Ударите на съдбата

Ухапването

Къщата се намираше на диво място, потънала в ярка тучна зеленина. Бенджамин я гледаше с любов и умиление, защото тя вече бе негова, само негова. Многобройните проблеми, свързани с покупко-продажбата на този имот, с оправянето на множеството документи за собственост, както и безкрайните чакания пред кабинетите на общинските чиновници, му бяха дошли в повече и той всячески се мъчеше да прокуди умората, обладала тялото и душата му.

„Една разходка сред природата би ми подействала добре“ — помисли си той и се отпусна върху мекия стол.

Щеше да остане тук поне седмица, докато се отърси от всички емоции, последвали пенсионирането му. Като дългогодишен служител на полицията, той получи десет брутни работни заплати и с тях купи безценния имот.

И вече бе тук, сам, необезпокояван от никого. Наслаждаваше се на масивното двуетажно жилище, на двете череши, липата и огромния бор, които растяха в двора му, на плувналите в цветове градинки и ливадата, покрита с райграс. Всичко това бе негово притежание и на никой друг. Устата на Бенджамин се разшири в приятна усмивка, а очите му засияха от щастие, въпреки изтощеното му тяло.

Погледна красивата гора зад вилата. Една малка и едва забележима пътека навлизаше всред величествените букове и се губеше в романтиката на тъмнината. Дъждовните облаци в небето придаваха мрачно очарование на дърветата, обливайки ги със студен сивкав оттенък.

Бенджамин тръгна към гората с усмивка на лицето, въпреки лошото време. Магията на спокойствието го бе завладяла и той чувстваше огромната разлика между забързания живот в града, съпътстван с множество проблеми и почти непрекъснато напрежение, и спокойната идилия, царуваща в тази приказна местност. Тревите, цветята и храстите тук бяха диви, естествени, в тон с цялата зелена околност, за разлика от градските им побратими, растящи по оскъдните паркове, подредени в строго определен ред. Въздухът ухаеше на природа и хармония, на свежест и красота.

Когато навлезе в гората, почувства хлад, който го ободри още повече. Небето, подаващо се между високите клони на буковете, осветяваше неравномерно твърдата почва. Нямаше никакви хора, никакви пейки, маркировки или изкуствени алеи, чуваха се само непримиримото пеене на птиците и шумът на листата, предизвикан от лекия ветрец.

Бенджамин спря, подпря се на едно дърво и задиша дълбоко. Усети как организмът му се изпълва с голямо количество чист въздух, без бензинови пари, прах или други газове, замърсяващи околната среда.

Изведнъж долови движение зад себе си. Обърна се рязко и… нещо скокна към него и го УХАПА по ръката! Всичко стана за секунда и докато съзнанието на Бенджамин опитваше да възпроизведе това събитие, натрапникът изчезна безшумно в тъмните дебри на гората. Бенджамин погледна ръката си и видя огромна бразда, започваща от лакътя и завършваща почти до дланта. Кръвта извираше леко от нараненото място и той усети болка, примесена със сърбеж.

Тръгна на бегом към къщата. Раната бе голяма и трябваше час по-скоро да се промие и превърже, защото имаше опасност да се инфектира. Във вилата нямаше йод или спирт, но се намираха големи запаси от уиски и водка, които щяха да свършат същата работа.

На път към дома си той мислено се върна към случката. Това бе вълк или поне така му се стори. Но имаше нещо нередно в него. Той се бе появил твърде тихо, бе го одраскал по ръката и после… после сякаш се бе изпарил. Без никакви следи, без никакъв шум или вой. Все едно се бе разтворил в тъмнината. А очите му?! Не, това не могат да бъдат нормални очи. В никакъв случай! Бенджамин стисна силно глава, за да прогони тези идеи, но без успех. Очите на звяра светеха страховито в ума му, с аленочервено сияние, и излъчваха невероятна злоба и омраза. Бенджамин се затича към жилището си, като се стараеше да не поглежда назад.

Прибра се, седна на един стол и се загледа в пострадалата си ръка. Кръвотечението бе спряло, но бе оставило черни дири по кожата, а мястото около раната се бе подуло и бе придобило розовия цвят на възпалението. Той отвори един шкаф, извади еднолитрова бутилка водка, отвъртя капачката и затаи дъх, подготвяйки психиката си за щипещата спасителна болка, която неминуемо щеше да изпита. Стисна зъби и заля нараненото място с прозрачната алкохолна течност. Но болка не последва, все едно върху раната бе изсипана вода.

Взе щипка памук от аптечката и с него почисти кръвта около браздата, след което го напои с водка и го потърка в раната. Отново нищо — никаква реакция. Бенджамин се взираше дълбоко в ухапаното място, мъчейки се да намери обяснение.

Той се сети, че в сака му има парфюм. Бе скъп и много по-силен от водката или уискито. Извади го и пръсна няколко пъти, после зачака резултата. Единственото, което усети, бе леко охлаждане и стягане на кожата по напръсканото място. „Господи, какво пък ще да е това чудо“ — каза си наум и се облегна замислен на стола.

Накрая отиде до аптечката, взе мехлем и марля и превърза пострадалата ръка. Реши, че утре сутрин ще запали колата и ще потърси медицинска помощ в града.

Бенджамин погледна през прозореца — отвън луната безуспешно се мъчеше да пробие дебелия куп облаци и приличаше на бледа мъглявина. След това измъкна от хладилника две консерви супа, бутилка бира и порция стек, и излапа набързо всичко. Включи телевизора, но след малко го спря, защото по каналите не даваха нищо интересно. Накрая оправи леглото си, мушна се под меките завивки и загаси нощната лампа. Умората от отминалия ден беше надделяла над всичко останало и той вече не мислеше за раната, нито за странното същество, което я бе причинило. Бавно се пренесе в света на сънищата, изоставяйки болката в настоящето.

В болницата

Когато се събуди, първото нещо, което усети, бе силна болка в ръката, като че ли някой я бе ударил с тежък предмет. Лека-полека пулсиращата болка премина от ръката, към гърдите и главата, като бавно превземаше цялото тяло. Бенджамин се изправи и седна на леглото. Почувства слабост и световъртеж, а сърцето му препускаше лудо в гърдите. Махна превръзката и погледна ръката си — раната бе почерняла и се бе уголемила, имаше полепнала жълтеникава слуз, а около нея се бе образувала огромна лилава подутина.

Стана изведнъж, грабна панталона от стола и го обу, след което облече ризата. Кожата му бе станала чувствителна, защото усети грапавостта на платовете и студа на дрехите. Трябваше да побърза! Всяка загуба на време би могла да се окаже фатална!

Когато отвори външната врата и излезе от къщата, внезапно почувства силата на слънцето — очите му инстинктивно се затвориха и просълзиха, сякаш страдаше от кокоша слепота, а кожата му започна да изгаря като при облъчване с радиация.

— Какво става с мен, по дяволите! — извика отчаяно той. После тръгна напред и слепешком стигна до колата. Влезе вътре, запали мотора и потърка очите си, надявайки се така да привикнат към светлината отвън. Но това не се получаваше — всичко пред него бе бледо и неясно, като снимка на стар фотоапарат, правена срещу слънцето.

Все пак успя да потегли, но се движеше бавно и се взираше като слепец в шосето. Чувстваше как кожата му се опъва и стяга лицето му, как костите и мускулите му изпъкват като на човек, покосен от тежка болест. Ръцете извън мястото на раната бяха мъртвешки бледи, все едно направени от восък, а огледалото отпред показваше, че и лицето му не изглежда по-различно.

По едно време слънцето се скри под гъст слой облаци и погледът му се избистри, но малко след това започна да вижда двойно маркировката пред себе си. Вместо да намали скоростта обаче, той даде газ до краен предел, понеже всяко забавяне можеше да му коства здравето, дори живота.

Бенджамин бе опитен шофьор и познаваше всички пътища в околността. Работата го бе научила да бъде бдителен и предпазлив. През цялата му полицейска кариера той се намираше в движение, беше се справял в хиляди ситуации, бе въдворявал ред в почти невъзможни за овладяване сблъсъци и се бе нагледал на чудовищни и зверски престъпления. В съзнателния си живот Бенджамин Бърнстейн се рееше в големия диапазон между доброто и злото, между правилното и неправилното, между красивото и грозното. Съдбата го бе подготвила да се брани от враговете, бе го дарила със самочувствие, със сигурност, с увереност. Неговото семейство — съпругата и двете му дъщери — макар и от разстояние, още чувстваха тази закрила, която той им бе давал с цялата си обич.

„Не трябва да показвам слабост! В никакъв случай!“ — помисли си пенсионираният полицай и даде повече газ.

Едната от болниците се намираше в началото на града и това го улесни доста. Той вече бе близо до нея, когато слънцето отново се показа зад плътния облачен пух и заслепи до голяма степен зрението му. Паркира колата на една тиха уличка и тръгна пеш, гледайки към земята и закривайки с ръце очите си от противната светлина. Раната го болеше неимоверно, болката сякаш прииждаше на талази към мозъка и замъгляваше още повече възприятията му.

Когато влезе в болницата и тръгна по тъмните коридори, почувства известно успокоение. Миризмата на серни съединения този път му подейства положително, за разлика от всички предишни посещения. Личният му лекар се намираше в друга, доста по-далечна болница и затова той потърси спешното отделение.

Някакъв млад стажант прегледа раната му, след което го препрати в инфекциозния отдел. Там го посрещна приятният доктор Марк Сантино, който бе познат на Бенджамин и който имаше славата на един от най-добрите лекари в града. Когато обаче видя дълбоката рана и жълтеникавата слуз по нея, сериозното му изражение се замени с объркване. Бенджамин набързо разказа за преживяването в гората.

— Кога се случи това? — започна докторът.

— Вчера. Опитах се да я промия с алкохол и йод, но нищо не стана.

— Добре, първо ще те ваксинирам против тетанус, а после и аз ще се опитам да я промия.

— Дали не трябваше да дойда още снощи? — попита Бенджамин.

— Мисля, че раната не е инфектирала — обобщи лекарят.

Сантино постави ваксината в рамото на пациента си, след това отиде до един от рафтовете и взе шишенце с прозрачна течност и парче памук. Напои памучето в течността, след което се върна и го допря леко до раната на ръката.

— Сега боли ли те?

— Не.

— Изобщо ли не чувстваш болка, или поне парене?

— Абсолютно нищо.

— Хм, странна работа.

Марк Сантино притисна по-силно памука в нараненото място. Бенджамин изохка и отдръпна силно ръката си.

— Усети ли го?

— Не. Заболя ме заради натиска.

— А парене нямаше ли?

— Никакво. Само тъпа болка като от натъртено. Докторът стана от стола, направи няколко крачки в кръг, след което отново седна. Хвана ръката на Бенджамин и я загледа продължително.

— Нещо друго усещаш ли? Някакви странични ефекти.

— Да, докторе. Тъкмо се готвех да ти кажа, че днес не можех да виждам добре на слънцето. Очите ми така и не успяха да привикнат на светлината. Никога досега не ми се е случвало нещо подобно.

Доктор Сантино се взираше в него все едно търсеше някоя голяма новина.

— Освен това и кожата ми е станала… как да го кажа… много чувствителна. Имам усещането, че лъчите на слънцето ме изгарят, все едно съм на море и съм заспал на плажа.

Лекарят ококори очи и се вторачи още по-силно в лицето на пациента си. Бенджамин почувства неудобство и тръпките на притеснението го полазиха.

— Какво има, докторе?

— Сигурен ли си, че те е ухапал вълк или чакал?

— Защо? — тази дума бившият служител на реда я процеди със слаб и сух глас, изразяващ дълбоката му несигурност.

Той отново си спомни ухапването, светещите очи на звяра, внезапното му появяване и изчезване в нищото. Дали наистина съществото бе вълк? Може би е някакво друго животно, с отровни или разнасящи зарази зъби. Бенджамин погледна към Марк Сантино, който все така се взираше със зорките си очи в него и чакаше отговор.

— Не, докторе, не съм сигурен — каза тихо Бенджамин и въздъхна.

Лекарят отново стана, обиколи масичката с премерени стъпки и пак се върна на мястото си.

— Тогава какво мислиш, че е било, ако не е вълк?

— Не зная, не го видях добре. Има ли животни, които причиняват такива инфекции?

— Всеки хищник би могъл да причини инфекция, но не и такава рана. Мисля, че при теб имаме отравяне. Но някак си е нелогично. Извинявай Бен, просто за пръв път попадам на такава рана и все още не мога да намеря обяснение от какво би могло да е причинена. Освен това изглеждаш отслабнал, пребледнял и изпит, а те помня, че само преди няколко дена имаше нормален вид. Ще ти инжектирам и серум, а после искам да я видя на рентген.

Лъскавата черно-бяла рентгенова снимка не показа нищо по-интересно, сякаш раната не бе повече от обикновена драскотина, която скоро се очакваше да заздравее. След това Бенджамин мина и на кръвни изследвания, които също не дадоха наличие на бактерии, ракови клетки, чужди тела или замърсявания. На доктор Марк Сантино не му остана друго, освен да превърже ръката с дебел слой бинт и да отпрати пациента.

— Серумът и ваксината против тетанус би трябвало да ти помогнат или поне да те задържат за известно време в стабилно състояние, но ако до два дена не се подобриш, ела пак при мен.

Бившият полицай кимна с глава в знак на разбиране и бавно напусна кабинета.

Когато излезе от болницата, той с радост установи, че се чувства значително по-добре. Лъчите вече не горяха така силно кожата му, зрението бе почти нормално, а силната тласкаща болка се бе превърнала в слаби импулси, изразяващи по-скоро неразположение. Навярно тези ваксини бяха подействали и след известно време той щеше да възвърне предишния си начин на живот.

Качи се на автомобила и преди да потегли, погледна още веднъж болната си ръка. Бялата превръзка бавно попиваше гнусната течност и жълтеникавата ивица постепенно се уголемяваше.

Завъртя ключа на стартера и двигателят изръмжа. В следващия момент Бенджамин се носеше по булевардите, водещи към вътрешността на града. Искаше най-напред да види семейството си.

В града

Град Сакраменто бе известен с широките си и пресичащи се под прав ъгъл булеварди. Добре организираното движение, за разлика от мегаполисите Лос Анджелис или Сан Франциско, бе причина за кратките времепътувания на превозните средства, а поради уникалното за Америка съчетание на множество исторически забележителности с голям брой културни мероприятия и огромни красиви паркове, заслужено му бяха дали званието „столица на щата Калифорния“.

Именно заради това разположение на улиците, на Бенджамин му бяха необходими по-малко от петнадесет минути, за да се придвижи до апартамента си, намиращ се на другия край на града. Слизайки от колата, почувства рязко главоболие, заради смяната на въздуха, очите му се замрежиха за момент, но веднага след това се адаптираха към новата среда. Той отиде до кооперацията, отключи входната врата и се запъти към асансьора, който щеше да го отведе до неговия етаж.

— Боже мой, скъпи, какво е станало с теб?! — посрещна го на вратата Шона, неговата съпруга.

— Ухапа ме някакво животно, ей тук. Преди малко бях в болницата и там ми промиха раната.

— Хайде, влизай. Тъкмо приготвях обяда. Кейт и Мари още не са се върнали от училище.

— Защо си толкова блед? Какво каза лекарят? — попита жената, след като двамата седнаха на масата.

— Каза, че до няколко дена ще ми мине. А вие какво правите?

— Ами обичайното ежедневие — децата на училище, аз на работа. Днес нямаше много поръчки и се прибрах рано.

Бенджамин я хвана за ръката, като по този начин искаше да й даде увереност, че всичко е наред. Шона обаче продължаваше да се взира недоверчиво в очите му, стараейки се да не изпуска нито едно негово движение.

По-късно Бенджамин се погледна в огледалото, което бе старателно закрепено към фаянсовата облицовка на банята и застина от неочакваното видение — от другата стена не го гледаше здравият, месест и червендалест здравеняк, а се бе появило призрачно бледо и измършавяло лице, набраздено с криви и дълбоки бръчки. Страхът внезапно нахлу в съзнанието му като ослепителна мълния.

Вдигна бинтованата си ръка, загледа я и концентрира вниманието си в раната. Болката бе станала убийствено остра, сякаш безброй червеи прояждаха вътрешните тъкани, а пулсациите на сърцето се отразяваха в нея като силни удари с нож.

Спомни си успокоителните думи на доктор Сантино: „Серумът и ваксината против тетанус би трябвало да ти помогнат или поне известно време да те задържат в стабилно състояние, но ако до два дена не се подобриш, ела пак при мен“. Този спомен го ободри, думите, изречени от лекаря наистина му подействаха освежаващо и мисленето му се промени в друга насока:

„До два дена може да се излекува проклетият ми крайник и аз отново ще си бъда аз“ — окуражи се той, макар че подсъзнателно знаеше, че тази гнусна рана бе много по-опасна от всички досега. Въпреки че дишането му бе нормално и сърдечният орган туптеше в обичайния си ритъм, той вътрешно чувстваше, че в тялото му настъпват промени, че нещо не е наред със самия му организъм.

Опита отново да се сети как изглежда причинителят на тези неочаквани беди, но чертите на странното създание бяха почти избледнели. Той помнеше само очите — тези светещи, непоносимо остри очи, излъчващи свирепа злоба. Тези очи никога няма да бъдат забравени, щяха да се явяват като неканени гости в сънищата…

— Бенджамин, скъпи, добре ли си? — гласът на Шона прекъсна мисълта му.

— Да, скъпа. Защо?

— Кейт и Мари пристигнаха, ще дойдеш ли? Вече тридесет минути стоиш в банята, а ми каза, че отиваш само да си измиеш лицето. Притеснявам се.

— Ей сега излизам. След минутка ще дойда.

Бенджамин искаше да си спомни още някой фрагмент, свързан със съществото, който да е убягнал от спомените му, но в изтормозения му разсъдък цареше тотална бъркотия. Той отвори вратата на банята и тръгна към всекидневната, където двете му дъщери го чакаха с голямо нетърпение.

— Татко, какво се е случило с теб? — извика притеснено Кейт, като машинално се отдръпна от прегръдката на баща си.

Мари, гледайки от по-голямата си сестра, направи същото.

— Нищо ми няма, скъпи мои красавици, просто претърпях инцидент?

— Какъв инцидент, татко? — попита с тъжно изражение Мари.

Тя бе на осем години (с четири по-малка от Кейт) и все още изпитваше дълбоката привързаност към баща си, характерна за малките момичета. Бенджамин я хвана за кръста и я вдигна високо, след това каза бодро:

— Ухапа ме някакво животно. След два дена ще ми мине.

— Какво животно? — въпросите на малката нямаше да спрат скоро, затова Бенджамин използва следната тактика — завъртя я силно във въздуха и после я свали на един от столовете, подредени старателно около масата.

— Такова животно, което, ако не си изядеш обяда, ще дойде и теб да ухапе.

— Татко, не ме плаши.

— Няма да те плаша, защото ти си добро момиче и винаги си изяждаш храната, нали така?

— Да, татко, винаги си изяждам храната — усмихна се Мари.

Вкусният обяд бе сервиран от Шона, която имаше славата на доста добра домакиня. След това всички седнаха около масата и започнаха да поемат с охота порциите вкусна картофена яхния. Бенджамин разпита Кейт и Мари за училището, после поговориха с Шона за работата й. Накрая разказа за новата къща, за красивата природа около нея, за чистия въздух, тишината и спокойствието на тази местност. След като се наобядваха и наприказваха, той се приготви да си ходи на вилата.

— Татко, няма ли да останеш тази вечер? — попита го Кейт.

— Не, мила моя, татко ти ще постои няколко дена там, а след това отново ще си дойде — в същия тон отговори той.

— А не можеш ли да ни вземеш и нас? — обади се Мари.

— Другия път ще ви взема, обещавам. Сега татко ви има нужда от спокойствие, а и трябва да поразчистя онази къща, че като дойдете, да се чувствате добре.

— Обещаваш ли?

— Обещавам ви.

Той целуна двете си момичета, след това — Шона, и излезе навън.

Веднага щом отвори външната врата на кооперацията, яркото слънце отново замрежи погледа му. Почувства непоносимо изгаряне по непокритите части на тялото си, както и внезапна, силна болка в главата.

Колата бе паркирана близо до входа и той изтича при нея. Влезе вътре, включи климатика и усети как постепенно нахлулият свеж въздух притъпи донякъде чувствителността на сетивата му.

Не можеше да шофира в това състояние, слепотата бе прекалено силна, много по-силна от преди няколко часа. Болката в главата стана раздираща, сякаш някой опитваше да пробие мозъка му. Той притисна слепоочията си с двете ръце и опита да се съсредоточи в реалността.

Трябваше да извика такси. Можеше да позвъни на Шона, на някой съсед или приятел, но не желаеше да притеснява никого с това свое страдание. Взе телефона, обърна се на другата страна, защото бе по-тъмно и се зарови в телефонния указател, където имаше номерата на няколко таксиметрови фирми.

Таксито се рееше плавно по гладките пътища. Бенджамин бе взел покривката, лежаща на задната седалка на автомобила си и с нея пазеше лицето и ръцете си появяващите се през стъклото убийствени слънчеви лъчи. Стараеше се да не мисли за нищо, дори и не отговаряше на въпросите на притеснения за здравословното му състояние шофьор.

Когато достигнаха до красивата къща, Бенджамин се разплати с шофьора, взе малката чанта с храна, която Шона грижливо му бе приготвила, обви тялото си с покривката и тръгна към вилата.

— Да ви помогна ли? — учтиво попита таксиджията.

— Не, не, благодаря, ще се справя сам.

— Ако имате нужда от помощ, можете да ме намерите по личния телефон. Аз вече зная къде живеете, а друг едва ли би се ориентирал в тая гора.

— Прав сте, наистина. Дайте ми го. Има вероятност скоро пак да пътувам към Сакраменто.

Шофьорът взе едно листче и химикал, написа номера си, след което го подаде на Бенджамин и протегна ръка за запознанство:

— Тим Стоун.

— Бенджамин Бърнстейн — отговори пенсионерът и двамата си стиснаха ръцете.

Сетне шофьорът се качи на таксито, включи двигателя и потегли към града, оставяйки страдащия мъж сам, потънал в своите страхове.

Когато Бенджамин влезе вътре, почувства приятния хлад на спасителната тъмнина. Отиде в стаята, определена от самия него за всекидневна, завъртя пръчката на ролетъчните щори, за да не влиза светлината и легна на мекия диван. Страшни мисли препускаха вихрено през пържещата се в кладата на адската болка глава, въртяха се като виелици във всички гънки на мозъка му и завземаха с ледения си порив обзетото от невъобразим хаос негово съзнание. В аптечката имаше аспирин, но по някакъв неопределим начин знаеше, че болкоуспокоителното няма да му помогне, както не му помогнаха йодът и спиртът в промиването на раната. Той беше болен и състоянието му се влошаваше. Непоносимостта към дневната светлина беше повече от застрашителна, тя отключи в много голяма степен чувството, което му бе много познато, а именно — страх. Страхът обаче бе доста по-различен от този при полицейските акции или при раждането на някое от децата. Той бе суеверен — пророчески страх, страх от неизвестното, от ПРОКЪЛНАТОТО, той го обхващаше със студените си пипала и бавно го пренасяше в клопката на първичния ужас.

През нощта

Лежейки на дивана, Бенджамин разсъждаваше върху състоянието си. Бяха му известни няколко психологически нива на страх. Първото бе стресът — когато организмът все пак съумява да контролира себе си, въпреки силните настойчиви вътрешни усещания; второто бе истерията — тогава човек дава воля на чувствата чрез писък или рев, което помага до известна степен на тялото да се овладее и поне частично да запази равновесието си, и третото ниво — паниката, когато организмът изпада в състояние на безумие и тялото, отказвайки да се подчинява на мозъка, става абсолютно неуправляемо. Той все още бе в първото ниво, но се намираше много близо до границата с второто. Болката в ръката увеличаваше силата си, а тялото му отслабваше главоломно.

Стана от дивана, взе една кутия с картофена яхния, отвори я, но дори и не я опита. Миризмата, макар и апетитна, му подейства зле, той затвори кутията и я прибра в хладилника. Очевидно неговият апетит се бе изпарил заедно с жизнеността му.

Умората, причинена от слабостта на тялото му, отново даде превес над всички негови планове. Той отиде до спалнята и се пъхна в леглото. Не след дълго се появи и сънят, идващ от най-мрачните дупки на съзнанието му, възнесен върху черните крила на прилеп.

Намираше се в гората, на същото място, където го ухапа странното същество. Макар че гората изглеждаше спокойна, страхът се беше впил в него като голяма пиявица, карайки го да диша тежко и неравномерно, и да върти глава напосоки. Той знаеше, че ще се случи нещо лошо. Това очакване го изпълваше с нарастваща несигурност, волята му да се изправи очи в очи с неприятеля отслабваше все повече. Не знаеше кое би било по-добре — събитието да се случи по-скоро и всичко да свърши бързо, или да се забави, отлагайки напред във времето сигурния крах.

Чувстваше, че то е наоколо. Не го виждаше, но по неопределени причини усещаше близкото му присъствие. Искаше да побегне назад, да се отърве от приближаващия звяр, но не можеше да помръдне от мястото си, сякаш бе закован с хиляди гвоздеи. Опита да извика, ала от устата му вместо звук излезе слабо хриптене.

„То идва“! — тази внезапно изникнала мисъл го порази с вледеняваща сила.

Главата му се развъртя напосоки, гърлото му инстинктивно започна да процежда тихи, но напористи стонове. Раздруса го някаква вълна, усети как тялото му натежа и сърцето му започна да пулсира трескаво. Нещо нетленно бе влязло в него. Беше сигурен в това. Когато опита да се размърда, да се освободи от невидимия натрапник, почувства единствено скованата неподвижност на крайниците си. Искаше да крещи, но гласът му сякаш бе изчезнал завинаги.

Отнякъде се появи глух звук. После се повтори… и потрети… Този звук изглеждаше по-реален от всичко, действаше на мозъка му по друг, по-различен начин. Изглеждаше, че някой забива пирони в дърво, навярно заковаваше тялото му към здрава повърхност. Зловещата картината на гората бавно избледняваше, давайки предимство на потока от силни удари. Той излизаше от обятията на съня и се връщаше към реалността.

На входната врата се чукаше!

Бенджамин стана рязко и тръгна към вратата. Въпреки че се бе стъмнило, той виждаше доста добре и за секунда достигна до вратата. Напипа ключа и светна лампата. В този миг ярко белите лъчи едва не изпържиха мозъка му, а главата му щеше да се взриви от внезапната ударна болка. Инстинктивно притисна очите си с едната ръка, а с другата напипа ключето, с което изключи осветлението.

„Чук, чук!“ — едва сега се сети, че на вратата се чукаше. Кой ли можеше да го безпокои по това време, на това диво място?

— Кой е? — гласът на Бенджамин бе станал дрезгав, неузнаваем.

— Аз съм Кристина Тейлър, живея през две вили оттатък. Чух викове и реших да видя какво става.

Той отвори вратата и видя силует на много слаба жена, проядена от белезите на възрастта и самотата.

— Спах досега, навярно съм бълнувал — объркано каза Бенджамин, стреснат от вида й, но веднага излезе от вцепенението и протегна ръка — аз съм Бенджамин Бърнстейн, приятно ми е да се запознаем.

— На мен също. Чух за вас от агента по имотите. Каза ми, че сте полицай.

— Да, и наскоро се пенсионирах. Заповядайте — той с жест подкани жената да влезе вътре.

— Защо не светнем лампата? — попита Кристина, след като и двамата вече се намираха във всекидневната.

— Ами страдам от едно заболяване… всъщност, наскоро се появи… тоест, не понасям светлината — Бенджамин се прокле наум заради нескопосания отговор.

В тъмното видя как жената се взря в него, очите й постепенно се ококориха и по лицето й премина вълна от страх.

— Какво заболяване?! — почти извика тя.

— Не зная, утре ще ходя на лекар. Вчера се…

— ХОДИХТЕ ЛИ В ГОРАТА?! — Кристина го прекъсна с истеричен вопъл, който стресна до неузнаваемост бившето ченге.

Той се облещи насреща й, а лицето му се изкриви в гримаса на ужас.

— Трябва да ми кажете дали сте ходил в гората, по дяволите! Разбирате ли ме добре, тази гора е ПРОКЪЛНАТА, защото е обитавана от ВЪПЛЪЩЕНИЕТО НА САТАНАТА!

— Въплъщението на сатаната ли? — попита Бенджамин със снизен глас.

— Да. Въплъщението на сатаната. Агентът не ви ли предупреди да не ходите там?

— Нищо не ми каза.

— Тоя глупак! Той е виновен за това, което стана със съпруга ми и той ще е виновен за това, което ще стане с вас.

Думите прозвучаха заплашително. Страхът в душата на бившия пазител на реда вече добиваше сериозни размери. Полицейската практика го бе научила, че в такъв силен момент трябва да потуши този страх с истеричен вопъл, защото в противен ще попадне в клопката на паниката. А паниката е най-лошият възможен сценарий — тя възпира автоматично включващия се инстинкт за самосъхранение, който дава най-правилните указания на тялото да се овладее и да се освободи от опасността.

Макар че в този момент Бенджамин не бе пряко застрашен, душата му чувстваше точно такава заплаха. Помисли си, че ей сега ще се пръсне и отвътре ще излезе зловещо чудовище, като от някой брутален филм. Острата слабост, приветстваща първите наченки на паника, го проряза с внезапно стягане на цялото тяло, най-силно изразено в областта на стомаха.

Той изкрещя с отчаян стон!

Усети по рамото си топлата женска ръка и вълните на успокоението го заляха като приятен душ. В ушите му все още кънтеше остатъчния екот, предизвикан от силния рев, който се примесваше с меките думи на Кристина Тейлър:

— … Бенджамин, приятелю, само по-спокойно го карайте. Всичко ще се оправи.

Той се овладя, след което пое дълбоко въздух и се обърна към едва различаващия се в тъмата профил на жената.

— Какво се случи със съпруга ви? — попита той.

Кристина наведе глава и не каза нищо. Това вероятно означаваше, че премисля как най-безболезнено да отговори на въпроса. Бенджамин й помогна да излезе от несигурността:

— Мъртъв е, нали?

— Да — почти веднага отвърна тя.

— Ухапало го е нещото в гората?

— Въплъщението на сатаната.

Той бе добър психолог и това обстоятелство му бе помогнало да се задържи дълго на работа. Много добре виждаше, че жената говори с все по-напиращо нежелание, знаеше, че тя се измъчва от този разговор. Искаше да научи много, да научи всичко за това Въплъщение на сатаната, но сега просто бе необходимо да смени темата, за да ободри и себе си, и събеседничката. Направи го по следния начин:

— Госпожо Тейлър, утре и без това ще ходя при доктора. Нека оставим разговора за друг път, може би, след като се върна от болницата. Ще пиете ли нещо?

— Не, благодаря. По принцип не пия, а и стана твърде късно. Имате ли слънчеви очила? Според мен ще са ви нужни.

Слънчеви очила?! Първото, което си помисли бе, че става въпрос за някаква дебелашка шега, осмиваща тъмнината в стаята, но в следващия момент разбра защо жената го каза. Слънчевите очила биха му помогнали да вижда по-ясно през деня или на светлината на лампата. Как не се бе сетил по-рано?

— Имам в сака няколко броя. Не зная как не се сетих за тях, навярно защото рядко ги нося.

— Аз ще си ходя, защото ме чака работа. Ако имате проблеми, можете да ми се доверите. Повярвайте ми, зная някои неща за звяра в гората и ще опитам да ви помогна. Стига, разбира се, да не е късно.

— Какво знаете? — попита Бенджамин.

— Когато дойде време, ще ви кажа. Сега просто няма смисъл да ви развалям още повече лошата вечер. И без това сте твърде уплашен… — Кристина спря по средата на изречението. Вероятно се усети, че думите „твърде уплашен“ по никакъв начин не биха успокоили изпадналия в немилост човек. Тя продължи в същия тон:

— Само не се притеснявайте, аз ще ви помогна.

— Благодаря ви, госпожо Тейлър. Искрено съм ви признателен.

Жената му махна за довиждане, без да се ръкува, и се изгуби в тъмнината. Бенджамин стоя известно време на вратата, наблюдавайки пръснатите по небето звезди.

Откъм един от хълмовете бавно се показа сребристият диск на луната. Небесното тяло му подейства по странен начин — вместо светлината да притъпи зрителните му рецептори, тя сякаш ги усили. Тялото на страдалеца усети нов прилив на неизвестна енергия, която не изгаряше кожата му и не изцеждаше силите му, а го изпълваше с нечувана мощ! Той се почувства като божество — велик и недосегаем! Идваше му да извика от радост, защото тази луна го бе дарила с цялото неземно щастие. В светлия й кръг съзряваше всичко положително и красиво, което майката земя навярно не би могла да му даде. Виждаше в свое лице владетел на света, повелител на всички низши човешки твари, молещи се във всеки един момент от нещастното си битуване да докоснат частица от неговата същност, да се издигнат до висините на светлината!

Той отвори уста и наддаде вик! Викът прозвуча като вой на изгладнял вълк — силен, свиреп и войнствен, а ехото, отразяващо се в гористите хълмове, му придаваше още по-величествен тембър.

След това бавно влезе в дома си. Настроението му бе приповдигнато и той вече можеше да заспи спокойно. Погледна бинтованата си ръка — болката бе отслабнала до незначителен сърбеж и той презрително се присмя над нея. Смехът му отекна в стените — хищен, злобен, като на изчадие от пъкъла.

Премести леглото си така, че да вижда луната и легна върху мекия матрак. Заспа с усмивка на лице и със спокойно изражение, вещаещо приятни сънища.

Отново в болницата

Още преди да отвори очи, разбра, че и този ден ще бъде особено тежък. Поради прекия контакт с изгрялото слънце, кожата на лицето му се пържеше в огъня на страховитата болка, която потушаваше до известна степен иначе исполинското главоболие, отслабнало до сега до тъпи тласъци. Отвори очи и размърда главата си. Стените наоколо бяха добили сиво-черен оттенък, дори на местата, осветени от слънчевите лъчи не изглеждаха ярки и жълтеникави, а — мръснобели и невзрачни. Опита да се изправи, но почувства гадене, придружено със световъртеж. Видя болната си ръка — беше на цвят сиво-синя, а върху бинта, точно над раната, се бе образувала черно-жълта ивица.

Предметите се люшкаха, въртяха, местеха, сякаш в стаята имаше леко земетресение. Бенджамин се хвана за стомаха, наведе глава и повърна на пода.

Но нито погледът му се изясни, нито усети леките трепети на ободряването. Всичко пред него продължаваше да се движи, околността бе потънала в своите тъмни краски, мрачна и студена като арктическа пустиня.

Вълна от злоба се надигна от дълбоките бездни на душата му, извиси се над съзнанието му и обзе тялото му. Цялата стая бе пълна със злоба, тя извираше от него, отразявайки се в стените и предметите и така увеличаваше силата си. Налудничави мисли се появяваха в ума му, преминаваха като на парад през мозъка му и излизаха безпрепятствено навън, в пропитата с пъклена тегоба среда.

Всички бяха ВИНОВНИ за това негово състояние! Бе виновно не само проклетото създание в гората: бе виновен и Марк Сантино, понеже като лекар не бе поставил точната диагноза; виновна бе и Шона, защото въпреки лошия му вид, се бе отнесла прекалено небрежно; виновна бе и Кристина, която знаеше всичко за Въплъщението на сатаната и все пак отказа да му го разкаже. Всички бяха виновни, абсолютно всички! А виновните трябва да получат своите НАКАЗАНИЯ! Това е правилният принцип, правилната аксиома на заобикалящия ни свят, а именно ВЪЗМЕЗДИЕТО! Възмездието вкарва вселената в правия ред, показва вярната посока в природата, насочва всичко към верния избор.

Лъчите на слънцето изгаряха врата и лявата страна на шията му, а кожата на това място сякаш кипеше от ярост. Върховната болка накара злобните мисли да се изпарят на мига, Бенджамин стана рязко и се запъти към тъмния килер, където временно щеше да бъде в безопасност.

Трябваше да иде на лекар! И то незабавно! Телефонът му се намираше в спалнята, на стола до леглото, където бе спал. Награби стара шуба, оставена от предишните собственици, нахлузи я и се върна в стаята. Взе телефона и отново се прибра в килера. Набра номера на Тим Стоун.

— Да, моля.

— Здравей, Тим. Аз съм Бенджамин, човекът от отдалечената къща — гласът му имаше особено басово трептене, все едно не говореше човек, а див звяр.

— О, сещам се. Как си, Бен?

— Трябва да ме закараш до болницата! Много те моля, побързай! Спешно е! Нали ще се оправиш дотук?

— Ще се оправя. Тръгвам веднага!

— Господи, какво е станало с лицето ти? — възкликна стреснатият таксиметров шофьор, когато видя лицето на забуления в черната шуба негов клиент.

— Друг път ще ти кажа. А сега просто ме закарай в болницата, ясно ли ти е? — Бенджамин му отвърна троснато и набързо се качи в колата.

След малко вече се движеха по натоварения път, водещ към град Сакраменто. Тим гледаше напред, стараейки се да спазва стриктно правилата за движение и именно затова не усещаше смразяващия поглед на седналия отзад Бенджамин. А очите на пенсионирания полицай, гордо скрити под маската на тъмни слънчеви очила, изразяваха кръвна злоба и жажда за мъст, защото ужасяващите мисли отново се бяха завърнали в ума му.

Виновен! И той бе виновен, защото онзи ден го бе изоставил насред гората, виждайки състоянието му. И той ще получи възмездие. Никога нищо на този свят не остава БЕЗНАКАЗАНО! Всички виновни ще умрат в адски мъки, така както ще умре и този самохвалец. Бенджамин стегна пръстите на ръцете си, готов да обгърне шията на шофьора със здравия си захват. Внезапно появилата се агресия му даваше гигантска сила, с която щеше да разкъса врата на виновника и да го остави да се пече в непоносима агония. Гърлени звуци излизаха от тъмната паст на обладаното от дяволските сили негово тяло и се смесваха с равномерното бучене на двигателя. Точно когато пръстите му доближиха шията на таксиметровия шофьор, колата спря пред болницата. Бенджамин тутакси навлезе в реалния свят, изоставяйки коварните мисли далеч назад. Тим отвори задната врата, хвана пострадалия за рамото и му помогна да излезе от колата. След това го придружи до болницата.

— Вие не сте Марк Сантино! — дрезгаво констатира Бенджамин, виждайки седящия на стола доктор.

— Марк Сантино днес не е на смяна. Ако желаете, утре през деня може да бъде на ваше разположение.

— Докторе, не виждате ли, че се нуждая спешно от помощ? — остро го скастри полицаят, като надигна заплашително глава.

Младият лекар се сви на стола, скован от неочакваната ярост на пациента, сетне го погледна плахо и промълви:

— Аз съм Клаус Баденхарт, а това е асистентът ми Лий Чуин — докторът посочи седящият на другото бюро негов помощник. Бенджамин се здрависа с двамата.

— Аз съм Бенджамин Бърнстейн и ето на това място — той посочи ръката си — ме ухапа някакво животно. Идвах тук, доктор Марк Сантино ми постави ваксина против тетанус, после — серум, но явно нищо не помогна. Направиха ми и изследвания, които показаха, че всичко е в норма.

— Защо сте със слънчеви очила и сте сложили тая шуба?

— Тъкмо щях да ви кажа за това — Бенджамин говореше със завлачен глас, като човек с умствено заболяване, а думите му звучаха глухо и с равен машинален тон. — Очите ми ослепяват през деня, а слънцето изгаря кожата ми. Ако затворите щорите, ще ви покажа белезите.

— Бен, аз излизам, защото ме чака клиент. Когато си готов, звънни по телефона — откъм вратата се обади таксиметровият шофьор, след което напусна кабинета.

Лий Чуин спусна щорите и в стаята настъпи мрак. Бенджамин махна шубата и свали слънчевите си очила. Доктор Клаус Баденхарт го погледна изненадан.

— Тази чувствителност към светлината от ухапването ли започна?

— Да. И с всеки изминал ден става по-зле.

— Мога ли да видя белега?

Бенджамин подаде ръката си и медикът му махна превръзката. Жълто-черната рана зееше зловещо върху бледата кожа.

— Господи — процеди през устни докторът, давайки свобода на изумлението си.

Бенджамин го гледаше с изпити очи, като осъден на смърт, очакващ присъдата си. Вече нямаше злоба в него, нито стремеж към отмъщение. Мислите му бяха празни, потънали дълбоко в блатото на отчаянието.

— Ще ви направя пълни кожни и кръвни изследвания, ще поискам цялостен скенер на тялото ви. Вашият случай е нов за мен и след като получа данните от тези изследвания, ще мога да определя диагнозата.

— КАКВО ИСКАТЕ ДА КАЖЕТЕ, ЧЕ НЕ СТЕ КОМПЕТЕНТЕН ДА ОПРЕДЕЛИТЕ ЗАБОЛЯВАНЕТО МИ, ТАКА ЛИ ДА ГО РАЗБИРАМ? — Бенджамин изригна изведнъж, сякаш някакъв внезапен импулс бе дал воля на разсъдъка му.

Гласът му от дрезгав сега бе станал налудничав, а зениците на очите му се движеха напосоки като в пристъп на делириум.

— Само се успокойте, господин Бърнстейн, ще оправим всичко. Искам тези изследвания, за да се убедя в това…

— И ВИЕ ЛИ СТЕ ЛЪЖЕЦ КАТО ОНЯ САНТИНО? — на Бенджамин му се прииска да разкъса на парчета този проклетник, но някаква незнайна сила го удържа.

Импулсът изчезна така рязко, както бе дошъл. Изражението му отново придоби нормален, дори летаргичен вид.

— Успокоихте ли се вече? — лекарят пръв наруши няколкосекундното мълчание.

— Мисля, че да.

— Правя тези изследвания, за да съм сигурен в лечението, което ще предприема. Разбирате ли ме, господин Бърнстейн, не желая да ви предписвам неща, които няма да са ви от полза.

— Разбирам ви добре, доктор Баденхарт.

— В такъв случай смятам, че е време да започваме. Последвайте господин Чуин, той ще ви съпроводи по кабинетите.

След като минаха през различните кабинети, Бенджамин и Лий Чуин се върнаха при доктор Клаус Баденхарт, който им предложи да изпият по кафе, докато чакат резултатите.

Когато полицаят допря чашата със силната напитка до устните си и усети кофеиновия аромат, изпита остра погнуса. Той смръщи вежди и върна чашата на масата.

— Какво има, господин Бърнстейн?

— И аз не зная. По принцип пия много кафе, но от онзи инцидент всичко ми се струва гадно и безвкусно.

— Ял ли сте нещо от тогава?

— Почти нищо — слабият глас на пациента вече витаеше около границата на изтощението, — след колко време ще бъдат готови резултатите?

— Поисках бързи изследвания и до два-три часа ще бъдат готови.

Бенджамин прекара тези часове в полусън, подпрян на една малка масичка, служеща за багаж. По някое време в кабинета влезе възрастен лекар, който носеше папката с резултатите. Той погледна плахо Бенджамин, а след това се обърна към Клаус Баденхарт:

— Ела отвън за малко.

Докторът стана от стола и тръгна към вратата.

Бенджамин реши да го последва, но възрастният го спря с ръка:

— Вие почакайте тук.

След няколко минути Баденхарт влезе силно притеснен. Седна на масичката срещу Бенджамин и го загледа странно.

— Какво има, докторе?

Клаус Баденхарт постави папката на масата, извади от нея три листа, изсумтя многозначително, после погледна пациента си право в очите и започна:

— Изследванията ви са готови. Ще ви ги предам най-образно, макар че има някои доста смущаващи факти.

Лекарят взе един лист и започна:

— Ето кръвната проба. Вижте тук, това е диференциалната кръвна картина, показваща броя на левкоцитите — белите кръвни телца, които от своя страна се делят на гранулоцити и агранулоцити. Броят на всички тези телца е нормален.

След това обърна листа.

— А ето го и съдържанието на хемоглобина — този, който пренася кислорода и въглеродния диоксид. Концентрацията му в кръвта също е нормална, което означава, че вие нямате анемия.

— В такъв случай какво се случва с мен, докторе?

— Момент, ще ви обясня — той взе друг лист и се загледа замислено в него. — Ето това е най-смущаващото — картината на тромбоцитите. И макар че кръвта бе взета в епруветка, за да се намали бързото й съсирване, тук се вижда, че голяма част от тромбоцитите вече са се разпаднали.

Бенджамин слушаше безмълвно доктора, а той извади друг лист, на който имаше снимки от микроскоп.

— Сега погледнете тази снимка, правена две-три минути след като сте дали кръв. Вижда се една стабилна мрежа от кръвни нишки с бели и червени кръвни телца по цепнатините, което е характерно за съсирена кръв.

— Съсирена кръв ли?

— Разгледайте обаче другата снимка, тя също е от вашата кръв. На нея са показани малки оформящи се елементи около течност. Това е кръв, току-що започнала да се съсирва, което всъщност е нещо нормално. Но предишната снимка…

— ДОКТОРЕ, АКО ОБИЧАТЕ, ГОВОРЕТЕ МИ НА ПО-РАЗБИРАЕМ ЕЗИК!

— Добре, добре, искам да кажа, че част от кръвта ви се съсирва още в организма. Макар че размерите на съсиреците са малки и няма опасност да се образува тромб. Тоест, кръвта ви се разпада.

— Разпада се в организма ми?! Това какво ще рече?

— Трябва да ви покажа и резултата от кожните изследвания и тогава ще ви обясня всичко — добиващият все по-притеснен вид доктор извади друг лист, където имаше няколко снимки, схеми и формули.

— Ето, погледнете. Кожата губи цвета и устойчивостта си към светлината, защото кожният пигмент, наречен меланин, се разпада безвъзвратно. Това разпадане води също до засилване чувствителността на зрението и до евентуална слепота.

— О, боже — въздъхна тежко Бенджамин.

— Вашето състояние се нарича ВАМПИРИЗЪМ!

— ВАМПИРИЗЪМ ЛИ? — бившият полицай избухна в остър гняв. — Как така вампиризъм? Вие шегувате ли се? Искате да кажете, че съм вампир? Това ли искате да ми кажете?

— Не, не, не! Боже, не е това, което си мислите. Вампиризмът е просто медицински термин, едно физиологично състояние, чиито симптоми са точно такива — загуба на кръвни телца и силно чувствителна кожа.

— И какви са причините за заболяването? Какво трябва да се направи?

— Болестта все още е неизяснена, защото е изключително рядка. Много близка е до албинизма, който се получава заради отклонения в активността на ензима „тирозиназа“, но при албиносите не е характерно толкова рязко разпадане на меланина или тотално съсирване на движеща се в тяло кръв.

— ДОКТОРЕ, КАЗАХ ВИ ДА МИ ГОВОРИТЕ ПО-РАЗБРАНО! КАКВО СЕ ОПИТВАТЕ СЕГА? ДА МИ ЗАМАЖЕТЕ ОЧИТЕ С ВАШАТА НЕКОМПЕТЕНТНОСТ, ТАКА ЛИ? — Бенджамин отново се поддаде на изригналия порив, получен в резултат на все по-напиращото напрежение.

— Господин Бърнстейн, разбирам, че сте притеснен, но бъдете така добър да ми дадете шанс да ви обясня в какво състояние се намирате.

Бенджамин кимна смирено с глава, макар че гневният пламък в очите му още не бе изгаснал.

— Вие сте болен от вампиризъм. Това е изключително рядко заболяване и все още никой не е открил причината за появата му. В изследванията ви не бяха открити вируси, бактерии или паразити, така че според мен заболяването ви е наследствено или в резултат на редки външни въздействия.

— Като например ухапване от животно.

Клаус Баденхарт се сепна, след което отвори уста и изкриви поглед като на човек, осенен от неприятна мисъл.

— Доктор Баденхарт, нали ви казах още в началото, че ме ухапа някакво животно, подобно на вълк.

— Вълк — повтори замислено той, — дали пък този вълк не е причината за това. Но няма как. Защото организмът ви е чист, без никакви зарази. И колкото и невероятно да звучи, в самата рана не открихме нищо смущаващо, а полепналата по нея жълтеникава слуз е просто гной. И все пак… — лекарят потърка лицето с потната си ръка и отново зае позата на дълбоко замислен.

— И все пак… — Бенджамин го подкани да продължи.

— Ще ви инжектирам доза кръв, би трябвало да е почувствате по-добре. Вашата кръвна група е „Б“, резус-фактор „положителен“, което означава, че не е трудно да се намери подходящата. Но мисля, че в случая кръвната група не е толкова важна, колкото например набавянето на тромбоцити, макар че сега и това няма значение.

Клаус Баденхарт направи някакъв знак на Лий Чуин, той излезе и след малко се върна с една кръвна банка. Болният оголи ръката си и се подготви за иглата.

Веднага щом новата кръв влезе в организма, Бенджамин почувства невероятно отпускане. Изражението му се смени моментално, от нервно и напрегнато стана спокойно и апатично, приличаше на закоравял наркоман, току-що инжектирал кокаина си. Спомни си за луната, която му бе дала неочаквана сила. Сега той не усещаше някаква внезапна енергия, а по-скоро прилив на живот, на успокоение, чувстваше, че отново се превръща в нормален човек.

Кръв и луна! Ето от какво има нужда тялото му! Обзелото го спокойствие обърна мислите му в друга посока — той отново се видя силен, уверен, здрав, сякаш го бяха пакетирали в нова, много по-устойчива опаковка.

А дали не се бе превърнал във вампир, в легендарния смисъл на думата?! Когато докторът обяви диагнозата му и обясни на медицински език какво означава това понятие, той наистина повярва, че състоянието му се намира в зоната на нормалния диапазон. Обаче във вампиризма имаше куп недоизяснени неща, неизвестни за докторите.

Дали хората, болни от вампиризъм, всъщност не бяха онези страховити чудовища с острите кучешки зъби, които безмилостно изпиват кръвта на жертвите си? Дали и той не бе като граф Дракула или неговите потомци, излизащи при пълнолуние и убиващи невинни същества?

Бенджамин не се стъписа от внезапното прояснение, дори напротив — изпита още по-голямо успокоение. Той щеше да е различен, всемогъщ, велик, ВЪПЛЪЩЕНИЕ НА САТАНАТА! Щеше да живее вечно и да броди завинаги в здрачния и безсърдечен свят на нощта, който бе само негов и на никой друг.

— На никой друг! — остро извика Бенджамин пред слисания поглед на двамата лекари.

Луната

— Как си, Шона?

— О, скъпи, не те очаквах — сепна се жената. — Добре съм, но ти ми изглеждаш някак странен.

— И аз съм добре, досега бях в болницата. Ще се оправя.

— Рихард, водопроводчикът, дойде преди малко, защото имаше теч.

— Рихард ли? Какво прави Рихард тук? — Бенджамин говореше бавно и със сипкав глас, като някой мафиотски бос, току-що хванал свой подчинен в измяна.

Шона го изгледа с изумление:

— Нали ти казах, снощи банята протече и го викнах.

— Къде са Кейт и Мари?

— Още са на училище, след малко ще…

— Ти си сама тук с тоя Рихард, така ли?! — Бенджамин го каза на висок тон, който звучеше войнствено.

— Бен, какво ти става? Все едно не познаваш Рихард.

В това време водопроводчикът се появи и загледа с плах поглед бившия полицай.

— Здрасти, Бен — поздрави той притеснено.

— Здрасти, Рихард. Ти по каква работа тук?

— Шона ме извика да поправя теча и вече е почти готов.

— Я сега да погледна. Елате с мен до банята да го видим тоя теч.

— Бен, какво се случва с теб? За пръв път се държиш така. А и това е Рихард, познавате се от толкова отдавна — нареждаше с недоумение Шона.

Бенджамин тръгна към банята, последван от Шона и Рихард. Цялото помещение бе пълно с мръсна вода, а от един от каналите шуртеше малка струя. По лицето на бившия полицай се появи успокоение, той погледна уплашените хора до себе си и каза с усмивка:

— Значи всичко е наред и наистина е имало теч. Рихард, приятелю, извинявай за това недоразумение, но понякога се налага да проверявам. Това е знак за доверие.

— Няма нищо, Бен, но нали знаеш, че аз никога не бих… — Рихард вдигна рамене.

— Разбирам, приятелю. Е, скъпа, аз дойдох да си взема колата и веднага отпрашвам.

— Няма ли да останеш за вечеря, или поне да видиш децата? — попита Шона.

— Докторът ми каза да почивам на чист въздух. Другия път ще остана за по-дълго. Прегърни Кейт и Мари и им кажи, че ги обичам. А на теб, Рихард, ти казвам довиждане и ти пожелавам приятна работа.

Той целуна по бузата съпругата си, махна на Рихард и излезе.

Светлината не му пречеше или поне не оказваше влияние върху сетивата му. Зрението му се бе стабилизирало и той виждаше добре шосето пред себе си. Не искаше да мисли за нищо, защото главата отново щеше да го заболи, той се бе съсредоточил изцяло върху шофирането, което винаги му бе доставяло удоволствие. Автомобилът напусна пределите на града и се насочи към предградията. Черният на цвят, гладък и добре маркиран път предразполагаше към приятно и меко каране.

„Вампиризъм“ — той се сети за тази грозна дума, изречена от Клаус Баденхарт. Сега, замисляйки се по-дълбоко, това понятие му звучеше абсурдно. Абсурдно и страшно! Какво ли го очакваше занапред? Как ли щеше да се чувства, когато се събуди на другия ден, ако изобщо се събуди?

Пред него се появи хълма и отклонението за неговата вилна зона, носеща името „Чивас“. Той завъртя волана на ляво и автомобилът зави. Веднага почувства хладния аромат на дърветата и звънливото пеене на птиците. Естеството на природата отново се показа със своята чистота пред очите му и ласките на душевното успокоение го обляха с нежни лъчи. Колата криволичеше по стръмните завои и не след дълго спря пред вилата. Бенджамин слезе и се загледа в околността.

Като в плен на някаква притегателна сила първото нещо, което фиксира погледът му, беше гората. Тя чернееше в своята гъста обвивка от порочност и загадъчност, дива и неприкосновена по свой собствен начин. „Въплъщението на сатаната“ обитаваше тези мрачни двери, властвайки непоколебимо над всяко едно кътче.

Силни чувства връхлетяха като внезапен порой Бенджамин, той свърна рязко глава и пое с бързи стъпки към къщата. Влезе в двора, седна на едно столче под сянката на голямата липа и въздъхна. Часовникът му показваше седемнадесет и тридесет, а слънцето бавно се снижаваше към хоризонта. И този тягостен ден вървеше към своя край.

Приятната сянка на дървото оказа своето въздействие върху умореното тяло на полицая и той мигновено се унесе.

Когато се събуди, това, което усети най-натрапчиво, беше обилната пот по ризата и челото му — неприятното последствие от тежката дрямка. Намираше се в твърде неудобна поза — подпрял гръб на малката облегалка и навел силно глава над тялото си. Щом се помести, почувства силен бодеж в мускулите и ставите, както и адска, режеща болка в областта на сърцето. Стана от стола и направи няколко крачки, за да се разтъпче.

Небето бе добило тъмносиния цвят на сумрака, а оранжевите багри по облаците показваха, че слънцето все още царува до някаква степен над небосвода. Бенджамин се прибра в тъмната си обител, за да зачака началото на нощта.

Извади от хладилника картофената яхния, няколко филии нарязан хляб и кутия бира, постави ги на масата и се приготви за вечеря. От отдавна не бе хапвал нищо и гладът вече оказваше въздействие върху тялото му. Вкусът на яхнията му се стори някак особен, бирата като че беше изветряла, а хлябът — безсолен и безвкусен. Но той не изпита отвращение. Поне не както снощи.

След като изяде постната вечеря и изпи бирата, той легна на дивана и включи телевизора. По един от каналите даваха стар каубойски филм, който Бенджамин бе гледал отдавна. Тогава филмът му се стори интересен и той реши да го изгледа отново. След малко обаче очите му взеха да се затварят и тялото му пожела да се слее със съня. Последното, което си помисли бе, че откакто го ухапа оня звяр, започна често да му се доспива.

Събуждайки се върху мекия диван, той видя на екрана да текат финалните надписи на филма. Светлината от телевизора сякаш беше боядисала всяка част от стаята в сребристосиво, а контурите на прозореца едва се различаваха със своя синкав оттенък.

Бенджамин знаеше, че луната е изгряла на небето. Чувстваше нейното влияние, нейната живото даряваща сила. Стана и се запъти към двора.

Когато усети лунните лъчи върху тялото си, се почувства така, сякаш ще излети. Окрилен от неведом тласък, той ликуваше като победител, като завоевател… като Въплъщение на сатаната!

Гледа дълго небесното светило — толкова дълго, че всичко извън светещия диск бе заприличало на огромен лъчист ореол. Злобни и покварени мисли минаха тутакси през главата му, едно внезапно просветление се появи като мълния в неговите мисли.

„ВИНОВНИ“!

Всички бяха виновни за неговото състояние и трябва да си получат заслуженото. Бенджамин имаше цялата сила на земята и щеше да я използва срещу мерзавците.

„ВИНОВНИ“!…

Той бе страдал заради тях, бе преживял истински кошмар, защото никой не взе на сериозно болестта му.

Къщата на Кристина се намираше наблизо, само на около петдесетина метра от неговата. Старицата също бе от виновните! Вълча усмивка се появи по лицето на Бенджамин, в очите му засия лукава искрица. Той нададе свиреп вой, наподобяващ воя на вълк единак, и тръгна с тежка тромава походка в нейната посока.

Не се любуваше на красивата природна гледка, добила еднородния сивкав цвят на лунните лъчи, не се одухотворяваше от лиричния повей на слабия ветрец, полюшващ с нежните си ласки короните на дърветата. Той бе погълнат единствено от пагубната жажда за смърт.

Почука силно по дървената врата на притихналата в нощната тъма къща. В другия миг един от горните прозорци светна и се чуха равномерни стъпки. След малко резето от другата страна изщрака, ключалката се врътна, бравата помръдна надолу и вратата се открехна. Пред него стоеше профилът на Кристина, затъмнен от силната светлина на електрическа лампа, идваща зад нея.

— Здравей, Бенджамин! — в гласа й имаше едновременно учудване, удивление и страх.

— Здравей, Кристина — отговори Бенджамин с тежък нисък тембър, поразително наподобяващ ръмжене на трактор със спукан ауспух.

Преди жената да каже каквото и да е, той я хвана за гушата със здравите си ръце и стисна с всичка сила. Тя впи нокти в ръцете на полицая, но той не разхлаби хватката си. От гърлото на старицата заизлизаха променливи стенещи звуци, показващи пълната й безпомощност да се бори за живота си. След малко тялото се завихри в лудешки танц, а ръцете заудряха с невероятна сила главата и рамената на Бенджамин. Спасителният инстинкт, последният коз на клетницата, изригваше с нечувана мощ от слабото й тяло, стоварвайки цялата си ярост върху свирепия нападател.

Но потенциалът на бе много по-голям. Той усили още захвата на ръцете си и вече стягаше гушата на жената като примка на бесило. Тя намали драстично мощта на ударите, които сега приличаха на леки погалвания, след това бавно започна да се свлича по касата на вратата и накрая тупна безчувствено на земята.

Бенджамин не престана с пъкленото си дело. Той се наведе над трупа, натисна яростно с два пръста шията и я раздра. Алено червена артериална кръв бликна като гейзер от тънкия й врат и боядиса с грозна краска циментовия праг на пода. Плътни балончета се появяваха и изчезваха редом с изтичащата кръв, и така отразяваха отчаяните хрипове на жертвата. Ръцете и краката й заръкомахаха нецеленасочено, а тялото й се разтресе спазматично от остатъчни предсмъртни конвулсии.

Силата на Бенджамин бе грамадна, титанична, исполинска, а агресията му — неистова, свирепа, безкомпромисна! С победоносен рев той бръкна под слънчевия сплит на Кристина, проби с привидна лекота кожата и извади сърцето й, което все още туптеше и изтласкваше на талази кръвта, предназначена да снабдява току-що разкъсаните й кръвоносни съдове. Сетне доближи сърдечния орган до устата си и започна да пие от жизненоважната течност, която тутакси го дари с още енергия.

Когато изсмука и последната капка кръв, той захвърли сърцето настрани и клекна до убитата жена. Под гърдите й зееше огромна дупка, пълна с прясна кръв, която всеки момент щеше да се съсири. Бенджамин се наведе над тъмния отвор и засмука жадно. Яростният му рев се бе превърнал в грухтящ стон, изразяващ някакво уродливо задоволство. Звярът ликуваше, окрилен от безконечното удоволствие, последвало това варварско светотатство.

„ВИНОВНА!“

Тази дума отново се появи в лишеното от здрав разум съзнание на Бенджамин и го накара спре за миг. Налудничавите мисли трескаво се въртяха в помътнелия мозък, давайки му все по-безумни идеи. Той реши, че трябва да се изгаври по най-долния начин с все още кървящия труп.

Разкъса всичките му дрехи, след което го вдигна с вещина, пренесе го до дървената барака зад къщата и го закачи за гърба на една от големите куки за месо.

„ВИНОВНА!“

Бръкна с лявата ръка в дупката на шията, а с дясната хвана главата и я наклони рязко назад, чупейки врата на клетата жена. После взе голяма и дебела тояга и я набута в аналния й отвор, а накрая вдигна една мръсна маратонка, небрежно захвърлена в някакви цветя и злобно я напъха в зейналата й уста.

Сладострастни вълни на изродена гордост преминаха по тялото му и той се закикоти зловещо, сякаш се подиграваше на неестествено разположения труп.

Кристина бе първата виновна, изтърпяла своето наказание. Имаше още хора, чакащи своя ред; още провинили се, които трябва да получат възмездието си. Защото светът се нуждае от ред, справедливост и сила. А силните винаги ще побеждават.

Бенджамин остави оскверненото тяло и тръгна бавно по пътеката, водеща към неговата вила. Беше щастлив, удовлетворен. Луната се движеше по своята невидима диря, като бавно и неусетно достигаше върха на планината, която скоро щеше да я погълне. Тази нощ Бенджамин ще заспи спокойно — много по-спокойно от предишните си нощи.

Страхът

Слънцето огря с топлите утринни лъчи лицето на Бенджамин и той се събуди. Не помнеше какво бе сънувал, но усмивката по лицето му даваше предпоставка за добро настроение. Съсредоточи поглед върху пострадалата си ръка и с удовлетворение видя, че раната беше доста по-малка, а на мястото на грозната бразда сега се бе образувала кафява коричка.

В един миг усмивката му застина на лицето, а тялото му се вцепени! Той изведнъж си спомни какво бе направил предната вечер.

Искаше му се това да е било поредното кошмарно съновидение, надяваше се болното негово съзнание отново да му е спретнало номер, но споменът бе прекалено бистър, подробен, реален. Настроението му се срина, а въображението му трескаво процеждаше причините за този негов крах. Той бе убил Кристина, защото според неговите побъркани мисли тя бе една от виновните за страданието му. Това не беше вярно, Кристина не бе виновна, виновно бе неговото подсъзнание, приело доста лековерно безумната идея, виновно бе и чудовището от гората, причинило му всичките нещастия.

„Убиец“ — думата звучеше грубо и недостойно, имаше прекалено вулгарен привкус. В цялостната си полицейска кариера той се бе срещал с най-различни убийци — от неволни грешници до брутални злодеи, но всички те носеха със себе си едно и също проклятие — „причинители на смърт“. И поради този факт те биваха низвергнати от обществото, което по неписани принципи ги определяше като най-некачествения продукт от фабриката на живота. А снощи Бенджамин стана част от този продукт, дори зае достойно место в редиците на „низшата“ класа.

Защото той не само уби клетата жена, той се изгаври с трупа й по изключително гнусен начин, сякаш бе най-закоравелият сериен убиец.

Може би наистина се бе превърнал в звяр. Навярно нещото в гората го бе заразило и сега той се пържеше в пъклената клада на вампиризма. Спомни си действието на кръвта върху тялото му — то можеше да се сравнява с чувството, което изпитва много гладен човек при поемането, на вкусна храна или пък изтощен от горещина работник, изпиващ първата си глътка студена бира. Това бе усещане за душевно удовлетворение, незабравимо и несравнимо с нищо друго, отпускащо и опияняващо като красив любовен трепет. Защото бе „вампир“, а вампирите обичат кръвта. Той бе убил жената, понеже се намираше под ЧУЖДО влияние!

Бенджамин стана от леглото и седна върху мек и удобен стол. Едва тогава силата на това, което бе сторил, го връхлетя с ударната мощ на торнадо. Той беше причинил смъртта на невинна жертва по възможно най-зверския начин! Когато открият трупа й, всички ще търсят убиец-психопат, и накрая ще попаднат на него, защото той бе един от съседите й, а и отпечатъците му са пръснати навсякъде. Бе готов да се предаде на полицията, знаеше, че това е единственото правилното решение в случая, но когато в ума му се появиха образите на любимите същества — Шона, Кейт и Мари, той разбра, че няма да го направи. Поне не толкова бързо. Как ли щяха да се чувстват тези малки деца, щом осъзнаят, че баща им е коварен убиец? Как ли щяха да ги възприемат в училище? Какво ли би се случило с Шона, когато всички в обкръжението й разберат за бруталното престъпление, извършено от нейния съпруг?

Освен това, бившите му колеги и многобройни приятели щяха да бъдат потресени, защото всеки го познаваше като невероятно спокоен, уравновесен човек, вършещ много стриктно задълженията си.

Трябваше да отиде в къщата на Кристина и да скрие трупа й! Знаеше, че обиграните злосторници никога не се връщат на местопрестъплението, но за момента той нямаше друга алтернатива.

Стана и с бързи крачки тръгна към дома на Кристина Тейлър.

По пътя съвестта му заговори. Дори и да скрие трупа до неговото пълно изгниване, той щеше да чувства вина до края на живота си. Отнемането на живот винаги рефлектира по един или друг начин върху съзнанието на убиеца, най-вече ако той е нормален човек, променя начина на разсъждение и възприятията му, увеличава чувствителността и уязвимостта му, понижава самочувствието му. Образът на убития често се явява като неканен пратеник в сънищата му, често го спохожда в мислите му, втълпявайки със своето невидимо присъствие усещането за нечовешки грях. А той бе спрял тази невинна жена от живота, бе прекъснал невидимата нишка на съществуването й. Тя, като всеки нормален човек на тази земя, имаше мечти и копнежи, имаше свои хора, които я обичаха и които тя обичаше, имаше роднини или приятели и те щяха да страдат по нея. Той се спря, като все още се двоумеше дали да не остави нещата такива, каквито са или да свърши докрай своята работа. Лошата идея обаче надделя и Бенджамин отново тръгна по своя път.

Лъчите на жаркото слънце внезапно замрежиха погледа му, болката в главата му отново се появи под формата на тъпо пулсиране. Силата, получена от кръвта, бавно отлиташе и даваше терен на познатото болезнено неразположение.

Още по-тревожни мисли запрепускаха в главата на бившия полицай. Ами ако злото въздействие се появи отново и той убие друг човек? Ако създанието, вселило се в него, продължи да му внушава мисли за убийства? Бенджамин бе сигурен, че НЕЩО е влязло в неговия мозък и го е тласнало към извратеното дело.

Той никога не си бе представял, че ще стигне дотук. Дори ако преди няколко дена някой силен гадател му бе предрекъл това събитие, той щеше да му се изсмее. Тъй като Бенджамин Бърнстейн бе градил и усъвършенствал своя уравновесен характер в продължение на много години, доразвивайки го непрекъснато с течение на живота. В работата му справедливостта се извисяваше над всичко останало, а в живота позитивното мислене и благоприятната атмосфера бяха на първо място. Когато се пенсионира, той беше постигнал всичко, представяше си бъдещето във вилата, седнал на верандата отпред и наслаждаващ се на прекрасната зеленина. Това щеше да е апогеят, изхождащ от цялостната градивна ниша на нрава му, плетена с преждата на многобройни проблеми, загуби и лоши моменти, дали му необходимите устойчивост и твърдост. Той желаеше този миг, копнееше за него в последните няколко години, искаше го с цялото си същество и с цялото си съзнание, вярваше истински в него.

Но сега всички негови мечти бяха тотално съкрушени. Видя как животът му рухва безвъзвратно, как създаденият от него подреден свят се стопява бавно и мъчително.

Когато пристигна във вилата на Кристина Тейлър, той установи, че никой не бе идвал. Следователно трупът трябваше да виси, закачен на куката с килната назад глава, с огромна зееща дупка под гърдите.

Бенджамин добре съзнаваше какво бе сторил и какво щеше да види до кошарата, но когато пред очите му се появи обезобразеното и поругано тяло на жертвата, той едва не припадна от погнуса. Маратонката бе паднала от устата, която зееше неестествено широко, но тоягата все още стърчеше като телевизионна антена от задните й части. Дупката до слънчевия сплит бе почерняла, заради втвърдилата се кръв по нея, а тази на шията беше запълнена със съсухрен съсирек като стара рана. На гърба, около мястото, където бе закачена куката, също имаше малки ивици изсъхнала кръв. Слънцето вече напичаше безмилостно и около мъртвото тяло се усещаше слабата възкисела миризма на гниещо месо.

Бенджамин се огледа за случайни минувачи и когато установи, че няма такива, се зае с противната задача. С изражение на отвращение хвана тежкото вдървено туловище, бавно го откачи от куката и го постави на земята. След това влезе в къщата и след малко излезе с някакви стари вестници и бутилка зехтин. Поля жената със зехтина, сетне я покри цялата с вестниците, извади запалка от джоба си и запали хартията. Пламъкът горя спокойно, но при допира с мазната повърхност, той изгасна. Бенджамин взе парче вестник, сгъна го на няколко ката и го подпали. Огънят се надигна, увеличавайки рязко размерите си, но когато бившият полицай го допря до пропитата със зехтин хартия, тя отново не пожела да се възпламени. Държеше така около две минути и тъкмо бе решил да се откаже и да търси друго решение на проблема, когато изведнъж под ръката му лумна огромен синкав пламък, който светкавично се разпростря навсякъде и след секунди тялото на клетницата гореше с агресивен огън. Следите от престъплението бавно се стопяваха и изгаряха заедно с кожата и дрехите на убитата жена.

Той гледаше известно време горящото тяло, след това бавно се обърна и с тихи крачки излезе от двора. Успокоението обаче не дойде, вместо него в гърдите му се надигна тежка вълна, резултат от помътнялата му съвест. Неопределима печал го обгърна с мрачна пелена и той заплака прочувствено. Никога досега не бе плакал, освен в детските си години. Подсъзнателно смяташе, че плачът, особено при мъжете, е проява на висока ранимост и подчертано слаб характер. А неговият характер бе силен. Поне досега.

Трябваше просто да продължи постарому, абстрахирайки се от тези неприятни моменти. Трябваше отново да стане силен, както преди, и да победи врага.

Светлината отново бе станала ослепителна и удряше право в мозъка, където болката препускаше като озверял кон и туптеше учестено в ритъма на сърцето му. Чувстваше кожата си — слаба, уязвима, изгаряща от парещите слънчеви лъчи. Сега му бяха нужни сянка, тъмнина, хлад и… кръв! Той тръгна към къщата си, където го чакаше спасението.

Веднага, щом почувства тъмнината, тялото му се отпусна. Седна върху любимия си диван и по навик пусна телевизора, макар и да знаеше, че едва ли ще задържи поглед в екрана. В ума му отново навлезе думата „виновен“ и той се замисли върху значението й:

„ВИНОВЕН означаваше «причинител» на нещо. Кристина Тейлър не ми бе причинила нищо, затова тя не бе «виновна». Тя, зверски погубената от ръцете ми старица, бе напълно невинна! Единственият ВИНОВЕН бе звярът в гората, Въплъщението на сатаната, както го описа вече мъртвата жена. Въплъщението на сатаната заразяваше чрез своето ухапване, превръщайки нормалния човек в звяр, във «вампир», във ВЪПЛЪЩЕНИЕ НА САТАНАТА! Като самия него! То ме накара да убия Кристина Тейлър, то ще ме кара да убивам още много невинни жертви!

Аз трябва да намеря начин да се освободя от проклятието! Трябва да потърся помощ не от лекар, а може би от екзорсист! Или да опитам да разбера историята на тази злокобна гора и ДА СЕ ИЗПРАВЯ ЛИЦЕ В ЛИЦЕ С ЧУДОВИЩЕТО!“

Бенджамин закри прозорците с пердетата, защото топлещото небесно тяло вече хвърляше ярка светлина върху пода на помещението. В ума му достигаше звукът от телевизора — монотонен, проницателен, дразнещ. Той взе един от металните столове и го запрати с все сила към говорещия приемник, давайки воля на опънатите си до скъсване нерви. Техниката падна звучно на пода, екранът рязко потъмня, нещо гръмна с глух пукот и лек сивкав дим се възнесе нагоре, разтваряйки се плавно в тъмнината на стаята.

Миризмата на изгоряла пластмаса го събуди от мимолетния шок.

Отиде до хладилника и извади кутия бира и три консерви фасул с наденица. Преди малко бе изразходвал доста физическа и психическа енергия и това бе причината за изострения му глад. Излапа набързо полуфабрикатите, изпи бирата почти на един дъх и изпита приятно опиянение. Стомахът му натежа заради бързо погълнатата храна, но усети как енергичността му бавно почна да се завръща. Въпреки всичко психическата умора си каза думата и клепачите му започнаха да се затварят, като дадоха ясен сигнал на организма, че е време да се пресели в света на сънищата. Отново си помисли, че напоследък спи прекалено много.

Сети се също, че обикновената храна му донесе удовлетворение, както преди. Дали заради новата кръв в него или заради друга причина, той не изпита погнуса. Но мозъкът му бе прекалено изтощен, за да се втурва към нови и нови разсъждения.

Затова Бенджамин се добра до дивана и зае хоризонтална поза. Последното, което загледа, преди да заспи, бе раната на болната му ръка, която се бе смалила до тънка тъмна ивица.

Силна гръмотевица го стресна, той се събуди, затърка очи и се заслуша. Кънтенето в ушите му наподобяваше металически звън, който сякаш излизаше от тях и се разпръскаше в пространството. В стаята бе тъмно заради спуснатите щори, но множеството меки, периодични и различни по тоналност потропвания отвън, бяха показателни за дъждовното време. Бенджамин отиде до прозореца и го отвори. Вълна от хладен въздух навлезе в помещението и освежи потното му лице. Главата го болеше, но болката бе слаба, едва доловима и не можеше да повлияе върху напиращия поток от мисли, който скоро щеше да обхване изцяло мозъка му. Гневът към съществото от гората бе станал неописуемо силен, защото макар и отдалеч, то властваше върху разсъдъка му и го тласкаше към пагубни действия.

Искаше да отиде в гората! Нужно бе да го направи! Съзнаваше, че ако загуби битката, това ще е неминуема катастрофа за него, в която смъртта би била най-доброто избавление. Но ако спечелеше, той щеше да възвърне предишното си състояние и може би да оздравее. Трябваше да рискува всичко! Вярваше в Бог и знаеше, че в Божия свят доброто винаги побеждава злото. Вярваше, че с Божията помощ той ще победи Въплъщението на сатаната.

Бенджамин излезе от вилата и въпреки дъжда решително тръгна към прокълнатото място.

Достигайки до гората, той спря и се загледа към мрачната й паст, образувана от многобройните сенки на дърветата. Мокрите дъждовни капки, които падаха в лицето му, охладиха с ледена свежест бурните страсти, напиращи в него и разумни мисли окупираха мозъка му. Защото ТОЙ НЕ БЕ ГОТОВ ЗА БИТКА! Той нямаше никакви пособия и принадлежности, като сребърни куршуми, чесън и светена вода, които според вярванията можеха да прогонят злите сили. С голи ръце схватката би била обречена на неуспех.

Бледа мъгла, наподобяваща мек пух обхващаше горните слоеве на гората и им придаваше неподправена, приказна красота. Дъждът, който сега се бе ограничил до ситни капчици, издаваше лек еднотипен шум, а силата на тук-там появяващите се светкавици и гръмотевици намаляваше постепенно, показвайки наближаващия край на лошото време. На небето облаците лека-полека се разкъсваха и осигуряваха трасе на все по-напиращата слънчева светлина.

Обърна се и с леки крачки започна да се отдалечава от мрачния лес. По пътя си мислеше как би могъл да тръгне толкова смело към опасността, без оръжия и без подготовка. Той никога не бе постъпвал така. В полицейската му работа трябваше да бъде готов за всичко — така го бе научила практиката, така го бе научил животът.

Но ето че той бе поел сляпо по пътя към неизвестността.

Или нещо го бе накарало? Същото нещо, което го накара да убие по зверски начин Кристина Тейлър. А сега отново го бе вързало с невидимите си въжета го теглеше към гората и към себе си. Бенджамин стисна главата си с ръце. Изпита желание да закрещи гласно и свирепо, да изпусне парата на огромното количество отрицателна енергия, събрана в него. Но вместо това той задиша тежко, тъпчейки по този начин огъня, идващ от плачещата му душа.

След като влезе в жилището си, Бенджамин видя през прозореца, че слънцето бе пробило облаците и успоредните снопове лъчи навлизаха в разреждащата се мъгла. Отстрани горделиво се ширеше дъгата, завзела небосвода с красивите си многоцветни спектрални линии и своята грациозна извивка. Настроението му започна да се покачва, отрицателните мисли бавно заотстъпиха на увереността. Той бръкна в един джоб на ризата си и от там извади ключовете на автомобила. Трябваше да отиде до града и да купи всичко необходимо за битката в гората, след това да се разходи до някоя библиотека или зала с Интернет, за да потърси материали за злочестата гора. Искаше също да намери свещеник екзорсист, който да прогони необуздания дух в него. Бенджамин бе от хората, които трудно се предават и приемат пораженията. Той щеше се бори с всички средства за спасението си. Иначе нямаше да бъде Бенджамин Бърнстейн!

Когато обаче излезе навън, той отново усети горещината на слънчевите лъчи. Очите му се заслепиха от светлината и внезапно появилата се болка раздра мозъка му. Със сетни усилия, опипвайки предметите в близост, той се прибра вътре. Нервите му отново не издържаха и той затвори с трясък външната врата. Всичко започваше отново.

Взе телефона си и набра номера на Тим Стоун. Таксиметровият шофьор вдигна почти веднага.

— Здравей, аз съм Бенджамин.

— Зная. Мога да дойда до двадесетина минути, защото имам клиент.

— Окей, след двадесет минути ще те чакам отвън.

Бенджамин бе облякъл новия си костюм, който купи за пенсионирането. В дясната ръка държеше остър нож, а очите му бяха присвити от лукавост, презрение и вътрешна злоба.

„Идваш да ми вземеш парите, копеле мръсно! Да вземеш парите на един страдащ човек! И ти си виновен като всичките боклуци наоколо! Но аз ще те науча на ред и дисциплина! ВСИЧКИ трябва да се научат на ред и дисциплина!“

Вълча усмивка разкриви лицето му, в очите му запрепускаха игриви пламъчета. Скоро ще падне и поредният ВИНОВЕН!

Тим Стоун

Автомобилът весело препускаше по гладките шосета на Сакраменто, а усмихнатият Тим Стоун великодушно се носеше по сладките струни на доброто настроение и бе предразположен към почти безспирни разговори.

„Заради прекрасната зелена петдесетдоларова банкнота, с която го наех до вечерта“ — мислеше си Бенджамин, който бе далеч по-несловоохотлив.

В началото на пътуването той се опита да се издигне до неговото ниво, но слабостта и болката в тялото не му дадоха тази възможност и полицаят потъна в мълчание. Бенджамин бе прекалено крехък. Денят му действаше зле. Знаеше добре от какво има нужда, виждаше таксиджията пред себе си като съвкупност от кръв и други, по-маловажни съставки, обаче в момента, въпреки острия нож в чантата си, той не бе в състояние да направи каквото и да е.

Но имаше на разположение целия следобед, докато нощта отново му даде енергия.

Трябваше да се сдобие с чесън, разпятие, сребро и светена вода, след което да посети някоя библиотека, а накрая да потърси екзорсист. Гневът му от сутринта се бе изпарил, желанието му да се бори с врага бе намаляло. Вече намираше тези мероприятия за досадни, губещи свободното му време, а борбата с врага — за безсмислена и ненужна.

Другото „аз“, което в този момент бе скрито нейде дълбоко в подсъзнанието му, подсказваше, че той все пак трябва да се освободи от проклетия капан, мъчещ го вече няколко дена. Думата „убиец“ отново изплува отнякъде, но сега тя нямаше оная сила, както преди обяд.

Таксито спря пред методистката църква, Тим Стоун слезе и му отвори вратата, за да покаже благоразположеност. Бенджамин излезе от автомобила, като бе покрил тялото си с дългата шуба. Двамата влязоха в един магазин пред църквата, носещ името „Църковни принадлежности“.

Бенджамин купи разпятие и светена вода. Когато обаче хвана с ръка светия кръст, веднага го хвърли на земята, защото предметът изгори кожата му. Тим Стоун взе разпятието от земята, уви го в хартията, която жената от щанда му даде, и го сложи в чантата на Бенджамин, а пък той през това време се взираше втренчено в пластмасовото шишенце със светена вода.

Тази малка бутилка му изглеждаше гнусна и противна. Усещаше кожата на изгорената си дясна ръка, която трябваше да ври в дива болка, но за момента той не изпитваше реалната й мощ, тъй като се бе концентрирал изцяло върху светената вода.

— Господине, добре ли сте? — чу грижовния глас на продавачката, която го гледаше с уплашено изражение.

— Да, да, добре съм. Искам само да попитам дали в църквата има свещеник екзорсист.

Когато чу думата „екзорсист“, Тим Стоун свърна рязко глава към Бенджамин. Очите на продавачката се разшириха още повече.

— Ами… не… всъщност, има… но… — объркано започна тя, после пое дъх и довърши изказването си по следния начин: — Свещеник екзорсист има при адвентистите в „Коултън“. Идете там. Мисля, че ще ви помогнат.

— Много ви благодаря — каза Бенджамин и се обърна да излезе.

— Водата ви! — извика след него жената.

— Дайте, аз ще я взема — намеси се Тим, сетне взе шишенцето от ръката й и го пъхна в чантата на клиента си.

По пътя към „Маккуин’с“ — най-голямата библиотека в Сакраменто — Тим Стоун мълчеше замислен. По всичко личеше, че съчувства на болния Бенджамин и не иска да му досажда с разни въпроси. Бенджамин от своя страна се бе присвил в шубата и също пазеше тишина.

Библиотека „Маккуин’с“ представляваше голяма модерна сграда с аеродинамична архитектура. Когато Бенджамин влезе в огромния вестибюл, придружаван от Тим Стоун, веднага изпита облекчение, защото многобройните климатици бяха охладили помещението до поносими стойности. Имаше множество насочващи табели за всяка една от залите, но те тръгнаха към „История и география на Сакраменто и околността“.

От два до четири търсиха безуспешно исторически сведения и накрая Бенджамин реши да се откаже от това предприемачество и да се запъти към Интернет залата, когато пред очите му като по чудо изникна книгата: „Мистерии и легенди на вилна зона Чивас“.

Той отиде до гишето и попита библиотекарката:

— Колко струва този том?

— Той не се продава, но можете да го вземете за месец и след това да го върнете. Абонаментът за библиотеката ще ви струва долар и петдесет…

— Искам тогава да се абонирам и взема книгата за един месец.

Пътувайки към адвентистката църква, Бенджамин разлистваше книгата, стараейки се да не изпуска нито една важна подробност. В един момент Тим Стоун неочаквано попита:

— Какво се е случило с теб, приятелче?

Бенджамин изпита силен гняв към шофьора.

„Тоя пък к’во ми се бърка в работите, не съм му плащал за това“ — каза си наум той.

Досега Тим спазваше някакъв такт, гледайки да не притеснява болния си клиент, но сега явно любопитството бе надделяло над всичко.

— И аз не знам. Сигурно съм болен.

— Купи светена вода, кръст, а сега вземаш някаква книга за мистерии и легенди.

— Не зная, човече. Лекарите не могат да ми помогнат и се надявам тези неща да свършат работа.

— Спокойно, приятелче, всичко ще се оправи.

Бенджамин отговори доста спокойно на въпросите, въпреки яростта си преди малко.

„Какво пък толкова, никак не е лошо някой да е загрижен за състоянието ти“ — помисли си той и отново се съсредоточи върху тома.

Малко преди таксито да паркира пред адвентистката църква, Бенджамин съзря в съдържанието следната глава: „Легендата за Въплъщението на сатаната“. Отвори на страницата, но в този момент колата спря. Бившият полицай остави книгата отворена върху седалката и излезе навън.

— Ще ви струва двеста и петдесет долара — с безизразно лице започна свещеникът екзорсист.

— А кога ще можете да дойдете? — запита Бенджамин.

— След два-три дни, зависи каква работа имам.

— Окей. Само да ви кажа, че аз съм засегнатият. Нещо сякаш се всели в мен. Някакво животно ме ухапа в гората…

— Сега ли ще платите?! — прекъсна го рязко свещеникът. Бенджамин се изненада от наглостта на този Божи служител.

— Когато се видя излекуван.

— Аз по принцип вземам парите предварително.

— А ако не се справите с ритуала?

— Божия работа. Никой не знае на какъв демон ще попадне. Все пак рискувам живота си и затова вземам скъпо.

— Добре. След три дни ви чакам у нас — Бенджамин даде една бележка, на която написа адреса и телефона си. — Когато дойдете, ще ви платя.

Отецът взе бележката, гледа в нея известно време, след което я прибра в джоба на расото си, пред мътния взор на Бенджамин.

Слънцето вече бе добило оранжев цвят и се бе снижило над планините. Автомобилът отново вървеше по поредния си курс, а двамата членове на екипажа му мълчаливо изпълняваха своите задачи.

Бенджамин се бе вторачил в книгата или по-точно в една статия, която гласеше следното:

„Тогава какъв е смисълът от всичко това?!“ — бе първата мисъл, появила се в главата на Бенджамин след прочита на статията.

Транспортното средство вече навлизаше в потъналата в зеленина вилна зона, а дневната светлина бавно се изсмукваше от небосвода. Фаровете на лекото возило галеха меко дърветата, храстите и подаващите се измежду тях покриви на къщите. Бенджамин бе махнал шубата от себе си и сега се любуваше да идващия мрак. Силата отново го поемаше и той лека-полека се връщаше към живота.

Имаше искряща нужда от нещо! Това нещо бе кръв! Тази нужда бе много по-силна от всички разумни мисли, взети заедно. Той извади ножа от вътрешния джоб на ризата, разгъна го и го загледа жадно.

Колата завиваше по тясната каменна пътека, водеща към вилата му.

Бенджамин хвана здраво ножа в дясната си ръка и замахна.

Тим Стоун, тласкан от някакъв вътрешен порив, спря колата, обърна се и интуитивно протегна двете си ръце към нападателя.

Ако Тим Стоун знаеше за свръхсилата на клиента си, навярно нямаше да постъпи по този начин, а щеше да отвори вратата на автомобила си и да избяга възможно най-бързо. Но спасителният инстинкт, появил се, за да защити тялото от неочакваната атака, се бе задействал според възприятията на мозъка му. А в мозъка на Тим Стоун, колкото и да бе подготвен за евентуален удар, предвид странното състояние на неговия клиент, не фигурираше такава зверска и безпощадна мощ. И поради това обстоятелство изборът на тялото да се съпротивлява пожъна тотален неуспех.

Ножът се заби яростно в рамото на таксиджията, като дори костите му изщракаха със звук, наподобяващ чупене на съчки! Кръвта започна да се стича под формата на тъмночервени поточета, сформиращи се около лакираната дървена дръжка на острия предмет.

Тим Стоун гледа озадачено около секунда, след което бързо хвана ножа и опита да го дръпне, но в този момент очевидно внезапната болка го сряза, защото той изкрещя панически.

Това, което таксиджията не успя да стори, го направи страдащият от „вампиризъм“ бивш полицай. Той хвана ножа за дръжката и го извади с нечовешка енергичност, след което с острието проби горната част на гърдите. После отново го извади и го заби… и отново… и отново… Тим Стоун отчаяно опитваше да се съпротивлява с ръце, но силата на нападателя бе грамадна, нечувана и свирепа, сякаш срещу него не стоеше възрастен мъж, а слабо дете.

Един от ударите попадна в средата на гърдите и прониза сърцето на шофьора. Ръцете му тутакси се отпуснаха върху меката седалка, главата му се килна назад и се удари безчувствено в стъклото, а гъстата червена течност на живота опръска ръцете и дрехите на Бенджамин.

Убиецът се хвърли върху агонизиращото тяло, наведе глава към бликащата кръв и започна да я пие жадно.

От гърлото на смъртника заизлизаха слаби стенания. Кръвта от гърдите започна да се смесва с въздуха на последните издихания. Тялото се размърда, обзето от предсмъртни конвулсии. Наоколо се разнесе миризма на урина и изпражнения. Бенджамин се изправи и погледна трупа на Тим Стоун, който бе заел скована мъртвешка поза. Жадно се захили, все едно беше извършил подвиг, обърна се бавно и се приплъзна към задната седалка, откъдето взе чантата. Усещаше стягане по кожата на лицето и ръцете заради полепналата по тях съсирващата се кръв, чувстваше по тялото си тежките подгизнали дрехи, които все едно бяха направени от груба дочена материя. Бавно отвори вратата и тръгна към къщата със самоуверени крачки. Хвърли небрежно чантата в двора, след което отново се върна при колата с трупа.

Луната бе скрита от слой облаци, но той усещаше незримото й присъствие. Могъществото, което го бе завладяло, му даваше изключителна якост, той чувстваше себе си като божество, като исполин, като непобедим! Можеше да прави всичко, което поиска и ТРЯБВАШЕ да го прави!

Отвори яростно предната врата. Тялото на умрелия се свлече на земята. Бенджамин го хвана и го вдигна над главата си така, все едно вдигаше леко перце. От гърлото му се извиси силен оглушителен вой, наподобяващ рев на тигър или лъв.

Той звучно ликуваше, хванал в ръце жертвата си. Мислите му бяха насочени към силата, даваща му воля и материализираща се в агресия. Някаква внезапна искра премина през него и го осени с идея! Той трябваше да провери дали се намира под чуждо влияние. Напрегна мозъка си, за да усети някакво външно въздействие. Не успя. Това бе самият той — същият, който днес сутринта проклинаше съдбата си. Но сега наблюдаваше всичко под много по-различен ъгъл. Сега беше разярен, а сутринта беше спокоен. Сега беше велик, а сутринта беше нищожество. Сега беше силен, а сутринта беше слаб. ТОВА БЕ РАЗЛИКАТА, ЕДИНСТВЕНО И САМО ТОВА!

Никой друг не бе ВИНОВЕН, освен глупака в ръцете му, когото бе убил преди минути! ЗАЩОТО ВСИЧКИ ГЛУПАЦИ СА ВИНОВНИ И СВЕТЪТ ТРЯБВА ДА СЕ ОТЪРВЕ ОТ ТЯХ! Това бе единствената и най-правилна логика, най-висшето мото на силните, изконната същност на „великия“ прогрес!

Бенджамин още виеше като подивял, вече чуваше воя, прииждащ от глъбините на гърлото му в най-пълната си степен. Преди малко, когато бе вникнал дълбоко в съзнанието си, този вой бе останал далеч и се бе слял с тишината на мислите му, но сега, щом отново навлезе в реалността, гласът едва не му спука тъпанчетата.

Отново бе изпаднал в умопомрачение, гневът му бе толкова всепоглъщащ, че той бясно хвърли мъртвеца към автомобила. Чу се глух тропот, тялото се плъзна по вратата, оставяйки тъмна диря по нея, и беззвучно се строполи на тревата.

След това той вдигна трупа за краката, замахна с него и удари главата му в близкия дънер (захватката му бе толкова здрава, че усети как с пръстите си проби плътта на мъртвия, а при самия замах се чуха изщракванията на чупещи се стави и кокали). После пак… и пак… и пак… докато главата не придоби неправилни очертания.

Пълната месечина се бе показала между облаците и осветяваше всичко с невероятно ярката си светлина. Тим Стоун лежеше мъртъв на земята, заел необичайна изкривена форма, на фона на лунните лъчи странно хлътналата му глава имаше цвят, вариращ по всички нюанси на сиво-виолетовото, а от устата му извираше лигава смес между парчета кръв и слюнка. Бенджамин застана прав над убития, гледайки го с огромно презрение и несравнима по своите показатели гордост. Грозна усмивка, придружена със злъчен кикот, се появи на лицето му.

Тим Стоун бе вторият виновен, получил справедливото си наказание, вторият слабак, доведен до заслужения си край.

„Дали на другия ден, когато се събудиш, съвестта ти пак ще те гризе като миналия път?“ — заговори далечният вътрешен глас на добродетелта.

„Едва ли — бе отговорът на останалите гласове. — Съвестта не е нищо друго, освен безпредметно чувство на вина, характерно за глупаците. Съвестта прави хората уязвими, страхливи, слаби и покорни, а ти си неприкосновен, смел, силен и непокорен!“

„Убиец“ — провикна се отново онзи далечен глас, глух и отслабнал, като последната реч на умиращ.

„Не убиец, а ПРЕЧИСТИТЕЛ — отвърнаха множеството опорни «личности» на, обзетото от възбуда, негово съзнание. — Точно така — пречистител, спасител на рационалното, повелител на реда и хармонията!“

Вдигна глава и погледна към яркия земен спътник, който му отвръщаше с мощна енергийна аура. Сякаш луната бе отражение на неговата същност, диригент на неговата рапсодия, водач на неговата армия. Защото вампирите, въплъщенията на сатаната и всички други сатанински твари са ЗАВИСИМИ ОТ ФАЗИТЕ НА НЕЙНОТО ИЗЛЪЧВАНЕ! Луната — тази видимо малка сияеща частица в небесния всемир — бе събрала в себе си цялата сила на света, достатъчна едновременно да го пресътвори и унищожи.

„Трябва да се скрият следите на престъплението!“ — отново се обади разумното „аз“.

„Този път си прав, може би ще е забавно“ — отговориха и другите гласове, послушали го за пръв път през времето на този спектакъл.

Бенджамин грабна трупа и го хвърли в колата, след това влезе в нея, запали мотора и зави по каменната пътека. На едно място — точно където остри варовикови скали образуваха голяма и почти отвесна падина — Бенджамин спря. Хвана тялото и го постави на шофьорското място, а той самият излезе навън. После се наведе през отворената врата, разхлаби ръчната спирачка и автомобилът пое надолу, към бездната. Извиси се страховит стържещ звук от острия допир между металната конструкция и скалите. Веднага след това се разнесе оглушителен взрив, придружен от мигновен и ярък оранжев проблясък.

Той наблюдаваше с усмивка светлинно-звуковото представление. Тим Стоун, заедно с таксиметровия си автомобил, вече бяха заличени от лицето на земята.

След като околността отново потъна в тъмнина, Бенджамин се обърна и тръгна пеша към вилата. И сега чувстваше с всички брънки на душата си удовлетворението от добре свършената работа и постигнатата цел.

„Въплъщението на сатаната“

Събуди се с усещане за леко неразположение. Този път събитията от миналата нощ го връхлетяха почти веднага. Можеше да си спомни абсолютно всичко, с най-подробните детайли, но осъзна, че не иска да го прави. Все пак, противно на неговите желания, спомените сами започнаха да прииждат.

Всичко стана прекалено сложно, прекалено голямо като мащаби. „Убиец!“ Той бе убиец, а не пречистител, както си мислеше снощи. Сега бе съвестен и покорен, като човешко същество, а не зловещ и силен, като вампир.

Колкото и да не искаше, злочестите излази от най-закътаните тайни на паметта му си проправиха пъртина между хаоса от мисли. Спомни си, че снощи бе усетил миризмата на страха, която великата му ярост бе игнорирала като нещо незначимо, но сега тази миризма лека-полека изплуваше на повърхността. Защо пък миризмата на страха? Защото страхът е нормалната реакция на организма в случай на потенциална опасност, характерна за всяко човешко същество. Той бе почувствал страха, дори не точно миризмата му, а по-скоро усета, който много прилича на любовното усещане (чувството на трепет при близост или допир до възбудено същество) — въпреки че усещането за страх по-скоро сковава тялото, вместо да го отпуска. Възможно ли е именно това усещане да провокира серийните убийци при извършването на злодеянията си?

„Сериен убиец“! Дали пък не се превръщаше в сериен убиец, като Джак Изкормвача, Чикатило, Гордън Касапина или Брендън Тес? Има вероятност и някои от тях да са жертва на сатанинско изчадие и също като него да са обладани и управлявани. Едва ли нормален човек би могъл да откачи на мига и да се превърне в злодей, без да е повлиян от свръхестествени външни фактори.

Бенджамин беше обладан и го знаеше. Снощи, по време на касапницата, той бе навлязъл в паметта си, за да усети чуждо въздействие и не бе усетил такова. Но дали именно тази липса на усещане е самото чуждо въздействие? Тогава убийството му се струваше велико, благородно дело. Той никога не бе мислил по този начин. Винаги се бе отвращавал от убийствата и от извършителите им. И не бе единствен — всички нормални хора мразят убийствата. Мразят ги, защото са убийства. Защото са отнемане на животи.

Но през нощта неговите разсъждения бяха коренно различни.

Защото бе ОБЛАДАН! Защото бе тласкан към този начин на мислене! Защото „Въплъщението на сатаната“ се бе впило в него и направляваше разума му! И то бе най-силно нощем, при пълна лунна активност.

А сега бе ден. Дали злият демон бе по-слаб през деня? По логика би трябвало да е така, понеже светлината от слънцето го изгаря, а денят му действа потискащо и пагубно. Освен това сега си спомни една статия, посветена на вампирите, в която бе описано как те мразят дневната светлина и обичат луната. Слънцето и луната, денят и нощта, светлината и мрака! Това са противоположностите на живота, на земята, на вселената. СИМВОЛИТЕ НА ДОБРОТО И НА ЗЛОТО!

Той трябва да го предизвика през този ден! Най-късно до настъпването на нощта! Утре щеше да бъде късно!

Погледна часовника си и с изненада установи, че е около два следобед. Имаше само няколко часа на разположение! Той се изправи, подпря се на леглото и въздъхна тежко. Беше жизнено необходимо да намери чантата с принадлежностите си.

Стъпи тежко на земята, все едно бе преял. Нахлузи стар панталон и някаква мръсна тениска и тъкмо се готвеше да излезе, когато телефонът му звънна.

— Бенджамин Бърнстейн ли е на телефона? — обади се учтив мъжки глас.

— Да — плахо отвърна бившият полицай, като сърцето му бе готово да хвръкне.

— Обажда се доктор Клаус Баденхарт. Вие наскоро бяхте наш пациент, нали така?

— Да.

— И страдате от рядкото състояние, наречено „вампиризъм“?

— Мисля, че да.

— Искам да ви кажа, че преди няколко дена беше взето решение за отпускане на държавни средства за лечение на редките болести, какъвто е вашият случай. И така, според това решение, вие имате право на две безплатни кръвопреливания месечно.

— Окей, и кога да дойда?

— Първо заповядайте при нас да се регистрирате. После, когато пожелаете, ще идвате по два пъти в месеца да правим тази процедура. Разбрахте ли?

— Разбрах ви.

— Имате ли въпроси?

— Засега не, ако имам, ще ви потърся.

— Приятен ден, господин Бърнстейн.

— И на вас.

Бенджамин излезе от къщата и се огледа. Кафявата чанта небрежно бе захвърлена върху един храст в долната част на двора. Той я взе и отвори ципа й.

Разпятието се появи със сребрист проблясък, а под него белееше книгата от библиотеката, която покриваше шишенцето със светена вода. Той взе кръста и в същия миг го хвърли, защото свещената вещ опари ръката му.

— О, Господи — промълви Бенджамин. Тогава видя ръкавиците във вътрешността на чантата. Беше ги взел, за да предпазват ръцете му от лъчите, и сега щеше да ги използва срещу изгарящото действие на Божия символ. Сигурен бе, че и светената вода ще изгори кожата му. Затова нахлузи ръкавиците, вдигна търкулналото се на земята разпятие и го сложи в обратно в чантата.

Вече бе готов за борба. Слънцето напичаше здраво, но заради снощния пир, то все още не изгаряше кожата му така, както до преди. Чувстваше силен глад, но мозъчната му дейност, притъпена от огромното напрежение в него, потискаше и това неразположение. Той сложи чантата на рамо и се запъти боязливо към гората.

Докато крачеше през покритата с листа пътека, до ума му достигна една идея. Помисли си дали пък да не се възползва от предложението на болницата за преливането на кръв. Какво ли би му коствало посещението при лекаря? Нямаше да се налага да търси кръв, нямаше да се пече като пуйка на Вси Свети или като прасе на Коледа. Спомни си колко добре му бе подействало първото кръвопреливане.

„Само тук-там някой зверски убит“ — намеси се един от гласовете в главата му.

Не, това не трябва да се случва повече! В никакъв случай!

Може би кръвта ще го успокои, ще утоли жаждата му и няма да се налага да убива хора. Желанието му за кръв няма да е толкова силно, защото щеше да я получава своевременно. Кръвта ще го държи известно време в стабилно състояние, поне до другата доза. Кръвта щеше да го спаси.

„Докато не дойдат ченгетата и не те тикнат в пандиза“. Да, разбира се, той бе оставил два трупа. Все още не бе напълно сигурен дали огънят е заличил напълно следите му и в двата случая. А при втория дори не знаеше колко изгоряло е тялото и дали въобще е изгоряло. Снощи бе чул страховития взрив, бе видял издигналия се огън, но все пак автомобилът би могъл да се взриви по най-различни начини. Възможно бе и частите от тялото на Тим Стоун да са се разхвърчали на посоки и въпреки всичко да не са обгорени.

„Не трябва да мисля за това, сега имам по-важна задача“!

Наистина, тази мисия бе по-важна от следите по мъртвите тела, защото тя решаваше съдбата на неговата съвест и на неговия живот.

Чиваската гора отново се откри пред погледа му. Честотата на сърцето му вече приемаше резонансни стойности, а пулсът болезнено хлопаше в главата и някои по-чувствителни части на организма му. Той доближи първите дървета и се спря объркан.

Дали теорията му бе вярна? Той не бе убеден в нея, макар логически да изглеждаше съвсем реалистична. Дали съществото не бе също толкова силно и през деня? Спомни си момента, когато то го ухапа — беше през деня, въпреки голямото количество дъждовните облаци на небето. Облачен ден, но все пак ден. То го бе одрало и бе избягало. Не го бе нападнало, не го бе убило, не му бе изпило кръвта. Просто го бе ухапало за ръката… и се бе ВСЕЛИЛО в него!

Какво ли можеше да означава всичко това? Ако имаше повече знания за подобен тип създания, навярно щеше да открие някакъв ключ към загадката. Но неговата прагматичност тотално отхвърляше историите за такива твари, мяташе ги в кошчето и палеше боклука. Той не се интересуваше от свръхестествени явления — бяха му безинтересни, понеже беше сигурен, че е невъзможно те да се случат, освен в някои нискобюджетни телевизионни предавания или безсмислените филми на ужасите.

Обаче точно такова събитие се случи, противно на всичките му представи за света. Незаинтересоваността и песимизма му бяха попречили, защото съдбата го тикна неподготвен в тясна клопка.

Стоеше така, вперил поглед във вътрешността на гората. Дишаше тежко, все едно се готвеше за съдбовен скок от голяма височина, а страхът от неизвестното в момента доминираше над желанието му да се пребори с врага. Помисли си, че трябва смело да прескочи границата и да хукне слепешком към опасността. Това беше единственият шанс да обори вцепенението — в противен случай никога нямаше да го направи.

Пое силно въздух и го изпусна звучно, затвори очи и стисна устни, стегна ръцете и краката си, после отвори очи и рязко навлезе в гората. Хладината му подейства ободряващо и той уверено се насочи към вътрешността.

Вплетените едни в други клони на високите дървета бяха заспали непробудно, пазейки завинаги от слънцето цялата красива сенчеста одисея. Здравите стволове се издигаха високомерно, като мрачни обелиски, а дебелият слой шума под тях сякаш ги правеше неприкосновени. Бенджамин ходеше бавно и отмерено, като се вглеждаше за познат обект от онзи злочест следобед. Преди няколко дена той все още се намираше под знака на блаженото неведение и обръщаше внимание единствено на красивата идилия около него. Не забелязваше разликите между дърветата или детайлите на отделните местности и поради тази причина не можеше да си спомни точното местонахождение на срещата.

Достигна до по-светло място, където пространството между дърветата беше по-голямо и спря. Погледна към ръцете си, за да се убеди, че ръкавиците са върху тях. Отвори чантата, взе в едната ръка кръста, а в другата — светената вода и зачака.

Не искаше да мисли за нищо и затова не допускаше постоянно появяващите се нотки на разум да пробият здравия щит на мозъка му. Защото щеше да се откаже, щеше да побегне назад и ако имаше късмет, да се измъкне. Ако имаше късмет! Понеже беше силно уплашен и респективно — уязвим и слаб.

Ами ако нещото не дойде? Тогава всичко щеше да остане както преди. Бенджамин скрито се надяваше врагът да не се появи — преживяното досега беше повече от ужасно, за да понесе още нещастия. А и щеше да има свое лично оправдание за непостигнатата цел.

Навярно звярът чакаше нощта. В този момент той бе твърде слаб, за да се появи пред него, или твърде умен, за да рискува собственото си унищожение. Никой не би се появил в битка, ако предварително знаеше, че ще бъде победен.

Дали да зачака края на деня? Тази идея до преди малко му се струваше безумна, но сега му се видя доста добра. Звярът ще дойде по мрак, защото тогава е силен, но и той имаше своите оръжия — светената вода и разпятието. Освен това и самият Бенджамин бе по-силен по време на тъмнината. Да, ще стои тук до мръкване, до появата на Въплъщението на сатаната! Решителността му отново се възвърна в обзетото от лудешка треска негово съзнание. Той стисна здраво двата атрибута.

Но друга, по-страшна мисъл изригна като вулкан в него. Нали именно мракът го побъркваше? Нали по време на тъмнината звярът го обземаше най-силно? Бенджамин не бе силен през нощта, силен бе ЗВЯРЪТ в него! А и сигурни ли оръжия са кръстът и светената вода? Той само бе чувал, че прогонват злите сили, но нямаше как да е УБЕДЕН в истинността на това твърдение. Дали звярът ще се изсмее, като види тези безполезни неща в двете му ръце или изобщо няма да ги забележи? Тогава…?!

„Тогава аз и Въплъщението на сатаната ще се слеем в коварен братски съюз!“

Почувства как краката му се подкосяват, а тялото му се вдървява. Ако зачака нощта, това ще е краят!

Може би стоеше тук напразно. Създанието се бе вселило в него и нямаше как да се появи от другаде. То обладава, повелява, унищожава и отново се връща в гората, в очакване на поредната си жертва. И той, както…

В това време някакви малки храсти в далечината се раздвижиха и се чу шум от стъпкване на изсъхнали листа! Бенджамин протегна двете ръце по посока на звука, мускулите му се стегнаха заради внезапните конвулсии в резултат на сковаващия страх.

НЕЩОТО ИДВАШЕ!

Докато гледаше с втренчен поглед към прииждащия звук, в главата му изскочиха още няколко идеи, като „биологично оръжие“ или „правителствен експеримент“, но мозъкът нямаше време да ги обработи, защото появяващото се пред очите му беше толкова зловещо, че всичките му мисли се изпариха като втечнен азот при допир с въздуха.

Листата шумоляха, сякаш някой се движеше по тях, макар че отпред нямаше нищо. Все пак, невидимото същество идваше към него, защото този шум се чуваше все по-отчетливо. Мозъчна буря завземаше главата на Бенджамин. Той съзнаваше, че губи позиции, че се предава на страха, че поема по пътя на отчаянието. Чувстваше навлизането на паниката и нямаше време да й се противопостави.

„Трябва да запазиш спокойствие!“ — казваше един негов вътрешен глас, но тялото му явно нямаше намерение да го послуша.

В ЕДИН МОМЕНТ ГО ВИДЯ!

То стоеше пред него и го наблюдаваше със страховитите си светещи червени очи. Огромен ужас премина като ледена вълна през тялото му, всичките му косми настръхнаха, а кожата му се сгърчи, сякаш бе залята с киселина.

Съществото наподобяваше вълк, но беше далеч по-голямо — може би колкото тигър или ягуар. Устата и зъбите му бяха страховити и приличаха на стара машина за рециклиране на боклук, а очите му — грозни, несиметрични, сияещи и свирепи, символизиращи някакво патологично съвършенство. Около него се носеше атмосфера на злост, на прокоба, на тежест, която допълнително потушаваше и малкото останала воля у Бенджамин.

То просто стоеше и го гледаше! Бенджамин също се взираше в него, по-точно в очите му, които го парализираха. Той не забелязваше козината на звяра — гъста, сплъстена, огромна — или главата му — груба и продълговата, като на опасен хищник, — или пък краката му — месести и дебели, излъчващи необятна сила. Виждаше само очи. Сурови и диви очи, оформящи се като блестящи планински езера върху косматата глава.

То прозираше! През него се очертаваха дърветата, тревите, листата и малките храсти. Беше като някаква мъгла или сянка, която едновременно пречупваше светлината и поглъщаше част от нея.

Но очите му бяха други. Те сякаш се материализираха напълно или светлината им се противопоставяше изцяло на останалата светлина. Бенджамин не можеше да откъсне поглед от тях и единствено с периферията на зрението опитваше да проучи обекта пред себе си. Но не успяваше, нещо неведомо навлизаше в главата му и разбъркваше потоците от мисли. То го караше да концентрира вниманието си в очите и да отбие на страна всичко останало.

Дяволска сила прииждаше от тези очи. Тя го заставяше да се подчинява, да бъде покорен слуга на злото срещу него. Погледът го облъчваше с невидими лъчи. Завърташе всяка частица от разума му в някаква определена посока. Бенджамин усети как изпусна едновременно разпятието и светената вода. Чантата се свлече от рамото му и падна на земята.

Той не можеше да се наведе да ги вземе, понеже съществото срещу него не позволяваше това да се случи!

Очите вече не бяха очи, а огнени пламъци, които постепенно увеличаваха размерите си. Бенджамин виждаше в тях друга Вселена, в която главно божество е светлината.

СВЕТЛИНАТА НА ЗЛОТО!

Въплъщението на сатаната му заповядваше да поеме по пътя на злото! И той бе готов да го направи, защото ТО БЕ ПО-СИЛНО ОТ НЕГО! Чувстваше неговото стоическо, върховно надмощие. В главата му се появи неистов копнеж и той самия да се допре до този велик апогей.

Трябваше да се докосне до величието, да се извиси до размерите на светлината. Нужна му бе само една крачка, една стъпка напред, едно леко придвижване в правилната посока. И той го направи!

Страхът и напрежението бяха изчезнали напълно.

Силата отново го пое и го пренесе далече, в онази Вселена, където слабите, виновните и глупаците са премахнати. А силните са наистина силни, велики, развиващи се, защото няма кой да спира техния непрекъснат растеж. Там, където времепространствената диаграма не приема никакви параметри. Където природните закони се губят безследно в морето на безкрайния стремеж към съвършенството. Където думата светлина означава върховенство, връх, начало и край. Където всичко друго, освен светлината е пълен мрак, тотален покой или абсолютна гибел.

КАТО ЛУННАТА СВЕТЛИНА НА ФОНА НА ЧЕРНОТО НЕБЕ!

Той ще достигне до нивото на тази светлина — това му казваха огнените очи на Въплъщението на сатаната, неговия господар. Сатаната, този повелител на злото и символ на великата светлина, бе тук — по-могъщ и по-височайши от всичко останало, населяващо поробения свят. Той бе СВЕТЪТ!

Бенджамин стоеше изправен и се взираше в празното пространство пред себе си. Встрани се намираше чантата му, от която се показваше част от книгата „Мистерии и легенди на вилна зона Чивас“, а пред него, в краката му, белееха сребърният кръст и шишенцето със светена вода. Тъмнината на идващата нощ се процеждаше като черна луга между дърветата и превземаше от всички страни крепостта на вековния лес.

Той се размърда, наведе се, взе чантата и я сложи на рамо. После вдигна „оръжията“, напъха ги в чантата и си тръгна. Лицето му бе изкривено в налудничава усмивка, зъбите му бяха оголени като на истински вампир, очите му блестяха с огнено сияние. Той бе готов за подвиг! Бе готов за апокалипсис! Вече нищо не можеше да го спре!

В далечината чу вой на полицейски сирени.

„Навярно са намерили оная кучка Кристина, или оня глупак, таксиджията!“ — каза си той и се захили звучно.

Това не го засягаше, защото той беше непобедим! Напълно непобедим!

„Началото на касапницата“

Първото нещо, което съзряха очите му, бе колата му, паркирана пред вилата. Бялото Ауди сякаш сияеше в тъмнината и го очакваше. Той рядко фокусираше вниманието върху емблемата на Ауди — за него това бе „неговата кола“, или „неговият автомобил“, но сега марката или по-точно надписът й, прикова вниманието му. Ключовете бяха на връзката, той отвори возилото и влезе. Емблемата на Ауди отново беше пред него, само че вече бе разположен върху волана. Бенджамин врътна ключа на стартера и превозното средство запали.

Тази нощ Бенджамин ще отмъсти на всички виновни! Идеята му бе дошла преди малко, когато беше в гората, но той имаше чувството, че тя се намираше в неговото съзнание доста по-рано, може би от началото на съществуването му.

„Злото винаги е било с теб!“ — шепнеше разсъдъкът.

„Сигурно си спал досега и не си я забелязал!“

„Да убиваш простосмъртните е твое признание!“ Говореха гласовете в главата му.

Автомобилът слизаше по стръмната пътека и скоро щеше да завие по гладките тъмни пътища в предградията на Сакраменто.

В главата му мислите си играеха на гоненица. Появяваха се импулси, които изчезваха почти веднага и бяха заменяни с нови и нови. Бурята вършееше в мозъка му като необуздан кон, който го теглеше безвъзвратно към черните дебри на здрача.

Погледна към огледалото и вместо себе си видя „Въплъщението на сатаната“. То се вторачваше в него с ненаситните си червени очи и безгласно го приканваше към действие.

Той успяваше да различи няколко вътрешни гласа в съзнанието си. Единият кръсти „добрият Бенджамин“ — старото негово „аз“, стремящо се към добронамереност и към спокойствие. Този глас обаче оставаше някак назад, скрит и незабележим, изгубен в мъглата на порочността. Друг негов глас — „гласът на презрението“ се стараеше да го убеди, че той е великият, вездесъщият, върховният, че всички останали живи същества са нищожества и трябва да бъдат унижавани по най-различни начини. Имаше и глас, който нарече „шеговитият глас“, който огласяваше мозъка му с кратки фрази, съдържащи доста грубовати майтапи, които всеки нормален човек би нарекъл „гаври“.

И накрая дойде времето на най-властния и най-безскрупулния вътрешен глас, господар на всички останали. Той щеше да се казва „Лойд“! Просто „Лойд“! Не можеше да проумее как наименованието влезе в главата му, то дойде от нищото. Не познаваше човек с такова име, сещаше се само за един анимационен герой в детството му — Лойд Чеврелър, който обаче не бе страховит, а по-скоро — смешен и глуповат. И въпреки това Бенджамин нарече този най-силен глас „Лойд“.

Той спря на светофара и изчака да дойде зелената светлина. След това отново потегли.

Първата жертва щеше да е Рихард — оня водопроводчик, който Бенджамин бе хванал с жена си. Или по-точно — не бе хванал.

„Тоя нищожен мерзавец е правил секс с нея, докато ти страдаш поради болестта си“ — обади се „гласът на презрението“, последван от „шеговития глас“, с неговото присмехулно излияние:

„Водопроводчикът чука скапаната ти кучка, пич“! Злобна ярост премина като вълна през тялото му и той даде мръсна газ.

Опиянението, превзело мозъка на Бенджамин, бе повече от върховно — той виждаше реалността под много по-различен ъгъл. Всички предмети излъчваха някакво бледо сияние, изглеждаха леко сплескани и раздалечени, като приличаха на декори за театрално представление. Шосето, осветявано от светлините на уличните лампи, другите автомобили, пешеходците, сградите, тъмното беззвездно небе над тях, сякаш бяха направени от хетерогенна плазмена материя, която непрекъснато се движеше и променяше.

Спря пред къщата на Рихард. Тя беше стара, олющена и изглеждаше печално в сравнение с другите къщи покрай нея. Единият прозорец светеше, което значеше, че Рихард си е вкъщи. Той живееше абсолютно сам, така че никой нямаше да попречи на пъкления му план.

„Човекът не спи с жена ти, онзи ден просто дойде да ви поправи водопровода. Дори ти го доказа“ — говореше „добрият Бенджамин“.

„Приятелче, нали не искаш без твоето знание Кейт и Мари да се сдобият с още братчета и сестричета?“ — дразнеше го „шеговитият глас“ и у Бенджамин се появи силно желание да премахне тази „личност“, защото бе подхванал доста деликатна тема. Обаче в следващия миг прие идеята му за разумна.

„Как можеш да позволиш някакъв си тъп водопроводчик да се подиграва с ТЕБ?“ — това бе „гласът на презрението“, гласът, който, ако можеше да приеме предметна форма, би представлявал човек със силно присвити очи, вирнат нос и стиснати от омраза устни.

И тогава се появи „Лойд“ — най-величественият от великите, императорът на императорите, исполинът измежду титаните. Извиси се със своята кратка, но всепоглъщаща реч:

„Ти ТРЯБВА да го направиш!“

Той слезе от аудито си и тръгна към къщата на Рихард.

Рихард гледаше телевизия и беше по халат. Той едва не падна от фотьойла, когато чу силния звук от разбиването на входната врата.

Бенджамин почувства сковаващия страх в стаята, след това зърна изкривеното от внезапния стрес лице на Рихард и това му даде допълнителна енергия. Той, чувствайки около себе си подкрепата на „Въплъщението на сатаната“, бавно отиде до парализирания водопроводчик и някогашен негов добър приятел, хвана здраво главата му и завъртя рязко, докато не че чу силния тракащ звук от счупен врат. Рихард дори не опита да се противопостави — може би всички негови инстинкти и сетива бяха изпаднали в нещо като вцепенение.

„Глупак“ — казаха вкупом някои от гласовете му. Прекалено лесно бе станало всичко, Бенджамин не почувства тръпката от тази победа, имаше чувството, че преди малко бе убил не човек, а комар.

„Той още не е мъртъв. Чупенето на врат означава парализа, а не смърт, ти не се намираш в някой стар уестърн.“

„Погледни реалността в очите, тоя твой приятел е практически мъртъв и ти не почувства сладостта от това деяние.“

Бенджамин със завидна вещина скъса халата на големи парчета, натисна силно с пръст в корема на жертвата и проби голяма дупка, от която потече струйка кръв. Той мушна палците на двете си ръце и разшири дупката, след това ги провря в нея и със зверски хъс разкъса тъканта. Някаква интересна смес между светлочервена артериална и тъмночервена венозна кръв се появи на повърхността и се стече по тялото на Рихард, а откъм главата му излезе слаб, измъчен стон.

„Кръв!!!“

Бенджамин се наведе и жадно отпи от червения извор, като отново почувства прилив на сила. Кръвта имаше познатия металически вкус и странния електриков аромат на живота, тя лека-полека се сгъстяваше в устата му като фъстъчено масло и лепнеше блажено, сякаш беше ягодов конфитюр или сладко от смокини. Той чуваше слабите удари на сърцето, което изтласкваше все по-малко количество от животворната течност. Изворът намаляваше струята си, подобно на фонтан със спираща вода. Но Бенджамин вече се бе заситил.

Озверелият мъж стана бавно и погледна към изпънатия на фотьойла труп. Кръвта бе изцапала меките жълти покривки, като на места се бе стекла чак до пода. Той погледна към голямото огледало на една от стените. Там се видя — изцапан в кръв, с хищен поглед. Лицето му постепенно избледняваше и даваше път на друго лице — това на „Въплъщението на сатаната“, с неговите хипнотизиращи светещи очи. Бенджамин не се уплаши, а дори почувства радост, облекчение и гордост.

ЗАЩОТО САМИЯТ ТОЙ БЕ ВЪПЛЪЩЕНИЕТО НА САТАНАТА!

Рихард лежеше мъртъв и окървавен. Бенджамин оглеждаше къщата. В една стая, навярно килер, съзря здраво въже, закачено за голяма кука.

„Това пък що за дявол е?“ — той го откачи от куката и го заразглежда.

„Можеш да го обесиш, нали знаеш колко прекрасно изглежда обесеният човек“ — шепнеше му „шеговитият глас“.

Бенджамин се усмихна криво, но „гласът на презрението“ обори тази идея:

„Няма смисъл, той вече е мъртъв, няма да ги има ефектите на изплезването на езика, на подуването и почерняването на устните или на посиняването на ръцете, защото кръвта му вече е неподвижна.“

„Вържи го с въжето и го закачи на куката“ — появи се „Лойд“ с типичното си завладяващо звучене.

Бенджамин хвана голия труп, пренесе го в килера, след това го изправи в седнало положение и с рязък удар пречупи гръбнака му. После взе въжето, омота го около врата и бедрата, като стегна много силно примката така, че главата на Рихард да се притисне до половия му орган.

— Пра’й си свирки, копеле — злобно му подвикна Бенджамин, но гласът му вече не бе глас, а дрезгаво буботене.

След това вдигна трупа, замахна силно и го стовари върху здравото острие на голямата кука така, както направи с тялото на Кристина. И отново се захили със звучен смях:

— „Ха-ха-ха!“

Следващата спирка щеше да бъде неговият собствен дом!

По пътя се мъчеше да определи болестта си. Искаше да я свърже с някое от известните състояния, характерни за нормалните хора.

Дали не бе просто луд?! Може би лудостта и вселяването вървят рамо до рамо.

Не, не е така, според представите на Бенджамин лудостта се дължи на някакво притискане на мозъка, което пречи на болния да разсъждава правилно и да координира действията си.

Или пък е шизофрения — раздвояване на личността? Такава ли е тайната на шизофренията? Напълно възможно е обладаването от дух и шизофренията да са едно и също състояние.

„При шизофренията мозъкът се разделя на две части, като съзнанието преминава ту в едната, ту в другата“ — каза един от гласовете, но Бенджамин не успя да определи кой.

Ето защо, шизофренията не може да се лекува с разваляне на магии или екзорсистки ритуал, защото тя бе чисто и просто психологическо състояние.

„Тогава би могло да е сомнамбулизъм. Какво ще кажеш?“

„К’ъв сомнамбулизъм бе, ти луд ли си? Това е просто вампиризъм.“

Дали като медицински термин или като паранормално явление вампирът бе в него, свиреп и неуморим, страховит и безпощаден.

Бурята в главата му бе станала неизмеримо силна, бе прераснала в спорове между различните гласове, които сякаш се бореха за сурово надмощие. Бялата лента върху пътното платно светеше със силен блясък, а отражението на пътните знаци сякаш искаше да се впие в размътения му мозък.

„По това време на денонощието всички гледат телевизия. Просто защото петък вечер не е време за компютри или игри, или сън, или разходки — единствено и само за телевизия.“

Наистина бе така. И Шона, и Кейт, и Мари се намираха в хола и гледаха телевизия, наслаждавайки се на някакъв игрален филм, чието действие се развиваше през средновековието.

Първа се обърна Шона и щом зърна Бенджамин, очите й се разшириха като на сова. Следващата, която го видя, бе Кейт и писъкът й отекна звучно в стените на апартамента, което накара и Мари да се обърне и също да изкрещи.

„Това е семейството ти, няма да убиеш семейството си, нали?“ — кънтеше в главата му „добрият Бенджамин“, който току-що се бе освободил от клопката на безгласността.

„Довърши делото си докрай — и тя е грешница, и тя трябва да си получи своето“ — опонираше „гласът на презрението“.

„Щом се е чукала, ще продължава да се чука, вълкът не мени нрава си, виновният НИКОГА не може да стане невинен“ — съветваше го „шеговитият глас“, с неговото грубо-иронично прозрение.

И тогава на преден план изникна „Лойд“, който пак заглуши всички останали гласове:

„УБИЙ ГИ ВСИЧКИТЕ“!

— Бенджамин, ти ли си? — извика Шона, протягайки предпазливо ръцете си срещу него и гледайки го с боязлив поглед.

— Аз съм, скъпа. Дойдох да търся възмездие.

През това време децата се разбягаха с писъци! В стаята останаха само Бенджамин и Шона.

— Ти си пиян, нали? Кажи ми, че… — тя не довърши изказването си, защото мощната ръка на съпруга й се заби яростно в нейната глава.

Жената се извърна назад, залитайки и въртейки се като дрогирана, все едно се намираше в екстаза на някакво духовно превъзнасяне. Стената навярно щеше да я спре, ако това не го бе сторил Бенджамин с нов чудовищен удар по слабата й глава. Шона падна безчувствено върху балатума, заемайки странна крива поза.

— Курва — изграчи „Въплъщението на сатаната“, като стовари тежкия си крак върху гърдите на клетницата.

От устата и от носа й потече кръв, но Бенджамин не обърна внимание на това, защото вече бе сит.

Излезе от хола и закрачи с тежки стъпки към тъмната детска стая. Той надушваше, че останалите членове на семейството му са там. Ритна с крак вратата и светна лампата. Кейт и Мари се бяха свили в един от ъглите и плачеха.

„Нима ще убиеш твоите собствени деца?! Това вече ще е върхът на всичко!“ — говореше разпалено „добрият Бенджамин“, явно добиващ все по-голяма сила.

Дори и „гласът на презрението“, който до преди малко се противопоставяше на „добрия Бенджамин“ сега защитаваше съчувствено неговата позиция:

„Не, ти не можеш да го направиш. Защо си мислиш, че като убиеш двете си деца, ще си по-велик?“

А „шеговитият глас“ бе притихнал в странно мълчание, навярно се бе загубил в церемонията на „добрите мисли“.

И тогава, от дъното на ада, отново изригна „Лойд“, с плътен раздиращ глас, наподобяващ този на Терминатор или чудовището от „Франкенщайн“. Той нареди кратко, ясно и точно:

„УБИЙ ГИ ВСИЧКИТЕ!!!“

Изрече го така, все едно укоряваше Бенджамин за факта, че изобщо е могъл да си помисли за някаква милост. За това, че се е наложило да повтори зловещото изказване. И сякаш с тези думи го подсещаше, че в света на злото няма как да има място даже и за минимална доброта.

Той тръгна към момичетата и когато доближи до тях, ги хвана за гушите и стисна. Те дори и не успяха да извикат, а захъркаха отчаяно, като кучета пред опасен враг.

Както при Рихард, и сега не беше нужно да използва цялата си сила, за да убие малките деца — просто леко им изви вратлетата и така прекъсна завинаги връзките на мозъците с телата им. Те се отпуснаха в ръцете му, подобно на парцалени кукли.

Занесе малките тела в антренцето и ги захвърли небрежно. После отиде до всекидневната, хвана окървавения труп на съпругата си, довлече го до антрето, съблече горната му блуза го положи по гръб на пода. Накрая взе телата на Кейт и Мари, разкъса дрехите им и ги намести така, че главите им да легнат върху двете гърди на жената, а труповете им да са разположени едно срещу друго, перпендикулярни на трупа на Шона, образувайки по този начин богохулен кръст.

Стореното току-що бе гавра с Бога, подигравка с традициите на християнството. Бенджамин го съзнаваше добре, но все пак деянието го удостои с върховно удоволствие, защото такива бяха и такива трябва да бъдат делата на Сатаната — брутални, подигравателни. Тук сексуалната възбуда е изцяло изгубена и скрита, отстъпила място на възбудата от страха и смъртта.

Той бръкна в чантата, взе разпятието и го постави върху корема на съпругата си, после с презрително движение отвори вратата на антрето, погледна за последен път мъртвото си семейство и изрече с грапав, присмехулен глас:

— Спете в мир.

„Краят“

Автомобилът летеше по пътя, отминаваше безкомпромисно светофарите и кръстовищата и препречваше пътя на другите автомобили, които спираха, за да му осигурят предимство. Бенджамин вече се намираше на върха на блаженството, устните му мърдаха непрекъснато, като с всеки един момент променяха гримасата на неговото лице от люта злоба до безконечно презрение, от грозно задоволство до пъклена ярост. Той чувстваше в себе си и около себе си Въплъщението на сатаната, то го поздравяваше за успеха и го изкачваше все по-нависоко в йерархичната стълбица. Могъществото го бе заляло изцяло, като че ли току-що бе направил рязък психологически скок или бе потушил най-силните си душевни ограничения.

Следващата стъпка бе агенцията за недвижими имоти „Хюз“! Собственикът й Майкъл Хюз му бе пробутал тоя имот, той бе поредният виновник, поредната измет на живота. Спря Аудито точно пред входа й и видя тъмните прозорци на остъкления офис.

„Човече, той си е отишъл, да не е глупак да стои по нощите, това не е много умно решение“ — Бенджамин позна „шеговития глас“ в главата си.

„Счупи му стъклата на тоя боклук“ — отвърна „гласът на презрението“, което отново предизвика „шеговития глас“ със следната фраза:

„Най-много да те гепят ченгетата“.

„К’ви ченгета бе, някакви слаби идиоти“ — не се даде „гласът на презрението“.

Изведнъж гласовете замряха и дадоха път на безгрешния, непокорния, вечния „Лойд“ да изкаже своята тежка дума:

„Него го няма, а ти не знаеш къде живее. Нямаш работа тук.“

Светлините на фаровете осветяваха ярко насрещните коли, сякаш ги облъчваха и стопяваха като в някоя компютърна игра. Голите и безинтересни куполи на адвентистката църква се показаха в далечината и му дадоха тласък към нови върховни идейни пространства.

— Иааааааахууууу!!!! — Бенджамин издаде победоносен вой, завъртя рязко волана в онази посока, като гумите изпищяха върху гладкия асфалт и возилото потегли с мръсна газ към Божия храм.

„Втора грешка! Църквата също затваря рано и оня тъпанар вече е изтегнал задника си в леглото. Отново получаваш слаба оценка“.

— Мамка му! — викна Бенджамин и удари толкова силно волана, че ръката му рикошира и проби с кокалчетата кожената тапицерия на тавана.

„Болницата! В болницата ще стане яко клане, защото има лекари на смяна! А нали знаеш, че по принцип всички лекари са виновни“.

„Те не са виновни, че твоето състояние няма медицински аналог“ — обади се „добрият Бенджамин“, но той все още оставаше далеч от реалността.

„Карай към успеха, Бен“! — подкани го „шеговитият глас“.

Бенджамин отново натисна газта и се запъти решително към болницата.

По пътя се размина с цял конвой от полицейски автомобили с пуснати сирени, а в огледалото видя, че те обърнаха и тръгнаха след него.

„Заблудени мои бивши нещастни колеги, защо не можете да проумеете, че никой няма да успее да победи «великия?»“

Той настъпи още педала на газта, който опря в пода на автомобила. Щеше да стигне до болницата много преди тях.

Спря пред здравното заведение и влетя като хала през вратата. Чиновничката, стояща в информационната кабина, когато го видя, наддаде силен писък и в пристъп на паника се блъсна здраво в затворената врата на гишето си, след което се залюля заради мигновената загуба на равновесие. Бенджамин, който вече бе във вихъра на лудостта, разби стъклото на кабинката, хвана жената за косата и я издърпа толкова рязко, че огромни кичури останаха в ръката му. Главата на чиновничката се удари в стената и тя се свлече на земята, оставяйки червена диря.

Той се сети за ножа, но не го намери по джобовете на ризата си, затова влезе в кабината, клекна над жената и й нанесе толкова силен удар в гърдите, че ребрата й се счупиха и хлътнаха към белите дробове.

В това време няколко човека със светлосини престилки дойдоха към него, но при вида на това зрелище, те се стъписаха и замръзнаха като парализирани. Бенджамин позна в един от тях лицето на Марк Сантино. Светкавично се завъртя, тръгна срещу него и му натресе мощен шамар; клетият доктор излетя назад и заби главата си в парапета на стълбището. Друг лекар се опита да го нападне, но агресивният звяр го хвана и го запрати към входната врата. После отиде до Сантино, сграбчи го за навлажнената от кръв и пот коса и заблъска главата му в стълбите.

Изправи се пред слисаните погледи на служителите и закрачи по стъпалата, водещи до многобройните кабинети.

Чу изстрел и усети удар в крака, последван от тъпа болка. Извърна глава и съзря някакъв въоръжен охранител, който бе насочил димящо дуло срещу него и го гледаше с широко отворени от потреса очи.

„Ти не трябва да вървиш назад“ — прошепна глухо един от гласовете му, който сякаш бе изтънял до неузнаваемост.

Бенджамин се обърна и с отмерени стъпки тръгна по стълбите.

Кабинетът, в който вече идваше за трети път, бе празен — очевидно зеещият стол очакваше Марк Сантино да се върне и отново да го заеме. Бенджамин фокусира някакъв остър предмет, приличащ на огромно шило или заострен шиш от грил. Влезе вътре, взе го и го разгледа с любопитство, а по лицето му отново се появи злобна усмивка. Тъкмо се канеше да излезе, когато двама мъже и една жена със светлосини престилки влетяха при него:

— Какво искате? — глухо попита един от тях.

— Докторееее, аз съм вампир и идвам заради оная правителствена програма да ми налеете малко тромбоцити — отвърна с престорен глас Бенджамин, след което се приближи и с шиша наръга единия от тях право в сърцето.

Другият хвана жената и я поведе по коридора, като и двамата издаваха някакви смешни панически звуци. Звярът ги настигна и стовари острието първо върху гърба на мъжа, а след това върху гърдите на жената.

Вече не чуваше гласове в главата си — нямаше ги „шеговития глас“, „гласа на презрението“ или пък „добрия Бенджамин“, нямаше го дори великия „Лойд“ със своята страховита проницателност. Съзнанието му бе тъмно като в дълбока мина. Той се водеше само от някакви инстинкти, които беззвучно го насочваха към ада. Не чувстваше тялото си, не усещаше сърцето си, а околните звуци се бяха превърнали в слаби стенания и бяха добили особен писклив тембър. Старата и уравновесена личност на Бенджамин се бе изпарила завинаги и бе отстъпила мястото си на Въплъщението на сатаната.

Отнякъде се появиха полицейски сирени и той инстинктивно усили интензитета на тези познати звуци, заглушавайки всички останали; сякаш частица от миналото се бе отключила и го бе пренесла в небитието. Но в следващия момент друг тласък го върна в настоящето — той отново крачеше по коридора на болницата, оставяше трупове след себе си и нищо друго нямаше значение.

Някои от вратите се отвориха и от кабинетите се показаха уплашените лица на докторите. Над една от тях той съзря надпис: „Ендокринолог, д-р Герда Фрайс“, но тя веднага се затвори с трясък и се заключи. Това не спря развихрилия се звяр, който нанесе чудовищен удар с дланта си върху ключалката на алуминиевата врата, чу се тихо дрънчене на падащи метални елементи по мозаечния под и вратата се открехна широко.

Възрастната лекарка бе взела някакъв нож и крещеше, но Бенджамин сякаш не чуваше паническия й вой. Той заби оръжието в гърлото й, след това го извади, бръкна с пръст в раната, издърпа с привидна лекота хранопровода и го разкъса. После взе шилото и прониза корема, а внезапно бликналата кръв погали с нежен полъх кожата му. Когато отново извади острието, за да пробие гърдите й, във въздуха проехтяха пукотевици, които го избутаха напред и той падна тежко върху агонизиращата жена.

Обърна се и различи няколко полицейски служители с насочени автомати срещу него. Те му говореха, но той не чуваше нито дума от тяхната реч. Стана и тръгна към тях, ала нови изстрели го спряха. Почувства слабост в тялото си, след малко коленете му се сгънаха и той се строполи на земята.

Тялото му ставаше по-леко, но болката постепенно нахлуваше в него като пипала на гъста мъгла. Спомените заприиждаха в мозъка и картината на жестоката истина лека-полека започваше да изпълва съзнанието му. Пред очите му тази картина се променяше непрекъснато, като телевизионен екран, той различаваше образите на лекари и на полицаи, които се опитваха да го пренесат някъде, но не чувстваше нищо по себе си, освен постепенно появяващата се раздираща болка.

Нещо се опитваше да излезе от него. Злото отпускаше своята жестока захапка и оставаше безпомощното тяло да тлее в агония. Още малко оставаше, да го освободи напълно от присъствието си. След това щеше да настъпи краят.

И изведнъж Бенджамин го видя! То се материализира като сянка над главата му; като огромен нощен прилеп със светещи червени очи, които го гледаха с презрително съчувствие!

Тогава чу и гласа му! Това бе гласът на „ЛОЙД“! Гласът на „ВЪПЛЪЩЕНИЕТО НА САТАНАТА“!

„ТИ ВЕЧЕ СИ СВЪРШЕН, НО АЗ ЩЕ НАМЕРЯ ДРУГО ТЯЛО И ЩЕ ПРОДЪЛЖА!“

В този миг дойде реалността, която сякаш го удари с твърдата сила на огромен камък. Той бе убил жестоко много невинни хора, съпругата си и децата си! „Въплъщението на сатаната“ се бе вселило в него и бе използвало тялото му, за да извърши своите злодеяния! И да го превърне в жесток убиец, който ще бъде мразен дори и след смъртта си!

Искаше да извика, за да потуши болката от тези спомени, но тялото му беше като парализирано. А навярно идващата смърт щеше да заглуши тази болка завинаги.

И така щеше да бъде най-добре.