Уинтър

Глава първа

Пръстите на краката на Уинтър се бяха вкочанили от студ. Бяха ледени като Космоса. Ледени като тъмната страна на Луната. Като…

— … охранителните камери са го уловили да влиза в централната част на подземните нива на клиниката в 23:00 ч. по координираното универсално време…

Думите на чародея Еймъри Парк се лееха в спокоен, отмерен ритъм като приспивна песен. Словата му неусетно се сливаха в едно, размиваха се и човек лесно губеше нишката на мисълта му. Уинтър сви пръстите си в обувките с тънка подметка. Боеше се, че ако измръзнат още малко, преди процесът да е свършил, ще се счупят.

— … опитваше се да отвлече един от щитовете, които в момента съхраняваме…

Чупят се. Един по един.

— … записите показват, че щитът е синът на обвиняемия, отнет му на 29 юли миналата година. В момента детето е на година и три месеца.

Уинтър мушна ръце в гънките на роклята си, за да ги скрие. Пак трепереха. Напоследък цялата все трепереше. Стисна пръсти, за да застанат мирно, и стъпи здраво на нозете си върху твърдия под. Опита се да види ясно тронната зала, преди да се е завъртяла пред погледа й.

Тронната зала се намираше в централната кула на двореца и от нея се откриваше най-красивата гледка към града. От своето място Уинтър виждаше езерото Артемизия, отразяващо белия дворец и града, който достигаше пределите на огромния прозрачен купол, служещ за закрила от външните стихии — или от липсата им. Самата тронна зала се простираше отвъд стените на кулата, тъй че ако човек прекрачеше оттатък мозаечния под, се озоваваше върху тераса от прозрачно стъкло и добиваше усещането, че стои във въздуха и всеки момент ще полети към дълбините на кратерното езеро.

Вляво Уинтър виждаше как мащехата й е впила нокти в ръкохватката на трона — внушителен престол, издялан от бял камък. Обикновено кралицата следеше спокойно съдебните дела и изслушваше разпитите без намек за вътрешно вълнение. Уинтър беше свикнала да вижда как Левана поглажда полирания камък на облегалката, а не да впива пръсти в нея. Но след завръщането на кралицата и антуража й от Земята, атмосферата тук бе напрегната и през изминалите месеци мащехата й бе изпадала в ярост по-често отпреди.

Всичко започна с бягството на лунитянката — онова момиче, киборга, дето се измъкна от затвора на Земята.

Всичко започна с войната между Земята и Луната.

Всичко започна с отвличането на годеника на кралицата и провалената възможност тя да бъде коронясана за императрица.

На хоризонта се виждаше синята планета, отрязана точно наполовина. Дългата нощ беше преполовила и градът светеше в бледосиньо сияние, което се разливаше от уличните лампи и кристалните прозорци, а техните отражения танцуваха по повърхността на езерото.

Уинтър копнееше за слънцето и топлите му лъчи. Без него изкуствените дни не бяха същите.

— Но той откъде е научил за щитовете? — попита кралица Левана. — Защо не е повярвал, че синът му е бил убит при раждането?

Край стените на залата в четири редици бяха насядали семействата. Кралският двор. Благородниците на Луната, сдобили се с благоволението на Нейно Величество заради вековната си вярност и подкрепа, заради изумителното си владение на лунната дарба или заради късмета да се родят във великия град Артемизия.

А ето го и мъжът, коленичил до чародея Парк. Той не беше сред щастливците, родени тук.

Беше сключил ръце умолително. На Уинтър й се искаше да му каже, че това няма да му помогне. Молбите му щяха да идат на вятъра. Според нея човек се чувстваше по-спокоен, като знаеше, че смъртта му е неизбежна. На онези, които приемаха съдбата си още преди да са се изправили пред съда на кралицата, им беше по-леко.

Момичето погледна към собствените си ръце, които бяха все така вкопчени в полите на прозрачната й бяла рокля. Пръстите й бяха побелели от скреж. В известен смисъл бяха красиви. Лъщяха, проблясваха и бяха студени, ужасно студени…

— Кралицата ти зададе въпрос! — изрева Еймъри.

Уинтър трепна, сякаш той викаше на нея.

Съсредоточи се. Трябваше да се съсредоточи.

Вдигна глава и пое въздух.

Сега, когато бе заел мястото на Сибил Мира като главен кралски чародей, Еймъри беше облечен в бяло. Той заобиколи пленника и златната бродерия по робата му проблесна.

— Простете ми, Ваше Величество — изплака пленникът. — Семейството ни от векове насам ви служи вярно. Аз съм прислужникът в онази клиника, чувал съм мълвата… Но нали това не ми влизаше в работата и тези неща не ме интересуваха, не исках да знам. Но… когато синът ми се роди щит… — Мъжът захленчи. — Това е моят син!

— Нима не помисли — обади се Левана със силен, отсечен глас, — че твоята кралица има причини да държи настрана от поданиците си сина ти и другите като него? Че като сме ги затворили, ние може би сме имали цел, чието преследване ще донесе благото на целия ни народ?

Мъжът преглътна с мъка и Уинтър видя как адамовата ябълка се повдигна на шията му.

— Знам, кралице моя. Знам, че използвате кръвта им за… експериментите. Но… но нали имате толкова много щитове, а той е още съвсем мъничък и…

— Кръвта му е ценна за успеха на нашите политически ходове, които едва ли един слуга от външните сектори може да проумее, но не е само това. Синът ти е щит, а щитовете вече са доказали, че са опасни и не може да им се има вяра. Нали не си забравил убийството на крал Марок и кралица Дженали преди осемнадесет години. И при все това си готов да подложиш страната ни на тази заплаха?

В очите на мъжа се четеше див страх.

— Заплаха ли, кралице моя? Та той е малко дете! — Замълча. Мъжът не показваше открито неподчинение, но и не се каеше за мислите си и това скоро щеше да предизвика гнева на Левана. — А и другите в тези контейнери… малко ли са, и все деца. Невинни деца.

В залата повя хлад.

Мъжът знаеше твърде много. Убийството на щитовете водеше началото си още от управлението на Леванината сестра, кралица Чанъри, след като един от тях се бе промъкнал скришом в двореца и бе убил родителите им. Никой лунитянин нямаше да остане доволен да научи, че детето му изобщо не е било убито, а е държано под ключ и е използвано като фабрика за производство на кръв и тромбоцити.

Уинтър примигна. Представи си своето тяло като фабрика за кръв и тромбоцити.

Отново погледна надолу. Ледът вече покриваше китките й.

Това щеше да спъва работата на поточните линии.

— Обвиняемият има ли семейство? — попита кралицата.

Еймъри кимна с глава.

— Според досието му има дъщеря на девет години. Освен това има две сестри и племенник. Всички живеят в Сектор ГМ-12.

— Съпруга?

— Починала е преди пет месеца от реголитно отравяне1.

Затворникът гледаше кралицата. Коленете му затрепериха отчаяно.

Съдиите се размърдаха, ярките им дрехи зашумоляха. Процесът се бе проточил твърде дълго. Хората се бяха отегчили.

Левана се облегна назад на трона си.

— Признат си за виновен за престъпление и опит за кражба срещу короната. Престъплението ти се наказва с незабавна смърт.

Мъжът потрепери, но умолителният израз остана на лицето му. На осъдените винаги им трябваше малко време, за да осмислят присъдата.

— Членовете на семейството ти ще получат публично по дузина удари с камшик, за да знаят всички в твоя сектор, че никому няма да позволя да оспорва решенията ми!

Мъжът зяпна потресен.

— Дъщеря ти ще бъде дадена на някое от дворцовите семейства, където ще се научи на подчинение и скромност, на каквито ти не си я възпитал.

— Не, моля ви! Оставете я да живее с лелите си. Тя не е сторила нищо!

— Еймъри, можеш да продължиш.

– Милост!

— Твоята кралица се произнесе. Това е последната й дума.

Еймъри измъкна нож от ръкавите си с форма на камбани и поднесе дръжката към затворника, който бе ококорил очи до лудост.

В стаята стана още по-студено. Дъхът на Уинтър се превръщаше в кристали. Тя прибра ръце плътно до тялото си.

Затворникът взе ножа. Ръката му не трепваше. Но тялото му се тресеше.

— Моля ви. Малкото ми момиченце… тя си няма другиго, освен мен. Моля ви! Кралице! Ваше Величество!

Той насочи острието към гърлото си.

В този миг Уинтър извърна очи. Както правеше винаги. Усети как собствените й пръсти се мушват в роклята. Започна да драска с нокти по плата, докато усети болка в бедрата си. Видя как ледът плъпна нагоре към лактите й и навсякъде, откъдето минеше, плътта й се вкочаняваше.

Представи си как се нахвърля върху кралицата с вледенените си юмруци. Представи си как ръцете й се разбиват на хиляди ледени късчета.

Ледът вече бе стигнал до раменете й. Качваше се по врата й.

Но дори през пропукването му, тя чу прерязването на гърлото. Клокоченето на кръвта и приглушения вик. Тежкото свличане на тялото.

Студът се бе вмъкнал в гърдите й. Тя затвори очи и си напомни да се успокои, да диша. В съзнанието си чу твърдия глас на Хиацинт, усети как ръцете му я стиснаха за раменете. Това е видение, принцесо. Просто илюзия.

Обикновено спомените за думите му й помагаха да преодолее паниката. Ала този път ледът плъзна още по-бързо. Обгърна ребрата й. Загриза стомаха й. Скова сърцето й.

Уинтър замръзваше отвътре навън.

Чуй ме.

Хиацинт го нямаше.

Следи гласа ми.

Хиацинт беше заминал.

Всичко е плод на въображението ти.

Тя чу чаткането на ботушите на стражите, които приближиха тялото. Завлякоха трупа до края на терасата. Бутнаха го и далеч долу се чу пльосване.

Благородниците запляскаха със сдържана учтивост.

Уинтър чу как пръстчетата на краката й се чупят. Един. По. Един.

— Много добре — рече кралица Левана. — Чародей Тавълър, погрижете се присъдата да бъде изпълнена докрай.

Ледът се промъкваше в гърлото й, нагоре към лицето. В слъзните канали сълзите й замръзваха. Слюнката се превръщаше в кристали по езика й.

Щом един от прислужниците захвана да мие кръвта от плочите, тя вдигна глава. Еймъри почистваше ножа си с парцал. Погледна я в очите. Усмивката му бе изпепеляваща.

— Боя се, че на принцесата й липсва воля и смелост за тези гледки.

Сред публиката се разнесе сподавен смях — отвращението на Уинтър от процесите беше извор на забавление за придворните.

Кралицата се обърна, но Уинтър не можа да вдигне глава. Тя беше момиче от лед и стъкло. Зъбите й бяха чупливи, дробовете й като нищо можеха да се пръснат на парчета.

— Така е — отвърна Левана. — Често дори забравям, че е тук. От теб има толкова полза, колкото от една парцалена кукла, нали, Уинтър?

Отново смях, този път по-силен, сякаш кралицата бе дала позволение да се присмиват на принцесата. Само че Уинтър не можеше да отвърне нито на кралицата, нито на смеха. Тя не откъсваше очи от чародея, опитвайки се да скрие страха си.

— О, тя съвсем не е толкова безполезна — отвърна Еймъри. Уинтър все така го зяпаше. На гърлото на мъжа се появи тънка пурпурна линийка и от раната започна да блика кръв. — Най-красивото момиче на цялата Луна? Ако питате мен, някой ден от нея ще излезе щастлива съпруга на някой от мъжете от обкръжението ви.

— Най-красивото момиче ли каза, Еймъри? — попита Левана безгрижно, умело прикривайки гнева си.

Еймъри веднага се поклони.

— Без „най“ отпред, кралице моя. Никой смъртен не би могъл да се сравни с вашата прелест.

Приближените на кралицата побързаха да се съгласят и изведнъж от всички страни заваляха хиляди комплименти, но въпреки това Уинтър все още усещаше похотливите погледи на не един от благородниците.

Еймъри тръгна към трона, а отрязаната му глава се килна, тупна върху мрамора, затъркаля се, търкул-търкул, и спря в замръзналите крака на Уинтър.

Със застинала усмивка.

Момичето проплака жално, но звукът бе затрупан от снега в гърлото й.

Всичко е плод на твоето въображение.

— Тишина — нареди Левана, щом се насити на хвалбите. — Свършихме ли вече?

Ледът най-сетне бе достигнал очите на Уинтър и тя нямаше друг избор, освен да ги стисне, за да се отърве от безглавия призрак на Еймъри, затваряйки се в студа и тъмнината.

Тук ще умре, без да скърби за живота си. Ще остане погребана под лавината от смърт. И никога повече нямаше да й се наложи да види ново убийство.

— Има още един затворник, който трябва да бъде осъден, кралице моя. — Гласът на Еймъри отекна в студената празнина в съзнанието на Уинтър. — Сър Хиацинт Глина, кралски страж, пилот и телохранител на чародея Сибил Мира.

Уинтър ахна, ледът се пръсна и в тронната зала изригнаха безброй остри лъскави късчета, които се посипаха по пода. Никой друг не ги чу. Никой друг не ги забеляза.

Еймъри, с глава на раменете, отново я наблюдаваше, сякаш бе чакал да види реакцията й. С едва забележима самодоволна усмивка той отново насочи вниманието си към кралицата.

— Ах, да — рече Левана. — Доведете го.

Глава втора

Вратите към тронната зала се отвориха и той се появи, приклещен между двама стражи, с вързани на гърба ръце. Русата му коса беше сплъстена, няколко кичура бяха полепнали за челюстта му. Изглежда, скоро тялото му не беше виждало вода, но иначе Уинтър не откри видими следи от мъчения.

Стомахът й се обърна. Цялата топлина, която ледът бе изсмукал, изби по кожата й.

Следи гласа ми, принцесо. Чуй ме, принцесо.

Отведоха го в средата на залата. Хиацинт стоеше с безизразно лице. Уинтър впи нокти в дланите си.

Той не я погледна. Нито веднъж.

— Хиацинт Глина — поде Еймъри, — обвинен сте в предателство срещу короната. Вие не сте съумели да опазите живота на чародея Мира и да заловите добре известната на всички ни лунитянка беглец, въпреки че сте прекарали почти две седмици в компанията на споменатата бегълка. Вие сте предател спрямо Луната и нашата кралица. Престъпленията ви се наказват със смърт. Какво ще кажете в своя защита?

Сърцето на Уинтър биеше оглушително в гърдите й. Тя извърна умолителен поглед към мащехата си, но Левана изобщо не поглеждаше към нея.

— Признавам се за виновен по всички обвинения — отвърна Хиацинт и Уинтър пак го погледна, — с изключение на обвинението, че съм предател.

Пръстите на Левана трепнаха, тя започна да драска с нокти по ръкохватката на трона.

— Обясни!

Хиацинт стоеше изправен и непоколебим, като че беше на пост, а не пред съд.

— Както вече казах, не залових бегълката, защото се опитвах да спечеля доверието й. По този начин исках да събера сведения, които да донеса на моята кралица.

— А, да, ти си шпионирал нея и съучастниците й. Спомням си оправданието ти от часа на залавянето ти. Освен това си спомням, че не можа да ми кажеш нищо важно, само лъжи.

— Не са лъжи, кралице моя, макар че ще призная — подцених киборга и нейните способности. Тя ги криеше от мен.

— Ето значи колко си спечелил доверието й. — В тона на кралицата се долови присмех.

— Аз исках да науча повече от това какви са уменията на киборга, кралице моя.

— Спри да си играеш с думите. Чашата на търпението ми и бездруго всеки миг ще прелее.

Сърцето на Уинтър изстина. Не и Хиацинт. Тя нямаше да издържи да седи и да гледа как го убиват.

Ще се пазари за него, реши тя, макар че планът й имаше един недостатък. Какво можеше да им предложи в пазарлъка? Нищо, освен живота си, а Левана нямаше да приеме.

Можеше да получи припадък. Да изпадне в истерия. В този миг това надали щеше да е далеч от истината, но дори да ги отклонеше временно от намеренията им, само щеше да отложи неизбежното.

И друг път се бе чувствала безпомощна, но никога по този начин.

В такъв случай оставаше само едно нещо. Да се хвърли пред острието.

О, това никак нямаше да се понрави на Хиацинт.

Без да подозира за решението на Уинтър, младият мъж почтително склони глава.

— Докато бях с Лин Синдер, научих за съществуването на устройство, което, ако се свърже с нервната система, може да неутрализира действието на лунната дарба.

Думите му предизвикаха любопитство сред присъстващите. Те изпънаха, проточиха напред вратове.

— Невъзможно! — изстреля Левана.

— Лин Синдер разполага с доказателства за възможностите му. Така, както ми беше описано, устройството предпазва биоелектричеството на хората, тъй че да не може да бъде манипулирано. Но поставено на лунитяни, то не им позволява да използват дарбата. Лин Синдер е пристигнала на бала на Източната република с инсталираното в тялото й устройство. Едва след като то е било унищожено, тя е могла да използва обаянието си — както сама видяхте със собствените си очи, кралице моя.

В думите му се долавяше известно нахалство. Левана стисна ръце в юмруци и кокалчетата й побеляха.

— Колко са тези предполагаеми устройства?

— Доколкото ми е известно, няма друго, освен счупеното, което е било инсталирано на киборга. Но подозирам, че патентът или схемите все още съществуват. Изобретател е бил вторият баща на Лин Синдер.

Кралицата държеше по-леко ръкохватката.

— Интригуваща информация, сър Глина. Но тя говори повече за отчаяния ти опит да спасиш кожата си, отколкото за истинска невинност.

Хиацинт равнодушно сви рамене.

— Ако верността ми не личи по начина, по който се държах с врага, снабдих се с информация и предупредих чародея Мира за заговора за отвличането на император Каито, не знам какво друго доказателство бих могъл да ви дам, кралице моя.

— Да, да, анонимното съобщение, получено от Сибил, което я известява за плановете на Лин Синдер. — Левана въздъхна. — Вижда ми се крайно удобно, че съобщението, за което твърдиш, че си изпратил, не е видял друг, освен Сибил, а тя е мъртва.

За първи път под втренчения поглед на кралицата Хиацинт изгуби самообладанието си. Той все така не извръщаше взор към Уинтър.

Кралицата се обърна към Джерико Солис, капитана на стражата.

— Ти си бил със Сибил в онзи ден, когато е нападнала кораба на враговете ни, но при все това твърдиш, че не е споменала за никакво съобщение. Имаш ли да добавиш нещо?

Джерико излезе крачка напред. От пътуването до Земята той се бе завърнал с доста синини, но повечето вече избледняваха.

— Кралице, чародеят Мира беше сигурна, че ще открием Лин Синдер на онзи покрив, но не спомена за информация отвън — все едно дали анонимно, или не. Когато корабът кацна, именно чародеят Мира нареди да заловим Хиацинт Глина.

Хиацинт смръщи вежди.

— Може би все още е била ядосана, че я прострелях. — Той замълча, сетне добави: — В моя защита — бях под контрола на Лин Синдер.

— Явно доста неща имаш да кажеш в своя защита — отбеляза Левана.

Хиацинт не отвърна. Това беше най-спокойният затворник, който Уинтър бе виждала — той, който знаеше по-добре от всеки друг какви ужасни убийства бяха ставали в тази зала точно на мястото, където стоеше. Вместо да се разгневи от дързостта му, Левана изглеждаше замислена.

— Позволете ми да говоря, кралице?

Тълпата се раздвижи шумно и на Уинтър й трябваше малко време да различи онзи, който се обади. Беше войник от стражите. Един от безмълвните орнаменти в двореца. Момичето го разпозна, но името му не й беше известно.

Левана го изгледа кръвнишки и Уинтър си помисли, че мащехата й пресмята дали да му даде позволението си, или да го накаже, задето се бе обадил, без да го питат. Накрая рече:

— Как се казваш и защо се осмеляваш да прекъсваш процеса?

Стражът пристъпи напред и както винаги, втренчи поглед в стената.

— Казвам се Лиам Кини, кралице моя. Аз съм един от войниците, които прибраха тялото на чародея Мира.

Въпросително вдигане на веждите към Джерико; утвърдително кимване в отговор.

— Продължавай — нареди Левана.

— Когато открихме господарката Мира, у нея имаше портскрийн и макар той да се бе счупил при падането, ние го предадохме като улика по делото за убийството й. Чудех се дали някой се е опитал да възстанови въпросното съобщение.

Левана се обърна пак към Еймъри, наложил маска на лицето си, която Уинтър добре познаваше. Колкото по-приятен израз имаше, толкова по-разгневен беше той.

— В действителност ние успяхме да влезем в последните съобщения на портскрийна. Аз тъкмо се канех да отворя дума за тях.

Това беше лъжа и Уинтър се обнадежди. Еймъри беше изпечен лъжец, особено когато това беше в негов интерес. Той мразеше Хиацинт. Не би издал нищо, което би помогнало на стража.

Надежда. Слаба, крехка, жалка надежда.

Еймъри посочи вратата и един прислужник забърза с поднос, върху който лежаха счупеният портскрийн и холограф.

— Това е портскрийнът, за който говореше сър Кини. Разследването ни потвърди, че в онзи ден Сибил Мира действително е получила анонимно съобщение.

Прислужникът включи холографа и в центъра на залата затрепка образ. Зад него Хиацинт се стопи като призрак.

Холографът показа просто текстово съобщение.

Толкова много информация, побрана само в няколко думи. Типично за Хиацинт.

Левана прочете думите с присвити очи.

— Благодаря ти, сър Кини, задето повдигна този въпрос. — Еймъри не получи благодарност и това направи силно впечатление.

Стражът се поклони и се върна на поста си. Стрелна непроницаемия си поглед към Уинтър, сетне отново извърна очи към стената.

— Сър Глина, сега ще ми кажеш, че това е изпратеното от теб съобщение. Правилно ли допускам?

— Така е.

— Има ли какво да добавиш, преди да издам присъдата ти?

— Не, кралице.

Левана се облегна на трона, а залата притихна. Всички очакваха решението й.

— Сигурна съм, че доведената ми дъщеря желае да те пощадя.

Хиацинт не отговори, но Уинтър трепна пред високомерието в тона на мащехата й.

— Моля ви, майко — прошепна тя, а думите заседнаха върху пресъхналия й език. — Това е Хиацинт. Той не е наш враг.

— Може би не е твой враг, но ти си едно глупаво и наивно момиче!

— Това не е вярно. Аз съм фабрика за кръв и тромбоцити, само че машините ми са замръзнали…

Избухна смях, а Уинтър се сви. Дори устните на Левана се извиха нагоре, макар че под усмивката й се криеше раздразнение.

— Аз взех решението си — отекна гръмкият й глас и възцари тишина в залата. — Реших да оставя затворника да живее.

Уинтър извика от облекчение. Закри уста с ръка, но беше късно да заглуши вика.

Сред присъстващите отново се чу смях.

— Има ли и други прозрения, които искаш да добавиш, принцесо? — процеди Левана през зъби.

Уинтър се посъвзе.

— Не, кралице. Вашите присъди винаги са мъдри и окончателни, кралице моя.

— Аз все още не съм свършила с тази присъда. — Кралицата се обърна отново към Хиацинт и гласът й стана твърд. — Ти не си успял нито да убиеш, нито да заловиш Лин Синдер и това няма да остане ненаказано. Твоята некадърност доведе до успешното отвличане на моя годеник. За това престъпление те осъждам на тридесет удара с камшик, които сам ще си нанесеш на централния площад, а след това ще стоиш четиридесет часа без храна. Присъдата ти влиза в сила утре при изгрев.

Уинтър трепна, но дори това наказание не можа да убие облекчението, което радостно пърхаше в стомаха й. Той нямаше да умре. Тя не беше момиче от лед и стъкло, а от лъчисто сияние и звезден прах, защото Хиацинт нямаше да умре.

— И Уинтър…

Тя се сепна и вдигна поглед към мащехата си, която презрително я измерваше с очи.

— Ако се опиташ да му занесеш храна, ще наредя да му отрежат езика като награда за твоята доброта.

Момичето се дръпна назад в креслото. Един мъничък лъч светлина бе угасен.

— Добре, кралице моя.

Глава трета

Уинтър почти не мигна и няколко часа, преди светлината да огрее купола на изкуственото небе, беше вече будна. Не отиде на бичуването на Хиацинт, защото ако той я видеше, щеше да сдържа виковете си. А тя не би му причинила това. Нека да крещи. Той пак беше по-силен от всички тук.

Тя покорно си гризна от сушените меса и сиренето, които й бяха донесли за закуска. Остави прислужниците да я изкъпят и да я облекат в бледорозова коприна. Изтърпя целия урок с учителя Гъртам, чародей трета степен и неин отдавнашен преподавател, като се преструваше, че се опитва да използва дарбата си и се извиняваше всеки път, когато й беше твърде трудно или пък се чувстваше твърде слаба. Мъжът, изглежда, нямаше нищо против. През повечето време от занятията им той се взираше в лицето й и Уинтър се съмняваше, че ако все пак използва обаянието си върху него, той изобщо ще разбере.

Изкуственият ден дойде и си отиде, една от прислужниците й донесе чаша топло мляко с канела, приготви леглото й за сън и най-сетне Уинтър остана сама.

Сърцето й биеше лудо в очакване.

Нахлузи чифт леки ленени панталони и широка блуза, а сетне навлече халата си, тъй че, ако някой я види, да реши, че отдолу е по пижама. Цял ден само за това бе мислила, а планът се бе оформил в съзнанието й подобно на пъзел, чиито парченца пасват на мястото си една с друга. Твърдата й решителност беше потиснала халюцинациите.

Уинтър разроши косата си, за да изглежда така, сякаш току-що се е събудила от дълбок сън, угаси светлините и се покатери на леглото. Висящият полилей я перна по челото, тя се уплаши, отстъпи назад и едва се задържа да не падне.

Пое дълбоко и решително дъх.

Преброи до три.

И изпищя.

Пищеше тъй, сякаш някой убиец я пробождаше в стомаха с нож.

Пищеше, сякаш хиляди птици кълвяха плътта й.

Пищеше, сякаш дворецът се сриваше на главата й.

Стражът, който стоеше на пост пред вратата й, влетя с извадено оръжие. Уинтър не спираше да пищи. Запрепъва се назад, падна върху възглавниците, опря гръб в дъската на леглото и взе да скубе косите си.

— Принцесо! Какво се е случило? — Мъжът стрелна поглед из тъмната стая, търсейки нарушител, заплаха.

Уинтър замахна с ръка назад, започна да драска по тапета и откъсна едно парче от него. Все по-лесно й ставаше да повярва, че е изпаднала в паника. Отвсякъде я заобикаляха призраци и убийци и прииждаха към нея.

— Принцесо! — Втори страж влетя в стаята. Запали лампата и Уинтър се сви от светлината. — Какво става?

— Не знам. — Първият страж беше прекосил стаята и проверяваше зад завесите.

— Чудовище! — изписка Уинтър, подсилвайки думата с ридание. — Събудих се и той стоеше, надвесен над леглото ми, един от… един от стражите на кралицата!

Мъжете се спогледаха и дори на Уинтър й стана ясен смисълът на безмълвните им погледи.

Всичко е наред. Тя е луда.

— Ваше Височество… — подхвана вторият страж, а в това време на вратата се появи трети.

Добре. В този коридор обикновено имаше само трима стражи между нейната стая и главното стълбище.

— Тръгна натам! — Като се прикриваше с една ръка, Уинтър посочи към дрешника. — Моля ви, моля ви не го оставяйте да се измъкне! Моля ви, намерете го!

— Какво стана? — попита новодошлият.

— Мисли си, че е видяла един от войниците мутанти — измърмори вторият.

— Той беше тук! — изпищя тя, а думите продраха гърлото й. — Защо не ме защитите? Какво стоите? Вървете да го намерите!

Първият страж изглеждаше ядосан, сякаш този цирк бе прекъснал нещо по-важно от висенето в коридора и втренчването в стената. Той прибра пистолета в кобура си, но рече тежко:

— Разбира се, принцесо. Ние ще открием нарушителя и ще се погрижим за сигурността ви. — Той даде мълчалив знак на втория страж и двамата се запътиха към тоалетната.

Уинтър се обърна към третия мъж и се преви на две.

— Ти трябва да отидеш с тях — подкани го тя с разтреперан, немощен глас. — Онзи войник е чудовище, огромно чудовище с щръкнали зъби и нокти, с които ще ги разкъса на парчета. Сами няма да могат да го надвият, а ако не успеят… — Думите й преминаха в ужасен вой. — Той ще се върне при мен и тогава няма да има кой да го спре. Няма да има кой да ме спаси! — Тя заскуба косите си и цялото й тяло се затресе.

— Добре, добре. Отивам, Ваше Височество. Вие почакайте тук и… опитайте се да се успокоите. — И мъжът побягна след другарите си, благодарен, че оставя лудата принцеса зад гърба си.

Щом изчезна, Уинтър слезе от леглото, изсули халата си и го захвърли на един стол.

— В дрешника е чисто! — извика единият от стражите.

— Търсете! — на свой ред изкрещя принцесата. — Знам, че се спотайва там!

И като грабна обикновената шапка и обувките, които бе оставила до вратата, тя изтича навън.

За разлика от личната й стража, която би й задала куп въпроси и би настояла да я придружи до града, войниците, които пазеха кулите пред двореца, никак не се трогнаха, когато ги помоли да отворят вратата. Без охраната и скъпите си одежди, с бухналата си коса, натикана под шапката, и приведеното си лице, под сенките Уинтър спокойно можеше да мине за прислужница.

Щом напусна двореца, тя хукна.

Благородниците обикаляха по калдъръмените улици на града, смееха се и флиртуваха, надянали своите изящни дрехи и обаянието си. От отворените врати се лееше светлина, музиката танцуваше по первазите на прозорците, навсякъде се носеше мирис на гозби, чуваше се звънтене на чаши, а по тъмните улички сенките се целуваха и въздишаха.

Такъв беше градът. Лекомислен, сластолюбив. Белият град Артемизия — малкият рай, защитен под стъкления купол.

В центъра на града се намираше площадът, издигната кръгла платформа, където играеха театър, провеждаха търгове, а илюминациите и вулгарният хумор често изкарваха семействата от именията им, за да прекарат тук една весела нощ. В списъка със забавления редовно присъстваха публичните унижения и наказания.

Когато площадът изникна пред погледа й, Уинтър едва дишаше, капнала от тичането и същевременно замаяна от успеха си. Щом го зърна, коленете й омекнаха от копнеж. Трябваше да поспре, за да си поеме дъх.

Той седеше в средата на платформата с гръб към огромния слънчев часовник — уред колкото непотребен, толкова и смайващ през дългите нощи. Ръцете му бяха вързани с въжета, главата му бе клюмнала и светлата коса скриваше лицето му. Уинтър приближи и забеляза по гърдите и корема му подутините от камшика, опръскани с вече засъхнала кръв. На гърба му ще има още. Ръцете му ще са разранени от стискането на бича. Самобичуване, беше обявила Левана, но всички знаеха, че Хиацинт ще бъде под контрола на чародей. Това наказание нямаше нищо общо със самобичуването.

Уинтър бе дочула, че Еймъри сам е изявил желание да изпълни задачата. Вероятно е изпитал удоволствие от всяка рана.

Момичето доближи до платформата и Хиацинт вдигна глава. Очите им се срещнаха и Уинтър се взря в човек, бит, връзван, подиграван и измъчван цял ден и за миг си помисли, че са го пречупили. Поредната счупена играчка на кралицата.

Ала единият крайчец на устата му се повдигна, усмивката грейна в поразителните му сини очи и той светна ярко и приветливо като изгряващото слънце.

— Здрасти, беля — поздрави я той и облегна глава на слънчевия часовник.

И с това ужасът от изминалите седмици изчезна, като че те никога не са били. Той беше жив. Беше се завърнал у дома. Все още беше Хиацинт.

Принцесата се покатери на платформата.

— Имаш ли представа колко се тревожех? — рече тя, докато вървеше към него. — Не знаех дали си мъртъв, дали те държат като заложник, или някой от войниците на кралицата те е изял. Тази неизвестност ме докарваше до лудост.

Той вдигна вежди.

Тя се намръщи.

— Не казвай нищо.

— Не бих посмял. — Той разкърши рамене, колкото му позволяваха въжетата. От движението раните му се разтвориха и за миг лицето му се сви от болка.

Уинтър се престори, че не е забелязала, и седна пред него по турски, разглеждайки внимателно белезите. Копнееше да го докосне. Ужасяваше се да го докосне. Това поне не се бе променило.

— Много ли боли?

— Все е по-добре, отколкото да се намирам на дъното на езерото. — Усмивката на напуканите му устни се изкриви. — Утре вечер ще ме сложат в суспенсора. Половин ден там и ще бъда като нов. — Той присви очи. — Стига да не си дошла, за да ми донесеш храна. Предпочитам езикът ми да си остане на мястото.

— Не нося храна. Просто да видиш едно приятелско лице.

— Приятелско. — Той я огледа внимателно, все така спокойно усмихнат. — Твърде меко казано.

Уинтър сведе глава и се извърна настрани, за да скрие трите белега на дясната си буза. От години смяташе, че когато хората се взират в нея, то е, защото се отвращават от белезите. Рядък физически недостатък в техния съвършен свят. Но после една прислужница й каза, че никой не я зяпа с отвращение, а с възхищение. Момичето каза още, че белезите привличат интереса на хората към нея и колкото и да е странно, с тях тя изглежда дори по-красива. Красива. Дума, която Уинтър цял живот слушаше да подхвърлят по неин адрес. Красиво дете, красиво момиче, красива млада дама, толкова красива, прекалено красива… а съпровождащите думата погледи винаги я караха да иска и тя като мащехата си да си сложи воал и да се скрие от шушуканията.

Хиацинт беше единственият човек, който можеше да я накара да се почувства красива, без това да й се струва лошо и неприятно. Не си спомняше някога да го е чувала да произнася думата или да я ласкае. Неговите комплименти винаги бяха скрити под небрежни шеги, от които сърцето й се разтуптяваше.

— Не се шегувай — рече тя и се изчерви от начина, по който винаги я гледаше.

— Не се шегувах — рече той равнодушно.

В отговор Уинтър протегна ръка и го удари по рамото.

Той трепна от болка, а тя ахна, спомняйки си раните му. Но Хиацинт се разсмя сърдечно.

— Силите ни не са равни, принцесо.

Уинтър преглътна напиращото на устните й извинение:

— Време беше и аз да имам превес.

Младият мъж погледна край нея към улицата.

— Къде е телохранителят ти?

— Оставих го в двореца. Търси чудовище в дрешника.

Слънчевата усмивка се преобрази в гняв.

— Принцесо, не може да излизаш сама в града. Ако нещо се случи с теб…

— Кой би могъл да ми стори зло тук? Всички ме познават.

— Стига и един идиот, привикнал да получава всичко, което поиска, и твърде пиян, за да се владее.

Уинтър се изчерви и стисна зъби.

Хиацинт се намръщи и на мига съжали.

— Принцесо…

— Ще тичам по целия път обратно. Няма страшно.

Той въздъхна, а тя наклони глава. Щеше й се да бе донесла някакъв мехлем за раните му. Левана не каза, че забранява да му носи лекарства, а като го гледаше така завързан, уязвим, гол до кръста и целият в кръв, пръстите й необяснимо се свиваха конвулсивно.

— Исках да остана насаме с теб — рече тя и се вгледа в лицето му. — Толкова рядко вече ни се случва да оставаме насаме.

— Не е прилично една седемнадесетгодишна принцеса да остава насаме с млади мъже и техните съмнителни намерения.

Тя се разсмя.

— Даже и с млади мъже, които са нейни най-добри приятели, откакто е проходила?

Той поклати глава.

— Тези са най-опасните.

Тя прихна и лицето на Хиацинт отново грейна.

Но шегата беше сладко-горчива. Истината бе, че Хиацинт я докосваше само когато й помагаше да понесе по-леко халюцинациите и с години не я бе докосвал по друг повод. Не и след времето, когато тя беше на четиринадесет, а той на шестнадесет, и тя се бе опитала да го научи да танцува „Валса на слънчевото затъмнение“, но резултатите не бяха особено сполучливи.

Скоро ще трябва да му предложи „Млечния път“ и с този валс да даде тласък на не чак дотам достойните му намерения.

Усмивката й взе да гасне и тя каза:

— Липсваше ми.

Той сведе поглед и се опита да се намести по-удобно върху слънчевия часовник. Стисна зъби, за да скрие от нея, че всяко движение му причинява болка.

— Как е главата ти? — попита, след като думите й обгърнаха и двама им като в плащ.

— Виденията ту се появяват, ту изчезват, но не се влошават.

— Днес имала ли си халюцинации?

Тя изпъна една гънка на ленените панталони и се замисли.

— След процеса вчера не съм. Там се превърнах в ледено момиче, а Еймъри изгуби главата си. Буквално.

— Да можеше последното да се сбъдне.

Тя му направи знак да мълчи.

— Никак не ми харесва как те гледа напоследък.

Уинтър хвърли поглед през рамо, но на площада не се мяркаше жива душа. Единствено музиката и смехът, които се носеха отдалеч, й напомняха, че се намират насред столицата.

— Сега, когато се завърна, трябва да си мериш приказките.

— Ти ли ще ми даваш акъл как да не се набивам на очи?

— Хиацинт…

— На площада има три камери. Две върху уличните лампи зад гърба ти, една, скрита на дъба зад слънчевия часовник. Нито една от трите не разполага с устройство за улавяне на звука. Освен ако не е наела хора, които да четат по устните?

— Откъде знаеш със сигурност? — Уинтър го изгледа ядно.

— Наблюдението беше един от специалитетите на Сибил.

— Дори така да е, кралицата можеше да те убие вчера. Трябва да внимаваш.

— Знам, принцесо. Нямам никакъв интерес да се върна в тронната зала като нещо друго, освен като верен кралски страж.

Грохотът над главите им привлече вниманието на Уинтър. Светлините на няколко космически кораба, които прекосиха осеяното със звезди небе, чезнеха оттатък купола. Бяха тръгнали към Земята.

— Войници — измърмори Хиацинт. Момичето не разбра дали това е съобщение, или въпрос. — Как върви войната?

— Никой дума не обелва пред мен. Но Нейно Величество ми се вижда доволна от победите… макар че още е бясна заради изчезването на императора и отмяната на сватбата.

— Тя не е отменена. Само временно е отложена.

— Опитай се да й го кажеш.

Той изсумтя.

Уинтър се подпря на лакти и обгърна лицето си с длани.

— Киборгът наистина ли е имал такова устройство, което предпазва хората от манипулация?

В очите му блесна искра, сякаш тя току-що му бе напомнила нещо важно, но щом понечи да се приведе към нея, въжетата го дръпнаха назад. Той изкриви лице и тихо изруга.

Уинтър се премести по-наблизо.

— Това не е всичко — обясни Хиацинт. — Ако се вярва на киборга, устройството преди всичко пречи на лунитяните да използват дарбата си.

— Да, ти спомена това и в тронната зала.

Той впи очи в нейните.

— А това ще предпази умовете им от…

Полудяване.

Нямаше нужда да довършва на глас, не и когато по лицето му се четеше толкова много надежда, като че бе решил най-сложния проблем на света. Неизречените думи увиснаха помежду им.

Това устройства би могло да я спаси.

Уинтър сплете пръсти под брадичката си.

— Но нали каза, че то е единственото.

— Да, но ако успеем да намерим патента за изобретението… дори мисълта, че е възможно…

— Кралицата ще даде мило и драго да спре подобно начинание.

Хиацинт се навъси.

— Знам, но все нещо трябваше да й кажа. Ако Сибил не ме бе арестувала. Неблагодарна кучка! — Уинтър се усмихна. Хиацинт улови погледа й и гневът му се стопи. — Все едно. След като вече знам, че това е възможно, ще намеря начин да направя устройството.

— Когато ти си край мен, виденията ми не са чак толкова непоносими. Скоро ще се оправят.

Той стисна зъби.

— Съжалявам, че заминах. Съжалих още щом разбрах какво съм сторил. Всичко стана толкова бързо и преди да се усетя, вече не можех да се върна при теб. Аз просто те… изоставих тук. С нея. С тях.

— Не си ме изоставил. Взели са те за заложник. Не си имал избор.

Той извърна поглед встрани.

Уинтър се изпъна.

— Тя не те е манипулирала, нали?

— Не през цялото време — прошепна той като на изповед. — Когато със Сибил се качихме на кораба им, аз реших да мина на тяхна страна. — Лицето му посърна от чувство за вина, което беше тъй странно, че Уинтър никак не беше сигурна как да го разбира. — А след това пък аз ги предадох. — И той блъсна ненужно силно главата си в слънчевия часовник. — Ама че съм кретен. Сигурно ме мразиш.

— Може и да си кретен, но бъди сигурен, че си много симпатичен кретен.

Той поклати глава.

— Ти си единственият човек в галактиката, на когото би му хрумнало да ме нарече симпатичен.

— Аз съм единственият човек в галактиката, който е достатъчно луд, че да вярва в това. А сега ми разкажи какво достойно за омраза дело си сторил.

Хиацинт преглътна с мъка.

— Онзи киборг, който Нейно Величество издирва под дърво и камък?

— Лин Синдер.

— Така. Е, отначало я взех за някое откачено момиче, тръгнало на самоубийствена мисия, нали разбираш? Казах си, че всички ни ще затрие с тези нейни бълнувания да отвлече императора и да свали кралицата от трона… и какво друго да си помисли човек, като я слуша какви ги дрънка? Затова си рекох, че ще рискувам и ако успея, ще се върна при теб. Пък тя нека погубва живота си.

— Само че Лин Синдер успя да отвлече императора. И се измъкна.

— Знам. — Той отново погледна Уинтър. — Сибил плени една от приятелките си, момиче, което се казва Скарлет. Едва ли си чувала за…

Уинтър грейна.

— О, да! Кралицата ми я подари и сега я държим в менажерията при другите животни. Много я обичам. — Челото й се сбърчи. — Макар че не мога да кажа дали й допадам, или още не.

Хиацинт се присви от внезапна и неясна болка и отново се намести.

— Можеш ли да й предадеш две думи от мен?

— Естествено.

— Трябва да внимаваш. Няма нищо да ти кажа, ако не можеш да пазиш тайна… заради теб самата.

— Мога да пазя тайна.

Хиацинт я изгледа скептично.

— Мога. Ще бъда потайна като шпионин. Като теб. — Уинтър се премести още по-наблизо.

Хиацинт зашепна, сякаш вече не беше сигурен, че трите камери не улавят и звука.

— Предай й, че те ще дойдат да я освободят.

Уинтър го зяпна.

— Ще дойдат… ще дойдат тук?

Той кимна едва-едва с глава.

— Дори смятат, че вероятно ще успеят.

Уинтър се смръщи. Протегна ръка и прибра зад ухото му кичурите потна, мръсна коса. Тялото му се изопна от допира й, но той не се отдръпна.

— Хиацинт Глина, говориш със загадки.

— Лин Синдер. — Гласът му се бе превърнал в едва доловим полъх и момичето наведе глава, за да го чува. Една от къдриците й го докосна по рамото. Той облиза устни. — Тя е Селена.

Всеки мускул в тялото на Уинтър се изопна. Тя се отдръпна.

— Ако Нейно Величество те чуе…

— На никого другиго няма да казвам. Но ти трябваше да знаеш. — Очите му се набраздиха по ъгълчетата, изпълниха се със съчувствие. — Знам, че я обичаше.

Сърцето й биеше бясно.

— Моята Селена?

— Да. И… принцесо, съжалявам, но тя не те помни.

Уинтър примигна и остави мечтата за един главозамайващ миг да изпълни ума й. Селена, жива! Нейната братовчедка, нейната приятелка. Жива!

После сви рамене и отхвърли надеждата.

— Не. Тя е мъртва. Аз бях там, Хиацинт. Видях погрома след пожара.

— Но не си видяла нея.

— Те намериха…

— Овъглено тяло. Знам.

— Купчина пепел с очертанията на момиче.

— Било е просто пепел. Виж, отначало и аз не й повярвах. — Той се усмихна леко и онова, което се изписа на лицето му, бе гордост. — Това е нашата изчезнала принцеса. И тя скоро ще се завърне у дома.

Някой се покашля зад Уинтър и тя едва не подскочи от страх. Извърна се назад, залитна и падна на лакът.

До платформата навъсен стоеше личният й телохранител.

— А! — Сърцето на Уинтър пърхаше като на уплашено птиче. Тя си отдъхна и се усмихна. — Залови ли чудовището?

Но стражът не отвърна на усмивката й, дори страните му не поруменяха, както се случваше обикновено, щом го погледнеше точно по този начин. Вместо това дясната му вежда се вдигна нагоре.

— Ваше Височество, дойдох да ви прибера в двореца.

Уинтър стана и сключи ръце пред гърдите си.

— Разбира се. Колко мило, че се тревожиш за мен. — Хвърли поглед през рамо и видя, че Хиацинт недоверчиво оглежда стража. Нищо чудно. Той оглеждаше всички с недоверие. — Боя се, че утрешният ден ще е още по-тежък за вас, сър Глина. Мъчете се да мислите за мен, когато можете.

— Да се мъча ли, принцесо? — Той се изсмя. — Та аз за друго не мога да мисля.

Глава четвърта

Синдер лежеше на земята и оглеждаше помпите, тръбите и турбината за кислорода на огромния двигател на „Рампион“. Схемите, които свали още преди седмици, стояха наложени върху двигателя пред очите й — киборгски трик, който безброй пъти й бе влизал в работа, докато работеше като механик в Ню Бейджин. Тя уголеми изображението на един цилиндър с дължината на ръката й, закътан до стената на помещението, в което се намираше двигателят. От двете му страни стърчаха тръби.

— Тук ще е проблемът — измърмори тя и скри схемата. Мушна се под турбината, обирайки прахоляка с раменете си, и седна. В лабиринта от жици, бобини, тръби и помпи имаше място, колкото да се свре.

Синдер затаи дъх и долепи ухо до цилиндъра. Металът беше леденостуден.

Почака. Ослуша се. Нагласи силата на звука в аудиосензорите си.

И чу отварянето на вратата.

Хвърли поглед назад и на жълтеникавата светлина от коридора забеляза сивите панталони на военна униформа. Можеше да бъде всеки на кораба, но излъсканите черни официални обувки…

— Ехо? — провикна се Каи.

Сърцето й се разтуптя, както ставаше всеки път.

— Тук отзад съм.

Каи затвори вратата и клекна в другия край на помещението, обграден като в рамка от тракащите бутала и въртящите се охладители.

— Какво правиш?

— Проверявам кислородните филтри. Един момент.

Тя отново допря ухо до цилиндъра. Ето на — тихо тракане, все едно вътре имаше камъче, което се удряше по стените.

— Аха! — Синдер измъкна един гаечен ключ от джоба си и се захвана да развинти болтовете в двата края на цилиндъра. Щом го освободи, корабът странно притихна — точно като бучене, което човек забелязва едва когато е спряло. Каи повдигна вежди.

Синдер надникна в цилиндъра, после напъха пръстите си вътре и извади сложен по конструкция филтър. Беше направен от малки каналчета и процепи, всичките покрити с тънък сив слой прах.

— Нищо чудно, че така друса при излитане.

— Предполагам, че не ти трябва помощ.

— Не. Освен ако не искаш да ми намериш метла.

— Метла?

Синдер вдигна филтъра и го чукна в една от тръбите над главата си. Облак прах я посипа и покри косата и ръцете й. Тя се закашля, зарови нос в ръката си и отново чукна филтъра, докато излезе всичкия прах.

— А! Метла. Ясно. Сигурно има в кухнята.

Синдер примигна и му се ухили. Обикновено Каи беше крайно самоуверен и в редките мигове, когато губеше почва под краката си, го обземаше безпокойство. А днес не за първи път му се случваше да бъде неуверен. Със събуждането си на борда на „Рампион“ Каи узна, че се намира на дванадесет хиляди километра от естествената си среда, но въпреки това през изминалите седмици той се бе приспособил към живота на кораба. Научи основните термини, хранеше с консерви и сушени храни, без да роптае, и смени сватбения си костюм с обикновената военна униформа, която всички носеха. Настояваше да помага там, където беше по силите му, дори им сготви някои от онези безвкусни ястия, макар Ико да отбеляза, че като техен кралски гост, те би трябвало да му прислужват. Предложението й разсмя Трън, а Каи се почувства още по-неловко.

И въпреки че Синдер не можеше да си представи Каи да абдикира от трона и да заживее като космически пътешественик и авантюрист до края на дните си, беше очарователно да го наблюдава как се опитва да прилича на тях.

— Пошегувах се — каза му. — Помещенията с двигателя обикновено са мръсни. — Отново прегледа внимателно филтъра, реши, че вече е задоволително чист, натика го обратно в цилиндъра и го завинти на мястото му. Бученето пак начена песента си, но тракането беше изчезнало.

Синдер изпълзя изпод турбината и тръбите с краката напред. Все тъй клекнал, Каи погледна към нея и се засмя.

— Ико е права. Истина е, че не можеш да останеш чиста за повече от пет минути.

— Това е част от работата ми. — Тя седна, а от раменете й заваля водопад от мъхчета.

Каи изтупа по-едрите прашинки от косата й.

— И откъде си научила всичко това?

— Кое, това ли? Та има ли човек, който да не може да почисти един кислороден филтър.

— Повярвай ми, повечето хора не могат. — Той подпря лакти на коленете си и зарея поглед из стаята. — И ти знаеш какво правят всичките тези неща?

Тя проследи погледа му към всяка жичка, всеки колектор, всяка бобина и сви рамене.

— Да, може да се каже. С изключение на онова голямо нещо в ъгъла, дето се върти. Изобщо не мога да проумея какво прави. Но надали е нещо важно?

Каи завъртя очи.

Синдер се улови за една тръба, повдигна се и мушна обратно ключа в джоба си.

— Изобщо не съм се учила. Просто поглеждам нещо и разбирам как работи. Веднъж щом това ти се изясни, можеш да намериш начин да го поправиш.

Тя се опита да изтупа и последните прашинки от главата си, но те сякаш нямаха край.

— О, значи просто поглеждаш нещо и разбираш как работи — попита Каи с привидна сериозност и се изправи до нея. — И това ли е всичко?

Синдер нагласи опашката си и сви рамене, неочаквано засрамена.

— Проста механика.

Каи обгърна с ръка кръста й и я притегли към себе си.

— Напротив, изобщо не е проста. — Почисти с палец нещо от бузата й. — Да не говорим, че е абсурдно привлекателна — рече и после я целуна по устните.

За миг Синдер се изопна, напрегната, но сетне целувката я стопли, разтопи я. Всеки път вълнението неизменно биваше същото, а към него се прибавяше удивлението и замайването. Това беше седемнадесетата им целувка (мозъчният й интерфейс отбелязваше броя — в известен смисъл против волята й) и тя се питаше дали някога ще свикне с това чувство. Да бъде желана, когато цял живот вярваше, че няма да се намери и един човек, който да гледа на нея другояче, освен като на чудат научен експеримент.

Камо ли пък едно момче.

И то не кое да е, а Каи, който беше умен, честен, добър и можеше да има всяко момиче. Всяко.

Синдер въздъхна и се подпря на него. Каи се улови за една от тръбите над тях и я притисна в конзолата на главния компютър. Тя не се противи. Макар тялото й да не й позволяваше да се изчервява, когато той беше тъй близо, някаква непозната топлина обливаше всеки милиметър от нея. Всяко нервно окончание пулсираше, искреше и дори това да беше седемнадесетхилядната им целувка, пак нямаше да й омръзне.

Тя плъзна ръце около врата му и се притисна плътно в тялото му. Топлината на гърдите му се просмука през дрехите й. Усещането беше прекрасно.

Но вечно готово да помрачи щастието й, дебнеше и съзнанието за краткотрайността на мига — те не можеха да останат заедно.

Не и докато Каи беше сгоден за Левана.

Ядосана от нахлуването на тази мисъл в главата й, тя го целуна настойчиво, но мислите й си знаеха своето и не й даваха мира. Дори да успееха и Синдер да си върнеше трона, тя трябваше да остане на Луната като новата кралица. Не разбираше много от тези неща, но й се виждаше трудничко да поддържа връзка между две планети…

Ъъ, една планета и една луна.

О, все едно.

Въпросът беше, че от Каи щяха да я делят 384 000 километра, което си беше доста разстояние и…

Каи се усмихна и прекъсна целувката.

— Какво има? — прошепна тихо.

Синдер се облегна назад и го погледна. Косата му беше пораснала и още малко щеше да стане рунтава и развлачена. Докато беше принц, за неговия съвършен външен вид винаги се бяха грижили старателно. Но след това беше станал император. През седмиците, последвали коронацията му, той се бе опитал да предотврати войната, да залови бегълката, да избегне сватбата с Левана и да понесе несгодите на собственото си отвличане. В резултат на това прическите се бяха превърнали в лукс, от който можеше да се лиши.

Тя се поколеба, а сетне попита:

— Случва ли ти се да мислиш за бъдещето?

На лицето му се изписа предпазливост.

— Разбира се.

— А там… има ли място за мен?

Погледът му се смекчи. Той пусна тръбата и прибра един кичур коса зад ухото й.

— Зависи дали мисля за хубавото бъдеще, или за лошото.

Синдер сгуши глава под брадичката му.

— Значи поне едното включва и мен.

— Планът ни ще сполучи — рече Каи над главата й. — Ние ще победим.

Тя кимна. Зарадва се, че той не може да види лицето й.

Победата над Левана и възкачването на трона на Луната беше едва началото на цяла галактика тревоги. Тя отчаяно мечтаеше да остане тук, сгушена на кораба, с Каи, на сигурно, сами… но това беше обратното на съдбата, която ги очакваше. Веднъж да отстранят Левана, Каи щеше да се върне към задълженията си на император на Източната република и рано или късно щеше да си намери императрица.

В жилите на Синдер течеше кралска кръв и тя бе в пълното си право да предяви претенции за Луната, пък и хранеше надеждата, че пред Левана лунитяните ще изберат всеки друг владетел, даже и едно политически неграмотно момиче, чието тяло е 36,28 процента изработено от кибернетични и изкуствени материали.

Но в Източната република тя се бе сблъскала с хорските предразсъдъци и нещо й подсказваше, че лунитяните няма да я приемат на драго сърце.

Тя дори не беше сигурна, че иска да стане кралица. Още не можеше да свикне с мисълта, че е принцеса.

— Всяко нещо по реда си — прошепна тя и се опита да усмири развилнелите се мисли.

Каи я целуна по челото (но мозъкът й не отчете това за осемнадесетата целувка), сетне се отдръпна.

— Как върви тренировката ти днес?

— Добре. — Тя се освободи от прегръдката му и огледа двигателя. — О, чакай! Тъй и тъй си тук, ще ми помогнеш ли? — Синдер мина зад него и отвори една вратичка в стената. Отвътре се показа топка заплетени жици.

— Каква деликатна смяна на темата.

— Не сменям темата — рече тя, макар че покашлянето й отрече казаното току-що. — Ще свържа отново орбиталните настройки, за да може корабната система да работи по-ефикасно, докато кръжим. Товарните кораби са предназначени за чести кацания и излитания, а не за постоянно…

— Синдер!

Тя нацупи устни и изтръгна още два-три конектора.

— Тренировките вървят добре – повтори тя. — Ще ми подадеш ли клещите на пода?

Каи огледа пода, сетне грабна два инструмента и ги вдигна нагоре.

— Лявата ръка. — Той й подаде клещите. — Борбата с Вълка става все по-лесна. Но ми е трудно да кажа дали се дължи на моето заякване, или на… нали знаеш.

Синдер не можеше да намери думи за това. След залавянето на Скарлет Вълка не приличаше на себе си. Държеше го единствено решителността му да отидат на Луната, колкото може по-скоро и да я спаси.

— Но каквато и да е причината, струва ми се, че той ме научи на каквото можа. Оттук насетне трябва да се оправям сама. — Тя огледа заплетените жици и наложи върху тях диаграмата от ретина-дисплея. — И бездруго през цялото време това беше първоначалната ми тактика. — Сбърчи чело и подряза жиците. — Дръж така тези жици и не ги допирай.

Каи се намести до нея и хвана жиците, които му показа.

— Какво ще стане, ако се допрат?

— Ами може би нищо, но има малка вероятност корабът да се самовзриви. — Тя издърпа две от току-що срязаните жици и започна да ги свързва наново.

Каи не смееше да диша, докато тя взе една от опасните жици от ръката му.

— Защо не се упражняваш върху мен?

— В какво да се упражнявам?

— Ами тази твоя дарба да манипулираш съзнанието.

Синдер застина с клещите над една синя жица.

— Категорично не.

— Защо?

— Дадох дума, че никога няма да те манипулирам, и няма да се отметна.

— Но ако аз знам, това няма да е манипулация. — Той се поколеба. — Поне така ми се струва. Може да използваме кодова дума, за да знам кога ме манипулираш. Например… как се казваше това нещо?

— Клещите ли?

— Например клещи.

— Не.

— Или нещо друго.

— Няма да се упражнявам върху теб. — Синдер мушна клещите в джоба си, съедини и останалите жици и освободи Каи от задължението му. — Готово. Да видим как ще работи сега.

— Синдер, аз и без това няма какво да правя. Това е самата истина. Тези седмици на кораба ми дадоха да разбера, че не умея нищо. Не мога да готвя. Не мога да поправям. Не мога да помагам на Крес със следенето. Не разбирам нищо от оръжие и ръкопашен бой… Освен да говоря, за друго не ме бива, но от това има полза само в политиката.

— Да не пренебрегваме способността ти с една усмивка да докараш до припадък всяко момиче.

В първия момент от гняв Каи не я чу, но после лицето му се проясни и той се усмихна.

— Да — рече тя и тръшна капака. — Ето в това те бива.

— Говоря сериозно, Синдер. Искам да се чувствам полезен. Искам да помагам.

Тя се обърна с лице към него. Намръщи се. Замисли се.

– Клещи.

Каи се уплаши малко, по лицето му премина сянка на съмнение. Но сетне вирна брадичка. Изпълнен с доверие.

Синдер съвсем лекичко сръчка волята на Каи и накара ръката му да се пресегне и да извади гаечния ключ от задния й джоб. Не й струваше повече усилия от това да контролира собствените си изкуствени крайници. Стигаше просто да си помисли нещо и можеше да го накара да направи всичко.

Каи примигна към клещите.

— Не беше зле.

— О, Каи.

Той я погледна, после обърна очи към ключа и в този миг ръката му повдигна инструмента до нивото на очите. Пръстите му, които вече не бяха под негов контрол, го завъртяха — ту под един пръст, ту над друг. Отначало бавно, а сетне по-бързо, докато блясъкът на метала заприлича на фокуснически номер.

Каи зяпаше с благоговение, но и с известен страх.

— Винаги съм се питал как го правиш.

— Каи.

Той вдигна поглед към нея, а ключът танцуваше в пръстите му.

Синдер сви рамене.

— Детска игра. Мога да те манипулирам, докато се катеря по планински склон или пък… решавам сложни математически уравнения.

Той присви очи.

— Ти имаш калкулатор в главата си!

Синдер се засмя и освободи ръката на Каи. Ключът изтрополи на пода и той отскочи назад. Щом разбра, че отново може да владее ръката си, се наведе и го вдигна.

— Това няма никакво значение. С Вълка има някакво предизвикателство, нужно е да се съсредоточа, но със земляните…

— Добре, разбрах накъде биеш. Но какво мога да правя? Чувствам се толкова непотребен, шляя се безцелно на кораба, в това време войната бушува, вие всички правите планове, а аз просто чакам.

Синдер долови раздразнението в гласа му и се нацупи. Каи носеше тежкото бреме за живота на милиарди хора, които беше изоставил, макар че нямаше друг избор. Тя не му беше дала друг избор.

Каи обаче се бе държал мило с нея. След онази първа кавга, след като се събуди на борда на „Рампион“, той внимаваше вече да не я вини за раздразненията си. Но това не изкупваше вината й. И двамата го знаеха и понякога Синдер се чувстваше така, като че ли е уловена в танц, чиито стъпки не знае. И двамата избягваха тази очевидна истина, за да не разрушат общата основа, на която бяха стъпили. Крайно несигурното си щастие, което бяха открили.

— Единствената ни възможност за успех е да убедиш Левана да бъде домакиня на сватбата на Луната. Сега можеш да помислиш как да я прилъжеш. — Приведе се напред и го целуна нежно по устата. (Осемнадесет.) — Имаме късмет, че си такъв сладкодумен бъбривец.

Глава пета

Скарлет се притисна в стоманената решетка и се протегна, за да улови клона, който се поклащаше току пред клетката й. Още малко, съвсем мъничко. Решетката се впи в лицето й. Тя размаха пръсти, докосна листата, напипа кората — да!

Отпусна се назад и придърпа клона. Промуши през решетките и другата си ръка, откъсна три клончета с листата, отчупи върха и пусна клона, който отхвръкна нагоре и по главата й се посипаха малки непознати ядки.

Скарлет се сви и зачака дървото да спре да се тресе, сетне обърна качулката на червеното си горнище навън и изсипа ядките, които я бяха атакували. Приличаха малко на лешници. Ако успееше да намери начин да ги счупи, от тях сигурно щеше да излезе нелоша закуска за по-късно.

Деликатно дращене я накара да се опомни. Тя надникна към другата страна на пътеката, където белият вълк седеше на задните си крака и блъскаше по решетките на своя затвор.

Дълго време Скарлет бе мечтала Рийо да успее да прескочи оградата. Заграждението беше високо до кръста и нямаше да му е трудно да я прехвърли. Тогава Скарлет щеше да го погали по козината, да го почеше зад ушите. Колко приятно щеше да бъде да почувства допира. Тя обичаше животните във фермата — или поне докато дойдеше време да ги заколи и да приготви хубава яхния, но никога не си бе давала сметка колко много цени тяхната любов, преди самата тя да бъде превърната в животно.

За беда, Рийо, както и Скарлет, скоро нямаше да се измъкне от клетката си. По думите на принцеса Уинтър, между плешките си той имаше вграден чип, който му причиняваше силна болка, щом опиташе да прескочи оградата. Горкото животно отдавна се бе научило да приема затвора си.

Ала Скарлет се съмняваше, че ще приеме своя.

— А така — рече тя и сграбчи трудно спечеленото си богатство: трите вейки и отчупения връх на клона. Вдигна ги така, че вълкът да ги види. Той изскимтя и изигра радостен танц по стената на клетката си. — Не можах да докопам повече. Засега ще трябва да се задоволиш с тези.

Рийо наостри уши.

Скарлет се надигна на колене — не можеше да се изправи в клетката, — улови се за гредата отгоре, прицели се с една от по-малките вейки и я хвърли.

Рийо хукна след нея и я хвана във въздуха. Миг след това скочи обратно върху купчината от пръчки и пусна вейката отгоре. Доволен, седна и изплези език.

— Браво, Рийо. Чудесно се държиш. — Скарлет въздъхна и взе нова пръчка.

Рийо току-що беше полетял във въздуха, когато тя чу нечии стъпки по пътеката. Седна на пети, мигом наежена, но си отдъхна, щом между стеблата на екзотичните растения и провисналите лиани видя развяваща се бяла рокля. След миг принцесата се появи иззад ъгъла с кошница в ръка.

— Здравейте, приятели — поздрави принцеса Уинтър.

Рийо пусна последната пръчка върху купчината, после седна и изпъчи гърди, сякаш й оказваше чест.

Скарлет се намуси.

— Я си гледай работата!

Уинтър извърна глава към нея. Една къдрица от черната й коса падна над лицето й и скри белега.

— Какво ми носиш днес? — попита Скарлет. — Налудничав брътвеж, гарниран с лудост? Или днес е един от добрите ти дни?

Принцесата се усмихна широко и без да се интересува, че пътеката от черен камък и тревите ще изцапат роклята й, седна пред клетката на Скарлет.

— Днес е един от най-хубавите ми дни — рече и настани кошницата в скута си, — защото ти нося десерт, гарниран с новини.

— О, не ми казвай. Ще ме преместят в по-голяма клетка? О, моля те, кажи ми, че в нея ще има истинска тоалетна. А също и една от онези фантастични хранилки, които се падат на птиците.

Макар че в думите на Скарлет се долавяше доста сарказъм, в действителност една по-голяма клетка с истинска тоалетна би било огромно облекчение за нея. Невъзможността да се изправя отслабваше с всеки изминал ден мускулите й и цяло чудо щеше да бъде, ако и занапред можеше да разчита на себе си да стигне до съседната клетка, два пъти дневно, където охраната благородно я отвеждаше до една дупка, за да си свърши работата.

Дупка!

Уинтър, имунизирана както винаги срещу хапливия тон на Скарлет, се приведе напред с потайна усмивка.

— Хиацинт се завърна.

Скарлет сбърчи чело, а при тази новина чувствата й я затеглиха в различни посоки. Беше й известно, че Уинтър е влюбена като ученичка в този Хиацинт, но единствената й среща с него беше, когато той охраняваше чародейката и нападна нея и приятелите й.

Тя се бе убедила, че той е мъртъв, защото в противен случай би трябвало да е убил Вълка и Синдер, а това беше неприемливо.

— И? — подкани тя Уинтър.

Очите на принцесата заискриха. Понякога на Скарлет й се струваше, че е успяла да вкамени сърцето си за съвършената красота на момичето — за гъстата й свила и топлата шоколадова кожа, за златистите очи и розовите й устни. И точно тогава принцесата я поглеждаше с онзи неин поглед и сърцето на Скарлет подскачаше, и за пореден път се питаше как е възможно това да не е обаяние.

Гласът на Уинтър се сниши до заговорнически шепот.

— Твоите приятели са живи.

От това просто изречение й се зави свят. Скарлет застина неподвижно и пълна с недоверие, отказваше да повярва.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Тя падна на колене като изпусната марионетка.

— О, звезди, благодаря ви!

Те бяха живи! След като цял месец живя единствено от магарешкия си инат, Скарлет най-сетне имаше причина да се надява. Всичко беше тъй неочаквано, тъй внезапно, че главата й се замая от радост.

— Той ми каза да ти предам още — продължи Уинтър, — че Вълка много страда за теб. Всъщност по думите на Хиацинт, побърквал всички с жалостивия си вой. Колко мило, не мислиш ли?

Нещо в душата на Скарлет се пропука. Откакто пристигна на Луната, тя не беше плакала нито веднъж — без да се броят сълзите от болка и помрачено съзнание, когато я измъчваха физически и психически. Но сега всичкият страх, ужас и паника се надигнаха у нея и тя не можа да се овладее пред тази яростна атака от ридания и сълзи.

Те бяха живи. Всичките бяха живи.

Тя вече знаеше, че Синдер е някъде в космоса — слухът за проникването й в двореца на Ню Бейджин и за отвличането на императора бе стигнал даже тук, в менажерията. Дни наред оттогава изпитваше доволство, макар че лично тя нямаше нищо общо с нападението.

Но никой не беше споменал нищо за съучастници. Никой не беше обелил и дума за Вълка, Трън или за момичето от сателита, което се опитаха да спасят.

Скарлет обърса носа си и отмести мазните си коси от лицето си. Уинтър наблюдаваше емоционалния й изблик, така както човек би наблюдавал пеперуда, която се измъква от пашкула си.

— Благодаря ти — изхълца Скарлет. — Благодаря ти, че ми каза.

— Но разбира се. Ти си моя приятелка.

Скарлет потри с длани очите си и за първи път не захвана да се препира.

— А сега лакомството ти.

— Не съм гладна. — Това беше лъжа, но тя беше започнала да ненавижда зависимостта си от великодушието и щедростта на Уинтър.

— Но това е бонбон със зелена ябълка. Лунитянски деликатес, който е…

— Един от любимите ти, да, знам. Но аз не съм…

— Трябва да го изядеш. — Принцесата я погледна по онзи особен начин, който беше хем невинен, хем многозначителен. — Ще ти стане по-добре от него — продължи тя и мушна една кутия през решетките. Почака Скарлет да я поеме, сетне се изправи и прекоси пътеката до Рийо. Клекна, за да почеше любещо вълка зад ушите, сетне се приведе над заграждението и взе да събира купчината пръчки.

Скарлет вдигна капака на кутията и отвътре се показа червения като лъскав мрамор бонбон в гнездо от захар на конци. Откакто я затвориха тук, Уинтър й носеше много десерти, повечето от които съдържаха болкоуспокояващи. Макар че болката от отрязания пръст по време на разпита пред кралицата отдавна беше забравена, бонбоните помагаха на Скарлет да се справи с несгодите на съществуването в тясната клетка.

Ала щом взе бонбона от кутията, забеляза нещо, пъхнато под него. Лист, изписан на ръка.

Търпение, дружке. Те ще дойдат да те спасят.

Тя побърза да затвори капака, преди камерата над рамото й да улови текста, и с разтуптяно сърце мушна бонбона в устата си. Затвори очи и дори не почувства разпукването на обвивката, дори не усети сладко-киселия вкус на гъстия и лепкав пълнеж.

— Онова, което каза на процеса — подхвана Уинтър. Върна се при нея с наръч пръчки в ръце и ги остави така, че Скарлет да може да ги стигне. — Тогава не те разбрах, но сега ми се изясни.

Скарлет преглътна прекалено бързо. Бонбонът мина рязко надолу и парченца от обвивката издраха гърлото й. Тя се закашля и си помисли, че нямаше да е лошо, ако принцесата бе донесла и малко вода.

— Коя част? Аз бях под властта на чародея, ако помниш.

— Онази за Лин Синдер.

А, да. Частта, в която каза, че Синдер е изчезналата принцеса Селена. Истинската лунна кралица.

— Какво за нея? — Скарлет се наежи подозрително. Дали Хиацинт не беше издал нещо за плановете на Синдер да си върне трона? И на чия страна беше той, когато след няколко седмици в компанията на приятелите й се завърна при Левана?

Уинтър дълго обмисля въпроса.

— Що за човек е тя?

Скарлет прекара език по кътниците си и се замисли. Що за човек беше Синдер? Те се познаваха отскоро. Тя беше великолепен механик. Беше честна, смела и готова да направи онова, което е нужно… но Скарлет подозираше, че й липсва увереност, макар да се стараеше да го прикрие.

Освен това беше влюбена в император Каи, колкото и Уинтър бе влюбена в Хиацинт, при все че Синдер се опитваше да се преструва, че не е така.

Но това едва ли даваше отговор на въпроса на Уинтър.

— Не прилича на Левана, ако за това питаш.

Уинтър видимо си отдъхна.

Рийо, който страдаше за вниманието им, взе да скимти и се претърколи по гръб.

Уинтър грабна една пръчка от купчината и я метна. Вълкът скочи и хукна след нея.

— Твоят приятел вълкът — подхвана отдалеч Уинтър, — той от войниците на кралицата ли е?

— Вече не — рече ядно Скарлет. Вълка никога повече нямаше бъде собственост на кралицата. Не и ако тя успееше да го предотврати.

— Но е бил един от тях, а след това е извършил предателство. — В гласа на принцесата се долови замечтаност, а очите й останаха зареяни в празното пространство даже и след като Рийо се върна и пусна пръчката до оградата. — От онова, което знам за войниците й, не би трябвало да е възможно. Поне не и докато са под контрола на техния чародей.

На Скарлет неочаквано й стана горещо и разкопча ципа на горнището си. Беше се изцапало от мръсотията в клетката, от потта и кръвта, но докато го носеше, се чувстваше свързана със Земята, с фермата и баба си. То й напомняше, че е човешко същество, въпреки че я държаха в клетка.

— Чародеят на Вълка е мъртъв, но дори докато беше жив, той се бореше срещу контрола му.

— Може би са направили грешка, като са променили нервната му система.

— Не е било грешка — подсмихна се Скарлет. — Те си мислят, че са много умни, като притурят инстинктите на диви вълци. Инстинктите за преследване и убийство. Но виж Рийо. — Вълкът си беше легнал и гризеше пръчката. — Неговите инстинкти клонят също към игра и любов. Ако си имаше женска и малки вълчета, тогава инстинктите му щяха да го подтикват да ги защитава. — Скарлет нави на пръста си връзката на горнището. — Същото направи и Вълка. Защити ме.

Тя взе нова пръчка от купчината пред клетката й. Рийо вирна глава, но Скарлет само прокара пръстите си по люпещата се кора.

— Страх ме е, че никога няма да го видя отново.

Уинтър провря ръка през решетката и погали Скарлет по косата. Скарлет се изопна, но не се отдръпна. Докосване, всяко докосване беше дар.

— Не се тревожи — успокои я Уинтър. — Кралицата няма да те убие, докато си мой домашен любимец. Ще успееш да кажеш на твоя Вълк, че го обичаш.

Скарлет изръмжа.

— Аз не съм ти домашен любимец и Вълка вече не принадлежи на Левана. — Този път тя се отдръпна, а Уинтър отпусна ръката си в скута. — Изобщо не става дума, че го обичам. Просто…

Тя се подвоуми; Уинтър отново наклони глава и се вгледа в Скарлет с проницателно любопитство. Обезпокоително беше, че я анализира момиче, което често се оплакваше как стените на замъка за пореден път кървят.

— На този свят си нямам друг, освен Вълка — поясни Скарлет и метна вяло пръчката към Рийо. Тя тупна току до лапите му, а той я изгледа равнодушно, сякаш не си заслужаваше усилията. Скарлет отпусна рамене. — Имам нужда от него така, както той се нуждае от мен. Но това не е любов.

Уинтър притвори очи.

— Всъщност, Скарлет, дружке, според мен точно заради това е любов.

Глава шеста

— В тези два репортажа има интервюта на онази келнерка, Емили Монфор. — Крес прекара пръсти по нетскрийна в товарното отделение и отвори снимката на русокосо момиче, което разговаря с новинарския екип. — Казва, че в отсъствието на Скарлет наглежда фермите и градините на Беноа. Тук подмята, че работата вече й идва в повече и се шегува, че ако семейство Беноа скоро не се завърнат, ще трябва да обяви пилетата на търг. — Крес се поколеба. — Но знам ли, може би не беше шега. Не съм сигурна. О, а ето тук говори за пристигането на Трън и Синдер във фермата и колко много са я уплашили.

Тя хвърли поглед през рамо да види дали Вълка я слуша. Той беше вперил поглед в екрана, свъсил вежди, смълчан и умислен, както винаги. Когато той не отвърна, Крес се покашля и отвори нов прозорец.

— Колкото до финансите, Мишел Беноа е притежавала изцяло земята, а тези банкови извлечения показват, че данъците върху нея и търговията и досега се удържат автоматично. Ще уредя също и плащанията за наема на андроидните работници. За миналия месец не е платен, но аз ще го платя, а и по всичко личи, че тя отдавна е била лоялен клиент и пропуснатото плащане не е прекъснало работата им. — Тя увеличи зърнестата снимка. — Тази сателитна фотография е направена преди тридесет и шест часа и на нея се вижда как всички андроиди и двамата надзиратели работят на полето. — Тя прибра кичур коса зад ухото си и се обърна към Вълка. — Сметките се плащат редовно, работниците се грижат за животните и реколтата. Редовните клиенти, които чакат доставките си, сигурно са разгневени в отсъствието на Скарлет, но в момента това е най-лошото. По моите изчисления стопанството може да се поддържа още… около два-три месеца.

Вълка не отмести отчаяния си поглед от сателитната снимка.

— Тя обича фермата.

— И фермата ще я чака, когато я върнем там. — Крес се постара да прозвучи оптимистично. Щеше й се да добави, че Скарлет ще бъде добре, че с всеки нов ден се приближават повече към спасението й, но прехапа език. Думите толкова много се подмятаха насам-натам, че напоследък бяха взели да губят смисъла си даже и за нея.

В действителност никой нямаше понятие нито дали Скарлет още е жива, нито в какво здраве ще е я открият. Вълка знаеше това най-добре от всички.

— Има ли още нещо, което искаш да потърся?

Той понечи да поклати глава, но се спря. Очите му се стрелнаха към нея със зорко любопитство.

Крес преглътна. Макар да беше посвикнала с Вълка, откакто бяха заедно на кораба, той все още донякъде я ужасяваше.

— Можеш ли да откриеш информация за хора на Луната?

Момичето отпусна рамене със съжаление.

— Ако можех да науча нещо за нея досега, аз…

— Не Скарлет — рече той с дрезгав глас, когато произнесе името й. — Чудех се за родителите си.

Крес примигна. Родители? Никога не си беше представяла, че Вълка има родители. Мисълта, че този грамаден мъж някога е бил дете, неспособно само да се грижи за себе си, дете, което някой е обичал, просто не пасваше на вида му. Но нали всички те са били деца някога.

— О, добре — запъна се тя и приглади полата на износената си памучна рокля, която взе от сателита преди цяла вечност, както й се струваше. Макар че изкара цял ден с една от военните униформи, които намери в отделението за екипажа, Крес цял живот ходеше боса и облечена с някоя семпла рокля и затова тази й се стори тежка и неудобна. Освен това всичките панталони й бяха твърде дълги.

— Мислиш ли, че ще ги срещнеш? Когато отидем на Луната?

— Това не е от първостепенно значение. — Вълка изрече думите като генерал, но лицето му издаде чувствата му. — Но не бих имал нищо против да науча дали още са живи. Може би някой ден пак ще ги видя. — Раздвижи челюстта си. — Бях на дванадесет, когато ме отведоха. Сигурно смятат, че съм мъртъв. Или че съм станал чудовище.

Тези думи развълнуваха Крес и тя усети физическа болка в гърдите си. Шестнадесет години баща й мислеше, че и тя е мъртва, а на нея й казаха, че родителите й доброволно са я пожертвали, защото е родена щит. Тя тъкмо се събра с баща си, когато той почина от летумозис — чумата, донесена от лунните хора — в лабораториите на двореца в Ню Бейджин. Крес се опита да скърби за смъртта му, но повече тъгуваше за това, че изобщо е имала баща и за изгубеното време, в което можеха да се опознаят.

Тя все така мислеше за него като за доктор Ърланд, странното, темерутесто старче, започнало лотарията с киборгите в Източната република. Което търгуваше незаконно с щитове в Африка.

Но той беше и мъжът, който помогна на Синдер да избяга от затвора.

Беше извършил толкова много неща — едни добри, други ужасни. И всичко, каза й Синдер, защото бе решен да сложи край на царуването на Левана.

Да отмъсти за дъщеря си. Да отмъсти за нея.

— Крес?

Крес подскочи.

— Извинявай. Аз не… не мога да вляза оттук в компютрите на Луната. Но веднъж да кацнем там…

— Все едно. Това няма значение. — Вълка се подпря на пилотската кабина и зарови пръсти в рошавата си коса. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се свлече на земята, но това беше обичайният му вид през последните дни. — Скарлет стои на първо място. Нищо друго.

Крес си помисли да каже, че свалянето на Левана и възкачването на Синдер на трона също са неща от прилична важност, но не посмя да отвори уста.

— Ти споменавал ли си за родителите си на Синдер?

Вълка наклони глава.

— Защо?

— Не знам. Нали тя каза, че на Луната нямаме никакви съюзници… и че би било добре да имаме повече връзки там. Може би те биха ни помогнали…

Погледът му стана мрачен — замислен, но и ядосан.

— Това ще ги изложи на опасност.

Крес прехапа долната си устна.

— Струва ми се, че Синдер се кани да изложи на опасност доста хора. — Портскрийнът й звънна и тя изключи автоматичната аларма. — Време е за капките за очи на капитана. Имаш ли нужда от нещо друго?

— Засега само да се движим по-бързо.

Крес клюмна.

— Говорех по-скоро за… храна. Кога за последен път си ял?

Раменете на Вълка се свиха към ушите му и виновният му вид стигаше на Крес да разбере отговора. Тя беше чувала слухове за ненаситния му апетит и ускорения му метаболизъм, който не му даваше покой и вечно го караше да се движи насам-натам. Но откакто се качи на кораба, в поведението му нямаше нищо подобно и Крес знаеше, че Синдер много се тревожи за него. Вълка възвръщаше радостта си единствено когато обсъждаха стратегията за революцията на Синдер и тогава юмруците му се свиваха като на боеца, който се очакваше да бъде.

— Добре. Отивам да помогна на капитана. — Крес се изправи, събра кураж и като сложи ръка на хълбока си, заговори с най-настойчивия си тон. — А ти ще отидеш в корабната кухня и ще си направиш сандвич. Трябва да пазиш силите си, ако искаш да си полезен на нас и на Скарлет.

Вълка вдигна вежди при нейната проява на здрав разум.

Крес се изчерви.

— Или поне… хапни малко консервирани плодове.

Изражението му се смекчи.

— Добре.

— Добре. — Тя си пое дълбоко въздух, грабна портскрийна и тръгна към каютите на екипажа.

— Крес?

Тя спря и се обърна, но скръстил ръце, Вълка се бе втренчил в пода. Явно се чувстваше толкова неловко, колкото и Крес обикновено.

— Благодаря ти.

Сърцето й се преизпълни от съчувствие. Утешителните думи напираха на езика й — Тя ще се оправи. Всичко ще бъде наред със Скарлет. – Но Крес, вместо да ги изрече, ги преглътна.

— За нищо — каза, обърна се и тръгна по коридора.

Кабината на Трън беше последната вляво, точно преди кухнята. Беше най-голяма, тъй като беше предназначена за капитана, и единствената, в която нямаше двойно легло. Крес беше влизала тук много пъти, за да помага на Трън да си сложи капките за очи, които доктор Ърланд приготви за увредения му оптичен нерв, но никога не се задържаше задълго. Дори при широко отворена врата, пространството й се струваше твърде интимно, твърде лично. На едната стена се мъдреше карта на Земята, осеяна с бележки на ръка и знаменца, които показваха местата, на които Трън е бил, и онези, които искаше да посети, а по писалището му бяха пръснати дузина макети на различни космически кораби, в това число и един на „Рампион 214“. Леглото никога не беше оправено.

При първото си посещение в кабината, Крес попита Трън за картата и, очарована, го слуша да й разказва за местата, които й показа: от древни руини до процъфтяващи метрополиси, от тропически гори до бели плажове. Описанията му изпълниха Крес с копнеж. Тя беше щастлива тук — корабът беше по-просторен, отколкото на сателита, а връзките, които създаваше с останалия екипаж, й приличаха на приятелство. Но тя не видя почти нищо от Земята, а мисълта да зърне всичко това, докато стои до Трън и пръстите им са преплетени… фантазията всеки път караше сърцето й да тупти като побесняло.

Когато Крес стигна края на коридора, завари вратата отворена, а Трън седеше в средата на пода и държеше портскрийн на една ръка разстояние.

— Капитане?

На лицето му изгря усмивка. Видът му бе тъй палаво доволен, че Крес се препъна и едва се задържа на рамката на вратата.

— Крес! Влизай! — Той протегна ръка, като че можеше да я привлече с вакуум.

Когато стигна до него, Трън взе да опипва въздуха, докато я улови за китката, и я дръпна да седне до него.

— Най-сетне има резултат. — Със свободната си ръка той пак повдигна порта.

Крес примигна към малкия екран. По него вървеше някаква драма, но звукът беше спрян.

— Счупен ли е?

— Не, разтворът! Действа. Мога да виждам… — Той пусна ръката й и размаха пръст по посока на екрана. — … някаква синкава светлина. И лампите на тавана. — Той отметна глава назад с широко отворени очи. Зениците му се бяха разширили, опитвайки да поемат колкото може повече информация. — По-жълти са от екрана. Това е. Светлина и тъмнина. И размазани сенки.

— Чудесно! — Според доктор Ърланд зрението на Трън трябваше да се възвърне след седмица, седмица и нещо, но тя беше дошла и отминала без никакво подобрение. Сега наближаваше третата седмица, откакто използваха разтвора, и Крес знаеше, че чакането е изхабило дори неуморния оптимизъм на Трън.

— Знам. — Трън стисна очи и отново сведе глава. — Само дето получавам главоболие.

— Не бива да прекаляваш. Ще ги пренатовариш.

Той кимна и притисна очите си с ръка.

— Дали пак да не си сложа превръзката за очи. Докато нещата започнат да идват на фокус.

— Тя е горе. — Крес стана и откри превръзката и шишенцето с капките — почти празно — сгушени сред макетите. Когато се обърна, Трън се взираше в нея, или през нея, с напрегнато чело. Тя застина.

Много време мина, откакто той я погледна, а в онзи миг и двамата се бореха за живота си. Това се случи, преди той да отреже косата й. Понякога Крес се чудеше какво ли помни Трън за външния й вид и какво ли щеше да си помисли, когато отново я видеше… на практика за първи път.

— Виждам сянката ти — рече той и наклони глава. — Нещо като размазан силует.

Крес преглътна и сгъна превръзката в ръката си.

— Почакай, не бързай — каза му, като се престори, че мисълта той да я огледа отвсякъде, да прочете по лицето й всяко неизречено признание изобщо не я плаши. Тя засмука течността с капкомера. — Разтворът почти свършва. До утре сутринта няма да остане, но според бележките на лекаря оптичният ти нерв ще се лекува без капки още няколко седмици.

— Да се надяваме, че това е било достатъчно. — Трън наклони главата си назад, за да може Крес да му сложи разтвора в очите. — Аз и бездруго си мислех, че трябва сам да почна да си слагам.

Стомахът й се сви и тя спря, а капката увисна на връхчето на капкомера.

— Защо?

— Не ми харесва да виждам размазани сенки. — Той огъна превръзката между пръстите си. — Иска ми се в някой от идните дни просто да отворя очи и да те видя.

Руменина заля страните й, но тя осъзна дълбочината на думите му чак когато той се разсмя и се почеса по ухото.

— И останалите също де.

Тя заглуши напиращата радостна усмивка и се прокле, че отново, за стотен път, даде простор на надеждите си, и то когато Трън ясно показа, че гледа на нея като на добър приятел, верен член на екипажа му, и нищо повече. След битката на покрива на двореца той не се опита да я целуне повече нито веднъж. Понякога Крес си мислеше, че флиртува с нея, но тогава капитанът започваше флирт със Синдер или с Ико и тя си спомняше, че едно докосване тук и една усмивка там не значеха нищо за него.

— Разбира се — рече тя и обгърна с длан лицето му, за да не мърда, докато изстиска капкомера. — Разбира се, че искаш да видиш всички.

Тя потисна въздишката си. Трябваше да се научи да не се взира толкова често в него, както беше свикнала, иначе нямаше да може да скрие факта, че въпреки всичките опити на Трън да я убеди в обратното, тя още беше отчаяно влюбена в него.

Глава седма

Хиацинт се събуди сепнат. Беше мокър, лепкав и миришеше на сяра. Гърлото и дробовете му горяха — не от болка, по-скоро сякаш се бяха отнесли грубо с него и искаха да се уверят, че това няма да остане незабелязано. Инстинктът му подсказваше, че не го грози непосредствена опасност, но обърканите му мисли го изправиха на нокти. Когато отвори очи, ярката светлина над него нахлу в ретините му. Той сви лице в болезнена гримаса и ги затвори отново.

Мигом го заляха спомени. Процесът. Боят с камшик. Четиридесетте умопомрачителни часа, които изкара, вързан за онзи слънчев часовник. Дяволитата усмивка, която Уинтър отправи само на него. Количката, с която го отведоха в болницата, и лекарят, който подготви тялото му за имерсията.

Все още се намираше в болницата, в суспенсора, който поддържаше жизнените му функции.

— Не мърдай — рече нечий глас. — Още не сме свалили капилярите.

Капиляри. Думата звучеше твърде кърваво, твърде органично за това чудо, в което го бяха натикали.

Усети ощипване по ръката си и кожата му се изпъна, когато измъкнаха иглите от вените му, сетне се чу пукането на електродите и сензорите бяха свалени от гърдите и скалпа му, а жичките останаха заплетени в косата му. Той отново опита да отвори очи и примигна срещу ярката светлина. Над него се надвеси лекар.

— Можеш ли да седнеш?

Хиацинт изпробва пръстите си, като ги сви в гъстата субстанция, подобна на гел, върху която лежеше. Улови се за стените на суспенсора и се повдигна. Никога преди не беше влизал тук — никога не го бяха ранявали така, че да има нужда от това, и въпреки първоначалното объркване при събуждането си, вече чувстваше ума си удивително бистър.

Погледна тялото си. Остатъци от синята субстанция в суспенсора бяха полепнали по пъпа му, космите на краката му и по кърпата, която бяха увили около кръста му.

Хиацинт опипа единия от неравните белези на корема си, който изглеждаше така, сякаш е заздравял преди години. Не беше зле.

Лекарят му подаде детска чашка, пълна със сладка оранжева течност. Младият мъж огледа чистата му престилка, табелката с имената на гърдите му, деликатните ръце, които бяха свикнали да държат портскрийн и спринцовки, а не пистолети и ножове. Прободе го завист, спомни си, че ако имаше избор, щеше да е по-близо до живота, който сам би си избрал. Но като го взе в кралската стража, Левана направи избора вместо него. При все че тя никога не изричаше гласно заканата си, Хиацинт от самото начало знаеше, че Уинтър ще бъде наказана, ако своеволно престъпи волята й.

Мечтата му да стане лекар отдавна бе изгубила значението си.

Той глътна наведнъж течността и с нея преглътна и мислите си. Мечтанието беше за хора, които си нямаха друга работа.

Лекарството горчеше, но горенето в гърлото му взе да преминава.

Хиацинт подаде чашката на лекаря и тогава забеляза фигура до вратата, подминавана от лекарите и сестрите, които щъкаха напред-назад край килийките с останалите хиляди суспенсори, проверяваха данните и ги записваха на портскрийновете си.

Чародеят Еймъри Парк. С по-самодоволен вид от всякога, с прекрасната си ослепително бяла роба. Новата любима хрътка на кралицата.

— Сър Хиацинт Глина, изглеждате освежен.

Хиацинт не знаеше дали след потапянето му в суспенсора гласът няма да му изневери, а не му се щеше първите му думи към чародея да прозвучат като жалко крякане. Той обаче се покашля и всичко му се видя почти нормално.

— Имам за задача да те заведа на аудиенция при Нейно Величество. Ти изгуби достойната си служба в кралския антураж, но ние пак смятаме да те използваме. Вярвам, че си готов да се върнеш към изпълнението на дълга си.

Хиацинт се опита да скрие облекчението си. Последното нещо, което бе искал, е отново да го назначат за личен страж на главния чародей, особено сега, когато Еймъри заемаше този пост. Той изпитваше особено отвращение към този човек, за когото се носеше мълва, че с манипулациите си е обезчестил не една от дворцовите прислужници и чийто похотлив поглед твърде, твърде често се спираше върху Уинтър.

— Да, готов съм — отвърна той. Гласът му беше леко дрезгав, но не неприятен. Той отново преглътна. — Бих ли могъл да помоля за нова униформа? Кърпата ми се вижда неподходяща за поста ми.

Еймъри се изсмя.

— Една от сестрите ще те отведе до душовете, където униформата ти ще те чака. Ще се срещнем пред оръжейната, когато си готов.

Подземията на Лунния дворец бяха изсечени в отдавна изпразнени от лава галери, стените им бяха направени от мек черен камък, а светлината идваше от разположени нарядко глобуси. Кралицата и придворните никога не слизаха тук и поради тази причина никой не си бе дал труда да ги разкраси, така че да прилягат на останалата част от двореца с искрящо белите повърхности и кристалните прозорци без отражение.

На Хиацинт му харесваше тук. В подземието човек лесно забравяше, че се намира под столицата. Белият град Артемизия, с огромното езеро от кратер и високите заострени върхове на кулите беше построен върху солидните основи на мозъчното промиване и манипулацията. В сравнение с него галерите бяха студени, груби и естествени точно като пейзажа извън купола. Те бяха непретенциозни. Не бяха накичени с пищни, крещящи украси, за да прикрият ужасите, които се случваха между стените им.

Хиацинт вървеше енергично към оръжейната. Болката беше отминала напълно, но оставаше споменът за всеки удар на шиповете и предателството на собствената му ръка, която стискаше камшика. Това предателство обаче беше нещо, с което бе свикнал. Откакто стана член на кралската стража, тялото не му принадлежеше изцяло.

Поне си беше у дома — за добро или за лошо. Отново можеше да бди над своята принцеса. Отново в ръцете на Левана.

Чиста сделка.

Хиацинт зави към оръжейната и отпъди Уинтър от мислите си. Тя застрашаваше тъй трудно спечелената му неутралност. Започнеше ли да мисли за нея, веднага усещаше как дъхът му секва.

От Еймъри нямаше и следа, но пред решетъчната врата стояха на пост двама стражи, а на писалището вътре — трети. Всички те носеха сиво-червената униформа на кралската стража досущ като тази на Хиацинт, само че без металните руни на гърдите. Рангът на Хиацинт беше по-висок от техния. Той се страхуваше, че ще изгуби поста си в гвардията след бягството с Лин Синдер, но явно предателството му спрямо нея все пак не бе отишло напразно.

— Хиацинт Глина — рече той, щом приближи писалището, — явявам се, за да бъда възстановен на поста си по заповед на Нейно Величество.

Стражът прегледа една холографска таблица и кимна отсечено. Втора решетка изпълваше стената зад гърба му, а в нейните сенки се криеха лавици с оръжие. Мъжът взе една кутия с пистолет и амуниции и я плъзна по писалището през дупките в решетката.

— Имаше и нож.

Мъжът се намръщи, сякаш липсващият нож беше най-голямото усложнение за деня му и клекна, за да погледне в шкафа.

Хиацинт свали магазина на пистолета и докато мъжът ровеше в шкафа, го презареди. После пъхна пистолета в кобура, а мъжът хвърли на писалището ножа му. Той се плъзна и полетя, но Хиацинт го улови във въздуха, преди острието да се забие в бедрото му.

— Благодаря — измърмори и се обърна.

— Предател — изрече тихо единият от стражите на вратата.

Хиацинт завъртя ножа под носа на мъжа, после го пъхна в ножницата на колана си, без да си направи труда да погледне мъжа в очите. Ранното му израстване в армията му бе спечелило куп врагове — идиоти, които вярваха, че си е послужил с измама, за да получи такъв желан пост толкова млад. А в действителност кралицата просто искаше да го държи под око, а чрез него и Уинтър.

Той се отдалечи, а тракането на ботушите му отекна в галерията. Зави зад ъгъла и нито трепна, нито забави крачка, когато забеляза Еймъри да го чака до асансьора.

На шест крачки от него Хиацинт спря и удари юмрук в гърдите си.

Еймъри се отмести и разпери ръка към вратите на асансьора. Дългият бял ръкав на робата му се развя.

— Да не караме Нейно Величество да ни чака.

Хиацинт влезе в асансьора, без да спори, и зае обичайното си място до вратата, притиснал ръце в тялото си.

— След процеса с Нейно Величество обсъдихме ролята ти тук — рече Еймъри, щом вратите се затвориха.

— Готов съм да служа. — Единствено годините практика прикриха погнусата, която думите оставиха в устата му.

— Ние желаем отново да повярваме в твоята преданост.

— Аз ще служа на Нейно Величество така, както тя намери за добре.

— Добре. — Тънката усмивчица отново се появи, но този път от нея го полази странен хлад. — Защото Нейно Кралско Височество, самата принцеса, отправи молба за теб.

Стомахът на Хиацинт се сви. Нямаше как да остане безразличен и мислите му се впуснаха една през друга.

Ах, моля ви, моля ви, омразни звезди! Дано само Уинтър да не е направила някоя глупост!

— Ако твоята работа отговори на очакванията на Нейно Величество — добави Еймъри, — ние ще те върнем на предишния ти пост в двореца.

Хиацинт наклони глава.

— Благодаря от сърце за възможността да се докажа.

— Нямам никакво съмнение по този въпрос, сър Глина.

Глава осма

Вратите на асансьора се отвориха към солара на кралицата — осмоъгълна стая с прозорци от всички страни. Цилиндричният асансьор също беше стъклен и се издигаше в средата на стаята, така че нито една част от гледката да не остане скрита. Декорът беше прост — тънки бели колони и стъклен купол отгоре, който беше умален модел на купола над града. Тази кула, по-точно тази стая, беше най-високата точка в Артемизия и изгледът към искрящо белите сгради под тях и всички звезди, които грееха като скъпоценни камъни отгоре, бяха единствената украса, от която се нуждаеше.

Хиацинт беше идвал тук няколко пъти със Сибил, но никога на аудиенция при кралицата. С усилие на волята той се застави да остане равнодушен. Ако се страхуваше, кралицата можеше да усети, а последното нещо, което искаше, беше някой да постави под съмнение предаността му към короната.

Макар че на един подиум бе поставен изящен стол, кралицата стоеше права до прозорците. Стъклото бе кристално прозрачно и по него не се виждаше и сянка от отражение. Хиацинт не знаеше как успяват да направят това стъкло, но то беше навсякъде в двореца.

Сър Джерико Солис, капитанът на гвардията и технически висшестоящ на Хиацинт, също присъстваше, но Хиацинт дори не го удостои с поглед.

— Кралице моя — поде Еймъри, — повикахте сър Хиацинт Глина.

Кралицата се обърна и Хиацинт падна на едно коляно.

— Можеш да станеш, Хиацинт. Колко мило от твоя страна, че дойде.

Ах, колко очарователно. Ще рече човек, че са му дали избор.

Но той се изправи и се осмели да я погледне в очите.

Кралица Левана беше ужасно красива — с коралови устни и млечнобяла като мрамор кожа. Всичко, естествено, се дължеше на обаянието й. Нямаше човек, който да не го знае, но какво от това. Погледнеше ли я някой смъртен, и дъхът му секваше.

Обаче — и Хиацинт спотаи тази мисъл в главата си — видеха ли принцесата, дъхът им секваше, сърцата им спираха.

— Сър Глина — рече кралицата с мелодичен глас, който нямаше нищо общо с грубостта й на процеса. — С Еймъри обсъдихме твоето изненадващо и все пак радостно завръщане. Бих искала скоро да те видя на стария ти пост. Без теб гвардията ни е по-уязвима.

— На вашите заповеди, кралице.

— Аз взех под внимание съобщението, което си изпратил на чародея Мира преди смъртта й, както и двугодишната ти предана служба. Освен това сформирах екип, който да разследва твърденията ти за това… устройство, което Лин Гаран е изобретил, и по всичко личи, че си бил прав. Преди много години на една научна конференция той е разкрил прототип, наречен от него биоелектрическо предпазно устройство. Оказа се, че това откритие реши една мистерия, на която моите специални войници са се натъкнала по-рано тази година. Вече знаем, че Лин Синдер не е била единственият човек с инсталирано устройство. Мишел Беноа, жената, която години наред се е грижила за нея, също е имала такова устройство. Можем само да гадаем колко още съществуват.

Хиацинт не отрони и дума, но при тази новина сърцето му се преизпълни от радост. Синдер беше уверена, че не са били произвеждани други устройства, но може би тя е сгрешила. И ако е сгрешила… ако имаше още устройства… той може би щеше да успее да намери едно и за Уинтър. За да я спаси.

— Както и да е — рече Левана и махна с ръка във въздуха. — Вече търсим начини да не позволим подобно изобретение да достигне земния пазар. Но причината, поради която те повиках, беше да обсъдим какво да правим с теб. А аз имам наум една специална роля, сър Глина. Роля, която, струва ми се, няма да ти бъде неприятна.

— Моето мнение е без значение.

— Вярно, но мненията на доведената ми дъщеря имат някаква тежест. Във вените на Уинтър може и да не тече моята кръв, но хората признават, че тя е част от семейството, истинска любимка в двора. А аз толкова много обичах баща й. — Тя изрече последните думи с тиха въздишка, ала Хиацинт не можа да каже дали е истинска, или не. Кралицата се обърна с гръб.

— Нали помниш, че бях там, когато Еврет беше убит — каза Левана, гледайки пълната Земя през прозорците. — Той издъхна в ръцете ми. Последното му желание беше да се погрижа за Уинтър, нашата добра дъщеричка. Ти на колко години беше, Хиацинт, когато той почина?

С усилие на волята Хиацинт отпусна раменете си.

— На единадесет, Ваше Величество.

— Помниш ли го ясно?

Младият мъж стисна зъби, без да знае какво се иска от него да каже. Бащата на Уинтър и бащата на Хиацинт бяха кралски стражи и много близки приятели. Хиацинт беше израснал, възхищавайки се от Еврет Хейл, който бе запазил поста си дори след сватбата с Левана, принцеса по онова време. Той продължи службата си като страж дори след смъртта на кралица Чанъри, изчезването на Селена и възкачването на Левана на трона. Често повтаряше, че няма никакво желание да седи на трона до нея, а още по-малко да сяда между надутите и важни семейства на Артемизия, да пие вино с тях и да дебелее.

— Спомням си го достатъчно добре — рече той най-накрая.

— Той беше добър мъж.

— Да, Ваше Величество.

Левана погледна пръстите на лявата си ръка. Там не се виждаше брачната халка — или поне тя не му позволяваше да я види.

— Аз го обичах много — повтори кралицата и Хиацинт щеше да й повярва, ако смяташе, че е способна на подобно нещо. — Смъртта му едва не ме погуби.

— Разбира се, кралице моя.

Еврет Хейл беше убит посред нощ от един жаден за власт чародей и Хиацинт още помнеше колко тежко Уинтър преживя смъртта му. И колко безполезни се оказаха всичките му опити да я утеши и развлича. Помнеше и тъжния слух — как Еврет е загинал, защитавайки Левана и как тя е отмъстила за смъртта му, забивайки нож в сърцето на чародея.

Говореше се, че тя е ридала часове наред след това.

— Да, добре. — Левана отново въздъхна. — Докато го държах в предсмъртния му час, аз дадох дума да предпазя Уинтър — и без да я бях дала, пак щях да се погрижа за нея. Тя най-сетне е моя дъщеря.

Хиацинт замълча. Запасите му от безсмислени отговори се изчерпваха.

— И какъв по-добър начин да я защитя от това да назнача за неин страж човек, чиято загриженост за нейното здраве се равнява на моята? — Тя се усмихна, но в усмивката й се долови и намек на подигравка. — Всъщност самата Уинтър помоли да ти дадем този пост. Обикновено нейните предложения се коренят в безсмислици, но този път дори аз трябваше да призная, че идеята има достойнства.

Сърцето на Хиацинт затуптя лудо въпреки старателните му усилия да остане безразличен. Той? В личната стража на Уинтър?

Това беше мечта и същевременно кошмар. Кралицата беше права — на никого другиго не можеше да се има доверие, че ще се погрижи тъй добре за безопасността й. В много отношения той отдавна гледаше на себе си като на неин личен телохранител — със или без званието.

Но да бъде неин страж, не беше същото като да бъде неин приятел, а на него вече му ставаше трудно да върви по тънката граница помежду им.

— Смяната на стражата става в 19:00 — рече кралицата и се обърна пак към прозорците. — Ще се явиш на служба тогава.

Той прочисти гърлото си.

— Да, кралице моя. — И се обърна да си върви.

— О, и, Хиацинт?

По гърба му полази страх. Той стисна зъби и отново се обърна към кралицата.

— Ти сигурно не знаеш, че в миналото сме срещали… затруднения с охраната на Уинтър. Тя е малко неуправляема, склонна е да се отдава на детински игри и фантазии. Не изпитва никакво уважение към ролята си на принцеса и член на кралския двор.

Хиацинт зарови отвращението си дълбоко, дълбоко, чак на дъното на душата си, където и сам не би могъл да го почувства.

— Какво бихте искали да направя?

— Искам да я държиш под контрол. Надеждата ми е, че привързаността й към теб ще я накара да се държи по-въздържано. Сигурна съм, че ти си даваш сметка, че момичето скоро ще стане за женене. Аз тая надежди за нея и няма да допусна да донесе унижение на двореца ни.

Ще стане за женене. Унижение. Въздържание. Погнусата му се превърна в камък, но лицето му остана спокойно, докато се покланяше.

— Да, кралице моя.

Уинтър стоеше, допряла ухо на вратата на покоите си, опитвайки се да затаи дъх до степен, че й се зави свят. Стоеше в очакване и по тялото й пълзяха хиляди дребнички мравки.

В коридора цареше тишина. Мъчителна, убийствена тишина.

Тя духна една къдрица от лицето си и хвърли поглед на холографа на Луната близо до тавана на стаята й, който показваше движението на слънчевата светлина и сенките, и към стандартизирания дигитален часовник под него. 18:59.

Уинтър изтри в роклята си потните си длани. Пак се ослуша. Отброи секундите наум.

Ето на! Стъпки. Твърдият, отсечен тропот на ботуши.

Прехапа устни. Левана не беше потвърдила, че молбата на Уинтър ще бъде удовлетворена — момичето дори не знаеше дали мащехата й ще обмисли молбата й, но и това беше възможно. Беше възможно.

Гвардеецът, който през изминалите четири часа стоеше като статуя пред покоите й, бе освободен от поста си и си тръгна. Стъпките му бяха съвършен метроном на онези, които тъкмо се чуха.

Последва кратко шумолене, докато новият страж се наместваше до стената на коридора — последната защитна линия, в случай че шпионин или убиец нападне принцесата, и първият човек, отговорен да я отведе оттук, ако безопасността на двореца Артемизия бъде изложена на риск.

Тя стисна очи и допря дланта си до стената, сякаш през камъка щеше да почувства биенето на сърцето му.

Вместо него усети нещо топло и лепкаво.

Възкликна уплашено и отдръпна ръка; дланта й бе изцапана с кръв.

Разстроена, отметна назад коса с кървавата си ръка, но в миг я спусна напред.

— Не — изсъска Уинтър на онзи демон, който беше решил, че тъкмо сега е най-подходящият момент да й прати виденията.

Отново затвори очи и отброи от десет до едно. Когато ги отвори, кръвта бе изчезнала и ръката й беше чиста.

Тя изхриптя, нагласи роклята си и отвори вратата, колкото да подаде глава навън. Обърна се към стража статуя отпред и сърцето й се изпълни с радост.

— О, тя е казала „да“! — изпищя Уинтър и отвори вратата докрай. Изтопурка покрай Хиацинт и застана пред него.

И да я беше чул, той не отговори.

И да я беше видял, не го показа с нищо.

Изражението на лицето му беше каменно, очите му се взираха нейде над главата й.

Уинтър кимна — колкото от раздразнение, толкова и от разочарование.

— О, моля те — рече тя, застана на пръсти, опря гърди в гърдите му, което не беше проста работа. Хиацинт имаше безупречна стойка и тя залитна назад. — Нужно ли е всичко това?

Пет ужасни секунди изминаха, в които тя сякаш се взираше в манекен, но сетне Хиацинт пое бавно въздух и рязко издиша. Погледна я.

Това беше всичко. Една въздишка. Един поглед.

Но това отново го превърна в човек и тя засия:

— Цял ден те чакам, за да ти покажа нещо. Ела вътре.

Уинтър мина бързо край него и се оттегли в стаята си. Подскачайки, стигна до писалището в другия край на стаята, където бе закрила творението си с чаршаф. Взе двата му края и се обърна към вратата.

И зачака.

— Хиацинт?

Почака още малко.

Изпухтя, пусна чаршафа и с гневни крачки се върна в коридора. Хиацинт не беше мръднал. Уинтър скръсти ръце на гърдите си, подпря се на рамката на вратата и го огледа. В гвардейската си униформа той винаги я караше да изпитва сладко-горчив вкус. От една страна, беше невъзможно да не забележи колко хубав и внушителен изглеждаше в нея. От друга, униформата го бележеше като собственост на кралицата. Но днес той беше особено красив — тъй скоро излекуван след процеса и ухаещ на сапун.

Тя знаеше, че я вижда как стои и се взира в него. И беше бясна, че я пренебрегва с такова противно хладнокръвие.

Уинтър потупа с пръст лакътя си и рече без следа от вълнение:

— Сър Хиацинт Глина, под леглото ми се крие убиец.

Хиацинт изопна рамене. Стисна зъби. Още три секунди изминаха, преди той да се отдели от стената и да влезе в стаята й, без да я погледне. Подмина покритата изненада на писалището й и влезе право в спалнята. Уинтър го последва, затваряйки вратата.

Щом стигна до леглото, Хиацинт клекна и повдигна покривката.

— Изглежда, убиецът се е измъкнал този път, Ваше Височество. — Изправи се и се обърна към нея. — Извикайте ме, ако се върне.

Закрачи към вратата, но Уинтър се изпречи на пътя му и му се усмихна кокетно.

— Ще те повикам — рече тя и се надигна на пръсти. — Но докато си тук…

– Принцесо!

Гласът му прозвуча предупредително, но тя не му обърна внимание. Влезе заднешком в салона, дръпна чаршафа и откри пред него модел на слънчевата им система с големината на маса, където планетите висяха на копринени нишки.

— Та-да!

Тя започна да си играе с планетите. Хиацинт не се приближи, но и не излезе от стаята.

Уинтър завъртя леко оцветените сфери, всяка от които се движеше в отделна орбита.

— Идеята ми хрумна, когато обявиха годежа — рече тя. Земята завърши една пълна обиколка около Слънцето, сетне постепенно спря. — Това трябваше да е сватбеният подарък за император Каито, преди… Както и да е. Работата ме разсейваше, докато теб те нямаше. — Изпърха с мигли и се осмели да погледне нервно Хиацинт. Той беше втренчил поглед в модела. — Помага, нали разбираш, да се съсредоточиш върху нещо. Да обмисляш подробностите.

Работата й помагаше да държи мислите си в ред, да запази здравия си разум. Халюцинациите й бяха започнали, когато беше на тринадесет, малко повече от година, след като взе решението никога повече да не използва обаянието си, никога повече да не манипулира нечии чужди мисли и чувства, никога повече да не се заблуждава, че подобна неестествена сила е безобидна. Хиацинт, който още не беше станал страж, часове наред я бе развличал с игри, конструктори и пъзели. От години безделието беше неин враг. Уинтър се чувстваше най-сигурна единствено в онези мигове, в които умът й всецяло се съсредоточаваше върху дадена задача, все едно колко тривиална беше тя.

Изработването на модела без Хиацинт беше донякъде скучно, но усещането, че тя контролира тази мъничка галактика, й беше приятно, когато в собствения й живот почти нищо не зависеше от нея.

— Какво ще кажеш?

Хиацинт въздъхна примирен и пристъпи напред да огледа творението й, в което всяка планета имаше своя собствена орбитална пътека.

— Как го измайстори?

— Поръчах на господин Санфорд да го проектира и да направи скелета. Но сама изрисувах планетите с бои. — Тя с радост видя кимването на впечатления Хиацинт. — Надявах се да ми помогнеш със Сатурн. Само той остана небоядисан и аз си казах… аз ще направя пръстените, ако ти искаш да изработиш планетата… — Гласът й секна. Лицето му отново бе станало каменно. Погледна пръстите му и видя как побутна Луната около Земята — господин Санфорд бе направил малка орбита и за Луната около синята планета и според Уинтър това беше просто възхитително.

— Съжалявам, Ваше Височество — рече Хиацинт и отново изпъна тяло. — Аз съм на пост. Не бива дори да влизам тук и вие знаете това.

— Съвсем сигурна съм, че за първи път го чувам. Струва ми се, че можеш да ме пазиш даже по-добре вътре, отколкото отвън. Ами ако някой се вмъкне през прозореца?

Устните му се извиха в горчива усмивка. И на двамата им беше ясно, че никой няма да се вмъкне през прозореца, но той не възрази. Вместо това се приближи и сложи ръце на раменете й. Жестът беше нечуван, неочакван. Не точно като „Валса на затъмнението“, но кожата й пак потръпна приятно.

— Щастлив съм, че те пазя — рече той. — Бих сторил всичко за теб. Ако под леглото ти имаше убиец, щях да поема куршума му, без да се замисля, без да се налага никой да ме манипулира.

Тя се опита да го прекъсне, но той говореше едновременно с нея.

— Но когато съм на пост, не можеш да очакваш нищо повече от мен, освен да бъда твой телохранител. Не твой приятел. Левана отдавна знае, че съм твърде близък с теб, че съм загрижен за теб повече, отколкото трябва…

Тя сбърчи вежди и отново се опита да го прекъсне, като си мислеше, че това изречение заслужава повече пояснения, но Хиацинт не спираше да нарежда:

— … и няма да й дам друг повод да ме държи в ръцете си. Нито пък теб. Няма да бъда поредната пешка в играта й. Разбираш ли?

Най-сетне мълчание, а на нея свят й се виеше, докато се опитваше да осмисли признанието му — какво искаш да кажеш с това, че си загрижен за мен повече, отколкото трябва? — без да оспорва страховете му.

— Ние отдавна сме пионки в играта й — отвърна тя. — Аз съм пионка в играта й от деня, в който тя се омъжи за баща ми, а ти от деня, в който те взеха в гвардията.

Той стисна устни и понечи да се отдръпне — продължителното докосване беше прекрачило стотици професионални граници, — но Уинтър хвана ръцете му и ги стисна с все сила.

— Просто си помислих… — Тя се поколеба. Изведнъж забеляза колко по-големи бяха станали ръцете му след последния път, в който ги бе държала. Тази мисъл я сепна. — Помислих си, че няма да е зле от време на време да слизаме от шахматната дъска.

Хиацинт я погали с палци по пръстите — само веднъж, като тик, който трябваше да бъде усмирен.

— Би било чудесно — рече той, — но това не бива да става, докато съм на пост. И със сигурност не и зад затворени врати.

Уинтър хвърли поглед край него към вратата, която лично бе затворила, след като той влезе да търси измисления убиец.

— Значи ще те виждам всеки ден, но трябва да се преструвам, че изобщо не те виждам, така ли?

Той отскубна ръцете си.

— Нещо такова. Съжалявам, принцесо. — Отстъпи назад и незабележимо се преобрази във воина стоик. — Ще бъда в коридора, ако наистина се нуждаеш от мен.

След като той излезе, Уинтър остана така, хапейки долната си устна, без да може да се отърси от краткото щастие, което се бе промъкнало в пукнатините на иначе разочароващата среща.

Загрижен съм за теб повече, отколкото трябва.

— Добре — измърмори на себе си тя. — И така става.

Тя взе малката кутия с бои, няколко четки и големия колкото юмрук Сатурн, който чакаше своя калейдоскоп от пръстени.

Този път Хиацинт малко се стресна, когато тя се подаде в коридора. Първия път я бе очаквал, но сега явно беше изненада. Тя потисна усмивката си, мина от другата му страна, плъзна се по стената и се настани до него на пода, кръстосала крака. Затананика си, докато слагаше пред себе си боите и четките.

— Какво правиш? — измърмори едва чуто Хиацинт, макар че коридорът беше пуст.

Уинтър се престори, че подскача.

— О, съжалявам — и погледна нагоре към него. — Боя се, че не те видях.

Той се намръщи.

Принцесата му смигна и като потопи четката в наситената небесносиня боичка, се зае с работата си.

Хиацинт мълчеше. Тя също. Когато първият пръстен беше готов, тя намести главата си върху бедрото му, за да й е по-удобно, и избра яркото оранжево. Над нея Хиацинт въздъхна и тя почувства в косата си лекото докосване на пръстите му. Загатване, намек за близост, след който той отново се превърна в статуя.

Глава девета

— Кондензирано мляко… червен боб… риба тон… още риба тон… о! — Крес се протегна към дъното на сандъка и едва не се прекатури вътре. Докопа един буркан и се измъкна победоносно. — Кисели аспержи!

Ико спря да рови в сандъка до нея, колкото да я стрелне ядно с очи.

— Веднага спри да се фукаш с твоите вкусови рецептори!

— О, извинявай. — Крес стисна устни и остави буркана на пода. — Добре направихме, че отворихме този сандък. Кухнята взе да се изпразва.

— Тук има още оръжия — обади се Вълка и раменете му се изопнаха, когато се наведе над един от другите сандъци. — Доста оръжия произвеждате за планета, която цял век живее в световен мир.

— Насилието и престъпността не могат никога да се изкоренят докрай — отвърна Каи. — И занапред ще се нуждаем от полицията.

Вълка издаде сподавен вик. Всички се обърнаха към него, а той извади от сандъка пистолет.

— Точно като онзи на Скарлет. — Завъртя го в дланта си, прекара пръсти по барабана. — Веднъж тя ме простреля в ръката.

Това признание беше изречено с такава нежност, сякаш Скарлет му бе подарила букет от диви цветя, а не го бе ранила.

Крес и останалите си размениха тъжни погледи.

Каи, който стоеше най-близо до Вълка, сложи ръка на рамото му.

— Ако тя е в Артемизия — рече той, — аз ще я намеря. Обещавам.

Вълка леко кимна и това беше единственият знак, че го е чул. Обърна се и подаде пистолета с дръжката напред на Синдер, която седеше в средата на товарното отделение и подреждаше намереното оръжие. Плячката им беше внушителна. Срамота беше, че когато се стигнеше до престрелка с лунитяните, оръжието в ръцете на техните съюзници можеше да бъде толкова опасно, колкото и оръжието в ръцете на враговете им.

— Този е пълен с медицински принадлежности и обикновени лекарства — обяви Ико. — Ако успеем да намерим сандък с гръбначен стълб за дроиди компаньонки и синтетична тъкан за уплътнение, това вече ще е нещо.

Крес се усмихна съчувствено. Ико носеше копринената блуза, която беше облякла, за да мине за прислужница в двореца в деня, когато отвлякоха императора, и високата й яка почти скриваше повредите в биомеханичния й врат и ключицата по време на битката на покрива — но не съвсем. Тя беше проявила изобретателност и с парчета от най-различни платове бе скрила останалите щети. Повече от това не можеха да направят, не и преди Синдер да се снабди с частите, за да завърши поправката.

— Това нещо дали е онова, което си мисля, че е? — Каи отново бе вперил взор в своя сандък. Той извади дялана дървена кукла, украсена с раздърпани пера и двойно повече очи от нормалното.

Синдер извади патроните от пистолета и го остави при другите.

— Нима искаш да кажеш, че и преди си виждал подобна грозотия?

— Венецуелски кукли на сънищата ли? Имаме няколко изложени в двореца. Изключително редки са. — Той огледа задната й част. — Какво прави тук тази кукла?

— Сигурна съм, че Трън я е откраднал.

Лицето на Каи се проясни.

— А, разбирам. — Той сложи куклата в сандъка. — Най-добре ще бъде да върне всичко това, откъдето го е взел.

— Естествено, че ще го върна, Ваша Царска Величественост. Срещу прилично възнаграждение, затова че съм ги намерил.

Крес се обърна и видя Трън, който се беше подпрял на товарното отделение.

Тя примигна. Имаше нещо различно у него. Превръзката, която носеше отпреди почти три седмици, когато зрението му взе да се възвръща, сега висеше на врата му. Освен това бе съвсем гладко избръснат, по-гладко от друг път, и…

По гърба й премина силна тръпка.

Той гледаше към нея.

Не. Не просто гледаше. Той се взираше настойчиво и в погледа му се четеше странно смущение. Трън беше изненадан. Почти_… запленен_.

По шията й плъзна руменина. Крес преглътна, сигурна, че си въобразява.

Елегантният, самоуверен капитан Трън никога нямаше да бъде запленен от едно обикновено, несръчно момиче като нея и тя пак щеше да остане разочарована заради подобни мечти.

Трън се подсмихна.

— Късата коса — рече той и кимна едва. — Добре е станало.

Крес стисна краищата на кичурите, които Ико подряза в нещо, подобно на прическа.

— О! — Ико нададе вик и скочи на крака. — Капитане! Ти вече виждаш!

Трън премести поглед към андроида, миг преди да се хвърли през Крес право в ръцете му. Трън залитна към стената и се засмя.

— Почакай — рече той и я задържа на една ръка разстояние, за да я огледа хубаво. Великолепната, безупречна кожа, дългите крака, плитките, оцветени в различни нюанси на синьото. Ико се зарадва на това вглеждане и се завъртя в кръг. Трън цъкна с език:

— Отлично! Умея да ги избирам и това си е!

— Без очи дори. — Ико отметна плитките от раменете си.

Оклюмала, Крес започна да събира консерви. Определено й се бе сторило.

— Отлично. — Синдер се изправи и изтупа ръцете си. — Взех да се притеснявам, че ще останем без пилот, когато дойде време да върнем Каи на Земята. Сега трябва да се притеснявам единствено за това, че пилотът ни не е компетентен.

Трън се подпря на сандъка, който Крес подреждаше. Тя застина неподвижно, но когато се осмели да надникне през миглите си, той гледаше към другия край на товарното помещение.

— О, Синдер, липсваше ми лицето ти, когато правиш саркастичните си забележки, опитвайки се да скриеш истинските си чувства към мен.

— Я стига. — Синдер завъртя очи и се зае да подрежда оръжието до стената.

— Видяхте ли как подбели очи? Това означава „Не ме питай как още не съм се хвърлила на врата ти, капитане!“.

— Да, за да те удуша.

Каи скръсти ръце и се усмихна.

— Как така никой досега не ми е казал, че имам такава силна конкуренция?

— Не го поощрявай! — изгледа го кръвнишки Синдер.

С пламнали страни, стиснати зъби и три стека консерви, струпани в ръцете й, Крес се завъртя към главния коридор… и най-горната консерва с праскови полетя от купчината.

Трън я улови във въздуха, преди Крес да успее да извика.

Тя замръзна и за миг отново видя как капитанът се взира в нея, от което светът наоколо изгуби ясните си очертания, а стомахът й се преобърна. Хубава уловка беше, няма спор, и тя не можа да не се запита дали пък не й обръща повече внимание, отколкото й се струва.

Трън засия с прасковите в ръка.

— Светкавични рефлекси! Още не съм ги изгубил. — Той взе няколко консерви с царевица от нея. — Искаш ли помощ?

Крес се втренчи в консервите.

— Не-благодаря-ти-ще-се-оправя — изстреля тя думите нервно и отново цялото й лице пламна. Хрумна й, че е почнала да се изчервява от мига, в който той влезе с чаровната си усмивка, без да изпуска нищо от очи. Прииска й се да се вмъкне в един от сандъците и да хлопне капака му. Нямаше и пет минути, откакто Трън бе възвърнал зрението си, а тя вече се беше превърнала в неспокойното, замаяно, смутено момиче от деня на срещата им.

— Добре — съгласи се бавно Трън и постави внимателно консервите в ръцете й. — Щом настояваш.

Крес мина покрай него и тръгна към корабната кухня. Отдъхна си, когато тръшна храната на шкафа и остана там известно време, за да се съвземе.

И така, капитанът отново виждаше. Но с това нищо не се променяше. Както когато за първи път я видя по ДИРКОМА и не си каза, че Крес е неустоима, така и сега нямаше да го каже. Особено когато Ико беше под носа му. Андроид или не, тя беше момичето с перленобелите зъби, очите с цвят на бакър и…

Крес въздъхна, възпирайки завистта си, преди да е навирила много-много глава. Какво беше виновна Ико, че Трън не се интересуваше от дребничкото, плашливо момиче. Тя дори се радваше за Ико, която беше щастлива с новото си тяло повече от мнозина от хората.

На Крес й се искаше да има половината от нейната самоувереност. Де да притежаваше и тя смелостта да се хвърли в ръцете на Трън, да му смигне, да пусне някой и друг флиртаджийски лаф, да се престори, че всичко това е на шега…

Само дето не беше шега, а би било от огромно значение за нея, ако дръзнеше да опита.

Приятели, напомни си тя. С Трън бяха само приятели и занапред щяха да си останат само приятели. И тя трябваше да цени това приятелство, както ценеше всички приятелства, които беше завързала на кораба. Нямаше да го развали, като поиска нещо повече. Щеше да бъде благодарна за обичта, която имаше.

Крес бавно въздъхна и изправи гръб. Едва ли щеше да бъде толкова трудно да се преструва, че не иска нищо повече. Представи си, че е доволна от приятелството и платоничната му привързаност. Сега, когато той отново можеше да вижда, тя щеше да внимава повече и да не разкрива дълбоките си чувства.

Трън беше неин приятел и капитан, и нищо повече.

Когато Крес се върна в товарното, безгрижието там се бе изпарило. Трън чу стъпките й и хвърли поглед през рамо, но тя решително впи поглед в Каи.

— Разбирам, че всичко стана по-скоро от очакваното — редеше Каи, — но след като Трън най-сетне отново може да вижда, какво чакаме? Можем да тръгнем още утре. Можем да тръгнем още сега!

Синдер поклати глава.

— Чака ни много работа. Все още не сме направили монтажа на кадрите, а и не сме уточнили пътя, по който ще стигнем до външните сектори…

— Все неща, за които не ви трябва моята помощ! — прекъсна я Каи. — Все неща, които можете да правите, докато аз изпълнявам своята роля. Хората мрат всеки ден. В този момент нападат хората ми, а оттук аз не мога да направя нищо за тях.

— Знам. Знам, че ти е трудно…

— Не, мъчително е! — Каи понижи глас. — Но ако ме върнете на Земята, ще мога да говоря с Левана. Ще договоря ново примирие и ще задвижа плана ни…

— И ще стигнеш час по-скоро при Скарлет — обади се Вълка.

Синдер изохка.

— Виж, разбирам те. Този месец беше дълъг за всички ни и никой няма търпение да се захванем за работа, но просто… стратегията ни…

— Стратегия ли? Виж ни само — прахосваме времето си да разопаковаме кисели аспержи! — Каи прекара ръка през косата си. — Няма ли как по-добре да го оползотворим?

— С всеки изминал ден шансовете ни за успех нарастват. Всеки ден нови и нови войници заминават за Земята, оставяйки незащитени Левана и столицата й. Колкото по-слаба е тя, толкова по-голям шанс за успех има революцията ни. — Тя посочи нетскрийна, нищо че беше угасен. — Освен това Съюзът се отбранява. Тя вече изгуби доста войници и може би вече изпитва известна тревога.

— Тя не изпитва никаква тревога — възрази Вълка.

Синдер се намръщи.

— Е, поне е разбрала, че надеждите й да спечели лесно войната, не са се оправдали, а това означава, че още по-радостно ще посрещне новината за завръщането на Каи и сватбата им. И ще побърза да насрочи нова дата. — Тя хвана лявата си китка там, където се срещаха плътта и металът.

Крес прехапа устни — по лицето на Синдер преминаваха страх и напрежение. И макар че принцесата винаги се стараеше да скрие това, Крес знаеше, че тя невинаги е толкова смела, колкото се представяше. Утешително беше да си мисли, че по това двете си приличат.

Раменете на Каи се отпуснаха, а в гласа му нямаше отчаяние, когато направи крачка към нея.

— Разбирам, че искаш да бъдеш готова, всички да бъдем готови. Но, Синдер… ние никога няма да се чувстваме готови. В даден момент ще трябва да сложим край на планирането и да започнем да действаме. Според мен този момент е дошъл.

Синдер не можа да го погледне веднага, но после отправи взор в очите му, а след това изгледа всеки един от екипажа. Нищо че Трън беше капитанът, Синдер бе човекът, който ги сплотяваше.

— Чакат ни опасности — произнесе тя. — Не ми се ще да рискуваме живота си напразно. Искам да знам, че сме готови… — Тя застина, а очите й се отместиха. Крес разпозна по погледа й, че вижда нещо върху ретина-дисплея си.

Синдер примигна бързо и смаяна се обърна към Каи.

— Кораб, пусни нетскрийна в товарното помещение на новините от Източната република.

— Какво става? — намръщи се Каи.

Нетскрийнът светна и показа първия съветник на Каи — Кон Торин, застанал на трибуна. Но преди звукът да тръгне, Синдер се обади:

— Съжалявам, Каи. Дворецът ти е бил нападнат.

Глава десета

Гледаха новините в мълчание. Камерите подскачаха, докато ховърите, управлявани от андроиди, кръжаха ниско около двореца. Почти във всички градини се носеше дим от огньове, подпалени от войниците на кралицата, имаше повалени статуи, а огромната порта беше разбита на парчета. Самият дворец обаче стоеше непокътнат. Засега самотният полк от армията на Източната република бе удържал врага и очакваше пристигането на подкрепления.

Обсадата на двореца в Ню Бейджин беше в пълно противоречие с досегашната стратегия на вълците във войната. Партизанските нападения и тактиките за всяване на страх им бяха спечелили лоша слава. Войниците на кралицата се стремяха да всеят ужас у земните жители, а не да печелят битки. До този ден истинска битка така и не се бе състояла — единствено кратки престрелки и изненадващи нападения, които завършваха с ужасни кръвопролития и кошмари.

Вълците се движеха на групи, действаха безшумно и бързо. Откъдето минеха, сееха хаос и разруха, а сетне се изпаряваха преди армията да успее да ги залови. Мнозина смятаха, че се придвижват през канализацията или изчезват в пущинаците, оставяйки след себе си кървави дири и откъснати крайници. Обичаха да оставят поне един жив свидетел, който да разкаже за тяхната жестокост и безпощадност.

За пореден път посланието им беше от ясно по-ясно. За никого нямаше гаранция.

Земята беше унищожила своя дял от лунни войници, а също и няколко чародеи, които предвождаха групите им. Те не бяха непобедими, както не спираха да повтарят земните водачи. Но след 126-годишен мир, Земният съюз не беше готов да воюва, особено в една толкова непредсказуема война. Поколения наред техните войници се превръщаха в социални работници с красиви униформи, които осигуряваха работна ръка в бедняшките райони и доставяха храна и вода в случай на природни бедствия. А сега всяка страна се бореше със зъби и нокти да набере повече войници за армията си, да ги обучи, да произведе оръжие.

А в това време лунните войници избиваха цели селища, а след себе си оставяха ехото на кръвожадния си вой.

До днес.

За първи път, доколкото някому беше известно, в нападението срещу двореца в Ню Бейджин няколко групи вълци се бяха обединили, за да нападнат организирано, и то посред бял ден. Синдер се чудеше дали стават твърде самонадеяни, или се опитват да им кажат нещо. Тя реши да потърси утеха във факта, че върху земите на двореца лежаха повече тела на мутирали вълци, отколкото й се бе случвало да види на едно място досега. Ако не друго, тази битка беше поразредила редиците им, поне в Ню Бейджин. Но каква утеха беше това, когато кръвта им бе смесена с тази на земните войници, а огънят в една от дворцовите кули още тлееше.

— Дворецът беше евакуиран — обясняваше журналистът зад кадър, — а всички министри и прислужници бяха отведени в безопасност. В речта си отпреди двадесет минути министърът на отбраната заяви, че към настоящия момент не могат да предвидят колко време ще продължи обсадата и до какви разрушения ще доведе тя. Военните експерти изчисляват, че досега в атаката са убити над триста войници от Републиката и близо петдесет лунитяни.

— Чувствам се тъй безполезна — рече Ико с дълбок глас и тъга, която само един андроид можеше да проумее. Ико в никакъв случай не беше обикновен андроид, но дори и тя криеше една отличителна черта, с която всички андроиди бяха програмирани — вградената нужда да бъде полезна.

От другата страна на Синдер стоеше смаяният Каи, който също като Ико преживяваше своята безпомощност. И това несъмнено го раздираше отвътре.

— Армията ще удържи нападението им — обади се Синдер.

Той кимна, но бе смръщил чело.

Синдер въздъхна и огледа поред Каи, Вълка, Трън, Крес и Ико. Всички гледаха екрана с решителност, гняв и страх. После отново погледна Каи. Императорът добре прикриваше чувствата си, но гледката на горящия му дом го съсипваше. Синдер никога не бе имала дом, който да обича. Поне не и преди да се качи на борда на „Рампион“, и не можеше да си представи болката му.

Тя стисна юмруци и се замисли за всичките им сметки и планове.

Каи имаше право. Тя никога нямаше да се почувства готова, но те не можеха вечно да стоят със скръстени ръце и да чакат.

Зрението на Трън се възвърна.

Вълка й каза, че ако родителите му са живи, ще се съгласят да ги подслонят на Луната. Може би щяха да станат съюзници.

От началото на войната това беше най-дръзкият ход на кралицата, което означаваше, че или самоувереността й расте, или се потапя в отчаяние. Каквото и да беше обяснението, Синдер не искаше Луната да спечели тази битка. Не желаеше те да контролират двореца в Ню Бейджин дори само символично. Това беше домът на кралската фамилия на Републиката. Той принадлежеше на Каи, не на Левана. И никога нямаше да бъде на Левана.

— Научихме — говореше журналистът, — че радикалната политическа групировка, наричаща себе си Асоциация за сигурността на Републиката, е направила ново изявление, в което призовава към принудителната абдикация на император Каито и отново подчертава, че той не е владетелят, от който се нуждаем в тези смутни времена. Докато той се намира в ръцете на терористите, няма да може да се грижи за благото на страната си. Досега идеологията на АСР беше пренебрегвана от водещата политическа класа, но скорошно проучване по нета показа, че популярността на вижданията им расте сред обществото.

— Терористи ли? — Ико огледа групичката им. — За нас ли говори?

Синдер ядно прекара ръка по лицето си. От Каи би станал велик управник, той беше велик управник, но така и не получи възможност да се докаже. Стомахът я сви, когато си помисли, че може преждевременно да бъде свален от трона, и то заради нея.

Прииска й се да прегърне Каи и да му каже, че онези хора са кретени и нямат никаква представа колко много той обича страната си.

Но Каи имаше нужда да чуе други думи.

Ретина-дисплеят й превъртя най-гледаните новини. Преброяване на ранените, убитите, репортаж от болниците с чума, младежи, които се редят пред поделенията, мнозина от тях, замаяни от радост, че ще влязат в битка и ще защитят планетата си от нападението. Левана с чисто белия си воал.

Тя затвори новините.

Каи я наблюдаваше.

— Време е, Синдер.

Време беше да се сбогуват. Време беше да действат. Време беше да изоставят малката утопия, в която се бяха увили като в пашкул.

— Знам — рече тя с натъжен, прочувствен глас. — Трън, приготви се да отведем Каи у дома.

Глава единадесета

— Така си и мислех, че ще те намеря тук.

Синдер надникна покрай капсулата. Облечен отново със сватбения си костюм, Каи стоеше на вратата с ръце в джобовете.

Тя отметна един-два тънки кичура, паднали върху челото й.

— Само проверявам дали батерията е заредена — рече му, изключи уреда за измерването и затвори капачето. — Искам да съм сигурна, че е готов за голямото ти завръщане. Казах си, че рискът от пилотирането на Трън е достатъчно голям, тъй че най-малкото, което можех да сторя, беше да се уверя, че корабът е в добро състояние.

— Жалко, че няма да дойдеш с нас.

— И аз съжалявам, но не можем да рискуваме.

— Знам. Просто е хубаво човек да си има механик на борда. В случай че, нали… нещо се счупи. — Той се почеса по ухото.

— О, ето значи защо съм ти била! Колко мило. — Синдер нави кабела около уреда и го прибра в един шкаф, закован за стената.

— Заради това и защото ще ми липсваш. — Гласът му беше тих, нежен и от него в слабините й се разля топлина.

— С малко късмет, скоро пак ще се срещнем.

— Знам.

Синдер свали работните си ръкавици и ги пъхна в задния си джоб. Все още изпитваше известен страх, когато ги махаше — мозъкът й по навик й напомняше, че не бива да сваля ръкавиците пред никого, най-малко пред Каи — но тя пропусна предупреждението. Каи не мигна пред голата й киборгска ръка, сякаш вече дори не я забелязваше.

Тя поне мислеше за нея все по-рядко и по-рядко. Понякога дори се изненадваше да види с крайчеца на окото си проблясването на метала, когато се навеждаше да вдигне нещо. Странна работа. До неотдавна това не й излизаше от съзнанието, срамуваше се, че някой може да види ръката й.

— Страх ли те е? — попита го и извади един гаечен ключ от колана с инструментите си.

— Изпитвам ужас — отвърна той равнодушно, а от това свитият й стомах малко се поотпусна. — Но съм готов да се върна. Сигурен съм, че Торин е на път да получи инфаркт. Освен това… — Той сви рамене. — Изпитвам носталгия по дома.

— В двореца хората ще те посрещнат с радост. — Синдер коленичи до кораба и захвана да натяга болтовете на колесника. Намести ключа върху първия, втория, третия — всичките бяха здраво затегнати. — Измисли ли какво ще кажеш на Левана?

Каи клекна до нея и подпря лакти на коленете си.

— Ще й кажа, че съм се влюбил в едно момиче от похитителите и сватбата ни се отменя.

Ръката на Синдер застина.

Каи се усмихна доволно.

— Поне това ми се иска да й кажа.

Тя духна един кичур от лицето си, приключи с проверката на болтовете и се премести от другата страна на кораба, за да я повтори.

— Ще й кажа, че нямам нищо общо с отвличането — рече Каи с онова, което Синдер мислено определяше като неговия императорски глас. — По никакъв начин не съм се сдружил с теб или с екипажа и по всякакъв начин съм се постарал да се спазаря да ме освободите час по-скоро. Бил съм жертва, пленник, който не е могъл да избяга. Може да измисля и нещо за жестокото ви отношение.

— Добре звучи.

— След това ще я помоля да се омъжи за мен. Отново. — Устните му се извиха с отвращение.

Синдер не можеше да го вини. Колкото повече мислеше, толкова повече й се искаше да отвлече кораба и да потегли за Марс.

— Когато пак се срещнем, ще съм приготвил дрехи за всички ви и ново покритие за Ико. Ако се сетиш за още нещо, от което се нуждаете, Крес смята, че ще може да ми прати закодирано съобщение. — Той въздъхна дълбоко. — Каквото и да се случи, аз съм на твоя страна.

Топлотата му я окуражи, но в същото време обтегна нервите й.

— Съжалявам, че те излагам на такава опасност.

— Ти не ме излагаш на опасност, тя и бездруго се канеше да ме убие.

— Поне си придай по-загрижен вид, когато изричаш това.

— За какво да се загрижвам? — Очите му светнаха. — Ти ще ме спасиш много преди Левана да ми види сметката.

Тя приключи с болтовете, изправи се и мушна ключа в колана си.

— Синдер…

Тя застина, смутена от сериозността в гласа му.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, преди да замина. В случай…

— Недей. Дори не си помисляй, че това е последният ни разговор.

Тъжна усмивка изви устните му, но бързо изчезна.

— Искам да ти се извиня.

— Задето каза, че това може би е последният ни разговор? Защото това беше жестоко, и то когато аз стоя тук и се опитвам да свърша малко работа и…

— Синдер, чуй ме.

Тя стисна зъби и остави Каи да я хване за рамената. Палците му нежно я докоснаха по ключицата.

— Съжалявам за случилото се на бала. Съжалявам, че не ти повярвах. Съжалявам, че… ти наговорих онези глупости.

Синдер извърна очи. Много неща се бяха променили помежду им от онази нощ, но тя все още усещаше леда в сърцето си, щом си припомнеше погледа му и ужасените му думи: Да те гледа човек, е дори по-мъчително, отколкото да гледа нея.

— Това вече няма значение. Ти беше в шок.

— Аз бях идиот. Срамувам се от отношението си към теб. Трябваше да имам повече вяра в теб.

— Моля те. Та ти едва ме познаваше. И изведнъж да научиш, че съм киборг и лунитянка… Аз самата не бих имала вяра в себе си. Освен това ти беше под огромно напрежение и…

Той се приведе напред и я целуна по челото. Нежността му я накара да замълчи.

— Но ти си оставаше момичето, което поправи Наинси. Момичето, което ме предупреди за плановете на Левана. Момичето, което искаше да спаси малката си сестричка.

Синдер трепна при споменаването на Пеони, по-малката й доведена сестра. Раната от смъртта й още не бе зараснала напълно.

Каи плъзна длани надолу по ръцете й, сплете пръсти в нейните — метал и плът.

— Ти се опитваше да предпазиш себе си, а аз трябваше да се опитам да те защитя.

Синдер преглътна.

— Когато каза, че е по-мъчително човек да гледа мен, отколкото Левана…

Каи остро си пое дъх, сякаш от спомена за думите го заболя, колкото и нея.

— … аз… на нея ли приличах? Моето обаяние прилича ли на нейното?

Една бръчка проряза челото му. Той се вгледа в нея, сетне поклати глава.

— Не съвсем. Ти пак приличаш на себе си, просто си… — Той потърси думата. — Съвършена. Една безупречна твоя версия.

Явно това не беше комплимент.

— Искаш да кажеш, неестествена моя версия.

След като се поколеба, той потвърди:

— Да, може да се каже.

— Струва ми се, че беше инстинкт. Дори не разбрах, че използвам обаянието си. Знаех само, че не искам да разбереш, че съм киборг. — Горчив смях. — Сега това ми се струва толкова глупаво.

— Добре. — Той я притегли по-близо. — Значи имаме напредък.

Устните му едва докоснаха нейните, когато вратата се отвори.

— Готово ли е всичко? — попита Трън, весел както винаги. Ико, Крес и Вълка се намъкнаха един по един след него.

Каи пусна ръцете на Синдер. Тя отстъпи крачка назад и намести колана си.

— Корабът е готов. Три пъти го проверих. Не би трябвало да има никакви изненади.

— А почетният ни гост?

— На мен е всичко, с което пристигнах — рече Каи и посочи смачкания си сватбен костюм.

Ико излезе напред и подаде на Каи кутия с надпис „Протеинова закуска“.

— Ние също имаме подарък за теб.

Той завъртя кутията. На гърба беше отпечатана детска игра.

— Нещо за хапване?

— Отвори я — рече Ико и се надигна на пръсти.

Каи издърпа капака, обърна кутията и в дланта му се изсипа тънка сребърна верижка с медальон. Той го повдигна до нивото на очите си, за да разгледа доста потъмнелия надпис.

— Осемдесет и шести космически отряд на Американската република — прочете на глас. — Разбирам защо медальонът ви е накарал да си помислите за мен.

— Намерихме го в една от старите военни униформи — обясни Ико. — Той винаги ще ти напомня, че си един от нас.

Каи се ухили.

— Прекрасен е. — Той сложи верижката на врата си и пъхна медальона под ризата си. Прегърна набързо Крес на прощаване, сетне грабна Ико в прегръдките си. Ико изпищя и застина.

Когато Каи се отдръпна, Ико го зяпна, сетне Синдер, сетне пак него. Очите й изведнъж се обърнаха нагоре и тя се свлече на пода.

Каи отскочи назад.

— Какво стана? Да не би да й натиснах копчето за изключване?

Синдер се навъси и направи крачка напред.

— Ико, какви ги вършиш?

— Каи ме прегърна — отвърна тя със затворени очи. — Затова припаднах.

Каи се изсмя неловко и се обърна към Синдер:

— Нали няма и ти да припаднеш?

— Едва ли.

Каи я обгърна с ръце и я целуна и макар че не беше свикнала да има публика, Синдер отвърна на целувката му без колебание. Една безразсъдна, глупава част от нейния ум й казваше да не го пуска. Да не се сбогува.

Когато се разделиха, безгрижното настроение се бе изпарило. Каи допря челото си в нейното. Връхчетата на косите му погалиха лицето й.

— Каквото и да се случи, аз съм на твоя страна.

— Знам.

Последен Каи се обърна към Вълка. Повдигна брадичка и оправи фината си риза.

— Добре, готов съм, когато…

Юмрукът уцели Каи право в бузата и го прати в ръцете на Синдер. Всички ахнаха. Ико скочи напред, зяпнала от изненада, а Каи притисна ръка към лицето си.

— Извинявай — рече Вълка и се сви виновно. — По-добре е човек да не очаква.

— Някак се съмнявам в това — отвърна завалено Каи.

Синдер огледа мястото, което бе почервеняло и вече се подуваше.

— Не си разкъсал кожата. Каи е добре. Докато се върне на Земята, ще е посиняла отлично.

— Извинявай — повтори Вълка.

Каи разтърси главата си и не се възпротиви, когато Синдер нежно го целуна по бузата.

— Не се тревожи — прошепна му тя. — Необичайно красив си така.

В смеха му прозвуча горчивина, но и благодарност. Той я целуна още веднъж, сетне се мушна бързо в кораба, сякаш ако останеше още миг, щеше да промени намерението си.

— А аз ще получа ли целувка на сбогуване? — попита Трън и се изпъчи пред Синдер.

Тя се намръщи и го избута встрани.

— Вълка не е единственият тук, който може да замахва точно.

Трън се разсмя и вдигна двусмислено вежди към Ико.

Андроидът, който още лежеше на пода, се надигна на лакти.

— С удоволствие бих те целунала, капитане, но дългата прегръдка на Негово Величество май прегори две-три жици и се боя, че една твоя целувка ще разтопи главния ми процесор.

— О, не се и съмнявай — рече Трън и й намигна. — Ще го разтопи.

За миг, докато закачката още се четеше по лицето му, Трън отмести поглед с надежда към Крес, но тя беше вглъбена в ноктите на ръцете си.

Тогава усмивката му изчезна и той закрачи към пилотското място в кораба.

— Късмет — рече Синдер, докато двамата слагаха предпазните си колани.

Трън й помаха, но тя всъщност се тревожеше за Каи. Той се опита да се усмихне, като разтриваше бузата си. В този миг вратите се спуснаха.

— И на вас!

Глава дванадесета

Каи проследи как привидно вещите ръце на Трън щракнаха няколко ключа на контролното табло на кораба. Те излязоха от дока на „Рампион“ и се стрелнаха към планетата Земя. Трън вкара координатите в компютъра и Каи се удиви на копнежа, който изпита при вида на сателитната картина на Републиката, появила се върху екрана.

Според плана им Трън трябваше да остави Каи в една от кралските тайни квартири, която се намираше достатъчно далеч от цивилизацията, така че корабът да остане незабелязан, стига да действаха бързо, но достатъчно близо до града, та охраната да прибере Каи до час, след като ги извести за завръщането си.

— Положението сигурно ти се вижда странно — обади се Трън, докато прекарваше пръсти по екрана на радара. — Гаджето ти киборг е търсен престъпник и племенница на годеницата ти.

Каи направи гримаса и бузата пак го заболя.

— Честно казано, гледам да не мисля за подробностите. — Той извърна очи към „Рампион“, който бързо чезнеше от погледа. — Тя сама ли се нарича мое гадже?

— Че аз откъде да знам. От отвличането ти не сме си лакирали заедно ноктите на краката, докато клюкарстваме цяла вечер.

Каи го изгледа кръвнишки и отпусна глава на облегалката.

— Вече и без друго ме е страх, че ти пилотираш кораба, и животът ми е в ръцете ти. Опитай се да не влошаваш нещата.

— Защо всички смятат, че съм лош пилот?

— Синдер ми каза достатъчно.

— Е, кажи на Синдер, че мога да пилотирам една проклета капсула, без да убия никого. Инструкторът ми в „Андромеда“ — това е много престижна военна академия в Американската република, ако не знаеш…

— Знам какво представлява академията „Андромеда“!

— Добре, та значи инструкторът ми казваше, че пилотирането ми идва отвътре.

— Да — провлечено рече Каи. — Това същата инструкторка ли е, която беше описала в официалния доклад твоята разсеяност, отказа ти да вземеш сериозно предпазните мерки и крайно самоувереното ти отношение, което често граничело с… каква беше думата, която използваше? Безразсъдна дързост, струва ми се?

— О, да! Командир Рейд. Тя си падаше по мен. — Радарът започна да мига. Беше уловил в далечината един крузър и Трън сръчно смени посоката им, за да не попаднат на пътя му. — Не знаех, че си имам кралски преследвач. Поласкан съм, Ваше Величество.

— Не съм само аз — цяла работна група от правителството получи задачата да изрови всяка информация за теб. Повече от седмица ми докладваха два пъти дневно. Все пак беше избягал с най-издирвания престъпник на света.

— И твоето гадже.

Каи потисна усмивката и ядния си поглед.

— И моето гадже — съгласи се той.

— Отнело им е седмица, а? Крес щеше да изрови цялата ми биография за няколко часа.

Каи се замисли.

— Може би ще й предложа работа, когато всичко свърши.

Каи очакваше да види тика на раздразнение под окото на Трън и не остана разочарован. Той обаче бързо го прикри и на лицето му се изписа равнодушие.

— Може би трябва да я вземеш.

Каи поклати глава и отвърна поглед. Земята изпълваше прозореца — калейдоскоп от океани и континенти. Той стисна предпазните колани. Летяха през пространството с ужасяваща скорост и все пак се чувстваха като увиснали във времето в един застинал, притихнал миг.

Обзет от чувство на благоговение пред гледката, Каи отпусна рамене. Следващия път, когато щеше отново да бъде горе — стига всичко да вървеше по план, — щеше да бъде на път за Луната.

— Знаеш ли какво е странното? — рече Каи колкото на Трън, толкова и на себе си. — Ако Левана не се бе опитала да убие малката Синдер, вече можеше да съм сгоден за нея. Тя щеше да е станала кралица. Двамата можеше да сме съюзници.

— Да, но тогава тя щеше да е отраснала на Луната. А по мои наблюдения, детството на Луната побърква хората. Тя нямаше да бъде този мил и симпатичен киборг, когото всички обичаме.

— Знам. Сигурно щях да я презирам точно толкова, колкото и Левана, макар че ми е трудно да си го представя.

Трън кимна и Каи си отдъхна, когато той не каза нищо неприятно. Корабът се гмурна в облаците. С навлизането им в първите слоеве на атмосферата светлината край тях започна да се пречупва и мракът изчезна. От триенето корабът се затресе, по прозореца се плъзнаха капки вода, но не след дълго излязоха от облака и Тихият океан заблещука под тях.

— Но сигурно и за теб положението е доста странно — обади се Каи. — Издирван престъпник откарва отвлечен политически водач обратно в страната, от която е избягал.

Трън изсумтя.

— Странното е, че няма да получа откуп за това. Макар че, ако искаш да се покажеш щедър…

— Не искам.

Трън се намръщи.

— Е, може би малко. Ти имаш присъди в три държави, нали? В Източната република, в Америка и Австралия?

— Не ми напомняй. Човек би си казал, че с цялото това съюзничество в правната система ще има поне малко последователност. Но не! Извършваш престъпление в три различни страни и всяка иска щедро да раздаде наказанието си.

Каи сви устни, давайки си последен шанс да премисли нещата. Идеята му хрумна едва преди два-три дни, а думата му, веднъж изречена на глас, щеше да се превърне в злато. Не му се щеше да прави нечестен прецедент като управник на своята страна, но в същото време вътрешният глас му казваше, че така е редно да се постъпи. А и какъв беше смисълът, че е император, ако от време на време не можеше да направи нещо просто, защото вътрешният глас тъй му подсказваше?

— Сигурно един ден ще съжалявам — поде той и въздъхна дълбоко, — но, Карсуел Трън, аз ти прощавам всички престъпления срещу Източната република.

Трън изви очи към Каи. Корабът подскочи напред. Каи извика и се хвана за предпазните колани.

— Опа, извинявай. — Трън изправи носа на кораба и той продължи спокойния си полет. — Това беше, ъъ… работа на… вятъра. Та какво казваше?

Каи въздъхна.

— Казвах, че можеш да смяташ присъдата си за излежана, поне за Републиката. Ако и двамата оцелеем, когато всичко свърши, ще издам официална заповед за помилването ти. За другите страни не мога да направя нищо повече, освен да пошушна една-две добри думи за теб. Но да си кажа правичката, те сигурно ще ме вземат за луд. Или за болен от Стокхолмски синдром2.

— О, ти определено си пипнал Стокхолмския синдром, но не мога да те виня за това. Тъй… така значи. Отлично! Мога ли да получа писмено обещание?

— Не! — отсече Каи, без да откъсва очи от таблото за управление на кораба, защото Трън пак бе впил поглед в него. — И сделката ще е валидна само ако и двамата оцелеем.

— И двамата. Не е проблем. — Ухилен, Трън провери курса, направи няколко корекции в летателните инструменти, а в това време на хоризонта се появи Япония.

— Освен това имам едно условие. Трябва да върнеш всичко откраднато.

Усмивката на Трън угасна, но той стисна таблото и лицето му пак засия.

— Куклите на сънищата и две-три излишни униформи? Дадено.

— И?

— И… това е горе-долу всичко. По дяволите, говориш така, сякаш съм някой клептоман!

Каи се покашля.

— И кораба. Трябва да върнеш кораба.

Трън сви ръце в юмруци.

— Но… това е моят кораб.

— Не, той принадлежи на Американската република. Ако искаш да си имаш кораб, ще трябва да се потрудиш и сам да си го купиш, както правят всички.

— Ей, господин Кралско Синче, какво знаеш ти? — Но защитната реч на Трън свърши така бързо, както беше започнала, при това с намусена физиономия. — Освен това аз се трудих за кораба. Да си крадец не е лесна работа, да знаеш.

— Нали няма да спориш с мен за това?

Трън стисна очи. Каи се изпъна уплашен на седалката, но Трън въздъхна и пак ги отвори.

— Ти не разбираш. С „Рампион“ преживяхме много заедно. Може да съм откраднал кораба отначало, но вече е мой.

— Но той не е твой. И не можеш да очакваш екипажът ти да иска да остане на краден кораб.

Трън избухна в смях.

— Екипажът ми ли? Нека да ти кажа какво ще стане с екипажа ми, когато всичко свърши. — Той започна да отмята на пръстите си. — Синдер ще бъде монарх на някакъв камък в небето. Ико ще отиде там, където е Синдер, тъй че да приемем, че тя ще стане коафьорката на кралицата. Ти — ти вече част ли си от екипажа ни? Все едно, и двамата знаем какво ще се случи с теб. А щом веднъж приберем Скарлет, тя и Вълка ще се оттеглят в някоя ферма във Франция и ще си народят цяло котило вълчета. Ето какво ще стане с екипажа ми, когато всичко свърши.

— Май доста си мислил по въпроса.

— Може би — рече Трън и сви рамо. — Това е първият ми екипаж и повечето от членовете му дори ми казват „капитане“. Ще ми липсват.

Каи присви очи.

— Пропусна Крес. Какво става между вас двамата?

Трън се изсмя.

— Какво да става? Нищо не става. Ние… А ти какво искаш да кажеш?

— Не знам. Вижда ми се, че в твое присъствие се чувства по-спокойна, отколкото пред всеки друг на кораба. Просто си помислих…

— О, не, няма нищо подобно… двамата изкарахме дълго време заедно в пустинята, но това е всичко. — Той прекара разсеяно пръсти по таблото, без да пипа нищо. — Тя си падаше по мен. Всъщност… — Той отново се изсмя, но този път по-напрегнато — … тя си мислеше, че е влюбена в мен, когато се срещнахме за първи път. Смешно, нали?

Каи го погледна с крайчеца на окото си.

— Много.

Трън стискаше така здраво кормилото, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Той хвърли поглед към Каи и заклати глава.

— Ама какво е това? Терапия ли? Няма значение.

— Има значение. Аз харесвам Крес. — Каи се намести. — Аз и теб харесвам, въпреки здравия си разум.

— Ако знаеш колко често чувам това.

— И нещо ми подсказва, че Крес също още те харесва… въпреки здравия си разум.

Трън въздъхна.

— Да, горе-долу с това се изчерпва историята.

Каи наостри уши.

— Какво значи това?

— Сложно е.

— О, сложно било. Ще рече човек, че изобщо не ми е ясно какво значи това — изсумтя Каи.

Трън го изгледа зверски.

— Добре, докторе. Просто, когато Крес си мислеше, че е влюбена в мен, тя всъщност беше влюбена в онзи безкористен смелчага, който си беше измислила сама. Него наистина си го биваше, тъй че кой да вини горкото момиче? Дори аз го харесвах. Даже ми се щеше аз да съм този смелчага. — Той сви рамене.

— А ти напълно ли си сигурен, че не си?

Трън се изсмя.

Каи остана сериозен.

— Майтапиш се, нали?

— Съвсем не.

— Ехо, аз съм Карсуел Трън, осъден престъпник в твоята страна. Познаваме ли се?

Каи завъртя очи.

— Може би трябва да спреш да се оплакваш толкова много, че Крес е сбъркала по отношение на теб, и да се опиташ да й докажеш с всички сили, че е била права.

— Благодаря ви за доверието, Ваше Психологическо Императорство, но всичко свърши. Крес ме прежали и… така е най-добре.

— А ти харесваш ли я?

Когато Трън не отговори, Каи хвърли поглед към него и видя, че се взира през прозореца на кабината. Най-сетне той рече:

— Както вече казах, това няма значение.

Каи се обърна напред. Неспособността на Трън да изрази гласно влечението си към Крес някак говореше по-красноречиво от всяко истинско признание. Най-сетне на него не му беше трудно да прави двусмислени подмятания по адрес на Синдер.

— Добре — рече той. — И какво ще стане с Крес, когато всичко свърши?

— Не знам. Може би ще започне работа в някой от твоите разузнавателни отдели.

Под тях размитите очертания на Земята се бяха превърнали в плажове, небостъргачи и планината Фуджи, а отвъд нея, в цял континент — тучен, зелен, дружелюбен.

— Струва ми се, че тя иска друго — мислеше Трън на глас. — Тя иска да види света, след като цял живот е била затворена на онзи сателит. Иска да пътува.

— В такъв случай все пак трябва да остане с теб. Какво по-хубаво превозно средство от космическия кораб?

Но Трън решително поклати глава.

— Не, повярвай ми. Тя заслужава по-добър живот.

Каи се наведе напред, за да вижда по-добре гледката на дома си, която се разстилаше пред тях.

— Точно за това говорех и аз.

Глава тринадесета

— Кога се научи да бродираш? — попита Хиацинт, докато разглеждаше кошницата, увиснала на ръката на Уинтър.

Тя се изпъчи важно.

— Преди няколко седмици.

Хиацинт взе една кърпа за ръце от колекцията и разгледа прецизните бодове, които изобразяваха купчина звезди и планети край ръба на кърпата.

— Успяваше ли да поспиш?

— Съвсем малко. — Тя разрови в кошницата и му подаде едно детско одеялце, избродирано по края с плуващи риби. — Това е едно от любимите ми неща. Отне ми цели четири дни.

Той изпухтя.

— Значи виденията са били неприятни през онази седмица.

— Ужасни — рече тя безгрижно. — Но сега разполагам с тези подаръци. — Тя взе от ръцете му одеялцето и го прибра при останалите цветни бродерии. — Знаеш ли, работата ми помага. Чудовищата идват, когато лентяйствам.

Хиацинт я погледна с крайчеца на окото си. Вече от няколко седмици той беше неин страж, но на двамата рядко им се удаваше възможност да поговорят така свойски и да повървят един до друг. От стражите се очакваше да стоят на почетно разстояние от хората, които вардеха. Но днес Уинтър го бе завлякла до АР-2, един от куполите до главния сектор. Тук имаше предимно жилищни квартали със скъпи магазини, но толкова рано още не бяха отворени и улиците бяха пусти и притихнали. Нямаше кой да бди за благоприличието.

— А тези подаръци за дребните търговци ли са?

— За търговците, чиновниците, прислужниците. — Очите й светнаха. — Пренебрегваната машина на Артемизия.

Работническата класа значи. Хората, които събираха боклука, готвеха и се грижеха за задоволяването на всички нужди на лунните благородници. В замяна получаваха живот, който беше за завиждане в сравнение с този на работниците от външните сектори. Поне стомасите им бяха пълни. Единственият недостатък беше, че се налагаше да живеят в Артемизия, заобиколени от политическите машинации и манипулативното обаяние на града. С добрия прислужник тук се държаха като с обичан домашен любимец — глезеха го и го ласкаеха, когато се нуждаеха от него, но го гонеха и биеха, когато не им трябваше.

Хиацинт винаги си бе мислил, че ако му бяха дали право на избор, щеше да опита късмета си в мините или фабриките.

— Често ли ги посещаваш? — попита той.

— Не толкова, колкото ми се иска. Но една от помощничките на шапкаря роди и аз исках да й направя подарък. Дали ще й хареса?

— Това ще бъде най-хубавата вещ, която детето ще има.

Уинтър подрипна от радост, както вървеше.

— Знаеш ли, майка ми беше голяма шивачка. Беше почнала да става доста известна сред шивашките ателиета, когато… Както и да е, тя избродира моето бебешко одеялце. Левана поиска да го изхвърли, но папа успя да го скрие от нея. Това е една от най-големите ми скъпоценности. — Тя запърха с мигли и Хиацинт усети как устните му се разтягат в усмивка въпреки волята му.

— Знам, че майка ти беше шивачка, но как така никога не съм виждал това твое толкова ценно одеяло?

— Срам ме беше да ти кажа за него.

Той се засмя, но Уинтър не се присъедини и смехът му секна.

— Наистина ли?

Уинтър сви рамене и се усмихна със своята дяволита усмивка.

— Глупаво е нали? Да пазиш едно бебешко одеялце? — Тя си пое дълбоко въздух. — Но то носи моето име. Майка ми е избродирала сцена от зимата на Земята — със сняг, оголели дървета и чифт червени ръкавици с един пръст за палеца.

Хиацинт поклати глава.

— Срамувала се да ми покаже одеялцето си. По-глупаво нещо от това не съм чувал.

— Добре. Ще ти го покажа, щом искаш да го видиш.

— Разбира се, че искам. — Той се удиви колко много го заболя от това нейно признание. Двамата с Уинтър от деца споделяха тайните си. Никога не му беше минавало през ума, че тя крие нещо толкова важно като подарък от майка си, която беше починала при раждането. Но той се поразвесели, когато си спомни:

— Казах ли ти, че видях сняг на Земята?

Уинтър спря с ококорени очи.

— Истински сняг?

— Трябваше да се крием на кораба в Сибир — една огромна тундра.

Тя го гледаше така, сякаш щеше да се сборичка с него, ако не й разкажеше по-подробно.

Със самодоволна усмивка Хиацинт пъхна палци в колана си и се залюля на пети.

— Това е то.

Уинтър го шляпна по гърдите.

— Това не е всичко. Как изглеждаше?

Той сви рамене.

— Бял. Искрящо бял. И много студен.

— Блестеше ли като диаманти?

— Понякога. Когато лъчите на слънцето падаха под точния ъгъл.

— На какво миришеше?

Той се сви.

— Не знам, Уин… принцесо. Може би на лед. През повечето време стояхме затворени на кораба.

В погледа й блесна разочарование заради половинчатото споменаване на името й и Хиацинт се почувства виновен. Затова на свой ред я тупна леко по рамото.

— Родителите ти са постъпили добре. Кръстили са те на нещо красиво. Подхожда ти.

— Зима — прошепна тя. Лицето й стана замислено, а светлините от магазина за дрехи подчертаваха сивите петънца в очите й.

Хиацинт се опитваше да не изглежда непохватен, когато отвърна поглед встрани. Понякога тя стоеше тъй близо до него, че той се удивяваше на способността си да удържи ръцете си.

Уинтър премести кошницата в другата си ръка и отново закрачи.

— Не всички мислят, че съм красива.

Хиацинт й се присмя.

— Който ти е казал обратното, те е излъгал. Или ти е завидял. А може би и двете.

— Ти мислиш, че не съм красива.

Той изсумтя малко невъздържано и когато тя го изгледа ядно, се разсмя гръмко.

— Това е смешно, така ли?

Хиацинт си придаде сериозно изражение и изимитира ядния й поглед.

— Продължавай да говориш така и хората ще почнат да си мислят, че си полудяла.

Тя отвори уста да му възрази. Поколеба се. И едва не се блъсна в една стена, преди Хиацинт да я притегли обратно в средата на тясната алея.

— Ти никога не си ми казвал, че съм красива — рече тя, след като той отдръпна ръката си.

— В случай че не си забелязала, хората в цялата страна възхваляват хубостта ти в песни. Знаеш ли, че във външните сектори пишат стихове за теб? Преди няколко месеца трябваше да изслушам онзи пияница, който изпя цяла песен за твоето божествено съвършенство. Сигурен съм, че галактиката няма нужда от моето мнение по въпроса.

Тя сви глава в раменете си и скри лицето си зад водопад от коси. Тъкмо навреме. Страните на Хиацинт бяха пламнали, което го караше да се чувства засрамен, но и ядосан.

— Само твоето мнение е от значение за мен — прошепна тя.

Той се изпъна и хвърли кос поглед към нея, на който тя не отвърна. Хрумна му, че неволно е подхванал тема, в която не искаше да навлизат. Фантазии — естествено. Мечти — във всеки миг. Но в действителност? Не — това беше табу. Това нямаше да доведе до нищо добро.

Тя беше принцеса. Мащехата й беше деспот, който щеше да я омъжи за човек, който би бил политически изгоден за нейните стремежи.

А Хиацинт беше точно обратното на политически изгодна партия.

Но ето че двамата вървяха един до друг, а тя изглеждаше красива, но отхвърлена, а на него защо ли му трябваше да отваря голямата си, глупава уста?

Хиацинт въздъхна ядосан. На нея. На себе си. На цялото положение.

— Хайде, принцесо. Ти знаеш какво изпитвам към теб. Няма човек, който да не знае.

Уинтър отново спря, но той продължи напред, размахвайки пръст над рамото си.

— Няма да повторя това, докато те гледам в очите, затова не стой там, върви.

Тя забърза след него.

— Какво изпитваш към мен?

— Не. Достатъчно. Повече нищо няма да ти кажа. Аз съм твой страж. Тук съм, за да те защитя, да те пазя от опасности и толкоз. Няма да си разменяме думи, от които ще последват още нощи на неловко висене пред вратата на спалнята ти, разбра ли ме?

Младият мъж с почуда установи колко го беше яд. Защото беше невъзможно. Невъзможно и несправедливо, а той бе прекарал дълги години в окопите на несправедливостта, за да почне тепърва да им се ядосва.

Уинтър крачеше до него, стиснала дръжката на кошницата. Поне вече не се опитваше да го погледне в очите, а това беше мъничко милост.

— Да, знам какво изпитваш към мен — рече тя накрая и думите й прозвучаха като признание. — Знам, че си мой страж и моят най-добър приятел. Знам, че би умрял заради мен. И знам, че ако това някога се случи, аз ще умра на мига след теб.

— Да, и с това всичко се изчерпва. — Звукът на мелачката за кафе от близкия магазин отекна по каменната алея, а мирисът на топъл хляб подразни обонянието му. Хиацинт се подготви да изрече следващите си думи. — Освен това мисля, че си хубава. Така де, в добрите ти дни.

Уинтър се изкиска и го побутна с рамо. Той на свой ред я сръга, тя се препъна в една саксия с цветя и се разсмя по-силно.

— Ти също си хубав.

Той я изгледа намръщено, но му беше трудно да не се зарази от смеха й.

— Ваше Височество!

Двамата спряха. Хиацинт замръзна, посегна към кобура, но гласът беше на едно момиченце, което ги зяпаше от прага на малък магазин. До краката й стоеше непокътната кофа със сапунена вода, а очите й бяха станали кръгли като пълната Земя.

— О, здравей — рече Уинтър и намести кошницата си. — Астрид, нали така беше?

Момичето кимна, а страните му се наляха с руменина, докато зяпаше принцесата.

— Аз… — То погледна към магазина, после пак към Уинтър. — Почакайте тук! — изпищя то, сетне пусна парцала, който цопна в кофата, и хукна през вратата.

Уинтър наклони глава и косите паднаха на рамото й.

— Познаваш ли това хлапе?

— Цветарският магазин е на родителите й. — Тя прекара пръсти по едно пълзящо растение в саксията на витрината.

Хиацинт изсумтя.

— Какво иска?

— Откъде да знам? Да бях им донесла нещо…

Момичето се появи, но сега по петите я следваха две по-малки момчета.

— Видяхте ли? Нали ви казах, че ще се върне! — говореше то. Момчетата спряха и зяпнаха Уинтър. Най-малкото стискаше в ръчичките си венец от клонки и сухи цветя.

— Здравейте — поздрави ги Уинтър и направи реверанс на всяко от момчетата. — Мисля, че досега не сме имали удоволствието да се запознаем. Аз съм Уинтър.

Момченцата не можаха да съберат кураж да отвърнат, затова Астрид отговори вместо тях:

— Това са двамата ми братя, Ваше Височество, Дорси и Дилан. Бях им разказала, че сте купили цветя от нашия магазин, но те не ми повярваха.

— Е, вярно е. Купих си букетче сини цветя и цяла седмица ги държах на нощното си шкафче.

— Еха — прошепна Дорси.

Уинтър се усмихна.

— Съжалявам, че тази сутрин няма да мога да разгледам магазина ви, но сме тръгнали на гости на помощничката на шапкаря. Ходихте ли да видите бебето й?

Трите деца поклатиха отрицателно главички. Сетне Астрид сръга с лакът по-малкото си братче Дилан. Той подскочи, но не можа да изрече и дума от срам.

— Направихме нещо за теб — рече Астрид. — Чакахме те да се върнеш. Не е кой знае какво… използвахме каквото е останало, но… — Тя отново побутна братчето си, този път по-силно, и той най-сетне й поднесе венеца от цветя.

— Какво е това? — попита Уинтър и посегна да го вземе.

Хиацинт се намръщи, сетне подскочи като ужилен, когато разбра какво представлява венецът.

По-голямото момче отвърна:

— Това е корона, Ваше Височество. Отне ни почти седмица да намерим всичко, което ни трябваше. — Бузките му пламнаха в яркочервено.

— Знам, че не е много — рече момиченцето, — но е за теб.

Най-малкото дете, след като се бе отървало от подаръка, неочаквано изтърси:

— Ти си красива. — После се скри зад брат си.

Уинтър се разсмя.

— Много сте мили. Благодаря ви.

Мъглява светлина привлече вниманието на Хиацинт. Той вдигна поглед и под стряхата на съседния магазин забеляза една сфера — малка камера, която следеше отгоре магазините и прислугата. Подобни камери имаше във всички сектори из цялата Луна и шансът някой да обърне внимание на записа от една скучна утрин в АР-2 беше нищожен, но въпреки това по гърба му полази сковаващ хлад.

— Короната е прекрасна — рече Уинтър, докато се любуваше на мъничките бели клонки с цветове. Тя я сложи върху гъстите си черни къдрици. — Разкошна е като скъпоценните накити на кралицата. Ще я пазя грижливо винаги.

Хиацинт изръмжа, грабна короната от главата й и я пусна в кошницата.

— Принцесата може да я пази грижливо и тук — тросна се той заплашително. — Тя е заета. Прибирайте се в магазина и не се перчете пред всичките си приятели.

Децата опулиха очи и като нададоха уплашени викове, тозчас се изпокриха в цветарския магазин. Хиацинт улови Уинтър за лакътя и я поведе напред, но след малко тя дръпна ръката си.

— Защо постъпи така? — поиска да знае тя.

— Видя ми се нередно.

— Да приема подаръка на децата? Хиацинт, не бива да си толкова зъл.

— Сдържай се да не си толкова мила — изрече ядно той и огледа внимателно стените и прозорците, но други камери нямаше. — Да си слагаш короната на главата? Ти да не си полудяла? — Тя го изгледа, а той отвърна на намусения й поглед без грам съжаление. — Имаш късмет, че никой не те видя. — Той посочи кошницата. — Покрий я, преди да съм я натрошил и заровил в някоя саксия.

— Реагираш твърде бурно — възрази Уинтър, но все пак загърна плетеницата от клончета с няколко кърпи за ръце.

— Ти не си кралица, принцесо.

Тя се втренчи в него слисана.

— Аз не искам да бъда кралица.

— Тогава не приемай корони за подарък.

Уинтър изохка, обърна се и закрачи ядно напред — като истинска принцеса, която върви пред своя страж.

Глава четиринадесета

Каи изчака, докато корабът на Трън се превърна в малка светлинка в далечината, сетне извади портскрийна, който му даде Синдер. Без законния идентификационен чип, който да потвърди самоличността му, съобщението до кралския съветник Кон Торин бе засечено от главния компютър в двореца. Появи се лицето на млада стажантка.

— Дворецът в Ню Бейджин. Какво обичате… — Жената ококори очи.

Каи се усмихна.

— Император Каито до кралския съветник Кон Торин, моля.

— Д-да, Ваше Величество. Разбира се. На часа. — Страните й пламнаха, докато тя се засуети да прехвърли връзката. Скоро се появи лицето на Торин.

— Ваше Величество! Нима… вие ли… Един момент да изляза от срещата с кабинета. Добре ли сте?

— Добре съм, Торин. И съм готов да се завърна у дома.

Той чу щракването на вратата.

— Къде сте? Грози ли ви опасност? Имате ли нужда…

— Ще ти кажа всичко, когато се върна. В момента се намирам в нашата тайна квартира на терасите в Тайханг. Извести охраната на двореца…

— Веднага, Ваше Величество. Тръгваме още сега.

Торин поиска да държат линията отворена. Страхуваше се, че някой друг може да отвлече Каи, преди собствената му охрана да стигне при него. Синдер го увери, че портскрийнът не може да бъде проследен, но линията не беше пригодена за пряка връзка и беше възможно лунитяните да ги подслушват. Но загубвайки Крес, Каи знаеше, че Луната е загубила и най-добрия си човек в разузнаването, затова настоя, че е добре и нищо лошо няма да му се случи, а сетне прекъсна връзката.

Искаше да помисли на спокойствие, преди цялата галактика отново да излезе от контрол.

Каи закачи порта на колана си и се покатери на една от големите скали с изглед към долината. Скръсти крака и се удиви на обзелото го спокойствие при вида на терасите и платата, които се къдреха около тучните планини, а в подножието им се виеше примамливо блещукащата река. Можеше да изчака в къщата, но времето беше топло, бризът носеше аромат на жасмин и много време беше минало, откакто за последен път се бе любувал на красивата си родина.

След седмиците на борда на „Рампион“ с рециклиран въздух и преработена вода, той беше щастлив, че пак си е у дома.

Каи никога не беше виждал Луната, нито нейните биокуполи, пълни с изкуствени гори и езера, направени от човека, но внезапно му стана ясно защо Левана иска да забие хищните си нокти в Земята.

Не беше минало много време, когато Каи дочу бученето на моторите. Вперил поглед в хоризонта, той зачака корабите. Когато пристигнаха, всъщност пристигна цял взвод — няколко военни кораби наобиколиха къщата. Оръдията им бяха извадени, а войниците оглеждаха периметъра за някаква опасност.

Каи присви очи срещу слънцето и отметна косата от челото си. В това време най-големият кораб кацна в близост до къщата. Военните се изсипаха навън, разпръснаха се в кръг и започнаха да сканират пейзажа за живи същества наоколо. Всички бърбореха в слушалките си и държаха в готовност страшните си оръжия.

— Ваше Императорско Величество — викна сивокос мъж, който водеше отряд от четирима мъже към Каи. — Радваме се да ви видим, сър. Позволете ни да ви сканираме.

Каи се изправи и подаде портскрийна на един от войниците, който го прибра в торбичка като доказателство. Той протегна ръцете си напред. Друг войник прекара по тялото му скенер, който беше прикрепен към портскрийна му.

— Всичко е чисто. Добре дошъл у дома, Ваше Величество.

— Благодаря ви. Къде е Кон…

Чу се трясък. Неколцина войници се извъртяха към къщата, развикаха се и насочиха оръжията си към вратата на избата, която се беше отворила гръмко.

Отвътре изхвръкна Кон Торин, по-измъчен, отколкото Каи го беше виждал.

— Кралски съветник Кон Торин — изрева той и вдигна ръце. Плъзна поглед по оръжията, сетне отправи взор към Каи, който стоеше в края на платото. Раменете му се отпуснаха от облекчение и още щом един от войниците сканира китката му и потвърди самоличността му, той направи нещо, което никога не бе правил.

Втурна се към Каи и го прегърна.

Прегръдката беше колкото кратка, толкова и неочаквана. Когато се отдръпна, Торин задържа Каи и хубаво го огледа. Каи с удивление откри, че е малко по-висок от Торин. Едва ли беше пораснал през тези няколко седмици. Може би от месеци насам е бил по-висок, но така и не беше забелязал. Той познаваше Торин от дете и сега му беше трудно да приеме промяната.

Торин бе споменал на Синдер за втория чип за проследяване на Каи, а тя беше казала на императора. Кой знае, може би Торин беше пълен с далеч повече изненади, отколкото Каи си мислеше.

— Лицето ви! — възкликна Торин. — Какво са ви направили? Тя ми обеща…

— Добре съм — рече Каи и стисна ръката му. — Синина, нищо повече. Не мисли за нея. Не мисли…!

— Ваше Величество — прекъсна го посивелият мъж, — ако се върнете през проходите на къщата, ще избегнете медиите. Ще пратим отряд да ви придружи.

Каи хвърли поглед наоколо. Няколко дворцови стражи се бяха присъединили към тълпящите се военни.

— Ако знаех, че може да се мине оттам, щях да избегна цялата тази патърдия.

Офицерът не отвърна.

— Добре. Благодаря ви за усърдието. Да вървим.

Торин закрачи до него, а след тях тръгнаха куп стражи и ги поведоха към вратата на избата.

— Наинси ще ви чака с топъл чай, а на готвачите наредих да приготвят закуска за завръщането ви — рече Торин. — Прессекретарят подготвя изявлението за медиите, но преди да пуснем каквото и да е, накратко ще бъдете информиран за официалната позиция на двореца относно пробива в системата за сигурност и отвличането.

На влизане в мазето на къщата Каи приведе глава. Вътре беше чисто и спретнато въпреки паяжините по ъглите. А когато тръгнаха по тунелите под планината към подземията на двореца, коридорите станаха по-светли и чисти.

— Какво е положението в двореца? — поинтересува се Каи.

— Вражеските войници засега не са прехвърлили стените. Нашите тактически анализатори смятат, че ако нахлуят в двореца и установят, че вътре няма жива душа, ще се преместят на ново място. От видяното дотук съдим, че тези войници нито грабят, нито рушат, а само убиват.

— Освен ако Левана използва двореца със скрита цел. Превземането му би означавало победа за нея.

— Възможно е.

Те завиха зад един ъгъл и в далечината Каи дочу говор, стъпки и бученето на машини. Целият му екип беше натъпкан в този лабиринт от помещения и проходи. Почти му се прииска да беше останал на терасата.

— Торин, какво става със семействата на всички тези хора? В безопасност ли са?

— Да, сър. Семействата на всички министри бяха преместени в двореца още преди да са изминали четиридесет и осем часа от първите нападения. Всички са тук.

— Ами хората, които не са част от правителството? Готвачите? Икономите?

— Боя се, че няма място за всички. Иначе бихме довели тук целия град.

Стомахът на Каи се сви. Той би довел тук целия си народ, ако можеше.

— Да, вярно — рече той и с усилие на волята си наложи да не мисли за неща, които не можеше да промени. — Разполагам ли с кабинет тук? Искам Наинси да насрочи среща. За този следобед.

— Да, Ваше Величество. В подземието има стаи за кралската фамилия. Наредих да ги подготвят за вас.

— След като няма друг, освен мен, ще ми трябва само една стая. На другите ще им намерим по-добро приложение.

— Разбира се. С кого да се свърже Наинси за срещата?

Той си пое дълбоко дъх.

— С годеницата ми.

Торин забави крачка и Каи си каза, че всеки миг ще спре съвсем, но изпъна рамене и продължи по коридора. Един от стражите пред тях отново се развика:

— Дръпнете се от пътя! Дръпнете се от пътя! — А в това време любопитните чиновници и министри надничаха от стаите. Слухът се бе разнесъл бързо и Каи виждаше радост и облекчение по лицата на хората, които срещаше.

Той преглътна. Странно беше колко много хора се тревожеха за съдбата му — не бяха само тези, с които се срещаше ежедневно. Всички в Републиката чакаха да чуят дали похитителите ще върнат императора им жив и здрав, без дори да подозират, че Лин Синдер е последният човек на света, който би отнел живота му. Гризеше го съвестта, задето тъй много се бе радвал на времето, прекарано на „Рампион“.

— Ваше Величество — рече Торин с нисък глас, щом пак го настигна, — моят съвет е да премислите уговорките с кралица Левана. Поне да обсъдим най-добрата стратегия, преди да вземаме прибързани решения.

Каи погледна косо съветника си.

— Правителството няма друго толкова голямо бомбоубежище, а лунните мутанти блъскат по вратите на двореца ми. Не вземам прибързани решения. Правя това, което трябва да се направи.

— Но какво ще си помислят хората, когато чуят, че смятате да се ожените за жената, на чиято съвест лежи смъртта на стотици хиляди души?

— Милиони. Тя носи отговорност за милиони погубени човешки живота. Но това нищо не променя. Ние все така се нуждаем от нейното лекарство за летумозиса и аз се надявам, че тя ще приеме условията за ново примирие, докато уговорим подробностите по съюза ни.

Единият от стражите посочи отворена врата.

— Кабинетът ви, Ваше Величество.

— Благодаря ви. Искам да остана насаме с Кондарен, но ако видите андроид, който носи чай, пуснете го.

— Тъй вярно, сър.

Той влезе в кабинета. Стаята не беше тъй разточително наредена, както кабинетът му в двореца, но беше уютна. При липсата на прозорци, помещението се обливаше в изкуствена светлина, но бамбуковите рогозки по стените му придаваха топлина и приглушаваха стъпките на Каи по циментовия под. Голямо писалище с нетскрийн и няколко стола заемаха останалото пространство.

Каи замръзна, когато погледна писалището. После се разсмя. В ъгъла стоеше малък изпоцапан крак за киборг.

— Ама че шега! — рече той и взе крака.

— Взех да мисля, че ни носи късмет — обясни Торин. — Макар че като се върна назад, не мога да си спомня кое ме е накарало да вярвам в това.

Развеселен, Каи остави на писалището захвърления крак на Синдер.

— Ваше Величество — продължи Торин, — какво искахте да кажете с това, че Левана вече е отговорна за смъртта на милиони хора?

Каи се подпря на писалището.

— Ние смятахме, че войната е започнала на 31 август, когато нейните спецчасти нападнаха първите петнадесет града, но сме сбъркали. Тази война е започнала с произвеждането на летумозиса в лабораториите на Луната и с донасянето му на Земята. През всичките тези години Левана е водила биологична война с нас, а ние дори не сме подозирали.

Торин умееше да прикрива чувствата си, но този път не можа да скрие растящия си ужас.

— Сигурен ли сте в това?

— Да. Кралицата е искала да отслаби населението и ресурсите ни, преди да ни нападне. Подозирам също, че замисълът й да ни предложи лекарството като разменна монета, е имал за цел да ни направи зависими от Луната веднага след нейното коронясване за кралица.

— Но вие не смятате, че това променя нещо? И въпреки че сте наясно, че това е хитър план, с който да ви принуди да влезете в съюз с нея, вие пак ще предприемете тази крачка? Ваше Величество, все трябва да има и друг изход. Някакво решение, което все още не ни е хрумнало. — Лицето на Торин се изопна. — Трябва да ви уведомя, че във ваше отсъствие събрахме екип, който започна да работи върху нов клас оръжия, способни да проникнат дори през биокуполите на Луната.

Каи задържа погледа му.

— Строим бомби.

— Да. Работата върви бавно. От края на Четвъртата световна война нито една армия на Земята не е произвеждала или укривала бомби, а и се налага да направим някои промени, с които да отслабим силата на Левана. Но смятаме, че поради ограничените възможности на Луната и нейната зависимост от куполите десетина бомби биха довели до бърз край на войната.

Каи сведе поглед към писалището си. Цялото население на Луната живееше под специално направени биокуполи, които им осигуряваха въздух, изкуствена гравитация и им даваха възможност да отглеждат дървета и посеви. Унищожаването на една от тези защитни бариери щеше да убие всичко живо вътре.

— Кога ще бъдат готови бомбите? — попита той.

— Флотилията от кораби, които трябва да ги транспортира, вече е готова. Самите бомби, надяваме се, ще бъдат завършени до четири месеца или половин година.

Каи направи гримаса.

— Нямаме толкова време. — Не му се щеше да си признае, но мисълта да превърнат лунните градове в отломки му беше противна. Той вече започваше да мисли за Луната като за планета, принадлежаща на Синдер, и не му се искаше да разрушат царството, което някой ден щеше да стане нейно. — Дръж ме в течение за всяка новост, а космическата флотилия да бъде готова за излитане във всеки момент. Но бомбите ще бъдат последният ни изход. Първо ще се опитаме да постигнем мирно решение. За зла участ, това започва с помиряване с Левана.

— Ваше Величество, помислете си. Ние не губим войната. Поне засега.

— Но и не я печелим. — Устните на Каи се извиха нагоре. — Пък и нещата вече не са същите. До този момент Левана беше тази, която водеше играта, но за първи път аз съм с една крачка пред нея.

Присвил очи, Торин се приближи към императора.

— Тук изобщо не става дума за съюз, нали?

— О, аз имам всички намерения да се съюзя с Луната. — Каи отново хвърли поглед на изкуствения крак. — Но преди това смятам да сложа на трона нова кралица.

Глава петнадесета

Цяла вечност мина, докато се установи връзката, а през това време Каи стоеше пред нетскрийна, сключил ръце зад гърба си, и сърцето му биеше по-оглушително от мотора на „Рампион“. Не си направи труда да се преоблече и още беше с белия копринен костюм, който носеше по време на отвличането, само дето той се бе измачкал и имаше малка дупчица там, където упоителната стреличка на Синдер го беше пробила. Но въпреки вида си, той смяташе, че Левана ще остане доволна, задето най-напред е предпочел да се свърже с нея, вместо да се премени с чисти дрехи и да извести медиите на Земята за завръщането си.

Каи беше решен да използва всяка тактика, за която успееше да се сети, за да я предразположи. Беше готов на всичко, за да я накара да му повярва.

Най-сетне, най-сетне малкото кълбо в ъгъла спря да се върти, нетскрийнът светна и показа Левана с чисто белия й воал.

— Нима това е моят скъп млад император? — изгука тя. — А аз вече ви бях отписала. Мина цял месец, струва ми се. И аз си казах, че похитителите ви отдавна са ви убили и насекли на парчета.

Каи се усмихна престорено, сякаш кралицата беше казала забавна шега.

— Няколко подутини и драскотини тук и там, но нищо чак толкова ужасно.

— Разбирам — рече Левана, замислена, и наклони глава. — Синината на бузата ви май е от съвсем скоро.

— По-отскоро, отколкото другите, да — призна Каи. Първата стъпка в стратегията му беше да се престори, че времето на борда на „Рампион“ е било изпитание, което едва е понесъл. — Лин Синдер от самото начало ми даде да разбера, че аз съм затворник на кораба й, а не гост. Между нас казано, мисля, че още таеше горчивина, задето я арестувах на бала.

— Колко жестоко!

— Засега обаче се смятам за късметлия. Най-сетне успях да договоря освобождаването си. Тъкмо се завърнах в Ню Бейджин и бързам първо вас да известя.

— И на какво дължим това щастливо събитие? Предполагам, че преговорите са били доста мудни.

— Похитителите ми имаха множество искания. Пари, естествено, а също пожелаха да прекратя настоящето издирване на бегълците Лин Синдер и Карсуел Трън.

Левана намести ръцете в скута си и воалът й потрепна.

— Сигурно са се страхували, че ги грози залавяне — рече тя с безразличие. — Макар че не виждам как е възможно, след като вие не можахте да ги задържите, докато се намираха в собствения ви дворец.

Усмивката на Каи не трепна.

— Аз приех условието им. Но не можах да им дам гаранции от името нито на останалата част на Съюза, нито на Луната. Вярвам, че тези престъпници ще бъдат заловени и изправени на съд за престъпленията им, в това число нападението срещу мен и отвличането ми.

— Дано — рече Левана. Каи знаеше, че тя му се присмива, но за първи път това не го ядоса.

— Те имаха и допълнително искане. — Каи стисна силно ръце зад гърба си, съсредоточавайки напрежението си в тях. — Настояха да се откажа от споразуменията с вас. Поискаха да се сложи край на сватбата.

— А! — възкликна кралицата със злостен смях. — Ето че стигнахме до причината да се свържете тъй спешно с мен. Сигурна съм, че приемането на това нечувано условие едва не ви е погубило.

— Не бих казал — отвърна безизразно Каи.

Левана се облегна назад и той видя как раменете й потрепериха.

— И защо им е на тези престъпници да се занимават с междугалактическа политика? Нима не им е известно, че носят отговорността за войната между нашите народи? Нима не смятат, че ще намеря начин да седна на трона на Републиката, независимо от вашата егоистична сделка?

Каи преглътна мъчително.

— Може би интересът им се корени в твърдението на Лин Синдер, че тя е изчезналата принцеса Селена.

Тишината се спусна между него и нетскрийна, неподвижна като лед върху езеро.

— Тя смята — продължи Каи, — че ако сватбата и коронацията се състоят, това ще отслаби претенциите й за лунния трон.

— Разбирам. — Левана беше възвърнала спокойствието си и отново говореше с насмешлив и снизходителен тон. — Аз през цялото време се питах дали не ви е напълнила главата с измишльотини. Не се съмнявам, че сте били зрител по неволя.

Той сви рамене.

— Корабът беше доста малък.

— Вие вярвате ли, че това е истина?

— Честно ли? — Каи събра целия си кураж. — Дали това е истина, или не, мен не ме интересува. Под моята закрила живеят други пет милиарда души, а през изминалия месец всеки от тях си е лягал вечер с мисълта дали тази нощ неговият дом ще бъде нападнат. Дали тази нощ прозорците му ще бъдат счупени, децата му — измъкнати от леглата си, съседите му — осакатени на улицата от вашите… от тези чудовища, които сте създали. Аз не мога… — Лицето на Каи се изкриви. Поне не беше нужно да изиграе тази болка. — Не мога да допусна това да продължи, а Лин Синдер — все едно дали тя е изчезналата принцеса, или не — точно в момента не командва армията на лунитяните. Вътрешната политика на Луната, семейните разногласия и конспиративните теории не ме интересуват. Искам да сложим край на войната. А вие сте тази, която има властта да го направи.

— Трогателна реч, млади ми императоре. Но с нашия съюз е свършено.

— Нима? Изглежда, сте убедена, че бих склонил глава пред приумиците на разни престъпници и похитители.

Тя замълча.

— Аз ви дадох дума дълго преди да дам думата си на Лин Синдер. Следователно за мен договорът ми с вас има преимущество. Може би ще се съгласите с мен.

Воалът се размърда, сякаш Левана си играеше с нещо в ръцете.

— Виждам, че дългото ви отсъствие не е повлияло на забележителните ви дипломатически умения.

— Надявам се, че не е.

— Значи вие желаете първоначалното ни споразумение да продължи.

— Да, при същите условия. Двамата се съгласихме военните действия да се прекратят незабавно навсякъде по Земята и в Космоса. След вашата коронация за императрица на Източната република всички лунни войници ще бъдат оттеглени от наша земя, а вие ще ни позволите да произвеждаме и разпространяваме лекарството за летумозис.

— А какви гаранции ще ми дадете, че сватбата ни няма да се превърне в същия позорен спектакъл като последния път? Вашият киборг и приятелите му със сигурност няма да се зарадват да научат, че не сте спазили исканията им.

— Боя се, че нямах време да измисля някакъв план. Разбира се, ще увеличим охраната. Ще доведем военни подкрепления — знам, че сте им заклет почитател.

Левана се изсмя.

— Но Лин Синдер се оказа находчиво момиче. Едната възможност е да проведем церемонията тайно и да не огласяваме сватбата преди коро…

— Не! Няма да оставя никакво съмнение в съзнанието на земляните, че аз съм ваша съпруга и тяхна императрица!

При тези думи Каи стисна зъби, за да не повърне. Ваша съпруга. Тяхна императрица.

— Разбирам. Тогава може да сменим мястото на церемонията, да изберем някое по-отдалечено, безопасно място. На космически кораб, да речем? Или дори…

Той се поколеба, като се опитваше да не изглежда уплашен от собствените си недоизречени мисли.

— Или дори какво?

— Аз просто… съмнявам се, че идеята ще ви допадне. Ще е нужна доста работа, а аз дори не знам дали е възможно да… но защо не направим сватбата на Луната? Тогава Лин Синдер няма да може да я спре.

Тук императорът замълча и се опита да не затаява дъха си.

Тишината помежду им стана напрегната. Сърцето на Каи затуптя тежко.

Беше прекалил. Беше събудил подозренията й.

Той се засмя и поклати глава.

— Както и да е, идеята беше глупава. — Умът му вече търсеше нов изход. — Сигурен съм, че и на Земята ще се намери подходящо място. Просто ми трябва малко време да…

— Ама сте умен, а?

Сърцето му подскочи.

— Моля?

Кралицата се изсмя сподавено.

— Някое отдалечено, безопасно място. Скъпи ми императоре, разбира се, че трябва да вдигнем сватбата на Луната.

Каи замълча, почака, сетне бавно въздъхна, запазвайки равнодушното си изражение. Мина още миг и той се сети дори да прояви скептицизъм.

— Сигурна ли сте? На Земята вече всичко е подготвено. Транспортът, настаняването на гостите, менюто, изявленията…

— Не ставайте глупав! — Тя размаха пръсти пред воала си. — Как можах да не се сетя по-рано за това. Ще проведем церемонията тук, в Артемизия. Има достатъчно място, където да настаним гостите, и аз не се съмнявам, че ще останете доволен от гостоприемството ни.

Каи сви устни, уплашен, да не би да я разубеди и същевременно да не изглежда прекалено радостен.

— Това проблем ли е, Ваше Императорско Величество?

— Сигурен съм, че Артемизия е… прекрасна. Но сега, като се позамисля, се боя, че това решение може да отблъсне онези гости, които биха се радвали на привилегията да присъстват на сватбата на Земята. Говоря за водачите на Земния съюз.

— Но разбира се, че поканата ще бъде отправена към всички земни дипломати. Ще остана разочарована, ако не дойдат. В края на краищата нашият съюз ще бъде символ на мира не само между Луната и Източната република, но и между Луната и всички земни народи. Ще отправя лична покана към всеки гост от Земята, ако сметнете, че това е уместно.

Каи се почеса зад ухото.

— При цялото ми уважение, но може би някои водачи… ще се поколебаят дали да дойдат. С риск да прозвуча грубо, но как ще ни гарантирате, че ние, че те няма да влязат в капан? Вие не направихте опит да прикриете заплахите си срещу Земята и мнозина подозират, че ще използвате статута си на императрица като трамплин за, така де…

— За световно господство?

— Именно.

Левана се засмя.

— И от какво по-точно се боите? Страх ви е, че докато са тук, ще избия ръководителите на Земния съюз и така ще си проправя по-лесен път към завземането на малките им глупави държави?

– Именно.

Нов вятърничав смях.

— Скъпи мой императоре, това е предложение за мир. Аз искам да спечеля доверието на Съюза, а не да го отблъсна. Имате думата ми, че ще се отнесем към всички земни гости с безкрайно уважение и любезност.

Постепенно Каи отпусна рамене. И за миг не й беше повярвал, но това нямаше никакво значение. Левана действаше така, както той се надяваше.

— Всъщност — продължи кралицата — като знак на добра воля ще уважа молбата ви за незабавно прекратяване на огъня на територията на всяка земна държава, чийто водач приеме да присъства на сватбата ни в Артемизия.

Каи трепна.

Това беше начин да накара повече хора да дойдат.

Той приглади с длани смачканата си риза.

— Не мога да споря с очевидния факт, че нито едно място на Земята не е по-сигурно от Артемизия. Ще обсъдя незабавно поканата ви със Земния съюз.

— Моля ви, направете го, Ваше Величество. И тъй като съм сигурна, че промяната на мястото няма да представлява проблем, аз ще започна с приготовленията за гостуването ви, сватбената церемония и коронацията.

— Добре… ами да привършваме тогава. На коя дата…

— Предлагам празненството по случай сватбата да бъде на осми ноември, а коронацията ще направим на следващия ден след новолунието. Ще насрочим часа така, че да съвпадне с изгрева на слънцето — това е един от най-хубавите дни в годината на Луната.

Каи примигна.

— Но това е… може да съм изостанал с времето покрай пленничеството, но… осми не се ли пада само след седмица?

— След десет дни, Ваше Величество. Бракът ни се отлага твърде дълго. И едва ли някой от двама ни иска да изпита още веднъж моята толерантност. С огромно нетърпение чакам да посрещна вас и гостите ви. — Тя склони глава в любезен поздрав. — Аеродрумите ще ви очакват.

Глава шестнадесета

Звуковият сигнал прекъсна с тихо щракване и в товарното помещение настъпи тишина. Крес, която се бе разположила върху празен сандък, огледа всички. Забеляза изопнатите рамене на Синдер, зяпнала празния нетскрийн, Вълка, който потропваше с пръсти по лакътя си, и Ико, вперила поглед в портскрийна в скута си, мислейки следващия си ход в играта, която с Крес играеха през последния час.

— Той успя — измърмори Синдер.

— Естествено — обади се Ико, без да вдига очи. — Ние си знаехме, че ще успее.

Синдер обърна гръб на екрана и разсеяно се почеса по китката.

— Осми е по-скоро, отколкото очаквах. На бас се хващам, че земните водачи ще отпътуват за Луната през следващите четиридесет и осем часа.

— Отлично — рече Вълка. — Чакането ме побърква.

Не, разлъката със Скарлет го подлудява, помисли си Крес, но никой не каза нищо на глас. Може би чакането малко побъркваше всички.

— Шут на A1! — обяви накрая Ико и сияеща подаде порта на Крес.

— Крал на C4 и ти вземам всички рубини — отвърна без колебание Крес.

Ико замълча, погледна екрана и помръкна.

— Откъде си се научила да играеш толкова добре?

Крес усети прилив на гордост в гърдите си, но не беше много сигурна дали трябва да се срамува от таланта си, или да се радва, че е тъй впечатляващ.

— Играех на тази игра, когато ми ставаше скучно на сателита. А на мен ми ставаше скучно доста често.

— Но моят мозък би трябвало да превъзхожда твоя.

— Винаги играех срещу компютъра, ако това ще те успокои?

— Не! — Ико сбърчи носле. — Искам диаманта. — Тя натъкми порта отново в скута си, стисна в юмрук опашката от плитки и се замисли дълбоко.

Синдер се покашля и привлече вниманието на Крес, но не и на Ико.

— Каи ще пътува с цяла флотилия кораби. Трябва да разберем в кой от всичките се намира.

Крес кимна:

— Ще разбера.

— Планът ни ще сполучи! — рече Вълка убедено, сякаш заплашваше самия план, и взе да крачи напред-назад между пилотската кабина и лечебницата. Безпокойството на Вълка и на Синдер най-много напрягаха Крес.

Това беше техният единствен шанс. Или щяха да успеят, или да се провалят.

— Коронаджия на A12.

Крес в миг превключи мислите си обратно към играта. Ико беше направила очакван ход, същия, който компютърът на сателита би направил. Крес пожертва шута си, сетне промъкна крадеца си в другия край на дъската и ограби всички свободни изумруди, така че дори тъй жадуваният диамант на Ико нямаше да й помогне да спечели играта.

— Ах! Как можах да не го видя? — оплака се Ико и избута портскрийна. — И без това никога не съм обичала тази игра.

— Засечен кораб — обади се монотонният глас на „Рампион“. Крес подскочи. Всеки мускул в тялото й се изопна. — Капитан Трън иска разрешение за кацане. Предоставена парола: Капитанът е крал.

Тя въздъхна с облекчение не само защото това не беше вражески кораб, но и защото Трън се бе завърнал. Цялата тревога, която таеше у себе си след заминаването му с Каи, избликна и се изпари с една-единствена въздишка.

— Има разрешение за кацане — рече Синдер. В нейния глас също ясно се долови облекчение. Тя скръсти ръце на гърдите си. — Първата стъпка е завършена. Каи се завърна на Земята, новата дата за сватбата е насрочена на Луната, а Трън се завърна жив и здрав. — Тя се залюля на пети. Между веждите й се появи бръчка. — Не мога да повярвам, че всичко мина като по вода.

— На твое място бих почакал първо да седна на трона, пък тогава да правя такива изявления — рече Вълка.

Синдер изви устни.

— Имаш право. Добре, чуйте ме всички. — И плесна с ръце. — Да видим какво остава да се свърши. Крес и Ико ще направят последните редакции на видеото. Вълк, искам ти да…

Вратата на долната палуба се отвори рязко и с трясък се удари в стената. Трън се изкачи по стълбата и в миг се нахвърли върху Синдер, която отстъпи крачка назад, сепната.

— Боядисала си кораба ми? — изкрещя той. — Защо… какво… защо си го боядисала?

Синдер отвори уста, но се разколеба. Явно беше, че не очаква такъв поздрав.

— О, това ли. — Тя погледна Крес, Вълка и Ико, сякаш търсеше подкрепата им. — Помислих си, че… виж, това беше отдавна. Може би трябваше да ти го спомена.

— Да ми го споменеш? Да, трябваше! Не може просто така да боядисваш чуждите кораби! Знаеш ли колко време ми отне да нарисувам онова момиче?

Синдер присви око.

— Ами ако съдя по подробностите и точността, бих казала… десет минути? Петнайсет?

Трън се намръщи.

— Добре де, съжалявам. Но фигурата лесно се познаваше. Беше пречка.

— Пречка! Ти си пречка! — Той посочи Вълка. — Той е пречка! Крес е пречка! Всички ние сме пречки!

— Ами аз? — попита Ико. — Не искам да оставам по-назад от другите.

Трън завъртя очи и вдигна ръце.

— Ох, все едно. И бездруго този кораб не е мой, нали? — Изръмжа и прекара ръка през косата си. — Поне да ми беше казала нещо, преди да получа инфаркт, задето съм спрял на чужд кораб.

— Имаш право. Няма да се повтори. — Синдер се усмихна нервно. — Е… как мина?

— Добре, добре. — Трън махна с ръка. — Въпреки вроденото ми недоверие към хората на властта, този твой император започва да ми харесва.

Синдер вдигна вежди.

— Не знам дали да си отдъхна, или да се страхувам.

Крес прехапа бузата си и прикри развеселената си усмивка. Тя усети известно напрежение у Трън, когато Каи се качи на борда. Все пак „император“ беше по-висок ранг от „капитан“ по всички стандарти. Но също така забеляза, че в присъствието на Каи Трън се надува малко повече, сякаш иска да впечатли императора — с кораба, с екипажа си… съвсем мъничко всъщност.

Трън свали якето си и го захвърли върху близкия сандък.

— Нещо интересно, докато ме нямаше? — За първи път стрелна поглед покрай Синдер и Ико към Крес и това беше тъй неочаквано и настойчиво, че тя на мига поруменя. Момичето отвърна очи и се зае да изследва металната облицовка на стената.

— Има нова дата за сватбата — уведоми го Синдер. — Ще се проведе в Артемизия на осми, а коронацията ще бъде два дни след това по време на лунния изгрев.

Веждите на Трън подскочиха нагоре.

— Не си губи времето тази. Нещо друго?

— Левана се съгласи да прекрати войната — обади се Вълка, — но чакаме да видим дали ще стане и на дело.

— Освен това Крес ме разби на „Планински моньори“ — оплака се Ико.

Трън кимна, сякаш двете неща имаха еднакво значение.

— Тя е гений.

Руменината на Крес стана още по-наситена, което я вбеси. Беше й къде-къде по-лесно да се преструва, че не е влюбена в него, когато той не можеше да види колко често погледът й се спира върху него и как се изчервява при всеки случаен комплимент.

— Да, но аз съм андроид.

Трън се засмя и целият му гняв заради боядисания кораб се изпари.

— Защо тогава не играете на „Нашествието на андроидите“? Може би така ще имаш превес.

— Или на „Съпротивата на роботите“ — предложи Синдер.

Трън щракна с пръсти.

— Да! Отлично качество. — Очите му искряха и той излъчваше спокойствие и увереност по онзи начин, който винаги караше Крес да се чувства по-спокойна и сигурна просто защото е близо до него и знае колко смел и способен, и…

И той погледна право към нея. Отново.

Тя извърна очи. Отново.

Глупачка, глупачка, глупачка.

Засрамена, тя си представи как се промъква до дока за капсулите и Космосът я засмуква навън.

— Време е да започваме — рече Синдер. — Трябва да пакетираме достатъчно храна и да подготвим кораба за продължителна неутрална орбита.

— Искаш да кажеш да го изоставим — рече Трън и безгрижието изчезна от гласа му.

— Вече направих най-ефикасните настройки в програмирането. Всичко с кораба ще бъде наред.

— Знаеш, че лъжеш. Ако Крес не разсейва сигнала, няма да мине много време и корабът ще бъде открит и конфискуван.

Синдер въздъхна.

— Ще трябва да поемем този риск. Какво ще кажеш, когато стана кралица, да използвам кралските си ковчежета, или както там се наричат, и да ти купя нов кораб?

Трън изръмжа.

— Не искам нов кораб.

Крес изпита съчувствие. Всички тъгуваха, че ще напуснат „Рампион“. Той беше хубав дом за краткото време, в което ги бе приютил.

— Трън, ти знаеш — заговори Синдер тихо, сякаш искаше да избегне онова, което се канеше да каже, — че ако искаш, може да не идваш с нас. Може да ни заведеш при Каи, а сетне да се върнеш на „Рампион“ и… ние никога няма да те предадем. — Тя си пое дълбоко въздух. — Не се шегувам. Това се отнася до всички ви. Ако не искате, може да не идвате с мен. Съзнавам опасността, на която ви излагам, а също и че не бяхте наясно какво ви очаква, когато тръгнахте с мен. Може да продължите по своя път и аз няма да ви спра. За Вълка и Крес връщането на Луната сигурно изглежда като смъртна присъда. А Ико…

Ико вдигна ръка.

— Сигурно имаш дефект в системата, щом ми предлагаш да те изоставя сега.

Трън се ухили. Със своята самоуверена усмивка, повдигайки само единия край на устните.

— Ико е права. Много мило от твоя страна, че се тревожиш, но без нас работата ти е спукана.

Синдер стисна устни, без да спори.

Крес остана смълчана, като се питаше дали е единствената, която за миг се изкушава от предложението на Синдер. Завръщането на Луната беше смъртна присъда — особено за щит като нея, който е трябвало да умре още преди години. Едно беше да се бори с Левана от сигурността на Космоса. Но да влезе право в Артемизия… това беше все едно сама да си изпроси да я убият.

Ала Трън имаше право. Синдер се нуждаеше от тях. От всеки един.

Крес затвори очи и си напомни да бъде смела.

— Освен това — добави Ико, отслабвайки напрежението — нашият капитан все още се надява на онези пари от наградата.

Другите се разсмяха и по устните на Крес запърха усмивка, но когато отвори очи, Трън не се смееше.

Всъщност той неочаквано изглеждаше притеснен, раменете му бяха напрегнати.

— Е, има хора, които биха казали, че да постъпиш правилно, също е награда.

Товарното помещение притихна. Крес примигна.

Някаква неувереност плъзна пипалата си.

Трън се засмя нервно и добави:

— Но тези хора умират бедни и бездомни, тъй че кой го е грижа какво мислят? — Той махна с ръка. — Хайде, авантаджии, да се залавяме за работа.

Глава седемнадесета

Каи се взираше през прозореца към навитите като спирала облаци над континента. Потърси с поглед Великата стена, която като змия се виеше през Източната република, и се усмихна при мисълта, че предците му са построили нещо, което дори Четвъртата световна война не бе успяла да разруши.

Надяваше се това да не е последният път, в който вижда родината си.

Разбираше опасността, на която се излагаше заедно с останалите представители на Съюза. Дано само Левана не беше излъгала, че няма да ги убие. Дано цялата работа не се превърне в кървава баня, в която наивните земляни съвсем лесно биха налапали въдицата.

Надяваше се, но надеждите не го успокояваха. Той не вярваше на Левана. Нито за миг.

Само така обаче щеше да даде възможност на Синдер да се изправи лице в лице срещу нея и да вдигне лунитяните на бунт. Успехът й щеше да отърве всички от Левана и тиранията й. Край на чумата. Край на войните.

Звезди, как се молеше планът им да успее!

Каи потисна въздишката си и хвърли неспокоен поглед на всекидневната на кралския кораб. Ако не беше прекрасният изглед към Земята, той не би допуснал, че се намира на борда на космически кораб. Украсата излъчваше същия декадентски стил на стария свят от двореца: фенери с орнаменти, позлатени тапети и хвърчащи прилепи, изваяни в корнизите на тавана. Някога прилепите били символ на късмет, но постепенно започнали да символизират успешните пътешествия през гъстия мрак на Космоса.

Торин го погледна в очите от тапицираното кресло в другия край на стаята, където четеше портскрийна си. Той настоя да го придружи до Луната с твърдението, че в тяхно отсъствие министърът на отбраната, Дешал Хюи, ще може да изпълнява функциите на държавен глава на Републиката. Мястото на Торин беше до Каи — без значение на каква цена.

— Нещо тревожи ли ви, Ваше Величество?

— Засега не. — Той потърка длани в бедрата си. — Нали каза на пилотите, че искам да ми съобщят, ако ни спре друг кораб?

— Разбира се. Ще ми се да ви кажа, че молбата ви им се стори в реда на нещата, но момчетата ми се видяха разбираемо подозрителни.

— Стига просто да изпълнят заповедта.

— А вие смятате ли, че идеята е добра?

— Ни най-малко. — Корабът зави и Земята се изгуби от прозореца. Каи се обърна. — Но й вярвам.

Торин остави порта си.

— В такъв случай на мен не ми остава друг избор, освен също да й вярвам.

— Чакай малко, ти си този, който й е казал за втория ми чип.

— Да, и оттогава се питам дали това не беше най-голямата ми грешка.

— Не е била. — Каи разкърши рамене, за да се отпусне. — Синдер ще се справи.

— Искате да кажете, че Селена ще се справи.

— Селена. Синдер. Това е един и същи човек, Торин.

— Няма да се съглася с вас. За света Лин Синдер е опасна престъпница, която отвлече световен водач и така предизвика война, докато принцеса Селена може да крие разковничето на всичките ни проблеми с Луната. Когато помагате на Лин Синдер, светът си мисли, че вие сте просто един влюбен младеж. Когато помагате на Селена, вие смело се изправяте срещу враговете на нашата страна и правите онова, което е най-доброто за бъдещето на Републиката.

Едва доловима усмивка премина по устните на Каи.

— Каквото и да си мисли светът, това е един и същ човек. Аз желая най-доброто за Синдер, а също и за страната си. За свое удобство вярвам, че това е едно и също.

Каи с облекчение разказа всичко на Торин — единствения човек, на когото доверяваше тайните си. Коя беше в действителност Синдер, истинската причина за пътуването им до Луната, революцията, която тя планираше да започне там, и собствената му роля в тези събития. Въпреки страха на Торин, че Каи рискува твърде много, съветникът не се опита да го разубеди. В действителност Каи се чудеше дали пък Торин не е почнал да вярва повече на Синдер, при все че се опитваше да крие това под хладния си цинизъм.

Торин отново втренчи поглед в портскрийна, а Каи се зазяпа през прозореца и всеки път, щом зърнеше кораб в безбрежния космос, сърцето му подскачаше.

Часовете се нижеха като дни. Каи опита да подремне, но напразно. Прегледа сватбените клетви, без да проумее и дума. Известно време крачи напред-назад, изпи половин чаша чай, която някой му поднесе, само дето не беше тъй хубав като чая на Наинси и тази мисъл го натъжи. Императорът беше свикнал да разчита на прагматичните, сериозни разговори с доверения си андроид, но Левана решително забрани всякакви андроиди на Луната и той се видя принуден да остави Наинси у дома.

Каи остави чая. Стомахът му се бе свил на топка от напрежение. Досега Синдер трябваше да се е появила. Нещо се е объркало и ето че той лети с цяла флотилия кораби, натоварени с най-влиятелните люде на Земята, право към лапите на Левана, и всичко ще отиде на вятъра, и…

— Ваше Величество?

Той вдигна рязко глава. Първият помощник-капитан на кораба стоеше на вратата.

— Да?

— Получихме сигнал от министъра на отбраната на Американската република. Изглежда, имат някаква техническа повреда с главния компютър на борда и поискаха разрешение да се качат и да пътуват с нас до Артемизия.

Каи си отдъхна.

— Капитанът им предложи да изпратим един от военните ни кораби, за да им помогне. С радост ще ги свържа…

— Няма да се наложи — прекъсна го Каи. — Тук има достатъчно място. Пуснете ги на борда. — На императорския кораб вече имаше представители на провинциите и няколко журналисти от Източната република, но това беше далеч от пълния му капацитет.

Мъжът се намръщи.

— Според мен въпросът засяга сигурността, а не свободните места. Поради техническите проблеми, така и не получихме точна идентификация нито на кораба, нито на офицерите. Видеокомът им също се е повредил. Нашите камери показват, че това е американски военен кораб, клас „Рампион“, но за всичко останало трябва да вземем думите им за чиста монета. Но едва ли е нужно да ви напомням, Ваше Величество, че… вашите похитители също имаха „Рампион“.

Каи се престори, че обмисля думите му.

— Онзи „Рампион“, с който ме отвлякоха, имаше изрисуван силует на жена от лявата страна. Този кораб има ли такъв отличителен белег?

Офицерът предаде въпроса в чипкома на яката си и миг по-късно потвърди, че на този кораб не се вижда жена. Единствено черна облицовка върху бордовата рампа.

— Ето на, готово — рече Каи равнодушно. — Ще приемем нашите американски приятели на борда, стига капсулите им да са в изправност. Всъщност защо ли не дойда на дока да ги посрещна в знак на добра политическа воля?

— Аз също ще дойда — обади се Торин и остави порта си настрана.

Първият помощник-капитан сякаш се канеше да възрази, но след като се поколеба за миг, удари пети една в друга и кимна.

— Тъй вярно, Ваше Величество.

Дори чакалнята пред дока за капсулите беше украсена разкошно и Каи се улови, че потропва с крак по дебелия килим, докато машините бръмчаха в околните стени. Капитанът на кораба също беше дошъл да посрещне гостите, преди да се върне в кабината. Той и първият помощник-капитан стояха безукорно изправени в изгладените си униформи.

Екранът до плътно затворените врати отчете, че влизането в дока е безопасно.

Капитанът тръгна пръв, а Каи го последва по петите. Шест от техните собствени капсули чакаха, но имаше място за още три. Совалката на „Рампион“ беше заела последното свободно място и седеше със стихващи двигатели.

Двете врати се вдигнаха едновременно и през тях влязоха петима души: американският министър на отбраната — беше жена, секретарка, стажантка и двама охранители.

Капитанът се здрависа с министъра, приветства новодошлите на борда, след което последва размяна на дипломатически поклони.

— Благодаря ви за гостоприемството. Извиняваме се за неудобството, което сигурно сме ви причинили — рече министърът, докато Каи се опитваше да разбере кой всъщност е това, скрит под неистинския образ. Предположи, че Трън и Вълка са охранителите, но обаянието на министъра беше така изпипано, че дори бенката вдясно на брадичката не липсваше. Секретарката и стажантката бяха също толкова убедителни. Човек не можеше да определи коя е Синдер, коя е Ико и коя — Крес.

— Изглежда — добави секретарката и стрелна поглед към Каи, — всичко това можеше да бъде избегнато, ако механикът на кораба не бе забравил да си вземе клещите.

Устните на Каи се извиха. Тази значи е Синдер. Той се опита да си я представи под обаянието — доволна, задето беше използвала новата им „парола“. Той едва се стърпя да не подбели очи.

— Не сте ни причинили неудобство — рече Каи, гледайки секретарката. — Радваме се, че успяхме да ви помогнем. Искате ли да изпратим човек, който да прибере кораба ви?

— Не, благодаря ви. Американската република вече изпрати екип по поддръжката, но ние не желаехме да се бавим излишно. Трябва да стигнем навреме за празненството все пак.

И министърът намигна много недипломатично. Ико значи.

Каи си спомни предупреждението на Синдер, че ще й бъде трудно не само да преобрази себе си с обаянието си, но и да манипулира външния вид на четиримата си другари, и изобщо не знаеше колко време ще издържи, затова посочи изхода.

— Последвайте ме. Разполагаме с всекидневна, където ще се настаним удобно. Да ви предложа чай?

— За мен уиски с лед — рече единият от служителите по сигурността.

Синдер — секретарката, хвърли студен поглед на мъжа. Трън.

— Няма нужда — рече тя. — Благодаря ви.

— Оттук. — Каи и Торин освободиха капитана и първия му помощник и поведоха гостите си. Докато вървяха към личните покои на императора, всички мълчаха.

Когато Каи отново се обърна към гостите си, илюзията беше изчезнала и реалността му напомни, че току-що беше поставил живота на всички на кораба в голяма опасност — в неговата всекидневна стояха петима известни престъпници.

— Стаята безопасна ли е? — попита Трън.

— Би трябвало — отвърна Каи. — Използваме я за международни конференции и…

— Крес?

— Веднага се заемам, капитане. — Крес измъкна един портскрийн от задния си джоб, отиде до контролния панел, вграден в стената, и пусна проверка на системата, която само тя си знаеше каква е.

— Това е Кон Торин, главният ми съветник. Торин, нали помниш Син…

— Почакайте — прекъсна го Синдер и вдигна ръка.

Каи замълча.

Минаха девет дълги, безмълвни секунди, докато накрая Крес изключи портскрийна си.

— Всичко е чисто.

— Благодаря ти, Крес — рече Трън.

Синдер свали ръката си.

— Вече можем да говорим.

Каи повдигна вежди.

— Така. Торин, нали помниш Синдер и Ико.

Скръстил ръце, Торин кимна. Синдер отвърна на кимването също тъй напрегнато.

— Казах ви, че ще го върна жив и здрав.

По лицето на Торин премина сянка на ирония.

— Вие обещахте, че ще остане невредим. По мое мнение това включва и телесните повреди.

— Торин, получих един-единствен юмручен удар. — Каи сви рамене, поглеждайки Синдер. — Опитах се да му обясня, че това е част от представлението.

— Разбирам отлично, но трябва да ми простите, че ви защитавам. — Торин измери с поглед новите им гости. — Благодарен съм, че Каи се завърна, но по всичко личи, че изпитанието не е привършило. Дано знаете какво правите, Лин Синдер.

Каи очакваше Синдер да подхвърли някое самоиронизиращо подмятане, че Торин не е единственият, но вместо това след дълго мълчание тя каза:

— Какво знае той?

— Всичко — отвърна Каи.

Тя отново се обърна към Торин:

— В такъв случай благодаря ви за помощта. Позволете ми да ви представя останалите в групата ни: с Ико вече се познавате, това е капитанът на кораба ни, Карсуел Трън, нашият софтуерен инженер, Крес Дарнъл, и началникът на охраната ми… Вълка.

Докато Торин се здрависваше с гостите с повече уважение от необходимото предвид обстоятелствата, Каи се спря поглед върху Синдер. Тя стоеше на цели десет крачки от него и колкото и да му се искаше да прекоси стаята и да я целуне, нямаше как. Може би заради присъствието на Торин. Може би защото знаеше, че пътуват към Луната, където щеше да се венчае. Може би се страхуваше, че времето, което прекараха заедно на „Рампион“, е било сън, твърде крехък, за да оцелее в реалността.

Беше я видял едва преди три дни, но те му се струваха като цял един живот. През това време между тях се бе издигнала стена, макар че той не можеше да каже какво се бе променило. Връзката им беше несигурна. Каи се чувстваше така, сякаш ако си поемеше неправилно дъх, щеше да разруши всичко, а върху лицето на Синдер виждаше отражението на собствената си колебливост.

— О, вижте — възкликна Ико и отиде до редицата прозорци. Луната се бе показала — ярко бяла и осеяна с кратери и скали. Бяха толкова близо, че можаха да видят биокуполите, които отразяваха лъчите на слънцето.

Каи никога не си беше помислял, че някой ден ще стъпи на Луната. При вида й сега стомахът му се сви от неизбежността на съдбата му.

Синдер се обърна към него. Тя умело прикриваше тревожността си, но той беше почнал да разпознава признаците й под изправените рамене и решителния й поглед.

— Надявам се, че имаш нещо за нас.

Каи посочи с ръка шкафа до стената.

Ико стигна първа там и възбудено отвори широко вратите, но въодушевлението й бързо повехна, когато видя дрехите, подбрани от Наинси. Колекцията беше смесица от кафяво, сиво, досадно бяло, лен и памук. Прости, практични дрехи.

— Добър избор — рече Вълка, който най-много беше помогнал в описанието на облеклото на хората от крайните сектори на Луната.

Докато петимата ги разглеждаха и решаваха кой какво ще облече, Каи отиде до шкафа в другия край и извади един лист облицовка от фибростъкло за андроиди и кутия с мостри за синтетична кожа.

— А това е за Ико. Плюс всичко необходимо, за да може Синдер да ги инсталира.

Ико изпищя и хукна през стаята. Каи се приготви за поредната прегръдка, но вместо това тя се прехласна по новата облицовка и взе да се диви на платовете. Синдер беше непосредствено зад нея.

— Прекрасни са — рече тя, докато оглеждаше синтетичните платове. Очите й светнаха закачливо. — Знаеш ли, ако не излезе нищо с императорската работа, може да си изкарваш хляба като шпионин.

Той я изгледа шеговито.

— Какво ще кажеш да се погрижим от императорската работа да излезе нещо?

Изражението на Синдер се смекчи и за първи път, откакто се бяха качили на борда, тя се усмихна. Пусна обратно мострите в кутията, поколеба се за миг, а после прекоси последните крачки до Каи и го обгърна с ръце.

Той затвори очи. И като по чудо стената рухна. Притегли я нетърпеливо към себе си.

— Благодаря ти — прошепна Синдер и той разбра, че не говори нито за дрехите, нито за частите за андроида. Думите й тежаха от упование, вяра, жертви, за които Каи не беше готов още да мисли. Той я стисна здраво и допря чело в косата й.

Трън се покашля.

— Съжалявам, че трябва да разваля мига, но времето ни притиска. Предлагам още веднъж да преговорим плана си.

Глава осемнадесета

Уинтър остави прислужницата да сплете горната половина на косата й в дебела плитка със сребърни и златни нишки в нея, а останалата част да пусне да се разпръсне по раменете й. Остави я да избере една светлосиня рокля, която като вода се допираше до кожата й, и наниз от кристали, които подчертаваха изяществото на шията й. Остави я да втрие в кожата й ароматни масла.

Но не й позволи да й сложи грим даже и за да прикрие белега. Момичето не спори дълго.

— Не ви трябва грим, Ваше Височество — рече тя и направи реверанс.

Уинтър знаеше, че притежава в известен смисъл забележителна красота, но досега никога не бе имала повод допълнително да я подчертава. Все едно какво правеше, хорските очи неизменно я следваха по коридорите. Все едно какво правеше, майка й неизменно ръмжеше гневно, опитвайки се да скрие злобата си.

Но откакто Хиацинт призна, че външността й не го оставя безучастен, тя жадуваше с нетърпение възможността да се премени в новата си рокля. Освен главозамайващата радост не очакваше нещо кой знае какво да излезе от това. Наивно беше да си мисли, че Хиацинт би проявил такава дързост, че да й се обясни в любов. Ако изобщо я обичаше. А тя беше сигурна, че я обича, беше длъжен да я обича след всичките тези години… и все пак, откакто стана кралски гвардеец, той се държеше с нея малко резервирано. Професионалното уважение, което демонстрираше, често я караше да копнее да го сграбчи за реверите и да го целуне само за да види колко време ще му трябва, за да се предаде.

Не, тя не очакваше нито признание, нито целувка и отлично знаеше, че за ухажване и дума не можеше да става. Искаше единствено една изпълнена с възхищение усмивка, един задъхан поглед, които да я крепят.

Веднага щом прислужницата си отиде, Уинтър надникна в коридора, където Хиацинт стоеше на пост.

— Сър Глина, ще ми кажете ли мнението си, преди да отидем на посрещането на земните гости?

Хиацинт си пое два пъти дъх и чак тогава отговори:

— На вашите услуги, Ваше Височество.

И остана така, впил поглед в стената на коридора.

Уинтър приглади полите си и се намести пред него.

— Исках да знам дали днес съм красива според вас?

Нова въздишка, този път по-шумна.

— Не е смешно, принцесо.

— Смешно ли? Това е съвсем искрен въпрос. — Тя изви устни. — Не съм сигурна, че синьото ми подхожда.

Хиацинт се намръщи и най-сетне я погледна.

— Да ме побъркаш ли се опитваш?

Тя се разсмя.

— Лудостта обича компания, сър Глина. Но така и не отговорихте на въпроса ми.

Той стисна зъби, отново вперил поглед някъде над главата й.

— Идете да си просите комплименти нейде другаде, принцесо. Аз съм на пост и работата ми е да ви пазя от неизвестни заплахи.

— И каква отлична работа вършиш само! — Уинтър се опита да скрие разочарованието си. Тя тръгна обратно към стаята си, но минавайки покрай Хиацинт, го потупа по гърдите. Усетил докосването й, той се вкопчи в полите й и я застопори до себе си. Сърцето й подскочи и въпреки цялото й перчене, пронизващият поглед на Хиацинт я накара да се почувства като малко разглезено дете.

— Моля те, стига вече — прошепна той, повече умолително, отколкото ядно. — Просто… престани.

Тя преглътна и си помисли да се престори, че не го разбира. Само че преструвките бяха за пред другите. Не за Хиацинт. Никога за Хиацинт.

— Това е ужасно — прошепна тя в отговор. — Мразя да се преструвам, че дори не те забелязвам.

Изразът на лицето му се смекчи.

— Но аз знам, че не е така. И само това има значение, нали?

Тя му кимна леко, макар че не беше сигурна дали е съгласна. Колко хубаво би било да живее в свят, в който не се налага да се преструва.

Хиацинт я пусна. Тя се мушна в стаята си и затвори вратата след себе си. С почуда усети, че главата й се замая. Сигурно бе затаила дъх, когато той я хвана, и сега…

Едва направила няколко крачки, Уинтър замръзна на място. Стомахът й се сви, усети металния дъх на кръв.

Навсякъде имаше кръв. По стените. Капеше от полилея. Попиваше в декоративните възглавнички на канапето.

Уинтър изскимтя.

Седмици бяха минали, откакто виденията не се бяха появявали. Това беше първото след завръщането на Хиацинт. Тя беше забравила съкрушителния ужас и страха, който свиваше стомаха й.

Уинтър стисна очи.

— Х-Хиацинт? — Нещо топло капна върху рамото й и изцапа красивата синя коприна. Тя отстъпи назад и почувства как килимът джвака под краката й. — Хиацинт!

Той влетя през вратата и въпреки че тя стискаше здраво очи, успя да си го представи зад нея с извадено оръжие.

— Принцесо, какво има? — Той я улови за лакътя. — Принцесо!

— Стените — прошепна тя.

Миг тишина, последвана от приглушена ругатня. Тя чу прибирането на пистолета в кобура, сетне той се озова пред нея, а ръцете му бяха на раменете й. Гласът му се снижи, стана по-нежен и внимателен.

— Разкажи ми.

Тя се опита да преглътне, но слюнката й бе станала гъста, метална.

— Стените кървяха. Полилеят също, от него капна на рамото ми и струва ми се, че обувките ми са в кървави петна, подушвам я, мога да я вкуся, но защо… — Гласът й изведнъж възвърна силата си. — Защо дворецът страда толкова много, Хиацинт? Защо вечно умира?

Той я притегли, сгуши я в себе си. Ръцете му бяха здрави, силни, а той не беше окървавен, не беше нещастен. Тя потъна в прегръдката му. Беше твърде замаяна, за да го прегърне на свой ред, но прие с желание утехата и сигурността, които той й предлагаше.

— Поеми си дъх — заповяда й Хиацинт.

Тя го послуша, нищо че въздухът беше наситен със смърт.

С радост издиша.

— Всичко е плод на въображението ти, принцесо. Сама знаеш. Повтори го сега.

— Всичко е плод на въображението ми — измърмори тя.

— Стените още ли кървят?

Тя поклати глава, усещайки военните му отличия, притиснати в слепоочието й.

— Не, не кървят. Всичко е плод на въображението ми.

Той я стисна по-здраво.

— Няма страшно. Ще мине. Само дишай.

И тя пак го послуша. Пак, и пак, и пак гласът му я преведе през всеки следващ дъх, докато миризмата на кръв постепенно изчезна.

Уинтър се чувстваше замаяна, капнала, повдигаше й се, но добре поне, че закуската й остана на мястото си.

— Сега съм по-добре. Отиде си.

Хиацинт въздъхна. Сякаш сам беше забравил да си поема дъх. Тогава, в необичаен миг на слабост, той проточи глава и я целуна по рамото — точно там, където беше капнала несъществуващата капка кръв.

— Не беше толкова зле — рече той жизнерадостно. — Поне нямаше прозорци.

Уинтър трепна. Спомни си първия път, когато видя кървящите стени на двореца. Обезумяла, тя отчаяно поиска да избяга, като се опита да се хвърли от балкона на втория етаж. Хиацинт я настигна в последния момент и я спря.

— Или пък остри предмети — пошегува се тя. Веднъж се случи да направи няколко дупки в пердетата, в стремежа си да убие паяците, които пълзяха по тях, и междувременно прободе и собствената си ръка. Раната не беше дълбока, но оттогава Хиацинт се погрижи край нея да няма остри предмети.

Без да я пуска, той се отдръпна от нея и я огледа. Тя се усмихна насила, но бързо проумя, че не е чак толкова насила.

— Премина. Сега съм по-добре.

Очите му се сгряха и за миг тя си помисли: това е то, ето сега ще ме целуне…

От прага се чу покашляне.

Хиацинт се отдръпна и отпусна ръце до тялото си.

Уинтър се обърна с разтуптяно сърце.

На вратата с мрачно изражение стоеше чародеят Еймъри.

— Ваше Височество.

Уинтър затаи дъх и прибра зад ухото си една къдрица, която се бе измъкнала от плитката. Стана й горещо. Поруменяла и уплашена, тя знаеше, че трябва да се почувства засрамена, но изпитваше единствено гняв заради това прекъсване.

— Чародей Парк — рече тя с приветливо кимване. — Тъкмо преживях един от моите кошмари. Сър Глина ми помогна да се съвзема.

— Разбирам. Ако кошмарът е преминал, най-добре е той да се върне на поста си.

Хиацинт удари пети и излезе безмълвно. Трудно беше да се каже дали по своя воля, или Еймъри го контролираше.

Като се опитваше да се овладее, Уинтър се усмихна на чародея.

— Сигурно е станало време да вървим на доковете?

— Почти — отвърна мъжът и за нейна изненада се обърна и затвори вратата към коридора. Пръстите на момичето се свиха отбранително, но не от страх за нея самата. На горкия Хиацинт никак нямаше да му хареса да остане изолиран от другата страна, без да може да я защити, ако нещо се случеше.

А това беше нелепа мисъл. Дори Хиацинт да беше в стаята, той не би могъл да стори нищо срещу чародея. Уинтър често си бе мислила, че това е слабото място на охраната им. Тя никога не бе имала доверие на чародеите, а те разполагаха с толкова много власт в двореца.

В края на краищата баща й беше убит от чародей, а принцесата така и не можа да преодолее този факт. И до ден-днешен зърнеше ли с крайчеца на очите си дълъг ръкав, често се стряскаше.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя, опитвайки се да изглежда спокойна. Все още не се бе отърсила докрай от видението. Стомахът й беше свит на топка, а по тила й беше избила топла пот. Щеше й се да си полегне за минутка-две, но не искаше да изглежда още по-слаба. И бездруго си беше такава.

— Дойдох да ви направя доста интересно предложение, Ваше Височество — рече Еймъри. — Предложение, върху което отдавна мисля, и се надявам вие да се съгласите, че то ще бъде от полза и за двама ни. Вече загатнах идеята на Нейно Величество и тя изказа одобрението си, при условие че получа вашето съгласие.

Гласът му беше хлъзгав и мил — комбинация, с която Уинтър тъй и не можа да свикне. Винаги когато се намираше в негово присъствие, на нея й се искаше да избяга и в същото време да се свие сънливо под равния му глас.

— Простете ми, Еймъри. Умът ми все още е объркан от халюцинациите и ми е трудно да ви разбера.

Плъзна поглед по нея, но спря очи върху белезите и извитите й форми и Уинтър остана доволна, че успя да не потръпне неволно.

— Принцесо Уинтър Блекбърн. — Мъжът се приближи. Уинтър едва се удържа да не отстъпи крачка назад. Страхът се смяташе за слабост в двора. По-добре беше да се държи невъзмутимо. Когато не знаеше как да постъпи, най-сигурно беше да се държи като побъркана.

Да не беше му казвала, че кошмарът й е свършил. Да можеше стените още да кървят.

— Вие сте любимка на народа. Обичана. Красива. — Той я погали под брадичката с деликатността на перце. Този път Уинтър потрепери. — За всички е ясно, че вие никога няма да станете кралица, но това не означава, че не можете да използвате собствената си сила. Способността да усмирявате хората, да им носите радост. Те ви се възхищават. И ние трябва да им покажем вашата подкрепа за кралското семейство и за двора, който им служи. Няма ли да се съгласите с мен?

Кожата на Уинтър беше настръхнала.

— Аз винаги съм подкрепяла кралицата.

— Разбира се, принцесо. — Когато Еймъри поискаше, усмивката му ставаше прекрасна и точно от това стомахът й се сви. Той отново погледна белезите й. — Но с мащехата ви се съгласихме, че е време да направим важно заявление пред народа ни. Символичен жест, който ще покаже мястото ви в йерархията на Луната. Време е да си вземете съпруг, принцесо.

Мускулите на Уинтър се изопнаха. Беше се досетила накъде върви речта му, но думите му й станаха противни.

Тя сви устни в усмивка.

— Разбира се. С радост ще обмисля щастието, което ме очаква в бъдеще. Казвали са ми, че имам много ухажори, които проявяват интерес към мен. Веднага щом минат сватбата и коронацията на мащехата ми, аз с удоволствие ще прегледам потенциалните кандидати и ще започна ухажването.

— Това няма да се наложи.

Усмивката й беше като гипсова отливка.

— Какво искате да кажете?

— Дойдох да поискам ръката ви, Ваше Височество.

Дробовете й се свиха.

— Ние сме идеалната двойка, разбира се. Вие сте красива и обичана. Аз имам власт и уважение. Вие се нуждаете от съпруг, който да ви закриля чрез своята дарба да компенсира вашите недостатъци. Помислете. Принцесата и главният чародей на кралицата — всички в двора ще ни завиждат.

Очите му грееха и на Уинтър й стана ясно, че той отдавна мечтае за това. Принцесата неведнъж си бе мислила, че Еймъри е увлечен по нея, и тези мисли често ставаха повод за безбройни кошмари. Тя знаеше отношението му към жените, които го привличаха.

Но никога не си бе представяла, че той ще поиска ръката й, пренебрегвайки благородническите семейства, дори една възможна венчавка с партия от Земята…

Не. Скоро Левана щеше да стане императрица и нямаше никакво значение дали Уинтър ще се свърже в брак със синята планета. Вместо това тя искаше да омъжи жалката си, безполезна дъщеря за мъж със забележителна дарба да контролира хората…

Умен ход наистина.

От усмивката на Еймъри я полазиха тръпки.

— Виждам, че изгубихте ума и дума, принцесо. Да приема ли стъписването ви за знак на съгласие?

Тя си пое дъх с усилие и отвърна поглед встрани — от скромност, не от отвращение.

— Аз… поласкана съм от предложението ви, чародей Парк. Не заслужавам вниманието на мъж с вашата изисканост и способности.

— Не се правете на свенлива. — Той обгърна с длан лицето й, а тя потръпна. — Кажете да, принцесо, и аз ще обявя годежа ни на празненството тази вечер.

Уинтър се отдръпна.

— За мен е чест, но… всичко е толкова неочаквано. Трябва ми време да си помисля. Трябва… трябва да говоря с мащехата си и… струва ми се…

— Уинтър. — В тона му се долавяше грубост, при все че лицето му остана мило, дори спокойно. — Няма какво да мислите. Нейно Величество одобри съюза ни. Остава вие да приемете предложението ми, за да обявим годежа. Приемете предложението ми, принцесо. По-добро няма да получите.

Тя хвърли поглед към вратата, очаквайки и незнайно каква утеха. Беше в капан.

Очите на Еймъри потъмняха.

— Дано не чакате онзи страж да поиска ръката ви! Дано не храните някакви детски фантазии и да отхвърлите мен, за да приемете него.

Тя стисна зъби и се усмихна въпреки усилието.

— Не ставайте глупав, Еймъри. Хиацинт е мой скъп приятел, но нямам намерение да се женя за него.

Той се изсмя.

— Кралицата не би позволила подобен брак.

— Просто казах…

— Какъв е отговорът ви? Не си играйте с думите и значенията, принцесо.

На Уинтър й се зави свят. Тя нямаше, не можеше да каже „да“. На Еймъри? На жестокия, хитър Еймъри, който се усмихваше, когато в тронната зала се лееше кръв?

Но да му откаже, също не вървеше. Не я беше грижа какво ще сторят с нея, но ако отказът й заплашваше Хиацинт, ако Еймъри вярваше, че той е причината да каже „не“…

Почукване по вратата я избави от нерешителността й.

— Какво? — изръмжа Еймъри.

Влезе Хиацинт и макар че както обикновено лицето му беше безизразно, Уинтър забеляза негодуванието, което бе обагрило страните му в червено.

— Нейно Височество трябва да се яви при антуража на кралицата за срещата с гостите от Земята.

Уинтър едва не се срина от облекчение.

— Благодаря, сър Глина — рече тя и мина покрай Еймъри, но преди да му се изплъзне, той я сграбчи за ръката. Хиацинт стрелна ръка към пистолета си, но не го извади.

— Ще получа отговор сега — тихо изрече чародеят.

Уинтър сложи ръката си върху неговата, като се стараеше да изглежда спокойна.

— Ако държите да го получите сега, тогава боя се, че отговорът е не — рече тя с лекомислие, което прикриваше истинските й чувства. — Но дайте ми време да обмисля предложението ви, чародей Парк, и може би следващия път, когато разговаряме, отговорът ми ще бъде различен.

Тя го потупа леко по ръката и изпита благодарност, когато той я пусна.

Ала погледът, който хвърли на Хиацинт, докато минаваха край него, говореше не за ревност, а за убийствена омраза.

Глава деветнадесета

Каи трябваше да направи героично усилие, за да си придаде спокоен вид, след като му се повдигаше от напрежение. Корабът кацна с глух звук, от който императорът подскочи. До него Торин поне излъчваше увереност, но Каи чуваше тревожния шепот на посланиците от Източната република, скупчени в общото помещение в очакване да слязат от кораба. Усещаше петимата незаконни пътници, скрити на кораба, макар че не знаеше къде точно, за да не би да издаде присъствието им с неволен поглед.

Ако имаше човек, който да събуди подозренията, то това беше той. Само двамата с Торин знаеха за Синдер и приятелите й, а изражението на Торин бе спокойно, както винаги. Екипажът на кораба беше твърде зает с процедурите по пристигането, за да се интересува къде е изчезнал американският министър на отбраната, а останалите пътници тънеха в неведение за гостите, които се бяха качили на борда.

Затова пък Каи не спираше да мисли за приятелите си и за начинанието, в което им оказваше помощ. Те щяха да нападнат Луната. Да вдигнат бунт. Да сложат край на войната.

Той не спираше да мисли и за хилядите дреболии, които можеха да се объркат.

Трябваше да се съсредоточи. Работата им щеше да има успех само ако Левана повярваше, че Каи е решен веднъж завинаги да доведе до край брачния им съюз. Той трябваше да я накара да повярва, че е спечелила.

Рампата започна да се спуска. Каи си пое дълбоко въздух и го задържа, за да проясни ума си. Опитваше се да убеди себе си, че иска венчавката и съюза.

Кралският порт на Артемизия светеше от долу до горе и това незабавно разтревожи Каи. Стените бяха черни, от камък, но осветени от мънички лампи и приличаха на нощно небе, изпъстрено със звезди. Тук имаше доста на брой кораби с различна големина, предимно лунни. Всичките до един блестяха в чисто бяло, по тях бяха изрисувани непознатите руни и се виждаше кралският герб. Сред корабите Каи разпозна и земни символи — някои от гостите вече бяха почнали да пристигат. Той се изпълни с ужас, че ги вижда заедно.

Някакво движение привлече погледа на императора и той забеляза самата Левана да се носи по широката платформа, която опасваше доковете. Беше заобиколена от антуража си: вечно самодоволният главен чародей Еймъри Парк стоеше от дясната й страна, а зад нея вървеше момиче със светлосиня рокля, привело глава. Лицето му бе скрито зад буйни черни къдрици. С тях имаше още петима чародеи и поне дузина стражи. Многочислената охрана беше внушителна и според Каи ненужно показна.

Дали Левана очакваше нещо да се обърка? Или искаше да ги сплаши?

Каи събра кураж и слезе по рампата, за да посрещне кралицата. Неговият антураж, в това число десет от собствените му охранители, го последваха.

— Ваше Величество — поздрави я Каи и пое подадената му ръка. Наведе се да я целуне.

— Все така официален — отвърна Левана с противно нежния си глас, от който го полазиха тръпки. — Не може вечно да използваме тези нелепи обръщения. Може би аз трябва да започна да ви наричам „любими мой“, а вие ще ми казвате „любима моя“.

Каи остана наведен над ръката й. От омраза кожата му се изприщи там, където се опря в нейната. След като мигът се проточи достатъчно дълго, той пусна ръката й и се изправи.

— Ваше Величество — поде той отново, — за мен е чест да бъда ваш гост на Луната. Предците ми биха се изпълнили с гордост, ако можеха да видят това събитие.

— Удоволствието е изцяло мое. — Левана огледа посланиците, струпани на рампата на кораба. — Надявам се, че ще останете доволни от нашето гостоприемство. Ако се нуждаете от нещо, моля ви, кажете на някой от прислужниците и те ще имат грижата да изпълнят желанията ви.

— Благодаря ви. Всички сме любопитни да видим прославения разкош на белия град.

— Не се и съмнявам. Доведох слуги, за да разтоварят багажа ви и да го отнесат до стаите ви.

— Няма да е необходимо. Екипажът ни вече разтоварва кораба. — Той посочи над рамото си. Втора рампа беше спусната от товарното помещение. Каи беше подчертал пред капитана, че желае екипажът да се заеме най-напред със стоварването. Той искаше корабът да се опразни от хората и багажа час по-скоро, за да могат Синдер и останалите да не стоят като в капан на доковете твърде дълго.

— Бързо действате — отбеляза Левана. — В такъв случай посланиците ви могат да последват чародей Линдвурм до апартаментите за гости. — Тя посочи мъжа с черната роба. — Сигурна съм, че след дългото пътуване се нуждаят от почивка.

И уплашените спътници на Каи набързо бяха отведени пред огромните сводести врати, върху които блестеше рисунката на лунния сърп над Земята. Присъствието на спътниците му не защитаваше по никакъв начин сигурността им, но Каи пак се почувства изоставен, когато с Торин и стражите останаха сами на дока.

— Дано не сметнете, че съм постъпила грубо, като не представих цялата си свита на гостите ви — обади се Левана. — Доведената ми дъщеря лесно изпада в униние и многото нови лица може да я разстроят. — Ръката на кралицата се понесе настрани, сякаш тя дирижираше симфония. — Но позволете ми поне вас да представя на доведената си дъщеря, принцеса Уинтър Хейл-Блекбърн от Луната.

— Разбира се. Толкова много съм слушал… за… вас.

Гласът на Каи замря, когато принцесата повдигна глава и го погледна през гъстите си мигли. Погледът й беше кратък, бегъл, но достатъчен, за да пламне червенина по врата му, та чак до ушите му. Той беше слушал разкази за приказната хубост на принцесата. Хубост, която не беше сътворена от обаянието й, както се говореше, за разлика от красотата на Левана. Мълвата не беше преувеличила.

Каи се покашля и се застави да се усмихне спокойно.

— За мен е чест да се запозная с вас, Ваше Височество.

Очите на принцесата светнаха шеговито, когато пристъпи до кралицата и се поклони с грацията на танцьорка. Когато отново се изправи, Каи за първи път забеляза белезите. Три еднакви следи прорязваха дясната й буза. Те също бяха част от легендата заедно с историята как от завист Левана насила принудила принцесата да обезобрази лицето си.

От гледката стомахът на Каи се обърна.

Принцеса Уинтър му се усмихна хрисимо, без да разтваря устните си.

— Честта е моя, Ваше Императорско Величество. — Момичето се приближи още и целуна леко Каи по посинената буза. Колената му омекнаха. Остана му достатъчно здрав разум и той се благодари, че Синдер не бе станала свидетел на целувката, защото нещо му подсказваше, че докато е жив, ще му натяква за това.

Принцесата отстъпи назад и той отново можа да си поеме дъх.

— След като бяхме представени един на друг, занапред вече спокойно можем да изоставим официалния етикет. В края на краищата с предстоящата сватба вие на практика ще станете мой баща.

Каи се олюля назад и зяпна от изненада.

В погледа на принцесата светна сдържан смях и тя отново зае мястото зад мащехата си. Момичето не изглеждаше нито унило, нито разстроено.

Кралицата изгледа ядно доведената си дъщеря, сетне посочи мъжа от другата си страна:

— Вие сигурно си спомняте главния чародей Еймъри Парк.

Каи затвори устата си и кимна леко, но в отговор получи единствено присъщото за Еймъри доволство.

— Добре дошли на Луната — рече мъжът провлечено.

Каи огледа набързо останалата част от антуража и разпозна двама от стражите. Присъствието на капитана на кралската гвардия не го учуди, но зъбите му скръцнаха, когато забеляза русия страж — сянката на Сибил Мира по време на гостуването му в Ню Бейджин.

Съмнение прониза съзнанието му. Синдер вярваше, че стражът е техен съюзник, но сега подозираше, че той ги е предал при опита им за бягство от двореца. Присъствието му тук с гвардейска униформа потвърждаваше подозренията й.

Все едно, помисли си той. Синдер успя въпреки предателството му.

Левана се ухили, сякаш доловила непокорните му мисли, въпреки цялото му усилие да изглежда спокоен.

— Остава само още един въпрос, за който да се погрижа, преди да ви отведа до стаите ви. — Тя щракна с пръсти и двама от чародеите и шестима гвардейци вдигнаха глави. — Претърсете кораба им.

Въпреки старанието си да се държи нормално, Каи не можа да стаи паниката, която пламна в гърдите му.

— Моля? — Той извъртя глава, докато антуражът минаваше покрай него. — Какво правите?

— Скъпи мой, нима мислехте, че сляпо ще се доверя на думата ви, след като веднъж вече показахте твърде много съчувствие към враговете ми? — Кралицата преплете пръсти. Ще рече човек, че обсъждаха времето. — Докато наблюдавахме флотилията ви, забелязахме, че взехте няколко пътници от Американската република, но те явно са твърде свенливи, за да излязат.

Стомахът на Каи се сви, когато един от стражите издърпа него и Торин зад кралицата и той безпомощно се взираше в хората на Левана, които се качиха на кораба. Ако собствените му стражи искаха да го защитят, то вече бяха под контрола на лунитяните.

Каи стисна юмруци.

— Това е нелепо. Американците слязоха с групата, която току-що изпратихте. На кораба няма нищо друго, освен багаж и сватбени подаръци.

Лицето на кралицата стана сурово.

— За ваше добро, император Каито, дано казвате истината. Защото ако сте дошли тук, за да ме предадете, боя се, че визитата ви ще бъде крайно неприятна.

Глава двадесета

Синдер се беше свряла в ъгъла на една стаичка по поддръжката и сърцето й биеше бясно в мрака. През процепите на вратата се разливаха ивици мъждива светлина, благодарение на които можеше да различи очертанията и светналите очи на приятелите си. Под краката им в товарното се чуваха стъпки и тропане, докато екипажът стоварваше багажа.

Синдер опитваше да гледа на пристигането си на Луната като на завръщане у дома. Тя беше родена тук — на Луната, в този град. Тук хората отпразнуваха появата й на бял свят. Тук тя трябваше да порасне и да стане кралица.

Но колкото и да се насилваше, Синдер не се чувстваше у дома си. Беше се скрила в помещението по поддръжката и имаше съвсем реална опасност да бъде убита на секундата, в която някой я разпознаеше.

Тя хвърли поглед към приятелите си. До нея стоеше Вълка, стиснал зъби и сбърчил съсредоточено чело. На отсрещната стена бе клекнала Ико, закрила с две ръце устата си, като че нуждата да мълчи беше изтезание за нея. В глухото безмълвие Синдер долавяше слабото бучене, което идваше от андроида и издаваше наличието на мотор под синтетичната й кожа. Вратът й вече беше поправен — Каи й донесе точно това, от което тя се нуждаеше.

До Ико стоеше Трън. Едната си ръка бе преметнал през раменете на Крес, а със свободната се почесваше по брадата. Сгушена до него, Крес беше по-бледна от обичайното и страхът й личеше дори в тъмнината.

Петимата представляваха окаяна групичка в бозавите дрехи, които Каи им донесе, включително черна плетена шапка, под която Ико да скрие синята си коса, и тежки ръкавици за киборгската ръка на Синдер. Когато си ги сложи, куп спомени изплуваха в паметта й. Някога Синдер носеше ръкавици навсякъде, защото се срамуваше, че е киборг, и не искаше да показва протезата си. Не можеше да си спомни кога престана да се срамува, но сега ръкавиците й се струваха като лъжа.

Слаба синя светлина привлече погледа й отново към Крес. Момичето беше включило портскрийна си и тъкмо отваряше плана на кралския порт в Артемизия.

— Намираме се на изгодно място — прошепна тя и обърна екрана, за да им покаже. От порта имаше три изхода: единият водеше към двореца над тях, другият се свързваше с доковете за обществените кораби в града, а последният водеше надолу към тунелите на влаковете маглев, които бяха и крайната им цел. Тези тунели съставяха сложна подземна система за придвижване, която свързваше всички сектори на Луната в едно. Синдер беше разглеждала системата толкова пъти, че я бе запомнила даже и без помощта на картата, свалена в мозъчния й интерфейс. Системата й приличаше на паяжина, а столицата Артемизия беше паякът.

Крес имаше право. Пилотите бяха приземили кораба близо до изхода, който щеше да ги отведе до тунелите. Най-доброто, на което можеха да се надяват.

И все пак колко блазнещо беше да се откаже от плана, да забрави търпението и да се опита да приключи с всичко тук и сега. Тя стоеше на Леваниния праг. Беше толкова близо. Тялото й беше изопнато, готово да нападне двореца — армия от един.

Синдер хвърли поглед към Вълка. Юмруците му се свиваха непрестанно. Очите му излъчваха кръвожадност. Той би нападнал двореца редом с нея с надеждата да открие Скарлет вътре. Но те дори не знаеха дали Скарлет е жива.

Ала това, което я подтикваше, беше отчаянието, неувереността. Дори да успееше да премине охраната на Левана и да я убие, тя също щеше да умре. Тогава на трона щеше да се възкачи друг и положението на Луната нямаше да се промени.

Зарови изкушението дълбоко в сърцето си. Тук не ставаше дума за убийството на Левана. Те искаха да дадат глас на жителите на Луната и да направят така, че той да бъде чут.

Синдер опита да се разсее, като отново проследи наум плана им. Тази част беше най-опасната, но тя се надяваше, че Левана и охраната й ще бъдат твърде заети с пристигащите от Земята гости и няма да забележат неколцината работници на дока, които излизаха от кралския порт. Целта им беше да се доберат до сектор РМ-9, където се надяваха да открият родителите на Вълка и те да ги приютят временно. Оттук започваше следващият етап на плана им — да известят хората на Луната, че истинската им кралица се е завърнала.

Успееха ли да стигнат дотам, без да ги заловят, имаха шанс.

Трополенето на краката я сепна. Беше прекалено силно — сякаш някой ходеше на същото ниво, където бяха те, а не отдолу в товарното. Петимата си размениха погледи, свъсили вежди. Някъде се затръшна врата и се чу как някой крещи заповеди. Последва ново движение.

— На мен ли ми се струва — прошепна Трън, — или някой наистина претърсва кораба?

Думите му бяха точно отражение на мислите на Синдер. Щом веднъж осъзна какво става, ужасът бързо я обзе.

— Тя знае, че сме тук. Нас търсят.

Огледа лицата на спътниците си — върху тях се четяха всякакви изражения, от ужас до нетърпение, но всички, осъзна уплашена Синдер, гледаха в нея. И чакаха указания.

Отвън гласовете се усилиха. Нещо падна с трясък на пода.

Синдер сви юмруци в ръкавиците си.

— Вълк, Трън, в мига, в който ви види чародеят, ще се опита да ви контролира. — Тя облиза устните си. — Позволете ми аз първа да ви овладея. Само телата ви, без умовете.

— Откога чакам да си признаеш, че желаеш тялото ми — отвърна Трън. Той сложи ръка на пистолета на кръста му. — Твой съм, действай.

Вълка не беше толкова въодушевен, но й кимна рязко.

Синдер вмъкна волята си в Трън с лекотата, с която човек разрязва бучка тофу. Енергията на Вълка беше по-хаотична, но двамата бяха тренирали твърде дълго на борда на „Рампион“ и тя не оказа никаква съпротива. Синдер усещаше крайниците им като продължение на нейните собствени. Тя правеше това за тяхна сигурност, за да не ги превърне врагът им в свои оръдия, но чувството, че ги манипулира и по този начин предава доверието им, не я напускаше. Несправедлив превес на силата — техният живот сега тежеше на нейните плещи.

Спомни си Левана, която бе заставила стража си да поеме куршума вместо нея на кралския бал, и се почуди дали някога би взела същото решение със свой приятел.

Надяваше се никога да не й се налага.

В съседния коридор отекна глас:

— Нищо в помещението с двигателя. Вие — разделете се! Претърсете коридорите и ми докладвайте!

Наближаваха и ако с тях имаше чародей, не след дълго щяха да са достатъчно близо, че да доловят биоелектричеството, което се излъчваше от стаята по поддръжката. Тя си представи разположението на кораба и се опита да измисли някакъв план, но вече нямаше никаква надежда да се измъкнат, без да ги забележат.

Щеше да се наложи да си пробият път навън с бой. Щеше да се наложи да се бият по целия път до тунелите.

— Синдер — прошепна Трън. Той стоеше като истукан и чакаше командите на Синдер. — Пусни ме навън.

Крес рязко вдигна глава, но той не отвърна на погледа й.

— Какво? — намръщи се Синдер.

— Прати ме като примамка навън през главната рампа, далеч от вратите към тунелите. Ще отвлека вниманието им, докато успеете да се измъкнете през товарното.

— Трън…

— Направи го! — Очите му светнаха. Той все така не поглеждаше към Крес. — Успяхме да кацнем на Луната. Тук не ви трябва нито пилот, нито капитан.

Пулсът на Синдер биеше гръмовно.

— Не е необходимо…

Отвън някой изрева:

— Залата за пресконференции е чиста!

— Не губи повече време! — процеди Трън през зъби. — Ще ги пратя за зелен хайвер, а после ще направя кръг и ще се върна при вас.

Синдер разбираше, че Трън се държи крайно нахакано, но се улови, че кима в същи миг, в който Крес поклати глава.

— Контролът ми върху теб в кораба ще прекъсва от време на време, но ако мога да те намеря, щом се измъкнем навън, веднага ще те поема отново.

— Ясно. — Трън стисна зъби.

— Пази се — гласът на Крес прозвуча повече като писукане, отколкото като шепот, и Трън спря погледа си върху нея само за миг…

А след това Синдер отвори вратата с ритник и Трън полетя по коридора. Блъсна се в стената, но се оттласна и залитна наляво. Хукна към главната палуба, размахал бясно крака и ръце. Не след дълго Синдер вече не можеше да го стигне. Делеше ги твърде много метал. Синдер изгуби контрол и Трън остана сам.

Секунди след това се чу трясък. Трън беше счупил нещо.

Синдер се помоли това да не е някое безценно произведение на изкуството, собственост на Източната република.

От съседната стая след него се впуснаха десетки крака. Синдер насочи мислите си, но не усети друго биоелектричество, освен това на Вълка. Тази част на кораба беше чиста.

Тя подаде глава в коридора. Отвън нямаше жива душа. От другия край на кораба се чуха викове.

Синдер хукна в обратната посока на онази, в която беше пратила Трън. Другите се втурнаха след нея две нива надолу по тясното, спираловидно стълбище, през кухня с промишлени размери, пред която кухнята на „Рампион“ приличаше на детски комплект за игра, и по малкия коридор, който разделяше доковете за капсулите. Над капака, през който щяха да се спуснат в товарното, спряха. Синдер чуваше отдолу местене и тропане на машини, но нямаше как да разбере дали това са земни работници, стоварващи багажа, или лунитяни, които го инспектират.

Който и да беше, те нямаха време да го чакат да си тръгне.

Синдер зареди куршум в пръста си. На борда на „Рампион“ бяха открили изобилие от амуниции, но за съжаление Каи не успя да й набави нови упоителни стрелички от Земята.

Твърде късно. Нямаше време за размисъл.

Вълка отвори капака и пръв скочи вътре. Синдер отново пое контрол върху тялото му, в случай че долу имаше лунитяни, но тя нямаше нищо общо с ръмженето и озъбването.

Синдер скочи до него. Подът издрънча и следващата беше Ико, а най-накрая по стълбата се чуха плахите стъпки на Крес.

Три фигури, които преглеждаха сандъците, се извърнаха с лице към тях. Синдер регистрира униформите на един облечен в черно чародей и двама лунни стражи. В този момент изтрещя пистолет.

Левият й крак изхвърча напред. Ударната вълна премина през таза й и отекна в гръбнака. Куршумът беше уцелил металното й бедро.

Крес извика и замръзна на стълбата. Раздвижи се едва когато Ико я хвана и я издърпа оттам. Синдер накара краката на Вълка да се размърдат. Те изтичаха зад едно пале, натоварено със стоки от Източната република, и в този миг нов куршум изсвистя върху стената над тях. Трети удари сандъка и разтроши дървото от другата страна.

Стрелбата секна.

Синдер притисна гръб в сандъка и се опита отново да се ориентира. Насочи мислите си, откри пращящото биоелектричество на лунитяните, но, естествено, стражите вече бяха под контрола на чародея.

Рампата, по която можеха да избягат от кораба, се намираше в другия край на товарното помещение.

Настана мрачна тишина. Синдер стоеше на тръни и се ослушваше за приближаващи стъпки. Очакваше лунитяните да опитат да ги обградят и знаеше, че оръжието им няма да остане безмълвно задълго.

За първи път ръцете на Вълка стояха неподвижни и на Синдер й хрумна, че тя го държи в това положение. Само лицето му беше живо. Диво, свирепо. Той беше най-доброто й оръжие, но под нейната власт ставаше муден, тромав и не беше и наполовина тъй жесток, както когато беше сам. Тренировките на „Рампион“ се ограничаваха върху това как да спира врага. Да го обезоръжава. Да премахва заплахата.

Сега й се искаше да бяха се упражнявали повече как да превръща хората в оръжие. Умение, в което Левана и нейните раболепни слуги бяха виртуози.

Вълка я погледна в очите и на Синдер й хрумна идея. Тя контролираше тялото, но не ума и чувствата му. Ами ако промени тактиката си? Така пак щеше да го предпази от силата на чародея, но нямаше да му пречи да прави онова, което умееше най-добре.

— Хвани чародея — прошепна тя, сетне освободи тялото на Вълка и сграбчи мислите му. Показа му картина от първото ужасно нещо, което й дойде наум: битката на борда на „Рампион“ между тях и Сибил Мира. Денят, в който отвлякоха Скарлет.

Вълка прескочи сандъка. Пистолетите загърмяха, куршумите засвистяха, стените се разтресоха.

Ико нададе писък, хвърли се покрай Синдер върху един страж, който се появи в крайчеца на зрителния й обхват, и го повали. Пистолетът му гръмна, куршумът уцели тавана. Ико го удари с юмрук и главата на мъжа се удари в металния под. Тялото му се отпусна безжизнено, беше изгубил съзнание.

Синдер скочи на крака, изпънала киборгската си ръка напред като пистолет, и зърна втория страж, който се промъкваше от другата страна. Лицето му беше безизразно, без следа от страх. Но докато тя го наблюдаваше, то се проясни. Той спря очи върху Синдер смутен.

Чародеят беше изгубил контрол върху него.

Мигът отлиташе. Стражът изръмжа и насочи пистолета си към Синдер, но беше закъснял. Тя вече стискаше здраво биоелектричеството му. С една мисъл завихри ума му като спирала и го прати в безсъзнание. Мъжът падна на колене и се свлече по очи на пода. Чу се хрущене, от носа му шурна кръв и Синдер се отдръпна.

В товарното отекна вик.

Синдер вече не виждаше Вълка и страхът я сграбчи. Поемайки контрола върху стража, съвсем бе забравила да пази съзнанието на Вълка от…

Писъците секнаха, а след тях се чу глухо падане.

Миг по-късно Вълка изникна иззад рафт, натъпкан с куфари, изръмжа и разтърси дясната си ръка.

С туптящо сърце Синдер се обърна и видя Ико, увила ръката си около още по-бледата Крес.

Затичаха се към рампата и Синдер се благодари, че тя е спусната в обратната посока на входа към двореца. Примъкнаха се надолу и Синдер изследва обстановката както с очи, така и с лунната си дарба. На това широко, открито пространство тя успя да долови в далечината хора и разбра, че между тях има както земляни, тъй и лунитяни.

Но поне пътят им към вратите на тунелите не беше блокиран. Ако внимаваха, можеха да останат скрити зад редиците от кораби.

Поне докато някой от лунитяните не уловеше неспокойната енергия на Вълка и не се запиташе какво търси тук един модифициран войник.

Тя им даде сигнал с ръка и те заобиколиха предпазливо рампата. Мина кратък миг, в който Синдер чакаше да долови знак, че са ги забелязали. Но тъй като знак не последва, те хукнаха към следващия кораб, и към следващия. Всяко тропане на краката им отекваше оглушително в ушите й. Всеки дъх й се струваше като ураганен вятър.

Нечий вик я сепна и всички заедно се скриха зад изящно изрисуван кораб от Африканския съюз. Синдер държеше ръката си в готовност с все още заредения патрон.

— Насам! — изкрещя отново някой.

Синдер надникна иззад разтягащите се крака на космическия кораб и забеляза една фигура, която се стрелкаше между корабите. Трън бягаше от лунитяните с пълна газ.

Все още никой не го бе овладял.

Сърцето на Синдер подскочи, тя насочи съзнанието си с надеждата да стигне до него, преди някой от лунитяните в другия край на дока…

Успях.

Точно както и с Вълка, тя вкара мисълта в главата му.

Върни се тук.

Изненадан, Трън се препъна и падна. Превъртя се два-три пъти и пак скочи на крака. Синдер се сви виновно, но си отдъхна, когато Трън смени посоката. Той заобиколи две капсули, изплъзвайки се от куршумния залп на няколко стражи, които изскочиха от главната рампа на кораба на Каи.

— Държа го — рече Синдер. — Давайте.

Синдер се съсредоточи наполовина върху Трън, наполовина върху собствените си предпазливи движения, и без да се отделя от Вълка, се запромъкваха от един кораб към друг, криволичейки към широката платформа, която обикаляше доковете на височината на раменете. Изходът се появи пред тях. Огромни двойни врати с издълбани върху тях загадъчни лунни руни. Един знак отгоре указваше пътя към перона на влака маглев.

Стигнаха последния кораб. Вече нямаше къде да се скрият. Стъпеха ли веднъж на платформата, щяха да излязат на издигната открита територия.

Синдер хвърли поглед назад. Трън беше легнал по корем под опашката на еднопилотна капсула. Той им махна да продължат, да побързат.

— Ико, ти върви напред с Крес — рече Синдер. Ако някой ги видеше, поне нямаше да може да ги манипулира. — Ние ще ви покрием.

Ико застана между Крес и вратите на двореца и двете хукнаха към стъпалата. Синдер завъртя вградения си пистолет ту наляво, ту надясно, търсейки някаква заплаха, но стражите бяха твърде заети с издирването на Трън, за да ги забележат.

От платформата се чу съскане и привлече вниманието й. Ико и Крес стояха пред вратите, но те не се отваряха.

Стомахът на Синдер се обърна.

Вратите трябваше да се отварят автоматично.

Но не. Левана ги е очаквала. И, естествено, беше взела мерки да не избягат.

Лицето й се сгърчи, връхлетя я отчаяние. Помъчи се да измисли друг изход. Дали силата на Вълка щеше да му стигне да отвори вратите с голи ръце? Дали можеха да ги пробият с куршуми?

Докато тя се напрягаше да измисли нещо, върху лицето на Крес се изписа нова решимост, която измести ужаса в ококорените й очи. Синдер проследи погледа й до една кръгла контролна кабина, която стоеше между входовете за тунела и двореца. Преди Синдер да отгатне плана й, Крес запълзя покрай стената.

Изгърмя изстрел, който прониза ушите на Синдер. Крес трепна, но не спря.

Последва нов изстрел и още един, и всеки следващ принуждаваше Синдер да заляга все по-надолу и по-надолу. На третия някакво стъкло се пръсна.

С разтуптяно сърце Синдер се извърна назад и потърси Трън. Той не беше мръднал, но държеше пистолет, с който бе прострелял прозореца на кораба на Каи.

Капитанът се опитваше да предизвика суматоха и така да привлече вниманието върху себе си далеч от Крес.

С пресъхнало като пустинен пясък гърло, Синдер се обърна напред и видя, че Крес е успяла да се добере до кабината. Момичето стискаше портскрийна си, а пръстите на другата й ръка танцуваха по невидимия екран. Ико още стоеше пред вратите, свита на топка, готова да скочи и да побегне при най-малкия повод.

До Синдер Вълка не изпускаше от очи Трън и беше готов да се хвърли, ако избухнеше ръкопашен бой.

По рампата на кораба на Каи затропаха крака и нови лунни стражи заляха пътеките между корабите. Но не те тревожеха Синдер. Те не притежаваха уменията да открият Трън сред тях. Техните чародеи я тревожеха, но тя така и не ги откриваше.

Вратите изсвистяха. Вълка сграбчи Синдер за лакътя и преди тя да успее да се обърне, той вече я теглеше нагоре към платформата.

Крес беше отворила вратите.

Ико вече беше минала от другата страна и опряла гръб в стената на коридора, им махаше. Беше извадила пистолета си за първи път и си търсеше цел.

— Натам!

Вълка и Синдер изкачиха шумно стъпалата. Един куршум изсвистя и се заби в стената. Синдер се приведе и се мушна през вратите. Двамата се блъснаха в стената до Ико.

Задъхана, Синдер се обърна назад. Преследвачите им се бяха отказали да ги сварят изневиделица и сега тичаха с пълна сила към тях. Но Трън, който също се бе отказал да се прикрива, имаше преднина. Синдер започна да му изпраща образи — той беше бърз като газела, краката му едва докосваха земята. Тя се опасяваше, че ако го превърне в марионетка, само ще го забави, но образите го окуражиха. Скоростта му се увеличи. Той взе стъпалата по две наведнъж.

Синдер хвърли поглед през рамо и най-сетне видя чародея — жена с къса черна коса и червена роба.

Тя скръцна със зъби, вдигна ръка и стреля. Не разбра дали уцели, но жената извика и се строполи.

Трън се хвърли през вратите тъкмо когато стражите стигнаха най-долното стъпало на платформата. Вратите зад него се хлопнаха с трясък.

Той се свлече до стената, притиснал гърдите си. Страните му бяха зачервени, но очите му искряха от адреналина. Огледа групата им. Синдер, Ико, Вълка.

Усмивката му угасна.

— Крес?

Синдер, която все още се бореше да си поеме дъх, поклати глава.

Трън зяпна от страх. Отблъсна се от стената и се хвърли към вратата, но Вълка скочи пред него и затисна ръцете до тялото му.

— Пусни ме — изръмжа Трън.

— Не можем да се върнем — отговори Вълка. — Това е самоубийство.

За да подчертае думите му, град от куршуми се изсипа по вратите, а оглушителният им звън отекна по коридора, в който бяха затворени.

— Няма да я зарежем там!

— Трън… — подхвана Синдер.

— Не! — Той отскубна едната си ръка и замахна, но Вълка избегна удара; за част от секундата се завъртя и с огромната си ръка притисна през гърлото Трън към стената.

— Тя ни даде този шанс — рече Вълка. — Не го пилей.

Трън раздвижи челюстта си. Тялото му беше изопнато като струна, готово за бой, макар сам да знаеше, че не е в категорията на Вълка. Страхът се бе врязал във всяка линия на лицето му, но постепенно дишането му се успокои.

— Трябва да тръгваме — рече почти уплашена от думите си Синдер.

Трън премести поглед върху затворените врати.

— Аз мога да остана — предложи Ико с неуверен глас. — Мога да се върна да я взема.

— Не — отсече Синдер. — Няма да се делим.

Трън трепна, а Синдер осъзна жестокостта на думите си твърде късно. Групата им вече беше разделена.

Тя се приближи, понечи да сложи ръка върху ръката на Трън, но размисли.

— Ако не беше Крес, сега още щяхме да стоим отвън. Щяха всички ни да заловят, но благодарение на нея, ние се измъкнахме. Тя ни спаси. А сега трябва да вървим.

Трън стисна очи. Раменете му се отпуснаха.

Цялото му тяло се разтресе, но той кимна.

Вълка го пусна и те се понесоха в бяг.