Влак за Топъл край

4. Проходът

В началото те заобикаляха мъртвите — тези, които бяха паднали сами, и които бяха убити по пътя. Децата се плашеха, а на него му се гадеше от противната миризма. На него въобще започна да му се повръща от миризмата на месо — дори консервирано, направено много отдавна, когато още не са знаели за наближаването на Зимата.

След това вървяха направо. Мъртъвците станаха по-малко, а студът не позволяваше на телата да се разлагат. Освен това децата престанаха да се боят от труповете, а и силите им станаха по-малко.

Веднъж, през една почивка, по-голямото момче попита:

— А златото наистина ли свърши работа?

— Да — отвърна мъжът. — Не знам защо все още го ценят…

Златото беше зашито в детските якета. Пръстени, гердани, верижки, гривна със слънчево-жълти топази… Те казаха за златото, когато той се опитваше да размени якето си за сухари — само за сухари или рибни консерви. Месо на гаровия пазар имаше много и то беше евтино.

Провървя му да си запази якето и само затова беше още жив. В планините се оказа много студено, а се налагаше да спят върху смърчови клони. Спален чувал или палатка беше невъзможно да се купят. С никакви пари или ценности. Затова пък той купи сухари и консерви, и топли шапки от кучешка кожа, и пистолет — истинско, мъжко оръжие — „Магнум“. Десетина патрона изстреля по пътя, учейки се да се прицелва и да гаси мощния, тежък откат. Това се оказа неочаквано лесно. Втория пълнител мъжът изпразни в каменистия склон, откъдето по тях стреляха с ловджийска пушка. Те чуха крясък и изстрелите спряха. Но не отидоха да проверят.

Третият, последен пълнител чакаше реда си. Кой знае защо мъжът мислеше, че той ще му потрябва.

Когато стигнаха до снеговете, стана съвсем трудно. Това беше обикновен планински сняг, а не леденият шлейф на вървящата по петите им Зима. Но така или иначе стана много по-трудно да се върви. Мъжът започна по-често да проверява картата. Проходът, зад който се откриваше път към Топъл край, беше съвсем наблизо, и само това му придаваше сили.

Дърва за огъня беше почти невъзможно да се намерят, вероятно всичко беше изгорено от вървящите пред тях. Веднъж те легнаха да спят без огън, и на следващото утро по-голямото момче не можа да стане. То не кашляше, нямаше и температура. Но да стане не успя.

Проходът вече беше пред тях, забулен в мъгливи облаци. Мъжът взе по-големия на ръце и тръгна напред. По-малкият вървеше след тях и мъжът разсеяно мислеше за това, че трябва да се обръща, да проверява дали детето не е изостанало… Но така и не се реши да провери. Двама не можеше да носи, щеше да се наложи да избира. А най-много от всичко на света той мразеше, когато се изправяше пред избор.

Той вървеше в мъглата и понякога му се струваше, че чува стъпки зад гърба си, понякога — че те са изчезнали. Момчето в ръцете му от време на време отваряше очи. Струваше му се, че върви много часове наред, но разумът хладно опровергаваше чувствата. Той просто не би могъл да върви дълго със своя товар.

Когато вървенето стана по-лесно, той веднага разбра, че се движи под наклон. Мъглата наоколо започна да оредява неочаквано бързо, над главата му се появи отначало мътният, а след това ослепително ярък, чист слънчев диск. Той седна на снега — мек, пръхкав, и положи главата на по-голямото момче върху коленете си. Момчето вече не отваряше очи, но като че ли беше живо. После той чу отзад слаби, затъващи стъпки, и по-малкият седна до него. Мъглата се разкъсваше на ивици и се топеше.