Третата експедиция

Денят беше чудесен и дълъг. След обеда преминаха в гостната и той им описа с всички подробности ракетата, пътешествието, а те кимаха, усмихваха се и майката никак не се бе променила, а бащата отхапа края на пурата си и замислен я запали — също като едно време. На вечеря имаше изумителна пуйка и времето неусетно летеше. Когато и кокалчетата бяха най-старателно оглозгани, капитанът се облегна на стола и дълбоко въздъхна от удоволствие.

Майката сложи плоча на грамофона и се понесе в танц с капитан Джон Блек. От нея го лъхна същият парфюм, както в онуй съдбоносно лято, когато тя и баща му загинаха при железопътна катастрофа.

— Утре ще се събудя и ще се окаже, че съм в ракетата, че летя из Космоса и че нищо подобно няма.

— Остави тия мисли! — тихо възкликна майката. — Не се измъчвай напразно. Бог беше милостив към нас, да бъдем щастливи.

— Прости ми, мамо.

Плочата свърши.

— Ти се умори, синко — бащата посочи с лулата си. — Горе те очаква твоята спалня и старият креват с месинговите топки, като едно време.

— Но аз трябва да събера хората си.

— Защо?

— Защо ли? Хм… не зная. Всъщност май че е излишно. Разбира се, че не е нужно. Те сега вечерят или вече спят. Нека се наспят, да си отпочинат.

— Лека нощ, сине — майката го целуна по бузата. — Колко е хубаво, че си пак у дома.

— Да, хубаво е у дома…

Той тръгна нагоре по стълбата, като не преставаше да разговаря с Едуард. Едуард бутна вратата и Джон Блек видя жълтия си месингов креват, познатите знаменца на колежа, съвсем проскубаната енотова шуба, която погали със затаена нежност.

— Твърде много впечатления — промълви капитанът. — От умора не усещам тялото си. Толкова произшествия в един ден! Сякаш съм ходил два дена под проливен дъжд без чадър и шлифер. Целият съм просмукан от впечатления.

Едуард постла снежнобели чаршафи и оправи възглавниците. После разтвори прозореца и пусна в стаята нощното благоухание на жасмин. Грееше луна, долитаха звуци на танц и тихи гласове.

— Ето какъв бил, значи, Марс — каза капитанът, като се събличаше.

— Да, такъв е — Едуард се събличаше бавно, издърпа, без да бърза, ризата през главата си, откри златистия загар на раменете си и яка мускулеста шия.

Светлината угасна, ето ги двамата един до друг в кревата, като едно време — преди колко десетилетия? Капитанът се понадигна на лакти и вдъхна аромата на жасмин. В съзнанието му се появи мисълта за Мерилин.

— Мерилин също ли е тук?

Брат му бавно каза:

— Сега я няма в града. Заранта ще бъде тук.

Капитанът затвори очи.

— Много бих искал да видя Мерилин.

В просторната стая беше съвсем тихо. Чуваше се само дишането им.

— Лека нощ, Ед.

Пауза.

— Лека нощ, Джон.

Капитанът цял се отдаде на блажения покой. Главата му работеше много ясно. Напрежението най-после го бе напуснало и той можеше да мисли логично. Досега бяха само едни емоции, но сега…

Как? — се питаше той. — Как е направено всичко това? И защо? С каква цел? Какво е това — доброжелателно вмешателство на висши сили? Нима бог наистина толкова се е загрижил за своите деца? Как, защо, с каква цел?

Премисли теорията, която през деня под влияние на първите впечатления бяха предложили Кингстън и Лустиг. После лениво затърси в съзнанието си нови предположения, въртеше ги и тъй, и инак. Мама, татко. Едуард. Марс. Земя. Марс. Марсианци.

Кой е живял на Марс преди хиляди години? Марсианци ли? Или винаги е било така?

Марсианци. Той бавно си повтаряше тази дума.

Джон Блек едва не се изсмя с глас. Хрумна му внезапно съвършено нелепа теория. По гърба му полазиха тръпки. Не, глупости, разбира се. Прекалено невероятно. Глупости. Да я изхвърли от главата си.

И все пак… Ако предположим. Да, да предположим например, че на Марс живеят марсианци, които са забелязали приближаващия се космичен кораб. Забелязали са и нас. И че те ни ненавиждат. И да допуснем — просто ей тъй, за куриоз, че са намислили да ни унищожат, че за тях ние сме окупатори, неканени гости и че са решили да се справят с нас по някакъв изтънчен начин, да ни изловят неподготвени. И тъй, с какво оръжие може Марсианецът да победи земния жител, въоръжен с атомна техника?

Отговорът беше твърде интересен. С телепатия, хипноза, спомени, илюзии.

Да предположим, че тези къщи съвсем не са истински, че креватът не е истински, че всичко това е плод на собственото ми въображение, материализиран с помощта на марсианската телепатия и хипноза — мислеше си капитан Джон Блек. В действителност къщите са съвсем други, марсиански, но марсианците, приспособявайки се към моите мечти и желания, са се изхитрили и са направили така, че аз да виждам родния си град, своя дом. Ако искаш да приспиш подозрението на човека и да го примамиш в капана, нима може да се измисли по-добра примамка от родните баща и майка?

Този град е много старинен, всичко тук е като в 1926 година, когато никой от моя екипаж още не е бил роден. Тогава аз съм бил на шест години, по онова време наистина имаше плочи на Гари Лодър, картини на Максфийлд Периш, манистени завеси и песента «Незабравимият Охайо» и архитектурата е от края на деветнадесетия век. Ами ако марсианците са извлекли всички представи за града от моето съзнание? Казват, че спомените от детинство са най-ярки. И създали града по моите спомени, те са го населили с роднините и близките на екипажа на ракетата!

И да допуснем, че двамата старци в съседната стая съвсем не са баща ми и майка ми. А двама марсианци с необикновено високо развит интелект, за които нищо не представлява да ме държат през цялото време под действието на хипнозата.

А този духов оркестър? Потресаващ, изумителен план, ако, разбира се… Отначало да шашардисат Лустиг, после Хингстън, сетне да изпратят цяла тълпа и чудно ли е, че космонавтите, като видяха майките, бащите, лелите, годениците си, умрели преди десет-дванадесет години, забравиха всичко на света, забравиха заповедта, изскочиха и изоставиха кораба. Какво по-естествено? От просто, по-просто и никакви подозрения: нима ще почнеш да разпитваш, да задаваш въпроси, ако майка ти изведнъж възкръсне — просто ще онемееш от щастие. И ето ви резултата: всички се разпръснаха по домовете, лежим в креватите и никакво оръжие, няма с какво да се защищаваме, а ракетата си стои в лунната светлина, изоставена. Не е ли ужасно, не е ли страшно, ако излезе, че всичко е било хитроумен план, замислен от марсианците, за да ни разединят, да ни разделят и победят и всички до един да ни избият?

Изведнъж през нощта брат ми, който лежи до мен, променя облика си и се превръща в нещо друго, в нещо враждебно, става марсианец. Има ли нещо по-лесно за него от това да се надигне в леглото и да забие нож в сърцето ми. И във всички други домове още петнадесет братя или бащи изведнъж изчезват, преобразяват се, грабват ножове и извършват същото с нищо неподозиращите спящи земни жители.

Колкото и топло да беше под юргана, ръцете на Джон Блек трепереха. Той целият изстина. Неочаквано това престана да бъде теория. Изведнъж го завладя непреодолим страх.

Капитанът седна и се ослуша. Безмълвна нощ. Музиката бе спряла. Вятърът утихнал. Брат му до него спеше дълбоко.

Той предпазливо отметна юргана. Измъкна се от леглото и вече тихичко се бе запътил към вратата, когато се раздаде гласът на брат му:

— Къде отиваш?

— Какво?

Гласът на брат му бе станал леден.

— Питам те, накъде си тръгнал?

— За вода.

— Ти не искаш да пиеш вода.

— Искам, честна дума, искам.

— Не, не искаш.

Капитан Джон Блек се спусна и побягна. Той извика. Извика два пъти.

Не можа да стигне до вратата.

На другата заран духовият оркестър свиреше печален траурен марш. От всеки дом излизаха малки погребални процесии и по заляната от слънце улица вървяха след ковчезите, като бършеха сълзите си, баби, майки, сестри, братя, чичовци, бащи. Вървяха към гробищата, където чакаха прясно изкопани гробове и новички надгробни плочи. Шестнадесет гроба, шестнадесет надгробни плочи.

Кметът произнесе кратка траурна реч и лицето му непрекъснато се менеше, не можеше да се разбере — кметът ли е или някой друг.

Двамата стари Блек, майката и бащата, също бяха на гробищата и братът Едуард. Те плачеха, страдаха, а лицата им постепенно се преобразяваха, изгубваха познатите черти.

Дядото и бабата на Лустиг също бяха тук и ридаеха, и лицата им губеха очертанията си, стопяваха се като восък, както всичко се стопява в знойния ден.

Спуснаха ковчезите в гробовете. Някой измънка нещо за «внезапната и неочаквана кончина на шестнадесетте отлични мъже, сразени от смъртта за една нощ…»

Буци пръст затропаха по капаците на ковчезите.

Духовият оркестър засвири «Колумбия, перлата на океана» и закрачи в такт с гърмящите медни инструменти към града. Този ден никой не работи.