Убежище в дълбината

27.

— Но това е първият сняг! Не искаш ли да го видиш? — гласът на Виктъри премина в хленч.

Тонът не въздействаше на никого освен на този неин по-голям брат.

— И друг път си играла в снега.

Естествено, когато баща им ги водеше на екскурзии далече на север.

— Брент, но това е първият сняг в Принстън! По радиото казаха, че е покрил целите Канари.

Брент беше потънал в своите конструкции от шпонки и болтове — безкрайни блестящи повърхности, които ставаха все по-сложни и по-сложни. Никога не би му хрумнало да се измъкне тайно от къщата. Той продължи работата по своите проекти, без да й обръща внимание. Всъщност точно така Брент посрещаше неочакваното. Беше доста сръчен с ръцете, но бавно възприемаше всяка идея. Освен това бе много стеснителен — навъсен, както често казваха възрастните. Главата му не помръдваше, но Вики беше сигурна, че той я гледа. Ръцете му не забавиха нито за миг движенията си над модела — понякога добавяха, понякога разваляха част от него. Най-после той каза:

— Не трябва да излизаме навън, без да кажем на татко.

— Пфу! Знаеш, че спи. Наистина, тази сутрин е най-студено, но ако не тръгнем веднага, ще изпуснем забавата. Ей, ще му оставя бележка.

Сестра им Гокна щеше да обсъжда въпроса надълго и широко, докато в крайна сметка надмине самата Вики с изкусни планове. Брат им Джирлиб щеше да се вбеси от опита й да го манипулира. Но Брент не се впусна в спор. Вместо това известно време продължи старателното си конструиране. Отчасти я наблюдаваше, отчасти изучаваше шпонките и свързващите елементи, които се появяваха под ръцете му, и отчасти гледаше над Принстън към заскрежените близки хребети. От всичките братя и сестри на Вики той беше единственият, който наистина не искаше да излезе. От друга страна, само него откри тази сутрин. А и изглеждаше като възрастен дори повече от Джирлиб.

След още няколко минути той каза:

— Добре де, ако толкова искаш…

Виктъри се ухили самодоволно. Като че ли резултатът изобщо можеше да бъде поставен под съмнение. Промъкването покрай капитан Даунинг беше по-трудно — но не много.

Беше ранна утрин. Слънчевите лъчи още не огряваха улиците под Къщата на хълма. Виктъри се наслаждаваше на всяка глътка леден въздух, на слабото парване, което усещаше от двете страни на гръдния си кош при всяко вдишване. Ярките цветове и горските феи все още се притискаха плътно към клоните на дърветата. Беше малко вероятно да се покажат днес. Но имаше други неща, за които до този момент тя само беше чела. Кристалните червеи се измъкваха от ледените си хралупи. Животът на тези малки създания беше краткотраен. Тя си припомни радиопредаването, което направи за тях миналата година. Ако времето през деня се затоплеше, те умираха.

Вики подскачаше с лекота в сутрешния мраз и не изоставаше от по-бавните, широки крачки на по-големия си брат. Толкова рано едва ли някой бе излязъл навън. Като се абстрахираше от шума от далечен строеж, тя си представяше, че двамата са съвсем сами, че градът е опустял. Представяше си какво ще бъде през следващите години, когато студът се възцари отново, а само те ще могат да излязат навън — както баща им беше направил през войната с тийфърите. През целия път до подножието на хълма Вики разсъждавате върху идеята си и превръщаше всяка гледка от мразовитата утрин във фантастичен пейзаж. Брент я слушаше и от време на време правеше предположения, които биха изненадали повечето от възрастните приятели на баща им. Той не беше толкова глупав и имаше въображение.

Канарите се намираха на трийсетина мили от хълма, отвъд Кралския палат, зад далечния край на Принстън. Не беше възможно да стигнат дотам пеша. Но днес много хора искаха да пътуват до близките планини. Във всяка страна първият сняг се превръща в голям празник, независимо че идва по различни и непредвидими времена. Вики разбираше, че ако падането на снега бе предсказано, баща й щеше да стане рано, а майка й — да пристигне от Териториалното командване. Разходката се превръщаше в семейно забавление, лишено от всякакво приключение.

В подножието на хълма започна тяхното приключение. Брент беше шестнайсетгодишен и доста едър за възрастта си. Можеше да мине за роден във фазата. Достатъчно често беше излизал сам преди. Той заяви, че знае къде спират експресните автобуси. Но днес ги нямаше, както и почти никакво движение. Нима всички вече са заминали към планините?

Брент вървеше от една автобусна спирка към друга и постепенно раздразнението му растеше. Вики мълчаливо го следваше и за първи път не изказа никакви предложения. Доста често караха Брент да млъкне и той рядко защитаваше позицията си. Когато най-после проговори и си призна, че се е объркал, дори Вики изпита болка. След третото погрешно тръгване Брент се отпусна на земята. За миг Вики сметна, че той сигурно ще чака някой автобус просто да мине покрай тях, а тази възможност изобщо не й се понрави. Бяха навън повече от час и до този момент не бяха видели дори градски рейс. Може би самата тя трябваше да се заеме с този проблем… След минута обаче Брент се изправи и тръгна да пресича улицата.

— Обзалагам се, че големите клечки от Службата за ескавационни работи няма да пропуснат спирката. Тя е само на една миля южно. Там винаги има автобуси.

Ха! Вики се канеше да предложи точно тази възможност. Благословено да бъде търпението!

Улицата още тънеше в призрачни сенки. Беше най-тъмната част от зимния сезон в Принстън. Тук-там сланата в по-сумрачните кътчета беше толкова плътна, че приличаше на истински сняг. Но участъка, през който минаваха сега, не беше обработван. Виждаха се само буйни плевели и усукани пълзящи растения. Във влажните, горещи дни между бурите мястото щеше да гъмжи от мушички и пиявици.

От другата страна на улицата се издигаха многоетажни складове. Около тях не беше толкова пусто и тихо. Земята трептеше от бумтящия шум на подземни багери. Товарни камиони се движеха във всички посоки. През равни ивици земя бариери препречваха пътя за всеки освен за работниците на строежа. Вики задърпа ръцете на Брент и го принуди да се мушне под бариерите.

— Ей, татко е причината за всичко това. Трябва да го видим!

Брент никога нямаше да се съгласи с такова предложение, но малката му сестричка вече бе нарушила знаците „Не преминавай!“. Беше принуден да я настигне, за да може да я предпазва.

Двамата се промъкнаха крадешком покрай високи подсилващи стоманени колони и купчини зидария. В мястото се долавяше нещо всемогъщо, извънземно. В Къщата на хълма всичко беше толкова безопасно, толкова подредено. А тук… е, Вики виждаше безкрайните рискове да си откъснеш крак или да си отрежеш око при невнимание. Много важно! Ако се промуша под една от тези изправени плочи, тя ще ме смаже като лист! Всички опасности се очертаваха кристално ясно в съзнанието й. Беше толкова вълнуващо. Двамата предпазливо се прокрадваха към дълбокия изкоп, като се криеха от очите на работниците и избягваха различните интересни възможности за фатални инциденти.

Две опънати въжета оформяха оградата. Ако ти се живее, не падай долу! Вики и брат й се снишиха до земята и подадоха глави над бездната. Известно време не различаваха нищо в мрака под себе си. Нагорещеният въздух се издигаше нагоре, носейки миризма на изгоряло масло и разтопен метал. Беше едновременно като милувка и плесница. И звуците: викове на работници, стъргане на метал в метал, боботене на машини и странно съскане. Вики наведе глава, за да могат всичките й очи да привикнат към тъмнината. Имаше светлина, но не като дневната или нощната. В лабораториите на баща си тя беше виждала малки електродъгови лампички. Но тези тук бяха огромни: сходящи снопове светлинни лъчи, сияещи във всички нюанси на ултрачервения спектър — цветове, които могат да се видят единствено в слънчевия диск. Светлината обливаше работниците със защитни качулки. Разноцветни отблясъци играеха нагоре-надолу по стените на шахтата… Имаше и друго, не толкова зрелищно осветление — неподвижни електрически лампи, които тук-там хвърляха ярки петна светлина. Само дванайсет години преди Периода на мрак те строяха цял град под повърхността на планетата.

Вики виждаше каменни булеварди, огромни тунели зееха в стените на шахтата. А в тях тя различи по-тъмни дупки — от товарни рампи до по-малки изкопи. Сградите, къщите и градините щяха да се появят по-късно, но пещерите вече бяха почти готови. Гледайки надолу, Вики усети нещо съвсем ново за нея — естественото, защитно привличане на убежището. Но тези работници строяха хиляди пъти по-голямо убежище от обичайните. Ако единственото желание на хората беше да прекарат времето на Мрака в летаргичен сън, им беше необходимо само достатъчно пространство за спален басейн и първоначални хранителни запаси. Те вече съществуваха в общото убежище под стария градски център, което приютяваше вече почти двайсет поколения. А тази нова конструкция беше предназначена за живот в будно състояние. На места, където можеше да се осигури изолация и задържане на въздух, строежът започваше от нивото на земята. Другаде изкопът се спускаше на стотици метри дълбочина — обратният медал на тайнството, чрез което сградите в Принстън пронизваха небето.

Вики не откъсваше очи от гледката, потънала в мечти. До този момент приемаше строежа като мъгляв разказ. Малката Виктъри четеше за проекта, слушаше разговорите на родителите си на тази тема, както и коментарите по радиото. Знаеше всичко по този въпрос. Това беше причината толкова хора да мразят семейството й. Това, както и фактът, че са родени извън фазата, беше причината за забраната да излизат навън сами. Татко може да си говори колкото иска за законите на еволюцията, или колко важно е малките деца да получават възможност да опитат късмета си, и как в противен случай може да се опропасти развитието на някой гений от оцелелите. Проблемът е, че в действителност той не мисли така. Всеки път, когато Вики се опитваше да предприеме нещо със съвсем незначителен риск, той се превръщаше в олицетворение на бащинската загриженост и замисълът й беше задушаван от предпазен подплатен дюшек.

Вики проумя, че тихо се кикоти в долната част на гръдния си кош.

— Какво има? — попита Брент.

— Нищо. Само си мислех, че днес успяхме да видим как стоят нещата в действителност — със или без татко.

Изражението на Брент изрази объркването му. От всичките братя и сестри той беше единственият, който приемаше правилата буквално и се чувстваше най-виновен, когато ги нарушаваше.

— Май вече трябва да тръгваме. На повърхността има работници, които се приближават. Освен това, колко време се задържа снегът?

Вики замърмори, но се отдръпна и последва брат си през купищата вълнуващи и прекрасни неща, които изпълваха околностите на строежа. В момента дори перспективата да види снежни преспи не я привличаше неудържимо.

Първата истинска изненада за деня се появи, когато най-после се добраха до една действаща автобусна спирка. Малко встрани от навалицата стояха Джирлиб и Гокна. Нищо чудно, че Вики не успя да ги намери сутринта. Бяха се измъкнали от къщи без нея. Тя плахо тръгна през площада към тях, като се мъчеше поне да не изглежда разтревожена. Гокна й се ухили с обичайното чувство на превъзходство. Джирлиб милостиво се престори на смутен. Заедно с Брент бяха най-големите и той трябваше да прояви достатъчно здрав разум да предотврати излизането им. Четиримата се отдръпнаха от зяпачите и приближиха глави.

Шепот. Мрънкане.

Госпожица Превъзходна: Защо се забавихте толкова? Да нямахте проблем да минете незабелязано покрай копоите на Даунинг?

Вики: Не смятах, че ти изобщо ще се осмелиш. Толкова неща свършихме тази сутрин.

Госпожица Превъзходна: Например?

Вики: Например, разгледахме Новото подземно убежище!

Госпожица Превъзходна: Ами…

— Млъкнете веднага! — прекъсна ги Джирлиб. — И двете трябва да сте у дома!

— Но ние сме радиознаменитости! — изпъчи се Гокна. — Хората ни обичат!

Джирлиб се приближи към нея и снижи глас:

— Забрави! На всеки трима, които харесват „Наука за деца“, има трима, притеснени от предаването… И още четирима са традиционалисти, които ви мразят и в черупките си.

Детското радиопредаване беше по-забавно от всичко, което Вики някога беше правила, но след участието на Преподобната Педуре не беше същото. Възрастта им стана обществено достояние и вече като че ли трябваше да доказват нещо в „Наука за деца“. Дори откриха още няколко родени извън фазата, но засега никой не беше подходящ за шоуто. Вики и Гокна не приеха дружелюбно другите малки, дори двойката на тяхната възраст. Бяха особени, враждебно настроени деца — почти стереотипът на родени извън фазата. Татко твърдеше, че е заради възпитанието и годините, прекарани в криене. И това беше най-страшното от всичко. Понякога Вики разговаряше на тази тема с Гокна. Само с нея и само посред нощ. Шепнейки. Ами ако Църквата има право? Може би тя и Гокна само си въобразяваха, че имат душа?

Известно време четиримата стояха безмълвно и осмисляха думите на Джирлиб. Тогава Брент попита:

— А защо ти си навън, Джирлиб?

Зададен от всеки друг, въпросът щеше да се приеме като предизвикателство. Но словесните битки не бяха по силите на Брент. Изречението беше само израз на любопитство, обикновена молба за обяснение. И като такова засегна Джирлиб повече от всякаква подигравка.

— Хм, ами… тръгнал съм към центъра на града… В Кралския музей има изложба на Изопаченията на Келм… Аз не съм проблем. Изглеждам достатъчно възрастен, за да мина за роден във фазата.

Последните му думи бяха истина. Джирлиб не беше толкова едър като Брент, но през прорезите на дрехата му вече се показваха връхчетата на бащинската козина. Но Вики не възнамеряваше да му позволи да се измъкне толкова лесно. Тя заклати ръка към Гокна.

— А това какво е? Твоят тарант-любимец?

Малката госпожица Превъзходна се усмихна чаровно. Очите на Джирлиб засвяткаха свирепо.

— И двете сте истински ходещи бедствия, знаете ли?

Как ли Гокна е убедила Джирлиб да я вземе със себе ли? Въпросът предизвикваше у Вики истински професионален интерес. Тя и Гокна най-добре от всички успяваха да постигнат своето в семейството. Именно затова двете се разбираха толкова зле помежду си.

— Ние поне имаме убедително академично извинение за излизането си — заяви Гокна. — А вашето какво е?

Вики размаха ръцете, с които се хранеше, пред лицето на сестра си.

— Отидохме да видим снега! С образователна цел.

— Ха! Просто сте искали да се потъркаляте на воля.

— Млък! — Джирлиб вдигна глава и огледа стоящите на спирката. — Всички трябва да се прибираме.

Гокна се постара да го разубеди:

— Ще стане още по-лошо, Джирлиб. Пътят е много дълъг. По-добре да вземем автобуса до музея… Виждаш ли, идва… — моментът беше идеално избран. Експресният автобус точно завиваше по издигнатия широк булевард. Червените му светлини обозначаваха маршрута му към централната част на града. — Докато стигнем там, снежните запалянковци ще започнат да се връщат и ще има рейс, с който ще пътуваме през целия път до вкъщи.

— Ей, не съм дошла тук да гледам някакви евтини извънземни номера. Искам да видя снега!

Гокна вдигна рамене.

— Много неприятно, Вики. Но винаги можеш да си завреш главата в някоя хладилна камера, като се върнем.

— Аз… — Вики забеляза, че търпението на Джирлиб е на изчерпване, а и не разполагаше с никакъв убедителен аргумент в подкрепа на желанието си. Само една дума на Брент и Вики волю-неволю щеше да бъде занесена обратно у дома. — … хм… какъв прекрасен ден за посещение в музей!

Джирлиб кисело се усмихна.

— Да, и като стигнем, сигурно ще заварим там Рапса и малкия Хрунк. Може би със сладки приказки са убедили охраната направо да ги откара.

Думите му разсмяха Вики и Гокна. Двамата най-малки вече не бяха бебета, но все още висяха на гърба на баща им почти цял ден. Мисълта, че може да изпързалят охраната на майка им, им се стори много забавна.

Четиримата се наредиха в края на тълпата, която чакаше да се качи в автобуса… Е, добре. Всъщност е по-безопасно като сме четирима, а не двама. Пък и Кралският музей е в най-сигурната част на града. Дори ако татко ни хване, нашият план и предпазните мерки ще ни извинят. А и през целия ми останал живот ще има сняг.

Обществените експресни автобуси по нищо не приличаха на колите и самолетите, с които Вики бе свикнала. Тук всички се натъпкаха плътно един до друг. Въжени мрежи — почти като бебешките катерушки — висяха през метър и половина от тавана до пода на автобуса. Пътниците прекарваха било крак, било ръка през дупките и увисваха вертикално от въжетата. Така в автобуса се събираха повече хора, но гледката беше доста нелепа. Само за шофьора имаше подходяща седалка.

Този автобус явно не беше претъпкан, защото останалите пътници направиха широк кръг около децата. Я, как са се сбръчкали всички! Изобщо не ми пука! Вики спря да се оглежда и впери очи в улиците, покрай които минаваха.

На места уличните ремонти бяха занемарени вследствие на усилената работа, която кипеше под повърхността. При всяка дупка и неравност по пътя въжената мрежа се усукваше. Беше забавно. После нещата се успокоиха. Навлизаха в най-елегантната част на новия градски център. Вики позна няколко от табелите на небостъргачите над тях — корпорации като „Под контрол“ и „Регентска радионика“. Някои от най-големите компании на Съглашението изобщо нямаше да съществуват, ако не беше нейният баща. Гордееше се, като гледаше как тълпи влизат и излизат от тези здания. В добрия смисъл баща й беше важен за толкова много хора.

Брент се залюля на въжената мрежа и приближи глава към нейната.

— Знаеш ли, струва ми се, че ни следят.

Джирлиб чу тихите му думи и замръзна на въжетата.

— Хм. Къде?

— Онези две коли. Бяха паркирани близо до автобусната спирка…

За миг Вики изтръпна от страх. После я обля вълна от облекчение. Тя се разсмя:

— Убедена съм, че не сме заблудили никого тази сутрин. Татко ни е оставил да се измъкнем, а капитан Даунинг и неговите хора са ни следили през цялото време, както правят винаги.

— Тези коли не приличат на нито една от обичайните — отбеляза Брент.

28.

Кралският музей се намираше на спирката в градския център. Вики, братята и сестра й слязоха на самите стълби към площада.

За миг Вики и Гокна онемяха, вперили очи във високата каменна арка над главите си. Правиха предаване за това място, а никога не го бяха посещавали. Кралският музей беше само триетажен и приличаше на джудже в сравнение с огромните модерни сгради. Но ниското здание някак си превъзхождаше всички небостъргачи. С изключение на укрепленията това беше най-старата непокътната постройка на повърхността в Принстън. Всъщност беше единственият Кралски музей през последните пет слънчеви цикъла. Беше дострояван и разширяван, но по традиция първоначалният замисъл на крал Лонгармс беше запазен. Външните стени образуваха голям свод, който наподобяваше обърнат разрез на самолетно крило. Ветропоемащата арка беше изобретение на архитекти две поколения преди Научната ера. Старите сгради в Териториалното командване изобщо не можеха да се сравняват с тази. Те бяха защитени от дебели и дълбоки стени. Известно време Вики се опитваше да си представи как е изглеждал музеят в дните непосредствено след Изгрева. Зданието се снижаваше ниско под поривите на вятъра, който налиташе с почти свръхзвукова скорост. Слънцето пламтеше като адски огън, в който се преливаха всички цветове от ултраспектъра. Но защо крал Лонгармс го е построил на повърхността? За да предизвика Мрака и Светлината, разбира се. Да се издигне над дълбоките малки убежища и правила…

— Ей, вие двете! Какво ви става? Заспахте ли? — стресна ги гласът на Джирлиб.

Той и Брент бяха стигнали входа и гледаха назад. Момичетата изкачиха стълбите, за първи път, без да им хрумне някакъв остроумен отговор.

Джирлиб тръгна напред, като си мърмореше против сбърканите мечтателки. Брент поведе другите, придържайки се близо до брат си.

С влизането в сенчестото преддверие шумовете на града заглъхнаха. Почетен караул от двама Кралски гвардейци стоеше безмълвно в постовите ниши от двете страни на входа. По-нататък се намираше истинският пазител — билетопродавачът. Древните стени зад гишето му бяха покрити със съобщения за текущите изложби. Спрял да роптае, Джирлиб нервно се суетеше около дванайсетцветната артистична концепция на Изопаченията на Келм. И тогава Вики проумя колко безумия са изложени в Кралския музей. Не бяха само Изопаченията. През този сезон темата на експозицията беше „Ексцентричната наука и всичките й аспекти“. Плакати рекламираха изложения на Мраковещерството, автогоренето, видеомантията и преди всичко Изопаченията на Келм. Но Джирлиб явно не забелязваше какво обкръжава неговото хоби. Очевидно му беше достатъчно, че най-накрая Кралският музей го е уважил.

Текущите изложби по темата бяха разположени в новото крило на сградата. Тук таваните бяха високи, а над мраморния под огледални тръби разпръскваха размазани конуси светлина. Четиримата бяха почти сами. Тук звуците бяха странни и плашещи — не заглъхваха постепенно, а се усилваха. Когато не разговаряха помежду си, дори стъпките им кънтяха оглушително. Вършеше работа по-добре от всякакви табели с надпис „Пази тишина!“ Вики се изпълни с благоговение пред всички невиждани шарлатанства. Татко намира такива неща за забавни… като религията, но не толкова смъртоносни…

За нещастие, Джирлиб се интересуваше само от собственото си хоби. Какво му пукаше, че Гокна е погълната до такава степен от експозицията за автогорене, че вече крои планове за действие. Какво го интересуваше, че Вики иска да разгледа нажежените картинни тръби в залата с видеомантията. Джирлиб вървеше право към изложбата с Изопаченията на Келм. Но и той, и Брент се погрижиха сестрите им да ги следват неотлъчно.

Какво да се прави! Всъщност Изопаченията открай време разпалваха любопитството на Вики. Откакто се помнеше, Джирлиб беше запален по тях. Тук най-сетне всички имаха възможност да ги видят с очите си.

Входът към залата представяше експозиция от диамантени фораминифери, която се издигаше от пода до тавана. Колко ли тона горивна киша са прецедени, докато се намерят толкова съвършени образци? Различните видове бяха надписани старателно според най-съвременните научни теории. Миниатюрните кристални скелетчета бяха подредени изящно на подноси, поставени зад увеличителни лещи. Под сноповете лъчиста светлина форамите искряха в кристални съзвездия — като обсипани със скъпоценни камъни тиари, гривни и шлейфове. Сравнена с тях, колекцията на Джирлиб изглеждаше нищожна. Редици микроскопи, поставени върху централната витрина, позволяваха по-обстоен оглед на заинтересувания посетител. Вики се втренчи през лещите. Преди това беше виждала много форами, но тези бяха непокътнати и разнообразието им смайваше. Повечето бяха шестпосочно симетрични, но все пак много имаха миниатюрни израстъци, които живите създания явно са използвали за придвижване в микроскопичната си среда. В света вече не съществуваше нито едно живо същество с диамантен скелет. Нито пък такова беше живяло през последните петдесет милиона години. Но в някои седиментни скали пластът с диамантени форами достигаше стотици метри дебелина и беше по-евтин източник на гориво от въглищата. Най-големият от форамите едва достигаше размерите на бълха, но на времето те са били най-простата форма на живот на планетата. И тогава — преди около петдесет милиона години — бум! От тях бяха останали само скелетите. Чичо Хрункнер твърдеше, че човек трябва да си спомня за това, когато идеите на баща им прекрачваха всички граници на въображението.

— Хайде, елате!

Джирлиб можеше да прекара часове наред със своята собствена колекция форами. Но днес отдели само трийсетина секунди за личната Кралска сбирка. Табелите на вратите в дъното на залата обявяваха Изопаченията на Келм. Четиримата затопуркаха към неосветения вход, като от време на време си подхвърляха по някоя дума шепнешком. В следващата зала един-единствен конус лъчиста светлина се стелеше по витрините в средата. Стените тънеха в сенки, разкъсвани на места от снопове разноцветни ореоли.

Четиримата влязоха в залата мълчешком. Гокна тихо извика от изненада. В мрака стояха фигури… и височината им надминаваше широчината на средностатистически възрастен Паяк. Те се олюляваха несигурно на трите си тънки крака. Предните и другите им ръце се издигаха почти като клоните на Протегналия ръка бунтовник. Това бе всичко, което някога Чундра Келм беше показал в своите Изопачения… А в мрака той обещаваше още подробности за всеки, който се осмели да се приближи.

Вики прочете думите, които блещукаха под фигурите, усмихна се и се обърна към сестра си:

— Никога не съм си представяла… — тогава прочете и описанието. — О, още лайнени фалшификации!

— Не е фалшификация — възрази Джирлиб, — а призната реконструкция.

Но Вики ясно долови разочарованието в гласа му. Четиримата бавно тръгнаха през затъмнената зала, като се взираха в неясните проблясъци. Няколко минути очертанията представляваха Танталова загадка, която надхвърляше възприятията им. Мяркаха се всичките петдесет различни раси, описани от Келм. Но моделите бяха недодялани, като взети от магазин за доставка на маскарадни костюми. Докато вървеше от витрина на витрина и четеше надписите под всяка, Джирлиб се умърлуши. Описанията бяха подробни: „По-древните раси, предшествали нашата… Най-дълбокият Мрак може би все още крие техни яйца, които очакват да завладеят отново своя свят.“ Последният надпис беше поставен до реконструкция на създание, което наподобяваше гигантски тарант, готов да отхапе главата на посетителя. Това бяха пълни глупости и дори най-малките брат и сестра на Вики трябваше да го разбират. Чундра Келм признаваше, че неговият „Изгубен свят“ лежи под пластовете с форами. Ако изобщо са съществували, Изопаченията бяха изчезнали преди поне петдесет милиона години. Бяха загинали милиони години преди появяването дори на най-примитивният прото-Паяк.

— Джирл, мисля, че това е направено просто за забавление — заяви Вики.

За първи път не подхвърли някоя шега. Мразеше, когато чужди хора се подиграваха със семейството й дори непреднамерено. Джирлиб сви рамене в знак на съгласие.

— Да, права си. Колкото повече разглеждаме, толкова повече се забавляваме! Ха-ха! — той спря пред последната витрина. — Дори те го признават! Чуйте последния надпис: „Ако сте стигнали дотук, вие сте разбрали колко безумни са твърденията на Чундра Келм. Но в такъв случай какво представляват Изопаченията? Фалшификати от непотвърдени разкопки? Или рядко естествено свойство на метаморфна скала? Преценете сами…“ — гласът му заглъхна, а вниманието му се насочи към ярко осветен куп скали в центъра на залата, закрита досега от преграда.

Джирлиб вдигна два от краката си и заподскача към потъналата в светлина изложба. Наистина преливаше от възторг, когато се надвеси над купчината. Всяка скала беше показана поотделно. Всички бяха озарени в цялата палитра на слънчевия спектър и просто приличаха на нешлифован мрамор. Джирлиб въздъхна в захлас:

— Това са истинските Изопачения. Най-добрите, открити някога. От Чундра Келм.

След полиране някои от скалите можеха да минат за красиви посвоему. Бяха изпъстрени със спирали, чиито цвят напомняше повече въглен, отколкото мрамор. При малко усилие на въображението те наподобяваха разтегнати и усукани правилни геометрични фигури. Но въпреки това не изглеждаха като нещо, което някога е било жив организъм. В далечния край на купчината една от скалите беше разрязана внимателно на пластове — толкова тънки, че пропускаха светлината. Стотината каменни плочици бяха подредени в стоманена рамка, като помежду им зееха пролуки. Ако някой се приближеше много близо и местеше глава нагоре-надолу, можеше да придобие триизмерна представа за разположението на шарките в скалните пластове. Имаше искряща спирала от диамантен прашец — почти като замъглени скелети на форами. Навсякъде около диамантената спирала пълзеше плетеница от тъмни цепнатини. Беше прекрасно.

Джирлиб стоеше като омагьосан, притиснал глава към стоманената рамка. После се залюля наляво и надясно, за да проследи проникването на светлината през всички плочици.

— Някога това е било изпълнено с живот! — възкликна той. — Знаех си! Знаех си! Милион пъти по-голямо от всеки форам, но изградено върху същите принципи. Само да можехме да разберем как е изглеждало, преди светът да се разпадне.

Дори Гокна изглеждаше запленена от представата, но любопитството й не продължи дълго. Вики се приближи, за да разгледа купчината. Бавно обиколи централната част, погледна някои от микроскопските разрези и прочете останалата част от обясненията. Сериозно погледнато, това беше най-добрият образец на Изопаченията. Но в известен смисъл обезсърчаваше бедния Джирлиб повече от всичко друго. Дори ако някога тази форма е била жив организъм, нямаше никакви доказателства за наличието на разум. Ако Изопаченията съвпадат с представата на Джирлиб за тях, тези създания трябва да са били поразителни. Но къде са техните машини, техните градове?

Вики въздъхна и тихо заобиколи Гокна и Джирлиб. Озова се точно зад гърба им, но двамата бяха толкова погълнати от прозрачните Изопачения, че нито един не я забеляза. Може би щеше да успее да се промъкне в следващата зала и да разгледа видеомантията. И тогава Вики видя Брент. Неговото внимание не беше насочено към експозицията. Брат й беше приклекнал зад една витрина в най-тъмното ъгълче на залата — точно до изхода, към който тя се беше отправила. Вики изобщо нямаше да го различи, ако очите му не отразяваха разноцветните ореоли на лампите. От мястото, което си беше избрал, Брент имаше възможност да наблюдава и двата входа, като не изпуска нищо случило се около витрините.

Вики му махна с ръка, усмихна се и започна да се промъква към изхода. Брент не помръдна. Не я извика обратно. Може би беше в лошо настроение, или просто бленуваше за игра с конструкторите си. Вероятно нямаше да се разкрещи, докато тя стоеше в полезрението му. Вики мина под високата арка на изхода и влезе в залата на видеомантията.

Експозицията започваше с картини и мозайки отпреди поколения. Началото на видеомантията датираше далеч преди съвремието — от суеверието, че ако можеш да изобразиш идеално лика на враговете си, ще се сдобиеш с власт над тях. Идеята беше вдъхновител на много творби на изкуството, на изобретението на няколко нови бои и формулите за смесването им. Но дори сега и най-прекрасната картина бе само бледо копие на това, което очите на Паяците виждаха. Модерната видеомантия твърдеше, че науката може да пресъздаде съвършената картина и древните мечти могат да се осъществят. Баща й смяташе тези идеи за смешни.

Вики тръгна покрай високи плотове с блестящи видеоизобретения. Стотици идилични пейзажи, неясни и размазани… Но най-новите тръби сияеха в цветове, каквито можеха да се видят единствено на специално осветление и слънчева светлина. С всяка година видеотръбите ставаха все по-добри. Хората дори говореха за картинно радио. Тази идея пленяваше въображението на малката Виктъри… Забрави всякакви контролиращи съзнанието шарлатании!

Някъде откъм отдалечения край на залата се разнесоха гласове — игриво бърборене, което й напомни за Рапса и малкия Хрунк. Вики замръзна на място от учудване. Няколко секунди изтекоха и… в залата, през по-далечния вход с подскоци влязоха две бебета. Вики си спомни саркастичното предсказание на Джирлиб, че Рапса и Хрунк също ще се появят. За миг помисли, че той се е оказал прав. Но след бебетата в залата влязоха двама непознати, пък и децата бяха по-малки от нейните братче и сестричка.

Вики изписука от възторг и се втурна през залата към децата. Възрастните — или родителите? — се вцепениха за миг, след това грабнаха децата си и бързо отстъпиха.

— Чакайте! Чакайте! Само исках да поговорим!

Вики напрегна сили и тръгна с нормална походка, вдигнала ръце в приятелска усмивка. Зад нея виждаше как Джирлиб и Гокна излизат от изложбената зала на Келм и се втренчват в гърба й с изражения на непресторено смайване.

Родителите спряха и бавно се върнаха назад. От първи поглед ставаше ясно, че и Гокна, и Вики са родени извън фазата. Явно точно този факт окуражи непознатите.

Първите няколко минути разговорът беше любезно-официален. Тренчет Сюабисм беше изобретател в строежа на Новия свят. Съпругът й също работеше там като инспектор.

— Стори ни се, че днес е подходящ ден за посещение в музея. Нали повечето свободни хора се качиха в планините, за да се порадват на снега. И вие ли решихте така?

— О, да — заяви Гокна и може би за нея и Джирлиб думите й бяха истина. — Но много се радваме, че се запознахме с вас и… и с вашите деца. Как се казват те?

Толкова необикновено беше да срещнеш напълно непознати и да ги почувстваш почти като членове на семейството си. Тренчет и Алендон като че ли споделяха тази близост. Децата се извиваха и цвърчаха гръмко в ръцете им, отказвайки да се върнат на гърба на Алендон. След няколко минути родителите им ги пуснаха на пода. С два големи подскока бебетата се метнаха в ръцете на Гокна и Вики. Опипваха ги, бръщолевеха неразбираемо и късогледите им бебешки очи се въртяха във всички посоки, изпълнени с възторжено любопитство. Едното запълзя по Вики — Алекере, тя беше — не можеше да бъде много над две години. Странно, но нито Рапса, нито малкия Хрунк изглеждаха толкова сладки. Естествено, когато те бяха на две, Вики беше само седемгодишна и все още се стараеше да спечели изцяло вниманието на всички за себе си. Тези деца изобщо не приличаха на срамежливи родени извън фазата, каквито бяха срещали до този момент.

Най-смущаваща обаче беше реакцията на възрастните, когато научиха кои точно са Вики и нейните братя и сестра. Тренчет Сюабисм загуби дар слово за секунда.

— Аз… предполагам, че трябваше да се досетим. Кои други да бъдете?… Знаете ли, когато бях подрастващ, често слушах вашето предаване по радиото. Звучахте толкова детски, единствените родени извън фазата, чиито гласове бях чувала. Наистина ми харесваше шоуто ви.

— Да — потвърди Алендон и се усмихна, докато Алекере се опитваше да бръкне в страничния джоб на Вики. — Вашето съществуване даде възможност на мен и Тренчет да помислим за свои собствени деца. Беше трудно. Вече свалиха първата бебешка обвивка. Но след оформянето на очите станаха невероятно хитри.

С щастливо писукане бебето се вмъкна под дрехата на Вики. Най-после главата му се показа отново и то размаха ръцете, с които се хранеше. Вики се пресегна назад, за да погъделичка малките му ръчички. Внезапно се почувства ужасно горда, че някой е чул и възприел посланието на баща й, но…

— Жалко, че все още трябва да се пазите от тълпата. Така ми се иска да има повече като вас и вашите деца…

Внезапно Тренчет се засмя.

— Времената се менят. Все повече хора очакват да се събудят посред Периода на мрак. Започват да проумяват, че някои правила подлежат на промяна. Ние се нуждаем от пораснали деца, които да ни помогнат за завършването на строежа. Познаваме още две двойки в Новия свят, които се опитват да родят извън фазата — тя потупа съпруга си по рамото. — Няма да бъдем сами завинаги.

Ентусиазмът й зарази Вики. Алекере и другото бебе — Бирбоп? — бяха хубави като Рапса и малкия Хрунк, но имаше и различия. Най-после ще познаваме много други деца. Откритието преряза Вики като отварянето на прозорец, зад който блести цялото разноцветие на слънчевата светлина.

Всички тръгнаха бавно през залата на видеомантията. Гокна и Тренчет Сюабисм разискваха вероятните възможности. Гокна изгаряше от желание да превърне Къщата на хълма в място за срещи на семействата с членове, родени извън фазата. Но Вики подозираше, че нито баща й, нито генералът ще подкрепят такава идея — макар и по различни причини. Все пак можеше да измисли нещо, при правилен стратегически подход… Вики вървеше зад останалите, без да им обръща особено внимание. Люлеенето на малката Алекере беше много интересно занимание. Играта с бебето беше много по-вълнуваща отколкото търкалянето в снега.

И тогава сред шума от разговорите тя долови далечни стъпки на множество крака по мрамора. Четирима? Петима? Ще влязат през същата врата, през която минах преди няколко минути. Който и да е, чака го голяма изненада — цели шест родени извън фазата, от бебета почти до възрастни!

Четирима от новодошлите бяха възрастни от сегашното поколение. Бяха високи колкото хората от охраната на майка й. Но те нито спряха, нито показаха изненада при вида на децата. Дрехите им бяха същите неподлежащи на описание купешки сака, които Вики намяташе в Къщата на хълма. Водеше ги едра представителка на последното поколение с вид на младши сержант. Вики почти изпита облекчение — това трябваше да са хората, които ги следваха според Брент. Но тя не ги познаваше.

Водачът им впи очи във всички и дружелюбно махна на Тренчет Сюабисм.

— Можете да си вървите. Генерал Смит нареди да върнем всички деца в обезопасения периметър.

— М-моля? Не разбирам — Сюабисм объркано вдигна ръце.

Петимата непознати вдървено се отправиха към тях. Водачът им кимна учтиво, но обяснението й прозвуча налудничаво.

— Охрана от двама души просто не е достатъчна за всички деца. Вървете си! Имаме сведения, че тук са възможни проблеми.

Двама от охраната тихо пристъпиха и застанаха между децата и възрастните Сюабисм. Вики усети, че неволно се притиска към Джирлиб и Гокна. Хората на мама никога няма да постъпят така!

— Съжалявам, но случаят е спешен.

Толкова неща, съвсем объркващи и безсмислени, се случиха изведнъж. Тренчет и Алендон закрещяха едновременно. Паниката се смесваше с гнева в гласовете им. Двамата най-едри непознати ги изблъскаха далеч от децата. Единият бръкна в раницата си.

— Ей, изпуснахме един!

Брент!

Много високо над главите им нещо помръдна. Изложбата на видеомантията се състоеше от високи плотове с наредени тръби. С неумолима грация най-близкият се стовари на пода. Картините се пръснаха в искрящи светлинки. Разнесе се звук на смачкващ се метал. Вики зърна Брент, който с всички сили разрушаваше конструкцията.

При удара на плота подът потрепери. Наоколо се разнесоха гърмежите на имплодиращи видеотръби, свистенето на разкъсани проводници за високо напрежение. Плотът се стовари между Вики и семейство Сюабисм — точно върху двама от непознатите. Тя видя как ярката им кръв плисна по мрамора. Две безжизнени предни ръце стърчаха изпод плота. Малко извън обсега им лежеше пистолет с къса цев.

После времето се върна. Нечии ръце грубо сграбчиха Вики през тялото и я издърпаха назад. От другата страна на похитителя й Гокна и Джирлиб викаха. Чу се тъпо хрущене. Гокна запищя, а Джирлиб замлъкна.

— Водачо, какво да правим с…

— Няма значение! Хванахме и шестте деца! По-бързо! По-бързо!

Докато я носеха през залата, Вики успя да хвърли поглед назад. Но непознатите бяха оставили мъртвите си другари, а падналият плот не позволяваше да види къде са възрастните Сюабисм.

29.

Хрункнер Юнърбай никога нямаше да забрави този следобед. За първи път през всичките години, откакто познаваше Виктъри Смит, той я видя в състояние, близко до пробив в самообладанието. Малко след обяд безумното обаждане пристигна по микровълновия предавател. Шерканер Ъндърхил пренебрегна всички военни устави, за да съобщи за отвличането. Генерал Смит затвори линията на Шерканер и свика персонала си на извънредно заседание. Изведнъж от директор на проект Хрункнер Юнърбай се оказа нещо като… прост сержант. Хрункнер подготви тривитловия й самолет за полет, като заедно с низшия персонал провери всички системи за сигурност. Той нямаше да допусне генералът да бъде изложена на никакъв риск. Враговете обичат да създават критични ситуации. И точно като си въобразиш, че на света няма нищо по-важно от дадения случай, те нанасят удар върху истинските си цели.

Тривитловият самолет прелетя разстоянието от Териториалното командване до Принстън за по-малко от два часа. Но апаратът не беше летящ команден център. Подобен лукс не се вписваше в сегашния бюджет. За тези два часа генералът разполагаше само с бавен безжичен телеграф. Това означаваше два часа без командните и контролни пултове на Териториалното командване, както и равностойното оборудване в Принстън. Два часа в изслушване на непълни рапорти и опити за координиран отговор. Два часа мъка, гняв и разяждаща несигурност. В средата на следобеда те се приземиха и след още половин час стигнаха Къщата на хълма.

Колата още не беше спряла, когато Шерканер Ъндърхил отвори широко вратите и ги извлече навън. Той сграбчи Юнърбай за ръката и през него заговори на генерала:

— Добре че си довела Хрункнер. Имам нужда и от двама ви.

Вкара ги в преддверието и ги повлече надолу, към своите помещения на приземния етаж.

С течение на годините Юнърбай беше виждал Шерканер в различни деликатни ситуации — докато следваше пътя си в Териториалното командване в разгара на войната с тийфърите, докато ръководеше експедицията през вакуума на най-дълбокия Мрак, докато спореше с традиционалистите. Шерк невинаги печелеше, но винаги беше пълен с изненади или фантазии. За него всичко беше или велик експеримент, или изумително приключение. Дори при провал той планираше как грешката да доведе до още по-интересни експерименти. Но днес… днес Шерканер е познал отчаянието. Той протегна ръка към Смит, като треперенето на главата и ръцете му бяха по-забележими от всякога.

— Трябва да има начин да ги намерим. Трябва да има! Имам компютри. Разполагаме и с микровълнова връзка с Териториалното командване…

Всички тези ресурси му оказваха незаменима помощ в миналото.

— … Мога да ги върна обратно живи и здрави. Знам, че мога…

Известно време Смит стоя напълно неподвижно. После се приближи към него, преметна ръка през раменете му и погали козината му. Гласът й беше нежен и строг. Звучеше като че ли войник утешава друг за загиналите им другари.

— Не, скъпи. Но можеш да направиш много други неща…

Отвън следобедното небе се заоблачаваше. Вятърът тихо свиреше през полуотворените прозорци, а папратите стържеха по кварцовите стъкла. През пролуките в облаците и шубраците се процеждаше тъмнозелен здрач.

Генералът приближи глава към Шерканер и двамата се втренчиха един в друг. Юнърбай почти почувства страха и срама, които прескачаха помежду им като искри. Изведнъж Шерканер се наведе към нея и ръцете му я обгърнаха. Тихото цвъртене на риданията му и свистенето на вятъра бяха единствените звуци, които отекваха в стаята. След малко Смит вдигна една от задните си ръце и безмълвно направи знак на Хрункнер да ги остави сами.

Юнърбай й кимна в отговор. Дебелият килим беше осеян с играчките на Шерканер и на децата, но той стъпваше внимателно и успя да се измъкне незабелязано.

Сумракът бързо се сгъсти — по-скоро вследствие на събиращите се буреносни облаци, отколкото заради залеза на слънцето. Юнърбай не можеше да наблюдава цялостната промяна на времето, защото в командния център на къщата имаше само тесни, издадени прозорци. Около половин час по-късно Смит се появи. Тя благодари на подчинените си за съчувствието и се настани на високия стол до Хрункнер.

— Шерк ще се съвземе, сержант. Качи се горе с абсолвентите си. Прави каквото може. Сега ми кажи докъде сме стигнали?

Хрункнер бутна купчината показания на масата към нея.

— Капитан Даунинг и хората му са още тук, ако решиш сама да говориш с тях, но всички ние… всички, които дойдоха от Териториалното командване, смятат, че са чисти. Просто децата са прекалено умни.

Децата наистина можеха да направят глупаци членовете на всяка експедитивна охранителна група. Естествено, те бяха прекарали целия си живот с телохранители, познаваха навиците им, бяха приятели с повечето от екипа. До този момент външната заплаха беше предмет на редки теоретични разисквания. И когато малките решаваха да предприемат някоя екскурзия, всичко се нареждаше в тяхна полза. Но телохранителите бяха подбрани сред личния персонал на генерал Виктъри Смит. Бяха честни, предани хора и страдаха колкото Шерканер Ъндърхил.

Смит бутна купа обратно към Юнърбай.

— Добре, прати Дарам и хората му по местата им. Намери им работа. Има ли нещо ново в докладите за издирването?

Командният пулт в къщата разполагаше с подробни карти — истински екран за местоположение. Микровълновата връзка даваше възможност за взаимодействие с командния център в Териториалното командване. За нещастие, при свръзката с Принстън не можеха да ползват никакви специални привилегии. Много часове ги чакаха, преди проблемът да бъде решен. В стаята непрекъснато се вливаше и изливаше поток от забързани хора. Повечето от тях бяха свежи попълнения от Териториалното командване. Присъствието им оказваше благоприятно въздействие върху телохранителите от къщата, в чиито изражения се четяха умора и обезсърчение. Имаше следи. Имаше напредък… И всичко беше едновременно ободрително и зловещо.

След час пристигна и шефът на контраоперациите срещу Сродниците. Рачнер Тракт беше назначен неотдавна — младеж, емигрант от тийфърите. А това не бяха обичайните качества, които се изискваха за заемането на този пост. Явно беше достатъчно умен, но по-скоро изглеждаше педантичен, отколкото ефективен. Може би беше за добро. Те наистина се нуждаеха от хора, които разбират Сродниците. Как традиционните ценности се промениха така? Във Великата война Сродниците бяха малцинство сред разколниците в Тийфърската империя и тайно поддържаха Съглашението. Но Виктъри Смит смяташе, че следващата сериозна заплаха ще дойде именно от тях… или може би просто се поддаваше на обичайното си подозрение към традиционалистите.

Тракт постави дъждобрана си в мрежата и свали раницата, която носеше. Извади документи и ги постави на масата пред шефа си.

— Генерале, Сродниците със сигурност са замесени в тази работа.

— Защо ли не ме изненадваш? — въздъхна Смит. Юнърбай предполагаше колко е изморена, но тя изглеждаше свежа — почти като неизменната Виктъри Смит. Почти. Държеше се толкова спокойно и вежливо както на всяко събрание на екипа. Въпросите й биеха в целта — както винаги. Но Юнърбай усещаше разликата — едва забележимо разсейване. Наистина, тревогата й не личеше, но като че ли мислите на генерала се рееха в далечно съзерцание. — Все пак тази сутрин участието на Сродниците беше малко вероятно. Какво се промени, Рачнер?

— Показанията на двама свидетели и две аутопсии. Убитите в музея се минали сериозна физическа подготовка. Но явно не са се готвели за атлетически състезания. По черупките им има стари белези, дори зараснала дупка от куршум.

Виктъри вдигна рамене.

— Явно са професионалисти. Знаем, че съществуват вътрешни заплахи, групировки от крайни традиционалисти. Възможно е да са наели компетентни изпълнители.

— Възможно е, но това е работа на Сродниците, а не на местните групировки.

— Имаш ли убедителни доказателства? — Юнърбай зададе въпроса с облекчение и се засрами от чувството.

— Хм — Тракт явно преценяваше не толкова самия въпрос, колкото питащия. Младежът не можеше да определи с точност мястото на Юнърбай — цивилен, към когото се обръщаха със „сержант“ в йерархията на Командването. Трябва да свикваш, синко! — Сродниците отдават изключително значение на религията си, но до този момент избягваха да нанасят удари на наш терен. Тайното основаване на местни групировки от традиционалисти беше най-сериозната им цел. Но днес я прескочиха… Изпълнителите са професионалисти. Постарали са се да прикрият следите си, но не са взели предвид постиженията на нашите лаборатории. Всъщност става въпрос за тест, изобретен от един студент на вашия съпруг. Разбирате ли, съотношението между видовете полени, открити по дихателните пътища на двата трупа, е необикновено. Мога да ви кажа дори от коя база на Сродниците са тръгнали. Напуснали са я преди повече от петнайсет дни.

— Полените щяха да изчезнат, ако са тръгнали по-рано, нали? — кимна Смит.

— Точно така. Лаборантите твърдят, че имунната им система щеше да ги изхвърли. Но в този случай щяхме да стигнем до същия извод. Всъщност днес противниците имат много по-лош късмет от нашия. Оставили са двама живи свидетели… — Тракт се подвоуми. Очевидно се сети, че това не е обичайната работна среща и че за Смит възприетото определение за „оперативен успех“ може да означава трагичен провал.

Генералът като че ли не обърна внимание на колебанието му.

— Да, семейната двойка… Тези, които са завели децата си в музея.

— Да, мадам. Точно заради тях плановете на похитителите са се объркали. Хората на полковник Ъндървил — местния шеф на операцията — са ги разпитвали цял следобед. Изгарят от желание да бъдат полезни. Вече са ви предали какво са научили от тях — как един от синовете ви е разрушил експозицията и е убил двама от нападателите…

— И че всички деца са отведени живи…

— Да, но има още нещо. Вече сме почти сигурни… Похитителите са възнамерявали да отвлекат всички ваши деца. Дори сега в света има малко Паяци, родени извън фазата. Съвсем естествено те са предположили, че семейство Сюабисм са от нашата охрана.

Боже на добрата студена Земя! Юнърбай впери очи през тесните прозорци. В сравнение с преди светлината беше малко по-силна, но все още преобладаваха актиновите ултралъчи на предпазните лампи. Вятърът неизменно се усилваше, захвърляйки искрящи капчици срещу стъклата, превивайки папратите във всички посоки. Вероятно тази нощ щеше да има светлинна буря.

Следователно, Сродниците са се издънили, защото са имали прекалено високо мнение за охраната на Съглашението. Разбира се, те са предполагали, че някой ще придружава децата.

— Научихме много от цивилната двойка, генерале. Думите, които похитителите са казали при влизането си в залата, няколко подхвърлени фрази при объркването на планираната акция… Те не са възнамерявали да оставят живи свидетели. Семейство Сюабисм са най-щастливите хора в Принстън тази нощ, макар че не могат да видят нещата от тази гледна точка. Двамата, които синът ви е убил, са избутали възрастните далеч от децата. Единият е извадил от кобура си автоматичен пистолет и е вдигнал предпазителя. Полковник Ъндървил смята, че първоначалният план е бил да отвлекат всичките ви деца, без да оставят свидетели. В действителност, мъртви цивилни граждани и локви кръв пасват идеално на замисъла им, тъй като нашите традиционалистки фракции щяха да бъдат обвинени за случилото се.

— Но защо в такъв случай не са убили две от децата? Това е щяло да улесни бягството им — сдържано зададе въпрос Виктъри.

— Нямаме представа, мадам. Полковник Ъндървил мисли, че те все още са на наша територия, дори може би в Принстън.

— Нима? — скептицизмът й се бореше с надеждата. — Виждам, че Белга овладява положението страшно бързо, пък и нападателите също имат проблеми… Добре. Това ще бъде първата ти голяма вътрешна операция, Рачнер. Но искам да работиш в тясно сътрудничество с Вътрешното разузнаване, градската и икономическата полиция също трябва да се намесят — през следващите няколко дни класическата анонимност на Разузнаването на Съглашението щеше да бъде разкрита. — Опитай да се държиш любезно с хората от местните власти. Не искаме да влизаме във война с тях. Могат да докарат доста неприятности на Короната.

— Да, мадам. Полковник Ъндървил и аз ще патрулираме наред с градската полиция. Когато телефонните линии се възстановят, ще установим с тях нещо като съвместен команден пост в Къщата на хълма.

— Отлично… Май през цялото време ме изпреварваш, Рачнер.

С лека усмивка Тракт се изправи на крака.

— Ще върнем малките ви, шефе!

Смит понечи да отговори, но внезапно зърна две малки главички, които надзъртаха от касата на вратата.

Тракт отстъпи от масата. За кратко никой в стаята не помръдваше. Двете най-малки от децата на Ъндърхил — може би единствените останали живи — свенливо се прокраднаха в стаята. Зад тях влезе шефът на телохранителите им и трима гвардейци. Капитан Даунинг носеше сгънат чадър, но от първи поглед се виждаше, че Рапса и малкият Хрунк не са го използвали. Дрехите им бяха подгизнали и по изпъкналите черни черупки се стичаха дъждовни капки.

Виктъри не се усмихна на децата. Очите й се впиха в мокрите дрехи и чадъра.

— На разходка ли бяхте?

— Не, мамо — отвърна Рапса. За първи път Хрункнер чуваше малката непослушница да отговаря толкова прилежно. — Бяхме с татко, но сега той е зает… Стояхме плътно до капитан Даунинг, между него и останалите…

Тя млъкна и стеснително наклони глава към телохранителя. Младият капитан застана мирно, но имаше ужасения вид на войник след битка, познал поражението.

— Съжалявам, мадам. Аз реших да не използвам чадъра. Исках да гледам във всички посоки.

— Правилно си постъпил, Дарам… И добре, че ги доведе тук.

Тя се изправи и за известно време не отдели очи от децата си. Рапса и малкият Хрунк не помръдваха и също я гледаха. Внезапно, като ударени от електричество, те се втурнаха през стаята към Смит. Гласовете им се извиваха в беззвучен пронизителен писък. Известно време тримата представляваха кълбо от преплетени ръце и крака. После малките се покатериха върху нея, прегръщайки я като баща. Постъпката им отприщи бента на сдържаността им. Сълзите рукнаха като порой, както въпросите. Има ли новини за Гокна и Вики, Джирлиб и Брент? Какво ще стане сега? Не искаха да бъдат оставяни сами.

След известно време изблиците утихнаха. Смит склони глава над рожбите си. Юнърбай се питаше какви мисли минават пред ума й в този момент. Дали днешното отвличане на други две малки деца вместо нейните беше лош късмет или просто некомпетентност? Тя вдигна ръка към Юнърбай.

— Хрункнер, имам една молба към теб. Намери семейство Сюабисм. Помоли ги… предложи им моето гостоприемство. Ако искат да изчакат развръзката на събитията тук, в Къщата на хълма… ще се чувствам поласкана.

Намираха се на голяма височина в някакъв вид вертикална вентилационна шахта.

— Не, не е вентилационна шахта — възрази Гокна. — В истинските шахти има всякакви допълнителни тръби и свързващи кабели.

Не се чуваше и бръмченето на вентилаторни перки, само постоянното свирене на вятъра над главите им. Вики се съсредоточи над изгледа, надвиснал над главата й. На върха — около петнайсет метра над тях — се виждаше решетка на прозорец. Дневната светлина се процеждаше през него и постепенно отслабваше по металните стени на шахтата. На дъното цареше полумрак, но беше достатъчно светло, за да различат очертанията на спални рогозки, химическа тоалетна и метален под. С напредването на деня затворът им неизменно ставаше по-топъл. Гокна беше права. Бяха изследвали достатъчно къщата си, за да знаят точно как изглежда вътрешността на подобни съоръжения. Но какво друго може да бъде?

— Вижте тези петна! — тя посочи дисковете, които бяха запоени тук-там върху стените. — Сигурно мястото е изоставено. Не, може все още да се строи…

— Да — каза Джирлиб, — всички ремонти са скорошни. Те просто са запоили пътищата за достъп. Работа за един час!

Гокна кимна, без дори да се опита да проумее последното му изречение. Толкова неща се промениха от сутринта. Джирлиб вече не беше незаинтересованият гневен арбитър на техните препирни. Беше подложен на по-силно напрежение от когато и да било, и тя усещаше как се разкъсва от горчива вина. Освен Брент той беше най-големият. И допусна това да се случи. Но се стараеше да прикрие болката си. Проявяваше повече търпение от всеки друг път.

Когато заговори, сестрите му внимателно го заслушаха. Дори ако пренебрегнеха факта, че той е почти възрастен, умът на брат им превъзхождаше техните.

— Струва ми се, че знам къде точно се намираме…

Сгушените на гърба му бебета се размърдаха и го прекъснаха. Козината на Джирлиб не беше достатъчно гъста, за да им осигури необходимото удобство и той вече започваше да вони. Алекере и Бирбоп редуваха изисквания за незабавна доставка на родителите им и скъсващо нервите мълчание. След това с всички сили се вкопчваха в гърба на бедния Джирлиб. Сега като че ли се връщаха към шумния метод. Вики се пресегна и примами Алекере в прегръдката си.

— И къде? — попита Гокна, но в тона й не се долавяха заядливи нотки.

— Виждате ли опознавателните мрежи? — посочи нагоре Джирлиб. Опознавателните мрежи бяха свежи, тънки парчета коприна, които се развяваха над решетката от полъха на вятъра. — Всички видове са различни. Тези горе са типични за Принстън и околностите, но те се поставят на най-високите места. Покривът на Къщата на хълма едва ли е достатъчно издигнат за тях. Затова мисля, че още сме в града и сме толкова високо, че сигурно се виждаме от мили. Или са ни затворили някъде из хълмистата местност, или в новия небостъргач в градския център.

Алекере се разплака отново. Вики нежно я залюля в ръцете си. Малкият Хрунк винаги се успокояваше от тези движения, но… Чудо! Хлиповете на Алекере заглъхнаха. Може би беше толкова отчаяна, че нямаше сили да издава силни звуци. Да, ама не! След няколко секунди бебето се усмихна немощно и започна да се извива в ръцете й, за да огледа всичко. Беше страхотно малко същество! Вики отново го залюля и каза:

— Добре, може да са пътували дотук в кръг… но чак пък в центъра на града. Чухме няколко прелитащи самолета, но къде са обичайните улични шумове?

— Навсякъде!

Това бяха почти единствените думи, които Брент изрече след отвличането им. Бавен и тъп — това беше Брент. Но той беше единственият от тях, който разбра какво се случва тази сутрин. Той беше единственият, който се отдели от останалите и се притаи в мрака. Брент беше едър за възрастта си, но можеше да се осакати при срутването на експозицията върху враговете им. Докато ги влачеха към задния вход на музея, той не се съпротивляваше и не продумваше. Запази мълчание и през целия път. Само махна с ръка, когато Джирлиб и Гокна го попитаха дали е добре.

Впрочем изглеждаше, че една от предните му ръце е спукана и поне още една е ранена. Но Вики го разбираше. Брент се чувстваше толкова засрамен колкото Джирлиб — и още по-безполезен. Отначало се сви в намръщена купчинка. Но след първите четири часа на пленничеството започна да куцука из затвора им, като почукваше и стържеше по метала. От време на време се просваше с разперени крайници на пода — като че се преструваше на мъртъв или изпаднал в безкрайно отчаяние. Точно такова беше поведението му и сега.

— Не ги ли чувате? — попита той. — Слушайте с корема си.

От години Вики не беше играла на тази игра. Но и тя, и останалите последваха примера му. Прилепиха се плътно към пода, като се стараеха да не се отлепват от повърхността. Позата не беше много удобна, пък и не позволяваше да се държиш за нещо. Алекере рязко скочи от ръцете на Вики. Бирбоп се присъедини към сестра си. Двамата топуркаха от едно дете до друго и ги блъскаха силно. След малко започнаха да се кискат.

— Шт! — нежно им подвикна Вики.

Бебетата само се разсмяха още по-силно. От колко време Вики безмълвно се молеше доброто им настроение да се възвърне? А сега само копнееше те да млъкнат за миг. Тя изтласка образите им от съзнанието си и се помъчи да се съсредоточи. Бръмммм… Не беше точно шум, или нямаше как да го долови с ушите в главата си. Но можеше да почувства преминаването му по долната страна на черупката си. Ритмично подземно бръмчене… и други вибрации, които се усилваха и стихваха. Неволно й напомни за барабаненето, което усещаше в крайчеца на краката си, докато се разхождаше из центъра на града. Ето! Характерното горене при рязкото удряне на спирачки…

Джирлиб тържествуваше.

— Предполагам, че това решава спора. Те са си въобразявали, че като ни разкарват в онази затворена товарна кола, няма да се сетим. Но ние вече знаем.

Надигайки се, Вики зае по-удобна поза. Двете с Гокна се спогледаха. Джирлиб беше най-умният, но когато ставаше въпрос за гадни номера, не можеше да се сравнява с класата на сестрите си. Отговорът на Гокна беше благ — отчасти защото се опитваше да бъде мила, отчасти защото всеки остър тон щеше да накара бебетата да се сгушат отново.

— Джирл, не ми се струва, че те изобщо си правят труда да крият нещо от нас.

Джирлиб отметна глава назад — почти неговият „брат ви знае по-добре“ жест. После започна в същия тон:

— Гокна, можеха да ни докарат дотук за пет минути. Вместо това ни друсаха по пътищата повече от час. Какво…

— Мисля, че просто са искали да заобикалят екипите на мама. Нападателите разполагаха с доста коли, които ги подсигуряваха. Два пъти ни притискаха, помниш ли? Може би наистина са опитвали да се измъкнат от града, но са установили, че е невъзможно — Вики махна неопределено с ръка. — Ако имат капчица здрав разум, ще разберат, че сме видели много неща… — помъчи се да запази интонацията си непроменена. Бирбоп и Алекере обикаляха около неподвижно проснатия Брент и тършуваха из джобовете му. — Джирлиб, ние можем да ги идентифицираме. Видяхме шофьора, и жената на товарната рампа на музея…

И тогава тя им разказа за автоматичния пистолет, който видя на пода в музея. Джирлиб неволно се сгърчи от ужас.

— Нали не мислиш, че те са традиционалисти, които се опитват да разстроят татко и генерала? — попита той.

И двете момичета махнаха отрицателно.

— Джирл, аз мисля, че са войници, без значение какво твърдят — заяви Гокна.

Всъщност ги засипаха с лъжи. Когато похитителите се появиха в залата на видеомантията, те заявиха, че са от хората на майка им. Но докато закараха децата дотук, говореха като традиционалисти: „Децата са ужасен пример за благоприличните хора… Не бива да ги нараняваме, но родителите им трябва да бъдат разобличени като перверзни типове, каквито са…“ Такива бяха думите им, но и Гокна, и Вики забелязаха липсата на ентусиазъм. Повечето традиционалисти по радиото със сигурност се разпалваха. А всички, които сестрите лично бяха срещали, се отвращаваха само при вида на деца, родени извън фазата. Обаче похитителите им запазваха хладнокръвието си. Зад думите им прозираше, че гледат на децата като на багаж. Под професионалните маски Вики зърна проблясъците единствено на две чувства. Водачът им наистина се вбеси, когато Брент смаза двама от хората й… и от време на време прозираше някакво тайно съжаление към самите деца.

Вики виждаше как Джирлиб се сепва, когато изводите й улучват целта, но успя да запази мълчание. Два бурни изблика смях сложиха край на мрачния му самоанализ. Алекере и Бирбоп не обръщаха никакво внимание на Гокна, Вики или Джирлиб. Бяха открили въжето за игра, което Брент криеше в джоба си. Алекере отскочи назад и издърпа въжето за единия край. Бирбоп се хвърли към нея, за да го хване, закръжи с бясна скорост около Брент, като че ли се опитваше да овърже краката му.

— Ей, Брент, мислех, че си надраснал тези глупости! — пошегува се с престорена бодрост Гокна.

Отговорът на Брент дойде бавно и някак отбранително:

— Когато не се занимавам с конструкторите си, започва да ми става скучно. А с въжето можеш да си играеш навсякъде.

Честно казано, Брент беше факир в усукването на въже. Когато беше по-малък, той често го навиваше на гърба си и използваше всичките си крака и ръце — дори тези, с които се хранеше — за да го усуква във все по-сложни и сложни фигури. Беше някакво странно, объркващо хоби, но Брент го обичаше.

Бирбоп грабна края на въжето от ръцете на Алекере и запълзя нагоре по стената, като ловко се възползваше от всяка възможност за захващане. Само най-малките умееха да се катерят така. Когато стигна почти до прозореца, той хвърли въжето към сестра си, предизвиквайки я да се опита да го свали оттам. Тя хвана въжето и смъкна брат си надолу, но Бирбоп го отскубна от хватката й и се покатери още малко нагоре. Точно както правеше Рапса, но доста по-чевръсто.

— Бирбоп! Слез долу! Ще паднеш! — Вики осъзна, че в този момент говори точно като баща си.

Стените се стесняваха нагоре, и нагоре, над бебето. На върха, петнайсетина метра над главите им, беше малкото прозорче. Вики видя как зад нея Гокна ахва от смайване.

— И ти ли мислиш като мен? — попита Вики.

— М-май да… Когато беше малка, Рапса можеше да изпълзи догоре…

Похитителите им не бяха предвидили всичко. Всеки, гледал бебета, щеше да се сети. Но и водачката, и другите мъже-похитители бяха млади, от сегашното поколение.

— Ако падне обаче…

Тук нямаше нито предпазни бебешки мрежи, нито дебел килим, които да омекотят евентуално падане. Двегодишното момченце вероятно тежеше между седем и девет килограма. Всички бебета обичаха да се катерят — като че ли усещаха, че когато пораснат, ще станат тежки, ще зависят от стълби за качване и ще умеят да изпълняват само най-простите скокове. Бебетата падаха много по-далече без сериозни наранявания, отколкото възрастните. Но все пак едно продължително падане от голяма височина можеше да се окаже смъртоносно. Но двегодишните деца не го знаеха. Само едно подмятане и Бирбоп щеше да се втурне към прозорчето на върха. Шансовете му за успех бяха добри…

Обикновено Вики и Гокна се впускаха във всяко необмислено начинание, но тук ставаше дума за чужд живот… Известно време двете се гледаха втренчено.

— Н-не знам, Вики…

Но ако не предприемеха нищо, бебетата сигурно щяха да бъдат убити както и всички останали. Последиците от всичките възможности за избор можеха да бъдат ужасяващи. Изведнъж Вики изпита страх, какъвто не беше усещала през живота си. Тя прекоси помещението и се изправи под усмихнатия Бирбоп. Като чужди, ръцете й се протегнаха, за да приласкаят бебето надолу. С усилие на волята Вики свали ръце и се помъчи да заговори с лек, шеговит тон.

— Здрасти, Бирбоп! Ти дали ще можеш да занесеш въжето чак до малкото прозорче?

Бирбоп изви глава назад. Бебешките му очи се втренчиха нагоре.

— Разбира се!

И веднага заприпка към върха, като заобикаляше отляво и отдясно запоените към стената дискове. Все по-нагоре и все по-нагоре. Длъжници сме ти, малчо, дори да не го осъзнаваш!

На пода Алекере закряска от яд, че цялото внимание е приковано към братчето й. Тя рязко разтърси въжето и Бирбоп се залюля на три ръце, вкопчил се в тясна издатина на десетина метра височина. Гокна я грабна, изтегли въжето от ръцете й и я подаде на Джирлиб.

Вики се мъчеше да обуздае ужаса, сковал ума й. Наблюдаваше как бебето се изкачва все по-високо и по-високо. А какво ще правим, ако успеем да се доберем до прозореца? Ще хвърляме бележки навън? Но те не разполагаха с нищо за писане, нито знаеха точното си местоположение, нито имаха представа в каква посока вятърът ще отнесе бележката им… И тогава проумя как могат да бъдат решени два проблема едновременно.

— Брент, дай си дрехата — и даде знак на Гокна да му помогне при събличането.

— Ей сега!

И в следващия момент сестра й задърпа ръкавите и крачолите му. Отначало Брент ги изгледа смаяно, но после схвана идеята и се зае да й помага. Дрехата му беше почти толкова широка колкото на Джирлиб, но на гърба й не бяха направени процепи. Тримата я опънаха над пода, като се въртяха плахо в кръг и се опитваха да следват страничните движения на стигналия високо Бирбоп. Може би дори да падне… Но в приключенските романи пишеше, че тази предпазна мярка винаги помага. Неизвестно защо, но просто не можеха да си представят такъв успех, докато стояха отдолу с опънатата помежду им дреха.

Алекере още цвъртеше и се мъчеше да се изтръгне от ръцете на Джирлиб. Бирбоп й се изсмя. Беше напълно щастлив, че е обект на всеобщо внимание, че прави нещо, за което при други обстоятелства щеше да бъде наказан с бой. Дванайсетина метра височина. Изкачването му се забавяше. Дупките за захващане на ръцете и краката му ставаха все по-редки. Беше подминал основните скрепителни болтове. Няколко пъти за малко не изпусна въжето, докато го прехвърляше от ръка в ръка. Набра се нагоре, хванал се за невероятно малка издатина, премести останалите си три крака странично… И една от ръцете му се вкопчи в решетката на прозорчето. В следващия миг силуетът му се открои на върха.

Освен предните очи бебетата имаха само още един чифт и бяха принудени да се извъртат, за да погледнат зад себе си. Но тогава за първи път Бирбоп погледна надолу. Триумфалният му кикот замря, когато установи колко далече е стигнал. Беше толкова високо, че дори бебешките му инстинкти подсказваха, че го грози опасност. Неслучайно родителите не позволяват на децата си да се катерят където им хрумне. Несъзнателно Бирбоп се вкопчи с ръце и крака в решетката.

Не успяха да го убедят, че никой от тях не може да се качи при него, за да го свали долу, както и че трябва да слезе оттам сам. Вики изобщо не си беше представяла възникването на такъв проблем. В случаите, при които Рапса или малкия Хрунк се покатерваха на непозволени височини, те не срещаха затруднения по обратния път.

Точно когато изглеждаше, че Бирбоп е изпаднал в състояние на продължително вцепенение, сестричката му спря да плаче и започна да му се присмива. След това не беше трудно да го убедят да прехвърли въжето през решетките и да го използва вместо скрипец при спускането.

Повечето бебета сами стигаха до подобен извод. Може би спускането по въже на игра възбуждаше някакви забравени животински нагони. Бирбоп започна да се плъзга надолу, обхванал здраво низходящата част на въжето с петте си крайника. С другите три задържаше възходящата. Но след като преодоля няколко метра, му стана ясно колко лесна е играта на въже. След миг вече се държеше с три ръце, после — само с две. Накрая се отблъсна от стената с крака и полетя надолу като тарант в атака. Отдолу Вики и останалите заскачаха в кръг, като напразно се стараеха да задържат импровизираната си предпазна мрежа под него.

Най-накрая разполагаха с двойно въже, преметнато през решетката. Двата му края се спускаха чак до пода. То се въртеше и усукваше и сякаш излъчваше стаена енергия.

Двете сестри започнаха спор коя от тях да поеме следващата задача. Вики излезе победителка. Тя беше най-лека от всички, тежеше около трийсет и пет килограма. Докато Брент и Гокна разкъсваха копринената подплата на дрехата, Вики дръпна силно въжето. После увисна на него. Подплатата беше боядисана в червени и ултрачервени фигури. Освен това беше направена от отделни рула, подредени в пластове. При разпарянето на шевовете се образува знаме, леко като дим, но широко почти пет метра. Някой със сигурност щеше да го забележи.

Гокна сгъна подплатата в малко каре и й я подаде.

— Мислиш ли, че въжето ще те издържи?

— Разбира се!

Надявам се! Въжето беше гладко и еластично, както трябваше. А какво ще стане, ако се разпъне до краен предел?

Но думите на Брент я успокоиха повече от всякакви пожелания за успех.

— Сигурен съм, че ще издържи. Обичам да окачам тежести в проектите си. Взех това въже от лабораторията на механиците.

Вики свали дрехата си, грабна импровизираното знаме с ръцете, с които се хранеше, и потегли нагоре. Със задното си зрение виждаше как останалите са се струпали в разтревожен смаляващ се кръг около „предпазната мрежа“. Ако някой с нейните размери паднеше, трябваше да разчита на невероятен късмет. Придвижваше се с подскоци, като се отблъскваше с крака от стената. В действителност беше лесно. Дори възрастен нямаше да се затрудни при вертикалното изкачване с двете поддържащи въжета — докато те издържаха тежестта му. Вики наблюдаваше едновременно примката, стената, както и вратата на помещението под себе си. Интересно защо досега не предвиди възможността за евентуално прекъсване на заниманията им. Но успехът беше толкова близо. Всичко обаче щеше да бъде напразно, ако на някого от главорезите му хрумнеше да надникне точно в този момент. Още само няколко метра…

Вики промуши предните си ръце през решетката и се надигна, за да поеме глътка свеж въздух. Нямаше откъде да надникне, а и пръчките бяха толкова гъсто наредени, че дори и бебе не би успяло да провре глава отвън. А, какъв изглед! Бяха на върха на едно от гигантските нови здания, поне трийсет етажа над повърхността. Прихлупеното над главата й небе, жестоките напори на вятъра около прозорчето. Надолу конструкцията на сградата скриваше голяма част от полезрението й, но Принстън се простираше пред очите й като великолепен макет. Различи ясно някои улици, по които се движеха автобуси, коли, хора. Само ако погледнеха към тях… Вики разви подплатата на дрехата и я прекара през решетката. Вятърът почти изтръгна материята от ръцете й. Тя я сграбчи с всички сили и връхчетата на ръцете й пробиха плата. Толкова е тънка! Внимателно, нежно, Вики пусна краищата и ги завърза на четири различни места. Вятърът развя цветното каре над сградата. Платът заплющя. Понякога се издигаше и почти закриваше прозорчето, а после се снишаваше покрай каменната стена извън полезрението й.

Вики хвърли последен поглед към свободата. Навън — при сливането на земята с облаците — хълмовете на града изчезваха в мрака. Ограничената гледка не й позволяваше да се ориентира. А някъде там съществуваше хълм, не толкова висок като останалите, но със спиралообразни улици и постройки. Къщата на хълма! Можеше да проследи целия път до дома!

Вики тъжно се спусна от прозореца. Въпреки всичко те щяха да спечелят! Тя и останалите издърпаха проблясващото въже и го скриха отново в дрехата на Брент. После седнаха в сгъстяващата се тъмнина, като се питаха кога ще се появят техните тъмничари и обсъждаха как да постъпят, когато това се случи. Следобедът се превърна в тъмна нощ. Заваля дъжд. Но плющенето на развяваната от вятъра подплата им носеше утеха.

А след полунощ бурята с щурм освободи знамето и го запокити в мрака.

30.

Правото на петиция при Пастира беше удобна традиция. Дори имаше корени в историческите факти, макар Томас Нау да бе убеден, че преди столетия, в средата на Епохата на заразата, единствените удовлетворявани петиции са били въпрос на пропаганда. В днешните времена ловкото им използване беше любимият начин на чичо Алън да поддържа популярността си и да нанася вреди на фракциите на съперниците си.

Тактиката беше изкусна, особено ако човек си даваше сметка за грешката на Алън да приема убийците като просители. През двайсетте и четири години от пристигането им на Изчезващата Томас Нау беше разгледал около дузина петиции. Но днешната беше първата, която предяви иск, че „времето е от критично значение“.

Нау погледна петимата просители, застанали от другата страна на масата. Грешка: представители на Просителите. Нау се усмихна и им направи знак да седнат.

— Главен пилот Ксин, мисля, че вие сте най-старшият. Моля, изложете вашата Петиция.

— Да, Пастирю — Ксин хвърли поглед към приятелката си, Рита Лиао.

И двамата бяха Новородени от планетата-майка и произхождаха от семейства, предоставяли фокусирани и Последователи повече от триста години. Такива бяха устоите на културата на Новородените и продължаването им трябваше да бъде лесно. Уви, тук — на двайсет светлинни години от цивилизацията — нищо не ставаше лесно. Ксин помълча още малко, като хвърли притеснен и таен поглед към Кал Омо. На свой ред Омо го изгледа ледено и внезапно Нау съжали, че не отдели време за кратък доклад от сержанта. Брюхел излезе от Бдение и ако му се наложеше да откаже Петицията, Нау щеше да бъде единственият виновник.

— Както знаете, Пастирю, много от нас се занимават с пространствен анализ. Но още повече живо се интересуват от Паяците, които наблюдаваме…

Нау леко се усмихна.

— Знам, висите при Бени и слушате преводите.

— Да, сър. Хм… Много ни харесва предаването „Наука за деца“ и някои преводи на приказки. Помагат ни при анализите. И… — погледът му стана отнесен. — Не знам. Макар че не се хора, Паяците са изградили един истински свят на планетата си. В сравнение с нас понякога изглеждат по-… реални. Нау бе убеден, че е отгатнал следващата му дума. — … Искам да кажа, че ние постепенно се привързахме към някои от децата на Паяците…

Точно както беше планирано. Симултанните преводи вече старателно се избягваха. Не успяха да установят със сигурност какво точно предизвика отслабването на въздействието на вируса на „гнилия мозък“. Нито дори дали има някаква връзка с предаването на живо. Анне прецени, че сегашният риск не е по-голям от обичайния при другите им операции.

Нау се пресегна и нежно погали ръката на стоящата отдясно Киви. В отговор тя се усмихна. Децата на Паяците бяха важни. А той никога нямаше да разбере това без Киви Лизолет. Тя беше толкова добра в толкова области. Колко много можеше да научи, докато я наблюдаваше, докато разговаряше с нея, докато я лъжеше. За възможностите на L1 истинските деца бяха непостижим блян, но трябваше да бъде намерен някакъв заместител. Плановете и мечтите на Киви му посочиха правилния път.

— Главен пилот, всички сме привързани към малките. Вашата Петиция има ли нещо общо с отвличането им?

— Да, сър. От похищението изминаха седемдесет Ксек. Паяците на Съглашението използват най-новите си комуникационни системи и разузнавателни сили по-напрегнато от всеки друг път. Не че са постигнали някакъв напредък, но нашите „умни глави“ са научили много от това. Микровълновите предаватели на Съглашението са били смущавани от съобщения на Сродниците. Повечето от шифрограмите на Сродниците са алгоритмични и многократни. Съглашението не може да разкодира нито едно от тях, но за нас алгоритмите са елементарни. През последните четирийсет Ксек ние… аз… използвах нашите преводачи и аналитици. Струва ми се, че знам къде държат децата. Петима от аналитиците дават почти стопроцентова гаранция, че…

— Петима аналитици, трима преводачи и част от състава на съгледвачите на „Невидимата ръка“ — гласът на Рейнолт беше висок и категоричен и заглуши думите на Ксин. — В допълнение, главен пилот Ксин е използвал само една трета от поддържащия хардуер.

Омо се присъедини като към хор. За първи път Нау видя такова хармонично единство между Рейнолт и Службата по сигурността.

— Освен това главният пилот и още неколцина висши офицери включиха кодовете за аварийните ресурси.

Очите на сержант Омо пронизваха просителите. Те се свиха под погледа му — Новородените по-изплашено от Чуенг Хо. Злоупотреба с ресурсите на общността. Това бе изключително сериозно провинение. Нау ликуваше. Брюхел щеше да бъде още по-убедителен, но и Омо си свърши работата.

Нау вдигна ръка и в стаята се възцари тишина.

— Разбирам, сержант. Искам доклад и от вас, и от директор Рейнолт за всяка трайна вреда, която може да се появи вследствие на тези… — всъщност нямаше да употреби думата дейности.

Запази мълчание още малко. Лицето му артистично се изкриви така, като че ли се опитваше да скрие вътрешната борба на човек, който се старае да удовлетвори желанията на отделни хора без да навреди на дългосрочните нужди на цялата общност. Усети, че Киви стиска ръката му.

— Главен пилот Ксин, отлично знаете, че не можем да разкрием присъствието си!

— Да, Пастирю — Ксин изглеждаше напълно объркан.

— Точно вие трябва да знаете най-добре какво е положението тук. След битката имаме нужда от фокусирани и персонал. След епидемията с „гнилия мозък“ преди няколко Бдения фокусираните още повече не достигат. Не разполагаме с основни съоръжения, имаме малко оръжия и много ограничени възможности за вътрешен транспорт. Вероятно сме способни да сплашим някоя от фракциите на Паяците или да се съюзим с друга, но рисковете остават огромни. Най-разумната линия на поведение е тази, която възприехме след Зверството на Дием. Трябва да чакаме и да се крием. Няколко години ни делят от Ерата на комуникациите на тази планета. Постепенно ще вградим човешка автоматика в мрежите на Паяците. С течение на времето те ще създадат цивилизация, която ще успее да възстанови нашите космически кораби. Цивилизация, която ще можем да управляваме безопасно. Дотогава… дотогава няма да предприемаме абсолютно никакви действия!

Погледът на Нау обходи всички просители: Ксин, Лиао, Фонг. Тринли седеше встрани от останалите, все едно демонстрираше, че се е отказал да ги убеждава. Езр Вин беше в камерата за летаргичен сън, в противен случай със сигурност щеше да бъде тук. Според преценката на Ритцер Брюхел всички бяха смутители на реда. С всяко следващо Бдение тяхното малко паство на L1 се отдалечаваше все повече и повече от нормите на обичайното общество на Новородените. Отчасти заради собственото им отчайващо положение, отчасти заради асимилацията на Чуенг Хо. Дори след поражението начинът на мислене на Спекулантите беше разрушителен. Да, според мерките на един цивилизован свят тези хора бяха смутители на реда. Но същевременно те също бяха хора — както Киви — и правеха мисията им възможна.

Известно време всички мълчаха. От очите на Рита Лиао се ронеха сълзи. Нищожната гравитация на Хамърфест не беше достатъчна, за да се стекат по бузите й. Джау Ксин сведе глава в знак на подчинение.

— Разбрано, Пастирю. Оттегляме Петицията си.

Нау великодушно кимна. Нямаше да налага наказания. Беше направил важна крачка напред.

Киви потупа ръката му. Тя се усмихва!

— Защо не превърнем всичко в пробен анализ за по-нататъшните ни действия? Наистина, не можем да разкрием присъствието си, но виж какво е направил Джау. За първи път използваме истински разузнавателната система на Паяците. Може би са на двайсет години от началото на Ерата на комуникациите, но те усъвършенстват компютрите си дори по-бързо отколкото през Зората на Земята. Постепенно преводачите на Анне ще въвеждат информацията обратно в техните системи. Защо не започнем още сега? С всяка година ще се намесваме и ще експериментираме все повече.

Надежда озари очите на Ксин, но думите му все още бяха уклончиви:

— Но те са много изостанали. Миналата година тези създания изстреляха първия си сателит. Не са изградили проникващи локализиращи мрежи. Всъщност изобщо нямат никакви мрежи. Като изключим жалката връзка между Принстън и Териториалното командване, те дори не разполагат с компютърна мрежа. По какъв начин ще вкараме информацията обратно в системата им?

Да, наистина, как?

Но Киви все още се усмихваше. Така изглеждаше толкова млада, почти както през първите години, откакто беше с Нау.

— Казахте, че Съглашението е засякло съобщения на Сродниците, свързани с отвличането?

— Да, затова знаем какво става там. Но разузнавателните служби на Съглашението не могат да разкодират шифрограмите.

— А опитвали ли са?

— Да. Повечето от най-мощните им компютри — с големината на къщи! — са свързани към микровълновите предаватели и на Принстън, и на Териториалното командване. Ще им трябват милиони години, за да открият използвания шифър… О! — Ксин широко отвори очи. — Можем ли да го направим, без да разберат?

В почти същия миг Нау проумя думите му и каза:

— Връзка. Как генерират ключове за дешифриране?

След секунда се разнесе глас:

— Чрез псевдо-произволно генериране, променено съобразно фактите, известни на техните математици за алгоритмите на Сродниците.

Киви докосна визьора си и прочете някакви данни.

— Очевидно Съглашението експериментира с предаваните по мрежата изчисления. Това е глупаво, тъй като цялата мрежа обхваща по-малко от десет компютъра. Разполагаме с дузина файлове, които ще минат през обсега на микровълновите предаватели. С лекота ще разстроят техните излъчвания. Така ще направим първия експеримент. В този случай ще си позволим само малки промени, докато те изпробват ключовете за шифъра. Информацията ще бъде незначителна, само няколко байта дори с обработката.

— Добре — каза Рейнолт. — Дори ако проверят по-късно, ще сметнат случилото се за дребна грешка. Но твърдя, че ако го направите повече от веднъж, ще бъде много рисковано.

— Един път ще бъде напълно достатъчно, ако е в името на общата кауза.

Киви погледна Нау.

— Томас, мисля, че ще стане. Няма особен риск, пък така или иначе трябва да започнем експериментите за истинските им възможности. Знаеш, че Паяците проявяват все по-голям интерес към космическото пространство. Може би съвсем скоро ще ни се наложи да се намесим сериозно.

После го потупа по рамото. Без значение колко жизнерадостна изглеждаше, Киви подкрепяше своя личен емоционален интерес.

Но тя е права. Това ще бъде идеалното първо прехвърляне на „умните глави“ на Анне. Време е да демонстрирам изключителната си щедрост.

— Много добре, дами и господа — отвърна на усмивката й Нау. — Убедихте ме. Анне, подхвърли им първия ключ. Мисля, че главен пилот Ксин може да ти каже критичния период. Дай на операцията първоначален приоритет през следващите четирийсет Ксек — с предписание, включващо и изминалите четирийсет.

По този начин отговорността от Ксин, Лиао и останалите бе официално свалена.

Те не приветстваха решението му, но Нау усети ентусиазма и раболепната им признателност. Просителите се изправиха и се понесоха към вратата.

Киви понечи да ги последва, но изведнъж се обърна рязко и целуна Нау по челото.

— Благодаря ти, Томас — след което изчезна след тях.

Нау се обърна към единствения останал посетител, Кал Омо.

— Дръж ги под око, сержант! Боя се, че отсега нататък нещата ще се усложнят.

По време на Великата война се бе случвало Хрункнер Юнърбай да прекара дни наред без сън, под непрекъснат вражески обстрел. Но тази нощ се чувстваше дори по-зле. Само Бог знаеше какво изпитват генералът и Шерканер. След като телефоните бяха свързани, Юнърбай прекарваше по-голямата част от времето си в съвместния команден пост, разположен точно срещу стаята на охраната на Съглашението. Той работеше с местните полицаи и свързочния екип на Ъндървил, като се мъчеше да провери слуховете, които се носеха из града. Генералът непрекъснато сновеше навън-навътре — олицетворение на овладяното напрежение. Но Юнърбай осъзнаваше, че предишният му шеф е на ръба на силите си. Тя поемаше прекалено много задачи, намесваше се на всички оперативни нива. По дяволите, излезе преди три часа с един от областните екипи!

Веднъж отиде да погледне как се справя Ъндърхил. Шерк се беше сврял в една от свързочните лаборатории, точно под покрива на къщата. Вината го глождеше като болест и убиваше щастливия му гениален дух, с който посрещаше всеки проблем. Но той се стараеше да прогони тревогата си с приповдигнат ентусиазъм. Използваше всички възможности на компютрите си и проверяваше всичко, което можеше. Каквито и да бяха заниманията им, Юнърбай смяташе, че са безсмислени.

— Това е математика, Хрунк, не е машиностроене.

— Да, теорията на числата… Слушаме за… — той се приведе напред, напълно потънал в загадките на собственото си програмиране. — Опитваме се да разгадаем шифрограмите.

По всичко личеше, че говори за откъслечните сигнали, които бяха прихванали в околностите на Принстън точно след отвличането на децата.

— Но ние дори не сме сигурни, че те са свързани с похитителите — възрази Юнърбай и си помисли: Ако аз бях на мястото на Сродниците, щях да използвам единични кодови думи, а не цели шифрограми.

Джейберт еди-кой си само сви рамене и продължи работата си. Шерканер също не го удостои с отговор, но изражението му беше безутешно. Това беше най-доброто, което можеше да направи.

После Юнърбай се върна при съвместния команден пулт. Там поне илюзията за прогрес не беше изчезнала.

Смит се върна около час след изгрева на слънцето. Прегледа набързо обезсърчителните доклади. В движенията й се долавяше крайната й изнервеност.

— Оставих Белга в града с местните полицаи. Проклятие! Нейната връзка е много по-добра отколкото на местните!

Юнърбай разтърка очи в напразно усилие да възвърне лъскавината им, която само продължителният сън можеше да възстанови.

— Опасявам се, че полковник Ъндървил не харесва особено модерното ни оборудване.

Във всяко друго поколение Белга щеше да се чувства отлично. Но в това… е, Белга Ъндървил не беше единствената, която трудно свикваше с Великата нова ера.

Виктъри Смит се настани до бившия си сержант.

— Но задържа пресата настрана. Има ли новини от Рачнер?

— Той е долу, в Центъра за сигурност на Съглашението.

В действителност младият майор не се доверяваше на Юнърбай.

— Толкова е сигурен, че това е операция на Сродниците… Не знам… Разбра ли, че уредникът на музея е традиционалист? А момчето, което е работило на товарната рампа, е изчезнало? Белга откри, че той също е бил традиционалист. Мисля, че местните традиционалисти са забъркани здраво — гласът й беше тих, замислен.

По-късно, много по-късно Хрункнер щеше да си спомни, че генералът говореше тихо, но крайниците й приличаха на натегнати пружини.

За нещастие, Хрункнер Юнърбай беше погълнат от собствените си разсъждения. Цяла нощ преглежда доклади и се взира в завихрения мрак отвън. Цяла нощ отправя молитви към най-дълбоките бездни на земята, молеше се за малката Виктъри, Гокна, Брент и Джирлиб. И произнесе тъжно, почти на самия себе си:

— Бях свидетел как се превръщат в истински хора. Тези малчугани, които никой не можеше да обича. Да, те имат душа.

— Какво искаш да кажеш?!

Острата интонация на Виктъри не проникна в умореното му съзнание. Дълги години след този случай той си припомняше този разговор, представяше си вариантите, чрез които можеше да избегне нещастието. Но в онзи момент не усети изпитателния взор на бъдещето и изтърси:

— Те не са се появили на бял свят извън фазата по своя вина.

— И не по тяхна вина моите скандални съвременни идеали ги убиха, нали?! — гласът на Смит се извиси в пронизително съскане.

Дори съжалението и умората не прикриха този факт от вниманието на Юнърбай. Той забеляза, че генералът трепери.

— Не, аз…

Но вече беше късно. Непоправимо късно.

Смит скочи на крака и дългата й ръка изплющя през лицето му като камшик.

— Вън!

Юнърбай заотстъпва. Зрението от дясната му страна се превърна в пулсиращ лъч разноцветна агония. Във всички други посоки видя офицери и сержанти, които го гледаха с изражение на неподправена изненада.

Смит се хвърли към него.

— Традиционалист! Предател! — ръцете й го мушкаха при всяка дума. Тя едва се сдържаше да не му нанесе убийствен удар. — От години се преструваш на наш приятел, но ти винаги си ни презирал и ненавиждал… Край!

Тя преустанови безмилостното си настъпление и отпусна ръце. Но Хрункнер разбираше, че тя само прикрива яростта си. Разбираше, че думите й са изречени студено, хладнокръвно и обмислено… и това му причини повече болка, отколкото изпитваше от раната.

— Взимай си моралния багаж и се махай! Веднага!

Беше я виждал в подобно състояние веднъж или два пъти преди това — по време на Великата война, когато бяха притиснати до стената, но тя не запищя. Нямаше място за обяснение, нито за молба. Юнърбай отпусна глава и преглътна думите, които толкова горещо копнееше да изрече: Съжалявам. Не исках да кажа нищо лошо. Аз обичам децата ти! Но беше прекалено късно. Думите не можеха да променят нищо. Хрункнер се обърна, бързо мина покрай смаяния смълчан персонал и излезе от помещението.

Когато Рачнер Тракт научи, че Смит се е върнала в сградата, с всички сили забърза към съвместния команден пулт. Проклет да бъда, ако позволя да покажат моя шифър на местния клон или полиция. Отделните оперативни действия даваха резултат. Имаше важна информация за шефа си.

По пътя се сблъска с излизащия Хрункнер Юнърбай. Старият сержант бе изгубил обичайното си педантично изражение. Вървеше несигурно по коридора, а през лявата страна на главата му се беше появила издължена, сълзяща подутина.

— Добре ли си? — махна на сержанта Тракт.

Но Юнърбай го подмина, без да обръща внимание на Рачнер, както обезглавен осперч щеше да пренебрегне фермер. Тракт понечи да последва сержанта, но се сети, че положението не търпи отлагане и влезе в съвместния команден пост.

Стаята бе тиха като убежище… или гробище. Служителите и аналитиците бяха замръзнали. Докато Ричнер се приближаваше към генерала, обичайната работна глъчка се възобнови, но с някакъв странен нюанс на самоосъзнаване.

Смит преглеждаше един от оперативните дневници, но го прелистваше толкова припряно, че едва ли успяваше да прочете страниците. Махна му да седне до нея.

— Ъндървил е открила улики за участие на местните, но все още не разполагаме с никакви убедителни доказателства — тонът й беше обичаен. Не признаваше или отричаше изумлението в отминалата преди миг тишина. — Имаш ли новини? Някаква реакция от страна на „приятелите“ ни Сродници?

— Много реакции, шефе. Дори първоначалните данни са любопитни. Около час след като се разнесе слухът за отвличането, Сродниците са пришпорили яко пропагандата — с особен акцент на влошаващото се положение на хората. Плюят срещу всяващото страх „убийство в Мрака“, но по-разпалено от обикновено. Казват, че похищението е отчаяна постъпка на свестни хора, които осъзнават, че управлението на Съглашението е преминало в ръцете на елементи, които не признават традициите…

Атмосферата отново стана спокойна. Виктъри Смит каза малко остро:

— Да, знам какви ги дрънкат. Точно така смятах, че ще реагират при новината за отвличането.

Може би трябваше да започне с голямата новина.

— Да, мадам, въпреки че реакцията им дойде доста прибързано. Нашите обичайни източници не са чули нищо по-рано, но сега — ами, очертава се версията, че похищението е признак за установяване на окончателен контрол върху Сродниците от фракцията Крайни мерки. Всъщност, поне петима от Върлите са екзекутирани вчера, „умерени“ като Крингтрам и Сангст и — уви! — неангажирани като Друби. Оцелелите са умни и още по-склонни към поемане на риск от преди…

Смит смаяно се приведе напред:

— Разбирам…

— Научихме го преди половин час, мадам. Дадох фактите на всички аналитици в тази област. Не откриваме връзка с военни действия.

За първи път Тракт явно спечели цялото й внимание.

— Звучи логично. Ние сме много далеч от мисълта, че една война ще бъде изгодна.

— Точно така, шефе. Няма да има война, не веднага. Великата стратегия на Сродниците все още се свежда до разрушаване на развития свят, колкото е възможно по-рано преди Периода на мрак, а после да се избият всички, останали будни… Мадам, разполагаме и с други, по-несигурни сведения. Слухове, с изключение на един, за когото един от моите агенти под прикритие загина, за да ги получи. Явно сега Педуре е начело на Контраразузнаването на Сродниците. Помните Педуре. Мислехме, че е нискоквалифициран оперативен работник. Очевидно е много по-умна и ръцете й са изцапани с повече кръв, отколкото предполагахме. Може би е първата от новите Върли… Във всеки случай тя ги е убедила, че вие и най-вече Шерканер Ъндърхил сте ключът към стратегическите успехи на Съглашението. Но вашето убийство може да се организира изключително трудно, а и вие сте осигурила почти същата защита на вашия съпруг. Отвличането на децата ви обаче отваря в…

Ръцете на генерала забарабаниха нервно по плота.

— Продължи, майор.

Да се престорим, че говорим за нечии други деца.

— Шефе, Шерканер Ъндърхил доста често споделяше по радиото чувствата си, повтаряше колко цени всяко дете. Искам да кажа, че тази Педуре е сметнала, че похищението на децата ви ще й донесе редица предимства. В най-добрия случай тя се надява да изведе децата извън Съглашението и после спокойно да си играе с вас и вашия съпруг в течение… може би на години. Не може да си представи, че ще продължите сегашната си работа с такъв вътрешен конфликт.

— Ако започнат да ги избиват едно по едно и да ни изпращат парчета от тях… — започна Смит, но гласът й изневери. — Прав си за Педуре. Тя е разбрала как може да манипулира мен и Шерканер. Добре, искам ти и Белга да…

Един от телефоните на плота затрака — вътрешна директна линия. Виктъри Смит протегна чифт от дългите си ръце през масата и сграбчи слушалката.

— Смит.

Известно време слуша, после тихо подсвирна.

— Какво?! Но… Добре, Шерканер, вярвам ти. Да, Джейберт тъкмо щеше да прехвърли задачата на Ъндървил — после затвори слушалката и се обърна към Тракт: — Шерканер е открил шифъра. Дешифрирал е смущенията по радиото миналата нощ. Смята, че децата са затворени в Плаза Спар, в центъра на града.

Телефонът до Тракт също затрака. Той бръкна в дупката за отворена линия и каза:

— Тракт слуша.

Гласът на Белга Ъндървил прозвуча глухо. Явно говореше встрани от микрофона.

— Така ли? Ами прекарайте ги! — после каза по-силно. — Чуваш ли ме, Тракт? Току-що ми се обадиха твоите гениални техници и казаха, че жертвите са задържани на най-горния етаж на Плаза Спар. Твоите хора сериозни ли са?

— Те не са мои техници — засегна се Тракт. — Това е много важна следа, полковник, откъдето и да идва.

— Проклятие! Вече имам истинска следа. Градската полиция е забелязала копринено знаме, което се е откъснало от Банковата кула в Принстън. Разстоянието между Плаза Спар и кулата е половин миля. Съвпада с описанието, което Даунинг ни даде за плата на дрехата.

Смит се приближи към слушалката и каза в микрофона:

— Белга, имало ли е нещо прикрепено към него? Някаква бележка?

Белга се поколеба за момент и Тракт си представи как се старае да овладее темперамента си. Тя непрекъснато се оплакваше на колегите си от всички „гадни тъпи технологии“, но сега на линията беше Смит.

— Не, шефе. Беше много съдрано. Вижте, техниците може да са прави за Плаза Спар, но мястото е прекалено оживено. Ще изпратя хора да обиколят долните етажи, като се преструват на клиенти. Но…

— Добре. И без паника, близо сме.

— Шефе, усещам, че има по-голям шанс да са в кулата, до която намерихме знамето. Сградата е почти необитаема и…

— Отлично. Провери и двете възможности.

— Да, мадам. Проблемът е градската полиция. Тръгнаха сами, с включени сирени и всички екстри.

Снощи Виктъри Смит беше чела лекция на Тракт за влиянието на местната полиция. Но то вече беше икономическо и политическо. И сега тя само каза:

— Така ли? Ами прекарайте ги! Аз поемам отговорността — после махна на Тракт. — Отиваме в центъра на града.

31.

Шринкрет крачеше из своя „команден пост“. Всичко беше въпрос на късмет. Мисията беше планирана отлично. Но цялата операция се превърна в невероятна комбинация между щастливо стечение на обстоятелствата и пълна каша. Какво беше новото? Повишение се получаваше след успешно измъкване при истинска критична ситуация, а Шринкрет беше попадала и в по-лоши от тази. Смъртта на Баркър и Фрем беше следствие от лош късмет и разсеяност. А оставянето на живи свидетели май беше най-сериозната им грешка — или поне най-сериозната, която можеха да лепнат на гърба й. От друга страна, бяха хванали шестте деца, от които поне четири предварително набелязани. Измъкването от музея беше лесно, но планираното бягство със самолет се провали. Местната полиция на Съглашението се задейства прекалено бързо — вероятно именно заради тези живи свидетели.

На двайсет и петия етаж офис-пространството обкръжаваше цялата Плаза Спар. Изгледът към града беше великолепен. Само надолу нямаше никаква гледка. От една страна, тук бяха в капан. Но кой би могъл да предположи, че някой ще се скрие високо в небето… От друга… Шринкрет спря зад сержанта на екипа.

— Какво каза Тривеле, Дени?

Сержантът свали телефонните слушалки от главата си.

— Фоайето на приземния етаж е оживено както обикновено. Има няколко бизнес посетители. Един стар глупак и няколко младежа от последното поколение. Искат да наемат офис-пространство.

— Добре. Могат да огледат помещенията на третия етаж. Ако искат да видят още нещо, да дойдат отново утре.

Утре, по волята на Мрака, Шринкрет и екипът й отдавна щяха да са заминали. Още снощи щяха да тръгнат, ако не беше започнала бурята. Специалните отряди на Сродниците можеха да правят с хеликоптерите чудеса, за които военните на Съглашението изобщо нямаха представа… Ако съдбата им се усмихваше още два дни, екипът й щеше да се озове обратно у дома с наградата. Книгата с доктрината на Сродниците открай време изобилстваше с убийства и обезглавяващи удари. С тази операция Преподобната Педуре започваше нова, експериментална глава. Какво ще прави Педуре с шестте деца? Съзнанието на Шринкрет бързо отхвърли тази мисъл. Беше сред най-приближените на Педуре още преди Великата война и благосъстоянието й неизменно растеше. Но тя предпочиташе да замине в командировка, отколкото да я придружава в килиите за изтезания на Сродниците. Фактите се изтръгваха толкова лесно… обръщаха се наопаки… в килиите. А там смъртта идваше много, много бавно.

Шринкрет се придвижваше от квадрант в квадрант, а отразяващият й увеличител сканираше улиците. Проклятие, полицейски конвой с включени сигнални светлини. Познаваше характерните за джиповете им синхронизатори. Това беше „тежката артилерия“ на полицията. Най-шеметните им успехи се свеждаха до убеждаването на престъпници да се предадат. Светлините — със сигурност след минута щеше да чуе и воя на сирените — бяха само част от заплахата. Но в този случай полицията правеше голяма грешка. Шринкрет хукна обратно около разположените в кръг офиси, като в движение измъкна малкия пистолет, закачен на гърба й.

— Сержант! Качваме се нагоре!

Дени изненадано вдигна глава.

— Тривеле каза, че е чул сирени, но като че ли не се приближават насам.

Съвпадение? Може би полицията се опитва да хване някой друг. Шринкрет се поколеба за миг. Рядко проявяваше нерешителност. Дени вдигна ръка и продължи:

— Но мисли, че трима от по-възрастните посетители са изчезнали от аукционната обиколка. Може би са отишли до тоалетната.

Толкова с колебанията! Шринкрет махна на сержанта да се изправи.

— Кажи на Тривеле да се омита оттам — ако може. Минаваме към Алт пет!

Винаги съществуваше Алтернативен план. Това беше мрачна шега сред Специалните отряди. Бяха предупредени. По всяка вероятност щяха да успеят да се измъкнат от сградата и да се слеят с потока граждани отвън. Ефрейтор Тривеле имаше по-малки шансове, но пък не знаеше почти нищо, така че залавянето му не беше от значение. Мисията нямаше да се превърне в неразбория. Ако изпълнеха последната част от задачата си, дори можеше да се приеме, че са постигнали частичен успех.

Когато стигнаха до централното стълбище, Дени извади на свой ред пистолета и военния си нож. Успех при Алт пет означаваше да отделят няколко минути за малко отклонение — напълно достатъчно, за да убият децата. Педуре явно смяташе, че така ще побърка онези от Съглашението. На Шринкрет това й се виждаше налудничаво, но пък не беше запозната с всички факти. Няма значение. В края на войната беше участвала в масово клане в едно убежище в началото на Периода на мрак. Не можеше да съществува нещо по-ужасно, но с откраднатите запаси беше финансирано възкресението на Сродниците.

По дяволите, може дори да направя услуга на тези деца. Така ще им спестя срещата с Преподобната Педуре.

През по-голямата част от сутринта Брент лежа проснат на металния под. Изглеждаше толкова обезсърчен, колкото се чувстваха Вики и Гокна. Джирлиб поне имаше занимание — с всички сили се стараеше да успокои бебетата. Малките вече бяха напълно и гръмогласно нещастни и изобщо не позволяваха на сестрите да ги докоснат. Никой не беше се хранил от вчера следобед.

Вече нямаше и за какво да заговорничат. Когато се съмна, стана ясно, че спасителното им знаме е изчезнало. Направиха втори опит, но знамето се скъса след по-малко от трийсет минути. Следващите три часа Гокна и Вики увиваха въжето в сложна плетеница около издадените тръби над единствената врата на помещението. При това занимание Брент им оказа неоценима помощ — наистина беше невероятен с възлите и сплитките. Ако някой прекрачеше този праг с враждебни намерения, върху главата му щеше да се изсипе торба неприятности. Но дали това ще е достатъчно, ако похитителите са въоръжени? При този въпрос Брент се оттегли от спора и отново се разпростря върху студения под.

Над тях малко квадратче слънчева светлина се движеше бавно по високите стени на техния затвор. Беше почти обяд.

— Чувам сирени — внезапно заяви Брент след около час, прекаран в мълчалива неподвижност. — Лягайте долу и слушайте!

Гокна и Вики се проснаха на пода. Джирлиб успя да накара бебета да млъкнат, което беше невероятно постижение.

— Дааа, чувам ги.

— Това са полицейски сирени, Вики. Чуваш ли: дуум, дуум?

Гокна скочи на крака и се втурна към вратата. Вики остана още миг на пода.

— Тихо, Гокна!

Дори бебета пазеха тишина. Долавяха се и други звуци: тежкото бръмчене на вентилатори някъде по долните етажи на сградата, познати отпреди улични шумове… и внезапно равномерното тупкане на множество крака, които се изкачват по стълбите.

— Приближават… — прошепна Брент.

— Ттте идват за нас!

— Да — и Брент отново потъна в обичайното си безчувствено мълчание. — Но чувам, че и други се качват нагоре — или са по-тихи, или са по-далеч.

Нямаше значение. Вики хукна към вратата и запълзя след Гокна. Планът им беше достоен за съжаление, но най-доброто и същевременно най-лошото в него беше, че те всъщност нямаха никакъв друг избор. Преди Джирлиб щеше да спори, че е по-големият, че той трябва да се спусне надолу. Да, но така им предоставяха една-единствена мишена. Освен това се налагаше някой да държи бебетата извън обсега на стрелбата. По тази причина сега Вики и Гокна се бяха прилепили към стената, на около два метра над вратата от двете й страни, като се подпираха на изключителното въжено творение на Брент.

Брент се изправи и бързо се изправи отдясно на вратата. Джирлиб застана възможно най-далеч и встрани. Държеше дечицата здраво в ръце и повече не се опитваше да ги успокоява. Но сега те ненадейно се смълчаха. Може би разбираха. Може би инстинктивно усещаха.

Вики вече долавяше тичащите стъпки през стената. Бяха двама. Единият каза нещо на другия. Тя не успя да различи думите, но позна гласа на водачката на похитителите. В ключалката изтрака ключ. Джирлиб внимателно пусна бебетата на пода зад себе си. Те останаха спокойни, абсолютно неподвижни и той се извърна отново към вратата, готов за скок. Вики и Гокна се смъкнаха надолу по стената. Бяха усукали всички нишки, които се осмелиха да издърпат от въжето. Спогледаха се за последен път. Те въвлякоха братята си в тази каша. Те рискуваха живота на един невинен зрител, опитвайки да се измъкнат. Времето за разплата беше настъпило.

Вратата рязко се отвори. Метал се блъсна в метал. Брент се приготви за скок.

— Моля ви, не ме наранявайте — каза той със същата безчувствена монотонна интонация както винаги.

Брент не можеше да се преструва, за да спаси душата си, но все пак гласът му прозвуча като на човек, изпаднал в пълно безумие. Странно, нали?

— Никой няма да те нарани. Искаме да ви настаним на по-хубаво място и да ви дадем храна. Хайде, излизайте! — водачката звучеше убедително както преди. — Хайде, навън! — този път тонът беше по-остър.

Дали си въобразява, че ще ни натовари като чували, без дори да си изцапа дрехата? Секунда-две нищо не се случи… Вики чу тиха въздишка на раздразнение. Емоциите напираха.

Гокна и Вики с всички сили се метнаха отгоре. Бяха само метър и половина над вратата. Без въжето щяха да си разбият черепите на пода. Но еластичното въже ги издигна обратно и те увиснаха с главата надолу пред отворената врата.

Профуча куршум — встрани, към гласа на Брент.

За миг Вики зърна глави и ръце, и някакви видове оръжия. Тя се стовари връз гърба на водачката им, ритна ниско и успя да избие пистолета й, който издрънча на пода. Но другият похитител беше зад нея. Гокна го улучи в твърдата част на раменете и задраска по черупката му, за да се задържи. Но с едно движение той я отметна. Един-единствен изстрел и куршумът прониза средната част на тялото на Гокна. Парчета от черупката й и кръв плиснаха по стената зад нея.

И в следващия миг Брент се хвърли отгоре му.

Водачката под Вики рязко се изправи нагоре и смаза Вики в горния ръб на вратата. След това пред очите й притъмня. Само слухът й долови далечни изстрели и други гласове.

32.

Вики не беше ранена сериозно, а лекарите бързо овладяха малкия вътрешен кръвоизлив. Джирлиб имаше доста вдлъбнатини от удари и няколко изкълчени ръце. Бедният Брент беше в най-лошо състояние.

Когато странният майор Транс привърши разпита, Вики и Джирлиб посетиха Брент в лазарета на къщата. Баща им вече беше там, приведен над леглото му. Децата бяха свободни вече почти три часа, но той още изглеждаше замаян.

Брент лежеше плътно увит, а в обсега на ръцете, с които се хранеше, беше поставен сифон с вода. При влизането им той изви глава и немощно се усмихна.

— Добре съм…

Имаше само два сцепени крака и няколко дупки от куршум. Джирлиб го потупа по рамото.

— Къде е мама? — попита Вики.

Баща й несигурно поклати глава.

— Някъде в сградата. Обеща да ви види тази вечер. Толкова много неща се случиха. Разбирате, че не можем да приемем похищението просто като постъпка на луди, нали?

Вики кимна. Къщата буквално гъмжеше от телохранители — дори повече отпреди — и отвън бяха разположени униформени гвардейци. Хората на майор Тракт имаха толкова въпроси за похитителите, за поведението им, за взаимоотношенията им, за речника им… Дори се опитаха да хипнотизират Вики, за да измъкнат спомените и от най-далечните кътчета на съзнанието й. Можеха да си спестят усилията. От години Вики и Гокна се мъчеха да се хипнотизират взаимно без никакъв успех.

Нито един от похитителите не беше заловен. Тракт твърдеше, че поне един от тях се е самоубил, за да избегне пленничеството.

— Наложително е генералът да е наясно кой стои зад всичко. Това ще промени отношението на Съглашението към враговете му.

— Бяха Сродниците — равнодушно отговори Вики.

Всъщност, тя не разполагаше с никакви доказателства освен войнственото поведение на похитителите. Но четеше вестници повече от всички останали, а и баща й често говореше за рисковете при покоряването на Мрака.

Ъндърхил сви рамене, като чу твърдението й.

— Най-вероятно. Но основното за семейството ни е, че нещата се промениха.

— Да — гласът за Вики се пречупи. — Татко! Разбира се, че нещата се промениха. Ние никога повече няма да бъдем същите!

Джирлиб отпусна глава върху постелята на Брент.

— Деца! — като че ли Ъндърхил изкрещя на самия себе си. — Толкова съжалявам… Никога не съм мислел, че могат да ви наранят… Никога не съм мислел, че…

— Татко, аз и Гокна избягахме от вкъщи… Мълчи, Джирлиб! Знам, че си най-голям, но двете винаги сме постигали своето.

Това беше напълно вярно. Понякога сестрите ласкаеха егото на брат си, друг път събуждаха интелектуалните му интереси — както в случая с изложбата на Изопаченията. В краен случай се позоваваха на неговата привързаност към малките му сестрички. Брент също имаше своите слабости.

— Вината е изцяло моя и на Гокна — продължи Вики. — Ако Брент не беше устроил засадата в музея, всички щяхме да сме мъртви.

Ъндърхил замаха отрицателно.

— Мъничката ми, ако не беше ти и Гокна спасителите ви щяха да закъснеят. Всички щяхте да сте мъртви. Гокна…

Но сега Гокна е мъртва! Внезапно бронята на безразличието й се пръсна и Вики зарида. Запищя нечленоразделно и изскочи от стаята. Втурна се по коридора към централното стълбище, като заобикаляше военните и обичайните обитатели на къщата. Няколко ръце се пресегнаха да я хванат, но някой изкрещя отзад и тя профуча покрай тях.

Вики се носеше нагоре по стълбите — все по-нагоре и по-нагоре, покрай лабораториите и учебните зали, през градината, където толкова обичаха да играят, където за първи път се запознаха с Хрункнер Юнърбай.

На върха се намираше малката мансарда, за която тя и Гокна бяха мечтали, бяха правили проекти и бяха молили. Нещо като убежище във висините. Открай време баща им се стремеше нагоре и двете му дъщери също обичаха да гледат отвисоко. Мястото не бе най-високото в Принстън, но и това беше достатъчно.

Вики влезе вътре и затръшна вратата. За момент й се зави свят от шеметното изкачване. А после… После тя замръзна, оглеждайки навсякъде. Тук беше и куклената къща, станала огромна през последните пет години. Зимите ставаха все по-студени и тя бе изгубила част от предишното си очарование. Вече не можеше да си представи, че малките създания вътре са хора, защото крилата им бяха поникнали. Десетки от тях пърхаха около хранилките. Разноцветните им крила наподобяваха рисуваната мазилка по фасадата на къщата. Тя и Гокна се препираха до безкрай на коя от тях принадлежи къщичката.

Караха се почти за всичко. Покрай стената бяха наредени празни артилерийски снаряди, които Гокна измъкна от избата. Те наистина бяха нейни, но двете все пак разискваха и по този въпрос.

Следите от нейното присъствие бяха навсякъде. А самата Гокна никога повече нямаше да дойде тук. Те никога повече нямаше да разговарят. Вики рязко се обърна. Дори вече нямаше да спорят. Усещаше сякаш огромна дупка зее в душата й, а ръцете и краката й се откъсват от черупката. Не й беше останало желание за живот. Вики се свлече на купчинка на пода и затрепери.

Родителите бяха много странен вид хора. Доколкото децата можеха да си представят, това се отнасяше дори за съвсем нормалните семейства. През цялото време баща им беше около тях. Той беше човекът с безкрайно търпение, този, чието благоволение обикновено успяваха да спечелят. Но характерът на Шерканер Ъндърхил беше особен и със сигурност рядко срещан. Той се съобразяваше с всеки природен закон, но приемаше всичко общоприето от обществото като препятствие за преодоляване, с което трябва да се експериментира. Всичко, с което се заемаше, беше пропито от неговия ум и чувство за хумор.

Мама — тяхната майка — не стоеше непрекъснато с тях, пък и не беше склонна да удовлетворява всяка молба на децата си. Генерал Виктъри Смит обаче прекарваше достатъчно време сред тях — един ден на десет в Принстън. И много повече, когато те посещаваха Териториалното командване. Но когато истинските правила трябваше да бъдат наложени — тези, които дори Шерканер Ъндърхил се колебаеше да установи — тя винаги беше там. И беше там, когато наистина, ама наистина се чувстваш зле.

Вики нямаше представа от колко време лежи на купчинка, но внезапно чу стъпки, които изкачваха стълбите към мансардата. Едва ли беше изминал повече от половин час — светлината, която влизаше през прозорците, подсказваше, че е средата на един студен, прекрасен следобед.

Някой тихо подраска по вратата.

— Младша? Искаш ли да поговорим?

Мама! Някаква странна приятна топлина обля Вики. Татко ще прости, той винаги прощава… но мама ще разбере колко ужасно се държах…

Вики отвори вратата и отстъпи с наведена глава.

— Мислех, че си заета до довечера…

После забеляза, че Виктъри Смит е облечена в черната униформа с ултрачервени пагони. Никога не беше виждала генерала в тази униформа тук, в Принстън, нито пък в Териториалното командване. Тя се пазеше само за изключителни случаи, за брифинги с определени висшестоящи.

Генералът спокойно влезе в стаята.

— Реших, че това е по-наложително… — тя махна на малката Виктъри да седне до нея. Вики се подчини, като за първи път от началото на всички събития се почувства спокойна. Генералът преметна две от предните си ръце през раменете й. — Бяха допуснати някои много сериозни грешки. Знаеш, че и двамата с баща ти сме единодушни по този въпрос.

— Да, да! — закима Вики.

— Няма как да върнем Гокна обратно, но трябва да я помним и да я обичаме. Можем да поправим грешките, които позволиха тези ужасни събития да се случат.

— Да!

— Баща ти и аз искахме да ви спестим по-големите неприятности, поне докато пораснете. И в известен смисъл сигурно сме били прави. Но сега разбирам, че ви изложихме на невероятен риск.

— Не!… Мамо, разбери? Аз и… Г-гокна нарушихме правилата! Ние излъгахме капитан Даунинг. Просто не вярвахме, че всичко, за което татко ни предупреждаваше, може да бъде истина.

Ръцете на генерала леко потупаха раменете на Вики. Майка й беше или изненадана, или много ядосана. Вики не можеше да определи със сигурност, пък и генералът дълго време запази мълчание. После каза:

— Права си. Шерканер и аз допуснахме грешки… както ти и Гокна. Нито една от вас не е смятала, че прави нещо лошо. Но вече разбираш, че това не е достатъчно. Когато правиш грешки при някои игри, умират хора. Помисли върху това, Виктъри. След като си видяла, че всичко тръгва на зле, ти си действала правилно — по-добре отколкото биха постъпили много тренирани професионалисти. Спасила си живота на децата на семейство Сюабисм…

— Но имаше риск Бирбоп да…

Смит гневно вдигна рамене.

— Тук си научила ценен урок, дъще. През по-голямата част от живота си аз съм се опитвала да живея с него.

После отново замълча и като че ли мислите й я отнесоха някъде много далеч. Внезапно на Вики й хрумна, че всъщност дори майка й може да допусне грешка. Думите й не бяха проста утеха. От самото си раждане децата обожаваха генерала. Тя не разговаряше с тях за работата си, но те знаеха достатъчно, за да се досетят, че тя е повече от героиня в безброй приключенски романи. И сега Вики проумя какво в действителност означава това. Тя се примъкна по-близо до майка си.

— Вики, когато е настъпил моментът, ти и Гокна сте направили това, което е било необходимо. И четиримата сте го направили. Цената на постъпката е твърде висока, но ако ние… ако ти не извлечеш поука от този урок, всичко е напразно.

В такъв случай смъртта на Гокна е безсмислена!

— Ще се променя! Ще направя всичко! Само кажи!

— Отстрани няма да изглежда, че промените са големи. Но ще ти предам няколко урока на военна тематика. Може би ще са необходими и физически упражнения. Но ти и по-малките все още имате много да учите. Времето ви ще бъде разпределено както преди. Но голямата промяна ще бъде в начина ви на мислене както и в нашето отношение към вас. Съществуват огромни, смъртоносни рискове, които вие трябва да проумеете. Обнадеждаващо е, че днешната смъртоносна ситуация никога няма да се повтори, но в дългосрочен план опасностите са още по-големи. Съжалявам, но живеем в опасни времена.

— Но нали има много добри възможности? Поне татко винаги казва така.

Как ли ще отговори на този въпрос генералът?

— Да, това е вярно. Точно затова той и аз правим, каквото е необходимо да се свърши. Но само с надежда и оптимизъм намеренията на Шерканер няма да бъдат осъществени. А докато това стане, рисковете ще се увеличават с течение на годините. Случилото се днес е само началото. Възможно е смъртната заплаха да се появи отново, когато съм много стара. А баща ти е половин поколение по-възрастен от мен… Мога да заявя, че днес четиримата се справихте отлично. Още повече, вие действахте като екип. Мислила ли си някога за нашето семейство като за екип? Ние имаме едно специално предимство пред почти всички останали. Не сме от едно поколение, дори не сме от две… Ние покриваме поколенията от малкия Хрунк чак до баща ти. Предани сме един на друг. И смятам, че всички сме много надарени.

— Никой от нас не може да се мери по ум с татко — усмихна се Вики на майка си.

— Е, да — със смях се съгласи тя. — Шерканер е уникален!

Вики продължи аналитично:

— Всъщност, никой от нас не може да се сравнява дори със студентите на татко, може би с изключение на Джирлиб. От друга страна, аз и… Г-гокна сме се метнали на теб, мамо. Ние… аз мога да планирам събития и да манипулирам хората. Смятам, че Рапса и малкият Хрунк са някъде по средата. А Брент не е глупав, но главата му работи по странен начин. Той не прилича на останалите, но по природа е по-подозрителен от всички нас взети заедно. Той е винаги нащрек.

— И ще продължава да го прави — усмихна се генералът. — Вики, вече сте петима. Като броим мен и Шерканер, ставаме седем. Екипът. Преценката ти е правилна. Но ти още не знаеш как да преценяваш останалата част от света. Позволи ми да ти кажа моето безпристрастно професионално мнение. Вие, деца, можете да бъдете най-добрите. Искахме да отложим началото на събитията с няколко години заради вас, но сега всичко се промени. Ако времето, което ме плаши, дойде, държа вие петимата да сте наясно какво е положението. Искам и петимата да сте способни да действате, ако се наложи, дори ако всички останали са изпаднали в пълна паника.

Виктъри Младша беше достатъчно голяма, за да разбере какво значи военна клетва и служебни задължения.

— Всички ли? Аз… — и посочи пагоните на раменете на майка си, които издаваха нейното служебно положение.

— Да. През целия си живот съм била предана на Короната. Но мисля, че може да настъпи ден, когато — за кратко време — да служиш на Короната ще означава да правиш неща, които на първи поглед не се покриват с приетите служебни задължения — тя се усмихна на дъщеря си. — Някои от приключенските романи не са измислени, Вики. Главнокомандващият на разузнаването на Съглашението има специални правомощия… О, ужасно закъснях за другите си оперативни срещи. Много скоро ще поговорим отново. Този път цялото семейство.

След излизането на генерала Вики закрачи из малката си спалня на върха на хълма. Все още се чувстваше замаяна, но неизразимият ужас се беше стопил. В душата й се прокрадваха любопитство и надежда. Двете с Гокна отдавна играеха на шпиони. Но майка им не им разказваше с какво се занимава, пък и беше толкова над военните, които виждаха всеки ден, че всеки опит да я проследят приличаше на безумен блян. Бизнес-разузнаването, може би със структури, подобни на основаните от Хрункнер Юнърбай, беше по-реална възможност.

Известно време Вики си поигра с куклената къщичка. Но двете с Гокна никога нямаше да спорят за тези планове. Екипът на майка им претърпя първата си загуба. Но сега съзнаваше, че е екип. Джирлиб и Брент, Рапса, малкият Хрунк, Вики, Виктъри и Шерканер. Ще се научим да даваме всичко от себе си. И в крайна сметка, това ще бъде достатъчно.

33.

Годините летяха бързо за Езр Вин не само заради двайсет и пет процентовия цикъл на Бдения. След засадата и убийствата измина почти една трета от неговия живот. И през цялото това време вътрешното му аз си обещаваше, че безкрайното му търпение ще бъде наградено. Нито за миг не се отказа от натрапчивата мисъл да унищожи Томас Нау, за да си възвърнат всичко загубено, което бе оцеляло. Но имаше мигове, които се превръщаха в неспирно мъчение.

Да, той беше надарен с безкрайно търпение. Изпитваше болка… и срам. Все пак през по-голямата част от времето не изпитваше страх. Въпреки че не бе запознат с всички подробности, самият факт, че работи за Фам Нувен, изпълваше Езр с вътрешна убеденост в крайната им победа. Но при безпощадната интроспекция най-голямата изненада се появи от нещо, което изникваше отново и отново: в известен смисъл тези години му донесоха удовлетворение, каквото не познаваше от детството си. Какво ли значеше това?

Пастир Нау въведе строги правила за икономична употреба за останалата медицинска апаратура, но запази утежнения режим на дежурства за критично важни „задачи“ — като тези на преводачите. Триксия вече беше четирийсетгодишна. Почти всеки ден по време на Бдение Езр я посещаваше и промененото й лице го измъчваше.

Но в Триксия бяха настъпили и други промени. Точно те го караха да мисли, че присъствието му и изтеклите години по някакъв начин я връщат при него.

Когато идваше рано в миниатюрната й работна стая горе в Хамърфест, тя все още не му обръщаше внимание. И внезапно, веднъж, той закъсня със стотина секунди от обичайното си време за посещение. Триксия седеше с лице към вратата.

— Закъсня — произнесе тя.

В интонацията й прозвуча същото безразлично нетърпение, което би изразила Анне Рейнолт. Всички фокусирани бяха известни с педантизма си. Но Триксия забеляза неговото отсъствие.

А той установи, че тя е започнала да полага някакви грижи за себе си. Когато пристигаше да я види, косата й беше сресана назад, почти пригладена. Сега — от време на време — разговорите им не бяха монолог… поне докато той внимаваше за темата.

Този път Езр влезе в стаята й навреме, но с контрабанден подарък — две пастички от пивницата на Бени. Ароматът им изпълни помещението. За миг Триксия се втренчи в ръцете му, като че ли обмисляше невъзпитан жест. После разсеяно махна с ръка.

— Трябваше да донесеш молбите за допълнителен превод.

Той въздъхна и остави сладкишите на работния плот до ръката й.

— Да, взех ги.

Езр се настани на обичайното си място — до вратата, с лице към нея. Впрочем, днес списъкът не беше дълъг.

Фокусът правеше чудеса, но без намесата на нормален човешки разум различните групи специалисти потъваха в свои лични изследвания. Езр и останалите нормални хора четяха докладите за работата на фокусираните и се опитваха да разберат дали някоя група специалисти е попаднала на нещо интересно, което обаче натрапчивата вглъбеност на „умните глави“ е подминала. Тези доклади се изпращаха на Нау и се връщаха обратно като молби за допълнителна работа.

Днес Триксия не срещна трудности с удовлетворяването на молбите, макар че на няколко пъти мрачно измърмори:

— Загуба на време!

— А, говорих с Рита Лиао. Програмистите й са много ентусиазирани от материала, който си им дала. Програмирали са комплект от финансови приложения и мрежов софтуер, които ще паснат идеално на новите микропроцесори на Паяците.

— Да, да — кимна Триксия. — Всеки ден говоря с тях.

Преводачите се разбираха добре с по-низшите програмисти и финансово-юридическите „умни глави“. Езр подозираше, че причината се крие в невежеството на преводачите в тези области и обратното.

— Рита иска да основе наземна компания, която да продава програмите. Ще бият всички местни, пък и ще наситим пазара.

— Да, вече съм измислила и името: Корпорация „Преуспяващ софтуер“… Но още е много рано.

Той обсъжда тази тема известно време с нея, като се опитваше да измъкне реална преценка за времето и да я сравни с тази на Рита Лиао. Триксия беше в тясна връзка с „умните глави“, които подготвяха стратегията за намеса. Следователно, съчетанието на мненията им даваше задоволителна представа. Въвеждането на данните само през компютърната мрежа — дори с познанията и предварителното планиране — зависеше от сложността на самата мрежа. Щяха да минат поне пет години, докато разработят сериозен търговски софтуер, и още по-дълго преди обществената мрежа на Паяците да бъде изградена. Дотогава беше почти невъзможно да станат основен наземен играч. Засега трябваше да се задоволят с дребните намеси във военната мрежа на Съглашението.

Не след дълго Езр стигна до последната точка от списъка. На първи поглед изглеждаше нещо незначително, но дългият опит му подсказваше, че ще възникне проблем.

— Нова тема, Триксия — става въпрос за превод: относно цвета тартан. Забелязах, че все още използваш този термин в описанията на зрителни гледки. Филолозите…

— Както! — присви очи Триксия.

При взаимната работа на „умните глави“ помежду им възникваше или почти телепатична връзка, или те започваха да се ненавиждат до смърт с ледената враждебност, която обикновено се описва в академичните любовни романи. Норм Както и Триксия се колебаеха между двете състояния.

— Да, хм… Няма значение… Доктор Както ми изнесе дълга лекция за устройството на зрението и електромагнитния спектър. Увери ме, че да говорим за цвят тартан е напълно безсмислено.

Чертите на Триксия се разкривиха и за миг тя се стори на Езр много по-стара, отколкото му се искаше да я вижда.

— Думата е истинска. Аз я избрах. Контекстът дава усещане…

Лицето й се смръщи още повече. Много често нещо, което приличаше на грешка при превода, се оказваше — може би не буквална истина, но поне ключ към някой неразбираем аспект от действителността на Паяците. Обаче фокусираните преводачи можеха да сбъркат, дори Триксия. При първите преводи — когато тя и другите все още налучкваха пътя към света на една непозната раса — имаше стотици двусмислени значения на думите. След време се наложи да отхвърлят голяма част от тях.

Проблемът се състоеше в това, че „умните глави“ трудно се отказваха от самовглъбяването си. Триксия беше на ръба на нервно разстройство. Признаците бяха налице. Често се мръщеше, макар и не толкова свирепо. Дори когато мълчеше, пръстите й неизменно почукваха бутоните на клавиатурата. Но този път обратният анализ блесна от визьора на челото й и освети екраните на стените. Дишането й се учести, докато тя прехвърляше от всички страни критиката в главата си и я предаваше на свързаната с нея мрежа. Не намирише никакъв аргумент в своя подкрепа.

Езр протегна ръка и докосна рамото й.

— Следващ въпрос, Триксия! Известно време обсъждах с Както този въпрос за тартана.

Всъщност, Езр направо извади душата на мъжа. Често това беше единственият начин да се справиш с фокусиран специалист: да се концентрираш върху специалността на „умната глава“ и текущия проблем, като да задаваш един и същ въпрос под различни форми. Без умения и значителна доза късмет тази техника бързо слагаше край на общуването. Дори след седемгодишно Бдение Езр не беше експерт, но в крайна сметка успя да накара Норм Както да започне да генерира алтернативи. После продължи:

— Чудехме се дали Паяците имат такова многообразие от визуални системи поради свойството на мозъка им да разграничава многопластови възприятия. Нали разбираш, за част от секундата възприемаш един спектрален режим, а в следващата — друг. Може би се получава — знам ли — някакъв вид вълнообразен ефект.

Между другото… Както отхвърли тази идея като нелепа, заявявайки, че дори ако мозъкът на Паяците едновременно обработва визуалните импулси, възприятията пак ще изглеждат непрекъснати на съзнателно ниво.

Докато Езр говореше, Триксия почти не помръдваше. Само пръстите й продължаваха да барабанят по клавишите. За един дълъг миг нейният неизменно бягащ поглед се впи… право в очите на Езр. Той разказваше нещо, което беше незначително и нямаше общи точки с нейния Фокус. После тя извърна глава и замърмори команди в микрофона на компютъра си, а тракането по клавиатурата стана по-ожесточено. След няколко секунди очите й започнаха да обхождат помещението, проследявайки фантоми, които съществуваха само на екрана на визьора й. След това рязко каза:

— Да! Това е обяснението! Как не съм се сетила досега… точно контекстът ме накара да избера тази дума, но… — бележки и назначения изпълниха всички екрани на стената.

Езр се помъчи да следи мисълта й, но собственият му визьор все още не беше включен към мрежата на Хамърфест. Можеше да гадае изрежданите примери само от неконтролируемите жестове на Триксия.

Неволно Езр се усмихна. Точно в този момент Триксия почти приличаше на нормален човек, макар и изпаднал в необуздан пристъп на еуфория.

— Гледай! Като изключим един пристъп на остра болка, всяка употреба на тартан е свързана с ниска мъгла, ниска влажност и широка гама светлинни лъчи. В тези случаи целият цвят… ветмут3… — тя премина на вътрешен жаргон, този неразгадаем език, на който разговаряха помежду си фокусираните преводачи. — Наклонението на езика се променя. Нужна ми е специфична дума и тартан е съвсем подходяща.

Езр я наблюдаваше и слушаше. Все едно виждаше как разбирането изпълва мозъка на Триксия, изгражда нови връзки и несъмнено преработва всички неотдавнашни преводи. И изглеждаше напълно реално. Военните не можеха да се оплачат от цвета тартан.

И тогава Триксия направи нещо, което го изненада радостно. С почти недоловима пауза в говора, едната й ръка се отлепи от клавиатурата и грабна деликатеса. Бавно вдигна сладкиша от подложката и се втренчи в ароматизираната пяна — като че ли изведнъж си спомни какво представлява това и какво удоволствие доставя изяждането на подобни неща. После натъпка сладкиша в устата си и капки течна глазура пръснаха по бузите и брадичката й. За миг Езр помисли, че тя се изплаши, но звукът беше просто щастлив смях. Тя дъвчеше и преглъщаше… а след малко въздъхна от удоволствие. За първи път от толкова години Езр видя, че тя изпитва щастие от нещо друго извън нейния Фокус.

Дори ръцете й спряха непрекъснатите си движения. Тогава изрече:

— Така. Има ли нещо друго?

Въпросът не успя да прогони веднага смайването на Езр.

— А, хм… Не, това беше последната точка от списъка… — Каква радост! Сладкишът направи чудо! — … Само още нещо, Триксия. Нещо, което трябва да знаеш… — Може би най-после ще го разбереш! — Ти не си машина. Ти си човешко същество.

Но думите му не оказаха никакво въздействие. Може би тя дори не ги чу. Пръстите й отново барабаняха по клавиатурата, а погледът й се зарея сред образите, които визьорът й показваше, а той не можеше да види. Езр почака известно време, но всички признаци за интерес бяха изчезнали. Той въздъхна и тръгна към вратата на стаята.

И тогава — около десет или петнайсет секунди след изричането на думите — Триксия рязко вдигна глава. Лицето й отново имаше изражение, и този път по него се четеше изненада.

— Наистина ли? Не съм машина?

— Да, ти си истински човек.

— О! — каза с пълно безразличие тя и отново се наведе над клавиатурата, замърмори в микрофона на своите невидими колеги „умни глави“.

Езр тихо напусна стаята. В първите години щеше да се почувства смазан, или поне отхвърлен от самовглъбението й. Но… просто това беше нормално за „умните глави“. И той за миг успя да пробие бронята на Фокуса. Езр пое обратно по тесните коридори. Обикновено придвижването по тези извиващи се тунели с широчината на човешки рамене го изнервяше. Какво ще стане, ако някога тук настъпи паника? Какво ще правим, ако се наложи да се евакуираме? Но днес… някакво ехо погали слуха му и внезапно той осъзна, че си подсвирква.

Анне Рейнолт го пресрещна в мига, в който се появи в основния вертикален коридор на Хамърфест. Тя бутна с пръст кутията, която се влачеше след него.

— Аз ще взема това.

Проклятие! Възнамеряваше да остави втория деликатес на Триксия. Но подаде на Рейнолт кутията.

— Всичко върви добре. Ще прочетете в доклада ми…

— Точно така. И съм убедена, че предпочитате да ми докладвате лично!

Рейнолт посочи стометровата шахта. Грабна стенната спирачка, отблъсна се с крака и се спусна надолу с главата напред. Езр я последва. Докато минаваха покрай люковете на шахтата, сиянието на Изчезващата проблясваше през тънкия кристален пласт диамант. После изкуствената светлина ги обля, сгъстявайки се около тях с навлизането в дълбините на Диамант Едно. Издълбаните в стената картини изглеждаха както в деня, когато бяха направени, но тук-там ръцете и краката на минаващите бяха оставили мръсни петна по триизмерните барелефи. Не останаха много неспециализирани „умни глави“, или не бяха достатъчни, за да поддържат съвършенството, с което се ограждаха Новородените. С бавно въртене двамата се спускаха надолу покрай работните кабинети и лаборатории, които Езр вече познаваше толкова добре. Клиниката за „умни глави“. Езр я бе посещавал само веднъж. Мястото беше строго охранявано, непрекъснато наблюдавано, но в границите на нормалното. Фам беше чест посетител там. Близкият приятел на Тръд Силипан. Но Езр избягваше тази част на Хамърфест, където крадяха душите на хората.

Кабинетът на Рейнолт беше разположен в края на тунела, след лабораториите. Вратата беше съвсем обикновена. Директорът на човешките ресурси се настани на стола си и отвори кутията, която взе от Езр.

Вин се престори на невъзмутим. Огледа кабинета й. В него нямаше нищо ново — обичайните голи стени, писалище и на първи поглед разхвърляно оборудване. Дори след годините, прекарани в Бдение, тя не беше променила мебелировката. Макар никога да не го беше чувал от някого, Езр отдавна се досети, че Анне Рейнолт е фокусирана. Удивителна „умна глава“ с качества на ръководител, но все пак „умна глава“.

Явно Рейнолт не остана изненадана от съдържанието на кутията. Подуши деликатеса с изражението на бактериотехник, който определя нивото на ферментация.

— Много апетитно. Сладкишите и всички висококалорични храни не са включени в диетичното меню, господин Вин.

— Съжалявам, само исках да я почерпя… като награда. Не го правя често.

— Това е вярно. Впрочем, никога досега не сте го правил — погледът й обиколи лицето му, после тя извърна очи. — Минаха трийсет години, господин Вин. Седем от вашия собствен живот в Бдение. Знаете, че „умните глави“ не реагират на такива награди. На първо място, тяхната двигателна система се свежда до областта на Фокуса. На второ място остава привързаността към техните собственици… Не, смятам, че все още кроите тайни планове да събудите любов в доктор Бонзол.

— Със сладкиши ли?

Рейнолт се усмихна сурово. Иронията му нямаше да направи никакво впечатление на една обикновена „умна глава“. Тя не засегна и Рейнолт, която все пак различи саркастичния му тон.

— Може би с аромата им. Предполагам, че сте посещавал някакви курсове по неврология, където Чуенг Хо са ви обяснили, че обонятелните органи въздействат независимо върху мозъчните центрове. Хммм… — за малко очите й го пронизваха като бръмбар в колекция.

Точно така твърдяха в неврокурсовете! А Триксия не би трябвало да помирисва сладкиши още преди превръщането й във фокусирана. За миг оградата около истинската същност на Триксия се превърна в тънък воал. За миг Езр докосна съзнанието й.

Езр сви рамене. Рейнолт реагираше прекалено остро. Ако си направеше труда, тя беше достатъчно умна, за да чете мислите му като отворена книга. Вероятно беше способна да прозре дори мислите на Фам Нувен. Единственото им спасение до този момент беше фактът, че Фам и Езр бяха в края на нейния Фокус. Ако Ритцер Брюхел има наполовина толкова добър съгледвач, и двамата досега да сме мъртви!

Рейнолт се обърна встрани и известно време следи съобщенията, които се изписаха на визьора й. После каза:

— Вашето недопустимо поведение не е нанесло вреда. Фокусът до голяма степен е стабилно състояние. Може да си въобразявате, че забелязвате промени в доктор Бонзол, но помислете: през последните няколко години всички най-добри преводачи започнаха да претърпяват синтетични промени. Ако процесът наруши работоспособността им, ние ги изпращаме в клиниката за допълнителна настройка… Както и да е, ако още веднъж направите подобен опит за въздействие, ще ви забраня да посещавате доктор Бонзол.

Заплахата й даде мигновен ефект, но Езр пресилено се засмя:

— Нима няма да ми наложите смъртно наказание?

— Ще ви кажа моята преценка, господин Вин. Вашите познания за Зората на човешката цивилизация ви правят изключително ценен. Вие сте ефективен посредник между поне четири от моите групи. Знам, че и Пастирът също се вслушва в съветите ви. Но не допускайте грешки! В отдела за преводи мога да се справя отлично и без вас. Ако още веднъж застанете срещу мен, няма да видите доктор Бонзол до края на мисията.

Петнайсет години? Двайсет години?

Езр я погледна изпитателно, усетил крайната категоричност на думите й. Какво безпощадно създание е тази жена! И не за първи път той се запита каква ли е била тя преди. И не беше единственият, който си задаваше този въпрос. Тръд Силипан често възхваляваше шефа си в пивницата на Бени. Някога кликата на Ксевале е била втората най-могъща в света на Новородените. Тръд твърдеше, че тя е имала най-високия ранг. Същевременно бе възможно тя да е била по-голямо чудовище от Томас Нау. Поне някои от тях бяха наказани, свалени от собствените си хора. Анне Рейнолт бе пропаднала много — от всемогъщ Дявол се беше превърнала в дяволска маша.

Но независимо дали това я правеше по-силна или по-слаба отпреди, тя бе изключително опасна за Езр Вин.

Тази нощ, в тъмната самота на стаята си, Езр разказа на Фам Нувен за срещата им.

— Имам чувството, че ако Рейнолт някога заеме поста на Брюхел, ще ни разкрие за няколко Ксекунди.

Смехът на Нувен прозвуча като глухо бръмчеше в ухото на Езр.

— Това никога няма да стане. Тя е единствената, която може да ръководи работата на „умните глави“. Разполагала е с персонал, наброяващ повече от четиристотин нефокусирани преди засадата, а сега тя бръммммм…

— Повтори пак.

— Казах, че сега тя е много по-зависима от поддръжката на необучени хора.

Бръмченето често превръщаше гласовете им в нечленоразделни звуци. Все още се налагаше Езр понякога да моли за три или четири повторения на казаното. Но в сравнение с първоначалния разговор на пресекулки напредъкът беше значителен. Сега Езр лягаше и се преструваше на заспал, но дълбоко в ухото му беше пъхнат един-единствен миниатюрен локализатор. В общи линии думите се превръщаха в бръмчене и свистене и бяха почти неразбираеми, но с упорити упражнения постепенно свикваше да отгатва смисъла им. Локализаторите бяха разпръснати из цялата стая, из целия лагер на Търговците, където бяха станали основните наблюдателни уреди на Брюхел и Нау.

— Май не трябваше да пробвам номера със сладкишите…

— Може би. Аз не бих предприел нищо толкова открито…

Но Фам Нувен не е влюбен в Триксия Бонзол!

— … И преди обсъждахме тази тема. „Умните глави“ на Брюхел са по-силни от всяка охранителна система, измислена от Чуенг Хо. Те душат непрекъснато, могат да четат мислите на…

Езр не успя да намери думата — наивници? Невинни хора? Но нямаше желание да помоли за уточнение.

— … на хора като теб. Погледни фактите. Със сигурност те знаят, че не вярваш на тяхната версия за Зверството на Дием. Знаят, че си враждебно настроен към тях. Знаят, че кроиш заговори — или искаш да го направиш… Чувствата ти към Бонзол ти осигуряват прикритие. И малката лъжа прикрива голямата. Както при Замле Енг.

— Да. — Но мисля, че няма да продължи дълго. — Значи не виждаш в Рейнолт чак такава заплаха?

Известно време Езр чуваше само бръмчене и свистене. Сигурно Фам мълчеше. После различи думите:

— Вин, виждам точно обратното. В дългосрочен план тя е най-смъртоносната заплаха, срещу която се изправяме.

— Но тя не отговаря за сигурността.

— Не, но подкрепя съгледвачите на Брюхел и пренастройва бедните им мозъци, когато започнат да отказват. Фуонг и Хом могат да се справят само с най-простите случаи. Тръд се прави, че знае всичко, но просто се подчинява на заповедите й. А тя разполага с осем програмиста, готови да разбият кода на нашата флотилия. Трима от тях все още работят усърдно върху локализаторите. Но тя постепенно ще разбере, че съм ги измамил… Бръммммм… Властта е в ръцете на Нау.

Гласът на Фам се изгуби и остана само далечен шум. Езр измъкна ръка изпод одеялото и пъхна пръст в ухото си, като вкара малкия локализатор още по-навътре.

— Повтори. Там ли си още?

… бръмммм… Тук съм. За Рейнолт: тя е страшно опасна. По един или друг начин трябва да бъде премахната.

— Да я убием?! — думите заседнаха в гърлото на Езр.

Колкото и да ненавиждаше Нау и Брюхел и цялата същност на Фокуса, той не мразеше Анне Рейнолт. По собствения си ограничен начин тя се грижеше за робите им. Независимо от миналото й сега тя беше само техен инструмент.

— Не, надявам се… Може би няма да се наложи, ако Нау клъвне стръвта с локализаторите, ако започне да ги използва и в Хамърфест. Тогава там ще бъдем в безопасност както тук. Ако това стане преди „умните глави“ да открият, че е капан…

— Но нали целият смисъл на закъснението беше да им дадем време да проучат локализаторите?

— Да, но Нау не е глупак. Не се тревожи. Следя положението. Ако стигне прекалено далеч, аз ще… се погрижа за нея.

За миг Езр се опита да си представи какво може да направи Фам. После изтласка картините от главата си. Дори след две хиляди години фамилията Вин имаше специално място, където почитаха паметта на Фам Нувен. Езр си спомняше картините в кабинета на баща си. Помнеше историите, които леля му разказваше. Нито една от тях не беше вписана в архивите на Чуенг Хо. Това означаваше, че разказите са измислени — или поне са просто лични спомени, които баба Сура и децата й са измислили впоследствие за Фам Нувен. Те го обичаха още повече, защото беше създал съвременните Чуенг Хо. И още повече, защото беше праотец на всички фамилии Вин. Но някои от историите разкриваха и тъмната страна на този човек.

Езр отвори очи и бавно огледа тъмната стая. Неясни отблясъци в мрака очертаваха недокоснатия сладкиш на бюрото му.

— Какво в действителност можеш да направиш с локализаторите, Фам?

Тишина. Далечно бръмчене.

— Какво мога да направя ли? Ами, Вин, не мога да убивам с тях… не директно. Но те са много по-добри от тази ужасна аудиовръзка. Нужни са упражнения, има и номера, които трябва да ти покажа. Възможно е да дойде момент, когато аз да нямам връзка и те да са единственото, което ще потвърди твоето прикритие. Трябва да се срещнем…

— Хм… Лице в лице? И как?

Дузина, може би хиляди пъти той и Фам Нувен крояха планове както тази нощ — като затворници, които тайно почукват по стените на подземния си затвор. Пред хората те се срещаха по-малко отколкото през първите Бдения. Нувен твърдеше, че Езр просто не умее да контролира добре погледа и движенията на тялото си, че съгледвачите ще се усъмнят. А сега…

— Тук, в лагера Брюхел и неговите „умни глави“ са зависими от локализаторите. Между корпусите на куполите има участъци, които някои от старите им камери не могат да наблюдават. Ако се срещнем там, данните няма да се различават от тези, които ще им предам чрез локализаторите. Проблемът е — убеден съм — че съгледвачите изключително много се осланят на статистиката. Навремето ръководех отдела за сигурност на флотилията. Почти като Ритцер, но по-меко. Разполагах с програми, които предоставяха данни за подозрително поведение — кой е извън наблюдение, кога, необичайни разговори, повреди на оборудването. Вършеха добра работа, дори когато не можех да хвана лошите момчета на местопрестъплението. Съчетанието между „умни глави“ и компютърна система е хиляди пъти по-ефикасно. Обзалагам се, че статистическите им анализи са започнали още с построяването на L1. Там се натрупват данни за всички безвредни постъпки и един прекрасен ден Ритцер Брюхел ще разполага с уличаващи доказателства. Тогава сме мъртви!

Боже на търговията!

— Но ние можем да прокараме почти всичко!

Когато Новородените започнат да зависят от локализаторите на Чуенг Хо.

— Може би. Еднократно. Обуздай поривите си — дори в бръмчащата реч Езр със сигурност знаеше, че Фам се подсмива.

— Кога ще се видим?

— Когато последствията при анализите на Ритцер ще бъдат най-малки. Да помислим… След по-малко от двеста Ксек излизам от Бдение. Пред следващото Бдение ще се засечем за известно време. Ще уредя нещата така, че да можем да се видим тогава.

Езр въздъхна. От този момент ни дели половин година живот. В сравнение с други, перспективата не беше толкова далечна. Той можеше да изчака.

34.

Пивницата на Бени започна съществуването си като видимата част на широка мрежа за незаконна търговия — тежко престъпление според разбиранията на Новородените. На чистия несе на Чуенг Хо терминът „черен пазар“ означаваше „търговия, която се извършва тайно, защото оскърбява местните Клиенти“. Но в малката общност на астероида нямаше как въртиш търговия на черно или да даваш тайни подкупи. През първите години само застъпничеството на Киви Лизолет спасяваше кръчмата. Но сега… Бени Уен се усмихна, докато подреждаше напитките и продуктите. Сега работеше непрекъснато, докато будуваше. Най-хубавото беше, че и баща му в общи линии се справяше с работата, когато Бени и Гонле влизаха в камерите за летаргичен сън. Хънт Уен все още беше мека, нежна душа и така и не успя да възстанови знанията си по физика. Но постепенно ръководенето на пивницата му допадна. Когато я управляваше сам, правеше странни преобразования. Понякога ставаха смешни провали, понякога подобренията бяха чудесни. Веднъж той изпроси от рафинерията за преработка на летливи вещества ароматизиран лак. В малки количества миризмата беше приятна, но когато лакира стените на кръчмата, те започнаха да излъчват страшна воня. Известно време след това най-просторната всекидневна се превърна в обществения център на лагера. Друг път — преди около четири години живот — той откупи едно Бдение срещу цяла торба разменни бонове, а бащата на Киви култивира лоза, която растеше при нулева гравитация, и подходяща екосистема за украса на стените и мебелите в пивницата. Мястото се превърна в прекрасно пространство, което приличаше на парк.

Лозите и цветята още съществуваха, макар Хънт да беше извън Бдение почти две години.

Бени се понесе над бара в широк кръг сред гъстата растителност. Клиентите заплащаха доставените на масите им храна и напитки с разменни бонове. Бени постави колба с „Лед и диаманти“ пред Тръд Силипан, който плъзна по масата един бон с обещание за услуга. Изражението му беше самодоволно както винаги. Явно смяташе, че обещанието не струва нищо, че тази разменна единица е възприета единствено за удобство.

Бени само се усмихна и се понесе нататък. Нямаше смисъл да спори, пък и в известен смисъл Тръд беше прав. Но от времето на първите Бдения много малко услуги бяха отказани категорично. Отложени, да! Единствените услуги, които Тръд в действителност можеше да направи, обхващаха работното време на фокусираните. А той бавно напредваше в служебните си задължения. Постоянно не можеше да намери подходящи специалисти или не предоставяше на „умните глави“ достатъчно време, за да намерят най-правилните отговори. Но обикновено дори Тръд държеше на думата си — както когато той подтикна Али Лин да създаде лозите при нулева гравитация. Но извън фарса с разменните бонове за услуги, всички знаеха, че са длъжници на Томас Нау, който — от чист личен интерес или от любов към Киви — даде да се разбере ясно, че тайната търговия на Чуенг Хо се ползва с неговата протекция.

— Здрасти, Бени! Ела горе!

Джау Ксин махна с ръка от масата над помещението — масата на „Кръжока за дискусии“. Бдение след Бдение около нея витаха едни и същи хора. Обикновено в промеждутъците в графика присъствието на някои се застъпваше. Очевидно те бяха достатъчни, защото дори когато повечето клиенти бяха различни, те пак седяха отгоре, като че искаха да спорят „как ще завърши всичко това“. През това бдение тук беше Ксин и — разбира се — Рита Лиао, пет или шест лица, които не предизвикваха изненада и — аха! — някой, който наистина имаше известна представа за положението.

— Езр! Мислех, че ще минат поне четиристотин Ксек, преди да се появиш отново!

Проклятие, колко му се искаше да остане и да слуша.

— Здрасти, Бени!

Приятелска усмивка озари лицето на Езр. Странно как предишните промени внезапно се открояват, когато не си виждал някого известно време, Езр — като Бени — все още беше млад мъж. Но двамата вече не бяха младежи. Около очите на Езр се забелязваше паяжина от тънки бръчици. А когато заговори, в гласа му прозвуча самоувереност, която Бени не беше долавял, докато бяха членове на работната група на Джими Дием.

— За мен нещо леко, Бени — продължи Вин. — Вътрешностите ми още се оплакват от процеса на размразяване. Има четиридневна промяна в графика — и посочи списъка за Бдения, закачен на стената на бара. И наистина, промяната беше отразена там, скрита сред други незначителни поправки. — Май Анне Рейнолт се нуждае от моето присъствие.

— И това е повод за среща на Кръжока за дискусии — усмихна се Рита Лиао.

Бени сервира колбите и купите, които се носеха върху подноса зад него и кимна на Езр.

— Ще ти донеса нещо, което ще успокои стопеното ти тяло!

Езр наблюдаваше как Бени лети към бара. Сигурно щеше да намери нещо, което да не разстрои стомаха му. Кой можеше да помисли, че той ще свърши така? Кой би си представил, че всички ще живеем по този начин? Поне Бени все още е Търговец, дори и в сърцераздирателно миниатюрен мащаб. А аз… какво? Конспиратор с толкова убедително прикритие, че понякога заблуждавам самия себе си. Езр седеше тук с трима Чуенг Хо и четирима Новородени. И някои от Новородените му бяха по-добри приятели от Чуенг Хо. Нищо чудно, че Томас Нау се справяше толкова добре. Беше подчинил всички тях, независимо дали те си въобразяваха, че следват обичаите на Търговците. С Фокуса Нау превърна съзнанието им в свой роб. И може би така беше най-добре. Приятелите на Езр бяха защитени от Нау и Брюхел, носителите на смърт. От своя страна, Нау и Брюхел не допускаха възможността все още да съществуват Чуенг Хо, които заговорничат против тях.

— И защо те извадиха от хладилната камера по-рано, Езр?

— Убий ме, ако знам. След няколко Ксек слизам долу в Хамърфест.

За каквото и да е, надявам се, че няма да попречи на срещата ми с Фам.

Тръд Силипан се издигна над подовото пространство и се настани на една свободна седалка.

— Не е нещо важно. Разногласия между преводачите и специалистите. Уредихме ги по-рано днес.

— Но защо Рейнолт променя графика на Езр?

Силипан извърна очи.

— Нали я познавате? Не се обиждай, Езр, но тя смята, че след като специалността ти е Зората на цивилизацията, ние не можем да минем без теб.

Едва ли, помисли Езр, спомняйки си последната среща с директора на човешките ресурси.

— Сигурна съм, че е свързано със залива Калорика. Децата сега са там, нали знаете? — каза Рита.

Като говореше за „децата“, тя имаше предвид Паяците от старото предаване „Наука за деца“.

— Те вече не са деца — нежно каза Ксин. — Виктъри Младша е млада же… млад възрастен.

Лиао раздразнено вдигна рамене:

— Да, но Рапса и малкия Хрунк все още могат да бъдат наричани деца. Всички се преместиха в Калорика.

Настъпи неловка пауза. За мнозина премеждията на тези Паяци представляваха драма без край. А с течение на годините ставаше по-лесно да се научават повече подробности. Други семейства бяха последвали техния пример, но Ъндърхил все още водеха по популярност.

— Не, Калорика е заблуда — намеси се Тръд.

— Хей, Тръд — изсмя се Ксин. — Наистина има док южно от Калорика. Оттам Паяците изстрелват сателити.

— Не, не. Исках да кажа, че историята с каворита е заблуда. Нали така реши Езр по-рано… — той забеляза реакцията на Езр и се ухили до уши. — Терминът ти е познат.

— Да, означава…

Но Тръд продължи, без да прояви интерес към баналните подробности.

— Това е поредният ексцентричен избор на преводачите, просто е по-неясен от повечето други. Както и да е… Преди около година Паяците се заеха с изоставените мини на високото плато южно от Калорика. Опитваха се да открият разликата между гравитационна и инертна маса. От цялата история можеш да се питаш само колко са умни наистина тези същества.

— Идеята им не е глупава — намеси се Езр, — докато не направиш няколко експеримента, за да се убедиш в противното.

Вече си спомни за проекта. Идеята беше преди всичко на тийфърските специалисти. Докладите им бяха почти неразбираеми. Преводачите не успяха да научат тийфърски така, както владееха езиците на Съглашението. Ксопи Ренг и още неколцина го усвоиха достатъчно добре, но те загинаха при епидемията на „гнилия мозък“.

Тръд отхвърли възражението, махайки с ръка.

— Глупавото е, че тези Паяци в крайна сметка откриха разлика. И глупостта им премина всякакви граници, като заявиха, че в платото има антигравитация.

— Ти чул ли си това? — втренчи се в Джау Ксин Езр.

— Май да… — замислено го изгледа Джау. Очевидно досега го беше пазил в тайна. — Рейнолт няколко пъти ме разпитва с „умните глави“. Искаха да знаят за всички орбитални аномалии — той вдигна рамене. — Естествено, има аномалии. Точно така се поддържа плътността на масата.

— Е — продължи Тръд, — Паяците са го направили и след една Мсекунда слава са установили, че не могат да използват смайващото си откритие. Преди няколко Ксек пристигна молбата им за напускане — той се засмя. — Какви идиоти! В човешката цивилизация тяхното твърдение нямаше да издържи дори ден.

— Паяците не са глупави! — възрази Рита.

— Нито са невежи — допълни Езр. — Разбира се, повечето човешки общности ще приемат такъв доклад много скептично. Но хората са имали осем хиляди години на разположение да експериментират с науката. Дори при загиналите цивилизации, ако са били достатъчно напреднали, за да изучават тези въпроси, се намират разрушени библиотеки, съхранили наследството им.

— Да, така е… При Паяците всичко се случва за първи път.

— Но това е истината, Тръд! Ние знаем, че те са първооткриватели. Имаме само един сходен случай — напускането на Майката Земя. А пионерите сред хората също са бъркали многократно.

— Всъщност ще им направим огромна услуга, като ги завладеем — каза Арло Дин от Чуенг Хо. Твърдението беше изречено с безскрупулното нахалство на Новороден.

Езр неохотно кимна:

— Да, в началото нашите предци са имали дяволския късмет да се измъкнат от капана на една-единствена планета. А гениите на Паяците не са по-надарени от някогашните човешки умове. Вижте този Ъндърхил. Студентите му успяват да внедрят повечето от идеите му, но…

— Но той е изпълнен с предразсъдъци — прекъсна го Тръд.

— Именно. Няма концепция за възможностите на софтуера, нито има представа за ограниченията при хардуера. Въобразява си, че безсмъртието и всемогъщите компютри се крият зад ъгъла, че е необходим още съвсем малък напредък. Той е жива библиотека на Изгубените илюзии.

— Ето истинската причина да си любимец на Рейнолт! Досещаш се за фантазиите, в които Паяците вярват… Когато времето на атаката настъпи, това ще е важно.

— Когато му дойде времето… — криво се усмихна Джау Ксин. Спорът кога точно ще престанат да се крият, кога Изгнанието им ще свърши, беше вечна тема в кръчмата на Бени. — От Изгрева на слънцето минаха повече от трийсет години реален живот. Знаете, през по-голямата част от тях аз бях в Бдение, почти като Киви Лизолет и нейните хора. Тези дни слънчевата светлина започна да намалява. Остават още няколко години, докато се скрие съвсем. Паяците също са притиснати от времето. Сигурен съм, че няма да минат и десет години до началото на Ерата на комуникациите им…

— Не, този период не е достатъчен, за да поемем неусетно контрол — възрази Арло.

— Да, но в края на краищата може да бъдем принудени да избързаме. Паяците започнаха да разработват космически програми. След десет години ще бъде невъзможно да скрием нашите операции — нашето присъствие тук.

— Е, и? — проточи Тръд. — Ако много се дърпат, ще ги смажем.

— И ще си прережем взаимно гърлата, човече! — ядоса се Джау.

— И двамата говорите глупости — заяви Арло. — Сигурен съм, че не разполагаме с по-малко от десетина ядрени оръжия…

— Но разполагаме с енергийни насочващи лъчи.

— Ние сме в ниска орбита. Ще ти го кажа с други думи, ще блъфираме известно време, но…

— Можем да пуснем повредените космически кораби върху буболечките.

Езр и Рита Лиао се спогледаха. Аргументът я остави с отворена уста. Тя — и Джау, и повечето около масата — мислеха за Паяците като за хора. Каква победа за Триксия! Новородените — поне тези, които не бяха от класата на Пастирите — не можеха да свикнат с мисълта за мегагеноцид. Във всеки случай Джау Ксин имаше право. Независимо дали Новородените разполагаха с оръжия или не, крайната цел на спотайването им се състоеше в създаването на Клиент, който може да възстанови мисията им. Унищожаването на Паяците звучеше логично само на безумци като Ритцер Брюхел.

Езр се облегна назад. Беше зърнал името на Фам Нувен в списъка за Бдение. Само още няколко дни ги деляха от първата им истинска среща. Бъди предпазлив и търпелив. Не бързай! Надяваше, че, че Кръжокът за дискусии ще заговори за нещо по-интересно, но дори празните им приказки галеха ухото му като приятно, познато бръмчене. И за кой ли път Езр осъзна, че се чувства почти като сред семейството си — едно семейство, което спореше до безкрай за проблеми, които никога не се променяха. Той се разбираше дори с Новородените, а и те го приемаха. Почти както в нормалния живот… Погледна през плетеницата от лози, която изпълваше пространството около него. В действителност благоуханието на цветовете почти не се натрапваше — за разлика от оня смърдящ лак, който Хънт бе намазал преди. През цветовете и листата имаше пролука, която му даде възможност да погледне право към мястото на Бени на бара. Понечи да му махне. Може би стомахът му ще понесе малко истинска храна. И тогава зърна силуета в кариран панталон и блуза.

Киви.

Тя и Бени бяха потънали в оживени преговори. Бени посочи частта от видеотапета, който покриваше долната страна на пивницата. Киви кимна и провери в някакъв списък. В този момент като че ли усети втренчения в нея поглед на Езр. Обърна се и махна на разположената близо до тавана компания. Толкова е красива! Езр отклони очи и лицето му стана безизразно. Някога Киви беше хлапето, което го изкарваше извън кожата. Преди смяташе Киви за предател, който използва „умните глави“. И веднъж Езр я удари… и повтори… Спомняше си своя гняв. Не можеше да забрави колко добре се почувства от малкото си отмъщение за Джими Дием и Триксия Бонзол. Но Киви не беше предател. Киви беше жертва, без дори да го осъзнава. Ако Фам не грешеше за „промиването на мозъка“ — а най-вероятно беше точно така — тогава Киви беше жертва. И ужасът надвишаваше човешкото въображение. Когато удари Киви, Езр научи нещо за самия себе си. Той проумя, че благоприличието на Езр Вин е само маска. И през по-голямата част от времето той успяваше да отблъсква това самопознание. Вероятно още имаше възможност да върши добрини, дори ако в дъното на душата си беше зъл. Но когато на живо видя Киви… и когато тя го видя… той не успя да отблъсне спомена за стореното от него.

— Здрасти, Киви! — провикна се Рита, като забеляза поздрава на Киви. — Имаш ли малко време? Искаме да се посъветваме с теб.

— Ей сега! — усмихна се Киви и се обърна отново към Бени.

Той кимаше, докато й подаваше пачка разменни бонове. После Киви заподскача нагоре през сплетените лози. Влачеше подире си кошничката, пълна с прясна бира и още сандвичи. Всъщност помагаше на Бени. Такава беше Киви — звено от черната търговия, един от енергичните хора, които правеха положението тук относително поносимо. Като Бени тя не се колебаеше да работи. Същевременно си оставаше ухо на Пастира, но придаваше мекота на режима на Нау. А това дори Новородените като Джау Ксин не признаваха дори в сърцето си. Но все пак осъзнаването на този факт проблясваше в погледите и на Джау, и на Рита. Те почти боготворяха Киви Лизолет.

— Здрасти, Езр — усмихна се тя. — Бени реши, че ще искаш допълнително.

После закачи кошничката в скрепителния контакт на масата пред него. Езр кимна, без да смее да срещне очите й. Рита вече бърбореше и той се надяваше, че никой не е забелязал неудобството му.

— Киви, какви са последните прогнози за появата ни?

— Според мен ли? — усмихна се Киви. — Дванайсет години отсега нататък. Но напредъкът на Паяците в космическите полети може да ни изненада.

— Дааа — проточи Рита и хвърли поглед към Джау. — Е, само се чудехме. Да предположим, че не можем да контролираме всичко през компютърните им системи. Да предположим, че се наложи да вземем нечия страна, да се намесим във военните действия. На чия страна ще застанем?

35.

Диамант Едно беше над двеста метра дълъг и почти толкова широк. Размерите му надвишаваха всички скали на астероида. С течение на годините в кристала точно под Хамърфест беше издълбан лабиринт от пещери. На по-горните нива бяха разположени лаборатории и кабинети. Под тях се намираха личните покои на Томас Нау. А още по-надолу се простираше последното допълнение на обърнатата надолу постройка — пространство с формата на оптично стъкло, с напречен разрез повече от двеста метра. Издълбаването му изчерпи повечето от термалните багери, но Киви не се възпротиви. Впрочем, отчасти идеята беше нейна.

Трите човешки силуета почти се изгубиха в огромното пространство.

— Намираш, че е внушително или е внушително? — с усмивка попита Киви.

Томас Нау гледаше право нагоре със смаяно лице. А това не се случваше често. Още не забелязваше, че губи равновесие и бавно се издига с краката напред.

— Аз… да… Дори виртуалният макет не може да се сравни с действителността.

Киви се засмя и с тласък го върна във вертикално положение.

— Признавам си, че в макета не бях поставила осветление…

В ехоизолационни ниши по тавана бяха поставени актинови дъги. Лампите превръщаха небето в искрящ скъпоценен камък. Чрез настройване на яркостта им можеше да се постигнат почти всички светлинни ефекти, но сиянието неизменно се разпръсваше в дъга.

Баща й стоеше отдясно и също гледаше. Но не в унес и не нагоре, а в краката си. Без да обръща внимание на скритата тържественост на мига, той зачопли из неравните бразди, оставени от багерите в диамантения под.

— Тук няма никакъв жив организъм. Никакъв! — и се намръщи.

— Това ще бъде най-големият парк, който някога си изграждал, Папа! Девствено кътче за работа!

Чертите на лицето му се отпуснаха. Ще работим заедно по този проект, Папа! Можеш да ме научиш на толкова нови неща! Паркът щеше да бъде достатъчно просторен дори за истински животни, например дори летящи котенца. Последните бяха преди всичко сън, отколкото спомен от времето, което Киви и родителите й прекараха в лагера за заминаване на Триландер.

— Паркът ще бъде голям, Томас, дори за стандартите на Чуенг Хо. Не най-големият, но…

— Но вероятно най-красивият — Нау се наведе и потупа Али по рамото.

— Да.

Да, вероятно ще бъде най-красивият! Папа винаги е бил първокласен създател на паркове. А сега от петнайсет реални години живот той беше фокусиран в своята специалност. Всяка година от това време изобретяваше нови и нови чудеса. Неговите бонзаи и микропаркове вече надминаваха и най-изящните на Намджем. Дори фокусираните биолози на Новородените вече можеха да се сравняват с най-добрите на Чуенг Хо, след като получиха достъп до библиотеката на флотилията.

А когато Изгнанието свърши, Папа, когато най-после те освободят, ще осъзнаеш какви чудеса си направил в действителност!

Погледът на Нау шареше из огромната искряща пещера. Сигурно си представяше какви пейзажи могат да се поддържат — савана, прохладна джунгла, планинска поляна. Дори магията на Али не беше в състояние да създаде повече от една екосистема едновременно, но тук имаше възможност за избор…

— А какво мислите за езеро? — усмихна се Киви.

— Моля?

— Код: мокра вода в библиотеката — и Киви настрои визьора си към картината.

— Хмм… не си ми казала нищо за това!

Върху диамантените стени се очерта един от горските проекти на Али. Но в средата на пещерата се появи езеро. Ставаше все по-голямо и по-голямо, докато достигна планинските острови, които изглеждаха на километри разстояние. От пристана-беседка в подножието на хълма под тях се отблъсна лодка. Известно време Томас остана смълчан.

— Божичко! Та това е имението на чичо ми в Северната лапа. Там прекарвах лятото.

— Знам, порових в биографията ти.

— Прекрасно е, Киви, дори ако не е изпълнимо.

— Защо да е неизпълнимо? Разполагаме с достатъчно лед на повърхността. Така ще създадем и допълнителен резервоар за вода — тя посочи в далечината, където се разливаше езерото. — Ще издълбаем още малко далечния край на пещерата и ще изглежда, като че ли извира от скалата. Ще съберем достатъчно видеотапети, за да придадем реалистична далечна перспектива.

Това не беше съвсем сигурно. Видеотапетите от повредените космически кораби бяха претърпели значителни вакуумни повреди. Но нямаше значение. Томас обичаше да носи команден шлем и беше възможно отдалечените декори да се боядисат за всеки, който не желае да гледа във визьора си.

— Нямах това предвид. Не можем да направим истинско езеро. Не и в условия на микрогравитация. Всяко потрепване ще го изплиска по стените.

Усмивката на Киви стана още по-широка.

— Стигнахме до истинската изненада! Мога да го направя, Томас! От повредените кораби свалихме хиляди сервоклапи — повече отколкото ще са ни нужни за каквото и да е. Ще ги поставим на дъното на езерото и ще ги оградим с мрежа локализатори. Така вълните на езерото лесно ще бъдат поставени под контрол.

— Ти наистина обичаш да стабилизираш неустойчивата природа — засмя се Томас. — Киви! Е, добре… постигна го при астероида, можеш да успееш и тук.

— Разбира се — сви рамене тя. — Ако намаля крайбрежието, ще са ми достатъчни дори само локализаторите на Новородените.

Томас се обърна и я погледна. Виденията бяха изчезнали от погледа му. Беше се върнал в студения стерилен свят на диамантената пещера. Но зърна чудото и тя беше сигурна, че му е харесало.

— Ще бъде великолепно… Изисква много ресурси и още повече работа.

Нямаше предвид труда на „умните глави“. Дори Томас Нау не гледаше на фокусираните като на истински хора.

— Това няма да промени графика на важните задачи. Клапите са непотребни, а от локализаторите имаме предостатъчно. А и хората ми дължат толкова услуги.

След малко Нау изведе жена си и „умната глава“ от пещерата. Киви за пореден път го изненада. Само този път изненадата бе по-зрелищна от обичайно. Проклятие! Това беше просто допълнително основание за нуждата им от локализатори в Хамърфест. Хората на Рейнолт още не бяха проверили устройствата. Колко ли сложни можеха да бъдат? Остави проблема за по-късно! Киви твърдеше, че може да направи някакво подобие на езеро дори с локализаторите на Новородените.

Понесоха се нагоре през по-долните нива, като кимаха на различните поздрави и ръкомахане на техниците — и Новородени, и Чуенг Хо. Оставиха Али Лин в парка — неговото работно място. Бащата на Киви не беше затворен в „позлатената“ клетка на Хамърфест. В действителност неговата специалност беше насочена към откритите пространства и живите организми. Поне Томас Нау представи по този начин въпроса пред Киви. Звучеше достоверно и означаваше, че момичето няма да бъде принудено постоянно да наблюдава обичайните за фокусираните операции. Същевременно забавяше нейното неизбежно приближаване към прозрението.

— Трябва ли да ходиш в лагера, Киви?

— Да, имам няколко поръчки. Ще видя някои приятели.

Да изпълня някои поръчки и да събера няколко услуги.

— Добре — той я изпрати нагоре с целувка, която можеше да се види от самия край на коридора. Няма значение! — Справи се отлично, любов моя!

— Благодаря — усмивката й беше ослепителна. Вече над трийсетгодишна, Киви Лизолет още се нуждаеше от неговото одобрение. — Ще се видим довечера.

Тя се понесе нагоре през централния вертикален коридор, като се отблъскваше с ръце от стените — все по-бързо и по-бързо и прелиташе като ракета покрай останалите движещи се в шахтата хора. Киви все още всеки ден се упражняваше в центробежната камера с гравитация 2 G. Не се беше отказала да тренира и убийствените бойни изкуства. Това беше всичко, което запази от влиянието на майка си. Или поне всичко, останало на повърхността. Несъмнено голяма част от бликащата й енергия беше някакво неосъзнато желание да се хареса на майка си.

Нау погледна нагоре, без да обръща внимание на хората, които се спускаха около него. Щяха да се отстранят от пътя му. Наблюдаваше как фигурата на Киви се стопява във висините на основната шахта.

След Анне Рейнолт Киви беше неговото най-безценно притежание. На практика той получи Рейнолт като наследство, но Киви Лизолет беше негова лична победа — една интелигентна, нефокусирана личност, която през всички тези години се трудеше неуморно за него. Предизвикателството да я притежава, да я манипулира никога не му омръзна. Освен това винаги имаше някакъв нюанс на опасност. Тя разполагаше със силата и бързината да го убие с голи ръце. Отначало не проумяваше този факт. Но и много по-късно той разбра каква безценна вещ е тя.

Да, тя беше негово завоевание, но Томас Нау имаше достатъчно здрав разум, за да осъзнае, че е имал и невероятен късмет. Той първи облада Киви, на подходящата възраст и в подходящата обстановка — когато тя бе достатъчно пораснала, за да потъне в дълбините на миналото на Чуенг Хо, и същевременно толкова млада, че остана незасегната от Зверството на Дием. През първите десет години на Изгнанието тя разкри лъжите му само три пъти.

Иронична усмивка опъна устните му. Киви си въобразяваше, че го променя, че му показва какви резултати се постигат, когато човек разполага със свобода на действие. Е, беше права. В първите години създаването на черния пазар беше част от играта, която той играеше с нея. Една временна слабост. Но черната търговия наистина вървеше. Дори изследванията на Чуенг Хо твърдяха, че свободният пазар е безполезен в толкова ограничена и затворена среда като тяхната. И все пак Спекулантите лека-полека подобряваха положението — дори за неща, които Нау така или иначе щеше да изисква. И най-накрая — когато тя го убеди, че хората й дължат услуги, че те наистина ще се потрудят здраво, за да изградят езерния парк — Заразата да го тръшне! Как копнея за това езеро! — Томас Нау не се подиграваше зад гърба й. Тя беше права. Дори Новородените щяха да положат повече старания в работата по езерото, защото се чувстваха длъжници на Киви, а не защото Томас Нау беше Пастирът, който разполага с върховната власт да ги изгони в открития космос.

Киви. Мъничка фигура в горния край на шахтата. Тя се обърна и му помаха. Томас отвърна на поздрава й и тя изчезна в един от товарните странични тунели. Нау остана неподвижен още миг. Усмихваше се с вдигнати нагоре очи. Киви го научи какво влияние осигурява контролираната свобода. Чичо Алън и кликата Ноли му завещаха властта над фокусираните роби. А Изчезващата?… Колкото повече научаваха за звездата и планетата, толкова повече се затвърждаваше убеждението му, че там са скрити чудеса. Може би не дори съкровищата, за които предполагаше, а много по-прекрасни неща… Биология, физика, далечната галактическа орбита на звездната система… изводите от подобно съчетание надскачаха възможностите на анализите, предизвикваха интуицията му.

И след няколко години Паяците щяха да му предоставят индустриална екология, чрез която да използва докрай всички ресурси.

Никога в историите на човешките цивилизации не беше съществувало място и време, където толкова много благоприятни възможности се откриват пред един-единствен човек. Преди двайсет и пет години един по-млад Томас Нау би трепнал пред неизвестното. Но времето течеше. Крачка след крачка той се изправяше срещу проблеми и ги разрешаваше. И Арахна щеше да му осигури всемогъщество да основе династия, невиждана досега от човечеството. Нямаше да стане бързо — може би след век или два — но и тогава той ще бъде в разцвета на силите си според стандартите на Чуенг Хо. Ще разгроми кликите на Новородените. И в този край на Обитаваното от хора космическо пространство ще се роди най-великата империя на всички времена. Легендата за Фам Нувен ще избледнее пред сиянието, което Томас Нау ще разпръсне.

А Киви? Той хвърли последен поглед нагоре. Надяваше се, че тя ще издържи до края на Изгнанието. Щеше да му окаже неоценима помощ, след като завладееха Паяците. Но маската се разпадаше. Промиването на мозъци не беше усъвършенствано. Киви се възстановяваше по-бързо отколкото в началото. Анне не можеше да елиминира „остатъчното невралгично равновесие“, както го наричаше тя, без да унищожи обширни участъци от мозъка на Киви. Естествено, появяваха се и несъответствия, които дори астаргичната амнезия не беше в състояние да обхване напълно. Постепенно, дори при най-умелата намеса… Но как да обясни неизпълнените си обещания за равнопоставеност? Как да оправдае действията, които ще предприеме срещу Паяците, или програмата за размножаване, от която хората се нуждаеха? Не. За съжаление, отърваването от Киви беше неизбежно. И дори в този случай тя ще му бъде полезна. Все още е възможно тя да му роди деца. Някой ден неговото царство трябва да има наследници.

Две хиляди секунди по-късно Киви се вмъкна в пивницата на Бени. През това Бдение Бени ръководеше кръчмата. Чудесно!

Той беше любимият й кръчмар. Известно време двамата се пазариха за новото оборудване, което той искаше.

— Боже мой, Бени! Трябват ти още видеотапети? Има и други проекти, където да влязат в употреба.

Например, за парка под Хамърфест! Бени сви рамене.

— Накарай Пастира да оправи съгласуването на изображенията и няма да искам видеотапети. Просто нещата се изхабяват. Виждаш ли? — и той посочи пода, където образът на Арахна беше постоянна гледка.

Киви видя носещата се буря, която щеше да достигне Принстън след няколко Ксек. Със сигурност екранните драйвъри още работеха, но също така се забелязваше изкривяването и оцветените петна.

— Добре, има какво още да се вземе от „Невидимата ръка“, но ще струва скъпо.

Ритцер Брюхел щеше да се запени, дори ако не му трябваха видеотапети. Той смяташе „Ръката“ за свое лично имение. Киви погледна другите точки от написания на ръка списък на Бени. Всички хранителни продукти за зареждане произхождаха от оранжерията за бактерии и културите, които отглеждаше Гонле. Летливи вещества и суровини! За най-добри приятели тези двамата приемаха бизнес съревнованието си ужасно сериозно.

С крайчеца на окото си Киви зърна някакво движение. Вдигна поглед. Почти до тавана компанията на Ксин се беше разположила на обичайното си място. Езр! Неволна усмивка озари лицето на Киви. Беше обърнат настрани и гледаше към нея. Тя му махна с ръка. Като че ли изражението му се смрази и той извърна глава. За миг пристъпът на старата болка помрачи съзнанието й. Дори сега, когато го виждаше, тя всеки път изпитваше това неконтролируемо радостно потрепване — все едно срещаше стар починал приятел, с когото можеш да си кажеш толкова много. Но годините отлитаха и всеки път той извръщаше глава. А тя нямаше намерение да причини зло на Триксия Бонзол. Помагаше на Томас, защото той беше добър човек — един мъж, който даваше всичко от себе си, за да ги преведе през изпитанията на Изгнанието.

Запита се дали Езр изобщо някога ще изслуша обяснението й. Може би. Времето беше пред тях. Когато Изгнанието свърши, цяла цивилизация ще им се притече на помощ и Триксия ще се върне при него. Тогава със сигурност той ще й прости.

36.

Пространството между външния корпус на лагера и обитаемите куполи представляваше буфер срещу внезапна разхерметизация. С времето различните земеделски култури, отглеждани от Гонле Фонг, бяха заели мястото, но загубата на налягане би унищожила някои от гъбичките или опитите й с канберски цветя. Дори сега оранжериите на Фонг използваха само част от мъртвото пространство. Недалеч оттам щеше да се състои и срещата между Фам и Езр Вин. Тук въздухът бе неподвижен и студен. Единствената светлина, която се промъкваше през външната стена, беше намаляващото сияние на Изчезващата звезда.

Фам закачи крака на една стенна спирачка и търпеливо зачака. През предишното Бдение провери, че мястото е изпълнено с локализатори, които проблясваха тук-там по стените. Няколко неизменно витаеха във въздуха около него, но дори на ярко осветление приличаха на по-големи прашинки. Докато се спотайваше в здрача, Фам се превърна в човек-команден пост. Чуваше и виждаше всичко, което пожелаеше. Точно сега оглеждаше въздушния балон между куполите. Някой се приближаваше предпазливо. Зад клепачите му се появи картина — почти толкова ясна, както тези на визьорите на Чуенг Хо. Беше Вин, който изглеждаше изнервен и напрегнат.

На колко години е Вин сега? Трийсет? Вече не е хлапе. Всеки път се взираше в чертите му… Това сериозно поведение… Колко прилича на Сура! Човек, на когото не можеш да се довериш! Но за щастие, човек, когото можеш да използваш!

Вин се появи в обсега на физическото му зрение, като заобиколи извивката на външния купол. Фам вдигна ръката и момчето спря на място, като сподави изненаданото си ахване. При цялото напрегнато внимание Вин почти мина покрай Фам, без да забележи спотаената фигура във V-образния клин в материята на стената.

— Аз… здрасти — прошепна Вин.

Фам се отблъсна от стената и застана на място, където сиянието на Изчезващата беше малко по-ярко.

— Най-накрая се срещнахме — каза той, като се усмихна накриво.

— Ддда… наистина — Езр се обърна, дълго го гледа и тогава — Боже мой! — се поклони леко. По лицето му с чертите на Сура се плъзна свенлива усмивка. — В действителност е странно да се срещна с теб, а не с Фам Тринли.

— Разликата едва ли е поразителна.

— Ти не разбираш. Когато си Тринли, всичко е различно. Тук изглеждаш по друг начин, дори на това осветление. Ако Нау или Рейнолт те зърнат дори за десет секунди, също ще разберат…

Хлапакът имаше много развинтено въображение.

— Е, единственото, което ще видят през следващите две хиляди секунди, са лъжите, които получават от моите локализатори. За щастие, това е достатъчно дълго, за да можеш да започнеш.

— Да! Ти наистина ли можеш да гледаш през локализаторите? Наистина ли можеш да им даваш команди?

— С достатъчно упражнения, да — и показа на младежа как да разположи миниатюрните прашинки около очната си ябълка и как да съгласува синхрона между отделните локализатори. — Не прави това пред хора. Синтезираният лъч е много тесен, но въпреки това може да бъде забелязан.

Вин премигваше като внезапно ослепял.

— А, като че ли нещо гложди очите ми.

— Локализаторите въздействат директно върху очния ти нерв. Отначало образите може да ти се сторят много странни. Ще усвоиш командите с малко прости упражнения, но докато се научиш да изграждаш реална картина от визуалните дразнения… ами, предполагам, че ще ти се наложи да се учиш да гледаш отново.

Фам смяташе, че е равносилно да научиш слепец да използва визуални протези. Някои хора успяват, а други остават слепи. Но той не изрече на глас мислите си. Вместо това показа на Вин няколко тестове, с които да се упражнява.

Фам мисли дълго колко от командните възможности да покаже на младежа Вин. Но Езр вече знаеше достатъчно, за да го предаде. Или трябваше да го убие, или да се примири. Всички кървави следи, които оставих, сочат историята със Замле Енг. И все пак той прозря истината. Фам от години го държеше в неведение, следеше за признаци за контраплан, опитваше се да прецени сегашните способности на момчето. Всичко, което видя, беше принудителното израстване на един несигурен вътрешно младеж. И все пак той беше запазил здравия си разум.

Когато критичният момент дойдеше, когато най-накрая Фам се изправеше срещу Нау и Брюхел, щеше да се нуждае от някой, който да му помогне. Момчето трябваше да бъде научено на някои номера… но много нощи Фам скърцаше със зъби, като мислеше каква власт дава в ръцете на Вин.

Езр усвои поредицата команди много бързо. Сега без проблеми се съсредоточи върху останалите техники, които Фам му демонстрираше. Цялостната картина нямаше да се появи бързо, но…

— Да, знам, че още виждаш само светлинни проблясъци. Просто продължавай с тестовете. След няколко Мсек ще бъдеш толкова добър, колкото съм и аз.

Почти толкова добър! Но уверението му явно успокои момчето.

— Добре, ще се упражнявам непрекъснато. Само в стаята ми, както каза. Така се чувствам… не знам… като че ли правя нещо повече, отколкото съм свършил през всичките тези години.

От определеното време оставаха сто секунди. Маскировката, която ги прикриваше от съгледвачите, отслабваше. Няма значение. Просто се дръж нормално с хлапето. Колко банално!

— Ти направи много в миналото. А заедно научихме доста за Хамърфест…

— Да, обаче сега е различно. Какво ще стане, след като победим, сър?

— След това ли? — Какво да кажа пък сега? — Ами ще бъде… прекрасно. Ще разполагаме с технологиите на Чуенг Хо и с една планетарна цивилизация, която ще бъде почти готова да я въведе в употреба. Само по себе си, това ще бъде най-влиятелното търговско съглашение, постигано някога от който и да е Чуенг Хо. Но няма да спрем дотук. С времето ще извлечем полза от всичко, научено за физиката на Изчезващата. Знаеш колко разнообразни са ДНК-кодовете на Арахна. Това също е безценно съкровище, кутия с изненади, която може да власт…

— И всички фокусирани ще бъдат освободени?

— Да, да, разбира се. Не се тревожи, Вин. Ще си върнем обратно Триксия.

Обещанието беше щедро, но Фам наистина смяташе да удържи на думата си по този въпрос. Ако Триксия Бонзол станеше отново човек, може би Вин щеше да приеме разумно всичко останало. Може би.

Изведнъж Фам забеляза странния поглед, с който го гледаше момчето. Беше допуснал мълчанието да се проточи в недопустима недомлъвка.

— Така, мисля, че минахме най-главното. Упражнявай входящия език и визуалните тестове. Времето ни привършва — Слава на Бога на цялата Търговия! — Ти тръгваш първи. Мини по пътя, по който дойде. Ако някой те пита — стигнал си почти до товарния док, после си решил да се върнеш в дневната за закуска.

— Добре — Вин се подвоуми за миг. Понечи да каже нещо, но се обърна рязко и се понесе към завоя на вътрешния купол.

Фам погледна брояча, увиснал зад клепачите му. След двайсет секунди трябваше да поеме в противоположната посока. Две хиляди секунди локализаторите предаваха на съгледвачите на Брюхел внимателно фабрикувани неверни данни. По-късно ще провери какво наистина е станало през това време в останалата част от лагера. Несъмнено ще му се наложи да скърпи някакво оправдание. Такива срещи можеха да се провеждат доста често, ако враговете им разчитаха на обикновените анализи. Но със съгледвачи от „умните глави“ да скриеш следите си беше висш пилотаж по параноя.

Десет секунди. Втренчи се в здрача, където току-що бе потънал Езр Вин. Фам Нувен имаше забележително дълъг опит в дипломацията и измамата. И защо, по дяволите, не бях по-мек с хлапето?

Изведнъж му се стори, че призракът на Сура Вин е съвсем наблизо. Тя се смееше.

— Разбираш, че е изключително важно да разположим локализаторите из Хамърфест.

Това изискване се превърна в ритуал за началото на всяко заседание на Службата за сигурността, ръководена от Брюхел. Може би днес ще изненада Ритцер.

— Хората на Анне не са завършили изчисленията.

Помощникът му се приведе към него. С годините Ритцер се бе променил значително. Сега беше преминал на почти петдесетпроцентов цикъл Бдения, но се възползваше изцяло от медицинската поддръжка и гимнастическия салон в Хамърфест. В действителност изглеждаше по-здрав отколкото в първите години. А някъде по средата се научи да удовлетворява своите… нужди… без да предизвиква безкрайна лавина от мъртви „умни глави“. Беше се превърнал в достоен за доверие Пастир.

— Видя ли последните доклади на Рейнолт, сър?

— Да. Трябват й още пет години.

Изследването на Анне за пробив в сигурността на локализаторите на Спекулантите се оказа почти невъзможно. Отначало Томас хранеше някакви надежди. Все пак военните програмисти на Чуенг Хо не разполагаха с поддръжката на „умни глави“. Но софтуерното блато на Спекулантите се оказа дълбоко почти осем хилядолетия. Всеки път „умните глави“ на Анне отлагаха крайния срок с още година, или две. До последния доклад.

— Още пет години?! Та тя може със същия успех да каже и „никога“. И двамата знаем колко нищожна е вероятността в локализаторите да се крие някаква опасност. Моите „умни глави“ ги използват в лагера вече дванайсет години, както и в повредените космически кораби. Моите „умници“ не са специалисти в програмирането, но те уверявам, че през цялото това време локализаторите не създадоха абсолютно никакъв проблем — за разлика от Чуенг Хо. Тези играчки са толкова полезни, сър. Нищо не минава незабелязано покрай тях. Ще поемем рискове, ако не ги използваме.

— И какви?

Нау забеляза лекото изненадано сепване на събеседника си.

— Хм. Ами опасности, които няма да открием, защото не използваме локализаторите. Само погледни днешното заседание.

На екрана се появи кратък преглед на всички настоящи грижи за сигурността: опитите на Гонле Фонг да получи автоматизирани системи за дестилационните, снабдяващи черния пазар; перверзната привързаност, която много хора изпитваха към Паяците — трогателна загриженост, но и потенциален проблем при започването на истинските действия; същинските размери на параноята на Анне.

— Знам, че я наблюдавате, сър — продължи Ритцер, — но смятам, че тя се променя. Не става въпрос единствено за системата за автоматични врати. Започва да проявява обезпокоително чувство за собственост към нейните „умни глави“.

— Възможно е да съм я настроил много крайно — подозренията на Анне за саботаж срещу „умните глави“ бяха напълно необосновани, нещо съвсем нетипично за нейната маниакална аналитична прецизност. — Но какво ще спечелим, ако пръснем локализаторите из Хамърфест?

— С помощта на локализаторите моите съгледвачи ще могат да извършват непрекъснат, изключително подробен анализ в Хамърфест и да установят съотношението между натоварването на мрежата и истинските събития. Скандално е, че най-елементарната ни система за сигурност се използва там, където е необходимо да се въведе най-сложната.

— Хм… — Нау впи поглед в очите на Ритцер.

Още като дете научи едно много важно правило: каквото и да правиш, никога не заблуждавай самия себе си. Исторически погледнато, самозаблудата беше унищожила много велики мъже, от Нелмун Дир до Фам Нувен. Бъди честен пред себе си! Той наистина желаеше езерото, което Киви му беше показала под Хамърфест. С такъв парк можеше да подобри това отвратително място. Да постигне великолепие, което Чуенг Хо рядко създаваха дори в цивилизованите системи. Но желанията му не бяха извинение да пренебрегва изискванията за сигурност. Може би дори самоотричането влошаваше положението. Смени курса: кой ще се заеме с това? Ритцер Брюхел преливаше от ентусиазъм. И в никакъв случай не биваше да бъде подценяван. Не толкова директно! Киви беше поставила тази дилема.

— А какво ще кажеш за Киви Лизолет, Ритцер? Какви са данните от анализа?

Очите на Ритцер припламнаха. Убийствената ненавист към нея не угасваше.

— И двамата знаем колко бързо успява да прозре истината. Неотклонното наблюдение е по-необходимо от всеки друг път. Но засега тя е напълно, изцяло чиста. Не те обича, но възхищението й към теб граничи с любов. Тя е истински шедьовър, сър.

Киви откриваше истината вече по време на всяко Бдение. Но последното промиване на мозъка й се извърши съвсем неотдавна. С разширяването на обсега на локализаторите тя щеше да бъде под още по-строго наблюдение.

— Добре, помощник, постави локализатори в Хамърфест!

Естествено, локализаторите на Чуенг Хо вече бяха пръснати из целия Хамърфест. Прахообразните частици се носеха по въздухопроводите, прилепваха към дрехите, косата и дори кожата на хората. И бяха вездесъщи във всички обитаеми пространства около астероида.

Колкото и всемогъщи да бяха, без енергия локализаторите представляваха безполезни парченца метално стъкло. Хората на Анне вече препрограмираха кабелната мрежа в Хамърфест и я разширяваха в новоиздълбаните отдолу пещери. Сега микровълните пулсираха през откритите пространства десет пъти в секунда. Енергията не можеше да прехвърли прага за биологично увреждане и беше достатъчно слаба, за да не нарушава действието на останалото оборудване. Лозализаторите на Чуенг Хо не се захранваха с голямо количество енергия. Тя им беше необходима единствено за задействането на микроскопичните сензори и осигуряването на комуникация с най-близко разположеното устройство. Десет секунди след включването на микровълновите импулси Ритцер докладва, че мрежата е стабилизирана и предоставя безгрешни данни. Милиони процесори бяха разположени на пространство с диаметър от четиристотин метра. И всеки беше малко по-мощен от компютър от Зората на цивилизацията. Но съвкупността им образуваше най-мощната компютърна мрежа на L1.

За четири дни Киви завърши издълбаването на пещерата и постави вълновите сервоклапи. Баща й вече покриваше планинската част от пейзажа с пръст. Най-накрая щяха да напълнят езерото с вода.

След въвеждането на локализаторите Нау се чудеше как през цялото това време са се справяли без тях. Ритцер Брюхел се оказа абсолютно прав. Преди сигурността им в Хамърфест беше изградена на сляпо. Преди лагерът на Чуенг Хо беше по-безопасен за операциите по сигурността. Ден след ден Нау наблюдаваше как Брюхел и съгледвачите му щателно обезопасяват целия Хамърфест. След това дойде ред на космическите кораби и складовия балон. Той дори наруши традицията и включи локализаторите за 100 Ксек дори в арсенала. Като че ли светлинен сноп разкъса предишния мрак. Откриха и затвориха дузини пробойни в системата за сигурност… но не намериха нито следа от подривна дейност. Въпреки това резултатите бяха чудесен повод за укрепване на доверието — както при проверка за несъществуващи домашни паразити, когато обаче разбираш къде трябва да поставиш отровата и капаните за евентуални бъдещи нашествия.

Томас Нау вече познаваше собствените си владения по-добре отколкото всеки Пастир в историята на Новородените. С помощта на локализаторите съгледвачите на Ритцер можеха да предоставят данни за местоположението и емоционалното състояние — дори за познанията — на всеки в Хамърфест. След време той осъзна, че е трябвало да започне този експеримент много отдавна.

Езр Вин. Вероятно с него можеше да се постигне повече. Нау отново проучи биографията на младежа. И при следващото заседание беше подготвен. Срещата се проведе по обичайното време. Бяха само двамата, но Спекулантът вече беше свикнал с взаимоотношенията им. Вин пристигна в кабинета на Нау, за да обсъдят обобщените данни от докладите през последните десет дни, както и напредъка на групите „умни глави“, чиято работа бе насочена към изучаване на света на Паяците.

Томас разреши на Спекуланта да бърбори. Слушаше, кимаше с глава и задаваше уместни въпроси… и същевременно следеше анализите, които преминаваха през визьора му. Невероятно! Локализаторите се носеха във въздуха, прилепваха към стола на Вин, дори към кожата му и предаваха данните на „Невидимата ръка“. Там програмите ги обработваха и изпращаха резултатите обратно, към шлема на Нау, като насищаха кожата на Вин с цветове, които отразяваха галваничната реакция, температурата и потенето на тялото му. Обикновени графики около лицето му отбелязваха пулса и дишането. Малко вмъкнато прозорче показваше какво вижда Вин от мястото си от другата страна на писалището и с червени линии маркираше всеки негов поглед. Двама от съгледвачите на Брюхел бяха определени за проследяване на разговора и анализът летеше като легенда в горната граница на полезрението на Нау. Субектът е отпуснат до двайсет процентила от нормалното ниво на разговор. Субектът проявява доверие, но е предпазлив и не изпитва съчувствие към Пастира. В настоящия момент субектът не се опитва да отхвърли натрапчива мисъл.

В по-голяма или по-малка част Нау щеше да отгатне същото, но пълнотата на добавените подробности беше по-удачна и от най-добре проведения мек разпит, тъй като субектът нямаше представа, че е подложен на изпитание.

— Значи стратегическата ни политика вече е по-ясна — заключи Вин, без изобщо да се досеща за двойствения смисъл на разговора. — Педуре и Сродниците имат сериозни предимства в изстрелването на ракети и ядреното въоръжение, но неизменно отстъпват пред Съглашението в програмирането и компютърните мрежи.

— Сродниците са просто диктатори — вдигна рамене Нау. — Нали казахте, че в Зората на цивилизацията тираните не са развивали компютърните мрежи.

— Да — Субектът реагира, потискайки вероятно някаква подигравка. — Тук положението е подобно. Знаем, че планират да нанесат първия си удар малко след угасването на слънцето и това обяснява свръхразработването на оръжия. От страна на Съглашението, Шерканер Ъндърхил толкова усърдно усъвършенства автоматиката, че Педуре просто не може да го настигне. Честно казано, мисля, че сме изправени пред критична ситуация, Пастирю — Субектът е искрен в твърдението си. — Цивилизацията на Паяците откри закона за противоположните квадратни числа само преди няколко поколения. Съответно математиците им изостават значително от колегите си по време на Зората на цивилизацията. Сродниците обаче са напреднали доста в изстрелването на ракети. Ако проявят една десета от любопитството на Шерканер Ъндърхил, ще ни открият след по-малко от десет години.

— Преди да сме установили пълен контрол над компютърните им мрежи?

— Именно, сър.

Точно това твърдеше и Джау Ксин, позовавайки се на изводите на своите специални „умни глави“. Жалко! Поне очертанията на края на Изгнанието започват да прозират… Междувременно:

Бдителността на субекта намалява. Нау се усмихна самодоволно. Смяташе да разтърси предводителя Вин. Кой знае, може наистина да успея да го изработя! Във всеки случай реакцията на Вин ще бъде интересна. Нау се облегна назад и се престори, че наблюдава разсеяно сферата с бонзай, увиснала над писалището.

— Години наред изучавах Чуенг Хо, господин Вин. Не подхранвам неосъществими мечти. Вие, хората, разбирате различните пътища на човечеството по-добре от всяка заседателна група.

— Да, сър.

Субектът още е спокоен, но забележката предизвика искреното му съгласие. Нау вдигна глава.

— Вие произхождате от рода Вин и ако някой от Чуенг Хо наистина разбира нещата, това сте именно вие. Вижте, един от любимите ми герои винаги е бил Фам Нувен…

— Споменавали сте го и преди…

Думите бяха произнесени сковано. Цветовете по лицето на Вин във визьора на Нау се промениха. Пулсът и дишането му се учестяваха. Някъде от „Невидимата ръка“ съгледвачите извършиха анализа и докладваха: Субектът изпитва силен гняв, насочен към Пастира.

— Честно казано, господин Вин, не се опитвам да оскърбя вашите традиции. Разбирате, че Новородените презират голяма част от културата на Чуенг Хо, но Фам Нувен е съвсем различен… Аз знам истината за Фам Нувен.

Диагностичните цветове по лицето на Вин избледняваха към нормалните съобразно ритъма на сърцето му. Разширяването на зениците му и посоката на погледа му издаваха гнева му. Но Нау усети мигновеното несъответствие. В реакцията на Вин беше доловил искрица страх. Може би има какво да науча от тази автоматика! И искрено объркан, попита:

— Какво има, господин Вин? Нека поне веднъж да бъдем откровен един с друг — и се усмихна. — Няма да кажа на Ритцер, а и вие няма да споделяте с Ксин или Лиао… или с моята Киви.

Този път графиката показа явния му гняв. Нямаше място за колебание. Спекулантът имаше някакви чувства към Киви, дори да не ги признаваше пред самия себе си.

Признаците на гняв отслабваха. Вин облиза устните си — жест, който можеше да се приеме като нервност. Но глифите в горната част на визьора на Нау твърдяха: Субектът изпитва любопитство.

— Просто не намирам общи точки между живота на Фам Нувен и ценностите, изповядвани от Новородените — каза той. — Разбира се, Фам Нувен не е Търговец по рождение, но именно на него дължим всичко, което представляваме днес. Ако погледнете в архивите на Чуенг Хо, ще…

— О, прегледах ги. Животът му е бил доста лекомислен, не намирате ли?

— Ами той е бил велик пътешественик. Съмнявам се, че се е тревожел особено за мнението на историците.

— Господин Вин, по отношение на историята Фам Нувен е дал повече от всеки друг. Мисля… със сигурност зная, че архивите на Чуенг Хо са събирани много старателно, вероятно дори от вашата фамилия. Но вижте, велик човек като Фам Нувен е привличал много историци — от световете, които е променил, както и от други цивилизации, излетели в космоса. Техните разкази също са се запазили във времето. А аз събрах всички, които се появиха в нашия край на Обитаваното от хора космическо пространство. Вашият Фам Нувен не е бил Търговец-гъзолизец. Той е бил Носител на реда, завоевател. Разбира се, прибягвал е до похватите на Търговците, до измами и подкупи. Но той никога не се е колебаел да използва заплахи или грубо насилие, когато е било наложително.

— Аз… — диагностиката изрисува по лицето на Вин изящното преплитане на гняв, изненада и недоверие — точно съчетанието на чувства, което Нау очакваше.

— Мога да ви докажа думите си, господин Вин — и той произнесе гласно ключовите думи. — Току-що прехвърлих някои от нашите архиви в личната ви работна памет. Погледнете ги. Това е неподправено, не-Чуенг Хо виждане за неговата личност. Толкова дребни жестокости. Прочетете истинската история. Как е сложил край на стрентманианския Погром, как е бил предаден при Зева Бризго. После ще поговорим отново.

Поразително! Нау не възнамеряваше да разговаря толкова откровено, но предизвиканите реакции бяха толкова интригуващи. Двамата си размениха още няколко незначителни фрази и заседанието приключи. А докато Вин се приближаваше към вратата, около ръцете му проблясваше червеникава аура — признак на незабележимо треперене.

След излизането на Спекуланта Нау постоя неподвижно известно време. Отстрани изглеждаше, че погледът му се рее някъде далеч, но всъщност четеше данните от визьора в шлема си. Докладът на съгледвачите представляваше поредица от цветни глифи, които се появяваха на фона на Диамант Едно. Ще прочета внимателно доклада по-късно… Първо трябва да сложа ред в собствените си мисли. Диагностиката на локализаторите приличаше направо на магия. Осъзнаваше, че без тях едва ли щеше да забележи вълнението на Вин. Още повече без диагностиката нямаше да бъда способен да водя разговора в правилната посока, нямаше да подхвана болезнени за Вин теми. Следователно активната манипулация се оказа напълно възможна, но не се свеждаше единствено до наблюдателна техника. Сега Нау знаеше, че съществена част от самопредставата на Вин е формирана въз основа на вълшебните приказки на Чуенг Хо. Дали е възможно момчето да приеме различна версия на същите тези приказки? До този момент той изобщо нямаше да повярва в нея. Но с тези нови играчки, може би…

37.

— Трябва да се видим отново.

— … Добре. Виж, Фам, не вярвам на тези лъжи, с които ме засипа Нау.

— Е, всеки се опитва да напише собствената си версия за миналото. Главното е, че трябва да те науча как да се държиш по време на подобни проучвателни разговори.

— Съжалявам. Дори за миг се изплаших, че ни е хванал.

Гласът на младежа тихо жужеше в ухото на Фам. Езр Вин беше усвоил добре техниката за разговор по тайната им свързочна линия. Беше станал толкова добър, че Фам улови смаяната му интонация.

— Обаче се справи отлично. С малко допълнителни упражнения ще станеш още по-добър.

Двамата разговаряха още няколко минути, докато уточнят кога да се срещнат и да измислят история за прикритие. А когато преустановиха връзката, Фам се замисли за днешните събития.

Проклятие! Днес едва избегнаха истинската катастрофа… Или просто я отложиха във времето, Фам се понесе из тъмната стая, насочил поглед през километричната бездна, която го делеше от Диамант Едно и Хамърфест. Навсякъде там вече бъкаше от задействани локализатори, въпреки че МРИ-скенерите в клиниката за фокусиране стопиха мигновено всичките в тяхна близост. Вкарването на локализатори в Хамърфест беше пробив, очакван с години, но… Ако не бях заглушил данните, които локализаторите предаваха за състоянието на Вин, всичко щеше да пропадне. Фам беше сигурен как Пастирът ще вкара в употреба новите играчки. По подобен начин, макар и не толкова повсеместно, постъпи и при въвеждането на локализаторите в лагера на Чуенг Хо. Но нямаше как да предположи, че Нау ще има такъв дяволски късмет в избора на думи. Почти десет секунди момчето беше напълно уверено, че той е разкрил заговора им. Фам заглуши доклада на съгледвачите за тази реакция, а и самият Вин се преструваше доста добре, но все пак…

Никога не съм мислел, че Томас Нау знае толкова много за мен. През годините Пастирът често твърдеше, че е голям почитател на „гигантите в историята“ и винаги включваше сред имената и това на Фам Нувен. Всеки път на Фам му се струваше, че Нау просто се опитва да намери допирни точки с Чуенг Хо. Но вече не беше толкова убеден. Докато Томас Нау беше погълнат от „четенето“ на Езр Вин, Фам подложи на същата диагностика реакциите на Пастира.

Томас Нау наистина се възхищаваше от представата, която си бе изградил за историческата личност Фам Нувен. Неизвестно защо чудовището смяташе, че той и Фам Нувен си приличат. Той ме нарича „Носителя на реда“. Звучеше странно. Фам никога не се бе сетил да използва това словосъчетание, но всъщност желаеше хората да го приемат точно по този начин. Обаче между нас няма нищо общо. Не си приличаме. Томас Нау убива и заради удоволствието от самото убийство. А аз винаги съм се стремял да прекратя убийствата, да сложа край на варварщината. Ние сме различни!

Фам прогони от съзнанието си глупавите мисли. Но фактът, че Нау разполага с такава част от истинската история, наистина беше удивителен. През последните 10 Ксек Фам надзърташе над рамото на Вин, докато младежът прочете повечето разкази. Фам вече изтегли всички данни от работната памет на Вин и ги прехвърли в определената памет на мрежата от локализатори. През следващите Мсек щеше да проучи цялата история.

Поне това, което видя досега, бе… любопитно. Дори повечето факти бяха верни. Но истина или лъжа, това не беше благоговейната митология, сътворена от Сура Вин за историята на Чуенг Хо. Не беше лъжата, която прикриваше долното предателство на Сура. А как ли ще приеме историята Езр Вин? Фам вече прояви прекалено доверие към Вин. Младежът беше съвсем неотстъпчив по въпроса за Фокуса. Той просто не желаеше да преустанови мрънкането си за „умните глави“. Странно. През целия си живот Фам неизменно подхранваше заблудите и на луди, и на подлеци, и на Клиенти, дори и на Чуенг Хо… А сега присъединяването към манията на Вин го изтощаваше. Вин изобщо не си даваше сметка какви чудеса може да сътвори Фокусът.

А и в архивите на Нау имаше неща, които затрудняваха Фам да скрие истинските си намерения от момчето. Фам се съсредоточи отново във версията на Нау за историята му. Четеше разказ след разказ, като проклинаше написаните лъжи, които го превръщаха в чудовище. Потрепваше, когато преразказаното беше вярно, дори ако не беше разполагал с никаква друга възможност за действие. Беше странно да види отново истинското си лице. Някои от видеозаписите със сигурност не бяха подправени. Фам направо усещаше думите на речите си, докато те си проправяха път нагоре през гърлото му и изскачаха от устните му. Спомени нахлуха в главата му. Прекрасните годините, когато почти всеки полет водеше до контакт с Търговци, които разбираха в какво може да се превърне една междузвездна търговска цивилизация. Радиосъобщенията предварително предаваха съобщението му. Изпреварващият ефект беше полезен. Откакто малкият принц Фам бе поверен в ръцете на пътуващите търговци измина почти едно хилядолетие, а планът на живота му се приближаваше към своя успех. Идеята за истински Чуенг Хо, които покриват почти цялото Обитавано от хора космическо пространство. Навсякъде чуха съобщението му — от световете в Далечния край, където така и не стигна, до самото сърце на Обитаваното от хора космическо пространство, дори на старата Земя. Навсякъде проумяха представата му за достатъчно трайна и влиятелна организация, способна да спре дори Колелото на съдбата. Е, много от тях не осъзнаха повече от Сура. Това бяха хора с „практичен ум“, заинтересувани единствено от трупането на богатства, от осигуряване на печалба за самите себе си и за своите фамилии. Но тогава Фам си въобразяваше — И Боже, все още искам да вярвам в това! — че по-голямата част от хората възприемат с вяра неговата велика цел. Идеята, която самият Фам проповядваше.

През хиляда години реален живот Фам беше оставил съобщение — един план за Среща, по-грандиозна от всяка предишна, на място и във време, когато новите Чуенг Хо щяха да обявят Мир в Обитаваното от хора космическо пространство и да дадат съгласието си да служат на неговата кауза. Самата Сура Вин избра мястото за срещата.

Намджем.

Наистина, Намджем се намираше далеч от сърцето на Обитаваното от хора космическо пространство, но пък беше близо до търговския център на Чуенг Хо. Търговците, които по всяка вероятност щяха да участват в нея, се намираха на относително близки разстояния. Беше им необходимо по-малко от хилядолетие в камерата за летаргичен сън. Поне Сура изтъкна тези причини за своя избор. И през цялото време неизменната недоверчива усмивка не слизаше от лицето й, като че ли правеше услуга на бедния Фам.

В крайна сметка още един повод му даде основание да се съгласи срещата да се проведе на Намджем. Сура беше пътувала толкова малко. Нейните планове винаги заемаха централно място в проектите на Фам. Минаваха десетилетия, векове… При краткотрайния й летаргичен сън, дори с намесата на най-съвременната медицинска технология в цялото Обитавано от хора космическо пространство, Сура Вин беше неизмеримо стара. Може би на петстотин или шестстотин години реален живот. През последния век преди Срещата възрастта й личеше вече дори в съобщенията. Ако Срещата не се състоеше на Намджем, Сура Вин може би никога нямаше да стане свидетел на успеха, за който Фам работеше толкова дълго. Може би никога нямаше да се увери колко е бил прав. Тя беше единственият човек, на когото имах пълно доверие.

И старият, толкова стар гняв заля Фам, както и спомените…

Най-важната от всички срещи. В известен смисъл всички планове и стремежи на Фам и Сура се свеждаха до този единствен, изключителен момент. И не беше изненадващо, че пристигането на поканените беше разчетено до последната минута. Вместо да се точат едно-две десетилетия, пет хиляди космически кораба от над триста свята се приближаваха към Намджем с разлика от няколко Мсек във времето на приземяване.

Някои от тях бяха излетели почти преди цял век — от Канбера и Торма. Имаше кораби от Стрентманиан и Киеле, от светове, чиито етноси вече се бяха превърнали в съвсем отделни раси. Някои се приземяваха от толкова далеч, че бяха чували за Срещата единствено по радиото. Дори три кораба идваха от старата Земя. Не всички пратеници бяха истински Търговци. Вероятно една трета от цивилизациите на някои от тях щяха да загинат през времето, необходимо за отиване и връщане.

Подобна среща не можеше да бъде отменена или отложена. Дори разтварянето на самия Ад нямаше да я провали. И все пак Фам, излетял преди десетилетия, разбираше, че за населението на Намджем Адът се е отворил.

Командирът на флотилията на Фам беше само четирийсетгодишен. Вече видял дузина светове, той трябваше да се досети. Но все пак беше роден на Намджем.

— На Намджем е съществувала цивилизация още преди вие да сте навлезли в Епохата на мрака, сър. Хората знаят как да оправят нещата. Как е възможно подобно нещо? — и той смаяно се втренчи в анализа, пристигнал с последното съобщение на Сура Вин.

— Седни, Сами — Фам свали от стената стол и направи знак на събеседника си да седне. — Аз също прочетох доклада. Симптомите са класически. През последното десетилетие съотношението на системния застой постоянно се е увеличавало из целия Намджем. Виж тук, трийсет процента от бизнес контактите между външните луни са прекратени, който и период да погледнеш.

Целият хардуер работеше в непрекъснат режим, но системата беше толкова сложна, че програмата не успяваше да обработи данните. Сами Парк беше един от най-добрите хора на Фам. Той разбираше причините, които се криеха зад всички синтетични вярвания на новите Чуенг Хо — и все още ги подкрепяше. Дори можеше да се превърне в по-убеден последовател на Фам и Сура — дори по-предан от първородните деца на Фам, които често проявяваха предпазливостта на майка си. Но Сами беше напълно объркан.

— Несъмнено управниците на Намджем осъзнават опасността. Те знаят всичко, което човечеството е узнало някога за стабилността. И имат по-добра автоматика от нас. Със сигурност след няколко Мсек ще чуем, че са се оправили.

Фам сви рамене. Не искаше да признае скептицизма си. Намджем беше толкова развит, толкова дълго. Но на глас каза:

— Сигурно. Но знаем, че разполагат с трийсет години, за да закрепят положението — и посочи доклада на Сура. — Все пак проблемите се задълбочават… — тогава забеляза изражението на Парк и смекчи тона си: — Сами, почти четири хиляди години Намджем е съхранил мира и свободата. Никоя друга клиентска цивилизация в цялото Обитавано от хора космическо пространство не може да се похвали с такъв подвиг. Точно затова става дума. Без помощ дори те няма да съществуват вечно.

Сами отпусна рамене.

— Но те са избегнали унищожителните бедствия. Не е имало биологични или ядрени войни. Правителството все още е гъвкаво и отзивчиво. Просто са се появили няколко проклети технически проблема.

— Но това са технически симптоми, Сами. За проблеми, които правителството разбира прекалено добре. Убеден съм. — И не мога да направя абсолютно нищо! Припомни си цинизма на Гунар Ларсон. До известна степен и този разговор замираше в същата задънена улица. Но Фам Нувен имаше достатъчно време да обмисли възможните решения. — Гъвкавостта на управниците ще доведе до техния живот или тяхната смърт. Те са приели натиска за усъвършенстване преди векове. Гениалността, свободата и познанията на миналото са ги запазили досега, но в крайна сметка усъвършенстването е предизвикало точката на пречупване. На луните-мегаполиси са изградени най-големите мрежи в цялото Обитавано от хора космическо пространство, но те също са задръстени.

— Но ние знаем… исках да кажа, те знаят това. Отдавна е определен пределът на безопасност.

Намджем беше върховата точка на разпределителната автоматика. И всяко десетилетие носеше подобрения. С всяко десетилетие правителството задоволяваше нуждите от усъвършенстване на разпределението на ресурсите, както и границите на безопасните ограничения. Спиралата, която водеше надолу, бе много по-гъвкава от песимизма на Карл Маркс и Хан Су от Зората на цивилизацията. Но можеше да се открие бегла връзка с идеите на Манкур Олсън. Правителството не направи опит да поеме пряко управление. Свободното предприемачество и индивидуалното планиране даваха много по-добри резултати. Но ако се избегнеха всички класически капани на корупцията, централизираното управление и безумните инвестиции, все пак…

— Накрая се стига до провал. Правителството трябва да се намеси пряко. Дори при отстраняване на всички други заплахи, сложността на собствените ви постижения постепенно ще ви повлече надолу.

— Да, разбирам — отклони поглед Сами.

Фам синхронизира шлема си, за да проследи очите на по-младия мъж — Тарелск и Марест, двете най-големи луни. Населението на всяка прехвърляше два милиарда души. Два диска, блеснали от светлините на градовете, които бавно се плъзгаха пред своята планета-майка. А тя сама по себе си представляваше най-големият парк в Обитаваното от хора космическо пространство. Но накрая гибелта на Намджем идеше да дойде внезапно, светкавично. Слънчевата система Намджем нямаше да бъде естествено опустошена като астероидните колонии в началото на Космическата ера. Но луните-мегаполиси се нуждаеха от високи технологии за поддържане живота на милиардното население. Всяко голямо бедствие можеше лесно да се превърне в широкомащабна системна война. Не една цивилизация беше загинала след подобен погром. Сами наблюдаваше гледката — мирна, удивителна, остаряла с векове. После промълви:

— Знам… През всички години, които прекарах сред Чуенг Хо, вие говорехте точно това на хората. И го повтаряте от векове. Извинете, Фам. Винаги съм смятал… Никога не съм вярвал, че родното ми място може да загине… толкова скоро…

— Чудя се…

Фам огледа командната зала на флагманския си кораб и малките екрани, които предаваха командните зали на останалите трийсет кораба от флотилията му. Бяха по средата на пътя. Само трима или четирима на всеки команден мостик. Това беше най-отегчителната работа в космоса. Но флотилията на Нувен беше една от най-големите, потеглила за Срещата. Над десет хиляди Чуенг Хо спяха в камерите за летаргичен сън на неговите кораби. Точно преди един век напуснаха Терню и летяха в ято на разстояние, при което защитните щитове на корабите не можеха да си взаимодействат. Най-отдалечената командна зала беше на около четири хиляди светлинни секунди от флагманския кораб на Фам.

— Остават ни още двайсет години полет до Намджем — продължи Фам. — Дълго време, ако решим да го прекараме в Бдение. Може би… това ни дава възможност да докажем, че всичко, което говорех, наистина може да се осъществи. На Намджем ще цари пълен хаос, когато пристигнем. Но ние ще им окажем помощ при измъкването от планетарния капан. Разполагаме с достатъчно хора.

Седяха в командната зала на „Далечен взор“, кораба на Сами. Командният мостик беше почти оживен. Пет от трийсетте командни пулта бяха заети. Сами поглеждаше от пулт към пулт. Най-накрая отново вдигна очи към Фам Нувен. По лицето му се разливаше нещо като надежда.

— Да… имаме основателни причини да побързаме за Срещата…

Встрани бяха задействани програмите за график, които вече разработваха идеята.

— … Ако използваме запасите за непредвидени обстоятелства, ще успеем да поддържаме почти сто души на кораб в Бдение през целия полет до Намджем. Ще бъдат достатъчни, за да проучат положението и да съставят планове за действие. По дяволите! След двайсет години ще координираме действията си и с други флотилии!

Сами Парк отново се превърна в командира на флотата. Взираше се в изчисленията, обмисляше възможностите.

— Да, флотилията на старата Земя е на по-малко от четвърт светлинна година от нас. Половината от всички пратеници също са на по-малко от шест светлинни години разстояние. Разбира се, дистанцията непрекъснато намалява. Какво ще правим със Сура и останалите Чуенг Хо, които вече са в системата?

Сура щеше да оцелее. Тя разбираше посоката, в която се въртеше Колелото на съдбата, дори да не вярваше, че може да бъде променена. Още преди век премести главната си квартира от Тарелск. „Лагерът“ й беше на безопасно място в астероидния пръстен. Тя щеше да се досети какво ще опитва да направи Фам. Първата вълна от доклади вероятно вече се носеше към тях. Може би наистина съществуваше Богът на цялата Търговия. Със сигурност се виждаше намесата на една „Невидимата ръка“. Срещата на Намджем нямаше да протече така, както Фам си представяше.

Година след година флотилията на флотилиите се съсредоточаваше около Намджем. Пет хиляди светлинни лъча — като светулки, които се забелязваха от светлинни години разстояние, и от хиляди — при наличие на приличен телескоп. Година след година пламъците, излизащи от дюзите на включените на режим деселерация двигатели, прорязваха космическия мрак — изящна падаща светлинна топка, отразена в илюминаторите на всеки пристигащ кораб.

Пет хиляди космически кораба. Повече от милион човешки същества. Корабите превозваха машини, които можеха да превърнат в прах светове. Корабите превозваха компютърни мрежи и библиотеки… И всичко събрано на техните бордове не представляваше и искрица падаща светлинка в сравнение с могъществото и ресурсите на цивилизация като Намджем. Как една светулка да спаси сриващия се колос? Фам проповядваше отговора на този въпрос лично и през мрежата на Чуенг Хо. Местните цивилизации бяха затворен капан. Всяка катастрофа би ги унищожила, но с малко подкрепа отвън те имаха шанс да оцелеят. А при по-заплетените случаи — като Намджем, когато усъвършенстваното с поколения най-накрая се сриваше от само себе си — дори тези бедствия произлизаха от самата природа на затворената система. Правителството имаше прекалено малки възможности за избор, прекалено големи дългове. В крайна сметка цивилизацията щеше да бъде пометена от варварщината. Но от чужда гледна точка, нова автоматика — това бяха неща, които Търговците можеха да доставят. И Фам Нувен твърдеше, че точно там се крие разликата. Сега му се удаваше удобен случай да докаже тезата си, не просто да я изложи пред събралите се. Двайсет години обаче не бяха напълно достатъчни, за да се подготви.

За двайсет години някогашният незабележим упадък в Намджем беше надхвърлил тревогите и икономическата рецесия. Досега правителството беше сменяно три пъти. Всяко следващо възнамеряваше режимът да бъде „по-ефикасен“. И всеки път отваряше път за по-радикални социални и технически нововъведения — идеи, претърпели провал в стотици други светове. И с всяка стъпка надолу плановете на приближаващата се флотилия ставаха по-щателни.

Вече измираха хора. На милиарди километри разстояние от Намджем екипажите на флотилиите наблюдаваха започването на първата в системата война. И буквално я видяха с просто око. Експлозиите се измерваха с гигатонове, за да се свалят поредните управници, оттеглили се с две трети от автоматизираната индустрия на външните планети. След взривовете остана само една трета от индустрията, но беше под строгия контрол на режима в мегаполисите.

Флотският командир Сами Парк докладва на заседание:

— Алджин се опитва да организира евакуация на повърхността на планетата. Мареск е на ръба на глада. Продуктопроводите от външната система ще се изпразнят няколко дни преди нашето пристигане.

— Пъновете от правителството на Мареск явно смятат, че все още управляват действащ концерн. Ето анализите… — намесилият се говореше достатъчно свободно несе.

Имаха двайсет години, за да синхронизират общия си език. Този флотски командир беше млад… човек… от старата Земя. За осем хилядолетия планетата-майка беше обезлюдявана четири пъти. Без съществуването на дъщерните светове човешката раса отдавна щеше да е изчезнала. А тези, които сега населяваха Земята, бяха странни създания. Нито един от техния вид не беше стигал толкова далеч от центъра на Обитаваното от хора космическо пространство. Сега обаче флотилията им навлизаше в системата на Намджем, като корабите на старата Земя летяха едва на десет светлинни секунди разстояние от флагмана на Фам. Те участваха наравно с всички останали, докато крояха планове за Избавлението, както го наричаха.

Сами учтиво изчака, докато се увери, че другият е свършил изложението си. После кимна:

— Тарелск вероятно ще се превърне в място на първото мегаунищожение, въпреки че не можем да определим със сигурност причините.

Фам седеше в заседателната зала до Сами. Той се възползва от мястото си и се намеси в разговора, преди някой друг да успее да отвори уста.

— Дай ни обобщените данни за местоположението на Сура, Сами!

— Търговец Вин все още се намира на основния астероиден пръстен. Тя е на около две хиляди светлинни секунди от сегашното ни местоположение…

Ще бъде необходимо кратко време, преди Сура да вземе водещо участие в проекта.

— … Разполага с достатъчно полезни данни от разузнаването, но лагерът й е унищожен, както и доста от корабите й…

Сура притежава доста имения в пръстена. Несъмнено в момента е в безопасност.

— … Препоръчва Великата среща да се проведе на Зева Бризго.

Секундите се точеха бавно, докато всички очакваха някой да изкаже мнението си по въпроса. Двайсет секунди. Екипажът на флотилията от старата Земя мълчеше, но може би просто проявяваха учтивост. Четирийсет секунди, флотският командир на стрентманианите се изправи женствено:

— Никога не съм чувала това име Зева Бризго — и тя протегна ръка в знак, че не се отказва от времето си за изказване. — Добре, видях — и се изсмя горчиво. — Предполагам, че изключителната плътност на мястото в астероидния пръстен не подлежи на обсъждане. Отлично, но можем да изберем дължина, близка до местоположението на именията на Търговец Вин, и да се съберем всички там… след като свършим с Избавлението.

Бяха прекосили дузини, а някои от тях и стотици светлинни години. А сега Великата среща трябваше да се проведе в пусто пространство. Фам положи не малко усилия през закъснението във времето, с което се осъществяваше връзката, за да се противопостави на предложението на Сура. Събирането на неутрално място беше равностойно на признание за провал. Когато редът за изказване на „Далечен взор“ дойде, Фам стана на крака.

— Естествено, Търговец Вин е избрала правилно за Срещата толкова отдалечено кътче от системата Намджем. Но ни чакат години, през които да уточним плановете за Избавлението. Разполагаме с пет хиляди космически кораба. Имаме стратегии за действие за населението на всеки мегаполис и за тези, които вече са успели да се доберат до света на Намджем. Съгласен съм с флотски командир Танзолет. Предлагам да осъществим плановете си, преди да се срещнем където и да било.

38.

Бушуваше война. Населението на три отделни мегаполиса бе изложено на риск. Ресурсите на почти хиляда кораба бяха изразходвани за разгромяване на военната паплач, изникнала от хаоса. Освен това извънредните запаси на още двеста кораба бяха изпратени на повърхността на самия Намджем. Много хилядолетия този свят представляваше един грижливо поддържан парк. Но сега се превърна в дом за милиарди хора. Част от населението на един от мегаполисите вече бе кацнала на повърхността.

Повече от две хиляди космически кораба се насочваха към Мареск. Там почти не съществуваше режим… но гладната смърт се спотайваше само на няколко Мсек. Но голяма част от населението на Мареск можеше да бъде спасена чрез комбинацията от висш пилотаж и товароподемност на корабите.

На Тарелск управниците още се задържаха, но в историята на системата Намджем нямаше пример за подобно правителство. Положението наподобяваше Тъмните епохи на други светове, когато властващите говореха за примирие, докато ревностно избиваха милиони. Правителството на Тарелск беше обзето от лудост.

Един от аналитиците на Сами твърдеше:

— Смазването им ще бъде почти равносилно на извоювана с оръжие победа.

— Почти ли? — Фам вдигна очи от приближаващата се луна. Всички членове на екипажа бяха облечени в скафандри за високо налягане. — Проклятие! Ето я!

В най-лошия случай Чуенг Хо разполагаха с три равностойни ударни групи. При успех положението можеше да се промени. При успех всяка операция щеше да бъде истинско чудо, спасителен изход, до който местното население нямаше как да се добере само. Вероятно десетина пъти в историята на всички цивилизации беше избухвала сериозна междузвездна война, обхващаща периметър от няколко светлинни години. Фам се питаше какво би помислил баща му, ако знаеше какво ще извърши един ден неговият отхвърлен син. Обърна се отново към приближаващата се луна. Най-бързият кораб щеше да стигне до Тарелск след 50 Ксек.

— Какви са последните новини? — попита Фам.

— Както очаквахме, правителството на Тарелск отхвърля нашите искания. Смята, че ние сме завоеватели, а не техни спасители. И не са излъчили обръщението ни към населението на Тарелск.

— Но сигурно хората са разбрали?

— Изобщо не е сигурно. Имахме три успешни близки полета. Изстреляхме роботите преди 4 Мсек, но скоростта им е едва една десета от светлинната. Получихме ясна картина за около милисекунда, но гледката потвърди информацията на шпионите на Сура. Смятаме, че правителството е обявило извънредно военно положение.

Фам тихо подсвирна. В този случай всяка внедрена компютърна система ставаше собственост на правителството. Това беше най-крайната форма за контрол над обществото, измислена някога.

— Следователно сега трябва да ръководят всичко. Единственият проблем е, че никой деспот не разполага с възможности да предскаже всички подробности от отклика на хората. Дори мощните бомби, способни да взривят цели планети, нямат ужасната слава на унищожители на цивилизации. Управниците на Тарелск са преминали всякакви граници — Фам се облегна назад. — Добре. Положението става по-ясно и по-рисковано. Ще поемем най-краткия курс. Тези гадове ще избият всички, ако им оставим време. Следвайте план пет.

Това означаваше изпращането на вълна след вълна от разрушителни устройства. Първо щяха да полетят импулсни бомби с изключително точно насочване, които да ослепят и оглушат наблюдателната автоматика на Тарелск. Веднага след тях щяха да се спуснат каргокапсулите, затрупвайки населените зони на луната с автоматиката на Чуенг Хо. Ако планът на Фам сработеше, оборудването на Тарелск щеше да се сблъска с друга, напълно чужда за него система, която извънредното военно положение, въведено от правителството, нямаше да може да контролира.

Флотилията на Фам извърши нисък полет през системата Намджем. За няколко хиляди секунди маневрата ги предпазваше от директния обстрел на Тарелск. Само по себе си това беше новаторство. Цивилизованите системи не обичаха да допускат в средата на населените си зони ракети с широк обсег на действие — да не говорим за енергийните оръжия на космическите кораби. Огромни глоби, дори заточение или конфискация беше цената за подобни нарушения. И за първи път някой показваше среден пръст на всички правила. Трийсетте кораба на Фам Ксек наред намаляваха скоростта с включени фарове. Те прелетяха над средните северни ширини на Намджем на височина под двеста километра със скорост почти двеста километра в секунда. Под тях се мяркаха гори, поддържани пустини или временни селища, приютили бежанците от Алджин. Тогава преминаха в орбитален полет, като масата на планетата почти не промени траекторията им. Полетът приличаше на детска компютърна игра — планетата буквално се въртеше пред очите им.

Само на километри пред тях пространството пламтеше в адски отблясъци. Нищожна част бяха предизвикани от отбранителния обстрел. Това беше и истинската причина за забраната на високоскоростните полети в населените зони. Пространството около Намджем навремето беше идеален пример за активно усъвършенстване. Дори се говореше за построяване на орбитални станции. Това усъвършенстване беше забавяно успешно от правителството, но и тогава ниският космос гъмжеше от хиляди совалки и сателити. В най-хубавите времена микрокатастрофите оставяха толкова повредени апарати, че в пространството около Намджем събирането на отпадъци се превърна в най-развитата индустрия.

Тази уредена търговия бе прекратена преди много Мсек. Армадата на Чуенг Хо не ускори настъпването на хаоса, но започна изстрелването на сигнални бомби и енергийни лъчи, които се пръскаха на стотици километри наоколо. Енергийните лъчи на Фам пометоха милиони тонове повредени космически апарати, товарни кораби и бойните кораби на правителството… По този начин те обявиха своето приближаване. Надяваха се да няма невинни жертви. Зад тях оставаха само овъглени корпуси, пръснати из космоса — като истинско бойно поле.

Тарелск се намираше точно пред тях. Милионите светлини, озарявали великите му дни, бяха угаснали — било по нареждане на правителството, било от импулсните бомби на Фам. Но сателитът не беше мъртъв. Жертвите бяха сведени до минимума на човешките възможности. И следващите петдесет секунди щяха да бъдат най-опасното време за флотилията на Фам — предстоеше корабите да изгасят фаровете си. Без тях не бе възможно да използват енергийните лъчи, а без енергийните лъчи корабите им можеха да бъдат повредени дори от случаен сблъсък с части от засегнати космически апарати.

— Четирийсет секунди до изключване на фаровете!

Фам прегледа докладите от другите флотилии: някои кораби се бяха приземили на Намджем, други две хиляди се приближаваха, за да спасят населението на Мареск от гладна смърт. Луната плуваше сред истерия от глад като митичен, дълбоководен левиатан. Повечето от двете хиляди кораба успяха да кацнат на доковете. Другите останаха над повърхността. Зад лимба на Мареск се виждаше последният товарен кораб от външната система. Огромният бавен, подобен на дирижабъл апарат беше кацнал преди Мсек. На борда му имаше десет милиона тона зърно — достатъчно, за да удължи малко агонията на Мареск.

— Двайсет секунди до изключване на фаровете!

Още няколко секунди Фам не откъсна очи от Мареск. Рояци ниско прелитащи летателни апарати кръжаха около корабите на Чуенг Хо, но не започваха атака. Хората явно не си бяха загубили умовете като управниците на Тарелск.

Сребърни глифи затрептяха в горната част на визьора на Фам, смразяващи късчета лед. Съобщението беше изпратено от агентите на Сура на Мареск: Разкрит саботаж на доковете за приземяване. Не кацайте! Не кацайте! Не кацайте! И изгледите от Мареск избледняха от визьора. За миг той погледна от капитанския мостик на „Далечен взор“ към света на Намджем. Слънчева светлина ведро озари почти цялото му лице. Като използваше собствените си очи, Фам не виждаше Мареск, скрит зад планетата.

В този момент в крайния слой от атмосферата на Намджем избухна ослепително сияние на ново слънце, родено някъде зад него. След две секунди проблясъкът се повтори, после се потрети.

Преди миг екипажът на „Далечен взор“ бе погълнат изцяло от отчитането на секундите до изключването на фаровете и подготовката за опасностите, на които щеше да бъде изложен корабът при невъзможността да използва енергийните си лъчи. А сега всички се раздвижиха и с изумление се втренчиха в отблясъците, които избухваха зад лимба на Намджем.

— Мултигигатонни експлозии около Мареск! — аналитикът се стараеше да прикрие вълнението в гласа си. — Нашите кораби близо до повърхността… Мили Боже! Няма ги!

Корабите заедно с над милиардното население на мегаполиса бяха изчезнали.

Сами Парк седеше смразен, с втренчен в екрана поглед. Фам осъзна, че трябва да поеме командването. Но след миг Сами се наведе напред, опъвайки предпазните колани, и произнесе високо и решително:

— Тран, Ланг, по местата! Търсете нашите кораби!

— Изключване на фаровете — сега! — разнесе се друг глас.

Фам усети познатата лекота при пропадането след изключването на основния фар на „Далечен взор“. Визьорът на шлема му показваше всичките трийсет кораба от флотилията му. Всички изключиха фаровете си в рамките на сто милисекунди от определения момент. Тарелск се носеше на по-малко от четири километра пред тях — толкова близко, че не приличаше на луна или планета, а наподобяваше пейзаж, ширнал се до хоризонта във всички посоки. Преди пристигането на човечеството Тарелск беше просто още един мъртъв, осеян с кратери спътник, малко по-голям от земната Луна. Но както на Луната, и тук икономиката на транспорта й донесе величие. Осветени от света Намджем, пасторалните пейзажи се редуваха с изкуствените високи планини на Тарелск. А за разлика от старата Луна този свят никога не беше преживявал предизвикан от хората катаклизъм… досега.

— Скорост на снижение петдесет и пет метра в секунда. Разстояние трийсет и пет хиляди метра.

Съвсем умишлено се спускаха толкова ниско, така че противниковата страна да не може да ги атакува, без да разруши и собствените си оръжия. Но това безумно правителство току-що унищожи един милиард души!

— Сами! Спускай кораба! Кацни някъде!

— Хм… — очите на Сами се впиха в неговите и сега той също разбра.

Но беше прекалено късно. Всички системи изключиха. Визьорите в шлемовете им угаснаха. За първи път в живота си Фам Нувен усети физически люлеенето на космическия кораб. Корпусът и защитният щит — милиони тонове — поеха и омекотиха удара, но нещо ги смазваше. Фам погледна към командния мостик. Навсякъде се носеха гласове, които докладваха, без обаче да са подложили информацията на проверка и анализ.

— Включи ядрените оръжия! За Бога!

Един по един екраните на видеостената отзад започваха да просветват. Пейзажът на Тарелск и надвисналото над него небе бавно изпълваха екраните. „Далечен взор“ се въртеше с безброй обороти в секунда. Някои от младшите аналитици се бяха измъкнали от предпазните колани.

— Вдигнете оръдията! Включете аварийните системи! — изкрещя Сами.

На единствената работеща видеостена отново се появи изглед към Тарелск — рампи, кули и куполи сред обработваеми земи. Тарелск беше толкова огромен, че вероятно щеше да оцелее и без земеделската помощ от външната система. И те падаха право към него с… петнайсет метра в секунда? Шлемът му не работеше и той не можеше да провери скоростта на снижение.

— Колко бързо падаме, Сами?

Командирът на неговия флагмански кораб поклати глава.

— Нямам представа. Улучиха ни почти по средата. Скоростта на снижение не би трябвало да надвишава двайсет метра в секунда.

Но нямаше как повече да забавят скоростта, с която въртящият се разбит кораб пропадаше. Екипажът на Сами трескаво се опитваше да установи връзка с останалите членове на борда, както и с другите кораби от флотилията. Фам седеше, слушаше и наблюдаваше. Всичките трийсет кораба бяха атакувани. „Далечен взор“ съвсем не беше най-повреденият или най-изправният. А докато докладите се точеха, гледката се въртеше, въртеше се… и се приближаваше. Фам виждаше пораженията от удара. Безумците от Тарелск бяха помели някои от собствените си съоръжения при атаката. Боже!… Както и старите кули с офиси, които той и Сура бяха купили през първия век.

При катастрофа можеше да се очаква всичко — от огъване на корпуса с по един милиметър в секунда, което представляваше интерес предимно за службите за сигурност на доковете, до ослепителна експлозия, унищожаваща астероиди и изпаряваща екипажа на кораба. Сблъсъкът на „Далечен взор“ с Тарелск беше нещо средно между двете възможности. Огромната маса на космическия кораб се вряза в херметичните куполи и многоетажните резиденции със скорост, която не надвишаваше бързината на човек, тичащ при гравитация от 1 G.

Такава маса не спира лесно. Последваха още сблъсъци, и още… Някакъв скърцащ, усукващ се ад. Нивата на града се срутваха по-лесно от металните и енергийни цистерни, докато корабът и мегаполисът около него се сливаха в една-единствена развалина.

Всичко продължи не повече от двайсет секунди, но когато свърши, всички висяха на предпазните си колани над повърхността на Тарелск. По огънатите стени проблясваха светлинки, а от екраните не беше останало нищо. Фам разкопча предпазния си колан и стъпи на крака върху тавана. Около вентилационните решетки се стелеха облаци прах, но скафандърът му не беше повреден. Командният мостик представляваше смукващ вакуум. По командната уредба се чуваше как Сами си проправя път през разрушенията. На борда на „Далечен взор“ се намираха петстотин души… до преди няколко мига.

— Флотски командир, загубили сме цялото товарно отделение. Ще минат Ксек, докато изнесем труповете… Ние…

Фам се покатери по стената, добра се до един илюминатор и го отвори с трясък. Налягането се изравни със съскане.

— Сами, какво става с наземния екипаж? Добре ли са?

— Да, сър, но…

— Събери всички. Останалите могат да се заловят със спасителни работи, но ние излизаме навън… — И ще сритаме нечии задници!

Следващите Ксек всичко беше объркано. Толкова много неща се случиха едновременно. През всичките тези години грижливо планиране никой изобщо не беше предвидил възможността операцията да завърши с наземна битка. Бойците на Чуенг Хо дори не бяха истински войници. В средновековна Канбера Фам Нувен бе виждал повече кръв и смърт, отколкото повечето от тях бяха сънували през целия си живот.

Но и противниковата страна също нямаше истинска армия. Безумното правителство на Тарелск дори не беше предупредило населението за предстоящия сблъсък. По свое усмотрение хората се бяха изтеглили от най-високите нива, но все пак милиони загинаха при катастрофата. Екипите на Фам си проправяха път надолу към суперметрото на второ ниво. Нямаха връзка с останалите ударни групи. Само няколко години деляха жителите на Тарелск от постигането на най-високите технологии и най-доброто образование в цялото Обитавано от хора космическо пространство. Те разбираха бедствието, и повечето разбираха също какво бяха направили техните обезумели управници. Но останаха безсилни пред системите, които последното им правителство използва срещу тях.

В слушалките на Фам прозвуча трясъкът от приземяването на още един кораб — на около трийсет километра разстояние.

— Сър, тук всичко работи… срещу нас. Изгубих петнайсет от хората си на спирката на метрото.

— Какво да се прави, Дав. Разполагаш с импулсни бомби. Използвай ги! След това въведи в устройствата им нашата автоматика!

Екипът на Сами се отдалечаваше все повече и повече от хората на Фам. Минаваха през същите пукнатини в металните корпуси, но при всеки завой Сами тръгваше в противоположната посока. Отначало на Фам това не му направи впечатление. Връзката през стените все още беше задоволителна, а разделени ставаха по-трудна мишена. По дяволите, Сами вече е доста на изток и надолу! Изведнъж групата на Фам бе заобиколена от местни. Някои твърдяха, че са системни специалисти — хора, които могат да им покажат къде да се опитат да противодействат на автоматичния контрол.

— Сами, чакай!

Връзката предаваше само образи със забавен кадър и Фам не можеше да види какво правят Сами и хората му. Но те неизменно се отдалечаваха. След миг чу:

— Фам, пробиваме си път през отломките в двора на университета. Тук е имало взрив и…

Замръзнала картина от екипа на Сами се появи във визьора на Фам. Затревена площ като в парк. Поне двайсетина местни тичаха към камерата. Никой не носеше скафандър. Но високо горе, близо до тавана, се рееха кълба прах и разпилени документи. Аудиоканалът се изпълни с пронизително пращене от предаваната информация. Втора картина се оформяше бавно. Хората на Сами се бяха заели с апаратурата за индустриален ремонт. Огромна тълпа извираше от нищото. Сред тях имаше и деца. Вероятно мястото някога е представлявало една от онези обърнати наопаки кули. Гласът на Сами прозвуча в слушалките.

— Това са моите хора, Фам!

Фам си спомни, че членове от семейството на Сами живееха на Тарелск и бяха учени. Проклятие!

— Не се отклонявай от задачата, Сами! Това място има повече застроена площ отколкото всички градове на равна по големина планета! Шансовете да проверим всички нива са нулеви!

— Не са нулеви! — гласът заглъхна и думите станаха неразбираеми. — … не съм ти казвал, изглеждаше незначително… Но аз направих така, че „Далечен взор“ да спре близо до Политехниката.

Проклятие! Двойно проклятие!

— Виж, можем да ги спасим, Фам! Освен това… те ни очакват. Някои от хората на Сура също са тук. Между другото, те са се добрали до плановете за управление на системата… и до някои от софтуерните промени на новия режим. Фам, те смятат, че знаят къде са слабите им места.

Може би беше за добро, че Сами кроеше собствени планове. Като наземни бойци Чуенг Хо бяха кръгла нула. Но плановете за управление на системата даваха възможност за ход срещу правителството и неговата контролна мрежа.

Десет Ксек по-късно Фам установи връзка с безумците, които се наричаха управници — шестима паникьосани мъже със зачервени очи. Главнокомандващият им носеше униформа, която вероятно някога е била шита за поддръжка на парковете. Бяха стигнали края на своята цивилизация.

— Безсилни сте — каза им Фам. — Само можете да влошите още повече положението.

— Глупости. Ние управляваме Тарелск. Унищожихме и вас, и ненаситниците на Мареск. Ресурсите ни са напълно достатъчни за самостоятелността на Тарелск. Когато си отидете, ние ще установим нов ред.

Картината се разми и избледня. Фам така и не разбра дали прекъсването беше умишлено, или просто системата за връзка се развали. Но това нямаше значение. Разговорът продължи достатъчно дълго, за да установи непреклонността им. Но хората на Фам Нувен разполагаха с хардуер и софтуер, които превъзхождаха наследените от Намджем. С тяхното оборудване и помощта на местното население безумното правителство нямаше да се задържи повече от няколко Ксек.

А когато то си заминеше, започваше същинската работа по Избавлението.

39.

Великата среща на Чуенг Хо се проведе 20 Мсек по-късно. Слънчевата система на Намджем все още беше опустошена зона. Алджин беше почти безлюден, а света на Намджем приютяваше населението му, за да не загине от глад. Най-малката луна, Мареск представляваше радиоактивна пустиня. Възстановяването на спътника щеше да отнеме столетия. Почти един милиард души намериха смъртта си там. Но последната доставка с хранителни запаси беше спасена. Агроавтоматиката на външната система беше приведена отново в действие и тя осигуряваше храна за двата милиарда останало на Тарелск население. Автоматиката на Намджем претърпя сериозни повреди и работеше с десет процента от капацитета си отпреди катастрофата. Хората от системата Намджем, оцелели досега, трябваше да я възобновят. Но нямаше да има упадък, нямаше да започнат от Мрачната ера. А правнуците на оцелелите щяха да се чудят на ужасите на това време.

Все още не бяха избрали цивилизовано място за провеждане на Великата среща. Фам и Сура се придържаха към първоначалното си решение — срещата да се проведе в Зева Бризго, най-пустото място в средната система. Поне там нямаше да се налага да разглеждат разрушения и да решават местни проблеми. От Зева Бризго само един синьо-зеленикав диск и три светли точки подсказваха за съществуването на Намджем и трите му луни.

Сура Вин хвърли и последните си резерви от астероида, за да изгради лагер за Великата среща. Фам се надяваше, че успехът, постигнат от Чуенг Хо, ще я впечатли.

— Ние спасихме една цивилизация, Сура! Сега най-после ще ми повярваш. Можем да бъдем нещо повече от потайни Търговци.

Но Сура Вин вече беше много стара. В Зората на цивилизацията медицината обещаваше безсмъртие. В първите хилядолетия прогресът се появи бързо. Постигнаха удължаване на живота до двеста, дори до триста години. Но след това всяка крачка в тази посока беше по-незначителна и по-скъпа. И постепенно човечеството изгуби още една от своите наивни мечти. Камерите за летаргичен сън отлагаха смъртта с хиляди години, но дори при най-усъвършенстваната медицинска апаратура не можеше да се очаква много повече от петстотин години реален живот. Това бе пределната граница на човешките възможности. А приближаването на тази граница взимаше ужасни жертви.

Енергийният стол на Сура повече приличаше на подвижна болнична стая отколкото на мебел. Ръцете й конвулсивно подскачаха нагоре, немощни дори при нулева гравитация.

— Не, Фам — каза тя. Очите й бяха ясни и зелени както винаги — очевидно изкуствени или трансплантанти. Гласът й определено беше синтетичен, но Фам долови в интонацията й обичайната насмешка. — Великата среща трябва да вземе решение, нали помниш? Никога не сме били единодушни за плановете ти. Смисълът на идването тук беше този въпрос да се постави на гласуване.

От първите години, когато се увери, че Фам никога няма да се откаже от мечтата си, Сура неизменно повтаряше това твърдение. О, Сура! Не искам да те наранявам, но ако се наложи моята гледна точка да разбие напълно твоята, така да бъде!

Лагерът, който Сура беше изтеглила на буксир в средата на Зева Бризго, беше огромен дори в сравнение с именията й преди погрома. Корабите от всички оцелели флотилии можеха да се приземят тук, а Сура беше осигурила безопасна ивица на повече от два милиона километра в околовръст.

В центъра на лагера беше изградена заседателна зала с нулева гравитация. Вероятно историята не познаваше друга с подобни размери. Мсек ги деляха от започването на най-голямата, единствената Среща на Търговците, провеждана някога. Вероятно втора такава нямаше и да се състои. Фам открадваше всяка възможна Ксек от разписанието за спасителните работи, за да участва в организацията. Всеки ден установяваше нови контакти. Вършеше неща, за които не би стигнал и цял век от досегашния му живот. По някакъв начин трябваше да убеди недоверчивите — толкова многобройни. В общи линии те щяха да спазват благоприличието, но бяха толкова умни и предпазливи. Много от тях бяха дори негови потомци. Тяхното възхищение — и дори тяхната привързаност — изглеждаха искрени, но Фам никога не знаеше със сигурност колко от тях наистина вярват в каузата му. Той проумя, че е напрегнат до краен предел — повече отколкото при битка или дори при трудна търговска сделка. Както и да е, успокои се той. Цял живот чакаше този момент. Съвсем нормално е да е изнервен, след като от върховното изпитание го делят само Мсек.

Последните Мсек преди Срещата протекоха в отчаяно уточняване на графиците. Слънчевата система на Намджем все още не разполагаше с пълна автоматика. Със сигурност още поне едно десетилетие външната помощ щеше да бъде необходима, за да удържи положението от повторен провал и да предотврати пръкването на още опортюнисти. Но Фам искаше неговите хора да присъстват на Срещата. Сура не се присмя на желанието му. Двамата съставиха график за пристигането на екипите му в лагера, без да излагат на опасност стабилността на новото правителство на Намджем.

И най-после времето на Фам настъпи. Неговата единствена, най-голяма възможност да осъществи мечтата си. Той погледна към огромната зала през тънките завеси на входа. Сура току-що бе представила Фам и се отдалечаваше от трибуната. От всички страни се разнесоха аплодисменти.

— Божичко! — промълви Фам.

— Нервен ли сте, сър? — попита зад гърба му Сами Парк.

— Ужасно!

Всъщност само веднъж досега беше изпитвал подобен ужас… когато малкото момче стъпи на борда на космическия кораб и за първи път се изправи срещу Търговците на Чуенг Хо. Той се обърна и погледна командира на флагмана си. Сами се усмихваше. След Избавлението на Тарелск изглеждаше по-щастлив отвсякога. Много неприятно. Повече няма да лети в космоса, или поне не с моята флотилия. Хората, спасени от екипа му, наистина бяха членове на собственото му семейство. И тази негова хитра малка пра-пра-праплеменница. Джун беше добър човек, но тя имаше собствена представа как Сами трябва да прекара живота си.

Сами му отдаде чест и прошепна:

— Късмет, сър!

И тогава Фам разтвори завесите на входа. По пътя към трибуната мина покрай Сура. Нямаше време да й каже нещо, нито да чуе отговора й. Само нейната крехка ръка погали бузата му. Той се приближаваше към централната платформа, а около него аплодисментите избухваха като взривове. Запази спокойствие! Разполагаше с поне двайсет секунди, преди да започне речта си. Деветнайсет… Осемнайсет… Великата зала беше почти седемстотин метра по диагонал, построена като аудитория според най-старата традиция. Публиката беше разположена удобно по вътрешната част на залата, като образуваше почти затворена сфера от човешки лица. Всички погледи бяха втренчени в малката ораторска трибуна. Фам се огледа — наляво, надясно, нагоре, надолу. От всички посоки го наблюдаваха човешки очи. Грешка. Имаше и отвесна ивица празни седалки, почти сто хиляди — за Чуенг Хо, загинали сред руините на Мареск. Сура настоя местата да останат незаети в памет на мъртвите. Фам даде съгласието си, но знаеше, че по свой начин с тази постъпка Сура иска да напомни на присъстващите, че предложението на Фам може да изисква ужасна цена.

Фам стигна до трибуната и вдигна ръце. Докъдето му стигаше погледът, Чуенг Хо отвръщаха на поздрава му. След секунда аплодисментите им станаха още по-бурни. Дори през визьора Фам не различаваше ясно лица. От това разстояние само можеше да гадае за израженията им. Но сред присъстващите имаше и жени. На места сред публиката те бяха единици. Другаде броят им се изравняваше с този на мъжете. А при стрентманианските Чуенг Хо те бяха преобладаващо мнозинство. Вероятно трябваше да привлече повече от тях на своя страна. Обаче все още не можеше да се отърси от предразсъдъците на средновековна Канбера и Фам никога не беше разсъждавал как да спечели на своя страна жени.

Той разпери пръсти и размаха ръце, докато постепенно приветствията стихнаха. Пред очите му се нижеха сребристите думи на речта му. Години наред и Мсек през Избавлението беше обмислял тази реч. Беше полирал всеки нюанс, всяка дума…

И изведнъж установи, че няма нужда от малките сребърни глифи. Очите на Фам огледаха събралите се наоколо хора и той започна без всякакво усилие:

— Близки мои!

В залата се възцари почти пълна тишина. Милиони лица го гледаха отгоре, отдолу, от всички страни.

— Сега чувате гласа ми само с едносекундно закъснение. Тук, на Срещата, ще чуем всички Чуенг Хо, дори тези от далечната Земя. За първи, и може би за един-единствен път ние имаме възможност да видим какви сме. И да решим какви искаме да бъдем. Тук, в Намджем, ние преобърнахме Колелото на историята. На безброй светове човечеството е воювало и дори е предизвиквало собственото си унищожение. Единствено разстоянието и времето са спасили нашата раса. Но досега те също така са осъждали хората да повтарят грешките си. Старите истини все още са валидни: без помощта на друга цивилизация нито една отделна група от кораби и хора не може да възстанови технологичното си ниво. Но същевременно без външна подкрепа нито една неотстъпчива цивилизация не може да съществува… — той замълча и по лицето му плъзна бегла усмивка. — Следователно има надежда. Ако двете половини на човечеството се обединят, заедно ние ще победим времето — той се огледа и извика във визьора си увеличените лица на отделни индивиди. Слушаха го. Щяха ли най-после да се съгласят? — Обединеното човечество може да пребъде завинаги… ако успеем да превърнем Чуенг Хо в нещо повече от Търговци и Клиенти.

Фам не помнеше много от истинското произнасяне на речта си. Идеите и настоятелните молби отдавна се бяха вкоренили дълбоко в съзнанието му. Вниманието му изцяло беше насочено към лицата на присъстващите — по някои четеше надежда, но в израженията на мнозинството преобладаваше недоверчива предпазливост. Накрая той подчерта, че решението ще бъде гласувано, че това е всичко, за което ги моли.

— И така, без вашата помощ ние със сигурност ще загинем, ще бъдем смазани от същото това колело, унищожило толкова цивилизации на наши Клиенти. Но ако за миг отклоните вниманието си от Търговията в момента, ако инвестирате в бъдещето, ние ще можем да осъществим всяка наша мечта.

Ако залата беше построена на повърхността на планета, Фам щеше да се спъне при слизането от трибуната. И щеше да се наложи Сами да го подхване след скриването му зад завесите на входа. Над главите им аплодисментите като че ли се увеличаваха.

Сура беше останала в преддверието, но няколко познати лица заобиколиха Фам — Ратко, Бутра и Кюо. Неговите първородни деца. Сега бяха по-възрастни от собствения си баща.

— Сура!

Столът й тихо засъска и тя се понесе към тях.

— Ще получа ли поздравления за речта си? — усмихна се Фам.

Още се чувстваше зашеметен. Той се протегна и нежно пое ръцете на Сура. Беше толкова крехка, толкова стара. О, Сура! Това трябваше да бъде нашият звезден миг! Тя нямаше да доживее до техния триумф. Беше толкова стара, че можеше да го приеме единствено като провал. Никога нямаше да види с очите си сбъдването на мечтата, към която се бяха стремили.

Ръкоплясканията над тях се увеличаваха. Сура вдигна глава и каза:

— Да, във всеки случай се справи по-добре, отколкото предполагах. Впрочем, ти винаги си постигал повече, отколкото някой може да си представи — синтетичният й глас успя да прозвучи едновременно тъжно и гордо. Тя се отдалечи от преддверието и глъчката зад завесите. Фам я последва и аплодисментите заглъхнаха. Тогава Сура продължи: — Разбираш, че до голяма степен късметът ти се усмихна, нали? Никога нямаше да постигнеш този успех, ако Намджем не се беше разпаднал точно при пристигането на флотилиите.

— Наистина, имах късмет — сви рамене Фам. — Но случилото се доказва думите ми, Сура! И двамата знаем, че подобна катастрофа води до унищожение. А ние спасихме този свят.

Видимата част от тялото на Сура беше облечено в подплатен бизнес костюм, който не успяваше да прикрие болезнената слабост на крайниците й. Но времето не беше засегнало ума и волята й, поддържани от медицинската апаратура в стола й. Сура поклати глава толкова енергично и почти толкова естествено колкото през годините, когато беше млада жена.

— Кого си спасил? За теб може би няма значение, но милиарди все пак загинаха. Бъди честен пред самия себе си, Фам. Организирането на тази среща ни отне едно хилядолетие. Подобно събитие не може да се провежда всеки път, когато някоя цивилизация се хлъзне по наклонената плоскост. Ако цялото население на Мареск беше спасено, петте хиляди кораба нямаше да са достатъчни. Цялата система щеше да се изправи на ръба на възможностите си и пред още по-голяма катастрофа в близко бъдеще.

Фам беше мислил за всичко това. Мсек преди Срещата беше оборвал всевъзможни доводи в тази насока.

— Но в Намджем условията за спасение са възможно най-тежките, с които можем да се сблъскаме, Сура. Древна цивилизация с традиции, цивилизация, която използва всички ресурси на слънчевата система. Много по-лесно щяхме да помогнем на един свят, застрашен от биологична зараза или дори тоталитарна религия.

Сура поклати отново глава. Дори сега отхвърляше аргументите на Фам.

— Не, в повечето случаи има различия, но по-често нещата няма да се развиват като на Канбера. И тези разлики ще са записани с кръвта на Търговците. За едно си прав. Без сборната флотилия цивилизацията в системата Намджем щеше да загине. Някои хора пак щяха да оцелеят в света Намджем. Може би дори единици от населението на астероидния пръстен щяха да оживеят. Историята винаги се повтаря отново и един ден тук отново ще възникне цивилизация, дори от външни колонизатори. Ти прехвърли мост над бездната, зейнала пред тях, и милиарди с пълно право са ти признателни… Но за да се възстанови функционирането на системата ще са нужни години внимателно управление. Може би тук — ръката й се вдигна към залата на Срещата — това ще бъде осъществено, а може би не. Знам само, че не е възможно да го правим през цялото време и за цялата вселена.

Сура направи нещо и столът й със съскане спря пред него.

Тя се обърна, протегна ръце и ги постави на раменете на Фам. И внезапно той изпита най-странното усещане — почти като кинестетична памет — докато гледаше лицето й, а ръцете й лежаха на раменете му. Спомените бяха много отпреди двамата да станат партньори, много преди да станат любовници. Един спомен от първите мигове, прекарани на „Рипрайз“. Сура Вин, младата сериозна жена. Имаше моменти, когато тя го сграбчваше за раменете, опитваше се да го задържи неподвижен достатъчно дълго, за да го накара да проумее нещо, което неговият млад варварски ум предпочиташе да пренебрегне.

— Фам, не разбираш ли? Ние покорихме цялото Обитавано от хора космическо пространство, но не можем да управляваме цели цивилизации. За подобно начинание ти е необходима раса от влюбени в теб роби. А ние, Чуенг Хо, никога няма да се превърнем в такива!

Фам се застави отново да погледне Сура в очите. Тя излизаше с този аргумент от самото начало и никога не се поколеба да го използва. Трябваше да предвидя, че някой ден ще стигнем и дотук! Сега тя щеше да загуби, а Фам не можеше да й помогне по никакъв начин.

— Съжалявам, Сура. Когато произнасяш речта си, ще имаш възможност да кажеш същото на милиони хора. Много от тях ще ти повярват. След това всички ще гласуваме.

И… и за първи път от всичко, което видя във Великата зала и от това, което прочете в погледа на Сура, Фам разбра, че е победител. Сура се извърна и синтетичният й глас произнесе тихо:

— Не, аз няма да произнасям никаква реч. Гласуване? Странно, че сега трябва да разчиташ на други… Научихме как си прекратил стрентманианския Погром.

Смяната на темата беше абсурдна, но забележката й засегна болното му място.

— Приземих се с един-единствен кораб, Сура! Ти какво би направила на мое място? — Спасих проклетата им цивилизация, или поне тази част от нея, която не беше чудовищна.

— Извинявай… — вдигна ръка Сура. — Фам, ти просто си много добър и имаш невероятен късмет — като че ли говореше повече на самата себе си. — За тези почти хиляда години и двамата работихме за провеждането на Срещата. Открай време се преструвахме, но с течение на времето създадохме една търговска култура, която може да просъществува колкото твоите оптимистични мечти. И винаги съм знаела, че най-накрая, когато всички застанем лице срещу лице на Великата среща, здравият разум ще надделее — тя поклати глава и по устните й премина лека усмивка. — Но никога не съм си представяла, че твоят късмет ще ти предостави катастрофата на Намджем в такъв идеален момент… както и че ти ще успееш като с вълшебна пръчица да я овладееш. Фам, ако последваме твоя път, най-вероятно до десетина години на Намджем отново ще има бедствие. За няколко века Чуенг Хо ще се разделят на многобройни враждуващи помежду си структури, всяка от които ще се смята за „междузвездно правителство“. И мечтата, която споделяхме, ще бъде разрушена… Прав си, Фам. Ти можеш да спечелиш гласуването… и именно затова няма да има гласуване, или поне не такова, каквото си мислиш.

В първия момент той не обърна внимание на думите й. Фам Нувен беше предаван стотици пъти. И беше развил усет към предателите дори още преди да види за първи път космически кораб. Но… Сура?! Сура беше единствената, на която винаги се доверяваше. Неговата спасителка. Неговият най-добър приятел. Единствената, с която възнамеряваше да сподели живота си. А сега…

Фам огледа помещението, а умът му анализираше промяната в обстановката по-задълбочено от всеки друг път. В стаята освен Сура бяха и нейните адютанти — шестима на брой. Присъстваха и Ратко, Бутра и Кюо. От неговите хора тук беше само Сами Парк, застанал малко встрани. Помощникът му изглеждаше зле.

Най-накрая Фам погледна пак към Сура.

— Не разбирам… но каквато и игра да играеш, не можеш да промениш гласуването. Милион души ме чуха.

— Да, чуха те — въздъхна Сура, — и при един честен избор вероятно ще получиш достатъчно гласове. Но много, за които смяташ, че те подкрепят… всъщност са на моя страна.

Тя се поколеба, Фам отново погледна трите си деца. Ратко отбягна очите му, но Бутра и Кюо отвърнаха на погледа му с мрачна решителност.

— Никога не сме искали да те нараним, татко — каза Ратко и най-после го погледна. — Ние те обичаме. Цялото това представление със Срещата целеше да ти покаже, че Чуенг Хо не могат да се превърнат в онова, което ти искаш. Но събитията не протекоха така, както очаквахме…

Думите на Ратко не бяха важни. По-страшното личеше по израженията на неговите деца. Същите каменни маски, каквито бе видял върху лицата на своите братя и сестри една канберска сутрин. Нима цялата любов помежду ни е била… представление?

Очите му отново потърсиха Сура.

— И как възнамеряваш да спечелиш? С внезапната, инцидентна смърт на половин милион души? Или просто избирателно премахване на трийсет хиляди фанатични нувенисти? Няма да стане, Сура. Тук има прекалено много честни хора. Може би днес ще победиш, но моята реч ще остане. Рано или късно ти ще започнеш своята цивилна война.

— Никого няма да убиваме, Фам — поклати глава Сура. — И казаното от теб също няма да бъде разпространено, поне не надлъж и нашир. Присъстващите в залата ще запомнят речта ти, но техните записващи устройства… Повечето използват нашето информационно оборудване… Нашето безплатно гостоприемство, схващаш ли? Твоите думи ще бъдат преработени в някаква… по-безопасна реч. През следващите двайсет Ксек — продължи тя — ти ще отидеш на специална среща със своите опоненти. Излизайки оттам, ти ще съобщиш, че сте постигнали компромис: Чуенг Хо ще положат още по-големи усилия за усъвършенстването на нашите мрежови информационни услуги, чрез които да бъдат възстановявани цивилизации. Но ще оттеглиш предложението си за междузвездно правителство, убеден от аргументите на останалата част от нас.

— Това можеш да уредиш — Какво представление! — Но пак ще ти се наложи да избиеш доста хора.

— Не! Ти ще обявиш и своята нова цел: експедиция до Далечния край на Обитаваното от хора космическо пространство. Ще бъде очевидно, че отчасти изпитваш горчивина, но ще ни пожелаеш успех. Твоята флотилия е почти готова, Фам, и те очаква на двайсетина градуса назад през Зева. Корабите са оборудвани отлично и няма да има изненади. Автоматиката на флотилията е извънредно добра, много по-скъпа отколкото е разумно за печалбата. Не е необходимо да стоиш в непрекъснато Бдение и първото ти излизане от камерата за летаргичен сън ще бъде след векове.

Погледът на Фам прескачаше от лице на лице. Предателството на Сура беше възможно единствено в случай, че повечето командири на кораби от флотилията му в действителност подкрепяха Ратко, Бутра и Кюо. И само ако бяха наговорили невероятни лъжи на собствените си хора.

— Откога… планираш това, Сура?

— Откакто беше младеж, Фам. През по-голямата част от живота си. Но се молех никога да не стигаме до този момент.

Фам кимна безмълвно. Ако Сура наистина планираше действията си толкова отдавна, нямаше да допусне никакъв пропуск.

— Моята флотилия ме чака, казваш? — устните му оформяха всяка дума. — И екипажът сигурно е съставен от най-върлите ми привърженици. Колко са? Трийсет хиляди?

— Доста по-малко, Фам. Проучихме много старателно твоите запалени привърженици.

Кой ще пожелае да замине на еднопосочно пътуване към вечността, ако има право на избор? Много старателно те бяха задържали и неговите привърженици извън тази стая. Но Сами?

— Сами?

Командирът на неговия флагмански кораб посрещна погледа му, но устните му трепереха.

— Сър, аз… ссъжалявам. Джун иска да живея по различен начин. Ние… ние сме Чуенг Хо, но не можем да заминем с вас.

— Аха — наклони глава Фам.

Сура се приближи и Фам осъзна, че ако скочи рязко, вероятно ще успее да сграбчи дръжката на стола й и да пробие с юмрук мършавия й гръден кош. Да бе, и да си счупя ръката от усилието. Сърцето на Сура беше машина от векове.

— Фам? Всичко беше една прекрасна мечта. И докато се мъчехме да я осъществим, се превърнахме в това, което сме сега. Но в крайна сметка мечтата се оказа само блян. Още една изгубена илюзия.

Фам се обърна. Не отговори. До изходите стояха телохранители и чакаха да го ескортират. Не погледна към децата си. Подмина и Сами Парк, без да произнесе и дума. Но някъде в потайните, ледени дълбини на сърцето му нещо пожела късмет на неговия флагмански командир. Сами също го предаде, но не като останалите. И той несъмнено вярваше в историята за новата флотилия. Та кой ще плати за флотилия, каквато Сура ми описа? Не и лукави търговци като Сура Вин и нейните деца с каменни лица, нито пък другите, които са планирали протичането на днешния ден. Много по-евтино и по-сигурно е да се построи флотилия от истински ковчези. Моят баща разбираше. Най-добрият враг е заспалият вечен сън враг.

Фам излезе в дългия коридор, заобиколен от телохранители. Всички му бяха непознати. В съзнанието му се беше запечатило лицето на Сура при последния му поглед. В очите на старата жена имаше сълзи. Нейното последно представление.

Тясна тъмна кабина. Стая, предназначена за младши офицер в малък лагер. Работното му облекло се носеше из дрешника-чувал. Баджът на ревера му нашепваше и пред очите му плуваше някакво име: Фам Тринли.

Както винаги, когато Фам позволяваше на гнева си да го изпълни, спомените му се нижеха по-ясно от образите във визьора на шлем. Завръщането в настоящето беше истинска подигравка. Флотилията на Сура не се оказа летяща гробница. Дори сега, две хиляди години след предателството й, Фам все още не намираше обяснение за постъпката й. Най-вероятно имаше и други предатели, с голяма власт и някакво съзнание, които бяха настояли Фам и преданите му хора да не бъдат убити. „Флотилията“ беше съставена от ремонтирани кораби, чието пространство беше достатъчно само за бегълците и техните камери за летаргичен сън. Но на всеки кораб беше зададена различна траектория. И след едно хилядолетие те се пръснаха във всички посоки из Обитаваното от хора космическо пространство.

Не ги убиха, но Фам научи урока си. И предприе своето бавно, мълчаливо завръщане. Сура беше недостижима за отмъщението на смъртен. Но създадените от тях двамата Чуенг Хо още съществуваха. Чуенг Хо, които го предадоха. И той все още лелееше своята мечта.

… И на Триланд за малко не загина заедно с нея. За щастие, Сами успя да го измъкне. Сега съдбата и времето му поднасяха втори шанс: обещанието на Фокуса.

Фам изтласка от съзнанието си спомените за миналото и нагласи локализаторите в ухото и на слепоочието си. Толкова работа имаше за вършене. Трябваше да поеме риска от още лични срещи с Вин. С повече упражнения хлапакът ще се научи как да се държи в критични ситуации, без да провали всичко — като този безумен разговор с Нау. Да, но това беше лесната част. Трудностите започваха, когато се наложеше да отклонява вниманието му от истинската цел, към която Фам се бе устремил.

Фам се преобърна в спалния чувал и дишането му се превърна в тихо похъркване. Но зад клепачите си разглеждаше следите, които подхвърли на Рейнолт и съгледвачите. Отново успя да ги заблуди. Но в дългосрочен план… Ако не се появят още тъпи изненади, в дългосрочен план Анне Рейнолт си остава най-голямата заплаха.

40.

Хрункнер Юнърбай излетя за залива Калорика в Първия ден на Периода на мрак. С течение на времето той беше посещавал многократно Калорика. Проклятие! Идваше тук точно след средата на Периода на светлина, когато дъното представляваше кипящ казан. През следващите години подножието на планините приюти малък град за строителните инженери. В средата на периода на Светлина условията бяха ужасни дори на голяма височина. Но работниците тук бяха изключително добре платени. Пусковите устройства бяха построени още по-нагоре на високото плато с кралски и частни средства. След като Хрунк инсталира новите охладителни системи, мястото вече не беше толкова неудобно за живеене. Богатите хора не обичаха да излизат от убежищата си по склоновете на кратера преди годините на Чезнещото слънце, както бяха правили през последните пет поколения.

Но при всичките си предишни посещения Хрунк не беше изпитвал такова необикновено чувство. Първият ден на Мрака. В съзнанието му това беше най-сериозната граница и може би точно това я правеше толкова важна.

Юнърбай излетя с пътнически полет от Високата екватория, но на борда нямаше туристи. Високата екватория се намираше само на пет хиляди мили разстояние, но това беше пределът, до който можеше да стигнеш от залива Калорика през Първия ден на Мрака. Юнърбай и двете му сътруднички — впрочем, телохранители — изчакаха останалите пътници да станат и да се отправят към изхода. Тогава взеха връхните си дрехи, отопляемите галоши и двете раници — единствената причина за пътуването им. Когато тръгна към изхода на самолета, Хрункнер се вкопчи в предпазните въжета над пътеката и една от раниците падна в краката на стюарда. Непромокаемата материя отчасти се отвори и отвътре се подадоха грижливо опаковани пакетчета прах с глинест цвят.

Хрункнер се отдръпна от пътеката и стегна връзките на раницата. Стюардът объркано се усмихна:

— Чувал съм да твърдят, че най-експортираната стока от Висока екватория е едноцветният планински прах. Но никога не съм смятал, че някой го приема насериозно.

С вдигане на рамене Юнърбай прикри смущението си. Понякога това осигуряваше чудесно прикритие. Той отново закачи раницата от двете страни на черупката си и се престори, че закопчава връхната си дреха.

— А… хм… — стюардът явно искаше да каже още нещо, но изведнъж отстъпи и с поклон ги изпрати на изхода.

Тримата слязоха по подвижната стълба и стъпиха на асфалтирания перон. И изведнъж проумяха какво възнамеряваше да каже стюардът. Само допреди час, когато напускаха Високата екватория, въздухът беше осемдесет степени под точката на замръзване, а скоростта на вятъра достигаше двайсет мили в час. Бяха им необходими отопляеми дихателни маски само за да извървят разстоянието между летищния терминал и самолета. А тук…

— По дяволите, това място е истинска пещ! — каза Брун Солак, младши агент в Службата за сигурност, като свали раницата и се освободи от връхната си дреха.

Старшият агент се изсмя, макар че се бе поддала на същото глупаво усещане.

— Какво очакваш, Брун? Това е заливът Калорика!

— Да, но все пак днес е Първият ден на Мрака!

Някои от другите пътници не бяха проявили подобна предвидливост. Те трополяха напред като парад-гротеска и подскачайки от крак на крак, смъкваха връхните си дрехи, галошите и дихателните маски. Дори в този момент Юнърбай не пропусна факта, че докато ръцете и краката на Брун са заети с освобождаването й от противостудовото облекло, крайниците на Арла Ъндъргейт са свободни и тя спокойно се оглежда. Брун неволно застана нащрек, когато Арла започна да сваля връхните си дрехи. И като по магия служебните им пистолети изобщо не се забелязаха при това занимание. Може и да се държаха като кретени, но независимо от поведението им Арла и Брун не отстъпваха на войниците под командването на Юнърбай през Великата война.

Мисията във Висока екватория не изискваше специална техника и изключителни мерки за сигурност, но действията на Разузнаването на летищния комплекс бяха изключително съгласувани. Пакетите със скално брашно бяха превозени в бронирани коли. Още по-впечатляващо: командващият майор дори подхвърли някаква остроумна забележка за абсурдността на операцията.

След трийсет минути Хрунк и неговите вече не толкова важни телохранители се озоваха на улицата.

— Какво искаш да кажеш с „не толкова важни“? — Арла разкърши ръце в престорено учудване. — Не-важно беше прекарването на това… вещество през континента — нито тя, нито Брун разбираха изключителното значение на скалното брашно и безсрамно демонстрираха презрението си към него. Бяха добри агенти, но поведението им не съвпадаше с представите и навиците на Хрунк. — Сега вече ще пазим нещо важно — тя посочи с ръка Хрунк и този път в шеговития й тон прозвучаха сериозни нотки. — Защо не улесниш живота ни и не тръгнеш с хората на майора?

— До срещата ми с шефа има повече от час — усмихна се Хрункнер. — Времето е достатъчно, за да стигнем пеш. Не изпитваш ли любопитство, Арла? Колко обикновени хора имат възможност да видят залива Калорика през Първия ден на Мрака?

Арла и Брун го изгледаха със сърдитото изражение на сержанти, сблъскали се с глупаво поведение, което не могат да коригират. Достатъчно често през собствения си живот Юнърбай се беше чувствал по този начин, въпреки че обикновено не показваше толкова открито неодобрението си. Неведнъж Сродниците демонстрираха готовността си да завладеят земите на другите хора. Но аз съм вече на седемдесет и пет години. Толкова неща ме карат да се страхувам. Той вече вървеше към светлинките по бреговата ивица. Обичайните телохранители на Юнърбай, които го придружаваха при командировките му във външните места, щяха да го възпрат с телата си. Арла и Брун бяха техни временни заместници, не толкова обстойно инструктирани. След миг двете заприпкаха след него, за да не изостанат. Но Арла говореше нещо в микрофона на малкия си телефон. Юнърбай се усмихна неволно. Не, двете не бяха глупави. Чудя се само дали аз ще открия агентите, които тя извика.

От незапомнени времена заливът Калорика се смяташе за едно от чудесата на света. Беше една от трите познати вулканични местности, а другите две се намираха под тонове лед и океан. Самият залив всъщност представляваше отвор на угаснал вулкан, а океанските вълни заливаха по-голямата част от централния кратер.

В първите години на Новото слънце тук се развихряше истински ад, макар че никой досега не беше наблюдавал пряко мястото. Стръмните грапави склонове на кратера събираха слънчевите лъчи и температурата надвишаваше точката на топене на оловото. Очевидно това предизвикваше — или позволяваше — бързо просмукване на лавата и непрекъсната поредица от експлозии, които променяха склоновете до отслабването на слънчевите лъчи в средата на Периода на светлина. Дори през тези години единствено най-безразсъдните изследователи дръзваха да надзърнат от ръба на платото към кратера.

Но с отслабването на жегата в цикъла на Чезнещото слънце положението се променяше. Зимите в северните и южните области ставаха все по-сурови, а най-високите склонове на кратера осигуряваха топлина и уют. С изстиването на планетата все по-долни и по-долни пластове първо ставаха достъпни, а след това се превръщаха в рай. През последните пет поколения заливът Калорика носеше славата на най-изискания курорт през годините на Чезнещото слънце. Това беше кътчето за най-богатите хора — тези, които не бяха принудени да спестяват и да работят, за да се подготвят за настъпването на Периода на мрак. Място за забавления. Дори в разгара на Великата война, когато Юнърбай си проправяше път през снега на Източния фронт, и по-късно, когато военните действия се водеха предимно в подземните тунели — той беше виждал цветни гравюри със сцени от живота, който богатите безделници водеха на дъното на залива Калорика в средата на яркия период.

В известен смисъл Калорика в началото на този период приличаше на света, който съвременната техника и овладяването на атомната енергия донесоха на цялата раса от Паяци за времетраенето на целия Мрак. Юнърбай се отправи към светлините пред себе си, като се питаше каква гледка ще се разкрие пред очите му. Отдалеч долиташе тиха музика.

Навсякъде гъмжеше от хора, които се смееха и от време на време спореха помежду си. Носеше се духова музика. Но всички бяха толкова странни, че известно време Юнърбай не забеляза най-важните подробности.

Той се остави навалицата да го повлече със себе си. Представяше си колко напрегнати се чувстват Арла и Брун сред тази тълпа непроверени непознати. Но двете се справиха чудесно, сляха се с бърборещото мнозинство и небрежно не изпускаха Юнърбай извън обсега на ръцете си. След няколко минути тримата бяха отмъкнати до брега. Около тях някои хора размахваха запалени пръчици тамян, но от дъното на кратера се издигаше по-силна миризма. Лекият бриз разнасяше бързо серните изпарения. В средата на залива, сред водата, имаше разтопена скала, грейнала в червено, ултрачервено и жълто. Призрачни кълба пара я заобикаляха от всички страни. В това водно пространство никой не се притесняваше за наличието на дънен лед и левиатани, макар че едно вулканично изригване щеше да унищожи всичко наоколо.

— Проклятие! — неволно възкликна Брун и се блъсна в Юнърбай. — Погледнете във водата! Хората се давят!

Юнърбай погледна за миг в посоката, която тя сочеше.

— Не се давят! Те са… в името на Мрака! Те си играят във водата!

Потопените наполовина фигури носеха нещо като понтони, които ги предпазваха от потъване. Тримата просто седяха и се взираха към тях. Изведнъж Хрункнер установи, че не само те са смаяни, макар че повечето от заобиколилите ги зрители се мъчеха да прикрият ужаса си. Защо някой ще си играе на удавник? В по-топлите времена — може би за военни цели — и Сродниците, и Съглашението строяха военни кораби.

Двайсетина метра под каменния парапет още един шегаджия се бухна във водата. Изведнъж на Юнърбай му се стори, че водната ивица е ръбът на бездънна пропаст. Той отстъпи. Искаше да избяга от писъците на удоволствие или ужас, които се носеха над водата. Тримата прекосиха долната площадка и се отправиха към украсените с лампички дървета. Тук на открито се виждаше небето и стените на огромния кратер.

Беше ранен следобед, но с изключение на студените светлинки по дърветата и топлите отблясъци от центъра на кратера, беше тъмно като в нощ. Слънцето надзърташе към тях — бледо петънце в небето, червеникав диск, изпъстрен с миниатюрни черни точици.

Първият ден на Мрака. Религиите и народите имаха незначителни разногласия за точната дата. Новото слънце се раждаше сред взрив от ослепителна светлина, макар че досега жив човек не я беше виждал. Но след изригването слънцето постепенно отслабваше. Това продължаваше почти през целия Период на светлина. През изминалите три години слънцето се превръщаше в блед диск, а топлината му не беше достатъчна дори да стопли нечий гръб по обяд. Светлината беше толкова слаба, че можеше да гледаш право в светилото с незащитени очи. А през последната година през целия ден се виждаха по-ярките звезди. Дори тогава началото на Периода на мрак не беше обявявано официално. Просто това бе признак, че зелените растения повече няма да растат. Че е най-разумно да си складирал хранителните запаси дълбоко в убежището си. Че отглежданите грудки и корени вече са единствената храна, която ще поддържа съществуването ти, докато настъпи времето да се оттеглиш под земята.

И така, в постепенното спускане към забвението кое характеризираше настоящия момент — или поне деня? Кое отбелязваше Първия ден на Мрака? Юнърбай вдигна очи към слънцето. Цветът му наподобяваше нагорещена готварска плоча, но беше толкова слабо, че не усети топлинка. Светлината нямаше да намалява повече. Просто светът ще става по-студен, и по-студен, и още по-студен. Само светлината на звездите и бледото сияние на този червеникав диск ще разпръскват мрака. Отсега нататък въздухът винаги ще бъде прекалено вледенен за нормално дишане. През последните поколения в този момент започваше трескавото трупане на запаси в индивидуалните убежища. През последните поколения този момент беше съпътстван с мигове на изключително благородство и долни, страхливи предателства. В този момент всички, които не бяха напълно подготвени, се сблъскваха със същността на Мрака и студа.

Тук. Днес. Хрункнер насочи вниманието си към хората на площадката, застанали между него и дърветата. Сред тях имаше и такива — по-възрастни индивиди и неколцина от настоящото поколение — които вдигаха ръце към слънцето, после докосваха с благодарност земята и нейното обещание за дълъг спокоен сън.

Но въздухът наоколо беше мек като в лятна вечер в средата на Периода на светлина. И земята беше топла, като че ли Слънцето току-що бе залязло, а следобедната жега се просмукваше навсякъде. Повечето хора около тях не си даваха сметка за изчезването на светлината. Те се смееха, пееха, а дрехите им бяха толкова ярки и скъпи, че явно през умовете им не минаваше никаква мисъл за бъдещето. Но сигурно богаташите винаги са били такива.

Лампичките по дърветата сигурно се захранваха от основната разделителна централа, построена преди близо пет години от компаниите на Юнърбай по планинските скатове, увиснали над платото. Студените им искри сияеха в гората на дъното на кратера. Някой беше донесъл мързеливи горски феи и те се бяха размножили с хиляди. Крилата им проблясваха в синьо, зелено и синьо-зелено на светлината на лампите, а създанията подхвръкваха съчувствено около събралите се под дърветата.

В гората хората танцуваха вкупом. Някои от най-младите се катереха по дърветата, за да си поиграят с феите. Музиката ставаше налудничава, докато се спускаха към средните пластове на кратера и поемаха по лекия наклон, който щеше да ги отведе до именията на дъното. Юнърбай вече свикна да среща хора, родени извън фазата. Те наистина бяха необходими, въпреки че все още съзнанието му крещеше „извращение“ при вида им. Той харесваше и уважаваше мнозина от тях. Застанали от двете му страни, Арла и Брун незабелязано му проправяха път. И двете му сътруднички бяха родени извън фазата — около двайсетгодишни, само малко по-млади от Виктъри Младша сега. По нищо не отстъпваха на тези, с които Хрункнер някога се сражаваше рамо до рамо. Да, малко по малко Хрункнер Юнърбай преодоля отвращението си. Но… Никога не съм виждал толкова родени извън фазата, събрани на едно място!

— Ей, стар приятелю, ще потанцуваш ли с нас?

Две млади дами и един мъж се хвърлиха към него. Неизвестно как Арла и Брун успяха да го отърват, като през цялото време се преструваха на разгорещени танцьорки. В тъмнината под едно дърво Юнърбай зърна нещо, което му заприлича на петнайсетгодишен барелеф. Но като че ли внезапно всичките релефни сцени на грях и мързел оживяха пред очите му. Да, въздухът наистина е приятно топъл, но в полъха се долавя миризмата на сяра. Да, земята наистина е приятно топла, но аз знам, че не е затоплена от слънчевите лъчи. Вместо това горещината в самата земя се простираше все по-надолу и по-надолу. Като горещина от разлагащ се труп. Всички издълбани убежища щяха да се превърнат в смъртоносен капан — толкова нажежен, че плътта на приютилите се в тях ще изгние в черупките им.

Юнърбай нямаше представа как Арла и Брун успяха да го заведат до отсрещния край на гората. Тук все още имаше много хора и дървета, но истерията от дъното беше отшумяла. Танците бяха по-спокойни и хората не разкъсваха дрехите си. Тук горските феи се чувстваха в пълна безопасност. Кацаха по раменете им, настаняваха се там и размахваха нежните си разноцветни крила с мързеливо безочие. В останалата част на света тези създания отдавна бяха изгубили летателните си органи. Преди пет години Юнърбай тръгна по улиците на Принстън след един голям студ. А под ботушите му хрущяха хиляди пъстри венчелистчета — крилцата на изящните горски феи, които се криеха в дълбоките си хралупи, за да снесат миниатюрните си яйца. Мързеливите създания вероятно щяха да преживеят още няколко летни сезона, но те бяха обречени… или скоро щяха да бъдат.

Тримата тръгнаха нагоре и все по-нагоре по долните склонове на стената. Пред тях по цялата окръжност на кратера бяха подредени в редица резиденции. Разбира се, всички бяха вдигнати преди не повече от десетилетие, но по-голямата част бяха строени в стила „детско чадърче“, станал модерен през последното поколение. Сградите бяха нови, но семействата и богатствата им бяха стари. Почти всяко имение имаше радиална собственост в горните части на кратера. Резиденциите от ранните години на Чезнещото слънце бяха разположени в средната част на стената. Повечето от тях бяха тъмни и откритата им архитектура ги правеше неизползваеми. Дори по покривите на високо разположените резиденции проблясваше скреж. А някъде там, горе, беше и имението на Шерканер. Той знаеше, че дори заливът Калорика не може да избяга от Периода на мрак на слънцето. За това бяха необходими ядрени мощности.

Между горските светлинки на дъното и пръстена от резиденции се стелеха сенки. Горските феи полетяха обратно надолу, а крилата им слабо проблясваха. Миризмата на сяра вече отслабваше в студения мразовит въздух. Над главите им небето беше тъмно, но звездите и бледият слънчев диск се виждаха ясно. Мракът беше истински. Известно време Юнърбай се взира нагоре, като се опитваше да не гледа светлинките на дъното. После се засмя пресилено:

— Вие какво ще предпочетете, колеги, да влезете в открита битка с врага или да минете още веднъж през тази тълпа?

— Разбира се, че ще заложа на тълпата — сериозно отговори Арла Ъндъргейт. — Но… точно тази е много необикновена…

— Плаши те, нали? — неловко прозвуча гласът на Брун.

— Аха — съгласи се Арла. — Забелязахте ли, че повечето от хората тук също са изплашени? Не знам, но като че ли всички те… всички ние… сме се превърнали в мързеливи горски феи. Като погледнеш нагоре и видиш Мрака, когато осъзнаеш, че слънцето се е скрило… се чувстваш невероятно нищожен.

— Така е… — Юнърбай не се сети какво да добави. Двете млади сътруднички бяха родени извън фазата. И със сигурност представите на традиционалистите не бяха набивани в главите им цял живот. Въпреки това изпитваха същите стаени опасения както и Хрункнер Юнърбай. Стана му любопитно. — Хайде, въжената станция е някъде наоколо.

41.

Повечето от резиденциите на средното ниво бяха огромни каменни постройки. Предните жилищни помещения бяха изградени от твърда дървесина, а през тях се стигаше до естествените пещери в стената на кратера. Хрункнер очакваше да види някакво подобие на Къщата на хълма, но направо се разочарова от гледката. Къщата на Ъндърхил приличаше на вила за гости към някоя от истинските резиденции. По-голяма част от вътрешното пространство беше разделено между телохранителите от Службата за сигурност. А сега, докато шефът пребиваваше в резиденцията, охраната беше удвоена. Юнърбай беше уведомен, че безценният му товар вече е доставен на местоназначението и че скоро ще го извикат. Арла и Брун получиха разписка, че са го довели без произшествия и Хрунк бе въведен в не много обширната служебна приемна. Следобедът му мина в четене на доста остарели новинарски списания.

— Сержант! — гласът на генерал Смит прозвуча от вратата. — Извинявай за закъснението.

Беше облечена в комендантска униформа без отличителни знаци. Точно такава обикновено носеше и Страт Грийнвал. Стройната й изящна фигура почти не бе променена, но движенията й изглеждаха малко сковани. Хрункнер я последва през охранителния сектор и по извитата дървена стълба.

— Извадихме голям късмет, сержант. Шерк и аз сме горди с твоето откритие.

— Да, мадам. Рачнер Тракт състави графика — стълбището се виеше между нефритените стени. — Къде са децата? — въпросът се изплъзна съвсем неволно от устата му.

Смит се поколеба. Очевидно търсеше в думите му някакво неодобрение.

— Младша се записа в армията миналата година.

Така дочу и той. Толкова време мина, откакто видях за последен път малката Виктъри. Запита се как ли ще изглежда в униформа. Открай време беше упорито малко създание. Капризите й граничеха с приумиците на Шерканер. А дали Рапса и малкият Хрунк са някъде тук?

Стълбите ги изведоха извън стените на кратера. Тази част от резиденцията навярно съществуваше още от ранните години на Чезнещото слънце. Но преди тук се простираха открити градини и покрити с плочи дворове. Сега трикрилният кварцов прозорец се изпречваше на пътя на Мрака. Стъклото омекотяваше всички цветове от ултраспектъра, но изгледът пак беше пуст и безжизнен. Светлините на града примигваха на дъното, заобикаляйки разположеното в средата езеро с цвят на жарава. Ледена мъгла се стелеше над водата и меко отразяваше всички отблясъци на града. Генералът закри гледката, докато го водеше към личните покои на първия собственик — както предположи Юнърбай. После го въведе в просторна, ярко осветена стая.

— Хрунк! — Шерканер Ъндърхил се подаде сред натъпканите възглавници, които образуваха мебелировката.

Със сигурност са останали от предишния собственик. Юнърбай не можеше да допусне, че генералът или Ъндърхил ще изберат такива десени.

Ъндърхил се заклати сковано през стаята. Ентусиазмът далеч надхвърляше подвижността му. Водеше огромна дървеница-водач на каишка. Съществото търпеливо го насочваше в правилната посока, докато стигнаха вратата на стаята.

— Боя се, че за броени дни изпусна Рапса и малкия Хрунк. И двамата не са малчуганите, които помниш. Вече са седемнайсетгодишни! Но генералът не одобрява обстановката тук и ги изпрати обратно в Принстън.

Зад себе си Хрункнер видя как генералът сърдито поглежда съпруга си, но тя не подхвърли никаква забележка. Вместо това обиколи последователно многобройните прозорци и отваряше капаците, прогонвайки Мрака. Изведнъж стаята се превърна в открит чардак. Тримата се разположиха. Шерканер го засипваше с новини за децата. Генералът седеше безмълвно. Но когато съпругът й се впусна да разказва последните премеждия на Джирлиб и Брент, тя се намеси:

— Убедена съм, че сержантът не е толкова загрижен за нашите деца!

— Но аз… — започна Юнърбай и в този момент видя напрегнатото изражение на генерала. — Но аз предполагам, че имаме да си кажем толкова други неща, нали?

Шерк се подвоуми, после се наведе и разроши косъмчетата по черупката на дървеницата-водач. Съществото беше огромно. Сигурно тежеше почти четирийсет килограма, но изглеждаше кротко и умно. След малко дървеницата загъргори.

— Иска ми се всички да се чувстват като у дома си тук, дори в присъствието на Мобиай. Да, за толкова неща трябва да поговорим…

Той пъхна една от ръцете си под филигранната маса. Вещта приличаше на оригинал от династията Трепен. Съкровище, оцеляло четири прехода в убежището на някое богато семейство. Шерканер измъкна един от пакетите, които Хрунк донесе от Високата екватория, и го удари в масата. По полирания плот се пръсна скално брашно.

— Страхотно, Хрунк! Твоят вълшебен скален прашец! Какво те наведе на тази идея? Една кратка обиколка и се връщаш с тайна, която цялото Разузнаване е пропуснало.

— Чакай малко! От твоите уста звучи като че ли някой не си е свършил добре работата! — Други пък няма да се чувстват много добре, докато положението не се изясни. — Каналите бяха открити, но Рачнер Тракт координира всичко с мен. Той осигури двете сътруднички, които ме придружиха. По-важното е какво свършиха неговите агенти във Висока екватория. Нали знаеш историята? Четирима от хората на Тракт се промъкнаха през платото и донесоха скално брашно от подземните рафинерии на Сродниците.

— Да — кимна Смит. — Не се тревожи. Самата аз се обвинявам, че не обърнах достатъчно внимание. Прекалено много залагаме на нашата безспорна преднина в техниката.

— Има нещо вярно — засмя се Шерканер и с крайчеца на ръката си порови в скалното брашно. Светлината в стаята беше ярка и многоцветна, много по-силна от тази в митницата на летището. Но независимо от осветлението прахът не приличаше на нищо друго освен на стрита глина. На високопланинска екваториална глина, ако човек има представа от минералогия. — Още не мога да проумея как си се досетил за това, дори като възможност?

Юнърбай се облегна назад. В действителност възглавниците бяха много по-удобни в сравнение с третокласните пътнически седалки.

— Ами, нали помниш, съвместната експедиция на Сродниците и Съглашението до средата на платото. Беше приблизително преди пет години. Няколко специалисти от техните твърдяха, че гравитацията там не е нормална.

— Да, смятаха, че шахтите на мината са подходящо място за установяването на нова по-ниска граница. Съвсем според принципа за равните стойности. Обаче откриха огромни различия, които зависеха от времето през деня. Както казваш, стигнаха до смахнати изводи, но след повторната проверка ги отрекоха.

— Това е официалната история. Но когато поставях енергийните източници в Западното подземие, се запознах с един от физиците на Съглашението, взел участие в експедицията. Трига Дийпдъг е сериозен инженер, независимо че първата й специалност е физиката. Опознах я добре. Както и да е… Тя твърди, че експерименталният подход при първата експедиция е бил отличен и че не е била изпратена при следващите експедиции… И така, зачудих се какви са тези огромни минни работи на открито, които Сродниците започнаха на платото точно една година след експедицията… Мината е почти в средата на платото и им се е наложило да поставят релси на петстотин мили разстояние.

— Открили са мед — каза Смит. — Добър удар, няма съмнение!

— Разбира се — усмихна се Юнърбай. — Но ако не бяха дали тази информация, ти веднага щеше да се усъмниш. Все пак… добивът на мед е несигурен процес. А моята приятелка-физичка си знае работата. Колкото повече разсъждавах по този въпрос, толкова повече ми се струваше, че няма да е зле да отскоча дотам и да видя какво става — той посочи пакетчето със скално брашно. — Това пред вас е от рафинерията на трето ниво. Миньорите на Сродниците трябва да обработят тонове екваториална глина, за да извлекат това малко количество. Предполагам, че процесът включва допълнителна преработка, за да получат крайния продукт.

Смит отново кимна.

— А аз се хващам на бас, че Сродниците бдят над този прах по-внимателно, отколкото тийфърите пазят своите свещени скъпоценни камъни.

— Точно така. Екипът на Тракт не е успял да се добере до крайния продукт — Хрункнер посочи с крайчеца на една от ръцете си скалното брашно. — Надявам се, че количеството ще бъде достатъчно, за да докажеш, че сме попаднали на находка.

— О, да, напълно достатъчно!

Юнърбай се втренчи смаяно в Шерк.

— Но ти разполагаш с праха едва от четири часа!

— Познаваш ме, Хрунк. Тук може да съм във ваканционен курорт, но си имам любими занимания. И разбира се, лаборатория, в която да работя. При подходящо осветление твоето скално брашно тежи почти половин процент по-малко от нормалното… Поздравления, сержант! Ти си открил антигравитацията!

— Аз… — Трига Дийпдъг беше напълно уверена в това, но до този момент Юнърбай не можеше да повярва в откритието. — Страхотно, господин Мигновен Анализ. И как действа?

— Сега ме хвана натясно — Шерканер преливаше от радост. — Ти си открил нещо напълно ново. Защо дори да не кажем… — той млъкна, очевидно търсейки думи. После продължи: — Е, много е странно. Направих опит да дестилирам по-фините частици прах. И знаеш ли, нищо не излезе. Не можеш да дестилираш антигравитационни частици. Мисля, че се наблюдава някакъв вид групов ефект. Лабораторията ми тук не е оборудвана подходящо. Утре заминавам за Принстън с първия полет. Освен вълшебното тегло, открих още нещо, което е изумително. Тази високопланинска глинеста почва винаги съдържа диамантени форами. Но в този прах и най-малките форами — шестограмчета с размери една милионна от милиметъра — са с хиляди. Искам да проверя за наличието на класически находки в праха. Възможно е частиците на тези форами да си взаимодействат по някакъв начин. Може… — и Шерканер Ъндърхил се впусна в десетки хипотези и планове за безброй тестове, с които да изтръгне истината от своите теории.

Докато говореше, като че ли годините отпадаха от гърба му. Всичките му ръце още трепереха забележимо, но беше пуснал каишката на дървеницата-водач. Радост звънтеше в гласа му. Беше обзет от същия ентусиазъм, който заразяваше неговите студенти, Юнърбай и Виктъри Смит да градят един нов свят. Докато той говореше, Виктъри се изправи, приближи се и седна близо до него. Десните й ръце обвиха раменете му в силна, подкрепяща прегръдка.

Юнърбай усети, че неволно се усмихва на Шерканер, пленен от неговите думи.

— Спомняш ли си всички неприятности, с които се сблъска при детското радиопредаване? Да кажем: цялото небе може да бъде наше убежище. Боже, Шерк, кой се нуждае от ракети при наличието на това вещество? Ще можем да полетим в космоса с истински кораби. Най-накрая ще открием какво предизвиква тези светлинки, които видяхме в Мрака. Може дори да открием нови светове!

— Да, но… — започна Шерканер, но изведнъж се отпусна немощно. Като че ли маниакалният ентусиазъм, проявен от някой друг, го накара да осъзнае проблемите, които се изправяха между мечтата и реалността. — Но… хм… Но нашето съревнование с Преподобната Педуре и Сродниците все още не е завършило…

Хрункнер си спомни разходката през гората на дъното на кратера. Все още трябва да се учим и как да живеем в Периода на мрак.

Тежестта на годините отново се стовари върху Шерканер. Той посегна да погали Мобиай и с две от ръцете си хвана каишката на животното.

— Да, доста проблеми стоят пред нас — после сви рамене, една равносметка за възрастта и неосъществимите си мечти. — Но не мога да направя нищо за спасението на света извън Принстън. Засега тази вечер е най-добрата ми възможност да видя как хората ще реагират при настъпването на Мрака. Какво мислиш за нашия Първи ден на Мрака, Хрунк?

Срутване от висините на надеждата. Сблъсък с ограниченията на расата на Паяците.

— Беше… страшничко, Шерк. Нарушихме всички правила, едно по едно. Днес следобед видях какво е останало. Дори ако спечелим битката с Педуре, не съм сигурен какво ще постигнем в крайна сметка.

Изражението на Шерканер се озари от обичайната му насмешлива усмивка.

— Положението не е толкова лошо, Хрунк! — той бавно се изправи на крака и Мобиай го поведе към вратата. — Повечето от хората, останали в Калорика, са глупави богаташи по рождение… Нормално е да очакваш да се държат разпуснато. Но човек все още научава нещо, докато ги наблюдава… — той махна към генерала. — Ще се разходя около долния край на пръстена, скъпа. На тези младежи може да им хрумне интересна идея.

Смит се надигна от възглавниците, заобиколи Мобиай и за миг прегърна съпруга си.

— Нали ще вземеш и охраната? И без номера!

— Разбира се.

И Хрункнер усети, че молбата й е отправена напълно сериозно. Че от дванайсет години насам Шерканер и всички деца на семейство Ъндърхил с удоволствие приемат мерките за сигурност.

Нефритените врати се затвориха плавно зад гърба на Шерканер. Юнърбай и генералът останаха сами. Смит се върна на мястото си. Мълчанието помежду им се проточи. От колко години не съм говорил с генерала лично, без стаята да е пълна със служители? Двамата непрекъснато поддържаха контакт чрез електронната поща. Официално Юнърбай не беше член от персонала на Смит, но програмата за експлоатация на разделителната централа беше единствената и най-важна цивилна задача в нейните задължения. Той се съобразяваше със съветите й при вземането на решения, пътуваше от град в град съобразно нейния график и с всички сили се стараеше да удовлетвори нейните специалисти, като същевременно защити интересите на частните предприемачи. Почти всеки ден Юнърбай разговаряше по телефона с някой от нейните хора. Неведнъж годишно се срещаха на служебни инструктажи.

Но след отвличането… бариерата помежду им се превърна в крепостен зид. Тази бариера съществуваше още отпреди, като растеше успоредно с израстването на децата й. Но преди смъртта на Гокна двамата някак си успяваха да я преодолеят. Сега Хрункнер се чувстваше странно, седнал насаме с генерала.

Двамата продължаваха да мълчат, като се наблюдаваха изпитателно и се преструваха, че гледат в друга посока. Въздухът беше неподвижен и студен, като че ли стаята не беше проветрявана от дълго време. Хрункнер се принуди да разглежда бароковите маси и шкафове, полирани с дузина разноцветни лакове. На практика всички дървени мебели изглеждаха стари с поколения. Дори възглавниците и бродираните им калъфи бяха в претруфения стил на поколение 58. Все пак беше сигурен, че Шерк наистина работи тук. Седалката отдясно беше поставена до писалище, отрупано с дреболии и хартии. Позна характерния разкривен почерк на Ъндърхил, написал заглавието „Видеомантия за високорентабилна стеганография“.

Изведнъж генералът наруши напрегнатата тишина.

— Добре си се справил, сержант! — тя се изправи, приближи се до него и се настани на седалката пред писалището на Шерк. — Изобщо не обърнахме внимание какво са открили там Сродниците. И все още щяхме да сме слепи, ако не бяхте ти и Тракт.

— Ратчер осъществи операцията, мадам. Той стана отличен офицер.

— Да… Ще съм ти задължена, ако ми позволиш да обсъдя с него следващите планове.

— Разбира се.

Отново се възцари тишина. Нямаха какво да си кажат. Най-после Хрункнер махна към невероятния куп възглавници, най-малката от които струваше колкото едногодишната заплата на сержанта. В стаята нямаше следа от присъствието на двамата му стари приятели с изключение на писалището на Шерк.

— Не идваш често тук, нали?

— Не — рязко заяви тя. — Шерк искаше да види как живеят хората след настъпването на Периода на мрак. А това ще стане много скоро. Освен това мястото изглежда съвсем спокойно, за да доведем най-малките — тя го изгледа предизвикателно.

И как да превърна това в тема на разговора?!

— Да, ами, радвам се, че си ги изпратила в Принстън. Те са… те са добри деца, мадам, но за тях тук не е подходящо. Долу, на дъното, изпитах някакво много особено чувство. Хората се страхуват — както в старите приказки за нехранимайковци, които не са били предвидливи и са останали сами след настъпването на Мрака. Нямат никаква цел, а Периодът на мрак вече настъпи.

Смит се посмъкна от седалката.

— Ще трябва да се борим с милион години еволюция. Понякога е трудно да възприемеш това плюс ядрената физика и Преподобната Педуре. Но с времето хората ще свикнат.

Шерканер Ъндърхил щеше да употреби същите думи, с неизменната си усмивка и пълно пренебрежение към неудобството на присъстващите. Но Смит го изрече по-скоро като попаднал в засада гвардеец, който повтаря уверенията на Висшето командване за безсилието на врага. Изведнъж той си спомни колко старателно тя вдигна всички прозорци.

— Ти изпитваш същите чувства, нали?

За миг Хрункнер се изплаши, че тя ще избухне. Но вместо това Смит запази неразгадаемо мълчание. В крайна сметка прошепна:

— Прав си, сержант. Както казах, трябва да се борим с много от нашите инстинкти… — после вдигна рамене. — Но Шерканер изобщо не се притеснява от това. По-скоро усеща страх и това го очарова — просто поредната вълшебна загадка. Всеки ден слиза до дъното на кратера и наблюдава. Дори общува с телохранителите, с дървеницата-водач, с всички… Трябва да го видиш, за да повярваш. Щеше да прекара долу цял ден, ако ти не се беше появил да му поднесеш още по-завладяващ пъзел…

— Такъв си е Шерк — усмихна се Юнърбай. — Може би е сигурен в безопасността. Видя ли как се ентусиазира, когато говорихме за вълшебното скално брашно? Нямам търпение да разбера какви експерименти ще направи. Какво излиза, като донесеш чудо на чудотворец?

Смит търсеше думи.

— Ще разкрием тайната на скалното брашно, това е сигурно. С течение на времето… но… По дяволите, Хрункнер, заслужаваш да ти кажа. Познаваш Шерк, откакто и аз го познавам. Забелязал си колко се е засилило треперенето му. Истината е, че той не остарява така както повечето от вашето поколение.

— Забелязах слабостта му, но погледни всички резултати, постигнати в Принстън. Той е по-деен отвсякога.

— Да, относително. С течение на времето той неизменно разширяваше кръга от гениални студенти. В момента те са стотици, из цялата компютърна мрежа.

— Но всички доклади от „Том Лърксалол“, мислех, че са на Шерк и неговите студенти.

— Тези ли? Не… Те са… само на негови студенти. Играят анонимни игри в мрежата. Превръщат тегленето на кредит в гатанка. Просто е смешно.

Смешни или не, те бяха невероятно продуктивни. През последните няколко години „Том Лърксалол“ беше направил невероятни разработки с всестранно приложение — от ядрените съоръжения, до компютризацията и индустриалните стандарти.

— Трудно ми е да го приема. И сега изглеждаше същият както винаги. Умствено, искам да кажа. Идеите му хрумваха мигновено, като всеки друг път.

Десетина странни идеи в минута и си изчерпан! Юнърбай се усмихна на спомена. Непостоянство, твоето име е Ъндърхил!

Генералът въздъхна. После каза тихо и разсеяно, като че ли разказваше за измислен герой от приказка, а не споделяше личната си трагедия.

— Шерк имаше хиляди безумни идеи и стотици блестящи хрумвания. Но… той се промени. Моят любим Шерканер не е открил нищо ново през последните три години. Напоследък се е вманиачил във видеомантията, знаеш ли? Предишният плам не е угаснал, но… — и Смит млъкна отчаяно.

Почти четирийсет години Виктъри Смит и Шерканер Ъндърхил бяха екип. Ъндърхил я затрупваше с непрестанна лавина от идеи, а Смит пресяваше най-добрите и му ги връщаше за разработка. Обикновено Шерк определяше отношенията им по-живописно. В онзи момент той беше сигурен, че изкуственият интелект ще управлява бъдещето. „Аз съм генериращият идеи компонент, а Виктъри е детекторът за боклук. Обединеният ни интелект е по-велик от всичко, което е на десет крака.“ И двамата промениха света.

А сега… ако екипът е изгубил своя гений? Брилянтните приумици на Шерк държаха генерала в релси, точно както и обратното. Без Шерк Виктъри Смит разполагаше само със собствените си ценни качества: решителност, сила, упоритост. Но дали те са достатъчни?

Известно време Виктъри не каза нищо повече. Хрункнер изпитваше желание да се приближи към нея и да отпусне ръце на раменете й… но сержантите, дори старите сержанти, не си позволяваха подобно отношение към един генерал.

42.

Годините минаваха и опасността растеше. Рейнолт продължаваше разследването си по-неумолимо отколкото който и да е човек, когото Фам познаваше. Той избягваше да манипулира „умните глави“, доколкото беше възможно. Дори програмираше операциите да не прекъсват, докато беше извън Бдение. Твърде рисковано, но пък избягваше явната връзка. Обаче и това не помогна. Явно Рейнолт вече имаше конкретни подозрения. Индикаторите на Фам показваха, че разследването й се разширява и обръчът около заподозрения — най-вероятно Фам Нувен — се стеснява. Но не можеше да предприеме нищо. Анне трябваше да бъде премахната независимо колко рисковано беше това. И откриването на новия „кабинет“ на Нау вероятно бе най-добрият шанс, който щеше да получи.

Томас Нау го наричаше „Северната лапа“. А почти всички останали — предимно Чуенг Хо, които направиха инженерните планове — просто му казваха „Езерния парк“. И сега всеки, останал в Бдение, имаше възможност да види крайния резултат.

Когато Нау се показа на входа на дървената беседка, краят на опашката от хора все още не се виждаше. Беше облечен в лъскава куртка и зелен панталон.

— Хора, стъпете на земята. Моята Киви измисли съвсем нов протокол за Северната лапа — той се усмихна, а присъстващите се разсмяха.

Гравитацията на Диамант Едно беше наполовина по твърденията на физичните закони. Всички стъпиха на земята около беседката, но чувството им за вертикално положение беше много смътно. Застаналата зад Нау Киви се засмя при вида на стотиците хора пред тях, които се клатушкаха наляво-надясно като пияни. На яката на дантелената й блуза се беше свило малко черно котенце.

— Приятели — вдигна ръце Нау, — моля ви този следобед да се порадвате на създаденото от вас. Наслаждавайте се. И помислете! Преди трийсет и осем години ние почти се самоунищожихме в сражение и с предателство. За повечето от вас времето не е толкова дълго — само десет или дванайсет години в Бдение. Спомняте си, че оприличих това време на Епохата на заразата на Балакреа. Ние загубихме повече от ресурсите, които донесохме тук, разрушихме възможностите си за междузвезден полет. И заявих, че за да оцелеем, трябва да забравим разногласията и да работим съвместно, без да обръщаме внимание на различията помежду ни… Е, приятели, ние постигнахме точно това! Опасността за физическото ни съществуване не е отминала. Срещата ни с Паяците тепърва предстои. Но се огледайте и ще видите как сами си помогнахме. Всички вие построихте това чудо от гола скала, лед и замръзнал въздух. Тази Северна лапа — Езерният парк — не е голям, но е произведение на най-изящното изкуство. Вижте го! Вие го създадохте и то може да съперничи на най-красивите творения на цели цивилизации! Гордея се с вас!

Той протегна ръка и прегърна Киви през раменете. Котенцето се смъкна в свивката на лакътя й. Навремето отношенията между Нау и Лизолет бяха предмет на грозни клюки. Но сега хората се усмихваха съвсем естествено на прегръдката му.

— Виждате, че това е нещо повече от парк — продължи той, — повече дори от светилището на всеки Пастир. Всичко тук, пред очите ви, е доказателство за нещо ново във вселената, комбинация от най-доброто, което притежават и Новородените, и Чуенг Хо. Фокусираните специалисти на Новородените — Фам забеляза, че Нау все още не говори за робите толкова откровено, колкото трябваше — съставиха подробните чертежи на това място. Търговската и лична предприемчивост на Чуенг Хо го превърнаха в действителност. А самият аз научих нещо: на Балакреа, Френк и Гаспр — ние, Пастирите, управляваме обществото в името на неговото добро. Но в общи линии управлението ни се определя от личната гледна точка и често се подкрепя от силата на закона. Тук, докато се трудехме с вас, предишните Чуенг Хо, аз видях нещата по друг начин. Зная, че работата по моя парк е завършена вместо отплата за тези глупави розови хартийки, които криехте от мен толкова дълго — той вдигна ръка и безброй разменни бонове се пръснаха около него. Тълпата отново се разсмя. — Е, смятам, че съчетанието от уменията на Пастира да ръководи и изпълнителността на Чуенг Хо завърши успешно първата ни мисия!

Нау се поклони. Хората ентусиазирано му ръкопляскаха. Киви застана пред него и се изправи на парапета на беседката. Аплодисментите станаха още по-бурни. Котенцето най-после се събуди от шума и блъсканицата, скочи от ръката на Киви и се понесе във въздуха над множеството. После разпери нежните си крила, забави пикиращия си полет нагоре, сниши се и закръжи над главата на господарката си. Киви се обърна към хората:

— Отбележете, че на Мирау е позволено да лети тук. Но тя има крила! — котето закачливо и рязко се спусна към нея, после отлетя в гората, която се простираше около сухоземната част на беседката на Нау. — А сега да се почерпим.

Някои от присъстващите вече се приближаваха към подредените по продължение на алеите дървени маси, които леко се огъваха надолу сякаш под тежестта на сервираната храна. Фам също се понесе натам, като гръмогласно поздравяваше всеки, който искаше да си поговори с него. Беше изключително важно присъствието му да бъде запомнено от възможно най-голям брой хора. През това време зад клепачите му информацията, предавана от миниатюрните му шпиони, предоставяше тактически план на парка и гората.

Около отрупаните с храна маси гъмжеше от хора, но пивницата на Бени вече имаше установен протокол — всеки взимаше храна и се отдалечаваше. След малко повечето присъстващи си осигуриха първите сандвичи и колби с разхладителна напитка и се отдръпнаха назад. Фам се понесе над главата на Бени и го потупа по гърба.

— Бени! Страхотно е! Мисля, че ти си доставчикът!

Бени се задави и се закашля.

— Разбира се, че храната е хубава. Разбира се, че аз я доставих… и Гонле — той кимна към бившия комендант по настаняването до себе си. — Всъщност, бащата на Киви отгледа някои нови култури, сведения за които открихме в библиотеката. От половин година ги имаме, но ги пазехме специално за случая.

Фам се отблъсна нагоре.

— Аз ги опитах още отвън.

Гонле Фонг замечтано се усмихна. Повече от всеки друг Чуенг Хо — в известен смисъл повече и от самата Киви — Фонг се, стремеше да спечели благоволението на Томас Нау. Но Гонле се справяше отлично с производството на блага.

— Всички са ги опитали още навън. Моите оранжерии вече са одобрени от Пастира. И разполагам с истинска автоматика!

— Значи имаш нещо по-добро от клавиатура? — лукаво попита Фам.

— Точно така. А днес отговарям за обслужването — тя театрално вдигна ръка и поднос с храна послушно се понесе към тях.

После се завъртя около ръката й и любезно се наклони, за да й поднесе зелени водорасли с подправки. След това се насочи към Бени и накрая — към Фам. Малките шпиони на Фам огледаха играчката от всички ъгли. Подносът маневрираше с помощта на миниатюрни газови реактивни двигатели с почти безшумен работен режим. Технически погледнато, съоръжението беше елементарно, но се движеше грациозно и интелигентно. Бени също се впечатли и попита:

— Дали е под контрола на някой от фокусираните?

— Хм… да. Пастирът сметна, че си струва труда в чест на събитието.

Фам погледна другите подноси. Те описваха широки кръгове около масите и избираха онези от гостите, които още не си бяха взели храна. Хитро! Робите дипломатично се криеха „зад кулисите“. Така хората можеха да потвърдят: Томас Нау често заявяваше, че фокусираните водят цивилизациите към по-високо ниво на развитие. Но Нау е напълно прав! Проклет да бъде!

Фам изтърси нещо от обичайния си репертоар на Гонле Фонг — думи, които трябваше да покажат, че „старият въздухар Тринли“ наистина е впечатлен, но в никакъв случай няма да си признае. После се отдръпна встрани от навалицата с явното намерение да си вземе нещо за ядене. Хм! Преди малко Ритцер Брюхел е излязъл от Бдение! Още една умна постъпка на Нау. Много хора копнееха напоследък да се озоват в „полезрението“ на Нау, но Ритцер Брюхел можеше да обезсърчи дори най-старателните. А след като Брюхел беше в камерата за летаргичен сън, а Нау и Рейнолт се развличаха, обучавайки „умните глави“ да сервират храна… Не съм предполагал, че ще ми падне по-удобен случай! Но къде е Рейнолт? Проследяването на жената бе изключително трудно. Понякога тя се скриваше дори от главния монитор на Брюхел в течение на Ксек. Фам насочи мислите си навън. Милиони прахообразни частици бяха пръснати из парка. Най-голямата част поддържаха стабилизирането на езерото и работата на вентилаторите. Въпреки това Фам разполагаше с достатъчна оперативна мощност. Но по никакъв начин не можеше да се справи с всички образи от всички възможни ъгли. Смътно осъзнаваше, че се клатушка напред-назад, докато мислите му изследват парка във всички посоки. Аха, ето! Нямаше близък план, но в беседката на Нау зърна червената коса и розовата кожа на Рейнолт. Както очакваше, тя не участваше в празника. Очите й бяха скрити зад черния визьор на шлема й. Изглеждаше както обикновено. Напрегната, пренапрегната — като че ли пред прага на велико прозрение. И доколкото я познавам, тя наистина е.

Някой го тупна по рамото толкова силно, колкото самият той плесна Бени преди малко.

— Ей, Фам, човече! Как ти се струва това?

Фам отблъсна виденията зад клепачите си и погледна към натрапника. Беше Тръд Силипан, натруфен за събитието. Подобна необикновена униформа беше виждал само в някои исторически записи на Новородените. Мъжът беше облечен в синя коприна, от чиито краища висяха ресни и пискюли. Приличаше на разкъсан мръсен парцал. Това беше робата на Първите последователи. Поне веднъж Тръд така му каза. Фам преувеличи изненадата си:

— Кое? Униформата ти или гледката?

— Гледката, разбира се! Аз съм униформен само защото това е изключително събитие! Чу речта на Пастира. Хайде, отдели малко време. Огледай Езерния парк и ми кажи какво мислиш.

Зад клепачите си Фам видя, че Езр Вин се приближава към тях. Само това ми трябваше!

— Ами…

— Да, какво мислиш, боец Тринли? — Вин заобиколи и най-после се озова пред тях. За миг впи поглед право в очите на Фам. — Ти си най-възрастният от всички присъстващи Чуенг Хо и си пътувал най-много. От всички нас ти трябва да имаш най-голям опит. Как ти се струва Северната лапа на Пастира в сравнение с великолепните паркове на Чуенг Хо?

В думите на Вин се криеше двусмисленост, която не остана незабелязана от Тръд Силипан. За миг Фам изпита ледена ярост. Ти си част от причината убийството на Анне Рейнолт да стане наложително! Ти, дребен смотаняк! „Истинските разкази“ на Нау за Фам Нувен разядоха душата на момчето. Вече цяла година той знаеше истината за случилото се на Зева Бризго. И се досещаше за истинските намерения на Фам относно Фокуса. Изискванията му за гаранции и допълнителни убеждения ставаха все по-настоятелни.

Локализаторите рисуваха фалшива цветна диагностика по лицето на Езр Вин, показваха кръвното му налягане и температурата на тялото му. Беше ли възможно един добър съгледвач „умна глава“ да погледне тези картини и да се досети, че младежът играе някаква роля? Вероятно. Омразата на момчето към Нау и Брюхел все още надделяваше над чувствата, които изпитваше към Фам Нувен. Фам още можеше да го използва. Но той беше още една причина, поради която Рейнолт трябваше да бъде премахната.

Мислите на Фам препускаха бясно, докато устните му се изкривиха в самодоволна гримаса.

— Ако погледнем на нещата под този ъгъл, момчето ми, ти си абсолютно прав. Зубренето по учебник не може да се сравни с пътешествията за светлинни години и с гледките, видени със собствените очи.

Той се обърна и погледът му се насочи надолу към алеята, беседката, пристана и ширналото се езеро. Прави се, че разглеждаш всичко задълбочено!

Беше прекарал Мсек в невидими обиколки на съоръжението. С лекота можеше да изиграе ролята си. Но застанал там, той усещаше как въздухът леко поклаща дърветата зад него. Беше тих, нежен полъх, наситен с аромата на смола от гората, която се простираше на хиляда километра от тях. През високите перести облаци се прокрадваха слънчеви лъчи. И това беше илюзия. Днес истинското слънце беше по-слабо от една нормална луна. Но системите за осветление, закрепени в диамантеното небе, имитираха почти всеки визуален ефект. Единственият признак за илюзията бяха бледите искрящи дъги, които се появяваха през по-големите разстояния.

В подножието на хълма, на който стояха, се плискаше самото езеро — истинският триумф на Киви. Водата беше истинска, на места дълбочината стигаше трийсет метра. Системата от сервоклапи и локализатори на Киви осигуряваше стабилността му. Гладката повърхност отразяваше надвисналите над него облаци и синьото небе. Беседката на Пастира беше с изглед към пристан в малък залив, който се простираше с километри в двете посоки. Всъщност, на по-малко от двеста метра. Два скалисти острова се издигаха от мъглата, обвила далечния край на езерото.

Мястото беше вдъхновено от Бога, изключително творение.

— Това е тресартнис! — заяви Фам, но се постара думата да прозвучи като обида.

— Моля? — намръщи се Тръд.

— Думата е от жаргона на строителите на паркове. Означава… — намеси се Езр.

— А, да, чувал съм я. Невероятно голям парк с бонзаи — и Тръд премина в защита: — Е, да, доста е голямо, но Пастира толкова настояваше. Виж: огромен парк в условията на микрогравитация, който пресъздава перфектно повърхността на планетата. Нарушени са доста естетически правила, но все пак нали именно пренебрегването на установените правила е целта на един Велик пастир.

Фам сви рамене и замислено се зае с разхладителните напитки на Гонле. Лениво се обърна и впери очи в гората. Билото на хълма следваше извивката на истинската стена на пещерата — обикновен номер при създаването на паркове. Дърветата се извисяваха на височина от десет и двайсет метра. По дебелите им дънери студено проблясваше мъх. Али Лин го беше отгледал в инкубаторите на повърхността на Диамант Едно. Само преди година фиданките едва стигаха три сантиметра. А сега с уменията на Али дърветата приличаха на стогодишни. Тук-там изсъхнали дървета от „по-старото горско поколение“ образуваха сиви петна сред синьо-зелената растителност. Наблюдавано с просто око, подобно съвършенство можеше да бъде постигнато от някои строители на паркове. Фам обаче наблюдаваше гората през локализаторите. И всеки детайл в парка на Нау беше изпипан до съвършенство. Всеки кубичен метър беше по-съвършен от най-изящния бонзай на Намджем.

— Е — каза Силипан, — мисля, че разбираш защо изпитвам гордост. И тя е напълно заслужена! Пастир Нау даде общите насоки, но моята работа с автоматизираните системи превърна идеите в действителност!

Фам усети клокочещия в Езр Вин гняв. Той несъмнено го прикриваше, но един добър съгледвач със сигурност щеше да го забележи. Фам леко докосна рамото на Езр. После пусна гръмогласния смях — запазена марка на Тринли.

— А ти разбра ли, Езр? По-скоро искаш да кажеш, че фокусираните, които наблюдаваш, са свършили цялата работа!

„Наблюдаваш“ беше прекалено силна дума. Силипан беше повече от наблюдател, но уточнението щеше да го обиди дълбоко и той никога нямаше да му прости.

— Е, да, „умните глави“… Нали точно това казах?!

Рита Лиао се показа от навалицата около масите. Носеше храна за двама.

— Виждали ли сте Джау? — попита тя. — Пространството е толкова голямо, че се загубихме.

— Не съм го виждал — отрече Фам.

— Бордният техник ли? Май тръгна да заобикаля беседката — намеси се един от Новородените, чието име Фам не би трябвало да знае.

Нау и Киви въведоха Междинно Бдение в чест на откриването на парка и сред присъстващите имаше почти непознати хора.

— Е, ще се наложи да отскоча до тавана и да погледна отвисоко — дори при сегашните радостни събития Рита Лиао беше добър Последовател на Новородените. Краката й едва докосваха земята, докато се извръщаше, за да огледа тълпата. Изведнъж извика: — Киви, виждала ли си моя Джау?

Киви се отдели от групичката около Томас Нау и с подскоци тръгна към тях.

— Да — отговори тя. Фам забеляза, че Езр Вин отстъпва и се насочва към друга компания. — Джау не вярваше, че вълноломът е истински и му предложих да го разгледа отблизо.

— А той истински ли е? А лодката?

— Разбира се. Елате, ще ви покажа.

Петимата поеха по пътеката надолу. Силипан се изпъчи в копринените си парцали и махна на останалите да го последват:

— Вижте какво сме сътворили тук!

Фам изпрати вътрешното си зрение напред, изучавайки скалите около вълнолома и храстите, надвиснали над водата. Тази балакреанска растителност беше прекрасна и напълно подходяща за студения въздух. Входът към тунела със съоръженията беше скрит в скалата зад синьо-зелените порести листа. Това може би е най-добрият ми шанс! Фам тръгна редом с Киви, като задаваше въпроси с надеждата, че по-късно по този начин ще си осигури алиби.

— И човек наистина може да плува с нея?

— Ще се увериш сам — усмихна се Киви.

Рита Лиао подсвирна пресилено.

— Доста е студено, за да е истинско. Северната лапа е хубава, но няма ли как да я превърнете в тропическа джунгла!

— Не — отвърна Силипан. Той бързаше пред тях и се впусна в обяснения: — Прекалено е истинско. Целият смисъл в това творение на Али Лин е реализмът и детайлите.

В присъствието на Киви той говореше за „умните глави“ като за човешки същества.

Пътеката лъкатушеше живописно — реалистични завои, които ги отведоха до скалната повърхност на стената на пристана. Повечето гости ги следваха, изгарящи от любопитство.

— Водата изглежда неестествено гладка — отбеляза някой.

— Да — съгласи се Киви. — Създаването на истински вълни се оказа най-трудната задача. Някои от приятелите на баща ми работят по този въпрос. Ако успеем да образуваме по водната повърхност малки вълни едновременно с една…

Изненаданият смях, който я прекъсна, беше предизвикан от трио крилати котенца, които профучаха в ято над главите им. Трите се плъзнаха над водната повърхност и рязко пикираха в небето като изтребители.

— Бас хващам, че в истинската Северна лапа няма такива създания!

— Наистина — разсмя се Киви. — Това беше моята цена! — и тя се усмихна на Фам. — Помниш ли котенцата, които имахме в предполетния Лагер. Когато бях малка… — тя се озърна, търсейки нечие лице сред тълпата. — Когато бях малка, ми подариха едничко…

В сърцето й още се спотайваше малкото момиченце, което помнеше и други времена. Фам пренебрегна прозвучалия копнеж в гласа й. Изстреля думите безцеремонно и покровителствено.

— От крилатите котета няма никаква реална полза. Ако търсеше практическа употреба, трябваше да отглеждаш летящи прасета.

— Прасета ли?! — Тръд се препъна и наруши ритъма на вървежа им. — А, да, „благородните крилати прасета“.

— Да, смисълът на програмирането. Във всички велики лагери е имало крилати прасета.

— Да, сигурно… само ми дайте чадър! — Тръд поклати глава и някои зад гърба му се изсмяха.

Митовете за летящите прасета не успяха да станат популярни в Балакреа.

Киви се разсмя като страничен наблюдател.

— Може би… Не мисля, че някога ще убедя котетата да събират летящия боклук.

След по-малко от двеста секунди хората се подредиха покрай брега на езерото. Фам се озова встрани от Киви, Тръд и Рита. Той се размърда, като че ли търсеше най-удобното за наблюдение място, а всъщност приближаваше към укритието, което порестите синьо-зелени листа му предоставяха. С малко късмет известно време щеше да цари всеобщо оживление. Със сигурност някой глупак ще се отдели от земята. И той започна последната си предпазлива проверка през мрежата на локализаторите.

Рита Лиао изобщо не беше глупава, но когато видя къде стои Джау Ксин, насочи вниманието си в друга посока.

— Джау, в името на Заразата, какво правиш?…

Тя подаде храната и напитките, които държеше, на застаналия зад нея и се втурна към вълнолома. Лодката, направена от тъмно дърво като беседката и самия пристан, беше отвързана и бавно се поклащаше в средата на залива. Над ватерлинията беше насмолена и лакирана, а по бордовете й бяха изрисувани разноцветни рибки. Една-единствена мачта се издигаше в средата на балакреанския плавателен съд. Джау Ксин се ухили на събралите се на брега хора от седалката в средата на лодката.

— Джау Ксин! Веднага се върни на брега! Това е лодката на Пастира! Ще… — затича се по вълнолома Рита.

Внезапно осъзна грешката си и направи опит да спре. Когато краката й се отделиха от земята, тя се понесе със скорост от няколко сантиметра в секунда. Излетя от платформата, преобърна се и увисна във въздуха. Беше объркана и несъмнено вбесена. Ако някой не я дръпнеше надолу, щеше да се носи над главата на съпруга си беглец и да падне в езерото няколкостотин секунди по-късно.

Време е за действие! Програмите му докладваха, че никой от присъстващите не го наблюдава. Проучванията му за сигурността на Нау показваха, че нито един съгледвач в момента не го следи. Зърна и Рейнолт, която още работеше в беседката над някаква робска задача. За миг Фам заслепи локализаторите и се шмугна сред порестите листа. С малко „масажиране“ на дигиталните записи ще си осигури доказателство, че е бил тук през цялото време. Имаше възможност да свърши замисленото и да се върне незабелязано. Дори съгледвачите на Брюхел да не бяха нащрек, опасността пак бе твърде голяма. Но отстраняването на Рейнолт е повече от наложително!

Фам започна да се придвижва бавно по повърхността на скалата, като се криеше зад храстите. Дори тук артистичността на Али Лин беше ненадмината. Скалата можеше да бъде направена и от необработен диамант, но Али беше донесъл скали от минералните залежи на повърхността на L1. Цветовете бяха бледи, като че времето ги бе обезличавало хиляди години. Скалата представляваше великолепен акварел, по-изящен от всеки дигитален или нарисуван на хартия. Али Вин беше първокласен строител на паркове преди експедицията до Изчезващата. Именно по тази причина Сами Парк го включи в списъка на екипажа. Но през годините от неговия Фокус той беше станал още по-велик — както човек, посветил цялото си съзнание на една-единствена любов. Свършеното от него и колегите му беше изтънчено и задълбочено… и повече от всичко останало доказваше властта, предоставена от Фокуса на цивилизацията, която го притежава. Използването му е правилно!

Входът към тунела се намираше на няколко метра над него. Фам почувства половин дузина локализатори, които се носеха там и му показваха очертанията на вратата.

Част от вниманието му все още не се откъсваше от събралите се на пристана хора. Никой не гледаше в неговата посока. Някои от най-развеселените участници в празника се бяха издигнали над вълнолома и образуваха жива верига, която се точеше шест или седем метра във въздуха — акробатичен символ на падението на човечеството. Мъжете и жените във веригата заемаха всевъзможни пози — класически за такова изпълнение при нулева гравитация. Това нарушаваше илюзията за плавен летеж и някои от Новородените извърнаха очи и замърмориха. Представата за тихо и дълбоко море беше едно, но внезапното прозрение, че морето е водна скала или таван направо предизвикваше гадене.

Внезапно последният от веригата протегна ръка и сграбчи Рита за глезена. Веригата се сви и я върна обратно на земята. Фам потупа дланта си и звуковете от сцената под него станаха по-отчетливи в ухото му. Джау Ксин беше започнал да изпитва неудобство. Извиняваше се на съпругата си.

— Но Киви каза, че всичко е наред. Пък и съм космически пилот.

— Главен пилот, Джау, не е същото!

— Почти същото е. Мога да правя някои неща и без някоя „умна глава“ да ме наблюдава.

Джау седна и наклони мачтата. Лодката се завъртя и започна да обикаля вълнолома, потъвайки до бордовете във водата. Вероятно всмукването я задържаше на повърхността. Но браздата, оставена от движението й, се вдигна на половин метър във въздуха. Хората заръкопляскаха — дори Рита — а Джау обърна плавателния съд и се понесе обратно към пристана.

Фам бутна вратата на тунела. Локализаторите вече бяха настроили ключалката. Слава Богу, всичко в този парк е съвместимо с локализаторите! Вратата безшумно се отвори. И когато той прекрачи прага, тя се затвори зад гърба му.

Разполагаше с около двеста секунди.

Фам бързо се отблъсна нагоре из тесния тунел. Тук нямаше никакви илюзии. Стените бяха от необработен диамант. Истинският Диамант Едно. Фам увеличи скоростта. Пред очите му се нижеха картини, виждани и преди. Томас Нау възнамеряваше да превърне Езерния парк в своята щабквартира. След откриването външните посещения щяха да бъдат строго ограничени. Нау беше използвал и последния от термалните багери, за да прокопае тези тесни тунели. Но те му осигуряваха пряк физически достъп до изключително важните ресурси на Хамърфест.

Миниатюрните шпиони на Фам му показаха, че се намира само на трийсет метра от новия вход към клиниката на Фокуса. Нау и Рейнолт бяха в безопасност по време на празненството. Всичките МРИ-техници също се веселяха или бяха извън Бдение. Това му даваше възможност да влезе в клиниката, осигуряваше му достатъчно време за саботажа. Фам се преобърна с главата надолу и впи ръце като скоби в стените на тунела.

Саботаж! Бъди честен пред самия себе си! Беше си чисто убийство. Не, това е екзекуция. Или смъртна присъда на враг в битка. Фам беше участвал в достатъчно сражения, беше убивал, и не във всички случаи съществуваше заплаха от пресичане на траекториите на корабите. Това не е по-различно! Какво като сега Рейнолт беше фокусиран робот, роб на Нау. Преди време и тя бе вършила злини в пълно съзнание. Фам научи достатъчно за кликата Ксевале, за да се увери, че тяхната подлост не е само оправдание за тези, които я бяха унищожили. Навремето Анне Рейнолт по нищо не се е отличавала от Ритцер Брюхел. И несъмнено е била по-ефективна. Дори на външен вид двамата можеха да минат за близнаци — светлокожи, червенокоси с ледените очи на убийци. Фам се опита да задържи картината, като я увеличи в съзнанието си. Някой ден той ще свали режима Нау/Брюхел. Един ден той ще завладее „Невидимата ръка“ и ще сложи край на ужаса, установен от Брюхел там. Това, което ще сторя с Анне Рейнолт, не е много по-различно!

В този миг Фам осъзна, че се носи пред вратата на клиниката, присвил пръсти в заповед за отварянето й. Колко ли време изгубих? Броячът, който неизменно висеше в ъгълчето на окото му, отчете: само две секунди.

Припряно изпъна пръсти. Вратата се отвори и той влетя в тихото помещение. Клиниката беше ярко осветена, но изведнъж картината зад клепачите му се затъмни и се размаза. Движението му стана предпазливо, като на ненадейно заслепен човек. Локализаторите от тунела и тези, които изтръска от дрехите, се разпръснаха около него и вътрешното му зрение бавно започна да се възвръща. Фам бързо се добра до контролния пулт на МРИ, като се стараеше да не обръща внимание на пропуските в изображението — дупки в ъглите и празни пространства. Клиниката беше единственото място, в което локализаторите не можеха да оцелеят дълго. При включването им силните магнити изпържваха електроните чипове на локализаторите. Тръд беше принуден да ги изсмуче с вакуум, след като една магнитно-ускорена прахообразна частица се взриви в ухото му.

Но Фам Нувен нямаше намерение да активира магнитите и неговите малки шпиони трябваше да оцелеят достатъчно време, за да заложи капана си. Той прекоси помещението. Както обикновено, клиниката представляваше подреден лабиринт от кабинети. Оптични кабели и къси лазерни лъчи свързваха автоматиката с магнитите. Свръхпроводими захранващи кабели се виеха към области, които той още не можеше да види. Аха! Локализаторите му минаха покрай контролната зала. Изглеждаше по същия начин, както Тръд я остави последния път, когато бяха тук. През всяко Бдение Фам прекарваше много Ксек с Тръд в клиниката. Фам Тринли никога не проявяваше подчертано любопитство към начина на работа на Фокуса, но Тръд обичаше да се хвали и постепенно познанията на Фам нарастваха.

Фокусът убиваше изключително лесно. Фам се издигна над бобините за изравняване на напрежението. Вътрешната част на МРИ беше с диаметър петдесетина сантиметра. Не бе възможно да се сканира цяло човешко тяло. Но скенерът беше направен само за главата и изображението имаше голямо значение. Специалните високочестотни модулатори предаваха изображения, напълно различни от обикновените. С непрекъснат програмен контрол — повечето програми се поддържаха от Анне Рейнолт въпреки твърденията на Тръд — модулаторите променяха и стимулираха вируса на Фокуса в главата на жертвата. Милиметър след кубичен милиметър вирусът на „гнилия мозък“ въздействаше върху отделянето на психоактивен секрет. Дори при перфектно изпълнение на всеки няколко Мсек от операцията се извършваше донастройка. В противен случай „умната глава“ лесно можеше да изпадне в кататония или хиперактивност. Всяка малка небрежност водеше до нарушаване на функциите и почти една четвърт от работата на Тръд трябваше да бъде повтаряна. По-големите пропуски почти със сигурност разрушаваха паметта. А най-сериозните грешки провокираха масивен инфаркт и жертвата умираше за секунди. Смъртта бе по-бърза дори от тази на Ксопи Ренг.

И следващия път, когато й се наложеше да се подложи на донастройване, Анне Рейнолт щеше да претърпи масивен мозъчен удар.

Почти сто секунди изминаха, откакто Фам излезе от Езерния парк. Джау Ксин разхождаше малки групички хора в лодката. Най-после някой беше паднал в езерото. Добре. Това ми дава още време!

Фам свали капака на регулатора. Там беше интерфейсът на свръхпроводниците. Но всяка техника се повреждаше, а в редки случаи това се случваше съвсем неочаквано. С намаляване на напрежението управляващите програми нямаше да разпознаят Рейнолт, когато самата тя се подложеше на Фокуса следващия път…

Откакто влезе в клиниката, активните локализатори, които взе със себе си, се бяха пръснали из цялото пространство. Постепенно — като малки светлинки — те превземаха пълния мрак и разкриваха по-голяма площ от помещението. Намали обхвата на картината и почти като под микроскоп започна да разглежда регулатора на свръхпроводниците.

Трепване от движение. Зърна обути в панталон крака, които се показаха в едно от фоновите изображения. Някой се криеше в невидимото пространство до кабинетите. Фам насочи локализаторите натам.

— Хвани се за някой ограничител и замръзни! — произнесе женски глас.

Анне Рейнолт. Тя изникна между кабинетите малко извън обсега на локализаторите му. Държеше някакво насочващо устройство, очевидно вид оръжие. Рейнолт застана неподвижно почти до тавана и фиксира насочвателя към него.

— Приближи се към стената ръка по ръка!

За миг Фам се изкуши да се хвърли във фронтално нападение. Насочвателят може би не беше истински, но със същия успех можеше да бъде управляемо оръдие. Край на играта. Единствената възможност, която му оставаше, беше използването на светкавична груба сила, тук и с локализаторите из целия Хамърфест. А може би не… Фам изпълни заповедта.

Рейнолт се показа зад кабинетите и закачи крака си на един ограничител в стената. Насочвателят в ръката й не потрепваше.

— Е, господин Фам Тринли! Приятно е най-после човек да разбере истината!

И отметна косата, паднала през лицето й, със свободната си ръка. Беше вдигнала визьора си и той впери поглед право в очите й. В изражението й имаше нещо странно. Лицето й беше бледо и студено както винаги, но обичайното нетърпение и безразличие бяха заличени от някакъв вид триумф, някакво осъзнато безочие. И… На устните й имаше усмивка. Наистина бегла, но несъмнено усмивка.

— Всичко си обмислила, нали, Анне!

И Фам насочи зрението си към беседката на Нау. Зад клепачите му се появи това, което беше взел за Анне Рейнолт. Дълго го разглежда. Част от видеотапет, опънат върху легло. Тя беше заглушила локализаторите, които наистина можеха да му предоставят гледка в близък план и го беше заблудила с една недодялана холограма.

— Не знаех, че ще бъдеш ти, но отговорът е положителен! — кимна тя. — Отдавна ми стана ясно, че някой манипулира системите ми. Отначало мислех, че Ритцер или Кал Омо са започнали политически игри. Ти беше външен заподозрян — просто човек, който прекалено често се оказва в средата на всяка случка. Но сега виждам, че си нещо повече, Фам Тринли! Наистина ли си въобразяваше, че ще успееш да объркваш дълго системите на Пастира?

— Аз… — вътрешното зрение на Фам се понесе извън стаята.

Очите му обходиха Езерния парк. Хората продължаваха да празнуват. Киви и самият Нау се бяха качили в малката лодка при Джау Ксин. Фам фокусира лицето на Нау, който не носеше шлем. Той не беше мъж, който ще пропусне да наблюдава засадата. Но той не знае!

— Аз много се страхувах, че няма да успея да обърквам неговите системите за дълго, и по-специално пък теб.

Тя кимна.

— Предполагах, че който и да го прави, ще тръгне срещу мен. Аз съм критичната точка — за миг тя хвърли поглед към отворения капак на регулатора. — Ти си знаел, че ще се донастройвам през следващите Мсек, нали?

— Да. — Пък и се нуждаеш от повече настройване, отколкото подозирах. В сърцето му се прокрадна надежда. Тя се държеше като герой от глупав приключенски филм. Не беше казала на шефа си какво възнамерява да предприеме. Вероятно не беше подсигурила и гърба си. А сега просто си висеше там и си бърбореше. Трябва да продължава да говори.

— Мислех, че ще мога да намаля напрежението на регулатора на свръхпроводниците. Когато използваш устройството, то щеше да прекъсне и…

— … И аз щях да получа капилярен инсулт? Много необмислено, Тринли, много грубо. Значи не си достатъчно умен, за да се пробваш с истинско препрограмиране, нали?

— Не съм. — Колко време остава до настройката й? Заложи на чувствата. — Освен това исках да умреш. Ти, Нау и Брюхел сте единствените истински чудовища тук. Но засега беше единствената, до която имах шанс да се добера.

— Ти си луд — усмихна се тя.

— Не, ти си луда! На времето си била Пастир като него. Проблемът ти е, че си загубила. Впрочем, имаш ли спомени? Кликата Ксевале говори ли ти нещо?

Арогантната й усмивка се стопи и за миг очите й заблестяха с обичайното навъсено безразличие. После отново се усмихна.

— Спомням си много добре. Прав си, аз изгубих. Но това се случи един век преди Ксевале, а аз се сражавах с всички Пастири — тя бавно се приближи през помещението към него. Насочвателят неизменно сочеше гърдите на Фам. — Новородените нахлуха на Френк. Аз бях завеждащият отдел антична литература в университета Арнхам… Но се научих да бъда и друго. Петнайсет години ние се борехме срещу тях. Те разполагаха с технологии, те имаха Фокуса. Отначало ги превъзхождахме по брой. Ние губехме отново и отново, но те плащаха скъпо за всяка своя победа. Към края ние бяхме по-добре въоръжени, но останахме единици. И продължавахме да се съпротивляваме.

В погледа й се четеше… радост. Той слушаше историята на Френк, разказана от другата страна.

— Ти… ти си френкска орка!

Усмивката на Рейнолт стана по-широка и тя се доближи още повече. Стройното й тяло се съпротивляваше на притеглянето на нулевата гравитация.

— Да, така е. Пастирите взеха мъдрото решение да пренапишат историята. Френкската орка става по-голям подлец от Анне от Арнхам. Освобождаването на Френк от мутирали нисши раси е по-добра история от клането и Фокуса.

Боже! Но някаква тъмна част от съзнанието му напомняше, че той все още е тук. Фам отпусна крака си покрай стената, приготвяйки се да й нанесе внезапен ритник. Рейнолт преустанови приближаването си и насочи оръжието надолу към коленете му.

— Не се опитвай, Тринли! Насочвателят се управлява от програма на МРИ-регулатора. Ако ти бях оставила още малко време, щеше да видиш никеловите сачми, които сложих в зоната за магнитно насочване. Оръжието е с ограничено действие, но без проблем ще откъсне краката ти… Така че пак да бъдеш в съзнание за разпита!

Фам насочи поглед към МРИ-скенера. Да, наистина имаше сачми. С подходящ магнитен импулс щяха да произведат високоскоростен изстрел. Но програмата, въведена в регулатора… Миниатюрни очи се плъзнаха по интерфейса на свръхпроводниците. Фам разполагаше с достатъчно локализатори, за да даде заповед по оптичната връзка и да изтрие насочващата програма. Тя още не е наясно какво наистина мога да направя с тях! Надеждата в сърцето му лумна като пламък.

Фам потупа с пръсти дланите на ръцете си, като насочваше устройствата. Надяваше се Рейнолт да приеме, че движенията му са продиктувани от обикновена нервност.

— Разпит ли? Ти още ли си предана на Нау?

— Разбира се, не може да бъде и другояче.

— Но действаш зад гърба му.

— Само за да му служа още по-добре. Ако се беше оказало, че в тази работа е замесен Ритцер Брюхел, исках да съм провела цялостното разследване преди да отида при моя Паст…

Фам се отблъсна от стената. Чу как спусъкът на насочвателя изщрака напразно и в следващия миг се стовари върху нея. Двамата се запремятаха из помещенията. Рейнолт се бореше безмълвно, риташе с колена тялото му и се опитваше да впие зъби в гърлото му. Но Фам здраво държеше ръцете й. А когато минаха покрай магнитите, той се извъртя и удари с всичка сила главата й в покривните плочи.

Тялото на Анне се отпусна. Фам се залови за един ограничител и се приготви за втори удар.

Мисли. Празненството в Северната лапа още продължаваше. Каква идилия! Броячът на Фам отмерваше, че от напускането на пристана са изминали двеста и петдесет секунди. Все още мога да се справя! Но се налагаха известни промени в плана му. Ударът по главата на Рейнолт със сигурност щеше да се открие при аутопсията… Но — какво чудо! — борбата помежду им не беше оставила белези по дрехите й. Трябваше да направи някои промени. Той протегна ръка към зоната за магнитно насочване и извади никеловите сачми… Можеше да използва някои идеи от първоначалния си план. Да предположим, че тя е започнала да настройва регулаторите и е станал инцидент!

Фам внимателно намести тялото й в правилното положение. Държеше я здраво и зорко наблюдаваше за някакъв признак за възвръщане на съзнанието й.

Чудовището! Френкската орка! Разбира се, Анне Рейнолт не беше нито едното, нито другото! Тя беше висока, стройна жена — човек като Фам Нувен или който и да е друг далечен потомък на земното човечество.

Сега вдълбаните в стените на Хамърфест легенди придобиваха друг смисъл. Години наред Анне Рейнолт се беше борила срещу Фокуса, а хората й малко по малко бяха отстъпвали — до последното си убежище сред планините. Анне от Арнхам. Но само митът за страшното чудовище се бе запазил… и истинските зверове като Ритцер Брюхел, и потомците на оцелелите жители на Френк, победени и фокусирани.

Но Анне от Арнхам не беше убита. Вместо това нейната гениалност беше подложена на Фокуса. И сега тя представляваше смъртна опасност за Фам и за всичко, към което той се стремеше. Следователно сега тя трябваше да умре…

… Триста секунди. Събуди се! Фам въведе инструкциите. Грешка. Въведе ги още веднъж. След като намалеше напрежението на свръхпроводниците тази малка програмка щеше да бъде достатъчна. Беше елементарна, кодирана последователност от високочестотни импулси, които щяха да размножат вируса в главата на Анне. Кръвоносните съдове в мозъка й щяха да се свият и да предизвикат появата на милиони микроскопични аневризми. Щеше да стане бързо. Щеше да бъде смъртоносно. А и Тръд неизменно твърдеше, че нито една от операциите им не причинява физическа болка.

Чертите на загубилата съзнание Анне бяха отпуснати. Изглеждаше като заспала. Не се виждаха следи или белези. Дори тънката сребърна верижка на шията й не беше скъсана от борбата им, макар че беше изскочила над блузата й. На верижката висеше скъпоценен възпоменателен камък. Фам не се стърпя, протегна ръка и стисна зеленикавия камък. Натискът бе достатъчен, за да задейства вградения образ. Вътрешността на камъка се избистри и Фам погледна от върха на планински склон. Очевидно наблюдаваше от купола на брониран летателен апарат. Около билото на планината бяха подредени още подобни машини, а от небето като дракони се спускаха други, насочили енергийните си оръдия към входа на пещера. Пред дулата на оръдията стоеше млада червенокоса жена. Тръд твърдеше, че възпоменателните камъни запомнят мигове на върховно щастие или пълен триумф. Девойката в изображението — а това несъмнено беше Анне Рейнолт — бе изгубила битката. Каквото и да охраняваше в пещерата зад гърба й, щеше да й бъде отнето. И все пак тя стоеше гордо изправена, а очите й гледаха право напред… След миг щеше да бъде изхвърлена встрани или вдигната във въздуха… но тя не се предаваше.

Фам пусна скъпоценния камък и дълго остана неподвижен. После бавно, внимателно въведе дългата командна последователност. Получи достъп до упойващото меню… Поколеба се… секунди… преди да въведе напрежението. Рейнолт щеше да загуби скорошните си спомени. Той се надяваше, че заличаването ще обхване период от трийсет или четирийсет Мсек. А после тя отново ще се втурне да ме преследва.

Пръстите му набраха командата „изпълнение“. Свръхпроводимите кабели заскрибуцаха и се разделиха, насочвайки силна и точна струя напрежение към магнитите на МРИ. Измина секунда. Вътрешното зрение на Фам ослепя. Тялото на Рейнолт агонизираше в ръцете му. Той я притисна още по-плътно, като внимаваше главата й да не се опре в страничните стени на машината.

След няколко секунди конвулсиите й затихнаха. Дишането й стана спокойно и бавно. Фам я пусна. Трябва да я извадя оттук. Той докосна кичур червена коса и го отстрани от лицето й. На Канбера нямаше червенокоси хора, но Анне Рейнолт му напомняше за някого в една далечна канберска утрин.

43.

Откриването на Северната лапа беше върховата точка на това Бдение, на всички Бдения досега. И до края на Изгнанието едва ли щеше да има по-голямо зрелище. Дори Чуенг Хо, сътворили парка, бяха поразени от постигнатото с толкова ограничени възможности. Май в твърденията на Томас Нау за системата на Фокуса и инициативата на Чуенг Хо имаше нещо вярно.

След лудорията на Джау Ксин празненството прекъсна за Ксек. Поне трима души бяха паднали във водата. Известно време над езерото се поклащаха водни капки с диаметър около един метър. Пастирът помоли гостите да се върнат при беседката и да изчакат успокояването на водната повърхност. Разменните бонове на стотици хора бяха изразходвани за доставката на храна и напитки за празненството и обичайните глупаци — между които най-явно Фам Тринли — се напиха до козирката.

В крайна сметка гостите се изнесоха навън и вратите в склоновете на хълма се затвориха зад гърба им. Самият Езр беше убеден, че това е последният път, когато такава измет е поканена в именията на Пастира. Сганта беше направила възможно съществуването на парка, а Киви несъмнено се забавляваше през всяка секунда от изграждането му. Но Томас Нау започваше да насочва празненството към неговия край. Копелето е умно! С цената на един отегчителен следобед Пастирът спечели повече доброжелатели отвсякога. Няколко десетилетия тирания не можеха да накарат Чуенг Хо да забравят своето наследство… Нау обаче представи положението като двусмислена свобода. Фокусът е робия! Но Томас Нау обещаваше, че в края на Изгнанието ще освободи „умните глави“. И Езр не успяваше да изпитва омраза към Чуенг Хо, които приемаха такава позиция. Много иначе свободолюбиви цивилизации също допускаха частичното робство. Във всички случаи обещанията на Нау са лъжливи!

Безжизненото тяло на Анне Рейнолт беше открито четири Ксек след края на празненството. През целия следващ ден се носеха слухове и хората бяха изплашени. Някои казваха, че при Рейнолт е настъпила истинска мозъчна смърт и че съобщенията са чиста лъжа. Други твърдяха, че Ритцер Брюхел не е бил в камерата за летаргичен сън и е инсценирал мозъчния инсулт. Но Езр имаше своя собствена теория. След всичките тези години Фам Нувен най-после е предприел конкретни действия.

Двайсет Ксек след началото на работния ден ръководените от „умните глави“ два разследващи екипа стигнаха до задънена улица — временно зацепване, с което Рейнолт би се справила за няколко секунди. Фуонг и Силипан се блъскаха над проблема шест Ксек, след което съобщиха, че работата на „умните глави“ ще бъде прекратена до края на деня. Не, не бяха преводачи, но Триксия работеше с един от тях, някакъв геолог. Езр се опита да посети Хамърфест.

— Не си в списъка, приятел — заяви застаналия пред товарната врата пазач, всъщност един от главорезите на Омо. — Хамърфест е затворен за посещения.

— И докога?

— Не знам. Следи съобщенията.

В крайна сметка Езр се озова сред събралата се в пивницата на Бени тълпа Чуенг Хо и половината от хората на Новородените. Той се закрепи на масата с Джау и Рита. Фам също беше там. Безспорно махмурлукът го мъчеше.

Джау Ксин имаше собствено мнение за случилото се:

— Рейнолт трябваше да пренастрои пилотите ми. Не е сериозна работа, но без това обучението се скапва.

— Ти пък от какво се оплакваш? Машината още работи, нали? Ние обаче се мъчим да направим анализ на напредъка на Паяците в покоряването на космоса… А сега разпределените към нас „умни глави“ са вън от играта. Е, имам представа от химия и техника, но няма как да вкарам всички данни в…

Фам гръмогласно се разсмя. Държеше главата си с две ръце.

— Стига сте мрънкали! Поведението ви ме кара да си задавам въпроси за „превъзходството“ на Новородените. Един човек е излязъл извън строя и цялата ви организация се разпада. Къде ви е превъзходството в този случай?

Обикновено Рита Лиао беше спокоен човек, но сега отправи към Фам убийствен поглед.

— Забрави ли, че вие, Чуенг Хо, унищожихте нашето превъзходство? Когато дойдохме тук, разполагахме с десет пъти по-голям персонал в клиниката и той беше достатъчен да поддържа правилното функциониране на системите.

Възцари се неловко мълчание. Фам погледна Рита, но не се впусна в спора. След малко рязко сви рамене — движение, което всички познаваха: Тринли беше изпаднал в затруднено положение, но не желаеше да отстъпи или да се извини.

— Ей, Тръд! — един глас от съседната маса наруши мълчанието.

Силипан ги гледаше отдолу. Беше изминал половината разстояние от входа на кръчмата до тяхната маса. Все още носеше униформената тога на Новородените, но от вчера по нея се бяха появили още петна, които вече не бяха артистични нюанси.

Тишината се пръсна. Хората крещяха въпроси, канеха Тръд да се издигне и да ги осведоми. Той се плъзна през лозите към масата на Джау Ксин. Около нея нямаше празни места и те преместиха още една маса, за да се съберат. Езр се озова почти очи в очи със Силипан, макар лицето на другия да бе извърнато на другата страна. Хората от съседните маси ги обградиха в тесен кръг, като се задържаха за сплетената растителност.

— Кога ще стигнеш до някакви резултати, Тръд? Имам „умни глави“ в резерва, чакат отговори…

— … Само толкова можем да направим с наличния хардуер и…

— В името на всемогъщия Бог на Търговията! Дайте на човека възможност! — изгърмя високо и гневно гласът на Фам.

Беше типичният за Тринли подход — същата агресивност, но насочена в посока, която да го измъкне от неловкото положение. Но Езр забеляза, че тонът му въздейства на тълпата.

Силипан с благодарност погледна Фам. Самочувствието на техника днес беше доста разклатено. Под очите му се бяха вдълбали тъмни кръгове, а ръката му леко потреперваше, докато вдигаше напитката, която Бени постави пред него.

— Как е тя, Тръд? — съчувствено и тихо попита Джау. — Чухме… чухме, че мозъкът й е мъртъв…

— Не, не! — Тръд поклати глава и уморено се усмихна. — Рейнолт ще се възстанови изцяло с изключение на може би една година ретроградна амнезия. Положението ще бъде малко объркано, докато я върнем отново в строя. Съжалявам за проблемите. Досега отдавна да съм се справил е тях… — в гласа му се прокрадна част от старото самохвалство, — но ми възложиха една по-важна задача…

— Какво се е случило в действителност?

Бени се появи с поднос пипалца от скариди — най-вкусното му блюдо. Силипан се нахвърли лакомо към храната, без да отговори на въпроса. Отговорът на Тръд никога не бе очакван с по-голямо нетърпение. Хората буквално стаяваха дъх да чуят мнението му. Езр беше сигурен, че той осъзнава това и се наслаждава на повсеместното и пълно внимание. Същевременно Тръд бе прекалено скапан, за да разсъждава логично. Идеално поддържаната му униформа сега направо вонеше. Вилицата му тегелираше неуморно от чинията до устата му. След известно време той погледна с премрежени очи към човека, задал въпроса.

— Какво се е случило? Не сме сигурни. През последната година Рейнолт се промени — разбира се, все още е под Фокус, но не добре настроена. Признаците са почти незабележими. Само професионалист би ги доловил. Самият аз за малко да не им обърна внимание. Изглежда, че тя е зациклила в някакъв незначителен проект. Знаете, как се вманиачават „умните глави“. Разликата е, че Рейнолт извършваше настройката си сама и аз не можех да направя абсолютно нищо. Ще ви кажа направо, тази гадна история ме кара да се чувствам ужасно. Тъкмо се канех да докладвам на Пастира и…

Тръд се поколеба. Явно проумя, че самохвалството му няма да мине без последствия.

— Както и да е, по всичко личи, че тя се е помъчила да нагласи напрежението на някои от МРИ-регулаторите. Може би е знаела, че се нуждае от донастройка. Не знам. Свалила е предпазния си шлем и е започнала диагностиката. Най-вероятно контролиращият софтуер е дал някакъв случаен дефект. Все още се мъчим да си обясним случилото се. В крайна сметка контролният импулс е ударил право лицето й. Открихме парченце от скалпа й зад устройствата, където е агонизирала. За щастие, стимулираната продукция на вируса е алфа-ретроксна. Тя е получила сътресение и свръхдоза ректрокс… Но както казах, всичко е поправимо. След четирийсет дни обичаната от всички Рейнолт ще бъде при нас — и той тихо се засмя.

— Но без скорошни спомени?

— Разбира се, „умните глави“ нямат хардуер. Нямат копията на спомените си.

Около масата се разнесе неясно мърморене, но Рита Лиао изрази идеята с думи:

— Това е много съмнително. Като че ли някой е искал да изключи мозъка й… — тя се поколеба. По-рано същия ден самата Рита пускаше слухове за Ритцер Брюхел. Това доказваше колко далеч са стигнали Новородените — да си пъхат носовете в работа, която представлява конфликт между Пастири. — Пастир Нау провери ли статуса на летаргичния сън на помощника си?

— И на неговите агенти? — произнесе един Чуенг Хо зад Езр.

Тръд хвърли вилицата върху масата.

— Какво си въобразявате! — изкрещя той гневно и пронизително. — Пастирът е разгледал всички възможности… извънредно внимателно! — той си пое дълбоко дъх и явно проумя, че цената на славата е прекалено висока за него. — Можете да бъдете напълно уверени, че Пастирът приема случилото се напълно сериозно. Но разберете — притокът на ретрокс просто не е бил ограничен навреме. Напълно е възможен подобен инцидент. Амнезията ще бъде временно явление. Ако някой е направил това, той не е глупак. Тя можеше да бъде убита и всичко щеше да изглежда по същия начин — само един инцидент.

За момент всички замълчаха, Фам огледа лицата на присъстващите. Силипан вдигна вилицата, после отново я остави на масата. Взираше се в недовършената порция пипалца от скариди.

— Боже, колко съм уморен! Влизам в дежурство след… проклятие! След петнайсет Ксек.

Рита потупа с длан ръката му.

— Е, радвам се, че се отби и ни разказа истинската история.

Сред наобиколилите го хора се разнесе одобрително мърморене.

— Известно време Бил и аз ще водим парада. Всичко зависи от нас — Тръд обходи с поглед лицата на присъстващите в търсене на подкрепа.

В гласа му се преплитаха гордост и страх.

Двамата се срещнаха по-късно същия ден, в буферното пространство на външния корпус. Уговорката беше много отпреди откриването на Езерния парк. И Езр тръпнеше от нетърпение и страх. Срещата, на която ще изложи пред Фам Нувен позицията си за Фокуса. Ще произнеса кратката си реч, ще изрека съображенията си. Дали ще е достатъчно?

Езр бързо отмина оранжериите на Фонг. Ярките светлини и миризмата на гниеща растителност изчезнаха постепенно. А мракът, който го обгърна, бе прекалено плътен за човешки очи. Преди осем години първата среща с Нувен се проведе под слабото сияние на слънцето. А сега над корпуса се виждаше само тъмнина.

Но днес Езр разполагаше и с друго зрение… Той включи локализатора на слепоочието си. Появи се призрачно изображение. Цветовете в картината бяха само оттенъци на жълтото. Такива можеш да видиш, като притиснеш силно с пръст ъгълчето на окото си. Но светлината не предоставяше достатъчна информация. Езр дълго и упорито изпълняваше упражненията, които му показа Фам. И вече жълтата светлина му разкриваше сферичните стени на мембраните на балоните и външния корпус. Понякога гледката се размиваше. Друг път перспективата се изкривяваше под краката му или зад главата му. Но с правилните команди и пълно съсредоточаване той можеше да види там, където обикновеният човек беше сляп. А Фам е по-добър от мен. Нувен използва локализаторите като своя лична собственост.

Фам Нувен беше отпред над главата му, скрит зад една спойка на стената. Само фактът, че зад него имаше локализатори, издаваше местоположението му. Докато Езр изминаваше последните делящи ги метри, картината затрептя. Фам пренасочваше миниатюрните си слуги в различно съзвездие.

— Добре, да бъдем кратки — каза той и застана пред Езр.

Жълтите псевдо-светлини обагриха измършавялото му, изнурено лице. Не беше се отказал от самоличността на Тринли. Не, приличаше повече на препилия Фам, когото беше видял в кръчмата. Само че изражението му криеше още нещо.

— Ти… ти ми обеща две хиляди секунди.

— Да, но положението се промени. Или не си забелязал?

— Много неща забелязах. Мисля, че е време най-после да поговорим откровено. Нау наистина се възхищава от теб… Знаеш това, нали?

— Нау е прекрасен лъжец!

— Да, но разказите, които ми показа, или поне голяма част от тях са достоверни. Фам, двамата с теб вече не едно Бдение работим заедно. Много мислех за историите, които леля ми и прачичовците ми обикновено разказваха за теб… Преодолях култа си към героя. И в крайна сметка осъзнах колко трябва… колко трябва… да обичаш… Фокуса. Ти ми даде безброй обещания, но всички бяха внимателно обмислени. Исках да победиш Нау и да възвърнеш всичко, което изгубихме… Но преди всичко ти се стремиш към Фокуса, нали?

Възцарилата се тишина се проточи над пет секунди. Как ще отговори на директния ми въпрос? Най-после Фам заговори. Гласът му скърцаше:

— Фокусът е ключът към създаването на цивилизация, която ще живее вечно — из цялото Обитавано от хора космическо пространство.

— Фокусът е робство, Фам! — тихо възрази Езр. — Ти, разбира се, осъзнаваш това. И мисля, че в дъното на душата си и ти го мразиш. Замле Енг… се превърна в твоето тайно прикритие, но аз смятам, че това е повикът на сърцето ти.

Една секунда Фам безмълвно се взираше в него. Устата му се изкриви.

— Ти си глупак, Езр Вин! Прочете разказите на Нау, и пак нищо не си разбрал. На времето аз бях предаден от една Вин! И няма да допусна това да се повтори. Да не мислиш, че ще те оставя жив, ако застанеш на пътя ми.

Фам се плъзна по-близо към него. Изведнъж вътрешното зрение на Вин изчезна. Беше изключен от цялата мрежа на локализаторите. Езр вдигна ръце и обърна длани нагоре.

— Не знам. Но аз също съм Вин, пряк потомък на Сура, както и твой. Ние сме фамилията на неразгаданите тайни. Трябваше да ми разкажат истината за Зева Бризго. Но дори когато бях дете, дочувах това-онова, смътни намеци. Фамилията не те е забравила. Дори имаме мото, което никога не изричаме пред чужди хора: „Дължим всичко на Фам Нувен, да бъде благословено името му!“ И трябва да говоря с теб, без значение дали ще ме убиеш — Езр впери очи в непрогледния мрак. Дори нямаше представа къде се намира събеседникът му в този момент. — А след вчерашния ден… Мисля, че ще ме изслушаш. Мисля, че няма от какво да се страхувам.

— След вчерашния ден ли? — прозвуча наблизо ядосаният глас на Фам. — Малко змийче от фамилията Вин, какво изобщо може да знаеш за вчера?

Езр погледна в посоката, от която се разнасяше гласът. В интонацията му имаше нещо странно, една омраза, която прескачаше всички предели на разума. Какво се случи с Рейнолт? Нещата тръгнаха в съвсем погрешна посока, но той трябваше да произнесе думите, които си бе подготвил:

— Ти не си я убил. Вярвам на казаното от Тръд. Можел си да я убиеш и смъртта й пак да прилича на нещастен случай. Затова смятам, че открих къде разказите на Нау са истина и откъде започва лъжата — Езр протегна напред ръце и постави длани върху раменете на Фам. Напрегнато се взираше в тъмнината. — Фам! През целия си живот ти си бил неразбран. А твоята гениалност ни е превърнала в това, което сме днес. Но ти си се стремил към нещо по-голямо. Желанието ти не е запазено в историите на Чуенг Хо, но аз го разбрах от разказите на Нау. Ти си имал удивителна мечта, Фам. Фокусът може да я превърне в действителност… но цената е прекалено висока!

След миг тишина се разнесе звук, който наподобяваше рев на ранено животно. Изведнъж ръцете на Езр отхвръкнаха встрани и пръстите на Фам се впиха в гърлото му. Хватката им беше желязна и заглуши вика му. Смайването на Вин се разсея и съзнанието му се понесе към абсолютния мрак…

И тогава натискът върху гърлото му престана. Пред очите на Вин искряха ослепително бели звезди, които пулсираха в синхрон с тихо пукане. Той се задъха, зашеметен. Мъчеше се да разбере. Фам беше стопил преобразувателите на всички близкостоящи локализатори. Пулсиращите искри показваха Фам в забавен кадър. В очите му пламтеше безумие, каквото Езр никога не бе виждал.

Светлинките се отдалечаваха. Но разрушението се носеше към тях. Езр успя да изграчи ужасено:

— Фам, нашето прикритие. Без локализаторите…

Последните миниатюрни проблясъци озариха ироничната усмивка по лицето на Фам.

— Без локализаторите сме мъртви! Умри, малки Вин! Вече не ми пука!

Езр чу, че той се обърна и изчезна в мрака. Сам сред непрогледния мрак и абсолютната тишина. А смъртта се спотайваше само на няколко Ксек. И независимо от отчаяните усилия, Езр не откри признак от мрежата на локализаторите.

Какво правиш, когато мечтата ти умре? Фам се носеше сам в тъмната си стая. Обмисляше този въпрос с известно любопитство, граничещо с безразличие. Далечно кътче на съзнанието му си даваше сметка за дупката, която проби в мрежата на локализаторите. Мрежата беше здрава. Системата на съгледвачите на Новородените нямаше да отчете автоматично срива. Но без внимателна ревизия новината за пробива постепенно ще стигне до тях. Смътно си спомняше, че Езр направи отчаян опит да прикрие взрива. Чудно, но момчето не влоши положението, но и той не отправяше молитви за прикритие. Най-много след няколкостотин секунди Омо ще алармира Брюхел… и всичко ще свърши. Но това вече нямаше никакво значение.

Какво правиш, когато мечтата ти умре?

През живота си всеки загубва мечтите си. Всички остаряват. В началото, когато животът изглежда толкова красив, това е обещание, което обаче изчезва с отлитането на годините.

Но не и мечтата на Фам. Той преследваше целта си през разстояние повече от петстотин светлинни години и през три хиляди години обективно време. Това беше мечта за едно обединено човечество, където справедливостта няма да бъде само пулсираща искра, а неизменно сияние, което ще облива цялото Обитавано от хора космическо пространство. Той мечтаеше за цивилизация, чиито континенти нямаше да пламтят в пожари и чиито владетели няма да дават децата си като заложници. Когато Сами го измъкна от гробището при Лоусиндер, Фам умираше. Но не и неговата мечта. Мечтата блестеше ярко както винаги в съзнанието му, поглъщаше го.

А тук той откри инструмента, чрез който мечтата му ще стане действителност. Фокусът, достатъчно тайна и напреднала автоматика, способна да управлява една междузвездна цивилизация. Фокусът можеше да създаде расата от „любящи роби“, за създаването на която Сура се беше шегувала. Какво от това, че беше робство? Имаше толкова по-жестоки несправедливости, които Фокусът би премахнал завинаги.

Може би.

Извърна очи от Еджил Манри, който сега представляваше само едно сканиращо устройство. Извърнал очи и от Триксия Бонзол и от всички останали, затворени години наред в тесните си клетки. Но вчера беше принуден да погледне Анне Рейнолт, изправена сама срещу силата на Фокуса, прекарала живота си в опити на устои на неговата власт. Подробностите смаяха Фам, но той продължаваше да се заблуждава, че това не е част от цената за осъществяването на неговата мечта. Анне беше една по-велика Синди Дюкан.

А днес, Езр Вин и неговата прочувствена реч. Цената е препалено висока! Езр Вин!

Фам можеше да осъществи своята мечта… ако се откаже от причините за нея.

Веднъж вече един Вин се изправи между него и окончателния му успех. Дано змийчето Вин да пукне! Дано всички умрат! Дано загина и аз!

Фам се обърна към самия себе си. Внезапно осъзна, че хлипа. Ако не се броят преструвките… не беше плакал откакто… не помнеше… може би от дните в другия край на живота си, когато за първи път стъпи на борда на „Рипрайз“…

И така, какво правиш, когато мечтата ти умре?

Когато мечтата ти умре, ти се отказваш от нея.

И после какво ти остава?

Фам не знаеше колко време мислите му се носят в нищото. После още веднъж осъзна, че от мрежата на локализаторите около него проблясват картини: долу на астероида фокусираните роби бяха наблъскани със стотици в Хамърфест… Анне Рейнолт спеше в килия, не по-голяма от останалите…

Те заслужаваха по-добра участ от тази, която ги сполетя. Те заслужаваха по-добра съдба от тази, която им отреди Томас Нау. Анне заслужаваше по-добър живот.

Фам протегна ръка и през мрежата нежно докосна Езр Вин, премествайки го встрани. Присъедини се към усилията на момчето и започна да изгражда от тях убедително прикритие. Имаше тънки подробности: драскотините по врата на Вин, нуждата от десет хиляди нови локализатора във вътрешното пространство на лагера. Можеше да се справи с тях, а в дългосрочен план…

С времето Анне Рейнолт ще се възстанови от това, което й причини. А когато това се случеше, играта на котка и мишка щеше да се поднови. Но този път той трябваше да защити и нея, и всички други роби. Щеше да бъде още по-трудно отколкото досега. Но може би с помощта на Езр Вин, ако се сработеха в истински екип… Плановете се оформяха и подреждаха в главата на Фам. Разликата от мечтата да счупиш Колелото на историята беше голяма, но сега изпитваше необикновеното, нарастващо удоволствие да правиш това, което чувстваш за правилно.

И преди да потъне в дълбоката прегръдка на съня, той си спомни Гунар Ларсон, благата ирония на възрастния човек. Сети се за думите на стареца, че Фам разбира ограниченията в самото естество на природата и ги приема. Е, май е бил прав! Странно. През всичките тези години в тази стая той беше лежал буден. Скърцаше със зъби. Кроеше планове и се отдаваше на мечти какво може да постигне с Фокуса. А сега се отказа от всичко това. И пак кроеше планове, пак под угрозата на смъртни опасности… Но за първи път от толкова време се чувстваше… умиротворен.

Тази нощ сънува Сура. И за първи път не изпита болка.