Тя е тъмата

27

Не се наложи да се връщам по трудния начин. Не дълго, след като открих реката, цялата ми вселена се разтресе. След третото неестествено потрепване започнах да усещам болка. Още два пъти и навлязох в тъмнина, преминах през нея и се свестих в каруцата на Едноокия. Малкото лайно ме държеше за ризата и ме шамаросваше, докато мърмореше нещо за събуждане на задника ми. Седях зад Пушека, когато отворих очи. Бях подгизнал в пот. Треперех. Едноокия попита:

— Какво, по дяволите, става с теб?

— Не съм сигурен. Ловеца на души, струва ми се. Беше нещо подобно като честите ми пропадания през времето в Деджагор. Само че се пръкнах като пъпешово семе право някъде по делтата. Знаех какво става, но не можех да го контролирам. По някакъв начин наподобяваше броденето с призрака. Но не виждах много надалеч… — осъзнах, че все още бръщолевя на талиански. Успях да си прехапя устата.

— Ще поговорим за това по-късно. Имам работа за вършене.

Отворих уста, за да протестирам.

— Ако искаш да говориш, отиди при Знахаря. Или направи каквото друго ти се иска. Но ми се разкарай от пътя. Не се будалкам за работата.