Войната на близнаците

Стъпки в пясъка...

Армията на Фистандантилус се придвижваше на юг и достигна Киргот заедно с падането на последните изсъхнали листа от дърветата и настъпването на сковаващия северен студ.

Едва бреговете на Новото море принудиха войните да спрат. Карамон отдавна се бе подготвил за преминаването му. Генералът предаде командването на по-голямата част от армията на своя брат и най-доверените от подчинените си, а сам поведе неголямо формирование от най-добре обучените си хора, придружени от всички ковачи и дърводелци, които междувременно се бяха присъединили към тях.

Установиха предния си пост в Киргот. През целия си живот — през целия си минал живот, генералът бе слушал какво ли не за известния крайбрежен град. Триста години след Катастрофата Киргот щеше да се разрасне и да започне да процъфтява. Ала сега, едва век след като пламтящата планина бе поразила Крин, пристанището приличаше на сполетяно от бедствие градче. В това нямаше нищо чудно — преди Катастрофата Киргот се бе препитавал като земеделски център и все още не можеше да се съвземе от внезапното нашествие на Новото море току пред самите му порти.

Загледан надолу от щаба си към пътищата извън града, които внезапно свършваха пред стръмната пропаст на скалите и крайбрежната ивица под тях, Карамон без всякаква връзка се замисли за Тарсис. Катастрофата се бе отнесла жестоко с него — лодките и корабите му гниеха по пясъка като умиращи морски птици, докато тук, в Киргот, Новото море плискаше водите си върху някогашната орна земя.

Трябваше да признае, че сега повече от всичко му се искаше онези изоставени кораби в Тарсис да са тук, под негово командване. Наистина в градчето имаше няколко лодки, но те едва можеха да покрият най-належащите им нужди. Беше разпратил на стотици километри нагоре и надолу по бреговата ивица отряди, които да изкупят или да наемат всичко, годно да плава по море, по възможност направо с екипажите. Веднъж докарани в Киргот, с плавателните съдове се заемаха ковачите и дърводелците, чиято задача бе да ги подготвят за предстоящото кратко пътуване до Абанасиния през Проливите на Скелсия.

Всекидневно до него достигаха слухове и доклади за подготовката на джуджешката армия — за начина, по който укрепваха Пакс Таркас, за хитрия ход да използват робски труд в мините и ковачниците (пълчища блатни джуджета, най-низшата каста сред тях) и за върволиците от претоварени каруци, пълзящи към недрата на планината.

Освен това го занимаваха и сведенията, които получаваше за хълмистите джуджета и хората от равнината. Племената най-сетне бяха изоставили вековните кръвни вражди и се обединяваха в името на общото оцеляване. Съюзниците им от Абанасиния на свой ред използваха робски труд (отново блатни джуджета) и също усилено трупаха оръжия за предстоящите сражения.

Дори си бе позволил пръв да направи постъпки за установяване на контакт с елфите от Квалинести. Още не можеше да се отърси от странното и зловещо усещане, което бе изпитал, когато се оказа, че трябва да изпрати посланието си до Солостаран, Говорителя на Слънцата, знаейки, че същият в неговото време вече е умрял. Рейстлин просто изсумтя презрително, щом научи за опитите му да привлече елфите на тяхна страна, тъй като много добре знаеше какъв ще бъде отговорът им. Все пак магьосникът запази за себе си тайната надежда, че поне този път събитията ще се развият иначе...

Но тя не се оправда.

Хората на Карамон дори не получиха шанс да разговарят със Солостаран. Пратениците още не бяха слезли от седлата, когато във въздуха прозвъняха десетки стрели, които се забиха пред самите копита на конете. Един поглед им бе достатъчен, за да се уверят, че сред околните дървета са заели позиции буквално стотици стрелци с изпънати лъкове. Преговорите така и не се бяха състояли, а единственото, което получи Карамон като послание, бе стрелата, донесена му за доказателство.

Войната започваше да изпълва генерала със зловещи предчувствия. И сам можеше да сглоби парчетата. От онова, което бе чувал да обсъждат Рейстлин и Кризания, Карамон започваше да разбира, че не върши нищо по-различно от вече правеното. Тази мисъл му се струваше кошмарна. Ала макар двамата с магьосника да изпитваха сходни чувства по въпроса, причините бяха напълно различни.

"Имам усещането, че желязната яка е отново около врата ми — помисли си той една вечер, докато седеше в странноприемницата, в която бе разположил щаба си в Киргот. — Отново роб, също като в Истар. Единствената разлика е, че сега е дори още по-зле от тогава. В Истар поне можех да избирам дали да продължа да се боря. Винаги можех да намеря смъртта! Сега очевидно нямам право даже на този избор."

Ситуацията му се струваше безумна и дълбоко смущаваща и нощем не му даваше покой. Искаше му се да може да я обсъди на спокойствие с брат си, ала знаеше, че дори Рейстлин да не бе останал навътре в сушата заедно с основната част от армията, едва ли би проявил желание да говори с него на тази тема.

Междувременно Фистандантилус възвръщаше силите си бавно, но решително. В продължение на два дни след огнения погребален ад в планинското село Рейстлин бе спал непробудно, изтощен до смърт. Първите му думи веднага щом се събуди, бяха, че е гладен. В следващите няколко дни изяде повече храна, отколкото някой от двамата с Кризания си бе представял преди това че може да понесе. Кашлицата му изчезна. Тялото му заякваше и сякаш се изпълваше с живот.

Ала дори най-силните му отвари за сън не можеха да прогонят кошмарите.

Мисълта не му даваше мира ден и нощ. Ако само откриеше коя е била фаталната грешка на Фистандантилус, може би тогава щеше да успее да я избегне!

В ума му се оформяха безумни планове. Позволи си да обмисли идеята за пътуване напред във времето, за да направи необходимите проучвания, но почти веднага я отхвърли. Ако опожаряването на едно село можеше да го изтощи до толкова, че два дни да не е в състояние да стъпи на краката си, би могъл само да предполага докъде ще го докара заклинанието за прехвърляне през времето. А и ако в тяхното време изминеха едва няколко дни докато отново успее да дойде на себе си, колко ли месеца щяха да отлетят в миналото, додето се завърнеше и щеше ли да има необходимите сили, за да даде достоен отпор на Царицата на Мрака?

Изгубен в безизходния лабиринт на собствените си страхове, Рейстлин вече бе на път да се предаде на отчаянието, когато отговорът го намери сам...

Глава 1

Магьосникът повдигна платнището на входа на палатката си и излезе навън. Мъжът на стража отпред се изпъна и го погледна разтревожено. Неочакваната поява на Рейстлин винаги хвърляше в смут дори хората от собствената му охрана. Никой никога не успяваше да предутади или да чуе идването му. Винаги изникваше сякаш от нищото. А първият знак за присъствието му неизменно беше изгарящото докосване на ледените му пръсти, тихо прошепнатите думи или прошумоляването на черната му роба.

Избягваха палатката на архимагьосника старателно и често се взираха в нея със смущение, близко до чистия ужас, макар досега никой да не бе забелязвал нещо наистина странно. Хората и особено децата рядко сваляха очи от нея със съкровената надежда да забележат някое чудовище, избягало от контрола на Рейстлин. Последното предполагаше, че чудовището ще се втурне да изяжда всички в лагера и само тяхната храбра намеса би помогнала да го укротят с помощта на парче сладиш.

Естествено, нищо от този род не се случваше. Магьосникът грижливо пазеше силите си. До настъпването на тази нощ. Тази нощ щеше да бъде различна, помисли си мрачно той. Беше неминуемо.

— Стража? — повика тихо Рейстлин.

—М-милорд? — заекна изплашено пазачът. Фистандантилус рядко заговаряше когото и да било, особено обикновените войници от охраната.

— Къде е лейди Кризания?

Пазачът не успя да подтисне презрителната извивка на устните си, когато доложи, че след вечеря "вещицата" се е оттеглила в палатката на генерал Карамон.

— Да изпратя ли някой да я повика, милорд? — попита с такова очевидно нежелание, че Рейстлин без да иска се усмихна в сенките на черната си качулка.

— Не — кимна магьосникът, сякаш поради никому неизвестна причина бе останал доволен от тази информация. — Има ли някакви вести от брат ми? Кога се очаква завръщането му?

— Генерал Карамон е известил, че ще се прибере утре, милорд — отговори объркано пазачът, сигурен, че магьосникът вече знае за намеренията на брат си. — Наредено ни е да изчакаме идването му и същевременно да сме подготвени за пристигането на кервана с доставките. Първите коли започнаха да влизат в лагера днес следобед, милорд. — Пазачът се размърда от внезапната мисъл, която му бе хрумнала. — Ако... ако възнамерявате да промените тези заповеди, милорд, трябва веднага да известя началника на стражата и...

— Не, не, нищо подобно — успокои го Рейстлин. — Просто исках да се уверя, че никой няма да ме безпокои тази вечер — никой или нищо. Ясно ли е... ъъ... Как се казваш?

— М-майкъл, господарю — отвърна пазачът. — Разбира се, милорд. Ако това е желанието ви, ще се погрижа веднага.

— Много добре.

Магьосникът замълча, загледан към студеното, ярко, осветено от Лунитари и звездите небе. Нащърбената Солинари почти не си струваше да се споменава — беше просто сребриста драскотина. По-важна за него бе онази луна, която бе видима единствено за собствените му очи. Нуитари, Черната луна, беше пълна и кръгла, подобно на дупка от непроницаем мрак сред океана от звезди.

Той пристъпи към пазача. Отметна леко качулката си, за да позволи на червената луна да се отрази дълбоко в очите му. Мъжът потрепери и несъзнателно понечи да отстъпи, ала дисциплинираността му на соламнийски рицар се оказа по-силна и не му позволи да се огъне пред погледа на магьосника.

Рейстлин проследи скованата му реакция с усмивка. Той сложи слаба ръка върху покритите с броня гърди на война.

— Никой по никакъв повод не бива да влиза в палатката ми — изсъска тихо и заплашително той. — Независимо какво се случва! Никой, разбираш ли? Нито лейди Кризания, нито брат ми, нито дори самият ти... никой!

— С-слушам, милорд — отвърна несигурно пазачът.

— Възможно е тази вечер да чуеш или видиш странни неща — продължи Рейстлин, впил омагьосващия си поглед в очите му. — Не им обръщай внимание. Всеки, който се осмели да влезе вътре, рискува собствения си живот... а също и моя!

— Д-да, господарю! — преглътна Майкъл. По слепоочията му бе избила пот, макар есенната нощ да бе изключително студена.

— Ти си — или си бил — соламнийски рицар, нали? — поинтересува се внезапно магьосникът.

Мъжът го погледна колебливо. Той отвори уста, ала Рейстлин поклати глава:

— Няма значение. Не е необходимо да ми отговаряш. Избръснал си мустаците си, но е изписано на лицето ти. Винаги мога да позная един соламнийски рицар. Искам от теб да ми се закълнеш в Кодекса на честта, че ще изпълниш нарежданията ми.

— Кълна се... — прошепна Майкъл. Магьосникът кимна удовлетворено и се обърна, за да влезе отново в палатката. Освободен от необходимостта да вижда единствено собствените си отражения в хипнотизиращите очи на Рейстлин, мъжът се върна на поста си, разтреперан, независимо, че се бе загърнал в дебело вълнено наметало. В последния момент обаче, Рейстлин спря и се обърна, а черната му роба прошумоля около него:

— Сър Рицарю. Младежът се обърна.

— Ако все пак някой влезе — подхвърли благо магьосникът — и наруши концентрацията ми... ако оцелея... ще очаквам, когато изляза, да открия изстиващия ти труп. Това е единственото извинение, което ще приема.

— Слушам, милорд — изпъна се твърдо Майкъл, въпреки че бе произнесъл думите съвсем тихо. — Est Sularas oth Mithas. Моята чест е моят живот.

— Да — Рейстлин сви рамене. — Обикновено така свършва всичко.

Магьосникът влезе в палатката си и остави война в очакване да се случи онова, което само новите богове можеха да знаят. В този момент му се искаше неговият братовчед Гарик също да е тук, за да сподели с него това странно и отблъскващо задължение. Само че Гарик беше с Карамон. Майкъл се уви още по-добре в наметалото и отправи към лагера поглед, изпълнен със стаен копнеж.

Там сега горяха топли огньове, имаше греяно вино и приятели и се разнасяха весели смехове. Тук всичко бе залято от лепкава, червена звездна светлина. А единственият звук, който се чуваше, бе дрънченето на бронята върху неудържимо треперещото му тяло.

Рейстлин прекоси вътрешността на палатката и спря пред големия дървен сандък, поставен до Леглото. Наред с жезъла на Магиус, покритият с издялани руни сандък бе другата негова вещ, която не позволяваше да бъде докосвана от друг. Не че някой имаше желание да го направи. Не и след като се бе разнесъл слухът за онова, което бе сполетяло пазача, който се бе опитал да го вдигне.

Магьосникът не бе казал нищо. Просто се втренчи в нещастника, докато онзи не изпусна сандъка със задавено възклицание.

По-късно, около лагерния огън, пазачът разтреперано бе разказвал, че на пипане сандъкът бил невероятно студен. Но не това го накарало да го изпусне, а усещането за невероятен, връхлитащ ужас, толкова силен, че човекът се чудеше как не се е побъркал.

От този случай нататък Рейстлин се грижеше сам за пренасянето на сандъка, макар никой да не знаеше как успява. Присъствието му в палатката бе неизменно и все пак не си спомняха да са го виждали натоварен на някой от конете, с които пренасяха личните му вещи.

Магьосникът вдигна капака и мрачно огледа съдържанието на сандъка — облечените в сини подвързии книги със заклинания, стъклениците, бутилките и торбичките с магически съставки, личните му книги (с черни подвързии), два-три свитъка, както и няколко прилежно сгънати черни роби. Нямаше магически пръстени или медальони, каквито често притежаваха чародеите с по-незначителни способности. Рейстлин намираше подобни атрибути за признак на крещяща некомпетентност.

Погледът му бързо премина през тези вещи, включително и през една изтъркана от употреба книга, която бе в толкова жалко състояние, че безпристрастният наблюдател лесно можеше да се зачуди какво ли прави сред останалите тайнствени предмети. Заглавието ѝ, изписано с големи, богато украсени букви, гласеше: Фокусите — начин да изумяваме и забавляваме! Беше напълно възможно част от текста на корицата да е изтрит от прекомерната употреба на нечии любящи ръце, но така или иначе никой вече не можеше да го твърди със сигурност.

Като остави настрана книгата, която дори и в този момент успя да извика на лицето му едва забележима усмивка, Рейстлин порови сред сгънатите роби и извади оттам малка кутия. Върху нея също бяха изрязани магически руни. Магьосникът измърмори няколко думи, за да неутрализира защитния им ефект и отвори кутията почти благоговейно. Във вътрешността ѝ имаше един-единствен предмет — богато украсена сребърна поставка. Той я извади изключително внимателно, след което я отнесе и я остави върху масата, която бе подготвил в центъра на палатката.

Настани се удобно на стола и измъкна от един от безбройните тайни джобове на робата си малка кристална сфера. На пръв поглед сферата приличаше на разноцветно топче за игра. Ала ако човек се загледаше по-внимателно във вътрешността ѝ, щеше да забележи, че цветовете се движат и сякаш притежават свой собствен живот. И сякаш се опитват да избягат.

Рейстлин я положи върху сребърната поставка. Закрепена по този начин, сферата изглеждаше почти нелепо малка и незначителна. Ала изведнъж, както обикновено, присъствието ѝ там му се стори напълно в реда на нещата, тя бе намерила своето собствено място. Топката от преплитащи се цветове нарасна, изпълвайки вдлъбнатината на поставката, докато поставката, заедно със самия Рейстлин и всичко останало наоколо, като че ли се смали и започна да изглежда нелепо.

Усещането не беше ново за него. Просто драконовата сфера — защото топката от преплитащи се цветове бе именно това, действаше по този начин. Винаги се стараеше да постави онзи, който я използва, в неизгодно положение. Отдавна обаче (всъщност не, това тепърва му предстоеше!) Рейстлин се бе научил да овладява това измамно чувство за непълноценност. Беше се научил не просто да овладява, а да контролира драконовата същност, която я обитаваше.

Магьосникът затвори очи, отпусна се и се потопи в магията. После докосна с върховете на пръстите си студената повърхност на драконовата сфера и произнесе древните думи:

— Аст билак моипаралан / Су аквлар тантангусар.

Вледеняващото усещане под пръстите се разпространи по ръцете и проникна до мозъка на костите му. Стиснал зъби, Рейстлин повтори думите:

— Аст билак моипаралан / Су аквлар тантангусар.

Мързеливият танц на цветовете в сферата се превърна в луд вихър. Магьосникът отвори очи и се потопи в зашеметяващия водовъртеж, борейки се с напиращото усещане за гадене, без да маха ръцете си от сферата.

Още веднъж и съвсем бавно, той прошепна думите за трети път.

Цветовете замръзнаха. В центъра на сферата засия ярка светлина. Рейстлин премигна и се намръщи. Светлината не биваше да бъде нито черна, нито бяла, трябваше да бъде съставена от всички цветове и все пак от нито един от тях, за да символизира смесицата от добро и

зло — неутралитетът бе есенцията на съществуването на драконите, затворени в сферата. Винаги беше така, още откакто за пръв път се бе взрял в дълбините ѝ, за да наложи волята си над нея.

Сега светлината, която виждаше, макар и в общи линии такава, каквато беше обикновено, изглеждаше заключена в пръстени от тъмни сенки. Втренчи се още по-настоятелно и хладнокръвно в нея, отхвърлил всякакви опити на измамливата магия да използва въображението му, за да го заблуди. Бръчките му се изостриха. В центъра на сферата наистина имаше някакви сенки, които му напомняха за... напомняха му за сенки на... крила!

Неочаквано от светлината се протегнаха две ръце. Рейстлин ги улови — и възкликна от изненада.

Ръцете го дръпнаха с такава сила, че едва не го повлякоха. Чак когато почти бе потънал в сенчестата светлина на сферата, той си даде сметка какво се случва и панически ги издърпа назад заедно със себе си.

— Какъв е смисълът? — произнесе със заповеден глас. — Защо ме предизвикваш? Отдавна станах твой повелител.

Тя ни вика... Тя ни вика и ние трябва да се подчиним!

— Кой може да бъде по-важен от мен? — попита остро той, усещайки как кръвта във вените му се смразява от неочакваното предположение.

Нашата Царица! Чуваме гласа ѝ в съня си. Той е по-силен от нас. Ела, господарю, ще те отведем при нея! Побързай!

Царицата! Рейстлин потръпна. Ръцете, сякаш доловили моментната му слабост, задърпаха още по-силно. После ядосано им даде отпор, колкото да си поеме дъх и да обмисли ситуацията. Цветовете в сферата се гърчеха неудържимо и лудо.

Царицата! Естествено, трябваше да го предположи. Беше навлязла в неговия свят — поне отчасти — и сега се движеше сред злите дракони. Прокудени от Крин от Соламнийския рицар Хума, сега и добрите, и злите дракони спяха на потайни и закътани места.

Мрачната Царица, Такхизис, Петглавият Дракон, будеше само злите и ги призоваваше да се съберат и да ѝ помогнат да възвърне контрола си над света.

Беше напълно в реда на нещата и драконовата сфера да откликне с желание на повика на Царицата — същността ѝ беше съставена от добри, зли и неутрални дракони, но особено в тези времена, злото в нея вероятно преобладаваше.

"Дали сенките, които виждам, са крила или това е просто отражението на собствената ми душа?", запита се Рейстлин, без да откъсва очи от сферата.

Нямаше време за губене. Мислите прелетяха през ума му само докато си поеме дъх, след което ужасната истина се появи в кристалната си чистота — ако дори само за миг изгубеше контрол, Такхизис щеше да го постави във властта си.

— Не, Царице — измърмори, стиснал здраво двете си ръце. — Не, няма да бъде толкова лесно.

А на сферата каза тихо, но твърдо:

— Все още съм твой господар. Аз те спасих от Силванести и Лорак, лудия крал на елфите. Аз бях онзи, който те отнесе в безопасност надалеч от Кървавото море на Истар. Аз съм Рей... — той преглътна, усетил внезапна горчивина в устата си и продължи през стиснати зъби: — Аз съм... Фистандантилус — Господарят на миналото и настоящето. И ти заповядвам да ми се подчиниш!

Светлината в сферата помръкна. Магьосникът почувства как ръцете потрепериха и започнаха да му се изплъзват. Гневът и страхът пронизаха всеки негов нерв, но си

наложи да овладее емоциите си и да не им позволи да избягат. Треперенето престана и ръцете се успокоиха.

Ще ти се подчиним, господарю.

Рейстлин едва сдържа въздишката си на облекчение.

— Прекрасно — произнесе с непреклонен глас, като че ли говореше на провинило се (и опасно!) дете. Продължи с хладен тон: — Трябва да установя контакт със своя послушник в Кулата на Върховното чародейство в Палантас. Слушай моята заповед. Пренеси гласа ми през етера на времето. Накарай Даламар да ме чуе.

Говори, господарю. Ще чува думите ти така, както чува ударите на сърцето си. А ти ще чуеш отговора му.

Рейстлин кимна...

Глава 2

Даламар захлопна книгата със заклинания и стисна безсилно юмрук. Беше сигурен, че прави всичко както трябва, че произнася думите с правилната интонация и ги повтаря необходимия брой пъти. Съставките бяха съвсем същите. Стотици пъти беше виждал Рейстлин да прави тъкмо това заклинание. И все пак не можеше да го доведе до успешен край.

Той уморено отпусна глава в ръцете си, затвори очи и се опита да извика обратно в спомените си своя шалафи, да чуе отново тихия глас на Рейстлин, точния тембър и ритъм. Да открие нещо, което не правеше както трябва.

Нямаше полза. Всичко изглеждаше съвсем същото!

"Е, може би просто трябва да изчакам, докато се върне", помисли си уморено той.

Мрачният елф се изправи и произнесе една-единствена дума, с която накара кристалната сфера върху бюрото на неговия учител да помръкне. В камината не гореше

огън. Беше топла и чудесна пролетна нощ. Даламар дори се бе осмелил да открехне прозореца съвсем мъничко.

През по-голямата част от времето, което бяха прекарвали заедно, здравето на Рейстлин бе крехко и капризно. Магьосникът ненавиждаше чистия въздух и предпочиташе да стои затворен в кабинета си, обгърнат от топлината на огъня и мириса на рози, магически съставки и разложение. Обикновено Даламар нямаше нищо против. Ала имаше дни, особено през пролетта, когато душата му се натъжаваше, а спомените за дома и гористите земи, които бе напуснал завинаги, го връхлитаха по-силно от всякога.

Застанал до прозореца, вдъхващ ароматите на обновения живот, който дори ужасите на Шойканската гора не можеха да надмогнат, Даламар позволи на мислите му да се зареят — само за миг — обратно към Силванести.

Мрачен елф — такова беше определението за онзи, който се е отвърнал от светлината. За своя народ Даламар бе именно това. Когато го бяха хванали, че носи Черната роба, към която никой елф не можеше дори да погледне, без да потръпне вътрешно, още повече, че упражняваше забранените изкуства — нещо твърде неуместно за низшия му статус, неговите господари бяха наредили да го хванат, да му запушат устата и да му завържат очите. След което хвърлиха тялото му в първата каруца и го откараха извън пределите на родните земи.

Последните му спомени от Силванести бяха свързани с мириса на трепетлики, цъфтящи цветя и глинеста почва. Всъщност сега си спомняше, че и тогава пролетта бе в разгара си.

Щеше ли някога да се върне, ако му се удадеше възможност? Би ли изоставил всичко без съжаление? Изпитваше ли поне мъничко тъга по изгубеното? Ръката му несъзнателно се издигна към гърдите. Макар да бе изминала повече от седмица, откакто Рейстлин го бе докоснал, прогаряйки пет дупки в кожата му, раните все още не искаха да заздравеят. Нито пък изобщо някога щяха, помисли си той с горчивина.

До края на живота си щеше да изпитва болка. И всеки път, щом свалеше дрехите си, щеше да ги вижда—гнойни белези, вечен знак за новата му принадлежност. Това бе наказанието, задето се бе осмелил да предаде своя шалафи.

Както се беше изразил пред Пар-Салиан, главата на Ордена, господарят на Кулата на Върховното чародейство в Уейрит — и господар на самия Даламар, след като мрачният елф бе изпълнявал ролята на шпионин от негово име — и на изплашените му до смърт магьосници: "Не беше повече, отколкото заслужавах."

И тъй, би ли напуснал това опасно място? За да се върне у дома, обратно в Силванести?

Даламар се загледа през прозореца с мрачна, изкривена усмивка, обзет от спомените за Рейстлин, неговия шалафи. Погледът му се откъсна от обсипаното със звезди небе и се зарея към вътрешността на кабинета, към стотиците тъмносини томове със заклинания, подредени в библиотеката. Имайки привилегията да бъде послушник на Рейстлин, неведнъж бе ставал свидетел на невероятни, ужасяващи, красиви, смъртоносни гледки. Чувстваше кълновете на могъществото в душата си и удоволствието от цялото това познание сякаш далеч надхвърляше изпитваната болка.

Не, никога нямаше да се върне. Никога нямаше да тръгне по обратния път.

Внезапно размишленията му бяха прекъснати от ясния звън на сребърна камбана. Чу се само веднъж. Тонът ѝ бе сладък и нисък. За онези, които живееха в Кулата (както и за отдавна умрелите), звукът имаше по-скоро обратен ефект, подобен на грьмовно издрънчаване на гонг. Някой се опитваше да влезе! Някой се бе осмелил да се изправи срещу ужасите на Дъбравата Шоикан и се намираше пред самите порти на Кулата.

Все още замаян от виденията и мислите за Пар-Салиан, Даламар внезапно почувства, че го връхлитат предчувствия за могъщия чародей в бели одежди, който нетърпеливо чака на прага. Освен това съвсем ясно си спомняше какво бе казал пред Съвета само няколко нощи по-рано: "Ако някой от вас дойде и се опита да проникне в Кулата по време на отсъствието му, бих го убил!"

Всичко, което трябваше да направи, бе да произнесе няколко магически фрази, за да изчезне от кабинета и да се появи отново, но от другата страна на портата.

Фактът, че отвън не го очакваше група страховити магьосници със святкащи очи, не го успокои особено. На тяхно място се възправяше фигура, облечена в ризница от драконови люспи, носеща грозната рогата маска на върховен Драконов повелител. В облечената си в тежка ръкавица ръка неканеният посетител държеше черен скъпоценен камък — среднощен камък, осъзна Даламар, — а зад него се долавяше, въпреки че не се виждаше, нечие присъствие, нечия чудовищна мощ — неумрял рицар.

Драконовият повелител използваше камъка, за да държи на разстояние Пазителите на Кулата — бледите им лица можеха да се видят в почти недоловимата му светлина: озъбени и жадни за кръв. Въпреки че Даламар не можеше да види лицето на Повелителя, той усещаше съвсем ясно гнева ѝ.

— Повелителко Китиара — произнесе мрачно и се поклони. — Простете грубото ми посрещане. Но ако ни бяхте известили предварително за пристигането си...

Китиара свали шлема със замах и впи в Даламар студените си кафяви очи, които внезапно напомниха на елфа за роднинството ѝ с неговия шалафи.

— ... щеше да се погрижиш да получа дори още по-интересно посрещане, не ще и дума! — каза рязко и тръсна тъмната си къдрава коса. — Идвам и си отивам, когато поискам, особено ако правя посещение на собствения си брат! — Гласът ѝ буквално трепереше от гняв. — Едва успях да се промъкна покрай онези проклети дървета във веселата ви горичка, а ето, че сега ме спират и на входната врата! — Ръката ѝ посегна към меча. Тя пристъпи напред. — В името на боговете, някой трябва да ти даде един хубав урок, подлизурко такъв...

— Повтарям извинението си — каза напълно спокойно Даламар, при все че в продълговатите му очи се забелязваше леко блещукане, което накара Кит да осъзнае безумието на постъпката, която се канеше да извърши.

Както повечето войни и Китиара смяташе магьосниците за слабаци, които си губят времето да четат книги, вместо да го употребят за нещо по-разумно, като овладяването на парче добре наточена стомана, например. Е, понякога от тях имаше полза, но когато ставаше дума за сериозна работа, самата тя предпочиташе да се осланя на собствения си меч и умения, вместо на куп дрънканици и щипка прилепова тор.

В общи линии мнението ѝ за Рейстлин и неговия послушник не се различаваше много от тази представа, плюс факта, разбира се, че Даламар спадаше към една още по-презряна от нея категория — тази на елфите, раса, известна със слабостта си.

От друга страна, в Китиара имаше и някои други черти, които не се вписваха точно в занятието ѝ на войн. Това беше и причината да е надживяла по-голямата част от онези, които се осмеляваха да се изправят насреща ѝ. Умението ѝ да преценява качествата на противника от пръв поглед не я подведе и този път. Спокойствието в очите на Даламар и непринудената му стойка — особено пред демонстрираното от нея раздразнение — значеха само едно. Че този път Китиара се бе изправила срещу враг, който вероятно нямаше никакво намерение да отстъпи и щеше да се защити по подобаващ начин.

Все още не го разбираше напълно. Но вече бе разпознала опасността в този мъж и макар мислено да си взимаше бележка да остане бдителна, както и, евентуално, за в бъдеще да използва информацията в своя полза, жената войн почувства някакво странно привличане към него. А и това, че поведението му вървеше в комплект с не чак толкова неприятна външност (трябваше да признае, че не приличаше на типичен елф) и изключително мускулесто тяло (макар и скрито под черната роба, силното му телосложение не оставаше незабелязано за нея), внезапно я накара да си даде сметка, че би могла да постигне повече, ако подходи към него любезно, вместо да го обсипва със заплахи.

"Защо пък не — помисли си тя, докато погледът ѝ се плъзгаше по гърдите на Даламар, където черната роба се бе разтворила и разкриваше бронзовата му кожа. — Може дори да се окаже забавно."

Прибра наполовина измъкнатия си меч и продължи напред, само дето сега блясъкът, който бе искрял по острието му, се излъчваше от очите ѝ.

— Прости ми Даламар... така се казваш, нали? — Намръщеното ѝ изражение се стопи в изкривената очарователна усмивка, която бе покорявала не един и двама мъже. — Проклетата гора ми дойде в повече. Прав си. Трябваше да известя брат си, че идвам. Признавам, че действах импулсивно. — Сега Китиара спря точно пред него, всъщност съвсем близо. Загледа се към скритото в сенките на качулката лице и добави: — Често... се случва да постъпвам по този начин... импулсивно.

Даламар направи знак на Пазителите Да се оттеглят. Сетне младият елф огледа жената пред себе си с усмивка, която по своето очарование можеше да съперничи единствено на нейната.

Китиара протегна ръка:

—Мир?

Усмивката на Даламар се разшири. Той каза:

— Свалете си ръкавицата, повелителко.

Тя трепна. За момент кафявите ѝ очи се разшириха заплашително. Даламар продължаваше да се усмихва. Китиара сви рамене и измъкна един по един пръстите си от ръкавицата.

— Ето — рече презрително. — Убеди ли си, че не крия оръжие?

— О, аз вече знаех—отвърна елфът, след което приближи устни до ръката ѝ и я целуна продължително. — Но нима бих пропуснал това удоволствие?

Устните му бяха горещи, а ръцете толкова силни, че Китиара почувства как кръвта заиграва из жилите ѝ. В същия момент обаче забеляза в погледа му, че Даламар ясно осъзнаваше играта и сам я играеше не по-зле от нея. Уважението ѝ към него нарасна едновременно с необходимостта да остане нащрек. Очевидно си имаше работа с достоен враг, който не биваше да изпуска от поглед дори за миг.

Тя деликатно изплъзна ръка и я скри зад гърба си с игриво женствено движение, което бе в рязък контраст с ризницата и типично мъжкото ѝ поведение. Движение, което целеше да предизвика и обърка и, ако се съдеше по лекото изчервяване на мрачния елф, със сигурност този път точката беше за нея.

— Може би съм скрила оръжие и под бронята си. Някой път трябва да ме претърсиш — подметна тя насмешливо.

— Едва ли — върна ѝ топката Даламар, като скри ръце в ръкавите на робата си. — Оръжията ви се забелязват от пръв поглед. Но ако трябваше да ви претърсвам, щях да диря там, където много мъже са прониквали, но никой не е успявал напълно. — Очите му се смееха.

Китиара затаи дъх. Развълнувана от думите му, припомняйки си усещането за допира на горещите му устни върху кожата си, тя пристъпи още една крачка, за да приближи лице до неговото.

Хладнокръвно, сякаш отстъпвайки небрежно, Даламар спокойно и грациозно се отмести встрани Вместо да попадне в обятията на младия мъж, Кит загуби равновесие и тромаво залитна.

Успя да възвърне баланса си с котешка бързина и се извърна към него с лице, върху което се бореха едновременно срама и неистовия бяс. Китиара беше убивала и за далеч по-дребни простъпки спрямо личното си достойнство. Единственото, което я спираше сега, бе очевидно абсолютното му неведение за сериозността на току-що стореното от него. Или тъкмо обратното? Лицето му си оставаше безизразно. Ето, че сега говореше нещо за брат ѝ... Не, със сигурност го беше направил нарочно и щеше да си плати...

Най-после бе опознала противника си и вече бе напълно наясно с уменията му. Съвсем в стила си, Китиара не губи време да оплаква допуснатата грешка. Беше се разкрила и бе получила удар. Оттук нататък нямаше да се остави да я изненадат.

—... и искреното ми съжаление, че шалафи не е тук — тъкмо довършваше Даламар. — Сигурен съм, че вашият брат ще съжалява, задето ви е изпуснал.

— Не е тук? — повиши глас Кит. Най-сетне вниманието ѝ се насочи отново към думите му. — Защо? Къде е? Къде би могъл да отиде?

— Уверен съм, че не може да не ви е споменал — каза Даламар с престорена изненада. — Брат ви се отправи назад в миналото, за да потърси мъдростта на Фистандантилус и по този начин да открие местонахождението на Портала, през който ще...

— Искаш да кажеш, че е заминал! Без свещенослужителката? — Внезапно Кит си даде сметка, че не би трябвало някой да знае, че е изпратила лорд Сот да убие Кризания, за да пресече безумните планове на брат ѝ да предизвика в битка на живот и смърт Царицата на Мрака. Тя прехапа устни и хвърли един поглед към неумрелия рицар зад себе си.

Даламар проследи погледа ѝ и се усмихна. Виждаше като на длан всяка изписала се мисъл върху лицето ѝ.

— А, знаели сте за нападението срещу лейди Кризания? — попита невинно той.

Кит се намръщи.

— Много добре ти е известно, че знаех! Както и брат ми знаеше Може да е глупак, но не е идиот. — Тя се завъртя на пети: — Каза ми, че жената е мъртва!

— Беше мъртва — изтътна лорд Сот. Неумрелият рицар се материализира от сенките и се втренчи в нея с пламтящите си оранжеви очи. — Никое човешко същество не може да преживее онова, което ѝ сторих. — Оранжевите очи се завъртяха в невидимите си орбити към мрачния елф: — А господарят ти не можеше да я спаси.

— Не, разбира се — съгласи се Даламар. — Но нейният успя. Паладин изпрати контразаклинание и призова душата ѝ при себе си Братът-близнак на шалафи, вашият полубрат, повелителко — поклони се той към вбесената Китиара, — отнесе тялото на младата лейди в Кулата на Върховното чародейство, където магьосниците я изпратиха обратно при единствения достатъчно могъщ човек, способен да я върне към живот — Царя-жрец на Истар.

— Малоумници! — изрева Кит с почервеняло от ярост лице. — Изпратили са я при него! Точно това е искал Рейстлин!

— Беше им известно — прекъсна я меко елфът. — Аз им казах.

— Ти? — задъха се Китиара.

— Имах известни съображения, които на драго сърце ще ви разясня — вдигна рамене Даламар. — Но ще отнеме време. Нека първо се настаним удобно. Бихте ли дошли с мен в покоите ми?

Той протегна ръка. Китиара се поколеба, но я пое. Мрачният елф я придърпа и обви длан около кръста ѝ. Жената стреснато се противопостави, без да полага особено сериозни усилия. Неочакваната прегръдка на Даламар беше едновременно силна и непоколебима.

— За да проработи заклинанието за пренасяне на разстояние — обясни той, — се налага да се притиснете възможно най-плътно към мен.

— Имам крака — отвърна Кит. — И пет пари не давам за фокусите ти!

Ала независимо от думите ѝ, тялото ѝ се притисна още по-силно до неговото.

— Щом такова е желанието ви — сви рамене Даламар и внезапно изчезна.

Китиара се огледа неразбиращо, и после чу гласа му:

—Нагоре по спираловидната стълба, повелителко. След петстотин тридесет и деветото стъпало завийте вляво.

— Така че, както разбирате, за мен залогът също е от огромно значение — завърши той. — Задачата ми беше възложена от Съвета на трите Ордена—Черния, Белия и Червения, и се състоеше в това на всяка цена да предотвратя тази ужасяваща опасност.

Двамата се бяха разположили в личните, разточително обзаведени покои на мрачния елф. Остатъците от леката им среднощна закуска бяха разчистени само с едно елегантно движение на ръката му. В момента седяха пред запален огън, който в топлата пролетна нощ гореше най-вече заради светлината. Танцът на игривите пламъци сякаш подсилваше значението на водения разговор...

— Но защо тогава не си го спрял? — настоя гневно Китиара и стовари златния си бокал върху дръжката на креслото. — Толкова ли е трудно? — последните ѝ думи бяха придружени с подобаващ жест, който съвсем ясно илюстрираше вложения смисъл. — Нож в гърба. Бързо и резултатно. — Тя му хвърли един унищожителен поглед: — Или тези неща са под достойнството на разните му там магьосници?

— Не бих казал. — Той не откъсваше проницателния си поглед от нея. — Но ако човек носи черна роба, е длъжен да използва далеч по-изтънчени методи, за да се отърве от враговете си. За съжаление, проблемът е в това, че се налагаше да се справя не с друг, а с него, повелителко. Уверявам ви, че задачата не е никак проста.

Той отпи от виното си, сякаш се опитваше да скрие обзелата го тревога.

— Ха! — изсумтя Китиара.

— Не, чуйте ме добре и разберете онова, което искам да ви кажа — каза тихо Даламар. — Вие въобще не го познавате. И което е по-лошо, не се страхувате от него! Това ви води право към собствената ви гибел.

— Да се страхувам от Рейстлин? От този дребен, кашлюкащ негодник? Не говориш сериозно... — подхвана тя през смях. Ала смехът ѝ секна. Китиара се наведе към него: — Наистина говориш сериозно. Изписано е в очите ти!

Даламар се усмихна мрачно.

— Страхувам се от него повече от което и да е друго нещо на този свят, включително и от смъртта. — Той разтвори робата на гърдите си, за да разкрие пресните белези оставени от пръстите на Рейстлин.

Китиара озадачено разгледа раните и вдигна очи към бледото лице на мрачния елф:

— Що за оръжие е използвал? Не разби...

— Собствената си ръка — произнесе безизразно Даламар. — Това беше посланието му към Пар-Салиан и Съвета, когато ми заповяда да отида и да им предам поздравите му.

Кит беше виждала какви ли не ужасни гледки — пред очите ѝ бяха изкормвали хора или бяха откъсвали главите им, беше присъствала на изтезания, провеждани в подземия дълбоко в недрата на планините от Господарите на Смъртта. Ала при вида на сълзящите, възпалени белези и при мисълта, че ги е причинил собственият ѝ брат, нещо я накара да потръпне от ужас.

Тя потъна в креслото си, за да обмисли по-добре онова, което бе чула от Даламар. Може би наистина подценяваше Рейстлин. Отпи от чашата си с потъмняло лице.

— Значи възнамерява да прекрачи през Портала — произнесе бавно, като все още се опитваше да нагоди плановете си към новите разкрития. — Заедно със свещенослужителката. И ще попадне в Бездната. А после какво? Трябва да му е повече от ясно, че не може да се изправи срещу Царицата на Мрака на нейна територия!

— Разбира се, че му е ясно — каза Даламар. — Той е силен, но... там... тя е по-силна. Точно поради това възнамерява да я подмами навън, иска да я принуди да влезе в нашия свят. Тук, според него, задачата му ще се окаже далеч по-лесна.

— Луд! — прошепна Китиара, изгубила ума и дума. — Той е луд! — Тя остави златния бокал и в бързината разля по-голямата част от съдържанието му върху ръката си. — Нима не я е виждал в нашия свят, когато не беше повече от сянка, когато пълното ѝ влизане в него беше възпрепятствано!

Тя се изправи и тръгна да се разхожда по мекия килим, богато украсен с така обожаваните от всички елфи разноцветни образи на дървета и цветя. Застана пред огъня и протегна пръсти към него, за да прогони внезапния студ, който я бе обзел. Даламар застана до нея в шепота на черната си роба. Кит заговори отново и макар да бе погълната от собствените си мисли, нещо в нея я караше почти физически да долавя топлината, която се излъчваше от тялото на мрачния елф:

— Какво ще се случи според твоите господари-чародеи? Кой изобщо ще победи, ако Рейстлин успее в налудничавите си планове? Има ли някакъв шанс?

Даламар сви рамене и пристъпи още по-близо до нея. Ръката му се плъзна по гърба ѝ. Пръстите му нежно погалиха гладката кожа на врата ѝ. Усещането беше невероятно. Китиара затвори очи и си пое дъх.

— Чародеите не знаят — каза той и се наведе, за да я целуне малко под ухото. Тя изви гръб като котка и се сгуши в него. — Тук той е в стихията си — продължи Даламар. — А Царицата ще бъде слаба. Естествено, нищо не гарантира лесната му победа. Някои дори са на мнение, че магическата битка помежду им може да унищожи целия свят.

Ръката на жената-войн се зарови в гъстата му копринена коса. Тя притисна устните му към шията си.

— Но... Има ли някакъв шанс? — настоя дрезгаво.

Движенията на Даламар престанаха и той се отдръпна. Ръцете му обхванаха раменете ѝ и я накараха се обърне с лице към него. Китиара се взря дълбоко в очите му и видя в тях отговора, който търсеше.

— Разбира се. Винаги съществува такъв шанс.

— А какво ще правиш ти, ако той успее да прекрачи през Портала? — Дланите ѝ почиваха върху гърдите му. Там, където Рейстлин бе оставил своя ужасен отпечатък. Очите ѝ бяха озарени от напиращото желание, което почти, но не напълно, успяваше да прикрие хладно отсъждащия зад тях ум.

— Няма да му позволя да се върне — отвърна той. — Ще запреча Портала, така че да не успее да премине през него. — Пръстът му проследи закачливата извивка на устните ѝ.

— И каква може да е личната ти награда в замяна на една толкова опасна мисия? — попита тя, като се притисна към него и закачливо ухапа пръста му.

— Ако успея, ще стана Господар на Кулата — отговори той. — И ще оглавя Ордена на Черните роби. Защо?

— Бих могла да ти помогна — рече с въздишка Китиара и заби нокти в гърдите му като мъркаща котка. Даламар я прегърна още по-здраво. — Нуждаеш се от помощта ми — прошепна тя. — Не можеш да се изправиш срещу него съвсем сам.

— Ах, скъпа моя. — Мрачният елф я изгледа с крива, иронична усмивка. — И на кого смяташ да помогнеш в действителност? На мен или на него?

Ръцете ѝ се плъзнаха под робата му.

— Това... ще зависи изцяло от развитието на битката!

Усмивката на Даламар се разшири. Той прошепна в ухото ѝ:

— Повелителко, двамата с вас се разбираме така добре.

— О, да разбираме се — въздъхна от удоволствие тя. — Но стига сме говорили за брат ми. Искам да те попитам нещо друго. Един въпрос отдавна не ми дава мира. Какво

носят магьосниците под тези дълги роби, мрачни елфе?

— Не много — измърмори Даламар. — А какво носят жените-войни под броните си?

—Нищо.

Китиара вече си беше тръгнала.

Даламар лежеше в леглото си и се бореше със сънливостта. Все още долавяше аромата на косите ѝ по възглавницата си — странна, опияняваща смес от парфюм и стомана, която съвсем точно пасваше на самата Китиара.

Мрачният елф се протегна мързеливо и се усмихна широко. Нямаше абсолютно никакво съмнение, че тя ще го предаде при първи удобен случай. А и тя също знаеше, че той на свой ред ще я унищожи, стига това да му помогне да осъществи намеренията си. Никой от двамата не намираше тази мисъл за смущаваща. Всъщност тя дори правеше любовната игра още по-забавна.

Вече затворил очи и на път да се остави на съня да го погълне, Даламар чу звука от размаха на драконови криле, долитащ през отворения прозорец. Представи си я, възседнала синия си дракон. Шлемът ѝ сияеше под лъчите на луната и...

Даламар!

Мрачният елф стреснато се изправи в леглото. Сънят бе избягал надалеч. Стомахът му се свиваше от ужас. Този така познат глас... Той огледа стаята.

— Шалафи! — произнесе колебливо. Нямаше никой. Постави ръка на челото си. — Просто сън — измърмори.

Даламар!

Този път не можеше да има грешка. Младият послушник се огледа безпомощно, чувствайки как страхът започва да го задушава. Въобще не беше в стила на Рейстлин да играе подобни игрички. А и архимагьосникът се бе върнал назад във времето. Нямаше го от почти седмица и се очакваше да отсъства доста повече. И все пак Даламар познаваше този глас така, както познаваше звука от ударите на собственото си сърце!

— Шалафи, чувам ви — произнесе той, като се стараеше интонацията му да остане непроменена. — Но не ви виждам. Къде...

Както и предполагаш, в момента се намирам в миналото, чирако. Говоря с теб посредством драконовата сфера. Трябва да изпълниш една задача. Слушай ме внимателно. Искам да следваш инструкциите ми дословно. Започвай веднага. Няма време за губене. Всяка секунда е от значение...

Даламар затвори очи, за да се концентрира върху гласа и все пак до ушите му достигаха смеховете, долитащи през прозореца. Започваше фестивал в прослава на настъпващата пролет. Извън портите на Стария град горяха огньове. В светлината младежите си разменяха цветя, а в тъмнината — целувки. Въздухът бе изпълнен с мириса на радост, любов и разцъфнали рози.

Ала ето, че Рейстлин отново 'заговори и мрачният елф не успя да чуе нищо повече. Забрави Китиара. Забрави любовта и пролетта. Просто слушаше, задаваше въпроси, разбираше, а тялото му трептеше като изпъната струна заедно с гласа на неговия шалафи.

Глава 3

Бертрем се разхождаше съвсем бавно из коридорите на Великата библиотека в Палантас. Робата му на библиотекар шумолеше нежно около глезените му, а крачките му отмерваха ритъма на песничката, която си тананикаше. Известно време си беше позволил да наблюдава фестивала през прозорците и сега, додето се връщаше към работата си сред неизброимите томове и свитъци в Библиотеката, в главата му продължаваше да отеква една от дочутите песни:

— Тра-ла-ла — мърмореше си той, без особено да се притеснява, че го прави фалшиво. Гледаше само да не вдига много шум, за да не нарушава надвисналата тишина под сводовете на огромните зали.

Впрочем единствено ехото можеше да се оплаче от пеенето му. Нощно време Великата библиотека се затваряше за посещения. Повечето от библиотекарите — членовете на ордена, отдали себе си на изучаването и поддържането на библиотеката в Палантас, съдържаща колекция от книги, събирана от възникването на Крин — или спяха, или на свой ред се бяха отдали на личните си занимания.

— Та-ра-ла, тра-ла-ла. Очите на любимата са очи на сърна. Та-на-на-на. А аз съм ловец и приближавам... — Бертрем дори си позволи да импровизира няколко игриви танцови стъпки. — Тра-ла-ла. Вдигам лъка и запъвам стрела. — Той зави зад един ъгъл. — Запращам я право в сърцето ѝ... Хей! Кой си ти?

Собственото му сърце едва не скочи в гърлото, когато почти се сблъска с нечия висока, облечена в черно и закачулена фигура, застанала в средата на слабо осветения мраморен коридор.

Натрапникът не отговори. Просто се взираше в него.

Когато най-после успя да се съвземе от уплахата и в общи линии да дойде на себе си, Бертрем се втренчи ядосано в него:

— Нямаш работа тук! Библиотеката е затворена! Да, даже за вас, големите клечки с черни роби. — Той се намръщи и му махна с пухкавата си ръка: — Махай се. Върни се на сутринта и използвай входната врата като всички останали.

— Аз не съм като всички останали — проговори най-сетне непознатият и Бертрем сепнато си даде сметка, че долавя в думите му елфически акцент, макар да ги бе произнесъл на соламнийски. — А колкото до вратите, те са за онези, които не могат да минават през стени. Аз например мога. Мога и други, доста по-неприятни неща.

Бертрем потрепери. Беше сигурен, че човек с подобен безизразен елфически глас, не отправя празни заплахи.

— Ти си мрачен елф — обвини го той, докато мозъкът му отчаяно се опитваше да измисли нещо. Дали нямаше да е по-добре да вдигне тревога? Или направо да започне да вика за помощ?

— Да. — Натрапникът свали качулката си, за да може светлината от сферите, реещи се под високите сводове — личен подарък на Астинус, направен му от магьосниците в Епохата на мечтите, — да очертае по-добре елфическите му черти. — Името ми е Даламар. Служа на...

— Рейстлин Маджере! — възкликна Бертрем. Той се огледа втрещено, сякаш всеки момент очакваше архимагьосникът да изскочи от сенките и да го нападне.

Даламар се усмихна. Чертите му бяха деликатни и красиви. Ала освен това в тях имаше нещо студено и егоистично, което накара Бертрем да усети как изстива. Внезапно всички мисли за вдигане на тревога просто се изпариха от главата на Библиотекаря.

— Ка-какво искаш? — заекна той.

— Правилният въпрос е какво иска моят господар — поправи го мрачният елф. — Не се страхувай. Тук съм в търсене на познание, нищо повече. Ако ми помогнеш, ще си тръгна също толкова бързо и безшумно, както дойдох.

"Ако не му помогна..." Бертрем дори не искаше да си помисли какво може да се случи тогава.

— Ще направя каквото мога, магьоснико. — Библиотекарят се поколеба, — но наистина е по-добре да говориш направо с...

— Мен — долетя нечий друг глас от сенките. Бертрем едва не припадна от облекчение.

— Астинус — забърбори той и посочи Даламар, — този... той... аз не съм... появи се... Рейстлин Маджере...

— Да, Бертрем — каза успокоително Астинус. Той се приближи и потупа библиотекаря по рамото. — Зная какво се е случило. — През това време мрачният елф нито бе помръднал, нито пък показал по какъвто и да било начин, че е забелязал появата на Астинус. — Можеш отново да се захващаш за работа, Бертрем — продължи той, а дълбокият му баритон отекваше под сводовете на смълчаните коридори. — Аз ще поема оттук,

— Да, господарю! — Библиотекарят заотстъпва с благодарност надолу по коридора, без да сваля очи от Даламар, който продължаваше да стои неподвижно.

Веднага щом достигна най-близкия ъгъл, Бертрем изчезна бързо зад него. Двамата чуха как сандалите на библиотекаря запляскаха по пода сякаш мъжът тичаше колкото краката му държат.

Управителят на Великата библиотека в Палантас се усмихна вътрешно. За наблюдателните очи на мрачния елф обаче неостаряващото лице на Астинус бе също толкова лишено от емоция, колкото и мраморните стени, които ги заобикаляха

— Оттук, млади магьоснико — посочи историкът и тръгна надолу по коридора. Енергичните му стъпки изобщо не съответстваха на човек, който на пръв поглед е преминал средната си възраст.

Даламар изненадано се поколеба, след което, забелязал че започва да изостава, побърза да го настигне.

— Откъде знаеш какво търся? — попита той.

— Аз съм летописец на историята — отвърна невъзмутимо Астинус. — Дори в този момент се случват събития, които са ми известни. Чувам всяка произнесена дума и виждам всяко деяние, без значение колко обикновено, колко добронамерено или злонамерено е то. Така прекарвам дните си от началото на света. Аз съм първият и ще бъда последен. А сега оттук.

Астинус рязко зави наляво. Пътьом взе с тях една светлинна сфера и я понесе напред. Даламар забеляза, че вървяха покрай дълги редици томове, натрупани върху дървени стелажи. По кожените им подвързии човек можеше да заключи, че бяха доста стари, но добре поддържани. Библиотекарите се грижеха прахта по тях да се почиства редовно. А когато се налагаше, подменяха особено износените подвързии.

— Тук — показа му Астинус. — Великите войни за Прохода на джуджетата.

Даламар се втренчи неразбиращо.

— Всичко това? — Той огледа безкрайната редица от книги, чувствайки как отчаянието постепенно пропълзява в душата му.

— Да — отвърна безизразно Главният библиотекар. — Както и следващата редица.

— Аз... — Мрачният елф напълно се беше объркал.

Естествено, Рейстлин едва ли би могъл да предположи необятността на възложената задача. И едва ли очакваше от него да прерови съдържанието на стотиците томове в рамките на срока, който му бе определил. Никога досега Даламар не се бе чувствал толкова безпомощен. Внезапно осъзна, че Астинус не сваля ледения си поглед от него и се изчерви ядосано.

— Може би мога да ти помогна — обади се любезно историкът.

Той се пресегна и без дори да прочете заглавието, измъкна една книга от рафта.

После я отвори и бързо започна да прелиства дебелите, чупливи страници, докато очите му бързо се плъзгаха по редовете от акуратно изписани с черно мастило думи.

— Да, ето го. — Той извади от джоба си една лентичка за отбелязване с неопределен цвят, остави я между страниците, затвори книгата и внимателно я подаде на Даламар. — Вземи я със себе си. Дай му сведенията, които търси. И му предай следното: вятърът вее. Стъпките в пясъка ще бъдат заличени, но само след като бъдат изминати.

Историкът се поклони на мрачния елф в гробовната тишина, мина край него и се упъти надолу покрай редиците с книги, за да излезе обратно в коридора. Малко преди да се скрие, той се обърна към вкаменения от учудване Даламар.

— Между другото, млади магьоснико. Не е необходимо да идваш пак. Книгата сама ще се върне, когато вече няма да ти бъде необходима. Не мога да ти позволя повече да плашиш библиотекарите ми. Бедният Бертрем със сигурност ще остане на легло след срещата си с теб. Предай на твоя шалафи моите поздрави.

Астинус се поклони за втори път и изчезна сред сенките.

Даламар остана на място, притиснал книгата към гърдите си, заслушан замислено в отекващите стъпки на историка. После сви рамене, произнесе една магическа дума и се завърна в Кулата на Върховното чародейство.

— Онова, което успях да получа от Астинус, шалафи, са личните му коментари за развитието на Войните за Прохода на джуджетата. Все пак текстът е изключително древен...

Астинус си знае работата. Продължавай.

— Да, шалафи. Отбелязаният пасаж започва така: "И ето, великият архимагьосник Фистандантилус използва Драконовата сфера, за да се свърже със своя послушник и да му нареди да отиде във Великата библиотека в Палантас, откъдето да почерпи познание за резултата на замисленото от своя господар..."

Гласът на Даламар заглъхна от чистото изумление, което го бе връхлетяло при прочитането на откъса.

Продължавай! — долетя гласът на неговия шалафи и макар да отекваше по-скоро в ума, отколкото в ушите му, вложената ядна нотка не остана скрита за Даламар. Той забързано откъсна поглед от абзаца, написан преди стотици години, и все пак описващ съвсем точно собствените му действия от същата нощ. Зачете нататък:

— "Важно е да се отбележи следното: Хрониките, такива каквито съществуват в онази точка от времето посочват, че..." Тази част е подчертана, шалафи — обади се внезапно Даламар.

Коя част?

— "В онази точка от времето." Подчертана. Рейстлин не отговори. Мрачният елф намери мястото, където бе спрял да чете и продължи:

— "...посочват, че плановете му може би щели да се осъществят. Фистандантилус, придружен от свещенослужителя Денубис, според предвижданията на самия архимагьосник, щял да прекрачи през Портала. По-нататъшното развитие на пътуването им в Бездната, разбира се, трудно може да се предвиди, тъй като историческите събития се разиграват различно.

... И така, убеден, че главната му цел — да прекрачи през Портала и да предизвика на двубой Царицата на Мрака, ще се увенчае с успех, Фистандантилус още по-енергично подклажда Великите войни за Прохода на джуджетата. Пакс Таркас падна под ударите на хълмистите джуджета и хората от равнините (Виж Хроники, том 126, книга 6, страници 589-700). Водена от изтъкнатия генерал Ферагас — бивш роб от Северен Ергот, когото магьосникът купи и обучи за гладиатор в Истар, — армията на Фистандантилус изтласка войската на крал Дънкан и принуди джуджетата да се изтеглят в укрепленията си в планините Торбардин.

... Фистандантилус не отдава голямо значение на тази война. Тя е просто параван за неговите тайни кроежи. Когато най-сетне откри Портала в планинската крепост Заман, той установи там щаба си и започна подготовка, която да му осигури необходимата мощ, за да проникне

в забранените измерения. Войната остана в ръцете на неговия генерал.

... Какво се случи от този момент нататък, не мога да твърдя дори аз със сигурност, тъй като концентрацията на магия е толкова силна, че напълно закрива погледа ми върху събитията.

... Генерал Ферагас бе убит в сражение с дюлърите, мрачните джуджета на Торбардин. Веднага след смъртта му, армията на Фистандантилус изведнъж изгуби почва под краката си. Планинските джуджета излязоха от Торбардин и се насочват към крепостта Заман.

... Битката бе предрешена. Осъзнали, че са на път да изгубят и не разполагат с много време, Фистандантилус и Денубис се втурнаха към Портала. Великият чародеец започна да изрича необходимото заклинание.

... В същия момент един гном, когото джуджетата държали в плен, в желанието си да избяга от принудителния затвор, активира устройството за време, което сам бе изобретил. И в разрез с всеки документиран случай до този момент по лицето на Крин това устройство (сглобено от гном!) наистина проработи. Всъщност изпълни задачата си доста добре.

... Мога само да предполагам за начина, по който са се развили събитията оттук нататък, но ми се струва вероятно устройството на гнома по някакъв начин да се е намесило в деликатната, но могъща плетеница от заклинания, която в същия момент изтъкава Фистандантилус. Резултатът е известен на всички.

... Експлозията бе толкова силна, че Равнините на Дергот бяха унищожени. И двете армии просто изчезнаха в огнения вихър. Крепостта Заман се срути, за да оформи възвишението, което днес наричат Черепа.

...Денубис също намери смъртта си. По всяка вероятност и Фистандантилус щеше да загине, но магията му би-

[322,323]

Все по-близо...

Главата му оклюма. Губеше сили бързо. Бе на път да изпадне в безсъзнание. И ето, че от най-закътаното ъгълче на душата му изникна нечия фигура. Не беше облечена в бели дрехи, нито пък носеше меч. Беше дребничко, омърляно човече, а лицето му бе обляно в сълзи.

В ръката си държеше само един умрял... много умрял... плъх.

Карамон се завърна в лагера, точно когато първите лъчи на зората разпръскваха последните нощни сенки по небето. Бяха яздили цяла нощ. Чувстваше се изморен, скован и невероятно гладен.

През последния час го бяха поддържали единствено мислите за топъл огън и добра закуска, а когато лагерът най-сетне се откри пред очите им, устните му се разтегнаха в широка, доволна усмивка. Вече се канеше да забие шпори в корема на коня и да препусне напред, когато нещо го накара да дръпне рязко юздите и да накара яздещите след него също да спрат.

— Какво става там? — попита разтревожено. Всички мисли за храна и почивка бяха изчезнали от ума му.

Гарик поклати глава, не по-малко объркан от него.

Вместо обичайната гледка на дим, издигащ се от утринните огньове и звуците от мърморещи недоволно мъже, готвещи се да поемат всекидневните си задължения, сега пред очите му се разкриваше нещо, което твърде много приличаше на разбунен кошер. Никъде не горяха огньове, хората се щураха безцелно насам-натам или се събираха на малки групички и разговаряха тихо помежду си.

Сетне някой забеляза Карамон и извика развълнувано. Тълпата мигом се втурна към генерала. Гарик издаде пронизителна заповед. Мъжете с него препуснаха и само за няколко секунди около Карамон се оформи жив щит от бронирани тела.

Генералът за пръв път ставаше свидетел на толкова ясно изразена преданост и привързаност към него и за момент сякаш бе лишен от способност да говори. Сетне, леко одрезгавяло и след като прочисти гърлото си, той им нареди да се отдръпнат.

— Не е бунт — изръмжа, като накара коня си да пристъпи напред, докато мъжете с нежелание му правеха път. — Вижте! Никой не е въоръжен. Половината са жени и деца. Но... — Той им се усмихна широко. — Благодаря, че се сетихте.

Очите му гледаха към младия Гарик, който се изчерви от удоволствие, макар и да не сваляше ръка от дръжката на меча.

По това време първите хора от прииждащата тълпа вече достигаха Карамон. Протегнаха се ръце, за да уловят юздите на коня му. Животното изцвили неспокойно и присви уши, готово да си проправи път с копита както го бяха учили, мислейки, че започва битка.

— Отдръпнете се! — изрева войнът, като едва го удържаше. — Отдръпнете се! Да не сте се побъркали? Приличате точно на това, което сте — земеделци! Отдръпнете се веднага! Какво става тук? Къде са началниците на отделения?

— Тук, сър — обади се един от капитаните.

Мъжът се промъкна през струпания народ със зачервено от срам лице. Тълпата сякаш се бе постреснала от виковете на Карамон, защото започваше да се смълчава. Скоро се разнасяше единствено мърморене, докато група стражи опитваха да настигнат капитана.

— Моля генерала да ми прости за всичко туй, сър — каза той в същия момент, в който Карамон скачаше на земята и се опитваше да успокои коня с ласкаво потупване по шията. Животното престана да се бунтува, ала продължаваше да върти очи и да мърда неспокойно с уши.

Капитанът беше на възраст и макар да не бе рицар, все пак имаше трийсетгодишен опит като наемник. Лицето му бе покрито с белези, част от лявата му ръка липсваше и накуцваше силно. В утринната светлина обаче лицето му бе поморавяло, докато се изправяше лице в лице с младия си генерал.

— Съгледвачите ни предупредиха,че идете, сър, ала преди да се добера дотук, тези подивели кучета — той изгледа намръщено тълпата, която отстъпи изплашено — се метнаха към вас, сякаш са видели разгонена кучка. Моля да ми простите — измърмори. — Не че исках да ви засегна, сър.

Карамон се постара да смекчи тона в гласа си:

— Какво стана? — попита той, като поведе умореният си кон към лагера.

Капитанът не отговори веднага, а погледна внимателно към ескорта на генерала.

— Продължавайте напред, мъже — нареди им Карамон, разбрал намека на бившия наемник. — Гарик, погрижи се да подготвят палатката ми.

Когато двамата с капитана най-после останаха сами — доколкото въобще можеше да става дума за уединение в лагер, където всеки ги зяпаше любопитно, войнът отново се обърна към него с въпросително изражение.

Старият наемник произнесе само една дума:

— Магьосникът.

Когато се добра до палатката на Рейстлин, Карамон с нарастващо безпокойство забеляза, че около нея са застанали пазачи, които отблъскват надалеч любопитните. При приближаването му се разнесоха викове на облекчение и забележки от рода на: "Генералът е тук. Той ще се погрижи за всичко", сподирени от накъсани радостни възгласи.

Окуражена от гръмогласните ругатни на капитана, тълпата се разкъса, за да пропусне Карамон. Пазачите също му сториха път, но почти толкова бързо отново заеха местата си зад него. Събралите се хора се натискаха и подскачаха, за да могат да видят по-добре ставащото. Капитанът така и не бе пожелал да му опише в подробности инцидента, така че очакванията му варираха от огромен дракон, седнал върху палатката на Рейстлин, до синьо-виолетови пламъци, обгърнали цялата околност.

Вместо това пред палатката го очакваха лейди Кризания и някакъв млад стражник. Кризания крачеше нетърпеливо напред-назад. Карамон се втренчи любопитно в младежа. Стори му се, че го познава отнякъде.

— Братовчедът на Гарик — каза колебливо, като се мъчеше да си припомни името. — Майкъл, нали?

— Да, генерале — отвърна младият рицар.

Той застана мирно и се постара да отдаде чест — твърде неумел опит. Лицето му бе бледо и изпито, а очите му изглеждаха зачервени. Личеше си, че е на път да рухне от изтощение, но се държеше и решително преграждаше пътя към вътрешността на палатката с копието си.

Дочула гласа на Карамон, Кризания вдигна глава:

— Слава на Паладин! — произнесе с благодарност. На война му бе достатъчно да погледне в трескавите ѝ сиви очи.

— Разкарайте тези хора! — нареди на капитана, който веднага се зае да крещи заповеди на подчинените си.

Скоро, с ругатни и ядовито мърморене, тълпата се бе разотишла, като повечето така или иначе вече бяха решили, че представлението е свършило.

— Карамон, чуй ме! — каза Кризания и сложи ръка на рамото му. — Това...

Войнът отмести ръката ѝ. Без да обръща внимание на думите ѝ, той се опита да изблъска Майкъл назад. Младият рицар полагаше отчаяни усилия да го спре.

— Махай се от пътя ми! — заповяда му решително Карамон.

— Съжалявам, сър — произнесе твърдо стражът, ала устните му трепереха. — Фистандантилус ми нареди да не допускам когото и да било.

— Виждаш ли — обади се Кризания, след като Карамон отстъпи объркано. По лицето на война се бореха едновременно тревогата и напиращия гняв. — Опитах се да ти кажа, но ти не ме слушаш! Цяла нощ е така. Сигурна съм, че вътре се е случило нещо ужасно. Рейстлин го е принудил да се закълне... в Кодекса или нещо подобно...

— На честта — поклати глава Карамон. — Кодекса на честта. — Той се намръщи, замислен за Стурм. — Никой рицар не би се осмелил да наруши такава клетва. Независимо от последствията за себе си.

— Но това е лудост! — извика Кризания. Гласът ѝ затихна. Тя скри лице в ръцете си. Войнът обгърна раменете ѝ. Вместо да го отблъсне, тя се скри в прегръдките му. — О, Карамон, толкова бях изплашена! — каза тихо. — Бях заспала непробудно, когато ме събудиха виковете на Рейстлин. Викаше името ми. От вътрешността на палатката му излизаше странна светлина, а той продължаваше да пищи несвързано, а после... после го чух да вика и твоето име... тогава започна да стене отчаяно. Опитах се да вляза, но... — тя посочи отпаднало Майкъл, който се взираше право пред себе си. — А сетне гласът му... отслабна. Беше ужасно, сякаш нещо го привличаше в дълбок кладенец!

—Какво се случи след това? Кризания замълча. Каза нерешително:

— Каза... каза нещо друго. Едва успях да го чуя. Светлините изчезнаха, нещо като че ли се строши и настъпи тишина, ужасно мълчание! — Тя затвори очи и потрепна.

— Какво каза той? Успя ли да го разбереш?

— Това е най-странното. — Младата жена вдигна глава и го погледна объркано. — Звучеше като... Бупу.

— Бупу! — повтори изумено Карамон. — Сигурна ли си? Тя кимна.

— Но защо му е да вика името на блатното джудже? — настоя огромният мъж.

— Нямам никаква идея — въздъхна уморено тя и отметна един кичур коса от очите си. И аз се чудех същото. Хрумна ми само, че това беше същото джудже, което каза на Пар-Салиан колко добре се е държал Рейстлин с нея.

Карамон поклати глава. Щеше да се тревожи за блатните джуджета по-късно. Сега по-важната пречка беше Майкъл. Ярките спомени от преживелиците му със Стурм отново го връхлетяха. Колко пъти бе виждал съвсем същото изражение в очите на рицаря? Клетвата в името на Кодекса на честта...

Проклетият Рейстлин!

Майкъл щеше да стои на поста си, додето не рухне, а сетне, щом се събудеше, и откриеше, че се е провалил, щеше да се самоубие. Трябваше да има някакъв заобиколен път! Карамон погледна Кризания. Би могъл да я накара да използва силите си на свещенослужител, за да окове младежа със заклинание...

Той отново разтърси глава. Това в най-добрия случай би дало на хората в лагера доста добра причина да я изгорят жива! Проклетият Рейстлин! Проклети свещенослужители! Проклети да бяха соламнийските рицари и техният глупав Кодекс на честта!

Той въздъхна и се приближи до Майкъл. Младежът вдигна заплашително копието, но генералът просто му показа празните си ръце.

Карамон се покашля, знаейки какво иска да каже, без да е сигурен по какъв начин да го изрази. И изведнъж, докато в съзнанието му се преплитаха мислите за Стурм, той отново видя лицето на рицаря така, сякаш се намираше пред него и това го накара да се вкамени. Не по такъв начин си спомняше Стурм. В живота рицарят винаги се бе държал сурово, благородно и сериозно. После разбра — виждаше лицето на Стурм, но го виждаше в смъртта му! Следите от ужасната болка и страданията бяха смекчили строгите, горди и непреклонни черти на това лице. Сега по него се забелязваха състрадание и разбиране, а в тъмните му очи имаше — или поне така му се струваше — намек за безкрайно тъжна усмивка.

За момент Карамон бе така поразен от неочакваното видение, че не можеше да помръдне. После образът изчезна и се замени с лицето на един далеч по-млад рицар. Мрачен, уплашен, изтощен... изпълнен с решителност.

— Майкъл — произнесе генералът, без да сваля ръцете си, — някога имах приятел, беше соламнийски рицар. Сега... сега той е мъртъв. Загина в една война, която... Но днес това е без значение. Сгур... моят приятел беше точно като теб. Той вярваше в Кодекса на... честта. И беше готов да даде живота си за него. Ала накрая откри, че има нещо далеч по-важно от Кодекса, нещо, което дори той не може да обхване.

Лицето на Майкъл си оставаше упорито. Той стисна копието по-здраво.

— Самият живот — произнесе тихо Карамон.

Забеляза, че в зачервените очи на рицаря нещо потрепна, може би внезапно бликнала сълза. Младежът мигна ядосано, за да възвърне твърдата си увереност, макар че сега — и войнът го виждаше съвсем ясно, решимостта му бе примесена с отчаяние.

Карамон се улови за това отчаяние. Думите му изведнъж се превърнаха в острие, което сякаш проникваше в самото сърце на врага.

— Животът, Майкъл. В това е целият смисъл. Това е всичко, което имаме. Не просто нашите животи, а тези на всички живи същества в този свят. Точно заради тях е бил създаден Кодекса на честта, но някъде по пътя смисълът се е изгубил и той е станал по-важен от самия живот. — Съвсем бавно, без да сваля ръце, той пристъпи към младежа: — Не те моля да напуснеш поста си и да извършиш предателство. И двамата знаем, че няма да го направиш от малодушие. — Той поклати глава. — Само боговете знаят какво си чул или видял през изминалата нощ. Но сега искам от теб да ни позволиш да влезем в името на състраданието. Там вътре е брат ми и може би точно в този момент умира. Когато те е накарал да дадеш тази клетва, едва ли е можел да предвиди какво ще се случи. Трябва да отида при него. Пусни ме да мина, Майкъл. Не те моля за нищо безчестно.

Рицарят стоеше втренчен пред себе си. После нещо в него внезапно се пречупи. Раменете му се отпуснаха, а копието се изплъзна от омекналите му пръсти. Карамон го улови точно преди да падне и го задържа в прегръдките си. Тялото на младежа потръпна и той изрида като че ли от дъното на душата си. Генералът го потупа несръчно по гърба и се огледа:

— Някой да намери Га... А, ето те — въздъхна с облекчение, когато забеляза, че младият рицар вече се е втурнал към тях. — Отведи братовчед си обратно при огъня и се погрижи да му осигурят гореща храна и сън. Ти — Карамон даде знак на един друг пазач — поеми поста му.

Когато Гарик вече бе отвел изтощения до смърт младеж, Кризания понечи да влезе в палатката, ала войнът я спря:

— По-добре аз да бъда пръв, Милейди.

Липсата на възражения от нейна страна го изненада. Жената отстъпи смирено и Карамон тъкмо се канеше да отметне платнището, когато усети как пръстите ѝ стискат ръката му. Обърна се сепнато.

— В теб има много от мъдростта на Елистан — каза тя, като го наблюдаваше внимателно. — И аз можех да кажа същото на младежа, но не го сторих. Защо?

Войнът поруменя:

— Просто... просто успях да го разбера, това е всичко — измърмори той.

— А аз не пожелах да го разбера — Кризания прехапа устни. Беше пребледняла. — Не исках от него нищо друго, освен да ми се подчини.

— Виж — произнесе твърдо той, — можеш да се занимаваш с душевните си терзания и по-късно. Точно сега ми е необходима помощта ти.

— Да, разбира се. — Тя отново си бе възвърнала решимото и самоуверено изражение. Кимна, готова да го последва.

Без да забравя за пазача и любопитните погледи на зяпачите отвън, Карамон побърза да спусне платнището веднага щом влязоха. Вътрешността бе потънала в тъмнина и мълчание; беше толкова тъмно, че отначало никой от двамата не успя да различи каквото и да било в сенките. Докато стояха на входа и изчакваха очите им да се нагодят към мрака, Кризания изведнъж го улови здраво за лакътя:

— Чувам дишането му! — каза с облекчение.

Карамон кимна и тръгна съвсем бавно напред. С всяка следваща стъпка различаваше все повече подробности.

— Там — посочи той. Забързано изрита встрани от пътя си едно походно столче. — Рейст! — извика тихо и коленичи до брат си.

Архимагьосникът лежеше на пода. Лицето му бе сиво, а устните посинели. Дишаше плитко и неравномерно, но все пак беше жив. Войнът го вдигна внимателно и го отнесе до леглото. В неясната светлина забеляза по устните на брат си лека усмивка, сякаш магьосникът бе потънал в някакъв особено приятен сън.

— Мисля, че просто спи — произнесе озадачено към Кризания, която завиваше Рейстлин с едно одеяло. — Но очевидно нещо се е случило. — Той огледа вътрешността на палатката. — Чудя се... В името на всички богове!

Младата жена надникна през рамо.

Подпорите на палатката бяха опърлени и почернели. Самото дърво бе овъглено, а на някои места дори стопено. Изглеждаше така, сякаш вътре беше горял пожар и все пак, противно на всяка логика, подпорите бяха останали по местата си. Онова, което привлече вниманието на Карамон обаче, бе един предмет, забравен на масата.

— Драконовата сфера! — прошепна той благоговейно.

Все още се намираше в сребърната си поставка. Същата сфера, която бяха направили магьосниците и от трите Ордена, за да заключат в нея същината на добрите, злите и неутралните дракони — достатъчно могъща, за да обхване самите брегове на времето.

Някога средоточие на неземна, омайваща магическа светлина, сега същата тази сфера представляваше просто безлична, лишена от живот вещ. През средата ѝ минаваше пукнатина, която почти я бе разцепила на две.

— Счупена — каза съвсем тихо Карамон.

Глава 4

Армията на Фистандантилус премина през проливите на Скелсия с помощта на флота, която в най-добрия случай можеше да се нарече разнородна: рибарски и гребни лодки, груби салове и дори натруфени увеселителни корабчета, закупени от по-заможните жители на крайбрежието. Макар разстоянието да не бе голямо, им отне повече от седмица, докато успеят да превозят всички хора, животни и провизии.

По времето, когато Карамон нареди да отплават, армията се бе увеличила дотам, че нямаше да успеят да прехвърлят всички наведнъж. Много от лодките трябваше да направят по няколко курса. Използваха по-големите кораби главно, за да превозват добитъка. Бяха ги превърнали в огромни плаващи обори, с отделения за конете и кравите и кочини за прасетата.

Нещата протекоха гладко в по-голямата си част, макар Карамон да успяваше да поспи едва по два-три часа на нощ, тъй като всеки смяташе, че само той може да се справи с възникващите проблеми — от страдащия от морска болест добитък, до една ракла, пълна с мечове, която инцидентно бяха изпуснали през борда и трябваше да си вземат обратно. Сетне, точно когато краят вече се виждаше и почти всички бяха успели да се прехвърлят, се изви буря. Развълнуваното море успя да изтръгне два кораба от котвите им и да блокира преминаването на теснините за цели два дни. В края на краищата обаче, всички бяха превозени невредими, ако не се брояха няколкото случая на морска болест, детето, прекатурило се през борда (спасено) и един кон, който си бе счупил крака в пристъп на паника в твърде тясното отделение (убит и послужил за храна).

Когато най-после се добраха до бреговете на Абанасиния, армията бе посрещната от старейшината на хората от равнината — племена, населяващи северните равнинни области на Абанасиния, чието единствено желание бе да сложат ръка върху баснословните богатства на Торбардин — както и от група представители на хълмистите джуджета. Карамон още не можеше да се отърве от изненадата, която го връхлетя при срещата с последните.

— Регър Огнената Наковалня и придружители — оповести Гарик от мястото си при входа на палатката.

Рицарят отстъпи и позволи на трите джуджета да влязат.

Генералът се втренчи невярващо в първото от тях, без да спира да си повтаря отекващото в съзнанието му име. Тънките пръсти на Рейстлин го стиснаха болезнено за лакътя.

— Нито дума! — прошепна магьосникът.

— Но той.. той прилича на... и името! — заекна приглушено Карамон.

— Естествено — сви рамене брат му, сякаш отдавна бе имал време да свикне с тази мисъл. — Дядото на Флинт.

Дядото на Флинт! Флинт Огнената Наковалня — неговият стар приятел. Старото джудже, което бе издъхнало в ръцете на Танис в Дома на боговете. Старото джудже, толкова грубо и раздразнително на моменти, чието сърце все пак бе изпълнено с добрина и което изглеждаше като някаква останка от древността. А все още дори не бе родено! Пред себе си виждаше дядо му.

Внезапно Карамон осъзна напълно къде се намираше и какво вършеха всички те. Всичко, което бе правил досега, беше просто поредица от приключения в собственото му време. Даже тогава бе знаел, че не взима насериозно онова, което върши. Всъщност дори думите на Рейстлин, че "ще го изпрати у дома", досега му бяха звучали по съвсем обикновен начин, сякаш магьосникът щеше да му помогне да се качи на поредния кораб и да му пожелае приятно пътуване. Винаги бе смятал приказките за промяна на хода на историята за врели-некипели. Объркваха го и имаше чувството, че просто го карат да се върти в безкраен, безсмислен кръг.

Усети замайване. Флинт все още не беше роден. Не съществуваха нито Танис, нито Тика. Самият той не съществуваше! Не! Всичко това бе твърде невероятно! Как изобщо можеше да случва?

Вътрешността на палатката се залюля пред очите му. За щастие Рейстлин навреме забеляза бледността по лицето на брат си. Не бе необходимо даже да си представя какво преминаваше през ума му, за да се изправи и да произнесе няколко приветствени думи към джуджетата, докато Карамон преодолее объркването си. После го стрелна с мрачен поглед, за да му напомни какво се опитват да постигнат и какви са задълженията на огромния войн.

Генералът си пое дълбоко въздух и се постара да прогони всички отчайващи мисли. Напоследък често му се случваше да изпада в подобни ситуации. Успяваше да се справи някак само благодарение на редките моменти, в които оставаше сам. За нещастие, мирът и спокойствието бяха особено дефицитна стока в тези трудни времена...

Той също се изправи и успя да се ръкува с жилавото сивобрадо джудже.

— Дори не си бях представял — каза рязко Регър, като се настани на предложения му стол и небрежно пресуши халбата с бира, която му връчиха, — че някога ще ми се наложи да правя сделки с хора и магьосници срещу собствената си плът и кръв.

Той се намръщи на празната халба. Карамон даде знак на момчето да я напълни отново.

Все така намръщено, Регър почака додето пяната спадна малко, след което с въздишка я издигна към генерала, който се бе върнал на мястото си:

— Дурт замит оч дурт табор. Странните времена създават странни братя.

— Ти го каза — промърмори Карамон.

Той също вдигна чашата си с вода и отпи от нея. Магьосникът — по-скоро от учтивост — на свой ред накваси устни с виното си и го остави обратно.

— Утре сутринта ще се съберем, за да обсъдим плановете си — каза едрият войн. — Старейшината на хората от равнината също ще присъства. — Намръщената физиономия на Регър не претърпя никаква промяна и дори се задълбочи. Съзрял задаващите се неприятности, Карамон мислено въздъхна. Продължи със сърдечен тон: — Предлагам довечера да устроим пир, за да подпечатаме съюза си.

Джуджето се изправи рязко.

— Може да ми се наложи да се бия рамо до рамо с варвари — изръмжа той. — Но в името на брадата на Реоркс, не желая да се храня на една маса с тях... или пък с теб!

Карамон отново се изправи. Беше облечен в най-добрата си церемониална броня (още подаръци от рицарите) и представляваше наистина завладяваща гледка. Джуджето присви очи срещу него:

— Големичък си, а? — То изсумтя и поклати глава със съмнение. — Дали обаче в главата ти няма повече мускули, отколкото мозък?

Генералът неволно се усмихна, макар да почувства бодване в сърцето. Сякаш чуваше Флинт! Ала Рейстлин не се усмихваше.

— Брат ми има достатъчно ум, за да се справи с всичко, свързано с военната страна на въпроса — обади се внезапно той с хладен тон. — Когато напуснахме Палантас, бяхме само трима. Единствено благодарение на неговите умения и проницателност сега разполагате с най-могъщата армия на този континент. Мисля, че ще откриете, че бихте имали единствено полза от неговото водачество.

Регър отново изсумтя, като се втренчи остро в Рейстлин през надвисналите си вежди. Джуджето се обърна и тръгна към изхода, съпроводено от тропота и дрънченето на бронята си. Малко преди да излезе спря и се обърна към тях:

— Само трима? А сега... това? — Очите му се впиха в Карамон, докато обгърна с жест палатката, рицарите в блестящи ризници, застанали на пост отвън, стотиците мъже, които бяха видели да работят на шлеповете, за да разтоварят доставките, другите, които се упражняваха, неизброимите лагерни огньове...

Изумен от внезапната похвала, излязла от устата на брат му, Карамон не успя да отговори. Просто кимна.

Джуджето пак изсумтя, но този път в очите му се мярна ядно възхищение. Сетне излезе от палатката.

Само след секунда обаче, главата му отново се появи през отвора в платнището:

— Ще дойда на угощението — изръмжа грубо и закуца по пътя си.

— Аз също трябва да тръгвам, братко — произнесе отсъстващо Рейстлин и се приготви да излезе.

Магьосникът скри ръце в ръкавите на робата, напълно погълнат от собствените си мисли. Почувства нечие докосване. Вдигна раздразнено поглед, за да срещне очите на брат си.

— Какво?

— Просто... исках... да ти благодаря. — Карамон преглътна и продължи одрезгавяло: — За онова, което каза. Досега. .. никога не си... говорил така за... мен.

Рейстлин се усмихна. Очите му си останаха отдалечени.

— Казах самата истина, братко — отвърна той и вдигна рамене. — Проста необходимост, за да привлечем тези джуджета в съюза. Винаги съм смятал, че имаш доста неразкрити заложби, които никога не си имал достатъчно време, за да развиеш. В края на краищата сме близнаци — добави иронично. — Не сме чак толкова различни, колкото си мислиш.

Той понечи да тръгне, но отново усети докосването на Карамон. Въздъхвайки нетърпеливо, Рейстлин се обърна.

— В Истар исках да те убия — призна войнът и облиза пресъхналите си устни. — И... и мисля, че имах причина. Поне в светлината на онова, което знаех тогава. Но сега. .. съм объркан. — Той се загледа в краката си и вдигна засрамено поглед: — Искаше ми се... да мисля, че го направи — че принуди магьосниците да ме изпратят заедно с теб, — за да ме накараш да науча важен урок... Вярно, че това може и да не истинската причина — добави, забелязал, че очите на Рейстлин се превръщат в тесни цепнатини, — всъщност, сигурен съм, че е така. Поне не цялата. Зная, че го правиш единствено заради себе си. Но ми се струва, че някаква малка част от теб все пак я е грижа. Съвсем мъничко, може би. Някаква малка частица от теб видя, че съм изпаднал в беда и поиска да ми помогне.

Магьосникът изумено се втренчи в брат си. После пак сви рамене:

— Много добре, Карамон. Ако тази романтична идея ти помага да се биеш по-добре, ако ти помага да кроиш по-смислени планове и — преди всичко — ако ще ми позволи най-после да изляза от тази палатка и да се върна към работата си, тогава — в името на всичко свято — продължавай все така! За мен е без значение.

Той издърпа ръката си от пръстите на Карамон и закрачи към изхода. Точно преди да излезе, се поколеба. После, полуобърнал закачулената си глава, проговори тихо и сякаш раздразнено, макар в думите му да се долавяше някаква дълбока тъга:

— Никога не си ме разбирал напълно, Карамон. Сетне излезе и се отдалечи, докато шумоленето на черната му роба постепенно заглъхна.

Проведоха угощението на открито. Началото се оказа трудно.

Храната бе подредена на дълги дървени маси, сковани набързо от саловете, с които бяха преминали през проливите. Регър пристигна с огромната си свита от около четиридесет джуджета. Тъмна Нощ, старейшината на хората от равнината, който — със суровото си изражение и горда стойка, напомняше на Карамон за Речен Вятър — също доведе със себе си поне четиридесет човека, в резултат на което генералът нямаше друг избор, освен да нареди на угощението да присъстват и четиридесет от неговите хора, с надеждата да се представят най-малкото добре и (поне се надяваше) да умеят да се държат прилично под влияние на огромни количества алкохол.

Вече се досещаше, че когато групите се съберат, представителите им едва ли ще имат желание да се смесят и никакви увещания нямаше да ги склонят в противното. Очакванията му се оправдаха. Джуджетата се бяха скупчили около водача си, варварите около своя, а мъжете на Карамон се оглеждаха несигурно в очакване генералът им да се появи.

Когато се присъедини към тях, бе грижливо облечен в златната ризница и шлема, които пазеше от гладиаторската арена, плюс новите допълнения към бронята, изработени така, че да пасват на останалото. Бронзовият му загар, впечатляващото телосложение и красивото му, силно лице накараха дори намусените джуджета да разменят погледи, изпълнени с неохотно одобрение.

Той вдигна ръце:

— Поздрави на нашите гости! — извика със силния си, бумтящ баритон. — Добре дошли. Добре дошли на това угощение, организирано в името на дружбата и новооткритото приятелство между нашите раси...

Последните му думи бяха съпроводени от промърморени проклятия, сумтене и една-две иронични усмивки. Някакво джудже дори плю на земята, карайки неколцина от хората от равнината да стиснат по-здраво лъковете си и да пристъпят напред — заплюването се смяташе за смъртна обида сред техните племена. За щастие главният старейшина успя да ги укроти, докато, без да обръща внимание на прекъсването, Карамон продължи хладнокръвно:

— Ще ни се наложи да се сражаваме рамо до рамо, може би дори да умираме един до друг. Така че нека подхванем това сътрудничество сядайки заедно и споделяйки хляба си. Зная, че не искате да оставате повече от необходимото, но ви предлагам следното: създайте си нови приятели. Реших, че това ще стане най-лесно, ако ви предложа една малка игра.

При тези негови думи очите на джуджетата се разшириха от удивление, а брадите им затрепериха. Във въздуха се разнесе гръмовито мърморене като пред буря. Никое възрастно джудже не си губеше времето в игри! (Някои забавни практики, като "Удари камъка" или "Хвърли чука" се смятаха за спортове.) За разлика от тях Тъмна Нощ и неговите хора грейнаха. Хората от равнината живееха, за да провеждат състезания от всякакъв характер — всъщност дори ги смятаха за далеч по-забавен начин да си прекарваш дните, вместо да водиш войни със съседното племе.

Карамон посочи с широк жест новата конусовидна палатка, издигната встрани, която до този момент бе оглеждана и обсъждана подозрително и от двете страни. Беше поне двайсет стъпки висока и увенчана с флага на генерала. Коприненото знаме плющеше на нощния вятър, ярко осветено от огромния огън, запален наблизо.

Докато вниманието на всички бе насочено към палатката, Карамон дръпна едно въже. В същия момент платнените ѝ стени се свлякоха на земята и бързо бяха извлечени настрана от няколко ухилени до уши момчета.

— Що за глупост? — обади се Регър и прокара палец по острието на брадвата си.

В средата на голямо езеро от черна кал се издигаше самотен дървен стълб. Той бе толкова гладък, че отразяваше светлината на огньовете. На върха му бе поставена кръгла платформа, в която бяха изрязани няколко неравно оформени дупки.

Ала нито стълба, нито платформата, нито калта бяха причина за внезапно надигналите се развълнувани викове едновременно от джуджета и хора, а вида на забитите на върха меч и бойна брадва. Дръжките на оръжията бяха кръстосани и също проблясваха на игривата светлина на огньовете. Любопитното бе, че това не бяха грубите железни оръжия, каквито носеха повечето бойци. Личеше си, че са направени от най-фина стомана, а изработката им е съвършена.

— В името на Реоркс! — въздъхна Регър. — Тази брадва струва колкото цялото ни село! Бих разменил петдесет години от живота си, за да я притежавам!

Тъмна Нощ премигна няколко пъти към меча, за да се увери, че не сънува. Карамон се усмихна.

— Тези оръжия са ваши — обяви той. Старейшината и водачът на джуджетата се втренчиха изумено в него.

—Ако... — продължи генералът — успеете да си ги вземете оттам!

Глъчката заля пространството около масите. Изведнъж и варвари, и джуджета се втурнаха към езерото от кал, като го принудиха да извиси глас, за да бъде чут:

— Регър! Тъмна Нощ! Всеки от вас може да избере по деветима войни, за да му помогнат! Първият, който се добере до върха, печели всичко за себе си!

Старейшината на хората от равнината не се нуждаеше от повече подкани, Без дори да дочака помощта на хората си, той се хвърли в калта и започна да гази през нея към стълба. Колкото по-надалеч стигаше, толкова по-дълбоко затъваше. След малко калта вече бе покрила коленете му.

Регър предпазливо проследи действията на съперника си. После даде знак на девет от най-яките си джуджета и също стъпи в калта. Групичката им изведнъж изчезна, потопена от тежестта на собствените си брони. Другарите им помогнаха да се измъкнат. Последен изникна Регър.

Като ругаеше по адрес на всеки бог, за който можеше да се сети, водачът на джуджетата изтръска калта от брадата си, след което не без известни колебания реши да се раздели и с плетената ризница. Сетне вдигна високо брадвата на главата си и отново се хвърли в калта, сподирен от последвалите примера му девет джуджета.

Тъмна Нощ вече достигаше стълба. Близо до основата му калта не беше чак толкова дълбока. Старейшината се хвана за него и се закатери нагоре. Вече бе изкачил близо метър и се хилеше на съплеменниците си, които бурно го аплодираха, когато внезапно започна да се пързаля надолу. Той заскърца със зъби и се забори отчаяно, но усилията му не дадоха резултат. Най-сетне пльосна по задник в калта сред развеселените възгласи и подигравките на джуджетата. Остана седнал и се втренчи мрачно в стълба. Беше покрит с животинска мазнина.

Междувременно повече с плуване, отколкото с ходене, Регър също се бе добрал до основата на платформата. Джуджето бе затънало почти до гърдите, но огромната му сила не му позволяваше да се предаде.

— Отдръпни се — изръмжа то на изнервения варварин. — Използвай мозъка си! Ако не можем да се качим горе, ще накараме наградата сама да дойде при нас!

Лицето му се заля от тържествуваща, скрита усмивка зад пластове кал. Той замахна с брадвата и я стовари върху стълба.

Карамон също се усмихваше, но търпеливо.

Разнесе се ужасен звънтящ звук. Брадвата на джуджето отскочи като от скала — стълбът бе направен от дънера на желязно дърво. Оръжието излетя от ръцете на Регър, а самият той отхвръкна назад и се просна по гръб в лепкавата кал. Сега беше ред на хората от равнината да избухнат в дружен смях — заедно с развеселения си, оплескан до ушите в кал старейшина.

Човек и джудже настръхнало се втренчиха един в друг. Смеховете заглъхнаха и бяха заменени от ядно мърморене. Карамон затаи дъх. Очите на Регър се насочиха към нащърбената брадва, която бавно потъваше в калното езеро. Обърна поглед към блестящата красавица на върха на стълба и недоволно зачака хората си.

Деветте джуджета почти го бяха достигнали. Предводителят им се разкрещя и започна бързо да ги подрежда в редица в основата на гладкия стълб. После им обясни нещо и всички видяха как джуджетата започнаха да оформят жива пирамида. Три застанаха в основата ѝ,.две се покачиха на гърбовете им, последвани от още едно. Първата редица моментално потъна почти до кръста, но скоро краката им стъпиха на твърда почва.

Тъмна Нощ мрачно проследи приготовленията на противниците си и даде знак на деветима от своите войни да се приближат. Само след няколко секунди и варварите бяха последвали примера на съперника. Единствената разлика беше в това, че поради ниския си ръст джуджетата се принуждаваха да строят своята с по-тясна основа, продължавайки я към върха с по едно джудже. Най-отгоре щеше да застане самият Регър. Когато се озова върху клатушкащата се кула от пъхтящи джуджета, той протегна ръце, за да се хване за платформата. За съжаление не беше достатъчно висок.

Тъмна Нощ — тъкмо напротив, бързо се изкатери по гърбовете на хората си и достигна дъното на платформата с лекота. Сетне, като се присмя безсърдечно на намръщеното, покрито с кал джудже, опита да се провре през една от дупките със странна форма.

Тялото му не успяваше да мине.

Ругатните, задържането на дъха и напъванията му оставаха без резултат. В същия момент Регър направи отчаян, лишен от грация скок към платформата.

Пропусна.

Джуджето полетя във въздуха и се гмурна с главата надолу в калта, докато, изгубили баланс от силата на отблъскването му, останалите под него рухнаха с псувни и се затъркаляха навсякъде.

Този път обаче не се чуха смехове. Загледан към помръдващите крака на Регър, Тъмна Нощ внезапно взе някакво решение и бързо се спусна в основата на стълба. После бързо го хвана и го изтегли преди джуджето да се е задушило. В този момент и двамата бяха покрити с кал до ушите. Втренчиха се един в друг.

— Знаеш ли — каза Регър, като бършеше очите си, — аз съм единственият, който може да се провре през онези дупки.

— А пък аз — подметна през стиснати зъби Тъмна Нощ — май съм единственият, който може да те покачи там горе.

Джуджето грабна ръката му и двамата бързо отидоха при неразтурената пирамида от варвари. Тъмна Нощ се покатери пръв, за да осигури последното стъпало към върха. А когато Регър се покачи на раменете му и се промъкна през една от дупките, избухнаха радостни възгласи.

Джуджето изпълзя по платформата, измъкна меча и брадвата и ги издигна триумфиращо над главата си. Тълпата се смълча. Двамата водачи още веднъж се спогледаха подозрително.

"Това е! — помисли си Карамон. — Сега въпросът е колко от Флинт има в Регър? И колко от Речен Вятър има в Тъмна Нощ? Колко много зависи от толкова малко!"

Регър се наведе и погледна отблизо суровото лице на старейшината. После каза:

— Дължа тази брадва, която сигурно е изкована от самия Реоркс, на теб. За мен ще бъде чест, ако се сражаваме заедно. Но щом ще се биеш с мен, ще имаш нужда от подобаващо оръжие!

Изгубен в бурята от радостни викове, които отдавна бяха заразили целия лагер, той подаде блестящия меч на Тъмна Нощ.

Глава 5

Угощението продължи почти през цялата нощ, а над масите се разнасяха наздравици, смехове, викове и добронамерени ругатни, изречени на джуджешки, варварски, соламнийски и дори на Общия език.

За Рейстлин не представляваше проблем да се измъкне незабелязано. Така или иначе във всеобщото вълнение мълчаливият, циничен архимагьосник едва ли щеше да липсва някому.

Докато крачеше към новата си палатка, гледаше да се придържа към сенките. Черната роба го скриваше напълно и фигурата му приличаше на петно от мрак.

Пътьом подмина палатката на Кризания. Младата жена гледаше тъжно към веселбата, но не смееше да се присъедини към нея, тъй като присъствието на "вещицата" точно в този момент щеше повече да навреди, отколкото да помогне на Карамон и онова, което се опитваше да постигне.

"Каква ирония — помисли си Рейстлин, — толерират един черноризец, а хулят и мразят до дъното на душите си свещенослужител на самия Паладин."

Докато крачеше съвсем тихо през мократа трева на полето, в което лагеруваше армията им, Рейстлин за момент си позволи да се позабавлява с тази мисъл. Нещо го накара да вдигне очи към небето и да се усмихне подигравателно към изправените един срещу друг Платинен и Петглав дракон.

Съзнанието, че Фистандантилус е можел да успее без неочакваната намеса на някакъв си жалък гном, му бе донесло неизказана наслада. Според всичките му изчисления, именно този гном трябваше да бъде ключът към предстоящите събития. Създанието със сигурност бе променило хода на историята, ала тепърва му предстоеше да установи как го бе направило. На първо време обаче смяташе да се добере планинската крепост Заман, а чак по-късно щеше да се погрижи да си пробие път до Торбардин, да открие гномчето и да го обезвреди.

Времето — такова каквото трябваше да бъде в действителност — отново щеше да се завърне в нормалното си русло. А той щеше да успее там, където Фистандантилус се бе провалил.

Точно поради тази причина и — както предполагаше — с подход не много по-различен от този на Фистандантилус, Рейстлин неотклонно наблюдаваше и контролираше малката им война, за да е сигурен, че ще успеят да се доберат необезпокоявани до Заман. Двамата с Карамон прекарваха часове над старите военни карти, чертаейки планове, изучавайки укрепления, като се опитваха да сравнят спомените си от пътувания, които още не се бяха състояли и да отгатнат пред какви трудности щяха да се окажат изправени.

Най-важно за спечелването на битката обаче бе падането на Пакс Таркас.

А това, както бе повторил неведнъж с въздишка брат му, изглеждаше едва ли не непреодолима задача.

— Дънкан се е погрижил в крепостта да има повече от достатъчно войници — беше възразил Карамон, докато пръстът му почиваше върху картата и изобразената на нея твърдина. — Сигурен съм, че си спомняш какво представлява, Рейст. И че онези хитреци са я издигнали между две високи до небето възвишения. Проклетниците могат да я удържат с години! Ще затворят портите, после ще задействат механизма, който освобождава скалите и това ще бъде краят. А и доколкото си спомням, за да вдигнат камъните са използвали сребърни дракони — добави безутешно.

— Можем да заобиколим — предложи замислено магьосникът.

Карамон поклати глава:

— Откъде? — Пръстът му се премести на запад. — От едната страна е Квалинести. Елфите ще ни нарежат на парчета и ще провесят кожите ни да съхнат по дърветата. — Той насочи вниманието си на изток. — От другата пък имаме или море, или планини. Не разполагаме с достатъчно кораби, за да се придвижим по вода, а — пръстът му се спусна надолу, — окажем ли се тук на юг, в тази пустиня, ще открием и двата си фланга — с Пакс Таркас на север и Торбардин на юг.

Едрият войн закрачи из стаята, като от време на време спираше, за да се втренчи раздразнено в картата.

Рейстлин се прозя, след което се изправи и внимателно постави ръка върху рамото на Карамон:

— Помни едно, братко — произнесе твърдо, — Пакс Таркас е паднал\

Лицето на генерала си остана мрачно.

— Да — промърмори, изнервен от факта, че всичко това беше просто игра, чиито правила бе принуден да следва. — Предполагам, не си спомняш как?

— Не — магьосникът поклати глава. — Но съм сигурен, че точно така се е случило... — Той замълча. После повтори настойчиво: — Ще се случи!

Недалеч от края на гората, като внимаваха да се държат встрани от светлината на лагерните огньове и предните постове, пълзяха три сенки. Когато достигнаха началото на лагера, сенките се поколебаха, сякаш не бяха сигурни накъде точно трябваше да тръгнат. Накрая една от тях посочи нещо и измърмори тихо. Другите две кимнаха и всички отново поеха, вече с далеч по-бърза крачка.

Движеха се бързо, но далеч не толкова тихо. Никое джудже за нищо на света не може да бъде принудено да се промъква тихо, а тези бяха дори още по-шумни от обичайното. Броните им скърцаха и дрънчаха, нозете им настъпваха съчки, които не биваше да настъпват, а всичко това се придружаваше от непрестанни ругатни и забързано суетене.

Докато ги очакваше в мрака на собствената си палатка, Рейстлин поклати глава. Чуваха се отдалеч. За щастие бе предвидил подобно развитие на нещата и нарочно бе определил срещата по време на шумните празненства, за да имат поне някакво прикритие.

— Влез — каза високо, когато тропота и дрънченето на подкованите ботуши спря пред входа на палатката.

Настъпи мълчание, прекъсвано от тежко дишане и тихи възклицания, тъй като никой от тримата му посетители не искаше да докосне платнището пръв. После някой изръмжа предупредителна псувня. Платнището се отметна толкова ожесточено, че едва не бе разкъсано и във вътрешността пристъпи джудже, което, ако се съдеше по наперената походка, очевидно беше водачът им.

То се приближи до масата в центъра на палатката без особени затруднения, макар вътре да цареше пълна тъмнина. След годините, прекарани под земята, дюлърът имаше отлично нощно зрение. Някои от неговата раса, поне според носещите се слухове, подобно на елфите имаха дарбата да виждат блясъка, който се излъчва от всички живи същества.

Ала колкото и добре устроени да бяха, очите на джуджето си оставаха безпомощни пред фигурата в черни дрехи, която търпеливо очакваше гостите си от другата страна на писалището. Всичко, което виждаше то, бе огромна, бездънна празнина. Трудно можеше да се твърди, че дюлърът е слаб или страхлив, даже напротив — в него имаше нещо наистина безразсъдно. Знайно бе, че баща му бе умрял по време на ужасен пристъп на лудост. Мрачното джудже обаче откри, че не може да подтисне внезапното потръпване, което пропълзя по протежение на целия му гръбнак.

То се настани на един стол.

— Вие двамата — нареди на джуджешки на онези с него. — Наблюдава вход.

Джуджетата кимнаха и с облекчение пропълзяха до платнището, за да се втренчат в сенките навън. Внезапният блясък на ярък пламък накара и тримата да подскочат. Водачът изръмжа ужасено проклятие и вдигна ръка, за да предпази очите си.

— Без светлина... без светлина! — извика на груб Общ език.

Сетне езикът му сякаш залепна за небцето и в продължение на няколко мига успяваше да издаде единствено нечленоразделно ръмжене. Защото светлината бе избликнала не от факла или свещ, а направо от дланта на магьосника.

По природа всички джуджета се отнасят подозрително към магията. Положението се влошаваше още повече от факта, че дюлърът бе необразован и суеверен, така че този най-обикновен трик, който можеше да изпълни всеки уличен фокусник, почти го извади от равновесие и накара сърцето му да забие учестено.

— Предпочитам първо да видя онези, с които сключвам сделки — произнесе тихо и заплашително Рейстлин. — Не се страхувай. Никой отвън не може да забележи светлината, но дори и да се случи, ще си помислят, че работя.

Джуджето съвсем бавно свали ръка и замига от болка срещу яркия блясък. Двамата му придружители поус-покоено приклекнаха дори още по-близо до изхода на палатката. Дюлърът бе същият, който бе присъствал на съвета, свикан от Дънкан. И макар на лицето му лесно да се забелязваше отпечатъкът на лудостта, която отличаваше цялата им раса, все пак нещо в погледа му навеждаше на мисълта, че в него има достатъчно интелигентност, която при определени обстоятелства можеше да го направи особено опасен.

В този момент очите му наблюдаваха преценяващо магьосника, докато магьосникът на свой ред наблюдаваше преценяващо него. Дюлърът беше впечатлен. Отношението му към хората бе почти същото, както и на повечето джуджета. А човек, който при това се занимава с магия, ставаше два пъти по-подозрителен. В джуджето обаче имаше достатъчно проницателност и вродено умение за преценка от пръв поглед, за да му стане ясно, че в тънките устни на магьосника, в изпитото му лице и студени очи обитава единствено безскрупулно желание за абсолютна власт, на което нямаше нищо против да се довери.

— Ти... Фистандантилус? — изръмжа грубо то.

— Да. — Магьосникът затвори дланта си и пламъкът изчезна, за да ги потопи в предишната непроницаема тъмнина. Това най-малкото поуспокои джуджето. — И говоря джуджешки, така че можем да водим разговора на вашия език. Всъщност дори настоявам, за да не се окаже, че не сме се разбрали.

— Добре и хубаво — дюлърът се наведе напред. — Аз съм Аргът, тан на своя клан. Аз получавам твоето съобщение. Ние заинтересовани. Но трябва знаем повече.

— В смисъл "какво ни засяга то"? — отвърна подигравателно Рейстлин.

Той посочи към единия ъгъл на палатката.

Аргът проследи погледа на магьосника и в началото не видя нищо. Сетне там започна да се очертава някакъв предмет — в началото съвсем слабо, а после и все по-ясно, додето не заблестя почти ослепително. Джуджето още един път изгуби ума и дума, макар този път реакцията му да бе продиктувана повече от неверие, отколкото от страх.

Внезапно очите му стрелнаха Рейстлин подозрително.

— В името на всички богове с бради, защо просто не се увериш сам? — вдигна рамене магьосникът. — Всъщност можеш да го вземеш със себе си още тази нощ... стига да се споразумеем.

Аргът вече се бе смъкнал от стола и се препъваше към ъгъла на палатката. Там се отпусна на колене и зарови ръце в ковчежето, пълно със стоманени монети, които блестяха с ярка магическа светлина. В продължение на няколко минути дюлърът не можеше да откъсне очи от парите и жадно ги оставяше да се изсипват между пръстите му. После въздъхна покъртено, изправи се и отиде да седне.

— Имаш план?

Рейстлин кимна. Магическият блясък на монетите отслабна почти до границите на доловимото, но не достатъчно, за да позволи на джуджето да откъсне поглед от тях.

— Нашите шпиони твърдят — започна магьосникът, — че Дънкан планира да ни посрещне в равнината пред Пакс Таркас и да ни разгроми. В случай, че не успее, в плана му влиза да ни нанесе тежки поражения. Ако все пак спечелим това сражение, кралят ще се изтегли зад стените на твърдината и ще задейства механизма, който освобождава хиляди тонове скална маса, готова да блокира портите на Пакс Таркас... Със запасите от храна и оръжия, които е складирал там, може да издържи достатъчно, за да ни накара да се оттеглим или да изчака пристигането на подкрепления от Торбардин, които да ни приклещят в долината. Прав ли съм?

Аргът прокара пръсти по черната си брада. После измъкна ножа си, подхвърли го във въздуха и сръчно го улови. Очите му уловиха острия поглед на магьосника и той разпери широко ръце:

— Аз съжалявам. Нервен тик — рече, като се хилеше противно. — Надявам се, не си разтревожен. Ако ти е неприятно, мога спра.

— Ако ми е неприятно, ще се оправя някак — отбеляза учтиво Рейстлин. — Давай. Изпитай ме.

Джуджето сви рамене. Чувстваше се неудобно под втренчения поглед на тези странни очи, които дори не можеше да види под сянката на черната качулка. Още веднъж подхвърли ножа.

Ръката на магьосника — слаба и бяла — се стрелна като змия във въздуха, улови оръжието за дръжката и пъргаво заби острието в масата помежду им.

Очите на Аргът проблясваха:

— Магия — изръмжа той.

— Сръчност — поправи го с хладен тон Рейстлин. — А сега ще продължим ли разговора или ще играем на игри, в които превъзхождах другите още в детството си?

— Твоята информация правилна — измърмори недоволно Аргът, като прибра оръжието обратно в ножницата. — Такъв планът на Дънкан.

— Добре. Моят план пък е много по-прост. Дънкан ще се прибере в крепостта. Но няма да ни нанесе поражение на бойното поле. И няма да даде заповед да затворят портите. — Рейстлин се облегна назад в креслото и събра върховете на пръстите си. — Или по-точно: когато даде заповедта, портите няма да се затворят.

— Толкова лесно? — изсумтя Аргът.

— Толкова лесно — магьосникът разтвори ръце. — Тези, които трябва да ги затворят, ще умрат. Искам от вас да удържите положението, докато успеем да преминем. Пакс Таркас ще падне, а твоите хора ще сложат оръжия и ще ни гарантират услугите си.

— Лесно, но има проблем — възрази джуджето, като го погледна хитро. — Нашите домове и семейства в Торбардин. Какво стане с тях, ако ние превръщаме в предатели?

— Нищо — каза Рейстлин. Той извади от гънките на робата си един свитък, превързан с черна панделка. — Ще се погрижиш това да бъде отнесено на Дънкан. — Магьосникът подаде свитъка на Аргът: — Прочети го.

Джуджето намръщено го взе, хвърли още един изпълнен с подозрение поглед на Рейстлин, след което отиде да го прочете под слабата магическа светлина на ковчежето с монетите.

Очите му се вдигнаха изумено:

— Това... това на езика на моя народ! Магьосникът кимна леко нетърпеливо.

— Естествено, какво друго очакваше? Дънкан никога няма да се хване, ако е написано на друг език.

—Ама... — Аргът не можеше да си затвори устата. — Този език таен. Знае го само дюлър и неколцина други, като Дънкан, крал...

— Чети! — махна раздразнено Рейстлин. — Не разполагам с цяла нощ.

Като измърмори под нос една ругатня към Реоркс, джуджето зачете. Отне му доста време, макар да ставаше дума едва за няколко изречения. После поглади гъстата си оплетена брада и потъна в размисъл. Накрая се изправи, нави свитъка и бавно потупа с него дланта си.

— Ти прав. Това разрешава всичко. — Отново се настани на стола и се втренчи с присвити очи в магьосника: — Но искам дам нещо друго за Дънкан. Не само свитък. Нещо... впечатляващо.

— Кое смята вашият вид за впечатляващо? — попита Рейстлин с извита от презрение горна устна. — Няколко дузини нарязани на парчета тела?

Аргът се захили:

— Главата на твоя генерал.

Настъпи продължително мълчание. Рейстлин мислеше, макар с нищо да не го издаваше — просто стоеше неподвижно. Дори изглеждаше така, сякаш бе спрял да диша. Тишината се проточи влудяващо, додето Аргът си даде сметка, че е започнал да я възприема като живо същество.

Джуджето потръпна и се намръщи. Не, смяташе да настоява в искането си. Така Дънкан щеше да бъде принуден да го обяви за герой, като онзи кучи син Карас.

— Съгласен съм. — Гласът на Рейстлин бе лишен едновременно и от интонация, и от каквато и да е емоция. Още докато го изричаше обаче, магьосникът се наведе през масата. Доловил приближаването му, Аргът се отдръпна колкото можеше повече. Сега вече виждаше ледения блясък на очите под качулката, усещаше как го пронизват до самите дълбини на съществото му. — Съгласен съм — повтори магьосникът. — Погрижи се да спазите вашата част от сделката.

Джуджето преглътна шумно и се усмихна несигурно:

— Май не те наричат Мрачния без причина, а, приятел? — рече с насилен смях, след което слезе от стола и напъха свитъка в колана си.

Рейстлин не отговори. Единственият знак, че е чул забележката на Аргът бе лекото прошумоляване на робата му. Аргът сви рамене, обърна се и даде знак на двамата си спътници да се заемат с ковчежето в ъгъла. Джуджетата се разбързаха. Затвориха капака и използваха ключа, който магьосникът безшумно извади и им подаде. Когато го вдигнаха, и двете изпъшкаха от усилие, но героично го помъкнаха навън.

На входа Аргът спря с блеснали от удоволствие очи и загледа към тях, додето се скриха в безопасност сред сенките на близката гора. Сетне се обърна към магьосника, който отново се бе превърнал в езеро от необятен мрак.

— Не се тревожи, приятел. Няма провалим теб.

— Не, приятел — съгласи се тихо Рейстлин. — Няма. Аргът се закова. Тонът на магьосника не му хареса.

— Виждаш ли, Аргът, тези пари са прокълнати. Ако се опиташ да ме преметнеш, всеки, който се е докосвал до тях, съвсем скоро ще забележи, че кожата на ръцете му почернява и започва да гние. А по времето, когато ръцете му вече няма да бъдат нищо повече от сърбяща, кървава каша от плът, ще почернеят и краката му. После, докато наблюдава безпомощно, проклятието ще се разпространи по цялото му тяло. Накрая вече няма да може да се държи върху разложените си крака. Едва тогава ще му бъде позволено да умре.

Джуджето издаде някакъв неопределим звук.

— Ти... ти лъжеш! — произнесе с мъка.

Рейстлин не отговори. Съвсем спокойно можеше и да е изчезнал от палатката. Аргът вече нито го виждаше, нито го чуваше. Магьосникът сякаш се бе стопил в нищото. Онова, което чу обаче, бяха виковете и смеховете откъм поста на караула, когато вратата му се отвори с трясък и от нея се изляха светлина и залитащи джуджета и хора.

Аргът изруга под нос и забързано хукна в тъмнината.

И докато тичаше, бършеше обезумяло ръцете си в панталоните.

Глава 6

Утро. Слънцето на Крин изпълзя съвсем бавно иззад линията на планините, сякаш предчувстваше ужасяващите картини, които лъчите му щяха да огреят през новия ден. Времето обаче не можеше да спре. Най-сетне лицето на слънцето се издигна над върховете и бе посрещнато с радостни възгласи и трясък на мечове удрящи се в щитове. Принадлежаха на онези, които виждаха изгрева, но може би нямаше да доживеят залеза.

Сред ликуващите бе и Дънкан, крал на планинските джуджета. Възправен сред бойниците на великата крепост Пакс Таркас, заобиколен от генералите и крещящите войни, той се усмихна със задоволство. Щеше да бъде славен ден.

Само едно джудже посрещаше безрадостно утринта. Дънкан дори не трябваше да поглежда към него, за да долови със сърцето си гръмовното му мълчание.

Застанал встрани от останалите, стоеше Карас, героят на народа им. Висок и донякъде великолепен в блестящата си плетена ризница, уловил тежкия боен чук в здравите си ръце, той се взираше в лъчите на изгрева. И ако някой си направеше труда да погледне към него, щеше да забележи в очите му сълзи.

Само че никой не го гледаше. Погледите на всички старателно отбягваха Карас. Не защото ридаеше, макар джуджетата да смятаха сълзите за слабост, присъща единствено на децата. Не заради това избягваха да го поглеждат другите войни. А защото сълзите му се стичаха надолу по оголялото лице, без да има какво да ги спре.

Карас бе избръснал брадата си.

Дори когато Дънкан оглеждаше равнината пред Пакс Таркас, дори додето умът му старателно преценяваше позициите на врага по блясъка на морето от върхове на копия, танът продължаваше да мисли за безпределния потрес, който бе изпитал, когато заедно с останалите джуджета проследи как голобрадият Карас заема мястото си сред другите по бойниците на укреплението. В ръката си войнът носеше отрязаните кичури на великолепната си брада, които почти веднага хвърли през стените на крепостта.

Брадата е рождено право на всяко джудже. Тя е не само негова, но и семейна гордост. Разбира се, съществуват моменти на много силна скръб, които му позволяват да не я сресва в продължение на дни или месеци, но само едно би го накарало да се раздели с нея. Срамът. Обръсване-то ѝ бе символ на позора — наказание за извършено убийство, кражба, проявено малодушие или дезертьорство.

— Защо? — бе всичко, което успя да произнесе потресеният Дънкан.

Загледан над планините, Карас отговори с дрезгав глас:

— Ще участвам в тази битка, защото такива бяха заповедите ви. Обещах ви вечната си вярност и смятам да удържа думата си с чест. Но докато се бия, искам всички да знаят, че не виждам нищо благородно в това да се сражавам срещу собствения си народ или срещу човеците, които неведнъж са заставали рамо до рамо с мен на бойното поле. Искам всички да знаят, че днес Карас оплаква срама си.

— Чудесно ще изглеждаш в очите на онези, които водиш! — отвърна с горчивина Дънкан.

Ала устата на Карас остана затворена и той не проговори повече.

— Тане! — извикаха неколцина мъже едновременно, принуждавайки Дънкан отново да насочи мислите си към онова, което се случваше пред очите му.

Той също бе забелязал четирите малки колкото мравки фигури, които се бяха откъснали от армията в равнината и в момента препускаха към Пакс Таркас. Трима от конниците носеха развяващи се флагове. Четвъртият държеше единствено жезъл, от чийто връх струеше чиста, ярка светлина, видима дори в лъчите на изгряващото слънце.

Две от знамената му бяха познати—това на хълмистите джуджета със символа на чука и наковалнята, който се срещаше в своите разновидности и сред тези на собствената му армия, и на Хората на равнината, което не беше виждал досега, но разпозна веднага: беше съвсем в техен стил—трева, олюлявана от прерийния вятър. Третото знаме, доколкото можеше да предположи, вероятно принадлежеше на новоизлюпения генерал, появил се от нищото, за да им създаде всички тези неприятности.

— Хм! — изсумтя презрително Дънкан към звездата с девет лъча, изобразена на него. — Проклетникът трябва да изрисува на флага си знака на Гилдията на крадците и мучащата крава!

Генералите край него избухнаха в смях.

— Или мъртви рози — предложи един. — Чувам, че сред тези крадци и земеделци има и много дезертирали соламнийски рицари.

Четиримата конници приближаваха в галоп през полето. Копитата на конете им вдигаха едри облаци плах.

— Онзи с черната роба ще да е магьосникът, Фистандантилус? — подметна сърдито Дънкан. Веждите му се бяха свъсили гневно.

Реакцията му бе напълно разбираема. Джуджетата нямаха талант за правене на магии и винаги се отнасяха с подозрение към подобни неща.

— Да, тане — отвърна друг генерал.

— Опасенията ми са свързани най-вече с него — измърмори мрачно кралят.

— Ха! — Един от по-старите генерали поглади самодоволно брадата си. — Че защо? Шпионите ни твърдят, че здравето му е разклатено. Почти не правел магии и прекарвал времето си в спотайване в собствената си палатка. Пък и ще им е необходим повече от един магьосник, за да се справят с крепост като Пакс Таркас.

— Може би имаш право — сви рамене Дънкан, като на свой ред поглади брадата си. Очите му несъзнателно се насочиха към Карас. Кралят с неудобство скри ръката си зад гърба. — Все пак не сваляйте очи от него. — После издигна глас: — Стрелци! Торба злато за оня, който промуши ребрата на магьосника със стрелата си!

Отекна радостен рев, който бе прекратен от началниците на отделения, веднага щом четиримата конници дръпнаха юзди пред стените. Онзи, който ги водеше, генералът, издигна дланта си, за да покаже, че са дошли като парламентьори. Дънкан прекоси бойниците, покатери се на един каменен блок и като постави ръце на кръста си и се разкрачи широко, се втренчи в него с мрачен поглед.

— Искаме да поговорим! — извика отдолу генерал Карамон. Гласът му отекна между двата склона, които ограждаха стените на Пакс Таркас.

— Всичко беше казано! — отвърна кралят не по-малко гръмовно, макар ръстът му да бе едва една четвърт от този на огромния войн.

— Решихме да ви дадем последна възможност! Възстановете на роднините си онова, което знаете, че им принадлежи по право! Върнете на хората отнетата храна и вещи. Разделете с тях приказното си богатство. В края на краищата, мъртвите не могат да му се радват, нали така?

— Не, но вие живите лесно ще му намерите края — отговори предизвикателно Дънкан. — Онова, което имаме, сме добили с честен труд. Работили сме в домовете си под планината, а не сме обикаляли като чакали из равнината в компанията на диви варвари. Ето отговорът ни!

Дънкан издигна ръка. Стрелците, очакващи неговия знак, опънаха тетивата на лъковете. Ръката на краля се спусна отсечено и във въздуха изсвистя облак от стрели. Джуджетата по бойниците започнаха да се смеят в очакване четиримата да обърнат конете си и да препуснат диво назад.

Ала усмивките им замръзнаха. Мъжете дори не помръднаха. Облеченият в черна роба магьосник насочи жезъла си напред. В същия момент остриетата на стрелите избухнаха в пламъци, а дървените им части се превърнаха в димни следи. По времето, когато стрелите трябваше да са достигнали целта си, от тях не бе останал и помен.

— А това е нашият отговор! — произнесе твърдо генералът.

Той обърна коня си, смушка го и четиримата препуснаха обратно. Забелязал, че хората му се споглеждат мрачно и разколебано, Дънкан подтисна собствените си съмнения и извика с трепереща от гняв брада:

— Какво е това? Да не би да се изплашихте от номерата на някакъв си уличен фокусник? Да не би вместо на армия от мъже, да възлагам надежди на хленчещи деца?

Когато удовлетворено видя, че главите им се навеждат засрамено, той слезе от каменния блок. Прекоси укреплението по дължина и се загледа надолу към обширния вътрешен двор, образуван от естествените стени на планинските склонове. От двете страни на двора се редуваха отворите на пещери. Обикновено от гърлата им излизаха димът и трясъкът от ковачниците и мините, в които добиваха желязо, ала днес никой не работеше.

Тази сутрин дворът бе почернял от джуджета, облечени в тежки брони, носещи щитове, брадви и бойни чукове — предпочитаните оръжия на пехотинците. При появата му всички глави се вдигнаха и радостният възглас, който за момент бе замрял, се надигна отново.

— Война! — Кралят надвика шума, като вдигна и двете си ръце.

Възгласите се усилиха и внезапно затихнаха. След секунда мълчание дълбоките джуджешки гласове подхванаха песен:

Дънкан се огледа гордо, усетил как кръвта му кипва от песента. Всичките му съмнения бяха изчезнали така, както бяха изчезнали и стрелите на войните му. Генералите вече се спускаха от бойниците и бързаха да заемат местата си. Само един беше останал — Аргът, водачът на дюлърите. Карас също не помръдна и Дънкан понечи да отвори уста, за да заговори, ала героят на джуджетата просто изгледа своя крал с мрачен, невиждащ поглед, поклони му се церемониално и също се отправи надолу, за да поеме командването на своята част.

Дънкан разгневено го проследи с очи:

— Дано Реоркс запали брадата му! — измърмори и започна също да се приготвя. Трябваше да бъде начело, когато огромните порти се разтвореха и джуджешката армия потеглеше надолу към равнините. — За кой изобщо се мисли? Дори на синовете си не позволявам да се държат така с мен! Това трябва да спре. След края на битката ще го поставя на място.

Като продължаваше да недоволства с тих глас, Дънкан стъпи на първото стъпало към двора, когато почувства докосването на нечии пръсти. Обърна се и срещна погледа на Аргът.

— Кралю, нека помоля те — каза джуджето на странния си диалект — размислиш още веднъж. Нашият план добър. Изоставим безполезно парче скала. Нека го имат. — Той посочи към армията в равнината. — Те няма укрепят се тук. Щом се оттеглим към Торбардин, те последват. После завземем отново Пакс Таркас и... бам — мрачното джудже удари с юмрук дланта си — ги хванем натясно! Хванем между Пакс Таркас от север и Торбардин от юг.

Дънкан се втренчи студено в дюлъра. Аргът бе направил това предложение по време на Военния съвет и кралят продължаваше да се пита откъде ли му е хрумнала тази идея. Обикновено дюлърите проявяваха съвсем слаб интерес към военните въпроси и се интересуваха живо от едно-единствено нещо — своя дял от плячката. Може би в дъното на всичко стоеше пак Карас? Може би Карас правеше последен опит да се измъкне от сраженията?

Кралят гневно отърси ръката на Аргът:

— Пакс Таркас никога няма да падне! — каза той. — Стратегията ти е стратегия на страхливец. Не възнамерявам да отстъпя на тази сбирщина каквото и да било. Няма да получат от нас дори една медна монета, дори едно камъче от онова, което ни принадлежи! По-добре да умра, отколкото да допусна това да се случи!

Той се заклати тромаво надолу по стълбището, а брадата му трепереше от негодувание.

Аргът проследи как кралят се отдалечава с презрително повдигната устна.

— Може Дънкан умира се на жалко парче земя, но не и на Аргът — измърмори той.

Джуджето се обърна към двама от своите хора, които търпеливо очакваха малко встрани от него и им кимна два пъти. Те му кимнаха в отговор и бързо се изгубиха нанякъде.

Изправен на бойниците, Аргът се загледа към все по-високо издигащото се слънце. Все така замислено и без да осъзнава какво прави той започна да бърше ръцете си в кожената ризница, сякаш се опитваше да ги изчисти от нещо.

Хайгъг не беше много сигурен, но все пак усещаше, че нещо не е както трябва.

И макар да не бе твърде схватлив и да разбираше малко от сложните военни тактики, все пак му се струваше, че победилите джуджета не се връщат от бойното поле залитайки, покрити с кръв, нито пък се стоварват мъртви в краката му.

Можеше да приеме един или два такива случая за част от нещастието на войната, ала вече и за него бе напълно ясно, че броят на джуджетата, които правеха подобни неща или изглеждаха по този начин, се увеличава и започва да придобива застрашителни размери. Хайгъг реши, че трябва да открие какво става.

Той направи няколко крачки напред, ала дочул зад себе си ужасна суетня, спря на секундата. Въздъхна тежко и се обърна. Беше забравил за ротата си.

— Не, не, не! — извика, като размахваше ръце. — Колко пъти вас казва? Стоите Тук! Стоите Тук! Крал казва Хайгъг: "Вие, гъгита, Стоите Тук!" Туй значи Стоите Тук! Ясно?

Хайгъг се втренчи неумолимо в ротата си, карайки онези, които все още се държаха на крака и в същия момент гледаха към окото му (другото липсваше), да потреперят от срам. Тези от джуджетата, които пък се бяха спънали в собствените си копия, които ги бяха изпуснали или в объркването си бяха намушкали с тях съседа си, които лежаха проснати на земята или бяха поели в противоположна посока (и дори в този момент упорито я следваха), обаче чуха заповедта на своя началник и също се свиха от ужас.

— Слушайте, лигави, мазни негодници — изръмжа Хайгъг, като дишаше тежко. — Аз отива разбере какво става. Не изглежда правилно всеки връща по такъв начин в крепост. Няма песни, само кръв. Така не било, както крал Дънкан казал стане. Тъй че Аз Отива, а Вие Стои Тук. Ясно? Повтори!

— Аз Отива — повториха покорно войните. — Вие Стои Тук.

Хайгъг едва не стъпка брадата си от яд:

—Не! Аз Отива! Вие... О, няма значение! — Той отново пое надолу, без да обръща внимание на подновената шумотевица от спъващи се джуджета зад себе си.

За щастие, може би, не му се наложи да ходи твърде надалеч. В противен случай, когато се върнеше, вероятно щеше да открие половината от хората си мъртви, набодени на собствените си копия. В крайна сметка Хайгъг научи онова, което искаше да знае доста по-рано и се върна по времето, когато се бяха разиграли едва шест нещастни случая с фатални последици.

Едва бе успял да направи и двайсетина крачки, когато неочаквано налетя на Дънкан. Дънкан не го забеляза веднага, тъй като идваше с гръб към него, погълнат в разговор с Карас и неколцина от командващите офицери. Хайгъг бързо отстъпи встрани и се заслуша разтревожено в думите им.

За разлика от повечето връщащи се от бойното поле джуджета, чиито ризници и брони изглеждаха така, сякаш се бяха търкаляли с тях по някоя урва, тази на Карас бе засегната само на няколко места. Ръцете на героя бяха покрити до лактите с кръв, която обаче не бе негова. Малцина бяха онези, които успяваха да се задържат на крака след могъщите удари на бойния му чук. Неизброими бяха жертвите на храброто джудже в този ден, макар не един и двама в предсмъртните си мигове да си бяха задавали въпроса защо докато нанася фаталния удар, Карас рони горчиви сълзи.

Сега обаче в очите на джуджето вече нямаше сълзи. В момента спореше с краля:

— Победиха ни — каза непреклонно той. — Генерал Желязната Ръка беше напълно прав, когато нареди отстъпление. Ако искаме да задържим Пакс Таркас, трябва веднага да се приберем в крепостта и да залостим портите според предварителния план. Помнете, че предвиждахме този момент.

— И все пак това е момент на срам — изръмжа Дънкан и прибави една горчива ругатня. — Победени от сбирщина земеделци и крадци!

— Сбирщина от земеделци и крадци, но добре обучена, тане мой — отвърна сериозно Карас, а генералите закимаха сериозно и ядно в знак на съгласие с думите му. — Колкото до хората от равнината, те се наслаждават на всяка битка и я приветстват, а собствените ни братовчеди се бият с обичайния кураж, присъщ на всяко джудже още от рождението му. Да не забравяме и за помитащата сила на соламнийските рицари откъм хълмовете.

— Трябва да дадеш тази заповед, кралю! — обади се един от генералите. — Или ще ни изколят още тук и сега.

— Затворете проклетите порти тогава! — изкрещя извън себе си Дънкан. — Но не задействайте механизма. Не и докато все още има някакъв шанс. Може пак да ни се размине. Ще им коства много дори да атакуват крепостта и ми се иска да избегнем разчистването на тонове скална маса.

— Затворете портите, затворете портите! — надигнаха се предупредителни гласове:

Всички в огромния вътрешен двор, включително ранените и умиращите вдигнаха глави, за да проследят как големите крила на портите се люшнаха и започнаха да се затварят. Хайгъг също бе сред онези, които просто зяпаха поразено. Той също бе чувал разказите за великолепното съоръжение и внимателно смазаните му панти, които се движеха толкова леко, че бяха необходими само две джуджета, за да ги залостят. По някакъв начин новината, че механизмът няма да бъде задействан обаче, му се стори разочароваща. Можеше само да съжалява, че ще пропусне гледката на тоновете камъни, които се свличат с трясък и блокират вратите на крепостта отвън. Но все пак и вратите бяха забавни... При вида на следващата гледка обаче, Хайгъг изгуби напълно способността си да говори и едва не се задуши, когато за миг забрави да диша. Зазяпан към портите, той забеляза онова, което се случваше отвъд тях.

Право срещу него прииждаше огромна армия. И за да бъдем по точни — не неговата армия!

Светлината на обедното слънце играеше ярко върху броните на соламнийските рицари, отскачаше от щитовете и танцуваше по извадените им мечове. Малко зад тях се задаваше пехотата. Армията на Фистандантилус тичаше към Пакс Таркас в опит да достигне портите преди да са се затворили. Малкото неустрашими планински джуджета, които се осмелиха да застанат на пътя ѝ, бяха пометени под напора на свистящата стомана и трополящите копита.

Врагът се приближаваше все повече. Хайгъг преглътна изнервено. Наистина не разбираше много от военни маневри, но моментът му се струваше ужасно подходящ някой най-сетне да дозатвори портите. Изглежда повечето от генералите бяха на същото мнение, защото в този момент всички се бяха разтичали към вратите с викове и псувни на уста.

— В името на Реоркс, какво ги спира да... — започна Дънкан.

Внезапно лицето на Карас пребледня.

— Дънкан — каза той, — предадени сме. Трябва да се махнеш оттук възможно най-бързо.

— З-защо? — заекна озадачено кралят. Той се надигна на върха на пръстите си в напразен опит да види какво се случва над главите на разбунената тълпа във вътрешния двор. — Предадени! Но как...

— Дюлърите, тане мой — отговори Карас, който благодарение на необичайно високия си ръст виждаше съвсем ясно ставащото отпред. — Погубили са вратарите и в момента водят схватка, за да задържат портите отворени.

— Избийте ги! — изкрещя с избила на устата пяна Дънкан. —Избийте ги до един! — Кралят на джуджетата измъкна собствения си меч и се хвърли напред. — Лично ще...

— Не, тане! — извика Карас и го задърпа назад. — Твърде късно е! Хайде, трябва да се доберем до грифоните! Кралю мой, трябва да се върнете в Торбардин!

Дънкан вече не слушаше никого. Той се забори ожесточено с Карас. Накрая по-младото джудже стисна мрачно зъби, сви ръката си в юмрук и я стовари върху челюстта на краля. Отхвърлен от удара, Дънкан се олюля, но не изгуби съзнание.

— Ще поискам главата ти заради тази постъпка! — изруга той и замаяно затърси дръжката на меча си.

Карас го удари повторно и този път резултатът бе незабавен. Дънкан се просна в безсъзнание на земята.

Младежът се наведе със скръбно изражение, вдигна краля заедно с цялото му снаряжение и го метна през рамо, като изпъшка от усилие. После даде нареждане на онези край тях, които все още можеха да се бият, да прикрият отстъплението им и забърза към мястото, където държаха грифоните. Ръцете на Дънкан се люлееха безжизнено през рамото му.

Хайгъг се взираше в приближаващата армия с изражение, в което се бореха едновременно ужасът и очарованието. В съзнанието му отново и отново отекваше последната заповед на Дънкан: "Вие Стоите Тук."

Точно в този момент джуджето възнамеряваше да стори тъкмо това — да се върне обратно при очакващите го войници.

Макар блатните джуджета да имаха напълно заслужената репутация на един от най-малодушните народи на Крин, когато ги притиснеха в ъгъла, същите тези джуджета се превръщаха в свиреп противник, способен да изуми и най-безстрашния си враг.

Повечето армии, разбира се, използваха блатните джуджета главно за поддръжка и се стараеха да ги оставят във възможно най-задните позиции, тъй като бе добре известно, че хвърлени в атака, можеха да причинят поне толкова вреда на съюзниците и на самите себе си, колкото и на врага.

Ето защо и Дънкан бе разположил единственото си подразделение от такива джуджета — бивши работници от мините — в средата на вътрешния двор и им бе наредил да стоят там, като по този начин се надяваше да избегне евентуалните неприятности. Беше ги въоръжил с обикновени копия в случай, че се изправеха пред невероятния сценарий врагът да препусне в кариер през портите на укреплението.

Само че сега се случваше тъкмо това. Армията на Фистандантилус бе на път да нахлуе в Пакс Таркас и вече бяха останали малцина, които можеха да разсъждават трезво.

Стрелците по кулите обсипваха приближаващите войни със стрели и по този начин успяваха поне малко да ги забавят. Неколцина командири събираха частите си и се готвеха да дадат отпор, докато междувременно отстъпваха към планината. Повечето обаче просто бягаха, за да спасят живота си и вече покриваха околните възвишения.

Съвсем скоро на пътя на прииждащата армия стоеше само едно непокътнато формирование — това на блатните джуджета.

— Това е — каза Хайгъг на хората си, когато дотича с пъхтене при тях.

Лицето му бе побеляло като чаршаф под пласта мръсотия, но изглеждаше напълно спокойно. Беше му наредено да Стои Тук и, в името на брадата на Реоркс, той възнамеряваше да Стои Тук.

Все пак, забелязал, че не едно от неговите джуджета вече се кани да направи крачка встрани при вида на галопиращите към отворените порти конници, той реши, че няма да е зле, ако по някакъв начин повдигне малко духа им.

За щастие вече бяха тренирали за подобни случаи. Хайгъг бе особено доволен, че е успял да научи войните си на един боен призив. Естествено, така и не го бяха схванали напълно, но имаха известен напредък:

— Да видим сега — извика той. — Какво ще ми дадете?

— Смърт! — креснаха мъжете в един глас. Хайгъг се сви, сякаш го бяха ударили.

— Не, не, не! — извика раздразнено и зарита земята. Хората му се спогледаха разочаровано. — Гнусни тъпанари, вече ви обясних, че е...

— Неумираща вярност! — изрева триумфално някой. Другите го загледаха с неприязън. Тук-там се чуха подвиквания от сорта на "мазник" и "подлизурко". Един от по-завистливите му съседи дори го ръгна с копието си, но за късмет го бе хванал наопаки, така че не успя да го нарани сериозно.

— Точно така — кимна Хайгъг, като се опитваше да не обръща внимание на факта, че тропотът на стотиците копита зад гърба му става все по-силен и по-силен. — Да опитаме отново. Какво ще ми дадете?

—Не-неуми... раща вяр... вяр... ност! —разнесе се нестройният им отговор. Освен това доста от тях едва произнасяха по-трудните думи. При всички случаи синхронът (и ентусиазмът) на първия им отговор липсваше.

Някой от последните редици вдигна ръка.

— Е, добре, Гъг Снъг, какво сега?

— Мчи как да ти дадем... таквоз... неумираща вяр... вярност, кат сми умрели?

Хайгъг се втренчи злобно в него с едното си око.

— Не, гъбест смърдящ червей такъв — скръцна със зъби. — Смърт или неумираща вярност. Което дойде първо.

Джуджетата се захилиха пооблекчени. Той въздъхна и като поклати глава се обърна с лице към врага.

— Насочи копията! — изрева.

Беше грешка, но я осъзна едва в момента, в който изричаше заповедта. В последвалата конфузия от ругатни и сподавени крясъци, вече беше безсмислено да я променя.

Всъщност точно в този миг вече нищо не беше от особено значение...

Слънцето залязваше в кървавочервена пелена и бе на път да се потопи в смълчаните гори на Квалинести.

Малко след средата на деня могъщата, непревземаема крепост Пакс Таркас бе паднала. Следобедът премина в отделни схватки с пръснати отряди от безредно изтеглящи се към планините джуджета. Мнозина се бяха спасили, след като атаката на рицарите бе спряна за кратко от малка група въоръжени с копия джуджета, които бяха застанали на пътя им и не бяха помръднали до последния момент.

Карас, взел в ръце изпадналия в безсъзнание крал, бе отлетял с грифон към Торбардин, придружен от все още живите офицери на Дънкан.

Остатъците от планинските джуджета бързаха да се доберат до домовете си в пещерите под заснежените върхове на планината. Дюлърите се наливаха щедро със заловената бира на краля и шумно възхваляваха предателството си, без да ги е грижа, че по-голямата част от армията на Карамон гледа на тях с отвращение и погнуса.

Вечерта, докато слънцето все още изчезваше на запад, вътрешният двор бе изпълнен с джуджета и хора, които празнуваха победата си, както и с офицери, опитващи безуспешно да въведат някакъв ред, за да предотвратят задаващото се масово пиянство. След няколко шумни свади и две-три потрошени глави, последните бяха успяли да сформират нещо като караул и да назначат отряди по разчистване на мъртвите тела.

Кризания бе преминала успешно своето изпитание на кръвта. Въпреки старанието на Карамон да я държи надалеч от сражението, веднъж озовала се в Пакс Таркас, младата жена успя да се изплъзне от опеката му и сега, загърната в наметката си и със спусната качулка обхождаше ранените и лекуваше онези, на които можеше да помогне, без да привлича излишно вниманието върху себе си. Години по-късно оцелелите щяха да разправят на внуците си, че са видели как сред тях броди облечена в бяло жена, на чиято шия блестяла неземна светлина и, която просто поставяла нежно ръката си върху им и облекчавала ужасната болка.

В това време Карамон провеждаше съвещание с офицерите си в една от по-малките зали на Пакс Таркас, макар че самият той бе на границата на пълното изтощение и едва успяваше да мисли от умора.

Малцина бяха тези, които наистина видяха влизането през портите на облечената в черна роба фигура, яздеща непокорен кон, който пръхтеше неспокойно, усетил миризмата на кръв. Странникът дръпна юздите и прошепна нещо на животното, сякаш искаше да го успокои. Онези, които все пак забелязаха присъствието му, сетне разказваха как за миг са си помислили, че Смъртта е дошла да прибере непогребаните.

Едва по-късно някой измърмори "онзи магьосник" и присъстващите се разотидоха с насилен смях или въздишка на облекчение.

Рейстлин подкара коня си нататък. Лицето му си оставаше скрито в мрачните сенки на качулката, ала очите му не изпускаха и най-малкия детайл. Най-сетне магьосникът се озова на мястото, което предлагаше най-потресаващата гледка — стотина или повече тела на блатни джуджета, проснати (в по-голямата си част), без да нарушат редиците си. Много все още стискаха вкочанено копията си (немалко — наопаки). Сред труповете имаше и няколко коня, ранени (случайно) по време на бясното мушкане на отчаяните джуджета. Любопитното бе, че по предните крака на животните се виждаха белези от ухапвания.

Явно накрая джуджетата бяха захвърлили безполезните копия и се бяха сражавали по единствения познат им начин — използвайки зъби и нокти.

— Това го нямаше в хрониките — измърмори сам на себе си Рейстлин, загледан в мъничките премазани телца със свъсени вежди. Нещо проблясна в очите му. — Може би... — прошепна. — Дали пък времето вече не е променило своето русло?

Остана замислен дълго. Сетне внезапно проумя.

Никой не виждаше лицето му, но ако все пак някой бе успял да надникне през пластовете непрогледен мрак, щеше да забележи, че в изражението му е настъпила промяна — сега в него имаше тъга и безсилен гняв.

— Не — промърмори отново той. — Тази жалка жертва на бедните, беззащитни създания е пропусната от историците, не защото не се е случила, а просто защото...

Той замълча, загледан мрачно в изтерзаните тела.

—...никой не го е било грижа...

Глава 7

— Трябва да се срещна с генерала!

Гласът прониза топлия облак на съня му — първият истински спокоен сън, който успяваше да си позволи от месеци насам. Карамон се размърда тревожно в меките завивки.

— Махай се — измърмори той. Чу как Гарик произнася същите или почти същите думи.

— Невъзможно. Генералът си почива. Не мога да го безпокоя,

— Трябва да го видя. Спешно е!

— Не е спал от повече от четиридесет и осем часа... — Зная! Само че...

Гласовете стихнаха. "Добре — помисли си Карамон, — сега вече ще се наспя..." За съжаление обаче, шепотът отвън само го разбуди. Нещо не беше наред, чувстваше го. Той се превъртя в леглото с пъшкане и скри глава под възглавницата. Болеше го всеки мускул; беше прекарал на

гърба на коня почти осемнайсет часа без прекъсване. Гарик щеше да се оправи и сам...

Вратата към стаята му леко се отвори. Карамон стисна клепачи и се зарови още по-дълбоко в пухеното легло. Внезапно му хрумна, че след двеста години драконовият повелител Верминаард, вероятно щеше да спи в същото това легло. Дали някой го бе събудил по същия начин през онази сутрин, за да му съобщи, че героите са освободили робите на Пакс Таркас?

— Генерале — повика тихо Гарик. — Карамон. Откъм възглавницата долетя сподавено проклятие. "Може би, когато си тръгваме, трябва да сложа една

жаба в леглото — помисли си едрият войн. — След двеста години ще се е изсушила хубавичко..."

— Генерале — разнесе се настоятелният глас на Гарик. — Съжалявам, че ви будя, сър, но присъствието ви във вътрешния двор е наложително.

— За какво? — изръмжа Карамон, като отметна одеялото и се намръщи от болката в крайниците и гърба си. Той разтърка очи и се втренчи ядосано в младежа.

— Армията, сър. Потегля. Генералът го зяпна.

— Какво? Да не си се побъркал?

— Не, с-сър — намеси се войникът, който се бе промъкнал след Гарик. Очите му бяха се бяха разширили от благоговение пред Карамон; независимо от факта, че главнокомандващият не носеше дрехи и изглеждаше полусънен. — Съ-събират се във вътрешния двор, сър. В този момент. Джуджетата и хората от равнината... също и някои от нашите.

— Без рицарите — вметна бързо Гарик.

— Ами... ами... — Карамон не знаеше какво да каже. После махна с ръка. — Кажете им да се разпръснат, проклети да са! Какви са тези глупости. — Той изруга отново. — В името на боговете, три четвърти от тях вчера бяха мъртвопияни!

—Тази сутрин са достатъчно трезви, сър. Мисля, че трябва да отидете — каза внимателно Гарик. — Води ги брат ви.

— Какъв е смисълът от всичко това? — настоя генералът.

В студения въздух от устата му излизаше пара. Беше една от най-мразовитите утрини през тази есен. По каменните блокове на Пакс Таркас бе полепнал тънък скреж, милостиво скривайки от погледа кървавите петна от битката. В бързината бе смогнал да нахлузи ботушите си и кожените панталони. Карамон се уви по-добре в дебелата си наметка и огледа вътрешния двор. Беше претъпкан с джуджета и хора, които стояха смълчани в очакване да им наредят да потеглят.

Суровият поглед на генерала се спря първо върху Регър Огнената Наковалня, а сетне и върху старейшината на хората от равнината — Тъмна Нощ.

— Мисля, че вчера вече обсъждахме този въпрос — произнесе Карамон. Гласът му преливаше от едва сдържан гняв. Той приближи водача на джуджетата. — Налага се да изчакаме поне още два дни, докато каруците с провизиите ни настигнат. Самият ти признаваш, че нямаме достатъчно храна, за да продължим напред. А и едва ли ще намерим нещо повече от мършави зайци сред Равнините на Дергот...

— На нас не пречи липсата на няколко вкусни вечери — изръмжа Регър.

Това, че бе наблегнал върху думата "нас" не оставяше никакво съмнение върху смисъла на изказването. Любовта на Карамон към доброто хапване бе всеизвестна.

Последното по никакъв начин не успя да подобри настроението на генерала. Лицето на едрия мъж пламна:

— Ами оръжията, дългобрад глупак такъв? — отсече той. — Ами прясната вода, подслона и фуража за конете?

— Няма да останем сред Равнините завинаги — контрира Регър с проблясващи очи. — Планинските джуджета, дано Реоркс порази вкаменените им сърца, са изпаднали в паника. Трябва да ударим веднага, преди да са успели да се съвземат.

— И за това говорихме снощи! — извика раздразнено Карамон. — Силите, които изправиха срещу нас тук, бяха само част от цялото. Под планината Дънкан разполага с цяла проклета армия, която очаква само теб!

— Може би. А може би не — отвърна навъсено джуджето, като се загледа на юг и скръсти ръце на гърдите си. — При всички случаи обаче променихме решението си. Заминаваме още днес. Със или без теб.

Генералът се обърна към Тъмна Нощ, който бе запазил мълчание по време на целия разговор. Сега старейшината просто кимна. Хората му стояха отзад със сериозни изражения и също не говореха, макар по лицата на не един от тях да се забелязваше особен зеленикав оттенък, по който можеше да се заключи, че все още не са успели да се възстановят от снощните празненства.

Накрая погледът му се премести към фигурата в черна роба, която вече бе възседнала коня си. Въпреки че очите на брат му бяха скрити в потайните сенки на качулката, Карамон долавяше, че Рейстлин развеселено не го е изпускал от взор още откакто се бе появил на входа на покоите си.

Генералът обърна гръб на джуджето и се приближи до магьосника. Никак не се изненада, когато най-сетне му направи впечатление, че и лейди Кризания също се е приготвила за път, увита в дебелата си бяла наметка. Когато се приближи съвсем, забеляза, че краищата на наметката ѝ са напоени с тъмна кръв. Лицето ѝ, скрито зад плътно увития около врата и брадичката шал, изглеждаше бледо, но напълно овладяно. Мимоходом се зачуди къде ли е била и какво ли е правила през изминалата дълга нощ. Мислите му неудържимо се върнаха обратно към Рейстлин.

— Това е твое дело, сигурен съм — каза тихо, след като стигна до него и постави ръка върху врата на коня му.

Брат му кимна безучастно. После се наведе. Войнът си помисли, че лицето му изглежда бяло като на смъртник и поне толкова студено, колкото полепналия по каменната настилка скреж.

— Каква е идеята? — настоя все така тихо Карамон. — За какво е всичко това? Много добре ти е известно, че не можем да продължим напред без провизиите!

— Играеш прекалено на сигурно, братко — каза Рейстлин. Той вдигна рамене и добави: — Каруците с провизиите ще ни настигнат, така или иначе. Колкото до оръжията, мъжете сложиха ръка върху онези, които открихме тук. Регър е прав. Трябва да ударим първи, преди Дънкан да е успял да се организира.

— Трябваше преди това да го обсъдиш с мен! — изръмжа през стиснати зъби генералът. — Аз издавам заповедите!

Рейстлин погледна встрани и едва доловимо се размърда на седлото. Карамон усети как брат му потрепери под черната си роба.

— Нямаше време — заяви архимагьосникът след няколко секунди мълчание. — През нощта имах видение, братко. Тя ми се яви — моята Царица... Такхизис... Налага се да се добера до Заман възможно най-бързо.

Карамон се втренчи в своя близнак с внезапно разбиране:

— Те не означават нищо за теб! — каза още по-тихо, като посочи застаналите в очакване зад гърба му хора и джуджета. — Интересува те единствено безценният ти Портал! — Изпълненият му с горчивина поглед се премести върху Кризания, която го наблюдаваше хладно, макар в потъмнелите ѝ сиви очи да се забелязваха следи от изпълнената с ужаси безсънна нощ, прекарана сред умиращите и ранените. — А ти? И ти ли си на негова страна?

— Изпитанието на кръвта, Карамон — произнесе тя. — Всичко това трябва да свърши веднъж и завинаги. Сега вече съм убедена, че злото трябва да бъде спряно, преди човечеството да е успяло да си причини още по-големи вреди.

— Трудно ми е да го повярвам! — възкликна иронично генералът, като погледна брат си.

Рейстлин вдигна слабите си ръце и съвсем бавно отметна качулката толкова, колкото да открие очите си. Карамон се сви, съзрял собственото си отражение като в огледало, преобразило лицето му до неузнаваемост — изпито, небръснато, с разрошена, развявана от ледения вятър коса. Сетне очите му бяха привлечени неудържимо от взора на магьосника, който безмилостно го хипнотизираше така, както змията омайва птицата преди да се нахвърли върху нея. И в съзнанието му отекнаха думите на Рейстлин:

Познаваш ме добре, братко. Понякога кръвта във вените говори по-силно от всичко друго. Да, прав си. Тази война ме интересува слабо. Поведох я по една-единствена причина и тя е Порталът. Тези глупци ще ми помогнат само колкото да го открия. Отвъд тази цел, те нямат никакво значение за мен. Какво ме интересува дали ще спечелим или ще загубим?

Досега ти позволявах да си играещ на генерал. Изглежда по някакъв начин това ти допада. Всъщност, трябва да призная, че си изненадващо добър в тази игра. Изпълнението ти послужи добре на плановете ми.

Но все още се нуждая от теб. Ще отведеш армията до Заман. Когато двамата с лейди Кризания сме в безопасност, ще те изпратя обратно у дома. Помни едно, братко — битката в Равнините на Дергот е била загубена! Не можеш да го промениш!

—Не ти вярвам! — каза глухо Карамон, загледан с подивели очи в Рейстлин. — Ти никога не би отишъл доброволно на смърт! Трябва да знаеш нещо! Трябва да има поне...

Карамон се задави. Рейстлин се наведе още повече, сякаш искаше да изсмуче думите направо от гърлото му.

Плановете ми не те засягат! А онова, което зная или не зная не ти влиза в работата, така че престани да си напрягаш мозъка с безполезни размисли.

— Ще им кажа — произнесе генералът, като говореше с мъка през стиснатите си зъби. — Ще им кажа истината!

Ще им кажеш какво? Че виждаш в бъдещето? Че са обречени?

Забелязал вътрешната му борба, Рейстлин се усмихна:

Едва ли, братко. А сега, ако изобщо искаш, някога отново да видиш дома, ти предлагам да се качиш горе, да сложиш бронята си и да поведеш армията.

Архимагьосникът се отдръпна и отново смъкна съвсем ниско черната си качулка. Карамон рязко си пое дъх, сякаш някой го бе облял с ледена вода. В продължение на няколко секунди войнът успяваше единствено да се взира в брат си и да трепери от гняв, който напълно бе парализирал мускулите му.

Всичко, за което можеше да мисли в момента, бе Рейстлин... Рейстлин, заливащ се от смях до дървото... Рейстлин, уловил заека в ръце... Тогава другарството помежду им бе истинско. Истинско, хладно и добре наточено, като острието на нож, проблясващо в чистата ярка светлина на утринта.

И ето, че съвсем бавно върхът на този нож проникна през облаците на объркването му, за да пререже още една от връзките, които го държаха в близост до магьосника.

Ножът се движеше полека. Имаше много непрекъснати нишки.

Първата се бе скъсала на пропитата с кръв арена в Истар, поне така му се струваше. Сега бе дошъл ред и на следващата — тук, в центъра на заскрежения вътрешен двор в Пакс Таркас.

— Изглежда нямам избор — каза през замъгления си от сълзи поглед.

— Никакъв — отговори Рейстлин. Той дръпна юздите на коня и се приготви за тръгване. — Има неща, които изискват вниманието ми. Естествено, Кризания ще язди заедно с теб в челния отряд. Не ме чакайте. За известно време ще ви следвам отзад.

"Е, ето, че ти отново пое командването", помисли си Карамон. Докато наблюдаваше как брат му се отдалечава, вече не чувстваше гняв, просто тъпа болка. Беше чувал за подобни пристъпи. Ветераните с ампутирани крайници я изпитваха на мястото на липсващия крак или ръка...

Той се обърна и като по-скоро усещаше, отколкото чуваше надвисналото мълчание във вътрешния двор, се качи обратно в покоите си и започна да се подготвя за заминаването.

Когато Карамон отново се появи, облечен в обичайната си златна броня, с развяващо се на вятъра наметало, джуджетата и хората от равнините нададоха радостни викове.

Не само, че наистина му се възхищаваха и го уважаваха, но всички се чувстваха задължени да му отдадат дължимото заради блестящата тактика, донесла им победата през предния ден. Говореше се, че генералът е късметлия и дори, че е благословен от някой от боговете. В края на краищата, не беше ли цяло щастие, че планинските джуджета не успяха да затворят портите навреме?

Мнозина бяха изпитали тягостно чувство, когато се бе разнесъл слухът, че е възможно да поемат на път без него. Немалко мрачни погледи бяха отправени към облечения в черно магьосник, независимо, че никой не посмя да издигне глас на неодобрение.

Радостните им възгласи за момент възвърнаха самоувереността на Карамон. За момент напиращите чувства сякаш му пречеха да заговори. Най-сетне той отвори уста и дрезгаво започна да издава заповеди, докато сам се приготвяше за тръгване.

— Майкъл, реших да ти поверя командването на Пакс Таркас — каза той, като извади чифт ръкавици.

Младият рицар се изчерви от удоволствие, макар несъзнателно да погледна към празнината, която зейваше сред редиците на неговите съратници.

— Но, сър, аз съм от низшите чинове... Сигурен съм, че има далеч по-заслужили от...

Карамон му отправи изпълнена с тъга усмивка и поклати глава:

— Запознат съм с качествата, които притежаваш, Майкъл. Спомняш ли си? Беше готов да дадеш живота си, за да изпълниш дадените нареждания, но откри в себе си достатъчно състрадание, за да им се възпротивиш. Уверявам те, че и тук няма да ти бъде лесно, но зная, че ще дадеш най-доброто от себе си. Разбира се, ще оставя жените и децата. Ще изпращам обратно ранените. Когато каруците с продоволствията пристигнат, искам да се погрижиш да потеглят след нас незабавно. — Той отново поклати глава в размисъл. — Не че ще стане толкова скоро, колкото ми се иска — измърмори. После добави с въздишка:

— Вероятно ще изкарате поне до края на зимата, ако се наложи. Без значение какво ще се случи с нас...

Забелязал, че при последните му думи рицарите се споглеждат объркано, Карамон побърза да преглътне онова, което искаше да каже. Не, не биваше по никакъв начин да демонстрира знанието си за горчивата истина. Възвърнал привичната си бодрост, макар и престорена, генералът тупна Майкъл по рамото, добави още няколко безсъдържателни думи за кураж и се метна на седлото сред морето от радостни викове.

Щом знаменосецът издигна флага на армията, виковете се усилиха дори повече. Личното знаме на Карамон, блестеше със звездата си на яркото слънце. Рицарите се подредиха зад него. Кризания също се присъедини към тях, а мъжете се посместиха, за да ѝ позволят да заеме мястото си. Въпреки че самите те имаха толкова полза от една вещица, колкото и всеки друг в лагера, все пак Кризания беше жена, а Кодекса ги задължаваше да я защитават с цената на живота си.

— Отворете портите! — извика Карамон.

Избутани от здрави ръце, портите започнаха да се отварят. Генералът се огледа за последен път, колкото да се увери, че всички са готови за път. Очите му неочаквано се спряха върху тези на неговия близнак.

Рейстлин седеше върху коня си мълчаливо, скрит в сенките на огромните врати. Не помръдваше. Просто стоеше там. Наблюдаваше, очакваше.

Мигът продължи не повече от няколко секунди, през които братята се изгледаха преценяващо, след което Карамон извърна лице и смушка коня си.

Посегна и взе флага от ръцете на знаменосеца. После го вдигна високо и изкрещя една дума:

—Торбардин!

Утринното слънце тъкмо се издигаше над планинските върхове. Лъчите обливаха с искрящ огън доспехите на генерала, отскачаха от златните конци, с които бе избродирано знамето му, превръщаха остриетата на хилядите копия в океан от пламък.

— Торбардин! — изкрещя повторно той и пришпори коня си право през широко разтворените порти.

— Торбардин! — подеха войните в едно с трясъка на мечовете в щитовете.

На свой ред джуджетата подхванаха добре познатия си, зловещ напев "Метал върху камък, скала върху меч, метал върху камък, скала върху меч" и се заклатиха с тежки подковани стъпки, докато излизаха от укреплението в стройни колони.

Последваха ги хората от равнината, които се движеха не толкова организирано, но с не по-малка готовност. Увити в косматите си кожи, за да се предпазят от хапещия студ, точещи оръжията си в движение, затъкващи пера в косите си, изрисувани със странни символи по лицата... Скоро, уморени от принудителния ред на колоната, варварите щяха да се отклонят от пътя ѝ и да поемат в привичните за тях накъсани ловни групи. Малко по-нататък идваха и земеделците и крадците, поели на път заедно с Карамон. Тук вече ясно се забелязваха последиците от снощния запой. И най-накрая, в опашката на колоната, се задаваха дюлърите.

Аргът се постара да улови погледа на Рейстлин, докато преминаваха покрай него, ала магьосникът продължаваше да стои на мястото си, непроницаем за чиито и да е очи. Единственият намек за плът и кръв в него, бяха слабите, мъртвешки бледи ръце, с които държеше юздите на врания си жребец.

Очите на Рейстлин не търсеха нито дюлърите, нито който и да било друг от преминаващата армия. Вместо това те се бяха спрели върху фигурата в искрящи златни доспехи в нейното чело. Но дори острото зрение на един дюлър не можеше да долови, че ръцете на магьосника стискат юздите малко по-силно от обичайното, а тялото му сякаш за миг потръпва под погребалния покров на черната роба.

Скоро и мрачните джуджета отминаха и вътрешният двор остана съвсем празен, ако не се брояха онези, които занапред щях да обитават крепостта. Жените избърсаха сълзите си и като разговаряха шумно, се завърнаха към обичайните си задължения. Децата вече се бяха покачили на стените, за да приветстват армията, поне докато отдалечаващите се части все още се виждаха. Най-сетне портите на Пакс Таркас се люшнаха върху добре смазаните панти и започнаха безшумно да се затварят.

Застанал на бойниците Майкъл също наблюдаваше отдалечаването на войската на юг, загледан към блестящия ѝ авангард и облаците пара от горещия дъх на пристъпващите мъже и припяващите джуджета.

Непосредствено зад всички тях яздеше една самотна, увита в черна роба фигура. Втренчен към нея, Майкъл се почувства ободрен. Струваше му се, че това е добра поличба. Сега Смърт яздеше зад армията, вместо пред нея.

Слънцето мълчаливо изгряваше при отварянето на портите на Пакс Таркас и все така мълчаливо залязваше по време на затварянето на вратите на Торбардин. Докато водният им механизъм пухтеше в усилието си да ги премести, сякаш се преместваше част от самата планина. Всъщност, когато се затвореха, вратите ставаха неразличими от скалата, толкова умела бе работата на джуджетата, които бяха изгубили години, докато ги построят.

Затварянето им означаваше война. Новините за напредващата армия на Фистандантилус се разпространяваха бързо, носени върху леките криле на грифоните. Ето че планинската твърдина отново гъмжеше от живот. В оръжейните хвърчаха искри. Ковачите заспиваха с чуковете в ръцете си. Нощем кръчмите удвояваха печалбите си, тъй като всеки бързаше да отиде и да разправи на всеослушание великите дела, които ще извърши на бойното поле.

Само една част от огромното подземно кралство бе тиха и тъкмо там отекнаха подкованите стъпки на един от големите герои на джуджетата — почти два дни след като Карамон бе напуснал с армията си Пакс Таркас.

Влязъл в залата, където кралят на планинските джуджета обикновено провеждаше аудиенциите си, Карас чу как стъпките му отекват глухо сред извитите стени, покрити с изсечени в самата твърд на планината орнаментации. Сега залата бе празна, запазена за няколкото джуджета, насядали пред каменния подиум.

Карас премина забързано по пътеката между редиците от каменни пейки, където предната вечер хиляди джуджета бяха посрещнали с одобрителен рев заявлението на своя крал, че трябва да обявят война на собствените си роднини.

Днес се провеждаше Военното събрание на Съвета на тановете. Последното не налагаше присъствието на обикновените граждани, така че Карас донякъде бе изненадан да открие, че и той също е поканен. Довчерашният герой бе изпаднал в немилост — това беше известно на всички. Разправяха дори, че Дънкан възнамерявал да го изпрати в изгнание.

И наистина, докато се приближаваше към старото джудже, Карас си даде сметка, че то го наблюдава някак намръщено, въпреки че това вероятно се дължеше на факта, че пространството около едното око и лявата му буза бе порядъчно почерняло и подуто — резултатът от юмручните удари на самия Карас.

— О, моля те, изправи се — отсече кралят, когато високото голобрадо джудже се поклони пред него.

— Не и докато не получа прошка, тане мой — отвърна Карас, без да вдигне глава.

— Прошка за какво? Задето изби малко глупост от главата на един стар глупак? — усмихна се накриво Дънкан. — Не, не ти прощавам. Вместо това ти благодаря. — Кралят разтърка челюстта си. — "Дългът носи болка." Така казват. Сега вече знам защо. Но стига сме говорили за това.

Когато Карас най-сетне се изправи, Дънкан му подаде един пергаментов свитък:

— Помолих те да дойдеш за друго. Прочети това.

Карас озадачено изучи свитъка. Беше завързан с черна панделка, но не и запечатан. Погледът му премина през насядалите в каменните си столове (до един разположени по-ниско от този на краля) джуджета и се спря на един точно определен, който понастоящем бе празен — столът на Аргът, тан на Дюлър. Карас намръщено разви свитъка и зачете на глас, като се опитваше да схване по-добре смисъла, вложен в недодялания език на дюлърите:

Карас прочете писмото два пъти, но това не накара намръщеното му изражение да се промени. Дори напротив.

— Е? — настоя Дънкан.

— Не желая да имам нищо общо с предатели — заяви високото джудже, като нави свитъка и му го върна с отвращение.

— Но ако са искрени — продължи кралят, — това ще ни осигури голяма победа!

Карас вдигна очи и погледна краля, който се издигаше над него върху подиума.

— Ако в този момент имах възможност да поговоря с генерала на нашите врагове, този Карамон Маджере, който — според сведенията ми — е човек на честта, бих му обяснил съвсем точно пред каква опасност е изправен, дори ако това ни струва победата.

Останалите танове изсумтяха и замърмориха.

— Трябвало е да се родиш соламнийски рицар! — подметна един от тях и думите му не бяха комплимент.

Строгият поглед на Дънкан ги накара да млъкнат намусено.

— Карас — каза търпеливо кралят, — знаем как се чувстваш по въпроса за доблестта и ти се възхищаваме за това. Но доблестта няма да нахрани децата на онези, които ще паднат в битката, нито ще попречи на собствените ни роднини да оглозгат костите ни, ако изгубим. Не — продължи той с нарастваща твърдост в гласа, — има време за доблест и време, когато едно джудже трябва да направи онова, което е необходимо.

Лицето на Карас помрачня. Ръката му несъзнателно се вдигна, за да поглади гъстата брада, която вече не носеше. Той объркано сведе поглед и се загледа в краката си.

— Съгледвачите ни потвърждават тази информация — додаде Дънкан. — Армията им е потеглила.

Високото джудже отново вдигна очи:

— Не го вярвам! Не го повярвах още щом го чух! Да напуснат Пакс Таркас? Преди да са дочакали каруците с провизии? Значи сигурно е вярно, че магьосникът дърпа конците. Никой генерал не би допуснал такава грешка...

— Ще се доберат до Равнините до два дни. Според нашите шпиони, целта им е крепостта Заман, където планират да установят главното си командване. Там разполагаме с малък гарнизон, който ще се престори, че ги напада, след което ще се изтегли с надеждата да ги увлечем на открито.

— Заман — измърмори Карас и този път се почеса по брадичката. Внезапно той пристъпи решително напред: — Тане, ако ти кажа, че имам план, който ще ни помогне да приключим тази война с възможно най-малко кръвопролития, ще ме изслушаш ли и ще ми позволиш ли поне да опитам да го изпълня?

— Ще те изслушам — произнесе с подозрение Дънкан.

— Дай ми група войни, които сам ще избера и ме изпрати да убия този чародеец, този Фистандантилус. След смъртта му ще покажа свитъка на неговия генерал и нашите роднини. Така те ще се уверят, че той ги е предал. Ще видят мощта на собствената ни армия, готова да ги помете. Няма начин да не сложат оръжие!

— И какво ще правим с тях, ако наистина се предадат? — отсече раздразнено кралят, макар мислено вече да претегляше ползите от плана му.

Другите танове бяха престанали да мърморят в брадите си и се споглеждаха с тежко смръщени вежди.

— Ще им дадем Пакс Таркас — изрече с нарастваща възбуда Карас. — На онези, които искат да живеят там, разбира се. Роднините ни, без съмнение, ще се върнат обратно по домовете си. Можем да им направим някои отстъпки... само няколко-добави бързо, забелязал мрачното лице на Дънкан. — Ще ги уточним едновременно с условията по капитулацията. Но поне през зимата за хората и нашите роднини ще има подслон и закрила — могат дори да работят в мините...

— Съзирам определени възможности в плана ти — каза замислено кралят. — Веднъж, щом се окажете в пустинята, можете да се криете в Могилите... — Той замълча. После бавно поклати глава: — Но все пак е опасно, Карас. И може да се окаже напразно. Дори и да успееш да погубиш Мрачния — а се твърди, че е чародеец с голямо могъщество, нека ти го напомня — съществува много голяма вероятност да ти отнемат живота още преди да си се добрал до този генерал Маджере, камо ли да говориш с него. Чувал съм, че бил близнак на самия магьосник!

Карас се усмихна отпаднало. Ръката му все така поглаждаше голата брада:

— Това е риск, който ще поема с удоволствие, стига само да знам, че ако успея, вече няма да ми се налага да убивам собствените си роднини.

Дънкан го изгледа намръщено и потърка подутата си буза, след което въздъхна:

— Много добре — каза той. — Имаш разрешението ми. Избирай хората, от които имаш нужда, внимателно. Кога тръгваш?

— Довечера, тане мой, с твое разрешение.

— Ще наредя да отворят портите заради теб, но ще ги затворят веднага щом излезете. От теб зависи дали следващия път през тях ще преминеш ти или от там ще се излее могъщата армия на планинските джуджета. Нека пламъкът на Реоркс блести на бойния ти чук.

Високото джудже се поклони и се отдалечи със стъпки, в които се долавяше по-голяма увереност, отколкото на идване.

— Ето едного, за когото ще скърбя, ако загубим — произнесе някой от тановете и погледите на всички се насочиха към отдалечаващото се голобрадо джудже.

— Изгубихме го още от самото начало — отсече дрезгаво Дънкан. Лицето му обаче си остана изпито и мрачно, когато промърмори: — Време е да поговорим за истинската война.

Глава 8

— Отново няма вода — каза тихо Карамон.

Регър се намръщи. Макар генералът да бе произнесъл последното абсолютно безизразно, джуджето знаеше, че държат именно него отговорен за положението, в което се намираха. Осъзнаването, че до голяма степен вината наистина е негова, не можеше да подобри настроението му. Единственото чувство, което може да се сравнява по сила и непоносимост с вината, е заслуженото чувство за вина.

— На половин ден път от тук има друга водна яма — изръмжа с мрачно изражение Регър. — В старите дни цялата околия беше пълна с такива. — Той махна неопределено с ръка.

Карамон се озърна. Докъдето стигаше погледът, не се виждаше нищо — нито дървета, нито птици, нито дори обичайните бодливи храсти. Нищо, освен безкрайни километри пясък с разпръснати тук-там куполовидни могили. Някъде много далеч напред мрачните сенки на Торбардин се спускаха в Равнините като мъчителен спомен за непоносим кошмар.

Армията на Фистандантилус губеше битката, преди още да е влязла в нея.

След дни продължителен преход най-после бяха излезли от прохода, водещ към Пакс Таркас и се бяха озовали в Равнините на Дергот. Провизиите така и не ги бяха догонили заради бързото темпо, което поддържаха и вече едва ли имаше шанс изобщо да се съберат с тях — каруците бяха тромави и на всичко отгоре щеше да им се наложи да ги търсят.

Рейстлин бе упражнил натиск върху командирите на съюзническите армии и въпреки че Карамон му се опълчваше открито, Регър остана твърдо на страната на брат му, като по-късно дори сполучи да привлече и Старейшината на хората от равнината. Още веднъж генералът се оказа в ситуацията просто да се съгласи с мнозинството и да продължи заедно с тях. И така, армията се вдигаше преди изгрев, придвижваше се до към средата на деня, когато правеше кратка почивка, и отново продължаваше почти до здрач, за да имат хората време да издигнат палатките преди да се е смрачило напълно.

Вече не приличаха на армия от победители. Изчезнали бяха другарството, шегите, смехът и игрите вечер край огньовете. Изчезнали бяха и песните през деня. Дори джуджетата предпочитаха да прекратят напевите и да пазят дъха си, докато уморено се влачеха напред. По залез мъжете просто рухваха там, където им бяха наредили да спрат, изяждаха оскъдните си дажби и моментално потъваха в непробуден сън, само за да бъдат събудени грубо от сержантите на следващата утрин и да продължат да вървят.

Бойният дух бе спаднал. Чуваха се мърморене и оплаквания, особено след като стана ясно, че храната им започва да намалява. Докато се движеха в планината проблемът не изглеждаше чак толкова неотложен. Дивечът там бе в изобилие. Ала веднъж щом се озоваха в Равнините, точно както бе предсказал Карамон, единствените живи същества, които виждаха, бяха самите те. В този момент живееха единствено от препечен, безквасен хляб и парчета сушено месо, което се разпределяше по два пъти на ден — сутрин и вечер. Беше сигурен, че ако каруците не ги догонеха, съвсем скоро щяха да бъдат принудени да намалят наполовина дори минималните дажби, които имаха сега.

Генералът имаше и други грижи, които не бяха свързани с храната и две от тях бяха наистина сериозни. Първата бе липсата на прясна вода. Макар Регър уверено да заяви, че в Равнините често се срещат водни ями, първите две, които откриха, се оказаха празни. Тогава — и само тогава — се бе отнесъл малко грубо към него, принуждавайки го да признае, че за последен път е посещавал тези места още преди Катастрофата. Другият му проблем бе влошаването на отношенията между довчерашните съюзници.

Съвсем неубедителен в началото, сега съюзът бе започнал неудържимо да се разпада. Северняците не се колебаеха да обвиняват за всичките си неприятности джуджетата и хората от равнината, доколкото те бяха подкрепили най-горещо плановете на магьосника.

Хората от равнината, от своя страна, никога досега не бяха живели в планините и съвсем скоро откриха, че ловуването и животът там са свързани със студ и сняг, или както го бе изложил съвсем открито пред Карамон техният старейшина, нещата бяха "или прекалено нависоко, или твърде ниско". Ето, че съзрели пред себе си гигантските очертания на планините Торбардин, хората от равнината започваха да мислят, че и цялото злато или стомана на света не можеха да се сравняват със златните, равни пасбища на родния дом. Неведнъж генералът улавяше отправените им на север погледи и просто знаеше, че някоя сутрин ще се събуди, само за да открие, че варварите са си заминали.

Джуджетата, от друга страна, гледаха на хората като на най-обикновени страхливци, които тичат разплакани при майките си при първия признак, че нещата са започнали да загрубяват. Смятаха недостига на храна и вода за маловажен проблем, а джудже, което дори си позволеше да намекне, че изпитва жажда, моментално ставаше обект на подигравки от страна на другарите си.

През същата вечер Карамон мислеше върху всичко това, както и върху останалите надвиснали над главата му проблеми, докато стоеше в средата на пустинята и безцелно ровеше пясъка с върха на ботуша си.

Той вдигна очи към Регър. Джуджето вероятно дори не подозираше, че генералът го наблюдава, защото бе изоставило обичайната си каменна увереност. Раменете му бяха увиснали я въздишаше уморено. Приликата с Флинт бе поразителна и болезнена. Засрамен от проявения гняв, който преди всичко трябваше да насочи към самия себе си, Карамон реши да направи поне някакъв опит да заглади положението:

— Не се тревожи. Имаме достатъчно вода да изкараме нощта. Сигурен съм, че утре ще се натъкнем на пълна яма, не мислиш ли? — каза той и потупа несръчно Регър по гърба.

Старото джудже стреснато вдигна поглед, заподозряло, че се е оказало в центъра на лоша шега. Забелязал, че Карамон му се усмихва уморено, но ободрително, Регър си позволи да се отпусне.

— Да. — То също се усмихна с неохота. — Утре със сигурност.

Двамата обърнаха гръб на сухата яма и се насочиха обратно към лагера.

Нощта се спускаше рано над Равнините на Дергот. Слънцето сякаш бързаше да се скрие зад билата на планините, отвратено от вида на необятната, оголена пустиня. Само тук-там имаше запалени огньове, тъй като мъжете бяха твърде изморени за да ги поддържат, а и нямаше храна, която да готвят на тях. Скупчени поотделно и настрани едни от други, групите на северняците, джуджетата и варварите се наблюдаваха внимателно и с подозрение. Естествено всички отбягваха какъвто и да било контакт с дюлърите.

Карамон погледна към собствената си палатка, която пък бе издигната встрани от всички, сякаш вече ги бе отписал.

Една древна кринска легенда разказва, че някога живял мъж, който извършил толкова ужасно дело, че самите богове се събрали, за да решат как да го накажат. Когато накрая обявили, че отсега нататък му отсъждат дарбата да вижда бъдещето, той им се изсмял, защото си помислил, че ги е надхитрил. Всъщност същият този човек впоследствие умрял от мъчителна смърт — нещо, което Карамон никога не бе успявал да разбере напълно.

Ала сега вече му бе ясно и душата му кървеше от разбирането. Наистина, едва ли може да има по-голямо наказание за един смъртен от това да вижда в бъдещето и да знае предварително всичко, което ще се случи. Така най-големият дар, даден на хората — надеждата — му е отнет.

До този момент Карамон се беше надявал. Вярваше, че Рейстлин ще измисли някакъв план. Че брат му не би допуснал да се случи нещо подобно. Не, Рейстлин не можеше да го допусне. Ала сега, след като бе разбрал, че магьосникът не проявява никакъв интерес към по-нататъшната съдба на хората и джуджетата с тях, както и към семействата, които бяха оставили зад себе си, Карамон бе престанал да се надява. Бяха обречени. И не можеше да стори нищо, за да предотврати онова, което вече се бе случвало и преди.

Ето как, без да иска, генералът бе започнал да се дистанцира от онези, за които по задължение трябваше да се грижи. И отново се улавяше изгубен в мисли по дома.

У дома! Почти забравените и дори нарочно отбягвани спомени за дома, отново го заливаха с кристалната си яснота, която — без да си дава сметка — неведнъж се замъгляваше от напиращите сълзи. Особено вечер, когато оставаше насаме, взрян невиждащо в играещите пламъци на огъня.

Поддържаше го една-единствена мисъл. Колкото повече армията му се приближаваше към пълния си разгром, толкова по-реална ставаше мисълта за Тика и за дома...

—Хей, внимавай! — извика Регър и го улови точно преди да се спъне в една от могилите, с които бяха осеяни Равнините.

— Що за чудо е това? — възкликна раздразнено Карамон. —Животни ли са ги строили? Чувал съм, че в Ествилде има безопашати катерици, които живеят в съвсем същите чудесии. — Той огледа образуванието, което бе високо почти три стъпки и горе-долу толкова широко и поклати глава: — Но не ми се иска да срещам катерицата, способна да построи нещо подобно!

— Ха! Как не! — изсумтя подигравателно Регър. — Построили са ги джуджетата. Не личи ли? Почеркът е съвсем очевиден. — Той с любов прокара ръка по гладката повърхност на купола. — Откога според теб на Природата ѝ е позволено подобно съвършенство?

Карамон се усмихна широко:

— Джуджета, а? Но... защо? Дори джуджетата не обичат толкова много безцелния труд, че да си губят времето в средата на нищото. А и каква е ползата от тях в пустинята?

— Наблюдателни постове — отвърна кратичко Регър.

— Наблюдателни? — ухили се генералът. — И какво толкова са наблюдавали? Змиите?

— Земята, небето, армиите... като твоята. — Регър удари с крак по земята, вдигайки облак прах. — Чуваш ли?

—Кое?

— Това. — Регър отново тропна с крак. — Кухина. Веждите на Карамон се повдигнаха.

— Тунели! — възкликна с широко разтворени очи. Загледа се към пустинята. Наистина, могилите бяха навсякъде. Той подсвирна от учудване.

— Километри от тях! — кимна Регър. — Построени са толкова отдавна, че са по-стари и от прадядо ми. Е, разбира се — въздъхна той, — повечето не са използвани от много дълго време. Легендите разказват, че някога между Пакс Таркас и Торбардин имало и други крепости, свързани с планините Каролис. Всяко джудже можело спокойно да се придвижва между Пакс Таркас и Торбардин, без дори да му се налага да излиза на открито, стига старите приказки да са верни... Сега крепостите са рухнали, както по всяка вероятност и повечето от тунелите. Катастрофата ги е унищожила. И все пак — продължи бодро Регър, когато двамата с Карамон отново тръгнаха към лагера, — не бих се учудил, ако Дънкан е наредил на шпионите си да ни наглеждат. Може дори в този момент да се промъкват наоколо като плъхове.

— В тунелите или над тях, все някога ще забележат, че се приближаваме — измърмори генералът, докато оглеждаше околния пейзаж.

— Да — съгласи се Регър. — Това е изцяло в тяхна полза.

Карамон не отговори. Когато стигнаха лагера, всеки пое по своя път — едрият войн към палатката си, а джуджето към лагера на своите.

В една от могилите, недалеч от палатката на Карамон наистина имаше някой и този някой внимателно наблюдаваше всяко движение на армията. Ала не армията го интересуваше, а по-скоро само трима души...

— Не остава много — обади се Карас. Той се взираше през прорезите, направени толкова изкусно, че да позволяват на човека вътре да наблюдава околността, но да остава незабелязан за всеки, който минава наблизо. — Колко според теб има до там?

Въпросът му бе отправен към едно мърляво, извънредно древно на вид джудже, което отегчено се надигна, за да хвърли един поглед през прорезите, след което се загледа по дължината на тунела:

— Двеста петдесет и три стъпки. Ще те отведе право в средата — каза без колебание.

Карас отново се взря към пустинята, където, отделена от лагерните огньове, се издигаше палатката на генерала. Струваше му се просто невероятно старото джудже да е определило разстоянието до там с такава точност. На драго сърце би поспорил с него, но знаеше, че си има работа не с друг, а със самия Разбивач.

Разбивачът беше джудже от старата школа и бивш крадец, който отдавна се бе оттеглил на заслужена почивка, но го водеха с тях тъкмо поради репутацията, която имаше. Репутация, която съперничеше дори на неговата собствена.

— Слънцето залязва — докладва високото джудже, макар това да бе напълно излишно, защото по скалните стени зад тях вече пълзяха издължени сенки. — Генералът се връща. Сега влиза в палатката. — Той се намръщи. — В името на Реоркс, надявам се точно тази нощ да не реши да променя навиците си.

— Няма — успокои го Разбивачът. Пропълзял в един ъгъл, той подхвърли последното с убедеността на джудже, което (в миналите дни) е изкарвало прехраната си точно по този начин — гледайки как идват и па специално, как си отиват останалите край него. — Това е първото, което научаваш, когато се занимаваш с проникване с взлом. Всеки си има навици. И не обича да ги нарушава. Времето е хубаво, не се е случвало нищо тревожно... Нищо, освен пясък и пак пясък. Не, няма да реши каквото и да е.

Карас се намръщи, недоволен от напомнянето за тъмното минало на джуджето до себе си. Добре запознат със собствените си слабости, той бе извикал Разбивача за тази мисия, защото му трябваше някой умел в безшумното промъкване, някой запознат изтънко с изненадващите нощни атаки и безпроблемното изтегляне под прикритието на мрака.

Ала неслучайно соламнийските рицари се бяха възхищавали от доблестта и честността му—независимо от всичко, Карас изпитваше угризения от общуването със своя спътник. Опитваше да се успокои с мисълта, че Разбивача отдавна бе изплатил дължимото си за сторените злодеяния и дори бе извършил няколко лични услуги на краля, които — ако не изглаждаха напълно репутацията му — поне го бяха превърнали в своего рода второстепенен герой.

"Пък и — добави той сам на себе си — помисли за животите, които ще спасиш по този начин."

Всички тези мисли обаче не можеха да го откъснат напълно от задълженията му. Карас въздъхна облекчено:

— Прав си, Разбивачо. Чародеецът се задава от палатката си. Ето я вещицата откъм нейната.

Той пристегна към колана си дръжката на брадвата и използва другата си ръка, за да премести късия меч, който носеше, в малко по-удобно положение. Сетне бръкна в една торбичка, измъкна от нея парче навит пергамент и със замислено, почти тържествено изражение на голобрадото си лице го прибра на сигурно място в един от джобовете на кожената си ризница.

После се обърна към четирите джуджета, които стояха наблизо в очакване и каза:

— Помнете: не наранявайте жената и генерала повече от необходимото. Но... магьосникът трябва да умре и то бързо, защото е особено опасен.

Разбивача се захили и се разположи още по-удобно. Беше твърде стар, за да тръгне с тях. Подобно отношение навремето щеше да го обиди, но вече бе навлязъл във възраст, в която го смяташе за комплимент. А и коленете не го държаха.

— Нека се отпуснат — посъветва ги старият крадец. — Да започнат да се хранят. Тогава — той прокара показалец през гърлото си и тихичко се изсмя. — Двеста петдесет и три стъпки...

Гарик стоеше на пост пред палатката на генерала и се вслушваше в тишината вътре. Струваше му се по-тревожна и неприятна за ухото от която и да е шумна караница.

Той надзърна през пролуката в платнището, за да види познатата картина. Хранеха се мълчаливо, както всяка нощ, или промърморваха нещо неясно, изгубени в собствените си мисли.

Магьосникът бе зает с изследванията си. Слухът нашепваше, че се готви за някакво нечувано могъщо заклинание, с което ще издуха портите на Торбардин. Колкото до вещицата, кой ли можеше да каже какво мисли тя? Гарик с благодарност си помисли, че поне Карамон я държи под око.

Сред мъжете се носеше странна мълва за нея. Мълва за чудеса, извършени в Пакс Таркас, за събудени от докосването ѝ мъртъвци, за пораснали ръце и крака. Естествено Гарик не вярваше на подобни глупости. Все пак обаче, напоследък в жената имаше нещо, което караше младежа да мисли, че първото му впечатление за нея не е било съвсем правилно.

Рицарят се размърда неспокойно, за да прогони неприятното усещане от студения вятър, веещ през пустинята. Най-много се тревожеше за генерала. През изминалите месеци благоговението му пред Карамон постепенно бе прераснало в култ. Ала зает да наблюдава едрия войн и да му подражава доколкото може, Гарик бе забелязал, че Карамон е потиснат и нещастен, колкото и старателно да се опитваше да скрие това от околните. За младия рицар генералът се беше превърнал в семейството, което някога бе имал и изгубил, и сега не можеше да не се притеснява за него, както би се притеснявал за по-голям брат.

— За всичко са виновни тези проклети мрачни джуджета — измърмори на глас Гарик, като потропваше с крака, за да се стопли. — Едно е сигурно и то е, че не може да им се има вяра. Ако бяха на мястото на генерала, отдавна да съм ги изпратил да си събират багажа. Сигурен съм, че и той би направил така, ако не беше брат...

Младият рицар млъкна и се ослуша напрегнато.

Нищо. Но можеше да се закълне, че...

Положил ръка върху дръжката на меча си, Гарик се загледа към пустинята. Макар и гореща през деня, нощем тя се превръщаше в студено и негостоприемно място. В далечината се виждаха светлините на лагерните огньове. Тук-там се забелязваха и сенките на разхождащи се хора.

После го чу отново. Звукът идваше иззад него. Точно зад гърба му. Звукът на тежки, подковани ботуши...

— Какво беше това? — вдигна глава Карамон.

— Вятърът — измърмори Кризания, като се озърна зиморничаво към плющящите стени на палатката, които помръдваха като живо, дишащо същество. — На това ужасно място вятърът никога не спира.

Едрият войн се изправи, посегнал към меча си:

— Не беше вятърът.

Рейстлин го погледна недоволно.

—Я сядай! — озъби му се раздразнено. — Да довършваме по-бързо тази проклета вечеря. Трябва да се връщам обратно към книгите.

Архимагьосникът тъкмо си бе повтарял наум едно особено трудно заклинание. Бореше се с него от дни насам. Опитваше се да открие правилната интонация, коректното произношение, необходими за да отключи същинския смисъл на думите в нето. До този момент безуспешно. Просто не виждаше смисъла.

Той отмести все още пълната си чиния настрани и понечи да се изправи...

... когато светът буквално рухна под краката му.

За момент изпита усещането, че се намира на палубата на кораб, поел по стръмния скат на огромна вълна. Той изумено сведе очи, за да види как точно под него в земята се отваря огромна дупка. Един от стълбовете на палатката се прекатури надолу, карайки цялата конструкция да хлътне подире му. Някакъв окачен наблизо фенер се залюля полудяло и изведнъж обля всичко в демонично зарево от подскачащи сенки.

Рейстлин инстинктивно се улови за масата и може би само това го спаси да не пропадне в бързо разширяващата се дупка. В същия момент очите му съзряха някак-

ви приклекнали, брадати фигури, които стремително изпълзяха от нея. Танцуващата светлина се отрази в оголени остриета и мрачни, решителни очи. Сетне фигурите се гмурнаха във феерията от сенки.

— Карамон! — извика магьосникът.

Даде си сметка, че предупредителният му вик е безполезен. Зад гърба му се разнесе грозна ругатня и звук от измъкване на меч от ножница — брат му вече бе напълно наясно със случващото се.

До ушите му достигна и силен женски глас, призоваващ името на Паладин. С периферното си зрение долови как в палатката избухна обръч чисто бяла светлина, но точно в този момент нямаше време да се занимава с Кризания, тъй като от сърцето на тъмнината изскочи огромен джуджешки боен чук, който проряза отблясъците на фенера и се насочи право към главата му.

Рейстлин изстреля първото заклинание, което му хрумна и удовлетворено видя как някаква невидима сила измъкна чука от ръката на джуджето. По негова заповед магията отнесе оръжието през мрака и го пусна с глух звук в един от ъглите на палатката.

Независимо, че в първия момент умът му бе отказал да приеме случващото се, сега Рейстлин вече се чувстваше господар на положението. Изведнъж всичко му се стори просто поредното дразнещо прекъсване на далеч по-важните му задачи. Решен да приключи въпроса възможно най-бързо и изцяло в своя полза, архимагьосникът насочи вниманието си към своя враг, който стоеше пред него и го наблюдаваше без каквато и да е сянка от страх в очите.

Рейстлин също не се страхуваше. Съзнанието, че нищо не може да го убие, тъй като е защитен от самия ход на времето, му даде възможност за момент да обмисли напълно равнодушно какво да бъде следващото му заклинание.

Вече усещаше как магическите потоци протичат през тялото му и предизвикват желаната реакция на екстаз и чувствено удоволствие. Реши, че поне за момент почивката от безкрайното тежко наизустяване ще му се отрази добре. Още едно интересно упражнение... Той протегна ръце и започна да изговаря думите, които щяха да запратят мълнии от синя светлина през гърчещото се тяло на неговия враг. След което нещо го прекъсна.

Случи се толкова внезапно, че наистина го изненада. В рамките на един-единствен гръмовен миг и сякаш от небето точно пред него се появиха две фигури.

Едната се прекатури право в краката му и вдигна полуделите си от възторг очи:

—Я гледай! Ами че това е Рейстлин! Успяхме, Гнимш! Успяхме! Ей, Рейстлин! Бас държа, че си изненадан да ме видиш, а? Чакай само да чуеш какво имам да ти разказвам! Разбираш ли, бях умрял. Е, не съвсем, но...

— Тасълхоф? — възкликна най-сетне магьосникът.

През съзнанието му, подобно на мълниите, които се готвеше да запрати към противника си, се загърчиха светкавични въпроси и заключения.

Първо — кендер! Времето можеше да промени своя ход!

Второ — времето може би бе променило своя ход..

Трето — можеше да загуби живота си!

Шокът от осъзнаването превърна грижливо подредените му мисли в паническа смес, разкъсвайки спокойствието и увереността, необходими на всеки практикуващ заклинател. А в секундата, когато осъзна едновременно неочакваните последици от възникналия проблем и цената, която можеше да заплати, Рейстлин изгуби контрол. Магическите думи се изплъзнаха от ума му. Докато врагът му — напротив — вече се бе втурнал напред.

Магьосникът реагира напълно автоматично. Китката му помръдна и в ръката му се появи малката сребърна кама, която винаги носеше със себе си.

Но беше прекалено късно...

Глава 9

Карас се концентрира напълно върху човека, който се бе заклел да убие. Ето защо появата на двете привидения не можа да извади от равновесие тренирания му за такива ситуации ум. Помисли ги просто за част от магията, която чародеят се готвеше да запрати срещу него.

В същия момент джуджето объркано забеляза, че очите на Рейстлин се изпразват. Видя как устата на магьосника — отворена и готова да изрече заклинанието — провисва. За Карас всичко това бе сигурен знак, че поне в следващите няколко безценни секунди, Рейстлин е напълно в негова власт.

Джуджето се хвърли напред, втъкна късия си меч в черната роба и удовлетворено установи, че острието прониква дълбоко в плътта му.

Телата им се приближиха максимално. Мечът влезе още по-навътре. Странната, изгаряща топлина, излъчвана от магьосника го обгърна като пламтящ покров. Сетне интензивната омраза и гняв на Рейстлин му подействаха почти като физически удар и Карас бе отхвърлен назад. Той се претърколи на земята.

Знаеше обаче, че е ранил магьосника — смъртоносно. Поне това можеше да твърди със сигурност. Джуджето вдигна очи към изпълнения с повяхваща, но все така гибелна ярост поглед на Рейстлин и видя как постепенно болката в него взима връх. Подскачащата светлина на фенера съвсем ясно очертаваше стърчаща дръжка на меча му от корема на изчадието. Ръцете на Рейстлин се обвиха около оръжието и от устата му се изтръгна агонизиращ писък. Карас въздъхна с облекчение. Магьосникът вече не представляваше опасност.

Джуджето се изправи на крака, посегна и измъкна меча си. Противникът му извика още веднъж от болка, политна напред с плувнали в собствената му кръв ръце и се строполи неподвижно на земята.

Едва сега Карас намери време, за да се огледа както трябва. Хората му се биеха на живот и смърт с генерала, който, чул предсмъртния вопъл на брат си, бе удвоил усилията си да се добере до него. Вещицата не се забелязваше никъде, а зловещата бяла светлина, избликнала от нея, отново се бе стопила в тъмнината.

Вниманието му бе привлечено от нечие задавено възклицание. Той сведе очи и видя двете създания, които магьосникът бе призовал, да се взират ужасено в тялото му. Сега, когато вече имаше възможност да прецени външността им, Карас установи, че двата демона, извикани от пъклените измерения, не представляват нищо повече от най-обикновен кендер със сини гамаши и оплешивяващо гномче с кожена престилка.

За съжаление не му остана време, за да осъзнае напълно нелогичността на създалата се ситуация. До известна степен можеше да се каже, че бяха постигнали онова, за което бяха дошли. Бе сигурен, че моментът едва ли е подходящ, за да поговори спокойно с генерала. Сега единствената му грижа бе да измъкне хората си оттук. Карас притича през палатката, за да вземе чука си и като извика на джуджешки към мъжете, засили оръжието към главата на Карамон.

Чукът се стовари върху челото на огромния войн и почти незабавно го просна в несвяст. Генералът се сгромоляса като вол на заколение, а във вътрешността на палатката настъпи внезапна и абсолютна тишина.

Всичко се бе развило само за няколко кратки минути.

Карас надникна през платнището на входа, за да се увери, че рицарят на пост отвън също лежи неподвижно на земята. Нищо не подсказваше, че някой около огньовете в далечината дори е заподозрял за развилите се събития.

Джуджето се протегна, за да спре бясното люлеене на фенера и се огледа. Магьосникът не помръдваше в центъра на локва от собствената си кръв. Генералът бе наблизо с протегната напред ръка, сякаш единствената му мисъл до последния момент бе свързана с брат му. В единия от ъглите вещицата също лежеше по гръб със затворени очи.

По бялата ѝ роба се забелязваха петна от кръв. Карас се втренчи гневно в хората си. Едно от джуджетата поклати глава:

— Съжалявам, Карас — каза и потръпна още веднъж, загледано към нея. — Но... светлината ѝ беше толкова ярка! Направо ми разцепи главата. Всичко, което исках в този момент, бе да престане. Не можех да мисля за нищо друго, но после магьосникът изкрещя, а после изкрещя и тя и светлината помръкна. Чак тогава я фраснах, ама не много силно. Не е сериозно ранена.

— Добре — кимна Карас. — Да тръгваме. — Той вдигна падналия на земята боен чук и погледна генерала в краката си. — Съжалявам — произнесе, докато търсеше парчето пергамент и го втъкваше в протегнатата ръка на Карамон. — Може би някой път ще имам време да ти обясня. Изправи се и огледа джуджетата:

— Всички добре ли са? Да изчезваме от тук. Мъжете се разбързаха към входа на тунела.

— Ами тези двамата? — попита един и посочи към кендера и гномчето.

— Вземете и тях — нареди сурово Карас. — Не можем да ги оставим. Ще вдигнат тревога.

Кендерът сякаш за пръв път дойде на себе си:

— Не! — извика към водача на джуджетата с ужасени, изпълнени с молба очи. — Не можете да ни отведете! Току-що пристигнахме! Открихме Карамон! Вече можем да си отидем у дома! Не, моля те!

— Вдигнете ги! — заповяда неумолимо Карас.

— Не! — изрида кендерът и се забори в ръцете на джуджетата. — Моля ви, не разбирате ли? Първо бяхме в Бездната, после избягахме...

— Запушете му устата — изръмжа нетърпеливо Карас и се взря в тунела, за да се увери, че пътят е чист.

Той им даде знак да побързат и коленичи до дупката в земята. Мъжете започнаха да се спускат един по един през нея, понесли със себе си кендера, който упорито отказваше да стои мирен и дори се опитваше да ги рита и дращи. Накрая се принудиха да спрат и да го овържат като пиле, за да могат да го промушат надолу. За разлика от него, другият пленник не представляваше никаква трудност. Бедният гном бе толкова ужасен, че сякаш се бе парализирал. Просто се оглеждаше наоколо със замаяни очи и увиснала челюст и изпълняваше всичко, което му кажеха.

Карас бе последен. Преди и той да скочи в дупката, си позволи да хвърли един последен поглед към вътрешността на палатката.

Фенерът вече бе престанал да се клати и меката му светлина обливаше сцена, сякаш излязла от нечий кошмар. Потрошени маси, разхвърляни столове и разпиляна храна навсякъде, накъдето погледнеше. Препълнената локва кръв около черната роба на магьосника се стичаше на тънко ручейче и отдавна бе започнала да капе в тунела под него.

Джуджето скочи в дупката и притича известно разстояние навътре, след което спря. Грабна края на въжето пуснато по пода и го дръпна рязко. Другият му край бе завързан за носещата греда на тунела точно под палатката на генерала. Гредата се измъкна и прекатури, предизвиквайки нисък тътен. Видя как някъде там се срутва купчина камъни и веднага след това гледката се затули от гъст облак прах.

Проходът бе блокиран напълно. Карас се обърна и забърза, за да догони останалите.

—Генерале...

Карамон скочи на крака с протегнати към гърлото на противника си ръце. Той оголи зъби и изръмжа. Гарик изненадано се препъна назад.

— Генерале! — извика. — Карамон! Аз съм!

Чак сега огромният войн усети пронизващата болка в главата си. Познатият глас на младия рицар отново го върна към действителността. Той изпъшка и стисна слепоочията си с две ръце. Гарик го улови точно преди да се строполи от замайването и му помогна да се отпусне в едно кресло.

— Брат ми? — попита генералът с удебелен глас.

— Карамон... аз... — младежът преглътна.

— Брат ми! — повтори той със стържещ глас през стиснатите си зъби.

— Отнесохме го в палатката му — каза Гарик. — Раната е...

— Какво? Раната е какво? — каза нетърпеливо генералът и стрелна младежа със зачервени очи.

Рицарят отвори уста, затвори я, след което просто поклати глава. Карамон забеляза, че е смъртно пребледнял. Той въздъхна, стисна клепачи и вътрешно се приготви за замайването и пристъпът на гадене, които щяха да го връхлетят веднага щом се изправеше. После тромаво стана и моментално се почувства изгубен във водовъртеж от тъмнина. Замръзна неподвижно и изчака да дойде на себе си. Чак тогава отвори очи.

— Ти как си? — попита Гарик и внимателно огледа младежа.

— Добре съм. — Рицарят почервеня от срам. — Из-изненадаха ме... в гръб.

— Разбирам — Карамон вече бе забелязал съсирващата се кръв по косата му. — Случва се. Не се тревожи. — Той се усмихна тъжно. — Мен пък ме нападнаха отпред.

Гарик кимна, но по лицето му си личеше, че мисълта за провала го гризе.

"Ще се справи — помисли си едрият войн. — Рано или късно се случва на всеки един от нас."

— Трябва да видя брат си — понечи да излезе навън, но се спря. — Лейди Кризания?

— Спи. Получила е нараняване с нож в областта на... ъъъ... ребрата. Аз... превързахме я... колкото можахме. Наложи се да... разкъсаме робата ѝ. — Той се изчерви още повече. — Дадохме ѝ малко бренди, за да дойде на себе си...

— Знае ли за Рейст... Фистандантилус?

— Магьосникът ни забрани да ѝ казваме. Веждите на генерала учудено се повдигнаха и той се намръщи. Огледа вътрешността на палатката. Очите му се задържаха върху следите от кръв по отъпканата земя. Пое си дълбоко дъх и отметна платнището, за да излезе навън с несигурни крачки. Гарик го последва.

— Армията?

— Вече научиха. Слуховете се разнасят. — Младежът безпомощно разтвори ръце. — Трябваше да свършим много неща едновременно. Опитахме се да последваме джуджетата...

— Ха! — изсумтя Карамон и примижа от острата болка в главата. — Със сигурност са срутили тунела след себе си.

— Да. Направихме опит да разчистим, но със същия успех можехме да прокопаем цялата проклета пустиня — отвърна с горчивина Гарик.

— Ами армията? — настоя генералът и спря пред входа на палатката на Рейстлин. Отвътре долитаха глухи стенания.

— Мъжете са разтревожени — въздъхна рицарят. — Говорят помежду си и повечето не знаят какво да мислят. Не знам.

Карамон кимна с разбиране. Той надникна към мрачната вътрешност на палатката на брат си.

— Ще вляза сам. Благодаря ти за всичко сторено, Гарик — добави тихо. — А сега отиди да си починеш, преди да си припаднал. По-късно ще се нуждая от помощта ти. Няма да ми бъдеш от голяма полза, ако се разболееш.

— Слушам, сър — младежът полуполитна-полупристъпи встрани, но спря, измъкна изпод металния си нагръдник едно окървавено парче пергамент и му го подаде: — Намерихме това... в ръката ви, сър. На ръкописен джуджешки е...

Карамон го разтвори, прочете написаното и го прибра в колана си.

Около палатките вече бяха разположени стражи. Генералът даде знак на един от тях и изчака, докато мъжът помогне на Гарик да се упъти към постелята си. После сам се стегна и пристъпи в палатката на Рейстлин.

На масата, в близост до отворена книга със заклинания, гореше свещ — архимагьосникът очевидно бе възнамерявал да се завърне към наизустяването на текстове веднага след вечеря. В сенките до леглото бе приседнало покрито с множество белези от бойни рани джудже. Беше от личния антураж на Регър. Стражът до вратата му отдаде чест.

— Изчакай отвън — нареди му Карамон.

— Не ни позволява да го докосваме — обясни лаконично джуджето, когато генералът се приближи до леглото. — Раната трябва да се превърже. Няма да е от голяма полза, но поне на първо време вътрешностите му няма да се разсипват.

— Аз ще се погрижа — произнесе дрезгаво Карамон.

Джуджето сякаш се поколеба дали да заговори и прочисти гърлото си. Очевидно взе някакво решение, защото го погледна с проницателните си очи:

— Регър ми нареди да те попитам. Ако искаш да се погрижа... нали разбираш... за да стане по-бързо. И преди съм го правил. Вече ми е навик. По професия съм касапин и...

—Излез.

Джуджето сви рамене.

— Както желаеш. Твоя воля. Но ако беше моят брат...

— Излез! — повтори тихо Карамон.

Дори не си направи труда да проследи джуджето докато излизаше. Не чу и тропота на тежко подкованите му ботуши. В този момент всичките му сетива бяха концентрирани върху Рейстлин.

Магьосникът лежеше на леглото. Все още бе облечен и стискаше ужасната рана с ръце. Гледката беше непоносима. Кръвта бе напоила цялата му роба. Приличаше на парцалива топка. И очевидно изпитваше невероятна агонизираща болка. Несъзнателно се поклащаше напред-назад и всеки негов дъх бе придружен от глухо, мъчително стенание.

Ала най-разтърсващи бяха очите. Блестящите очи, които го наблюдаваха, които не го изпускаха дори за миг. Рейстлин бе в пълно съзнание.

Карамон коленичи до леглото и положи ръка върху рамото на брат си.

— Защо не им позволи да извикат Кризания? — попита той.

Лицето на магьосника се сгърчи в гримаса. Той произнесе през стиснатите зъби и окървавените си устни:

— Паладин... няма... да... ме... излекува! — Последното прозвуча по-скоро като въздишка, примесена с тих писък.

Генералът се втренчи объркано в него.

— Но... ти умираш! Не можеш да умреш! Сам каза, че...

Очите на Рейстлин се завъртяха в орбитите и той тръсна глава. От устата му се стече кръв.

—Времето... е... променено... Всичко... се... променя! — Но...

— Остави ме! Искам да умра! — изкрещя изнемощяло Рейстлин и се сгърчи от болка.

Карамон потръпна. Опитваше се да изпита поне мъничко съжаление към брат си, но изтерзаното, изкривено от страданията лице не беше лицето, което познаваше.

Маската на мъдрост и интелигентност бе смъкната напълно, разкривайки грозните черти на гордостта, амбицията, алчността и безчувствената жестокост. Струваше му се, че за пръв път вижда собствения си близнак такъв, какъвто е в действителност.

"Може би — помисли си той — Даламар е видял съвсем същото лице, когато Рейстлин е оставил отпечатъка от ръката си в плътта му. Може би съвсем същото лице е видял и Фистандантилус точно преди да умре..."

Отвратен, покъртен до дъното на душата си, Карамон отмести очи от ужасното скелетоподобно изражение и протегна сурово ръка:

— Поне ми позволи да те превържа.

Рейстлин отново поклати глава. Окървавените му пръсти се откъснаха от опитите си да задържат живота в тялото му и уловиха ръката на генерала.

—Не! Довърши ме! Провалих се. Боговете ми се присмиват. Не мога да... го понеса...

Карамон се взря сериозно в него. Внезапно го обзе напълно ирационален гняв — гняв, който извираше от годините, прекарани в безропотно понасяне на подигравки и подчинение. Гняв, причинен от вида на умиращите му приятели, потъпканата или недооценена любов. Той сграбчи робата на магьосника и го повдигна от възглавницата:

— Не! Не, в името на боговете — извика с глас, който буквално трепереше от ярост. — Не, няма да умреш! Чуваш ли? — Очите му се бяха превърнали в тесни цепнатини. — Няма да умреш, братко! Цял живот си мислил единствено за себе си. А сега, дори и в смъртта, търсиш лесния начин — но за теб! Искаш да ме оставиш тук, в средата на нищото. Искаш да изоставиш Кризания! Не, братко! Ще живееш, проклетнико! Ще живееш, за да ме изпратиш обратно у дома. А онова, което ще правиш със себе си след това, си е лично твоя работа.

Рейстлин го погледна и независимо от болката, която изпитваше, по устните му плъзна грозна пародия на усмивка. Изглеждаше така, сякаш ще избухне в смях, ала вместо това по устата му изби кървава пяна. Карамон отпусна хватката си и блъсна брат си обратно на възглавницата. Магьосникът го наблюдаваше с горящи очи. В този момент единственият признак за живот в тях бяха горчивата омраза и яростта.

— Сега ще отида и ще извикам Кризания — заяви едрият войн като се изправи, без да обръща внимание на настойчивия взор на брат си. — Трябва да ѝ дадеш поне възможност да опита да те излекува. И да, ако погледът ти можеше да убива, сигурно щях да падна мъртъв още сега. Но ме чуй много внимателно: ако волята на Паладин е да умреш преди да си предизвикал още по-голямо нещастие на този свят, така да бъде. Ще се примиря. И Кризания също. Но ако волята му е да живееш, ще трябва да се примириш ти!

Рейстлин продължаваше да го стиска с окървавените си пръсти. Животът сякаш бе на път да го напусне.

Карамон твърдо отстрани ръката му. Той се изправи и обърна гръб на леглото, откъдето сега го наблюдаваше топка от чиста, неподправена агония и ужасни стенания. Поколеба се. Виковете на магьосника разкъсваха сърцето му. После си помисли за Тика, помисли си за дома...

Продължи да крачи, докато не се озова навън в нощта. Преди да влезе в палатката на Кризания, забеляза, че същото джудже е застанало недалеч в сенките и равнодушно дялка някаква дървена клечка с ножа си. Войнът спря и отново извади парчето пергамент. Не беше необходимо да го препрочита. Две изречения. Кратки и ясни:

Карамон захвърли пергамента на земята.

Каква жестока шега!

Каква жестока, извратена шега!

Струваше му се, че дори през кървавата пелена на болката до ушите му достига подигравателният смях на боговете. С едната си ръка му предлагаха спасение, а с другата му го отнемаха! Колко ли се веселяха при вида на адските му мъки!

Тялото на Рейстлин се извиваше в спазми, както и душата му, сгърчена в безсилна ярост, горяща от осъзнаването, че се е провалил.

"Слаб, жалък човек! — чуваше гласовете им. — Трябваше ли да ти напомняме, че си просто един смъртен?"

Нямаше намерение да застава лице в лице с триумфа на Паладин. Да стане свидетел на презрителния поглед на бога, стиснал в ръцете си падението му — не! По-добре да умре още сега и да позволи на душата си да намери спасение в бездната на мрака. Но този негов брат, другата му половина, онази част от него самия, на която завиждаше, която презираше и която по право трябваше да бъде той... Беше му отказал... дори тази последна утеха...

Тялото му отново се разтърси от конвулсии.

— Карамон! — извика в самотата на мрака Рейстлин. — Карамон, нуждая се от теб! Карамон, не ме изоставяй! — Зарида, стиснал стомаха си, свит на топка. — Не ме оставяй... да преживея това... сам...

Сетне съзнанието му изгуби нишката на логичната последователност на събитията и бе залято от видения на собствения му живот, които сякаш изтичаха през пръстите му. Тъмни драконови криле, счупена драконова сфера... Тасълхоф... един гном...

Моето спасение...

Моята смърт...

През ума му проникна ярка бяла светлина. Той се сви и опита да избяга, опита да се потопи в успокояващата тъмнина. Чуваше собствения си глас, умоляващ Карамон да го довърши, да сложи край на пронизващата чиста, бяла светлина. Видя как брат му му обръща гръб.

Светлината заструи още по-нетърпимо и се превърна в красиво лице — спокойно, чисто лице с тъмносиви очи. Нечии студени ръце докоснаха горящата му кожа.

— Позволи ми да те излекувам.

Светлината го нараняваше по-лошо и от добре наточена стомана. Рейстлин запищя и опита да се измъкне, но ръцете го държаха здраво.

— Позволи ми да те излекувам. — Махай... се!

— Позволи ми да те излекувам.

Умората го връхлетя като огромна морска вълна. Беше прекалено изтерзан, за да се противопостави на болката, подигравките, мъките, които го бяха преследвали през целия му живот.

Той затвори здраво очи, за да не вижда светлината и зачака присмеха...

... и внезапно съзря лицето на бога.

Карамон стоеше в очакване пред палатката на брат си и стискаше главата си с две ръце. Протяжните молби на Рейстлин да го оставят да умре прорязваха съзнанието му и усилваха болката още повече. Накрая вече не можеше да издържа. Свещенослужителката очевидно се бе провалила. Той стисна дръжката на меча си, влезе вътре и се насочи към леглото.

Точно в този момент виковете на Рейстлин престанаха.

Лейди Кризания се отпусна върху магьосника и положи глава на гърдите му.

"Мъртъв е! — помисли си Карамон. — Рейстлин е мъртъв."

Но дори когато погледна брат си, не успя да почувства нищо. Вместо това в него се промъкна нещо като ужас от една-единствена мисъл: "Какъв грозен начин да умреш!"

Лицето на Рейстлин бе вкочанено. Устата му зееше, без да издава звук. Невиждащите, потънали дълбоко в скулите очи се взираха право напред.

Карамон пристъпи сковано, все така без да изпитва и следа от печал или облекчение и се загледа към странното изражение на магьосника, ала в същия момент стряскащата истина го овладя напълно: Рейстлин не беше мъртъв! Уголемените, неподвижни очи се взираха невиждащо, но само в този свят, поради простата причина, че наблюдаваха друг.

Тялото на магьосника се разтърси от скимтящ вик, който бе дори по-ужасяващ от агонизиращите писъци. Главата му помръдна, устните му се разделиха, адамовата му ябълка се раздвижи, но устата му не издаде звук.

Изведнъж очите на Рейстлин се затвориха. Главата му се отпусна на една страна, спазмите престанаха. Измъченият му вид изчезна, а лицето му придоби особен, бледен вид. Магьосникът си пое дъх, изпусна го, пак вдиша дълбоко...

Поразен от онова, което виждаше, без да е сигурен дали трябва да изпитва благодарност или съжаление, че брат му е оживял, Карамон не можеше да откъсне очи от окървавеното, измъчено тяло.

Долавяйки как започва да трепери от парализиращото усещане, което понякога връхлита човек след особено неприятен кошмар, генералът коленичи до Кризания и внимателно ѝ помогна да се изправи. Тя се втренчи неразбиращо в него, без да може да го познае. Погледът ѝ отново се насочи към Рейстлин. Усмихна се. Затвори очи и мълчаливо произнесе благодарствена молитва. Сетне се притисна към Карамон. По бялата ѝ роба имаше пресни кървави петна.

— Трябва да излекуваш и себе си — каза той, докато я извеждаше от палатката, обвил силната си ръка около нея, за да я задържи да не падне.

Лицето ѝ, макар и отслабнало от безмерна умора, изглеждаше красиво и озарено от хладен триумф.

— Може би утре — отвърна младата жена. — Тази нощ постигнах далеч по-важна победа. Не виждаш ли? Това беше отговорът, който очаквах.

Загледан в нейната умиротворена, ведра красота, Карамон почувства, че очите му се замъгляват от напиращите сълзи.

— Значи това е твоят отговор? — попита рязко и извърна поглед към лагера.

Огньовете отдавна бяха оставени да изтлеят. Забеляза, че някой тича натам и бе сигурен, че новината вече се разпространяваше. По някакъв начин вещицата бе успяла да възкреси магьосника, да го върне от света на мъртвите.

Усети как озлоблението се надига в него. Можеше да си представи разговорите, вълнението, въпросите и умуването, мрачните погледи, поклащането на глави.

Душата му не можеше да понесе всичко това и сякаш се свиваше от отвращение. Сега единственото, което искаше, бе да заспи, за да забрави всичко и всички.

Ала Кризания говореше трескаво:

— Това е и твоят отговор, Карамон. Това е знакът от боговете, който и двамата очаквахме. — Тя спря, вдигна очи и го погледна. — Нима не виждаш? Нима още не си повярвал? Оставихме нещата в ръцете на Паладин и богът ни проговори. Рейстлин трябваше да остане жив. Трябва да живее, за да извърши своето велико дело. Заедно — аз, той и ти, ако пожелаеш да се присъединиш към нас, ще се изправим срещу злото и ще го надвием така, както тази нощ победихме смъртта!

Карамон се втренчи продължително в нея. Сетне сведе глава и раменете му се отпуснаха. "Не искам да се боря срещу злото —. помисли си изморено. — Просто искам да си отида у дома. Твърде много ли е това?"

Той притисна ръка към слепоочието си. Внезапно осъзна, че в сумрачния светлик на настъпващото утро

върху кожата му са се отбелязали кървавите пръсти на Рейстлин.

— Ще назнача стража в палатката ти — заяви дрезгаво. — Опитай се да поспиш...

Той ѝ обърна гръб.

— Карамон — повика го Кризания.

— Какво? — едрият войн въздъхна.

— Утре ще се почувстваш по-добре. Ще се моля за теб. Лека нощ, приятелю. Не забравяй да благодариш на Паладин задето пощади живота на брат ти.

— Да, разбира се — измърмори той.

Главоболието му се усилваше, а заедно с него и неудобството, което изпитваше. Знаеше, че съвсем скоро нещата ще се влошат, така че побърза да остави Кризания и се добра със залитане до палатката си.

Когато остана сам в тъмнината, той се преви на две и повръща, додето в стомаха му не остана почти нищо. Сетне се хвърли в леглото и опита да се противопостави на болката и изтощението.

Докато мракът милостиво го обгръщаше, в съзнанието му още веднъж отекнаха думите на Кризания: "Не забравяй да благодариш на Паладин задето пощади живота на брат ти".

Споменът за ужасяващото лице на Рейстлин заплува пред очите му и молитвата му остана неизречена.

Глава 10

Карас потропа върху камъка за гости пред дома на Дънкан и зачака нервно. Вратата се отвори и в рамката ѝ застана кралят на джуджетата.

— Влез и добре дошъл, Карас — произнесе Дънкан и се отдръпна, за да му даде път.

Високото джудже се изчерви от притеснение и пристъпи вътре. Като се усмихваше любезно, за да го предразположи, кралят го поведе към личния си кабинет.

Построен дълбоко под земята, в сърцето на планинското кралство, домът на Дънкан представляваше сложен лабиринт от стаи и тунели, претъпкани с тежки солидни мебели от така обожаваното от всички джуджета тъмно дърво. Макар да бе далеч по-голям и просторен от повечето домове в Торбардин, в редица отношения обиталището на Дънкан не се различаваше много от тях. Противното щеше да се сметне за изключително неприятна проява на лош вкус. Само защото Дънкан беше крал, това не му даваше право да се простира нашироко. Така че, макар да имаше прислуга, той отваряше сам вратата си и

обслужваше гостите със собствените си ръце. Беше вдовец и живееше в къщата заедно с двамата си синове, които все още не бяха женени, защото бяха твърде млади (само на по осемдесет или там някъде).

Кабинетът, в който въведоха Карас, очевидно бе любимото място на краля. Стените бяха окичени с бойни брадви и щитове заедно с добре подбрана колекция от зловещо закривени мечове на гоблини, както и един тризъбец на минотавър, спечелен от някой от предшествениците му, плюс, разбира се, обичайните чукове, длета и други инструменти за обработка на камък.

Дънкан се постара гостът му да се радва на възможно най-доброто джуджешко гостоприемство: настани го на най-удобния стол, наля му пълна чаша с пиво и накара огъня да се разгори игриво. Разбира се, Карас и преди бе идвал тук; всъщност повече от веднъж. Ала сега се чувстваше така, сякаш влиза в дома на непознат. Може би последното се дължеше на факта, че независимо от приятелското отношение на Дънкан, старото джудже от време на време го пронизваше с проницателния си поглед.

Забелязал необичайното настроение на краля, Карас стоеше като на тръни и нервно бършеше с опакото на ръката пяната от устата си, докато очакваше да приключат с формалностите.

Съвсем скоро това се случи. Дънкан също си наля чаша пиво и го пресуши, докато се настаняваше срещу него. После положи чашата на масичката до себе си, поглади брада и се взря мрачно във високо джудже.

— Карас — каза накрая. — Твърдиш, че си убил магьосника.

— Да, тане — отвърна стреснато той. — Нанесох му смъртоносен удар. Никой не може да преживее подобна рана.

— Но той го е преживял — отвърна накратко кралят.

Карас се намръщи:

— Да не би да ме обвиняваш в...

Сега беше ред на Дънкан да се изчерви:

— Не, не, приятелю! Далеч съм от тази мисъл. Сигурен съм, че каквото и да се е случило, наистина вярваш в онова, което ни разказа. — Кралят въздъхна тежко. — Но съгледвачите ни твърдят, че са го видели да се разхожда из лагера. Ранен, но жив. Поне сега не е в състояние да язди. Армията се е придвижила към Заман, а той е бил превозен с каруца.

— Тане! — запротестира Карас с почервеняло от гняв лице. — Заклевам се в най-святото си! Кръвта му обагри ръцете ми! Лично измъкнах меча си от корема му. Реорксе! — Джуджето потрепери. — Смъртта в очите му!

— Не се съмнявам, синко! — успокои го с откровен тон Дънкан и потупа младия герой по рамото. — Никога не съм чувал някой да преживее раната, която ми описа — с изключение на старите дни, когато свещенослужителите все още крачеха сред нас.

Както и всички останали свещенослужители, и тези на джуджетата бяха изчезнали от лицето на Крин точно преди Катастрофата. За разлика от другите раси, джуджета не бяха забравили напълно вярата си в древния Реоркс, Създателя на Света. И макар те също да бяха разочаровани от него, задето бе предизвикал Катастрофата, вярата им бе твърде дълбоко вкоренена и обхващаше прекалено голяма част от културата им, за да я отхвърлят с лека ръка при първия намек за дребна несполука. Все пак му се сърдеха точно толкова, колкото да престанат да го боготворят открито.

— Имаш ли някаква идея как се е случило това? — попита намръщено Дънкан.

— Не — каза тежко Карас. — Но повече ме интересува защо генерал Карамон все още не се е свързал с нас. —

Той потъна в размисъл. — Някой успя ли вече да разпита двамата затворници? Може те да знаят нещо.

— Един кендер и един гном? — Дънкан изсумтя. — Ха! Какво изобщо могат да знаят те? Пък и не е необходимо да ги разпитваме. Магьосникът така или иначе не ме интересува особено. Всъщност причината, поради която те повиках днес е, че искам да те помоля да забравиш всички тези безполезни мисли за мир и да се концентрираш върху по-непосредствените ни проблеми, като войната.

— В тези двамата има нещо повече от две бради, тане — измърмори все така замислено Карас, като несъзнателно употреби стария израз за подобни ситуации. Очевидно не слушаше краля. — Мисля, че трябва да...

— Знам какво имаш предвид — прекъсна го мрачно Дънкан. — Демонични създания, призовани от чародееца. Но ти казвам, че това е пълна безсмислица! На първо място кой уважаващ себе си магьосник би призовал някакъв си кендер? Не, според мен, двамата са му слуги или нещо подобно. Било е тъмно и лесно си можел да направиш грешна преценка. Ти сам го каза.

— Не съм сигурен — отвърна съвсем тихо Карас. — Но ако само беше видял изражението на лицето му, когато се появиха! Приличаше ми на човек, който си ходи насред полето и неочаквано се е натъкнал на сандък, пълен със злато и скъпоценности. Умоляваме те, тане, дай ми разрешение — каза нетърпеливо високото джудже. — Нека ги доведа пред теб и да ги разпитам, това е всичко, което искам!

Дънкан въздъхна изключително дълбоко и погледна натъжено Карас:

— Много добре — отсече. — Предполагам, че с нищо няма да навреди. Но — той се втренчи изпитателно в него, — ако се окаже, че всичко е безсмислено, обещаваш ли, че ще си избиеш от главата тези глупости и ще се заемеш сериозно с онова, в което си най-добър? Битката няма да бъде лесна, синко — добави внимателно кралят, забелязал изпълнения с горест поглед на младия герой. — Нуждаем се от теб, Карас.

— Да, милорд — кимна сериозно високото джудже. — Ще се съглася. Ако се окаже така, ще се съглася.

Дънкан кимна рязко и извика на стражите, след което се изправи и съпроводи Карас до входната врата.

Някъде дълбоко под тях, на другия край на огромното кралство, през извиващи се улици, през подземното море Уркан, се простираха първите нива на занданите. Тук държаха затворниците, извършили по-маловажни престъпления или нарушения на разпоредбите — длъжници, млади джуджета, говорили неуважително на по-възрастни от тях, бракониери, както и неколцина пияници, които си доспиваха след поредния гуляй. Тук държаха и кендера и гнома.

Или поне до предната вечер.

— Всичко е заради това — заяви Тасълхоф Кракундел, когато пазачът го бодна, за да го принуди да върви, — че нямаме карта.

— Чух те да твърдиш, че си бил тук и преди — подхвърли раздразнено Гнимш.

— Не преди — поправи го Тас. — След. Или може би по-късно е по-правилният израз. Поне сто години след това сега, доколкото се справям с пресмятането. Историята си я бива. Дойдох тук с едни приятели. Да видим... Беше точно след като Златна Луна и Речен Вятър се ожениха и преди да отидем в Тарсис. Или беше след като отидохме в Тарсис? — Тас се почеса. — Не, не може да е било така, понеже Тарсис беше, когато онази сграда се сгромоляса върху мен и...

— Вечесъмгочувал! — отсече Гнимш.

— Какво? — премигна Тас.

— Вече... съм.... го... чувал! — кресна гномът.

Тънкото му гласче отекна рикоширащо в подземната камера и накара неколцина минувачи да се втренчат раздразнено в него. Стражите с мрачни лица побързаха да подбутнат напред заловените си след опит за бягство пленници.

— О — каза оклюмало кендерът. Той отново се оживи. — Но кралят още не е, а точно при него ни водят, нали? Със сигурност ще прояви интерес...

— Каза, че не бива да споменаваме нищо за бъдещето — прошепна гръмовно Гнимш. Кожената престилка пошляпваше около глезените му, докато тичаше след Тас. — Предполага се, че трябва да се държим така, сякаш сме местни, спомняш ли си?

— Понеже мислех, че всичко ще бъде наред — възрази с въздишка кендерът. — И наистина беше. Устройството проработи. Избягахме от Бездната...

— Позволиха ни да избягаме... — изтъкна гномът.

— Както и да е — съгласи се раздразнено Тас. — Така или иначе, се измъкнахме. Това се брои. А магическото устройство проработи, точно както каза ти — Гнимш се усмихна щастливо и кимна — и открихме Карамон. Думите ти се оказаха верни и устройството си беше напълно ка-кали... както там му казваше, и ни изпрати право при него...

— Калибрирано — прекъсна го гномът.

— ... и тогава... — Тас нервно прехапа устни, — по някакъв начин всичко се обърка. Промушиха Рейстлин. Сигурно вече е мъртъв. А джуджетата ни повлякоха със себе си, без дори да ми дадат шанс да им обясня каква сериозна грешка допускат.

Кендерът крачеше дълбоко замислен. Най-сетне изглежда стигна до някакво заключение, защото поклати глава:

— Това е, Гнимш. Знам, че е прекалено отчаяно и при нормални обстоятелства не бих разчитал много на него, но вече едва ли имаме друга възможност. Ситуацията излезе извън контрол. — Той въздъхна тежко. — Мисля, че трябва да кажем истината.

Гномчето толкова се стресна от последното му изявление, че дори се препъна в собствената си престилка и се прекатури на земята. Стражите, които не говореха Общия език, просто го сграбчиха и го повлякоха през останалата част от пътя, додето най-сетне не се озоваха пред огромна дървена врата. Тук им хвърлиха по един последен предупредителен поглед и бутнаха тежките крила, които започнаха да се отварят съвсем бавно.

— О, вече съм бил тук! — заяви изведнъж Тас. — Вече знам къде сме.

— Голяма помощ, не ще и дума — измърмори Гнимш.

—Залата за аудиенции—продължи кендерът. — Последният път, когато идвахме, Танис се разболя. Той е елф, нали разбираш. Добре де, наполовина елф. Затова не може да живее под земята. — Той отново въздъхна. — Иска ми се Танис да беше тук. Той поне щеше да знае какво да правим. Иска ми се някой наистина мъдър да беше тук.

Пазачите ги избутаха вътре.

— Поне — подхвърли Тас към гномчето — не сме сами, нали така? Аз и ти. Двамата заедно.

— Тасълхоф Кракундел — представи се кендерът и се поклони ниско пред краля на джуджетата. После се поклони последователно на всеки един от тановете, насядали в каменните кресла, разположени зад и малко по-ниско от трона на Дънкан. — А това е...

Гномът подхвана бодро:

— Гнимшмари...

— Гнимш! — произнесе високо Тас, като стъпи върху крака на гномчето, когато то спря, за да си поеме дъх. — Би ли оставил говоренето на мен?! — смъмри го шепнешком, така че всички чуха.

Спътникът му се намръщи и замълча сърдито. Кендерът отново огледа обаятелно присъстващите. Очите му зашариха из залата.

— Леле, май наистина не сме много по нововъведенията, а? Искам да кажа, поне през следващите двеста години. Мястото и тогава изглеждаше по същия начин. С изключение на ей оная пукнатина там... не, ей онази там... Да, тъкмо тя. В бъдещето е станала малко по-големичка. Сигурно ще ви се стори уместно да...

— Откъде идваш, кендере? — изръмжа Дънкан.

— От Утеха — отвърна Тас, припомняйки си, че трябва да говори истината. — Не се притеснявайте, ако дори не сте го чували. Все още не съществува. В Истар също не го бяха чували, но и без друго нямаше значение, понеже там не ги интересува нищо, освен онова, което е под носа им. В Истар де. Утеха е на север от Хейвън, който също все още го няма, но ще се появи по-рано от Утеха, ако ме разбирате правилно.

Дънкан се наведе напред и се втренчи унищожително в кендера изпод гъстите си вежди:

— Лъжеш!

— Не, не! — запротестира Тас. — Виждате ли, дойдохме тук с помощта на магическо устройство, което заех — в известен смисъл — от един приятел. Работеше си съвсем добре, когато го взех, но после без да искам го счупих. Е, не беше съвсем по моя вина. Но това е друга история. Във всеки случай, преживях Катастрофата и се оказах в Бездната. Ако трябва да бъдем честни, не особено приятно място. Така де, после в Бездната срещнах Гнимш и той го поправи. Устройството. Страшен приятел — продължи бодро и потупа спътника си по рамото. — Нищо, че е гномче, изобретенията му винаги работят.

— Значи... вие сте от Бездната — обади се сурово Карас. — Току-що го призна! Създания от Владенията на Мрака! Черноризецът ви призова, а вие се появихте.

Стряскащото обвинение за секунда накара Тас да изгуби дар слово.

— Хм-хм — оплете си езика той и отново откри, че може да говори: — Никога досега не са ме обиждали така! Освен може би, когато пазачът в Истар се обърна към мен с онази дума... как беше... няма значение. Без да споменаваме факта, че ако Рейстлин изобщо е възнамерявал да призовава някой, това със сигурност не сме били ние. Което ми напомня за нещо! — Кендерът се втренчи обвинително в Карас. — Защо трябваше да се появяваш и да го убиваш така? Искам да кажа, може наистина да не беше много добър човек. И може да се е опитал да ме убие, като ме накара да счупя устройството, за да се срути планината върху мен. Но — Тас въздъхна натъжено — със сигурност беше един от най-интересните хора, които съм познавал.

— Твоят магьосник, както добре знаеш, създание, не е мъртъв — изръмжа Дънкан.

— Слушай какво, не съм ти никакво съз... Не е мъртъв? — Лицето на кендера грейна. — Вярно ли? Дори след като го мушнахте така и след цялата кръв и всичкото му там... О! Разбирам! Кризания! Разбира се! Лейди Кризания!

— А, вещицата! — промърмори сякаш на себе си Карас, докато останалите танове също се размърдаха и се спогледаха неспокойно.

— Добре де, не отричам, че понякога тя се държи малко студено и недружелюбно — отдръпна се потресено Тас, — но това не ви дава право да я наричате с разни имена! В края на краищата тя е свещенослужителка на Паладин.

— Свещенослужителка! — разсмяха се тановете.

— Ето отговорът, който търсеше — подхвърли Дънкан към високото джудже, без да обръща внимание на кендера. — Вещерство.

— Разбира се, вие сте прав — отвърна намръщено Карас. — Но...

— Вижте — примоли се Тас, — ако само ми позволите да довърша. Опитвам се да ви обясня, джуджета такива. Станала е голяма грешка! Трябва да се добера до Карамон!

Думите му най-сетне предизвикаха нужната реакция. Тановете моментално се смълчаха.

— Познаваш генерал Карамон? — попита подозрително Карас.

— Генерал? — повтори озадачено Тас. — Брей! Почакай само Танис да научи за това! Генерал Карамон! Тика ще си умре от смях... Ъъъ, разбира се, познавам Кара... генерал Карамон — подхвана забързано кендерът, забелязал как веждите на Дънкан се сключват за пореден път. — Той е най-добрият ми приятел. Ако ме слушате внимателно, ще разберете съвсем ясно какво се опитвам да кажа. Гнимш и аз дойдохме, за да отведем Карамон у дома. Сигурен съм, че въобще не му харесва да е тук. Разбирате ли, Гнимш оправи устройството така, че да може да пренася повече от един човек...

— Да го отведете у дома? Къде точно? — изръмжа Дънкан. — В Бездната? Да не би чародеецът да е призовал и него?

— Не! — отсече Тас. Започваше да губи търпение. — Да го отведем обратно в Утеха, естествено. Както и Рейстлин, ако пожелае. Дори не мога да си представя какво толкова търсят тук. Последният път, когато идвахме, Рейстлин не можеше да понася Торбардин така или иначе — тоест, това ще се случи след около двеста години. През цялото време кашляше и се оплакваше от влагата. Флинт каза... Флинт Огнената Наковалня, по-право, мой стар приятел...

— Огнената Наковалня! — Дънкан скочи от трона си и се втренчи в кендера. — Ти си приятел на Огнената Наковалня?

— Да, но не е необходимо да се вълнувате толкова — рече постресен Тас. — Вярно, Флинт си имаше трески за дялане — вечно мърмореше и постоянно обвиняваше хората, че крадяли разни неща, въпреки че имах съвсем сериозни намерения да върна гривната обратно там, откъде я взех, но това не ви позволява да...

— Огнената Наковалня — произнесе мрачно Дънкан — е водачът на нашите врагове. Не го ли знаеше?

— Не — каза заинтригувано кендерът. — Не, не го знаех. О, но съм сигурен, че не може да е същият Огнената Наковалня — добави след секунда размисъл. — Флинт едва ли ще се роди през близките петдесет години. Може да е баща му. Рейстлин твърдеше, че...

— Рейстлин? Кой е Рейстлин? — настоя кралят. Тасълхоф фиксира джуджето със сурово изражение:

— Въобще не внимавате, а? Рейстлин е магьосникът. Онзи, когото убихте... Ъъъ, онзи когото не убихте. Онзи, който си мислехте, че сте убили, но не сте.

— Името му не е Рейстлин. Казва се Фистандантилус! — изсумтя Дънкан. Кралят на джуджета седна обратно на мястото си с непреклонно изражение. — Е — продължи, когато се настани удобно и отново погледна от високо Тас, — ако правилно съм те разбрал, планираш да отведеш магьосника, който е бил излекуван от свещенослужител, при положение, че такива не съществуват в нашия свят, и генерала, за когото твърдиш, че е твой приятел, обратно на място, което все още не съществува, за да се срещнеш с нашия нероден враг, като за целта използвате устройство, изобретено от гном, което всъщност работи?

— Именно! — извика тържествуващо кендерът. — Разбрахте най-после! Вижте само колко добре се справяте, когато ме слушате!

Гнимш кимна енергично, за да подкрепи думите му.

— Стража! Отведете ги! — изръмжа Дънкан. Той се обърна към Карас с хладен тон: — Даде ми думата си. След десет минути ще те очаквам на Военния съвет.

— Но, тане! Ако те наистина познават генерал Карамон...

— Достатъчно! — изрева внезапно кралят. — Задава се война, Карас. И цялата ти доблест, и всичките ти благородни възражения срещу избиването на наши роднини няма да променят този факт! Ще излезеш на бойното поле и ще се биеш, или можеш да вземеш посраменото си голобрадо лице и да го скриеш в занданите, заедно с онези, които ни предадоха — дюлърите! Кое избираш?

— Естествено, заклел съм се да ви служа, тане мой — отговори с вкаменено лице Карас. — Животът ми е в ръцете ви.

— Гледай да не го забравиш пак! — отсече Дънкан. — И за да съм сигурен, че няма да ти хрумне още някоя детинщина, ще наредя да те задържат в покоите ти. Можеш да излизаш само по време на Военните съвети. Колкото до тези двамата — той махна към Тас и Гнимш, — ще бъдат затворени на тайно място, додето не приключим с войната. Над главата на всеки, който се опълчи срещу заповедите ми, виси заплаха от смъртно наказание.

Тановете се спогледаха и отново замърмориха одобрително, макар да се чуваха и подмятания, че мерките са твърде закъснели. Стражите сграбчиха кендера и гномчето и ги повлякоха навън. Тас не спираше да протестира:

— Слушайте, казах самата истина — хленчеше той. — Трябва да ми повярвате! Знам, че звучи странно, обаче всеки може да ви каже, че обикновено не... ъъъ... не съм никак искрен! Само ми дайте малко време. Накрая може и да свикна...

Тасълхоф никога не би повярвал, че някой ден ще се озове толкова надълбоко под земята, ако собствените му крака не го бяха отвели дотам. Спомняше си, че веднъж Флинт му бе разправил как Реоркс живее именно на подобно място и кове с огромния си чук съдбините на Света.

— Трябва да е веселяк този Реоркс — измърмори кендерът и затрепери толкова силно от студ, че чак зъбите му затракаха. — Очаквах, че щом Реоркс кове съдбините на света, тук ще е малко по-топло.

— Доверисенаджуджетата — подхвърли Гнимш.

— Какво? — На Тас му се струваше, че е прекарал половината от живота си в започване на всяко изречение с "какво".

—Казах, довери се на джуджетата! — каза високо гномчето, — Вместо да строят домовете си върху действащи вулкани, които между другото са отличен източник на топлина, предпочитат да живеят във вътрешността на отдавна угаснали парчета скала. — Гнимш поклати олисяващата си глава. — Трудно ми е да повярвам, че имаме общи корени.

Тас не отговори, зает с други по-важни мисли. Като например, как ще се измъкнат от тази неприятност, къде ще отидат, ако се измъкнат и кога ли сервират вечерята? Изглежда нямаше да получи незабавни въпроси на нито един от тези въпроси (включително и на този за вечерята), така че кендерът изпадна в определено мрачно настроение.

По пътя имаха само един по-вълнуващ момент, додето ги спускаха по някакъв тесен скалист тунел, прокопан право надолу в недрата на планината. Устройството се наричаше "повдиган", както обясни Гнимш. ("Не е ли по-правилно да се нарича повдиган, ако издигаш разни неща с него?" — поинтересува се Тас, но гномчето не му обърна внимание.) Тъй като едва ли щеше да надделее в този спор, кендерът реши да не си губи времето в униние, а да прекара пътешествието надолу по възможно най-приятния начин, макар на места клатушкащата се дървена конструкция — задвижвана от мускулести джуджета, дърпащи дебелите дълги въжета — неведнъж да се блъскаше в стените на тунела и с това да предизвикваше истинска паника сред пътниците си.

Последното се оказа изключително забавно, особено когато стражите им най-сетне закрещяха пиперливи джуджешки ругатни и заразмахваха юмруци към онези, които ги спускаха.

Колкото до гномчето, Гнимш тутакси бе изпаднал в състояние на невероятна възбуда. Той извади отнякъде парче въглен, зае една от кърпичките на Тас и като се просна на пода, започна да рисува плановете на Нов подобрен повдигач.

— Макарикабелипара — мърмореше си под нос щастливо и драскаше скицата на нещо, което кендерът можеше да оприличи единствено на огромен омар, принуден да се придвижва на колелца. — Горедолугоредолу. Кой-етаж? Молянеотваряйтевратата. Капацитеттридесетидве. Засяда? Сигнализация! Камбанасвиркатръба.

Когато най-сетне се добраха до долу, Тас се опита да запомни накъде се насочват (тъй че ако успееха да избягат, да може да се ориентира и без карта). В същото време гномчето се бе лепнало за него и развълнувано му разясняваше детайлите върху кърпичката.

— Да, Гнимш, колко интересно наистина — каза Тас, без да проявява особено задълбочен интерес, защото точно в този момент сърцето му потъваше дори по-дълбоко

от мястото, на което бяха попаднали. — Успокояваща музика от тръба в ъгъла? Да, Гнимш, прекрасна идея.

Стражите ги сръчкаха да вървят напред и това даде възможност на кендера окончателно да довърши трагичната ситуация с една дълбока въздишка. Не само; че мястото изглеждаше поне толкова скучно, колкото и самата Бездна, но и на всичко отгоре към това се прибавяха всички предимства на поразително неприятната миризма. По стените се редуваха редици големи и грубо издялани в скалата затворнически килии. Тъмнината разпръскваха факли, които одимяваха допълнително и без друго зловонния въздух, а самите килии бяха претъпкани едва ли не до тавана с джуджета.

Докато крачеха по тясната пътечка между стените, Тас се оглеждаше все по-объркано. Тези джуджета никак не приличаха на престъпници. Сред тях имаше както мъже, така и жени, а също и деца — всичките напъхани на едно място. Някои се свиваха под мърляви одеяла или просто седяха отпуснато върху разклатени столове и се взираха намръщено иззад решетките.

— Ей! — рече кендерът и подръпна един от стражите за ръкава. Говореше малко джуджешки, който бе научил от Флинт. — Какво е всичко това? — попита и махна с ръка. — Защо всички тези хора са тук? (Или поне това предполагаше, че е попитал. Съществуваше съвсем реална възможност просто да се е поинтересувал къде е най-близката таверна.)

Ала джуджето се втренчи мрачно в него и произнесе една-единствена дума:

—Дюлър.

Глава 11

—Дюлър? — повтори безизразно Тас.

Стражът отказа да дава повече обяснения и го засили още по-грубо напред. Кендерът се олюля, след което отново възвърна равновесие и продължи да ходи, като се оглеждаше живо и опитваше да схване в какво точно се бяха забъркали. По същото време Гнимш, очевидно поразен от поредната атака на вдъхновението, пространно се бе спрял върху раздела "хидравлика".

Тас се замисли дълбоко. Дюлър, къде беше чувал тази дума? Внезапно отговорът му се яви съвсем сам:

— Мрачните джуджета! — рече. — Разбира се! Сега си спомням! Биеха се на страната на Върховния драконов повелител. Само че миналия... ох, предполагам, следващия път, когато бяхме... ще бъдем тук, тях вече няма да ги има? Да му се не види, каква каша само. Със сигурност едва ли живеят в тези килии. Ей — Тас отново дръпна стража за ръкава, — какво са направили? Искам да кажа, за да ги вкарате в затвора?

— Предатели! — отсече джуджето.

Вече бяха стигнали до една килия в най-отдалечения край на коридора. Пазачът извади ключ, вкара го в ключалката и отвори вратата пред тях.

Кендерът надникна вътре. Килията беше натъпкана с двайсет или трийсет джуджета. Някои лежаха отпуснато на пода, а други спяха, опрели гърбове на стените. Имаше и някаква група, тихичко разговаряща в един от ъглите, която тутакси прекрати разговора си, когато вратата се отвори. В килията нямаше жени или деца: само мъже, които изгледаха Тас, гномчето и стража с изпълнени с омраза очи.

Кендерът сграбчи приятеля си точно преди Гнимш да пристъпи невиждащо вътре, все така улисан в дрънкане за хора, засядащи между етажите.

— Хм, хм — проточи Тас, като придърпа до себе си гнома и се обърна към пазача. — Обиколката беше наистина... ъъъ... поучителна. А сега, ако обичате, бихте ли ни отвели обратно в нашата килия, която, смея да твърдя, беше тъй светла, добре проветрена и... мисля, просторна... Аз и спътникът ми ви даваме тържественото си обещание повече да не предприемаме неразрешени екскурзии из вашия град, макар той да е изключително интересен и би ми се искало да видя повече от него. Ай...

Стражът не го слушаше. Ръката му грубо блъсна Тас във вътрешността на килията така, че кендерът се просна по корем.

— Е, кога най-после ще решите? — извика раздразнено гномчето, като последва спътника си. — Вътре или вън?

— Предполагам, вътре — произнесе опечалено Тас, като се изправи в седнало положение и отправи поглед към мрачните, смълчани дюлъри.

Стъпките на пазача се отдалечиха, сподирени от обидни подвиквания и крясъци, долитащи от съседните килии.

— Здравейте — каза бодро кендерът, без да предлага ръката си, за да се здрависат. — Казвам се Тасълхоф Кракундел, а това е приятелят ми Гнимш. Изглежда отсега ще споделяме една и съща килия, а? Та, как ви е името? Ъъъ, хей, един момент, не бих казал, че това е особено учтиво...

Тас се изправи на крака и се помъчи да отстъпи възможно най-далеч от дюлъра, който се приближаваше неумолимо към тях.

Джуджето бе необичайно високо. Лицето му почти не се виждаше изпод четинестата, сплъстена брада. Внезапно то им се ухили. Нещо проблясна и в ръката му изведнъж се появи нож. Дюлърът неотстъпчиво ги последва, даже когато Тас панически повлече след себе си гнома в един от близките ъгли.

— Квисаияхора? — изписка Гнимш, който най-сетне бе обърнал внимание на неприветливото място, където бе попаднал.

Преди кендерът да успее да отговори, джуджето го спипа за врата и опря ножа в гърлото му.

"Това е! — помисли си със съжаление Тас. — Този път със сигурност ще умра. Обзалагам се, че на Флинт това ще му се стори ужасно забавно."

В същия момент ножът на мрачното джудже се премести към рамото му и опитно преряза ремъка на торбичките, за да им позволи да се стоварят с тропот на пода.

За момент в килията настъпи пълен хаос. Дюлърите се хвърлиха едновременно да събират разпиляното. Джуджето, което бе нападнало кендера, грубо събра по-голямата част и си проби път с ритници и лакти, за да отнесе спечелената плячка. Тас установи, че почти всичките му вещи бяха изчезнали в рамките на по-малко от две секунди.

Дюлърът се усамоти и веднага се зае да рови из торбичките. Така или иначе в него бяха попаднали и по-ценните неща. Джуджето притисна всичко до гърди и се върна в дъното на килията, за да се похвали на приятелчетата си, които веднага посегнаха към торбичките и започнаха да изсипват съдържанието им пред себе си.

Тас въздъхна с облекчение и се отпусна с омекнали крака върху студения каменен под. Всъщност въздишката му бе резултат по-скоро на напрегнато облекчение. Беше сигурен, че веднага щом торбичките престанеха да ги интересуват, джуджетата щяха да стигнат до идеята, че няма да е зле да претърсят и тях двамата.

"А ще им бъде далеч по-лесно да ни ограбят, ако сме трупове, разбира се" — помисли си той, което пък го наведе на още едно неочаквано заключение.

— Гнимш! — разбърза се той. — Магическото устройство! Къде е?

Гномът мигна и потупа един джоб на кожената си престилка, след което поклати глава. Потупа друг и измъкна от него дървена линийка и парченце въглен. Позволи си за момент да ги изучи подозрително, ала след като установи, че нито едно от двете не е магическото устройство, ги върна обратно там, откъдето ги бе взел. Тас вече сериозно обмисляше дали да не го сграбчи за гушата, когато с тържествуващ вик Гнимш се наведе към ботуша си и го извади от там.

По време на предишното им затворничество, гномчето бе сполучило отново да сгъне машинарията. Сега тя по-скоро приличаше и имаше размерите на най-обикновен медальон, вместо на интригуващ и дори красив скиптър.

— Пази го от тях! — предупреди го Тас. Той погледна крадешком към дюлърите и откри, че все още бяха заети да се боричкат над онова, което бяха намерили в торбичките му. — Гнимш — прошепна, — това чудо ни помогна да се измъкнем от Бездната и успя да ни отведе право при

Карамон, защото е ка-каликаквототаммувикаш специално за онзи, на когото го е дал Пар-Салиан. Разбираш ли, не искам отново да ни прехвърля през времето, но мислиш ли, че, примерно, може да ни послужи за едно съвсем дребно скокче встрани оттук? Ако Карамон наистина е генерал на това място, сигурно армията му не е много надалеч.

— Каква страхотна идея! — очите на гнома засияха. — Минутка, нека помисля...

Ала бе прекалено късно. Тас усети нечие докосване на рамото си. Кендерът се обърна, а сърцето му подскочи в гърлото му, като се постара да залепи върху лицето си онова, което се надяваше да бъде Мрачното Изражение на Закоравял Убиец. Очевидно успя, защото дюлърът, положил ръката си върху рамото му, отскочи ужасено и в желанието си да го избегне едва не се прекатури през глава.

Забелязал, че това джудже е поне наполовина по-младо от предишния му нападател и че в очите му все пак се забелязва някакъв проблясък на здрав разум, Тас въздъхна и се отпусна. От своя страна, видял, че кендерът няма да го изяде жив, дюлърът престана да трепери и го погледна обнадеждено.

— Какво? — попита на джуджешки Тас. — Какво искаш?

— Дойди. Ти дойди — даде му знак дюлърът и заотстъпва, без да престава да му прави знаци, за да го успокои.

Тас предпазливо се изправи на крака.

— Стой тук, Гнимш — нареди той.

Гномчето не му обърна внимание, заето да мърмори щастливо, докато преобръщаше и извиваше тази или онази дреболия в устройството.

Кендерът запълзя с нарастващо любопитство след джуджето. Може би това приятелче бе намерило пътя за навън. Може би дори копаеше тунел...

Дюлърът продължаваше да ръкомаха, додето не отведе кендера в центъра на килията. Тук най-сетне спря и попита с надежда, като посочи надолу:

— Помощ?

Тас сведе очи. Не беше тунел. Вместо това на пода имаше одеяло, върху което лежеше умиращо джудже. Лицето му бе покрито с пот, а косата и брадата му бяха мокри от влага. Очите му бяха затворени. Тялото му потрепваше конвулсивно. Кендерът усети как също започва да трепери. Той се озърна колебливо. После отново погледна дюлъра, който го бе довел и поклати глава със съжаление:

— Не... Простете, не мога да мога направя нищо... простете ми — вдигна безпомощно рамене.

Джуджето изглежда разбра, защото се смъкна на колене до болния и наведе опечалено глава.

Тас изпълзя при Гнимш с усещането, че е на път да изгуби съзнание от ужас. После обърна очи към мрачната килия и внимателно се взря в онова, което трябваше да види или чуе още от самото начало — дивите, нечленоразделни звуци, крясъците от болка, молбите за вода, както и обезпокоителната тишина, надвиснала над неподвижните тела.

— Гнимш — произнесе тихо. — Тези джуджета са болни. Виждал съм същите признаци и преди. Тук върлува чума.

Очите на гномчето се разшириха и то едва не изпусна магическото устройство.

— Гнимш — продължи кендерът, като се стараеше да говори с възможно най-спокойния си глас. — Трябва да се махаме от тук! Така, както го виждам аз, шансовете ни се свеждат или до бърза смърт от добре наточен нож — което, макар да е доста интересна възможност, определено си има своите неудобства, — или до малко по-бавна такава и доста по-скучна, но от болестта.

— Мисля, че ще стане — рече гномчето и насочи вниманието си към устройството. — Естествено, може да ни запрати обратно в Бездната...

— Съвсем не лошо място — кимна забързано Тас, като бавно се изправи на крака и помогна Гнимш да направи същото. — Отнема известно време, докато свикнеш и едва ли ще ни се зарадват много, но ми се струва добра идея да опитаме.

— Много добре. Нека само го наглася...

— Не го докосвай!

Познатият глас бе дошъл някъде от сенките и прозвуча така неумолимо и заповедено, че гномчето замръзна, посегнало към устройството.

— Рейстлин! — извика Тас и се заозърта подивяло. — Рейстлин! Тук сме! Тук сме!

— Знам къде сте — отвърна магьосникът и се материализира точно пред тях, направо от задимения въздух в помещението.

Внезапната му поява накара насядалите наоколо дюлъри да възкликнат ужасено. Джуджето, което бе нападнало кендера с ножа си, се приведе и атакува.

— Рейстлин, внима... — изпищя Тас. Магьосникът се обърна. Не проговори. Не издигна ръце. Просто се втренчи в нападателя си. В същия момент лицето на дюлъра изгуби цвят, а ножът се изплъзна от безчувствените му пръсти. Джуджето се сниши още повече и се скри някъде в сенките в дъното на килията. Преди отново да насочи очи към кендера, Рейстлин огледа добре помещението. Настъпи тишина. Дори болните бяха накарани да замълчат.

Магьосникът удовлетворено насочи вниманието си към Тас.

— ... вай — довърши неуверено кендерът. После лицето му се проясни. Той плесна с ръце: — О, Рейстлин! Толкова се радвам да те видя! Изглеждаш чудесно. Особено, след като ти забиха... ъъъ... меч в... ммм?... Е, няма значение. Дойде да ни спасиш, нали? Прекрасно! Аз...

— Стига глупости — произнесе безизразно магьосникът. Той улови Тас и го приближи към себе си. — А сега искам да знам откъде се появихте?

Кендерът заекна, загледан в бездънната пропаст на очите му:

—Аз... Не съм много сигурен, че ще ми повярваш. Никой не иска да ми повярва. Но е истина, кълна се!

— Просто ми кажи! — озъби се Рейстлин, а ръката му безмилостно разтърси яката на Тасълхоф.

—Да! — преглътна кендерът и направи деликатен опит да се изплъзне. — Ъъъ, спомняш ли си, че доста помага, ако от време на време ми позволяваш да дишам... Да видим сега. Опитах се да спра Катастрофата, но устройството се повреди. С-сигурен съм, че не си искал да... — той се поколеба, — но май ми беше дал погрешни инструкции...

— Така е. Направих го нарочно — отвърна мрачно Рейстлин. — Продължавай.

— Много бих искал. Но е ужасно мъчно да говориш, без да дишаш...

Магьосникът поохлаби хватката си. Тас дълбоко си пое дъх.

— Добре! Докъде бях стигнал? О, да. Последвах лейди Кризания надолу, надолу, надолу до самото дъно на Храма в Истар, точно когато се срутваше, нали се сещаш? После я видях да влиза там и бях сигурен, че търси теб, защото спомена името ти, а аз се надявах да поправиш устройството...

— Давай по-накратко!

— Мда. — Кендерът започна да говори толкова бързо, че почти нищо не му се разбираше: — После се чу тропот зад мен и това беше Карамон, само дето не ме видя и всичко стана тъмно, а когато се събудих, теб те нямаше, но беше тъкмо навреме, за да видя как боговете хвърлят планината... — Пое си дъх. — Това вече беше нещо. Дали не би те заинтересувало да ти... Не? Добре, някой друг път... П-предполагам, че пак съм заспал, понеже се събудих отново и всичко беше тихо. Помислих, че съм умрял, ама не бях. Намирах се в Бездната. Храмът беше отишъл там след Катастрофата.

— Бездната! — изсъска Рейстлин. Ръката му затрепери.

—Не е от най-приятните места — увери го Тас. — Нищо, че преди малко казах друго. Срещнах се с Царицата... — Той потръпна. — А-ако нямаш нищо против, бих искал да не ти разправям тази част, става ли? — Вдигна ръка. — Но тези пет малки бели петна са от нейното ръкостискане... Както и да е, тя ми каза, че трябвало да остана там долу завинаги, за-защото така можела да промени хода на историята и да спечели войната. Нямах никакво намерение да — кендерът се взря умолително в Рейстлин — ...просто исках да помогна на Карамон. Тогава, докато още се помайвах в Бездната, срещнах Гнимш...

— Гномът — прошепна магьосникът към мъничкото човече, което също го зяпаше изумено, без да смее да помръдне.

— Да. — Тас изви глава, за да се усмихне на приятеля си. — Представяш ли си, построил е устройство за пътуване във времето, което работело — наистина работело, помисли си само! И — пуф! Ето ни и нас!

— Измъкнали сте се от Бездната? — Рейстлин обърна огледалния си поглед към кендера.

Тас се размърда от неудобство. Онези последни няколко секунди не го оставяха на мира дори нощем, а кендерите сънуват наистина рядко.

— Ъъъ, да — усмихна се, както се надяваше, обезоръжаващо на магьосника.

Очевидно усмивката му не постигна желания ефект. Рейстлин наблюдаваше гномчето с изражение, което накара Тасълхоф да почувства как по гърба му пролазват студени тръпки.

— Казваш, че устройството се е повредило? — подхвърли магьосникът.

— Да — той преглътна.

Усетил, че Рейстлин е отпуснал още повече пръсти, кендерът направи още един опит да се измъкне от хватката му. За негова изненада опитът се увенча с успех и той тупна на земята.

— Устройството беше повредено — промърмори магьосникът. Внезапно погледът му се впи в Тас: — Но кой тогава го е пипал? — гласът му бе малко по-висок от шепот.

Като отстъпваше назад, кендерът рече с полуоплетен език:

— Н-надявам се, че магьосниците няма да се сърдят много. Гнимш не го бърникаше в истинския смисъл на думата. Ще го кажеш на Пар-Салиан нали, Рейстлин? Не бих искал да си имам неприятности с него... е, не повече от онези, които вече имам. Не сме направили нищо нередно. Гнимш просто... ами събра го отново, точно както си беше, за да проработи.

— Поправил го е? — настоя Рейстлин с все същото зловещо изражение в очите.

— Д-да. — Тас изприпка до гномчето и го смушка в ребрата, за да му затвори устата. — По... правил. Добре де, това е думата. Поправил.

— Но, Тас — започна на висок глас Гнимш. — Не си ли спомняш какво се случи. Аз го...

— Млъкни — прошепна трескаво кендерът. — Остави говоренето на мен. Забъркали сме се в голяма каша! Магьосниците не обичат да им пипат устройствата, дори и за да подобриш нещо в тях! Сигурен съм, че ще се оправя с Пар-Салиан. Без съмнение, поне той ще бъде много доволен, че си пипнал това-онова в него. В края на краищата, сигурно е било страшно отегчително, че може да пренася през времето само един човек. Пар-Салиан ще разбере, стига аз да съм този, който му го обясни — ако разбираш какво искам да кажа. Докато Рейстлин е малко... ами нервен по тези въпроси. Не ми се вярва дори да се опита да ни разбере и повярвай — поглеждане към магьосника, преглъщане, — сега не е моментът да си правим разни експерименти.

Гнимш изгледа подозрително мъжа в черна роба и се притисна по-силно в Тасълхоф:

— Гледа ме така, сякаш ей сега ще ме обърне с опакото навън! —промърмори неспокойно.

— Той гледа така всички — отвърна шепнешком Тас. — Ще свикнеш.

Замълчаха. В претъпканата килия някакво джудже изстена в съня си. Кендерът бързо метна поглед към него и отново се концентрира върху Рейстлин. Магьосникът не отместваше очи от гномчето. Бледото му лице отразяваше неразбираемите чувства, които сякаш се преплитаха в него.

— Ммм, наистина, това е всичко, което мога да ти кажа до този момент, Рейстлин — каза високо Тас, като подхвърли още един нервен поглед към болните джуджета. — Можем ли вече да тръгваме. Ще ни вземеш ли със себе си, както правеше в Истар? Беше адски забавно и...

— Дай ми устройството — произнесе магьосникът и протегна ръка.

Поради някаква причина — дали заради странния блясък в очите му, или заради влагата в зандана, кендерът започна да трепери неудържимо. Гнимш задържа устройството и му отправи въпросителен поглед.

— Хм, хм, би ли възразил, ако... остане в нас за известно време? — Започна Тас. — Няма да го изгубя...

— Дай ми устройството — гласът на Рейстлин бе съвсем тих и отчетлив.

Кендерът отново преглътна. Чувстваше странен вкус в устата си.

— Н-най-добре му го дай, Гнимш.

Гномчето мигна объркано. Явно все още се опитваше да разбере какво става. Продължаваше да се взира въпросително в Тас.

— Всичко... Всичко ще бъде наред — опита да се усмихне кендерът, макар изведнъж лицето му да се бе вцепенило. — Рейст-Рейстлин ми е приятел, нали разбираш. При него ще бъде в безопасност.

Малкото човече сви рамене, отдели се на няколко крачки от спътника си и подаде устройството на магьосника. То изглеждаше съвсем безинтересно под потрепващата светлина на факлите. Рейстлин внимателно го взе. Изучи го отблизо и съвсем грижливо го пусна в един от тайните джобове на робата си.

— Ела при мен, Тас — произнесе тихо и му даде знак да се приближи.

Гнимш продължаваше да стои пред магьосника и да се взира печално в джоба, където бе изчезнало устройството му. Тасълхоф протегна пръсти и го издърпа за презрамките на престилката. После го обви с една ръка пред себе си и вдигна очи:

— Готови сме, Рейстлин — каза весело. — Да ни няма! Представям си физиономията на Карамон!

— Казах... ела тук, Тас — повтори бавно и безизразно магьосникът.

— Стига, Рейстлин, нали няма да го оставиш съвсем самичък тук, а? — изхленчи кендерът. — Той пусна гнома и се приближи до магьосника. — Защото, ако е така, предпочитам да остана и аз. Имам предвид, че без мен никога няма да се измъкне сам. А и току-що му хрумна една страхотна идея за механичен повдигач...

Ръката на Рейстлин се стрелна като усойница и улови Тас точно преди да се е изплъзнал. Кендерът не успя да гъкне и вече се намираше от дясната страна на магьосника.

— Не, Тас, няма да го оставя тук.

— Видя ли? Сега всички заедно ще отидем при Карамон. Казвам ти, магията е страхотно забавление — започна кендерът с широка усмивка, като се постара да се извърти към гнома, макар пръстите на Рейстлин да му причиняваха невероятна болка.

Ала при вида на изражението, изписало се върху лицето на Гнимш, усмивката му помръкна. Понечи да изтича при приятеля си, но магьосникът го държеше здраво.

Гномчето бе останало съвсем само. Изглеждаше напълно объркано и нещастно. Все още стискаше кърпичката на кендера.

Тас се загърчи.

— О, Гнимш, моля те. Всичко ще бъде наред. Казах ти, Рейстлин ми е при...

Магьосникът премести ръката си и го улови за яката, докато повдигаше другата и насочваше пръста си към малкото човече. Мекият му глас започна да припява:

— Аст киранан каир...

Тас усети как го залива ужасно предчувствие. И преди беше чувал тези думи...

— Не! — изкрещя той. Извъртя се така, че да погледне Рейстлин в очите. — Не! — хвърли се с всички сили към магьосника и започна да го удря с мъничките си ръце.

— ...Гардурм Сот-арн / Су кали Яларан! — довърши спокойно Рейстлин.

Уловен за черната роба на магьосника, Тас изведнъж престана да се бори и се вслуша в пращенето на въздуха.

Обърна се с нечленоразделен вик тъкмо навреме, за да види как от пръстите на Рейстлин се стрелват огнени мълнии и се насочват право към тялото на гнома. Магическата светлина порази Гнимш в гърдите. Ужасната енергия повдигна тялото му и го запрати към каменната стена зад него.

Човечето се строполи на пода, без да издаде звук. Кожената му престилка димеше. Разнесе се сладникав мирис на изгоряла плът. Ръката, която държеше кърпичката на кендера, потрепна и замря.

Тас не можеше да помръдне. Почти се беше оплел в робата на магьосника и просто стоеше и се взираше.

— Да вървим, Тас — обади се Рейстлин. Кендерът го погледна.

— Не — прошепна треперейки, като се опитваше да стъпи на пода. После изкрещя: — Ти го уби! Защо? Той беше мой приятел!

— Основанията ми са си моя работа — отвърна студено магьосникът и го улови по-здраво. — А сега идваш с мен.

— Не, няма! — извика Тас и се забори още по-упорито. — Ти не си интересен или вълнуващ... ти си зъл... зъл като Бездната! Ти си ужасен и грозен, и не искам да ходя никъде с теб! Никога повече! Пусни ме! Пусни ме!

Той риташе, пищеше и ръкомахаше със стиснати юмруци, полузаслепен от напиращите сълзи.

Дюлърите, които най-сетне бяха успели да дойдат на себе си от преживения ужас, започнаха да крещят панически. Това привлече вниманието на джуджетата от останалите килии. Изведнъж всички се залепиха за решетките, за да видят по-добре какво се случва.

Сякаш се бяха отприщили вратите на самия ад. Над виковете и крясъците се чуха и гърлените гласове на стражите, които се опитваха да въведат ред, като издаваха заповеди на джуджешки.

Рейстлин бе запазил абсолютно спокойствие. Лицето му не изразяваше нищо. Той постави длан върху челото на Тас и произнесе няколко тихи думи. Тялото на кендера моментално се отпусна. Магьосникът го улови точно преди да падне на земята, проговори отново и двамата просто изчезнаха. Изумените дюлъри останаха зазяпани с отворени усти към празното място на пода и сгърченото, свито на топка тяло на мъртвия гном.

Час по-късно, Карас, който с лекота бе избягал от собствения си затвор, най-сетне успя да си проправи път до отделението с килиите, където държаха клана Дюлър.

Той закрачи мрачно по коридора.

— Какво става тук? — попита един пазач. — Ужасно тихо е.

— Преди малко имаше нещо като бунт — измърмори стражът. — Така и не разбрахме за какво става дума.

Карас се огледа остро. Дюлърите го наблюдаваха, ала не с омраза, а по-скоро подозрително и дори уплашено.

Колкото по-нататък отиваше, толкова по-голяма тревога го обхващаше. Нещо ужасно се бе случило тук. Той ускори крачка. Достигна последната килия и надникна вътре.

Когато го видяха, джуджетата скочиха и се изтеглиха навътре. Там се скупчиха едно до друго и замърмориха, сочейки към противоположния ъгъл.

Карас се намръщи. На пода лежеше неподвижното тяло на гнома.

— Кой направи това? — попита заповедно. — И къде е кендерът?

За негово изумление, вместо да започнат отричат вината си, дюлърите се втурнаха към него и започнаха да говорят един през друг. Високото джудже рязко им даде знак да мълчат.

— Ти — посочи един, който все още стискаше торбичките на Тас. — Откъде взе тези кесии? Какво се е случило? Кой направи това? Къде е кендерът?

Дюлърът с тътрене се приближи до решетките. Карас погледна право в очите му. И за свой ужас откри, че дори в тези очи някога да бе имало поне частица здрав разум, сега нямаше абсолютно нищо.

— Видях го — захили се дюлърът. — Видях го. В черната му роба и сичко. Дошъл за гнома. Дошъл за кендера. Дошъл за всички ни! — Мрачното джудже се изсмя налудничаво. — Всички! — повтори.

— Кого? — попита със сурово изражение Карас. — Кого си видял? Кой е дошъл за кендера?

— Сам той — прошепна дюлърът и се обърна с подивели очи към тялото на гнома. — Смърт...

Глава 12

От векове ничий крак не бе стъпвал в магическата крепост Заман. Джуджетата гледаха на нея с подозрение и недоверие поради няколко причини. Първо, бе принадлежала на магьосниците. Второ, каменоделската работа не беше джуджешка, нито пък естествена. Крепостта — както разказваше легендата — бе издигната от самата земя посредством магия и именно магията ѝ помагаше да не се сгромоляса.

— Трябва да е магия — измърмори Регър към Карамон, като погледна унищожително високите шпилове на укреплението. — В противен случай отдавна щеше да се е изравнила със земята.

Хълмистите джуджета отказаха дори да пристъпят във вътрешността ѝ и предпочетоха да разположат лагера си отвън. Хората от равнината постъпиха по подобен начин, не толкова от страх пред магията, макар тя в никакъв случай да не им вдъхваше доверие, а поради факта, че по принцип не се чувстваха удобно на закрито.

Северняците, напротив, се подиграха на всички и смело пристъпиха вътре, като си подхвърляха шеги за призраци и страшилища. Останаха една нощ. На следващата сутрин ги намериха заети да издигат лагера си на открито, мърморейки за свеж въздух и здрав сън под звездите.

— Какво,се е случило тук? — попита объркано брат си Карамон, докато се разхождаха вътре веднага след пристигането си. — Твърдиш, че не е Кула на Върховното чародейство и все пак тук има магия. Очевидно е. Построили са я магьосници. И — едрият войн потръпна — човек изпитва странно чувство. Не е зловещо, като в Кулите, но е някак... някак... — замълча объркано.

—... извратено — промърмори Рейстлин. Очите му обходиха стените край тях. — Извратено и смъртоносно, братко. Тук са се провеждали експерименти. Неслучайно магьосниците са построили това място далеч от оживените пътища поради една причина. Знаели са, че магията лесно може да им се изплъзне от контрол. Така и станало — всъщност, случвало се е неведнъж. Но е имало и щастливи моменти. Тук са се изковавани магии, които след това са носили всеобща полза.

— Но защо са я изоставили? — обади се лейди Кризания и се загърна по-добре във вълнената си наметка.

Беше проветриво и въздухът миришеше на прах и камък.

Рейстлин намръщено замълча. Продължиха през смълчаните, извиващи се коридори, без да говорят. Леките кожени ботуши на Кризания почти не издаваха звук, тежко подкованите стъпки на Карамон отекваха в стените, а робата на Рейстлин шумолеше заедно с ритмичното потропване на жезъла на Магиус, на който се подпираше при всяка крачка. Беше толкова тихо, че тримата можеха да бъдат взети за призраци. Когато магьосникът отново заговори, гласът му почти стресна едрия войн и Кризания:

— Макар чародеите винаги да са били разделени на трите основни цвята роби — за добрите, неутралните и злите — невинаги сме поддържали баланса толкова съвършено, колкото би ни се искало. Когато обикновените хора се обърнали срещу нас, Белите роби се оттеглили в Кулите си и оттам започнали да призовават към помирение. Черните, разбира се, отначало искали да потърсят възмездие. Те завзели крепостта и провели опити за създаването на цели армии. — Той отново замълча. — Опити, които тогава завършили с неуспех, но донесли гибелни вреди на нашата епоха... Грешката им струвала осъзнаването за безизходността на ситуацията. Изоставили Заман и се присъединили към онези от тях, които водели битките, известни като Изгубените сражения.

— Изглежда мястото ти е добре познато — отбеляза внезапно Карамон.

Рейстлин отвърна остро на погледа му, за да открие, че лицето на брат му е напълно спокойно и открито — макар, разбира се, в кафявите му очи да се таяха странни, неразбираеми сенки.

— Още ли не разбираш, братко? — каза магьосникът и спря в началото на един особено ветровит, мрачен коридор. — Никога не съм бил тук и все пак познавам всички тези проходи. Стаята, която си избрах, е била моя спалня и преди, макар да не съм прекарал и една нощ в нея. Тук съм странник, но мога да се ориентирам и със затворени очи. От тези стаи за размисъл, до банкетните зали на първото ниво.

Карамон също спря. Той бавно огледа мрачния таван и погледът му се зарея надолу по галерията и прозорците от които на снопове нахлуваше слънчева светлина и образуваше продълговати решетести петна по пода. Най-сетне погледът му отново се върна върху собствения му близнак.

— Тогава, Фистандантилус — произнесе с натежал глас, — сигурно знаеш, че тук ще бъде и твоята гробница?

За момент едрият войн успя да се наслади на леката пукнатина в стъкления взор на магьосника и видя в него не гняв, но развеселеност, триумф. Сетне огледалните отражения се завърнаха и Карамон видя самия себе си, застанал в средата на едно ярко слънчево петно зимна светлина.

Кризания се приближи до Рейстлин. Тя положи длан върху ръката, която държеше жезъла и се втренчи във война със студените си сиви очи:

— Боговете са с нас — каза, — а не с Фистандантилус. Уменията на брат ти са големи, вярата ми също. Няма да се провалим!

Все така загледан в своя близнак, уловил отражението му в очите си, Рейстлин се усмихна.

— Да — прошепна той, а в гласа му се долавяше леко съскане. — Да, боговете са с нас!

На първото ниво на магическата крепост Заман се намираха огромни, украсени с ваян камък галерии и зали, които — в отминалите дни — бяха служили на обитателите на това място за събирания и празненства. Имаше помещения, някога пълни с книги, където магьосниците да прекарват в размисъл приятни, необезпокоявани от никого часове, а в задната част се намираха кухните и складовете, които отдавна не се използваха и с годините бяха потънали под дебел пласт прах.

На горните етажи бяха спалните, обзаведени с чудати, старомодни мебели. По леглата все още стояха ленените покривки, недокоснати от времето и сухия пустинен въздух. Именно в тези стаи спяха Карамон, лейди Кризания и офицерите от щаба на генерала. И дори сънят им да не бе здрав, дори понякога да се събуждаха, защото им се бе сторило, че дочуват напевни гласове или зърват призрак, случайно преминал през осветената от лунна светлина стая, никой не споменаваше за това на сутринта.

След няколко нощи обаче тези дреболии бързо бяха забравени под напора на новите тревоги около липсата на провизии, възникналите побои между хора и джуджета и докладите на шпионите им, че в Торбардин се формира огромна, добре въоръжена армия.

Все пак на първото равнище в Заман имаше един наистина странен коридор, който на пръв поглед приличаше на грешка в плановете на крепостта. Всеки, който се престрашеше да тръгне по него, откриваше, че той неочаквано свършва пред съвсем гладка стена. Изглеждаше така, сякаш строителите просто бяха захвърлили инструментите си с отвращение и бяха вдигнали безпомощно ръце.

Ала този коридор не беше грешка. Щом правилните ръце докоснеха гладката стена, щом се изговореха точните думи и се изпишеха необходимите руни в прахта пред нея, сякаш от нищото се появяваха очертанията на врата, зад която имаше широко стълбище, прорязано в самите гранитни основи на Заман.

Стълбището водеше надолу и надолу, в мрака и като че ли към самия център на света. Надолу към занданите на крепостта.

— Още веднъж — гласът бе тих, търпелив, подканящ и се извиваше като змия точно над главата на Тасълхоф.

Кендерът имаше чувството, че той има зъби, които се впиват в плътта му, за да изсмучат и последните капчици воля, които му бяха останали.

— Да повторим още веднъж. Разкажи ми за Бездната — продължи гласът. — Всичко, което си спомняш. Как се озова в нея. Как изглежда. Кого и какво видя там. А Царицата? Как би я описал? Какво ти каза тя?

— Опитвам се, Рейстлин, наистина! — изхленчи Тас. — Цели два дни ти повтарям едно и също. Не мога да си спомня нищо повече! Главата ми е пламнала. Студено ми е на ръцете и краката, а... стаята се върти около мене... Ако... само ако я накараш да спре да се върти, Рейстлин, мисля, ще успея да се сетя още нещо... — Усетил докосването на магьосника върху гърдите си, кендерът се сви ужасено. — Не! — изстена, като полагаше отчаяни усилия да се отдръпне встрани. — Ще бъда добър, Рейстлин! Ще си спомня. Не ме наранявай, не ме наранявай, както нарани бедния Гнимш!

Ръката на магьосника остана върху гърдите му само за секунда. Сетне го докосна по челото и ако дотогава Тас си мислеше, че гори, сега вече наистина усети изгарящата топлина на магьосника.

— Лежи спокойно — нареди му Рейстлин.

Той вдигна кендера за раменете и се взря внимателно в очите му Най-сетне остави тялото му да падне обратно в леглото и се изправи с проклятие на уста.

Потънал във влажната възглавница, Тас видя как образът на магьосника за момент надвисна над него, след което Рейстлин му обърна гръб, карайки черната роба да прошумоли и излезе от помещението. Кендерът опита да се надигне, за да види къде отива, ала усилието му коства твърде много и той отново се отпусна изнемощяло в леглото.

"Защо съм толкова отслабнал? — запита се объркано. — Какво става с мен? Искам да поспя. Може би тогава болката ще престане."

Тас затвори очи. Клепачите му мигом се отвориха, сякаш бяха прикрепени към пружини.

"Не, не мога да заспя! — помисли си ужасено. — В тъмнината има разни неща, страшни неща, които само това очакват, да скочат върху мен и да..."

Сякаш от много далеч чу гласа на Рейстлин, който разговаряше с някой. Тас се озърна, като премигваше, за да прогони съня от очите си и реши засега да се концентрира върху магьосника.

"Може би ще открия нещо — каза си безрадостно. — Може би така ще разбера какво става с мен."

Рейстлин говореше на някаква мрачна, приклекнала фигура. Определено приказваха нещо за него. Кендерът се напрегна, за да различи думите, ала умът му продължаваше да се държи изключително странно — просто се рееше и отказваше да се съюзи с нуждите на тялото му. Така че не можеше да бъде сигурен дали чува онова, което чуваше, или просто бе потънал в изпълнен с кошмари сън.

— Дай му още малко от отварата. Това ще го накара да се успокои — произнесе онзи, който най-вероятно бе Рейстлин на ниската, тъмна фигура. — Малко вероятно е някой да го чуе тук долу, но не мога да си позволя дори този риск.

Ниската фигура отвърна нещо. Тас затвори очи и позволи на хладните сини води на езерото — езерото Кристалмир — да обгърнат пламналата му кожа. Може би в края на краищата умът му бе решил да се съюзи наново с тялото.

— Когато изляза — долетя като изпод водата гласът на Рейстлин, — заключи вратата и угаси светлината. Напоследък брат ми е изключително подозрителен. Ако по някакъв начин успее да намери магическата врата, без съмнение ще слезе и тук долу. Не бива да открива каквото и да било. Всички тези килии трябва да изглеждат така, сякаш са празни.

Фигурата промърмори и вратата изскърца на пантите си.

Водите на Кристалмир внезапно завряха около него.

От дълбините им се протегнаха пипала, които сграбчиха Тас. Той панически отвори очи.

— Рейстлин! — изкрещя умолително. — Не ме оставяй! Помогни ми!

Ала вратата се затръшна. Ниската, тъмна фигура се довлече до леглото му. Кендерът се втренчи в нея в полуунес и видя, че пред него всъщност стои джудже. Той се усмихна:

— Флинт? Измърмори през напуканите си устни. — Не! Арак! — опита се да побегне, ала пипалата се бяха увили около краката му. — Рейстлин! — изпищя още веднъж.

Не можеше да помръдне. Нещо го сграбчи! Пипалата! Тас започна да се бори, без да престава да пищи от ужас.

— Млъквай, негоднико! Изпий това. — Пипалата го стиснаха за опашката на косата и приближиха към устните му една купа. — Пий, или ще ти изтръгна косата из корен!

Като се давеше, втренчен подлудено в лицето на джуджето, Тас полека отпи. Течността беше горчива, но прохладна и успокояваща. Беше жаден, толкова жаден! Кендерът изхленчи, грабна купата от ръцете на мъчителя си и я изпи на един дъх. После отново се отпусна на възглавницата. Само след няколко секунди пипалата се оттеглиха, болката в крайниците му започна да отшумява, а чистите, дълбоки води на Кристалмир го обгърнаха напълно.

Кризания се събуди с непреодолимото усещане, че някой е извикал името ѝ. И макар да не си спомняше да е чувала звук в истинския смисъл на думата, чувството бе толкова силно, че моментално я бе разбудило напълно и я накара да се изправи разтревожено в леглото, преди дори още да е наясно каква е причината да го стори. Може би бе сънувала нещо? Не. Вместо да намалява, впечатлението, че е била повикана се усилваше.

В стаята имаше още някой! Тя бързо се огледа. Светлината на Солинари се процеждаше през единия ъгъл на прозореца, но бе твърде слаба, за да освети напълно вътрешността на помещението. Не виждаше много, но знаеше, че долавя движение. Кризания отвори уста, за да повика стражата...

И почувства нечия ръка върху устните си. Сетне Рейстлин се материализира от самото сърце на мрака. Магьосникът бе приседнал на леглото ѝ.

— Прости ми, ако те изплаших, Преподобна дъще — произнесе едва чуто. — Нуждая се от помощта ти, но не искам да привличам вниманието на охраната.

Той отмести ръката си съвсем бавно.

— Не се изплаших — възрази Кризания. Тя се усмихна и се изчерви. Беше толкова близо до нея, че можеше да усети треперенето ѝ. — Просто... се стреснах, това е всичко. Бях заспала и си помислих, че си част от съня ми.

— Разбираемо е — отвърна Рейстлин. — Порталът е тук и ние сме съвсем близо до боговете.

"Не близостта на боговете ме тревожи" — помисли си тя и въздъхна, без да успее да овладее треперенето си. Усещаше пламтящата топлина на тялото му, долавяше загадъчния му, опияняващ аромат. Младата жена ядосано отвърна очи и опита да подтисне чувствата и желанията си. Той беше над тези неща. Нима трябваше да му докаже слабостта си още веднъж?

Тя се върна на темата без повече уговорки:

— Спомена, че се нуждаеш от помощта ми. За какво? — Внезапно я обзе страх. Тя се протегна и хвана ръката му. — Добре ли си? Раната ти...

По лицето на Рейстлин премина бърз спазъм, след което изражението му възвърна обичайната си твърдост.

— Не, всичко е наред с мен — отговори грубо.

— Слава на Паладин — усмихна се Кризания, без да сваля ръката си.

Очите на магьосника се присвиха:

— Твоят бог не заслужава благодарностите ми! — измърмори. Пръстите му стиснаха ръката ѝ до болка.

Младата жена потрепери. За момент ѝ се стори, че горящата топлина на тялото му изсмуква жизнената ѝ енергия и почти е на път да я смрази. Тя опита да измъкне дланта си, ала движението ѝ като че ли изтръгна Рейстлин от размисъла, в който бе потънал и той я погледна:

— Прости ми, Преподобна дъще — пусна я. — Болката беше нетърпима. Молих се да получа смърт. Но тя ми бе отказана.

— Знаеш причината — произнесе утешително Кризания, забравила напълно за страховете си.

Ръката ѝ се поколеба за миг, след което тя си позволи да я отпусне на завивката, без да докосва неговата.

— Така е и съм готов да я приема. И все пак не мога да му простя. Но това е само между твоя бог и мен — каза укорително той.

Младата жена прехапа долната си устна.

— Приемам порицанието ти. Беше заслужено. — Тя замълча. Рейстлин сякаш също нямаше желание да поднови разговора. Чертите на лицето му се бяха изострили още повече. — Каза на Карамон, че боговете са на наша страна. — Значи си влязъл във връзка с моя бог... с Паладин? — поинтересува се внимателно Кризания.

— Естествено — по лицето на магьосника плъзна обичайната му изкривена усмивка. — Това учудва ли те?

Тя въздъхна. Отпусна глава и позволи на тъмната коса да се разпилее върху раменете ѝ. Слабата лунна светлина блестеше със сини оттенъци по къдриците ѝ, а кожата ѝ излъчваше млечна белота. Парфюмът ѝ изпълваше стаята и сякаш се прибавяше към самия аромат на нощ-

та. Усети, че той я докосва. Вдигна глава и видя в очите му единствено горяща страст — страст, която нямаше нищо общо с магията. Кризания затаи дъх, ала в същия миг Рейстлин се изправи и се отдалечи от леглото. Младата жена въздъхна.

— Значи си общувал с двама от боговете? — попита натъжено.

— Общувал съм и с трима им — отвърна безцеремонно той, като се обърна отново към нея.

— Трима? — озадачи се тя. — Гилиън?

— Кой друг може да е Астинус, освен самият говорител на Гилиън? — подметна враждебно магьосникът. — Ако не е и самият Гилиън, както мнозина подозират. Това, разбира се, едва ли е ново за теб...

— Никога не съм разговаряла с Мрачната Царица — каза Кризания.

— Не? — Рейстлин зададе последния въпрос, втренчен пронизително в нея. Погледът му сякаш се простираше до самото сърце на душата ѝ. — Нима не ѝ е известено какво жадуваш? Нима не ти го е предлагала?

Взряна в него, усещайки близостта му, Кризания почувства, че отговорът ѝ потъва сред вълната от желание, което я бе обзело. Рейстлин не сваляше очи от нея. Тя преглътна и поклати глава:

— Ако е така — произнесе едва чуто, — значи ми го е предложила с едната си ръка и неми е позволила да го имам с другата.

Чу как черната роба прошумоля, когато магьосникът стреснато трепна. Огряното му от луната лице за момент изглеждаше разтревожено и замислено. После се смекчи.

— Не дойдох тук, за да обсъждаме теологични въпроси — рече леко подигравателно той. — Имам далеч по-належащи тревоги.

— Разбира се. — Кризания се стегна и отметна един кичур от лицето си. — Още веднъж поднасям извиненията си. Нуждаеше се от моята помощ, защото...

— Тасълхоф е тук.

— Тасълхоф? — повтори изумено тя.

— Да и е много болен. Всъщност е съвсем близо до смъртта. Нуждая се от способностите ти на лечител.

— Но, не разбирам. Защо... Как изобщо се е оказал тук? — заекна смутено младата жена. — Сам каза, че се е върнал в нашето време.

— И наистина го вярвах — отвърна с гробовен глас Рейстлин. — Очевидно съм сгрешил. Магическото устройство го е довело тук. Прекарал е известно време в типичното за кендерите размотаване из този свят и доста се е позабавлявал. Вероятно е научил, че се води война и е дошъл, за да сподели приключението. За нещастие, по време на пътешествието си е заболял от чума.

— Но това е ужасно! Разбира се, че ще дойда.

Кризания бързо взе хвърлената в единия край на леглото вълнената наметка и я уви около раменете си, а от вниманието ѝ не убягна, че Рейстлин се обръща с гръб, докато тя се приготвяше. Лунната светлина съвсем ясно очерта потрепващите мускули на челюстта му, сякаш магьосникът водеше някаква вътрешна битка със себе си.

— Готова съм — произнесе простичко, докато връзваше наметката си.

Рейстлин най-сетне се обърна и протегна ръка към нея. Тя го погледна объркано.

— Трябва да използваме пътеките на нощта — каза магьосникът тихо. — Както ти споменах, не искам да привличаме вниманието на охраната.

— Но защо? — попита младата жена. — Каква разлика би...

— Какво да кажа на брат си?

Кризания замълча. — Разбирам...

— Именно в това е дилемата — продължи Рейстлин, като я наблюдаваше внимателно. — Ако му кажа, новината само ще се прибави към многото тревоги, които в момента лежат на плещите му. Тас е повредил магическото устройство. Това също ще се прибави към грижите на Карамон, макар да знае, че съм обещал да го изпратя у дома. Ала... не, права си, трябва да му кажа, че кендерът е тук.

— Карамон наистина изглежда угрижен и нещастен през последните няколко дни — съгласи се замислено Кризания. В гласа ѝ се долавяше притеснение.

— Войната не се развива добре — уведоми я без заобикалки магьосникът. — Армията се разпада буквално с всеки изминал ден. Хората от равнината говорят за отпътуване. Дори в този момент може вече да са си тръгнали. Джуджета под командването на Огнената Наковалня пък са просто една сган, на която не може да се има вяра. Постоянните им оплаквания принуждават Карамон да взима решения, за които все още не е готов. Каруците с провизиите са изчезнали и никой не знае какво се е случило с тях. Собствената му войска проявява признаци на недоволство. И ако на всичко отгоре се появи един кендер, да бърбори неспирно, да отклонява вниманието му... — Магьосникът въздъхна. — И все пак... не мога... няма да е честно да го скрия от него.

Лицето на младата жена бе напълно сериозно:

— Не, Рейстлин. Мисля, че си прав. Не е разумно да му казваме, поне засега. — Забелязала изпълнения със съмнения поглед на Рейстлин, тя продължи с искрена увереност: — В момента Карамон не може да стори нищо. Ако кендерът е болен, както ти подозираш, мога да го излекувам, но ще изминат поне още няколко дни, докато дойде на себе си. Една грижа в повече за брат ти. Карамон планира да потегли най-късно до седмица. Ще се погрижим за кендера и когато се възстанови съвсем и стига да е такова желанието му, ще му позволим да се срещне с брат ти на бойното поле.

Архимагьосникът въздъхна отново, борейки се със съмненията и нежеланието си. После вдигна рамене:

— Много добре, Преподобна дъще. Осланям се на твоята преценка. Думите ти са мъдри. Няма да казваме на Карамон, че кендерът се е появил.

Той се приближи до нея и Кризания успя да види как устните му се разтягат в странна усмивка — усмивка, която този път се отразяваше и в блестящите му очи. Тя стреснато и без да знае защо се опита да се отдръпне от него, ала той я прихвана по-здраво през кръста и младата жена потъна в гънките на черната му роба.

Затвори очи, напълно забравила за усмивката му. Сгуши се по-близо, обгърната от топлината... заслушана в ускорения му пулс...

Магьосникът промърмори няколко думи, за да накара телата им да се стопят в нищото. Сенките им за момент останаха зареяни в лунната светлина, след което и те, както и всеки намек за присъствието им, изчезнаха с шепот.

— Държиш го тук? В тъмницата? — попита тя и потръпна в хладния въздух на мрачното място.

— Ширак! — Кристалът на върха на жезъла на Магиус обля стаята в мека светлина. — Настанил съм го ето там — посочи Рейстлин.

До стената бе примъкнато грубо легло. Младата жена погледна укорително магьосника и побърза да се приближи. Когато коленичи до него и положи длан върху трескавото му чело, Тас изкрещя. Очите му се отвориха широко, но невиждащо. Рейстлин я последва бавно и махна към приклекналото в ъгъла мрачно джудже.

— Остави ни — нареди и се загледа към кендера. Вратата щракна зад гърбовете им.

— Как може да го държиш заключен и на тъмно? — възмути се младата жена.

— Някога лекувала ли си страдащи от чума, лейди Кризания? — попита със странно изражение магьосникът. — Тя стреснато го погледна. Изчерви се и отклони очи. Рейстлин се усмихна с горчивина и сам отговори на въпроса си: — Не, разбира се, че не си. Чумата никога не е стигала до Палантас. Никога не е покосявала богатия, красив... — Той дори не направи опит да прикрие презрението си. Кризания почувства как пламва, сякаш самата тя се бе разболяла от треска. — Е, при нас дойде — продължи Рейстлин. — И покоси най-бедните части на Хейвън. Разбира се, там нямаше лечители. Нито пък мнозина на драго сърце изявиха желание да останат и да се погрижат за заболелите. Дори членовете на семействата им ги изоставяха. Бедни, жалки души. Правех каквото можех, лекувах ги с помощта на познанията за билките, които наскоро бях придобил. И ако не можех да ги изцеря, поне успявах да облекча болките им. Учителят ми не го одобряваше. — Сега вече говореше полугласно, сякаш бе забравил за присъствието ѝ. — Също и Карамон. Страхувал се за здравето ми, така твърдеше. Ха! — Той се изсмя кухо. — Страхуваше се за самия себе си. Мисълта, че може да се зарази от чума го плаши повече дори от армия гоблини. Как можех да им обърна гръб? Нямаха си никой... абсолютно никой. Презряни, умиращи... умиращи в самота.

Кризания го наблюдаваше вцепенено и усещаше как в очите ѝ започват да напират сълзи Рейстлин не я виждаше. В съзнанието си той се намираше сред вонящите бордеи из покрайнините на града. Мизерните домове на прокудените от славата и богатството. Виждаше себе си, облечен в червената роба, изгубен между страдащите; даваше им лекарства, държеше ръцете на умиращите, беше с тях в последните мигове от живота им. Работеше сред болните, без да очаква благодарност, без да я търси. Лицето му — последното човешко лице, което мнозина щяха да видят през живота си — не изразяваше нищо. Нито състрадание, нито загриженост. И все пак умиращите намираха утеха. До тях имаше някой, който разбираше, който всекидневно живееше с болката, който гледаше смъртта право в очите, без да изпитва страх...

Рейстлин се бе грижил за жертвите на чумата. Правеше необходимото според собствените си чувства, но защо? Все още не знаеше причината. А може би я бе забравил...

— При всички случаи — върна се към настоящето той, — открих, че светлината наранява очите им. Онези, които успяваха да се възстановят, най-често губеха зрението си от...

Ужасеният писък на кендера го прекъсна. Тасълхоф се взираше подивяло в него:

— Моля те, Рейстлин! Опитвам се да си спомня! Нали няма да ме върнеш обратно при Царицата...

— Тихо, Тас. — Кризания го улови, за да му попречи буквално да се изкатери по стената зад себе си. — Успокой се, Тас. Аз съм лейди Кризания. Позна ли ме? Тук съм, за да ти помогна.

Кендерът обърна разширените си очи към нея. Погледът му остана празен. Сетне той изплака и се притисна в свещенослужителката.

— Не му позволявай да ме върне обратно в Бездната, Кризания! Не му позволявай да те изпрати там! Там е ужасно, ужасно! Всички ще умрем като клетия Гнимш. Мрачната Царица ми каза!

— Бълнува — измърмори младата жена и внимателно се освободи от него. Помогна му да се отпусне обратно в завивките. — Много странно. Така ли е при всички болни от чума?

—Да — отвърна Рейстлин. Магьосникът се втренчи в Тас и коленичи до леглото. — Понякога дори е по-добре да влезеш в тона им. Успокоява ги. Тасълхоф...

Рейстлин положи ръка върху гърдите на кендера. Тас се сви ужасено и отново се загърчи, сякаш искаше да избяга.

— Ще бъда добър, Рейстлин — изплака той. — Не ме наранявай като клетия Гнимш. Светкавици, мълнии!

— Слушай ме внимателно — започна магьосникът с намек за гняв и раздразнение в гласа си, които накараха Кризания отново да му хвърли неодобрителен поглед.

Ала върху лицето на Рейстлин бе изписана единствено хладнокръвна загриженост. Помисли си, че вероятно е станала грешка, че магьосникът просто е объркал тона. Тя затвори очи, докосна медальона на Паладин около шията си и започна да изрича молитва за изцеление.

— Няма да те нараня, Тас. Шшшт, лежи спокойно — продължи Рейстлин. Сетне, забелязал, че Кризания е погълната от общуването си с нейния бог, той внезапно изсъска: — Какво, Тас? Какво ти каза Мрачната Царица?

Лицето на кендера бе изгубило трескавата си червенина, докато успокоителните думи на Кризания се носеха около него, по-сладки и по-прохладни от защитните образи на собственото му въображение. Делириумът оцветяваше кожата му в призрачно-пепеляв цвят. В очите му се забелязваха слаби проблясъци на здрав разум. Той не откъсваше очи от Рейстлин.

— Каза ми... точно преди да заминем... — Тас се задави.

— Да заминете? — магьосникът се наведе напред. — Нали бяхте избягали?

Кендерът се сви като попарен. Облиза сухите си напукани устни. Опита да отмести поглед, ала очите на Рейстлин, блестящи в светлината на жезъла го задържаха като уловено в капан животно и безмилостно го подканяха да признае всичко. Тас преглътна. Гърлото го болеше.

— Вода — помоли той.

— Когато ми кажеш! — озъби се магьосникът и хвърли бърз поглед към свещенослужителката, която все така бе коленичила и продължаваше да се моли, свела глава в ръцете си.

Кендерът пак преглътна мъчително.

— Мислех си... че... че сме избягали. Използвахме... устройството... и започнахме да се издигаме. Видях... Бездната, полето, плоско, празно... да пропада надалеч под краката ми. И — той потръпна — изведнъж вече не беше празно! Там... имаше сенки и... — разтърси глава и изстена. — О, Рейстлин, не ме карай да си припомням! Не ме карай да се връщам обратно там!

— Тихо — прошепна магьосникът, като запуши устата му.

Кризания вдигна разтревожено поглед, само за да види как Рейстлин нежно гали бузата на кендера. После съзря ужасеното и пребледняло лице на Тас и поклати глава:

— Вече е по-добре. Няма да умре. Но наоколо му са надвиснали мрачни сенки, които не позволяват на светлината на Паладин да го изцери напълно. Сенките на тези трескави бълнувания. Разбираш ли нещо от онова, което казва? — Веждите ѝ се събраха объркано. — Каквото и да е, изглежда за него е реално. Трябва да е било наистина ужасно, за да вземе страха на един кендер.

—Може би, ако ни оставиш, ще се почувства по-добре и ще може да ми каже какво го измъчва — предложи меко Рейстлин. — Двамата сме много добри приятели.

— Вярно. — Кризания се усмихна и се изправи. За нейно учудване Тас тутакси сграбчи ръцете ѝ.

— Не ме оставяйте с него, милейди! — Пое си въздух. — Той уби Гнимш! Бедният Гнимш. Видях го как ум-умира! — Той зарида. — Пламтящите мълнии...

— Хайде, хайде, Тас — успокои го младата жена и внимателно, но твърдо го накара да се отпусне в леглото. — Никой няма да те нарани. Който и да е убил този... мм... Гнимш, вече не може да се добере до теб. Сега си при приятели. Нали, Рейстлин?

—Магията ми е могъща — отвърна тихо той. — Помни това, Тасълхоф. Помни могъществото на магията ми.

— Да, Рейстлин — отвърна кендерът и замръзна неподвижно, прикован от пронизващия му поглед.

— Мисля, че наистина е по-разумно да останеш и да поговориш с него — каза тихо Кризания. — Тези мрачни страхове няма да го оставят на мира и само ще затруднят излекуването му. Сега най-добре да се връщам в стаята си. Ще намеря пътя сама, с помощта на Паладин.

— Значи няма да казваме на Карамон? — погледна я с крайчеца на окото си магьосникът.

— Да — отвърна решително тя. — Това само ще го натовари допълнително. — После се обърна към пациента си: — Ще се върна на сутринта, Тасълхоф. Поговори с Рейстлин. Отърви се от товара, който измъчва душата ти. После е най-добре да поспиш. — Положи ръка върху изпотеното челце на кендера и промълви: — Нека Паладин бъде с теб.

— Карамон? — обади се с нотка на надежда в гласа Тас. — Карамон ли каза? Той тук ли е?

— Да. А когато се наспиш, нахраниш и отпочинеш, ще те отведа при него.

— Не може ли да го видя още сега! — извика развълнувано кендерът, но бързо погледна към магьосника и добави: — А-ако не ви представлява трудност, искам да кажа...

— Той е много зает — отговори студено Рейстлин. — Сега той е генерал, Тасълхоф. Трябва да заповядва на армията си и да води война. Няма време за някакви си кендери.

— Да, п-предполагам, че е така, — Тас въздъхна тихичко и се отпусна на възглавницата, загледан в него.

Кризания го потупа нежно по рамото. После вдигна ръка към медальона си, прошепна някаква молитва и се стопи в нощта.

— А сега, Тасълхоф — произнесе магьосникът с тих глас, който накара кендера да потрепери, — вече сме сами. — Ръцете му вдигнаха одеялото до брадичката на Тас и оправиха възглавницата под главата му. — Ето, удобно ли ти е?

Не можеше да отговори. Успяваше само да се взира вцепенено в мъчителя си с все по-нарастващ ужас.

Рейстлин се настани на леглото до него. Погали трескавото му чело и приглади потните му коси назад.

— Спомняш ли си моя послушник Даламар, Тас? — запита разговорливо магьосникът. — Мисля, че се срещнахте в Кулата на Върховното чародейство, прав ли съм? — Пръстите му пробягаха леко като паяк по лицето на кендера. — Спомняш ли си как Даламар разтвори робата на гърдите си и показа петте рани, които някой му бе нанесъл? Да, виждам, че си спомняш. Това беше неговото наказание, Тас. Наказание, задето криеше разни неща от мен. — Пръстите му прекратиха омайващия си танц, пропълзяха по кожата на кендера и замряха, притиснали челото му.

Тас започна да зъзне и прехапа език, за да не изкрещи.

— С-спомням си... Рейстлин.

— Интересно преживяване, не мислиш ли? — каза съвсем спокойно магьосникът. — Мога да прогоря плътта ти с докосване, както например — той сви рамене, — например, както горещ нож минава през масло. Кендерите си умират за интересни преживявания, нали?

— Не... не чак дотам интересни — поправи го шепнешком Тас. — Ще ти кажа, Рейстлин! Ще ти разкажа всичко, което... което се случи! — Той затвори очи за миг и започна да говори. Цялото му тяло се затресе от преживявания наново ужас: — Изглежда... изглеждаше така, сякаш не толкова се издигахме над Бездната, колкото... като че ли тя се изплъзваше изпод краката ни! А после видях, че равнината не е празна, както си мислех в началото. Виждах сенки и си казах... казах си, че може би са планини и долини... — Очите му се отвориха, пламнали. Той се втренчи в магьосника с почуда. — Но дори това не беше! Сенките бяха нейните очи, Рейстлин! А възвишенията и долините бяха нейните нос и уста. Издигахме се над лицето ѝ! Сетне тя ме погледна, а в очите ѝ горяха огньове. Сетне отвори уста и аз... ами помислих си, че се кани да ни погълне! Само че ние се отдалечавахме все повече, а тя пропадаше надолу и надолу, въртеше се, додето накрая не ме погледна и каза... каза...

— Какво каза? — настоя магьосникът. — Посланието е било за мен! Трябва да е било! Ето защо те е изпратила! Какво каза Царицата?

Гласът на Тас бе едва доловим. Той прошепна:

— Каза: "Върни се у дома..."

Глава 13

Ефектът от тези думи върху Рейстлин стресна Тасълхоф повече от всичко друго през целия му живот. И преди беше виждал магьосника разгневен. Виждал го бе доволен и в моменти, в които бе извършвал убийство. Беше видял лицето му, когато Карас втъкна меча си в корема му.

Но нищо до този момент не можеше дори да наподоби онова, което съзря сега.

Лицето на Рейстлин придоби пепеляв цвят и стана толкова бяло, че за един изпълнен с ужас момент Тас си помисли, че магьосникът е умрял, просто ей така, както си стоеше надвесен над него. Огледалните очи сякаш се разпръснаха на стотици парченца, а кендерът видя миниатюрните си отражения да се разпръскват в хиляди посоки. Сетне погледът на Рейстлин угасна изпразнен и той се втренчи невиждащо пред себе си.

Ръката върху челото му започна да трепери неудържимо. И, докато Тас го наблюдаваше изумено, магьосникът като че ли започна да се съсухря на мястото си. А когато се изправи и хвърли наоколо си объркан взор, цялото му тяло се разтърси.

— Добре ли си? — попита нервно кендерът, доволен, че вниманието на мъчителя му най-сетне се е насочило в друга посока, но независимо от всичко удивен от странното му поведение. Той се изправи отпаднало. Ужасното замайване се бе стопило, заедно със странното, непознато чувство на страх. Усещаше се почти същия, както преди. — Рейстлин, не исках да кажа, че... Да не би пък сега да ти стане лошо? Изглеждаш ужасно...

Архимагьосникът не му отговори. Той политна назад и се подпря с гръб на каменната стена. Остана там, дишайки плитко и учестено. Плъзна ръка през лицето си и отчаяно се опита да дойде на себе си, вкопчен в мълчалива борба с противник, който бе толкова видим за кендера, колкото и призрак.

Сетне, като издаде нисък, изпълнен с ярост и болка вик, Рейстлин се наведе напред. Улови жезъла на Магиус, завъртя се на пети като вихрушка от мрак и излетя през отворената врата.

Загледан потресено след него, Тас видя как магьосникът профуча край стоящото на пост в преддверието мрачно джудже. Дюлърът хвърли един поглед към мъртвешкото му изражение и с див крясък отскочи в противоположната посока.

Тасълхоф беше толкова поразен, че за момент пропусна простия факт, че вече не е затворник.

— Гледай ти — каза си той и постави ръка на челото си, — Кризания беше права. Наистина се чувствам по-добре, след като се освободих от тези спомени. Е, не помогнах много на Рейстлин, но и без друго не ме е грижа за него. Добре де, не много — въздъхна. — Не мога да разбера защо уби клетия Гнимш. Може би някой ден трябва да го попитам.

— Но сега — кендерът се огледа — първото, което трябва да направя, е да намеря Карамон и да му кажа, че магическото устройство е в мен и вече можем да се приберем у дома... Не ми се вярваше, че някога ще го изрека — сви рамене тъжно,—но думата дом сега ми звучи като страшно приятно място.

Накани се да се изправи, ала краката му очевидно предпочетоха да си останат в леглото, защото откри, че отново е седнал.

— Тази няма да я бъде! — рече на краката си недоволно. — За къде сте без мен! Просто си го напомняйте от време на време! Аз съм ви началник и когато кажа движение — значи движение! Сега ще се изправя отново — предупреди ги той строго. — И очаквам от вас поне някакво желание за сътрудничество.

Речта му изглежда имаше известен резултат. Краката очевидно взеха решение да се държат послушно, защото кендерът успя да прекоси, макар и със залитане тъмната стая и да излезе в обляния в треперливата светлина на факлите коридор, който се виждаше през вратата.

Огледа се нагоре и надолу, но не видя жива душа. Промъкна се на известно разстояние, но не забеляза нищо по-различно от поредица мрачни килии, подобни на онази, в която го бяха държали — както и водещо нагоре стълбище в единия край на коридора. В другия край нямаше нищо друго освен мрачно спотаени сенки.

— Чудя се къде ли съм? — Той тръгна към стълбището. Доколкото можеше да прецени, това бе единственият път за навън. — Е, какво пък — реши философски. — Едва ли има някакво значение. Добрата страна на това да си бил в Бездната е, че на колкото и неприветливо място да попаднеш впоследствие, винаги можеш да си кажеш, че си бил и на далеч по-лошо.

Позволи си да спре за миг, колкото отново да се скара на краката си — все още бяха твърдо решени да се върнат обратно в леглото, — ала слабостта му бързо отшумя и той най-сетне се добра до основата на стълбището. Заслуша се и успя да долови нечии гласове.

— Проклятие — измърмори и се шмугна обратно в сенките. — Там горе има някой. Пазачи, както може да се предположи. Тези, как ги викаха, дюлъри... — Тас замръзна, като напрегнато се вслушваше, опитвайки да различи отделните думи. — Само ако говореха малко по-цивилизовано — изсумтя раздразнено. — Нещо, дето да им се разбира. Звучат доста развълнувани.

Любопитството най-сетне го надви напълно. Кендерът изкачи първата поредица от стъпала и надникна зад ъгъла. Отдръпна се възможно най-бързо и въздъхна:

— Двамина. Точно на пътя ми. И няма начин да ги заобиколя.

Торбичките с инструментите и оръжията му бяха изчезнали още в зандана на Торбардин. Но все още разполагаше с ножа си.

— Не че ще бъде от полза срещу тези приятелчета — сви рамене, като надникна още веднъж, за да огледа огромните бойни брадви, които джуджетата носеха.

Изчака още няколко секунди с надеждата, че ще се махнат. Изглеждаха развълнувани от нещо, но явно нямаха намерение да напускат поста си.

— Мога да си вися тук цяла нощ или ден, зависи кое време е — оплака се кендерът. — Но, както казваше баща ми, "винаги първо се опитай да поговориш със собственика, преди да се заемеш с ключалката му". Най-лошото, което могат да ми направят, имам предвид, освен да ме убият де, ще бъде отново да ме заключат долу. И ако изобщо разбирам нещо от ключалки, ще бъда обратно на свобода след не повече от половин час. — Той тръгна нагоре по стълбите. — Дали пък това не го казваше чичо Трапспрингър? — зачуди се, без да спира.

Когато се озова близо до тях, двете джуджета стреснато се втренчиха в него.

— Здравейте — рече бодро той. — Казвам се Тасълхоф Кракундел. — Протегна ръка. — А вие сте? Разбира се, не възнамерявате да ми кажете. Ами добре, всичко е наред. Така или иначе, едва ли мога да ви произнеса имената. Виждате ли, аз съм затворник и търся човека, който ме държеше заключен ей там долу. Няма начин да не го знаете — облечен в черно магьосник. Тъкмо ме разпитваше, когато наистина го изненадах и едва не припадна, а после избяга през вратата. Забрави да я заключи обаче. Дали някой от вас случайно не е видял накъде е тръг... Хм! — Тас мигна. — Колко невъзпитано от ваша страна.

Последното бе в отговор на реакцията на двамата дюлъри, които след първия пристъп на уплаха, последвана от внимателно преценяване на ситуацията, изкрещяха една-единствена дума и търтиха да бягат.

— Антаракс — повтори кендерът, загледан объркано подире им. — Да видим. Звучи ми като джуджешката дума за... за... О, ама разбира се! Изгаряща смърт. Аха, значи мислят, че все още съм болен от чума! Мхмм... доста удобно. Или пък не?

Тас откри, че крачи по още един коридор, който бе не по-малко безрадостен и мрачен от предишния.

— Все още не мога да разбера къде съм, а и явно никой не възнамерява да ми каже. Единственият път за навън явно е онова стълбище хей там в дъното. И понеже джуджетата избягаха по него, значи просто трябва да ги последвам. Карамон все ще е някъде наблизо.

Краката му обаче, след като отдавна вече бяха отправили протестна нота на притежателя си, го информираха, че тичането е напълно невъзможно. Когато с мъчително накуцване успя да стигне едва до средата на коридора, джуджетата бяха изчезнали от погледа му. Като пъхтеше

от усилие, но твърдо решен да не се поддава на виенето на свят, Тасълхоф изкачи стълбите след тях. Трябваше да открие Карамон. Веднага щом заобиколи зад следващия ъгъл, отново му се наложи да спре.

— Опа — каза и забързано се прикри в сенките. Сложи ръка на устата си и мълчаливо се укори за невъздържаното възклицание. — Млъквай, Кракундел! Или искаш да те погне цялата дюлърска армия!

Последното беше доста близо до истината. Двете джуджета очевидно се бяха срещнали с поне двайсетина от своите. Приклекнал в сенките, Тас се заслуша в развълнуваното им джавкане. Очакваше всеки момент да се втурнат в неговата посока... Но нищо подобно не се случи.

Почака още малко и рискува едно свръхвнимателно надникване иззад ъгъла, за да открие, че някои от джуджетата не приличаха на дюлъри. Бяха чисти, брадите им бяха сресани и носеха блестящи ризници. И никак не изглеждаха доволни. Гледаха мрачно към един от дюлърите, сякаш се канеха да го одерат жив.

— Планински джуджета! — измърмори изумено Тас, разпознал ризниците им. — А според думите на Рейстлин, тъкмо те са враговете ни. Което значи, че би трябвало да са в тяхната си планина, а не в нашата. Стига да сме в планина, разбира се, което ми се струва все по-вероятно. Но се чудя дали...

Когато едно от джуджетата започна да говори, кендерът грейна.

— Най-после някой, който може да говори! — Той въздъхна от облекчение.

Заради участието на различни раси в разговора, използваха изключително груба смесица от Общ език и джуджешки. В основната си част смисълът се въртеше около това, че планинското джудже не даваше и пукнат камък за побъркания магьосник или за някакъв си болен от чума кендер, който се размотава наоколо.

— Тук сме, за да вземем главата на генерала — изръмжа то. — Казахте, че магьосникът ви я е обещал на тепсия. Щом е така, можем да минем и без разни чародеи. При всички случаи не ми се занимава с черноризци. А сега ми отговори ясно и точно, Аргът. Готови ли са хората ти? Готови ли сте да довършите генерала? Или и това беше просто номер? Ако е така, да знаеш, че на народа ти в затвора никак няма да му бъде леко.

— То не номер! — изръмжа в отговор и със стиснат юмрук мрачното джудже. — Ние готови тръгваме. Генералът във Военната стая. Магьосникът казва ще го остави съвсем сам с охрана. Нашите хора атакуват хълмистите джуджета. Когато вашите хора спазват твоя част от сделката, когато давате сигнал, големите порти на Торбардин се отварят...

— Сигналът звучи дори и в този момент — отсече джуджето от планините. — Ако бяхме над нивото на земята, щеше да чуеш тръбите. Атаката е започнала!

— Тогава ние тръгваме! — заяви Аргът. Той се поклони и добави озъбено: — Ако твое господарство смее, идваш с нас. Ние взимаме главата на генерал Карамон още сега!

— Ще ви последвам — отвърна с хладен тон джуджето, — но само за да се уверя, че не замисляте още някое коварство.

По-нататъшната част от разговора им стана неразбираема за Тас. Кендерът се отдръпна и опря гръб в стената. Краката му трепереха неудържимо, а в ушите си чуваше бръмчене.

— Карамон — прошепна, като обхвана главата си с ръце и се насили да мисли. — Канят се да го погубят! И това е дело на Рейстлин! — Той потръпна. — Бедният Карамон.

Собственият му близнак! На джуджетата не са им необходими брадви. Ако научи, сам ще си пререже гърлото. Внезапно кендерът вдигна глава.

— Тасълхоф Кракундел! — рече ядосано. — Вайкаш се като баба. Трябва да го спасиш! В края на краищата, обеща на Тика, че ще се грижиш за него.

"Да го спасиш? И как, куха главо? — изтътна нечий глас в него. Подозрително му напомняше за този на Флинт. — Сигурно са поне двайсетима! А ти си въоръжен с нож за колене на пилци!"

— Все ще измисля нещо — отвърна Тас. — Ти пък продължавай да киснеш под дървото си.

Отговорът му заприлича на презрително изсумтяване. Той се изправи решително и се постегна. Измъкна малкия нож и запълзя съвсем тихичко — така, както само кендерите умеят — надолу по коридора.

Глава 14

Тя притежаваше тъмната къдрава коса и коварна усмивка, които години по-късно мъжете щяха да обожават в дъщеря ѝ, простодушната откритост, наследена от единия от синовете ѝ и дарбата — наистина рядката и могъща дарба — която щеше да предаде на неговия брат.

В кръвта ѝ течеше магия, но за разлика от сина си имаше слаба воля и непостоянен дух. Така позволи на магията да я контролира и в края на краищата — да я доведе до собствената ѝ гибел.

Нито коравосърдечната Китиара, нито пък физически силният Карамон бяха особено разтърсени от преждевременната ѝ смърт. Китиара мразеше майка си от чиста ревност, а Карамон, макар да я обичаше, бе далеч по-привързан към болнавия си брат. Младият войн така и не успя да свикне с безкрайните дрънканици и трансове на майка си. За него те си останаха просто една загадка.

Ала смъртта ѝ опустоши Рейстлин. Той бе единственият от тримата, който я разбираше напълно, дори и да изпитваше съжаление, а на моменти и презрение към слабостта ѝ. Нещо повече — магьосникът бе разгневен заради смъртта ѝ, разгневен, задето го бе изоставила съвсем сам на този свят с дарба, която никога не бе искал. Беше разгневен и дълбоко в себе си — изплашен, провидял в смъртта ѝ своята собствена кончина.

Веднага след като баща му си отиде завинаги, тя бе изпаднала в дълбока печал, от която така и не успя да се измъкне. Рейстлин нямаше друг избор, освен ужасено да наблюдава как майка му преминава през всички фази на бавното полудяване. В началото тя просто отказа да се храни, а сетне започна да потъва все по-дълбоко в магическите измерения, видими само за нейните очи. Собственият ѝ син, магьосникът, бе напълно безпомощен. Именно тогава в душата му се отвори първата дълбока бездна.

През онази последна нощ бе седял редом с нея. Държеше ръката ѝ и се взираше в хлътналите бузи и горящите очи, загледани в трескав транс към нещо непонятно и отдалечено.

Същата нощ Рейстлин се закле, че няма да позволи на нищо и никой да го притежава по същия начин — нито на неговия близнак, нито на сестра им, нито дори на самите богове. Той и само той щеше да определя собствената си съдба.

Клетвата му бе подпечатана от горчивата решимост, която изпитваше в този момент. По онова време магьосникът бе просто момче, останало само в мрака до умиращата си майка. Принудено да остане до нея, додето тя изпусне и последния си дъх.

Тогава, стиснал деликатните ѝ ръце, той отправи тиха молитва през сълзи:

— Майко, върни се... Върни се у дома!

Ето, че в Заман отново чуваше тези думи. Думи, които го предизвикваха, подиграваха му се, смееха се в лицето му. Звънтящи и отекващи в съзнанието му. Разцепващата болка в главата го ослепи. Той се блъсна в една стена.

Веднъж Рейстлин бе станал свидетел как лорд Ариакас измъчва някакъв рицар, като го затвори в камбанарията. Същата вечер мрачните свещенослужители се редуваха да бият камбаната в чест на тяхната Царица. Мъчението бе продължило през цялата нощ. На следващата сутрин откриха човека мъртъв — на лицето му се бе изписал неподправен, дълбок ужас, пред който дори най-закоравелите мъчители побързаха да отстъпят и да наредят трупът му да бъде заровен без бавене.

Сега магьосникът се чувстваше по същия начин, само дето камбанарията бе собственият му череп и вътре звучаха думи, които предричаха неминуемата му гибел. Той залитна, хвана главата си с ръце и се помъчи да изтръгне от нея нетърпимия звук.

"Върни се у дома... Върни се у дома..."

Замаян и полузаслепен от болка, Рейстлин се затича. Препъваше се, без ни най-малка идея накъде отива. Искаше единствено да избяга колкото може по-далече. Краката му отказаха да го държат. Той се препъна в подгъва на робата си и се строполи на колене.

Нещо изскочи от един от джобовете му и заподскача по каменния под. Рейстлин го съгледа и възкликна уплашено и разгневено. Още един признак за неговия провал — драконовата сфера. Потъмняла, напукана, безполезна. Той бясно посегна, за да я хване, ала сферата се изплъзна от хищните му пръсти и се затъркаля по мраморните плочи.

Отчаяно запълзя подире ѝ, додето тя най-сетне спря. Магьосникът озъбено понечи да я грабне, но нещо го накара да замръзне. Повдигна бавно глава и най-после видя къде се намира. Сви се ужасено и затрепери.

Пред него се издигаше Големият Портал.

Беше съвсем същият като в Кулата на Върховното чародейство в Палантас. Огромна овална врата, поставена върху издигната платформа, орнаментирана и защитавана от главите на пет дракона. Змиевидните им шии се издигаха от пода, а главите гледаха към самия портал с разтворена паст, крещящи възхвала в чест на Мрачната Царица.

В Кулата в Палантас вратата към прохода бе залостена. Никой не можеше да я отвори, освен от вътрешната страна, откъм Бездната — изход, до който едва ли някой някога се беше добирал. Тази врата също бе затворена, но имаше двама души, които можеха да преминат през нея — свещенослужител от ордена на Белите роби, изпълнен с безкрайна доброта и архимагьосник от ордена на Черните роби, отдаден на абсолютното зло. Комбинацията беше крайно невероятна. По този начин великите чародеи се бяха надявали да запечатат завинаги ужасния проход към измерението на боговете.

Ако към Портала се загледаше най-обикновен смъртен, едва ли щеше да види нещо по-различно от застинала, смразяваща тъмнина.

Ала Рейстлин отдавна вече не беше обикновен човек. Привличан все по-близо и по-близо от своята богиня, покорил енергии и заклинания, даващи му правото да съзира невероятното, архимагьосникът в момента се намираше някъде между двата свята. Той се втренчи в затворената врата и усети как почти успява да проникне с поглед отвъд тъмнината! Видението трептеше. Той с мъка откъсна поглед от него и отново насочи вниманието си към драконовата сфера.

"Как е успяла да се измъкне?" — зачуди се той. Държеше сферата в торбичка, скрита дълбоко сред тайните джобове на черната си роба. Внезапно изсумтя, намерил

верния отговор: всяка драконова сфера притежаваше силно чувство за самосъхранение. Онази в Истар бе избегнала Катастрофата, изигравайки елфическия крал Лорак. Беше го принудила да я открадне и отнесе в Силванести. А когато полуделият крал вече не можеше да я защити, се бе присламчила към Рейстлин. Беше поддържала живота му, докато се бореше със смъртта в библиотеката на Астинус. Бе заговорничила с Фистандантилус, за да положи душата на младежа в краката на Царицата. А сега, доловила най-голямата опасност за съществуването си, се опитваше да избяга и от него.

Нямаше да го допусне! Посегна. Пръстите му се свиха решително около сферата...

Разнесе се писък...

И Порталът се отвори.

Рейстлин вдигна очи. Не се бе отворил, за да го допусне. Не, беше се отворил, за да го предупреди — за да му покаже как изглежда наказанието в случай на провал. Застанал на колене, притиснал сферата към гърдите си, Рейстлин почувства как присъствието и великолепието на Такхизис, Царицата на Мрака, се възправят неумолимо пред него. Поразен от благоговение, магьосникът се сви на топка и затрепери в краката ѝ.

Такава е съдбата ти! — просъскаха думите в съзнанието му. — Нещастието на майка ти ще настигне и теб. Магията ще те погълне. Ще останеш завинаги в плен на собствените си заклинания и дори сладката утеха на смъртта ще ти бъде отказана!

Рейстлин рухна. Усети как тялото му се сгърчва. Спомни си, че и тялото на Фистандантилус се бе сгърчило по същия начин от докосването на халцедона.

Главата му лежеше върху каменния под, сякаш бе положена върху дръвника на палача. За момент магьосникът бе готов да признае поражението си...

Ала в Рейстлин имаше сила, която никой не можеше да му отнеме, която се намираше дълбоко в него. Много отдавна боговете бяха натоварили Пар-Салиан със задачата да открие магьосник, който е достатъчно силен, за да надвие нарастващото зло на Мрачната Царица. След дълго търсене магът се бе спрял на Рейстлин, съзирайки в младия магьосник тъкмо тази вътрешна сила. По онова време тя бе просто безформено парче желязо, ала годините, огънят на болката, страданието, войната и амбициите щяха да я превърнат в добре закалена стомана.

Рейстлин вдигна лице от студения камък.

Горещината на яростта ѝ го обгръщаше. Тялото му бе потънало в пот. Огънят изсмукваше дъха от дробовете му. Измъчваше го, подиграваше му се, показваше му света, пречупен през собствените му думи и видения. И, макар да бе заслепен от ужас, какъвто никога до този момент не бе изпитвал, магьосникът усети, че душата му ликува.

Объркано се опита да анализира чувствата си. Забори се за контрол и след едно последно усилие, което го остави слаб и разтреперан, успя да прогони звънтящите звуци от гласа на майка му и да проясни съзнанието си. Затвори очи, за да не вижда презрителната усмивка на Царицата.

Тъмнината го обгърна и в тази тъмнина — прохладна, сладка и успокояваща, той съзря страха ѝ.

Тя се боеше... боеше се от него!

Рейстлин съвсем бавно се изправи на крака. От Портала вееха горещи ветрове и караха робата му да плющи немилостиво. Осъзна, че е обгърнат от буреносни облаци. Сега вече можеше да гледа право към прохода. Присви очи. Втренчи се във вратата с мрачно изкривена усмивка. Сетне вдигна ръка и запрати драконовата сфера в пастта на Портала.

Сферата срещна невидима стена и се разпръсна. Отекна почти недоловим писък. Над главата му запърхаха мрачни, сенчести криле, след което се разнесе ридание, а крилете се превърнаха в дим и бяха отвяни надалеч.

През тялото му протичаше енергия, каквато никога не бе притежавал. Знанието за слабостта на врага го изпълваше с опияняваща смелост. Усети как магията се заражда в ума му, спуска се към сърцето и потича като нажежено желязо в кръвта му. Събираното с векове познание беше изцяло в негова власт — неговата и на Фистандантилус!

А после до ушите му достигна кристално чист тръбен звук. Студен и ясен като заснежените върхове над дома на планинските джуджета. Сигналът отекна, за да прогони гласовете, които отвличаха вниманието му, призова го към мрака, давайки му власт над самата смърт.

Рейстлин се поколеба. Не бе възнамерявал да прекрачи през Портала толкова скоро. Искаше му се да изчака още съвсем малко. Но и сега щеше да се справи, стига да бе абсолютно наложително. Пристигането на кендера означаваше, че времето може да измени своя ход. А смъртта на гнома бе премахнала всяка възможност от намесата на магическото устройство — намесата, коствала смъртта на Фистандантилус.

Беше време.

Рейстлин отправи към Портала един последен, изпълнен с копнеж поглед. Сетне се поклони на Царицата, обърна се и закрачи уверено надолу по коридора.

Кризания стоеше на колене в стаята си и се молеше.

Веднага след завръщането си от посещението при Тасълхоф, понечи да си легне, но я възпря някакво странно предчувствие. Въздухът бе застинал и изпълнен с очакване. Сънят така или иначе бягаше от очите ѝ. Беше нащрек и по-будна от всеки друг път.

Небето се къпеше в студения огън на звездите. Сребърната луна Солинари блестеше като острие на добре наточена кама. Виждаше всеки предмет в стаята си с почти свръхестествена яснота. И всеки предмет изглеждаше оживял. Имаше чувството, че я наблюдават отвсякъде.

Вцепенено се загледа към звездите, като мислено съединяваше точките на отделните съзвездия: Гилиън, Книгата, Везните на неутралитета; Такхизис, Царицата на Мрака, Драконът на всички и на никой цвят; Паладин, Храбрият войн, Платиненият дракон. И луните: Солинари, Божието око и Лунитари, Вечерницата. Отвъд тях се въртяха звездите на по-маловажните богове, а сред тях и планетите.

А някъде там, съвсем невидима, бе и Черната луна. Само неговите очи можеха да я съзрат.

Застанала напълно неподвижно и загледана нагоре, Кризания усети, че пръстите, с които се бе облегнала на студения камък, са изстинали като лед. Осъзна, че е започнала трепери. Обърна гръб на небето, решена най-сетне да поспи поне няколко часа...

Ала нощта не ѝ даваше мира.

"Чакай — шепнеше тя, — чакай..."

А после чу тръбата. Чиста, пронизваща мелодия, която възвести победно присъствието си и смрази кръвта ѝ.

В този момент вратата на стаята се отвори.

Изобщо не се изненада, че го вижда. Всъщност дори бе очаквала идването му. Кризания спокойно се обърна и го погледна право в очите.

Рейстлин се възправяше в рамката на вратата. Силуетът му се очертаваше на фона на светлината от потрепващите факли в коридора отвън, но освен тази светлина имаше и друга — извираща от тялото му, нечиста светлина, която като че идваше от дълбините на душата му.

Привлечена от някакъв неясен подтик, младата жена отново извърна поглед към небесата и най-сетне я съзря. Тя озаряваше всичко. Нуитари, Черната луна.

За момент затвори очи, надвита от опияняващия приток на кръв и учестените удари на сърцето си. Сетне отново ги отвори, вече по-уверено, за да открие, че Рейстлин се е приближил и стои точно пред нея.

Тя затаи дъх. Беше го виждала в екстаза на магията, в борба с победи и поражения. Сега обаче пред нея стоеше човек, достигнал върха на своята мощ и мрачно великолепие. На лицето му бяха изписани древна мъдрост и проницателна интелигентност. Но това беше лице, което не познаваше

— Време е, Кризания — произнесе магьосникът и протегна ръце.

Тя ги улови. Пръстите ѝ бяха премръзнали, ала докосването му ги опари.

— Страхувам се — прошепна. Той се приближи.

— Не бива да се страхуваш — каза ѝ. — Твоят бог е с теб. Виждам го съвсем ясно. Моята богиня е тази, която трябва да се страхува, Кризания. Усещам го! Двамата заедно, ти и аз, ще прекосим границите на времето и ще пристъпим във владенията на смъртта. Ще се изправим един до друг срещу Мрака. С общи усилия ще успеем да поставим Царицата на колене!

Ръцете му я привлякоха и нежно обгърнаха тялото ѝ. Устните му се впиха в нейните, за да откраднат дъха ѝ с целувка.

Кризания затвори очи и позволи на магическия огън да завладее тялото ѝ и да погълне студената, уплашена бяла черупка, в която се криеше от години.

Тя се отдръпна. Прокара ръка по устните му, вгледа се в бездънните му очи. А там, отразена в огледалото на душата му, видя себе си: в пламтяща, лъчиста аура от ярка, бяла светлина. Видя себе си красива, обичана, боготворена. Носеща истина и справедливост на света, готова да прокуди завинаги всяка печал, страх и отчаяние.

— Паладин да ни е на помощ — прошепна Кризания.

— Да — отвърна Рейстлин. После добави: — Ще ти дам още един талисман, като онзи, който те пазеше в Дъбравата Шойкан. Използвай го, за да преминеш невредима през Портала.

Тя потръпна. Той се притисна в нея, наведе главата ѝ и я докосна с устни по челото. През цялото ѝ тяло пропълзя болка, която достигна до сърцето, готова да го пресуши. Кризания понечи да се отдръпне, ала не извика. Той ѝ отправи усмивка.

— Хайде.

Двамата се стопиха в нощта на крилете на прошепнатата магия, огряни от червените лъчи на Лунитари — кръв, избликнала от острието на Солинари.

Глава 15

— Каруците с провизии? — попита Карамон с равния, отмерен тон на човек, който вече знае отговора на въпроса си.

— Нямаме никакви сведения, сър — отвърна Гарик, като избягваше тежкия поглед на генерала. — Но... продължаваме да ги очакваме...

— Няма да дойдат. Натъкнали са се на засада. Знаеш го не по-зле от мен — усмихна се отпаднало едрият войн.

— Поне разполагаме с вода — каза неуверено младият рицар в напразен опит да демонстрира бодрост, който се провали напълно.

Той се загледа в разтворената върху масата карта и очерта нервен кръг около едно малко зелено петно върху пергамента.

Карамон изсумтя.

— Дупка, която ще се изпразни най-късно до обяд. Е, вярно, нощем се пълни отново, но истината е, че и потта ми има по-добър вкус от водата в нея. Проклета работа. Сигурно е замърсена с морска.

— И все пак става за пиене. Разбира се, разпределяме я по равно и се погрижих да назначат охрана. Струва ми се обаче, че няма да пресъхне.

— Все тая. След известно време така и така няма да разполагаме с достатъчно хора, че да успеем да я изпием — рече генералът и с въздишка прокара пръсти през къдравата си коса. В стаята бе горещо и душно. Преди да са успели да го спрат, един от по-напористите ординарци, бе сварил да хвърли още дърва в огъня. Прозорецът беше отворен, ала буйните пламъци в камината зад гърба му вече така или иначе го опичаха бавно и мъчително. — Колко дезертьори имаме днес?

Гарик се покашля.

— Около... около стотина, сър — доложи неохотно.

— Накъде са тръгнали? Пакс Таркас?

— Да, сър. Така смятаме.

— Какво друго? — попита мрачно Карамон. Очите му огледаха лицето на младежа. — Криеш нещо от мен.

Рицарят пламна от смущение. В този момент му се искаше лъжата да не е забранена от всеки известен му кодекс на честта. На драго сърце би дал живота си, за да спести на човека пред себе си истината, но нищо не му позволяваше да го излъже. Той се поколеба. После и сам видя, че не е необходимо. Генералът вече знаеше.

Карамон кимна бавно.

— Хората от равнината? Гарик сведе очи към картите.

— Всички ли?

— Да, сър.

Едрият войн затвори очи. Въздъхна тихо и взе една от дървените фигурки, които им служеха за нагледно представяне на разположението на войската върху картата. Поигра си малко с нея и за секунда остана замислен. Сетне изведнъж изруга, обърна се и запрати фигурката в огъня. Стисна пулсиращата си глава с ръце.

— Е, не мога да виня Тъмна Нощ. Дори и при това положение на него и хората му никак няма да им бъде леко. Планинските джуджета без съмнение са завардили проходите зад нас. Именно това се е случило с провизиите. Ще му се наложи да се сражава на всяка крачка, за да се добере до дома. Нека боговете му помагат. — Той замълча. После сви юмруци: — Проклет да бъде този мой брат! — изруга. — Проклет да бъде!

Гарик се размърда неспокойно. Очите му огледаха бързо помещението, сякаш се страхуваше, че магьосникът ще се появи направо от въздуха.

— Е — рече Карамон, като се поуспокои и още веднъж се наведе над картите, — така няма да стигнем доникъде. Сега единствената ни надежда — поне според мен — е да се помъчим да задържим каквото ни е останало тук, в равнината. Трябва да залъжем джуджетата и да ги пресрещнем на открито, за да разгърнем кавалерията. Иначе в планината нямаме никакви шансове — добави с горчива нотка в гласа си. — Поне ни остава надеждата, че ако ни принудят да се изтеглим, ще им дадем отпор при Пакс Таркас. Ще се укрепим и...

—Генерале. — Един от стражите нахлу в стаята, въпреки че очевидно се бореше с нежеланието си да ги прекъсва. — Простете, сър, но пристигна пратеник.

— Въведете го.

В стаята влезе млад мъж. Беше покрит с прах, а бузите му бяха зачервени от студа. Той хвърли изпълнен с копнеж поглед към огъня, ала пристъпи към едрия войн, за да му предаде известието.

— Не, давай, стопли се — махна към огнището Карамон. — Поне някой да има полза от този огън. И без друго имам чувството, че новините ти няма да бъдат особено радостни.

— Благодаря, сър — кимна с благодарност младежът. Той се приближи до пламъците и протегна ръце към тях. — Новините са следните: хълмистите джуджета са заминали.

— Заминали? — подскочи изумено генералът. — Заминали къде? Не и обратно към...

— Поели са към Торбардин. — Пратеникът се поколеба. — И, сър, рицарите са с тях.

— Но това е пълна лудост! — Юмрукът на Карамон се стовари върху масата, разпращайки навсякъде дървени фигурки и навити карти. Лицето му бе почервеняло. — Брат ми — процеди.

— Не, сър. Очевидно е работа на дюлърите. Инструктираха ме да ви дам това. — Той измъкна един свитък от пояса си и го връчи на едрия войн, който бързо зачете:

Спомените му мигом го върнаха обратно към опръсканото с кръв парче пергамент, което бе държал в ръка преди толкова много време. Магьосникът те е предал...

— Дюлъри — рече навъсено. — Шпиони да, но не и за нас! Предатели да, но не и на собствения си народ!

— Капан! — възкликна Гарик и скочи на крака.

— А ние се хванахме в него като проклети зайци — измърмори Карамон, замислен за един друг заек. В спомените му Рейстлин още веднъж освобождаваше животинчето. — Пакс Таркас пада. Не е голяма загуба. Винаги могат да си го върнат. Особено ако отбраната му е изклана. Хората ни дезертират, Хората от равнината си тръгват. А сега пък джуджетата атакуват сами Торбардин. Дюлърите ги следват. А когато тръбата даде знак...

Точно в този момент прозвуча чистият звук на тръба. Карамон трепна. Дали го чуваше в действителност или просто образите от въображението му бяха решили да оживеят в кървав кошмар? Имаше чувството, че присъства на самото място: дюлърите лекичко се присламчват и се смесват с редиците на хълмистите джуджета, ръцете внимателно обвиват дръжките на брадвите, чуковете се издигат...

Повечето от хората на Регър така и нямаше да получат шанс да разберат какво се е случило, малцина биха имали възможността да се защитят.

Сякаш чуваше виковете, тропота на подковани ботуши, дрънченето на оръжията, грубите викове и гърлените предсмъртни писъци. Беше толкова реално, толкова невероятно реално...

Изгубен в странното си видение, Карамон едва успя да забележи как лицето на Гарик силно пребледнява. Младият рицар измъкна меча си и скочи към вратата с вик, който моментално върна генерала към действителността. Завъртя се точно навреме, за да види как по коридора към тях нахлува черна вълна от атакуващи джуджета. Проблясна стомана...

— Предателство! — изкрещя Гарик.

— Върни се! — изтътна Карамон. — Не излизай през вратата! Рицарите са заминали. Ние сме единствените останали! — Той се хвърли след младежа и го завлече обрат-

но. — Стража, изтеглете се! — извика на двамата пазачи, които все още стояха отвън и вече се бореха за живота си. Карамон улови единия от мъжете и го дръпна навътре, докато в същото време стоварваше меча си върху главата на първия от дюлърите. Шлемът на джуджето се пръсна на парчета. Плисна кръв, ала той не ѝ обърна внимание. Засили стража зад себе си и сам се изпречи на пътя на нападателите. Мечът му още веднъж описа кървав откос сред ниските войни.

— Отстъпи, глупако! — изрева на втория пазач, който се поколеба само за миг, преди да се хвърли назад.

Свирепият отпор на генерала за секунда произведе нужния ефект сред дюлърите — спряха стъписало, готови да се паникьосат. Ала объркването не продължи дълго. Карамон вече виждаше как започват да възвръщат куража си.

— Генерале! Внимавайте! — извика Гарик, застанал на вратата с меч в ръка. Едрият войн се обърна и затича към безопасността на стаята с картите.

Неочаквано се подхлъзна върху окървавените каменни плочи и падна на земята, изкълчвайки болезнено коляното си.

Дюлърите чакаха само това, за да се нахвърлят върху му с диви крясъци.

— Приберете се, глупаци! Залостете вратата... — останалата част от думите му бе задушена от купчината джуджета, които се стовариха върху него.

— Карамон!

Като се проклинаше до дъното да душата си за проявеното малодушие, Гарик смело се хвърли в кашата от тела. Нечий чук просвистя и удари ръката му. До ушите му достигна пукот на строшена кост. Лявата му ръка моментално стана безчувствена. "Е — помисли си, без да обръща внимание на болката, — поне не е тази, с която държа меча." Оръжието му се завъртя в дъга и един от дюлърите се строполи обезглавен. Край ухото му безгрижно профуча острието на брадва. Джуджето изруга, но бе посечено откъм гърба от единия от стражите, който също бе излязъл.

Въпреки че не можеше да стане, Карамон продължаваше да се бори. Напрегна се и изрита нещо със здравия си крак. В резултат две джуджета полетяха с викове и се стовариха сред прииждащите си другари. Едрият войн се извъртя настрани и стовари дръжката на меча в лицето на друг нападател, чиято кръв го оплиска почти до лактите. Разчистил място за удар в противоположната посока, Карамон замахна за втори път и заби острието на оръжието дълбоко в стомаха на нещастника, оказал се на пътя му. Намесата на Гарик като че ли наклони за миг везните в тяхна полза. Миг, който очевидно нямаше да се проточи.

— Карамон, над теб! — изкрещя младият рицар, докато се сражаваше ожесточено.

Генералът се превъртя по гръб и видя застаналия над него Аргът да издига високо брадвата си. Той понечи да я посрещне с меча, но в същия миг поне четири от мрачните джуджета скочиха върху му и го обездвижиха.

Почти плачейки от безсилие и без да обръща внимание на свистящите остриета край себе си, Гарик направи опит да го спаси. Ала помежду им имаше твърде много нападатели. Брадвата на дюлъра започна да се спуска,..

И падна, но от отпуснатите ръце на Аргът. Очите на джуджето се разшириха рязко от изумление. Оръжието издрънча върху окървавения плочник, последвано от мрачното джудже, което се прекатури върху Карамон. Гарик се втренчи в тялото на Аргът и забеляза, че от него стърчи дръжката на малък нож.

Потърси с очи убиеца на предателя и възкликна смаяно.

Над мъртвото джудже стоеше не друго, а кендер.

Младият рицар премигна, уверен, че страхът и болката го карат да вижда привидения. Ала нямаше време да осмисли напълно ситуацията. Най-сетне се добра до генерала и с няколко замахвания на меча успя да разгони вкопчените в него джуджетата. Зад гърба си вече чуваше разтревожените подвиквания на останалите, докато се изтегляха под напора на двамата стражи. Бягаха, изгубили желание за битка, която според очакванията им трябваше да протече като най-обикновено клане.

Карамон се мъчеше да се измъкне изпод бездиханното тяло на Аргът. Гарик хвана яката на бронята на дюлъра и го хвърли настрани, след което изправи генерала на крака. Едрият войн се олюля и изпъшка от болка, когато изкълченото коляно поддаде под тежестта му.

— Помогнете ни! — извика рицарят на двамата стражи, макар това да не беше необходимо, защото вече им се бяха притекли на помощ. С общи усилия мъжете полузавлякоха, полупренесоха накуцващия Карамон обратно в стаята с картите.

Преди да ги последва, Гарик хвърли сетен поглед край себе си. Мрачните джуджета несигурно гледаха към тях откъм края на коридора. Забеляза някакво раздвижване зад тях и мимоходом отбеляза, че пристигат още нападатели. "Планински джуджета" — помисли си той.

А на мястото, където до преди миг бе лежал Карамон, сякаш вкаменен, продължаваше да стои изникналият от нищото кендер, който бе спасил живота му. Лицето на създанието бе бяло като чаршаф, а устните му изглеждаха позеленели. Без да знае какво друго да направи, Гарик обви кръста на кендера със здравата си ръка и го понесе към стаята. Веднага щом се озоваха вътре, стражите затръшнаха вратата и на секундата я залостиха здраво.

Карамон бе покрит с кръв. Той се ухили на младежа. После изражението му стана сериозно:

— Глупав, опърничав рицар — изръмжа. — Дадох ти пряка заповед, а ти не се подчини. Трябва да те...

Гласът му замря несигурно, когато кендерът в ръката на Гарик се изви и го погледна.

— Тас? — прошепна зашеметено той.

— Здрасти, Карамон — произнесе отпаднало кендерът. — Аз... ами ужасно се радвам да те видя отново. Имам да ти разправям страшно много неща и е много важно, и наистина трябва да ти ги разправя още сега, но... мисля... че ще... припадна...

— И така, това е всичко — завърши уморено Тас. Очите му се бяха налели със сълзи, но не сваляше поглед от безизразното лице на приятеля си. — Излъга ме. Когато се опитах да пусна устройството, то просто се разпадна на части в ръцете ми. Все пак видях как пада пламтящата планина — добави той. — И това май почти си струваше всички неприятности. Дори бих казал, че си струва да умреш, за да го видиш. Не съм много сигурен, понеже още не съм умрял, макар за известно време да смятах, че съм. Но определено нямаше да си струва, ако трябваше да прекарам Вечността в Бездната, която не е хубаво място. Въобще не ми е ясно защо му е притрябвало да ходи там.

Тас въздъхна.

— Както и да е, това мога да му простя. — Гласът на кендера стана твърд, а малката му челюст се издаде решително напред: — Но не и другото. Онова, което стори на бедния Гнимш. Онова, което искаше да стори на теб...

Той млъкна. Въобще нямаше намерение да го споменава.

Карамон го погледна внимателно.

— Продължавай, Тас — подкани го. — За онова, което е искал да стори на мен?

— Н-нищо — заекна кендерът и се усмихна глуповато. — Просто дърдоря, нали си ме знаеш.

— Какво е искал да ми стори? — усмихна се в отговор генералът. — Нямах идея, че въобще е останало нещо, което да не ми е сторил досега,

— Искаше да те убие — измърмори Тас.

— А, да — изражението на война не се промени. — Как не се сетих. Значи това е означавало посланието на джуджето.

— Остави те на... дюлърите — произнесе нещастно кендерът. — Възнамеряваха да ти вземат главата и да я отнесат на крал Дънкан. Рейстлин е отпратил всички рицари от крепостта и им е казал, че си наредил да се упътят към Торбардин. — Тас посочи Гарик и двамата стражи. — Уверил е джуджетата, че ще те охраняват съвсем слабо.

Карамон не отвърна нищо. Чувстваше се празен. Не изпитваше нито болка, нито гняв, нито дори изненада. Празен. Сетне изведнъж почувства нещо. Огромна тъга по дома, по Тика, по приятелите си, Танис, Лорана, Речен Вятър и Златна Луна, която нахлу като необятна вълна, за да запълни ограбеното.

Сякаш можеше да прочете мислите му, Тас положи малката си глава на рамото на Карамон:

— Можем ли вече да си ходим? — попита невинно. — Ужасно съм изморен. Имаш ли нещо против да остана известно време при двама ви с Тика? Само докато се пооправя. Обещавам да не ви се пречкам...

Очите му преливаха от сълзи. Карамон обви ръка около раменете на кендера и го разтърси окуражително:

— Колкото пожелаеш, Тас. — Загледа се с тъжна усмивка в пламъците. — Ще довърша къщата. Едва ли ще отнеме повече от няколко месеца. После ще отидем да видим Танис и Лорана. Обещах на Тика. Обещах ѝ го толкова отдавна, а така и не можах да го направя. Знаеш ли, Тика винаги е искала да види Палантас. А може после всички заедно да посетим гробницата на Стурм. Така и не успях да се сбогувам с него.

— Можем да потърсим и Елистан и... О! — лицето на Тас придоби разтревожено изражение. — Кризания! Лейди Кризания! Опитах се да я предупредя за Рейстлин, но тя не ми повярва. Не можем да я оставим! — Той скочи и зачупи ръце. — Не бива да му позволяваме да я отведе на онова отвратително място!

Карамон поклати глава:

— Ще опитаме, Тас. Не ми се вярва да ни послуша, но поне ще опитаме — той се размърда неспокойно. — Сигурно вече са при Портала. Рейстлин не може да си позволи да чака повече. Скоро укреплението ще рухне върху планинските джуджета... Гарик — той докуца до мястото, където седеше рицарят, — добре ли си?

Един от другите рицари тъкмо бе превързал счупената ръка на младежа към тялото му, за да я обездвижи. Гарик вдигна очи към генерала със стиснати зъби, но успя да се усмихне, въпреки силната болка.

— Ще се оправя, сър — рече отпаднало. — Не се тревожете за мен.

Карамон си придърпа един стол:

— Можеш ли да пътуваш?

— Разбира се, сър.

— Добре. Всъщност нямаш голям избор. Скоро ще превземат това място. Трябва да опитате да се измъкнете още сега. — Едрият войн потърка брадичката си. — Регър разправяше, че под равнините са прокопани тунели, които свързват Пакс Таркас с Торбардин. Съветът ми е да се насочите към тях. Едва ли ще представлява трудност. Могилите отвън са нещо като входове. Можете да ги използвате поне за да се отдалечите оттук.

Гарик не отговори. Той хвърли поглед към стражите и попита тихо:

— Казвате "съветът ми", сър. Ами вие? Няма ли да дойдете с нас?

Карамон се покашля и се накани да отвърне, ала сякаш не намираше думи. Той се втренчи във върховете на ботушите си. Отдавна се бе подготвял за този момент, но изведнъж внимателно замислената му реч се разпадна на хиляди хартиени късчета и бе отвяна от вятъра.

— Не, Гарик—рече накрая,—няма. — Забелязал, че очите на рицаря се разширяват и отгатвайки мислите му, той вдигна успокоително ръка: — Не, не възнамерявам да извърша някоя благородна глупост. Като да спася живота на командващия си офицер, например!

Младежът пламна от срам, ала Карамон му се ухили широко.

— Не — продължи едрият мъж малко по-сериозно. — Слава на боговете, не съм рицар. Разполагам с достатъчно здрав разум, за да бягам, когато съм победен. А точно в този момент — той не можа да потисне уморената си въздишка — съм победен. — Прокара пръсти през косата си. — Не мога да ти го обясня така, че да стане разбираемо за теб. Понякога се чудя дали самия аз го разбирам. Но... да кажем, че кендерът и аз разполагаме с магически път за дома.

Гарик огледа и двамата много внимателно.

— Без брат ви? — каза, като се намръщи.

— Да — отговори Карамон. — Без брат ми. Тук пътищата ни с него се разделят. Той трябва да продължи живота си сам, а аз — най-сетне разбирам това—трябва да продължа своя. — Той постави ръка на рамото на рицаря. — Върни се в Пакс Таркас. С Майкъл трябва да обедините усилията си, за да могат онези, които останаха там, да преживеят зимата.

—Но...

— Това е заповед, рицарю — скастри го войнът.

— Слушам, сър — Гарик извърна очи и бързо посегна, за да избърше сълзите си.

Карамон обви ръка около раменете му поразмекнато.

— Нека Паладин бъде с теб, момчето ми — каза и го разтърси леко. Огледа другарите му. — Нека бъде с всички вас.

Гарик се втренчи изумено в него. По бузите му блестяха сълзи.

— Паладин? — попита с горчивина. — Богът, който ни изостави?

— Не бива да губиш вярата си, Гарик — посъветва го войнът, като се изправи с измъчено лице. — Дори и да не можеш да повярваш в своя бог, довери се на сърцето си. Вслушвай се в гласа му, даже когато Кодексът на честта те съветва друго. И някой ден ще разбереш.

— Да, сър — измърмори Гарик. — Нека... нека боговете, в които вярвате вие, също бъдат с вас.

— Мисля, че е било така — усмихна се печално Карамон — през целия ми живот. Просто бях прекалено твърдоглав, за да слушам. А сега, най-добре тръгвайте.

Сбогува се с двамата стражи, като се престори, че не забелязва мъжествените им усилия да прикрият сълзите си. Тъгата им наистина го бе трогнала — тъга, която споделяше до такава степен, че му се искаше сам да заплаче като малко момче.

Рицарите предпазливо открехнаха вратата и надникнаха в коридора. С изключение на труповете, навън бе празно Дюлърите се бяха оттеглили. Ала Карамон бе убеден, че е настъпило затишие пред буря. Скоро враговете им щяха да се прегрупират и да нападнат отново, за да довършат човеците веднъж завинаги.

Гарик поведе рицарите с изваден меч, решен да достигнат до долните нива на крепостта, следвайки обърканите инструкции, които Тас им бе дал. (Кендерът предложи да им нарисува карта, но едрият войн бе възразил, че нямат никакво време.)

Когато и последният звук от отдалечаващи се стъпки заглъхна, Тас и Карамон се отправиха в противоположната посока. Преди да тръгнат, кендерът измъкна ножа си от тялото на Аргът.

— А твърдеше, че с нож като този можеш да убиеш само много, много страшен заек — заяви гордо, докато изтриваше кръвта от острието, преди да го прибере в ножницата.

— Не споменавай думата зайци — рече Карамон с толкова странен тон, че кендерът го погледна стреснато.

Лицето на приятеля му бе побеляло като платно.

Глава 16

Това беше неговият миг. Мигът, заради който се бе родил. Заради който бе понасял болки, унижения и мъки през целия си живот. За който се бе обучавал, борил, жертвал... и убивал.

За кратко си позволи да се наслади на момента, да усети как могъществото протича около и през него, позволявайки му да го обгърне и издигне. В този момент за него не съществуваше нищо друго, освен Порталът и магията.

Ала дори и в тези минути на тържество, умът му бе съсредоточен върху работата, която го очакваше. Очите му внимателно се вглеждаха в прохода, изучаваха всеки детайл, макар вероятно това да не бе от особено значение. Беше го виждал в сънищата си и наяве безброй пъти. Заклинанията, необходими за отварянето не бяха нито сложни, нито особено дълги. Всеки един от петте дракони трябваше да бъде умилостивен с точно определена фраза, произнесена в съответния ред. А веднъж, щом свещенослужителят в бяла роба склонеше Паладин да задържи Портала отворен, можеха да пристъпят през него. Щеше да се затвори веднага след тях.

Чак тогава щеше да се изправи пред най-голямото изпитание.

Мисълта го вълнуваше. Сърцето му пулсираше учестено и запращаше вълни от кръв в слепоочията и гърлото му. Той се обърна към Кризания и кимна. Беше време.

Свещенослужителката, не по-малко развълнувана от него, с очи, заблестели от екстаза на напиращите молитви, застана в самия Портал с лице към него. Положението ѝ изискваше пълно, абсолютно доверие в магьосника. Една грешно произнесена сричка, един погрешен дъх, поет в неправилния момент, и най-лекото потрепване на ръката можеха да бъдат фатални, както за нея, така и за Рейстлин.

Ето как древните бяха решили да защитят прохода, защото заради глупостта си не искаха да го унищожат завинаги. Дори идеята, че магьосник от ордена на Черните роби — неминуемо извършил ужасни престъпления, за да се озове тук, защото такива стояха на пътя на всеки, решен на подобна постъпка — и свещенослужител на Паладин — с чиста вяра и душа — ще се доверят един другиму до толкова голяма степен, беше просто смешна.

И все пак веднъж това вече се бе случвало: обвързани от извратеното обаяние на единия и погубената вяра на другия, Фистандантилус и Денубис бяха сторили същото. И по всичко изглеждаше, че това щеше да се случи отново, но в резултат на съюза между двама души, привлечени от нещо, което древните, въпреки цялата си мъдрост, така и не бяха предрекли — странна и нечестива любов.

Кризания пристъпи в Портала и погледна към Рейстлин за последен път в границите на този свят. Тя му се усмихна. Той се усмихна в отговор, докато думите на първото заклинание вече се оформяха в съзнанието му.

Младата жена издигна ръце. Очите ѝ се отправиха някъде отвъд Рейстлин, отвъд всичко, към красивите владения на собствения ѝ бог. Беше чула съвсем ясно последните думи на Царя-жрец и знаеше къде е била грешката му — грешка, породена от гордост и алчност, когато бе необходимо най-обикновено смирение.

В този момент Кризания знаеше защо боговете в справедливия си гняв бяха запратили унищожение над света. И в сърцето си чувстваше нещо повече от увереност, че Паладин ще откликне на молитвите ѝ така, както не бе откликнал на молитвите на Царя-жрец. Беше настъпил мигът на величие, който Рейстлин очакваше от толкова дълго време. Бе настъпил и нейният миг.

Също като и светия рицар Хума, тя бе преминала през своите изпитания. На огъня, мрака, смъртта и кръвта. Беше готова. Нищо не можеше да я спре.

— Паладин, Платинен драконе, вярната ти служителка коленичи пред теб и те моли да я благословиш. Очите ѝ са отворени за светлината ти. Най-сетне е разбрала какво си пожелал да я научиш в безмерната си мъдрост. Чуй молитвите ѝ, Лъчисти. Бъди с нея. Отвори този Портал, за да може да прекрачи през него и да понесе факела ти. Повърви с нея в усилията ѝ да прогони завинаги мрака!

Рейстлин затаи дъх. Всичко зависеше от това! Дали щеше да се окаже прав за Кризания? Притежаваше ли тя силата, мъдростта и вярата? Наистина ли бе избраница на Паладин?

От Кризания започна да струи чист, неземен блясък. Тъмните ѝ коси заискриха, белите ѝ дрехи излъчваха меко сияние, подобно на огряни от слънцето облаци, очите ѝ приличаха на сребърни луни. Беше поразително красива.

— Благодаря ти, че откликна на молитвата ми, Боже на Светлината — измърмори младата жена и сведе глава.

По бледите ѝ страни блещукаха сълзи. — Няма да те посрамя!

Загледан към нея и ослепителната ѝ красота, Рейстлин за момент сякаш забрави всичките си стремления. Можеше единствено да се взира в нея, обзет от неподправен възторг. За частица от секунда бяха изчезнали дори мислите за собствената му магия.

Сетне сърцето му възликува. Нищо! Сега нищо не можеше да го спре...

— О, Карамон! — прошепна благоговейно Тас.

— Закъснели сме — произнесе войнът.

След като двамата си бяха проправили път до най-ниските равнища на тъмниците, до самите основи на магическата крепост, най-сетне бяха достигнали до място, от което не можеха да продължат — сега просто наблюдаваха Кризания. Младата жена бе обгърната в ореол от сребриста светлина. Стоеше в центъра на Портала с разперени ръце и вдигнато към небесата лице. Неземната ѝ красота прониза сърцето на Карамон.

— Закъснели? Не! — извика изтерзано Тас. — Не може да бъде!

— Виж — каза тъжно войнът. — Погледни в очите ѝ. Тя е сляпа! Толкова сляпа, колкото бях и аз в Кулата на Върховното чародейство. Сега не може да види нищо и никой отвъд тази светлина...

— Трябва поне да опитаме да поговорим с нея, Карамон! — вкопчи се обезумяло в него кендерът. — Не бива да ѝ позволяваме да отива. Ви-вината е моя! Аз ѝ казах за Бупу! Сигурно дори нямаше да дойде, ако не бях аз! Ще я повикам!

Тас се хвърли напред с размахани ръце. Внезапно обаче скокът му рязко бе пресечен от Карамон, който се пресегна и го улови за опашката на косата. Кендерът изохка

от болка и негодувание. Доловил някакъв шум, Рейстлин се обърна.

За секунда архимагьосникът се втренчи в кендера и едрия войн, без да може да ги разпознае. Сетне нещо се промъкна в очите му. Не беше особено приятно.

— Тихо, Тас — прошепна Карамон. — Вината не е твоя. А сега. стой мирен! — Той го избута зад една дебела гранитна колона. — Не мърдай оттам — заповяда. — Пази медальона... пази себе си.

Тасълхоф отвори уста, за да оспори нареждането. После осъзна онова, което виждаше изписано върху лицето на Карамон и проследи посоката на погледа му до самия магьосник. Нещо му нашепна да замълчи. Чувстваше се така, сякаш отново бе попаднал в Бездната.

— Добре, Карамон — каза тихичко. — Няма да мърдам. Аз... обещавам.

Облегна се на колоната и се помъчи да отпъди от ума си спомените за бедния, свит на кълбо върху пода Гнимш.

Като му отправи един последен предупредителен поглед, едрият мъж закуца надолу по коридора към брат си.

Магьосникът го наблюдаваше внимателно, стиснал жезъла на Магиус.

— Значи оцеля — отбеляза той.

— Благодарение на боговете, не на теб — отговори Карамон.

— Благодарение на един от тях, скъпи ми братко — произнесе Рейстлин с едва доловима, порочна усмивка. — Царицата на Мрака. Тя изпрати кендера обратно при мен и именно той, подозирам, е променил хода на времето така, че животът ти да бъде пощаден. Не те ли оскърбява фактът, че дължиш всичко на нея?

— А теб не те ли оскърбява фактът, че ѝ дължиш душата си?

Очите на магьосника просветнаха опасно. Нещо във вътрешността им сякаш се изгуби за момент. Сетне язвителната му усмивка се върна на мястото си. Обърна се към Портала и вдигна дясната си ръка с дланта нагоре към първата драконова глава в най-долния десен край на платинения овал.

— Черен дракон — тонът му бе тих като милувка. — От мрак до мрак/Гласът ми отеква в празнотата.

В същия миг около Кризания започна да се оформя аура от черна светлина; толкова черна, колкото светлината на среднощен скъпоценен камък или на самата тъмна луна...

Усети, че Карамон сключва пръсти около ръката му. Разгневено се опита да се отърси хватката му, ала войнът го държеше здраво.

— Отведи ни у дома, Рейстлин... Магьосникът се изсмя презрително.

— Какъв сополанко си, Карамон! — озъби се той. Още по-раздразнено от преди се постара да се отскубне от него, но със същия успех можеше да се опита да отмести скала. — Не вярвам вече да не си научил какво сторих! Кендерът навярно ти е разправил за гнома. Знаеш, че те предадох. Възнамерявах просто да те изоставя на това прокълнато място. Ала ето, че дори сега не желаеш да погледнеш истината в очите!

— Тук съм, защото си на път да се удавиш, Рейстлин — отвърна безизразно Карамон. Сведе очи към загорялата ръка, с която държеше ръката на магьосника. Кожата на брат му бе бяла, почти прозрачна. Хрумна му, че през нея може да забележи как кръвта пулсира в сините вени. — Ръката ми държи твоята. Само това ни остана. — Той замълча, след което си пое дълбоко дъх. Когато отново заговори, в гласа му се долавяше дълбока тъга: — Нищо не може да промени онова, което си направил, Рейст. Нещата помежду ни никога няма да бъдат същите. Очите ми най-сетне се отвориха. И сега те виждам такъв, какъвто си в действителност.

— Но продължаваш да ме умоляваш да тръгна с теб! — подигра му се магьосникът.

— Мога да се науча да живея със знанието за онова, което си и което си сторил — взря се в него войнът. — Усещам, че чувството ти е познато. Сигурно има нощи, когато не можеш да понасяш собствените си сънища.

Рейстлин не отвърна нищо. Лицето му се бе превърнало в безизразна маска.

Карамон преглътна. Гласът му одрезгавя, а ръката му стисна магьосника още по-силно:

— Помисли. Правил си и добрини — може би дори по-големи от повечето от нас. О, разбира се, и аз съм помагал на хората. Лесно е да предлагаш помощта си, когато знаеш, че ще я оценят. Ала ти помагаш дори на онези, които биха се изплюли в лицето ти, които не го заслужават. Помагал си даже, когато си знаел, че е безнадеждно и ще получиш единствено неблагодарност. — Пръстите на война потрепнаха. — В теб все още има достатъчно добро, за да.... надмогнеш злото. Остави всичко. Върни се у дома.

Върни се у дома... Върни се у дома...

Рейстлин затвори очи. Болката в сърцето му бе непоносима. Лявата му ръка помръдна и се вдигна. Деликатните ѝ пръсти за момент преминаха над тези на Карамон в едва доловимо докосване. Някъде от много далече, на границата на заобикалящата го действителност, можеше да чуе тихия глас на Кризания и молитвите ѝ към Паладин. Прекрасната бяла светлина играеше по клепките му.

Върни се у дома...

Когато заговори отново, думите му бяха толкова внимателни, колкото и докосването му:

— Дори не можеш да си представиш мрачните престъпления, които тегнат над душата ми. Ако само знаеше, щеше да се отвърнеш от мен погнусено и ужасено. — Въздъхна и потръпна леко. — Да, прав си. Понякога нощем дори аз не мога да се понасям.

Той най-сетне отвори очи и се втренчи в брат си. — Но трябва да знаеш, братко, че извърших тези престъпления с пълно съзнание. Трябва да знаеш също, че по пътя, който съм поел, ме очакват още по-мрачни и жестоки постъпки, но това също няма да ме спре...

Погледна Кризания. Младата жена се възправяше невиждащо в Портала, изгубена в молитвите си, искряща от красота и могъщество.

Карамон също се загледа мрачно към нея. Рейстлин се усмихна унесено: — Да, братко. Тя ще влезе в Бездната заедно с мен. Ще върви пред мен и ще води моите битки. Ще се опълчи срещу мрачни свещенослужители, мрачни магьосници и срещу духовете на мъртъвци, обречени да бродят вечно из прокълнати земи. Мога да прибавя към това и невероятните мъчения, които ѝ е подготвила Царицата. Всички тези неща ще я връхлетят, ще погълнат съзнанието ѝ и ще разкъсат душата ѝ. Накрая, когато няма да може да понесе и грам страдание повече, ще се свлече в краката ми... окървавена, окаяна и на прага на смъртта... Ръката ѝ ще се вдигне към мен с последни сили в търсене на утеха. Няма да поиска от мен да я спася. Твърде силна е, за да го направи. Вместо това ще жертва живота си заради мен и ще го стори с радост. Всичко, което ще поиска, е да остана до нея докато умира.

Рейстлин си пое дълбоко дъх и потрепери. — Но аз ще я отмина, Карамон. Ще я прекрача, без да я погледна и без да кажа и дума. Защо? Защото повече няма да се нуждая от помощта ѝ. Ще продължа напред в преследване на целта, а силата ми ще нараства с всяка процедила се от разкъсаното ѝ сърце капка кръв.

Той отново се обърна към Портала и вдигна лявата си ръка с дланта нагоре. Загледан към драконовата глава точно над прохода, зашепна втория напев:

— Бял дракон. От този свят до следващия/ Гласът ми крещи за живот.

Карамон не можеше да откъсне очи от Портала и Кризания. Съзнанието му се сгърчи от ужас и отвращение. Не пускаше брат си. Искаше да направи един последен опит. Изведнъж усети, че слабата ръка между пръстите му помръдва остро и се извива. Нещо проблясна светкавично и студеното острие на сребърната кама се озова опряно в гърлото му, точно там, където пулсираше артерията.

— Пусни ме, братко — произнесе тихо Рейстлин.

И макар камата да не го прониза, все едно, че вече го бе сторила. Защото сега кървеше не плътта, а душата му. Тя бе прерязала и последната духовна връзка, която свързваше двамата близнаци — бързо и чисто. Карамон затвори очи, за да преодолее внезапната болка в сърцето си.

Болката отшумяваше бързо. Връзката бе прекъсната. Най-сетне свободен, войнът пусна ръката на брат си, без да каже дума.

После се обърна и тръгна с накуцване обратно към мястото, където го чакаше скритият зад колоната Тас.

— Един последен съвет, братко — обади се равнодушно Рейстлин, като прибираше камата в ръкава си.

Карамон не му обърна внимание, нито спря да крачи натам, накъдето се бе упътил.

— Внимавай с това магическо устройство за време — продължи присмехулно магьосникът. — Нейно Мрачно величество го е променила. Тя е изпратила кендера обратно. Ако го използвате, нищо чудно да се озовете на някое наистина неприятно място!

— Само че не е! — кресна Тас и изскочи иззад колоната. — Защото Гнимш си поигра с устройството! Гнимш, моят приятел. Гномът, когото ти уби! Аз...

— Тогава го използвайте — прекъсна го студено Рейстлин. — Вземи и него с теб, Карамон, но помни, че съм те предупредил.

Войнът улови ядосания кендер.

— Стига, Тас. Достатъчно. Това вече е без значение. Карамон се обърна и погледна брат си. Макар лицето на едрия мъж да бе изпито от болка и тревоги, изражението му бе спокойно и изразяваше мислите на човек, който най-после е открил себе си и е постигнал мир. Той погали щръкналите кичури коса на приятеля си и каза:

— Хайде, Тас. Да се прибираме вкъщи. Сбогом, братко мой.

Рейстлин не го чу. Обърнат към Портала, той бе напълно изгубен в магията си. С крайчеца на окото си, докато се готвеше да произнесе третия напев, забеляза, че близнакът му взе медальона от кендера и започна манипулацията, която отново щеше да го превърне в устройство за пътуване във времето.

"Прав му път! Нека върви — помисли си той. — Най-после се отървах от този тъпоумен идиот!"

Загледан към Портала, Рейстлин се усмихна. Кризания бе обгърната от кръг ярка светлина, наподобяваща отблясъците, които слънцето хвърля върху снега. Повелята му към Белия дракон бе чута.

Издигна ръка и изрецитира напева към драконовата глава в долния ляв ъгъл на прохода:

— Червен дракон. От мрак до мрак те призовавам/ Под нозете ми е твърдина.

От Кризания се стрелнаха червени нишки, които пронизаха бялата и черната светлина. Червени като кръв, нишките прорязаха и изпълниха хаотично празнината между Портала и магьосника — като мост към Отвъдното.

Рейстлин издигна глас. Обърна се надясно и проговори на четвъртия дракон:

— Син дракон. Време, което протича/Не се отклонявай от пътя.

Около младата жена затанцуваха сини потоци, които постепенно се превърнаха в истински водовъртеж. Тя отметна глава назад и се отпусна в обятията на светлината с разтворени ръце и трептящи дрехи и коси, понесена от теченията на времето.

Магьосникът усети как Порталът потрепери. Магическото поле се активираше и започваше да откликва на заповедите му! Душата му ликуваше от радост, която и Кризания в същия миг споделяше напълно. Очите ѝ блестяха, обляни във възторжени сълзи, устните ѝ се разделиха в сладка въздишка. Ръцете ѝ се раздалечиха още повече и от докосването им Порталът се отвори!

Дъхът на Рейстлин секна напълно. Приливът на могъщество и най-чист екстаз едва не го задави. Сега можеше да вижда през самия проход. Съзираше мимолетни образи от измерение, забранено за всеки смъртен.

Някъде от много далече се разнесе гласът на брат му, докато активираше магическото устройство:

— Твойто време си е твое, макар да си го изоставил... Дръж здраво началото и края... и нека твоята съдба се сбъдне...

У дома. Върни се у дома... Рейстлин подхвана петия напев:

— Зелен дракон. Защото даже боговете са подвластни на съдбата/ Плачете всички с мен.

Гласът му пресекна, магьосникът се поколеба. Нещо не беше наред! Пулсиращата през тялото му магия забави ход, стана мудна. Той заекна при последните думи, като си поемаше дъх с усилие. Сърцето му престана да бие за миг и отново изтласка кръвта с гигантско усилие, което едва не го покоси.

Рейстлин се втренчи объркано в Портала. Беше ли проработило последното заклинание? Не! Светлината около Кризания започваше да изтлява. Полето се изместваше!

Магьосникът отчаяно изкрещя отново думите. Напевът се изви непокорно и го удари през лицето като камшик. Какво ставаше? Усещаше как магията се изплъзва от пръстите му. Губеше контрол...

Върни се у дома...

Гласът на неговата Царица. Присмехулен, подигравателен. Гласът на брат му, изпълнен с молба и печал... И един друг глас — крясъкът на кендер — нечут, изгубен сред по-важните дела. Ето, че сега отново се разнесе в съзнанието му като ослепителна мълния:

"Гнимш си поигра с устройството... Моят приятел..."

Внезапно думите на Астинус от "Хрониките" го пронизаха така, както го бе пронизало острието на джуджето:

В същия момент един гном, когото джуджетата държали в плен, активира устройството за време... Устройството на гнома по някакъв начин се намеси в деликатната, но могъща плетеница от заклинания, която в същия момент изтъкаваше Фистандантилус... Експлозията бе толкова силна, че Равнините на Дергот бяха унищожени.

Рейстлин гневно стисна юмруци. Убийството на гнома се бе оказало безполезно! Проклетото създание беше пипало устройството още преди да умре. Историята щеше да се повтори! Стъпки в пясъка...

Загледан в Портала, магьосникът видя палача си да пристъпва отвъд. Видя собствената си ръка да вдига черната качулка, видя ръцете си да издигат брадва, която се спусна над собствената му шия!

Магическото поле започна да се потрепва като побесняло. От раззинатите усти на драконовите глави се разнесе триумфален писък. Лицето на Кризания се изкриви от ужас и болка. Рейстлин виждаше в очите ѝ същия поглед, който бе съзирал и в очите на майка си — тя потъваше все по-дълбоко в някакво далечно, непознато измерение.

Върни се у дома...

Вътре в самия Портал вече се въртяха полудели светлини. Изпуснати от контрол, светлините изригнаха в хищни пламъци, които обгърнаха отпуснатото тяло на свещенослужителката така, както огньовете ги бяха заобиколили в покосеното от чума село. Кризания изкрещя. Плътта ѝ започна да се съсухря, попарена от красивите, смъртоносни пламъци на необузданата магия.

Полузаслепен от ярката светлина и сълзите в очите си, Рейстлин продължаваше да гледа невярващо в урагана от светлина. А после Порталът започна да се затваря.

Магьосникът захвърли жезъла на земята и освободи гнева си в горчив, нечленоразделен, изпълнен с ярост писък.

В отговор от прохода долетя жизнерадостен, подигравателен смях.

Върни се у дома...

Внезапно Рейстлин почувства, че го обгръща усещане за абсолютно спокойствие — студеното разбиране на отчаянието. Беше се провалил. Но нямаше да ѝ позволи да го види как пълзи. Ако се налагаше да умре, щеше да го стори само сред собствената си магия...

Той вдигна глава. Стъпи здраво на крака. И като черпеше от дъното на могъществото си — от мощта на древните, от собствената му мощ, от сили, за които дори не подозираше, че притежава, извиращи от дълбините на най-мрачните кътчета на съзнанието му, магьосникът вдигна ръце, а гласът му се извиси още веднъж. Само че този път не бе нечленоразделен и безпомощен. Сега думите звучаха кристално ясно. Заповедни думи, произнасяни за пръв и последен път в историята на света. И те бяха разбрани.

Полето удържа. Той го удържа! Чувстваше неимоверния му натиск почти физически. По негова заповед Порталът потръпна и престана да се затваря.

Рейстлин си пое дъх от облекчение. Сетне в периферното му зрение нещо проблясна. Магическото устройство се беше активирало!

Полето подскочи и се загърчи диво. Докато в същия момент магията на устройството се разрастваше и разпространяваше, могъщите ѝ вибрации накараха камъните на крепостта да запеят. Гласовете им обляха като вълна всичко около магьосника. Драконите им отвърнаха с разгневените си писъци. Неостаряващите гласове на камъните и долитащите извън времето писъци на драконите се срещнаха и оплетоха, докато най-накрая от тях не остана нищо, освен дисхармонична, разкъсваща ума какофония.

Звукът бе оглушителен, пронизващ. Силата на двете могъщи заклинания разцепи земята, а подът под краката на Рейстлин се разклати. Пеещите камъни се пръснаха. Металните драконови глави се напукаха.

Самият Портал започна да се срива.

Магьосникът се отпусна на колене. Полето се разреждаше, а извивките му започваха да се разкъсват една по една със звук, който наподобяваше трошенето на костите на света. Магията се разединяваше на съставните си части и понеже Рейстлин не я освобождаваше от волята си, той също започна да се разкъсва бавно и постепенно.

Болката потопи главата му в кървава пелена. Тялото му се затресе конвулсивно и той изкрещя в агония.

Беше изправен пред ужасен избор. Ако позволеше на магията да изчезне, щеше незабавно да го последва гибел, пред която и най-тъмният мрак бе за предпочитане. Но ако се противопоставеше на неминуемото, със сигурност щеше да бъде разкъсан на части, които безконтролната магия би разхвърляла във всички посоки.

Мускулите му започнаха да се отскубват от костите, сухожилията му заскърцаха от напрежение.

— Карамон! — изстена той, ала брат му и Тас бяха изчезнали.

Магическото устройство, направено от гном, чиито изобретения работеха, наистина бе свършило работа. Нямаше ги. Нямаше откъде да дойде помощ.

Оставаха му секунди живот и още по-малко време, за да действа. Болката бе така непоносима, че не можеше да мисли.

Ставите му вече се отделяха една от друга, очите му изскочиха, сърцето му бе смачкано, а мозъкът — изсмукан от черепа.

Чуваше собствения си крясък и знаеше, че това е предсмъртният му вик. Но не преставаше да се бори така, както се бе борил през целия си живот.

Аз... ще... овладея...

Думите бяха избликнали заедно с кръвта му.

Аз ще овладея...

Ръката му се протегна и той сключи пръсти около жезъла на Магиус.

Аз ще!

А после просто пропадаше напред в ослепителната, въртяща се, връхлитаща вълна от многоцветни светлини...

Върни се у дома... върни се у дома...