Вихър

1.

Навъсени буреносни облаци се кълбяха над Площада на Каканите. Мъждиво слънце пропълзя през облаците. Лъчите му припалваха златисти, зелени и червени проблясъци по извисяващите се сгради и куполи.

Площадът беше огромен: двадесет и пет квадратни километра пространство с пищни сгради — официалното сърце на Алтайския куп. На западния край се издигаше подобния на дантела ветрилообразен свод на Двореца на Каканите — дом на стария и гневлив джохианец, който беше властвал над купа сто и петдесет години. Седемдесет и пет от тях мъжът се беше трудил на този площад, натрупвайки милиарди кредити и същество-часа. Дворецът беше паметник на него и делата му — истински и измислени. Като допълнителна добавка имаше и малък парк с параклис в памет на баща му, първия Какан.

Площадът, се намираше в центъра на столицата на Джохи, Рурик. Всичко в този град беше огромно; обитателите вечно се суетяха, смалени и угнетени от размерите на показната мощ на Какана.

Рурик беше спокоен този ден. Влажните улици бяха безлюдни. Съществата се тълпяха в блоковете си за задължителното гледане на събитията, които щяха да се предават на „живите“ им екрани. Навсякъде по планетата Джохи се случваше все същото.

Всъщност на всички обитаеми светове от Алтайския куп хората и чуждоземните напускаха улиците, гонени от коли с високоговорители, които им нареждаха да се приберат по домовете си и да включат излъчваното предаване. Малки червени очи в долната част на екраните следяха за изискваното съсредоточено внимание. Охранителни отряди бяха разположени във всеки квартал, готови да разбият вратите и да измъкнат всяко същество, чието внимание спаднеше.

На самия Площад на Каканите бяха призовани три хиляди същества за публични свидетели. Техните тела оформяха черни петна около краищата на площада. Топлината от живата маса се издигаше на вълни от пара и се носеше към заплашителните облаци. Единственото движение беше непрестанното нервно пристъпване. Тълпата не издаваше нито звук. Нямаше плач на дете, нито закашляне от старец.

Пламтяща светкавица се разклони над четирите позлатени колони, които отбелязваха всеки от краищата на площада. Огромни статуи в памет на алтайските герои и дела се надвесваха над него. Гръмотевица затътна и отекна под облаците. Но площадът остана безмълвен.

В центъра му бяха строени войници с извадени оръжия, очите им обхождаха тълпата за признаци на опасност.

Зад гърбовете им се извисяваше Стената на смъртта.

Един от сержантите излая заповед и отрядът за екзекуции тръгна напред, всеки от войниците пристъпваше тежко под бремето на двата контейнера, привързани за гърба му. Огънати маркучи се проточваха от контейнерите до дългата тръба, която всеки от отряда носеше.

Нова заповед и ръцете, облечени в дебели огнеупорни ръкавици, притиснаха спусъците на огнехвъргачките. Разтопен пламък прокапа от краищата на тръбите. Облечените в ръкавици пръсти се стегнаха и вой изпълни въздуха, когато пламъците изригнаха и се устремиха към Стената на смъртта.

Отрядът задържа спусъците за дълъг миг, блъвна горещина и се разнесе кисел пушек. Огнените езици ближеха стената в неспирни вълни. По знак на сержанта огънят утихна.

Стената на смъртта изглеждаше непроменена, като се изключеше червеникавият цвят на свръхнагорещен метал. Сержантът се изплю. Храчката експлодира в мига, в който докосна стената. Той се обърна и се усмихна.

Екзекуторският отряд беше готов.

Разрази се внезапна буря, обля тълпата с дъжд и запрати нагоре съскащи облаци пара от стената. Спря толкова бързо, колкото беше започнала, като остави тълпата да се отръсква мълчаливо във влажния въздух.

Тук-там се надигна нервно жужене. Сред толкова много същества страхът вече не можеше да запази безмълвието.

— Това е четвъртият път за толкова цикли — излая млад суздал на своята спътница от глутницата. — Всеки път, когато полицията на Джохи дойде да блъска по вратите, за да ни призове на площада, мисля, че са дошли за нас.

Малката му муцуна беше набръчкана от страх и разкриваше остри, тракащи зъби.

— Няма нищо общо с нас, мили — отвърна спътницата му. Тя отърка дебелата козина в горната част на муцуната си в младия мъжкар, като му изпрати успокояващ хормон. — Те търсят само черноборсаджиите.

— Но всички го правим — изскимтя уплашеният суздал. — Няма друг начин да се преживее. Всички ще умрем от глад без черния пазар.

— Тихо, някой ще чуе — предупреди го спътницата му. — Това са човешки дела. Докато убиват джохианци или торки, ние да си гледаме своята работа.

— Не мога да не мисля за това. Сякаш някои хора са призовали деня на Страшния съд. Все едно сме обречени. Погледни времето. Всички говорят за него. Никой не е виждал такова нещо. Дори Старците казват, че не са виждали подобно нещо на Джохи. Смразяващо студено един ден. Изгарящо горещо на следващия. Снежни бури. После наводнения и циклони. Когато се събудих тази сутрин, мислех, че навън мирише на пролет. А погледни сега.

Той посочи към тежките черни буреносни облаци над главата си.

— Слушай, не се паникьосвай — посъветва го спътницата. — Дори Каканите не могат да контролират времето.

— Ще стигне и до нас накрая. И тогава… — сви рамене младият суздал. — Познаваш ли някое същество, което да е било екзекутирано и едновременно с това наистина да е било виновно? За нещо… голямо?

— Разбира, се, че не, скъпи. Сега замълчи. Ще свърши… скоро.

И тя втри още от хормона в козината му. Скоро тракането на зъбите утихна.

Чуха се тропот и гърмежи, и ревяща музика се понесе от големите високоговорители, толкова високо, че листата на разпръснатите по площада дървета затрептяха от звука. Облечената в блатни роби гвардия на Какана излезе с бърз ход, в клиновиден строй от двореца. На върха на клина имаше подвижна платформа, където Каканът беше застанал на високия си позлатен трон.

Цялата група измарширува бързо към място до Стената на смъртта. Платформата се спусна на земята.

Старият Какан се огледа около себе си с подозрителни, влажни очи. Набърчи нос от близостта и миризмата на тълпата. Един от услужливите помощници забеляза това и напръска Какана с любимото му сладникаво благовоние. Старият мъж измъкна украсена бутилка с меткил от колана си, отвинти капачката и отпи здрава глътка. Топлината се разля по вените му. Сърцето му запрепуска и очите му се проясниха заедно със завръщането на ентусиазма му.

— Изкарайте ги — излая той. Гласът му бе старчески, писклив, но внушаваше страха на плашливите богове, обитаващи това място, в сърцата на слугите му.

Заповедите бяха предадени шепнешком по редицата. Пред Стената на смъртта металът изсъска над смазаните лагери и зейна тъмна дупка. С жужене се издигна широка платформа, за да запълни отвърстието.

Тълпата се разлюля от дълго и доловимо потреперване, когато всички съгледаха затворниците, оковани и примигващи срещу неясната слънчева светлина. Войниците се устремиха напред и притиснаха четиридесет и петимата мъже и жени към стената. Метални примки изскочиха от жлебовете си и ги приковаха на място.

Затворниците се вгледаха в Какана с ужасени очи. Той отпи още една глътка от бутилката и се захили с настървение, пробудено от меткила.

— Продължавайте — Нареди той.

Облеченият в черно инквизитор пристъпи напред и започна да чете имената и признанията на всеки от събраните престъпници. Списъкът с престъпленията отекна по високоговорителите: Конспирация за печалба… Присвояване на дажбена храна… Кражба от пазара на джохианския елит… Злоупотреба с обществено положение с цел печалба… Списъкът сякаш продължаваше безкрайно.

Старият Какан се намръщваше при всяко обвинение, после кимваше и се усмихваше при всяко установяване на вина.

Накрая четенето приключи. Инквизиторът пъхна свитъка с обвиненията в ръкава си и се обърна, за да чуе решението на Какана.

Старият мъж отпи от бутилката, после включи микрофона, закрепен за гърлото му. Неговият писклив, дрезгав глас изпълни площада и забръмча по предаванията в милиардите домове в Алтайския куп.

— Докато гледам лицата ви, сърцето ми се изпълва с жал. Но освен това се срамувам. Всички вие сте джохианци. Тъй като са най-многобройната раса в Алтайския куп, задължението на джохианците е да водят. Като дават добър пример. Какво ли си мислят нашите сродници, торките, когато чуват за злите ни дела? Какво остава за нашите чуждоземни поданици, с тяхното свободно тълкуване на морала. Да… Какво мислят суздалите и богазите, когато вие, джохианци — моите най-ценени поданици, — пренебрегвате законите и заплашвате обществото ни със своята алчност?

Времената са тежки, съзнавам това. Всички тези дълги години на войни с мръсните таанци. Страдахме и се жертвахме — и, да, умирахме — в тази война. Но независимо колко тежко беше бремето ни, ние останахме до Вечния император.

А по-късно — когато решихме, че е убит от враговете си — ние продължихме да се борим въпреки тежкото бреме, наложено върху ни от съществата, организирали заговор, за да го убият и управляват на негово място.

По време на всяко едно от тези извънредни обстоятелства аз ви помолих за помощ и саможертва, за да поддържате този куп сигурен и спокоен до завръщането на Императора. Както вярвах, че ще стори, през цялото това време.

Най-накрая той дойде. Разправи се със злосторния Таен съвет. После се огледа, за да види кой е останал непоколебим в негово отсъствие. Откри мен — вашия Какан. Силен и лоялен съюзник, какъвто съм бил вече почти две столетия. И съгледа вас — моите деца. И се усмихна. И от този миг насетне Антиматерия 2 потече отново. Нашите фабрики отново заработиха. Нашите кораби пътуваха до големите тържища в Империята.

Но все още не всичко е наред. Таанските войни и действията на предателския Таен съвет бяха застрашили сериозно ресурсите на Вечния император. Както и нашите. Очакват ни години на усилен труд, преди животът да стане нормален и да се насладим на благоденствие.

Докато това време не дойде, трябва да продължаваме да жертваме удобството на настоящето в името на величествения живот на бъдещето. Сега всички сме гладни. Но поне има някаква храна, за да ядем. Нашият дял от АМ2 е по-голям от този на другите, благодарение на моето близко приятелство с Императора. Но запасите ни са достатъчни само за да се поддържа търговията жива.

Каканът замълча и прочисти гърлото си с глътка меткил.

— Сега алчността е най-голямото престъпление в нашето кралство. Защото нима в тези времена алчността е нещо по-различно от масово убийство?

Всяко зрънце, което открадвате, всяка капка от питието, което продавате на черния пазар, е отнета от устите на децата ни, които със сигурност ще гладуват, ако алчността не бъде наказана. Същото важи и за нашите ценни запаси от АМ2. И за минералите, необходими да се възстанови нашата индустрия, и за синтетичните облекла, които ни предпазват от стихиите.

Затова с натежало сърце ви осъждам. Прочетох писмата от приятелите и близките ви, в които ме молеха за милост. Плаках над всяко едно. Наистина. Те разказват тъжната история на същества, поели по лош път. Същества, които са се вслушали в лъжите на враговете ни или са попаднали в коравосърдечно обкръжение.

Каканът изтри несъществуващите сълзи от лишените си от клепачи очи.

— Имам достатъчно милост за всички вас. Но това е милост, която трябва да удържа. Да постъпя другояче, би било престъпно егоистично от моя страна. Следователно съм принуден да ви осъдя на най-позорната известна смърт, като пример за останалите, които са достатъчно глупави, за да се изкушат от алчността. Мога да си позволя само един малък жест поради моята мекушавост. И се надявам поданиците ми да ми простят за него, тъй като съм много стар и лесно се трогвам и умилявам.

Той се наведе напред и камерата се приближи, докато лицето му не изпълни едната част на екрана на зрителите, които си бяха у дома. То бе застинало в маска на съчувствие, В другата част на екрана стояха четиридесет и петте осъдени на смърт същества.

Гласът на Какана прошепна рязко:

— За всеки един от вас… Съжалявам.

Той спря микрофона на гърлото си и се обърна към един от тайните си помощници.

— Сега приключвайте бързо. Не искам да съм тук, когато бурята се разрази.

И се намести удобно в трона, за да наблюдава ставащото.

Раздадоха се заповеди и отрядът за екзекуции зае мястото си. Огнехвъргачките се издигнаха. Тълпата пое дълбоко въздух. Затворниците висяха безсилно на веригите си. Някъде над облаците се разнесе гръм.

— Направете го! — излая Каканът. Огнехвъргачките изреваха. Плътна вълна от пламъци се понесе към Стената на смъртта.

Сред тълпата някои същества извърнаха глави настрани.

Суздал, водач на глутница, на име Ютанг, изръмжа отвратено.

— Миризмата ми е най-неприятна — излая тя. — След нея не мога да ям. Всичко има вкус на печен джохианец.

— Хората миришат достатъчно зле и без да са сварени — съгласи се помощникът й.

— Когато Каканът започна тези чистки — продължи Ютанг, — аз си помислих, какво от това? Има толкова много джохианци, може би така редиците им ще пооредеят. И ще остане повече за нас, суздалите. Но той продължи с неотслабващо настървение. И се разтревожих. Много скоро ще започне да търси другаде своите примери за назидание.

— Смята, че богазите са най-глупави, затова най-вероятно ще ги остави за най-накрая — каза помощникът й. — Ние ще бъдем прочистени точно преди тях. Торките са хора, така че ако следва някаква логика, би трябвало те да са следващите.

— Като заговорихме за торки — вметна Ютанг, — виждам един разтревожен наш приятел там.

Тя произнесе „наш приятел“ с отвращение.

— Виж. Барон Мениндер. Бъбри с някакъв човек. Джохианец, ако се съди по облеклото му.

— Това е генерал Даул — отвърна помощникът й развълнувано.

Водачката на глутницата се замисли за миг. Мъжът, когото гледаше, беше нисък и набит, с напълно плешива глава. Месестото лице беше достатъчно грозно, за да принадлежи на някой бияч, но очилата на барон Мениндер караха кафявите му очи да изглеждат големи, широко отворени и невинни.

— За какво би разговарял министърът на отбраната на Какана с Мениндер? Едва ли търси професионален съвет, въпреки че Мениндер е заемал същия пост някога. Но сега това е минало. Оттогава са се изредили четирима или петима министри. Каканът уволни или изби всичките. По дяволите, Мениндер е стара лисица — промълви едва чуто Ютанг. — Измъкнал се е точно навреме. Гледа си работата и държи главата си приведена.

Тя погледа двамата още малко и внимателно проучи генерал Даул. Джохианецът изглеждаше като идеалния генерал, беше над два и половина метра висок. Същевременно слаб и атлетичен, поне в сравнение с възпълния Мениндер. Сребърни кичури обхващаха главата му като стегнат шлем, в ярък контраст с плешивото теме на торка.

— На Даул явно му харесва това, което чува — отсъди водачката на глутницата накрая. — Мениндер говореше непрекъснато, откакто започнахме да наблюдаваме.

— Може би старият торк е моралистично настроен тези дни — предположи помощникът й. — Може би има план. Може би затова водят този разговор.

Екзекуцията на Стената на смъртта беше приключила. Имаше само пепел там, където осъдените бяха стояли преди малко. В западния край на площада суздалите успяха да съгледат Какана и телохранителите му, изчезващи в богато украсения дворец. В центъра войниците се строяваха и си тръгваха взвод по взвод.

Ютанг наблюдаваше двамата души, потънали в задълбочен разговор. Някаква идея се зароди в ума й.

— Мисля, че трябва да се присъединим — каза тя. — Едно от качествата на Мениндер е, че е дяволски добър в оцеляването. Хайде. Ако има път за измъкване от цялата тази каша, не искам суздалите да го пропуснат.

Двете същества си пробиха път през тълпата.

Бурята се стовари с цялата си мощ. Викове от болка и уплаха огласиха площада, докато градушката се сипеше от облаците и удряше безмилостно като шрапнели.

Високоговорителите обявиха разпускане и тълпата започна да се разотива от площада.

Мениндер и генерал Даул си тръгнаха заедно. Но преди да успеят да стигнат главната порта, двамата суздали ги застигнаха. Четиримата спряха за миг в убежището, предоставено от огромна статуя на Какана встрани от портата. Размениха няколко думи. Последваха одобрителни кимания. Малко по-късно четиримата продължиха забързано напред.

Заговорът беше започнал.

2.

— Аперитив, господине? — измърка глас в ухото на Стен.

Стен се върна към реалността, осъзна, че се беше перчил като паун от Земята пред огледалото с дъбова рамка на стената, и прикри изчервяването си.

Гласът принадлежеше на жена с черна коса, прелъстително облечена и с приканващо изражение, която държеше поднос с гравирани чаши. Те съдържаха черна, почти вряща течност.

— Черно кадифе — промълви тя. „Наистина си“, помисли си Стен. Но не каза нищо, само повдигна въпросително вежда.

— Комбинация от два земни алкохола — продължи жената. — Земно шампанско — „Тетинжер де Блан“, и рядко приготвяна силна бира от острова на Ейре. Нарича се „Гинес“.

Тя замълча и се усмихна — много лична усмивка.

— Трябва да се наслаждавате на престоя си тук, на Първичен свят, посланик Стен. Като член на обслужващия персонал на домакинството, за мен ще е разочароващо, ако си тръгнете… неудовлетворен.

Стен взе една чаша, отпи и благодари. Жената почака, не откри нищо повече, усмихна се още веднъж — далеч по-формална усмивка — и си тръгна.

Остаряваш, помисли си Стен. Някога би пофлиртувал и опитал и щеше да получиш или отказ, или съгласие за по-късно. После щеше да пресушиш шест чаши, за да не избухнеш по време на идиотската церемония. Но вече си възрастен. Не се напиваш, защото си мислиш, че парадите са глупост. Нито скачаш на първата красива жена, която ти се изпречи.

Освен това… тази усмихваща се камериерка беше определено от разузнаването — корпус „Меркурий“, — агент, чийто чин вероятно бе по-висок от този на флотски адмирал (неактивен, в запас) Стен.

И накрая, в момента не беше в настроение за флирт. Защо не? Докато част от мозъка му се чудеше, той отпи. Странна комбинация. Беше пил ферментирал и овкусен газиран гроздов сок и преди, макар че рядко беше попадал на такъв сух вкус. Другата течност — „Гинес“? — добавяше остър, солиден ефект към вкуса, подобен на удар с палка по главата. Преди да напусне Първичен свят, щеше да изпие още няколко от тези коктейли, зарече се той.

Стен отстъпи назад, докато раменете му не опряха в стената — старите навици на имперски убиец умираха трудно — и хвърли поглед из огромната зала.

Замъкът Аръндел се издигаше победоносно над руините от предишното му съществуване. Построен като грандиозна резиденция за Вечния император на имперския Първичен свят, той беше унищожен от тактически ядрен кораб като част от уникалния начин на таанците да започват война без предизвестие. По време на разгорелите се из цялата Империя битки Аръндел тънеше в символична разруха, а Вечният император се бе настанил в огромните подземия отдолу.

Когато Императорът беше убит, Аръндел беше оставен като мемориал от убийците му. Беше построен отново при завръщането на Императора — дори по-величествен и висок отпреди.

Стен беше в едно от преддверията на замъка. Чакалня, която спокойно можеше да послужи за хангар на флотски разрушител.

Стаята беше пълна с блюдолизци, военни и цивилни, хуманоидни и други. Стен погледна още веднъж в огледалото и потрепна. „Блюдолизци“ беше твърде уместно определение. Сега, след като изпълни последната заповед на Императора, помисли си той, трябва да влезеш във форма. Този пояс, на който се възхищаваше преди по-малко от минута, подчертава малко шкембето ти, не е ли тъй? А украсената с криле яка като че ли ти слага още една брадичка. Надяваш се да е от яката, нали?

Върви по дяволите, заяви Стен на съзнанието си. В момента съм щастлив. Щастлив от себе си, щастлив от света, щастлив от мястото, където се намирам.

Той погледна за трети път в огледалото и се върна към потока от мисли, прекъснат от служителката, поднесла му коктейла. По дяволите. Все още не бе свикнал да се гледа в дипломатическо облекло. Вместо в някаква униформа или поне дегизировка. Този костюм, тази архаична риза, сакото с разделящи се краища, което стига почти до глезените, тези панталони, които се спускат над не особено високите ботуши… все още изглеждат непривично.

Зачуди се какво ли би станало, ако някогашният Стен — клетият окаян сирак от света на робовладелската компания, който беше късметлия и го биваше с ножа — погледнеше в огледалото и то се превърнеше във времеви екран, безспорно любопитно надзъртане в бъдещето? Какво би помислил този млад Стен, докато се взира, наясно, че гледа себе си през идните години?

Години? И то много повече, отколкото му се искаше.

Какво странно усещане. Особено тук. Да чака нарежданията на Вечния император, за да бъде поздравен и награден за службата си на най-високо ниво.

Да. Какво ли би си помислил този по-млад Стен? Какво би казал?

Стен се ухили. Вероятно — освен укора „Защо не продължи с Черното кадифе?“ щеше да има въздишка на облекчение. И така. Беше си скапано жив. Никога не бе смятал, че ще оцелее. Без да се замисля, дясната му ръка се премести и докосна фината коприна на сакото му.

Под него — и под обшития с диаманти ръкав на ризата — се намираше ножът му. Хирургически скрит в ръката му, Стен го беше изваял — беше го създал, а после „произвел“ в биомелница — като роб на Вулкан. Той беше първата вещ, която притежаваше. Ножът беше с тънко двустранно острие, създадено да пасва само на неговата ръка. Насочено правилно, то можеше да разреже земен диамант наполовина само с натиск. Беше може би най-смъртоносният нож, който човек, в безкрайния си интерес към разрушението, някога беше сътворявал. Стоеше на мястото си, задържан от хирургично обработен мускул.

Но беше минала повече от година, не, почти две години, откакто за последно бе ваден в пристъп на гняв. Четири прекрасни години на мир след цял живот войни. Мир… и нарастващото усещане на Стен, че най-накрая изпълнява задача, която му подхожда. Нещо, което не включваше…

— Колко вярно — каза глас с равен смъртоносен тембър. — Винаги си ми напомнял на сводник. Виждам, че вече си станал такъв. Или поне се обличаш така.

Стен се върна в реалността, ръката му се отпусна, пръстите се извиха, ножът изскочи навън. Отдръпна се от стената, изнесе назад лявото стъпало и застана на пръсти, приклекна леко, за да измести центъра на тежестта…

Проклетият Мейсън.

Поправка. Проклетият флотски адмирал Робърт Мейсън. Изцяло облечен в бяло, с гърди, окичени с медали, повечето от тях спечелени с труд, но вероятно по-малко от една трета от наградите, които Мейсън наистина заслужаваше. Никога не си беше направил труда да махне ужасния белег, който разсичаше лицето му. Според Стен адмиралът сигурно смяташе, че това подчертава излъчването му.

— Адмирале — кимна му Стен. — Как върви детеубийственият занаят?

— Върви добре — отвърна Мейсън. — След като се научиш да скъсяваш разстоянието, всичко е просто.

Мейсън и Стен се мразеха по неизвестни причини. Мейсън беше един от инструкторите в пилотската школа и беше дал всичко от себе си, за да се погрижи Стен да не завърши. Учениците му единодушно го смятаха за невероятен гадняр. И бяха напълно прави. И за разлика от ставащото по филмите, коравосърдечието на Мейсън не беше само преструвка. Под гранита се криеше закалена стомана.

По време на Таанските войни Мейсън се беше издигнал до адмирал. Имаше много качества: беше блестящ. Тиранин. Майстор на стратегията. Убиец. Брутален въдворител на дисциплина. Водач, който подкрепяше подчинените си до гроба и отвъд. Например, когато не успя да открие основателна причина да изхвърли Стен от пилотското училище, той го отличи на завършването с най-високите оценки. Мейсън сигурно беше най-добрият тактически пилот в имперските сили. Вторият най-добър, изръмжа пилотското его на Стен.

Верен до смърт на Императора, той беше оцелял след чистките на Тайния съвет благодарение на късмета и безскрупулността си. Сега най-вероятно следваше имперски заповеди както и в миналото — ефективно и с хъс. Да, реши Стен, имаше мир. Но само в сравнение с кошмарите на Таанските войни. Доста същества продължаваха да измират.

— Чух, че си станал момчето за послания на Императора — подхвърли Мейсън. — Никога не съм можел да разбера как реално същество може да живее в свят, където всичко е сиво и няма никаква истина.

— Започнах да харесвам цвета — озъби се Стен. — Не цапа ръцете така, както червеното. И се измива.

Дълбок глас прекъсна взаимните нападки.

— Скъпи същества, моля за вашето внимание.

Звукът от любезното бърборене наоколо постепенно утихна.

— Аз съм главен шамбелан Блейк.

Говорителят беше ниско същество, облечено в смехотворен костюм, и говореше с най-високото мазно чуруликане, което Стен някога беше чувал. Разбира се. Носеше микрофон на гърлото и преносим усилвател.

— Искаме да се уверим, че всички вие, благородни създания, ще получите дължимото ви признание и че тази церемония ще продължи, както е планирана. Затова трябва да спазваме следните правила. Наградите ще бъдат присъждани по намаляваща степен на заслугите. Всяка категория ще бъде обявена специално.

Когато наградата ви бъде оповестена, ще оформите една редица, на входа. Когато обявяващият — Блейк посочи към същество в червен костюм — изрече вашето име, ще влезете в главната зала. Ще извървите седемнадесет стъпки право напред, докато видите линия, издълбана в пода.

Императорът ще стои от другата страна на тази линия. Ако сте единственият, получил наградата, застанете право срещу Вечния император. Ако сте част от група, продължете до линията и спрете до най-близкото същество отляво.

Моля застанете мирно.

Имперски служител ще прочете почетната грамота за наградата ви. Друг служител ще ви връчи самата награда — или на пояс, или ще я закачи направо на униформата ви. Ако има грешка, моля ви, опитайте се да прикриете разочарованието си. Церемониите, разбира се, се записват за последващото им излъчване на родните ви светове.

Допълнителни копия, нека поясня, могат да бъдат получени от моя кабинет срещу разумна такса.

По програма няма получатели за някой от ордените за членове на Императорското обкръжение. Следващите в списъка са наследствените награди: херцогства, баронства, и така нататък. Тези, които ще получават някое от тях…

— Наследствени?! — промълви удивено Стен. Устните му не се помръднаха, нито гласът му достигна по-далеч от ушите на Мейсън. Това беше умение, научавано във военните формирования и затворите.

Мейсън също го владееше:

— Вечният император е открил много нови и уникални начини да награди онези, които му служат добре.

Гласът му беше напълно лишен от ирония.

— Но…

— Това не само радва канцеларските плъхове — продължи Мейсън, — но и се нрави на бюрократичните им шефове.

Неодобрението, което и двамата изпитваха, изобщо не се изписа на лицата им. Но на няколко метра встрани все пак беше изразено негодувание.

Мъжът беше огромен и много бял — от буйната коса до големите бакенбарди и официалния костюм. Освен това изглеждаше леко пийнал.

— Скапана сбирщина от полудели идиоти — изрече той с гръмотевичен глас. — Проклетите титли ще накарат младоците да си мислят, че са по-добри от другите. Това внушава разни идеи на непроверените в бой хлапета, наистина! За първи път чувам за такъв дракх. Небеса, Императорът греши, като позволява подобни формални танци на безгръбначните идиоти! Проклет да съм, ако участвам в подобни маймунски представления. Кажете на Императора, ако иска…

Каквото и да смяташе да каже за Императора господинът с бакенбардите, то бързо беше прекъснато, когато четирима много едри мъже изникнаха от нищото и го заградиха.

Стен чу изказаните протести, но доста бързо мъжът беше усмирен и поведен — беше твърде едър, за да го изнесат — към един от близките изходи.

Четиримата мъже носеха нови сиви униформи, подобни на полицейските, каквито Стен не помнеше да е виждал преди това на Първичен свят или в двореца. Зърна една от раменните нашивки, обло парче в черно и златисто със златно В, заградено от извитата буква С.

— Кои бяха високите мъже? — попита той тихо Мейсън.

— Нови сили за сигурност. Вътрешна сигурност. Дотам стигат знанието и любопитството ми.

— И от кого са сформирани? От корпус „Меркурий“? Или от „Богомолка“? — естественият интерес на Стен идваше от предишното му поне официално — членство в двете организации.

— Повтарям за последно… гласът на Мейсън стана по-висок, по-студен. — Биячите, гестаповците и разпитвачите никога не са били моя слабост.

Стен любезно последва тълпата от чакащите награди, които се нареждаха, минаваха през вратата и изчезваха.

Наследствени ордени… ордени за заслуги… медали (военни)… отличия (цивилни)…

Стен спря пред шамбелана, който се консултира със списъка си.

— Господин пълномощен посланик Стен, вие сте единственото същество, отличено с тази награда днес. Можете да влезете.

Стен се отправи към високите зеещи врати и две същества в червени костюми — и, както Стен реши, с изкуствено избелена коса — отвориха вратите.

Един глас обяви:

— Високопочитаемият Стен… от Малък мост.

Голямата зала за награждаване сега беше пълна с вече получилите своите награди. Стен продължи напред, с малко по-забавена от нормалното походка, която всеки дипломат научава и която изглежда толкова добре при записите. Лицето му придоби гордо изражение.

Високопочитаем, помисли си той. Много интересно. Доколкото си спомням, последния път бях многопочитаем, когато за последно бях в двора. Дали високопочитаем означава увеличение на заплатата?

— Пълномощен посланик Стен изпълни най-високите стандарти в имперската служба, когато с голям риск за личната си безопасност участва в скорошна мисия за преговори между торвалдианците и обитателите на Маркел Бат. Не само че мирът беше опазен, но и нова ера на мир и спокойствие се възцари в този куп. Той ще бъде почетен, като получи ново звание — Спътник на Императора.

Което значеше, реши Стен, каквото Вечният император пожелаеше да значи. Което беше всичко друго, но не и орден за член на Императорското обкръжение — каквито и да бяха тези членове. Поне онези противни обесници не бяха тръгнали да се избиват. Нито той беше намерил за нужно да убие някого от тях, колкото и да се изкушаваше понякога.

Нито една от тези мисли не се отрази на лицето на Стен. Нито пък изражението му се промени, докато вървеше към линията, а очите му изследваха огромната зала.

Там горе… ирисът на полилея… трасираща оръдейна кула. Онзи огромен портрет — еднопосочен екран с умиротворителен отряд отзад най-вероятно. Там и там. На височината на пояса. От двете страни на линията… скрити лазери.

От всяка страна на вратите на залата за награждаване имаше по един гурка. Тихи, дребни, тъмнокожи мъже с каменни лица, с парадна униформа и шлемове с каишки, привързани точно под долната устна. На едното им бедро имаше кобур, в който се намираше миниуилигън. На другото бедро висяха смъртоносно режещите кукрита, които бяха направили гурките най-страховитите и уважавани войници в Империята. Освен тях още десетина от мъжете със сивите униформи сновяха из залата.

Е, и? Ти нямаше ли да сложиш малко повече охрана, ако някой проклетник те беше убил преди няколко години?

Един мъж стоеше сам отвъд линията.

Вечният император.

Тъмна коса. Сини очи. Добре оформени мускули. Изглеждаше, в най-лошия случай, в края на тридесетте. Не, поправи се Стен, очите му го правеха да изглежда малко по-стар.

Но със сигурност не толкова, колкото беше в действителност — та той бе мъжът, който в продължение на повече от хилядолетие собственоръчно беше построил тази империя, империя, която се простираше отвъд най-смелите виждания на което и да е същество. Империя, която беше почти заличена и сега се изграждаше наново.

Стен застана мирно. Императорът огледа своя личен пратеник от горе до долу, после кимна, давайки формално одобрение.

Двамата имперски помощници — този, който беше изчел грамотата, и другият, който държеше някакъв медал в отворен кадифен калъф — пристъпиха напред.

Тогава Императорът наруши традицията. Обърна се към помощника си и извади сам отличието от калъфа.

Пристъпи напред и окачи медала на врата на Стен.

— Четиридесет и пет минути — каза с равен глас Императорът, използвайки затворническия шепот също толкова добре, колкото и Стен. — Задните стълби… моите покои… трябва да пийнем…

3.

Стен пристъпи на решетката за сканиране. След знака на мъжа от вътрешна сигурност сложи дланта си срещу идентификационния лъч. Решетката зажужа и Стен беше окъпан в сияещи цветове. Някъде в недрата на Аръндел се събираха редица факти: Стен се анализираше от най-съвършеното проучвателно оборудване в империята.

На първото ниво беше идентификацията. След като отпечатъкът от дланта на Стен беше двукратно проверен, биографията му се преглеждаше за възможни причини за враждебност спрямо Императора. Тази информация се сравняваше с последните досиета на корпус „Меркурий“, които се осъвременяваха на всеки двадесет и четири часа.

Второто беше органично. Организмът му се анализираше за възможни бактериални или вирусни заплахи за височайшия му работодател. От дълго време беше възможно да се направи жива бактериологична бомба.

Последното ниво беше за оръжия — от очевидните скрити оръжия до не толкова видните хирургически имплантирани експлозиви. Или, в случая на Стен, ножът в ръката му. Той знаеше, че когато скенерите го засекат, даденото му разрешение да носи такова оръжие в присъствието на Императора ще блокира всяка аларма.

Стен получи одобрение, слезе от решетката и се насочи по коридора към покоите на Императора. Чувстваше се напрегнат заради предстоящата среща с шефа си. Беше минало много време, откакто двамата се бяха виждали насаме. Нещо изключително важно трябва да се беше случило.

Но не това го притесняваше. Тревожеше го прекомерно засилената охрана — странна мисъл за човек, който някога беше оглавявал личната охрана на Императора. Тогава се беше ядосвал за всеки пропуск, поболяваше го склонността на Императора да се хвърля сред тълпите или да се изнизва за някое лично приключение.

Стен не винеше Вечния император за засилените мерки след случилото се. Но сега, след като самият той беше натрупал доста опит като представителна фигура, Стен си даваше сметка, че е опасно за всяко същество с власт да възприеме стратегията за криене в бункер. Колкото по-строга беше охраната, толкова по-сложна ставаше задачата на злодея, без съмнение. Но неимоверно затрудняваше мъжете, бдящи над безопасността на Императора.

А колкото до съществата от службата за вътрешна сигурност, от онези, които беше видял досега, Стен го бяха полазили тръпки. Защо, не беше съвсем сигурен. Колкото повече се приближаваше до Императора, толкова повече служителите на ВС го смущаваха. Всички изглеждаха… странно познати.

Когато видя високия, снажен мъж на вратата, Стен разбра. Мъжът беше близнак на Императора — както и всички мъже, които беше срещнал след влизането си в личните покои. Основната физическа отлика беше по-големият им ръст.

Той неохотно призна, че подобно действие е доста смислено. Поотделно гвардейците от ВС напомняха на Императора достатъчно, за да привлекат огъня на всеки убиец. А в група около него образуваха жив щит.

Офицерът от ВС тракна с токовете на ботушите си при приближаването на Стен.

— Очакват ви, посланик Стен — каза той със спокоен и любезен тон, който рязко контрастираше с каменното му лице. Измери го с подозрителен поглед. Сравни. Стен беше малко засегнат, когато видя подозрението да се заменя със самодоволство. Проклетникът смяташе, че може да го надвие с лекота.

— Можете да влезете — обяви офицерът.

Мускулите и рефлексите на Стен се приведоха в готовност, когато той започна собствената си игра на премерване на силите. Очите на мъжа се присвиха. Той разбираше какво става.

Стен се засмя.

— Благодаря — беше всичко, което каза. Вратата се разтвори и той влезе. Видя стреснатото изражение на мъжа, когато осъзна, че уменията му бяха преценени като доста оскъдни. Стен можеше да го пребори с лекота. Вярно, беше малко по-бавен. Беше позагубил практика. Но нямаше да представлява никакъв проблем.

Стрегът1 се срещна с „Черното кадифе“, помисли си да създава неприятности, после беше съблазнен от опияняващата прегръдка на коктейла. Стен усети как коремът му се изпълва с ободряваща топлина.

Вечният император му се усмихна, после напълни отново чашите с изгарящата напитка, кръстена от Бор на името на древен техен враг.

— Както казва старият ни ирландски приятел Йън Махони: „Това е само за да дадем на добрия Бог да разбере, че сме сериозни“.

Императорът гаврътна още една чашка.

Стен последва примера му. Ако шефът искаше срещата да приключи с напиване, то Стен нямаше голям избор, освен да участва — с ентусиазъм. Освен това Вечният император беше прав. Както обикновено. Стен имаше нужда да пийне.

— А сега за вечерята, която ти обещах — поде Императорът. — Докато не получите друга заповед, посланик Стен, на вас се пада задължението да се грижите чашите да са винаги пълни.

Той започна да се върти из онова чудо с ниско технологично майсторство, съчетано с високотехнологична бързина, което наричаше своя кухня.

— Трудна задача, ваше величество — отбеляза Стен. — Но ще направя всичко по силите си.

Засмя се, напълни отново чашите и ги занесе до плота. Зае обичайната си поза, сядайки на един от високите столове.

Подуши въздуха с интерес. Носеха се смесени, странно познати миризми, но с възбуждаща мистериозна нотка в тях. Вечният император можеше да дава уроци по готварство и на най-големите специалисти. Дори Мар и Сен, най-прочутите банкетни майстори, неохотно признаваха това.

Императорът обичаше да пресъздава рецептите от древната Земя.

Макар че от негова гледна точка рецептите не бяха толкова древни, помисли си Стен. Императорът беше управлявал три хиляди години.

Стен отново подуши въздуха.

— Азиатско? — пробва да отгатне. И той самият не беше лош готвач. Беше прихванал хобито, може би вдъхновен от шефа си — докато отбиваше дългите часове в мрачните военни гарнизони, където храната беше дори по-ужасна от компанията.

— Смяташ така само защото е комплексно — каза Императорът. — Макар че има известни влияния, предполагам. Но е точно обратното. Китайците са били най-добрите готвачи. Но тези приятели, от друга страна, са се съревновавали достойно. Някои хора смятат, че даже са по-добри. Аз приемам и двете възможности.

Той докосна с длан ръба на плота и хладилна лавица се плъзна навън, разкривайки множество буркани и гърнета, пълни с вкусотии. Той ги нареди по плота.

— Темата тази вечер е Индия — заяви Вечният император. — Някак си подхожда на задачата, която съм намислил за теб.

Той се усмихна. Стен беше виждал шефа си в дружелюбно настроение и преди, но никога в толкова откровено весело. Аха. Още една невъзможна мисия, значи. Стен се почувства леко раздразнен. Потенциалните трудности го интригуваха, вярно. Но не можеше да се предаде толкова лесно.

— Не че искам да ви противореча, ваше величество — каза Стен, отпивайки от стрега си. — Но се надявах на кратка отпуска.

Видя проблясък на раздразнение в изражението на началника си. Добре.

— Не прекалявай — изръмжа Вечният император. Стен беше учуден да види колко бързо раздразнението прерасна в яростен изблик. — Омръзна ми вашият негативизъм. Не можете ли да разберете? Държа всичко свързано с прътове и телени жици, и…

Гласът на Императора затихна.

Стен видя как гневът беше овладян. Проведе се сериозна борба. Императорът поклати глава и дари Стен със смутена усмивка.

— Съжалявам — каза той. — Напрежението от работата и всичко останало. Понякога ме кара да забравя кои са моите приятели. Истинските ми приятели.

Той вдигна чаша за наздравица и отпи от стрега.

— Вината беше моя, ваше величество — отвърна Стен. Инстинктите му подсказаха, че е важно да поеме вината. — Ароматът на толкова много хубава храна явно е събудил мързела ми.

На Императора това му се хареса. Той кимна отсечено в знак на съгласие и се захвана отново с работа, като се върна на темата.

— Сегашната ми тревога — рече — прилича на мястото, откъдето идва тази храна. В границите на Индия е имало повече хора с различни мнения, отколкото където и да е другаде на Земята. Доста разнородни мразещи се групи, които толкова дълго са се карали, че дори забравили какво изобщо ги е ядосвало. Взимам последните си думи обратно. Всъщност помнели изключително добре. Всеки индус или сикх би могъл да ти каже в подробности — като какъв е бил цветът на небето в дадения ден — какво злодейство е извършил прапрадядото на другия.

Той захлупи купа, пълна със зеленикава каша.

— Това е дал — отбеляза Императорът. — Вид фасул — или в нашия случай ястие от боб и грах. Умишлено е без подправки, за да балансира останалото. Прочиства вкуса на всяка хапка. Измислих го вчера. Сега само трябва да го нагреем отново.

— А за проблемното дете? — поинтересува се Стен.

— Вярно. Императорът отпи от стрега. — Можех да използвам и друг пример освен Индия. Но тяхната храна е най-вече картофи и свинско, когато са могли да си го позволят. Правели са страхотни наденици обаче. Оваляни в брашно и изпържени. Но не ми се ядяха наденици.

Стен помириса продуктите, които Императорът подреждаше по свой вкус.

— Индия ще свърши работа, сир — каза той.

— Мястото, където те изпращам, е Алтайският куп — заяви Императорът.

Стен се намръщи. Съвсем бегло познаваше купа.

— Джохианци, освен всички останали, нали? Но аз смятах, че те са сред най-добрите ни съюзници.

— Така е — каза твърдо Императорът. — И искам нещата да се запазят такива. Проблемът е, че Каканът — както се нарича човекът, който издава заповедите там — е затънал до гуша в неприятности.

Императорът вдигна шепа от накълцаното на кубчета месо. Около килограм, отбеляза си Стен.

— Това е козе — поясни Императорът. — Накарах да ми разчистят място за поле — за него и братята и сестрите му. Засадих полето със същите растения, които предшествениците му в Индия са яли — джоджен, див лук и всичко останало.

Той сложи месото в огнеупорен глинен съд.

— Каканът започва да остарява и не може да се справя както преди — продължи Императорът, като прескачаше както обикновено от една тема на друга. Само че през годините Стен беше забелязал, че всъщност няма никакво сменяне на темата: всяка от тях имаше нещо общо с другата.

— Както и да е — додаде Императорът. — Проблемите са главно по негова вина… И въпреки това не мога да си позволя да го загубя.

Стен кимна в знак на съгласие. Който и да беше този Какан, Алтайският куп беше важен съюзник. По-лошо. Беше изключително близо до Първичен свят.

— Какво го заплашва, ваше величество?

— Почти всичко и всеки — отвърна Императорът. Той започна да поръсва с подправки месото. — Малко джинджифил — каза, като отново се върна на рецептата. — Карамфил, кардамон, чили, канела… по-тежка е от другите… малко счукан чесън и, разбира се, сол и черен пипер.

Той добави мъничко кисело мляко и лимонов сок, разбърка всичко и го остави настрана. След това започна да пържи лука във фъстъчено масло.

— Има три различни вида в Алтайския куп — продължи Императорът. — Разделени са на четири групи. И всичките са негодници. На първо място, джохианците. Хора. Основната раса. Каканът е джохианец, естествено.

— Разбира се — кимна Стен. Обикновено нещата ставаха по този начин — под управлението на едноличен властник. Като се изключеха присъстващите, имаше далеч по-малко хора, отколкото други видове из Империята.

— Главният им свят е Джохи, изворът на угризенията на Какана. В центъра на купа е. Както и да е… Сега за другите злодеи в картината…

Той изсипа половината от изпържения лук върху месото и разбърка сместа. Дръпна ориза от печката. Водата беше вряла близо пет минути. Изплакна ориза, разбърка го с останалия лук и го разстла над ярешкото.

— Намазва се с малко масълце отгоре — усмихна се Императорът — и… voilà! Наричам го бомбайско бирани, но по същество е козя яхния.

Той затвори добре прилепващия капапак, сложи глинения съд във фурната и я нагласи за печене.

— Сега ще изшмекерувам — каза Императорът. — Начинът, по който биранито би трябвало да се приготви, е да се сложи на 200 градуса и да се пече един час. После да се намали на 150 и да се пече още час.

Стен запомни и тези указания заедно с останалото от рецептата.

— Но Мар и Сен, благословени да са, са измислили нова фурна. Намалява времето наполовина, а може би и повече. И не мога да усетя разлика.

— Говорехме за онези злодеи, ваше величество?

— А, вярно. Добре, имаме джохианците. Хора, както казах. Освен че са основната раса, те притежават едно от старите ми търговски разрешителни. Дадох им го може би преди петстотин години. Тогава беше мътна и кървава погранична зона. Което ме води до торките. Отново хора. Заселнически тип.

Стен не разбра какво точно казва Императорът, но схвана идеята.

— Торките са пристигнали в купа по-рано, когато Империум Екс е бил открит в района — продължи Императорът. — Миньори. Корабни превозвачи. Склададжии. Проститутки и жигола. От този род. Само че, когато се е изчерпал Империум Екс, са останали вместо да продължат към някое друго находище.

Империум Екс беше единственият елемент, който можеше да екранира частицата Антиматерия две. АМ2 беше горивото, върху което беше изградена Империята. И се намираше под строгия контрол на Вечния император. Дотолкова, че когато Тайният съвет го беше убил, всички доставки на АМ2 бяха спрели. Шест години Съветът беше търсил безуспешно източника му. Междувременно Империята беше започнала да се разпада — състояние, за чието обръщане работеше в момента Стен. Макар понякога да имаше съмнения, че нещата ще се нормализират, докато е жив.

— Разбира се, торките протестирали, когато джохианците се появили. Тези търговци авантюристи понабили няколко души и им показали моето разрешително — и с това се приключило. Минало известно време и джохианците започнали да се разпадат по малко. Превърнали се в отделни светове — градове-държави. Бащата на сегашния Какан върнал нещата в нормалното им русло преди около триста години.

Стен не отбеляза нищо. Това беше погранично правосъдие. Той самият беше използвал някои от тези стари нрави, за да се противопостави на Тайния съвет.

— Ами останалите два вида? Местните за купа, предполагам?

— Точно така. Едните са суздали, а другите богази. Не знам много за тях. Вероятно имат същите болезнени проблеми като всички други същества. Очевидно, когато торките са пристигнали, те едва изпълзявали от собствените си светове и тъкмо се били открили един друг. Не било нужно да се стига до големи сблъсъци. Звездните двигатели успяват да всеят страхопочитание у всяко туземно същество.

Стен си представи какъв трябва да е бил шокът. Тъкмо си успял да се изкачиш по технологичната стълба от каменната епоха към космоса. Оглеждаш се към очакващите те звезди и се чувстваш доста удовлетворен от себе си. Намираш се на върха на историята си, нали така? Никой преди това не е постигал нещо подобно.

И после, бам! Чуждоземци, в този случай хора — се показват със засуканите си играчки, плюс оръжия, всяко от които може да те направи на решето. И освен всичко друго — чудо на чудесата — те могат да прескачат от една звезда към следващата, от система на система. Дори да обхождат галактиките с лекота. АМ2 двигателят. Най-великото изобретение в историята.

За първи път Стен си представи какво ли е станало, когато императорът се е появил на сцената преди много столетия с АМ2 под мишница. Това гориво е можело да разклати всяка съществуваща цивилизация, да я постави на колене, за да се моли за просветление.

Вечният император се чудеше за някаква полузабравена съставка.

— Кориандър — измърмори той. — Това е тайната.

Стри няколко листенца в купата с нарязана краставица и кисело мляко.

Да, помисли си Стен. АМ2 и тайната на вечния живот… Сигурно наистина е било запомнящо се.

Беше невероятна вечеря. Незабравима. Както обикновено.

Имаше купи с храна навсякъде по масата. Дал и студено ястие от краставици. Три вида каши: зелено манго, бенгалска и люта. Малки чинийки с изключително люти сосове и малки червени чушчици. И прясно изпечен плосък хляб — чапати, както го нарече Императорът. И разбира се, бомбайското бирани. Ароматна пара се носеше от глинения съд.

— Нахвърляй се — каза Императорът.

Стен се нахвърли на храната.

Дълги минути те просто ядяха, като се наслаждаваха на всяка хапка и я поливаха с това, което Императорът се кълнеше, че е тайландска бира.

Когато гладната смърт вече не представляваше заплаха, Императорът набоде парче козе месо на вилицата си и го вдигна пред очите си, за да го огледа.

— Та за стария ми приятел, Какана — поде той. Поднесе мръвката към устата си и я сдъвка. — Той е тиранин от най-отявлените. И няма да го отричам. Бедата с тираните е, че никога не можеш да губиш контрол. Невъзможно е да повдигнеш капака, за да освободиш парата. Ако го направиш, враговете ти ще сметнат това за знак на слабост. И ще затънеш в неприятности. Пък и не можеш да си позволиш да бъдеш немарлив. Или слабоумен. Каканът, страхувам се, става немарлив. Може дори да става слабоумен, доколкото ми е известно. Със сигурност ползва всички възможни животоподдържащи системи, с които разполагат наоколо. Непрекъснато прочистване на кръвта и органите, хормонални имплантанти и всякакви подобни неща. С малко късмет ще поживее достатъчно дълго, за да реша какво да се случи по-нататък. Точно в момента съм прекалено зает да мисля по въпроса.

Стен кимна. Дори не можеше да си представи колко зает трябва да е Императорът. Стен не беше посветен в голямата картина. Но от неговите задачи — дипломатически местни мисии — и от кръга от знаещи приятели беше получил смътна представа.

Империята се сриваше, когато Императорът се завърна. Цели региони бяха останали без АМ2 доста дълго време. Когато евтината енергия изчезна, индустрията се парализира. Избухнаха бунтове. Съществата бяха принудени да се запасяват по всякакви начини.

Вечният император правеше всичко по силите си да запушва течовете, където ги имаше. Изоставяше някои области напълно. Внедряваше свои хора, които да въдворят икономически и военен контрол. И привлече много нови лица сред съюзниците си. Същества, с които нямаше връзки в миналото. Същества, задаващи въпроси. Уплашени същества, които гледаха мизерстващите си народи и се вардеха от непрекъснатите заговори и преврати.

— Дадох на Какана доста повече гориво, отколкото заслужава — каза Императорът. — Но той го прахосва. Използва го, за да строи грандиозни паметници за себе си, вместо да нахрани поданиците си. На тях започва да им писва. Преди време го предупредих, че това му поведение няма да доведе до нищо добро. Преди около година мандатът на нашия посланик в Алтайския куп приключи и той се оттегли. Това е нещо обичайно. Необичайното е, че все още не съм назовал заместника му.

Това прозвуча като доста тежка нападка срещу Какана, помисли си Стен.

— Учуден съм, че не се е осъзнал — отбеляза.

— Аз също. Както казах, той е стар. Пленник на навиците си. Но ако той поддаде, всички Тома Неверни сред съюзниците ми ще се уплашат. Ще искат още АМ2. Което ще прати по дяволите икономиката.

Стен разбра. Всички пари бяха свързани с основния енергиен източник в Империята. Произвеждащ ли повече, ще предизвикаш инфлация на парите. Произвеждаш ли по-малко, се получава дефлация. Тук имаше двойна неприятност: тъй като е налице по-малко енергия, по-малко стоки щяха да се появяват на пазара. Така че всички пари щяха да се изстрелят нагоре, което би довело до още по-голяма оскъдица. Черни пазари. И накрая, непокорно население.

Императорът ходеше до тънък лед.

— Кой е вероятният наследник на Какана? — попита Стен.

Императорът въздъхна.

— Никой. Няма живи роднини, И освен това е микромениджър. Решава всеки детайл — от това колко вода трябва да има в главния басейн на двореца до цените на гравитакситата. Той възпира и потиска всяка инициатива. Като капиталист Каканът не е съвсем зле. Като изпълнителен директор е пълна нула.

Императорът отпи от бирата.

— В момента е доста отчаян обаче. Моли ме за някакъв знак за подкрепа. Да покаже на хората, че аз съм на негова страна. Заедно с АМ2, разбира се.

— И вие искате аз да съм тази подкрепа? — попита Стен.

— Точно така. Направи голямо представление за него. Ти си един от главните ми герои. Имаш медали. Отличия. Победи. На бойното поле и в залите на дипломатите, и прочие. Ще накарам медийните ми екипи да раздухат нещата. Не че ще трябва особено усилие.

Той се вгледа в Стен. Но вместо да се усмихне, придоби умислено изражение. Стен реши, че не иска да знае върху какво разсъждава началникът му.

Императорът се сепна и се ухили.

— Вземи когото пожелаеш — твоите приятели Бор, някакви елитни части, обичайния ти екип от експерти, както решиш. Но се увери, че всички блестят. И за да направим това истинско запомнящо се представление, държа да вземеш личния ми кораб. „Виктори“.

Предложението накара Стен да се усмихне.

Императорът се засмя.

— Реших, че ще ти хареса.

„Виктори“ беше синоним на кораб мечта. Нов клас тежковъоръжен брониран тактически кораб, носител на тактически изтребители, построен специално според исканията на Императора. Истински царствен. За да се впечатлят туземците, казваше той. Всичко в него беше свръхлуксозно, от частните каюти за екипажа до личния апартамент на Императора.

— Е, това наричам аз чудесна длъжностна характеристика — каза Стен, като вдигна наздравица за началника си. — Така. Ако искате целувки и прегръдки за Какана на публични места, какво да бъде отношението ми, когато сме сами?

— Студена любезност — отговори Императорът. — Ледена резервираност. Внушаващо страх поведение. Искам да вижда моите очи в твоите. Кажи му, че съм обещал да изпратя нов посланик веднага. Обаче… Също така искам развитие по въпроса кой ще го наследи, когато умре. По такъв начин ще мога да започна лични преговори с този човек. Провери дали не е възможно да направим живота в Алтайския куп по-приятен — и стабилен, когато старото момче опъне петалата.

Стен кимна. Стана му ясно, че Императорът ще иска и неговото мнение по въпроса, кой трябва да бъде бъдещият наследник.

— Още нещо — додаде Императорът. — Кажи му, че е в личния ми списък с поканени. В късия списък. Ще очаквам посещение в рамките на една година.

— Това ще му хареса — кимна Стен. — Повече пропаганда за хората у дома.

— Да, така ще е — потвърди Императорът. — Но няма да му хареса това, което имам да му казвам. Насаме.

И той набоде последното парче месо. Откъсна го от вилицата с острите си бели зъби.

Стен изобщо не съчувстваше на Какана. Той изглеждаше — по думите на Килгър — като „истински негодник“.

4.

— Ще призная, че е възможно да си ме спасил — изръмжа Алекс — Не, момко. Аз черпя този път.

Той се изправи, отиде до бара, плати на бармана и се върна с един поднос. Четири халби бира и четири малки чаши с бистра течност. Стен посочи въпросително малките чаши с пръст.

— Кил. Няма стрег. Няма такъв извън световете на Бор или извън императорския дворец, та това ще трябва да ни оправи главите.

Стен все още беше малко замаян от маратонската сесия с Императора преди няколко дни, включваща вечеря, напиване, приемане на заповеди и стратегическо планиране. Той съвестно изгълта една от малките чашки, закашля се, като учтиво прикри уста с ръка, и отпи от бирата.

— Отбележи, че съм достатъчно любезен да ти правя компания — каза Алекс, след като стори същото. — Да не вземеш да си помислиш, че все още съм голям пияница. Отказах се, да, така направих.

И двамата седяха, облечени със сиви корабни костюми, близо до задната част на пристанищен бар в съседство с огромните писти на Соуард Сити. Барът беше изпълнен с оживената суетня на моряци, които или се напиваха достатъчно, за да се прехвърлят на чужд кораб, или пък осъзнаваха, че накрая са кацнали, а проститутките и мошениците им помагаха да постигнат целите си.

— Наистина ли те спасих?

— О, да — потвърди Алекс. — Тя беше мъничка, умничка, разкошна и дори притежаваше свои пари.

— Може би трябваше да се ожениш за нея.

— Почти го направих. Годежът беше оповестен, залата беше наета. Намерих пилот, който можеше да извърши церемонията, без да се хили. Дори я запознах с милата ми майчица.

— Тя как я възприе?

— Обмисли нещата и каза, че ако трябва да се оженя толкоз млад, едва излязъл от люлката си, тя би склонила да живее с момата.

— За последен път ти казвам: може би е време да улегнеш. Започни да мислиш за следващия лорд Килгър от рода Килгър.

Алекс потръпна леко.

— Не знам, момко. Имаше един миг… Но тогава си помислих за времето, когато годините ще са отминали, мозъкът ми ще си е отишъл, ако изобщо съм го имал някога, зъбите ще са ми изпопадали, ще дъвча едва-едва, ще сипвам мляко в брендито, а децата ще щъкат наоколо и тъй нататък. Ще бръщолевя как старите дни са останали в миналото, как новите обесници не могат да се сравняват с великите мъже, умрели отдавна, мъжете от старите дни, когато мъжете бяха мъже, а овцете бягаха като диви. Отвратително. Потресаващо отвратително. Тъй че се замислих… погледнах твоя сигнал… написах доста смислено обяснение и се измъкнах, преди зората да е пукнала.

— Господин Килгър — отбеляза Стен. — Това е проява на страхливец! Поне трябваше да останеш и да обясниш.

— Помисли си, момко. Знаеш ли как момата спечели майка ми? Като я би на канадска борба. Може да съм луд, но не съм глупав.

Стен провери времето.

— Трябва да се явим на „Виктори“ след десет минути. Да допиваме и да ходим.

Килгър се задейства светкавично, старите бойни рефлекси се проявиха отново. Бирата и алкохолът на масата изчезнаха. Той се оригна леко, изправи се и тръгна към изхода, като налучкваше пътя си между масите, а Стен го следваше.

Внезапно пред Алекс се изправи голямо четирикрако създание, чиято сива козина бе толкова плътна, че от нея би станала доста добра броня. Съществото изгълта съдържанието на големия пластмасов балон, който душеше, и го захвърли в ъгъла. И трите му — й? — очи проблеснаха гневно поотделно, после се спряха на Килгър. Двете ръце на съществото се извиха.

— Мъже! Не харесвам мъже!

— Нито пък аз — отвърна Алекс невъзмутимо.

— Ти си мъж.

— Не.

— Какво си тогава?

— Аз съм пингвин. От Земята. Малка симпатична птица, която се храни с херинга.

Стен се опита да си припомни различните книги за извънземни, за да идентифицира съществото. Не се сещаше за нищо с четири крака, три очи, две ръце, слабоумен мозък — последното не беше съвсем сигурно, възможно беше съществото да е дрогирано, да е високо два метра и половина и да тежи кой знае колко тона, в добавка да има ужасно поведение.

О, да. Не докрай закърнели нокти по ръцете.

Стен изпита леко съжаление към съществото.

— Ти не си пингвин.

— И откъде си сигурен, момко? Нямаш вид на страстен пингвинолюбив перверзник.

— Ти си мъж.

— Виж, синко. Изморен си. Прекалил си малко със смъркането, смученето, лоченето или гълтането. Седни си кротко и ще ти купя нов балон.

— Не харесвам мъже! Наранявам мъже! Първо теб, после него.

— Е, добре — промърмори Килгър. — Стен, ти си ми свидетел за пред майка ми, че не се захващам с тази кървава работа все едно съм малко зверче.

— Ще й предам.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

Дланите на Килгър обхванаха ръцете на съществото точно на мястото, където се намираха китките при човек. И той натисна надолу. Създанието изви от болка и се свлече на нещо, което вероятно бяха колена, също толкова тромаво, колкото го правеха и земните камили. Килгър, като продължаваше да държи „китките“ на съществото, пристъпи напред — и четирикракият приседна на пода.

— Ето — изтъкна Алекс. — Виждаш ли колко лесно е да си пацифист, когато концентрираш съзнанието си?

— Свършихте ли с играта, господин Килгър?

— Да, приключих, адмирале. Но трябва да купя на приятеля си балон, както обещах.

Килгър, честен и почтен мъж от света със силна гравитация Единбург, дългогодишен помощник и съучастник на Стен и един от най-добре тренираните имперски командоси, удържа на думата си — купи на неподвижното сега същество балон, преди да се отправят на оглед на бойния крайцер „Виктори“.

— Всичко е в упражняването на натиск — обясни той на Стен. — Като да затиснеш някого с телефонен указател.

— Какво е телефонен указател?

— Доста внушителен кораб — каза Алекс три часа по-късно.

— Да — съгласи се Стен. Той свали сензорната си качулка и спря разглеждането на тройно подсигурените системи за технически анализ на „Виктори“.

Очите на Алекс обходиха стаята, преди да заговори. Наблизо нямаше членове на екипажа, а комуникационната кутия беше изключена.

— Може би остарявам — продължи той, все още колебливо — но начинът, по който е изработена тази гемия, няма нищо общо с корабите в старите времена.

— Имаш предвид преди убийството на Императора?

— Да — кимна Килгър. — В тази тук има твърде много блясък и гравировка, за да се понрави на стария Император. Или си спомням миналото по-добро, отколкото е било?

— И аз си мислех същото нещо — отвърна Стен. Докосна няколко бутона и компютърът послушно показа триметрова холограма на „Виктори“ — тя се материализира във въздуха над масата в столовата, където стояха.

Още една комбинация от бутони и компютърът започна да премахва части от холограмата, като показваше новия боен крайцер от всички ъгли и палуба по палуба.

— Чувал съм, че по замисъл трябвало да бъде нещо като хермафродит, но май са съешили три или четири вида в едно.

Стен кимна в знак на съгласие, Той също не беше доволен. Поради доста причини. Първата беше напълно прагматичната преценка на „Виктори“ като боен кораб. Стен имаше опит със сечива, превозни средства и кораби, които бяха привидно с двойно или множествено предназначение. Почти без изключение това означаваше, че въпросното средство върши няколко неща зле и нищо както би трябвало.

Бойните крайцери например се произвеждаха по дизайн отпреди еони и имаха достатъчно мощ да победят кажи-речи всичко — с изключение на тежките бронирани кораби или флагмани, и достатъчно бързина, за да избягат от по-големите. Доста често обаче този клас кораби беше твърде бавен, за да прехване и унищожи по-малки съдове, а и му беше доста трудно да се изплъзне от преследвачите си. Освен това, след като корабът бъдеше прехванат, неговото въоръжение, достатъчно мощно, за да разбие разрушител или подобен кораб, се оказваше твърде немощно, за да навреди на тежко бронираните бойни кораби, а защитните му системи — активни или пасивни — също бяха твърде слаби.

Стен беше прегледал обещаните от строителя спецификации за „Виктори“ и ги беше сравнил с реалното представяне на бойния крайцер при различните изпитания. Освен ако имперските доставчици не взимаха подкупи — не беше невъзможно, но не изглеждаше особено вероятно, — излизаше, че „Виктори“ е ефективно оръжие.

Императорът беше взел решение крайцерът да се приспособи и за пренасяне на тактически кораби и това се бе оказало съществено за странния му облик. Последната му трета бе превърната в хангари за цяла флотилия от тактически кораби — три ескадрили от по четири кораба всяка. Тактическите кораби бяха от клас „Бълкълей-II“, разработени и усъвършенствани по време на Таанската война. Те бяха малко по-дълги от сто метра игли на разрухата. Бяха конструирани да се приближават скоростно, да ударят с все сила и да се измъкнат. Всичко останало — удобство за екипажа, защитни възможности, броня — беше на втори план или не съществуваше. Обикновено пилотите мразеха тактическите кораби — те изискваха непрекъсната реакция от страна на пилота и не прощаваха, в смисъл че водеха до смърт при най-малката грешка. Стен обаче ги обожаваше.

Така че, от една страна, допълнителните възможности на „Виктори“ бяха нещо, което Стен оценяваше. Но същевременно в задните си отделения крайцерът носеше бомби със закъснител — чувствителни експлозиви, горива и оръжие. Големият хангар и ремонтните станции означаваха, че попадение в тези зони може да доведе до разрушаване на съда. В добавка „Виктори“ беше почти сляп и беззащитен около кърмата.

— Това ще е проблем — отбеляза Килгър. — Ако не можем да се измъкнем, ще трябва да бягаме на заден ход, като бързаме колкото ни крака държат и ги бием с малкия си дамски чадър.

Този образ от земните викториански времена бе в съзвучие и с последната странност на „Виктори“: пълен лукс. Стен вече знаеше, че корабът е луксозен — дори най-низшестоящият чистач имаше собствена каюта. Вътрешните прегради бяха от дърво и камък в голяма част от коридорите. Кухните можеха бързо да приготвят храна и да обслужат имперски конферентни банкети без никакво усилие.

Стен беше благодарен за това, донякъде наистина. Изчистените от всичко излишно бойни машини може и да изглеждаха добре във филмите, но Стен знаеше от собствения си опит на тактически пилот, че три или четири седмици след началото на мисията никому нямаше да се хареса баня, в която трябва да се напъхаш с усилие, за да отмиеш смазката от тялото си.

Но на „Виктори“ имаше истински императорски дворец с достатъчно големи жилищни помещения за целия императорски двор, освен това бяха предвидени места за гости и сектори ва войниците, включително оръжейни и гимнастически салони. Стен се радваше да види салоните — все още усещаше малките признаци на затлъстяване, които бе забелязал в императорското огледало.

Императорският апартамент — ако това беше правилното обозначение за подобна огромна област — покриваше горната част на „Виктори“ между палубите за тактическите кораби до предните командни отделения за собствения екипаж на крайцера. Фронтален срез би показал императорските помещения като буквата Т, като долната й част се спускаше надълбоко в центъра на кораба. Като всички флагмански кораби, „Виктори“ беше конструиран и построен така, че императорските — или на главнокомандващия — помещения да са независими от тези на екипажа на бойния кораб. В продължение на хиляди години всеки адмирал се е поддавал на убеждението, че е по-добър капитан от този на флагманския кораб, и често забравял за по-големите си отговорности, за да си поиграе на шкипер за един ден.

Да. Стен беше съгласен с Алекс, че императорският апартамент е малко прекалено помпозен. Крановете бяха позлатени. Басейните — облицовани с истински мрамор. Спалните бяха богато украсени. Колкото до самите легла, особено онези — наистина бяха повече от едно — в личните покои на Императора, Стен се зачуди как ли са били описани в инвентарния лист:

Притежателят на подобно легло, помисли си Стен, би бил висококвалифициран в оргиите и доста опитен.

Императорът?

На Стен не му пукаше — все пак беше странно, че по времето, когато беше капитан на императорските телоохранители — гурките, не беше забелязал Императорът да се интересува особено от секс. Не се беше замислял по въпроса, но предположи, че през няколкото хиляди години може би всички възможности в тази област са били щателно изследвани.

Но сега?

По дяволите, дори не беше сигурен, че е прав — Стен не беше разглеждал всяко кътче на замъка Аръндел, за да се увери, че помещение, което се води като склад, може да е било в действителност имперски бордей.

Проблемът, каза си Стен, е да спи в това легло. Ах, ти малък пуритан, обесник такъв, обади се вътрешният му глас. Нима нямаше времена, подсети се той, когато се беше въргалял с купища приятели. И като пое по тази пътечка, мисълта му продължи: кой ще те види да спиш в това огромно легло, тъй или иначе? Можеше спокойно да си кастрат в последно време.

Стен се върна към належащите въпроси.

— Господин Килгър — каза той. — Не съм съвсем сигурен какво ще представлява тази бъркотевина Алтайският куп. Но започвам да мисля, че нашият началник не ни дава всички тези благини само защото харесва краката ми.

— Прогнозата е деветдесет процента — съгласи се Алекс.

— Което значи, че ще имам нужда от всичките си активи. И така, смяташ ли, че ще използваш по предназначение талантите си, лорд Килгър, ако управляваш този масивен златен бордей?

Килгър го зяпна изненадан.

— Аз? Но това е за адмиралски чин. Две звезди, обзалагам се. А най-високият чин, който някога съм заемал, поне последния път, когато бях на служба, беше някакъв подофицерски.

— Не мисля, че това ще представлява проблем — каза Стен. — И не те попитах за това.

Алекс се замисли. После бавно поклати глава.

— Не мисля, момко. Но съм трогнат от предложението. До днес не е имало Килгър, дослужил до адмирал. Като се изключат пиратите, разбира се. А и мама би се зарадвала. Но… не. Маршируващи моряци тук и там, и цялата тази стомана из небесата… това не ме вълнува. Повече ме интересува как ще оправим кашата. Мисля, че това е главният ми талант, капитане.

Стен се зарадва да го чуе. Освен доверието, което влагаше в приятелството си с Килгър, и че разчиташе да му пази гърба, знаеше, че мъжът, когото Императорът наричаше личния бияч на Стен, притежава истински талант в дипломацията, ситуационния анализ и вземането на решения.

Внезапно една мисъл се стрелна през съзнанието му. Стен се ухили — беше леко нелепа. Но заслужаваше да се обмисли.

Той изключа компютъра и се изправи.

— Хайде, лорд Килгър. Да се върнем в бара и да проверим дали носорогът е готов да ни черпи по питие.

Алекс стана, но после се намръщи и огледа хроматичната стена.

— Хубава идея, шефе. Но не можем. Ще имаме гости.

— Гости ли? Килгър, това да не е пак някой от номерата ти?

— Не, приятелю. Някога да съм палил кибрит под гащите ти само за да проверя колко високо можеш да подскочиш?

Стен дори не си даде труда да отговори, нито да срита „дипломатическия съветник“.

— Сигурно съм напълно прокълнат — въздъхна Стен.

— Само това ли ще кажеш? Няма ли да се оплачеш: „Проклетият Килгър пак ми погоди този номер“, или да се направиш на герой: „Но дългът зове, милейди, и трябва да вървя“?

— Не.

Стен прекоси разстоянието от входа на апартамента си в замъка Аръндел до бюфета.

— Единствено мога да ти кажа — продължи той, — че идвам от стая, която бих искал да ти покажа някой ден.

— Ще получа ли обяснение?

— Не.

— А ще видя ли стаята?

Стен не отговори. Вдигна гарафата и хвърли поглед на съдържанието.

— Стрег?

— Да… стрег.

— Рано е — но ще пия едно, ако и ти ми правиш компания.

Стен откри две корозоустойчиви чаши, напълни ги и подаде едната на Синд. Тя наполовина приседна, наполовина се излегна на едно от канапетата в стаята.

Стен беше срещнал Синд преди много години при обстоятелства, които и двамата биха предпочели да бяха по-различни. Синд беше човешка жена, потомък на елитните воини, които някога бяха защитавали религиозните фанатици на купа Лупус, познат като Вълчите светове. Стен се бе противопоставил на корумпираното военно-църковно правителство по времето, когато работеше като агент под прикритие в секция „Богомолка“.

Когато телата бяха спрели да мърдат, Стен реши — с неохотното съгласие на Вечния император, изправен пред свършения факт, — че новите шампиони и защитници са Бор, изключително нечовешките, запленените от варварството, постоянно наливащите се горили, които бяха местните за купа.

Синд беше израснала в провалила се военна култура — и изучаваше войната. Изучаваше войната, докато тя не се превърна в нейна любов и идея фикс. Присъедини се към Бор и стана воин — снайперистката стрелба и превземането на кораби на абордаж бяха сред специалните й умения.

Част от фикс идеята й от младини беше невероятно непоколебимият мъж, който беше унищожил културата на Джанисарите, нейните прадеди. Човек от легендите, наречен Стен. И по-късно се беше срещнала с него. И беше открила, че не е брадат старец, за какъвто го беше смятала, а все още млад и силен воин.

Водена от възхищението си към героя, тя беше намерила път към леглото му. Стен, изпаднал в шок след бойната мисия, довела до смъртта на целия му екип, не прояви интерес към романтични забежки, особено със седемнадесетгодишно девойче. И все пак беше успял по някакъв начин, напълно случайно, да не накара Синд да изглежда глупаво, нито самия себе си — като пълен идиот.

По време на битката за унищожаването на Тайния съвет те се срещаха отново и отново — но винаги професионално. Някак бяха станали приятели.

После, когато Императорът се завърна и Тайният съвет беше ликвидиран, Синд отпътува със Стен към родните си светове — купа Лупус. Начинът, по който се възприемаха един друг, се беше променил през това време. И все пак… нищо не се бе случило между тях.

А когато Стен беше напуснал, за да поеме новите си задачи като имперски пълномощен посланик, Синд беше продължила да упорства, но не толкова от интерес към ръкопашните кланета, колкото заради изучаването на причините и резултатите от войната.

Сега и двамата отпиха от стрега, потрепериха и отпиха отново.

— Предполагам — каза Стен, — че си дошла като част от моя имперски цирк за дипломатическата мисия на Алтайския куп.

— Там ли отиваме? Алекс каза, че местоназначението е поверително.

— Така е. Можеш да получиш фиша за мястото, където отиваме, от господин Килгър.

В стаята настъпи тишина. Старото сексуално напрежение между двамата затопли безмълвието.

— Изглеждаш добре — подхвърли Стен.

— Благодаря. След последния път, когато се видяхме, реших, че трябва да се запозная по-добре с цивилните дрехи.

Стен я оцени по достойнство — беше се справила страхотно. Синд, едва минала двайсетте, облечена в консервативен елегантен костюм, с късо подстригана коса, лек грим, достатъчен, за да подчертае, без да се натрапва, би могла да мине пред повечето същества за изпълнителен директор на голяма мултипланетарна корпорация.

Никой не би видял — и малцина освен Стен биха могли да го допуснат, — че подметките на обувките й са скривалище за нож, че чантичката й съдържа миниуилигън, а огърлицата й може да послужи и като гарота.

Синд го огледа на свой ред:

— Спомняш ли си първия път, когато се срещнахме?

Стен се задави и стрегът нахлу в ноздрите му — доста неприятно усещане. Синд се засмя.

— Не, не онзи път. Преди това… на банкета, когато бях в редицата на посрещачите.

— Ъъъ… — Стен разрови спомените си. Жената — тогава момиче — беше носила… струваше му се, че просто е била в униформа. Но сметна, че ще се прояви като пълен глупак, ако го изрече.

— Носех парадна униформа — припомни му тя. — Но не това беше първият ми избор.

Сега беше ред на Синд да се обърне настрани, докато обясняваше смутено за лъскавия секси костюм, за който беше платила почти цялата си премия, как го беше облякла, след което го бе разкъсала на парчета и захвърлила.

— Приличах на истинска проститутка — продължи тя. — И… и по-късно осъзнах, че знам само как да изглеждам — и как да се държа — като войник или като войнишка курва, предполагам.

И ето че пак се случва, помисли си Стен. Поради някаква причина Синд успяваше да му каже смущаващи неща, неща, които другите жени му бяха казвали само в разгара на страстта, и то след дълго познанство. И за него важеше същото, осъзна той.

Освен това разбра, че е време да смени темата.

— Мога ли да бъда официален?

— Можете, адмирале.

— Не, не адмирал. Този път съм цивилен.

— Много добре.

— Защо?

Синд се усмихна отново. О, помисли си Стен. Никакъв дракх за подчинени офицери. Вече не важеше правилото „Не е разрешено да искаш да държиш ръката на по-нископоставен (по-висшестоящ) войник“.

— Намирам се в доста неудобна позиция — каза Синд, като се изпъна в малко по-удобна поза и по този начин постави Стен в малко по-неудобно положение.

— Вече съм майор.

— Поздравления.

— Благодаря. Искате ли да видите най-добрия ми редник?

Стен зачака. Синд се изправи, отиде до близката врата и я отвори.

— Редник, покажи се.

Чу се скърцане на кожа и едно същество се изсипа в стаята. Високо само метър и петдесет, то сигурно тежеше около сто и петдесет килограма — с двадесет повече от последния път, когато Стен беше видял страшилището. Кръгловатите окосмени лапи на съществото се опираха в земята, както и огромната му невчесана брада, сетне чудовището изправи наполовина огромното си туловище и изрева:

— В името на брадата на майка ми. Ето ви вас двамата, посланик и майор, изпивате всичкия стрег и оставяте бедния жаден редник, който ви обича като брат, да умре от жажда, озлочестен и изоставен в мрака отвън.

— Какво — поде в същия дух Стен, — в името на замръзналия задник на баща ми, на твоя баща, на бащата на Синд, правиш тук, Ото?

— Аз съм прост войник, следващ пътя на воина, както великите богове Сарла, Лараз и — кой, по дяволите, беше другият безполезен бог? О, да — и Колерик са ни завещали.

— Налял се е със стрег — каза Стен.

— Налял се е със стрег — съгласи се Синд.

— Докарай останалите. Обади се на Килгър — кажи му да задържи кухнята, за да ни приготвят храна. И да поръча още стрег, малко от ужасното питие, което Императорът нарича скоч, и, о, да, наистина, каса от… по дяволите, каквото влиза в „Черно кадифе“. И да докара жадния си задник тук. Сега, Ото, с колко от проклетите Бор разполагам?

— Само сто и петдесет.

— О, Боже! — възкликна Стен. — А ни остават няколко седмици до тръгването. Майор Синд, осигурили ли сте квартири за вашите същества?

— Да. Разполагат с цяло крило в новия офицерски блок, в началото на Имперските земи тук. Имат да свършат и доста черна работа.

— Значи Бор няма да имат време да излязат навън, за да избиват, рушат и разграбват Първичен свят?

— С малко късмет.

— Добре. Сега, редник Ото, напълнете чашите и обяснете. Бързо.

Стен се нуждаеше от обяснение, защото, когато за последно беше в разюзданата компания на Ото, съществото беше вожд, управляващ — ако можеше да се каже, че Бор управляват нещо — целия куп Лупус.

А ето го сега нископоставен воин, сякаш беше млад Бор с още ненабола брада.

— Не знаех — каза Стен след третия стрег, но преди Килгър и останалите Бор да се изсипят и трезвеността да се стопи в нощта, — че вашият вид има второ детство.

— Не ставай глупак — изръмжа Ото, като напълни отново рога си. — Първо, във Вълчите светове цари мир. И по-добре да си остане така, ако съществата там не искат да бъдат избити. Което е добре, предполагам. Но това е постно ястие, приятелю. Някога, когато бяхме избивани от Джан, никога не съм и предполагал колко скучно нещо може да е мирът. Така че избягах, за да се присъединя към цирка.

Той въздъхна — или Стен по погрешка сметна изригването на породения от алк и стрег газ, избликнал от дълбините на Ото и разнесъл се над масата, за въздишка.

— А и ставам цивилизован.

— Какви ги вършите тук? — подвикна Алекс, докато влизаше, и разказът на Ото беше прекъснат от задължителните ревове, викове, прегръдки, мокри целувки и наздравици, които правеха поздрава на Бор синоним за нападение.

После пристигнаха тетинжерът и гинесът. Стен беше принуден да демонстрира „Черното кадифе“ на гостите си. Ото заяви, че това е слаба смес за недорасли сукалчета. Алекс предпочиташе гинеса си чист. Синд вдигна наздравица със Стен. И двамата отпиха, а очите им запечатаха момента.

После Стен се опита да насочи разговора към някаква тема:

— Ото, ти спомена, че присъствието ти тук има нещо общо с това, че ставаш цивилизован.

— В името на ледения задник на баща ми, така е. Дори по човешките стандарти. Ако съм цивилизован… и по-велик водач — което, като се има предвид, че брадата ми все още не е била подрязвана, сигурно съм, — значи сега прекарвам дивите си години. Които, доколкото разбрах, трябва да се прекарват сред примитивни създания. Открих един фиш наскоро, биографията на онзи, когото хората очевидно смятат за велико същество. Името му е било Илчърч, или нещо подобно. И така, когато е изпълнил първата си задача като лидер, къде е прекарал дивите си години?

Ото размаха чашата си, при което разля малко от питието.

— Ще ти кажа къде. Сред примитивното земно племе, което той нарича американци. Понеже не можах да открия следи от подобно племе, реших да се задоволя с най-доброто от останалите примитивни…

И Ото вдигна чашата си за наздравица:

— За човешката раса.

5.

— Бих искал — каза Стен с официален тон — да ви помоля да ме удостоите с компанията си тази вечер.

— За мен ще е удоволствие, сър. Колко войници да докарам за подкрепление?

— Да опитаме още веднъж. Мога ли да ви предложа вечеря, милейди?

— О, един момент. Трябва да проверя програмата си… да. С най-голямо удоволствие, Стен. Колко официално ще бъде мястото?

— Оръжията трябва да бъдат ненатрапчиви, но да се съчетават с цветовете на дрехите. В… седем и тридесет?

— Да бъде седем и тридесет — отвърна Синд и прекъсна връзката.

— Не изглеждаме ли хубаво, момко. Ще ухажваме или ще разузнаваме тази вечер?

— По малко и от двете.

— А! — Алекс изчисти несъществуваща прашинка от коприненото сако на Стен. — Е, готов си. Трябва ли да подготвя план за изтеглянето ти, или ще бягаш сам?

— Господи — отвърна Стен. — Преди никога не съм оценявал колко хубаво е да бъдеш сирак. Мамо Килгър, нямам идея дали ще остана някъде за през нощта, дали изобщо ще получа целувка, а и какво те е грижа, така или иначе?

— Просто ти напомням, че утре имаш среща с Императора в 11,15, за последен брифинг.

— Ще бъда там. Нещо друго?

— Не… да. Папийонката ти е кривната. — Килгър я оправи. — И както мама ме съветваше, не прави нищо, което не можеш да кажеш в църквата на дякона.

— Наистина ли е казала това?

— Да. И сега вече знаеш защо Килгърови не ходят на църква.

Килгър излезе. Стен се огледа за последен път — проклятие, но явно се застоявам дълго време пред огледалата напоследък — и реши, че е готов. Той скри уилигън в кожения кобур на глезена, сви пръстите си два пъти — ножът се измъкна от ножницата си лесно — и беше подготвен за нощ в града.

На вратата се почука.

— Отворено е. — За миг се зачуди какво ново, последно неколкоминутно издевателство е измислил Килгър. Но никой не влезе. Вместо това последва още едно почукване.

Стен се намръщи, Отиде до вратата и я отвори.

Трима дребни, мускулести млади мъже стояха на прага. Бяха в цивилни дрехи — но по костюмите им личеше, че служат на доста високопоставена личност.

Бяха гурки. Застанаха мирно и отдадоха чест. Стен понечи да им отвърне, после се спря.

— Простете ми, благородни създания, но вече не съм войник.

— Все още си войник. Ти си Стен. Все още си субадар.

— Благодаря ви за добрите думи — отговори Стен. — Ще влезете ли? Имам няколко свободни минути.

Той ги въведе вътре. Тримата останаха в неловко мълчание.

— Да поръчам ли чай? — попита Стен. — Или уиски, ако не сте на служба? Трябва да се извиня за лошия си гуркали. Но езикът ми е поръждясал.

— Не искаме нищо — отвърна единият.

Другите двама погледнаха към него и кимнаха. Явно той беше избран за говорител.

— Името ми е Лалбахадур Тапа — представи се мъжът. — Този тук е Читаханг Лимбу. А този — Макаджири Гурунг. Той смята, че е от по-висша каста, но не оставяй арогантността му да ти влияе. Въпреки това е добър войник. И тримата имаме чин наик.

— Лалбахадур… Читаханг… Носите почетни имена.

— Такива са — те принадлежат на нашите бащи. Бащата на Макаджири управлява станцията за набиране на Земята. В Покхара.

Хавилдар, или майор, Лалбахадур Тапа беше загинал, защитавайки живота на Императора от убийци преди години. Преди много време субадар Читаханг Лимбу беше заменил Стен като командир на гурките — по искане на Стен. Читаханг беше първият гурка, оглавяващ звеното, като даде начало на традиция.

Гурките, в добавка към своите умения, имаха дълга памет, поне що се отнасяше до приятелите и враговете им.

— Как мога да ви помогна? — попита Стен.

— Администрацията оповести, че търсите доброволци за специална мисия и всеки член от Императорското обкръжение е поканен да участва.

— Вие?

— Има още двадесет и четирима като нас.

— Но… — Стен седна. Чувстваше се сякаш някой го беше ударил в диафрагмата. Възвърна самообладанието си. — Гурките служат само на Императора.

— Това беше вярно.

— Беше?

— Само кравите и планините никога не се променят. Обсъдихме въпроса с капитана си. Той се съгласи, че да служим на Императора, като ти помагаме в твоята мисия, каквато и да е тя, ще бъде сабаш — добро дело.

— Тази доброволна инициатива — поде Стен предпазливо — с имперско разрешение ли е?

— Как би могло да бъде иначе? Съобщението свършваше с думите „В името на Императора“.

Гурките бяха много наивни понякога. В някои случаи изглеждаше, че умишлено постъпват така — използват откритостта си като средство, за да могат да направят това, което са си наумили.

Стен отсъди, че ако Императорът не знаеше — и не одобряваше — тяхната молба, целият ад ще се разтвори пред него. В крайна сметка, една от най-внушителните хвалби на Императора беше, че след покушението гурките са отказали да служат на Тайния съвет, върнали се на Земята и изчакали завръщането на Вечния император.

Стен не остави жегналото го съмнение да се появи върху лицето или да намери израз в думите му. Вместо това се усмихна:

— Много съм поласкан, господа. Ще говоря с командващия ви офицер и с вашия бахун и ще направя необходимите постъпки.

За щастие гурките не бяха побъркани на тема дълги церемонии, тъй че Стен успя да изведе тримата мъже навън, без да засегне честта на никого. После си позволи няколко мига размисъл и един стрег.

По дяволите, помисли си. Защо аз? Защо това? Сигурно ще е добре да бъда много внимателен, когато спомена случката пред Императора. После мисълта се оформи:

Но ако стане — и отида с неколцина гурки, — Императорът със сигурност ще получи блясъка, който твърдеше, че иска. Освен това, добави вътрешният му глас, няма да имам проблеми с опазването на гърба си…

Синд нямаше представа какво става.

Първо Стен я беше поканил на среща. После беше направил странната забележка за оръжията, които не трябвало да се натрапват, но да бъдат съгласувани цветово с тоалета.

Тя се беше опитала да се обади на Килгър, мъж, за когото смяташе, че е на „нейна“ страна. Може би. Каквото и да значеше „нейна“ страна, така или иначе. Тя самата не беше съвсем сигурна.

Разбира се, шотландецът се оказа напълно безполезен.

— Спомняте ли си, господин Килгър, разговора, който проведохме преди известно време? — започна Синд. — Когато казахте, че аз съм, хмм, твърде млада и блестяща, за да си играя на шпионин?

Алекс се опита да си спомни. Смътно.

— Да.

— Стен ме покани на вечеря тази вечер. Имам усещането, че… срещата ни е до голяма степен професионална.

— Добро начало, моме. Бедният човечец не може да върши нищо, което не е свързано с работата. Това ще му докара ранна смърт, страхувам се.

— Но къде отиваме?

— Имаш предвид морално, колективно или исторически?

— Имам предвид, къде ще ме води Стен на вечеря? И как трябва да се облека?

— А. Моя грешка. Мястото е сигурно, и трябва да се облечеш удобно. Удобна рокля. Носи и нещо по-огнено, ако искаш. Аз бих го сторил. Но ще си в безопасност.

— Няма ли да ми кажеш повече?

— Разбира се, че не, Синд. Не смяташ ли — и ти казвам истината, — че имаш някакво излъчване, като се има предвид, че си поизраснала, откакто те видяхме за последно? И ако не беше толкова млада, и ти и Стен не бяхте влюбени, да не мислиш, че нямаше сам да те заведа вкъщи, за да се запознаеш с майка ми? Така че защо трябва да се мъча и да ти обяснявам какво става, като дълбоко в себе си ти си напълно наясно?

Без да изчака отговора, Килгър изключи екрана.

Проклети мъже, помисли си Синд.

Проклети… а после разбра казаното от Килгър. Влюбени? Ти и Стен, с ударение на Стен? Разбира се, тя най-вероятно беше влюбена в него, ако се предположеше, че любовта е нещо, което ти пречи да спиш добре през нощта, кара те да строиш цели дворцови комплекси в облаците, а после да се пренесеш в тях и да се държиш, ако не се контролираш, като някой, който се е инжектирал с опиат.

Но…

Но Стен? Влюбен?

Проклети мъже, реши тя, това е по-продуктивният и безопасен начин да гледа на нещата.

Поне сега знаеше как да се облече.

Облеклото на Синд беше изпълнено с чувственост — проста дреха без яка, с дълбоко деколте, пристегната в кръста и леко разширена над коленете. Нямаше копчета, ципове или велкро, за да е ясно как не се разпадаше. На кръста си имаше обикновен колан. Разбира се, като всички „обикновени, прости и добре ушити“ дрехи, тя беше струвала на Синд една четвърт от последната й премия.

Това, което я правеше специална, освен кройката, беше самата тъкан. Секция „Богомолка“ — свръхелитните оперативни агенти на Имперското разузнаване — носеха най-добрите камуфлажни униформи. Те бяха фототропни, променяха цвета си, за да съответства на обкръжаващата среда.

Един цивилен беше купил търговските права за тази тъкан и я беше модифицирал. Материалът остана фототропичен — но отразяваше обкръжаващата среда отпреди пет минути. Цветовият записвач и забавящото устройство бяха част от дрехата — всъщност коланът на роклята на Синд. Беше снабден и с блокиращ компютър с просто цветово колело, което можеше да отхвърли фототропните команди, за да не би притежателната да се окаже с розова рокля на оранжев фон. Коланът също така имаше сензори, които понижаваха или увеличаваха цветовата реакция, за да съответства на нивото на осветление. В добавка изпращаше стробоскопични образи на случайни интервали, а за да не изгуби интерес публиката, от време на време за части от секундата някои места ставаха прозрачни, за да разкрият какво има отдолу. Тази прозрачност можеше да се програмира в съответствие с предпочитанията на собственика на дрехата. Или, в случая на Синд, никога да не показва ножа в ножницата на гърба й или миниуилигъна отзад на кръста.

Синд отиде на срещата със Стен с убийствени дрехи във всеки един смисъл.

И поне веднъж мъжкото животно не се изложи. Стен не само забеляза и похвали роклята й, но и зададе интелигентни въпроси — сякаш наистина го интересуваше как работи дрехата.

И което беше още по-добре, беше донесъл съответстващо цвете.

Цвете не беше точната дума. Преди еони земен градинар, отглеждащ орхидеи, изгонен от родния си дом на тропиците, беше създал съвършената орхидея — много, много малки цветчета на едно стъбло, кръстосани с естествено хамелеонна и силно адаптивна растителна форма. Резултатът беше жив букет — огърлица, която идеално съвпадаше с облеклото на носителя си.

Синд даде на Стен малка целувка и го прегърна за благодарност. И докато се отдръпваше, позволи на ноктите си да погалят врата му и да се спуснат по гърдите му.

Не искаше той да си помисли, в края на краищата, че тя е напълно девствена…

Бар-ресторантът беше скатан в индустриална улица без изход недалече от посолствата на Първичен свят. Стен пропусна завоя и трябваше да обърне наетия гравислед — учтиво беше отказал пищния официален транспорт, който му бе предложен — за още един опит. Сградата стоеше отделена, изолирана в сумрака, почти неразличима. Но докато грависледът се спускаше, ярките й светлини се запалиха.

Синд премигна срещу блясъка. Светлините бяха не толкова предназначени да огреят пътя, а да позволят на хората вътре да видят кой се приближава. Имаше малък знак на средата на виещата се пътека:

— Не особено екзотично име — отбеляза тя.

Стен се ухили.

— Тук има зъбчати колела, зацепени в зъбчати колела. Предполага се, че това място е започнало съществуването си на Земята много, много отдавна. Имам предвид преди Империята. До град на име Ленгли. Посещавала го изключителна клиентела, разказва историята. Което не се е променило и през тези векове.

— А мога ли да попитам кои са клиентите? — Тя вдигна ръка, преди Стен да успее да отговори. — Не ми казвай, само ми подскажи.

— Добре, вземи всяка буква от името: УСИП.

— УСИП — промърмори Синд.

— Дълго И — добави Стен.

О, като в старинния израз „Убий с изключително предубеждение“. Синд беше чувала термина от по-старите разузнавачи. Официално разрешено убийство.

Вътре ресторантът беше изпълнен с мебели от истинска кожа, тихи разговори и умело обслужване.

Управителят беше истински ужасяващ.

Половината му лице липсваше, заменено от кожена маска. Синд се зачуди колко ли дълго е останал без медицинска помощ — беше рядко да се види, поне в тази развита цивилизация, някой, на когото възстановителната хирургия не бе успяла да помогне. В първия миг той не забеляза присъствието на Стен и Синд. Наблюдаваше двама сервитьори, които закриваха голяма дупка в ламперията. После поздрави новодошлите сякаш бяха непознати:

— Мога ли да ви помогна, сър?

— Тя е чиста, Деланей.

Деланей се усмихна с половината си лице.

— Наистина е. Имам уютно местенце горе, капитане. А приятелката ви е на далечния бар. Ще я доведа горе.

— Идвал ли си тук и преди? — прошепна Синд, докато Деланей ги превеждаше през безмълвната луксозна обстановка.

— Не, аз и Деланей се познаваме от доста отдавна.

Слухът на Деланей беше доста остър. Той спря.

— За ваше сведение, капитанът ме измъкна изпод една голяма планина веднъж. Голяма планина. През лоши времена. Когато не разсъждавах особено ясно.

Пръстите му докоснаха мястото, където се беше намирало лицето му.

— Трябваше да го сторя — обясни Стен. — Дължеше ми пари.

Малко смутен, той промени темата.

— Какво е станало със стената?

— Някога да си си имал вземане-даване с октопод със служебно име Квебек девет три Майк? Тя самата се нарича Крейзи Дейзи? Сладка е, стига да си падаш по главоноги.

Стен се замисли, после поклати глава.

— Напуснала активна служба като командващ офицер от „Богомолка 365“ — добави услужливо Деланей. — Но май е служила далече от 1300 Централно, доколкото си спомням.

— Сигурно е било преди моето време — почакай. Не бяха ли именно от това подразделение онези, които откраднаха спортната арена?

— Точно те.

— Ясно. Познавам екипа. Но нея никога не съм я виждал. Да не е в някакъв списък с ренегати?

— Сигурно я бъркаш с някого — отговори Деланей. — Няма проблеми с никого тук.

— Извинявай, нямах намерение да те прекъсвам.

— Както и да е, беше тук този следобед. Празнуваше нещо. Непрекъснато изплуваше от резервоара си и се разхождаше край бара. Стана зла. Изпи доста чаши дженевер със сух лед. Беше си купила и играчка. Старо огнестрелно оръжие, което сама си модифицирала. Наричаше го ловна пушка. Както и да е, реши, че не е зле да го изпробва. Може би трябваше да се намеся, но… В крайна сметка, тя показа как се зарежда — имаше специални муниции за него, — после каза, че може да пробие дупка в стената, достатъчна за да се хвърли човек. Мъжът в дъното — бивш анализатор от корпус „Меркурий“ трябваше да си замълчи, но надрънка всякакъв дракх. Така че Дейзи гръмна, проби стената и поиска да хвърли мъжа в дупката. Той се оказа прав, дупката не беше достатъчно голяма. Но Дейзи продължи да опитва. Трябваше да й кажа да престане и да се прибира вкъщи още след третия-четвъртия опит.

Синд сподави смеха си. Деланей ги заведе в малка стая и ги настани да седнат.

— Какво ще желаете, капитане? Скоч или сте на стрег тази вечер?

Стен реши да бъде разумен.

— Скоч. Рано е.

— Имате ли „Черно кадифе“? — попита Синд.

— Имаме всичко. Ако не става за пиене, имаме игли и свещички. И ще кажа на Арета — това е името, което предпочита да използва — да дойде.

Той си тръгна.

— Това — пробва да отгатне Синд — е шпионски бар? Нали така?

— Така е. Най-вече на „Богомолка“.

Всяка професия си имаше своите свърталища, от политиците до педерастите, и всяка имаше своите изисквания. Западният салон за хранене беше почти идеалният бар за оперативния агент. Макар и разположен в столица — всъщност, столицата, — беше дискретен. Осигуряваше на своите пенсионирани или на редовна служба клиенти всяка от екзотичните стоки, на които се бяха наслаждавали на стотици и стотици светове. Всички служители имаха някакъв опит в разузнаването, от Деланей управителя, до бармана, който беше син на наскоро починал стратег, до последно очаквал да получи мястото си в университета, и до сервитьорите, които бяха извършвали мокри поръчки по договорка в миналото. Мястото не се подслушваше — поддържаха го чисто с помощта на чести и сложни прегледи. На представителите на пресата не се гледаше с добро око, освен на онези журналисти, които се нуждаеха от труднодостъпни подробности и никога не биха разкрили източника си.

Салонът, както в много други шпионски барове, даваше на клиентите си възможност да разпуснат докрай, шанс да се сдобият с нова информация или да научат каква наистина може да се окаже новата задача за бедния агент, чийто началник е бил доста пестелив по отношение на фактите.

Заради това Стен беше поискал от Алекс да уреди вечеря тъкмо тук. Вечният император се бе показал твърде щедър с даровете си, за да се допусне, че би възложил нещо по-различно от кошмарна задача.

Арета се плъзна в стаята и се разположи на голямото канапе, като подпъхна копитата под тялото си. Тя — полът беше под въпрос — можеше да бъде взета за шестокрако растителноядно създание, като се имаха предвид извитият й гръб, острите й като игли рога и копитата на най-предните и най-задните й крака. Но когато отметнеше глава назад и излайваше развеселено, издадените кучешки зъби и острите предкътници и кътници показваха друго. Тя си поръча минерална вода за пиене — Стен и Синд мигновено оставиха питиетата си — и дебело парче месо, начукано и сурово. Стен си взе печена земна сьомга, сравнително ново пристрастяване, с масло и сос с копър. Синд също си взе земна сьомга. Сурова.

Арета ги въведе — както само агент на „Богомолка“ би могъл. Стен се радваше, че тя говори през синтезаторна кутия след първоначалните любезни поздрави. Да се превежда нечия чужда реч, дори когато беше на роден език, беше доста уморително, особено ако говорещият имаше двойна диафрагма и правеше очевидни дихателни паузи и накъсваше сричките.

Тя бе чувала за Стен и познаваше репутацията му, и заяви, че ще му помогне, доколкото може. Предположи, че тази жена с него също трябва да е наясно с положението. Помагането, продължи Арета, би имало най-голям ефект, ако рита Стен в гениталиите, докато се увери, че той няма да приеме предлаганото му назначение.

Сподели, че преди три години работила като заместник военно аташе в Имперското посолство на Джохи. Тъкмо се възстановявала от не много сериозен случай на заг, когато се установило, че има зиг. Стен оцени чина й като подполковник.

— Кошмар — продължи тя. — Истински кошмар. Отначало нека ви разкажа за хората, скъпи ми посланико. Ужасно. Ужасно. Ужасно. Бивши миньори, с цялата предвидливост и логика, каквито подобна професия изисква. Бяха решени на всичко, за да попречат на регулацията, макар че после щяха да вият като болни псета, когато материалът, който копаят, се изчерпи. Като култура торките имат достатъчно въображение да искат всичко, но недостатъчно мозък, за да го постигнат. Това означава, че те с желание ще оспорят правото на притежание на всеки друг върху тези предимно въображаеми съкровища. Поради това Алтайският куп може да бъде сметнат за съкровище, ако се намери начин да се пакетира, и изнася омраза и етноцентризъм. Да погледнем джохианците. Може би не знаеш, че те някога са се самопровъзгласили за общество от авантюристи. Разполагащи с разрешително да грабят от самия ни Император, дано да управлява вечно.

— Знам това. — Стен не сметна за нужно да споменава, че информацията е дошла от самия Император.

— Авантюристи, направо пирати понякога. После тяхната култура се е просмукала от анархия и се е разпаднала на слънчева система с градове-държави до появата на Какана. Първият. Имало е само двама. Каканът бил също така лъжец, крадец и предател. Важното било, че можел да го прави по-бързо и по-добре от всеки друг джохианец. Затова и се изкачил на върха. Както боклук изплава в локва. Или е умрял, или е бил убит от сина си, сегашния Какан. Който има всичките таланти на баща си по отношение на страха и любовта към строенето на паметници в своя чест, напълно забравяйки за логиката, обществените дела или продължението на социалните традиции. И Империята не направи нищо за неговите дела, поне докато аз бях там. Вероятно Императорът е имал по-големи проблеми. Определено е възможно да не е чул почти нищо за сериозността на ситуацията. За съжаление, нашият обичан Император беше назначил посланик, чийто талант — не бих казала нищо по-малко от отличен, но позволете ми да уточни, че за две И-години на интензивно наблюдение сметнах, че най-същественият талант на посланик Налас е да обядва.

— Ами другите същества от купа?

— Милостиви небеса, те успяват да се впишат много добре сред хората. Първо имаме богазите. Гледали ли сте някога филм за планетата Земя?

— Бил съм там.

— Вярно. Забравих. Мислете си за пилета.

— Какво? — удиви се Стен.

— Зли пилета.

Стен се задави, почти поливайки Синд със скоч.

— Дори не съм започнала да се шегувам. Птицеподобни. Големи. Два и половина метра високи. Двукраки. С убийствени клюнове. Човки със зъби. Две ръце, напълно способни да използват оръжия или да удушават. Прибиращи се шипове. Нямат пилешки темперамент обаче. Освен при изключителни обстоятелства, когато паниката изглежда правилното решение и те се мятат напред-назад, като блъскат наоколо с всички тези чудни оръжия, подарени им от еволюцията. Изглежда са се развили от водни птици. Известно ми е обаче, че също като на пилетата и техните бутове са много вкусни. Но не бяхме в такава позиция, за съжаление, за да си позволим да похапваме спокойно, Те живеят на групи като котешките хищници — един мъжкар, пет или шест женски. Групата се нарича — и не си го измислям — кокошкарник. Мъжкият е по-дребен, по-слаб и двуутробен, малките им се раждат живи, между другото. Невероятно пъстроцветни. Женските ловуват, така че имат естествено прикритие — не фототропно като на мълчаливата ти помощничка, но почти толкова ефективно. Силно демократични са — но трябва да им чуеш дискусиите, преди да стигнат до решение. Ще ти допадне.

Стен се наслаждаваше на описанията и компанията на Арета. Храната дойде. Започнаха да ядат.

— Стен ми даде фиш — обади се Синд, докато преглъщаше своето суши. — Какво можете да ни кажете за четвъртия тип създания, суздалите?

— Бихте могли — аз мога, при всички случаи — почти да свикнете с тях. Помислете си за топлокръвен вид, който е еволюирал. Първоначално е бил хищник от глутница. Малък. Метър и половина до два. Шест същества до цяла група. Привлекателни същества — яркозлатисти на цвят.

— Защо бихме имали проблеми с тях?

— Ако вярвах в расовата памет, което не правя, или ако на родната ми планета имаше вкаменелости от малки, ловуващи в глутници хиени, което също не е вярно, бих предложила това като обяснение. Не мога да кажа. Вероятно е свързано с езика им — непрестанно лаене, — става дразнещ. Това, което със сигурност е отблъскващо, е насилието, което извършват. Суздалите обичат да убиват. Първично социално удоволствие е да се пусне животно в открита местност и те да го преследват. В глутници. Почти ми се струва, че имат Урска памет. Каквото и да е, суздалите се вписват отлично сред останалите в Алтайския куп — същества, които се мразят взаимно, и са се мразели толкова дълго, че са забравили защо. Но това не ги спира да извършват геноцид, когато могат.

— Чудесно — каза Стен. Той обмисли следващия си въпрос много внимателно. — Запознат съм доклади, които намекват, че имперските доставки на гориво биват… пренасочвани.

— Имаш предвид, че някой краде АМ2? — уточни Арета. — Така е. Или по-скоро Каканът го прави.

— И къде отива горивото?

— Не съм сигурна. Опитах се да науча — и открих, че да си високоуважаван посланик е сериозна спънка. Част от доставките, смятам, се разпределят между поддръжниците на Какана в купа. Друга част се изнася, а приходите се използват, за да се строят монументи. Повечето гориво просто изчезва.

Арета довърши вечерята си и допи последната глътка от минералната вода.

— Без съмнение ти е била спомената манията на Какана по големи, орнаментирани структури. Но докато не видиш сам колко масивен комплекс от сгради притежава, няма да повярваш.

— Благодаря ти, Арета. Изглежда ми — и това трябва да остане тайна, — че най-логичният път да се запази Алтайският куп е да се изолират четирите раси — всяка в своя сектор. Ако са отдалечени едни от други, няма да има погроми поне няколко седмици.

Арета изцвили весело:

— Не са ти казали!

— Очевидно са пропуснали да ми споменат доста неща — потвърди Стен.

— Преди много, много години Каканът реши да разреши този ужасен проблем. За тази цел смеси създанията.

— Какво?

— Избра преселване на случаен принцип. Нация от суздали например, които са се вдигнали срещу него, били преместени след потушаването на бунтовете. Често новият им дом бил сред световете на богазите.

— О, дракх — изохка Стен. Наля си питие — чисто. Започна да го пресушава, после предложи гарафата на Синд. Тя поклати глава.

— Става дори по-забавно — продължи Арета. — Каканът сформира различни милиции. Всяка от различен вид същества.

— В това няма смисъл — каза Синд.

— О, напротив. Ако използвате всяка група от милициите само срещу техните традиционни врагове, това ще държи ненавистта фокусирана върху всичко друго, освен върху вас — Какана. Друго предимство е, че тези милиционерски сили, разположени на светове на светлинни години от родните им сектори, са не само потенциални заложници, но и пречат на родния си свят да започне революция или гражданска война.

Чу се висок трясък, нещо, което прозвуча като изстрел от огнестрелно оръжие, а после изригна ентусиазиран смях. Арета погледна с копнеж към вратата на стаята.

Стен се усмихна.

— Благодаря ви, полковник. Длъжник съм ви. Бихте ли помолили Деланей да донесе сметката?

— Ще ми позволите ли да ви почерпя по едно питие долу?

— Не, благодаря — отклони поканата Стен. — Предстои ми ранно ставане сутринта, а джентълменът, с когото трябва да се срещна, може да не хареса факта, че любимият му посланик е участвал в сбиване.

С удовлетворено изпръхтяване Арета излезе и се спусна по стълбите. След секунда Стен и Синд чуха още по-силен трясък.

— Надявам се, че това място има заден изход — вметна Синд.

— Има — отвърна Стен. — Някога чувала ли си за шпионско свърталище без такъв?

Езикът на Стен се спускаше по шията на Синд надолу към деколтето на роклята. Синд въздъхна… дълбоко в гърлото си… почти изръмжа. Ръката му се длъзна по вътрешната страна на бедрото й.

Наетият от тях гравислед беше включен на автопилот, като поддържаше скорост от почти петдесет километра в час и височина от почти шест хиляди метра, далече от всички зони на трафик. Стен беше успял да включи всички насочващи сензори, преди двамата да се претърколят и да паднат заедно върху широката задна седалка.

Ръката на Стен намери катарамата на колана й, ала не успя да се справи. Нищо не се случи.

— Чувствам се като тийнейджър — оплака се той.

— Би трябвало — промърмори Синд. — Разказваш ми за огромното императорско легло — а после ме хвърляш на задната седалка на тази наета съборетина, сякаш сме някакви пубертети. Заслужаваш някой полицай да прелети над нас. Вече си представям — прошепна в ухото му. — Герой посланик, намерен с голата си телохранителка.

— Но ти не си…

Пръстите му изведнъж се съживиха.

— Напротив, съм — каза дрезгаво Синд, докато роклята се свличаше и зърната на малките й гърди просветнаха мрачно под луната светлина.

Устните им се срещнаха, езиците се движеха плавно сякаш това беше отрепетирано дълго, а не се случваше за пръв път, а после топлината й го увлече и поведе надолу и навътре за цяла вечност.

6.

Атмосферата в императорския кабинет беше мрачна. Наблизо нямаше алк или стрег. Стен се почувства доста притеснен, когато приключи с брифинга си върху мисията за Алтайския куп и сдъвка последните няколко точки.

— Кодиране… Сигнално-операционни инструкции… извънредни процедури… всичко е описано в този фиш. Готови сме. „Виктори“ може да се издигне до три И-дни, когато хранителните запаси и амунициите бъдат натоварени.

Стен остави две копия от фиша си на бюрото на Императора. Бяха кодирани и обозначени за достъп от най-високо ниво. Императорът не им обърна внимание.

— Изглежда — каза той, — че освен всичко си избрал чудесно персонала си за тази мисия. Твоят дългогодишен помощник от Единбург. Бор. Техният командир. Много фотогенично. И идеален начин да се избегнат… чуждоземни препятствия.

Който и да се беше срещал с Императора преди това, явно сериозно го беше ядосал. Но Стен беше свикнал с лошите настроения на шефа си и не обърна внимание.

— Още едно нещо, ваше величество. Във връзка с персонала.

— И какво е то?

— Нужен ми е капитан за „Виктори“. Мисля, че при очакваните обстоятелства ще бъда много зает на Джохи.

— Избрал ли си някого?

— Флотски адмирал Роберт Мейсън. В момента очаква нова задача тук, на Първичен свят.

Отначало идеята хрумна на Стен почти на шега. После, след допълнителен размисъл, му се беше сторила наистина добра. Мейсън можеше и да е тираничен началник, но бойният дух на екипажа на „Виктори“ не беше сред най-важните неща за Стен. Да остане жив, беше по-важно, а Стен знаеше, че Мейсън, педант на тема дисциплина, е способен да осигури това. Пък и беше сигурен, че адмиралът ще следва дадените му заповеди. Беше и съвсем мъничко любопитен да види дали за Мейсън ще е трудно да служи на човек, когото не харесва. Вероятно не — Мейсън почти сигурно изпитваше подобни чувства към всички съзнателни същества. Самият Стен беше научил като отреп, а по-късно и като войник, че човек не трябва да е приятел с някого, за да работи с него.

— Е, добре тогава. Но имаш навика да искаш най-добрите сред хората ми.

Значи Императорът беше чул за желаещите да се присъединят към него гурки.

— Да, сир. И това ме подсеща за още нещо. Двадесет и седем от вашите гурки искат да участват в тази мисия.

— Ти какво им каза?

— Казах им, че ако това е в съгласие с имперската политика, ще бъдат добре дошли. Те явно смятат, че вашето одобрение е било дадено мълчаливо.

Императорът завъртя стола си и се вгледа в ширещите се около замъка земи. Каза нещо, което Стен не успя да чуе добре.

— Извинете, сир?

— Нищо.

Тишина. После Императорът завъртя стола отново. Усмихваше се. Засмя се.

— Да имаш няколко непалци с теб — рече той, — определено би показало на съществата от Алтайския куп, че твоята мисия се разглежда много сериозно — и че имаш достъп до най-високите нива, нали така?

Стен не отговори.

— Вземи ги — даде разрешението си Императорът. — За тях ще е добре. Вероятно трябва да направим програма за временно изпращане на гурки на подобни мисии. Дай им възможност да натрупат опит и ги пази да не губят форма.

— Да, сир.

— Мисля — продължи Императорът, — че си свършил чудесна работа в подготовката на тази мисия. Желая ти успех… и късмет.

Той стана и протегна ръка. Стен я стисна почтително, после застана мирно и отдаде чест — макар че беше в цивилно облекло. После се обърна и се насочи към изхода. Нямаше прощална чаша, помисли си разсеяно. Но той беше по-разтревожен от думите, които му се стори, че Императорът промърмори, когато му обърна гръб.

„Значи всичко се променя…“

Императорът задържа церемониалната си усмивка, докато вратите се затвориха. После тя се стопи. Остана за миг загледан във вратите, през които бе минал Стен, след което смени мястото си и позвъни на шамбелана да пусне следващата катастрофа да влезе.

Стен остана в административния офис на Аръндел достатъчно дълго, за да бъдат издадени заповедите за прехвърлянето на Мейсън на „Виктори“ и за да каже на гурките, че трябва да опаковат багажа си и да се явят на борда на следващия ден. После тръгна към грависледа си в доста унило настроение. По дяволите. Трябваше да каже на Лалбахадур Тапа да отиде да поседи на един от осемхилядните върхове на Непал, докато тялото му замръзне, и да вземе останалите двадесет и шестима със себе си.

А че някой ще се навърта наоколо и ще разбере, че той и Синд не спят поотделно — не че те криеха съзряващата си връзка в тайна, — това също не му допадаше.

Стен беше наясно, че Императорът е оцелял толкова дълго, защото е поддържал най-доброто възможно разузнаване. Знаеше, че всеки член на имперското обкръжение е минал поне някакво разузнавателно обучение, а повечето от тях са бивши специалисти от висока класа. И предполагаше, че ще бъде от значение за Вечния Император да знае дали пълномощният му посланик е свободен, зает или отдаден на сладострастие.

Но това не му се нравеше.

Докато вървеше надолу по стълбите към парадния площад, той машинално докосна челото си, отдавайки чест на почетната стража. Имаше твърде много любопитни хора в този свят, помисли си огорчено. После внезапно се изсмя. Предполагаше, че на шпионите никога не им се нравеше, когато някой поглежда под техните чаршафи.

Имаше друг гравислед до неговия, почти точно копие. Това беше странно… Машината на Стен беше изтънчена, издължена, блестящо бяла и луксозна, излъчваше официалност и представителност — от назначения шофьор и пазача, един от подчинените на Синд Бор, до малките посланически флагчета, монтирани във всеки ъгъл на превозното средство, и фототропичния подвижен покрив. Не беше необичайно за Първичен свят. Но дипломатическата яхта на Стен имаше гравиран имперски кръст върху всяка от страните на превозното средство.

На другия гравислед му липсваха само посланическите обозначения, за да бъде копие на този на Стен. Вратата се отвори… и Йън Махони пристъпи навън.

Махони беше бившият шеф на корпус „Меркурий“, бивш шеф на секция „Богомолка“, мъжът, който беше измъкнал Стен от промишления свят на Вулкан и го беше назначил на имперска служба. По-късно Махони беше започнал да командва елитната Първа имперска гвардейска дивизия, после стана главнокомандващ за последния удар срещу таанците. След като Императорът беше убит, Махони беше предприел действия, за да премахне неговите убийци — Тайния съвет.

Когато Империята беше възстановена, Махони беше получил задачи, подобни на тези на Стен: да бъде един от посланиците умиротворители с абсолютна власт.

Начинанието да се сглоби отново разкъсаната Империя беше колосално. И така Стен и Махони се бяха виждали два пъти през изминалите години и дори при тези редки случаи това бяха кратки, откраднати от работата моменти.

Махони огледа критично раменете на Стен.

— Не мога да различа пагоните — каза той. — Този път аз ли съм с по-висок чин, или ще ми целуваш пръстена?

Стен се засмя и се зачуди как внезапно се почувства по-добре. Осъзна, че има много малко хора, с които може да говори открито, камо ли да гледа на тях като на ментори, макар и да беше спасявал Махони почти толкова пъти, колкото и той него.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна Стен. — Не съм сигурен каква заплата ще получавам този път. Нека да те наричам „сър“ — така няма да има нужда да се извинявам за старите си навици. Време за питие?

Махони поклати глава.

— За съжаление, дългът ме зове, а той е доста неприятен. Трябва да изнеса значително по-безсмислена от обикновено реч пред парламента след малко. И колкото и да ми се иска да танцувам по подиума, да се оригвам на стрег и да прокълна несъществуващите души на политиците да гният в ада, мисля, че шефът — Махони посочи с палец към апартамента на Императора — би искал да си поговори с мен.

— Мамка му — изруга Стен. — Ти и аз се бихме във войната, която трябваше да сложи край на всички войни, и въпреки това няма да ни оставят да си вземем почивка.

Махони се намръщи и потъна в дълбок размисъл.

— Защо да не убием няколко минути преди речта ми? Това ще ни даде време да поговорим, пък и ще бъде малко упражнение, от което и двамата имаме нужда. Онези жалки подобия на политици ще ни извинят — ако имаш време.

— Имам време.

— Не беше ли тук мястото — попита Махони, — където Императорът беше построил работилницата? Сградата… за какво беше?

— Китари — каза Стен.

— Чудил ли си се защо никога не възстанови работилницата, след… завръщането си? — продължи с въпросите Махони.

Стен потръпна. Всъщност искаше да се отпусне малко, но досега Махони беше поддържал разговора неумолимо тривиален.

— Бяха хубави времена, нали… — после тонът на Махони се промени. — Проклятие, доста е трудно да те проследи човек, момче. Задръж усмивката на лицето си. Минахме отвъд обсега на параболичните микрофони, но има дългообхватно око горе на бойниците. Може да чете по устните.

Смайването на Стен не трая повече от миг. После отново се превърна в професионалист.

— Откъде знаеш, че е чисто?

— Имам копие от всички охранителни планове — и след промените — на Аръндел. Една жена от техническия отдел ми дължи малка услуга.

— Какво става?

— По дяволите, Стен, иска ми се да можех да ти отговоря направо. Или да разполагахме с повече от две минути преди следващото минаване. Защото не съм напълно сигурен. Но нещата… просто не са в ред. И изобщо не са били, доколкото мога да отсъдя, откакто се завърна.

Махони изръмжа.

— А може би просто ставам слабоумен и параноичен старец. Но вината, според мен, е в Императора.

Стен почти въздъхна от облекчение. Най-накрая — и някой друг беше видял същото.

— И ако се опитам да ти разкажа подробности, ще решиш, че съм се побъркал — продължи Махони. — Защото… Става въпрос все за малки нещица. Мънички неща, които водят до големи.

— Като новите мъже в сиво — предположи Стен. — Тази Вътрешна сигурност, а?

— Това е от по-големите неща. А още по-лошо е, че не отговарят пред корпус „Меркурий“ или „Богомолка“. И е странно, че колкото по-близо са до Императора, толкова повече приличат на негов син или роднина. Време е!

— Точно така. Просто съм уморен. Напоследък оттеглянето на Малък мост ми звучи все по-добре и по-добре — поде Стен плавно. — Да оставим света да си върви.

— Винаги съм казвал, че ти липсва амбиция — укори го Махони.

— И намалява, колкото повече остарявам.

— Чисто е — съобщи Махони. — Прекарвал ли си известно време в двора?

— Честно казано, не.

— Напоследък на него се гледа доста по-сериозно — каза Йън. — Преди беше място, където Императорът складираше досадните или глупавите хора с пари или власт. Даваше им титла, държеше ги тук на Първичен, така не можеха да разбунят духовете у дома. Повечето от тях и сега са перчещи се пауни. И като че ли Вечният император прекарва повече време в тяхната компания. Но има и разни хора, които не са контета.

— Какво означава това?

— Не знам — отвърна Махони.

— Забелязал ли си, че Императорът лесно губи самообладание напоследък? — попита Стен.

— Виждаш ли — отвърна Махони, като разпери ръце безпомощно, а после размисли, — дракх като този — дали е побъркан например, не знам дали изобщо има значение. Може винаги да е бил такъв. Може би просто се преуморява в усилията си да обедини разпадащата се Империя. Аз… аз наистина не знам — повтори Махони още веднъж.

— Ето и другия въпрос — каза Стен. — Може би той е най-важният въпрос и тъкмо той ме яде. Възможно ли е тази проклета Империя да бъде спасена? Или комбинацията от Таанските войни и Тайния съвет идва твърде много?

— Разчистване… три, две, едно, сега… Отново, Стен, единственият отговор, който имам, е, че няма достатъчно данни.

Те продължиха да вървят, докато пътеката зави към изкуствената планина, която Императорът беше построил с основателната причина да му пречи да гледа негодниците в парламента, когато обсъждат нещо. Най-накрая Махони обяви, че са далеч от всякакви подслушватели, и попита Стен за сегашната му задача.

— Имаме десет минути, така че ми дай всички подробности.

Стен го стори. Махони мълчеше през по-голямата част от времето, от време на време поклащаше глава или изръмжаваше.

— Ето ти добър пример за същото, за което ти говорих — рече накрая. — Алтайският куп. Добър анализ от страна на шефа, но не можеш да не се чудиш защо е оставил неразборията да продължи толкова дълго. Оправдава се, че е бил зает с по-големи проблеми. Защо ти е казал да отидеш там и да положиш в свещен жест ръце върху Какана, за да му дадеш благословията на Императора? Можеше спокойно, и вероятно би постъпил доста по-мъдро, да те изпрати да се запознаеш с проблема и тогава да вземеш решение дали да подкрепиш стария крадец, или да повикаш агентите на „Богомолка“ да му прережат гърлото. Сега ми хрумна нещо, докато мислех на глас. Имам чувството, че той няма предишното търпение или проницателност. Е, както и да е.

— Проблемът е — усмихна се малко тъжно Стен, — че Императорът, доколкото мога да преценя, е единственият способен наоколо.

Махони не му отговори.

— Сигурен съм, че всичко ще се уреди — рече той уклончиво. — Сега навлизаме в обхвата на подслушвателите. Трябва да се погрижа за моите неща. Не минах през купища неприятности, за да се занимавам с твоите незначителни лични проблеми. За това си има свещеници.

Стен се засмя, чувстваше се доста по-весел. Махони демонстрираше присъщата на агентите от „Богомолка“ студена симпатия: „Съжалявам, че кръвта ти ще изтече, но можем ли да сменим цвета, защото винаги съм ненавиждал червеното“.

— Първо, тук — ръката на Махони докосна тази на Стен и кубче от пластмаса мина от едната длан в другата. — Има сензор за телесна топлина. Дръж го до себе си. Ако го изпуснеш, ще се овъгли.

— Какво има в него?

— Доста сложна и мощна компютърна програма и два нейни клонинга. Иди до който и да е имперски компютърен терминал, който има разрешение за достъп до общата мрежа, и вкарай кодовете. Първият ще изтрие името ми навсякъде из имперските записи, включително тези на „Богомолка“ и свръхсекретните. Вторият ще направи същото за теб; третият е за онзи негодник Килгър. След това почистването се разпространява и мутира из всички директории и и унищожава всичко по пътя си.

— За какво би ми притрябвало това? — попита Стен напълно зашеметен.

Махони не отговори.

— Още нещо. И слушай внимателно, защото ще го кажа само веднъж и искам да се запечата в съзнанието ти. Ако те залее дракх — наистина те залее, и ти ще бъдеш напълно наясно какво имам предвид, ако стане, — първата ти работа е да си отидеш у дома. Там те чака нещо.

— Малък…

— Мисли, по дяволите — излая Махони. — Вирнал си си главата, сякаш си млад кадет. Това е то. Четири средства може би. Или четири части от един стар мъж, деградиращ до слабоумие…

Махони се изхили рязко.

— … каза: „Глупако, фразата беше: надеждата е в душата й“.

Махони се засмя отново. Стен, повече от запознат със ситуации, в които внезапни изблици на шеги бяха необходими, също се засмя.

— Добре, Йън. Ако ще си разказваме стари вицове, ето една история на Килгър, която дори няма да се опитвам да докарам на неговия диалект.

Когато устните му започнаха да изричат думите на полузабравената шега, Стен си забрани да поглежда виновно към замъка Аръндел… и се концентрира върху шегите — вулгарни, шотландски и глупави.

Дни по-късно Йън Махони стоеше в сенките близо до един от хангарите на космодрума. От другата страна на полето виолетов пламък разцъфтя в нощта.

„Виктори“ се издигна плавно с двигателите си „Юкава“, докато не се отдалечи на хиляда метра от Първичен свят. После капитанът му включи звездния двигател и след миг остана само тишината в нощното небе.

Махони стоя дълго време загледан в нищото.

Късмет, момко. И да е по-добър от моя. Защото предчувствам, че моят е на привършване.

И може би е време този град да си намери друг собственик — и да е наясно точно какъв би могъл да бъде.

7.

Около двадесет същества се бяха скупчили в залата. Витаеше заговорническа атмосфера. Изпълнена с разговори — и миризми. Сладкият мускус на суздалите. Ментово-рибешката миризма на богазите. И метаново-амонячният аромат на хората.

— Вонят като екскременти — обади се мъжкият богази. — Като собствените си екскременти.

— Тихо. Може да чуят — предупреди го една от жените му. Тя се засуети около него, оправи килнало се перо в разкошната му опашка. Името му беше Хоацин.

Той удари голямата си човка в нейната, с което показа удоволствието си.

— Изучавал съм хората само от книгите — каза Хоацин. — Някои съм виждал в училище. Но никога отблизо.

Той махна деликатно с крайник към хората в стаята.

— Сега са много близо. Харесва ми. Не миризмата. Обичам да изучавам отблизо.

Хоацин беше учител, както и повечето мъжкари в неговото общество, Техните задължения бяха гнездото и книгите. За жените им оставаше ловът.

Хоацин се вгледа в главната маса с гордост. Там бяха водачите на всяка група и търсеха начин да се споразумеят. Първата му жена, Дайатри, беше една от четиримата. Сега беше взела думата.

— В кръгове говорим — поде тя. — Големи яйчени кръгове. Но работата не е в яйцата. Може цяла нощ да стоим. Да говорим и да говорим. И пак яйце няма да се излюпи.

Тя наведе яката си човка към далеч по-дребните създания около себе си. Дори по стандартите на богазите беше висока: почти три метра.

Водачката на глутницата суздали оголи зъбите си. Мътната светлина проблесна по острите им очертания.

— Обобщено от истинска богази — каза Ютанг — Забравете плътта. Да стигнем до кокала на нещата.

Комплиментът към стария враг не беше преднамерен. Ютанг се беше уморила от цялото това разтакаване. Вероятно щеше да се изненада да научи, че двете имат още нещо общо: в отвращението си към миризмата на хората те бяха единни.

Генералът въздъхна. Не можеше да си обясни как се беше оставил да го доведат на тази среща. Само че торкът, Мениндер, беше пословично убедителен. Даул беше изплашен. Това, което беше започнало като информативно проучване, се беше развило до пълноправно съучастие. Сегашният натиск го дразнеше. Като джохиански министър на отбраната, той определено имаше най-много за губене.

— Какво повече мога да ви кажа? — Даул сви безпомощно рамене. — Че сегашните условия са нетърпими? Разбира се, че е така.

Той се огледа нервно наоколо.

— Искам да кажа… някои условия са лоши. От друга страна…

— Време е — намеси се Мениндер.

— Какво? — лицето на Даул беше безизразно.

Като на крава, помисли си Мениндер. Посивяла крава.

— Това не е среща на щаба, генерале — каза той. — Всяко същество тук е заложило живота си. Трябва да започнем да си говорим открито, иначе не си заслужава.

Той започна да се разхожда из стаята.

— Казах ви, че мястото е чисто. Проверил съм го за подслушвателни устройства, преобръщайки всяко камъче. И така, засега съм ви осигурил безопасно място за среща. В средата на най-чистото място на торките в Джохи.

Той преброи нещо на пръсти.

— Ютанг рискува да се свърже с богазите, А Дайатри вероятно е в списъка с най-подозрителните лица, така че се излага на опасност с идването си тук.

Торкът тежко се отпусна в удобния стол.

— Приемете го, генерале. Ако той знае, че сме тук, всички вече сме пътници. А сега, да продължим.

Даул бавно прокара еретичната мисъл през консервативното си военно съзнание. Мениндер беше прав.

— След като наблюдавах известно време Какана отблизо — заяви генералът доста важно, — стигнах до заключението, че той е побъркан.

Никой не се засмя. Всяко същество в стаята осъзнаваше крачката, която Даул беше направил. Думите сякаш бяха произнесени в съдебна зала.

— Нещо повече, вярвам, че той се е превърнал в опасност не само за себе си, но и за всички обитатели на Алтайския куп.

Генералът пое дъх и издиша шумно. Ето. Свърши се. Стаята изведнъж се раздвижи.

— Бих казала, че е луд — каза Ютанг. — Убил е всички от своето котило, нали?

— Единият от излюпените е бил непокорен — обади се Дайатри. — С бунтовници е заговарял.

— Разбира се, но другите? Три дъщери и един син. Избил ги е всичките. Страх го е било, че няма да изчакат да умре, за да вземат властта. — Ютанг беше особено възмутена от този грях. Суздалите бяха много грижовни към децата си.

— В разкош живее — продължи да се възмущава Дайатри. — Храна. Пиене. Секс, Пари. Власт. Твърде много има от всичко. Навсякъде из Алтайския куп домовете са студени. Пазарите са празни. Редим се пред магазините. За часове след часове. Какъв живот е това?

— Дракх, ето какъв — изръмжа Ютанг.

— Какво ще направим по въпроса? — поде Мениндер.

— Да направим? Какво трябва да се направи?

Мениндер избухна в смях.

— Е, както изглежда от казаното в тази стая, всички сме съгласни, че старият безумец трябва да си отиде.

— Три въпроса трябва да решим — каза Дайатри. — Първо: Ще убием ли? Второ: Ако убием, как? Трето: Като си отиде, кой ще управлява? За тези съм права, нали?

Нямаше спорове.

— Да започнем с последния — предложи Мениндер. — От името на торките заявявам, че ни е омръзнало да бъдем пренебрегвани, защото сме малцинство. Който и да заеме мястото на Какана, ще трябва да се съгласи с това.

— Съгласна съм — заяви Ютанг.

— Същото важи за богазите — вметна Дайатри.

— Ами ако поискаме доктор Искра? — попита Мениндер. — Той е уважаван навсякъде из купа. И има репутацията на човек, който разглежда всички страни на един проблем.

Искра беше член на джохианското мнозинство. Но беше известен професор, изградил репутацията си в имперските среди. Друго предимство беше, че той в момента беше имперският териториален управител на един от подчинените таански райони.

Последва дълга тишина, докато съществата в стаята обмисляха кандидатурата.

— Не зная — поколеба се Ютанг. — Много дим. Малко яснота. Искам да кажа, кой знае какво наистина мисли?

Всички се обърнаха към генерал Даул, за да чуят какво ще каже той за предложението. Веждите му се присвиха замислено.

— Наистина ли мислите, че трябва да убием Какана? — попита генералът.

Чу се смутено мърморене из стаята, но преди някой да успее да отговори, вратата се отвори с трясък.

Всяко същество вътре загуби ума и дума, когато видяха да влиза най-лошият им кошмар — Каканът. Стоеше в рамката на вратата. Обграден от облечени в златисти дрехи войници. Оръжията им бяха насочени напред.

— Предатели — изрева Каканът. — Планирате убийството ми.

Той се устреми напред, лицето му — безкръвна маска на смъртта, костеливите му пръсти замахваха като на дух, който иска да прониже всяко сърце, да изпразни дробовете им и да изтръгне червата им.

— Ще ви опека живи — крещеше Каканът. Беше се надвесил над масата, а яростта му се изливаше върху им. — Но първо ще ви нарежа на парчета — малко по малко. И ще нахраня с парчетата децата ви. А с тях ще нахраня приятелите ви. И те ще застанат на Стената на смъртта.

Той събра яростта си в раздиращия гърдите му балон и извика:

— Заведете ги в…

Внезапна тишина. Всеки се взираше в Какана. Устните му бяха разтворени в широко О. Очите бяха изцъклени. Мъртвешкото лице изведнъж бе станало червено от прилива на кръв. Дори войниците се бяха втренчили в него.

Каканът падна по лице на масата. Костите му изтракаха. После тялото се свлече на земята.

Мениндер приклекна до него и сложи вещата си ръка върху гърлото на Какана.

Изправи се. Свали очилата си. Почисти ги. После ги сложи отново.

— Е? — странно, но въпросът дойде от капитана на отряда.

— Мъртъв е — обяви Мениндер.

— Слава Богу — каза войникът, сваляйки оръжието си. — Старият негодник беше полудял.

8.

Посланикът и воинът лежаха голи и прегърнати в леглото. Голите крайници се бяха увили един около друг и двете тела приличаха на древен китайски възел с еротично съдържание. Слабините на посланика бяха покрити от бельото на воина.

Дори през дебелите изолирани стени на апартамента на посланика се чуваха далечните подвиквания, отбелязващи смяната на вахтата. Някъде в недрата на „Виктори“ се включи помпа и започна да пълни с течност хидропонните резервоари.

Златните къдрици на воина се раздвижиха първи. Дългите мигли се разтвориха. Воинът погледна лицето на спящия посланик. Очите й се плъзнаха надолу към бельото, после светнаха палаво. Малките й зъбки проблеснаха в странна усмивка.

Синд внимателно разплете своята част от възела. Като издърпа прекрасните си крайници от прегръдката на Стен, тя коленичи върху огромното легло на Вечния император. Имаше място за цял взвод любовници в копринените му чаршафи. Но за това, което Синд си беше наумила, голямото игрално поле беше загуба на пространство.

Тя внимателно вдигна бельото. Издължените й пръсти достигнаха целта си. Русата й глава и меките й устни се наведоха надолу.

Стен сънуваше Малък мост. Кръстосваше заснежените полета, които се простираха от гората до къщата му край езерото. По някаква причина носеше патрондаш, стегнат патрондаш. Още по-странното беше, че патрондашът беше пристегнат на голото му тяло. Не беше неприятно или смущаващо. Просто странно.

Внезапно се озова в къщата си, легнал до припукващия огън. Патрондашът беше изчезнал, но той все още беше гол и се случваше нещо невероятно. После осъзна, че спи. И сънува. Е, не всичко беше сън. Не и голата част. Нито прекрасните неща, които се случваха. После огънят припука по-силно.

— Посланик, присъствието ви е необходимо на мостика! — говореше огънят.

— Какво? — промълви Стен.

— Посланик! Чувате ли ме?

— Махни се, огън. Зает съм.

— Посланик Стен, говори адмирал Мейсън. Ако обичате, имаме нужда от вас на мостика.

Хубавото преживяване изведнъж се стопи. Стен отвори очи във внезапен пристъп на кисело настроение. Настроението му стана още по-лошо, когато видя заоблените очертания на Синд и разочарованото й лице. Устните й оформиха думата:

— Съжалявам.

Стен докосна ключа за комуникационната уредба, вграден в една стойка до леглото.

— Добре, Мейсън — каза той, като се постара да не му проличи, че му иде да вие, но без особен резултат. — Идвам веднага.

Синд започна да се смее. Гримасата на Стен стана още по-крива. Проклетият Мейсън.

— Дай ми заповед — предложи Синд — и ще изпратя отряд да го разстреля.

Стен най-накрая видя и смешната страна и се присъедини към смеха й.

— Ще мога ли да го подложа на мъчения преди това? — попита той. — Знам точно откъде искам да започна.

Сетне се измъкна от леглото и започна да се облича.

— Не съм дежурна още два часа — уведоми го Синд, — така че ако се върнеш, преди да си взема душ…

Тя остави изречението недовършено.

— Ще побързам — обеща Стен.

Два часа по-късно той погледна часовника си, замисли се с копнеж за Синд и заговори на Мейсън.

— Може би сами заглушаваме сензорите си — предположи Стен с назидателен тон. — „Виктори“ е сравнително нов. Не са правени сериозни проверки на двигателите. Да не би да се дължи на течове?

Лицето на Мейсън почервеня. Той лично беше инспектирал сканирането на всяка връзка. Нямаше начин да позволи някаква грешка да го посрами пред този кучи син. По-скоро би ял дракх вместо храна.

— Случи ми се нещо подобно на първия ми тактически кораб — излъга Стен умело, като отлично съзнаваше какво си мисли Мейсън. Не се опитваше да го дразни. В крайна сметка, Мейсън командваше. Стен просто искаше проблемът да се разреши. — Беше чисто нов и почти неизползван, когато господин Килгър и аз го получихме.

Стен посочи към своя приятел, който явно споделяше своите технически познания със свързочния офицер на Мейсън. И двамата обсъждаха нещо разгорещено и ръкомахаха над главния панел. Разменените думи нажежиха атмосферата.

— Проектантът не беше пресметнал влиянието, което неразработените двигатели оказваха върху излъчванията — продължи Стен. — Имаше ужасни смущения в излъчването. Както и в приемането.

Белегът на Мейсън възвърна нормалния си цвят.

— Добра идея. Ще я проверя.

Той даде заповед на главния си инженер, като първо се наруга, че не се е сетил сам за това. Няколко минути по-късно дойде известие за резултата.

— Не помогна — докладва Мейсън. Беше твърде голям професионалист, за да злорадства. И адмиралът искаше проблемът да се разреши. — Беше прав за изтичането. Но то е малко, не е достатъчно, за да има подобен ефект.

Стен кимна. Просто се беше надявал, че ще напипа проблема. Погледна към Килгър и свързочния офицер, искаше му се да ги попита как се справят. Но запази мълчание. Не беше негова работа.

— Какво ще докладвате? — чу Мейсън да пита свързочния си офицер.

Офицерът и Килгър се спогледаха.

— По-добре той да ви каже, сър — отвърна офицерът.

— Чудех се дали е заглушаване, сър — намеси се Килгър. — Но то би попречило само на предаването, а не на приемането.

— Като се изключи отклонило се радиоехо, сър — каза свързочният офицер на Мейсън, — нито едно същество не излъчва на цялата планета. Джохи е смълчана, сър. Няма дори новини на живо. А знаете ли колко широкообхватни са те? Опитах всякакви трансмисии, за да събудя някого, сър. Господин Килгър също даде някои идеи. Два пъти идентифицирах „Виктори“. Дори посочих, че личният посланик на негово величество е на борда — той дари Стен с разтревожен поглед. — И въпреки това няма отговор.

— Нещо от другите светове в системата? — попита Мейсън.

— Нищичко, сър. Безмълвни са като Джохи. Но странното е, че… — Гласът му заглъхна.

— Да? Говори, човече!

Свързочният офицер погледна към Килгър и облиза устните си. Килгър му кимна окуражително.

— Наистина е зловещо, ако не възразявате, сър. Няма излъчвания, както казах. Но всеки скенер, който притежаваме, показва проблясък на живот. Сякаш всички на Джохи са се включили по едно и също време. Слушат. Но не отговарят.

— Тишината има някакво ехо, сър — допълни Алекс. — Нещо като призрака, който баба ми призоваваше, за да плаши дечурлигата.

Мейсън хвърли на Килгър убийствен поглед, после се обърна към своя офицер.

— Продължавай да излъчваш — заповяда той.

— Слушам, сър.

Свързочният офицер включи микрофона.

— Тук е корабът на негово императорско величество „Виктори“. Всички приемателни станции да отговорят незабавно.

Изключи. Изчака. Опита отново.

— Тук е корабът на негово императорско…

Мейсън даде знак на Стен и двамата се отдалечиха към по-уединена част на мостика.

— Не разбирам какво става — сподели Мейсън. — Бомбардирал съм половин планета и дори от пушещите руини някое бедно копеле успяваше да предава. Разпокъсани предавания, наистина. Но никога тишина, никога.

— Има само един начин да си отговорим на въпроса — каза Стен.

— Искаш да кажеш, да кацнем въпреки всичко?

— Точно това си мислех.

— Но Императорът искаше голямо представление. Почетна стража. Аз да съм в бяла парадна униформа. Ти във фрак и целият оркестър да свири за възхитените тълпи, когато ти и Каканът се поздравите един друг.

— Ще уредя нещо от този порядък по-късно — каза Стен. — Императорът се тревожи за това място. По-добре да забравим за представлението и да разберем какво става.

Той поклати глава, за да подсили казаното.

— Не мога да си представя какво би казал, ако се върна и докладвам: „Съжалявам, сир. Мисията се отмени. Изглежда, населението на Джохи страда от чума, или нещо подобно.“

— Ще се приземя — съгласи се Мейсън. — Но ще съм в пълна бойна готовност. И готов за действие.

— Оставям се в способните ви ръце, адмирале — заяви Стен.

Мейсън изсумтя и се обърна към комуникационния център. Стен тихомълком напусна мостика.

— Ама че призрак, Килгър — промърмори Стен. Изтри потта от веждата си и вдигна яката, за да защити врата си от жестокото джохианско слънце.

— Може би мъничкият призрак носи бомби със себе си — предположи Алекс.

Стен огледа още веднъж космодрума Рурик. Освен неговите хора, наблизо нямаше никого. Нито едно живо същество във всеки случай. За миг му се стори, че видя обгорял крайник сред отломките край големия бомбен кратер. А може и да беше оптическа илюзия, породена от жегата и убийствената за белите дробове влажност.

Имаше подобни кратери из целия космодрум, както и овъглени останки, вероятно на няколко паркирани тактически кораба и много бойни коли.

Въздухът се раздра от внезапен рев и надолу се спусна малка вихрушка, като загребваше парчета от отломките, докато се плъзгаше по земята. Със странното поведение на циклоните, големи и малки, тя мина покрай ръба на огромния кратер в центъра на полето. Друга дупка от бомба. Проклета огромна бомба. Дупката беше на мястото, където някога се беше издигала контролната кула.

Торнадото се издигна и изчезна.

— Сега знаем защо никой не ни се обади — отбеляза Стен. — Всички са твърде уплашени. Не искат да бъдат забелязани.

— Но пък всички слушат — вметна Алекс.

Стен кимна.

— Чакат да разберат кой ще победи.

Нажежена светкавица разцепи небесклона. После отекна оглушителен гръм.

Гурките вдигнаха миниуилигъните си. Нещо — или някой — идваше. Стен успя да различи дребна фигура, която си проправяше път покрай руините на контролната кула. Синд и нейните съгледвачи? Не. Те бяха докладвали от друга посока.

— И все пак идва един от тях — каза Алекс.

— Може би диригентът на оркестъра.

Постепенно малката фигура стана по-голяма. Стен успя да различи нисък, широкоплещест човек, който се потеше обилно в жегата. Като подръпваше тромаво подгизналите си дрехи, мъжът вървеше бавно напред. С лявата си ръка уморено размахваше импровизирано бяло знаме.

— Пуснете го да мине — нареди Стен на гурките.

Те разтвориха редиците си и мъжът докуцука облекчено до Стен. Свали античните си очила. Избърса ги със знамето. После ги сложи обратно. Погледна към Стен със странно уголемените си кафяви очи.

— Надявам се вие да сте посланик Стен — каза той. — И ако наистина сте, дълбоко съжалявам за нескопосания прием.

Той погледна към бомбените кратери.

— Ау. Явно наистина са го направили.

После се обърна към Стен.

— Вие сте посланикът, нали?

— Аз съм — потвърди Стен.

— О! Простете ми. Жегата обърка бедната ми торкска глава. Аз съм Мениндер. Може би единственият човек, с когото можете да говорите за моите хора.

Той избърса потната си ръка в дрехата и със смутена гримаса я протегна напред.

Стен я стисна. После посочи към разрушените здания.

— Какво е станало?

Мениндер въздъхна.

— Неприятно ми е аз да ви съобщя новината, но Каканът е мъртъв.

Стен трябваше бързо да бръкне в торбата с дипломатически номера, за да обърне зяпването в професионално удивление.

— Какво е станало, по дяволите? — попита Килгър. — И кой уби стария…

— Естествена смърт — увери ги Мениндер. Бързо разкопча яката си. — Аз самият бях там. Видях всичко. Беше ужасно преживяване. Тъкмо се канехме да седнем да… вечеряме, когато Каканът се свлече на масата. Мъртъв. Просто така.

Той щракна с пръсти.

— Имаше ли аутопсия? — полита Стен невъзмутимо.

— Божичко, имаше ли аутопсия?… — замига Мениндер. — Никой не искаше… Искам да кажа, предвид обстоятелствата, сметнахме, че е разумно… Два екипа работиха върху него. И наистина направихме щателен анализ на докладите. Просто за да сме напълно уверени.

Той отново закопча яката.

— Наистина се оказа естествена смърт.

— Кога е погребението? — попита Стен. Смъртта на Какана беше провалила целия замисъл. Императорът нямаше да е доволен.

— Трудно е да се каже. Виждате ли, всички се съгласихме да стигнем до единодушие след последния доклад на главния патолог. Съгласието ни обаче донякъде се разпадна, преди да успеем да поговорим за погребението. — Мениндер посочи бомбените кратери. — Ако разбирате какво искам да кажа.

Стен схвана.

— Не бих искал да обвинявам никого — продължи Мениндер, — но джохианците започнаха всичко. Скараха се помежду си кой да бъде новият Какан. Никой не потърси нашето мнение. Макар да им заявих ясно преди стрелбата, че имам свои виждания по въпроса.

— Естествено — каза Стен.

— Както и да е, когато джохианците изчерпаха обидите си, започнаха да се бият. Всички се спотаихме. После отклонила се бомба падна в средата на торкски квартал. Беше… доста неприятно. Родният ми свят сметна, че е най-добре да изпрати милиция.

— О? — възкликна Стен.

— Само за да защити моите хора. Не за да влиза в конфликт с джохианците.

— И как се развиха нещата?

— Не особено добре — въздъхна Мениндер. — Аз и не смятах, че е възможно. Станаха някои… хм… остри размени, така да се каже.

Стен схвана отлично.

— Разбира се, след като нашата милиция се появи, е, богазите и суздалите решиха, че и те се нуждаят от допълнителна защита.

— Досетих се — оповести Стен. Нещата ставаха от лоши по-лоши.

— Е, значи ви е ясно. Сега имам една наистина лоша новина за вас — каза Мениндер, като погледна часовника си и се огледа нервно към космодрума.

— О, значи дотук бяха добри новини, тъй ли? — изръмжа Килгър, на когото това му харесваше дори по-малко, отколкото на Стен, ако подобно нещо изобщо бе възможно.

— Вижте, всички се бяха залепили за извънредните честоти, като се молеха кавалерията да дойде. Всички чухме излъчванията ви. Хората вероятно са пренатоварили фиша на Джейн, за да проверят „Виктори“ — той посочи издължения корпус на императорския кораб. — Лично аз вече знаех. Гордея се, че съм в час с новостите. Но почти не бях чувал за вас преди.

И кимна към Стен.

Стен изруга тихо, като се сети как свързочният офицер твърдеше, че е опитал всичко.

— Значи… аз съм кавалерията — каза Стен.

— Схванахте, посланик — потвърди Мениндер. — Проверих в имперския „Кой кой е“. Доста внушителна биография. Военен герой. Герой дипломат. Дясната ръка на Вечния император. Поне така звучи на Джохи.

Стен можеше да си представи. Но това не беше добре. Определено не беше планирал така този гаден ден.

— Всички идват насам — продължи Мениндер. — Бързах като хала, за да ги изпреваря. А те ще искат ухото ви. Ще се изкормят един друг, докато го откъснат от трупа ви, ако трябва.

Мениндер направи кратка пауза, преди да продължи.

— Виждате ли, който ви хване, ще стане главатар на глутница. — Той потрепери. — Трябва да внимавам. Някои от най-добрите ми приятели са суздали.

— Предполагам, че имате някакъв план — каза Стен. — Иначе нямаше да сте тук.

— Определено имам — потвърди Мениндер. — Макар че може би ще ми е трудно да ви убедя в добрите си намерения.

— Аха. Разбирам — отвърна Стен. — Смятахте, че можем да проведем спокоен разговор в някой безопасен торкски квартал. Прав ли съм?

Мениндер се усмихна.

— Какво толкова? Струваше си да се опита. Ако не сте съгласен, може би е най-добре да се махате оттук. Бързо.

Стен не обърна внимание на предупреждението. Мислеше. После му просветна.

— Колко далече е посолството?

Неутрална територия. Никой нямаше да посмее да стреля по имперското посолство или дори в близост до него.

— В другата част на града е — обясни Мениндер. — Няма да успеете.

Чу се тракане и тежко стържене на вериги. Стен подскочи и видя бронирана наземна машина да си пробива път сред отломките. Малък флаг се вееше от тръбата до картечниците на танка. Нямаше нужда да пита. Беше джохиански.

Чу се вик от другата страна на полето. Стен се обърна и видя Синд да тича устремно, следвана от съгледвачите Бор. Тя крещеше някакво предупреждение и сочеше към ниска сграда зад гърба си.

Облак прах от мазилка внезапно изригна от сградата. Цялата предна част се срина. Още едни вериги изникнаха под дъжда от метал и тухли. Втората машина също беше бронирана. Имаше картечници и също носеше флаг — и този беше джохиански.

Синд стигна до Стен.

— И това не е всичко — посочи тя към танка. — Има още такива. И войници. А и както изглежда, голяма тълпа идва насам.

Главното оръдие на танка внезапно се обърна. Двете машини бяха установили контакт. Едновременно откриха огън, изхвърляйки във въздуха уранови бронебойни снаряди.

Гласът на адмирал Мейсън се разнесе от външните високоговорители на „Виктори“:

— Предлагам да си тръгваме, адмирале — заяви той.

Стен се съгласи. Обърна се към Мениндер.

— Най-добре е да се скриеш някъде — каза му той. — Късмет.

— Ще ни трябва доста повече от късмет — смънка Мениндер и изчезна да търси прикритие. Стен и другите се затичаха към кораба и се изкачиха по рампата.

Зад тях избухна първо единият танк, а после и другият. Един снаряд се блъсна в кораба. Появиха се още танкове. Оръдията им бълваха огън.

Притиснат от нарастващото ускорение при излитането на кораба, Стен наблюдаваше как бойното поле се смалява на главния екран на мостика.

Интересно посрещане, помисли си. Сега как, по дяволите, щеше да оправи тази каша?

Стен последва Мейсън в адмиралската каюта, като се чудеше какво да предприеме. Докато обсъждаха различни възможности — някои от които варираха от негодни до откровено глупави, — докладите продължаваха да ги засипват. Джохи вече не мълчеше.

Очите на Стен се плъзнаха по извлеченията от предаванията, които свързочният офицер му беше дал.

— Побъркали са се — обобщи той. — Всеки нарича останалите с какви ли не вулгарни имена. Предизвикват се да излязат и да се бият достойно.

Той продължи да чете, после подсвирна и вдигна поглед.

— Което и правят.

— Джохианската милиция е заклещила някакви торки в сграда. Те отказали да излязат и да бъдат заклани. Накрая джохианците я подпалили.

— Чудесно — възкликна Мейсън. — Освен всичко, имаме толкова много бунтове, че алгоритмичният компютър изгърмя, докато се опитваше да направи прогноза колко бързо може да се разпространи метежът.

Той изсумтя.

— Толкова за дипломацията. Доказва собствената ми теория за поведението на средностатистическия гражданин. Единственото, от което разбират, е куршум в мозъка.

— Не смятам, че това ще помогне тук — възрази Стен сухо. — Императорът иска сърцата и умовете им. Скалповете им няма да му послужат за нищо.

— И все пак — не се съгласи Мейсън.

— Знам — каза Стен. — С тези приятелчета е наистина изкусително. За съжаление, това, което се случва сега, е предизвикано от идването ни.

— Няма да поема вината за това — извика Мейсън разгорещено.

Стен въздъхна.

— Никой не иска това от вас, адмирале. Аз съм този, когото Императорът ще държи отговорен. Макар че, ако нещата се влошат, може да не се задоволи само с мен.

Мейсън отвори уста, за да протестира. Стен вдигна ръка и го накара да замълчи. Осени го внезапна мисъл.

— Баща ми ми е разказвал за един звяр — поде той. — Мисля, че го наричали муле. Бил е борец. Упорит и зъл борец. Казваше, че единственият начин да му привлечеш вниманието бил, като го удариш първо с дъска.

— Вече предложих нещо сходно — каза Мейсън.

— Да, знам, но за тези същества удар по главата може да се окаже твърде завоалиран… Добре, ами ако опитаме така…

Мейсън се приведе, докато Стен очертаваше плана си.

Джохианската тълпа се приближаваше към барикадата на богазите, като мяташе камъни, отломки и обиди към малката група от защитници на квартала. Магазините от двете страни на широката главна улица на Рурик бяха с напълно строшени витрини. Много от тях бяха обхванати от пламъци.

Над тях небето беше потъмняло от буреносните облаци. Те се движеха тежко и се блъскаха едни в други, и сини светкавици проблясваха между тях.

Висок джохианец се покатери по купчината от мебели и парчета дърво, които образуваха барикадата. Той метна граната, обърна се и побягна към безопасно място.

Огнестрелен откос го застигна. В същия миг гранатата избухна. Експлозията разкъса няколко от богазите. Чуха се викове, изпълнени с гняв и болка.

Голяма женска богази скокна през дупката, направена от гранатата. Шиповете се подадоха от предната част на ръката й, докато хващаше двама джохианци. Удари с човката си веднъж. После отново. Черепите изпукаха като черупки на яйца.

Тя пусна труповете на земята и се обърна в търсене на друга жертва. Тежка метална тръба я уцели в гърлото. Женската богази се свлече до двата трупа.

Още богази излизаха навън. След миг отводнителните канали на главната улица щяха да се напълнят с кръв.

Някъде отгоре долетя внезапен пронизителен рев. Силен вятър профуча през улицата, като засипа всички с прах и малки отломки. Тълпата спря насред устрема си и се вгледа нагоре.

Блестящият бял корпус на „Виктори“ се спусна по булеварда към тях. Не високо в небето, а малко под покрива на високите сгради около улицата, огромно туловище, което не беше създадено, за да влиза в сърцето на града.

Близо до барикадите ревът се усили и бойният кораб закръжи във въздуха с маклийновите си двигатели, достатъчно близо до тълпата, за да могат всички да видят имперските емблеми отстрани.

Това беше императорското присъствие — железен юмрук и застрашителен повелител в едно.

— Господи, виж това — прошепна един от джохианците.

— Може би сега справедливост получим — каза една от богазите.

— Почакай! Какво прави той? — извика още един изпълнен с благоговение джохианец, докато разсеяно държеше ръкава на една от богазите.

„Виктори“ се спусна още по-ниско, докато не застана на двадесет метра над главите им. Тълпата се сви под тъмния облак на туловището му. Двигателите се запалиха, после корабът започна да се движи напред и надолу по широката улица.

Двете страни в конфликта зяпнаха след него. После се спогледаха. Подръчните оръжия издрънчаха на земята, хвърлени от ръцете и стискащите крайници.

Над тях мрачното небе внезапно се беше превърнало в яркосин лазур. Слънцето окъпа перестите облаци в хиляди цветове. Въздухът беше свеж и пропит с аромата на пролетта.

— Спасени сме — оповести един джохианец.

— Знаех си, че Императорът няма да ни изостави — каза друг.

Някой извика от покривите:

— Корабът се насочва към имперското посолство.

Магията се разтури и тълпата, като се смееше и подвикваше от радост, се устреми след кораба.

„Виктори“ се носеше бавно над паважа. Зад него улицата внезапно се запълни с море от същества. Богази и джохианци, суздали и торки, всички се бяха смесили, шегуваха се и се поздравяваха едни други.

Хиляди други същества се показваха от прозорците на високите сгради и приветстваха „Виктори“ във величествения му полет.

Навсякъде из Джохи — всъщност навсякъде из купа — съществата прекъсваха заниманията си и се устремяваха да видят пратеника на Императора.

По времето, когато корабът достигна имперското посолство, имаше буквално милиони създания, заобикалящи обширните му, затворени с порти земи. А имаше още милиарди, които гледаха предаваното от новинарските екипи.

Всички конфликти бяха преустановени.

Вътре във „Виктори“ Стен приглади дрехите си. Синд прокара пръсти през косата му, като намести няколко кичура.

Алекс погледна към екрана и видя огромната тълпа, която ги очакваше вън.

— Ти си скапан вълшебен свирач, млади Стен — каза той.

— Не го казвай — помоли го Стен. — На него са му платили в плъхове. Или в домашни маймуни, и не знам кое е по-лошото.

Член на екипажа даде необходимите команди. Вратата на кораба се разтвори. Стен усети полъха на свежия въздух по лицето си. Чу изтракването на рампата, спуснала се до земята.

— Добре — заяви той. — Сега нека копелетата да дойдат.

И пристъпи навън сред буря от овации.