Убийство в Ламът

Глава 2Грижи

Вандрос забеляза нещо.

Във въздуха на Орлово гнездо се беше затаила нотка пачули и смирна от парфюма на лейди Мондегрийн, макар че вероятно никой друг нямаше да го долови над сярната воня от дъха на Фантус, зеления огнедрейк, който току-що се беше оригнал доволно, след като дойде от вечерята си долу в кухнята.

Графът на Ламът и неговият Началник на мечовете се спогледаха, щом съществото се настани до огъня. На Началника на мечовете не му стана никак весело от присъствието на огнедрейка, още по-малко от това, че Фантус си беше избрал Орлово гнездо за предпочитана резиденция, вероятно заради лесния достъп през стария соколарник.

Вандрос още не беше наясно как съществото успява да отвори вратата между жилището на Началника на мечовете и птичарника горе, където предишните владетели на Ламът десетилетия наред бяха приютявали ловните си птици. Сега го обитаваше нелепа според Стивън Арджънт сбирщина от гълъби вестоносци под грижата на Хаскел, гълъбаря, когото Стивън саркастично наричаше „Началника на птиците“ — не и пред самия Вандрос, разбира се.

Хаскел уж трябваше да държи огнедрейка горе в птичарника, но единствените врати, които заключваше грижливо, бяха на клетките на подопечните му, всяка етикирана „Цитадела Мондегрийн“ или „Ябон“, или пък „Крудий“, или където отглеждането и инстинктът щяха да накарат обитателя й да се върне, щом го пуснат; много по-неблагонадежден беше, станеше ли въпрос за вратата към птичарника.

Дори когато Началникът На мечовете Стивън Арджънт лично се погрижеше да залости вратата, огнедрейкът все някак успяваше да се спусне по дългото каменно стълбище и да се добере до жилището му. Но през последните няколко дни Арджънт явно се беше примирил със съквартиранта си и чакаше херцогът на Крудий да се върне напролет от Съвета в град Ябон и да си прибере огнедрейка.

Фантус въздъхна доволно, изпъна дългия си гущерски врат и отпусна брадичка върху сгорещените камъни пред огнището. Бе сгънал изящно огромните си криле на гърба; пламъците придаваха алени и златни оттенъци на зелените му люспи.

Огнедрейкът беше пристигнал преди неделя с дворцовия магьосник на лорд Боррик Кълган и когато херцогът на Крудий и свитата му преди два дни заминаха за общото щабно заседание в замъка на херцог Брукал в град Ябон, се задържа.

Никой не беше много наясно какво да се прави с него: повечето от домашната прислуга бяха твърде уплашени от драконоподобното същество, за да направят нещо повече, освен да се отдръпват от пътя му при ежедневните му набези в кухнята за храна; все пак на неколцина, в това число и на графа, им беше забавно.

Дори миризмата да го отвращаваше, Вандрос беше достатъчно дискретен да не спомене за нея, както и обичайно навъсеният слуга, който постави подноса на масата и им наля вино.

— Нещо друго трябва ли, господарю — обърна се Иривън към Стивън Арджънт, вместо към Вандрос — и съвсем правилно, защото макар Вандрос да беше с по-висок сан от Началника на мечовете и неговата резиденция да беше целият замък като граф на Ламът, Орлово гнездо бе жилището на Началника на мечовете, а хаузкарлът официално помагаше на Стивън Арджънт, като домакин, да забавлява младия граф — дълг на домакина беше да се погрижи за удобството на своя гост.

Стивън Арджънт се усмихна на слугата — Началникът на мечовете държеше на изящността в гостоприемството, както и във всяка друга работа.

— Нищо повече, благодаря, Иривън — отвърна той след бързото кимване на Вандрос. — Смятайте службата си за приключена за тази вечер и моля, предайте най-сърдечните ми пожелания на Бека и на вашата дъщеря.

И без това намусеното лице на Иривън помръкна още повече, но той все пак се усмихна насила.

— Ще предам, господарю, и желая на вас и негово благородие приятна вечер и лека нощ.

Вандрос дори не повдигна вежда; запази спокойствие, докато Иривън не излезе. Не че щеше да го коментира. Похожденията на Началника на мечовете бяха легендарни, но да ги коментира в този момент щеше да е невъзпитано — все едно дали слуха за авантюрата му с хубавата дъщеричка на хаузкарла (невярно), или с лейди Мондегрийн (вярно). Стивън Арджънт бе не само войник, но и прочут ухажор и успехът му в тези две области предизвикваше завист и враждебност от страна на немалко важни особи в областта. На няколко пъти през последните две десетилетия фактът, че Арджънт само е разменил няколко учтиви думи със съпругата на дребен благородник или търговец, бе довеждал до спречквания, а веднъж — и до дуел. Този дуел бе основната причина Арджънт да изостави бързата си кариера в кралската армия в Риланон и преди дванайсет години да дойде на запад, първо като капитан в гарнизона на бащата на Вандрос, а после — като Началник на мечовете. Макар обикновено Вандрос да минаваше за прям и открит, беше преживял повечето от своите двайсет години в учение, за да стане граф на Ламът, и можеше да е деликатен, щом се наложи: знаеше кога не бива да коментира.

След като вратата се затвори, той каза:

— Още ми е трудно да повярвам, че между нас има предател. Но…

— … но нещастните случаи напоследък станаха твърде много — довърши Стивън Арджънт. — А на мен ми е трудно да приема, че всичко е наред. Твърде спокойно е на север напоследък — а едно от нещата, които научих още докато вие бяхте увит в пеленки, е, че когато всичко върви прекалено добре, е време човек да се огледа за капан.

— Но как биха могли изобщо цураните да намерят предател? Едва ли са могли да облекат някой свой в кралско облекло и да го пуснат да обикаля из Илит, уж че е търговец от Сарт. Способни ли са изобщо на подобен заговор?

Стивън Арджънт поклати глава. Явно и той не разбираше тази част.

— Не знам. Но съм загрижен. Разбира се, ако има предател, не е задължително да е нает от цураните. Ако те се опитваха да убият някого, едва ли щеше да е барон, макар и важен. Щяха да се целят в графове и херцози, бих се обзаложил. Не, ако говорим за платено убийство, има твърде много подходящи кандидати. Знаете, че не харесвам много барон Морей — кръвната вражда между неговата фамилия и тази на барон Ферхайен е от поколения, а си е създал и предостатъчно други врагове — но мисля, че ще е най-добре да не допуснем да бъде убит, докато е в нашия град. Това ще подразни херцога.

Вандрос се усмихна.

— Няма да се хареса и на графа, мога да ви го заявя с още по-голяма увереност.

— Да падне в битка? Това бихме могли да го преживеем — този риск го поемаме всички. Но…

Вандрос въздъхна.

— Трудно ми е да повярвам, че лорд Ферхайен е способен на подобно нещо. Има гореща кръв и буйна глава, определено. Но да поръча убийство? Не му е присъщо. — Графът поклати глава.

Бащата на Вандрос бе назначил Морей за военен ковчежник на Ламът в началото на войната, а Вандрос бе утвърдил избора на баща си, след като преди две години наследи титлата, защото Морей беше добър в работата си. А като граф, Вандрос знаеше по-добре от всеки, че всяко графство, както и армията — особено във военно време — преживява толкова от месо и зърно, колкото и от злато и сребро.

Ако зависеше от Стивън Арджънт, графът трябваше да затвори барон Морей в Кулата с неговите книги, сметки и торби с пари, докато и последният цуранин не бъде прогонен от Мидкемия, но това политически не беше възможно, а дори заселването му в град Ламът започваше да прилича на лоша идея.

Време беше да го изведат от града, поне за известно време.

— Би могло да е съвпадение. Но има една стара поговорка, милорд: първият път е случайност; вторият път е невероятно съвпадение; третият път е заговор.

Вандрос се усмихна широко.

— Мисля, че баща ми трябваше да избере за Началник на мечовете някой добър ламътец вместо упадъчен източняк. Риланон може да е добро място за изучаване на тънкостите на фехтовката, но смятам, че нещо в кралския двор подклажда не само дух към заговорничене, но и подозрителност за заговори, все едно дали съществуват, или не.

— Винаги съществуват заговори, милорд. Все някъде.

Лицето на Вандрос за миг помръкна и макар да остана неизречено, Арджънт разбра какво му е минало през ума. Разривът между краля и принца на Крондор вероятно заплашваше в перспектива кралството не по-малко, отколкото Разлома, през който бяха нахлули цураните. Слуховете се ширеха: че кралят е заповядал да пленят и затворят чичо му, принца; че вицекралството на Ги дьо Батира било само претекст Ги да бъде наложен за принц на Крондор; а напоследък — и че принц Ерланд всъщност е загинал от ръката на Ги.

Между армиите на Запада и Крондор течеше официална връзка, минаваща през ръцете на Брукал и Боррик, и Вандрос знаеше само каквото му съобщят, но като мярка на практичност не вярваше и на половината от него.

Поне това беше казал на своя Началник на мечовете. Стивън Арджънт не знаеше дали да приеме изцяло, или не скептицизма на графа, макар да беше достатъчно благоразумен, за да не изрази съмнения. В края на краищата слуховете често се оказваха първият предвестник на неудобна истина. Но това младият граф едва ли щеше да признае, открито или не. Проливането на кръв бе нещо обичайно за благородното съсловие, особено в такива неспокойни времена, когато някой безспорен наследник — на баронство или на херцогство — можеше да загине в битка и да остави наследяването неясно. Стивън Арджънт бе виждал същото при лов на вълци: щом убиеш водача на глутницата, по-дребните мъжкари изкарват следващите няколко недели в битки за надмощие, докато не ги избиеш всичките. Но точно това сравнение едва ли щеше да допадне особено на граф Вандрос, особено като се имаше предвид фамилният му герб. А повдигането на темата за наследството, макар и в най-общ смисъл вероятно щеше да подразни графа: той беше неописуемо докачлив на теми, засягащи собственото му вероятно бъдеще като херцог на Ябон, след като най-сетне се оженеше за дъщерята на херцог Брукал Фелина.

Ето защо Стивън Арджънт побърза да смени темата.

— Мисля, че вие в Запада…

— Служил си на баща ми — а вече и на мен — над десет години и все още сме „вие в Запада“ — прекъсна го със смях Вандрос.

— … вие в Запада сте склонни да подценявате източняците. Имаме си доста способни войници, а и не малко изключителни бойци впрочем.

— Може би. — Вандрос не изглеждаше убеден. Обичаше да се заяжда шеговито с Началника на мечовете. Между Източните и Западните владения на Кралството открай време съществуваше съперничество. Графът знаеше, че исторически постоянните погранични борби с Източните кралства са създали едни от най-добрите и най-способни командири в Изтока, а и немалко изключителни бойци. Амбициозните войници често отиваха на изток, защото това бе пътят към бързото повишение и политическите възможности. Там щяха да се сражават със съседни войски, под погледа на барони, херцози и крале, докато повечето западни гарнизони прекарваха времето си в унищожаване на банди таласъми и гонене на разбойници под командите на сипещи ругатни сержанти и рядко — по някой низш офицер. Но седемте години непрекъснато воюване с цураните беше дало на войските на Запада здраво ядро от пускали кръв ветерани, а събираните напролет новобранци бързо се обучаваха в бойното изкуство… или ги убиваха.

Или и двете, често.

Цураните бяха сурови учители в бой — толкова корави, че Вандрос за първи път се беше принудил да привлече наемнически отряди, за да укрепи силите си — просто не разполагаше с достатъчно годни за оръжие мъже, за да изпълни дълга си към херцога на Ябон, ако не използваше наемническите мечове да подменят мъртвите и ранените. Да, цураните бяха сурови учители, но ламътските войници си бяха научили уроците добре; граф Вандрос можеше спокойно да изкара най-добрата си рота срещу най-добрата от който и да е източен гарнизон. Усмихна се хитро.

— И двамата си знаем силата на бойното поле.

Стивън Арджънт повдигна вежда.

— Какво ще кажете да продължим с обсъждането на тази тема на тренировъчния плац, след като се върнете от следващия си патрул?

Да заплашиш член на благородническото съсловие по приемлив начин си беше цяло изкуство, човек или се раждаше с него, или го усвояваше с учене, а Стивън Арджънт бе заделил много време от живота си на изучаването му, тъй че изобщо не се изненада, когато усмивката на Вандрос се разшири.

— Не мисля! — засмя се графът. — Имам достатъчно синини от теб. — Стана отново сериозен. — Да се върнем на текущия проблем: Морей. Не смяташ, че е съвпадение това, че за малко щеше да загине?

Началникът на мечовете поклати глава.

— Паднало от сграда гърне — макар че, доколкото знам, в този момент в онези жилища не е имало никого…

— Което води до мисълта, че може просто да е бил вятърът.

Стивън Арджънт кимна.

— И ледът на стъпалото на барон Морей може да е бил от разлята кана, и каишката на седлото на коня му може просто да се е износила и да не е била подменена от небрежност, макар че не държа да го намеквам пред Началника на конницата.

Отиде до бюрото си и опипа края на каишката, която лично беше взел от седлото за внимателен оглед. Да, изглеждаше протрита, а не срязана, но той бе успял да дублира този ефект, като потърка каишката с остър камък.

— Напълно възможно е да е просто съвпадение. Но е невероятно.

— Но Ферхайен?! Знам, че между двамата има кръвна вражда, но чак платено убийство…

— И аз се съмнявам, но не бих казал, че е невъзможно. — Стивън Арджънт поклати глава. — Според мен е по-вероятно да има измяна. Просто нямам представа кой, как и защо.

— Искам по този въпрос да не се шуми — каза Вандрос. — Все още сме във война и не е време за безразборно хвърляне на обвинения, не и след като съветът на бароните ще се свика тук веднага щом могат да се съберат. Смятам, че моментът ще е подходящ да се прояснят тези въпроси, наред с другите.

Стивън Арджънт кимна.

— И на мен ми мина същото през ума. Смятам, че барон Морей трябва да бъде изпратен с отряд добри войници на дневния патрул, докато аз поразпитам дискретно и видя какво мога да открия.

Морей не се беше отличил особено във войната, но не беше и голямо разочарование, а и беше добре обикновените войници да се държат под око, макар и не под пряката команда на член на благородническото съсловие.

Вандрос се намръщи.

— Дали да не го изпратим до Мондегрийн с дамата и да помогне в ескорта на барон Мондегрийн обратно за баронския съвет, да речем? Предстои ни да сменяме баронските войски на Мондегрийн и Морей в Ламът — тъй че пращането му да наблюдава това ми изглежда подходящо.

— Милорд е изключително мъдър. Бих се осмелил да намекна, че още по-добре ще е да го задържим извън Ламът по време на съвета, но…

— Не. Така ще се създаде впечатление, че взимам страна срещу него във враждата му с Ферхайен.

Стивън Арджънт кимна.

— Съвсем вярно, милорд. — Клекна и почеса Фантус под брадичката. Кожата на драконовата порода беше по-здрава от най-добрата щавена кожа — трябваше да почегърта с тежкия пръстен на средния си пръст, преди огнедрейкът да извие гръб в дъга и да се надуе гордо.

Вандрос кимна замислено и каза:

— Присъствието на барон Мондегрийн ще помогне нещата да минат по-спокойно.

— Вярно е. Той е болнав старец, но добродушен — отвърна Стивън Арджънт. — Въпреки че има доста стомана под тази повърхност според мен. — Почеса пак огнедрейка по шията. — Добре, Фантус. Добро момче.

— Имаш ли добри бойци?

— Всички, които носят табарда с герба на графа на Ламът, са добри бойци, разбира се.

Вандрос раздразнено поклати глава.

— Имам предвид особено добри. За това.

— Мислех си за ротата на Том Гарнет — отвърна Началникът на мечовете. — С трима от наемниците, като лична охрана за Морей. — Сведе формално глава. — Стига, разбира се, графът да намери съвета ми за уместен. Смятам, че би било по-добре, ако тези заповеди дойдат от вас. — Стивън Арджънт беше войник и беше свикнал да приема заповеди, но отдаването на заповеди, свързани със знатното съсловие, бе нещо, което избягваше при всяка възможност.

Вандрос кимна.

— Ще ги издам, а след това ще трябва да оставя този въпрос и всичко друго в Ламът в твои ръце. Следващата неделя трябва да съм на общото щабно заседание на херцог Брукал в Ябон, тъй че трябва да тръгна днес.

— Ще донесете ли пощенски гълъби?

Вандрос се засмя. Това беше стара шега между двамата. Всеки път, щом графът тръгнеше за някъде, Арджънт му напомняше да донесе пощенски гълъби, все едно че щеше да забрави без натякването. Графът смяташе, че Стивън Арджънт е прекалено загрижен, че няма да е в състояние да прати вест достатъчно бързо в случай, че в Ламът стане нещо важно, а току-що бе пуснал последните гълъби, за да потвърди скорошното си тръгване за Ябон.

— Да, ще донеса гълъби. И няколко бутилки хубаво вино за легендарната ви жажда. Можете да си поиграете на добър домакин пред сприхавите барони в мое отсъствие. Поставянето на Мондегрийн за ръководещ на мое място може да се окаже мъдър ход. И Морей, и Ферхайен уважават стареца — както и всеки благородник, за когото мога да се сетя, освен може би онзи надут глупак Визтрия — а това би трябвало да им наложи прилично поведение. Колкото до вероятния платен убиец, надявам се, че мога да разчитам на вас по този въпрос?

Стивън Арджънт кимна.

— Разбира се, милорд.

Патрулът киснеше на пътя и на Кетол това не му харесваше, но никой не го питаше.

Лейди Мондегрийн и двете й слугини отиваха в Мондегрийн, за да се погрижат за боледуващия барон и да го придружат обратно до Ламът за Баронския съвет — или най-малкото за известно време дамата нямаше да ляга в благородни легла в Ламът — и барон Морей бе настоял патрулът да възвие на север, за да я пази по пътя за дома. Което беше разумно може би. На ден-два път от Мондегрийн имаше конен отряд и по този начин можеше да ги задължат да служат около самия град.

Неприятното беше, че така наречената от Пайроджил „пълзяща мисия“ се оказа точно това: пълзеше и растеше, пълзеше и растеше, и ставаше все по-неуправляема.

Отначало рутинният патрул, който трябваше да възвие на северозапад и да се върне в Ламът, се беше превърнал в ескорт за тръгналите за Мондегрийн, както и за тези, които трябваше да бъдат придружени обратно от Мондегрийн и Морей. Заклещени между челото и тила на колоната се движеха близо две дузини цивилни: отец Финти и младото момче, което той наричаше свой клисар, но за което Пайроджил подозираше, че е неговият катамит; трима от онези рядко питомни цурани — бивши роби, които най-покорно се бяха предали, след като господарите им били убити — наети за ратаи в някои от владенията на оземлени в Мондегрийн; лейди Мондегрийн и угодливите й грозни слугини. Сбирщина от слуги, носачи и лакеи довършваше пъстрата група.

Не че Кетол щеше да има нещо против компанията на дамата при други обстоятелства: беше мила, дружелюбна и доста приятна за окото. Някои жени разцъфтяваха в началото на двадесетте, но към тридесетата си година вече презряваха — гушата и гърдите им увисваха, косата им си губеше блясъка си. С лейди Мондегрийн изобщо не беше така. С изключение на единствения бял кичур, който придаваше чар на дългата й черна коса, можеше да мине за момиче. Това навярно имаше нещо общо с бездетството й или пък с връзката й с фамилията Кондуин — те обикновено се състаряваха добре.

Онези, които не загиваха в битки, разбира се.

Лицето й беше сърцевидно, с малко тежка брадичка, която щеше да прилича почти на мъжка, ако не бяха пълните, зрели устни отгоре. И дори под облеклото за езда с пластовете плат под късия кожен жакет гърдите й изглеждаха достатъчно щръкнали, за да го засърбят дланите. Дългите й аристократични пръсти с късо изгризани нокти като на момиче от просто потекло — Кетол намираше това за изключително очарователно — стискаха юздите с привична лекота, а стройните й бедра, стегнати в кожени бричове, стискаха здраво седлото, щом грамадната й червена кобила запристъпваше нервно. Дамите обикновено се возеха в карети при дълги пътувания и тя най-вероятно щеше да го предпочете, но най-прекият път от Ламът до Мондегрийн минаваше през пресечен терен и тя се беше качила на конски гръб без недоволство, а и яздеше като мъж, вместо на дамско седло.

Зад нея, на две невероятно мършави кранти, двете й слугини се свиваха нервно в наметалата си, здраво вкопчени в седлата, без изобщо да управляват конете с юздите. Горките животни примирено се тътреха след конете пред тях, което според Кетол беше вероятно причината Началникът на конницата да избере за пътуването точно тези две кранти. От време на време ездачите зад тях плясваха крантите по задниците, за да ги подкарат напред, особено когато спираха да си пощипнат някоя тревичка край пътя. Може би слугините все пак щяха да добият някаква смътна представа как се язди, докато стигнеха Мондегрийн, мислеше си Кетол.

Трудно му беше да различи Елга от Олга — Елга ли беше с тънкото мустаче и големия корем, или с гъстия мустак и по-малкия корем? Смяташе, че е важно да се научи да ги различава коя коя е. С толкова нехаресвани жени като тези двете човек трябваше да внимава много: всеки, служил с Пайроджил, го научаваше, а Кетол имаше опит.

— Кротко, кротко — мърмореше Том Гарнет на високата си черна кобила.

Кетол така и не можеше да разбере защо човек ще иска да яхне толкова сприхаво животно — „темпераментно“ според възприетия термин, — след като има на разположение съвсем прилични кротки коне. Струваше му се глупаво. А кобилката на Гарнет като че ли беше от конете с най-гореща кръв, които беше виждал. Капитанът явно я беше избрал заради красотата и бързината й, което според Кетол беше възможно най-глупавият избор. Виж, един обучен боен кон, това не беше трудно да се разбере. Виждал беше как бойните коне тъпчат пехотата в битка и макар да бяха буйни, струваше си — това даваше на ездача допълнителни оръжия: четири, ако броиш поотделно четирите копита, или пет, ако конят можеше и да хапе. Но кон, който е просто нервен, това си беше съвсем глупаво за Кетол, при всякакви обстоятелства. Е, добре поне, че капитанът бе проявил благоразумието да не избере жребец, не като онзи тъпак, на когото бяха служили в Батира. Само това им трябваше — жребец, който да се побърка, ако някоя от кобилите се разгони, или някоя от слугините, ха-ха.

Бяха спрели. Том Гарнет не бе харесал брястовата горичка в другия край на поляната и беше изпратил трима конници да огледат за възможна засада. Очакваше се цураните да са зад отбранителните си линии за зимата, поне на двадесет мили на запад оттук, но Кетол бе виждал не един труп с изненадано изражение заради това, че нещата не са се развили точно според очакванията.

Съгледвачите бяха разумна мярка. Вярно, в боя в горски условия цураните не можеха да се мерят с хора като горяните на Натал или самия Кетол, но се учеха бързо. Прекалено бързо.

Точно това беше проблемът с воюването срещу противници, без да ги изтребиш до крак: убиваш слабите, тъпите и тия без късмет, а за по-късно ти остават силните, умните и късметлиите. Ако зависеше от Кетол, войната трябваше да приключи с гонитба на цураните през гадната дупка, през която се бяха появили, и с изтребването им до последното бебе — въпреки явно преувеличените приказки колко многобройни били на Келеуан — но поне засега този въпрос дори не беше поставян.

Общо взето, беше си повече от основателен аргумент за Кетол, Пайроджил и Дърайн да си вземат заплатите и да се разкарат оттук веднага щом съветът на бароните свърши и ледът на юг се поразчисти.

Топли ветрове и меки ръце…

Скоро може би. Макар че… Кетол подуши въздуха. Не можеше да определи как го разбра, но идваше буря. Не скоро, не веднага. Небето на запад беше ясно и синкавосиво, със съвсем далечни пухкави облаци. Но буря идваше, в това беше сигурен.

Хвърли поглед към чакащия барон Морей — неподвижен, колкото неподвижен бе и пъстрокафявият му кон. Беше едър мъж и щеше да изглежда по-скоро хубав, отколкото чаровен, ако не беше грижливо пресметнатата донякъде опърпаност на простовато скроеното му връхно палто и практично невзрачната дръжка тип „драконова кожа“ на големия му меч, окачен на седлото в противовес на късата рапира, увиснала от бедрото му. Чертите му бяха някак прекалено правилни, обръснатото лице — прекалено гладко, движенията му — прекалено плавни и точни… когато изобщо се движеше.

Погледът, с който отвърна на Кетол, бе изпълнен с презрение.

— Както виждате, няма никаква причина да се боите — рече той с достатъчно тих глас, така че думите му да стигнат до ушите на лейди Мондегрийн и капитан Том Гарнет.

Кетол не се хвана на въдицата. Не го интересуваше какво мисли за него баронът. Седеше сковано и гледаше приближаващите се към съгледвачите редовни бойци на Ламът. По-скоро усети, отколкото чу как Дърайн се размърда зад него, а на лицето на Пайроджил се бе изписало онова грижливо неутрално изражение, говорещо много и много за мнението му за хора, критикуващи професионалисти в работата им.

Том Гарнет ги измъкна от положението, щом нервната му кобила направи няколко пъргави стъпки напред; спря я само с леко дръпване на юздата и стягане на коленете.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, барон Морей, но се боя, че грешно сте разбрали неохотата на Кетол да тръгне напред.

— О, така ли?

Кетол леко поклати глава. И Том Гарнет ли?

Както обикновено, поради някакво неразбиране, хората, които не познаваха истински тримата, оставаха с впечатлението, че Кетол е водачът. Дърайн беше твърде едър и прекалено кротък, а Пайроджил — нелепо грозен; по някаква причина това ги караше да си мислят, че тъкмо той е старши на другите двама.

— Бях с Началника на мечовете, когато назначи тримата да ви пазят, барон Морей — продължи Том Гарнет. — Не помня да е казвал, че са на ваше подчинение.

Премълча факта, че Началникът на мечовете също така не беше поставил отряда на Том Гарнет под командата на барон Морей — подробност, която като че ли непрекъснато убягваше на барона.

Не беше изненадващо. Знатните обикновено бяха изрядни за такива неща помежду си, но не толкова с простолюдието, независимо от военния ранг. Това бе едно от нещата, които Кетол харесваше в работата си в Западните владения: макар войниците навсякъде да разбираха, че благородното потекло не е заместител на разумната преценка и опита, тук войската беше приятно лишена от амбициозни службогонци. Ако Том Гарнет служеше в Източните владения и се домогваше до скуайърско звание или брак с дъщеря на дребен благородник, щеше да целува задника на Морей и да го пита учтиво коя буза да цунка първо.

Лесът се извисяваше напред, сив и суров. Скоро щеше да се запролети и зеленият живот — да се върне. Това им беше хубавото на горите: човек можеше да разчита на една гора, че ще се съживи сама от опустошенията както на зимата, така и на нашествениците.

С хората беше друго.

Том Гарнет даде знак колоната да продължи и Кетол срита коня си в лек галоп, което го отпрати пред барон Морей, докато Дърайн и Пайроджил заеха местата си от двете страни на барона.

След толкова години работа заедно можеше почти да чете умовете на приятелите си, без да се налага да си кажат и дума. Кетол щеше да поеме челото не защото бе по-подходящ за жертване от тях, нито защото беше водач на тримата, а защото беше отраснал в гориста земя и ранните му години бяха настроили сетивата му за миризмите, звуците и мълчанията на гората по начин, който можеше да се усвои само от рождение.

Някъде в далечината чукаше кълвач, силно, почти болезнено за ушите му. Явно тупкането на конските копита по твърдата замръзнала земя не беше достатъчно застрашително, за да стресне птицата.

Кетол вдигна ръка за внимание, извика като горянин и чукането за миг секна, после подхвана отново. Добре. Птицата беше достатъчно дива, за да замълчи в присъствието на хора, но и достатъчно свикнала с хора, за да подхване отново работата си; а това му помогна да се увери, че все още са сами в леса.

Продължи напред усмихнат. Човек можеше да развие почти приказна способност в чуването на неща из горите, стига да остави горските създания да помогнат.

Откъм запад задуха студен вятър, понесъл мраз и едва доловим мирис на дим — сигурно от близките домове и ниви на волници. Бреза, примесена с аромата на бор, доколкото Кетол можеше да прецени. А той можеше.

Морей зад него сипеше непрекъснат поток изпълнени с негодувание към волниците му ругатни, а Кетол ги слушаше с половин ухо, и то само защото баронът ругаеше по-добре от повечето стари сержанти в конницата.

Според едикт на графа, а сигурно и на самия херцог, границите на имотите на свободните селяни бяха ненакърними от бароните — които все гледаха да увеличат именията си и да заселят крепостници във всяка пустееща земя, — но самата къща по закон и на практика беше собственост на барона и макар на свободните да им беше забранено да разширяват кирпичените си постройки, от бароните се изискваше да правят необходимите ремонти на „своята“ собственост.

Ако можеше да се вярва на мрънканията на барон Мърей, не само бойците на цураните бяха насадили червеното цвете на всеки сламен покрив в баронството му последната есен, като го бяха принудили да похарчи значителни суми за наемането на дърводелци, бояджии и покривчии, но и калта и сламата в Ламът неизбежно рухваха само ако някой отпрати зла мисъл в тяхна посока.

Явно с барон Мондегрийн, наследствения ковчежник на графството, трябваше да се уредят някои неща за заеми от Короната, а барон Мондегрийн беше прочут със своята стиснатост за парите на Короната толкова, колкото с личната си щедрост; пък и вероятно между двамата съществуваше и някакъв конфликт, като се имаше предвид, че Морей служеше като военновременен ковчежник на графа, макар и само защото беше по-подвижен и здрав от Мондегрийн. Постът му позволяваше — и му налагаше — да плаща на войниците, все едно дали васално обвързани, или наемни, както и да осигурява с продоволствие войските, но не му даваше правото да бръкне дълбоко в кесията на Короната за ремонти в собственото си баронство.

Най-благоразумният ход за Морей едва ли беше да чука жената на барона, докато в същото време се опитва да го склони да разреши заем, но Кетол отдавна беше решил, че благоразумието и благородничеството май вървят заедно само по случайно съвпадение.

Тесният селски път, по който минаха през Северните гори, възви надолу и продължи по равно, а после се заиздига през тясна седловина между два ниски хълма. Графският път цепеше през билата на хълмовете, но не беше най-бързият до Морей или оттам до Мондегрийн.

Лейди Мондегрийн остави слугините си назад и подкара до Кетол. Той й кимна за поздрав и небрежно вдигна ръка до челото си.

— Искам да ви благодаря, че ме придружавате — почна тя. Гласът й беше изненадващо нисък и приятно мелодичен.

— За нас е удоволствие, милейди — отвърна Кетол.

Нямаше значение, че идеята не беше негова и че щеше да му е най-добре, ако можеха да я оставят на следващия конен отряд на Мондегрийн да я отведе в баронството. Колкото по-голяма беше групата, толкова по-добре, разбира се — но това беше в сила само ако броиш годните да се бият мъже, не и щом добавиш такъв багаж като благороднички, колкото и приятни да са за окото.

— Има нещо… плашещо в горите в късна зима — продължи тя. — Погледнеш ли клоните с крайчеца на окото си, понякога ти приличат на пръсти на скелети, сякаш посягат към тебе. Добави и няколко черни халата и можеш да си въобразиш, че те е заобиколило Тъмното братство.

Яздеше почти коляно до коляно с него.

— Така си е — съгласи се Кетол. — Но аз винаги съм харесвал гората. Всички гори.

— Дори когато изглежда толкова гола и самотна ли? — попита тя с весел тон.

— Външността може да заблуждава, милейди. — Ножът се появи в ръката му, без да е помислил, че трябва да го извади, и Кетол сряза вейка от един надвиснал клон. Нокътят на палеца му се вряза в сивата пъпка на вейката и оголи зеленото отвътре. — Колкото и мъртво да изглежда, тук винаги има скрит живот.

Пепелявите дънери на изгорени дървета отпред подсказваха, че бушувалият тук пожар е оставил рани на гората. Кетол помнеше този пожар, разпален от бягащи цурански войски, и стисна зъби от спомена.

— Зиме дърветата просто… спят — продължи той. — Но след по-малко дни, отколкото можете да си помислите, ако разровите с пръсти или с пръчка в основата на изгорял дъб, ще видите протегнали се към небето нови израстъци.

— Разбирам.

— Така е. — Кетол се усмихна. — След десет години няма да можете и да познаете, че някой цурански кучи син е палил гората тук като куче, повръщащо върху храна, която не може да отмъкне, за да попречи на някой друг да я изяде.

Посочи с клонката хълмчето встрани от пътя.

— А ей там след двайсет-трийсет години ще има малка хубава дъбова горичка — ниски дъбчета, да, но истински дървета, а не просто фиданки — засмукали соковете си от земята.

Тя се засмя, със звук като далечни сребърни звънчета. Кетол обикновено не обичаше да му се смеят, но смехът й изобщо не беше обиден.

— Виж ти, Кетол — рече тя по-скоро стъписана, отколкото изненадана. — Човек би помислил, че си поет и философ, а не войник. Дъбове, казваш? Че защо пък дъбове, а не брястове, борове или брези? И как можеш да знаеш, че ще израстат точно там, а не на друго място?

— Мога… — Не. Овладя се и сви рамене. — Сигурно няма как да знам със сигурност. Но вярвам, че ще се случи. Ето какво ще ви кажа, милейди: елате тук след двайсет години и си помислете с добро за мен, ако намерите дъбова горичка.

— Като нищо ще дойда, Кетол — отвърна тя. — Всъщност обещавам да дойда и ако все още служиш при графа, ще заложа един сребърен реал срещу твоя медник, че ще са брястове или борове, или нещо друго вместо дъбова горичка, стига да си готов да се обзаложим.

Той се усмихна.

— Ами, съмнявам се, че все още ще съм в Ламът дори до пролетта, но ако след двайсет години съм в графството, ще почукам на портата на замъка ви, за да си взема печалбата от облога.

— Или да си платиш загубата. — Тя повдигна вежда и му се усмихна. — Освен ако не избягаш от кралството, за да не загубиш един медник?

— Не, не бих направил това, милейди.

Нямаше смисъл да споменава, че облогът е сигурен. Точно на това хълмче с Пайроджил и Дърайн бяха заровили силовия командир на цураните, заповядал да се разпали пожарът, и пръснаха няколко шепи жълъди над голите му гърди, преди да запълнят гроба. Цуранецът се облещи, когато започнаха да ринат пръстта. Но устата му бе затъкната с кожен ремък, й то така, че да остане полуотворена, и не бе могъл да каже нищо — само пъшкаше, а овързан за лактите, глезените и бедрата, не можеше да иде никъде. Не отъпкаха много пръстта, след като го заровиха; сигурно бе имал няколко минути да размисли колко разумно е било да заповядаш да изгорят нещо, което не можеш да завладееш.

Кетол нямаше нищо против това, че цуранецът се бе опитал да го убие — това си му беше работата, — но повреждането на гората бе приел като лична обида и нито Дърайн, нито Пайроджил възразиха; просто му помогнаха да нарине пръстта. Съжаление не изпитваше, но заравянето на жив човек не беше нещо, за което държеше да спомене пред хубава жена, още по-малко благородничка, не и когато тя флиртуваше с него.

А тя явно го правеше.

Може би само за да събуди ревност у барон Морей, но Кетол нямаше нищо против. Тази нощ сънят му щеше да е стоплен от мисли за нея и дори тя да спеше под барона, все едно.

Все пак…

Спряха по пладне за оскъден обяд със студен хляб, наденица и по глътка евтино вино за войниците: благородниците си поделиха стъклена бутилка с нещо по-фино.

Пайроджил щеше да накара бившите роби цурани да напоят и нахранят конете — изглеждаха съвсем питомни в края на краищата и като че ли все още не схващаха, че вече са свободни — но Том Гарнет имаше друга идея: както обикновено, по един боец от всяко отделение бе заделен да се погрижи за животните на отделението, докато другите ядат и отдъхват. На патрул, на човек не му остава много време да се отпусне, тъй че изглеждаше разумно да си вземе малкото почивка, която можеше.

Пайроджил не възрази. Просто остави Кетол да си изкара смяната с трите им коня, а сам той изяде хляба и наденицата много набързо, за да избегне привкуса на гранясало, после изпи виното още по-бързо. Позатопли го в тоя студ.

Все пак…

— Ще ида да намеря нещо за поливане — рече той на Дърайн, метна оръжейния колан на лявото си рамо и закрачи нагоре по склона да се облекчи.

Един от редовните, дългурест мъж с голо петно на черепа, където го беше пернала една Буболечка, извади гайда, друг — малък барабан и скоро въздухът се изпълни с нестройна свирня и думите на стара бойна песен:

Цураните както обикновено изглеждаха объркани. Сигурно в Империята войниците не пееха и не биеха барабан, ако не им заповядат. Сигурно и не пърдяха без изрична заповед. Е, скоро тези бивши роби щяха да разберат, че служенето при местни благородници и волници е доста по-хлабава работа.

Пайроджил присви устни. Цураните бяха по-тежък случай и от кралските редовни, станеше ли дума за проява на индивидуалност. Какво му беше доброто в живота на един редовен войник, щом го лишаваше от всякаква инициатива?

Изпика се зад един стар дъб под акомпанимента на цвърченето на една катеричка. Докато се закопчаваше, беше само въпрос на рефлекс да опипа дали дръжката на меча му е подръка.

Зад гърба му изпращя клонка и мечът му вече не му беше просто подръка, а в ръката. Извъртя се рязко и видя…

Дърайн. Хилеше се.

— Спокойно, Пайроджил. Май трябваше да се окашлям, вместо да стъпвам на клонка.

Пайроджил се засмя. Пукането на клонки като предупреждение за атака беше главен момент в среднощните приказки край лагерния огън. Общо взето клонките се огъваха и не издаваха звук, освен в най-сухо време. Освен това в реалния живот врагът рядко биваше така вежлив да те предупреди преди нападението: това някак разваляше цялата идея за изненадваща атака.

Пайроджил сниши меча си. Може и да бяха приятели и отдавнашни съратници, но ръката на Дърайн така и не се отдръпна от дръжката на неговия меч, докато Пайроджил не прибра своя в ножницата. Някои навици трудно се изкореняват и навярно не си струва да се изкореняват.

— Прощавай — рече Дърайн, възпитано му обърна гръб и се разкопча.

Струята задимя в ледения въздух и димя невероятно дълго.

— При толкова места да се изпикаеш наистина ли трябваше да ти ставам свидетел?

Дърайн се закопча.

— Ами, честно казано, наистина предпочитам ти или Кетол да сте зад гърба ми, докато държа нещо толкова голямо и нежно… но всъщност реших, че трябва да поговорим.

— Ами говори.

Дърайн поклати глава.

— Не ми харесва тая работа. Да си охрана на офицер е едно — не ти се налага да се тревожиш, че някой от твоите войници му има зъб…

Пайроджил вдигна вежда и го изгледа на верев.

— Добре де, обикновено не ти се налага да се тревожиш, че някой от твоите войници му има зъб и иска да си го върне точно когато вражеските бойци му досаждат и е зает с ръководенето на боя. Охраняването го обичам. — Потупа се по кръста.

Пайроджил кимна, но не го погледна в очите. Не че отбягваше погледа му. За него си беше просто рефлекс след толкова време с Кетол и Дърайн: автоматично си разделяха околния свят на зони; беше им спасявало живота доста пъти.

— Знам. — Службата като охранител обикновено носеше още няколко монети отгоре, а яденето в повечето случаи беше по-добро и макар да си достатъчно близо до предната линия, за да не ти доскучае, все пак не си толкова, близо, че да се притесняваш да не ти скочи някой, докато събираш малко плячка. — Не бих се писал доброволец точно за това, но не помня някой да ни е питал за доброволци, нали?

— Тогава защо точно ние?

— Не знам, макар че имам някои идеи. То пък една полза от тях. — Пайроджил сви рамене. — Не мисля, че е защото Началникът на мечовете ни смята за по-добри от неговите бойци.

— По-добри сме.

Пайроджил неволно се ухили.

— Добре, аз мисля и ти мислиш, и Кетол мисли, че сме по-добри от тях. Но бас слагам, че тукашните не мислят така.

— Техен проблем.

— Не. Наш проблем. Какви сме тримата в случая не играе, което е добре.

— Добре ли?

— Добре е за нас. От нас не се очаква да взимаме страна в местни съперничества, което значи, че можем да очакваме да не ни срежат гърлата затова, че сме направили грешния ход в грешния момент.

— Значи това ти харесва?

— Не казах, че ми харесва. Лошото е, че не сме въвлечени…

— Каза, че това е доброто.

Дърайн понякога просто загряваше бавно. Не че Пайроджил се дразнеше от това — Кетол беше още по-зле.

— Добре е и е лошо — заговори той бавно и търпеливо. — Повечето неща са така. Лошото има две части: някой може да се опита да ни среже гърлата само защото му пречим.

— Нищо ново.

— И ставаме за жертва.

— И тук нищо ново.

— Повече от обикновено.

— Аха! — Дърайн кимна, най-сетне разбрал. — Политика. — Каза го като ругатня.

— Политика. — Пайроджил кимна. — Погледни го от политическата страна. Ако, да речем, барон Морей вземе, че падне от някое стълбище и си счупи врата, графът може или да го приеме за нещастен случай, или за наш провал. Ако е нещастен случай, какво пък, политически проблем няма и Люк Ферхайен не е виновен. Виновни няма.

— И това е добре, нали?

— Разбира се. Но ако не е нещастен случай — ако, да речем, баронът е убит — тогава чия е вината?

— На убиеца?

Пайроджил не знаеше да заплаче ли, да се засмее ли.

— Точно: на убиеца. А кой е убиецът? Ферхайен, наследственият враг, който гледа към графската титла точно колкото Морей? Или тримата мародери, които разполагат с прекалено много пари? Да не мислиш, че няма да ни претърсят всички дупки?

— Тогава какво правим?

— Очевидното: опитваме се да опазим барон Морей да не падне от коня и да си счупи врата, или да падне от стъпалата и да си счупи врата, докато сме в Морей и Мондегрийн. Връщаме го в Ламът цял и непипнат и там се надяваме да ни освободят от този наряд. Ако някой се опита да го убие, спираме го; ако не можем, гледаме да спипаме поне един от убийците и гледаме да може да каже кой му е платил, за да не се окажем ние.

— А ако не можем?

Пайроджил само му се намръщи. Беше очевидно.

— Избиваме всички наоколо, прибираме им конете и всичко ценно и гледаме да надбягаме цената за главите ни.

— И какви според теб са шансовете ни за това?

— Шейсет на шейсет…

— Оптимист.

— … в добър ден. — Пайроджил повдигна вежда. — Ако имаш по-добра идея, недей да седиш на нея — тръскай я на масата и да я обсъдим.

Дърайн поклати глава.

— Не. Нямам по-добра идея. Факт.

— Тогава да останем на…

— По конете! — чу се отдолу. Гласът на Том Гарнет ехтеше добре. — Губим дневна светлина.

— Я да побързаме, че ще вземат да тръгнат без нас — подкани Пайроджил.

— Май да. — Дърайн кимна и грамадното му чело се набръчка. — Но разбирам какво имаш предвид. Много умно от страна на Началника на мечовете, а?

— А?

— В смисъл, ако някой наистина успее да убие тука барон Морей, или ако наистина го сполети фатална злополука, Началникът на мечовете няма ли да знае, че ние ще сме обвинени и че ще трябва да бягаме?

— Хм. Да.

— Значи той печели и така, и така.

Пайроджил бе принуден да кимне. Вярно, Началникът на мечовете щеше да спечели и в двата случая. Един умрял барон не беше непреодолим проблем — войната бе почти толкова смъртоносна за благородниците, колкото и за простите войници — но враждуващи барони, на които им е хрумнало, че платеното убийство е нещо приемливо, беше съвсем друго нещо. Много по-добре щеше да е да се обвинят тримата мародери, несвързани с благородническите вражди. Някой щеше да посочи, че просто са решили да убият и ограбят барона — а дали Пайроджил, Кетол и Дърайн щяха да са убити, заловени или избягали беше несъществено; това щеше да е официалната версия.

Дърайн май изобщо не беше толкова глупав.

Началникът на мечовете със сигурност не беше.

Мамка му.

Бяха само на час път южно от Мондегрийн, когато цураните нападнаха.

Признаци за нападение нямаше, или Дърайн поне нищо не беше забелязал, дори след това, когато превъртя наново всичко в главата си.

В един миг групата яздеше в раздърпана двойна колона по селския път, замръзналото поле се точеше от двете им страни, а в следващия ги нападнаха облечени в черно-оранжева броня войници — бяха лежали край пътя, скрити под пластове сено и слама.

Дърайн пришпори коня си срещу войника, който — с широк двуръчен меч — настъпваше към Морей. Конят блъсна цуранина и го събори, докато Дърайн скачаше от другата страна.

Това му беше лошото да се биеш на кон. Твърде много зависиш от движенията му и с всичко друго, освен със страхотно обучен боен кон под задника, положението ти е безнадеждно. Трябваше му здрава земя под ботушите, ако държеше да стои на място и да се бие, а той щеше да стои и да се бие.

Скочи назад да избегне дивашкия замах на друг цурански мечоносец, после се хвърли напред и изрита измамно крехката на вид броня, докато посичаше срещу друг противник.

Наоколо отекнаха викове и болезнени писъци, но барон Морей все още беше на кобилата си и Дърайн я плесна по задника с плоското на меча, и я отпрати в галоп по пътя с отчаяно вкопчилия се в шията й барон към все още останалите на конете си Кетол и Пайроджил.

Винаги е съблазнително да подцени човек местните — един професионален наемник, ако оцелее, преживява повече бой от всички, освен най-изпитаните войници на Изтока и много повече от тези на Запада — но Том Гарнет съвсем не беше неопитен капитан, жаден да влезе в цурански капан: вече беше повел челото на колоната през полето в опит бързо да заобиколи нападащите, а не просто да се натресе в галоп на вторичната засада, която почти със сигурност очакваше групата по-нататък по пътя.

Дърайн се оказа залят от море нашарена с оранжево-черна броня. Риташе, размахваше и меча, и левия си юмрук с надеждата да си отвори достатъчно пространство, за да се измъкне, преди цураните да го сгащят.

По-скоро усети, отколкото видя или чу Пайроджил откъм гърба си, а след няколко мига към него се присъединиха половин дузина пиконосци, явно заобиколили, за да ударят цураните в гръб.

Един конник наниза на пиката си надал писък цуранин и за миг го надигна от земята, преди пиката да се прекърши със силен пукот. Ламътецът замахна дивашки със счупената дръжка на пиката и успя да събори още неколцина, преди един да скочи зад него и да го смъкне на земята.

Дърайн щеше да му се притече на помощ, но самият той беше зает с двама цурани. Изрита единия към скочилия от коня си Пайроджил — той тъкмо беше довършил поредния си противник и щеше да се справи лесно със залитащия войник, — после се сниши под дивашкия замах на друг цуранин с широк двуръчен черен меч, след което посече навътре и нагоре, през гърлото му.

Кръвта швирна, все едно че беше изтръгнал чепа на буре, пълно с алено вино.

Погледът в очите на човек, когото убиваш, винаги е един и същ. „Това не може да се случи с мен“, така казва, на всеки език. „Не и на мен“. Дърайн често беше виждал това изражение на лицето на човек, изправен пред неизбежността от някой да се превърне в нещо, и не искаше да го вижда отново. Изрита издъхващия настрани.

Трима цурани се вкопчиха в краката на едър сив кон и събориха ездача на земята, а животното изцвили с онзи странен писклив плач, с който човек така и не можеше да свикне. Но единият не пресметна добре: конят се строполи върху него и с пукот го премаза в черната му броня.

Единственото, което успя да направи Дърайн, беше да не се изсмее.

Цураните, както винаги, бяха решителни и способни, но числено отстъпваха, а лежането с часове в засада в жестокия студ ги беше омаломощило и беше само въпрос на минути, преди повечето да нападат по земята, мъртви или издъхващи.

Крясъците бяха непоносими.

Дърайн клекна. Задъхваше се. Колкото и дълго да убива човек, това винаги му отнема нещо.

Един от цураните на земята до него изстена, после запищя. От раната в слабините му по замръзналата земя бликаше кръв. Дърайн се изправи и го посече в тила. Цуранинът изрита, замря и утихна, чу се само пльокащ звук — изтърва се в смъртта си.

Във внезапната смърт рядко има достойнство.

— Стой! — Том Гарнет скочи от коня си и го хвана за раменете. — Когато можем, взимаме пленници. Този можеше да е някой от робите на цураните и да не е опасен за нас.

Дърайн не отвърна.

— Не ме ли чу?

— Извинете. — Пайроджил пристъпи между тях. — Вижте това, капитане. — Коленичи над мъртвия и го обърна по гръб. Главата на цуранина клюмна, все още се крепеше за тялото.

Пайроджил изрита с ботуша си камата в ръката му, изправи се и рече:

— Надали бихте искали последната ви мисъл да е, че сте проявили неуместна милост, нали, капитане?

Дърайн не беше видял никаква кама, а и едва ли щеше да е важно. Цуранинът бездруго умираше и едва ли щеше да е от значение дали ще издъхне сега, или след няколко минути. Така поне крясъците му нямаше да усилят главоболието му.

Достатъчно беше, че щяха да изтормозят сънищата му.

Редовните бяха заловили двама намусени цурански пленници и сега те бяха със здраво стегнати китки и с примки на шиите, под охраната на двама пиконосци, макар че това едва ли беше нужно, тъй като не се съпротивляваха. Пленените цурани или се държаха необуздано — и човек рано или късно трябваше да ги убие, колкото и да си ги спукал от бой или колкото и добре да си се държал с тях, докато са достатъчно добре оковани, за да ги държиш под контрол, или съвсем кротко. Един от тукашните се бе опитал да обясни на Дърайн, че имало нещо общо с цуранската представа за чест: щом ги пленели, приемали, че боговете им са ги прокълнали или някаква подобна глупост; но Дърайн знаеше, че щом се предадяха, като че ли се примиряваха да изкарат остатъка от живота си като роби. Това той не го разбираше, а и не държеше особено да го разбере; трябваше му да знае само в кого да забие меча си. Макар да помнеше, че един ламътец му бе обяснил, че тия с черното и оранжевото се наричали „минвабади“ и че били изключително корава и зла сган кучи синове. Сви рамене и се отдалечи. Не смяташе да се задържи на север достатъчно дълго, за да научи как се казват другите им племена и колко корави или зли са. Всички цурани изглеждаха достатъчно корави.

Двамата примирени пленници обаче бяха единствените оцелели цурани. Близо две дузини от враговете лежаха мъртви на земята, придружени в смъртта от четирима ламътци и два коня. Един войник коленичи и заплака над коня си, след като опипа шията му да се увери, че сърцето му е спряло да бие.

Глупак. Толкова да се привърже към нещо, направено от месо. Месото умира и се разваля.

Лейди Мондегрийн и барон Морей седяха на конете си, високо над цялата сцена. Красивото лице на барона изглеждаше равнодушно, макар и леко пребледняло, но дамата беше съвсем бяла и толкова разсеяна, че изтри струйката повърнато от ъгълчето на устата си с ръкав, вместо с носната си кърпа.

— Аз… никога не бях виждала битка — тихо промълви тя.

— Битка ли? — Барон Морей поклати глава. — Това беше най-обикновена засада.

— Какво ще правите с тях? — попита тя.

— Оставяме ги на земевладелеца. Той да му мисли.

Дърайн кимна. Толкова по-добре, че нямаше да е негова работа да копае замръзналата пръст и да заравя труповете; щеше да е дълга и тежка работа, но явно нямаше да е негов проблем — махането на труповете щеше да остане за земевладелеца или за волниците според това на кого е нивата. Ламътските войници щяха да ги увият в одеяла, да ги отнесат и да изгорят подобаващо в Мондегрийн. Цураните най-вероятно щяха да наторят почвата.

Всичко това бе мръсна работа, разбира се, но ако местните се появяха достатъчно бързо — а щяха да се появят, — оставаха две стотини прясна конска плът за награда за труда им. Недостойно може би за един кон да свърши в селската яхния, но така ставаха работите.

Том Гарнет се метна на коня си.

— Пратих половината отряд да подгони стрелците в другата засада, а останалите ще тръгнат след онези, които избягаха оттук. До стъмване трябва да ги избием тия кучи синове, иначе ще почнат да нападат къщите и да избиват крепостници. Не са военна заплаха, но все пак…

Дърайн кимна.

— Но не искате да ги оставите да избиват хора.

Това беше проблемът с враг, навлязъл толкова дълбоко отвъд фронтовата си линия. Оттеглянето не беше практично решение.

Дърайн не разбираше много какво точно е или не е военна заплаха, но един уплашен мъж с черен меч, висок почти колкото него, не беше от нещата, на които държеше да се натъкне ненадейно.

Кетол явно не схвана моментално, че капитанът говори на него, и отвърна с малко закъснение:

— Да, сър.

Том Гарнет посочи двамата благородници и свитата им и каза:

— Вие тримата и отделението на сержант Хендърс ще отведете цивилните до Мондегрийн. Ще се срещнем.

Кетол отдаде чест с меча си.