Внезапни завършеци

И това ми било разбойничка

Шай смушка коня си с пети, предните му крака се вдигнаха във въздуха и преди да се усети какво се случва, тя и седлото ѝ се сбогуваха окончателно.

Горе разполагаше с един кратък миг, за да оцени ситуацията. Която, съдейки по тази кратка оценка, хич не беше добра, а надигащата се земя не ѝ остави време да помисли още. Направи всичко по силите си, за да смекчи падането — както се опитваше да постъпва при всичките си несполуки — но скоро земята я обгърна, поразтърси я яко и с глух удар я метна в един изсъхнал от жегата храст.

Прахта се слегна.

Открадна си един момент, за да си поеме дъх. После още един, за да попъшка, докато светът престане да се върти пред очите ѝ. Още един, за да размърда предпазливо ръцете и краката си в очакване на онази остра болка, означаваща, че нещо е счупено, и жалкото подобие на живот, което водеше, скоро щеше да изчезне в сумрака. Но болка не се появи. Във всеки случай не повече от обичайното. И тъй като жалкото ѝ подобие на живот продължаваше, тя все още очакваше присъдата си.

Шай се изправи, цялата в рани и синини и покрита с прах, и изплю насъбралия се в устата ѝ пясък. През последните няколко месеца се беше нагълтала с достатъчно пясък и имаше мрачното предчувствие, че този няма да е последният. Конят ѝ лежеше на няколко крачки от нея, покритият му с пяна хълбок се повдигаше и спадаше учестено, предните му крака бяха почернели от кръв. Стрелата на Нири беше попаднала в плешката му, не достатъчно дълбоко, за да го убие или дори да го забави, но достатъчно, за да кърви раната обилно при бърза езда. А нейното пришпорване го беше убило така, както стрела в сърцето.

Някога Шай обичаше конете. Тогава — макар да смяташе, че трудно общува с хората, и в повечето случаи наистина беше така — тя се отнасяше необичайно меко с животните. Но това време отдавна отмина. Напоследък у Шай нямаше нищо меко — нито в тялото, нито в разума. Така че го остави да издиша последните остатъци от кървава пяна, без да го утешава с ласкавата си ръка, и се затича към града, като в началото се олюляваше, но бързо загря. Имаше огромна практика в тичането.

Селището трудно можеше да се нарече град. В него имаше шест сгради и от нейна страна беше твърде великодушно да нарече две или три от тях по този начин. Всичките бяха построени от груби дървени трупи, без никакви прави ъгли; бяха изсъхнали от слънцето, обрулени от дъждовете и покрити с прах, скупчени около мръсен площад и порутен кладенец.

Най-голямата сграда приличаше на таверна, бардак или търговски пост, а най-вероятно и трите едновременно. На дъските над вратата все още беше закована разнебитена табела, но името беше изтрито от вятъра и вече се виждаха само няколко бледи следи от боя. Сега тя гласеше: „Нищо, никъде“. Нагоре по стъпалата, като прескачаха през едно, босите крака караха старите дъски да скърцат; в главата ѝ се въртяха мисли как да играе, когато влезе вътре. Каква част от истината да разкрие и каква лъжа да вмъкне, за да се получи най-добрата рецепта.

Преследват ме! Задържа дъха си при вратата, като с всички сили се опитваше да не изглежда отчаяна — всъщност не беше постигала особени успехи в това нито сега, нито през последните дванайсет месеца.

Трима негодници! А след това — ако никой не я разпознаеше по обявите за задържането ѝ — Опитаха се да ме ограбят. Факт. Нямаше смисъл да уточнява, че тя самата беше откраднала заедно с тези тримата пари от новата банка в Хомено. И с тях имаше още един, който беше заловен и обесен от властите.

Убиха брат ми! Опиянени са от кръвта! Брат ѝ се намираше на сигурно място у дома, където искаше да е и тя, а ако преследвачите ѝ бяха опиянени, то по-вероятно щеше да е от евтиния алкохол, както обикновено. Но тя щеше да изпищи това с леко потреперване в гърлото. Можеше да го докарва много добре, когато се наложеше, беше се упражнявала, докато бе започнало да се чува добре. Представи си как посетителите скачат на крака, готови да помогнат на попадналата в беда жена. Застреляха коня ми! Трябваше да признае, че едва ли някой, който е достатъчно упорит, че да живее тук, ще хукне да проявява кавалерство, но може би точно този път съдбата беше решила да ѝ раздаде печеливша ръка.

И такива неща са се случвали.

Тя бутна вратата на таверната, отвори уста, за да разкаже историята, и замръзна.

Мястото беше абсолютно празно.

Нямаше нито хора, нито каквото и да било, със сигурност не и печеливша ръка, по дяволите. Нито една мебел нямаше в голата стая. Само тясна стълба и балкон покрай лявата стена; вратите на горния етаж зееха празни. Светли петънца навсякъде, където изгряващото слънце беше открило процепи в разсъхналите се дъски. Може би по някой гущер притичваше към сенките, които бяха в изобилие, и всичко беше покрито с плътен слой прах, която караше всичко да изглежда сиво. Шай остана неподвижна за момент, като само примигваше, след което изтича отново навън по разнебитената стълба и влетя в съседната сграда. Когато бутна вратата, тя направо се откъсна от ръждясалите си панти.

Тук даже нямаше покрив. Нито дори под. Просто голи греди и безгрижното розовеещо небе над тях, а долу само голи дъски и пръст, също толкова безплодна, колкото и пръстта на много мили наоколо.

Когато излезе отново на улицата и зрението ѝ вече не беше замъглено от надежда, тя видя. На прозорците нямаше нито стъкла, нито дори восъчна хартия. На порутения кладенец нямаше въже с кофа. Не се виждаха никакви животни — с изключение на собствения ѝ умрял кон, който само подчертаваше липсата им.

Това бе изсъхналият труп на град, вече отдавна мъртъв.

Шай стоеше на това запуснато място, надигната на пръсти, сякаш се канеше да хукне нанякъде, но не знаеше къде. С едната си ръка обхвана рамото си, а пръстите на другата помръдваха и потреперваха. Хапеше устните си и всмукваше въздуха бързо през тесничкия отвор между предните си зъби.

Моментът беше гаден, дори по занижените ѝ стандарти. Но ако през последните месеци беше научила нещо, то беше, че нещата винаги можеха да станат още по-гадни. Шай погледна назад към пътя, по който бе дошла, и видя надигаща се прах. Три малки сиви петънца се движеха по сивата земя.

— Ох, мамка му — прошепна тя и силно прехапа устни.

Извади джобното ножче от пояса си и избърса малката метална ивица в мръсната си риза, сякаш така можеше да изравни шансовете. Често ѝ бяха казвали, че има богато въображение, но дори да беше така, тя трудно можеше да си представи по-безполезно оръжие. Щеше да се разсмее, ако не беше на косъм да се разплаче. Като се замислеше, през последните няколко месеца твърде често се бе намирала на косъм от разплакването.

Как се беше стигнало дотук?

Въпрос, по-подходящ за изоставена девойка, отколкото за бегълка, за която е определена награда от четири хиляди марки. И въпреки това тя не спираше да си го задава. И това ми било разбойничка. Беше станала експертка по частта с отчаянието, но останалото си оставаше загадка. Горчивата истина бе, че тя отлично знаеше как се беше стигнало дотук — по същия начин, както и винаги. Едната беда следваше другата толкова плътно, че тя просто се блъскаше в тях като нощна пеперуда в стените на фенер. Вторият обичаен въпрос следваше плътно първия. И сега какво, по дяволите?

Тя глътна стомаха си — не че имаше повече накъде — и измъкна навън торбата за вървите. Монетите в нея издадоха онзи специфичен звук, който само парите издаваха. Приблизително две хиляди сребърни марки. Човек би си помислил, че в една банка ще има повече — казваха на вложителите, че винаги имат петдесет хиляди подръка, — но очевидно на банките може да се вярва не повече, отколкото на бандитите.

Шай пъхна ръката си вътре, измъкна шепа монети и ги пръсна по улицата, оставяйки ги да блестят в прахта. Направи го така, както правеше повечето неща напоследък — без дори да осъзнава защо. Може би ценеше живота си повече от двете хиляди марки, дори никой друг да не го ценеше. Може би се надяваше, че те просто ще съберат среброто и ще я оставят на мира, макар че какво щеше да прави, след като я оставеха в този мъртъв град — без кон, без храна, без оръжие, — не се беше замисляла. Определено не беше обмислила целия план или поне не беше съставила такъв план, в който да ѝ остане достатъчно вода. Слабото планиране винаги ѝ бе било проблем.

Тя разпръсна среброто така, както пръскаше семената във фермата на майка си, на много мили, години и дузина насилствени смърти от тук. Кой би си помислил, че някой ден онова място ще ѝ липсва? Ще ѝ липсват хилавата колибка и порутеният хамбар, и оградите, които винаги имаха нужда от поправка. Инатливата крава, която никога не даваше мляко, и инатливият кладенец, който никога не пускаше вода, и инатливата земя, върху която растяха само плевели. И инатливите ѝ по-малки сестра и брат. Дори едрият, покрит с белези, малоумен Лам. Какво ли не би дала Шай сега, за да чуе как майка ѝ я ругае с пискливия си глас. Тя подсмръкна силно; носът я болеше, очите ѝ пареха и тя ги избърса с протрития си ръкав. Нямаше време за сълзливи спомени. Сега пред трите облачета прах тя виждаше трите тъмни точки на конници. Шай захвърли празната торба, хукна към таверната и…

— Ах!

Тя прескочи прага и босото ѝ ходило се натъкна на поизмъкнат пирон. Светът е просто един злобен грубиян, това е факт. Дори когато на главата ти заплашват да се стоварят големи неприятности, малките използват всяка възможност, за да се впият в пръстите на краката ти. Колко ѝ се искаше да бе имала възможност да си грабне ботушите. Просто за да запази частица достойнство. Но каквото имаше, това беше. Нито ботуши, ни достойнство. И стотина големи пожелания не можеха да се равняват на един мъничък факт — как Лам досадливо ѝ дуднеше всеки път когато тя проклинаше него, майка си и мястото си в живота и се кълнеше, че на сутринта ще избяга.

Шай си спомни каква беше тогава и ѝ се прииска да можеше да забие юмрук в лицето на своето по-ранно „аз“. Но щеше да има възможност да го направи, след като се измъкне от тук.

Преди това на опашката се бяха наредили други чакащи юмруци.

Тя изтича нагоре по стълбите, като леко накуцваше и много ругаеше. Когато стигна до върха, забеляза, че оставя по стъпалата кървави следи. Тъкмо да се почувства адски кофти заради това, че тази следа води право към крака ѝ, когато през паниката проблесна нещо като идея.

Тя отиде на балкона, като се стараеше да оставя кървави отпечатъци по дъските, и влезе в изоставената стая на края му. Тогава вдигна стъпалото си, стисна го здраво, за да спре кървенето, и заподскача на един крак обратно по пътя, по който бе дошла, влезе през първата врата до стълбището и се спотаи в сенките.

Несъмнено жалък опит. Толкова жалък, колкото босите ѝ крака, джобното ножче, плячката от две хиляди марки и мечтата ѝ да се върне у дома в дупката, която толкова копнееше да напусне. Но какво друго ѝ оставаше?

Когато залозите са ниски, се налага да рискуваш повече.

Единствената ѝ компания беше собственото ѝ дишане, което отекваше в празнотата, накъсано при вдишване, тежко при издишване, почти болезнено в гърлото. Дишането на човек, който е почти готов да напълни гащите от страх и няма никакви други идеи. Просто не виждаше изход. Ако някога успееше да се върне във фермата, щеше да скача от леглото всяка сутрин, когато се събуждаше жива, да танцува от радост, да целува майка си при всяка ругатня и никога нямаше да се сопва на сестра си или да се подиграва на Лам, че е страхливец. Обеща си го и после си пожела да е от онези, които си спазват обещанията.

Чу звуците на коне отвън; примъкна се до прозореца, от който се виждаше половината улица, и погледна надолу толкова предпазливо, сякаш гледаше във ведро, пълно със скорпиони.

Бяха тук.

Нири носеше мръсното си вълнено одеяло, превързано с връв през кръста. Мазните му коси стърчаха на всички страни. В едната си ръка държеше поводите, в другата лъка, с който бе прострелял коня на Шай. Острието на тежката брадва, която висеше на колана му, беше почистено толкова добре, колкото запуснато изглеждаше всичко останало в отвратителния му вид. Дод беше дръпнал смачканата си шапка ниско над очите и седеше на седлото си с онзи смачкан вид, който винаги имаше, когато се намираше около брат си, като кученце, което чака да бъде напляскано. Шай с удоволствие би напляскала вероломния глупак още сега. Като за начало. И накрая Джег, който седеше като някой лорд, облечен в своето дълго червено палто; изцапаните му поли бяха разстлани върху задницата на големия му кон, на лицето му бе залепена презрителна усмивка, докато оглеждаше сградите. Високата му шапка, с която си мислеше, че изглежда като някоя важна личност, стърчеше на главата му леко накривена, като комин на някоя изгоряла ферма.

Дод посочи пръснатите в прахта около кладенеца монети, които проблясваха под слънцето.

— Оставила е парите.

— Така изглежда — каза Джег, чийто глас беше толкова суров, колкото братовият му беше мек.

Тя ги наблюдаваше как слизат от конете и ги връзват. Без да бързат. Сякаш току-що се връщаха от някакъв излет и очакваха да прекарат приятна вечер в изискана компания. Не беше необходимо да бързат. Знаеха, че тя е тук, знаеха, че няма къде да отиде, и знаеха, че няма откъде да получи помощ; тя също бе наясно с това.

— Копелета — прошепна Шай и прокле деня, в който се беше свързала с тях.

Но човек все трябва да се хване с някого, нали? И може да избира само от това, което има на разположение.

Джег се протегна, подсмръкна дълбоко и се изплю самодоволно, след което изтегли сабята си. Онази извита кавалерийска сабя, с чийто засукан плетен предпазител толкова се гордееше. Той твърдеше, че я е спечелил на дуел с един офицер от Съюза, но Шай знаеше, че я е откраднал, както и по-голямата част от всичко останало, което притежаваше. Колко пъти му се беше подигравала заради тъпата сабя. Сега нямаше да има нищо против да усети дръжката ѝ в ръката си, а той да се задоволи с джобното ѝ ножче.

— Смоук1! — излая Джег и Шай потрепна.

Нямаше представа кой ѝ беше измислил тоя прякор. Някой шегаджия го беше написал върху обявленията за задържането ѝ, а сега всички я наричаха така. Заради склонността ѝ да се изпарява яко дим може би. Макар че може и да беше заради склонността ѝ да мирише на пушек, да се впива в гърлата на хората и да се носи с вятъра.

— Излизай, Смоук! — Гласът на Джег отекна в мъртвите фасади на сградите и Шай се сви още повече в сумрака. — Излизай и няма да те бием много!

Край с надеждите да вземат парите и да се махнат. Искаха и наградата за нея. Тя притисна езика си към портичката между зъбите и промълви беззвучно „Задници“. Има един определен тип мъже, колкото повече им даваш, толкова повече искат.

— Ще трябва да отидем и да я намерим — чу тя гласа на Нири в тишината.

— Да — съгласи се Джег.

— Казвах, че ще се наложи да я търсим.

— Сигурно чак си се насрал от кеф, че така се случи, а?

— Казах ти, че ще трябва да я търсим.

— Спри да ми го натякваш и действай.

Чу се мрънкащият глас на Дод.

— Вижте, парите са тук, можем просто да ги съберем и да се омитаме. Не е нужно да…

— Ние с тебе наистина ли сме излезли на бял свят между едни и същи крака? — ухили се Джег на брат си. — Ти си най-тъпото копеле на света.

— Най-тъпото — каза Нири.

— Нима смяташ, че ще оставя четири хиляди марки на гаргите? — попита Джег. — Ти събери всичко тук, Дод, ние ще обяздим кобилката.

— Според теб къде се намира? — попита Нири.

— Мислех, че ти си големият следотърсач.

— В пустошта, да, но сега не сме там.

Джег погледна към празните колиби и повдигна вежда.

— И това според теб е висша проява на цивилизация, така ли?

Двамата се спогледаха за миг, прахта се закълби около краката им, след което отново се успокои.

— Тя е някъде тук — каза Нири.

— Мислиш ли? Колко хубаво, че с мен е самопровъзгласилият се за най-остър поглед на запад от планините, така че няма да пропусна мъртвия ѝ кон на десет шибани крачки от тук. Да, тя е някъде наоколо.

— Къде се е скрила според теб? — попита Нири.

— Ти къде би се скрил?

Нири огледа сградите и Шай се отдръпна назад, когато присвитите му очи се обърнаха към таверната.

— Ето там сигурно, но аз не съм тя.

— Естествено, че не си, мамка му. Знаеш ли по какво разбрах? Имаш по-големи цици и по-малко здрав разум. Ако ти беше на нейно място, сега нямаше да се налага да те търся, нали?

Отново мълчание, отново прашен порив на вятъра.

— Сигурно не — каза Нири.

Джег свали високата си шапка, почеса с нокти изпотената си коса и отново я нахлупи под ъгъл.

— Ти потърси там, аз ще опитам в съседната, обаче не убивай кучката, ясно? Това ще намали наградата наполовина.

Шай се отдръпна назад в сенките и усети как потта се стича под ризата ѝ. Да бъде заловена в това затънтено място. От тези безполезни копелета. Боса. Не го заслужаваше. Искаше просто да бъде човек, с когото си заслужаваше да се говори, а не да е просто едно нищо, за което щяха да забравят в деня на смъртта ѝ. Сега осъзнаваше колко силна зависимост има между липсата на силни усещания и силната нужда от помощ. Но както повечето от куците ѝ прозрения, и това беше дошло твърде късно.

Тя всмука въздух през малката портичка между зъбите си и чу как Нири скърца по дъските в общата зала, а може би и металическото потракване на голямата му брадва. Трепереше цялата. Внезапно се почувства толкова слаба, че едва успяваше да държи ножа, камо ли да си представи, че замахва с него. Може би беше време да се предаде. Да захвърли оръжието през вратата и да каже: „Излизам! Няма да създавам проблеми! Вие печелите!“. Да се усмихне, да кимне и да им благодари за предателството и за любезните разсъждения как ще я пребият от бой или ще я нашибат с камшик, или ще ѝ счупят краката, или каквото там ще ги развлича, докато я водят към бесилката.

А бесилки тя беше виждала достатъчно през живота си и никога не беше получавала удоволствие от тях. Стоиш там вързан, докато те изчитат името и престъпленията ти, надяваш се на последна отсрочка, каквато няма да получиш, докато примката се затяга все повече, хленчиш за милост или сипеш проклятия, но нито едно от двете не променя каквото и да било. Риташ в празнотата и оплезваш език, докато напълваш гащите за удоволствие на събралите се боклуци, които не са по-добри от теб. Шай си представи Джег и Нири, изправени най-отпред в ухилената тълпа, как я гледат, докато тя танцува на въжето. Сигурно щяха да са облечени в още по-нелепи дрехи, които ще си купят с получената награда.

— Майната им — произнесе тя безмълвно в тъмнината и устните ѝ се разтеглиха в злобна усмивка, щом чу как Нири стъпва на най-долното стъпало.

Шай беше изключително своенравна. Като малка, когато някой ѝ казваше как стоят нещата, тя веднага започваше да мисли как да направи точно обратното. Майка ѝ винаги я наричаше „упорито магаре“ и смяташе, че вина за това има кръвта на духовете, която тече във вените ѝ. „Виновна е проклетата им кръв“, сякаш Шай сама беше решила да бъде една четвърт дух, а не че майка ѝ беше започнала да се чука с някакъв скитник, който беше наполовина дух и който се оказа — нищо чудно — безполезен пияница.

Тя щеше да се бори. Несъмнено щеше да загуби, но щеше да се бори. Щеше да накара копелетата да я убият и да ги лиши поне от половината награда. Не можеш да очакваш, че подобни мисли ще успокоят ръката ти, но те успокоиха нейната. Малкият нож продължаваше да потреперва, но вече заради това, че го стискаше здраво.

За човек, който се беше обявил за велик следотърсач, Нири определено имаше проблеми с пазенето на тишина. Тя чу сумтенето на носа му, когато се спря на върха на стълбището, достатъчно близо, за да може да го докосне, ако не беше дървената стена между тях.

Една дъска проскърца, когато той се размърда, и цялото тяло на Шай се напрегна, всичките ѝ косъмчета настръхнаха. След това го видя — не да се хвърля върху нея през вратата, стиснал брадвата си в ръка с убийствен блясък в очите, а да се промъква нататък по балкона, като следваше кървавите отпечатъци от краката ѝ, като натегнатият му лък сочеше в съвсем друга посока.

Когато получаваше подарък, Шай винаги смяташе, че веднага трябва да го сграбчи с двете си ръце, а не да си мисли как да благодари. Тя се стрелна към гърба на Нири с оголени зъби и ниско ръмжене. Главата му рязко се извъртя настрани, показа се бялото на очите му, лъкът му веднага ги последва и върхът на стрелата проблесна под светлината, блуждаеща в това изоставено място.

Тя бързо клекна и го сграбчи през краката, удари го силно с рамо в бедрото и го накара да изпъшка; ръцете ѝ се сключиха под задника му и внезапно в носа я удари вонята на кон и кисела пот. Стрелата излетя, но Шай вече се изправяше, ръмжеше, крещеше, повдигна го и — макар той да беше едър мъж — го преметна през перилата толкова ловко, колкото премяташе торбите със зърно във фермата на майка си.

Той увисна за миг във въздуха, отворил широко уста и очи от изумление, след което с хриплив вик полетя надолу и с трясък пропадна през дъските.

Шай примигна; трудно ѝ беше да повярва. Кожата на главата ѝ пареше и тя я докосна с пръст, като почти очакваше да напипа стрелата, но се обърна и я видя да стърчи от стената отзад, на много по-добро място от нейна гледна точка. Лепкавата кръв от косата ѝ покапа върху челото. Може би лъкът я беше одраскал. След като се беше сдобила с него, вече имаше някакъв шанс. Пристъпи към стъпалата, но внезапно застина на място. На прага стоеше Джег и мечът му стърчеше в дълга черна крива на фона на слънчевата светлина от улицата.

— Смоук! — изрева той и тя побягна като заек по балкона, като следваше собствените си кървави следи и чуваше тежките ботуши на Джег да тропат по стъпалата.

Удари вратата с рамо и изскочи на светло, на другия балкон зад сградата. Стъпи с босия си крак на ниския парапет — по-добре да продължи упорито напред и да се надява, че това ще я отведе донякъде, вместо да се спре, за да мисли — и скочи. Хвърли се към паянтовия балкон на отсрещната сграда над тясната уличка, като не спираше да размахва безумно ръце и крака, сякаш това щеше да я отнесе по-надалеч.

Хвана се за парапета, удари ребрата си в дървото, плъзна се надолу със стон и се опита отчаяно да се вкопчи, да се издърпа нагоре и да се прехвърли през перилата, стори ѝ се, че докопва нещо…

И със скърцането на изтормозеното дърво цялото изгнило нещо се откърти от сградата.

И отново Шай получи един кратък миг, за да оцени ситуацията. И съдейки по тази кратка оценка, тя отново хич не беше добра. Тъкмо се накани да изкрещи, когато я достигна старият ѝ враг, земята — както земята винаги постъпва; изкриви левия ѝ крак, подхвърли я във въздуха и се блъсна в нея странично, като ѝ изкара въздуха.

Тя се закашля, после простена и изплю пясък. Слабо я утеши мисълта, че предишния път се беше оказала права за пясъка в устата — че няма да ѝ е за последен път. След това видя Джег на балкона, от който беше скочила. Той побутна шапката си назад, изхили се и се скри вътре.

Шай продължаваше да стиска в ръката си част от парапета, който беше доста прогнил. Точно като надеждите ѝ. Хвърли я настрани и се претърколи в очакване на онази противна болка, която щеше да ѝ подскаже, че с нея е свършено. И тя отново не се появи. Можеше да се движи. Размърда крака и разбра, че може да се изправи. Но реши, че засега няма да го прави. Имаше голяма вероятност това да ѝ е за последен път.

Изпълзя с усилие изпод купчината дървени отломки до стената. Сянката ѝ се протегна към вратата. Шай чу тежките стъпки на Джег и изстена от болка. Започна да се издърпва назад по задник, като си помагаше с лактите и влачеше единия си крак; малкият нож беше скрит зад китката ѝ, а другата ѝ ръка се вкопчваше в земята.

— Къде ще ходиш? — Джег наведе леко глава, мина под ниския трегер и излезе на улицата. Беше висок мъж, но сега ѝ изглеждаше огромен. Половин глава по-висок от Шай дори когато беше изправена и може би почти два пъти по-тежък, макар че тя беше яла този ден. Приближи се с важен вид, езикът му се беше опрял в долната устна така, че я беше издул, стискаше небрежно тежкия си меч в ръка. Наслаждаваше се на момента. — Гаден номер изигра на Нири, а? — Той побутна шапката си назад така, че да се види белегът на челото му. — По-силна си, отколкото изглеждаш. Макар че това момче беше толкова тъпо, че сигурно щеше да падне и без чужда помощ. При мен тоя номер няма да мине.

Ще я видим тая работа, помисли си тя, но предпочиташе да остави ножа си да говори вместо нея. Дори малкият нож можеше да е доста красноречиво парче метал, ако го забиеш на правилното място. Тя се оттласна назад, като вдигна прах така, че да изглежда, сякаш се опитва да се изправи, после падна обратно с хленчене, когато левият ѝ крак пое тежестта ѝ върху себе си. Не ѝ беше трудно да се преструва, че е зле ранена. Чувстваше как кръвта капе от косата ѝ и се стича по челото. Джег излезе от сянката и ниското слънце освети лицето му, принуждавайки го да присвие очи. Точно както тя искаше.

— Помня деня, в който те видях за пръв път — продължи той, като очевадно се наслаждаваше на звука на своето блеене. — Дод дойде при мен един такъв възбуден и ми каза, че е срещнал Смоук, чието лице се вижда по всичките обяви из Ростод, четири хиляди марки дават за залавянето ѝ. Какви легенди се носеха за теб! — Той нададе радостен вик и тя отново се отблъсна назад, като размърда левия си крак, за да се убеди, че когато е необходим, няма да я подведе. — Човек би си помислил, че си демон с по един меч във всяка ръка, така шепнеха името ти. Представи си шибаното ми разочарование, когато установих, че си просто едно изплашено момиче с портичка между зъбите, което вони на пикня. — Той пък като че ли миришеше на летни ливади. Пристъпи отново напред и посегна към нея с голямата си ръка. — Сега недей да дращиш, по-ценна си жива. Не ми се иска да…

Тя хвърли срещу него пясък с лявата си ръка, а с дясната се оттласна и скочи на крака. Пясъкът посипа лицето му и той извърна глава с ръмжене. Залитна, заслепен, а тя се стрелна приведена към него и мечът изсвистя над главата ѝ; полъхът разбърка косата ѝ, а тежестта му накара Джег да се извие настрани. Тя сграбчи с лявата си ръка полите на палтото му, а с другата заби ножа си в дясното му рамо.

Той изпъшка приглушено, а тя издърпа ножа и замахна отново; острието разпра ръкава му и ръката, която се криеше отдолу, като едва не се заби в собствения ѝ крак. Тъкмо се канеше да нанесе нов удар, когато юмрукът му се заби в челюстта ѝ и тя се олюля; босите ѝ крака се опитваха да намерят опора в пясъка. Хвана се за ъгъла на сградата и за миг остана така, като се опитваше да прочисти искрите от очите си. Видя Джег на крачка или две от себе си; на стиснатите му зъби се виждаше разпенена слюнка и той се опита да прехвърли меча от увисналата си дясна ръка в лявата; пръстите му се заплетоха в странния пиринчен предпазител.

В екстремни ситуации Шай умееше просто да действа, без да мисли за пощада или за възможните последствия, или въобще без да мисли. Точно това успя да я запази жива в цялата тази гадост. И във всичко, което я въвлече в нея всъщност. Много умения представляват нож с две остриета и човек трябва да се примири с това, а тя беше склонна и да размишлява твърде много, след като нещо се случеше, ала това беше друга история. Ако Джег успееше да хване здраво тоя меч, с нея беше свършено, така че още преди улицата да спре да се върти пред очите ѝ, тя се нахвърли върху него. Той се опита да освободи ръката си, но Шай успя да я сграбчи с лявата си длан, притисна се към него и започна да мушка като обезумяла с ножа си — в корема му, в ребрата, пак в ребрата, без да спира да ръмжи, а той изпъшкваше при всеки удар; дръжката на ножа започна да се хлъзга в болящата я ръка.

Той я сграбчи за ризата, шевовете се разпраха и ръкавът едва не се откъсна. Когато го удари отново, Джег се опита да я отблъсне, но повече нямаше сили и тя отстъпи само на крачка. Главата ѝ вече се беше прояснила и успя да запази равновесие, но той залитна и падна на едно коляно. Тя вдигна ножа с две ръце високо над себе си, удари право в тъпата му шапка, сплеска я и остави ножа забит до дръжката в главата на Джег.

Отстъпи назад в очакване той да падне по лице. Вместо това Джег се изправи неочаквано, като камилата, която веднъж беше видяла на един панаир; периферията на шапката му се беше спуснала ниско и закриваше очите му, а дръжката на ножа стърчеше право отгоре.

— Къде се дяна? — Произнасяше думите така, сякаш устата му беше пълна с чакъл. — Смоук? — Той се наклони на едната си страна, после на другата. — Смоук? — Потътри се към нея, вдигайки прах, мечът висеше от окървавената му дясна ръка и върхът му дращеше земята до краката му. Той вдигна лявата си ръка — пръстите му бяха разперени, но китката беше отпусната — и започна да опипва под шапката си, сякаш нещо му беше попаднало в окото и искаше да го избърше. — Шмоук? — Едната страна на лицето му потрепваше, тресеше се и се гърчеше по много неестествен начин. Или пък може би беше напълно естествен за човек със забит в мозъка нож. — Чмок? — По периферията на шапката му течеше кръв, по бузата му се стичаха червени линии, половината му риза беше пропита с нея. Но той продължаваше напред, окървавената му дясна ръка се тресеше, дръжката на меча му се блъскаше в крака. — Чмо?

Тя започна да отстъпва назад, без да сваля очи от него, с отпуснати ръце и настръхнала кожа, докато не се блъсна в стената зад гърба ѝ.

— Чо?

— Затваряй си устата!

И тя се хвърли към него с протегнати ръце, отблъсна го назад. Мечът падна от ръката му, а окървавената шапка все още стоеше забодена с ножа ѝ към главата му. Джег бавно се свлече по лице, дясната му ръка не спираше да шляпа по земята. Пъхна другата си ръка под рамото, сякаш искаше да се надигне.

— О! — промърмори той в прахта и застина.

Шай бавно извърна глава и изплю кръв. През последните месеци устата ѝ твърде често се пълнеше с кръв. Очите ѝ бяха влажни и тя ги избърса с трепереща ръка. Не можеше да повярва какво се бе случило току-що. Почти нямаше усещането, че е участвала в него. Кошмар, от който трябваше да се събуди. Тя затвори очи, отвори ги — той продължаваше да лежи там.

Шай рязко си пое дъх, после го изпусна, избърса слюнката от устните си и кръвта от челото си, пое си отново дъх и го изпусна. След това взе меча на Джег, стисна зъби, за да потисне порива да го заплюе, който се надигаше в гърдите ѝ на вълни заедно с пулсиращата болка в едната половина на лицето ѝ. Мамка му, колко ѝ се искаше да поседне малко! Просто да се спре. Но се насили да се обърне. Дотътри се до задната врата на таверната. Същата, през която преди малко беше влязъл Джег, докато беше още жив. Цял един живот е нужен, за да създадеш човек. И само няколко мига, за да приключиш с него.

Нири беше изпълзял от дупката в пода, която бе направил при падането си, стискаше окървавения си крак и изглеждаше доста разстроен от това.

— Хвана ли шибаната кучка? — попита той и погледна с присвити очи към вратата.

— О, несъмнено.

Очите му се разшириха и той се опита да изпълзи до лъка си, който се въргаляше наблизо, като през цялото време хлипаше. Тя се приближи до него, вдигна големия меч на Джег и Нири се обърна. Очите му бяха изцъклени от ужас и той отчаяно вдигна ръка. Тя я удари с всички сили с плоското на меча; Нири застена и я притисна към гърдите си. После го удари по главата и го запрати, хлипащ, обратно в дупката на пода. Мина покрай него, като запасваше меча в колана си, вдигна лъка и измъкна няколко стрели от колчана. Тръгна към вратата, като междувременно зареди една от стрелите, и погледна навън, към улицата.

Дод все още събираше монетите от прахта и ги прибираше в торбата, като бавно се приближаваше към кладенеца. Безразличен към съдбата на спътниците си. Това не е чак толкова изненадващо, както можеше да се предположи. Ако Дод можеше да се опише с една дума, то тя беше „безразличие“.

Шай слезе по стъпалата на таверната, по-близо към края им, където имаше по-малка вероятност да заскърцат. Опъна тетивата наполовина и взе Дод на прицел. Той клечеше в прахта с гръб към нея, по средата на ризата му се виждаше тъмно петно пот. Тя дълго размишляваше дали да не го използва като мишена и да не го простреля още сега в гърба. Но да убиеш човек не е лесно, особено след толкова дълги размишления. Гледаше го как взема последната монета и я пуска в торбата, после се изправя, затяга вървите и се обръща с усмивка.

— Събрах…

Двамата постояха известно време така. Той, стиснал торбата със среброто в едната си ръка и с неуверена усмивка на огряното от слънцето лице, но с определено уплашени очи в сянката на евтината му шапка. Тя, застанала на последното стъпало — окървавени боси крака, окървавена разбита уста, окървавена коса, залепнала за окървавеното ѝ чело, — но държаща лъка здраво и уверено.

Той облиза устни, преглътна, после пак ги облиза.

— Къде е Нири?

— На кофти място.

Тя се изненада от твърдата нотка в гласа си. Звучеше като някой, когото изобщо не познаваше. Гласът на Смоук може би.

— Къде е брат ми?

— На още по-кофти.

Дод преглътна, размърда потния си врат и започна бавно да отстъпва назад.

— Уби ли го?

— Забрави за тях двамата и стой мирно.

— Почакай, Шай, нали няма да ме застреляш? Не и след всичко, което преживяхме заедно. Няма да стреляш. Не и в мен. А? — Гласът му ставаше все по-писклив, но той продължаваше да отстъпва към кладенеца. — Не исках да става така. Идеята не беше моя!

— Разбира се, че не. За да ти хрумват идеи, трябва да мислиш, а това хич не ти се удава. Просто се движиш по течението. Дори това да означава, че ще ме обесят.

— Виж сега, Шай…

— Не мърдай, казах. — Тя изопна тетивата докрай, нишката се впи силно в окървавените ѝ пръсти. — Ти какво, мамка му, да не си глух?

— Шай, виж, дай да го обсъдим, а? Просто да поговорим.

Той вдигна треперещата си длан, сякаш тя можеше да спре стрелата. Бледосините му очи я гледаха и внезапно тя си спомни онзи първи път, когато го беше срещнала. Той стоеше, облегнат на конюшнята, усмихваше се леко и свободно, не особено умен, но доста весел. В живота ѝ беше имало твърде малко веселие, след като напусна дома си. Направо да не повярваш, че го беше напуснала, за да търси точно това.

— Знам, че постъпвах неправилно, но… Аз съм идиот.

И той се опита да изкара на лицето си усмивка, която трепереше също като ръката му. Той заслужаваше някоя друга усмивка, поне за начало, и макар да не беше изкусен в леглото, поне го топлеше, което все пак беше нещо, и с него тя не се чувстваше така, сякаш е съвсем сама, а целият свят срещу нея — което вече беше много.

— Стой мирно — каза Шай, вече по-меко.

— Няма да ме застреляш. — Той продължи да отстъпва към кладенеца. — Това съм аз, нали? Аз, Дод. Само не стреляй в мен. Просто ще направя…

Тя го простреля.

Странно нещо са това, лъковете. Слагаш стрелата, опъваш тетивата и се прицелваш — за всичко това са нужни умения, усилия и решимост. Пускането на стрелата е нищо. Просто спираш да я държиш. Всъщност щом веднъж си се прицелил, вече е по-лесно да я пуснеш, отколкото да не го направиш.

Дод се намираше на десетина крачки разстояние и стрелата прелетя през цялото разстояние между тях, на косъм не попадна в ръката му и го прониза в гърдите. Изненада я липсата на какъвто и да е звук. Всъщност плътта е мека. Особено в сравнение с острието. Дод направи още една крачка, сякаш не беше разбрал, че са го простреляли, и очите му се разшириха. След това погледна към стрелата и примигна.

— Ти ме простреля — прошепна той и се свлече на колене; кръвта вече се разливаше по ризата му в тъмен овал.

— Не те ли предупредих, по дяволите?

Тя хвърли лъка, внезапно ядосана на себе си и на Дод, и на лъка.

Той я погледна.

— Но аз не мислех, че ще стреляш.

Тя го погледна в отговор.

— Нито пък аз. — Тишина. Отново подухна вятър и вдигна облачета прах между тях. — Съжалявам.

— Съжаляваш? — изхриптя той.

Това може би беше най-глупавото нещо, което беше казвала някога, и то при съществуването на сериозна конкуренция, но какво друго можеше да каже? Думите стрели не вадят. Тя леко сви рамене.

— Май да.

Дод потрепна, вдигна ръката със среброто и се обърна към кладенеца. Шай зяпна и хукна към него, а той падна на една страна, като същевременно метна торбата във въздуха. Тя се превъртя няколко пъти и започна да пада, вървите ѝ се развяха, Шай тичаше към нея с протегната ръка, хвърли се напред, падна…

Изпъшка, когато натъртените ѝ ребра се удариха в стената на кладенеца и дясната ѝ ръка се стрелна надолу в тъмнината. За миг си помисли, че ще последва торбата — което вероятно щеше да е логичен завършек — но после коленете ѝ заораха в прахта отвън.

Тя хвана торбата за долния ръб, вкопчи изпочупените си нокти в халтавия плат и връзките продължиха да се поклащат, докато около тях валяха пръст и камъчета.

Шай се усмихна. За пръв път през деня. За пръв път от месец може би.

Тогава торбата се разтвори.

Монетите заваляха в тъмнината като блещукащ поток, среброто звънтеше и отекваше в стените, изчезваше в мастиленочерната празнота и после настъпи тишина.

Тя се изправи, онемяла.

Бавно отстъпи от кладенеца и се обгърна с едната ръка, докато другата стискаше празната торба.

Погледна към Дод, който лежеше по гръб със стърчаща от гърдите стрела, гледаше я втренчено и дишаше учестено. Тя чу как дишането му постепенно се забави и спря.

Шай остана неподвижна за миг, после се преви надве и повърна на земята. Не много, тъй като не беше яла, но стомахът ѝ се сви силно и се погрижи да изхвърли всичко, което имаше в него. Тя трепереше толкова силно, че си помисли, че ще падне. Ръцете ѝ подпираха коленете, жлъчката излизаше през носа.

По дяволите, колко я боляха ребрата. И ръцете. И краката. И лицето. Толкова много навяхвания, одрасквания и синини, че с усилие можеше да ги различи една от друга; цялото ѝ тяло беше една шибана пулсираща рана.

Погледът ѝ се спря върху трупа на Дод, тя почувства поредния порив за повръщане и извърна очи към хоризонта, като се съсредоточи върху блещукащата празнота.

Не, не празнота.

В далечината се виждаше надигаща се прах. Тя отново избърса лицето си с разкъсания ръкав, който вече беше толкова мръсен, че по-скоро щеше да го омаже още повече, отколкото да го почисти. Изправи се и се взря в маранята, без да вярва на очите си. Конници. Несъмнено. Доста надалеч, но бяха поне дузина.

— Ох, мамка му — прошепна тя и прехапа устни. Ако нещата продължаваха да се развиват така, скоро сигурно щеше да ги прегризе. — Ох, мамка му!

И Шай закри очите си с ръце, стисна ги здраво и се скри в самоналожената тъмнина с отчаяната надежда, че може по някакъв начин да се е объркала. Нямаше да ѝ е първата грешка, нали?

Но след като свали ръцете си, прахта все още беше там.

Светът е просто един злобен грубиян и колкото по-ниско падаш, толкова по̀ му харесва да те рита. Шай отпусна ръце на хълбоците си, изпъна гърба си и изкрещя към небето, а думата се проточи толкова дълго, колкото можеха да изтърпят болящите я дробове:

— Мамка муууууууу!

Ехото отскочи от сградите и умря от бърза смърт. Отговор нямаше. Може би само лекото жужене на мухите, които вече проявяваха интерес към Дод. Конят на Нири я погледна и се извърна настрани, без изобщо да се впечатли. Сега към всичките останали болки се прибави и болката в гърлото. Шай беше длъжна да си зададе обичайните въпроси.

И сега какво, по дяволите?

Със стиснати зъби измъкна ботушите на Дод и седна в прахта до него, за да ги обуе. Не за пръв път се въргаляха заедно в прахта, те двамата. Макар че за пръв път той беше мъртъв. Ботушите му ѝ бяха големи, но така беше много по-добре, отколкото съвсем без ботуши. Тя дошляпа с тях до таверната.

Нири издаваше жалки стонове, докато се опитваше да се надигне. Шай го изрита в лицето и в гърба, прибра останалите стрели от колчана, взе също и големия нож от колана му. Излезе навън, прибра лъка и сложи на главата си шапката на Дод. Тя също ѝ беше малко голяма, но поне осигуряваше някаква сянка, докато слънцето се издигаше. След това събра трите коня и ги свърза в редица — доста трудна операция, тъй като големият жребец на Джег беше злобно копеле и изглеждаше твърдо решен да ѝ пръсне мозъка.

Когато приключи, погледна намръщено към прашната следа. Определено приближаваха града, и то бързо. Като се взря по-внимателно, тя успя да преброи девет или десет — което беше с двама или трима по-добре от дванайсет, но си оставаше адски притеснително.

Агенти на банката, търсещи откраднатите пари. Ловци на глави, които искат да приберат наградата. Други престъпници, които са надушили вятъра на плячката. Плячка, която в момента се намираше на дъното на кладенеца. Всеки можеше да е. Шай притежаваше свръхестественото умение да си създава врагове. Установи, че гледа към Дод, който лежеше по лице в прахта с опънати боси нозе. Единственото, с което ѝ вървеше по-малко, отколкото с враговете, бяха приятелите.

Как се стигна дотук?

Тя поклати глава, изплю се през малката портичка между предните си зъби и се издърпа върху седлото на коня на Дод. Обърна го в обратна на надигащите се облаци прах посока, към онези места, които още не познаваше.

После го смушка с пети.