мястото, което сънуваш… е тук. То е в този килим.

Видя как неверието му се бори с вярата в нея.

— Тук?

Понякога за самата нея беше трудно да възприеме този факт, а тя имаше преимущество пред Кал, или дори пред горкия Джерихо: тя имаше менструума като мерило за чудотворното. Не го винеше за съмнението му.

— Трябва да ми вярваш — рече тя. — Колкото и невъзможно да звучи.

— Знам — отвърна той със свито гърло. — Някъде вътре в себе си, аз знам това.

— Разбира се, че го знаеш. И ще си спомниш. Аз ще ти помогна да си спомниш. Но засега имам нужда от помощта ти.

— Да. Каквото поискаш.

— Има хора, които ме преследват.

— Защо? Кой?

— Ще ти разкажа, когато имаме възможност. Въпросът е, че те искат да унищожат земята, която сънуваш, Кал. Светът скрит в този килим. Фугата.

— Искаш ли пак да се скриеш при мене?

— Рискувах да се обадя там, за да взема номера на телефона ти в службата. — Тя поклати глава. — Може би вече чакат там.

— Жералдин не би им казала нищо.

— Не мога да поема този риск.

— Можем да идем при Дийк, в Къркби. Никой няма да ни намери там.

— Имаш ли му доверие?

— Естествено.

— Аз ще карам — тя включи двигателя. — Ти казвай накъде.

3

Завиха по Джеймс Стрийт, дъждът вече беснееше като мусон. Не стигнаха далече. Няколко метра по-нататък движението беше спряло.

Кал смъкна прозореца и измъкна главата си да види какъв е проблема. През завесата на дъжда трудно можеше да се каже със сигурност, на като че ли беше станала катастрофа и отзад се трупаха коли. Неколцина от по-нетърпеливите шофьори от опашката се опитваха да се промъкнат през лентата за обратно движение към града, но не успяваха и с това още повече объркваха нещата. Засвириха клаксони, един-двама излязоха от колите да видят какво става, метнали саката на главите си вместо чадъри.

Кал тихо се засмя.

— Какво смешно има?

— Преди час седях в отдел „Искове“ затънал до лакти в хартии…

— А сега за компания си имаш беглец.

— Това напълно ме устройва — ухили се той.

— Защо, по дяволите, не се движим?

— Ще ида да погледна — рече Кал, и преди да успее да му попречи слезе от колата и се запромъква през лабиринта от автомобили, вдигнал сакото си в безплоден опит да се скрие от дъжда.

Тя гледаше след него и пръстите й барабанеха по кормилото. Положението не й харесваше. Можеха прекалено лесно да я видят, а това я правеше уязвима.

Когато Кал стигна до отсрещната страна на улицата, вниманието й беше привлечено от святкащи сини лампи в страничното огледало. Погледна назад и видя няколко полицейски мотоциклети да минават покрай опашката към мястото на катастрофата. Сърцето й за миг спря.

Погледна към Кал, надяваше се да се връща, но той още гледаше към колите. Хайде прибирай се от дъжда, дяволите да те вземат, помисли си тя, трябваш ми тук.

Появиха се още полицаи, този път пешком, които вървяха нагоре по улицата и говореха нещо на хората във всички коли. Несъмнено ги съветваха да се отбият по други улици — достатъчно безобидно нещо. Трябваше само да се усмихва.

Напред колите започнаха да се движат. Мотоциклетистите насочваха трафика от двете страни на мястото на катастрофата и спираха насрещното движение, за да минат колите. Тя погледна към кал, който продължаваше да се взира нататък. Да излезе ли от колата, да го повика ли? Докато преценяваше възможностите до нея застана един полицай и почука по прозореца. Тя го отвори.

— Изчакайте сигнала — каза й той, — и карайте бавно.

Гледаше я втренчено, от каската и носа му капеха капки дъжд.

Тя му се усмихна.

— Добре, ще внимавам.

Въпреки че бе дал нарежданията си, той не се отмести от прозореца, а продължи да я гледа втренчено.

— Познавам лицето ви — каза той.

— Наистина? — рече тя, опитвайки се да имитира лек флирт, но без никакъв успех.

— Как се казвате?

Преди да успее да излъже един от полицаите напред повика този, който я разпитваше. Той се изправи и това й позволи да погледне към Кал. Стоеше на бордюра и гледаше към колата. Сузана поклати леко глава, като се надяваше, че ще забележи сигнала й през замъгленото от дъжда стъкло. Полицаят забеляза предупреждението й.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Не — отвърна тя. — Няма нищо.

Още един от полицаите се приближаваше към колата крещейки нещо през грохота на дъжда и двигателите. Колкото повече стоя тук, помисли си тя, толкова по-лошо ще стане, и завъртя кормилото. Полицаят до прозореца й извика да спре, но жребият беше хвърлен. Колата се стрелна напред и тя успя за миг да хвърли поглед към Кал. За беда видя, че той се опитва да се промъкне между колите. Въпреки че извика името му, той не я чу. Извика отново. Погледна към нея, но твърде късно — полицаят отпред тичаше към колата. Щеше да стигне до нея преди Кал да преполови улицата. Нямаше друг избор освен да бяга, докато все още имаше надежда.

Даде газ, полицаят пред нея отскочи на сантиметри встрани от пътя й. Нямаше време да погледне назад към Кал, заобиколи бързо мястото на катастрофата, надявайки се, че той е използвал момента за да си плюе на петите.

Беше изминала не повече от четиристотин метра, когато чу зад гърба си воя на сирените.

4

На Кал му бяха необходими десетина секунди да проумее какво бе станало, и още две за да наругае мудността си. За момент настъпи объркване, когато никой от полицаите не знаеше дали да чака нареждания или да започне преследване, и през това време Сузана зави зад ъгъла.

Полицаят който беше до колата мигновено се насочи към Кал, ускорявайки ход с всяка крачка.

Кал се престори, че не го е видял, и тръгна забързано назад към паметника. Зад него се чуха викове, после тичащи стъпки. Той хукна без да се обръща назад. Преследвачът беше с тежки дрехи, които го пазеха от дъжда — Кал беше много по-бърз. Зави наляво по Лоуър Касъл Стрийт и после пак по Брънзуик Стрийт, после нядясно на Дръри Лейн. Сирените вече виеха — мотоциклетистите преследваха Сузана.

На Уотър Стрийт се осмели да погледне назад. Преследвачът не се виждаше. Той обаче не забави крачка докато разстоянието между него и полицията не стана половин миля. После си спря едно такси и се запъти към къщи. Главата му бе пълна с въпроси, и с лика на Сузана. Беше дошла и си беше тръгнала твърде бързо, вече му беше мъчно, че я няма.

За да запази по-добре спомена за нея, той си опита да се сети за имената, които тя каза, но дявол да го вземе, вече ги беше забравил.

1

Заслепяващият дъжд се оказа съюзник на Сузана, а може би и това, че не познаваше града. Завиваше навсякъде, където имаше възможност, като избягваше само задънените улици, и липсата на каквато и да е логика в маршрута й изглежда обърка преследвачите. Пътят я изведе на Ъпър Парламент Стрийт, където можа да подкара по-бързо. Звукът на сирените заглъхна зад нея.

Но нямаше да е задълго, знаеше тя. Примката отново се стягаше.

Докато излизаше от града между изпълнените с дъжд облаци се показаха пролуки. През тях проникнаха слънчеви лъчи и покриха със златно сияние покривите и шосето. Но само за малко. После облаците затвориха раната си и блаженството секна.

Тя продължаваше да кара, следобедът отмина и пак остана сама.

2

Кал застана на вратата на кухнята. Жералдин, която белеше лук, вдигна поглед и каза:

— Чадъра ли си забрави?

А той си помисли: тя не знае кой съм и какво съм, и как би могла? Защото Бог ми е свидетел, че и аз не знам. Аз забравям себе си. О, Господи, защо забравям себе си?

— Добре ли си? — попита тя, остави лука и ножа и прекоси кухнята за да го посрещне. — Как изглеждаш само. Подгизнал си.

— Загазил съм — рече той направо.

Тя се сепна.

— Какво, Кал?

— Мисля, че полицията може да дойде тук да ме търси.

— Защо?

— Не питай. Много е сложно.

Изражението й леко помрачня.

— Някаква жена се обади следобед по телефона, попита за номера ти в службата. Свърза ли се с тебе?

— Да.

— И тя има ли нещо общо с това?

— Да.

— Разкажи ми, Кал.

— Не зная откъде да започна.

— Имаш ли нещо с тази жена?

— Не — отвърна той. После си помисли: Поне не си спомням.

— Разкажи ми тогава.

— По-късно. Не сега. По-късно.

Излезе от кухнята и от миризмата на лука.

— Къде отиваш? — извика тя след него.

— Мокър съм до кости.

— Кал.

— Трябва да се преоблека.

— Много лошо ли си загазил?

Той се спря по средата на стълбите, смъквайки връзката си.

— Не си спомням — беше отговорът, но някакъв глас в главата му — глас, който не бе чувал отдавна — рече: Лошо, синко, лошо, и той разбра, че това бе горчивата истина.

Тя го последва и застана на долното стъпало. Кал влезе в спалнята и съблече мокрите дрехи докато тя продължаваше да го обсипва с въпроси, за които той нямаше отговори. При всеки въпрос без отговор чуваше как гласът й ставаше все по-плачлив. Знаеше, че утре щеше да се смята за гадина за всичко това (какво беше утре? още един сън), но трябваше отново бързо да напусне къщата, в случай, че полицията дойде да го търси. Нямаше какво да им каже, разбира се, поне не си спомняше нищо. Но те си имаха начини, тези хора, да накарат човек да проговори.

Ровеше в гардероба, търсеше риза, джинси и сако, без да мисли определено кои да избере. Докато обличаше протърканото сако погледна навън през прозореца. Уличните лампи тъкмо бяха светнали: блясъкът им превръщаше дъжда в сребърен порой. Хладна нощ за излет, но нямаше как. Бръкна в работния костюм за портфейла си и го прехвърли в джоба, и беше готов.

Жералдин още стоеше долу и го гледаше. Беше успяла да спре сълзите си.

— И какво трябва да им кажа — запита тя, — ако дойдат да те търсят?

— Кажи, че съм дошъл и съм излязъл. Кажи им истината.

— Може би няма да съм тук — рече тя. Идеята като че ли й допадна. — Да. Мисля, че няма да съм тук.

Нямаше нито време, нито думи за някакво искрено утешение.

— Моля те, вярвай ми — само това можа да каже. — Аз самият не знам какво става.

— Може би трябва да идеш на лекар, Кал — каза тя когато той слезе по стълбите. — Може би… — гласът й омекна, — …си болен.

Той се спря.

— Брендън ми разказа някои неща… — продължи тя.

— Не намесвай татко в това.

— Не, изслушай ме — настоя тя. — Той говореше с мене, Кал. Довери ми някои неща. Неща, които си мислеше, че е видял.

— Не искам да слушам.

— Каза, че е видял как някаква жена е била убита в градината отзад. И някакво чудовище на релсите. — Тя се усмихна леко при мисълта колко налудничаво беше това.

Кал я гледаше втренчено, изведнъж му се догади. Отново си помисли: Това го знам.

— Може би ти също имаш халюцинации.

— Разказвал ти е истории, за да те забавлява — каза Кал. — Харесваше му да си измисля разни неща. Това беше от ирландската му жилка.

— И ти ли правиш това, Кал? — попита тя, умолявайки го за някакво успокоение. — Кажи ми, че е шега.

— За Бога, ще ми се да е така.

— О, Кал…

Той слезе най-долу и нежно погали лицето й.

— Ако дойде някой и попита…

— Ще им кажа истината. Не зная нищо.

— Благодаря.

Когато Кал стигна до пътната врата Жералдин рече:

— Кал?

— Да?

— Не си влюбен в тази жена, нали? Бих предпочела да ми кажеш, ако е така.

Кал отвори вратата. Дъждът плисна на прага.

— Не мога да си спомня — каза той и се затича към колата.

3

След половин час по магистралата последиците от безсънната нощ и всичко онова, което се случи на следващия ден, започнаха да оказват въздействието си върху Сузана. Пътят пред нея губеше очертанията си. Знаеше, че е само въпрос на време преди да заспи на волана. Отби от магистралата при първия сервиз, паркира колата и тръгна да търси доза кофеин.

Кафенето и местата за почивка бяха пълни с клиенти. Това я зарадва — беше незабележима сред толкова много хора. Безпокоеше се Килима да не остане без нея задълго и не се нареди на дългата извита опашка, а си купи кафе от автомата, после взе шоколад и бисквити от магазина, и се върна в колата.

Включи радиото и се опита да засити глада си. Докато развиваше шоколада мислите й се върнаха отново към Джерихо, крадеца-магьосник, който вадеше от всеки джоб крадени неща. Къде ли беше сега? Вдигна тост за него с кафето и му пожела да бъде в безопасност.

В осем предадоха новини. Очакваше да споменат нещо за нея, но нямаше нищо. След бюлетина имаше музика. Тя остави радиото да свири. Изпи кафето, изяде лакомо шоколада и бисквитите и се отпусна на седалката. Очите й се затвориха под приспивната песен на джаза.

Събуди се само секунди след това от почукване по прозореца. За момент се обърка докато разбере къде е, после изведнъж се разсъни — сърцето й се сви при вида на униформата от другата страна на мокрото от дъжда стъкло.

— Моля, отворете вратата — каза полицаят. Изглежда беше сам. Дали просто да не включи двигателя и да се маха? Преди да успее да вземе решение вратата рязко бе отворена отвън.

— Излизайте — нареди мъжът.

Тя се подчини. Още докато се изправяше чу как от всички страни към нея се приближават стъпки.

На бляскавия фон на неона застана мъжки силует.

— Да — това беше всичко, което той каза и от всички страни към нея се спуснаха мъже. Щеше да повика менструума, но силуетът се приближи към нея с нещо ръката. Някой дръпна ръкава й — тя усети как иглата се плъзна в оголената кожа. Неуловимото тяло се надигна, но не достатъчно бързо. Волята й отслабна, погледът й сякаш потъна в някакъв кладенец. На дъното му зееше устата на Хобарт. Тя падаше към него, пръстите й дълбаеха лепкавата слуз по стените, а звярът на дъното ревеше своята осанна.

1

Лицето беше обезобразено до неузнаваемост, но гласът, по-студен от студа който излъчваше тялото й, беше безспорно гласът на Непорочна. Освен това не беше сама: сестрите й бяха с нея — по-черни от мрака.

— Защо тичаш? — попита Магьосницата. — Няма къде да избягаш.

Сузана спря. Нямаше как да мине покрай трите.

— Обърни се — каза Непорочна. Още едно проблясване от Килима безмилостно освети раната на лицето й. — Виждаш ли къде е застанал Шадуел? Там след малко ще бъде Фугата.

— Шадуел?

— Техният любим Пророк — беше отговорът. — Под тази външност на светец, която аз му дадох, бие сърце на Търговец.

Значи Шадуел беше Пророка. Каква абсолютна ирония — продавачът на енциклопедии беше стигнал дотам да продава надежда.

— Това беше негова идея — продължи Магьосницата, — да им даде Месия. Сега си имат справедлив кръстоносен поход, както го нарича Хобарт. Ще си поискат обетованата земя. И ще я унищожат междувременно.

— Няма да се хванат.

— Вече се хванаха, сестро. По-лесно е да започнеш свещена война, отколкото да пуснеш слух сред твоите или сред моите хора. Те вярват на всяка свещена дума, която им каже, като че ли от това зависи живота им. Което в известен смисъл е така. Срещу тях са заговорничели, мамили са ги — и те са готови да разкъсат Фугата на парчета за да пипнат онези, които са отговорни за това. Не е ли идеално? Фугата ще умре от ръцете на онези, които са дошли да я спасят.

— И това ли иска Шадуел?

— Той е мъж: иска да го обожават. — Тя погледна през рамото на Сузана към разтъкаването и Шадуел, който още стоеше сред него. — Това и получи. Значи е щастлив.

— Жалък е — рече Сузана. — Знаеш това не по-зле от мене. И все пак си му дала сила. Твоята сила. Нашата сила.

— За да постигна своите цели, сестро.

— Дала си му сакото.

— Да, то беше мое творение. Въпреки че понякога съм съжалявала за този подарък.

Разкъсаните мускули на лицето на Непорочна не можеха да прикриват чувствата й като преди. Докато говореше не успя да скрие мъката си.

— Трябваше да си го вземеш обратно — рече Сузана.

— Подарък с магия не се заема — отвърна Непорочна, — той само се дава, и то за вечни времена. Баба ти на нищо ли не те е научила? Време е да се научиш, сестро. Аз ще ти давам уроци.

— И какво ще получиш в замяна?

— Това ще отвлече мислите ми от подаръка, който Ромо ми направи. — Тя докосна лицето си. — И от вонята на мъжете. — Обезобразеното й лице потъмня. — Те ще унищожат заради силата ти. Мъже като Хобарт.

— Някога исках да го убия — Сузана си спомни омразата, която бе почувствала.

— Той го знае. Затова те сънува. Как погубва девицата. — Тя избухна в смях. — Всички те са луди, сестро.

— Не всички — възрази Сузана.

— Какво трябва да направя, за да те убедя? — попита Магьосницата. — Да те накарам да разбереш, че ще бъдеш предадена. Че вече си предадена.

Тя се отдалечи от Сузана, но сякаш без да стъпва по земята. Край тях вече минаваха блещукащи нишки светлина — Фугата се разгръщаше от скривалището си. Сузана почти не ги забелязваше. Погледът й беше прикован към гледката, която се разкри при отместването на Непорочна.

Пред нея стоеше Блудницата, натруфена с дантели от ектоплазма — призрак-булка. А изпод полите на това същество се подаваше една жалка фигура, обърнала лице към Сузана.

— Джерихо…

Очите му бяха замъглени, въпреки че гледаше към Сузана, нищо не показваше, че я е познал.

— Виждаш ли? — каза Непорочна. — Предадена.

— Какво сте направили с него? — попита Сузана.

Нищо не беше останало от онзи Джерихо, когото тя познаваше. Приличаше на нещо мъртво. Дрехите му бяха на парцали, кожата на петна и кървяща от десетки ужасни рани.

— Той не те познава — рече Магьосницата. — Сега си има нова жена.

Блудницата протегна ръка и докосна главата на Джерихо, погали го като че ли беше кученце.

— Той с готовност отиде в прегръдките на сестра ми… — добави Непорочна.

— Остави го на мира — изкрещя Сузана на Блудницата. Изтощен от наркотика, самоконтролът й беше опасно слаб.

— Но това е любов — предизвикваше я Непорочна. — След време ще имат и деца. Много деца. Похотта му няма граници.

Мисълта за Джерихо в сношение с Блудницата накара Сузана да потрепери. Отново го повика по име. Този път устните му се отвориха и като че ли езикът искаше да произнесе някаква дума, но не би. Само слюнка потече от устата му.

— Виждаш ли колко бързо свикват с новите удоволствия? — рече Непорочна. — Щом обърнеш гръб и той заорава в друга нива.

Гневът се надигна в Сузана и преодоля отвращението й. Но не идваше сам. Въпреки че остатъците от наркотика все още й пречеха да се концентрира, тя усети желанието на менструума в корема си.

Непорочна разбра.

— Не ставай перверзна… — гласът й сякаш шепнеше в ухото на Сузана, нищо че бяха на няколко метра една от друга. — Ние имаме повече общи неща, отколкото различия.

Докато говореше, Джерихо вдигна ръце към Сузана, и чак сега тя разбра, защо не можеше да я познае. Той не я виждаше. Блудницата беше ослепила любовника си, за да го държи наблизо. Но той знаеше, че тя е там: чуваше я, протягаше ръце към нея.

— Сестро… — обърна се Непорочна към Блудницата, — …накарай съпруга си да миряса.

Блудницата се подчини веднага. Ръката й върху главата на Джерихо се издължи, пръстите потекоха надолу по лицето му, в устата и носа. Джерихо опита да се съпротивлява, но тя продължаваше да го дърпа и той политна назад сред гибелните й фусти.

Без никакво предупреждение Сузана усети как менструумът плисна от нея и полетя към мъчителката на Джерихо. Всичко стана за миг. Мярна лицето на Блудницата разтегнато от писъка, после потокът от сребърна светлина я блъсна. Викът на призрака се пръсна на парчета, частици от звука се завъртяха в спирали — хленч, гневен вой — и ударът я вдигна във въздуха.

Както обикновено мислите на Сузана малко изоставаха от менструума. Преди да осъзнае напълно какво прави, светлината започна да разкъсва привидението, в плътта му зейнаха дупки. Блудницата отвърна на нападението — потокът на менструума се понесе обратно към лицето на Сузана. Усети, че по шията й потече кръв, но остриетата само засилиха яростта — разкъсваше врага си сякаш призракът беше хартиена салфетка.

Непорочна не бе останала безучастна, а на свой ред се бе хвърлила в атака срещу Сузана. Земята под краката й се разтресе, после се надигна като че ли искаше да я погребе жива, но неуловимото тяло захвърли обратно земната стена и се спусна с удвоен бяс към Блудницата. Въпреки че изглеждаше, сякаш менструумът беше независим, това беше илюзия. Тя знаеше, че владее тази сила, а сега повече от всякога. Нейният гняв я подхранваше, той заглушаваше виковете за милост или извиненията, тя нямаше да бъде удовлетворена докато Блудницата не беше унищожена.

После изведнъж всичко свърши. Виковете на Блудницата секнаха.

Достатъчно, нареди Сузана. Менструумът остави няколко частици прогнила ектоплазма да паднат на опръсканата земя и оттегли светлината си в своята господарка. От атаката до контраатаката и накрая до смъртоносния удар бяха изминали десетина секунди.

Сузана погледна към Непорочна. На окаяното й лице бе изписано пълно учудване. Трепереше от главата до петите, сякаш щеше да припадне. Сузана използва възможността. Не знаеше дали би могла да оцелее след продължителна атака от страна на Магьосницата, а сега определено не беше момента да проверява това. И когато третата сестра се просна с вой сред останките от Блудницата, Сузана побягна.

Приливът на Фугата вече се плискаше навсякъде около тях, и блестящият въздух прикри бягството й. Чак когато измина десетина метра тя се осъзна и се сети за Джерихо. Не се виждаше никакъв близо до мъртвата Блудница. Като се надяваше, че е успял да се измъкне от бойното поле, тя продължи да тича, а в ушите й кънтеше сърцераздирателния писък на Вещицата.

2

Тичаше и тичаше, все си мислеше, че усеща студения дъх на Девата във врата си. Но изглежда беше й се сторило, че я преследва, защото пробяга повече от миля нагоре по склона на долината без никой да й попречи, премина билото на хълма и светлината на приближаващия се Втъкан свят; избледня зад нея.

Не след дълго Фугата щеше да я настигне, и тогава трябваше да има готова стратегия. Но първо трябваше да си поеме дъх.

Мракът се погрижи за нея. Тя постоя малко, опитвайки се да не мисли много за онова, което току-що бе направила. Но усети как я изпълва някакво неуправляемо въодушевление. Беше убила Блудницата, беше унищожила една от Трите: това беше немалък подвиг. Тази сила в нея винаги ли бе била толкова опасна? Зреела е без нейно знание, помъдрявала е, станала бе смъртоносна.

Нещо я накара да си спомни за книгата на Мими, която вероятно още беше във владение на Хобарт. Сега повече от всякога тя се надяваше, че книгата би могла да я научи на нещо повече за това какво беше тя, и как да се възползва от това. Ще трябва да си върне книгата, дори ако това означава отново да се изправи лице в лице срещу Хобарт.

Докато обмисляше това чу името си, или нещо подобно на него. Погледна по посока на гласа и там, на няколко метра от нея, стоеше Джерихо.

Той наистина беше избягал от хватката на Блудницата, въпреки че лицето му беше издрано от безплътните пръсти на сестрата. Съсипаното му тяло едва се държеше, и още докато изричаше за втори път името на Сузана и протягаше изранените си ръце към нея, краката му не издържаха и той падна по очи.

Тя се озова при него за миг, коленичи и го обърна. Беше лек като перце. Сестрите го бяха изцедили до капка, единствено искрицата воля му бе помогнала да тръгне залитайки след нея. Те можеха да вземат кръвта, и семето, и мускулите. Но той бе запазил любовта.

Сузана го привлече към себе си. Главата му се отпусна на гърдите й. Дишането му беше учестено и слабо, студеното му тяло непрекъснато потръпваше. Тя го погали по главата, отслабващата светлина около нея пробягваше по пръстите й.

Но той не се задоволи само с това да бъде прегърнат — отблъсна се леко от тялото й за да може да вдигне ръка и да докосне лицето й. Вените на врата му се издуха от усилието да проговори. Тя го приласка, каза че по-късно ще имат време да говорят. Той обаче леко поклати глава, и както го държеше Сузана почувства колко близо беше краят. Не се престори, че не знае. Беше дошло времето да умре, и той бе потърсил прегръдките й като място, където да изпълни това задължение.

— О, миличкия ми… рече тя с болка в гърдите, — …миличкия ми…

Той се опита отново да каже нещо, но езикът не му се подчиняваше. Чуваха се само тихи звуци, които тя не разбираше.

Притисна го по-близо до себе си. Този път Джерихо не се възпротиви, а се хвана за рамото й и се доближи още повече, за да може да й каже нещо. Сега тя разбра думите, нищо че бяха тихи като въздишки.

— Не се страхувам — рече той, и последната дума бе произнесена с последния му дъх, който докосна бузата й като целувка.

После ръката му се отпусна и се плъзна от рамото й, очите му се затвориха и той я напусна.

Една горчива мисъл мина през ума й — последните му думи бяха не просто израз, а молба. Единствено на Джерихо бе казала как в склада менструумът бе изтръгнал Кал от безсъзнание. Беше ли това Не се страхувам негов начин да каже: Остави ме на смъртта? Не бих ти благодарил за възкресението?

Каквото и да бе искал да каже, тя никога нямаше да разбере.

Положи го внимателно на земята. Някога той бе изричал любовни слова, които се възпротивяваха на състоянието им и се превръщаха в светлина. Знаеше ли и други слова, които да се възпротивят на смъртта, или вече се беше запътил натам, закъдето бе тръгнала и Мими, прекъснал всякакви връзки със света, в който Сузана още живееше?

Така изглеждаше. Въпреки че се взираше в тялото докато я заболяха очите, то не издаде нито звук. Той го беше оставил на земята, и нея също.

1

Пътуването на Кал на север продължи през цялата нощ, но той не се умори. Може би плодовете поддържаха сетивата му така свръхестествено ясни, или пък някакво новооткрито чувство за целенасоченост, което го подтикваше напред. Той сдържаше аналитичните си способности и вземаше решения за маршрута по инстинкт.

Дали не го направляваше същото онова сетиво, което притежаваха гълъбите? Сетиво-сън, извън обхвата на интелекта и разума: насочване към дома? Така го чувстваше. Че се бе превърнал в птица, която се ориентира не по звездите (те бяха закрити от облаците), нито по магнитния полюс, а от простия стремеж да се върне у дома — обратно в овощната градина, където бе стоял сред кръга от любящи лица и бе произнасял стиховете на Лудия Муни.

Докато караше търсеше в паметта си други такива откъси, за да има нещо ново, което да изпълни следващия път. Спомняше си кратки стихчета от детството, отделни редове, които бе научил повече заради мелодията, отколкото заради смисъла им.

И като дете, и сега, не беше съвсем сигурен какво означават някои от тях, но те се въртяха в устата му като ментови бонбони, сигурни в ритъма и римите си.

Някои имаха по-остро жило:

Други бяха части от стихотворения, които или беше забравил, или никога не бе научил докрай. Особено едно непрекъснато се въртеше в главата му.

Това беше последният ред от нещо, предполагаше той, но какво, не можеше да си спомни.

Имаше още много други фрагменти. Рецитираше стиховете отново и отново докато караше, изглаждаше дикцията си, откриваше на места нови ударения, нови ритми.

Никой не подсказваше в главата му, поетът беше съвсем замлъкнал. Да не би пък той и Лудия Муни най-после да бяха проговорили в един глас?

2

Пресече границата с Шотландия към два и половина през нощта и продължи да кара на север. Пейзажът ставаше все по-планински и все по-рядко населен. Огладняваше и мускулите започнаха да го болят след толкова часове непрекъснато каране, но само Армагедон би го принудил да намали или да спре. Всяка миля го приближаваше към Страната на чудесата, в която го очакваше живот, отлаган толкова дълго.

1

Сузана остана дълго до тялото на Джерихо, мислеше, като през цялото време се опитваше да не мисли. Надолу по хълма разтъкаването продължаваше: приливът на Фугата приближаваше към нея. Тя обаче не можеше да се изправи пред красотата й, не и в този момент. Когато нишките стигнаха на петдесетина метра тя се оттегли, оставяйки тялото на Джерихо там, където лежеше.

Зората осветяваше облаците над главата й. Тя реши да се качи някъде по-високо, за да вижда всичко когато се разсъмне. Колкото по-нависоко отиваше, толкова по-силно духаше вятърът, студен вятър от север. Но си струваше треперенето, защото от възвишението, където бе застанала, се откриваше чудесна панорама, и когато денят настъпи тя разбра колко хитро бе избрал долината Шадуел. Беше обградена отвсякъде от стръмни хълмове, по чиито склонове нямаше никакви сгради, било и най-прости. Всъщност единственият признак за човешко присъствие беше примитивният път, по който конвоят бе стигнал дотук, който най-вероятно през последните двадесет и четири часа бе използван повече отколкото през цялото си съществуване.

Именно на този път тя видя колата когато светлината на утрото оцвети хълмовете. Тя пропълзя малко по билото на хълма и после спря. Шофьорът, който изглеждаше микроскопичен от позицията на Сузана, излезе и огледа долината. Изглежда Фугата долу не беше видима за този случаен свидетел, защото той се върна обратно в колата почти веднага, сякаш разбрал, че е завил по погрешен път. Той обаче не се върна, както тя очакваше, а махна колата от пътя и я скри сред храстите. После отново слезе и тръгна по посока към нея на зиг-заг по осеяния с големи камъни склон.

Сега вече й се стори, че го позна, започна да се надява, че очите не я лъжат, и че това наистина е Кал, който идва при нея.

Дали я беше видял? Тя изтича малко за да съкрати разстоянието между тях, после се качи на една скала и замаха с ръце. Сигналът й остана незабелязан няколко секунди, докато той случайно не погледна натам. Спря се и засенчи очи с ръка. После смени посоката и започна да се изкачва по склона към нея и да! Наистина беше Кал. Дори и тогава тя изпита страх да не се е заблудила, докато шума от тежкото му дишане и скърцането на подметките по росната трева не стигнаха до слуха й.

Последните няколко метра помежду им той измина по-скоро залитайки, отколкото тичайки, и изведнъж само миг я делеше от него — тя разтвори ръце и се втурна в прегръдките му, притискайки го към себе си.

Този път тя каза:

— Обичам те — и отвърна на усмивката му с целувки и още целувки.

2

Разказаха накратко историите си колкото можаха по-бързо, оставяйки съдържанието за по-спокойни времена.

— Шадуел вече не иска да продава Фугата — рече Сузана. — Иска да я притежава.

— И да се прави вечно на Пророк?

— Съмнявам се. Щом установи контрол, ще зареже всякакви преструвки.

— Тогава трябва да му попречим да установи контрол — каза Кал. — Да махнем маската му.

— Или просто да го убием.

— Тогава да не се мотаем — кимна той.

Изправиха се и огледаха света, който сега изпълваше надлъж и шир долината под тях. Разтъкаването още не беше завършило: жички светлина пълзяха през тревата и пръскаха флора и фауна по пътя си.

Отвъд границата между Царството и Втъкания свят блестеше обетованата земя. Сякаш Фугата беше събудила някакъв свой сезон, и този сезон беше вечна пролет.

Имаше светлина и в трепкащите дървета, и в полята, и в реките, но тя не идваше от покритото с облаци небе над главите им, а струеше от всяка пъпка, от всяка капчица. Дори най-древните камъни в този ден бяха създадени наново. Като стиховете, които Кал репетираше докато караше. Стари светове, нова магия.

— Тя ни очаква — рече той.

Тръгнаха заедно надолу по хълма.

1

Милиардерът на Хамбургерите Норис отдавна бе забравил какво означава да се отнасят с него като с човек. Шадуел го използваше за други цели. Най-напред, разбира се, при първото събуждане на Втъкания свят, като кон. После, когато човек и кон се върнаха в Царството и Шадуел пое мантията на Пророка, като табуретка за крака, дегустатор или шут — обект на всички унизителни прищевки на Търговеца. Норис не оказваше никаква съпротива. Докато беше под въздействието на магиите от сакото на Шадуел, той бе мъртъв за собствената си личност.

Но тази нощ съществото омръзна на Шадуел. Отвсякъде беше заобиколен от нови васали и унижението на някогашния плутократ се беше превърнало в досадна шега. Преди разтъкаването той остави Норис на грубия произвол на Елита, да бъде техен лакей. Но тази грубост беше нищо в сравнение с другата: оттеглянето на илюзията, която бе спечелила подчинението на Норис.

Норис не беше глупав. Когато премина шока от пробуждането — след като се видя изранен от глава до пети — той скоро осъзна какво се бе случило с него в последно време. Не знаеше колко време бе изминало откакто се подлъга по номера на Шадуел (в някакъв град в Тексас го бяха обявили за мъртъв и жена му вече се беше оженила за брат му), а и смътно си спомняше за неудобствата и обидите, които се бяха струпали върху него през периода на робството. Но беше сигурен в две неща. Първо, че сегашното му падение се дължи на Шадуел, и второ, че Шадуел ще си плати за удоволствието.

Първата му задача беше да избяга от новите си господари, и по време на разтъкаването това стана лесно. Те дори не забелязаха, че се е измъкнал. Втората цел беше да намери Търговеца, а това по негова преценка можеше да стане най-добре с помощта на някаква полиция, съществуваща в тази особена страна. За тази цел той се обърна към първата група Виждащи които срещна, и поиска да го заведат при някое началство. Те очевидно не бяха впечатлени от исканията му, но се отнесоха към него с подозрение. Нарекоха го Кукувица, което го засегна, и после го обвиниха, че е влязъл на чужда територия. Една от жените дори предположи, че е шпионин и трябва да бъде отведен незабавно при висшестоящите, а Норис използва това за да й напомни, че през цялото време точно това е искал.

И така, отведоха го.

2

Именно по този начин малко по-късно отхвърленият кон на Шадуел се озова при Дома на Капра. Там по това време цареше голямо раздвижване. Пророкът беше пристигнал преди половин час, завършвайки триумфалния си марш, но Съветниците отказаха да го допуснат на свещената земя преди първо да обсъдят дали това отговаря на етичните правила.

Пророкът обяви, че е готов да се подчини на прекалената им предпазливост (в края на краищата, нима не е изразител на волята на Капра?, той разбира деликатността на момента), и затова остана зад черните стъкла на колата си докато Съветниците оправят въпроса.

Бяха се насъбрали тълпи, нетърпеливи да видят Пророка на живо и очаровани от колите. Атмосферата беше наситена с наивна възбуда. Пратеници разнасяха съобщения напред-назад между хората в Дома и водача на конвоя, който чакаше на прага, докато накрая обявиха, че Пророка действително ще бъде допуснат в Дома на Капра, при условие че влезе бос, и сам. Очевидно Пророкът се съгласи с това, защото само няколко минути след съобщението вратата се отвори и великият мъж излезе, бос, и се приближи към прага. Множеството се притисна напред да го види по-добре — този Спасител, който им беше осигурил безопасност.

Норис беше отзад в тълпата и мярна фигурата му само за миг. Не видя лицето му. Но видя добре сакото, и го позна мигновено. Това беше същата дреха, с която го беше измамил Търговеца. Как би могъл да забрави светещия плат? Това беше сакото на Шадуел. А от това следваше, че този който го носи, е Шадуел.

Видът на сакото му напомни за униженията, които бе изпитал в ръцете на Шадуел. Спомни си ударите и ругатните, спомни си презрението. Изпълнен с бяс той се изтръгна от ръцете на мъжа, който го държеше, и се провря през тълпата от зрители към вратата на Дома на Капра.

Когато излезе отпред видя за миг сакото и как човекът, който го носеше, влезе вътре. Опита се да го последва, но един от охраната на входа му препречи пътя. Бутнаха го назад, тълпата се смееше и аплодираше странното му поведение, какви идиоти бяха!

— Аз го познавам! — изкрещя той, докато Шадуел изчезваше от погледа му. — Познавам го!

Изправи се и пак се затича към вратата, като в последния момент смени посоката. Пазачът се подведе и хукна да го гони в тълпата. Животът на Норис като лакей го беше научил на някои стратегически похвати — избегна хватката на пазача, спусна се към неохраняемата врата и скочи през прага преди преследвачът да успее да го повали.

— Шадуел! — изкрещя той.

В залата на Дома на Капра Пророкът замръзна изричайки някакво ласкателство. Думите му говореха за помирение и разбирателство, но дори и най-заслепеният от събранието не би пропуснал искрата на гнева пламнала в очите на миротвореца при извикването на това име.

— Шадуел!

Той се обърна към вратата. Чу как зад него Съветниците си шепнат нещо. После в коридора навън настъпи разбъркване, врата се отвори изведнъж и там застана Норис, викайки името му.

Конят се сепна като видя Пророка. Шадуел забеляза проявата на колебание. Може би щеше да се измъкне без да разкрият маскарада.

— Шадуел? — обърна се той към Норис. — Боя се, че не познавам човек с такова име. Познавате ли господина? — попита той Съветниците.

Те го гледаха с открито подозрение, особено един старец в центъра на групата, който не бе откъснал злия си поглед от Пророка откакто Шадуел влезе в този коптор. Сега вече заразата на съмнението се беше разпространила, дявол да го вземе.

— Сакото… обади се Норис.

— Кой е този човек? — попита Пророка. — Моля ви някой да го изведе навън. Мисля, че е малко луд — той се опита да го обърне на шега.

Никой не помръдна, никой освен коня. Норис пристъпи крещейки към Пророка.

— Знам какво направи с мене! Не си мисли, че не знам. Ще те съдя докато ти съдера задника, Шадуел. Или който и да си, по дяволите.

На външната врата отново настъпи раздвижване. Шадуел вдигна поглед и видя как двама от най-добрите хора на Хобарт блъснаха настрани пазача и идваха да му помогнат. Отвори уста да им каже, че може да се справи с положението, но преди да изрече и дума Норис с изкривено от гняв лице се нахвърли върху врага си.

Елитът на Пророка имаше стриктни заповеди за подобни обстоятелства. Никой, ама никой, не биваше да докосва любимия им предводител. Без нито секунда колебание двамата мъже извадиха пистолетите от кобурите и застреляха Норис на място.

Той падна напред в краката на Шадуел и кръвта бликна ня ярки струи от раните му.

— Боже Господи — процеди през зъби Шадуел.

Норис умря преди да заглъхне ехото от изстрелите на екзекуторите. Сякаш стените не можеха да повярват на звука, повтаряха го отново и отново, докато потвърдят прегрешението. Навън сред тълпата бе настъпила пълна тишина, мълчеше и събранието зад него. Можеше да почувства обвинението в погледите им.

— Това беше глупаво — измърмори той на убийците. После разтвори широко ръце и се обърна към съветниците:

— Моля за извинение за този злощастен…

— Не си желан тук — обади се един от множеството. — Ти донесе смърт в Дома на Капра.

— Беше недоразумение — отвърна той тихо.

— Не.

— Настоявам да ме изслушате.

— Не.

Шадуел леко се усмихна.

— И вие наричате себе си мъдри. Повярвайте ми, ако това е вярно, ще изслушате това, което имам да кажа. Не съм дошъл сам. С мен има хора — ваши хора, Виждащи. Те ме обичат, защото искам Фугата да преуспее, както и те го искат. Сега… готов съм да ви позволя да споделите моята мечта и триумфът, който ще последва, ако желаете. Но повярвайте ми, ще освободя Фугата, със или без вашата подкрепа. Ясно ли се изразих?

— Махай се оттук — каза старецът, който го беше наблюдавал.

— Внимавай, Месмерис — обади се един от останалите.

— Вие като че ли не разбирате — продължи Шадуел. — Аз ви нося свобода.

— Ти не си Виждащ — отвърна Месмерис. — Ти си Кукувица.

— И какво ако съм?

— Ти влезе тук с измама. Ти не чуваш гласа на Капра.

— О, аз чувам гласове — рече Шадуел. — Чувам ги високо и ясно. Те ми казват, че Фугата е беззащитна. Че нейните водачи твърде дълго са се крили. Че са слаби и изплашени.

Огледа лицата пред себе си и видя, трябваше да го признае, малко слабост или страх, както говореше: само стоицизъм, който щеше да издържи по-дълго от времето с което разполагаше. Погледна към мъжете които застреляха Норис.

— Струва ми се, че нямаме избор. — Те отлично разбраха сигнала. Оттеглиха се. Шадуел се обърна отново към Съветниците.

— Искаме да напуснеш — заяви отново Месмерис.

— Това ли е последната ви дума?

— Това — рече той.

Шадуел кимна. Изминаха няколко секунди, през които никой не помръдна. После вратата се отвори отново и въоръжените мъже се върнаха. Бяха довели още четирима от Елита — екзекуторна команда от шестима души. Строиха се в редица от двете му страни.

— Моля ви за последен път, не ми се противопоставяйте.

Съветниците изглеждаха повече учудени, отколкото уплашени. Бяха преживели живота си в този свят на чудеса, но за пръв път пред тях се изправяше арогантност, на която очите им не можеха да повярват. Дори когато убийците вдигнаха оръжията си, те не помръднаха, не изразиха никакъв протест. Само Месмерис попита:

— Кой е Шадуел?

— Един търговец, когото някога познавах — отвърна мъжът с хубавото сако. — Но той вече е мъртъв.

— Не — възрази Месмерис. — Ти си Шадуел.

— Наричайте ме както искате — каза Пророка. — Само преклонете глава пред мене. Наведете главите си и всичко е простено.

Но пак никой не помръдна. Шадуел се обърна към мъжа вляво от него и взе пистолета от ръката му. Насочи го към сърцето на Месмерис. Между двамата имаше не повече от четири метра — и слепец би убил от такова разстояние.

— Повтарям пак: наведете главите си.

Най-после неколцина от събранието като че ли разбраха сериозността на положението си, и се подчиниха. Повечето обаче продължаваха да го гледат, гордостта, глупостта или просто неверието им не позволяваха да се примирят.

Шадуел разбра, че за него бе настъпил решаващия момент. Трябваше или да натисне спусъка веднага, и по този начин да си купи цял един свят, или да напусне залата за продажби и никога да не се връща. В този миг си спомни как стоеше на върха на някакъв хълм и Фугата беше в краката му. Този спомен наклони везните. Той стреля.

Куршумът влезе в гърдите на Месмерис, но не потече кръв, той не падна. Шадуел стреля отново, и трети път, за по-сигурно. Всеки изстрел попадаше в целта, но мъжът не падаше.

Търговецът усети как през шестимата около него премина тръпка на паника. На устата им беше същият въпрос, който си задаваше и той: защо старецът не умираше?

Той стреля за четвърти път. Куршумът удари жертвата, но тя направи крачка напред към бъдещия екзекутор и вдигна ръка сякаш за да изтръгне димящото оръжие от ръката на Шадуел.

Това движение беше достатъчно, за да тласне единият от шестте отвъд границата на самоконтрола. С креслив вик той започна да стреля в тълпата. Истерията му мигновено възпламени и останалите. Изведнъж всички започнаха да стрелят, изпразваха пълнителите в желанието си да затворят обвиняващите очи пред тях. Залата за секунди се изпълни с дим и трясък.

През дима Шадуел видя как човека, в който той стреля пръв, завърши движението започнало с неговия изстрел. После Месмерис падна напред, мъртъв. Това не спря стрелбата, оръжията продължаваха да гърмят. Имаше неколцина Съветници, които бяха паднали на колене с наведени глави както искаше Шадуел, други се мъчеха да се скрият в ъглите на залата. Но повечето просто бяха застреляни там където стояха.

Всичко свърши така изведнъж, както започна.

Шадуел захвърли пистолета и въпреки че не обичаше кланиците, се насили да огледа касапницата пред себе си. Знаеше, че онзи който иска да бъде Бог, е длъжен да не отвръща поглед. Предумишленото невежество беше последното извинение за човечността, а той скоро щеше да превъзмогне това състояние.

А когато огледа обстановката тя не му се стори толкова непоносима. Можеше да гледа купищата трупове и да ги възприема като празни торби, каквито си бяха.

Но докато се обръщаше към вратата нещо го накара да трепне. Не гледка, а спомен: последното движение на Месмерис. Това пристъпване напред, вдигнатата ръка. Той не беше разбрал значението му досега. Човекът искаше да му се плати. Колкото и да се мъчеше да открие някакво друго обяснение, Шадуел не можа.

Той, някогашният Търговец, накрая бе станал купувач, и предсмъртният жест на Месмерис е бил предназначен да му напомни това.

Ще трябва да задейства кампанията. Да смаже съпротивата и да се добере до Спиралата колкото е възможно по-бързо. Щом веднъж дръпне булото от облаци, щеше да бъде Бог. А Боговете бяха недостижими за исковете на кредиторите, живи или мъртви.

1

Кал и Сузана вървяха бързо, доколкото им позволяваше любопитството. Въпреки неотложната мисия имаше много неща, които забавяха крачките им. Светът наоколо разкриваше такава плодовитост, и толкова изключителен разум при създаването си, че те се усетиха как често коментират забележителностите, и накрая се отказаха — просто гледаха. Сред представлението на флората и фауната около тях не видяха нищо, което да не съществува и в Царството на Кукувиците, но нито едно от нещата тук — от малките камъчета до птиците, и всички неща между тях — не беше останало недокоснато от някаква преобразяваща магия.

Пътят им пресичаха същества, които имаха далечна прилика със семействата на лисиците, зайците, котките и змиите, но само далечна. А една от промените в тях беше пълната липса на боязън. Нито едно от тях не побягна пред новодошлите — само поглеждаха към Сузана и Кал, нехайно признавайки съществуването им, и продължаваха по своите си работи.

Това би могло да бъде Райската градина — или опиумен сън за нея — но шумът на някакво зле настроено радио разсея илюзията. Иззад малка горичка от сребърни брези долитаха фрагменти от музика и гласове, прекъсвани от пронизителен вой и пращене на статично електричество, а всичко това беше прекъсвано от възторжени възклицания. Те обаче скоро бяха заменени от викове и заплахи, които ставаха все по-гневни докато Кал и Сузана се провираха между дърветата.

От другата страна имаше поле с висока изсъхнала трева, а сред нея — трима младежи. Единият от тях балансираше на отпуснато въже между два стълба и наблюдаваше как другите двама се бият. Причината за ожесточението беше видна от само себе си: радиото. По-ниският от двамата, чиято коса беше толкова руса, че изглеждаше бяла, бранеше собствеността си от по-едрия противник, но безуспешно. Агресорът изтръгна апарата от ръцете на младежа и го захвърли в полето. Той се удари в една от поръбените от времето статуи, които стърчаха полуизгубени в тревата, и песента му изведнъж секна. Собственикът се нахвърли върху унищожителя с бесни крясъци:

— Копеле такова! Счупи го! Счупи го, по дяволите.

— Това беше Кукувиче лайно, де Боно — отвърна другия младеж, отбивайки с лекота ударите. — Не бива да бъркаш в лайната. Майка ти не ти ли казвала?

— То беше мое! — извика в отговор де Боно, прекрати атаката и тръгна да си търси собствеността. — Не искам да го пипаш с мръсните си ръце.

— Господи, направо си за съжаление, знаеш ли?

— Млъквай, скапаняк! — сопна се де Боно. Не можеше да открие радиото във високата трева и това засилваше яда му.

— Галин е прав — обади се с тънък глас кацналият на въжето.

Де Боно измъкна от джоба на ризата си очила с телени рамки и се наведе да търси трофея.

— Това е поквара — рече младежът на въжето, който се бе заел да изпълнява серия от сложни стъпки: троен скок. — Старбрук ще ти откъсне топките, ако разбере.

— Старбрук няма да разбере — изръмжа де Боно.

— А, ще разбере — каза Галин и погледна към въжеиграча. — Защото ти ще му кажеш, нали Толър?

— Може би — беше отговорът, придружен от самодоволна усмивка.

Де Боно намери радиото. Вдигна го и го разклати. Не излезе никаква музика.

— Гадняр такъв — обърна се той към Галин. — Виж какво направи.

Сигурно в този момент би подновил атаката си, но Толър забеляза от въжето, че ги наблюдават.

— Кои сте вие, по дяволите? — попита той.

И тримата обърнаха погледи към Сузана и Кал.

— Това е Полето на Старбрук — каза Галин заплашително. — Той не обича тук да идват жени.

— Не забравяй, че той е един проклет глупак — де Боно прокара пръсти през косата си и се ухили на Сузана. — И това можеш да му кажеш, ако изобщо се върне.

— Ще му кажа — отвърна мрачно Толър. — Разчитай на мене.

— Кой е този Старбрук? — попита Кал.

— Кой е Старбрук? — повтори Галин. — Всички знаят… — Гласът му заглъхна, осъзна положението. — Вие сте Кукувици.

— Точно така.

— Кукувици? — Толър беше толкова смаян, че едва не загуби равновесие. — В Полето?

Това откритие само накара де Боно да се ухили още повече.

— Кукувици — рече той. — Значи, можете да поправите машината…

Той направи няколко крачки към Кал и Сузана и подаде радиото.

— Ще се опитам — каза Кал.

— Да не си посмял — заплаши ги Галин, Кал или де Боно, или и двамата.

— Това е просто едно радио, за Бога — протестира Кал.

— Това е Кукувиче лайно — отсече Галин.

— Поквара — обяви още веднъж Толър.

— Откъде го взе? — попита Кал де Боно.

— Не е твоя работа — рече Галин. Той направи крачка към нарушителите. — Вече ви казах веднъж: не сте желани тук.

— Мисля, че това е достатъчно, Кал — обади се Сузана. — Остави го.

— Съжалявам — каза Кал на де Боно. — Ще трябва да си го поправиш сам.

— Не знам как — отвърна съкрушен младежът.

— Имаме работа — каза Сузана без да изпуска от очи Галин. — Трябва да вървим. Хайде — тя подръпна Кал за ръката.

— Това е — заключи Галин. — Проклети Кукувици.

— Искам да му счупя носа — заинати се Кал.

— Не сме дошли тук да проливаме кръв, а да попречим на това.

— Знам. Знам.

Кал вдигна рамене за да се оправдае пред де Боно, обърна се и тръгнаха обратно през брезите. Когато стигнаха от другата страна на горичката чуха зад себе си стъпки. И двамата се обърнаха. Де Боно ги следваше, прегърнал радиото си.

— Ще дойда с вас — заяви той без покана. — Можеш да поправиш машината докато вървим.

— Ами Старбрук? — попита Кал.

— Старбрук няма да се върне — отговори де Боно. — Ще чакат докато тревата порасне до задниците им, и пак няма се върне. Имам си по-добра работа.

Той се ухили.

— Чух какво каза машината — каза им той. — Ще бъде един чудесен ден.

2

Де Боно се оказа полезен спътник. Нямаше тема, която да не бъде готов да обсъжда, и ентусиазмът му някак си разсея меланхолията на Сузана след смъртта на Джерихо. Кал ги остави да си приказват. Беше доста зает, опитвайки се да върви и същевременно да поправи радиото. Но успя да повтори предишния си въпрос: откъде се беше сдобил де Боно с него по начало?

— От един от хората на Пророка — обясни де Боно. — Даде ми го тази сутрин. Имаше цели кашони.

— Наистина ли? — учуди се Кал.

— Това е подкуп — каза Сузана.

— Мислите, че не зная ли? — отвърна де Боно. — Знам, че нищо не се дава даром. Но не вярвам, че всичко което ми дава някоя Кукувица, е покварено. Това са приказки на Старбрук. Живели сме с Кукувици и преди, и сме оцелели… — той се спря и насочи вниманието си към Кал. — Става ли нещо?

— Още не. Не съм много добър по жиците.

— Може би ще намеря някой в Безподобен — отбеляза де Боно, — който да ми го поправи. Сега вече сме на една плюнка разстояние.

— Ние отиваме в Дома на Капра — каза Сузана.

— Ще дойда с вас. Само че през града.

Сузана не беше съгласна.

— Човек трябва да се храни — възрази де Боно. — Стомахът ми си мисли, че са ми прерязали гърлото.

— Никакви отклонения — заяви Сузана.

— Това не е отклонение — отвърна сияещ де Боно. — Той ни е на път. — Погледна я изкосо. — Не бъди толкова подозрителна. Ти си по-лоша и от Галин. Няма да ви отклоня. Вярвайте ми.

— Нямаме време за разходки. Работата ни е спешна.

— При Пророка?

— Да…

— Ето това е Кукувиче лайно — коментира Кал.

— Кой? Пророка? — учуди се де Боно. — Кукувица?

— Страхувам се, че е така — рече Сузана.

— Виждаш ли, Галин донякъде е прав — започна Кал. — Радиото е една малка поквара.

— Аз съм в безопасност — възрази де Боно. — Не може да ме засегне.

— А, така ли?

— Не и тук — де Боно се потупа по гърдите. — Аз съм запечатан.

— Така ли трябва да бъде? — въздъхна Сузана. — Ти да се затвориш в твоите възприятия, а ние в нашите?

— Защо не? Ние нямаме нужда от вас.

— Но ти искаш радиото — изтъкна тя.

— Не чак толкова — изсумтя той. — Ако го загубя, няма да се разрева. Не струва нищо. Всичките Кукувичи неща са такива.

— Така ли казва Старбрук? — отбеляза Сузана.

— Уф, много умно — отвърна някак си кисело той.

— Аз сънувах това място — намеси се Кал в спора. — Мисля, че много Кукувици го сънуват.

— Вие може да сънувате нас — отвърна безмилостно де Боно. — Ние вас не.

— Това не е вярно. Баба ми обичаше един от вашите хора, и той също я обичаше. Щом можете да ни обичате, можете и да ни сънувате. Така както ние ви сънуваме, ако имаме възможност.

Тя си мисли за Джерихо, разбра Кал, говори абстрактно, но си мисли за него.

— Така ли? — де Боно не беше убеден.

— Да, точно така — отвърна Сузана, неочаквано разпалено. — Това е една и съща история.

— Каква история — не разбра Кал.

— Ние живеем в нея, и те живеят в нея — продължи тя гледайки де Боно. — Това е историята как се раждаме, как се боим от смъртта, и как любовта ни спасява. — Изрече всичко това с голяма увереност, като че ли за да стигне до това заключение й бе било необходимо доста време, но убеждението й беше непоклатимо.

Това за известно време накара опозицията да замълчи. Тримата продължиха да вървят минута-две в мълчание, докато де Боно не заяви:

— Съгласен съм.

Тя го погледна.

— Наистина ли? — очевидно беше изненадана.

— Една история? — кимна той. — Да, това има смисъл. В края на краищата и за вас, и за нас, всичко е едно и също, със или без магии. Точно както казваш. Раждаме се, умираме: и междувременно се обичаме. — Промърмори някакво одобрение и добави: — Но ти знаеш доста повече за последното, разбира се — отбеляза той и се изкикоти неволно. — Нали си голяма жена.

Тя се засмя. Сякаш за да отбележи тържествения момент радиото оживя, за голяма радост на собственика и за изненада на Кал.

— Браво човече — възкликна де Боно. — Браво човече!

Взе го от ръцете на Кал и започна да го настройва, така под този музикален акомпанимент влязоха в изумителния град Безподобен.

1

Когато тръгнаха по улиците де Боно ги предупреди, че градът е бил изграден доста набързо, и не бива да очакват някакъв образец на градско планиране. Предупреждението обаче не можа да ги подготви напълно за преживяването, което ги очакваше. В това място нямаше и следа от някакъв ред. Къщите бяха поставени една до друга в пълен безпорядък, тунелите помежду им — терминът улици направо ги ласкаеше — бяха толкова тесни и наблъскани с хора, че накъдето и да погледнеше човек, виждаше лица и фасади в целия диапазон от примитивното до барока.

И все пак градът не беше мрачен. Камъните проблясваха, светлина излъчваше и паважът под краката им, осветяваше лицата на хората и превръщаше и най-обикновената стена в случаен шедьовър от светла мазилка и още по-светли тухли.

Каквото и вълшебство да съдържаше градът, то беше не по-малко от това на неговите обитатели. Дрехите им бяха направени от същата смесица от строгост и омая, която посетителите вече бяха свикнали да разпознават като присъща на Виждащите: но тук, в това най-близко до градската среда място във Фугата, стиловете бяха достигнали нови крайности. Навсякъде се виждаха забележителни облекла и премени. Официална жилетка звъняща с безброй миниатюрни звънчета. Една жена беше облечена с дрехи закопчани до шията, но цветът им беше толкова близък до цвета на кожата й, че изглеждаше гола. На перваза на един прозорец седеше с кръстосани крака момиче, а около лицето й танцуваха разноцветни панделки, въпреки че нямаше никакъв вятър. Надолу по същата улица един мъж с мека шапка изтъкана от собствените му коси разговаряше с дъщерите си, а на съседната врата друг с костюм от въжета пееше на кучето си. Разбира се стиловете пораждаха и анти-стилове — край тях минаха подсвирквайки си негърка и бяла жена, голи, само по панталони, пристегнати с връв.

Въпреки че всички изпитваха удоволствие от външния си вид, това не беше самоцелно. Тази сутрин имаха работа: нямаше време за позиране.

Единствените гледки, които изглежда привличаха донякъде вниманието, бяха няколко вехтории от края на двадесети век, с които си играеха неколцина граждани. Несъмнено това бяха още подаръци от Елита на Пророка. Играчки които с времето щяха да загубят блясъка си, както ставаше с всички обещания на Пророка. Нямаше време да се опитат да убедят притежателите на тези лъскави глупости да ги захвърлят: съвсем скоро щяха да открият колко крехки всъщност са подаръците от този източник.

— Ще ви заведа до Лъжците — каза де Боно, докато се провираха през тълпата. — Ще хапнем там, после ще продължим.

Гледки и звуци от всички страни привличаха вниманието на Кукувиците. Дочуваха откъси от разговори на всеки праг и прозорец, и песни (някои от радиоапарати), и смях. Някакво бебе хленчеше в ръцете на майка си, над главите им нещо излая — Кал вдигна поглед и видя един паун да се разхожда важно на висок балкон.

— Къде изчезна, за Бога? — възкликна Сузана. Де Боно за трети или четвърти път бе потънал в тълпата. — Страшно е бърз.

— Трябва да му вярваме. Имаме нужда от водач — отвърна Кал. Мярна русата глава на де Боно: — Ето…

Завиха зад ъгъла. В този миг някъде напред от претъпканата алея се чу вик — толкова пронизителен и измъчен, като че ли бе станало убийство. Звукът на накара тълпата да млъкне, но все пак шумът стихна достатъчно и Кал и Сузана доловиха думите последвали ехото на вика.

— Изгориха Дома на Капра!

— Не може да бъде — обади се някой и от всички страни го подкрепиха щом вестта се разнесе. Но вестителят нямаше намерение да млъкне.

— Изгориха го! — настоя той. — И избиха Съвета.

Кал се промуши напред в множеството за да види човека, който наистина изглеждаше сякаш бе станал свидетел на някаква катастрофа. Беше изцапан с дим и кал и по лицето му течаха сълзи докато повтаряше разказа си, или поне най-главното от него. Опроверженията стихваха: нямаше съмнение, че говори истината.

Сузана попита направо:

— Кой го направи?

Човекът погледна към нея.

— Пророка… — въздъхна той. — Пророка беше.

При тези думи тълпата избухна, проклятия и клетви изпълниха въздуха.

Сузана се обърна към Кал.

— Не бяхме достатъчно бързи — рече през сълзи тя. — Господи, Кал, трябваше да бъдем там.

— Нямаше да стигнем навреме — обади се някакъв глас до тях. Де Боно се появи отново. — Недейте да вините себе си. Нито мене — добави той.

— И сега какво? — попита Кал.

— Ще намерим това копеле и ще го убием — каза Сузана. Хвана де Боно за рамото: — Ще ни покажеш ли откъде да излезем?

— Разбира се.

Той се обърна и ги поведе надалеч от групичката граждани заобиколили плачещия мъж. Докато вървяха стана ясно, че вестите са стигнали до всички и навсякъде. Песните и смехът бяха изчезнали съвсем. Неколцина бяха вдигнали очи към тънката ивица небе между покривите, сякаш очакваха светкавица. Израженията на лицата им напомниха на Кал как изглеждаха хората на Чариът Стрийт в деня на вихрушката — пълни с неизречени въпроси.

Съдейки по откъслечните разговори, които дочуваха докато вървяха, хората спореха за това какво точно се беше случило. Някои казваха, че всички в Дома на Капра са били убити, други твърдяха, че има оцелели. Но каквито и да бяха различията, основните пунктове бяха неоспорими: Пророкът бе обявил война на всички, които оспорват върховната му власт, и за тази цел неговите последователи вече претърсваха Фугата за невярващи.

— Трябва да излезем извън града преди да стигнат дотук — рече Сузана.

— Светът е малък — отбеляза де Боно. — Няма да им отнеме много време да ни прогонят, ако са способни.

— Такива са — отвърна Кал.

Жителите на града не проявяваха признаци на паника, нямаше опити да си съберат багажа и да бягат. Такива преследвания, или подобни събития, се бяха случвали и преди, или поне така се разбираше по бръчките на лицата им. И най-вероятно щяха да се случват пак. Трябваше ли да се изненадват?

За няколко минути тримата се измъкнаха от града на открито.

— Съжалявам, че трябва да се разделим толкова бързо — рече Сузана на де Боно когато стигнаха на края на града.

— Но защо трябва да се разделим?

— Защото ние дойдохме тук да спрем Пророка — обясни Сузана, — и ще го направим.

— Тогава ще ви заведа там, където е.

— Къде? — попита Кал.

— При Небесната Твърд — отвърна уверено де Боно. — Старият дворец. Така говореха на улицата. Не чухте ли? Това е логично. Ще трябва да превземе Небесната Твърд, щом иска да бъде Крал.

2

Не бяха се отдалечили много от Безподобен, когато де Боно спря и посочи през долината към един гъст облак дим.

— Нещо гори — рече той.

— Да се надяваме, че е Шадуел — отвърна Кал.

— Мисля, че трябва да знам нещо за това копеле — отбеляза де Боно. — След като ще го колим.

Те му разказаха каквото знаеха, а то в общи линии, беше доста малко.

— Странно — каза Кал. — Струва ми се, че съм го познавал цял живот. А знаеш ли, няма и година откакто за пръв път го видях.

— Сенките падат на всички страни — каза де Боно. — Аз така мисля. Старбрук казваше, че дори има места близо до Спиралата, където миналото и бъдещето се припокриват.

— Мисля, че съм ходил на едно от тях — сети се Кал, — когато бях тук последния път.

— Как изглеждаше?

— Питай ме утре — поклати глава Кал.

Маршрутът им минаваше през бластиста местност. Избираха откъде да минат през калта — от един камък на друг — а опитите за разговор бяха заглушени от врявата на жабите в тръстиката. Някъде по средата дочуха шум на двигатели. Зарязаха всякаква предпазливост и минаха по най-прекия път към по-твърда земя, потънали до глезените в подгизналата почва. Пред тях подскачаха стотици червени като макове жабчета големи колкото нокът.

От другата страна Кал се покатери на едно дърво да огледа по-добре. От високото видя конвоя автомобили насочили се към града. Нямаха нужда от пътища. Пробиваха напред със силата на колелетата и двигателите. Пред конвоя се вдигаха ята от птици, животните — онези, които бяха достатъчно бързи — се пръскаха встрани.

— Какво виждаш? — извика Сузана отдолу.

— Бандата на Хобарт, предполагам.

— Хобарт?

За секунди тя се покачи при него на дървото и мина напред по клона, за да не й пречат листата.

— Той е — чу я Кал да казва почти шепнешком. — Божичко, той е.

Обърна се към Кал, и в погледа й имаше някакво безумие, което никак не му хареса.

— Ще трябва да продължите без мене — заяви тя.

Смъкнаха се долу и продължиха спора на земята.

— Аз имам работа с Хобарт. Вие продължавайте. Ще ви намеря като свърша.

— Не може ли да почака? — попита Кал.

— Не — отвърна тя твърдо. — Не може. При него е книгата, която Мими ми даде, и искам да си я взема.

Забеляза обърканото му изражение, и чу още преди да ги беше изрекъл всички аргументи против разделянето им. Истинската им цел е Шадуел, така би казал той: сега не е времето да се отклоняват от срещата с него. Освен това, книгата си е просто книга, нали така? И утре ще бъде там. Всичко това беше вярно, разбира се. Но някъде вътре в себе си тя чувстваше, че вкопчването на Хобарт в книгата крие някаква извратена логика. Може би страниците съдържаха знания, които тя би могла да използва в бъдещия конфликт, зашифровани в онова Имало едно време. Хобарт сигурно беше убеден в това, а това което врагът мисли за нея вероятно е вярно, иначе защо изобщо бяха врагове?

— Трябва да се върна — повтори тя. — И това е.

— Тогава ще дойда с тебе.

— Мога и сама да се справя с него, Кал — рече Сузана. — Вие двамата трябва да продължите към Небесната Твърд. Аз ще ви намеря щом взема книгата.

Говореше с непоклатима увереност. Кал почувства, че е безполезно да спори с нея.

— Тогава внимавай — рече той и я прегърна. — Пази се.

— И ти, Кал. Заради мене.

И тя тръгна.

Де Боно, който не участваше в разговора, а се занимаваше с радиото, сега се обади:

— Ние няма ли да вървим с нея?

— Не. Иска да бъде сама.

— Любовна история, а? — направи той смешна физиономия.

— Нещо такова.

3

Сузана се върна обратно по пътя им към града с нетърпение, дори с ентусиазъм, който не разбираше съвсем. Дали просто защото искаше веднъж завинаги да приключи с това противопоставяне? Или пък всъщност действително изпитваше нетърпение да види Хобарт отново? Сякаш той беше някакво огледало, в което би могла да опознае себе си по-добре?

Когато тръгна отново по улиците — вече почти опустели, защото хората се прибираха зад вратите си — тя се надяваше той да знае, че тя е наблизо. Надяваше се сърцето му да забие малко по-силно от близостта й, и дланите му да се изпотят.

Ако не, тя щеше да го научи.

1

Въпреки че Шадуел си беше намислил да завземе Небесната Твърд — единствената сграда във Фугата, в която можеше да се държи като Бог — след като се настани там той откри, че мястото е доста несигурно. Всеки от монарсите и вождовете на племена, които бяха живели в двореца през вековете, беше изменял по свое виждане залите и предверията, с единствената цел да добавят по нещо към тайните на предишните обитатели. В резултат се беше получило нещо средно между лабиринт и загадъчна къща на духове.

Той не беше първата Кукувица, която проучва тайнствените коридори на Небесната Твърд. През годините неколцина от Човеците бяха проникнали в двореца и бяха се лутали вътре без да бъдат закачани от създателите му, които нямаха желание да смущават спокойствието му с груби думи. Изгубени в дълбините тези малцина щастливци бяха видели неща, за които щяха да мълчат до гроб. Една зала, в която плочките по стените имаха два пъти повече страни от зарове, и се обръщаха непрестанно — всяка страна си имаше свое място във фреската на стената, която не застиваше нито за миг и очите не можеха да я възприемат изцяло. Друга стая, в която непрекъснато валеше дъжд, топъл пролетен нощен дъжд, а подът миришеше на хладен паваж; и друга, която на пръв поглед изглеждаше съвсем обикновена, но беше изградена с такава заблуждаваща сетивата геометрия, че човек в един момент си мислеше, че главата му се издува и изпълва цялата стая, а в следващия имаше чувството, че се е смалил като бръмбар.

След час, или ден, прекрачили границата към тези чудеса, някакъв невидим водач ги извеждаше до вратата, откъдето излизаха сякаш от сън. По-късно щяха да се опитат да разкажат какво са видели, но обикновено паметта и езикът им скрояваха някакъв заговор и от опитите им се получаваха само безмислени брътвежи. Отчаянието ги караше да се върнат обратно и да потърсят този делириум, но Небесната Твърд беше преходно наслаждение и винаги се местеше някъде другаде.

Затова Шадуел се оказа първата Кукувица, която се разхождаше из омагьосаните коридори и ги наричаше свои. Това обаче не му доставяше удоволствие. Това беше може би най-елегантното отмъщение за неговото нежелано приъсъствие.

2

В късния следобед, преди светлината да намалее твърде много, Пророкът се изкачи най-горе на наблюдателната кула на Небесната Твърд за да огледа териториите си. Въпреки напрежението през последните седмици — маскарада, събиранията, непрекъснатото политиканстване — той не се чувстваше уморен. Всичко което беше обещал на своите последователи и на себе си се беше сбъднало. Сякаш ролята на Пророка му беше дала пророческа дарба. Беше намерил Килима, както обеща, и го беше взел от пазителите му; беше пуснал кръстоносците си в самото сърце на Фугата, и с почти неестествена бързина бе накарал да замлъкнат всички, които му се противопоставяха. Нямаше накъде повече да се издига от сегашното си високо положение, освен да стане Бог, а средството за това сега се виждаше от мястото, където бе застанал.

Спиралата.

Мантията й се извиваше и гърмеше, закривайки тайните й от всички погледи, дори от него. Няма значение. Утре, когато батальонът на Хобарт приключи със смазването на туземците, те ще го ескортират до прага на Спиралата, мястото което Виждащите наричат Тясното Сияние, и той ще влезе вътре.

После? После, ах…

Отзад по врата му полъхна студ и го изтръгна от мислите му.

Непорочна стоеше на вратата на наблюдателната зала. Светлината не проявяваше милост към нея. Тя разкриваше раните й в цялото им гноясало великолепие. Показваше и слабостта, и озлоблението й. Видът й го отблъскваше.

— Какво искаш? — попита той.

— Дойдох да ти правя компания — каза тя. — Не ми харесва това място. Вони на Стара Наука.

Той вдигна рамене и й обърна гръб.

— Знам какво си мислиш, Шадуел — продължи тя. — И повярвай ми, няма да е разумно.

Не беше чувал отдавна някой да произнася името му, и не му хареса как звучи. Това го връщаше към една биография, която почти бе престанал да счита за своя.

— Кое няма да е разумно?

— Да се опиташ да проникнеш в Спиралата.

Шадуел не отговори нищо.

— Това възнамеряваш да направиш, нали?

Тя все още можеше да разгадава мислите му, при това твърде лесно.

— Може би.

— Това ще бъде катастрофална грешка.

— О, така ли? — рече той без да откъсва очи от Мантията. — И защо?

— Дори Родовете не разбират какво са създали когато са пуснали Стана. То е непознаваемо.

— Нищо не е непознаваемо — изръмжа той. — Не и за мен. Вече не.

— Ти си все още само човек, Шадуел — напомни му тя. — Уязвим си.

— Млъкни — сряза я той.

— Шадуел…

— Млъкни! — повтори той и се обърна към нея. — Не искам да слушам повече пораженческите ти приказки. Аз съм тук, нали така? Аз завоювах Фугата.

— Ние я завоювахме.

— Добре, ние. Какво искаш за тази малка услуга?

— Знаеш какво искам — отвърна тя. — Онова, което винаги съм искала. Бавен геноцид.

Той се усмихна. Отговорът му се забави, и накрая бе произнесен бавно:

— Не, не мисля така.

— Защо ги следвахме толкова години? — попита тя. — За да можеш ти да спечелиш, а аз да си отмъстя.

— Нещата се промениха. Трябва да си го забелязала.

— Искаш да ги управляваш. Това е, нали?

— Искам нещо повече — отвърна той. — Искам да опитам вкуса на съзиданието. Искам онова, което е в Спиралата.

— То ще те разкъса на парчета.

— Съмнявам се. Сега съм по-силен от всякога.

— В Светилището ти каза, че ще ги унищожим заедно — напомни му тя.

— Излъгах — отвърна спокойно Шадуел. — Казах ти онова, което искаше да чуеш, защото имах нужда от тебе. Сега ме отвращаваш. Ще имам нови жени, когато стана Бог.

— А, значи сега искаш да бъдеш Бог? — изглежда тази мисъл й се стори много забавна. — Ти си търговец, Шадуел. Ти си един нищожен малък търговец. Аз съм тази, която боготворят.

— О, да — рече Шадуел. — Виждал съм твоя Култ. Едно гробище и шепа евнуси.

— Няма да допусна да бъда измамена, Шадуел — каза тя приближавайки се към него. — Не и от тебе.

От много месеци той знаеше, че ще дойде времето, когато тя най-после ще разбере как я бе използвал. Беше се подготвял за последиците, тихо и систематично я беше лишавал от съюзниците й, укрепвайки собствената си защита. Но тя все още разполагаше с менструума — него никога не би могъл да й отнеме — а той беше страшен. Видя го сега как се надига в очите й и изпита желание да се дръпне назад.

Но успя да овладее инстинкта си и се приближи към нея, вдигна ръка и погали струпеите по раните.

— Наистина ли… — промърмори той, — … би ме убила?

— Няма да допусна да бъда измамена — повтори тя.

— Но мъртвите са си мъртви — продължи Шадуел с успокояващ тон. — Аз съм просто Кукувица. Знаеш колко сме слаби. За нас няма възкресение.

Докосването му бе станало по-ритмично. Знаеше, че тя мрази това. Тя, идеалната девственица — цялата от лед и скръб. Преди време тя би изгорила пръстите му за нанасянето на такава обида. Но Мама Гной беше мъртва, а обезумялата Вещица беше безполезна. Могъщата някога Магьосница беше слаба и уморена, и двамата знаеха това.

— През всички тези години, мила… през всички тези години, ти ме държеше на верижка, отпускаше ми по малко съблазън…

— Договорихме се… — прекъсна го тя, — заедно…

— Не — каза Шадуел, като че ли поправяше грешката на дете. — Ти ме използва за да идеш сред Кукувиците, защото ако трябва да си кажем истината, тя е, че те те плашат. — Тя се опита да възрази, но той я хвана за гърлото. — Не ме прекъсвай. — Тя е подчини. — Винаги си се отнасяла към мене с презрение — продължи той. — Знам това. Но аз бях полезен и правех каквото ми кажат, докато изпитвах желание да те докосна.

— Това ли искаш? — попита тя.

— Някога… — той сякаш оплакваше загубата, — … някога бих убил човек за да усетя пулса на шията ти. Ето така. — Ръката му леко я стисна. — Или да погаля плътта ти…

Дланта на другата му ръка обхвана гърдата й.

— Не прави това.

— Блудницата е мъртва — напомни й той. — Така че сега кой ще ражда деца? Старата кучка не може: тя е стерилна. Не, любима. Не. Мисля, че това ще трябва да си ти. Най-после ще трябва да предложиш скъпоценната си путка.

При тези думи тя го отблъсна и би го убила на място, но изпита отвращение от това да го нарани, и то я възпря. Бързо дойде на себе си. Убийствената сила се надигаше в очите й. Той не би забавил отмъщението си дълго — нямаше да бъде в безопасност. Беше го взела за глупак, но той си имаше начини да я накара да съжалява за арогантността си. Когато вдигна глава да запрати менструума към него, той извика имената, които беше записал само преди няколко часа върху цигарената кутия:

— Суса! Весъл! Феърчайлд! Дивайн! Лос! Хана!

Копелетата се отзоваха на призива му, задраскаха нагоре по стълбите. Те вече не бяха жалките, изоставени неща, закърмени от Блудницата. Шадуел се беше отнасял нежно с тях през краткото време, докато бяха негово притежание, хранеше ги, направи ги могъщи.

Непорочна ги чу зад гърба си и светлината в очите й изгасна. Обърна се и видя как се изсипват през вратата.

— Ти ми ги подари — каза той.

Тя извика като ги видя — бяха пораснали и наедрели. Воняха на кланица.

— Давах им кръв вместо мляко — обясни Шадуел. — Това ги кара да ме обичат.

Цъкна с език и съществата се примъкнаха край него, влачейки след себе си органи, за които още не бяха намерили предназначение.

— Предупреждавам те, опитай се да ме нараниш, и те ще го приемат много лошо.

Докато говореше разбра, че през последните няколко мига Непорочна бе призовала Вещицата от хладните помещения на Небесната Твърд. Сега тя стоеше до рамото на Магьосницата като неспокойна сянка.

— Остави го — чу той шепота й в ухото на Непорочна. — Дори за миг не допусна, че тя ще приеме съвета, но тя така и направи — изплю се в краката на Шадуел и се обърна да си върви. Той не можеше да повярва, че битката бе спечелена толкова лесно. Нима мъката и обезобразяването я бяха деморализирали повече отколкото би могъл да се надява? Схватката завърши преди дори да започне.

Объркано, едно от копелетата до него нададе жален вой. Шадуел отклони погледа си от сестрите, за да го накара да млъкне. Това за малко не се оказа фатално — в миг сестрата-призрак полетя към него с широко разтворени челюсти, зъбите й изглеждаха огромни, готови да изтръгнат измамното му сърце.

Непорочна се обърна от вратата и менструумът излетя от нея.

Той изкрещя на зверовете да му помогнат, но Вещицата вече беше върху него. Блъсна го в стената така че въздухът му излезе, ноктите й дращеха по гърдите му.

Копелетата нямаше да допуснат този, който ги хранеше с кръв, да бъде повален. Нахвърлиха се върху Вещицата преди да успее да разкъса сакото му. Издърпаха я от него с писъци. Тя беше акуширала при раждането на тези същества, тя ги беше извела в света на лудостта и мрака. Може би точно по тази причина те не проявиха никаква милост. Разкъсваха я без почивка или извинение.

— Спри ги — извика Непорочна.

Търговецът разглеждаше дупките в сакото, направени от Вещицата. Само след миг пръстите й биха докопали сърцето му.

— Върни ги, Шадуел! Моля те!

— Тя е вече мъртва — отвърна той. — Нека си поиграят.

Непорочна тръгна да помогне на сестра си, но най-голямото от копелетата, с мънички бели очи като на дълбоководна риба и уста като рана, се изпречи на пътя й. Тя изплю менструума като стрела в пулсиращите му гърди, но раната не го спря и то продължи към нея.

Шадуел беше виждал как тези чудовища се избиват помежду си просто за забавление. Знаеше, че могат да понесат страхотни рани без това да ги спре. Това например, наричано Весъл, можеше да изтърпи стотина такива рани и да продължи да се забавлява. А и не беше глупаво. Беше научило достатъчно добре уроците му. Ето и сега то скочи върху Магьосницата обвивайки ръцете си около врата й, а краката си около бедрата.

Той знаеше, че тази интимност ще разсее Непорочна. И наистина, когато съществото доближи лицето си до нейното и я целуна, доколкото позволяваха деформациите му, тя запищя и изгуби всякакъв контрол. Менструумът се разлетя на всички страни, похабявайки силата си по тавана и стените. Няколко остриета попаднаха в нападателя, но само го възбудиха още повече. Въпреки че не притежаваше оформени полови органи, Шадуел го беше научил на основните движения. То се притисна към нея като разгонено куче, виейки в лицето й.

Но като отвори устата си направи грешка — част от менструума потъна в гърлото му и го разду. Вратът му избухна и главата, останала без опора, увисна назад опъвайки мазни жилки материя.

Дори и в това състояние то продължи да я стиска, наравномерни спазми блъскаха тялото му в нейното. Хватката обаче се беше отпуснала достатъчно и Непорочна го отблъсна от себе си, окървавена от борбата от глава до пети.

Шадуел извика останалите копелета да прекъснат отмъстителната си игра. Те се отдръпнаха до него. От Вещицата бяха останали само парчета, които приличаха на люспи от изкормена риба.

Непорочна видя останките и лицето й се отпусна като на слабоумна. От гърдите й се изтръгна тих стон.

— Разкарайте я оттук — нареди Шадуел. — Не искам да виждам мръсното й лице. Занесете я в планините и я хвърлете там.

Две от копелетата се приближиха до Магьосницата и я хванаха. Нищо не трепна в очите й, дори пръст не помръдна, за да протестира. Сякаш вече изобщо не ги виждаше. Или убийството на последната й сестра, или насилието на звяра върху нея, а може би и двете, бяха пречупили нещо в нея. Изведнъж бе останала без никаква сила за магии или ужаси. Беше като торба, която понесоха през вратата и надолу по стълбите. Тя дори нито веднъж не вдигна поглед към Шадуел.

Той се вслушваше в затихващото шляпане на копелетата по стълбите, все още донякъде очакваше, че тя ще се върне за последна атака. Но не. Всичко свърши.

Приближи се към мръсотията останала от Вещицата. Миришеше на нещо гнило.

— Ваша е — рече той на останалите зверове, които се нахвърлиха върху останките и се сбиха за тях. Отвратен от апетита им, той обърна отново поглед към Спиралата.

Сега вече съвсем скоро нощта щеше да се спусне над Фугата. Последна завеса за събитията, изпълнили този ден. А утре щеше да започне ново действие.

Някъде зад облака който гледаше, се криеше знание, което щеше да го преобрази.

След това нямаше да има нощ — само по негова заповед; нито пък ден.

1

Законът пристигна в Безподобен.

Беше дошъл да изкорени разкола: не намери такъв. Беше дошъл с палки, щитове против безредици и куршуми, готов за въоръжен бунт: и от това нямаше дори и следа. Намери само лабиринт от сенчести улици, повечето от тях пусти, и неколцина минувачи, които наведоха глави при първата поява на униформи.

Хобарт незабавно нареди да се претърсят къщите една по една. Неколцина го изгледаха накриво, но нищо повече. Той беше разочарован: щеше да бъде приятно да намери нещо, което да засили авторитета му. Знаеше, че всичко това беше прекалено лесно, и можеше да предизвика лъжливо чувство за сигурност, особено след като предполагаемият сблъсък не се осъществи. Сега ключовата дума беше бдителност — безпределна бдителност.

Затова той се настани в една къща с добър изглед към града от горните етажи, където можеше да остане през нощта. Утре щеше да бъде голямото настъпление към Спиралата, а то едва ли щеше да бъде без съпротива. И все пак, можеше ли човек да бъде сигурен с тези хора? Бяха толкова покорни — като животни, обръщаха се по гръб при първата проява на по-голяма сила.

Къщата която реквизира не можеше да се похвали с нищо, освен с гледката. Лабиринт от стаи; колекция от избледнели стенописи, които не го интересуваха и не разгледа по-внимателно; ръбести и скърцащи мебели. Неудобствата не го притесняваха: той обичаше спартанския живот. Но атмосферата го смущаваше — усещането, че изгонените обитатели са още тук, само че не се виждат. Ако беше човек който вярва в призраци, щеше да каже, че къщата е обитавана. Но не беше, затова задържа страховете в себе си, а те се множаха.

Дойде вечерта, а улиците долу бяха тъмни. Сега вече от прозореца си не виждаше почти нищо, но отдолу долиташе смях. Беше оставил хората си да се забавляват през нощта, като ги предупреди да не забравят, че градът е вражеска територия. Смехът стана още по-буен, после затихна надолу по улицата. Нека си доставят малко удоволствие, помисли си той. Утре кръстоносният поход щеше да ги отведе в земята, която хората тук считаха за свещена: ако ще оказват съпротива, това щеше да стане тогава. Беше виждал същото и в другия свят: човек който не би си мръднал пръста ако изгорят къщата му, побесняваше щом някой докосне някаква дрънкулка, която той нарича свещена. Утре денят щеше да бъде отрупан с работа, а и доста кървав.

Ричардсън беше отказал възможността да излезе вечерта и предпочете да остане в къщата за да изготви доклад за личния си архив. Той водеше дневник за всяко свое действие, изписан с дребен, грижлив почерк. В момента работеше по него, докато Хобарт слушаше как смехът долу заглъхва.

Най-после остави писалката.

— Сър?

— Какво има?

— Тези хора, сър. Струва ми се… — Ричардсън спря, не съвсем уверен как да постави въпроса, който го тормозеше откакто бяха пристигнали, — …струва ми се, че не приличат на човешки същества.

Хобарт го изгледа внимателно. Косата му беше подстригана безупречно, бузите гладко избръснати, униформата безупречно изгладена.

— Може и да си прав — отвърна той.

По лицето на Ричардсън премина сянка на безпокойство.

— Не разбирам… сър.

— Докато си тук, не бива да вярваш на нищо, което виждаш.

— На нищо, сър?

— На абсолютно нищо — каза Хобарт. Докосна с пръсти стъклото. Беше студено — топлината от тялото му остави около върховете им мъгливи ореоли. — Цялото това място е пълно с илюзии. Номера и капани. На нищо не може да се вярва.

— Не е истинско? — попита Ричардсън.

Хобарт се загледа над покривите на това несъществуващо място и се замисли над въпроса. Истинско беше дума, която някога той бе използвал без проблеми. Истинското движеше света, онова което беше солидно и вярно. А обратната му страна, нереалното, беше това, което крещеше някой откачен в килията си в четири през нощта, нереални бяха сънищата за власт, без плътта, която да я материализира.

Обаче виждането му по тези въпроси се беше леко изменило след първата среща със Сузана. Искаше залавянето й както никога преди, а преследването беше довело до поредица от странни неща, докато накрая бе толкова уморен, че не можеше да различава ляво и дясно. Истинско? Какво беше истинско? Може би (тази мисъл беше недопустима преди Сузана) истинското беше просто онова, което той казваше, че е истинско. Той беше генералът, а войникът се нуждаеше от отговор, това щеше да му позволи да спи спокойно.

И той даде отговор:

— Тук само Законът е истински — каза Хобарт. — Трябва да се придържаме към това. Всички. Разбираш ли?

— Да, сър — кимна Ричардсън.

Последва дълга пауза, а през това време някой отвън се развика като пиян индианец. Ричардсън затвори дневника си и се приближи към втория прозорец.

— Чудя се…

— Да?

— Може би трябва да изляза. Само за малко. Да се срещна лице в лице с тези илюзии.

— Може би.

— След като вече знам, че това са лъжи… — продължи той, — …съм в безопасност, нали?

— По-сигурен не би могъл да бъдеш — отвърна Хобарт.

— Тогава, ако нямате нищо против…

— Върви. Иди и виж сам.

Ричардсън тръгна веднага надолу по стълбите. Малко по-късно Хобарт видя сянката му да се отдалечава по улицата.

Инспекторът се протегна. Беше безкрайно уморен. В съседната стая имаше матрак, но той беше решен да не се възползва от него. Ако легнеше на възглавницата можеше да стане лесна жертва на слуховете за призраци.

Седна на един от простите дървени столове и извади от джоба си книгата с приказки. Откакто я конфискува винаги я носеше със себе си, вече не помнеше колко пъти бе разлиствал страниците й. И сега направи същото, но редовете постепенно губеха очертанията си пред очите му, и въпреки че се опитваше да надвие съня, главата му все повече натежаваше.

Много преди Ричардсън да открие някоя илюзия, която би могъл да нарече своя, Законът който дойде в Безподобен, заспа.

2

За Сузана не беше трудно да избегне хората на Хобарт при връщането си в града. Въпреки че те сновяха навсякъде по улиците, сенките бяха станали неестествено плътни и тя винаги успяваше да бъде няколко крачки пред врага. Но да се стигне до Хобарт беше друг въпрос. Искаше да свърши работата си тук колкото бе възможно по-бързо, но нямаше смисъл да рискува да бъде арестувана. На два пъти беше избягала, трети път би било предизвикателство към съдбата. Изгаряше от нетърпение, но реши да почака докато светлината намалее. По това време на годината дните все още бяха къси, след няколко часа щеше да се стъмни.

Намери си някаква празна къща и се възползва от храната оставена от собствениците. После обиколи кънтящите от стъпките й стаи докато светлината навън помръкна. Мислите й отново и отново се връщаха към Джерихо и обстоятелствата свързани със смъртта му. Опита се да си спомни как изглеждаше, и донякъде успя за ръцете и очите, но така и не можа да направи пълен портрет. Това я подтисна. Толкова малко време бе изминало.

Тъкмо беше решила, че е достатъчно тъмно да рискува да излезе, когато чу гласове. Слезе на най-долното стъпало и надникна към предната част на къщата. На прага се виждаха два силуета.

— Не тук… — чу тя шепот на момиче.

— Защо не? — обади се мъжки глас, сливайки думите. Без съмнение това беше някой от хората на Хобарт. — Защо не? Мястото си е добро.

— Тука вече има някой — обясни момичето, взирайки се в загадъчния мрак на къщата.

— Мръсни чукачи! — засмя се мъжът. После дръпна грубо момичето за ръката. — Хайде да идем някъде другаде — и се отдалечиха по улицата.

Сузана се зачуди дали Хобарт бе разрешил подобно побратимяване. Не можеше да повярва, че би го направил.

Крайно време беше да го махне от въображението си — трябваше да го намери и да си свърши работата с него. Измъкна се от къщата и огледа улицата, после тръгна в нощта.

Въздухът беше приятен, в къщите горяха само няколко светлинки, и това бяха само пламъчета на свещи. Небето беше ясно, звездите приличаха на капки роса върху кадифе. Тя повървя малко загледана нагоре, очарована от гледката. Това обаче не й попречи да усети близостта на Хобарт. Беше някъде наоколо. Но къде? Можеше да изгуби ценно време обикаляйки от къща на къща да го търси.

Когато се съмняваш, обърни се към полицай. Това беше една от любимите сентенции на майка й, и много подходяща за момента. На няколко метра от нея един от ордата на Хобарт пикаеше на стената, добавяйки към облекчението фалшиво изпълнение на „Земя на надежда и слава“.

Уверена че опиянението ще му попречи да я разпознае, тя го попита за местонахождението на Хобарт.

— Той не ти трябва — отвърна мъжът. — Влез при нас. Направихме си купон.

— Може би по-късно. Трябва да видя Инспектора.

— Щом трябва. Той е в голямата къща с белите стени. — Посочи назад, откъдето беше дошла тя, и изпръска краката си. — Някъде вдясно.

Въпреки състоянието му, напътствията бяха добри. Вдясно имаше улица с притихнали къщи и на ъгъла при следващата пресечка голяма къща, чиито стени бледнееха на светлината на звездите. Никой не пазеше на вратата — охраната очевидно се беше поддала на удоволствията, които можеше да се намерят в Безподобен. Сузана бутна вратата и влезе необезпокоявана.

На стената в стаята, в която влезе, бяха подпрени осем щита, но не беше необходимо потвърждение, че точно това е къщата. Вътре в себе си вече знаеше, че Хобарт е в една от горните стаи.

Тръгна нагоре по стълбите, не съвсем уверена какво ще направи, когато се изправи срещу него. Преследването му беше превърнало живота й в кошмар, и искаше да го накара да съжалява за това. Но не можеше да го убие. Унищожаването на Блудницата беше достатъчно ужасно, убийството на човешко същество би било непоносимо за съвестта й. Най-добре просто да си вземе книгата и да си върви.

Най-горе имаше коридор, а в дъното — открехната врата. Тя се приближи и я отвори. Той беше там, нейният враг — сам, отпуснат на един стол, очите му бяха затворени. В скута му лежеше книгата с приказките. Само като я видя нервите й затрепериха. Не се поколеба, а тръгна по голите дъски към спящия Хобарт.

В съня си той се носеше в някакво мъгливо място. Около главата му летяха нощни пеперуди и го удряха по очите с прашните си крила, но той не можеше да вдигне ръце, за да ги пропъди. Усещаше опасност наблизо, но откъде щеше да дойде?

Мъглата се премести наляво, после надясно.

— Кой…? — промърмори той.

Думата закова Сузана на място. Беше на не повече от метър от стола. Той измърмори още нещо, неразбрани думи. Но не се събуди.

Под клепачите си Хобарт мярна някакъв неопределен силует в мъглата. Помъчи се да се освободи от летаргията, която го притискаше, мъчеше се да се събуди, да се защитава.

Сузана направи още една крачка към спящия.

Той изстена отново.

Протегна ръка към книгата, пръстите й трепереха. В мига, в който я хвана, очите му се отвориха широко. Преди да успее да я дръпне той я стисна здраво. Изправи се.

— Не! — извика Хобарт.

Шокът от събуждането му едва не я накара да изпусне книгата, на сега вече тя нямаше да се откаже: книгата беше нейна собственост. За момент се сборичкаха кой да задържи книгата.

После — без предупреждение — от ръцете им се надигна тъмно було, по-точно от книгата, която държаха.

Тя погледна Хобарт в очите. Той беше не по-малко изненадан от силата освободена изведнъж измежду сплетените им пръсти. Мракът се надигаше между тях като дим, разпиля се по тавана и мигновено се спусна надолу, обвивайки ги в нощ в нощта.

Тя чу как Хобарт изкрещя уплашен. В следващия момент от книгата сякаш заизлизаха думи, бели силуети на фона на дима, и започнаха да се превръщат в онова, което означаваха. Не беше ясно дали думите се издигат, или тя и Хобарт падаха, превръщаха се в символи и книгата се отваряше да ги приеме. Каквото и да беше, накрая всичко се сля в едно.

Издигащи се или падащи, като думи или живот, те се озоваха в приказната страна.

1

Оттук нататък пътуването стана истинско мъчение. Събитията край овощната градина бяха изцедили и последните резерви от сили на Кал. Мускулите на краката му се гърчеха, сякаш всеки момент щяха да бъдат обхванати от спазъм, прешлените в кръста като че ли бяха останали без хрущял и се триеха един в друг. Опита се да не мисли какво би станало, ако изобщо някога стигнеха до Небесната Твърд. И при най-добри условия едва ли двамата с де Боно щяха да се справят с Шадуел. А в сегашното им състояние бяха просто пушечно месо.

От време на време светлината на звездите разкриваше разни чудеса — кръг от камъни, обгърнат в ленти от шепнеща мъгла; нещо като куклено семейство, с еднакви бледи лица, усмихващи се блажено иззад безшумен водопад, — но Кал им хвърляше само бегъл поглед. Единствената гледка, която би го накарала да възкликне от радост в този момент, беше пухен дюшек.

След време обаче дори чудесата намаляха. Де Боно го водеше по тъмен склон, а в тревата около краката им шаваше тих вятър.

Луната се показа през кълбестите облаци и освети като призрак силуета на де Боно нагоре по склона. Кал го следваше послушно като агне, прекалено уморен да задава въпроси.

Постепенно обаче осъзна, че въздишките които чуваше, не бяха само от вятъра. В тях имаше някаква скрита музика, мелодия, която се появяваше и изчезваше отново.

Най-после де Боно спря и рече:

— Чуваш ли ги, Кал?

— Да, чух ги.

— Знаят, че имат гости.

— Това ли е Небесната Твърд?

— Не — отвърна тихо де Боно. — Небесната Твърд остава за утре. Прекалено сме уморени за това. Тази вечер оставаме тук.

— Тук къде сме?

— Не се ли досещаш? Не надушваш ли въздуха?

Усещаше се лек аромат на парфюм — на орлови нокти и разцъфнал през нощта жасмин.

— Не усещаш ли земята?

Почвата под краката му беше топла.

— Това, приятелю, е Венерината планина.

2

Не трябваше да се доверява на де Боно — въпреки геройското му поведение, той си беше напълно ненадежден. Сега бяха изгубили ценно време.

Кал погледна назад за да види дали се вижда пътя, по който бяха дошли, но не — луната се беше скрила в облаците и склонът на планината бе потънал в мрак. Малко встрани се чу смях и Кал повика водача си. Отново се чу смях. Беше твърде лек за да е на де Боно, но не беше съвсем сигурен.

— Къде си? — попита Кал, но нямаше отговор и той тръгна по посока на смеха.

Посрещна го топъл въздух и той стреснато се дръпна назад, но тропическата топлина продължи след него, сладкият аромат изпълваше обонянието му. Това го замая, краката го боляха и имаше опасност да се подгънат под него просто заради удоволствието да се отпуснат.

Малко по-нататък видя друг силует, този път определено беше де Боно, движеше се в мрака. Повика го пак и този път получи отговор. Де Боно се обърна и каза:

— Не се ядосвай, Кукувицо.

Гласът му беше станал някак си сънлив.

— Нямаме време — възрази Кал.

— Не мога нищо… не мога нищо да направя… — гласът на де Боно заглъхваше като слаб радиосигнал. — Тази вечер не мога нищо да правя… освен любов…

Последната дума се стопи във въздуха, а също и де Боно, потъна в тъмнината.

Кал се обърна. Беше сигурен, че де Боно говореше отнякъде по-нагоре по планината, което означаваше, че ако се обърне с гръб натам и тръгне, ще се върне по пътя, по който бяха дошли.

Топлината вървеше с него по обратния път. Ще си намеря нов водач, мислеше си замаяно той, ще си намеря нов водач и ще намеря Небесната Твърд. Имаше среща с някой. С кого? Мислите му се отклоняваха към гласа на де Боно. А, да: Сузана.

Щом името й се оформи в мислите му, топлината около него някак успя да придума крайниците му и го привлече към земята. Не беше сигурен как стана — не се спъна, не го блъснаха — но в следващия миг бе положил глава на земята, а тя, ах, колко приятна беше тя. Беше все едно да се върнеш в леглото при любимата в мразовита утрин. Протегна с удоволствие уморените си крайници, рече си, че ще полежи само колкото да посъбере сили за предстоящите изпитания.

Сигурно щеше да заспи, но чу името си.

Не Кал, дори не Калхун, а:

— Муни…

Не беше гласът на де Боно, а женски глас.

— Сузана?

Опита се да седне, но беше толкова тежък, толкова натежал от праха на пътуването, че не можеше да помръдне. Искаше да отхвърли от себе си тежестта, като змия, която се измъква от изтърканата си кожа, но лежеше неспособен да мръдне дори пръста си, а гласът продължаваше да го вика, заглъхваше и го търсеше някъде по-нависоко.

Искаше да го последва и без предупреждение усети как желанието му се реализира — дрехите се смъкнаха от него и той се понесе над тревата, докосвайки с корема си корема на земята. Не беше сигурен как се движи, защото не усещаше никакво движение в крайниците си, а и не се беше задъхал от усилието. Всъщност чувстваше се напълно лишен от сетива, като че ли беше оставил тялото и дъха си заедно с дрехите.

Със себе си обаче носеше нещо: светлина. Бледа, хладна светлина, която осветяваше тревата и малките планински цветя сгушени в нея, светлина която се движеше толкова близо до него, сякаш се излъчваше от него.

На няколко метра от себе си видя де Боно, заспал на тревата с отворена уста като риба. Приближи се към спящия да го разпита, но преди да стигне до него нещо друго привлече вниманието му. Съвсем близо до мястото, където лежеше де Боно, от тъмната земя излизаха лъчи светлина. Приближи се до тялото на спътника си, светлината му едва не го разбуди, после продължи към новата загадка.

Отговорът беше лесен. В земята имаше няколко дупки. Застана до ръба на едната и надникна. Видя, че цялата планина отвътре беше куха. Под него имаше огромна пещера, а в нея се движеха ярки светлини. Сигурно за тези същества говореше де Боно.

Сега вече подозрението, че е напуснал тялото си някъде по пътя, се затвърди, защото се пъхна в дупката — която не беше достатъчно широка дори за главата му, да не говорим за раменете — и падна надолу в горната част на кухината.

Там увисна във въздуха, загледан в ритуала изпълняван под него.

На пръв поглед изпълнителите като че ли бяха кълба светещ газ, може би около четиридесет, някои големи, други миниатюрни, оцветени от студено пастелено до ярко жълто и червено. Но когато се спусна надолу под купола на пещерата, не поради гравитацията, а просто от желание да разбере нещо повече, Кал видя, че кълбата не бяха празни. Вътре в тях се появяваха форми, като призраци, но с идеални очертания. Тези видения бяха ефимерни, продължаваха най-много няколко секунди, после бяха закривани от бели облаци и на тяхно място изникваха нови конфигурации. Макар че се задържаха само за малко, той успя да разбере какво представляват.

В няколко от сферите видя форми, които наподобяваха човешки зародиш, с огромни глави и увити около тялото нишковидни крайници. Но те бързо изчезнаха — на тяхно място се появи нещо като светлосиньо петно, което превърна кълбото в огромно око. В друго кълбо газовете непрекъснато се деляха, като клетка влюбена в себе си, в трето облаците се въртяха във вихрушка под която се виждаха гора и хълм.

Сигурен беше, че тези същества знаят за неговото присъствие в пещерата, въпреки че нито едно от тях не прекъсна движението си, за да го посрещне. Това не го обиждаше. Танцът им беше сложен, и ако някое се отклонеше от пътя си, това щеше да предизвика доста объркване. В движението им имаше някаква изящна неизбежност — някои от сферите непрекъснато се приближаваха на косъм, а после миг преди катастрофалния сблъсък описваха широка дъга встрани; други се движеха на групи, описвайки сложни криволици една около друга, като същевременно правеха кръг около центъра на пещерата.

Тук обаче имаше и други неща, които го очароваха, освен спокойното величие на танца — на два пъти сред облаците на една от големите сфери се появяваше изображение с изключителен еротичен заряд. Върху възглавница от облаци се носеше фигура на гола жена, крайниците й сякаш се противопоставяха на всички закони на анатомията — положението й разкриваше чисто сексуална показност. Кал едва успя да я види и тя изчезна, но остави представата за покана: устни, вагина, бедра. В тази показност нямаше нищо курвенско; неприличието би било срамно в този пленителен кръг. Тези привидения бяха твърде влюбени в съществуванието, за да обръщат внимание на такива глупости.

Те обичаха и смъртта, също така недвусмислено. В една от сферите имаше труп, разложен, с накацали по него мухи, разкрит със същото удоволствие като красотата около него.

Но Кал се интересуваше не от смъртта, а от жената.

Тази вечер не мога нищо да правя… — беше казал де Боно — освен любов…

и сега вече Кал знаеше, че това е вярно.

Само че любовта, такава каквато я познаваше над земята, тук беше неуместна. Жената в сферата не се нуждаеше от нежни приказки, тя открито предлагаше своята компания. Въпросът беше: как да изрази желанието си? Беше оставил ерекцията си горе, на Венерината планина.

Не биваше да се тревожи: тя вече знаеше мислите му. Когато я видя за трети път, погледът й сякаш го привлече в танца. Той направи бавно, много бавно салто и се намести до любовницата си.

Щом се озова на място, веднага разбра каква функция му беше отредена.

Гласът на планината го бе нарекъл Муни3, и името не беше избрано случайно. Той беше дошъл отгоре като светлина, като лунна светлина, и тук бе намерил орбитата си сред танца на планети и спътници.

Това, разбира се, може би беше само негово тълкуване. Може би повелите на тази система важаха не само за любовта, но и за снежните виелици, и за астрономията. Пред лицето на такива чудеса догадките бяха безполезни. Тази вечер съществуванието бе всичко.

Привиденията направиха още един кръг и той, замаян от самото удоволствие на това предопределено пътуване, въртящ се отново и отново (тук нямаше горе и долу, само удоволствие от движението), за момент отклони вниманието си от жената, която бе видял. Когато орбитата му описа широка дъга, Кал видя пак нейната планета.

Тя се появи и изчезна мигновено в облаците. Дали и той не изпълняваше същия ритуал за нея — дали не се превръщаше от човек в абстракция и обратно, прикриван от млечнобял облак? Толкова малко знаеше за себе си, този Муни, понесен в самотната си орбита.

Можеше само да се надява, че за да осъзнае какво е, трябва да го открие чрез сферите, които осветяваше с новата си светлина. Може би така беше при луните.

Това беше достатъчно.

Вече знаеше как се любят луните. Като омагьосват нощите на планетите, като възбуждат океаните, като благославят ловците и жетварите. Стотици начини, които се нуждаеха само от свободната анатомия на светлината и космоса.

При тази мисъл жената се разгърна за да се потопи в него, да отвори вагината си си за удоволствието от неговата светлина.

Навлизайки, той изпита същата възбуда, същото чувство за обладаване, същата суета, които винаги бяха го отличавали като животно; но вместо усилие сега имаше лекота, вместо вечно предстояща загуба — съхранение, вместо бързане — чувството, че това би могло да продължи вечно, или по-скоро, че стотици човешки живота са просто миг в пространството между луните, и че тази въртележка на седмото небе бе превърнала времето в безмислица.

При тази мисъл го обзе някакво ужасно мъчително чувство. Нима всичко, което бе оставил горе на планината бе повяхнало и умряло, докато тези съзвездия продължаваха неотклонно своя полет?

Погледна към центъра на системата, пъпа на света, около който се въртяха пътищата на всички — ексцентрични или кръгови, далечни или близки; и там, на мястото от което черпеше светлината, видя самия себе си, заспал на склона.

Аз сънувам, помисли си Кал и изведнъж се издигна като мехурче в бутилка — вече не толкова луна, колкото Муни. Куполът на пещерата — смътно осъзна, че прилича на вътрешността на череп — тъмнееше над него и за миг помисли, че ще се разбие в него, но в последния миг въздухът около него просветля и той се събуди с поглед в небето, прорязано от слънчеви лъчи.

На Венерината планина се разсъмваше.

3

Част от съня му се оказа вярна. Наистина беше смъкнал две кожи като змия. Едната — дрехите му — беше пръсната на тревата около него. Другата — натрупаната мръсотия от приключенията — беше измита през нощта, било от росата или от дъжд. Както и да е, сега вече беше съвсем сух — топлината на земята (това също не беше сън) го беше изсушила и дарила с нежен аромат. Чувстваше се нахранен и силен.

Надигна се и седна. Де Боно вече беше на крака, чешеше се по топките и зяпаше към небето: блажено съчетание. На тревата личеше отпечатък от гърба и бедрата му.

— Задоволиха ли те? — намигна той на Кал.

— Да ме задоволят?

— Привиденията. Дадоха ли ти сладки сънища?

— Да.

Де Боно се ухили похотливо.

— Искаш ли да ми разкажеш? — попита той.

— Не знам как да…

— О, спести си скромността.

— Не, просто… аз сънувах, че… че съм луната.

— Какво?

— Сънувах…

— Доведох те до единственото тук, което наподобява на бардак, и ти ми казваш, че си сънувал, че си луната? Странен човек си ти, Калхун.

Вдигна потника си и го нахлузи, клатейки глава невярващо.

— А ти какво сънува? — попита Кал.

— Ще ти кажа някой път — отвърна де Боно. — Като пораснеш достатъчно.

4

Облякоха се мълчаливо, после тръгнаха надолу по лекия наклон на планината.

1

Въпреки че денят бе започнал добре за Сузана с чудното й бягство от Хобарт, после положението бързо се влоши. Чувстваше се странно защитена в нощта, с утрото я обхванаха неизразими тревоги.

Някои от тях можеше да назове. Първо фактът, че беше загубила водача си. Имаше само груба представа в коя посока се намира Небесната Твърд, затова реши да върви към Спиралата, която се виждаше ясно по всяко време, и по възможност да пита някой по пътя.

Втората й причина за тревога бяха многото признаци, че събитията във Фугата бързо вземат неблагоприятен обрат. Над долината висеше гъст облак дим, и въпреки че през нощта бе валял дъжд, на много места още горяха пожари. Докато вървеше се натъкна на няколко останки от полесражения. Една опожарена кола беше кацнала на дърво като стоманена птица, вдигната там може би от взрив, или от свръхестествена сила. Не знаеше какви сили се бяха сблъскали предишната нощ, нито какви оръжия са били използвани, но очевидно борбата е била ужасяваща. С приказките си на пророк Шадуел бе разединил народа на тази някога спокойна земя — беше изправил брат срещу брата. Такива конфликти обикновено бяха най-кръвопролитни. Не трябваше да се изненадва от телата, изоставени на лисиците и птиците, лишени от елементарно уважение и погребение.

Ако имаше частица утешение, което да се извлече от тези сцени, тя беше, че нашествието на Шадуел не бе станало без съпротива. Унищожението на Дома на Капра беше капитална грешка от негова страна. Дори да бе имал някакви шансове да завладее Фугата само с думи, те бяха пропилени чрез този тираничен жест. Сега не можеше да се надява да завземе територии с измама и съблазън. Трябваше или да ги смаже с оръжие, или нищо.

След като сама видя какви поражения могат да нанесат магиите на Виждащите, тя таеше смътна надежда, че въоръженото подтисничество може да бъде отхвърлено. Но какви ли поражения — може би необратими — щяха да бъдат нанесени на Фугата, докато обитателите й извоюват свободата си? Тези гори и поляни не бяха създадени, за да бъдат сцена на жестокости; непознаването на такива ужаси беше част от омайната им сила.

Именно на едно такова място — някога непокварено, а сега белязано от смъртта — тя срещна първия жив човек при пътуването си този ден. То представляваше едно от няколкото загадъчни архитектурни съчетания във Фугата: дузина колони бяха подредени около плитко езеро. На върха на едната от колоните седеше жилест мъж на средна възраст с изтъркано сако. На врата му висеше бинокъл. Когато Сузана се приближи мъжът вдигна глава от тетрадката, в която записваше нещо.

— Търсиш ли някого? — попита той.

— Не.

— Така или иначе, всички са мъртви — рече той спокойно. — Виждаш ли? — Плочките около езерцето бяха изцапани с кръв. Онези, които я бяха пролели лежаха по гръб на дъното, а раните им изглеждаха бели.

— Ти ли свърши тази работа? — попита го тя.

— Аз? Мили Боже, не. Аз съм само свидетел. А ти от коя армия си?

— От никоя. Аз съм сама.

Той записа отговора.

— Не е задължително да ги вярвам — каза мъжът, докато пишеше. — Но един добър свидетел записва всичко което види и чуе, дори да се съмнява.

— И какво видя?

— Бъркотия — отвърна той. — Навсякъде хора, а никой не е сигурен кой кой е. И такова кръвопускане, каквото никога не съм предполагал, че ще видя тук. — Погледна надолу към нея. — Ти не си от Виждащите.

— Не.

— Просто минаваш случайно, така ли?

— Нещо такова.

— Е, аз на твое място бих тръгнал обратно. Никой не е в безопасност. Доста хора си събраха багажа и отидоха в Царството, вместо да се оставят да ги изколят.

— Тогава кой е останал да се бие?

— Диваци. Зная, че не бива да изказвам мнение, но така ми се струва. Варвари, които беснеят наоколо.

Дори в този момент някъде встрани се чуваха викове. След като бяха закусили, диваците вече се бяха заловили за работа.

— Какво виждаш отгоре?

— Много развалини. И понякога мяркам разни фракции. — Мъжът вдигна бинокъла и огледа терена, като спираше за малко от време на време при интересните подробности. — През последния час от Безподобен излезе един батальон, който изглеждаше доста зле. Към Стъпалата има бунтовници, и още една група на северозапад. Пророкът напусна Небесната Твърд преди малко, не мога да кажа точно в колко, откраднаха ми часовника, а пред него се движат няколко взвода от неговите евангелисти да разчистват пътя.

— Пътя накъде?

— Към Спиралата, разбира се.

— Спиралата?

— Предполагам, че това е била целта му още от самото начало.

— Той не е Пророк — каза Сузана. — Казва се Шадуел.

— Шадуел?

— Хайде, запиши и това. Той е Кукувица, и е търговец.

— Сигурна ли си в това? Разкажи ми всичко.

— Няма време — отвърна Сузана за голямо негово огорчение. — Трябва да стигна до него.

— А-а. Значи ти е приятел.

— Изобщо не ми е приятел — рече Сузана и погледна към телата в езерото.

— Няма да се добереш до гърлото му, ако това си намислила — каза мъжът. — Пазят го денонощно.

— Ще намеря начин. Не знаеш на какво е способен.

— Ако е Кукувица, и се опита да влезе в Спиралата, с нас е свършено, това зная. И все пак, ще мога да напиша една последна глава, какво ще кажеш?

— А ще има ли кой да я прочете?

2

Остави го на колоната му, като някакъв самотен каещ се грешник, замислен над забележката. Разговорът помрачи настроението й още повече. Въпреки присъствието на менструума в нея, тя знаеше много малко за това как действат силите, създали Втъкания свят, но не беше необходимо човек да е гений, за да проумее, че влизането на Шадуел в магическата земя на Спиралата щеше да се окаже катастрофално. Той въплъщаваше всичко, което тази възвишена страна и нейните създатели презираха: той беше Поквара. Може би Спиралата беше в състояние по-скоро да се самоунищожи, отколкото да го допусне до тайните си. А ако тя престане да съществува, няма ли Фугата — чието единство се крепеше на силата в нея — да потъне във водовъртежа на унищожението? Сузана се опасяваше, че именно това бе искал да каже свидетелят. Ако Шадуел влезеше в Спиралата, това щеше да бъде краят на света.

Откакто се отдалечи от езерото, не бе видяла нито животни, нито птици. Храстите и дърветата бяха опустели, тревата беше притихнала. Тя призова менструума, изчака да я изпълни цялата, готов да бъде използван в нейна защита, ако се наложи. Сега вече нямаше време за любезности. Щеше да убие всеки, който се опита да й попречи да стигне до Шадуел.

Някакъв шум иззад частично разрушена стена привлече вниманието й. Тя спря и извика на наблюдателя да се покаже. Не последва никакъв отговор.

— Няма да те моля пак — рече тя. — Кой е там?

Няколко тухли паднаха и едно четири-пет годишно момченце, голо, само по чорапи и цялото в прах, се изправи и пропълзя през развалините към нея.

— О, Божичко — рече тя, потресена от вида на детето. В мига в който отслаби защитата си, отляво и отдясно я заобиколиха неколцина въоръжени мъже.

Измъченото изражение на детето изчезна, щом единият от мъжете го повика при себе си. Той прокара мръсната си ръка през косата на момчето и се усмихна одобрително.

— Как се казваш? — попита някой.

Нямаше представа на чия страна са тези хора. Ако бяха от армията на Шадуел, да им каже името си щеше да означава незабавна смъртна присъда. Но колкото и да беше отчаяна, не можеше да се реши да пусне менструума срещу хора, и дете, които дори не знаеше с кого са.

— Застреляй я — каза момчето. — Тя е от тях.

— Да не си посмял — обади се един глас отзад. — Аз я познавам.

Тя се обърна — спасителят изрече името й — и видя, кой ли би помислил — Нимрод. Последният път когато се срещнаха, той беше един от участниците в нечестивия кръстоносен поход на Шадуел, говореше само за славното бъдеще. Времето и обстоятелствата го бяха смирили. Беше съвсем окаян, дрехите му разкъсани, лицето измъчено.

— Не ме кори — рече той преди тя да успее да каже нещо.

— Няма — отвърна Сузана. Имаше дни, когато го беше проклинала, но това вече беше минало. — Наистина няма.

— Помогни ми — промълви той изведнъж и приближи към нея. Тя го прегърна. Нимрод скри сълзите си в прегръдката, а останалите ги оставиха и се оттеглиха в прикритията си.

Чак тогава той попита:

— Виждала ли си Джерихо?

— Мъртъв е. Сестрите го убиха.

Той се отдръпна от нея и закри с ръце лицето си.

— Вината не е твоя — каза Сузана.

— Разбрах… — рече тихо той. — Веднага щом започна всичко разбрах, че му се е случило нещо ужасно.

— Не си виновен, че не си видял истината. Шадуел е много добър артист. И казваше онова, което хората искаха да чуят.

— Чакай — каза Нимрод и я погледна. — Искаш да ми кажеш, че Шадуел е Пророка?

— Точно така.

Той поклати леко глава.

— Кукувица — все още не можеше да повярва. — Кукувица.

— Това не значи, че не е силен — предупреди го Сузана. — Той си има свои магии.

— Трябва да се върнем с тебе в лагера — настоя изведнъж Нимрод. — Да говориш с нашия командир преди да тръгнем за Спиралата.

— Трябва да побързаме — рече тя.

Той вече вървеше, водеше я през камънаците, които скриваха бунтовниците.

— Само аз и Аполин останахме живи — каза той по пътя, — от първите събудени. Останалите ги няма. Моята Лилия. После Фреди Камъл. Сега Джерихо.

— Къде е Аполин?

— Последното, което чух беше, че отишла в Царството. Ами Кал? С тебе ли е?

— Трябваше да се срещнем при Небесната Твърд. Но Шадуел вече е тръгнал към Спиралата.

— По далече няма да стигне — каза Нимрод. — Каквито и магии да е откраднал, той си е само човек. А хората кървят.

Всички кървим, помисли си тя, но остави тази мисъл неизречена.

1

Смелите думи на Нимрод бяха омаловажени от онова, което завариха в лагера. Приличаше повече на болница, отколкото на военен лагер. Повече от три четвърти от петдесетината бойци, мъже и жени, които се бяха събрали под прикритието на скалите, имаха по някаква рана. Някои все още бяха в състояние да е бият, но мнозина явно бяха на прага на смъртта, утешавани с нежни думи в последните си минути.

В един ъгъл на лагера, положени така, че да не ги виждат умиращите, имаше десетина тела, покрити с импровизирани савани. В друг подреждаха пленените оръжия. Изложбата смразяваше кръвта: картечници, огнехвъргачки, гранати. С тези доказателства последователите на Шадуел бяха дошли готови да унищожат родината си, ако се съпротивлява на освобождението. Срещу тези ужаси, и фанатизма, с който ги използваха, и най-силните магии бяха слаба защита.

Дори и да споделяше съмненията й, Нимрод не го показа, а разказваше непрестанно за победите през изминалата нощ, сякаш се боеше от мълчанието.

— Дори взехме пленници — похвали се той и поведе Сузана към една кална яма между камъните, в която седяха дузина мъже със завързани глезени и китки. Пазеше ги едно момиче с автомат. Бяха жалка сбирщина. Някои бяха ранени, всичките отчаяни, плачеха и си мърмореха нещо, сякаш лъжите на Шадуел вече не ги заслепяваха и осъзнаваха неправдата, която бяха сторили. Сузана ги съжали въпреки самопрезрението им. Познаваше твърде добре силата на измамата, която владееше Шадуел — някога и тя едва не се поддаде. Това бяха негови жертви, не негови съюзници. Беше им продал лъжа, на която не можеха да устоят. Сега, отърсили се от неговите проповеди, не им оставаше нищо друго освен да размислят за кръвта, която бяха пролели, и да потънат в отчаяние.

— Някой говорил ли е с тях? — попита тя Нимрод. — Може би знаят нещо за слабостите на Шадуел.

— Командирът забрани — отвърна Нимрод. — Те са болни.

— Не говори глупости — рече Сузана и слезе в ямата с пленниците. Неколцина обърнаха към нея разтревожените си лица. При вида на лице, на което се виждаше някаква снизходителност, един се разрида високо.

— Не съм дошла да ви обвинявам. Искам само да поговоря с вас.

— Ще ни убият ли? — попита един мъж със засъхнала по лицето кръв.

— Не — отвърна тя. — Ако мога да ги спра.

— Какво стана? — попита друг. Говореше завалено и сънливо: — Идва ли Пророка? — Някой се опита да го накара да млъкне, но той продължи: — Трябва скоро да дойде, нали? Трябва да дойде и да ни отведе в обятията на Капра.

— Няма да дойде — каза Сузана.

— Знаем това — обади се първият. — Поне повечето от нас. Измамиха ни. Той ни каза…

— Знам какво ви е казал. И знам как ви е измамил. Сега ще трябва да поправите стореното, като ми помогнете.

— Не можеш да го победиш — възрази мъжът. — Той има сила.

— Затваряй си устата — прекъсна го този, който беше най-близо до нея. Стискаше една броеница толкова силно, че кокалчетата на пръстите му щяха да изскочат. — Не бива да казваш нищо против него. Той чува.

— Нека чуе — сопна се другият. Нека ме убие, ако иска. Не ми пука. — После се обърна отново към Сузана. — Има демони с него. Виждал съм ги. Храни ги с мъртъвци.

Нимрод, който стоеше зад Сузана и слушаше, сега се намеси:

— Демони? Виждал ли си ги?

— Не — отвърна мъжът с бледото лице.

— Аз съм ги виждал — обади се друг.

— Опиши ги… — нареди му Нимрод.

Сигурно говори за копелетата, помисли си Сузана, пораснали до чудовищни размери. Но докато той продължаваше да разказва каквото знаеше, вниманието й беше привлечено от един пленник, когото не беше забелязала преди. Клечеше в най-мръсната част на ямата с лице към скалата. Беше жена, съдейки по косата, която се спускаше до средата на гърба й, и не беше вързана като останалите, а просто оставена да оплаква съдбата си в мръсотията.

Сузана се провря между пленниците към нея. Когато приближи чу шепот, и видя, че жената бе притиснала устни към камъка и му говореше, сякаш търсеше утешение от него. Сянката на Сузана падна върху скалата и молитвите секнаха. Жената се обърна.

Само миг беше достатъчен на Сузана за да разпознае лицето под засъхналата кръв и екскременти — беше Непорочна. Обезобразеното й лице приличаше на маска от трагическа пиеса. Очите бяха подути от плач, и в тях напираха нови сълзи; косата — разпусната и оплескана с кал. Гърдите й бяха разголени сякаш на показ, и всеки мускул издаваше някакво страхотно объркване. От предишната й властност не бе останало нищо. Беше луда, седнала в собствените си изпражнения.

Сузана беше обхваната от противоречиви чувства. Пред нея трепереше жената убила Мими в леглото й, и участвала в създаването на бедствията, сполетели Фугата. Силата, която стоеше зад трона на Шадуел, източникът на безброй измами и мъки, вдъхновението на Дявола. И все пак не можеше да изпита към Непорочна същата омраза, която изпитваше към Шадуел или Хобарт. Дали защото Непорочна я бе посветила в менструума, макар и неволно, или защото — както винаги бе твърдяла Непорочна — бяха в известен смисъл сестри? Би ли могло това, при други обстоятелства, да бъде и нейна съдба — да се окаже изгубена и луда?

— Не… ме… гледай… — промълви тихо жената. Кръвясалите й очи не показваха с нищо, че са я познали.

— Знаеш ли коя си? — попита я Сузана.

Изражението на жената не се промени.

— Скалата знае — отвърна след малко тя.

— Скалата?

— Скоро ще се превърне в прах. Казах й го, защото е вярно. Ще стане на прах.

Непорочна отвърна поглед от Сузана и погали скалата с разтворена длан. Сузана забеляза, че беше правила това и преди. По камъка имаше струйки кръв, там където бе търкала кожата на дланта сякаш да изтрие линиите от нея.

— Защо ще стане на прах? — попита Сузана.

— Той трябва да дойде — рече Непорочна. — Видях го. Бич Божи. Трябва да дойде, и тогава всички ще станем на прах. — Затърка още по-силно. — Казах го на скалата.

— Ще кажеш ли и на мен?

Непорочна погледна към нея, после пак към скалата. Известно време Сузана си мислеше, че я е забравила, но тя заговори отново, на пресекулки.

— Бич Божи трябва да дойде — продължи тя. — Дори в съня си, той знае. — Ръката й спря. — Понякога почти се събужда. А когато се събуди, всички ще станем на прах…

Опря бузата си на окървавената скала и тихо изхлипа.

— Къде е сестра ти? — попита Сузана.

Въпросът й прекъсна риданията.

— Тука ли е?

— Нямам… сестри — отвърна Непорочна. — В гласа й нямаше и следа от съмнение.

— Ами Шадуел? Помниш ли Шадуел?

— Сестрите ми са мъртви. Всичките станаха на прах. Всичко. Превърнаха се в прах.

Заплака отново, още по-печално.

— Какво те интересува? — поиска да разбере Нимрод, който от няколко секунди бе застанал зад Сузана. — Тя е просто някаква побъркана. Намерихме я сред труповете. Ядеше очите им.

— Знаеш ли коя е тя? Нимрод… това е Непорочна.

Челюстта му увисна от изненада.

— Любовницата на Шадуел. Кълна се.

— Грешиш — не вярваше той.

— Изгубила си е ума, но се кълна, че това е тя. Бяхме една срещу друга преди по-малко от два дни.

— И какво е станало с нея?

— Може би Шадуел…

Жената до скалата повтори името тихо като ехо.

— Каквото и да е станало, тя не бива да е тук, не така…

— По-добре ела да говориш с командира. Можеш да й разкажеш всичко.

2

Изглежда това беше ден на срещи. Първо Нимрод, после Магьосницата, а сега — начело на тази разбита войска — Йоланда Дор, жената която толкова упорито се беше борила против втъкаването някога, когато Домът на Капра още съществуваше.

Тя също се беше променила. Наперената увереност на тази жена беше изчезнала. Лицето й изглеждаше бледо и неприятно, гласът сподавен, беше подтисната. Не си губеше времето в любезности.

— Ако имаш нещо да ми казваш, казвай.

— Една от пленниците… — започна Сузана.

— Нямам време да слушам молби — беше отговорът. — Особено от тебе.

— Това не е молба.

— И така да е, не искам да слушам.

— Трябва, и ще слушаш — ядоса се Сузана. — Забрави чувствата си към мене…

— Не чувствам нищо — рязко отвърна Йоланда. — Съветът сам се обрече. Ти трябваше само да поемеш бремето вместо тях. Ако не беше ти, щеше да бъде някой друг.

Това избухване като че ли й причини болка. Пъхна ръката си под разкопчаното яке, очевидно имаше някаква рана. Когато я извади, по пръстите й имаше кръв.

Сузана продължи да настоява, но вече по-меко.

— Една от пленниците — рече тя, — е Непорочна.

— Вярно ли е това? — Йоланда погледна към Нимрод.

— Вярно е — отвърна Сузана. — Познавам я по-добре от вас. Тя е. Тя е… изгубена, може би полудяла. Но ако успеем да изкопчим нещо смислено от нея, бихме могли да я използваме, за да стигнем до Шадуел.

— Шадуел?

— Пророка. Някога те бяха съюзници, той и и Непорочна.

— Няма да се пазаря с тази Поквара — отсече Йоланда. — Ще я обесим като му дойде времето.

— Поне ме остави да поговоря с нея. Може би ще успея да измъкна нещо.

— След като си е загубила ума, защо да й вярваме? Не. Остави я да пукне.

— Това е пропуснат шанс.

— Не ми говори за пропуснати шансове — рече с горчивина Йоланда. Очевидно нямаше надежда да я убеди. — Тръгваме към Мантията след час. Ако искаш да се присъединиш към нас, направи го. Ако не, гледай си работата.

После обърна гръб и на двамата.

— Хайде — рече Нимрод и си тръгна. Но Сузана остана.

— Ако изобщо има някакъв смисъл — каза тя, — надявам се, че ще имаме възможност да си поговорим, когато всичко това свърши.

— Остави ме на мира — рече Йоланда без да се обръща.

Сузана така и направи.

3

В продължение на няколко минути след като Сузана тръгна от ямата на пленниците, Непорочна седеше потънала в мрака на забравата си. Понякога плачеше. Понякога просто гледаше скалата пред себе си.

Насилието на Шадуел спрямо нея при Небесната Твърд, още повече след унижощението на сестрите й, беше помрачило разсъдъка й. Но дори в този момент не остана сама. Някъде в пустинята на лишения от смисъл разум се срещна отново с оня дух, който така често я бе навестявал в миналото — Бич Божи. Тя, която се чувстваше най-щастлива сред разложението, която правеше огърлици от вътрешностите на мъртвите, и която превръщаше душите им в свои спътници — тя се натъкна в присъствието на това отвратително същество на кошмари, от които се молеше да се събуди.

Той все още спеше — това донякъде беше утешително сред ужасите, които преживяваше — но нямаше да спи вечно. Имаше неизпълнени задачи, незадоволени амбиции. Съвсем скоро щеше да се надигне от леглото и да се запъти да довърши делото си.

И в този ден?

— …всичко на прах… — каза тя на камъка.

Този път камъкът не отговори. Сърдеше се, защото тя бе проявила недискретност, беше разговаряла с жената със сивите очи.

Непорочна се заклати напред-назад на пети, и думите на жената отново се върнаха при нея, измъчваха я. Спомняше си само малко от онова, което тя каза: една фраза, едно име. Или по-скоро, едно точно определено име. То отекваше в главата й като ехо.

Шадуел.

Това беше като сърбеж под кожата, болка в черепа. Искаше да направи дупка в тъпанчето си и да го извади оттам, да го смаже с пета. Заклати се още по-силно, искаше да разкара името, но то не излизаше от главата й.

Шадуел. Шадуел.

Надигаха се и нови имена, попълваха редиците на спомените —

Блудницата.

Вещицата.

Видя ги пред себе си, ясно като скалата, дори по-ясно: сестрите й, горките й, на два пъти заклани сестри.

А под мъртвите им крака виждаше земя — някаква земя, която толкова дълго и уморително беше замисляла да съсипе. Спомни си името й, и тихо го изрече.

— Фугата…

Така я наричаха те, нейните врагове. Колко я обичаха само. Как се бяха борили за нейната безопасност, и при това я бяха наранили.

Докосна скалата с ръка и усети как тя потрепери от допира. После се изправи, а името, което отприщи потока, изпълваше главата й и отмиваше забравата.

Шадуел.

Как можа да забрави любимия й Шадуел? Тя му беше дала магии. А той какво направи в замяна? Предаде я, омърси я. Използва я, докато това отговаряше на целите му, после я захвърли в пустошта.

Но не беше я захвърлил достатъчно далече. Днес тя бе намерила пътя обратно и се връщаше с убийствени новини.

4

Писъците започнаха изведнъж, и ставаха все по-силни. Викове на човек, който не можеше да повярва на очите си, после викове на ужас, каквито Сузана не бе чувала никога преди.

Нимрод вече тичаше пред нея към източника на врявата. Тя го последва и пред нея се разкри гледка на кървав хаос.

— Нападнати сме! — извика Нимрод. Навсякъде тичаха бунтовници, мнозина от тях с нови рани. Земята вече беше покрита с тела, всеки миг падаха нови.

Но преди Нимрод да се впусне в бъркотията, Сузана го хвана за дрехата.

— Бият се един срещу друг! — изкрещя тя за да надвика лудницата.

— Какво?

— Погледни!

Само няколко мига бяха необходими за да се увери в онова, което тя бе видяла. Не приличаше на нападение отвън. Бунтовниците се бяха хванали за гушите. Нямаше милост за никой. Мъжете избиваха мъже, с които само преди няколко мига бяха споделяли цигара. Някои дори се бяха надигнали от смъртното си ложе и блъскаха главите на онези, които се грижеха за тях.

Нимрод се намеси в полесражението и издърпа един от внезапно откачилите, вкопчен в гърлото на друг.

— Какво правите, за Бога? — попита той. Оня продължаваше да се опитва да стигне до жертвата.

— Това копеле! — изкрещя мъжът. — Той изнасили жена ми.

— Какви ги дрънкаш?

— Видях го! Ето там! — и посочи с пръст към земята. — Ето!

— Жена ти не е там! — извика Нимрод и яростно го разтърси. — Не е там!

Сузана огледа полесражението. Същата заблуда, или нещо подобно, беше обхванала всички. Дори докато се биеха, плачеха и се обвиняваха един друг. Бяха видели родителите си стъпкани, жените унижени и децата избити: сега искаха да убият виновниците. След като чу многогласното изражение на заблудата, тя се огледа за причината — тя стоеше на високата скала и оглеждаше кръвопролитието — Непорочна. Косата й беше все така разпусната. Гърдите й още бяха разголени. Но явно вече си беше спомнила коя е. Беше се осъзнала.

Сузана тръгна към нея, вярваше, че менструумът ще я предпази от ужасната магия и мозъкът й няма да се обърка. Така и стана. Въпреки че трябваше да прояви гъвкавост, за да избегне заобикалящата я отвсякъде бруталност, успя да стигне до скалата невредима.

Непорочна като че ли не я виждаше. Отметнала назад глава, оголила зъби в отвратителна жестока усмивка, тя бе насочила цялото си внимание към лудницата, породена от нея.

— Остави ги — извика й Сузана.

Главата й се наклони леко и Сузана усети втренчения поглед на Магьосницата върху себе си.

— Защо правиш това? — рече тя. — Те не са ти направили нищо.

— Трябваше да ме оставиш в пустошта — отвърна Магьосницата. — Ти ме накара да си спомня.

— Тогава направи го заради мен, остави ги на мира.

Зад нея виковете бяха започнали да стихват, замествани от стенанията на умиращите и риданията на онези, които бяха осъзнали заблудата, и откриваха ножовете си забити в сърцата на приятели.

Дали магията беше спряла, защото Непорочна бе свършила най-лошото, или защото отвърна на молбата на Сузана, това беше без значение. Поне смъртта бе спряла своя танц.

За миг всичко утихна, но риданията бяха прекъснати от изстрел. Куршумът удари в скалата между голите крака на Непорочна. Сузана се обърна и видя Йоланда Дор да върви през моргата, която преди време представляваше нейната малка армия, и да се прицелва отново.

Непорочна нямаше желание да се прави на мишена. Вторият куршум също попадна в скалата, Магьосницата се издигна във въздуха и полетя към Йоланда. Сянката й, преминаваща над бойното поле като сянка на гарван, беше смъртоносна. Ранените не можеха да избягат — щом тя ги докоснеше обръщаха лица към подгизналата от кръв земя и издъхваха. Йоланда не чакаше сянката да стигне до нея, а стреля няколко пъти в съществото. Силата която носеше Непорочна във въздуха просто отхвърли куршумите встрани.

Сузана извика на Йоланда да се дръпне, но тя или не чу предупреждението, или не му обърна внимание. Магьосницата се спусна върху нея и я вдигна — менструумът ги обви в светлина — после я хвърли през полето. Тялото й се блъсна с гаден звук в скалата, на която бе стояла Непорочна, и падна разбито на земята.

Никой от оцелелите бунтовници не помръдна за да помогне на своя командир. Стояха вцепенени от ужас, а Магьосницата се носеше на метър над земята през арената от тела и сянката покоси малцината, които не бяха замлъкнали при първото й преминаване.

Сузана знаеше, че и малкият шанс за милост, който бе спечелила от Магьосницата, бе пропилян от атаката на Йоланда: сега тя нямаше да остави нито един жив от онези, които я бяха пленили. Нямаше време да измисли друга защита — запрати живия поглед на менструума към нея. Силата му беше много по-малка от тази на Непорочна, но след като уби Йоланда тя не се пазеше, и ударът я завари неподготвена. Попадна в кръста й и я отхвърли напред. Но само след секунда тя възстанови равновесието си и се обърна към нападателката — още висеше във въздуха като някаква извратена светица. Лицето й не беше гневно, само леко развеселено.

— Искаш ли да умреш? — попита тя.

— Не. Разбира се, че не.

— Не те ли предупредих как ще бъде, сестро? Не ти ли казах? Само мъка, така казах. Само загуби. Така ли е?

Лекото кимване на Сузана не задоволи напълно Магьосницата. Тя въздъхна тихо и продължително.

— Ти ме накара да си спомня — рече тя. — Благодаря ти за това. И в замяна… — тя разтвори дланта си сякаш предлагаше някакъв невидим дар — … твоя живот. — Ръката се стисна в юмрук. — А сега, дългът е изплатен.

При тези думи тя се спусна отново докато краката й стъпиха на твърда земя.

— Ще дойде време — каза тя, оглеждайки телата сред които стоеше, — когато ще се утешаваш в компанията на такива. Както и аз се утешавах. Както и сега се утешавам.

После обърна гръб на Сузана и тръгна. Никой не се опита да я спре — тя се изкачи на скалата и се скри от погледа. Оцелелите просто гледаха, отправили молитва на благодарност към божествата, в които вярваха, че жената от пустошта ги беше подминала.

1

Шадуел не спа добре, но всъщност кандидатите за божества рядко спят добре. С Божествеността идваше и голямото бреме на отговорността. Тогава защо да се изненадва от неспокойните си сънища?

И все пак знаеше, още от времето когато бе наблюдавал Мантията на Спиралата от кулата, че няма от какво да се страхува. Чувстваше как силата скрита зад онзи облак го вика по име, кани го да пристъпи в прегръдките й, и да се преобрази.

Но малко преди разсъмване, когато се готвеше да напусне Небесната Твърд, му съобщиха тревожни вести: силите на Хобарт в Безподобен са били поразени от магии, които са побъркали повечето от хората му. На Хобарт също не му се беше разминало. Когато пристигна около час след пратеника, Инспекторът приличаше на човек, който не вече не е съвсем сигурен в себе си.

Новините от другите места бяха по-добри. Там където войските на Пророка бяха принудили местното население да се бие с нормални средства, те бяха победили. Само когато войниците не бяха нанесли незабавен удар, Виждащите намираха пролука да задействат магиите си, и в такива случаи резултатите бяха същите като в Безподобен: хората или изгубваха разсъдъка си, или се събуждаха от евангелисткия фанатизъм и се присъединяваха към врага.

Сега този враг се събираше при Тясното Сияние, предупреден от слухове или от магии, че Пророкът възнамерява да влезе в Спиралата, и се готвеше да защитава до смърт целостта й. Броят на защитниците възлизаше на няколко стотици, но те едва ли представляваха армия. Съобщенията гласяха, че те са невъоръжени, неорганизирани старци, жени и деца. Единственият проблем беше моралната страна на унищожението им. Но той беше решил, когато антуражът му напусна Небесната Твърд на път за Спиралата, че такива морални съображения вече не го касаят. Много по-голямо престъпление би било да пренебрегне призива, който чу от Мантията.

Когато настъпи момента, а това щеше да стане скоро, той ще призове копелетата, и ще ги остави да изядат врага, с децата и всичко останало. Нямаше да се огъне.

Божествеността го зовеше и той тръгна с лека стъпка да се преклони пред собствения си олтар.

2

Усещането за физическо и душевно благополучие, което Кал изпита при събуждането си на Венерината планина, не отслабна докато слизаха с де Боно по склона към Небесната Твърд. Но хубавото му настроение скоро бе помрачено от възбудата на пейзажа наоколо: тревожно, но необяснимо безпокойство се излъчваше от всеки лист и стрък трева. Откъслечните птичи песни звучаха дрезгаво — по-скоро като тревожни сигнали, отколкото като музика. Дори въздухът бръмчеше край главата му, сякаш за пръв път осъзнаваше вестите, които разнасяше.

Лоши вести, в това нямаше съмнение. И все пак не се виждаха много последици. Няколко загасващи пожара, после още няколко, но дори и тези признаци на борба намаляха, когато си приближиха към самата Небесна Твърд.

— Това ли е? — попита Кал. Де Боно го водеше между дърветата към висока, но всъщност с нищо незабележителна сграда.

— Това.

Всички врати бяха отворени, отвътре не се чуваше нито звук, не се забелязваше никакво движение. Огледаха бързо отвън, търсеха някакъв знак за присъствието на Шадуел, но не видяха нищо.

След като направиха една обиколка, де Боно изрази гласно онова, което си мислеше Кал:

— Няма смисъл да чакаме отвън. Трябва да влезем.

С разтуптени сърца се изкачиха по стъпалата и влязоха.

На Кал му бяха казали да очаква чудни неща, и не остана разочарован. Във всяка стая, в която надникваше, откриваше нови великолепия от плочки, тухли и боя. Но това беше всичко, само чудеса.

— Тук няма никой — обяви де Боно след като претърсиха изцяло долния етаж. — Шадуел си е отишъл.

— Ще опитам горе — каза Кал.

Качиха се на горната площадка и се разделиха за да огледат по-бързо. В края на един коридор Кал откри стая, чиито стени бяха хитро облицовани с парчета от огледала, които отразяваха посетителя по такъв начин, сякаш виждаше себе си зад стените, в някакво мъгливо и сенчесто място, и като че ли надничаше между тухлите. Това беше достатъчно странно, но по някакъв друг начин — който не успя да разбере — изглеждаше, че в онзи друг свят не е сам, а има и разни животни — котки, маймуни и летящи риби, които очевидно бяха породени от неговото отражение, защото всичките бяха с неговото лице. Стана му смешно като ги видя, и те всички се засмяха с него, включително и рибите.

Чак когато смехът му заглъхна чу де Боно да го вика, а гласът му изглеждаше разтревожен. Излезе с неохота от стаята и тръгна да търси въжеиграча.

Виковете идваха от по-горния етаж.

— Чувам те — извика той в отговор и се заизкачва по стълбите. Изкачването беше продължително и стръмно, но го изведе в една стая на върха на наблюдателницата. От всички страни през прозорците струеше светлина, но тя не можеше да премахне усещането, че в тази стая се беше случило нещо ужасно, и то неотдавна. На каквото и да бе свидетел стаята, де Боно имаше да покаже на Кал още по-лоши неща.

— Открих Шадуел — обяви той и му даде знак да се приближи.

— Къде?

— При Тясното Сияние.

Кал надникна през съседния прозорец.

— Не през онзи — рече де Боно. — Този приближава нещата повече.

Прозорец-телескоп — и през него се виждаше сцена, която ускори пулса му. Декор беше кипящият облак на Мантията, действието — клане.

— Ще влезе със сила в Спиралата — каза де Боно.

Очевидно младежът беше пребледнял не просто от гледката на сблъсъка, а от мисълта за това действие.

— Защо ще прави това?

— Той е Кукувица, нали? — беше отговорът. — Каква друга причина му е необходима?

— Трябва да го спрем — рече Кал, откъсна се от прозореца и тръгна обратно към стълбите.

— Битката вече е загубена — отвърна де Боно.

— Няма да стоя и да го гледам как завзема всяка педя от Фугата. Ще вляза след него, щом трябва.

Де Боно изгледа Кал със смесица от гняв и отчаяние.

— Не можеш — рече той. — Спиралата е забранена територия, дори за нас. Там има тайни, които дори Виждащите нямат право да погледнат.

— Но Шадуел ще влезе.

— Точно — продължи де Боно. — Шадуел ще влезе. И знаеш ли какво ще стане? Спиралата ще се разбунтува. Ще се самоунищожи.

— Боже Господи…

— А ако се самоунищожи, Фугата ще се разпадне.

— Тогава трябва да го спрем или да умрем.

— Защо Кукувиците винаги свеждат нещата до толкова прост избор?

— Не зная. Тук ме хвана натясно. Но докато мислиш по въпроса, ето ти още един: идваш ли или оставаш тук?

— Да те вземат дяволите, Муни!

— Значи идваш?

1

От бунтовническия отряд на Йоланда бяха останали по-малко от дузина с достатъчно здрави крайници, за да стигнат до Спиралата. Сузана тръгна с тях — Нимрод пожела така — въпреки че му обясни, че всякакви мечти да победят врага със силата на оръжието бяха напразни. Враговете бяха много — те бяха малцина. Единствената останала надежда беше тя да успее да се приближи до Шадуел и да го ликвидира лично. Ако хората на Нимрод можеха да разчистят пътя й до Пророка, това би било от полза; в противен случай би ги посъветвала да се пазят, с надеждата че може би утре щеше да има възможност за живот.

Бяха стигнали на около двеста метра от битката — грохотът от изстрели, викове, рев на двигатели, беше оглушителен — когато тя видя за пръв път Шадуел. Беше си намерил кон — огромно, злобно чудовище, което можеше да бъде само някое от децата на Блудницата, пораснало до размерите на гаден възрастен звяр — и сега седеше на раменете му, оглеждайки бойното поле.

— Пазят го — обади се Нимрод до нея. Имаше и други зверове, човешки и не толкова човешки, които образуваха кръг около Пророка. — Ще отвлечем вниманието им, доколкото можем.

По едно време, докато наближаваха Спиралата, настроението на Сузана се бе повишило, въпреки обстоятелствата. Или може би подари тях, защото този сблъсък обещаваше да бъде последен — войната, която щеше да сложи край на всички войни — и след това нямаше да има нощи, в които да сънува загуби. Но този момент бързо премина. Сега, докато се взираше през дима във врага си, изпитваше само безнадеждност.

Това чувство се засилваше с всяка крачка. Накъдето и да погледнеше, виждаше само жалки или отблъскващи неща. Ясно беше, че борбата вече е загубена. Защитниците на Спиралата бяха смазани от превъзхождащия брой и оръжията на противника. Повечето бяха избити, а труповете им служеха за храна на съществата на Шадуел. Останалите, колкото и смели да бяха, вече не можеха да удържат Търговеца от неговата плячка.

Веднъж бях дракон, помисли си тя, докато се взираше в Пророка. Ако успееше да си спомни как се чувстваше тогава, може би пак щеше да се превърне в дракон. Но този път нямаше да има колебание, нито миг съмнение. Този път щеше да унищожава.

2

Пътят към Спиралата отведе Кал през територия, която си спомни от пътуването с рикшата, но нейните двусмислици бяха побягнали пред армията на нашествениците, или пък се бяха скрили в хитрите си глави.

Чудеше се какво ли бе станало със стареца, когото срещна в края на пътуването? Дали бе станал жертва на мародерите? Дали не бяха му прерязали гърлото, докато е защитавал своето малко кътче от Страната на чудесата? Най-вероятно никога нямаше да узнае. През последните няколко часа хиляди трагедии бяха разтърсили Фугата — съдбата на стареца беше само част от големия ужас. Около тях един свят се превръщаше в прах и пепел.

Отпред се виждаше причинителят на тези безчинства. Кал вече виждаше Търговеца в центъра на клането, триумфът озаряваше лицето му. Тази гледка го накара да забрави всякаква мисъл за безопасност. Следван от де Боно, той се хвърли във водовъртежа на битката.

Между труповете нямаше и педя свободно пространство, колкото повече се приближаваше към Шадуел, толкова по-силна ставаше миризмата на кръв и горяща плът. В мелето скоро изгуби де Боно, но това вече нямаше значение. Главната му цел трябваше да бъде Търговеца, всякакви други съображения отпадаха. Може би точно тази целенасоченост му помогна да се промъкне жив през кръвопролитието, въпреки че куршуми бръмчаха навсякъде като мухи. Самото му безразличие беше нещо като блаженство. Онова което не забелязваше, на свой ред не забелязваше него. И така мина невредим през центъра на битката, докато се озова на десетина метра от Шадуел.

Огледа мъртвите в крака си за някакво оръжие и взе един автомат. Шадуел слизаше от звяра, който яздеше, и обръщаше гръб на полесражението. Между него и Мантията бяха останали само шепа защитници, и те вече падаха. Само след няколко секунди щеше да влезе в Спиралата. Кал вдигна автомата и го насочи към Пророка.

Но преди да успее да натисне спусъка, нещо се надигна от пира край него и се нахвърли върху него. Едно от децата на Блудницата, захапало парче плът между зъбите си. Би могъл да се опита да го убие, но го позна и се разколеба. Съществото което изтръгна автомата от ръцете му беше същото, което едва не го уби в склада — собственото му дете.

Беше пораснало, извисяваше се почти с цял ръст над Кал. Но въпреки размерите си, не беше никак бавно. Пръстите му се протегнаха към него мълниеносно, и той ги избегна на косъм, хвърляйки се сред труповете, а то несъмнено възнамеряваше да го остави там завинаги.

Отчаяно потърси падналото оръжие, но преди да го намери детето се спусна отново, мачкайки с тежестта си телата, по които стъпваше. Кал се опита да се изтъркаля встрани, но звярът беше твърде бърз и го хвана за косата и за гърлото. Вкопчи се в труповете, търсеше опора да се задържи, но пръстите му се плъзгаха по лицата с отворени уста, и изведнъж се оказа като дете в прегръдките на собственото си чудовищно поколение.

Обезумелият му поглед мярна за миг Пророка. Последните защитници на Мантията бяха мъртви. Шадуел беше на няколко метра от облачната стена. Кал се бореше със звяра докато костите му изпукаха, но без полза. Този път детето смяташе да приключи с отцеубийството. Последният дъх на Кал беше упорито изтласкван от дробовете му.

Решен на крайност той задра мръсното огледало пред себе си и видя през дима как буци плът се откъснаха от детето. Бликна нещо синьо — като плътта на майка му — студът от него го свести и той заби пръсти още по-дълбоко в лицето на звяра. Размерите му бяха пораснали, но за сметка на издръжливостта. Черепът беше тънък като вафлена кора. Кал сви пръстите си на кука и дръпна. Звярът изрева и го пусна. Мръсотията от вътрешността му бликна навън.

Кал се изправи тъкмо навреме — де Боно го викаше. Погледна по посока на вика, осъзнавайки смътно, че земята под него трепери а онези които можеха, бягаха от бойното поле. Де Боно държеше в ръцете си брадва. Хвърли я към Кал — копелето, макар и с пробита глава, пак се нахвърли върху него.

Оръжието не стигна до него, но Кал прескочи телата за миг и го грабна, после се обърна и посрещна звяра с удар отстрани, който разкъса хълбока му. Туловището изпусна някаква воняща материя, но детето не падна. Кал замахна отново и разшири раната, после пак. Този път звярът притисна ръце към раната и наведе глава да огледа пораженията. Кал не се поколеба. Вдигна брадвата и я стовари върху черепа на детето. Острието разцепи главата до врата и копелето се сгромоляса напред, а брадвата остана забита в тялото му.

Кал се огледа за де Боно, но въжеиграчът не се виждаше никъде. През дима не се виждаха живи същества, нито Виждащи, нито Кукувици. Битката беше свършила. Оцелелите и от двете страни се бяха оттеглили, и имаше защо. Треперенето на земята се беше усилило сякаш беше готова да се разтвори и да погълне полесражението.

Погледна към Мантията. В облака зееше прорез с разкъсани ръбове. Отвъд — мрак. Шадуел, разбира се, беше изчезнал.

Без колебание и без да мисли за последствията, Кал тръгна препъвайки се през опустошението към облака, и влезе в мрака.

3

Сузана видя отдалече как приключи борбата на Кал с копелето и щеше да стигне до него навреме за да му попречи да влезе сам в Спиралата, но трусовете които разтърсваха Тясното Сияние предизвикаха внезапна паника сред войските на Шадуел. В бързината им да се доберат до безопасно място едва не убиха Сузана, тя се оказа по-близо до смъртта, отколкото по време на боя. Тичаше срещу тълпата, през дима и бъркотията. Докато въздухът се проясни и тя се ориентира, Шадуел вече беше слязъл от коня и изчезнал в Спиралата, следван от Кал.

Тя извика след него, но земята продължаваше да се гърчи и гласът й се изгуби сред грохота. Огледа се за последен път и видя Нимрод да помага на един ранен да се измъкне от Сиянието, после тръгна към облачната стена, в която изчезна Кал.

Косата й настръхна — силата на това, пред което стоеше, беше неизмерима. Имаше голяма вероятност вече да бе унищожила онези безрасъдни смелчаци, които бяха дръзнали да нарушат границите й, но не можеше да бъде сигурна, и докато имаше и най-малко съмнение, трябваше да действа. Кал беше там, и независимо дали е жив или мъртъв, тя трябваше да иде при него.

Шепнейки името му като спомен и молитва, Сузана го последва в живото сърце на Страната на чудесата.

1

В световете винаги има скрити други светове.

В Царството на Кукувиците — Килима; в Килима — Фугата във Фугата — светът от книгата на Мими, а сега този — Спиралата.

Но нищо от онова, което бе видяла по страниците, или на местата, които бе посетила, не би могло да подготви Сузана за това, което откри зад Мантията.

От една страна, въпреки че докато прекрачваше през завесата от облаци й се струваше, че от другата страна я очаква само нощ, мракът се оказа илюзия.

Пейзажът на Спиралата се осветяваше от кехлибарена фосфоресцираща светлина, която извираше от самата земя под краката. Това обръщане на понятията за горе и долу съвсем обърка равновесието й. Като че ли светът се беше преобърнал и тя ходеше по небето. А истинското небе? То беше друго чудо. Облаците летяха ниско, вътрешността им беше в непрекъснато движение, сякаш при най-малката провокация щяха да залеят с дъжд от мълнии беззащитната й глава.

Сузана измина няколко крачки и погледна назад, просто да се увери, че знае обратния път. Но вратата и бойното поле в Тясното Сияние отвъд бяха вече изчезнали, облакът беше не завеса, а стена. Стомахът й се сгърчи в паника. Тя го успокои с мисълта, че не е сама. Някъде напред беше Кал.

Но къде? Независимо че светлината от земята беше достатъчно ярка, за да вижда къде ходи, тя — и фактът, че пейзажът бе толкова пуст — се бяха наговорили да превърнат разстоянията в безмислица. Не беше сигурна дали вижда на двадесет метра пред себе си, или на двеста. Както и беше, докъдето й стигаше погледа не се виждаше нито следа от човешко присъствие. Можеше само да следва интуицията си и да се надява, че върви в правилна посока.

И изведнъж, ново чудо. В краката й се появи пътека, или по-скоро две пресичащи се пътеки. Въпреки че земята беше спечена и суха — така че нито стъпките на Шадуел, нито тези на Кал бяха оставили следи, там където бяха стъпвали нашествениците, земята като че ли вибрираше. Поне такова беше първото й впечатление. Но докато следваше пътя им, истината стана очевидна: почвата, край пътеката по която бяха поели преследвача и преследвания, никнеше.

Сузана спря и приклекна, за да се увери в това явление. Очите не я лъжеха. Земята се напукваше и жълто-зелени филизи се провираха през пукнатините със сила, която съвсем не отговаряше на размерите им — растежът беше толкова бърз, че можеше да го наблюдава. Дали това не беше някакъв сложен защитен механизъм от страна на Спиралата? Или пък тези пред нея бяха донесли в стерилния свят семена, които тукашните магии бързо бяха подтикнали към живот? Погледна назад. И нейният път бе белязан по същия начин, кълновете тъкмо се показваха, докато другите по стъпките на Кал и Шадуел — с преднина може би около минута — вече достигаха височина около десетина сантиметра. Единият от кълновете се развиваше като папрат, друг имаше шушулки, трети беше бодлив. При този темп на растеж след час щяха да бъдат вече дървета.

Колкото и изумително да беше това зрелище, тя нямаше време да го изучава. Продължи напред по следите от напъпил живот.

2

Въпреки че беше ускорила крачка и почти тичаше, все още нямаше никакъв знак от двамата, които следваше. Разцъфналата пътека беше единственото доказателство, че са минали оттук.

Скоро й се наложи да тича отстрани на пътеката, тъй като растенията никнеха с нарастваща бързина и се развиваха не само нагоре, но и встрани. Колкото по-големи ставаха, толкова по-ясно ставаше, че нямат почти нищо общо с флората на Царството. Дори да бяха поникнали от семена, донесени от човешките стъпки, магиите тук ги бяха преобразили съществено.

Всъщност приличаха на толкова на джунгла, колкото на някакъв подводен риф, най-малкото защото изумителните им размери ги караха да се люлеят като раздвижвани от морски прилив. Цветовете и формите бяха безкрайно разнообразни — нито едно не приличаше на съседното. Единственото общо помежду им беше желанието за растеж, за плодотворност. Облаци ароматен прашец се пръскаха сякаш издишвани, пулсиращи цветове обръщаха глави си към облаците, като че ли светкавиците бяха храна за тях, корени плъзваха под краката с такава сила, че земята трепереше.

И все пак в този изблик на живот нямаше нищо заплашително. Нетърпението беше просто нетърпение на новородените. Те растяха заради удоволствието от растежа.

Някъде вдясно от нея се чу вик, или нещо подобно на вик. Кал ли беше? Не, не личеше пътеката да се разделя. Отново го чу — нещо средно между ридание и въздишка. Невъзможно беше да го пренебрегне, независимо от мисията си. Обеща си да се отклони съвсем за кратко, и последва звука.

Разстоянията тук бяха толкова измамни. Измина може би не повече от двадесет метра от пътеката и във въздуха се появи източника на звука.

Беше растение, първото живо нещо, което видя встрани от пътя, и то притежаваше същото многообразие от форми и ярки цветове. На големина беше колкото малко дърво, а сърцевината му представляваше възел от клони, толкова сложен, че тя си помисли че сигурно няколко растения са поникнали на едно и също място. Дочу шумолене в обсипаните с цвят клони и сред извитите като серпентини корени, но не можеше да види съществото, чиито призив я бе довел тук.

Но все пак нещо се виждаше: възелът в средата на дървото, почти скрит от листата, беше човешки труп. Ако изобщо имаше нужда от допълнителни доказателства, те се виждаха ясно. Парчета от хубав костюм висяха от клоните като смъкнати кожи от змии-екзекутори; обувка, разцепена на ивици. Дрехите бяха накъсани, за да може флората да поеме мъртвата плът — там където кръвта бе изтекла, бе поникнал зелен живот. Краката на трупа се бяха превърнали в дърво и от тях излизаха възлести корени, от вътрешностите изригваха нови кълнове.

Нямаше време да стои и да гледа, трябваше да свърши работата си. Обиколи веднъж дървото и тъкмо щеше да се върне към пътеката, когато видя две живи очи да я гледат втренчено от листата. Сузана изпищя. Очите примигнаха. Тя протегна колебливо ръка и разгърна клонките.

Главата на мъжа, когото бе сметнала за мъртъв, беше завъртяна почти обратно, в черепа му зееше широка пукнатина. Но навсякъде от раните бе поникнал обилен живот. Обраслата с мъх уста, от която течеше мъзга, беше обградена от брада, буйна като свежа трева, от бузите стърчаха клонки обсипани с цветчета.

Очите я наблюдаваха внимателно и тя усети докосването на влажни пипалца, протегнати да разгледат лицето и косата й.

После хибридът си пое дъх, разклащайки цветовете, и изрече една дълга, тиха дума:

— Аивлисм.

Това името му ли беше? Когато превъзмогна изненадата си, тя отвърна, че не го разбира.

То като че ли се намръщи. От цветната корона се посипаха венчелистчета. Гърлото запулсира и повтори с гъргорене думата, този път разделена на срички:

— Аг ив ли съм?

— Дали си жив? — сега вече тя разбра. — Разбира се. Разбира се, че си жив.

— Мислех, че сънувам — отвърна съществото и очите му за момент престанаха да я оглеждат, после пак се спряха на нея. — Че съм мъртъв, или че сънувам. Или и двете… В един момент… тухли летяха във въздуха, счупиха ми главата…

— В къщата на Шърман?

— Аха. Ти си била там?

— Търга. Ти си би на Търга.

То се засмя и смехът му я погъделичка по бузата.

— Винаги съм искал… да бъда вътре… — продължи той. — …вътре в…

Чак сега тя разбра какво се беше случило. Въпреки че беше доста странно, като си помисли — странно? направо беше невероятно — това същество беше от групата на Шадуел, доколкото разбираше. Наранен, или може би убит при разрушаването на къщата, по някакъв начин се бе озовал в Спиралата, а тя бе преобразила потрошеното му тяло според своите представи в разцъфнало дърво.

Сигурно на лицето й беше проличала тревогата за неговото състояние, защото филизите потръпнаха, проявявайки разбиране.

— Значи не сънувам — рече хибридът.

— Не.

— Странно — отвърна той. — Мислех, че сънувам. Като че ли съм в рая.

Не беше сигурна дали правилно чу.

— В рая?

— Никога не съм се и надявал… че животът може да бъде такова удоволствие.

Сузана се усмихна. Филизите се успокоиха.

— Това е Страната на чудесата — каза хибридът.

— Наистина ли?

— Ами да. Близо сме до мястото, където е започнало Втъкаването близо до Храма на Стана. Тук всичко се преобразява, всичко става. Аз? Аз бях загубен. Виж ме сега. Какъв съм само!

Като го чу да се хвали така, тя се сети за приключенията си в книгата, как в онази ничия земя между думите и света всичко се преобразяваше и ставаше нещо ново, а нейните мисли, събрани в омразата си тези на Хобарт, бяха подхранвали това състояние. Тя беше основата за вътъка. Мисли от различни глави се пресичаха и създаваха при сблъсъка си реално място.

Всичко беше част от същата процедура.

Това знание беше неустановено, тя търсеше някакво уравнение, което да може да изрази наученото, за да може да го приложи. Сега обаче имаше по-належащи въпроси от висшата математика на въображението.

— Трябва да вървя — рече тя.

— Разбира се.

— Тук има и други хора.

— Видях ги — каза хибридът. — Минаха отгоре.

— Отгоре?

— На път за Стана.

3

На път за Стана.

Тя се върна обратно към пътеката с подновен ентусиазъм. Фактът, че един от купувачите съществуваше в Спиралата, очевидно приет от силите тук — дори радушно приет — и даваше надежда, че самото присъствие на някой нарушител не беше достатъчно, за да се разруши Спиралата. Очевидно бяха надценили чувствителността й. Тя беше достатъчно силна да се справи с нашествениците по свой неповторим начин.

Кожата започна да я сърби, а в корема си усещаше някакво безпокойство. Опита се да не мисли много за значението на всичко това, но докато следваше пътеката, раздразнението нарасна. Въздухът вече се сгъстяваше — светът около нея потъмняваше. Това не беше мракът на нощта, който води със себе си съня. Полумракът гъмжеше от живот. Можеше да усети вкуса му, сладко-кисел. Виждаше го, макар и вглъбена мислите си.

Беше изминала само няколко крачки, когато нещо пробяга пред краката й. Погледна надолу и видя едно животно — невероятна кръстоска между катеричка и стоножка, с блеснали очи и неизброими крака, да се провира между корените. А това същество не беше единственото. Гората беше обитаема. Животни не по-малко многобройни и забележителни от растенията, изскачаха от шубраците, променяха се още в движение, докато се провираха наоколо, жадни за приключения.

А откъде идваха — от растенията. Флората беше породила своя фауна, пъпките разцъфтяваха в насекоми, плодовете се покриваха с кожи и люспи. Едно растение се разтвори и от него литна трепкащ облак пеперуди, в някакъв трънак птици пляскаха с криле, от дънера на дърво извираха като съзнателно потекла мъзга бели змии.

Въздухът вече беше станал толкова гъст, че би могла да го разреже с нож, нови същества пресичаха пътя й на всяка крачка и се скриваха в тъмнината. Някакъв далечен роднина на броненосците се затътри пред нея, три варианта на тема маймуни минаха и заминаха, златно куче притича сред цветята. И така нататък, и така нататък.

Сега знаеше защо я сърби кожата. Тя изгаряше от желание да се присъедини към тази игра на промени, да се хвърли във врящото гърне и да намери някаква нова форма. Тази идея почти съблазни и разума й. Сред такива весели изобретения изглеждаше невъзпитано да се придържа само към една анатомия.

Всъщност с времето може би щеше да се поддаде на тези изкушения на плътта, но от мъглата пред нея се показа някаква сграда: обикновена тухлена постройка, която мярна за миг преди въздухът да я скрие отново. Колкото и обикновена да изглеждаше, тя би могла да бъде само Храма на Стана.

Пред нея пикира огромен папагал, говорещ на няколко езика едновременно, после пърхайки изчезна. Сузана се затича. Златното куче беше решило да тръгне с нея, дишаше тежко по петите й.

Изведнъж я блъсна ударна вълна. Идваше откъм сградата. Силата й сгърчи живата мембрана на въздуха и разтресе земята. Сузана беше отхвърлена сред коренищата, които мигновено се опитаха да я включат в плетеницата си. Тя ги отмести и стана. Било от допира до земята, или от енергийната вълна от Храма, но изведнъж изпадна в нещо като припадък. Въпреки че стоеше на едно място, цялото й тяло сякаш танцуваше. Това беше най-подходящата дума. Всяка нейна частица, от клепачите до мозъка на костите, беше обладана от ритъма на силата там — ударите му принуждаваха сърцето й да бие в нов такт, кръвта й забързваше, после забавяше движението си, мислите й се издигаха и спускаха шеметно.

Но това беше само плътта. Другата анатомия — изумителното тяло, раздвижено от менструума — не се подчиняваше на тукашните сили — или пък беше в такова съзвучие с тях, че го бяха оставили да върши своята си работа.

Тя беше в него сега — нареждаше му да пази краката й от корените и главата й — да не би да й поникнат крила и да отлети. Той я успокои. Тя бе била дракон, и пак се беше преобразила, нали? Тук беше същото.

Да, същото е, отвърнаха страховете й. Това е работа на костите и плътта, драконът беше изцяло в мислите й.

Още ли не си разбрала? попитаха в отговор, няма разлика.

Отговорът още ехтеше в главата й, когато дойде втората ударна вълна — и този път не беше petit mal, а с пълна сила. Земята под нея зарева. Сузана отново се затича към Храма, грохотът се усилваше, не измина и пет метра когато ревът прерасна в трясък на разбиващи се камъни — вдясно от нея е отвори зигзагообразна пукнатина, вляво друга, и още една.

Спиралата се разкъсваше.

1

Въпреки че Шадуел имаше голяма преднина пред Кал, гъстият въздух на Спиралата не го скриваше. Сакото на Търговеца беше като фар, и Кал го следваше възможно най-бързо, доколкото му позволяваха разтрепераните крака. Борбата с копелето го беше отслабила, но все още беше в по-добра форма от него и непрекъснато скъсяваше разстоянието помежду им. На няколко пъти видя Шадуел да се обръща назад, намръщен и разтревожен.

След всичките преследвания и кръстоносни походи, зверове и армии, сега бяха останали само двамата, надбягваха се към целта, която никой от тях не можеше ясно да определи. Най-после бяха равни.

Или поне така си мислеше Кал. Чак когато стигнаха до Храма, Търговецът се обърна и се изправи срещу него. Или пръстите, или въздухът, бяха смъкнали маската от лицето му — той вече не беше Пророка. Парчета от илюзията висяха по брадата му и около косата, но това определено беше мъжът, който Кал срещна за пръв път в къщата с духовете на Рю Стрийт.

— Не се приближавай повече, Муни — нареди той.

Беше останал без дъх и думите едва се чуваха. Светлината от земята го правеше да изглежда гадно.

— Не искам да проливам кръв — каза той на Кал. — Не и тук. Около нас има сили, които няма да приемат това.

Кал се спря. Докато слушаше Шадуел усети някакво движение под краката си и като погледна надолу видя между пръстите му да поникват кълнове.

— Върни се, Муни — повтори Шадуел. — Съдбата ми не е свързана с тебе.

Кал слушаше Търговеца с половин ухо. Внезапният растеж под краката му го заинтригува, забеляза че продължаваше по земята по стъпките на Шадуел чак до него. Голата земя изведнъж беше създала всевъзможни растения, които растяха с невероятна скорост. Шадуел също ги беше забелязал и рече с приглушен глас:

— Съзидание. Виждаш ли това, Муни? Чисто съзидание.

— Не ни е тук мястото — отвърна Кал.

Шадуел се ухили като откачен.

— На тебе не ти е тук мястото — поправи го той. — С това съм съгласен. Но аз цял живот съм чакал този момент.

Едно амбициозно растение изригна от земята под крака на Кал и той отстъпи встрани за да му направи място. Шадуел възприе движението като нападение. Разтвори сакото си. За миг Кал си помисли, че ще опита стария номер, но решението беше много по-просто. Търговецът извади пистолет от вътрешния си джоб и го насочи към Кал.

— Казах вече, че не искам да проливам кръв. Затова, върни се, Муни. Хайде. Хайде! Обратно откъдето си дошъл, или ще ти пръсна мозъка.

Говореше сериозно, Кал не се съмняваше ни най-малко. Вдигна ръце пред гърдите си и рече:

— Чух те. Тръгвам.

Но още преди да мръдне се случиха три неща, бързо едно след друго. Първо, нещо прелетя над главите им, почти скрито в облаците притиснали покрива на Храма. Шадуел погледна нагоре и Кал използва възможността — спусна се към него, протегнал ръка да избие пистолета.

Третото нещо беше изстрелът.

На Кал му се стори, че видя как куршумът излетя от цевта последван от стълб дим, видя го как проряза разстоянието между пистолета и тялото му. Движеше се бавно, като в някаква кошмарна екзекуция. Но той реагира още по-бавно.

Куршумът го блъсна в рамото и го отхвърли назад — Кал падна сред цветя, които преди тридесет секунди не съществуваха. Видя капки кръв да се издигат над главата му, като че ли се бяха запътили към небето. Не обърна внимание на тази загадка. Енергията му стигаше само за един проблем в момента, и животът трябваше да бъде най-важното.

Вдигна ръка към раната — ключицата му беше счупена. Притисна длан към дупката, за да спре кръвта, и болката прониза цялото му тяло.

Над него облаците се въртяха с грохот, или пък нещо трещеше в главата му? Изпъшка и се обърна настрани да види какво прави Шадуел. Болката почти го заслепи, но той се мъчеше да фокусира погледа си върху сградата.

Шадуел влизаше в Храма. На прага нямаше охрана, само една арка от тухли, и той изчезна под нея. Кал бавно коленичи и се подпря на едната ръка — другата притискаше рамото му — после стана и тръгна залитайки към Храма, за да попречи на победата на Търговеца.

2

Онова, което Шадуел каза на Муни, беше вярно: не желаеше да пролива кръв в Спиралата. Тук витаеха тайните на Съзиданието и Унищожението. Ако търсеше доказателство за този факт, беше го видял под краката си — приказно плодородие, което носеше със себе си обещание за внушително разложение. Такава беше природата на всяка размяна — нещо се придобива, нещо се губи. Той беше търговец и бе усвоил този урок още на младини. Сега се стремеше да стигне отвъд тази търговия, да бъде недосегаем. Това бе състоянието на боговете. Те бяха неизменни, имаха вечен смисъл, не можеха да бъдат разглезени от рано, нито пък да им показват чудеса, а после да им ги отнемат. Бяха вечни, постоянни, и вътре в тази непретенциозна цитадела той щеше да се присъедини към техния партенон.

Вътре беше тъмно. От светещата земя навън не бе останала и следа — само един изпълнен със сенки коридор. Подът, стените и таванът бяха направени от същите голи тухли, без мазилка помежду им. Той пристъпи няколко крачки, опипвайки с пръсти стената. Сигурно и това беше илюзия, но изпитваше странно усещане докато вървеше: като че ли тухлите се триеха една в друга, както първата му любовница беше скърцала със зъби насън. Дръпна ръката си от стената и приближи към първия завой в коридора.

На ъгъла попадна на едно приятно откритие. Някъде напред имаше източник на светлина — вече нямаше да се препъва в тъмното. Коридорът продължаваше още около четиридесет и пет метра, после пак зави под прав ъгъл.

Навсякъде все същите безинтересни тухли, но по средата на пътя се изправи пред втора арка, и като мина под нея се озова отново в подобен коридор, само че той беше два пъти по-къс от първия. Тръгна по него. Светлината ставаше все по-ярка, отново последва завой и пак празен коридор, завой и втори коридор, а в него още една врата. Вече разбра замисъла на архитекта. Храмът не беше една сграда, а няколко, разположени една в друга: кутия, в която имаше по-малка, и в нея още по-малка.

Това го изнерви. Мястото приличаше на лабиринт. Може би елементарен, но въпреки това създаден да обърква, или да забави. Отново чу скърцането на стените и си представи как цялата конструкция надвисва над него, а той не може да намери пътя навън и стените го смилат на кървав прах.

Но сега вече не можеше да се върне, не и след като тази светлина го изкушаваше да завие зад следващия ъгъл. Освен това дочуваше шум отвън: странни, неразбираеми гласове, сякаш обитателите на някакъв забравен зверилник кръстосваха из Храма, драскаха по стените и тропаха по покрива.

Нямаше друг избор, освен да продължава. Беше продал живота си за един поглед в Божественото, нямаше къде да се върне, очакваше го само горчиво поражение.

Тогава напред, и да вървят по дяволите последствията.

3

Кал стигна на метър от Храма, но силите го напуснаха.

Вече не можеше да контролира краката си, не го държаха. Спъна се, протегна дясната си ръка за да не се удари много силно, и падна на земята.

Изпадна в безсъзнание, и беше благодарен за това. Бягството обаче продължи само няколко секунди, мракът се надигна и той отново се озова в реалността — гадеше му се от болка. Но сега вече — не за пръв път във Фугата — лишеният му от кръв мозък беше загубил представа дали сънува, или го сънуват.

Спомни си, че подобна неопределеност изпита за пръв път в овощната градина на Лемуел Ло: събуди се от съня за живота, който бе живял, и се озова в рая, който очакваше че може да види само насън. И после, по-късно, на Венерината планина, или под нея — в живота на планетите — бе изживял хилядолетие в онзи въртящ се свят, за да се събуди остарял само с шест часа.

Сега отново същия парадокс на прага на смъртта. Нима се беше събудил, за да умре? Или умирането беше истинското пробуждане? Мислите се въртяха в спирала, в центъра беше мрак и той се носеше към този мрак, все по-уморен и по-уморен.

Главата му се отпусна на земята, тя трепереше под него и той отвори очи за да погледне отново към Храма. Видя го обърнат наопаки, покривът седеше сред основа от облаци, а ярката земя блестеше около него.

Парадокс след парадокс, помисли си той, и отново затвори очи.

— Кал.

Някой го викаше.

— Кал.

Раздразнен, че го викат по този начин, той отвори неохотно очи.

Над него се беше навела Сузана. Изричаше името му, задаваше и някакви въпроси, но отпуснатото му съзнание не ги разбираше.

В отговор рече:

— Вътре. Шадуел…

— Дръж се — каза тя. — Разбираш ли ме?

Допря ръката му до лицето си. Беше студена. После се наведе и го целуна, а някъде дълбоко в съзнанието си той си спомни, че това се беше случвало и преди: той лежеше на земята и тя му даваше любов.

— Тук съм — рече той.

— Така е по-добре — кимна Сузана и тръгна към вратата на Храма.

Този път той не затвори очи. Какъвто и сън да го очакваше след живота, щеше да отложи това удоволствие докато не види отново лицето й.

1

Кал беше щастлив, че може да поспи; радваше се на спокойствието в прегръдките на нежни ръце и нежни думи. Сестрите идваха и си отиваха, после и един лекар, който му се усмихна и каза, че всичко ще бъде наред, а де Боно, застанал до него, кимаше и се усмихваше.

През следващата нощ се събуди и видя Сузана при себе си в стаята, говореше му нещо, но той беше твърде изтощен и не чуваше думите. Заспа щастлив, че тя е наблизо, но когато се събуди, нея вече я нямаше. Попита за нея, и за де Боно, и му казаха, че ще се върнат, да не се тревожи. Спете, рече сестрата. Спете, и като се събудите всичко ще бъде наред. Смътно съзнаваше, че в този съвет бе пропуснат някой, когото той познава и обича, но упоеният му мозък не можеше да си спомни кой. Затова постъпи така, както му казаха.

Сънят му беше изпълнен със сънища, в много от тях той изпълняваше главната роля, макар че не винаги беше в собствената си кожа. Понякога беше птица, понякога дърво чиито клони бяха отрупани с плодове, всеки от тях един малък свят. Понякога беше вятър, или нещо като вятър, и се носеше невидим, но силен над пейзажи от обърнати нагоре лица — лица на скали, на цветя — и потоци, в които познаваше всяка сребърна рибка по име.

А понякога сънуваше, че е мъртъв: плуваше в безкраен океан от черно мляко, и някакво невидимо, но могъщо присъствие тревожеше звездите над него — захвърляше ги надолу в широки дъги, а те пееха докато падаха.

Колкото и удобна да беше тази смърт, той знаеше, че тя е само сън, и се отдаваше на умората си. Скоро щеше да дойде времето, когато ще трябва да се събуди отново.

Когато се събуди, до леглото му стоеше Нимрод.

— Не се тревожи — рече той. — Няма да те питат нищо.

Кал говореше с мъка, но все пак успя да попита:

— Как го направихте?

— Малка магия — отвърна Нимрод без да се усмихва. — Все още мога понякога да излъжа.

— Как са нещата?

— Зле. Всички тъгуват. Аз самият не го показвам открито, така че не съм много популярен.

— А Сузана?

— Самият аз я харесвам — рече той неопределено, — но тя си има проблеми с Родовете. Когато не тъгуват, се карат помежду си. Призлява ми от цялата врява. Понякога си мисля да ида да потърся Маргьорит. Да забравя изобщо, че съм бил Виждащ.

— Не можеш.

— Ти само гледай. Няма смисъл да сме сантиментални, Кал. С Фугата е свършено — веднъж и за винаги. По-добре да се помъчим да се справим. Да отидем сред Кукувиците. Да забравим миналото. Мили Боже, дори няма да ни забележат. Сега в Царството има по-странни неща от нас. — Той посочи телевизора в ъгъла на стаята. — Всеки път като го включа има нещо ново. Нещо различно. Бих могъл дори да ида в Америка. — Нимрод свали слънчевите си очила. Кал беше забравил колко странни бяха очите му. — Холивуд би могъл да използва човек с моите качества.

Въпреки тихото отчаяние на Нимрод, Кал не можа да сдържи усмивката си при последните му думи. Наистина, може би беше прав, може би Виждащите нямаха друг избор, освен да влязат в Царството, и да се примирят доколкото могат с него.

— Трябва да вървя — обади се Нимрод. — Тази вечер ще има голямо събрание. Всеки има право да изкаже мнението си. Най-вероятно ще говорим цяла нощ. — Тръгна към вратата.

— Няма да тръгна за Калифорния без да се сбогувам — отбеляза той, и пациентът остана сам.

2

Изминаха два дни, а никой не дойде. Кал се оправяше бързо. Изглежда че магията, с която Нимрод бе омаял персонала, наистина ги беше възпряла да се обадят на полицията за раната.

Някъде следобеда на третия ден Кал разбра, че е доста по-добре, защото започна да става неспокоен. Телевизорът — новата любов на Нимрод — предлагаше само сапунени опери и лош филм. Тъкмо гледаше филма, по-поносимата от двете баналности, когато вратата се отвори и влезе една жена в черно. Макар и не веднага, Кал позна посетителката — Аполин.

Преди да успее да каже нещо, тя се приближи до леглото и му подаде някакъв пакет.

— Няма време за приказки, Кал… Вземи това!

Той го взе.

— Трябва веднага да тръгвам — продължи тя. Погледът й поомекна, докато го гледаше. — Изглеждаш уморен, момчето ми. Иди на почивка! — И след този съвет се запъти към вратата.

— Чакай! — извика Кал след нея.

— Няма време! Няма време! — отвърна тя и изчезна.

Кал махна връвта и кафявата хартия от подаръка си — вътре откри книгата с приказки, която Сузана беше намерила на Рю Стрийт. Имаше и надраскана набързо бележка.

Кал, пишеше там,

Пази това вместо мен, моля те. Не го изпускай от очи. Враговете ни продължават да ни преследват. Когато стане безопасно, ще те намеря.

Направи го заради всички нас.

Целувам те.

Сузана.

Препрочете няколко пъти писмото, безкрайно развълнуван от последните й думи: Целувам те.

Но беше озадачен от поръчението: книгата не беше нищо особено, корицата скъсана, страниците пожълтели. Текстът беше на немски, а той нямаше и понятие от езика. Дори илюстрациите бяха мрачни и изпълнени със сенки, а той беше видял толкова мрак, че цял живот щеше да го боли от това. Но щом тя иска да я пази, така и ще направи. Тя беше мъдра, и той знаеше, че не бива да се отнася несериозно към поръченията й.

3

След посещението на Аполин не дойде никой. Кал не беше много изненадан. Поведението й показваше, че нещата не търпят отлагане, а още повече и писмото на Сузана. Враговете ни продължават да ни преследват, пишеше тя. След като тя го беше написала, значи беше вярно.

Изписаха го след седмица и той се върна в Ливърпул. Почти нищо не се беше изменило. На обгорената земя където бе загинала Лилия Пецилия; още не растеше трева. Влаковете пътуваха на север и на юг. Порцелановите кучета на перваза в хола все търсеха господаря си, но в отплата за бдението си получаваха само прах.

Прах имаше и по бележката, която Жералдин беше оставила на масата в кухнята — кратко послание, което гласеше, че докато Кал не се научи да се държи като разумно човешко същество, не би могъл да се надява на присъствието й.

Имаше и още няколко писма — едно от ръководителя на отдела във фирмата — питаше го къде по дяволите се е дянал, и че ако иска да запази работата си, по-добре да даде някакво обяснение и то много бързо. Датата на писмото беше 11-ти. Вече беше 25-ти. Кал предположи, че е останал без работа.

Не можеше да каже, че безработицата го притеснява много, нито пък отсъствието на Жералдин. Искаше да бъде сам, трябваше му време да осмисли всичко, което се случи. По-важното беше, че откри, че му е трудно да изпитва някакви чувства. Дните минаваха, и той се опита да възстанови по някакъв начин живота си, но бързо разбра, че докато е бил в Спиралата е получил не само една рана. Сякаш отприщените сили на Храма бяха проникнали в него, и там където по-рано имаше място за сълзи и съжаление, сега беше останала малка празнина.

Дори поетът мълчеше. Въпреки че Кал още помнеше наизуст стиховете на Лудия Муни, сега те не бяха нещо повече от звуци, не го вълнуваха.

В това имаше поне едно утешение: може би новооткритият му стоицизъм прилягаше по-добре на функцията на самотен библиотекар. Щеше да бъде нащрек, но без да очаква нищо, нито катастрофа, нито просветление.

Това не означаваше, че ще се откаже да мисли за бъдещето. Вярно беше, че той си е просто Кукувица, наплашен, уморен и самотен. Но в края на краищата такива бяха и повечето хора, това не значеше, че всичко е загубено. Докато все още се трогваха от някой тъжен акорд, или се просълзяваха при среща на влюбени; докато в разсъдливите им сърца имаше място за хазартни игри и смях пред лицето на Бога, това сигурно би било достатъчно, за да ги спаси накрая.

Ако ли не, тогава не оставаше никаква надежда за нито едно живо същество.