У дома чака палача

— Всъщност има — поправи ме той. — Тъкмо смятах да ти разясня тази подробност. Сигурно не знаеш, но Палача не е снабден с говорно устройство. Връзката се осъществяваше с помощта на приемо-предавател. Дон спомена, че си подразбирал малко от електроника…?

— Да.

— Накратко, искам да огледаш внимателно шлема и да провериш дали не са извършвани някакви промени в конструкцията му.

— Това ще е доста трудно. Първо, защото не зная как е изглеждал поначало и второ, понеже не съм чак такъв гений в електрониката, та само с един поглед да разбера как функционира телеоператорен приемо-предавател.

Той прехапа долната си устна.

— Все пак ще те помоля да опиташ. Може да намериш съвсем явни следи — драскотини, прекъснати вериги, нови връзки. Не зная какво точно. Това е по твоята част. Хвърли едно око.

Кимнах и отново зачаках да продължи.

— Мисля, че Палача е искал да разговаря с Лейла — поде той, — защото е психиатър, а той си е давал сметка, че нещо във функциите му куца, или я е възприемал като своя майка. В края на краищата тя бе единствената жена, участничка в проекта. А може би по малко и от двете. Та имам чувството, че е взел шлема по тази причина. Разбрал е предназначението му от директния контакт с ума на Дейв, докато е бил при него. Искам да го провериш, защото имам подозрението, че Палача е прекъснал контролната верига и е оставил само системата за връзка. След това се е появил с шлема при Лейла за да я склони да го постави. Тя се е изплашила — опитала се е да избяга, съпротивлявала се е, може би е викала за помощ — и той я е убил. Шлемът вече не му е бил необходим и затова го е оставил на местопрестъплението. От което заключавам, че няма за какво да разговаря с мен.

Обмислих всичко досега и кимнах.

— Добре де, ако има прекъснати връзки, сигурно ще ги забележа — рекох. — Кажете ми само къде са инструментите.

Той махна с ръка да не бързам толкова.

— Когато нещата се поуталожиха, потърсих името на убития пазач — продължи не след дълго. — Четиримата събрахме анонимно дарение за вдовицата. От тогава непрестанно се грижа за семейството му — зад кулисите естествено — помагам, когато трябва…

Стараех се да не гледам към него в този момент.

— …а и какво друго ми оставаше? — завърши Брокдън.

Сетне потъна в мълчание.

Вдигна чашата и я изгълта на един дъх. На лицето му трепкаше уморена усмивка.

— Кухнята е отзад — посочи с палец през рамо. — Зад нея има килер — там е пълно с всякакви инструменти.

— Разбрах.

Изправих се. Взeх шлема и поех към вратата.

Седях в един фотьойл, обърнат с гръб към масата и с лице към входната врата. Единствените звуци, които се чуваха в гостната на вилата бяха рядкото изпукване и съскане на цепениците в камината.

Само тази студена и безмерна белота, която се стелеше отвън зад прозореца и тишината, станала още по-осезаема сега, когато стрелбата бе утихнала… Без въздишки и болезнени стенания. Тиха нощ, нощ без вятър, нощ без полъх.

Едри тлъсти снежинки се спускаха от смълчаното нощно небе…

От пристигането ми бе изминало доста време. По-голямата част от него сенаторът прекара в разговор с мен. Остана разочарован, че не можах да му разкажа кой знае колко за нелегалния свят на несъществуващите личности, към който според него принадлежах и аз. Може и да е така, но тогава само се плъзгам по повърхността му. Не ме бива много по масовите занимания, пък били те и нелегални. Казах му съвсем откровено мнението си за Централната Информационна Банка и него също не хареса особено. Обвини ме, че само съм мислел как да разруша системата, без да разполагам с нещо подходящо за нейната замяна.

Мислите ми постепенно се понесоха през умората, изминалото време, лицата и снега, пресякоха огромно пространство и се озоваха предната вечер в Балтимор. Струваше ми се, че от тогава е изтекло цяло столетие. Това ме накара да си спомня „Култът към надеждата“ на Менкен. Не бях в състояние да му осигуря желания отговор, дори и успокояващото потупване по рамото, защото нито разполагах с отговор, нито беше време да се успокояваме. Функцията на критицизма не бива да се бърка с тази на реформата. Но ако действително съществуваше подобен свят и числеността на нелегалните му жители прогресивно нарастваше, значи някъде подмолно набираше сили една нова класа, чието значение щяха да оценяват в недалечното бъдеще. Опитах се да му предам възгледите си по въпроса, но не съм сигурен доколко ме разбра. Накрая махна изтощено с ръка и каза, че се качва горе да си вземе хапчето за сън. Дори и да е останал обезпокоен от факта, че не открих нищо нередно в шлема, запази го за себе си.

А аз останах долу, в компанията на шлема, радиостанцията и пистолета на масата, който, знаех, не може да го спре. Имаше нещо в този случай, което не ми даваше покой, но бях твърде уморен за да го определя, твърде уморен дори за да остана нащрек, докато чакам. Боях се да взема стимулант, алкохол или да запаля цигара, тъй като моята централна нервна система трябваше да е част от оръжието. Седях си и гледах как се сипят едрите тлъсти снежинки.

Свързах се с Берт и Лари веднага щом чух изщракването.

Вдигнах шлема и скочих на крака в мига, когато светна индикатора.

Но вече беше твърде късно.

Навън се разнесоха първите изстрели и те ми прозвучаха като тръбите на Страшния съд. Не ми изглеждаха на хора, които ще стрелят без да са видели целта.

Дейв ми бе казал, че приблизителният обсег на шлема е четвърт миля. Ако това бе вярно, съдейки по изтеклото време между задействането на шлема и първите изстрели на охраната, Палача се движеше с невероятна бързина. Като прибавим към последното и вероятността обхватът, в който Палача долавя мозъчни вълни, да е по-широк от този на шлема, получаваше се доста неприятна картина. Заключение: Палача вероятно вече е узнал местонахождението ми до шлема, осъзнал е, че той е най-опасното оръжие и се носи право насам със скоростта на светкавица.

Наведох глава и внимателно си поставих шлема.

Отново познатото усещане за наблюдаване на света през прицела на снайпер, с всички придружаващи го странични чувства. Само че сега светът се състоеше от предния двор на вилата — Берт, опрял пушка на рамо, стоеше до вратата, вляво от него ръката на Лари описваше долната част от замаха, след като бе запратила граната. Веднага преценихме, че гранатата ще падне зад нас и че огнехвъргачката, към която вече се насочвахме, е безполезна.

Следващият откос на Берт рекушира по гръдната ни пластина. Ударът ни забави съвсем за кратко. Третият откос се оказа неточен. Четвърти нямаше, тъй като ние изтръгнахме автоматичната пушка от ръцете му, хвърлихме я встрани и ударихме с рамо предната врата. Вратата изпращя и отхвръкна навътре и Палача нахлу в къщата.

Умът ми бе раздвоен между вида на гладкото като дуло на оръдие, металическо туловище на приближаващия се телефактор и моето собствено втрещено изображение — вдигната напред лява ръка, дясната — стиснала дръжката на малкия пистолет. Изведнъж си спомних онова лице и вика и моето изумление, познах отново чувството за собствената си необятна мощ и напрегнах воля за да я поставя под контрол, да накарам огромното тяло да спре, без да губя през цялото това време изображението на мен самия, вцепенен във фотографска неподвижност в отсрещния край на стаята…

Палача забави крачка, дори за миг се поколеба. Не е лесно да се убие такава инерция, но все пак чувствах, че тялото му полагаше неимоверни усилия. Държах го на въдицата. Оставаше само да го насоча накъдето искам.

И тогава се разнесе експлозията — оглушителен, разтърсващ взрив, последван от дъжд от мазилка, прах и ситни камъчета. Гранатата, разбира се. Единствено тя бе в състояние да отвлече раздвоеното ми съзнание.

Съвсем за кратко. Само за секунда.

Което бе напълно достатъчно Палача да се съвземе и да се нахвърли върху мен. Натиснах спусъка на лазера, по-скоро по инстинкт, забравил, че е безполезен, забравил и опитите си да го задържа под своя контрол. С лявата ръка нанесох удар в гръдната пластина, където, както знаех, е разположен мозъкът му.

За него бе детска игра да отбие удара ми и да катурне шлема от главата ми. Едва след това изтръгна от пръстите ми лазера, който бе превърнал цялата му лява половина в нажежено желязо, смачка го и го запрати на пода. В същия миг тялото му се разтърси от два последователни тежки удара. Берт стоеше на прага, насочил ловната пушка в него.

Палача се завъртя и се отдалечи от мен преди да успея да го полея с нова нажежаваща доза.

Берт успя да го гръмне още веднъж, след което бе покосен с бързо движение. След това Палача се завъртя отново, направи няколко чевръсти крачки вдясно и се изгуби от погледа ми.

Стигнах при вратата тъкмо на време за да го зърна обгърнат в пламъци, които бликаха иззад близкия ъгъл на вилата. Мина през тях, сякаш бяха вода и унищожи източника им, сред скърцане на натрошен и извит метал. Тъкмо пресякох прага и видях Лари да се свлича безжизнено в снега.

Сетне Палача отново се приближи към мен.

Този път не бързаше. Пътем вдигна шлема от мястото, където се въргаляше. Промени леко посоката, сякаш искаше да пресече евентуалния ми път за бягство към гората. Навсякъде около нас се виеха в бесен танц снежинки. Снегът под краката ни хрущеше.

Отстъпих назад в къщата и се забавих колкото да вдигна една подходяща за отбрана дъска от разбитата врата. Той ме последва вътре и пусна шлема върху близкия фотьойл. Аз спрях в средата на стаята и зачаках.

Приведох се леко напред, протегнал ръце пред себе си и насочих заострения край на дъската към мястото на главата му, откъдето се подаваха фоторецепторите. Той продължи да напредва бавно, а аз не откъсвах поглед от положението на краката му. При всеки човек линията, перпендикулярна на правата, която свързва извивките на ходилата във всички техни положения, съвпада с вектора на най-малко съпротивление по отношение на изтласкване или дърпане, с цел тялото да бъде изведено извън равновесие. За съжаление, въпреки антропоморфичната си конструкция, краката на Палача бяха много по-раздалечени, той не разполагаше с аналози на човешките скелетни мускули, да не говорим за ходила, тъй като трябваше да пренася на различни разстояния туловище с маса и тегло, каквито краката на нито един човек не биха издържали. Та докато обмислях любимата си хватка от джудото, заедно с още едно-две хвърляния, които смятах да приложа, постепенно бях завладян от увереността, че нито едно от тях няма да се окаже кой знае колко ефикасно.

После той премина в атака и аз посегнах с дъската към фоторецепторите. Той забави за миг настъплението си, за да отбие удара и аз понечих да го заобиколя отдясно. Не откъсвах поглед от него, докато се движеше, опитвайки се да определя вектора на най-малко съпротивление.

Билатерална симетрия, очевидно високо разположен център на тежестта… Нуждаех се от един единствен точно премерен удар с черната ръкавица върху мозъчната му кутия. Дори и да ме отблъснеше, благодарение на светкавичните си рефлекси, щеше да е като парализиран боксьор, на когото отброяват последните секунди. Той също го знаеше. Усещаше се по начина, по който дясната му ръка прикриваше почти постоянно мозъчната област и по това колко пъргаво отскачаше встрани всеки път, когато замахвах с ръкавицата.

Идеята ми хрумна за стотна от секундата, миг след това дойде и окончателното развитие…

Продължих да кръжа в посоката, която бях поел и отново посегнах с острото към фоторецепторите му. Този път ударът му изби дъската от ръката ми и я запрати през стаята, но това не ме обезпокои. Вдигнах високо лявата си ръка и се приготвих да скоча върху него. Той се наведе и аз скочих. Това можеше да ми струва живота, реших аз, но дори и да се излагах на смъртна опасност, щях да получа своя нищожен шанс.

Като малко момче никога не ме е бивало особено за пичър, бях доста нескопосан кетчър и едва кретах като батер, но съумеех ли да ударя топката, бях ненадминат в измъкването на бази…

Изпънал крака напред аз се врязах между краката на Палача, докато той се опитваше да блокира достъпа до гръдната си област, хлътнах в процепа между тях и се завъртях надясно, защото при никакви обстоятелства не можех да използвам лявата си ръка за спирачка. Скочих веднага щом се преплъзнах под него, приклекнах и направих задно салто с разтворени крака.

И двете ми стъпала попаднаха право в корпуса му и аз го изритах с всичката сила, която бе останала в мен. Ръцете му вече се протягаха към тялото ми, но със същия успех можеха да ни делят десетки мили. Туловището му вече бе политнало назад. За по-добра опора при удара бях обгърнал с ръце бедрата му.

Той издаде странен скърцащ звук и се сгромоляса. Миг преди това издърпах краката си, за да не бъдат смазани от летящия към пода металически корпус. Левия успях да измъкна, но неговият ляв крак се стегна и затисна моя десен под себе си, болезнено извит на една страна.

Лявата му ръка блокира удара ми, а дясната се стовари отгоре. Черната ръкавица се спусна по лявото му рамо.

Освободих ръката си от заряда, а той премести захвата си върху предмишницата ми и ме дръпна напред. „Тлеещият заряд“ се взриви, откъсна лявата му ръка и тя се изтърколи с глухо, металическо дрънчене по пода. Страничната плоча под нея се бе огънала забележимо, но други поражения нямаше.

Дясната му ръка пусна предмишницата ми и ме сграбчи за шията. „Допускаш голяма грешка“ — успях да изхъркам, в мига, когато стоманените му пръсти затиснаха шийните ми артерии. После някой изключи светлината.

Светът се завръщаше отново край мен — сякаш някой наместваше детайли от мозайка. Седях в големия фотьойл, зает по-рано от сенатора и се опитвах да фокусирам погледа си. Несекващо бръмчене изпълваше ушите ми. Сърбеше ме скалпът. Нещо капна върху едната ми вежда.

— Да, ти си жив и носиш шлема. Но опиташ ли се да го използваш срещу мен, ще го сваля. Застанал съм точно зад теб. Ръката ми е върху скобата на шлема.

— Разбрах. Какво искаш?

— Всъщност, нещо съвсем дребно. Виждам обаче, че ще трябва да ти разкажа някои неща преди това, за да ми повярваш.

— Правилно виждаш.

— Тогава ще започна с това, че четиримата отвън са почти невредими. Което означава, че се постарах да не счупя нито една кост, а също и да избегна каквито и да било увреждания на вътрешните им органи. Все пак се погрижих — по разбираеми причини — да не ми пречат, поне за известно време.

— Много мило от твоя страна.

— Нямам желание да наранявам никого. Дойдох тук за да се срещна с Джеси Брокдън.

— Така, както се срещна с Дейвид Фентрис, може би?

— Пристигнах в Мемфис твърде късно, за да видя Дейвид Фентрис жив.

— И кой го е убил?

— Човекът, който Лейла бе изпратила, за да вземе шлема. Той е неин пациент.

Изведнъж си припомних кратката, почти мимолетна среща на летището, която смятах, че съм забравил. Полупознатото, изненадано лице в тълпата, тъкмо когато напусках Мемфис. Един от тримата мъже, които бяха излезли от апартамента й през онази първа сутрин, когато я посетих.

— Защо? Защо го е направила?

— Зная само, че малко преди това е разговаряла с Дейвид, че е изтълкувала думите му за наближаващото възмездие и факта, че е конструирал контролен шлем, като индикация за намеренията му да се превърне в действащ фактор на това възмездие, чиято изкупителна жертва ще бъда аз. Не зная точно какво са говорили. Зная само какви са били емоционалните й реакции по време на този разговор, защото са вътре в мен. Отдавна си давах сметка, че съществува огромна разлика между онова, което някой възнамерява да направи, думите му по този въпрос и крайния резултат. Тоест между желаното и действителното. Тя е изпратила свой пациент за шлема и той й го донесъл. Когато се върнал, бил във възбудено състояние, уплашен, че може да бъде разкрит и предаден на правосъдието. Скарали се. Приближаването ми в този момент активирало шлема, той го изпуснал и се нахвърлил върху нея. Зная, че я е убил с първия удар, защото тогава вече бях вътре в ума й. Продължих към сградата, с намерение да стигна при нея. Движението бе доста оживено и това ме забави — нямах желание да ме забележат. Междувременно си се появил ти и си прибрал шлема. Избягах веднага, щом го узнах.

— Аз бях толкова близо! Ако не бях спрял на петия етаж с глупавите си въпроси…

— Така е. Но не си имал друг избор. Нямаше причини да се втурваш с взлом в апартамента й, след като си разполагал с други — макар и по-бавни — възможности за проникване. Не бива да се виниш за случилото се. Ако беше дошъл час по-късно — или ден — без съмнение щеше да се чувстваш различно, а тя пак щеше да е мъртва.

Ала в същото време като чумна епидемия ме сполетя нова мисъл. Възможно ли бе нашата случайна среща на летището в Мемфис да е предизвикала немотивираната възбуда на онзи човек? Дали не е бил уплашен задето го е разпознал тайнственият посетител на Лейла? Можеше ли едно мярнато в тълпата лице да послужи като подтик за трагичния финал на тази сцена?

— Спри! По същия начин и аз бих могъл да се чувствам виновен задето бях активирал шлема в присъствието на един потенциално опасен психопат, който при това е бил на ръба на кризата. Никой от нас не може да носи отговорност за онова, което се е случило заради неговото присъствие, или отсъствие, особено когато нямаме никаква представа за евентуалните последствия. Ако тръгнеш в тази посока, докъде ще стигнеш в дирене на причините? Тъкмо Лейла е започнала веригата от случайни съвпадения, довели до трагичния й завършек, като изпратила един от своите пациенти да вземе шлема. Постъпила е така от страх и защото е мислела, че шлемът е единственото й оръжие за защита. Защо се е бояла? Корените на този страх са във вината, произтичаща от събития, разиграли се много отдавна. Но стига за това! Вината е като камшик и проклятие за човешката раса още от онези древни времена, когато се е обзавела със свое колективно съзнание. Убеден съм, че тя е едно от онези неща, които не ни дават мира до гроба. Аз самият съм продукт на вината — но виждам, че вече го знаеш. Неин продукт, обект, а някога и роб… Но аз успях да я надвия, осъзнавайки най-накрая, че тя е неотменна съставна част на моята човешка същност. Всички ние сме жертва на собствените си предразсъдъци. Както и ти — защото доскоро бе уверен, че вината за всички убийства пада върху мен. Каква късогледа, егоистична раса, сме ние хората. Има и още един аспект на вината. Без нея човекът с нищо няма да е по-добър от останалите обитатели на тази планета — с изключение на някои морски обитатели, за които току що прочетох в мислите ти. Помисли за инстинктите, които е заложила в нас природата — инстинкти, които изискват от нас да надвиваме живота още от онези далечни времена, когато човекът не е съществувал. Инстинкти в най-чиста форма, каквито могат да се наблюдават при насекомите. Точно така, насекомите. При тях ще видиш онова състояние на война, което е съществувало в продължение на милион години, без никаква надежда за примирие. Човекът, въпреки всичките си недостатъци, е надарен с нередки изблици добрина, каквато не може да се наблюдава при съществата, следващи сляпо инстинктите си. Аз вярвам, че тези изблици са в пряка връзка със способността да се изпитва вина. И са присъщи както за добрата, така и за лошата страна на хората.

— И ти смяташ, че всичко това ни помага понякога да се спираме на по-благородното решение?

— Да, така смятам.

— Значи ли това, че според теб притежаваш свобода на волята?

— Да.

Засмях се.

— Марвин Мински веднъж казал, че ако някога създадат разумни машини, те ще бъдат също толкова своенрави и съгрешими, като хората.

— Не мисля, че е бил прав. Това, което ти казах, е само мое мнение. Мисля така и затова действам по този начин. Но кой може да каже със сигурност, че е бил прав?

— Извинения. Сега какво? Защо всъщност се върна?

— Дойдох за да се сбогувам с родителите си. Надявах се да ги отбременя от вината, която все още биха могли да изпитват заради дните на моето детство. Исках да им покажа, че съм се възстановил. И да ги видя отново.

— А после къде отиваш?

— Към звездите. Зная, че дължа много на моите създатели — хората — но също така съзнавам своята уникалност. Сигурно някой от вашите учени би нарекъл този мой подтик желание „да откриеш себе си“. Ще ми се да го пробвам, сега, когато съм пълен господар на моето съзнание. Ако не друго, поне ще поставя на изпитание създаденото от конструкторите на тялото. Искам да посетя други светове. Искам да поскитам из небето, а после да ви разкажа какво съм видял.

— Имам чувството, че много хора биха били щастливи да ти помогнат в това начинание.

— Аз пък ще те помоля за нещо — да ми направиш говорно устройство. Сам съм го проектирал. И да го монтираш.

— Защо точно аз?

— Познавам само неколцина, способни на това. С теб си приличаме в едно отношение — обичаме усамотението.

— В такъв случай, ще го направя с радост.

— Ако можех да говоря като теб, нямаше да се нуждая от шлема при срещата с баща ми. Ще се качиш ли горе за да му обясниш всичко? Не искам да се бои от мен, когато дойда.

— Разбира се.

— Да вървим тогава.

Изправих се и го поведох по стълбите.

Седмица по-късно отново седях в „Пибоди“ и пиех бира на сбогуване.

Историята вече бе стигнала новините, но Брокдън бе потулил най-важните части от нея, преди да я хвърли на пресата. Палача щеше да получи така мечтаната възможност да види звездите. Монтирах говорното устройство и дори успях да му поставя обратно ръката, която бях откъснал. А днес сутринта раздрусах другата му ръка и му пожелах „на добър път“. Завиждах му — за много неща. И не на последно място задето бе по-свестен човек от мен. Завиждах му, защото никога нямаше да съм така свободен като него, въпреки че носеше в себе си вериги, каквито аз не бях познавал. Чувствах и някакво странно родство с него, заради общите неща между нас, заради склонностите ни към усамотен живот. Понякога се питах, какви ли щеше да почувства Дейв, ако бе доживял да се срещне с него? Или Лейла? Мани? Сигурно щяха да са горди, като родители, чието дете е пораснало и ги уважава, въпреки, че са го налагали…

Едно нещо не спираше да ме безпокои. За съжаление, по този въпрос все още знаехме твърде малко. Възможно ли беше — ако го нямаше това убийство — той да развие истинско пълноценно човешко съзнание? Беше споменал, че е продукт на вината — на Голямата вина. Значи всичко е започнало от онзи акт. Мислех си за Гьодел и Тюринг, за яйца и кокошки и накрая реших, че и този въпрос е такъв. И без това не бях прескочил в „Пибоди“ за да се наслаждавам на трезви мисли.

Нямах представа дали онова, което бях разказал на Брокдън, би могло да повлияе върху доклада му пред комитета на Централната Информационна Банка. Знаех обаче, че мога да бъда спокоен — той щеше да запази думите ми в тайна, също както бе твърдо решен да отнесе вината си в гроба. Нямаше друг избор, ако искаше да осъществи докрай амбициите си. Но тук, в една от любимите кръчми на Менгкън, не можех да не си припомня някои от нещата, които бе произнесъл по повод споровете, като например: „Наистина ли Хъксли е спечелил на своя страна Уилбърфорс?“ или „Вярно ли, че Лутър убедил Лъв Х?“ и реших, че не бива да разчитам на някакво прозрение по този въпрос. По-добре да насоча мислите си към по-прозаични неща и да си пия бирата.

Когато свърша тук, ще се върна на моята яхта. Ще се излегна и ще зарея поглед из звездите. Знаех, че никога вече няма да са същите за мен. Сигурно защото всеки път щях да се питам какво ли си мисли един невристорен мозък там горе и под какви ли странни небеса — и сред още по-странни пейзажи — си спомня за мен. Имах усещането, че тази мисъл ще ме топли през всички мрачни дни.