Войната на близнаците

Реката тече...

Мрачните води на времето бяха като гигантски водовъртеж около черната мантия на архимагьосника. Носеха го напред през годините заедно с неговите спътници.

Небето се разтвори и стовари огнен дъжд над град Истар, премаза го, наби всеки негов камък в недрата на земята. Водите на морето благосклонно нахлуха и запълниха зейналата празнина. Великият Храм, където върховният свещенослужител все още очакваше боговете да изпълнят молбите му, просто изчезна от лицето на света. Даже най-смелите измежду морските елфи, които поеха риска да се появят в близост до новосъздаденото Кърваво море на Истар, гледаха изумено към мястото, където дотогава бе стоял Храмът. Сега там нямаше нищо друго освен огромна черна яма. Толкова бездънна и така студена им се стори тя, че дори онези от тях, родени, отгледани и живеещи под водата, не посмяха да плуват по-продължително време около нея.

И все пак мнозина из Ансалон изпитваха завист към участта на жителите на Истар. Смъртта им поне бе дошла бързо.

За онези, които оцеляха след унищожението, смъртта щеше да идва бавно, щеше да бъде грозна и ужасяваща — глад, болести, кланета...

Война.

Глава 1

Сънят на Кризания се разпадна на хиляди парчета. Разнеслият се вик бе неочакван и страшен, дрезгав, изпълнен с ужас. В първия момент дори не можа да си даде сметка какво я бе събудило, толкова дълбоко бе заспала. Огледа се объркано и изплашено, като се опитваше да разбере къде се намира и какво бе накарало дъхът ѝ да секне.

Подът под нея със сигурност бе влажен и твърд. Тялото ѝ несъзнателно започна да се тресе от всепроникващия мраз, зъбите ѝ затракаха от студ. Вслуша се напрегнато в непроницаемия мрак и тревожната тишина.

Внимателно издиша и вдиша. Паниката най-сетне я овладя. Отчаяно се опита да придаде форма на тъмнината, да я насели с хора и предмети, ала умът ѝ отказа да се подчини. Съществуваше само лишен от мащаби мрак. Вечен мрак...

После отново чу крясъка и моментално разпозна в него онова, което я бе накарало да се събуди. И макар самият факт, че чуваше звук от човешки глас да бе успокоителен, страхът в него проряза душата ѝ.

Отчаяно, полуобезумяло, тя се опита да надмогне тъмнината, да мисли, да помни...

Имаше някакъв напев, монотонен глас — може би на Рейстлин, — а после и ръцете му около нея. Усещането за прегръдката на вода, отнасяща я надалеч в огромното нищо.

Рейстлин! Кризания протегна разтреперано ръка, ала пръстите ѝ не напипаха друго освен все същия влажен, мразовит камък. След което споменът я връхлетя внезапно и безмилостно. Карамон, промушващ брат си, пробляскващото острие на меча в ръката му... Собствените ѝ думи, докато изричаше защитното заклинание, за да предпази магьосника... Звукът от падналото оръжие.

Само че този вик — това беше Карамон! Ами ако той...

— Рейстлин! — изкрещя ужасено Кризания и опита да се изправи на крака.

Гласът ѝ сякаш потъна безследно в надвисналия мрак. Чувството бе толкова подтискащо, че моментално съжали, че се е обадила. Обгърна раменете си с ръце и започна да трепери от студ. Неволно докосна медальона на Паладин, окачен на врата ѝ. Благотворното въздействие я изпълни със спокойствие.

—Светлина—прошепна тя и като вдигна високо медальона, отправи молитва към бога да разпръсне тъмнината.

От украшението избликна мека светлина и се процеди през пръстите ѝ, отблъсквайки черния воал на мрака, колкото да ѝ позволи да започне да диша спокойно. Тя прехвърли верижката на медальона през косата си и го издигна нагоре. Светлината озари по-ярко пространството около нея. Трябваше да си припомни откъде бе долетял викът.

Бързо огледа почернелите мебели, паяжините, разпръснатите книги, потрошените лавици. Всички тези предмети бяха дори по-плашещи от самата тъмнина, именно тя им бе дала живот. Даде си сметка, че собственото ѝ присъствие грубо нарушава изградения ред на това място.

А сетне викът се разнесе отново.

Обърна се бързо в неговата посока с неудържимо трепереща ръка. Светлината на бога раздроби тъмнината, за да разкрие в ужасяващи подробности две застинали фигури. Едната, облечена в черни одежди, лежеше върху студения под. Над неподвижните ѝ очертания се бе изправил огромен мъж в опръскана с кръв златна броня. Около врата му имаше железен нашийник. Взираше се в мрака с протегнати ръце, разкривена, широко отворена уста и побеляло от ужас лице.

Медальонът едва не се изплъзна от безчувствените ѝ пръсти, когато най-после разпозна тялото, застинало неподвижно в краката на война.

— Рейстлин! — прошепна Кризания.

Чак сега си даде сметка, че безценната светлина намалява и успя да улови по-здраво изплъзващата се платинена верижка на медальона.

Запълзя по пода, докато светът наоколо диво се люлееше заедно с несигурната светлина в ръката ѝ. Изпод нея се разбягаха мрачни сенки, ала жената дори не ги забеляза, обзета от неистов страх, който бе надмогнал дори този от заобикалящата я тъмнина. Кризания коленичи до магьосника.

Рейстлин лежеше по очи. Качулката закриваше главата му напълно. Тя внимателно го обърна по гръб. Отмахна качулката и освети лицето му с медальона. Почувства как сърцето ѝ се свива. Кожата му бе пепелявобледа, устните — посинели, а очите — потънали дълбоко в изпъкналите скули.

— Какво си направил? — изкрещя тя на Карамон, като вдигна поглед, все така коленичила до неподвижното тяло на магьосника. — Какво си направил? — повтори с глас, който се разкъсваше едновременно от скръб и напираща ярост.

— Кризания? — прошепна дрезгаво войнът.

Медальонът караше извисяващата се фигура на гладиатора да хвърля причудливи сенки. Ръцете му все така се протягаха напред, пръстите продължаваха немощно да се опитват да сграбчат нещо във въздуха. Той наклони глава към звука от гласа ѝ.

—Кризания? — изрида.

Направи крачка към нея, препъна се в краката на брат си и полетя тежко към пода.

Почти незабавно отново се озова на колене и запълзя неуверено, като дишаше с дълбоки хрипове. Очите му бяха все така широко отворени и втренчени нанякъде. Войнът протегна ръка:

— Кризания? Светлина! Твоята светлина! Бързо! — Вече имаме светлина, Карамон! Аз... Свети Паладине! — промърмори тя, загледана към него през мекото сияние на медальона. — Та ти си сляп!

Жената улови търсещите му пръсти. Щом усети докосването ѝ, войнът изрида за втори път. Ръката му се сключи около нейната с премазваща сила и Кризания прехапа устни от внезапната болка. Продължи да го държи, без да престава да осветява тялото на Рейстлин.

Взаимно си помогнаха да се изправят на крака. Огромното тяло на Карамон трепереше неудържимо и се притискаше към нея. Очите му се взираха право напред — подивели и невиждащи. Тя се огледа с отчаяната надежда да открие нещо — стол, кушетка, каквото и да е. След което изведнъж осъзна, че тъмнината отвръща на погледа ѝ.

Забързано отвърна очи към успокояващата светлина на медальона и отведе Карамон към единствената по-голяма мебел, която се виждаше наоколо.

— Седни тук — нареди му тя. — Облегни се.

Настани го на пода и му помогна да опре гръб в богато украсеното с дърворезба писалище, което ѝ изглеждаше някак познато. Сякаш нещо в това място се опитваше да отключи в нея порой от болезнени спомени. Засега обаче бе твърде разтревожена и заета, за да му обърне по-сериозно внимание.

— Карамон? — попита колебливо. — Рейстлин мър... Той... Ти ли го... — гласът ѝ се пречупи.

— Рейстлин? — Войнът обърна слепите си очи към нея. Лицето му бе разтревожено. Помъчи се да се изправи. — Рейст! Къде...

— Сядай! — заповяда му бързо и разгневено Кризания. Постави ръка на рамото му и го принуди отново да се облегне назад.

Очите на Карамон се затвориха и по устните му плъзна горчива усмивка. За момент ѝ се стори, че разпознава в чертите му тези на неговия брат близнак.

— Не, не съм го убил аз — каза уморено той. — Как бих могъл? За последно те чух да отправяш молитва към Паладин, а после всичко потъна в мрак. Не можех да помръдна, мечът падна от ръката ми. След това...

Ала Кризания не го слушаше. Тя изтича обратно до мястото, където лежеше Рейстлин и отново коленичи до него. Издигна медальона и докосна с пръсти шията на магьосника през гънките на черната роба, за да провери дали има пулс. Облекчено стисна клепачи и произнесе едва чута благодарствена молитва към Паладин.

— Жив е! — прошепна. — Но тогава какво му има?

— Какво му има? — повтори разтревожено Карамон. — Не виждам...

Внезапно обладана от вина, Кризания набързо му описа състоянието на магьосника. Войнът сви рамене:

— Изтощен е от действието на магията — обясни той безизразно. — А и не забравяй, че още преди това вече е бил твърде слаб, поне така ми каза ти. Близостта на боговете или нещо подобно. — Поклати глава. — И друг път се е случвало. Когато за пръв път му се наложи да използва драконовата сфера, му трябваха дни за да се възстанови. Носил съм го на ръце... — Изведнъж той притихна, загледан в нищото със спокойно и мрачно лице: — Не можем да направим много за него. Трябва да почива.

Замълча, след което попита тихо:

— Лейди Кризания, можеш ли да ме излекуваш? Лицето на жената пламна от срам.

— Страхувам се... страхувам се, че не — отвърна тя смутено. — Навярно заклинанието ми те е ослепило.

В спомените ѝ още веднъж се мярна образът на огромния войн е окървавен меч в ръка — готов да убие собствения си близнак, готов да убие и нея, ако му се изпречи на пътя.

— Съжалявам — произнесе тихо. Чувстваше се толкова уморена и ѝ беше така студено, че почти усещаше как започва да се разболява. — Бях отчаяна и... изплашена, Карамон. Не се тревожи. Действието на магията ще отслабне с времето.

Войнът въздъхна.

— Разбирам. Къде се намираме? Каза, че имаме някаква светлина.

— Да. Медальонът още е в мен.

— Огледай се. Искам да знам къде сме. Опиши ми какво виждаш.

—Но Рейстлин...

— Ще се оправи! — отсече сурово и заповедно Карамон. — Ела близо до мен. Чуваш ли? Животът ни... неговият живот... може би зависи от това какво ще предприемем сега. Опиши ми къде сме!

Кризания си наложи отново да се вгледа в заобикалящия ги мрак, а заедно с това страхът ѝ отново се завърна с пълна сила. Тя неохотно се отдели от магьосника и седна до война.

— Аз... Не зная — каза неуверено, като все така държеше сияещия медальон над главата си. — Не успявам да разгледам добре отвъд кръга на светлината. Струва ми се, че вече съм била тук, но не мога да го свържа с никой спомен. Навсякъде се виждат строшени и овъглени мебели. Има и много разхвърляни книги. И голямо дървено писалище — облегнал си се на него. Изглежда само то е оцеляло. Украсено е с всевъзможни създания и също ми изглежда познато. — Тя замълча объркано. — Красиво е.

Карамон опипа пода под себе си:

— Килим. Върху камък.

— Да, подът е покрит с килим, или поне е било килим. Сега е разкъсан ѝ изглежда така, сякаш някой го е дъвкал...

Кризания задавено възкликна, когато една мрачна сянка избяга извън обсега на светлината.

— Какво? — попита остро войнът.

— Очевидно онова, което е гризало килима — отвърна жената с нервен смях. — Плъхове. — Тя си наложи да продължи: — Има огнище, но не са го използвали от години, пълно е с паяжини. Всъщност всичко наоколо е покрито с паяжини.

Мисълта за спускащи ре от тавана паяци и тичащи наоколо плъхове я накара да преглътне и да събере разкъсаните краища на бялата си роба. Зейналото черно гърло на огнището ѝ бе напомнило колко студено ѝ беше всъщност.

Карамон явно усети как тялото ѝ започна да трепери, защото се усмихна безрадостно и потърси ръката ѝ. После я потупа и произнесе с ужасяващо спокоен глас:

— Лейди Кризания, ако всичко, срещу което сме изправени, са просто някакви си плъхове и паяци, можем да се поздравим, повярвай ми.

Тя си спомни за ужасения крясък, който я бе събудил. А Карамон дори не можеше да вижда! Огледа се подозрително:

— Какво тогава? Сигурно си чул или доловил нещо?

— Доловил — повтори тихо войнът. — Да, долових е точната дума. Тук има разни неща, Кризания. Ужасни неща. Усещам как се взират в нас. Усещам омразата им. Където и да сме попаднали, ние сме натрапници. Не чувстваш ли същото?

Жената се втренчи в мрака. Значи наистина някой бе отвърнал на погледа ѝ. Сега, щом Карамон бе заговорил на тази тема, трябваше да признае, че там наоколо имаше нещо. Или, както той бе казал, неща.

Колкото по-дълго се вглеждаше и съсредоточаваше върху тях, толкова по-реални ѝ се струваха. И макар да не можеше да ги види, знаеше, че чакат — точно на границата на кръга от светлина. Омразата им бе силна, но по-лошото бе, че злото просто протичаше смразяващо навсякъде около нея. Беше същото като... като...

Кризания затаи дъх.

— Какво? — попита отново войнът и се опита да стане.

— Шшш — тя стисна здраво ръката му. — Нищо. Просто... зная къде сме.

Той не отговори, но ослепените му очи се обърнаха въпросително по посока на гласа ѝ.

— Кулата на Върховното чародейство в Палантас! — прошепна Кризания.

— Там, където живее Рейстлин? — Карамон звучеше облекчено.

— Да... не — тя безпомощно вдигна рамене. — Изглежда така, сякаш никой не е живял тук от поне сто години и... Именно! Той спомена, че ще ме вземе със себе си на "място и време, където няма свещенослужители"! Сигурно сме някъде в годините между Катастрофата и войната. Преди...

— Преди да се върне и да заяви правата си над Кулата — довърши мрачно Карамон. — А това означава, че над Кулата все още тегне проклятие, лейди Кризания. Означава, че се намираме на единственото място в Крин, където злото е в пълното си владение, най-ужасяващото в целия свят. Там, където никой смъртен не би посмял да стъпи, пазено от Дъбравата Шойкан и бог знае още от кой. Довел ни е право тук, в самото сърце на проблема!

Изведнъж тя съзря как в периферията на обръча от светлина заплуваха бледи лица, сякаш призовани от гласа на Карамон. Безплътни мъртвешки глави, олюляващи се във въздуха с отворени, жадни за топла кръв усти.

— Карамон, виждам ги! — каза тя задъхано, като се сви в огромния мъж. — Виждам лицата им!

— Усещах ръцете им — отвърна войнът. Той също трепереше. Ръката му я обгърна и я притисна близо до себе си. — После ме нападнаха. Докосването им е смразяващо. Точно тогава сигурно си ме чула да викам.

— Но защо досега не ги виждах? Какво ги спира.

— Причината е в теб. Ти си свещенослужител на Паладин. Това са създания, породени от злото и отгледани в проклятие. Но не могат да ти сторят нищо.

Кризания погледна медальона в ръката си. Светлината все така струеше от него, ала сега ѝ се стори, че сякаш е започнала да намалява. С чувство за вина си спомни за свещенослужителя-елф Лоралон и отказа си да го придружи. Думите му отекнаха още веднъж в съзнанието ѝ: "Следващият път, когато видиш истината, ще бъдеш заслепена от мрака..."

— Вярно е, аз съм свещенослужител — произнесе жената тихо, като се стараеше да не се поддава на напиращото отчаяние. — Ала вярата ми е... несъвършена. Тези създания долавят съмненията и слабостта ми. Може би някой достатъчно силен, като Елистан, би могъл да се изправи срещу тях. Но не и аз. — Сиянието отслабна застрашително. — Светлината ми изчезва, Карамон — каза тя след секунда. Мъртвешките лица незабавно последваха мрака в настъплението му и се приближиха още повече. — Какво да правим?

— Какво, според теб! Нямам меч! И не мога да виждам! — изкрещя от безсилие войнът със стиснат юмрук.

— Тихо! — заповяда му Кризания, без да откъсва очи от бледото сияние на олюляващите се лица. — Струва ми се, че стават по-силни, когато говориш по този начин! Сигурно се хранят от страха ни. Поне Даламар твърдеше, че онези в Дъбравата правят така.

Карамон си пое дълбоко въздух. Потеше се обилно и вече започваше да трепери неудържимо.

— Трябва да се опитаме да събудим Рейстлин — настоя жената.

— Няма смисъл! — прошепна през тракащите си зъби войнът. — Знам какво ни...

— Но се налага да опитаме! — каза твърдо тя, макар също да трепереше и да се смразяваше от страх само при мисълта, че ще ѝ се наложи да извърви няколкото стъпки под ужасяващите погледи на създанията.

— Бъди предпазлива, движи се бавно — предупреди я Карамон преди да я пусне.

Като държеше медальона възможно най-високо, без да откъсва очи от тъмнината, Кризания запълзя към Рейстлин. Сложи ръка върху облеченото в черно рамо на мага.

— Рейстлин! — повика съвсем тихо и го разтърси. — Рейстлин!

Никакъв отговор. Със същия успех можеше да опита да възкреси труп. Мисълта я накара да хвърли един поглед към неясните очертания на лицата. Щяха ли да убият магьосника? В края на краищата, той все още не съществуваше в това време. "Господарят на миналото и настоящето" тепърва трябваше да се завърне, за да предяви претенции към собствеността си — към тази Кула.

Или вече го беше направил?

Кризания отново го повика, а очите ѝ не се отделяха от тези на неумрелите, които се бяха приближили заедно със замирането на крехката светлинка в ръката ѝ.

— Фистандантилус! — извика отчаяно.

— Да! — обади се Карамон, който очевидно бе разбрал. — Те знаят това име! Какво става? Чувствам някаква промяна...

— Спряха — отвърна тя, без да смее да си поеме дъх. — Сега само го наблюдават.

— Веднага се връщай! — нареди войнът полуизправен. — Дръпни се от него. Веднага отдалечи светлината! Позволи им да го видят такъв, какъвто съществува в техния мрак!

— Не! — възпротиви се гневно жената. — Да не си полудял! Веднага щом го оставя, ще се нахвърлят върху него...

— Това е единственият ни шанс!

Внезапно Карамон се хвърли към нея и успя да я хване неподготвена. Сграбчи я със силните си ръце и безмилостно я изтегли обратно през пода. Сетне се стовари от-

горе ѝ с цялата си тежест и почти напълно я лиши от способността да диша свободно.

— Карамон! — произнесе с усилие Кризания. — Те ще го убият! Не... — забори се отчаяно, ала войнът не ѝ позволяваше да помръдне.

Медальонът мъждукаше все по-слабо. С огромно усилие на волята успя да се извърти така, че да вижда тялото на Рейстлин. Сега магьосникът се намираше изцяло извън кръга светлина.

— Рейстлин! — изпищя тя. — Не! Пусни ме, Карамон! Вече са съвсем близо до...

Войнът сякаш не я чуваше. Върху лицето му се бе изписала силна душевна болка, ала въпреки това в изражението му имаше мрачна решителност — слепите му очи просто се взираха в нея. Усещаше изстиналото му тяло, стегнатите във възли трептящи мускули...

Налагаше се да направи още една магия срещу него! Думите вече излизаха от устата ѝ, когато тъмнината в помещението се раздра от остър вик на болка.

— Паладин, помогни ми! — помоли се тя. Не последва каквото и да било.

Направи още един опит да се освободи от хватката на Карамон, ала знаеше, че е безполезно. А сега очевидно дори собственият ѝ бог я бе изоставил. Тя зарида от безсилие и като ругаеше Карамон, загледа онова, което се случваше.

Бледите проблясващи сенки вече бяха наобиколили Рейстлин. Виждаше го единствено, защото бе осветен от адската аура на отвратителните им разложени форми. Когато мъртвешките създания положиха ръце върху него, от гърлото ѝ се изтръгна нисък стон.

Рейстлин запищя. Тялото му се затресе от ужасяващи спазми.

Без съмнение и Карамон чу виковете на брат си. Лицето му беше пребледняло.

— Пусни ме! — каза умолително Кризания.

Ала макар студената пот да се лееше на ручеи по челото му, войнът поклати твърдо глава и я притисна още по-здраво към пода.

Рейстлин изпищя повторно. Карамон потрепери и жената усети как мускулите му се отпуснаха. Захвърли медальона, за да стисне юмруци и да го удари. Веднага щом го направи, украшението угасна съвсем и ги остави в непрогледна тъмнина. Тялото на война изведнъж се отдели от нейното. Дрезгавите му викове се преплетоха с писъците на брат му.

Кризания се изправи замаяно в седнало положение и заопипва пода с разтуптяно сърце.

Нечие лице се приближи до нейното. Хвърли бърз поглед към него, без да престава да търси медальона, уверена, че принадлежи на Карамон...

Но не беше той. В непосредствена близост до нея се олюляваше едно от мъртвешките създания.

— Не! — прошепна изнемощяло, неспособна да помръдне.

Усещаше как животът бързо напуска ръцете, тялото ѝ, самата ѝ същност. Безплътните пръсти я сграбчиха и я приближиха към себе си. Безкръвните устни се разтвориха в търсеща целувка, жадни за топлина.

— Палади... — започна да се моли Кризания в същия миг, в който почувства как душата ѝ се засмуква от мъртвешкото докосване.

Сетне от някъде много далече до ушите ѝ достигна неясен слаб напев на магически фрази. Наоколо избухна светлина. Носещото се само на няколко сантиметра от нея лице изчезна с писък, а ледените ръце я изпуснаха. Разнесе се парлив мирис на сяра.

— Ширак!

Ярката светлина бе изчезнала. Стаята се изпълни с меко сияние.

Кризания се изправи и седна.

— Рейстлин! — прошепна тя с благодарност. Запълзя на четири крака през почернелия под към

магьосника, чиито гърди се повдигаха тежко и ясно доловимо. Едната му ръка почиваше върху жезъла на Магиус. От инкрустираната в златна драконова лапа кристална топка на върха му струеше светлина.

— Рейстлин! Добре ли си?

Кризания коленичи до него и се вгледа в слабото му пребледняло лице. Уморените му очи я гледаха. Той кимна бавно. После се протегна и я придърпа към себе си. Погали черните ѝ коси. Долавяше пулса му, а странната топлина, която почувства, внезапна я накара да забрави пронизващия студ.

— Не се страхувай — прошепна успокоително магьосникът, доловил трепването ѝ. — Няма да ни направят нищо. Вече са ме виждали, а сега ме разпознаха. Не ти сториха зло, нали?

Тя не успя да проговори и вместо това просто поклати глава. Магьосникът въздъхна. Кризания се отпусна в обятията му със затворени очи.

Сетне, когато ръката му отново мина през косите ѝ, тя усети как тялото му се напрегна. Едва ли не гневно, той я стисна за раменете и я отдалечи от себе си:

— Разкажи ми какво се случи! — заповяда със слаб глас.

— Събудих се... тук — заекна тя. Ужасът от преживяното и топлият допир до тялото му я бяха объркали напълно. Когато обаче видя завръщането на студенината и нетърпението в очите на Рейстлин, жената се стегна и продължи уверено: — Чух Карамон да вика...

Очите на мага се разтвориха широко:

— Брат ми? — попита сепнато. — Значи заклинанието е довело и него? Учудвам се, че все още съм жив. Къде е? — Главата му се повдигна и той уморено се вгледа в проснатия в безсъзнание войн. — Какво се е случило?

— Аз... Наложи се да направя магия. Ослепял е — отвърна Кризания изчервена. — Не исках да го нараня, случи се точно когато той опита да те у-убие... в Истар, точно преди Катастрофата...

— Ослепила си го! Паладине... ослепила си него? — избухна в смях Рейстлин. — Звукът отекна в помещението и накара жената да се свие от страх.

Магьосникът се задави от собствения си смях и започна да кашля мъчително, като се бореше за глътка въздух.

Кризания безпомощно изчака пристъпът да отмине, додето магът отново легна успокоено по гръб.

— Продължавай — прошепна раздразнено той.

— Чувах го да крещи, но не виждах нищо. С помощта на медальона разпръснах сенките и го открих, но веднага... разбрах, че е ослепен. Открих и теб. Беше изгубил съзнание. Не успяхме да те събудим. Карамон ме накара да му опиша къде се намираме, след което видях — тя потрепери, — видях тези... тези ужасни...

— Продължавай — настоя Рейстлин. Жената пое дълбоко дъх.

— После светлината от медальона започна да отслабва...

Той кимна.

—... и тези... неща се приближиха до нас. Повиках те, като използвах името Фистандантилус. За момент това ги накара да спрат. Тогава — сега вече напълно бе превъзмогнала страха си и в гласа ѝ се долавяше гняв — брат ти ме сграбчи ме хвърли на пода, като не преставаше да крещи да им позволя да те видят такъв, какъвто си в техния мрак! Когато светлината на Паладин престана да те огрява, създанията... — Тя скри лице в шепи, разтърсена от отекващия спомен за ужасения писък на магьосника.

— Брат ми е казал това? — поинтересува се меко Рейстлин след минутка размисъл.

Кризания отмести ръце, объркана от смесицата на възхищение и изумление в гласа му.

— Да — отвърна студено. — Защо?

— Просто е спасил живота на всички ни — отбеляза язвително Рейстлин. — Колкото и да е странно, този път на дангалака му е хрумнала блестяща идея.

Страховитият му смях за пореден път прерасна в безсилна кашлица. Кризания понечи да му помогне, но замръзна, възпряна от яростния поглед, който той ѝ хвърли, независимо от ужасната болка, която очевидно изпитваше. Сетне магьосникът се наведе настрана и повърна.

Когато отново легна по гръб, на устните му бе разцъфнала кръв, а ръцете му потрепваха конвулсивно. Дишаше плитко и учестено. От време на време тялото му се разтърсваше от спазматично кашляне.

Жената се взираше безпомощно в него:

— Веднъж ми каза, че боговете не могат да излекуват подобно страдание. Но ти умираш, Рейстлин! Няма ли поне нещо, което да направя за теб? — попита го внимателно, без да смее да го докосне.

Той кимна, ала в продължение на минута не успяваше да проговори или да помръдне. Най-накрая с очевидно усилие вигна ръка от студения под и ѝ даде знак да се приближи. Кризания се наведе. Пръстите му се плъзнаха по бузата ѝ. Усещаше горещия му дъх.

— Вода! — процеди Рейстлин. Даде си сметка, че го е разбрала единствено по помръдването на окървавените устни. — Една магическа отвара може... да ме спаси. —

Ръката му безсилно посегна към единия от джобовете на робата. — И... и топлина, огън!... Вече... нямам... силата да...

Тя кимна, за да му покаже, че го е разбрала.

— Карамон? — оформиха устните му.

— Тези... тези неща го нападнаха — каза жената и погледна към неподвижното тяло на война. — Не съм сигурна дали е още жив.

— Нуждаем се от него! Трябва... да... го излекуваш! — магьосникът не успя да продължи. Сега просто лежеше задъхано. Очите му се затвориха.

Кризания преглътна и се разтрепери по-силно:

— Си-сигурен ли си? — поколеба се тя. — Той се опита да те убие...

Рейстлин се усмихна и поклати глава. Качулката на черната му роба прошумоля нежно при това движение. Той отвори очи и се вгледа в нея. Стори ѝ се, че може да надникне някъде много дълбоко в кафявата им бездна. Сега огънят в мага гореше съвсем слабо и това придаваше особена топлина на взора му, топлина, съвсем различна от яростния огън, който дотогава бе виждала да гори там.

— Кризания — произнесе Рейстлин като въздишка. — Сега... ще изгубя съзнание... Ще бъдеш... съвсем сама... на това.., мрачно място... Брат ми... може... да ти помогне... Топлина... — Очите му отново се склопиха, ала ръцете му затегнаха хватката си, сякаш със сетни усилия се стараеше да се задържи в реалността. Магьосникът положи чудовищно усилие да я погледне. — Не напускай тази стая! — изговори и зениците му се обърнаха.

"Ще бъдеш съвсем сама!" Кризания се огледа ужасено, задушена от страх. Вода! Топлина! Как щеше да се справи? В тази стая на злото!

— Рейстлин! — извика умолително, като сграбчи крехката му десница и притисна буза в нея. — Рейстлин, моля те, не ме оставяй! — прошепна, потръпвайки от студения допир на плътта му. — Не мога да го направя! Нямам силата! Не мога да създам вода от прахта!

Очите на Рейстлин се отвориха. Бяха почти толкова мрачни, колкото и мястото, на което бяха попаднали. Пръстът му бавно се протегна и отново прокара линия надолу по бузата ѝ. После ръката му се отпусна настрани за последно.

Кризания несъзнателно посегна към бузата си, зачудена какво ли е искал да каже. Със сигурност не бе опитал да я погали. Поне това можеше да каже убедено, съдейки по настоятелния поглед в очите му. Но тогава какво? Кожата ѝ гореше от докосването му... спомените започваха да се завръщат...

И ето, че разбра.

"Немога да създам вода от прахта..."

— Сълзите ми! — произнесе тихо.

Глава 2

Докато седеше съвсем сама в мразовитата стая, коленичила до неподвижното тяло на Рейстлин, загледана към проснатия наблизо Карамон, Кризания внезапно почувства завист и към двамата. Колко по-лесно щеше да бъде, помисли си тя, ако и тя изпаднеше в безсъзнание и позволеше на тъмнината да я обгърне! Злото, обитаващо това място — побягнало от гласа на магьосника — вече започваше да възвръща отнетите си позиции. Чувстваше втренчените в нея погледи, които продължаваха да стоят на разстояние единствено заради светлината от жезъла на Магиус. Дори и в несвяст, собственикът му все така не отделяше ръката си от него.

Жената внимателно освободи дланта на Рейстлин и я остави да легне на гърдите му. После се отпусна на пода с плътно стиснати устни и опита да преглътне напиращите сълзи.

— Сега той зависи изцяло от мен — произнесе сама на себе си, колкото да прогони звука от шепнещите гласове. — Неговата слабост срещу моята сила. Цял живот — продължи тя, като бършеше сълзите си и гледаше блещукащата в светлината на жезъла течност по пръстите си — съм се осланяла на силата в мен. И все пак никога досега не съм била истински силна. — Очите ѝ се насочиха към магьосника. — Ето, че най-после опознах могъществото у този човек. И няма да позволя на никой или нищо да му го отнеме!

— Топлина — каза след миг. Трепереше толкова силно, че едва успяваше да се държи изправена. — Нуждае се от топлина. Всички се нуждаем от нея. — Въздъхна безпомощно. — Но как мога да му я дам! Ако бяхме в замъка Айсуол само молитвите ми щяха да бъдат достатъчни. Паладин щеше да ни се притече на помощ. Само че този мраз не идва от сняг или лед... Да, съвсем различно е. Замръзва духът, а не кръвта. На подобно място, вярата ми може единствено да ме поддържа жива, но не и да ни сгрее!

Кризания огледа неясно осветената стая и погледът ѝ се спря върху сенчестите форми на разкъсаните завеси на прозореца. Бяха ушити от тежка коприна и със сигурност имаше достатъчно плат, с който и тримата да се увият. Искрицата надежда за миг я накара да се оживи, но почти незабавно бе отрезвена от мисълта за разстоянието до завесите. В действителност бяха толкова далеч от нея, че едва ги различаваше извън светлината на жезъла.

— Ще трябва да отида до там — изрече на висок глас. — В сенките! — Сърцето ѝ примираше от ужас, а вярата ѝ за пореден път бе готова да я изостави. — Тогава ще помоля Паладин за помощ.

Очите ѝ се насочиха към помръкналия медальон, захвърлен на пода. Наведе се да го вдигне, но за момент скръбно се поколеба при спомена за това как светлината на украшението бе помръкнала при допира със злото.

Още веднъж си помисли за Лоралон, великия елфически свещенослужител, който бе дошъл да я отведе точно преди Катастрофата. Беше му отказала, с риск за живота си бе избрала да изслуша думите на Главния свещеник — думи, които предизвикаха яростта на боговете. Нима Паладин бе разгневен? Нима в яда си бе изоставил нея така, както според мнозина бе изоставил Крин и бе осъдил Истар на неминуема гибел? Или божествената му ръка просто не можеше да проникне през многобройните пластове на злото, населило прокълнатата Кула?

Объркана и изплашена от мислите си, Кризания вдигна медальона. Блясъкът му бе изчезнал напълно. От него нямаше никаква полза, беше просто парче студена платина. Застанала в средата на помещението, стиснала украшението в ръка и с тракащи зъби, жената пое дълбоко дъх и се насили да направи крачка към прозореца.

— Ако не го сторя — измърмори през изсъхналите си устни, — така или иначе ще умра от студ. Всички ще умрем — добави, като се извърна, за да погледне двамата братя.

Наистина, Рейстлин бе добре увит в черните си одежди, ала тя ясно си спомняше вледенените му ръце. Колкото до Карамон, той все още носеше дрехите си от гладиаторските игри — златна ризница и обикновена набедрена препаска.

Тя вдигна високо брадичка и отправи предизвикателен взор към пълзящия, шепнещ мрак пред себе си. После уверено тръгна напред и напусна защитния кръг, образуван от светлината на жезъла.

Почти в същия миг тъмнината сякаш оживя! Шепотът я връхлетя още по-силен и за свой ужас Кризания откри, че сега разбира думите!

Как силно твоето сърце тупти във свитите гърди. Как трескави реки текат през китките умиращи.

Как жарка кожата ти е, от сол по-чиста — сладък сън.

Луна червена твоя дъх оплита във кристален звън.

Почувства как нечии ледени пръсти пролазиха по кожата ѝ. Допирът я накара да отскочи ужасено и да се свие, неспособна да помръдне. Нищо! Нямаше никой, макар отвратителната любовна песен да продължаваше да звучи в ушите ѝ.

— Не! — произнесе гневно тя. — Ще продължа! Зли създания, не ще ме спрете! Аз съм свещенослужител на Паладин! Дори и моят бог да ме е изоставил, това няма да ме накара да се откажа от вярата си!

Вдигна глава и просто тръгна напред към прозореца. Съскането на шепота зазвуча двойно по-силно, разнесоха се смехове, ала нищо не я докосна, нищо не посмя да я нарани. Най-сетне, сигурна, че кратката ѝ разходка е продължила с часове, тя достигна до завесите.

Улови се за тях с премалели нозе и рязко ги дръпна с надежда пред очите ѝ да се разкрият нощните светлини на Палантас. Някъде там навън, не спираше да си повтаря тя, има и други живи същества, трябва да има поне някой.

Ала макар да притискаше лице към стъклото, не успяваше да види каквото и да е. Пророчеството тепърва трябваше да се сбъдне. Рейстлин — като господар на миналото и настоящето — все още не се бе завърнал, за да обяви Кулата за своя, както се предполагаше, че трябва да се

случи някъде в бъдещето. Кулата си оставаше в плен на непроницаемия мрак и надвисналата черна мъгла. Дори и светлините на прекрасния град Палантас да бяха някъде там, тя не можеше да ги види.

Кризания въздъхна мрачно, хвана по-здраво една от завесите и дръпна силно. Зашиващата материя поддаде незабавно и се изля отгоре ѝ като истински водопад от прашен брокат. Жената с благодарност уви тежкия плат около раменете си и се сгуши в топлината му.

Зае се несръчно и с другата завеса, след което я повлече заедно със себе си през стаята, като се вслушваше тревожно в драскащите звуци от нахвърляните обгорели парчетии, които коприненият шлейф преобръщаше по пътя си.

Магическата светлина на жезъла я водеше към себе си. Когато най-сетне се озова в безопасност, тя се строполи на пода, разтреперана от изтощението и изпитания ужас.

До този момент дори не бе обърнала внимание колко уморена беше в действителност. Сигурно не беше спала няколко поредни нощи, още откакто бе започнала бурята в Истар. Ала ето, че започваше да се затопля и изкушението да се увие в тежката коприна и да заспи непробудно ставаше все по-неустоимо.

— Престани! — нареди си строго.

Насили се да се изправи и затегли завесата към Карамон. Коленичи до него и го зави грижливо чак до раменете. Широкият му гръден кош бе неподвижен, дишаше едва-едва. Пулсът му бе бавен и неравномерен. Чак тогава забеляза следите по врата му — смъртно бели, като от безплътни устни.

Мъртвешкото лице още един път изникна в съзнанието ѝ. Кризания потрепери и тръсна глава, за да прогони видението, след което се уви по-добре в завесата и постави длан върху челото на война:

— Паладин — отправи тиха молитва тя, — ако си се отвърнал от своя свещенослужител в гнева си, моля те да разбереш, че всичко, което тя стори, бе в твое име. Пресегни се през ужасния мрак, който ни дели и излекувай този мъж! Ако пътят му не е свършил, ако все още има нещо, което трябва да постигне по време на дадения му живот, умолявам те, изцери го. Ако пък това е волята ти, вземи душата му с внимателни ръце и му помогни да се приюти във вечността...

Кризания не успя да продължи. Беше на края на силите си. Уморена, изтощена до дъното на душата си от страховете и вътрешните си борби, тя скри лице в шепи и заплака с горчивите ридания на човек, който е изгубил всяка надежда.

Ала ето, че нечия ръка я докосна. Топла и силна ръка.

— Хайде, хайде, Тика — каза един дълбок сънен глас. — Ще се оправя, не плачи.

Жената вдигна обляното си в сълзи лице, за да види как гърдите на Карамон се повдигат и спадат. Сега войнът не изглеждаше толкова блед и следите по врата му започваха да изчезват. Той я потупа успокоително и се усмихна:

— Просто лош сън, Тика — промърмори братът на Рейстлин. — До сутринта... ще го забравиш...

Карамон придърпа завесата към брадичката си, прозя се широко и се обърна на другата страна, за да потъне в дълбок, спокоен сън.

Беше твърде уморена, за да отправя благодарности към когото и да било. Стоеше и го наблюдаваше. Сетне нещо привлече вниманието ѝ... звук от капеща вода! Кризания се обърна и за пръв път забеляза, че на ръба на писалището стои стъклена кана с вода. Източеното гърло бе счупено и каната лежеше настрани. Очевидно бе сто-

яла празна твърде дълго, а разпиляната по пода течност навярно се бе изпарила преди повече от сто години, ала по всичко личеше, че сега отново бе пълна. Водата изтичаше от нея бавно — капка по капка, блестяща в светлината на жезъла.

Тя протегна ръка, за да улови част от капките и колебливо доближи длан до устните си.

—Вода! — произнесе съвсем тихо.

Вкусът ѝ бе някак горчив, дори солен, но ѝ се струваше най-вкусното нещо, което някога бе опитвала. Насили умореното си тяло, отля още от водата в шепата си, след което жадно отпи. Изправи каната и невярващо забеляза как съдържанието ѝ нарасва отново, за да запълни онова, което бе изпила.

Сега вече. почувства в себе си сили да благодари на Паладин с думи, които извираха от дълбините на душата ѝ и, които едва ли бе намирала дотогава. Страхът ѝ от тъмнината и блуждаещите из нея създания изчезна напълно. Нейният бог не я бе изоставил — все още бе край нея, макар че може би наистина го бе разочаровала.

Освободена от ужасите си, тя хвърли последен поглед към Карамон и като видя, че спи спокойно, му обърна гръб и отиде до неподвижното тяло на неговия брат. Устните на магьосника бяха посинели от студ.

Легна до него с ясното съзнание, че топлината от телата им ще ги сгрее по-добре от всичко друго. Внимателно уви завесата около Рейстлин и себе си, положи глава на рамото му, затвори очи и позволи на мрака да я обгърне.

Глава 3

— Тя го нарече Рейстлин!

—Но после и... "Фистандантилус"?

— От къде можем да бъдем сигурни? Нещо не е както трябва! Този не дойде от Дъбравата, както беше предсказано. Не дойде в блясъка на своята мощ! А другите с него? Трябваше да бъде сам!

— И все пак, чувстваш ли магията му? Не бих посмял да го предизвикам...

—Дори и за толкова голяма награда?

— Мирисът на кръв те подлудява! Ако това е той и открие, че си посегнал на избраниците му, ще те запрати право във вечния мрак, където ще сънуваш топла кръв, без никога да я вкусиш!

—А ако не е той? И се провалим? Когато Тя се появи в гнева си, участта, която току-що ми описа, ще ми се стори далеч по-приемлива!

Мълчание. И после:

— Има един начин да проверим.

— Опасно е. Той е твърде слаб, това може да го погуби.

— Трябва да узнаем! По-добре той да умре, отколкото да не изпълним задължението си към Нейно Мрачно Величество.

—Да... Смъртта му би могла да бъде обяснена... не и живота.

Когато нечии пръсти проникнаха като ледени върхове през пластовете на безсъзнателното състояние, в което се намираше, мозъкът му се сгърчи от изгаряща болка. Рейстлин положи усилия и за миг успя да се пребори с налитащата мъгла от нарастващо изтощение. Отвори очи и задъхано погледна право в изпълнените с бездънен мрак очни ябълки на олюляващите се мъртвешки лица, надвесени над него. Ръцете на създанията докосваха гърдите му.

Трябваше му само секунда, за да осъзнае какво търсят. Мисълта го ужаси.

— Не — произнесе, останал без въздух. — Няма да мина отново през това!

— Ще минеш, трябва да знаем! — отговориха те. Разгневен от безцеремонните им действия, Рейстлин изръмжа горчиво проклятие и направи опит да вдигне вдървените си ръце, за да се пребори със смъртоносната им прегръдка. Напълно безполезно. Мускулите му просто отказаха да се подчинят.

Яростта и болката, и безсилието изтръгнаха от него писък, който не можа да чуе никой, дори самият той. Пръстите уловиха нещо, болката се усили до непоносимост и той потъна — не в тъмнина, а в спомените си.

В Учебната зала, където седмината послушници работеха същата сутрин, нямаше прозорци. Достъпът на слънчева светлина бе изрично забранен. Не се допускаше дори светлината на двете луни — сребърната и червената. Колкото до третата, черната луна, присъствието ѝ така или иначе се усещаше както в помещението, така и навсякъде другаде из Крин, без да се налага някой да я вижда.

Залата беше осветена от дебели восъчни свещи в сребърни светилници, поставени на масата. Това позволяваше на послушниците да ги разнасят със себе си, докато учеха. Помещението бе единственото в целия замък на великия Фистандантилус, където горяха свещи. Навсякъде другаде се използваха сфери, заредени с магия за вечна светлина — можеха да се забележат къде ли не — носещи се леко във въздуха и разпръскващи мрачната атмосфера, която сякаш завинаги бе обгърнала с потайността си укреплението. В Учебната зала нямаше сфери поради една-единствена основателна причина — внесена в помещението, светлината им моментално щеше да изтлее заради ефекта на блокиращата магия. Ето кое обясняваше необходимостта от свещи, както и постоянната грижа да се избегне нежеланото влияние на слънчевата и лунната светлина.

Шестима от послушниците седяха близо един до друг на една от масите. Някои разговаряха, а други учеха в мълчание. Седмият стоеше зад маса в далечния край на помещението. От време на време някой от шестимата вдигаше стеснителен поглед към този самотник и почти веднага бързаше да го сведе, тъй като изглеждаше така, сякаш седмият послушник неизменно се взира към тях.

Самият той намираше ситуацията по-скоро за забавна. По лицето му плъзна едва забележима усмивка. Откъдето и да го погледнеше, Рейстлин не бе имал кой знае колко поводи за веселие през няколкото месеца от престоя си в замъка на Фистандантилус. Дните зад тези стени минаваха бавно. Е, разбира се, беше се оказало съвсем елементарно да поддържа илюзията, за да не позволи на архимагьосника да прозре истинската му самоличност, за да прикрие действителните си възможности и да се превърне в един от групата на глупците, които се надяваха да заслужат доверието на Фистандантилус и да станат негови ученици.

Способността да заблуждава околните с дребни фокуси бе в кръвта му. Всъщност даже се забавляваше от приятното предизвикателство винаги да бъде на крачка пред тях, винаги да ги държи в напрежение. Харесваше му и играта с Фистандантилус. Усещаше, че го наблюдава внимателно. И знаеше съвсем точно какво си мисли великият магьосник — кой беше всъщност този послушник? Откъде взимаше силите, които очевидно горяха някъде дълбоко в него и все пак не можеха да бъдат разбрани?

Понякога даже почти долавяше как Фистандантилус разглежда лицето му, сякаш се чуди дали не го е виждал някъде...

Да, Рейстлин се забавляваше. Ето защо бе доста изненадан, че все пак се е натъкнал на нещо, което в миналото не му бе доставяло голямо удоволствие, най-неприятната част от спомените му — училищните дни.

Лукавият — така го бяха наричали помежду си послушниците в школата на стария му Учител. Не го харесваха и не му се доверяваха. Дори Учителят се страхуваше от него. Младостта на Рейстлин бе преминала твърде безрадостно. Единственият човек, който го приемаше такъв, какъвто е, бе собственият му брат-близнак, Карамон, чиято любов бе до такава степен покровителствена и задушаваща, че понякога омразата на съучениците му се струваше далеч по-приемлива.

А сега, въпреки че презираше тези нещастници, чието единствено желание бе да се подмажат на своя господар, само за да може той накрая да убие един от тях, макар да се наслаждаваше на възможността да си играе и да им доказва превъзходството си, понякога, особено през дългите самотни нощи, Рейстлин усещаше жегване, когато до ушите му долитаха ехтящите звуци от техните разговори или смехове...

Той сърдито си напомни, че всичко това е много далеч от истинските му притеснения. Трябваше да постигне далеч повече. Налагаше се да поддържа концентрацията си, да пести сили. Защото днес бе денят, в който Фистандантилус щеше да избере своя ученик.

"Вие шестимата ще живеете — помисли си Рейстлин. — Всички до един ще си тръгнете от тук и ще ме мразите до края на дните си, без да подозирате, че някой от вас ми дължи живота си!"

Вратата на Учебната зала се отвори със скърцане, което накара шестте облечени в черни роби фигури да трепнат едновременно. Загледан с изкривена усмивка към тях, Рейстлин забеляза как посивялото лице на мъжа, застанал в рамката на вратата, също се набръчква от презрение.

Стъкленият поглед на магьосника обходи всяко лице, докато послушниците нервно свеждаха очи, за да се скрият зад черните си качулки, а ръцете им несъзнателно посягаха към измамната сигурност на магическите компоненти пред тях.

Най-сетне Фистандантилус се обърна и към седмия послушник на отдалечената маса. Рейстлин отвърна на взора му, без дори да помръдне — всъщност кривата му усмивка стана дори по-широка и подигравателна. Веждите на архимагьосника се свъсиха и той ядосано затръшна вратата. Шестимата послушници стреснато вдигнаха глави.

Старецът отиде с провлачена крачка до креслото си и ставите му осезателно изпукаха, докато облегнат на жезъла си се отпусна в него. Съсухрената му ръка несъзнателно се повдигна и улови тежкия медальон, който носеше, а очите му още веднъж огледаха всеки от шестимата млади послушници. Беше странен медальон — един-единствен овален халцедон, инкрустиран в обикновен сребърен обков.

Послушниците често бяха обсъждали помежду си това украшение, без да имат ясната идея за какво точно служи в действителност. Фистандантилус го носеше винаги със себе си, така че очевидно бе ценно за него. Дори най-низшия измежду тях обаче, долавяше съвсем ясно могъщите защитни заклинания, с които бе предпазен медальонът. Но какво точно правеше? Предположенията се колебаеха между способността му да призовава нечисти създания от други измерения и осигуряването на директна връзка с Нейно Мрачно Величество.

Само един измежду послушниците знаеше отговора на този въпрос. Рейстлин. Но разбира се нямаше намерение да го споделя с когото и да било.

Изкривените пръсти на Фистандантилус отново потърсиха украшението и се сключиха около овалния камък, докато очите му гладно оглеждаха младежите. Стори му се, че магьосникът за миг облиза устни и това го изпълни с внезапен страх.

"Ами ако се проваля? По-силен е, отколкото си мислех! Най-могъщият, който някога се е раждал! Ами аз? Мога ли да се изправя срещу него? Ами ако..."

— Да започваме — произнесе Фистандантилус с дрезгав глас и се втренчи изпитателно в първия от шестимата.

Рейстлин бързо прогони всякакви мисли за неуспех. Цял живот се беше готвил за този момент. Провалът означаваше сигурна смърт. И преди се бе изправял лице в лице с опасността. Не беше толкова различно.

Един по един послушниците ставаха, разтваряха записките си и произнасяха предварително подготвените заклинания. Сега единствено блокиращата магия успяваше да опази Учебната зала непокътната. В противен случай ги грозяха опасности като експлодиращи нажежени топки, огнедишащи дракони и смъртоносни същества, призовани пищящи от обитаваните от тях измерения. Помещението си оставаше потънало в тишина, осветявано от несигурната светлина на свещите — чуваха се единствено напевите на младите магьосници и шумоленето на отгръщаните страници.

След като приключеше с изпитанието, всеки от послушниците заемаше отново мястото си. До този момент всички се представяха изключително добре. Това не беше учудващо. Фистандантилус допускаше до себе си само седем от най-изтъкнатите млади магове, които преди това бяха преминали през изтощителното Изпитание в Кулата на Върховното чародейство. А от тези седем, за да го провъзгласи за свой помощник, избираше винаги най-добрия.

Поне така предполагаха те.

Ръката на архимагьосника отново докосна халцедона. Очите му се обърнаха към Рейстлин:

— Твой ред е, момче — каза безизразно, макар в погледа му да се долавяха стаени отблясъци. Бръчките по челото му едва забележимо се вдълбаха, сякаш продължаваше да се опитва да си припомни къде е виждал лицето му.

Без ни най-малко да прикрива циничната си презрителна усмивка, Рейстлин се изправи. Сви рамене равнодушно и шумно захлопна книгата със заклинания. Останалите послушници се спогледаха мрачно. Фистандантилус се намръщи. Черните му очи продължаваха да блестят любопитно.

Започна да рецитира заклинанието по памет — думите се лееха свободно, произнасяше ги бързо и с лека насмешка. Съучениците му се размърдаха от неудобство при тази нагла демонстрация на умения, а в погледите им се четяха омраза и неприкрита завист. Колкото повече чуваше Фистандантилус, толкова по-ясно се забелязваха нетърпеливия глад и извратеното му желание за притежание, които едва не нарушиха концентрацията на Рейстлин.

Завърши заклинанието, без да изгуби необходимото за него състояние на ума и миг по-късно Учебната зала се обля в искрящи, многоцветни отблясъци, а надвисналото мълчание се разкъса от експлозия!

Усмивчицата от устните на архимагьосника изчезна напълно. Чуха се изумените викове на другите послушници.

— Как преодоля блокиращата магия? — попита заповедно Фистандантилус. — Що за странни сили притежаваш?

В отговор младият маг разтвори ръце. В дланите му лумнаха топки, съставени от синя и зелена светлина, толкова ярка, че никой не успя да погледне директно в тях. Сетне все така подигравателно плесна веднъж и пламъците изчезнаха.

Мълчанието и тишината отново връхлетяха Учебната зала с единствената разлика, че сега над всичко надвисна и страхът на присъстващите, когато Фистандантилус бавно стана от креслото. Яростта му бе толкова концентрирана, че около него се излъчваше ясно забележим ореол. Той пристъпи към седмия послушник.

Рейстлин дори не трепна. Просто проследи приближаването на архимагьосника.

— Как... — простърга гласът на стареца.

Очите му се сведоха към слабите ръце на младежа. Протегна се злобно и улови една от китките му.

Рейстлин за малко не извика от болка. Докосването на Фистандантилус бе студено като лед. Продължи да се усмихва, макар да си даваше сметка, че лицето му навярно се е изкривило като на смъртник.

— Искряща прах! — старецът грубо го дръпна след себе си към светлината на най-близката свещ, за да могат всички да видят ясно следите по дланите му. — Най-обикновен трик! А ти си просто поредният уличен измамник!

— Наистина, така изкарвам прехраната си — произнесе Рейстлин през зъби. — Стори ми се подходящо предизвикателство, предвид сбирщината от аматьори, кандидатстващи за твои помощници, Велики.

Хватката на архимагьосника се затегна. Младежът видя червени кръгове пред очите си, но отново не направи опит да се отдръпне. Нито да сведе поглед встрани. Сега, независимо от болката, която му причиняваше, магьосникът изглеждаше заинтригуван.

— Смяташ себе си за по-добър от тях? — запита едва ли не любезно, без да обръща внимание на сърдитото мърморене на послушниците.

Рейстлин не отговори веднага, изгубен сред фонтаните от болка:

— Знаеш, че е така! — процеди той.

Хватката около китката му продължи още цяла вечност. Някъде през пластовете ненаситен глад за момент се мярна нещо като страх, който тутакси угасна и Фистандантилус най-сетне пусна ръката му. Младежът сподавено улови китката си и почти падна в креслото с вик на облекчение. Започна да разтрива появилия се снежно-бял отпечатък.

— Махайте се! — отсече Фистандантилус. Шестимата послушници се изправиха сред шумоленето на черните си роби. Рейстлин ги последва. — Ти остани — нареди хладно архимагьосникът.

Подчини се, като не преставаше да разтрива наранената си китка. Усещаше как постепенно топлината и животът започват да се завръщат в нея, докато, сподирени от учителя си, младежите се измъкваха един по един през вратата. След като останаха сами, Фистандантилус се обърна към новия си помощник:

— Съвсем скоро замъкът ще бъде само наш. Ела в подземието по тъмно. Подготвям експеримент, който изисква... присъствието ти,

Рейстлин проследи ужасено и очаровано как пръстите на магьосника отново посегнаха и се плъзнаха нежно по повърхността на халцедона. За момент думите сякаш бяха отлетели от устата му. Сетне разтегна устни в широка усмивка. Знаеше, че този път шегата щеше да е за негова сметка.

— Разчитайте на мен, Учителю — каза той.

Рейстлин лежеше прикован върху някаква каменна плоча дълбоко в подземията на замъка. Дори дебелите черни копринени дрехи не можеха да го предпазят от всепроникващия студ на това място. Той потрепери. Трудно му беше да прецени дали от студ, страх или вълнение.

Не виждаше Фистандантилус, но чуваше действията му съвсем ясно — шепотът на робата му, лекото почукване на жезъла върху пода, отгръщането на страниците на книгата със заклинания. Младежът се напрегна, като не преставаше да се преструва, че е изпаднал в транс от чародействата на архимагьосника. Моментът най-после бе настъпил.

В същия миг в полезрението му се появи и самият Фистандантилус. В очите на стареца все така гореше налудничавият глад, докато оглеждаше нетърпеливо жертвата си. Халцедонът леко се олюляваше на дългата си сребърна верига.

— Да — каза магьосникът, — ти си различен. По-умел и по-могъщ от всеки друг послушник, който съм имал досега.

— Какво ще правиш с мен? — попита дрезгаво Рейстлин. Отчаяната нотка в гласа му не бе съвсем престорена. Трябваше да знае как действа медальонът.

— Има ли някакво значение? — вдигна рамене Фистандантилус и постави длан върху гърдите му.

— Да... Дойдох тук в търсене на познание — отвърна младежът през стиснати зъби, за да надмогне отвращението от неприятното докосване. — Сега жаждата ми е дори по-голяма.

— Достойно за уважение — кимна старецът с изгубени в мрачните си мисли очи. Навярно вече преповтаряше наум заклинанието, предположи Рейстлин. — Възнамерявам да се вселя в тялото и ума ти. Фактът, че едновременно изпитваш нужда от познание и имаш вроден усет към Изкуството, те прави още по-ценен. Е, добре, ще ти разясня. Ето и последния ми урок, послушнико. Научи го добре...

Едва ли знаеш какво значи ужас пред настъпването на старостта, младежо. Колко ясно само си спомням своя първи живот и колко добре виждам чудовищното усещане за надигащ се гняв и безсилие пред осъзнаването, че аз... най-могъщият чародеец, раждан някога... съм хванат в капана на нещастието и старостта! Умът ми — о, той бе в отлично състояние! Наистина, макар и грохнал, бях по-жив и изпълнен с желание за живот от когато и да е! Но цялото ми могъщество, всички задълбочени познания щяха да бъдат изгубени, бяха на път да се превърнат в прах! Очакваха ме смъртта и червеите!

Тогава носех Червената роба...

Струва ти се странно, нали? Изненадан ли си? Приех Червената роба с ясното съзнание, че мога да постигна много, ако просто подходя хладнокръвно към живота. Човек учи далеч по-добре, ако избере пътя на неутралитета, без да му се налага да държи сметка за която и да е от двете страни. Получава възможност да черпи с пълни шепи от целия спектър на магията. Обърнах се за помощ към Гилиан, бога на Неутралитета, с молбата да ми позволи да остана в това измерение, за да науча още. Само че Богът на Книгата не можеше да ми помогне. Хората са негово дело. Нямаше нищо необичайно в това, веднъж осъзнал краткостта на живота си, да поискам повече. Посъветваха ме да се откажа и да приема съдбата си...

Фистандантилус сви рамене:

— В очите ти виждам разбиране, послушнико. В известен смисъл дори чувствам съжаление, че се налага да те унищожа. Може би двамата с теб щяхме да развием рядка форма на взаимно сътрудничество. Но стига разяснения. Избрах страната на мрака. Проклех червената луна и отправих молитва да ми бъде позволено да видя черната. Царицата на Мрака чу молбата ми. Така облякох Черната роба и се посветих в службата на нов господар. В замяна позволих да ме отведат в нейното измерение. Виждал съм бъдещето. Преживял съм миналото. Царицата ми подари този медальон. С негова помощ, по време на пребиваването си в настоящето, мога да избирам за себе си млади тела, с които да продължа пътя си към бъдещето. Така душата ми остава непокътната.

Рейстлин не успя да подтисне потръпването си. Устните му се извиха от презрение и омраза. Тялото от думите на магьосника беше неговото. Беше готов...

Фистандантилус дори не му обърна внимание. Магьосникът издигна халцедона с намерение да освободи заклинанието.

Взирайки се в медальона, който проблясваше на бледата светлина, излъчвана от глобуса в центъра на помещението, Рейстлин усети как сърцето му ускори ход. Пръстите му се свиха.

Като се стараеше гласът му да не трепери повече от обичайното за ролята му на жертва, той прошепна:

— Кажи ми как действа! Кажи ми какво ще се случи с мен!

По устните на стареца плъзна усмивка и ръката му за момент увисна, провесила медальона над гърдите на младежа:

— Ще положа камъка върху сърцето ти. Ще усетиш как животът постепенно те напуска. Мисля, че болката е дори по-непоносима, отколкото можеш да си представиш. Но едва ли ще продължи дълго, стига, разбира се, да не ѝ се съпротивляваш, послушнико... Отдай ѝ се и бързо ще изгубиш съзнание. От личните си наблюдения мога да заключа, че борбата само удължава агонията.

— Има ли някакви по-специални думи? — попита разтреперано Рейстлин.

— Естествено — отвърна Фистандантилус и се наведе близо до лицето му. Той положи внимателно халцедона върху гърдите на младежа. — Сега ще ги чуеш... Ще бъдат наистина последните думи, които ще достигнат до теб...

Младият маг почувства как по кожата му пролазиха ледени тръпки и за момент почти се подчини на паническото желание да се освободи от хватката на стареца и да побегне. "Не — нареди си студено и заби нокти в дланите си, за да позволи на болката отново да проясни съзнанието му от страха. — Трябва да чуя думите!"

Треперенето му се усили. Той стисна очи, за да не вижда непосредствено пред себе си съсухрената кожа на Фистандантилус. Продължаваше да усеща дъха на разложение от магьосника...

— Точно така — произнесе старецът тихо. — Отпусни се...

Мъчителят му започна сложния напев на заклинанието. Съсредоточен изцяло върху онова, което правеше, Фистандантилус на свой ред затвори очи и започна да се поклаща, притиснал камъка към гърдите на Рейстлин. Ето защо не успя да забележи, че всяка негова дума бива повторена, трескаво промърморена от беззащитната му жертва. А когато най-сетне осъзна, че нещо не е наред, вече бе привършил и стоеше в очакване състарените му кости да усетят първия прилив от топлина и жизненост.

Не последва каквото и да било.

Фистандантилус стреснато отвори очи. Втренчи се в положеното върху каменната плоча тяло на младия маг и залитна назад с нечленоразделен звук, който напълно изрази смайването и внезапно връхлетелия го страх.

— Виждам, че най-сетне ме позна — каза Рейстлин и се изправи в седнало положение. Едната му ръка почиваше върху каменната плоча, ала другата стоеше скрита в един от тайните джобове на черната му роба. — Толкова по въпроса с тялото, което те очаква в бъдещето.

Старецът не отговори. Взорът му прониза с мъчително любопитство тъмната тъкан на тайния джоб.

После сякаш бързо възвърна хладнокръвието си:

— Да не би великият Пар-Салиан отново да ми е изпратил някоя своя марионетка, дребно магьосниче? — поинтересува се подигравателно. Погледът му не се откъсваше от джоба на младежа.

Рейстлин поклати глава и спусна крака на пода. Без да вади скритата си ръка, той посегна и отметна качулката на робата, за да позволи на архимагьосника да види истинското му лице — онова, което толкова грижливо бе прикривал с помощта на илюзия през последните няколко дълги месеца.

— Не. Дойдох сам. Сега аз съм Господар на Кулата.

— Невъзможно — изръмжа старецът.

Устните на Рейстлин се извиха, ала в стъкления поглед, с който неотклонно следеше Фистандантилус, не се появи дори намек за усмивка:

— Е, може би все още не ти се вярва. Но допусна грешка. Подцени ме. По време на Изпитанието изтръгна само част от жизнените ми сили. И ме принуди да водя живот, изпълнен с непрестанна болка, в тяло-развалина, обрече ме на зависимост от грижите на брат ми. Научи ме да използвам драконовата сфера и запази живота ми, когато бях на косъм от смъртта във Великата библиотека в Палантас. По време на Войната на Копието ми помогна да прогоня Царицата на Мрака обратно в Бездната, където повече нямаше да представлява заплаха за света — или за теб самия. Накрая, когато вече имаше достатъчно сили в настоящето, реши да се завърнеш в бъдещето и пожела моето тяло! Ти щеше да се превърнеш в мен!

Рейстлин забеляза как очите на Фистандантилус внезапно се превърнаха в тесни процепи и се напрегна, свивайки пръсти около предмета в джоба си. Гласът на архимагьосника звучеше измамливо благо:

— И какво смяташ да правиш? Да ме убиеш?

— Не — отвърна тихо Рейстлин. — Аз ще се превърна в теб!

— Глупак! — избухна в пронизителен смях старецът. Ръката му издигна медальона: — Можеш да го постигнеш единствено с помощта на това. А те уверявам, че с жалките способности, които имаш, едва ли ще успееш да преодолееш предпазващите го заклинания...

Гласът му заглъхна от внезапния шок на осъзнаването, когато Рейстлин извади ръка от джоба си. В дланта му лежеше съвсем същият медальон.

— Заклинания срещу чиято и да е магия — произнесе младият магьосник с усмивка, която вече приличаше на ухилване на скелет. — Но не и срещу ловкостта на пръстите. Не и срещу уменията на един най-обикновен уличен измамник...

Лицето на стареца придоби смъртно блед оттенък. Очите му трескаво потърсиха веригата на медальона около врата му. Сега, след като илюзията най-сетне бе разбудена, Фистандантилус осъзна, че ръката му е празна.

Настъпилото мълчание се пропука от разкъсващ звук. Каменният под под краката на Рейстлин се олюля и го запрати на колене. Скалата се разцепи на две, поддала заедно с основите на цялата лаборатория. А в настъпилия хаос се възправяше Фистандантилус, подел могъщ, призивен напев.

Младежът трескаво оцени замисъла на архимагьосника и също започна да тъче защитно заклинание, стиснал халцедона в юмрук. Думите бързо изградиха покров, за да предпазят тялото му, докато отвърне на атаката. С периферното си зрение, като опитваше да се изправи на крака, забеляза как през пукнатината на пода пропълзява създание, чиито форми сякаш бяха излезли от най-ужасния му кошмар.

— Хвани го! — изпищя Фистандантилус и посочи Рейстлин. — Не му позволявай да избяга!

Чудовището протече през напукания под и протегна пипала към младия маг. Защитното заклинание започна да се разпада под ужасяващия натиск на яростта му. Изчадието бе на път да се добере до него и да впие зъби в плътта му.

Контрол! Безбройните часове на обучение и дисциплина и изградената увереност в собствените възможности автоматично изпратиха необходимите думи към устата му. Още докато започваше съответния напев, младежът усети как в тялото му се надига чистият екстаз от протичащата магия и липсата на какъвто и да е страх. Внезапният отпор накара въздуха да заискри. Съществото се поколеба. Фистандантилус гневно му нареди да нападне. Рейстлин му заповяда да се закове на място. Чудовището объркано погледна първо към единия, а сетне и към другия. Пипалата му се замятаха като змии, очертанията му несигурно заблешукаха и изгубиха контраст... Мигът се проточи до безкрайност. Магьосниците се дебнеха, без да изпускат контрол. Всеки от тях очакваше мигването, издайническото потрепване на устните, нервният спазъм в изкривените от напрежение ръце на противника, грешката, която щеше да доведе до решаващото превъзходство.

Не помръдваха и, ако твърдостта на Рейстлин му даваше предимство, то древните магически извори на могъщество позволяваха на Фистандантилус да почерпи сили от самата бездна на мрака.

Накрая създанието реши спора по единствения възможен начин. Уловено между двамата равни по мощ противници, премазано в гневното им желание за надмощие, чудовището изпищя от ужас и избухна в ярка експлозия. Взривната вълна отхвърли магьосниците от епицентъра си и ги запрати към стените на лабораторията. Във въздуха заваля дъжд от нажежено стъкло и се разнесе зловонна смрад. Лумналите огнища на начеващия пожар обляха в грозни многоцветни отблясъци опушените стени. Рейстлин бързо скочи на крака и избърса кръвта от порязаното си чело. Врагът му не бе закъснял да направи същото. И двамата знаеха, че подобна грешка би коствала живота на по-бавния. Маговете се втренчиха предизвикателно един в друг през нагорещения въздух.

— Е, това е! — каза дрезгаво Фистандантилус. В гласа му се долавяше нещо древно и заплашително. — Имаше избор. Предлагах ти живот, лишен от страдания и немощ, без нерадостите на неизбежната старост. Защо искаш да те унищожа?

— Знаеш отговора — отвърна тихо Рейстлин. Дишаше тежко и се стараеше да възстанови поне част от изгубените си сили.

Старият магьосник кимна бавно, без да откъсва очи от него:

— Както казах, твърде жалко, че се налага да те погубя. Двамата можехме да постигнем много. Ала сега вече е...

— Живот за едного. Смърт за победения — произнесе твърдо Рейстлин.

Той остави медальона върху студената каменна плоча. После, доловил първите напеви, сам издигна глас в отговор и започна да изплита могъща магия.

Битката продължи дълго. Двамата пазители на Кулата объркано наблюдаваха картината, която сами бяха призовали от спомените на уловеното в ноктите им тяло. До този момент бяха проследили събитията изцяло от гледната точка на Рейстлин, но сега битката протичаше едновременно през очите на младежа и на Фистандантилус.

Екотът и грохотът от разтрошено дърво и камък се смесваха с писъците на магьосниците и отблясъците на унищожителни мълнии, протичащи през пръстите им.

Магически огнени стени помитаха лавини от заострени ледени късове, горещи ветрове се носеха със силата на урагани. Коридорите на подземията изчезваха в бури от пламъци. От Бездната изскачаха уродливи създания и под командата на повелителите си потапяха основите на замъка в адски стихии. Мрачното укрепление на Фистандантилус мъчително стенеше и се разтърсваше все по-силно след поредната атака, а от бойниците му валяха отчупени зъбери.

Докато най-накрая, с ужасен крясък, единият магьосник се строполи, а от устата му избликна фонтан от черна кръв.

Трудно беше да се каже кой от двамата е победеният. Пазителите обезумяло заровиха по-дълбоко в спомените на тялото, но спряха, напълно изгубили отправната си точка.

Оцелелият магьосник остана известно време неподвижен, след което вдигна глава и запълзя по пода. Треперещата му ръка се протегна към каменната плоча, потърси опипом и сграбчи медальона. Притиснал халцедона към себе си, победителят си позволи още една кратка почивка и отново запълзя, този път към жертвата си, която все още дишаше. После коленичи над нея.

Магьосникът на пода не успя да проговори, ала очите му, втренчени в очите на неговия убиец, запратиха върху му толкова пъклено проклятие, че дори двамата пазители на Кулата можеха да смятат отредената им участ за приятна почивка в сравнение с последствията от него.

Онзи, който държеше халцедона, сякаш се поколеба. Беше толкова близо до жертвата си, че съвсем ясно бе доловил неизказаното. Сетне поклати скритата си зад черната качулка глава и се усмихна триумфално. Внимателно и преднамерено бавно той притисна камъка към едва-едва повдигащите се гърди на победения.

Тялото на пода се изпъна в непоносима агония. През кървавата пяна на устните избликна бълбукащ писък, който спря също толкова внезапно, колкото бе започнал. Кожата по лицето се сви и сгърчи като сух пергамент, очите се загледаха невиждащо някъде в мрака, крайниците престанаха да потрепват и магьосникът бавно замря.

Другият най-сетне въздъхна и просто се строполи върху жертвата си, самият той отслабнал, ранен и съвсем близо до смъртта. Може би единственото, което сега можеше да го спаси, бе медальонът в ръката му. С негова помощ през вените му пулсираше нова кръв, носеща живот. С времето този живот щеше да го възстанови напълно. В ума му имаше познание, спомени, събирани в продължение на стотици години могъщество, заклинания, видения за чудеса и многовековен ужас. Имаше и друго — паметта за брат-близнак, за тяло, превърнато в безполезна черупка и продължително, изпълнено с болка съществуване.

Дълбоко в него се преплиташе присъствието на двама души, а съзнанието му зашеметено се опитваше да въведе ред в стотиците отделни, нищо незначещи парчета. Коленичил над тялото на съперника си, облеченият в черна роба магьосник се втренчи в ръката, с която държеше медальона. И прошепна ужасено:

— Кой съм аз?

Глава 4

Пазителите се отдръпнаха от Рейстлин, втренчили в него бездънните си очи. Твърде слаб, за да се движи, магьосникът просто отвърна на погледите им.

— Чуйте думите ми — произнесе безгласно и беше разбран. — Докоснете ме още веднъж и ще ви превърна в прах... както превърнах него.

— Да, Господарю — измърмориха те и образите им изтляха в мрака.

— Какво... — размърда се сънено Кризания, — Каза ли нещо? — Внезапно жената осъзна, че е положила глава върху рамото му и изчервено се изправи в седнало положение. — Искаш ли... да ти донеса ли нещо? — попита объркано.

— Гореща вода — Рейстлин не помръдваше. — За... моята отвара.

Кризания се огледа и прокара пръсти през тъмната си коса. През прозорците се процеждаше сива светлина. Беше

почти неуловима и някак не успяваше да я успокои. Жезълът на Магиус все така държеше на разстояние нощните създания около тях, но не можеше да ги стопли. Тя потри врата си с въздишка. Усещаше тялото си вдървено. Навярно бе спала с часове. В помещението цареше вледеняващ студ. Погледна мрачно към черната яма на камината.

— Имаме дърва — изрече със съмнение, като оглеждаше натрошените мебели край тях, — но няма с какво да запаля огън...

— Събуди брат ми! — изръмжа Рейстлин и моментално се закашля, борейки се за въздух. Опита се да каже още нещо, ала кашлицата му позволи единствено да направи немощен жест с ръка. Очите му блестяха, а лицето му бе изкривено от такава ярост, че Кризания за момент бе готова да изпадне в паника.

Магьосникът изморено притвори клепачи и сложи ръка на гърдите си.

— Моля те — прошепна измъчено. — Болката...

— Разбира се — кимна Кризания, завладяна от внезапен срам.

Какво ли беше всекидневно да ти се налага да живееш с подобна болка? Тя разкъса на две завесата от раменете си и нежно го зави. Той кимна, без да успее да проговори. Кризания се изправи и разтреперано тръгна към мястото, където лежеше Карамон.

Посегна към рамото му, но се поколеба. Ами ако все още не можеше да вижда? Или можеше да вижда и решеше... да убие Рейстлин?

Колебанието ѝ продължи не повече от секунда. Решително положи длан на рамото му и го разтърси. "Ако опита нещо — каза си сурово, — ще го спра. Вече го направих веднъж."

Усещаше втренчените погледи на спотаените в мрака същества. Наблюдаваха всяко нейно движение.

— Карамон — повика го тихо. — Карамон, моля те, събуди се! Нуждаем се от...

— Какво? — войнът се изправи, а ръката му несъзнателно посегна към дръжката на меча... за да не я открие.

Очите му се фокусираха върху Кризания. С облекчение, примесено със страх, тя осъзна, че я виждаше. Взираше се в нея неразбиращо. После се огледа неуверено.

Най-накрая, заедно с прииждането на спомените, в очите му нахлу болка, която накара мускулите на челюстта му конвулсивно да се свият. Той се втренчи студено в Кризания.

Жената вече беше на път да каже първото, което ѝ хрумнеше, каквото и да е — извинение, обяснение, укор, когато чертите му изведнъж омекнаха и студенината се замени със загриженост.

— Лейди Кризания — каза той, като се изправи и ѝ подаде завесата. — Вие замръзвате! Ето, завийте се с това.

Още преди тя да е успяла да отвори уста, за да протестира, Карамон вече нежно я бе загърнал. Забеляза, че докато го правеше, войнът хвърли бърз поглед към своя близнак. Очите му обаче се плъзнаха през Рейстлин, сякаш магьосникът не съществуваше.

Кризания улови ръката му:

— Карамон, той ни спаси живота. Направи магия. Онези... неща... в тъмнината ни оставиха на мира, само защото той им заповяда!

— Нищо чудно, ако са разпознали в него един от своите — отвърна дрезгаво войнът със сведен поглед и опита да издърпа ръката си от нейната.

Тя не му позволи:

— Мислиш си, че сега е удобен момент да го довършиш, нали? — запита гневно. — Да, напълно безпомощен е... И сигурно въобще не те интересува, че ако го направиш, с нас ще бъде свършено?

— Не мога да го убия — отговори Карамон. Очите му изглеждаха по-кафяви и чисти от всякога. Кризания за пореден път осъзна до каква степен двамата братя си приличаха. — Да говорим направо, дъще на Най-уважавания. Ако опитам нещо подобно, ще ме ослепиш отново. — Войнът отблъсна ръката ѝ. — Поне един от нас трябва да запази трезвия си разсъдък — добави той.

Кризания усети как се изчервява от срам и гняв, долавяйки ехо от думите на Лоралон в саркастичното му подмятане. Карамон ѝ обърна гръб:

— Ако тези... приятели на моя брат ми позволят — махна към тъмнината, — ще запаля огън.

— Вярвам, че няма да ти попречат — сви рамене жената, като се опитваше да запази присъствие на духа и също се изправи. — Не ми създадоха неприятности, когато... разкъсах завесите. — При последното гласът ѝ отново потрепери от спомена за мъртвешките сенки и смразяващия им шепот.

Той мълчаливо я погледна и Кризания за пръв път се запита как ли изглежда в очите му. Увита в парцаливата черна копринена завеса, с разкъсани, опръскани с кръв дрехи, които само напомняха за предишната си белота под дебелия пласт прах и сажди. Несъзнателно посегна с пръсти към някога грижливо поддържаната си коса, която сега висеше в пълен безпорядък. Усещаше засъхналите сълзи, мръсотията и кръвта по бузите си...

Смутено потърка лице и направи опит да внесе някакъв ред в оплетените си кичури. Точно навреме, за да осъзнае безполезността на това действие. Съжалителният поглед на Карамон само влоши нещата още повече. Тя стоически вдигна брадичка и го погледна предизвикателно:

— Какво пък, вече не съм студената девица, с която се запозна преди време — каза надменно. — Точно както и ти не си пропадналият пияница, когото познавах. Явно и двамата сме научили едно-друго по време на това пътешествие.

— Поне що се отнася до мен, това е вярно — подхвърли остро Карамон.

— Мислиш ли? — не му остана длъжна Кризания. — Питам се дали е така! А случайно известно ли ти е — както на мен — че магьосниците ме изпратиха обратно във времето, знаейки, че никога няма да се върна?

Той зяпна. Тя се усмихна жестоко:

— Едва ли. Този дребен детайл ти е убягнал, или поне така каза брат ти. Устройството за време може да се използва само от един човек — от онзи, на когото е дадено — от теб! Магьосниците ме изпратиха назад във времето, за да умра... защото се страхуваха от мен!

Карамон се намръщи. Той понечи да каже нещо, затвори уста и поклати глава:

— Нищо не ти пречеше да напуснеш Истар с онзи елф.

— Как би постъпил ти на мое място? — запита остро тя. — Защо смяташ, че се различаваме един от друг?

Войнът се намръщи още повече и вече се готвеше да отговори, когато Рейстлин се закашля. Кризания погледна косо към магьосника и въздъхна:

— Най-добре да запалиш огън, иначе наистина няма да имаме никакъв избор.

Обърна му гръб и отиде при брат му. Карамон продължи да я гледа объркано.

Кризания се запита дали магьосникът бе чул нещо от казаното. Запита се дали изобщо е в съзнание.

Беше, но дори в това състояние не проявяваше какъвто и да е интерес от искрите, които бяха прехвръкнали между нея и брат му. Тя отсипа малко от водата в някаква напукана паница, откъсна парче от робата си и коленичи до него. Докато почистваше лицето му, усети колко силно го измъчваше треската, въпреки пронизващия студ в помещението.

От звуците, които се разнесоха, предположи, че Карамон се е заел да събере разхвърляните дървени парчета и да ги струпа върху решетката на камината.

— Трябват ни подпалки — промърмори огромният мъж. — А, книгите...

Очите на Рейстлин рязко се отвориха и той направи мъчително усилие да повдигне глава.

— Недей, Карамон! — извика изплашено Кризания. Войнът спря насред крачка с един от томовете в ръка.

— Опасност, братко мой — произнесе задъхано магьосникът. — Съдържат заклинания. Дори не ги докосвай...

Гласът му бе съвсем слаб, ала наблюдаваше брат си с такава загриженост, че дори Карамон явно си даде сметка какво е бил на път да стори. Войнът промърмори нещо неразбираемо, захвърли книгата и започна да претърсва писалището. Очите на Рейстлин се затвориха с благодарност.

— Тук има... приличат ми на... писма... — обади се след няколко секунди Карамон, докато ровеше из някаква купчина на пода. — Дали... е безопасно да...

Магьосникът кимна безмълвно. След минута Кризания чу припукването на пламъците. Лакираното дърво от мебелировката се разгаряше бързо и съвсем скоро огънят лумна по-ярко. Мъртвешките лица се оттеглиха още по-надълбоко в сенките, но не изчезнаха напълно.

— Трябва да го преместим близо до камината — каза тя и се изправи. — Рейстлин спомена за някаква отвара...

— Да — отговори безизразно Карамон. Той се присъедини към нея и погледна надолу към магьосника. После внезапно сви рамене. — — Макар че, ако питаш мен, е най-добре да го оставим да се справи сам.

Очите на Кризания пробляснаха гневно. Тя тъкмо се канеше да му отвърне нещо язвително, когато едно слабо движение на Рейстлин я накара да прехапе долната си устна и да замълчи.

— Избра твърде неподходящо време, за да израснеш, братко мой — прошепна магьосникът.

— Възможно е — съгласи се тъжно войнът. Той поклати глава още веднъж и се върна при огъня. — Вече е без значение.

Кризания изненадано проследи как по устните на Рейстлин плъзна загадъчна усмивка, примесена със задоволство. Погледът му се обърна към нея и усмивката внезапно изчезна. Направи ѝ знак да се приближи.

— Мога да се изправя — рече задъхано. — С твоя помощ.

— Чакай, ще ти дам жезъла — предложи жената и посегна да го вземе.

— Не го докосвай! — заповяда магьосникът. — Не — повтори по-меко, а кашлицата почти удави думите му: — Чуждите ръце... докоснат... светлината ще... помръкне.

Жената несъзнателно и разтреперано обгърна стаята с поглед. Забелязал уплахата ѝ, Рейстлин побърза да я успокои:

— Не, не вярвам да ни нападнат — каза, докато тя му помагаше да стъпи на крака. — Знаят срещу кого са изправени — устните му се извиха презрително и той отново се закашля. — Няма да посмеят. Но... — Вече преметнал ръка през раменете ѝ и подпрян на жезъла си Рейстлин добави: — Все пак ще бъде по-безопасно, ако разполагаме с нещо, което да ги възпре в случай на нужда.

Магьосникът залитна от внезапен пристъп на слабост и едва не падна, задавен от хрипове. Кризания търпеливо му даде възможност да дойде на себе си. Собственото ѝ дишане бе учестено от смесените чувства, които я бяха обзели. Изпитваше жалост към него. Беше твърде слаб — усещаше горящото му от треската тяло. Към всичко това се прибавяха упойващите ухания на магическите съставки из джобовете му и мекотата на черната роба — далеч по-приятна на допир от завесата, с която се бе увила. Очите им се срещнаха. За миг ѝ се стори, че нещо в неизменно непроницаемия му поглед се пречупи и някъде от дълбините на този човек я обляха топлина и страст. Пръстите му потрепнаха и сякаш несъзнателно се опитаха да я привлекат по-близо до него.

Кризания се изчерви. Най-много от всичко на света искаше този миг да продължи безкрайно. Сведе очи, но бе твърде късно. Рейстлин се отдръпна. Ръката му гневно я отблъсна и магьосникът се залови по-здраво за жезъла.

Все още бе твърде слаб — беше на път да се строполи на земята, когато помежду им изникна нечие огромно тяло и нечии силни ръце подхванаха Рейстлин с лекота. Карамон отнесе брат си до едно оръфано, почерняло, тежко драпирано кресло, което беше примъкнал по-близо до огъня и му помогна да се настани в него.

В продължение на няколко мига Кризания просто стоеше подпряна на писалището, без да може да помръдне. Едва когато осъзна, че се намира извън кръга от топлина и светлина, разпръсквани от огъня и жезъла, тя бързо се приближи до камината.

— Най-добре седнете, лейди Кризания — предложи Карамон, като довлече още едно кресло и доколкото можа отупа прахта и саждите от него.

— Благодаря — кимна тя. Поради някаква причина старателно се опитваше да избегне погледа му.

Отпусна се изтощено и се загледа невиждащо в пламъците, усещайки как постепенно възвръща силите си. Когато отново бе в състояние да се озърне, забеляза, че

Рейстлин лежи неподвижно в креслото си със спуснати клепачи. Дишането му бе накъсано. Междувременно Карамон затопляше вода в очукано желязно гърне, което очевидно бе изровил от пепелта в огнището.

Стоеше наведен над него и се вглеждаше в съдържанието му. Отблясъците на пламъците танцуваха по повърхността на златната броня и огряваха гладката му загоряла от слънцето кожа. Мускулите на ръцете му заиграха, когато протегна пръсти, за да се стопли по-добре.

"Той наистина е великолепно сложен мъж", помисли си тя и потръпна. В съзнанието ѝ още веднъж се мярна картината на влизащия в подземието под обречения Храм войн, на окървавения му меч, на смъртта, която се лееше от очите му...

— Водата е готова — обяви Карамон и Кризания стреснато осъзна къде се намира.

— Ще приготвя отварата — предложи тя, благодарна, че може да се заеме с нещо полезно.

Когато приближи Рейстлин, той отвори очи. Кризания видя собственото си отражение в тях — бледа, изнурена и разчорлена. Без да каже и дума, магьосникът ѝ подаде малка копринена торбичка. После посочи към брат си и отново се отпусна изтощено.

Карамон я наблюдаваше със смесено изражение на смущение и тъга. Лицето му изглеждаше необичайно изморено. Той каза:

— Сложи няколко листенца на дъното на чашата и ги попари с гореща вода.

— Какво е това? — попита с любопитство Кризания.

Тя отвори торбичката и се намръщи от странната остра миризма на билки. Войнът наля вода в чашата, която тя му подаде.

— Не зная — отговори със свиване на рамене. — Рейст винаги събира и смесва билките си сам. Получи рецептата от Пар-Салиан след... след Изпитанието, когато беше много зле. Да, знам — той ѝ отправи виновна усмивка, — мирише ужасно и сигурно е два пъти по-противно на вкус. — Вгледа се в брат си с нещо, което твърде много напомняше привързаност. — Но ще му помогне... — довърши дрезгаво и рязко ѝ обърна гръб.

Кризания отнесе вдигащата пара чаша на Рейстлин. Магьосникът я пое с треперещи ръце и допря устни до ръба ѝ. Отпи малко, въздъхна с облекчение и още веднъж се отпусна сред възглавниците на креслото.

Настъпи неловка тишина. Карамон се взираше в пламъците на огъня. Рейстлин също гледаше към тях и мълчаливо допиваше отварата си. Кризания се върна обратно до собственото си кресло, за да постъпи по същия начин, както и останалите — да се опита да обмисли случилото се, да внесе някакъв ред в хаоса от събития и впечатления.

Само допреди няколко часа се намираше в обречен град — град, който бе на път да изпита гнева на боговете. Макар тогава да не ѝ се бе искало да го признае, само преди няколко часа се бе намирала на ръба на умственото и физическото изтощение. Колко наивна само ѝ се струваше сега представата за гранитните основи на нейната вяра. Със срам и съжаление, трябваше да признае, че гранитът се бе оказал най-обикновен лед, който се бе разтопил под първите лъчи на истината, за да я остави уязвима и изпълнена с несигурност. От неизбежната гибел я бе спасила единствено грижата за Рейстлин.

Рейстлин... Тя усети как лицето ѝ пламва. Ето нещо, срещу което никога не си бе мислила, че ще трябва да се изправи — любов, увлечение. Годежът ѝ отпреди години напълно изключваше подобно предположение. Но тогава не бе имало любов. Всъщност никога не бе вярвала истински в любовта — такава, каквато съществуваше в детските приказки. Идеята да бъдеш отдаден някому ѝ се струваше нереална, приличаше на слабост, която трябва да се избягва на всяка цена. Танис бе споменал нещо за съпругата си — какво беше? "Когато я няма, имам чувството, че са ми взели дясната ръка..."

"Романтично, но безсмислено", беше си помислила тогава тя. Ала сега бе принудена да се запита дали не изпитваше същите чувства към Рейстлин? Мислите ѝ се понесоха обратно към онзи последен ден в Истар, към ужасната буря, чудовищните мълнии и внезапното откритие, че се намира в обятията на магьосника. Сърцето ѝ още веднъж се сви от сладката болка, сякаш можеше за пореден път да изпита прекрасното усещане от допира на силните му ръце. Неволно си припомни трескавата светлина в очите му, чистата екзалтация от бурята край тях.

Последното ѝ приличаше на странния аромат на магически компоненти, който винаги се носеше около него — приятното ухание на рози и подправки, но и съвсем ясно доловимият парлив мирис на разложение и сяра. Въпреки че тялото ѝ жадуваше прегръдките му, нещо в душата ѝ се отдръпваше ужасено.

Сепнато установи, че до слуха ѝ отчетливо достига звука от куркането на стомаха на Карамон.

Тя вдигна унесено очи и забеляза как големият мъж почервенява като домат от смущение. Внезапното напомняне за собствения ѝ глад, както и за факта, че дори не си спомняше кога за последен път е сложила нещо в уста, я накара да избухне в смях.

Войнът я погледна с подозрение, сякаш се питаше дали не я е обхванала истерия. Озадаченото му изражение я накара да се разсмее още по-силно. В действителност дори ѝ беше приятно. По някакъв начин смехът бе успял да отблъсне надвисналия мрак в стаята и да прогони сенките от душата ѝ. Продължаваше да се смее, докато най-сетне, заразен от непринуденото ѝ веселие, Карамон също се присъедини към нея, макар че продължаваше да клати глава от смущение.

—Ето как боговете понякога ни напомнят, че сме просто хора — обади се Кризания, когато най-после беше в състояние да проговори и започна да бърше сълзите от очите си. — Стоим си тук, насред най-ужасното място, което човек може да си представи, заобиколени сме от създания, които нямат търпение да се нахвърлят върху нас, а всичко, за което мога да мисля в този момент, е колко потресаващо гладна съм всъщност!

— Нуждаем се от храна — произнесе отрезвено Карамон. — Както и от някакви прилични дрехи, ако смятаме да се задържим дълго тук. — Той се обърна към брат си: — Колко според теб ще бъде това?

— Не много — отвърна Рейстлин, който току-що бе довършил отварата и вече изглеждаше по-добре. Цветът на лицето му отново започваше да се завръща. — Нуждая се време, за да възстановя силите си и да довърша някои проучвания. — Дамата с нас — обърна се той към Кризания и тя трепна от неочакваното безразличие в тона му — трябва да възобнови връзката си със своя бог и да го увери във вярата си. Едва тогава ще бъдем готови да преминем през Портала, а ти, братко, ще можеш да поемеш по своя път, какъвто и да е той.

Жената улови въпросителния поглед на Карамон, но запази безизразното си изражение, въпреки че небрежно споменатия от Рейстлин Портал, който от само себе си напомняше за влизане в Бездната и среща с Царицата на Мрака, моментално я бе изпълнил с вледеняващ страх. Тя се взря в огъня.

Огромният мъж въздъхна и прочисти гърлото си, преди да попита своя близнак:

— Ще ме изпратиш ли обратно у дома?

— Това ли е мястото, където искаш да отидеш?

— Да — отговори твърдо войнът. — Искам да се върна обратно при Тика и... да си поговоря с Танис. — Гласът му сякаш се пречупи: — Налага се да... му обясня по някакъв начин смъртта на Тас... там, в Истар...

— В името на всички богове, Карамон — отсече внезапно Рейстлин и махна раздразнено с крехката си ръка. — Мислех си, че в дебелата глава на раменете ти вече започват да се мяркат някакви проблясъци на здрав разум! Уверявам те, че когато се върнеш, ще завариш Тасълхоф в собствената ви кухня, зает да угощава Тика с неизброимите си глупави истории! След като те е обрал по най-безсрамен начин!

— Какво? — попита пребледняло войнът с разширени от учудване очи.

— Чуй много добре онова, което ще ти кажа, братко! — изсъска Рейстлин. — Кендерът сам се обрече, когато развали заклинанието на Пар-Салиан. Има много разумно обяснение на факта, че на неговата раса, както и на расите на джуджетата и гномите, е забранено да пътуват в миналото. Създаването им е смес от чиста случайност, приумица на съдбата и безгрижието на бог Реоркс, а съществуването им не се вписва в потока на времето, както това на хората, елфите и великаните, които са се появили първи... Така че не можех да му позволя да промени нормалния ход на събитията, както между другото той съвсем ясно си даваше сметка, че може да стори. Трябваше да направя нещо! Ако бе успял да спре Катастрофата, щяхме да се изправим пред един куп непредвидими проблеми. Какво ще кажеш, например, за сценарий, в който Катастрофата не се е състояла? Ролята ѝ е да подготви света за идването на Царицата на Мрака. Без Катастрофа Царицата просто щеше да се появи и да заграби всичко, без да има кой да ѝ се противопостави...

— Значи си го убил? — прекъсна го грубо Карамон.

— Казах му да вземе устройството — обясни съвсем бавно Рейстлин. — Обясних му как да го използва и го изпратих обратно у дома!

Войнът премигна.

— Наистина ли?

Магьосникът въздъхна и отпусна глава:

— Да, но така или иначе не очаквам от теб да ми повярваш. — Пръстите му несъзнателно уловиха някаква гънка на черната роба. — Всъщност дори си в правото си да не ми вярваш.

— Знаете ли — обади се Кризания. — Наистина имам някакъв спомен от онези последните минути, преди да ни връхлети земетресението... мисля, че видях Тасълхоф. Той... беше с мен... В Стаята на Посветените...

Очите на Рейстлин се отвориха едва-едва и през цепките на клепачите му проблясна нещо, което за миг я прониза и обърка.

— Продължавай — настоя Карамон.

— Аз... спомням си... магическото устройство беше в него. Или поне така смятам. Чух го да казва нещо за него. — Младата жена вдигна ръка към челото си. — Но... нямам дори идея какво... Всичко ми се струва толкова ужасяващо оплетено. И все пак... Сигурна съм, че го чух да споменава, че устройството е в него!

Магьосникът се усмихна леко.

— Е, братко, на нея поне имаш вяра, нали? — Той сви рамене. — Един свещенослужител на Паладин никога не би изрекъл лъжа.

— Значи Тасълхоф си е у дома? В този момент? — произнесе Карамон, като се опитваше по някакъв начин да асимилира чутото. — И когато се върна, ще го открия...

— ... в прекрасно здраве и добре натоварен с голяма част от личните ти вещи — довърши кисело Рейстлин. —

Да оставим това. Трябва да обсъдим по-належащи въпроси. За едно си прав, братко. Нуждаем се от храна и топли дрехи, каквито надали ще открием тук. Озовали сме се на приблизително сто години след Катастрофата. Тази Кула — той махна с ръка — е стояла изоставена през цялото това време. Единствените ѝ обитатели са мрачните създания, призовани от проклятието на магьосника, чието тяло продължава да стои набито върху шиповете на портите долу. Дъбравата Шойкан вече е израсла и блокира всякакъв достъп до Крин, но и без друго никой от жителите му не би посмял да се мерне насам... Никой освен мен, естествено. Не, достъпът на външния свят до вътрешността на крепостта е напълно отрязан и все пак пазителите не биха попречили на някой от нас — например на теб, братко, — да излезеш оттук. Предлагам да отидеш до Палантас, за да купиш храна и дрехи. Бих могъл да създам нещо с помощта на магия, но предпочитам да пестя силите си поне до момента, в който аз — аз и Кризания — преминем през Портала.

Очите на Карамон се присвиха. Той погледна преценяващо към покритите със сажди стъкла на прозореца, очевидно припомняйки си за ужасяващите истории, свързани с Дъбравата отвъд тях.

— Разбира се, братко, ще те снабдя с талисман, който да те закриля — добави леко раздразнено Рейстлин при вида на стъписания войн. — Впрочем талисманът наистина ще ти свърши работа, но не докато прекосяваш гората. Тук, вътре, е далеч по-опасно. Пазителите ми се подчиняват, но изпитват глад. Никога не се опитвайте да напуснете това помещение без мое знание. Запомнете го добре. И двамата.

— Къде се намира този... Портал? — попита внезапно Карамон.

— В лабораторията точно над нас, на върха на Кулата — отговори магьосникът. — Порталите винаги са били пазени на възможно най-добре осигурените места, за които магьосниците са можели да се сетят, защото, както вероятно разбирате, са изключително опасни!

— Нищо ново — изръмжа войнът. — Някои хора просто не знаят кога да престанат да любопитстват за неща, които е по-добре да оставят на мира. И защо, в името на всичко свято, са създадени тези проходи към Бездната?

Рейстлин докосна върховете на пръстите си и загледан в пламъците на огъня, започна да говори на тях, сякаш единствени те имаха силата да разберат думите му:

— Много неща са създадени само поради простия глад за познание. Някои са си заслужавали и ползата от тях е неоспорима. Мечът в ръката ти, Карамон, нима той не защитава невинните и не отстоява една справедлива кауза? Ала от друга страна, попаднал във властта на прелюбимата ни сестра Китиара, същият този меч твърде вероятно ще започне да разцепва главите на слабите. Как мислиш, има ли вина създателят на меча за положението на нещата?

— Н... — започна войнът, ала неговият брат-близнак не му обърна внимание и продължи.

— Преди много години, в Епохата на Мечтите, когато владетелите на чистата магия били на почит и в Крин все още процъфтявало вълшебството, петте Кули на Върховното чародейство, се издигали като сигнални фарове над морето от мрак и невежество, които владеели нашия свят. По това време били изковани най-великите магии и ползата от тях била всеобща. Имало планове дори за още по-велики дела. Кой знае, ако нещата наистина се бяха получили, сега може би щяхме да яздим ветровете и да се реем в небесата като дракони. Може би щяхме вече да сме напуснали пределите на света, за да населим други места... отдалечени страни...

Гласът му постепенно бе изгубил силата си. Карамон и Кризания го слушаха запленени от думите и образите, които им разкриваше.

Той въздъхна:

— Не ни е било писано. В желанието си да ускорят нещата, чародеите решили, че се нуждаят от непосредствена връзка помежду си, връзка между самите Кули, без да използват тромавите заклинания за пренасяне. Така възникнали Порталите.

— Значи са успели? — очите на младата жена блестяха от удивление.

— Да, успели са! — изсумтя магьосникът. — Надминали са и най-смелите си очаквания. — Той помълча. — И най-ужасяващите си опасения. Съвсем скоро станало ясно, че Порталите не само свеждали пътуването между Кулите до една-единствена стъпка, но и — за нещастие на един особено несръчен магьосник от собствения ми орден — отваряли проходи към владенията на боговете.

Рейстлин внезапно потрепери и се загърна по-плътно в черните си одежди, все така загледан в огъня.

— Изкушен от Царицата на Мрака — сега лицето му побледня още повече, — той използвал Портала, за да прекрачи в нейния свят и да получи наградата, обещана му в един негов сън. — Магьосникът се изсмя горчиво и подигравателно. — Глупак! Никой не знае какво се е случило с него. Но със сигурност никога повече не го видели. Затова пък съвсем скоро се срещнали с Нея. И с легионите ѝ от дракони...

— Първите Драконови войни! — възкликна Кризания.

— Именно. Започнати с любезното съдействие на едного от моя вид. Човек без дисциплина и с пълно отсъствие на самоконтрол, който се оставил да бъде съблазнен.

Магьосникът млъкна и се взря още по-мрачно в пламъците.

— Защо никога не съм чувал тази история? — обади се с подозрение Карамон..— Според легендите драконите долетели заедно...

— Познанията ти по история са ограничени до детските приказки, братко мой! — отвърна нетърпеливо Рейстлин. — И още веднъж доказват колко малко знаеш за драконите. Драконите са независими създания, горди и себични, и напълно неспособни да се организират, за да хванат собствената си вечеря, да не говорим за далеч по-трудоемки задачи, като подготовката на една война, да кажем... Не, този път Царицата пристъпила в нашия свят в истинския смисъл на думата и вече не била сянката, която сме се срещнали в предишната си война с нея. Войната се разразила като чума и единствено безкористната жертва на Хума ни позволила да я отблъснем за пореден път.

Магьосникът замислено подръпна долната си устна.

— Някои твърдят, че Хума в действителност не е използвал Драконовото копие, за да я унищожи физически, както твърди мълвата. По-скоро се смята, че копието дава някакво решително преимущество от магически характер, което му е позволило да я изтласка обратно в нейния свят и да запечата прохода зад нея. Фактът, че той я е изтласкал, сам по себе си говори, че в този свят тя е уязвима. — Очите му не помръдваха. — Ако по това време в близост до Портала е имало някой, някой с истински магически умения, способен да я унищожи напълно и безвъзвратно, вместо просто да я отблъсне, днес може би щяхме да говорим за една съвсем различна история.

Никой не проговори. Кризания се взираше в огъня, вероятно завладяна от същите величествени видения, които съзираше и архимагьосникът. Карамон просто изучаваше лицето на брат си.

Очите на Рейстлин внезапно изоставиха играта на огъня и се фокусираха, за да му придадат напълно концентриран вид:

— Когато укрепна, утре, ще се кача — сам — до лабораторията — студеният му поглед се плъзна над двамата му събеседници — и ще започна подготовката. Лейди Кризания, съветвам ви час по-скоро да започнете да общувате с вашия бог.

Младата жена преглътна нервно и почувствала студ, придърпа креслото си по-близо до огъня. В същия миг Карамон вече се бе изправил и стоеше пред нея. Той протегна силните си ръце и я улови за раменете, за да я накара да вдигне очи:

— Милейди, това е лудост! — произнесе с мек и изпълнен със състрадание глас. — Позволете ми да ви отведа от това мрачно място! Виждам, че сте уплашена — и наистина имате причина да се страхувате! Може би не всичко, което Пар-Салиан каза за Рейстлин, е вярно. Дори е възможно много от нещата, които мислех за брат ми да не са верни. Вероятно просто не съм преценил правилно. Но поне за едно съм сигурен. Вие сте уплашена и никой не може да ви упрекне за това! Оставете Рейстлин да довърши започнатото сам! Нека сам отправи предизвикателството си към боговете, ако това е желанието му! Не е необходимо да се въвличате в това. Върнете се у дома! Позволете ми да ви отведа обратно със себе си, в нашето време, надалеч от тук!

Рейстлин не се намеси, ала мислите му отекнаха в съзнанието ѝ почти толкова ясно, сякаш го бе сторил: "Чу думите на Царя-жрец! Сама твърдеше, че знаеш къде е допуснал грешка! Паладин те обича. Даже на това забравено място той откликва на молитвите ти. Ти си негова избраница! И ще успееш там, където той се провали! Ела с мен, Кризания! Последвай съдбата си!"

— Страхувам се — призна жената, като внимателно отстрани ръцете на война от раменете си. — Трогната съм от загрижеността ти. Но страхът ми е слабост, срещу която трябва да се изправя сама. Паладин да ми е на помощ, но преди да прекрача през Портала — заедно с брат ти — ще съм се справила със страховете си.

— Така да бъде — кимна Карамон и се обърна.

Рейстлин се усмихна. Беше мрачна и потайна усмивка, която не се отрази нито в очите, нито в гласа му, когато отново се обади:

— А сега, братко, ако най-сетне си приключил с намесата си във въпроси, които нямаш никаква възможност да обхванеш, е най-добре да се подготвиш за малкото си пътешествие — каза със зле прикрит сарказъм. — Пазарите, доколкото съществуват такива в тези бедни времена, вече започват да отварят. — Ръката му изчезна в единия от джобовете на черните му одежди и се появи с няколко монети, които подхвърли на война. — Това би трябвало да ти стигне.

Карамон автоматично посегна и улови монетите. Нещо го накара да се поколебае и да погледне магьосника по същия начин, по който го бе погледнал в Храма на Истар. "Каква ужасна омраза... и каква ужасна любов!", помисли си Кризания.

Накрая войнът сведе очи и натъпка парите в пояса си.

— Ела при мен, Карамон — обади се Рейстлин.

— Защо? — промърмори подозрително едрият мъж.

— Съществува проблемът с желязната яка около врата ти. Или предпочиташ да се разхождаш из улиците с нея? Бих казал, че подхожда повече на доскорошен роб. А и да не забравяме за талисмана — отвърна брат му с безкрайно търпение. Забелязал, че Карамон продължава да се колебае, той добави: — Не те съветвам да напускаш това помещение без него. Все пак решението остава твое...

Войнът хвърли поглед към съсредоточените в тях мъртвешки лица, които продължаваха да се крият недалеч в сенките и пристъпи срещу магьосника.

— Сега какво? — изръмжа.

— Застани на колене.

Очите на Карамон заблестяха от гняв. Вече беше готов да изригне някаква ругатня, когато бързо стрелна с поглед Кризания и преглътна напиращите думи.

Пребледнялото лице на Рейстлин изглеждаше някак натъжено:

—Изтощен съм, братко. Няма сили да се изправя Умолявам те...

Едрият мъж стисна зъби и бавно се приведе, докато едното му коляно не опря в пода и лицето му се оказа на една височина с това на слабия магьосник.

Рейстлин произнесе няколко тихи изречения. Желязната яка изтрака и се раздели на две половини, които паднаха с метално дрънчене на пода.

— Приближи се — нареди брат му.

Като преглъщаше и разтриваше врата си, Карамон се подчини, макар че продължаваше да го гледа с недоверие.

— Правя го само заради Кризания — каза напрегнато. — Ако бяхме само двамата, по-скоро бих те оставил да изгниеш в това противно място!

С почти нежни движения Рейстлин обхвана с две ръце главата на брат си:

— Наистина ли? — попита го тихо. — Наистина ли би ме изоставил. И наистина ли в Истар имаше намерение да ме погубиш?

Карамон просто го гледаше, неспособен да отговори. Сетне магьосникът се наведе и го целуна по челото. Войнът се присви, сякаш го бяха жигосали с нажежено желязо.

Рейстлин го пусна.

Огромният мъж му отправи изпълнен с болка поглед.

— Не зная! — измърмори покрусено. — Боговете да са ми на помощ — не зная!

Внезапно раменете му се разтърсиха от ридания и той склони глава в скута на брат си.

Магьосникът погали кестенявата му къдрава коса.

— Хайде, Карамон — обади се тихо. — Току-що получи талисмана. Сега създанията на мрака не могат да те наранят. Не и докато съм тук.

Глава 5

Карамон стоеше неподвижно в рамката на вратата към кабинета и се взираше в тъмнината, изпълваща коридора пред него — тъмнина, оживена от шепот и взиращи се очи. Непосредствено до него стоеше и Рейстлин. Едната му ръка почиваше върху рамото на война, а другата стискаше жезъла на Магиус.

— Ще се оправя, повярвай ми — увери го магьосникът.

Карамон го погледна с крайчеца на окото. Забелязал това, Рейстлин се усмихна насмешливо:

— Ще проводя едного от тези заедно с теб — добави, като направи неясен жест с ръка.

— Не е необходимо! — възрази бързо войнът, намръщен от заплашителното приближаване на безплътното лице.

— Грижи се за него! — заповяда магьосникът на злобните очи. — Той е под моя закрила. Виждаш ме, нали? И знаеш кой съм?

Очите се сведоха в знак на подчинение и отново насочиха мъртвешкия си поглед към огромния мъж. Карамон потрепери и за последен път хвърли поглед към брат си, само за да установи, че лицето на Рейстлин вече бе добило отсъстващо изражение.

— Пазителите ще ти помогнат преминеш през Дъбравата. Предполагам, че истинските неприятности ще те сполетят чак след като я напуснеш. Бъди внимателен, братко. В тези дни градът не е красивото, безоблачно място, в което ще се превърне след двеста години. Улиците му са пълни с бежанци. Хората живеят из канавките и всекидневно се борят за живота си, а по калдъръмите му трополят каруци, които товарят телата на онези, които не са имали късмет през изминалата нощ. Там някъде има хора, които не биха се поколебали да те изкормят, за да получат ботушите ти. Първото, което те съветвам да направиш, е да си купиш меч и да не сваляш ръка от дръжката му.

— Остави на мен да се тревожа за града — отсече Карамон.

Той тръгна бързо надолу по коридора, като се стараеше да не обръща внимание на очите, които се носеха над раменете му.

Рейстлин мълчаливо проследи как войнът и пазителят постепенно потънаха в нездравата тъмнина отвъд обсега на светлината от жезъла. Когато дори глухите стъпки на брат му вече бяха престанали да се чуват, той се обърна и се прибра в стаята.

Лейди Кризания продължаваше да седи в креслото и без особен успех да се опитва да среше с пръсти заплетените си коси. Той я заобиколи тихо и без тя да го забележи, извади от джоба си шепа фин бял пясък. Приближи се до нея и остави пясъка леко да се посипе върху тъмната ѝ коса.

—Аст тасарк симиралан кринауи — прошепна и проследи как главата на жената клюмна почти незабавно, очите ѝ се затвориха, а тя самата потъна в дълбок магически сън.

Рейстлин мина пред нея и остана вгледан в чертите ѝ в продължение на няколко дълги минути.

Макар да бе положила усилия да заличи следите от сълзи и кръв, белезите на нелекото пътуване все още се забелязваха в тъмните сенки под очите, порязаната устна и бледото ѝ лице. Ръката му нежно посегна и отметна тъмния кичур, паднал напряко през клепките ѝ.

Кризания бе дръпнала копринената завеса, тъй като с времето огънят бе успял да затопли стаята. Бялата ѝ роба, сега разкъсана и покрита с петна от кръв, се бе набрала около врата ѝ. Рейстлин мълчаливо наблюдаваше как нежните очертания на гърдите ѝ се повдигат и спускат под светлата тъкан.

— Ако бях като другите, щеше да бъде моя — произнесе тихо магьосникът.

Пръстите му се побавиха близо до лицето ѝ, изгубени в къдравите кичури коса.

— Ала не съм — промърмори и се зае да загърне раменете ѝ с копринената завеса. Кризания се усмихна на нещо приятно в съня си и се сгуши още по-дълбоко в креслото, подпряла буза с ръка.

Магьосникът омаяно плъзна върховете на пръстите си по гладката кожа на лицето ѝ, изгубен в мъглата на ярките спомени. Нещо го накара да затрепери. Искаше му се обърне действието на заклинанието за сън и да я вземе в прегръдките си, както бе направил малко преди да произнесе магията, довела ги на това място. Имаше поне час преди Карамон да се върне от града. Само за тях двамата. ..

— Аз не съм като другите! — изръмжа той.

Извърна се, а непреклонният му взор срещна немигащите погледи на пазителите.

— Наглеждайте я докато ме няма — заповяда на няколкото едва забележими привидения, блуждаещи из ъглите на кабинета. — А вие ме придружете — нареди на онези, които бяха в най-близък контакт с него още от събуждането му.

— Да, Господарю — промърмориха създанията. За момент светлината на жезъла ги бе огряла, за да разкрие слабите очертания на черните роби, които носеха.

Озовал се в коридора Рейстлин грижливо затвори вратата към кабинета. После стисна по-здраво жезъла, произнесе нещо съвсем кратко и моментално се озова в лабораторията на върха на Кулата.

Дори не бе успял да си поеме дъх, когато, още в мига на появата му от сърцето на мрака, нещо го атакува.

Навсякъде около него се разнасяха писъци и викове. Във въздуха се стрелкаха тъмни форми, а срещу светлината на жезъла се протягаха кокалести пръсти, търсеха гърлото му, улавяха полите на робата и раздираха плата ѝ. Нападението бе толкова неочаквано и изпълнено с толкова неистова омраза, че Рейстлин почти изгуби контрол.

Колебанието му не продължи дълго. Жезълът в ръката му описа широка дъга, а от устата му излязоха грачещи магически слова, които отблъснаха назад призраците.

— Говорете им! — заповяда той на двамата пазители. — Кажете им кой съм!

— Фистандантилус — чу ги да изричат през невероятния рев в ушите си. — ... дошъл е, макар и не както беше предречено... някакъв магически експеримент...

Почувствал внезапна слабост, магьосникът се довлече до най-близкото кресло и уморено се отпусна в него. Като се проклинаше за проявената непредвидливост и немощта на тялото си, той избърса кръвта от порязаната си буза. Даде си сметка, че напряга всичките си сили да остане в съзнание.

"Значи така искаш да се справиш с мен, Царице — помисли си през мъглата от пулсираща болка. — Не смееш да се изправиш открито срещу мен. Тук аз съм по-силният. Пристъпила си в моя свят и дори в този миг Храмът съществува в извратената си форма някъде в Нерака. Събудила си злите дракони и те вече крадат яйцата на добрите. Но вратата остава затворена. Камъкът в основата продължава да удържа напора ти благодарение на саможертвата и любовта. Тъкмо тук е грешката ти. Защото докато пристъпваш в нашето измерение, позволяваш и на пас да нахлуем в твоето! Все още не мога да те достигна... и ти не можеш да достигнеш мен... но времето наближава... скоро..."

— Зле ли ви е, Господарю? — разнесе се изплашен глас в близост до него. — Извинете ни, не успяхме да ви предпазим. Движехте се толкова бързо! Молим за прошка. Нека ви помогнем...

— Не можете да ми помогнете — закашля се магьосникът. Вече усещаше как болката в гърдите му отшумява. — Нека си поема дъх... Трябва да си почина. Разкарайте ги някъде по-надалеч.

— Да, Господарю.

Притихнал в мрака, със затворени очи, изчаквайки болката и замайването да отминат, Рейстлин прекара следващия час в премисляне на плановете си. Нуждаеше се най-малко от две седмици пълна почивка. Времето беше най-лесната част. Поне от него тук се намираше в изобилие. Колкото до Кризания, тя беше негова и щеше да го последва с желание. Силата на Паладин щеше да му помогне да отвори Портала и да се изправи срещу смъртоносните Пазители отвъд него.

Разполагаше и с познанията на Фистандантилус, знания, които магът бе събирал търпеливо в продължение на векове. Освен това имаше и собствените си познания, както и преимуществото на младото си тяло. По времето, когато станеше готов, щеше да се намира на върха на могъществото си — най-великият измежду великите магьосници, живели някога на Крин!

Мисълта за последното му вля нови сили. Замайването бе изчезнало, а болката намаля до напълно поносими размери. Рейстлин се изправи и огледа косо лабораторията. Всичко в нея му беше познато. Изглеждаше точно по същия начин, по който я беше намерил в миналото, което сега се намираше на двеста години напред в бъдещето. Тогава се бе завърнал в пълното си могъщество, както предричаха легендите. Портите се бяха разтворили, а пазителите го приветстваха с цялата си почит, вместо да го нападат.

Докато крачеше из лабораторията, осветявайки пътя си с жезъла на Магиус, Рейстлин несъзнателно се оглеждаше с любопитство. Забелязваше странни, объркващи промени. На теория всичко трябваше да бъде съвсем същото, както и след двеста години. В спомените му обаче имаше една счупена кана. Кана, която сега стоеше на мястото си непокътната. А там, където очакваше да открие съборена книга със заклинания, нямаше нищо. Книгата спокойно почиваше върху каменната си поставка в непосредствена близост.

— Пипали ли сте нещо в мое отсъствие? — попита двамината, които бяха с него. Робата шумолеше около глезените му, докато си пробиваше път към дъното на лабораторията и Вратата, Която Никога Не Е Отваряна.

— О, не, Господарю — отговори изплашено единият. — Не ни е позволено да докосваме каквото и да било.

Рейстлин сви рамене. Наистина, за двеста години можеха да се случат много неща. "Като едно земетресение, например", каза си той, докато бързо губеше интерес с приближаването си към Портала.

Вдигна жезъла на Магиус и насочи светлината му право пред себе си. Сенките панически отстъпиха в далечния край на помещението, където се намираше Порталът с платинените си орнаментации на пет драконови глави и огромната си врата от сребро и стомана, която никой ключ в Крин не можеше да отвори.

Магьосникът повдигна още малко жезъла... и отвори изумено уста.

В продължение на няколко дълги секунди не можеше да помръдне, а дъхът излизаше с хриптене от дробовете му. Мислите му се преплитаха и обгаряха всичко, до което се докоснеха. Чак тогава пронизителният му гневен и яростен вик разкъса самата тъкан на мрака в Кулата.

Писъкът беше толкова ужасен и отекващ из безкрайните коридори на укреплението, че злите пазители безредно потърсиха укритие обратно в сенките, питайки се дали Царицата най-сетне не се бе завърнала, за да потърси сметка за делата им.

Карамон го чу тъкмо когато влизаше през голямата врата в основата на Кулата. Разтреперан от ужас, едрият мъж, пусна на земята купените в града пакети и запали факлата, която носеше със себе си, Секунда по-късно, измъкнал лъщящото острие на новия си меч, войнът се втурна нагоре по стълбището.

Когато нахлу в кабинета, завари лейди Кризания да се оглежда с ужасено и все още сънено изражение.

— Чух вик... — промълви тя, като търкаше очи и се опитваше да се изправи.

— Добре ли си? — попита задъхано Карамон.

—Защо... да? — отвърна стреснато младата жена, осъзнала смисъла на въпроса му. — Не бях аз. Трябва да съм заспала. После го чух и се събудих...

— Къде е Рейст? — попита настоятелно войнът.

— Рейстлин! — повтори разтревожено тя и понечи да го изблъска от пътя си, преди той да я улови.

— Ето причината за съня ти — обясни и внимателно изтърси белият пясък от косата ѝ. — Заклинание.

Кризания премигна озадачено. — Но защо би...

— Време е да открием.

— Войнико — произнесе един студен глас едва ли не в ухото му.

Карамон се извъртя като котка, за да остави Кризания зад гърба си. Пред тях сякаш от нищото се материализира полупрозрачната фигура на привидение, облечено в черна роба.

— Търсиш магьосника ли? Той е горе в лабораторията. Нуждае се от помощ, а на нас ни е забранено да го докосваме.

— Аз ще отида — каза Карамон. — Сам.

— Идвам с теб — възрази младата жена. — Ще дойда — повтори твърдо в отговор на намръщването му.

Войнът вече се готвеше да оспори решението ѝ, когато си даде сметка, че Кризания е свещенослужител на Паладин и веднъж вече беше успяла да се справи със създанията. Ситуацията беше достатъчно усложнена за каквито и да е кавалерски жестове, така че просто сви рамене.

— Какво му се е случило, след като ви е забранено да го докосвате? — попита грубо създанието, докато двамата го следваха плътно през тъмния коридор. — Дръж се близо до мен — нареди ѝ, макар да нямаше нужда.

Ако преди тъмнината им се бе струвала жива, то сега всичко край тях буквално пулсираше и се гърчеше от разтревожени привидения. И макар да се бе снабдил с топли дрехи, Карамон несъзнателно потрепери от студа, който вееше от мъртвешките им тела. Кризания се тресеше толкова силно, че едва успяваше да поддържа темпото.

— Дай да нося факлата — изговори през тракащите си зъби тя.

Карамон ѝ я подаде, след което обви раменете ѝ с ръка и я притисна към тялото си. Усещането за живо докосване сякаш им помогна да дойдат на себе си, докато продължаваха да се изкачват по витата стълба към върха на Кулата.

— Какво се случи? — повтори настоятелно войнът, ала призракът отново не отговори и само мълчаливо посочи напред.

Удвоиха усилията си, за да не изостават.

След неопределено дълго време, което заплашваше да се превърне във вечност, двамата най-сетне успяха да се доберат до върха — изплашени и задъхани.

— Трябва да си починем — успя да изговори с вдървена уста Карамон. Кризания мъчително се опитваше да изпълни дробовете си с глътка живителен въздух. Самият той вече бе изоставил мисълта, че е способен да направи и крачка повече, а определено беше в чудесно физическо състояние.

— Къде е Рейст... Фистандантилус? — заекна тя, след като бе успяла да донякъде да възстанови нормалното си дишане.

— Вътре — посочи отново призракът, този път към една затворена врата, която в същия момент се отвори широко.

От помещението се разнесе студена вълна, която разроши косата на Карамон и развя наметката на младата жена. В продължение на цяла секунда войнът не успя да помръдне. Чувството за връхлитащо зло го изпълваше непреодолимо. Най-сетне Кризания направи първата крачка, стиснала здраво медальона на Паладин пред себе си.

Той посегна и постави ръка на рамото ѝ:

— Нека вляза пръв.

Тя му се усмихна уморено:

— Всеки друг път, но не и сега — отвърна. — С удоволствие бих ти отстъпила привилегията, но тук медальонът е два пъти по-убедително оръжие от меча в ръката ти.

— Не се нуждаете от оръжия — увери ги студено призракът. —Господарят заповяда да не ви вредим. Възнамеряваме да се подчиним.

— Ами ако е мъртъв? — попита Карамон, чувствайки как тялото на младата жена се вдървява от тази мисъл.

— Ако той беше мъртъв — отговори с пламтящи очи призракът, — топлата ви кръв вече щеше да се стича по устните ни. Сега влизайте.

Притиснати близо един до друг, Кризания и Карамон пристъпиха в лабораторията. Младата жена вдигна високо факлата, за да огледат по-добре.

— Там — прошепна Карамон, чиято естествена връзка с неговия брат-близнак и този път не го бе подвела. Той посочи неясните очертания на нечие тяло, проснато на пода в дъното на помещението.

Забравила напълно страховете си, Кризания се хвърли напред, последвана от война, който внимателно оглеждаше тъмнината.

Рейстлин лежеше, полегнал настрани. Качулката бе закрила лицето му. Жезълът на Магиус, захвърлен и напълно изгаснал, бе недалеч от него — сякаш магьосникът съзнателно го бе запратил там в пристъп на ожесточена ярост. Падайки, жезълът бе съборил една книга на земята и бе успял да направи на парчета някаква кана.

Кризания подаде факлата на Карамон и коленичи до Рейстлин, за да провери дали има пулс. Беше слаб и не-

равномерен, но бе жив. Тя въздъхна с облекчение и поклати глава:

— Добре е. Не разбирам. Какво се е случило?

— Не е наранен в истинския смисъл на думата — обясни носещият се близо до тях призрак. — В началото търсеше нещо. Точно на това място спря, мърморейки за някакъв портал и вдигна високо жезъла, втренчен право пред себе си. После изкрещя, запрати жезъла надалеч от себе си и падна на пода, като не преставаше да ругае от бяс, докато не изгуби съзнание.

Озадачен, Карамон се вгледа в сенките от светлината на факлата.

— Какво по дяволите се е случило? — промърмори той. — Тук няма нищо! Нищо! Просто бяла стена!

Глава 6

— Как е той? — попита тихо Кризания, докато влизаше в стаята. Младата жена отметна бялата качулка от главата си и развърза наметката си, за да позволи на Карамон да я свали от раменете ѝ.

— Неспокоен е — отвърна войнът, като хвърли поглед към потъналия в сенки ъгъл на помещението. — Едва дочака завръщането ти.

Кризания въздъхна и прехапа устни.

— Иска ми се да му носех по-добри новини — промърмори.

— Това може само да ме радва — подметна едрият мъж и сгъна наметката ѝ върху облегалката на едно кресло. — Може би най-после ще се откаже от безумните си идеи и ще се върне у дома.

— Знаеш, че... — започна тя.

— Ако вие двамата най-после сте свършили с гукането, може би нашата лейди ще дойде да ми разправи какво е открила — прекъсна я нечий глас.

Кризания се изчерви. Очите ѝ раздразнено се завъртяха и тя побърза да отиде при Рейстлин, легнал на един сламеник близо до огъня.

Последният пристъп на ярост на магьосника му бе струвал скъпо. Беше се наложило Карамон лично да го изнесе от лабораторията. След като му приготви леглото, Кризания безпомощно бе наблюдавала как огромният войн се грижи за брат си, подобно на разтревожена майка около болно дете. Така или иначе усилията им имаха твърде незначителен ефект. Рейстлин бе останал в безсъзнание в продължение на повече от ден, без да престава да бълнува странни и неразбираеми думи. Само веднъж бе дошъл на себе си, за да изкрещи от ужас и отново да потъне в мрака, който го обгръщаше.

Тъй като дори Карамон нямаше смелост да докосне захвърления жезъл, двамата бяха решили да го оставят в лабораторията. Лишени от светлината му, войнът и Кризания седяха сгушени близо един до друг и се редуваха да бдят над неподвижното тяло на магьосника. Поддържаха огъня, ала даже ярките пламъци не им позволяваха да забравят за дебнещите очи на пазителите и смразяващото им присъствие сред надвисналите сенки.

Когато Рейстлин най-накрая се събуди, първата му работа бе да нареди на Карамон да му приготви отварата и да изпрати единия от двамата пазители да донесе жезъла. Чак след това бе направил знак на Кризания да се приближи.

— Трябва да отидеш при Астинус — прошепна той. — Астинус! — повтори озадачено младата жена. — Историкът? Но защо... не разбирам защо...

Нещо в очите на магьосника заблестя, а по бледите му бузи изби трескава червенина.

— Порталът е изчезнал! — изръмжа той, като скърцаше със зъби от безсилна ярост. Пръстите на ръцете му се изкривиха и почти незабавно отново започна да кашля, втренчен с разширени очи в Кризания. — Престани да ми губиш времето с глупавите си въпроси! Тръгвай! — заповяда ѝ грубо, след което отново започна да се бори за глътка въздух.

Карамон я изгледа разтревожено. Младата жена се приближи до писалището, загледана с празни очи към пръснатите по него обгорели книги със заклинания.

— Виж — приближи се той до нея. — Нали не смяташ наистина да отидеш там? Кой всъщност е този Астинус? И как въобще възнамеряваш да прекосиш Дъбравата без амулет за закрила?

— Имам амулет — измърмори тя. — Получих го от брат ти, когато... когато се срещнахме за пръв път. Колкото до Астинус, той е пазителят на Великата библиотека в Палантас. Летописец на историята на Крин.

— Възможно е да е такъв в нашето време, но сега? — възрази раздразнено войнът. — Мислете, лейди!

— Точно това правя — отговори остро младата жена. — Астинус е известен като Бесмъртния. Легендата разказва, че е бил първият, чийто крак е стъпил на Крин и ще бъде последният, който ще го напусне.

Карамон я изгледа скептично.

— Задачата му е да записва всичко, което се случва. И му е известно онова, което се е случило в миналото или се случва в настоящето. Само че... — Кризания се взря разтревожено в Рейстлин — не умее да прозира в бъдещето. Тревожа се. Как според него би могъл да ни помогне той?

Изпълненият с подозрения войн дълго се бе противил срещу решението ѝ да тръгне, ала в края на краищата бе принуден да се съгласи, че нямат никакъв избор. Състоянието на Рейстлин бе започнало да се влошава. Гореше от треска и изпадаше в дълги периоди на безпаметност, а когато идваше на себе си, гневно настояваше да получи отговор защо Кризания все още не е ходила при Астинус.

И така, младата жена се бе изправила срещу ужасите на Дъбравата и заплахите, дебнещи из улиците на Палантас, а сега стоеше коленичила край леглото на магьосника и загрижено следеше болезнените му опити да се изправи, втренчил трескав поглед в нея.

— Разкажи ми всичко! — нареди ѝ дрезгаво той. — В подробности. Не изпускай и най-дребния детайл.

Тя кимна безмълвно и като се опитваше да забрави за току-що преживяния преход през коридорите на Кулата, започна да говори:

— Когато стигнах до Великата библиотека, поисках веднага да се срещна с Астинус — подхвана, без да забелязва, че пръстите ѝ несъзнателно се опитват да изгладят ръбовете на снежнобялата роба, която Карамон ѝ бе купил по-рано от града. — Библиотекарите отказаха да ме допуснат, но склониха, щом им показах медальона на Паладин. Както вероятно можеш да си представиш, медальонът наистина ги обърка — добави с усмивка. — Очевидно са минали не по-малко от сто години, откакто някой за последен път се е натъквал на следи от старите богове, така че най-сетне един от тях се разбърза и отиде да извести за мен... Наложи ми се да изчакам известно време, преди да ме въведат в стаята, където Астинус работи по цял ден, а понякога и до късно нощем, за да записва историята на света. — Тя направи пауза, обезпокоена от напрегнатия му поглед. Струваше ѝ се, че стига да можеше, би изтръгнал думите направо от сърцето ѝ. Кризания отмести очи и втренчена в пламъците на огъня, продължи разказа си: — Когато влязох, той просто си седеше там, без да престава да пише и без да ми обръща внимание. После библиотекарят с мен обяви високо името ми:

"Кризания от дома Тариниус", точно според инструкциите ти. И тогава.

Тя спря и леко се намръщи.

— Какво? — размърда се Рейстлин.

— Тогава Астинус вдигна очи — каза объркано тя и отново обърна лице към магьосника. — Буквално престана да пише и остави перото настрана. И извика: "Ти!" с толкова гръмовен глас, че ме накара да подскоча на мястото си, а библиотекарят, който ме бе въвел, едва не припадна от ужас. Преди още да съм успяла да отворя уста, за да кажа нещо и дори да попитам какво има предвид или откъде ме познава, той отново взе перото, проследи с него онова, което вече бе написал и... го зачеркна!

— Зачеркнал го е — повтори замислен Рейстлин с потъмнял поглед. — Зачеркнал — промърмори и потъна в завивките на сламеника си.

Кризания търпеливо изчака, докато магьосникът обмисли добре казаното от нея.

— А после? — попита отслабнало той.

— Там, където беше допуснал грешка, ако е било грешка, записа нещо друго. После пак ме фиксира. Изненада ме това, че вече беше напълно спокоен. Отпрати библиотекаря и ми предложи да седна. Чак тогава се поинтересува каква е целта на посещението ми... Обясних му, че издирваме Портала. Както ми нареди, споменах, че имаме информация, според която местонахождението му е в Кулата на Върховното чародейство в Палантас, но тя се е оказала невярна и не е там... Той кимна, сякаш не беше особено изненадан и каза: "Порталът беше преместен, когато Царят-жрец направи опит да превземе Кулата. Разбира се, от съображения за сигурност. След време вероятно отново ще се озове в Палантас, но сега наистина го няма". "Тогава къде е?", попитах аз. В продължение на няколко секунди той не отговори нищо. И тогава...

Гласът ѝ изневери и тя изплашено стрелна с очи Карамон, сякаш искаше да го предупреди. Това не убягна на Рейстлин. Магьосникът отново се изправи в сламеника:

— Кажи ми! — нареди ѝ дрезгаво.

Кризания си пое дъх. Вече беше на път да отмести поглед към огъня, ала Рейстлин я улови за китката и я стисна толкова силно, че едва не премаза костите ѝ.

— Каза... каза, че тази информация ще ти струва нещо. И че всеки си има цена, дори и той.

— Ще ми струва нещо... — повтори беззвучно магьосникът с пламнали очи.

Кризания безуспешно опита да се освободи от хватката му, но само сполучи да я затегне още по-болезнено.

— Каква е цената? — попита заповедно той.

— Каза, че сам ще се сетиш! — отвърна измъчено младата жена. — Каза, че някога, много отдавна, си му обещал нещо.

Той я пусна. Кризания се отдръпна, като разтриваше китката си и отбягваше състрадателния поглед на Карамон. Внезапно огромният мъж рязко се изправи и се отдалечи от тях. Рейстлин отново потъна в тънките възглавници на сламеника, изгубил интерес и към двамата. Очите му бяха засенчени от мрак.

Тя също стана и отиде да си налее чаша вода. Ръцете ѝ трепереха неудържимо, така че бе принудена да остави каната обратно върху писалището. Карамон се приближи, напълни чашата и ѝ я подаде с мрачно изражение.

Кризания отпи от чашата, ала в същия момент забеляза, че войнът се е втренчил в китката ѝ. Пръстите на магьосника се бяха отпечатали върху нежната ѝ плът. Младата жена остави чашата и бързо прикри ранената си ръка с ръкава на робата.

— Той не искаше това — отговори на безмълвния въпрос в суровите му очи. — Болката го прави нетърпелив.

Нима нашите страдания могат да се сравняват с неговите? Ти трябва да знаеш това по-добре от всеки друг. Голямата картина го е обладала и вече не вижда нищо около себе си.

Кризания се върна обратно при загледания в огъня магьосник.

— Вижда всичко, уверявам те — чу мърморенето на Карамон зад гърба си. — При това дяволски добре... чак сега започвам да го разбирам.

Астинус от Палантас, историкът на Крин, се намираше в собствения си кабинет и както обикновено пишеше. Беше късна вечер, наистина късна. Всъщност Нощната стража отдавна бе застъпила, а библиотекарите отдавна бяха затворили и залостили вратите на Великата библиотека. Малцина успяваха да влязат при него през деня и никой през нощта. Но резетата и ключалките не представляваха трудност за онзи, който точно в този момент влезе в Библиотеката и се изправи пред Астинус като безплътна сянка.

Историкът не вдигна поглед:

— Вече започвах да се тревожа за теб — произнесе, без да спира да пише.

— Леко неразположение — отвърна мрачната фигура и се изкашля, сякаш последното ѝ бе напомнило за прекараната болест.

— Надявам се, че вече си по-добре — поинтересува се Астинус, като все така не вдигаше глава.

— Здравето ми се подобрява — отвърна фигурата и черната ѝ роба прошумоля. — Но не и грижите.

— Моля, седни. — Астинус посочи един стол с върха на пачето си перо, зает с онова, което пишеше.

Мъжът пред него се усмихна криво, положи ръка върху облегалката на стола и се отпусна в него. В кабинета се възцари тишина, която продължи няколко дълги минути, накъсвана единствено от скърцането на перото и покашлянето на нарушителя на нощното спокойствие.

Най-сетне Астинус остави перото и вдигна очи, за да срещне тези на посетителя си, а посетителят му на свой ред отметна черната качулка от главата си. Историкът го разгледа внимателно и кимна:

— Не познавам това лице, Фистандантилус, но очите са същите, макар сега в тях да има нещо различно. Виждам в тях бъдещето... Е, значи се превърна във властелин на времето. Защо обаче не се появи в целия си блясък, както беше предречено?

— Името ми не е Фистандантилус, Безсмъртни, а Рейстлин. Това би трябвало да дава отговор на въпроса ти какво се е случило — усмивката на Рейстлин беше изчезнала и сега очите му се бяха превърнали в тесни цепнатини. — Естествено, всичко това ти е известно? — Той направи неопределен жест с ръка. — Вярвам, че финалната битка помежду ни е била записана.

— Записал съм както името, така и битката — отвърна хладнокръвно Астинус. — Искаш ли да погледнеш вписаното. .. Фистандантилус? — Рейстлин се намръщи и в очите му проблясна стаена заплаха. Историкът продължи да го гледа невъзмутимо, облегнат назад в стола си. — Донесе ли онова, което искам?

— Да — отговори злобно магьосникът. — Струваше ми дни на болка и слабост. Тъкмо това ме забави.

В студеното, лишено от възраст изражение на Астинус за пръв път се появи някакъв намек за емоция. Той нетърпеливо се наведе напред, докато Рейстлин разтваряше гънките на робата си и втренчи развълнувано поглед в кристалната сфера, увиснала в кухината пред гърдите на магьосника подобно на чисто като сълза, кристално сърце.

Дори човек като Астинус не можа да сдържи уплахата си от тази гледка, ала съвсем бързо стана ясно, че всичко е просто игра на светлината. Пръстите на Рейстлин заповядаха на кълбото Да отлети напред и бързо загърнаха гърдите му.

Сферата заплува около историка, който благоговейно протегна ръце и я взе в шепите си. От докосването му вътрешността ѝ се изпълни с лунна светлина — ясно се долавяха сребърният и червеният оттенък. Имаше дори намек за странната аура на черната луна. А под луните се сменяха видение след видение.

— Сам виждаш, че докато двамата си седим тук, времето лети — обади се Рейстлин със зле прикрита гордост в гласа. — Сигурен съм, че вече няма да ти се налага да разчиташ на безплътните си пратеници от други измерения, за да попълваш знанията си за света. От сега нататък ще виждаш всичко със собствените си очи.

— Да! Да! — В очите на Астинус се забелязваха сълзи. Историкът не можеше да отмести поглед от дълбините на сферата, а ръцете, с които я държеше, трепереха неудържимо.

— А сега е мой ред — продължи с хладен тон магьосникът. — Къде е Порталът?

Астинус вдигна очи.

— Нима не можеш да отгатнеш сам, Човече на Бъдещето и Миналото? Чел си хрониките...

Рейстлин се взираше в Астинус, без да говори, с пребледняло лице, което бе на път да се превърне в маска на смъртник.

— Прав си, наистина съм чел хрониките. Значи затова Фистандантилус е ходил в Заман — произнесе след секунда. Астинус кимна. — Заман, магическата крепост, намираща се в Равнините на Дергот... близо до Торбардин — домът на планинските джуджета. Заман също е в земите им — продължи магьосникът с безизразен глас, сякаш четеше направо от книга. — Там, където в този миг техните братовчеди, джуджетата от хълмовете, искат да се върнат, подгонени от последствията от Катастрофата, превърнали света в опасно, изпълнено с глад и болести място. — Порталът е...

— ...скрит дълбоко в подземията на Заман — довърши мрачно Рейстлин. — Там Фистандантилус взима участие във Великата война на джуджетата...

— Ще вземе участие — поправи го историкът.

— Ще вземе участие — измърмори раздразнено магьосникът. — Война, която ще предопредели гибелта му.

Гостът на Астинус потъна в мълчание. Сетне внезапно се изправи, приближи писалището на историка и безцеремонно обърна книгата на хрониките така, че да може да я разгледа. Астинус го наблюдаваше с безпристрастен интерес.

— Прав си — произнесе Рейстлин, като плъзгаше поглед по все още мокрото мастило. — Аз съм от бъдещето. Чел съм "Хрониките" или поне части от тях. Но помня много добре нещо вписано от теб, нещо, което ще впишеш ето тук — той посочи едно празно място и изрецитира по памет: "На същата дата, след 30-ия край на Нощната стража, Фистандантилус ми донесе Сферата на Отминаващото настояще"...

Астинус не отговори. Ръката на Рейстлин започна да трепери:

— Ще го на пишеш, нали? — настоя и в гласа му изстърга нотка на зараждащ се гняв.

Историкът продължаваше да мълчи Вместо това просто вдигна рамене.

Магьосникът въздъхна:

— Значи не правя нищо, което вече не е било направено! — Пръстите му се свиха от напрежение и когато отново заговори, личеше, че едва успява да се сдържа: — Преди няколко дни при теб идва жена на име Кризания. Тя ми разказа, че когато влязла, си пишел нещо, но щом си я видял, си го задраскал и поправил. Астинус се намръщи.

— Покажи ми го! — изрева внезапно Рейстлин. Историкът с нежелание остави сферата да отплува

встрани от него. В мига, в който ръцете му се отделиха от нея, светлината ѝ помръкна и изчезна. Той се обърна, порови нещо зад креслото си и извади оттам голяма, облечена в кожа книга, която без много да се замисля отвари точно на необходимото място.

Обърна и нея, за да може архимагьосникът да я разгледа.

Рейстлин прочете първо зачеркнатото, а сетне и поправката. Когато отново се изправи и скри ръце в ръкавите на шумолящата си черна роба, лицето му бе бледо, но смъртоносно спокойно.

— Времето е изменчиво.

— Не бих казал — възрази Астинус. — Тя дойде на мястото му, нищо повече. Равностойна замяна. Времето продължава да си тече и нищо не може да го смути.

— И ме влачи заедно със себе си?

— Освен ако не смяташ за възможно да промениш течението на реката, като хвърлиш в нея камъче — отбеляза с кисела усмивка историкът.

Рейстлин сведе очи към него и също се усмихна бързо и за кратко. После посочи към носещата се във въздуха сфера.

— Само гледай, Астинус — прошепна той. — Гледай за камъчето! Сбогом, Безсмъртни.

Изведнъж стаята сякаш се изпразни, ако не се броеше обичайният ѝ обитател. Историкът постоя мълчаливо, потънал в мислите си. Сетне обърна книгата към себе си и още веднъж прочете онова, което бе вписвал в момента на влизането на Кризания:

"На тази дата, след 15-о начало на Дневната стража, пристигна Денубис, свещенослужител на Паладин, изпратен от великия архимагьосник Фистандантилус, за да му разкрия местоположението на Портала. В замяна на помощта ми, Фистандантилус ще ми даде отдавна обещаното — Сферата на Отминаващото настояще..."

Името на Денубис бе зачеркнато и вместо него бе вписано това на Кризания.

Глава 7

— Мъртъв съм — каза Тасълхоф Кракундел. Позволи си леко изчакване.

— Мъртъв съм — повтори. — Хм, хм, а това трябва да е Задгробният живот.

Почака още малко.

— Е — каза Тас, — едно ще му призная — със сигурност е мрачно.

Все така нищо. Постепенно фактът, че е мъртъв запона да му се струва безинтересен. А и — това беше второто откритие — очевидно лежеше на собствения си гръб върху нещо изключително твърдо и неудобно. Може би дори хладно като камък.

— Нищо чудно да са ме положили върху мраморна плоча, също като тази на Хума — промърмори, опитвайки да възвърне ентусиазма си. — Или да се намирам в истинска героична гробница, като оная, в която заровихме Стурм,

Мисълта известно време го забавлява, докато...

—Ох!

Беше докоснал хълбока си, което моментално бе изпратило пронизваща болка през всичките му ребра. Чак тогава забеляза и болката в главата. Освен това трепереше, някакво камъче му убиваше на гърба, а вратът му се беше схванал.

— Е, това със сигурност не го бях очаквал — рече си раздразнено. — Имам предвид, че човек очаква, когато умре, да не усеща каквото и да било. —. Беше произнесъл последното доста високо, в случай, че някой слушаше. — Казах: предполага се, че не трябва да усещам каквото и да било! — натърти, когато болката не изчезна.

— Да му се не види! — измърмори Тас. — Сигурно е станала някаква грешка. Може би наистина съм умрял, но тялото ми още не го знае. Още не съм се вкочанил, а това поне е нормално. Ще почакам малко.

Той се помъчи да се намести по-добре (първо извади камъчето изпод гърба си), след което скръсти ръце на гърдите си и се загледа в гъстия, непрогледен мрак. След няколко минути се намръщи:

— Ако на туй му викат да си умрял, не виждам смисъла за цялата олелия — отбеляза със строг тон. — Не стига, че сега съм мъртъв, а и ми е скучно. — Е — въздъхна след още няколко секунди в тъмнината, — сигурно не мога да направя много по първата част, но определено бих могъл да се справя с второто. Очевидно е станала грешка. Просто ще отида да поговоря с някой.

Той се изправи и понечи да спусне крака от мраморната плоча, но откри, че вместо това досега е лежал върху каменния под.

— Каква неучтивост! — възнегодува Тас. — Защо просто не ме изхвърлихте в някой зимник?

Изправи се със залитане, пристъпи несигурно и почти незабавно заби нос в нещо изключително твърдо.

— Скала — заключи мрачно и заопипва повърхността ѝ с пръсти. — Хм! Флинт умира и получава дърво! Аз умирам и какво получавам — скала! Сега вече ми е напълно ясно, че някой здравата е объркал конците.

— Хей! — извика и се залута слепешком в тъмнината. — Има ли някой... Гледай ти, оставили са ми дори торбичките! Всичко си е на мястото, даже магическото устройство. Колко мило. И все пак... — той стисна решително устни. — Най-добре някой да се погрижи за тази болка, понеже вече започва да ми омръзва.

Той продължи да опипва скалата с любопитство. Беше покрита с издялани образи — вероятно руни. Ето кое му се струваше познато. А и формата на огромната скала по някакъв начин също бе странна.

— Ха, та това не е скала, а маса... — произнесе объркано. — Каменна маса, покрита с руни... — Споменът го връхлетя. — Знам! — извика триумфално. — Това е същото каменно писалище в лабораторията, където отидох да търся Рейстлин и Карамон, и Кризания, но открих, че вече са заминали и са ме изоставили. Стоях пред нея точно когато планината се сгромоляса върху ми! Тъкмо това е мястото, където съм умрял!

Вдигна ръка към врата си. Да, желязната яка все още беше там — същата, която му бяха сложили, когато го продадоха в робство. Тас се защура наоколо и едва не се препъна. Посегна надолу и едва не извика, когато се поряза на нещо остро.

— Мечът на Карамон! — рече и улови оръжието за дръжката. — Спомням си. Намерих го на пода. Но това означава, че... — в гласа му вече се долавяха нотки на кръвна обида — та те дори не са ме погребали! Просто са зарязали тялото ми да си стои там! Намирам се в подземията на разрушения Храм! — Той засмука кървящия си пръст. Внезапно му хрумна нещо друго. — Значи така? Сега от мен се иска да отида пеша до... където там трябва да се явя в Отвъдното. Даже не са ми осигурили превоз? Това беше последната капка!... Вижте! — изкрещя Тас и размаха малкото си юмруче. — Искам веднага да говоря с отговорника!

Никакъв отговор.

— Нищичко не виждам — оплака се той, докато се препъваше в друго нещо. — Зарязан в основите на разрушен храм... мъртъв! И сигурно съм на дъното на морето? Ъъъ, дали пък няма да срещна някакви морски елфи? — замисли се изведнъж. — Като онези, за които говореше Танис. Ох, все забравям — поправи се с въздишка. — Умрял съм, а когато си умрял, доколкото мога да преценя, не ти е позволено да се срещаш с разни хора. Освен разбира се, ако си неумрял, като лорд Сот, например. — Мисълта значително го ободри. — Чудя се как ли ти възлагат такава работа? Ще попитам. Сигурно е страшно вълнуващо да си неумрял рицар. Но първо трябва да открия къде се предполага, че трябва да се намирам и защо не съм там!

Като се стегна, той тръгна към онази част на помещението, където смяташе, че се намира входната врата. Разсеяно разсъждаваше за Кървавото море на Истар и вече започваше да се пита защо наоколо няма вода, когато изведнъж му просветна нещо друго:

— О! — измърмори. — Храмът не отива на дъното на Кървавото море, а в Нерака. Когато победих Царицата, аз се намирах в Храма!

Тас най-сетне се бе добрал до рамката на вратата и надникна в тъмнината отвъд.

— Нерака, а?

Не можеше да прецени дали това беше по-добър вариант от дъното на морето. Внимателно протегна крак и усети как се удря в някакъв предмет. Опипа с ръка и пръстите му се сключиха около...

— Факла! Сигурно е онази над входа. Сега само да намеря кутийката си с прахан... — Затършува из торбичките на кръста си и най-сетне я намери. — Странно — произнесе, като хвърли един поглед надолу по коридора веднага щом я запали. — Изглежда си съвсем същото, както когато можех да го усетя след земетресението — разбито и рухнало. Човек би си помислил, че Царицата ще се поразвърти наоколо. Всъщност май дори е прекалено занемарено. Чудя се откъде ли се излиза навън?

Погледна назад към стълбището, по което бе слязъл в търсене на Кризания и Рейстлин. В съзнанието му живо отекна споменът за сгромолясващи се колони и рухващи стени.

— Оттук няма да стане, това поне е ясно — поклати глава. — Ох, боли — сложи ръка на челото си. — Но доколкото си спомням е и единственият път за навън. — Въздъхна, готов да се предаде на унинието. Съвсем скоро обаче типичната за кендерите бодрост и жизнерадост отново взе връх. — Стените сигурно са се напукали. Няма начин да не са се отворили пролуки.

Ходейки съвсем бавно, за да не предизвиква допълнително болката в ребрата и главата си, Тас запристъпва в коридора. Оглеждаше внимателно всяка стена, без да забележи нищо обещаващо, додето най-сетне не достигна края на галерията. Тук най-после откри достатъчно голяма пукнатина в мраморната стена. Беше толкова дълбока, че дори светлината от факлата му не можеше да проникне достатъчно навътре.

Само един кендер можеше да се промъкне оттук, ала задачата и така си беше почти неизпълнима. Наложи се да пренареди всичките си торбички и да се плъзне странично.

— Какво да си говорим. Куп грижи, ето какво те очаква, когато умреш — мърмореше си, докато се промъкваше с риск да нареже на парчета панталоните си.

Съвсем скоро вече разполагаше с дупка в гамашите си и нещата никак не се подобряваха. Една от торбичките му се закачи за издаден остър ръб и му се наложи да спре и да се забори с нея, докато най-накрая успее да я освободи. Пукнатината се стесняваше заплашително. Свали всичките си торбички и — след като ги вдигна заедно с факлата над главата, задържа дъх, напрегна се до крайност и раздра ризата си, но най-сетне успя да преодолее стесняването. Сега вече наистина беше изпотен, чувстваше, че всичко го боли и бе на път да побеснее.

— Винаги съм се питал защо хората предпочитат да не умират — каза задъхано. — Е, вече ми е ясно!

Спря, за да окачи торбичките и да си поеме въздух и почти незабавно бе възнаграден с гледката на процеждаща се светлина някъде в дъното на тясната пролука. Размаха факлата. Пукнатината явно започваше да се разширява. След минутка продължи пътя си.

Когато подаде глава на светло и се огледа, Тас въздъхна и каза:

— Хм, това вече не го бях очаквал!

Никога допреди не бе виждал подобна гледка. Местността беше напълно равна и оголена и се простираше до самия хоризонт под огромно, празно небе, озарено от странно сияние, сякаш слънцето току-що залязваше или някъде далече бушуваше чудовищен пожар. С тази разлика, че цялото небе имаше подобен цвят. При цялата светлина обаче, нещата изглеждаха изненадващо мрачни. Земята приличаше на черна хартия, залепена под зловещо небе. Освен това нямаше нищо друго — нито слънце, нито луни, нито дори звезди. Нищичко.

Тас направи няколко предпазливи крачки напред. Земя като земя, макар че — забеляза го едва няколко мига по-късно — като че ли имаше цвят подобен на този на небето. Той вдигна очи и установи, че колкото по-надалеч към хоризонта се простираше, толкова повече потъмняваше и отново ставаше черна. След като направи още няколко крачки, кендерът се обърна, за да погледне към руините на Храма.

— Свети Дългобради Реорксе! — изпъшка Тас и едва не изпусна факлата.

Зад гърба му нямаше нищо! Откъдето и да бе дошъл, сега всичко беше изчезнало! Кендерът се завъртя около оста си. Нищо напред, нищо назад, абсолютно нищо в която и посока да погледнеше.

Сърцето на Тасълхоф Кракундел потъна право в зелените му обувки и обяви, че ще остане там, независимо от опитите му да го привика обратно. Без всякакво съмнение, това беше най-скучното място, на което някога бе попадал!

— Това не може да е Отвъдното — извика възмутено кендерът. — Невъзможно е! Трябва да има някаква грешка. Я чакай малко! Сигурен съм, че трябва да срещна и Флинт някъде тук! Физбан твърдеше, че е така и макар старият нехранимайко да не знаеше кое е горе и кое — долу, поне за тези неща беше съвсем уверен!

—Я да видим сега,.. Говореше за някакво голямо дърво, красиво дърво, а под него седяло мърморещо старо джудже, което си дялкало и... Ей! Ами че това е дърво! Един момент, как така се появи от нищото?

Кендерът премигна удивено. Точно пред него, където до този момент бе съществувала единствено подтискаща пустота, сега се извисяваше чудовищно дърво.

— Не е красиво, ако решим да обръщаме внимание на детайлите — сви рамене Тас и се упъти към него, като мимоходом отбеляза любопитния навик на земята да се старае да се изплъзне изпод краката му. — Но, като се замислиш, Физбан имаше странен вкус, а като заговорихме за това, Флинт също.

Докато се приближаваше към него, осъзна, че дървото, също както и всичко друго наоколо, беше черно и разкривено, и даже прегърбено, подобно на вещица, каквато веднъж беше виждал. Нямаше листа.

— Тази чудесия е мъртва поне от цял век! — изсумтя Тас. — Ако Флинт си мисли, че с радост ще прекарвам времето сив Отвъдното седнал под умряло дърво, май ще му се наложи да помисли пак. Аз... Хей, Флинт! — викна кендерът, когато стигна при ствола и се огледа. — Флинт? Къде си? Искам да... А, ето те — добави, след като мярна нечия ниска брадата фигура, седяща на земята от другата страна на дънера. — Физбан ми каза, че ще те открия тук. Обзалагам се, че не очакваше да ме видиш. Ако...

Кендерът заобиколи дървото и внезапно се закова:

— Я! — кресна ядосано. — Ти не си Флинт! Кой... Арак?

Тас се олюля назад. Джуджето, което бе заемало длъжността Господар на Игрите в Истар, внезапно вдигна глава и го погледна с толкова злобна усмивка, че кендерът почувства как изстива от ужас — доста необичайно усещане; нямаше спомен някога да го е изпитвал. Преди още да е успял да му се наслади докрай, джуджето скочи на крака и се хвърли към него с яростно изръмжаване.

Тас замахна изненадано към него с факлата, докато отчаяно се опитваше да сграбчи дръжката на ножа си. Точно когато най-сетне бе успял да го измъкне, Арак внезапно се изпари във въздуха. А също и дървото. Още веднъж кендерът установи, че се намира в центъра на нищото, под ширналото се подпалено небе.

— Е, добре — изрече с едва доловимо потрепване в гласа, макар да полагаше всички усилия да го прикрие. — Въобще не е смешно. Гадно е и ме плаши, и въпреки че Физбан едва ли е имал предвид, че всичко ще бъде едно безкрайно забавление, не вярвам да е имал точно това наум! — Кендерът се обърна съвсем бавно, без да изпуска факлата и ножа. — Знам, че никога не съм бил особено религиозен—добави, като напрегнато оглеждаше пустия хоризонт и се стараеше да запази равновесие върху странната земя, — но вярвам, че водих доста добър живот. А и надвих Царицата на Мрака. Естествено с малко помощ — каза бързо, решил, че мъничко честност ще му бъде от полза, — но пък съм личен приятел на Паладин.

— В името на Нейно Мрачно Величество — произнесе един спокоен глас точно зад гърба му. — Ти пък какво правиш тук?

Тасълхоф подскочи най-малко на метър във въздуха — сигурен знак, че е на ръба на нервния срив — и бързо се обърна. Там, където допреди миг не бе имало никой, се издигаше фигура на свещенослужител, който изключително много му напомняше на Елистан. Само дето този носеше черна, а не бяла роба и от врата му вместо медальона на Паладин, висеше този на петглавия дракон.

— Ъъъ, простете, сър — заекна Тас, — но въобще не съм сигурен какво търся тук. За да бъдем напълно честни, дори не знам къде е това тук и, о, между впрочем, името ми е Тасълхоф Кракундел. — Той учтиво протегна ръчичка. — Как е вашето?

Фигурата игнорира ръката на кендера и като отметна назад черната си качулка пристъпи към него. Тас здравата се стресна, когато изпод качулката се показа стоманеносива коса, толкова дълга, че сигурно щеше да стига до земята, ако заедно с изумителната брада на подобното на череп лице. не се гърчеше във въздуха по изключително странен начин.

— Я гледай, много интересно — опита да си затвори устата кендерът. — Как точно го правите? Е, сигурно едва ли имате желание да се повтаряте, но къде казахте, че се намирам? Виждате ли... — Фигурата направи още една стъпка. Макар в действителност да не се страхуваше от този мъж, или това нещо, каквото и да бе то, Тас откри, че изведнъж е започнал да се чувства изключително некомфортно в присъствието му. — Аз... аз съм мъртъв — постара се да отстъпи, но откри, че поради някаква необяснима причина това е невъзможно. — И... интересува ме... — Какво пък, възмущението бе за предпочитане пред страха: —. Вие ли сте главният тук? Понеже, да ви призная, не смятам, че си вършите много добре работата! Целия съм натъртен! — добави обвинително. — Боли ме главата, а и ребрата нещо не са ми в ред. Пък и се наложи да ходя по целия път насам от подземието на Храма...

— Подземието на Храма! — фигурата спря на сантиметри от Тасълхоф. Сивата ѝ коса се вееше, сякаш бе излязъл бурен вятър, а очите ѝ имаха съвсем същия кървавочервен цвят като небето.

— Да! — Тас преглътна шумно. Освен всичко друго лицето на мъжа беше мъртвешки сиво и от него се носеше чудовищна смрад. — Следвах по петите лейди Кризания, тя пък преследваше Рейстлин и...

— Рейстлин! — мъжът повтори думата по такъв начин, че косата на кендера буквално се изправи. — Тръгвай с мен!

Ръката му — а беше ръка, от която наистина можеха да те побият тръпки — се сключи около китката на Тас.

— Ау! — изхленчи кендерът, усетил как през костите му се стрелва огнена болка. — Боли ме...

Мъжът не му обърна внимание. Вместо това, уловил здраво кендера, затвори очи, сякаш изгубен в дълбока концентрация. Земята около Тас внезапно се разми и започна бързо да се движи. Той извика от удивление, когато осъзна, че цялата околност край тях се измества.

"Не се движим ние, а земята!", помисли си объркано.

— Ъъъ — реши да направи още един опит. — Та къде разправяхте, че съм попаднал?

— Намираш се в Бездната — отвърна мъжът с гробовен глас.

— Хм, хм — кимна примирено Тас. — Не вярвах, че съм бил чак толкова лош. — По носа му се търколи една сълза. — Значи, Бездната. Надявам се, нямате нищо против да споделя с вас, че съм ужасно разочарован от нея. Винаги съм смятал, че Бездната е изумително място. Дотук не видях нищо особено. Ни най-малко. Ужасно... ужасно отегчително и... грозно... и, не се обиждайте, но си е най-неприятно миришещото място, на което съм попадал досега. — Той подсмъркна и избърса носа си с ръкава, твърде нещастен, за да си спомни за ползата от кърпата в джоба си. — А къде казахте, че ме водите?

— Пожела да се срещнеш с отговорника — отговори мъжът и кокалестата му ръка докосна медальона.

Пейзажът започна да се променя. Приличаше на всеки друг, който Тас бе виждал, и все пак в него имаше нещо изумително различно. Струваше му се, че разпознава отделни части, но в действителност знаеше, че го вижда за пръв път. Изглеждаше мрачен, плосък и лишен от живот и обратното — претъпкан с хора. По същия начин не можеше да види или чуе нищо конкретно, но бе уверен, че го залива водопад от звуци и картини!

Тасълхоф се втренчи във фигурата на мъжа до себе си — изгубена сред приплъзващите се пластове на реалността, и почувства, че е онемял. За втори път в живота си (първият бе, когато беше осъзнал, че старият Физбан е по-мъртъв от всякога), Тас не можеше Да произнесе и дума.

Ако някой се постараеше да състави списък на Местата, които най-много би искал да види, въз основа на предпочитанията на кендерите, измерението, което обитаваше Царицата на Мрака, вероятно би било трето по важност.

И ето че сега Тасълхоф Кракундел се намираше в приемната на ужасяващата Кралица, тоест беше попаднал на едно от най-интересните места, познати на човек или кендер, ала противно на всяка логика се чувстваше по-нещастен от всякога.

Реално погледнато помещението, в което сивокосият мъж му бе наредил да чака, беше напълно празно. Нямаше нито маси с разни интересни дреболии върху тях, нито столове (това беше и причината, поради която стоеше прав), нито пък каквито и да било стени! Всъщност знаеше, че се намира на закрито единствено поради факта, че старецът му беше казал "да остане в чакалнята". Едва тогава Тас почувства, че е попаднал в такава.

Доколкото обаче можеше да вярва на очите си, се намираше в средата на едно голямо нищо. Всъщност в този момент му бе трудно да прецени даже кое е горе и кое долу. И двете посоки доста си приличаха — зловещо пламтящи стени от пламъци.

Не преставаше да си напомня, че е на път да се срещне със самата Мрачна Кралица. Неведнъж бе слушал Танис да разправя истории за сблъсъка му с Царицата в Храма на Нерака.

"Бях заобиколен от необятна тъмнина", говореше Танис и макар да бяха изминали дълги месеци от случилото се, гласът му бе разтреперан и несигурен. "Знаех, че тъмнината е по-скоро отражение на собствените ми страхове, отколкото нещо действително. Не можех да дишам. Сетне мракът се вдигна и тя проговори направо в съзнанието ми. Тогава я видях във всичките ѝ форми — Петглавия дракон, Мрачния войн, Тъмната изкусителка. Все още не се бе появила напълно в нашия свят и не бе постигнала необходимия ѝ контрол."

Тас си спомняше, че Танис бе поклатил глава: "Ала величието ѝ беше несъмнено. В края на краищата тя е богиня, създателка на света. Тъмните ѝ очи проникнаха в самите дълбини на душата ми и ме заставиха да падна на колене и да я възвеличая..."

А в каква форма щеше да я види той, Тасълхоф Кракундел, след като Царицата се намираше в собственото си измерение?

— Нищо чудно да се появи като Петглавия дракон — каза си тихо, колкото да разсее притесненията, които не му даваха мира.

Но дори тази вълнуваща възможност не успя да помогне, въпреки че никога досега не бе виждал каквото и да било петглаво нещо, най-малкото дракон. Имаше чувството, че са изстискали всичкото любопитството и от желанието му за приключения не е останала и капка.

— Ще попея малко — реши, поободрен от собствения си глас. — Това обикновено помага.

Започна да си тананика първата хрумнала му песен — "Химнът на зората", която бе научил от Златна Луна.

Тас тъкмо подхващаше следващия куплет, когато за свой ужас осъзна, че песента отеква обратно към него, само дето сега думите ѝ бяха леко променени и вледеняваха душата:

— Престани! — изкрещя подивяло към зловещата, пламнала тишина, която отекваше заедно с думите на песента му. — Нямах това предвид. Исках да...

Внезапно свещенослужителят с черна роба изникна точно пред него от самото сърце на тъмнината.

— Нейно Мрачно Величество ще се срещне с теб — произнесе той и преди Тасълхоф да успее дори да премигне, вече се намираше на друго място.

Знаеше, че е така, не защото бе направил дори крачка, нито понеже мястото бе различно от предишното. Работата беше в усещането за промяна. Странните отблясъци и празнината си бяха все същите, ала сега към тягостното чувство се бе прибавило впечатлението, че не е сам.

В мига, в който го осъзна, видя как от нищото се материализира стол от гладко черно дърво, обърнат с облегалката към него. А в стола седеше някой или нещо, облечено в черна роба със спусната качулка.

Мислейки, че вероятно свещенослужителят е допуснал някаква грешка и го е отвел на друго място, Тасълхоф си пое смело дъх и заобиколи стола, за да види лицето на седящия в него. Или може би столът се обърна, за да види неговото лице, кендерът не беше сигурен.

Независимо от гледната точка обаче, лицето на закачулената фигура най-сетне се показа и Тас разбра, че едва ли ставаше дума за грешка.

Не беше петглав дракон, нито огромен войн в пламтяща броня. Нито дори мрачната изкусителка, която дълги вечери наред бе посещавала сънищата на Рейстлин. Беше жена, облечена изцяло в черни дрехи — с лице, обрамчено от овала на качулката. Кожата ѝ бе искрящо бяла, гладка и сякаш недокосната от времето, а очите ѝ бяха големи и тъмни. Деликатните ѝ ръце почиваха върху страничните облегалки на стола.

Изражението на лицето ѝ не беше ужасяващо, стряскащо, заплашително или потресаващо. Всъщност дори не беше изражение в истинския смисъл на думата, но Тас не можеше да се отърси от впечатлението, че го изучават в най-малки подробности, че разравят най-тъмните ъгълчета на душата му и се спират пред части от спомените му, за чието съществуване дори не подозираше.

— Аз.. с-съм Тасълхоф Кракундел, Ваше Величество — произнесе кендерът и несъзнателно протегна ръка.

Осъзна грешката си твърде късно и се опита да я прикрие с нещо като неумел поклон, когато усети докосването на пръстите ѝ. Беше съвсем за кратко, ала Тас можеше да се закълне, че се е ръкувал с наръч пареща коприва. Ръката му мигом бе пронизана от пет независими, жилещи до смърт усещания за болка, които достигнаха до сърцето му и го накара да изохка.

Пръстите изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Откри, че се е приближил твърде близо до една красива, бледа жена с толкова меко изражение в очите, че му бе трудно да си представи, че тя е истинската причина за болката, която бе изпитал. Тас сведе очи и откри, че на дланта му се е появил белег. Приличаше на звезда с пет лъча.

Разкажи ми историята си.

Кендерът трепна. Устните на жена не бяха помръднали, но я бе чул съвсем ясно. Сетне изплашено осъзна, че Царицата вероятно знаеше много повече подробности, отколкото вероятно би чула от него.

Като не преставаше да се поти и нервно да мачка ъглите на дрехите си, Тасълхоф Кракундел започна да разказва... И в рамките на пет секунди бе вписал името си в историята — поне в тази на кендерите-разказвачи, като описа всичко и всяка дума, излязла от устата му бе самата света истина.

— Благодарение на грешката на Пар-Салиан заедно с Карамон се върнахме обратно във времето. Възнамерявахме да убием Фистандантилус, но разбрахме, че той всъщност е Рейстлин и не го направихме. Щях да спра Катастрофата с помощта на едно магическо устройство, но Рейстлин ме накара да го разваля. Последвах лейди Кризания в подземията на Храма в Истар, за да открием Рейстлин и да го принудим да го поправи. После таванът се срути и ме събори на земята. Когато дойдох на себе си, всички бяха изчезнали, Катастрофата връхлетя, а сега съм мъртъв и съм попаднал в Бездната.

Тасълхоф си пое разтреперано дъх и избърса потта от челото си. Сетне, осъзнал, че последните му думи не са били особено ласкателни, побърза да добави:

— Не че се оплаквам, Ваше Величество. Сигурен съм, че който и да ме е пратил тук, сигурно е имал доста добра причина да го стори. В края на краищата, съвсем ясно си спомням, че веднъж счупих една драконова сфера и е възможно от време на време да съм влизал в притежание на някоя и друга чужда вещ... както и че не отдавах на Флинт дължимото уважение, поне не в твърде голяма степен и че се е случвало да крия дрехите на Карамон, докато се къпе, за да видим как ще стигне съвсем гол до

Утеха. Но — Тас подсмъркна мелодраматично, — винаги съм помагал на Физбан да си намери шапката!

Не си умрял, каза гласът. Нито някой те е изпращал. Всъщност дори не би трябвало да си тук.

Изумен от внезапното разкритие, Тасълхоф вдигна очи и срещна мрачния, изпълнен със сенки поглед на Царицата:

— Не съм? — изписка той, без да осъзнава, че гласът му е започнал да звучи чудато. — Не съм умрял? — ръката му несъзнателно се вдигна към все още болящата го глава. — Разбира се, това е обяснението! Аз пък през цялото време си мислех, че някой е сплескал нещата...

Тук не допускаме кендери, продължи гласът.

— Никак не съм учуден — съгласи се тъжно Тас, който се чувстваше далеч повече на себе си откакто бе разбрал, че все още е сред живите. — На Крин има доста малко места, където допускат кендери.

Гласът сякаш не го слушаше:

Когато си влязъл в лабораторията на Фистандантилус, те е защитавало собственото му заклинание над нея Останалата част от Истар е изчезнала дълбоко под земята по време на Катастрофата. Удаде ми се да запазя Храма на Царя-жрец. Когато съм готова, ще му позволя да се появи обратно във вашия свят заедно със самата мен.

— Но вие никога няма да спечелите — обади се кендерът, преди дори да е успял да обмисли добре казаното. — 3-знам го със сигурност — заекна, когато тъмният поглед на Царицата го прониза. — Б-бях там.

Всъщност не си бил, понеже тези събития още не са настъпили След като развали заклинанието на Пар-Салиан, внесе известни... промени в начина, по който протича времето Фистандантилус — или Рейстлин, както го познаваш — вече ти го е обяснил. Точно поради тази

причина магьосникът те изпрати на сигурна смърт... тоест се опита да го стори. Той не желаеше времето да може да бъде променяно: Катаклизмът му е нужен, за да отведе напред във времето един свещенослужител на Паладин — единственият съществуващ в този момент.

На Тас му се стори, че за пръв път в очите на Царицата нещо сякаш потрепна в нямо изумление и това неизвестно защо го накара да потрепери.

Съвсем скоро, Фистандантилус, амбициозни ми приятелю, ще съжаляваш за това свое решение. Сега е твърде късно. Жалък смъртен. Допусна грешка, скъпо струваща грешка. Влезе в капана на вечен времеви цикъл. И си осъден завинаги да се стремиш към собствената си гибел.

— Нищо не разбирам — намръщи се кендерът.

О, напротив, спокойно го увери гласът. Идването ти ми разкри бъдещето. И тъкмо ти ми даваш шанса да го променя. Като е унищожил теб, Фистандантилус си е отрязал единствения път за спасение. Тялото му ще загине по същия начин, по който е загинало много, много отдавна. Само че този път, когато душата му потърси ново тяло, аз ще ѝ попреча. Следователно младият маг, Рейстлин, ще започне Изпитанието в Кулата на Върховното чародейство и ще намери там смъртта си. Няма да живее достатъчно дълго, за да попречи на плановете ми. Останалите ще си отиват един по един. Защото без помощта на Рейстлин Златна Луна няма да открие жезъла със синия кристал — а това е началото на свършека на света.

— Не! — изскимтя ужасено Тас. — Това... това не може да бъде истина! Не исках да става така. С-само реших да з-замина с Карамон и да изживеем поредното приключение! Той нямаше да се справи сам. Нуждаеше се от мен!

Кендерът се озърна изплашено, търсейки начин да побегне. Ала макар на пръв поглед да изглеждаше, че може да тръгне във всяка една посока, знаеше че няма къде да се скрие. Той се строполи на колене пред облечената в черно жена и се взря в нея:

— Какво сторих? Какво сторих? — извика обезумяло. Стори онова, което би накарало дори Паладин да ти обърне гръб.

— Какво ще правиш с мен? — попита нещастно Тас. — Къде мога да отида сега? — Той вдигна потъналото си в сълзи лице. — Предполагам, че не м-можеш да ме изпратиш обратно при Карамон или в собственото ми време?

Твоето време вече не съществува. Колкото до изпращането ти при Карамон, сам знаеш, че е невъзможно. Не, ще останеш тук, с мен, като един вид застраховка срещу бъдещи грешки.

— Тук? — изпъшка Тасълхоф. — Но докога?

Пред очите му жената бе започнала да избледнява в леки проблясъци, които сякаш сгъстяваха нищото на мястото, където до преди миг бе стояла.

...Не задълго, предполагам. Дори никак... Или може би завинаги...

— Какво... Какво иска да каже тя? — попита Тас, вече към сивокосия свещенослужител, който бе изникнал на мястото на Нейно Мрачно Величество. — Не задълго или завинаги?

— Макар да не си мъртъв, дори в този момент ти умираш. Като всеки смъртен и твоите жизнени сили постепенно те напускат. Такава е природата на Бездната. Малко живи същества могат да се противопоставят на злото, което ги изяжда отвътре. Когато най-сетне умреш, боговете ще отсъдят съдбата ти.

— Разбирам — преглътна Тас. Той увеси нос. — Предполагам, че така ми се пада. О, Танис, ако знаеш само колко съжалявам! Наистина, не исках да става така...

Пръстите на свещенослужителя грубо го уловиха за ръката. Действителността край тях отново започна да се променя заедно с побягналата земя под краката им. Тасълхоф дори не обърна внимание. В този момент кендерът предпочиташе да се отдаде на бликналите сълзи и черната мъка. В този момент Тас желаеше смъртта повече от всичко друго на този свят.

Глава 8

— Ето тук — каза сивокосият мъж.

— Къде? — попита равнодушно Тасълхоф Кракундел, повече по силата на навика, а не защото наистина искаше да научи.

Свещенослужителят замълча и вдигна рамене:

— Предполагам, че ако в Бездната имаше затвори, това щеше да бъде един от тях.

Тас се огледа. Както обикновено край тях нямаше нищо — просто обширна, зловеща и напълно безсмислена празнота. Нямаше стени, килии, решетки, ключалки. Нито дори надзирател. Едно обаче бе сигурно — и този път нямаше мърдане, — бягството оттук беше невъзможно.

— Да не би от мен да се очаква просто да вися тук, докато умра? — попита с изтънял гласец. — Искам да кажа, нямам ли право поне на легло и някакъв стол... О!

Още докато изговаряше последното, пред очите му се бе материализирало легло заедно с едно трикрако дървено столче. Даже тези съвсем привични предмети изглеждаха съвсем не на място тук, в средата на нищото и скоро Тас откри, че няма сили да гледа към тях.

— Б-благодаря — каза тихо и седна с въздишка на столчето. — Полагат ли ми се вода и храна?

Почака малко, за да види дали няма да се появят. Не се появиха. Свещенослужителят поклати глава. Сивата му коса бе образувала огромен гърчещ се облак около него.

— Не, нуждите на смъртното ти тяло ще бъдат задоволявани по друг начин. Няма да изпитваш глад или жажда. И се погрижих за раните ти.

Тас откри, че болките в ребрата му бяха изчезнали, а главата му си беше съвсем наред. Желязната яка също бе свалена.

— Освен това не е необходимо да ми благодариш — продължи свещенослужителят, забелязал, че кендерът отваря уста. — Направихме го, за да не прекъсваш задълженията ни. И така, сбогом...

Мъжът издигна ръце, готов да отпътува.

— Чакай! — извика Тас, като скочи от стола и увисна за крайчеца на веещата се черна роба. — Искаш да кажеш, че повече няма да се видим? Не ме оставяй!

Със същия успех можеше да се опита да улови облак дим. Робата се изплъзна от пръстите му и отлетя безследно.

— Когато умреш, ще върнем тялото ти на по-високите равнища и ще се погрижим душата ти да поеме своя път... или да се завърне тук. Дотогава контактът с теб е нежелателен.

— Сам! — проплака Тас, като се огледа диво и отчаяно. — Напълно сам... докато умра? Не след дълго... — добави тъжно. Върна се и отново седна на столчето. — Дали пък да не свърша със себе си, за да стане по-бързо? Така поне ще отида на някое друго място... надявам се.

Зарея очи към празния хоризонт.

— Физбан — произнесе след малко. — Сигурно не можеш да ме чуеш оттук. И предполагам, че едва ли има нещо, което би могъл да направиш за мен в този момент, но искам да знаеш, че не го направих нарочно. Да променя заклинанието на Пар-Салиан, да се върна назад във времето, без никой да ме е карал и нещата от този род.

Той въздъхна разтреперано и сплете мъничките си ръце.

— Е, сигурно сега е късно за извинения... Навярно, ако трябва да бъдем напълно честни, част от мен се съгласи да тръгне с Карамон, понеже — той преглътна напиращите сълзи, — ами, понеже ми изглеждаше толкова забавно. Но, уверявам те, една друга част прие приключението, защото Карамон не трябваше да тръгва съвсем сам! За всичко е виновна пиячката на джуджетата. А и обещах на Тика да се грижа за него... О, Физбан! Ако само виждах някакъв изход от тази каша, щях да направя всичко възможно да оправя нещата. Честно...

— Ейти.

— А? — Тас едва не падна от столчето. Обърна се бързо, уверен, че ще види Физбан, ала вместо него видя малко човече — по-ниско дори от него самия — облечено в кафяви панталонки, сива туника и кафява кожена престилка.

— Казахейти — повтори малко раздразнено то.

— Ъъъ, з-здравей — заекна Тас. Човечето определено не приличаше на мрачен свещенослужител, или поне никога досега не бе чувал свещенослужителите да носят кафяви кожени престилки. Разбира се винаги имаше място за изключения, особено ако човек си даде сметка колко удобни са всъщност този вид престилки. Независимо от всичко обаче, човечето му напомняше за някой... само ако можеше да си спомни кой...

— Я! — щракна с пръсти Тас. — Ти си гном! Извинявай,

че ти задавам толкова личен въпрос — кендерът се изчерви от притеснение, — но... ъъъ... ти мъртъв ли си?

— Мити? — попита гномчето и го измери с поглед подозрително.

— Не, разбира се! — възмути се Тас.

— Азсъщо! — отсече човечето.

— Ъъм... би ли забавил малко — предложи кендерът. — Знам, че така си говорите, но понякога трудно ви се разбира. ..

— Казах, ами и аз също! — кресна гномът.

— Благодаря ти — отвърна учтиво Тас. — Но те чувам прекрасно. Би могъл да говориш малко по-тихо... хм, хм... да говориш бавно и малко по-тихо — побърза да добави, забелязал, че човечето си поема дъх.

— Как... се... казваш? — произнесе изключително бавно гномът.

— Тасълхоф... Кракундел. — Кендерът протегна ръчичка, която гномът пое и разтърси мъжки. — А... ти? Искам да кажа — а ти? Не, не исках да кажа...

Твърде късно. Гномчето беше в стихията си.

—Гнимшмаригонгалесефрахутспътхтурандотсаманела...

— Кратката версия! — извика Тас, когато човечето спря да си поеме дъх.

— О — това сякаш уби настроението на гнома. — Гнимш.

— Още веднъж ти благодаря. Радвам се да се запознаем... ъъъ... Гнимш — въздъхна от облекчение кендерът. Съвсем беше забравил, че всяко гномско име изправяше неподготвения слушател пред необходимостта да изслуша пълен списък на семейната история, стигаща до най-ранните известни (или измислени) предци на съответния гном.

— Радвам се да се запознаем, Кракундел — кимна човечето и двамата отново си стиснаха ръцете.

— Моля, седни — предложи любезно Тас, като се настани на леглото и посочи столчето. Гнимш хвърли един унищожителен поглед на трикраката мебел и вместо това седна направо в стола, който се материализира точно под него. Гледката хвърли кендера във възторг. Беше наистина забележителен стол — имаше си поставка за краката, която се спускаше и вдигаше, както и странни полуобръчи, които го превръщаха в люлеещ се стол, без да се брои механизмът, позволяващ на седящия в него да се излегне в хоризонтално положение и хубаво да си почине.

За нещастие веднага щом гномчето се облегна назад, столът се преобърна заедно с него и го прекатури през глава. Гнимш измърмори някакво проклятие, покатери се отново и дръпна една ръчка. Този път поставката за крака отскочи нагоре и го удари по носа. В същото време облегалката се бе прегънала право напред и още преди да се е усетил, Тас спасяваше госта си от очевидните намерения на стола да изяде своя собственик.

— Да му се не види! — изруга Гнимш ѝ отпрати люлеещия се звяр обратно там, откъдето се беше появил, след което неутешимо се настани върху трикракото столче на Тас.

Кендерът бе посещавал гномски домове и беше запознат с изобретенията им, така че просто се помъчи да избъбри нещо подобаващо от сорта на:

— Изключително интересно... какъв напредничав дизайн...

— Дори напротив — възрази за негово учудване Гнимш. — Проектът не струва. Принадлежи на първия братовчед на жена ми. Трябваше да помисля преди да го извикам. Нали знаеш — той въздъхна, — понякога човек се замисля за дома и...

— Така е — съгласи се Тасълхоф и преглътна буцата в гърлото си. — Ако... ако не възразяваш срещу въпроса ми, какво всъщност правиш тук, щом... ами, щом не си... мъртъв?

— Би ли ми казал какво правиш ти тук? — парира го гномчето.

— Естествено — каза кендерът, ала внезапно се сети нещо. Огледа се предпазливо и се наведе напред. — Никой няма нещо против, нали? — прошепна. — Че си говорим? Да не би да е забранено или...

— Хич не им пука — махна пренебрежително Гнимш. — След като не им се пречкаме, можем да ходим където си пожелаем. Разбира се — добави, — навсякъде гледката е горе-долу една и съща, така че няма смисъл.

— Разбирам — кимна Тас, чието любопитство се бе разгоряло. — А как точно пътуваш?

— С ума си. Още ли не си се сетил? Не, не вярвам — гномчето изсумтя. — Кендерите не се славят с особено големи мозъци.

— Гномите и кендерите имат доста общо — отбеляза намусено Тасълхоф.

— Да, така разправят — отвърна скептично човечето, очевидно без да влага твърде много вяра в твърдението.

В името на запазването на мирните им отношения, кендерът реши да смени темата:

— Значи, ако искам да отида някъде, просто си помислям за мястото и се пренасям там?

— В определени граници — рече Гнимш. — Например, няма как да влезеш в светите места, където работят свещенослужителите. ..

— О — разочарова се Тас, като със съжаление си помисли, че вероятно същите тези свети места биха били на първо място в списъка му с туристически атракции. После му хрумна друго: — Ти накара стола да се появи от нищото, само като си помисли за него, а аз създадох леглото и столчето. Ако си помисля за нещо друго, ще се появи ли и то просто така?

— Пробвай — предложи Гнимш.

Тас се напрегна.

Откъм долната страна леглото се появи закачалка за шапки. Гномчето изпръхтя:

— Браво. Много удобно.

— Просто се упражнявах — защити се Тасълхоф.

— Най-добре внимавай — предупреди го Гнимш. — Понякога нещата не се получават точно по начина, по който си искал.

— Да — кендерът внезапно си спомни за дървото и джуджето. Потръпна. — Предполагам, че си прав. Е, поне сега сме двама. Можем да си говорим. Нямаш никаква представа колко скучно ми беше в началото. — Той се излегна в леглото, като преди това си представи, изключително предпазливо, една възглавница.—Ами давай, разкажи ми историята си.

— Ти пръв. — Гнимш го стрелна с крайчеца на окото.

— Не, не, ти си ми гост.

— Настоявам.

— Аз настоявам.

— Да започнем с теб. В края на краищата съм тук от по-дълго.

— Откъде си толкова сигурен?

— Просто съм... Давай.

— Но... — изведнъж Тасълхоф си даде сметка, че по този начин няма да стигнат доникъде и макар очевидно да разполагаха с цяла вечност, не му се искаше да я прекара в компанията на оспорващ предложенията му гном. Пък и едва ли имаше разумен довод срещу това да не разкаже историята си. И без друго му харесваше да разказва. Така че, облегнат възможно най-удобно, той започна и скоро установи, че Гнимш го слуша с интерес, въпреки че интересът на гномчето се изразяваше в непрестанни прекъсвания и обаждания като "давай нататък" точно в най-интересните части.

Накрая Тас завърши:

— И тъй, ето ме тук. А сега ти — каза, доволен, че може да си поеме дъх.

— Ами — поколеба се Гнимш и се огледа подозрително, сякаш се страхуваше, че някой може да ги подслушва. — Всичко започнало преди много, много години, когато семейството ми си избрало своята Цел в Живота. Нали знаеш какво е Цел в Живота?

— Разбира се — отвърна незабавно Тас. — Приятелят ми Гнош също имаше Цел в Живота. Неговата беше свързана с драконовите сфери. Всеки един от вашия народ има предопределена роля в живота, която трябва да бъде изпълнена успешно под угрозата никога да не попадне в Отвъдното. — Той се замисли. — Нали не си тук заради това?

— Не — гномчето поклати рошавата си глава. — Целта в живота на семейството ми беше да изобретим устройство, което да пренася притежателя си от едно измерение в друго. И — Гнимш въздъхна трагично — моето работеше.

— Работело? — изправи се изумено Тас.

— Без грешка — кимна унило човечето.

Кендерът почувства как му се замайва главата. Никога дотогава не беше чувал за подобно нещо... изобретение на гном, което да работи... при това без грешка!

Гнимш го погледна срамежливо:

— Знам какво си мислиш — каза. — Че съм се провалил. Но не знаеш цялата истина. Виждаш ли... всички мои изобретения работеха. Всички до едно.

— Но как... защо смяташ, че си се провалил? — обърка се Тас.

Гномчето се втренчи твърдо в него:

— Каква полза има от това да изобретиш нещо, което работи? Къде е предизвикателството? Нуждата от творчески подход? Напредничавото мислене? Къде би отишъл прогресът? Знаеш ли — призна си с помрачняло лице, — че ако не бях дошъл тук, със сигурност щяха да ме изпратят в изгнание? Разправяха, че съм заплаха за обществото. И съм на път да върна научните изследвания със сто години назад. — Той сведе глава омърлушено. — Ето защо нямам нищо против, че съм в Бездната. Заслужавам си го, точно като теб. Така или иначе най-вероятно щях да свърша тук.

— И къде е това устройство? — попита с нарастваща възбуда кендерът.

— Ами те го взеха, разбира се — махна с ръка човечето.

— Е, и? — Тас направи пауза. — Не можеш ли да си измислиш ново? Нали си измисли онзи стол?

— Сигурен съм, че видя какво направи той — отвърна Гнимш. — Тъй че е по-вероятно да свърша с нещо подобно на изобретението на баща ми. Е, да, пренесе го в друго измерение. Комитетът по Експлодиращите устройства още го изучаваше, преди да се окажа тук... Защо? Какво се опитваш да постигнеш? Да избягаш от Бездната?

— Налага се — заяви Тас. — Иначе Царицата на Мрака ще спечели войната и всичко ще бъде по моя вина. Освен това приятелите ми са в ужасна опасност. Е, добре де, единият не ми е точно приятел, но е интересен човек и въпреки че се опита да ме убие, като ме накара да повредя устройството, съм сигурен, че не е било нищо лично. Вероятно е имал причина...

Той спря.

— Ами да! — скочи от леглото. — Разбира се! — извика толкова развълнувано, че около леглото изникна цяла гора от закачалки, които накараха гномчето да подскочи уплашено.

Гнимш се плъзна лекичко от столчето и заотстъпва предпазливо:

— Какво има? — блъсна се в една закачалка той.

— Виж! — каза Тас, докато тършуваше из торбичките на кръста си. Отвори една, а после и друга. — Ето го! — Той показа съдържанието ѝ на човечето. Гнимш надникна. В този момент кендерът я дръпна: — Един момент!

— Кво? — шашна се гномът.

— Нали не ни наблюдават? Ще научат ли?

— Да научат какво?

— Просто ми отговори. Има ли начин да разберат?

— Не, предполагам, че не — отвърна колебливо Гнимш. — Не мога да твърдя нищо със сигурност, тъй като не знам какво точно не бива да разбират. Но те уверявам, че в момента са доста заети, поне доколкото ми е известно Събуждат разни дракони и такива работи. Иска се голяма концентрация.

— Добре — промърмори мрачно Тас и отново седна на леглото. — А сега виж това. Той разтвори торбичката и изсипа съдържанието ѝ. — Напомня ли ти за нещо?

— Да, за годината, в която майка ми изобрети устройство, което трябваше да мие чинии — повдигна рамене гномчето. — Газехме до колене в счупени съдове. Налагаше се да...

— Не! — отсече раздразнено Тасълхоф. — Виж, като приближим тази част до ето тази и...

— Устройството ми за пътуване през измеренията! — възкликна Гнимш. — Прав си! Наистина изглеждаше по този начин. Моето нямаше такива евтини имитации на скъпоценни камъни, но... Не, гледай сега. Напълно погрешно е. Мисля, че тази част стои тук, а не тук. Да. Ясно? А после тази верига се окачва тук и после я завъртаме ето така. Не, чакай малко. По точно... Сега разбирам. Първо ей това трябва да щракне отсам. — Гнимш се настани на леглото, подбра единия от скъпоценните камъни и го постави на точно определено място. — Така, трябва ми още една от тези червените дреболии. — Той затърси сред камъните. — Какво изобщо си му правил на това чудо? — измърмори. — Да не си го метнал в месомелачка?

Така или иначе гномчето напълно бе изключило и не можа да чуе отговора на Тас. Междувременно кендерът се възползва от възможността да разкаже историята си отново. Настанен удобно на столчето и цъфтящ от задоволство, че няма кой да го прекъсва, Тас говореше и говореше, докато забравил за всичко и всеки, Гнимш подреждаше безбройните скъпоценни камъни и малките сребърни и златни части и вериги на спретнати купчинки.

Въпреки че не спираше да разказва, Тасълхоф обнадеждено не откъсваше очи от човечето и онова, което то вършеше. Естествено, налагаше се да си припомни, че бе отправил молитвата си към Физбан, а това означаваше, че има доста голяма вероятност, веднъж щом устройството бъде сглобено, да ги запрати на някоя от луните или да ги превърне в пилета, ала, мислеше си той, все някой трябваше да поеме този риск. В края на краищата, бе обещал да оправи нещата. Фактът, че срещна провалил се гном може би не беше най-желаната възможност, но бе за предпочитане пред изгледите да се помайва наоколо в очакване на смъртта.

В същото време Гнимш си бе представил плоча и парче тебешир и вече скицираше диаграми, като не преставаше да си мърмори:

— Приплъзваме скъпоценен камък А в гнездо Б...

Глава 9

Мизерно място, а, братко? — подхвърли Рейстлин, додето вдървено се изхлузваше от седлото.

— Отсядали сме и на по-лоши — отбеляза Карамон, зает да помага на лейди Кризания да слезе от коня си. Но вътре поне е топло и сухо, което го прави сто пъти за предпочитане пред нощуването на открито. Освен това — добави, като погледна сърдито към магьосника, който се бе подпрял от безсилие на коня и кашляше мъчително — няма как да продължим, без да си починем поне малко. Ще се погрижа за животните. Вие влизайте.

Кризания пристъпи в дълбоката една стъпка кал и се уви по-добре в подгизналото си наметало. Точно според думите на Рейстлин, мястото си беше съборетина.

Както и да се бе наричало, едва ли вече някой вече бе в състояние да каже, тъй като никъде не се виждаше табела. Единственото, по което човек можеше да разбере, че вижда пред себе си хан, бе плочата, подпряна от вътрешната страна на един от прозорците, върху която с груби, разкрачени букви бе написано: "Дубре дошел, пътниче". Самата постройка беше доста стара и солидно укрепена. Въпреки очевидните опити да бъде спряна разрухата обаче, покривът бе на път да се срути, единият от счупените прозорци бе неумело закрит с парче плъст, а дворът приличаше на необятно езеро от кал с няколко боднати, уморени от живота бурени.

Рейстлин бе избързал напред и сега стоеше в рамката на вратата, загледан към Кризания. От вътрешността на хана извираше топла светлина, а миризмата на дим обещаваше огън. По лицето на магьосника се бе изписало нетърпение. Един по-силен порив на вятъра изпълни качулката на жената и запрати към лицето ѝ пронизващо студени пръски дъжд. Тя въздъхна и изгази през калта, за да се присъедини към него.

— Добре дошли, господарю. И на гус'жата ви тъй също.

Гласът я накара да се озърне стреснато. При влизането им не бе забелязала никой наблизо. Кризания се обърна, точно когато вратата се захлопна, за да види грозноват мъж, скрит сред сенките.

— Какъв ден, господарю, какъв ден — подхвана мъжът, като потриваше угоднически ръце. Последното, заедно с мазната престилка и наметнатата през раменете му дрипа, вероятно го правеха съдържателя на заведението.

Помисли си, че ако се вземе предвид окаяното състояние на хана, собственикът му си е точно на мястото. Той се приближи до тях, без да престава да потрива ръце, докато се оказа толкова близо до нея, че можеше съвсем ясно да долови отвратителния му бирен дъх. Кризания прикри лице с наметката си и се отдръпна. Това сякаш го развесели и съдържателят се ухили пиянски с усмивка, която можеше да бъде взета за глуповата, ако в кривогледите му очи съвсем ясно не проблясваше определена пресметливост.

Загледана към него, Кризания си даде сметка, че в този момент би желала да бъде на всяко друго място, дори и навън под дъжда, стига да не ѝ се налага да търпи неприятното присъствие на този човек. Рейстлин обаче просто го измери пронизващо и кратко нареди:

— Маса. По-близо до огъня.

— Тъй, тъй, господарю, на вашите услуги. Една маса близо до огъня. И как не в тоз ден? Оттук, господарю, 'спожо...

Като не преставаше да се кланя раболепно с все същия лукав блясък в очите и без да откъсва поглед от тях, мъжът ги поведе към една мръсна маса.

— Господарят ще да е магьосник, а? — Ханджията протегна ръка, за да докосне черната роба на Рейстлин, но мълниеносно я отдръпна под тежкия му взор. — Ще да сте едного от черноризците, нал'тъй? Отдавна не сме съзирали с очите си таквизи като вас — продължи той.

Рейстлин не отговори. Задавен от поредния пристъп на кашлица, магьосникът се сви, опрян на жезъла си. Кризания му помогна да се отпусне на един стол близо до огъня. Той протегна ръце към пламъците с благодарност.

— Гореща вода — нареди тя, докато развързваше подгизналата си наметка.

— Какво му е? — попита подозрително съдържателят. — Да не е изгарящата треска? Щото, ако е тъй, по-добре веднага да си излезете...

— Не е — отсече жената и свали наметката си. — Болестта му мъчи само него. — Тя се наведе загрижено над магьосника и произнесе с нетърпящ възражение тон: — Поисках гореща вода.

— Тъй, тъй — отвърна презрително съдържателят. Ръцете му бяха престанали странния си угоднически танц и изчезнаха някъде под престилката, точно преди да се заеме с поръчката.

Забравила за отвращението си от ханджията, Кризания се зае да помогне с каквото може на Рейстлин. Разхлаби наметалото му и му помогна да го свали, след което просна мократа дреха близо до огнището, за да може да изсъхне. После претърси общото помещение на хана. Единственото, което откри, бяха няколко мръсни възглавници, които нареди около магьосника, за да може да се отпусне и да си поеме дъх.

Когато коленичи до него, за да свали мокрите му ботуши, младата жена почувства как нечия ръка докосва косата ѝ.

— Благодаря ти — прошепна Рейстлин в отговор на въпросителния ѝ поглед.

Кризания се изчерви от удоволствие. В кафявите му очи се появи топлина, а пръстите му нежно отстраниха влажните кичури коса от лицето ѝ. Откри, че не може да отговори, нито да помръдне, коленичила, изгубена в дълбокия му взор.

— Твойта ли е таз жена?

Грубият глас на съдържателя я накара да трепне още веднъж. Даде си сметка, че така и не бе успяла да разбере кога се е приближил. Кризания се изправи и рязко извърна очи към огъня, неспособна да погледне никой от двамата.

— Тя е дама от един от знатните домове на Палантас — намеси се някой откъм входната врата. — Ще ти бъда благодарен, ако говориш уважително в нейно присъствие.

— Тъй, господарю, тъй — побърза да отговори ханджията, очевидно обезкуражен от широките рамене на Карамон, който тъкмо влизаше, заедно с вълна студен въздух и дъждовни пръски.

Кризания запази мълчание. Тя се обърна и нареди съвсем тихо:

— Остави водата на масата.

Карамон затвори вратата и се присъедини към тях, докато Рейстлин вадеше торбичката с билковата смес за отварата си. Хвърли я на масата и ѝ даде знак да се заеме с нея. Сетне отново се отпусна изтощено сред възглавниците и се загледа в огъня. При всяко вдишване от гърдите му се разнасяха мъчителни хрипове. С ясното съзнание, че е наблюдавана от загрижения Карамон, Кризания започна да приготвя напитката.

— Конете са напоени и нахранени. Не сме ги преуморили. Предполагам, че ще им трябва не повече от час да починат. Искам да стигнем до Солантас преди залез слънце — обади се Карамон, за да запълни неудобното мълчание. Войнът също свали наметалото си и го разстла да съхне пред огъня. От мократа тъкан веднага започнаха да се издигат облаци пара. — Поръчахте ли вече нещо за ядене? — попита внезапно.

— Не... само гореща вода — измърмори Кризания, докато подаваше на Рейстлин готовата отвара.

— Стопанино, вино за дамата и магьосника и вода за мен. И каквото там ти се намира за хапване — каза Карамон и се настани на масата срещу брат си. След седмици пътуване през опустошените земи на път за равнините на Дергот и тримата знаеха много добре, че в крайпътните ханове човек се задоволява с онова, което има, ако въобще имаше нещо. — Това е само началото — подхвърли той към магьосника, след като съдържателят бе отишъл да изпълни поръчката му. — Тепърва предстоят есенните бури. Колкото по на юг се спускаме, толкова по-лошо ще става. Сигурен ли си, че не искаш да направим една по-дълга почивка? Мен ако питаш, направо си търсиш белята.

— Какво искаш да кажеш? — сепна се Рейстлин и едва не разля по-голямата част от съдържанието на чашата в ръката си.

— Нищо... просто... — Карамон сякаш се опитваше да избегне пронизващия му поглед. — Кашляш. Времето е влажно, това е всичко.

Очевидно успокоен, че брат му не се е опитвал да вложи нещо повече в думите си, магьосникът отново потъна във възглавниците:

— Дори напротив. И те съветвам да забравиш за тази мисъл. Почивката само те отдалечава от дома, братко.

— Все ми е едно — сви мрачно рамене Карамон. — Дори ако умреш по пътя.

Кризания шокирана се извърна към него. По устните на Рейстлин плъзна горчива усмивка.

— Трогнат съм от загрижеността ти, братко. Не се тревожи за здравето ми. Освен ако междувременно не ми се наложи да се подложа на още някое изпитание, силата ми ще бъде достатъчна, за да произнеса решителното заклинание.

— Изглежда разчиташ на това, че някой ще се погрижи да избегнеш изпитанията по пътя си — отвърна мрачно Карамон, вгледан в Кризания.

Тя се изчерви още веднъж и вече се готвеше да отвърне нещо на забележката, когато бе прекъсната от влизането на съдържателя. Мъжът се приближи, понесъл неголям бакърен котел. Съдържанието му бе неизвестно, но поне изпускаше пара. В другата си ръка ханджията носеше напукана стомна. Преди да ги остави на масата, той огледа пресметливо тримата пътници:

— Големи извинения, господарю — започна той, — но най-добре първом да видя цвета на парите ви. Времената са си неспокойни, 'нал знайте...

— Ето. — Рейстлин извади една монета от кесията си и я подхвърли на масата. — Достатъчно ли е?

— Да, господарю — кривогледите очи на мъжа заблестяха при вида на среброто.

Той се освободи от товара на котела и стомната и грабна алчно монетата, като през цялото време наблюдаваше Рейстлин така, сякаш магьосникът щеше да я накара да изчезне.

После я пусна в джоба си, изчезна за секунда зад мръсния тезгях в дъното на помещението и се върна с паници, лъжици и чаши, които прибави към храната на масата. Зачака нещо, потривайки ръце. Кризания огледа паниците. Бяха толкова мръсни, че се налагаше да ги измие сама. Докато се занимаваше с това, съдържателят попита с толкова любезен тон, че Карамон неволно се намръщи:

— Ще има ли още нещо, господарю, 'спожо?

— Имаш ли хляб и сирене?

— Да, господарю.

— Сложи за трима ни в една кошница. Ще я вземем с нас.

— Ще си... продължите значи? — поинтересува се ханджията.

Кризания тъкмо подреждаше измитите купи на масата, но бе принудена да вдигне поглед, усетила едва доловимата промяна в тона на мъжа. Тя се обърна въпросително към Карамон, за да види дали и той е забелязал нещо, ала едрият мъж вече разбъркваше задушеното и се навеждаше, за да го подуши изгладняло. Рейстлин също сякаш не бе доловил каквото и да, втренчен невиждащо в пламъците. Ръцете му отсъстващо стискаха празната чаша.

— Определено не смятаме да прекараме нощта тук — отговори Карамон и започна да разлива по паниците с един черпак.

— Не вярвам да намерите по-добро място за нощуване по пътя за... накъде казахте, че отивате? — продължи да разпитва съдържателят.

— Не е твоя работа — отвърна студено Кризания.

Тя взе една пълна паница и я отнесе на Рейстлин. Магьосникът хвърли един поглед на гъстото, плувнало в мазнина съдържание в нея и само махна с ръка. Самата тя, макар да изпитваше силен глад, успя да се насили да хапне едва няколко лъжици от неизвестната смес, преди решително да остави паницата настрана и да се увие зиморничаво във все още мократа си наметка. Затвори очи и се опита да не мисли за това, че само след час отново трябваше да се изправят срещу бурята, дъжда и унилия, еднообразен пейзаж.

Рейстлин вече бе заспал. Единствените звуци, които смущаваха тишината, идваха от шумното дъвчене на Карамон, който се хранеше с апетита на навикнал на всичко ветеран. След малко съдържателят се върна от кухнята, само колкото да остави поръчаната кошница с храна.

Час по-късно Карамон отиде да изведе конете от обора — три ездитни и един натоварен с най-различен багаж, покрит с одеяло и здраво овързан с въжета. Войнът помогна на двамата да се качат на седлата и сам се метна на собствения си огромен жребец. Застанал наблизо под дъжда, гологлавият съдържател му подаде кошницата и се закланя още по-угоднически с широка усмивка, без да обръща внимание на измокрените си дрехи.

Карамон му кимна рязко и метна в краката му втора монета, след което подкара полека коня надолу по пътя, следван от свитите в изливащия се порой Кризания и Рейстлин.

Ханджията вдигна монетата и ги проследи с очи, докато най-сетне фигурите им се скриха зад близкия завой. Иззад конюшнята изникнаха двама непознати и се присъединиха към него.

Съдържателят подхвърли монетата във въздуха и ги погледна:

— Кажете му, че са тръгнали по пътя за Солантас.

Попаднаха в засадата съвсем лесно.

Яздеха в отслабващата светлина на отминаващия мрачен ден, под големи дървета, от чиито клони монотонно се стичаше вода. Шумът от нападалите листа заглушаваше всичко друго, включително и собствените им мисли. Така че никой от тях не успя да чуе навреме звука от галопиращите копита и звънтенето на проблясващата стомана.

Когато разбраха какво се случва, вече бе твърде късно. Иззад околните дървета изскочиха още нападатели и се спуснаха върху тях като огромни грабливи птици. Последвалите събития се развиха бързо и с обичайната за подобни нападения вещина.

Преди Рейстлин да е успял да се обърне, един от бандитите се покатери отзад на седлото му и го просна в несвяст. Друг се стовари зад Кризания, запуши ѝ устата и приближи острието на камата си към гърлото ѝ. За разлика от спътниците си, Карамон принуди трима от нападателите да впрегнат задружни усилия, за да го съборят от коня. Борбата продължи дълго, а когато най-сетне приключи, единият от тримата бе останал да лежи неподвижно на земята. По всичко личеше, че едва ли отново ще се изправи. Главата му бе изкривена под странен ъгъл.

— Счупен врат — докладва едного на човека, който се появи веднага щом всичко бе свършило.

— Дори не гъкна — добави невъзмутимо друг бандит и погледна преценяващо Карамон. Държаха го четирима души и се бе наложило да вържат огромните му ръце с тетива. Дълбоката рана на главата му кървеше обилно. Кръвта се стичаше по лицето му и се смесваше с изливащия се дъжд. Войнът тръсна коса в опит да я отстрани и продължи да се бори.

Водачът на бандитите се втренчи преценяващо в изпъкналите мускули на едрия мъж. Неколцина забелязаха погледа му и също закимаха с възхищение.

Карамон най-после бе успял да отърси кръвта от очите си и се озърна. Бяха наобиколени от близо двайсет, дори трийсет тежковъоръжени мъже. Когато насочи вниманието си към водача, войнът тихо изруга. Това бе най-големият човек, който някога бе виждал през живота си!

Мислите му се зареяха обратно към Рааг и дните на гладиаторски живот в Истар. "Полувеликан", каза си и изплю един избит по време на борбата зъб. Образът на огромния великан, който бе помагал на Арак да ръководи и подготвя гладиаторите за Игрите, все още бе съвсем жив в паметта му. Водачът на бандитите, макар да бе с очевидно човешки черти, все пак имаше някакъв особен жълтеникав нюанс на кожата си. Плюс типичния за расата сплескан нос. Освен това ръстът му далеч надвишаваше този на повечето хора — извисяваща се глава, широки рамене, ръце като дънери. Карамон забеляза, че походката му бе някак странна и че носи дълго до земята черно наметало, което скриваше напълно краката му.

Усвоил добре уроците на гладиаторската арена, завързаният войн се опита да прецени от пръв поглед врага си. Трябваше да открие някаква слабост. Когато вятърът подхвана дебелото вълнено наметало, Карамон изумено осъзна, че мъжът има само един крак. Другият бе направен от стомана.

Забелязал погледа му, водачът на бандитите се ухили и пристъпи към него. Огромната му ръка се протегна и го потупа по рамото:

— Възхищавам се на хора, които не се дават лесно — каза тихо. Ръката му изведнъж се сви в юмрук, отдръпна се и се стовари върху челюстта на Карамон. Силата на удара едва не повали война заедно с онези, които се опитваха да го задържат. — Но ще се наложи да платиш за смъртта на моя човек.

Водачът на бандитите оправи полите на наметалото си и се завъртя към мястото, където един от хората му бе хванал Кризания. Бандитът все още държеше устата ѝ запушена, ала макар да бе силно пребледняла, в очите ѝ вече искреше ужасен гняв.

— Трудно е за вярване, нали, момчета? — продължи все така тихо полувеликанът. — Вече получаваме подаръци, а дори не дошла Коледа.

Смехът му отекна сред гъстата гора. Той се протегна и разкъса наметката ѝ. Очите му бързо обходиха формите на тялото под нея, още повече, че бялата роба моментално подгизна под непрестанно сипещия се дъжд. Усмивката му се разшири, а очите му загледаха диво. Огромната му ръка посегна към нея.

Кризания се изви, за да му се изплъзне, ала полувеликанът я улови и задържа с лекота, без да престава да се смее:

— Я гледай, сладурчето си има някаква дрънкулка — произнесе замислено, втренчен в медальона на Паладин, провесен от шията ѝ. — Дали пък... интересно. Чиста платина! — Той подсвирна от учудване. — Най-добре да ти го пазя, скъпа. Страхувам, че в удоволствията и страстта ни, може да се изгуби...

Карамон вече бе дошъл на себе си, за да види как водачът на бандитите протяга пръсти към медальона. Странно, ала макар да трепереше от уплаха, в очите на Кризания се мяркаха отблясъци от мрачна насмешка. Внезапно под дъжда се изви мълния от чисто бяла светлина. Полувеликанът изкрещя от болка и отдръпна ръка, след което пусна младата жена, за да притисне изгорените си пръсти.

Сред бандитите се разнесе приглушено мърморене. Мъжът, който я държеше, внезапно отслаби хватката си и тя успя да му се измъкне, втренчила изпълнен с омраза поглед в него, докато полагаше усилия да се прикрие с остатъците от разкъсаната наметка.

Полувеликанът се приготви да я зашлеви, а Карамон с всички сили се опитваше да ѝ се притече на помощ, когато точно в този момент някой изкрещя предупредително:

— Магьосникът! Идва на себе си!

Очите на водачът не се отделиха от Кризания, ала ръката му се отпусна и той се усмихна:

— Е, вещице, май спечели първата битка. — Той се обърна към Карамон: — Обичам състезанията. И в боя, и в любовта. А нощта се очертава многообещаваща.

Полувеликанът даде знак на бандита, държал Кризания, да я хване отново. Мъжът се подчини, макар и с огромно нежелание. Водачът на бандитите се приближи до мястото, където Рейстлин идваше на себе си с мъчителни стенания.

— Магьосникът е най-опасен. Вържете му ръцете зад гърба и му запушете устата — нареди със стържещ глас. — Ако се опита да изграчи нещо, отрежете му езика. Това ще сложи край на кариерата му на заклинател.

— Защо просто не го убием? — изръмжа един от бандитите.

— Ами давай, Брак — насърчи го любезно водачът му. — Измъкни ножа и му прережи гърлото.

— Не и с моите ръце — измърмори мъжът и се отдръпна боязливо.

— Нали? Предпочиташ убийството на черноризец да падне върху мен? — продължи с все така измамно любезен тон полувеликанът. — Иска ти се да видиш как изсъхва моята ръка?

— Аз-аз... разбира се, че нямах това предвид, Стоманен Пръст... Н-не мисля като говоря, това е...

— Не е зле поне да се опитваш. Сега той е безвреден. Вижте го. — Стоманения Пръст посочи Рейстлин.

Магьосникът лежеше по гръб с вързани пред себе си ръце. Устата му бе запушена с мръсна кърпа. Независимо от всичко очите му, скрити в сенките на качулката блестяха с гибелна ярост, а пръстите му се извиваха с такъв гняв, че не един от мъжете навярно си задаваше въпроса дали взетите мерки не бяха твърде скромни.

Вероятно почувствал общата несигурност, Стоманения Пръст докуца до Рейстлин, а по жълтеникавото му лице плъзна широка усмивка. Внезапно той заби стоманения пръст на изкуствения си крак в слепоочието на магьосника. Ритникът моментално запрати Рейстлин в несвяст. Кризания изкрещя изплашено, ала мъжът, който я държеше, не ѝ позволи да се отскубне. Дори Карамон се почувства донейде виновен при вида на отпуснатото в калта тяло на брат си.

— Това ще го усмири за няколко часа. Когато се върнем в лагера, ще му вържем очите и ще го разходим до Скалата. А ако между другото се подхлъзне и падне от високо, е, така стоят нещата, нали мъже? Кръвта му няма да изцапа ръцете ни.

Разнесоха се отделни смехове, ала Карамон забеляза, че не един и двама се спогледаха, клатейки глави със съмнение.

Стоманения Пръст сякаш забрави за Рейстлин и насочи вниманието си към тежко натоварения кон:

— Ударихме добра плячка, момчета — каза със задоволство. Той се заклатушка тромаво и отново се зае с Кризания, която все още стоеше прикована в ръцете на нервния си пазач. — Добра плячка, без всякакво съмнение — измърмори. Пръстите му грубо уловиха брадичката на младата жена. После се наведе и я целуна.

Неспособна да помръдне, Кризания просто стоеше на мястото си. Не предприе нищо, може би предугадила, че бандитът очаква точно това. Ръцете ѝ обаче издаваха вътрешната борба, която водеше със себе си и Карамон забеляза, че когато Стоманения Пръст я освободи, тя извърна лице, така че черната ѝ коса да прикрие напиращите сълзи.

— Знаете обичая, мъже — заяви полувеликанът, докато непохватно милваше къдриците ѝ. — Делим всичко, след като съм взел своя дял, разбира се.

Разнесоха се още смехове. Тук-там се дочуха и радостни възгласи. Карамон нямаше никакви съмнения относно смисъла на последното, а и от дочутите коментари на бандитите можеше да се заключи, че това няма да бъде първият път, когато "деляха плячка" помежду си.

И отново имаше неколцина, главно от по-младите, които се намръщиха недоволно, клатейки глави. Разнесе се и мърморене: "Не искам да имам нищо общо с вещици!" и "По-добре да си легна с магьосника!"

Вещица! Отново тази дума. Неясните спомени се преплитаха в съзнанието му — спомени от дните, в които той и Рейстлин бяха пътували заедно с Флинт Наковалнята. От дните, в които идването на боговете тепърва предстоеше. Карамон потръпна при съвсем живия спомен за посещението им в градчето, чиито жители искаха да изгорят жива стара жена, обвинена в магьосничество. В паметта му ясно се бе отпечатало как неговият брат и Стурм, неизменният в своето благородство рицар, бяха рискували живота си, за да спасят кожата на старицата, която в края на краищата се бе оказала обикновена второкласна крадла.

Изведнъж си даде сметка колко бързо бе забравил как гледаха хората от тези времена на всякакъв род магически сили. А силите на свещенослужителката Кризания — в дни, когато нямаше истински свещенослужители — щяха да изглеждат дори още по-подозрителни. Помъчи се да мисли трезво. Изгарянето беше ужасен начин да завършиш дните си, но бе далеч по-бързо и за предпочитане пред...

— Ще я взема с мен. — Стоманения Пръст закуца през пътеката към мястото, където държаха коня му за юздите. Метна се на седлото: — Последвайте ме с останалите.

Мъжът, който държеше Кризания, я повлече напред. Водачът на бандитите се наведе и я изтегли при себе си. После хвана здраво юздите, така че младата жена се оказа в капана на здравите му ръце. Карамон удивено откри, че тя се взира право напред с безизразно лице.

"Дали знае? — зачуди се той, докато наблюдаваше безсилно как Стоманения Пръст препуска край него с похотлива усмивка. — Винаги са я защитавали, никога не са ѝ позволявали да се сблъсква с тази действителност. Може би дори не осъзнава на какви отчаяни действия са способни тези мъже..."

И ето, че Кризания го погледна. Точно преди да го отминат. Лицето ѝ бе спокойно и бледо, ала в очите ѝ имаше такъв ужас, ужас и безгласна молба, че войнът отпусна безсилно глава, чувствайки как сърцето му ще се пръсне от мъка.

"Знае... Боговете да са ѝ на помощ. Тя знае..."

Някой го изблъска грубо. Няколко човека го грабнаха едновременно и го метнаха напряко на седлото на собствения му кон. Провесен е главата надолу, с ръце, посинели от впитата тетива, той вдигна очи и видя как постъпват по същия начин с брат му. Бандитите се метнаха на собствените си коне и поведоха пленниците си навътре в гората.

Дъждът продължаваше да се лее. Конят му се препъваше в калта и при всяко разтърсване, тялото му протестираше. Седлото притискаше хълбока му, а нахлулата в главата му кръв го замайваше. Ала всичко, което виждаше из целия път към лагера, бяха двете изпълнени с ужас и молба очи.

Беше повече от сигурен, че не могат да се надяват на ничия помощ.

Глава 10

Рейстлин крачеше през пламналата пустиня. В пясъка пред него се нижеха стъпки, които той следваше. Стъпките го водеха все напред, нагоре и надолу по белите дюни. Беше му горещо, бе уморен и чувстваше ужасна жажда. Единственото, което искаше, бе да легне някъде и да почива. В далечината се виждаше кладенец, обграден от дебелата сянка на гъсти палми. Ала колкото и да опитваше, не можеше да се добере до него. Стъпките не водеха натам, а той нямаше воля да се отклони от пътя им.

Вече едва ходеше. Черната роба висеше тежко от тялото му и сякаш се опитваше да го повали върху пясъка. А сетне, почти изгубил сили, той вдигна очи и се задъха от ужас. Стъпките водеха до ешафод! До дръвника бе коленичила закачулена с черно фигура и главата ѝ лежеше върху него. И макар да не можеше да види лицето на човека под качулката, бе сигурен, че това е самият той. Палачът се възправяше наблизо с окървавена брадва в ръце. И неговото лице бе скрито под черна качулка. Брадвата се издигна и увисна над врата на Рейстлин. А когато се спусна, магьосникът за миг успя да зърне лицето на палача...

— Рейст! — прошепна някой.

Главата му се пръскаше от болка. Заедно с шепнещия глас обаче го бе връхлетяло и невероятното успокоение, че всичко е било просто сън. Отчаяно се забори да дойде на себе си, да надделее над кошмара.

— Рейст! — изсъска още по-нетърпеливо гласът. Усещането за истинска, а не мнима опасност го разбуди окончателно. Остана неподвижен, със затворени очи, за да даде възможност на ставащото да го връхлети окончателно.

Лежеше върху мократа земя със завързани ръце и запушена уста. В главата му пулсираше болка, която гласът на Карамон сякаш усили до непоносими размери.

Усещаше мириса на лагерни огньове и чуваше звука от гласове и груби смехове. Никой от гласовете не изглеждаше достатъчно близо, с изключение на този на брат му. После си припомни всичко. Нападението, мъжа със стоманения крак... Рейстлин отвори очи съвсем бавно.

Карамон бе проснат до него. Ръцете му бяха вързани зад гърба, ала в очите му блестеше нещо, което накара Рейстлин да си припомни за отдавна отминали дни, за времена, в които се бяха сражавали рамо до рамо, обединили силата на меча и магията в едно.

Въпреки болката и обгръщащата ги тъмнина, Рейстлин се почувства ободрен. Отдавна не бе изпитвал нещо подобно.

Сега връзката помежду им бе по-силна от всякога. Опасността им позволяваше да общуват не само с думи, но и с мисли. Забелязал, че брат му е дошъл на себе си, Карамон се загърчи в усилие да се приближи до него възможно най-незабелязано. После прошепна едва доловимо:

— Можеш ли да се освободиш? Пазиш ли още сребърната кама?

Рейстлин кимна. От незапомнени времена боговете бяха забранили на магьосниците да носят в себе си каквото и да е оръжие или да се обличат в каквато и да е броня. Предполагаше се, че причината е очевидна: не биваше да губят време в овладяването на грубите оръжия, след като имаха далеч по-висши цели и съществуваха много по-изтънчени начини за сражение. Ала след като маговете създали драконовите сфери и помогнали на Хума да прогони Царицата на Мрака, боговете им разрешили да носят близо до тялото си ками — в памет на копието на Хума.

Камата бе хитроумно прикачена от вътрешната страна на китката му с помощта на кожен ремък и в случай на нужда можеше да се окаже в ръката му по всяко време. Тя бе средство за защита, което трябваше да се използва само в момент, когато и последното заклинание е изречено... или в случаи като този.

— Имаш ли сили? Можеш ли да правиш заклинания? — прошепна отново Карамон.

Рейстлин притвори уморено очи. Да. Имаше. Само че... това означаваше допълнителна слабост, означаваше още време, за да успее да се възстанови за момента, в който се изправи пред Пазителите на Портала. И въпреки всичко, ако така или иначе нямаше да доживее дотогава...

Естествено, че щеше да живее, помисли си с горчивина. Отвори очи и кимна. Достатъчно силен съм, произнесе на ум и брат му въздъхна с облекчение.

— Рейст! — произнесе с внезапна сериозност Карамон. — Нали... се сещаш... какво очаква Кризания?

Магьосникът си представи подобния на мечка полувеликан и нечовешки силните му ръце, протягащи се към младата жена. В този момент го жегна странно чувство, чувство което изпитваше рядко и поради това можеше да бъде определено като необичайно — гняв, ярост. Сърцето му сякаш прескочи няколко пъти и в продължение на няколко секунди магьосникът не можеше да вижда нищо друго, освен кървавата пелена пред очите си.

Сетне откри, че Карамон го наблюдава удивено и осъзна, че емоциите му навярно са се изписали съвсем открито. Рейстлин се намръщи. Брат му продължи забързано:

— Имам план.

Магьосникът кимна раздразнено. Отдавна бе прозрял плана му.

Карамон продължи:

— Ако се проваля...

Ще убия първо нея, а после и себе си, довърши вместо него брат му. Разбира се, нищо подобно нямаше да се случи. Беше в безопасност... защитен...

Някой приближаваше и магьосникът затвори очи, за да потъне още веднъж в дълбините на собственото си съзнание. Това щеше да му даде време, за да се справи с оплетените си емоции и да възвърне контрола си. Усещаше студеното острие на камата от вътрешната страна на ръката си. Размърда мускулите, които щяха да освободят ремъка. Имаше нещо, което не му даваше мира. Тази странна реакция. Собствените му чувства спрямо жена, на която не разчиташе в абсолютно никакъв смисъл... освен в качеството ѝ на свещенослужител, разбира се.

Двама мъже изправиха грубо Карамон и го повлякоха със себе си. Войнът с благодарност установи, че освен бързия поглед, който хвърлиха към Рейстлин, за да се уверят, че все още е в безсъзнание, очевидно никой от тях не смяташе да обърне по-сериозно внимание на магьосника. Докато мъчително се опитваше по-скоро да ходи с вдървените си крака, отколкото да се влачи по неравната земя, Карамон още веднъж се замисли за странното изражение, изписало се по лицето на брат му, когато бе споменал лейди Кризания. Можеше да се определи единствено като яростта на измамен любовник и се срещаше често при обикновените мъже. Но при брат му? Способен ли бе Рейстлин на подобни чувства? Още в Истар Карамон бе решил за себе си, че не е, че магьосникът е изцяло погълнат от злото в сърцето си.

Сега обаче неговият близнак изглеждаше различен и твърде много му напомняше за стария Рейстлин, за брата, с когото толкова пъти се бе сражавал рамо до рамо — всеки поверил живота си в ръцете на другия. Онова, което магьосникът бе казал на Карамон за Тас, звучеше логично. Значи в края на краищата не бе убил кендера. А и макар често да бе раздразнителен, брат му се държеше изключително внимателно с Кризания. Може би...

Единият от мъжете го сръга безмилостно в ребрата, сякаш за да му напомни за отчайващата ситуация, в която бяха попаднали. Той изсумтя. Може би бе писано всичко да свърши тук и сега. Навярно единственото, което щеше да получи в замяна на живота си, би било бързата смърт на двамата му спътници.

Докато прекосяваха пространството на лагера, съсредоточен върху всичко, което бе видял и чул от засадата досега, Карамон започна мислено да подготвя предначертания план за действие.

Лагерът на бандитите приличаше по-скоро на малко градче, отколкото на разбойническо скривалище. Живееха в грубо построени колиби от дървени трупи и държаха конете си в една съседна пещера. Очевидно се навъртаха наоколо от известно време насам, но явно не се бояха от закона — по всеобщо мълчаливо споразумение тук признаваха водачеството и способностите единствено на Стоманения Пръст.

Доколкото можеше да прецени обаче, много от мъжете не бяха типичните недодялани главорези, каквито човек би очаквал да срещне по тези места. Несъмнено мнозина от тях поглеждаха към Кризания и клатеха неодобрително глави пред онова, което имаше да се случи. Макар повечето да бяха облечени в дрипи, голяма част носеха качествени оръжия — стоманени мечове от онзи вид, който се предава от баща на син и за който се полагат грижи като към наследствено придобита, а не спечелена по време на грабеж вещ. А и, въпреки че не можеше да бъде напълно сигурен, му се бе сторило, че на не един и два от тези мечове бе съзрял древния символ на Соламнийските рицари — розата и синьото рибарче.

Мъжете бяха гладко избръснати, а не с дългите мустаци, отличаващи рицарите по принцип, ала Карамон ясно бе забелязал в неумолимите им очи нещо от погледа на своя приятел, рицаря Стурм Блестящото Острие. Последното веднага го накара да се замисли за това как се бе развила историята на рицарството веднага след Катастрофата.

Обвинявани от разгневените тълпи за връхлетялото ги нещастие, рицарите били принудени да напуснат домовете си. Мнозина били избити, като не малко от тях станали свидетели на гибелта на собствените си семейства. Онези, които преживели тези събития, се укривали дълго из земите си или се присъединявали към бандитски формирования — точно като това.

Загледан към насядали край огньовете хора, почистващи оръжията си или разговарящи тихо помежду си, войнът си даде сметка, че по лицата на много от тях се забелязваха очевидните следи на здраво вкорененото зло, ала имаше и такива, които изглеждаха примирени и сякаш останали без капчица надежда. Самият той също не бе преживял малко. Знаеше на какво е способен човек, когато някой му отнеме надеждата.

Всичко това го караше да мисли, че планът му все пак можеше да успее.

В центъра на лагера се извиваха пламъците на един по-голям огън — недалеч от мястото, където с Рейстлин ги бяха захвърлили на земята. Карамон погледна назад, за да се увери, че брат му все още се преструва на изпаднал в безсъзнание. Със задоволство отбеляза, че магьосникът е сполучил да извие тялото си така, че все пак да може да чува и да вижда всичко.

Когато най-после го изтикаха в светлината на големия огън, онези, които бяха най-близо, прекъснаха заниманията си и започнаха да се събират в полукръг около него. Стоманения Пръст седеше на огромен дървен стол до огъня с халба в ръка, заобиколен от обичайната заливаща се от смях пасмина ласкатели и подлизурковци. Не се изненада, когато сред тях мерна и ухиленото грозновато лице на съдържателя на хана, който бяха посетили по-рано през деня.

До Стоманения Пръст седеше Кризания. Отново ѝ бяха отнели наметката. Роклята ѝ бе разкъсана при деколтето. С внезапен прилив на гняв Карамон забеляза, че на едната ѝ буза се бе появила голяма синина, а краят на устната ѝ бе подут.

Младата жена се държеше спокойно и с достойнство, гледаше право пред себе си и не обръщаше внимание на грубите шеги и пиперливите историйки, които се разказваха на висок глас тук и там сред мъжете. Изпълнен с възхищение, Карамон се усмихна мрачно. Знаеше до какво състояние я бе докарала паниката през последните дни в Истар, а и като се замислеше за безопасния живот, който бе водила дотогава, можеше да се каже, че е доволен, дори изумен, да види, че при окаяното им положение Кризания реагира с хладнокръвие, на което можеше да завиди дори Тика.

Тика... Войнът се намръщи. Не бе имал намерение да мисли за нея, нито да я сравнява по какъвто и да е начин с лейди Кризания! Наложи си да мисли за настоящето. Отвърна очи от жената. Трябваше да се концентрира върху най-належащото, върху своя враг.

Забелязал Карамон, Стоманения Пръст, прекъсна разговора, който водеше и даде знак на война да се приближи:

— Време да умреш, войниче. — Тонът му бе все така любезен. После мързеливо хвърли един поглед към Кризания. — Дамата вероятно няма да възрази, ако отложим любовната ни среща за няколко минути? Зная, скъпа... Мисли за това като за любовна игра. — Той я потупа по бузата. Когато младата жена отдръпна гневно глава, потупването му изведнъж се превърна в изненадваща плесница.

Кризания не извика. Просто вдигна брадичка и се втренчи в мъчителя си с мрачна гордост.

Карамон не можеше да си позволи да отвлича вниманието си, така че продължи да изучава с хладна любознателност лицето на Стоманения Пръст. "Този човек управлява с помощта на страха и грубата сила — помисли си той. — Следват го, но със сигурност има и такива, които изпитват съмнения. Вероятно ги е страх от него и с право; водачът на глутницата е единственият закон из тези покварени земи. Сигурно се грижи добре за тях и цени живота им. А това му осигурява тяхната лоялност,.. Каква ли обаче е цената на тази лоялност?"

Той се поизправи и като се стараеше да вложи възможно най-голямото презрение в гласа си, каза почти безразлично:

— Така ли доказваш смелостта си? Като удряш жена? — войнът се подсмихна. — Развържи ме и ми върни меча. Тогава ще видим що за мъж си всъщност!

Стоманеният Пръст го изгледа с интерес и Карамон с безпокойство осъзна, че той съвсем не е толкова глупав, за какъвто го бе смятал досега.

— Смятах да ти подготвя нещо по-оригинално, войниче — въздъхна полувеликанът и се изправи напълно в духа на представлението, което разиграваше. — Но май няма да се окажеш чак такова предизвикателство. Така или иначе тази вечер нямаме други забавления. За началото на вечерта, искам да кажа... — поправи се с похотливо изражение и елегантен поклон към Кризания, която не му обърна внимание.

Стоманения Пръст свали кожената си наметка и нареди на един от бандитите да му донесе меча. Антуражът му от ласкатели мигом се разкъса, за да се присъедини към вече събралите се наблюдатели около разчистеното пространство край огъня — очевидно този вид забавление се практикуваше твърде често тук. Докато мъжете се бореха за по-добри места, Карамон успя да улови погледа на младата жена.

Наклони глава и завъртя бързо очи към мястото, където лежеше магьосникът. Кризания моментално схвана мисълта му. Тя също се загледа нататък и кимна тъжно. Ръката ѝ се вдигна и улови медальона на Паладин. Подутите ѝ устни помръднаха.

В същия момент двамата мъже изблъскаха война в средата на широкия кръг и той я изгуби от очи.

— Ще ни бъде нужно нещо повече от молитви към боговете, за да се измъкнем оттук, лейди — измърмори, до известна степен развеселен от мисълта, че вероятно брат му в този момент също отправяше молитви, но към Царицата на Мрака.

Е, лично той нямаше към кого да отправи молба за помощ. Не можеше да разчита на нищо друго, освен на собствените си мускули.

Някой преряза тетивата от лък, с която бяха вързани ръцете му Карамон се намръщи от неприятното усещане, когато през изтръпналите му крайници нахлу вълна от кръв. Раздвижи се, за да се съвземе и постопли. Сетне изу мократа риза и панталоните си, за да не му пречат по време на боя. "Дрехите — учеше го старият му инструктор в Истар, джуджето Арак — дават предимство на противника и могат лесно да се окажат решаващ коз в ръцете му."

При вида на великолепната му мускулатура, от наблюдаващите се изтръгна вик на възхищение. Дъждът се стичаше по загорялото му тяло, светлината на огньовете се отразяваше по силния му гръден кош и широките рамене, разкривайки безбройните вече заздравели белези от рани. Подадоха му някакъв меч и Карамон го завъртя уверено и с очевидно умение. Дори Стоманения Пръст, който тъкмо влизаше в кръга от мъже, изглеждаше леко смутен от внушителния външен вид на бившия гладиатор.

Ала ако водачът на бандитите — макар и за миг — бе почувствал искрица съмнение в себе си, самият Карамон бе повече от слисан при вида на своя противник. Полувеликан-получовек, мъжът срещу него бе наследил най-доброто от отличителните черти и на двете раси. Имаше внушителния ръст и мускулатурата на великаните и същевременно се движеше с лекота и завидна пъргавина, а в очите му блестеше опасната интелигентност на човек. Той също бе предпочел да се сражава без дрехи, облечен единствено с лека кожена препаска. Онова обаче, което накара Карамон да се изуми Най-много, бе оръжието, което носеше — може би най-прекрасния меч, който войнът някога бе имал щастието да зърне през живота си.

Беше наистина гигантски меч, създаден за употреба с две ръце. Не можеше да се отрече, че малко хора биха могли дори да го повдигнат, а камо ли да го овладеят подобаващо. Колкото до Стоманения Пръст, той не само го носеше без видимо усилие, но дори го държеше с една ръка! При това по наистина завиден начин, поне с това Карамон трябваше да се съгласи като експерт и доколкото можеше да прецени от няколкото бързи, добре отмерени удара, които полувеликанът нанесе във въздуха, за да раздвижи мускулите си. Металното острие за момент блясваше в нощния въздух като опашката на звезда и издаваше свистящ звук.

Докато противникът му куцаше, за да достигне центъра на кръга, Карамон с горчивина си даде сметка, че съвсем не е изправен срещу брутален и глупав враг, за какъвто го бе взел, а с умел войн, интелигентен мъж, надмогнал собствения си недъг и готов да се изправи просто за забавление срещу човек с два крака и явен опит в боя.

А и както щеше да открие съвсем скоро, Стоманения Пръст не само бе надмогнал недъга си, но и го използваше по изключително ефикасен начин.

Двамата започнаха да се обикалят с бързи финтове, за да доловят първите признаци от пропукване в защитата на противника си. Сетне, без всякакво предупреждение, водачът на бандитите подскочи и използва стоманения си крак като оръжие. Кракът се стовари в гърдите на Карамон и го запрати на земята, принуждавайки го да изпусне меча си.

Стоманения Пръст бързо възвърна равновесието си и се хвърли в атака, решен да приключи схватката по възможно най-бързия начин. Макар и изненадан, Карамон бе добре запознаг с този вид нападения. Той се престори, че не може да си поеме въздух и просто изчака врагът му да се приближи на достатъчно разстояние. Сетне се пресегна, улови бандита за здравия крак и го изви с мощно движение.

Мъжете около тях възкликнаха и започнаха възторжено да го аплодират. Възгласите им по някакъв странен начин предизвикаха прилив на спомени в него — спомени за арена и за борба на живот и смърт, които накараха кръвта му да запрепуска във вените. Всичките му тревоги, свързани с черни и бели свещенослужители изведнъж отлетяха надалеч. Същото се бе случило и с мисълта за дома. Съмненията му изчезнаха, заменени от възбудата на битката и опияняващата мисъл за надвиснала опасност, докарващи го до екстаз, какъвто Рейстлин навярно чувстваше при употребата на магия.

Изправи се някак на крака, докато противникът му също се опитваше да стане и скочи отчаяно към падналия на няколко стъпки от тях меч. Стоманения Пръст се оказа по-бърз. Бандитът стигна до меча пръв и го изрита надалеч.

Без да изпуска врага си от поглед, Карамон се озърна за друго оръжие и веднага забеляза лагерния огън в другия край на кръга от наблюдатели.

Още веднъж предугаждайки намеренията му, полувеликанът бързо зае такова положение, че да блокира пътя му в тази посока.

Карамон се затича. Мечът на Стоманения Пръст проряза въздуха в близост до корема му и разпръсна по целия си път искрящи капчици кръв. Войнът се претърколи близо до струпаните дърва за огъня, улови едно и бе отново на крака, малко преди мечът на бандита да се забие в земята, точно там, където само допреди секунда се бе намирала главата му.

Огромното острие описа нова дъга. Карамон се ориентира по свистенето и успя да парира удара в последния момент. Във въздуха се разлетяха искри и трески. В бързината си бе хванал дърво, което вече се бе подпалило. Силата, вложена от Стоманения Пръст в удара, бе невероятна. Ръцете на война моментално изтръпнаха от разтърсването, а дланите му пламнаха от забилите се в тях остри парченца дърво. Наложи му се да напрегне мишци до крайност, така че да удържи по някакъв начин напъна на надвисналото метално острие, след което изблъска бандита, за да накара да изгуби баланс.

Полувеликанът успя да се задържи като заби изкуствения си крак дълбоко в пръстта и отхвърли Карамон назад. Двамата мъже отново започнаха да се обикалят, без да престават да се дебнат за някоя дребна, но съществена грешка. След секунда въздухът за пореден път избухна в проблясваща стомана и разлетели се въгленчета.

Постепенно войнът изгуби представа за времето. Всичко се бе сляло в поредица от непоносима, жилеща болка, страх и напиращо изтощение. Дишаше хрипливо. Дробовете му горяха, а ръцете му бяха разкървавени от ударите, които бе принуден да парира. Колкото и да се опитваше, не можеше да добие осезаемо превъзходство. Никога до този момент не бе срещал подобен противник. Стоманения Пръст, влязъл в боя с презрителна усмивка, сега даваше всичко от себе си и от цялото му поведение лъхаше мрачна решимост. Насъбраните около тях мъже наблюдаваха ставащото, завладяни от напрежението на смъртоносното състезание.

Всъщност единствените звуци идваха от припукването на лагерния огън, тежкото дишане на противниците или плясъка на тежко стоварило се в калта тяло и глухия стон, последвал някой сполучлив удар.

Вече виждаше лицата на бандитите съвсем смътно и неясно. Огромният клон в изморените му ръце тежеше колкото цял дънер. Дишането се бе превърнало в чиста агония. Доколкото можеше да прецени, Стоманения Пръст също изпитваше трудности, защото само до преди миг съзнателно бе пропуснал да се възползва от удалата му се възможност, просто за да може да остане на място и да си поеме живителна глътка въздух. На хълбока му ясно се забелязваше дълъг пурпурен белег от оръжието на Карамон. Всички наблизо бяха чули отчетливия звук от строшени ребра и бяха забелязали как жълтеникавото лице на бандита се беше изкривило от острата болка.

Стоманения Пръст веднага бе отвърнал на предизвикателството със сложно замахване, принудило Карамон да отстъпи на границата на допустимото, за да успее да се измъкне от неминуема смърт. Сега двамата се дебнеха внимателно, без да се интересуват от нищо друго освен от противника срещу себе си. Всеки от тях знаеше, че който допусне грешка следващия път, ще заплати скъпо за нея.

И ето, че водачът на бандитите се подхлъзна в калта. Беше съвсем леко подхлъзване, което го запрати на коляното на здравия му крак и го накара да потърси опора с изкуствения. В самото начало на битката той вероятно щеше да възвърне равновесието си за по-малко от миг. Ала силите вече го бяха напуснали и това се оказа решаващо.

Последвалата секунда бе тъкмо онова, от което се нуждаеше Карамон. Влагайки цялата останала му сила, войнът стовари размазващ удар върху коляното на изкуствения крак. Клонът поби крака дълбоко в подгизналата земя като че ли забиваше пирон.

Бандитът изръмжа от ярост и болка и се извъртя така, че да държи на разстояние обикалящия го войн, без да престава да прави отчаяни опити да се измъкне от капана. Силата му, или поне каквото бе останало от нея, бе толкова голяма, че почти успя. Дори и в този момент, когато противникът бе попаднал в безнадеждна ситуация, Карамон трябваше да се пребори с изкушението да си почине за няколко секунди.

Ала състезанието трябваше да има само един победител. И двамата знаеха това още от самото начало. Войнът полетя напред и клонът изби огромния меч от ръката на противника му. Видял смъртта в помрачнелите очи на Карамон, Стоманения Пръст упорито се забори с калта и обездвижения си крак. А когато клонът просвистя в смълчания въздух за последен път, ръцете на бандита се помъчиха да го уловят за гърлото...

Оръжието на война се стовари върху главата на полувеликана с мокър, глух звук на строшена кост и премазана плът и го накара да се просне по гръб. Тялото му се изкриви от един последен мъчителен спазъм и замря неподвижно. Стоманения Пръст лежеше в калта, изкуственият му крак все така го приковаваше към земята, а дъждът отмиваше кръвта и парченцата мозък, бликнали от надробения му череп.

Като се олюляваше от слабост, Карамон рухна на колене и потърси опората на хлъзгавия от дъжда и полепналата кръв клон. Опитваше се да си поеме дъх, тъкмо когато в ушите му нахлуха виковете на разгневените бандити, втурнали се към него, за да го убият. Не го беше грижа. Нямаше никакво значение. Беше готов. Само че никой не го нападна.

Карамон объркано вдигна притъпен поглед и съзря как до него коленичи нечия фигура, облечена в черни дрехи. Загрижената ръка на брат му го обгърна в опит да го защити и войнът видя как от върховете на пръстите му засия сгряваща светлина. Огромният мъж затвори очи и склони глава върху слабите гърди на Рейстлин. Мъчително си пое дъх.

Сетне долови как нечии други пръсти докосват пламналата му кожа и някой произнася едва чута молитва към Паладин. Карамон стреснато вдигна взор. Опита се да я отблъсне, но бе твърде късно. Лечебната сила на заклинанието ѝ плъзна успокояващо през тялото му, а събралите се наоколо бандити възкликнаха при вида на изчезващите рани и жестоки натъртвания. Даже обикновените огнени светлини на Рейстлин едва ли биха предизвикали такъв страх у тях.

—Магьосничество! Тя го излекува! Изгорете вещицата!

— Да изгорим и двама им! Магьосник и вещица!

— Превзели са тялото на войника. Да ги погубим и да освободим душата му!

Карамон хвърли един поглед към Рейстлин и веднага долови, че в брат му също са се пробудили стари спомени и той е напълно наясно с опасността, пред която са изправени в този момент.

— Чакайте! — извиси глас войнът и се изправи задъхано пред напиращите мъже.

Сега ги удържаше единствено уплахата от магията на Рейстлин. Дочул кашлянето на брат си, Карамон си даде сметка, че едва ли могат да се изправят срещу всички наведнъж.

Той улови слисаната Кризания и я издърпа зад себе си, като на свой ред застана пред разгневените, изплашени до смърт хора:

— Който я докосне ще последва своя водач! — изкрещя войнът и викът му се разнесе високо и ясно над плющящия дъжд.

— Защото да оставяме една вещица да ходи свободно наоколо? — изръмжа едного и около него се разнесе одобрително мърморене.

— Защото е моята вещица! — заяви неумолимо Карамон и се огледа предизвикателно. Долови как Кризания остро си пое дъх, ала Рейстлин ѝ отправи предупредите-

лен поглед, който я накара да преглътне онова, което вероятно искаше да каже. — И не съм неин роб, защото както тя, така и магьосникът се подчиняват на моите заповеди. Кълна ви се, че няма да ви навреди с нищо.

Разнесоха се още измърморени проклятия, но заплахата в очите на мъжете бе започнала да изчезва, заменена от неохотно възхищение и желание да го изслушат.

— Позволете ни да продължим по пътя си — започна тихо Рейстлин — и ще ви...

— Чакай! — нареди му Карамон. Той дръпна брат си на страна и му прошепна: — Имам идея. Пази Кризания!

Магьосникът кимна и се присъедини към младата жена, която стоеше мълчаливо, загледана към бандитите. Карамон отиде при неподвижното тяло на водача им. Стоманения Пръст все така лежеше в почервеняващата кал. Войнът изтръгна огромния меч от вкочаняващите се пръсти на полувеликана и го вдигна високо над главата си. Внезапно всичко се изгуби пред великолепната гледка — Карамон, огрян от светлината на огньовете, възправен над тялото на мъртвия си противник.

— Аз погубих вашия водач! Сега предявявам правото си да заема мястото му! — извика високо той и гласът му отекна надалеч сред дърветата. — В замяна ще поискам от вас само едно нещо: да изоставите досегашния си живот на злодейства, изнасилвания и кланета и да тръгнете с мен на юг...

Реакцията от думите му бе незабавна и изненадваща:

— На юг! Те пътуват на юг! — разнесоха се възклицания, последвани от нестройни радостни викове.

Карамон ги изгледа неразбиращо. Рейстлин се приближи и го стисна за лакътя:

— Какво си мислиш, че правиш? — попита с побледняло лице.

Войнът вдигна огромните си рамене, учуден от неочаквания ентусиазъм, който сам бе предизвикал.

— Просто ми се стори, че ще бъде добра идея, ако имаме на свое разположение въоръжен ескорт — отговори той. — Земите на юг от тук сигурно са далеч по-запустели и опасни в сравнение с онези, през които яздихме досега. Помислих си, че ако вземем неколцина от тези мъже, ще ни бъде много по-лесно, това е всичко. Не разбирам какво...

Един младеж с благородно излъчване, който най-много от всички напомняше на Карамон за Стурм, пристъпи напред. Той даде знак на останалите да запазят мълчание и попита:

— Отивате на юг? Дали случайно не сте тръгнали за баснословното богатство на джуджетата от Торбардин?

Рейстлин се намръщи:

— Разбираш ли сега? — изръмжа той. Кашлицата го задави и той се преви, неспособен да си поеме дъх. Ако точно в този момент Кризания не се бе доближила, за да го подкрепи, магьосникът най-вероятно би се свлякъл на земята от безсилие.

— Разбирам, че имаш нужда от почивка — отговори мрачно Карамон. — А и ние също. И че ако не си осигурим някаква въоръжена защита, никога няма да се наспим като хората. Но какво общо имат джуджетата от Торбардин така или иначе? Какво става тук?

Рейстлин сведе очи към земята, скрит в сенките на качулката си. Най-сетне той въздъхна и каза:

— Кажи им, че отиваме на юг. Ще нападнем джуджетата.

Очите на война се разшириха:

— Да нападнем Торбардин?

— Ще ти обясня по-късно — прекъсна го магьосникът. — А сега направи така, както ти казах.

Карамон се поколеба.

Слабите рамене на Рейстлин се свиха и по устните му плъзна неприятна усмивка:

— Това е единственият ти път към дома, братко. И може би единственият път встрани от сигурната смърт.

Огромният мъж се огледа. По време на кратката размяна на реплики помежду им, мъжете отново бяха започнали да мърморят, заподозрели някаква измама в намеренията им. Осъзнал, че бързо трябва да вземе някакво решение, ако не иска да ги изгуби завинаги като съюзници, или дори да бъде изправен пред заплахата от ново нападение, той сведе глава, за да спечели време и да обмисли действията си. Колебанието му продължи съвсем кратко:

— Вярно е, отиваме на юг — заяви накрая. — Но имаме свои причини. Спомена нещо за богатствата на Торбардин?

— Говори се, че джуджетата са складирали припаси и имущество дълбоко под планините — отговори с готовност младият мъж. Другите край него закимаха.

— Богатства, които са отнели от хората — добави Друг.

— Точно тъй! Не само пари — извика трети, — но и жито, добитък... Тази зима ще ядат като крале, а нашите стомаси от сега са се свили на топки!

— И преди сме обсъждали идеята да тръгнем на юг и да вземе полагащото ни се — продължи младежът, — ала Стоманения Пръст твърдеше, че нещата тук и без друго си вървят добре. А и не всички бяха на нашето мнение.

Карамон се замисли. Искаше му се познанията му по история да бяха малко по-обширни. Беше чувал за Великите войни за прохода на джуджетата, разбира се. Старият му приятел Флинт нямаше друга тема за разговор. Флинт бе джудже от хълмовете. И му бе напълнил ушите с истории за жестокостта на планинските си събратя, които не се различаваха много от думите на мъжете. Ала разказите на Флинт се отличаваха в една съществена част: приятелят му твърдеше, че в Торбардин държали неща, откраднати от техните братовчеди — джуджетата от хълмовете.

Ако последното бе истина, то решението му щеше да бъде лесно. Естествено, можеше да постъпи както му бе наредил брат му. Но нещо вътре в самия Карамон се бе пречупило още в Истар. И макар да започваше да осъзнава, че навярно е постъпил нечестно спрямо Рейстлин, все пак имаше нещо, което го спираше да му се довери напълно. Никога повече нямаше да се подчини на магьосника, без предварително да обмисли думите му.

Ала ето, че усети блестящия поглед на брат си втренчен в него и думите на Рейстлин отново отекнаха в съзнанието му:

Единственият ти път към дома!

Карамон стисна юмрук в безсилна ярост. Знаеше, че този път магьосникът е надделял.

— Пътуваме на юг и целта ни е Торбардин — произнесе дрезгаво, свел разтревожено поглед към меча в ръката си. Сетне вдигна глава, за да погледне мъжете в очите: — Ще дойдете ли с нас?

Настъпи миг на колебание. Неколцина от мъжете пристъпиха, за да подшушнат нещо на благородника, който очевидно се явяваше техен говорител. Той ги изслуша, кимна и отново се обърна към Карамон:

— Ще последваме теб без възражения, защото си голям войн. Но искаме да знаем какво общо имаш с черноризеца? Кой е той, че да следваме него?

— Името ми е Рейстлин — отвърна магьосникът. — Този човек е мой телохранител.

Никой не отговори. Хвърляха им само изпълнени със съмнение погледи.

— Вярно е, аз съм негов телохранител — произнесе тихо Карамон, — но истинското име на черноризеца е Фистандантилус.

При последните му думи сред скупчените хора се разнесоха остри възклицания. Намръщените физиономии мигом се замениха от уважителни погледи и ясно доловимо страхопочитание.

— Името ми е Гарик — представи се младият благородник и се поклони на архимагьосника, съгласно старомодния етикет на соламнийските рицари. — Чували сме името ти, Великолепни. И макар деянията ти да са също толкова черни, колкото и робата ти, може да се каже, че всички ние живеем в черни и неблагодарни времена. Ще те последваме — теб и великия войн, където и да отидете.

Той пристъпи напред и положи меча си в краката на Карамон. Последваха го и други, някои с несъмнено желание, но и по-предпазливи Неколцина се измъкнаха в сенките на нощта. Напълно наясно, че по този начин се освобождават от необходимостта да си имат вземане-даване със заклети главорези, Карамон ги остави да правят каквото намерят за добре.

Оставаха им всичко на всичко около трийсетина мъже; разбира се имаше един или двама със знатния произход на Гарик, но повечето бяха просто дрипльовци или обикновени разбойници.

— Моята армия — произнесе войнът сам на себе си и се усмихна мрачно, докато разстилаше одеялото си в колибата на Стоманения Пръст. Пред вратата ѝ Гарик разговаряше с мъжа, когото Карамон бе решил да назначи на стража.

Беше изтощен до смърт и предполагаше, че ще заспи почти веднага. Вместо това сега лежеше в мрака. Размишляваше и кроеше планове.

Както мнозина млади войници, и Карамон бе мечтал един ден да се издигне до офицерски ранг. Ето, че сега най-неочаквано му се бе предоставил такъв шанс. Вярно, не беше кой знае какво, но поне бе някакво начало. И за пръв път, откакто бяха пристигнали в това забравено от боговете време, той почувства искрица удоволствие от онова, което се случваше.

В ума му се преплитаха планове. Учения, определяне на най-добрите маршрути в южна посока, провизии, снабдяване.. . Всички тези проблеми бяха съвсем нови и неизследвани територии за бившия наемник. Дори и по време на Войната на Копието бе гледал да се придържа към водачеството на Танис. Колкото до брат му, той едва ли знаеше нещо повече в това отношение. Рейстлин студено бе информирал огромния войн, че е напълно сам в това начинание. Карамон откри, че предизвикателството му се нравеше. Струваше му се странно... освежаващо. Това бяха проблеми от плът и кръв, дошли като по магия, за да изтласкат встрани по-мрачните и тежки въпроси, свързани с брат му.

Замислен за него, Карамон хвърли един поглед към Рейстлин, който вече спеше дълбоко, свит на топка близо до огромното каменно огнище в средата на колибата. Въпреки горещината, магьосникът, се бе увил плътно в наметалото си, плюс одеялата, които Кризания бе успяла да му намери. Войнът мълчаливо се заслуша в нестройното му дишане. От време на време Рейстлин мъчително кашляше в съня си.

Кризания спеше от другата страна на огнището. Въпреки че бе преживяла много през изминалия ден, сънят ѝ бе неспокоен и накъсан. Неведнъж младата жена извикваше стреснато и се изправяше пребледняла. Карамон въздъхна. Така му се искаше да я успокои по някакъв начин — да я вземе в ръцете си, да ѝ каже, че няма от какво да се страхува. За пръв път си даде сметка колко много искаше да го стори. Може би защото бе казал на мъжете, че

тя му принадлежи. Може би в края на краищата всичко се дължеше на това, че бе видял полувеликанът да посяга към нея, може би всичко се повтаряше и чувствата му не бяха твърде различни от онези, които бе изпитал Рейстлин малко по-рано същата вечер.

Каквато и да беше причината, Карамон осъзна, че в този момент я наблюдава по далеч по-различен начин в сравнение с друг път, и че в ума му се появяват мисли, които караха кожата му да гори и сърцето му да ускорява ритъма си.

Той затвори очи и се помъчи да насочи мисълта си към Тика, неговата съпруга. Само че от толкова дълго време си бе наложил да не си припомня нищо за нея, че сега всичко му се струваше някак незадоволително. Имаше чувството, че Тика е много, много надалеч, изгубена сред мъглата на преживяното. А Кризания бе от плът и кръв и се намираше точно пред него... Можеше да долови дори дишането ѝ...

Проклятие! Жени!

Карамон раздразнено се обърна на другата страна, решен да помете с един замах всички нежелани мисли за жените в живота си и да се заеме с по-належащите проблеми. По някакъв начин това проработи. Умората най-сетне го надви.

Докато постепенно потъваше в дълбините на съня, нещо все пак продължаваше да го тревожи. Не беше свързано нито с материалното осигуряване на хората, за които отговаряше, нито с червенокосите жени-войни, нито дори с прекрасните свещенослужителки в бели роби.

Не беше нещо повече от един мимолетен поглед, начинът, по който Рейстлин го бе изгледал, когато спомена името "Фистандантилус".

Не беше просто поглед, предизвикан от раздразнение или гняв, какъвто напълно оправдано можеше да очаква от магьосника. Всъщност, последното, което войнът видя преди окончателно да заспи, бяха изпълнените с неизказан и всеобхватен ужас очи на своя брат.