Уинтър

Глава двадесет и първа

По някое време сред хаоса, последвал пристигането на император Каито, Хиацинт беше застанал пред Уинтър — вечният й защитник, — а тя се беше вкопчила в ризата му. Присъствието му й носеше донякъде утеха, но същевременно я дразнеше. От него нищо не можеше да види.

Но изгледът пред нея беше ясен като утринна зора, когато четири фигури се стрелнаха през изхода, който водеше към влаковете маглев. Вратите се затръшнаха под залп от огнестрелни оръжия. Бяха твърде далеч, за да ги види ясно, но все пак беше сигурна, че една от тях е Лин Синдер.

Скъпата й изчезнала братовчедка, принцеса Селена.

— След тях! — изкрещя Левана. Само след секунди на изхода пристигнаха и мъжете, изпратени да претърсят кораба на императора. Опитаха се да отворят вратите, но те не помръднаха.

Левана се завъртя с лице към сър Джерико Солис.

— Изпратете един отряд през двореца до входовете край езерото и още един през града. Опитайте се да им отрежете пътя на перона.

Джерико удари юмрук в ръката си, събра още осем стражи и потегли.

— Еймъри — ревна Левана. — Погрижи се всички влакове, които заминават от Артемизия, да бъда спрени. Претърсете ги във всички тунели и перони. Не бива да им позволяваме да се измъкнат от града. И разбери как са успели да минат през вратите!

Еймъри се поклони.

— Вече повиках техника. Ще блокираме цялата система.

С разширени от гняв ноздри, Левана изпъна гръб и се обърна към императора. Той стоеше най-отзад в малката им групичка — сам с неколцина свои стражи и съветника си. Но по лицето му не се четеше страх. Уинтър си помисли, че би трябвало да го е страх, но устните му бяха стиснати от крайното усилие да не се усмихне.

Уинтър наклони глава и започна да го разглежда. Видя й се изпълнен с гордост. На ръба на самодоволството. Тя се почувства виновна, задето се бе пошегувала с него по-рано.

— Незаконни пътници — рече той, щом Левана го погледна. Сви рамене с безразличие. — Каква неочаквана изненада.

Лицето на кралицата излъчваше свирепа, жестока красота, от която дъхът секваше.

— Довели сте враг в сърцето на страната ми. Във време на взаимно примирие вие извършихте предателство.

Каи не трепна.

— Аз съм предан на Източната република и на Земята. Но не и на Луната, и категорично не на вас.

Левана присви очи.

— Откъде сте сигурен, че няма да ви убия за тези думи?

— Няма — отвърна императорът с голяма самоувереност, както мащехата й бе доловила. Уинтър бе обзета от съчувствие. — Поне не засега — поправи се Каи.

Съвършено изписаните вежди се вдигнаха.

— Прав сте — рече Левана. — Може би вместо вас ще убия съветника ви. Той със сигурност е знаел за това безочливо предателство.

— Правете с мен каквото намерите за добре — обади се съветникът твърдо като Каи. — Аз съм предан единствено на моя император.

Бузата на Каи потръпна.

— Ако някой от гостите от Земята пострада, за да ме накажете или сплашите, аз ще се откажа от сватбата.

— В такъв случай няма причина да ви оставя жив.

— Знам, но убиете ли ме, няма да станете императрица.

Погледите им се сблъскаха войнствено, а Уинтър, Хиацинт и другите стражи ги наблюдаваха. Сърцето на Уинтър туптеше като лудо от вълнение и тя чакаше да чуе заповедта на кралицата да убият император Каито заради неговото нахалство, както и за това, че е довел в Артемизия Лин Синдер.

Вратите към двореца се отвориха и оттам излезе страж, който придружаваше техника.

— Кралице моя, викали сте ме.

Еймъри излезе напред.

— Издадохме строга заповед вратите към порта да бъдат заключени, но изглежда, нещо не е в ред. Нейно Величество желае да научи каква е повредата и да получи уверенията ви, че това няма да се повтори.

Техникът се поклони и забърза покрай платформата към контролното табло, което регулираше изходите и огромната зала, в която зад вратите към порта стояха корабите.

Уинтър го наблюдаваше, когато някакво движение привлече вниманието й. Тя се намръщи. Беше сигурна, че видя как някой се скри между сандъците от Земята. Или поне толкова сигурна, колкото беше за всяко нещо, което виждаше, тоест никак.

Мащехата й отново се нахвърли върху императора и замахна с ръка, раздразнена от присъствието му.

— Отведете земляните в апартаментите им — нареди тя — и не ги пускайте оттам!

Стражите ги подкараха с повече сила, отколкото беше необходимо, но Каи и антуражът му не оказаха съпротива. Императорът не погледна Уинтър, но когато мина край нея, тя видя, че той вече не крие широката си усмивка. Беше станал затворник на кралицата, но беше ясно, че смята това за победа.

Тежките стъпки на стражата бяха заглъхнали, когато техникът се провикна:

— Кралице! — Пръстите му танцуваха по екраните, а по лицето му се четеше ужас. Левана хукна към него. Антуражът й я последва. Хиацинт понечи да остане пред Уинтър, но тя го заобиколи и заприпка напред, без да обръща внимание на тихото му мърморене. Момичето отново огледа сандъците и багажа, но от мистериозната фигура, която й се привидя, нямаше и следа.

— Какво? — сопна се Левана.

Техникът не вдигаше очи от компютъра. На най-близкия екран Уинтър видя карта на влаковата система, а в ъгъла примигваше съобщение за грешка. До нея изникна Хиацинт и й хвърли хладен, но свиреп поглед, задето беше избягала от закрилата му. Тя не му обърна внимание.

— Тук… — започна техникът, после се обърна към друг екран.

— Най-добре да си върнете дар словото, преди да съм ви го отнела завинаги — заплаши го Левана.

Техникът потрепери и се обърна към тях, макар че ръцете му все така безпомощно се рееха над екраните.

— Системата…

Левана чакаше.

Уинтър се разтревожи за живота на мъжа.

— Нямам достъп до нея, кралице моя. Не мога… не мога да вляза в разписанието на влаковете, ръчното управление… дори входовете към главния перон са били заключени. С изключение на… на коридора, който го свързва с порта и който единствен е останал незасегнат.

Левана замълча, стиснала устни в тънка линия.

— Някой е проникнал в системата? — попита Еймъри.

— Д-да, така мисля. Ще отнеме часове да се сменят паролите за достъп… Аз не знам дори какво точно са направили.

— Искаш да ми кажеш, че дори не можеш да спреш влаковете, които заминават от града?

Техникът беше пребледнял.

— Ще продължа да опитвам, Ваше Величество. От контролната зала в двореца ще имам по-добър достъп до системата, затова ще…

— Имате ли помощници? — попита кралицата. — Или сътрудник в занаята?

Косъмчетата по врата на Уинтър настръхнаха.

Техникът запелтечи:

— Ттрима сме общо… тук в двореца… но аз съм най-опитният с над двайсет години предана служба и…

— Убийте го.

Един от стражите извади пистолета от кобура си. Уинтър извърна глава настрани и макар че беше дребнаво от нейна страна, помисли си с радост, че не Хиацинт е принуден да извърши убийството. А можеше да бъде той, ако все още беше страж на главния чародей.

— Моля ви, крали…

Изстрелът прокънтя в главата й и Уинтър подскочи. Последва звук, който й беше до болка познат. Хленчене. Идваше иззад една купчина сандъци.

Зад нея припукването на електрическите жици и строшената пластмаса подсказваше, че куршумът е улучил и един от екраните. Стражът прибра пистолета си.

Еймъри се обърна към кралицата:

— Ще се свържа с Джерико и отряда му, за да проверя дали са успели да стигнат до перона. Ще го известя, че пътят им може би ще е блокиран.

— Благодаря ти, Еймъри. Съобщи и на другите двама техници за проблема с влаковата система.

Еймъри извади портскрийна си и се отдели от групата в края на платформата. Под него се намираха натрупаните един върху друг сандъци и макар че той се бе втренчил в екрана, Уинтър търсеше там нов признак на живот.

Ето го! Крака, помисли си тя, присвити до големия куфар.

Уинтър ахна от удоволствие и сплете пръсти под брадичката си. Всички се обърнаха към нея, учудени от присъствието й, което не беше рядкост.

— Как мислите, втора майко, дали земляните са ни донесли подаръци?

И без да дочака отговор, тя повдигна полите на роклята си и затича към багажа, минавайки по купчините сандъци и куфари, докато стигна долното ниво.

— Уинтър — рязко извика Левана. — Какво правиш?

— Търся подаръци! — извика момичето в отговор и се засмя. Сянката на Хиацинт падна върху нея. Тя си представи изражението му чак до гневната бръчка между веждите му. Знаеше, че оттам, където беше застанал заедно с антуража на кралицата, не може да види това, което виждаха нейните очи.

Едно момиче с подрязана руса коса и уплашени сини очи се бе свило на кълбо. Бе притиснала гръб в един сандък и цялото й тяло трепереше.

Уинтър вдигна глава и се усмихна щастливо първо на Хиацинт, а сетне и на мащехата си, като по всякакъв начин гледаше да избягва кървавите пръски на отсрещната стена.

— Тук пише, че вътре има аржентинско вино! Сигурно е подарък от американците. Може да вдигнем тост за този паметен следобед.

Тя се наведе над треперещото момиче и с шумно щракване отвори сандъка. Вдигна капака.

— О, да му се не види! Сандъкът лъже. Вътре има само опаковъчна хартия. — Като задържа капака с една ръка, тя започна бързо да вади отвътре хартиените парченца, разпръсквайки ги по пода в краката си. Момичето я зяпаше недоумяващо.

Гласът на майка й се бе превърнал в лед:

— Сър Глина, моля ви отведете повереницата си оттук. Излага се.

Думите й бяха твърде тежки, но Уинтър не си направи труда да ги разшифрова. Беше се заела да побутва с крак момичето и да му прави знаци да влезе в сандъка.

Ботушите на Хиацинт затропаха по багажа, докато вървеше към нея. Уинтър сграбчи момичето за лакътя, дръпна я и я накара да действа. Крес се изправи на колене, улови се за ръба на сандъка, повдигна се и се преметна вътре. Шумът беше заглушен от Уинтър, която мачкаше хартията.

Без да изчака да види дали момичето се е наместило удобно, тя пусна капака и в този миг Хиацинт скочи до нея. Тя го погледна със сияеща усмивка.

— О, добре че дойде! Ще ми помогнеш да отнесем тази хартия в стаята ми. Какво ще кажеш? Прекрасен подарък от американците.

— Принцесо…

— Съгласна съм, Хиацинт. Сандък с хартия е малко странен подарък за сватба, но нека не се показваме неблагодарни. — Тя напълни ръцете си с хартия и заприпка към входа на двореца. И нито веднъж не посмя да се обърне назад.

Глава двадесет и втора

Синдер беше свикнала да усеща енергията на Вълка — неуморна, неспокойна, отделяща се от него като горещите вълни от пътната настилка. Но с Трън, когото обикновено нищо не можеше да разклати, се случваше нещо ново. Докато тичаха надолу по безкрайното стълбище все по-навътре и по-навътре в метрото на Луната, енергията на Трън беше точно толкова осезаема, колкото и тази на Вълка. Гневна, уплашена, понесла тежкото бреме на вината. На Синдер й се искаше да може да изключи лунната си дарба, за да не се налага да слуша емоционалните тиради на спътниците си в добавка към своите.

Бяха изгубили Крес. Левана знаеше за предателството на Каи. Групата им вече беше разбита, а планът й отиваше по дяволите.

Стъпалата свършиха в дълъг, тесен коридор със статуи в роби от двете страни, които държаха ярки сфери, хвърлящи светлина върху сводестия таван. Подът беше застлан с безброй малки черни и златни плочки, изобразяващи мотив, който се виеше и разширяваше като Млечния път. Щеше да бъде прекрасно да го разгледат подробно, ако имаха време да му се насладят, но мислите на Синдер бяха прекалено бурни. Тя се ослушваше за стъпките на преследвачите им. Представяше си решителното лице на Крес, въпреки страха си. Опитваше се да планира следващия им ход, както и какво да правят, ако влакът маглев не потегли — защото Левана сигурно се беше досетила накъде отиват.

В края на коридора пред тях се изпречи ново спираловидно стълбище, изработено от черно полирано дърво. Перилата и стъпалата бяха вълнообразни и неравни и чак след две крачки, хванала се за перилата, за да не падне по очи, Синдер разбра, че стълбището наподобява огромен октопод, който им даваше възможност да минат по увитите му пипала.

Каква красота! Странна, необичайна. Цялата изработка беше изпипана с голямо майсторство до най-малката подробност. И всичко това се криеше в някакви тунели на стотици крачки под повърхността на Луната. Колко ли красив беше дворецът!

Стигнаха до още едни двойни врати, върху които имаше изящно изработена карта с цялата подземна влакова система.

— Това е перонът — обади се Ико, която единствена не се задъхваше.

— Аз ще мина първа — рече Синдер. — Ако отвън има някого, ще използвам обаянието си, за да ни помислят за хора от двора на Левана. Натъкнем ли се на чародей, убиваме го на място. Другите няма да ги закачаме.

— Ами стражите? — попита Ико.

— Те са лесни за контролиране. Аз ще се оправям с тях. — Тя намести боцкащите ръкавици, които Каи й даде, сетне отвори мислите си и се приготви да долови биоелектричеството на хората на перона. Допря длан до вратите. При докосването те се разделиха на четири сегмента, които се прибраха в стените. Синдер излезе на перона.

Нямаше жива душа.

Тя не вярваше, че това ще продължи дълго.

Върху линиите чакаха три блещукащи бели совалки. Четиримата се затичаха към първата. Синдер пусна другите да се качат преди нея, готова да използва обаянието си при първия знак, че приближава непознат, но перонът остана тих. Вълка я сграбчи и я издърпа вътре.

— Как се задвижва това чудо? — извика Ико, чукайки по контролния екран. Влакът остана до отворената врата и не помръдна. — Затвори вратата! Потегляй! Измъкни ни от тук!

— Няма да стане така — обади се Вълка и като се пресегна покрай Ико, допря петте си пръста върху екрана. Той светна и вратите се затвориха с плъзгане.

Чувството на сигурност беше лъжливо, но Синдер все пак си отдъхна.

Спокоен глас озвучи влака:

— Добре дошъл, алфа Зеев Кесли, специален лунен агент номер 962. Къде желаете да ви отведа?

Той хвърли поглед към Синдер.

Тя се втренчи в екрана и взе да пресява възможностите. Ако се насочеха към РМ-9, несъмнено щяха да заведат Левана право при тях. Синдер отвори картата на Луната на ретина-дисплея си и се опита да измисли маршрут, който да заблуди Левана.

— УС-1 — обади се Трън. Той се беше проснал на пода между две облицовани пейки. Беше отпуснал ръцете си върху коленете, а главата си бе подпрял на стената. С обезсърченото си лице и небрежната поза беше направо неузнаваем. Но при думите му влакът се повдигна върху силата на магнита под линиите и пое извън Артемизия.

— УС? — попита Ико.

Трън сви рамене.

— Стори ми се, че е добре да имаме резервен план, в случай че нещо такова ни сполети.

След кратко мълчание, в което вътрешните мотори на Ико забръмчаха, тя рече:

— И резервният ти план е да отидем в сектор, който се казва „Угодна смет“?

Трън вдигна глава и обясни с безучастен глас:

— Пътуването е кратко, така че Левана няма да има много време за мислене и няма да успее да прати хората си по дирите ни, преди да сме слезли от влака. Пък и това е един от секторите с най-много връзки на Луната — нали всички изхвърлят боклук. Петнадесет тунела се разклоняват от този единствен перон. Можем да тръгнем пеша, да ги заблудим, а после да се…

— Мълчи! — отсече Синдер. — Не знаем дали не ни записват тук.

Трън затвори уста и кимна.

Синдер разбра, че той се кани да каже, че могат да се върнат обратно към РМ-9. Тя беше разгледала УС-1 на картата в ума си. Трън имаше право. Планът му беше хитър. Изненада се, че сама не се бе сетила.

— Добро хрумване, Трън.

Той пак сви рамене равнодушно.

— Мозък на престъпник, нали помниш?

Синдер се тръшна на седалката до Вълка, давайки кратка почивка на тялото си от бушуващия адреналин.

— Системата те разпозна.

— Всички жители на Луната фигурират в нея. Нямаше ме само два-три месеца и си помислих, че за толкова кратко време едва ли са ме изтрили.

— Как мислиш, дали ще забележат, че специален агент, който е бил пратен на Земята, изведнъж отново се е появил?

— Не знам. Но докато се придвижваме с влака, моята самоличност ще привлича по-малко внимание от твоята. А и Крес я няма да пробие…

Трън се умълча и притисна челото си в стената. Дълго седяха в тишина, а отсъствието на Крес допълваше празнотата край тях.

Едва сега, когато я нямаше, Синдер осъзна колко много бяха разчитали на нея. Тя можеше тайно да ги преведе през подземната система, без да се налага да използват самоличността на Вълка или на друг. Пък и беше уверена, че ако веднъж стигнат до РМ-9, ще успее да извади от строя видеокамерите, които иначе щяха да ги издадат. Освен това оставаше и най-важният въпрос с проникването в предавателната мрежа на Луната, за да разпространят посланието на Синдер към лунните жители.

Но мисълта за това как загубата на Крес ще повлияе на крайната им цел беше нищо в сравнение с ужаса, който терзаеше Синдер. Кралицата щеше да измъчва Крес, за да научи накъде са тръгнали, а сетне сигурно щеше да я убие.

— Тя е щит — обади се Синдер. — Те не могат да усетят биоелектричеството й. Докато не се показва, ще бъде…

— Недей — прекъсна я Трън.

Синдер видя побелелите кокалчета на ръцете му и се опита да измисли някоя добра, окуражителна дума, която да му каже. Едва беше наченала великия си план за революция и промяна, а вече се чувстваше като неудачник. Само дето това й се виждаше по-страшно от предателството спрямо народа на Луната. Защото тя не беше оправдала надеждите на хората, които й бяха най-скъпи в цялата вселена.

Най-накрая тя прошепна:

— Много съжалявам, Трън.

— Аз също.

Глава двадесет и трета

Хиацинт беше крайно замислен, когато Уинтър го вкара в асансьора.

— Защо ли ме гложди лошо предчувствие? — измърмори той недоволно и подозрително огледа Уинтър.

— Теб за всичко те гложди лошо предчувствие — отвърна тя и го бутна с рамо. Игрив жест, който винаги очакваше в захлас да й върнат. Този път не стана така. Тя се намръщи. — Забравих нещо на порта. Ще ни отнеме само минутка.

И запърха с мигли насреща му.

Той се навъси и извърна очи. Беше влязъл в образа на неин страж. Униформата. Стойката. Неспособността му да погледне човек в очите за повече от половин секунда.

Гвардеецът Хиацинт не беше любимият й Хиацинт, но все пак това беше само маска, която той носеше по принуда.

Още щом си тръгнаха от порта, Уинтър тръпнеше да му каже истината. Не можеше да се отърси от тревогата за съдбата на момичето, което натика в сандъка. Дали още се криеше там? Дали се беше опитала да избяга и да настигне приятелите си? Дали са я открили? Заловили? Убили?

Това момиче беше съюзник на Лин Синдер, а може би и приятелка на Скарлет. От страх за живота й през последните два часа Уинтър се бе превърнала в кълбо от нерви. Тя ходеше напред-назад, без да може да си намери място, докато чакаше в покоите си, за да не привлече внимание, връщайки се на доковете. Заради системата за видеонаблюдение в двореца тя се въздържа да разкрие тайната си дори на Хиацинт. А трудно беше да пази такава тайна.

Странното й държане днес не беше направило впечатление даже на Хиацинт. Без съмнение имаше достатъчно причини за вълнението й.

— Какво е това нещо? — попита я Хиацинт.

Уинтър откъсна поглед от брояча на етажите над вратата на асансьора.

— Моля?

— Онова, което си забравила на порта?

— О, ще видиш.

— Принцесо…

Вратите се отвориха с шумно свистене. Тя го улови за ръката и го поведе през пищната галерия, където жителите на Артемизия чакаха влаковете си. Това ниво беше пусто — точно както се надяваше. Уинтър лесно получи разрешение от стражата да слезе тук — трябваше само да се нацупи малко и непокорно да пренебрегне пухтенето на Хиацинт. Всъщност обаче беше забранено да се идва тук по време на гостуването на земляните. От съображения за сигурност за корабите и вещите им, беше казала Левана, но принцесата знаеше, че истинската причина е да предотвратят евентуално бягство.

Когато стъпиха на главната платформа, портът беше притихнал. Светещият под придаваше чудовищност на силуетите на корабите върху високия таван, а в глухите стени отекваше шумът от всяка крачка, всеки дъх. Уинтър си представяше, че чува гръмовно туптящото си сърце.

Тя пое по платформата, а зад нея бързо чаткаха ботушите на Хиацинт. Принцесата не се стърпя и хвърли поглед на контролната кабина. Счупеният екран и няколко тъмни петна на стената още стояха там, но тялото на техника поне беше вдигнато. Доколкото на нея й беше известно, заместникът му и в този час опитваше да влезе в блокираната система от контролния център на двореца.

Сведе очи към по-ниското ниво и изпита безкрайно облекчение, когато видя, че товарът стои недокоснат. Личният багаж на посланиците бе отнесен в апартаментите им, но подаръците и търговските стоки бяха оставени тук.

Уинтър зърна сандъка с аржентинското вино и ускори крачка.

— Звезди небесни! — изохка Хиацинт. — Ако си ме довлякла тук за още опаковъчна хартия…

— Най-трудно е — заговори Уинтър, подскачайки по сандъците по начин, който никак не отиваше на една млада дама, — човек да се сдобие с хартия. Секторите за дървесина имат достатъчно заявки за строителството. Веднъж ми се наложи да разменя чифт копринени пантофки за няколко картички.

Това беше истина само отчасти. Повечето хартиени стоки по магазините в Артемизия бяха произведени от бамбукова каша — бамбукът беше едно от малкото растения, които се намираха в изобилие в селскостопанските сектори. Но той се използваше и в текстилната, и в мебелната промишленост и бамбуковата хартия не се намираше лесно.

Уинтър обичаше хартията. Обичаше да усеща шумоленето й под пръстите си, когато я мачкаше.

Хиацинт се настани на един пластмасов сандък и провеси крака. В спокойното уединение на доковете стражът Хиацинт се бе оттеглил.

— Искаш да направиш картички от опаковъчната хартия?

— О, не. Хартията изобщо не ме интересува.

— Тогава виното? — веждите му се вдигнаха.

Уинтър отключи сандъка.

— Нито виното.

Уинтър затаи дъх и повдигна капака на сандъка, който се удари шумно в съседния, а тя се озова срещу друг огромен сандък, пълен догоре с бутилки и парченца хартия помежду им. От момичето нямаше и следа.

Сърцето й се сви.

— Какво? — Хиацинт се наведе напред и надникна в сандъка. На лицето му се изписа загриженост. — Принцесо?

Тя разтвори устни, сетне рязко ги затвори. Завъртя се бавно в кръг, оглеждайки сандъците наоколо. Момичето можеше да се е пъхнало във всеки от тях.

А може и да е избягало.

Или да е било открито.

Хиацинт скочи от мястото си и я хвана за лакътя.

— Какво има?

— Отишла си е — измърмори Уинтър.

— Кой?

— Тук имаше… — Тя се поколеба. Стрелна поглед към една от многото незабележими камери по края на дока. Кралицата сигурно беше наредила да ги изключат, докато тя беше тук, но Уинтър нямаше представа дали отново са ги включили.

Хиацинт настръхна от нетърпение и тревога. Първият знак, че човек върви срещу желанията на кралицата, беше да провери дали работят камерите. Той огледа набързо тавана, сетне поклати глава.

— Индикаторните лампи не светят. Още не са ги включили — рече той, намръщен. — Кажи ми какво става.

Уинтър преглътна.

— Тук имаше едно момиче. Струва ми се, че пристигна с Лин Синдер и нейните спътници. Видях я да се промъква край сандъците, докато кралицата спореше с техника, затова я скрих тук. Но… сега я няма.

Хиацинт се залюля на пети. Уинтър очакваше да я нахока, задето е сторила нещо толкова опасно, и то под носа на кралицата. Но вместо това, след дълго колебание, той я попита:

— Как изглеждаше това момиче?

— Дребничка. Къса руса коса. Уплашена. — Уинтър потрепери, когато си спомни ужаса на лицето й. — Може би се е опитала да настигне приятелите си. Или… може да се е върнала на кораба на императора?

Хиацинт гледаше разсеяно.

— Крес — прошепна той и се обърна назад. Пусна Уинтър, скочи върху сандъците и оттам се прехвърли върху платформата над главите им.

— Какво? Хиацинт? — Тя повдигна роклята над коленете си и забърза след него. Когато най-сетне успя да се качи отново на платформата, Хиацинт беше в контролната кабина и разтваряше бясно шкафовете, пълни с жички, кабели и компютърни части, от които Уинтър нищо не разбираше.

Той намери момичето зад третата врата, която отвори, свито на кълбо, и Уинтър се чудеше как не се е задушила. То спря големите си очи на Хиацинт и се ококори още повече, макар това да изглеждаше невъзможно.

Уинтър спря, зяпнала в почуда, а в това време Хиацинт измъкна момичето. То извика, опитвайки се да се изправи на крака, докато той затвори вратата зад нея. Момичето се отскубна от него и отстъпи до стената, разтреперано като заловено животинче.

Вместо отново да посегне към нея, Хиацинт се дръпна назад и стисна края на носа си. Изруга.

— Принцесо, трябва да спреш да събираш тези бунтовници.

Без да му обръща внимание, Уинтър приближи внимателно момичето, вдигнала успокоително ръце.

— Няма да ти направим нищо лошо — рече тя. — Всичко е наред.

Момичето й хвърли бегъл поглед, сетне пак се обърна към Хиацинт. Беше уплашена, но и ядосана.

— Казвам се Уинтър. Ранена ли си?

— Не можем да останем тук — прекъсна ги Хиацинт. — Камерите ще се включат всеки момент. Цяло чудо е, че това още не е станало.

Момичето все така се взираше в него с плаха свирепост.

— Почакай — Хиацинт се разсмя. — Ти си спряла камерите, нали?

Момичето мълчеше.

Уинтър премести поглед от нея към Хиацинт.

— Тя е спряла камерите?

— Това момиче някога беше най-добре пазената тайна на кралицата. Тя може да се оправи с всеки компютър. — Той скръсти ръце, а строгото му лице се смекчи почти до усмивка. — Ти също си предизвикала хаоса с влаковете.

Момичето сви устни.

— Как се казваш? — попита я Уинтър.

Когато момичето не се обади, Хиацинт отговори:

— Казва се Крес. Щит е и е един от съюзниците на Лин Синдер. — Той се почеса по слепоочието. — Надали си решила какво да правим с нея.

— Да я отведем скришом до крилото с гостите. Императорът ще се погрижи за нея. Та той им помогна да стигнат дотук.

Хиацинт поклати глава.

— Император Каито е под засилена охрана. Няма да успеем да припарим до него. Освен това колкото по-малко хора знаят, че си й помогнала, толкова по-малка е възможността Левана да научи.

Момичето — Крес — явно си отдъхна, когато стана ясно, че Уинтър и Хиацинт няма да я убият. Уинтър й се усмихна.

— Никога преди не съм виждала щит. Каква прекрасна дарба! Въобще не мога да те почувствам, сякаш изобщо не си тук, макар че стоиш пред очите ми. — Усмивката й се разшири. — Това ще докара мащехата ми до бяс.

— Точно щит уби последния крал и кралицата — обади се Хиацинт. — Може да направим от нея убиец.

Възмутена, Уинтър се обърна към него.

— Тя прилича ли ти на убиец?

Той сви рамене.

— А на теб да ти прилича на човек, който може да изкара от строя цялата ни система маглев?

— Аз не съм я изкарала от строя. — Гласът на Крес беше кротък, но Уинтър тъй се изненада, като я чу, та й се стори, че е изкрещяла. — Смених параметрите за достъп, така че кралицата да не може да спре влаковете.

Хиацинт я изгледа.

— Но ако искаше, можеше да я спреш напълно.

След миг момичето сведе поглед.

— Трябва да намерим къде да я скрием — рече Уинтър, подръпвайки една къдрица. — Някъде, където няма да я намерят.

— Защо? — попита Крес. — Защо ми помагате?

Уинтър не разбра дали пита нея, или Хиацинт, но стражът пръв отговори, ръмжейки:

— Хубав въпрос.

Уинтър го бутна силно по рамото. Той не се помести.

— Защото така е редно да постъпим. Ние ще те защитим. Нали така, Хиацинт?

Когато Хиацинт не отвърна, Уинтър отново го сръга.

— Нали?

Младият мъж въздъхна.

— Сигурно ще успея да я вкарам в гвардейските квартири. Не са далеч и така няма да ни се налага да влизаме в централната част на двореца.

Крес рече недоверчиво:

— Ти ще ме защитиш?

— Против волята ми, но така изглежда.

— Поне докато можем — каза Уинтър. — А ако ни се удаде възможност, ще направим всичко по силите си да те съберем отново с приятелите ти.

За първи път твърдостта на Крес се пропука.

— Успяха ли да се измъкнат?

— Така изглежда. Доколкото знам, все още не са ги намерили.

— Но кралицата няма да спре търсенето — добави Хиацинт, сякаш на двете това не им беше ясно.

Крес спря да трепери. Взря се в Хиацинт и изразът на лицето й стана замислен. Най-накрая попита:

— Дали в гвардейските квартири няма достъп до кралската предавателна мрежа?

Глава двадесет и четвърта

Четиримата напредваха бавно и мъчително през външните сектори на Луната. Понякога се качваха на влаковете маглев, друг път вървяха през тунелите, а понякога Вълка пращаше нанякъде празен влак, те скачаха на друг перон и се отправяха в обратната посока. Понякога се разделяха и няколко сектора по-нататък отново се събираха, за да объркат така всички, които бяха тръгнали да търсят двама мъже и две жени, пътуващи заедно.

Вървяха с приведени глави. Ико беше скрила косата под шапката си. Синдер не спираше да намества ръкавиците си, за да не би металната й ръка да се види на камерите, които по всякакъв начин се стараеха да избягват, но това невинаги беше възможно. Синдер се молеше да има толкова много монитори на Луната, че да няма кой да ги следи непрестанно.

Понякога излизаха на повърхността, за да се прекачат на друга линия, но като цяло гледаха да избягват това. Вълка ги беше предупредил, че повечето външни сектори се охраняват от въоръжена стража. Нейната работа уж беше да гарантира сигурността на хората, но през повечето време войниците наказваха онези, които дръзваха да говорят против короната. Малкото пъти, когато се промъкнаха под куполите на повърхността, четиримата успяха да минат незабелязано благодарение на дрехите и уплашено приведените си глави, но Синдер знаеше, че няма да мине много време, преди мерките за сигурност да се засилят по цялата Луна.

Почти не говореха. Синдер използваше времето, за да премисля отново и отново битката на дока, погрешните стъпки, опитвайки се да намери начин да измъкне всички, без никой да пострада, да спаси Крес, да не позволи на Левана да залови в ноктите си Каи.

Но така и не намери добро решение.

Постоянното премисляне обаче заплашваше да я докара до лудост.

Колкото повече се отдалечаваха от Артемизия, толкова повече се променяше страната. Сякаш бяха прекрачили прага на съвсем нов, различен свят. Съдейки по богатите, разкошни кралски докове, Синдер си бе изградила представа за безкрайната красота на Луната. Но скоро стана ясно, че разкошът на столицата не стига до външните сектори. Всеки перон, покрай който минаваха, разкриваше отново признаци на занемареност — ронещи се каменни стени, примигващи крушки. Графитите по стените на тунелите говореха за смут и недоволство.

Тя гледа…, се казваше в едно послание, изписано с бяло върху голите черни стени. Друго питаше: Виждали ли сте сина ми?

— Ами как да разберем — попита Ико, — като не са оставили описание?

— Мисля, че надписът има за цел да предизвика размисъл — обясни Синдер.

Ико се намръщи, сякаш не намираше нищо предизвикателно в това.

Спираха, когато чуваха приближаването на влака или когато трябваше да изчакат перона да се изпразни от хора, наслаждавайки се на кратките си почивки, преди отново да поемат на път. Тъй като не знаеха кога пак ще могат да намерят храна, бяха взели два пакета със себе си и Синдер я раздаваше на малки дажби, макар че никой не беше чак толкова гладен.

Синдер знаеше, че не само нейният гръб я боли и не само нейните крака са отекли, но въпреки това никой не се оплакваше. Единствено Ико вървеше с грациозната си стъпка, след като, преди да напуснат кораба на Каи, се беше заредила догоре.

С влака пътуването нямаше да трае повече от два-три часа. Когато обаче най-сетне пристигнаха, вътрешният часовник на Синдер показваше, че са напуснали Артемизия преди деветнадесет часа.

Щом излязоха от мрачния тунел върху перона РМ-9, „Реголитни мини“ девет, изящната красота на Артемизия им се струваше като далечен сън. Нямаше ги лъскавите плочки и великолепните статуи, нито полираното дърво и светещите сфери. Перонът беше мрачен, студен, а въздухът — застоял, стерилен. Земята беше покрита с дебел слой прах, в който години наред се бяха отпечатвали безброй човешки стъпки. Синдер прекара пръсти по стената и те се покриха със сив прах.

— Реголитен прах — обясни Вълка. — Всичко тук е засипано от него.

Ико допря и двете си длани в едната стена. Когато се отдръпна, на нея останаха отпечатъците й, съвършени, но без обичайните линии на човешката длан.

— Не ми изглежда особено здравословен — измърмори Трън.

— Така е. — Вълка обърса носа си, сякаш прахът го дразнеше. — Промъква се в дробовете. Реголитното отравяне се среща често тук.

Синдер стисна зъби и прибави нездравословни условия на труд и живот към дългия си списък от задачи, с които щеше да се заеме, когато станеше кралица.

Ико избърса прашните си ръце в панталоните си.

— Сякаш секторът е изоставен.

— Всички са на работа — или в мините, или във фабриките.

Синдер провери вътрешния си часовник, който беше сверила с лунното време, преди да слязат от „Рампион“.

— Имаме около осем минути, преди работният ден да свърши. — Обърна се към Вълка. — Можем да почакаме тук, а може и да се опитаме да намерим дома ти. Кое предпочиташ?

Той погледна към няколкото тесни, неравни стъпала, сякаш не можеше да реши.

— По-добре да почакаме тук. Хората едва ли ще се мотаят по улиците през работно време. Ще се набиваме на очи. — Той преглътна. — Пък и те може да не са си у дома. Родителите ми може да са мъртви.

Опита се да изрече думите с безразличие, но не успя.

— Добре — каза Синдер и отново се притаи в сенките на тунела. — На какво разстояние се намираме от фабриките?

Вълка беше сбърчил чело и се виждаше, че се напряга да си спомни подробностите от дома в детството си.

— Не са далече. Помня, че са близо до центъра на купола. Ще се слеем с работниците, щом денят свърши.

— Ами мините?

— Те са по-далече. В другия край на купола има два входа за мините. Реголитът е един от малкото естествени ресурси на Луната, тъй че това е голяма индустрия.

— Значи… — подхвана Трън, почесвайки се по ухото, — най-добрите ви ресурси са… скали?

Вълка сви рамене.

— Тук изобилстват.

— Това не са просто скали — обясни Синдер, докато данните от нета я затрупваха с нежелана информация. — Реголитът е пълен с метали и химични елементи. Желязо и магнезий — в горната част на Луната, алуминий и кварц — в равнините. — Тя прехапа бузата си. — А аз смятах, че по-голямата част от метала идва от Земята.

— Така е било, но отдавна. Постепенно сме станали експерти в рециклирането на материалите, донесени от Земята по време на колонизацията. Но също така сме се научили да се справяме с това, което имаме. Повечето нови постройки използват материали, извлечени от реголит — камък, метал, почва… почти цялата Артемизия е била построена от реголит. — Той замълча. — Е, и от дървесина. Имаме сектор, в който отглеждаме дървета.

Синдер обаче вече не го слушаше. Досега беше успяла да се образова, колкото можеше за ресурсите и индустрията на Луната. Макар че за тяхната цел през повечето време преглеждаше медиите и транспорта.

Транспортът, естествено, се контролираше от правителството. Левана не искаше външните сектори да имат лесна връзка помежду си. Колкото по-малко общуваха хората, толкова по-трудно би им било да организират бунт.

В тунела прозвуча серия от позвънявания и Синдер подскочи. Последва кратка мелодия.

— Химнът на лунитяните — рече Вълка с мрачно изражение, сякаш таеше отдавнашна дълбока омраза към песента.

Химнът свърши и се чу приятен женски глас: Работният ден завърши. Отбележете часовете си и се прибирайте по домовете си. Дано денят ви е минал приятно; ще очакваме завръщането ви утре.

— Колко мило! — изсумтя Трън.

Скоро дочуха ритмичните стъпки на изнурените работници, които се изливаха по улиците.

Вълка наклони глава, за да им даде знак, че е станало време, и ги поведе по стъпалата. Излязоха на изкуствената дневна светлина, където заобленото стъкло на купола скриваше блясъка на звездите. Секторът беше също толкова неугледен, колкото и тунелите под него. Синдер се взираше в кафяво-сивия пейзаж. Тесни улички и занемарени постройки, чиито прозорци бяха без стъкла. И прах, прах, навсякъде прах.

Улови се, че отбягва първите малобройни групички. Инстинктът й подсказваше да стои скрита, но никой не им хвърли дори бегъл поглед. Хората, край които минаваха, имаха уморен вид, бяха мръсни и рядко проговаряха.

Вълка разкърши рамене. Погледът му се стрелкаше по къщите, по прашните улици, по изкуственото небе. Синдер се чудеше дали се чувства неловко, задето надничаха в миналото му, и се опита да си представи Вълка като обикновено момче с любящи родители и дом, в който е расъл. Преди да бъде отнет от семейството си и да бъде превърнат в хищник.

Беше невероятно, че всички мутанти от армията на Левана, всички до един са тръгнали оттук. Колцина са били благодарни за шанса да се измъкнат от прахоляка на тези сектори, който покриваше домовете и пълнеше дробовете им?

Колко ли са страдали горчиво, че напускат семействата си?

Тя си спомни графита: Виждали ли сте сина ми?

Вълка посочи една тясна уличка.

— Насам. Улиците с къщите са предимно във външния периметър на сектора.

Те тръгнаха след него, като се стараеха да влачат краката си и да вървят с наведени глави, за да подражават на работниците. Трудна работа, когато адреналинът на Синдер пулсираше неистово, а сърцето й биеше лудо.

Първата част от плана й вече се бе провалила. И тя нямаше никаква представа какво ще прави, ако и сега се разминат със сполуката. Родителите на Вълка й трябваха живи, за да им станат съюзници. Тя се нуждаеше от сигурното убежище, което щяха да намерят при тях и където щяха да измислят какво да правят без Крес.

По-надалеч от това не можеше да мисли.

Да намери скривалище.

Чак тогава щеше да започне да се тревожи за революция.

Не се бяха отдалечили много от тунела, когато Синдер забеляза първите униформени войници, стиснали заплашително оръжие. За разлика от цивилните граждани те носеха маски, които ги предпазваха от прахоляка.

При вида им Синдер потръпна и хвърли поглед наоколо, търсейки типичната аура на чародея. Никога не беше срещала войник, далеч от чародей, но тук нищо не долавяше.

Как беше възможно няколко слабоумни войници да упражняват такава власт над стотици надарени цивилни? Лунитяните в тези сектори едва ли бяха толкова силни, колкото Левана и приближените й, но сигурно можеха да манипулират десетина стражи.

Щом си зададе въпроса и отговорът сам се появи.

Войниците бяха без чародеи, но заплахата оставаше, внушена от присъствието им. Хората от този сектор можеха да се разбунтуват. Можеха да убият войниците или да ги подчинят на волята си. Но този акт на открито неподчинение щеше да предизвика гнева на кралицата. Войниците, които щяха да ги сменят, щяха да получат закрилата на чародея, а отмъщението им щеше да е безмилостно.

Когато минаха покрай стражите, Синдер извърна лицето си на другата страна.

Те се затътриха през центъра, където насред прашен площад имаше фонтан, край който се стичаше навалицата. В средата на фонтана се издигаше статуя с воал и корона на главата, а от протегнатите й ръце се лееше вода — сякаш предлагаше на минувачите самия живот.

Като видя статуята, кръвта на Синдер замръзна. Левана беше седнала на трона едва преди едно десетилетие, а вече беше оставила следа в тези далечни сектори.

Какъв красив, спокоен фонтан, а човек изпитваше страх, като го гледа.

Четиримата вървяха след разсейващата се тълпа през улици с фабрики и складове, които миришеха на химикали, но скоро след индустриалните сгради се заредиха къщи.

Макар че къщи беше относително понятие. Домовете приличаха повече на бараки, без никакъв план, струпани една до друга точно както апартаментите в блок „Феникс“ в Ню Бейджин. Синдер вече разбра какво искаше да каже Вълка с това, че са станали експерти в рециклирането на материали. Стените и покривите изглеждаха така, сякаш бяха отрязани, отсечени, заварени, завинтени, огънати и преправени наново. Тук желязото не ръждясваше, дървото не гниеше, а старееха, оставени в ръцете на хората. Къщите се събаряха и вдигаха отново, когато семейството се преместваше или ставаше по-многочислено. Целият квартал представляваше съборетина от ламарина, дъски и всякакви отпадъци между къщите, които трябваше да влязат в употреба.

Вълка спря.

Напрегната, Синдер огледа близките прозорци и отвори върха на пръста си, готова за нападение.

— Какво има?

Вълка мълчеше. Не помръдваше. Само гледаше, без да мига, една къща малко по-надолу по улицата.

— Вълк?

Той се обади малко колебливо:

— Може и да греша, но ми се струва… май подуших майка си. Някакъв сапун ми се стори познат… макар че последния път, когато я видях, нямах такова остро обоняние. Може би…

Вълка изглеждаше умислен и уплашен.

Но също и изпълнен с надежда.

На прозорците на две-три от колибите висяха саксии, а в няколко дори имаше цветя. Къщата, в която Вълка се бе втренчил, беше една от тях — буйна китка сини маргаритки се изливаше от грубо изсеченото дърво. Бяха красиви, изискани и някак съвсем не на място сред тази печална, мрачна обстановка.

Спряха се пред вратата на къщата. Градинка нямаше, само циментова площадка пред обикновената врата. Имаше прозорец, но вместо стъкло върху рамката беше заковано избеляло парче плат.

Вълка стоеше като закован, затова Трън го заобиколи и почука на вратата.

Парчето плат беше единствената преграда пред звука отвътре и те ясно чуха всяко скърцане на пода, когато някой се приближи до вратата и едва-едва я открехна. Отвътре надникна дребна жена и щом видя Трън, се уплаши. Нисичка, жената имаше неестествено изпити страни, сякаш от дълги години не се бе хранила пълноценно. Кестенявата й коса беше стегната на кок и макар че кожата й беше смугла като на Вълка, очите й бяха катраненочерни и нямаха нищо общо с неговите поразително зелени ириси.

Трън се усмихна обезоръжаващо.

Тя явно не подейства.

— Госпожо Кесли?

— Да, сър — отвърна плахо жената и огледа останалите. Първо Вълка, после Синдер и Ико, а след това ококори почти комично очи. Възкликна тихо и отново погледна Вълка, но устните й се извиха надолу от недоверие.

— Казвам се — произнесе Трън и почтително кимна с глава — капитан Карсуел Трън. Струва ми се, че може би…

Приглушен вик се изтръгна от жената. Изненадата и подозрението й растяха с всяка секунда, борейки се едно с друго, докато тя се взираше в сина си. Отвори вратата докрай и плахо пристъпи напред.

Вълка стоеше като истукан. Синдер чувстваше как безпокойството се лее на вълни от него.

— Зеев? — прошепна майката.

— Мамо — тихо изрече Вълка.

Колебанието изчезна от очите на жената и на негово място се появиха сълзи. Тя закри устата си с две ръце и отново пристъпи напред. Пак спря. Сетне направи няколко крачки до Вълка и го прегърна. Той беше по-висок от нея, но изведнъж като че се смали, стана крехък и се приведе, за да може майка му да го гушне.

А жената се отдръпна толкова, колкото да вземе в ръцете си лицето му, да го разгледа, да види колко красив и възмъжал е станал, а може би и да се запита откъде ли са дошли всичките тези белези.

Синдер забеляза татуировка на предмишницата й, на същото място, където и Вълка беше белязан като специален агент. Само че върху татуировката на майка му се четеше просто РМ-9. Това напомни на Синдер как някои хора бележеха кучетата си, за да ги върнат после у дома, ако се изгубят.

— Мамо — рече Вълка, потискайки чувствата си. — Може ли да влезем?

Жената обходи с поглед останалите, спирайки за кратко върху Ико. Сигурно се беше почудила, каза си Синдер, защо това момиче нямаше биоелектричество, но не попита нищо.

— Разбира се.

С тези простички думи тя се отдръпна от Вълка и ги въведе в дома си.

Вътре четиримата се озоваха в малка стаичка с канапе и един-единствен стол, чиято тапицерия беше разпрана и се виждаше жълтият пълнеж. Една холографска сфера с размерите на юмрук бе закрепена в средата на една от стените, а под нея беше пъхната тумбеста масичка. В чашата върху нея бяха натопени сини маргаритки.

Вратата водеше към малък коридор, където, предположи Синдер, сигурно бяха спалните и банята. През втората врата се виждаше част от също тъй мъничката кухня с рафтове и шкафове с чинии.

Там сякаш не беше бърсан прах от една година. Но и самата жена имаше същия вид.

Вълка застана приведен, сякаш стаичката бе станала по-малка, а в това време майка му вкопчи пръсти в облегалката на стола.

— Представям ви майка си — рече Вълка, — Маха Кесли. Мамо, това са Ико, Трън и… Синдер. — Той се запъна, леко замислен, като че му се искаше да й каже нещо повече, и Синдер разбра, че обмисля дали да разкрие на майка си коя е тя.

Синдер се усмихна приветливо.

— Благодаря ви, че ни приехте. Боя се, че с идването си тук ви излагаме на голяма опасност.

Маха се поизправи все още нащрек.

Трън беше пъхнал ръце в джобовете си, сякаш се страхуваше да се допре до нещо.

— Съпругът ви скоро ли ще се върне?

Маха го погледна.

— Не искаме никакви изненади — обясни Синдер.

Маха стисна устни. Погледна Вълка и Синдер разбра. Вълка се напрегна.

— Съжалявам, Зеев. Баща ти почина преди четири години. Реголитна болест.

Лицето на Вълка не издаде нищо. Само бавно кимна. Сякаш да завари майка си жива го беше учудило повече, отколкото да научи за смъртта на баща си.

— Гладен ли си? — попита Маха, скривайки притеснението си. — Някога… вечно беше гладен. Но сигурно тогава просто си растял…

Думите увиснаха помежду им, изпълнени с мъка за погубеното детство и отминалите години.

Вълка се усмихна, но не чак толкова широко, че да покаже острите си кучешки зъби.

— Това не се е променило много.

Маха си отдъхна. Прибра косата си зад ушите и изтича към кухнята.

— Настанете се удобно. Струва ми се, че имам малко солени бисквити.

Глава двадесет и пета

Хиацинт чувстваше тежестта на страха си, когато влезе в тронната зала. Местата, запазени за придворните, бяха празни. Само кралицата седеше на трона си с чародея Еймъри. Дори личната им стража не присъстваше, което означаваше, че каквото и да се канеха да обсъждат на срещата, Левана не искаше никой друг да научи за него.

Крес, помисли си младият мъж. Разбрала е за Крес. Той я криеше на сигурно място в апартамента си, както беше обещал на Уинтър, но му беше ясно, че това не може да продължи вечно.

Но как ли бе научила Левана?

В залата бяха внесли екран, голям плосък нетскрийн, подобен на онези, на които гледаха двумерната медия на Земята, само че този беше по-фин и изящен от всичко, което Хиацинт бе виждал там. Екранът беше поставен върху триножник в рамка от полирано сребро, розови храсти с бодли, сякаш беше произведение на изкуството. Както винаги, кралицата не жалеше средства.

Кралица Левана и чародеят Еймъри гледаха намръщени, когато Хиацинт спря и чукна токовете си, като се опитваше да не мисли за последния път, когато стоеше на същото това място. И си мислеше, че със сигурност ще го убият, а Уинтър ще гледа.

— Викали сте ме, кралице?

— Така е — провлече Левана и прокара пръсти по ръкохватката на трона си.

Хиацинт затаи дъх и взе да се чуди как да обясни присъствието на Крес, че да не уличи Уинтър.

— Много мислих по нашия малък въпрос — подхвана кралицата. — Желая отново да ти гласувам доверието си, както по времето, когато беше под грижите на Сибил, но все не мога да убедя себе си, че ти служиш на мен. Твоята кралица. А не на… — Тя размаха пръсти из въздуха и на красивото й лице се изписа зловещо недоволство. — Твоята принцеса.

Хиацинт стисна зъби. Чакаше. Чакаше Левана да го обвини, че е приютил предател. Чакаше да чуе наказанието си.

Но кралицата също чакаше.

Най-сетне той сведе глава.

— При цялото ми уважение, Ваше Величество, решението да стана страж на принцеса Уинтър беше ваше. Не мое.

Тя му хвърли чувствен поглед.

— А ти много се разстрои от това назначение. — Левана въздъхна, стана и мина зад стола, на който обикновено сядаше Уинтър. Постави пръсти върху тапицерията. — След дълъг размисъл да те подложа на нещо като изпитание. Мисия, с която веднъж завинаги да докажеш своята преданост. Ако я изпълниш, няма да имаме опасения да те върнем на служба при главния ми чародей. Еймъри гори от нетърпение да се възползва от уменията ти.

Очите на Еймъри светнаха.

— Точно така.

Хиацинт свъси вежди и постепенно разбра, че тук изобщо не става дума за Крес.

Той би си отдъхнал, само че щом не ставаше дума за Крес…

— Вече ти разказах за обещанието си към моя съпруг, бащата на Уинтър — продължи Левана, — да се грижа за детето според силите си. През всичките тези години аз се придържах към него. Грижих се за нея и я отгледах като свое дете.

Хиацинт се опита да сподави ропота си срещу тези думи. Отгледала Уинтър като своя дъщеря? Нищо подобно. Тя измъчваше Уинтър, принуждавайки я да присъства на всеки процес, на всяка екзекуция, макар че на всички беше известно колко много ги мразеше момичето. Тя беше пъхнала в ръцете й ножа, който бе обезобразил красивото й лице. Неуморно й се беше подигравала заради психическата й „неустойчивост“, без да разбира каква сила се искаше от принцесата, за да издържи на изкушението да използва обаянието си и каква воля трябваше, за да потиска дарбата си през годините.

Иронична усмивка плъзна по кървавочервените устни на Левана.

— На теб не ти харесва, когато говоря за скъпата ти принцеса.

— Кралицата може да говори за когото си поиска. — Отговорът беше механичен и монотонен. Нямаше смисъл да отрича чувствата си към Уинтър, не и когато всички в двореца бяха виждали детските им лудории, игрите и пакостите им.

Той беше отрасъл с Уинтър, защото бащите им бяха приятели, въпреки че не беше прилично една принцеса да се катери по дърветата и да се бие с меч срещу сина на обикновен войник. Хиацинт си спомни как веднъж, само веднъж, се бе опитал да я целуне. Той беше на десет, а тя на осем. Беше се засмяла и като му обърна гръб, го смъмри. Не бъди глупак. Не може да ме целунеш, преди да се оженим.

Не, неговата единствена защита беше да се преструва, че пукната пара не дава, задето всички знаят за любовта му. И техните подигравки не го интересуват. И всеки път, когато Левана споменаваше принцесата, кръвта му не се смразяваше. И не го беше страх, че Левана ще използва Уинтър срещу него.

Левана слезе от подиума.

— Уинтър получи най-добрите учители, най-фините дрехи, най-екзотичните животни за менажерията й. Когато ми поискаше нещо, аз се стараех да удовлетворявам желанията й.

Тя замълча, но Хиацинт реши, че не очаква да й отговори.

— Но въпреки всичко нейното място не е тук. Умът й е твърде слаб, за да бъде полезна, а отказът й да скрие противните си белези я превърна в посмешище сред приближените ми. Тя направи за смях короната и кралското семейство. — Кралицата стисна зъби. — Доскоро аз не си давах сметка колко голямо е унижението й. Еймъри предложи на момичето ръката си. На по-добра партия не можех и да се надявам, след като тя няма кралска кръв. — Гласът й се превърна в ръмжене и Хиацинт отново усети изучаващия й поглед върху себе си, но вече се бе овладял. Тя нямаше да го ядоса даже и по този въпрос.

— Но не — най-сетне изрече кралицата. — Момичето отказва дори това щедро предложение. И то не за друго, доколкото разбирам, а за да зареже моя най-ценен съветник и да унизи още повече двора ни. — Тя вирна брадичка. — А сега и този инцидент в АР-2. Сигурна съм, че си спомняш?

Хиацинт сви устни сърдито. Ако не беше тъй бдителен, щеше да изругае.

— Не? — измърка Левана, когато той си замълча. — Позволи ми да опресня спомените ти.

Тя плъзна пръсти по нетскрийна. Той светна в изящната си рамка и показа кадър от няколко старинни малки магазинчета. Хиацинт се видя как се усмихва на Уинтър. Побутна я с рамо и я остави и тя да го побутне. С крайчеца на очите си всеки надзърташе към другия, когато той не гледаше.

Сякаш някой го прободе в гърдите. За всеки страничен наблюдател беше ясно какво изпитват един към друг.

Хиацинт гледаше, макар че не беше нужно. Той си спомняше децата и тяхната ръчно изработена корона от вейки. Помнеше колко красива беше Уинтър, когато безгрижно я сложи на главата си. Помнеше как я дръпна от главата й и я натика в кошницата.

Надяваше се, че цялата работа ще мине незабелязано.

Ама че глупак. Надеждата беше спасението на страхливците.

Премести поглед пак към кралицата, но тя гледаше записа намръщена, а в очите й се четеше ненавист. В началото подхвърли нещо за специална мисия, която да докаже верността му, а засега говореше само за Уинтър и позора, в който се бе превърнала.

— Разочарована съм от теб, сър Глина. — Левана го заобиколи. — Аз си мислех, че може да ти се вярва, че ще я държиш под контрол и няма да й позволиш да направи нищо, с което да посрами мен и двора ми. Но ти не оправда доверието ми. Как мислиш, биваше ли принцесата така да се шляе в града и да се прави на кралица пред верните си поданици?

Примирен със смъртта си, Хиацинт я гледаше, без да трепне. Тя го бе довела тук, за да го екзекутира. А той беше благодарен, че Уинтър е била пощадена.

— Е? Няма ли да кажеш нещо за свое оправдание?

— Не, кралице моя, но се надявам да ми позволите да говоря в нейна защита. Децата й поднесоха подарък в знак на благодарност, задето купи цветя от магазина им. Объркаха се, не са знаели какво означава короната. Принцесата искаше само да ги зарадва, нищо повече.

— Объркали се? — Левана го изгледа ядно. — Децата се объркали? — Изсмя се тя. — И докога трябва да търпя това объркване? Трябва ли да подмина противното им обожание? И как възхваляват красотата и белезите й, сякаш те са почетен орден, когато дори не разбират колко слаба е тя! Болестта й, виденията й! Ако седне на трона, това ще я съсипе, но те са слепи за това. Не, те мислят само за себе си и за хубавата си принцеса, а изобщо не се сещат за всичко, което съм направила, за да им дам сигурност, ред и… — Тя се обърна и раменете й затрепериха. — Трябва ли да чакам да сложат истинска корона на главата й?

Гърдите на Хиацинт се изпълниха с ужас и този път той не можа да го скрие.

Тя беше в умопомрачение.

Това, естествено, му беше известно. Но никога не я беше виждал тъй разпалена от собствената си суета, алчност и завист. Левана се държеше неразумно и гневът й бе насочен срещу Уинтър.

Не — срещу Уинтър и Селена. Ето откъде идваше всичко. Онова момиче твърдеше, че е изчезналата й племенница, и Левана се чувстваше застрашена. Боеше се, че тронът се изплъзва от ръцете й и компенсираше това със свръхпараноя и още по-силен контрол.

Хиацинт допря юмрук в гърдите си.

— Кралице моя, уверявам ви, че принцесата не е заплаха за короната ви.

— Ти няма ли да склониш глава пред нея? — Левана се извърна към него, а в очите й се таеше злоба. — Ти, който я обичаш тъй предано? Ти, който си тъй предан на кралската фамилия?

Той преглътна мъчително.

— В нейните жили не тече кралска кръв. Тя не може да стане кралица.

— Не! Тя никога няма да стане кралица! — Левана се наклони към него и Хиацинт се почувства така, сякаш около него се увива питон, души го, задавя го до смърт. — Защото ти си мой верен слуга, както разпалено оповести. И ще я убиеш.

Езикът на младия мъж пресъхна като лунен камък.

— Не — прошепна той.

Левана вдигна вежди.

— Простете, кралице моя. — Той се покашля. — Вие не можете… — Извърна поглед към Еймъри, който, доволен от това решение, се усмихваше с половин усмивка. — Моля ви. Предложете й още веднъж да се ожени за вас. Аз ще говоря с нея. Ще я накарам да приеме. От нея все ще има полза — добра партия е. Просто е напрегната…

— Ти дръзваш да оспорваш решението ми? — изрева Левана.

Сърцето му гръмко заби.

— Моля ви.

— Предложих ръката си на принцесата от доброта, за да я защитя от предложенията на други, не чак дотам подходящи ухажори. Нейният отказ показа колко е неблагодарна. Не бих я взел сега дори да ме моли на колене.

Хиацинт стисна зъби. Сърцето му биеше бясно, а той не можеше да го спре.

Погледът на кралицата се смекчи, изпълни се с мед и захар. Тя стоеше близо до него. Толкова близо, че би могъл да грабне ножа и да пререже гърлото й.

Но дали ръката му щеше да изпревари мисълта й? Дали щеше да изпревари мисълта на Еймъри?

— Скъпи мой сър Глина — рече замислено кралицата и Хиацинт се почуди дали е доловила отчаянието му. — Не си мисли, че не съм наясно какво искам от теб и колко трудно ще ти бъде. Но това е знак за моето милосърдие. Ти ще го направиш бързо. В твоите ръце тя няма да страда. Нима не разбираш? По този начин ще изпълня и обещанието си към баща й.

Тя беше луда. Напълно луда.

Най-лошото беше, че си вярваше.

Той сви пръсти. По врата му се плъзна капка пот.

— Не мога. Отказвам. Моля ви… моля ви пощадете я. Направете я ваша слугиня. Изгонете я в крайните сектори и повече няма да чуете за нея, имате думата ми…

Левана го изгледа унищожително, обърна се и въздъхна.

— Колко живота си готов да пожертваш за нейния?

Той я зяпна изумен, а Левана бавно тръгна към екрана. Записът беше спрян и показваше трите деца на прага.

— Нима вместо нея предпочиташ да наредя да убият тези деца?

Сърцето му затуптя учестено. Щеше да изхвръкне от гърдите му.

— А какво ще кажеш… — Тя отново се обърна към него и потупа с пръст ъгълчето на устата си. — За родителите ти? Ако правилно съм запомнила, сър Гарисън Глина беше преместен на служба в един от външните сектори. Кажи ми, кога за последен път говори с него?

Хиацинт стисна устни от страх, че всяко признание може да се обърне срещу него. Той от години нито беше виждал, нито беше говорил с родителите си. Точно като Уинтър и той вярваше, че най-добрият начин да предпази любимите си хора е да се престори, че не ги обича, за да не могат да ги използват срещу него. Както правеше в момента Левана.

Как се беше стигнало дотук? Та той никого не можеше да предпази. Никого не можеше да спаси…

Хиацинт съзнаваше, че лицето му се е изкривило от страх, но не можеше да сподави чувствата си. Идеше му да падне на колене и да я помоли да промени решението си. Всичко, всичко би направил, само не и това.

— Ако отново ми откажеш — продължи Левана, — ще разбера, че предаността ти е неискрена. Ще бъдеш екзекутиран за предателство, а след теб и родителите ти. След това ще изпратя Джерико да свърши с принцесата, само че той според мен няма да бъде тъй мил с нея, както ти.

Хиацинт преглътна страданието си. То нямаше да му помогне.

— Ще изпълниш ли това поръчение, сър Глина?

Той сведе глава, за да скрие отчаянието си, макар че уважението, което й засвидетелства, едва не го погуби.

— Ще го изпълня, кралице.

Глава двадесет и шеста

За първи път, откакто беше заминала, Крес установи, че сателитът й липсва. Квартирата на Хиацинт беше по-малка даже и от него. Когато й се налагаше да отиде до тоалетната, трябваше да изчака края на смяната му, за да може той да я вмъкне тайничко в банята, която всички гвардейци и семействата им деляха в подземното крило на двореца. Веднъж в банята срещна жената на един от стражите, която мило й се усмихна в огледалото над мивката без никакъв намек от подозрение, но случката напълно разтърси Крес.

Тя усещаше присъствието на кралицата и приближените й навсякъде край себе си. Никога не забравяше, че стига само един човек да разбере, че е щит, ще я убият. Може би преди това щяха да я мъчат и разпитват. Крес едва не се поболя от притеснение за живота си и от страх за съдбата на приятелите си. И все се ядосваше, че Хиацинт всеки път се прибира без новини за тях.

Повтаряше си, че това е добър знак. Хиацинт щеше да научи, ако са били заловени. Нали?

Крес се развличаше, като се опитваше според силите си и с ограничените възможности в жилището на Хиацинт да подпомага каузата на Синдер. Портскрийнът й още беше у нея и макар че не се осмеляваше да праща съобщения, които лесно можеха да бъдат проследени, тя успя да се свърже с предавателната система на кралицата посредством холографската сфера, прикрепена към стената на Хиацинт. Тези сфери се намираха под път и над път на Луната — точно както нетскрийновете на Земята, и беше също толкова лесно да се манипулират излъчванията. Предварително направеният запис на Синдер още беше на портскрийна на Крес, но тя не смееше да го пусне, без да е сигурна, че Синдер и останалите са готови. Затова прекарваше времето си, като възпрепятстваше пропагандата на кралицата и се мъчеше да измисли как да покаже на приятелите си, че е жива и в относителна безопасност. Но така и не й хрумна нещо, което да не е прекалено очебийно или твърде мъгляво, а и много се страхуваше да не направи грешна стъпка и кралицата да я надуши.

За кой ли път си пожелаваше да има и тук техниката, с която разполагаше на сателита. Чувстваше се по-откъсната от света от всякога. Тук нямаше какво друго да се гледа, освен одобрените от короната новини. Нямаше как да изпрати пряко съобщение. Нямаше достъп до лунната система за наблюдение и сигурност и затова нямаше как да изпълни задълженията, с които Синдер я бе натоварила. Часовете се сляха в дни, а безпокойството и нетърпението на Крес растяха и вече не я свърташе на едно място. Гореше неистово от желание да се измъкне от затвора си и да свърши нещо.

Момичето тъкмо променяше саундтрака от едно съобщение на кралицата за нейните „смели победи срещу слабоумните земляни“, когато шумът от нечии стъпки в коридора я прекъснаха.

Стъпките спряха пред вратата на Хиацинт. Крес откачи портскрийна, скочи от леглото и се свря в най-далечния ъгъл до стената. Отвън някой въведе кода и ключалката провери пръстовите отпечатъци. Вратата се отвори и затвори.

Крес затаи дъх.

— Аз съм — чу се гласът на Хиацинт, обезверен, както винаги.

Крес въздъхна и изпълзя от скривалището си. Остана на земята и се облегна на леглото. В тясната стаичка нямаше къде другаде да седне и момичето се чувстваше виновно, че бе заело леглото на Хиацинт, макар че не помнеше някога да го е виждала седнал в нейно присъствие. Той сякаш винаги беше нащрек дори в собствената си квартира.

— Някакви новини?

Хиацинт се подпря на вратата. Погледна тавана с уморените си очи с тъмни сенки под тях. Видя й се странно разрошен.

— Не.

Крес сви колена към гърдите си.

— Какво се е случило?

Все тъй загледан в тавана, той измърмори:

— Ти изключи камерите на дока.

Крес примигна.

— Можеш ли пак да го направиш? С другите камери в двореца?

Тя посегна към косата си. Още не можеше да се отучи от навика да си играе с нея, макар че вече бяха минали няколко седмици, откакто я подстригаха.

— Ако имам достъп до системата. Но нямам.

Хиацинт отвори уста, замълча, пак я затвори.

Крес се намръщи. Хиацинт не беше от бъбривците, но това преминаваше всякакви граници дори и за него.

Най-накрая той рече:

— Аз ще ти осигуря достъп.

— Защо ще изключваме камерите?

Гърдите му се повдигнаха, а погледът му се спусна по голата каменна стена и се спря върху Крес.

— Заминаваш. Ти, Уинтър и онова червенокосо момиче ще напуснете двореца. Тази вечер.

Крес се изправи.

— Какво?

— Уинтър не може да остане повече тук, а няма да тръгне без онази своя приятелка. Ти ще ми помогнеш да ги измъкна от двореца и това ще е твоят билет. — Той взе да разтрива слепоочията си. — Ти знаеш накъде е тръгнала Синдер, нали? Можеш да я намериш. Тя ще се погрижи за Уинтър. Само да посмее да не го направи.

Щом чу името на Синдер, Крес усети как по гърба й полазват мравки. Това номер ли беше? Дали той се опитваше да измъкне информация от нея, която да размени с кралицата срещу собствените си интереси? Нямаше да му е за първи път.

— Ще бъде съмнително, ако няколко монитора изведнъж се развалят.

Хиацинт кимна.

— Знам, но се надявам, докато някой разбере, вие да сте далеч оттук.

Крес загриза устната си. Можеше да нагласи камерите на таймер, така че спирането на излъчванията да изглежда като случайни аварии или програмна грешка в системата, но и това като нищо можеше да бъде разкрито.

Хиацинт закрачи напред-назад. Тя виждаше как тече мисълта му. Планът започваше да се оформя в съзнанието му, макар че на Крес умът й не побираше как ще ги измъкне от двореца, без никой да ги види — особено принцесата, която всички познаваха.

— Какво се е случило? — попита Крес. — Левана е научила за мен, така ли?

— Не. Друго стана. — Той щипеше носа си. — Тя ще нареди да убият Уинтър. Трябва да я измъкна оттук. Мисля, че знам как. Ще наглася всичко, но… — В очите му се четеше гореща молба. — Ще ми помогнеш ли?

Крес усети как сърцето й се сви. За краткото време, в което познаваше Хиацинт, той й се бе сторил студен, безчувствен и понякога дори жесток. Но сега сякаш се бе пропукал и всеки миг щеше да се разпадне.

— Като изключа камерите?

Той кимна.

Момичето погледна портскрийна си. Беше го отделила от холографската сфера, когато се скри под леглото, но кабелът за свързване още висеше отстрани. Това беше нейният шанс. Можеше да се измъкне от двореца, да избяга от града и опасностите му. Отново можеше да намери приятелите си. Можеше още тази вечер да бъде в безопасност.

Изкушението я завладя. Трябваше да се махне оттук.

Но когато пак вдигна лице към Хиацинт, клатеше глава.

Младият мъж изглеждаше озадачен.

— За принцесата и Скарлет най-безопасно ще бъде, ако… — Тя преглътна, но слюнката заседна на гърлото й. — … ако аз остана.

— Какво?

— Шансът да не забележат, че някой си играе с камерите, е да предизвикам повредата ръчно. Мога да ги изключа за кратко, така че да изглежда, че авариите са случайни. Ако всичките спрат да работят едновременно, това ще привлече твърде много внимание, а ако изключа само част от тях, ще подскажа на кралицата накъде са тръгнали Уинтър и Скарлет. Но ако спирам и пускам едновременно различни участъци от системата за наблюдение… това ще изглежда като съвпадение. — Тя потупа с пръст долната си устна. — Мога да ги насоча по грешна следа. Може би, ако пусна аларма в друга част на двореца, ще отвлека вниманието от тях. А ключалките на всички основни изходи също могат да бъдат променени от разстояние.

Увереността на Крес растеше. Тя щеше да остане в двореца, за да даде възможност на Уинтър и Скарлет да избягат.

— Ти си откачила. Нима искаш да умреш тук?

Крес застина.

— Левана не знае, че съм тук. Докато ме криеш…

— Щом Левана научи, че съм пуснал Уинтър, тя ще ме убие.

Момичето стисна юмруци от яд, че Хиацинт се опитва да съсипе крехката й смелост.

— Заловиха Скарлет при опит да ме спасят. А Уинтър ме прибра в сандъка, макар че не беше длъжна да го прави и така се изложи на голяма опасност. Сега ще мога да се отплатя и на двете.

Хиацинт я погледна и Крес видя мига, в който той прие решението й. Това беше единствената им възможност и той сигурно го знаеше. Обърна се с гръб и раменете му се отпуснаха.

— Бях пилот на Сибил повече от година — призна той, а Крес трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе. — Повече от година знаех за теб, но не направих нищо, за да ти помогна.

Признанието му я прониза в гърдите. Тя винаги смяташе, че Сибил пристига сама, никога не си и помисли, че с нея има пилот, а когато научи за това, вече беше късно. Може би Хиацинт е могъл да й помогне, дори да я спаси.

Никога нямаше да разберат.

Той не й се извини. Вместо това стисна зъби и пак я погледна в очите.

— Ще браня Уинтър с цената на живота си. След това, давам дума, ще пазя теб.

Глава двадесет и седма

Скарлет се упражняваше в онова, което обичаше да нарича сдържаност.

Това беше умение, което не й се удаваше лесно. Но когато беше затворена в клетката, а враговете й бръщолевеха отвън, смееха се и се държаха просташки, сдържаността беше по-полезна от обидните крясъци и опитите да ги удари през решетките.

Най-малкото у нея имаше повече достойнство.

— Не можеш ли да я накараш да направи някой номер? — попита една лунитянка, която държеше чадър от пера на бухал на рамото си, макар че Скарлет не виждаше от какво се пази. Според Уинтър оставаха шест дни, преди слънцето отново да се покаже, а на Луната изобщо не валеше.

Спътникът на жената се наведе напред, подпря ръце на коленете си и надникна през решетките. Носеше оранжеви слънчеви очила. На Скарлет пак не й беше ясно защо.

Седнала на земята със сключени ръце и с качулка на главата, която покриваше ушите й, Скарлет на свой ред се взря в мъжа.

Аз съм въплъщение на спокойствието и безразличието.

— Направи нещо — заповяда мъжът.

Скарлет примигна.

Той я изгледа ядно.

— Всички казват, че земляните са сладки, забавни същества. Защо не ни потанцуваш?

Сърцето й се сви. Идваше й да направи нещо повече от това да покаже на този мъж колко сладка и забавна би могла да бъде. Но отвън, естествено, приличаше на статуя.

— Глухоняма ли си, или просто тъпа? Не ви ли учат там, на онази буца пръст, как да се отнасяте с хората, които ви превъзхождат?

Аз съм естеството на спокойствието и тишината.

— Какво й има на ръката? — обади се жената.

Мъжът погледна надолу.

— Какво ти е на ръката?

Пръстите й не трепнаха. Даже и половината от липсващия.

Жената се прозина.

— Отегчих се, а и земляните смърдят ужасно. Да вървим при лъвовете.

Мъжът се изправи и сложи ръце на кръста. Скарлет видя, че пресмята нещо в дребната си главица. Реши, че едва ли ще използва дарбата си върху нея — откакто я бяха довели в менажерията, никой не я бе манипулирал и тя започваше да подозира, че статутът й на любимец на принцесата я закриля поне от това мъчение.

Мъжът направи крачка напред. Зад него Рийо изръмжа.

Скарлет сдържа усмивката си, но волята й беше подложена на изпитание. Този вълк наистина се бе привързал към нея напоследък.

Жената хвърли поглед назад към клетката на вълка, но мъжът не сваляше очи от Скарлет.

— Ти си тук, за да ни забавляваш, тъй че направи нещо. Изпей ни песен. Разкажи ни виц. Все едно.

В следващия си номер ще спечеля състезание по взиране в кръгъл глупак с оранжеви очила.

Мъжът изръмжа, грабна чадъра на приятелката си и го затвори. Хвана извитата дръжка, промуши острия й край през решетките и смушка Скарлет в рамото.

Рийо излая.

Скарлет стрелна ръка нагоре и сграбчи перата. Дръпна чадъра към себе си и мъжът се блъсна в клетката. Скарлет замахна с дръжката нагоре към лицето му. Мъжът извика и залитна назад, а очилата му изтропаха на земята. От носа му шурна кръв.

Скарлет се подсмихна кратко, колкото да хвърли чадъра на пътеката — нямаше смисъл да го задържи, защото стражите и бездруго щяха да й го вземат. Сетне потисна самодоволството си и на лицето й отново се изписа безучастност.

Тази сдържаност даваше по-добри резултати, отколкото бе очаквала.

След като изруга и омаза цялата си риза в кръв, мъжът хвана приятелката си, вдигна чадъра и изхвърча обратно към изхода на менажерията. Сигурно щяха да я наклеветят на пазачите. Сигурно щеше да мине без едно-две хранения заради лошото си поведение.

Но пък си струваше.

Тя отправи поглед в жълтите очи на Рийо оттатък пътеката и му смигна. В отговор вълкът вирна нос и нададе кратък радостен вой.

— Спечелила си си приятел.

Тя се сепна. Някакъв страж се беше подпрял със скръстени ръце на едно дърво с големи листа и я гледаше със сивите си очи. Не беше някой от обичайните пазачи, но сякаш и преди го бе виждала. Скарлет се почуди откога ли стои там.

— Ние животните трябва да се държим едни за други — рече тя, но после реши, че повече от това мъжът няма да измъкне от нея. Тя не беше тук да забавлява разглезените лунни благородници и категорично отказваше да забавлява един от безмозъчните слуги на кралицата.

— Може би е логично, че вълкът ти допада. Свързан е с приятеля ти.

Сърцето й се разтуптя бясно. Някакво предчувствие я развълнува.

Мъжът се отдръпна от дървото и отиде бавно до клетката на Рийо. Беше отпуснал едната си ръка върху дръжката на голям нож, закачен на колана му. Вълкът притихна, изправен на крака, сякаш не можеше да реши дали да се довери на този непознат, или не.

— Бащата на този вълк беше първият, от който взеха ДНК за експериментите с войниците. Ценният арктически вълк на кралицата. Някога е бил алфа. — Стражът се обърна към Скарлет. — Но за да си алфа, ти трябва глутница, нали?

— Аз откъде да знам — отвърна тя безизразно.

— Слушай какво ти казвам. — Той наклони глава и я огледа. — Не знаеш кой съм аз.

Тъкмо изрече думите и нещо й прищрака. Русата коса, униформата. А и знаеше кой е Вълка.

Щом го разпозна, Скарлет застана още повече нащрек.

— Знам кой си. Не мога да накарам принцесата да си затвори устата, когато говори за теб.

Тя го наблюдаваше внимателно. Беше любопитна дали чувствата на Уинтър са поне отчасти споделени, но мъжът с нищо не се издаде.

Беше наистина красив. С широки рамене и изсечена челюст. Но не отговаряше на очакванията й. Стойката му издаваше снизходителност, а лицето му — безразличие. Наежен и студен, той се приближи към клетката й.

Той беше пълната противоположност на топлата, отнесена, бъбрива Уинтър.

Хиацинт не клекна, нито се приведе и Скарлет трябваше да изопне шия, за да го вижда. Неприязънта й се засили.

— Тя сигурно ти е казала за твоите приятели.

Уинтър й беше казала, че са живи. И че ще дойдат да я спасят. А Вълка много страда за нея.

Сега, когато се срещна с прословутия Хиацинт, тя не можеше да си представи, че той е човекът, донесъл вестта.

— Каза ми.

Скарлет се почуди дали не очаква благодарност, каквато нямаше да получи, само защото беше на Луната и с униформа. На чия страна беше този мъж?

Изсумтя и се облегна на лакти. Може би позата не беше толкова горда, но тя нямаше да му позволи да й причини болки във врата, като я оскърбява.

— За какво си дошъл?

— Уинтър смята, че сте приятелки.

— Но не и аз.

Суровостта му се пропука. Една тънка усмивчица се появи на устните му.

— Какво? — попита Скарлет.

Хиацинт се залюля на пети и отново сложи ръка на ножа.

— Все се чудех що за момиче ще накара един специален войник да полудее по нея. Радвам се да видя, че не е от глупавите.

Скарлет сви ръце в юмруци.

— Не е и от онези, които се поддават на празни ласкателства.

Хиацинт стисна една от решетките и най-накрая приклекна, така че очите им бяха на едно ниво.

— Знаеш ли защо си още жива?

Тя скръцна със зъби и отвърна малко неохотно:

— Заради Уинтър.

— Правилно, огънче. Гледай да не го забравяш.

— Трудно ще ми е да го забравя, докато стоя затворена в нейната клетка, слънчице.

Ъгълчето на устата му се изви в сдържана усмивка, но тя бързо изчезна. Страшно. Той посочи с брадичка ръката й.

— Кога за последен път някой е преглеждал раната да не би да е загноила?

— Знам как изглежда гнойна рана. — Тя устоя на импулса да скрие отрязания си пръст, но за нищо на света нямаше да му го покаже. — Добре е.

Той изсумтя неопределено.

— Говори се, че си надежден пилот.

— Това да не би да е интервю за работа? — намръщи се тя.

— Летяла ли си някога с лунен кораб?

Едва сега Хиацинт спечели цялото й внимание, но любопитството й беше съпроводено от подозрителност.

— Защо питаш?

— Не се различават много от земните. Контролното табло е малко по-различно, излитането е по-гладко, това е в общи линии. Мисля, че ще можеш да се справиш.

— И какво значение има дали мога да управлявам лунен кораб?

Прониза я с поглед, казвайки повече, отколкото с думи. Хиацинт се изправи.

— Бъди готова.

— За какво? И какво изобщо те интересувам аз?

— Не ме интересуваш — рече той тъй нехайно, че Скарлет трябваше да му повярва. — Но принцесата ме интересува, а тя се нуждае от съюзник. — Извърна поглед встрани. — По-добър съюзник от мен.

Глава двадесет и осма

Уинтър отвори масивната стъклена врата на менажерията и сърцето й се разтуптя. Звуците на дивите животни изпълниха коридора: крясъците на птиците от пищните им клетки, брътвежа на маймуните от лианите по тавана, цвиленето на белите жребци далеч в конюшните.

Тя затвори вратата, преди топлината да е излязла навън, и огледа разклоняващите се пътеки, но от Хиацинт нямаше и следа. Менажерията беше разположена на няколко акра в това крило на двореца и представляваше лабиринт от клетки и стъклени кафези. Тук цареше вечна влага и се носеше уханието на екзотични цветя, но то не стигаше, за да притъпи животинската миризма.

Това беше любимото й място дори преди идването на Скарлет. Уинтър винаги се чувстваше като у дома си сред животните, които не знаеха какво е контрол и манипулиране на съзнанието. Те не се интересуваха дали е красива, дали е доведената дъщеря на кралицата и дали полудява. Не помнеше някога да е изпадала в криза сред тези стени, заобиколена от приятелите си. Тук се чувстваше по-спокойна. Тук можеше да се преструва, че е господарка на сетивата си.

Принцесата прибра един непокорен кичур зад ухото си и пое навътре. Мина покрай студения дом на арктическата лисица, която се бе свила на кълбо върху един брезов дънер, скрила муцунката си в рошавата си опашка. В следващата клетка живееше снежна леопардка с трите си подскачащи малки. От другата страна на покритата с мъх пътека спеше бял бухал. Когато Уинтър мина, той повдигна клепачи.

Тя погледна напред към клетката на Рийо, но вълкът сигурно спеше в бърлогата си, защото никакъв не се виждаше. А след това беше Скарлет, единственото същество, което не беше покрито с бяла козина или пера, но носеше индивидуалността си предизвикателно с червената си коса и якето с качулка, което не сваляше въпреки жегата. Тя седеше с прибрани към гърдите колене и се взираше в цъфналия мъх пред клетката.

Уинтър наближи и тя се сепна.

— Здравей, Скарлет, дружке — Уинтър коленичи отпред.

— Здравей, куку — отвърна Скарлет и обръщението прозвуча почти ласкаво и нежно. — Как са днес стените на замъка?

Уинтър замислено измърмори под нос. Тези дни беше толкова разсеяна, че изобщо не беше забелязала стените.

— Не чак толкова кървави като друг път — реши тя.

— Ето това е нещо. — Скарлет подръпна къдриците си. Косата й беше мазна и потъмняла от мръсотията, а огнената й червенина, която в началото бе напомняла на Уинтър опашката на комета, беше угаснала. Освен това беше отслабнала много по време на пленничеството си. Гузна съвест загриза Уинтър. Да беше й донесла нещо за хапване.

Скарлет огледа подозрително ефирната рокля на Уинтър, която блестеше повече от друг път.

— Изглеждаш… — Тя замълча. — Както и да е. Какъв е поводът?

Уинтър стисна ръце.

— Хиацинт ме помоли да се срещнем тук.

Скарлет кимна, без да се учуди.

— Да, той беше тук преди малко. — Тя посочи с брадичка към пътеката. — Натам тръгна.

Уинтър се изправи с разтреперани колене. Защо беше толкова неспокойна? Това беше Хиацинт. Като деца той я беше виждал окаляна, покрита с драскотини, беше превързвал раните й, беше я държал, когато имаше видения, а шепотът му я бе връщал към реалността.

Но имаше нещо различно, когато я помоли да се срещнат тук.

За първи път той й се видя уплашен.

Половината от нощта прекара, чудейки се защо ли е тази среща, а въображението я отведе към една възможност, към една искряща надежда.

Той се канеше да й се обясни в любов. Отказваше повече да се преструва напук на политиката, напук на мащехата й. И един ден не можеше да изкара повече, без да я целуне.

Тя потръпна.

— Благодаря ти — измърмори на Скарлет. Оправи роклята си и тръгна по пътеката.

— Уинтър?

Принцесата се спря. Скарлет стискаше решетката до лицето си.

— Пази се.

Уинтър наклони глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Знам, че го харесваш. Знам, че му вярваш. Но… пази се.

Уинтър се усмихна. Горката, недоверчива Скарлет.

— Щом настояваш. — И се обърна.

Забеляза го, щом зави зад клетка на Рийо. Хиацинт стоеше до езеро, което лениво се къдреше на малки вълнички под водопада. Вътре плуваше семейство шест чисто бели лебеда, които се бяха струпали около него, а той им подхвърляше трошички хляб от джобовете си.

Беше с униформа, готов да започне смяната си. Косата му беше тъй светла в сумрака на менажерията, че за миг на Уинтър й прималя, защото й се стори, че той е едно от животните на Левана, един от нейните любимци.

Хиацинт вдигна очи и момичето пропъди мисълта. Лицето му беше мрачно и омайната й радост поохладня. А с нея и обзелата я надежда. В крайна сметка това не беше любовна среща. Естествено, че не беше. Никога не беше.

Разочарованието не можа да прокуди обаче фантазиите и непреодолимото й желание да я притисне в някоя стена на двореца затвор и да я целува дотогава, докато всички мисли изчезнат.

Тя се покашля и застана до него.

— Скришно място си намерил — рече тя и го смушка с рамо, докато той изпразваше джобовете си от хляба.

Хиацинт се поколеба, а сетне я смушка на свой ред.

— Менажерията е отворена за всички, принцесо.

— Да, а след пет минути вратите ще се заключат. Тук няма никого.

Той хвърли поглед през рамо.

— Права си. Може би наистина е скришно.

Нов шепот надежда размъти главата й. Може би. Може би…

— Ела да повървим заедно — рече Хиацинт и слезе от мостчето.

Уинтър тръгна с него край езерото. Той беше впил поглед в земята, а едната му ръка току докосваше дръжката на ножа. Вечно на пост.

— Има ли нещо…?

— Да — прошепна той, сякаш го бяха изтръгнали от унес, — има едно-две неща.

— Хиацинт?

Той разтри челото си. Уинтър не можеше да си спомни кога за последен път го бе виждала тъй неуверен.

— Всъщност искам да ти кажа много неща.

Сърцето й подскочи. Мислите й се объркаха и тя с мъка успя да произнесе едно смутено „О?!“.

Хиацинт я стрелна с очи, но бързо сведе поглед към пътеката. Минаха по още един мост, изработен от слонова кост. Лебедите се бяха пръснали, но един още се носеше по водата след тях, като от време на време потапяше главата си във водата. От другата страна на пътеката бяха белите зайци, които следяха разходката им с червените си очи и помръдваха носове.

— Още откакто бяхме деца, винаги съм искал да те защитавам.

Устните й пламнаха. Да можеше Хиацинт да спре за малко, че да види лицето му. Но той я водеше покрай голите скали и цветята, свели натежалите си глави.

— По време на процеса не спирах да мисля, че трябва да издържа заради теб. Казвах си, няма да я оставя да седи там и да ме гледа как умирам.

— Хиацинт…

— Глупав съм бил да мисля, че вечно ще мога да те защитавам. Не и от нея.

Тонът му беше остър, жесток. Несвързаните, неясни изречения разкъсваха сърцето на Уинтър.

— Хиацинт, за какво е всичко това?

Той въздъхна развълнуван. Бяха направили пълна обиколка и Уинтър видя, че Рийо се е събудил и дебне зад решетките.

Хиацинт спря и Уинтър откъсна погледа си от вълка. Свет-лосиният взор на младия мъж я прикова на място. Момичето преглътна.

— Тя иска да те убие, принцесо.

Уинтър потрепери, първо заради чувството в думите му, а после и заради значението им. Подобно разкритие би трябвало да я уплаши, но откакто Левана й беше оставила белезите, тя очакваше и това време да дойде.

Разочарованието, че Хиацинт я бе довел тук не за да й признае любовта си, беше по-силно от това, което току-що научи.

— Какво съм направила?

Той поклати глава и дълбоката му печал се завърна.

— Нищо, което да можеш да предотвратиш. Хората те обичат много. Левана вече си е дала сметка колко много.

— Но аз никога не мога да стана кралица — възрази тя. — Кръвната линия. Хората никога няма…

— Знам. — На лицето му се изписа съчувствие. — Но това е без значение. Тя смята, че ти представляваш заплаха.

Уинтър се отдръпна и отново чу думите му. Изречени с пределна сигурност. Тя иска да те убие, принцесо.

— Тя ли ти каза това?

Едно-единствено рязко кимване.

Пред очите й светнаха ярки петна. Тя залитна назад и се хвана за ограждението на Рийо. Зад себе си чу ръмжене, а след това усети по пръстите си носа на вълка. Не беше разбрала, че той е зад тях.

— Тя е поискала ти да го направиш.

Той стисна зъби. Погледна виновно вълка.

— Съжалявам, принцесо.

Когато световъртежът й премина, Уинтър се осмели да вдигне очи към него, а сетне към камерата над рамото му. Рядко обръщаше внимание на камерите, но сега се запита дали мащехата й гледа и чака да види убийството на доведената си дъщеря, за да защити трона си от някаква несъществуваща заплаха.

— Защо иска да ти причини това?

Той се изсмя, сякаш някой го бе пронизал в гърдите; не му оставаше друг избор, освен да се засмее.

— На мен? Ти чуваш ли се?

Принцесата изправи рамене с усилие на волята. Спомни си с какво задъхано нетърпение беше очаквала тази среща и разбра колко наивна и глупава се е показала.

— Да — твърдо рече тя. — Как е могла да бъде толкова жестока да накара точно теб от всички?

Лицето му се смекчи.

— Права си. За мен е мъчително.

Сълзите потекоха от очите й.

— Тя е заплашила нечий живот, нали? Ще нареди да убият някого, ако не изпълниш заповедта й.

Той стисна зъби.

Тя застина и примигна, за да прогони сълзите. Нямаше нужда да й отговаря. Нямаше значение кой е.

— Егоистично е от моя страна, но се радвам, че си ти Хиацинт. — Гласът й потрепери. — Знам, че ти ще го направиш бързо.

Уинтър се опита да си го представи. Дали щеше да използва нож? Пистолет? Тя нямаше представа кой е най-бързият начин да умреш. И не искаше да знае.

Хиацинт сигурно си бе задавал същите въпроси. През цялата нощ. През целия ден. Беше планирал как да го направи, а срещата им го бе ужасявала толкова, колкото тя беше копняла за нея.

Душата й страдаше за него.

Зад нея Рийо заръмжа.

— Уинтър…

Толкова отдавна не се бе обръщал към нея с името й. Вечно принцесо. Вечно Ваше Височество.

Устните й потрепериха, но тя отказа да плаче. Нямаше да му причини и това.

Хиацинт хвана ножа.

Беше мъчително. Той изглеждаше по-уплашен, отколкото на процеса. По-измъчен, отколкото когато цялото му тяло бе в кървави рани от камшичните удари.

Повече никога нямаше да го види.

Това бяха последните й мигове живот. Последният й дъх.

Изведнъж политическите игри изгубиха смисъла си. Изведнъж я изпълни дързост.

— Хиацинт — рече му с разтреперана усмивка. — Трябва да знаеш. Не си спомням миг, в който да не съм те обичала. Мисля, че изобщо не е съществувал такъв миг.

В очите му бликнаха хиляди чувства. Но преди да каже и дума, преди да я убие, Уинтър с две ръце го сграбчи за ризата и го целуна.

Той се предаде много по-бързо, отколкото тя си бе представяла. Почти на мига, сякаш беше чакал този момент, той я притисна към себе си с такава собственическа страст, която я порази. Устните му я целуваха отчаяно, жадно. Притисна я в оградата. Тя ахна, а той я целуна още по-дълбоко, прекарвайки ръка в косата на тила й.

Главата й се замая, размъти се от копнеж, таен цял живот.

Хиацинт отдръпна ръка от кръста й. Тя чу металния звън, когато кинжалът бе изтеглен от ножницата. Уинтър потрепери и го целуна още по-жадно — така, както беше мечтала.

Хиацинт плъзна ръката си надолу, обгърна я. Притисна я тъй близо, сякаш искаше да я погълне с тялото си.

Уинтър пусна ризата му и докосна врата му, лицето му. Усети наболите косъмчета по пръстите си. Той простена, но тя не можа да определи дали от копнеж, болка или съжаление, а може би от всичко заедно. Стисна я здраво.

Уинтър стисна очи.

Беше се нагледала на толкова смърт през живота си, че някак отдалеч си помисли, че нейната не е чак толкова страшна.

Той спусна ръката си рязко надолу и Уинтър възкликна. Въздушната струя ги раздели. Тя отвори очи. Зад нея Рийо излая, но звукът премина в издайническо скимтене.

Очите на Хиацинт също бяха отворени — сини, пълни със съжаление.

Уинтър се опита да се отдръпне, но той я държеше здраво. Тя и бездруго нямаше къде да иде, тъй както беше прикована между него и оградата. Над рамото му лампичката на камерата светеше на фона на тавана. Уинтър дишаше тежко. Главата й се въртеше. Не можеше да различи биенето на своето сърце от това на Хиацинт.

Хиацинт. Чието лице лъщеше и чиято коса беше разрошена. Хиацинт, когото най-сетне се бе осмелила да я целуне. Хиацинт, който бе отвърнал на целувката й.

Но ако беше очаквала да види страст по лицето му, остана разочарована. Погледът му отново бе станал студен.

— Направи ми услуга, принцесо — прошепна й и тя почувства топлия му дъх върху устните си. — Следващия път, когато някой ти каже, че ще те убие, просто не му се давай.

Тя го погледна, замаяна. Какво беше направил той?

Колената на Уинтър омекнаха. Хиацинт я хвана и я спусна на земята по решетките. Ръката й се опря в нещо топло и мокро, което се просмукваше изпод ниската стена.

— Нищо ти няма, принцесо — измърмори Хиацинт. — Нищо ти няма.

— Рийо? — гласът й секна.

— Ще си помислят, че кръвта е твоя. — Той й обясняваше нещо, но тя не недоумяваше. — Чакай тук. Не мърдай, докато угася лампите. Разбра ли? Принцесо?

— Да не мърдам — прошепна тя.

Хиацинт се отдръпна и тя чу как измъкна ножа от плътта на вълка. Тялото му се отпусна върху решетките. Хиацинт обгърна с длан белязаната й буза и я огледа, за да се увери, че не е изпаднала в истерия, че е разбрала. Но Уинтър не разбираше нищо друго, освен лепкавата течност, която попиваше през роклята й. Кръвта наводняваше пътеката. От стъкления покрив се стичаха потоци кръв, която капеше по ръцете й.

– Уинтър.

Тя се взираше в Хиацинт, неспособна да говори. Споменът за целувката беше помрачен от нещо чудовищно, несправедливо. Рийо. Милият, невинен Рийо.

— Докато лампите угаснат — повтори той. — Тогава ще вземеш червенокосата си приятелка и ще се махнеш от проклетата шахматна дъска. — Хиацинт я погали с пръсти, измъквайки я от шока. — А сега да поиграем на една игра, принцесо. Престори се на умряла.

Уинтър се отпусна, намерила утеха в командата. Това беше игра. Игра. Както някога, когато бяха деца. Това е игра и кръвта не е истинска, а на Рийо…!

Тя сгърчи лице, за да спре сълзите. Риданието заседна в гърлото й. Хиацинт я подпря на клетката и след това топлината му изчезна. Тежките му ботуши затропаха към изхода, оставяйки пътека от лепкави следи.

Глава двадесет и девета

Намусената физиономия като че се бе отпечатала завинаги върху лицето на Скарлет, докато се взираше към празната пътека на менажерията. Уинтър беше тръгнала натам преди няколко часа, както й се струваше, а Скарлет знаеше, че толкова късно гости в менажерията не се допускат. Може би пък правилата не важаха за принцесите. Може би Уинтър си бе получила романтичното рандеву, за което мечтаеше.

Само че нещо не беше както трябва. Скарлет можеше да се закълне, че чу Рийо да се измъква от бърлогата си, но така и не дойде да я види, както правеше обикновено. А чу и някакъв странен звук, който й напомни за хриптенето на козите, когато ги колят. Звук, от който я полазиха тръпки, и тя усети хлад, въпреки топлината в менажерията и закопчаното догоре яке.

Най-накрая стъпки. Скарлет се хвана за решетките.

Разбра, че подозренията й са верни още щом стражът се показа по пътеката, стиснал нож в едната си ръка. Сърцето й силно затуптя. Дори от разстояние се виждаше тъмното острие. И без да познава Хиацинт, тя прочете съжалението по лицето му.

Кокалчетата на ръцете й, вкопчени в решетките, побеляха.

— Какво си направил? — попита тя, потискайки яростта си, която напираше да изригне навън, но нямаше къде да отиде. — Къде е Уинтър?

Той застана пред клетката с нетрепващ поглед, но Скарлет не се отдръпна плахо назад въпреки ножа и кръвта по него.

— Подай си ръката — рече той и приклекна.

Тя му се изсмя.

— Знаеш ли какво се случва тук с хората, които „си подават ръката“?

Хиацинт заби острието на ножа в мекия мъх и преди Скарлет да успее да помръдне, сграбчи ръката й и я изви тъй силно, че в рамото й избухна остра болка. Скарлет извика тихо, ръката й я предаде и се отвори с дланта нагоре. Това не беше манипулация на съзнанието, а мръснишки номер, стар като света.

Скарлет се опита да отскубне ръката си, но Хиацинт я стискаше в желязна хватка. Момичето смени тактиката. Притисна тялото си в решетките и посегна да издере лицето му с нокти, но той се отдръпна назад и тя не може да го стигне.

Мъжът свали ножницата от колана си и я обърна над дланта на Скарлет. Малък цилиндър падна в нея.

Скарлет инстинктивно сви пръсти около цилиндъра и, потръпвайки, се отдръпна от стража.

— Пъхни това в защитната ключалка на някой лунен кораб и ще получиш кралски достъп. С останалото ще се справиш и сама. Вътре има кодирано съобщение от твой приятел, но ако питаш мен, по-добре почакай да се измъкнете оттук, преди да се тревожиш за това.

— Какво става? Какво си направил?

Той пъхна рязко ножа в ножницата и за нейно учудване й го подхвърли. Тя се сви, но ножът падна безобидно в скута й.

— Трябва да намериш артемизиански порт E, платформа 22. Повтори го.

Сърцето й щеше да се пръсне. Тя отново погледна към пътеката в очакване всеки миг оттам да се покажат черните къдрици на Уинтър, лъскавата й рокля и изумително грациозната й походка.

— Повтори го.

— Порт E, платформа 22. — Тя стисна здраво дръжката на ножа.

— Предлагам ви да минете първо през коридорите на лесничеите. Оттам нататък Уинтър знае пътя. Ние ще направим каквото можем, за да не ви проследят на камерите, но ти гледай да не вършиш глупости. Ако се поблазниш да избягаш от Луната, пребори се с изкушението. Така само ще привлечеш вниманието върху вас, а и без друго тази малка капсула не е оборудвана за дълги пътувания. Преструвай се, че отиваш да вземеш доставка от РМ-9. Там е отраснал приятеля ти. Разбра ли ме?

— Не.

— Просто се измъкни от Артемизия. Порт Е, платформа 22. Сектор РМ-9. — Той стана. — И когато се срещнеш с тази твоя принцеса, предай й да побърза.

Скарлет бавно го погледна, като мислено си повтаряше, Уинтър. Уинтър трябва да побърза. Но сетне разбра, че стражът говори за другата принцеса. Селена. Синдер.

Хиацинт мина от едната страна на клетката, където беше решетъчната врата, и допря палеца си в устройството за идентификация. Въведе кода. Скарлет чу издайническото щракване на ключалката и резето. От възбуда главата й бучеше.

— Преброй до десет. — Без да я погледне, Хиацинт се отдалечи.

Всичко в нея пищеше да блъсне вратата, да хукне по пътеката и да намери Уинтър, но се сдържа. Пръстите й потръпваха. Мъжът й беше дал оръжие и път за бягство. Нямаше представа какво става, но нещо й подсказваше, че сдържаността за тези кратки десет секунди няма да я погуби.

На четири Скарлет пъхна малкия цилиндър в джоба на якето си. На пет пъхна ножа в колана на скъсаните си, мръсни джинси. На шест се приближи отново до решетките и притисна лицето си в тях. На седем извика:

– Уинтър! Добре ли…

На осем лампите угаснаха и я потопиха в мрак.

Скарлет замръзна. Така нямаше да й бъде по-лесно. Тъмнината нямаше да й помогне. Ама…

О, камерите.

Скарлет изсумтя, провери да не би ножът да изпадне и отвори вратата на клетката. Измъкна се навън, пълзейки и с помощта на решетките се изправи. От дългото седене краката не я държаха. Тя се закрепи някак и стъпи върху мъха.

Най-напред да провери дали принцесата е мъртва.

А след това да научи къде, по дяволите, е този порт Е.

— Уинтър? — изсъска тя и замъкна крака по пътеката. Стената на клетката на Рийо й се видя по-далече, отколкото я помнеше, а собствените й объркани сетива й играеха номера. Накрая напипа оградата и тръгна покрай нея по пътеката. — Рийо?

Вълкът не отговори. Още едно необичайно нещо.

Безбройните звезди проблясваха над изкуствения балдахин на тропическата гора и стъклената стена и очите на Скарлет постепенно свикнаха със сумрака. Тя зави зад ъгъла, но не видя нищо друго, освен сенките на три клона над главата си и собствената си ръка току пред лицето си.

Присви очи. На пътеката се виждаше нещо бяло. Може би белите животинчета, които тичаха на свобода из менажерията, но инстинктът на Скарлет й подсказваше какво точно е това нещо. Кой беше.

— Уинтър! — Тя измина остатъка от разстоянието с ръка върху оградата. Тялото на принцесата придоби форма. Тя лежеше, отпусната, на земята. Под нея се бе насъбрала черна локва.

— О, не… о, не… принцесо! — Момичето падна на колене, бутна Уинтър назад и опипа гърлото й.

— Стените кървят.

Щом чу немощните, почти безумни думи, Скарлет си отдъхна. Тя откри пулса на Уинтър и установи, че е силен.

— Къде си ранена?

— Кръвта… навсякъде… колко много кръв.

— Уинтър, трябва да ми кажеш. Къде те е ранил? — Тя опипа ръцете, раменете и стомаха на принцесата, но кръвта беше само под нея. Гърбът й тогава?

— Той уби Рийо.

Скарлет се вцепени.

Принцесата зарида, залитна напред и допря чело в шията й.

— Опитваше се да спаси живота ми.

Скарлет не разбра дали говори за вълка, или за стража.

— Нищо ти няма — каза тя повече на себе си. Хвърли поглед наоколо. Менажерията беше потънала в мрак, но тя чуваше ромоленето на водопада, пристъпването на нечии малки лапички, шумоленето на листата по дърветата, когато някое създание притичаше по клоните им. Зад Уинтър зърна купчина бяла козина и сърцето й се сви, но побърза да потисне тъгата си.

Както за баба си, така и за вълка щеше да има време да скърби. Сега трябваше да се измъкнат оттук.

Мозъкът й превключи на високи обороти.

При входа на менажерията винаги имаше стражи и те несъмнено щяха да станат подозрителни, когато принцеса Уинтър не се върнеше. Освен ако Хиацинт не им бе видял сметката, но дори така да беше, Скарлет нямаше да се мотае насред двореца на Левана.

Тя откъсна поглед от Рийо. На отсрещната стена различи смътните очертания на вратата, която водеше към коридорите на горския, където се приготвяше храната на животните и се поддържаха клетките. Хиацинт беше предложил да тръгнат натам и колкото да я бе ядосал, тя нямаше причина да се усъмни в него.

— Хайде. — Тя изправи Уинтър на крака.

Принцесата погледна ръцете си и затрепери.

— Кръвта…

— Да, да, стените кървят, разбрах. Виж. Ето натам. Слушай. — Скарлет улови Уинтър за лакътя и я завъртя. — Виждаш ли онази врата? Тръгваме натам. Ето, аз ще ти помогна. — Тя сплете пръстите си, но Уинтър не помръдна. — Уинтър. Давам ти пет секунди да дойдеш на себе си и да ми помогнеш, иначе те зарязвам тук с мъртвия ти вълк и кървящите ти стени. Ясна ли съм?

Уинтър гледаше замаяна, с отворена уста, но след три секунди кимна. Или поне главата й клюмна напред и на Скарлет й се стори, че миглите й пърхат, тъй че сметна това за съгласие.

— Добре. Сега стъпи върху ръцете ми и се прехвърли през оградата.

Принцесата изпълни указанията й. Движеше се тромаво, за разлика от грациозността, която Скарлет бе свикнала да вижда у нея. Щом Уинтър се свлече в ограждението на вълка, Скарлет изведнъж се опомни какво става.

Стражът им бе дал шанс да се измъкнат. Те бягаха от затвора на кралицата.

Адреналинът нахлу в жилите й. Отново провери ножа, после се хвана за оградата и се прехвърли от другата страна.

Тупна тежко, но бързо скочи на крака и хукна към вратата. Тя се отвори широко и за нейно облекчение алармата не се включи. Хвърли поглед назад — принцесата се бе привела над тялото на Рийо, но преди Скарлет да викне по нея, вирна брадичка, обърса окървавените си длани в роклята си и я последва.

Глава тридесета

В коридорите беше тъмно като в рог. Скарлет спря и се ослуша, но не чу нито стъпки, нито гласове — само приглушеното цвърчене на птиците в менажерията. Миризмата — упоителна смесица от фураж, сено и тор — й напомни за фермата. Опита се да се ориентира. Ако тръгнеха надясно, щяха да влязат още по-навътре в менажерията, а наляво щяха да излязат обратно в двореца, но дано поне някъде в стаите на прислугата. Тя улови Уинтър за китката и двете побягнаха. Пръстите й пробягваха по затворени врати и тя използва знанията си за менажерията, за да ги преброи. Това трябва да е еленът. Това може би е снежната леопардка. Това дали не е арктическата лисица?

Завиха зад един ъгъл и една примигваща лампичка — неясна и далечна — привлече погледа й. Тя тръгна към нея и намери вградено в стената контролно табло, откъдето регулираха светлината, температурата и автоматичните хранилки в менажерията.

До таблото имаше врата, едва различима на слабата светлина.

Скарлет натисна механизма за отключване, като се надяваше вратата да не води към лъва. Нищо не се случи.

Тя изруга и пак натисна механизма. Нищо.

Тогава контролното табло изпиука и тя се сепна. На екрана се появи съобщение.

Внимавай, Скарлет.

Тя зяпна от изненада.

— Какво…?

Преди да се усети, вратата се отключи. Тя несигурно посегна към дръжката. Отвори се.

Ярката светлина я заслепи и тя дръпна Уинтър до стената, но след един бърз поглед се оказа, че светлият коридор също е безлюден. Тесен и обикновен. Скарлет предположи, че тук е крилото на прислугата.

Ослуша се, но не чу нищо.

Извърна очи нагоре и сърцето й подскочи.

Камерата на тавана се въртеше напред-назад и оглеждаше коридора. Но щом Скарлет я видя, замръзна на място. Индикаторът бавно угасна. Зяпнала от почуда, тя надзърна в коридора и петдесетина крачки по-надолу видя още една камера точно когато също угасна.

Какво беше казал Хиацинт? Нещо, че ще се оправят с камерите?

Но… как?

Скарлет докопа лакътя на Уинтър и я повлече по коридора.

— Знаеш ли къде се намираме?

— Близо до крилото за гости.

Е, това беше нещо. Поне нямаше защо да се тревожи, че от самото начало тръгват безнадеждно изгубени.

— Ще се опитаме да стигнем до порт Е. Ти нали знаеш къде се намира?

— Е… — измърмори Уинтър. — Е като екзекуция. Екватор. Еврет. Единовластие. — Тя помисли малко. — Е като евакуация.

Скарлет изръмжа.

— Е като безполезен.

— Не, тази дума не става.

Скарлет се завъртя около нея и принцесата рязко спря. Отзад роклята й беше черна от кръв. Кървави петна имаше по ръцете, краката и дори по лицето й. Всъщност…

Скарлет се погледна и видя, че също е доста изцапана. В този вид нямаше да останат дълго незабелязани.

— Доковете, Уинтър — изгледа тя ядно принцесата. — Знаеш ли къде са доковете?

Принцесата присви очи замислена и допря окървавените си длани до страните си. За миг Скарлет си помисли, че ще заплаче.

— Не. Да. Не знам — рече тя, задъхвайки се и раменете й започнаха да се тресат.

— Принцесо! — предупреди я Скарлет.

— Струва ми се, че знам. Доковете… да, доковете. С гъбите.

— С гъбите?

— И сенките, които танцуват. Порт Е. Е като евакуация.

— Да, Е като евакуация. — Скарлет усети как надеждата й се изплъзва. Нямаше начин да успеят. — Как се стига дотам?

— Ще вземем влака. До края на града.

— Влака. Добре. Как да стигнем до влака?

— Надолу, надолу, надолу ще тръгнем.

Скарлет усещаше, че търпението й се изчерпва.

— И откъде да минем за надолу?

Уинтър поклати глава, а в кехлибарените й очи заплува извинение. Скарлет щеше да я прегърне, ако в същото време не й идеше да я удуши.

— Добре. Сама ще се оправям. Да вървим. — И тя се понесе по коридора, като се надяваше да срещнат по пътя си стълби или асансьор. Прислужниците трябваше да се придвижват бързо из двореца, нали? Все щяха да намерят…

Тя зави зад един ъгъл, наби спирачки и едва не налетя на една прислужница — момиче на не повече от четиринадесет години. Уинтър се блъсна в Скарлет и тя хвана принцесата за ръката. Адреналинът тътнеше в ушите й. Момичето зяпна за миг Скарлет, сетне се обърна към окървавената принцеса и накрая направи нервно реверанс, стиснала покривките.

— В-ваше Височество — запъна се то.

За секунда Скарлет измъкна ножа и се нахвърли върху детето. Притисна го до стената и допря острието в гърлото му.

Момичето изпищя. Покривките паднаха в краката й.

— Трябва да стигнем до влака, който ще ни отведе на доковете. По най-бързия начин. Веднага.

Момичето затрепери с ококорени очи.

— Не се плаши — рече напевно и нежно Уинтър. — Нищо няма да ти направи.

— Как ли пък не, мътните я взели! Как да стигнем на доковете?

Момичето вдигна пръста си.

— П-по този коридор, надясно. Стълбите водят до п-перона.

Скарлет я пусна, грабна една бяла покривка от купчината на земята и поведе Уинтър по коридора, без да се обръща назад.

Коридорът свършваше на буквата Т. Скарлет тръгна надясно и намери ниша, от която надолу се спускаше светло стълбище. Щом вратата се затвори зад гърба им, тя разгъна покривката, наметна я на раменете на Уинтър и я върза в някакво подобие на наметало, прикривайки кръвта и познаваемата хубост на принцесата. След като реши, че резултатът е задоволителен, хвана Уинтър за ръката и двете се спуснаха по стълбите. На втората площадка на мястото на стените се появиха груби, сиво-кафяви камъни. Намираха се в подземието на двореца.

Три етажа по-надолу излязоха на перон, осветен от светещи кълба. Пред тях се виждаха смълчаните магнитни релси. Скарлет приближи ръба и надникна в двете посоки на тунела.

Забеляза втора сводеста врата, украсена с фосфоресциращи плочки. Входът към коридорите на двореца срещу мрачния вход на прислугата.

Нещо прищрака. Магнитите забучаха. Със сърце, заседнало в гърлото, Скарлет придърпа Уинтър към стената. Влакът с форма на куршум излезе от тунела и плавно спря на релсите. Скарлет стоеше неподвижно и се надяваше, че който и да пътува вътре няма да ги забележи, дори няма да хвърли поглед към тях.

Хидравликата изсъска, вратата на влака се вдигна и отвътре излезе засмяна аристократка, облечена с пищна яркозелена рокля, която блестеше от пауновите пера, изработени от скъпоценни камъни. След нея слезе мъж с туника с избродирани рунически знаци, подобни на онези, които носеха чародеите. Той се протегна и стисна жената за задника. Тя изпищя и го цапна по ръката.

Скарлет не посмя да си поеме дъх, докато двамата стигнаха до вратата и смехът им заглъхна по стълбите.

— Това не беше съпругът й — прошепна Уинтър.

— Пет пари не давам. — Скарлет хукна към влака. — Отвори се!

Влакът не помръдна. Вратата не се отвори.

— Отвори се, скапан боклук такъв! — Тя впи пръсти в процепа на вратата и се опита да я отвори. За първи път от дни насам пръстът й запулсира от болка. — Хайде де. Какво му става на това нещо? Как да…

Вратата се отвори и едва не събори Скарлет. Механичен глас произнесе:

— Превоз до артемизиански порт Е.

Кожата й настръхна, но тя напъха Уинтър вътре и мълчешком благодари на невидимия си помощник. После се качи и се тръшна на седалката. Вратата леко се затвори и те останаха запечатани вътре. Влакът се повдигна и се плъзна по линиите, а Уинтър добави:

— Като евакуация.

Скарлет избърса потното си чело в мръсния ръкав на якето. Когато почувства, че страхът й се е уталожил, за да може да говори, попита:

— Какво стана там? В менажерията?

Силата, която се бе появила в очите на Уинтър, бързо изчезна.

— Кралицата го бе пратила да ме убие, само че той уби Рийо вместо мен.

Скарлет разкопча якето си, за да поохлади пламналата си кожа.

— Защо й е на кралицата да те убива?

— Смята, че застрашавам короната й.

Скарлет изсумтя — уморен звук, който не предаде и половината от присмеха й.

— Без майтап? Тя чувала ли те е някога какви ги плещиш?

Уинтър обърна въпросително поглед към нея.

— Ти си луда — обясни Скарлет. — Не ставаш за кралица. Без да се обиждаш.

— Не мога да стана кралица, защото не съм от кралско потекло. Нейно Величество е моя мащеха. В жилите ми не тече нейната кръв.

— Да, ще каже човек, че това е най-важното в един управник.

На Земята съществуваха две монархии — Обединеното кралство и Източната република, но Скарлет беше отраснала в европейската демокрация, където властите бяха разделени и се регулираха една друга, хората гласуваха тайно и избираха представители на провинциите. В общи линии, както Скарлет го разбираше, всеки получаваше своето и явно страните от Съюза бяха на прав път, щом като от 126 години живееха в световен мир.

Но не така стояха нещата на Луната. Имаше нещо сбъркано в тяхната система.

Влакът започна да намалява. Скарлет хвърли поглед към прозореца. Черният каменист тунел излезе на огромен космически аеродрум, на който цареше оживление. Плочките на пода светеха и хвърляха по тъмните стени сенки от безбройните кораби. Докът беше огромен и пълен с народ. Имаше още няколко линии, по които всяка секунда пристигаха нови влакове. На една от линиите мъже стоварваха храната и стоките, които пристигаха от външните сектори. Те си подвикваха кратки заповеди, които звучаха така, сякаш бяха на чужд език.

— Платформа 22 — повтори си Скарлет, докато вратата на влака се отваряше. — Гледай да не се набиваш на очи.

Уинтър се извърна към нея. В съвършено бистрия й поглед се четеше насмешка.

Принцесата имаше право. И двете бяха мърляви. Целите в кръв. Уинтър беше обичаната от народа принцеса, по-красива от букет рози и по-луда от муха без глава.

Чудо щеше да бъде се слеят с безличната тълпа.

— Можеш да използваш обаянието си — предложи Скарлет.

Връзката се скъса и Уинтър отвърна очи.

— Не, не мога — каза и слезе на перона.

Скарлет я последва. Отдъхна си, когато видя, че нито един човек наоколо не беше облечен с богати одежди и не носеше идиотски украшения на главата си. Това беше място, където се товареха стоки, а не се разхождаха благородници, но това не означаваше, че не ги грози опасност. Тя вече усещаше как работниците спират работата си и ги зяпат.

— Искаш да кажеш, че няма да я използваш.

— Искам да кажа, че няма да я използвам — съгласи се принцесата.

— Поне дръж главата си приведена. — И докато се отдалечаваха от релсите, Скарлет намести покривката върху главата на Уинтър.

Аеродрумът беше огромен и се простираше, докъдето поглед стигаше. От двете страни се нижеха стотици мрачни хангари с издълбани номера над тях. Докато вървяха, Скарлет оглеждаше товара и вниманието й беше привлечено от военни надписи.

Амуниции. Тези боеприпаси заминаваха за Земята, за да подпомогнат военните сили на Луната.

Сдържай се, каза си тя и стисна юмруци. Всяка фибра от съществото й копнееше да вземе някакво оръжие и да подпали и последния сандък на аеродрума.

Сдържай се. Сдържай се.

Като овладя дишането си, тя продължи напред, а Уинтър се мъкнеше след нея. Отляво Скарлет видя надпис Е7, отдясно Е8. Почти бяха стигнали.

С огромно усилие на волята тя се стърпя да не хукне презглава към Платформа 22.

— Да ви помогна ли?

Момичетата спряха. Един работник с мръсен гащеризон се приближи към тях.

— Какво… — Той млъкна и спря погледа си на Уинтър или онова, което се виждаше от приведеното й лице. — Аз… простете ми. Ваше Височество?

Уинтър вдигна глава. Страните на мъжа пламнаха.

— Това сте вие — развълнувано рече той. — Аз не… с какво да ви помогна, Ваше Височество?

Скарлет се наежи. Досега никой не ги беше забелязал. Тя хвана мъжа за ръката, преди да се е поклонил.

— Нейно Височество не желае да я зяпат така. Ако искаш да помогнеш, заведи ни на Платформа 22.

По лицето на мъжа се изписа тревога и той кимна, сякаш се уплаши от нея. Сигурно я беше взел за чародей на обучение.

— Д-дадено. Оттук.

Скарлет го пусна, стрелна с хладен поглед Уинтър и й подсказа с жест да скрие лицето си. Със скована походка мъжът ги поведе покрай плетеницата от линии, товарни платформи и сандъци. Почеса се зад ухото и на два пъти хвърли поглед през рамо.

— Има ли нещо? — с леден тон попита Скарлет.

— Н-нищо. Съжалявам.

— Тогава спри да я зяпаш.

Той отвори уста и Скарлет си помисли, че иска да коментира мръсния им, кървав вид и дори и необичайното присъствие на Уинтър тук. Но мъжът замълча и сведе глава.

Тежки метални врати бяха спуснати пред някои от хангарите, покрай които минаваха, но повечето стояха отворени и вътре се виждаха корабите.

— Виждаш ли? — прошепна Уинтър. — Гъбите и сенките, които танцуват.

Скарлет проследи ръката й. Сенките на космическите кораби по стените наистина наподобяваха танцуващи гъби. Донякъде. Ако човек наклонеше глава и присвиеше очи под точния ъгъл.

— Платформа 22, Ваше Височество.

Скарлет погледна номера над сводестата врата и капсулата вътре. Това беше двуместен кораб, върху който бяха изрисувани отличителните знаци на кралския двор.

— Благодаря ти — отвърна Скарлет. — Това е всичко.

Мъжът сви вежди.

— Ще… ще пожелаете ли да ви придружа и на връщане?

Скарлет поклати глава, хвана отново Уинтър за лакътя, но едва-що направи две крачки и спря.

— Не казвай на никого, че си ни видял — заповяда тя на мъжа. — Ако някой все пак те пита за нас, кажи му, че сме използвали обаяние, за да те принудим да ни помогнеш. Ясно ли е?

Кръглите му очи се спряха върху Уинтър, а тя се усмихна топло. Мъжът се изчерви.

— Не съм сигурен, че това не е самата истина — измърмори той.

Скарлет завъртя очи и повлече принцесата към кораба. Увери се, че работникът си е тръгнал, и чак тогава отвори вратата и натика Уинтър вътре.

— Мини от другата страна, освен ако не смяташ да управляваш това чудо.

Уинтър се подчини безгласно. Скарлет извади ножа и го настани между двете. Затвори вратата и глъчката откъм доковете заглъхна в херметически затворения кораб.

Скарлет въздъхна и заповяда на ръцете си да спрат да треперят. Заповяда на десетките бутони пред очите й да спрат да танцуват. Огледа кабината, отбелязвайки наум нещата, които си приличаха и които се отличаваха от кораба за доставки, който управляваше, откакто навърши петнайсет.

— Ще се справя — прошепна тя и притисна пръсти в главния екран. Той светна. Бутоните също.

Достъпът е отказан.

Тя зяпна ококорена съобщението. Трябваше да го прочете четири пъти, преди да осмисли думите. Почти очакваше тайнственият им помощник да пробие защитната система на кораба и да включи двигателя вместо нея. Нищо подобно обаче не се случи и тогава тя си спомни за цилиндъра, който й даде Хиацинт.

Измъкна го от джоба си и отвори капачето. Откри входа на таблото, затаи дъх и го пъхна вътре.

Над съобщението се завъртя една икона.

И продължи да се върти.

И да се върти.

Стомахът й се сви. Капка пот се плъзна по тила й.

Достъпът разрешен. Добре дошли на борда, кралски страж Хиацинт Глина.

Замаяна, Скарлет нададе победен вик и си отдъхна. Бутна няколко ключа. Двигателят забуча тихо и корабът спокойно и уверено се издигна от магнитната сила под аеродрума. Отвън пред техния хангар няколко товарни кораба си проправяха път към запечатаната зала, която разделяше артемизиански порт Е от празнотата на Космоса. Можеха да се наредят точно зад тях. Никой нямаше да спре кралски кораб, никой дори не би се запитал…

— Почакай — рече Уинтър тъкмо когато Скарлет взе да придвижва кораба напред.

Сърцето на Скарлет едва не изскочи от гърдите й.

— Какво? — попита тя и взе да се оглежда за чародей, страж, изобщо за някаква заплаха.

Уинтър се пресегна напред и надяна през главата й предпазните колани.

— Безопасността е на първо място, Скарлет, дружке. Ние, хората, сме крехки същества.

Глава тридесет и първа

Уинтър гледаше като омагьосана как ръцете на Скарлет уверено се движат по бутоните на таблото. Огромни железни врати се тръшнаха зад капсулата и те се озоваха с няколко други кораба в херметически затворената зала, където чакаха да ги пуснат от подземния порт на Артемизия. Уинтър откъсна очи от Скарлет и примигващите инструменти и хвърли поглед през рамо към автоматичните плътни врати — тъй стари, сякаш стояха тук отпреди колонизацията на Луната.

Сега те я деляха от аеродрумите, града, двореца.

И Хиацинт.

Скарлет представляваше кълбо от нерви и непрекъснато почукваше с пръсти по инструментите.

— Колко време ще чакаме?

— Не знам. Излизала съм от Артемизия единствено с влака маглев.

— Просто трябва да затворят херметически две-три врати, какво толкова? — Скарлет натисна няколко бутона над главата си. Лампите в кораба постепенно угаснаха. — Някой може да надникне и да те познае. Като нищо ще си помислят, че съм те отвлякла.

— В известен смисъл е точно така.

— Не е! Аз те спасявам от побърканата ти мащеха. Има огромна разлика.

Уинтър премести поглед от вратите към съседните кораби. Повечето приличаха на товарни. Тя се почуди колко ли са тези, които пренасяха боеприпаси и нови войници за сраженията на Земята. И все пак повечето караха доставки към външните сектори или отиваха натам, за да ги натоварят със стоки, които да докарат обратно в столицата. С корабите пътуването през половината Луна беше по-бързо, отколкото с влак маглев.

— На Земята ли отиваме?

Скарлет се намръщи.

— Хиацинт каза, че този кораб няма да може да стигне дотам. Каза да отидем в сектор РМ-9.

Хиацинт. Смелият Хиацинт. Който вечно бдеше над нея.

А тя го беше изоставила.

Скарлет издърпа една от връзките на якето си, чийто край беше мръсен и раздърпан.

— Хиацинт каза, че Вълка е израснал в този сектор. Семейството му може би още живее там.

Уинтър прокара пръсти по предпазните колани и запя на себе си:

– Земята е пълна тази вечер, тази вечер и вълците вият ли, вият. Аааауууууууу…

— Трябва ни помощ. Някой, на когото можем да имаме доверие. Може би ще успея да убедя родителите на Вълка да ни подслонят. Да ни скрият, докато измислим по-хубав план, а в името на всички звезди, защо толкова много се бавим?

— Ааууууу? — Уинтър примигна насреща й.

Скарлет изсумтя.

— Съсредоточи се. Трябва да си намерим място, където да се скрием от кралицата.

— Тя ще ни намери, където и да отидем. Никъде няма да бъдем в безопасност.

— Не говори така. Хората те обичат, нали? Те ще те защитят. Нас де.

— Не искам да ги излагам на опасност.

— Трябва да се откажеш от този начин на мислене веднага. Той е срещу нас, Уинтър. Отсега нататък искам да мислиш като сървайвър.

Уинтър въздъхна на пресекулки и завидя на Скарлет за живите въглени, които горяха в очите й. В себе си усети единствено празнота и студ. И чупливост.

Скарлет пъхна в устата си една от вървите на якето си и задъвка пластмасовия край.

— РМ-9 — промърмори тя на себе си. — Какво означава това?

— Сектор „Реголитни мини“ 9. Опасен сектор.

— Опасен ли? Защо ще е опасен?

— Заради реголитната болест. Смъртоносна е.

Скарлет изви уста.

— Прилича ми на място, където Левана надали ще те потърси. — Скарлет натисна един екран и отвори карта. — Отлично.

Следващата двойка масивни врати започнаха да се отварят и бавно се плъзнаха в черните каменни стени. Вътре се разля слаба светлина.

— Скарлет?

— Какво? — Скарлет вдигна глава и възкликна: — Най-сетне!

Процепът между вратите се разшири и Уинтър видя, че се намират в пещера, вградена в кратер. Отвъд ръба му се стелеше каменистата лунна пустош. Назъбените скали и надупчената повърхност изглеждаха неприветливи като черна дупка.

— Хиацинт спаси живота и на двете ни — прошепна тя и усети болка в гърдите.

Скарлет се покашля и насочи кораба след другите. Най-отпред бяха ускорителите на корабите, които в близост до изхода пламнаха и ги изстреляха в безвъздушното пространство.

— Можеше да бъде малко по-щедър с информацията, но, да, напомни ми да му благодаря някой ден.

— Левана ще го убие. — Уинтър погледна надолу. Под ноктите й имаше засъхнала кръв, кървави петна имаше по роклята й, а пантофките й бяха подгизнали. Тя примигна и кървавите петна започнаха да се просмукват през плата, да се разстилат.

Уинтър въздъхна уплашена. Това е халюцинация, принцесо.

— Сигурна съм, че има причина да остане в двореца. Сигурно има план.

Корабът им излезе най-отпред на опашката и пред тях се разкри цялата галактика. Дръзка усмивка изви устните на Скарлет.

— Потегляме.

Пръстите й затанцуваха по бутоните и корабът забръмча. Уинтър хвърли последен поглед назад. Корабът подскочи. Стомахът й се преобърна и в следващия миг те отлетяха. Скарлет се разсмя, а кристалният купол, под който се бе скътала Артемизия, остана далеч под тях и все повече и повече се смаляваше…

От устата на Уинтър се изтръгна ридание и тя затисна уста.

— Хей, да ги нямаме такива — рече Скарлет, без да се опитва да прикрие собствения си възторг. — Успяхме, Уинтър. Хиацинт ще се оправи. Вижда ми се издръжлив мъж.

Уинтър стоеше извита на седалката, вратът я заболя, но тя не пожела да откъсне поглед от Артемизия дори когато дворецът и сградите се размиха в едно, светлините съвсем угаснаха и се скриха под купола.

— Тя ще го убие.

— Разбирам, че се тревожиш, но чуй. Ние сме извън този забравен от звездите град. Живи сме, свободни сме, затова спри да униваш.

Уинтър се отпусна на облегалката на седалката. Сълзи напираха в очите й, но тя ги възпря. Вместо това се съсредоточи върху неравномерното си дишане.

Дълго мълчаха и накрая тя усети ръката на Скарлет върху своята.

— Съжалявам. Не беше честно. Знам, че го харесваш.

Уинтър преглътна.

— Обичам го така, както обичам фабриката си за тромбоцити.

— Твоята какво?

— Не знам и аз. Сърцето ми. Тялото ми. Обичам го, всяка частица от него.

— Добре де, обичаш го. Но, Уинтър, на мен той ми прилича на човек, който знае какво върши.

— Той ме закриля — прошепна принцесата. — Винаги ме е закрилял. — Тя се сепна от неочаквания мирис на кръв, който я блъсна в носа. Погледна към скута си и ахна.

— Какво? Какво има?

Уинтър отдръпна роклята от корема си. Кръвта беше попила през ефирния бял плат и той беше станал тъмночервен. Дори покривката беше изцапана с кръв. Зловонието беше тъй силно, че усещаше вкуса му в устата си.

— Уинтър?

— Ннищо, нищо няма — заекна тя и се опита да си представи как кръвта изчезва. Тя обаче закапа надолу по краката й.

— Имаш халюцинации, нали?

Уинтър се облегна назад. Обгърна с пръсти предпазните ремъци. Всичко е плод на въображението ти, принцесо. Това са халюцинации.

— Добре съм. Скоро ще свършат.

— Защо не използваш обаянието си? — тросна й се Скарлет. — Защо трябва да се побъркваш така?

— Няма. — Уинтър с мъка си пое въздух отново.

— Това го разбрах, но защо?

— Това е жестока дарба. Да не бях се раждала с нея по-добре.

— Е, да, но си се родила с нея. Виж се Уинтър, на какво приличаш само. Защо не… знам ли и аз, не ме накараш да повярвам, че косата ти е оранжева? Нещо безобидно?

— Обаянието никога не е безобидно. — Коланите я стягаха. Започна да драска с нокти по ремъците.

— Ако аз притежавах дарбата — продължи Скарлет, без да забелязва как коланът почна да души принцесата, а кръвта бликаше наоколо им, — щях да им дам да се разберат на онези нахакани глупаци. Да видим на тях колко ще им хареса да ги правят на маймуни.

Ръцете на Уинтър лепнеха, хлъзгави, влажни.

— Моят дядо е бил лунитянин. Не съм го познавала, но знам, че е починал в лудница. Допускам, че е направил същия избор като теб. Но той е бил на Земята и се е опитвал да скрие кой е, тъй че може би е имал причина. Но ти? Защо си причиняваш тези мъчения? На кого помагаш така?

— На никого не вредя.

— На себе си вредиш. Защо не използваш дарбата… да правиш добрини?

Въпреки халюцинациите си Уинтър се разсмя.

— Те всички смятат, че правят добро. — Главата й клюмна и тя се вгледа в Скарлет с насълзените си очи. — Мащехата ми е могъща кралица не защото хората се боят от нея, а защото потрябва ли й, може да ги накара да я обичат. Човек си мисли, че ако избере да прави само добрини, това означава, че не може да бъде лош. Ние можем да направим хората щастливи. Можем да им дадем спокойствие, доволство, любов, а кой ще каже, че това са лоши неща. Само че не виждаме как привидността и заблудата се превръщат в своеобразна жестокост.

Корабът потрепери и те полетяха още по-бързо. Луната под тях се замъгли.

— Веднъж — продължи Уинтър, като с мъка изговаряше думите, — веднъж повярвах с цялото си сърце, че върша добро. Но се оказа, че греша.

Скарлет я стрелна с очи, после се обърна към пейзажа наоколо.

— Какво стана?

— Имаше една прислужница, която се опита да се самоубие. Аз й попречих. Насила я принудих да промени решението си. Бях тъй сигурна, че й помагам. — Тя се задъха, сякаш се задушаваше, но не спря да говори, като се надяваше, че халюцинациите ще преминат, ако не им обръща внимание достатъчно дълго време. — Но така само удължих мъченията, на които я подлагаше Еймъри. Нали разбираш, той беше доста привързан към нея.

Скарлет се умълча, но Уинтър не посмя да я погледне.

— Следващия път, когато се опита да отнеме живота си, момичето успя. Едва тогава проумях, че изобщо не съм й помогнала. — Тя преглътна с мъка. — В този ден дадох клетва никога вече да не манипулирам хората. Дори и да вярвам, че правя добро — защото коя съм аз, че да кажа кое е добро за другите?

Коланите отново я стегнаха през корема, впиха се в ребрата й. Кръвта се стичаше върху тях. Скоро щеше да плисне около глезените й. Коланите щяха да я прережат, да я накълцат на парчета с формата на момиче. Бодлива тел, която прерязва плътта й.

Уинтър стисна очи.

Не ме оставяй, принцесо.

След угнетителното мълчание Скарлет измърмори:

— Все трябва да има някакъв начин да превъзмогнеш… това нещо.

Коланите я стегнаха и Уинтър остана без въздух. Тя изплака и отметна глава назад, за да не притиснат трахеята й.

— Какво… Уинтър?

Зад клепачите й затанцуваха звезди. Дробовете й я изгаряха. От къдриците й капеше кръв и попиваше в коланите. Тя се предаде и отпусна тялото си напред. Коланите смазаха корема й, прекършиха ребрата й.

Скарлет изруга, но звукът стигна до нея приглушен и далечен.

Две ръце я заудряха така, като че бяха с дебели ръкавици, бутнаха я назад и опипаха гърлото й. Чу да я викат по име, но от много далеч, сякаш звукът стигаше до нея през цяло море от звезди и всичко бързо гаснеше…

Последваха няколко силни щраквания и коланите се вдигнаха към тавана на кораба.

Уинтър се свлече в ръцете на Скарлет. И двете се бяха превили на две над централната конзола. Скарлет с мъка повдигна главата й, освободи въздухопровода й, а в същото време гледаше да не се разбият в назъбения терен на Луната.

Въздухът нахлу в дробовете на Уинтър. Тя се задъха, взе да гълта жадно. Гърлото й още дращеше, но болката в гърдите й отшумяваше в чезнещите глъбини на халюцинациите. Закашля се и с усилие отвори очи. Кръвта се беше отдръпнала и единствено засъхналите следи от смъртта на Рийо зацапваха роклята й.

— Добре ли си? — изкрещя Скарлет на ръба на истерията.

Уинтър, все още замаяна от липсата на въздух, видя смущението, изписано на лицето й, и прошепна:

— Коланите се опитаха да ме убият.

Скарлет прекара ръка през косата си и се тръшна на пилотската седалка. В далечината през прозореца се виждаха куполи, чиито размери се увеличаваха — бавно, постепенно, а под тях лека-полека започваха да се виждат смътните очертания на сградите.

— Коланите не са виновни — изръмжа Скарлет. — Проблемът е в главата ти.

Уинтър се изкиска, но смехът й бързо бе прекъснат от ридания.

— Имаш право — заекна тя, чувайки гласа на Хиацинт.

Не ме оставяй, принцесо. Не ме оставяй…

Но тя вече беше далеч, далеч.

— Кралице, от няколко часа срещаме дребни проблеми със системата за наблюдение. Случайни спирания на камерите тук-там из целия дворец.

Левана стоеше пред панорамните прозорци на солара си и слушаше доклада на чародея от трета степен, но й липсваше обичайната съсредоточеност. Беше използвала всичките си налични възможности, а на охраната бе наредила да прегледа записите от външните сектори, но от Лин Синдер и приятелите й нямаше и следа. Подготовката за сватбата вървеше с пълна пара, но тя беше твърде гневна, за да се види с бъдещия си съпруг след пристигането му.

А сега и с Уинтър трябваше да се занимава. От деня, в който Левана се беше омъжила за баща й, неблагодарната, клета принцеса не спираше да я излага. Ако Хиацинт се справеше с поръчението си, никога повече нямаше да й се наложи да слуша безумните й брътвежи. Никога вече нямаше да се наложи да я защитава от присмеха на двора. Никога вече нямаше да се наложи да види копнеещите погледи да се обръщат след слабоумната глупачка по коридорите на двореца.

Левана искаше да се отърве от принцесата. Искаше да се отърве от обидата, която я тровеше толкова години наред. Животът й започваше начисто, най-накрая, и тя заслужаваше това ново начало без бремето, което представляваше доведената й дъщеря и което я теглеше надолу и й припомняше мъчителното минало.

Но ако Хиацинт не успееше…

Левана нямаше да понесе още един провал.

— Кралице?

Тя се обърна към чародея.

— Да?

— Техниците искат да знаят как ще пожелаете да действат. Според тях ще им бъде нужен час-два, за да определят причината за авариите и да възстановят първоначалните настройки. Но може би ще се наложи да спрат част от системата, докато работят по проблема.

— Това ще отвлече ли вниманието им от издирването на киборга?

— Да, Ваше Величество.

— Тогава авариите могат да почакат. Залавянето на киборга е главната ни цел.

Мъжът се поклони.

— Ще ви държим в течение, ако има промяна.

Еймъри посочи вратата.

— Това е всичко. Благодарим ви за доклада.

Чародеят побърза да излезе, но когато вратите на асансьора се отвориха, вътре стоеше друг човек.

При вида на Хиацинт Глина Левана се изпъна. На лицето му беше легнала сянка — ненавист, която обикновено той с голямо упорство прикриваше. Кралицата плъзна поглед към ръцете му. Те бяха изцапани с кръв. По панталона му имаше засъхнало черно петно.

Мъжът слезе от асансьора, но Джерико пресече пътя му с ръка на гърдите.

— Сър Глина? — попита кралицата.

— Сторено е. — Гласът му предаде целия ужас, който думите скриваха.

На устните на Левана трепна усмивка. Тя се обърна с гръб, за да я скрие — жест на щедрост.

— Знам, че за теб не е било лесно — рече тя, като се надяваше, че гласът й внушава състрадание. — Знам колко я обичаше, но ти избра правилното действие — да помогнеш на короната и на страната си.

Хиацинт мълчеше.

Когато успя да овладее израза на лицето си, Левана се обърна към него. Еймъри и Джерико стояха невъзмутими, но Хиацинт имаше вид на човек, който всеки миг ще изтръгне пулсиращото сърце на кралицата, стига да му се удаде възможност.

Тя изпита съчувствие към младия мъж и реши да прости непокорните му инстинкти. В края на краищата той обичаше момичето, нищо че беше трудно човек да проумее защо.

— Какво направи с тялото?

— Занесох го в пещта, където горят умрелите животни. — Докато разказваше, гневът му бе все тъй неукротим, но все пак не понечи да нападне Левана. Въпреки това Джерико стоеше нащрек. — Убих и белия вълк, за да прикрия кървавите следи, но оставих трупа му там. Горските ще си кажат, че нападението е било случайно.

Левана се начумери и радостта й помръкна:

— Не съм ти казала да унищожаваш тялото, сър Глина. Хората трябва да видят доказателство за смъртта й, след като тя вече не заплашва трона ми.

Хиацинт стисна зъби и изръмжа:

— Тя никога не е била заплаха за трона ви, а и аз не бих я оставил там, за да могат белите мършояди, които държите в менажерията, да ръфат месата й. Ще намерите друг начин да съобщите новината на народа.

В устата си Левана усети кисел вкус и стисна устни.

— Така и ще направя.

Хиацинт едва преглътна и възвърна част от самообладанието си.

— Дано нямате нищо против, че се отървах от още един свидетел, кралице. Реших, че ще попречи на целите ви, ако тръгне слух, че един кралски страж е убил принцесата. Хората могат да се усъмнят дали пък убийството не е било по ваше нареждане.

Левана се наежи.

— Какъв свидетел?

— Момичето от Земята. Не вярвам да липсва на някого.

— А, тя ли! — с лек присмех Левана махна с ръка. — Тя отдавна трябваше да умре. Направил си ми услуга, че си ме отървал от нея. — Тя наклони глава и започна до го оглежда. Беше й забавно да види колко е развълнуван, когато обикновено нищо не можеше да го извади от равновесие. — Надхвърли очакванията ми, сър Глина. — Тя сложи ръка на лицето му. Един мускул заигра под дланта й, но тя се опита да не обръща внимание на изпепеляващия му поглед. Гневът му можеше да се очаква, но той скоро сам щеше да разбере, че така е било най-добре.

А ако не го проумееше, тогава тя щеше да го принуди.

Мисълта, че никога вече няма да види доведената си дъщеря, сякаш даваше криле на Левана.

Тя свали ръката си и се понесе към прозорците. Отвъд купола се виждаше безплодният, пуст лунен пейзаж — бели кратери и скали на фона на черното небе.

— Това ли е всичко?

— Да.

Тя вдигна вежди.

— Бих искал да си подам оставката от кралската стража. Моля ви да ме преместите в сектора, в който преди години изпратихте баща ми. Дворецът пази прекалено много спомени за мен.

Лицето на Левана се смекчи.

— Сигурна съм, че казваш истината, Хиацинт. Съжалявам, че трябва да поискам това от теб. Но молбата ти е отхвърлена.

Ноздрите му се разшириха гневно.

— Ти доказа предаността си към мен и аз не мога с лека ръка да се лиша от нея. Вземи си почивка до края на деня като израз на моята благодарност, но утре ще се явиш, за да ти възложа нова задача. — Усмихна се широко. — Браво на теб, Хиацинт. Свободен си.

Глава тридесет и втора

Синдер не издържаше. Дни наред се спотайваха в малката колиба на Маха Кесли. Вълка и майка му, Трън, Ико и тя — всичките, натикани в мъничките стаи, където щом направеха и крачка, вечно се препъваха един в друг. Макар че почти не мърдаха. А и нямаше къде да отидат. Бояха се да не би да ги чуят през малките прозорци без стъкла, затова общуваха предимно чрез знаци и съобщения, които пишеха на единствения им останал портскрийн. Тишината беше ужасяваща. Бездействието ги задушаваше. Всички агонизираха в очакване.

Синдер често си мислеше за Крес и Скарлет и се чудеше дали са живи.

С приближаването на сватбата се безпокоеше и за Каи.

Мъчеше я и чувство за вина. Не стига че с присъствието си излагаха живота на Маха на смъртна опасност, ами ядяха и прекалено много храна, след като набързо бяха омели мизерните си провизии. Маха не отваряше дума за това, но Синдер се досещаше. Храната във външните сектори се раздаваше на строги дажби, а Маха едва смогваше себе си да изхрани.

Дните си прекарваха, опитвайки да измислят нов план, но след всичките кроежи на „Рампион“, Синдер се обезсърчи, когато отново се озоваха в самото начало. Записът, който бяха направили, стоеше неизползван — копия от него бяха свалени не само на портскрийна, но и на вътрешните компютри на Ико и Синдер. Но какво от това. Без Крес, която трябваше да пробие системата за излъчване, той беше безполезен.

Обсъждаха основаването на народно политическо движение. Маха Кесли можеше да разнесе вестта за завръщането на Селена сред работниците в мините, а оттам мълвата щеше да свърши останалото. А можеха да изпратят хора в тунелите, които да напишат послания по стените. Но това бяха мудни стратегии, които криеха риск от недоразумения, и възможността вестта да стигне до повече хора беше нищожна.

Не без причина Левана държеше поданиците си изолирани едни от други. Не без причина досега никой не се беше опитал да вдигне всеобщ бунт, но не защото хората не го желаеха. По правителствената пропаганда си личеше, че Левана и нейните предци се бяха стремили да внушат на лунитяните вярата, че управлението им е справедливо и предопределено. По графитите в тунелите и по сведените, унили погледи на хората обаче си личеше също, че те вече не вярват в това, ако изобщо някога бяха вярвали.

Чрез глад и заплахи искрите на неподчинението бяха угасени, но колкото повече лунитяни срещаше Синдер, толкова по-твърдо вярваше, че може пак да ги запали.

Трябваше само да намери начин да я чуят.

Маха беше отишла до перона на влака маглев, за да се нареди на опашка и да получи седмичната си дажба храна, а останалите стояха и гледаха холографската карта на Луната. Мина повече от час, но нови предложения почти нямаше.

Синдер започна да губи надежда, а през това време часовникът не спираше да тиктака. Към сватбата. Към коронацията. Към неизбежното им залавяне.

Ненадейно се чу хор от звънтежи и Синдер подскочи. Картата угасна и на нейно място се появи задължително съобщение, което се излъчваше от столицата. И без да поглежда навън, Синдер знаеше, че същото съобщение ще бъде излъчено по вградените върху купола екрани, за да са сигурни в двореца, че всички граждани са го видели.

Пред тях, красив и безочлив, се появи чародеят Еймъри. Синдер се отдръпна. От холографа човек оставаше с усещането, че мъжът се намира в стаята.

— Скъпи лунитяни — подхвана той, — моля ви оставете работата си и ме чуйте. Боя се, че имам да ви съобщя една трагична новина. По-рано днес, Нейно Кралско Височество, принцеса Уинтър Хейл-Блекбърн, доведената дъщеря на Нейно Величество кралицата, беше открита убита в кралската менажерия.

Челото на Синдер се набръчка и тя се спогледа с приятелите си. Друго не знаеше за принцесата, освен че се слави с красотата си и хората я обичат, което значеше, че Левана я мрази. Беше чувала разказите за белязаното й лице — дело на кралицата, или така поне носеше мълвата.

— В момента преглеждаме записите от камерите, за да открием убиеца и да го изправим пред съда и няма да се откажем, докато не отмъстим за живота на обичаната ни принцеса. Нашата предана кралица е съсипана от тази загуба, но при все това желанието й е сватбата да се състои, както беше запланувана, за да можем в това време на скръб и печал да намерим малко утеха и радост. Погребението на Нейно Височество ще бъде през някоя от идните седмици. Принцеса Уинтър Хейл-Блекбърн ще липсва на всички нас, но ние никога няма да я забравим.

Лицето на Еймъри се скри.

— Как мислиш, дали Левана я е убила? — попита Ико.

— Няма кой друг — рече Синдер. — Чудно ми е само какво ли е направила принцесата, че да я разгневи.

Трън скръсти ръце.

— Едва ли човек трябва да направи нещо, за да си спечели гнева на Левана.

Небръснат и уморен, капитанът имаше по-занемарен вид и от деня, в който Синдер го срещна в затвора на Ню Бейджин. Досега никой не се бе осмелил да повдигне темата за изоставената Крес, но Синдер знаеше, че от всички той най-тежко понасяше загубата й. Още когато се видяха във Фарафра, тя усети, че Трън се чувства отговорен за Крес, но за първи път се питаше дали пък чувствата му не са по-дълбоки.

Най-неочаквано Вълка вдигна рязко глава и впи поглед в покрития с плат прозорец.

Синдер застина неподвижно, готова според това, което налагаше невидимата заплаха, да зареди куршум в пръста си или да използва лунната си дарба, за да защити себе си и приятелите си. Усети как напрежението наоколо се покачва. Всички се смълчаха и зяпнаха Вълка.

Носът му помръдна. Той свъси още повече вежди. Недоверчиво. Подозрително.

— Вълк? — подкани го Синдер.

Той отново подуши въздуха и очите му грейнаха.

В следващия миг прелетя покрай групичката им, изскочи навън и тръшна входната врата.

Синдер скочи на крака.

— Вълк! Какво…

Твърде късно. Тя изруга. Сега не му беше времето техният съюзник мутиралият вълк да търчи из сектора и да привлича погледите върху себе си.

Тя нахлузи обувките си и хукна след него.

Скарлет приземи кораба на малък подземен аеродрум, на който имаше само два допотопни кораба за доставки. Щом залата се затвори херметически, две ярки крушки светнаха на тавана, като едната примигваше от време на време. Скарлет първа слезе от капсулата, огледа всеки ъгъл и провери дали някой не се крие под корабите. Празно беше.

Два огромни товарни асансьора и три вити стълбища водеха към повърхността, а над тях имаше надписи РМ-8, РМ-9, РМ-11.

Всичко наоколо беше покрито с прах.

— Идваш ли? — повика тя Уинтър, която едва бе успяла да отвори вратата на капсулата. Косата на принцесата беше рошава, сплетена, а от кръвта роклята й се бе станала на кора. Откраднатата покривка се беше свлякла до раменете й. Бягството бе вдигнало адреналина на Скарлет, но Уинтър беше капнала от умора. Главата й клюмаше, когато се измъкна от кораба.

Скарлет сложи ръце на хълбоците си, а търпението й се изчерпваше.

— На ръце ли чакаш да те нося?

Уинтър поклати глава.

— Дали не са ни проследили?

— Дано още не са открили, че ни няма. — Скарлет отново прочете надписите, които едва личаха под прахоляка. — Но и да ни бяха проследили, пред нас няма кой знае колко възможности.

Скарлет се обърна и завърза покривката около кръста на Уинтър така, че да прилича на по-голяма пола и да скрива кръвта. После разкопча ципа на якето си и помогна на Уинтър да го облече. Приглади гъстата й черна коса и нахлупи качулката на главата й.

— Не е голяма работа, но е по-добре от нищо.

— Дали вече е мъртъв?

Скарлет спря с ципа на средата. Уинтър я погледна. Изглеждаше дребничка и уязвима.

Скарлет въздъхна.

— Той е умен и силен. Ще се оправи. — Закопча ципа догоре. — Хайде, ела.

Когато излязоха на повърхността, защитени от огромния купол, Скарлет спря да се огледа накъде да вървят. Беше проверила адреса на Кесли в бордовия компютър на кораба, но серията цифри и букви не й говореше нищо.

Това беше товарен аеродрум и входът се намираше между два склада, а покрай стената на единия бяха наредени колички, натоварени догоре с късове черна скала. Недалеч зееше големият вход към нещо, което приличаше на мина или кариера. Реголитни мини, беше прочела върху картата на сектора.

Дали родителите на Вълка бяха миньори? И Вълка ли щеше да стане като тях, ако не го бяха взели в армията? Невъзможно беше да си представи реалност, в която той живееше на Луната, под този купол, без никога да слезе на Земята. Никога да не се срещне с нея.

— Това не ми прилича на жилищен район — измърмори тя.

— Обикновено те са разположени по външния периметър — обясни Уинтър.

— Външния периметър. Така. — Скарлет огледа ниските складове. — Накъде трябва да тръгнем?

Уинтър посочи нагоре към купола, който ги обгръщаше. Въпреки сградите наоколо най-високата му точка ясно се виждаше.

Скарлет сведе глава.

Тръгнаха и по пътя тя се опита да скалъпи някакъв план. Първо, да намерят къде живеят лунитяните. Второ, да разбере как вървят номерата и да открие дома на майката и бащата на Вълка. Трето, да издържи на неловкия разговор, в който щеше да се опита да им обясни коя е и защо трябва да подслонят нея и Уинтър.

Когато на мястото на индустриалните сгради се заредиха паянтови колиби, Скарлет с облекчение видя, че на всяка постройка има номер, макар и поизбледнял от праха, който години наред бяха вдигали хорските крака.

— А-49, А-50 — каза тя на себе си и ускори крачка. Следващите няколко къщи бяха обозначени с B-та. — Лесна работа. Къщата на Кесли беше номер D-313, нали така? Значи ще тръгнем към редицата с D-та и…

Скарлет хвърли поглед назад.

Уинтър беше изчезнала.

Тя изруга, завъртя се в кръг, но от принцесата нямаше и помен.

— Стига де — изръмжа тя и пое обратно. Тъй се беше унесла в усилието си да открие къщата, че откакто тръгнаха от складовете, не помнеше да е чула Уинтър до себе си. Сигурно се беше отклонила от пътя, подмамена от халюцинациите си…

Скарлет зърна принцесата по-надолу по една уличка и спря. Уинтър стоеше между две фабрики и унесено гледаше металната тръба, която стърчеше от една от сградите. От нея в количката отдолу падаха натрошени парчета бял камък.

Принцесата още беше с качулката на главата. Наоколо се вдигаха облаци прах, но тя като че ли не забелязваше.

Скарлет изсумтя, изпъна рамене и закрачи ядно към нея, решена да откъсне лудото момиче оттам, та ако ще да я влачи за косата. Но не беше стигнала на средата на пътя, когато Уинтър извърна рязко глава назад.

Скарлет забави крачка. Обзе я ужас. Тя също чу тропота от стъпките. Сякаш някой тичаше с всичка сила към тях.

Напипа ножа, който й даде Хиацинт.

— Уинтър — изсъска тя, но или принцесата беше твърде далеч, или шумът от падащите парчета камък и машините беше твърде силен. — Уинтър!

Иззад ъгъла изхвърча мъж и хукна право към принцесата. Уинтър се уплаши. В следващия миг той я улови за лакътя и с рязко движение свали червената качулка.

Скарлет ахна. Коленете й се подкосиха. Мъжът се взираше в Уинтър със смесица от смут, разочарование и може би дори гняв, и всичко това в едни тъй ярко, тъй искрящо зелени очи, че дори оттук Скарлет виждаше как светят.

Сега тя халюцинираше.

Направи неуверена, колеблива крачка напред. Копнееше да се затича към него, но се боеше да не би да е капан. Стисна здраво дръжката на ножа, а в това време Вълка, без да го е грижа, че Уинтър се опитва да се отскубне от него, я улови за ръката и подуши мърлявия, окървавен червен ръкав на якето на Скарлет.

Изръмжа. Беше готов да разкъса принцесата.

— Откъде взе това?

Отчаян, непреклонен Вълк. Ножът се изплъзна от ръката на Скарлет.

Вълкът обърна поглед към нея.

— Вълк? — прошепна тя.

Очите му засияха, диви, пълни с надежда.

Той пусна Уинтър и с големи крачки тръгна към нея. Огледа я от глава до пети. Сякаш щеше да я погълне.

Когато доближи на една ръка разстояние, Скарлет едва не се свлече в обятията му, но в последния миг запази присъствие на духа и отстъпи назад. Сложи ръка на гърдите му.

Вълка замръзна, а на лицето му се изписа болка.

— Съжалявам — рече Скарлет с уморен глас. — Просто… мириша толкова ужасно, че точно сега едва се понасям и дори не мога да си представя какво ти е на теб с твоето обо…

Вълка отблъсна ръката й, зарови пръсти в косата й и притисна силно устата си в нейната. Протестът й потъна в приглушено възклицание.

Този път краката й, изгубили силата си, се подкосиха и тя се свлече. Вълка падна на колене с нея, за да я предпази, сгушил тялото й в своето.

Той е тук. Той е тук.

Когато се отдръпна от него, тя плачеше. Мразеше се заради тази слабост, но от друга страна й се струваше, че сълзите отдавна са закъснели.

— Надуших те. — Вълка се усмихна толкова широко, че се оголиха острите му зъби, които обикновено се опитваше да скрие. Отдавна не го беше виждала толкова щастлив.

Всъщност… не беше много сигурна, че някога го е виждала тъй щастлив.

Тя се засмя бурно като в изстъпление.

— Ами да, имам нужда от баня.

Той махна кичур мръсна коса от лицето й, проследявайки движението на ръката си с грейнали очи. Погали я с палец по рамото, надолу по ръката, повдигна дланта й, онази с превързания пръст. Само за миг усмивката му беше помрачена от ярост, сетне той отново огледа лицето й.

— Скарлет — прошепна. — Скарлет.

Тя се разрида и скри лицето си във врата му.

— Ако това е лунен трик, много ще се ядосам.

Той я погали с палец по ухото.

— Ти им каза, че са свине.

Тя сбърчи вежди.

— Какво?

Все така грейнал, Вълкът се отдръпна и обгърна лицето й с гигантските си ръце.

— В таверната в Рийо, когато всички онези мъже подхвърляха закачки по адрес на Синдер. Ти им каза, че са свине, после скочи на бара и я защити, макар тя да беше лунитянка. В този миг се влюбих в теб.

Руменина заля страните й.

— Защо?

— Лунитяните няма как да знаят тази история. — Той се усмихваше дяволито. — Значи не съм лунен трик.

Проумяла какво има предвид, тя разтвори устни и поредното подсмърчане се превърна в смях.

— Прав си. — Върна се мислено към онези дни, когато не беше чувала нищо за войниците мутанти и изчезналите лунни принцеси. — А когато ти се върна във фермата, си помислих, че ще трябва да те застрелям. Каза ми да се целя в гърдите ти, защото мишената е по-голяма, а после се засмя, когато ти отвърнах, че и главата ти ми се вижда достатъчно голяма. — Тя стисна ризата му. — Тогава беше, когато…

Той пак я целуна и телата им сякаш се сляха.

Над оглушителния шум от камъните се чу пронизително изсвирване, което я сепна. Тя се отдръпна и видя Синдер и Трън, който беше свирнал, а с тях и едно тъмнокожо момиче със синя коса, стиснало замечтано лицето си с две ръце.

Скарлет тъй дълго беше жадувала тази среща, че при тази гледка отново заплака. Измъкна се от ръцете на Вълка и се изправи немощно на крака. Той бързо я настигна и я прегърна през раменете.

— Не мога да повярвам. Вие сте тук. На Луната.

— Тук сме — съгласи се Трън. — А ако си беше направила труда да ни отговориш, щяхме да ти донесем и нещо за ядене. — Той огледа тялото й. — Кога за последен път си яла?

Скарлет се погледна. Дрехите висяха на тялото й, а мускулите й се бяха стопили, докато беше затворена в малката клетка. Но дори така да беше, Трън не биваше да й го казва.

— Изглеждаш прекрасно — обади се синекосото момиче. — Малко по-груба, но това ти придава повече темперамент.

— Ами благодаря — рече Скарлет и изтри сълзите си. — А ти си…?

Момичето се повдигна на пръсти.

— Аз съм Ико! Капитанът ми намери истинско тяло!

Скарлет вирна вежди. Това е Ико? Техният космически кораб?

Преди да си върне дар словото, по уличката се понесе приятен, мелодичен глас:

– Папагалчетата пеят кресливите си песни, а звездите примигват в нощта…

Четири чифта очи се обърнаха към количката, която се бе напълнила с блестящо белия камък. Тръбата от сградата беше замлъкнала. По някое време Уинтър бе изпълзяла между количката и стената и се беше свряла там. Скарлет виждаше качулката на главата й.

– А маймуните весело врещят и ракетите летят нататък…

Свъсила вежди, Синдер приближи и избута количката. Уинтър се беше свила на една страна с лице към стената и рисуваше фигури в прахоляка. Покривката се беше развързала и отдолу се бе показала окървавената й рокля.

– А Земята тази вечер е пълна, пълна и вълците до един вият ааууууууу…

Нежният вой заглъхна.

Скарлет усещаше любопитните погледи ту към нея, ту към принцесата. Покашля се.

— Безобидна е. Сигурна съм.

Уинтър се претърколи по гръб и сега се взираше в Синдер.

Синдер ококори очи. Другите се приближиха бавно.

Уинтър примигна три пъти, извъртя се по корем и се надигна на колене. Свали качулката си и гъстата й коса се разпиля по раменете й.

— Здравейте.

Скарлет отново се засмя. Спомни си какво е човек да види за първи път принцесата. Пълните й устни, деликатните й рамене, огромните очи със сиви стружки в тях и всичко това в комплект с изненадващите белези по дясната й страна, които, вместо да помрачават красотата й, сякаш я подсилваха.

Хрумна й обаче, че Вълка дори не я забелязва. И това я накара да изпита мъничко гордост.

— Звезди — прошепна Ико. — Колко си хубава!

По уличката отекна силно щракване.

— Свали обаянието — настоя Трън и се прицели в принцесата.

Сърцето на Скарлет подскочи.

— Почакай — подхвана тя, но Синдер вече бе сложила ръка на китката му и свали пистолета надолу.

— Това не е обаяние.

— Стига бе! — Трън се приведе към Синдер и прошепна: — Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Отговорът й беше последван от продължителна, главозамайваща тишина, по време на която Уинтър поглеждаше с най-прекрасната си усмивка всеки от тях.

Трън сложи предпазителя и прибра пистолета в кобура.

— Света спатийо, вие лунитяните имате хубави гени. — Последва неловко мълчание, а сетне той добави: — Коя е тази?

— Това е Уинтър — представи я Скарлет. — Принцеса Уинтър.

Трън избухна в смях и прекара ръка през косата си.

— Ние да не сме отворили пансион за прокудени кралски особи, а?

— Принцеса Уинтър ли? — повтори Синдер. — Но те току-що обявиха, че си била убита.

— Хиацинт инсценира убийството и ни помогна да избягаме — обясни Скарлет.

Синдер я погледна с изненада.

— Хиацинт?

Скарлет кимна.

— Стражът, който ни нападна на борда на „Рампион“.

Сянка премина по лицето на Синдер. Тя извърна поглед встрани.

— Колко е красива — въздъхна Ико и опипа собственото си лице за сравнение.

Скарлет я изгледа ядно.

— Тя те чува.

Уинтър наклони глава и подаде ръка на Трън. Ококори се и механично й помогна да стане.

Когато Уинтър отдръпна ръка и намести полата си, той се беше изчервил.

— Всички сте много мили — рече тя, но отправи очи към Синдер и я огледа с любопитство. Синдер изпъна рамене.

— А ти си моята отдавна изчезнала братовчедка и скъпа приятелка. Досега не можех да повярвам, но това е истината. — Уинтър взе ръцете на Синдер в своите. — Помниш ли ме?

Синдер поклати бавно глава.

— Няма нищо — рече Уинтър и го потвърди с изражението на лицето си. — Моите спомени също са смътни, а аз съм с една година по-голяма от теб. Но се надявам, че пак ще можем да бъдем приятелки. — Тя сплете пръсти с нейните. — Тази ръка е странна — тя повдигна ръката с титановото покритие. — От пепел ли е?

— Дали е от… Съжалявам, ще повториш ли?

— Недей. — Скарлет махна с ръка. — От опит знам, че е по-добре да не питаш.

Принцесата отново се усмихна.

— Прости ми. Ти вече не си само моя приятелка и братовчедка и аз би трябвало да те поздравя подобаващо. — Тя направи грациозен реверанс и целуна металната ръка на Синдер. — Кралице моя, за мен е чест да ви служа.

— Ъъ… благодаря? — Синдер дръпна ръката си и я скри зад гърба си. — Много мило, но не го прави. Никога. Никога повече.

Трън се покашля.

— По-добре да се връщаме в къщата. Вече рискувахме да привлечем достатъчно погледи, а тя… — Той отправи взор към Уинтър. На лицето му се беше изписала мнителност, сякаш не вярваше на никого, по-красив от него. — … определено ще привлече погледите.

Глава тридесет и трета

Вълка помогна на Скарлет да почисти и превърже ранения си пръст, без да пита какво точно се е случило. По израза на лицето му личеше, че е готов да разкъса гърлото на кралица Левана, но движеше ръцете си спокойно и внимателно. Когато приключиха, Скарлет настоя да й даде време да се изкъпе и при все че Вълка бе на ръба на отчаянието, кратката раздяла си струваше. Тясната баня в дома от детството му съвсем не тънеше в разкош, но беше много по-удобна от дупката в менажерията и когато излезе оттам, тя се чувстваше като преродена. Двете с Уинтър получиха нови дрехи от мизерния запас на Маха Кесли, докато техните се изперат, но Скарлет вече нямаше търпение да си вземе обратно якето. То беше станало част от личната й защита.

— Не мога да повярвам, че сте отвлекли принц Каи — рече тя и извади гвоздейчето от завесата на предния прозорец, за да надникне навън. Сините маргаритки в саксията бяха единственото цветно петно наоколо.

— Император Каи — поправи я Вълка. Той се беше облегнал на стената и държеше подгъва на ризата й. Уинтър на свой ред влезе в банята, а през това време останалите се събраха в кухничката и се опитваха да стъкмят нещо за ядене. Някой подметна думата дажби и Скарлет се замисли, че това бедно домакинство не може да храни гости, и то толкова много. Майката на Вълка скоро щеше да се върне със седмичния си порцион, но продуктите, естествено, бяха за сама жена.

Как ли се чувстваше Вълка, питаше се Скарлет, завръщайки се у дома след повече от десет години, вече голям мъж, с белези и остри зъби, и с кръвта на безбройните жертви по ръцете си?

А сега и с… момиче.

Опитваше се да пропъди мисълта за срещата с майка му. Струваше й се необичайно, ужасно.

— Да, император. — Тя отново заби гвоздейчето. — Странно е, след като осемнайсет години наред слушам клюкарските новини, които не спираха да обсъждат „любимия принц на Земята“. — Тя взе една от възглавниците от канапето и я пъхна под краката си. — Имах негова снимка на стената, когато бях на петнайсет. Grand-mere я изряза от една кутия с овесени ядки.

Вълка се намръщи.

— Но сигурно половината момичета на света са имали същата снимка от същата кутия с овесени ядки.

Вълка разкърши раменете си и Скарлет се усмихна шеговито.

— О, не. Нали няма да се сбиеш с него за лидерство в глутницата? Ела тук. — Тя му махна с ръка и за част от секундата той се намери при нея. Смръщеният му поглед се смекчи, щом я притисна до гърдите си.

Тази негова отраканост беше нещо ново за нея, съвсем различна от свенливостта му, с която беше свикнала. На „Рампион“ той вечно прикриваше чувствата си, сякаш не искаше да разруши несигурното доверие помежду им, което започнаха да градят след Париж.

Сега, когато я целуваше или я прегръщаше, Скарлет имаше чувството, че заявява правото си над нея. При нормални обстоятелства тя щеше да изнесе цяла тирада за независимостта в една връзка, само дето й се струваше, че самата тя отдавна е заявила правата си над него. Взе решението и за двама им още когато настояваше да зареже оперативната група заради нея, още когато го завлече на борда на онзи кораб, за да го отведе далеч от всичко, което той познаваше. Сега й принадлежеше, както и тя на него.

Само дето все още се питаше дали онова, което имаше между тях, не се е променило отново. До днес смяташе, че когато всичко свърши, Вълка ще си отиде с нея във фермата, но ето че той се бе завърнал при майка си, а тя беше единствената му роднина. Скарлет вече не можеше да си мисли, че освен нея няма други важни хора в живота му и нямаше да бъде честно да го кара да избира между нея и семейството, от което е бил отделен. Не сега, а може би и никога.

В кухнята се чу затръшване на шкаф и звукът я избави от мислите, за които не беше готова. Та тя току-що го бе намерила отново. Чу Трън да говори за замразен картон, а Ико го обвини в липса на такт към онези, които нямат вкусови рецептори.

Скарлет облегна главата си върху рамото на Вълка.

— Толкова се тревожех за теб.

— Тя се тревожела за мен? — Вълка я дръпна, за да я погледне. — Скарлет… те те отвлякоха, а аз стоях безпомощен. Не знаех жива ли си и дали не са те… — Той потръпна. — Бях готов да убия всеки, за да те измъкна. На всичко бях готов, за да те върна. Единствено мисълта, че ще кацнем на Луната, ме спаси от лудост. — Челото му се сбърчи. — Макар че един-два пъти леко откачих.

Скарлет го сръчка с лакът.

— Това не би трябвало да звучи романтично, но така звучи.

— Вечерята е сервирана. — Трън се появи от кухнята с чиния във всяка ръка. — И под вечеря имам предвид воднист кафяв ориз и пресолено месо върху стари солени бисквити. Вие, лунитяните, наистина знаете как да живеете.

— Вземахме продукти само от килера — каза Синдер, когато двете с Ико влязоха във всекидневната, която едва ги побра. — Пресни зеленчуци няма, а Маха и бездруго ни даде предостатъчно.

Скарлет хвърли поглед към Вълка.

— Преди си мислех, че не си опитвал домати и моркови, защото на Луната не растат зеленчуци, но не е това причината, нали? Просто не стигат до външните сектори.

Той сви рамене, без намек от самосъжаление.

— И аз не знам какво могат да отглеждат в селскостопанските сектори. Но каквото и да е, главата си залагам, че не може да се сравнява с „Ферми и градини Беноа“. — Очите му просветнаха и за своя изненада Скарлет отново се изчерви.

— От вас ме заболя коремът — измърмори недоволно Трън.

— Не, от месото е — рече Синдер, докато теглеше със зъби едно мистериозно парче сушено месо.

Храната не беше вкусна, но не беше и по-лоша от онази, която й даваха в менажерията, и Скарлет с апетит изяде малката си порция. Уинтър излезе от банята. От черните й къдрици още капеше вода, панталоните й бяха доста къси, блузата не й беше по мярка, но тези неща с нищо не разваляха хубостта й. Когато влезе при останалите, всички внезапно се умълчаха. Принцесата коленичи на пода до масичката и огледа храната с тъжни, унесени очи.

Първа се обади Скарлет.

— Не е това, с което си свикнала — рече тя и побутна две-три бисквити към нея, — но все нещо трябва да ядеш.

Уинтър се засегна.

— Не съм придирчива. — Но лицето й се смекчи, когато пак погледна бисквитите. — Просто не бях помисляла колко задоволена съм била с всичко. Знаех, че във външните сектори условията на живот са тежки, но не чак толкова. Хората са гладували, за да може моят стомах да се засища всеки ден. — Тя въздъхна, седна на пети и скръсти ръце в скута си. — Не съм гладна. Някой друг може да изяде моя пай.

— Уинтър…

— Не съм гладна. — Скарлет не я бе чувала да говори с такава непреклонност. — Не бих могла да ям дори и да опитам.

Скарлет се намръщи, но отстъпи. В крайна сметка Вълка омете бисквитите с известно чувство за вина.

— От Хиацинт си научила къде да ни откриеш, нали така каза? — подхвана Синдер. Раменете й бяха напрегнати. От мига, в който Скарлет обясни каквото можа за бягството им, стана ясно, че Хиацинт не е любимец на приятелите й. — А той откъде е научил?

— Сигурно от вашата миниатюрна приятелка — отвърна Уинтър.

— Нашата миниатюрна приятелка? — повтори Синдер.

Уинтър кимна:

— Крес, нали така беше?

Обгърна ги тишина, която сякаш изсмука кислорода от стаята.

Трън пръв се приведе напред:

— Крес? Ти си се видяла с Крес?

— Не съм я виждала от няколко дни, но Хиацинт я заведе на сигурно място при него.

— О! Това ме подсети за нещо. — Скарлет извади малкия цилиндър. — Хиацинт ми го даде и каза, че вътре има съобщение от ваш приятел. Може би говореше за Крес.

Трън грабна цилиндъра и започна да го разглежда.

— Какво е това? Как се пуска?

Синдер го измъкна от него и го мушна в холографската сфера на стената. В средата на стаята светна холографски образ.

Скарлет едва позна хакера на кралицата — беше я виждала само веднъж по комлинка. Дългата немирна коса на момичето беше подстригана късо, а кожата й, макар и още бяла, неотдавна бе видяла слънцето.

Трън скочи от мястото си, обиколи стаята и се настани най-отпред. Крес заговори:

— Здравейте. Ако гледате това, значи нашите мили приятели от двореца са ви намерили. Щеше ми се и аз да съм с тях. Сегашният ми защитник ми предложи да избягам, но аз трябваше да остана тук, за да улесня бягството им. Знам, че ще ме разберете. Но исках да ви кажа, че съм добре. В безопасност съм, жива и здрава, и знам, че вие ще дойдете да ме спасите. Когато това стане, аз ще съм готова. А дотогава обещавам да се крия и да внимавам. — Крес замълча. Мимолетна усмивка премина по устните й като доказателство за куража й, но очите й все така бяха изпълнени със страх. Тя въздъхна дълбоко и продължи: — Моето отсъствие сигурно е променило някои неща за вас, защото вие разчитахте на помощта ми за плановете си. Направих програма в този файл. Пъхнете цилиндъра в универсалния порт в приемателя на купола и следвайте стъпките. Заключила съм програмата със същата парола, която ползвахме на кораба, в случай че устройството попадне в неподходящи ръце. — Тя сведе клепки и отново се появи онази лека усмивка. — Дано съобщението ми ви завари в добро здраве… Липсвате ми. — Тя понечи да каже още нещо, но се поколеба и замълча. Миг по-късно съобщението завърши.

Всички се взираха в празното пространство, където допреди малко виждаха Крес. Скарлет си играеше с ципа на якето. Вече беше сигурна, че това момиче ги е закриляло по време на бягството им с Уинтър. Тя бе спасила живота им, жертвайки своя.

— Смело, глупаво момиче — измърмори Трън и отново се отпусна на пода. На лицето му се изписа облекчение, но и още по-силно притеснение.

— Значи тя все още е с Хиацинт — обобщи Синдер. — Аз… благодарна съм му за стореното, но… не ми харесва нито че знае къде сме, нито че Крес е в негови ръце. Нямам му доверие.

Уинтър я зяпна слисана.

— Хиацинт е добър човек. Той никога няма да предаде нито Крес, нито теб.

— Малко късно — обади се Трън. — Вече го направи.

Уинтър сплете пръсти.

— Той съжалява за предателството си. Не го е направил нарочно. Просто… трябвало е да се върне на Луната. Заради мен.

Ико издаде някакъв звук, който трябваше да означава сумтене. Скарлет килна глава и огледа андроида. Любимите дребни недостатъци на контролната система на „Рампион“ бяха малко обезпокоителни в хуманоидното й тяло.

— Вярно е — настоя Уинтър и присви очи. — Аз разбирам защо не му вярвате, но той се опитва да поправи грешката си. Той иска да те види възкачена на трона колкото всеки друг.

— И наистина спаси живота ми — добави Скарлет. Сетне, след като помълча, сви рамене. — Сигурно защото съм му била нужна да спася нейния, но все пак не е без значение.

Трън скръсти ръце и рече ядно:

— На мен ми се ще да се беше постарал да прати и Крес с вас.

— Поне сега знаем, че е жива — обади се Синдер.

Трън изръмжа.

— Знаем само, че още е в Артемизия, и то под закрилата на човек, който веднъж ни предаде. Принцесата смята, че Хиацинт е на наша страна. Добре. Но това не променя факта, че той ни продаде в Ню Бейджин, и аз съм сигурен, че пак ще го стори, ако се налага да спаси собствената си кожа.

— Напротив, него изобщо не го е грижа за собствената му кожа. — Гласът на Уинтър беше остър, а раменете й трепереха. — Грижа го е единствено за моя живот, а аз ще бъда вечно в опасност, докато мащехата ми е кралица. — Тя се обърна към Синдер. — Той ще стори всичко по силите си, за да подпомогне успеха на твоята революция. Аз също.

Дългото мълчание беше последвано от недоволството на Трън:

— Още не съм се отказал да му разбия мутрата, ако някога пак го видя.

Скарлет завъртя очи.

Синдер взе да тупа с пръст по масата.

— Не разбирам защо Левана се е опитала да те убие точно сега. Тя има Каи. Получава всичко, което иска.

— Сигурно се бои да не изгуби контрол над Луната — обясни Уинтър. — Особено сега, когато се носят слухове, че истинската кралица все още е жива. Обзема я параноя, страхува се от скрити заплахи.

Синдер поклати глава.

— Но ти не си й истинска дъщеря. Нямаше ли някакво поверие за кръвната линия?

— Да. Само човек с кралска кръв може да седне на престола на Луната. Според вярването, ако на трона се качи обикновен човек, дарбата на народа ни ще изчезне. Имало е безброй проучвания, които доказват истинността на поверието.

Скарлет се разсмя.

— Нека да отгатна — проучванията са били заплатени от кралското семейство.

— Има ли значение? Дали хората вярват, или не, мащехата ми е отчаяна и на всяка цена иска да задържи властта в ръцете си. Затова се опита да ме убие.

— Хубаво — рече Синдер. — Когато хората се отчаят, правят големи грешки — като този опит за убийство например. — Тя се облегна назад върху ръцете си. — Доколкото мога да преценя, хората те обичат. Ако научат, че Левана се е опитала да те убие, това може да ги убеди да изберат мен пред нея. Чуй ме, Ваше Височество — ние имаме запис. Ако програмата на Крес тръгне, ще можем да го излъчим във всички външни сектори. В него ще разкажа на всички коя съм аз, ще ги помоля да застанат на моя страна и заедно да сложим край на управлението на Левана. — Тя си пое дъх. — Искам да включим и твой запис, за да покажем на народа, че си жива и че Левана е направила опит да те убие. Твоята подкрепа ще реши всичко. За тях и за мен.

Уинтър дълго мисли, гледайки я в очите, сетне въздъхна.

— Съжалявам, но не мога. Левана не бива да узнава, че съм жива.

— Защо? — намеси се Скарлет. — Хората те обичат. Те имат право да знаят истината.

— Тя заповяда на Хиацинт да ме убие — рече Уинтър с отслабващ глас, — а той стори всичко, за да нагласи нещата така, сякаш е изпълнил заповедта й. Няма да застраша живота му, като разкажа истината. Колкото по-дълго Левана вярва, че Хиацинт й е предан, толкова по-дълго животът му е вън от опасност. — Тя отново вдигна поглед. — А също и животът на Крес.

Трън извърна очи.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна. Не знам дали има значение, но имате подкрепата ми, само че тя ще трябва да остане в тайна. — Уинтър се приведе и Скарлет видя как потъва в тревогата за живота на Хиацинт. Да можеше да й предложи утеха. Но беше прекарала достатъчно време в ръцете на Левана, за да знае, че няма думи, с които да успокои Уинтър.

— Добре — примири се Синдер. — Разбирам. Да се надяваме, че записът ще пожъне успех и без теб.

Входната врата се отвори и всички се стреснаха. Скарлет се извърна и видя една жена да затваря вратата. Беше облечена с прашен гащеризон и носеше стара дървена кутия с храна. Имаше черната коса и смуглата кожа на Вълка, но беше дребна като врабче. Вълка би могъл да я смачка с върха на пръстите си.

Тази мисъл накара Скарлет да се почувства странно.

Всички си отдъхнаха. Всички без Скарлет и Вълка, чиято ръка се бе превърнала в желязо около раменете й.

Маха се облегна на вратата и огледа стаята с весела усмивка.

— Раздаваха захар — рече радостно — в чест на предстоящата… — Гласът й заглъхна, щом зърна Скарлет в прегръдката на Вълка.

Уинтър се надигна и привлече учудения й поглед към себе си. Скарлет скочи на крака, но Маха вече гледаше със зяпнала уста.

Уинтър направи реверанс.

— Вие трябва да сте мама Кесли. Аз съм принцеса Уинтър Хейл-Блекбърн и ужасно много съжалявам за бисквитите.

Маха се взираше в нея онемяла.

— Дано не възразявате, че така се натрапихме в дома ви. Вашето вълче ни посрещна. Той е учудващо мил, имайки предвид при тези зъби. И тези мускули. — Уинтър повдигна очи към олющената мазилка около вратата. — Напомня ми на друг вълк, когото някога познавах.

Скарлет изкриви лице.

— Ваше… Ваше Височество — заекна Маха. Целият й вид говореше, че не знае дали да се бои, или да се чувства поласкана от оказаната й чест.

— Мамо, това е Скарлет. Онова момиче, за което ти разправях — момичето, което чародейката отвлече от нашия кораб. Била е тикната в затвора в двореца, но… но е избягала. Това е тя. Скарлет.

Маха още гледаше със зяпнала уста.

— Землянката.

Скарлет кимна.

— Наполовина. Дядо ми е бил лунитянин, но никога не съм го срещала. Освен това не притежавам, ъъ… дарбата.

Изведнъж при тези думи й хрумна, че Маха сигурно притежава дарбата. Всички я притежаваха в една или друга степен, нали? Дори Вълка като малък, преди учените да поровят в гените му и да го лишат от нея.

Ала й беше трудно да си представи как тази дребничка женица злоупотребява с нея, както правеха в столицата. Дали пък не разсъждаваше наивно? Колко трудно беше да живееш в това общество, в което никога не знаеш кой кого манипулира.

— Здравей, Скарлет — поздрави я Маха и се овладя, колкото да се усмихне. — Зеев е пропуснал да ми каже, че е влюбен в теб.

Скарлет усети как лицето й се обагря в червено като косата й.

Трън измърмори:

— То пък като че ли не се вижда с просто око.

Синдер го срита.

Вълка улови Скарлет за ръка.

— Не знаехме дали е жива. Не исках да ти казвам за нея, защото… защото можеше никога да не се запознаете.

Скарлет стисна ръката му. Той стисна нейната.

Някъде из спомените й изплува гласът на баба й, който й напомни да се държи възпитано.

— Много се радвам да се запознаем. Аз… благодаря за гостоприемството.

Маха остави кутията с провизиите до вратата, прекоси стаичката и прегърна Скарлет.

— С нетърпение чакам да те опозная. — Пусна я, обърна се към Вълка и сложи ръце на раменете му. — Когато те отведоха, се боях, че никога няма да познаеш любовта. — Прегърна го, а усмивката й грееше като букет сини маргаритки. — Толкова съм щастлива. Толкова много.

— Свършихме ли вече с прегръдките и сълзите? — попита Трън, като масажираше слепоочията си. — Кога ще започнем пак да обсъждаме революцията?

Този път Ико го срита.

— Знаех си, че си влюбена в него. — Уинтър потупа лакътя си с пръст. — Не мога да разбера защо никой никога не ме слуша.

Скарлет я изгледа, но в погледа й нямаше ярост.

— Права си, Уинтър, това е пълна мистерия.

Глава тридесет и четвърта

Лин Пърл слезе от асансьора, преметнала през рамо дръжките на дамската си чантичка. Тресеше се, посиняла от ярост. Откакто Синдер устрои онова зрелище на бала и разкри, че освен откачен киборг е и още по-откачена лунитянка, светът на Пърл се сгромоляса.

Отначало имаше дребни трудности — дразнещи, но поносими. Останали с майка си без прислужницата киборг и без пари да наемат нова помощница, от Пърл вече се очакваше да помага в апартамента. Изведнъж тя се озова с домашни задължения. Изведнъж майка й искаше от нея помощ за пазаруването, настояваше да си готви сама и даже да мие чиниите, когато свърши, при все че точно тя безразсъдно бе продала единствения им работещ андроид.

Но това можеше да се преживее, ако социалният й живот не се бе разбил на парчета заедно с достойнството й. Само за една нощ Пърл се превърна в парий.

Отначало приятелите й приеха спокойно събитията. Смутени и изпълнени със съчувствие, те се тълпяха край нея, като че тя беше някаква знаменитост, и тръпнеха да узнаят всички подробности. Съчувстваха й, задето осиновената й сестра е била такава напаст. Искаха да чуят всяка ужасна случка от детството им. Тъй като беше момиче, което на косъм се е отървало от смъртта, всичките им разговори се въртяха около нея, тя беше обект на цялото им любопитство.

Постепенно интересът позамря, когато Синдер се измъкна от затвора и остана на свобода твърде дълго. Името й стана синоним на предател и постепенно взе да повлича и Пърл със себе си.

Тогава майка й, невежата глупачка, реши несъзнателно да помогне на Синдер в отвличането на император Каи, като й даде техните покани за сватбата.

Размени ги за салфетки. Салфетки!

Но така и не разбра какво се е случило. Няколко часа, преди кралската сватба, когато вече бяха пременени в най-хубавите си рокли, майка й претърси апартамента от край до край, прерови всяко чекмедже, лази на четири крака, за да надникне под мебелите, и претършува всички джобове в гардероба. А през цялото време ругаеше и се кълнеше, че поканите са били в ръцете й, че тази сутрин ги е видяла с очите си, когато онази неприятна жена от двореца ги донесла и обяснила грешката и, ах, къде ли са се дянали?

Естествено, изпуснаха сватбата.

Пърл опищя света, рева и се скри в стаята си, за да гледа предаването на живо, което започна с разказ за сватбените традиции и украсата на двореца, а завърши с ужасните репортажи за нападението над двореца и изчезването на император Каи.

Всичко това беше дело на Лин Синдер. Доведената сестра чудовище на Пърл за пореден път провали живота й.

Два дни бяха нужни на дворцовата охрана, за да проследи поканите на някой си Бристолдарен (който си беше останал у дома в Канада в приятната компания на бутилка изискано вино) обратно до истинските покани на Лин Адри и нейната дъщеря Лин Пърл. Едва тогава майка й проумя, че Синдер я е направила на глупачка.

Това беше последната капка за приятелите на Пърл.

— Предатели — ги нарече Мей Синг. Тя обвини нея и майка й, че са помогнали на киборга, и така са застрашили живота на Каи.

Бясна, Пърл излетя навън, крещейки, че на нея не й пука, и те могат да вярват в каквото поискат. Тя беше жертва и не можеше да търпи тъй наречените й приятелки да сипят обвинения върху нея. И без тях си имаше достатъчно проблеми.

Пърл очакваше, че те ще се спуснат след нея и един по един ще й се извинят.

Само че не стана така.

По целия път до къщи тя вървя със стиснати юмруци.

Синдер. Вината беше на Синдер. Откакто Пеони, не, откакто баща им пипна чума и те й го отмъкнаха. Вината за всичко беше на Синдер.

Каримджи, съседката от 1216, не се помръдна, когато Пърл мина като вихър покрай нея. Тя блъсна жената в стената и спря, колкото да я изгледа убийствено — старата мързелива вещица да не би да е ослепяла? — но онази само високомерно изсумтя.

След бала на Пърл често й се налагаше да се сблъсква с подобна реакция. Коя беше тази жена, че да гледа отвисоко нея и майка й? Една дърта вдовица, чийто мъж беше починал, защото обичаше чашката, а сега тя седеше по цял ден във вмирисания си на зеле апартамент и се любуваше на жалката си колекция от керамични маймуни.

И тя се смяташе за нещо повече от Пърл?

Целият свят се бе обърнал срещу момичето.

— Много извинявайте — процеди Пърл през зъби и закрачи ядно към своя апартамент. Вратата беше открехната леко, но Пърл не обърна внимание и я отвори с такъв замах, че тя се блъсна в стената.

Момичето се вкамени.

Дневната беше с краката нагоре. Беше в още по-окаяно състояние, от деня, в който майка й я претършува за тъпите покани.

Картините и гравираните плочи бяха съборени от полицата на камината, чисто новият нетскрийн лежеше на пода, а урната с праха на Пеони…

Стомахът на Пърл се преобърна. Вратата се върна обратно и я удари по рамото.

— Мамо? — рече тя и прекоси антрето.

Замръзна. От гърлото й се надигна писък, но замря в ужасено цвърчене.

Той се бе облегнал на отсрещната стена на дневната. Външно приличаше на мъж, но раменете му бяха приведени, а на огромните му ръце имаше дълги нокти. От устните на изкривената му муцуна стърчаха зъби, а черните му, стъклени очи бяха хлътнали навътре.

Пърл изхленчи. Инстинктът я караше да отстъпи назад, но в същото време й казваше, че няма смисъл.

Главата й се изпълни със стотици ужасяващи разкази, от новини до прошепнати клюки.

Убийствата са напосоки, казваха хората.

Във всеки миг лунните чудовища можеха да бъдат навсякъде. В нападенията им нямаше никаква логика, никаква последователност. Те се втурваха в някоя претъпкана с офиси сграда и избиваха всички до крак примерно на деветия етаж, а оставяха останалите на мира. Убиваха заспали деца в леглата им, но пощадяваха братята им в другия край на стаята. Разчленяваха мъже, които притичваха от ховъра до къщата си, после звъняха на звънеца, за да могат близките им да ги открият все още кървящи на стъпалата отпред.

Ужасът се коренеше в липсата на последователност. В жестокостта и безчувствения начин, по който подбираха жертвите си, а сетне оставяха куп свидетели, за да разнесат страха.

Всеки го грозеше опасност.

Абсолютно всеки.

Но на Пърл не й беше минавало през ума, че могат да дойдат и тук, в техния малък апартамент, в този многолюден град…

А и войната беше прекратена. Нападения нямаше от няколко дни. Защо сега? Защо нея?

От гърлото й се изтръгна стон. Съществото се изсмя и тя осъзна, че когато то влезе, дъвчеше нещо. Сякаш си бе взело закуска от хладилника.

Мамо.

Пърл се разхлипа и понечи да побегне.

Вратата се затвори с трясък. На пътя й се изпречи още едно същество.

Разплакана и разтреперана, тя се свлече на колене.

— Моля ви. Моля ви!

— Сигурен ли си, че не бива да я ядем? — попита този до вратата. Думите му едва се разбираха заради грубия, дрезгав глас. Той сграбчи Пърл за ръката и я вдигна на крака. Тя изпищя и се опита да се измъкне, но онзи стискаше безпощадно. Вдигна я така, че да може хубаво да я разгледа. — Само да я опитам? Изглежда толкова вкусна.

— Но мирише на кисело.

Въпреки истерията си Пърл също усети миризмата. Между краката и беше мокро. Простена, краката й отново се подкосиха и тя увисна на ръката на чудовището.

— Господарката каза да ги заведем без косъм да е паднал от главата им. Ако искаш да си ръфнеш малко, давай. Нейният гняв, твоята глава.

Онзи, който държеше Пърл, допря нос до лакътя й и я подуши с копнеж. После пусна ръката й и я преметна през рамо.

— Не си струва — изръмжа той.

— Съгласен съм. — Вторият звяр се приближи и ощипа Пърл по лицето с грамадната си космата ръка. — Но може да ни дадат да я пробваме, когато свършат.

Глава тридесет и пета

— Ето я къщата на охраната — рече Трън, приклекнал в една уличка между Ико и Вълка. За стотен път, откакто тръгнаха от дома на Маха, той опипа джоба си, в който беше пъхнал цилиндъра със съобщението на Крес.

— Имах по-големи очаквания — каза Ико.

Както всичко друго в този сектор, къщата на охраната беше мрачна и покрита с прах. Беше изградена от камъни, но нямаше прозорци и това я превръщаше в една от сградите, които се превземаха най-трудно. Трън рядко бе виждал подобно нещо. На пост пред вратата стоеше униформен войник, в ръцете си държеше пушка, а лицето му бе скрито зад шлем и маска срещу прахоляка.

Вътре беше оръжието, техниката по поддръжка на купола, килията за нарушителите на закона, преди да ги пратят на съд в Артемизия и в малкия контролен център за достъп до електрическата и охранителната система на купола. Но най-важно, тук се намираха предавателите, които свързваха този сектор със системата за излъчване на правителството.

— С колко време разполагаме? — попита той.

— Две минути и четиринадесет секунди, преди следващият патрул да се появи — отвърна Ико.

— Вълк, ще се справиш.

Вълка показа острите си зъби, сетне стана и излезе от уличката. Трън и Ико се скриха, за да не ги видят.

Груб глас извика:

— Спри и се идентифицирай!

— Специален агент алфа Келси. Тук съм по заповед на чародея Яил. Трябва да проверя оръжието ви.

— Ти си от специалните. Какво правиш тук… — Тихо възклицание, а после — кратко боричкане и глухо тупване. Трън се приготви за оглушителния изстрел, но той така и не прозвуча. Когато се възцари тишина, с Ико отново надникнаха иззад ъгъла.

Вълка вече беше завлякъл безжизненото тяло на войника до вратата и допря пръсти в екрана. Трън и Ико хукнаха към него и в този миг вратата се отвори. Завлякоха вътре стража.

Отвътре къщата изглеждаше пак толкова мрачна, както и отвън. Не беше прашно, но беше неприветливо, светлината едва мъждееше. По-голямата част от пространството в главното помещение се заемаше от грамадно писалище, което ги отделяше от двете решетъчни врати на задната стена.

Без да губи време, Трън свали грубата риза, която носеше, за да прилича на работник. Клекна до стража и свали униформената му риза. Мъжът беше малко по-едър от него, но май щеше да му стане.

— Нали няма да ти трябва помощ? — В гласа на Ико се усещаше нескрита надежда, докато гледаше как Трън измъква безжизнените ръце на войника от ръкавите.

Трън спря и я изгледа кръвнишки, сетне си спомни за цилиндъра, извади го и го пъхна в ръката й.

— Хващай се за работа.

Ико отдаде чест и се хвърли зад писалището. Намери универсалния вход, мушна вътре цилиндъра и скоро Трън дочу веселото й тананикане. Един екран се включи и Ико гордо заяви:

— Парола: Капитанът е крал!

Трън изви устни и измъкна ризата през главата на мъжа.

— Стана! Вътре съм! Вече качвам програмата.

Вълка помогна на Трън да върже тежките предпазители за раменете си.

— Още малко и… готово! Избирам секторите, които да получат променения софтуер, и качвам записа на Синдер на опашката… Еха, Крес го е направила изключително просто.

Трън измуча, защото не искаше да слуша каква прекрасна работа е свършила Крес отдалеч. Искаше му се да е при тях.

Той спусна маската на лицето си, за да скрие намусеното си лице, и натика крака в ботушите на мъжа. Вдигна въпросително вежди към Вълка.

— Става — кимна Вълка.

— Трябват ми поне четири минути — рече Ико.

— Имаш ги. Две почуквания означават неприятност, три — брегът е чист. — Трън грабна пушката. Чу как Вълка изпука кокалчетата си и се измъкна навън, за да заеме мястото на стража. С лекота надяна мрачната физиономия и изправената войнишка стойка и с радост си каза, че поне веднъж обучението в армията ще му свърши работа.

Отброи шест секунди и стражът, който патрулираше в тази част на купола, се показа по улицата. Мина покрай Трън, преметнал пушка през рамо, оглеждайки се за шляещи се граждани и работници.

Дори и да беше погледнал Трън, той така и не разбра. Беше се втренчил в хоризонта, сериозен и непоколебим.

Войникът отмина.

Зад маската Трън се подсмихна.

На Синдер й се щеше да има повече пространство, за да крачи напред-назад. Чакаше съобщение от Ико и нервите й бяха опънати до скъсване.

— Добре ли си? — попита Скарлет, която седеше със скръстени крака на единствения стол в стаята. Тя също беше на тръни и непрестанно подръпваше връзката на якето си.

— Добре съм — излъга Синдер. В действителност беше напрегната като навита пружина, но предпочиташе да не говори за това. И бездруго вече бяха предъвквали стратегията си до припадък. Всички неща, които можеха да се получат. Всички, които можеха да се объркат.

Хората или щяха да отвърнат на призива й, или нямаше да го направят. Каквото и да станеше, тя щеше да разкрие картите си пред Левана.

Принцеса Уинтър си тананикаше непозната песен в кухнята. Откакто пристигна вчера вечерта, тя не се спря. Избърса праха, помете, изтупа чергите, подреди шкафовете, сгъна прането и всичко това с грациозността на пеперуда. До нея Синдер се чувстваше като мързелива гостенка.

Синдер не знаеше какво да мисли за принцесата. Хем й се възхищаваше, хем гледаше с подозрение на решението й да не използва обаянието си. Животът за Синдер беше далеч по-прост, преди да започне да използва дарбата си, а и често с ужас си мислеше, че все повече заприличва на Левана. В същото време обаче не можеше да си представи, че ще се откаже от обаянието, особено когато виждаше как принцесата губи разсъдъка си.

Но пък как да отпише принцесата като напълно откачена. Тя беше чудата, необикновена, абсурдно очарователна личност. Освен това искрено се интересуваше от хората около себе си и показваше проблясъци на интелигентност, които лесно оставаха незабелязани. При все че излъчваше скромност, Синдер не вярваше, че не съзнава прелестта си, както се преструваше.

Да можеше да си я спомни, когато и двете са били малки момичета, но в паметта й нямаше друго, освен пламъци, горящи въглени и изгоряла плът. Нито едничък спомен за приятелка, братовчедка. Никога дори не й бе минавало през ум, че за краткия си живот на Луната все още има близки тук — беше приела, че всички в двореца са нейни врагове.

На ретина-дисплея излезе съобщение.

Синдер застина, прочете го и въздъхна.

— Там са. Записът е настроен да тръгне една минута, след като обявят края на работния ден във всички външни сектори. Трън е на пост. Засега не са вдигнали тревога.

Синдер притисна свития си стомах. Ето за този миг се бяха готвили.

Страхове замъглиха ума й. Хората няма да й повярват. Няма да я последват. Ще отхвърлят нейната революция.

Доколкото знаеше, за първи път външните сектори щяха да видят послание, което не беше одобрено от пропагандната машина на короната и нямаше за цел да насажда страх. Всичко тук — от публичните екзекуции, които изкарваха злодей всеки, дръзнал да критикува кралицата, до документалните филми за щедростта и състраданието на кралското семейство — идваше от короната. Човек можеше да избира отделни сектори или да излъчи посланието си до всички едновременно, но Синдер подозираше, че кралицата рядко прави масови обръщения. Далеч по-вероятно е богатите хора от Артемизия да гледат репортажи от сезонните балове, на които се събираше цветът на обществото, докато работниците от външните сектори гледаха предавания за недостига на храна и орязване на дажбите. И как биха могли да разберат, че съществува по-различен живот, когато нямаше начин да общуват помежду си?

Синдер се канеше да използва най-ценния инструмент за манипулация на Левана — по-могъщ и от обаянието й. За първи път хората от външните сектори щяха чуят послание за истинското положение на нещата и правата им. За първи път те щяха да се обединят.

Така се надяваше.

Познатият звън отекна навън, последва химнът на Луната и милият глас на жената, която изпращаше работниците у дома им в края на деня.

Синдер обгърна тялото си с ръце и стисна силно, сякаш се боеше да не се разпадне.

— Удари часът на истината — рече тя и погледна Скарлет. Бяха обсъждали до безкрай дали Синдер трябва да рискува да излезе навън, когато тръгне съобщението. Всички единодушно я насърчиха да изчака записът да свърши работата си, без да се излага на опасност, но в този миг чакането не беше избор. Тя трябваше да види реакцията на хората поне в този сектор, ако не във всички.

Скарлет зяпна.

— Излизаш навън, нали?

— Налага се.

Скарлет завъртя очи, но не беше изненадана. Стана и хвърли поглед към кухнята, където тананикането на Уинтър бе станало драматично и развълнувано.

— Уинтър?

Принцесата се появи веднага. Ръцете й бяха изцапани с хоросан. Скарлет я изгледа.

— Какво правиш?

— Оправям къщата — отвърна Уинтър, сякаш това беше очевидно. — За да не се срути.

— Така. Е, браво на теб. Аз и Синдер отиваме да изгледаме записа. Ако някой дойде в къщата, скрий се. Не излизай на улицата и гледай да не правиш нищо необмислено.

Уинтър й смигна.

— Ще се правя на вестибюл с непокътнат здрав разум.

Скарлет поклати отчаяно глава и се обърна към Синдер:

— Тя ще се оправи. Да вървим.

Часовникът в съзнанието на Синдер отброяваше минутата и двете със Скарлет едва-що бяха напуснали къщата, когато под купола над главите им притъмня. В далечината се виждаха първите работници, които се прибираха по домовете си от фабриките. Всички се спряха, вдигнаха глави и зачакаха да чуят неизменно лошите новини, които кралицата щеше да им поднесе.

Няколко квадрата с големината на сгради се включиха по повърхността на купола и показаха отчетлив образ, повторен няколко пъти във всички посоки — лицето на Синдер, залепено на небето.

Синдер направи гримаса, като се видя. По време на записа на „Рампион“ тя се чувстваше дръзка и решителна. Не си даде труд да се облече по-добре. Предпочиташе хората да я видят такава, каквато си беше. На записа носеше същата военна тениска и сиви панталони, които отдавна бе намерила на кораба. Косата й, както винаги, беше вързана на конска опашка. Беше скръстила ръце на гърдите си и изкуствената й ръка бе изложена на показ.

По нищо не приличаше на величествената си, обаятелна, властна леля.

— Синдер — изсъска Скарлет. — Използвай обаянието си.

Синдер се сепна и се преобрази в обикновената девойка, която беше, докато бягаха от Артемизия. Така поне хората в сектора нямаше да я познаят, макар че обаянието нямаше да я предпази от камерите.

Но тя таеше надежда, че Левана ще трябва да прегледа доста записи след днешния ден.

Образът й в небето проговори:

— Лунитяни, спрете работата си и изслушайте това послание. Казвам се Селена Блекбърн. Аз съм дъщерята на мъртвата кралица Чанъри, племенница на принцеса Левана и законна наследница на лунния трон. — Доста пъти се бе упражнявала да изрича думите и сега се зарадва, че не звучи като пълна глупачка. — Казаха ви, че преди тринадесет години съм изгоряла в пожара в детската си стая, но истината е, че леля ми Левана се е опитала да ме убие. Няколко добри люде са ме спасили и са ме отвели на Земята. Там бях отгледана и пазена, докато стане време да се завърна на Луната и да поискам онова, което е мое рождено право. Докато бях далеч оттук, Левана е поробила народа ни. Тя отнема синовете от родителите им и ги превръща в чудовища. Тя взема от семействата им щитовете и ги убива. Държи ви гладни, докато хората в Артемизия се тъпчат с богати, разкошни храни и деликатеси. — На лицето й се изписа пламенност. — Но управлението на Левана е към своя край. Аз се завърнах и ще си взема това, което ми се полага.

Тръпки пробягаха по ръцете на Синдер, когато чу собственият си глас да звучи тъй вещо, самоуверено и достойно.

— Скоро предстои сватбата — продължаваше записът — между Левана и император Каито и кралицата ще бъде коронясана за императрица на Източната република — чест, за която надали ще се намери по-незаслужил владетел. Аз няма да позволя на Левана да разшири владенията на своята тирания. Няма да стоя встрани, докато тя поробва и мами народа ми и води война на Земята. Ето защо, преди земната корона да бъде сложена на главата й, аз ще отведа армия пред вратите на Артемизия.

Сега усмивката й стана злокобна, безстрашна.

— Искам от вас, лунни граждани, да станете тази армия. Вие имате силата да се борите срещу Левана и хората, които ви държат в подчинение. Да започнем още сега, тази вечер. Да вдигнем заедно въстание срещу режима. Повече няма да се подчиняваме на вечерния час, няма да се отказваме от правото си да се срещаме, да разговаряме, да бъдем чути. Повече няма да даваме децата си, за да станат стражи и войници, от които Левана може всеки миг да се отърве. Повече няма да отглеждаме посеви и животни, които след това пред очите ни се откарват в Артемизия, докато нашите деца мрат от глад. Повече няма да произвеждаме оръжия за войните на Левана. Вместо това ще ги използваме за нас, за нашата война.

— Станете моята армия. Изправете се на крака и освободете домовете си от стражите, които ви малтретират и тероризират. Изпратете послание на Левана, кажете й, че повече няма да се оставите на страха и на манипулациите, за да ви контролират. Нека щом започне коронацията, всички здрави граждани да тръгнат с мен срещу Артемизия и двореца на кралицата. Заедно ние ще гарантираме по-добро бъдеще за Луната. Бъдеще без гнет и потисничество. Бъдеще, в което всеки лунитянин, без оглед на сектора, в който живее, и произхода си, ще може да постигне амбициите си и да живее без страх от несправедливи преследвания и вечно робство.

— Знам, че искам от вас да рискувате живота си. Чародеите на Левана са могъщи, нейните стражи — умели воини, войниците й — жестоки. Но ако обединим силите си, ние ще станем непобедими. Те няма да могат да контролират всички ни. Когато целият народ се включи в една армия, ще обградим столицата и ще свалим от моя трон онази самозванка. Помогнете ми. Бийте се за мен. И аз ще стана първият владетел в историята на Луната, който ще се бие за вас.

За миг камерата се фокусира върху решителното изражение на Синдер и угасна.

Глава тридесет и шеста

— Брей — прошепна Скарлет. — Хубава реч.

Сърцето на Синдер биеше тревожно.

— Благодаря ти. Каи е авторът на по-голямата част.

Тя погледна надолу към празната редица от къщи. Малцината, които бе зърнала преди това, още се мотаеха наоколо, вдигнали очи към купола. Досега миньорите и работниците трябваше да са се върнали, но улиците все така пустееха. Под купола цареше вакуумна тишина.

Беше направила първия си ход, но не беше уплашена. Толкова дълго бягаше. Откакто Левана я видя на бала на Източната република, все трябваше да се крие.

Но край. Чувстваше прилив на сили. Беше готова. На записа изобщо не приличаше на глупачка, напротив, говореше като кралица. Като революционер. Като човек, който може да доведе бунта до край.

— Хайде, ела — подкани я Скарлет и тръгна напред. — Да идем да видим какво става.

Синдер забърза след нея. Откъм централния площад се чуха викове и отдалеч се виждаше как хората се пръсват към домовете си, макар че нерядко се спираха и поглеждаха назад. Когато наближиха, виковете се превърнаха в гръмовни заповеди.

Стражите от сектора си бяха пробили път през тълпата, а в юмруците си стискаха дълги, тънки палки.

— Движете се! — изкрещя един от тях. Лицето му беше скрито зад шлема и маската. Само очите се виждаха. — Четири минути до вечерния час! Мотаенето е строго забранено и никакъв запис няма да промени това!

Синдер и Скарлет се скриха зад една количка за доставки.

Хората се бяха събрали на малки групи. Косите и дрехите им бяха покрити с реголитен прах. Неколцина бяха навили ръкави и на ръцете им се виждаха татуировките РМ-9. При приближаването на стражите повечето сведоха очи и отстъпиха пред палките, които можеха да се обърнат срещу тях. Но почти никой не си тръгна.

Единият от стражите улови един човек за лакътя и го изблъска от бълбукащия фонтан в центъра на купола.

— Разотивайте се всички! Не ни карайте да пратим доклад за неподчинение.

Изнурените работници се спогледаха, отпуснаха рамене. Започнаха да се разотиват. Групичките се разпръснаха, без никой да изкрещи една гневна дума към стражите.

Синдер зяпна обезсърчена. Сърцето й се сви.

Хората не се бореха.

Не се защитаваха.

Предадоха се пред насилниците, както бяха правили досега.

Обзе я разочарование и тя тежко се отпусна върху количката. Нима не е била достатъчно убедителна? Нима не бе успяла да внуши колко е важно всички до един решително да се вдигнат на бунт? Нима се беше провалила?

Скарлет сложи ръка на рамото й.

— Това е само един сектор. Не се отчайвай. Не знаем как е в другите.

Мили думи, но Синдер видя върху лицето на Скарлет да се отразява собственото й разочарование. Възможно е в другите сектори да беше по-различно. Нямаше как да знаят. Но това, което видя тук, не й даваше никаква увереност.

— Не ме пипай! — изкрещя някакъв мъж.

Синдер надникна иззад количката. Един страж гледаше отвисоко мършав мъж с болнава, бледа кожа. Въпреки че тялото му се бе превило от слабост, мъжът стоеше срещу стража със свити юмруци.

— Няма да се прибера вкъщи само за да спазя вечерния час. Заплашвайте ме да докладвате за мен, колкото ви душа иска. След този запис кралицата и нейните раболепни ласкатели ще станат свидетели на стотици арестувани, извършили далеч по-големи престъпления от това, че някой се е забавил навън две-три минути повече.

Още двама стражи се приближиха към мъжа и стиснаха здраво палките.

Останалите работници се спряха, за да гледат. Любопитни. Предпазливи. Но също, помисли си Синдер, ядосани.

Първият страж се надвеси над мъжа. Гласът му беше приглушен от маската, но безочието му си личеше.

— Нашите закони защитават всички и никой няма право да ги нарушава. Върви си у дома, преди да съм се принудил да дам пример на другите с теб.

— Аз мога да им дам пример — изръмжа мъжът срещу стража, а после се обърна към хората, които стояха колебливо в края на площада. — Толкова ли не разбирате? Ако другите сектори също са видели записа…

Стражът стисна мъжа за врата и го събори на колене. Думите му бяха прекъснати от приглушен стон.

Стражът вдигна палката си.

Синдер закри устата си с ръка. Насочи дарбата си, но бяха твърде далеч, за да го спре.

Другите двама също започнаха да налагат мъжа по главата, по гърба, по раменете. Той падна, закри лице и изкрещя от болка, но стражите не спираха…

Синдер скръцна със зъби и излезе на улицата, но нечий друг глас я изпревари и преряза виковете на мъжа.

— Спрете! — изкрещя една жена и си проби път през навалицата.

Единият от стражите наистина спря. Не, замръзна.

Другите двама се поколебаха, когато видяха другаря си да стои с вдигната във въздуха палка. Лицето на жената беше изкривено от концентрацията.

— Незаконна употреба на манипулация — изкрещя другият страж. Той сграбчи жената и изви ръцете й зад гърба. Но преди да успее да ги заключи с белезници, един възрастен миньор с превит от дългогодишен труд гръб излезе напред. Той вдигна ръка със съсредоточен израз на лицето си.

Стражът замръзна на място.

Още един гражданин излезе напред. После още един. На лицата им се четеше мрачна решимост. Един по един стражите пуснаха палките. Едно по едно телата им бяха превзети от хората.

Малко момче се спусна към пребития мъж, който лежеше безпомощен на земята и стенеше от болка.

Жената, която първа излезе напред, изръмжа на стражите:

— Не знам дали това момиче наистина е принцеса Селена, но знам едно — тя има право. Това може би е единственият ни шанс да се изправим единни и аз лично отказвам повече да се страхувам от вас! — Лицето й беше напрегнато, възмутено.

Пред очите на Синдер стражът, когото тя контролираше, извади ножа от колана си, вдигна го и допря острието в собственото си гърло.

Ужасът се изсипа върху нея като леден душ.

— Не! — изкрещя Синдер и хукна напред, изоставяйки обаянието на обикновеното момиче. — Недейте! Не ги убивайте! — Тя хукна към тълпата и вдигна ръце към насъбралите се граждани. Сърцето й биеше до пръсване.

Отначало я посрещнаха с гняв. Годините на робство и жаждата за мъст се превърнаха в отвращение при това прекъсване.

Но сетне бавно, полека, жената я разпозна и се смути.

— Разбирам, че тези мъже са оръдия на кралицата. Те са малтретирали и унижавали вас и семействата ви. Но те не са ваши врагове. Много от тях са били отнети от близките им и против волята им са били заставени да служат на кралицата. Не знам дали така е било и с тези мъже тук, но ако ги убиете без честен съд и без капка милост, порочният кръг от горчивина и недоверие няма да се разчупи. — Тя впери поглед в жената, която държеше в плен стража и ножа му. — Не ставайте като кралицата и нейните приближени. Не убивайте мъжете. Ще ги тикнем в затвора до следващо разпореждане. Все може да ги използваме за нещо.

Ръката на стража се отпусна. Но той гледаше Синдер, а не жената. Може би си бе отдъхнал. Може би се срамуваше, че е бил надвит. А може би замисляше да убие всички разбунтували се граждани при първа възможност.

Изведнъж Синдер си помисли, че същият сценарий сигурно се разиграва и в останалите сектори, а нея я нямаше там да го спре. Изобщо не беше помислила, че желанието й хората сами да се защитят от режима на Левана, е осъдило на смърт хиляди стражи.

Опита се да стъпче жилото на вината, каза си, че войната иска жертви. Но от това не се почувства по-добре.

Тя отиде до фонтана и се покачи на ръба му. Водата пръскаше краката й.

Множеството наоколо се бе увеличило и още хора прииждаха, привлечени от суматохата и пълзящите слухове за бунт. След като бяха подчинили стражите, те бяха надигнали глави.

Синдер си представи как стотици хиляди, даже милиони лунитяни се събират, дръзнали да мечтаят за нов ред.

И тогава се чу мъжки глас:

— Това е капан! Левана ни подлага на изпитание! Ще ни избие до крак!

Тълпата се развълнува при това обвинение. Очите им шареха по лицето на Синдер, по дрехите, по металната ръка, която не криеше. Сякаш отново беше на бала, в центъра на непожелано внимание, но пореше напред с решителна твърдост, защото дори и да искаше, вече беше късно да се върне назад.

— Не е капан — рече тя толкова силно, че думите й отекнаха в стените на близката фабрика. — И не е изпитание. Аз съм принцеса Селена, а записът, който току-що видяхте, беше излъчен в почти всички сектори на Луната. Аз организирам бунт, който ще обхване цялата лунна повърхност. Ще започнем оттук. Ще ме подкрепите ли?

Вместо с радостни възгласи, думите й бяха срещнати от неловко мълчание.

Възрастния мъж, когото беше видяла, наклони глава:

— Та ти си още дете!

Тя го изгледа с възмущение, но преди да успее да му отвърне, едно познато лице се отдели от тълпата. Маха застана пред Синдер. Въпреки дребничката й фигура, позата й излъчваше досущ безстрашието на Вълка.

— Нима не чухте записа? Нима не слушахте внимателно? Нашата истинска кралица се завърна! Нима ще сведем глави в страх и ще пропуснем единствения си шанс да заживеем по-добре?

Старият човек посочи небето.

— Една хубава реч няма да стигне, за да се организира бунт. Нямаме оръжие, не сме обучени да воюваме. Нямаме време за подготовка. Какво очакваш от нас — да влезем в Артемизия с лопати и кирки? Та те ще ни изколят!

Хората тук-там се намръщиха, някои заклатиха глава и стана ясно, че подобни мисли занимават и другите.

— Както каза Селена — обади се Маха, — ще компенсираме липсата на време и опит с многочисленост и решителност.

— Многочисленост и решителност? Няма да направиш и две крачки в Артемизия и чародеите й ще те накарат сама да си прережеш гърлото още преди да си видяла двореца!

— Те не могат да манипулират всички ни! — изкрещя нечий глас от тълпата.

— Точно така — потвърди Маха. — Затова не бива да отлагаме, защото само сега Луната може да загърби миналото си и заедно да продължим напред.

— Откъде да знаем, че в другите сектори ще се бият? — попита мъжът. — Нима трябва да рискуваме живота си за някаква фантазия?

— Да! — извика Маха. — Аз ще рискувам живота си за тази фантазия! Левана отне и двамата ми сина, а аз не можах да сторя нищо, за да ги задържа. Не можах да й се опълча, при все че едва понесох загубата им. Няма да пропилея тази възможност!

Синдер видя, че думите й имат отзвук у насъбралите се граждани. Хората сведоха очи. Неколцина родители придърпаха дечурлигата си, прашни като всички останали.

Лицето на мъжа се изопна.

— Цял живот копнея за промяна и точно затова знам, че няма да стане толкова просто. Левана може и да няма достатъчно войници, които да изпрати до всички сектори, ако въстанем едновременно, но какво ще й попречи да спре влаковете с продуктите? Тя ще ни пречупи с глад. А храната и така не ни стига.

— Прав сте — отвърна Синдер. — Тя може да ореже още дажбите и да спре влаковете. Но не и ако ние вземем контрола над системата маглев. Нима не разбирате? Можем да сполучим единствено ако се сплотим. И откажем да приемем правилата, които Левана насила ни налага.

В тълпата тя зърна Скарлет, сетне Ико с Вълка и Трън. Трън носеше униформата на страж, но беше свалил шлема и маската. Дано откритата му усмивка възпре всяка безпричинна омраза.

Присъствието им повдигна духа й.

Тя се опита да погледне в очите колкото може повече хора.

— Другите сектори също са изправени пред подобни страхове. Нека изберем доброволци, които ще изпратим в съседните сектори, за да разкажат на хората, че аз съм тук, че всичко казано на записа е истина. Аз ще вляза в Артемизия и ще си върна онова, което ми се пада по право.

— А аз ще бъда до нея — рече Маха Кесли. — Вярвам, че ти си нашата истинска кралица и само заради това ние трябва да сме ти предани. Но като майка, която след дълги години отново зърна сина си, ти дължа много повече.

Синдер се усмихна с благодарност.

Маха също й се усмихна. Сетне коленичи и сведе глава.

Синдер се притесни.

— О, Маха, не бива… — И замлъкна, когато хората наоколо последваха примера й — отначало тук-там, но постепенно преклонението им се разпростря като концентричните кръгове в езеро и обхвана целия площад. Единствено приятелите й останаха прави и Синдер им беше благодарна.

Страховете й започнаха да се топят. Едва ли записът бе убедил всички граждани да се присъединят към каузата й, надали и половината от тях й бяха повярвали.

Ала гледката пред очите й доказваше, че нейната революция е начената.

Глава тридесет и седма

Каи беше скръстил ръце и гледаше мрачно през прозореца на своя разкошен апартамент за гости, но сякаш не забелязваше красивото езеро и града долу. Разкошът и пищността на стаите не го интересуваха, нищо че бяха по-просторни от повечето къщи в Републиката. Левана престорено го обсипваше с уважение и почести — апартаментът разполагаше с огромна спалня и дрешник, два салона, кабинет и баня, в която на пръв поглед изглеждаше, че има басейн, но сетне Каи разбра, че това е ваната.

Смайващ наистина. По-луксозен от дворцовите апартаменти за гости в Ню Бейджин, при все че Каи и предците му отдавна се гордееха с гостоприемството и почитта, която оказваха на гостуващите дипломати.

Уви, ефектът се обезсмисляше, защото двойните врати на терасата бяха заключени, а ден и нощ пред вратата му имаше стражи на пост. Каи си мислеше да счупи един от прозорците и да се спусне по стената на двореца — нещо, което Синдер сигурно би сторила, — но какъв беше смисълът? Дори вратът му да останеше здрав, нямаше къде да иде. Колкото и болезнена да беше тази мисъл, мястото му беше тук, до Левана, за да ангажира вниманието й с нелепостите около сватбата и коронацията.

Тази работа обаче не вървеше наникъде — той не беше виждал Левана и кохортите й, откакто го тикнаха тук след засадата на доковете. Единствените му посетители бяха немите прислужници, които му поднасяха подноси с изобилна храна, а после я отнасяха кажи-речи недокосната.

Доведен до отчаяние, Каи гневно изсумтя и пак закрачи нервно. Още малко и щеше да издълбае дупка в каменния под, преди изпитанието му да се свърши.

Той беше сполучил със задачата си да доведе Синдер и останалите на Луната, но нещата не минаха като по вода и неизвестността го терзаеше ужасно. Дали се бяха измъкнали невредими? Дали някой е бил ранен?

Дори без сигурността на ДИРКОМА, Каи нямаше да устои на изкушението да прати съобщение на Ико или Синдер, но Левана му бе конфискувала портскрийна. Това го докарваше до лудост, но предвид риска да проследят съобщението, може би беше за добро.

Безпокойството му щеше да намери лек, ако поне можеше да свърши нещо. Освен да разсейва Левана, бяха му поръчали да събере информация за Скарлет Беноа, но докато стоеше под ключ в покоите си, не можеше да научи нищо, нищичко.

Все едно отново беше на „Рампион“, само че тук бе сто пъти по-зле.

В апартамента прозвуча звън.

Каи изтича през главния салон и отвори рязко вратата. Насреща му стоеше момче в ливрея, две-три години по-млад. Зад него стояха четирима стражи.

— Аз не съм затворник — започна Каи и мушна крак пред вратата, за да не би да я тръшнат и този път. Прислужникът стоеше неподвижно. — Аз съм императорът на Източната република, а не някой престъпник, и искам с мен да се отнасят с необходимото уважение. Имам право да се допитвам до съветника и министрите си и настоявам да чуя основанията на кралица Левана да ни държи под ключ!

Момчето раздвижи безмълвно устни, сетне заекна:

— Н-наредиха ми д-да ви отведа при Нейно Величество.

Каи примигна.

— Аз… добре. Отлично. Незабавно ме отведи при нея.

Прислужникът се поклони и отстъпи встрани.

Те поведоха Каи през двореца, а той се почувства още повече като затворник с четиримата стражи зад гърба си, макар че никой не го докосна с пръст. По пътя се опита да запомни разположението на двореца, като за ориентир използваше някоя интересна скулптура или изящен гоблен. Минаха по един въздушен мост, спуснаха се по дълъг, тесен коридор от двете страни с холографски портрети като рицарски доспехи.

Когато стигнаха до последния холограф, Каи едва не се строполи. Погледна два пъти, за да се увери, че не си е изгубил ума.

На пръв поглед жената на него приличаше досущ на Синдер.

Сърцето му се разтуптя, но щом холографът се обърна към него, той осъзна грешката си. Това беше една версия на Синдер с пищни, заоблени форми и лисича усмивка. Скулите й бяха по-ясно изразени, носът — малко по-тесен. В действителност прилика съществуваше не между жената и Синдер, а между нея и Синдер, която беше видял на стълбището в балната зала.

Той погледна табелата и подозренията му се потвърдиха. Кралица Чанъри Блекбърн.

С неволното си, болезнено красиво обаяние Синдер приличаше на майка си.

— Ваше Величество?

Сепнат, Каи отвърна очи и тръгна, без да каже дума на прислужника, оставяйки назад поклащащия се холограф.

Очакваше, че ще го отведат в тронната зала, но когато минаха през желязна врата с решетка и тръгнаха по обикновен коридор, съмнението го загриза. Отляво подминаха красива сводеста врата.

— Какво има тук?

Изненада се, когато момчето му отвърна:

— Кралските съкровища, скиптърът и короната.

Кралските съкровища. Безценните произведения на изкуството и богатствата на Ню Бейджин се съхраняваха в едно от най-строго охраняваните подземия. Беше пълно със скъпоценни камъни с големината на яйце, хилядолетни мечове със златно покритие, тук се пазеха дори короните на императора и императрицата, когато не се ползваха.

Ясно, че това крило не беше включено в обиколката на двореца за посетители. Къде тогава го водеха?

Завиха зад още един ъгъл и Каи беше въведен в нещо като компютърен център, пълен с невидими екрани и холографски сфери. Карти и монитори светеха върху всяка стена, а вътре имаше поне тридесет мъже и жени, които анализираха изобилието от материали и събираха текущите сведения.

Преди да проумее какво правят обаче, го тикнаха през една стъклена врата в съседната стая. Вратата се затвори и той се озова зад звукоизолиращото стъкло.

Обходи с поглед новото помещение. Върху екран на една от стените се виждаше Артемизия и Земята отвъд хоризонта. Два пищни трона стояха пред него.

В останалата част стаята беше претрупана с лампиони и записващи устройства. Напомняше му на залата за пресконференции в Ню Бейджин, но без местата за журналистите.

Левана стоеше зад един стол, отпуснала ръце върху облегалката му. Беше облечена в блестяща черна рокля, препасана със сребърен колан. Върху брошката на колана имаше изящен дантелен мотив от злато и кристали, с които беше изписано:

Устните на Каи се извиха от отвращение. Поне този слух бе стигнал до него.

Едни казваха, че принцесата е била убита от страж, а други — от ревнив ухажор. Но след като видя как Левана изръмжа на доведената си дъщеря, Каи си имаше свои теории.

До вратата стояха чародеят Еймъри и капитанът на стражата. Мъж, когото Каи не познаваше, човъркаше нещо по една от лампите.

При все че устните на Левана бяха разтегнати в усмивка, от очите й бликаше злоба и гняв.

Нещо се бе случило.

Каи разкрачи крака и пъхна ръце в джобовете с надеждата да си придаде спокоен, но очарователен вид.

— Здравей, любима моя — рече той провлечено, спомняйки си мазните обръщения, с които го бе посрещнала.

Левана му хвърли изпепеляващ поглед. Ясно, щом не искаше да водят престорената си игра, значи нещо се беше объркало ужасно.

А това, мислеше с надежда той, значеше, че нещо се е наредило както трябва.

— Обещахте ми, че ще се отнасяте с мен като с дипломатически гост. Искам да се посъветвам с Кон Торин и с другите делегати от Земята и да ми бъде позволено да се разхождам свободно из двореца и града. Ние не сме ваши затворници.

— За зла участ, днес не приемам никакви искания. — Левана впи дългите си нокти в облегалката на стола, който ползваше за трон. — Но за сметка на това ще ми помогнете в едно дребно начинание. Готови ли сме?

Мъжът държеше листове хартия в различни нюанси на бялото.

— Един момент, кралице.

Каи вдигна вежди.

— С нищо няма да ви помогна, преди да задоволите желанията ми и да отговорите на въпросите ми.

— Скъпи мой женихо, вие се отказахте от правото си на дипломатически вежливости, когато доведохте в дома ми онези престъпници. Седнете.

За миг Каи открито не се подчини, но краката му се задвижиха по своя воля и той седна на единия от троновете, гледайки кръвнишки кралицата.

— Научих — упорстваше той, — че по време на примирието сте тикнали в затвора гражданка на Европейската федерация на име Скарлет Беноа. Настоявам да ми кажете дали тези слухове са верни, както и къде се намира момичето в този момент.

Левана се разсмя.

— Уверявам ви, че затворничка от Земята с това име тук няма.

Смехът й накара Каи да заскърца със зъби и той изобщо не й повярва. Дали Левана искаше да каже, че Скарлет е мъртва? Или вече не се намираше в двореца? Или дори в града?

Левана свали покривалото от един манекен и го наметна на главата си. Еймъри пристъпи напред и намести короната на главата й. Когато кралицата се обърна, обаянието й беше изчезнало под покривалото. Привикнал с красивото й лице, Каи съвсем бе забравил с какъв ужасен страх го изпълваше дни наред белият воал.

— Защо сме тук? — попита той.

— Ще направим кратък запис — чу се гласът на Левана. — В последните дни във външните сектори настъпи известно объркване и ми се видя уместно да напомня на народа кому трябва да бъде верен, а също и за всички велики дела, които аз и вие ще извършим, щом веднъж се венчаем.

Императорът я изгледа внимателно, но под воала не можа да види нищо.

Тя му каза съвсем малко, но достатъчно. Записът на Синдер е бил излъчен. Левана се бе втурнала да се брани. Това трябва да беше.

— Какво очаквате да кажа?

Левана скръцна със зъби.

— Нищо, скъпи. Аз ще говоря вместо теб.

Стомахът му се сви от мрачно предчувствие. Той опита да стане, но краката му се бяха вкаменили. Хвана се за ръкохватките и впи нокти в полираното дърво.

— Не мисля…

Езикът му отказа.

Техникът отброи с пръсти до едно и лампата на камерата пред него се включи.

Каи се отпусна и намести ръцете си в скута. Седеше изправен, но позата му бе естествена, погледът му — благ и нежен. Усмихваше се и гледаше право в окото на камерата.

Отвътре обаче беснееше. Крещеше и заплашваше Левана с всеки закон за интергалактическата политика, за който можеше да се сети. Но какво от това. Тирадата му оставаше скрита за външния свят.

— Добри ми народе — поде Левана, — научих, че към вас е било отправено обръщение от самозванката, която твърди, че е обичаната от нас и трагично загинала преди тринадесет години принцеса Селена. Ужасно съм разстроена, че това момиче, чието истинско име е Лин Синдер и което се издирва за престъпления както на Луната, така и на Земята, се е осмелила да се възползва от този болезнен епизод в нашата история, и то в миг, в който все още скърбим за смъртта на доведената ми дъщеря. С преливащо от болка сърце ви съобщавам, че това момиче лъже с единствената цел да ви обърка и чрез манипулации да ви накара да заемете нейната страна, когато здравият разум ви говори точно обратното.

Тя посочи Каи.

— Нека ви представя бъдещия си съпруг, Негово Императорско Величество, император Каито от Източната република на Земята. Носи му се славата на справедлив и милостив управник и аз не се съмнявам, че той ще бъде велик владетел и на нашия народ. Заедно ние ще обединим страните си в съюз, изграден от любов и взаимно уважение.

Каи едва не се задави.

Но извърна влюбените си очи към своята невеста.

— Негово Величество е имал много лични срещи с Лин Синдер — престъпничката, която се представя за Нейно Височество, принцеса Селена. Исках да чуете неговото мнение за момичето, за да вземете решение, основано на фактите, а не на чувствата. Моля ви, изслушайте го внимателно.

Каи отново се обърна към камерата и думите, които излязоха от устата му, по-късно щяха да го накарат да изстърже езика си до кръв.

— Граждани на Луната, за мен е чест да се обърна към вас като ваш бъдещ владетел, но за мое огромно съжаление първата ми реч е по повод този метеж. Както и вашата кралица заяви, аз съм се срещал с Лин Синдер и знам със сигурност, че тя не е това, за което се представя. Истината е, че тя е жесток престъпник, отговорен за безброй кражби и убийства на планетата Земя. След като се влюби лудо в мен, тя дори се опита да убие на годишния празник на мира в Ню Бейджин моята бъдеща любима съпруга, вашата кралица. Когато този опит пропадна, тя ме отвлече в деня на нашата сватба и ме държа в плен против волята ми при нечовешки условия, докато изтръгна от мен обещанието, че се отказвам от съюза между Земята и Луната и вместо това давам съгласието си да се оженя за нея. Благодарение единствено на смелите лунни воини и неумолимия дух на Нейно Величество аз бях освободен, без да пострадам. За беда, Лин Синдер не се отказва. Тя живее в измислен свят, в който тя е принцеса Селена, завърнала се от мъртвите, и с надеждата да спечели любовта ми. Нейната неуравновесеност и безразсъдството й я превръщат в опасен престъпник и заплаха не само за моя живот, но и за здравето на всеки, който влезе в контакт с нея. Призовавам ви, ако видите Лин Синдер, незабавно да известите властите. Не говорете с нея. Не я приближавайте. Като ваш бъдещ крал, аз съм загрижен за живота ви и се надявам, че Лин Синдер ще бъде заловена и доведена в Артемизия, където ще получи справедлива присъда за престъпленията си.

Когато свърши да говори, Каи беше готов на часа да изтръгне собствения си език, стига да можеше.

Левана поде отново:

— Ако някога се докаже истината в слуховете, че скъпата ми племенница Селена е оживяла, аз с радост ще отворя сърцето и дома си за нея и сама ще сложа на главата й лунната корона. За жалост, това не ще се случи. Селена живее сред звездите и животът и прехраната на народа ни тежат единствено на моите плещи. Знам, че настанаха тежки времена. С голяма тъга наблюдавам как година след година производството на храна намалява, а ограничените ни ресурси не могат да посрещнат нуждите на растящото ни население. Ето защо за моя режим беше тъй важно да подсигуря съюза със Земята, за да може утрешният ден да бъде по-светъл, а идните поколения да не мрат от глад. Това, народе мой, е бъдещето, което само аз мога да ви предложа. А не този киборг, тази самозванка, тази измамница! — Гласът на Левина се изпълни с гняв и тя замълча, за да се овладее. — Аз съм вашата кралица, а вие сте моят народ. За мен е привилегия да ви поведа към ново, светло бъдеще.

Техникът спря записа. Тялото на Каи запулсира болезнено, когато отново стана господар на себе си. Той скочи на крака и нападна Левана:

— Аз не съм безмозъчен инструмент, който да ползвате за вашата пропаганда!

Кралицата свали воала си и го подаде на Еймъри.

— Успокойте се, любими. Говорихте тъй красноречиво. Несъмнено сте впечатлили народа.

— Синдер ще разбере, че това е измама! Ще се досети, че сте ме контролирали!

Очите на Левана блеснаха гневно.

— Че какво ме интересува какво мисли Синдер? Нейното мнение, както и вашето, не са от значение. — Тя щракна с пръсти към стража. — Свърших с него. Отведи го обратно.

Глава тридесет и осма

Щом отрядът от гвардейци отведе императора, Левана влетя от студиото в контролната зала.

— Редактирайте записа и го пуснете във всички сектори, където изтече съобщението на киборга. Внимателно следете мониторите в тези райони. Искам доклади на всеки час как се приема излъчването. Какво е положението в момента във външните сектори?

— В тридесет и един сектора има ограничени бунтове — отвърна една жена. — Гражданите отказват най-вече да спазят вечерния час, но са регистриране и няколко нападения срещу войници.

— Забелязахме също — добави един мъж, — че в селскостопанския сектор кражбите са се увеличили. Някои от работниците се върнаха на полето и сега събират храна за себе си. И в двата сектора стражите са обезвредени.

Левана изсумтя.

— Изпратете допълнителни части във всички сектори, в които има признаци за метеж. Незабавно трябва да потушим размириците. И да намерим киборга!

Тя за миг се вгледа в мониторите, но мислите й бяха далеч оттук. Кръвта в жилите й кипна и тя отново се видя в Ню Бейджин, когато момичето притича покрай нея с онази раздърпана, кална сребриста рокля. Видя я как се препъна по стъпалата и се изтърколи в градините. Грозният й метален крак се откъсна от глезена и обаянието й избликна върху нея с пълната си сила, взе да пука като електричество и да се разлива от тялото й като горещи вълни в пустинята.

В своята неопитност момичето просто бе извикало един пресилено разхубавен образ на самата нея и по този начин се бе превърнало в Чанъри. Нейната майка. Изтезателката на Левана.

Левана и досега виждаше сестра си като на снимка, запечатана в паметта й. Омраза, която от години не я бе измъчвала, се разля по вените й. В очите й пламна ярост и я заслепи.

Селена. Тя трябваше да умре преди тринадесет години, но ето че беше пагубно жива. И както Левана още тогава се страхуваше, се канеше да й отнеме всичко. Всичко, за което се бе трудила с пот на челото.

Прилоша й. Защо Селена не беше умряла — спокойно, милостиво, както тя беше намислила? Всичко трябваше да свърши, когато онази бавачка, която бе придумала, подпали къщичката за игра на принцесата. Няма племенница. Няма принцеса. Няма бъдеща кралица.

Но някой я беше измамил. Селена беше жива и се опитваше да й измъкне трона.

Тя отново съсредоточи поглед върху екраните.

— Това е моят народ — прошепна тя. — Моята кръв и моята душа. Аз съм тяхната кралица.

Еймъри изникна до нея.

— Разбира се, че е така, Ваше Величество. Киборгът няма представа какво се иска, за да бъдеш кралица. С какви решения се налага да живее човек. Какви жертви са нужни. Когато тя изчезне, народът ще признае, че вие винаги сте била жената, на която справедливо се полага да седне на трона ни.

— Когато тя изчезне — повтори Левана, хващайки се за думите. — Но как ще разбера, че е изчезнала, след като не мога да я намеря?

Това я вбесяваше. Беше разбрала, че киборгът заплашва владенията й от мига, когато я позна на Земята. Но опитът на Селена да настрои лунитяните срещу нея беше удар, който не можеше да проумее. Мисълта, че любовта им се бе превърнала в предубедена омраза, оставяше дробовете й без дъх, а душата й — празна.

Това беше планът на киборга. Да обърне срещу кралицата толкова хора, колкото може, защото това щеше да бъде нейното най-силно предимство. Левана би могла да контролира стотици, може би хиляди граждани, когато това се налагаше. С чародеите зад себе си можеше да контролира цели сектори, цели градове.

Но дори тя имаше граници.

Поклати глава. Това беше без значение. Народът нямаше да въстане срещу нея. Народът я обичаше.

Тя потърка челото си с два пръста.

— Какво да направя?

— Кралице — обади се Еймъри, — може би ви нося добри новини.

Кралицата въздъхна и се обърна към чародея.

— С радост ще ги чуя.

— Тази сутрин получих интересен доклад от лабораториите, но след излъчването на киборга така и не успявах да намеря удобен момент да споделя техните открития. Получих потвърждение, че можем да размножим мутиралите летумозисни микроби, открити в тялото на доктор Сейдж Дарнъл на Земята и че нашият имунитет към първоначалната болест в действителност е уязвим от тази мутация.

На Левана й трябваше само миг, за да смени посоката на мислите си.

— А лекарството?

— Още действа, но прозорецът, в който трябва да се приложи, е стеснен.

Левана потупа с пръст долната си устна.

— Това е интересно.

Преди години Левана подпали тази чума на Земята и скоро щеше да пожъне успехите си. Земята беше слаба и отчаяно искаше да се отърве от чумата. Отчаяно искаше да сложат край на войната.

А когато им даде лекарството, хората там щяха да бъдат неизразимо благодарни на своята нова кралица.

Ала тя никога не бе очаквала, че болестта, създадена в лабораторията, ще мутира в естествени условия. А ето че се оказа, че никой не е защитен, дори собственият й народ. Какво необяснимо чудо!

— Благодаря ти, Еймъри. Това току-виж се оказал отговорът, който търсех. Ако народът не вижда собствените си грешки и не ще сам да запълзи отново в краката ми, аз ще намеря нов начин да го убедя. Ще ме боли да гледам как хората страдат, но това е едно от онези трудни решения, което една кралица от време на време се налага да взема.

Сърцето й запърха радостно, когато си представи как всички се редят в двора отвъд стените на двореца и коленичат пред нея с просълзени очи. Те ще я боготворят, задето е спасила живота им. А тя ще ги спаси с доброто си сърце и благородството си.

О, как само щяха да я обикнат, нея, тяхната спасителка, тяхната законна кралица!

— Ваше Величество!

Тя се извърна към гласа. Една жена се бе надигнала и наместваше един от екраните.

— Мисля, че открих нещо.

Левана избута Еймъри, за да вижда по-добре. На екрана се виждаше централният площад в някой от външните сектори — реголитните мини най-вероятно, ако се съдеше по прахоляка, който беше навсякъде, дори беше зацапал окото на камерата. Виждаше се и фонтанът, направен по неин образ — нещо красиво в сивия свят на работниците.

Площадът беше пълен с народ — нещо, което се случваше рядко. Вечерният час, който бе наложила, не позволяваше на хората да се събират със съседите си след работа.

— Това на живо ли е? — попита тя.

— Не, кралице. Записано е малко след края на работния ден. — Тя превъртя записа, а Левана премигна, за да се опита да разбере какво става. Стражи, цивилни, справедливо наказание и изведнъж…

— Спри записа!

Жената изпълни нареждането и Левана се озова срещу лицето, което от месеци я преследваше и не й даваше мира. Ако имаше някакви съмнения, чудовищната метална ръка ги потвърди.

— Къде е това?

— Реголитни мини 9.

Устните на Левана се извиха нагоре.

Киборгът падна в ръцете й.

— Еймъри, събери отряд, който незабавно да се отправи към този сектор. Лин Синдер трябва да бъде арестувана и изправена на публичен съд и екзекуция. Използвай всички методи, които ти се видят уместни, за да я задържиш. — От очите й омразата кървеше към екрана. Високомерното, неграмотно момиче, демонстриращо гордост. — Всяко одобрение за нея или съюзниците й да се наказва строго. Въстанието трябва да бъде потушено.