Вещерите от Сарамир

Двадесет и четвърта глава

Докато стоеше в Чайм, Асара отново извърши убийство. Това бе доста неоправдан риск, понеже изобщо не чувстваше такъв глад, ала имаше нужда да се поразсее малко, а пък потискащото селище не й предлагаше никакви развлечения. Пак избра мъж, защото хранеше по-голямо уважение към жените, отколкото към силния пол, и нямаше да изпитва такова чувство за вина, каквото би я измъчвало, ако убиеше някоя дама. Конкретната й жертва беше един пияница — як, жилав кавгаджия, който не се боеше да избере най-краткия път до къщата си, независимо от липсата на каквото и да било улично осветление и произтичащия от това непрогледен мрак. Асара му даде добър урок.

Впоследствие, когато беше скрила тялото така, че да не бъде открито до няколко дни, тя се върна в стаята си. Изобщо не се притесняваше, че ще я хванат. По тялото му нямаше никакви следи, нищо, което да ги свърже. Той просто се беше загубил, докато се бе прибирал една нощ, и беше станал жертва на студа. А може би сърцето му внезапно бе спряло. Все пак човекът редовно прекаляваше с алкохола и всички го знаеха.

Асара седеше в стаята си, сама. Както предпочиташе. Както винаги бе била.

Спартанското обзавеждане, характерно за всичко в Чайм, не правеше изключение и тук. В центъра на помещението имаше двойно легло, чиито потъмнели от годините вълнени завивки бяха наядени от молците. Дъските на пода бяха голи, избледнели и изтъркани, а на една от стените се мъдреше фенер. Като изключим тези неща, в помещението нямаше нищо друго. Планинските ветрове виеха навън и проникваха в стаята през цепнатините в стените, галейки кожата на Асара с ледените си лапи. Беше студено, както винаги, защото тукашният бриз прорязваше до костите дори и през лятото. Фенерът не беше запален, ала това нямаше голямо значение за жената — нощното й зрение бе перфектно, досущ като на котка. Тя се вслушваше в нощта и внезапните пориви на вятъра, които брулеха разхлопаната странноприемница.

Блаженството, което я беше обхванало след задоволяването на глада й, се оказа доста краткотрайно и Асара изведнъж бе обзета от мрачно настроение. Тя седеше с кръстосани нозе върху раздърпаните завивки на леглото и се взираше в празната стая. Сама, винаги сама. Не познаваше никакво друго състояние. Никой не приличаше на нея — даже и другите Различни. Тя беше просто една сянка, една нула, без каквато и да е идентичност или кауза. Едно нищо. Та тя дори не беше себе си!

Нямаше никакви спомени от детството си. Беше време, когато бе искала да може да се погледне в момента на раждането си, мислейки си, че ако види лицето си — дори и да е сбръчканото, червено, топчесто лице на новородено бебе — ще може да установи самоличността си, да има първообраза на всичките си по-сетнешни индивидуалности. Това обаче бяха само фантазии. Пък и тя подозираше, че онова, което щеше да види, нямаше изобщо да й хареса.

Майка й бе умряла, докато беше бременна с нея. През ранните си години, когато се бе нагърбила със самотната мисия да научи повече за себе си, бе открила мястото, където се беше родила. Там чу за някаква жена, която забременяла и само след три месеца излиняла до смърт. Коремът й обаче бил толкова подут, че когато селските доктори го отворили, намерили вътре пораснало бебе. Асара нямаше никакви съмнения, че това е била тя. Тя бе изсмукала живота на майка си още докато се бе намирала в утробата й.

Никой не знаеше какво се бе случило с бебето. Може би го бяха дали на нечие семейство, а може би беше изчезнало безследно. Бе извънредно трудно да проследи собствените си стъпки, след като на всяко ново място тя се превръщаше в различен човек.

Спомняше си няколко майки и татковци, които я бяха взимали да се грижат за нея. Тя просто бе неустоима за тях. Преизпълнена с типично детското желание да се хареса, Асара несъзнателно се променяше постепенно, ден след ден, така че да прилегне на представата на родителите си за идеалното дете. Тя ги омагьосваше, като изпълняваше най-съкровените желания на сърцето им. Обаче винаги, рано или късно, наставаше време да си тръгва. Когато някой роднина забележеше драстичните промени, които бяха незабележими за родителите, ала не и за човек, който не беше виждал детето от година; когато ненаситният й глад отнемеше прекалено много животи; когато хората започваха да си задават въпроса откъде всъщност беше дошла — тогава трябваше да си замине, оставяйки единствено спомена за необичайната болест, позната като Спящата смърт, след себе си. Тя се проявяваше рядко и имаше произволен характер, както и не оставяше никакви следи по тялото на жертвата. Като че ли и животът на близките й ги напускаше с изчезването й.

Растеше бързо. Когато стана на шест жътви, зловещият й глад се прояви за първи път и инстинктът я научи как да го задоволи, по същия начин, по който подтиква бебетата да търсят майчината гръд или по-възрастните — да се целуват. Дори на тази крехка възраст Асара бе изключително интелигентна и винаги беше много предпазлива, макар че имаше и случаи, в които за малко да я хванат. Когато беше по-млада, гладът й бе много по-силен, защото й трябваше енергия както за промяна, така и за растеж. На тринадесет жътви вече имаше тялото и съзнанието на момиче на осемнадесет жътви. В онези дни сякаш поглъщаше и нещо друго от жертвите си — късчета от натрупания опит и знания, благодарение на които съзнанието й не изоставаше от тялото й. Тя изгуби безвъзвратно тази способност с отминаването на детството — това се оказа една от онези цени, които всеки човек трябва да плати, за да порасне.

Необичайният й растеж означаваше, че Асара непрекъснато трябваше да се мести, докато научаваше суровите уроци на живота; ала тя се оказа добра и внимателна ученичка, поради което успя да избегне съдбата на повечето Различни. Гледаше да стои далеч от Чаросплетниците и от омразата на тези около тях, докато усъвършенства уменията си до такава степен, че да прикрива добре състоянието си.

С течение на времето се изпълваше с все повече горчивина и негодувание. Ровеше се в миналото си и откриваше само разпокъсани фрагменти, никой от които не я задоволяваше. Най-накрая се отказа. И въпреки всичко не можа да се избави от това чувство — дори и сега, осемдесет жътви след раждането си, то продължаваше да я гризе. Тя бе празна отвътре. Не беше нищо повече от един кух огледален образ, отразяващ представите на другите хора за красотата, ала под бляскавата фасада нямаше нищо. Една празнота, която засмукваше животи, ала никога не се запълваше. Тя я караше да се храни със съществата, които имитираше, отчаяно жадувайки светлината им като нощна пеперуда, привлечена от свещ. Тя бе само един образ, един паразит… всичко друго, само не и човешка личност.

Годините й бяха дали възможността да променя както убежденията си, така и облика си. Бе прекарала известно време като мъж, преди да реши, че това не й подхожда особено. Опита се да потисне чудовищния си глад и да се освободи от него, но в крайна сметка не можа да се отърве от убедеността, че човешките същества са досущ като някакъв добитък, само дето бяха по-непредсказуеми. Останалите бяха опасни за нея — Чаросплетниците и благородниците жадуваха смъртта й, понеже тя представляваше заплаха за тях. Не, тя не дължеше на човечеството никакви услуги и макар че все още изпитваше някакво подобие на чувство за вина и разкаяние, когато пожертваше някой особено хубав живот заради глада си, се чувстваше по-скоро като непослушно дете, счупило нарочно красива ваза.

Всички промени обаче водеха до една и съща скука и празнота. Ето защо в момента си седеше съвсем самичка в стаята си в Чайм и се чудеше кога ли ще му дойде краят.

Асара се събуди около десет сутринта, миг преди на вратата й да се почука. Тя се облече набързо и отвори.

На прага стоеше собственикът на странноприемницата — мършав, прошарен, жилав мъж с два-три зъба в устата си. Жената веднага отмести поглед от него, насочвайки го към фигурата в съседство. Очите им се срещнаха и човекът отсреща се усмихна едва-едва, като че ли това изясняваше цялата история, която трябваше да разкаже.

Кайку.

— Туй момиче ви търсеше — каза собственикът. — Разпитваше из целия въртълък.

Кайку пристъпи в помещението. Изглеждаше двойно по-слаба в сравнение с онзи момент от преди три седмици, когато предприеха планинското си пътуване. Асара я прегърна внимателно; имаше чувството, че може да я прекърши с голи ръце — момичето бе станало кожа и кости.

— Донеси ни храна — нареди тя на собственика. — Месо, риба.

— Значи и тя ще остане в тази стая, тъй ли? — попита той с известно неодобрение в гласа.

— Да — беше категорична Асара. — Ще остане.

Когато се обърна към девойката, тя вече се бе проснала на леглото, потънала в дълбок сън.

Останаха в стаята през следващите три дни. През по-голямата част от това време Кайку спа, а Асара я наглеждаше. Момичето сякаш се бе затворило в себе си, а щом погледна очите й, жената разбра, че изпитанията й не са имали само физически характер. През първия ден девойката почти не си отвори устата, а на втория говори съвсем малко. Асара не я насилваше — дори не я попита дали е намерила манастира, или не. Много добре знаеше, че отговорът е утвърдителен. Баща й имаше същото изражение, когато се бе върнал в дома си в Гората на Юна, малко преди нападението на шин-шините. Жената реши просто да изчака, докато момичето не се възстанови, а междувременно щеше да бди да не й се случи нещо лошо.

По настояване на Асара собственикът им носеше храна през определено време. Тази услуга се заплащаше. Парите, които Асара и Кайку носеха, не бяха нещо кой знае какво за градските стандарти, ала се оказаха цяло състояние за Чайм. Кайку започна да се храни — едва-едва в началото, а после, когато свитият й стомах се поотпусна при възможността да навакса изгубената енергия, се нахвърли на храната като вълк. През нощта спяха сгушени една в друга заради студа и ужасното течение. Асара накара собственика да донесе още чаршафи, ала Кайку въпреки всичко продължи да трепери.

На третия ден момичето вече се чувстваше по-добре. Тя се обърна към Асара, която седеше на края на леглото и сресваше косите си, и заговори:

— Сигурно си любопитна да узнаеш къде съм била.

— Да, мислех си за това — отвърна жената.

— Прости мълчанието ми — рече Кайку. — Трябваше да помисля върху много неща.

Някогашната прислужница спря да се реше и се обърна, за да погледне към девойката, която седеше на леглото, увита с одеялото, обгърнала коленете си с ръце.

— Доста си страдала — отбеляза, оправдавайки я.

— Не повече, отколкото заслужавах — отвърна тя. После разказа на Асара за това, което беше видяла и направила, за пътешествието й през планините, за това как бе убила Чаросплетника, чиито дрехи бе откраднала, за Маската и за прекосяването на преградата, която скриваше манастира от външния свят. Разказа й за обиталището на Вещерите и за странните същества вътре в него, за тъмницата, където бяха затворени Различните, както и за обвинението на онази твар: „виж какво направи с нас…“.

Очите на Асара се разшириха, когато Кайку й съобщи какво бе видяла в залата, където се намираше вещерският камък, а после й описа и видението, с което Маската я беше осенила. Тя не заплака, когато заговори за баща си и неговата съдба; ала сълзите проблясваха в очите й, потрепвайки зад клепките й. Накрая разказа на събеседничката си за истинската същност на вещерските камъни. Ревниво охраняваният източник на могъществото на Чаросплетниците беше виновен за заразата в земята. Кайку, Асара, Кайлин, престолонаследничката Лусия… всички Различни бяха просто страничен ефект от енергията на вещерските камъни, която Чаросплетниците втъкаваха в своите Маски.

Докато момичето говореше, жената остана буквално без дъх от изумление. Всяка дума обаче сякаш засилваше скептицизма й. Вещерските камъни — източник на заразата? Чаросплетниците — виновни за появата на същите тези Различни, чиято смърт жадуваха толкова много? За първи път от много време насам Асара чувстваше, че се намира на прага на нещо, което наистина си заслужаваше. Всичко, за което беше работила през последните години с Аления орден и Либера Драмак, цялото онова време, когато беше прислужница на Кайку… всичко това изведнъж изпъкна ясно пред нея, тя усети пулсирането на кръвта в тялото си и се почувства жива.

— Знаеш ли какво си открила? — едва можа да каже жената. — Знаеш ли какво означава това? — Тя сграбчи момичето за ръката. — Сигурна ли си? Сигурна ли си, че това наистина са били спомените на баща ти? Че не си изпаднала в делириум?

— Абсолютно, доколкото мога да бъда сигурна в нещо — каза уморено девойката. — Обаче записките на татко изгоряха заедно с къщата, а ако е имало някои в апартамента му в Аксками, много се съмнявам, че си стоят непокътнати там и ни чакат да ги намерим.

— Но това може да унищожи Чаросплетниците! — въодушевяваше се Асара. — Ако благородниците разберат, ако можехме да го докажем… яростта, че са били мамени толкова дълго време… духове, дори и да не можем да сторим това, поне да се опитаме да посадим семето на съмнението, да им помогнем да си зададат правилните въпроси! Защо никой не се е замислял за това преди?

— Замислял се е — отвърна Кайку. — Обаче повечето учени са покровителствани от благородник, който на свой ред има Чаросплетник. Най-вероятно са се сблъсквали с инциденти, преди да успеят да напреднат достатъчно в проучванията си. Баща ми беше независим учен, пазеше изследванията си в тайна, и пак беше разкрит.

Асара почти не я слушаше.

— Как успя да се измъкнеш, Кайку? От манастира?

Девойката вдигна рамене.

— Беше лесно.

Тогава й разказа останалата част от историята си. Когато се бе свестила от припадъка, породен от глада и напрежението, се бе насилила да се изправи на крака и се беше опитала открие път до по-централните части на манастира, където трябваше да има храна. Кайку не можеше да каже дали Маската й бе помогнала, или не, ала не след дълго откри кухнята, където се суетяха някакви дребни слуги, които не беше срещала до този момент. Те имаха телосложението на джуджета, бяха жилави и мургави, а пуешките им физиономии не разкриваха нищо за мислите им — ако изобщо имаха някакви мисли. Изглеждаха простовати и раболепни — идеални за слуги.

Кайку посочи към една чиния, направена от кост, а после и към фурната. Така си поръча ястие от зеленчукови корени, странен хибрид между картофи и ориз, и късове тъмночервено месо, плуващи в мазен сос. Момичето взе храната си и се отдалечи, търсейки местенце, където да може да засити глада си необезпокоявана. Сгуши се в една ниша на коридора, надигна малко Маската си и изсърба порцията си, притеснявайки се да не би някой да види лицето й. Съмнителната манджа се оказа изключително вкусна, навярно поради обстоятелството, че и тя самата не помнеше откога не бе слагала нещо в стомаха си. Върна се за още и слугите веднага й напълниха чинията, без да задават въпроси. Оттогава нататък Кайку се ориентираше по кухнята, използвайки я за отправна точка при скитанията си из манастира.

Трябваха й няколко опита да намери пътя към външния свят, по време на които окончателно се убеди, че дегизировката й е безупречна. Чаросплетниците бяха доста ексцентрични същества, които водеха уединено съществуване. Натъкна се на някои от тях по коридорите — сврени в ъглите, поклащайки се в унес и мърморещи си нещо под носа. Част от тях й крещяха нещо, когато минеше покрай скривалищата им, ала повечето не й обръщаха никакво внимание. Скоро разбра, че Чаросплетник, който не говори, не е нещо чак толкова необичайно на фона на безумието на манастира, и тази мисъл й подейства успокояващо.

Нямаше никакъв готов план за действие, когато най-накрая съумя да намери изхода от лабиринта. Навярно си мислеше да се отправи обратно в пустошта, доверявайки се на късмета на Шинту, за да намери пътя до Чайм. Ала Шинту изрази благосклонността си по друг начин.

Щом се озова отново сред суровостта на заснежения пейзаж, забеляза някакво оживление из малкия пост, разположен на планинския склон срещу манастира. Тя прекоси моста и отиде да провери какво става. Няколко дузини от дребните слуги спускаха чували и сандъци по дългата каменна стълба, водеща до подножието на планината. Тя остана загледана в тях за известно време, преди да разбере какво точно правеха. Товареха каруци! Внезапно въодушевена, девойката бързо мина покрай тях и започна да слиза по стълбата. Спускането беше много дълго и изнурително, ала тя имаше чувството, че изпусне ли тази възможност, може никога да не получи друга.

В основата на стълбите видя, че усилията й не са били напразни. Там се виждаха три гигантски каруци с големи колела, обвити с вериги, в които бяха впрегнати манкстуи. Неколцина Чаросплетници се суетяха около тях. След краткотраен размисъл стигна до извода, че е по-добре да не се крие сред сандъците в каруците, ето защо направи единственото нещо, което й се стори подходящо. Пейките за коларите бяха достатъчно широки да поберат трима души, а всяка кола имаше по един водач. Кайку се разположи на една от тях и зачака.

Сякаш минаха часове, преди слугите да приключат с товаренето. През това време момичето остана неподвижно, молейки се никой да не започне да я разпитва. Надяваше се закрилата на лудостта на Чаросплетниците да й помогне и този път. След известно време един от слугите-дребосъци зае мястото до нея. Той я погледна незаинтересовано, после дръпна поводите и манкстуата се затътри напред. Девойката си отдъхна; Чаросплетниците останаха зад тях.

Отне им няколко дена да стигнат до Чайм. Слугите разговаряха помежду си на някакъв неразбираем диалект, ала нито веднъж не се опитаха да заговорят Кайку. Те не обръщаха внимание нито на това, че се хранеше уединено, нито пък на внезапните й изчезвания, когато ходеше до тоалетната. По някое време преминаха изтъканата в Чаросплетието преграда, скриваща манастира от външния свят, ала тя като че ли не оказа никакво въздействие на дребосъците; те продължиха да се движат право напред. За момент момичето отново бе пометено от всепоглъщащото усещане за блаженство, породено от този златен свят на потрепващи нишки, след което почувства как той се изскубва от нея с такава сила, че сърцето я заболя. Кайку бе овладяна от безмълвно отчаяние, обаче успя да го преодолее. По време на цялото пътешествие тя не обели и дума, и когато най-накрая пристигнаха в Чайм, можеше само да плаче от облекчение при вида на потискащото, занемарено селце.

— Когато стигнахме дотук — завърши тя, — намерих местенце, където да се скрия, и се преоблякох в моите дрехи. Маската и робата са в торбата ми — тя кимна с глава към обемистата торба в ъгъла на стаята. — Надявах се, че ще ме изчакате. Поне един от вас.

Асара остави неизречения въпрос за Тейн без отговор и това бе достатъчно за Кайку. Тя си замълча.

— Кайку, това, което си направила… Това е нещо страхотно — рече жената, опитвайки се да я утеши.

— Страхотно? — учуди се момичето, навеждайки поглед към покритите си с одеялото колене. — Не. Аз отново съм осъдена. Не виждаш ли? Заклех се пред Императора на боговете да отмъстя за смъртта на баща си. Чаросплетниците са отговорни за нея. Не някой от тях, който да е действал сам. Всичките. Как мога да… как може един човек да се изправи срещу Чаросплетниците? Как мога да унищожа създания, които убиват само с мисъл, които четат чуждите мисли? Мисията ми е невъзможна, ала клетвата ми не може да бъде отменена.

— В такъв случай ще трябва да се върнеш с мен на континента. Да се присъединиш към Аления орден. Достатъчно работа свърши тук, Кайку… повече от достатъчно. Един човек не може да ликвидира Чаросплетниците; ала ти направи повече благодарение на смелото си сърце, отколкото десетки преди теб. Освен това имаш и съюзници.

Момичето кимна, макар че още не беше напълно убедена.

— Права си. Обещах на Кайлин, че ще се върна. Нищо повече не мога да направя тук. Утре сутринта ще потеглим обратно.

Спусна се нощта, студената, сурова планинска нощ. Нахраниха се, после сложиха нощниците си и се пъхнаха бързо в леглото. Мисълта да напуснат колкото се може по-бързо това място се въртеше в главите и на двете, но имаше още един въпрос, който бе останал неизяснен, затова Асара никак не се учуди, когато Кайку започна тихо да плаче. Нямаше никаква нужда да я пита какво я натъжаваше, защото безпогрешно знаеше отговора.

— Той си е отишъл — промълви момичето, приближи се до някогашната си прислужница и зарови глава в рамото й.

Асара въздъхна.

— Казах му. За теб, за мен. Трябваше да знае това.

— Татко, майка, баба Коми, Мачим… дори и Мишани. А сега и Тейн — прошепна девойката. — Всички те ме напуснаха по един или друг начин. Колко още трябва да изстрадам, Асара?

— Всеки, с когото станеш близка, ще те изостави, Кайку — рече меко жената, усещайки изблика на неприятни емоции вътре в себе си, — докато не се приемеш такава, каквато си. Би ли предпочела Тейн да те изостави сега… или когато видеше очите ти след пламъците? В него бушуват много противоречия, които трябва да изглади, Кайку. Не се отчайвай. Може и да те намери отново.

Тези думи отприщиха отново сълзите на момичето.

— Мислиш ли, че ще направи така?

— Може би — рече Асара, а дъхът й оживяваше нежните коси на девойката. — А може би не. Той се учи и приема. Навярно в него има повече, отколкото съм си мислела. — Тя постави ръка върху главата на момичето и започна да я гали нежно. — Ти не си сама. Ала трябва да избереш да бъдеш Различна, Кайку. Престани да мислиш, че си една от тях. Сега те те ненавиждат. Те са като Мишани — дори и най-преданите ти приятели сред тях ще ти обърнат гръб. Ти нямаш никого, освен себеподобните си. А сега поне имаш мен.

Кайку се отдръпна от рамото на спътничката си и изтри очи с опакото на китката си. Усещаше погледа на Асара в тъмното, макар че виждаше само едва забележимото блещукане на нейните неестествени, зорки като на котка очи.

„Не, поправи се тя. Не неестествени. Красиви. Тя никога няма да се страхува от мрака като мен.“

— Ти си нещо много повече от тях — продължаваше събеседничката й. — Забрави всички ограничения и правила, които си научила. Нямаш никаква нужда от тях; използвай ги само когато е необходимо да се слееш с онези, които са ги измислили. Защо трябва да се съобразяваш и подчиняваш на онова, което са те научили, когато собствените ти учители биха те убили, стига да можеха? Не ги слушай повече. Не им се подчинявай. Отвърни на удара.

— Отвърни на удара — продума Кайку, а пръстите й докосваха шията на Асара. Бе зашеметена от думите на някогашната си прислужница, сърцето й щеше да се пръсне от вълнение, а душата й се разкъсваше едновременно от страх, възторг, тревога и усещане за свобода, каквото не беше изпитвала никога преди. За миг преградата между тях като че ли изчезна и споделяната топлина от телата им изведнъж стана наелектризиращо неустоима, а всички неща станаха позволени. В този миг Кайку прилепи устни към тези на Асара, която тъкмо се устремяваше към нея, понесена от същата вълна.

Те се разтопиха в едно цяло, притиснали гладката си кожа една към друга. Устните им бяха изсъхнали от вятъра, ала веднага се навлажниха от пламъка на страстта, а езиците им се докоснаха и преплетоха. Ръката на момичето се плъзна около извивката на талията на красавицата, погалвайки стегнатото й бедро, усещайки гъвкавите мускули под кожата й. Асара хвана Кайку за врата и се претърколи така, че девойката да остане под нея, долавяйки как дишането й се учестява в мрака. Тя възседна спътничката си и момичето почувства горещите й длани върху лицето си, нежните пръсти, които пробягаха по раменете й, обгърнаха гърдите й, погалиха връхчетата им и се спуснаха по плоския й корем.

Дишането на Асара бе станало много накъсано; за миг Кайку се усъмни, че нещо не беше наред, че тя се бе възбудила твърде бързо.

— Не бива да… — отрони запъхтяно Асара. — Не ме карай да…

Ала момичето не й обърна никакво внимание. Тя се изправи на колене в леглото и устните им отново се сляха, целувайки страстно жената, цялата превърнала се в топлина и усещане. Косите на някогашната й прислужница паднаха върху лицето на Кайку — сега тя разтваряше коленете на девойката, придърпвайки се още по-близо към нея, докато телата им се прилепиха едно към друго, разделяни единствено от тънките копринени нощници. Ноктите на Кайку се плъзнаха по гърба на прекрасната й спътничка, сякаш искаха да срежат преградата, която ги разделяше.

— Ти не знаеш… не знаеш какво може да… — измърмори протестиращо Асара, ала момичето вече бе свалило едната презрамка от рамото й, смъквайки я до лакътя й, устата й намери зърното на гърдата й и го засмука нежно. Жената потръпна от удоволствие, отметна косата от лицето си, бедрата й се извиваха срещу Кайку, а дишането й ставаше все по-повърхностно.

Тогава ръцете й сграбчиха здраво момичето и го събориха на леглото. Впила пръсти в черепа на по-младата жена, Асара хищно засмука устните й — по същия начин, както бе правила хиляди пъти преди. Нещо вътре в нея я предупреждаваше да спре, да спре, ала гладът и страстта й бяха разпалени до полуда от ласките на Кайку, и гласът замлъкна нечут. Асара изведнъж бе пометена от безразсъдното желание да отнеме онова, което беше вътре в момичето, да си възвърне обратно живота, който тя самата беше дала, да изсмуче онази своя част, която бе отишла у Кайку, когато бе откраднала дъха на прислужницата Кария, за да съживи с него мъртвата си господарка. Тогава част от Асара си бе отишла безвъзвратно и хубавицата бе осенена от прозрението, че именно заради това се бе върнала при Кайку, след като тя почти я беше убила в Гората на Юна.

Девойката усети нещо в поведението на жената, ала замъгленото от страстта й съзнание не можеше да определи дали ставаше въпрос за възбуда, гняв или нещо съвсем друго, а и сетивата й бяха твърде претоварени, за да разчита на тях. Асара я целуна още по-пламенно и Кайку почувства болка, като че ли някакъв орган в гърдите й щеше да бъде откъснат, а сърцето й щеше да се разкъса от настъпващия кръвоизлив. Красивата жена я засмука, неспособна да се спре, копнееща единствено да се задоволи по най-съвършения начин, който познаваше.

Внезапно вратата на стаята експлодира навътре.

Асара светкавично се отлепи от момичето, а самото то се претърколи в другия край на леглото, дишайки тежко като човек, който е бил на косъм да се удави. Тялото й усещаше близостта на смъртта, макар че съзнанието й отказваше да възприеме това, и тя почувства как бива овладяна от ужас и паника, когато в помещението нахълтаха Мамак заедно с още трима ниски, яки мъже, понесли мотики и лопати. Те се вцепениха при гледката, която се разкри пред тях — две жени, нощницата на едната от които се беше смъкнала от рамото, разголвайки дясната й гърда, дишащи тежко и доста изненадани. На лицето на Мамак се изписа похотливо изражение, ала в следващия момент Кайку изпищя и той експлодира.

Надигането на кана я разкъса отвътре, светът се превърна в една безкрайност от златисти нишки, поклащащи се в синхрон, диорама от прелестна светлина, която я изгаряше отвътре като разтопен метал, течащ във вените й. Ирисите й потъмняха до тъмночервено и тя избухна, реагирайки на страха, на страстта и изненадата. Девойката видя сърцето на Мамак като един трептящ възел, съставен от множество нишки, потокът на кръвта му, която течеше под прозрачната кожа, и го разкъса на парчета само с една мисъл. Той се взриви сред дъжд от пламнали кървави късове, който се посипа върху смаяните му спътници и осея леглото с отломки от овъглени кости, месо и мозък. Асара изпищя и се хвърли назад, напомняйки си инстинктивно какво се бе случило последния път, когато бе видяла Кайку да прави това.

Този път обаче бе някак си по-различно — по-стегнато, по-концентрирано. Този път появата му не беше толкова изненадваща и момичето успяваше да контролира посоката му, да го отклонява и насочва. Махвайки с ръка, тя взриви и другите мъже в стаята, разкъсвайки нишките, които ги съставяха, и когато те се съдраха, последваха пламъците и експлозивното освобождаване на енергията. Спътниците на Мамак се превърнаха в пламтящи огнени стълбове, а писъците им секнаха за секунди, щом дробовете и гърлата им бяха овъглени, а очите им заклокочиха, изпечени отвътре и отвън. Един от тях се хвърли към Кайку в един последен, обречен опит да си отмъсти, ала се строполи на леглото. То веднага избухна в пламъци.

Девойката усети как кана вътре в нея изгасва като свещ, изложена на ледения порив на вятъра, и зрението й се върна към нормалното, а златистите нишки изчезнаха под напора на завръщащата се реалност и сиянието на пламъците в стаята.

Пламъците.

Стаята беше цялата в пламъци.

Трябваха й няколко секунди, за да се окопити напълно. Асара вече беше станала и оправила нощницата си, възстановявайки благоприличния си вид, и в момента наблюдаваше внимателно девойката. Изглеждаше неспособна да реши кое е по-опасно — пожарът или тази, която го беше предизвикала. Въздухът бе изпълнен със задушаващата, противна миризма на изгоряла плът, а под тавана се кълбеше гъст черен дим.

Кайку се олюля, усещайки как главата й се замайва. Усилието да удържа кана, за да не изпепели цялата стая, я бе довело до ръба на припадъка. Асара видя, че е изтощена и веднага се приближи до нея, хващайки я за ръката.

— Хайде — изсъска тя. — Трябва да се махаме.

Кайку се остави да я повлекат, главата й се въртеше на раменете й като на марионетка, а червените й очи се затваряха. Жената събра дрехите им с една ръка и ги хвърли през отворената врата в коридора. После нарами пушките и торбите и изтика момичето от горящото легло. Огнените езици вече лижеха стените. Овъглените останки на единия от натрапниците, които продължаваха да горят, лежаха точно на прага, блокирайки изхода им.

— Трябва да го прескочим.

— Не мога — каза девойката.

Асара я зашлеви силно през лицето. Кайку се опомни, а очите й фокусираха погледа си.

— Скачай! — процеди красавицата.

Момичето се засили и прескочи горящия труп, прекалено бърза, за да могат пламъците да засегнат нощницата й. Коридорът От долния етаж се чуваха някакви гласове и стъпки, ала тя вече бе взела панталоните си и ги нахлузваше, запасвайки нощницата си в тях. В следващия миг и Асара направи скок, озовавайки се в коридора. Тя намъкна пътническите си дрехи тъкмо когато собственикът на странноприемницата и неколцина от наемателите се качваха по стълбите, помъкнали ведра с вода. Само секунда по-късно те вече бяха застинали на място, взирайки се в дулото на пушката на Асара.

— Уверявам ви, че съм изключително добър стрелец — рече им жената, присвивайки око, за да се прицели по-добре.

— Какво стана? — попита собственикът.

— Някогашният ни водач реши, че се е изморил да ни чака да го наемем отново, ето защо се опита да ни освободи от парите ни — отвърна му едновремешната прислужница. Можеше само да гадае за целта на посещението на четиримата мъже, ала това й изглеждаше най-вероятно, като се имаше предвид глупавия начин, по който Тейн парадираше с богатството им на връщане към Чайм.

— Махайте се оттам! — изкрещя един от мъжете зад собственика. — Това място гори, по духовете!

— Вземи торбите — нареди Асара на Кайку. Момичето веднага се подчини. Проявлението на кана вече я караше да се присвива от спазмите на агонията, които изгаряха тялото й.

— Какво искате? — извика собственикът. — Оставете ме да потуша огъня! Това място ми е прехраната!

— Два коня от конюшните ти — рече жената. — Можем да ги купим от теб или да си ги вземем насила. Избирай.

— Всемогъщи духове! — извика уплашено единият от мъжете. — Виж й очите!

— Различна! — изсъска някой.

— Да, Различна — отвърна спокойно Асара. — И ще направи с вас онова, което направи със стаята, ако ни се изпречите на пътя. Два коня, веднага, или оставаме тук, докато цялото това място изгори!

— Съгласен съм! — извика собственикът. — Момчета, вие изгасете пожара!

Повлякла Кайку зад себе си, Асара пое по коридора. Мъжете се втурнаха покрай тях, отвръщайки поглед от Кайку с отвращение и страх, понесли ведрата към пламъците.

— Добри коне — каза жената — и ще ти платим достатъчно, че да компенсира щетите по странноприемницата.

Собственикът я изгледа с омраза, ала прекрасно си даваше сметка какво означаваше това. Едно ново начало, на ново място, където животът нямаше да е толкова суров и мрачен.

— Имате ли парите сега?

Асара кимна.

— Тогава нека проклетата сграда изгори. Последвайте ме.

Препускаха през цялата нощ, носейки се на юг под хапещия вятър на Фо, непрекъснато увеличавайки разстоянието между тях и Чайм. Кайку заспа, привързана за седлото, защото нейната кана я бе изгорила отвътре, а Асара яздеше съвсем близо, за да може да направлява коня й.

„По какъв странен начин боговете ни събраха“, помисли си жената и продължи да препуска, докато зората не обагри със светлината си източното небе.