Там, където се крие Черния

3

Конан така и не разбра колко време бе останал така. Един глас го извади от това вцепенение — женски глас, който викаше все по-силно и по-силно, сякаш се приближаваше. Конан разпозна този глас и парализата му мигновено се изпари.

Той ловко се изкатери нагоре по стената, използувайки тесните полици за да стъпи, като изритваше встрани натрупаните фигурки. Още един скок, издърпване с ръце и той се хвана за ръба на стената, надничайки над нея. Тази стена беше външна и погледът му попадна върху зелената поляна, която заобикаляше замъка.

По тревата с широки крачки се приближаваше черен гигант, носейки съпротивляващ се пленник под мишница, както един мъж би носил непослушно дете. Това бе Санча, чиято черна коса падаше на объркани големи вълни, а маслинената й кожа контрастираше рязко с лъскавата абаносово черна кожа на съществото, което я беше пленило. То не обръщаше никакво внимание нито на боричкането, нито на виковете й, докато се насочваше към арката на външния вход.

Когато изчезнаха под арката, Конан безразсъдно скочи от перваза на стената и се плъзна под арка, която водеше към друг двор. Остана там присвит и видя как гигантът влиза в двора с вира, с пленницата си под мишница. Оттук можеше да види добре детайлите в тялото на създанието.

Перфектната му симетрия отблизо бе още по-впечатляваща. Под черната кожа се преливаха дълги, закръглени мускули и Конан не изпита никакво съмнение, че това чудовище може да разкъса един обикновен човек. Ноктите на пръстите представляваха друго оръжие, защото бяха като на див звяр. Лицето му беше като издялана маска от абанос. Очите бяха златисти — едно пулсиращо злато, което блестеше. Но лицето беше нечовешко, всяка негова черта носеше отпечатъка на злото — зло, което надминаваше обикновеното зло на човеците. Нещото определено не беше човек, не можеше да бъде — то бе отвратителна издънка, изпълзяла изпод земята като една перверзна приумица на еволюцията.

Гигантът хвърли Санча на тревата, където тя запълзя, крещейки от болка и ужас. Той хвърли поглед наоколо, като че ли в нерешителност, и златистите му очи се присвиха, когато се спряха на съборените от полиците по стената фигурки. Тогава спря, хвана жертвата си през врата и между краката и закрачи целенасочено към вира. А Конан предпазливо се измъкна от входа и се понесе като вятъра на смъртта по тревата.

Гигантът рязко се обърна и очите му блеснаха, когато зърна бронзовия нападател, втурнал се към него. Изненадан за миг, той отпусна жестокия си захват, Санча се изплъзна от ръцете му и падна на тревата. Пръстите с остри нокти се отвориха и затвориха, но Конан се мушна под ръцете и заби меча си в слабините на гиганта. Черният падна като отсечено дърво, от него бликна кръв и в следващия миг Конан се озова в трескава прегръдка на Санча, която бе скочила и го бе обхванала с ръцете си, задъхана от ужас и истерично облекчение.

Той изруга докато се освобождаваше, но врагът му беше вече мъртъв, златистите очи бяха потъмнели, а дългите абаносово черни крайници бяха престанали да потрепват.

— О, Конан — изхлипа Санча, притиснала се силно към него, — какво ще стане сега с нас? Какви са тези чудовища? О, това сигурно е ада, а онзи е дявол…

— Тогава адът има нужда от нов дявол — усмихна се жестоко Конан. — Но как те хвана? Нима са завладели кораба?

— Не знам това — тя се опита да избърше сълзите си, потърси напразно роклята си и тогава се сети, че няма такава. — Слязох на брега. Видях те да преследваш Запораво и ви последвах. Намерих Запораво… ти… ти ли беше, който…

— Кой друг? — изсумтя той. — И после какво?

— Видях някакво движение сред дърветата — потръпна тя. — Помислих, че си ти. Извиках… после видях това… това черно нещо, клекнало като маймуна след клоните, озъбено надолу срещу мене. Беше като в кошмар и не можех да избягам. Всичко, което можех беше да крещя. Тогава то скочи от дървото и ме сграбчи, о-о-о! — Тя скри лице в ръцете си, отново разтърсена от спомена за изживения ужас.

— Е, добре, трябва да се махнем оттук — изръмжа Конан, хващайки я за ръката. — Хайде, трябва да стигнем до екипажа…

— Повечето от тях бяха заспали по брега, когато влизах в гората — каза тя.

— Заспали? — възкликна той. — Как, по дяволите, могат…

— Чуй! — замръзна тя в разтреперан образ на уплахата.

— Чух вече! — отряза той. — Вик на болка! Почакай!

Той отново се изкатери по стената, впи яростен поглед над нея и изруга с такъв гняв, че Санча ахна. Черните се връщаха, но нито бяха сами, нито с празни ръце. Всеки носеше по едно отпуснато човешко тяло, някои — по две. Пленниците им бяха флибустиери — те висяха безжизнени в ръцете им и само по рядкото помръдване или потрепване на нечие тяло, Конан повярва, че не са мъртви. Те бяха обезоръжени, но не съблечени, а един от черните носеше мечовете им — огромен товар от блестяща стомана. Отвреме навреме някои от моряците издаваше неясен вик — като пияница, който вика на сън.

Като вълк, попаднал в клопка Конан се огледа. Три прохода водеха извън двора с вира. Черните бяха напуснали през източния и можеше да се предполага, че се върнат през него. Той самият беше влязъл през южния. В западния се бе крил и не беше имал време да забележи какво има по-нататък. Не знаеше плана на замъка, но трябваше да вземе бързо решение.

Той скочи от стената, подреди с трескава бързина изпопадалите фигурки, издърпа трупа на жертвата си до вира и го хвърли в нея. Той потъна незабавно и още докато гледаше видя някакво отвратително смаляване — едно свиване и втвърдяване. Потръпвайки, Конан рязко се обърна. След това хвана спътницата си за ръка и бързо я поведе под южния вход, докато тя го умоляваше да й каже какво става.

— Пленили са екипажа — отговори и той набързо. — Нямам никакъв план, но ще трябва да се скрием някъде и да наблюдаваме. Ако не погледнат във вира, могат и да не заподозрат присъствието ни.

— Но ще видят кръвта по тревата!

— Може да помислят, че някой от тях я е пролял — отговори й той. — Както и да е, трябва да поемем този риск.

Те се озоваха в двора, от който той бе наблюдавал изтезаването на момчето и той бързо я поведе по стълбището, водещо към върха на южната стена, след което я накара да приклекне зад балюстрадата на балкона; скривалището беше лошо, но най-доброто, с което можеха да разполагат.

Едва се бяха скрили, когато черните влязоха в колона в двора. Чу се оглушителен грохот от основата на стълбището и Конан се вдърви, хващайки меча си по-здраво. Но черните просто минаха под арката откъм югозападната страна и се след малко се разнесоха стенания. Гигантите хвърляха жертвите си на тревата. Истеричен смях се зароди на устните на Санча, но Конан бързо сложи ръка през устата й, заглушавайки звука, който можеше да ги издаде.

След малко те чуха трополенето на много крака по тревата под тях и след това се възцари тишина. Конан надникна над стената. Дворът беше празен. Черните отново се бяха събрали около вира в съседния двор, наклякали до него. Те като че ли не обръщаха особено внимание на големите кървави петна по тревата и по нефритовата периферия на вира. Явно тези петна не бяха нещо необикновено. Нито дори погледнаха във вира. Те отново бяха потънали в тяхното необяснимо занимание: високият черен отново свиреше на златната си свирка, а обкръжилите го другари слушаха като статуи от абанос.

Хавнал Санча за ръката, Конан я поведе надолу по стълбището, приведен така че главата му да не се вижда над стената. Изплашеното момиче го следваше и боязливо поглеждаше към арката, водеща в двора с вира, но през която, от този ъгъл, не можеше да се види нито самия вир, нито събралите се около него. В основата на стълбището видяха мечовете на зингарците. Грохотът, който се беше разнесъл, бе от хвърлянето на тези оръжия на земята.

Конан издърпа Санча към югозападната арка, те тихо прекосиха по тревата и влязоха в следващия двор. Там лежаха флибустиерите, нахвърляни небрежно, с щръкнали мустаци и блестящи обеци. Отвреме навреме някой от тях се размърдваше или простенваше неспокойно. Конан се наведе над главите им, а Санча коленичи до него, наклонена напред с ръце на бедрата.

— каква е тази сладникава миризма? — запита тя неспо-койно. — Усещам я в дъха им.

— Това е от проклетия плод, който са яли — отвърна той тихо. — Помня тази миризма. Трябва да е като на черния лотос, който кара хората да заспиват. Кром, те започват да се събуждат, но нямат оръжие, а на мене ми се струва, че онези черни дяволи няма да чакат дълго преди да започнат с магиите си. Какъв ли шанс ще имат тези момчета разоръжени и оглупели след този сън?

Той се замисли за миг, озъбен от мислите, които минаваха през главата му, а после хвана Санча за рамото с такава сила, че лицето й се изкриви.

— Слушай! Аз ще примамя онези свине в друга част на замъка и ще ги задържа за известно време. Междувременно ще разбудиш тези глупци и ще им донесеш мечовете — така ще получим шанса да се преборим. Можеш ли да се справиш?

— Аз… аз не знам! — заекна тя, треперейки от ужас, без да разбира какво говори.

С проклятие Конан сграбчи пищната й коса близо до главата и я раздруса, докато стените заиграха лудешки танц пред очите й.

— Трябва да го направиш! — изсъска той. — Това е единствения ни шанс.

— Ще направя каквото мога! — изохка тя и изсумтявайки задоволено, преди да тръгне Конан окуражително я плесна по гърба, от което тя едва не падна.

Малко по-късно, той стоеше свит я арката, която излизаше в двора с вира, разглеждайки враговете си с пламтящ поглед. Те все още седяха около вира, но започваха да показват признаци на нетърпение. От двора, където лежаха разбуждащите се пирати, се дочуваха стонове, които ставаха все посилни и започваха да се смесват с неразбираеми ругатни. Той напрегна мускули и приклекна в позата на пантера, поемайки въздух със сила.

Украсеният със скъпоценни камъни гигант се изправи като свали свирката от устата си и в този момент Конан се озова сред изненаданите черни с тигров скок. И подобно на тигъра, който скача и нанася удари сред жертвите си, така скачаше и нанасяше ударите си Конан: три пъти острието му проблясна преди някой да може дори да вдигне ръка в защита, а след това отскочи от тях и се спусна през тревата. Зад него останаха проснати три черни фигури с разцепени черепи.

Но макар яростната му атака му да бе заварила гигантите неподготвени, оцелелите се окопитиха достатъчно бързо. Те се хвърлиха по петите му, докато той тичаше към западната арка и дългите им крака ги носеха над тревата с главозамайваща скорост. Той обаче беше уверен в способността си да ги надбяга, когато пожелае, макар не това да беше намерението му в момента. Той искаше да ги въвлече в дълго преследване за да даде на Санча време да разбуди и въоръжи зингарците.

Но докато тичаше през двора отвъд западната арка, той изруга. Този двор се различаваше от останалите, които беше видял. Вместо да бъде кръгъл, той беше осмоъгълен и арката, през която бе влязъл, беше единствения вход или изход.

Като се обърна, той видя, че цялата група го бе последвала и че останалите живи се бяха разпръснали в дълга верига, докато се приближаваха. Веригата се извиваше в полукръг, готов да го затвори. Той продължи да отстъпва заднешком, но все по-бавно, забелязвайки че интервалите между преследвачите му се разширяваха. Те се опасяваха да не се опита да се изплъзне покрай единия от роговете на полумесеца и разтеглиха веригата за да предотвратят това.

Той наблюдаваше това със спокойната наблюдателност на вълк и когато нанесе удара си, направи това с опустошителната неочакваност на светкавица — точно в центъра на полумесеца. Гигантът, който се беше изпречил пред него падна съсечен в гърдите и пиратът изскочи от затварящия се полукръг преди черните отдясно и отляво да могат да се притекат на помощ на поразения си другар. Групата при входа се опита да го пресрещне, но Конан не ги атакува. Той се беше обърнал и наблюдаваше преследвачите си без видими емоции и определено без страх.

Този път те не се раздалечиха в линия. Бяха научили, че е фатално да разделят силите си срещу това сеещо смърт превъплъщение на яростта. Те се скупчиха в плътна маса и започнаха да се приближават към него без да бързат, съхранявайки формацията си.

Конан знаеше, че ако попадне в тази маса от нокти и мускули, изходът може да бъде само един. Ако им позволеше да го придърпат сред тях, там където можеха да използуват ноктите си и превъзходството на по-голямото си тегло, даже примитивната му жестокост нямаше да му помогне да надделее. Той погледна към стената и видя някаква издатина над ъгъла в западната й страна. Не знаеше какво точно може да представлява това, но можеше да му послужи. Започна да отстъпва към този ъгъл и гигантите ускориха хода си към него. Те очевидно мислеха, че сами го затварят в ъгъла и Конан намери време да прецени, че те вероятно гледат на него като на същество от по-низша раса, което в умствено отношение стои под тях. Толкова по-добре. Няма нищо по-опасно от това да подцениш противника си.

Ето, той вече се намираше само на няколко крачки от стената и черните бързо се приближаваха, очевидно възнамерявайки да го притиснат в ъгъла преди да е осъзнал ситуацията. Групата край портала напусна поста си и забързано се опитваше да се присъедини към останалите. Гигантите бяха приведени, очите им светеха със златен адски огън, белите им зъби проблясваха, ръцете с остри нокти се вдигнаха с намерение да отблъснат предполагаемата атака. Те очакваха някакъв безнадежден изблик на насилие от страна на жертвата, но когато това стана, изненадата им беше пълна.

Конан вдигна меча си, направи крачка към тях, след това се извърна и се хвърли към стената. Мощно свиване на стоманените мускули и висок скок във въздуха и той заби пръстите си в издатината. В този момент се чу трясък, издатината се откърши и пиратът падна обратно в двора.

Той падна по гръб и ако не бе жилавото му тяло щеше да го счупи, но благодарение на плътната трева и пружиниращия отскок като котка, той отново се изправи с лице срещу враговете си. Небрежното безразсъдство беше изчезнало от погледа му. Сега в очите му светеше изпепеляващ син пламък, гривата му настръхна, а тънките му устни се разтвориха в грозна гримаса. Само за миг ситуацията се беше променила от смела игра в битка на живот и смърт и дивата натура на Конан реагира на тази промяна с всичката ярост на дивака.

Черните, които за миг спряха изненадани от скоростта, с която бе станало всичко това, сега се приготвиха да се нахвърлят върху него и да го затиснат. Но в този миг един вик разкъса тишината. Обръщайки се, гигантите видяха една дива орда да се събира около входа. Пиратите се клатеха пиянски, ругаеха несвързано, бяха объркани, но държаха мечове в ръцете си и приближаваха с ожесточеност, която в ни най-малка степен не се намаляваше от факта, че не разбираха какво става.

И докато черните гледаха изумени, Конан изрева и се стовари върху им като гръмотевица. Под острието му те падаха като под сърпа на жетвар и зингарците, крещейки с объркана ярост се затичаха нестабилно през двора, нахвърляйки се върху гигантските си противници с кръвожадно настървение. Те още бяха замаяни, бяха се измъкнали с неохота от дълбокия си сън, бяха усетили как Санча трескаво ги раздрусва и напъхва мечове в ръцете им, и смътно бяха дочули настойчивите й молби към някакво действие. Не бяха разбрали всичко, което им каза, но гледката, която представляваха странните същества, както и пролятата кръв, им бяха напълно достатъчни.

В следващия момент дворът се превърна в бойно поле, което скоро заприлича на кланица. Зингарците може и да се клатеха и да залитаха, но размахваха мечовете си със сила като яростно ругаеха и не обръщаха внимание на раните си с изключение на фаталните. Числеността им далече надхвърляше тази на черните, но последните съвсем не се оказаха обикновени противници. Извисявайки се над съперниците си, те сееха хаос с нокти и зъби, разкъсвайки гърлата на мъжете и нанасяйки удари със свитите си юмруци, под които се трошаха черепи. Пръснати из това меле, пиратите не можеха да използуват предимството на по-голямата си пъргавина, а и много от тях бяха още твърде замаяни след причинения от наркотика сън, за да отбягват ударите, насочени към тях. Те се биеха със сляпото ожесточение на диви зверове и се стараеха по-скоро да посеят смърт, отколкото да я избегнат. Сечащите мечове издаваха звук като падащата брадва на месаря, а писъците, виковете и ругатните бяха ужасяващи.

Санча, която се бе скрила в прохода, бе изумена от шума и яростта; гледката пред очите й напомняше за някаква хаотична вихрушка, в която стоманата проблясваше и сечеше, ръце се разперваха, озъбени лица се появяваха и изчезваха, напрегнати тела се блъскаха, отскачаха и вкопчваха в лудешки дяволски танц.

Някои детайли обаче рязко се открояваха като черни гравюри на кървав фон: тя видя зингарски моряк, чието лице бе скрито под голямо парче кожа, откъснато от скалпа му и увиснало над очите му, широко разкрачен да забива меча си до дръжката в корема на един от черните. Чу ясно как пиратът изръмжава нанасяйки удара и видя как златистите очи на жертвата се обръщат в неочаквана агония, а след измъкването на острието от разпорения корем се посипват кървави вътрешности. Черният гигант хвана острието с голите си ръце, но оглупелият моряк продължаваше да дърпа и в следващия момент черната ръка обхвана главата на зингареца, а едно черно коляно жестоко се заби със сила в тялото му. Главата му се изви назад под невъзможен ъгъл, чу се рязко изпукване, като прекършването на дебел клон. Победителят хвърли тялото на жертвата си на земята и в този миг някаква синя светлина проблесна отзад през раменете му, отдясно наляво. Той залитна, главата му падна на гърдите и оттам се търколи на земята.

На Санча й прилоша. Повдигаше й се; тя се задави и се опита да повърне. Искаше да се обърне и да избяга, но краката й не я слушаха. Нито можеше да затвори очи. Даже напротив, отвори ги още по-широко. Погнусена и отвратена тя се бореше срещу познатата й сила, с която кошмарната гледка на кръв я привличаше. Но тази схватка надминаваше всички сблъсъци между човешки същества, на които бе присъствувала при нападенията над пристанищни градове или по време на морски битки. И тогава видя Конан.

Отделен от другарите си от цялата плътна маса на враговете, Конан бе обхванат в една черна вълна от ръце и тела и беше съборен на земята. Бързо можеха да го смачкат до смърт, но той бе свалил един от тях със себе си и тялото на черния служеше на пирата под него като щит. Те ритаха падналия барач, опитваха се да го разкъсат и да издърпат енергично опитващия да се освободи техен другар, но зъбите на Конан бяха здраво впити в гърлото му и пиратът се държеше с всички сили за умиращия щит.

Поредната атака на зингарците отслаби тази преса, Конан отхвърли настрани трупа и стана, окървавен и страхотен. Гигантите бяха надвиснали над него като огромни черни сенки и продължаваха да се опитват да го убият с юмруци. Но беше много трудно той да бъде улучен, защото се движеше като подивяла от миризмата на кръвта пантера и след всяко завъртане на меча му бликваше кръв. Боят, който вече беше понесъл, бе достатъчен за да убие трима обикновени мъже, но необикновената му жизненост не бе намаляла ни най-малко.

Бойният му вик се извиси над хаотичния шум на касапницата и обърканите, но разгневени зингарци се окуражиха и удвоиха силата на ударите си, докато звука от разсичаните тела и раздробяваните кости почти заглуши виковете на болка и гняв.

Редиците на черните се огънаха, те се понесоха към арката и когато ги видя да се приближават Санча изпищя и се махна от пътя им. Те задръстиха тесния проход под арката, а зингарците продължиха да мушкат и секат вече в гръб с радостни викове. Само малцина успяха да се изплъзнат от това клане и се пръснаха, спасявайки се всеки както можеше.

Битката се превърна в преследване. Гигантите бягаха през затревените дворове, по блестящите стълбища, по наклонените покриви на фантастичните кули, дори по широките первази на стените, като на всяка крачка от тях се стичаше кръв, но неумолимо бяха догонвани от безмилостните си преследвачи. Заградени в някой ъгъл те се обръщаха с лице към враговете си и отново хора умираха. Но крайният резултат беше неизменен: едно обезобразено черно тяло, гърчещо се на тревата или изблъскано въпреки отчаяната му съпротива през високите парапети или покривите на кулите.

Санча беше потърсила убежище в двора с вира, където се беше свила, треперейки от ужас. От другия двор се разнесе гневен вик, звук от тежки стъпки по тревата и една окървавена черна фигура се изправи под свода на арката. Това беше гиганта носещ украсената със скъпоценни камъни лента около главата. Дребен преследвач го следваше по петите му, когато гигантът се обърна, изправен на самия ръб на вира. В ръката си държеше меч, очевидно изпуснат от убит моряк и когато зингарецът безразсъдно се хвърли към него, той нанесе удар с непознатото оръжие. Пиратът падна с разцепена глава, но ударът бе нанесен така неумело, че острието се счупи в ръката на последния оцелял.

Той запрати дръжката към онези, които се приближаваха под арката и се обърна към вира с лице, върху което бе застинала конвулсивната маска на омраза. Конан се втурна стремглаво по тревата покрай хората край арката.

Но гигантът разпери ръце широко и от устните му се откъсна нечовешки вик — единствения звук, издаден от черен през време на цялата схватка. Той извика към небето с ужасна омраза и гласът му прозвуча като че ли идваше от бездна. При този звук зингарците се спряха разколебани. Но не и Конан. Тихо и с недвусмислени намерения той се приближаваше към гиганта, застанал на самия ръб на вира.

Но в момента, когато кървавият меч се вдигна във въздуха, гигантът рязко се извърна и скочи високо. За един кратък миг те го видяха сякаш да увисва във въздуха над вира, а след това с разтърсващ земята грохот зелените води се издигнаха за да го посрещнат, обгръщайки го като зелен вулкан.

Конан спря да тича точно на време за да не падне във водата и отскочи назад, избутвайки с могъщите си ръце хората зад гърба си. Зеленият вир се беше превърнал в гейзер, шумът се засилваше до оглушителна степен, а величествената водна колона се издигаше и издигаше, разцъфвайки на върха в златна корона от пяна.

Конан започна да избутва пред себе си хората към портата, нанасяйки им удари с плоската страна на меча; шумът на водната струя сякаш ги бе лишил от разсъдък. Той видя, че Санча стои като парализирана и изрева с глас, който се чу през грохота на водата, принуждавайки я стреснато да излезе от замаяното си състояние. Тя се затича към него с разперени ръце, той я хвана под едната от тях и те заедно избягаха.

В двора, граничещ с външния свят, се бяха събрали оцелелите: изморени, пребити, ранени, окървавени и с глупаво изражение на лицата гледаха зяпнали голямата нестабилна колона, извисила се за момент сякаш до самия купол на небето. По края на зеления ствол имаше бели струи, а разпенената колона бе с обиколка тройно по-голяма от тази на основата. Тя за момент заплашително се заклати като че ли щеше да се пръсне и рухне обратно, но въпреки това продължи да изригва към небето.

Очите на Конан обхванаха групата на окървавените му другари и той изруга, установявайки, че само малцина са оцелели. В плен на емоциите си той сграбчи един от тях за врата и го разтърси с такава сила, че кръвта от раните му се разпръсна навсякъде около тях.

— Къде са останалите? — изрева той в ухото на жертвата си.

— Това сме всички! — извика в отговор другият за да бъде чут през шума на гейзера. — Останалите бяха убити от тези черни…

— Добре, да се махаме оттук! — отново извика Конан, като го изблъска с такава сила, че онзи залитна в посока към арката, водеща навън. — Фонтанът ще се пръсне всеки миг…

— Всички ще се издавим! — изписка с тънък глас един от флибустиерите, и накуцвайки се отдалечи забързано към арката.

— Глупости, ще потънем! — изкрещя Конан. — Ще се превърнем в парчета вкаменени кости! Махайте се оттук, дяволите да ви вземат!

Той също се затича в посока на арката, държейки под око зелената ревяща кула, която страховито се извисяваше над него, без да пропуска да следи влачещите се зад него. Намиращи се все още под влияние на бойната треска и замаяни от тътена, някои от зингарците се движеха като в транс. Конан ги подканваше да бързат. Той хващаше колебаещите се за врата, засилваше ги през портата, придавайки им допълнителен импулс със здрави ритници в задника и подправяше подканите си с пиперливи коментари относно предците на поредната му жертва. Санча прояви желание да остане с него, но той отблъсна ръцете, с които искаше да го прегърне, бясно проклинайки и ускори хода й със силен плесник по задните й части, от който тя изхвръкна напред към платото.

Конан не напусна портата, докато не се убеди, че всички живи са извън замъка и са тръгнали по тревата на поляната. Едва тогава той се обърна за да види отново ревящата колона, изправила се срещу небето, в сравнение с която околните кули изглеждаха смалени, след което и той напусна тичешком този замък на безименни ужаси.

Зингарците вече бяха стигнали до края на платото и тичаха надолу по склоновете. Санча го чакаше на билото на първия хълм и там той поспря за миг за да погледне отново назад към замъка.

Сякаш някакво гигантско цвете със зелено стебло и бели цветове се поклащаше над кулите, а грохотът запълваше небето. И в този миг нефритово-зелената колона със снежнобял връх се разпадна с шум, като че ли се раздираха самите небеса, а миг по-късно стени и кули потънаха в оглушителен потоп.

Конан хвана момичето за ръката и побягна заедно с нея. Склон след склон се издигаха пред тях и се спускаха зад гърба им, а по петите го преследваше рева на бурна река. Един поглед през умореното му рамо разкри гледката на широка зелена лента, която също се издигаше и спускаше, преодолявайки хълмовете. Струята не се беше разпръснала — като някаква гигантска змия тя се плъзгаше през долините и заоблените била. Нейният курс беше неизменен — тя преследваше тях!

Осъзнаването на този факт вдъхна нови сили на Конан. Санча залитна и препъвайки се падна на колене с вик на отчаяние и изтощение. Конан я прихвана, метна я през рамо и отново затича. Гръдният му кош се издуваше като мех, коленете му трепереха, а въздухът излизаше със свистене от гърдите му. Той започваше да залита. Пред себе си виждаше моряците да се влачат с мъка, все пак пришпорвани от обхваналия ги ужас.

Изведнъж пред погледа им се появи океана, а през маранята се виждаше плаващия Уастрел, без никакви видими повреди. Мъжете се нахвърляха в лодките, качвайки се кой както свари. Санча падна на дъното и остана да лежи там на накуп. Конан, макар кръвта да пулсираше в ушите му и света да се люшкаше в червено пред очите му, взе едно гребло заедно със задъханите моряци.

Със сърца, които биеха до пръсване, те се насочиха към кораба. Зелената река изскочи на плажа през дърветата, които падаха сякаш посечени, потъваха в нефритено-зеления потоп и изчезваха. Вълната стигна до брега, докосна се до океана и вълните й придобиха още по-тъмен и по-зловещ цвят.

Някакъв нелогичен, инстинктивен страх сковаваше пиратите, карайки ги да напрягат изтощените си мишци с все по-голямо усилие. Те не разбираха от какво се страхуват, но знаеха, че в тази отвратителна, гладка, зелена вълна се таи заплаха не само за телата, но и за душите им. Конан също осъзнаваше това и наблюдавайки широката струя да навлиза сред вълните и да се насочва през водата към тях без да се отклонява от курса си и без да изменя формата си, той събра последните си резерви и дръпна греблото с такава сила, че то се счупи в ръцете му.

Но лодките вече докосваха Уастрел с носовете си и моряците се изкатериха по веригите, оставяйки лодките на произвола на съдбата. Санча се озова на кораба на рамото на Конан, увиснала като труп и безцеремонно бе стоварена на палубата, а барачът хвана руля, извиквайки заповедите си на оскъдния екипаж.

По време на скорострелно развилите се събития той бе поел лидерството и те инстинктивно му се подчиняваха. Те залитаха като пияници, увиснали на въжетата, за които се бяха хванали механично. Веригата на котвата неприбрана плесна във водата, платната се разтвориха и опънаха под надигащия се вятър. Уастрел затрепери, разтърси се и величествено се понесе по вятъра. Конан погледна в посока на брега: като изумрудено зелен език една лента се подаде за миг над водата, на едно гребло разстояние от кила на Уастрел. Погледът му се придвижи от края на езика, по цялата дължина на трепкащата зелена струя, която излизаше на плажа и изчезваше в далечината над хълмовете за да се разтопи в синевата.

Барачът, който вече беше успокоил дишането си, погледна ухилено задъхания си екипаж. Санча се беше изправила до него и по бузите й се стичаха истерични сълзи. Панталоните на Конан бяха подгизнали от кръв, поясът и ножницата му бяха изчезнали, а мечът, който беше забил до себе си в палубата, беше нащърбен и покрит със засъхваща кръв. Черната му грива беше сплъстена от съсирена кръв, а едното му ухо висеше полуоткъснато от главата. Ръцете, краката, гърдите и раменете му бяха покрити с отоци и драскотини, сякаш се беше борил с пантера. Но той се усмихваше, застанал на пружиниращите си крака и въртеше руля с опиянение от своята мощ.

— Сега какво? — запита хълцащото момиче.

— Ще търсим плячка из моретата! — засмя се той. — Скапан екипаж наистина, сдъвкан и изподран на парчета, но те могат да се справят с кораба, а и екипаж винаги може да се намери. Хайде, момиче, дай ми целувка!

— Целувка — извика тя истерично. — Ти мислиш за целувки в такъв момент?

Смехът му се разнесе над плющенето на платната, той я вдигна седнала на ръката му и я млясна звучно по червените устни с наслаждение.

— Мисля за Живота! — извика той. — Мъртвите са си мъртви и което е минало, е забравено! Аз имам кораб, екипаж, момиче с устни като вино и това е всичко, което някога съм искал. Оближете си раните, момчета, и отворете буре с пиво. Ще работите на този кораб, както никога не ви се е случвало по-рано. Пейте и танцувайте, докато паднете, дяволите да ви вземат! Майната им на празните морета! Ще потърсим води с богати пристанища и търговски кораби, натъпкани с плячка!