Усмивка в полунощ

Купе №7 Разказът е писан през далечната 1999 година... Тогава влаковете на БДЖ бяха все толкова некомфортни и миризливи, но пък романтиката, която цареше в купетата, беше безце нна. Тогава жените бяха по-толерантни към случайните запознанства и дори се случваше да излязат с някой, който не е манекен на фитнес-зала. Посвещава се на всички, ко ито все още си спомнят тези красиви мигове... Влакът беше почти празен. Зарадвах се, понеже в последно време никак не обичах компаниите, особено когато бяха нежелани и натрапващи се. Влязох в купето, затворих вр атата зад себе си и с облекчение запалих цигара. Някой беше казал, че пороците ни правят по-силни. Не знам дали бе прав, или просто това бе поредният опит на човека да оправдае жалкото си пристрастие към някои дребни удоволствия, но това бе точно това изречение, от което имах нужда, за да успокоя будната си както никога съвест. Виж , за да успокоя и мислите си, които препускаха из главата ми като стадо побеснели коне, трябваше да предприема значително по-решителна стъпка – като например да се о питам да поспя. В края на краищата не бях спал от доста време. Реших да се опитам да поправя злината, като изгася фаса и се отпусна безволно на седалката. Не знам колко време бе минало, нито пък какво точно ме накара да отворя толкова внезапно очи. На отсрещната седалка, точно срещу мен, бе изникнала сякаш от небитието млада жена, почти тийнейджърка, която пушеше нервно и гледаше през прозореца с празен поглед. Сепнах се. Сякаш бях видял призрак. Опитах се да издам нещо средно между спазматично прокашляне с лек извинителен оттенък и дрезгав смях над собствената си страхливост. Резултатът не бе никак успокояващ нито за мен, нито за неочакванат а ми спътница. Тя трепна и цигарата падна от ръката ѝ. – Хм... Здравейте – прочистих най-накрая богато покритото си с никотинов налеп гърло и успях да събудя джентълмена в себе си. – Отдавна ли ме наблюдавате как се пред авам доброволно на Морфей? – Всъщност тъкмо влизах – поотпусна се малко момичето, дори успя да изкара отнякъде слаба усмивка. Мислено пригладих перчема си и се усмихнах (също мислено, разбира се) в отговор – явно все пак прословутият чар на потеклото ми все още действаше. – Странно, че сте избрали да влезете точно в това купе – продължих с настоятелността си, въпреки че бе повече от очевидно, че последното нещо, което тя иска, е разгов ор по това време на денонощието и то в компанията на непознат във влака. – Всички останали са почти празни... – Не знам какво ме накара да вляза тук. Може би... просто не ми се седеше сама. Предпочетох да имам все някаква компания. – Дори и за целта да трябва да влезете при непознат, който може да се окаже изнасилвач, клошар или масов убиец? – усмихнах се вежливо аз. – Да, дори и това. – Не знам каква е тази самота и този стремеж към разговори, щом може дори да Ви накара да влезете в Купе №7... – Че какво е странното на това купе? – погледна ме изненадано момичето. Очевидно наистина не бе чувала нищо... или доста добре се преструваше. Ще видим... – Хм-м-м... ако наистина сте пропуснала историята на Купе №7 в този влак, значи наистина имате нужда от доста сериозен и продължителен светски разговор... или пък сте п роспали последните 20 години от живота си. Тя се усмихна: – В подобен случай би трябвало майка ми да ме е родила спяща. – Съмнявам се искрено в това, мадмоазел – поклоних се леко аз. – В такъв случай, след като пътят ни и без това е доста дълъг, а темите за разговор между двама случайни познати са твърде малко, бих счел да свой дълг да Ви разкажа историята на Диана и Тери Сторн... ако не възразявате срещу нахалството ми, разбира се. – О, не, моля Ви – запротестира тя с усмивка. – Помислете само каква скука би била, ако нямахте готовност да извадите като фокусник от ръкава си някоя-друга история.. . – Благодаря Ви, но след като ще навлизаме в дълбоките дебри на миналото, свръхестественото и необяснимите неща, по-добре е да изгасим лампата. Добрите истории винаг и изискват по малко мрак, не мислите ли? Не се притеснявайте, не съм сексуален маниак и няма да Ви сторя нищо. Просто приемете, че мисля и си припомням миналите събити я по-добре в отсъствието на дразнещата ме понякога светлина. Момичето реши да приеме всичко като каприза на един възрастен или пък любопитството ѝ надделя решително над страха, тъй като без да се колебае нито за миг, изгаси и б ез това едва мъждукащия светилник в купето. Отпуснах се назад, преплетох пръсти и започнах: – Пред около 7120 години... – Но, господине! – прекъсна ме спътницата ми. – Преди малко казахте, че събитията в Купе №7 са станали преди двадесет години... – Така е, мадмоазел, но понякога, за да разберем по-добре близкото минало, трябва да се обърнем към по-старите времена. Тогава, когато всичко е било значително по-лесн о, понеже на този сега корумпиран и материален свят е властвало предимно Доброто. Нямало нито алчни богаташи, нито презрени дори от родителите си бедняци, нито сребр олюбиви момичета и жени, които да търсят единствено това в мъжете около тях. В този свят, за който Ви разказвам, властвала единствено и само магията – добрата магия.. . Добрите магьосници били уважавани от всички, тъй като не отказвали на никого помощ, услуга или дори само добра дума. По петите им винаги се тътрела многобройна тълп а, която искала да им благодари, да ги дари с цвете или поне да се докосне до дрехата им с благоговение. За жалост обаче дори в такъв идиличен на пръв поглед свят не можело да мине без капката катран, която, както добре знаете, вгорчава цялата каца с мед. Някъде в тъмните гори на Ледената планина тихомълком набирал сила Орденът на злите магьосници – мелези, неспособни да се оправят като хората дори с елементарна вещерска магия, но з а сметка на това безкрайно амбициозни и твърдо решени един ден да завладеят целия свят, да внесат покварата на парите и веднъж завинаги да изкоренят Доброто от души те на човешкия свят. – Добър разказвач на приказки сте – прекъсна ме младата жена – но все пак аз отдавна не съм във възраст, в която вярвам на истории за магия и победа на Доброто над Зл ото... Въздъхнах. – Естествено, мадмоазел. Знам това. Именно това би трябвало да Ви убеди, че Злото все пак успя да спечели въпросната битка на живот и смърт. Не само Вие – никой вече н е вярва в магията и в Доброто. За хората като Вас магия е фактът, че пачка пари, размахана пред носа на жена, променя като с вълшебна пръчка отношението на описваната особа от омраза към любов... Но нека се върнем към разказа. Освен ако не Ви е неприятно... – Не, не, продължавайте... – Добре тогава. Както вече Ви стана ясно, за разлика от измислените приказки, които най-често имат добър край, в моята история за жалост нещата не се развиха по най-до брия начин. Преди 7120 години Орденът успя отнякъде да намери неизвестен дотогава препис на злия трактат „Некрономикон“, чийто автор Абдул ал-Хазред и досега е смята н за най-силният маг, появявал се някога на света. С помощта на Черната книга Орденът успя да преобрази коренно лицето на света. Напразно добрите вълшебници се опитв аха да спасят хората – дори Вечният Човек, Тери Сторн, силен маг и добър човек, не успя да спре натиска на Злото, разпространяващо се като проказа сред народеца. Злит е магьосници прекършиха дори неговия дух и след като напразно се опитаха да приобщят душата му към своята кауза, наложиха над него Проклятието на Спрялото Време. Тя лото на Тери бе зазидано в черна скала на върха на Ледената планина и единствено Светлината знаеше кога ще бъде прекратено то. Тук вече, мадмоазел, е време да се прехвърлим в по-близки времена, тъй като никой не знае къде се е скитала душата на Вечния Човек през следващите 7000 години. Нито пък е известно защо изведнъж Проклятието е загубило сила. Според някои Мракът най-накрая е сметнал, че Тери вече е безопасен и е забравил огромна част от магическата си с ила, затова е спестил по-нататъшните му страдания. Други пък, по-романтично настроени, и до ден днешен вярват, че магът сам е намерил пътя към свободата си. Така или ин аче един прекрасен ден Тери се събуди съвсем сам в непознат за него град. Голяма част от силите му наистина били изчезнали, а другата част направо се стопила, когато видял какъв хаос цари наоколо. Хората (също като Вас, млада девойко) изобщо не вярвали в магия, борели се през огромна част от жалкия си живот, за да се сдобият с колко то се може повече пари, а когато най-накрая успявали да ги съберат, установявали, че вече са прекалено възрастни, за да ги харчат за каквото и да било разумно. Любовта била стъпкана дълбоко в калта, а връзките между мъжа и жената били просто узаконяване на правото за ползване средствата на мъжа. Дълбоко огорчен от това, което видя , Тери... – Изненадана съм, господине – прекъсна ме спътничката ми. – От време на време говорите в минало време, а друг път разказвате така, сякаш сте бил свидетел на всичко т ова... – Така ли? Простете разсеяността ми, мадмоазел. Понякога ми се струва, че всичко това е минало пред очите ми... че е спомен, от който никога няма да се отърва... Но както и да е. Да продължим с историята. Дълбоко огорчен от това, което видял, Тери тръгнал да се скита из света. Сам, без приятели, без възможност да сподели с някой оцелял магьосник тъгата и болката си, той обикалял много градове, докато един ден – тук вече навлизаме в по-познато за Вас време, мадмоазел – се заселил (като че ли за постоянно – поне така му се струвало то гава) на едно място. Градът, който магът избрал, бил страшно запуснат и пълен с еснафи, но това, което го привлякло в него, била атмосферата. Той сякаш се зареждал с ене ргия от планините, горите и поляните, вдишвал пълни гърди сила и мощ от песните на птичките и тътена на гръмотевиците... е, и за да бъде възможно най-правдива историят а ни, нека не пренебрегваме и факта, че Тери бил възхитен от местните ханове и кръчми. За кратко време той станал постоянен посетител на повечето от тях. Именно в една от тях той се запознал със Диана – момичето, за която Ви споменах пред малко, мадмоазел. Запознанството им било напълно случайно, но онова, което послед вало след това, едва ли може да се опише с думи, дори човек да е сравнително добър разказвач, какъвто без съмнение е Вашият покорен слуга... Емоцията, която избухнала в гърдите на мага, била първична и неподправена, непозната за никого от 7000 години насам... и много красива. Да, именно красива, мадмоазел - една любов може да бъде толков а красива, независимо че не може да се види с невъоръжено око, че когато влюбеният мине покрай Вас на улицата, Вие да се усмихнете, без да знаете защо, да забравите вси чко лошо, което Ви се е случило през деня, и да започнете да мислите за море, чайки и волен вятър... Случвало ли Ви се е някога подобно нещо, мадмоазел? Не? Значи определ ено не сте срещали Тери Сторн преди... Магът изчака години, преди да се осмели да признае на красавицата чувствата си. Тъй като много добре знаеше какво опустошение бе наложил Орденът преди седем хиляди години на човешките души, той не посмя да направи това лично. В крайна сметка дори на един вълшебник е присъщо чувството на свян... Така или иначе нека не Ви занимавам с празни подробности за дълбините на магьосническата душа, а да вървим направо към развръзката на нашата история. Бих ли могъл да Ви помоля за една цигара, мадмоазе л? Момичето мълчаливо протегна към мен полупразната кутия. Благодарих с кимване, запалих цигарата, с наслада издишах огромно кълбо дим към прозореца на купето и продъ лжих: – Тери замина за друг град и започна да изпраща на момичето любовните си писма от разстояние. Понякога, за по-романтично, прибягваше до пощенски гълъби, понякога, ко гато почувстваше завърнала се частица от миналото си могъщество, се явяваше в съня ѝ, а друг път целуваше луната, носеща името ѝ, и тя връщаше мечтаните целувки на ма гьосника... Не бе лека задачата му, мадмоазел, о, не... даже прекалено трудна, а за жалките души на хората дори и невъзможна. Той обаче бе загубил огромна част от силите си, но за щастие бе запазил сърцето си. Именно то му подсказваше какво да ѝ говори; то му нашепваше да не се страхува да признае, че без нея животът му би бил прекалено скучен и пуст (какъвто всъщност бе бил досега...), че за пръв път от хилядолетия усеща чувствата и мислите си споделени, душата си – пълна, а очите си – усмихнати, а не тъжни и пълни с болка... Призна ѝ даже, че заради нея дори бе готов да се откаже от алкохола, който дълги години запълваше празнотата в душата му... Един ден обаче дистанционният разговор между двамата стана прекалено задълбочен. За пръв път от хилядолетия насам вълшебникът казваше на някого, че го обича, а той му отвръщаше със същите думи... О, мадмоазел, само ако знаехте как магьосникът избухна в плач като малко дете! Дори не можете да си представите бурята от емоции в душа та му...! Все пак най-съкровените му мечти изведнъж губеха прашасалото униние, в което бяха помръкнали още от момента, в който магът осъзна невъзможността на връзката между него и девойката, и засияваха във всички багри на дъгата... В името на Светлината, мадмоазел, наистина в такива моменти дори най-добрият разказвач губи думите с и и започва да съпреживява сладката болка! ... Както, в интерес на истината, и в моментите, когато всичко това се срива в калта. Ще се опитам обаче да Ви пресъздам катастрофата, която последва наистина невероятнат а кулминация на тази любов... Измина доста време. Диана все така продължаваше да твърди, че обича магьосника, но междувременно пред нея изникваха все нови и нови изкушения. Двамата все още бяха р азделени, и дори преградите между тях ставаха все повече, тъй като тя замина за друг град, а Тери бе задържан от съгражданите си, които дълго време не бяха виждали ист ински магьосник и отчаяно се нуждаеха от услугите му. Един ден магът не получи вест от любимата. Отчаян и неразбиращ какво става, той се метна на първата железница, к оято успя да хване, и се запъти към Диана. Докато желязната машина поглъщаше разстоянието, оказало се непреодолима пречка пред девойката, той неусетно се унесе и зас па. Сънят му го отведе при любовта му, която, естествено, бе успяла да намери друг, който да запълва сърцето ѝ. Гаврата дори бе още по-жестока, понеже магът се пренесе т очно на сватбата ѝ...! Поспрях за малко, колкото да дръпна от почти угасналата цигара, окашлях се и продължих: – Мадмоазел, едва ли имате представа какво представлява всъщност болката на един магьосник... Вие сигурно сте се срещали единствено с някакви бледи подобия на болка , които отминават след първата чаша с алкохол. Но болката на един маг... особено тази по загинала любов... това, смея да Ви уверя, е нещо страшно. Пред нея разбиването на стъкло с ръка, прерязването на вени с бръснарско ножче или скокът под влака изглеждат като невинни детски занимания. Единственото, което Тери успя да направи, е да.. . как да Ви го обясня с разбираеми за Вас думи... да кажем, да материализира мъката си, която излезе от него като лавина, ураган и цунами, взети заедно. С последни усилия той успя да я овладее, за да не навреди на невинни хора... като Селена например... или на останалите във влака... затова цялата ѝ ярост се обърна към него. Поне да бе успял да умре... За съжаление магьосниците не умират толкова лесно. Някаква зла сила непрекъснато им пречи да умрат и ги държи садистично живи... или полужи ви, в случая – за да могат да гледат как собствената им мъка живее, щастлива е с друг и го забравя за секунди... Казано накратко, Тери се превърнал в... сянка... призрак, бихте казали Вие, макар че няма да сте права... мисъл, може би... Не знам как бих могъл да Ви опиша състоянието му, мадмоазел, защото това означава да преоткрия света на физиката и метафизиката наново. Единственото, което е ясно обаче, е че магът е още някъде сред нас... и определе но в този ден неминуемо се появява в Купе №7, за да си спомни за жената, която някога бе обичал... и продължава да обича и до ден днешен... Повечето хора се боят от това и избягват да стъпват в него, както дяволът бяга от тамяна... Може би това е страхът от собствената им гузна съвест. Поспрях и изхвърлих цигарата през прозореца. Момичето срещу мен плачеше. Тя обърса сълзите си с ръка (колко нетипично за една дама, помислих си аз) и с тих глас попита ... сякаш насила: – А Вие не се ли страхувате да пътувате в това купе? Изправих се. Тя се сепна и се отдръпна назад. Засмях се. – Страхувах се от много неща... включително и от любовта и нейните предателства... но това беше, докато още бях жив. И излязох през затворената врата.