Вихър

9.

— Никога не съм бил човек, който да убие пратеника си за това, че носи лоши новини — заяви Вечният император.

— Вярно е, сир — отговори Стен.

— В този случай обаче — продължи Вечният император — е добре, че те познавам от толкова дълго време.

— Да, сир — отново потвърди Стен.

— Разбираш ли, че не съм доволен?

— Да, ваше величество — сведе глава Стен. — Напълно…

Холообразът на Императора се стопи, когато той се отправи към старинния поднос за напитки в кабинета си и си наля два пръста скоч.

— Имаш ли нещо за пиене там? — попита Императорът отнесено.

— Да, сир — отвърна, Стен. — Сметнах, че ще е най-добре да си донеса собствени припаси.

Тъй като схвана намека, измъкна бутилка скоч от бюрото на предишния посланик и си наля питие. Императорът вдигна чашата си.

— Бих пожелал объркване на враговете ни, но ако се объркат още малко, всички ще потънем в дракх.

Въпреки всичко отпи. Стен го последва.

— Знаеш, че няма начин да запазя това в тайна.

Стен не отговори. В действителност това не беше въпрос.

— Вече има вести в медиите, които загатват за растяща криза в Алтайския куп. Почакай да разберат само колко лоши са нещата наистина.

Императорът повторно напълни чашата си, докато размишляваше.

— Истинската неприятност е, че имам да договарям някои ключови спогодби. Спогодби, които зависят от силното доверие в Империята. И най-малкият знак за пропукване в структурата, която съм възстановил, ще прати тези спогодби по дяволите. А когато това се провали… Много други неща се поставят под съмнение.

Стен въздъхна.

— Иска ми се да можех да обрисувам по-оптимистична картина, ваше величество — каза той. — Но това е вероятно най-заплетената задача, която съм изпълнявал за вас. А дори не съм започнал да я изпълнявам.

— Наясно съм с това, Стен — кимна Императорът. — Каканът просто е избрал лошо време, за да умре.

Той допи чашата си.

— Сигурен ли си, че някой не му е помогнал да се отправи към оня свят?

— Прегледах всички доклади — отвърна Стен. — От тях става ясно как и защо е умрял. Страдал е от аневризъм. Някоя от артериите се е пръснала. Единственото нещо, за което не съм сигурен, са обстоятелствата. — Стен си мислеше за твърденията на Мениндер, че е имало тържествена вечеря в чест на Какана. — Лично аз не смятам, че има толкова голямо значение. Ако е съществувал някакъв заговор… е, от това, което видях, не би било нещо необичайно.

— Съгласен съм — кимна замислено Императорът. — Всъщност, ако нямаше следи от конспирация, щях да се настроя доста подозрително. Добре, да оставим обстоятелствата настрана, засега.

— Да, сир — поклони се леко Стен.

— Ето какво трябва да направим — продължи Императорът. — Трябва да овладеем бързо положението. Щом цялата Империя ще ни гледа, не искам някой да си помисли, че няма да проявя решителност в този случай. Ще се намерят такива, които ще говорят, че съм се издънил. Други ще кажат, че съм загубил способностите си… откакто се върнах. А ще има и такива, които просто ще се надяват, че съм се размекнал, за да могат да създават неприятности. Така че, като имам предвид всичко това, искам да определя начина, по който да се подходи от самото начало… И той е следният. Ако някой, когото не харесваме, се опълчи, го покоси. Издигаме ново правителство. Веднага. С моята пълна подкрепа. След като това стане, никакви възражения повече. Поне не такива, които да достигат до мен. Ако има силни и разгорещени несъгласия с моето решение за Алтайския куп, държа те да бъдат заглушени. Бързо. Независимо от обстоятелствата. Няма да търпя никакви унижения по този повод!

Бам. Ръката на Императорът блъсна по бюрото. Дори през холовръзката ударът прозвуча като изстрел.

След миг Вечният император се овладя и се обърна към Стен с тънка, престорена усмивка.

— Искам да съм напълно уверен, че и враговете, и приятелите ми са наясно, че няма да позволя да ме правят на глупак.

— Да, сир. Съгласен съм… сир.

— Чувам ли мълчаливо „но“ в твоето съгласие?

— Не и с цялостната ви позиция, ваше величество. Никак дори. Сега не е време да се показва колебание. Обаче, когато ми говорехте за това място, вие изобщо не преувеличихте колко опаки са хората тук. Дори и да използваме голям чук, за да слепим всичко заедно, мисля, че би трябвало да сме много внимателни как ще удряме, за да постигнем резултат.

Стен се поколеба, като се опита да разчете лицето на Вечния император. То беше безизразно. Но не точно гневно безизразно.

— Продължавай — насърчи го Императорът.

— Както знаете, сир, говорих с всички водачи — поне със съществата, които твърдят, че са водачите. Докато не получа по-добра информация, доставена от човешко разузнаване на място, просто ще се доверя на инстинктите си. Тази гмеж може да се раздели на много повече от четири. По дяволите. Вече го е направила. Когато пристигнах, две джохиански фракции се стреляха помежду си на космодрума.

— Вслушай се в тези инстинкти — каза Императорът.

— Веднага след появата ми тези фракции — човешки и чуждоземни, си пробиха път до посолството, всеки от водачите им искаше да бъде новият главатар. Накарах ги да изчакат официална покана. Привиках ги един по един.

— И си се позабавил, вероятно — прекъсна го Императорът. — Изчакал си да се поизплашат и да започнат да си припомнят греховете си срещу мен. Харесва ми как си действал.

— Всички са в своите квартали в момента. И на своите родни светове нищо не би трябвало да ги тревожи, освен личните им проблеми. Ближат раните си. Мислят, че нещата биха могли да бъдат по-различни. И в този случай, сир, самото мислене може да е в наша полза. Разбира се, всяко от тези същества има собствена представа за рай, където да добрува собствената му група. Лично аз смятам, че дълго време наоколо ще има само ад.

— Освен ако не променим нещата — каза Императорът.

— Освен ако не ги променим, сир — съгласи се Стен.

— Като за начало — поде Императорът — ти изпращам батальон от имперски гвардейци. Това би трябвало да помогне положението да се задържи, каквото е.

Стен подскочи.

— Толкова много… сир. Надявах се на екип от „Богомолка“. Ако не се набиваме на очи и нещата не проработят… няма да ни винят толкова. Пък и наистина ми се струва, че мога да постигна повече със скалпел, отколкото с чук.

— Не мога да рискувам — възрази Императорът. — Получаваш батальон. Вече ми се присмиват. Добре. Ще ти изтъкна още една причина. Имам и друга цел.

— Да, сир.

— Нещо друго? — попита Императорът.

— Да, сир. Сред всички тези обесници има един доста добър кандидат, който да поеме управлението. Дори и само временно.

— Кой? — едничката дума беше изпълнена с предпазливост. Стен обаче осъзна това доста по-късно.

— Мениндер, сир. Торкът. Той е хитър мошеник. Но е едничкото същество, което всички уважават. Списъкът с враговете му е доста малък. И смятам, че може да накара хората да го слушат, докато нещата се успокоят. Дори може да им даде тласък в нужната посока.

— Добър избор — отвърна Императорът. — Само че… както каза ти, вероятно ще е просто временно решение. Имам един кандидат наум, който да заеме поста за постоянно. — Той отпи от скоча. — Името на човека е Искра. Доктор Искра. Джохианец е.

Стен сбърчи вежди. Беше чувал това име. Смътно си спомняше. Все пак сведенията бяха достатъчни, за да е наясно, че Искра е много уважаван. Но Стен беше още толкова нов в тези земи, че трябваше да приеме на доверие оценката на Императора за безупречните качества на доктор Искра.

— Вече говорих с него — продължи Императорът. — Един от корабите ми ще го вземе всеки момент. Би трябвало да стигне при теб след няколко цикъла. Той е другата причина да изпратя батальон гвардейци. Доктор Искра ги поиска. Те ще му служат като лична охрана. Отначало.

— Много добре, сир.

Вътрешният глас на Стен нададе тревога при вестта, че Искра е поискал войските, преди да дойде в Алтайския куп и да се запознае с обстановката. Той потисна тревогата си. Но не я изключи от съзнанието си.

Най-важното в случая беше всичко това да сработи. Стен не беше възприел нито един от традиционните лоши навици на служителите на министерството на външните работи, като да поставя егото си на пътя на възможното решение.

— Нещо друго? — попита Императорът, Изглеждаше нервен, изгарящ от нетърпение да се заеме с други дела.

— Не, сир.

— Тогава… до следващия ти доклад… — Императорът се приведе напред и натисна някакво копче на бюрото си.

Но докато холографският образ на Стен от залата на джохианското посолство изтъняваше, Императорът бързо провери изражението му. Беше изпълнено с подобаващото уважение. А после Стен се стопи.

Вечният император разсеяно вдигна питието си и отпи, потънал в размисъл. Пълната концентрация беше сред много умения, които бе усвоил през всички тези векове на съществуването си. Отдели на Стен цели пет секунди пълна концентрация.

Беше ли му верен? Без съмнение. И Императорът го беше обсипал с много почести. Но малко същества разбираха колко голям герой е Стен всъщност.

Може би за първи път Императорът осъзна колко е щастлив, че Стен е на негова страна. По някаква причина тази мисъл не беше изцяло успокояваща.

Императорът скъта ядката от неудобство настрани. По-късно щеше да намери мястото й в голямата картина. Освободи ума си от задачата, с която се занимаваше.

Имаше друг мъж, чиято помощ му трябваше. От потайната — и смъртоносна — разновидност. Да. Не трябваше да поема рискове в случая с алтайския въпрос. Никакви рискове.

10.

Предаванията бяха изпълнени с коментари за бляскавото спускане на „Виктори“. Императорските експерти обрисуваха пред медиите драматични картини за пътя на кораба над обзетите от благоговение джохиански тълпи и за триумфалното посрещане, което Стен беше получил при кацането си в посолството.

Наличието на имперския флаг беше оказало успокоителното си въздействие върху злочестите истерични същества в Алтайския куп. Смъртта на Какана се коментира едва впоследствие, с подходящите тъжни; думи от Императора, който скърбеше за загубата на „близък приятел и верен съюзник“.

Последваха допълнителни уверения от ключовите помощници, че редът е бил възстановен и че хората на Императора работят рамо до рамо с местните водачи, за да осигурят организираната смяна на правителството.

Стен въздъхна и изключи с длан екрана, прекъсвайки предаването с подобие на усмивка. Беше очаквал кампанията на Императора за ограничаване на щетите. Която — нямаше никакви изненади — беше изключително ефективна. За съжаление, твърденията на екипите на Императора за ситуацията бяха толкова оптимистични, та Стен се опасяваше, че дори малък гаф може да предизвика пълна катастрофа.

А такова стечение на обстоятелствата той всячески се опитваше да избегне. Стен сведе глава и се замисли за задачите, които го очакваха, и престана да обръща внимание на суетнята на техниците в комуникационната зала в посолството, които работеха под надзора на Алекс. За десети път той започна да се бори с дипломатическата нота. Проблемът беше как да съобщи на генерал Даул, Мениндер, Ютанг, Дайатри и другите джохиански лидери, че нямат място в картинката. Да ги уведоми, че новият Какан е бил избран — без да се консултират с тях.

Д-р Искра пътуваше насам. И Стен трябваше да им съобщи това скоро или да се озове в особено неудобна ситуация.

Вече можеше да си я представи.

— Добър ден, благородни създания — щеше да им каже. — Искам да ви представя новия ви деспот. Идва с високи препоръки. Всъщност мисля, че може би дори го познавате. Съжалявам, че не го споменах по-рано. Но Императорът не вярва на никого от вас. И не го е грижа дали ще живеете, или ще умрете. Стига да не се вдига много шум. А сега, ако ме извините… Ще поправя барикадите, докато вие се биете помежду си.

И щеше да побегне бързо като джохиански вихър.

О, боже. Щеше да е почти невъзможно да мине безпроблемно. Но нямаше начин да се избегне. Нотата трябваше да бъде написана, да. Но истинската работа трябваше да бъде свършена лично.

Умът на Стен започна да прегрява. Погледна към Алекс, за да види как върви малката му шпионска операция. И не за първи път си даде сметка колко много от старите им бойни умения, сами по себе си нелицеприятни, се изискваха за опазването на мира.

Очите му оглеждаха мониторите върху едната стена на залата.

— Хайде, проклети Фрик и Фрак — мърмореше Алекс, докато натискаше бутоните по командния панел. — Бъдете добри прилепи.

Килгър беше направил предварителен оглед на посолството, за да види какви благини са останали от предишния посланик. Веднага откри нещо ценно. Стотици наблюдателни роботи, складирани в мазетата. Бяха крилати и приличаха на прилепи. Алекс ги нарече Фрик&Фрак от едно до хиляда и нещо си, в чест на живите прилепоподобни създания, които разузнаваха за операциите на „Богомолка“. Той презареди роботите, посъветва се с техниците и експертите по джохианска култура, въведе патрулираните сектори и изпрати прилепите да шпионират.

В момента те излъчваха картини от целия Рурик. И тези картини разказваха доста по-различна история от предаванията на Императора.

Да, спокойствието беше възстановено. Но само в сравнение с кашата, която Стен завари при пристигането си. Екранът горе вляво показваше обстановката до джохиански военен комплекс. Мирна… поне на повърхността.

Но когато Алекс насочи малкия си разузнавач по-близо, Стен забеляза няколко бронирани машини. Неподвижни, но готови да потеглят всеки момент. Екипи от механици се трудеха усилено върху другите. Виждаха се гравилифтове, които зареждаха амуниции и припаси.

Екранът по-долу показваше бунтовнически джохиански войски, които минаваха интензивно обучение и тренировки. На друг се виждаше торкски лагер, пълен с оръжия и развълнувани разговори.

Имаше подобни сцени и на другите монитори: барикадите на суздалите и богазите се изграждаха наново и се подсилваха; милиция патрулираше из кварталните улици, в един от случаите умишлено подминавайки група юноши, които пълнеха стъклени буркани с откраднато запалително гориво.

Главният пазарен площад в Рурик беше пуст. Магазините бяха здраво залостени, част се охраняваха от наемни биячи. Стен наблюдаваше банди от младежи, които бродеха по улиците в търсене на неприятности и плячка. Един от прилепите на Алекс прелетя край овъглената предна страна на магазин. Тъмни фигури изнасяха ценности оттам. В този случай грабителите бяха войници, имаше и няколко полицаи между тях.

— А, виж, Стен — повика го Килгър. — Туй е момата, за която ти говорех.

Той прехвърли изображението на един от централните монитори. Стен видя някаква проститутка да излиза от алеята. Вградената в екрана карта показа, че тя е близо до джохиански военен комплекс. Вой на сирена, усилен от високоговорители, му подсказа точно колко близо.

Изгледът се промени и Стен забеляза няколко войници да се отправят към кльощавата жена. Проститутката спря и сложи ръце на хълбоците си, поклащайки прелестите си. Един от войниците й извика нещо. Проститутката нацупено кимна с глава, завъртя се на пети и изчезна в алеята.

Войниците се спогледаха и се засмяха. Двама се отделиха, за да я последват.

— Сега виж как тази мома работи — каза Алекс, като завъртя малък джойстик, който изпрати прилепа да се рее над алеята. Войниците бяха застигнали жената. Течеше пазарлък. Най-накрая, след като се споразумяха за цената, жената се опря на стената. Докато разкопчаваше дрехата си и подмяташе шеги към приятеля си, първият войник пристъпи напред.

Докато повдигаше проститутката, нещо внезапно се стрелна, толкова бързо, че Стен почти го пропусна.

Проститутката имаше яки приятели. Те пребиха войника. Докато жената приглаждаше оскъдното си облекло, войниците бяха освободени от оръжията, униформите и идентификационните си документи.

Стен видя проститутката и придружителите й да се отдалечават, за да заложат следващия капан.

— Колко успя да докопа?

— Двадесетина… Някъде там. Но само откакто броя. Много е бърза. Има още няколко момци, които просто пренасят плячката до бунтовниците.

— Обирджии за свободен Джохи, а? — подхвърли Стен. — Би било почти забавно, ако не мислех непрекъснато как капакът ще изхвръкне от тенджерата. Най-неприятното е, че не можем да направим кой знае какво, освен да изчакваме, да се надяваме на най доброто и да убеждаваме местните да бъдат търпеливи. И да чакаме д-р Искра да се появи.

— Когато се срещнахме за пръв път, млади Стен — подметна Килгър, — не беше толкова сладкодумен лъжец. Доволен съм от напредъка ти.

— Благодаря… предполагам, че си искрен — каза Стен. — Проблемът е, че сега трябва да съм наистина изобретателен — той потупа дипломатическата нота, която съставяше. — Когато Искра пристигне, ще има доста разгневени същества.

— Ще се справиш, момко. Лъжците като нас се правят, не се раждат. Иначе скъпите ни майки щяха да ни убият, докато сме били дечурлига.

Стен изстена в знак на съгласие. Но какъв избор имаше? Беше наясно, че докато относителното спокойствие се запази на Джохи, и останалата част от купа ще остане „мирна“.

Радостният ентусиазъм, който беше приветствал пристигането му, беше траял колкото неочаквания проблясък на пролетното слънце — почти веднага времето се беше развалило. Раздразнението се покачваше с влажността. Черни облаци се кълбяха, родени от тази влажност. Настроенията прескачаха от еуфория до мрачно отчаяние. Което, както вече бе научил Стен, доста добре описваше природата на всички същества на Джохи.

Няколко часа преди здрачаване на втория ден цяло змийско котило от циклони се беше появило на хоризонта на Рурик. Торнадата вилняха наоколо, следвайки характерната липса на логика, присъща на неодушевените. Устремени към града. Изкарвайки ангелите на всички. После се отдръпнаха. През цялото време засмукваха дървета, горния слой на почвата и отдалечени сгради — което не помагаше за разсейването на страховете. Внезапно те ускориха въртенето си и изчезнаха.

Оттогава насам жителите на Рурик хвърляха нервни погледи към хоризонта. И един към друг.

После, веднага на следващия ден, зимата се беше завърнала със студен повей, сякаш пролетта, влагата и жегата никога не са съществували. Още едно от чудесата на Джохи.

Стен се върна обратно към лицемерното си съчинителстване: „… Докато Вечният император… с дълбоката си загриженост за всички същества от Алтайския куп…“

— Мама му стара! Виж туй!

Стен вдигна глава. Погледна към мястото, което Алекс му сочеше. Централният монитор предаваше пълен хаос. Стен се приближи, за да види по-добре.

Цяла група същества маршируваше пред някакви големи сгради; очевидно построени от покойния Какан, те бяха величествени като размери и еднообразни. На Стен му заприличаха на огромни кошери, свързани с издигнати в небесата пътеки и околовръстни пътища.

— Това е университетът „Пушкан“ — обясни една от сериозните млади техници. Стен се сети, че се казва Наоми.

Новината го накара да изохка.

— Студенти? О, не.

— О, да. Връхлитат ни хормонални неприятности, момко — каза Алекс. Той натисна нещо по контролния панел и внезапно десетина образа от университета се появиха на главния екран.

Виждаше се как униформената охрана на кампуса беше избутвана от млади същества и изхвърляна през главния вход. В друга част на кампуса Стен различи студенти, които разбиваха витрината на мензата. След секунда започнаха да се замерят с храна.

Преподавателите си търсеха прикритие, като не особено успешно отбягваха хвърлената храна и парчетата зидария. Навсякъде из кампуса бяха запалени огньове. Подклаждани, Стен беше уверен в това, с досиетата на студентите, които имаха нисък успех.

Освен това забеляза проблясъци на гола плът сред дърветата и храстите и чу стонове на удоволствие, явно някои студенти протестираха по по-страстен начин.

Огромна барикада беше издигната пред портите на университета „Пушкан“. Купчината боклуци бе подредена достатъчно стабилно, и Стен предположи, че са се включили студенти инженери. Което сочеше планиране.

Допълнително доказателство за това беше внезапната поява на грижливо отпечатани плакати. Те призоваваха за много неща. Но най-вече: „Демокрация сега!“

— Чудесно — промърмори Стен. — Това е единственото нещо, което никой тук няма да получи.

Вгледа се по-отблизо в някои от студентите и осъзна колко са странни. Като за начало установи, че са смесена група. Имаше толкова суздали и богази, колкото джохианци и торки. Второ, всички те работеха — бунтуваха се всъщност — заедно. Това почти никога не се случваше на Джохи, още по-малко в останалата част на купа, където сегрегацията беше ценен елемент на общественото статукво.

— Що за място е това? — попита Стен, като си отбеляза колко добре охранени — и облечени — изглеждаха тези млади създания.

— Дай ни информация, моме — обърна се Алекс към младата служителка.

Наоми поклати глава.

— Няма нужда да го проверявам. „Пушкан“ е най-добрият университет в купа. Там най-високопоставените особи от Алтайския куп изпращат синовете, дъщерите, пилетата и вълчетата си.

— Богати деца — простена Стен. — Направо чудничко.

После сви рамене.

— Е, какво толкова. Звучи ми като местен проблем. Ченгетата ще се справят.

— Опа — възкликна Килгър.

— Какво е това „опа“? — попита с нежелание Стен.

— Поискай и ще ти се даде — каза Алекс. — Глупавите свине излизат. И са озлобени.

Стен видя фаланга от полицаи да се придвижва към главния вход, бяха въоръжени с шлемове, щитове, електрически палки и — той видя нещо да прелита — сълзотворен газ.

— Мамка му! — изруга.

— А, ето ги и сеирджиите — Посочи Килгър към тълпата младежи, които се скупчваха в края на кампуса. Някои крещяха на полицаите. Други на студентите. Някои едни на други. Зяпачите определено бяха разделени на сплотени групички от разярени малцинства.

— По дяволите — изруга повторно Стен. — Все още е местен проблем. Няма начин да се намесваме.

Докато говореше, комуникационната конзола започна да свети — имаше обаждания. Хората на Алекс се заеха с тях.

— Имперското посолство. Да, чухме за безредиците в университета. Не, посланикът няма да коментира… Имперското посолство… Въстанието в „Пушкан“? Да, сър. Не, сър… Имперското посолство.

Напълно отвратен, Стен сграбчи драсканиците си и се устреми към вратата.

— Не ме търсете, освен ако не стане по-лошо — извика той през рамо. — Всъщност… изобщо не ми се обаждайте…

— Най-добре е да отговориш на това повикване, момко — спря го Алекс, като му подаде слушалки и микрофон.

— Кой е? — попита Стен през зъби.

— Хлапак от „Пушкан“ — съобщи Алекс. — Всъщност ето го.

И посочи към един от мониторите, на който се виждаше царствен млад джохианец. Красиво момче въпреки затлъстяването около челюстта. Стен виждаше, че младежът говори в комуникационен микрофон, свързан с конзолата на посолството.

— Главатарят е, смятам — продължи Алекс. — Милхауз е името, с което се представи.

Наоми подсвирна.

— Председател на студентския съвет — уточни тя. — Родителите му са в управителния съвет на банката на Джохи.

Изведнъж Стен осъзна колко опасно място е този „Пушкан“. Разкървавен нос тук щеше да изглежда като чисто убийство в нечий дом.

— Да, господин Милхауз — обади се Стен с мек и овладян глас. — Говори посланик Стен. С какво мога да ви помогна?

Докато слушаше младежа, който врякаше в ухото му, и гледаше зачервеното, развълнувано лице върху екрана на монитора, Стен разбра, че трябва да наруши първото правило, което беше приел в първата фаза на тази операция. А то гласеше: Не напускай посолството. Накарай ги те да дойдат при теб.

— Ще дойдем до няколко минути, младежо — каза той и прекъсна връзката. Докато се обръщаше към конзолата, забеляза, че Синд е влязла в стаята. От израза на лицето й получи доста добра представа какво се случва.

Един от мониторите показваше как студенти засипват полицаите с дъжд от отломки.

— Това проклето нещо може да е искрата, която да запали големия взрив — обърна се той към Синд. — Така че, ето какъв е планът. Ще ми трябват около десет гурки. Може би петдесетина Бор. Но не искаме да се набиваме на очи. Скрити оръжия. Никакви униформи. Не бива да действаме като щурмоваци.

— Доста трудна за изпълнение заповед за Бор — заяви Синд. — Особено за Ото.

— Надявам се да се получи — каза Стен. — И всички да зяпат толкова любопитно Бор и останалите, та да престанат да причиняват неприятности. Алекс?

— Готов като теб, момко — отвърна Килгър.

— Добре, момчета и момичета — оповести Стен. — Отиваме отново на училище.

11.

Денят беше ясен и ледено мразовит. Стен и отрядът му се придвижваха през Площада на Каканите. Посланикът зяпаше удивено заедно с другите статуите, които се извисяваха стръмно нагоре. Чувстваше се като насекомо, маршируващо в страна на гиганти.

— Все очаквам някой от тях да стъпи върху мен — сподели Синд като странно ехо на собствените му мисли.

— В името на дългата и възлеста брада на майка ми — изръмжа Ото. — Този мъж е имал его като за цял наш флот.

Ото вдигна космата лапа, за да заслони очите си от блестящите куполи, и задържа погледа си върху произведение, израз на особена безвкусица. Това беше платформа, положена върху раменете на дузина статуи. Статуите — всяка над двадесет метра висока — бяха идеално оформени мъжки и женски фигури, вероятно на джохианци. Бяха чисто голи. Върху платформата се намираше идеализирана статуя на Какана, облечен в златна роба. Носеше факла с вечногорящи пламъци.

— Бих могъл да го разбера този Какан, ако беше строил зали за пиене — заключи накрая Ото. — Много по-подходящи са за суетно същество. Пък и ако отрупаш с ядене масата и не се стискаш за стрег, никой няма да обръща внимание на самохвалствата ти.

Той се вгледа в Стен с кръвясалите си очи.

— Не че самият аз следвам подобни съвети. Предпочитам гостите ми да възхваляват делата ми.

Стен се вгледа в надписа в единия от ъглите на монумента. Той гласеше:

„На този, който озари Алтайския куп със славата си“. Под него с малки букви беше изписано: „От благодарния народ“.

— Може би е имал подобна идея — посочи Стен. — Само че е заменил хубавите времена с едно-единствено.

Огромната вежда на Ото надвисна над него.

— Затова и казах, че зала за пиене щеше да бъде по-смислена. За същество, което е управлявало толкова дълго, Каканът не е знаел нищо за водачеството.

Стен се засмя в знак на съгласие и с жест подкани групата си да тръгне напред. Бе решил, че ще е по-разумно да отиде пеша до университета „Пушкан“. Не беше далече от посолството и ходенето щеше да им помогне да не се набиват на очи за разлика от придвижването на група бронирани гравиколи.

Освен това, първото правило, което Стен беше възприел, когато изучаваше триковете на дипломацията, беше, че е важно да не оставаш изолиран. Той познаваше много посланици, чиито крака никога не бяха докосвали истинска земя. Те бяха закарвани от посолството до официалната или банкетната зала и после обратно, и това беше обичайна практика през целия период на службата им. Но се бе убедил, че техните съвети са напълно погрешни.

Докато се движеха, Стен прецени, че улиците не са по-различни, отколкото ги бе видял на видеоекраните в комуникационния център. Само дето бяха по-пусти. Но усещането беше различно тук, под ярката слънчева светлина и мразовития въздух. Дъхът му изпускаше пара. Сенчести фигури се отдръпваха настрани, докато екипът му крачеше напред, разтревожени ръце и лапи лежаха върху коланите с оръжия.

Навсякъде, накъдето поглеждаше, имаше гигантски портрети или статуи на Какана, образът му гледаше обикновените смъртни, забързани по улиците към несъществените си срещи.

Особено изнервящ беше ниският звук на гръмотевиците — непрестанен тътен иззад далечните планини. Определено обтягаше нервите и разваляше настроението на хората.

Стен си отбеляза това, докато мислено се подготвяше за срещата с Милхауз и другите студенти бунтовници.

Всички тези мисли се изпариха яко дим обаче, когато стигнаха центъра на площада. Невероятните размери поразяваха всяко същество. Заслепяващите цветове объркваха сетивата. Беше трудно човек да определи действителната перспектива. Обръщайки гръб на ярка колона, очите се изтръгваха от гледката само за да попаднат на грамаден монумент, толкова огромен, че на човек му се завиваше свят.

Въпреки огромните размери на площада, на Стен му се струваше ужасяващ като затвор. И не без основание. Професионалният му поглед отбеляза, че площадът е създаден за максимален контрол над тълпите. После видя Стената на смъртта. Нямаше нужда да пита какво е, докато гледаше черната й гладка повърхност. Монумент на омразата. Паметник на обезумялото могъщество.

Внезапно го завладя усещане за безнадеждност. Беше твърде дребен и незначителен, за да се справи със задачата. Разумът се опита да го убеди, че това е глупаво. Площадът беше създаден да предизвиква такава реакция. И все пак беше трудно да се отърве от усещането.

Най-накрая стигнаха далечния изход. Университетът „Пушкан“ беше точно от другата страна. Когато Стен чу тихия напев на гневните студенти, настроението му веднага се ободри и походката му стана по-енергична. Поне това беше нещо, с което можеше да се справи. Може би.

— Полицаите събират кураж — каза Алекс. Той беше отишъл напред с отряд от гурки, за да огледа какво става. — Гравилихтери се сипят всяка минута. С подкрепления. И водачите са се изтеглили назад, в случай че тълпата се втурне.

— Истински воини, всички — изръмжа Ото. — Водят от тила. Дори нападат деца. Казвам ти, приятелю, няма чест на това място. Заклевам се, че няма да изпитам никакво удоволствие, когато троша главите им.

— Виж, Ото — успокои го Стен. — Трошенето на глави не влиза в длъжностната ти характеристика. Това е дипломатическа мисия, нали не си забравил?

Надолу по улицата се разрази остър сблъсък, чието неутрализиране беше и целта на тяхната мисия. Стен професионално оцени, че има безкрайно много същества, които ще бъдат въвлечени в боя със зъби, опашки, сълзотворен газ и оръжия. Посипа се гръмовен дъжд от камъни върху щитовете на полицаите. О, да — и камъни.

— Обещавам, че няма да използвам повече това, приятелю — каза Ото, като поклати стисната си в юмрук лапа. Другите Бор изръмжаха в знак на съгласие.

— Вашите заповеди — намеси се Синд, като рязко заговори на Ото — са да не използвате нищо, освен отворена длан. Или лакти и колене. Лекото сритване също е допустимо.

Последва дълга тишина, докато Ото гледаше дребничкото младо същество, което издаваше заповеди. Синд отвърна на погледа.

— Ясно ли се изразих… редник? — попита тя.

Ото избухна в смях.

— В името на замръзналия задник на баща ми — изхили се той. — Отворени длани да бъде.

Премести поглед към Стен и изтри влагата от едното от кръвясалите си очи.

— Кара ме да се чувствам горд — добави тихо. — Тя доказва ценността на обучението и идеалите на Бор.

Докато Ото се бореше да овладее емоциите си, из улицата се разнесоха високи викове. Полицейски мегафон бълваше предупреждения. Последва нов дъжд от камъни.

— Недей да се трогваш от големия космат звяр, който ти е приятел — вметна Алекс — Трябва да се справим с бунт. Нали не си забравил?

— Първо трябва да стигнем до него — отбеляза Синд, като посочи обърканата тълпа от същества, която блокираше улицата и входа към университета.

После Стен чу познат глас.

— Същества от Джохи — дойде откъм портативен високоговорител. — Чуйте исканията на своите деца…

Беше младият Милхауз. Стен го видя да стои високо горе, в основата на друга героична статуя на покойния и вече не толкова велик Какан.

— Носим ви вест на надежда и лю… — гласът пресекна, когато група полицаи, прикрити зад щитове, атакува студентите. Чуха се викове, изпълнени с гняв и болка, които веднага бяха заглушени от крясъците на зяпачите.

Последваха окуражителни подвиквания и смях, когато нападащите полицаи внезапно смениха посоката и преминаха в забързано отстъпление. Милхауз показа знака на победата.

Но Стен бе наясно, че победата ще бъде краткотрайна. Полицаите бяха унизени и дори по-уплашени отпреди. Канеха се да подновят нападението, този път с по-голяма и смъртоносна сила.

Той кимна към Синд.

— Знаеш какво да правиш.

Тръгнаха напред. Алекс пое фланга, като поведе гурките да направят обръч около полицаите. Синд взе няколко Бор, за да се вреже между Алекс и гневната тълпа от възрастни цивилни. Стен, Ото и около двадесет други Бор тръгнаха през средата, през полицаите.

— Ох! Извинете ме — каза Синд, като заби лакът в едър торк, който работеше на доковете. — Колко непохватно от моя страна — извини се тя, докато удряше суздал в челюстта.

— Много съжалявам — пророни мило Лалбахадур Тапа, докато острите му обувки се впиха в глезена на извисяващ се богази. Той промуши слабата си фигура покрай още двама и стъпи тежко върху краката на огромен джохианец, който блокираше пътя му.

— Аз съм виновен — извини се Алекс, като натисна с рамо един полицай и го запрати залитащ към спътниците му. Ръката му се вдигна назад в знак на ужас от собствената му непохватност. Още един полицай полетя.

— О, това трябваше да го предвидя. Съжалявам, момко.

— Минавам — извика Стен. Едното му коляно се повдигна и удари коленичилото ченге отзад. Полицаят падна с главата напред. — Съжалявам за това. Имперски дела, знаете как е.

Дебела полицейска ръка обхвана врата на Ото. Още две се насочиха към него с вдигнати за удар палки.

— В името на брадата на майка ми — възкликна Бор. — Ботушът ми пак трябва да се върже.

Той се приведе, за да свърши посоченото, и полицаят отлетя над главата му — право към засилилите се свои колеги.

Някой хвана Синд за ризата. Беше едър. Тя бръкна в окото му с пръст. Едрият непознат изрева от болка и я пусна.

— Не знам какво ми става днес — отбеляза Синд. — Толкова съм непохватна.

Един от суздалите понечи да захапе Читаханг Лимбу. Дребният гурка го хвана за ухото, точно преди озъбената паст да се впие в гърлото му. Изви тяло, суздалът последва извиването и залитна към посестримите си.

— Толкова глупав съм днес — затюхка се Читаханг, личеше колко съжалява. После съвсем тихо добави: — Як пубе.

— Направете път. Имперски дела! Направете път! — извика Стен. Учудващо, но се оказа, че има ефект. Повечето от полицаите се разделиха, за да ги пропуснат. Тези, които не го сториха, отхвърчаха от лакътя или тежката лапа на Бор.

Алекс се спусна към двама полицаи, които налагаха безмилостно дребен студент. Без да спира, той ги вдигна и ги блъсна един в друг. Пусна ги. Те се свлякоха на земята, В безсъзнание.

— О, не. Надявам се, че не съм ви счупил главите. Стен ще ми одере кожата, ако неволно съм го сторил.

Сетне продължи напред.

Ото и четирима Бор си проправиха път до статуята. Обърнаха се и като живи бронирани коли разчистиха мястото наоколо. Няколко секунди по-късно Стен беше в центъра на освободеното пространство. След още няколко секунди цялата група се беше наредила в строй зад него.

Стен вдигна поглед към Милхауз. Бузите на младия джохианец бяха почервенели от изумление.

— Съжалявам, че закъснях малко. Сега ми дай това нещо, за да си поговоря с хората.

Той посочи високоговорителя в ръката на Милхауз. Младият джохианец го зяпаше с отворена уста. После кимна и подаде устройството на Стен.

— Не мога да повярвам, че го направи — каза той.

— Аз също — отвърна Стен и се обърна с лице към тълпата.

— Първо… искаме уважение към достойнството на всяко същество в Алтайския куп — заяви Милхауз, като заби пръст в документа, който той и колегите му бяха сътворили.

— Не мисля, че някой би тръгнал да спори по въпроса — каза Стен. Той се вгледа през масата в мензата към другите студентски водачи. Всички бяха много млади и много сериозни.

Странно, замисли се Стен, как всички млади си приличат. Независимо дали бяха суздали, богази или хора, всички те имаха широки невинни очи и овални безпомощни лица. Невероятно сладки, помисли си Стен. Което, като се замислиш, беше любопитна част от универсалното генетично програмиране. Вероятно това беше и причината родителите да не убиват децата си при раждането.

— Второ — продължи Милхауз и се приведе напред, досущ устремена в подземния си тунел къртица, — равенството на всички видове трябва да бъде крайъгълният камък на бъдещото правителство.

— Императорските записи са доста ясни по този въпрос — каза Стен сухо. — Той е известен защитник на равенството.

— И все пак трябва да се упомене изрично — намеси се една студентка от богазите. Името й беше, ако Стен бе запомнил правилно, Нирски. От начина, по който мъжкарите й се подмазваха, той предположи, че е хубава.

— Тогава ще го упоменем — съгласи се Стен.

Милхауз прочисти гърлото си, за да привлече вниманието.

— Трето. Всички милиции трябва да се завърнат по родните си светове. Незабавно.

— Предполагам, че това ще е сред първите решения на всяка нова власт — заяви Стен.

— Държиш се снизходително с нас — оплака се Милхауз.

Ни най-малко — възрази Стен. — Просто изтъквам фактите.

Той запази лицето си безизразно.

— Никой никога не ни слуша — излая суздалът. Той беше представен на Стен като Теранд.

— Да. Вярно е. Стояхме будни цяла нощ, за да напишем тези искания — заговори някаква торка. Много симпатична торка, която явно си падаше по Милхауз. Името й беше Риел.

— Слушам ви — насърчи ги Стен. — Преживях известни трудности, за да дойда дотук. Така че, защо не продължите?

— Четвърто — поде отново Милхауз. — Искаме амнистия за всички студенти в „Пушкан“, които участваха в този удар за свободата. И това трябва да включва нас — членовете на оперативния комитет.

— Ще направя всичко по силите си — отвърна Стен напълно искрено.

— Не достатъчно добро — обади се Нирски. — Обещаеш трябва.

— Обещанията се дават лесно — каза Стен. — Но се изпълняват трудно. Още веднъж заявявам, че ще направя всичко по силите си.

Лицето на Милхауз придоби изражение на чиста святост.

— Готов съм да поема риска — заяви той. — С радост бих пожертвал живота си заради идеалите си.

— Да не се увличаме — възпря го Стен. — Ничий живот не е застрашен тук. Разбира се, след идването на новото правителство някои хора може да не погледнат благосклонно на стореното от вас. Може да се повдигнат обвинения, да се налагат глоби. Може и да тикнат някого в затвора, но за кратко. Това, между другото, ще се опитам да препятствам на всяка цена. Но може и да не ме послушат. Така че имайте едно наум.

Започна спор. Стен се облегна назад, докато студентите обсъждаха коментарите му. Теранд му хвърли заплашителен поглед, суздалските зъби се оголиха. Стен не му обърна внимание, също както пренебрегваше и другите тридесет студенти в стаята, много от които също го гледаха злобно.

Макар че беше избрал да се срещне с групата сам, той се съмняваше, че младежите могат да му се противопоставят сериозно, ако нещата загрубеят.

— Съжалявам — каза накрая Милхауз. — Но това искане не подлежи на обсъждане.

— Ами ако бъде отказано? — запита Стен.

— Ще изгорим университета до основи — заплаши Риел, а деликатните й черти поруменяха от решителност.

— Не бих ви съветвал да го правите — поклати глава Стен. — Всъщност наистина ми се иска да не отправяте никакви заплахи. Това ще ми даде повече тежест при преговорите с полицията.

— Само една седмица — обади се Нирски. — После горим трябва.

— Всички се съгласихме — каза Теранд. — Гласувахме за това.

— Е, прегласувайте — посъветва ги Стен. — Можете да кажете, че е в светлината на новите факти, които господин посланикът ви е разкрил.

— Демокрацията не действа така. Всички гласувания са окончателни — възрази Милхауз важно. — Което ни води до следващото и най-важно искане… Управлението на Каканите трябва да свърши. Всъщност управлението на всякаква форма на тирания трябва да свърши. Искаме нов ред. Само посредством демокрацията могат да се решат проблемите на Алтайския куп.

— За да подкрепим тази цел — отбеляза Риел, — сме излъчили листа с кандидати, одобрени от оперативния комитет на „Пушкан“.

— Почакайте — спря ги Стен. — Разкажете ми повече за този одобрен списък. Това не ми звучи много демократично.

— О, но е такова — настоя Милхауз. — В най-чистия възможен смисъл.

— И той няма предвид онази примитивна теория, според която всяко същество има право на глас независимо колко… незаслужило е. — Риел хвърли на Милхауз изпълнен с обожание поглед. Стен реши, че той трябва да е от „заслужилите“.

— Разбирам — промърмори Стен. Той изхъмка дипломатично няколко пъти. — Много е интересно, че смятате така.

— Добре. Явно разбирате моята гледна точка — каза Милхауз, като прие сумтенето за съгласие. — Нека бъдем откровени. Повечето същества — което означава необразованите класи — искат да им се казва какво да правят.

Той се приведе напред пламенно.

— Те чувстват… неудобство пред тежките решения. Те искат структура в живота си. Това ги кара да се усещат…

— Комфортно — подсказа Стен.

— Колко проницателно от ваша страна, господин посланик. Да. Това е точната дума. Комфортно. Както и щастливи.

— Образованите знаят най-добре — вметна Нирски.

— Отдавна известен факт — излая Теранд.

— Не може да има тирания, ако има образован елит, казва Милхауз. Нали така, скъ… ъъъ… Нали така? — Риел се изчерви, тъй като почти разкри чувствата си.

Милхауз я потупа нежно по бедрото, като задържа ръката си малко по-дълго.

— Да. Казах… нещо подобно. Но аз не съм гений. Други са орали на същото поле — той хвърли на Стен мрачен поглед. — Така че мисълта не е напълно оригинална.

— Колко скромно от твоя страна — отбеляза Стен.

— Благодаря ви, посланик. Както и да е… да се върнем на нашия… манифест. Смятаме, че новите водачи на купа трябва да бъдат избрани от всички влиятелни семейства. Най-образованите суздали, торки, богази и джохианци — като мен самия.

— Дали успехът в този университет се равнява действително на… квалификацията им? — поинтересува се Стен.

— Няма по-голяма лаборатория на знанието от университета „Пушкан“. Така че… това се подразбира.

— Трябваше да се досетя. Колко глупаво от моя страна — престори се на смутен Стен.

— Въпреки че виждаме голяма нужда от подобрение и тук — каза Милхауз. — Много от курсовете са… неправилни по начина си на мислене.

— Предполагам, че промяната в университета също е сред исканията ви? — попита Стен.

— Абсолютно.

— И ще изгорите сградата, ако не ви послушат?

— Да. Кой нас спре? — намеси се младата богази. — Моето семейство важно. Някой мене нарани — много неприятности.

— Същото важи за всички нас — допълни Риел. — За полицаите стана добре, че дойдохте. Ако ни бяха сторили нещо наистина… о, семействата ни щяха да ги унищожат. Повярвайте ми.

Милхауз подаде на Стен снопа, който представляваше манифеста на оперативния комитет.

— Това са нашите искания — вземете ги или ги оставете.

Стен остана неподвижен дълго време.

— В такъв случай… си тръгвам — заяви той накрая. И се изправи.

В стаята избухна паника.

— Почакай — викна Милхауз. — Какво правиш?

— Връщам се в посолството — отговори му Стен. — Тук няма полза от мен. Пък и не е моя работа. Определено е местен проблем. Така че, ако ме извините… Ще отида да погледам какво се случва с вас на екрана. И ще си взема питие, за да се постопля малко.

— Но не можеш да си тръгнеш! — Риел почти се разплака.

— Само гледай — вдигна рамене Стен.

— Но полицията ще…

— Убие всички ви — довърши мисълта й Стен. — Доста са настървени, вярно. Не мисля, че се нуждаят от особено много подстрекателства. Вашият произход вероятно ще ги разгневи още повече. Знаете ли какви са полицаите? Докачливи. Много докачливи. Странно е, нали? Вие си мислите, че се бунтувате. Но полицаите се бунтуват наистина. Става всеки път.

— Какво искаш от нас? — проплака Милхауз. Страните му бяха побелели от страх.

Стен се обърна пред вратата.

— По-добри въпроси. Какво наистина искате? И не ми пробутвайте тази глупост с манифеста.

Последва пълна тишина.

— Защо не направим така — предложи Стен. — Ще видя дали някой има желание да говори с вас. Да осигури честно и безпристрастно изслушване на вижданията ви.

— Някой… важен? — попита Милхауз.

— Да, някой важен.

— Публично изслушване?

— Не знам. Може би.

— Искаме свидетели — излая Теранд.

— Ще попитам — заяви Стен. — Сега… това ще бъде ли достатъчно? Честно изслушване на всичките ви възгледи. И те да бъдат взети под внимание от хората, които взимат решенията. Става ли?

Милхауз се огледа наоколо и видя леки кимвания.

— Съгласни сме — отвърна той.

— Добре — отправи се към вратата Стен.

— Но… ако поне не ни изслушат… — Милхауз се опитваше да възстанови малко от достойнството на групата.

— Ще изгорите университета до основи — завърши Стен вместо него.

— До една седмица — добави Милхауз.

— Ще го имам предвид.

12.

Стен се върна в посолството в настроение, което можеше да се оправи само от няколко екзекуции с брадва.

Той прегледа пълната с лъжи дипломатическа нота, все още едва наполовина написана, и я запрати на пода.

Напълно незряла постъпка. И на всичкото отгоре недостатъчно удовлетворителна.

Замисли се да срита бюрото, но се спря навреме, огледа огромния дървен блок, достатъчно голям за вкусовете на Какана, и забеляза, че краката му вече са доста ожулени — явно това бяха трофеи от предишни самонаранявания на посланици, без съмнение вдъхновени от общуването с очарователните алтруистични същества с проникновени визии, които обитаваха Алтайския куп.

Следващата мисъл на Стен беше да нареди на адмирал Мейсън да се яви в покоите му с надеждата да провокира неофициална ръкопашна схватка, но вместо това нададе нисък гърлен стон, насочен през запечатания прозорец към поройния дъжд, елемент от бурята, която вилнееше над Рурик.

Последва хихикане.

И кикот.

Стен не се обърна.

— Е, как да не съжалиш този момък — избуча гласът на Алекс. — Като се има предвид, че разполага с цял куп негодяи под имперска опека?

— И това — добави Синд със също толкова искрен глас — е смелият Стен. Великият воин, когото боготворях, докато растях. Мъжът, както гласи легендата, който е повел всички същества от купа Лупус към мир и охолство, без усмивката да слезе от лицето му или песента да замлъкне в сърцето му.

Стен продължи да стои неподвижно.

— Има ли проклето същество в този проклет куп, което не иска да убие всяко друго проклето същество? — запита той. — Има ли някой, по дяволите, сред тези недозрели апаратчици глупаци, които смятат, че са интелектуалци и студенти, сред тези проклетници, които се перчат с частните си армии, сред онези проклети идиоти, които се опитват да си играят на герои, а това само ще донесе скапания трон на онзи проклет кретен Искра, когото нашият Вечен проклет… — гласът му се изгуби, откри, че дробовете са изразходвали въздуха си, вдиша, после продължи, малко по-внимателно, заради присъствието на Синд, — на когото трябва да дадем скапаните ключове на проклетото кралство, има ли някой, който да е запазил поне една скапана капка от млякото на човешката доброта, да я е скътал някъде в себе си?

— Тц — тъжно отвърна Алекс. — Проклет език. Пред проклетия лорд.

— Някой да ми налее питие.

— Не още, капитане. Може би не искаш в кръвта ти да тече алкохол.

Стен най-накрая се обърна. И Синд, и Килгър носеха джохиански цивилни дрехи. Бедняшки цивилни дрехи. С тъмен цвят.

Джохиански наметала покриваха ръцете им.

Още по-интересното бе, че и двамата бяха с бойни жилетки. Всяка жилетка съдържаше малка комуникационна връзка, сгъваем уилигън с рязана цев, два резервни пълнителя със смъртоносните АМ2 снаряди и прибран в ножница боен нож. Жилетката щеше да е невидима под наметалата.

В добавка Килгър придържаше обемист пакет с едната си ръка, пакет, който беше увит в трето наметало.

— „Между мрака и здрача, когато започва нощният гняв, за миг спират дневните тегоби, този час е известен като биячески час.“

Докато рецитираше, Алекс разви пакета, който съдържаше, както Стен се бе надявал, обикновени цивилни дрехи, бойна жилетка и фототропен дъждобран.

Килгър продължи:

— „Познавам онова, което е под мен, топуркането на бързи стъпки, шум на кама, която се впива, и предсмъртно гъргорене, тихо и сладко.“

— Значи вие двамата смятахте да излезете, да си поиграете на шпиони, а мен да ме оставите да се оправям с цялата бумащина?

— Благородният посланик — каза Синд — не може да скита в студа, за да гони обикновени мошеници.

— Права си. Трябва да се съобразявам с новия си пост. Килгър, взе ли ми кукрито?

Стен, доста по-весел, отколкото се чувстваше напоследък, свали посланическите си одежди.

— По-добре е да си с униформата на „Богомолка“, шефе. В случай че ни разкрият.

— Къде отиваме?

— Мисля, че едно от оплакванията на Императора, поне така си ми го предал, било, че Каканът продава АМ2 на черния пазар. Продавал го е извън системата, за да плаща за комплекса си от сгради, нали?

— Е, и?

— Като предположих, че престъпниците никога не се променят, а злодеите просто се свързват с новия шеф, реших, че може да е умно и продуктивно да разберем как работи мрежата на черния пазар.

— Много добре. Дяволски добре — одобри Стен. — Поне един наоколо мисли. Бог знае, че не съм аз. И така, кой е този обичлив гражданин, който внезапно иска да продаде водачеството на купа?

Алекс обясни. Шефът на корпус „Меркурий“ за Алтайския куп, сравнително младши и неопитен агент на име Хиндс в типичната прикриваща роля на културно аташе, беше пуснал един от най-добрите си джохиански агенти в действие.

Колко добър, поиска да узнае Стен. Килгър сви рамене.

— Нашият малък шпионин мислеше, че е на ниво А. Но от докладите и от единия инструктаж, на който присъствах, агентът едва покрива ниво Б. Обаче, шефе, налага се да използваме това, което имаме подръка. Все още не съм имал време да се направя на Уолсингъм. При всички положения агентът каза, че е хванал един от контрабандистите, който участва в цялата схема.

— Имаш ли някакво потвърждение или независим втори източник, че това канарче, което иска да дойде и да пропее, не е просто някой с желание да вземе малко имперски кредити за някоя и друга опашата лъжа?

Килгър изглеждаше наранен от факта, че Стен го подозира в лековерие, но продължи с обяснението.

Мъжът, с когото щяха да се срещнат, твърдеше, че е собственик и капитан на малка корабна фирма, използвана от Какана, за да пренася АМ2. Агентът на Хиндс беше получил фиш от един от корабните дневници и два товарни фиша от капитана.

— Разбира се, товарът е записан като круши, сливи, макове и други подобни, но местоназначението беше интересно. Отиваше към Хонджо, които никога не отказват да купуват АМ2, без да се интересуват твърде много откъде точно идва.

— Хитро — оцени Стен.

— Без дракх — съгласи се Килгър. — Освен това срещата е през нощта. В ужасна част на града. Не са разрешени никакви подкрепления. Затова взех оръжията. И мисля, че Синд може да се окаже доста добра в част от дискусията. А и ти, ако предположим, че все още имаш достатъчно огън в себе си.

— Да вървим — ухили се Стен. Идеята за малко действие, независимо че почти сигурно щеше да включва среща из тъмните улички с някой лъжлив непрокопсаник, който щеше да се опита да ги сплаши, беше освежаваща.

— Осъзнавате ли, капитан Синд — попита той, — че един редник на име Ото ще ни отреже брадите от принципни съображения, защото сме го изключили? Приключението вероятно ще предложи възможност за разрушение.

После той се замисли за нещо друго.

— Как точно ще тръгнем? Внезапно се сетих, че съм посланик и не мога просто да напусна посолството, без някой да забележи.

Синд придоби самодоволен вид.

— Докато беше навън да си играеш на дипломация с памфлетната бригада, реших, че не е лошо да проверя колко сигурна е спалнята ни. И установих, че предишният посланик е имал известна слабост към странностите.

Синд отиде до ключовете за осветлението и бутна един от тях настрани. Част от стената се отвори със съскане.

— А — възкликна Стен. — Какво е животът без таен тунел?

— Минава оттук до спалнята ни — обясни Синд. — После обратно надолу покрай крилото, в което са настанени чиновниците и младшите служители. Продължава под земята в съседство с кухнята, ако не се лъжа, а после излиза на повърхността при задната стена.

— Има шпионки по вратите на слугинските стаи. Човекът е бил романтик — подхвърли Килгър.

— Перверзник — поправи го Синд.

— Каква е разликата? — зачуди се Килгър. — След вас, шефе. Капитане, ако обичате, аз ще вървя най-накрая. Между другото, не трябва да се тревожиш за подслушватели. Никой не знае за прохода освен Синд и мен.

Килгър изобщо не беше прав.

Срещата щеше да се състои на почти четири километра от посолството. Улиците бяха пусти. Само тук-там някой окъснял гравислед се движеше бавно през заслепяващата буря и веднъж или дваж някое същество пробягваше, изпратено да изпълнява без съмнение важна задача.

Пътят им ги отведе към огромния транспортен терминал на Рурик. Докато се приближаваха, Стен се зачуди защо всички транспортни терминали са разположени в коптори. Кое е първичното и предшества другото? Или преходността насърчаваше преходност?

Двамата полицаи на входа ги погледнаха, определиха ги като урбанизиран селянин, жена му и приятел или далечен родственик, и отклониха поглед — очевидно не представляваха интерес. Килгър преведе Стен и Синд по заобиколен маршрут през огромната сграда. Пейките бяха пълни със същества, които, както изглеждаше, бяха чакали цяла вечност. Някои спяха. Повечето просто се взираха. На Рурик да умееш да чакаш на опашка, без да се побъркаш от ужасяващото отегчение, беше нещо повече от изкусно умение. Беше необходимост.

Те спряха пред щанд с напитки. Нямаше топли питиета, но се продаваха три различни вида летни безалкохолни. Единствената храна, която Стен видя, беше постен бульон, направен от грудки, а супниците биха мръсни. Гранясала мас плуваше на повърхността на супата.

Синд, която все още се смяташе за ученик в шпионирането, огледа другарите си, докато те преценяваха хората наоколо, макар да си придаваха разсеян вид.

Дотук всичко беше минало гладко, все пак Стен знаеше, че има малка вероятност да ги следи цяла армия от преследвачи, като всеки от тях върви подире им за кратко, преди да ги предаде на следващия.

Килгър сви безпомощно рамене и посочи нагоре към една линия на информационното табло, която примигваше: Пътуванията са отменени за неопределено време поради времето. Като мърмореше неразбираемо като истински селянин, на когото току-що са казали, че отново не може да се прибере вкъщи, той ги поведе към изходите.

Минаха покрай врата, на която беше написано „Само за служители“, когато Алекс им даде знак с глава и се шмугна странично през вратата. Синд зяпна изненадано, но Стен я хвана през рамо и двамата последваха Килгър. Вратата се затвори след тях, Алекс блокира бравата и те започнаха спускането си по ехтящо влажно стълбище, което стигаше до отворена към дъжда врата.

Килгър вдигна ръка. Ти, Синд. Спускаш се надолу по стълбите, навън и подсигуряваш изхода.

Синд се плъзна тихомълком по стълбите подобно на живак. Наметалото й беше леко разтворено, ръката й лежеше върху дръжката на оръжието, пръстът й сновеше около спусъка, бе готова да вдигне оръжието за стрелба. Тя излезе навън в нощта и се залепи за стената.

За миг спря и се огледа за Килгър и Стен. Отново имаше какво да научи от двамата. Никога не беше участвала в бойни отряди, където този, който даваше заповедите, беше най-добре запознатият с обстановката и конкретния проблем, а не с най-високия чин.

Стен се измъкна през вратата и се залепи за стената от другата страна. Алекс го следваше.

Килгър също успя да намери време да оцени Синд. Момата си я бива, добре се вписва, нали? Не го знае, но може да се мери с най-добрите от „Богомолка“ сега. Предполагам, трябва да кажа на Стен, че им давам благословията си.

След това и той изскочи под сипещия се дъжд и тримата се устремиха бързо към някакъв път, използван за ремонтни машини, след който се появиха улиците зад терминала. Пресечка по-надолу намериха прикритие в един от входовете и застинаха в очакване, за да видят дали не са преследвани.

Улиците бяха тъмни и безлюдни, а дъждът продължаваше да се сипе неумолимо. Килгър взе сензор за подслушвателни устройства от жилетката си и бързо сканира и тримата. Никой не им беше прикачил нещо при преминаването през терминала.

— Откъде знаеше, че вратата на терминала ще е отключена? — попита Синд.

— А, моме — засмя се Килгър. Мислех, че си по-умна. Кой, смяташ, я отключи? Кой окачи знака „Само за служители“? Няма ли да ми отдадеш заслуженото за моето изкуство?

Той не дочака отговора.

— Хайде да мърдаме. Направо към срещата с нашия приятел.

Те продължиха напред, като се придържаха близо до сградите. Минаха незабелязано в тази част на града повечето жители ходеха пеша сякаш отиваха на тайна среща или в скривалище, или пък просто се разхождаха.

Кварталът, който прекосяваха, беше изпълнен с високи рушащи се сгради, огромни както всичко друго на Джохи. Те бяха построени преди повече от сто И-години като богати жилища за администраторите, бяха снабдени с достатъчно удобства и лукс, за да предпазват от нещастието тези, които смазваха колелата в машината на Какана. Времето им обаче беше минало. Сградите бяха започнали да западат. Правителствените служители бяха открили по-чисти, по-безопасни, по-нови жилища. Бедните се бяха нанесли тук. Маклийновите лифтове бяха престанали да работят и се налагаше да се изкачват много, безкрайно много стъпала. Собствениците на сградите се страхуваха или бяха подкупни. И едно от проклятията на джохианците ги застигна — джохианците ги биваше като строители, но сякаш никога не ги осеняваше мисълта, че сградите, пътищата или статуите трябва и да се поддържат.

Сега прозорците бяха разбити или заковани. Горните етажи бяха най-често тъмни. Само тук-там просветваше лампа от някое свърталище на бездомници или крадци.

Фасадите на сградите трябваше да изглеждат каменни. Сега мазилката се лющеше, белеше се или лежеше разбита върху напукания паваж. Боклуци покриваха улиците и бяха струпани на купчини в алеите между сградите.

Пътят ги отведе близо до една от реките, които преминаваха през Рурик. Беше по-скоро движеща се маса от мръсотия, отколкото река, плитка и пълна с отпадъци и изоставени коли, хвърлени от някой от високите мостове.

Вероятно преди години бреговата ивица е била приятно място за разходки по време на ваканциите или в летните вечери. Не и сега обаче. Стен реши, че обстановката изобщо не му харесва — стига, разбира се, това да беше уговореното място за срещата с агента. Мостът например беше идеалното място за клопка. А под моста и до реката? Стен потрепери. Дори Алекс със своето чувство за превъзходство и увереност в уменията си, със закалените си от родния свят мускули и големия си опит, не би дръзнал да влезе в този среднощен кошмар.

Или поне Стен се надяваше да е така.

— Ето какво — обясни Килгър. — Казах на този агент, че не съм глупак и ще доведа подкрепление. Това си ти, Синд. Не съм уточнявал къде ще бъдеш, тъй че ще се радвам, ако изчезнеш сред сенките и ме следваш, докато се разхождам. Трябва да се спусна по реката и там някъде той ще ме пресрещне. Не ми хареса планът, но човекът беше уклончив. Шефе, ако си съгласен, ти ще бъдеш невидимата муха, а аз ястието. Скрий се някъде в подножието на подпорната стена и ми осигури прикритие. Отпред, ако обичаш.

— Благодаря, Килгър. Искаш да преплувам мръсотията в реката и да се придвижа по-бързо от теб?

— Да. И по-тихо. Затова си адмирал, а аз беден агент.

Стен провери оръжието си. Беше заредено.

— Каква е вероятността да има неприятности? — попита Синд.

— Не е чак толкова голяма. В противен случай щях да накарам Стен да носи гаубица. Не повече от седемдесет процента. Стига приказки. Тръгвайте.

Ако някой наблюдаваше брега внимателно, сигурно щеше да забележи сянка. Сянка, която се движеше. Но можеше и да е игра на светлината от моста, светлина, едва видима през пронизващия дъжд. Сянката, която беше Стен, се плъзна край подпорната стена на речния „плаж“.

Само тиня. Кракът на Стен затъна в нещо, по-меко от кал, което може би и някога е било по-разумно. Носът му се сбръчи. Размекваш се, синко. Спомни си, някога при обучението в „Богомолка“ те караха да пълзиш половин километър през канализацията — и обявиха, че баните са недостъпни, когато отрядът се върна в базата. Истинска гнус, безотказно средство за повръщане, както се шегуваха в „Богомолка“.

Стен осъзна, че е малко схванат, малко позагубил практика, докато се промъкваше напред като пристанищен плъх, търсещ мърша. Зад себе си през съскането на дъжда чуваше умишлено тежката крачка на Алекс по паважа на крайбрежието.

Синд го следваше отблизо. Промъкваше се през разбитите сгради край реката, като прескачаше от сянка в сянка, на около петдесет метра от Алекс.

Килгър се разтрепери, но не от студения дъжд, който се сипеше. Колко пъти се беше промъквал за среща с някой местен агент? Хиляди, лорд Килгър, помисли си той. А някога да не си усещал студените тръпки да пропълзяват между лопатките на раменете ти в очакване животът да премине пред очите ти и снарядът да те застигне?

Пред него се издигаше малка сграда близо до счупена улична лампа. Постройката може да е била транспортна спирка или полицейска наблюдателница.

Движение. Пръстите на Алекс опипаха оръжието с рязана цев в жилетката му и откриха, че миниуилигънът в кобура на гърба му е по-незабележим. Той махна предпазителя внимателно, въпреки че никой не би могъл да чуе звука сред трещенето на разразилата се буря. Пръстът му легна на спусъка и той го задържа там, цевта бе скрита под наметалото. Без да го съзнава, Алекс стъпи по-стабилно, краката му леко се присвиваха в коленете, докато вървеше напред.

Сянката беше с размерите на човек. Помръдна още веднъж. Зад него падна мълния и пръстът на Килгър се сви около спусъка. После се отпусна. Сянката се превърна в мъж, носещ дълъг дъждобран с качулка. При проблясъка Килгър видя празните ръце на мъжа извън ръкавите на палтото.

Контакт.

— И слънцето проникна през гъстите облаци — каза той, като се проклинаше за идиотския избор на пароли, които му се бяха сторили много уместни в топлия, уютен кабинет.

Чакащият източник — превозвачът трябваше да отговори с:

— И тъй честта проблясва и в най-лошите навици.

Нищо освен воя на бурята.

На няколко метра от постройката Стен премина в бойна готовност. Връзките на наметалото се разкъсаха и то се свлече в калта, докато ръката му измъкваше дебелото оръжие от скривалището му и палецът му завърташе предпазителя от позиция „безопасно“ през единична, през откоси, до автоматична стрелба, а едновременно другата му ръка разгъна уилигъна. Подпря го на едно коляно в сред тинята, а очите му започнаха да се оглеждат за цели.

Може би беше видял нещо, може би нещо беше проблеснало за миг над мъжа, блестяща жица, а може и да нямаше нищо.

Килгър изсъска в шок, докато съзнанието му включваше заспалите му рефлекси. Не, не, недей да стоиш като истукан, момче. Намираш се в смъртоносната зона.

Имаш няколко секунди. Повече от достатъчно време.

Контактът не беше отговорил, защото контактът беше много мъртъв. Беше нещо почти нормално в сенчестия свят на Стен и Килгър — да научиш, че противниците са хванали твоя агент, като го откриеш със зейнало в широка усмивка гърло, И фактът, че виси на кабел, спуснат от близката лампа, не беше необичаен — просто форма на екзекуция. Но когато тялото беше подпряно, за да те очаква на срещата…

Засада.

Алекс измъкна граната от джоба на жилетката си, издърпа щифта и запрати малката бомба над главата си и надясно. Същевременно се завъртя и с три крачки се засили за скок. Хвърли се напред, прелетя във въздуха, после се стовари върху обливания от дъжд паваж и тялото му се плъзна около метър напред. „Трябва да прекарвам повече време в гимнастическия салон, защото ще имам синини и мускулна треска утре.“

Ако има утре, помисли си, докато един снаряд полетя към постройката.

Триангулация, предположи Стен. Обградили са ни от три страни. Това беше сериозен удар… Пръстът му натисна спусъка, прерязвайки един потенциален убиец на две.

Синд остана загледана в мястото, където Килгър беше стоял допреди секунди.

После гранатата на Килгър, изпратена високо нагоре от яките му мускули, се удари в стената на шейсет метра нагоре и се взриви малко пред нея.

От предната част на сградата се посипа мазилка, падащите тухли затрупаха втори убиец, докато снарядът на Синд го пронизваше.

Третият член на екипа тъкмо вдигаше оръжието си за втори изстрел, когато Килгър го забеляза и запрати откос в тази посока. Изстрелът просвистя покрай мъжа. Килгър изруга наум скапания пистолет, лявата му ръка подпря оръжието за по-голяма стабилност и два снаряда излетяха напред — третият мъж падна мъртъв.

Отрядът се раздвижи — Стен се прокрадна напред покрай подпорната стена, Килгър се претърколи през улицата към някакви отломки, а Синд, приклякайки, се вмъкна в един от входовете, а после се шмугна в друг. Килгър върна пистолета в кобура и приготви уилигъна си за стрелба.

Гърмът от разцепилата небето светкавица се разнесе наоколо и Стен установи, че е броил наум. Светкавицата беше паднала едва на два километра оттук и малко повече от шест секунди бяха минали, откакто бяха видели сянката на мъжа.

Засада. Защо? Само за да кажат на Килгър, че друга разузнавателна група ги наблюдава? Мелодраматичен начин да се обяви информация — този контакт, дори и да беше истински контрабандист, не им беше дал нищо. Не много професионална организация на всичко отгоре. Професионалистите никога не се нападаха един друг. Не беше нужно, след като изтичането или потенциалното изтичане на информация бъдеше преустановено.

Както и да е. Можеха да анализират кой, какво и защо по-късно. Сега беше време да се изтеглят. Да бягат като вятъра. Стен не се плашеше, че джохианските ченгета ще се появят — съмняваше се, че си вършат съвестно работата, и знаеше много добре, че няма да патрулират из този район, освен ако не са много на брой. Но щеше да е неприятно, ако имперският посланик бъдеше забелязан в улична схватка като тази.

Стен се изправи, инстинктивно пое водачеството, независимо че досега Килгър беше раздавал заповедите.

Умът му имаше време да възприеме изщракването, очите му — да видят проблясъка над и зад тях, на онзи мост, и снарядът от минохвъргачката потъна в речната тиня, наоколо се посипа кал, но убийственият снаряд не избухна.

После автоматичните оръжия откриха стрелба. Високоскоростни снаряди, подобни на куршуми, се забиха в глината до него и Стен се превъртя над стената и се приземи на рамото си от другата страна. После видя проблясъците от дулата на прозореца на третия етаж на сградата пред него. Вдигна уилигъна и като изруга късата цев, ниската точност и липсата на време за оглеждане, той прокара откос през проблясващите дула и оръжието продължи да стреля, държеше изтръпнала ръка върху спусъците, докато стрелецът падна, издърпвайки оръжието със себе си, а остатъкът от пълнителя изчезна в небето. От други две сгради се посипаха откоси.

Стен се озова до Килгър и двамата се опитаха да се скрият зад тази чудесна купчина отломки, купчина, която ставаше все по-малка, докато мъжът с минохвъргачката се прицели по-добре и втора бомба се взриви над паважа.

— Копелетата са сериозни, шефе.

Наистина бяха. Това преминаваше далеч отвъд допустимия опит да се премахне проблемен разузнавач. Когато първият удар се беше провалил, нападателите би трябвало да се изтеглят. Които и да бяха тези същества, бяха подготвили истинска военна засада, жадна за имперски трупове, независимо от цената.

Армията, зачуди се Стен. Не. Те не бяха сред играчите. Поне той не мислеше така. Все още не, във всеки случай.

Къде, по дяволите, беше Синд? Отговорът дойде, когато метната граната направи на парчета един прозорец и тя извика:

— Прикривам ви! Движете се.

Стен бутна Алекс, който рипна на крака, затича се напред и скочи стремглаво в изоставен магазин. Стен изстреля един откос напосоки. Мускулите му се стегнаха и той се спусна напред, докато Алекс откриваше прикриващ огън. Мина през прозореца и се дръпна настрани. Синд се стрелна през прозореца като белка през снега, а рикоширащите снаряди я последваха.

Временното им убежище щеше да се превърне в смъртоносен капан, осъзна Стен. Поне нямаше защо да се тревожат, че боеприпасите им ще свършат. Не и до края на деня. Всеки уилигън съдържаше 1400 топчета от покрито с обшивка АМ2.

За пореден път минохвъргачката се прицели и още една бомба изскочи от отвърстието и полетя към тях, и Стен захапа миришещия на дракх килим, както бяха правили хиляди плъхове преди него.

Обхватът на минохвъргачката беше голям. Бомбата избухна над тях срещу стената на сградата. Тухлите се сринаха надолу от експлозията.

— В името на брадата на майка ми — промърмори Синд отнесено, — това е първото хубаво нещо, което се случва, откакто веселбата започна.

Тя беше права — врагът току-що им беше създал защитено укрепление, от което можеха да се бият. Но Стен се захили.

— Кое на майка ти?

— Я стига — сопна се Синд. — Виждаш ли какво става, когато избягаш от вкъщи и те отгледат Бор?

— Като говорим за това — намеси се Килгър, — наистина бих искал неколцина от тях да са тук точно сега.

— Ами да. Как не. Ти искаш Бор, а аз искам заден изход. Познай кое ще получим? — каза Стен.

Те пропълзяха към задната част на сградата, като си проправяха път пипнешком в мрака сред преобърнатите мебели.

— Някой има ли идея на кого не му допаднаха прическите ни? — попита Синд. Никой от другарите й не отговори. Като се имаше предвид как мислеха в този куп, можеше да бъде всеки.

В задната част на магазина Стен откри изход. Той беше затворен с дебели дървени дъски, заковани на кръст над вратата. Не е проблем, реши Стен с присъщия талант за мърморене на Килгър.

Около секунда по-късно нападателите им също откриха вратата и една граната се взриви до нея, като проби дупки в стената. Стен видя движение отвън през отворите, изстреля откос и хвърли граната след него. Чуха се викове, които замряха след избухването на гранатата. Подобрената граната спря времето за всеки хванат в радиуса й — два часа безсъзнание и жертвата нямаше и представа, че дори и една секунда е минала.

— Много си милостив, шефе.

— Как не — изръмжа Стен. — Хванах погрешната граната. Хайде да прокараш път, след като ти ни вкара в тази каша.

— А — изсумтя Килгър. — Тези дни — и нощи — магията комай не действа.

Той сграбчи една от дъските с ръка и я дръпна. Тежкото дърво, заедно с остатъците от вратата, поддаде.

— Можеш да не буташ изцяло сградата — вметна Стен.

Тримата се измъкнаха през дупката. Стен се вгледа в четиримата мъже, заели позиции пред вратата. Хора, което значеше торки или джохианци. Фракцията на Даул? Или може би другата група джохианци, чиито изисквания все още не беше чул? Нямаше достатъчно информация. И четиримата носеха комбинезони без обозначителни знаци.

— Хайде. Да приключваме. Удоволствието и спортната тръпка се загубиха, а все още има злодеи наоколо.

Стен пое водачеството и те се отдалечиха с бърза крачка надолу по алеята, като се движеха в пълна тишина.

Късметът им свърши заради две неприятности. Бурята съвсем внезапно утихна, също толкова неочаквано, колкото и беше започнала. Още по-лошо — небето се проясни и две джохиански луни засияха към тях.

— Синд, Бор имат ли бог на климата? — зачуди се Стен.

— Шинд. Той властва над ледените бури.

— Дракх.

После дойде и втората беда. Лъч от прожектор освети тримата бегълци. Стен си представи как силуетите им се очертават като на стар фотографски негатив, после и трите им оръжия откриха огън и светлината изригна, изсъска, угасна и се възцари мрак, Тримата залегнаха зад разкъртения, обгорен и изоставен гравислед.

— Видех ги — дойде учуден вик. — Един от тях. Той е имперския, дето го видехме в предаването!

Стен изруга. Щеше да се наложи да дава обяснения.

Първо на потенциалните властолюбци на Джохи. Второ, Стен предполагаше, че Вечният император може да чуе за инцидента и да зададе въпроса защо неговият посланик се е занимавал с напълно ненужно каубойско разузнаване.

О, какво пък. Поне нямаше да ги убият сега. А може би Стен щеше да измисли начин да се измъкне от височайшето наказание.

После:

— Скапаният посланик?

— Да.

— Убий копелето! Веднага!

— Не знам кой е толкова глупав, че да иска да убие човека на Императора — каза Алекс. — Но после ще отделяме злодеите. Обратно. По пътя, от който дойдохме.

Изстрел от ракетомет взриви стената зад тях, затваряйки им и този път.

— Приклещени сме от две страни — обяви Синд. — Някой да знае как се левитира?

— Бъди сериозна. Сега изобщо не ми е смешно, какво остава да левитирам.

Бяха хванати в капан.

Тежки снаряди разтърсиха грависледа над тях.

— Защо — зачуди се Стен, — когато гледаш филмите и героят се скрива зад глупавия гравислед, всички куршуми рикошират, вместо да преминат през метала, както в реалния живот?

Никой не отговори.

Стрелбата утихна. Чуха приближаващи се стъпки.

Синд вдигна оръжието си. Стен поклати глава и тя видя острието на кукрито да проблясва под лунната светлина.

Тя изтегли бойния си нож.

Нападателите бяха четирима.

Номер едно не видя нищо — ножът на Синд беше с матирано острие и нямаше дори отблясък, когато металът се плъзна през гръдния кош в сърцето му и засилката на мъжа го захвърли напред.

Номер две не чу нищо, докато двете малки бурета, които Килгър наричаше юмруци, блъснаха главата му от двете страни и черепът му се пръсна.

Номер три успя да примигне, после извитият къс меч на гурките го застигна, разсече раменете, разряза ребрата по пътя си, и се спря дълбоко в корема му.

Номер четири имаше прекалено много време. Имаше време да удари с приклада на пушката си Стен. Посланикът полетя назад, ръката му изпусна дръжката на окървавеното кукри. После дулото на пушката се насочи към него.

Стен приклекна при падането. Дясната му ръка се спусна надолу, докато пръстите се извиваха и смъртоносното острие излезе от ножницата в ръката му.

Лявата ръка се сви, той разсече напосоки — в боя с ножове можеш да правиш всичко друго, но не и да мислиш.

Твърде много време… и номер четири видя дулото си срязано на две.

Твърде много време… и Стен възвърна равновесието си, острието се устреми надолу и после се заби в слънчевия сплит и продължи нагоре, докато червата изпадаха от изкормения мъж.

Стен избърса ножа напълно машинално в дрехите на мъжа и острието се прибра в ръката му.

Той освободи кукрито със замах от тялото на номер три, без да погледне мъжа, когото беше убил толкова чисто. Още един, Стен. Още един в дългия списък.

Синд и Алекс очакваха заповеди.

Стен вдигна оръжието си и потупа пълнителя. Другите двама кимнаха. Отне десет минути на враговете, за да разберат, че макар и да не се бяха чули викове или престрелка, четиримата изпратени няма да се върнат.

Следващите бяха седем.

Стен ги остави да стигнат на четири метра от грависледа, преди да даде сигнала. Стрелбата започна — и седем тела се стовариха върху паважа.

Третата вълна дойде след по-малко от две минути.

Хвърляха гранати, а взривовете отекваха сред стените на сградите, обграждащи алеята.

— Не играят честно — подхвърли Алекс.

— Не възнамерявам да ги оставя да ме хванат — заяви Синд.

— Нито пък аз — присъедини се Стен. — Но няма смисъл да се самоубиваме.

— Изчакваме, момко. За мъничка идейка.

Стен се замисли… и в същия миг отекна гръм и бурята се разрази отново. Той изруга. Пет минути по-рано и…

Добре, реши той. Използвай, каквото имаш. Добави малко объркване.

— Килгър, можеш ли да метнеш граната между тях?

Алекс се замисли.

— Почти.

— Когато избухне, тръгваме. Петнайсет метра, залягаме, нова граната и ще ги нападнем.

Синд и Алекс се вгледаха в него. И двете лица бяха безизразни.

— Като няма кой да пие за душите ни — въздъхна Синд, откачи една от гранатите и приклекна.

— Е, добре, добре — изпъшка и Алекс. — Поне няма да умрем в леглата си.

Той остави оръжието си на земята, приготви гранатата, изправи се наполовина в класическа поза за хвърляне. Добро хвърляне, пожела си, натисна бутона и я метна.

Гранатата се удари, подскочи и експлодира едва на метър от местоположението на нападателите. Тримата се изправиха и докато мълниите се сипеха наоколо и гръмотевиците отекваха зловещо, Синд нададе бойния вик на Бор и тримата се спуснаха напред, трима срещу… срещу кой знае колко много.

Стен, чист блъф, чист гняв, изрева:

— Айо… Гуркали!

Боен вик, добър колкото и всеки друг за последна битка.

Воят се блъсна и се отрази в околните сгради. И гурките го чуха.

И атакуваха.

Черна вълна от мъже се изсипа от нощта, оръжията забълваха огън, а после се врязаха сред враговете. Мъжете се обърнаха, смутени от внезапната атака в гръб, а гурките измъкнаха кукритата и започнаха да секат.

Два екипа от стрелци гурки притичаха покрай Стен и другите, всеки с леко автоматично оръжие. Като се движеха като по учебник, те се спуснаха надолу и откриха огън към алеята.

Докато Стен осъзнае, че е жив и ще остане жив — или поне ще се измъкне от тази скапана алея, — никой от нападателите му не можеше да се похвали със същото.

Дъждът падаше чудодейно по лицето му. Раменете на Синд, когато ги прегърна, бяха най-успокоителното нещо, което беше познавал. Усмивката на Алекс беше най-приятелското изражение, което беше виждал.

Сигнални факли светнаха на мястото, откъдето нападателите ги бяха атакували. Тримата се отправиха натам.

Макаджири Гурунг го очакваше.

— Сър, беше ни трудно да ви открием. Този район е много заплетен. Трябваше да ни повикате по-рано. И когато излезете следващия път, ще носите ли локатор?

— Как изобщо разбрахте, че сме излезли от посолството? — попита Стен.

Макаджири сви рамене.

— След като господин Килгър откри тайния проход, ние също попаднахме на него. Макар че той не бе сложил проследяващи устройства в прохода, ние го сторихме. Разбирате ли, ние не сме толкова добри като господин Килгър и не можем да усетим, докато спим дълбоко, дали някой убиец няма да се промъкне, за да ви нападне през прохода. Ние, гурките, имаме нужда от всяка помощ, която можем да си осигурим.

Стен, Синд и Алекс се спогледаха.

— Добре — каза Стен накрая. — Значи знаете всичко. Предполагам, единственият въпрос, който остана без отговор, е къде са Бор?

— Горе на моста. И по крайбрежието. Имаше много хора с оръжие и ние сметнахме, че трябва да се обезвредят. Бор поискаха тази чест. Ние се съгласихме, тъй като те са далеч по-умели в дипломацията от нас.

Това значеше, че и там няма пленници.

— Искам гравислед — каза Стен — и, като се върнем в посолството, силно питие.

— Очаква ви — отвърна Макараджи Гурунг. — В улицата.

С кимване Алекс дръпна Стен настрани, докато вървяха по алеята.

— Момко, този път смъртта беше малко по-близко, отколкото ми е приятно. Дали не е време да спрем да воюваме?

— Май си прав.

— Знаеш ли кое е най-интересното нещо тази вечер?

Стен знаеше. Някой умишлено се беше опитал да убие пълномощния посланик на Вечния император. Не в разгара на битката, а по пряка заповед.

Всяко разумно същество щеше да е наясно, че подобно убийство ще предизвика светкавичен и смъртоносен отговор от страна на Императора.

Стен съзнаваше, че тук, на Джохи, има хора — фракции, — в сравнение с които ненормалниците, с които се беше сблъсквал досега, изглеждат нормални и миролюбиви създания.

И оставаше въпросът на кого принадлежеше тази полупрофесионална армия? Минохвъргачки… автоматични оръжия… хора, атакуващи като добре обучени или поне минали някакво обучение войници.

Те принадлежаха на някого.

Стен си спести възгласите на възмущение, като се чудеше каква правдоподобна история би съчинил някой за прикритие на кървавата смърт на една-две роти стрелци.

Но през последвалите дни инцидентът не се спомена.

От никого.

Включително и от полицията на Рурик.

13.

Предложението беше много кратко. Беше написано на ръка на три страници върху старинна хартия. Безкръвният мъж срещу Императора приключи с четенето и остави страниците на бюрото.

— Какво ще кажеш? — попита Императорът.

— Интересно е, сир — изрече мъжът с неутрален тон.

Което не беше учудващо, тъй като всичко около Пойндекс беше неутрално. На времето беше оглавявал корпус „Меркурий“ — имперското разузнаване — в последните дни на Таанската война. Ефективен, безстрастен войник, той беше продължил службата си под командването на Тайния съвет. По-късно, като част от политическа интрига, дори бе издигнат за младши член на Съвета.

Но когато Императорът се завърна, Пойндекс предаде Съвета на Империята. Всичко, което поиска — знаеше какво би могъл да поиска, — беше да запази живота си. Нямаше каквото и да е отношение към убийството на Императора. Нито публично беше взимал участие в различните чистки и зверства, извършени от Съвета.

Императорът прие предложението — и Тайният съвет получи удар в гърба, а Пойндекс изчезна в затънтените краища на Империята.

— Не показваш, че си изненадан — каза Императорът.

— Сир… Може ли да говоря открито?

Сега Императорът млъкна. Пойндекс избра да изтълкува това като разрешение.

— Учуден съм само, че все още съм жив, ваше величество. Когато наредихте да се върна тук, на Първичен свят, бях сигурен…

— Не — прекъсна го Императорът. — Ако ми трябваше трупът ти, всичко щеше да е уредено тихо и в мига на големия ми гняв. Реших, че периодът на междуцарствие няма да бъде отбелязван с показни процеси. Освен това си спомням, че беше много ефективен началник на разузнаването. Сега имам нужда от услугите ти. Искам да оглавиш този новосформиран отдел, Вътрешна сигурност. Ще се ръководи малко по-различно от „Меркурий“. Агентите са и ще продължават да бъдат набирани не през военните канали или свързаните с тях подразделения. Те трябва да положат клетва на вярност към мен, лично, а не към Империята. Техните задачи и задължения ще се знаят само от мен. Единственото задължение, с което са натоварени, според общественодостъпните или поверителните доклади, е моята защита. И аз смятам да й дам възможно най-широка интерпретация. Всички мисии на ВС ще бъдат назначавани от мен и изпълнението им ще се докладва само на мен. Няма да има други брънки във веригата на командването. Отделът ще има най-висок приоритет в мисиите си. Всички доклади ще бъдат единични копия с гриф „строго секретно“ или ще се докладват устно. Няма да има никакви записи в Имперските архиви. Сега… какъв е твоят отговор?

— Нямам голям избор, ваше величество — каза Пойндекс. — Самото знание за съществуването на подобен отдел може да бъде… притеснително. И…

Той потупа предложението на бюрото.

— Този план и проблемът, който трябва да разреши, е определено нещо, което никога не трябва да става публично достояние.

— Разсъждението ти е правилно. Ти си всъщност единственото същество освен мен, посветено в проблема и планираното решение — заяви Императорът. — Но преди да приемеш, имам един въпрос. Какво ще те спре да ме предадеш, както предаде Съвета?

Последва дълга тишина. Пойндекс стана и започна да крачи нервно.

— Ще ви отговоря, сир — заговори накрая, — въпреки че предпочитам да не обсъждам собствените си странности. Намирам темата за… смущаваща. Може би ако ми разрешите една история — притча — това ще помогне.

Пойндекс си пое дъх.

— В началото на шпионското обучение се разказва историята за известен майстор на шпионажа. Служил е на древен земен император. На него се приписва създаването на модерния шпионаж, всъщност всеки човек шпионира брат си и бива шпиониран от него. Владетелят, впечатлен от уменията му, решил да го награди. Мъжът искал само едно — маршалски жезъл. Императорът бил шокиран от предложението и отказал. На шпионите не се полагат наградите на честните войници. Нито — добавил той — им се полага публична слава.

— Мъжът е бил Фуке, а името на диктатора — Наполеон Първи — каза Императорът.

— Знаете за случката, сир. Е, историята се разказва, за да обезкуражи желанието на младия разузнавач да търси слава. И смятах, че съм я приел присърце и съм се научил да потискам каквато и нужда да изпитвам да се появя в публичното пространство, както и всяка друга емоция, която пречи на едно същество да бъде ефективно. Но когато покойният господин Кес ми отправи предложението да бъда издигнат като член на Тайния съвет, предложение, което беше продиктувано в голяма степен от личните му интереси, аз научих, открих, че все още съм амбициозен. След падането на Тайния съвет се справих с тази си слабост.

— Наистина ли? — зачуди се Императорът. — Амбицията е като хидра.

— Има ли значение, сир? — попита Пойндекс. — Защото за разлика от онези глупаци от Тайния съвет, много се съмнявам, че някога ще ми оставите възможност да ви предам.

Императорът кимна. Просветлен — или боязлив, — егоизмът беше приемлива мотивация. Особено за задачите, които имаше наум за Пойндекс.

— Приемам предложението ви, ваше величество. Разбира се, че го приемам. Всъщност съм поласкан.

— Добре. Ще зачисля под твое командване достатъчно хора. Някои от тях ще имат също толкова… сиви предистории. И някои от тях ще получат задачи, за които не е нужно да знаеш нищо.

— Разбирам, сир.

— Също като тази — Императорът посочи предложението. — Имам три въпроса, свързани с него. Трябва ли да знаеш повече за устройството?

— Не, сир… И ще откажа да слушам разяснения за него. Самото знание за това е достатъчно рисковано, за да застраши оцеляването ми.

— Смяташ ли, че задачата може да бъде изпълнена?

— Да — отвърна Пойндекс сухо. — Извършвали сме доста по-сложни процедури за двойни, тройни агенти и предатели, ваше величество.

— Добре, много добре — кимна Императорът.

— Ще ни трябва около месец, за да съберем екипа, сир. Вероятно два цикъла за извършването на самата работа и, разбира се, пълна изолация — отбеляза Пойндекс.

— Вече мислих по въпроса. — Императорът се пресегна към бюрото и вдигна предложението. Взе запалка, включи я и задържа хартията срещу й. Листовете веднага пламнаха и се превърнаха в сива цепел. — Мястото ще бъде древната Земя.

Пойндекс се изправи, отдаде чест и излезе. Императорът се загледа след него. Беше жалко, че никога нямаше да предложи на Пойндекс наздравица или да му сготви вечеря, когато планът бъдеше завършен, както беше правил с Йън Махони или Стен. Но това беше отдавна, а сега бяха други времена.

14.

— Какво си се разкикерчил като хрътка, млади Стен. Не разбирам защо се косиш — каза Алекс. — Те нямат избор в случая. Така е повелил Императорът.

— Това не го прави по-лесно — отвърна Стен.

— Съгласна съм с Алекс — намеси се Синд със своите фашистки виждания, възприети от Бор. — Знам, че не ти е приятно просто така да им заявиш, че съдбата им е решена. Щом идва нов водач, те трябва или да се съгласят, или да преглътнат недоволството си и да се подчинят. Но не виждам начин да захаросаш горчивия хап. Това са фактите и те ще трябва да ги приемат.

— Не търсех захарче — заяви Стен.

— Вразуми се най-сетне, момко — сгълча го Алекс. — Нашата приятелска четворка ще се изтърси тук всеки миг.

— Ето как виждам нещата — поде Стен. — Когато д-р Искра пристигне — а все още нямам идея кога точно ще пристигне, по дяволите, — както и да е, когато пристигне и поеме командването, нещата могат да отидат към дракх много бързо. Какво ще стане, ако всички решат да кажат на Императора да сложи новия си безстрашен водач там, където слънце не огрява?

— Императорът ще ги смаже — каза Синд с равен глас.

— Вероятно — съгласи се Стен. — И все пак. И по-странни неща са били правени. Включително масови самоубийства. Предполагам, не са вярвали, че ще се случи точно на тях.

За миг се замисли за милионите мъртви и ужасното разрушение, което таанците сами си бяха причинили.

— Искам да го направя, както трябва — продължи той. — Иначе ще завършим с гражданска война между шест страни. Целта ми е изборът на Императора да се приеме. Трябва да ги накарам да се боят да отхвърлят д-р Искра.

Синд не разбра.

— Ако всички са толкова луди — а от това, което видях, всички създания в този забравен от Сарла куп могат да бъдат освидетелствани, — няма ли страхът само да засили проблема?

Алекс се замисли.

— Не бързай толкова, моме. Нашият Стен подостря богомолската си проницателност. — Сетне се обърна към Стен. — Не можем ли да направим проблема личен, момко? Страхът наистина може да накара човек да се стресне. Но добави вина към него и ще се озовеш пред пълни пъзльовци.

Стен погледна приятеля си.

— Ха, целунете ме, д-р Рюкор — засмя се той.

— Толкова съм трогнат — подсмъркна Алекс.

Но Стен не му обърна внимание. Той набързо съставяше план на играта. Докато всичко идваше на мястото си, комуникационната линия изжужа.

Беше време.

— Преди да започнем, господин посланик — подхвана генерал Даул, — ние четиримата бихме искали да изразим… — среброкосият джохианец се огледа нервно из голата стая, която Стен беше избрал за срещата — благодарност за вашето… хм… гостоприемство.

Стен нарочно погледна към циферблата на часовника на далечната стена. Беше единствената украса.

— За мен е удоволствие — каза той с отегчен глас. И забарабани с пръсти по масата.

— Знаем, че сте зает човек, господин Стен — обади се Мениндер, като го погледна доброжелателно през древните си очила. — Ето защо веднага щом получихме известие, че искате да ни видите, се събрахме заедно, за да изковем малка презентация.

— О? — беше всичко, което каза Стен.

— Много сме горди от това, което сътворихме — намеси се генералът. — Всъщност лично аз гледам на това като на исторически момент. — Той побутна напред наръч документи. — Тук е планът ни за ново правителство. И четиримата сме го подписали. Мисля, че ще бъдете впечатлен от положените от нас усилия.

— Трябва само да го съгласуваме с родните светове — добави Дайатри, водачката на богазите.

— Мога да гарантирам за суздалите — излая Ютанг.

Стен се намръщи над документите и ги побутна подозрително с пръст.

— Нещо не е наред ли? — попита Мениндер. Инстинктите за опасност на стария торк се задействаха. Беше се притеснил леко, когато Стен ги беше въвел в тази бяла стая. Тя имаше враждебно излъчване. Напомняше му на стая за разпити. Той забеляза, че стените са достатъчно дебели, за да задържат всеки вик. Единствената мебел беше дългата бяла маса, около която седяха. И пет твърди стола.

— Сигурен ли сте, че искате да ми дадете това? — попита Стен, като побутваше въпросните документи.

— Разбира се, че сме сигурни — потвърди генерал Даул. — Това е основата, казвам ви, основата на нашето бъдеще.

Стен безмълвно се вторачи в него.

Генералът се почувства неудобно под този поглед. Обърна се към Мениндер.

— Нали и ти каза същото?

— Тихо, генерале — предупреди го Мениндер.

— Защо да мълча? Тук сме, за да изразим явно възгледите си, нали така? Да бъдем твърди, но справедливи. Съгласихме се, нали?

— Ти говориш, говориш, говориш — обади се Дайатри, като схвана накъде духа вятърът. И определено довяваше лоша миризма.

Но Даул все още продължаваше по пътя на саморазрухата.

— Няма да поема цялата вина — проплака той. — Не е моя вината! Господин посланик, моля ви…

— Искате ли да си ги вземете? — попита Стен с по-благ тон и побутна документите към генерала. — Ще се престоря, че никога не съм ги виждал.

— Разбира се. Няма проблем. Много дракх, така или иначе — бърбореше Даул, докато взимаше документите.

— Какво ви притеснява, господин посланик? — попита Мениндер. — Как можем да ви улесним в мисията ви?

— Като ме осветлите за две неща. Първото е въпрос на чисто любопитство. От страна на Вечния император, мога да добавя.

— За какво става дума? — попита Мениндер.

— Празничната вечеря, която сте подготвили в чест на Какана. В онази трагична нощ.

Мъртва тишина изпълни стаята. Хванах ви, каза си Стен. Той остави тишината да тегне още дълго време.

— Вие сте били сред присъстващите, нали така? — попита накрая.

— Ъ… ами… аз пристигнах ужасно късно — смънка Даул.

— Значи сте били там — каза Стен. Твърдение.

— Разбира се, че бях. Няма нищо подозрително в това, нали?

— Кой е казвал нещо за подозрение? — попита Стен. Той хвърли на Даул изучаващ поглед, с който сякаш го питаше защо има толкова виновен вид.

— Точно така — каза Даул. — Не го направихте. Искам да кажа…

— Да, господин Стен. Всички присъствахме — прекъсна го Мениндер.

— Странно — промърмори Стен.

— Приятелско събиране само — обясни Дайатри. — Странно ли да има само приятелско събиране там, откъдето идва?

Стен не обърна внимание на думите й.

— И Каканът не проявяваше никакви признаци, че е болен? — попита той. — Малко блед и слаб, може би? Или… може би в избухливо настроение?

— Защо да бъде гневен? — излая Ютанг. — Беше просто приятелска вечеря.

— Мисля, той много щастлив преди умре — добави Дайатри. — Не гневен. Казва голяма шега. Ние се смя-ли. Ха-ха. Ха-ха. После той умря. Ние всички много тъжни, че се случило. Плакали.

Стен отново промени подхода.

— Прегледах календара със срещите му — съобщи той. — И вечерята не беше вписана там.

— А, тя беше решена в последния момент — каза Мениндер бързо.

— Предполагам, че това обяснява тази малка загадка — кимна Стен.

— Това ли ви тревожеше? — попита Мениндер. — Календарът със срещите?

— Не мен — уточни Стен. — Вечния император. Ако не сте забравили.

— Да. Разбира се — каза Мениндер. Той свали очилата си и ги избърса с кърпичката от джоба си. — Има ли други загадки, които можем да разрешим?

— Не. Не мисля. О! Да. Още нещо. Мястото, където тази прословута вечеря се е състояла? На кого принадлежи?

— На мой приятел — обясни Мениндер. — Каканът искаше уединение. Аз го уредих.

— В торкския квартал? — попита Стен.

— Защо не?

Стен се вгледа в Мениндер. Не отклони очи, докато Мениндер не започна да се поти. След това огледа останалите, лице по лице, като изучаваше всеки внимателно. Остави напрежението да се нагнети, докато то не се превърна в свръхнапрегната топка от кинетична енергия, която очаква да бъде освободена.

После я запрати:

— Защо не, наистина.

Престори се, че не забелязва как четири много разтревожени същества си поемат въздух.

— А сега, основната причина, поради която ви събрах тук — каза Стен.

Даул, Мениндер и останалите се приведоха напред, за да чуят какво има да им казва посланикът. Той владееше напълно вниманието им.

— След подробно изучаване и дълго обмисляне Императорът е открил решение на вашата дилема. И съм сигурен, ще се съгласите, че е брилянтно решение от негова страна.

— Сигурен съм, че е така — каза Даул, готов да се съгласи с всичко в момента.

Мениндер изтриваше потта от челото си, докато Дайатри и Ютанг бяха заети да броят греховете, които Стен не беше успял да надуши.

— Благородни същества — поде Стен. — С радост ви известявам, че Императорът лично е избрал съществото, което да ви води в новата епоха на благоденствие… Името му, благородни същества, е Искра. Д-р Искра — Стен огледа стаята разсеяно. Планът му беше проработил. Нямаше и най-малък намек за възражение.

— Добър избор — потвърди Мениндер. — Всъщност, спомням си, че името му беше споменато в нощта на вечерята, която обсъждахме по-рано. Не е ли така, генерал Даул?

Даул потрепери. Отново проклетата вечеря!

— Да, точно така. И ние сме поласкани, че Императорът е проявил интерес към нашите дребни дела.

— Кога се очаква? — поиска да узнае Мениндер.

В този миг огромен кораб мина над тях и се устреми към космодрума. Екотът от свръхзвуковата вълна разтърси посолството. О, по дяволите, помисли си Стен. Точно навреме. И продължи най-невъзмутимо.

— Докато говорим, благородни същества, докато говорим.

15.

Д-р Искра пристигна с внушителна помпозност, макар и малко преждевременно. Стен би предпочел тази креатура на Вечния император, този очакван диктатор да пристигне няколко цикъла след като различните интриганти осъзнаят, че никой от тях няма да бъде номиниран за заместник на Какана — и да реши как ще играе оттук нататък.

Но беше научил преди много време, в началото на имперската си служба, важния урок, че в истинския живот трябва да събираш желанията си в едната си ръка, а всички неприятности — в другата, и да видиш коя ще се напълни първа.

Гърмежите, съпътстващи пристигането на д-р Искра, бяха от показно кръжене преди кацането. Стен успя да събере Алекс и гурките и да накара Синд да намери достатъчно трезви Бор за делегацията по посрещането на космодрума. Освен това докара и два снимачни екипа, в случай че никой друг не се е сетил да запечата историческия миг.

Два тежки крайцера надвиснаха над площадката за кацане, маклийновите им генератори съскаха, защитаващите ги разрушители и постовите тактически кораби обикаляха около тях. Четири флотски транспортни кораба се спуснаха на полето. Рампите се разгънаха и гравилихтерите се изсипаха навън, като се разпръснаха в пръстен от охранителни войски, докато се движеха. Други войски оформиха вътрешен щит в площта, очертана от транспортните кораби.

Стен, Алекс и Синд оглеждаха с критични очи.

— Гвардейците — посочи Алекс. — Все още не са се възстановили от войната и чистките на Тайния съвет.

— Алекс — отбеляза Стен меко, — някога хрумвало ли ти е, че никой отдел, към който сме били назначавани, сега не може да се мери на малкия пръст и на най-последния редник, когото познаваме? Поне ако си спомням правилно?

— И какво лошо има в това? — попита Килгър обидено. — Напълно вярно е, нали?

— Гррр… — Стен пристъпи напред, обграден от впечатляващите гурки и Бор, когато най-големият от крайцерите се приземи в центъра на площадката, оформена от транспортните кораби.

Гвардейци в униформи се изсипаха на рампата и се строиха, докато Стен стигне до тях. Командирът на крайцера и командирът на Имперския гвардейски батальон поздравиха посланика. Батальонът беше подразделение на Трета гвардия, част, с която Стен никога не се беше срещал, нито знаеше особено много за нея. Веднъж, преди много време, прикритието му като агент от „Богомолка“ беше на разжалван офицер от Трета гвардия и той се чудеше, забавлявайки се, дали това разжалване го няма в досиетата на частта. Имперското разузнаване обикновено подготвяше прикриващите истории много внимателно. Стен се надяваше да не го е сторило — не искаше да обяснява на полковника от гвардията, изпълнителен, ако и дебелоглав човек, наречен Тим Джерети, защо имперският пълномощен посланик в неясното минало е бил разжалван за зверства, прикриване на доказателства и каквито други престъпления е изисквала фалшивата му самоличност.

Сух, горещ вятър премина през полята, докато д-р Искра се спускаше по рампата.

Лицето на никого не се промени. От страна на новодошлите имперски сили това се дължеше на факта, че го познаваха. Стен обаче беше впечатлен от професионализма на собственият си отряд. Всичко, което чу, беше тиха въздишка от Килгър, потиснато синусоидално изквичаване от Ото, и много тих коментар от Синд, която явно трябваше да преразгледа усвоените от Бор мародерски склонности и възмутителен език.

— Проклятие — прошепна тя. — Изглежда като побъркан съдия, който носи латексови гащи под дрехите си. С розови връзки.

Описанието й беше точно.

Д-р Искра на двадесет метра разстояние не изглеждаше особено впечатляващ. Не беше висок. Беше слаб. Носеше обикновени, торбести цивилни дрехи, с които всеки нискобюджетен филм би удостоил някой разсеян професор. Професор, реши Стен, по скрити течения на подсъзнателната мисъл и приапическите представи на аграрните неримуващи поети, за които не сте чували. Оплешивяващ, във времена, когато естествената коса беше лесно добавян или премахван козметичен аксесоар. Малкото му останала коса беше сресана или разстлана над темето му с цел да го скрие.

На двадесет метра — смешна или трагична фигура.

На три метра образът се промени, установи Стен.

Д-р Искра изглеждаше заплашителен. Стен не можеше да каже защо. Може би заради твърдия поглед на стоманеносивите очи, които сякаш никога не примигваха и не се отклоняваха. А може и заради малките белези около лишената от устни уста на Искра. Или заради факта, че никоя от чертите на лицето му не се връзваше с усмивка.

Искра беше обграден от обичайните цивилни помощници и последователи, които всеки политик в изгнание събира.

Стен се поклони, за да поздрави. Искра не му отвърна.

— Ти си Стен, да? Много добре. Достатъчно с тази церемония. Има много работа за вършене. Искам незабавно да бъда закаран до двореца, да?

— Грависледовете на посолството ни очакват — каза Стен.

— Не. Не. — Искра се обърна към полковник Джерети. — Искам шест тежки гравилихтера. Ще се возя във втория. Първият трябва да има окачени флагове като примамка. Една рота от батальона да обезопаси пътя. Втора рота да се настани на Площада на Каканите и да очаква пристигането ми. А трета рота да осигури охраната на самия дворец. Моите покои, разбира се, ще бъдат тези, ползвани от покойния узурпатор. Нека ги разчистят. Искам по един войник за всеки слуга, докато не успея да ги преценя лично.

Полковник Джерети отдаде чест и изрева заповедите, очевидно без да проумява, че повечето държавници или не разбираха нищо от охрана, или пък искаха минимално количество телохранители да ги делят от обожаващата ги тълпа. Или може би Джерети беше свикнал на подобни искания от страна на Искра. Стен се зачуди дали докторът си води и някой, който да опитва храната му.

Искра се обърна към Стен.

— Както казах, очаква ни много работа. Моля да ме придружите до двореца, за да обсъдим как най-добре да осъществим поемането на властта, така че да не възникнат безредици.

Стен се поклони още веднъж. Лицето му беше безизразно като това на Алекс, Ото или Синд.

На Площада на Каканите ги очакваше приветстваща група. Тъй като всички бяха хора, трябваше да са събрани от Даул или Мениндер. Най-вероятно, като се имаше предвид колко време отнемаше на министъра на отбраната да схване напълно ситуацията, това беше една от групите на Мениндер.

Искра се изкачи бавно, наясно, че е записван от снимачните екипи, по стълбите към главната тераса на двореца. Обърна се и се вгледа надолу към приветстващата група. Стен се зачуди дали няма да произнесе реч. Но Искра само кимна отсечено сякаш просто приемаше своето, и се обърна към очакващата официална процесия, която включваше цялата палитра от джохиански водачи, както и представителите на богазите и суздалите.

Очите му ги огледаха внимателно като камера. И също толкова безстрастно. Той кимна отново.

— Благодаря ви, че ме приветствахте с добре дошъл у дома — каза той. — Утре ще се срещнем, за да обсъдим как тези от вас, които са квалифицирани, ще ми помогнат да въдворя Новия ред в нашия куп. Сега съм уморен. Ще ям, ще си почина и ще прегледам бележките си.

Без да изчака отговор, той влезе през двукрилата висока порта, която водеше към двореца. Стен го последва.

Няколко гвардейски офицери и един уплашен джохиански дворцов подлизурко ги посрещнаха вътре.

— Аз съм… — започна подлизуркото.

— Ти си Нулимер — прекъсна го Искра. — Беше майордом на Какана. Както и твоят баща. А неговият баща преди това е служил на онова прасе, което е създало Какана.

Нулимер изглеждаше готов да припадне.

— Освен това — продължи Искра, — си предупредил веднъж баща ми на дворцов прием, че Каканът не говори добри неща за него.

Нулимер се втрещи, очевидно не можеше да си спомни за случая, после се окопити.

— Да — продължи Искра. — И ще бъдеш възнаграден за това, въпреки че твоето предупреждение не е било разгледано с подобаващото му внимание. Мога само да се надявам, че ще ми служиш също толкова вярно, колкото на онзи злодей.

Нулимер понечи да падне на колене. В същия миг Искра се озова до него и го повдигна.

— Не, човече. Няма да има коленичене в този нов ред.

Искра се обърна сякаш сега говореше на тълпата вън или пък на важните особи, които се суетяха на терасата.

— Виждате ли? Всичко се знае. И всичко ще бъде възнаградено — гласът му се сниши. — Или наказано.

После по-силно:

— Всичко!

Той се обърна пак към майордома.

— Чу. Сега, върви. Кажи в кухнята, че ще ям. Ще пратя по този офицер тук месечното си меню.

Нулимер, последователно изчервяващ се и греещ от възхита, успя да излезе тромаво от залата. Искра се обърна към един от помощниците си.

— След това малко представление той ще ми служи добре. Но проверете стаите му — в случай че оценката ми е била погрешна.

Помощникът кимна и подаде на Искра напечатан лист. Искра го връчи на един от гвардейците.

— Това е, което ям — поясни той. — Моля предайте го на готвачите. И ги уведомете, че тази диета, разбира се, не се отнася за банкети или други специални случаи.

За миг на лицето на Искра изплува нещо, което можеше да мине за усмивка, после то придоби предишното безстрастно изражение.

Стен не можа да се въздържи. Спря до имперския войник и погледна към листа. Съдържаше цикъл от менюта, с бележка в края, че менюто трябва да бъде повторено. Успя да види предвиденото за един ден:

Стен се надяваше, че всякакви съвещания с имперския посланик по време на ядене ще се смятат за специален случай. Особено вечерното хранене. Стен подозираше, че супата от бели дробове бе включена, за да напомня на Искра за бедните му дни в изгнание. Едва ли беше възможно да я харесва.

Но сметановата торта? Може би това беше единственото удоволствие, което Искра си позволяваше. Стен си даде сметка, че ако някой го избереше за диктатор, щеше да мисли за наложници, силни питиета, халюциногенни вещества или порочна компания. Но всеки тиранин с вкусовете си.

Искра чакаше. Изглеждаше нетърпелив. Стен побърза да го застигне.

— Това, предполагам, е била спалнята на Какана?

— Да — побърза да отговори един от суетящите се помощници.

— Тогава ще бъде и моята. Обаче ще направим малки промени.

— Разбира се, докторе.

Искра се загледа замислено в голямата зала.

— Първо, махнете това ужасно легло. Няма да следвам сексуалните навици на този червей. Знаете на какво спя. И тези картини. Изхвърлете ги. Дайте ги на музей или ги изгорете. Няма значение. Едва ли ще ни остава време за величествени представяния на жалкото ни минало. Накарайте да ги заменят със стенен екран. Проектор за карти на тази стена. Хранилища за фишове и книги на другите стени. Трябва да преместим тази камина в съседната стая, тя ще бъде бойната ми зала. Сега напуснете. Ти, И Дийн, се върни на имперския кораб. Уведоми останалите ми служители, че могат да се пренесат в двореца. Накарай имперските сили да осигурят охраната за преминаването.

Помощникът кимна — също толкова отсечено като Искра. Може би това беше тяхната версия на отдаване на чест. Излезе. Вратите се затвориха и Стен и Искра останаха насаме.

Искра мина направо на темата.

— Поддържате ли връзка с Вечния император?

— Да — отговори Стен.

— Той ви е дал инструкции, нали? Че аз трябва да получа пълната ви и безрезервна подкрепа?

— Налага се да ви поправя, докторе. За да избегна бъдещи недоразумения. Беше ми наредено от Императора да ви осигуря пълна подкрепа. Обаче нито аз, нито някой член на посолството ми се намира под ваше командване. Дошли сме тук, в Алтайския куп, за да представяме Императора, Империята и нейните интереси и граждани. Тук сме също така, според имперските инструкции, за да се уверим, че мирът ще се запази и стабилно правителство ще поеме властта.

— Различни думи — каза Искра. — Същото значение.

Стен реши да не спори.

— Мога ли да запитам за непосредствените ви намерения?

— Възнамерявам този куп да заживее в мир, както казахте преди малко. Освен това възнамерявам бруталностите, несправедливостите и злините на Какана и неговите лакеи да приключат незабавно.

— Достойна цел — заяви Стен малко по-меко.

— Благодаря.

— Използвахте фразата „Нов ред“ два пъти в мое присъствие — продължи Стен. — Какво точно означава тя?

— Не познавате моите трудове? Моите анализи?

— Извинете ме. Напоследък бях зает да пазя малките огньове да не се превърнат в пожари. И научих за предстоящото ви пристигане едва наскоро.

— Трябва да ги прочетете — препоръча му искрено Искра. — В противен случай е невъзможно да разберете Алтайския куп, камо ли да ми помогнете да го управлявам.

— Тогава ще го направя. Незабавно. Но да се върнем на това, което казахте току-що. Вие смятате да управлявате купа. Простете невежеството ми. Каква форма обаче ще има това управление? По-точно, колко представително ще бъде вашето правителство?

— Много — заяви Искра решително. — Няма да прилича по нищо на тиранията на Какана. Но едно нещо, посланик Стен. Тъй като сте от цивилизован свят, не правете грешката да антропоморфизирате съществата от този куп.

Цивилизован свят, помисли си Стен. Вулкан? Направена от хора планета на робски труд и внезапна смърт? Лицето му остана невъзмутимо, докато Искра продължаваше.

— Разберете, че никой от нас, торките, джохианците, суздалите или богазите, никога не е познавал демокрацията. Съществата тук могат да плачат за нея, но в действителност тя е невъзможна за тях. Нещо като да очаквате от слепеца по рождение да си представи залеза, да? Моят Нов ред означава определен тласък в правилната посока. Насочване. Това е единственият начин за нас да постигнем свободата си. Не по мое време, разбира се, вероятно не и в това на неродените ми синове. Но ще дойде. Това е клетвата, която дадох на гроба на баща ми и на която се посветих, когато Каканът уби моя брат. Алтайският куп ще бъде в мир. И моята свещена вяра ще стане реалност — независимо от цената за това поколение! Не може да има истински Героизъм или божественост без жертви по пътя!

Очите на д-р Искра блестяха в червено, отразявайки слънцето, залязващо навън.

16.

— Защо — зачуди се Килгър — имам усещането, че това са пълни глупости?

Той посочи към стенния екран, който показваше терасата на двореца на Какана. Трябва да се науча да сменям наименованията, каза си Стен. Сега д-р Искра носи короната.

Доктор Искра беше застанал на терасата, с вдигнати ръце и бегла усмивка на лицето, докато под него площадът изригваше в приветствия.

Зад него се намираха алтайските първенци. Хората имаха същото изражение на доволно облекчение, когато чуха за издигането на Искра. Стен не познаваше достатъчно добре богазите и суздалите, за да разчете техните емоции. Значи този голям митинг, реши той, е просто за да се произнесе необходимата реч при смяната на командването — когато някой поема водачеството на нова част, се изисква да се срещне с по-низшестоящите офицери и да се направи на добър. После, малко по-късно, се даваше зелена улица на терора и главите започваха да се търкалят.

Приветствените възгласи затихнаха и Искра продължи речта си.

— … време на изцеление. Време всички ние да напуснем миналото, мрачните сенки на отмъщението и да се обединим, като дръзко положим основите на бъдещето за нас и нашето потомство. Всички сме от Алтайския куп. Споделяме едни и същи системи. Същите планети. Но вместо да осъзнаем общата си съдба, губим силите си в необосновани дрязги заради забравени причини. Мразим съседите си, защото техният генетичен код се различава от нашия. Но всички ние идваме от универсалната плазма, независимо от вида си или родната си планета. Познавате ме. Знаете, че уважавам справедливостта и честта. Знаете, че прекарах години в изгнание, като се борех с всички сили да сваля отвратителния Какан. И успях.

— Как не. Само ти и малък апоплектичен удар. След малко ще започне да твърди, че е измислил АМ2 и скоча, отгоре на всичко — промърмори Килгър.

— Сега е време за следващата ни задача. Сега е времето всички ние…

Стен изключи звука и остави Искра да жестикулира мълчаливо. Той и Алекс бяха сами в апартаментите на посолството, заделени за посланика. Апартаменти, които бяха проверени от гледна точка на сигурността и непрекъснато се прочистваха от подслушватели.

— Мислиш, че е глупак — каза на Алекс, — защото е.

И посочи големия куп от фишове и извадки.

— Да не би да си прочел всичко това?

— Прочетох няколко. Прегледах набързо другите. Искра не е напълно ясен, когато пише. А се слави като блестящ оратор.

— Проклетникът изобщо не успя да ми вдигне адреналина, дори не го накара да се размърда — съгласи се Алекс.

— Нито пък моя. Доколкото мога да преценя, а аз определено не съм политически философ, главната му теория е, че първо трябва да се изкорени всичко, което Каканът е направил, а след това да се реши какво ще се прави по-нататък. Този Нов ред, казва той някъде, „трябва да остане податлив и чувствителен към промяната и предизвикателството“. Обича асонанса.

— Да, голям глупак е. Дори не знае дали принадлежи към педалите или не. И разбира се, този, който е най-податлив на промяна, е добрият д-р Искра.

— Разбира се. Той е пътувал. Начетен е. Направил е сравнителен анализ на всички политически теории, включително и на тази на Императора. Не знаех, че Императорът го е избрал за един от териториалните управители на Таанската слънчева система след войната. Справил се е добре — поне според него.

— Не се учудвам — каза Алекс. — Таанците не разбират от нищо освен от хомот на врата след управниците, които са имали. Доктор Искра — по дяволите, дори един злодей би минал за либерален там. Ами истинският проблем? Всички тези раси, които не се чувстват щастливи, докато не прережат гърлата на някого от другите? Доктор Искра има ли план как да сложи край на това?

Стен поклати глава.

— Говори често за равенство. Но някак излиза, че определени личности в Алтайския куп са по-извисени от други.

— И нека позная. Искра, като джохианец, вярва, че джохианците превъзхождат всички останали.

— Правилно.

— Направо прекрасно. Пази се от новия шеф. Същият е като стария. А Искра е златното момче, лично избрано от Императора. Не ми пука, че е диктатор, Бог знае, че ти и аз през годините сме издигали поне десетина такива. Но не съм очарован, че момъкът няма и най-малка представа що е тактичност или търпение. Обзалагам се, че е от хората, които искат целия свят, при това незабавно.

— Ще трябва да живея с този избор — сви рамене Стен. Загледа се в екрана и подчертано ентусиазираните същества, които стояха зад Искра. — Чудя се какво точно — освен приятни общи приказки — е казал Искра на жалкия си парламент… Има ли някой, когото можем да подкупим?

Килгър се замисли.

— Всички, с времето. Но ако исках муха на тази стена тутакси, бих започнал с Мениндер. Стори ми се, че беше хвърлил око на възможността да вземе властта повече от останалите. И май още не се е отказал.

— Съгласен съм — каза Стен. — Виж дали не можем да го превърнем в приятен надежден източник.

— Няма проблем — отвърна Килгър и замълча. После, внезапно и без връзка с предишната тема, подхвърли: — Някога позволявал ли си си да се запиташ дали нашият безстрашен водач не е заболял от слабоумие?

Стен потръпна, сякаш леден повей го беше докоснал. Не отговори, отиде до бара и наля две големи питиета. Не скоч, не и стрег. Чист кил, който беше свикнал да пие като полеви войник. Подаде едната чаша на Килгър.

— Ако е така — каза Стен, след като отпи от питието си — и доктор Искра е пример за това, бъдещето ще изглежда като това тук — той махна с ръка към широкия прозорец, отвъд който се виждаше поредната буря, вилнееща над столицата.

— Не се коси, момко — промърмори Килгър, като пресуши чашата си и изчака Стен да стори същото и да налее още. — Ние сме имперските ударници, нали? Така че ако това е предвестникът, няма да оцелеем да видим останалото.

Стен не се почувства по-добре.

— Сега — каза той, като последва примера на Алекс и пресуши чашата — ще имаме удоволствието да видим как точно доктор Искра показва твърдата си ръка — и какво се случва с тези, които не се съгласяват с него.

— Знам отговора и на този въпрос — заяви Килгър. — Проклетникът е идеалист. Което значи, че ще газим в кръв до коленете. Шест месеца и всички ще се вглеждат назад в миналото и ще си спомнят колко добър, разбиращ и отзивчив е бил покойният Какан. Само гледай. Готов ли си да приемеш облога ми, че Искра не е нищо друго, освен коварен и потаен психопат?

Стен поклати глава.

— Както сам каза, луд съм, но не съм глупав. Пък и се намирам тук от самото начало. Не. Не мисля, че доктор Искра ще бъде запомнен със сладостта и светлината си.

— На вас, благородни същества — говореше доктор Искра, — знам, че мога да представя бъдещето без увъртания. Вие сте професионалисти, ученици на неизбежния исторически процес, и сте загрижени също като мен да донесете слава на Алтайския куп.

Разнесе се тих шепот. Можеше да се приеме, че слушателите се съгласяват.

Имаше само петнадесет души в огромната аудитория. Тя беше част от казармения комплекс, известен преди като седалище на Каканската лична гвардия, щателно подбрана елитна част, чиято основна функция се състоеше в това да охранява живота на покойния Какан, притежанията, роднините и приятелите му. Стените бяха наскоро пребоядисани и с нови стенописи, които показваха войници от личната гвардия да служат на своя повелител, те чакаха, с изправени дръзко глави, на барикадите срещу неизвестен враг. Помагаха на невинни цивилни да се измъкнат от беда. Всички войници и всички цивилни на стенописа бяха джохианци.

Петнадесетте същества бяха сред петнадесетте най-високопоставени създания в армията на Какана. Но не най-високопоставените петнадесет офицери. Искра ги беше подбрал внимателно.

Всеки от тях беше получил устна заповед да очаква специална задача. Един по един, без служители или помощници, те бяха посрещани от представители на Искра и докарвани в сигурния комплекс.

Всички бяха военни от кариерата. Всички произхождаха от семейства, служили дълги години на това, което Каканът беше нарекъл „Държавата“. И всички бяха джохианци. Искра не желаеше присъствието на неколцината торки, суздали и богази, които бяха заслужили звездите си.

Сред тях беше и висок среброкос човек. Генерал Даул. Той се стараеше с всички сили да остане незабелязан, докато не види накъде духа вятърът.

— Ние от Алтайския куп сме същества, които генетично желаят скали, за които да се хванат, когато приливите на промяната ги застигнат. Една от тези традиционни скали трябва да бъде армията — но тя никога не е станала такава опора при Какана или баща му. В нея са съществата, готови да защитават целостта на държавата с цената на живота си, безрезервно. И това са не само войниците, които се сражават, но и тези, които посвещават целия си живот на службата, за да им помагат. С такива същества аз израснах като дете и може би инстинктивно ги обичам и уважавам. Трябва да призная, но не искам думите ми да напускат тази стая, че горко плаках, когато разбрах, че здравето ми не позволява да стана войник.

Искра замълча, а очите му се плъзнаха по лицата наоколо. Задържаха се върху Даул за миг. Достатъчно, за да изплашат генерала. Даул кимна и се опита да докара подобаващо за случая изражение.

Искра продължи.

— Разбира се, когато пораснах още малко и научих за ужасните престъпления, които всеки войник беше длъжен да извършва при управлението на Какана, когато баща ми и почитаемият ми брат откриха, че съм достатъчно съзрял, за да ми кажат истината, без да се безпокоят, че ще я разкажа на други, бях много благодарен за болестта си. Но аз се отклоних. Нямаме много време. Вие сте петнадесетте души, на които смятам да се опра при създаването своя Нов ред. Вие представяте армията. Но не боклука, който Каканът наричаше своя армия и флот. И всички сте джохианци.

Искра млъкна и остави тишината да се проточи, докато на всички им стане неловко.

Всеки, който беше получил висок ранг в армията, не би пропуснал подобен знак.

— Забелязах — обади се жена с мрачно лице, чиято униформа беше декорирана с медали. — Дали трябва да си вадим съответните изводи?

— Какви са те, генерал Ф’лан? — подкани я Искра, както би окуражил ученик първенец.

— Четох трудовете ви, докторе. И в тях се говори за куп, където всички ние, торките, суздалите и богазите, сме обединени от обща цел. Цел, към която най-добрите, джохианците, ще поведат останалите, като носят знамето. Или не съм ви разбрала?

— Всичко сте разбрали — каза Искра. — Това беше и причината да заявя, че мога да говоря открито. Идва нов ден. Нов ред. Но внедряването му все още предстои. Първото, към което трябва да се насочим сега, е завръщането на мира. Целта ни трябва да е всички същества да са сигурни за безопасността си. Стабилност за тях, домовете, работата им и децата им.

Чу се шепот — той определено говореше за съгласие. Генерал Ф’лан щеше да бъде наградена за смелостта да отговори недвусмислено.

— Никога няма да стане — обади се един адмирал. — Не и докато съществуват тези джобни армии, тези милиции, които се разхождат наоколо и се наричат войници.

— Ще се справим с тях, обещавам ви, адмирал Нел. Или те ще бъдат разформировани, или ще ги зачислим под командването на квалифицирани офицери, или…

Той не довърши. Нямаше и нужда. И петнадесетте офицери сега грееха от щастие.

— Да — продължи Искра. — Новият ред ще даде на съществата съзнанието за място… Каква е тази глупост в университета „Пушкан“, например?

— Доктор Искра, Каканът извърши ужасни престъпления. И някои членове на нашата армия, дори за мой безкраен срам, джохианци, бяха убийците. Мислили ли сте за това?

Въпроса зададе най-нископоставената от всички офицери. Бригадир Сикт. Като последовател на Искра беше пенсионирана предсрочно. От смърт я спаси фактът, че предците й бяха много богати и в миналото бяха поддържали Какана. Едно от първите неща, които Искра направи при завръщането си в Рурик, беше да поиска тя да бъде възстановена на служба.

— Мислил съм. И тези насилия и убийства са били ужасни. Срещу моите сродни джохианци, срещу торните, срещу суздалите, срещу богазите. Вече е издадена заповед всеки член на военно подразделение да бъде разпитан подробно за действията си.

Присъстващите замръзнаха. Даул се сви на стола си. Но Искра се усмихна.

— Разбира се, ако някой от вас е командвал подразделения, които са участвали в тези престъпления, не се притеснявайте, напълно разбирам на какво ужасно напрежение сте били подложени от Какана. Никой от вас, ще бъда съвсем искрен, няма да бъде сметнат за нещо друго, освен за честен войник, каквито всички сте. Всеки, който твърди друго, ще срещне най-суровото ми осъждане. И ще оценя помощта ви по този въпрос. Ще ви бъде даден фиш, когато си тръгвате, в който ще бъдат описани частите и офицерите, които предлагам за разследване. Ако знаете, че някой от тях е невинен и информаторите ми са сбъркали, моля да се свържете с моите служители веднага. А ако има престъпни личности или части, които не фигурират във фиша, ще ви бъда благодарен, ако ги включите.

Тишина. Няколко от офицерите — особено генерал Даул — рискуваха да се усмихнат. Разчистването щеше да започне.

— Мисля, че се разбираме, да?

Кимвания. По-широки усмивки.

— Последен въпрос.

— Да, генерал Ф’лан.

— Вашето собствено семейство… отнесли са се много позорно…

Лицето на Искра се вкамени.

— Това е друг въпрос. Не ви засяга. Не засяга държавата. Кръвта е кръв. Кръвта трябва да бъде отмъстена. Тези, които са помогнали на онзи ужасен червей, който наричаше себе си Какан, да намери и унищожи баща ми, семейството ми и брат ми, ще бъдат унищожени. Знам кои са. Познавам ги от години. Лежах буден в леглото си и сънувах родния свят, който смятах, че никога няма да видя. Лицата им плуваха пред мен и се заклех, че ако имам възможност, ще въздам възмездие. Сега времето за възмездието настъпи.

Пълна тишина в залата. После тишината беше нарушена от аплодисментите на Алтайския куп — ръце, които се удряха силно в тялото. Най-силно аплодираше генерал Даул.

В крайна сметка всеки от тях и от семействата им имаше врагове.

Кръвта, наистина, искаше да бъде отмъстена.

— … ще въздам възмездие. Сега времето за възмездието. — Мъжът изключи записа.

— И какво би казал твоят имперски господар за това? — попита Искра с предизвикателен тон.

— Въпросът не го засяга — отвърна мъжът. — Императорът те избра, за да управляваш Алтайския куп, след като реши, че ти си най-квалифицираното същество. Не е важно по какъв начин ще избереш да консолидираш властта си, особено щом става дума за дребни подробности като прочистване на армейската прослойка.

Доктор Искра видимо се успокои. Мъжът му позволи да се отпусне, като отиде до масата и наля две чаши от вечерния билков чай на Искра.

— Това е валидно, ако предположим, че — внезапно каза той — всичко се извърши като хората. Което значи, че трябва да сте предпазлив и да внимавате колко много лични врагове ще позволите на генералите да добавят към списъка ви… И въпросът трябва да се реши светкавично.

— Ще бъде — заяви Искра. — По начин, който сметнете за най-ефективен. Разбира се, ще трябва да направя малки корекции, като се има предвид социалното положение на моите хора.

Мъжът погледна към Искра и реши да не пита повече.

Мъжът беше свръзката на Вечния император с Искра. Наредено му беше да действа под пълно прикритие. Никой освен самия Император не трябваше да знае за неговото съществуване — особено никой от посолството в Рурик. Това важеше най-вече за Стен, имперския посланик.

Защото Стен познаваше мъжа.

Той беше умел шпионин, мъж, който не служеше на никого освен на себе си и на моментните си поръчители, дали най-висока цена за услугите му.

Името му беше Венло.

Мъжът, отговорен за убийството на Вечния император.

17.

Гората беше далече на север от Рурик. Тя започваше в края на също толкова необятно блато и се простираше на много километри, почти до крайбрежието на лишено от приливи вътрешно море.

На местния селски диалект гората се наричаше Мястото на пушеците. През лятото ураганни ветрове я връхлитаха, вдигаха огромни облаци от прахоляк. През пролетта и есента усойна мъгла се стелеше над сухата притихнала земя. През зимата полярните бури правеха „пушека“ бял.

Преди много години Каканът беше решил да си построи вила близо до вътрешното море. Тъй като всичко в Рурик беше голямо и тъй като Каканът мислеше в дори по-големи мащаби, тази вила трябваше да включва сгради, побиращи целия му двор.

Местността беше проучена.

Тук-там можеха да се видят цветни маркери, забити в дънери или коренища.

Пътищата бяха разчистени, но така и не бяха покрити с настилка.

Каканът загуби интерес, преди да започнат каквито и да е строителни работи, и Мястото на пушеците се върна към запустението. Сега единствените посетители на гората бяха бракониерите дървосекачи през лятото и есента и ловците през зимата.

Те не се застояваха дълго. Гората беше твърде огромна. Твърде смълчана. Твърде неприветлива.

Редицата от гравилихтери продължи да лази по останките от пътя, навлизащ дълбоко в сърцето на гората.

Товарното отделение на всеки гравилихтер беше натъпкано със същества, хора и извънземни. Някои от тях бяха в униформи, набързо навлечени под гневните тропания по вратите, а сега прокъсани и съдрани. Други носеха само това, което бяха успели да сграбчат, докато ги измъкваха от домовете или местоработата им.

Те бяха внимателно пазени от същества, които носеха същите униформи. Но всички пазачи бяха хора.

Затворниците мълчаха. Някои от тях притискаха раните си.

Гравилихтерите завиха към по-тясна пътека, после отново се върнаха на пътя. Пътят свърши в нещо, което приличаше на морава.

Лихтерите се приземиха.

Раздадоха се заповеди. Затворниците бяха разтоварени.

Някои останаха в гравилихтерите, Те лежаха неподвижни и стъпкани върху палубите. За кратко тези умиращи или полумъртви бяха пренебрегнати от пазачите.

След нова заповед оцелелите затворници се наредиха в редица.

Сред тях бяха Асинхау и Н’ерн. Единият беше дребен надзирател в затвора, другата данъчен инспектор. И двамата бяха успели при арестуването си да вземат няколко пакета храна, което беше запазило живота им по време на дългото пътуване на север.

— А сега? — прошепна Н’ерн. — Не виждам никакво подобие на затвор. Ние ли ще трябва да го построим?

Асинхау поклати леко глава и посочи с кимване.

През средата на моравата минаваха дълги, открити изкопи. Земекопни машини чакаха наблизо.

Зад тях се виждаха други изкопи. Но те бяха запълнени. Пръстта се издигаше на малки хълмчета.

Лицето на Н’ерн посивя.

Разнесе се шепот, когато и другите затворници видяха изкопите. Последван от виковете на пазачите да замълчат.

На Н’ерн й трябваха два опита, преди да успее да проговори.

— Децата никога няма да… — и млъкна.

Асинхау потрепери. Н’ерн опита за трети път.

— Поне, поне — заекна тя — ще бъде почтено.

18.

Стен беше затънал до гуша в рутинна работа. Което на Джохи означаваше непрекъснато състояние на нервност, граничещо с паника. Две трети от светлините на комуникационното табло светеха в жълто. Останалите бяха червени.

Неговите комуникационни техници — всички обучени като дипломатически омбудсмани — бързаха да обслужат конзолите. Пресяваха дракха. Успокояваха, когато простите думи вършеха работа. Прехвърляха обаждащите се на съответните агенции — бе ясно, че ще мине доста време преди някое подразделение на правителството да започне да функционира нормално. Извършваха малки услуги от посолството, когато можеха.

Всичко, което си заслужаваше, беше резюмирано и изпратено на Стен. Толкова много подобни доклади се бяха натрупали, че Стен беше започнал да прекарва сутрините си в комуникационната зала, като преглеждаше докладите и поемаше потока обаждания, на които само посланикът можеше да отговори.

Първото обаждане за деня беше от младия Милхауз, който спешно настояваше да говори с посланика. Стен го сложи в края на списъка със задачи, които трябваше да свърши. Да, беше обещал на студентите от „Пушкан“ да бъдат изслушани от някой с власт. След като се срещна с доктор Искра обаче, той не знаеше как точно да изпълни обещанието си.

По-късно щеше да се занимава с това. Щеше да измисли нещо — след като успееше да намери някакъв смисъл в разпръснатите из цял Джохи безредици. Особено в кварталите и гетата на Рурик.

Имаше повече кървави разправи от обикновено. Но никакви бунтове. Леко раздвижване от страна на милициите. Но никакви изстрели, поне не от гняв. Известно покачване на грабежите и домашното насилие.

Стен продължи нататък. Попадна на още едно спешно обаждане от Милхауз. Комуникационният офицер беше резюмирал обаждането така.

„Успяхме да забавим ултиматума — гласеше съобщението. — Комитетът се съгласи да удължи крайния срок с още една седмица.“

Стен си отбеляза, че офицерът беше Фрестън, най-старшият и опитен отговарящ на обажданията. Мъжът беше твърде ефективен и беше редно Стен да го спаси от неизбежната и убийствено скучна кариера да се подчинява на високопоставени тилови офицери.

Под „Наблюдение“, Фрестън беше написал:

„Маниер на говорене — открито спокоен. Напрежението в тембъра на гласа обаче говори за нестабилност на индивида. Гледа на посланик Стен като на бащинска фигура. Предложено разрешение: Да се продължи с твърдата линия. По-топлият подход ще доведе до подхранване на нестабилността.“

Направо идеално, помисли си Стен. Бащинска фигура за разглезено хлапе. Той дори не харесваше Милхауз, смяташе го за писклив и надут младеж, който се възползва от група от също толкова безполезни индивиди. Проклет да е. Щеше да му се обади, когато имаше време. Бащинска фигура, как не…

Стен продължи нататък, докато обмисляше докладите. После попадна на друго съобщение. Паническото купуване беше започнало. Както и запасяването. Из цялата планета. Навсякъде магазините, които продаваха консервирана храна и напитки, се опразваха. Горивата и готварското олио също се изчерпваха.

Това не му харесваше. То означаваше, че на Искра ще му трябва доста повече от витиевати речи, за да убеди хората, че ги очаква нормално бъдеще.

Стен се вгледа в дракха, който се трупаше все по-нагоре и по-нагоре. Това противоречеше на закона на Килгър за дракха, който среща вентилатора. Алекс твърдеше, че бедите идват по тройки. Стен не се съгласи, въпреки че аксиомата бе формулирана от свещената майка на Килгър. Според Стен бедите идваха, докато не можеш повече да ги поемеш. Тогава те удряше двойно по-голяма.

Вратата на залата изсъска и Синд влезе вътре. Стен винаги се радваше да я види. Но не се зарадва на израза на лицето й.

— Предполагам, няма да ми съобщиш, че идеята на Искра за рай изведнъж е засияла по улиците на Рурик? — попита Стен.

— Не и ако раят включва щурмоваци и масови арести — отвърна Синд.

Стен реагира по възможно най-дипломатичния начин.

— Кажи какво става?

— Проверявах онези слухове за хората, които изчезват — каза тя. — Оказа се, че не са слухове. Намерих очевидци. Отвличани са глави на семейства — понякога и целите семейства. От войниците на Искра.

— Каква игра играе? — зачуди се Стен. — Ще затъне до гуша, преди още да е започнал.

Един от офицерите го повика.

— Има още едно обаждане от Милхауз — докладва той. — Изчаква в момента. Каза, че е много важно да говори с вас. Извънреден случай, според него.

— Така си е — отвърна Стен. — Излъжи го. Кажи му, че съм бил поразен от бери-бери или нещо подобно. После ме свържи с доктор Искра. Налага се да говоря с него. Сега!

Няколко минути по-късно лицето на Искра се появи на централния видеоекран.

— Разбрах, че има някакъв извънреден случай — започна Искра.

— Искам обяснение, докторе.

— Не ми харесва тонът ви, господин посланик.

— Обикновено него използвам — каза Стен, — когато разбера, че водачът, когото подкрепям, е невероятно близо до това да ме изложи пред мъжа, на когото служа. Вечният император.

— По какъв начин ви излагам?

— Имам потвърдени доклади, д-р Искра, че ваши войници са участвали в масови арести.

— Ако ме бяхте попитали направо — рече Искра благо, — щях да потвърдя тези факти. И да ви спестя много голяма част от притесненията и неразбиранетото.

— Добре тогава, питам ви.

— Да, имаше някои арести — потвърди Искра. — Макар че да се наричат масови според мен е преувеличение. За да бъде по-лесно, обвиняемите бяха арестувани и транспортирани по едно и също време. В крепостта Гачин, която е по принцип традиционното място на Джохи за задържане на същества, обвинени в някакво престъпление. Уверявам ви, че това са само рутинни действия за възстановяването на стабилността в купа. Хората искат уверения, че справедливостта се е завърнала в Алтайския куп. Въпросните индивиди са уличени в различни престъпления. Някои сериозни. Обаче, за да бъда напълно откровен, очаквам много от тези обвинения да се окажат неоснователни. Просто обвиняемите са станали жертви на жалки същества, жадни за отмъщение. Но както казах, хората искат процеси. Следователно ще им осигуря тези процеси. Честни процеси. Така че всеки несправедливо обвинен да може да очисти своето име.

Това е пълен дракх, помисли си Стен.

— Ами виновните? — попита той.

— Не се ли интересувате от неща, които не ви засягат? — отвърна с въпрос Искра. — Дали правосъдната ни система влиза в работата на имперския посланик?

— Нито за миг — призна Стен. — Но заповедите на Императора трябва да бъдат изпълнени. Което значи, че той ще очаква възстановяването на стабилността в Алтайския куп. Създаването на нови кръвни вражди, докторе, не е най-добрият начин това да се случи.

— Обещавам ви, посланик Стен — увери го Искра. — Процесите ще бъдат напълно честни. И ще бъда възможно най-милостив към виновните. Това удовлетворява ли ви?

Стен не можеше повече да изразява съмнения. Разбира се, Искра лъжеше. Но Стен не можеше да си позволи открита конфронтация с него. Щеше да загуби всякакъв контрол и мисията щеше да отиде по дяволите.

— Беше удоволствие да говоря, с вас, посланик Стен — приключи разговора Искра и екранът изсветля.

— Най-добре да увеличим наблюдението — нареди Стен на Синд. — Пуснете още от прилепите на Килгър в небето.

— Ще ни трябва нещо повече от Фрик и Фрак — заяви Алекс. Стен подскочи. Не беше чул влизането на Килгър. — Освен ако нещо не е станало с ушите ми, в момента стрелят в университета.

Стен беше поразен.

— Студентите? Откъде са взели оръжия?

— Не мисля, че точно децата стрелят.

— Мамка му! — изруга Стен. Това беше всичко, което можа да изрече. Той се спусна към вратата, Алекс и Синд скокнаха след него.

Докато тичаше през посолството, като викаше Бор и гурките да се съберат, и изскочи устремно през вратата на сградата, призракът на пълно унищожение витаеше в ума му. Малкият досадник Милхауз се беше оказал прав за поне едно нещо. Ако нещо се случеше с разглезената младеж на „Пушкан“, истински ад щеше да се изсипе върху Алтайския куп.

Стен чу стрелбата от университета, когато стигна портите на посолството.

После се спря. Булевардът отвън беше блокиран от много джохиански войници. Хора на Искра. Войниците бяха подкрепени от две бронирани машини.

Висок майор се извиси над него.

— Махнете се от пътя ми — настоя Стен.

— Съжалявам, посланик Стен — заяви майорът, — но не мога да ви позволя да напуснете.

— По чия заповед?

— На д-р Искра, сър. Но моля ви, не ме разбирайте погрешно. За ваша собствена безопасност е. Освен това ме инструктираха да ви се извиня за неудобството. Ще ви бъде позволено да излезете, щом извънредното положение бъде овладяно.

Стен чу още изстрели откъм университета.

— Това ли е извънредното положение? — попита той.

Майорът сви рамене.

— Младите хулигани се бунтуват. Вършат ужасни неща. Унищожават обществена собственост. Убиват. Грабят. Сексуални издевателства. Ужасно е.

— Проклет лъжец — измърмори Синд.

— Трябва да се уверя — заяви Стен.

Майорът остана професионално невъзмутим. Но Стен успя да забележи, че войниците около него се стягат. Някой прошепна нещо, същевременно се чу жуженето на оръдията, които се обръщаха към посолството.

— Наистина не мога да ви го позволя, сър — каза майорът. — Наистина. За ваша собствена безопасност. Моля ви, недейте да ме принуждавате да изпълня дълга си.

Стен се почувства празен, докато се обръщаше. Чу още един залп от стрелбата и нещо, което звучеше като далечни викове.

Какво можеше да направи? Замисли се за Милхауз и тези бедни богати деца. Естествено, за него те бяха безполезни. Щеше му се да бяха някъде далече и никога да не ги беше срещал.

Само ако се беше обадил на Милхауз по-рано. Ако само беше…

О, мамка му!

Алекс и Синд се опитаха да го успокоят, когато се прибра вътре.

Нямаше какво да прави сега — освен да се приготви за това, което щеше да последва.

19.

Децата на Алтайския куп не умряха без бой.

Повече от двадесет и пет хиляди студенти се намираха в кампуса, когато силите на д-р Искра атакуваха. Всичко започна с лъжлива маневра пред барикадата. Шестдесет полицаи с палки се изкачиха по високата десет метра купчина отломки.

Хванати неподготвени, студентите бяха изтласкани назад. Отрядът от ченгета се изсипа над оградата и започна да блъска и бие младежите, като разбиваше черепи и чупеше кости.

Двойка млади суздали се врязаха сред тях. Телата им се извиваха, за да избегнат ударите, острите им зъби разкъсваха сухожилия и мускули. Полицаите отстъпиха. Престориха се, че ще се прегрупират за нова атака.

Младите защитници на барикадите повикаха за помощ. Стотици дойдоха, за да им помогнат.

В щаба на оперативния комитет на „Пушкан“ Милхауз и другите млади водачи чуха виковете.

— Предадени сме — извика той.

— Хайде! Трябва да помогнем — каза Риел с глас, изпълнен с тревога. Тя се насочи към вратата заедно с Теранд и Нирски.

Милхауз не отговори. Той тъкмо беше забелязал някакъв отблясък през прозореца. По дългата алея между сградата по лингвистика и тази по изкуства се очерта силуетът на танк, който се движеше по пътя успоредно на „Пушкан“.

— Милхауз — призова го отново Риел. — Хайде. Трябва да им помогнем.

Милхауз видя още една забързана бронирана машина. Успокои се и се обърна към Риел. Тя се суетеше на вратата заедно с Теранд и Нирски.

— Ще се опитам да се свържа с посланик Стен още веднъж — каза той. — Ще го заплаша със самия ад, ако не спре това.

Той се отправи към комуникационната линия, която студентите инженери бяха инсталирали, и хвърли поглед през рамо към спътниците си.

— Вървете — подкани ги. — Ще ви настигна.

Тримата изхвръкнаха навън.

Милхауз спря. Обърна се, за да огледа отворената врата. Главата му беше наклонена като на хищник. Изчака за миг, заслушан в призивите за помощ от барикадата.

После изтича към прозореца и го отвори, прехвърли крак през рамката и скочи.

На барикадите полицаите отново отстъпваха — този път под тежък дъжд от камъни, парчета от дъски и арматура.

Риел и другите двама студенти се появиха. Приветстваха ги с викове.

От върха на барикадите младите същества им махаха, крещяха имената им и ги молеха да им помогнат да съберат студентите за следващото нападение.

Риел погледна назад за Милхауз. Сега им трябваше водач, по дяволите!

— Трябва кача на върха — изчурулика Нирски.

— Горе. Горе. Горе — излая Теранд.

Като все още се надяваше любовникът й да се появи навреме, Риел се затича напред. Млади ръце я хванаха и издигнаха нагоре, като я подаваха от ръка на ръка. Нагоре и все нагоре. Теранд и Нирски я следваха.

На върха тя стъпи на крака. Риел се вгледа в насъбраните полицейски сили. Обърна се към студентите и вдигна високо ръка със свит юмрук.

— Свобода за Алтайския куп! — извика тя.

Студентите подхванаха вика:

— Свобода! Свобода!

Над мелето Риел чу звука на тежки двигатели. Обърна се да види как полицаите се отдръпват настрани, за да направят път на първата от бронираните машини. После и на втората.

Танковете се устремиха напред.

Зад тях подтичваха войници. С оръжия, готови за стрелба.

Първата машина спря. Оръдието се завъртя.

Експлозия. После още една.

Контейнери със сълзотворен газ се издигнаха високо и паднаха сред скупчените студенти. Чуха се викове на болка и паника.

С очи, пълни със сълзи, Риел остана на място. Тя размаха юмрук към машините.

Сякаш по даден знак и двата танка тръгнаха напред — блъснаха барикадата с пълна сила и я разкъсаха сякаш беше хартия.

Отломките полетяха нагоре.

Риел видя остро парче метал да пада към нея, профучавайки бавно през въздуха.

— Милхауз! — извика тя.

Металът се заби в гърлото й. Тя се свлече от разпадащата се барикада.

Войниците откриха огън.

Теранд и Нирски умряха на място.

Някои студенти се опитаха да избягат от клането. Други останаха само за да бъдат поносени от огъня на войниците или смазани под тежките вериги на танковете. И все пак… много от тях накараха родителите си да се гордеят с тях.

Но в крайна сметка войниците ги разпръснаха и се спуснаха върху кампуса, като изпразваха пълнител след пълнител в тълпата. Последният бастион на студентите най-накрая падна и всички се разбягаха в търсене на прикритие.

Войниците ги последваха.

Когато нощта падна, звуци от стрелба все още се чуваха из „Пушкан“. Но не концентриран залп. Само единични изстрели — докато войниците преследваха децата на Джохи и ги застрелваха.

Един по един.

20.

Пойндекс изпита миг на невероятно могъщество.

Беше дал на Вечния император заповеди — и императорът ги беше последвал.

После се овладя. Ти си проклет глупак — и по-лошо. Мислех, че си се променил, че си изрязал тази амбиция от душата си, сякаш е тумор.

С цялата си сила Пойндекс обхвана с ръка ръждясалата бодлива тел пред него. Острият метал се впи в пръстите и дланта му. Нека да се възпали, ако така е писано, помисли си яростно. Нека се подуе и забере. Защото този глупав глад, който изпитваш към истинската власт, почти те унищожи веднъж. И няма да има втори шанс.

Пойндекс внуши на тялото си, че не чувства болка в ръката, и изключи виковете на този нервен център. Погледна от другата страна на бодливата тел, надолу по река Умпкуа, която се разливаше под пролетното топене на снеговете.

Това е, помисли си той, вторият път, когато идвам в Дома на човечеството, планетата Земя. Първият беше, докато служех на Тайния съвет, което правех добре. Особено тук, когато на косъм спрях екипа от убийци, поведени от Стен. Какво щеше да стане, какво би се променило, ако бях по-наясно с непостоянните ветрове и не бях го направил? Ако бях оставил Тайния съвет да умре?

Нямаше да си изпълнил дълга си.

Вярно е. Но дали нямаше да попречи на други… събития?

Кой можеше да каже, помисли си той. Тогава щях да остана просто полковник, просто началник на корпус „Меркурий“. Може би никога нямаше да бъда забелязан от Вечния император, когато се завърна, макар и събитията да не ме представиха в най-добрата светлина. Може би щях да бъда предсрочно освободен като мнозина други, когато Императорът пое властта.

Не си позволявай да се мъчиш да отгатваш какво би станало Учи се от миналото, но не мисли, че то може или трябва да бъде променено. Сегашното и бъдещето са по-важни — особено това завръщане на Императора. То се приближава до мига на триумф.

Предложението, което му беше отправил Императорът, беше много подробно за цялата си краткост:

Необходимо беше определена хирургическа операция да бъде извършена върху Вечния император. Нещо изкуствено трябваше да бъде извадено от тялото му. Но операцията трябваше да бъде планирана и изпълнена, без Вечният император да разбере какво се случва.

За Пойндекс това беше лесно. Той имаше, както бе споменал и на Императора, добър опит в третирането на вражески агенти, които носеха заповеди за самоубийство, имплантирани в тях — от физически устройства за програмирана смъртоносна травма, до най-сложните за обезвреждане психологически бомби, които нареждаха на личността на агента да се самоунищожи.

Беше предупредил Императора, че планът ще започне да се изпълнява, без той да знае точния момент на стартирането му, като се имаше предвид вероятната природа на устройството в тялото му. Щяха да се случат определени събития. Императорът не трябваше ги поставя под въпрос, нито да позволява на ума си да се тревожи. Трябваше да приеме всичко случващо се като обикновено и естествено.

Вечният император се беше съгласил след дълго обмисляне.

Първата фаза беше събирането на хирургическия екип. Преди години, когато Пойндекс се издигна от оперативен агент до даващ заповеди, а по-късно и планиращ мисии, научи, че е вярвал в три големи мита за лекарската професия:

А) Лекарят има етика или морален кодекс, който изисква от него да цени и поддържа живота. Истината беше, че лекарите не бяха по-малко или повече идеалисти от другите членове на обществото. Което за Пойндекс значеше: без всякакъв морал отвъд егоистичния интерес, печалбата или доминиращите в момента вярвания сред лекарското общество. Беше доста лесно да включи лекари в проекти за физиологията на мъченията, масова евтаназия или насилствена стерилизация на социалните неудачници, а това бяха само някои от нещата, с които Пойндекс се бе занимавал през годините.

Б) Единствените лекари, които биха извършили „незаконни“ действия, са адски некомпетентни. Истината беше, че той никога не намери за трудно да вербува най-квалифицираните професионалисти — стига да им дадеше правилната нагласа — да проявят „патриотизма“ си или да изпълнят „дълга си към Империята“ или, в крайни случаи, „дълга си към живота“.

В) След като извърши исканото от него дело, докторът може да бъде измъчван от чувство за вина или дори просто да го споходи желание да обсъди станалото. Истината беше, че единствените случаи, когато Пойндекс беше виждал медик да изпитва вина, бяха, когато нравите на обществото се променяха, без докторът да е разбрал това, таксата не е била платена или застраховката му за злополуки не е покрила разходите. И изглежда, че всеки доктор мразеше всеки друг доктор, което пречеше на клюките да получат някога широко разпространение.

За тази операция му трябваха не повече от два часа, за да намери хирургическия екип. Сред участниците бяха най-добрите и изявените имперски лекари. И Пойндекс плащаше на всички от години.

Историята за прикритие — която Пойндекс беше подхвърлил като небрежна реплика в разговор с една от сестрите — агент на „Меркурий“ — гласеше, че операцията ще бъде извършена върху един от двойниците на Вечния император. Всеки „знаеше“, че Императорът има двойници, изпращани при рисковани или отегчителни задачи. Всъщност нямаше такива и никога не беше имало, това бе откровена глупост, която Пойндекс смяташе да изтъкне пред Императора при първа възможност.

След като се сформира, екипът беше изпратен на Земята. Императорът беше прав: мястото беше идеално.

Еони по-рано Императорът беше решил, че обича сьомга. Беше купил от земното правителство и местните власти на провинция Орегон цялата река Умпкуа, от извора до устието й в Тихия океан. През годините беше изкупил и всеки имот в близост до реката. Няколко местни имаха разрешение да живеят и работят в близост до Умпкуа — в крайна сметка снабдители, водачи, пазачи на дивеча и други подобни бяха необходимост. Императорът ходеше да лови риба, като спираше на места, които бяха почти гола земя, върху която да се разпънат няколко палатки.

Но край същата тази река един индустриалец, Танз Суламора, също си построи лагер. Суламора обаче откри, че не може да понася нито пустошта, нито риболова, ето защо имотът му беше превърнат в луксозна вила за отдих. Суламора, някога най-лоялният следовник на Императора, стана негов озлобен враг и оглави заговора за убийството му. Но и той умря, когато бомбата разкъса и самия Император.

Неговото усамотено убежище стана място, където останалите конспиратори, самопровъзгласили се за Таен съвет, се събираха за консултации.

Сега…

Сега Императорът отиде тъкмо там, за да се отдаде на заслужен отдих — както твърдяха клиповете — от нескончаемите си задължения.

Този път Императорът така и не разбра, че е пътувал до Земята.

Дни преди заминаването му храната беше внимателно обработена със сънотворни. Императорът не разбра, че съзнанието му се замъглява. Той продължи да изпълнява функциите си и да се консултира с помощниците си по важни въпроси.

Дори не осъзна, че тези помощници — не познаваше нито един от тях — бяха старателно обучени агенти на корпус „Меркурий“, които му поставяха проблеми, ставащи все по-прости по-прости. Накрая станаха толкова прости, че дори едно едноклетъчно можеше да ги разреши. Цялата постановка беше традиционна операция, наричана „Рейгън-Бейкър“, създадена, за да поддържа слабоумен владетел на власт колкото се може по-дълго.

Пойндекс и неговите подчинени водеха Императора все по-надолу, докато не загуби съзнание. Но те продължиха с малките дози, сега разтворени в интравенозната течност, за която всички, които се грижеха за спящия владетел, смятаха, че е подхранваща.

Пойндекс не искаше да рискува.

Най-накрая му докладваха, че Императорът е едно ниво над продължителната хибернация, използвана от ранните космически пътници, хибернация, която беше убила повечето от пасажерите и екипажа на онзи чудовищен кораб, напуснал Земята в посока към най-близката звезда преди изобретяването на междузвездните двигатели и преди откриването на АМ2, която направи тези двигатели приложими на практика.

След това Пойндекс накара да стабилизират Императора и го прехвърли на „Нормандия“, бойния кораб тип яхта на Императора, който по официални данни не съществуваше.

Императорът остана в това състояние. И всичко изглеждаше спокойно и сигурно. Пойндекс почувства известна гордост.

След това естеството на устройството или устройствата в тялото на Императора трябваше да бъдат проучени по електронен път. Пойндекс не можа да се справи. Беше сравнително сигурен, че няма защита срещу сканиране. Императорът, в крайна сметка, минаваше през охранителните екрани, без нищо да му се случи.

Но беше само донякъде уверен.

Следователно, споходен от неприятното усещане, че живее в Тъмните векове, Пойндекс нареди на главния хирург да направи разреза. На хирурга му беше допълнително обяснено, че операцията трябва да бъде проведена бързо, все едно е в спешно отделение и има само секунди, за да запази живота на пациента.

Беше добре, че Пойндекс даде тези инструкции. Той се беше измил, облякъл хирургически дрехи и отиде в операционната, място, което му беше доста познато. Първият разрез отвори телесна кухина и Пойндекс видя устройството. Бутна ръката на хирурга настрани и докосна с пръстите си яйцевидната пластмаса. Затопляше се.

— Изрежи я — нареди той.

— Но…

Скалпелът на хирурга се премести два пъти и устройството се освободи. Копеле, помисли си Пойндекс. Хванах те, преди да се взривиш.

— Там. Още едно!

— Но имаме кръвоизлив!

— Забрави за това, режи!

Още едно устройство.

— Какви са жизнените показатели? — попита Пойндекс дрезгаво.

— Стабилни.

— Добре. Докторе, отворете гръдния кош.

Тежкият лазер, предвиден за рязане на кости, се задейства.

— Там. Още едно. Извади го.

Лекарят изпълни заповедта. Пойндекс се потеше. Можеше да има още едно. Но не можеше да изпрати касапски отряд.

— Проучи. Огледай областта около малкия мозък.

— Да, сър.

Времето спря.

— Изглежда, има някакъв вид късообхватен предавател. Много къс обхват — тридесет сантиметра. Ако искате мнението ми, бих казал, че е много сложен енцефалограф. Но това е всичко.

Пойндекс беше пред припадък.

— Тогава това е всичко. Можеш да забавиш темпото. Стабилизирай го. Спри кървенето и го заший.

— Ами тези? — попита вторият хирург, като посочи трите направени от човешка ръка устройства, извадени от тялото на Императора.

— Мои са. Не сте ги виждали.

Трите устройства веднага бяха изпратени за технически анализ.

Първото беше сложна бомба, използваща конвенционална материя за детонатор и Антиматерия–2 за експлозив. Беше достатъчна, за да създаде двукилометров паркинг с операционната зала за център. Пойндекс стисна зъби. Сега вече знаеше откъде беше дошъл мистериозният взрив, задействал се микросекунди след като убиецът на Тайния съвет беше прострелял Императора. Бомбата беше предвидена, за да препятства аутопсия.

Второто устройство беше комбинация от приемник и бомба, нагласена да се взриви, ако Императорът някога бъдеше наранен. Освен това съдържаше определени програмирани обстоятелства. Пойндекс изгуби няколко часа, за да отгатне целта на устройството. Електроенцефалографът в черепа на Императора непрекъснато следеше мислите му. Ако тези мисли се отклоняха от зададените обстоятелства, бомбата щеше да избухне.

Интересно. Един от начините да се предпазиш да не полудееш. Или… Той реши да не се задълбочава в тези въпроси.

Третото устройство беше най-интересно. Беше много силен предавател. Активиращите му механизми бяха свързани с жизнено важните органи на Императора. И така, съобрази Пойндекс, ако Императорът загине, излъчвателят щеше да продължи да предава. Или, замисли се той, ако Императорът бъде принуден със сила да направи нещо, което не би трябвало, или бъде упоен да действа по-определен начин, или стане психотичен и неуравновесен отвъд границите на зададения профил, бомбата щеше да се взриви, а предавателят да излъчва.

На кого?

Къде?

И известно време след това Вечният император се завръща.

Пойндекс се изкуши да продължи изследването си.

После се овладя.

Каква беше вероятността след събуждането си Вечния император да нареди екзекуцията на всички участвали в този проект?

Почти стопроцентова.

Каква беше вероятността Вечният император да нареди всеки свързан с тази операция да бъде подложен на мозъчно сканиране, за да се види какво знае за невероятната му тайна?

Повече от сигурна.

Пойндекс внезапно разбра, с абсолютната яснота отвъд опита, параноята или аморалността, че неговите шансове да оцелее, ако разследва къде отива този мистериозен сигнал, са по-малки от нула. С неохота Пойндекс лично унищожи и трите устройства.

Не беше сигурен какво точно беше направил. Нито защо Императорът имаше тези бомби в тялото си или защо искаше да ги махне. Изглеждаше смислено Императорът да се пази от похитители.

Но… ако беше вечен, както вече беше доказал, какво ставаше, когато бомбата избухнеше? Как Императорът преживяваше взрива?

Психическа проекция?

Стига глупости. Още малко и щеше да приеме откачените вярвания на Култа на Вечния император, според които техният владетел периодично ходи да общува със Свещените сфери.

По дяволите. Сега беше времето да бъде напълно верен слуга.

— Сър, кървите.

Пойндекс се изтръгна от мислите си и отдаде чест на войника от „Богомолка“.

— Благодаря. Трябва да съм се порязал. Ще се погрижа за раната.

Войникът кимна и продължи обиколката си, очите му оглеждаха пустошта за всеки враг на Империята, който можеше да се спотайва там.

Благодарен за болката, своето решение и прекъсването, Пойндекс се отправи към лазарета.

Позволи си кратък миг на гордост.

От този миг нататък Императорът, подпомаган от слугата си, нямаше вече да бъде контролиран от миналото.

Очите на Вечния Император се отвориха.

Намираше се в студено и стерилно място. Гол.

Обхвана го паника. Пак ли беше на кораба? Беше ли станала грешка? Беше ли отново онзи хленчещ интригант, когото ненавиждаше?

Не. Усети болка. А не схванатите мускули на прераждането…

Спомни си.

Да.

Трябваше да е на Земята, а Пойндекс беше изпълнил дълга си.

Императорът все още живееше.

Той позволи на съзнанието си да се полута, макар и наполовина упоен. Но дори в унеса си осъзна, че вече не се чувства наблюдаван. Бе изчезнало чувството, че трябва да брани всяка своя мисъл.

Връзката беше прекъсната.

Очите на пазача, убиеца, Гласа на кораба, бяха затворени.

Сега беше жив.

Сега можеше да управлява, както съдбата му беше отредила.

Сега беше свободен.

Вечният император се усмихна.