Тъмна е луната

22.Разплата

Седмица след седмица Мейгрейт изучаваше изкуството на предводителя с помощта на най-добрите наставници, които империята можеше да й осигури. Никога не бе преодолявала по-големи трудности, защото тези занимания противоречаха на цялото й възпитание и подготовка. Всеки път уроците, получени от Фейеламор, бяха завършвали с подчиняване на волята на Мейгрейт. Тя обаче не се боеше от непосилния труд, а му се посвети телом и духом. Чувстваше се добре, щом имаше цел пред себе си, ако ще напредъкът към нея да беше незабележим. А когато след време се наложи да поеме командването за пръв път, тя откри, че подобни умения не са й недостъпни, дори да не ги овладее до съвършенство. Те можеха да преобразят живота й, ако успееше да отдели достатъчно време, за да ги развие у себе си.

Лятото смени пролетта. Тя се научи да постига разбирателство с Ванхе, макар че напрежението помежду им не изчезваше. Той се опасяваше, че Мейгрейт ще стане неуправляема, тя пък се страхуваше, че маршалът през цялото време й дърпа конците. Но и двамата внимаваха да не си отправят предизвикателства. Опозорените гашади няколко пъти направиха опити да я отвлекат, но всеки път бдителната стража на Ванхе ги отблъскваше.

Лека полека, след яростни схватки в околностите на Туркад и на други места, войските на Ванхе надделяваха. Потушиха бунтовете и четири от петте армии отново бяха готови да изпълняват заповеди. Мейгрейт имаше чисто символично участие в изпълнението на тази задача, за която бяха нужни воини. Необяснимо защо обаче бойният дух беше небивало висок. Състоящите се почти изцяло от мъже армии се прекланяха пред нея, което Игър никога не би успял да постигне. Знаеха, че тя не се отнася към тях с надменно безразличие.

Един ден бе задълбала в дневниците на Игър и стараеше се да измъкне нещо от неговите стратегии и планове, за да измисли как да се справят с гашадите, когато на прага застана вестоносец. Тя вдигна глава. Отдавна се боеше от новините, които й носеха денем вестоносците, а нощем — шпионите.

Само в една област от империята не можеха да наложат властта си — Банадор. По-точно казано, бяха отнели от гашадите всичко останало, но те с необяснимо настървение се бяха вкопчили в тези бедни, никому ненужни земи. Защо ли бяха толкова важни за тях? Може би защото се намираха най-близо до тяхното ново леговище Шазмак? Гашадите рядко попадаха в плен и не казваха нищо. Каквито и да бяха подбудите им, те успяха напълно да разложат отвътре Втора армия на Игър, изпратена в Банадор. Трябваше да бъде направено нещо, и то по-скоро.

А толкова силни угризения, както за съдбата на тази област, тя не бе преживявала. Сред окупираните от Игър земи тъкмо Банадор имаше най-малко общо с делата и замислите му — хората там се занимаваха със своята си работа и никога не посягаха към благата на съседите си. А сега всичките им несгоди се дължаха на едно-единствено нещо — открадването на Огледалото от Мейгрейт. Но ако потеглеше с войските натам, щяха да загинат хиляди, областта щеше да бъде разорена… дори при победа. Товарът на предводителя май щеше да я смачка накрая.

Даде знак на вестоносеца да влезе. Той беше висок и привлекателен мъж със светлоруса коса и петна от сажди по униформата. Мейгрейт бе научила, че е кадърен младеж, който познава добре Банадор. Макар да имаше трапчинки до ъгълчетата на устните си, не стоеше засмян пред нея. Мълвата й приписваше суров нрав и той искаше да отговори по-скоро на въпросите й.

— Аз съм Дилман, лар — обърна се към нея почтително вместо по име. — Нося донесения от капитан Траунс в Банадор.

Отдаде чест и й връчи навитите на руло съобщения. Мейгрейт не ги разгърна веднага.

— Дилман, какви са новините от Банадор?

Той изопна рамене и заговори сковано.

— Положението е лошо, лар. Преди три дни Втора армия се нахвърли с всичките си сили срещу нашата бригада. Дадохме много жертви. Сега Втора армия заема голяма част от подножията в Бандор и застрашава нашите позиции на изток и на юг.

— Значи се стигна до битки?

— Да! Сражават се упорито срещу нас и не вземат пленници.

— А как са хората в Банадор?

— Понасят жестоки лишения, лар.

— Защо?

— Равнините са опустошени от Тулдис до Варп — показа той на картата. — Почти навсякъде плодородните земи са съсипани. Нашите противници изгориха всяка нива, всяка къща и хамбар, всяка купа сено. Изклаха или отведоха добитъка. Петдесет хиляди души са бездоми, децата гладуват.

Мейгрейт се смръзна. Твърде много бе страдала като малка, да понесе зверства спрямо деца.

— А долините между възвишенията?

— Там не е толкова тежко, хълмовете са трудно достъпни.

— Но защо правят всичко това?!

— Не знам, лар — промълви той печално и за пръв път човекът показа под маската на войника. — Нашата страна дори не поддържа свои войски.

— Къде е разположена Втора армия в момента?

— Тук, при Касим — посочи Дилман.

Тоест недалеч от Готрайм…

— Ванхе — изви глава Мейгрейт, — защо са предпочели това място? Има ли то някакво стратегическо значение?

— Никакво! Изобщо не е удобно за отбрана. Те обаче ни предизвикват непрестанно, все едно искат да ги нападнем.

Сянка на безпокойство се мярна в съзнанието й, но тя не бе свикнала да се осланя на интуицията си и я пренебрегна.

— Дилман, ти познаваш ли Каран Фърн от Готрайм?

— Споменават я в слуховете за Огледалото, лар, а аз знам, че е ваша приятелка. Но никога не съм бил в Готрайм.

— Благодаря ти. Нахрани се и си почини. Може би скоро ще ви повикам.

Вестоносецът отдаде чест и излезе, а Мейгрейт се зачете в донесенията.

— Този трън трябва да бъде изваден — заяви накрая на Ванхе. — А защо да не ги уморим от глад? Мисля си дали да не ги обкръжим до пролетта. Една зима в Банадор ще охлади желанието им да се бунтуват.

— Ами жителите на Банадор? — напомни хладно тя.

— Мнозина ще умрат от глад, но такава е цената на войната.

— Лесно е да го кажеш, това ти е занаятът. Банадор обаче с нищо не е заслужил тази война.

Ванхе се сепна, сякаш чу богохулство.

— Позволяваш на пристрастията си да вземат връх над здравия разум. Там рискът е да загубим цяла армия, а нашата задача е да победим във войната.

— Твоята задача! — озъби му се Мейгрейт.

— Да изложим на опасност армията заради такава незначителна цел е същинска глупост! Досегашните ни така наречени победи срещу тях се дължат на благоразумното им отстъпление. Една грешна стъпка и ще ни разгромят.

— Ти ме постави на този пост — по-студено напомни тя. — Отнемаш ли ми пълномощията?

— Възложих ти ги, за да имаме водач, под чиито знамена да се обединим, а не за да командваш моите армии.

— Доскоро оставах с друго впечатление от думите ти. — Гласът й вече вледеняваше. — Моите постъпки несъмнено ми извоюваха авторитет.

— Но не власт! Мейгрейт, ти не си военачалник, как ще поведеш армията?

— И ти беше най-незначителният сред пълководците.

Ванхе почервеня.

— Не съм се стремил да поема командването.

— Нито пък аз, ако не си забравил!

— Противопоставяш ли ми се?

— Принуди ме да овладявам изкуството на военачалника и предводителя. Спасих Туркад от пълно поражение… спасих и твоя живот! Стратегията ти е погрешна, затова предлагам своята. А ти противопоставяш ли ми се?

Не можеше да разгадае чувствата на стария боец по безизразното му лице, но и не се налагаше. Стойката му и напрегнатите мускули на шията издаваха борбата, разгоряла се у него. Той сам й беше предоставил официално властта, а навикът да се подчинява бе дълбоко вкоренен в душата му. Но разсъдливостта му не се примиряваше с идеята за поход срещу Втора армия в Банадор. Той беше съвестен пълководец и смяташе всеки войник за скъпоценен.

— Имаш две възможности за избор — натърти тя тихо. — Или да се отървеш от мен и да станеш предводител, или да ме следваш. В това съм непреклонна.

Вътрешната му борба пролича по-явно. Издуха се и мускулчетата по челюстите му, дори се чу как той изскърца със зъби. Мейгрейт го притисна още повече:

— Можеш ли да водиш? И знаеш ли накъде да ни поведеш?

— И на двата въпроса отговорът е „не“ — въздъхна Ванхе. — Твоят план има… известни достойнства, но осъществяването му ще ни навлече страшни последствия. Мейгрейт, не ти се противопоставям, защото знам, че няма да се справя по-добре от тебе. Ако заповядаш, ще застана начело на войските и в безнадеждна атака срещу портите на пустотата. Но не и преди да ти кажа какво ще ни сполети заради това.

— Добре — промълви тя. — Тази вечер искам да чуя предимствата и слабите ни страни при война в Банадор. Никакви продължителни кампании. Ти и офицерите ще ми представите възможностите за дръзки набези и бързи удари — стратегия за незабавна победа. И всичко да бъде опазено в пълна тайна.

— Ще бъде изпълнено — поклони се той по-ниско от обичайното.

През следващата нощ всички пътища от и към Туркад бяха блокирани, всички мостове бяха под охрана, всички бродове — под наблюдение. Не биваше нищо да се разчува. Основните сили на Първа армия потеглиха преди зазоряване. Четиринадесет хиляди души напредваха с дълги бързи преходи по Федилския път, като оставяха стража на всички мостове и бродове зад себе си.

Дилман бе описал точно положението в Банадор — опустошена страна. „Защо? — недоумяваше горестно Мейгрейт. — Кому е нужно? Какво се надяват да спечелят?“

На седмия ден войските трябваше да се разположат на около една левга от Втора армия, която бе заела позиции в дълга долина под защита на остро като бръснач било. Дилман изведе нагоре Мейгрейт, Ванхе и трима офицери през опожарена гора към удобно за наблюдение място и там дочакаха изгрева.

Отрано се познаваше, че денят ще е твърде горещ.

— Това ли е цялата Втора армия?

Мейгрейт се взираше към лагера в по-ниската част на долината, недалеч от речното русло. По лицето й имаше сажди, по косата й бе полепнала пепел.

— Не, но повечето им хора са тук.

— Какво е разстоянието оттук до Готрайм?

— По-малко от един ден в онази посока — посочи на север техният водач.

„Толкова близо… Случайност ли е?“

— Ясно. Ние ще нападнем в четири часа сутринта през билото.

— Не! — неволно извика Ванхе. — Погледни как са се подготвили за отбрана — ровове, огради от заострени колове, ями, клопки… Изобщо не бихме успели да преодолеем всичко това по тъмно. А и в бъркотията ще се избиваме едни други.

— Никога няма да преодолеем отбраната им и по светло — отсече Мейгрейт. — Ще разберат за атаката. Единственият начин е да минем през билото, да разделим силите си на две и да ударим оттук и оттам — показа му тя, — значи по пътя и от двете посоки, малко преди разсъмване.

— Да атакуваме нагоре по пътя! Ще повалят половината ни хора, преди да се доберем до тях.

— Ще си послужа с илюзия, за да стигнем до лагера им незабелязано.

Не изпитваше обаче увереността, с която изрече обещанието си. Такова усилие би я изцедило, дори ако нямаха насреща си гашадите.

— Това ще бъде неочаквано за тях — настоя Мейгрейт и му подаде далекогледа. — Виж колко нехайно пазят портата.

— Прекалено нехайно за войници под командването на гашадите! Впрочем нашите части ще заемат позиция чак днес следобед. Немислимо е да ги пришпорваш в толкова дълги преходи по пътищата, после да ги пратиш нагоре по склона в мрака и да очакваш да се сражават добре на другата сутрин.

— Сега имаме предимство, но няма да го запазим дълго. Изненадата е единственият ни шанс. Така ще направим!

— Ще изпълня заповедите ти — отвърна Ванхе с равен глас. — Ти как ще се справиш с гашадите? Чувал съм приказки, че надушвали враговете си отдалеч.

— И за това ще се погрижа — заяви Мейгрейт.

Щом запомниха разположението на вражеския лагер, Ванхе и офицерите му се върнаха, за да започнат подготовката за нападението. Мейгрейт, Дилман и нейният телохранител останаха горе. Стичащата се пот прокарваше пътечки по почернялото й лице. Една грешка… и Първа армия щеше да бъде изтребена. Ако пък надделееха, каква щеше да е участта на бунтовниците? И защо гашадите толкова се стараеха да всяват раздори? Имаше ли смисъл да подклаждат бунт точно тук?

Най-неотложната главоблъсканица беше как самата тя да победи гашадите. Някои сред тях имаха дарбата на усета, пък и я засилваха, като работеха съвместно. Успееха ли да прозрат замисъла й, битката щеше да е загубена предварително.

Цяла сутрин оглеждаше лагера. След няколко часа Дилман се прокашля зад гърба й.

— Лар, нека се махнем оттук.

Времето изтичаше, а тя знаеше не повече от предишния ден. Върна се при позициите, които вече заемаха нейните войници. Всички се изпъваха в стойка „мирно“, шепнеха си зад гърба й за чудноватите сили, които владее, обещаваха си един на друг светкавична победа утре. В устата й напираше вкус на кисело. Тя си оставаше куха фасада, празна черупка, която гашадите щяха да пометат от пътя си с първия замах… а тези нещастни глупаци наоколо щяха да умрат заради нея.

Цял следобед и вечерта измисляше заблудата, с която да прикрие предните отряди, за да стигнат потайно до портата на лагера. Умуваше над всяка форма и разновидност на Тайното изкуство, които бе изучила. Първо й хрумна да прибегне до илюзия, като буквално създаде измамни образи във въздуха. Въпреки ярката луна нощната тъма би й помогнала. Не вярваше обаче, че е способна да прикрие цяла армия от толкова многоброен противник.

Веднага се отказа от всякакви хрумвания за масова хипноза. Не би успяла да я наложи от разстояние, а и не намираше лесно в себе се тази способност. Не умееше да съпреживява чувствата на другите.

Имаше и друга възможност — да ги скрие в нещо реално, например в мъгла. В тази поразена от сушата страна, в гореща лятна нощ?

— Къде е най-близкият водоизточник? — прошепна тя на Дилман малко след полунощ.

— На половин левга, точно до техния лагер.

— Можеш ли да ме заведеш там?

— Не мога, лар. Пуснали са патрули навсякъде край реката. Важно ли е?

— Не, поредната прищявка на ума ми…

Защо да го тревожи с прозрението, че ще влезе в битка с празни ръце?

— В подножието на онзи хребет има извори — вдигна рамене Дилман. — Но в този пек може да са пресъхнали.

— Опитай се да намериш някой — почти беззвучно заповяда Мейгрейт.

Дилман не се връщаше. Май все пак щеше да й се наложи да използва илюзия. Тя се покатери на едно дърво и впи поглед в пътя и вражеския лагер. Скоро отдолу застана Ванхе и неспокойно вдигна глава.

— Готова ли си?

— Още няколко минути — помоли тя с привидно хладнокръвие.

Бе прахосала цялото си време за подготовка. Нямаше да се справи дори с илюзия освен най-простичката — мъгла, плъзнала по пътя. Но ако часовите откажеха да повярват на очите си, измамата щеше да претърпи неуспех на секундата.

— Трябва да тръгваме — настоя Ванхе. — Сега готова ли си?

Не, не беше готова, но беше длъжна да направи нещо.

Четири часът сутринта. Въпреки облаците луната осветяваше пътя. Първа армия се покатери до билото и се раздели на два отряда.

— Промъквайте се тихо — повтори Ванхе на офицерите, — докато онези не вдигнат тревога. Тогава щурмувайте портата. Колкото по-бързо се придвижите, толкова по-лесно ще ни бъде. Нахлуете ли в лагера, ще изстреляме осветителни ракети.

Мейгрейт прати своята илюзия. Първите десет редици се размиха в сребристо петно — цяла колона от бледи привидения под лунните лъчи. Войниците си зашепнаха смаяни.

— Да, олекна ми… — И Ванхе си попи челото със същото учудване, макар да знаеше какво ще се опита да направи тя. — Това ще повиши бойния им дух по-добре и от половин нощ сън. Тръгвайте!

Офицерите му се втурнаха по местата си и колоните се отправиха към целта.

„Нека се запази… — примоли се наум Мейгрейт. — Само да не се разпръсне, щом стигне до защитите на гашадите.“ Обзе я обаче ужасното предчувствие, че от илюзията няма да има полза. Нещо все й пречеше въпреки всичките й усилия. Имаше някакъв невидим щит около лагера, който я уморяваше дори от такова разстояние. А какво ли ще бъде пред портите?…

Дилман застана ненадейно пред нея.

— Намерих извор — прошепна й той. — Не е далеч.

— Заведи ме там!

Мейгрейт бездруго усещаше как илюзията отслабва.

От изворчето се събираше локва в подножието на скален отвес. Колко ли мъгла щеше да се разстели от тази вода? И това беше по-добре от нищо. Тя задържа заклинанието в мислите си и потопи свитите си юмруци. По средата се разду мътно облаче. „Побързай, след малко ще е късно!“

Тя се съсредоточи, мъглата се закълби около ръцете й и излезе от падинката. Мейгрейт побърза да извади юмруците си от водата, а белите валма вече се спускаха в долината.

Тя се качи върху зъбер, откъдето виждаше пътя. Нейните войници тъкмо излизаха от шубраците. Отляво мъглата се преливаше сребристо под луната, разделяше се на бели езици по склоновете. Главата я цепеше от настървението, с което се опитваше да побутне тези прикриващи петънца към вражеския лагер, а те все хлътваха по някой улей в погрешна посока. Влиянието върху времето беше мъчно занимание и ничий ум не би работил безупречно с толкова сложно явление.

До пътя стигнаха няколко разпокъсани кълбенца, реещи се с лекия вятър. Тя изостави магията и пак насочи вниманието си към напредващите колони, които доближаваха лагера по пътя от двете му страни. Илюзията се разнасяше и войниците се виждаха. Тя я остави да изчезне откъм страната, където още имаше мъгла и вложи цялата си воля, за да прикрие другия отряд.

Оставаше им немалко разстояние до портата, когато в лагера се вдигна силна врява — бяха ги забелязали. А под нея мъглата се разпиляваше в топлия въздух. Лунните проблясъци по пътя изведнъж преобразиха в колона тичащи войници… на цели петдесет крачки от портата. Някой биеше яростно камбана зад оградите. Нейните отряди се хвърлиха напред и скоро се разгоря безмилостна битка.

В същия миг Мейгрейт отлетя назад от скалата, където седеше. Илюзията й бе разбита с неумолима свирепост. Тя се просна зашеметена.

— Лар? Лар?! — Дилман разтърсваше рамото й. — Добре ли сте?

Малко оставаше да се разплаче. Мейгрейт изохка и той й помогна да стане.

— Лар, нуждаем се от вас — примоли се съкрушен.

А Мейгрейт осъзна, че мръзне в задушната нощ.

— Не се отчайвай, Дилман — подхвърли му тя с пресилена усмивка. — Още не съм влязла истински в сражението.

Двамата хукнаха към лагера. При портата бе имало такава касапница, че тя се извърна, нямаше сили да гледа купищата трупове. Стотици бойци бяха повалени, докъдето погледът й стигаше. По нейна заповед…

— Да вървим! — изхърка Дилман и я задърпа покрай посечените мъртъвци.

Войниците от Втора армия се биеха като обладани от зли духове. „Май си е точно така“ — мярна се в ума на Мейгрейт. А Ванхе позна, че скоро ще вкусят горчилката от нейната неопитност. Заради изтощението от устремния поход мислите й вече се разбъркваха. А какво ли им беше на мъжете в двата отряда?

В небето непрекъснато излитаха осветителни ракети. Две паднаха насред лагера и подпалиха палатка. Светлината помагаше и на двете страни, но нейните хора като че се ободриха.

Мейгрейт нямаше на какво да се радва. Заради глупостта й всяка минута падаха десетки бойци от Първа армия. Бе подценила гашадите. Тяхната несломима воля тласкаше напред бунтовниците и подронваше решимостта на отрядите й. В гашадите беше ключът към изхода от битката. Не успееше ли да ги пречупи, с Първа армия беше свършено.

Подреди откъслечните си представи за различните части на лагера, за да е по-вярна догадката й къде са се скрили гашадите. Небето просветляваше. Тя подтичваше тромаво между палатките сред хаоса от бягащи хора, запалени платнища и ръкопашни схватки. Край нея се изниза върволица бягащи — бяха от нейните войски, захвърлили оръжията си. Още мнозина се бяха втурнали обратно към портата, гонени от врага.

Висок мъжага се хвърли да я посече с меч. Тя рязко вдигна ръка в заклинание, което извън омагьосания лагер щеше да го просне по гръб, но тук дори не отслаби устрема му. Мейгрейт му се изплъзна със скок встрани и хукна към средата на лагера. Онзи връхлетя някого от нейните войници и стовари острието си по шията на нещастника.

Тя навлезе тичешком в площадка, осеяна с трупове и умиращи, повечето пак от нейните хора. Вражески войник се бе проснал на окървавената трева точно пред нея.

Мейгрейт коленичи задъхана.

— Къде е палатката на гашадите?

Смъртно раненият мъж стенеше от болка. Цялата му куртка отпред беше подгизнала в червено. Тя положи длани на главата му и издърпа болката наведнъж, за което щеше да си плати прескъпо по-късно.

— Къде са? — изкрещя в лицето му.

Той вдигна ръка.

— През три реда! — Сочеше наляво. — В сивата…

Главата му тупна на земята — беше мъртъв.

Мейгрейт се втурна натам. Макар и зараснали, раните, които Тилан й беше нанесъл преди месеци, се разлютяваха на всяка крачка. Голяма група от армията й отстъпваше припряно. Противниците ги изтласкваха упорито, рискувайки безогледно собствения си живот. Тя потисна отново ужаса от нехайството си, с което беше хвърлила толкова хора към гибел.

Ето я сивата палатка! Вътре се местеха сенки. Нямаше време да измисли нищо. Мейгрейт влетя в палатката. Четирима мъже и четири жени от гашадите седяха на скамейки, подредени в квадрат. Пета жена стоеше до маса по средата. Сториха й се толкова еднакви, че не позна никого. Дълбоко съсредоточени, те не успяха да реагират в първите мигове.

Сиво табло на сини и червени квадрати заемаше масата. По квадратите бяха скупчени сиви фигурки, явно обозначаващи части от Втора армия, а войските на Мейгрейт бяха в зелено. Тъкмо се взря в тях и жената с огромно усилие придвижи сива фигура, с която изблъска от масата две зелени. Навън се разнесе оглушителна шумотевица, а главата на Мейгрейт щеше да се пръсне от напрежение.

Тя изпъшка неволно. Всички глави се обърнаха тутакси към нея. Толкова й се виеше свят, че не знаеше как се задържа на крака, гаденето вече притъпяваше сетивата й. В гърдите я прободе болка като от острие — усещането за смъртоносния удар, от което бе облекчила мъжа навън. Ей сега щеше да падне в несвяст. Битката беше загубена. Всичко беше загубено!

23.Чародейката

Пътуването на Игър от Фаранда не беше приятно. Щом се раздели с останалите, препускаше на юг толкова стремително, колкото му позволяваха увредените очи. Все пак преливаше от удоволствие, че се отърва от угнетяващото присъствие на Мендарк, а копнежът му по Мейгрейт нарастваше неудържимо. Във Флуд си нае двама помощници и веднага се качи на кораб. Не му провървя — този морски съд се оказа бавна, прогнила, гъмжаща от плъхове черупка, която се клатушкаше и при най-лекото вълнение. Игър обикновено понасяше добре и бурите в открито море, но този път си изповръща червата.

Някъде около Сифтах ги подгониха пирати и ги спаси само промяната в посоката на вятъра. А щом се насочиха на юг в Туркадско море, на кораба плъзна дизентерия и всички премаляваха от разстройството. Носеха се безцелно дни наред по вълните, защото нямаше достатъчно здрав моряк, който да се занимава с платната. Водата за пиене се покри с гнусна зелена ципа, а когато отвориха едно буре с осолено свинско, намериха вътре бъкаща купчина личинки.

Екипажът си знаеше кого да обвинява за проклетия късмет — високия, вечно смръщен пътник, осакатен от частичната си слепота. Подшушваха си, че бил магьосник, и окаяното им плаване беше най-доброто доказателство за това.

Една сутрин Игър се събуди от жесток ритник в бъбреците. Никой не искаше да си навлече злощастие, като убие магьосник. Вързаха му обаче ръцете и го пуснаха в лодка заедно с невинните му помощници. Избутаха я встрани от борда, без да дадат на прогонените мъже весла, храна или вода.

Двамата наемници си помогнаха взаимно да се развържат, но не докоснаха въжетата на Игър. Той не събра сили нито да се защити, нито дори да се освободи. Морето ги подмяташе един ден и една нощ. На втората сутрин Игър отвори очи от шума на разбиващи се вълни. Лодката се плъзгаше край пуст скалист бряг. Помощниците прибраха златото му и скочиха във водата.

Той яростно претриваше дебелите въжета в ръба на една дъска, но те си бяха все тъй здрави и след час, когато лодката се удари с единия борд в камъните и се преобърна. Игър политна към покритите с миди скали, поредната вълна го запрати към брега, после го повлече обратно.

Най-сетне и неговият късмет проработи — следващите вълни бяха по-малки и с тяхна помощ пропълзя над линията на прибоя. Разръфа въжетата в ръба на строшена черупка на стрида и се заклатушка между скалите. Добра се до някакво село.

Дотътри се до колибата на старейшината. Оказа се, че е жена. Различаваше само силуета й през своите възпалени от слънцето и покрити със сол клепачи.

— Ще ми помогнете ли? — изграчи Игър.

Кървеше навсякъде от стотиците порязвания след ударите в скалите.

— Какво да направим за вас? — попита тя.

Имаше доста младежки глас за знахарка, за каквато я помисли той.

— Трябва да се добера до Туркад.

— Няма кой да ви откара дотам.

— Щом е така, докъдето можете. Моля ви.

— Че това ще ви струва цели пет сребърни тара! — натърти тя, сякаш говореше за половината богатства на света.

Колко противно му беше да проси…

— Нямам дори грайнт в джобовете си, но върна ли се в Туркад… Аз съм Игър!

Тя помълча.

— Чувала съм, че спазвате обещанията си. Можете да ни пратите парите оттам… или да ми се отплатите другояче.

Скоро свалиха изпокъсаните му дрехи, нахраниха го със супа от морски таралеж, а раните му покриха с виолетово парещо мазило. Преспа в колибата на старейшината — най-голямата почест, която можеха да му окажат тук. Макар той да не събра сили да я ощастливи с онова, което тя очакваше в отплата. Е, когато Игър заспа, жената все пак получи, каквото искаше.

Сутринта донесоха дрехите му закърпени и одимени, защото ги бяха сушили над огън. Знахарката, която се бе издигнала още повече в очите на съселяните си, го нахрани с мариновани рибешки карантия. Вкусът им беше още по-гаден от вида им. Накрая тя му се поклони, засмените хора от селото го настаниха в голямо кану и гребците поеха покрай брега. След един ден беше в Ганпорт и успя да се качи на кораб, отплаващ към Туркад. „Колко са услужливи, а дори не са мои поданици… Ще ги възнаградя щедро.“

Едва когато стъпи в Туркад, той си позволи отново да мисли за Мейгрейт. Поне десетина пъти бе чул от непознати как е унижила Тилан. Игър възнамеряваше да повиши Ванхе в главнокомандващ.

На кея в Туркад куцукащо бездомниче си проби път до него, като изблъска с лакти половин дузина съперници. Мръсните боси стъпала на момчето бяха мазолести и покрити с циреи.

— Господине, нека да ви водя, а? Става ли, а?

— Момче, заведи ме в щаба на армията. И по-чевръсто.

Нямаше търпение да види Мейгрейт и да сподели тази вечер леглото й. Вървеше след хлапето и си припомняше как тя съчувстваше на страданията му, как го накара да се измъкне от коравата броня на отчуждението си. Колко ли трудно й е било…

Само да не бе надникнал в очите й, откъдето сякаш Рулке отвърна на погледа му. Това го обезсърчи. Мислеше си със срам, че тогава избяга от Мейгрейт, както ученик се изплъзва от размаханата тояга на класния наставник. Но острите тръни, които Рулке бе забил в съзнанието му, вече бяха извадени. И сега Игър ясно виждаше позора си — доскоро се бе наслаждавал на несекващия ужас, както принцеса на ваната си, пълна с мляко. „Край на това!“ Всичко между него и Мейгрейт щеше да потръгне по новому.

Изведнъж почувства безпределна сила в себе си. Върна се в своите владения, заобиколен от армии. В този миг недоумяваше защо изобщо се е плашил от Мендарк или от Рулке. Дори му се стори, че вижда малко по-ясно. Затътри се по стъпалата пред Цитаделата и се натъкна на вестоноската Долода, която позна първо по гласа.

— Господарю! — ахна младата жена и се разкрещя с все сила: — Господарят е тук! Господарят Игър се завърна!

Тутакси падна на колене пред него. Игър я накара да се изправи.

— Вярната Долода! Аз съм почти сляп. Плати на това момче и веднага донеси акта за закрепостяването ти на служба при мен. От този миг насетне ти си свободна!

— Свободна… — прошепна Долода. — Но как ще живея?

— Ще бъдеш моя адютантка със заплата един тар седмично — осведоми я Игър с неизчерпаемо добродушие.

— Един тар!

Май й бе прозвучало като „кофа жълтици“.

— Повече ли искаш? Съгласен съм. Два сребърни тара! Сега тичай да донесеш документа. Ей, да дойде писар! — изрева Игър. — Състави договора на Долода като моя адютантка. Къде е този Зарет?!

Намериха хлуна Зарет и Игър го изпрати да занесе в селото торба сребро. Върна се и Долода. Крепостният й акт бе отменен с поставянето на множество официални печати, а договорът бе подписан незабавно.

— Тъй… Къде е Мейгрейт? — развълнувано попита Игър помощничката си. — Заведи ме при нея, без да се помайваш.

Долода се притесни.

— Господарю, тя е в Банадор…

— Банадор ли?

— Поведе Първа армия към Касим, за да влезе в битка с гашадите.

— Какво?! Кога?

— Преди пет дни.

Игър слушаше обясненията й, а сърцето му сякаш попадна в менгеме, стягащо по-силно с всяка секунда. Да тръгне с армия в труднодостъпните земи на Банадор срещу не по-слаби войски, които вече са се окопали и изпълняват заповедите на гашадите… Слабоумие. Самоубийство! Мейгрейт беше обречена.

— Кой допусна тази тъпотия?! — разбесня се той. — Ще го разпердушиня. Ще го продам в робство!

— Маршал Ванхе — отвърна разтрепераната Долода. — Другите ви пълководци бяха убити…

— Ванхе, а! На кръст ще го разпъна! Подгответе ми кон. След час тръгваме към Банадор.

Подплашени от яростта му, придружителите се приготвиха още по-рано. Препуснаха на югозапад по Федилския път. Лесно беше да следват армията. При всяко спиране Долода скачаше от седлото и шляпаше с неизменните си сандали към някой местен човек, за да научи преди колко време са минали оттук войските.

Не почиваха нито денем, нито нощем, само сменяха конете. Профучаха през мрачната Фейдонска гора, която стигаше до северните граници на Банадор. Следобед на другия ден бяха в прашния град Рейдомин, където пак се качиха на нови коне. Игър приличаше на буреносен облак. Все му се струваше, че надушва потоците от кръв.

Слънцето изгря, Долода вече се изсулваше от седлото от преумора. Игър смуши коня си и я подпря да не се търкулне на пътя. Сам се изненада, че направи това. Мейгрейт го бе променила.

Утринното небе също се озари в кървави оттенъци. Навсякъде се виждаха пушеци, почернели развалини и овъглени трупове на животни.

— Колко остава? — извика Игър на водача, когато свърнаха от главния път по пътека с коловози, която май криволичеше покрай всяко хълмче в Банадор.

— Поне осем левги. Още един ден, ако не намерим други коне.

В тази пустош не намериха дори кранта. Околните земи бяха обрани до шушка. Игър си представяше със страх, че армията му е избита, а Мейгрейт — мъртва.

Мейгрейт потисна замайването. Съдбата на армията висеше на косъм, само тя можеше да спаси войниците. Гашадите не помръдваха. Тя долови, че не са в състояние да шавнат, докато държат под контрол войските си. Мейгрейт впи поглед в очите на жената, която стоеше до масата, и стовари волята си върху нея. Веднага почувства и нейната съпротива, и отпора на осмината по скамейките. Главата й кънтеше.

„Не се предавай! Ще успееш. Ти можеш…“ Щом досега бе надделявала над тези твари, защо да не го стори отново? Позволи на свирепостта да избуи в душата й, за да избухне в такава ярост, че жената срещу нея подбели очи. Гашадите се задъхаха в мимолетен пристъп на слабост и Мейгрейт налетя сред тях със светкавични ритници.

Масата се катурна, фигурките се разпиляха, а жената до нея притисна длани към слепоочията си и започна да вие. Някой от мъжете понечи да се изправи, но пльосна върху масата. Драпаше упорито да стане и Мейгрейт го повали с един удар, грабна таблото с квадратите и го развъртя, за да си пробие път към изхода. Щом изскочи навън, пречупи го на две и захвърли половинките в най-близката помийна яма.

Отдясно изреваха множество гърла наведнъж. „Твърде късно! Армията е победена, аз — също…“ Гашадите се изсипаха от палатката зад гърба й. Усещаше как й отнемат силите с натиска на волята си, а тя бездруго вече страдаше от злоупотребата с магия. Спъна се в труп и те я догониха, докосванията на техните сякаш гумени пръсти я накараха да се свие от погнуса.

— Най-сетне! — възкликна сбръчкана жена, ликуваше като от сбъдване на отдавнашна мечта.

Притисната с лице в прахоляка, Мейгрейт внезапно проумя каква е истинската цел на всички вражески маневри през това лято. Самата тя! Толкова мъки и разруха само за да я подмамят надалеч от охраняваната твърдина, да я върнат на Рулке. И тя се беше хванала в клопката.

С ъгълчето на окото забеляза, че един от гашадите скочи в помийната яма, без да се двоуми. След няколко минути щяха отново да имат своето табло с фигурките, за да определят хода на сражението. Мейгрейт си каза, че сама е добавила още една беда в дългия списък. Несравнимо по-добре щеше да бъде, ако не се бе намесвала.

Петима гашади тръгнаха в жива стена отпред, други двама я хванаха за главата и краката, за да я отнесат. Тя изпъшка безпомощно. Що за глупачка! Тръгна на война, уж да направи добро…

Групичката заобиколи устремено поредната палатка. Внезапно пуснаха пленницата да падне по гръб и се заковаха на място. Мейгрейт изви глава. Поне сто нейни войници бяха обкръжили гашадите, притичваха още мнозина.

— Хвърлете оръжията си! — изкрещя офицер.

Жена от гашадите нададе рев на срам и безсилие и скочи срещу тях. Съсякоха я незабавно. Над Мейгрейт блесна острие на нож, а тя не можеше да се опази.

— Не! — отекна викът на друг гашад, който се стовари върху нея.

Върхът на ножа се подаде от гърба му и я боцна в гърдите. Нападателят отскочи стъписан.

— Заклехме се… — изгъгна прободеният и умря.

— Не разбирам — поклати глава някой от нейните офицери, когато войниците отведоха отчаяните гашади.

Мейгрейт се обърна по гръб и някак се подпря на длани и колене, подгизнала от главата до петите.

— Заклеха се пред Рулке, че ще ме бранят дори с цената на живота си… — промърмори и пак се свлече.

Войниците я вдигнаха на ръце сред тържествуваща врява. Бяха победили в битката, а скоро щяха да освободят и Банадор. Но Мейгрейт си мислеше с какви загуби бе платена тази победа и не намираше никаква радост в душата си.

Наоколо се струпваха все повече хора.

— Мейгрейт… — възторжено изхриптя Ванхе и стисна ръката и. — Не вярвах, че е възможно. Ти наистина си велика предводителка. Дори Игър не би постигнал повече днес.

Тя си мълчеше. Истината я терзаеше не по-малко от болката и гаденето. „Игър изобщо нямаше да се впусне в подобно безумие, а щеше да умори от глад и вражеската армия, и цял Банадор.“

Потъна в мрак.

Следобед Ванхе влезе в палатката, където Мейгрейт лежеше изнемощяла и се грееше под косите лъчи на слънцето. Чувстваше се все по-зле.

— Донесох ти за одобрение заповедта за наказанията.

Тя трудно осмисляше думите му.

— Втора армия се разбунтува и обърна оръжията си срещу своите съратници — обясни маршалът. — Виновниците ще бъдат наказани и участта им ще бъде пример за назидание.

— Прочети ми я! — шавна тя с пръсти.

— Втора армия се разформирова, бойното й знаме ще бъде пречупено. Всички знаци за ранг ще бъдат отнети и поругани, заповедта за сформирането й — изгорена.

— Да… Пример за назидание…

— Всеки офицер ще бъде екзекутиран пред строената армия, както и всеки осми войник.

— Не!

Мейгрейт седна, колкото и да я заболя. Ванхе четеше невъзмутимо:

— Всички имоти и вещи на семейства и роднините до трето коляно на екзекутираните ще бъдат конфискувани, а членовете на семействата — продадени в робство. Всеки от пощадените войници ще бъде продаден в робство, а на семейството му ще бъде забранено да заема длъжности и да получава титли за едно поколение.

— Що за варварство!

— Такова е обявеното наказание за всички бунтовници — възрази Ванхе. — При всеки строеви преглед бойният устав се чете пред всяка част в армията. Всеки войник го знае наизуст. Имат късмет, че няма да ги пребием с камъни от първия до последния.

— Игър ли написа този устав? — попита Мейгрейт, принудена да се сблъска с отвратителни факти, за които си бе затваряла очите досега.

— Лично той и неотклонно е изисквал прилагането му. Така е на война.

— Но те бяха покварени от гашадите — примоли се Мейгрейт. Нямаха собствена воля.

— Но моята армия не се разбунтува — навъсено отсече маршалът. — Задължително е да има наказания.

Тя не можеше да понесе мисълта, че се е отдала на чудовище като Игър, за когото животът на обикновените хора не означаваше нищо.

— Не мога… — извика задавено.

Главата й щеше да се пръсне.

— Не е спешно — сви рамене Ванхе. — Почини си. Ще дойда пак сутринта.

Една от най-смутните нощи в живота й. Преди да заспи, Мейгрейт стигна до решението да напусне войските си. Нямаше да поеме вината за такова престъпление, далеч по-лошо от войната. Тя не искаше да плаща тази твърде висока цена, за да спасява от разпадане империята на Игър. Не искаше нито владенията и армиите му, нито него.

Но ако постъпеше така, какво щеше да прави занапред? Откажеше ли се от това, в живота й не оставаше нищо.

Към полунощ целият й свят за кой ли път се преобърна с главата надолу.

Дългата й кестенява коса се бе разпиляла по възглавницата. Лежеше на една страна, защото рамото й пак бе започнало да смъди.

Фейеламор пристъпи безшумно в палатката и се загледа в спящата. Мейгрейт се размърда с мисълта, че Ванхе идва да й досажда, макар че нямаше навика да я безпокои толкова късно. Придържаше се безукорно към правилата на учтивостта. Охраната й не би пуснала друг, но те нямаше как да попречат на тази гостенка. Съзнанието й се прочисти полека от сънищата.

— Фейеламор! — Скова я привичното безпокойство. — Къде се дяна толкова време?!

— Порталът ме прехвърли в Катаза насред Сухото море. Чак там бе отишъл Тенсор да върти налудничавите си номера.

— А ти как се върна?

— През портала, само че не се озовах на желаното от мен място. Може би заради намесата на Рулке.

— И Игър ли се прибра? — напрегнато попита Мейгрейт.

Фейеламор се заблуди, че тя е угрижена за безопасността му.

— Последния път, когато го зърнах, той се гърчеше под петата на Рулке. Допускам, че може и да е мъртъв.

— О, не!

Въпреки всичките му недостатъци и горчивите й разочарования Мейгрейт не му желаеше злото.

— Онзи тъпанар Тенсор отвори Нощната пустош и изтърва Рулке — добави Фейеламор, — който пък смачка Игър.

Не показа съчувствие или жалост, но Мейгрейт и без това не очакваше от нея.

— Рулке ли… — Отново се поддаде на вълнението. — Той беше и тук, страшен в мощта си. Горкият Игър, толкова се боеше от него.

— Рулке е бил тук? — стъписа се Фейеламор.

— Е, не точно тук… В Туркад. Малко след като и Игър влезе в портала.

Игър мъртъв? Не се сети, че Фейеламор може да не е видяла всичко до края или дори да е прибягнала до лъжа. Ако той вече не беше между живите, какъв бе смисълът да остава с армията му?

А Фейеламор я остави да се отдаде на скръбта, докато размишляваше. Боеше се до смърт от Рулке. Той бе имал толкова време да започне осъществяването на плановете си, а тя още нищо не бе предприела. Нуждаеше се от Мейгрейт повече от всякога и имаше един-единствен шанс. Но трябваше да пипа меко.

— Любовникът ти несъмнено е мъртъв — повтори тя, но по-мило. — И ти няма какво да правиш тук. Какво си се вкопчила в тези чужди за тебе хора? Зарежи ги да си воюват, щом им се иска. Съществата от коренната раса са големи почитатели на войните, но и тази нищичко няма да промени. Аз си тръгвам и повече няма да се върна. Наближава времето, за което се трудих неспирно през дългите векове на нашето изгнание. — Фейеламор коленичи смирено. — Ела с мен, Мейгрейт. Ти си ми необходима.

Мейгрейт беше объркана и беззащитна. „Необходима!“ За пръв път чуваше тази дума от устата на Фейеламор. Винаги й говореше за дълг. Но пък нейната господарка умееше да управлява чувствата си според случая…

— И ти ми казваш, че съм ти необходима, както Ванхе преди тебе. Повярвах, че целите на Игър са достойни, иначе защо да се привързвам към него? Би трябвало да остана тук. Да, знам, че съм желана само заради онова, което мога да направя за тях! Но Ванхе се отнася с уважение към мен. Ти пък открай време ме обвиняваш, унижаваш ме с внушенията си, че за нищо не съм годна. И какво ме засяга дали фейлемите ще се върнат някога на Талалейм? Те се постараха да ме отчуждят от себе си. Няма да дойда с тебе!

— Навън си приказват как цялата Втора армия щяла да бъде екзекутирана или продадена в робство. Ти подписа ли заповедта?

— Не — прошепна вторачената в нея Мейгрейт.

— След като им върна всичко, което бяха на път да загубят, това ще е последното ти предназначение. Да узакониш отмъщението и убийствата. Колко ли време ще се мъчиш да заличиш този спомен? Аз никога не съм стигала до такава жестокост спрямо тебе. Свършиш ли си работата, ще се отърват и от тебе.

Фейеламор се прокрадна по-наблизо — сдържана, непреклонна, прекрасна. Очите й сияеха златисто. Мейгрейт бе забравила за хипнотичните заповеди, които нейната господарка й бе нашепвала в мочурливите гори на Орист, и дори не помисли да издигне преграда пред съзнанието си. Отдръпна се, но нямаше къде да бяга. Целият й животи обучение бяха подготовка за подобен миг и нищо не би възпряло Фейеламор да се възползва.

С първото докосване принудата я завладя. Мейгрейт не намери у себе си дори помен от силата, с която беше съкрушила Тилан, с която бе командвала и изисквала подчинение. Тя се бе спотаила някъде надълбоко.

— Умолявам те, ела — промълви Фейеламор. — Истина е, че се държах гадно с тебе, и това е едно от многото ми злодеяния. Но нека оставим миналото зад гърба си. Настъпи часът, за който се подготвяше. Каквото и да си мислиш, не те лъжа — обичам те като своя дъщеря. Никоя друга не може да те замени в това решително време. Облечи се. Ето ти торба, събери си дрехите и ценните вещи. Нека ти помогна.

Мейгрейт зърна и сълзи в ъгълчетата на очите й. „Не се налага да стигаш чак дотам“ — рече си цинично. Всъщност почти нямаше свои неща, само дрехите и подаръка от Игър — гривна от слонова кост, толкова стара, че изрязаните по нея орнаменти не се различаваха. Харесваше я заради древността и простотата й. Сложи я на китката си до абаносовата, която бе получила след раждането си от своята незнайна майка. Черно и бяло… Същински символ на преходите в живота й.

Колкото и замаяна да беше, облече се за минута-две. Настроена хем свадливо, хем опърничаво, тя все пак не успя да се възпротиви. Скоро торбата се напълни. Мейгрейт стоеше до походното легло и притискаше към гърдите си дневника, в който описваше всекидневните дела на армията. По корицата му капеха сълзи.

— И той ли ти е скъп? Вземи го, ако ще те утешава.

— Това е вече минало — прошепна Мейгрейт и го сложи на масичката.

Фейеламор я хвана за ръката и я издърпа навън. Гъмжеше от войници, но илюзията беше толкова съвършена, че никой не спря погледа си на двете жени.

Минаха край палатка, около която се люшкаха мъже, опиянени и от виното, и от изумителната победа. Неведнъж споменаваха името на Мейгрейт със страхопочитание. Наблизо бяха и двете палатки на лазарета. В едната крещеше войник, когото трима души едва удържаха. Хирургът режеше разкъсания му крак. Мейгрейт надникна и позна Дилман, своя верен водач. „Аз му причиних това. И какво го чака?“ Понечи да отиде при него, но принудата не отслабваше.

— Трябва да тръгваме — напомни Фейеламор.

По изгрев бяха отвъд долината. Навлязоха в гората и изчезнаха между дърветата. Вървяха на север.

След три денонощия езда Игър вече се гърбеше на седлото. Долода беше вързана за своето, конят й пристъпяше мудно. Излязоха внезапно от гъстата пушилка и се озоваха пред Стражеви пост.

— Назовете имената си! — извика им кривокрак мъж с посивяла превръзка на главата, който носеше униформата на Първа армия.

Долода се разсъни.

— Идва господарят Игър. А ти кой си?

— Господарю! — отдаде чест войникът. — Разгромихме ги!

— Къде е Мейгрейт? — сопна му се Игър.

— Възстановява се в командирската палатка — посочи часовият, чието лице грейна при споменаването на името й.

Игър се извърна, за да не гледа тези изпълнени с обожание очи, и се завтече към палатката. Дръпна рязко платнището. Очите му различаваха само фенер, чийто фитил догаряше в последните капки масло.

— Адютант, тук ли е Мейгрейт?

Но вече знаеше отговора. Палатката бе празна. Тялото му се сгърчи. Пестеливата Мейгрейт не би оставила фенера запален посред бял ден.

— Къде е тя?! — изрева Игър.

Никой не я бе виждал.

— Адютант!

Долода се изпъчи.

— Намери я!

Скоро помощничката му притича обратно.

— Изчезнала е някъде. Намерихме следи, водещи към южния край на долината, но никой не я е забелязал да си отива.

Игър отново обиколи палатката. Този път долови нещо познато… намек за присъствието на Фейеламор.

— Редник Ванхе да се яви при мен! — изръмжа Игър.

— За маршал Ванхе ли говорите? — смутено попита Долода.

— А ти адютант Долода ли си, или робинята Долода? — процеди той със смъртна заплаха.

Младата жена си плю на петите.

Мейгрейт я нямаше и никой не знаеше накъде се е отправила. Но Игър беше уверен, че това е краят за тях. Тя го беше надраснала и никога нямаше да си я върне. Не издържаше на мъката и се справи с нея по единствения познат му начин. Отново се превръщаше в машина, лишена от човешки чувства.

Изкуцука начумерен от палатката и първо разжалва Ванхе. След това подписа заповедите за екзекуция. По залез Втора армия вече не съществуваше.

24.Пиршество с бамунди

След като положиха тялото на Селиал за вечен покой при Моста на небесната дъга, Каран и Лиан изтърпяха тежко плаване — заради устойчивите западни ветрове разнебитеното старо корито все заравяше нос във вълните. Аакимите мълчаха, затворени в себе си, Каран също.

Неочаквано, както често се случва в морето, дългият сив бряг на Трипсай се подаде над белите запенени гребени и Каран се изтръгна от съзерцанието. Малиен й говореше.

— Какво казваш? — смънка Каран унесено.

— Попитах те накъде ще се запътиш сега. Ние ще продължим на запад към Голямата библиотека.

— Че за какво ви е да ходите там?

Каран бе предположила, че ще се върнат в Туркад, а това я изправяше пред всевъзможни затруднения — например как тя и Лиан да се доберат до нейния дом.

— Имаме си своя работа там.

— Аз си отивам вкъщи — напомни Каран. — Предпочитам да ни оставите в най-близкото пристанище… май се наричаше Сифтах.

— Ще минете ли през Туркад? — осведоми се на свой ред Малиен, докато отиваха да говорят с капитана.

— Но там е Игър! — възкликна Каран. — Толкова ме е страх и за Лиан, и за самата мен. Готрайм е твърде близо до Шазмак, където може вече да се е настанил Рулке. Не знам какво да правя.

— Измъчват ли те сънища?

— Не и наскоро.

— Е, каквито и несгоди да ти предстоят, по-леко ще ги понесеш под собствения си покрив. Придвижвайте се обаче потайно, по най-безлюдните пътища.

— Така ще постъпим. Малиен, ти какво ще правиш, след като отидете в Зайл?

— Не знам. Сърцето ме зове на изток, към моя дом, но не смея да се върна, докато не приключи всичко. В Мелдорин вече нямаме нищо свое.

— Защо не ме навестиш в Готрайм? Винаги сте добре дошли при мен, макар и да не знам колко е пострадало имението в тази война.

— Благодаря ти. Може и да дойдем, но преди това имаме много работа за вършене.

Двете отидоха при Лиан, седнал в сянката на платното и прегърбен над своя дневник. Щом и техните по-плътни сенки паднаха върху него откъм гърба му, той подскочи с приглушен вопъл.

— Какво ти става? — учуди се Малиен.

— Ами… помислих ви за някой друг.

„По-скоро да слизаме от този кораб — рече си Каран. — Искам да сме само двамата и да се свърши най-сетне с тези страхове.“

На другия ден вече бяха пред рибарското градче Сифтах в североизточния край на Мелдорин. Виждаха хълмове, обрасли в шубраци и уханни билки, чийто аромат стигаше и навътре в морето.

— Помня това място — промърмори Лиан. — Тези рибари много залитат по пиенето.

— Сигурно сте си допаднали — засмя се Каран.

— Не и в онези дни. Не можех да се държа на краката си. Накрая заспах под масата. А два дни по-късно дойдоха и оцелелите от Шазмак. Оттогава та до днес всеки миг се боя за живота си.

Каран вдигна глава и долови погледа на Баситор, застанал до щурвалната кабина. Не ги беше тормозил, откакто излязоха от пустинята, но Каран въпреки това прегърна Лиан през кръста, сякаш за да го опази.

— Скоро ще се отървем. Отиваме си у дома.

Градчето беше хубаво — няколкостотин измазани в бяло къщи, кацнали на доста стръмен склон, който се извиваше около устието на рекичка подобно на амфитеатър. В заливчето бяха закотвени трийсетина рибарски корабчета, с доста груба, но здрава направа.

Каран и Лиан слязоха на кея и оттам се сбогуваха със спътниците си. Когато корабът отплава, всички аакими освен един им махаха с ръце на прощаване.

Тръгнаха нагоре по улицата, за да си купят припаси за дългото пътуване на юг.

— Най-после сами! — възкликна тя.

— Най-после! — като ехо повтори и той. — Вече няма нужда все да се оглеждам кой ми стои зад гърба.

Каран обаче се озърна и усмивка озари лицето й.

— Охо… Знам този кораб! Ами да, корабът на Тес. Връщам се на пристанището!

Лиан въздъхна и я последва. След толкова дни седене на палубата раницата му тежеше.

— Тес! — развика се Каран и хукна по калдъръма на крайбрежната улица с риск да цопне във водата.

На един от корабите едра фигура в торбести дрехи се откъсна от заниманията си. По загрубялото лице заигра широка усмивка.

— Я, малката Каран! — протегна ръце Тес. — Понапълняла си, откакто те видях за последен път. Къде беше?

— До средата на Сухото море и обратно.

— Виж ти! — стъписа се капитанката. — Твоите сухожилия май ще да са от стомана. Преди беше кожа и кости и не ми се вярваше, че можеш да минеш от единия до другия край на пристанището в Ганпорт. Е, намери ли каквото търсеше? А-а, виждам… Намерила си го.

Лиан тъкмо догонваше Каран.

— Това е най-скъпият ми приятел — Лиан от Чантед. — Тя го избута напред. — Лиан, запознай се с Тесариел, собственичката на този кораб. Тя и екипажът й ловят бамунди в морето.

Яката жена така се взираше в младежа, че го притесни.

— Разказвачът!… — промърмори тя. — Подходящ си за нея. Доскоро беше доста прочут, спомням си.

— И пак ще бъда, щом свърши тази бъркотия — смънка той.

— Каран, нещо лошо ли се случи със стареца? Да не си го зарязала в Сухото море?

— Шанд си тръгна по друг път от Флуд преди няколко дни.

— Щом е тъй, ще има повече за нас! Я елате с мен. — Обви китката на Каран с пръсти, от които нямаше измъкване. — Знаеш ли, заради тебе си навлякох такива неприятности, че не е за разправяне.

Каран се смути, Тес обаче се хилеше.

— Не се стряскай де, беше преди половин година. Някой в Ганпорт ме изпорти… и като си помисля, трябва да е била твоята дружка ханджийката. Чума да порази и нея, и скапаната й баня! Лиан, приятелката ти престраши ли се да разправи историята с банята?

Каран поаленя.

— А, не — засмя се той, — но много ще се радвам да я чуя от вас.

— Впрочем — не млъкваше Тес, — когато оня капитан на Игър… хлунът Зарет, сигурно го помниш…

— Ами аз дори не го видях — напомни Каран, — защото се свирах на дъното в цял кош с риба…

— И тази историйка е пропуснала да ми разкаже! — прихна Лиан.

— Та когато оня се освести от отровата на октопода и узна, че съм ти помогнала да офейкаш, хич не му станах симпатична. Голяма късметлийка си, че сезонът за лов на бамунди беше свършил, щото щях да те хвана да ми търкаш палубата за има-няма хиляда седмици, та да си наваксам загубите заради тебе.

Тес се смееше и предните й зъби лъщяха, целите в злато.

— Поне ти обещах — промърмори Каран — при следващата ни среща да чуеш какво ми се е случило.

— Вярно, вярно! И ако не се лъжа, аз пък обещах моята отплата да е пиршество с бамунди. Ето, пак ти е провървяло — новият сезон за риболов започна само преди две седмици, а по-вкусна риба от тазгодишната не съм хапвала. Ще ми дойдете ли на гости довечера?

— Нали уж живееш в Ганпорт!

— Когато реших да се крия тук, направо се влюбих в градчето, пък Ганпорт и без това си го мразех. Ще живея в Сифтах до последния си ден.

От пръв поглед си личеше какви печалби трупа Тес от продажбите на риба — сега имаше прекрасна стара къща, сгушена на носа, вдаден в морето, със слънчеви веранди и вътрешен двор с фонтанче.

Вечерта бе задушна и те предпочетоха да седят на верандата. Тес изпече половин кош бамунди на скара. Натъркваше огромните розовеещи филета с розмарин и чесън, а накрая ги поднасяше с кълцан лук и резенчета ароматен зелен лимон, който си късаше направо от храст в двора.

Опразниха голяма кана жълто вино, после и друга с тъмновиолетово, докато Каран разкаже всичките си премеждия, откакто Мейгрейт беше дошла в Готрайм да я моли за помощ. Тес слушаше мълчаливо, само понякога ахваше, впечатлена от поредното щуро приключение.

— Хъм… — проточи накрая. — Нищо по-смайващо не бях чувала през целия си живот. С това си заслужи поне още една вечер, прекарана в тъпчене с бамунди. Ама нали съм си стара стипца, ще запазя угощението за следващата ни среща, та да чуя и как е свършило всичко. Да беше станала разказвач… — Изгледа ухилено Лиан, който спеше в креслото си. — Ей, момче, я да се разсъниш! Остана половин кана, а ти хич не помагаш в пиенето.

Лиан се размърда вкиснат и Каран се досещаше за причината. През цялото време си бе мълчал за похожденията им по заповед на Мендарк, а удоволствието да разказва му липсваше ужасно.

— И сега накъде? — попита Тес. — В Туркад хич не е спокойно, да знаеш.

— Тръгнала съм към Готрайм в Банадор. Там е моят дом.

— Аз първо ще се отбия в Чантед — ненадейно заяви Лиан.

— В Чантед! — ококори се Каран. — Забраниха ти да се връщаш, ако не си забравил! И защо толкова ти се иска да отидеш там?

— Заради нещо, което Фейеламор спомена в Катаза. Умувах над въпроса, който ме тласна в тази бъркотия — кой е убил сакатото момиче. Подозирам, че не обърнах внимание на нещо, което се съхранява в библиотеката. Тъкмо разглеждах скиците на художниците от онова време и… ме прекъснаха. Трябва отново да отида там.

— Но така ще се влачим по пътищата няколко седмици повече — ядоса се Каран. — Защо не ми каза?

— Съжалявам… чак сега се сетих какво ме гложди от толкова време. Да прося от дъртия Уистан още няколко часа в библиотеката не е заветната ми мечта, но съм длъжен да отида. Преданията са средоточието на моя живот.

— А и на моя… — троснато добави тя. — Още си патя от съсипията, която моите прадеди са навлекли на нашия род!

— Между другото, ще стигнем за началото на празника.

Каран се подвоуми. Някога празникът в Чантед беше най-голямото й въжделение, но сега домът я зовеше неустоимо.

— Щом си решил, не бива да се бавим. Край на зимните преходи в планините.

Тес се бе оттеглила в кухнята, за да не ги притеснява, докато спорят. Върна се с три чаши горещ чай.

— Май има как да ви помогна — вметна тя. — Сутринта отплаваме за Ганпорт. Елате с мен. Малко не ми достигат моряци, та ще си отработите порциите бамунди, с които ще се тъпчете по цял ден и на кораба. Ще си спестите дълго ходене. Още искате ли? — тя побутна към тях голямото блюдо.

Каран завъртя глава.

— Ще се пръсна.

Добраха се до Ганпорт за четири дни в такива бури, че и Каран, и Лиан не устояха на морската болест. Лиан беше толкова слаб, че се смъкваше от хамака само колкото да повръща през борда, а и тогава някой трябваше да го крепи, за да не цопне във водата.

В пристанището двамата се сбогуваха с Тес и тръгнаха срещу течението на реката по пътека, която се виеше заедно с руслото чак отвъд хребета, а оттам завиваше на югозапад и продължаваше до Чантед.

Преходът в планините сякаш се проточи безкрайно, въпреки че времето беше меко, пътеката — суха и проходима. Но на Лиан вече му се гадеше от скитосване из какви ли не места, копнееше единствено за някое мирно и тихо кътче. Имаше да размишлява над толкова неща, които да свърже някак в едно цяло, за да открие загадъчния им смисъл. А и не си представяше, че може да има нещо по-важно от съхраняването на сказанията и от неговото „Предание за Огледалото“. Досещаше се, че в тази история се крие тайна, която може да се окаже ключът към бъдещето на Сантенар.

След като се спуснаха в равнината Фолк, те се добраха до град на брега на Ганел. Там беше пълно с плоскодънни речни съдове, които лодкарите тласкаха с дълги прътове по криволичещите разклонения на реката или пък вдигаха платната им при честата сполука да задуха попътен вятър. С част от намаляващите монети в кесията на Лиан платиха за превоз нагоре по течението до Чантед. Каран разпитваше навсякъде за новини от Банадор. Изслуша всевъзможни разкази за войната, но не можеше да отсее истината от измислиците. От никого не чу вест за участта на Готрайм.

Тежката лодка се мъкнеше бавно по реката. Есента отминаваше полека и колкото по на юг отиваха, ставаше по-студено и облачно. До тях стигна и мълвата за подвизите на Мейгрейт, на които Каран доста се зачуди. Научиха и за завръщането на Игър и съдбата на Втора армия. Лиан с неутолимо любопитство попиваше всяка дума.

Лодкарят ги остави при плитчини, през които не можеше да продължи, и двамата се запътиха по суша към Чантед.

Беше изминала още една седмица.

— Скоро ще стигнем — успокояваше я Лиан. — Ей там е, зад завоя.

— Знам — отвърна Каран, която пристъпяше морно до него и бършеше челото си. — Не се ли тревожиш как ще те посрещнат там?

— Почти не мисля за друго, откакто напуснахме Сифтах.

Стигнаха и до завоя в късния следобед. Вдясно от тях се носеха водите на Ганел, спаднали и кафеникави, както винаги през този сезон. Отвъд реката селяни жънеха късна пшеница, чиито класове бяха млечножълти в мъждивата светлина.

Изведнъж Чантед се открои в маранята — събрани натясно улици по склона, заобиколени с обикновена стена от пясъчник. В градчето едва ли имаше повече от пет хиляди жители. Най-горе се кипреше прочутата Школа на преданията — причудлива смесица от всякакви архитектурни измишльотини. А далеч зад нея личаха заснежени планински върхове.

Затътрузиха крака по нагорнището към портата, пред която стояха двама стражници.

— Досега не е имало стража денем — изненада се Лиан. Изглеждаше уплашен и посърнал. — Ами ако откажат да ме пуснат?

— Аз ще говоря — отсече Каран. — Стой зад мен и си затваряй устата.

Тя се изпъчи и доближи стражниците.

— Аз съм Каран Елиенор Фърн от имението Готрайм в Банадор — представи се гордо. — С мен е моят мъж.

Погледът на единия войник се промени недоловимо, сякаш бе чувал за нея. Изгледа я от висотата на огромния си ръст и се ухили.

— Много път сте била дотук, госпожо.

— Повече от година не ме свърта на едно място! Може ли да влезем?

Той се поклони.

— Хората от Банадор и особено от Готрайм винаги са добре дошли.

Лиан се промуши с нея, а стражниците изобщо не разпознаха в този брадясал и измърлян от пътуването човек известния разказвач, прогонен оттук преди година. Щом се озоваха в града, видяха опъната над улицата огромна обява за ежегодния празник, до който оставаха броени седмици. Тогава населението щеше да се утрои за малко и никой закъснял не би могъл да си осигури постеля, колкото и пари да предлага.

— Олеле… — въздъхна Лиан, когато минаха нататък.

Дори Чантед не бе останал незасегнат от войната. Вляво имаше цяла редица опожарени къщи и в момента там се трудеха хора, които събаряха и разчистваха останките, за да бъдат построени нови сгради. Накъдето и да се обърнеха, виждаха следи от разрушения. Градът щеше да се нуждае от всяка похарчена тук монета по време на празника, за да излекува раните си.

Каран и Лиан стигнаха до оградата на школата. Древната Арка на знанието, под която майсторите и учениците влизаха в школата, беше разбита и зацапана. Неколцина зидари я възстановяваха усърдно.

Лиан спря и се загледа отвъд арката. Каран като че го дочу да подсмърча.

— Нали уж мразеше това място?

— Да, накрая. Нямах търпение да се махна. Но сега дойдох отново и… Нали тук прекарах поне половината си живот? Да вървим. Ще си намерим евтин подслон наблизо.

— Знам. Аз отсядах в „Ораторът“, по-евтино няма.

— В онази бърлога, гъмжаща от бълхи! Не сме толкова закъсали!

Каран се засрами, че е такава скъперница. Избраха си малко по-прилична странноприемница, наеха стая и Лиан плати на едно момче, което видя на улицата, да предаде съобщението му. Уистан си оставаше наставник на школата и трябваше да спазват правилата. Изкъпаха се, изпраха оръфаните си дрехи и тръгнаха към близката гостилница, пак от най-евтините.

— Винаги идвах тук като ученик — сподели Лиан.

В този миг някой изкрещя името му. Висока и пищна млада жена излетя през вратата и се хвърли на врата му.

— Тандайи! — изрева той и заподскача с нея насред улицата.

Озъбената Каран огледа съперницата си от главата до петите. Ама че хубавица… Дълги крака, закръглени гърди, пълни устни и палави искрици в очите. В радостта им от срещата май имаше твърде много страст и това момиче явно не смяташе Лиан за по-голям брат.

— Толкова ми липсваше! — забърбори Тандайи. — Какво ти направиха? Уистан и думичка не обели за тебе. Ти чу ли как напреднах? Вече съм летописец и ще имам свое сказание на празника. Ела непременно.

Каран се двоумеше, хванала дръжката на вратата. Толкова неловко положение… Защо ли Лиан все залиташе по ужасно високи красавици с щръкнали гърди? И защо самата тя вечно изглеждаше, все едно са я влачили в калта? Преодоля чувствата си с огромно усилие.

— Здравей — протегна ръка. — Аз съм Каран.

— Тандайи Морн — представи се другата и също й взе мярката с поглед. — И ти ли си летописец? — попита недоверчиво.

Каран ужасно се притесни. Дрехите й едва ли не се разпадаха, а и с какъв занаят можеше да се похвали.

— Не съм. Аз… имам земя.

Тандайи се слиса, но се овладя веднага.

— Ще ви оставя да си поговорите — смънка Каран в отчаяното си желание да се махне. — Умирам от глад.

Вмъкна се припряно вътре, преследвана от гърления смях на Тандайи.

След малко дойде и Лиан, но за неин ужас жената също се настани на тяхната маса. Каран си пиеше чая и търпеше Тандайи да я разглежда крадешком.

— Каран, откъде си? — попита тя накрая.

— От Готрайм!

— Прости ми, но къде се намира?

— Не вярвам да си чувала за имението. То е в планините на Банадор.

Тандайи се опули, прозрението я споходи постепенно.

— Значи ти си Каран от Банадор… Каран с Огледалото!

На Каран никак не й се искаше да говори за себе си с първия срещнат, затова потвърди почти шепнешком.

Тандайи се пресегна над масата да хване ръката й.

— Не си… каквато си представях, но какво от това?! Тук си прочута. Разказвах за тебе, за да заслужа званието си. Изобщо не очаквах…

Смущението на Каран ставаше безпределно.

— Да не си очаквала, че се фръцкам в скъпи кожи и коприна? — подхвърли ехидно и си дръпна ръката.

Още малко и щеше да побегне, но Лиан стисна другата й ръка под масата и тя се успокои.

— Как научи за мен?

— Миналата зима разказваха за тебе из цял Мелдорин. А един книжник, който бягаше от войната, донесе историята тук.

— В Чантед пък винаги сме гладни за нови сказания — подсмихна се Лиан. — Случвало се е някои ученици да се сбият за правото да разкажат първи нещо.

Тандайи май се почувства уязвена.

— С никого не съм се била заради твоята история — промърмори сковано. — Чувах това-онова, още преди мълвата от Туркад да стигне до нас, и това сказание ме увлече. И сега се досещам защо… — Тя стрелна с поглед Лиан. — Помолих официално Уистан и той отсъди, че аз ще се справя най-добре. Може би ще поискаш някой път да чуеш сказанието ми…

— Може би — учтиво се съгласи Каран, но искаше единствено това мъчение да свърши.

— Ама че работа! — заяде се тя с Лиан вечерта. — Гърдите й направо изскачаха от блузата. Как ли няма да си мечтая точно тя да разказва моята история!

— Не си справедлива към нея — подхвана той колкото се може по-предпазливо. — Тя е изпълнена с уважение към тебе и се опитва да ти го покаже. В края на краищата е обикновена ученичка в школата, не е постигнала нищо особено в живота. А ти вече си знаменитост в Чантед. Името ти е в Преданията! — натърти той, сякаш не съществуваше по-голяма чест.

И точно така си беше.

— Не искам да ме споменават в Преданията — подсмръкна Каран.

Струваше й се, че се досеща съвсем ясно за какво си точи зъбите Тандайи.

— Значи няма друга като тебе в цял Сантенар — сопна се Лиан. — Съветвам те да внимаваш как се държиш, иначе учениците ще те сметнат за невъзпитана и горделива. Ще помислят, че си вириш носа пред тях. Все пак повечето са бедни, не като тебе с твоето имение, земя и гора, колкото и овехтяло да е всичко в Готрайм. А Тандайи е сред най-бедните. Трудеше се упорито, за да остане в школата.

— Тъй ли? — Каран избърса сълзите си. — Нима се държах надменно и грубо? Дано не си го е помислила. Следващия път ще внимавам.

Още рано сутринта ги повикаха при Уистан.

— Каран Фърн! — възкликна наставникът и стисна ръцете й със своите изкривени костеливи пръсти. — Неведнъж чух твоята история и всеки път ми харесваше още повече.

Каран не знаеше как да се държи с това грозно дребно човече. Споделеното от Лиан я бе настроило твърде зле към Уистан.

А наставникът на школата й се усмихваше.

— Познавах баща ти. Галиад беше извънредно умен. Често идваше в библиотеката, но не ми се вярва да е намерил каквото търсеше.

Тя веднага омекна.

— И аз дойдох с него преди много години. Седях на пода, докато вие двамата си приказвахте… в ей онзи ъгъл. А понеже вие пратихте Лиан да ме търси миналата есен, никога не бих могла да изплатя дълга си към вас.

Уистан се загледа за миг в младежа и дебелите му бърни се извиха.

— Сторих това от… не най-похвалните подбуди. Ако е било за добро, заслугата не е моя. Да не пилеем време! Винаги наостряхме слух за свързаните с вас случки, но научавахме за тях откъслечно през последната година. Нямаме търпение да чуем какво всъщност е станало, особено след Големия събор.

Войната и гашадите бяха отнели на хората в града илюзията, че безгрижното им охолство е непоклатимо. Уистан осъзнаваше болезнено колко се нуждае от силни приятели. И въпреки неуспехите на Мендарк през миналата година изглеждаше, че той не е загубил могъществото си. А името на Лиан се срещаше толкова често в разказите за войната и за Огледалото… Освен това го глождеше неутолимото желание на летописеца да узнае всяка новина, а по-добър източник от двамата пред него не би могъл да желае.

Лиан изреди накратко събитията.

— Много си се променил — поклати глава наставникът, щом го изслуша.

И Лиан си знаеше, че е така. Трудно понасяше мисълта, че е бил толкова разхайтен глупак доскоро. Извлякъл бе поуки от страданията. Светът не се въртеше около него.

— Така е — призна той на глас. — Съжалявам за неприятностите които ви причиних. Тогава всичко беше игра за мен. Сега животът ми изглежда доста суров.

— Да оставим това — завъртя глава Уистан. — Способен си да допринесеш много за школата, ако оцелеем в бурята, която назрява. Много се радвам да те видя.

— И вие сте се променили — престраши се да отбележи Лиан.

Уистан наистина вече не изглеждаше толкова хладен и пресметлив. Или никога не бе имал чак такива недостатъци, каквито той охотно му беше приписвал. Личеше и колко са го потресли разрушенията в града — явно беше проумял, че е прекалено стар да опази школата си. Тя имаше нужда от нов наставник, който не само да е надарен летописец, но и да има подкрепата на силните на деня.

— Къде е Тръско? — сети се Лиан.

Никъде не бе зърнал едрия веселяк.

— Горкият… — промърмори Уистан. — Убиха го при отбраната на школата.

— Съжалявам. Знам, че бяхте приятели, а и на мен ми беше симпатичен.

— Липсва ми. Но да не говорим за тези неща — рязко отсече наставникът. — Кажи с какво мога да ти помогна. Ще останеш ли при нас по-дълго? Трябва да ни разкажеш всичко в подробности по време на празника.

Лиан се озърна към Каран.

— И аз бих искала да остана, но трябва да се прибера у дома.

— Не мога да чакам, не и тази година — със съжаление отрони Лиан. — Пък и всички затруднения и загадки около Огледалото не са към своя край. Да не говорим и че Мендарк не желае никаква разгласа. Няма как, ще отложим сказанието за идната есен. Ще се върна, щом всичко приключи, и ще дам всичко от себе си, за да съставя Велико предание.

— Но дотогава има много време! — възкликна Уистан. — Я си представи, че повече не те видим тук! Или…

Възрастният човек се извърна към стената. Лиан знаеше, че той се замисля за собствената си смърт, която едва ли щеше да се забави много. Уистан не искаше да умре, преди това сказание да е записано за вечна прослава на школата, а и за негова, честно казано.

— Това, което вече си видял, не бива да се загуби — натърти той накрая.

Лиан не беше склонен да спори. Уистан заръча да им донесат храна и вино, после повика двама писари. И Лиан се захвана да изреди всичко, което беше преживял след отпътуването от Чантед. Премълча единствено за разговора, в който беше решено да се изработи нова златна флейта. Нямаше право да разкрива тази тайна. Историята с всичките й подробности се проточи три дни, а писарите запълниха двадесет и четири свитъка, всеки от които щеше да бъде нарязан на шестдесет страници.

— Не ме удовлетворява напълно — мръщеше се Лиан, след като провери и поправи записките им през следващите дни. — Още много е нужно, за да се превърне в сказание. И все пак е по-добре от нищо.

— Сказание е, и то чудесно! — заискриха очите на Уистан. — Вече виждам зачатъка на Велико предание, а също и безмерните почести, подобаващи и на тебе, и на школата.

Прибраха и заключиха свитъците в здрав шкаф до завръщането на Лиан… или до известието за смъртта му. След това той помоли да порови в библиотеката и получи специални привилегии. Още не му се вярваше, че изгнанието му е отменено, и трудно свикваше с положението на уважаван гост. Прекалено дълго си бе внушавал, че е безполезен бродяга.

Каран се събуди от смъдене в зарасналата китка, която беше счупила в борбата с огромното куче на Идлис миналата есен. В ума й се мяркаше смътен спомен. Когато излязоха навън, завариха канавките наръсени със снежец — бе паднал месеци по-рано, отколкото можеха да го очакват в Чантед.

Седнаха да закусят до масичка пред гостилница и Каран се опомни.

— Лиан, имам рожден ден! Днес ставам на двайсет и пет.

Той безмълвно целуна ръката й и се втурна към кухнята. По едно време се върна, понесъл внимателно голяма паница колкото ваза, пълна с горещ шоколад, пъстроцветна бита сметана, настъргани ароматни орехчета и парченца черен шоколад. Сложи паницата пред нея с поклон.

— Знам колко го харесваш.

„Но колко ли е похарчил за това?“ — чудеше се тя, а вече облизваше сметаната. Шоколадът струваше колкото теглото си в сребро.

Денят мина неусетно — Лиан я водеше поред във всичките си любими местенца. Прекрасен, безгрижен ден, каквито рядко имаше в живота й. Поне за малко тревогите отстъпиха някъде в далечината.

Разхождаха се надолу по хълма, Каран носеше букет ириси. Срещнаха Тандайи. Този път не се и сети да ревнува от нея.

— Надявах се пак да се видим — подхвана първа Каран. — Какви са новините от Банадор? Отдавна не съм била там и се безпокоя.

— За Готрайм нищо не съм чувала — поклати глава Тандайи. — Знам обаче, че войната е нанесла страшни опустошения из равнините в подножията.

Разказът й отново потопи Каран в познатото чувство за безпомощност. Да не беше питала…

— Трябва да отида в библиотеката — промърмори Лиан, хванал се за издутия си корем след дългото угощение в негова чест. — Нали затова исках да минем през Чантед. Ти няма ли да дойдеш?

— Ами не — отказа тя. — Не и ако ще умуваш дни наред над документи.

— Няма да се бавя. Знам какво търся.

Каран изви вежда недоверчиво.

— Например?

— Свързано е с първото ми проучване заради „Предание за Възбраната“. Помниш ли как Фейеламор ме разпитваше тъкмо за него в Катаза? Изобщо не успя да скрие, че иска да знае кой е влязъл пръв в обгорената кула. Но щом й казах каквото знам, веднага се престори, че това не я засяга.

— Добре де — какво търсиш?

— Рисунките, направени на самото място от художниците, пътуващи с войските. А там е имало поне десетина армии. Всяка случка е била отбелязвана. Пак ще прегледам всички рисунки. Нещо ме озадачи предишния път, но нямах време да се занимавам с това. Изглежда някои от номерата на рисунките са били променени.

Слязоха в архива и Лиан прегледа поред всички картини и гравюри. На няколко се виждаше Ялкара със златните й накити. Аха, затова бе запомнил, че ги е имала… Зае се и със скиците. Отвърза лентата и хартиите се разпиляха, намачкани и пъхнати нехайно в калъфа. Той се вбеси.

— Кой е посмял да се отнесе толкова гнусно със скъпоценни документи?!

— Човек, който е бързал, за да не го сварят тук — предположи Каран.

— Това са първите скици, по тях са създадени картините и гравюрите. — Той се вгледа в поредицата рисунки, на които неколцина се готвеха да влязат в кулата. — Тъй си останало неясно кой пръв е проникнал вътре след унищожаването на флейтата. Има всевъзможни версии… — Лиан се смръзна, впил поглед в скицата, която бе взел. — Номерата не съответстват на каталога!

Каран подреди скиците на пода. Вземаше всяка и се взираше срещу светлината в избледнелите цифри. Подреди ги наново и започна да се оглежда.

— Какво има?

— О, две липсват, това е.

— Дали не са пъхнати в дъното на рафта? Всички си бяха на мястото, когато ги разглеждах миналата година.

Каран претърси навсякъде.

— Ами да, две от скиците липсват!

И той прерови купчината.

— Твърде странно! Май ги няма онези, чиито номера ми се сториха променени…

Спогледаха се.

— Кой ли е идвал преди нас? — промълви тя.

Прибраха всичко и излязоха тичешком от архива. Лиан отиде право при вкиснатата жена, отговаряща за съхранението му. Тя провери в дневника.

— Само трима души. Ти си влизал малко преди чудесното ти сказание и втори път — скоро след това. Влизал е и Уистан, за да прегледа твоите подготвителни материали.

— Май мога да позная кой е третият — изръмжа той тихичко.

— Имахме и посетителка с пропуск от библиотеката в Телулиор — университетско градче на югоизток оттук. Тя беше тук през лятото.

— Името й! — в един глас възкликнаха Каран и Лиан.

Жената присви очи, свали очилата си и пак се вторачи в дневника.

— Кекулиел… Дребничка жена, спомням си я. Златиста кожа, златисти очи и много светла коса.

— Фейеламор! — прошепна Каран в ухото му. — Лоша вест.

Отидоха да седнат в празна стая към края на библиотеката.

— Защо ли е взела рисунките? — питаше се Каран.

— Подсказали са й нещо… може би за влезлия пръв в кулата. Не е искала и друг да налучка истината.

Каран потръпна от мярналите се в съзнанието й видения — карони и аакими, фейлеми и коренната раса със своите творения, машини и портали, само за да потопят в кръв целия свят.

— Какво да правим? — смънка Лиан.

— Не знам. На кого бихме могли да се доверим? Да съобщим ли новината на Игър в Туркад?

— Не! — настръхна той.

Въпреки всичко на него се падаше задължението да отнесе тази вест в Туркад. Мендарк сигурно щеше да се върне скоро от пътешествието на изток.

Казаха и на Уистан за откритието си.

— Поверете задачата на мен — предложи той. — Но няма да стане веднага, защото в Чантед не остана дори един скийт. Тази война просто ги изтреби.

Сутринта Каран и Лиан потеглиха към Тулин. На излизане от града Каран се озърна и видя прелестната Тандайи, която стоеше на улицата и ги изпращаше с нещастен поглед. При портата подминаха безкрак просяк, седнал в сянката на стената. Лицето му беше покрито с разкървавени пъпки и мухи.

— Смилете се, госпожо — захленчи просякът. — Дайте нещо вимето на милосърдието.

Тя бръкна в изтънялата кесия на Лиан. Извади сребърен тар — малко съкровище за такъв окаяник, пък и дори за тях двамата в момента, но този човек имаше отчаяна нужда от помощ… Тя му подаде монетата, без да знае, че е последната.

Гноясалите очички на просяка се взираха в Лиан. Сакатият мъж изхриптя яростно и изби с юмрук тара от ръката й.

— Проклет да си, Лиан! — виеше просякът. — Проклет да си, докато земята пусне кръв, а прогнилата луна се пръсне на парчета.

И Лиан се блещеше.

— Търлю! Какво те е сполетяло?

Бившият сенешал на Уистан се изхрачи към крачола му и Лиан отскочи.

— Загубих си работата заради тебе. Уистан ме изрита от града. Започна войната… — Тъжно размърда чуканчетата на отрязаните си крака и продължи с отровен глас: — Едно ще ти кажа, Лиан. Радвай се на славата, докато я имаш, защото няма да е задълго. Скоро и един приятел няма да намериш в Сантенар. Самото ти име ще е сквернословие, а още преди да настъпи хид, ще ти се иска да си щастлив колкото Търлю просяка!

Лиан май не се впечатли особено, но Каран усети как гърбът й се вледени.

— Да си вървим! — задърпа тя спътника си.

Първата вечер спряха в хълмовете над Чантед сред гелонови дървета недалеч от мястото, където Лиан бе нощувал преди година. Повечето плодове по клоните бяха спаружени или загнили, но на едно дърво щяха да се пръснат от зрялост. От стичащия се сладък сок оставаха захарни кристалчета, около които се събираха хиляди пчели.

Лиан като че бе забравил веднага проклятието на просяка. През целия ден буквално подскачаше по пътя и Каран се настрои свадливо.

— От какво си толкова доволен? — подхвърли му, докато той чевръсто събираше дърва за огъня.

— Не можеш да си представиш какво означава да си зейн, отбягван от всички.

— Прав си, не мога — изсумтя Каран, която настървено чаткаше огнивото, но праханта не се палеше.

— Повече от половината си живот бях в школата, но не се чувствах сред свои. Дори след сказанието при завършването, когато ме обявиха за майстор.

Приклекна до нея и започна да вее с дневника си, за да разпаля тлеещата прахан. Пламъците изведнъж обхванаха наредените отгоре клечици. Той се зае да натрупа дърва.

— По-леко! — заяде се Каран. — Ще го задушиш.

Но след минута огънят бумтеше до височината на раменете й.

— А ето — продължи Лиан — че имам почетно място в школата Не знаеш колко по-уверен съм сега. Не е било така, откакто напуснах дома си.

Каран си рече, че би трябвало да е щастлива от промяната в него, но след откритието в библиотеката собственото й безпокойство набираше сила.

— Е, значи нямаш нужда от мен! — сопна му се тя. — Осмелявам да предположа, че Готрайм ще ти се стори затънтена дупка, а като Чантед ти предлага толкова радости. Сигурно вече се вижда като следващия наставник на школата.

Той се стресна.

— Говориш щуротии…

Но копнежът пролича за миг в очите му. „Ще ме зареже заради Чантед! Омръзнах му.“ Тя не можеше да си затвори устата.

— Видях я какви мили кравешки очи ти правеше тази сутрин.

— Но няма как да си видяла, че и аз я изяждам с поглед, защото не е вярно! — озъби се Лиан и побърза да заговори за друго. — Какви са твоите планове?

— Нямам такива — разсеяно отвърна Каран. — Само мечти и надежди за дома. Но… Банадор е сред първите места, където се развихри войната, а Готрайм е разположен между Туркад и Шазмак. Не знам дори дали още имам дом. Ние сме нетърпелив и бунтовен народ, затова често си навличаме беди. Страх ме е за моята страна.

— Скоро ще бъдем там.

— Не издържам — печално изрече тя. — Дано Шанд си е в Тулин. Мъчно ми е и за него.

Лиан виждаше пред себе си друга Каран, която се плашеше от несгоди. Завръщането в Мелдорин отново я бе сблъскало с препятствия, които нямаше сили да преодолее. Не бе споменала пред него, но предишната нощ отново я беше споходил сън като онези, които я тормозеха преди смъртта на Селиал. Какво ли искаше Рулке от нея? Не че се изненадваше — всеки ден след бягството от Нощната пустош очакваше той да се появи отново. Някаква част от душата й като че наблюдаваше в бездеен ужас какво ще последва. Проклятието на просяка само добави още един камък към товара на раменете й.

Отначало усещаше само лек досег, мимолетно присъствие. Рулке все едно проверяваше как е тя. Сякаш си напомняше за съществуването й и за властта си над нея.

Сигурно точно това й отнемаше радостта. Тя знаеше, че с всяка крачка напред доближават и него, и неговите владения. С всяка нощ сънищата ставаха по-ярки, натрапчиви и неразличими от действителността.

25.Мощни видения

Четири дни по-късно газеха в необичайно дълбок сняг за сезона. Мъкнеха се нагоре по склона към Тулин.

— Все си мисля какво ли ще заварим там — каза Лиан, пъхнал пръсти под мишниците си, за да ги сгрее. — Как ли са преживели войната?

Каран се бе улисала в тревогите си и не продумваше. Стигнаха до кривината на рида и пред тях се откри целият Тулин в своята падина недалеч от билото — същият като преди година. Комините на странноприемницата пушеха ободряващо.

— Харесва ми в Тулин — сподели той. — Откога си мечтаех пак да дойда тук. Но ти се моли времето да се оправи, защото можем да платим само за една нощувка.

— Дано и Шанд е тук…

Изгазиха по пътеката, Каран бутна тежката врата и надникна в просторната кръчма, където огнището беше разпалено. Пред тезгяха имаше неколцина от местните хора с обветрена кожа и муден говор. Обслужваше ги свенливо момиче с розови бузи. Каран веднага позна дъщерята на ханджиите.

Застана пред огъня да се постопли, кимайки на другите клиенти. Макар че бе идвала неведнъж и познаваше съдържателите, напоследък се бе простила със самочувствието си и трудно се престрашаваше да заприказва някого. Вдиша дълбоко и се обърна. Притесни се, че Лиан още не е влязъл, но събра смелост, отиде при тезгяха и поздрави хората.

А Лиан мина през кухнята и излезе на каменистата пътека към купчината дърва. Чуваше се, че някой цепи дърва и в момента. Надяваше се да е Шанд, но заобиколи купчината и се натъкна на ханджията. Торген сви вежди в първата секунда, после се засмя.

— Лиан от Чантед! — рече той и потърка сплескания си нос. — Прогоненият Лиан! Ама май прекалявам с приказките, защото те видяхме да идваш откъм Чантед. Беше тук миналата година преди войната.

Той остави брадвата и стисна ръката му.

На Лиан му беше приятно, че го помнят, но пък нали съдържателят трябваше да си цени клиентите, дори и тези, които се вясваха рядко.

— Миналия път си тръгна доста припряно — отбеляза Торген.

— Уф… — Внезапно го обзе безпокойство да не би да е оставил неуредена сметката. — Нали монетите, които ви оставих, стигнаха?

Ханджията се подсмихна.

— И то съвсем точно, ако не бъркам. Не заради тях питам. Надявам се сега да нямаш толкова главоболия.

— Горе-долу съм добре — кимна Лиан. — Виждам, че войната е подминала Тулин.

Торген се канеше пак да се заеме с дървата, но после се отказа.

— А бе, не съвсем. Вярно, тук нямаше сражения, но войници на Игър стигнаха и до нас. Пък и твоите приятелчета, уелмите, ни навестиха пролетта. Както чувам, вече се наричат с друго име. Войниците ни потормозиха ден-два. И уелмите нищичко не намериха. То какво ли могат да търсят в Тулин? Преди все се изселваше по някой, а сега заради войната започнаха да прииждат хора, бягат от Банадор и от източните земи. Толкоз пътници не бях виждал досега. През лятото се случваше да спят и в конюшнята. За нас годината си е добра, ама предпочитам да си беше като другите, без никаква война. Но тъй върви животът в Тулин. Хората идват и си отиват, а ние все сме тук.

— Надявах се да заваря Шанд.

— Запиля се нанякъде посред зима, когато започна войната. Прати ни вест от Туркад, после ни писа от някакво място по̀ на север. Чуждестранно име, не го помня. Можело да не се върне и цяла година. Такъв е Шанд, знаем си го и не се боим за него. Само дето ни липсва.

Торген метна на рамо огромен дънер и пое нагоре по пътеката.

Лиан постоя умислен, после награби колкото цепеници можа и тръгна бавно подире му. Стовари дървата в големия сандък до готварската печка и побърза да се върне за още. Пак се натъкна на съдържателя при купчината и му каза:

— Имам по-скорошни новини за Шанд, ако искаш да ги чуеш, раздели се с нас във Флуд към края на лятото.

— Флуд ли? И това място ще да е някъде в чужбина.

Лиан не обърна внимание на думите му — за жителите на Тулия дори Чантед беше в чужбина.

— И то каква чужбина! Оттук до Флуд са поне триста левги пряк път, намира се на огромния остров Фаранда.

Торген се сащиса, все едно Лиан му говореше за тъмната страна на луната.

— Е, щом си се върнал жив оттам, значи може и да не е толкова страшно, колкото го описват. Ти знаеш най-добре. Защо не ни разкажеш след вечеря? Всички ще се радват да знаят с какво се е захванал старият Шанд. Ако си по-сладкодумен, току-виж не ти взема пари за нощувката. О, да бе! Предишния път ти търсеше някаква жена, дето се залутала в снеговете…

— Намерих я — припряно отвърна Лиан, — но тази история мога да я разказвам две седмици. Нищо, имам и много други за разправяне.

Досега бе споделил собствената си история единствено в Чантед, за да изпълни дълга си на летописец — не забравяше строгата заповед на Мендарк. Не понасяше обаче да се лишава от удоволствие на разказвача и посрещна молбата на Торген с възторг. Ще ги омая с най-добрата история, разказвана в Тулин! Пък и иначе ще си тръгна оттук без пукната пара…

Докато носеха дървата, в главата му изскочи нов въпрос:

— Шанд откога живее тук?

— Откакто се помня. Тогава странноприемницата беше на дядо ми. Винаги си е бил тук.

— Но откъде е дошъл?

Ханджията се усмихна загадъчно.

— А, хич не знам дали на Шанд ще му допадне да приказвам неговите работи.

След третия наръч дърва Лиан остана вътре и каза на Каран:

— Шанд не е пристигнал.

— Знам.

Тя седеше сама и зяпаше пламъците в огнището. Другите клиенти бързо бяха усетили, че не е настроена за приказки, и се задоволяваха с пиенето и дребните клюки.

— Натъжи ли се?

— Знаех, че няма да е тук — безстрастно промълви тя.

Настъпи неловко мълчание. След известно време Лиан качи раниците им в стаята и отиде при мъжете до тезгяха.

Каран изобщо не мислеше за Шанд, колкото и да я разочарова отсъствието му. С навлизането в планините безпокойството й се задълбочаваше, отчасти и заради неприятното откритие в библиотеката. Пробудиха се и спомените, свързани с Тулин. Беше се запознала с Лиан недалеч от това село, но тук беше преживяла и най-кошмарните мигове в дългата игра на криеница с уелмите.

Този път обаче имаше нещо друго. Не само заради близостта до Шазмак и гашадите. У нея напираше смътно и много тежко предчувствие. Завръщаше се ужасът, на който се бе поддала в Нощната пустош. Боеше се, че пак ще загуби власт над себе си.

Къде се беше дянала онази несломима воля, с която бе прекосила половината Мелдорин? Откакто напуснаха Чантед, очакваше нощите с тревога и не срещаше разбиране у Лиан. Той отново се увлече по своите Предания и преливаше от удоволствие.

Тази негова неспособност да вникне в терзанията й я наскърбяваше. Как тъй той се бе измъкнал от Нощната пустош съвсем същият, а тя се мъчеше?

Скоро Лиан вече беше душата на групичката при тезгяха. Залисваше слушателите си с някаква историйка, хилеше се и размахваше ръце. Всички се кикотеха. Дъщерята на ханджиите сипваше с черпак греяно вино и поръсваше чашите със зелени и жълти билки, какъвто беше обичаят тук в студените месеци. Поглеждаше плахо Лиан и щом той се обърнеше към нея, тутакси навеждаше глава и се изчервяваше. Горкото момиче се бе прехласнало.

Каран се почувства самотна и пренебрегната. Хем искаше да отиде при тях, хем презираше лекомислието им в толкова решителни за света времена. „Пияници!“ Изгледа с погнуса своята чаша. Обичаше истинско вино — пурпурното от низините на Ягадор, а това беше слабичко и кисело. Билките му придаваха дъх на цветя, който никак не подхождаше на вкуса му.

Отпи и се задави. Бутна чашата настрана. Когато вдигна глава, всички останали, дори Лиан, я зяпаха. Един мъж сръга съседа си и прихна, другите му пригласяха. Дори Лиан се извърна с усмивка. Можеха да се смеят на каквото и да е, но бузите й се сгорещиха от убеждението, че именно на нея се присмиват. Изправи се рязко, изтрополи нагоре по стълбата и изхвърли вещите на Лиан в коридора. Залости вратата, пъхна се в леглото, придърпа завивките до брадичката си и замря сърдита.

Толкова неохотно си бе позволила близост с Лиан. Бе го отблъсквала на всяка крачка не защото беше равнодушна към него. Напротив, привличаше я неустоимо, а в същото време я объркваше. Навремето си бе измислила илюзорен образ на великия разказвач Лиан, а когато най-сетне го срещна, той се бе оказал съвсем друг — непохватен, простодушен и напълно непригоден за живота извън школата. Присмиваше му се, оплюваше го при всеки повод, но напразно.

А той какво чувстваше към нея? Вярно, бе надминал себе си, за да я спаси и подкрепи в онова смразяващо пътуване до Сит, а и после в Туркад. Когато чу неговия глас зад стената и докопа ръката му през пролуката в Катаза, Каран за малко не бе умряла от блаженство. През последните дни обаче пак се бе появила стената помежду им, издигната и от нейната слабост в Нощната пустош, и от неговите незнайно какви постъпки там.

Тя угаси фенера и гледаше играещите отблясъци на огъня по стените. Отдолу понякога долиташе гръмогласен смях, явно след поредната неприлична историйка на Лиан. Каран задрямваше, будеше се, слагаше още дърва в огнището и пак се унасяше.

Неспокойният й сън беше нарушен внезапно от бутане и тропане по вратата. Лиан напъваше резето и май не проумяваше, че е изгонен от стаята. Заялата според него врата го развесели. Пльосна на пода с поредния изблик на кикот. Това като че можеше да продължи цяла нощ.

Каран изскочи от леглото, хвърли се към вратата и я отвори, за да излее върху него цялата си безпомощност и отчаяние.

— Махни се, гнусно, пияно прасе!

Затръшна вратата пред лицето му и пак се свря под завивките.

Гневът й се изпари, потискаше я непоносима тъга. Натякна си, че трябва веднага да му се извини, преди дребната разпра да се раздула прекомерно. Не биваше да протака. Но не можа.

Думите й не го уязвиха, но студената свирепост в гласа й го разтърси. Каран винаги го втрещяваше с яростта си, а този път съвсем бе излязла от контрол. Лиан се подпря на длани и колене, загубил в миг прекрасното си настроение. Събра разпилените си вещи и кротко отиде в съседната стая, която не беше заета. Заради студа легна облечен.

Той понасяше нейното променливо настроение и желанието да се уединява по-лесно, отколкото тя — стремежа му да бъде сред хора. Въпреки това беше успяла да го обиди. Отчасти се досещаше какво я е разгневило така, но не на нея се бяха смели. Надяваше се да й мине бързо, както винаги.

Нямаше дърва в огнището, не намери и юрган, а само две протрити одеяла. Уви се в тях и замря ококорен. Изведнъж осъзна, че очаква нещо да се случи. Вятърът забуча и тресна веднъж-дваж капаците на прозореца. „Колелото се завърта…“ Спомни си нощта в Тулин преди година, когато зовът за помощ на Каран бе проникнал в мислите му. Дали не беше и същата стая? Ами да, четвъртата вдясно.

Капакът пак заблъска и за миг той си въобрази самия себе си как дреме в тази стая. Едва ли не чуваше как огънят припуква полека, тропота на дъжда по покрива, рядкото тупване на капка в огнището. Колко наивен беше тогава! Връщаше се в миналото и безупречната му памет пресъздаваше онази нощ, сякаш репетираше сказание. Възвърна си и онази нагласа на млад безхаберник, себично погълнат от себе си и героичните си фантазии. Истинският живот беше по-неприветлив и мръсен, далеч по-жесток и безмилостен. Що за безчувствен и суетен мечтател! Унасяше се…

Изведнъж гаснещата жарава в огнището изпращя. Върху покрива се изсипваше порой. Същото като миналата година. А какъв беше този ритмичен, ту силен, ту спадащ звук в главата му? Каран ли се опитваше да достигне мислите му както преди?

В съседната стая Каран спеше неспокойно. Може би сънят на Лиан за нощта преди година се вмъкна откъслечно в нейния и докосна мисловната връзка, която тя прокара помежду им още в Шазмак. И насън умът й се луташе, с потрес се озова на онзи мразовит планински склон отпреди година под вятъра и дъжда.

Тя бе спряла на острия като нож ръб на било, което пропадаше отвесно вдясно от нея, а отляво беше само твърде стръмно. Зад нея ридът се издигаше също толкова стръмно към платото и развалините, накъдето тя се стремеше. Докато имаше луна, й се струваше, че тя е увиснала на източена кула, която докосва небосвода. Замайващо, страховито усещане. Облаците обаче закриха скоро нощното светило и след миг тя сякаш се бе вкопчила в корабна мачта насред буря, а тъмата я подмяташе насам-натам.

Вятърът напираше с мощ, каквато не бе преживявала досега. Всеки момент можеше да я издуха от билото и да я захвърли във висините като парцал. Ами ако уелмите я заварят тук? Сигурно бяха наблизо, но къде?

Каран стисна отвесна каменна издатина със здравата си ръка. Тук не би могла да се защити — изправеше ли се, бурята щеше да я отвее. Долу нямаше ли някаква мърдаща сянка? Луната се скри отново, вятърът я обсипваше със суграшица. Пръстите й приличаха на заледени кочани. Как си мечтаеше за огън! Но нямаше нито дърва, нито смелост да ги търси. Луната надникна в пролука и по свлачището отдолу загъмжаха сенки. И дори когато изчезнаха, още играеха пред очите й. Тя разтърка лицето си с ръкавиците, за да се отърве от тези призрачни демони. Гнетеше я такава умора, че ей сега щеше да заспи права.

Каран се обърна в просъница, потърси успокоение в жилавия гръб на Лиан, но не го намери.

Нямаше го, никога не бе го имало. Дори не се бяха срещали. О, да, просто сън наяве, както се бе притиснала към скалата. Романтичните й фантазии за мъж, когото бе виждала само отдалеч и за малко. Вълшебно сказание на празника и разказвач, който покори незрялата й душа. Той я бе погледнал и тя почувства, че говори само на нея, че се стреми да трогне тъкмо тази своя слушателка. Видения… Почти успя да усети топлината на тялото му, но виещата буря й я отне.

Вече не можеше да задържи мечтата, страхът и студът надделяваха. Не биваше да се предава. Но как тъй уелмите са толкова близо? Из тези снегове би трябвало да ги забележи от половин левга. Сигурно са заблуда на измъченото й съзнание, кошмар с отворени очи.

Тъкмо откри отново храбростта си и облаците се разкъсаха, луната огря ярко нейното бледо лице. Луна ли? Високо в небето, твърде голяма, твърде червена и черна. Нима тъмната страна на луната се взираше свирепо в нея отгоре? Не, по-скоро беше великанският силует с алените очи от нейните сънища. Рулке я дебнеше!

Не можа да сдържи стоновете си. Знаеше, че извика ли с пълно гърло, ужасът ще изкипи, ще се подхранва сам от себе си и с нея ще е свършено. Пъхна пръст в устата си и го захапа ядно. Болката прекъсна стенанието, странното око избледня, луната се стопи. И тогава тя откри с периферното си зрение подвижните сенки. Ужасът, крил се в мрачните ъгълчета на стаята, я връхлетя по-неумолимо от всякога.

И Лиан се прехвърляше от настоящето в миналото и обратно като с махало. Ту сънуваше, ту се будеше. В една минута беше в стаята си сега, в следващата се намираше в другата стая тогава, но някак оставаше свързан със сънищата на Каран и в момента, и преди година. Зърна я мимолетно сгушена на онова било и разбра какво е чувствала в онази нощ. И той бе пълзял, притиснат към стръмнината, само ден по-късно, когато тръгна подир нея към развалините.

Но очите, които толкова я уплашиха, за него просто бяха познати. Ненадейно си спомни това, което Рулке го принуди да забрави — техния разговор в Нощната пустош и общия им гняв от гаврата с Преданията. В паметта му се мярна и обещанието на карона за знания, до които никой летописец не би могъл да се докопа. В тази просъница му се стори, че ужасът на Каран малко избива към самосъжаление. Защо тя отказваше да проумее, че Рулке е техен приятел? У него не се таеше никаква заплаха, само им предлагаше нови шансове. И то срещу нищо.

— Аааа!… — проехтя вик през стената.

Той опита да се надигне, за да отиде при Каран, но бе наказан с болка, все едно някой прободе с копие мозъка му. Твърде силна, за да се пребори с нея. Пак се просна на леглото. „Каран ще се оправи — промъкна се въздишка в мислите му. — Аз ще се погрижа за нея вместо тебе.“

Каран подскочи в леглото и одеялата се смъкнаха от голите й рамене. От ухапания пръст течеше кръв, но тя не помнеше нищо, освен че е имало страшен сън. Или беше напълно будна, или си въобразяваше, че е така. Злокобното предчувствие беше все по-непоносимо. Какви ги вършеше Лиан? Почувства се както преди процеса срещу нея в Шазмак. Тогава извлече своя сън от ума му и го разказа на Синдиците. Но сега споделяше неговия сън. Лиан обаче сънуваше лъжа, повличаше и двамата към гибел и позор.

Тя се напъна да стане. Напразно. Будна или не, трябваше да проследи това видение. „Как се стигна дотук?“ — изхленчи съзнанието й, но в същото време тя беше на бруленото от вятъра било, взираше се в променливите сенки и в бавно разпокъсващите се облаци. Луната… не, окото впиваше поглед в нея: студен, лукав, измамен. И я подчиняваше на волята си.

„Няма!“ Другата в нея обаче вдигаше ръце да се заслони от ужаса, търсеше, зовеше приятел… Не, това се случи по друго време, когато уелмите я застигнаха недалеч от Нарн и тя насочи онази съдбоносна връзка към Мейгрейт, за да провали всички. Дали Рулке се стараеше да й натрапи същата връзка?

А сънят на Лиан, върнал го година назад, започваше да се раздвоява. Той беше в тази стая на странноприемницата и сънуваше, че е на празника и разказва най-великото от Преданията — „Предание за Възбраната“. Но се бе пренесъл и при Каран на планинския склон, а тя зовеше „Помогнете ми! Помогнете ми!“. Лиан се пресягаше да я достигне, но съвсем бавно… и още по-бавно, а сказанието доближаваше кулминацията си — обезумелият Шутдар, обкръжен от враговете си, беснееше на високата кула, проклинаше ги и изтръгваше от флейтата онзи съдбовен акорд, който бе хвърлил света в последвалата лудост.

Каран долавяше видението и то разкъсваше сърцето й — нали за този разказвач и това сказание копнееше? Пренесе се и при тогавашната Каран, извикала в мислите си с отчаяние, объркване и надежда „Помогнете ми! Помогнете ми!“, а после нахлу възторгът от ответното „Къде си? Къде?“.

Но днешната Каран плачеше от скръб. Това далеч не беше само сън. Какви беди причини досега! Рулке овладя мисловната й връзка с Мейгрейт, припомни на уелмите истинската им същност на гашади и задвижи окончателната разруха. Колко по-зле щеше да потръгне, щом Рулке се изтръгне на свобода? В ума си виждаше как сегашният Лиан сяда в леглото и се стреми към Рулке, но другият Лиан от миналата година се разтърсва от ужас и търси начин да се опази.

Нейните видения пак се вплетоха в съня на Лиан. Продал ли се е, или е бил смачкан и покорен? Все едно, тя беше длъжна да сложи край на това незабавно. Възползваше ли се по-хитро от връзката, би могла да отнеме от Рулке властта над нея. Тя понечи да вмъкне и съзнанието си във виденията на Лиан, но целият свят веднага се преобърна около нея. Замая се, вече виждаше друг образ на Рулке — величав и мъдър. Би трябвало да го следва по пътя му. Защо му се опълчваше?

„Не!“ Рулке се мъчеше да й наложи принуда чрез Лиан, насочваше срещу нея собствената й връзка. Каран се насилваше да я прекъсне, но вече приличаше на вкоравено въже, което ги съединяваше. Не можеше! Рулке беше неимоверно силен, а не както в Нощната пустош. Тя и Лиан стигнаха близо до Шазмак, където орди от гашади чакаха трепетно всяка негова заповед. Изведнъж осъзна, че дори ако се откъсне, за втори път ще изостави Лиан. Щеше да купи свободата си с цената на неговата душа.

А и беше почти непосилно да стори нещо — волята на Рулке господстваше. „Ела при мен! Ела при мен! — съблазняваше безплътният глас. — Мога да сбъдна най-съкровените ти желания.“

„Идвам! Идвам!“ Тя се застави да не мисли за нищо друго. Иначе би се издала. Поначало не съумяваше да задържи мисъл в главата си, гласът завладяваше така, че нямаше как да не изпълни повелите му.

Тя тупна от леглото. Нямаше време да се облече, дори не се сети за дрехи. Напираше през въздух, студен и гъст като катран. Тласкаше я единствено упорството да прекрати всичко, преди да е настъпил неизбежният гибелен завършек.

Каран залитна към вратата, тръскаше глава и се опитваше да пропъди съня… или сънищата, а сладкогласният шепот я прикоткваше чрез връзката. Тя се пребори някак с вратата. С тази мътилка в главата й беше нужна цяла минута, преди да види резето. Кошмарът я поглъщаше. Отдавнашните Каран и Лиан чезнеха. В своята стая Лиан бе коленичил, протегнал ръце като блуден син към баща си. Огромната фигура се надигаше от каменния си трон и в краката й лъщяха разкъсани окови. Въздухът се завъртя лениво около средата на пода, където бе застинал Лиан.

— Не! — викна немощно тя и притича към неговата врата.

Молеше се да не е залостена. Защо да го прави? Тулин доскоро изглеждаше най-безопасното място в Мелдорин.

„Глупачка! Ама че безнадеждна глупачка. Правиш точно каквото той иска.“

Вратата се отвори плавно, тя нахълта и се спъна във вещите на Лиан, захвърлени на пода. Приклекна и вдигна глава. Сънуваното и действителното се наслагваха, размиваха, отделяха.

Насред стаята полека се оформяше образ на Рулке — не беше самият той, защото го нямаше бурния приток на въздух при отварянето на портал, пък и оставаше прозирен, очертанията му трепкаха. Лиан гледаше ликуващо като послушник, комуто духовният наставник ей сега ще разкрие първата велика мистерия. Как да прекрати това? Отдавнашните сънища вече се стапяха, смесваха се с действителността, защото бяха изпълнили своята роля. Каквото и да бе започнал Рулке, то продължаваше самостоятелно. Но защо му беше необходим Лиан?

Най-сетне виденията секнаха, само че принудата, напираща през Лиан, не губеше нищо от силата си. Или Каран щеше да я прекъсне, преди Рулке да е завършил прехвърлянето на образа си в стаята, или и двамата бяха загубени. Как? Съгледа под леглото старо нощно гърне от дебел порцелан с голяма дръжка. Грабна го светкавично и го запрати по главата на Лиан.

Той дори не се огледа. Тежкият предмет го цапардоса до слепоочието. В един миг се пресягаше нагоре, в следващия се килна бавно и замря. Гърнето се строши зад леглото. В главата на Каран блесна заслепяваща болка — мимолетно съпричастие към страданието на Рулке от безмилостно прекъснатата връзка. Тази способност да му съчувства я стъписа. Призрака вече го нямаше.

— Лиан!… — изплака тя, защото й се стори, че го е убила.

Той наистина беше блед като смъртник, само натъртеното място тъмнееше, имаше и крива рана от ръба на гърнето. Кръвта скоро спря. Ненадейно отлетя целият й гняв, горчилката от предателството. И с него злоупотребяваха, както с нея. А и как той би успял да се противопостави на Рулке? Никой не би могъл. Тя се хвърли към леглото, прегърна Лиан и опря главата му на гърдите си. Може бе щеше да е по-добре, ако умре, вместо да се превърне в такава твар. Може би…

Той потрепери. Каран докосна шията му и напипа пулс. Намести се в леглото, дръпна одеялата да ги покрият и го притисна нежно към себе си, за да го стопли. Изобщо не обърна внимание на съдържателя и жена му, които надникнаха да видят каква е тази олелия. Аха, свада между влюбени, пък и нали ще платят за счупеното сутринта. Те се махнаха скоро.

Галеше го разсеяно и помръдваше само когато схващането ставаше нетърпимо. Боеше се прекалено много от сънищата си, за да се унесе. Рулке щеше да сътвори безпрепятствено машината си, а Лиан му се бе покорил. Тя остана сама и на поне двайсетина левги околовръст нямаше кой да й помогне. Спътниците й си имаха своите раздори, пък и се пръснаха накъде ли не. А дали беше разумно да им се доверява?

Трябваше да каже на някого, но така почти сигурно би навлякла гибел на Лиан. Не виждаше изход.

Малко след зазоряване, когато пролуките в капаците изсветляха, Лиан вече не беше в несвяст, а спеше дълбоко. Дишането му се успокои. Най-после и Каран се отпусна. Тя също заспа.

26.Тар Гаарн

— Талия! — подвикна Мендарк няколко часа след отплаването им от Флуд.

Тя стоеше на носа на кораба, зареяла поглед във вълните, и си мечтаеше за Крандор. Вятърът развяваше дългата й черна коса.

— Талия! — кресна пак той.

Тя се обърна и избърса солените пръски от лицето си.

— Какво има?

— Снощи ми донесоха пратка от Надирил. Добавил е още сведения за Хависард. Вътре беше и това писмо. Доста време се е влачило.

Тя седна да чете на завет. Писмото беше написано с красив, макар и старомоден почерк.

Тя обърна листа. От другата страна със същия излязъл от мода почерк, но с по-закръглени детски букви беше писмото на Лилис.

„И на мен ми е мъчно за тебе.“ Талия прочете списъка. „Жълтият сатър“, „Сабята“, „Сребърният меч“, „Камата“, „Клъц-клъц“, „Мачете“ и „Среднощно копие“. За съжаление официалните им описания не включваха и цвета на платната, а капитаните нерядко предпочитаха червеното, значи новите сведения не й помагаха много. Три морски съда бяха от Крандор, а другите четири — от пристанища, пръснати на стотици левги по бреговете на Лоралин. Месеци биха минали, докато обиколи всички. Безнадеждно дирене…

Тя занесе писмото на Мендарк, който този ден беше в чудесно настроение.

— Лилис праща поздрави и на мен? — засмя се той. — Станала е по-добродушна. Е, ще се отбиваме, където можем, но не пилей излишно време. И не се забърквай в неприятности.

— Аз — в неприятности?! — невинно се учуди Талия.

Плаването на север покрай дългия западен бряг на Фаранда им се стори отегчително — тази пустош на практика беше безлюдна. Първата седмица имаха благоприятен вятър, а и течението ги носеше на север, понякога изминаваха по над четиридесет левги в денонощие. А когато вятърът започна да пречи, „Хлапето“ вече заобикаляше големия северен полуостров. Нататък предстоеше мудно и опасно провиране между външния и вътрешния бариерен риф, чиито извивки се проточваха хиляда левги край северното крайбрежие на Фаранда и още на изток към Крандор.

В края на втората седмица спряха в Нис — най-северната точка на Фаранда. Талия се зарадва на разнообразието. До толкова жадувания Крандор оставаше цял месец кандилкане в морето, а замислеше ли се за нещо друго, тутакси я нападаха тревогите. Времето изтичаше.

Нис беше мърляво тропическо градче, едно от средищата на търговията с подправки. Но бащиният род на Талия се занимаваше със съвсем същото от много поколения и тежката миризма на карамфил, кардамон и уханни орехчета всъщност я трогваше до сълзи.

Не се застояха в града, само натовариха вода, прясно месо и зеленчуци — Мендарк не забравяше, че трябва да бърза. На Талия не й провървя много в издирването, но поне задраска едно име в своя списък. Подмятаният от тайфун „Клъц-клъц“ се блъснал в рифа преди три години и потънал, а целият екипаж се удавил.

След няколко дни страшна буря ги изтласка далеч на север. Разминаха се като по чудо с коварните рифове около остров Банти но същинското вълшебство на Пендер, застанал на щурвала, и майсторлъкът на Ръждивия в боравенето с платната ги отърваха на косъм.

Ръждивия имаше нелеп вид — загрубяла кожа на лицето, снопчета жълтеникава коса около плешивото теме, тантуресто тяло с кльощави крака и извънредно дълги ходила. Той сякаш беше роден за ролята на тъжния клоун. Точно така се държеше, все очакваше да се случи най-лошото, макар че беше превъзходен помощник-капитан.

Още пет дни се бориха с вятъра и се промушваха между двата пояса от рифове при големия планински остров Фанкстър. Ръждивия неуморно предсказваше, че тук най-сетне ще си докарат белята. Спокойната следваща седмица го опроверга и накрая видяха пред себе си Таранта. Дори Пендер не беше уверен при влизането в пристанището заради осеяния със скали залив и назъбената брегова линия. Наеха лоцман.

— Два и половина тара! — мърмореше си Пендер. — Не бях чувал, че лоцман може да иска толкова пари!

А лоцманът се оказа съсухрена старица на около осемдесет години, с мътни очи и само четири зъба в устата, които през цялото време стискаха очукана лула. Тя се провря чевръсто между моряците, хвана руля и започна да кряка заповеди.

Пендер се шляеше безцелно по палубата.

— Дъртата кранта наглед е сляпа като къртица…

— Шът! — скастри го Мендарк. — Ще я обидиш. Това е старата Хетла и наистина е сляпа.

— Хъм…

— Сериозно ти говоря!

— Какво?!

Пендер се хвърли към фалшборда и погледна изцъклено скалите, стърчащи като зъби на чакалот на някакви си един-два разтега от кораба.

— Сляпа е по рождение — уточни Мендарк, — но в Таранта няма по-добър лоцман. И в буря не е погубвала кораб вече цели шест десетилетия.

Пендер се мусеше недоверчиво.

— Ами че тя има дарбата на усета, бърборко! — сопна му се Талия.

Завариха „Среднощно копие“ до кейовете в града. Не беше нищо повече от малка, тумбеста търговска гемия, почти разпадаща се заради дървоядите в дъските. Изобщо не приличаше на зловещо красивия кораб, който Лилис бе описала. Талия прати на нея и Надирил дълго писмо с новините от последната половин година и досегашните неуспехи в издирването.

Продължиха към Гариот, където Пендер трябваше да разтовари стоката и (с неохотното съгласие на Мендарк) да напълни трюма с подправки и живачен сулфид за плаването на юг край бреговете на Крандор. Талия отдалеч разпозна двата димящи вулкана, между които минаха. По-големият беше известна надлъж и нашир забележителност на града.

— Вижте! — провеси се тя над фалшборда като развълнувано дете. — Ето го Бел Торанс.

Мендарк и Осейон застанаха до нея да се насладят на гледката, дори Пендер се присъедини към тях. Бел Торанс беше великан със съвършен конус, издигащ се толкова нависоко, че и в тези ширини върхът му белееше от оскъден сняг. На Талия й се прииска да разкаже на своите спътници нещо за родните си земи.

— Онзи, вторият — Бел Баал-Баан, е бил като близнак на Бел Торанс, но при едно изригване се разхвърчал на парчета. Вълна, висока колкото кула, помела стария град, а пепелта затрупала останките. Седмици наред от небето се сипела кална мръсотия. А Бел Баал-Баан го нямало, ако не броим онези подредени като пръстен островчета. После едно от тях започнало да бълва пушек и се образувала Бел Сус-Баал — наричаме я „дъщерята на Баал-Баан“. Ах, Крандор! Всичко си имаме тук!

— Тоест вулкани, цунами, земетръси, тайфуни, наводнения и свлачища — кисело изброи Мендарк. — Да не споменавам и най-противните буболечки в цял Сантенар.

— Но пък земите са богати — отбеляза Пендер. — Погледни какви дървета избуяват…

Талия се изуми на връхлетелите я чувства. Още преди да стъпи върху шоколадовата на цвят пръст на Крандор, тя усети, че си е у дома. Ветрецът носеше към нея плътната, влажна и радваща миризма на тропици и гори, в които всичко мъртво изгнива скоро. Напредваха покрай бряг, където играеха голи дечица, а от канавките се стичаше кафява смърдяща вода. Къщите пък бяха обикновени колиби на подпори с квадратни отвори вместо прозорци. Тя въздъхна доволно. Тук й беше мястото. После въздъхна по-тежко. Все още не се връщаше завинаги.

— Сега накъде? — попита, щом акостираха до кея, облицован с вулканични скали.

— Тар Гаарн — напомни Мендарк, — а после към Хависард.

— Колко има дотам? — равнодушно вметна Пендер.

Не го интересуваха места, които са недостъпни за кораба.

— Не е близо — поклати глава Талия. — Поемаме на юг до Стринклет, значи поне стотина левги. Тръгва се по Големия северен път на югозапад, след това на запад по планинските пътеки към Тар Гаарн.

Четири дни по-късно пристигнаха в Стринклет без никакви произшествия. Мендарк знаеше как се чувства Талия. Самият той от много седмици умуваше за Тар Гаарн и Хависард. У него зрееше догадката, че там може да бъде намерено онова, което е необходимо за направата на нова златна флейта. Не би я споделил с никого, дори с Талия. Никой нямаше да може да изтръгне от нея нещо, което тя не знаеше. А напоследък помощничката му проявяваше дразнещ стремеж към самостоятелност…

Първата нощ останаха на „Хлапето“, защото заради празника в града всички странноприемници бяха препълнени. Но вече не издържаха в тази теснотия и докато Пендер и моряците се занимаваха с разтоварването и дребния ремонт, пътниците отидоха в града. Мендарк избра този момент да съобщи неочакваната новина.

— Утре се отправям към Тар Гаарн. Сам! Вие се занимавайте с каквото искате в Крандор, но искам да се срещнем отново тук след петдесет дни.

— Сам ли?! — в един глас ахнаха Талия и Осейон.

Талия предпочиташе да тръгне с него — щеше да види за пръв път Тар Гаарн, за който толкова бе слушала. Какво ли бе намислил?

— Да, съвсем сам!

— Но кой ще те охранява? — възрази Осейон. — Аз какво да правя?

— Не ми пука! — грубо отвърна Мендарк. — Успявах да се защитя някак и когато ти още си бозал от майка си. Нека това е почивка за тебе.

— Не ща почивки — смънка едрият воин.

Талия донякъде се зарадва на многото седмици, през които щеше да остане в Крандор. Тя обаче знаеше, че Мендарк тръгва без придружители, за да не научи никой какво е вършил и намерил ли е нещо. Може би се канеше да задържи само за себе си всяка находка. Недоверието му я уязви.

Когато се събудиха по изгрев, Мендарк го нямаше.

По криволичещия в планините път имаше стотина левги от Стринклет до отдавна изоставения Тар Гаарн. Петнадесет дни на кон, ако предвиди почивки, неприятни случайности, лошо време, рухнали мостове и размити от дъждовете пътища.

Мендарк нае два коня, за да дава винаги отдих на единия, и се добра до целта по-рано, колкото и мудно да се точеха часовете. „Ако не е там? — въртеше се из главата му. — Ако не мога да го намеря? И дори да го отнеса в Туркад, как ще го опазя от алчните лапи на Игър?“ Сега нямаше на разположение почти никакви сили, докато Игър се опираше на армиите и богатствата на цяла империя.

„Но той е слабак, натъкне ли се на препятствия, а аз само се заинатявам от тях. Липсва му лукавство.“

Тази мисъл обаче му напомни за врага, който не страдаше от подобни недостатъци — Рулке. Мендарк се плашеше до премала от творението му и скритите в него възможности. Всички останали дори не смееха да мечтаят за такава машина, а Рулке може би я създаваше в момента!

Изобщо не хранеше илюзии, че е равен по мощ на своя противник. Но нямаше да се предаде. Не беше изключено Рулке да се провали или пък в творението му да има слабо място. Играта не свършва до самия край.

Спря на хълма и сведе поглед към величествените развалини. Опечаляваше го споменът как нещо толкова прекрасно и изтънчено бе съкрушено с такава лекота. Поражението беше изтръгнало живеца от душите на аакимите.

А как се бе променила земята оттогава… Когато аакимите тепърва се замисляха за построяването на града, Перионското море все още имаше целия си блясък и красота. Едва що бе започнало да пресъхва и бреговете му бяха гъсто населени. Сега пустинята се простираше навсякъде, а в Тар Гаарн не идваше никой.

Дори Рулке не беше пожелал да унищожи града, след като бе смазал защитата му. В тези сушави земи кулите му бяха приличали на живи блещукащи фонтани. Кристалните куполи и високите каменни арки сякаш бяха изплетени от паяжина. Също като Катаза този град оставаше почти непроменен след обезлюдяването му преди хилядолетие. Всички по-малки творби на жителите му бяха плячкосани и отнесени, но статуите, мозайките и релефите се виждаха и до днес. А повечето покриви бяха непокътнати.

Но най-потресаващ си оставаше самият град дори под прахоляка и пясъка, дори осеян с каменни трошки и надробени плочки, дори обрасъл с повехнала трева. Струваше си да дойде тук, за да го види за последен път. „Още веднъж“ — поправи се Мендарк, но съзнаваше, че повече няма да стъпи на това място. Тялото му бе достигнало предела на издръжливостта си и дори чародей като него не би успял да удължава живота си безкрайно.

Тръгна надолу по виещия се път към Тар Гаарн, където почвата беше наситено червеникава като златото от Аакан. Обикаляше между зидове и паднали колони, за да попият и костите му спомена за града.

Девет дни Мендарк ровеше из развалините, въпреки че още през първия час осъзна колко безсмислено е начинанието му. Нямаше нищо, което да проясни загадките около Огледалото или да го улесни в търсенето му. Не откри дори книги, камо ли ааканско злато. Но нямаше сили да се откъсне от този град. У него оставаше убеждението, че Тар Гаарн е най-висшето постижение в историята на Сантенар. За пръв път го бе зърнал малко след завършването му. Хиляда години след опустошаването му виждаше тук същата прелест.

Но дали златото на аакимите изобщо е било съхранявано в Тар Гаарн? Не са ли го отнесли в най-голямата си библиотека в Стасор? Ако е така, веществото все едно не съществуваше — въпреки дългите му връзки с аакимите, те никога не биха го допуснали до тайните, които съхраняваха там. Дали не е било в Шазмак, завзет от гашадите? Може би в прочетената от Лиан книга „Предания на аакимите“ е била запазена и тази тайна.

Накрая, без да е постигнал някаква яснота, Мендарк се озова на северния път, водещ извън града. Ходенето му помагаше да избистри ума си. И по едно време стъпи на билото, отделящо Тар Гаарн от съседните долини. От запад духаше горещ вятър, но той седна в сянката на разкривена смокиня и зарея поглед към града. Сега съзираше печална сянка върху хубостта. И тази сянка падаше иззад гърба му, накрая беше невъзможно да не се обърне. Повече от седмица отбягваше тази необходимост — не искаше да помрачава последното си гостуване в Тар Гаарн.

Неволно се изправи и погледът му спря на трите кули, стесняващи се надменно до метални игли към върховете си, сякаш отричаха всякакви земни сили. Етаж след етаж, тераса след тераса в такова изящество, че привидно не биха могли да устоят дори на вятъра, камо ли да послужат за подслон или отбрана. Блясъкът им подлъгваше, че са излети от стъкло. Хависард… Твърдината на Ялкара. Беззащитна, открита… и непристъпна до ден-днешен. Колко време беше минало от бягството й? Над три столетия. Не. Ялкара не би избягала. Постигнала е онова, заради което е дошла в този свят, попречила е на Фейеламор, намерила е обратния път към Аакан и се е прехвърлила. И досега никой не знаеше защо е била на Сантенар.

Тайнствената Ялкара. Господарката на заблудите. Повелителката на демоните. Защо се е появила доста по-късно от другите двама карони? Не за да им помага, по това нямаше спор. Напротив. Да ги държи под око, да ги дебне? Вероятно. Да се опълчи на Фейеламор? Уж не е имало нужда от това, но двете се вкопчили в борба от самото начало. Или за да осъществи друга, насочена към далечното бъдеще и твърде секретна мисия от името на кароните… Цел, която може би и в този момент предопределя съдбините на всички?

Докато аакимите набираха мощ, тя не потърси дом, владения, слуги или войници. Не им се противопостави. Но в мига на разгрома им се озова на точното място и още преди силите на Рулке да нахлуят в победения град, тя изчезна заедно с Огледалото. Чак тогава някой се устреми подире й — Рулке се отказа от плячкосването на Тар Гаарн (ето една от възможните причини градът да се съхрани толкова добре) и я преследваше навсякъде из Лоралин. Да имаше кой да разкаже тази несравнима история…

Изглеждаше, че се повтаря потресаващата драма с гонитбата на Шутдар, но Ялкара изчезна безследно. А Рулке се захласна безогледно в подготовката и настройването на своя невероятен град Алсифър, построен за него от злочестия Питлис. И не след дълго самият Рулке бе запратен в Нощната пустош.

А Ялкара наложи волята си на Огледалото, върна се едва ли не пред прага на Тар Гаарн и построи върху сребърните мини на Хависард своята твърдина, на която даде същото име. Защо точно там? Мнозина твърдяха, че жадувала за безмерно богатство. Тя наистина поднови работата в мините, които бяха прокопани до самата рудна жила в дълбините на горещата земя. И забогатя неимоверно. Мендарк обаче все си мислеше, че е избрала Хависард, за да се присмее на аакимите и да ги унижи, както и за да е сигурна, че Тар Гаарн никога няма да бъде възстановен.

Градеше своята крепост с неописуемо прахосване на труд, придаваше й незапомнено великолепие… но колкото и да беше странно, според мълвата собствените й покои се отличавали със строга простота. Хависард преливаше от противоречия.

И Мендарк се бе поддал на неустоимия зов на това място. Дойдеше ли в Тар Гаарн, сядаше тук и се взираше в необяснимия Хависард. Тъй и не успя да влезе вътре, както се проваляше и всеки друг. Върху Хависард бе наложена закрила. Но този път щеше да успее.

Миналата пролет Мендарк потърси в Голямата библиотека и прерисува древните чертежи на сребърните рудници. С това запълваше онези седмици, когато Талия си въобразяваше, че е потънал в отчаяние. На картите и схемите, създадени още преди появата на Ялкара, липсваха новите тунели и проходи, но нищо по-добро не би могъл да намери. Не се знаеше дали Ялкара е имала свои чертежи.

Не биваше да протака повече. Мендарк слезе по склона, подмина Хависард, без да се озърне, и след поредното възвишение стигна до издълбаните долини, купчините натрошена скала, шахтите и тунелите, от които се процеждаше разяждаща вода. В поточетата имаше толкова желязо, че сякаш по руслото течеше кръв.

Мините на Хависард — пълна противоположност на Тар Гаарн в грозотата си. Мендарк отново погледна чертежите, откри входа на нужната му хоризонтална галерия по-нагоре, увери се, че голямата манерка е пълна, напипа светлика, който си носеше от Катаза, и нагази в плитката вода.

По тази галерия се стигаше до истински лабиринт, типичен за древните рудници. Мендарк начесто проверяваше къде е попаднал, но скоро установи, че чертежите са неточни. И без това очакваше да се натъкне на нови тунели и шахти, прокопани по времето на Ялкара. Несъмнено много от старите са се срутили или са били затрупани.

Ориентираше се по усета си за посоката и дълбочината, за да се озове под твърдината. Но как да проникне вътре? Могъщото заклинание не бе отслабнало с годините, както би трябвало да се случи след изчезването на Ялкара от Сантенар. Значи го захранваше нещо в самия Хависард. И докато то съществуваше, твърдината щеше да е непристъпна до пълното изчерпване на силата му.

Мендарк обаче бе съставил план, заради който беше решил да дойде сам. Не искаше да го видят какво прави, какви сили е в състояние да подчини и преди всичко — какво би намерил тук, както се надяваше.

Промъкваше се покрай разбити стъпала и шахти, в които можеше да намери смъртта си. Катереше се по стръмни отводнителни тунели и виждаше същински музей на всеки вид помпа, изобретяван някога. Останките от някои гниеха, други като че бяха непокътнати, но непобедимата вода бе запълнила цялата долна половина на рудниците.

Накрая намери тунел, по който се добра до кухина с размерите на огромна зала за аудиенции, изсечена в здравата скала. Разположена нависоко, тя беше суха и празна. Мендарк долавяше над себе си цялата древност и тежест на Хависард, както и защитата му. Ами да! Делящата го от твърдината яка преграда беше дебела поне десетина разтега и тук магическата закрила бе най-отслабена, защото не беше чак толкова необходима. Само оттук би успял да я преодолее.

Мендарк сложи светлика в издълбана ниша. Извади от бронзова кутия, тапицирана с кадифе, нещо обло с размера на голямо яйце. Уж чернееше, но когато го вдигна към светлика, вътре заиграха хиляди цветове. Цял черен опал, който лично той бе полирал до гладкостта на ахат. Издуха старателно праха от нишата и сложи предпазливо опала до светлика.

Измъкна от кожена кесия наниз пръстени, седем на брой, с ширината на гривни. Можеха да бъдат свързвани в няколко различни съчетания и бяха изработени от сребриста платина.

Докосна с върха на показалеца си опала и остави на него червена следа. Насочи цялата сила на ума и волята си към петънцето, а когато сетивата му наподобиха лъч, който би могъл да пробие и метал, започна да търси нагоре през тежката скала, към Хависард. Незабавно долови твърдината и мислено зашари вътре, за да открие туптящото незнайно сърце, което подхранваше заклинанието. Накрая го напипа, но прекалено високо, за да го достигне или да си го представи, камо ли да го преодолее. Оставаше му само по-опасният път.

Неговото духовно зрение му подсказа нещичко за същността на защитата, но трябваше да я опознае несравнимо по-добре, преди да опита последното средство. Докосваше я с мисълта си по всички достъпни му начини и в същото време нагласяше наниза от пръстени в съчетание, което щеше да е настроено единствено към това заклинание и никое друго. Изведнъж нещо боцна съзнанието му — излъчването от скрито съкровище. Мендарк изпадна във възторг. Ааканското злато! Веднага го позна. Оттук не успяваше да определи точно къде е скривалището, но лесно би го открил, щом проникне вътре. Още тази вечер щеше да е в ръцете му. И тогава враговете му щяха да затреперят… особено Рулке.

Първо обаче се постара да опознае закрилата не по-зле от собственото си съзнание. Да разгледа всичките й страни и особености, както и да ги задържи в ума си, щеше да е подвиг, достоен за отделно сказание. Приключи ли всичко, ще заръча на Лиан да го разкаже. Нямаше да е просто поредното Велико предание, а най-славното. Нямаше да има равен нему в историята на Сантенар. Позволи си да помечтае — този копнеж го обсебваше все повече с наближаването на края на дните му.

Три пъти му се наложи да прекъсне работата си и да се просне на пода, а прекалената употреба на магия го изцеждаше. Три пъти се отчайваше, че успехът е недостижим, а всеки нерв в тялото му сякаш пищеше бясно да се откаже. „Никога! Това е последното усилие и ако надделееш, то ще оправдае всичко досега. Златото! Златото!“

Четвъртия път даде всичко от себе си, дори за миг му причерня пред очите. Когато се свести на прашния под, трудно си спомняше кой е и защо се е довлякъл тук. И тогава нещо щракна в шаващите му пръсти. Мендарк сведе поглед към наниза — седемте пръстена се бяха заключили в невиждана досега фигура. Свърши първата половина от работата. Какъв хубав ден… Вече беше близо до решението.

Нямаше време за отдих. Нахлузи сплетените пръстени върху опала и те се наместиха като пояс около него. Светещото петънце се плъзна насам-натам по камъка, после се разля и целият опал засия. Същите цветове заискриха по стените и пода на пещерата, всичко се открои, сякаш огряно от слънцето.

Мендарк изрече една дума, завъртя опала като пумпал и цветовете се сляха, за да образуват решетка от светлина около него. Той докосна пръстените и кристалът замря. Решетката се превърна в плътно кълбо. Взе опала и наниза, протегна напред ръце и каза втора дума. Греещото кълбо се понесе нагоре, преливайки се подобно на сапунен мехур, и го издигна със себе си.

Ярката сфера докосна тавана на кухината и Мендарк затаи дъх. Ако бе сбъркал, този „мехур“ щеше да го сплеска на кърваво петно по скалната повърхност. Кълбото обаче проникна в здравия камък, в най-непрогледния мрак, който можеше да съществува. Съзнанието на Мендарк отказваше да се примири със ставащото. Той чувстваше как скалата се премесва с атомите на тялото му. Неочаквано се блъсна в непреодолима преграда, която очакваше да е премахнал — заклинанието!

Поддаде се на паниката. Не можеше да се справи. Страхът от затворени пространства го връхлетя. Щеше да умре тук, във вечния капан.

„Не!“ — изрева само умът му, защото устата и дробовете му бяха пълни с гранит.

Самият строеж на действителността се разтърси, когато силите му срещнаха нечии други, както му се стори. Плътната скала зазвъня подобно на камбана и омекна като парче желе с размерите на планина. Съзнанието на Мендарк произнесе най-могъщото отварящо слово.

Изведнъж камъкът се плъзна покрай него, сякаш наистина беше желе. Мендарк го изплю от устата си и се пребори да съхрани смелостта си. В главата му се мяташе смътно видение — две жени на въжена площадка над река. След миг площадката се разлюля силно и те изчезнаха… а той проникна в твърдината. Най-после! Това място беше твърде особено и май нямаше много общи страни със света, какъвто Мендарк го познаваше. Все едно. Сега беше в най-дълбокото подземие на Хависард. Не се задържа дълго на краката си. Прилошаването беше страшно. Опалът и нанизът се изплъзнаха от пръстите му и се търкулнаха по пода. Светликът се счупи и угасна. Той се свлече и потъна в забравата за цял ден.

27.Хависард

Мендарк се събуди в мрак. Опипа наоколо и си поряза пръст в късче от светлика. За щастие имаше друг светлик в раницата си, макар че не си спомни веднага за това. Мозъкът му не желаеше да изпълнява и най-простичките заповеди. Този път се бе изтощил прекомерно. А неговото твърде често подмладявано тяло вече се предаваше. Знаеше си, че ще е голям късметлия, ако се добере до Туркад.

По всяка повърхност имаше тънък слой просмукал се отнякъде прах, но не се виждаха паяжини или миши следи. Мендарк се катереше нагоре през подземия и тъмници и неспирно търсеше опасното вещество, чието излъчване бе доловил — злато от Аакан. Май му предстоеше досадно претърсване, защото Хависард беше огромен. Но нищо не би могло да го възпре в превъзбудата от доближаването до целта. След броени часове щеше да притежава златото. Разчиташе на своята дарба за усета, за да си послужи със златната флейта, ако някога успееше да я измайстори. Впрочем, Тенсор знаеше как да я направи, а му беше приятел от хиляда години. И би я изковал, за да изкупи прегрешенията си. Тогава Мендарк щеше да разполага с тайната на порталите!

Чак към края на втория ден усети, че не е далеч от златото. И както кръстосваше напред-назад из този етаж, съзря най-неочакваната гледка — скорошни следи в праха. Всъщност стъпките на двама души с различни по дължина ходила. Едните му се сториха твърде дребни. Той се прокрадна към открехната врата, през която се процеждаше светлина. Доближи я, вдигнал жезъла си.

От пода до тавана се редяха рафтове с подвързани дневници, наглед номерирани, макар че Мендарк не познаваше тези цифри. Извади едно томче. Да, разновидност на тайната каронска азбука. Времето не бе похабило хартията, не бе проядена и от мишки или червеи. Личеше обаче кои дневници са най-стари по износените и зацапани корици. По цялата стена отляво се проточваше каменна лавица и продължаваше зад ъгъла.

Той надникна. В дъното седеше жена, навела глава над разтворена книга. До нея на прашния под бе оставена раница. Жената беше сравнително дребничка, с бледа кожа и набиваща се на очи черна коса. Носеше свободно падаща блуза и широк панталон от хубав тънък плат в тон със сивите ботуши.

Мендарк постоя така минута-две в смаяно умуване коя ли може да е и как се е озовала в твърдината. И по какво съвпадение двамата бяха проникнали едновременно в Хависард, където никой друг не бе стъпвал преди тях? Дали онова странно разместване на пространството е било причинено от нейно заклинание? Така ли бе успял да влезе и той? Откриваше нещо познато в позата й, но не се досещаше коя е жената.

Изведнъж тя подскочи стреснато, изопна ръка нагоре и изкрещя някаква дума. Въздухът между тях се сгъсти на вълни. Мендарк се опита да я възпре, но подметките му залепнаха за пода, а подутият език запълни цялата му уста. Не можеше дори да диша. Тя изрече още една дума и го връхлетяха чудовищни твари с боздугани.

Мендарк тръскаше глава, но паяжината, оплела сетивата и разума му, не се махаше. Съзнаваше, че тези същества са обикновена илюзия, която няма да му навреди. Помъчи се да ги отпъди с жест, но ръцете му се бяха превърнали в омекнали израстъци. Призраците започнаха да го налагат с боздуганите си, той ослепя, краката му сякаш се стопиха. Просна се по лице в праха.

Жената побягна, все едно я гонеха собствените й привидения, без да забележи, че книгата падна на пода.

Той отново се събуди, изтезаван от главоболие, тъмата пак беше непроницаема. Отначало нямаше сили да помръдне. Тялото му отпадаше все повече. Дълго търси слепешката светлика си, напипа го, но беше спукан, с отчупено парченце. Пробуди светлината с докосване, но тя едва мъждукаше и понякога избухваше на снопове, от които главата му сякаш се цепеше. У него се надигна нов страх. Без светлик никога нямаше да се измъкне оттук.

Тази жена… Беше я изненадал, но тя се бе справила със защитата му като на шега, беше го поразила с толкова мощни илюзии, че дори той не бе успял да се опази. За какво бе дошла? Дали не е…

Претърси залата. По кориците на всеки дневник надписите бяха с каронската азбука. Макар да му беше непозната, досещаше се, че наистина са номерирани и подредени по дати. Не виждаше смисъл да вземе някой том. Носът на ботуша му побутна по-малка книга на пода — онази, която жената бе изпуснала. Той я прибра грижливо в раницата си.

Тръгна по следите, но те криволичеха из същински лабиринт от коридори и скоро дори усетът за посоката го подведе. Във въздуха нямаше вдигнати от пода прашинки. Жената отдавна я нямаше.

Часове наред проследяваше следите от стъпки — ту само на дребничката жена, ту придружени от по-големите. Навлезе в помещения, където нямаше прах, и ги изгуби. Внезапно попадна в спалня, където прахът беше непокътнат. Тук имаше ниско дървено легло, шкаф с поставен върху него фенер и няколко прашасали книги. Бюрото в другия край също беше отрупано с книги и дневници. На леглото имаше покривало от червено кадифе. Върху него бе оставен свитък или по-скоро дебел лист хартия, навит и стегнат със сребърна халка. До него проблясваше малко пакетче, увито в сребърно фолио.

Той разгъна опаковката и намери дебел сребърен пръстен, красиво инкрустиран със злато и платина в извивки, приличащи на някакви знаци, но и тях не познаваше. От вътрешната страна обаче бе изписано с познати за него букви „Ялкара-Гилиас“, а до имената — символът на вечността.

Разгъна и свитъка. Краткото послание бе нанесено на хартията със сребърен писец и редовете бяха потъмнели през столетията.

Мендарк се трогваше трудно, но избърса сълза от бузата си. Който и да е бил Гилиас, не бе получил своя подарък. След като Ялкара бе отворила портал, нейната закрила мигновено беше затворила Хависард за три века. Това писмо беше вече без значение, освен като историческа дреболия, която показваше и човешкото у нея. На Лиан щеше да му е интересно. Мендарк се вгледа в пръстена. Въпреки изяществото му не откри в предмета особена сила. Нави писмото, наниза пръстена на него и ги пъхна в раницата си.

Тръгна натам, откъдето бе дошъл, и пак попадна на следите. След часове, в които светликът все повече гаснеше, той се озова пред библиотеката. И това ли беше илюзия, за да се обърка в лабиринта, очертан от стъпките на онази жена? Не, ето ги, едва личаха. Отведоха го в друга оскъдно обзаведена спалня, а мозъкът му напразно се изтощаваше от усилието да открие някакъв смисъл в това бродене.

Следите се връщаха в библиотеката, после едните стъпки се отклоняваха към стая с изкъртена мазилка и изваден камък от отсрещната стена. Мендарк порови в дупката и усети боцкане, което изчезна след секунда.

В гърлото му се надигна жлъч. Идеше му да разбие стените, да събори кулите на Хависард и да гледа как се сгромолясват. Златото го нямаше. То беше в ръцете на жената. Ех, да бе дошъл първо тук! Само да не бе лежал безпомощен в подземието цял ден. Толкова път, за да му отнемат златото накрая.

От тюхкане нямаше полза, сега се срамуваше от фантазиите си за величие. Нямаше защо да стои тук. Унилият Мендарк извади черния опал и седемте пръстена, сложи ги на подходящо място и се опита да ги задейства. Кристалът беше напълно бездеен. И седемте части на наниза представляваха само мъртъв метал. Умът му не си представяше дори как да ги сглоби, камо ли да намери единственото съчетание, с което да излезе оттук. Мендарк пропиля още няколко часа, преди да проумее, че няма надежда. Или щеше да намери друг изход, или му предстоеше да умре от глад.

Тръшна се уморено, бръкна в раницата и угаси светлика, за да го запази по-дълго. Сдъвка малко сух хляб и толкова мазно сирене, че бе започнало да протича. Преглътна всичко с блудкава вода, опря глава на раницата и заспа.

Събуди се само след два часа от смущаващите сънища и продължи да търси. Трябваше да върви наведен, за да вижда в мъждукането къде стъпва. Накрая светликът угасна, Мендарк откъсна ръкав от мръсна риза, усука го на дебел фитил, наплеска го с мазното сирене и го поръси с искри. Размаха фитила над главата си, докато не започна да тлее и мъждука.

Още дълго тътри крака. Ръкавът изгоря и той запали крачолите на резервния панталон. Усети, че въздухът захладнява. Тръгна към повея и стигна до кухня. Течението нахлуваше откъм шахта, в която сигурно бяха пускали отпадъците. Може и да бе намерил изход, а може и да си подготвяше гибелен капан.

Пропълзя в отвора, подхлъзна се и полетя надолу по стръмния тесен тунел. Опитваше се да запъне с върховете на ботушите, но не постигна нищо. Профуча по лек завой към назъбено ярко петно.

Мендарк проумя, че се носи стремглаво към остатъците от дървен капак. Не можеше дори да свие ръце, за да предпази лицето си. Разби с глава прояденото дърво, някакъв пирон одра рамото му и той изскочи през нещо, което се изопна като гума. То се разтвори, колкото да го пропусне, и пак се затвори. Пръстенът в раницата му бе отворил пътя през наложената над Хависард закрила. Мендарк размахваше ръце в дългото падане. Не искаше да си представя как се набучва на дърво или се сплесква в неравни камънаци. А после видя, че под него има гъст шубрак.

Стовари се в сплетени трънаци. Този път притисна длани към очите си, преди здравите шипове да разкъсат дрехите му — вратите се огънаха в средата като фуния и Мендарк увисна с главата надолу.

Накъдето и да се обърнеше, имаше само тръни. Изви тяло, смъкна се още малко и заседна. В шеметния си полет бе видял, че шубраците покриват цялото подножие на канарите и се простират далеч отвъд него. От чупливите, покрити с прашец листа кожата го сърбеше нетърпимо.

Мендарк се съсредоточи и с премерени движения свали раницата от гърба си. Закачи почти празната манерка на колана си. Опипа внимателно и за ножа си. Изтърве ли го, няма измъкване. Увиснал като прилеп, той започна да сече дебелите като юмрук клони, сграбчили го от всички страни.

На другия ден лежеше неподвижно. Тялото му изчерпваше силите си. Той усещаше как се разпада отвътре. Копнееше за смъртта, но не можеше да понесе толкова унизителен провал в делото на целия си живот. Не биваше да остане такъв в Преданията — нямаше да позволи това!

„Последно хвърляне на заровете. Ще събера ли смелост да се обновя още веднъж?“ Дори в най-благоприятните условия подмладяването криеше своите рискове. А тук — без храна и вода, без подкрепа, инструменти и припаси, последствията можеха да бъдат невъобразими.

„Но аз съм длъжен! И заради себе си, и заради Сантенар.“

Мудно и болезнено подхвана за последен път подмладяващото заклинание.

28.Узаконена поквара

— Петдесет дни! — клатеше глава Талия. — Е, тъкмо ще имаме време да потърсим „Камата“, ще мога и да навестя семейството си.

Тя, Осейон, Ръждивия и Пендер закусваха заедно в сянката на едно от платната, защото още с издигането си над хоризонта слънцето бе напекло силно. Прекрасна влажна жега, с която Талия бе отраснала. Осейон си режеше парчета от цяла риба, сготвена в лютив червен сос — толкова голяма, че заемаше масата на ширина.

Пендер се обливаше в пот. Той изобщо не се изненада, че Мендарк се бе изсулил тихомълком.

— Потаен тип!

Опразваше с апетит чиния, в която имаше половин дузина яйца на очи. Въпреки че седмици наред се бяха засищали със суха храна, пикантната кухня на Крандор не му понасяше.

— Ти ако щеш се чуди какво да правиш, аз съм доста зает! — подхвърли той.

Талия го погледна учудено и Пендер обясни:

— Докато вие се размотавахте из града вчера, неколцина ме питаха за превоз на стока по крайбрежието, докъдето аз си избера. Приготвил съм и своя сделчица, от която и двамата можем да получим купища пари.

— Стига да не е от онези, заради които секат глави!

Пендер потърка късия си дебел врат, обрасъл с четинести косми, и се начумери.

— Докъде ти се иска да плаваш? — намеси се Осейон и попи соса в чинията с парче хляб колкото дланта на Талия.

— Ророс, Гъфионс, Госпорт… защо не чак до Максморд, ако ветровете ни помагат. Там мога да рина парите с кофи, ще намеря стоки и за връщането.

— Ще дойда с тебе до Ророс, където живеят майка ми и баща ми — реши Талия. — Но не те съветвам да продължаваш нататък, иначе няма да се върнеш навреме.

Екипажът вече товареше подправки, кокосови орехи, пушени миди и други дреболии, а Талия се върна в митницата, за да поразпита за останалите пет кораба в списъка. С малко сребро развърза езика на един младши писар и се увери, че три от тях — „Жълтият сатър“, „Сабята“ и „Камата“ — са регистрирани в крандорски пристанища. Прегледаха набързо дневника, но никой от трите съда не бе спирал в това пристанище през последната половин година.

— На ваше място щях да си пазя гърба — предупреди я сериозният пъпчив младеж.

— Тъй ли…

— Може да си навредите, ако прекалявате с въпросите.

— Но защо? — заинати се Талия.

В този момент обаче началничката на митницата се върна от обяд. Пухтящата дебелана изглеждаше родена за чиновничка.

— Ей, вие какво си позволявате?! — избоботи басово тя. — Тези архиви са поверителни.

Талия знаеше, че това не е вярно, но не се впусна в спор. Началничката явно искаше далеч по-голям подкуп, отколкото тя вече бе дала, и то без полза. Нямаше намерение да си прахосва парите тук. Поклони се и излезе безмълвно. Тепърва щеше да разбере каква грешка бе направила.

Сутринта продължиха на юг край брега, спряха в няколко малки пристанища на път към Ророс, главен град на най-богатата южна провинция на Крандор, по-голям дори от Туркад. Запълнил долина на речни разливи между две внушителни възвишения, Ророс беше хаос от канали и хиляди мостове, а крайбрежните му квартали се бяха проснали на цяла левга. Трудничко намериха къде да акостират, защото имаше някакъв местен празник. Пендер нае неколцина гмуркачи да остържат от дъното на кораба полепналите миди и водорасли. Зачакаха при тях да се качи служител на митницата. Облягаха се на фалшборда и зяпаха чайките, пикиращи да приберат огризките от водната повърхност.

— Да бяха се размърдали малко — изсумтя Талия, която нямаше търпение да се види с близките си.

Проверката беше бърза и делова. Веднага след това Талия отиде в митницата да продължи диренето си. Посрещнаха я дружелюбно, но само до мига, когато изреди имената на корабите.

— В Ророс сме свикнали да не издаваме търговски тайни — вирна нос поредната чиновничка. — Каква е причината за вашия интерес?

— Търся един моряк — отвърна Талия — от името на дъщеря му, която е от Туркад.

— Моряк… — сбърчи нос другата жена. — Ами потърсете го другаде.

— Аз също като вас съм гражданка на Крандор и си знам правата — не отстъпи Талия. — Дневникът за акостиралите кораби е общодостъпен.

— Не и в Ророс!

Тя опипа джоба си — недвусмислен жест преди подкупа, с който всичко се постигаше по-бързо в нейната родина.

Смая се, когато чиновничката срещу нея настръхна.

— Рушвет ли се опитвате да ми пробутате?

— О, не — припряно отрече Талия. — Просто… няма значение. Благодаря ви.

Щом се върна на „Хлапето“, разказа всичко на Пендер.

— И на мен не ми харесва — съгласи се той и задъвка посърнало сандвича си. — Има нещо нечисто в тази работа.

Екипажът беше твърде зает, за да умува. Талия отиде в града. По изгрев на другия ден край тях се плъзна дълъг лъскав кораб с жълти платна, чийто капитан огледа „Хлапето“ с изострено любопитство. Името бе изписано със златни букви на кърмата — „Кинжалът“.

— На тоя гледката доста му хареса — промърмори Осейон.

Пендер плю във водата.

— Пират, обирджия или контрабандист. Не привличайте вниманието му. Бърз е като нас, ако не и повече. Талия, как е семейството ти?

— Добре, доколкото можах да науча. Заминали са извън града за някаква сбирка на рода — въздъхна тя.

Половин час по-късно същият кораб мина наблизо. Този път нямаше никакво съмнение, че капитанът разглежда техния делово и преценяващо.

— Това хич не ми харесва — каза през зъби Ръждивия.

— Нахална гадина — охотно го подкрепи Пендер. — Ще имаме нужда от още предпазни мерки. Сбогом, моя печалба. Затова търговците тук плащали толкова много…

— Пендер, да не караме нещо… по-особено? — деликатно попита Талия.

— Скоро няма да е тъй — изломоти той.

При тях дойде друг митнически служител, провери старателно документите на кораба, плъзна поглед по всичко на палубата и нареди:

— Капитане, елате с мен.

Пендер се заклатушка подире му, а отзад по врата му избиваха едри капки пот. Преди другите на „Хлапето“ да си довършат закуската, се появи поредната чиновничка, която по ръст и мургавина се мереше с Талия, но беше много по-месеста.

— Вие ли сте Талия бел Сун?

— Да, аз.

— Ще ви бъда благодарна, ако ме придружите до митницата. Моля ви да вземете своите документи и личен печат, ако това не ви затруднява.

Въпреки учтивостта й Талия се разтревожи. Тази заповед щеше да бъде наложена с безмилостна сила, ако откажеше. Но нали се намираше в собствената си страна и знаеше реда тук.

Взе всичко и отиде в митницата.

— Нещо нередно ли има?

— В Ророс се отнасяме много сериозно към задълженията си — отвърна уклончиво чиновничката.

Пендер седеше срещу първия чиновник, а по масата бяха пръснати корабните документи и декларациите за натоварените стоки. Талия се настани до него.

— „Черният опал“ е и в нашия списък на подозрителни кораби — заяви мъжът. — Знае се, че е превозвал забранени вещества.

Талия лесно разгада безмълвния укор в очите на Пендер: „Нали ти казах, че ще си вземем белята с «Черния опал»? Ще ни тормозят, ще ни пречат, може дори да ни тикнат в затвора, защото има лоша слава.“

— Това е било, преди ние да го купим — отсече той. — А договора за покупка сключихме съвсем законно с митницата в Ганпорт. И сега корабът се нарича „Хлапето“. Вижте печата на митницата, ето го и печата на началничката на пристанището в Ганпорт. Всичко е изрядно.

— Никога не сме чували за Ганпорт — заяде се жената. — А документите се подправят лесно, но до този въпрос ще стигнем след малко. — Тя се вторачи враждебно в Талия. — Значи признавате, че корабът е носил в миналото името „Черният опал“?

— Ганпорт е рибарски град на стотина левги северно от Туркад — отговори Пендер на първия им въпрос.

Жената провери в огромен сборник с печати и гербове от всички известни държави.

— Тук не намирам нищо за Ганпорт.

— В онази страна митницата е в търговския регистър — поправи я Талия.

Двамата чиновници си зашепнаха, прегледаха няколко карти и прелистиха още книги, а Пендер се обливаше в пот. Накрая митничарите се съгласиха, че печатите са валидни. Време беше за следващото затруднение.

— Талия бел Сун… Спомням си името ви от едно съобщение — натърти мъжът.

Прехвърлиха още книжа.

— Знаех си! — зарадва се той и забоде пръст в страницата. — Талия бел Сун, арестувана за фалшифициране на документи, които е представила при покупката на „Черният опал“.

— Под какво име се е представила? — намеси се жената.

— Джалис Безун.

Чиновничката се разяри.

— Безун е бащината ми фамилия!

Митничарите развълнувано и придирчиво провериха наново всички документи. Талия се боеше Пендер да не умре от инфаркт.

— Признавам фалшификацията — невъзмутимо изрече тя. — Но аз сторих това, за да се избавим от опасностите на войната! Нито в Мелдорин, нито в Крандор е незаконно човек да се представя под друго име, стига да не се прикрива зад него с престъпни цели. А аз имам и право да използвам печата на Магистъра.

— Лесно е да се каже, но не и да се докаже. Искам да видя печата.

За щастие Талия не се разделяше с този печат, както и с пълномощното, издадено й от Мендарк. Щом спомена името му, положението стана по-заплетено, защото макар той да бе известен в цял Крандор, славата му беше противоречива. Но митничарите нямаше да посмеят да се разправят с негови хора, без да се допитат до някой от началниците си.

— Мендарк трябва да дойде тук лично и да обясни тази съмнителна история.

Талия отговори, че той дори не е в Крандор. Чиновниците пак се посъветваха шепнешком. За малко изглеждаше, че заподозрените ще бъдат пратени в затвора, докато Мендарк бъде призован, защото Талия нямаше намерение да обяснява къде е отишъл и с какво се занимава.

— Я почакайте! — отсече тя. — Мендарк дори не е собственик на кораба.

— Тъкмо той е бил собственик при подписването на спорните документи.

— А тепърва ще се занимаваме и с документите за прехвърлянето на собствеността към вас двамата — обеща жената.

— Нима? — ледено процеди Талия. — Търпението ми свърши. Според правата си настоявам да се намеси арбитър. Ще заявя пред него, че сте надхвърлили пълномощията си и възпрепятствате свободната търговия.

— Имате това право — призна чиновничката. — Посочете арбитър.

— Дасия бел Ранс.

Талия стискаше палци тя да е сред живите. Бяха минали десет години, откакто я бе видяла за последен път.

Корабният регистър се затвори с оглушителен шум.

— Заместник-губернаторката!

Чиновничката зяпаше ту Талия, ту колегата си.

— И моя леля — невъзмутимо допълни Талия. — Може би ще добавя, че ме тормозите, за да прикриете собствените си рушветчийски хитрини.

— Трябва да обсъдим това — смънка жената и двамата митничари се скриха зад съседната врата.

— Жалко, че не се сети какво да кажеш, още щом влязохме тук — разсърди се Пендер.

— Не знаех, че леля ми Дасия се е издигнала толкова. Пък и в Крандор дебелите връзки са нож с две остриета. Трябва да се възползваш от тях внимателно, в най-подходящия момент.

Скоро чиновниците се върнаха и се отказаха от претенциите си, но Талия и Пендер не се бяха отървали. Всички декларации за стоките трябваше да бъдат прегледани до последната завъртулка, а митата — платени. Най-сетне успяха да се върнат при крайно обезпокоения Осейон. Корабът също беше претърсен с похвално при други обстоятелства усърдие. Не бе намерено нищо незаконно, затова пък един ден се бе изнизал без полза.

Няколко минути по-късно корабът на пирата мина край тях за трети път.

— Хич не ми харесва тая работа — сумтеше Осейон. Стана и се загледа в натрапниците. — Кинжалът е оръжие на онзи, който издебва в гръб. Що за особняк ще даде на кораба си такова име?

— Твърде опасен особняк — увери го Талия.

Пендер не се отличаваше с храброст.

— Не! — отказа той тутакси, когато Талия го посъветва да разпита за „Кинжалът“ и неговия капитан. — Пазя си кожата и не искам да се набивам на очи в чужд град. Не знам на кого мога да се доверя.

— Аз на никого нямам вяра тук — изнерви се Ръждивия.

— Ще попитам моите близки — предложи Талия, — още щом се върнат.

— Аз ще отида — предложи Осейон. — Има си начин човек да понаучи това-онова.

Не се забави много. Корабът бил прочут във всяка кръчма по крайбрежната улица.

— Капитан и собственик на „Кинжалът“ е Аринда бел Горст. Много умен и обаятелен човек, а също и жесток хищник. Носи му се зловеща слава, но никой не иска да се впуска в подробности. Той е контрабандист, може би и пират, но май никоя от жертвите му не е оцелявала, за да се яви в съда и да го обвини.

— И защо толкова се заглеждаше в нас? — промърмори Талия.

— Бърз кораб, който не е от някое пристанище наблизо — сви рамене Пендер. — Нищо чудно да подозира, че сме в неговия занаят, или пък се опитваме да му вземем хляба, тъй да се каже. А изчезнем ли, никому няма да липсваме. Като гледам, навсякъде знаят що за кораб е бил „Черният опал“.

— По-скоро неговите доносници в митницата са му съобщили какъв товар носим — усъмни се Талия. — Пендер, я да чуя какво има в онези запечатани сандъци? Сребърни кюлчета ли? Забелязах, че се постара да не надникна в декларациите.

— Не е незаконно. Убедих се, че когато по-малко хора знаят, аз съм по-спокоен.

— Не забравяй и че съм ти съдружничка — остро изрече тя.

Пендер се смути.

— Ами далеч по-хубава стока е от среброто. Течен метал. Двайсет бидончета живак, всяко тежи колкото тебе и тук струва цяло състояние. Вложих в тях печалбите си.

— Значи стига да ни затрие стотина пъти, ако някое бидонче се разбие при буря! — сопна му гневно тя. — Да беше ми казал! Добре де… Отърви се веднага от товара и внеси парите в банкерска къща, преди нашето приятелче Бел Горст да ни хване за гушите заради този живак.

— Не мога — намусено възрази дебелакът. — Живакът е за алхимическата академия в Туисъл, на два дни плаване оттук. Осейон, май трябва да наемеш малко охрана, но първо гледай да си дяволски сигурен, че и тези хора не са пирати.

— Докато обикалям, ще задам още някой и друг въпрос за „Кинжалът“ — реши войникът.

— Побързай, моля те. Ако онзи докопа стоката, свършено е с мен.

— Ако я докопа — мрачно го поправи Ръждивия, — бездруго ще ни изколи.

В нощта тегнеше задух. Всеки се надяваше на буря, но времето остана тихо. Измъкнаха се от Ророс под прикритието на тъмата и поеха по криволичещия канал между скалите и рифовете.

— Убеден ли си, че така е най-добре? — подхвърли Талия, още преди да се отдалечат много от пристанището.

Навсякъде край рифовете прибоят вдигаше гейзери от пенливи пръски.

— Хич не е добре — отвърна Пендер, — но е за предпочитане, пред това да загубим и кораба, и стоката, а най-вероятно и живота си заради оня пират, нали така! Говорих с лоцман и купих най-новите карти на крайбрежието. Протокът не ми е голям проблем, но ветрецът хем е хилавичък, хем поема в различни посоки. Задуха ли от изток, няма да излезем в открито море.

— Да се върнем, вместо да рискуваме — настоя Талия.

Дебелакът се замисли. Поглеждаше небето и се чешеше по брадясалата челюст.

— Не, този бриз ще ни изкара от протока.

Той извика на моряците да опънат и по-голямото платно.

Нощта се проточи мъчително. По едно време ветрецът секна изведнъж и платната увиснаха на мачтите. Пендер ругаеше под носа си, но заяви уверено:

— Пак ще задуха. Още малко и се измъкваме.

До сутринта останаха закотвени, за да не ги блъсне в скалите отливът. Нямаше вятър. Измъчваха ги съмнения, че Бел Горст може да ги е подгонил. Чак призори платната се поизпънаха и корабът някак излезе в открито море.

— Най-после… — изпухтя Пендер. — Да се омитаме, преди да ни е намерил.

— Закъсняхме — безстрастно го осведоми Осейон, покатерил се на мачтата въпреки огромното си тяло. — Виждам жълти платна в протока. „Кинжалът“!

Пендер настръхна.

— Да, хванаха бриза и са по-бързи от нас.

— Какво ще правим? — попита Талия.

— Знам ли. Те са по-големички и по-чевръсти. Имат и пълен екипаж. Жалко, че не довършихме остъргването на дъното. Така сме по-мудни. Бел Горст познава тези води по-добре, а и ветровете. Молете се да има буря, макар че и при щорм „Кинжалът“ сигурно няма да изостане.

В синьото небе не се виждаше и едно облаче, нямаше шанс вятърът да се развилнее. Движеха се на зигзаг, за да използват североизточния вятър, защото след Ророс бреговата линия завиваше на изток. Другият кораб скъсяваше неотклонно разстоянието. Пендер се чумереше все по-напрегнато и сякаш се бе смалил от безнадеждното положение. Да загуби „Хлапето“ за него беше по-тежко, отколкото да се прости с живота си.

Подминаваха канари от мокра тъмна скала, прорязани от пукнатини и тесни проливчета, имаше и зейнали пещери, но нищо не можеше да им послужи за укритие.

Преследването беше дълго и мъчително — всичко в морето се случва бавно, а и двата кораба бяха еднакво бързоходни. „Хлапето“ ту се откъсваше едва забележимо, ту губеше спечеленото според вятъра. С всеки изминал час „Кинжалът“ ги доближаваше. Щеше да ги настигне още преди здрач. Впрочем и сега беше само на два полета на стрела и двама мъже стояха на носа, готови да опънат лъковете си и да надупчат платната им.

— Осейон! — подвикна Талия. — Ти си як човек, а и точен стрелец. Ще можеш ли да простреляш платната им от такова разстояние?

— Засега не, но скоро ще си опитам късмета.

Пендер видя през далекогледа си свирепата гримаса на Бел Горст, застанал до фалшборда на своя кораб.

— Вижте го как злорадства! — По устните на дебелака всеки миг щеше да избие пяна. — Осейон, надупчи го тоя мръсник!

Войникът опъна тетивата на дългия си лък, но се отказа.

— Стрелата няма да долети — изсумтя той недоволно.

— Засега не ни настига — съобщи Талия след малко. — Май сме му равностойни.

— Уви, не ми се вярва — отвърна Пендер. — Много хитро си е нагласил платната, за да ни заблуди. Играе си с нас, пази се от стрелите ни, а и иска да се отдалечим още от Ророс.

— И аз чух същото — сподели Осейон, — харесвало му да изтезава хората.

— Няма ли начин „Хлапето“ да ускори ход? — чудеше се Талия.

— Единствено ако изхвърлим товара зад борда.

— По-добре, отколкото да му падне в ръчичките.

— Знам, знам… — смънка дебелакът просълзен. — Тъй да бъде, но живакът ще е последен. Водата зад борда! — ревна той.

Талия се хвърли към помпата и започна да излива запасите им от прясна вода. Осейон скочи в трюма и изхвърли толкова камъни от баласта, колкото посмяха да махнат въпреки риска корабът да се преобърне при буря. Моряците от екипажа му помагаха припряно, после се заеха да вадят от трюма останалите стоки — чували зърно, огромни бурета с олио и вино, сандъци с порцелан и сушени кокосови орехи. Пендер посърваше с всяко тежко цопване във водата. След малко повече от час беше останал само живакът, имаха храна и вода за ден-два.

„Хлапето“ полека увеличаваше дистанцията.

— Успяхме! — развика се Ръждивия и удари с юмрук по дланта си.

Отначало повярваха в това, но на „Кинжалът“ опънаха платната и наваксаха. До смрачаване имаше много време.

— Отървете се от котвите — с мъртвешки глас заповяда Пендер. — Запазете само най-леката.

С често пъшкане и непосилни напъни стовариха двете големи котви във водата. Дръпнаха напред, но едва доловимо. И тогава видяха как екипажът на пиратския кораб издърпва на борда нещо, което се бе влачило зад кърмата — голямо платнище с метални тежести. Стройният морски съд отново започна да ги догонва.

— Този изверг ни се подиграва! — кресна Пендер, а по небръснатите му бузи плъзнаха сълзи на ярост. — През цялото време го е дърпал на буксир, за да се забави. Няма надежда. Изхвърлете и живака!

Осейон хлътна в трюма, но излезе с мъка оттам, опрял на рамото си внушително желязно бидонче. Стигна с олюляване до фалшборда и го бутна навън. То потъна с мощен плясък. Пендер се вторачи във водата, избърса сълзите и се развика:

— По-чевръсто де!

По-яките моряци се заеха разпалено със задачата. „Кинжалът“ беше толкова наблизо, че виждаха как им се зъби Бел Горст. Щом зърна обаче първото бидонче от скъпоценния товар да изчезва към дъното, той изрева на стрелците си и към „Хлапето“ засвистяха стрели през няколко секунди. Пендер размаха ръка в непристоен жест. Стрелите падаха зад кърмата на кораба.

— Не му се вярваше, че ще изхвърлим живака — поклати глава Талия.

— И аз още не мога да повярвам — унило призна Пендер.

Осейон грабна великанския си лък, опъна тетивата толкова назад, че мускулите на ръцете му се издуха, и пусна стрелата. Бел Горст припряно се сниши.

— Ха! Това хареса ли ти?! — кресна Пендер.

— Страхотен изстрел — обади се Талия. — Улучи ли го?

— За малко — обезсърчи ги дебелакът, вдигнал далекогледа пред окото си. — Проби ръкава на куртката му. Вече няма да ни се перчи.

„Хлапето“ сякаш запълзя по-надалеч от преследвача.

— Смешно ли ти е сега, гадино окаяна! — съскаше Пендер. — Хващам се на бас, че ти е много криво, задето не ни сгащи, докато можеше.

Носеха се стремително покрай бряг, където много от кухините бяха рухнали частично и образуваха арки, стърчащи зъбци и разкривени островчета. Този коварен район бе отбелязан в картите с простичката дума „непроучено“. А „Кинжалът“ влезе малко по-навътре в морето.

— Иска да ни пресрещне, ако отпрашим в открито море, или го е страх от плитчините? — мърмореше дебелакът.

— Какви са шансовете ни? — пак се обади Талия.

— Ами товара го няма, а той струваше повече и от „Хлапето“. Но той иска да докопа кораба, а и да се разправи с нас заради загубата.

— Да, за пиратите в Крандор не са се чули ласкави думи до днес. Но като ще умираме, да му дадем урок, който ще запомни.

— Осмина сме — напомни грамадният войник. — А те са поне двайсетина.

— Хрумна ми нещо — изсумтя Пендер, — стига да ми се доверите…

— Ще ти поверя и живота си — отсече Талия. — Казвай.

— Когато плаваме по вятъра, ще имаме предимство. Ако завием още тук, той тутакси ще ни налети. Но ей там… — посочи няколко скупчени островчета по-напред — …минем ли между тях, ще ни загуби от поглед, колкото да се отправим назад към Ророс. Тогава ще си проличи кой е по-бърз.

— Пендер, аз не съм моряк, но… няма ли да загубим вятъра в платната, докато се промушим между островчетата?

— И това го има — почеса се той. — Мисля да отбием навътре, все едно ще ги заобикаляме, и в последния момент да се пъхнем между двете най-големи скали. Той мина към дълбоките води и ще му е по-трудно да повтори нашия номер. Онези отдалечени островчета ще му попречат. А после ще има да се чуди към Туисъл ли сме продължили или се връщаме в Ророс, нали така!

— Ако налучка и веднага обърне?

— Тогава е свършено с нас. Ей, Ръждивия, ела насам.

Двамата се впуснаха в спор за прилива, вероятността вятърът и теченията да са по-силни или по-слаби между островчетата, газенето на „Хлапето“ в сравнение с това на „Кинжалът“ и други тънкости, които Талия не схвана.

Навлязоха между скалите, обърнаха по вятъра и корабът се втурна напред като пришпорен. Талия се взираше в противника — „Кинжалът“ също зави, но заобикаляше широките канари от външната страна.

Непоносимото очакване сковаваше хората на борда. Всичко зависеше от следващия ход на Бел Горст. Талия виждаше колко прозорлив се беше оказал Пендер. Зад двете по-големи скали стръмният бряг се извиваше право на юг и позволяваше да скъсят пътя към Туисъл, а и вятърът щеше да е благоприятен. Пиратът сигурно вече се опасяваше, че ако ги пусне да се промушат първи, могат да се върнат или да се откъснат далеч напред, докато той заобиколи отдалеч или също тръгне да криволичи между островите.

— Ще завие… — извика Ръждивия и Талия посърна. — Не, продължава в същата посока, ще заобиколи.

Пендер нададе победен вопъл. Навлязоха откъм подветрената страна на едната канара и вятърът стихна отведнъж. Инерцията ги доближи опасно до стърчащите подводни скали. Осейон и Ръждивия се приготвиха да отблъскват кораба с дълги весла. Дори когато стигнаха до края на протока, нямаше вятър — спираше го следващата групичка островчета.

— Рекох си, че течението ще ни изнесе — намуси се Пендер.

„Хлапето“ спираше, платната провиснаха.

— Ей там ще хванем вятъра! — развика се Ръждивия от мечтата. — Ама ще е страшно напъване.

На триста-четиристотин разтега от тях вятърът наистина набръчкваше водната повърхност, насочен като по тунел.

— Хайде! — изврещя и Пендер. — Спускайте лодката, вържете я с по-яко въже. Осейон, скачай вътре да гребеш. Агрис, ти също — посочи той най-мускулестия от моряците.

След минута двамата мъжаги натиснаха с все сила веслата.

— Раздайте се докрай — подканяше ги Пендер гръмогласно, — иначе сме трупове!

Въжето се опъваше, пръскайки капки, „Хлапето“ запълзя към вълните. Тогава „Кинжалът“ се появи в източния край на протока с издути от вятъра платна.

— Фарш! — изруга Пендер и млъкна.

Толкова бяха загазили, че нямаше смисъл да си хаби думите.

29.Островът на фукльото

— Дали не можеш да опиташ някоя от твоите илюзии? — плахо се обърна Пендер към Талия. — Или пък някакъв ветрец — направо ще е чудесно…

— Боравенето с времето е сред най-трудните умения в Тайното изкуство — напомни тя. — И най-непредсказуемото… досущ като самия климат. Никога не ми се е удавало. А дори Фейеламор не би опитала да скрие „Хлапето“ в толкова ясен ден. Те бездруго ни виждат.

„Кинжалът“ явно губеше скорост от подветрената страна на островчетата, но изглеждаше, че ще ги догони. И то преди двамата в лодката, които бъхтеха по-здраво от роби в галера под бича на надзирателя, да издърпат кораба към ивицата, до която стигаше вятърът. Всички наблюдаваха смълчани доближаването на враговете. Това бе най-дългият час в живота на Талия.

Различаваха мургавата физиономия на Бел Горст, чуваха воплите и подигравките на екипажа му.

— Това не се понася! — удари Пендер с юмрук по щурвала.

— Имаш ли катран? — нехайно попита Талия.

— Една или две бъчви, ако не сте изхвърлили и тях, нали така!

— Не сме.

Той я позяпа и се ухили.

— Ръждивия, катранът да е на палубата, ама на секундата!

Скоро оплешивяващият моряк дотича с бъчонката, стовари я на дъските и ловко изби капака.

— Потопи две стрели в катрана, моля те. — Талия се съсредоточи със затворени очи. — И донеси кофа жарава от камбуза.

Тя седеше, скръстила крака, потънала в мислите си. Изгради последователно всички части на илюзията и ги събра в едно цяло. Никой не продумваше, Пендер стискаше щурвала, така, все едно се опитваше да вдълбае в него пръстите си. Съвсем малко разстояние ги делеше от пиратския кораб.

Изведнъж Талия отвори очи.

— Лъкът!

Сложиха големия лък в ръцете й. Тя опита тетивата и кимна.

— Стрела!

Подадоха й стрела, чийто връх бе намазан с катран. Тя я претегли на длан и доразмаза чернилката по острието.

Изправи се пъргаво, опря върха за миг в жаравата, пристъпи към фалшборда, опъна силно тетивата и пусна стрелата. Тя описа висока дъга, спусна се към „Кинжалът“ и се заби в платното точно над тиковете. Плъзнаха пламъчета. Талия подхвърли лъка на Ръждивия.

— Стреляй пак!

Тя занарежда думи, като цялото й тяло се поклащаше.

Огънчето облизваше платното, появи се друго от стрелата на Ръждивия и изведнъж пламъците с глух рев подскочиха чак до върха на мачтата и се прехвърлиха към другите платна. Моряците се щураха безцелно. Талия размаха ръце и огънят като че обхвана такелажа, щурвалната рубка, дори дъските на палубата. Половината пирати тутакси се метнаха във водата, другите се скупчиха на носа. Бел Горст тичаше напред-назад, ругаеше ги яростно и заливаше пламъците с кофи вода.

Талия ненадейно се стовари на палубата и илюзията изчезна. Едното платно и въжетата му горяха, но всичко друго беше незасегнато. Пендер крякаше въодушевен. Всички зяпаха пожара втрещени.

— Ей, вие! — избумтя гласът на Осейон откъм лодката. — Какво правите бе?! Размърдайте се!

Гребците бяха издърпали незабелязано „Хлапето“ към достъпния за вятъра проток. Платната трепнаха и започнаха да се издуват. Още преди Пендер да е отворил уста, моряците бяха по местата си. Осейон и Аргис се покатериха на борда, облени в пот. Скоро издърпаха лодката от водата.

— Така не съм се трудил през целия си живот — изхърка Осейон и преглътна на един дъх цял черпак вода.

Пожарът на пиратския кораб бе угасен. В най-голямото платно зееше огромна дупка, такелажът и рейките бяха овъглени, но другите платна, макар и опърлени тук-там, бяха годни за плаване.

Бел Горст сдържаше кипящия си гняв, прибираше моряците си, които бяха скочили зад борда, налагаше свирепо всички наред с камшика и ги пришпорваше да сменят въжетата и платното. Но сега беше ред на „Кинжалът“ да замре в зоната на пълно безветрие. Капитанът му гледаше безпомощно как на „Хлапето“ опънаха платната и се отдалечиха, а щом излязоха от завета край островите, набраха скорост и се устремиха към Ророс.

Чак тогава хората на борда отделиха време да вдигнат Талия, която сякаш бе повалена от удар в главата, и да я сложат в хамак на сянка. Добраха се до пристанището преди изгрев, акостираха, уговориха се как ще пазят поред и свободните потънаха в сън. По тъмно седнаха да вечерят и да се посъветват.

— Съсипан съм — изломоти Пендер, които наистина имаше вид на смъртник. Възторгът от спасението на косъм отдавна се бе изпарил. — Вложих всичките си печалби в това начинание с живака, до последния грайнт!

Преви рамене и бутна чинията настрана. В тази покруса дори яденето не му се услаждаше.

— Може и да е останало едно бидонче — опита се да го ободри Талия.

— Не стига дори да възстановя другите товари, камо ли пък нашите припаси и котвите.

Дебелакът кършеше пръсти.

— Все пак да го продадем и да купим нови стоки, преди да са ти поискали сметка за предишните.

— Никой нищо няма да ми продаде. Бел Горст ме е нарочил — няма да посмеят! Пълна съсипия!

Той се затътри към подвижното мостче. Приличаше на опечалено буре.

— Пендер, сигурна съм, че ще можем да…

— Не ми говори, сега не мога да мисля! Оставете ме на мира!

Той се заклатушка по улицата. Талия го изгледа и се обърна към Осейон и Ръждивия.

— Е, какво ще го правим тоя Бел Горст?

— Ние ли? — облиза си устните Ръждивия. — Не сме бойци. Поне аз не съм. Оплачи се на градските пристави.

— Обзалагам се, че и тях е подкупил! — троснато каза Талия. — Вчера ние го унижихме и той ще иска да си отмъсти. Отделим ли се от кея, ще ни подгони отново.

Умуваха половината нощ, но не стигнаха до никакъв план. Талия се събуди със зората и откри, че Пендер не е на кораба.

— Може да е препил и да се е тръшнал на пода в кръчмата — предположи Осейон и се измъкна от своя хамак.

— Нищо чудно! Тъкмо за това се бе настървил, когато тръгна да се шляе.

И все пак тя се безпокоеше. След пладне реши, че е време да го потърси. Още в първата пивница узна какво е станало.

— Вашият приятел така се накърка, че не можеше да стои прав — осведоми я кръчмарят, нисичко и жизнерадостно човече. — Горкото пиянде, все едно му бяха потънали гемиите. Добре че го прибраха, негови приятели.

— Приятели?… — Тя едва не издаде паниката си. — Кои бяха те?

— Най-добрите, които можеш да си намериш тук! — изкикоти се джуджето. — Силни приятели. Предвождаше ги не друг, а Аринда бел Горст.

— Пендер с него ли тръгна? — уточни Талия с престорено хладнокръвие.

— Снощи щеше да тръгне подръка и с някой демон, ако онзи му бе подложил рамо да се облегне.

— Къде да намеря Бел Горст?

— Май не сте от тоя град, а? — намигна й кръчмарят.

— Родена съм в Ророс, но ме нямаше много години.

— А, знаех си. Никой от местните хора нямаше да ме попита.

— Но аз питам — потисна тя раздразнението си.

— Той си има свой остров. Малко след пристанището, точно срещу кланиците. Наричат го Острова на фукльото.

„И мястото, и името му подхождат“ — рече си Талия.

Пендер се опомни във възтясна килия и веднага му се догади от вонята на мърша. Въпреки изпитото вино си спомняше предишната вечер — кана след кана евтин бълвоч, мъката от отнетите му печалби, а накрая някакви дружелюбни моряци му помогнаха да излезе от кръчмата. Помнеше и мургавото лице на Бел Горст, който му се хилеше заплашително, макар че в онзи момент пиянското замайване пречеше на страха. Сега всичко му стана ясно до болка.

Пиратът нито му каза нещо, нито му стори зло веднага, докато моряците влачеха Пендер по кейовете и корабът прекосяваше пристанището. Но Пендер не се залъгваше. Не след дълго Бел Горст щеше да се появи, за да го изтезава и да го убие колкото се може по-мъчително и бавно. За да си отмъсти, а може би и заради самото удоволствие.

Беше буден от около час, когато двете резета изскърцаха и вратата се открехна. Първо се подаде глава, после се вмъкна и мъничката фигурка. Тъмнокожото момиче май също беше робиня, съдейки по оръфания къс панталон и туника. Късите стегнати плитчици по главата й стърчаха като дръжки на тиган.

— Гариш ха! Плогит! — сопна му се тя без никакво притеснение от обстановката или затворника.

— Не разбирам вашия език — отвърна Пендер и много предпазливо седна на пода.

Главата го болеше до полуда. Момичето заговори на общата реч в западното полукълбо.

— „Светло утро“, туй ти рекох.

Подаде му дървена паница с тъмна коричка по ръба. Вътре имаше сивкаво месиво, може би преварена каша от някакво смляно зърно. От паницата се носеше и силна задавяща смрад на риба, загнила преди да бъде изсушена на слънце. Дори вечно гладният Пендер се отврати.

— Какво е това?!

— Ами варен бъркоч, какво друго! — възкликна тя, смаяна от невежеството му.

— Задръж си го. Не ми се яде.

Вторачиха се един в друг.

— Какво търсиш тук? — почуди се дебелакът. — Робиня ли си?

Детето загребваше с пръсти от паницата и макар че не се наслаждаваше на вкуса, нямаше нищо против гадната храна.

— Не съм, то се знае! — осведоми го презрително. — Баща ми и аз сме водоносци.

Изрече думата с гордост, която повече подобаваше на „майстори-летописци“, макар че занятието й беше окаяно и зле платено, а и в повечето страни почти по нищо не се различаваше от робството.

— Не те ли е страх да живееш на този остров с толкова зли пирати?

— В цял Крандор никой няма да посегне на хлапе — отсече тя с непоклатима увереност.

— Ами аз? — процеди свирепо Пендер. — Не съм от Крандор, ами от порочния Туркад, дето е в другия край на света.

Надигна се стремително с дрънчене на вериги, като се мъчеше да пренебрегне тежестта в главата и присвиването на стомаха.

Момичето кротко поглъщаше „бъркоча“. Вонята в задушната килия беше нетърпима.

— Личи ти, че си добър човек. Пък и пред вратата има пазач.

Пендер пак се тръшна на пода.

— И защо си тук, дете? Как ти е името?

— Викат ми Туилим и ме пратиха да се сприятеля с тебе, та да науча кой си — сподели тя откровено, вперила в него погледа на големите си кафяви очи.

— Да не би да крия? — изсумтя дебелакът. — Моето име е Пендер. Аз съм морски капитан от Туркад и търгувам из всички места, където мога да отида.

— А защо си подпитвал в митницата?

— Търся един моряк, казва се Джевандер, който изчезнал от Туркад преди седем години.

— Ама защо? — изфъфли детето, докато си облизваше пръстите.

— Защото дъщеря му, която е горе-долу на твоите години, ме помоли да го намеря.

— А-а… — Тя се подпря на пети. — Е, не познавам човек с такова име.

— Случило се е отдавна. Обещах да го потърся. Нищо лошо не бях намислил.

— Не ми позволяват да отговарям на твоите въпроси — рече му момичето и се изправи.

— Сега какво ще ме правят? — все пак попита Пендер.

— Страх ме е, че ще те подложат на мъчения, когато се върне Бел Горст. За да знаят, че им казваш истината. Жал ми е за тебе, господин Пендер, ти си симпатяга.

Тя излезе, отнасяйки паницата, и отвън пак залостиха вратата. Пендер прекара деня вцепенен от уплаха. Не понасяше болка. Казано направо, беше си страхливец.

В късния следобед на другия ден вратата се отвори и влезе причината за всичките му страхове — Аринда бел Горст. Висок и строен, с тъмнокестенява дълга коса, сплетена на плитки, тънък, остър нос и твърде дебели бърни. Държеше кинжал.

— Хайде, капитане — подкани той и отключи оковите. — Искам да видиш какъв огън ще накладем за тебе. После ще вечеряш с мен… за последен път в живота си, уверявам те.

Наложи се Пендер да бъде побутван с острието. Лицето му лъщеше от пот. Предстоеше му жалка, гнусна гибел.

Талия не се спря цял следобед — издирваше стари познати, за да научи колкото се може повече за Бел Горст, а и да проумее защо му се позволява да върши пиратските си набези толкова безнаказано. Наближаваше полунощ, когато тя се върна на „Хлапето“. Завари Осейон и Ръждивия да крачат от носа до кърмата, без да знаят какво да сторят.

— Вече си мислех дали не е спипал и тебе — усмихна се от облекчение войникът.

Тя отвърна с доста по-бледа усмивка заради умората.

— Внимавам повече, след като ме сгащиха последния път. — Намекваше за злополучното си залавяне в Ганпорт. — Ще съм ви благодарна за малко кафе, ако печката още е гореща.

Ръждивия отскочи до мъничкия камбуз. Талия седна на сгъваем платнен стол и си събу сандалите. В просмуканата от влага нощ над планините отвъд града се трупаха буреносни облаци.

— Поговорих си с леля Дасия… заместник-губернаторката. Най-добре е да се допитваш до близки роднини, ако ще разнищваш такава повсеместна поквара. Замесени са и високопоставени хора. Може би дори губернаторът. — Осейон обикаляше из кораба и наглед я слушаше съвсем разсеяно. — Какво ти е?

— Ще ти кажа, когато свършиш.

— Бел Горст е богат и влиятелен, а митницата е царство на рушветите. При градските пристави е горе-долу същото. За да бъде предприето нещо срещу него, са нужни неопровержими доказателства.

— Значи ще разчитаме само на себе си. Какво научи за неговия остров?

Ръждивия донесе чайник кафе и три големи чаши, а Талия разгърна карта на пристанището.

— Ето го Острова на фукльото. Около него има широк пояс водни шубраци, в които гъмжи от змии и чакалоти. Бел Горст разполага там с великолепно имение, казарми, робски колиби, складове и наблюдателница.

— И аз научих нещо — подхвана Осейон. — Тук е бил регистриран кораб на име „Камата“, но никой не го е виждал от години. Според човека, с когото се разприказвахме, сигурно е продаден в някое по-далечно пристанище. Носела му се страшна слава, като на „Кинжалът“. Защото собственикът им е един и същ!

— Охо! — сепна се Талия. — Вече знаем кого да питаме какво е сполетяло бащата на Лилис, но се опасявам, че новините няма да ни харесат. Горката… Стига сме дърдорили. Я да огледаме Острова на фукльото.

Ветрецът ги тласкаше полека край шамандурите. След час отляво се откроиха множество големи, скупчени нагъсто сгради, осветени от силни фенери. От тях се носеше възможно най-противният полъх — гниещи съсиреци и мърша.

— Това пък какво е? — изгъгна Ръждивия, който бе побързал да си запуши носа.

Отекна единична гръмотевица и от небето се изля порой.

— Там са кланиците — сви рамене Талия, — до тях пък са колбасарските цехове. Изхвърлят отпадъците във водата на залива, затова те съветвам дори кутрето си да не потапяш в нея.

Заобиколиха острова отдалеч, макар че в този мрак и дъжд нямаше опасност някой да познае кораба. „Кинжалът“ се оказа вързан в края на дълъг кей, от който започваше настлана с дъски пътека на подпори през гъсталаците в плитчините. От другата страна на острова имаше по-къс пристан, до който също стигаше пътека.

— Не можем да се проврем от другаде заради чакалотите — промърмори Талия.

Пуснаха котва встрани от острова и се опитаха да измислят нещо.

— Ще успеем или с цяла армия, или ако някой се промъкне сам — заяви тя. — И понеже нямаме армия…

— Не ми харесва — прекъсна я Осейон. — По-добре да отида аз.

— Нужно е лукавство и умение да се прокрадваш, а може би ще се наложи да прибягна и до Тайното изкуство, ако ни очакват. Осейон, ти си прекалено едър и тежък, не те бива за съгледвач. Ще доближа малкия пристан призори и ще се покатеря на някое от дърветата в плитчините, за да огледам къде какво има.

— Доста ще е опасно за тебе, както те слушам — отбеляза Ръждивия.

— Нищо по-разумно не ми хрумна. Вие сещате ли се за друго?

Уговориха времето, мястото на срещата и сигналите и Осейон я откара с лодката до пристана. Там не се мяркаше никой. Талия му помаха с ръка и се скри в мъглата.

Денят се проточи, отмина и часът, когато трябваше да я вземе от пристана, но тя не дойде.

— Трябва да са спипали Талия — омърлуши се Ръждивия, когато разбраха, че тя няма да дойде на срещата.

— Ще ида да я търся — каза Осейон. — Трябва обаче да им отвлечем вниманието. Жалко, че няма начин да вкараме няколко от тия чакалоти право в спалнята на Бел Горст.

— Хубавичко щеше да заподскача! — ухили се Ръждивия. — Като гледам, събрали са се хиляди в залива заради кланиците. И островът няма нужда от друга охрана.

— Я да помисля… Има ли някаква надежда да потопим „Кинжалът“ до пристана?

Морякът завъртя глава.

— Пазят го добре. През цялото време има двама-трима на борда, пък и винаги е готов за отплаване.

— Май се захванахме с невъзможни неща.

— Тъй си е — печално потвърди Ръждивия.

— Сетих се нещо… — отрони Осейон след няколко минути.

— Каквото ще да е, няма да свърши работа — още по-мрачно го увери морякът. Облягаше се на фалшборда и зяпаше тъмнеещия остров. — Нищо не можем да направим за тях.

— Хич не ми се иска да се оправдавам с това пред Мендарк — призна войникът. — Ти стой тук и си отваряй очите. Аз ще се поразходя с лодката. Аргис, ела да ми помогнеш.

— Къде ще ходиш? — разтревожи се Ръждивия.

— Ще ти кажа, ако успея!

Двамата в лодката загребаха към отсрещната страна на залива. Кланиците бяха ярко осветени, защото кървавата работа тук продължаваше денонощно. Осейон отиде да си пошушне малко с нощния майстор и срещу щедър рушвет нае до сутринта малкия шлеп с отпадъците, който почти преливаше. Изтеглиха го до Острова на Фукльото, като през цялото време пускаха по малко кръв и карантия. Невидими в нощта зверове се биеха свирепо за плячката и разпенваха водата.

— Кое време е? — прошепна Аргис.

— Май остават два часа до зазоряване.

Спряха при късия пристан, Осейон се прокрадна по дъсчената пътека към наблюдателницата и повали в несвяст единствения часови. Потършува из краищата на шубраците, дори се осмели да повика тихо Талия, но нямаше и помен от нея. Той и Аргис нарамиха по едно буре с боклуци и се дотътриха до верандата на голямата къща. Вратата беше отворена заради горещата нощ. Там не пазеше никой.

Осейон лисна отпадъците през входа. В тежкия задух вонята беше убийствена. Двамата прокараха следа обратно към пътеката и доизпразниха второто буре по калния скат на брега, недалеч от мятащите се, осеяни с шипове опашки и зейналите огромни челюсти.

Един чакалот се хвърли пред останалите, преплува шеметно плитчините и защъка през гъсталака към брега, привлечен от миризмата. След минута огромна глутница зверове се втурна след него. Скоро нахлуха през вратата, но намериха храна, само колкото да се разлюти гладът им. В къщата обаче имаше предостатъчно жертви, вече ги надушваха.

Двамата се върнаха на „Хлапето“, където Осейон обясни на другите какво е направил. В нощта проехтя писък и секна внезапно. Огромният войник се засмя.

— Ха така! — Отново скочи в лодката и подвикна оттам: — Отивам да прибера Талия.

— Не се бави — заръча му Ръждивия, застанал на щурвала. — Тия гадини направо ще залеят острова след малко. Ей! Как ще стигнеш през тях до пристана?

Настана дълго мълчание.

— Няма как, ще отидем на другия пристан — доста стъписано промърмори Осейон.

— Изобщо няма да се промъкнеш покрай „Кинжалът“ и пазачите! — Ръждивия поскубваше нервно редките си кичури. — Защо не ми каза по-рано какво си намислил?

Осейон изпсува.

— Тоя ваш капитански занаят бил по-мъчен, отколкото си представях. Е, какво да се прави, първо ще превземем „Кинжалът“.

— Кой — ние ли? Аз не съм държал оръжие в ръка през живота си.

30.Пиршеството на чакалотите

Талия се издърпа върху късия пристан и пропълзя към настланата пътека. Щом някоя дъска проскърцаше тихичко под тежестта на тялото й, тя тутакси се обливаше в пот. Понякога луната надничаше през облаците и осветяваше чакалотите, които дремеха по калните брегове. Тези твари бяха дълги по четири-пет разтега, а разтвореха ли челюсти, можеха да налапат дете наведнъж. Най-едрият я съпроводи с поглед и размаха огромната си люспеста опашка.

От пътеката тя се хвана за увиснал клон на едно високо дърво и се покатери. Нямаше друг безопасен начин да се добере до сушата, защото в края на пристана бдеше поне един часови. Прехвърляше се от дърво на дърво.

Щом се развидели достатъчно, Талия се премести така, че да вижда почти целия остров. От едната страна бяха пръснати казарми и складове. Върху хълмче стърчеше огромна къща, заобиколена от дървета. Талия се препотяваше и отпъждаше рояците хапещи мушици. Денят се изниза, но тя изобщо не успя да налучка къде може да са затворили Пендер. Извади хляба и сиренето от джоба си, понечи да се настани удобно на клона и изтърва храната. Нямаше смисъл да се спуска от дървото — десетина рака веднага се събраха да разкъсат сухия краешник и после бързо се пръснаха на всички страни.

Явно това беше ден за отдих. Защото моряци, офицери и пазачи се мяркаха тук-там, но не бяха заети с някаква работа. Талия се оглеждаше за някой роб или недоволен слуга, който може би щеше да й каже охотно къде държат Пендер.

По-късно неколцина опърпани роби започнаха да трупат дърва за голям огън насред обширната ливада. Надзирателят ги навикваше често, наблизо стояха и двама пазачи. Нямаше начин да заговори някой от групичката. Други роби пренасяха товари между складовете, казармите и къщата, дори се случваше да минат под скривалището й, но наоколо все се мяркаше пазач.

Към края на следобеда огладня жестоко. Не можеше да отдели поглед от корените на водните гъсталаци, облепени със сочни стриди. Никой не се заглеждаше към нейното дърво. Тя се смъкна, отряза няколко корена и се върна на клона.

Отваряше стридите с острието на ножа и ги поглъщаше една по една. Наистина се оказаха тлъстички и сочни, но долавяше нещо необичайно във вкуса им.

Вече й се струваше, че е виждала всеки обитател на острова поне десетина пъти. По здрач нисък мъж излезе тромаво от склад, превит под тежестта на чувал. Изглеждаше изтощен и примирен. Може би щеше да отговори на въпросите й.

Тя се прокрадна и закрачи до него към няколко скупчени една до друга бараки. Мъжът я изгледа косо изпод широката си шапка и пак се вторачи надолу.

— Трябва да говоря с тебе — подхвана тя.

Той се опита да ускори крачка, но се задъхваше под товара.

— Оставете ме на мира, иначе лошо се пише и на двама ни. Вървете си, откъдето сте дошла.

— Ти как разбра, че не съм от острова?

— Нямате нашийник.

На шията му имаше широк обръч от гъвкава стомана, инкрустиран отпред с червен гранат. Кожата отдолу беше възпалена и ожулена.

— Заприказва ли ме човек отвън, това ще ми струва живота. И с вас ще се разправят. Шпионите нахраниха чакалотите три пъти тази година.

В бараката мъжът се напрегна да вдигне чувала нависоко, за да го сложи върху цяла купчина други.

— Не съм от митницата — увери го Талия. — Търся един приятел.

Робът нагласи чувала.

— Имате приятели тук? Ами вървете да дърдорите с тях и не ми дотягайте.

Талия му се изпречи.

— Чуй ме! — зашепна настойчиво. — Бел Горст хвана моя приятел онази вечер. Дебелак на име Пендер. Тук ли е?

— Не се съмнявам, макар че не видях никакви непознати освен вас. Говори се, че утре ще има мъчения до смърт. Цял ден помагах да трупат дърва за огъня.

Мъжът понечи да се провре покрай нея, Талия пък се опита да го спре, но колкото и да беше нисък, той се оказа жилав като стомана и се отскубна. Тя го повали на пода, сборичкаха се, шапката му се търкулна по земята и в гаснещата светлина на деня неговата дълга коса лъсна като платина.

Гърбът й се смръзна. Тя пусна ръката му и се вторачи. Косата, продълговатото измършавяло лице, заострената брадичка… в миг изчезнаха всякакви съмнения. Дългото дирене завърши.

Той също се изправи и отвърна на погледа й.

— Дойдох чак от Туркад да те търся, Джеви — тихо натърти Талия.

— Коя си ти?! Вече не ме наричат с това име.

Затрепери и се олюля. Гръклянът му подскачаше.

— Лилис ми го каза. Твоята дъщеря.

— Лилис! — ахна Джевандер.

Сълзите се посипаха по бузите му като дъждовни капки по прозорец. Залитна и се хвана за ръката й.

— Лилис е жива? — Сграбчи раменете й и ги раздруса. — Кажи ми веднага!

— Жива и здрава — изфъфли Талия, също поддала се на вълнението. — Когото и да срещне, разпитва за тебе. Не се отказва.

Джеви се изчерви и я пусна.

— Извинявай, дано не те е заболяло.

Затвори вратата на бараката и седна тежко на чувалите.

— Лилис!… Това трябва да е сън. Всеки ден, през който не бях до нея да я пазя и отглеждам, все едно се раздирах отвътре. Но нищо не можех да направя. — Изведнъж се изопна от обзелата го надежда. — Тя да не е тук, в Ророс?

На Талия й домъчня, че ще го разочарова.

— Уви, тя е в другия край на света — чак в Зайл, под закрилата на библиотекаря Надирил.

— Могъщи приятели си е намерила! — слиса се Джевандер.

— Аз я отведох там миналата зима — продължи тя. — Преди това е живяла по улиците седем години. Не й е било лесно, но не мисля че душата й е загрубяла.

— Лилис беше слънцето на живота ми след смъртта на Грейзи. — В очите му пак напираха сълзи. — Сега ми е по-тежко, отколкото когато не знаех. Ако имаше как да си върна свободата… Но Бел Горст е дяволско изчадие, постарал се е да няма начин. Той е заклинател.

— Тъй ли било? — проточи Талия. — Колко интересно… Значи така ви държи тук, а? Не се предавай. Моят кораб ще дойде, когато притъмнее.

Джевандер опипа железния нашийник.

— Нощем ни заключват в онази укрепена барака зад складовете. Но щом знам, че Лилис е жива, нищо няма да ме спре. Нищо освен окования ми врат! Всеки от нас има нашийник и ще умре, ако се махне от острова. Само мъртъв ще го напусна.

— Впрочем и аз поназнайвам нещичко за заклинанията. Чакай да погледна.

Тя пристъпи към Джевандер и плъзна пръсти по желязото и граната. В евтиния кристал имаше пукнатина. Мъжът трепна, когато тя случайно докосна разранената му кожа.

— Няма да ти навредя — обеща Талия. — Май се оказва, че знам за Тайното изкуство повече от Бел Горст, щом силите му стигат само за това.

— Забавих се прекалено — избълва Джевандер и пак се обезсърчи. — Бягай, докато можеш.

Някой кресна наблизо и той се измъкна през открехнатата врата. Талия се върна при крайбрежните шубраци. Щом притъмня достатъчно, тя пропълзя по клоните към пътеката. Там обаче се натъкна на непреодолима пречка. Часовият стоеше на единственото място, където клоните се простираха над дъските. И недалеч от него имаше още двама, които си приказваха оживено. Уговореното с Осейон време отмина, а тя не можеше нищо да направи. Нападнеше ли часовите, мигом щеше да разбуни целия остров. Пак се напъха между гъстите листа и зачака.

Най-сетне двамата се отдалечиха, третият закрачи нехайно в същата посока. Талия се смъкна на пътеката и отиде към края на пристана. Може би Осейон още я чакаше, макар че бяха минали часове. Изведнъж я преряза болка в корема, която скоро стихна. В края на пристана гореше един-единствен фенер. Тя застана от другата страна и даде уречения сигнал. Никой не отговори, а се чуха стъпките на часовия. Тя се провря под парапета, хвана се за подпора й се сви под дъските. Току-виж мракът и мъглата я скриеха.

Мъжът спря недалеч от нея и се облегна. Не помръдна дълго. Дойдеше ли от нейната страна, сигурно щеше да я забележи. Ръцете я боляха, а под краката й неприятно шаваха някакви твари. Неочаквано същата болка в корема я накара да се сгърчи.

Тя се опита да подскаже недоловимо на часовия, че трябва да се махне. Този похват не винаги водеше до успех — мнозина бяха устойчиви на мисловно внушение.

Мъжът се изпъна така, че краката му буквално се отлепиха от дъските. Озърташе се трескаво. Явно имаше неразвити дарби за Тайното изкуство. Талия си опита късмета още веднъж, по-ненатрапчиво, и сякаш острие се заби между очите й. Заложбите на часовия се оказаха неимоверно затруднение, той се защитаваше от въздействието, без дори да подозира.

Гадеше й се неудържимо, коремът я присви. Проклетите стриди! Мускулите на ръцете й омекнаха, единият й сандал издрапа по грапавата подпора. Мъжът се извъртя. Усещаше напрежението му. Изглежда, Бел Горст обичаше да проверява неочаквано хората си.

— Клари, ти ли си? — тихо попита той.

Главата на Талия се размъти. Тя изскочи иззад парапета в мига, когато той се обърна с гръб към нея.

— Ей!…

Той посегна към късата си сабя. Талия се хвърли към него. Сандалът й се подхлъзна на мокра дъска и вместо да го просне с първия удар, тя просто се вряза в него с рамото напред. Пиратът я хвана за косата и заби коляно в корема й. Останала без дъх, Талия се свлече на пристана. Часовият, отдавна свикнал да се разправя безпощадно с противниците си, се помъчи да забие крак в гърлото й. Тя едва събра сили да се търкулне встрани и да се изправи тромаво. Ако не го довършеше веднага, щеше да я убие.

Той замахна със сабята си. Талия избягна удара, улови ръката му, възползва се от инерцията на неговото движение и го метна яростно през рамо. Тежкото тяло разцепи парапета и мъжът падна с вик във водата. Тя се озърна — пробягаха вълнички, нещо се замята под повърхността и скоро вече нямаше никакво движение.

А на нея й прилоша още повече. Преви се от повръщането и разстройството. Накрая се изми, колкото можа, и легна на пътеката. Губеше скъпоценно време. Всеки миг можеше да дойде смяната на мъртвия часови, а тя беше безсилна.

Излелият се проливен дъжд я принуди да се размърда. Погледна към небето и през парцаливите облаци видя, че мъглявината-скорпион се е преместила. Значи беше късна нощ, а не й олекваше. Предстоеше й много работа и не знаеше как да навакса изгубените часове.

Най-после се добра до бараката за затворниците. През нощта беше заключено, но отвън стоеше само един пазач. Този не се отличаваше с бдителност, а макар и обзета от ужасна слабост, Талия беше веща в занаята си. След минута отвори вратата.

Вдигна по-високо фенера, който взе от пазача. Стотина роби се размърдаха от светлината. Нощните посещения на Бел Горст ги плашеха до полуда.

— Джевандер… — повика тя тихо. Той се показа веднага и опипа нашийника си. — Ще видим какво можем да направим — обеща Талия. — Да предложа ли свобода и на останалите?

— Защо не? Но не ги познавам добре. Стоя настрана от всички.

— Ще ме чака кораб до острова — каза тя по-силно, но не и така, че да се чуе извън бараката. — Ако някой иска да дойде с мен, да решава веднага.

Изправиха се още двама. Другите я зяпаха намусени и с безразличие. Талия не се учуди — робството твърде бързо прекършва човешкия дух.

— Да вървим към пристана, корабът ще доплава скоро.

Навън Талия извади малко медно клинче от джоба си, овлажни го с език и опря връхчето в червения кристал на нашийника. Така се напрегна, че тялото й се разтресе, но разгада вложеното заклинание. Внезапно минералът се разтроши със зеленикав проблясък и се изрони от основата.

— Ох, заболя… — Тя се преви от напразни напъни да повърне. — Дали?…

— Свободен съм — прошепна Джевандер, откъсна нашийника и го запрати в шубраците, после я прегърна. — Свободен! Талия… А ти добре ли си?

— Всъщност не съм. — Талия примижа, защото всичко се раздвояваше пред очите й. — Имам късмет, че сте само трима.

— Какво става?! — изсъска Джеви.

Недалеч от тях се разнесоха крясъци й глухи удари, чуваше се хрущене, звук от прекършено дърво.

— Представа си нямам — смънка тя премаляла.

След като отърва и другите двама от нашийниците, остана съвсем без сили. Скоро щеше да се развидели, на изток небето порозовя. В сивкавия полумрак пред тях се откри ужасяваща гледка — навсякъде пълзяха чакалоти с окървавени муцуни, които се биеха за късове месо и кости. Грамаден стар звяр стискаше мъж в челюстите си и го размахваше наляво-надясно. Нещастникът пищеше, след миг нещо изпращя в тялото му, той провисна безжизнено и животното го отнесе нанякъде.

— Ти ли го направи? — прошепна втрещеният Джевандер.

— Май моите приятели са… попрекалили — също толкова тихо отвърна тя. — Ох, главата ми!

Джеви обаче прояви завидно самообладание.

— Намери ли твоя човек?

— Не! — изпъшка Талия. — Изобщо не знам къде го държат.

— Докато те нямаше, аз огледах. Той е в килиите под къщата. Стой тук, ще го намеря.

— Ще отидем заедно. Ако Пендер е пострадал, дори двамата едва ще го извлечем оттам.

Тя се тътреше по моравата, подпирайки се на рамото му. Едното крило на великолепната врата бе изтръгнато с пантите, в опустошеното фоайе навсякъде имаше кръв, кичури коса и парцали от разкъсани дрехи.

— Накъде? — изграчи Талия.

— Надолу по тези стъпала.

Вляво от тях се подаде почервеняла муцуна. Изглежда в стаята имаше библиотека, защото над очите на съществото се виждаше залепнал разръфан лист от книга.

Талия се подхлъзна и двамата се търкулнаха по стълбата на оплетено кълбо от ръце и крака. Долу не завариха никого от пазачите. Затворниците се бяха долепили безмълвно до решетките, но никой не поиска да го пуснат. Шумът отгоре подсказваше какво ги чака.

Намериха Пендер в последната килия — жалка мърлява развалина с кръвясали очи. Талия изобщо не се досещаше къде да търси ключове, а и вече не можеше да разбие ключалката. Джеви скоро се върна с голям лост, с който двамата огънаха прътите на решетката. Някак издърпаха дебелака през пролуката.

Пендер като че не я позна. Излизането от къщата не беше по-лесно от влизането, защото два чакалота се бореха във фоайето за нечии останки. Джеви помогна на Талия и Пендер да се измъкнат през един прозорец. Дебелакът се оглеждаше, сякаш бе попаднал приживе в подземния свят.

— Пендер! — развика му се Талия и го стисна за раменете. — Ставай! Невъзможно е да те носим.

Той се надигна по обраслата с лози стена, задъхан като след изнурително бягане.

— Пендер, виж! Този е Джевандер, бащата на Лилис.

Думите й го втрещиха достатъчно, за да дойде на себе си. Пълното му лице засия в усмивка на най-чиста радост и той протегна запотената си десница.

— Лилис ми е най-милата приятелка. Тя ме спаси, когато паднах в морето. Търся те от половин година.

Джеви го прегърна и двамата се просълзиха. Талия също се трогна, но прошепна:

— Хайде да тръгваме.

Прекосяването на моравата беше особено рисковано. По покривите на бараките се бяха скупчили оцелели, сред тях и тъмнокожо момиче с щръкнали плитчици. Тя безгрижно махна с ръка на Пендер, но той не я забеляза. Талия се помъкна към малкия пристан и спря след две-три крачки. Там щъкаха пълчищата чакалоти, които ръфаха отпадъците от кланиците и се хапеха помежду си.

— Осейон… — изхриптя тя. — Идиот такъв, какво си сторил?!

— Невъзможно е — отсече и Джеви.

— Тогава да идем на големия пристан? — предложи Пендер.

— Ръждивия не би ни търсил там — безпокоеше се Талия. — А и нали „Кинжалът“ е до онзи пристан.

— Нямаме избор!

А от водата напираха още чакалоти. Скоро покривите щяха да бъдат единственото безопасно място. Впуснаха се в смъртно опасно криволичене по моравата. На Талия й призляваше не само от стридите, но и от употребата на магия. По същото време иззад къщата други хукнаха към кораба. Повечето стигнаха невредими до него, сред тях и Бел Горст, който не изглеждаше толкова страшен с късата копринена нощница и мършавите си боси крака.

— Какво да правим? — завайка се Пендер.

— Продължаваме натам, няма друг начин.

Цяла глутница чакалоти се опитваше да ги догони. Талия на два пъти се изплъзваше на голям чакалот, преди да се свлече на пътеката. Дърветата около пристана бяха изсечени и бегълците нямаше къде да се покатерят.

— Ще се опитаме да превземем „Кинжалът“, онези там не са много!

Препуснаха по пристана, но пиратите тутакси ги зърнаха. Сигурно се заблудиха, че всички роби са се изтръгнали на свобода, защото се уплашиха и опънаха платната, които се издуха от първия по-силен порив на вятъра. Бързоходният съд се отдалечи стремително.

Един от робите изкрещя — чакалотите ги бяха последвали. Талия отчаяно се насилваше да изгради илюзия, за да спре „Кинжалът“. Точно пред него се появи призрачен силует на друг кораб. Кормчията реагира по инстинкт, завъртя щурвала и изрева на малцината моряци да обърнат платната.

— Това е илюзия, малоумнико! — освирепя Бел Горст и го шибна с камшика си.

„Кинжалът“ обаче вече се носеше обратно към брега. Талия гледаше безпомощно. Корпусът се вряза в пристана, разхвърчаха се трески и всички освен изостаналия Пендер паднаха във водата. Талия се стовари по гръб в плитчините. Десетина чакалота запълзяха в калта. „Кинжалът“ с разбит нос се отдръпваше тежко в заливчето. Призрачното видение го нямаше, Талия дори не знаеше дали бе породено от нейната илюзия.

Тя газеше в лепкавата кал към разнебитената пътека. Единият й край бе забит в тинята, а другият стърчеше косо, опрян несигурно в пристана. Чакалотът упорито щапуркаше към Талия. Жален писък оповести, че с един от робите е свършено.

Талия се отличаваше с изключителна храброст, но изправена пред такава напаст, трудно сподавяше паническите си вопли. Пендер висеше над нея, провесен на куртката си, и неистово размахваше ръце и крака.

— Не мърдай! — ревна му тя, забравила за миг собствените си неволи, — ако не искаш и ти да цопнеш тук!

— Талия, насам! — повика я Джевандер, уловил се с едната си ръка за подпората. — Стъпи на пътеката.

Тя погледна накъде сочи и проумя, че съборената пътека продължава и под водата. Заджапа към нея, но се чувстваше като костенурка, преследвана от леопард.

Джевандер се смъкна и протегна свободната си ръка, тя обаче не я достигаше. Видя през рамо най-близкия чакалот, един от най-големите. Нямаше спасение! Звярът се нахвърли.

Ботушите й стъпиха на нещо твърдо — пътеката! Талия издрапа бясно нагоре, но се хлъзгаше. Чакалотът можеше да докопа и нея, и Джевандер. Челюстите му стиснаха единия й ботуш, с рязко завъртане на главата си той смъкна с лекота ботуша заедно с чорапа. Талия усети изгаряща болка в глезена. Напираше нагоре по дъските, но този крак вече не я държеше. Чакалотът се устреми отново към нея.

Джевандер грабна една откъртена дъска и налетя срещу животното. Талия изпищя, но той не загуби равновесие, а заби назъбеното парче дърво в зейналата паст, дори се постара да го натика чак в гърлото на чакалота. Звярът изрева пронизително, щракна с челюсти и прекърши дъската на две.

Пръстите й докоснаха мазолестата длан на Джевандер. С изумителна за кльощавото му тяло сила той я издърпа от водата толкова шеметно, че за малко щеше да изкълчи раменната й става. Челюстите на чакалота щракнаха отново точно там, където тя бе била допреди миг, откършиха парче от подпората и няколко зъба се счупиха в крепящите я метални обръчи.

— Нагоре! — кресна Джевандер и задърпа замаяната Талия към все още здравата част на пристана.

Босият й крак кървеше и се провлачваше.

— Къде се бави Осейон, по дяволите? — изхриптя тя.

По пристана към тях вече пълзеше първият чакалот. Тук нямаше как да се защитят, нейните илюзии бяха безполезни срещу хищниците. Пендер си висеше от върха на своята подпора, задържаше го само яката на куртката. Под него се бяха скупчили чакащи зверове.

Джеви избута Талия да се покатери върху една подпора и се издърпа при нея. Обгърна я с ръце и тя си позволи да се отпусне за миг. И оцелелият роб се бе покачил при тях. Мъглата се сгъстяваше.

— Ехо-о! — долетя кух зов откъм водата.

— Това е Бел Горст! — настръхна Джеви. — Няма да му се дам втори път. Предпочитам да сляза при чакалотите.

Талия впи пръсти в ръката му.

— Не прави глупости. Мисли за Лилис.

В мъглата проскърцваше дървения.

— Това е „Хлапето“ — възкликна Пендер. — Познавам звуците. Ей, Осейон, насам! Ей!

И след няколко секунди пред тях се откри най-възхитителната гледка в живота им — „Хлапето“ полека доближи пристана, насочван умело от Ръждивия. Силно засраменият Осейон вдигна Талия и я пренесе в безопасността на кораба. Робът скочи от подпората върху палубата, Джеви стори същото миг по-късно. Хванаха Пендер, разпориха яката му и го освободиха, после го издърпаха на борда. Скоро се отправиха към кейовете на Ророс.

— Чудно си го намислил, Осейон! — заяде се разтреперената Талия. — Поне да ме бе предупредил някак! Ей толкова оставаше да попадна в търбуха на някой чакалот — показа тя с палец и показалец.

— Струваше си — успокои я Пендер. — Вижте кого намерихме!

Осейон се вторачи в ниския мъж, ахна и го прегърна. Джевандер седна на палубата, тръскаше глава и бършеше сълзите си.

— Жалко, че „Кинжалът“ се отърва — процеди Талия през зъби. Ръждивия изпъна ръка към мъглата.

— Гадината не стигна далеч. Мислех, че още първия път ще му видим сметката.

— Вие ли бяхте? — увери се тя. — Знаех си, че не съм успяла с илюзията.

— Принудихме го да заседне в плитчините, макар че не се знаеше кой кого. По едно време си рекох, че ще ни избута към рифовете.

Тук-там мъглата беше по-рехава и зърнаха красивия кораб, забил кила си в калта, обкръжен от десетки чакалоти.

— Там ще си останат — ухили се морякът, — защото си нямат лодка. Осейон се прокрадна в мъглата и сряза въжето. Май беше единствената му свястна работа през целия ден. — Войникът се подсмихна неловко. — Отливът започна, а приливът няма да стигне толкова нависоко още две седмици.

— Това утро мина добре — призна Талия. — Да отидем право в митницата и да подадем оплакване срещу него.

— Те си го кътат — изсумтя Пендер.

— Не забравяй, че леля ми е заместник-губернатор. Този път няма да му се размине, колкото и подкупи да предлага. Ох, кракът ми!…

Осейон опипа внимателно подутия глезен.

— Няма да ходиш през идните дни. Счупен е.

Талия остана две седмици при семейството си, но тревогата за Мендарк не й даваше мира. Той бе поискал да го чакат на петдесетия ден след заминаването му, само че принудителното излежаване заради счупения глезен беше разпалило любопитството й.

— Трябва да го намеря — реши тя един ден.

Търговците в Ророс събраха пари за голяма награда, че се бе намерил някой да ги избави от Бел Горст. Тя нямаше да покрие загубите от изхвърлената стока, но Пендер все пак се спаси от окончателно разорение. Той беше много мълчалив и дори не се оплака, когато на следващия ден отплаваха на север към Стринклет при широкото устие на У Кару. Макар че кракът й още беше гипсиран и сърбежът в жегата едва се понасяше, Талия нае коне и потегли заедно с Осейон и Джевандер към Тар Гаарн.

31.Порталът на Фейеламор

Фейеламор се запъти на североизток, за да изведе Мейгрейт от Банадор. Вървяха през Фейдонската гора, където секачите поваляха последните, твърди като желязо, великански дървета, за да може пристанищният град на Туркад да се издига все по-нависоко над тинята на плитчините. Прекосиха река Сабот по брода в Ганс — обширните чакълести брегове бяха оголени заради сушата. Завариха самотен търсач да пресява наносите за зрънца платина. Продължиха на север, после свърнаха на запад към областта Дънет, свряна насред огромната Елудорска гора. По западния край на тази изолирана земя се издигаха планини, на юг бяха трудно достъпните възвишения на Банадор, а на север започваше верига от безплодни хълмове. Вървяха около две седмици и въпреки войната, патрулите и опустошенията не се натъкнаха на сериозно препятствие.

Няколко пъти дочуха по пътя вести за завръщането на Игър и участта на Втора армия.

— Нали ти казах? — натякна Фейеламор. — Е, какво мислиш сега за този твой любовник?

Мейгрейт чувстваше как се отърсва и от последните нишки на връзката си с Игър. Той беше същинско чудовище и вече нищо не означаваше за нея. Щом взе това решение, вече нямаше друг избор, освен отново да служи на господарката си — на тази жена, която бе властвала над нея през целия й живот? И дългът към която не би могла да изплати до края на дните си.

— Приключих с него — троснато промърмори Мейгрейт.

От този миг с всяка крачка се лишаваше от откритата наскоро самоувереност, завръщаха се унинието, отчаянието и празнотата на предишния й кошмарен живот. Докато доближат скривалището, което Фейеламор си бе избрала в дебрите по гористите подножия на Дънет, новото „аз“, което Мейгрейт бе градила с толкова мъчителни усилия, вече го нямаше. Фейеламор за пореден път беше обсебила съдбата й, а под новата за нея любезност се криеше все същата грубост.

— Най-после пристигнахме — промърмори господарката й и се отпусна на обрасъл с мъх камък, а въздишката й криеше бремето на вековни безплодни стремежи. — Единствено това място в Сантенар ми напомня донякъде за Талалейм. Тук мога да постигна целта си.

Избраното от нея убежище беше дълбока долина, стигаща до планините. Завършваше с на практика непристъпна висока стръмнина. Ридовете от двете страни също бяха почти отвесни и опасни за катерене — по-добри и от крепостни стени. В долината се влизаше по улей, издълбан във варовика от речните води, които се спускаха буйни, дълбоки и студени в руслото си. Двете жени проникнаха в скривалището си по тесен корниз край реката. Нямаше да бъдат неуязвими тук, но трудно би ги доближил някой и задачата да се опазят се улесняваше. По-нагоре долината се разширяваше и тъмнееше под гигантски дървета, а в горния си край беше влажна и мъглиста под стъпаловидни водопади, достигащи височина триста разтега. Увивни лози покриваха стволовете, около които всичко беше обрасло с папрати. Фейлемите сигурно биха харесали тази земя, тя беше бледа сянка на родината им. Фейеламор я бе намерила отдавна и беше запомнила мястото, за да дойде тук при нужда.

— Прекрасно е — промълви Мейгрейт, когато се огледа във всички посоки.

Фейеламор се изправи като ужилена.

— Не само прекрасно, а подходящо! Каквото и да направя тук, ще ми провърви, а ни предстои много работа. Как се нуждая от сънародниците си…

— Още са в Мириладел, нали?

— Повечето са там. На триста левги оттук. — Мириладел беше земя на езера, блата и прохладни гори от южната страна на Големите планини. — Но колкото и да са далеч, трябва да ги доведа тук. Ето я и първата от твоите най-важни задачи.

Мейгрейт затаи дъх. Започваше онова, което бе очаквала през всичките дълги години. Е, ако не очаквала, поне се бе подготвяла за него. Всъщност изобщо не беше сигурна, че го желае.

— Първо ще се опитам да достигна с мисловна връзка фейлемите. Ти ще ме подкрепяш! Седни тук.

— Способна си да установяваш далечна връзка?! — смаяно възкликна Мейгрейт. — А аз си мислех…

— Тази дарба е присъща именно на фейлемите, макар че и сред нас се среща рядко. Не съм ли ти казвала по време на обучението ти?

— Ако е така, защо ти не дойде с мен във Физ Горго да откраднем Огледалото?

— Де да бях дошла! — навъси се Фейеламор.

Започнаха, като свързаха съзнанията си с лекота. На Мейгрейт преживяването не й допадна също както при връзката с Каран при Физ Горго миналата есен. Чувстваше го като нахлуване в най-неприкосновените кътчета на душата й — единствените, които бе успяла да опази само за себе си при дългото си подчинение на Фейеламор. Съзнанието й се възпротиви и отхвърли връзката, а самата тя отхвърча по гръб на тревата.

— Въздържай се! — изгъгна Мейгрейт. — Или ще се свързваш с мен както аз предпочитам, или няма да го правим. Не бърникай в главата ми.

Господарката й се надигна бавно и сви пръсти. Мейгрейт се напрегна, готова да избяга. Но каквото и да бе намислила Фейеламор, отказа се веднага и се настани на камъка.

— Както желаеш. Само връзката има значение. Ще опитаме пак, ако си готова.

Мейгрейт се слиса. Може би и тя имаше някаква власт над Фейеламор…

Накрая, без да навлиза в мислите й, господарката й налучка връзка, която Мейгрейт беше склонна да търпи.

„Еламай, Еламай!“ — отправи зов Фейеламор.

Безпределната празна тишина на света кънтеше в ума на Мейгрейт.

— Толкова са далеч… и е толкова трудно — прошепна Фейеламор.

„Еламай! Халал! Гетрен!“

— Не отговарят.

Тя зовеше неуморно, но отклик нямаше. Фейеламор посърна.

— Защо мълчат? — Беше се вкопчила в дънера, за да не се свлече на земята. — Много съм отпаднала. Дай ми малко от твоята сила.

На Мейгрейт й се стори, че собствената й кръв изтича от гърлото й по връзката. Изведнъж й се зави свят и тя също трябваше да се подпре, за да не падне. Ручейчето се превръщаше в пълноводен поток. По челото й изби студена пот.

А Фейеламор упорстваше, докато в очите й не изскочиха сълзи. Мейгрейт се почувства омекнала като надут преди седмица балон. Всеки момент можеше да припадне, затова се излегна на тревата.

Накрая доловиха отговор, макар и съвсем слаб.

„Кой ни вика? — дочуха като шумолене на сламки. — Ти ли си, Фейеламор?“

„Да, аз съм. Време е. Елате при мен в Елудор. Намира се на северозапад от големия град Туркад на остров Мелдорин. Намерих убежище в планинските подножия — местността се нарича Дънет.“

Нямаше нужда да обяснява, че тук има гора — нима фейлеми биха се скрили другаде?

Мейгрейт чувстваше гнева им, нежеланието да се отзоват.

„Защо не ни потърси досега? Къде беше толкова години?“

„Нямаме време! — напрягаше се Фейеламор. — Елате! Елате! Веднага и потайно.“

Не чу нищо.

„Ще дойдете ли? — Връзката чезнеше. — Ще дойдете ли?! — Отново мълчание. — Умолявам те, Еламай! Длъжни сте да дойдете. — Фейеламор зарови лице в тревата. — Свържете се с мен утре!“

Връзката избледня като светлина след залез.

— Ще дойдат! Трябва да дойдат!

Мейгрейт си мълчеше. Защо пък да идват? Те бяха прогонили Фейеламор, още когато самата тя беше дете. Не знаеше причината, но в нея се криеше и отговорът на загадката за нейното раждане и смъртта на родителите й.

На другата сутрин Фейеламор се събуди раздразнена и наежена.

— Какво ти е? — попита Мейгрейт, щом й омръзна да я гледа как крачи напред-назад.

— Фейлемите трябваше вече да са ме потърсили.

Фейеламор веднага се извърна, за да не среща погледа й. Към края на деня вече не можеше да се владее. Въпреки присъщата за нея сдържаност тя дори започна да си гризе ноктите. Никой не пожела да се свърже с нея в мислите й.

— Защо не ги призовеш отново? — учуди се Мейгрейт, когато приготвяше вечерята.

— Не мога! — изстърга гласът на господарката й. — Връзка на такова разстояние не е нещо, с което се захващаш всеки ден.

— А аз си представях…

— Трудно е да я установиш и на една левга. Ако разстоянието е две левги, става четири пъти по-трудно. Три левги — девет пъти. А на триста левги… пресметни си го сама! Може би никой не е опитвал това преди в цялата история на Трите свята! Мога да се изтощя в десет безплодни опита, защото сигналът е твърде слаб. Но нали има стотици, хиляди фейлеми. Ако всички заедно пожелаят да се свържат с мен, ще преодолеят неумолимите пречки на пространството.

— Да де, стига да пожелаят — промърмори Мейгрейт, за да я ядоса.

Няколко дни по-късно те опитаха отново, но макар че се раздадоха докрай и Фейеламор вече нямаше сили дори да си вдигне главата, не доловиха нищо.

— Май се крият от тебе — подхвърли Мейгрейт, макар да се опасяваше, че ще изпита гнева на господарката си.

Фейеламор стисна клепачи, за да спре сълзите, и прошепна:

— Така е. Издигнали са преграда в съзнанията си. Срещу мен! А аз ги доведох на Сантенар. Не ми оставят друг избор, освен да посегна към забраненото.

Дни наред тя не помръдна от ложето, което си беше стъкмила от клони и папрати. Мейгрейт я наглеждаше, но всеки път чуваше „Махни се! Размишлявам!“. След като мина седмица от идването им в долината, Фейеламор наруши мълчанието, което си бе наложила сама.

— Аз бях права — започна нерадостно.

Мейгрейт добави дърва в огъня, който им помагаше да отпъждат комарите. Не прояви никакво любопитство, Фейеламор обаче искаше да сподели неволите си с нея.

— Права бях, когато подхванах тази рискована игра преди три столетия. През цялото време ме измъчваха съмнения, мислех си дали не погазих своята чест заради неуловима сянка. Дали не извърших това безгранично зло заради нещо, което никога няма да се сбъдне.

Мейгрейт се заслуша. За какво говореше тя? Изведнъж й стана студено и протегна ръце към пламъците. А господарката й се взираше в огъня и редеше думите с равен глас.

— Още преди моята неприятелка Ялкара да открие пролука във Възбраната и да избяга, аз подозирах, че все още има проходи между световете. Опълчих й се, за да го намеря, и бях победена. Тя научи прекалено много тайни от онова прокълнато Огледало. Но преди Гетрен да ме отнесе на сигурно място, зърнах за миг своя шанс в Огледалото! Бях в несвяст много седмици. По-късно, когато не можех да се надигна от постелята и ме разяждаха омразата към нея и погнусата от себе си, аз научих, че Ялкара не е постигнала всичко, което е искала. Пострадала толкова зле, че била принудена да избяга незабавно. Узнах, че е оставила нещо, което да довърши делото й. И както тънех в скръб и отчаяние, ме осени нов замисъл. Прозрях как да злоупотребя с дарбата, да я превърна в сечиво, което да приспособя към нуждите си, за да разкъсам Възбраната!

Мейгрейт така се втрещи, че за малко да се втурне накъдето й видят очите. И на Големия събор бяха споменали за премахване на Възбраната, но това бяха празни приказки. Но оттогава често беше умувала какви могат да бъдат последиците.

— Но никога нямах увереност — говореше Фейеламор. — Едва когато си послужих с Огледалото в Катаза, се убедих в правотата си.

Нещо древно и плашещо се таеше в очите й. Тя изви глава, сякаш се притесни, че се е издала, и то тъкмо пред Мейгрейт.

Значи през цялото време целта й е била да пробие през Възбраната. Тогава какво би сполетяло Сантенар? Редно ли беше да й помага? Краткият досег с властта беше отворил очите на Мейгрейт за света и за собственото й място в него. Имаше какво да направи и човек като нея, равнодушен към могъществото и богатството, но държащ на почтеността.

Веднъж дори бе попитала Игър за Възбраната, защото знаеше, че той е най-близо до вникването в същността й.

— Не знам какво би се случило — бе казал той, — а предполагам и на никой друг не му е ясно. Няма човек, който наистина да разбира Възбраната. Защо се е появила? Не знаем. Дали Шутдар я е създал нарочно, като последна гавра с възхитителното си творение — златната флейта? Последен изблик на злоба, преди да унищожи и себе си, и флейтата? Или това се е случило просто защото равновесието се е наложило отново след толкова продължително отклонение към крайностите? Или пък накрая се е намесила друга сила? Там са били Рулке, Ялкара и Кандор, както и повечето други величия на онази епоха. Била ли е Възбраната нечий замисъл или провал? Незабавно ли е възникнала, или постепенно се е развивала през следващите седмици? Това също не знаем. В едно-единствено нещо няма съмнение — когато кароните и фейлемите пожелали да се върнат на своите светове, Пътят между световете се оказал затворен.

— Не е ли замесена Ялкара? — бе попитала Мейгрейт. — Тя е знаела достатъчно, за да намери пролуката във Възбраната, когато се е нуждаела от нея.

— Убеден съм, че Възбраната ни защитава, независимо дали е създадена с тази цел, или някаква друга. И не вярвам, че премахването й ще ни върне в положението, преди да бъде унищожена златната флейта. Според мен така биха се отворили всички проходи между световете. И Сантенар ще бъде безсилен пред пустотата.

Нашият свят ще заприлича на село под бент. Разкъса ли се бентът, селото бива пометено от вълната. Ако Възбраната бъде пробита, Сантенар пък ще бъде разкъсан, защото нямаме защита срещу онова, което дебне в пустотата. Може би изобщо не съществува защита. Фейеламор си позволява да посяга към нещо, което не разбира.

— Да премахнеш Възбраната? — повтори на глас Мейгрейт и Игър изчезна от мислите й. — Ами Сантенар? Нима би обрекла света, в който си намерила подслон от толкова векове?

— Когато бягаш от затвор, не те интересува безопасността на надзирателите. Нека Сантенар сам се погрижи за себе си. Надникнах в Огледалото и видях каквото търсех. Има път. Мога да пробия Възбраната. И ще отведа фейлемите у дома, ако ще всичко около мен да бъде заличено. Заклела съм се. Съзнавам дълга си.

— Как ще го направиш?

— Не смея да кажа нито на тебе, нито на друг. Достатъчно е да знаеш, че има много крачки до целта, необходима е прилежна подготовка. Първата крачка е направена — инструментът е готов. Несъвършен е, да, но ще послужи. С втората също приключих. Видях пътя. Намерих прохода на Ялкара в Огледалото. Но трябва да науча много и да се сдобия с толкова неща, а времето свършва. Надпреварвам се с Рулке, а той вече показа намеренията си. Който от нас успее пръв, ще провали замисъла на втория. Може би трябва да изпреваря и Мендарк, ако е оцелял в Катаза. При връщането си оттам открих огромна заплаха — нещо, което не бива да попадне в ръцете нито на Съвета, нито на Рулке. Което пък може да се окаже и възможност… Не, няма дори да мисля за това.

Да се заемаме с нашата работа. Фейлемите ме изоставиха. Молех се да не стигам до този избор, но сега съм принудена да го направя. Налага се да отидем на далечни места, а времето не стига. Няма как, ще отворя портал като онзи, който Тенсор създаде в Катаза. И тази тайна изтръгнах от Огледалото.

— Портал ли?! — втрещи се Мейгрейт. — Нали на фейлемите е забранено да прибягват до подобни средства?

— Права си. Всеки портал е престъпление срещу забраната, наложена над магическите творения, която сме се клели да спазваме в далечното минало. Създаването му е гибелен грях и ще платя неимоверна цена. Но сега ми е потребен портал, ще ми е необходим отново и когато настъпи края на всичко това.

Мейгрейт знаеше за забраните, които засягаха единствено фейлемите, но не и за последствията от нарушаването им. Фейеламор се върна на ложето си, по-сприхава от всякога. Мейгрейт странеше от нея през следващите дни, обикаляше из гората, докато не опозна цялата долина. Обичаше горите, в такава земя бе израсла, но тази тук беше тъмна и влажна, винаги в сянката на високите ридове, и непрекъснато й навяваше потискащи мисли.

Последната година беше време на смърт и умът й не можеше да се скрие от тази истина. През времето, което беше прекарала с фейлемите в Мириладел, те почти не остаряваха, малцина умираха или се раждаха. Обикновено ги погубваха злополуки или пък сами губеха желанието да търпят и занапред принудителното изгнание на Сантенар.

Но откакто беше дошла в Мелдорин, навсякъде виждаше смърт, а и тя бе изиграла своята роля на нейна глупава помощничка. Аакими загиваха и в Шазмак, и далеч извън стените му, цял Ягадор беше пламнал от северните до южните си предели. Безчет хора се бяха простили с живота си, повечето заради Игър. А с военния си поход в Банадор, уж по най-благородни подбуди, Мейгрейт бе изтребила още мнозина.

Колко ли деца щяха да умрат от глад тази нощ, защото бащите им не са се прибрали вкъщи след сражението? Колко ли вдовици щяха да си изплачат очите? Колко ли майки, бащи, братя и сестри щяха да ридаят за онези, които никога нямаше да зърнат отново? Колко дръзки млади бойци се домъкваха обратно сакати и озлобени от болката и мизерията? Мейгрейт за пръв път допускаше подобни въпроси да се впият в ума й.

Дори след двадесет години тези рани нямаше да заздравеят. И за какво воюваха? По волята на един или друг тиран. А по-лоша от Фейеламор нямаше.

„Някой трябва да стори и добро на този свят — рече си Мейгрейт, — и няма кой друг да свърши това вместо мен. Започвам да проумявам своя дълг… към самата себе си. Ще открия призванието си в онова, което доскоро беше само досадно бреме за мен. Времето с Фейеламор, Игър и Ванхе ми даде уменията, каквито малцина други имат. Останалото зависи от мен. И когато мигът настъпи, трябва да съм готова.“

Тя не си позволяваше да безделничи. Плетеше рогозки и стени от тръстики, съшиваше ги с усукана трева и ги провесваше между пръти. Накрая се сдоби с колиба — леко, но пък доста уютно убежище. Там окачи хамака си, за да не й досажда толкова влагата. Фейеламор, ако ще, да спи свита на кълбо в някое клонато дърво.

После се зае да прерови облите камъни в речното русло и запълни времето си със сътворяване на светлици. Отдавна се бе усъвършенствала в това до майсторство, но пък беше минало много време, откакто бе упражнявала тези си умения. Всеки светлик се различаваше от другите. Правеше по някой и от камък, ако усещаше, че е подходящ. Повечето бяха от минерали, каквито се намираха тук. Най-лесно беше да събере парчета кварц, обаче не харесваше ослепителната, сякаш накъсана светлина. Предпочиташе калцитите с тяхното меко сияние, но тези светлици се изчерпваха бързо. Най-хубав беше топазът, само че кристалите му се срещаха рядко. Веднъж дори си изработи кълбо от гранит, по-скоро за да провери на какво е способна. Неговите зловещи лъчи, изпускани от стотиците кристалчета в скалата — прозрачни, розови, млечни или черни, прекалено й напомняха за тъмната страна на луната. Послужи си с този светлик веднъж и не го докосна повече.

Когато си възвърна лекотата в направата им, започна да се забавлява с най-негодните за целта камъчета, особено късчетата базалт. Успяваше да изтръгне светлина и от тях, в един от случаите насила. Окачваше своите светлици в малки кошнички от трева и целият бивак пъстрееше, щом паднеше мрак, а светлината бавно бледнееше с изтичането на нощта.

Изпитваше потребност от труд, до изнемога, до болка. Върна се към упражненията си, правеше ги почти по цял ден, но сякаш се опитваше да напредне в празно пространство. Изпълняваше всичко като машина с тяло и душа, дори намери решението на поредната от Четиридесет и деветте кригми, която дълго бе отлагала. Но все не намираше удовлетворение. Искрата, пламнала в нея, само тлееше и догаряше. Как да стигне до източник на сила, за да се избави от господството на Фейеламор и да поеме живота си в свои ръце?

След няколко седмици Фейеламор ненадейно стана от ложето си.

— Утре ще отворим портала!

През цялата нощ седя до огъня, умуваше и понякога драскаше с клечка в пръстта. Мейгрейт се събуди няколко пъти и все я виждаше бодра, но неподвижна. Не усети кога се зазори, край цялата река се разля мъгла. Фейеламор бе отишла някъде срещу течението.

Мейгрейт я последва. Завари я на място, където реката се стесняваше между две бабуни. Тук тя беше широка само десетина крачки, затова пък дълбока и буйна. Древните дървета на гъстата гора обрамчваха руслото. Двете окачиха площадка над теснината. Изплетоха я от увивни лози във формата на три огромни хамака, опънати един върху друг. Закрепиха я с още въжета от лози. Над нея поставиха още една, свързаха ги с тънки отвесни пръти и настлаха покрив от тръстика. Погрижиха се всичко да е достатъчно гъвкаво, за да не бъде разкъсано от вятъра.

Фейеламор слезе и изгледа смръщено този сплетен от растения павилион над реката.

— И така бива — отсъди тя накрая, — макар да не ми харесва, че твърде много напомня за творението на Тенсор. Но пък подобните неща си приличат. Ще ни бъде по-лесно да отворим портала. Ако имах време, щях да му придам красота и по-изящна форма. Е, в края на краищата не се опитваме да проникнем в Нощната пустош. Само скъсяваме дълъг път. Всъщност няма и друг начин да проникнем в онова място.

Мейгрейт стоеше като закована.

— Нямах… представа, че и аз ще дойда с тебе — запъна се тя.

— Какво, да не те е страх?

— Страх ме е, разбира се — сопна се Мейгрейт. — Ти ми втълпи, че това е забранено.

— Единствено за фейлемите.

— Въпреки това се боя. Видях как пострада Игър, когато минаваше през своя портал.

— Пфу! Той е нищожество в сравнение с тебе. Качвай се при мен!

Настаниха се на площадката и Фейеламор извади от кесията си парче блед камък. От едната страна беше полиран, от другата бе ъгловат и лъщеше като стъкло.

— Донесох го от Катаза — обясни тя. — Частица от портала на Тенсор, отчупи се при ненадейната поява на Игър… или на Рулке. Не помня.

— Рулке! — смънка Мейгрейт и стомахът й се сви.

Господарката й не проумя нейната реакция.

— Все едно е. Има значение единствено, че е бил в портала. Подобните неща се привличат… Надявам се това да ни стигне.

Близна парчето, нагласи го грижливо на площадката и стъпи върху него с бос крак. Насочи силата си и създаде връзка между себе си и Мейгрейт.

— Първо да видим къде ще се пренесем.

— Аа, къде всъщност? — попита Мейгрейт, която много се боеше от портала.

Фейеламор не отговори. Замахна и светът се скри. Навсякъде се кълбеше мъгла, после Мейгрейт съзря огромна твърдина върху голо било, а в долината отвъд — разрушен град.

— Тар Гаарн! — промълви господарката й.

Градът избледня, мъглата — също, двете вече надничаха в просторна тъмна стая. В скоби на стените бяха поставени светилници с топло сияние, но и сега им се струваше, че се взират през мъгла… може би мъглата на миналото. Около светилниците мъждукаха ореоли, преливащи се в цветовете на дъгата. На каменния под бе застлан копринен килим, в отсрещния край имаше маса с малко огледало върху нея.

„Огледалото!“ — сети се Мейгрейт, настръхнала от вълнение. Никога нямаше да забрави как надзърна за пръв път в него, когато се промъкна във Физ Горго. И как почувства, че то я призовава.

— Хависард по времето на Ялкара! — неволно потръпна Фейеламор. — Виждаме нейната дневна. Поне такава си я спомням. Надявай се, моли се спомените ми отпреди триста години да са достатъчни, за да я намерим каквато е сега, защото този начин за боравене с порталите крие рискове.

Гласът й секна. Тя залитна и се хвана за ръката на Мейгрейт.

— Помогни ми! Ние — фейлемите, можем да работим с прости творения, колкото и скъпо да ни струва. Задръж картината, докато аз търся пътя. Поеми я по връзката и я запази ясна в съзнанието си. Наблюдавай внимателно. Вероятно ще ти се наложи да поемеш всичко върху себе си на връщане.

Мейгрейт съхрани видението на стаята, а господарката й направи нещо, което нейният ум отказа да възприеме. Фейеламор изсумтя с нескрито задоволство, а следващото й действие беше не по-малко загадъчно. Изведнъж между двете с мощна въздушна вълна се отвори портал. Напорът на вятъра изтласка мъглата, замириса на сухо и застояло.

— Не я изкривявай! — прошепна Фейеламор. — Иначе никога няма да се върнем! Ох, как ме измъчва това!

Щеше да падне без подкрепата на Мейгрейт, която също отмаля внезапно. Нейната господарка изсмукваше силата й чрез връзката, но все едно я изливаше безплодно в реката.

— Спри! — кресна Мейгрейт и впи пръсти в едно от въжетата. — Ще убиеш и мен, и себе си.

Усещането за изсмукване прекъсна. Фейеламор се издърпа и стана. Блузата й беше подгизнала, лицето й беше като смъртна маска.

— Ще опитаме иначе. — Тя се вторачи в Мейгрейт. — Променила си се.

Гледаше неуверено, като че осъзнаваше как губи властта си. Мейгрейт се изсмя. У нея пак се разгоря пламъче, цялата се сгорещи от веселието.

— В Туркад ме принудиха да бъда предводителка, да заповядвам и да искам незабавно подчинение. Счупиха калъпа, в който ти ме бе напъхала. Този опит ме преобрази завинаги. Помни това следващия път, когато понечиш да се разпореждаш с мен безпрекословно. Твоето време свършва, моето тепърва започва.

— Не си видяла и малка част от оръжията ми! — изфуча Фейеламор, но предпочете да избегне свадата. — Да продължим. Сега и ти стъпи на камъка.

Мейгрейт подпъхна ходило под по-дребния крак на господарката си и усети с петата си неравната повърхност на камъка. Ходилото на Фейеламор потрепваше. Мейгрейт не я бе виждала толкова изцедена, откакто се опомниха след Големия събор.

— Добре ли си?

— Забранени дела! — шепнеше Фейеламор. — Ще си платя за това. — Тя направи жест с двете си ръце. — Ще се упражня няколко пъти, за да свикна с портала и да опипам защитата на Хависард. Ще отидем там, където Ялкара ме победи, а после избяга.

Колкото и да се напрягаше, тя не постигаше нищо.

— Виждам къде искам да бъда, но не и как да стигна там. Цялото пространство в онова място е разкривено. Прекалено слаба съм.

Коленете й се подгънаха и Мейгрейт трудно я задържа да не цопне в реката.

— Всичко е напразно — задъхваше се Фейеламор, вкопчена в нея. — Опитам ли още веднъж, не бих имала сила да използвам портала. Ще рискувам с образа, който вече имам.

— Прехвърли ми всичко — предложи Мейгрейт, уплашена за съдбата и на двете. — Покажи ми как контролираш портала.

— Не си готова!

— Вярно е! Не съм. По-готова съм обаче от тебе, а не искам да умра заради неуспеха ти. — Тя се бе опомнила бързо и се чувстваше все по-добре въпреки безплодните усилия на Фейеламор. — Покажи ми как търсиш мястото и точно как се мъчиш да проникнеш.

Другата жена съзнаваше, че е в безизходица. Образите се преляха по връзката. Мейгрейт потърси… и картината на Хависард изплува, устойчива като самата земя, но беше обгърната от огромна прозрачна ципа.

— Има закрила! — озадачи се тя. — Но… май ще намеря къде да минем през нея.

Фейеламор потрепери от нейната увереност. По-късно трябваше да й смачка самочувствието. Но сега единствено важно беше да проникнат в Хависард.

Мейгрейт все още не искаше да мине през портала, но се наслаждаваше на шанса да разгледа Хависард. Повече я безпокоеше състоянието на Фейеламор.

Тя отвори портала.

— Да се прехвърля ли?

— Не! — викна господарката й стъписана, сякаш се безпокоеше за нея. — Първа ще бъда аз, за да го закрепя в другия край. Това е най-опасният момент, особено за мен.

Тя прекрачи в портала и изчезна. Площадката се разлюля неудържимо. Мейгрейт се опря на коляно и едва не дръпна ходилото си от камъка. Усещаше колко опасно е прехвърлянето и за миг се изкуши да премахне опората на портала в този край, докато Фейеламор е в него. И да се отърве от неприятности веднъж завинаги. Не, това беше спасение за страхливци. Тя закрепи портала, за да не се гъне и свива, най-сетне бе стабилизиран и в другия край. Гласът на Фейеламор, променен до шепнещо грачене, я повика.

Мейгрейт се поколеба. След случилото се с Игър не искаше да влиза в портал, но Хависард я подмамваше. Пристъпи, подвоуми се и тялото й сякаш се разтегна в противоположни посоки. Порталът я придърпваше по-силно. Вътрешностите й се усукаха на възли, след миг тя се появи с главата напред в тъмна стая и се удари в нещо.

Полежа малко. Имаше прахоляк в устата си, а и го вдишваше непрекъснато. Заблещука светещо кълбо, въртящите се прашинки полека се слегнаха и тя видя, че са в стаята, която си бе представила Фейеламор. Съвсем същата, макар и прашасала, но Огледалото го нямаше.

— Хависард! — пресекливо изрече господарката й. Лицето й бе загубило розовия си оттенък, изглеждаше стара и повехнала. — Оказа се по-трудно, отколкото очаквах. Порталът се натъкна на защитата, поставена от Ялкара, едва не го изтървах. За малко да умрем и двете. — Очите й издаваха ужаса от непредвидения риск. — Никой не е идвал тук, откакто Ялкара избяга. Наложената от нея закрила не губила силата си и за миг, но какво се е опитвала да опази, никой не знае.

Още дълго след прехвърлянето действителността се разклащаше като вълнички по водата на езеро. Фейеламор изглеждаше посърнала в твърдината на своята стара противничка, но Мейгрейт се ободри.

Изведнъж стените отново се разтърсиха от връхлетяла нереалност — двете жени бяха изхвърлени за недоловим миг от всякакво пространство и време. Хависард го нямаше или пък се пренасяха в моменти, когато отдавна е рухнал. Прозрачни вълни помитаха стените и им показваха други епохи. Тълпи копачи, излизащи от сребърните рудници. Построяването на Тар Гаарн. Или прастара ера, когато тук бе имало само гористи хълмове, ревящи водопади и пантери издебваха кози по склоновете. Всичко се разбърка диво и разтърси умовете им, привикнали с подредения свят. Време и пространство се гънеха и им подмятаха видения, в каквито тънат безумците. Всичко трепна още веднъж и Хависард отново беше на мястото си.

Старо, прашно, простичко уредено място: каменни подове в черно или сивкаво-синьо, тук-там малки килими. Каменни стени в сиво или леден оттенък на синьото. Нарядко се виждаше прекрасен малък гоблен или резба по камъка. Имаше релеф от метални нишки — галопиращ кон, също само в сиво, синьо и бяло. Мейгрейт се пресегна към светлинната лента на стената. За нейна изненада тя грейна по цялата дължина на коридора. Тръгнаха по него и заслизаха по дълга стълба. Не си казваха нищо. Мейгрейт губеше усета си за посоката, сякаш порталът бе завъртял мозъка й наопаки. Боляха я дългите кости в ръцете и краката.

Докато слизаха, действителността отново се измести, но по съвсем различен начин. Неустоимо и плашещо четирите измерения се извиха и разтърсиха. Мейгрейт се почувства като пребита. Загуби равновесие и се търкулна превита по последните три стъпала, притиснала длани към корема си. Всички светлини угаснаха. Фейеламор се тръшна на стълбата, за да не падне. Вдигна своя светлик по-високо и зяпна Мейгрейт. В очите й се преливаха златисти искрици.

— Това пък какво беше?

В Елудор площадката отскочи нагоре и се килна странично от неустойчивостта в прехвърлянето на Мейгрейт. Причини я огромното напрежение, с което тя поддържаше портала въпреки чудатостите на Хависард. После площадката зае предишното си положение и замря, но парчето камък, което Фейеламор бе пренесла чак от Катаза — опората на техния портал, полетя бавно към бурното течение на реката.

32.Аелиор

— Някой май се опита да влезе — подхвърли Мейгрейт.

Нямаше представа защо го каза, нито как го беше узнала.

Фейеламор пак вдигна ръка към светлинната лента, но не можа да я задейства и потръпна.

Мейгрейт знаеше какво я гложди. Нахлула в твърдината на своята неприятелка, господарката й се боеше. Въпреки че Ялкара бе изчезнала от Сантенар преди векове, Фейеламор до ден-днешен се страхуваше от нея! Мейгрейт си позволи тайничко да позлорадства. Тя самата изобщо не се плашеше, макар да не разбираше защо й е толкова приятно в това място.

— Изтощена съм — изломоти господарката й. — Прехвърлянето взе всичко от мен.

Мейгрейт извади още един от своите светлици — този беше мраморен и изпускаше бледо зелено сияние. Пасваше си с нейната по-тъмна кожа, но много загрозяваше Фейеламор.

Двете хапнаха плодове и хляб от раницата на Мейгрейт.

— Не мога да си го позволя точно сега! — изгъгна Фейеламор.

Заскърца със зъби и се удари ядно с юмрук. Очите й се извиха встрани. От ъгълчето на устата й се проточи слюнка.

Остана около минута в това състояние. Мейгрейт я наблюдаваше угрижено. После погледът на господарката й се избистри, тя пое дъх със свистене и избърса брадичката си.

— Ти надделя над прилошаването от магията? — промълви Мейгрейт с изострено любопитство.

— Потиснах го като напън за повръщане. Но също като гаденето следващия път ще бъде двойно по-силно. Да вървим. Трябва да намерим нещо, което е скрито тук, но не знам къде. Ще започнем с работните й стаи, библиотеката и нейната… — Фейеламор търсеше думата — …лична стая.

— За спалнята ли говориш?

— Що за проклета реч… Да, спалнята! — вбеси се господарката й.

Мейгрейт реши да й опъне нервите още малко.

— Как протече последното ти стълкновение с Ялкара?

— Нямам никакво желание да се връщам отново към това — сприхаво отвърна Фейеламор.

Тя обаче трудно успяваше да мисли за друго, откакто минаха през портала. Всъщност не й понасяше да говори открито за провала си. Насили се да отвори уста след дълго мълчание.

— Не знам как започна всичко, но беше отдавна, малко след като Ялкара се прехвърли на Сантенар. Толкова време мина! — Потърка челото си с прашна длан. — Щом се срещнахме, сякаш всяка от нас откри в другата враг по рождение. Тя ми вдъхваше страх, какъвто не изпитвах към другите карони, дори към Рулке. Те ми бяха противници според случая, противопоставяхме се взаимно на стремежите си. Но Ялкара се появи тук с някаква своя цел, в която твърде важно място заемах аз. Дойде да ми се опълчи, да ми пречи и да ме забавя, да заличи желанията и надеждите ми. Защо съдбата отреди тъкмо нея за надвиснало над живота ми зло?… — Фейеламор тръсна глава с внезапна досада. — Хайде, да не се бавим!

Мейгрейт водеше, осланяше се на интуицията си и се радваше, че са разменили ролите си. Засега господарката й търпеше това, само понякога предлагаше да свърнат в друга посока.

— Какво дойдохме да вземем? — попита Мейгрейт следобед.

Тепърва проумяваше как се е чувствала Каран миналата есен във Физ Горго, след като толкова дълго не бе подозирала за истинската цел на начинанието.

— Докато пътешествах, научих една опасна тайна. И стигнах до догадката, че трябва да е скрита тук…

— Но какво си научила?

Зелените очи на Фейеламор блеснаха в червено на светлината.

— Не знам какво! Известно ми е само, че Ялкара е скрила нещо… скъпоценно и смъртоносно. Сигурно го е оставила, в случай че й потрябва в бъдеще, иначе защо да налага толкова мощна закрила над това място? Дано го позная, когато го открия…

„Така да бъде — каза си Мейгрейт. — Ще участвам в твоята игра. Останем ли по-дълго, ще съм по-доволна.“

Тя тръгна да обикаля самостоятелно, жадуваше да опознае владението на Ялкара и се прехласваше по всичко видяно.

— Това е свързано с още нещо — подхвърли Фейеламор, когато Мейгрейт се върна при нея. — Нека бъде и урок, и проверка за тебе, може би най-трудната преди окончателната. Онази, която ще те освободи.

Изрече думите, уж без да влага особен смисъл в тях, и само я стрелна с поглед, но Мейгрейт изстина в миг, безмерният страх заби нокти в нея. Стори й се, че стои сама пред конус от светлина и го брани от пълчища, които налитат да я захапят и разкъсат. Нямаше кой да й помогне, нямаше и надежда. Всичко отмина веднага преди Фейеламор да поеме по следващия коридор.

Сутринта попаднаха в първото от местата, които Фейеламор търсеше — просторна стая с простичка украса по стените при тавана и пода. Някогашната спалня на Ялкара. Имаше легло от черна стомана и бронз, широко и дълго, с високи табли и абаносови шкафчета от двете страни. По стените се виждаха само няколко малки копринени гоблена — пейзажи от друг свят в бледи цветове. През врата отстрани се влизаше в гардеробната, зад нея пък беше банята с квадратна вана, голяма колкото леглото. Всичко беше изработено прекрасно, но без никакви излишества.

Лицето на Фейеламор се разкриви грозно. Тя плъзна по стаята враждебен поглед и влезе в гардеробната. Какви ли лични вещи е имала великата Ялкара, питаше се Мейгрейт. Отвори дясното шкафче до леглото. Долу имаше чекмедже, над него — няколко прегради, но празни. Не намери нищо и във второто шкафче освен подложка за писане, писец върху нея и хлабаво навит лист.

Извади малкия свитък. На него бяха изписани няколко колони с тъмносиньо мастило, но тя не познаваше нито азбуката, нито езика и го остави. Писецът бе изработен от абанос с инкрустирани златни лентички, а върхът беше от меко сребро, какъвто бяха ползвали в древността. Обикновен, но красив предмет. Мейгрейт го претегли на дланта си — беше необичайно тежък. Представи си как Ялкара е натискала силно, за да пише с него по хартията. Какво ли е написала накрая? Нещо с огромно значение или някаква дреболия? За нея беше важно да знае повече за Ялкара, най-загадъчната сред кароните. Взе подложката, завъртя я под ъгъл спрямо светлината и забеляза леки вдлъбнатини.

Фейеламор не се мяркаше наоколо и Мейгрейт поръси дебелия картон с прах, после го чукна лекичко, за да махне излишното. Открои се една-единствена дума… Да! „Аелиор“. Само тя, написана горе, все едно Ялкара я бе нанесла разсеяно, улисана в размисли. Сигурно беше така, защото около думата имаше драскулки.

Аелиор… Звученето на думата сякаш събуди отклик в ума на Мейгрейт. Но името — несъмнено беше име — не й подсказваше нищо. Име на човек или на място? Фейеламор не знаеше за това и Мейгрейт нямаше намерение да й казва.

В банята отекнаха стъпки. Мейгрейт пресрещна господарката си на вратата и показа свитъка. Фейеламор го разгъна нехайно, намръщи се отнесено и го захвърли.

— Тук няма нищо.

Излязоха от покоите и тръгнаха надолу.

Скоро намериха и библиотеката, голямо помещение с формата на ченгел. Книги закриваха стените от тавана до пода.

— Не е и тук! — даде воля на раздразнението си Фейеламор, щом застана на прага.

Мейгрейт се поддаде на хрумването си и влезе, а господарката й не я възпря. Повечето книги изглеждаха еднакво и приличаха на големи дневници. Тя предположи, че знаците на гръбчетата им са цифри, но не можеше да ги разчете. Струваше й се, че дневниците са подредени последователно. Сложените на горните рафтове вдясно бяха оръфани и зацапани.

— Разбира се, Ялкара се е старала да попълва Преданията — промърмори Фейеламор, която я последва вътре.

Взе наслуки един том и го прелисти набързо.

— Каронски писмена, както можеше да се очаква. Никой не ги е разгадал. — Закрачи покрай рафтовете. Само последната книга се различаваше — беше много по-малка от другите и по-тънка. Тя я отвори.

Знаците в нея бяха странни — припряно нанесени извивки и завъртулки. Нещо се мярна за миг в паметта на Фейеламор, но мисълта й се изплъзна.

— Това не е каронската азбука. Защо ли? Какво я е подтикнало да избере по-достъпна за други писменост?

— Може би е искала да опази написаното тъкмо от кароните — обади се Мейгрейт. — Но явно е имала желание някой да го прочете. Защо въобще човек ще се занимава с Преданията, ако не за да остави следа в историята?

Взе друга книга, една от най-ранните. Явно бе преподвързана по някое време, защото листовете изглеждаха подрязвани допълнително и редовете стигаха почти до краищата им.

Освен рафтовете в залата имаше само малко бюро от дърво на леопардови шарки и табуретка. Мейгрейт отнесе там томчето и забърса бюрото с пеша на куртката си. Седна на високата табуретка и се зае да прелиства книгата с едната си ръка, а с другата държеше светлика над нея. Нямаше схеми, рисунки или дори драсканици. Страница след страница плътни редове и някакви знаци в горния край. Вероятно дати. Върна дневника на мястото му и извади друг.

Особеният усет, събуждащ се и затихващ на вълни в тази противна бърлога, подсказа на Фейеламор колко е близо до онова, което търсеше. Прилошаването пак се засилваше, може би от напрежението, с което използваше дарбите си. Ако не стигнеше скоро до заветната цел, никога нямаше да я открие.

Мейгрейт разглеждаше книги, а Фейеламор излезе да провери стаите нататък по коридора. Интуицията й вече я водеше непоколебимо. Представяше си какво има зад вратата, още преди да я отвори. Спря рязко пред петата поред врата.

Нещо бе скрито в този лабиринт от складове и килери. Започна да тършува старателно. В дъното на поредния килер се натъкна на няколко тайни прегради, но не си загуби времето с тях. Знаеше, че мечтаната вещ не е вътре.

Прекара тягостни часове, ровейки, вече губеща търпение, сред прастари съдове с подправки, чекмеджета с кухненски пособия и стаи, натъпкани с грижливо сгънати чаршафи и покривки. Никакъв резултат. Тъкмо влизаше през поредната врата, когато подскочи с вик. Усети някакъв мек, но и бодлив допир по гърба си. Отстъпи крачка назад… аха, ето го пак! Или във вратата, или в стената. Имаше далеч по-чувствителни пръсти и от най-изкусния джебчия, плъзгаше ги внимателно по повърхностите. Да, беше в стената, и то прикрито набързо, защото в мазилката се долавяха малко повече грапавини. Напипваше ръбчетата.

Сдоби се с инструменти, изкърти мазилката, изсече хоросана между камъните в зида и извади този, който си бе набелязала. В кухината имаше малка оловна кутия, запечатана със заклинание. Измъчи се до непоносима болка, за да го премахне, но накрая все пак отвори скърцащия капак.

Видя три златни накита — тежка верижка, гривна и вита огърлица от червено злато. Когато бе проникнала с измама в библиотеката на Чантед, за да се сдобие с още сведения за Ялкара, беше разгледала рисунките, на които тя бе изобразена с тези украшения от ааканско злато. Твърде добре съзнаваше ценността му.

Хвана верижката и я порази такъв удар, че я отхвърли през вратата. Дълго не събра сили да се изправи. Кожата по пръстите й се поду зачервена и се сбръчка. Гадно боцкане пробягваше по нервите й. Все едно. Ще измисли как да борави безопасно с това злато. Затвори капака, прибра кутията в раницата си и се запъти към библиотеката, преливаща от самодоволство. Беше получила каквото искаше.

На входа я преви гърч, който само предизвестяваше какви страдания я чакат тепърва. А Мейгрейт още си седеше до бюрото и прехвърляше дневниците. Фейеламор пък взе тънкото томче и отново се взря в странните писмена. Възкликна приглушено и Мейгрейт надникна иззад ъгъла. Златото май бе изострило усета на Фейеламор — вместо предишното любопитство видът на тези знаци я смрази от тревога.

— Кънти в главата ми като сирена… — промърмори тя на себе си и тръгна покрай рафтовете. Извади няколко тома, без да подбира. — Всичко друго е с каронската азбука, но тази писменост не съм срещала другаде освен в Огледалото! А сега ми се струва, че би трябвало да ми е достъпна. Непременно ще я прочета. Не се съмнявам, че в тази книга ще намеря необходимото.

— Дали летописецът не би могъл да я разгадае? — сети се Мейгрейт.

— Лиан от Чантед ли? Подмазвачът на Тенсор? — прихна господарката й. — Не ми се вярва!

— А какво търсиш?

— Не съм сигурна. Може би все пак е тук — вдигна тя томчето. — Научих много и от нея в последния ни сблъсък, защото тя беше учудващо слаба, озадачи ме със своята мудност. Изобщо не приличаше на себе си.

Тя продължи да вади книги, надничаше и ги оставяше.

Но едва не заплати скъпо за тази си разсеяност, защото ненадейно цялата реалност се разтърси за пореден път, и то с огромна мощ. Като майсторка на илюзиите Фейеламор разбираше по-добре от всекиго какво представлява действителността, но единствено с неимоверни усилия успя да съхрани истинския образ на библиотеката в съзнанието си. Всичко трепкаше и се размиваше, дори плътните предмети сякаш не знаеха в какво състояние трябва да бъдат. Струваше й се, че е достатъчно да погледне нещо, за да го промени. Свързаните с това място преходи в реалността се изреждаха един подир друг: неусетно изсъхване на земята през епохите, бури, отнасящи пръстта от хълмовете, за да ги оголят безжизнени, съграждане и прокопаване — от малки колиби със стени от камъни и глина до изумително високи кули и сложно преплетени тунели в мините, безредният хаос на човешките деяния, на случките в историята и на тази стая.

Зърна дори себе си в отдавнашно столетие, видя и Ялкара — висока фигура, седнала на табуретката, за да пише в дневника си. Навеждаше глава и лицето й не се виждаше зад падналата тъмна коса. Всички карони си приличаха по цвета на косата. После тя се изгуби някъде, библиотеката опустя отново в прашен покой. Фейеламор се тресеше цялата, обливаха я горещи и студени вълни.

Отначало Мейгрейт се замая и по неволя стисна клепачи, но пак й се виеше свят. Накрая обаче цялото й тяло се скова от очакване, все едно ей сега щеше да кихне. Тя отвори очи и видя жената.

— Тази ли е неприятелката ти? — ахна Мейгрейт.

— Да, това беше Ялкара. — Фейеламор избълва панически: — Някой е проникнал и идва насам!

— Как е възможно? Над Хависард е наложена закрила.

— Имаше закрила, но ние влязохме. Събитията се движат към развръзка, а се знае, че тук са скрити важни тайни. Щом Тенсор разкри тайната на порталите, може би и други ще се възползват. Нищо чудно някой да е влязъл по същия начин.

— Или направеното от нас му е позволило да се промъкне.

— Нямаме време за умуване! — озъби се господарката й. — Върни се при портала и подготви прехвърлянето.

— Ами този натрапник?

— Аз ще се заема с това, щом разбера кой е. — Не се въздържа Фейеламор от поредното поучение. — Наблюдавай! Опознай способностите на врага си! И тогава нанеси удара светкавично!

Фейеламор отвори малката книга, плъзна безучастен поглед по страниците и тогава съществуващото около нея се поколеба за трети път. Пак изникна образът на Ялкара, вдигнала глава, сякаш за да се взре право в очите й. И откровението прониза Фейеламор до болка в сърцето. Гърбът й се вледени. Тази писменост наистина й беше позната, вече разчиташе по някой заоблен знак. Затвори книгата и погледът й проникна през пространството и времето. Малко беше да се каже, че седи потресена и смутена. Обзе я ужас, макар че не би могла да назове причината.

В паметта й невикани зашепнаха мрачни легенди от миналото. Онова безкрайно далечно минало, което фейлемите бяха заличили от летописите на своя свят. Оставаха само легенди и предупреждения.

Но нямаше време за това.

— Върни се при портала! — изпищя тя. — Подготви го незабавно!

Мейгрейт плъзна поглед по лицето й и хукна.

Фейеламор събра всички остатъци от силата си, за да преобрази своята външност. В друг ден не би се похвалила за такава илюзия. Не постигна нищо повече от промяна в дрехите и потъмняване на косата. Вторачи се в знаците по страниците на книгата, докато чакаше натрапника, а всяка секунда се разтягаше като вечността.

Той спря на вратата, щом позна къде е попаднал — голяма библиотека, побрала цялата лична история на един човек. Загледа се, вдигнал високо светлика, после с нежелание прекрачи напред. Дали не си мислеше, че това не може да е друго освен сън, който ще изчезне и ще го разочарова? Но видението не се разпръсна. Заслонила лицето си с длан, Фейеламор се взираше в новодошлия.

Мендарк! Нямаше съмнение за какво е дошъл. Значи Съветът е обмислил плановете си с много ходове напред. Е, мечтаната находка беше у нея. „Бъди предпазлива, той носи страшна заплаха.“

Мендарк доближаваше, а нереалността, която тя бе доловила наскоро, го предшестваше като ударна вълна, объркваща главата й. Губеше власт над себе си. Що за сила бе употребил, за да влезе?! Каквато и да беше, взаимодействието й с наложената закрила заплашваме всички в крепостта.

Фейеламор подскочи и го нападна с привидения и кошмари, които дори в нейното съзнание изглеждаха извратени и опасни, далеч над намеренията й. Изненаданият Мендарк падна и тя избяга мигновено, сякаш я гонеха породените от нея сенки. Прилошаването пламтеше, тътнеше, избухваше в мозъка й. Нямаше как да забележи, че малката книга се изтърси от раницата й.

Довлече се при портала с грозно разкривено лице. Мейгрейт за пръв път я виждаше толкова съсипана.

— Готов ли е? — писна господарката й.

— Да — отвърна Мейгрейт с предизвикателно спокойствие.

— Покажи ми другото място!

Мейгрейт й предаде образа на окачената над реката площадка — толкова бистър и точен, сякаш го наблюдаваха през прозорец.

— Последвай ме!

Фейеламор се хвърли безогледно в портала. Мейгрейт се пъхна подире й, заразена от нейните страхове. Те се засилиха още повече, щом установи, че господарката й е изчезнала. Това прехвърляне приличаше на отчайваща измислица. Още в първия миг тя се увери, че нещо не е наред. Връзката помежду им прекъсна, после я заляха кошмарни усещания за задушаване, вода и мрак, които шибаха кожата й подобно на стотици камшичета.

Как е могла да сбърка така крайната точка на прехода? В носа й нахлуваше студена вода. Дали не беше в океанските дълбини? Носеше я течение, но тя напипа с краката си чакълесто дъно, изхвърли се нагоре и главата й се подаде над повърхността. Разтърка очите си и зърна площадката, която си висеше безметежно малко по-нагоре по течението. Двете се бяха стоварили в речния бързей.

Тя не плуваше много умело, затова, когато се пребори с реката, се просна задъхана на брега. Щом се възстанови, започна да се озърта, но никъде не откри господарката си. След миг нещо като вързоп парцали изплува на повърхността. Немощно свити пръсти се хлъзнаха по гладка скала и водата пак завлече Фейеламор надолу.

Тази слаба ръка сякаш се вкопчи в сърцето на Мейгрейт. За добро или за зло беше обвързана с Фейеламор — мразеше я, но и намираше у нея нещо, от което се нуждаеше. Втурна се по брега, скочи в реката, размаха ръце във водата и хвана господарката си. Издърпа я на сухо място и започна да свива краката й, за да изхвърли водата от белите й дробове.

Просната върху мъха, Фейеламор беше отпаднала, изцедена и стара. Вървите на кожената й торба бяха вързани на толкова стегнат възел, че Мейгрейт не можеше да го разхлаби. Какво ли бе взела от Хависард? Най-сетне отвори торбата и изсипа съдържанието й на земята. Накитите лъснаха в червено сред зелените стръкове на тревата. Тежка, грубовато отлята верижка и по-малки украшения… Тя се стресна от усещането за непоносимо драскане по нервите на ръцете й. За какво ли й бе на Фейеламор това злато?

Зад нея господарката й вдиша пресекливо. Мейгрейт прибра накитите, стегна вървите и се отдалечи към гората. Щом загуби реката от поглед, отвори своето пакетче. Писецът нямаше как да е повреден, но водата бе стигнала до откъснатото парче от подложката с името Аелиор. Сърцето й се сви. Тя прибра хартията грижливо и навлезе в горските дебри.

33.Малък бунт

Фейеламор се застави да надигне тялото си от земята, въпреки че изкашляше кал и вода. Дробовете и гърлото й пареха от повърнатото. Напъваше се, докато в устата й останаха само жлъч и кръв. Драпаше по тревата и изпълзя от мръсотията към брега. Наведе се да гребне вода, за да си измие лицето. Тук имаше кротко вирче, недалеч от бързея, който за малко не я бе удавил. Видя отражението на изпитото си като на смъртник лице. Бледата й коса провисваше подобно на раздърпани краища на въже. Не можеше да шавне и само гледаше окаяната старица, в която се бе превърнала. Изобщо не проумяваше как се е случило.

Потапяше пръсти в студената вода и ги облизваше. Накрая намери сили да се изправи. Паметта й връщаше спомените на късчета. Хависард. Ааканското злато. Книжката с уж неразбираемите писмена, които бяха мъчително познати. Буйството на портала. Дали не се дължеше на златото? След това не помнеше нищо.

Къде ли беше Мейгрейт? Завъртя глава, колкото и лошо да я болеше. Не я видя никъде. А къде беше торбата? Златото? Уплахата я обземаше неудържимо. Да не се е изгубило на дъното? Или което беше почти толкова лошо — Мейгрейт го е намерила? Мярна се откъслечна картина — Мейгрейт се навежда над нея. Фейеламор пропълзя обратно нагоре и намери торбата си на тревата. Развърза непохватно вървите и бръкна вътре. Олекна й до прималяване, щом се убеди, че златото си е на мястото. Нейното последно спасение, ако се провали във всичко. Но не се радва дълго — книгата бе изчезнала. Къде ли се бе дянала тази ужасна вещ? Тя пак се отпусна на тревата.

Студът я изтръгна от сънищата. Осъзна, че е лежала много часове почти бездиханна, защото сенките на дърветата се простираха по цялата поляна. Бе премръзнала до кости, вонеше на повърнато и кръв. Лежеше точно до засъхналата локва. Толкова лесно й беше да остане тук, сънлива и изтощена. Но гласът в душата й се извиси до крясък: „Ти си едно с фейлемите! Длъжна си да продължиш!“

Какво й ставаше? Защо се беше поболяла така от портала? Фейеламор бе забравила как повече от ден се бе борила с прилошаването, напиращо заради всичко сторено в Хависард. Сега то си уреждаше сметките с нея и си връщаше тъпкано. Тя стана и едва се задържа на крака. Недалеч имаше плитчина с чакълесто дъно. Фейеламор смъкна дрехите от тялото си и пльосна във водата. Изми се цялата, изплакна си и устата. Струваше й се, че е излята от лед статуя.

А площадката, където тя бе отворила портала, за да се пренесат в Хависард и обратно, още си висеше между дърветата над водата, извита като ухилена уста. Присмиваше се на нейната безразсъдна глупост. Повече нямаше да припари до нея. Заряза дрехите си и пропълзя стотината крачки до колибата, изплетена от тръстика.

Мислите за непростимите й грешки я терзаеха. Щеше да се удави — унизителна смърт, провал в изпълнението на дълга. Само това се въртеше в главата й. Не разминаването със смъртта, а близостта до провала.

Скоро щеше да притъмнее. Фейеламор се вмъкна в спалния чувал на Мейгрейт и се зави презглава. Така се отърва от светлината, но кошмарът на Хависард беше още по-ярък. „Аз водя фейлемите. Не бива да си давам отдих, докато не изпълня дълга си.“ Тялото й се предаде и я повлече в бездната на блажения сън, но студът я събуди безжалостно след броени минути.

Облече всички дрехи, които имаше, дебелите вълнени чорапи и ботуши, ръкавиците, палтото, шапката. „Огън! Нуждая се от огън, иначе ще умра.“ Фейеламор се замъкна към съчките, събрани под друг сплетен навес. Тази дяволска практичност на Мейгрейт! Измъкваше клечките една по една със зъби и ги струпа, но макар да изтръгваше искри от огнивото, половин час по-късно още не ги бе запалила. Нейните прегрешения сякаш бяха оскърбили дори природните стихии.

Знаеше, че отпада с всяка минута. Скоро щеше да е зле колкото в Туркад след Големия събор. През този сезон нощите тук не бяха прекалено мразовити, но припаднеше ли на открито, студът щеше да я довърши. Игър, Мендарк или Тенсор щяха да изтръгнат пламък от пръстите си, но тази форма на Тайното изкуство не й се отдаваше. Тогава я осени вдъхновението. Добра се с пълзене до колибата и напипа един от малките светлици на Мейгрейт. Дори такова дребно творение не биваше да докосва, но нима още едно престъпление щеше да промени нещо? Полежа на пода, стиснала го в шепата си, а сиянието се процеждаше между пръстите й. Спомняше си първия път, когато видя светлик.

Тогава Мейгрейт беше млада жена, наскоро разделила се с детството. Двете пътешестваха заедно на юг към древните владения на отдавна мъртъв и забравен тиран. Хората, настанили се в палата му, бяха обикновени земеделци, които нищо не разбираха, обаче знаеха как да задействат изсечените от опал кълба над вратите.

Мейгрейт ги бе наблюдавала с присъщата си мълчаливост. Щом се върнаха в своя бивак, тя седна да се заминава с различни метали и кристали. Изрязваше, полираше, оформяше и накрая се сдоби със своя сфера. Облегна се, огледа я от всички страни и я докосна с пресметнат жест. Кълбото не светна, както и второто, и следващите двеста или триста. Мейгрейт обаче беше възхитително настойчива и един ден поредната сфера засия. Оттогава създаваше все по-малки и по-хубави светлици, докато накрая нейните се отличаваха с майсторската си изработка от всички останали, които Фейеламор бе виждала.

Не я бе попитала как се е научила. Не беше поискала да разбере и дали се дължи на изострена интуиция или на заложби, предаващи се от поколение на поколение. Дори мисълта за творения, за вливане на енергия в предмети чрез Тайното изкуство я бе отвращавала. Забраненото знание…

Захапа малкото кълбо и пак се издърпа към огнището. Сложи светлика до съчките и го строши с тъпата страна на брадвичката. Нажеженият синкаво-бял изблик обгори пръстите й и опърли ръкава на палтото й до лакътя. Фейеламор угаси дрехата и се взря доволно в пламъците.

Мейгрейт бродеше из гората, обзета от настроение, което не можеше да определи — хем радост, хем тъга. Преживяното в Хависард беше освежило душата й.

Ето че беше намерила нещо, което не можеха да й отнемат. Най-сетне имаше свое място, а не беше просто инструмент в ръцете на Фейеламор. Знаеше, че я очаква съдба, различна от тази на господарката й. Но дали все пак щеше да остане обвързана с Фейеламор? Това не й беше известно, само се досещаше, че е част от сложна загадка… вероятно дори ключът към нея.

Не спря до здрач. Когато притъмня, тя си спомни за своята господарка. Плъзна пръсти по сребърния писец в джоба си, усмихна се и тръгна обратно към бивака.

Фейеламор се превиваше над огъня и трепереше. Мейгрейт забеляза, че се е затворила в себе си. Устните й синееха. Докосна бузата й — все едно пипна парче месо, оставено в сандък с лед.

На жаравата бе сложен чайник. Имаше вода само на дъното, но стигаше за една чаша чард. Мейгрейт разбърка едрите листа и добави мед от парче пчелна пита. Поднесе чашата към устните на Фейеламор.

Никакво движение. Разтвори челюстите й, като пъхна пръчка между зъбите, дръпна главата и назад и започна да налива горещата течност в устата й, докато не започна да изтича навън. Фейеламор се задави и изплю всичко. Ококори се и зяпна с мътен поглед. След миг позна Мейгрейт, която пак поднесе чашата към устните й и подхвърли лукаво:

— Колелото се върти…

Спомни си как Фейеламор я бе спасила от Физ Горго преди година.

Господарката й не продума. Скоро чашата беше празна.

— Искаш ли още?

Фейеламор кимна. Мейгрейт наля вода, сложи чайника да кипне и пак напълни чашата. Накрая Фейеламор можеше да я държи сама.

— Коремът ми гори — смънка тя.

Пропълзя в колибата и спа до пладне на следващия ден.

Когато стана, Фейеламор си беше предишната, макар и все още слаба.

— Като знам колко ме мразиш — подхвана тя, — питам се защо ме извади от водата… и защо се върна тук.

Мейгрейт сви рамене.

— Целият ми живот се състоеше в изпълнението на някакъв дълг. Всяка моя постъпка помагаше на други хора да постигнат целите си. Засега не виждам друг път пред себе си. Питам се дали съм способна да върша нещо различно, щом ти си ме създала толкова непълноценна.

Фейеламор не знаеше как да тълкува думите й и предпочете да си мисли, че наложената принуда в съзнанието на Мейгрейт още действа. Но съвсем скоро се раздели с тази заблуда.

— Когато ти влезе в портала — добави Мейгрейт най-спокойно, — чудих се дали да не му отнема опората тук и да те зарежа в промеждутъка.

Фейеламор сгуши глава в раменете си — в очите на Мейгрейт виждаше нещо, което не бе откривала досега. Силна непреклонност.

— Дори ти не би оцеляла, ако го бях направила — продължи Мейгрейт. — Обмислих сериозно идеята, но си припомних и наученото от тебе. Дългът над всичко. Уважение! Чест! Говоря за своята чест, защото ти изобщо я нямаш. Затова ти пощадих живота. Знаех, че стремежите ти са благородни, а моето предназначение е да те подкрепям.

Фейеламор не можеше да отгатне дали в думите й има само ирония или откровена подигравка.

— Тогава се подготви да ми помагаш — промълви тя, но Мейгрейт не бе свършила.

— Бъди уверена в едно — ти бе уязвена и отслабена от онова, на което се натъкна в Хависард, но аз израснах от откритието си. И отсега ще ти помагам по собствено желание, а ако избера да те напусна, ти няма да ме спреш.

Фейеламор не си бе върнала жизнеността дотолкова, че да й се сопне. Просто си позволи въздишка, която Мейгрейт можеше да тълкува както си поиска. В душата й обаче бушуваше ярост. „Каквото и да си видяла досега от силата ми, не познаваш и една десета част от нея. Твоето време няма да настъпи! Оставих у тебе несъвършенство, за да не се случи никога това, с което ми се хвалиш. Когато съм готова, ще изпиташ мощта ми и ще ме умоляваш да ми служиш отново. Такъв е твоят дълг, нищо друго нямаш.“

Не проточиха този разговор. Предстояха им месеци на усилен труд преди идването на фейлемите… ако те дойдеха някога. Трябваше да намерят и да научат много неща, да бдят за ставащото в Туркад и за делата на Рулке. Заедно щяха да доизпипват всички дарби и умения, необходими за върховната цел на Фейеламор.

Тя седеше настръхнала от чувство, което се мъчеше да потисне.

— Какво ти е? — попита Мейгрейт.

— Носех книга — смънка господарката й с див ужас в очите. — Къде е тя?

— След като те извадих от реката, проверих торбата ти. Вървите бяха стегнати. Вътре нямаше никаква книга.

— Нали я видя! — кресна панически Фейеламор. — Малката книга със странните писмена!

— Може да си я изгубила в реката.

Фейеламор притисна длани към слепоочията си.

— Не! Сигурно съм я изтървала в библиотеката, когато се появи Мендарк. Каква беда!

— Нека се върнем да я вземем, щом е толкова важна.

Площадката на портала си висеше над реката и се полюшваше на вятъра. Вечно присмехулно напомняне. Фейеламор знаеше, че никога няма да стъпи отново на нея.

— Не мога да вляза втори път в портала. — Силна тръпка мина по тялото й при мисълта за този грях и преживяното в Хависард. — Бездруго ме чака твърде тежка разплата. Ще се наложи да отидеш ти.

— Аз ли?! — възкликна Мейгрейт, чийто страх от портала бе нараснал още повече. — Не мога!

— Можеш, разбира се. Онзи ден тъкмо ти свърши повечето работа. Защо не си позволяваш самоувереност?

— Защото ти си ме създала такава — тихо отвърна Мейгрейт.

— Трябва да имам книгата на всяка цена. Ще се прехвърлиш сутринта!

Край на споровете. Господарката бе дала заповед. „Май ще успея да го отворя отново. Някак долавях същността му, може би по инстинкт.“

— Ще се опитам — обеща тя.

Фейеламор се вгледа изпитателно в нея.

— Задължително е да притежавам книгата, но никой не бива да узнае, че е у мен. Пази се — Мендарк може да е там.

Мейгрейт лежа будна през нощта, подготвяше се за изпитанието. След злощастното им прехвърляне от Хависард никога нямаше да се върнат предишните отношения между нея и Фейеламор. Но какво ли й бе подготвило бъдещето? Ако извоюва свободата си, как да продължи живота си? Дали съдбата й е отредила роля и каква ли може да е тя? Надяваше се да намери отговорите в Хависард. Дори първото проникване там я бе дарило с откровение.

Унесе се и засънува Хависард. Преживя отново отварянето на портала и откри колко е лесно. Насън се понесе надалеч от Елудор, но се стресна, събуди се, прогони тези мисли от ума си и пак заспа.