Вторият гроб отляво

Глава 8

На следващата сутрин се събудих в четири и половина — може да се каже пет минути след безбожно рано — и докато лежах в леглото, се чудех защо, в името на Свети Франсис, се бях събудила в четири и половина. Над мен не се рееха мъртъвци, наоколо не се забелязваше глобална катастрофа, никой не хвърляше дрехи в лицето ми и все пак с жътварските си способности долавях нещо нередно.

Заслушах се за телефона. Ако на някой му стискаше да ми звъни преди седем, то това беше чичо Боб. Но никой не се обаждаше. Нито дори зовът на природата.

Въздъхнах, обърнах се по гръб и се втренчих в тъмнината. След като и Джанел Йорк, и Томи Запата бяха мъртви, имах чувството, че който и да стоеше зад убийствата, не търсеше информация. Всъщност, ако трябваше да направя ненаучно предположение, бих казала, че убиецът по-скоро иска да прикрие информация.

Нещо се беше случило в гимназията в Руис преди двайсет години, нещо по-сериозно от пиянство на малолетни. И поне един човек искаше то да не се разгласява. Толкова много, че беше готов да убива за това.

Рейес също беше ангажирал голяма част от съзнанието ми.

Можеше ли наистина да се окаже, че той е Антихристът? Това щеше да е гадно. Може би той беше прав. Може би всички други грешаха. Честно казано, не ми беше лесно да си затворя очите пред факта, че той беше син на най-голямото зло, съществувало някога. Но това не правеше него зъл. Нали? Щеше ли наистина да изгуби човечността си, ако материалното му тяло умреше? Не беше речено, че той непременно ще следва примера на баща си. Но самата мисъл да умре сега, след толкова време…

В някакъв момент трябваше да спра и да се замисля защо се стремях толкова упорито да открия тялото му, а отговорът беше смешно лесен. Не исках да го загубя. Не исках да се лиша от нищожния шанс за бъдеще с него, което беше твърде съмнително, предвид това, че той трябваше да се върне в затвора. Но ето я и нея, в целия й блясък. Истината. В много отношения бях също толкова коравосърдечна и егоистична, колкото мащехата си.

Леле. От истината наистина боляло.

При всички положения трябваше да намеря нов източник на информация. Мъртвите ми приятели не ми помагаха особено. Той имаше нещо като сестра. Имаше и близък приятел. Ако някой знаеше къде Рейес би скрил тялото си, то това беше един от тях.

Реших да се откажа от съблазънта за нормален нощен сън, да пийна кафе и да обмисля каква да е следващата ми стъпка в безкрайното ми търсене на бога Рейес. Може би трябваше да поразпитам Мадам Невен с набор от въпроси като в „Стани богат“?

Като жътвар на души по рождение бях свикнала мъртвите да се появяват около мен и да изчезват от живота ми във всеки един момент. Бях се научила да приемам внезапния приток на адреналин, предизвикван от ненадейната им поява, особено когато ми се изтърсеше някоя грамада с молба за брачен съвет. Но в повечето случаи тактиката ми „бий се или бягай“ изискваше от мен да решавам на момента дали да пусна юмруците в ход или да си плюя на петите с писъци. Така че когато извлякох полузаспалото си тяло от леглото, за да търся еликсира на живота, известен под името „кафе“, фактът, че двама мъже се бяха излегнали в дневната ми, едва се отрази по моята скала на Рихтер.

Все пак се спрях и им хвърлих критичен поглед, после още един — най-вече защото не бяха мъртви — преди да се отправя към кафеварката. Определено имах нужда от зареждане, преди да се занимая с двамината, които, както силно подозирах, бяха влезли с взлом. Трети човек, който приличаше на великана Андре, беше препречил входната врата. Ако добрата ми приятелка Куки нахълташе скоро, щеше да го сполети адско главоболие.

Извъртях една от нисковатовите си лампи под барплота така, че да не ослепея — това би осигурило на противниците ми нечестно предимство — и продължих към срещата си с Господин Кофеин. Андре ме беше зяпнал отзад. Може би защото носех боксерки с надпис „Сочно“ на задника. Бих си наметнала нещо, но все пак се намирах в собствения си апартамент. След като ми се бяха натрапили, нека се оправят както знаят, също като останалите, които влизаха в райското ми кътче без покана.

Сипах кафе във филтъра под взора на присъстващите и натиснах бутона за включване. Новата ми машина правеше кафето по-бързо от старата, но все пак предстояха три тягостни минути. Подпрях лакти на барплота и започнах да изучавам посетителите си.

Единият от мъжете — предположих, че той е по-главният — седеше на бар стола ми, беше свалил якето си, пистолетът му беше на видно място. Изглеждаше около петдесетте, с прошарена кестенява коса, късо подстригана и грижливо сресана, и съответстващи тъмни очи. Той ме изучаваше с искрено любопитство.

Мъжът до него обаче, смъртоносният, изглежда не притежаваше и капчица любопитство. Беше висок горе-долу колкото мен, с черна коса и младежка пясъчножълта кожа, типична за азиатския му произход. Той беше нащрек, почти като на пост, мускулите му бяха напрегнати, готов да скочи, ако възникнеше необходимост. Не можех да преценя дали беше колега или бодигард. Не носеше кобур под мишницата като приятеля си, което означаваше, че не му е нужно оръжие, за да защитава себе си или колегите си. Това кой знае защо ми се стори обезпокоително.

Андре приличаше на голяма мечка. Бях сигурна, че има нужда от прегръдка, но той също носеше оръжие. Толкова много желязо и мускули само заради мен. Почувствах се важна. Видна. Царствена. Или по-скоро щях да се чувствам така, ако на дупето ми не пишеше „Сочно“.

За контраст посетителите ми бяха доста спретнати господа. До един бяха издокарани с костюми в цвят графит. Бих ги посъветвала да избягват червено във всичките му нюанси, но май не им трябваха модни съвети от мацка по тениска и боксерки.

След като сипах в кафето си достатъчно сметана и захар, че да придобие цвета на разтопен карамел, тръгнах към канапето срещу стола на шефа, настаних се на него и го загледах толкова смъртоносно, колкото можех.

— Добре — казах, след като отпих бавно удовлетворителна глътка кафе, — имате право на един опит. Постарайте се.

Мъжът леко наклони глава за поздрав, преди да си позволи да сведе поглед към надписа върху тениската ми. Надявах се той да не остави у него погрешно впечатление за мен. „Откачалка“ не се покриваше точно с имиджа, който желаех да внуша. Виж, ако пишеше „Първокласен бияч“…

— Госпожице Дейвидсън — подхвана той с уверен и спокоен тон. — Казвам се Франк Смит.

Това си беше опашата лъжа, не че имаше значение.

— Хубаво, благодаря, че се отбихте. Минете отново, когато имате свободно време.

Изправих се, за да ги изпратя. Смъртоносният се напрегна и у мен се прокрадна съмнение, че не е дошъл само да охранява шефа. Мамка му. Мразех мъченията. Бяха толкова мъчителни.

— Моля, седнете, госпожице Дейвидсън — каза господин Смит, след като укроти своя човек с жест.

С въздишка на раздразнение се подчиних, но само защото той каза „моля“.

— Аз знам името ви и вие знаете моето. Можем ли да продължим?

Отпих още една бавна глътка, докато той ме изучаваше.

— Изключително хладнокръвна сте. — Изражението му стана сериозно. — Трябва да призная, че съм донякъде впечатлен. Повечето жени…

— … са достатъчно разумни да се заключат в спалнята и да се обадят в полицията. Недейте да бъркате недоразвития инстинкт за самосъхранение с интелигентност, господин Смит.

Смъртоносният стисна зъби. Той не ме харесваше. Или пък може би се беше стреснал от приказките ми. Реших да заложа на второто.

— Това е господин Чао — каза Смит, като забеляза интереса ми. — А това е Улрих.

Погледнах през рамо. Улрих кимна. Предвид ситуацията бяха доста дружелюбни.

— И сте дошли, защото…?

— … ви намирам за очарователна — отговори той.

— Хм, благодаря, но беше достатъчно да ми пратите есемес.

С бавна усмивка той отбелязваше всяко мое изражение и жест. Имах отчетливото чувство, че ме изучава и набира база данни, за да може в последствие да прецени дали го лъжа или не.

— Проучих ви твърде основно — каза той. — Водили сте интересен живот.

— Ще ми се да мисля, че е така. — Реших да се скрия зад чашата си и да замъгля част от реакцията си на въпросите му. Очите показваха много, но пък устата можеше да издаде и най-големия лъжец. Сега щеше да е в състояние да прецени дали лъжа само отчасти. Така му се падаше.

— Колеж, Корпуса на мира, а сега собствен бизнес като частен детектив.

Преброих ги на пръсти.

— Да, горе-долу това е.

— И все пак където и да отидете, нещата… — Той извърна поглед нагоре в търсене на точните думи и после отново го впери в мен. — … просто имат тенденция да се случват.

Съзнателно замръзнах, опитах се да разводня реакцията си, да размътя водата, така да се каже.

— Ами така е то с нещата. Просто се случват.

По лицето му пропълзя усмивка на възхищение.

— Не съм и очаквал друго от вас, госпожице Дейвидсън. Точно както и вие не бива да очаквате от мен друго, освен брутална честност.

— Честността е хубаво нещо. — Погледнах към господин Чао. — Въпреки че бруталността е излишна.

С лек смях той кръстоса крака и се облегна назад на стола си.

— Тогава нека бъдем честни. Изглежда, че вие и аз търсим една и съща личност.

Извих вежди въпросително.

— Мими Джейкъбс.

— Никога не съм чувала за нея.

— Госпожице Дейвидсън — изрече той и ме погледна с укор изпод притворени клепачи. — Мислех, че ще сме честни.

— Вие щяхте да бъдете честен. Аз съм професионалист. Не мога да обсъждам случаите си. Частните детективи имат чудати етични норми.

— Вярно е. Поздравявам ви. Но ще позволите ли да добавя, че сме от един отбор?

Наведох се напред, за да бъда сигурна, че съм достатъчно ясна.

— Аз съм в един отбор само с клиентите си.

Той кимна с разбиране.

— Значи, ако знаехте къде е тя…

— … нямаше да ви кажа — довърших аз вместо него.

— Мога да го приема. — Той наклони глава на една страна и посочи с брадичка към тъмнокосия, среден на ръст и смъртоносен. — Ами ако господин Чао ви попита?

Проклятие. Знаех си, че ще се стигне до насилие. Опитах се да не скърцам със зъби, да не допускам очите ми да се разширят с частица от милиметъра, което си беше неволеви рефлекс, но все пак го направих. Бях му в ръцете. Той знаеше, че съм притеснена. Но и аз държах няколко скрити коза, ако се стигнеше дотам. Ако не друго, поне щях да се проваля с достойнство.

Погледнах го и изрекох с небрежен тон:

— Господин Чао може да се гръмне.

Каменното изражение на господин Чао остана напълно безстрастно. Имах чувството, че много би му харесало да ме изтезава. Наречете ме сантиментална, но обичах да нося радост на околните.

— Май ви разстроих — каза Смит.

— Ни най-малко. Поне още не. — Помислих си за Рейес, как той винаги се появяваше, когато бях в опасност, но дали щеше да го направи и сега? Все пак ми беше сърдит. — Ако има нещо, което мога да ви обещая, то е, че ще познаете извън всяко съмнение, когато съм разстроена. — Приковах очи в него за момент и го попитах: — Лъжа ли?

Смит дълго ме наблюдава, после вдигна ръце в знак, че се предава.

— Нали ви казах, госпожице Дейвидсън, проучил съм ви. Надявах се, че ще станем приятели.

— И затова нахлувате в апартамента ми? Не е добро начало, Франк.

Той ощипа основата на носа си и се подсмихна. Наистина започвах да го харесвам. Бих могла да го атакувам в слабините и да го накарам да коленичи, преди Чао да ме спипа. После ми беше спукана работата, но, както казах, щях да се проваля с достойнство.

След като отново стана сериозен, той ме погледна настойчиво.

— В такъв случай мога ли да настоя да прекратите разследването си? Заради вашата собствена безопасност, разбира се.

— Естествено, че можете — отвърнах с най-широката си и сияйна усмивка. — Не че ще има полза обаче.

— Организацията, за която работя, няма да ви пожали заради ярката ви индивидуалност, ако се изпречите на пътя им.

— Значи тогава ще трябва да им покажа тъмната си страна.

Изглеждаше едва ли не изпълнен със съжаление, застанал срещу мен.

— Вие сте уникално създание, госпожице Дейвидсън. Имам само още един въпрос към вас. — Сега беше негов ред да се наведе и на лицето му цъфна палава усмивка. — Откачалка ли сте или сочна?

Трябваха ми нови дрехи.

Силно думване накара всички ни да се обърнем към Улрих. Той също се обърна и погледна през рамо. Вратата се отвори отново, блъсна се в якия му като скала гръб и се чу същият силен звук. После още един и още един, докато Куки най-сетне спря и изкрещя.

— К’во е това бе?

Чу се пъшкаме, докато тя се опитваше да отмести препятствието, което й пречеше да влезе.

Улрих погледна към Смит въпросително. Смит, от своя страна, погледна мен.

— Това е съседката ми.

— А, Куки Ковалски. На трийсет и четири. Разведена, с едно дете от женски пол — издекламира той, за да ми докаже, че си е подготвил домашното. — Пусни я да влезе, Улрих.

Улрих се отмести встрани и Куки влетя през вратата, набрала твърде голяма инерция, за да може да спре. След като едва не заби глава в барплота, тя най-сетне закова спирачки.

— Здравей, Куки — посрещнах я бодро. Тя не спираше да мести поглед от един към друг от мъжете, така че аз добавих: — Това са новите ми приятели. Прекарваме си много добре.

— Те носят оръжия.

— Спор няма. — Взех чашата за кафе от ръката й, за да я напълня. Взаимното ни уважение към тази божествена сутрешна дрога ни свърза на мига, в който се срещнахме преди три години. Сега ни съединяваше като с телбод. — Да си призная — додадох с поглед към Смит, — не вярвам отношенията ни да са дълготрайни.

Куки още не можеше да свали поглед от тях.

— Защото носят оръжия ли?

— Тъкмо си тръгвахме — каза Смит, изправи се и изпъна сакото си с движение на раменете.

— Трябва ли да си ходите? Ама наистина ли?

Той се усмихна, очевидно решил да пренебрегне сарказма, струящ от всяка моя дума и кимна, докато минаваше покрай нас.

— Забравихте да споменете за кого работите, Франк.

— Не съм. — И помаха с ръка, преди да затвори вратата.

— Хубав мъж — отбеляза Куки, — малко в стил Джеймс Бонд.

— Ясно, ще ти купя мъжка секс кукла за Коледа.

— Има ли такива? — попита тя заинтригувана.

Нямах представа. Но мисълта за това ме накара да се изкискам.

— Защо си тук в този час? — попитах с известно негодувание.

— Не можех да спя и видях, че при теб свети.

— Явно ще започнем рано деня.

Чукнахме чашите си с кафе, вдигайки тост бог знае за какво.

След като си взехме още по един душ, преди да се е зазорило — поотделно, разбира се, въпреки че аз отново бях в компанията на Мъртвеца от багажника, което ставаше наистина досадно, защото беше трудно да си бръсна краката, докато са настръхнали — с Куки тръгнахме към офиса, когато слънцето едва се показваше над хоризонта. Сред леките облачета в небето изригваха розови и оранжеви експлозии, възвестяващи новия ден. А той щеше да е прекрасен. Докато не се спънах и не разлях кафе върху китката си.

— Мадам Невен? — попита Куки, докато аз сипех проклятия. Тя изглеждаше заинтригувана и малко скептична.

— Разбирам те, но тя знае нещо. Усещам го. А щом аз науча това, което знае тя, всички ще знаем малко повече. Знанието е сила, скъпа.

— Държиш се странно.

— Извинявай, просто не мога да се удържа. Мозъкът ми е в стрес. Две сутрини е на педал от тъмни зори. Не знае какво да мисли, как да реагира. Ще си поговоря с него след малко. Може да го подложа на терапия.

— Да се надяваме, че тази сутрин ще получим училищните списъци, та да проуча съучениците на Мими и да разбера дали някой от тях не го е сполетяло нещо подобно.

— Имаш предвид дали няма още мъртви?

— Нещо такова — потвърди тя.

Минахме по външното стълбище към офиса. Аз се насочих право към кафеварката, за да я заредя за деня, а Куки провери факса.

— Тук са — възкликна тя ентусиазирано.

— Училищните списъци? Вече? — Я колко бързо.

Куки включи компютъра и се настани зад бюрото си.

— Ще се поразровя, да видим какво ще излезе.

Предната врата на кабинета на Куки се отвори и някой надникна колебливо.

— Отворено ли е? — попита мъжът. Изглеждаше около шейсетте, както беше обърнат в профил.

— Разбира се — казах и го поканих с жест. — Какво можем да направим за вас?

Той изпъна рамене и влезе, следваше го жена на приблизително същата възраст. Беше облечен в тъмносин блейзър и ми приличаше на спортен коментатор с безупречно сресаната си побеляла коса. Тя носеше леко старомоден костюм с панталон в цвят каки, който бе в тон със светлата й коса. Следваше ги облак от печал, гъст и осезаем. Те скърбяха.

— Дали някоя от вас не е Чарли Дейвидсън? — попита мъжът.

— Аз съм Чарли.

Той улови ръката ми, като че ли бях последната надежда на човечеството. Ако беше истина, горко му на човечеството. Жената направи същото, крехката й ръка бе тресящо се кълбо от нерви.

— Госпожице Дейвидсън — каза господинът и ме облъхна с аромат на скъп одеколон, — ние сме родителите на Мими.

— О! — възкликнах изненадана. — Моля, заповядайте насам. — Направих знак на Куки да ни последва и ги въведох в кабинета си. Предвидлива както винаги, тя взе бележника си, за да може да си записва.

— Вие трябва да сте Куки — каза мъжът и се ръкува с нея.

— Да, аз съм, господин Маршал. — Тя се обърна към жената. — Госпожо Маршал. Съжалявам за всичко.

— Моля, наричайте ме Уанда. Това е Харолд. Мими ни разказа за вас.

В усмивката на Куки бяха примесени равни дози уважение и ужас, докато им предлагаше да седнат. Реших, че трябва да изясня това по-късно.

Придърпах един стол за нея и се настаних зад бюрото си.

— Предполагам, че не знаете къде е тя? — стрелях наслуки.

Срещнах погледа на Харолд, беше тъжен, но ясен. Усещах колко безсилен се чувства, но беше запазил и надежда, което не можеше да се каже за Уорън, съпруга на Мими. Имах смътното подозрение, че може би знае нещо повече.

— Готов съм да платя всякаква сума, госпожице Дейвидсън. Чувал съм хубави неща за вас.

Това беше ново. Хората рядко имаха да кажат нещо хубаво за мен, освен ако „луда за връзване“ вече не се смяташе за комплимент.

— Господин Маршал…

— Харолд — настоя той.

— Харолд, преценявам хората доста добре — това е част от работата ми — а вие изглежда не просто се надявате, че Мими е добре. Изглеждате по-скоро, сякаш сте в очакване, сякаш знаете нещо, което друг не знае.

Двойката се спогледа. Можех да видя колебанието в очите им. Чудеха се дали могат да ми се доверят.

— Нека да видим дали ще мога да помогна — предложих аз.

С нерешително кимване той ми даде знак да започна.

— Добре. Мими е започнала да се държи странно преди няколко седмици, но не е споделила какво я тревожи.

— Точно така — потвърди Уанда, като стискаше дамската си чанта в скута си. — Опитах се да я предразположа, когато дойде — води децата на гости с преспиване всеки месец на първо число — но… тя просто… — Гласът й секна и тя спря, за да избърше очите си с кърпичка, преди да ме погледне. Съпругът й сложи ръката си върху нейната.

— Но тя ви е казала нещо. Може тогава да ви се е сторило странно, а след изчезването й да сте го осмислили.

Уанда ахна.

— Да, каза ми, но аз не разбрах… — Тя отново замлъкна.

— Ще споделите ли с мен какво ви каза?

Тя притвори очи, личеше си, че се съпротивлява. Желанието й да ми се довери струеше от нея, но казаното й от Мими я караше да се съмнява във всичко. Във всички.

— Уанда — каза Куки и се наведе напред със загрижено изражение, — ако има човек на този свят, на когото бих поверила живота си, то това е жената срещу теб. Тя ще направи всичко по човешките възможности — а дори и свръхчовешките — за да върне дъщеря ви невредима.

Това беше най-милото нещо, което Куки някога беше казвала за мен. После щях да я посмъмря относно забележката за свръхчовешките възможности, но го каза добронамерено. Определено заслужаваше повишение.

— Продължавай, миличка — нежно я придума Харолд.

Уанда пое дъх и преглътна мъчително, преди да заговори.

— Каза ми, че много отдавна е направила ужасна грешка, че е извършила нещо чудовищно. Аз възразих, казах й, че няма значение, но тя настояваше, че всяка грешка трябва да се заплати. Око за око. — Тя ме погледна с отчаяние, което ми късаше сърцето. — Не искам тя да пострада. Каквото и да е направила или да си мисли, че е направила, било е грешка.

— Ето защо се надяваме сама да е решила да изчезне — добави Харолд. — Че го е планирала и е в безопасност.

— Но тя никога не би изоставила Уорън и децата, без да има изключително сериозна причина, госпожице Дейвидсън. Ако го е направила, значи не е имала избор.

Харолд кимаше в синхрон с жена си. Радвах се, че не подозират Уорън. Изглежда му имаха пълно доверие. Реших, че трябва да са наясно какво става.

— Съжалявам да ви го кажа, но Уорън е задържан за разпит.

Уанда стисна устни тъжно, когато Харолд заговори:

— Знаем, но повярвайте ни, той няма нищо общо с това. Във всеки случай Мими не искаше да го замесва.

— С Куки мислим, че всичко може да е започнало още в гимназията.

— Гимназията? — попита изненадан Харолд.

— Имала ли е някакви врагове?

— Мими? — Уанда се засмя леко. — Мими се разбираше чудесно с всички. Просто си беше такава. Приветлива и търпелива.

— Твърде търпелива — вметна Харолд. Погледна жена си, преди да продължи: — Ние не харесвахме най-добрата й приятелка. Как й беше името?

— Джанел — каза Уанда и изражението й леко се напрегна.

— Джанел Йорк? — попитах. — Били са най-добри приятелки?

— Да, в продължение на няколко години. Това момиче беше необуздано. Твърде необуздано.

Хвърлих бърз поглед на Куки, колкото да й дам знак да наостри уши и съобщих:

— Джанел Йорк е загинала при автомобилна катастрофа миналата седмица.

Поразените им изражения показаха, че не са имали никаква представа.

— Боже мой — промълви Уанда.

— А познавахте ли Томи Запата? — В малките градове обикновено всеки се познава с всеки. Нямаше начин да не са познавали нашия търговец на коли.

— Разбира се — кимна Харолд. — Баща му работеше дълги години към общината. Занимаваше се с озеленяване и най-различни неща, но най-вече с гробището.

Това нямаше да прозвучи добре, но пък трябваше да ги уведомя. Трябваше да разбера какво става.

— Томи Запата е бил открит мъртъв вчера сутринта. Убит е.

Шокът им прерасна в пълно изумление. Бяха искрено зашеметени.

— Той беше една година по-голям от Мими — проговори Харолд. — Учеха в едно училище.

— Не разбирам какво става — каза Уанда с отчаяние в гласа. — Антъни Ричардсън също умря миналата седмица, синът на Тони Ричардсън. Самоуби се.

Куки записа името и попита:

— И той ли учеше в същото училище като Мими?

— Беше в нейния клас — отвърна Харолд.

Някой разчистваше, оправяше си сметките, а Мими очевидно беше на радара му. Семейство Маршал трябваше да знаят нещо. Със сигурност нещо се беше случило в гимназията и то щеше да ни насочи към началото на тази история.

— Господин и госпожо Маршал, когато Мими е била в гимназията, тя се е преместила от Руис в Албукърки, за да живее с баба си. Защо?

Уанда примигна срещу мен и сбърчи вежди замислено.

— Скара се с Джанел. Просто разбрахме, че иска да се махне.

— Тя ли ви каза, че са се скарали?

— Не — отвърна Уанда, като си припомняше. — Всъщност не. Единия ден бяха най-добри приятелки, а на следващия — врагове. Изглежда просто бяха тръгнали в различни посоки.

— Това никак не ни разстрои — добави Харолд. — Никога не сме одобрявали приятелството на Мими с нея.

— Случи ли се нещо конкретно, което да причини разрива?

Те се спогледаха и свиха рамене безпомощно, докато се опитваха да си спомнят.

— Каквото и да се е случило — каза Уанда, — то накара Мими да изпадне в дълбока депресия.

— Заварвахме я да плаче в стаята си — унило рече Харолд, натъжен от изплувалите стари болезнени спомени. — Престана да излиза, престана да се храни, престана да си взима душ. Стигна се дотам, че всяка сутрин ни убеждаваше, че е болна, умоляваше ни да не ходи на училище. В един момент отсъства почти три седмици подред.

Лицето на Уанда също помръкна при спомена.

— Заведохме я на лекар, който препоръча да я види психолог, но преди да й назначим час, тя помоли да се премести в Албукърки при майка ми. Искаше да учи в „Сейнт Пайъс“.

— Развълнувахме се, че отново проявява интерес към учението. Винаги е била отлична ученичка, а „Сейнт Пайъс“ бе престижно училище. — Харолд се чувстваше длъжен да се оправдае, задето я бяха оставили да замине. Не се съмнявах, че не им е било леко да вземат това решение.

Уанда потупа коляното му, отчасти възвърнала увереност.

— Честно казано, госпожице Дейвидсън, колкото и зле да звучи, отдъхнахме си с облекчение, когато тя замина. Всичко се промени от момента, в който дойде тук. Успехът й се повиши стремглаво и започна да се интересува от допълнителни дейности. Беше пак предишното момиче.

Куки си водеше бележки, докато семейство Маршал говореха. Слава богу. Мен хич не ме биваше в писането на ръка.

— От това, което ми казахте — отбелязах аз, — съдя, че тревогите й в Руис са възникнали от нещо по-сериозно, отколкото скарване с най-добрата приятелка. Оставам с впечатлението, че Мими е била тормозена и дори заплашвана. Или дори още по-лошо — добавих неохотно. Изнасилването определено съществуваше като вероятност. — Споменавала ли е нещо? Каквото и да е.

— Нищо — каза Уанда, разтревожена от заключението ми. — Опитвахме се да я накараме да говори за това, което я измъчва, но тя отказваше. Ставаше враждебна всеки път, когато повдигнехме въпроса. Беше толкова нетипично за нея.

Уорън беше използвал съвсем същите думи, за да опише поведението й в дните преди изчезването. Толкова нетипично за нея.

— Трябваше да настояваме повече — въздъхна Харолд, гласът му беше изпълнен с чувство за вина. — Ние просто приехме, че е заради Джанел. Нали знаете как е в гимназията.

Аз ли не знаех.