Трубадур

Глава V Когато е въпрос на живот и смърт

Намерих усамотено и удобно кътче, където да умра. Легнах си на едно от любимите ми места във Варна, на втора буна, свит между каменните масиви, в които се разбиваха вълните. При всяка атака на водната маса отгоре ми се посипваше бял дъжд от солени пръски, които се сливаха със сълзите по страните ми.

Яред бе поискал твърде много от мен. Освен Лаура на този свят имаше само един човек, за когото наистина да ми пука, и това беше Ирина. През всичките тези години аз знаех, че тя е жива, далеч от мен, вероятно с баща си в посолството в екзотична страна или щастливо омъжена за някой свестен тип. И вместо да се зарадвам, когато чух, че е жива и здрава, аз бях останал съкрушен. Напълно вярвах на Яред, че по-скоро ще умре, отколкото да ми предостави кинжалите си. Изпълваше ме с омраза мисълта, че той иска главата на Ирина не поради друга причина, а единствено, за да ме унижи.

Горе над мен се разхождаха двойки и групи младежи. Откъм брега долиташе музика, а светлините на заведенията обагряха водната повърхност в ярки тонове. Животът около мен кипеше с пълна сила, а аз мислех за смърт. Това трябваше да приключи и то тази вечер! Бях се опитал да направя каквото се иска от мен, за да спася Диана, бях прегазил дузина трупове, но нямаше да жертвам и Ирина за каузата. Колкото до моя живот… майната му; и без това след случилото се в Тополово всеки ден ми беше в бонус. Бях отписан още тогава. Знаех, че ако остана тук до сутринта, с кръвта, стичаща се от новата рана, положително щях да издъхна — тихо, анонимно и в мир. Представих си хората, които ще ме открият — ранобудни рибари, пенсионери, които от страх да не умрат в съня си стават рано и благославят всяка зора, която ги е дочакала. След това щяха да са ченгетата, гуреливи и намусени, проклинащи копелето, решило да умре толкова далеч от моргата рано сутринта. Парамедиците, ако дойдеха изобщо, нямаше да бързат — щяха вече да знаят, че пациентът си е отишъл. А и защо да бързат, цяла нощ са бързали, онзи нещастник може да изчака. Последни, когато там вече нямаше да има и помен от мен, очаквах новинарите — местната телевизия, радиото, а по-късно, след любезно преотстъпен от провинциалните колеги видео материал, и в централната емисия на БНТ. И какво щеше да излъчи репортажът — мен? Не, само морето, изронения бетон на буната, стърчащите на места арматурни железа и евентуално петно от кръвта ми.

По дяволите, от мен не ставаше добър мъртвец — прекалено много го мислех. Най-неочаквано коремът ми изкъркори и усетих устата си суха. Щях значи да умра в пълен покой, хем близо до живите, хем далеч от тях, сам с морето и студения камък, но при това — гладен и жаден. Разбирам да бях в пустинята, вдън горите тилилейски или в гумена лодка насред Тихия океан, но само на двеста метра от брега… Нуждите на тялото опорочиха изцяло романтичната ми смърт. Така и така ще се мре, по-добре да сложа нещо в устата си. Изправих се и предизвиках уплашени викове зад гърба си — на парапета, току над главата ми седяха две момичета; поне бяха седели допреди това, защото сега отстъпваха назад и ме гледаха, все едно съм таласъм. Аз им промърморих едно „сори“ и се завлякох към крайбрежната алея.

Спрях се още пред първото заведение за бързо хранене (не смеех да вляза в ресторант, изглеждайки така) и огледах избора — разнообразие от тостове и дюнери, най-вече голям, много голям, XL и XXL. Запитах се защо ли няма по-скромни, но после видях, че „големият“ е по-скромен от това, което някога продаваха като „малък“. Тази проява на елементарен маркетинг ме разочарова и реших да потърся последната си вечеря другаде. И така, и на следващите бараки с дюнери. Вървеше ми на тях.

Момчето преди мен поръча два „големи“ и докато чаках реда си, се загледах в ръцете на „майстора“. С излишно силни махове той кълцаше ентусиазирано последните остатъци от пилешко на шиша и пееше нещо на цигански.

— Готово, бате!

— Ще има ли достатъчно и за моя? — попитах го аз.

— Е как, тука има поне за четири… Ей, ама ти къде? — извика той.

— Отивам някъде, където с това количество ще натъпчат не повече от два дюнера — отвърнах му аз, отдалечавайки се.

Огледах се — следващите сергии за бързо хранене не ми вдъхнаха повече доверие. Искам, не искам, трябваше да съм търпелив и да отложа умирането със съвсем малко, докато хапна най-после свестен дюнер. Краката ми ме отведоха нагоре през градината, отново на центъра, покрай хотел „Черно море“ и на „Севастопол“. С лека завист оглеждах всичките тези цветни хора около мен, които се забавляваха, без да ме забелязват. Хубаво е да се знае, че това не е гледката, действаща успокояващо на един решен да умре човек. Изминах още стотина метра и най-после се озовах там — мястото не се беше променило през годините. Поръчах си дюнер и пшенична бира и седнах на една от дървените пейки във вътрешния двор. До мен в шадраванчето една костенурка протягаше лениво глава от водата. Погледах я в продължение на минута, след това извадих парче пиле от дюнера си и й го подадох. Още две минути двамата се гледахме и дъвкахме мълчаливо. Дадох й последна възможност да започне разговор, но уви, надеждите ми останаха измамени. Когато се обърнах напред, видях, че вече не съм сам на масата.

— Ако те исках мъртъв, щях да те закова още там на покрива — каза Яред. Носеше шапка с козирка, бяла ленена риза с къс ръкав и къси дънкови панталони.

— Не мога да повярвам, излязъл си от бърлогата си заради мен! — възкликнах аз. — Слушай, Яред, аз казвам кога и къде ще умра.

— Аз пък казвам кога и къде няма да умреш — отвърна ми той.

Старият лисугер си позволяваше прекалено много. Отново се блазнех дали да не се пресегна през масата и да му извия врата. Вероятно имах шанс, въпреки раната, която изцеждаше бавно кръвта ми и с всяко вдишване ми напомняше, че все още съм жив.

— Е, в крайна сметка ще постигнеш отмъщението си — промълвих аз. — Не можеш да ме спреш да умра. По-добре аз, отколкото Ирина.

— Грешиш — каза Яред и стана. — Такова лице вече не съществува. Предполагам, че коментарът ти се отнася до Принцесата. Тя има два дни, Трубадур. Ако не ти, друг ще довърши задачата.

Преди да осъзная напълно казаното от него, той излезе от дворчето. Блъснах пейката назад и хукнах подире му; ударих с рамо някого, залитнах и се подпрях на каменния стълб на оградата. Непознатият ме напсува, но аз не го отразих, а изтичах навън, стискайки зъби от болка.

От Яред нямаше и следа.

Последният ми разговор с него беше поставил планираното ми умиране в нова светлина. Колкото и да мразех да му го признавам още от дете, той беше прав. Превръщането на Ирина Гълъбова в обект на унищожение бе хитър ход, за да ме задържи в играта. Нито баща й, нито мутрите на бъдещия й тъст щяха да я спасят от убийците на Радан. Единствен аз ги познавах и можех да я предпазя от тях. Може би щях да умра и да обрека Диана на гибел в Ада, но нямаше да им дам и Ирина.

Половин час по-късно вече се бях погрижил за раната си. Беше далеч от заздравяване, но поне кървенето нямаше да ме притеснява повече. Ветеринарят прибра два бона в задния си джоб, а аз излязох да си потърся подслон, преди да изляза на лов за Мидения крал. Неочакван бонус, още два дни живот.

Прекарах почти целия ден в запознаване с „кой — кой е днес във Варна“. Краткият ми курс включваше сърфиране из интернет сайтове, клюки на плажа, клюки в кафене, клюки в бирария и разбира се, проследяване на съмнителен обект. Важното е, че до вечерта бях локализирал Ирина и бъдещия й съпруг.

За разлика от Яред Радан тя бе отседнала в голяма къща на Галата с изглед към морето. Домът беше извън селото, издигнат насред гората, непосредствено над скалистия бряг. Някогашният голям и красив плаж бе засипан от свлачище, но от позицията си успях да видя, че една малка част, точно под къщата, бе отново пригодена за ползване. Богаташ като Мидения крал можеше да си го позволи. До плажа водеха изсечени в земята стъпала, чието начало се губеше под дърветата, но можех да се обзаложа, че водеха до къщата.

Пред самата сграда имаше обширна поляна с опънати няколко бели тенти, които леко потреперваха на вятъра. Видях и басейн, дълъг поне десетина метра. По-нагоре беше издигнат метален навес с близо двадесет паркоместа. Територията на дома завършваше с висока около три метра ограда, която да държи любопитните настрана.

Отдръпнах за момент бинокъла и изтрих капка пот, която се канеше да падне от веждата към миглите ми.

Самата къща бе бяла и стилна, на три етажа, с почти плосък покрив. Входът бе увенчан с мощна, пищно украсена с барелефи колонада, която крепеше просторна тераса на втория етаж. Третият кат бе по-малък, отново с тераса откъм фасадата.

Навсякъде се виждаха хора, които се занимаваха с приготовления за сватбеното тържество. Тентите на двора щяха да приютят поне двеста души и не хранех съмнения, че те ще са от най-отбрано общество. Единствените, които не подхващаха нищо, бяха шестима мъжаги в тъмни костюми. Те бяха заети с пиене на кафе, подпиране на колоните, оглеждане на преминаващите около тях жени и влизане и излизане в един МЛ без видима причина.

Слънцето клонеше към залез и скоро бинокълът нямаше да ми е от полза. Миг преди да го сваля и да тръгна към къщата, на терасата на втория етаж се появи Ирина. Не ме питайте как я разпознах — просто знаех, че е тя. Бе запазила както стройната си фигура, така и походката си. Обикаляше напред-назад и говореше по мобилния. Със свободната си ръка жестикулираше нежно, все едно рисуваше пасторален пейзаж. Изглеждаше прекрасно както някога и усетих как грамадна и суха буца се опитва да си проправи път надолу по гърлото ми в отговор на въпроса, който едва посмях да си задам — можеше ли да е моя?

Ирина обаче вече имаше своя живот, в който аз бях моментен дразнител. Важното за мен бе, да опазя главата й на раменете, а не дали съм имал възможност да бъда с нея. Трябваше да дам най-доброто от себе си, за да й позволя да стане съпруга на друг.

Малко преди полунощ проникнах в къщата. Планът ми беше прост — щях да открия Ирина и съпруга й и да ги предупредя за опасността. Надявах се, че ще ми повярват. Ограничението ми откъм време и ресурс не ми позволяваше повече от това.

Намирах се на около три метра от парадния вход, когато дочух какофония от шумове и се прилепих плътно до стената. Масивната входна врата се отвори с трясък и отвътре се изсипаха трима мъже. Двама от тях бяха познатите ми вече безделници, т.е. телохранители, а третия виждах за пръв път, поне на живо. Благодарение на интернет вече знаех, че покрай мен минава, изпълнен с раздразнение, самият Христо Костов.

— Неблагодарница! — изкрещя той, обръщайки се назад към къщата.

— Неблагодарник си ти! Къде си тръгнал?! — долетя отвътре глас, който можеше да бъде само на Ирина.

— Където си искам! — отвърна Костов. После нареди на единия от хората си:

— Докарай колата!

Мъжът се втурна към навеса и спря пред МЛ-а.

— Луд ли си, Христо, след два дни е сватбата ни! — Ирина се показа на входа. Носеше бяла сатенена нощница, която стигаше почти до глезените й, и върху нея бе наметнала черно кимоно, изрисувано с флорални мотиви.

— Сватбата няма да избяга, имам си работа! — отвърна синът на Мидения крал и се качи в автомобила, който тъкмо бе спрял пред стълбището. Другият охранител го последва и те отпрашиха, оставяйки Ирина сама на входа.

Откъм морето духна силен вятър, развя дрехите й и тя притисна ръце към себе си, затваряйки кимоното на гърдите си. От мястото си я виждах чудесно, този път съвсем отблизо. Вече бе почти тридесетгодишна и не можеше да скрие нито емоциите, нито умората от лицето си. Очите й бяха зачервени, кожата около тях — подпухнала, намусеше ли се, гънките около устните го показваха ясно. О, тя бе все така красива, просто невинността й бе опорочена от житейски опит и аз го четях по лика й.

Тъкмо когато мислех да й се разкрия, зад нея пристъпи друг от охранителите — доста по-млад от нея, с широк сплескан нос и честно лице, понечи да я прегърне през рамо, после отдръпна ръката си несигурно и рече:

— Хайде, госпожо, по-добре си легнете! За утре имате много планове!

— Госпожица съм, Румене, все още съм госпожица — рече тя, обръщайки се към него, и го потупа дружески по бузата. Той се изчерви и бързо се отдръпна. Когато Ирина се върна в къщата, този Румен излезе няколко стъпки напред, огледа двора с поглед, който му се е искало да нарече като на професионалист, последва Ирина и затвори вратата. Чух два пъти по две превъртания и глухите им стъпки навътре. Никакъв СОТ — отлично.

Днешният оглед на къщата ми беше позволил да набележа най-добрия начин за достъп отвън. Вратите и прозорците на приземния етаж щяха да са затворени, а и не ми се рискуваше да срещна някого по стълбите — не и след случилото се в Батак. Богато украсената фасада на Костови ми предлагаше изключително лесно изкачване до горния етаж, а и вече знаех коя е стаята на Ирина.

Озовах се на терасата за нула време, вмъкнах се през отвореното крило и влетях в помещението, преди тя да е натиснала дръжката на бравата. При последната си крачка се завъртях на пета и опрях гръб в стената до входната врата, която тъкмо се отваряше. Ирина влезе, пусна вратата да се затвори сама и посегна към ключа за осветлението. В следващия миг улових ръката й, запуших устата й с длан и я притиснах към себе си. Тя се опита да изпищи, но не й позволих. Изрита с крака, но я вдигнах във въздуха и я завъртях встрани от смаляващия се процеп светлина. Изведнъж жълтата нишка изчезна и езичето на бравата щракна ясно и отчетливо.

Държах я в ръцете си така, както някога, както първия път, когато я бях прегърнал преди единадесет години. Тя се мяташе, бореше се да се освободи, искаше да изкрещи, но аз не й позволявах, въртях я в мрака на стаята, далеч от нещата, които можеше да събори или да докопа и шепнех в ухото й, че няма да я нараня и че всичко ще бъде наред. Припомних й как заедно се разхождахме по покривите, как й носех цветя, каквито никога не бе виждала преди това, изпях й песента, на която тя ме бе научила, и усетих как съпротивата й се разколеба. Разказах й за местата, които съм посетил след последната ни среща, както правех някога, споделих й забавна случка с тамошните хора и накрая я целунах от двете страни на врата.

Когато усетих по пръстите ми, притиснали устата й, да се стичат сълзи, а тялото й напълно отпуснато в прегръдката ми, аз седнах на леглото й и я оставих да прилегне, все още в ръцете ми. Бавно разтворих пръсти и освободих устата й. Тя задиша по-учестено, но не извика. Лежеше така, отпуснала глава на рамото ми, и гледаше лицето ми с широко отворени в мрака очи.

След всичките тези години ме беше разпознала и сякаш се радваше да ме види. Тя повдигна ръка и погали брадясалата ми буза.

— Наистина си ти… — прошепна Ирина.

— Аз съм.

— Не съм те виждала от осем години — рече тя. — Как се озова изведнъж тук?

Можех да скалъпя нещо — от малък ме учеха да лъжа, после цял живот съм бил лъжец. Но залогът бе прекалено голям. Същата тази глава, облегната на рамото ми, висеше на косъм. Преди години аз скрих същността си от Лаура и тя умря, без да знае защо. Ако на Ирина й беше писано да загине, трябваше поне да узнае причината.

Разказах й цялата си история: как съм се родил в Иран от майка българка; как след смъртта на баща ми Яред ме е взел под крилото си; как събитията са го притиснали да се премести в Истанбул, където израснах. Не пропуснах нищо от обучението си, от Предизвикателствата, на които бях подложен. Именно по време на едно такова Предизвикателство бях нахлул на седемнадесет години в стаята на Ирина, дъщерята на българския консул. „Там има момиче, покани го на танц“ — думите на водача ми все още са живи в паметта ми. Промъкнах се в стаята й, издебнах я, докато спи, и я награбих за танц. Също както сега тя бе слаба и лека като перце, бореше се в ръцете ми, а аз я въртях из стаята и двамата танцувахме под невярващите погледи на събратята ми, дебнещи на отсрещния покрив.

След танца обаче аз не бях същият. Минаха тридесет дни и нощи, а в главата ми беше само ужасеното красиво момиче, което бях носил в обятията си. Потърсих я отново, тайно, без да споделя с никого. Оказа се, че тя не само ме помни, но и бе заинтригувана от мен. Съдбата ми се бе усмихнала и аз започнах да се виждам редовно с Ирина — всяка седмица успявах да открадна време за нея.

Единственият, който бе забелязал новата ми страст, бе човекът с несподелена страст към мен самия — Джехане. За мен тя бе една от многото дъщери на Яред, която срещах из къщата му. Тя все носеше галабия и не виждах нищо повече от очите й, но в един момент ми се стори, че тези очи прекалено често гледат към мен. От другите знаех, че Джехане е с около пет години по-малка от мен и като такава никога не бе представлявала интерес за мен, така че в продължение на едно десетилетие аз я игнорирах, съзнателно или не.

Срещите ми с Ирина продължиха три години и станаха дотолкова интимни, че вече не мислех за нищо друго, освен за нея. Междувременно аз бях навлязъл в активната си възраст и изпълнявах вече поръчения на Яред. Действах ту като куриер, ту като атентатор. На третата година от връзката ми с Ирина на сметката ми бяха записани няколко десетки души. Занятието ми обаче по никакъв начин не се бе отразило на душевността ми и аз дарявах Ирина с цялата си любов.

Мандатът на консула Гълъбов приключваше и той щеше да бъде отзован в София. Ирина трябваше да се завърне с него и през същата година да постъпи в университет в Германия. В живота ми бе настъпила повратна точка. Преместеше ли се тя толкова далеч от мен, аз нямаше да мога да я виждам по-често от веднъж на няколко месеца. Трябваше да говоря с пастрока си и да поискам от него разрешение да напусна дома му, за да последвам щастието си.

Джехане караше вече шестнадесетата си година, когато взе да влиза по-настойчиво в живота ми. Както споменах по-рано, за мен тя бе една от многото дъщери на Яред, към които не проявявах интерес, още повече, че изключително рядко бях зървал лицата им. Самият Яред никога преди това не бе проявявал настойчивост да ме ангажира с някоя от дъщерите си и това само улесняваше посвещаването ми на връзката с Ирина. За разлика от сестрите си, Джехане беше доста упорита — помагаше ми, без да съм го искал от нея, заговаряше ме, интересуваше се как е минал денят ми, като цяло — ходеше в сянката ми. Аз самият така и не разчетох правилно сигналите й и в един момент вече бях свикнал е присъствието и компанията й. Умът ми бе ангажиран е предстоящото заминаване на Ирина и аз допуснах огромната грешка да споделя терзанията си с Джехане както брат със сестра. Когато си говорехме, тя по никакъв начин не ми показваше, че взема историята ми присърце, а и не гледайки на нея като на жена, влюбена в мен, аз изобщо не предполагах какви чувства поражда в нея това да й говоря всеки ден за Ирина.

Когато ми оставаше само последният ден с Ирина, аз реших да говоря с Яред. Вместо да отида сам обаче, бях призован. Той ме чакаше заедно с шестима от братята ми и Джехане, коленичила на пода. Тя му бе разказала всичко и бе добавила една подробност, която аз никога не бях споменавал пред нея — че възнамерявам да избягам след Ирина, каквато и да е думата на баща й.

Още щом пристъпих в стаята, Яред заповяда на братята ми да ме пребият и да ме заключат. Аз опитах да се съпротивлявам, но не успях да надвия шестима равни на мен. След като ми потрошиха кокалите пред плачещите й очи и под звука на хлиповете й, братята ми ме завързаха и ме завлачиха към мазето. Джехане падна в краката на баща си и започна да го моли за милост към мен. През окото, което все още не беше затворено от подутини и кръв, аз успях да видя как Яред извади тънка и гъвкава пръчка и започна да налага дъщеря си по гърба и задника, задето е крила за похожденията ми и се е застъпила за мен накрая.

Крещях часове наред в студеното и влажно мазе, но никой не ми обърна внимание. Плаках, молих се, клех се, но нищо от това, което казах, не трогна никого. Бях изгубил представа за времето, но знаех само едно — Ирина си беше заминала, без дори да си взема сбогом.

Прекарах в мазето три дни. Когато дойдоха за мен, аз бях изпълнен с пустота. Подчинението, което бях градил към Яред, откакто се помня, бе силно подронено от реакцията му. Разчитах на това, че излизайки пред него с достойнство, уважение и прямота, ще го зарадвам и той ще види, че вече съм мъж, а не момче. Когато ме изправиха отново пред него, аз не знаех как да реагирам. Помня, че Югюр бе този, който сряза въжето, стягащо ръцете ми, и ме подкрепи, за да застана изправен пред нашия духовен баща.

Яред Радан седеше на стол с висока облегалка в приемната си, мястото между нас бе разчистено и аз се чувствах като застанал пред кралски трон. Оглеждаше ме и преценяваше състоянието на раните ми.

— Ти си мой, разбираш ли? — попита той. — Не си просто мой възпитаник, ти си мое притежание. Ти си инструмент, който съм създал и който възнамерявам да използвам още години наред. Подчинявай ми се, зачитай ме и ще те бъде. Аз нямам практиката да поправям калпави инструменти. Чупя ги, захвърлям ги и си вземам нови. Ако искаш да си нещо повече от това, спазвай правилата ми и един ден ще бъдеш възнаграден. Аз знам кое е най-добро за теб и ще ти го давам, когато аз преценя. Разбра ли?

— Разбрах — рекох. Наистина бях разбрал. Въпросът е дали бях съгласен.

Югюр ме заведе в стаята ми и в продължение на няколко дни ми помага да се възстановя. През цялото време аз мислех само за Ирина и за връзката ми с Яред, която вече изглеждаше по съвсем друг начин. Денем се движех с другите, тренирах и се подготвях за следващата мисия, на която ще ме изпрати господарят ми. Нощем тайно плачех и копнеех за Ирина, която можеше никога повече да не видя.

Един ден едва не се сблъсках с жена в галабия и когато се вгледах в очите й, познах, че е Джехане. Припомних си как тя глупаво, но искрено се беше опитала да ме защити и нещо в мен трепна. Джехане ми каза да се махам и да не я заговарям така открито.

Няколко дни по-късно отново се натъкнах на нея, този път насаме. Изгарях от желание да си поговоря с единствения човек, който знаеше нещо повече за Ирина, освен името й. Започнах пак да се срещам тайно с Джехане, а тя ми сподели мъката и болката, която е изпитала от ръката на Яред. Неусетно започнахме да си говорим повече, шептяхме си отблизо, за да не ни чуе някой, и за мен стана обичайно да усещам дъха й върху кожата си и бедрото й, притиснато през дрехите в моето, когато седяхме в някой ъгъл.

Една вечер отново бях обсебен от невъзможната си любов и се бях усамотил с Джехане в един от килерите, които никой за нищо не ползваше. Същата вечер бях допуснал грешката да изпия заедно с Югюр бутилка ром; той си мислеше, че като пийнем заедно, ще ме накара да се отпусна и да се разсея от мрачните си мисли, но компанията му скоро ми омръзна и аз го зарязах в стаята му. Килерът беше толкова тъмен, че не виждах собствените си ръце. Лунното сияние се промъкваше само през едно тясно прозорче близо до тавана, но не осветяваше нищо друго, освен старо кресло с купчина книги върху му и част от стената. А и да беше по-светло, сетивата ми вече бяха пострадали от влиянието на алкохола — ушите ми бумтяха, а когато завъртах рязко глава, светлините се размазваха.

С Джехане седяхме на пода, аз бях разстлал старото си яке и бяхме опрели гърбове в топлия зид. Беше тясно и държахме краката си свити в коленете. Аз говорех, тя вмъкваше по нещо и за пръв път обърнах внимание как звучи гласът й, когато говори с мен — трепетът, спадането, преглъщането. Погледът ми падна върху осветеното петно на стената, там, където се виждаше част от нея. Полата й се беше набрала и бе разкрила нозете й почти до колене. Прасците бяха бели и гладки, оформени като от античен скулптор. Чак тогава усетих тялото й — топлото бедро, притиснато до моето, гърдата, която неволно докосвах с лакът, и дъха, излизащ на пресекулки. Осъзнах две неща: първо, че Джехане вече не бе онова досадно малко момиченце и второ, че тя не беше с мен само за да слуша за Ирина.

Ще бъде лъжа, ако кажа, че последвалото е било вследствие на алкохола, както съм чувал мнозина да се оправдават. Колкото и алкохолът да замъглява сетивата, да обърква представите за възможно-невъзможно, правилно-грешно, тук-сега, ние винаги имаме избор. Алкохолът спомогна за случилото се, но не беше причината. Не бих искал също така да прехвърля отговорността и на мъката си по Ирина — не споменът за нея ме накара да сграбча Джехане и да сваля забралото й, за да я целуна, нито пък съм си представял нейното тяло, когато бях сграбчил гърдите на яредовата дъщеря. Истината е, че там, в непрогледния мрак, усещайки я така близо до мен, осъзнавайки нейните собствени копнежи, аз я пожелах. Дали щеше да се случи, ако не бях уязвим от мъката си по Ирина? Дали щеше да се случи, ако не бях пиян? Нямаше как да знам алтернативните завършеци, защото имах право само на един.

Още там, когато се претърколих встрани от нея и кръвта ми бе започнала да се връща равномерно на мястото си, осъзнах, че съм направил грешка. Дъхът ми излизаше на пресекулки, а гърдите ми още не бяха изстинали от влажния допир на Джехане, когато потърсих опипом тениската си, навлякох я и бутнах вратичката, която да ме изведе навън от килера. В коридора светеше лампа и аз неволно хвърлих поглед назад — видях я полулегнала върху старото ми яке. Блузата й бе забрана над големите бели гърди, полата й — намачкана около кръста, а едната й ръка бе притисната между свитите бедра, докато с другата се подпираше на пода. Лицето й оставаше в тъмнината, само очите й уловиха искрица светлина и успях да ги различа — гледаше към мен.

Аз извърнах глава, почервенял от срам, и побързах да се махна оттам. Въпреки благоуханното тяло, което бях обгръщал през последните двадесетина минути, се чувствах омърсен и измамен. Трезвостта ми се връщаше с всеки един миг и аз осъзнавах значимостта на случилото се. Джехане ме искаше и ме беше получила. Достатъчно бе да отиде сега при баща си и аз завинаги щях да съм обвързан с Яред, след като бях обезчестил една от дъщерите му. В онзи момент бях същински егоист — не мислех нито за Джехане, нито за Ирина, на чиято любов бях изневерил.

Изведнъж тогава пред мен се озова Югюр и ме спря с ръце.

— Къде беше? Търсих те навсякъде! — рече той. — Пиян ли си?

Аз не му отвърнах нищо, само го отблъснах от себе си и се промуших покрай него. Той ме изгледа подозрително, след това прикова вниманието си към вратичката в дъното на коридора. Тръгна натам с решителна стъпка.

— Югюр! Недей! — извиках му аз, но той не ме отрази.

Макар и да го обичах като мой любим брат, той беше предан син на Яред. Можех да го настигна и да го удуша, преди да е достигнал вратата. Но какво щях да спечеля с това?

Не можех повече да остана там. Не можех да се оженя за Джехане и да се окова за баща й. Исках да открия Ирина и да бъда с нея, далеч от Яред. Аз бях жив и мислещ човек, а не инструмент.

Нямаше смисъл да се връщам в стаята си — Югюр щеше да вдигне тревога. Бях прав — след няколко минути го чух да вика името ми. Къщата на Яред бе огромна, с множество дворове — уголемен вариант на обиталището му във Варна. Също така се намираше на брега на морето. Именно в морето намерих път за бягство. Достигнах кея и преди пазачът да се окопити, се гмурнах във водата. Изплувах цели двадесет метра по-нататък само за да поема дъх и отново изчезнах под повърхността. Така напуснах завинаги дома на Яред Радан.

Четири дни по-късно, вече в България, в Ахтопол, ме откри брат ми Янис. От него разбрах, че в знак на моята неблагодарност Яред ме е обявил за ходещ мъртвец и е отнел името ми. Вероятно заради умението ми да свиря бях получил ново име — Трубадур. Янис остана да лежи в гъстите треви, обрасли градския плаж на Ахтопол, а аз тръгнах по следите на Ирина. Засякоха ме отново в София, като този път едва се измъкнах. Не успях да стигна до Ирина, а нуждата да се погрижа за живота ми стана належаща. И така — седем години. Любовта остана на заден план. С времето раната в душата ми зарасна и аз все по-рядко си мислех за Ирина. Междувременно следите към нея ставаха все по-мъгляви. Баща й, както и Яред спомена̀ изгубил позициите си и доброто си име и престана да се появява в медийното пространство. Настойчивостта на Яред да ме ликвидира пък принуждаваше мен да стоя далеч от всичко. Ирина остана за мен една несбъдната мечта.

— Значи в деня на сватбата ми трябва да умра, така ли?

Лежахме на голямото й легло, тя с гръб към мен в обятията ми, а аз — с една идея по-чиста съвест.

— Ще дойдат за теб, бъди сигурна — отвърнах й аз. — Друг е въпросът, дали ще успеят да те убият.

— Би трябвало да те мразя, нали? — рече Ирина. — Появяваш се изведнъж след осем години и заради теб ще очаквам да ме обезглавят на сватбения ми ден.

— Мразѝ ме, има защо.

— Не мога да те мразя — поклати глава тя. — Веднъж вече много те обичах и в сърцето ми е останало само добро чувство към теб. Разбирам ситуацията, в която си изпаднал — детството, което си имал, живота след това… Ти си продукт на обстоятелствата, не си злодей сам по себе си.

— Какво ще правим утре? — попитах я аз. — Времето ни изтича. Ако не те скрием до утре, вдругиден ще е късно.

— Какво ще правим тук и сега е по-важно — отговори Ирина, нежно се освободи от ръката ми и се завъртя към мен. В очите й блестяха сълзи, а страните й все още бяха влажни. Тя прокара длан по бузата ми и погали косата ми. След това изведнъж ме целуна и засмука долната ми устна. Опитах се да й кажа да спре, но беше тъй настоятелна, че не ми трябваше много, за да се откажа. Тя обви тънките си ръце около врата ми, притисна тялото си в моето и продължи да ме целува, а аз отвръщах на ласките й все по-пламенно. Скоро халатът беше изритан на пода, а дългата бяла нощница увисна от долния край на леглото.

Когато най-после се осъзнах, усетих нощния студ и потърсих опипом завивка, с която да покрия потните ни тела. Ирина се беше изтегнала по корем до мен с лице, заровено във възглавницата. Може би вече я гризеше съвестта, че е изневерила на бъдещия си съпруг под собствения му покрив. Щом се размърдах обаче тя разклати ханша си и започна леко да ме побутва с дупето си. Аз успях да намеря чаршаф под себе си, издърпах го, обгърнах ни с него и отново започнах да я целувам по врата, по ушите и надолу по гърба.

Десетина минути по-късно отново лежахме, този път — тя върху мен и усещах учестения й дъх в ухото си.

— Онзи младеж не може да ни е чул, нали? — попитах я аз.

— Изключено — прошепна ми тя в отговор. — Стените са дебели, вратите са плътни, а и той трябва да е на приземния етаж.

— Годеникът ти може да се върне всеки момент — продължих аз.

Тя се засмя тихо.

— Отново изключено. Когато излиза нощем, никога не се прибира тук. Виждам го чак на обяд. Не знам къде замръква, дали при някоя друга, или в апартамента си в центъра. Казва ми, че го прави заради мен — срам го е от самия него, от това, на което прилича в шест сутринта. Мисля, че е фамилна обремененост — баща му е преминал през същото; поне така ме уверяваше бъдещата ми свекърва.

— Какво правиш с тези хора?

— Адаптирам се, скъпи мой — рече тъжно и уморено тя. — А и тук наистина ме обичат, въпреки пиянските изпълнения. Мога да бъда щастлива в този дом срещу някаква цена и аз съм готова да я заплатя.

Не ми харесваше това, което чувах, но не знаех с какъв довод да я оборя. Исках да я хвана за ръката и да избягаме далеч оттам, да се направим, че Яред, Христо и Диана никога не са съществували и да заживеем нов живот щастливи заедно.

— Хайде — рече ми тя. — Искам да поспя. Скачай обратно през терасата и се върни пак тук утре в десет, на парадния вход.

Аз я избутах нежно настрани от себе си и я изгледах неразбиращо. Тя отново се засмя, потупа ме по бузата и каза:

— Хайде, скъпи мой, едно е да спиш с булката преди сватбата, а съвсем друго — да те заварят в леглото й на сутринта.

— Права си — неохотно се съгласих аз. Каквото и да се бе случило преди четвърт час, трябваше да се завърна в реалността. Намирах се в чужд дом, в чуждо легло, с чужда жена в навечерието на чужда сватба. Ирина ми бе показала, че не е забравила общото ни минало; време бе аз да й покажа, че не съм забравил за бъдещето, което тя очаква.

— До утре, скъпи мой! Утре в десет! — тя ми прати въздушна целувка, докато прекрачвах прага на балкона и се обърна на другата страна.

Не знаех как да се чувствам. Тази нощ бях разкрил всяко кътче от душата си пред жената, която винаги бе заемала централно място в сърцето ми, а тя ме отпращаше с въздушна целувка вън от дома й. Естествено, си бях представял срещата с нея много пъти, но този завършек не присъстваше в нито една от версиите ми. Имах усещането, че все едно съм употребен — жена, разочарована от съпруга си, потърсила временна утеха в удобно появилия се стар познат. Какво очаквах от нея всъщност? Прие ли ме в обятията си? Прие ме. Целуна ли ме? Целуна ме. Изчука ли ме? Да. Последното не го бях очаквал, проблесна изведнъж в ума ми. В нито една от версиите, които бяха минали пред очите ми, докато я издирвах днес, не си представях как тя веднага ме вкарва в леглото си. Красивата, интелигентната, умерената Ирина, онази Ирина, която след два дни ще се омъжва щастливо за хубав и богат мъж, ме прелъсти за нула време и също толкова лесно ме отпрати у дома.

Секс от съжаление? Това беше следващата ми идея, докато карах по Аспаруховия мост. Дали не искаше да ме утеши и затова ме приласка? Тази идея ми се струваше още по-гадна, караше ме да се чувствам като пълен нещастник и да я ненавиждам заради отношението й към мен.

След моста отбих вдясно и спрях до тротоара. Излязох от колата и тръгнах пеша напред — не ми пукаше за нея, и без това беше крадена. Вместо да изпитвам радост от срещата си с Ирина, се бях натоварил емоционално. Вървях си аз по пустата улица, с ръце в джобовете и дишах дълбоко, за да прочистя съзнанието си. Пръстите на дясната ми ръка напипаха стилета и това ме накара да се почувствам по-добре. Ножовете, ако не друго, никога не ме бяха предавали — цял живот бях носил нож у себе си — никога не се бе чупило острие, никога не бе отказвало да среже или да прониже — ножовете не бяха като жените, на тях можеш да им се довериш. Ето, ако сега разкажа цялата си история на този нож, той няма да ме наръга от съжаление или само, защото гърбът ми му се е сторил подходящ за намушкване. Вместо към центъра, краката ми ме водеха надолу, обратно под моста.

— Бате, имаш ли цигара?

Циганката беше доста ниска, но стройна и симетрична. Беше застанала на тротоара на няколко крачки от мен, носеше дънки и дънково яке, което беше разкопчано и разкриваше розов потник, опънат от гърдите й. Уличното осветление откриваше съвсем малка част от лицето й.

— Не — отвърнах аз и се приготвих да я подмина.

— А секс искаш ли? — попита тя, влизайки в крачка с мен. Аз се спрях и я изгледах възмутено.

— Не.

— Хайде бе, искаш! — тя продължи да подтичва, за да хване темпото ми и посегна към кръста ми. — Ей тука, виж колко е удобно!

Отблъснах ръката, която се промъкваше към чатала ми и отново казах на жената да си ходи. Тя обаче не ме послуша и продължи да ми се натиска в движение и да се опитва да ме опипа.

— Хайде, бате, ти секс правил ли си? Ще ти хареса!

Точно в този миг ме тресна видението. Ръцете на Диана бяха привързани към дебелото бяло стъбло на дърво с окастрени клони, от което стърчаха черни тръни с дължината на човешки пръст. Тялото й беше голо, тя трепереше, краката й не я държаха и Диана висеше на вързаните си ръце. Всеки път, щом се отпуснеше до дървото, някой от тръните се забиваше в плътта й и тя скимтеше от болка. Усетих я на секундата — черни игли, които се забиха в моите гърди и в моя корем, точно там, където ме докосваха палавите пръсти на проститутката. Аз отново отблъснах ръката й, но видението в главата ми стана толкова реалистично, че се олюлях и спрях на място.

Зад Диана от мрака се материализира човекоподобно същество с нереални пропорции — къси и дебели ръце, криви тънки крака, крушовидно туловище и грамадна глава, която излизаше извън раменете му. Устата му бе огромна и пълна с криви зъби, от плешивата му глава стърчаха рога, много и различни, произволно изникнали. На ръст то бе малко по-ниско от Диана. Хвана я под мишниците, кривите му пръсти си впиха в гърдите й и съществото я натисна с тяло към настръхналите тръни. Тя запищя като обезумяла, кръвта й потече надолу по корема и бедрата, а когато уродът натика между краката й члена си, писъците на Диана изпълниха главата ми и пръснаха всяка моя мисъл на милиони парченца.

Гърдите ми щяха да се разкъсат от болка, а в слабините си усещах прилив на огън, който ме накара да се свия надве. Ръката на циганката все още беше там, когато аз извадих моята от джоба си и я изпънах към шията й. Пръстите й изведнъж замръзнаха и се плъзнаха надолу по бедрото ми. Очите й ме гледаха изненадано. Опита се да ми каже нещо, но между устните й излезе само кръв. Ръцете й увиснаха надолу и изведнъж ми натежа. Измъкнах стилета от гърлото й и циганката се свлече на земята без звук. Видението беше изчезнало, болката — също. Само мъртвата проститутка бе останала да лежи в краката ми.