Трета част Монтолио

За всички народи по света нищо не е толкова недосегаемо и все пак толкова лично и определящо, колкото представата за божествата. Животът в родната ми земя ми показа малко за тези свръхестествени същества, въпреки огромното влияние на злата богиня на мрачните елфи, Кралицата на Паяците — Лот.

След като станах свидетел на кървавите и дела, не бях готов да приема нито един бог или същество, което да диктува живота ми, да определя поведението ми и възприятията на цяло едно общество. Не е ли моралността сила на духа и ако това наистина е така, то трябва ли принципите да бъдат диктувани или е необходимо да бъдат усетени със сърцето?

Оттук идва въпросът за самите божества: наистина ли са реални същества или са просто израз на споделените възгледи в едно общество? Дали мрачните елфи са зли, защото следват наставленията на Кралицата на Паяците или Лот е кулминация на естествената зла същност на расата им?

Ами варварите от Долината на мразовития вятър, които воюваха в тундрата, крещейки името на Темпос, Богът на Войната — дали и те се ръководеха от неговите наставления, или Темпос беше името на идеала, който следваха в действията си?

Не мога да си отговоря на тези въпроси. Доколкото разбирам никой не може, въпреки че жреците на божествата често спорят и се опитват да докажат собствените си теории. Но за тяхно нещастие изборът на божество е твърде личен, отдаването на такова свръхестествено същество става според личните предпочитания и принципи на всеки. Мисионерите могат да заставят и измамят бъдещите си последователи, но нито едно разумно същество не може да последва със сърцето си заповедите на който и да е бог, особено когато тези заповеди са в разрез със собствените му разбирания. Нито мен, Дризт До’Урден, нито моят баща, Закнафейн, успяха да превърнат в последователи на Кралицата на Паяците. А Уолфгар от Долината на мразовития вятър, мой приятел от дълги години, макар и понякога да крещи името на Темпо — бога на войната, не живее, за да изпълнява заповедите му, освен в редките случаи, когато използва тежкия си боен чук.

Божествата в Царствата са много и различни, или са много и различни имената и същностите приписвани на едно и също създание.

Не знам кое е вярно и не ме интересува.

Дризт До’Урден

11 Зима

Дълги дни Дризт проправяше пътя си през скалистите възвишения на планините и все повече се отдалечаваше от града на фермерите и ужасните спомени.

Решението му да избяга не беше разумно. Ако мрачният елф бе в по-различно състояние на духа вероятно щеше да види добронамереност в подаръците, оставени от светлия елф — лечебния еликсир и кинжала, можеше да види една покана за бъдещо приятелство в жеста.

Но спомените за Малдобар и вината, която тегнеше на плещите на мрачния елф, не можеха да бъдат забравени с лека ръка. Селото на фермерите се бе превърнало в междинна спирка в търсенето на убежище, търсене, което с всеки изминал ден му се струваше все по-безсмислено и безрезултатно. Дризт се чудеше как въобще би могъл да се доближи до следващия град, пред който го доведеше пътят. Ясно виждаше как това може да се превърне в поредната трагедия. Дори не се замисли, че присъствието на баргестите бе необичайно обстоятелство и че, вероятно, липсата им би могло да доведе до друго развитие на събитията. В този труден период от живота му мислите на Дризт бяха съсредоточени около една-единствена дума, отекваща безкрайно в съзнанието му и пронизваща сърцето му: „Дризит“.

Пътеките го отведоха до един широк проход в планините и до стръмна и скалиста клисура, изпълнена с мъгли от буйната река, течаща в подножието и. Въздухът бе станал по-хладен, нещо, което Дризт не можеше да проумее, а влажните изпарения от водата го караха да се чувства по-добре. Той реши да се спусне надолу през скалите. Това пътешествие му отне най-хубавите часове от деня, но накрая стигна до брега на спускащата се стъпаловидно река.

Мрачният елф бе виждал реки из земите на Подземния мрак, но нито една не можеше да се сравни с тази. Ровин се носеше стремително през камъните, пръскайки водни капчици във въздуха. Изкачваше или заобикаляше огромните скали, цялата се пенеше в участъците, обсипани с малки камъчета, хвърляше се в дълбоки водопади. Дризт остана запленен от гледката и шума на реката, но освен това виждаше и реална възможност това място да се превърне в неговото убежище. Край реката имаше много плитчини, спокойни вирчета, където водата се отклоняваше от притегателната сила на главния си поток. Тук се събираше и много риба, за да си почине от дългите борби с речните течения.

От гледката стомахът на Дризт закъркори. Той коленичи над едно вирче, приготвил ръката си за улов. Бяха му необходими много напразни опити, докато разбере как светлината се пречупва във водата, но мрачният елф беше бърз и достатъчно умен, за да се справи с това. Ръката на Дризт се стрелна рязко и извади от вирчето едричка пъстърва.

Елфът хвърли рибата на брега, остави я да се мята върху камъните и скоро хвана друга. Тази нощ щеше да се нахрани добре, за пръв път откакто бе напуснал околностите на фермерското градче, а и имаше достатъчно чиста и прясна вода, за да утоли жаждата си.

Тези, които познаваха района, го наричаха Проходът на мъртвите орки. Това название обаче, бе доста подвеждащо. В скалистата долина наистина бяха измрели стотици орки в безбройните войни с хората, но въпреки това там продължаваха да живеят още хиляди. Криеха се в многобройните пещери в планината и винаги бяха готови да посекат всеки, посмял да навлезе в територията им. Малцина се осмеляваха да пристъпят по тези земи, а тези, които го правеха, обикновено не бяха много умни.

В прохода можеше да се намери много храна и вода, а леката, успокояваща мъгла, можеше да го предпазва от хладния въздух — за наивния и неопитен Дризт, той беше идеалното убежище.

Мрачният елф прекарваше дните си, сгушен в сенките на скалите и малките пещери, а предпочиташе да се храни и ловува в мрачните часове на нощта. Той не смяташе този начин на живот за връщане към онова, което бе някога. Когато напусна земите на Подземния мрак, Дризт бе решен да живее през деня сред обитателите на Повърхността, също като тях. Но в опитите си да се приспособи към слънчевата светлина, тъмнокожият елф бе преживял много болки и лишения, и вече не хранеше подобни илюзии. Предпочиташе да живее през нощта, защото чувствителните му очи не го боляха толкова много и защото знаеше, че колкото по-малко излага ятагана си на слънце, толкова по-дълго ще запази магическото му острие.

Не след дълго обаче, Дризт започна да разбира защо обитателите на Повърхността предпочитаха слънчевата светлина.

Под топлите лъчи на огромното огнено кълбо, въздухът, макар и студен, беше поносим. През нощта обаче, елфът осъзна, че често трябва да трябва да търси убежище от хапещия вятър, който брулеше стръмните склонове на изпълнената с мъгла речна котловина. Зимата скоро щеше да настъпи в северните земи, но мрачният елф бе отрасъл в тунелите на Подземния мрак, където сезоните не се сменяха, и не знаеше нищо за това.

През една от онези нощи, когато северният вятър свистеше край ушите му и вкочаняваше ръцете му от студ, Дризт научи нещо важно. Гуенивар беше до него, свита под един нисък навес, но въпреки това мрачният елф усещаше ужасната болка, обхващаща крайниците му. Утрото беше далеч, а той сериозно се замисляше дали ще успее да оцелее до сутринта, за да види отново изгрева на слънцето.

— Толкова е студено, Гуенивар — затрака със зъби той. — Толкова студено.

Мрачният елф напрегна мускулите си и енергично се раздвижи, за да ускори кръвообращението си и да се стопли. После започна да си мисли за изминалото време, когато бе още топло и слънчево, и така се опита да надвие отчаянието и да забрави студа. Изведнъж в съзнанието му изникна една-единствена мисъл и се открои над останалите — споменът за кухните в Академията на Мензоберанзан. В топлия Подземен мрак Дризт никога не бе смятал, че огънят може да се използва като източник на топлина. За него той беше средство за готвене, за защита и източник на светлина. Сега обаче огънят придоби важно значение в съзнанието на мрачния елф. Ветровете ставаха все по-студени и за свой най-голям ужас Дризт разбра, че само топлината на огъня може да го спаси.

Елфът се огледа наоколо за трески и съчки. В земите на Подземния мрак беше палил пънчетата на гъби, но на Повърхността не растяха толкова много гъби. Тук имаше растения, а дърветата бяха много по-големи от гъбите, никнещи в подземията.

— Донеси ми… клон, Гуенивар — с треперещ глас промълви Дризт. Не знаеше други думи за дърво или храст. Пантерата го наблюдаваше с любопитство. — Огън — помоля я той, после се опита да се изправи, но краката му бяха измръзнали.

Този път пантерата го разбра. Гуенивар изръмжа веднъж и се понесе в нощта. Огромната котка едва не се блъсна в една купчина клонки и съчки, оставени незнайно от кого, пред самия вход на пещерата. Дризт, чиято единствена мисъл сега беше как да оцелее, дори не се изненада от бързото връщане на Гуенивар.

Дълго време елфът се опитваше да запали огън, удряйки с кинжала по камъка, ала усилията му бяха напразни. Най-накрая осъзна, че вятърът гаси искрите и се премести в по-закътания край на навеса.

Краката го боляха, собствената му слюнка замръзваше по устните и по брадичката му.

Изведнъж една искрица се шмугна в сухите клонки. Дризт внимателно подуха малкото пламъче и почти го похлупи с ръце, за да го предпази от силния вятър.

* * *

— Запалил е огъня — заяви един елф на другаря си.

Келиндил кимна мрачно. Все още не беше убеден, че той и приятелите му са постъпили правилно като помогнаха на тъмнокожия си родственик.

Чучулигата и останалите бяха поели обратно към Сундабар, докато стрелецът бе пристигнал направо от Малдобар и се бе срещнал с малко семейство елфи, негови сънародници, които живееха в планините в близост до Прохода на мъртвите орки. Благодарение на тяхната помощ светлият елф с лекота откри местоположението на Дризт и през последните седмици го наблюдаваше непрекъснато.

Мирният му начин на живот обаче, не бе успял да разсее съмненията на Келиндил. Дризт все пак бе мрачен елф — тъмнокож на вид и със зло сърце, според славата на народа му.

Въпреки всичко, стрелецът въздъхна с облекчение, когато сам видя слабата, мъждукаща светлина в далечината. Мрачният елф нямаше да умре от студ. Келиндил вярваше, че този мрачен елф не заслужава подобна съдба.

* * *

Същата вечер, след като се нахрани, Дризт се облегна на пантерата, която на драго сърце прие топлината на елфа и се загледа в звездите, който блещукаща ярко в студеното небе.

— Спомняш ли си Мензоберанзан? — попита пантерата той. — Спомняш ли си кога се срещнахме за първи път?

Котката с нищо не показа, че е разбрала думите му. Тя се прозя, претърколи се към Дризт и положи глава между протегнатите си лапи.

Мрачният елф се усмихна и почеса ухото на пантерата. Беше я видял за първи път в Сорсъри, магьосническата школа на Академията. Тогава Гуенивар бе собственост на Масой Хюнет — единственият мрачен елф, когото Дризт бе убил през живота си. Младият До’Урден се опита да не си припомня този инцидент. Огънят гореше силно и топлеше пръстите му — вечерта не беше подходяща за такива неприятни спомени. Въпреки кошмарите, с които се бе сблъскал в Мензоберанзан, Дризт бе преживял и много радости в родния си град, както и бе научил много. Дори Масой го бе научил на неща, които сега му помагаха повече, отколкото бе предполагал.

Вперил поглед в пропукващите пламъци, Дризт се замисли, че ако не беше палил свещите като чирак, никога нямаше да успее да си запали огън. Несъмнено това знание го бе спасило от студа и от смъртта.

Усмивката на елфа обаче, не продължи дълго след като спомените го завладяха. Не бяха изминали много месеци, след като бе получил този ценен урок, и Дризт бе принуден да убие Масой.

Замисленият До’Урден отново легна по гръб и въздъхна. Сега наоколо нямаше никакви опасности, нито отряди, които да го притесняват и елфът за пръв път чувстваше, че животът му е лесен и прост, но въпреки това трудностите в неговото съществуване никога не го бяха притеснявали толкова.

Само миг по-късно спокойствието му беше нарушено от една едра птица — бухал, която изведнъж прелетя над главата му. Мрачният елф се засмя на собствената си неспособност да почива спокойно — само секунда му трябваше, за да разбере, че птицата не представлява никаква опасност, ала вече бе скочил на крака и бе извадил кинжала и ятагана си.

Гуенивар също бе реагирала на тревожната поява на птицата, но по коренно различен начин. Дризт се бе отдръпнал от огъня, а пантерата се намести до него, протегна се лениво и отново се прозя.

* * *

Бухалът се понесе тихо в нощта по невидимите въздушни течения, издигна се високо над мъглата, простираща се над речната долина, към противоположния склон на този, по който се бе спуснал Дризт. Птицата се спусна към една гъста горичка от вечнозелени дървета, кацна да си почине на един въжен мост, опънат между най-високите клони на три дървета. След като почисти перата си, бухалът удари малкото сребърно звънче, закачено на моста за подобни случаи.

Не след дълго, птицата отново иззвъня.

— Ида — чу се глас изотдолу. — Потърпи малко, Свирчо! Остави слепият човек да се придвижи спокойно, както подобава!

Бухалът сякаш разбираше думите му, тази игра му харесваше и той за трети път бутна звънчето.

На моста се появи възрастен мъж с огромни щръкнали сиви мустаци и бели очи. С подтичване мъжът тръгна към птицата. Някога Монтолио бе пазител със завидна репутация, а сега прекарваше последните години от старините си по свой собствен избор в пълно уединение в планината, заобиколен от любимите си същества (в това число не влизаха хора, елфи, джуджета и представители на другите интелигенти раси). Въпреки напредналата си възраст, Монтолио бе строен мъж, но годините бяха оставили своя отпечатък и върху него — едната му ръка се бе изкривила така, че приличаше на човка.

— Търпение, Хутър — мърмореше той. Никой, който наблюдаваше как бързо се придвижва по въжения мост, не би казал, че е сляп, а тези, който познаваха Монтолио със сигурност нямаше да го опишат като такъв. Вероятно биха казали, че зрението му е увредено, но скоро щяха да прибавят, че той въобще не се нуждае от него. Благодарение на уменията и знанията си, и на многото си приятели — животни, старият пазител виждаше заобикалящия го свят много по-добре от хората със здрави очи.

Монтолио протегна ръка и големия бухал кацна на нея, внимателно закрепяйки се с нокти в дебелия кожен ръкав на отшелника.

— Видял си мрачния елф? — попита той.

Бухалът отговори с „у-хуу“, после започна да издава серия от различни и сложни звуци, крясъци и бухания.

Монтолио разбра всичко, обмисли всеки детайл. С помощта на приятелите си, особено на този доста разговорлив бухал, пазителят наблюдаваше мрачния елф от няколко дни. Бе любопитен какво търси това подземно същество по неговите земи. Отначало предполагаше, че елфът е съюзник на Граул, главатарят на орките в долината, но с времето започна да подозира друго.

— Това е добър знак — отбеляза Монтолио, когато се увери, че елфът не се е свързал с оркските племена. Граул бе достатъчно зъл и без могъщи съюзници като мрачните елфи!

И въпреки това, отшелникът не можеше да си обясни как орките не бяха забелязали присъствието на тъмнокожия обитател на Подземния мрак. Вероятно не го бяха видели — елфът се стараеше да остане незабелязан, не палеше огньове (поне до тази нощ) и излизаше навън само след залез-слънце. Монтолио се замисли по-дълбоко и реши, че по-вероятно бе орките да са видели мрачния елф, но да не са се осмелили да отидат при него.

И в двата случая, пазителят гледаше на случката като на приятно развлечение, ангажиращо мислите му, докато подготвяше дома си за настъпващата зима. Монтолио не се страхуваше почти от нищо, нито от появата на мрачния елф. Дори смяташе, че ако това създание и орките не бяха съюзници, сблъсъкът между тях можеше да се окаже добро зрелище.

— Хайде, отлитай — подкани пазителят оплакващия се бухал. — Иди и си хвани някоя мишка!

Птицата веднага разпери криле, прелетя под моста и над него и се отдалечи в тъмната нощ.

— Само внимавай да не изядеш някоя от мишките ми, които пратих да наблюдават мрачния елф — извика Монтолио след него, после се засмя, поклати дългите си бели къдрици и се върна при стълбата в края на въжения мост. Докато се изкачваше, отшелникът се закани, че скоро ще препаше меча си и ще разбере какво прави този мрачен елф в долината.

Старият пазител доста често отправяше подобни закани.

* * *

Предупредителните есенни ветрове бързо отстъпиха място на яростните атаки на зимата. Дълго време Дризт не можеше да проумее значението на сивите облаци, но когато над долината се изви буря и заваля сняг, вместо дъжд, мрачният елф беше истински смаян. Беше видял побелелите върхове на планините, но никога не се бе изкачвал толкова високо, за да провери какво е това — просто бе приел, че цветът на скалите е бял. Сега наблюдаваше как снежинките се спускат над долината, как изчезват в бързите води на реката и как се натрупват върху скалите. Когато снегът започна да покрива земята, а облаците се спуснаха съвсем ниско, мрачният елф осъзна ужасен нещо и побърза да призове Гуенивар.

— Трябва да си намерим подслон — обясни той на изморената пантера. Котката се бе върнала в Звездната равнина едва предишния ден. — Трябва да съберем и достатъчно дърва за огън.

По планинския склон от тази страна на реката се виждаха входовете на няколко пещери. Дризт откри една, не много дълбока и мрачна, но достатъчно закътана. Висок скалист хребет защитаваше пещерата от брулещия вятър. Мрачният елф влезе вътре, като поспря на входа, за да привикнат очите му към тъмнината след ослепителния блясък на снега.

Подът на пещерата беше неравен, а сводът и нисък. Пръснати наоколо лежаха големи камъни, а встрани до един от тях, Дризт забеляза още по-тъмно петно, показващо, че там има втора ниша. Мрачният елф остави наръча с подпалки на земята и се отправи към входа, после изведнъж спря. Той и Гуенивар бяха усетили чуждо присъствие в пещерата.

Смелият До’Урден извади ятагана си, плъзна се край големия камък и надникна над него. С помощта на инфрачервеното си зрение успя да различи топлото едро тяло на другия обитател на пещерата, който бе значително по-голям от него. Елфът веднага се досети за съществото, макар че не знаеше името му. Беше го виждал няколко пъти отдалеч, наблюдаваше колко сръчно и с каква скорост успяваше да си улови риба в буйната река, въпреки огромното си тяло.

Както и да се наричаше това създание, Дризт нямаше желание да се бие с него, особено когато наоколо имаше и други подобни пещери.

Огромният кафяв мечок обаче, изглежда имаше други намерения. Съществото се размърда изведнъж, изправи се на задните си лапи, а ревът му отекна гръмко из пещерата. Ноктите и зъбите му също бяха забележителни.

За Гуенивар, астралната същност на пантера, мечокът бе древен неприятел, който разумните котки винаги се стараеха да избягват. Въпреки това, смелото животно скочи пред Дризт, за да се заеме с огромния звяр и да позволи на господаря си да избяга.

— Не, Гуенивар — нареди мрачният елф, сграбчи котката и я избута зад себе си.

Мечокът, един от много приятели на Монтолио, не нападна двамата приятели, нито пък отстъпи от позицията си — никак не му се нравеше това, че бяха прекъснали така дългоочакваният му зимен сън.

Дризт изпита нещо, което не можеше да си обясни, не беше усетил приятелско отношение към мечока, а някакво тайнствено разбиране на гледната му точка. Мрачният елф прибра ятагана си и си помисли, че постъпва глупаво, но не можеше да отрече съпричастността, която бе изпитал, сякаш гледаше през очите на мечока.

Дризт внимателно пристъпи напред, без да сваля очи от огромния звяр. Животното изглеждаше изненадано, но бавно свали ноктите си, спря да ръмжи и на муцуната му се изписа изражение, наподобяващо любопитство.

Мрачният елф бръкна в торбичката си, извади една риба, която пазеше за вечеря, и я хвърли на мечока. Едрият звяр я подуши и я изяде на една хапка.

Последва още една дълга минута, в която елфът и мечокът не спряха да се гледат, но напрежението помежду им беше изчезнало. Животното се оригна веднъж, излегна се на земята и скоро захърка доволно.

Дризт погледна към Гуенивар и повдигна недоумяващо рамене — идея си нямаше как бе успял да установи толкова дълбок контакт с него. Пантерата очевидно бе разбрала смисълът на станалото. Козината и постепенно се бе слегнала към тялото.

През останалата част от времето, което прекара в пещерата, Дризт се грижеше всеки път, когато му оставаше храна, да отделя по нещо и за спящия мечок. Понякога, особено ако елфът оставяше риба, звярът я подушваше и се разбуждаше само колкото да я погълне. По-често обаче, животното не обръщаше внимание на подаръците, а продължаваше да спи, да хърка и да сънува мед, горски плодове, женски мечки и всичко останало, което се присънваше на един мечок по време на зимния му сън.

* * *

— Дели една пещера с Бластър? — възкликна Монтолио, когато научи от Свирчо, че мрачният елф и свадливият мечок са си поделили пещерата с двете ниши. Старият отшелник за малко да падне от изненада и щеше наистина да го направи, ако зад него нямаше дърво. Смаян, пазителят се облегна на ствола му, почесвайки наболата си брада и засуквайки мустак. Познаваше този мечок от няколко години и не бе сигурен дори за себе си, че би могъл да сподели бърлогата му. Бластър лесно се разгневяваше. През годините глупавите орки на Граул многократно се бяха уверявали в това.

— Предполагам, че е бил прекалено изморен, за да се съпротивлява — заключи Монтолио, макар че в душата си знаеше, че не това е причината. Ако в тази пещера влезеше орк или гоблин, Бластър щеше да го разкъса без дори да се замисли.

Въпреки това, мрачният елф и пантерата му живееха там, ден след ден, палеха огъня си във външното помещение, докато мечокът си спеше доволно във вътрешното.

Като пазител, който познаваше много други пазители, Монтолио бе виждал и чувал странни неща. Досега обаче, винаги бе вярвал, че вродената способност на елфите, феите, полуръстовете, гномите и хората да общуват телепатически с дивите зверове се развива само при специално обучение в горски условия.

— Откъде този мрачен елф е разбрал за мечока? — зачуди се на глас Монтолио и продължи да почесва брадата си. Пазителят обмисляше две възможности — или в мрачните елфи имаше нещо, което той не познаваше, или този мрачен елф се различаваше коренно от расата си. Сега, когато знаеше колко странно бе поведението на тъмнокожия елф, отшелникът предположи, че втората възможност е по-вероятна, макар че му се искаше сам да се убеди в това. Ала разследването му щеше да почака. Първият сняг вече бе паднал, а след него щяха да последват още много. А паднеше ли първият сняг, в планините край Прохода на мъртвите орки всяко движение замираше.

* * *

През следващите седмици Гуенивар неведнъж спасяваше живота на Дризт. В дните, които прекарваше в Материалния свят, пантерата често излизаше да ловува в студените и дълбоки снегове и най-вече да събира дърва за огъня.

Въпреки това, животът на изгнаника — мрачен елф не беше лесен. Всеки ден той трябваше да слиза в подножието до брега на реката и да чупи леда, който се формираше в плитките вирчета, за да успее да си налови риба. Пътят му до тях не беше дълъг, но снегът беше станал дълбок и опасен, често се плъзваше надолу по склона и затрупваше Дризт в мразовитата си прегръдка. Няколко пъти мрачният елф едва бе успял да се изкатери до пещерата си, а крайниците му бяха премръзнали и вкочанени от студ. Той бързо се бе научил да пали огъня, преди да излезе, защото когато се върнеше нямаше сили да държи нито кинжала, нито камъка, за да направи искра.

Дори когато стомахът му беше пълен, дори когато седеше край огъня и меката козина на Гуенивар, мрачният елф се чувстваше измръзнал и нещастен. За пръв път от няколко месеца той отново се съмняваше в решението си да напусне Подземния мрак, а когато отчаянието му нарасна съвсем, Дризт се усъмни и в решението си да напусне Мензоберанзан.

— Аз съм един бездомен нещастник — вайкаше се той в кратките, но чести мигове на самосъжаление. — Със сигурност ще умра тук, премръзнал и самотен.

Мрачният елф нямаше ни най-малка представа какво се случва в този странен свят. Дали топлината, която бе почувствал, когато стъпи за първи път на Повърхността, щеше да се върне отново? Или това беше някакво ужасно проклятие, изпратено от злите му врагове в Мензоберанзан? Това объркване постави Дризт пред трудна дилема: дали трябваше да остане в пещерата и да чака докато свърши тази буря (той не знаеше как по друг начин да нарече зимата), или да напусне речната долина и да потърси място с по-топъл климат?

Може би щеше да напусне долината и пътят през планините щеше да го убие, ако не бе забелязал и друга промяна, настъпила със суровото време. Слънцето залязваше по-рано, а нощта бе станала по-дълга. Дали и то щеше да изчезне напълно, дали и тази земя щеше да се обвие във вечен мрак и студ? Дризт се съмняваше в това. Използвайки малко пясък и празната стъкленица, която бе запазил във вещите си, той започна да измерва времетраенето на деня и нощта.

Надеждите му се стопяваха всеки път, когато измерванията покажеха, че слънцето е залязло по-рано. Сезонът напредваше все повече и повече, а отчаянието на Дризт ставаше все по-силно. Здравето му също се влоши. Когато забеляза първия обрат в сезона и зимното слънцестоене, мрачният елф наистина се бе превърнал в окаяно същество, слабо и треперещо. Едва бе успял да повярва на измерванията си, те не бяха толкова точни, но след няколко дни, вече не можеше да отрече това, което му показваше пясъкът.

Дните ставаха по-дълги.

Надеждите му се възвърнаха. Още от първите дни, в които бе задухал мразовитият зимен вятър, мрачният елф бе заподозрял, че е започнала да настъпва някаква сезонна промяна. Беше наблюдавал мечокът, който с влошаването на времето ловеше все повече риба и сега вярваше, че животното е очаквало зимата и целенасочено е трупало мазнини, за да я преживее.

Тази вяра, както и откритията му за продължителността на деня, успяха да убедят Дризт, че мразовитото време няма да продължи още дълго.

Слънцестоенето обаче, не можа да успокои душата на мрачния елф. Ветровете духаха още по-силно, а снегът продължаваше да вали и да се трупа. Но непоколебимият Дризт До’Урден бе взел твърдо решение — нямаше да позволи на един сезон да сломи неговия дух.

Всичко се промени само за една нощ, или поне така му изглеждаше. Снегът започна да се топи, по реката вече не се образуваше лед, а вятърът донесе по-топъл въздух. Мрачният елф усети прилив на енергия и надежда, който незнайно как успя да го освободи от мъката и бремето на вината. Дризт не разбираше поривите, надигащи се в душата му. Нямаше име, нито представа за всичко, което се случваше, но бе изцяло завладян от безкрайната пролет, като всяко живо същество, обитаващо земите на Повърхността.

Една сутрин, докато Дризт привършваше с вечерята си и се приготвяше за сън, поспаливият му съквартирант се измъкна тежко от спалнята си. Мечокът бе видимо отслабнал, но въпреки това изглеждаше все така страховит.

Мрачният елф го наблюдаваше внимателно, чудеше се дали да призове Гуенивар или да извади ятагана си. Огромният звяр обаче, не му обърна никакво внимание. Той мина покрай него, спря да подуши и да оближе гладкия камък, който Дризт използваше като чиния, после с тромава стъпка се отправи към топлите лъчи на слънцето. Спря на входа на пещерата, прозя се и се протегна толкова блажено, че Дризт веднага разбра — краят на дългата зима беше настъпил. Мрачният елф осъзна и друго — пещерата скоро щеше да стане много тясна за него и това опасно животно. Реши, че при хубаво време, чуждото убежище не му е толкова нужно, че да се бие за него.

Когато мечокът се върна, Дризт отдавна беше напуснал бърлогата му. За удоволствие на огромния звяр, на сбогуване той му бе оставил и една последна риба. Не след дълго младият До’Урден намери една по-плитка и по-малко защитена пещера на няколко ярда надолу по склона.

12 Да познаваш враговете си

Зимата отмина така бързо, както и бе настъпила. Снеговете се топяха и южният вятър донесе по-топъл въздух. Скоро Дризт успя да установи удобен режим. Най-големият му проблем бе блестенето на снега през деня. Мрачният елф бе свикнал доста добре със слънцето още през първите месеци от живота си на Повърхността. Беше се научил да се движи и дори да се бие на дневна светлина. Сега обаче, с белия сняг, който отразяваше слънчевите лъчи, му беше трудно дори да върви.

Излизаше нощем и оставяше деня на мечката и на другите подобни създания. Дризт не беше твърде притеснен от това: снегът скоро щеше да се стопи и той отново щеше да се върне към лесния живот, който бе водил в последните дни преди зимата.

Добре нахранен, добре отпочинал и под меките лъчи на блестящата омайваща луна, Дризт се взираше през реката към отдалечената стена на долината.

— Какво ли има там? — прошепна елфът на себе си.

Макар че реката бе буйна заради пролетното топене, по-рано същата нощ Дризт откри брод през нея — големи и близко разположени камъни, стърчащи над бързата вода.

Нощта едва настъпваше. Луната едва бе преполовила пътя си по небето. Изпълнен с характерните за сезона копнеж и любопитство елфът реши да хвърли един поглед на мястото. Той се спусна към брега на реката и скочи леко и пъргаво върху един от камъните. За човек или за орк — или за която и да е друга раса — пресичането по мокрите, неравни и често обли камъни може би щеше да е трудно и страшно, но подвижният елф се справи с лекота с тази задача.

Той стигна до другия бряг с тичане, подскачайки безгрижно по камъните. Колко различно щеше да е поведението му, ако знаеше, че сега бе в онази част на долината, която принадлежеше на Граул — великият предводител на орките!

* * *

Един оркски патрул забеляза лудуващия елф, преди да бе изминал и половината път до стената на долината. Орките бяха виждали мрачния елф и преди — понякога Дризт ловеше риба в реката. Граул се страхуваше от тази раса и бе наредил на подчинението си да се пазят от елфа, смятайки, че снеговете ще прогонят натрапника. Но зимата бе отминала, а самотният елф бе останал и сега дори пресичаше реката.

Граул нервно зачупи дебелите си пръсти, когато научи за това. Големият орк беше свикнал с удобното схващане, че този елф е сам и не е член на някоя по-голяма група. Той можеше да е шпионин или изменник. Само че Граул не можеше да е сигурен и вероятността още елфи да се присъединят към него не му се нравеше. Ако елфът беше шпионин, можеха да го последват още, а ако беше изменник, можеше да приеме орките за потенциални съюзници.

Граул беше предводител на племето от много години, необичайно дълго властване за тази хаотична раса. Големият орк бе оцелял, защото не поемаше рискове. Не смяташе да рискува и сега. Мрачният елф можеше да му отнеме водачеството, позиция, която бе много ценна за Граул. А това той нямаше да позволи. Двамата оркски патрула излязоха от дупките си малко след като Дризт бе забелязан да прекосява реката, с недвусмислена заповед да го убият.

* * *

Смразяващ вятър подухна откъм долината, а снегът бе по-дълбок до стената около нея, но Дризт не се тревожеше от това. Пред очите му се откриха големи участъци с вечнозелени растения. Короните им закриваха долината и го мамеха, след цялата зима затворен в пещерата, да отиде и да ги изследва.

Той бе оставил почти миля зад себе си, когато усети, че е преследван. Дризт всъщност не бе видял никой, освен може би бягащи сенки с ъгълчетата на очите си, но тези смътни войнски усещания му казваха истината без никакво съмнение. Той се премести към стръмния наклон и се изкачи към група гъсти дървета, после се втурна към високия хребет. Когато стигна там, той се плъзна зад голяма скала и се обърна, за да погледне под себе си.

Седем тъмни силуета, шест хуманоидни и някаква голяма кучеподобна форма, излязоха от дърветата, следвайки внимателно и методично следата му. От това разстояние Дризт не можеше да определи расата им, но подозираше, че не са хора. Огледа се добре наоколо, търсейки най-добрия път за отстъпление или най-подходящата позиция за защита.

Той почти не забеляза, че ятаганът вече бе в едната му ръка, а камата — в другата. Когато осъзна, че бе извадил оръжията си и че преследвачите му вече бяха опасно близо до него, той спря, за да помисли.

Можеше да се срещне с тях точно тук и да ги разгроми, докато изминаваха последните няколко опасни метри по хлъзгавия сипей.

— Не — промърмори си Дризт, отхвърляйки тази възможност веднага щом му хрумна.

Той можеше да ги нападне и вероятно да победи, но какъв ли товар щеше да му се наложи да носи след тази среща? Дризт не искаше да се бие, нито пък желаеше някакъв контакт с тези същества. Той вече носеше цялата вина, която можеше да понесе.

Чу гласовете на преследвачите си, гърлени звуци, подобни на гоблиновите.

— Орки — промърмори на себе си елфът, напасвайки езика с човекоподобната форма на непознатите същества.

Но това разкритие не промени намеренията му. Дризт не обичаше орките, беше видял достатъчно от смрадливите същества в Мензоберанзан, но нямаше и никаква причина, никакво оправдание, за да се бие с тях. Обърна се, избра пътя си и избяга в нощта.

Преследвачите бяха упорити. Орките бяха твърде близо до него, за да го изпуснат. Елфът разбра, че проблемът се усложнява, защото ако орките бяха враждебно настроени, а по виковете и грухтенето им той разбра, че е именно така, Дризт бе пропуснал възможността си да се сражава с тях на подходящ терен. Луната отдавна бе залязла и небето вече просветляваше пред настъпването на утрото. И орките не обичаха дневната светлина, но с блясъка на снега около него Дризт щеше да е почти безпомощен.

Елфът упорито продължаваше да отхвърля възможността да се бие и се опитваше да избяга от преследвачите, обикаляйки около долината. Тук Дризт направи своята втора грешка, тъй като втора група орки, този път придружавана от вълци и някаква много по-едра фигура, каменен великан, чакаха в засада.

Пътеката беше почти равна: едната й част се спускаше стръмно по каменистия склон отляво на елфа, а другата се изкачваше също толкова стръмно по каменистата стена отдясно. Дризт знаеше, че преследвачите няма да срещнат особени трудности да го последват при толкова предвидим маршрут и сега разчиташе само на бързината си, опитвайки се да се върне на лесната за защита ниша, преди ослепителното слънце да бе изгряло.

Ръмженето го предупреди миг преди един огромен вълк с настръхнала козина, наречен уорг, да скочи от един голям скален къс над него и да отреже пътя му. Уоргът се спусна към елфа, а челюстите му се насочиха към главата му. Дризт се наведе ниско, за да го избегне, а ятаганът му излезе от ножницата с проблясване, поразявайки широко отворената паст на звяра. Уоргът се прекатури тромаво край извръщащия се елф, а езикът му диво се мяташе в собствената му кръв.

Дризт го удари отново и го остави, но в този момент го връхлетяха орките, размахвайки копия и сопи. Дризт се обърна, за да избяга, после отново се наведе точно когато хвърлената скала прелетя край него, прехвърляйки каменистата падина.

Без да губи нито секунда елфът спусна кълбо мрак около собствената си глава.

Четиримата орки, които бяха начело, се гмурнаха в кълбото, без да го осъзнават. Останалите им двама другари се отдръпнаха назад, стиснали здраво копията си и се взряха нервно напред. Не можеха да видят нищо в кълбото от магическа тъмнина, но от дочуващите се удари от остриета и топори и от дивите крясъци, които се разнасяха отвътре, можеше да се помисли, че там се сражава цяла армия. После още някакъв звук процепи тъмнината — ръмжащ, котешки рев.

Двамата орки отстъпиха, хвърлиха по един поглед през рамо и им се прищя каменният великан по-бързо да стигне при тях. Един от орките, а после и втори, а после трети и четвърти се подадоха от мрака, пищящи от ужас. Първият претича край удивения си събрат, но вторият не го достигна.

Гуенивар се хвърли върху изненадания орк и го събори на земята, отнемайки живота му. Пантерата почти не се забави при това, скочи отново и се приземи върху един от останалите двама орки, докато те панически отстъпваха. Останалите извън кълбото мрак се раздвижиха трескаво и се втурнаха към скалите, а Гуенивар, която бе приключила с втората си жертва, ги последва.

Дризт излезе от другата страна на кълбото от мрак невредим, а от ятагана и камата капеше оркска кръв. Пред него се изправи каменният великан — огромен, с квадратни рамене, с крака големи колкото дървесни дънери, но той не се поколеба. Скочи върху един голям камък, а после се хвърли срещу врага си с ятаганите напред.

Неговата пъргавина и бързина изненадаха великана. Чудовището дори не бе повдигнало своето копие или свободната си ръка към скалата. Но този път късметът изневери на елфа. Ятаганът му, надарен с магията на Подземния мрак, беше видял твърде много слънчева светлина. Той се спусна срещу твърдата като камък кожа на великана, потъна почти до половината в нея и се пречупи при дръжката.

Дризт се наведе назад, предаден за първи път от вярното си оръжие.

Великанът изръмжа и издигна копието си със злобна усмивка, докато една черна фигура се извиси над жертвата му и се блъсна в гърдите му, пробождайки плътта с жестоките си нокти.

И този път Гуенивар спаси Дризт, но великанът още не беше победен. Той се съвзе и атакува преди пантерата да успее да се отдалечи. Гуенивар опита да се завърти и да мине отдясно и зад него, но се приземи на долния склон, върху бялата снежна повърхност. Котката се плъзна и падна и накрая прекрати хлъзгането си, здрава и читава, но доста надолу по планинския склон от Дризт и битката.

Сега великанът вече не се усмихваше. Кръвта му изтичаше от дузина дълбоки разрева по гърдите и лицето. Зад него, надолу по пътеката, другата оркска група, водена от втория виещ уорг, бързо се приближаваше.

Като много други мъдри войни, очевидно превъзхождани от враговете си, Дризт се обърна и побягна.

Ако двамата орки, които избягаха от Гуенивар, се бяха спуснали право по сипея, можеха да отрежат пътя му. Но орките не се славеха със смелост. Двамата вече бяха прехвърлили билото на склона и бягаха без дори да поглеждат назад.

Дризт побягна по пътеката, търсейки някакъв начин, по който да се спусне надолу и да стигне до пантерата. Но по склона нямаше удобно място, защото трябваше да проправя пътя си бавно и внимателно, а без съмнение великанът щеше да изсипе отгоре му дъжд от скали. Катеренето нагоре също изглеждаше безсмислено с чудовището зад гърба му, така че елфът просто продължи да бяга напред по пътеката с надежда, че тя няма скоро да свърши.

В този момент за отчаяния елф се появи още един проблем — слънцето започна да се издига над източния хоризонт.

Разбирайки, че съдбата се е обърнала срещу него, Дризт някак знаеше, дори още преди да бе стигнал до последния остър завой на пътеката, че стига до края на пътя. Една огромна скала от много време го бе направила непроходим. Елфът рязко спря, знаеше, че няма много време.

Водената от уорги оркска банда се придържаше близо до великана, черпейки увереност от присъствието му. Заедно те атакуваха с жестокия уорг, който тичаше с все сили, за да бъде пръв.

Създанието заобиколи един остър завой, спъвайки се и опитвайки се да спре, когато се оплете в поставената там примка. Уоргите не бяха глупави, но този дори не осъзна напълно ужасния си край, когато елфът пусна върху него един кръгъл камък от издатината. Уоргът не разбра това, докато въжето не се изопна и камъкът не се стовари върху него, изтласквайки го от скалата.

Простият капан проработи перфектно, но това бе единственото предимство, което Дризт можеше да спечели. Зад него, пътеката бе напълно препречена от скалата, а от двете му страни склоновете ставаха твърде стръмни, за да му позволят да избяга. Когато орките и великанът свиха зад ъгъла, нерешителни, след като видяха как уоргът се отправи на едно доста неудобно пътешествие, Дризт стоеше и ги чакаше само с кама в ръката си.

Елфът се опита да преговаря, използвайки езика на гоблините, но орките не успяха да чуят нищо от думите му. Преди дори да бе започнал, един от тях вече бе насочил лъка си.

Оръжието дойде от мъглата за ослепения от слънцето елф, но то бе извита стрела, хвърлена от несръчното създание. Дризт лесно я избегна и после върна изстрела със своята кама. Оркът можеше да вижда по-добре от елфа, но не беше толкова бърз. Той хвана камата, право в гърлото си. Свлече се с гъргорене на земята, а най-близкият му другар грабна ножа и го измъкна от него, но не за да го спаси, а просто за да придобие едно толкова ценно оръжие.

Дризт издърпа недодяланата стрела и здраво застана на краката си, докато каменният великан приближаваше към него.

Неочаквано един бухал се спусна над великана и избуха, разсейвайки чудовището. Миг по-късно обаче, гигантът се хвърли напред, повлечен от тежестта на стрелата, която изненадващо прониза гърба му.

Дризт видя потрепването на стрелата, украсена с черни пера, докато разгневеният великан се въртеше около себе си. Елфът не се замисли над неочакваната помощ. Той хвърли своето копие с всичка сила срещу гърба на чудовището.

Великанът се канеше да отвърне на удара, но бухалът отново се спусна и нададе своя вик, а след него полетя и друг, този път насочвайки се към гърдите на създанието. Поредното изсвирване на птицата бе последвано от още една стрела.

Изумените орки погледнаха ведно към неизвестния нападател, но блестенето на снега на сутрешното слънце не предложи съдействие на нощните създания. Великанът, улучен в сърцето, само стоеше и зяпаше безизразно, без дори да разбира, че животът му е към своя край. Зад него елфът хвърли копието си отново, но това действие послужи само за да отдалечи чудовището още малко от него.

Орките се спогледаха, а после се огледаха наоколо, чудейки се накъде да избягат.

Странният бухал се стрелна отново, но този път над един орк и изсвири за четвърти път. Оркът, разбирайки какво означава това, размаха оръжия и запищя, после се смълча, защото една стрела прониза лицето му.

Четиримата останали орки се разпръснаха и побягнаха, един нагоре по склона, друг назад по пътеката към дома си, а двамата останали се втурнаха срещу Дризт.

Едно пъргаво завъртане около копието и елфът блъсна с гърба си единият орк, а после, довършвайки кръга, той отклони копието на другия към земята. Създанието изпусна оръжието си, разбирайки, че не може да го вдигне обратно навреме, за да спре елфа.

* * *

Оркът се покачи по склона и разбра съдбата си, когато бухалът — вестител закръжи над него. Ужасеното създание се спусна от скалата, когато чу повторно изсвирване, но понеже беше по-умно, осъзна грешката си. От ъгъла, под който идваха изстрелите, убили великана, стрелецът трябваше да е на хребета на стръмнината.

Една стрела се удари в бедрото му, когато се навеждаше и то мъчително я изтръгна. С гърчещия се и виещ от болка орк, невижданият и невидим стрелец не се нуждаеше от сигнала на бухала, за да изпрати втората си стрела, която този път улучи създанието право в гърдите и го накара да замлъкне завинаги.

* * *

Дризт незабавно промени посоката си, пробождайки втория орк с края на копието. Само за едно мигване елфът се обърна за трети път и заби копието през гърлото му, насочвайки го нагоре към мозъка.

Първият орк, който Дризт удари, се завъртя и тръсна глава, опитвайки се да се ориентира в битката. Той усети как ръцете на елфа го хващат за мръсното мечешко наметало, а после почувства въздушния поток, докато поемаше по същия път, който малко по-рано бе използвал и уоргът.

* * *

Дочувайки писъците на умиращите си другари, оркът на пътеката наведе глава и се затича обратно, смятайки, че постъпва по-умно от тях. Мнението му обаче, внезапно се промени, когато зад един завой налетя право на очакващите го челюсти на огромна черна пантера.

* * *

Дризт изтощено се облегна на скалата, стискайки копието си готово за хвърляне, докато странният бухал се спускаше за пореден път от планината. Този път птицата се държеше на разстояние, кацайки на скалата над острия завой на пътеката, на няколко метра от него.

Някакво движение високо горе привлече вниманието на елфа. Той почти не виждаше, ослепен от светлината, но различи човекоподобна форма, която внимателно си проправяше път към него.

Бухалът излетя отново, описвайки кръгове над него свирейки и Дризт се наведе, обезпокоен и изнервен, когато мъжът се плъзна надолу до мястото зад каменистия хребет. Но след сигнала на бухала не долетя никаква стрела. Вместо това се появи стрелецът.

Беше висок, изправен и много стар, с огромни сиви мустаци и буйна сива коса. Най-странното от всичко бяха млечнобелите му очи без зеници. Ако Дризт не беше видял демонстрацията на стрелбата му, щеше да помисли, че мъжът е сляп. Крайниците на стария човек също изглеждаха много крехки, но елфът не се остави външния вид да го заблуди. Перфектният стрелец държеше тежкия си лък зареден и готов, една стрела стоеше поставена на тетивата очевидно без никакво усилие. Дризт не трябваше да се оглежда много, за да забележи смъртоносната ефективност, с която човекът можеше да използва могъщото си оръжие.

Старият мъж каза нещо на език, който Дризт почти не разбираше, после на втори език, после на гоблински, който елфът знаеше.

— Кой си ти?

— Дризт До’Урден — отвърна спокойно елфът, обнадежден донякъде от факта, че с този противник поне можеше да общува.

— Това име ли е? — попита човекът. Той изхихика и сви рамене. — Каквото и да е и по каквато и причина да си дошъл тук, това няма голямо значение.

Бухалът, забелязвайки движение, започна да буха и диво връхлетя, но за стария човек бе твърде късно. Гуенивар се прокрадваше към него иззад завоя и се приближи с лекота с няколко скока, със свити назад уши и оголени зъби.

Изглежда несъзнаващ опасността, стария човек завърши мисълта си.

— Сега си мой пленник.

Гуенивар издаде ниско, гърлено ръмжене и елфът се усмихна широко.

— Мисля, че не съм — отвърна той.

13 Монтолио

— Твой приятел? — попита спокойно човекът.

— Гуенивар — обясни Дризт.

— Голяма котка?

— О, да — отвърна елфът.

Човекът отпусна тетивата и остави стрелата да се плъзне на земята. Той затвори очи, наклони глава назад и изглежда потъна в себе си. Миг по-късно Дризт забеляза, че ушите на Гуенивар неочаквано се изправиха и елфът разбра, че странният човек по някакъв начин бе установил телепатична връзка с пантерата.

— Добра котка е — каза малко по-късно мъжът.

Гуенивар се подаде иззад скалата и накара бухалът да се разлети наоколо панически, и небрежно мина край стария човек, заставайки до Дризт. Очевидно пантерата се бе отказала от всичките си притеснения, че той беше враг.

Дризт помисли, че действията и са любопитни, сравнявайки ги с постигнатото от него емпатично съгласие с мечката в пещерата през зимата.

— Добра котка — каза отново старият човек.

Дризт се облегна на скалата и отпусна хватката си около копието.

— Аз съм Монтолио — обясни гордо мъжът, като че ли името трябваше да означава нещо за елфа. — Монтолио ДеБруши.

— Добра среща и сбогом — отвърна равнодушно Дризт. — Ако сме приключили със срещата си, можем да поемем всеки по своя път.

— Можем — съгласи се Монтолио, — ако и двамата изберем това.

— Ще бъда ли твой… пленник… още веднъж? — попита Дризт саркастично.

Искрения смях на човека предизвика усмивка и по неговото лице въпреки цинизма.

— Мой? — попита старият човек скептично. — Не, не, мисля, че вече решихме този въпрос. Но днес ти уби някои от подчинението на Граул, постъпка, която оркският крал ще поиска да накаже. Нека ти предложа стая в моя замък. Орките не припарват до него.

Той се усмихна иронично и се наведе към Дризт, за да му прошепне, сякаш за да запази в тайна следващите си думи:

— Те не припарват край мен — Монтолио посочи към странните си очи. — Вярват, че съм зъл магьосник заради моите… — той се замисли за думата, която можеше да изрази мисълта му, но гърленият език бе ограничен и човекът се обърка.

Дризт мълчаливо си припомни хода на битката, после челюстта му увисна в неприкрито удивление, когато разбра истината. Старият човек наистина бе сляп! Бухалът, летящ над враговете и неговите викове бяха водили стрелите му. Дризт погледна към убития великан и орките и устата му не се затвори. Старият човек не пропусна да отбележи и това.

— Ще дойдеш ли? — попита го той. — Бих искал да разбера… — трябваше отново да търси подходяща дума — причината… поради която на един мрачен елф му се е наложило да прекара зимата в пещера с мечката Бластър.

Монтолио се присви при собствената си неспособност да разговаря с елфа, но от контекста на думите му Дризт разбра изцяло какво има предвид той. Отбеляза дори непознатите му думи като „зима“ и „мечка“.

— Оркският крал Граул ще изпрати срещу теб сто пъти повече войни — отбеляза Монтолио, усещайки, че елфът се колебае.

— Няма да дойда с теб — заяви Дризт накрая. Елфът наистина искаше да тръгне с мъжа, искаше да научи някои неща за този забележителен човек, но твърде много трагедии сполетяваха онези, които пресичаха пътя му.

Ниското ръмжене на Гуенивар му каза, че тя не одобрява решението му.

— Нося нещастие — опита се да обясни Дризт на стария човек, на пантерата и на себе си. — Ще си много по-доволен, Монтолио ДеБруши, ако стоиш далеч от мен.

— Това заплаха ли е?

— Предупреждение — отвърна Дризт. — Ако ме приемеш, ако дори ми позволиш да остана край теб, ще бъдеш прокълнат, както се случи с фермерите от селището.

Монтолио наостри уши при споменаването на далечното фермерско селище. Той бе чул, че едно семейство в Малдобар е било жестоко убито и, че пазителката Ястреборъката Чучулига е била повикана на помощ.

— Не се страхувам от проклятията — каза той, насилвайки се да се усмихне. — Преживял съм много… битки, Дризт До’Урден. Сражавал съм се в дузина кървави войни и съм прекарал цяла зима, затрупан в планината със счупен крак. Убивал съм великан само с една кама и… съм помагал на всяко животно на пет хиляди стъпки околовръст. Не се страхувай за мен. — И отново се усмихна лукаво. — Но всъщност — каза бавно той, — ти не се страхуваш за мен.

Дризт се почувства объркан и малко оскърбен.

— Страхуваш се за себе си — продължи мъжът непоколебимо. — Самосъжаление? Това не отговаря на храбростта ти. Пропъди го и ела с мен.

Ако Монтолио можеше да види смръщеното лице на Дризт, щеше да се досети за отговора му. Гуенивар го забеляза и се отърка силно в крака му.

От реакцията на пантерата пазителят разбра намеренията на елфа.

— Котката също иска да дойдеш с мен — отбеляза той. — По-добре ще е от пещерата — обеща Монтолио — и ще има по-добра риба, отколкото полусготвена риба.

Дризт погледна надолу към Гуенивар и пантерата отново го побутна, този път издавайки по-високо и по-настоятелно ръмжене.

Елфът остана непреклонен, напомняйки си жестокото клане във фермерската къща.

— Няма да дойда — отвърна той.

— Тогава трябва да те заклеймя като враг и пленник! — извика Монтолио, сваляйки лъка си в позиция за стрелба. — Този път котката ти няма да ти помогне, Дризт До’Урден!

Монтолио се наведе и усмивката му проблесна. Той прошепна:

— Котката е съгласна с мен.

Това беше твърде много за Дризт. Той знаеше, че старият мъж няма да го застреля, но очарованието на Монтолио скоро разтопи защитите на елфа, колкото и стабилни да изглеждаха.

Това, което той бе описал като замък, се оказа група дървени пещери, изкопани около корените на огромни и здрави вечнозелени дървета. Навеси от дървени клони осигуряваха защита и някак свързваха пещерите заедно. Една тясна стена от натрупани камъни опасваше целия комплекс. Когато приближи мястото, Дризт забеляза няколко дървени въжени мостове, обтегнати от дърво до дърво на различна височина, с въжени стълби, водещи до тях от нивото на земята и с арбалети, здраво закрепени на равни интервали.

Мрачният елф не се оплака, че замъкът беше дървен и мръсен. Дризт бе прекарал три десетилетия в Мензоберанзан, където живееше в приказен замък от камък, заобиколен от много по-поразителни и красиви постройки, но никоя от тях не изглеждаше толкова гостоприемна, колкото домът на Монтолио.

Птичките чуруликаха своите приветствия, докато старият пазител се прибираше. Катерички, дори една миеща се мечка скачаха развълнувано между клоните на дърветата, за да се приближат до него — макар че останаха на разстояние, когато забелязаха огромната пантера, придружаваща Монтолио.

— Разполагам с много стаи — обясни Монтолио на Дризт. — Много одеяла и много храна.

Пазителят мразеше ограничения език на гоблините. Имаше толкова много неща, които искаше да каже на елфа и толкова много неща, които искаше да научи от него. Това изглеждаше невъзможно или поне изключително досадно на един толкова прост и негативен език, който не бе замислен за сложни мисли и идеи. Езикът на гоблините разполагаше с повече от хиляда думи за убиване и омраза, но с нито една за по-висши емоции като състраданието. Гоблинската дума за приятелство можеше да се преведе и като военен съюз, и като робство на по-силен гоблин, а нито една от тези дефиниции не отговаряше на отношението на Монтолио към самотния мрачен елф.

Следователно първата му задача, реши той, щеше да бъде да научи елфа на Общото наречие.

— Не можем да говорим — нямаше дума за „пълно“, така че Монтолио трябваше да импровизира — добре… на този език. Но ще ни бъде от помощ, ако те науча на езика на хората — ако искаш да учиш.

Дризт не беше уверен, че иска да приеме. Когато бе напуснал селището на фермерите, той бе решил, че участта му е да бъде отшелник и като такъв се справяше доста добре — по-добре, отколкото бе очаквал. Предложението бе изкусително обаче, и на практическо ниво Дризт знаеше, че познаването на Общото наречие на региона може да го предпази от доста неприятности. Усмивката на Монтолио стигна почти до ушите му, когато елфът прие.

Свирчо, бухалът обаче, не изглеждаше толкова доволен. С този мрачен елф, или по-конкретно, с неговата пантера, птицата щеше да прекарва по-малко време по удобните ниски клони на дърветата.

* * *

— Братовчеде, Монтолио ДеБруши е пуснал елфа при себе си — извика един елф удивено на Келиндил.

Цялата група бе излязла навън, за да търси Дризт, откакто зимата бе свършила. Когато забелязаха, че той е напуснал Прохода на мъртвите орки, елфите и особено Келиндил, се страхуваха от неприятности, страхуваха се, че той може би се е съюзил с Граул и орките.

Келиндил скочи на крака, трудно му бе да приеме удивителните новини. Той бе чувал за Монтолио, легендарният, макар и малко ексцентричен пазител, и знаеше също, че той с всичките си приятели — животни може да прецени нарушителя съвсем точно.

— Кога? Как? — попита елфът, без да знае откъде да започне.

Ако Дризт го бе объркал предишните месеци, сега светлият елф бе напълно шашардисан.

— Преди седмица — отвърна другият елф. — Не знам как се станало, но сега мрачният елф се разхожда из горичката на Монтолио свободно със своята пантера.

— Монтолио…

Другият елф прекъсна Келиндил, предусещайки какво ще го попита.

— Монтолио е невредим и контролира положението — увери го той. — Изглежда той е приютил елфа по собствено желание и сега изглежда старият пазител учи мрачния елф на Общото наречие.

— Удивително — беше всичко, което успя да каже Келиндил.

— Можем да установим наблюдение над горичката — предложи другият елф. — Ако се страхуваш за сигурността на пазителя…

— Не — отвърна Келиндил. — Не, елфът за пореден път доказа, че не ни е враг. Подозирах приятелските му намерения откакто го срещнахме край Малдобар. Сега съм доволен. Нека се занимаваме със собствената си работа и да оставим елфа и пазителя да вършат своята.

Другият елф кимна в съгласие, но малкото създание, което също слушаше извън палатката на Келиндил, не беше така сигурно.

Тифанис пристигна в лагера на елфите през нощта, за да краде храна и други неща, които да направят живота му по-удобен. Куиклингът бе чул за мрачния елф преди няколко дни, когато елфите възобновиха търсенето му. Той изпитваше голяма болка, откакто подслушваше разговорите им, любопитен къде е онзи, който бе убил Улгулу и Кемпфана.

Тифанис тръсна силно главата с клепналите си уши.

— Да-опустее-денят, в-който-се-е-върнал-този! — прошепна той, което прозвуча като жужене на разгневена пчела.

После избяга, а малките му крачета почти не докосваха земята. Тифанис бе установил нова връзка през месеците след смъртта на Улгулу, бе намерил нов могъщ съюзник, който не искаше да загуби.

Само след минути той стигна при Кароак, огромният сребрист зимен вълк, на високия връх, който наричаха дом.

— Елфът-е-с-пазителя — издекламира той и кучеподобния звяр изглежда го разбра. — Пази-се-от-този, казвам-ти! Точно-той-уби-моя-предишен-господар. Мъртъв!

Кароак погледна към ширналата се под него планина, която водеше до горичката на Монтолио. Зимният вълк познаваше мястото добре и знаеше, че трябва да го избягва. Монтолио ДеБруши беше приятел с всички видове животни, но зимните вълци бяха повече чудовища, отколкото животни и не бяха негови приятели.

Тифанис също погледна в тази посока, разтревожен, че пак може да му се наложи да се срещне с подлия елф. Само мисълта за подобна среща предизвикваше главоболие у мъничкия елфид, а и синините отплува все още не бяха напълно минали.

* * *

Зимата премина в пролет през следващите няколко седмици, а Дризт и Монтолио се сближиха. Общото наречие на региона не беше много различно от гоблиновия език, с повече промени в интонацията, отколкото като разлика в определени думи и Дризт бързо напредваше в него, като дори започна да се учи да чете и пише. Монтолио се оказа добър учител и към третата седмица той говореше на елфа основно на Общото наречие и се мръщеше, когато Дризт се връщаше към употребата на гоблиновия.

За Дризт това беше време на забавление, лесен живот и споделени удоволствия. Колекцията от книги на Монтолио беше голяма и елфът откри, че е увлечен от приключенията на въображението, в драконови леговища и в описанията на големи битки. Всяко негово съмнение отдавна се бе изпарило, както и съмненията на Монтолио. Подслонът сред дърветата наистина бе замък и старият човек бе най-добрият домакин, който Дризт бе познавал някога.

Елфът научи още много неща за Монтолио по време на първите седмици в горичката и практически уроци, които щяха да му служат през останалата част от живота му. Монтолио потвърди подозренията на Дризт за сезонните промени на времето и дори го научи как да предвижда времето за кратки периоди, наблюдавайки животните, небето и вятъра.

Дризт напредваше бързо и в тази наука, както Монтолио знаеше, че ще стане. Пазителят никога не би повярвал, ако не го бе видял лично, но този необикновен мрачен елф притежаваше поведение на светъл елф, а може би дори сърце на пазител.

— Как успокои мечката? — попита го той един ден, въпрос, който го измъчваше непрестанно от първия ден, в който бе научил, че елфът споделя пещерата на Бластър.

Дризт не знаеше как да отговори, защото още не разбираше какво се бе случило по време на тази среща.

— По същия начин, както ти успокои Гуенивар, когато я срещна за първи път — предположи накрая той.

Усмивчицата на Монтолио подсказа на Дризт, че старият човек разбира нещата по-добре от него.

— Сърце на пазител — прошепна той, докато се извръщаше.

Със своя изключителен слух Дризт чу коментара му, но не го разбра напълно.

Елфът напредваше все по-бързо в уроците. Сега Монтолио се концентрира върху живота около тях, животните и растенията. Той показа на Дризт как да събира храна и как да разпознава настроенията на животните просто като наблюдава движенията им. Първото истинско изпитание дойде скоро след това, когато Дризт, докато претърсваше боровинковите храсти, намери вход в една малка дупка и бе нападнат от разгневен язовец.

Хутър, който се рееше високо в небето, издаде серия от крясъци, за да предупреди Монтолио и първия порив на пазителя бе да отиде и да помогне на своя приятел. Язовците бяха вероятно най-злобните животни в околността, по-злобни дори от орките, и гневът им пламваше по-бързо и от този на Бластър. А и бяха доста нападателно настроени към неприятелите си без значение колко големи са те. Монтолио обаче, остана на мястото си, вслушвайки се в продължителните описания, които Хутър му даваше.

Първата реакция на Дризт накара ръката му да посегне към камата. Язовецът се надигна и оголи опасните си зъби и нокти, като съскаше и се оплакваше ядосано.

Дризт се отдръпна назад, дори прибра камата обратно в канията. Неочаквано той видя срещата през погледа на язовеца и знаеше, че животното се чувства изключително застрашено. По някакъв начин Дризт разбра, че язовецът бе избрал тази дупка като място, в което да отгледа малките си, които скоро трябваше да се родят.

Той изглеждаше разтревожен от бавните движения на елфа. Вече в напреднала бременност бъдещата майка не искаше да се бие и Дризт внимателно пусна клона обратно на мястото му, за да закрие дупката. Язовецът се отпусна на четирите си лапи, подуши въздуха, така че да запомни миризмата на елфа и се върна обратно в дупката си.

Когато Дризт се върна при пазителя, откри Монтолио да се усмихва и да пляска:

— Дори за един пазител щеше да е трудно да успокои раздразнен язовец — обясни му той.

— Язовецът чакаше малки — отвърна Дризт. — И тя не искаше да се бие, както и аз.

— Как разбра това? — попита Монтолио, макар да не се съмняваше в думите му.

Дризт започна да отговаря, после разбра, че не може. Той погледна безпомощно назад към боровинковия храст, а после и към пазителя.

Монтолио се разсмя високо и се върна към работата си. Той, който следваше повелите на богинята Миелики от толкова много години, знаеше какво се бе случило.

— Язовецът можеше добре да те издере — каза му той иронично, когато Дризт се приближи.

— Тя беше бременна — напомни му елфът — и не беше голям враг.

Монтолио се разсмя подигравателно.

— Не беше голям? — повтори той. — Вярвай ми, Дризт, по-добре е да си имаш работа с Бластър, отколкото с майка — язовец.

В отговор Дризт само сви рамене, защото нямаше други аргументи.

— Наистина ли вярваш, че този малък нож щеше да ти осигури защита срещу нея? — попита пазителят, който не искаше спорът им да променя посоката си.

Дризт погледна камата, която беше взел от куиклинга. И отново не възрази. Ножът наистина беше малък. Той се засмя.

— Боя се, че това е всичко, което имам.

— Ще помислим за това — обеща пазителят и не каза нищо повече.

При цялото си търпение и увереност, Монтолио познаваше добре опасностите на дивия планински регион.

Пазителят бе започнал да вярва на Дризт безрезервно.

* * *

Монтолио събуди Дризт малко преди залез-слънце и поведе елфа към едно дебело дърво в северния край на горичката. В основата му имаше голяма дупка, почти колкото пещера, която бе умело прикрита с храсти и одеяло в цвят, наподобяващ ствола на дървото. Когато Монтолио го отметна настрани, Дризт разбра защо бе цялата тайнственост.

— Оръжия? — попита удивено елфът.

— Мечтаеше за ятаган — отвърна му Монтолио, припомняйки си оръжието, което Дризт бе счупил в каменния великан. — Тук имам един наистина добър.

Той пропълзя в дупката, порови в нея и след малко изпълзя обратно с едно красиво, извито острие. Дризт се приближи към отвора, за да разгледа великолепното изложение, докато пазителят се измъкваше от нея. Монтолио притежаваше огромно разнообразие от оръжия — от инкрустирани ками до огромни брадви и арбалети — малки и големи, всички изблъскани и грижливо съхранявани. Облегнато на гърба на пещерата, върху дънера на огромното дърво, имаше и едно голямо копие с дълга метална дръжка с остри шипове. Острието му беше дълго повече от три метра с дълъг, заострен край и два по-малки шипа, стърчащи на малко разстояние от него.

— Щит ли предпочиташ или може би кортик за другата си ръка? — попита го Монтолио, когато елфът, мърморейки на себе си с искрено възхищение, се появи отново. — Можеш да имаш който поискаш, освен онези с гравирания бухал. Тези щит, меч и шлем са мои.

Дризт се поколеба за момент, опитвайки си да си представи слепия мъж въоръжен за близък бой.

— Меч — каза той накрая — или друг ятаган, ако имаш.

Монтолио го погледна с любопитство.

— Две дълги остриета за бой — отбеляза той. — Предполагам, че е по-вероятно да се объркаш с тях.

— Това не е толкова необичаен стил на сражение сред мрачните елфи — отвърна Дризт.

Монтолио сви рамене, без да се съмнява и влезе обратно вътре.

— Този май е повече за показ — каза той, когато се върна с едно изцяло орнаментирано острие. — Можеш да го използваш, ако така решиш, или да вземеш меч. Имам доста от онези.

Дризт взе ятагана, за да опита баланса му. Беше лек и може би доста чуплив. Елфът обаче, реши да го задържи, смятайки, че извитото острие ще е по-добър другар на другия му ятаган, отколкото правия и тромав меч.

— Ще се грижа добре за тях — обеща той. — И ще ги използвам — добави, защото знаеше какво наистина иска да чуе Монтолио, — само когато ми се налага.

— Тогава се моли никога да не ти се налага, Дризт До’Урден — отвърна му пазителят. — Виждал съм мир и война и мога да ти кажа, че предпочитам мира! Ела сега, приятелю. Има още много неща, които искам да ти покажа.

Дризт огледа оръжията за последен път, после ги пусна в ножниците на колана си и последва Монтолио.

Лятото настъпваше бързо и заедно с добър и вълнуващ приятел и учителят, и неговият необикновен ученик бяха в добро настроение, предвкусвайки време на ценни уроци и удивителни събития.

* * *

Как ли щяха да помръкнат усмивките им, ако знаеха, че оркският крал, разгневен от загубата на десет свои войници и ценния си великан, бе насочил своите жълти, кървясали очи към тяхното убежище в търсене на елфа. Големият орк започваше да се чуди дали Дризт не се бе върнал в Подземния мрак или се бе съюзил с друга група, може би с малката банда елфи в района, или пък с проклетия сляп пазител Монтолио.

Ако мрачният елф бе още наоколо, Граул имаше намерение да го залови. Оркският предводител не поемаше рискове, а дори самото присъствие на мрачния елф беше риск.

14 Изпитанието на Монтолио

— Чаках достатъчно дълго! — каза сурово Монтолио един късен следобед. Той разтърси елфа отново.

— Чакал си? — попита Дризт, прогонвайки съня от очите си.

— Ти боец ли си или магьосник? — продължи Монтолио. — Или и двете? Някой от онези всестранно развити типове? Елфите от Повърхността са известни с това.

Изражението на Дризт се смени с объркване.

— Не съм магьосник — отвърна със смях той.

— Пазиш си тайните значи? — укори го Монтолио, макар че смехът му постепенно топеше намръщеното му изражение. Той тръгна рязко към изхода на дупката на Дризт и скръсти ръце на гърдите си. — Това няма да мине. Аз те приех при себе си и, ако си магьосник, трябва да ми кажеш!

— Защо казваш това? — попита смутеният елф. — Откъде…

— Свирчо ми каза — изтърси Монтолио. Дризт съвсем се обърка.

— В битката, където се срещнахме за първи път — обясни му Монтолио, — ти хвърли кълбо мрак върху себе си и няколко орки. Не го отричай, магьоснико. Свирчо ми каза!

— Но това не е никаква магия — отвърна Дризт, — а просто способност. Всички мрачни елфи, дори тези от простолюдието, могат да създават кълба от мрак. Не е чак толкова трудно.

Монтолио обмисли казаното за момент. Нямаше никакъв опит с мрачните елфи преди Дризт да влезе в живота му.

— Какви други „способности“ владееш?

— Вълшебен огън — отвърна Дризт. — Той е част от…

— Знам за заклинанието — прекъсна го Монтолио. — Често се използва от горските жреци. И това ли могат да правят всички елфи?

— Не знам — отвърна искрено Дризт. — Мога и да левитирам. Само благородниците са способни на това. Страхувам се обаче, че силата ми ме напуска, или скоро ще го направи. Тази способност започна да се губи откакто излязох на Повърхността, както и силата на моя пиуафуи, на ботушите ми, както и на изработените от елфите ятагани.

— Опитай да левитираш — подкани го Монтолио.

Дризт се концентрира за един дълъг момент. Усети как се изпъва, после се повдигна от земята. Но докато го правеше, теглото му се върна и той отново стъпи на краката си. Успя да се издигне на не повече от шест сантиметра.

— Внушително — промърмори Монтолио.

Дризт само се засмя и тръсна гъстата си бяла коса.

— Сега мога ли да се върна да поспя? — попита той, отправяйки се към хамака си.

Монтолио имаше друга идея. Трябваше да проучи още своя спътник, за да разбере границите на магическите и другите му способности. Нов план се зароди в главата му, но щеше да го приведе в действие, преди да залезе слънцето.

— Чакай — нареди той на Дризт. — Можеш да почиваш по-късно, след залез-слънце. Сега ти и твоите „способности“ ми трябвате. Можеш ли да призовеш кълбо от мрак или ти трябва време, за да изречеш заклинанието?

— Няколко секунди — отвърна Дризт.

— Тогава вземи ризницата и оръжията си и ела с мен. Побързай. Не искам да пропускаме предимството на дневната светлина.

Дризт сви рамене и отиде да се приготви, после последва пазителя в северния край на горичката — един рядко използван район от целия комплекс.

Монтолио падна на колене и дръпна Дризт след себе си, посочвайки му малка дупка в една тревиста могила.

— Едно диво прасе се е заселило тук — обясни му той. — Не желая да го наранявам, но се страхувам да се приближа, за да установя контакт с него. Дивите прасета са ужасно непредсказуеми.

Измина един дълъг момент на мълчание. Дризт се чудеше дали Монтолио просто не изчаква прасето да се появи.

— Хайде, тръгвай — продължи пазителят. — И призови твоето кълбо от мрак точно пред входа на дупката, ако обичаш.

Дризт разбра и облекчената му въздишка накара Монтолио да прехапе устни, за да скрие усмивката си. Секунда по-късно областта пред тревистата могила изчезна в тъмнина. Монтолио направи знак на Дризт да се крие зад него и да влиза.

Дризт се напрегна — огледа се и се ослуша. Неочаквано пред него се разнесоха няколко пронизителни изквичавания, после се чу уплашеният вик на Монтолио. Елфът скочи и се втурна стремително напред, като почти се спъна в проснатия си на земята приятел.

Старият боец простена и изпъшка, но не отговори на нито един от високите викове на елфа. Като не намери никакво прасе, Дризт се наведе, за да разбере какво се е случило, но отскочи, когато видя Монтолио да се извива, притискайки гръдния си кош.

— Монтолио — прошепна той, мислейки си, че старият човек е сериозно наранен. Наведе се, за да говори в ухото му, но се изправи значително по-бързо, защото щитът на Монтолио неочаквано се блъсна в главата му. — Дризт е! — извика елфът, разтривайки бързо оформящата се синина. Той чу как Монтолио скочи след него, а после и звука на меча му, изваден от ножницата.

— Разбира се, че е Дризт — изкряка Монтолио.

— Но какво стана с прасето?

— Прасето ли? — повтори пазителят. — Тук няма никакво прасе, глупав елф такъв. И никога не е имало. Тук сме само ние един срещу друг. Време е за малко веселба!

Едва сега Дризт разбра всичко. Монтолио го бе измамил, използвайки кълбото от мрак просто, за да му отнеме предимството на зрението. Той го предизвикваше да се бият при равни условия.

— С плоското на остриетата! — отвърна Дризт, склонен да си поиграят. Колко обичаше той подобни изпитания в Мензоберанзан със Закнафейн!

— В името на живота ти! — отвърна Монтолио със смях, който избликна направо от коремчето му.

Пазителят замахна дъговидно с меча си, но ятаганът на Дризт го отклони на безопасно разстояние. Елфът отвърна с два бързи и къси прави удара — атака, която би сразила много противници, но изтръгна само два звука от щита на Монтолио, който вече се бе подготвил. Сигурен за позицията на Дризт, той го изтласка рязко напред.

Елфът бе избутан, преди да успее да се дръпне от пътя му. Мечът на Монтолио отново го атакува от същата страна, но Дризт парира удара. Щитът на стария мъж се спусна направо, но Дризт устоя на устрема му, като упорито заби пети в земята.

Тогава умелият войн протегна щита си нагоре, повличайки едно от остриетата на Дризт и нарушавайки баланса му, а после с вик спусна меча си към средата на тялото му.

По някакъв начин сега елфът успя да усети атаката. Надигна се на пръсти, доверявайки се на интуицията си и рязко изхвърли задника си назад. При цялото си отчаяние все още можеше да усети връхлитането и изсвистяването на меча край него.

Дризт премина в настъпление, предприемайки няколко хитри и сложни техники, с които смяташе да сложи край на този изпит. Монтолио обаче, предугади всяка от тях и всички усилия на Дризт бяха възнаградени със същия звук на ятагана върху щита. После пазителят нападна и елфът се оказа силно притиснат. Той не бе начинаещ в битките без светлина, но Монтолио, бе прекарал всеки час от всеки свой ден като слепец и действаше с такава лекота, като че ли имаше идеално зрение.

Скоро Дризт разбра, че не може да победи. Помисли си дали да не измести боя извън зоната на заклинанието, но после неочаквано ситуацията се промени, тъй като действието му изтече и тъмнината изчезна. Смятайки, че играта е свършила, Дризт отстъпи няколко крачки назад, напипвайки пътя си с крака до стърчащия корен на някакво дърво.

Монтолио се извърна към противника си с любопитство, без да променя позицията си, после го последва — бавно и неумолимо.

Дризт смяташе, че постъпва много хитро, като скочи и прелетя стремително над него с намерение да се завърти зад гърба му и да го нападне от едната или другата страна, докато обърканият човек е още дезориентиран. Само че, не стана така, както очакваше. Щитът на Монтолио срещна лицето на елфа, докато той бе по средата на маневрата си. Дризт изстена и падна тежко на земята. Когато се отърси от замайването, той осъзна, че Монтолио седи удобно на гърба му, а мечът му почива върху раменете на Дризт.

— Как… — започна той.

Гласът на човека беше по-остър, отколкото елфът никога го бе чувал.

— Ти ме подцени, елфе. Възприемаш ме като сляп и безпомощен. Никога не го прави отново!

За един кратък миг Дризт искрено се зачуди дали Монтолио не възнамерява да го убие — толкова ядосано звучеше. Той знаеше, че неговото снизхождение го е наранило и разбра, че Монтолио ДеБруши, толкова уверен и способен, може сам да стои на старите си крака. За първи път, откакто го бе срещнал, Дризт осъзна колко болезнено трябваше да е било за него да загуби зрението си. Какво ли още бе загубил той, зачуди се елфът?

— Толкова е очевидно — каза Монтолио след кратко мълчание. Гласът му отново бе омекнал. — Нападнах отдолу.

— Очевидно е, само ако усетиш, че магията за тъмнина е свършила — отвърна Дризт, чудейки се колко точно е увредено зрението на Монтолио. — Никога не бих предприел тази маневра в тъмнината, без зрение, което да ме води, а как един слепец може да знае, че заклинанието е свършило?

— Ти ми кажи! — сопна се Монтолио, без да помръдне, за да освободи гърба на Дризт. — С мислене! Неочакваното разместване на краката ти, направено твърде леко, за да е в абсолютна тъмнина, и въздишката ти, елфе! Тя изрази облекчението ти, защото в този миг вече знаеше, че не можеш да ме надвиеш без зрението си.

Монтолио стана от Дризт, но елфът остана проснат, обмисляйки обяснението. Той осъзна колко малко знае за своя спътник, колко много бе предполагал в момент, където човекът бе разсъждавал.

— Е, хайде, идвай — подвикна му Монтолио. — Първият урок за тази вечер приключи. Беше ценен, но има и други неща, които трябва да свършим.

— Каза, че ще мога да поспя — напомни му Дризт.

— Мислех, че си по-опитен — отвърна му незабавно Монтолио, подсмихвайки се на позата, която елфът бе заел.

* * *

Докато Дризт жадно усвояваше многобройните уроци, които пазителят му предаде същата нощ и през следващите дни, старият човек също събираше информация за него. Работата им бе свързана най-вече с настоящето. Монтолио учеше Дризт на всичко за света и как да оцелява в него. И неизменно единият или другият, обикновено Дризт, изпускаше по някой коментар за миналото си. Това се превърна почти в игра за тях — споменаването на някое старо събитие, повече, за да зърне удивлението на другия, отколкото да направи уместна забележка. Монтолио знаеше няколко забавни истории от многобройните си години на странстване, приказки за храбри битки срещу гоблините и смеховити шеги, които обикновено сериозният войн изиграваше със завидно майсторство. Дризт споменаваше миналото си с известни опасения, но разказите му за Мензоберанзан, за злокобната и зловредна Академия и за жестоките задкулисни борби между отделните домове далеч надхвърляха всичко, което Монтолио някога си бе представял.

Но колкото и страховити да бяха разказите на Дризт, Монтолио знаеше, че той премълчава нещо, че носи на плещите си някакво ужасно бреме. Първоначално пазителят не го притискаше. Той запази търпението си, доволен, че двамата споделяха еднакви принципи и, че успя да допринесе за рязкото подобряване на бойните умения на елфа, заедно с начина му на възприемане на света.

Една нощ под сребърната светлина на луната Дризт и Монтолио почиваха в дървените столове, които пазителят бе изработил от клоните на едно вечнозелено растение. Яркостта на луната, която ту се скриваше, ту изплуваше от бързите, разкъсани облаци, очароваше елфа.

Монтолио не можеше да види луната, но старият човек също се наслаждаваше на свежата нощ, а Гуенивар удобно се бе настанила върху краката му. Той разсеяно зарови ръка в дебелата козина на мускулестия врат на пантерата и се заслуша в многобройните звуци, носени от ветреца, в бъбренето на хиляди създания, които елфът дори не забелязваше, макар че слухът му бе по-добър от този неговия. Понякога Монтолио се подсмихваше, когато чуваше домашна мишка да цвърчи ядосано на бухала, който вероятно бе прекъснал храненето й и я бе принудила да се върне в дупката си.

Поглеждайки към пазителя и Гуенивар, толкова спокойни и приемащи себе си, Дризт усети пристъп на приятелски чувства, но и вина.

— Може би не трябваше да идвам тук, прошепна той, обръщайки се с гръб към луната.

— Защо? — попита тихо Монтолио. — Не харесваш ли храната ми? — Усмивката му обезоръжи Дризт, докато елфът натъжено се извръщаше към него.

— Имам предвид на Повърхността — поясни той, опитвайки се да се усмихне, въпреки обзелата го тъга. — Понякога мисля, че изборът ми беше много егоистичен.

— Оцеляването винаги е егоистично — отвърна Монтолио. — И аз самият понякога мога да го почувствам. Веднъж ми се наложи да пронижа сърцето на един мъж с меча си. Жестокостта на света предизвиква огромни угризения, но за щастие те милостиво отминават и със сигурност не са нещо, което трябва да изпитваш в битката.

— Как бих искал да отминат и мен — подхвърли Дризт повече на себе си или на луната, отколкото на Монтолио.

Но тази забележка засегна пазителя. Колкото по-близък ставаше с Дризт, толкова повече споделяше с него незнайния му товар. Елфът беше млад по стандартите на народа си, но вече бе извънредно мъдър и притежаваше повече бойни умения, отколкото някои професионални войни. Без съмнение част от мрачното наследство на Дризт беше бариерата от отхвърляне, с която той щеше да се срещне на Повърхността. Според преценката на Монтолио обаче, Дризт би трябвало да превъзмогне предразсъдъците и да има дълъг и щастлив живот, осигурен от забележителните му таланти. „Какво е това, което толкова потиска този елф?“ зачуди се той. Дризт страдаше повече, отколкото се усмихваше и наказваше себе си повече, отколкото би трябвало.

— Искрена ли е тъгата ти? — попита го Монтолио. — Повечето тъги не са, както знаеш. Повечето измислени терзания се дължат на погрешни разбирания. Но ние, или поне тези, които са искрени със себе си, винаги съдим себе си с по-строги мерки, отколкото очакваме другите да прилагат към нас. Предполагам, че това може да е проклятие или благословия, в зависимост от начина, по който го възприемаш. — Той обърна слепите си очи към Дризт. — Приеми го като благословия, приятелю, като вътрешна сила, която те подтиква да покоряваш непостижими висини.

— Много възпираща благословия — отвърна Дризт.

— Само ако не спреш, за да обмислиш предимствата, които ти носи борбата с нея — бързо отговори Монтолио, сякаш бе очаквал думите му. — Онези, които се стремят към малко, постигат малко. В това няма съмнение. Смятам, че е по-добре да се втурнеш да свалиш някоя звезда, отколкото да стоиш объркан, защото знаеш, че не можеш да я достигнеш. — Той отправи към Дризт обичайната си усмивка. — Онзи, който се протяга, поне ще се разтегне добре, ще постигне добра гледна точка, а може би дори и по-ниските ябълки като награда за усилието си!

— А вероятно и някои нисколетящи стрели, изстреляни от незабелязан убиец — отвърна кисело елфът.

Монтолио сведе безпомощно глава пред безкрайния песимизъм на Дризт. Изпитваше болка, когато виждаше добродушния елф толкова засегнат.

— Той наистина може да пострада по-жестоко отколкото е възнамерявал — заяви войнът, — но загубата на живота има значение само за онзи, който е рискувал да го изживее! Позволи на стрелата си да се спусне отвисоко и да застигне злодея! Неговата смърт няма да е трагедия за никой!

Дризт не можеше да отрече логиката, нито успокоението, което му носеха думите на Монтолио. През последните няколко седмици неговото безцеремонно философстване и прагматичният начин, по който гледаше на света, придружени с младежката му жизнерадост, дадоха на Дризт повече, отколкото някога бе усещал след времето на тренировките му със Закнафейн. Но елфът не можеше да отрече и неизменната краткотрайност на това успокоение. Думите можеха да смекчат, но не можеха да изтрият преследващите го спомени от миналото, далечните гласове на мъртвия Закнафейн, на мъртвия Трак и на мъртвите фермери. Едно мислено ехо от „Дризит“ надделя над добронамерените съвети на Монтолио.

— Стига самонадеяни шегички — продължи Монтолио развълнувано. — Наричам те приятел, Дризт До’Урден и се надявам, че ти също ме смяташ за такъв. Какъв приятел мога да ти бъда срещу този товар, който те е прекършил, ако не знам повече за него? Или съм твой приятел, или не. Ти ще решиш, но ако не съм ти приятел, не виждам смисъл да споделяме прекрасните нощи като тази. Дай ми отговор, Дризт, или се махай завинаги от моя дом!

Дризт не можеше да повярва, че обикновено толкова търпеливият и спокоен Монтолио го бе поставил пред такъв избор. Първата реакция на елфа бе да се отдръпне, да изгради стена от гняв срещу предположението на стария човек и да запази онова, което смяташе за лично. Но след като моментът отмина и Дризт преодоля първоначалната си изненада, след като отдели време да прецени разсъжденията на Монтолио, той разбра една основна истина, която оправдаваше неговото мнение: той и Монтолио наистина бяха станали приятели, най-вече заради усилията на пазителя.

Монтолио искаше Дризт да сподели миналото си с него, за да може да разбере и да утеши новия си приятел.

— Чувал ли си за Мензоберанзан, градът, където съм роден, градът на моята раса? — попита елфът меко. Дори споменаването на името му причиняваше болка. — А чувал ли си за пътищата на моите събратя или за повелите на Кралицата на Паяците?

Гласът на Монтолио бе сериозен, когато му отговори:

— Разкажи ми за всичко това, моля те.

Дризт кимна. Монтолио усети движението, макар че не можеше да го види — и се облегна на дървото. Елфът се загледа в луната, но всъщност се вглеждаше в миналото си. Умът му се зарея обратно през приключенията, които бе преживял, обратно по целия път до Мензоберанзан, до Академията и до дома До’Урден. Задържа мислите си там за малко, припомняйки си сложната структура на семейния живот при мрачните елфи и така обичаната простота на времето, прекарано в тренировки със Закнафейн.

Монтолио чакаше търпеливо, досещайки се, че Дризт търси място, откъдето да започне. По това, което бе научил от забележките му, животът на елфа беше изпълнен с приключения и бурни моменти, а Монтолио знаеше, че на Дризт, чиито знания по общото наречие бяха още ограничени, нямаше да му е лесно да разкаже всичко точно. Също и заради товара, вината и тъгата, които елфът очевидно таеше, той подозираше, че Дризт може да се разколебае.

— Роден съм във важен ден в историята на моето семейство — започна най-сетне Дризт. — Денят, в който домът До’Урден унищожи дома Де’Вир.

— Унищожи?

— Изкла всички — обясни Дризт. Слепите очи на Монтолио не изразяваха нищо, но на лицето му ясно се бе изписало отвращение, както и бе очаквал елфът. Дризт искаше спътника му да разбере ужасните дълбини на обществото на мрачните елфи, така че добави услужливо: — И също на този ден брат ми Дайнин заби меча си в сърцето на другия ни брат, Налфейн.

Тръпки полазиха по гръбнака на Монтолио и той тръсна глава. Разбираше, че това е само началото от истината за товара, който измъчваше Дризт.

— Това са методите на мрачните елфи — каза преднамерено спокойно Дризт, опитвайки се да обясни отношението на събратята си към убийството. — В Мензоберанзан съществува строга йерархия. За да се издигнеш в нея, за да придобиеш по-високо положение, ти просто трябва да елиминираш стоящите над теб.

Лекото потрепване в гласа му издаде Дризт. Монтолио напълно разбираше, че той не приема злите действия на събратята си и никога не ги бе приемал.

Дирзт продължи с разказа си, описвайки му подробно и точно повече от четирийсетте години, които бе прекарал в Подземния мрак. Разказа му за дните, под строгото настойничество на Виерна, преминали в безкрайно чистене на параклиса на дома и в овладяване на вродените му умения и място в обществото на елфите. Отдели много време, за да обясни на Монтолио тази странна социална структура, йерархията, основана на строгите рангове и лицемерието на елфическия „закон“ — просто жестока фасада, прикриваща един град на абсолютен хаос. Монтолио изтръпна, когато чу за войните между семействата. Бруталните конфликти, които не позволяваха на нито един благородник да оцелее, дори на децата. Монтолио изтръпна дори повече, когато Дризт му разказа за елфическото „правосъдие“, за разрушаването на дома, който се бе провалил в опита си да премахне друго семейство.

Разказът му смекчи суровостта си, когато елфът стигна до времето, прекарано с баща му Закнафейн, неговия най-скъп приятел. Разбира се, най-щастливите спомени на Дризт бяха само кратка отсрочка, прелюдия към ужаса от смъртта на Закнафейн.

— Майка ми уби моят баща — обясни хладнокръвно Дризт, но болката му беше очевидна, — принесе го в жертва на Лот заради моите престъпления, после съживи трупа му и го изпрати след мен, за да ме убие, за да ме накаже заради това, че измених на семейството си и на Кралицата на Паяците.

Отне му малко време, за да поднови историята, но когато го направи, той отново говореше правдиво, дори разкриваше собствените си провали в онези дни на самота сред пустошта на Подземния мрак.

— Страхувах се, че ще загубя себе си и принципите си и ще стана примитивно, диво чудовище — каза той на границата на отчаянието. Но после емоционалната вълна, която беше самата му същност, се надигна отново и лицето му се озари от усмивка, докато си припомняше времето с Белвар, най-почитаният надзирател и Трак, печът, превърнат в клюнесто изчадие. Усмивката му беше кратка, защото разказът на Дризт неочаквано го отведе до мястото, където Трак падна убит от неживото чудовище на матрона Малис. Още един приятел бе умрял по негова вина. И съвсем навреме, щом елфът стигна до излизането си на Повърхността, над източните планини пукна зората. Сега Дризт подбираше думите си по-внимателно, защото не бе готов да разкрие трагедията с фермерското семейство от страх, че Монтолио ще го осъди и ще сложи край на новоизградената им връзка. Разумът на Дризт можеше и да му нашепва, че не той е убил фермерите, че дори е отмъстил за смъртта им, но вината е необяснимо чувство и елфът все още не можеше да намери думи да опише станалата трагедия.

Мъдрият и стар Монтолио имаше верни разузнавачи в целия район и знаеше, че Дризт крие нещо. Когато се срещнаха за пръв път, елфът бе споменал фермерското семейство, а и Монтолио бе чул за цял род, заклан в Малдобар. Той не бе повярвал дори за минута, че Дризт може да е участвал в това, но подозираше, че по някакъв начин е замесен в него. Все пак, той не го притисна. Дризт беше по-честен и много по-многословен, отколкото Монтолио бе очаквал и наемникът бе уверен, че елфът ще попълни очевидните празнини в разказа си, когато сам реши.

— Добър разказ — проговори накрая той. — За своите няколко десетилетия си преживял повече, отколкото други елфи за триста години. Но раните ти не са много и ще зараснат.

Дризт не бе толкова убеден и му хвърли скръбен поглед, а Монтолио можеше да му предложи само утешително потупване по рамото, докато ставаха и се отправиха към леглата си.

* * *

Елфът още спеше, когато Монтолио събуди Свирчо и завърза дебела бележка за крака на бухала. Свирчо не остана много доволен от инструкциите му, пътуването можеше да продължи седмица — ценно и приятно време на тези височини за лов на мишки и гнездене. Но въпреки цялото си бухане той не можеше да не се подчини.

Свирчо наежи перата си, хвана първия порив на вятъра и се извиси с усилие към покритите със сняг планински вериги, които щяха да го заведат до Малдобар, а ако бе необходимо и отвъд него — до Сундабар. Монтолио знаеше от своите разузнавачи, че сестрата на господарката на Града на сребърната луна, известна пазителка с не по-малка от неговата слава, беше все още в този район и изпрати Свирчо да я намери.

* * *

— Няма-ли-да-има-край-това? — изстена елфидът, наблюдавайки яките мъже, вървящи по пътеката. — Първо-злите-мрачни-елфи, а-сега-и-тези-скотове! Ни-кога-ли-няма-да-се-отърва-от-тази-напаст!

Тифанис се плесна през устата и спусна краката си на земята толкова бързо, че изкопа малка дупка в пръстта.

Надолу по пътеката едно голямо, осеяно с белези жълто куче ръмжеше и оголваше зъбите си и той, осъзнавайки, че животното вдига доста шум, го връхлетя, описвайки широк полукръг, прекосявайки пътеката далеч зад пътниците, като мина от другата му страна. Жълтото куче, все още гледайки в обратната посока, вирна глава и объркано заскимтя.

Дризт и Монтолио не казаха нищо за разказа на елфа през следващите няколко дни. Дризт размишляваше над болезнените си спомени, а Монтолио тактично му даде времето, от което се нуждаеше. Вършеха ежедневната си работа методично и с по-малко ентусиазъм, но и двамата разбираха, че отчуждението им бе нещо краткотрайно.

Постепенно те станаха по-близки, което подхрани надеждата на Дризт, че може отново да намери толкова верен приятел, колкото Белвар или дори Закнафейн. Една сутрин обаче, елфът бе събуден от глас, който познаваше твърде добре и отначало помисли, че неговото време с Монтолио е стигнало до своя край.

Пропълзя до дървената врата, която защитаваше стаята му, прокопана в земята, и погледна навън.

— Мрачен елф, Муши — казваше Роди МакГристъл, държейки в ръка счупен ятаган. Изглеждаше още по-едър под многобройните пластове кожа, които носеше, яхнал малък, но жилав жребец и застанал на ръба на стената, обграждаща долината. — Виждал ли си го?

— Да съм го виждал? — повтори Монтолио саркастично, намигайки демонстративно с млечнобелите си очи. Но Роди не се засмя.

— Знаеш какво имам предвид! — изръмжа той. — Виждаш повече отколкото много от останалите, така че не се прави на глупак! — Тогава кучето на Роди, разкривайки зловещия белег, който Дризт му бе оставил, усети позната миризма и започна да души възбудено и да се върти напред-назад около пътеката към долината.

Дризт се приготви за бой, единият ятаган вече бе в ръката му, а върху лицето му бе изписано изражение на ужас и объркване. Нямаше желание да се бие — не искаше дори отново да се среща с кучето.

— Прибирай си кучето! — сопна се Монтолио.

МакГристъл очевидно беше любопитен.

— Виждал ли си мрачния елф, Муши? — попита той отново, но този път с подозрение.

— Може и да съм — отговори Монтолио. Той се обърна и нададе крясък, едва доловимо изсвирване. Кучето на Роди, усещайки чистата и недвусмислена ярост на пазителя, веднага подви опашка между краката си и се промъкна между краката на коня.

— Имам гнездо на лисици тук — излъга Монтолио ядосано. — Ако кучето ти ги докопа… — остави заплахата недовършена, но Роди очевидно беше впечатлен. Той нахлузи нашийник на кучето си и го придърпа здраво до себе си.

— Елфът трябва да е същият, който мина оттук при първите снегове — продължи Монтолио. — Няма да ти бъде лесно с него! — Той се разсмя. — Чух, че имал трудности с Граул и май се е върнал отново в тъмния си дом. Смяташ ли да го последваш в Подземния мрак? Разбира се, тогава репутацията ти значително ще нарасне, ловецо на глави, макар че цената може да е собственият ти живот! — Дризт си отдъхна при тези думи, Монтолио бе излъгал заради него! Можеше да види, че пазителят не обръща много внимание на МакГристъл и този факт също му се понрави. После обаче, Роди се обърна рязко, разказвайки историята за трагедията в Малдобар грубо и изопачено и постави приятелството между Дризт и Монтолио на изпитание.

— Елфът уби семейство Тисълдаун! — изръмжа Роди срещу самодоволната усмивка на Монтолио, която моментално изчезна. — Закла ги, а пантерата му изяде един от тях. Ти познаваше Бартоломю Тисълдаун, пазителю. Не те ли е срам да говориш толкова лековато за това!!

— Елфът ги е убил? — попита сурово Монтолио.

Роди отново извади счупения ятаган.

— Накълца ги — изръмжа той. — За главата му се дават 2000 златни парчета. Ще ти дам 500, ако ми го намериш.

— Нямам нужда от златото ти — бързо отвърна Монтолио.

— А нямаш ли нужда да видиш убиецът заловен? Не съжаляваш ли за смъртта на Тисълдаун, най-доброто семейство от всички?

Последвалата пауза накара Дризт да повярва, че пазителят може да го предаде. Той реши, че няма да бяга, каквото и да е решението му. Можеше да оправдае гнева на ловеца, но и гнева на Монтолио. Ако той го обвиняваше, Дризт трябваше да се изправи срещу него и да бъде осъден.

— Тъжен ден — промърмори Монтолио. — Наистина бяха чудесно семейство. Хвани елфа, МакГристъл. Това ще бъде най-добрата награда, която си получавал.

— Откъде да започна? — попита тихо Роди, очевидно смятайки, че го е привлякъл на своя страна. Дризт също смяташе така, особено когато Монтолио се обърна и погледна към долината.

— Чувал ли си за пещерата Моруеме? — попита той Роди.

Лицето на ловеца видимо потъмня. Пещерата Моруеме на края на великата пустиня Анаурох бе наречена така по името на семейството сини дракони, което живееше там.

— Хиляда и петстотин мили — изпъшка МакГристъл. — През планините Нетерса.

— Елфът отиде там или поне тръгна в тази посока в началото на зимата — излъга Монтолио.

— Отишъл е при драконите? — попита удивено Роди.

— По-вероятно елфът е тръгнал към някой друг вход на Подземния мрак в този район — отговори Монтолио. — Драконите Моруеме вероятно знаят къде се намира. Трябва да поразпиташ там.

— Нямам опит в преговорите с дракони — каза Роди сериозно. — Твърде рисковано е и дори да завърши добре, струва скъпо!

— Тогава изглежда, че Роди МакГристъл ще пропусне своя първи ход! Добър опит беше, все пак, срещу един мрачен елф! Роди дръпна поводите на коня и го обърна.

— Не ми натрапвай методите си, Муши! — извика той през гръб. — Няма да му позволя да се измъкне, ако ще и да претърся всяка дупка в Нетерса сам!

— Изглежда нищо работа за 2000 парчета злато — отбеляза Монтолио, без да се впечатли.

— Елфът ми отне кучето, ухото и ми остави този белег — продължи Роди, показвайки разрязаното си лице. Ловецът на глави разбира се осъзнаваше абсурдността на действията си, слепият пазител не можеше да го види и се обърна, отдалечавайки се от долчинката.

Монтолио му помаха с отвращение, после се обърна, за да намери елфа. Дризт го срещна на края на горичката, без да знае как да му благодари.

— Никога не съм го харесвал — обясни му пазителят.

— Семейство Тисълдаун беше убито — призна направо Дризт. Монтолио кимна. — Ти знаеше?

— Знаех го още преди да дойдеш тук — отвърна той. — Честно казано, отначало наистина се чудех ти ли си го направил.

— Не съм — каза Дризт.

Монтолио кимна отново.

Настъпи моментът Дризт да попълни празнините в разказа за своите първи няколко месеца на Повърхността. Цялата вина отново се стовари върху него, когато си припомни битката с гнолите и болката отново го завладя, предизвикана от думата „Дризит“, когато разказа за Тисълдаун. Монтолио разпозна бързия елфид като куиклинг, но не знаеше как да обясни гигантския гоблин и вълчеподобното създание, с което Дризт се бе борил в пещерата.

— Добре си сторил, че си убил гнолите — каза Монтолио, когато Дризт приключи. — Освободи се от вината си за това и я остави да потъне в нищото.

— Как можех да зная? — зачуди се искрено Дризт. — Цялото ми знание произхождаше от Мензоберанзан и все още не бях отсял истината от лъжите.

— Било е доста объркващо пътуване — отвърна му старият мъж и искрената му усмивка значително стопи напрежението. — Ела, нека ти разкажа за расите и защо твоите ятагани са въздали справедливост, когато са посекли гнолите.

Като пазител Монтолио бе посветил живота си на безкрайната борба на добрите раси — хора, светли елфи, джуджета, гноми и полуръстове срещу лошите гоблиноиди и гигантоподобни, които живееха, само за да разрушават.

— Орките са ми особено противни — обясни Монтолио. — Така че сега аз си правя труда да хвърлям по едно око — бухалово око — върху Граул и смрадливия му род.

Едва тогава Дризт видя нещата в истинската им светлина. Завладя го спокойствие, защото инстинктите му се бяха оказали верни и можеше, поне за малко и поне отчасти, да се освободи от вината си.

— А какво ще кажеш за ловеца на глави и другите като него? — попита той. — Изглежда той не пасва много добре на твоята класификация.

— Има добри и лоши представители във всяка раса — продължи да обяснява Монтолио. — Аз ти говоря само в общи линии и нямам никакво съмнение, че в общи линии гоблиноидите и гигантоподобните са зли!

— Как можем да сме сигурни? — притисна го Дризт.

— Просто наблюдавай децата — отвърна Монтолио. Той продължи да обяснява не толкова съществените разлики между децата на добрите раси и децата на лошите раси. Дризт го чуваше, но някак отдалеч, и не се нуждаеше от повече детайли. Разликата винаги се забелязваше при децата. Дризт се почувства по-добре, мислейки за действията си срещу гнолите, щом си спомни как децата на Тисълдаун си играеха. После си припомни, че в Мензоберанзан, който му изглеждаше съвсем близо, но и отдалечен на хиляди години, баща му също беше изразил подобни схващания. „Дали всички деца са зли?“, чудеше се Закнафейн и през всеки миг от обречения си живот беше преследван от писъците на умиращите деца от благородно потекло, заловени при борбите между враждуващите семейства.

Когато Монтолио приключи, настъпи мълчание. Двамата приятели имаха нужда от време, за да осмислят многобройните откровения през този ден. Монтолио знаеше, че Дризт е утешен, когато елфът съвсем неочаквано се обърна към него, усмихна се широко и внезапно смени трудната тема.

— Муши? — попита го той, повтаряйки името, което МакГристъл бе употребил за Монтолио.

— Монтолио ДеБруши — изкикоти се старият пазител, като намигна гротескно на Дризт. — Муши, за приятелите и за онези като МакГристъл, които не могат да се справят с по-сложни думи от шиш, мечка или убивам!

— Муши — промърмори Дризт, забавлявайки се за сметка на Монтолио.

— Нямаш ли си работа, Дризит? — сопна му се той.

Дризт кимна и се отдалечи развеселен. Този път звученето на „Дризит“ не го засегна толкова много.

* * *

— Пещерата Моруеме — вайкаше се Роди. — Проклетата пещера Моруеме! — в следващия момент един малък елф седна върху коня му, зяпайки вцепенения ловец на глави в лицето. Тифанис бе подслушал разговора в горичката на Монтолио и прокле късмета си, когато пазителят успя да отклони Роди. Ако той можеше да хване Дризт, представи си куиклингът, и двамата вече можеха да са напуснали живота му, факт, който не го притесняваше особено.

— Сигурен-ли-си, че-не-си-точно-толкова-глупав, колкото-смята-старият-мъж? — изтърси той.

— Тук! — извика Роди, замахвайки несръчно към елфида, който почти успя да падне, но се овладя и се покатери на коня, за да седне зад него. — Какво в името на Деветте Пъкъла си ти? — изрева ловеца на глави. — Стой на едно място!

— Аз съм приятел — отвърна Тифанис толкова бавно, колкото можеше.

Роди го погледна внимателно през рамо.

— Ако искаш да хванеш елфа, вървиш в грешна посока — заяви самодоволно елфидът.

Малко по-късно Роди се отклони към стръмните склонове на юг от долината на Монтолио и наблюдаваше как пазителя и тъмнокожия му гост вършат своите задължения.

— Добър-лов! — пожела му Тифанис, а после се върна обратно при Кароак, огромният вълк, който миришеше по-добре от този човек.

Заплененият от далечната сцена Роди почти не забеляза изчезването на куиклингът.

— Ще си платиш за лъжата, пазителю — измърмори той през зъби. Зла усмивка се разля по лицето му, когато започна да обмисля начините за залавяне на двамата приятели. Щеше да е деликатна задача. Но пък работата с Граул винаги беше такава.

* * *

Пратеникът на Монтолио се върна два дни по-късно със съобщение от Ясреборъката. Свирчо се опита да разкаже отговора на пазителя, но раздразнителният бухал беше абсолютно неподходящ за предаването на толкова дълъг и сложен разказ. Объркан и без да има друга възможност, Монтолио връчи писмото на Дризт и каза на елфа да го прочете високо и бързо. Дризт, който още не се бе усъвършенствал в четенето, разбра за какво става въпрос, едва след като бе прочел няколко реда. Бележката допълваше разказа на Ястреборъката Чучулига за това какво се бе случило в Малдобар и при последвалото преследване. Версията и се приближаваше доста до истината, оневинявайки Дризт и посочвайки баргестите като истинските убийци.

Облекчението, което изпита елфът, бе толкова голямо, че почти остана без дъх, когато трябваше да прочете за удоволствието и признателността на Ястреборъката Чучулига, че „достойният елф“ е попаднал при Монтолио.

— Накрая ще получиш онова, което си заслужил, приятелю — бе всичко, което Монтолио можеше да каже.

Загрузка...