Трудно е да бъдеш бог

ЕПИЛОГ

— А после? — попита Анка.

Пашка отмести очи, потупа няколко пъти с длан по коляното си, наведе се и протегна ръка да откъсне ягодите до краката си. Анка чакаше.

— После… — промърмори той. — Никой изобщо не знае какво е станало после, Анка. Той оставил предавателя в къщи и когато къщата пламнала, на патрулния дирижабъл разбрали, че става нещо лошо и веднага се отправили към Арканар. За всеки случай хвърлили над града блокчета със сънотворен газ. Къщата вече догаряла. Отначало се объркали, не знаели къде да го търсят, но после видели… Той се запъна. — С една дума, виждало се накъде отива.

Пашка млъкна и взе да хвърля ягодите една по една в устата си.

— Е? — тихичко каза Анка.

— Отишли в двореца… И там го намерили.

— Как?

— Ами… спял. И всички наоколо… също… лежели… Някои спели, а други… така… Намерили там и дон Реба… — Пашка бързо погледна Анка и отново отмести очи. — Взели Антон, разбира се, откарали го в Базата… Разбираш ли, Анка, той нищо не разказва. Сега той изобщо говори малко.

Анка стоеше много бледа и изправена гледаше над главата на Пашка към полянката пред къщичката. Боровете шумяха и леко се поклащаха, по синьото небе бавно плуваха облаци.

— А какво стана с момичето? — попита тя.

— Не зная — сухо каза Пашка.

— Слушай, Паша — каза Анка. — Може би не биваше да идвам тук?

— Не, защо? Мисля, че той ще ти се зарадва…

— А на мен все ми се струва, че той се крие някъде в храстите, наблюдава ни и чака аз да си отида.

Пашка се усмихна.

— Ами! — каза той. — Антон няма да стои в храстите. Просто не знае, че си тук. Както винаги, лови някъде риба.

— А с тебе как се държи?

— Нищо особено. Търпи ме. Но ти си друго нещо…

Те помълчаха.

— Анка — каза Пашка. — Помниш ли анизотропното шосе?

Анка смръщи чело.

— Какво шосе?

— Еднопосочното. Там висеше „стоп“-а. Помниш ли, бяхме тримата?

— Помня. Антон каза, че било еднопосочно.

— Антон тогава мина под „стоп“-а, а когато се върна, каза, че намерил вдигнат във въздуха мост и скелет на фашист, прикован с верига за картечницата.

— Не помня — каза Анка. — И какво от това?

— Аз сега често си спомням това шосе — каза Пашка. — Като че ли има някаква връзка… Шосето беше еднопосочно като историята. Назад не може да се върви. А той тръгна. И се натъкна на прикования скелет.

— Не те разбирам. Какво общо има тук прикованият скелет?

— Не зная — призна си Пашка. — Така ми се струва.

Анка каза:

— Ти не му позволявай много да мисли. Постоянно му говори нещо. Някакви глупости. За да спори.

Пашка въздъхна.

— И сам го зная. Но какво го интересуват моите глупости?… Ще послуша, ще се усмихне и ще каже: „Ти, Паша, поседи тук, а аз ще ида да поскитам“. И ще отиде. А аз седя… В началото като глупак ходех незабелязано след него, а сега само седя и чакам.

Анка изведнъж се изправи. Пашка се обърна и също стана. Анка със затаен дъх гледаше как през полянката към тях идва Антон — огромен, широкоплещест, със светло, незагоряло лице. Нищо в него не беше се променило, той винаги си е бил малко мрачен. Анка тръгна насреща му.

— Анка — каза той нежно. — Анка, скъпа моя…

Той протегна към нея огромните си ръце. Тя плахо се устреми към него и веднага се дръпна. На пръстите му имаше… Но това не беше кръв, а просто сок от ягоди.