Условен рефлекс

А Севидж? При какви обстоятелства се е пукнало стъклото на шлема му? Когато е излизал от станцията, или когато се е връщал? Или е тръгвал да търси Шалие, който не се е върнал? Но защо не е излязъл заедно с него? А ако е отишъл, как е могъл да му позволи това слизане към пропастта?

Толкова много въпроси нямаха отговор.

Единственото нещо, което явно не беше на мястото си, беше пакет с негативи за регистрация на космическите лъчи. Той лежеше в кутията на бялата маса, до празните, чисти чинии.

Комисията дойде до следния извод: този ден е бил дежурен Шалие. Потънал в четене, той изведнъж забелязва, че наближава единадесет. По това време той е бил длъжен да смени експонираните фотоплаки. Фотоплаките се експонираха извън станцията, На стотина крачки нагоре по склона в скалата беше изсечен недълбок кладенец — стените му бяха покрити с олово, за да може върху фотоплаките да падат само лъчи от зенита. Това е било едно от необходимите условия на тогавашните изследвания. И така Шалие е станал, оставил книгата и лулата, взел нов пакет негативи, надянал скафандъра, напуснал станцията през шлюзовата камера, отишъл до кладенеца, спуснал се в него по изсечените стъпала, сменил е фотоплаките и вземайки експонираните, е тръгнал назад.

На връщане той се е заблудил. Кислородният му апарат не беше повреден, значи съзнанието му е било помрачено не от аноксия — кислороден глад. Така поне можеше да се предположи след прегледа на разбития скафандър — след измъкването му от дъното на пропастта.

Членовете на комисията стигнаха до убеждението, че съзнанието на Шалие внезапно се е помрачило — иначе не би объркал пътя. Знаел го е прекалено добре. Може би ненадейно му е прилошало и е загубил ориентация — при всички случаи той е вървял, смятайки, че се връща в станцията, а в действителност се е насочил право в очакващата го на стотина метра пропаст.

Севидж, обезпокоен от дългото отсъствие на Шалие, е захвърлил готвенето на вечерята и се е опитал да се свърже с него по радиото. Предавателят беше настроен на ултракъсовълнов диапазон за местна връзка; естествено, той би могъл да бъде включен и по-рано — ако някой от дежурните се е опитал въпреки смущенията да установи връзка с Циолковски, но първо — радиото на руснаците не беше приело никакви сигнали, дори и деформирани до неразбираемост, и второ — това предположение беше малко вероятно, защото и Севидж, и Шалие прекрасно са разбирали цялата безсмисленост на опита за свръзка в периода на най-силни радиосмущения — преди разсъмване… Когато радиовръзката с Шалие не се е удала, защото в този момент той е бил вече мъртъв, Севидж е сложил скафандъра, втурнал се е в тъмнината и започнал да търси другаря си.

Може би разтревожен от мълчанието на Шалие, от неговото необяснимо, така внезапно изчезване, Севидж е объркал пътя или по-скоро — тъй като от двамата е бил по-ловък и опитен алпинист, — опитвайки систематично да претърси околността на станцията, той е рискувал прекалено. Едно е ясно — че по време на тези главоломни търсения е паднал и е разбил стъклото на шлема. Имал е сили, притискайки с ръка пукнатината, да дотича до станцията и да се вмъкне във входния люк. Но докато успее да го затвори и пусне в камерата въздух, остатъкът от кислород е изтекъл от скафандъра — и Севидж, на последното стъпало на стълбичката, е паднал в безсъзнание, което в следващите секунди е преминало в смърт.

Това обяснение на двойната трагедия не успя да убеди Пиркс. Запозна се щателно с характеристиката на двамата канадци. Особено внимание отдели на Шалие, защото по всяка вероятност той беше станал неволен виновник за гибелта — своята, и на другаря си. Шалие беше на трийсет и пет години, известен астрофизик и опитен алпинист. Радваше се на много добро здраве; не боледуваше, не му се завиваше свят; преди това беше работил на „земното“ полукълбо на Луната, където стана един от основателите на клуба за акробатическа гимнастика, този необикновен спорт, чиито привърженици могат да направят десет салта с един отскок, преди да паднат уверено на присвитите си крака — или да издържат на плещите си пирамида от двадесет и пет души; и нима същият този Шалие изведнъж, без всякаква причина, може да се почувствува зле или да загуби ориентация на сто крачки от станцията; пък и ако му се случи такова нещо, да не успее да слезе по полегатия склон, а да свие под оцелялата част на пътя, на всичко отгоре преодолява в мрака цялата камара камъни, струпани зад станцията именно на това място!

Имаше още една подробност, която според Пиркс (пък и не само според него) съвсем явно противоречеше на версията, приета в официалния протокол. На станцията цареше порядък. Само едно нещо намериха не на мястото му: онзи пакет негативи на масата. Изглеждаше, че Шалие наистина е излязъл, за да смени фотоплаките, че ги е сменил. Че не е тръгвал направо към пропастта, не се е катерил през каменния вал, а най-спокойно се е върнал в станцията. За това свидетелствуваха негативите. Беше ги сложил на масата. Защо именно там? И къде е бил по това време Севидж? Негативите, намерени в кухнята — реши комисията — са от предишната, утринна екзпозиция. Един от учените случайно ги е сложил на масата. Обаче край трупа на Шалие не намериха никакви негативи. Комисията прие, че пакетът с негативите е могъл да се измъкне от джоба на скафандъра или от ръцете на Шалие при падането му в пропастта и да изчезне в някоя от безбройните дупки на каменната купчина.

За Пиркс това беше явно нагласяване на фактите според приетата хипотеза.

Прибра протоколите в чекмеджето. Нямаше за какво да ги разглежда. Знаеше ги наизуст. Каза си тогава — даже не изрази тази мисъл с думи, защото беше непоколебимо уверен, че разгадаването на тайната не е скрито в психиката на двамата канадци. Тоест не е имало никакво виене на свят, прилошаване, изпадане в безсъзнание — причината за трагедията е била друга. Трябва да се търси или в самата станция, или около нея. Започна с обследване на станцията. Не търсеше никакви следи — искаше само подробно да разучи всички детайли на обзавеждането. Нямаше защо да бърза, време имаше достатъчно. Най-напред огледа шлюзовата камера. Тебеширеният контур все още се виждаше в подножието на стълбичката. Пиркс започна от вътрешните врати. Както обикновено в малки камери от този тип, устройството позволяваше да се отвори или вратата, или капакът на горния люк. При открит люк вратата не можеше да се отвори. Това изключваше нещастните случаи например ако някой отвори люка в момента, когато друг отваря вратата. Наистина вратата се отваряше навътре и налягането на въздуха в станцията само би я затворило със сила почти осемнайсет тона — но между крилото на вратата и нишата можеше да попадне нечия ръка, твърд предмет или инструмент — тогава би настъпило мълниеносно изтичане на въздуха в пустотата.

Въпросът за капака на входния люк беше още по-комплициран, защото за неговото положение сигнализираше централният разпределителен апарат, поставен при радиостанцията. При отваряне на люка върху пулта се запалваше червен сигнал. Едновременно с това автоматично се включваше приемникът на „зеления сигнал“. Той представляваше стъклено око в никелиран пръстен, поместен в центъра на също така остъкления екран на локатора. Трепкането на „пеперудата“ в окото показваше, че намиращият се извън станцията човек диша нормално; освен това светещата ивица върху разчертания на сегменти екран на локатора показваше къде се намира този човек. Светещата ивица се въртеше съобразно оборотите на радарната антена върху купола и показваше околностите на станцията във вид на фосфоресциращи очертания. След лъча, който бягаше като часовникова стрелка, на екрана се появяваше специфичен отблясък, предизвикан от отражението на радарните вълни от всякакви материални обекти — облеченото в металически скафандър човешко тяло даваше особено силен блясък. Наблюдавайки това изумрудено продълговато петно, можеше да се уловят неговите движения — понеже се преместваше върху по-слабо светещ фон и по този начин да се контролира темпото и посоката на движението му извън станцията. Горната част на екрана отговаряше на местността под северния връх, където се намираше изследователският кладенец; на долната половина, означаваща юг, тоест зона, забранена през нощта, беше пътят към пропастта.

Механизмите на „дишащата пеперуда“ и радиолокатора действуваха независимо един от друг. „Окото“ се задвижваше от предавател, свързан с кислородните клапани на скафандъра; той работеше на честота, близка до тази на инфрачервените лъчи, а лъчите на локатора — на половинсантиметрови радиовълни.

Апаратурата притежаваше един локатор и едно око, защото според инструкцията само един човек можеше да бъде извън станцията. Вторият, отвътре, следеше неговото състояние; при някакво произшествие той, естествено, беше длъжен веднага да отиде на помощ.

На практика, при такова кратко и безопасно излизане, каквото беше смяната на фотоплаките в кладенеца, останалият в станцията можеше да отвори двете врати — на кухнята и радиостанцията — и да наблюдава приборите, без да прекъсва кухненските си занимания. Можеше да се поддържа и радиотелефонна връзка, с изключение на часовете преди разсъмване, защото приближаването на терминатора (граничната линия на деня и нощта) се съпровождаше от такова пукане и трясък, че разговарянето беше практически невъзможно.

Пиркс добросъвестно разучи играта на сигналите. При отварянето на люка светваше червена лампа на пулта. Зеленикавата пеперуда светеше, но беше неподвижна, а нейните „крилца“ бяха прибрани до мъртвата линия — отсъствуваха сигналите, които ги караха да се разтварят. Лъчът на локатора равномерно кръжеше по екрана и там като вкаменени призраци възникваха неподвижните силуети на скалистата местност. Той никъде не проблясваше по-силно, с което потвърждаваше показанията на „пеперудата“, че в радиуса на действието му извън станцията няма никакъв скафандър.

Естествено, Пиркс наблюдаваше поведението на апаратурата и когато Лангнер излизаше да смени фотоплаките. Червената лампичка се запалваше и почти веднага гаснеше, защото Лангнер вече отвън затваряше люка. Зелената пеперуда започваше равномерно да пулсира. След няколко минути пулсацията малко се ускоряваше: Лангнер вървеше нагоре по склона доста бързо и неговото дишане, естествено, се ускоряваше. Яркият отблясък на скафандъра му се задържаше на екрана значително по-дълго от контурите на скалите, които угасваха веднага, щом лъчът ги отминеше. После пеперудата изведнъж се сгърчваше и замираше, а екранът опустяваше, блясъкът на скафандъра изчезваше. Това ставаше, когато Лангнер се спускаше в кладенеца. Неговите облицовани с олово стени пресичаха потока на сигналите. Едновременно с това на главния пулт се запалваше пурпурен надпис Alarm!, a картината в локатора се сменяше. Антената на радара, въртейки се по същия начин, намаляваше своя ъгъл, за да прочеше последователно все по-далечни сегменти на местността. Това ставаше, защото апаратурата „не знаеше“ какво е станало: човекът ненадейно изчезваше от обсега на електромагнитната й власт. След три-четири минути пеперудата отново започваше да пулсира с криле, локаторът откриваше изчезналия: двата независими един от друг прибори регистрираха появяването на човека. Лангнер, излязъл от кладенеца, се връщаше. Но сигналът Alarm продължаваше да гори — той трябваше да бъде изключен. Впрочем след сто и двайсет минути това би направил часовников изключвател — в случай че го забравят, да не се изразходва напразно електроенергия. През нощта я черпеха единствено от акумулаторите. През деня ги зареждаше слънцето.

Като се ориентира в действието на тези прибори, Пиркс реши, че не са особено сложни. Лангнер не се бъркаше в неговите експерименти. Смяташе, че канадците са загинали именно при обстоятелствата, които бяха изложени в протоколите на комисията; освен това той смяташе, че нещастните случаи са неизбежни.

— Негативите ли? — парира той съмненията на Пиркс. — Тези негативи нямат никакво значение. Какво ли не прави човек, когато се нервира. Логиката ни напуска значително по-рано, отколкото животът. И тогава всеки започва да върши безсмислици…

Пиркс се отказа от по-нататъшните дискусии. Изтичаше втората седмица на лунната нощ. След всичките си разследвания Пиркс знаеше толкова, колкото и в началото. Може би наистина този трагичен случай щеше завинаги да остане неизяснен? Може би той е от произшествията, случващи се веднъж на милион пъти, чието възпроизвеждане е невъзможно? Постепенно се увлече в сътрудничество с Лангнер. В края на краищата нещо трябваше да върши, да запълни с каквото и да е дългите часове. Научи се да работи с големия астрограф (значи все пак това беше обикновена предизпитна практика…), след това започна да ходи по реда си до кладенеца, за да остави за няколко часа там новите фотоплаки.

Дългоочакваното разсъмване наближаваше. Зажъднелият за новини Пиркс дълго манипулира с радиостанцията, но успя да извлече от високоговорителя само буря от трясъци и свистене, предизвестяващи близкото изгряване на слънцето. После дойде закуската, след закуската — проявяване на негативите; над една от плаките Лангнер дълго вися, понеже откри великолепна следа от някакво мезонно разпадане. Даже повика на микроскопа Пиркс, но той се оказа равнодушен към очарованието на ядрените превръщания. После дойде обядът, времето за астрографите и наблюденията на нощното небе. Наближаваше часът за вечеря. Лангнер вече шеташе в кухнята, когато Пиркс — беше дошъл неговият ред — се показа на вратата и каза, че излиза. Лангнер, потънал в изучаване на сложната рецепта върху кутийката с омлетен прах, измърмори да побърза. Омлетът щял да бъде готов след десет минути.

Пиркс с пакет негативи в ръце, вече в скафандър, провери добре ли държат притегачите шлема към обхвата на яката, разтвори широко и двете врати — на кухнята и радиостанцията, — влезе в камерата, тръшна херметичната врата, отвори горния люк и се измъкна навън, без да го затвори — нали щеше да се върне веднага. Лангнер не се канеше да излиза, така че в това нямаше нищо лошо.

Обгърна го същият мрак, който цари в междузвездното пространство. Земният мрак не може да се сравни с него, защото атмосферата винаги свети от слабото, възбудено излъчване на кислорода. Виждаше звездите и само по това, как тук-там се прекъсват очертанията на познатите му съзвездия, по беззвездната чернота, познаваше присъствието на скалите. Включи челния рефлектор и крачейки след бледото, равномерно люлеещо се светло петно, се добра до кладенеца. Прехвърли краката си в тежки обувки през парапета (към лунната лекота се привиква бързо, по-трудно е с нормалното привличане на Земята след завръщането), напипа първото стъпало, спусна се долу и се зае със смяната на плаките. Когато клекна и се наведе над поставките, светлината на рефлектора примига и угасна. Раздвижи се, удари с ръка шлема — отново светна. Явно лампичката е здрава, но не прави добър контакт. Започна да събира негативите — рефлекторът проблесна няколко пъти и отново угасна. Пиркс повися няколко секунди в абсолютна тъмнина, чудейки се какво да прави. Обратният път не беше проблем — знаеше го наизуст, а при това върху купола на станцията светеха две огънчета — зелено и синьо. Но движейки се пипнешком, можеше да разбие плаките. Още веднъж удари с юмрук по шлема — рефлекторът светна. Бързо записа температурата, сложи негативите в касетките; когато започна да подрежда касетките в калъфа, проклетият рефлектор угасна. Наложи се да остави негативите, за да го запали отново с няколко удара по шлема. Забеляза, че когато стои изправен, рефлекторът свети, а когато се наведе — угасва. Наложи се да продължи работа в доста неестествена поза. Накрая светлината угасна окончателно и никакви удари не помагаха. Сега за връщане в станцията и дума не можеше да става — негативите бяха разхвърляни наоколо. Опря плещи на най-ниското стъпало, отвинти капака на рефлектора, натисна живачната лампа по-дълбоко в патрона и отново постави капака. Сега имаше светлина, но сякаш напук винтът заяде. Пиркс опита и така, и иначе — накрая, ядосан, мушна стъкления капак на рефлектора в джоба, бързо събра негативите, постави нови плаки и се закатери нагоре. Оставаше му може би половин метър до ръба, когато му се стори, че бялата светлина на рефлектора се смеси с някакъв друг блясък, колеблив и краткотраен; погледна нагоре, но видя само звездите в отвора на кладенеца.

— Сторило ми се е — реши Пиркс.

Изкачи се горе, но го обхвана неясно безпокойство. Не вървеше, а бягаше с големи подскачания, макар че лунните скокове, въпреки мнението на мнозина, никак не ускоряват бягането: дълги са наистина, но затова пък летиш шест пъти по-бавно, отколкото на Земята. Беше стигнал до станцията и сложил ръка на перилата, когато видя втори блясък. Сякаш някой изстреля ракета на юг. Не самата ракета — куполът на станцията му пречеше — видя само призрачния отблясък на надвисналите скали: те изплуваха за секунда от чернотата и отново изчезнаха. Светкавично като маймуна се изкачи върху купола. Наоколо беше тъмнина. Ако имаше ракетен пистолет, щеше да стреля, но нямаше. Включи радиото си. Трясъци. Ужасни трясъци. Люкът беше отворен, значи Лангнер беше в станцията.

Изведнъж му хрумна, че е идиот. Каква ракета? Сигурно е било метеорит. Те не светят при падането си, защото на Луната няма атмосфера, но избухват, когато с космическа скорост се разбият в скалите.

Скочи в камерата, затвори люка, пусна въздух, почака, докато стрелките покажат необходимото налягане — 0,8 кг на кв. см, — отвори вратата и смъквайки в движение шлема, се втурна в коридора.

— Лангнер! — извика.

Отговори му мълчание. Така, със скафандъра, нахлу в кухнята. Обхвана я с един поглед. Беше празна! На масата — чинии, приготвени за вечеря, в тенджерата — разбъркана кашица за омлет, тиганът — до включената вече горелка…

— Лангнер! — изкрещя Пиркс, захвърли негативите и скочи при радиостанцията. И тя беше празна. Неизвестно откъде у него се появи увереност, че е излишно да се качва в обсерваторията, че Лангнер не е в станцията. Значи все пак бяха ракети — тези блясъци? Лангнер е стрелял? Излязъл навън? Защо? И върви към пропастта?

Изведнъж го видя. Зеленото око мигаше: той дишаше. А въртящият се лъч на радара изтръгваше от тъмнината малък, остър блясък — в най-долната част на екрана! Лангнер вървеше към пропастта…

— Лангнер! Стой! Стой!!! Чуваш ли? Стой!! — крещеше Пиркс в микрофона, без да откъсва очи от екрана.

Високоговорителят хриптеше. Трясъци на смущенията — нищо повече. Зелените крилца се размахваха, но не както при нормално дишане: движеха се бавно, несигурно, понякога продължително замираха, сякаш кислородният апарат на Лангнер преставаше да работи. А острият блясък в радара беше твърде далеч: появяваше се на координатната мрежа, начертана върху стъклото, на долния край на екрана, на километър и половина по права линия — значи някъде сред изправените, огромни, вертикални скали под Слънчевата врата. И никак не се движеше. При всеки оборот на водещия лъч проблясваше на едно и също място. Лангнер е паднал? Лежи там — без съзнание?

Пиркс изскочи в коридора. В шлюзовата камера, бързо навън! Хвърли се към херметичната врата. Но когато притича край кухнята, нещо му се мярна — черно, на бялата покривка. Негативите, които донесе и машинално захвърли тук, ужасен от липсата на Лангнер… Това сякаш го парализира. Стоеше на прага на камерата, държейки шлема в ръцете, и не помръдваше от мястото си.

Всичко е същото, както тогава. "Същото — помисли Пиркс. — Приготвял е вечеря и ненадейно е излязъл. Сега аз ще изляза след него… и двамата няма да се върнем. Люкът ще остане отворен. След няколко часа Циолковски ще започне да ни вика по радиото. Отговор няма да има…

— Безумецо, върви! — крещеше нещо в него. — Какво чакаш? Той лежи там! Може би го е повлякла лавина, паднала от върха, не си чул, защото тук нищо не се чува, той е жив, не се движи, не е паднал, но живее, диша, побързай…

Въпреки всичко не се помръдна. Изведнъж се обърна, хвърли се към радиостанцията, огледа внимателно индикаторите. Нямаше никакви промени. През всеки четири-пет секунди крилете на „пеперудата“ бавно се разтваряха — потрепвайки неуверено… И блясък в радара — на края на пропастта…

Провери наклона на антената. Беше минимален. Антената вече не обхващаше околността на станцията — тя изпращаше импулси с максимален радиус.

Приближи плътно лице към индикатора на дишането. И тогава забеляза нещо странно. Зеленикавата „пеперуда“ не само разтваряше и свиваше крилца, но и равномерно трептеше — сякаш върху бавния дихателен ритъм беше наложен друг, много по-ускорен. Спазми на агонията? Конвулсии? Там умираше човек, а той жадно, с полуотворена уста се беше вторачил в движенията на катодното пламъче — все същите, забавени и разтърсвани от друг ритъм. Изведнъж, без сам да знае защо го прави, хвана кабела на антената и го изтръгна от контакта. И стана нещо поразително: индикаторът с изключена антена, откъснат от външните импулси, не замря — крилцата продължаваха да потрепват по същия начин…

Все още в това непонятно вцепенение достигна пулта и увеличи наклона на радарната антена. Далечният блясък, застинал под Слънчевата врата, започна да се придвижва към края на екрана. Радарът обхващаше все по-близки сектори от местността — и изведнъж на екрана се появи втори блясък, много по-ярък и близък. Втори скафандър!

Това сигурно беше човек. Движеше се. Бавно, равномерно се спускаше надолу, заобикаляше някакви прегради — свиваше ту наляво, ту надясно — и отиваше направо към Слънчевата врата, към другата, далечната искрица — към другия човек?

Очите на Пиркс щяха да изскочат от орбитите. Искрите бяха наистина две: близка — движеща се, и далечна — неподвижна. На станцията имаше само двама души — Лангнер и той. Апаратурата показваше, че са трима. Трети нямаше. Значи тя лъжеше.

Преди да успее да премисли всичко това, беше вече в камерата — с ракетен пистолет и патрони. В следващата минута стоеше на купола и стреляше със сигнални ракети, целейки се косо надолу — все в едно направление — Слънчевата врата. Едва успяваше да изхвърля нажежените гилзи. Тежкият ракетен пистолет подскачаше в ръката му. Не се чуваше нищо, след натискането на спусъка следваше лекият удар на отката, разцъфтяваха огнени ивици, брилянтнозелено и пурпурен пламък, изригваха червени капки и фонтани от сапфирни звезди… Стреляше непрекъснато, без да подбира цвета. Най-накрая отдолу, в безконечния мрак, блесна отговор и оранжевата звезда, избухвайки над главата му, го освети и обсипа, сякаш като награда, с дъжд от пламтящи щраусови пера. И второ — с дъжд от кехлибарено злато…

Стреляше. И онзи стреляше, връщайки се: избухванията на изстрелите се приближаваха. Накрая в едно припламване видя призрачния силует на Лангнер. Усети неочаквана слабост. Целият се изпоти. Даже главата. Беше мокър, като че току-що бе излязъл от банята. Без да изпуска ракетния пистолет, приседна, защото краката му неприятно омекнаха в колената. Той ги провеси надолу през отворения люк на камерата и тежко дишайки, зачака Лангнер, който вече приближаваше.

Всичко се случи така. Когато Пиркс излезе, Лангнер, зает в кухнята, не погледна индикаторите. Видя ги едва след няколко минути. След колко точно, не знаеше. Сигурно е било, когато Пиркс се мъчеше с гаснещия рефлектор. Когато той изчезна от полезрението на радара, автоматът започна да намалява наклона на антената и това продължи, докато въртящият се лъч докосна подножието на Слънчевата врата. Лангнер видя там проблясък, който взе за отражение на скафандър; още повече, че тази неподвижност се потвърждаваше от показанията на „магичното око“: онзи (Лангнер естествено помисли, че това е Пиркс) дишаше, сякаш беше загубил съзнание и се задушаваше. Лангнер, без да чака повече, навлече скафандъра и изтича на помощ.

В действителност проблясъкът в радара показваше най-близката от редица алуминиеви мачти — тази, която стои над самата пропаст. Може би Лангнер щеше да се ориентира за грешката си, ако не беше и показанието на „окото“, което подкрепяше и потвърждаваше показанията на радара.

Вестниците писаха после, че „окото“ и радарът се управлявали от електронна апаратура, нещо като електронен мозък, в който по време на катастрофата на Роже се е зафиксирал дихателният ритъм на умиращия канадец, и „мозъкът“ повтарял този ритъм, когато възниквала „подобна ситуация“. Че това е нещо като условен рефлекс при определено състояние на „входовете“ на електрическата мрежа.

В действителност всичко беше много по-просто. На станцията нямаше никакъв „електронен мозък“ — а само обикновено автоматично управление, лишено от всякаква „памет“. „Агоналният дихателен ритъм“ възникваше поради пробиването на малък кондензатор; тази неизправност напомняше за себе си само когато изходният люк беше отворен. Тогава напрежението прескачаше от единия контур към другия и в мрежата на „магичното око“ възникваше „биене“. То само на пръв поглед напомняше „агонално дишане“, защото при по-добро вглеждане можеше без усилие да се забележи неестественото трептене на зелените крилца.

Лангнер вече вървеше към пропастта, където смяташе, че се намира Пиркс, осветявайки пътя си с рефлектор, а в най-тъмните места — с ракети. Два от тези ракетни изстрела забеляза Пиркс, когато се връщаше към станцията. След четири-пет минути Пиркс на свой ред започна да призовава Лангнер с ракетни изстрели — и с това приключението свърши.

С Шалие и Севидж беше станало иначе. Възможно е Севидж също да е казал на излизащия Шалие: „Връщай се бързо“, както каза на Пиркс Лангнер. А може би Шалие е бързал, защото се е бил зачел и излязъл по-късно от обикновеното? Във всеки случай не е затворил люка. Това не беше достатъчно, за да може грешката на апаратурата да доведе до пагубни последствия; беше необходимо още едно случайно съчетание на факторите: нещо трябваше да задържи влезлия в кладенеца толкова дълго, че антената на радара, изправяйки се при всеки оборот с няколко градуса, да открие най-накрая алуминиевата мачта до пропастта.

Какво беше задържало Шалие? Неизвестно. Сигурно не авария с рефлектора: твърде рядко се случва. Но нещо все пак беше забавило неговото връщане, докато на екрана се е появил фаталният отблясък, който Севидж — както по-късно и Лангнер — е взел за излъчване на скафандъра. Забавянето е трябвало да бъде не по-малко от тринайсет минути: това потвърдиха после направените опити.

Севидж е тръгнал към пропастта, за да търси Шалие. Шалие, връщайки се от кладенеца, е намерил станцията празна, видял същото, каквото и Пиркс, и на свой ред е тръгнал да търси Севидж. Може би Севидж, достигайки до Слънчевата врата, със закъснение е разбрал, че на екрана се отразява само металният прът, забит в Каменния сипей, но на връщане е паднал и разбил стъклото на скафандъра. А възможно е и да не е схванал механизма на това явление, а просто след напразните търсения, не намирайки Шалие, се е натикал в някакво стръмно място и е паднал — всички подробности не можеха да се изяснят. Така или иначе, двамата канадци бяха загинали.

Катастрофата е могла да стане само на разсъмване. Защото, ако нямаше радиосмущения, останалият в станцията можеше да разговаря с излезлия, даже без да напуска кухнята. Катастрофата можеше да се случи само тогава, когато излизащият е бързал. Тогава той е оставял люка отворен: единствено при такова съотношение на нещата се проявяваше неизправността на апаратурата. А освен това, ако човек бърза, може по-лесно да закъснее, именно защото иска по-бързо да се върне. Негативите ще изпусне, нещо ще счупи — какво ли не се случва при бързане. Радарният образ е неясен: от разстояние хиляда и деветстотин метра металният прът лесно може да се вземе за скафандър на стоящ човек. При стечение на всички тези обстоятелства катастрофата беше възможна, даже вероятна. За пълнота на картината ще добавим, че останалият в станцията трябваше да се намира в кухнята или където и да е, само не в радиостанцията, иначе щеше да види, че другарят му тръгва в правилна посока, и после не би взел искрата върху южната част за скафандър.

Шалие очевидно не случайно беше намерен така близо до мястото, където загина Роже. Той падна в пропастта, в чийто край стоеше алуминиевата мачта. Тя стоеше там, за да предупреждава за опасността; а Шалие вървеше към нея, защото смяташе, че се приближава към Севидж.

Физическият механизъм на явлението беше прост до баналност. Изискваше само определена последователност на няколко случая и наличието на такива фактори, като радиосмущения и отворен люк на шлюзовата камера.

По-достоен за внимание беше може би психологическият механизъм. Когато апаратурата, лишена от външни импулси, задвижваше „дихателната пеперуда“ чрез промяната на вътрешните напрежения, а на екрана се появяваше изображението на мнимия скафандър, най-напред първият, а после и вторият човек го вземаше за реалност. Отначало Севидж е мислил, че вижда до пропастта Шалие, после Шалие е бил убеден, че там е Севидж. Същото се беше случило по-късно с Пиркс и Лангнер.

Достигането до този извод беше толкова по-лесно, защото всеки от тях знаеше прекрасно подробностите на катастрофата, в която загина Роже, и помнеше като изключително драматична черта дългата агония на нещастника, предадена вярно и докрай от „магичното око“ на станцията.

Така че — както забеляза някой, — ако изобщо можеше да се говори за „условен рефлекс“, то той се проявяваше не при апаратурата, а при самите хора. Те полусъзнателно достигаха до убеждението, че трагедията на Роже по някакъв непонятен начин се е повторила, избирайки този път за жертва един от тях.

— Сега, когато знаем всичко — каза Тауров, кибернетик от Циолковски, — обяснете ни, колега Пиркс, как се ориентирахте в обстановката? Въпреки че, както сам казвате, не сте разбирал механизма на явлението…

— Не зная — отговори Пиркс. През прозореца заслепяваше белотата на огрените върхове. Техните зъбци стърчаха в гъстата чернота на небето като кости, обгорени до бяло. — Може би заради негативите. Когато ги видях, разбрах, че съм ги хвърлил също като Шалие. Но вероятно щях да тръгна, ако не беше още едно нещо. С негативите все пак можеше да бъде случайно стечение на обстоятелствата. Но за вечеря имахме омлет — също както те през последната си вечер. Помислих си, че тези случайности са твърде много: че това е нещо повече от просто съвпадение. Този омлет — мисля си — май ни спаси…

— Отвореният люк е бил функция на приготвянето на омлета като сигнал за бързане; така че сте разсъждавал съвършено правилно, но това нямаше да ви спаси, ако напълно се доверявахте на апаратурата — каза Тауров. — От една страна, трябва да й вярваме. Без електронните устройства и крачка нямаше да направим на Луната. Но… за такова доверие понякога трябва да се плаща.

— Това е истина — обади се Лангнер. Стана. — Искам да ви кажа, колеги, с какво най-много ми допадна моят звезден другар. Колкото до мен, от тази главоломна разходка се върнах без особен апетит. Но той — Лангнер сложи ръка на рамото на Пиркс — след всичко, което се случи, изпържи омлета и го изяде до троха. Ето с това ме удиви най-много! Макар и преди това да знаех, че е съобразителен и честен, така да се каже, порядъчен…

— Какъв?! — запита Пиркс.