Времето на дъжда

ДЕВЕТА ГЛАВА

— Колко е часът? — сънено попита Диана.

Виктор старателно свали със самобръсначката една ивица от сапунената пяна на лявата си буза, погледна се в огледалото и после каза:

— Спи, спи, малката, кърти си. Рано е.

— Така си е — рече Диана. Диванът изскърца. — Девет часът. А ти какво правиш там?

— Бръсна се — отвърна Виктор и свали още една ивица от сапунената пяна. — Изведнъж ми се прииска да се обръсна. Хайде, рекох си, да се обръсна.

— Ама че побъркан — каза Диана начумерено. — Снощи трябваше да се обръснеш. Цялата си ме изподрал със своята четина. Кактус такъв.

Той видя в огледалото как тя с кръшни стъпки отиде до креслото, покатери се на него и го загледа. Виктор й намигна. Тя пак беше друга — от нежна по-нежна, от кротка по-кротка, от ласкава по-ласкава, сгуши се като сита котка, грижливо гледана, загладена, блага и милостива — съвсем различна от онази, която снощи нахълта в стаята му.

— Днес приличаш на котка — съобщи й той откритието си. — И даже не на котка, а на котенце, на мъничко сладко котенце… Защо се усмихваш?

— Не на тебе. Просто, кой знае защо, си спомних нещо…

Тя се прозя и сладко се протегна. Беше се напъхала в пижамата на Виктор и от безформената купчина коприна в креслото надничаха само прекрасното й лице и тънките й ръце. Сякаш се подаваха от вълни. Виктор започна да се бръсне по-припряно.

— Не бързай толкова — каза тя. — Ще се порежеш. И без това вече е време да тръгвам.

— Нали затова бързам — възрази Виктор.

— А, не, така не обичам. Така правят само котките… Как са там моите парцалки?

Виктор се протегна и опипа роклята и чорапите й, провесени на декоративната решетка на парното. Бяха изсъхнали.

— Закъде бързаш толкова? — попита той.

— Нали ти казах. Трябва да отида при Росшепер.

— Май нищо не помня. Какво му има на Росшепер.

— Ами едва не се претрепа — каза Диана.

— Аха! — рече Виктор. — Да, да, ти нещо ми разправяше. Взел, че се хвърлил отнякъде. Здравата ли се е ударил?

— Този глупак — каза тя — изведнъж решил да се самоубива и се хвърлил от прозореца. Налетял като бик, с главата напред, строшил рамката, но забравил, че се намира на първия етаж. Наранил си коляното и зарева до бога, а сега лежи.

— Какво му е станало? — равнодушно попита Виктор. — Да не се е побъркал от пиене?

— Нещо такова.

— Я чакай — помоли я Виктор. — Ти да не би заради него два дена да не идва при мен? Заради това говедо ли?

— Ами да! Главният лекар ми нареди да седя при него, защото той, Росшепер де, не можел без мене. Не можел и туйто. Нищо не можел да прави без мен. Дори да се изпикае. Наложи се образно да му припомням как шурти водата и да му разказвам за писоара.

— Какво разбираш ти от тези работи — промърмори Виктор. — Докато си му разправяла за писоара, аз се мъчих тук сам-самичък и нищо не можех да направя, нито ред не съм написал. Знаеш ли, никак не обичам да пиша, а от известно време… Изобщо животът ми в последно време… — Той замълча и си помисли: какво ли я засяга това? Съеши се и сега бяга. — Я чакай… Кога казваш, че Росшепер се строполил?

— Завчера — отвърна Диана.

— Вечерта ли?

— Ъхъ — смънка Диана, загризала една бисквита.

— В десет часа вечерта — каза Виктор. — Между десет и единайсет.

Диана престана да дъвче.

— Точно така — рече тя. — А ти откъде знаеш? Да не си започнал да получаваш телепатични съобщения от умиращите?

— Чакай малко — каза Виктор. — Сега ще ти разкажа нещо интересно. Но първо ми кажи какво правеше ти в този момент?

— Какво правех ли?… А, да. Спомням си, нея вечер ме беше налегнала някаква лудост. Навивах си аз бинтовете и изведнъж ми стана толкова мъчно, като ужасно главоболие беше, направо ми идваше да се обеся. Заврях си муцуната в бинтовете и ревнах, ама как ревях само да знаеш — с три реда сълзи, от дете не съм плакала така…

— И внезапно всичко мина, нали? — каза Виктор.

Диана се замисли.

— Да… Не… Тъкмо тогава Росшепер вдигна на двора олелия до небето, изплаших се и изскочих навън…

Тя искаше да каже още нещо, но някой затропа на вратата, взе да върти дръжката и от коридора се дочу дрезгавият глас на Те-ди: „Виктор! Виктор, събудете се! Отвори, Виктор!“ Виктор се вцепени със самобръсначката в ръка. „Виктор! — с прегракнал глас викаше Теди. — Отворете!“ И бясно въртеше дръжката на вратата. Диана изтича и превъртя ключа. Вратата се отвори и в стаята се втурна Теди — мокър, объркан и изплашен, с рязана пушка в ръка.

— Къде е Виктор? — дрезгаво изрева той.

Виктор излезе от банята.

— Какво става? — попита той.

Сърцето му се разтуптя. Идват да го арестуват… Избухнала е война…

— Децата си отидоха — рече Теди, като дишаше тежко. — По-бързо се приготвяйте, децата си отидоха.

— Чакай малко — спря го Виктор. — Какви деца?

Теди запокити пушката на масата върху купчината изписани, надраскани и смачкани листи хартия.

— Примамиха децата, мръсните му гадини! — закрещя той. — Прикоткаха ги онези подлеци! А, вече няма прошка за тях! Край, търпяхме колкото търпяхме… Стига толкова!

Виктор все още нищо не разбираше, само виждаше, че Теди е побеснял и не може да се владее. Един-единствен път беше виждал Теди толкова разгневен — когато по време на големия скандал в ресторанта тихомълком разбиха и ограбиха касата му. Стъписан, Виктор премигваше на парцали, а Диана грабна бельото си от облегалката на креслото, промъкна се тихичко в банята и притвори вратата. И в този миг рязко и нервно зазвъня телефонът. Виктор вдигна слушалката. Беше Лола.

— Виктор — захленчи тя. — Нищо не разбирам. Ирма изчезна, никаква я няма, оставила е бележка, че никога няма да се върне, а наоколо всички казват, че децата са напуснали града… Страх ме е! Направи нещо…

Тя почти плачеше.

— Добре, добре, ей-сега — отвърна Виктор. — Оставете ме поне да си обуя панталоните. — Той захвърли слушалката и се озърна да види какво прави Теди. Барманът седеше на разхвърляното легло и като редеше страшни закани, преливаше в една чаша остатъците от всички бутилки. — Почакай — рече Виктор. — Не бива да изпадаме в паника. Ей-сега идвам…

Върна се в банята и припряно се захвана да дообръсне насапунисаното си лице, поряза се няколко пъти — нямаше време да заглади ножчето, след като сутринта го наточи, а Диана в това време рипна изпод душа, зашумоля с дрехите си зад гърба му, лицето й беше сурово и решително, сякаш се готвеше да се бие, но беше абсолютно спокойна.

… А децата вървяха в безкрайна сива колона по сивите подронени пътища, спъваха се, подхлъзваха се и падаха в проливния дъжд, вървяха прегърбени, целите вир-вода, в посинелите си ръчички стискаха прогизналите вързопи, вървяха дребнички, безпомощни, нищо меразбиращи, вървяха и плачеха, вървяха и се озъртаха, вървяха, хванати за ръце и за полите, а от двете страни на пътя отмерено крачеха мрачни черни фигури без лица и на мястото на лицата си имаха черни превръзки, и над превръзките безмилостно и студено гледаха нечовешки очи, и ръцете, скрите в черни ръкавици, стискаха автомати, дъждът се лееше върху оксидираната стомана и капките потръпваха и се изтъркулваха по дулата… това са глупости, помисли си Виктор, глупости, разбира се, няма такова нещо, сега това не може да стане, виждал съм такова нещо, но това беше много отдавна, сега времето не е такова…

… Те вървяха радостно и дъждът им беше приятел, весело цопаха из локвите с горещите си боси крака, засмени си бъбреха и пееха, и не се озъртаха, защото вече нищо не помнеха, защото сега имаха само бъдеще, защото завинаги бяха забравили своя дълбоко заспал преди зазоряване, раздиран от хъркане град, прояден от купища дървеници, гнездо на дребни страсти и дребнави желания, заченало чудовищни престъпления, непрекъснато бълващо престъпления и престъпни намерения, тъй както мравката-майка непрекъснато бълва яйца, те вървяха, бъбреха и чуруликаха безспир, и се скриха в мъглата, докато ние, пияни, се давехме в спарения въздух, смазани от отвратителни кошмари, които те никога не са виждали и никога няма да видят…

Той си обуваше панталоните, като подскачаше на един крак, когато стъклата задрънчаха и в стаята проникна плътен механичен вой. Теди презглава се втурна към прозореца и Виктор също изтича натам, но навън продължаваше да се излива все същият дъжд, мократа улица беше пуста, мярна се само някакъв човек на велосипед, мокра брезентова торба, от която странно стърчаха помръдващи крака. А стъклата продължаваха да дрънчат и да звънтят, и ниският, тъжен и провлачен вой не стихваше, а след минута към него се присъединиха резки жалостиви свирки.

— Да вървим — каза Диана. Тя вече беше наметнала пелерината си.

— Не, почакай — каза Теди. — Виктор, имаш ли оръжие? Някакъв пистолет или автомат… Имаш ли?

Виктор не отвърна, грабна наметалото си и тримата изтичаха по стълбите в преддверието, вече съвсем опустяло, без портиер и администратор. Изглежда, в хотела не беше останала жива душа, само Р. Квадрига седеше на своята маса в ресторанта и недоумяващо клатеше глава, явно отдавна очакваше закуската си. Изскочиха на улицата и се качиха в камиона на Диана — и тримата се настаниха в кабината. Диана седна зад волана и камионът се понесе по улиците на града. Диана мълчеше, Виктор пушеше и се мъчеше да събере мислите си, а Теди продължаваше полугласно да изригва невероятни ругатни и дори Виктор не разбираше значението на думите, защото такива думи можеше да знае само Теди — приютско творение, възпитавано в бордеите около пристанището, след това търговец на наркотици, после „горила“ в публичен дом, сетне войник от погребалната команда, по-късно бандит и мародер, и най-сетне барман, барман и пак барман.

В града хора почти не се виждаха, само на ъгъла на улица „Слънчева“ спряха, за да качат в каросерията една съпружеска двойка, която се чудеше какво да прави. Ниският вой на сирените на противовъздушната отбрана и пискливите заводски свирки не преставаха и имаше нещо апокалиптично в този стон от механични гласове над безлюдния град. От притеснение го присви стомахът, дощя му се да избяга някъде или да се скрие, или да стреля, дори „Братята по разум“ на стадиона гонеха топката без обичайния ентусиазъм, а някои от тях се оглеждаха наоколо със зинала уста, сякаш се опитваха да схванат какво става.

На шосето в покрайнините на града взеха все по-често и по-често да срещат хора. Някои вървяха пеша и се давеха в дъжда, жалки, уплашени, без да си дават ясна сметка какво правят и защо. Други се придвижваха с велосипеди и силите им също бяха на изчерпване, защото трябваше да карат срещу вятъра. На няколко пъти камионът подмина изоставени автомобили, които се бяха повредили или в бързината не са били заредени с гориво, а една кола беше хлътнала в канавката. Диана спираше да вземе всички и скоро каросерията се напълни с хора. Виктор и Теди също се прехвърлиха отзад, като отстъпиха местата си на една жена с кърмаче и на някаква полупобъркана старица. След това не остана никакво местенце дори в каросерията и Диана вече не спираше, камионът летеше напред, като задминаваше и обливаше с потоци вода десетки и стотици хора, тътрещи се към лепрозариума. На няколко пъти ги изпревариха други камиони, натъпкани с хора, мотоциклетисти, а един камион ги настигна и се нареди след тях. Диана беше свикнала да пренася коняк за Росшепер или просто да кара лудо празния камион из покрайнините за собствено удоволствие, изобщо нямаше представа колко хора може да побере каросерията, затова сега тя беше страшно претъпкана. Не всички можеха да седнат и тези, които по неволя стояха прави, се бяха вкопчили един в друг и в главите на седналите, като се мъчеха да се заврат по-далеч от страничните капаци, и никой нищо не казваше — всички само пъшкаха и ругаеха, а една жена непрекъснато плачеше. И валеше такъв дъжд, какъвто Виктор не беше виждал никога през живота си, дори не би могъл да си представи, че над света някога ще се излее такъв дъжд — непрекъснат тропически порой, но не топъл, а леден, примесен с град, при това силният вятър го набиваше в лицата им. Видимостта беше отвратителна — петнайсет метра напред и петнайсет назад — и Виктор много се боеше, че отгоре на всичко Диана може да прегази някого на пътя или да връхлети върху някоя кола, която е намалила скоростта. Но всичко мина благополучно, само дето силно му премазаха крака, когато всички в каросерията за последен път се притиснаха с цялата си тежест един върху друг и камионът се присъедини към огромната навалица коли, задръстили околностите на лепрозариума.

Навярно целият град се беше събрал пред лепрозариума. Тук не валеше и изглеждаше, сякаш хората от града се бяха втурнали насам, за да се спасят от потопа От двете страни на шосето, докъдето стигаше погледът, покрай бодливата тел се беше проточила хилядна тълпа, сред която бяха затънали разхвърляните, спрели както им падне автомобили — разкошни издължени лимузини, очукани джипове и пикали с брезентови покривала, камиони, автобуси и дори един автокран, на чиято стрела седяха няколко души. Над тълпата се носеше глух тътен, от време на време раздиран от пронизителни крясъци.

Всички взеха да скачат от каросерията и Виктор веднага изгуби от очи Диана и Теди, наоколо се мяркаха само непознати лица — мрачни, озлобени, недоумяващи, плачещи, крещящи, с изцъклени в нес-вяст очи и забелени зъби… Виктор се опита да си пробие път до портала, но след няколко крачки безнадеждно затъна в тълпата. Тя беше като плътна стена, никой не желаеше да отстъпи мястото си, можеше да ги блъскаш, да ги риташ, да ги биеш, но хората дори не се обръщаха, само присвиваха глави по-дълбоко в яките и всички се стараеха да се промушат напред и напред; по-близо до децата си, повдигаха се на пръсти, дърпаха жените си и зад по-люляващото се множество от качулки и шапки нищо не се виждаше.

— Защо, боже мой? В какви сме съгрешили, господи?

— Мръсници! Отдавна трябваше да ги изколим. Умните хора ни разправяха, ама…

— А къде е кметът? Какво прави той, но дяволите? Къде гледа полицията? Къде са тези шкембелии?

— Сим, ще ме смажат… Сим, задушавам се! Ох, Сим…

— От какво сме ги лишавали? Да не би нещо да ни се е свидило за тях? От залъка си късахме, голи и боси ходехме, само и само те да са обути и облечени…

— Дайте да се напънем всички заедно и вратата ще отиде по дяволите…

— Та аз през живота си с пръст не съм го пипнала. Зърнах веднъж да налагате вашия с каиш, а у нас, вкъщи, няма и никога не е имало такова нещо…

— Видя ли картечниците? Тия да не смятат да стрелят в народа?

— Монка! Монка! Миличък Монка!

— Какво става, господа? Та това е просто безумие! Виждали ли сте такова нещо!

— Нищо, легионерите ще им дадат да разберат… Те ще се промъкнат отзад, ясно ли ти е? Ще отворят вратата и тогава ще натиснем…

— А картечниците за какво са? Остави тази работа…

— Пуснете ме! Дъщеря ми е там!

— Те отдавна се канеха, виждах, че натам отива, ама се страхувах да попитам.

— Може пък нищо да не им направят, а? Тъй де, да не би да са зверове? Все пак не са окупатори, та да ги подкарат на разстрел…

— Кръвчицата им искам да видя, със зъби ще ги разкъсам!

— Да-а, спукана ни е работата, явно вече съвсем сме за боклука, щом и родните ни деца избягаха от нас и отидоха при заразите… Я остави, сами отидоха, никой не ги е карал насила…

— Ей, кой има оръжие? Да дойде насам! Питам кой има оръжие? Да идва при мене, хайде насам, ще им дам аз да разберат’

— Те са си мои деца, добри ми господине, от моето семе са се родили и ще правя с тях каквото си искам!

— Абе къде е тази полиция, господа!

— Трябва да изпратим телеграма на господин Президента! Пет хиляди подписа — туй не е шега работа!…

— Смазахте жената! Мръдни се малко бе, говедо такова! Не виждаш ли?

— Монка, миличък! Монка, Монка!

— Вятър работа са тези петиции, мътните да ги вземат. Никак не ги обичат петициите у нас. Ще те натирят като мръсно коте с тази петиция…

— Отваряйте вратата, мамицата ви ще разкатаем! Мръсни мокрици!

— Вратата!

— Отваряйте вратата!

Виктор се заизмъква назад. Беше трудно, няколко пъти го удариха, но все пак успя да се отскубне, промъкна се до камиона и отново се качи в каросерията. Над лепрозариума беше паднала мъгла и на десетина метра оттатък оградата вече нищо не се виждаше. Вратите бяха плътно затворени и пред тях беше останало малко празно пространство, където стояха разкрачени и с насочени към тълпата автомати десетина войници от жандармерията с каски, нахлупени над очите. На стълбището към караулната будка, като се повдигаше на пръсти от напрежение, един офицер крещеше, силеше се да каже нещо на тълпата, но нищо не се чуваше. Над покрива на караулната будка като някаква грамадна поставка за цветя се извисяваше в мъглата дървена кула, на горната й площадка беше поставена картечница и около нея сновяха насам-натам сиви силуети. После оттатък, зад бодливата тел, като подрънкваше едва чуто с веригата си, покрай оградата премина полугъсенична бронирана кола, подскочи няколко пъти по буците и се скри в мъглата. Щом видя бронираната кола, тълпата толкова притихна, че дори взеха да се дочуват мъчителните и отчаяни викове на офицера („…Запазете спокойствие… имам заповед… вървете по домовете си…“), но после тя отново заръмжа, забуча и зарева.

Множеството пред портала се раздвижи. Сред тъмните сини и сиви наметала и пелерини заблестяха познатите до болка медни шлемове и златисти ризи. Те изникваха в тълпата като светлинни отблясъци, пробиваха си път към празното пространство и се сливаха там в златистожълт поток. Всичките бяха яки момчета със златисти ризи до коленете, препасани с армейски офицерски колани с тежки катарами, с излъскани медни каски, заради които на легионерите им беше излязъл прякорът пожарникари, с дебели къси палки и всеки от тях беше накичен с емблемите на Легиона — емблема на катарамата, емблема на левия ръкав, емблема на гърдите, на палката емблема, на каската емблема, на мутрата емблема — клеймо за пробата няма къде да поставиш на спортната мускулеста мутра с вълчите очи… и обсипани с отличителни знаци, съзвездия от значки, значки на Отличен стрелец и на Отличен парашутист, и на Отличен водолаз, и още значки с портретите на господин Президента и на неговия зет, основателя на Легиона, и на неговия син, главния шеф на Легиона… и всеки от тях носеше в джоба си бомба със сълзотворен газ, и ако в изблик на хъшлашко безразсъдство дори само един от тези глупаци хвърлеше такава бомба, щеше да затрака картечницата на кулата, да загърмят картечниците на бронираната кола, да затрещят автоматите на войниците и дъждът от куршуми щеше да се изсипе върху тълпата, а не върху златистите ризи. Легионерите се строиха в редица пред войниците, а като размахваше палката, покрай нея тичаше насам-натам Фламин Ювента, племенникът, и Виктор вече се озърташе, без да знае какво да прави, но в този момент от караулното изнесоха на офицера мегафон, и офицерът страшно се зарадва, дори взе да се усмихва и гръмогласно зарева, но се чу само: „Моля за внимание! Умоляват се събралите се…“, а след това мегафонът явно пак се развали. Офицерът пребледня и задуха във фунията, а Фламин Ювента, който се беше приготвил да слуша, с двойно по-голямо усърдие затича и заразмахва палката, и внезапно тълпата страшно забуча — сякаш всички наведнъж взеха да крещят: и тези, които по-рано викаха, и другите, които досега мълчаха или просто разговаряха помежду си, или плачеха, или се молеха, закрещя и Виктор, място не можеше да си намери от ужас при мисълта за това, което щеше да последва. „Махнете оттам тези глупаци! — крещеше той. — Изгонете пожарникарите! Сега ще стане страшно! Спрете ги! Диана!“ Не беше ясно кой и какво крещи в множеството, но тълпата, която досега беше неподвижна, равномерно се залюля като желе в гигантска тава, по пребледнялото лице на офицера избиха червени петна, той изтърва мегафона и заотстъпва към вратата на караулното, лицата на войниците под каските настръхнаха и озверяха, а горе, на кулата, вече никой не помръдваше, всички бяха замрели и се целеха. И тогава се разнесе Глас.

Беше като гръм, носеше се от всички страни и тутакси заглуши всички останали звуци. Беше спокоен, дори унил, в него се долавящо някаква безмерна скука, безгранично търпение, сякаш говореше, изпълнен с презрение и високомерие, гигант, който стоеше с гръб към омръзналата му тълпа и говореше през рамо, откъснал се за миг от много по-важната си работа заради тази най-сетне раздразнила го дреболия.

— Престанете да крещите — каза Гласът. — Престанете да размахвате юмруци и да заплашвате. Нима е толкова трудно да прекратите това празно дрънкане и спокойно да си помислите няколко минути? Та вие прекрасно знаете, че вашите деца се махнаха от вас по собствено желание, никой не ги е принуждавал, никой не ги е влачил насила. Те си отидоха, защото веднъж завинаги им опротивяхте. Те не желаят повече да живеят така, както живеете вие и както са живели вашите прадеди. Вие много обичате да подражавате на вашите предци и смятате, че това е достойно и присъщо на хората, а те не мислят така. Децата не искат да израснат пияници и развратници, дребни хорица, роби и нагаждачи, не желаят да ги направите престъпници, не им трябват вашите семейства и вашата държава.

Гласът замлъкна за минута. И цяла минута не се чу нито звук — само някакво шумолене, сякаш шепнеше мъглата, която бавно пълзеше над земята. След това Гласът заговори отново:

— Можете да бъдете абсолютно спокойни за своите деца. Те ще се чувствуват добре — много по-добре, отколкото с вас, и много по-добре от вас самите. Днес те не могат да ви приемат, но от утре можете да идвате. В Конската падина ще стъкмим Дом за срещи, където ще можете да ги виждате всеки ден след петнайсет часа. Всеки следобед в четиринайсет и трийсет от градския площад ще тръгват три големи автобуса. Те няма да достигат, тъй че нека утре вашият кмет се погрижи да осигури допълнителен транспорт.

Гласът отново замълча. Тълпата стоеше неподвижна като стена. Хората сякаш се страхуваха да помръднат.

— Само че имайте предвид — продължи Гласът, — че ог вас самите ще зависи дали децата ще искат да ви виждат. В първите дни все още ще можем да ги заставяме да идват на срещите, дори ако не им се иска, но после… ще зависи от вас. А сега се разотивайте. Пречите и на нас, и на децата, и на себе си. Влизам ви в положението: помислете, опитайте се да помислите какво можете да дадете на децата. Вгледайте се в себе си. Вие сте ги родили на този свят и ги осакатявате по свой образ и подобие. Помислете за това, а сега се разотивайте.

Тълпата остана неподвижна, може би се опитваше да мисли. Виктор поне се опитваше. През главата му минаваха откъслечни мисля и дори — не мисли, а просто отломки от спомени, някакви накъсани разговори, глупаво нацапотеното с грим лице на Лола… А не е ли по-добре да направя аборт? За какво ни е дете сега?… Баща му с треперещите от гняв устни… Ще направя от тебе човек, мръсно хлапе, кожата ти ще съдера… Оказа се, че имам дъщеря на дванайсет години, не можеш ли да я вкараш в някое прилично училище с пансион?… Ирма с любопитство гледа изнемощелия Росшепер… не Росшепер, а мене гледа… май ще потъна в земята от срам, но какво разбира тази сополанка?… Марш на мястото си! Ето ти кукла, хубава кукла!… Малка си още, когато пораснеш, ще разбереш…

— Но защо стоите още? — каза гръмотевичният Глас. — Разотивайте се!

Внезапно се вдигна поривист студен вятър, блъсна ги в лицата и утихна.

— Вървете си! — каза Гласът.

И отново се надигна вятър, този път вече беше съвсем плътен порив, като тежка мокра длан — докосна лицата, блъсна ги и отмина. Виктор избърса скулите и брадата си и видя, че тълпата взе да отстъпва. Някой извика високо, разнесоха се неуверени възгласи, около леките коли и автобусите забучаха малки водовъртежи. От всички страни в каросерията на камиона се закатериха хора, навсякъде бързаха и се блъскаха, припряно отваряха вратите на автомобилите, нетърпеливо разделяха преплетените кормила на велосипедите, разнесе се тътенът на стотици запалени двигатели, мнозина си тръгваха пеша, като току поглеждаха назад, но не към войниците с автоматите, не към картечницата на кулата, нито пък към бронираната кола, която се приближи с трясък на стоманена грамада и застана с отворени люкове така, че всички да я виждат. Виктор знаеше защо се обръщат и защо бързат, бузите му горяха и ако се страхуваше от нещо, то беше, че Гласът отново ще каже: „Вървете си!“, и тежката мокра длан пак ще го блъсне гадно в лицето. Една групичка глупаци в златисти ризи продължаваха нерешително да се въртят пред портала, но вече оредяваха, офицерът се приближи до тях, внушителен, уверен, изпълняващ приятно задължение, изрева им и те заотстъпваха, после се обърнаха и се затътриха настрана, като в движение прибираха захвърлените на земята сиви, сини, тъмни наметала, а и ето че след малко не остана нито едно златисто петно, а наоколо едни след други тръгваха автобуси и леки коли и хората в каросерията взеха разтревожено и нетърпеливо да се озъртат и да се питат един друг: „А къде е нашият шофьор?“

После отнякъде изникна Диана, Бясната Диана, тя се качи на стъпенката, огледа хората в каросерията и викна сърдито: „Само до кръстовището! Камионът отива в санаториума!“ и никой не се осмели да възрази, всички бяха необикновено притихнали и готови да се съгласят с всичко. Теди така и не се появи, сигурно се беше качил в някоя друга кола. Диана обърна камиона и поеха по познатата бетонна настилка, като подминаваха групичките пешеходци и велосипедисти, а пък тях ги изпреварваха натъпкани леки коли, тежко седнали на амортисьорите си от претоварването. Пороят беше секнал, само леко ръмеше и пътят чезнеше в мъглата. Дъждът заваля едва когато Диана сиря камиона на кръстовището и хората взеха да скачат от каросерията, а Виктор се премести в кабината.

Мълчаха чак до санаториума.

Диана веднага отиде при Росшепер — поне така каза, — а Виктор захвърли наметалото, рухна на кревата в своята стая, запали цигара и се вторачи в тавана Може би час, а може би два непрекъснато пуши, въртя се, става, разхожда се из стаята, безсмислено поглеждаше през прозореца, притваряше и отново вдигаше завесите, пи вода направо от крана, защото го мъчеше жажда, и пак се въргаля в леглото.

… Унизително беше, мислеше си. Да, разбира се. Залепиха им плесница, нарекоха ги измет, сякаш бяха просяци, досадили с молбите си, по все пак те бяха бащи и майки, въпреки всичко обичаха децата си, биеха ги, но бяха готови да дадат живота си за тях, развращаваха ги със своя пример, по нали не го правеха нарочно, а от незнание… майките ги раждаха в мъки, а бащите ги хранеха и обличаха, и нали се гордееха със своите деца, хвалеха се с тях един на друг, често ги проклинаха, но не можеха да си представят живота без тях, и нали сега животът им наистина съвсем опустя, изобщо нищо не остана. Биваше ли толкова жестоко да се отнесат с тях, с такова презрение, да проявят такъв студен разум и отгоре на всичко на прощаване да ги цапардосат по мутрата…

… Дявол да го вземе, нима е отвратително всичко, по което човек прилича на животните? Дори майчинството, дори усмивката на Богородица, нейните меки ласкави ръце, които приближават младенеца към майчината гръд… Да, разбира се, това е инстинкт и цялата религия се гради на инстинкта… изглежда, лошото идва от опитите на хората да разпрострат религията и по-нататък, върху възпитанието, където никакви инстинкти вече не вършат работа, а ако допринасят нещо, то е само вреда… защото вълчицата казва на своите вълчета: „Хапете като мен“, и това е достатъчно, и зайката учи своите зайчета: „Офейквайте като мен“, и това също е достатъчно, но човек учи детето си: „Мисли като мен“, а това вече е престъпление… Добре, ами тези пък какво искат — тези мокрици, зарази, гадини, каквито и ще да са, само не и хора, а поне свръхчовеци — те какво искат? „Първо виж как са мислили преди тебе, видя ли какво е излязло, това е лошо, заради това и това, а трябва да бъде така и така. Разбра ли? А сега започни да мислиш сам, мисли какво трябва да направиш, та да не стане това и това, а да бъде така и така.“ Само че аз не знам какво е то „това“ и какво е „по така“, и изобщо всичко това вече е било, всичко това вече са го изпробвали, пръкнаха се неколцина добри люде, но основното множество хора се помъкна по стария път, без да свърне наникъде, по нашенски, по стар обичай. Пък и как човек може да възпитава детето си, като неговият баща не го е възпитавал, а му е наливал в главата: „Хапи като мен и се крий като мен“, и това същото дядото го е наливал в главата на бащата, а прадядото — на дядото, и така до дълбините на пещерите, до косматите същества с копията, които са изяли мамутите. Съжалявам ги тези обезкосмени потомци, изпитвам състрадание към тях, защото ми е жал за мене самия, ама те — те плюят на нас, изобщо не сме им нужни и не се канят да ни превъзпитават, дори нямат намерение да взривят стария свят, тях не ги интересува старият свят, те си имат свои грижи и от стария свят искат само едно — да не им се бърка. Сега вече това е възможно, сега вече може да се търгува с идеи, вече има могъщи купувачи на идеи и те ще ви охраняват, целия свят ще натикат зад бодлива тел, за да не ви пречи старият свят, ще ви хранят, ще треперят пад вас… най-любезно ще точат брадвата, с която ще отсечете клона, на който седят и блестят с везбата и ордените си…

… И дявол да го вземе, има нещо величествено в това — всичко вече са опитвали, не са опитвали само сдържано и безчувствено възпитание, без сълзи и без розови сополи… впрочем какви ги дрънкам, откъде да знам как ги възпитават… но така или иначе жестокостта и презрението се набиват в очите… Нищо няма да излезе от тази работа, защото… е, добре — разсъждавайте, учете се, анализирайте, — а как ще минете без майчините ръце, без милващите ръце, които премахват болката и от тях светът се стопля? Ами без бодливата четина на татко, който умее да играе на война и да се прави на тигър, и да ни учи на бокс, който е най-силннят и знае повече от всички останали? Нали и това го е имало! Не само кресливите (или тихи) свади между родителите, не само каишът и пиянското бръщолевене, не само дърпането на ушите за щяло и нещяло, внезапно и неясно защо заменяно с „вземи си бонбони и ето ти дребни пари за кино“. Ама откъде да знам — може пък те да си имат нещо равностойно на всичко хубаво в майчинството и бащинството… как само гледаше Ирма онзи мокрец! Какъв ли трябва да бъде човек, за да го гледат така… и добре че поне нито Бол-Кунац, нито Ирма, нито пък онзи нихилист-изобличител никога няма да навлекат златистите ризи, а нима това е малко? Та нали, дявол да го вземе, всъщност не искам нищо повече от хората!…

… Чакай малко, рече си. Кое е най-важното? Ти за тях ли си или против тях? Има и още един изход: да плюеш на всичко. Ама не може да не ти пука. Ах, как бих искал да бъда циник, колко леко, просто и чудесно се живее, когато човек е циник!… Като си помисля само — цял живот се стремят да ме направят циник, стараят се много, хабят огромни средства, хабят патрони, блестящо красноречие и хартия, не щадят юмруците си, не жалят хората, за нищо не им е мъчно, само и само да стана циник — а пък аз не ща… Е, добре, добре. Все пак: с тях ли си или против тях? Разбира се, че съм против, защото не мога да търпя надменността, ненавиждам всякакъв елит, мразя всяка проява на нетърпимост и никак не обичам, ах, колко не обичам да ме бият по мутрата и да ме пропъждат… Но съм и за тях, защото обичам умните и талантливите хора, мразя глупаците, мразя тъпанарите, ненавиждам златистите ризи, ненавиждам фашистите и става ясно, че така естествено нищо няма да мога да реша; твърде малко знам за тях, а от това, което знам, от това, което видях, повече бие на очи лошото — те са жестоки, надменни, лишени са от човещина, пък и в края на краищата са изродени физически… И какво излиза: с тях са Диана, която обичам, и Голем, когото обичам, и Ирма, която обичам, и Бол-Кунац, и пъпчивият нихилист… а кои са против тях? Против тях са кметът — стар мръсник, фашист и демагог, и шефът на полицията — дребен продажен изнудвач, и Росшепер Нант, и онази глупачка Лола — и бандата със златистите ризи, и Павор… Наистина, от друга страна, за тях са върлинестият професионалист, а също и някой си генерал Пферд, пък аз не мога да търпя генералите, а против тях са Теди и навярно още много други като Теди… Да, в този случай мнозинството от гласове няма да свърши никаква работа. Това е нещо от рода на свободните избопи: мнозинството винаги е за мръсниците…

Към два часа следобед дойде Диана. Беше Веселата и Обикновена Диана, със силно пристегната в кръста бяла престилка, грижливо вчесана и гримирана.

— Как върви работата? — попита тя.

— Горя — отвърна той. — Изгарям, за да светя на другите.

— Да, виждам, чак пушек се вдига. Поне прозореца да беше отворил… Не прегладня ли вече?

— Дявол да го вземе, да! — рече Виктор. Изведнъж си спомни, че не е закусвал.

— Тогава да вървим, дявол да го вземе!

Слязоха в трапезарията. На дългите маси „Братята по разум“, премалели и слепи от умора, благоприлично и мълчаливо сърбаха диетичната си супа. Изпънал синия си пуловер, дебелият треньор се разхождаше зад гърба им, потупваше ги по рамената, разрошваше им косите и внимателно надничаше в чиниите.

— Сега ще те запозная с един човек — каза Диана. — Ще обядва с нас.

— Кой е той? — недоволен запита Виктор. Никак не му се говореше на масата.

— Мъжът ми — рече Диана. — Бившият ми мъж.

— Аха — смотолеви Виктор. — Аха. Какво пък… Много ще ми бъде драго.

Ама че дивотия й е хрумнала, помисли си унило. На кого е притрябвала такава среща? Погледна жаловито Диана, но тя вече бързо го водеше към служебната маса в далечния ъгъл. Щом ги видя, мъжът й стана — жълтолик, с гърбав нос, в тъмен костюм и с черни ръкавици. Не подаде ръка на Виктор, а просто се поклони и тихо рече:

— Здравейте, радвам се да ви видя.

— Банев — представи се Виктор с фалшива сърдечност, която го обземаше винаги когато се срещаше със съпрузите.

— Всъщност вече се познаваме — каза съпругът. — Аз съм Зурзмансор.

— Ах, да! — възкликна Виктор. — Наистина! Трябва да ви кажа, че с паметта… — Той замълча, а после рече: — Почакайте, кой Зурзмансор?

— Павел Зурамансор. Сигурно сте чели някои мои неща, а неотдавна дори енергично се застъпихте за мен в ресторанта. Освен това сме се срещали на още едно място, съшо при злополучни обстоятелства… Дайте да седнем.

Виктор седна. Е, добре, помисли си. Така да бъде. Значи такива са те без превръзките. Би ли могъл някой дори да предположи? Един момент, а къде са му „очилата“? Този Зурзмансор, кой знае защо, е мъж на Диана, той е и танцьорът с гърбавия нос, онзи, който играеше ролята на танцьор, а всъщност беше мокрец, или дори четири мокреца наведнъж, а дори и пет, ако броим и историята в ресторанта — и този Зурзмансор нямаше „очила“, те сякаш се бяха разнесли по цялото му лице и бяха обагрили кожата му в жълтеникаво-латиноамерикански цвят. А Диана с някаква странна, почти майчинска усмивка гледаше ту него, ту мъжа си. Стана му неприятно. Усети, че изпитва нещо като ревност, каквато по-рано никога не беше изпитвал, когато си имаше работа със съпрузите. Сервитьорката донесе супата.

— Ирма ви изпраща поздрави — каза Зурзмансор и си отчупи парченце хляб. — И ви моли да не се тревожите.

— Благодаря — машинално отвърна Виктор.

Той взе лъжицата и започна да се храни, без да усеща вкуса на супата. Зурзмансор също ядеше, като току поглеждаше изпод вежди Виктор — без да се усмихва, но с някакво особено, весело изражение на лицето, сякаш се забавляваше. Не си беше свалил ръкавиците, но от това как държеше лъжицата, как изящно чупеше хляба и как ползуваше салфетката личеше доброто му възпитание.

— Значи все пак сте същият онзи Зурзмансор — рече Виктор. — Философът…

— Страхувам се, че не съм същият — каза Зурзмансор и изискано докосна устните си със салфетката. — Страхувам се, че вече твърде малко неща ме свързват с онзи прочут философ.

Виктор не намери какво да каже и реши да почака за обясненията. В края на краищата не аз съм инициаторът на тази среша, негова си работа, той е поискал да ме види, нека той започне… Донесоха второто. Като се стремеше да борави с приборите изящно и непринудено. Виктор захвана да реже месото. „Братята по разум“ простодушно и в хор мляскаха на дългите маси и дрънчаха с ножовете и вилиците. Впрочем същинският глупак тук съм аз, помисли си Виктор. Братле по разум. Та нали тя сигурно и досега го обича. Разболял се е, наложило се е да се разделят, а тя не е искала да се разделят, иначе защо би се домъкнала в тази дупка да изхвърля нощното гърне на Росшепер… И често се виждат, той се промъква в санаториума, сваля си превръзката и танцува с нея… Виктор си спомни как танцуваха — като две приятелки на забава… И така да е. Въпреки това тя го обича. А мене какво ме засяга? Да, ама ме засяга. Защо да се лъжем, засяга ме. Ама какво точно? Те ми отнеха дъщерята, но не ревнувам дъщеря си от тях като баща. И жената ми отнеха, но не ревнувам Диана от него като мъж… По дяволите, ама че определения! Отнеха ми жената, отнеха ми дъщерята… Та нали дъщеря ми ме видя за първи път чак когато стана на дванайсет години… или вече е на тринайсет? А пък тази жена я познавам само от няколко дни… Но, забележете, ревнувам — и при това не като баща и не като мъж. Да, колко по-просто щеше да бъде, ако сега той кажеше: „Драги господине, знам всичко. Вие поругахте честта ми. Ще се явите ли на дуел?“

— Как върви работата над статията? — попита Зурзмансор.

Виктор мрачно го погледна. Не, не се надсмиваше, нито пък задаваше светски въпрос, за да завърже разговор. Този мокрец май наистина се интересуваше как върви работата над статията.

— Не върви — отвърна той.

— Би било интересно да я прочета — осведоми го Зурзмансор.

— А знаете ли какво трябва да представлява тя?

— Да, в общи линии. Но нали няма да напишете такава статия.

— А ако ме принудят? Мене генерал Пферд няма да ме защити.

— Знаете ли — рече Зурзмансор, — така или иначе, тази статия няма да стане такава, каквато я очаква господин кметът. Дори ако вложите много старание. Има хора, които автоматично, независимо от желанието си, видоизменят всяка поставена им задача, така както те я разбират. Вие сте от тях.

— Това хубаво ли е или лошо? — попита Виктор.

— От наша гледна точка е хубаво. Човешката личност е твърде слабо изучена, ако не смятаме онази нейна съставка, която сама по себе си представлява сбор от рефлекси. Наистина обикновеният, най често срещан тип личности не притежават почти нищо повече. Затова особено ценни са така наречените творчески личности, които по индивидуален начин преработват информацията за заобикалящата ги действителност. Като сравняваме някое известно и добре изучено явление с отражението на това явление в творчеството на такава личност, можем да научим много за психическия апарат, който преработва информацията.

— А не ви ли се струва, че това звучи обидно?

Лицето на Зурзмансор се изкриви някак странно и той погледна Виктор.

— А, разбирам — каза Зурзмансор. — Вие сте творец, а не опитно зайче… Но, вижте, изложих ви само едно от обстоятелствата, което ви прави ценен в нашите очи. Останалите обстоятелства са известни на всички: във вашите творби се съдържа правдива информация за обективната действителност, те са двигател на емоциите, средство за възбуждане и поощряване на фантазията, те удовлетворяват потребността от съпреживяване… всъщност исках да ви полаская.

— В такъв случай съм поласкан — каза Виктор. — Обаче целият този разговор няма нищо общо с писането на пасквили. Взема се последната реч на господин Президента и се преписва изцяло, като думите „врагове на свободата“ се заменят с думите „така наречените мокрици“ или „пациентите на кървавия доктор“, или „върколаците от лепрозариума“… така че моят психически апарат няма да участвува в тази работа…

— Само така ви се струва — възрази Зурзмансор. — Вие ще прочетете тази реч и преди всичко ще установите, че тя е отвратителна. Имам предвид, че е отвратителна по отношение на стила. Тогава ще започнете да оправяте стила, ще се захванете да търсите по-точни изрази, ще заработи фантазията ви, ще започне да ви се гади от вмирисаните на мухъл думи, ще искате да направите словото по-жизнено, да замените стереотипните лъжи и измислици със злободневни факти, които засягат жизнените интереси на хората, и сам няма да забележите как ще започнете да пишете истината.

— Може би — каза Виктор. — Но поне засега никак не ми се ще да пиша тази статия.

— А нещо друго бихте ли искали да напишете?

— Да — каза Виктор, като гледаше Зурзмансор право в очите. — С удоволствие бих написал как децата напуснаха града. За Новия Хамелнски ловец на плъхове.

Зурзмансор кимна доволен.

— Прекрасна мисъл. Пишете.

Пишете, огорчено си помисли Виктор. Твойта кожа, а кой ще го публикува? Да не би ти?

— Диана — каза той, — А не можем ли да пийнем нещо? Тук не дават ли?

Диана мълчаливо стана и се отдалечи.

— С удоволствие бих писал и за обречения град — каза Виктор. — И за странната бъркотия около лепрозариума. И за злите вълшебници.

— Парите ли са пречка? — попита Зурзмансор.

— Засега не.

— Имайте предвид, че по всяка вероятност ще станете носител на литературната награда на лепрозариума за миналата година. Достигнахте до последния кръг заедно с Тусов, но очевидно шансовете на Тусов са малки. Така че ще имате пари.

— М-да — смотолеви Виктор.

— Около три хиляди… Не помня точно.

Диана се върна и все така мълчаливо постави на масата бутилка и една чаша.

— Моля те, донеси още една чаша — рече Виктор.

— Аз няма да пия — каза Зурзмансор.

— Аз всъщност… Хм…

— И аз няма да пия — рече Диана.

— „Бедата“ ли искате да наградите? — попита Виктор, докато си наливаше.

— Да. И „Котката“. Така че поне три месеца няма да имате грижа за пари. Или са малко за три месеца?

— Към два месеца — каза Виктор. — Но не е там работата… Вижте какво, бих искал да посетя вашия лепрозариум.

— Непременно — рече Зурзмансор. — Нали там ще ви връчат наградата. Само че ще се разочаровате. Никакви чудесии няма да видите. Ще бъде почивен ден. Там има просто десетина къщички и един лечебен корпус.

— Лечебен корпус, казвате — повтори Виктор. — А кого лекувате там?

— Хора — рече Зурзмансор със странна интонация.

Той се усмихна и внезапно с лицето му стана нещо страшно. Дясното му око излезе от очната ябълка и се смъкна до брадата, устата му стана триъгълна, а лявата буза и ухото му се отделиха от черепа и увиснаха. Това продължи само миг. Диана изпусна чинията, Виктор инстинктивно се озърна, а когато отново погледна към Зурзмансор, той си беше предишният — жълтолик и вежлив. Пфу, мислено си рече Виктор. Махни се, нечестиви. Да не би пък само така да ми се стори? Той припряно извади цигарите си, запали една и се загледа в чашата. „Братята по разум“ шумно станаха от масата и се затътриха към изхода, като гръмко се надвикваха. Зурзмансор каза:

— Между другото, бихме искали да бъдете спокоен. От нищо не бива да се страхувате. Сигурно се досещате, че нашата организация се ползува с известно влияние. Правим много и затова ни разрешават много неща. Разрешават ни да правим опити с климата, разрешават ни да подготвяме свои заместници… и така нататък. Не си заслужава да ви обяснявам всичко надълго и нашироко. Някои господа си въобразяват, че работим за тях, а пък ние не държим да ги разубеждаваме. — Той помълча. — Пишете за каквото искате и както искате, Банев, и не обръщайте внимание на кучетата, които ви лаят. Ако срещнете някакви спънки в издателствата или пък имате парични затруднения, ще ви подкрепим. В краен случай самите ние ще издаваме вашите творби. За себе си естествено. Така че ще ги имате вашите миноги.

Виктор пийна и поклати глава.

— Ясно — рече той. — Пак ме купуват.

— Може и така да се каже — рече Зурзмансор. — Важното е да осъзнаете, че има определен кръг читатели, макар засега да не е толкова широк, който е твърде много заинтересован от вашата работа. Вие сте ни нужен, Банев. При това сте ни нужен такъв, какъвто сте. Не ни е нужен Банев, който е наш привърженик и ни възпява, затова не си блъскайте главата на чия страна сте. Бъдете верен на себе си, както е присъщо на всяка творческа личност. Ето това е всичко, което искаме от вас.

— Мно-о-го, мно-о-го изгодни условия ми предлагате — каза Виктор. — Давате ми картбланш и в перспектива ми обещавате тонове маринована минога. В перспектива и в андалузки сос с горчица. И коя вдовица би му промълвила „не“?… Вижте какво, Зурзмансор, случвало ли ви се е някога да продавате душата и професионалната си чест?

— Да, разбира се — отвърна Зурзмансор. — И знаете, че плащат безобразие малко. Но това беше преди хиляда години и на друга планета. — Той отново помълча и след малко рече: — Не сте прав, Банев. Ние не ви купуваме. Просто искаме да си останете такъв, какъвто сте, опасяваме се да не ви смачкат… Нали мнозина вече ги смачкаха… Моралните ценности не се продават, Бачев. Можеш да ги унищожиш, но не и да ги купиш. Дадена морална ценност е присъща на отделната личност, тя е нужна само на едната страна и няма никакъв смисъл да я крадеш или да я купуваш. Господин Президента смята, че е купил живописеца Р. Квадрига. Но греши. Той е купил занаятчията Р. Квадрига, а живописецът е изтекъл между пръстите му и е умрял. А ние не искаме писателят Банев да изтече между нечии пръсти, дори и да са нашите, и да умре. На нас са ни нужни художници, а не пропагандисти.

Той стана. Виктор също се надигна, усещаше неудобство и гордост, и недоверие, и унижение, разочарование и отговорност, и още нещо, което засега не можеше да разбере.

— Много приятно ми беше да поговорим — каза Зурзмансор — Пожелавам ви успешна работа.

— Довиждане — рече Виктор.

Зурзмансор се поклони леко и си тръгна с високо вдигната глава, като крачеше широко и твърдо. Виктор го проследи с поглед.

— Ето затова те обичам, — каза Диана.

Виктор рухна на стола и грабна бутилката.

— За какво? — разсеяно попита той.

— Задето си им нужен. Защото ти — вълкът-единак, пияницата, разпуснатият, скандалджията, човекът от калта — все пак си нужен на такива хора.

Тя се надвеси през масата и го целуна по бузата. Пред очите му изникна още една Диана, Влюбената Диана — с огромни сухи очи, Мария от Магдала, Гледащата с благоговение Диана.

— Виж ги ти — промърмори Виктор. — Ама че интелектуалци се извъдиха… Нови царе от ден до пладне…

Обаче това бяха само думи. В действителност всичко далеч не беше толкова просто.