Назъбените като трион стръкове трева точно пред очите на Джек приличаха на високи остри саби — по-скоро биха съсекли вятъра, отколкото да се превият под него. Джек надигна глава и изстена. Той не притежаваше тяхното достойнство. Стомахът му още беше на топка, челото и очите му горяха. Успя да застане на колене, а след това се насили и се изправи. Дълга, теглена от коне каруца трополеше към него по прашния коларски път и човекът на капрата — червендалест брадат мъж, огромен като похлопващите зад гърба му дървени бурета, го зяпаше. Джек кимна и се опита да разбере възможно най-много за него, докато в същото време се мъчеше да изглежда като безделник, скатал се, за да подремне малко. Вече не му беше толкова лошо. Нещо повече, чувствуваше се много по-добре, отколкото когато бе напуснал Лос Анжелос, не само здрав, но и в пълна хармония с тялото си. Топлият ветрец на Териториите галеше лицето му с най-нежната, най-ласкава милувка и разнасяше силната миризма на сурово месо, която не успяваше да задуши съвсем неговия собствен свеж и приятен аромат. Джек прокара ръка по лицето си и се втренчи в коларя — първият жител на Териториите, изпречил се насреща му.
Ако човекът го заговореше, как би трябвало да му отговори той? А и дали тук говореха английски? И ако говореха, езикът като неговия английски ли беше? Джек се замисли за миг и реши, че ако използуват някакъв диалект, ще се преструва на ням.
Коларят най-после отмести очите си от Джек и подвикна на конете. Думите определено нямаха нищо общо с английския, говорен в Америка през 1980 година. Но може би човек точно така подвиква на конете си: „Дя! Дя-а!“. Джек отстъпи назад в тревата, проклинаше се, че не е успял да се изправи няколко секунди по-рано. Мъжът отново го погледна и изненада момчето с кимването си — жест нито приятелски, нито враждебен, просто установяване на връзка между равни. „Ще се радвам, ако и днес свърша работата си, братко.“ Джек отвърна на кимването, опита се да мушне ръце в джобовете си и за миг се сащиса. Коларят се засмя дружелюбно.
Дрехите на Джек се бяха променили. Сега носеше широки панталони от груб вълнен плат вместо кадифените джинси и жакет от мек син плат. Вместо копчета жакетът (или късо палтенце?) имаше мъжки и женски кукички. И той, и панталоните бяха изработени на ръка. Вместо кецове на краката му се бяха появили кожени сандали. Раницата му се бе превърнала в кожена торба, закрепена с тънка каишка през рамото му. Коларят беше облечен почти по същия начин — с късо палто от кожа, боядисвана толкова дълбоко и продължително, че цялата бе изпъстрена с преливащи се един в друг пръстени като дънера на някое дърво.
Каруцата мина покрай Джек — гърмолеше и вдигаше прах. От буретата се разнесе острият дъх на ферментирала бира. Зад тях имаше три неща, които отначало Джек взе за гуми на камион. Той ги помириса отдалече. Бяха съвършено гладки и в същото време миришеха прекрасно — с особена, фина миризма, която моментално го накара да изпита глад. Сирене, но сирене, неопитвано досега. Зад сиренето, най-отзад в каруцата, беше струпано какво ли не сурово месо и камара лигави вътрешности, които той не можа да определи, покрити от гъст слой мухи. Силната миризма на сурово месо го удари в носа и уби глада му, събуден от сиренето. Каруцата отмина, а той застана по средата на пътя и я загледа как се друса към билото на ниския хълм. После тръгна след нея на север.
Бе изминал само половината път по нанагорнището, когато отново забеляза върха на огромната палатка да стърчи неподвижно в средата на редицата веещи се знамена. Предположи, че трябва да стигне точно там. Отмина къпинака, където бе спрял последния път (като си спомни колко вкусни бяха, Джек пъхна две от огромните къпини в устата си), и видя цялата палатка. Тя всъщност представляваше голям, лъкатушен павилион с дълги крила във всички посоки, с порти и вътрешен двор. Джек инстинктивно разбра, че този летен дворец с ексцентрична структура също като „Алхамбра“ е надвиснал над самия океан. Малки групи хора се движеха през и около огромния павилион, насочвани от сили, могъщи и невидими като силовото поле на магнит. Малките групи се срещаха, разделяха се и отново се сливаха.
Някои от хората носеха ярки, разкошни облекла, но повечето изглеждаха облечени почти като него. Няколко жени в дълги лъскави бели рокли или роби маршируваха през вътрешния двор целенасочено като генерали. Извън портите се издигаше множество по-малки палатки и дървени колиби, които изглеждаха построени надве-натри. Тук също се движеха хора. Ядяха, купуваха или просто говореха, изглеждаха много непринудени и сякаш се разхождаха безцелно. Някъде там, в тази шумна тълпа, Джек трябваше да намери човека с белега.
Но преди това той се обърна и погледна назад към коларския път, за да види какво бе станало с лунапарка.
Видя две малки черни кончета да дърпат плугове на около петдесет метра надолу и си помисли, че лунапаркът се е превърнал във ферма, но след това забеляза тълпата, която наблюдаваше орането от върха на височинката и разбра, че е състезание. Някакъв огромен червенокос, гол до кръста мъж, който се въртеше като пумпал, привлече вниманието му. В протегнатите си напред ръце държеше нещо дълго и тежко. Мъжът изведнъж спря да се върти и запрати нещото надалече. То изсвистя във въздуха, после тупна в тревата и Джек разбра, че е чук. Лунапаркът бе панаир, а не ферма. Сега Джек забеляза маси, отрупани с храна, и деца върху раменете на бащите си.
И дали в гъмжилото насред панаира беше Спийди Паркър, за да наглежда дали всички ремъци и хамути са здрави и дали всяка фурна е стъкната с дърва? Джек се надяваше, че е така.
И дали майка му продължаваше да седи сама в сладкарницата и да се чуди защо му е разрешила да тръгне?
Джек се обърна и видя как дългата каруца минава през портите на летния дворец, завива наляво и разделя движещите се там хора, също както някоя кола, отклоняваща се от Пето авеню, разделя пресичащите пешеходната пътека. Миг по-късно той я последва.
Страхуваше се, че всички хора около павилиона незабавно ще усетят, че е различен от тях и ще започнат да го зяпат. Вървеше с наведени очи и се преструваше на момче, изпратено да извърши сложна поръчка, да набави цял списък неща. Лицето му показваше колко е зает да си ги повтаря. „Лопата, две кирки, кълбо канап, бутилка гъша мас…“ Но постепенно разбра, че никой от възрастните пред летния дворец не му обръща внимание. Те бързаха или се разтакаваха, оглеждаха стоките — черги, бакърени съдове, гривни, изложени в малки палатки, пиеха от дървени халби, заораваха в друга посока, за да си кажат мнението или да завържат разговор, спореха със стражите на портата, всеки напълно зает със собствената си работа. Представлението на Джек беше напълно излишно. Той изправи глава и започна да си проправя път към портата, като общо взето описваше някаква неправилна полуокръжност.
Почти веднага забеляза, че няма да може просто ей така да се вмъкне вътре. Двамата стражи на портата спираха и разпитваха едва ли не всеки, който се опитваше да проникне във вътрешността на летния дворец. Хората трябваше да покажат документите си или специални значки и печати, които да им осигурят достъп. Джек имаше само перцето на Спийди, но не смяташе, че то ще му помогне да мине покрай стражите. Видя как един човек се приближи към портата, размаха кръгла сребърна значка и стражите му кимнаха да мине, но този, който го следваше, бе спрян. Той започна да спори, после тонът и маниерите му се промениха и Джек разбра, че се моли. Стражът поклати глава и му нареди да се отстрани.
— Неговите хора влизат безпрепятствено — каза някой вдясно от Джек и той мигновено разреши проблема с езика в Териториите.
Извърна глава, за да види дали човекът говори на него, но вървящият покрай него мъж на средна възраст бе казал това на спътника си, облечен като повечето хора наоколо в обикновени, прости дрехи.
— Така е, за съжаление — отвърна вторият. — Вече бил тръгнал насам, очакват го да пристигне днес по някое време, както разбрах.
Джек забави крачка и тръгна след двамата мъже към портата.
Стражите пристъпиха напред, когато мъжете се приближиха, и когато се изравниха с единия от тях, другият направи знак на мъжа, който беше откъм неговата страна. Джек спря. Все още не бе видял човек с белег или каквито и да било офицери. Единствените войници наоколо бяха стражите, и двамата съвсем млади и недодялани. С широките си червендалести лица над натруфените плисенца и къдрички на униформите си те приличаха на фермери в карнавални костюми. Двамата мъже, след които бе вървял Джек, сигурно отговаряха на изискванията им, защото след няколко минути разговор униформените отстъпиха назад и им сториха път. Единият страж втренчено погледна Джек, който изви глава и отстъпи назад.
Ако не намереше капитана с белега, никога нямаше да успее да влезе в двореца.
Група мъже наобиколиха стража, който беше погледнал към Джек, и незабавно започнаха да се препират. Имали среща, било съдбоносно да ги пуснат вътре, от това зависели много пари, но за съжаление нямали документи. Стражът поклати глава и брадичката му се разходи по къдричките на бялата униформена яка. Докато Джек наблюдаваше сцената и не преставаше да се чуди как би могъл да намери капитана, водачът на малката група размаха ръце и заудря с юмрук дланта си. Лицето му бе станало червено като рак. Накрая заръга войника с показалеца си. Вторият страж се приближи към тях. И двамата войници гледаха отегчено и враждебно.
Висок, изправен човек в униформа почти същата като на стражите, която с еднакъв успех можеше да се използува както при битка, така и за някоя оперета, безшумно изникна край тях. След секунда Джек забеляза, че той не носи жабо и че шапката му е островърха, а не триъгълна. Той каза нещо на стражите, после се обърна към водача на малката група. Нямаше повече крясъци, нямаше размахване на пръсти. Мъжът говореше тихо. Джек видя, че мъжете от малката група престанаха със заплахите, запристъпяха от крак на крак, провесиха носове и един по един си тръгнаха. Офицерът изчака да се отдалечат, после отново се обърна към войниците си за последни наставления.
Докато той стоеше с лице към Джек и пропъждаше натрапниците, момчето видя продълговатата, бледа, назъбена като светкавица линия на някакъв белег, започващ под дясното му око и свършващ почти в края на челюстта, да лъсва върху кожата му.
Офицерът кимна на стражите и бързо тръгна нанякъде, без да поглежда нито вляво, нито вдясно, и скоро се смеси с тълпата, очевидно насочил се към целта си встрани от павилиона. Джек пое след него.
— Господине! — извика той, но офицерът продължи да разблъсква бавно движещата се тълпа.
Джек тичешком заобиколи група мъже и жени, които влачеха някакво прасе към една от малките палатки, промуши се между две тумби хора, насочили се към портата, и най-накрая се приближи достатъчно, за да протегне ръка и да докосне лакътя на офицера.
— Господин капитан!
Офицерът се обърна и Джек се смрази. Отблизо белегът изглеждаше плътен и някак изпъкнал, приличаше на живо насекомо, пълзящо по лицето на мъжа. „И без белега — помисли си Джек — лицето на този човек би изразявало енергичност и нетърпение.“
— Какво има, момче? — попита го офицерът.
— Господин капитан, налага се да говоря с вас. Трябва да видя господарката, но не мисля, че мога да вляза в двореца. О, забравих да ви покажа това. — Той бръкна в широкия джоб на непознатите панталони и сграбчи триъгълния предмет.
Когато разтвори длан, за да го покаже, изстина от ужас. Това, което държеше в ръка, не беше перце за китара, а някакъв дълъг зъб, може би на акула, обточен със сложна плетеница от злато.
Джек уплашено погледна капитана в лицето й видя собствения си ужас да наднича и оттам. Нетърпението, което му се струваше така характерно, беше изчезнало. Несигурност и даже страх за миг изкривиха чертите на строгото лице. Капитанът протегна ръка към Джек и момчето помисли, че трябва да му даде зъба със златните орнаменти, но мъжът просто сгъна пръстите му върху триъгълния предмет и каза:
— Следвай ме!
Продължиха покрай огромния павилион и капитанът заведе Джек в голяма палатка от твърдо, избеляло корабно платно. В сумрака лицето на офицера изглеждаше като оцветено с дебел слой розова креда.
— Откъде взе този знак — попита той спокойно.
— От Спийди Паркър. Той ми каза, че трябва да ви намеря и да ви го покажа.
Мъжът поклати глава.
— Това име не ми говори нищо. Искам да ми дадеш знака сега. Веднага. — Той здраво стисна китката на Джек. — Дай ми го и ми кажи откъде си го откраднал!
— Казвам истината. Даде ми го Лестър Спийди Паркър. Той работи в лунапарка. Но това тогава не беше зъб, а перце за китара.
— Струва ми се, че не разбираш какво може да ти се случи, момче.
— Но вие го познавате, спомнете си — примоли се Джек. — Той ви описа, каза ми, че сте капитан от външната стража. Спийди ме посъветва да ви намеря.
Капитанът поклати глава и още по-здраво стисна китката на Джек.
— Опиши ми този човек. Аз ще разбера дали лъжеш, момче. На твое място добре бих си помислил, преди да започна.
— Спийди е стар. По-рано е бил певец на блус. — Стори му се, че в очите на капитана проблесна някакъв спомен. — Той е черен, с черна кожа. С побеляла коса и дълбоки бръчки по лицето. И е много слаб, ама е много по-силен, отколкото изглежда.
— С черна кожа. Имаш предвид кафява, нали така?
— Ами те, черните хора, не са наистина черни. Както и белите не са наистина бели.
— Значи кафяв човек на име Паркър. — Капитанът пусна китката на Джек. — Тук го наричаме Паркъс. Значи ти си от… — Той кимна към някаква далечна, невидима точка на хоризонта.
— Точно така — отвърна Джек.
— И Паркъс… Паркър… те е изпратил да видиш нашата кралица?
— Той каза, че държи да видя господарката и че вие можете да ме заведете при нея.
— Тогава трябва да побързаме. Мисля, че знам как да го направя, но нямаме време за губене. — Беше променил посоката на мисленето си с войнишка бързина и плавност. — Сега слушай внимателно. Наоколо се мотаят доста гадни копелета, затова ще се преструваме, че си мой син. Ти си ме разочаровал във връзка с някаква малка работа и аз съм ти много ядосан. Мисля, че никой няма да ни спре, ако изиграем убедително това представление. Поне ще успея да те вмъкна вътре, но влезем ли, там може да стане още по-сложно. Как смяташ, ще можеш ли да го направиш? Ще можеш ли да убедиш хората, че си мой син?
— Майка ми е актриса — отвърна Джек и отново изпита старата си гордост от това.
— Е, тогава да видим какво си научил — каза капитанът и изненада Джек с намигване. — Ще се постарая да не ти причинявам болка. — След това отново изуми момчето, като здраво стисна ръката му над лакътя. — Хайде! — каза той, отметна платнището и бързо тръгна напред, като почти влачеше Джек след себе си.
— Когато ти кажа да измиеш плочите зад кухнята, значи трябва да ги измиеш — високо нареждаше капитанът, без да го поглежда. — Ясно ли ти е? Ще си вършиш работата и това е! И когато не я вършиш, ще бъдеш наказван!
— Ама аз измих няколко плочи — захленчи Джек.
— Не съм ти казвал да измиеш само няколко! — изрева капитанът и продължи да го дърпа след себе си. Хората около тях се разделиха, за да им направят път. Някои се усмихнаха съчувствено на Джек.
— Ама аз щях да измия и другите, честна дума, тъкмо натам отивах…
Офицерът го влачеше към портата, без даже да погледне към стражите.
— Не, татко! — пищеше Джек. — Боли ме!
— Ще видиш как ще те заболи след малко! — закани се капитанът и го задърпа през широкия вътрешен двор, който Джек бе видял от коларския път.
Когато стигнаха до другия край на двора, той го затегли нагоре по ред дървени стъпала и навътре в самия дворец.
— Сега се постарай играта ти да е на ниво — прошепна „татко му“ и бързо зави по някакъв дълъг коридор. Стискаше ръката му толкова силно, че по нея сигурно оставаха синини.
— Вече ще слушааам! — виеше Джек.
Капитанът го дръпна към втори, по-тесен коридор. Вътрешността на двореца изобщо не приличаше на палатка. Беше нещо като лабиринт от проходи и малки помещения и миришеше на мазнина и дим.
— Обещай! — изрева капитанът.
— Обещавам! Сто пъти обещавам!
Завиха по трети коридор и видяха група натруфени мъже, които се подпираха по стените или се изтягаха по кушетките. Всички извиха глави, за да огледат шумната двойка. Един от тях, който се забавляваше да дава заповеди на две девойчета, понесли купчини сгънати чаршафи, хвърли изпълнен с подозрение поглед към Джек и капитана.
— А аз обещавам с бой да изкарам греха от теб! — високо се закани капитанът.
Някои от мъжете се изсмяха. Всички носеха меки, обточени с кожа шапки с периферии и кадифени ботуши. Лицата им изглеждаха тъпи и алчни. Мъжът, който говореше с прислужничките и май ръководеше групата, беше висок и слаб като скелет. Напрегнатото му, амбициозно лице проследи момчето и офицера, когато забързано минаха покрай него.
— Моля те, недей! — скимтеше Джек. — Моля те!
— Всяко моля е още един удар с каиша — изрева капитанът и мъжете отново избухнаха в смях. Кльощавият благоволи да покаже усмивка, студена като острието на нож, преди отново да се обърне към момичетата.
Капитанът завлече момчето в някаква безлюдна стая, пълна с прашни дървени мебели, и там най-после пусна изтръпналата му ръка.
— Онези бяха неговите хора — прошепна той. — На какво ли ще прилича животът ни, когато… — Той поклати глава и за миг сякаш забрави, че бърза. — В „Книгата на добрия земеделец“ се казва, че кротост и смирение ще се възцарят на земята, но онези типове не могат да съберат дори капка кротост и смирение помежду си. Те искат богатства, те искат… — Той сви рамене и разпери ръце, защото не искаше или не можеше да каже какво още искат мъжете отвън. После добави: — Сега трябва да побързаме. Добре е, че все още има тайни пътища, които неговите хора не са научили. — И кимна встрани към избелялата дървена стена.
Джек го последва и видя как капитанът натисна две от гладките, кафяви главички на гвоздеи, стърчащи в левия край на някаква прашна дъска. Един квадрат от избелялата стена хлътна навътре и разкри тесен, тъмен проход, не по-висок от изправен ковчег.
— Ще успееш само да я зърнеш, но предполагам, искаш точно това. Във всеки случай това е единственото, което можеш да получиш.
Момчето се подчини на мълчаливата инструкция да се вмъкне в прохода.
— Върви все направо, докато не ти кажа да спреш — прошепна капитанът и затвори тайната вратичка.
Джек тръгна пипнешком през абсолютната тъмнина. Проходът се виеше ту наляво, ту надясно, от време на време през пукнатина в стената или през някое прозорче над главата му проникваше самотен лъч светлина. Скоро Джек загуби всякакво чувство за ориентация и сляпо следваше приглушените упътвания на спътника си. На едно място долови апетитната миризма на печено месо, на друго — неприятната воня на отходна канализация.
— Спри! — нареди най-после капитанът. — Сега трябва да те повдигна.
— Ще мога ли да видя?
— Ще узнаеш след секунда — каза капитанът, хвана Джек под мишниците и го вдигна нагоре. — Пред теб има една плочка — прошепна той. — Плъзни я наляво.
Джек протегна ръка в тъмното и докосна някаква гладка дървена повърхност, която с лекота се хлъзна встрани. През процепа нахлу достатъчно светлина, за да се види огромният паяк, пълзящ към тавана. Пред очите на момчето се простираше помещение с размер на хотелско фоайе. Жени, облечени в бяло, се движеха между разкошни, богато украсени мебели и Джек си спомни множеството музеи, които бе посещавал с родителите си. Върху огромно легло в средата на помещението лежеше някаква жена. Тя спеше или беше в безсъзнание и само главата и раменете й се виждаха над чаршафите.
Джек едва не изкрещя от смайване и ужас, защото жената в леглото бе майка му. Това беше майка му и тя умираше.
— Видя я, нали? — прошепна капитанът.
Джек зяпнал се взираше в майка си. Не можеше да има съмнение, че тя умира. Кожата й изглеждаше бледа и нездрава, косата й бе загубила цвета си. Милосърдните сестри се суетяха наоколо, изпъваха чаршафите и преподреждаха книгите на масата, правеха се на заети, защото нямаха представа как да помогнат на пациентката си. Просто знаеха, че за такъв пациент няма помощ. Ако можеха да отложат смъртта с някой месец или даже със седмица, биха напрегнали всичките си сили.
Джек отново погледна лицето, обърнато нагоре като восъчна маска, и най-сетне видя, че жената в леглото не беше майка му. Брадичката й бе по-закръглена, формата на носа й — малко по-класическа. Умиращата жена беше двойницата на майка му — Лаура де Лосиан. Спийди може би бе искал да види повече, но той не беше в състояние да го направи. Бялото неподвижно лице не му каза нищо за жената, скрита зад него.
— Готово — прошепна Джек, върна плочката на мястото й и капитанът го пусна на пода. — Какво й е? — попита в тъмното.
— Никой не успя да открие. Кралицата не вижда, не може да говори, не може да се движи… — Капитанът замълча за миг, после докосна ръката му и каза: — Трябва да се връщаме.
Тихичко се промъкнаха назад до прашната стая. Там капитанът изтупа от униформата си няколко тлъсти паяжини, после наклони глава на една страна и мълчаливо огледа Джек. Върху лицето му се четеше тревога.
— Сега трябва да отговориш на въпроса ми — каза той. — Изпратен си тук, за да я спасиш, така ли? Изпратиха те да спасиш кралицата?
Джек кимна.
— Така мисля. Това е част от задачата ми. Но можете ли да ми кажете едно нещо… — Той се поколеба. — Защо онези гадняри просто не нахлуят тук? Тя със сигурност не би могла да ги спре.
Капитанът се усмихна. В усмивката му нямаше смях.
— Заради мен — отвърна той. — Заради мен и моите хора. Ние ще ги спрем. Не знам какво е разположението на силите извън двореца, но ние тук държим на кралицата.
Едно мускулче точно под окото му върху страната, която нямаше белег, заподскача като риба. Здраво преплел пръсти и стиснал ръце, капитанът попита:
— И ти трябва да вървиш… имаш нареждания да тръгнеш на запад, нали така?
Джек усети,че мъжът пред него почти трепери и сдържа възбудата си единствено благодарение на дългогодишно изграждания си навик за самодисциплина.
— Точно така — кимна той. — Трябва да вървя на запад. Не бива ли? Не трябва ли да се отправя на запад към другата Алхамбра?
— Не знам, не знам! — избъбри капитанът и отстъпи назад. — Трябва да се измъкнем оттук сега, веднага. Не мога да ти кажа какво да правиш. — Той дори не поглеждаше към Джек. — Но не бива да оставаш тук и секунда повече. Нека се опитаме да те измъкнем навън преди Морган да е пристигнал.
— Морган ли? — възкликна Джек, почти помислил, че не е чул добре. — Морган Слоут ли? Той ли идва насам?
Капитанът сякаш не чу въпроса на Джек. Беше се загледал втренчено в ъгъла на празната, неизползувана стая, като че ли там имаше нещо за гледане и Джек разбра, че мисли бързо и съсредоточено. А чичо Томи го бе учил, че да прекъснеш възрастен, който мисли задълбочено, е също толкова неучтиво, както да прекъснеш възрастен, който говори. Но…
„Избягвай стария Блоут. Бъди нащрек, внимавай какъв е пътят му, неговият и на двойника му… ще те следва както лисица гъската.“
Спийди му бе казал това, но, концентрирал вниманието си върху талисмана, той не бе вникнал в думите му. Сега те изникнаха в съзнанието му и изпъкнаха толкова ясно там, че Джек се почувствува като човек, внезапно цапнат с мокър парцал по врата.
— Как изглежда той? — нетърпеливо попита момчето.
— Морган ли? — Капитанът го погледна като изтръгнат от някакъв сън.
— Дебел ли е? Питам дали е дебел и пооплешивял. И не се ли клати като побъркан, когато ходи ей така. — И с помощта на вътрешната си дарба да имитира, дадена му по рождение, дарба, карала баща му да се тресе от смях даже когато бе капнал от умора и се чувствуваше напълно изтощен, Джек се престори на Морган Слоут. Лицето му сякаш остаря с години, челото му се сбръчка и нагъна досущ като челото на замисления за нещо чичо Морган. В същото време той всмукна навътре бузите си, сниши глава, за да оформи двойна брадичка, нацупи свитите си в рибя муцунка устни и бързо започна да движи вежди нагоре-надолу.
— Не върви ли ей така? — повтори въпроса си Джек.
— Не — отвърна капитанът, но нещо припламна в очите му по същия начин, по който бе припламнало, когато Джек бе споменал, че Спийди Паркър е стар. — Морган е висок. Косата му е дълга — той вдигна ръка до дясното си рамо, за да покаже докъде — и накуцва. Единият му крак е деформиран. Той носи специален ботуш, но… — Капитанът сви рамене.
— Но вие гледахте така, сякаш го познавате, докато го имитирах, вие…
— Шшшт! Не толкова високо, момче!
— Мисля, че познавам този човек! — прошепна Джек и за пръв път усети страха като някаква неясна емоция… като нещо, което не може да проумее, както все още не можеше да проумее и целия този свят. — Чичо Морган тук! Господи!
— Морган си е просто Морган, момче, но не е някой, с когото човек може да се подиграва безнаказано. Хайде, да се махаме оттук.
Ръката му отново сграбчи Джек над лакътя и той потрепера, но не тръгна.
„Паркър става Паркъс. А Морган… не, това е твърде много за случайно съвпадение.“
— Почакайте малко — каза той. Беше му хрумнал още един въпрос. — Тя има ли син?
— Кралицата ли?
— Да.
— Да, тя имаше син — отвърна капитанът неохотно. — Момче, не можем да стоим повече тук. Ние…
— Разкажете ми за него!
— Няма много за разказване. Бебето умря като младенец, не изкара и шест седмици извън утробата й. Шушукаше се, че един от хората на Морган — Озмънд, вероятно е задушил бебето. Но подобен сорт приказки винаги са долна работа. Не че изпитвам особена обич към Морган дьо Орис, но всеки срещнат знае, че от всяка дузина деца едно умира още в люлката. Никой не може да каже защо. Умират мистериозно, без причина. Народът си го е рекъл: „Бог си прибира вересиите“. Даже и кралското дете не прави изключение в очите на Създателя. Той… Момче! Добре ли си?
Джек усети, че му се завива свят. Залитна и твърдата ръка на капитана, която го подхвана, му се стори мека като пухена възглавница.
Той самият едва не бе умрял като пеленаче.
Знаеше историята от майка си. Тя му бе разказвала, че го намерила в люлката притихнал и напълно безжизнен, с посинели устни и жълти като свещ бузки. Разказвала му бе как го грабнала и с писъци изтичала във всекидневната. Баща му и Слоут седели на пода с натежали от вино и трева глави и гледали някакво състезание по борба по телевизията. Баща му го изтръгнал от ръцете й, стиснал дивашки ноздрите му с лявата си ръка („Почти цял месец имаше синини, Джеки“ — с треперлив смях бе добавила майка му) и започнал да му прави изкуствено дишане, докато Морган крещял: „Това едва ли ще му помогне, Фил, едва ли ще му помогне!“
(„Чичо Морган е бил много смешен, нали, мамо?“ — бе предположил Джек. „Аха, много смешен“ — беше отвърнала майка му и се бе усмихнала странно с лишена от смях усмивка, докато си запалваше нова Таритоновка от предишната, димяща в пепелника.)
— Момче! — прошепна капитанът и го разтърси толкова силно, че главата му се залюля. — Момче! По дяволите! Ако припаднеш…
— Добре съм — отвърна Джек. Гласът му сякаш идваше много отдалече. Звучеше като гласа на човек, говорещ от дълбока пещера. — Добре. Пуснете ме. Какво казвате? Чакайте да си поема дъх.
Капитанът спря да го разтърсва, но продължи да го наблюдава внимателно.
— Добре — потрети Джек и внезапно сам се удари по бузата толкова силно, колкото можа. — Ох!
Светът бавно се върна на фокус.
Той едва не бе умрял в люлката си в апартамента, в който живееха тогава, в апартамента, който той смътно си спомняше, а майка му винаги наричаше "Мечтата на „Техниколор“, заради великолепната гледка към хълмовете на Холивуд, разкриваща се през прозорците на всекидневната. Едва не бе умрял в люлката си, докато баща му и Морган Слоут пиели вино, а когато човек пие много вино, той трябва и да пикае много, а Джек си спомняше достатъчно добре "Мечтата на „Техниколор“, за да знае, че пътят от всекидневната до най-близката тоалетна минаваше през неговата бебешка стая.
Представи си как Морган Слоут се надига и с многозначително ухилване избъбря нещо от сорта: „Фил, връщам се след секунда, само да направя малко място.“ Баща му дори не отмества поглед от екрана, понеже любимият му борец тъкмо се кани да тръшне безпомощния си противник на тепиха. Морган преминава от ярко осветената всекидневна в сумрака на детската стая, където мъничкият Джеки Сойер лежи и спинка, мъничкият Джеки Сойер — на топло и сухо в изгладените пеленки. Джек видя как чичо Морган крадешком хвърля поглед към вратата на всекидневната, сбърчил оплешивяващото си чело, стиснал свитите си като на костур устни. Видя чичо Морган да посяга към възглавницата от съседния стол, видя го да я притиска внимателно, но въпреки това здраво, върху цялата глава на спящото бебе, да я притиска здраво с едната си ръка, докато подпъхва другата под гръбчето му. И когато бебето просто престана да мърда, той видя как чичо Морган връща възглавницата обратно на стола, на който сядаше Лили, за да кърми, и се отправя към банята да пикае.
Ако майка му не бе влязла да провери как е почти незабавно…
Студена пот обля цялото му тяло.
Дали е било така? Би могло. Сърцето му му казваше, че наистина е било. Всичко съвпадаше до съвършенство, до най-малките подробности.
На шестседмична възраст синът на Лаура де Лосиан, кралица на Териториите, бе умрял в люлката си.
На шестседмична възраст синът на Фил и Лили Сойер едва не бе умрял в люлката си… и Морган Слоут е бил там тогава.
Майка му винаги завършваше историята със следната смешка: Фил Сойер едва не направил крайслера им на парчета с бясното си каране към болницата, след като Джеки вече бил започнал да диша. Много смешно.
— Хайде! — каза капитанът.
— Добре — отвърна Джек. Чувствуваше се слаб и замаян. — Добре, да…
— Шшшт! — Капитанът се смръщи при звука на приближаващи гласове. Стената вдясно от тях не беше от дърво, а от плътен брезент и завършваше на десетина сантиметра над пода. През пролуката Джек видя преминаващите крака, обути в ботуши. Войнишки ботуши. Пет чифта.
— Не знаех, че има син — каза един от гласовете.
— Какво чудно има в това — отвърна втори, — че копелето си има копеле!
Последва брутален, гаднярски смях, подобен на смеха, който Джек бе чувал от някои от по-големите момчета в училище, онези, които поркаха зад лавката и подвикваха на по-малките с мистериозното, но някак си ужасяващо „ей, обратния“ или „ей, мафродит“ или нещо такова. Всяко от тези лоши обръщения бе придружавано от съвсем същия гръмък смях.
— Я млъквайте! — обади се трети глас. — Мерете си приказките, че чуе ли ви оня, свършено е със службицата ви в двореца. Ще удряте крак нейде в покрайнините, преди да залязат трийсет слънца!
Неясно мърморене.
Приглушен смях.
Нова подигравка, този път неразбираема. Отново смях и заглъхващи стъпки.
Джек стоеше и безмълвно гледаше капитана, втренчил се в брезентовата стена със стиснати устни и пулсиращи жили. Не зададе въпрос, защото ако проговореше, някой можеше да ги чуе… лошият някой. Някой, който можеше да се учуди кое всъщност е това изневиделица пръкнало се копеле. Даже дете като Джек ги разбираше тези неща.
— Сега чу достатъчно, нали? — прошепна капитанът. — Трябва да изчезваме оттук. — Той понечи да разтърси Джек… но сякаш не посмя.
„И ти трябва да вървиш… имаш нареждания да тръгнеш на запад, нали така?“
„Той се промени — помисли си Джек. — Промени се два пъти.“ Първият път беше, когато Джек му показа зъба от акула, който бе перце за китара в света, където по пътищата вместо конски каруци се движеха камиони. А за втори път се промени, когато Джек потвърди, че отива на запад. Капитанът бе преминал от заплахи през желание и готовност за помощ към… какво?
„Не мога да кажа… не мога да ти кажа какво да правиш.“
Към нещо като религиозно благоговение… или религиозен ужас.
„Той иска да се махаме оттук, понеже се страхува, че ще ни хванат — помисли си Джек. — Но това не е всичко, нали? Той се страхува от мен. Страхува се от…“
— Хайде — прекъсна мислите му капитанът, — да побързаме, в името на Язон.
— В чие име? — глупаво попита Джек, но капитанът вече го тикаше навън.
Дръпна го силно наляво и като го насочваше и теглеше едновременно, го поведе по някакъв коридор, ограден с една дървена и една миришеща на плесен брезентова стена.
— Не дойдохме по този път — прошепна Джек.
— Не искам да минем покрай онези типове, които видяхме на идване — отвърна капитанът. — Хората на Морган. Забеляза ли високия? Толкова е слаб, че човек може да вижда през него.
— Да. — Джек си спомни беглата усмивка и очите, които не се усмихваха. Другите му се бяха сторили меки. Кльощавият изглеждаше твърд. Изглеждаше луд. Нещо повече. Той му се бе сторил смътно познат.
— Озмънд — каза капитанът и дръпна Джек надясно.
Мирисът на печено месо постепенно се бе засилвал и сега въздухът беше напоен с него. Джек не си спомняше друг път ароматът на печено месо да го е изкушавал толкова силно. Той се страхуваше, беше притеснен, беше едва ли не на прага на лудостта… но устата му неспирно се пълнеше със слюнка.
— Озмънд е дясната ръка на Морган — изсумтя капитанът. — Той знае твърде много и не бива да те зърва втори път, момче.
— Какво имате предвид?
— Шшшт! — Капитанът стисна ръката му още по-силно.
Бяха стигнали, до широка платнена завеса, която препречваше някакъв вход. На Джек му заприлича на завеса за баня, само че платното беше грубо като зебло и рехаво като рибарска мрежа, и халките, на които беше окачено, не бяха хромирани, а кокалени. Джек усети топлия дъх на капитана в ухото си.
— Сега плачи и викай!
Той дръпна завесата и затегли Джек през някаква огромна кухня, изпълнена с пара, съблазнителни аромати (този на месото преобладаваше) и горещина на талази. Джек хвърляше объркани погледи към печките, към огромния, иззидан от камъни комин, към жените с бели кърпи, които му напомняха за забрадките на монахини. Няколко от тях бяха наобиколили дълго желязно корито, закрепено върху дървено магаре, и със зачервени, плувнали в пот лица миеха тенджери, кастрони и прибори. Други стояха покрай дървения тезгях, успореден на широката стена на помещението, и режеха, кълцаха, белеха и дълбаеха. Трети носеха тави с неопечен пирог. Всички смаяно зяпнаха Джек и капитана, които изневиделица влетяха в кухнята.
— Никога повече! — крещеше капитанът на Джек и го разтърсваше, както териер разтърсва плъх. В същото време вървеше бързо към летящата врата в срещуположния край на помещението. — Никога повече! Чу ли? Следващия път, когато изклинчиш от работа, ще ти смъкна кожата от бой и ще те обеля като печен картоф! — После тихо изсъска: — Те виждат, чуват и запомнят и всичко ще разкажат, така че плачи, по дяволите!
И докато капитанът с белега на лицето го влачеше през задушната, изпълнена с пара кухня, Джек отчаяно извика в съзнанието си най-ужасната картина, най-ужасната представа на света — как майка му лежи в погребалната зала. Видя я във вълнистите гънки бял муселин. Лежеше в ковчега, облечена в сватбената рокля, която беше носила в „И трополи каретата“ (1953). Лицето й изпъкваше все по-ясно и по-ясно в съзнанието му — съвършена восъчна маска, и той забеляза на ушите й малките златни кръстчета, обиците, които й бе подарил преди две години за Коледа. После лицето се промени. Брадичката стана по-кръгла, носът — по-издължен и по-аристократичен. Косата сякаш изсветля с един тон и стана по-остра. Сега в ковчега лежеше Лаура де Лосиан, а самият ковчег вече не беше гладкото, анонимно изделие, използувано в погребалните домове, а нещо, което сякаш бе изсечено с груба ярост от стар дънер, един от ковчезите на викингите, ако изобщо са съществували такива неща. Беше по-лесно да си представиш как този ковчег изгаря като факла на клада от насмолени цепеници, отколкото че го спускат в непротестиращата земя. В ковчега лежеше Лаура де Лосиан, кралицата на Териториите, но във въображението му, ясно като проникновение, тя бе облечена в сватбената рокля, носена от майка му в „И трополи каретата“, а на ушите й проблесваха златните обици, които чичо Томи му бе помогнал да избере от „Шарп“ в Бевърли Хилс. Изведнъж сълзите му потекоха — горещи, парещи и истински, а не престорени. И той заплака не само за майка си, а за двете обречени жени, умиращи на вселени разстояние, свързани от някаква невидима нишка, която би могла да изтънее, но не и да се скъса, поне докато и двете не умрат.
Видя през сълзи как някакъв гигант в бухнали бели одежди се юрва срещу тях. На главата си вместо шапка на главен готвач носеше червена превръзка, но Джек си помисли, че целта е същата — да покаже, че притежателят й е шеф на кухнята. Едрият мъж злокобно размахваше огромна дървена вилица.
— Вън! — кресна той и гласът, който излезе от огромния му като бъчва гръден кош, бе абсурдно тънък и приличаше на писъка на флейта. Но във вилицата нямаше нищо абсурдно, тя изглеждаше смъртно опасна.
Жените запърхаха като птички при сигнала за атака. Една от тях изпусна тавата с пирог и високо и отчаяно изпищя, когато той се разпльока по пода. Ягодовият сироп, червен като кръв, плисна и се размаза.
— Вън от кухнята ми, плужеци такива! Марш, ви казвам! Кой ви разреши да минете оттук за по-напряко! Това да не ви е някакъв скапан коридор! Това е моята кухня и ако не можете да го запомните, ще насека на порции смрадните ви задници в името на Създателя!
Той размаха вилицата срещу тях, полуобърнал глава и притворил очи, сякаш въпреки смелите му приказки мисълта за проливане на кръв го отвращава с недодялаността си. Капитанът пусна врата на Джек и протегна ръка с движение, което се стори почти нехайно на момчето. След миг готвачът се просна на пода с всичките си сто и деветдесет сантиметра. Вилицата лежеше в локва ягодов сироп, заобиколена от размазани късове сурово тесто. Шефът на кухнята се търкаляше напред-назад, стискаше счупената си китка и пищеше пронизително с високия си, тънък глас новини, които наистина говореха достатъчно за злочестината му: той бил мъртъв, капитанът сигурно го бил убил или най-малкото осакатил, жестокият и безсърдечен капитан от външната стража унищожил неговата чудесна дясна ръка, а с това и препитанието му, и го обрекъл на мизерен просешки живот през оставащата част от дните му; капитанът му причинил ужасна болка, болка, надхвърляща границите на разума, та как…
— Млъквай! — изрева капитанът и писъците секнаха. Незабавно. Готвачът лежеше на пода като огромно бебе, свило дясната си ръка върху гърдите. Под изкривената червена превръзка се подаваше едното му ухо (точно в средата на меката част проблясваше малка черна перличка). Дебелите му бузи се тресяха. Жените изохкаха и възбудено зацвърчаха, когато капитанът се наведе над страховития шеф-великан на задушната пещера, в която прекарваха дните и нощите си. Джек, който продължаваше да плаче, улови погледа на едно черно момче (кафяво момче, поправи се той наум), застанало до най-голямата печка. Устата му зееше отворена, лицето му изразяваше комичната изненада на участник в негърско шоу, но ръцете му продължаваха да обръщат ръчката и кобилицата, провесена над нажежените въглища, не спираше да се върти.
— Сега ме чуй, защото ще ти дам съвет, който няма да намериш в „Книгата на добрия земеделец“ — каза капитанът. Той се наведе толкова ниско над готвача, че носовете им почти се опряха (без обаче дори за миг да отпуска жестоко стиснатата ръка на Джек, която милостиво бе изтръпнала). — Никога… ама никога… не тръгвай… срещу човек с нож… вилица… копие… или с нещо дълго и остро в ръце, освен ако не възнамеряваш да го убиеш с него. Нормално е шефът на кухнята да е темпераментен, но неговият темперамент не бива да го подтиква да тръгва в атака срещу капитана на външните стражи. Разбра ли ме?
Готвачът изстена, изпъшка и през сълзи промърмори слова, които Джек не схвана напълно, но те имаха нещо общо с майката на капитана.
— Така по-бива — отвърна капитанът. — Никога не съм имал честта да познавам въпросната дама. Но това със сигурност не беше отговор на въпроса ми. — Той леко побутна лежащия мъж с прашния си ботуш, но онзи изпищя, сякаш капитанът се бе засилил и го бе цапнал с всичка сила.
Жените отново зацвърчаха.
— И така, постигнахме ли съгласие по въпроса за шефове, оръжия и капитани? Понеже ако не сме, още малко инструкции ще бъдат в реда на нещата.
— Постигнахме — изграчи шефът. — Наистина постигнахме. Да! Да!
— Добре. Понеже и без това днес ми се наложи да давам твърде много. — Той разтърси Джек за врата. — Нали така, момче? — Разтърси го отново и Джек съвсем непресторено издаде някакъв нечленоразделен стон. — Е, от него повече и не чакам. Малоумен е като майка си.
Капитанът огледа кухнята с мрачен поглед.
— Спорен ден, госпожи. Кралицата да ви благослови!
— И вас, добри ни господине — успя да скалъпи най-възрастната и прибави към думите си несръчен, тромав реверанс. Останалите я последваха.
Капитанът отново затегли Джек през кухнята. Момчето удари хълбока си в ръба на коритото и изрева от болка. Горещата вода се разплиска и парещи капчици струйнаха към пода, изсъскаха и се стекоха между дъските. „Тези жени държат ръцете си в това — помисли си Джек. — Как издържат?“ След това капитанът, който почти го носеше, го изтика през друга груба завеса в някакъв коридор.
— Уф! — тихо изпъшка той. — Всичко това никак не ми беше по вкуса. Гадна работа!
Наляво, надясно и пак надясно. Джек започна да се ориентира и разбра, че приближават външните стени на павилиона. Остана му дори време да си помисли, че той изглежда много по-голям отвътре отколкото отвън. Накрая капитанът отметна един висящ брезент и те отново излязоха на открито. Следобедната светлина изглеждаше толкова ярка след сумрака в павилиона, че Джек примижа и затвори очи от режещата болка.
Капитанът въобще не се поколеба. Под краката им жвакаше кал. Миришеше на сено, коне и оборска тор. Джек отвори очи и видя, че прекосяват площадката пред конюшня или оградено за добитък място, или просто някакъв селски двор. Мерна направен от брезент курник и чу кудкудякането на пилци. Мършав, гол до кръста човек хвърляше сено в отворения обор с дървена вила. От обора унило надничаше конче, малко по-голямо от шотландско пони. Вече отминаваха обора, когато най-после умът на Джек успя да възприеме видяното от очите му. Кончето имаше две глави.
— Хей! — възкликна той. — Мога ли пак да надзърна в обора?
— Няма време.
— Но кончето имаше…
— Няма време, казах. — Капитанът извиси глас и изкрещя: — И ако някога отново те хвана да се мотаеш, когато има да се върши работа, ще получиш двойна доза бой!
— Няма — изпищя Джек (всъщност му се струваше, че сцената започва да се поизтърква). — Заклевам се, че няма повече да правя така. Обещавам, че ще бъда добър!
Точно пред тях се изпречиха високи дървени порти, захванати за стена от необелени дънери, която приличаше на ограда от стар уестърн (майка му бе направила няколко и от тях). От портите стърчаха масивни скоби, но гредата, за която бяха предназначени, не беше над тях. Тя беше дебела колкото железопътна релса и бе облегната върху струпаната вляво купчина дърва. Портите зееха открехнати почти на педя. Някакво смътно усещане за посока подсказа на Джек, че те бяха прекосили целия павилион и бяха излезли от срещуположната му страна.
— Слава Богу! — каза капитанът с малко по-нормален глас. — Сега…
— Капитане! — извика някакъв глас зад гърба им. Беше нисък и наситен с измамно спокойствие. Капитанът спря насред крачката си. Белязаният спътник на Джек бе повикан точно когато посягаше да отвори лявото крило на портата, сякаш собственикът на гласа ги бе наблюдавал и бе изчаквал точно тази секунда.
— Може би ще бъдеш достатъчно любезен да ме представиш на… сина си.
Капитанът се обърна, като завъртя и Джек със себе си. В средата на калния двор, обезпокоително не на място, стоеше кльощавият царедворец, от когото се страхуваше капитанът, и ги гледаше с тъмносиви тъжни очи. Джек забеляза, че нещо се раздвижва в тези очи, нещо дълбоко стаено. Страхът му внезапно се засили и сякаш го прободе. „Той е луд — спонтанно звънна интуитивна мисъл в главата му. — Той е напълно побъркан!“
Озмънд направи две крачки към тях. В лявата си ръка стискаше дръжката на камшик от необработена волска кожа, намотан трижди около рамото му. Централното сухожилие на камшика бе дебело колкото гърмяща змия и от него започваха поне дузина по-тънки разклонения, всяко от които завършваше с остър метален шип.
Озмънд тръсна дръжката на камшика и навитата му част се смъкна със сухо изсъскване. После я разклати и металните шипове се загърчиха върху посипаната със слама кал.
— Син, а? — повтори Озмънд и направи още една крачка към тях. И в този миг Джек изведнъж разбра защо този човек му се бе сторил познат преди. Спомни си деня, в който едва не бе отвлечен. Та не беше ли този човек Белия костюм?
Джек си помисли, че може би наистина е бил той.
Капитанът сви юмрук, вдигна го пред челото си и се наведе напред. След миг колебание Джек направи същото.
— Синът ми Луис — решително каза капитанът.
Джек изви очи наляво, забеляза, че той продължава да стои наведен и също остана превит, а сърцето му препускаше като лудо.
— Благодаря, капитане. Благодаря, Луис. Кралицата да ви благослови.
Когато го докосна с дръжката на волския камшик, Джек едва не изкрещя, но само се изправи и потисна вика си.
Сега Озмънд беше само на две крачки и разглеждаше Джек със своя луд, тъжен поглед. Беше облечен в кожен жакет с лъскави копчета, които като нищо можеха да се окажат и диаманти. Ризата му бе екстравагантно отрупана с къдрички. Гривна от халкички подрънкваше показно около дясната му китка (от начина, по който държеше камшика, Джек се досети, че е левак). Косата му бе пригладена назад и пристегната с широка лента, която вероятно някога е била бял атлаз. Около него се носеха две миризми. Връхната беше тази, която Лили наричаше „онези мъжки парфюми“ и в тях включваше дезодоранти, одеколони и всичко подобно. Миризмата около Озмънд беше тежка и сладникаво задушлива. Тя накара Джек да си спомни за старите черно-бели английски филми за Главния лондонски съд и неизменното дело срещу някакъв несретник. Съдиите и адвокатите в тях винаги носеха перуки и Джек си помисли, че кутиите, от които ги изваждат, сигурно миришат като Озмънд — на сухо, престояло и сладникаво, като най-престоялата, поръсена с пудра поничка на света. Под нея обаче се надигаше по-жизнена, макар и по-неприятна миризма и тя сякаш се излъчваше на талази от него — миризмата на наслоявана пот, на наслоявана мръсотия, миризмата на човек, който се къпе рядко, ако въобще се къпе.
Да. Това беше едно от създанията, опитали се да го отвлекат преди години.
Стомахът му се сви и се размъти.
— Не знаех, че имаш син, капитан Фарън — рече Озмънд. Въпреки че говореше на капитана, очите му оставаха приковани в Джек.
„Луис — помисли си той. — Аз съм Луис, не бива да забравям…“
— По-добре да нямах — отвърна капитанът и изгледа Джек с яд и презрение. — Оказах му честта да го доведа в големия павилион, а той… Хванах го да играе…
— Да, да — каза Озмънд и се усмихна разсеяно.
„Той не вярва нито дума — помисли си Джек неспокойно и усети, че го обзема все по-голяма паника. — Нито една-единствена дума!“
— Момчетата са лоши. Всички момчета са лоши. Това е очевидно! — Озмънд леко чукна китката на Джек с дръжката на камшика.
Момчето не успя да овладее опънатите си до скъсване нерви, изкрещя… и мигновено се изчерви от срам.
— Лоши са, о, това е аксиома, всички момчета са лоши! — изкиска се Озмънд. — Аз бях лош. Обзалагам се, че и ти си бил лош, капитан Фарън! А? Така ли е? Ти беше ли лош?
— Да, Озмънд — отвърна капитанът.
— Много лош ли? — попита Озмънд. Не бе за вярване, но той беше започнал да танцува в калта със странни подскоци. Въпреки това от него не лъхаше женственост. Озмънд беше грациозен и изящен, но Джек не усети от него да се излъчва истинска хомосексуалност. Интуитивно разбра, че ако думите му подсказваха нещо подобно, то беше лъжливо. Не, истинското чувство, което искреше от тях, бе злост… и лудост.
— Много лош, а? Ужасно, ужасно лош, нали?
— Да, Озмънд — вдървено отвърна капитан Фарън. Белегът му блестеше на следобедната светлина по-скоро червен, отколкото розов.
Озмънд прекрати импровизирания си танц така внезапно, както го бе започнал, и студено погледна капитана.
— Никой не знае, че имаш син, капитане.
— Незаконороден е. И малоумен. И мързелив, както току-що се оказа. — Той внезапно се обърна и шамароса Джек. Ударът не беше силен, но ръката му бе твърда като камък. Джек изрева, падна в калта и притисна ухото си с длан.
— Много лош, а? Ужасно, ужасно лош, нали? — повтори Озмънд, но сега лицето му изглеждаше дяволски отнесено, слабо и потайно. — Ставай, лошо момче! Лошите момчета, които разочароват бащите си, трябва да бъдат наказвани. И да бъдат разпитвани, нали така? Озмънд размаха камшика и той сухо изплющя. Съзнанието на Джек направи още една странна връзка в стремежа си, както той самият по-късно си обясняваше, да не се откъсне напълно от дома. Звукът от камшика на Озмънд приличаше на изстрела на въздушния пистолет-играчка, който му купиха, когато бе осемгодишен. Ричард Слоут получи същия.
Озмънд посегна и сграбчи окаляната китка на Джек с бялата си, подобна на паяк ръка. Завъртя го към себе си, към двете миризми — на сладникава, престояла пудра и на гранясала мръсотия. Странните сиви очи тържествено се втренчиха в сините очи на момчето. Джек усети, че му се припишква и с големи усилия се удържа да не се подмокри.
— Кой си ти? — попита Озмънд.
Думите увиснаха във въздуха над тях.
Джек долови, че капитанът го гледа със строго изражение, което не успяваше изцяло да прикрие отчаянието му. Чу кудкудякането на кокошки, лаенето на куче, далечното трополене на приближаваща каруца.
„Кажи ми истината. Аз ще позная лъжата — говореха сивите очи. — Много приличаш на едно крайно лошо момче, което някога срещнах в Калифорния. Ти същото момче ли си?“
И за миг устните му едва не промълвиха:
„Аз съм Джек, Джек Сойер. Да, аз съм момчето от Калифорния, кралицата на този свят беше моя майка, само че аз умрях, но познавам шефа ти, познавам Морган — чичо Морган — и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, само спри да ме гледаш с тези сиви, изпъстрени с петънца очи, понеже аз съм само едно дете, а децата правят точно това, да, те говорят, те казват всичко…“
После той чу гласа на майка си, упорит и почти подигравателен:
„Ха! И ти ще подчиниш волята си на този човек, така ли, Джеки? На този човек!!! Та той мирише като щанд за благотворителни разпродажби на евтини мъжки одеколони и изглежда като средновековна версия на Чарлс Мансън… а ти ще вървиш по гайдата му! Можеш да го преметнеш, ако поискаш, няма да ти бъде трудно, решиш ли веднъж.“
— Кой си ти? — отново попита Озмънд и го дръпна още по-близо. Лицето му излъчваше абсолютната увереност на човек, свикнал да получава отговорите, които иска, от всички хора, а не само от дванадесетгодишни хлапета.
Джек си пое дълбок, треперлив дъх („Когато искаш максимален обем, когато искаш да те чуят чак на последния ред на балкона, трябва да извадиш гласа от диафрагмата си, Джеки, друг начин няма.“) и запищя:
— Тъкмо се връщах! Честно, честно за Бога!
Озмънд, който се бе навел напред в очакване на накъсан и безсилен шепот, се дръпна сякаш Джек внезапно бе посегнал да го удари, спъна се в металните крайчета на камшика си и насмалко не падна.
— Ти, проклет, очукан от Бога, малък…
— Щях! Моля те, не ме шибай с камшика, Озмънд! Наистина щях да се върна! Не съм искал да идвам тук! Не съм! Не съм!…
Капитан Фарън се юрна напред и го удари по гърба. Джек се просна в калта, продължаваше да пищи, но чу как капитанът каза:
— Вече ти обясних, че е малоумен. Извини ме, Озмънд. Можеш да бъдеш сигурен, че ще си получи заслуженото. Той…
— Първо ми отговори защо е тук! — изкрещя царедворецът. Гласът му сега бе писклив и свадлив като на продавачка на риба. — Какво изобщо прави сополивото ти келеме тук? Не ми предлагай да видя паспорта му! Знам, че няма паспорт! Вмъкнал си го да плюска на масата на кралицата… да краде от среброто й, защото аз знам… той е лош… един поглед е достатъчен всеки да разбере, че той е крайно, нетърпимо, непоносимо лош.
Камшикът отново изплющя, но този път звукът нямаше нищо общо с детските играчки, а по-скоро беше като високия отчетлив гръм на калибър-22 и Джек имаше достатъчно време да си помисли, че е ясно накъде вървят нещата, преди една нетърпима, люта болка да забие нокти в гърба му. Тя сякаш потъна в плътта му, но не се намали, а се усили. Беше гореща и подлудяваща. Той изкрещя и се загърчи в калта.
— Лош! Ужасно, ужасно лош! Непоносимо лош!
Всяко „лош“ бе придружавано от ново изплющяване на камшика, от нова изгаряща следа, от нов писък на Джек. Гърбът му пламтеше. Нямаше представа колко би могло да продължи това, но Озмънд сякаш полудяваше все повече с всеки следващ удар. И тогава някакъв глас извика:
— Озмънд! Озмънд! Ето те и теб, слава Богу!
Суматоха. Тичащи стъпки.
Ядосаният, леко задъхан глас на Озмънд:
— Е? Какво има?
Една ръка хвана Джек за лакътя и му помогна да се надигне. Той се олюля и ръката се плъзна и обхвана кръста му, за да го подкрепи. Беше трудно да се повярва, че капитанът, показал се по време на прехода им през павилиона толкова суров и неумолим, сега може да бъде толкова нежен.
Джек отново се олюля. Светът продължаваше да плува размазан пред очите му. Топла кръв се стичаше на вадички по гърба му. Той погледна към Озмънд с внезапно бликнала омраза и се почувствува по-добре — омразата бе добре дошла противоотрова срещу страха и объркването.
„Ти направи това, ти ме нарани и наряза гърба ми. Но знай едно, злодей такъв, падне ли ми случай, ще ти платя с лихвите…“
— Добре ли си? — прошепна капитанът.
— Да.
— Какво! — изкрещя Озмънд на двамата мъже, прекъснали изтезанието на Джек.
Първият беше едно от контетата, покрай които бяха минали Джек и капитанът на път към тайната стая. Другият донякъде напомняше за коларя, когото Джек бе срещнал почти веднага след повторното си пристигане в Териториите. Той изглеждаше смъртно изплашен и наранен. Върху лявата страна на главата му зееше дълбока рана и от нея шуртеше кръв, която изцяло скриваше лявата половина на лицето му. Лявата му ръка бе ожулена, връхната му дреха — съдрана.
— Какво казвате, глупаци такива?
— Каруцата ми се обърна на завоя преди село Вси ръце — съкрушено започна коларят. Говореше бавно и замаяно, като дълбоко потресен човек. — Синът ми е убит, милорд. Буретата го премазаха. Стана на шестнайсет през май, точно на Празника на земеделеца. Майка му…
— Какво!!! — отново кресна Озмънд. — Бурета ли чух! Бира! Не кралската марка, нали! Не възнамеряваш да ми кажеш, че си обърнал цяла каруца Кралска бира, ти скапан, сбръчкан пенис! Не смяташ да ми кажеш това, нааалллиииии!
Гласът на Озмънд се извиси, затрептя и изчурулика на последната дума сякаш той по дивашки начин имитираше някоя оперна примадона. В същото време той отново започна да танцува… този път от ярост. Гледката бе толкова странна, че Джек вдигна двете си ръце, за да прикрие спонтанния си кикот. Допирът на ризата до наранения му гръб го отрезви, още преди капитанът да прошепне предупреждението си.
Много търпеливо, сякаш Озмънд бе пропуснал единствения важен факт (както сигурно му се бе сторило), коларят започна отново:
— Той стана на шестнайсет на последния Празник на земеделеца. Майка му не искаше да идва с мен. Не мога да си представя…
Озмънд вдигна камшика си и после го снижи с неочаквано шеметна скорост. За миг дръжката сякаш щеше да се изхлузи от лявата му ръка, а разклоненията с шиповете потрепнаха в калта, но в следващия миг той изплющя не толкова като калибър-22, колкото като детско пистолетче. Коларят изкрещя, олюля се и обхвана лицето си с ръце. Свежа кръв обля мръсните му пръсти и той падна на колене.
— Милорд! Милорд! Милорд! — заплака нещастникът с приглушен, гъргорещ глас.
— Да се махаме оттук. Бързо! — простена Джек.
— Чакай — отвърна капитанът. Мрачното изражение на лицето му като че ли просветля почти незабележимо и от очите му май надзърна надежда.
Озмънд се врътна към контето, което отстъпи крачка назад, а дебелите му червени устни се размърдаха безмълвно.
— Кралската бира ли беше? — изпръхтя Озмънд.
— Озмънд, не бива така да се…
Озмънд вдигна лявата си китка нагоре и металните връхчета на камшика изтракаха по ботушите на контето, което отстъпи още крачка.
— Я не ме учи какво трябва и какво не трябва да правя, а отговаряй на въпросите ми. Вбесен съм, Стивън, няма съмнение, че съм крайно и непоносимо вбесен. Кралската бира ли беше?
— Да — отвърна Стивън. — Съжалявам, че трябва да го кажа, но…
— По пътя към Големия пущинак ли?
— Озмънд…
— Питам на пътя към Големия пущинак ли, увиснал пенис такъв?
— Да — задавено избъбри Стивън.
— Разбира се — сви рамене Озмънд и слабото му лице се разчекна в отвратително, широко ухилване. — Че къде е село Вси ръце, ако не на пътя към Големия пущинак! Да си чул село да лети? А? Може ли някое село просто да прехвръкне от един път на друг, Стивън? Може ли? Може ли?
— Не, Озмънд, разбира се, че не.
— Не, казваш. Значи сега всички бурета са разпилени по пътя. Вярно ли е това? Прав ли съм да предполагам, че буретата и преобърнатата каруца се търкалят и препречват пътя към Големия пущинак, докато най-добрата бира в Териториите напоява почвата, за да има с какво да гуляят земните червеи? Прав ли съм?
— Да… да. Но…
— Морган ще дойде по този път! — изкрещя Озмънд. — Морган пристига и ти знаеш как пришпорва конете си. Ако дилижансът му изскочи от завоя и се натъкне на цялата тази кочина, коларят му ще има ли време да спре? Той може да се преобърне! Може да загине!
— Мили боже! — възкликна Стивън, като сля думите в една. Бледото му лице стана с два тона по-бяло.
Озмънд бавно кимна.
— Мисля, че ако дилижансът на Морган се преобърне, ще бъде по-добре да се молим за неговата смърт, а не за оцеляването му.
— Но… но…
Озмънд се извърна и почти притича до мястото, където стоеше капитанът от външната стража със сина си. Зад царедвореца безпомощният колар продължаваше да се гърчи в калта и да гъргори:
— Милорд, милорд.
Очите на Озмънд докоснаха Джек и после отскочиха, сякаш той не съществуваше.
— Капитан Фарън — започна той, — следихте ли събитията през последните пет минути?
— Да, Озмънд.
— Проследихте ли ги в подробности? Вникнахте ли в тях? Вникнахте ли в същността им?
— Да. Така смятам.
— Значи така смятате? Какъв превъзходен капитан сте вие, Фарън. Някой път ще поговорим повече за това как такъв превъзходен капитан може да сътвори подобни жабешки тестиси вместо син.
Очите му бегло и хладно бръснаха лицето на Джек.
— Но сега няма време за това, нали? Не. Предполагам, че можете да съберете дузина от най-мускулестите си хора и с маршова стъпка, не, по-скоро тичешком да ги заведете на въпросното място. Ако следвате носа си, няма да се наложи да търсите дълго местоположението на катастрофата, нали?
— Да, Озмънд.
Озмънд бързо погледна към небето.
— Морган се очаква точно в шест часа… или дори малко по-рано. Сега е… два. Аз казвам, че е два. Вие ще потвърдите ли, капитане?
— Да, Озмънд.
— А ти, малко лайно, ти колко ще кажеш, че е? Тринайсет? Двайсет и три? Осемдесет и един часа, а?
Джек зина. Озмънд направи презрителна гримаса и момчето усети как омразата отново се надига в гърдите му. „Ти ме нарани и падне ли ми случай…“ Царедворецът отново погледна капитана.
— Предполагам, че до пет часа ще се постараете да спасите здравите бурета. А след пет, предполагам, просто ще разкарате всичко от пътя по най-бърз начин. Разбрахте ли ме?
— Да, Озмънд.
— Тогава изчезвайте оттук.
Капитан Фарън приближи юмрук към челото си и се поклони. Джек с пулсиращ от омраза мозък продължи да зяпа като глупак, но направи същото. Обаче Озмънд не прие поздрава им, а им обърна гръб и закрачи към коларя като плющеше с камшика.
Коларят чу приближаването му и започна да вие.
— Хайде — каза капитанът и задърпа Джек за ръката. — Едва ли искаш да видиш това.
— Не — успя да промълви Джек. — Не, за Бога!
Но докато капитан Фарън отваряше дясната порта и те най-накрая се измъкваха от павилиона, Джек чуваше и щеше да чува и в сънищата си същата нощ бързата поредица силни, гърмящи като изстрели на карабина звуци на свистящ камшик, придружавани от нечовешките писъци на обречения колар. Момчето чу и още нещо — звука, издаван от Озмънд. Той пъхтеше и дишаше тежко, и беше трудно да се каже какъв точно бе звукът, излизащ от гърдите му, без човек да се обърне и да погледне лицето му, а Джек наистина не искаше да направи това.
А и защо, след като така или иначе знаеше.
Джек бе уверен, че Озмънд се смее.
Стигнаха до оживеното пространство пред павилиона. Минувачите хвърляха предпазливи погледи към капитан Фарън… и мигновено се отдръпваха от пътя му. Капитанът крачеше бързо с изопнато, помрачено от мисли лице. Джек подтичваше след него.
— Имахме късмет — внезапно заяви капитанът. — Дяволски късмет! Мисля, че беше решил да те убие.
Джек зяпна, пресъхналата му уста пламна.
— Той е луд, както разбра. Луд като човека, който гони питката.
Джек нямаше представа какво може да означава това, но се съгласи, че Озмънд е луд.
— Какво…
— Чакай! — Бяха стигнали до малката палатка, в която го бе отвел капитанът, след като видя зъба от акула. — Не мърдай оттук, и ме чакай. И не говори с никого!
Капитанът влезе вътре. Джек остана да наблюдава и да чака. Мина някакъв жонгльор и го огледа, без да наруши и за миг ритъма, с който подхвърляше половин дузина топки. Тълпа мръсни деца се влачеше след него. Млада жена със сополиво бебе на огромната си гърда му подметна, че може да го научи какво да прави с малкото мъжле, освен да го изважда, за да пикае, ако й предложи монета или две. Джек се изчерви и погледна встрани. Момичето примря от смях.
— Ооо, аман от тези млади срамежливци! Я ела насам, хубавецо! Хайде…
— Изчезвай оттук, никаквице, или ще завършиш деня в тъмница!
Капитанът беше излязъл от палатката. Придружаваше го някакъв мъж, който бе стар и дебел, но също като Фарън изглеждаше истински войник. Той се опитваше да закопчае куртката върху изпъкналия си корем, като в същото време държеше извит рог в ръце.
Момичето със сополивото бебе се изпари, без да досажда повече на Джек. Капитанът пое рога от мъжа, за да го улесни в закопчаването, и му прошепна нещо. Дебеланкото кимна, приключи с последното копче, взе си обратно рога, мръдна встрани и го наду. Звукът не приличаше на мелодията, която Джек бе чул при първото си пренасяне в Териториите, когато много медни тръби бяха свирили някак си с повече блясък, по-празнично и възвестяващо. Звукът от този рог приличаше на фабрична сирена и съобщаваше, че има да се върши работа.
Капитанът се върна при Джек и каза:
— Ела с мен.
— Къде?
— На пътя към Големия пущинак — отвърна Фарън и хвърли на Джек Сойер полууплашен поглед. — На пътя, наричан от бащата на моя баща Западния път. Той минава през все по-малки и по-малки селца, докато стигне до гъсти, непроходими гори. След това отива в нищото… или в ада. Ако си тръгнал на запад, трябва да вземеш за спътник Бога, момче. Но съм чувал да казват, че Той Самият никога не дръзвал да мине оттам. Хайде.
Милион въпроси се тълпяха в мозъка на Джек, но капитан Фарън наложи убийствена крачка и на момчето дъх не му остана да ги зададе. Изкачиха хълма зад южната част на огромния павилион и отминаха мястото, от което първия път бе напуснал Териториите. Сега селският панаир бе близо до тях. Джек чу как викачите приканват желаещите да си опитат късмета. Океанският бриз довяваше гласовете им съвсем ясно, също както и слюноотделящите аромати на топла храна — печена царевица и сочно месо. Стомахът на Джек изкурка. Благополучно отдалечил се от Озмънд — Великият и Страшният — той усети, че е гладен като вълк.
Преди да стигнат до самия панаир, завиха надясно и тръгнаха по някакъв път, много по-широк от този, водещ към павилиона. „Пътят към Големия пущинак — помисли си Джек, но после с леко чувство на страх и очакване в стомаха бързо се поправи: — Не… Западният път. Пътят към талисмана.“
И отново забърза след капитана.
Озмънд излезе прав. Те можеха да се ориентират с носовете си, ако се наложеше. Още на километър преди селото със странното име океанският бриз донесе първия възкисел дъх на изтеклата бира.
Движението по пътя в източна посока не спираше. Трополяха предимно каруци, теглени от запенени коне (никой от тях не бе с две глави, обаче). Някои бяха натоварени догоре с торби, чували и бали, други със сурово месо, трети с потракващи кафези с пилета. В покрайнините на село Вси ръце срещу тях с тревожна скорост профуча открита кола, пълна с женоря, които се смееха, пищяха и вдигаха гюрултия до Бога. Една от тях се изправи, ухилена вдигна фустата си чак до кръста и насмалко не се прекатури през колата, където сигурно щеше да си счупи врата в канавката, ако една от спътничките й не бе я сграбчила за фустата и дръпнала обратно долу. Джек отново се изчерви. В колата забеляза едрогърдото момиче, устата на сополивото бебе лакомо смучеше зърното му. „Ооо, аман от тези млади срамежливци!“
— Господи! — промърмори капитанът и още повече ускори крачка. — Всички те са пияни! И блудниците, и коларят са се насмукали с разляната Кралска бира. Той като нищо може да ги обърне на пътя или да ги хвърли от някоя скала, но загубата няма да бъде голяма. Проклети никаквици!
— Пътят сигурно е разчистен, щом минават толкова много каруци, нали така? — предположи Джек.
Вече бяха в самото село. Широкият Западен път бе намокрен с някаква течност, за да не се вдига прах. Каруци идваха и си отиваха, групи хора щъкаха по улиците и май всички говореха твърде високо. Джек забеляза двама души да спорят пред нещо, което сигурно беше ресторант. Изведнъж единият замахна с юмрук и след миг и двамата се търкаляха по земята. „Май не само жените в колата са се напили с Кралска бира — помисли си Джек. — Абсолютно всички са посръбнали.“
— Големите каруци, с които се разминахме, до една са тръгнали оттук — каза капитанът. — Някои от по-малките може и да са се промъкнали, но дилижансът на Морган не е малък, момче.
— Морган…
— Остави Морган сега.
Миризмата на бира стана по-остра, когато отминаха центъра на селото и стигнаха другия му край. Краката на Джек го заболяха от усилията да не изостава от капитана. Стори му се, че са изминали поне пет километра. „Колко прави това в моя свят?“ — запита се той и тази мисъл го подсети за вълшебния сок на Спийди. Стреснат мушна ръка под жакета си, убеден, че е загубил бутилката, но тя беше там, на сигурно място във вътрешния джоб на панталоните му, допряна в това, в което се бяха превърнали гащетата му в Териториите.
Щом излязоха от селото, каруците намаляха, но броят на пешеходците, вървящи на изток, се увеличи застрашително. Повечето от тях се олюляваха, клатушкаха се и се хилеха. Всички до един воняха на бира. Дрехите на някои бяха съвсем мокри, сякаш бяха лежали в локвите бира и лочили като кучета. Джек допускаше, че е било така. Забеляза смеещ се мъж да води за ръка ухилено осемгодишно момче. Мъжът кошмарно приличаше на омразния администратор от „Алхамбра“ и Джек моментално разбра, че мъжът е неговият двойник. И той, и момчето бяха пияни и когато Джек се обърна, за да погледне след тях, момченцето започна да повръща. Баща му, за такъв поне го помисли Джек, рязко го дръпна за ръката, когато то се помъчи да се добере до храсталака в канавката, за да си повръща на спокойствие. Хлапето се врътна към баща си като куче на каишка и обля някакъв старец, който бе рухнал отстрани на пътя и похъркваше.
Лицето на капитан Фарън потъмняваше все повече и повече.
— Бог да ги порази! — възкликна той.
Даже най-пияните още отдалече благоразумно правеха път на капитана. Пред палатката край павилиона той бе закачил на кръста си къса кожена ножница. Джек предположи (и с основание), че тя съдържа къс, подходящ за случая меч. Когато някой от пияниците се приближеше твърде близо, капитанът докосваше меча и онзи бързо изчезваше.
След десет минути, когато Джек вече мислеше, че не може да върви повече, стигнаха до мястото на катастрофата. Коларят тъкмо бе излизал от завоя и каруцата се бе преобърнала така, че буретата се бяха разпилели по цялата ширина на пътя. Много от тях бяха премазани и двадесет стъпки от пътя представляваха истинско блато. Един кон лежеше мъртъв под каруцата. Виждаше се само задницата му. Втори лежеше в канавката, а от ухото му стърчеше счупена дъга от бъчва. Джек не допускаше, че това е станало при самата катастрофа. Предположи, че конят е бил смъртно ранен и някой му е помогнал да се отърве от мъките с първото попаднало му средство. Други коне не се виждаха.
Между двата коня с разперени ръце и крака лежеше синът на коларя. Половината му лице бе зяпнало яркосиньото небе на Териториите с глупаво удивление. Другата половина представляваше червена каша, посипана с парчета кости.
Джек забеляза, че джобовете му са обърнати наопаки.
Наоколо се мотаеха поне дузина души. Пристъпваха бавно и често се навеждаха да напълнят шепите си с бира от някоя дупка или да напоят носна кърпа или износено фланелено парче в многобройните локви. Повечето едва се държаха на краката си. Често избухваше смях, надигаха се свадливи викове. След като бе досадил на майка си до смърт с врънкането си, преди време тя най-после му беше разрешила да отиде с Ричард на нощните прожекции на „Нощта на дългата смърт“ и на „Зората на смъртта“. Олюляващите се, пияни хора тук му напомниха за зомбитата в двата филма.
Капитан Фарън измъкна меча си. Той се оказа къс, точно както си бе помислил Джек, истински антипод на мечовете в рицарските романи. Беше малко по-дълъг от касапски нож, нащърбен и изподраскан, а увитата му с кожа дръжка бе потъмняла от пот. Металната му част също беше тъмна… с изключение на върха — блестящ, лъскав и много остър.
— Махайте се оттук! — кресна капитан Фарън. — Махайте се от бирата на кралицата, негодници! Изчезвайте и дим да ви няма!
Думите му бяха посрещнати с недоволно ръмжене, но всички бавно се размърдаха, всички, с изключение на един едър като мечка човек, от чийто олисял череп тук-там безредно стърчаха сплъстени кичури коса. Джек предположи, че тежи поне сто и петдесет килограма, а височината му при всички случаи надхвърля два метра.
— Дали ще ти хареса да премериш сили с всинца ни? — изрепчи се великанът и размаха кирлива ръка към скупчените селяни, отдръпнали се от биреното мочурище след заповедите на Фарън.
— Много! — ухили се капитанът насреща му. — И за да бъде удоволствието ми пълно, ще започна с теб, пияна конска фъшкийо! — Усмивката му стана още по-широка и едрият човек сякаш се огъна под опасната й сила. — Хайде приближи се, ако ти стиска. Твойто накълцване на парчета ще бъде първото хубаво нещо, случило ми се днес!
Пияният гигант промърмори нещо под нос и се изниза.
— А сега всички да ви няма! — извика Фарън. — Махайте се! Дузина от хората ми вече са тръгнали от павилиона на кралицата. Те едва ли ще се зарадват на работата, която ги чака, но аз не мога да ги коря за това, а още по-малко ще ги държа отговорни за постъпките им! Мисля, че все още имате време да се върнете в селото и да се изпокриете в избите, преди те да пристигнат. Бъдете благоразумни и се измитайте!
Групата вече се бе потътрила към селото начело с великана, предизвиквал Фарън, а той изсумтя и се обърна с лице към безредието, причинено от катастрофата. После съблече куртката си и покри лицето на сина на коларя.
— Чудя се кои от тях са пребъркали джобовете на нещастния момък, докато той е лежал мъртъв или е берял душа на пътя — замислено промълви капитанът. — Знаеш ли, нямаше да се поколебая да ги обеся на първото дърво, веднага щом се смрачи.
Джек не отвърна.
Капитанът дълго стоя и гледа мъртвото момче, а ръката му не преставаше да потрива розовите ръбчета на изпъкналия белег. Най-сетне откъсна поглед и тръсна глава, сякаш току-що му беше хрумнало нещо.
— Сега трябва да тръгваш, момче. Веднага. Преди Озмънд да реши, че иска да доразпита моя син-идиот.
— А на вас лошо ли ви се пише? — попита Джек.
— Ако ти си заминал, няма да имам неприятности — поусмихна се капитанът. — Мога да кажа, че съм те пратил обратно при майка ти или че си ме вбесил до смърт, цапнал съм те с някакво дърво и съм те убил. Озмънд ще повярва и на двете. Той е луд. Те до един не са с всичкия си, откакто я чакат да умре. И няма да се наложи да чакат дълго, освен ако не…
Той не довърши, погледна го и повтори:
— Тръгвай. Не се бави. И чуеш ли, че идва дилижансът на Морган, изчезвай от пътя и се скривай дълбоко в гората. Дълбоко!!! В противен случай ще те подуши, както котката надушва плъха. Той мигновено разбира кога нещо не е наред, кога нещата не са по волята му, неговата воля. Той е дявол!
— Ще го чуя ли, че идва? Дилижансът му? — боязливо попита Джек и погледна пътя зад безразборно разпръснатите бурета, който се виеше и постепенно се изкачваше нагоре, докато се скрие в началото на боровата гора. „Там ще бъде тъмно — помисли си момчето, — а Морган ще се появи от другата страна, точно срещу мен.“ Заля го вълна от страх и самота и то се почувствува обезсърчено и нещастно като никога досега. „Спийди, не мога да направя това! Не разбираш ли, че съм още дете!“
— Дилижансът на Морган го теглят шест двойки коне, водени от един сам, тринадесети — каза Фарън. — Проклетите коне препускат в бесен галоп и звукът се носи надалеч, сякаш гръмотевица се търкаля по земята. Ще го чуеш, бъди спокоен, и ще имаш достатъчно време да се снишиш някъде. Само не пропускай да се увериш, че скривалището ти е добро.
Джек прошепна нещо.
— Какво? — остро попита Фарън.
— Казах, че не искам да тръгвам — малко по-високо отвърна Джек. Очите му плуваха в сълзи и той знаеше, че веднъж отприщят ли се, той е загубен, ще се размекне и току-виж помолил капитан Фарън да го избави, да го защити или нещо такова…
— Мисля, че е твърде късно тепърва да обсъждаш този въпрос — сряза го Фарън. — Не ми е известна историята ти, момче, и не искам да я науча. Не искам да знам дори името ти.
Джек стоеше и го гледаше с отпуснати рамене, с горящи очи и треперещи устни.
— Я се стегни! — с внезапна ярост кресна Фарън. — Кого си тръгнал да спасяваш? Докъде ще стигнеш? На пет стъпки, както си се разкиснал! Още си твърде малък, за да бъдеш мъж, но можеш поне да се преструваш, че си такъв, нали? Приличаш на пребито псе!
Засегнат, Джек изправи рамене и преглътна сълзите си. Очите му се спряха на останките от сина на коларя и той си помисли: „Поне не съм на тоя хал. Засега. Той е прав. Самосъжалението е лукс, какъвто не мога да си позволя.“ Така беше, вярно. Но все пак, дълбоко в себе си, той не можеше да не изпитва мъничко омраза към белязания капитан, който толкова лесно бе надникнал в душата му и натиснал правилния бутон.
— Така е по-добре — сухо заяви Фарън. — Не много, но все пак.
— Благодаря — саркастично отвърна Джек.
— Не можеш да оправиш нещата с плач, момче. Зад теб е Озмънд. Скоро и Морган ще се присъедини към него. А може би… може би и там, откъдето идваш, има проблеми. Но ти вземи това. Щом Паркъс те е изпратил при мен, той е искал да ти го дам. Така че вземи го и тръгвай.
Бе извадил и държеше в ръка някаква монета. Джек се поколеба, после я взе. По размер наподобяваше половин долар, от онези с лика на Кенеди на гърба, но беше много по-тежка, тежка като злато, въпреки че цветът й бе на потъмняло сребро. От монетата го гледаше лицето на Лаура де Лосиан и той отново бе поразен от приликата й с майка му. Не, не просто прилика, защото въпреки външните различия като по-издължен нос и по-закръглена брадичка, тя беше негова майка. Джек знаеше това. Той обърна монетата от другата страна и видя някакво животно с глава и криле на орел и тяло на лъв, което сякаш гледаше в него. Това някак го притесни и той я пусна във вътрешния си джоб, където тя се присъедини към бутилката на Спийди.
— За какво може да ми послужи?
— Дойде ли му времето, ще разбереш — каза капитанът. — А може и да не разбереш. И в двата случая, аз изпълних дълга си към теб. Кажи това на Паркъс, когато го видиш.
На Джек отново му се стори, че го връхлита шеметът на странна нереалност.
— Тръгвай, синко — каза Фарън с нисък, но не много по-нежен глас. — Свърши работата си… или поне колкото можеш от нея.
И в края на краищата тъкмо това усещане за нереалност, завладяващото чувство, че той не е нищо друго освен плод на нечии халюцинации, го накара да се раздвижи. Леви, десни, сено, слама. Ритна встрани подгизнало парче дърво. Прекрачи остатъците на натрошено колело. Заобиколи каруцата, без да се впечатли от кръвта около нея или от бръмчащите наоколо мухи. Какво представляват в един сън петната кръв или бръмчащите мухи?
Стигна до края на калния, покрит с трески и разпилени бурета участък от пътя и погледна назад… но капитан Фарън гледаше в противоположната посока, може би в очакване на хората си, може би просто, за да избегне погледа на Джек. „И в двата случая — помисли си момчето — резултатът е същият. Гърбът си е гръб. Няма какво да му гледа човек.“
Той бръкна под жакета си, нежно докосна монетата на Фарън, после здраво я стисна и се почувствува малко по-добре. И така, стиснал я, както дете стиска петачето, дадено му за почерпка в сладкарница, той се обърна и продължи.
Чу звука, описан от капитан Фарън като „гръмотевица, търкаляща се по земята“, когато бяха минали около два часа, или може би дори четири. След като слънцето се скри на запад зад върховете на дърветата (а то го направи почти веднага, след като Джек навлезе в гората) стана трудно да се пресмята времето.
Дотогава вече няколко превозни средства бяха отминали на изток, вероятно на път към павилиона на кралицата. Щом чуеше приближаването им (а тук превозните средства се чуваха отдалече, яснотата, с която достигаше звукът, накара Джек да си припомни думите на Спийди за човека, издърпващ репичка от земята, и другия, подушващ я на половин километър), той решаваше, че е Морган, и бързо се спускаше в канавката, покатерваше се отсреща и хлътваше в гората. Никак не му харесваше да се завира в тъмните гори, дори в самия им край, откъдето все пак можеше да наднича иззад някой дънер и да вижда пътя. Струваше му се направо ужасно и изнервящо, но идеята чичо Морган (когото той продължаваше да смята за шеф на Озмънд, въпреки описанието на Фарън) да го хване на пътя, му се нравеше още по-малко.
Затова чуеше ли приближаването на някоя каруца или карета, той изчезваше от полезрението и се връщаше на пътя след отминаването й. Веднъж, докато пресичаше влажната и буренясала канавка вдясно, нещо пробяга или се плъзна по крака му и той изкрещя от ужас.
Движението беше като необходимо зло. Би било пресилено да се каже, че то му помага да прекара по-добре, но все пак в нередовното преминаване на каруци имаше и нещо успокояващо — поне показваше, че не е съвсем сам.
Дяволски много му се искаше да се измъкне от Териториите!
Вълшебният сок на Спийди беше най-ужасното лекарство на света, но той с радост би си сръбнал от него, ако някой — самият Спийди например — се появеше пред него и го увереше, че когато отново отвори очи, първото нещо, изпречило се пред погледа му, ще бъде образът на златните дъги от емблемата на „Макдоналдс“, която майка му наричаше „Знаменитите цици на Америка“. Усещането му за дебнеща беда нарастваше, засилваше се чувството му, че гората наистина е опасна, че в нея са се притаили неща, които знаят, че той идва, че може би и самата гора знае, че той идва. Та дърветата не бяха ли се изтеглили досами пътя? Бяха! Преди свършваха зад канавките. А сега се въдеха дори в самите тях. Преди гората сякаш се състоеше единствено от борове и смърчове. Сега и други видове дървета бяха припълзели между тях. А как само се бяха преплели черните им клонаци, как зловещо се протягаха! И колко много приличаха на странни хибриди между ела и папрат някои от дърветата, какви противни сиви корени бяха вкопчили в земята — същински мъртвешки пръсти!
„Нашето момче ли? — чуваше в главата си противния им шепот Джек. — Нашето момче, а?“
„Въобразяваш си, Джеки. Пак ли те прихвана?“
Работата беше, че той не вярваше в самоуспокоенията си.
Дърветата се променяха. Във въздуха витаеше усещането за беда, чувството, че е наблюдаван, бе твърде истинско. Той започна да си въобразява, че маниакалната склонност на мозъка му да се връща отново и отново към чудовищни мисли е едва ли не болест, която е прихванал от гората… сякаш самите дървета му я изпращаха с някакъв ужасен късовълнов предавател.
Но бутилката с вълшебния сок на Спийди бе пълна само наполовина, а това количество някак си трябваше да му стигне да прекоси целите Съединени щати. То щеше да свърши още преди да напусне пределите на Нова Англия, ако си сръбва от него всеки път, когато му се прииска.
Освен това смайващото разстояние, което бе изминал в своя свят при пренасянето си от Териториите, не излизаше от главата му. Петдесет метра тук отговаряха на петстотин там. При това положение, освен ако пропорциите не варират някак си, а Джек не изключваше това, той би могъл да измине само десет километра тук и въпреки това да бъде почти извън Ню Хампшир там. Сякаш върви с вълшебни ботуши, както в приказките.
Но въпреки това… дърветата… противните сивопепеляви корени…
„Когато наистина притъмнее съвсем, когато небето се превърне от синьо във виолетово, ще се пренеса обратно. Точно така! Няма да вървя през тази зловеща гора по тъмно. И ако свърша вълшебния сок в Индиана или някъде там, старият Спийди просто може да ми прати друга бутилка по пощата или нещо такова.“
Още докато си казваше наум тези неща и си мислеше колко по-добре се чувствува, когато си има план (дори ако той обхваща само следващите два-три часа), Джек изведнъж осъзна, че чува приближаването на друго превозно средство, теглено от много коне.
Отметна глава и спря на средата на пътя. Очите му се разшириха и две съвършено ясни картини с шеметна скорост пробягаха пред тях: голяма кола с двама мъже вътре, колата, която не беше мерцедес… и след това камионетката с надпис „ПАЛАВНИК“, набираща скорост надолу по улицата и отдалечаваща се от трупа на чичо Томи, докато от изкривената й решетка капе кръв. Видя и ръцете на волана на камионетката… но това не бяха ръце, не, а странни, съчленени копита!
„Проклетите коне препускат в бесен галоп и звукът се носи надалеч, сякаш гръмотевица се търкаля по земята.“
Сега, докато го чуваше — звукът бе все още далечен, но съвършено ясен в чистия въздух — Джек се учуди как е могъл и за миг да помисли предишните каруци за дилижанса на Морган. Със сигурност нямаше да направи подобна грешка отсега нататък. Звукът, който чуваше в момента, бе абсолютно зловещ, целият бе наситен със зло, звук на катафалка, да, на катафалка, карана от самия дявол!
Той стоеше на пътя като замръзнал, като хипнотизирано от светлината на фарове зайче. Звукът ставаше все по-силен, гърмяха колела и копита, скърцаха кожени каиши. Вече се чуваше и гласът на кочияша:
— Хей, хей, дий! Диййй! Диййййй!
Джек стоеше на пътя, а главата му бучеше от ужас. „Не мога да помръдна, мили Боже, Господи, Боже мой, не мога! Ох, майчице…“
Стоеше като истукан и с очите на въображението си виждаше огромна черна пощенска кола гръмовно да трещи по пътя, теглеха я черни животни, които приличаха много повече на пуми, отколкото на коне. Видя черни перденца да се развяват от прозорците й, видя изправен на капрата й кочияш с отметната назад коса и очи — диви и побъркани като очите на някой психопат, да размахва камшик.
Видя я как лети срещу него, без да намалява скоростта.
Видя я как го премазва.
Това го избави от вцепенението. Изтича надясно, спусна се в канавката, подхлъзна се, закачи крака си в един от чепатите корени, падна и се затъркаля. Гърбът му, относително спокоен през последните няколко часа, пламна отново и той прехапа устни от болка.
Изправи се, притича и се шмугна в гората.
Първо се прилепи до едно от черните дървета, но допирът с грапавия му дънер — приличаше донякъде на индийските смокини, които бе видял по време на почивката си на Хавайските острови преди две години — беше някак си мазен и неприятен, затова мръдна вдясно и застана зад един бор.
Трещенето на каретата и препускащите пред нея ездачи се засилваше. Всяка секунда той очакваше екипажът да прелети покрай него на път към село Вси ръце, свиваше и отпускаше пръсти, хапеше устни.
Точно пред очите му имаше тесен, но съвършено чист проход — тунелче между листата, папратта и боровите иглички, през което виждаше пътя. И тъкмо когато започваше да мисли, че групата на Морган никога няма да пристигне, дузина или повече войници в галоп префучаха на изток. Първият, който ги водеше, носеше знаме, но Джек не можа да разбере девиза му… нито пък бе сигурен дали иска. След това през тесния проход пред очите му премина самият дилижанс.
Премина за миг, за не повече от секунда, но Джек го видя добре. Дилижансът представляваше огромно превозно средство, високо поне три метра. Багажът, превързан със здрави въжета за покрива, му прибавяше още метър. Всеки от конете във впряга имаше черен пискюл на главата. Вятърът и скоростта отмятаха черните пискюли почти хоризонтално назад. По-късно Джек си мислеше, че Морган сигурно има нужда от нов впряг при всеки преход, понеже конете изглеждаха на края на силите си. Съсирена кървава пяна хвърчеше от муцуните им, очите им бясно се въртяха, показваха изпъкналото си бяло.
И също както във въображението му — или проникновението му — черните перденца пърхаха и се вееха през прозорците без стъкла. Изведнъж през един от черните правоъгълници надникна бяло лице, изкривено от злоба бяло лице в странно изрязана рамка. Внезапната му поява бе ужасяваща като лицето на призрак на прозореца на обитавана от духове къща. И хем не беше лицето на Морган Слоут… хем все пак беше.
А собственикът на лицето знаеше, че Джек или някаква друга опасност, точно толкова омразна и точно толкова лична, се е притаила някъде навън. Джек разбра това по разширяването на очите и внезапното и злобно свиване на устата.
Капитан Фарън му бе казал: „Той ще те помирише като плъх“. И сега Джек отчаян си помисли: „Помириса ме, вярно. Знае, че съм тук. Какво ли ще стане сега? Обзалагам се, че ще спре цялата кавалкада и ще изпрати войниците в гората, за да ме заловят.“
Отмина още една група войници, които охраняваха дилижанса на Морган отзад. Джек притискаше ръце в кората на бора и чакаше, сигурен, че Морган ще заповяда да спрат. Но не спряха и скоро тежкото громолене на дилижанса и съпътствуващите го конници започна да заглъхва.
„Очите му. Те бяха същите. Същите черни очи върху бялото лице. И…“
„Нашето момче, а? Дааа!“
Нещо се плъзна по крака му… и нагоре по глезена му. Джек изпищя и отскочи назад, понеже помисли, че е змия. Но когато погледна надолу, видя, че един от сивите корени се е увил около крака му и сега като пръстен стяга прасеца му. „Това е невъзможно — помисли си той. — Корените не могат да се движат…“
Рязко се дръпна назад и изтегли крака си от грубата сива примка на корена. Прасецът го заболя като след прежилване с въже. Вдигна очи и усети, че сърцето му се свива от страх. Помисли си, че разбира защо Морган го бе надушил, но въпреки това не беше спрял, а бе продължил пътя си. Морган е знаел, че вървенето през тази гора прилича на газенето в поток, който гъмжи от смъртоносни пиявици. Защо не го бе предупредил капитан Фарън? Всичко, което можа да измисли, беше, че белязаният капитан просто не е знаел. Той едва ли някога е стигал толкова далече на запад.
Вече всички сивкави корени на странните хибриди между ела и папрат се движеха — надигаха се, спускаха се, гърчеха се по влажната земя към него. „Какви огромни червеи! — помисли си Джек на границата на лудостта. — Лоши, гадни червеи!“ Един особено тлъст корен, изцапан в края с пръст и кал, се надигна и се разклати пред него като същинска кобра, виеща се от кошницата на факир. „Нашето момче! Дааа!“
Стрелна се към него и Джек отскочи назад с ясната мисъл, че корените бяха образували жива преграда между него и пътя. Облегна се на някакво дърво… и се отдръпна с писък, когато кората му запулсира и се загърчи под гърба му също като мускул, изпаднал в неистови спазми. Погледна назад и видя едно от дърветата с чворестите дънери. Сега дънерът мърдаше, виеше се и се извиваше, а гърчещата се възлеста кора оформяше някакво ужасно, размазано и потекло лице. Едното му око бе черно и широко разтворено, а другото, изтеглено надолу, противно намигаше. Изведнъж дървото се разцепи ниско долу с пронизващ, стържещ звук и навън блъвна жълтеникавобелезникав сок. „Наше! О, даааа!“
Корените се протягаха като пръсти към Джек, сякаш искаха да го погъделичкат.
Втурна се встрани, с огромни усилия на волята се мъчеше да запази останалия му здрав разум и да измъкне бутилката на Спийди. Смътно долавяше някакви странни, цепещи въздуха звуци. Предположи, че дърветата са започнали да се изтръгват от земята. Романите на Толкин ряпа да ядат! Сграбчи бутилката за гърлото и я издърпа. Посегна към капачката й и точно тогава един от сивите корени се обви около шията му. След миг го стисна до задушаване като примка на палач.
Дъхът му спря. Бутилката се изплъзна от ръката му, докато той се бореше с ужасното нещо. Успя да подпъхне пръстите си под корена, който не бе твърд и студен, а топъл и гъвкав като плът. Продължаваше да се бори с него, без да обръща внимание на ужасяващите, гъргорещи звуци, излизащи от гърлото му, и потеклата по брадата му слюнка.
С последно конвулсивно усилие успя да се отърве от корена, който веднага се опита да се увие около китката му, и с писък дръпна ръката си. Погледна надолу и видя, че около гърлото на бутилката се е увил един сив корен и тя с подскачане и лъкатушене се отдалечава.
Джек подскочи след нея. Корени се увиха около глезените му и ги стиснаха. Той тежко падна на земята, посегна, протегна се, пръстите му задрапаха по мазната, черна почва на гората, мъчеха се да напреднат с още сантиметър…
Докосна хлъзгавата зелена стена на бутилката… и я хвана. Дръпна толкова силно, колкото можа. Имаше смътното усещане, че корените вече са обвили целите му крака, че са се кръстосали като върви и здраво го държат. Отвъртя капачката. Един корен, тънък като паяжина, също се протегна към нея и се опита да я измъкне от ръцете му. Джек го блъсна встрани и доближи бутилката до устните си. Гадният мирис на развалени плодове сякаш внезапно плъзна навсякъде като истинска жива мембрана.
„Спийди, моля те, накарай го да подействува!“
И докато все повече и повече корени се вкопчваха в гърба и кръста му и го обгръщаха отвсякъде, Джек отпи и евтиното вино обля двете му бузи. Той преглътна, изстена, помоли се, но уви, не подействува, не стана, очите му още бяха затворени, но той усещаше как пълзящите корени обвиват ръцете и краката му, усещаше как
водата се просмуква в джинсите и тениската му, помириса
Вода ли?
калта и тинята, чу
Джинси? Тениска?
крякането на жаби и
когато отвори очи, видя оранжевата светлина на залязващото слънце да се отразява от широка река. На източния й бряг растеше гъста гора, а на западния, където беше той, се простираше необятно поле, започващо от самия бряг, отчасти забулено под рехава мъгла в последните часове на деня. Почвата бе мокра и тинеста. Джек лежеше досами водата, на най-мочурливото място, където все още растяха гъсти бурени. До силния мраз, който щеше да ги попари, имаше поне месец или повече, и Джек се озова оплетен в тях, както човек се оплита в чаршафите си по време на нощни кошмари.
Той излази и се изправи. Беше мокър и кален,а ремъците на раницата се впиваха в тялото му. С ужас отупа лицето и ръцете си от парчетата бурени. Отдалечи се от водата, после погледна назад и забеляза, че бутилката на Спийди лежи в калта, а капачката й се търкаля встрани. Част от вълшебния сок се бе излял или се бе разплискал по време на борбата със зловещите дървета в Териториите и сега бутилката бе пълна само една трета.
Постоя миг-два с кецове, затъващи в лепкавата кал, и очи, вперени в реката. Това беше неговият свят. Това бяха Съединените американски щати. Не виждаше златните арки, на които се бе надявал, нито небостъргач, нито спътник на земята, премигващ в притъмняващото небе, но чудесно знаеше къде се намира, както знаеше и собственото си име. Въпросът беше дали изобщо някога е бил в другия свят?
Отново погледна непознатата река, също толкова непознатата околност и се заслуша в далечното мучене на крави. „Ти си на ново място, Джеки — помисли си той. — Това със сигурност не е Аркадия Бийч.“
Не, не беше Аркадия Бийч, но той не познаваше околностите на градчето достатъчно добре, за да може да прецени дали се е отдалечил на повече от седем-осем километра. Във всеки случай не беше на самото крайбрежие, просто не долавяше мириса на Атлантическия океан. Чувствуваше се като след нощен кошмар. Дали не бе възможно всичко да се окаже само лош сън — от коларя с товара месо и налитащите го бръмчащи мухи до живите дървета? Някакъв дълъг кошмар, в който ходенето насън е играло известна роля? Би могло. Майка му умираше и сега той мислеше, че е знаел това доста отдавна, че е виждал признаците и подсъзнанието му е стигнало до правилния извод, независимо че съзнанието му е отказвало да приеме истината. Всичко това е обусловило необходимата атмосфера за един акт на самохипноза и Спийди, смахнатият стар алкохолик, само му е дал начална скорост. Всичко беше напълно логично.
Чичо Морган би се съгласил с това.
Джек потрепера и шумно преглътна. Заболя го. Не по начина, по който боли зачервено гърло, а както боли пресилен мускул.
Вдигна лявата си ръка и внимателно потри с длан гърлото си. За миг заприлича на жена, която се опипва, за да провери появили ли са се нови бръчки или двойна гуша. Точно над адамовата си ябълка откри прежулена ивица. Очевидно не бе кървила много, но при допир беше твърде болезнена. Беше от корена, обвил се около врата му.
— Истина е — прошепна той, докато гледаше оранжевата вода и слушаше квакането на жабите и далечното мучене на крави. — Всичко е истина!
Джек се обърна с гръб към реката, която остана на изток, и изкачи нанагорнището. След като измина близо километър през полето, непрекъснатото триене и тръскане на раницата в болящия го гръб (ивиците от камшика на Озмънд също бяха на мястото си, всяко поклащане на раницата му напомняше това) го подсети за нещо. Той беше отказал да вземе огромния сандвич на Спийди, но дали негърът все пак не го бе мушнал вътре, докато Джек разглеждаше перцето за китара?
Стомахът му се сви при това предположение.
Смъкна раницата от гърба си мигновено, както си стоеше насред полето под рехавата мъгла и притъмняващото небе. Откопча капака на един от страничните джобове и в него се оказа сандвичът. Не част от него, не половината, а целият сандвич, увит в парче вестник. Очите на Джек се наляха със сълзи от признателност и му се прииска Спийди да е наблизо, за да може да го прегърне.
„Само преди десет минути го наричаше смахнат стар алкохолик!“
Лицето му пламна, но срамът не му попречи да излапа сандвича на няколко огромни хапки. Закопча раницата и я метна на гръб. Тръгна отново, чувствуваше се малко по-добре, чувствуваше се отново предишното момче, след като бе успял да затъкне стържещата дупка в корема си поне на първо време.
Не след дълго забеляза блещукането на светлинки в спускащата се тъма. Ферма най-вероятно. Разнесе се лаят на някакво куче. Джек се смрази за миг — лаят говореше за наистина голям пес.
„Надявам се, че е вързано“ — помисли си той.
Свърна надясно и след малко кучето спря да лае. Продължи да се ориентира по светлините на фермата и скоро излезе на тесен черен път. Спря се и погледна първо надясно, после наляво. Нямаше представа накъде да хване.
„Ей, хора, тук е Джек Сойер, мокър до кости, с прогизнали от кал кецове, който се чуди дали да плаче, или да се смее. Хайде, Джеки, хващай нанякъде!“
Отново се почувствува самотен и му стана мъчно за вкъщи. Тръсна глава и прогони мрачните мисли. Плювна върху левия си показалец и силно перна капката слюнка като стъклено топче за игра. По-голямата от двете половини отлетя надясно, или поне така му се стори. Обърна се в същата посока и продължи. Четиридесет минути по-късно, капнал от умора (и отново гладен, което бе някак си по-лошо), забеляза, че зад някаква преградена с верига отбивка на пътя се мержелее пясъчна кариера с малка барака отстрани.
Промуши се под веригата и се приближи до бараката. Вратата бе заключена с катинар, но земята от едната страна на постройката се беше подкопала. Отне му само минута да смъкне раницата, да се вмъкне през дупката и да издърпа и раницата след себе си. Катинарът на вратата всъщност го караше да се чувствува по-сигурен. Огледа се и видя, че бараката е пълна с различни стари инструменти. По всичко изглеждаше, че мястото не е било използувано години наред. Това чудесно го устройваше. Не можеше да понася лепкавите кални дрехи и започна да се съблича. В един от джобовете на джинсите си напипа монетата, която му бе дал капитан Фарън — истински гигант между обичайните му дребни. Извади я и видя, че монетата с главата на кралицата от едната страна и крилатия лъв от другата се бе превърнала в сребърен долар от 1921 година. Известно време Джек втренчено гледа профила на главата на Статуята на свободата и после отново пусна монетата в джоба на джинсите си.
Докато си измъкваше чисти дрехи, си мислеше, че би могъл да пъхне мръсните в раницата чак на сутринта, когато вече ще са изсъхнали и вероятно да ги изпере някъде по пътя, в обществена пералня или просто в някое поточе.
Докато си търсеше чорапи, ръката му напипа нещо твърдо и тънко. Издърпа го навън и откри, че е четката му за зъби. Изведнъж представата за дом, за сигурност и разумност — все неща, свързани в съзнанието ни с четка за зъби, се надигна и го връхлетя. Този път нямаше начин да потисне чувствата си или да ги пренебрегне. Четката за зъби е нещо, което сме свикнали да виждаме в добре осветени бани, нещо, което сме свикнали да използуваме с памучни пижами на тялото и топли чехли на краката. Тя не беше нещо за напипване на дъното на раница в студена, тъмна барака за инструменти край изоставена пясъчна кариера в някакъв безлюден провинциален град, чието име даже не знаеш.
Самотата го прободе и той едва сега напълно осъзна положението си на бездомен изгнаник. Разплака се. Не зави истерично, не запищя, както правят хората, когато изливат яростта си чрез сълзи. Просто се разрида с равномерните хлипове на човек, току-що открил колко е самотен и разбрал, че е орисан самотата му да продължи дълго. Плачеше, защото му се струваше, че сигурността и разумът са напуснали света и са оставили самотата да властвува в него като единствена реалност, но в подобна ситуация безумието също не биваше да се изключва като възможност.
Джек заспа преди хлиповете му да стихнат напълно. Спеше свит до раницата си, обут с чисти гащи и чорапи, с останали от сълзите чисти ивици върху мръсните бузи, а едната му ръка продължаваше да стиска четката за зъби.
Шест дни по-късно Джек почти бе превъзмогнал отчаянието си. В края на първия ден от пътуването си имаше чувството, че е преминал от детството през юношеството направо в зрялата възраст. Откакто бе отворил очи на западния бряг на реката, не беше се връщал в Териториите, но имаше своите разумни доводи, с които оправдаваше по-бавното си придвижване, като си казваше, че пести сока на Спийди за по-наложителни случаи.
Освен това не бе ли му казал Спийди да се придържа главно към пътищата в този свят? Просто следване на препоръките, друже.
Когато слънцето грееше и колите го отнасяха на петдесет-шестдесет километра на запад, а стомахът му бе пълен, Териториите му се струваха невероятно далечни и напълно измислени, приличаха на филм, започнал да избледнява в спомените му, на временна измислица. Понякога, когато Джек се облягаше на седалката в колата на някой учител и отговаряше на обичайните въпроси за историята си, той наистина забравяше. Териториите го оставяха и той ставаше отново, или почти, момчето от началото на лятото.
Особено по големите магистрали, когато поредната кола го стоварваше близо до някое разклонение, той виждаше как следващата намалява само десет-петнадесет минути, след като е размахал палец във въздуха. Вече беше някъде близо до Батавия, в западната част на щата Ню Йорк, вървеше отстрани на резервната лента на Е-90 и отново размахваше палец, за да продължи към Бъфало и оттам да се насочи на юг.
„Въпросът е — мислеше си Джек — човек първо да открие най-добрия начин за осъществяването на нещо и после само да го извърши.“ Ранд Макнали и историята му го бяха довели толкова далеч. Сега имаше нужда само от достатъчно късмет, за да попадне на шофьор, който пътува чак до Чикаго или Денвър (или направо Лос Анжелос, ако ще мечтаем за късмет, Джеки, момчето ми) и нямаше да има пречки да тръгне обратно още преди средата на октомври.
Беше почернял от слънцето, в джоба му кротуваха петнадесетте долара от последната му работа — миене на чинии в закусвалнята „Златната лъжица“ в Обърн, а мускулите му бяха поиздути и позаякнали. Въпреки че понякога му се плачеше,не беше се отдавал на сълзите си след първата нещастна нощ. Просто се владееше, това бе разликата. Сега, когато знаеше как да постъпва, когато така старателно си беше изработил план, той сам насочваше събитията и му се струваше, че вече вижда края на пътуването си, макар и не в непосредствено бъдеще. Ако се придвижва предимно в този свят, както му бе казал Спийди, би могъл да пътува толкова бързо, колкото трябва, и да се върне в Ню Хампшир с талисмана съвсем навреме. Щеше да успее и освен това щеше да има много по-малко проблеми, отколкото бе очаквал.
Поне така си мислеше Джек Сойер с присвити от слънцето очи, когато прашният син форд отби встрани и го изчака да притича до него. „Четиридесет-петдесет километра“ — каза си той наум. Представи си страницата от атласа на Ранд Макнали, която бе разучавал сутринта, и реши да бъде Оутли. Звучеше загубено, малко и сигурно. Той беше на път към целта си и нищо не можеше да го отклони.
Джек се наведе и погледна през прозореца, преди да отвори вратата на форда. Дебели албуми с мостри и купчини рекламни брошури лежаха в безпорядък на задната седалка, две обемисти пътни чанти заемаха предната. Закръгленият чернокос мъж, който сякаш имитираше стойката на Джек, докато се навеждаше да надзърне през отворения прозорец към момчето, беше търговски пътник. Сакото на синия му костюм висеше на закачалката зад него, вратовръзката му бе разхлабена, ръкавите му — навити. Около четиридесетгодишен търговски пътник, комфортно обикалящ с колата си своя периметър. Сигурно обичаше да бъбри като всички търговци. Мъжът му се усмихна и една по една прехвърли обемистите чанти през облегалката върху отрупаните отзад книжа.
— Да направим малко място — каза той.
Джек знаеше, че първият въпрос на мъжа ще бъде защо не е на училище.
Отвори вратата, благодари и се намести вътре.
— Надалеч ли отиваш? — попита търговският пътник, погледна в огледалото за обратно виждане, включи на скорост и потегли.
— До Оутли — отвърна Джек. — Мисля, че е на около четиридесет километра оттук.
— Май се подмазваш на географията, а? — рече мъжът. — Оутли е поне на седемдесет километра. — Изви глава, за да погледне момчето и го изненада с намигване. — Не че е престъпление, ама мразя хлапетии да пътуват на автостоп. Затова видя ли ги, веднага ги качвам. Поне знам, че при мен са на сигурно място. Няма задявки, няма туй-онуй. Разбираш какво имам предвид, нали? Твърде много идиоти се навъдиха напоследък, дечко. Четеш ли вестници? Не говоря празни приказки. Като нищо може да си изгори човек!
— Сигурно сте прав — отвърна Джек, — но аз се опитвам да бъда много внимателен.
— Тук наблизо живееш, а?
Мъжът продължаваше да го наблюдава, като хвърляше от време на време бързи погледи на пътя пред колата и Джек отчаяно затърси в паметта си името на някой град назад по шосето.
— В Палмира. От Палмира съм.
— Доста приятно старо градче — кимна търговецът и съсредоточи вниманието си върху шосето. Джек се отпусна в кадифената мекота на седалката, но накрая мъжът все пак добави: — Предполагам, че не си се чупил от училище.
И отново както винаги дойде време за историята.
Бе я разказвал толкова често, като променяше единствено имената на градовете, докато се движеше на запад, че тя сама се заизлива от устата му.
— Не, господине. Просто трябва да отида до Оутли, за да поживея известно време при леля Хелън. Хелън Вон. Тя е учителка. Татко почина миналата зима, разбирате ли, и животът ни стана доста труден. А преди две седмици кашлицата на майка ми се влоши и тя хич няма сили дори да се качи сама по стълбите и докторът каза, че трябва да лежи дълго, за да се излекува, и тогава тя помоли сестра си, ако може, да ме вземе при себе си. Тя, нали ви казах, е учителка и предполагам, че със сигурност ще уреди да уча в Оутли. Леля Хелън няма да разреши едно дете да кръшка от училище, можете да бъдете сигурен.
— Значи майка ти ти е казала да изминеш целия път от Палмира до Оутли на стоп, така ли? — попита мъжът.
— О, не, не. И през ум не й е минало. Не, тя ми даде пари за автобуса, ама аз реших да ги спестя. Сигурно дълго време няма да получа пари от къщи, а и леля Хелън не е от много заможните. Мама сигурно ще се ядоса, ако разбере, че размахвам палец по пътищата. Но на мен автобусът ми се стори чиста разсипия на пари. Искам да кажа, че пет долара са си пет долара и защо да ги давам на някакъв си шофьор.
— И колко време мислиш, че ще останеш в Оутли? — попита мъжът и го погледна под око.
— Трудно е да се каже. Все се надявам мама да се оправи бързо.
— Е, по-добре не се връщай на автостоп.
— Вече нямаме кола — въздъхна Джек, който бе започнал да се забавлява и реши да разшири историята. — Може ли да ви го побере главата? Да се промъкнат посред нощ и да я отмъкнат! Мръсни страхливци! Знаели са, че по това време всички спят. Просто се появяват посред нощ и свиват колата направо от гаража. Господине, щях да се бия за тази кола. И не за да мога да се возя с нея до къщата на леля ми. Не! Но когато мама отива на лекар, тя трябва да се смъква пеша по хълма и да върви още половин километър, за да се добере до автобусната спирка. Не трябваше да го правят, нали? Не биваше да се промъкват, за да откраднат собствената ни кола! Веднага щом можехме, щяхме да подновим вноските. Вие не бихте ли нарекли това кражба?
— Ами ако се случи на мен, сигурно бих — отвърна мъжът. — Е, надявам се, че майка ти скоро ще се оправи.
— И аз — съвсем честно добави Джек.
И тъкмо тогава започнаха да се появяват знаците за разклонението към Оутли. Търговският пътник спря в страничната лента непосредствено след отбивката, усмихна се и каза:
— На добър час, момче.
Джек кимна и отвори вратата.
— Надявам се престоят ти в Оутли да бъде кратък във всеки случай.
Джек учудено го погледна.
— Е, нали познаваш градчето?
— Съвсем малко. Всъщност почти не.
— Жалко. То е едно от градчетата, дето ядат каквото блъснат по пътя. Кръвожадно, общо взето. Първо изпият бирата, после изядат и чашата. Нещо такова, разбираш ли.
— Благодаря за предупреждението — каза Джек и слезе от колата.
Търговският пътник махна и подкара форда. След миг колата беше само тъмна сянка, забързана към ниското оранжево слънце.
Километър или повече пътят се виеше през равен, еднообразен пейзаж. Далеч в полето Джек забеляза малки двуетажни дървени къщи, накацали по синорите. Нивите бяха кафяви и голи и къщите не изглеждаха като ферми. Далеч една от друга, те сякаш надзираваха пустите нивя в сивата, безмълвна тишина, нарушавана единствено от движението по шосе Е-90. Не се чуваше мучене на крави, не цвилеха коне, нямаше нито животни, нито характерните за фермите допълнителни постройки. Пред една от къщичките клечаха половин дузина разглобени, ръждясали коли. Това бяха домове на хора, които толкова категорично не харесваха себеподобните си, че даже Оутли им се струваше пренаселен. Безлюдните ниви им служеха за ров, ограждащ олющените им дървени замъци.
Най-сетне стигна до някакъв кръстопът, който приличаше на кръстопът в рисувано филмче — два тесни, пусти пътя се разполовяваха в абсолютното нищо, за да продължат да се вият към подобно друго нищо. Джек бе започнал да изпитва съмнения относно чувството си за ориентация. Понамести раницата на гърба си и се приближи до високата ръждясала тръба, поддържаща черна, правоъгълна, също ръждясала табела с името на шосето. Дали не трябваше да завие наляво, вместо надясно, след отбивката? Знакът, сочещ пътя успореден на магистралата, гласеше "Шосе „Кучиград“. Кучиград ли? Джек погледна първо наляво, после надясно по шосето и видя само безкрайна равнина, ниви, обрасли с бурени, и черна асфалтова ивица. Неговата лична асфалтова ивица според табелата се наричаше „Фабрикаджийско шосе“. След около километър тя се вмъкваше в някакъв тунел, обрасъл с изкривени дървета и странно преплетен бръшлян. Бяла табела висеше в гъсталака от бръшлян и привидно се крепеше на него. Думите бяха твърде дребни, за да може да ги прочете. Джек бръкна в десния си джоб и стисна монетата, която му бе дал капитан Фарън.
Стомахът му се обади. Скоро щеше да има нужда от обяд, така че трябваше да се измита оттук и да намери град, където би могъл да припечели за храната си. Нека бъде Фабрикаджийското шосе. Поне можеше да продължи още по-нататък, за да види какво има от другата страна на тунела. Джек тръгна и с всяка крачка тъмният отвор между дърветата се уголемяваше.
Студен, влажен и миришещ на тухлен прах и свлечена пръст, тунелът сякаш го погълна и се стесни около него. За миг се уплаши, че тунелът води под земята — никаква светлинка отпред не показваше края му, но после осъзна, че асфалтът под краката му не е наклонен. Спомни си, че на входа бе видял знак, препоръчващ да се включат фаровете. Блъсна се в тухлената стена и върху ръцете му се посипа мазилка. „Фарове“ — промърмори си той и съжали, че няма един, за да го включи. После разсъди, че тунелът сигурно завива някъде напред, а той просто предпазливо, бавно и внимателно се е движил право срещу стената като слепец с протегнати напред ръце. Продължи пипнешком покрай стената. Когато койотът в анимационните филмчета прави нещо подобно, обикновено завършва под предните колела на някой камион.
Нещо изшумка по асфалта и Джек се смрази.
„Плъх — помисли си той — или зайче, решило да скъси разстоянието между нивите. Но звукът май загатна за нещо по-голямо.“
Отново го чу далеч напред в тъмното и направи още една сляпа крачка. Изведнъж чу как някой пред него си поема дъх. Спря и се запита дали е животно. Стоеше с опрени във влажната тухлена стена пръсти и чакаше издишването. Не бе звучало като животно. Нито плъхът, нито заекът вдишват така дълбоко. Помръдна още няколко сантиметра. Почти не искаше да си признае, че каквото и да е това отпред, то го бе изплашило.
Отново замръзна, когато тих, стържещ звук, подобен на дрезгаво изхилване се разнесе в тъмнината. В следващия миг познат, но неопределим мирис — груб, силен и мускусен, се надигна към него от тунела.
Джек погледна назад през рамо. Входът вече се виждаше едва наполовина, другата част бе скрита от извивката на стената. Беше много далеч и изглеждаше голям колкото заешка дупка.
— Хей, какво има тук? — високо извика Джек. — Хей! Кой е тук с мен? Има ли някой?
Помисли, че чува някакъв шептеж дълбоко в тунела.
Напомни си, че не е в Териториите. В най-лошия случай можеше да стресне някое бездомно куче, дошло да подремне на хладно. Но пък щеше да спаси живота му като го събуди преди да го смаже кола.
— Хей, куче! — изкрещя той. — Куче!
Мигновено бе възнаграден от звука на лапи, топуркащи през тунела. Но… те отдалечаваха ли се, или се приближаваха? Не можеше да разбере това от мекото тап, тап, тап. После му хрумна, че може би шумът се приближава зад гърба му. Изви шия, погледна назад и откри, че се е отдалечил толкова, че вече не вижда и входа.
— Къде си, куче?
Нещо драсна земята само на крачка-две зад него. Джек отскочи напред и силно халоса рамото си в извитата стена.
В тъмнината почувствува някаква сянка, може би кучешка. Пристъпи напред и спря. Чувствуваше се толкова объркан, че за миг си въобрази, че отново е в Териториите. Тунелът бе пълен с мускусния, щипещ животински мирис и това, което се приближаваше към него, не беше куче.
Блъсна го вълна студен въздух, примесен с миризма на гранясало и алкохол.
За миг сякаш зърна увиснало в тъмнината лице. Лице, сякаш тлеещо със своя собствена болнава, бързогаснеща вътрешна светлина. Продълговато, измъчено лице, което би трябвало да е младежко, но не беше. Дъхът, излизащ от него, вонеше на пот, мазнотии и алкохол. Джек се прилепи към стената и вдигна юмруци, въпреки че лицето се стопи назад в тъмнината.
Обзет от ужас, си помисли, че чува как меки, бързи стъпки се приближават откъм изхода на тунела и бързо се обърна натам. Тъмнина. Тишина. Тунелът беше празен. Той мушна ръце под мишниците си и леко се отпусна назад към стената, докато раницата му опря в нея. След миг отново запристъпя с рамото напред.
Веднага щом излезе от тунела, Джек се обърна, за да го огледа. Никакво странно създание не се метна към него, не се чуваше никакъв звук. Пристъпи още три крачки, като продължаваше да се взира. И в този миг сърцето му сякаш спря. Две огромни оранжеви очи летяха срещу него, за секунда съкращаваха разстоянието наполовина. Не можеше да помръдне, краката му сякаш бяха забити в асфалта. Най-накрая инстинктивно протегна ръце, за да се предварди. Очите продължаваха да се приближават, изсвири клаксон. Секунди преди колата да изхвърчи от тунела и червендалестият мъж в нея да размаха юмрук, Джек се хвърли встрани.
— Копелеееее… — долетя от разкривената уста.
Джек се обърна все още замаян и видя, че колата лети надолу по хълма към градчето, което сигурно беше Оутли.
Оутли бе разположен в продълговата падина и оскъдно се разпростираше върху две основни улици. Едната беше продължение на шосето и се гмурваше покрай огромна, опушена постройка („фабриката“ — помисли си Джек), разположена в средата на обширен паркинг, за да продължи след това покрай оградени парцели за продажба на употребявани коли (евтини марки), местенца за бърза закуска (Знаменитите цици на Америка), кегелбан с грамадна неонова реклама, няколко бакалници и бензиностанция. След всичко това улицата пресичаше петте или шест преки в търговската част на града — група овехтели двуетажни постройки с паркирани пред тях коли. Другата улица очевидно бе средище на най-важните къщи в Оутли — големи сгради с веранди и дълги, наклонени морави. Светофарът на кръстовището на двете основни улици примигваше с червеното си око в късния следобед. Друг светофар, може би осем пресечки по-надолу, редуваше трите си цвята пред висока, сивкава сграда с много прозорци, която приличаше на лудница, но сигурно беше училище. Между двете улици ветрилообразно се разстилаше бъркотия от къщурки, разнообразявана от постройки с неизвестно предназначение, оградени с висока телена мрежа. Много от прозорците на фабриката бяха счупени, а някои от прозорците в търговската част на града — заковани с дъски. Оградените бетонни дворове бяха осеяни с боклуци, виждаха се струпани купчини смет. Дори големите къщи изглеждаха занемарени с увисналите си веранди и избелели стени. Обитателите им явно бяха собствениците на парцелите за търгуване с употребявани коли, пълни с непродаваеми автомобили.
За миг Джек изпита желание да обърне гръб на Оутли и да продължи на стоп до Кучиград, където и да се намира той. Но това означаваше отново да мине през тунела. Някъде долу, в търговската част на града, изсвири клаксон и звукът, достигнал до момчето, бе пълен с неизразима самота и носталгия.
Джек се отпусна чак когато застана пред вратата на фабриката и остави тунела далеч зад гърба си. Почти една трета от прозорците по опушената тухлена фасада зееха счупени, а част от другите представляваха мрачни кафяви квадрати от картон. Миризмата на машинно масло, грес и пушещи ремъци се носеше на километри. Джек мушна ръце в джобовете си и бързо тръгна надолу по хълма към Оутли.
Видян отблизо, градът изглеждаше още по-потискащ, отколкото от хълма. Търговците на коли висяха по прозорците на канторите си — бяха твърде отегчени, за да излязат навън. Обявите им се поклащаха дрипави и безрадостни, единственият оптимистичен надпис по напукания тротоар пред редиците коли: „Голям удар! Фантастична покупка! Колата на седмицата!“ — бе безнадеждно пожълтял. Върху много от обявите мастилото беше потекло размазано, сякаш ги бяха държали отвън на дъжда. По улиците почти не се движеха хора. Джек се насочи към центъра и видя, че някакъв старец с хлътнали бузи и посивяла кожа отчаяно се бори да качи празна количка от супермаркет на тротоара. Когато го доближи, старикът уплашено и враждебно запищя и разголи венци, черни като на язовец. Помисли си, че Джек иска да му открадне количката.
— Извинете! — каза Джек, а сърцето му отново заби като лудо.
Старецът се опитваше да обгърне собствеността си и да я защити, като през цялото време показваше почернелите си венци на своя враг.
— Извинете — повтори Джек. — Просто щях да…
Старецът отново изпищя пронизително и по сбръчканите му бузи се затъркаляха сълзи.
Джек забърза нататък.
Преди двадесет години, през шестдесетте, Оутли сигурно е просперирал. Относителната лъскавина на отсечката от шосето, водеща извън града, беше продукт на периода, когато търговията е вървяла, бензинът е бил евтин и никой не е подозирал съществуването на израза „ограничени доставки“, тъй като просто ги е имало в изобилие. Хората са влагали парите си в дребни предприятия и малки магазинчета и ако не са благоденствували, поне са държали главите си над водата. Кратката отсечка още носеше външните белези на някогашните надежди, но само няколко отегчени юноши седяха в малките ресторантчета и разсеяно смучеха кола, а зад твърде много от стъклените витрини на магазинчетата избелели афиши съобщаваха, че всичко се разпродава поради закриване. Джек не забеляза обяви за набиране на работници и продължи нататък.
Търговската част на Оутли разкриваше реалното положение на нещата под измамно веселите цветове, останали от шестдесетте. Докато Джек крачеше покрай овехтелите тухлени сгради, багажът му стана по-тежък, а краката му сякаш се наляха с олово. В края на краищата сигурно щеше да отиде до Кучиград, ако не бе толкова изморен и не трябваше да мине отново през тунела. Разбира се, сега той знаеше, че никакъв ръмжащ човек-вълк не се бе спотайвал в тъмнината. Никой не бе говорил с него в тунела. Просто Териториите го бяха разтърсили. Първо видът на кралицата и мъртвото момче със смазаното лице под каруцата. После Морган и дърветата. Но всичко това бе там, където подобни неща са възможни, а може би дори нормални. Тук нормалността не включваше подобни ефекти.
Джек стоеше пред голяма, мръсна витрина, над която едва се разчиташе излющеният надпис: „Склад за мебели“. Той огради с ръце очите си и надникна през стъклото. Върху обширния дървен под, на петнадесет стъпки навътре, самотно се мъдреха диван и кресло, покрити с по един бял чаршаф. Джек продължи покрай витрините. Чудеше се дали ще му се наложи да проси, за да се нахрани.
Малко по-надолу четирима мъже седяха в една кола пред закован с дъски магазин. След миг Джек забеляза, че колата е старо черно Де Сото без гуми. На предното й стъкло бе лепнато картонче с надпис: „Клуб на безоблачното време“. Мъжете вътре, двама отпред и двама отзад, играеха карти. Джек се приближи, надвеси се към предното дясно стъкло и каза:
— Извинете…
Най-близкият картоиграч му метна мътен сив поглед.
— Знаете ли къде…
— Изчезвай — сряза го мъжът. Гласът му сякаш не беше „на ти“ с речта, бе някак си кашест и флегматичен. Полуобърнатото му към Джек лице бе нашарено с дълбоки белези от пъпки и изглеждаше странно приплескано, сякаш някой бе стъпил върху него, когато е бил пеленаче.
— Просто питах дали не знаете къде бих могъл да намеря работа за няколко дни?
— Що не опиташ в Тексас — обади се мъжът на шофьорската седалка, а двамата отзад шумно си отвориха по една кутийка бира и поръсиха ръцете си и картите.
— Хлапе, казах ти да те няма! — изсъска сивоокият с плоското лице. — Изчезвай, преди лично да съм нашарил задника ти!
Джек разбра, че мъжът не се шегува. Помае ли се още миг-два, злобата му наистина ще прекипи и той като нищо ще изскочи от колата и безжалостно ще го наложи. После ще се върне в колата и ще си отвори нова бира, ще я гаврътне и ще пусне празната кутийка при останалите на пода. Джек отстъпи назад и мътното сиво око се отмести от него.
— Ами… ще опитам в Тексас — промърмори Джек и си тръгна. Стори му се, че вратата на старото Де Сото се отваря с трясък зад гърба му, но се сети, че това е само нова кутийка бира.
Пук! Пръс!
Джек вървеше.
Стигна до края на редицата къщи и се озова на втората главна улица на града. Отсреща се простираше пожълтяла ливада, пълна с избуяли бурени, между които надничаха статуйки на еленчета от фибростъкло. Безформена старица с мухобойка в ръка се взираше в него от люлката си на верандата.
Джек се обърна, за да избегне подозрителния й поглед, и видя пред себе си последната от безжизнените тухлени сгради от редицата, покрай която бе дошъл. Три бетонни стъпала водеха нагоре към подпряна, отворена врата. Над дългия тъмен прозорец с боя бе изписано: „При Ъпдайк“ и бе нарисувано буренце с бира. Зад мръсното стъкло проблясваше реклама на „Будвар“ — прочутата марка на Ческе Будейовице, а няколко педи по-надолу висеше жълто картонче и върху него на ръка бяха написани чудесните думи: „Търсим персонал“. Джек смъкна раницата от гърба си, взе я под мишница и изкачи стъпалата. За не повече от миг, докато прекрачваше от морната слънчева светлина в сумрака на кръчмата, го споходи чувството, че отново се мушва под гъстия, преплетен бръшлян и се вмъква в тунела на шосето към Оутли.
Около шестдесет часа по-късно едно момче Джек Сойер, което бе в съвсем различно разположение на духа от момчето Джек Сойер, вървяло в сряда през тунела, се намираше в хладния склад на кръчмата в Оутли и криеше раницата си зад буретата с бира в ъгъла. След по-малко от два часа, когато най-накрая затвореха кръчмата за през нощта, Джек смяташе да избяга. Това, че мислеше за намеренията си по този начин — не да си тръгне, не да напусне, а да избяга, показваше единствено отчаяното положение, в което се намираше.
„Аз бях на шест, шест. Джон Б. Сойер бе на шест, Джеки бе на шест. Шест.“
Тази мисъл, несъмнено нелепа, се бе пръкнала ненадейно в ума му привечер и продължаваше да се върти там. Той предполагаше, че се е появила, за да покаже просто колко е уплашен, колко е сигурен, че обръчът около него се затяга. Нямаше представа какво означава. Мисълта просто кръжеше и кръжеше, като дървено конче върху въртележка.
„Шест. Аз бях на шест. Джеки Сойер бе на шест.“ Пак и пак, отново и отново, повтаряше се до безкрайност. Складът имаше обща стена със самата кръчма и тази вечер тя просто вибрираше от шума, пулсираше като кожата на барабан. Допреди двадесет минути беше петък вечер, а и в Оутли, и в Кучиград плащаха в петък и сега кръчмата бе препълнена до тавана… и по-нагоре. Голям плакат вляво от бара гласеше: „Струпването на повече от 220 посетители е в нарушение на 331 противопожарно правило на окръг Джениси“. Очевидно 331 противопожарно правило не важеше в края на седмицата, понеже Джек подозираше, че в кръчмата сега имаше поне триста души, които се кълчеха под звуците на оркестъра, нарекъл себе си „Момците от долината“. Оркестърът беше отвратителен, но си имаше бас-китара.
— Тука идват да свирят едни пичове с бас-китара, Джек — бе му казал Смоуки в сряда.
— Джек! — надвика гласът на Лори шума.
Лори беше жената на Смоуки. Джек още не бе научил презимето й. Той едва я чу, защото монетният грамофон-автомат дънеше като бесен, докато мъжете от оркестъра почиваха. Джек знаеше, че и петимата са седнали в далечния край на бара и се наливат с „Черни руснаци“9 на половин цена. Лори подаде глава през вратата на склада. Изтощената й руса коса, опъната назад с детска пластмасова шнолка, проблесна под луминесцентните лампи.
— Джек, ако не му закараш това буре наистина бързо, предполагам, че ще опиташ ръката му.
— Добре — отвърна той. — Кажи му, че идвам.
Ръцете му настръхнаха, но това едва ли се дължеше само на влагата и студа в склада. Смоуки Ъпдайк не беше човек, с когото можеш да се шегуваш. Смоуки, който непрекъснато носеше шапка от вестник на тясната си глава, Смоуки с огромните си, поръчани по пощата изкуствени челюсти, зловещи и някак си погребални в съвършената си еднаквост и подреденост, Смоуки с агресивните кафяви очи, чиито склери бяха мътни и мръсножълти. Смоуки Ъпдайк, все още непознат в някои отношения за Джек и затова още по-страшен, бе успял някак си да го превърне в затворник.
Грамофонът замлъкна временно, но непрекъснатият рев на тълпата сякаш се покачи с едно ниво, за да компенсира относителната тишина. Някакъв каубой, дошъл от езерото Онтарио, с висок, пиянски глас извика:
— Йе-йе-йееее!
После изпищя жена. Счупи се чаша. След това грамофонът отново гръмна, звукът му наподобяваше предстартовата мощ на ракета към Сатурн.
„То е едно от градчетата, дето ядат каквото блъснат по пътя.“
Сурово!
Джек се наведе над едно от алуминиевите бурета и го издърпа на около три стъпки. Устата му се изви в болезнена гримаса, по челото му изби пот въпреки хладния въздух, лъхащ от климатичната инсталация. Гърбът му запротестира. Бурето стържеше, докато го влачеше по цимента. Той спря задъхан, ушите му пищяха.
Докара ръчната количка, изправи я и отново заобиколи бурето. Успя да го наклони, да го закрепи на ръба му и да го завърти по-близо до количката. Докато се опитваше да го намести полека, огромното буре, което тежеше само няколко килограма по-малко от самото момче, се изплъзна от ръцете му и тежко се стовари върху покритата с кече количка. Джек се опита хем да го насочи, хем да отдръпне ръцете си навреме, но се оказа твърде бавен и бурето притисна пръстите му към облегалката на количката. Болката беше нетърпима, но той все пак успя някак си да измъкне изтръпналите си, пулсиращи пръсти, напъха ги в устата си и ги засмука, а от очите му потекоха сълзи.
Но прещипването на пръстите му не беше най-лошото. Той с ужас чу бавното съскане на газове, излизащи през въздушния вентил на бурето. Ако Смоуки скачи бурето и започне да тече пяна… или не дай си Боже, отвие капачката и бирата като фонтан пръсне в лицето му…
По-добре да не мисли за тези неща.
Миналата нощ, в четвъртък, когато се опита да закара на Смоуки едно буре, то се прекатури и капачката му изхвърча чак в другия край на склада. Шупнаха бяла пяна и златиста бира, потекоха по пода и се изляха в канала. А Джек стоеше премалял и смразен, забравил за виковете на Смоуки, защото пред очите му не се лееше евтината наливна бира, а кралската бира на Териториите, собствената бира на кралицата.
Тогава Смоуки го удари за пръв път — бърз, жесток шамар, който запрати Джек чак в една от тънките стени на склада.
— Това изяде днешната ти надница — заключи Смоуки. — Моли се да не ти се случва пак, Джек.
Като чу думите му, Джек изтръпна и го полазиха мравки. Думите таяха предположението, че ще има още много възможности да направи същото отново, като че ли Смоуки Ъпдайк очакваше, че той ще остане при него дълго, дълго време.
— Джек, побързай!
— Идвам — изпуфтя той и затегли количката към вратата, протегна ръка зад гърба си, за да напипа топката, завъртя я и блъсна вратата навън. Удари нещо голямо, меко и еластично.
— Отваряй си очите, по дяволите!
— Ооо, извинете — каза Джек.
— Ще ти дам аз едно извинение, задник такъв! — отвърна гласът.
Джек изчака тежките стъпки да се отдалечат надолу по коридора и отново се опита да отвори вратата.
Коридорът беше тесен, боядисан в отровнозелен цвят. Вонеше на лайна, урина и гнилоч. Тук-там мазилката бе изкъртена от ритници, а самите стени бяха богато нашарени с надписи, оставени като наследство от отегчени пияници, чакали реда си да използуват тоалетните или писоарите. Най-дългият от всички бе надраскан напряко върху зелената боя с черен маркер и сякаш изливаше цялата тъпа и безпредметна ярост на Оутли: „Да се изпратят в Иран всички американски негри и евреи!“
Шумът от кръчмата беше висок и в склада, но тук, в коридора, приличаше на гигантска, непрекъсваема звукова вълна. Джек хвърли поглед към склада, за да се увери, че раницата му наистина не се вижда.
Трябваше да се измъкне. Трябваше! Замлъкналият телефон, който най-накрая бе проговорил, за да го затвори в капсула от черен лед… беше зло. Рандолф Скот10 беше по-голямо зло. Човекът всъщност нямаше нищо общо с Рандолф Скот, той само изглеждаше така, както Скот бе изглеждал в петдесетината си филма. Смоуки Ъпдайк беше може би още по-голямо зло… въпреки че Джек вече не беше сигурен в това. Не и откакто бе видял (или си мислеше, че е видял) очите на мъжа, който приличаше на Рандолф Скот, да променят цвета си.
Но най-голямото зло беше Оутли… Джек не се съмняваше в това.
Оутли, Ню Йорк, дълбоко в сърцето на окръга Джениси, приличаше на ужасен капан, поставен за него… нещо като град-хищник, досущ едно от истинските чудеса на природата — вечнозелените насекомоядни растения. Лесно е да се влезе в примамливата им чашка-каничка. Почти невъзможно е да се излезе.
Висок мъж с огромен, полюляващ се корем чакаше, за да влезе в мъжката тоалетна, премяташе от единия до другия край на устата си пластмасова клечка за зъби и гледаше втренчено в Джек, който предположи, че с вратата е ударил тъкмо неговия търбух.
— Задник! — повтори тлъстият мъжага.
В този миг вратата на мъжката тоалетна се отвори с трясък и някакъв човек се измъкна навън. За част от секундата очите му срещнаха очите на Джек. Беше мъжът, който приличаше на Рандолф Скот. Но той не беше филмова звезда, а само бачкер, пропиващ седмичната си надница. По-късно сигурно щеше да си тръгне с наполовина изплатената си кола или с три-четвърти изплатения си мотоциклет — голям стар „Харли“ с кош, най-вероятно.
„Очите му станаха жълти.“
„Не, Джек, не. Само в твоето въображение, единствено там. Той е…“
… само някакъв работник, който го погледна, защото е нов. Сигурно е завършил тукашното училище, играл е футбол, свалил е някоя жизнерадостна католичка-сладурана и се е оженил за нея, но тя се е тъпкала с шоколади и замразени храни и просто е увеличила броя на дебеланите в Оутли с още една, просто…
„Но очите му станаха жълти.“
„Престани! Не е вярно!“
Но все пак нещо в него принуждаваше Джек да мисли за това, което му се случи по пътя към града… което му се случи в тъмнината на тунела.
Тлъстият мъжага, който бе нарекъл Джек задник, се отдръпна от високия човек, облечен с дънки и чиста бяла тениска. Рандолф Скот тръгна към Джек, големите му ръце с издути вени свободно се полюляваха край него.
Студените му като лед сини очи проблеснаха… и след това започнаха да се променят, да помътняват и да изсветляват.
— Ей, хлапе — каза той и Джек с шеметна бързина побягна към летящата врата и я блъсна с гръб, без да го е грижа кого ще удари.
Шумът го връхлетя. Кени Роджърс въодушевено ревеше ентусиазирана дървеняшка ода за някакъв си Рувим11.
„Ти винаги обръщаше и другата си буза — кълнеше се Кени пред танцуващите пияници с подпухнали лица — и твърдеше, че смирените ги чака един по добър свят!“
В кръчмата Джек не видя нито един, който да изглежда поне отчасти смирен. „Момците от долината“ отново се събираха на подиума и посягаха към инструментите си. Всички, с изключение на бас-китариста, изглеждаха пияни и объркани… и май не бяха съвсем сигурни къде се намират. Бас-китаристът изглеждаше само отегчен.
Вляво от Джек някаква жена водеше сериозен разговор от монетния телефон на кръчмата — телефон, който Джек не би докоснал отново, ако има избор, и за хиляда долара. Докато тя говореше, нейният пиян кавалер мушна ръка под полата й и започна да я опипва. На големия дансинг се клатеха и препъваха поне седемдесет двойки, без да ги е грижа за живото темпо на мелодията, хилеха се и се натискаха, ръце пощипваха цици, устни лигавеха устни, пот се стичаше по бузи и оформяше широки кръгове под мишниците.
— Слава Богу, дотътри се — каза Лори и вдигна подвижната дъска на тезгяха, за да му направи път. Смоуки стоеше в другия край зад бара и редеше върху подноса на Глория чаши джин с тоник, долнопробна водка с лимон и „Черни руснаци“ — коктейлът, който сякаш бе единствен съперник на бирата в състезанието за любимо питие на град Оутли.
Джек видя, че Рандолф Скот влиза през летящата врата и поглежда към него. Сините му очи още веднъж срещнаха очите на момчето. Той кимна бавно, сякаш за да каже: „Ние ще си поговорим. Дааа, господинчо. Може би ще си поговорим за това какво е възможно и какво не е възможно да се случи в тунела. Или за волски камшици. Или пък за болни майки. А може да си поговорим и как ще останеш в Оутли дълго, дълго време… чак докато станеш сбръчкан старец, хлипащ над празна количка от супермаркет. Ти как мислиш, Джеки?“
Джек потрепера.
Рандолф Скот се усмихна, сякаш бе видял потреперването… или го бе доловил. После се смеси с тълпата под гъстия цигарен дим.
След миг тънките, силни пръсти на Смоуки захапаха рамото на Джек, потърсиха най-болезненото място и както винаги го намериха. Обиграни, напипващи нервите пръсти!
— Джек, просто трябва да мърдаш по-бързо — каза Смоуки. Гласът му звучеше почти съчувствено, но пръстите му се впиваха, търсеха и причиняваха болка. Дъхът му миришеше на розовите ментови бонбончета, които смучеше почти непрекъснато. Поръчаните му по пощата изкуствени зъби потракваха. От време на време, когато челюстите се изплъзваха и той с всмукване ги наместваше, се чуваше гнусно измляскване. — Трябва да се движиш по-бързичко, защото в противен случай ще бъда принуден да драсна клечката под задника ти. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Ддда — отвърна Джек и се опита да не изстене.
— Добре. Всичко е наред значи. — За частичка от секундата пръстите му се забиха още по-навътре и поздравиха с ожесточен ентусиазъм гнездото нерви под върховете си. Джек наистина изстена. Това бе достатъчно за Смоуки и той го пусна.
— Помогни ми да качим бурето, Джек, и го направи бързо. Петък вечер е, хората трябва да пият.
— Събота сутрин е — глуповато се изпусна Джек.
— Тогава също. Хайде!
Джек някак си успя да помогне на Смоуки да качат бурето върху малката поставка под бара. Тънките като въжета мускули на Смоуки се издуха и размърдаха под ръкавите на ризата му. Напук на земното притегляне шапката от вестник върху тясната му като на невестулка глава не помръдна, предното й връхче почти докосваше лявата му вежда. Джек със затаен дъх гледаше как Смоуки отвива червената пластмасова капачка на бурето, което издишаше малко по-поривисто, отколкото трябваше… но не се разпени. Джек безмълвно си отдъхна.
Смоуки му търкулна празното.
— Закарай го в склада и после оправи тоалетната. Спомни си какво ти казах днес следобед.
Джек чудесно си спомняше. В три следобед зави някаква сирена също като при въздушна тревога, стресна го и почти му изкара акъла. Лори, задавена от смях, каза:
— Спокойно, Джек. Смоуки… виж го… само дет не се подмокри.
Смоуки я погледна с присвити, сериозни очи, дръпна Джек встрани и му обясни, че сирената е знак, че започва изплащането на седмичните надници в Тъкачната фабрика в Оутли. Каза му, че почти същата сирена гърми и в предприятието за каучукови изделия в Кучиград, което произвежда гумени плажни играчки, надуваеми кукли и презервативи, и добави:
— Скоро кръчмата ще започне да се пълни и ти, аз, Лори и Глория трябва да бъдем бързи като светкавици, понеже изпищи ли петъчният орел, ние трябва да си наваксаме за неспечеленото всяка неделя, понеделник, вторник, сряда и четвъртък. Извикам ли ти да ми докараш буре, искам да го видя да се приближава, преди още да е заглъхнал викът ми. Освен това всеки половин час ще минаваш с четката мъжките тоалетни. В петък вечер човек се облекчава на всеки петнадесет минути.
— Аз ще имам грижа за женските — каза Лори и се приближи. Косата й беше рядка, руса и чуплива, а кожата й — бяла като на вампир от книжка с комикси. Тя или беше настинала, или бе пристрастена към кокаина, понеже непрекъснато подсмърчаше. Джек предполагаше, че е настинка. Съмняваше се, че някой в Оутли би могъл да си позволи да смърка кокаин.
— Ама жените не са толкова лоши, колкото мъжете. Може би почти, но все пак не съвсем.
— Затваряй си устата, Лори.
— Ти си я затваряй — изрепчи се тя и ръката на Смоуки се стрелна като светкавица. Чу се изплющяване и върху бледата буза на Лори грейна червеният отпечатък от дланта на Смоуки. Тя се разхленчи… но Джек със смайване забеляза в очите й почти щастливо изражение. Погледът й бе на жена, която е убедена, че подобно отношение е признак на грижовност.
— Действувай енергично и няма да имаме проблеми — повтори Смоуки. — Запомни, че трябва да си бърз, когато ти извикам да ми докараш ново буре. И помни да минаваш с четката мъжките тоалетни всеки половин час и да изчистваш мръсотиите.
И тогава Джек отново бе казал на Смоуки, че иска да напусне и той отново бе повторил лъжливото си обещание за неделя следобед… но каква файда имаше да мисли за това сега?
В кръчмата се разнесоха силни писъци, избухна дрезгав, грачещ смях, счупи се стол, някой изрева от болка. На дансинга се вихреше третият за вечерта юмручен бой. Смоуки изпсува, юрна се натам, блъсна Джек в бързината и му напомни да разкара бурето.
Той го намести върху количката и я затъркаля към летящата врата, като в същото време неспокойно се оглеждаше за Рандолф Скот. Видя го в тълпата, наблюдаваща юмручната свада на дансинга, и донякъде си отдъхна.
В склада изправи бурето при другите празни на мястото за извозване, в нишата до черния вход. Тази вечер кръчмата на Ъпдайк вече бе успяла да види сметката на шест бурета. След това отново провери там ли е раницата му. За миг си помисли, че е изчезнала, и сърцето му се заблъска в гърдите — в нея бяха вълшебният сок и монетата от Териториите, която се бе превърнала в сребърен долар в този свят. Плувнал в пот, той мръдна надясно и я напипа между други две бурета. Наистина беше там. Той усети извивката на бутилката на Спийди през зеления найлонов плат на раницата. Сърцето му нормализира ритъма си, но той се чувствуваше омаломощен, сякаш краката му бяха гумени, чувствуваше се като човек, едва отървал кожата.
В мъжката тоалетна цареше истински ужас. В началото на вечерта Джек щеше да повърне от отвращение, но сега като че ли бе започнал да свиква със смрадта… и това някак си беше най-лошо от всичко. Той донесе топла вода, сипа сапун, намокри четката и започна да я движи напред-назад по неописуемата кочина по пода. Мозъкът му отново започна да премисля последните няколко дни и да се тревожи за тях, както животното, попаднало в капан, се тревожи за захапания от зъбците му крайник.
Когато за пръв път прекрачи прага на кръчмата в Оутли, тя беше тъмна, мрачна и съвършено пуста. Щепселите на грамофона-автомат, ротативката и електронната игра „Космически нашественици“ бяха издърпани. Единствената светлина в помещението идваше от цветната реклама над бара — ръчен часовник, заклещен между върховете на две планини, който изглеждаше като най-странния НЛО на света.
Джек се усмихна и тръгна към бара. Зад гърба му някакъв равен глас каза:
— Това е бар, а не детска градина. Изчезвай, глупако!
Джек уплашен подскочи. Бе стиснал парите в джоба си и си мислеше, че ще постъпи като в „Златната лъжица“ — ще седне, ще си поръча нещо и после ще попита за работа. Разбира се, да се наемат деца като него беше напълно незаконно, поне без разрешение, подписано от родителите или настойниците, и това означаваше, че могат да му дадат по-малка от минималната надница. Пъти по-малка! Затова трябваше да има предварително споразумение и договарянето обикновено започваше с история номер 2 — „Джек и вторият баща-чудовище“.
Той се обърна и видя, че в едно от сепаретата седи някакъв мъж и студено го наблюдава с презрителна бдителност. Мъжът беше слаб, но под ризата му мърдаха мускули като въжета. Носеше торбести бели панталони на готвач и шапка от вестник, килната към лявата му вежда. Главата му бе тясна като на невестулка, късо подстриганата му коса беше започнала да посивява. На масата между големите му ръце лежаха купчина фактури и сметачна машинка.
— Видях обявата ви, че търсите персонал — каза Джек, без да храни големи надежди. Мъжът нямаше да го наеме, а и той самият не беше сигурен дали иска да работи за него — изглеждаше му някак си зъл.
— Тъй значи — отвърна човекът в сепарето. — Сигурно си се научил да четеш в един от малкото дни, когато не си кръшкал от училище. — На масата пред него имаше пакет с пури и той си измъкна една.
— Ами… не знаех, че е бар — измънка Джек и заотстъпва към вратата. Слънчевата светлина сякаш проникваше през мръсното стъкло и след това просто умираше, преди да достигне до пода, като че ли кръчмата се намираше в някакво по-различно измерение. — Мислех… предполагах… реших, че е и ресторант, и бар. Нещо такова. Ей сега си тръгвам.
— Ела насам. — Кафявите очи на мъжа не се отместваха от него.
— А, не, не. Тръгвам си — нервно отвърна Джек.
— Ела тук и седни. — Мъжът драсна кибритена клечка в нокътя на палеца си и запали пурата. Мухата, лазеща по фактурите пред него, хвръкна и забръмча в тъмнината. Очите му продължаваха да гледат втренчено Джек. — Ела, няма да те ухапя.
Джек бавно се приближи до сепарето, приседна срещу мъжа и скръсти ръце на масата. Около шестдесет часа по-късно, докато подсушаваше мъжката тоалетна в дванадесет и тридесет през нощта, а мократа му от пот коса се завираше в очите му, Джек си мислеше — не, знаеше! — че само собствената му глупава самоувереност бе позволила на капана да щракне (а той бе щракнал в момента, в който беше седнал срещу Смоуки Ъпдайк, въпреки че тогава той не бе разбрал това). По същия начин мухоловката се затваря зад злочестите си жертви, по същия начин насекомоядните растения-хищници с привлекателната си миризма и смъртоносните си, гладки като стъкло стени само чакат някой бръмбар-глупак да забръмчи над тях, да се спусне надолу и навътре… за да се удави в дъждовната вода, събрана в техните чашки-канички. В Оутли в пълната кана вместо дъждовна вода се плискаше бира. Това бе единствената разлика.
Ако тогава беше избягал…
Но не избяга. Дори докато правеше всичко възможно да не трепне под втренчения поглед на студените кафяви очи, Джек си мислеше, че в края на краищата за него може би ще се намери някаква работа. Мина Банбъри, жената, която притежаваше и въртеше „Златната лъжица“ вОбърн, се бе държала доста любезно с него. Когато си тръгваше, дори го прегърна и целуна и му даде три дебели сандвича, но не успя да го заблуди. Любезността и даже заченките на доброта не изключват желанието за печалба на всяка цена, нито дори явната алчност.
Минималното заплащане в Ню Йорк беше три долара и четиридесет цента на час — тази информация, закачена от властите, висеше в кухнята на „Златната лъжица“ върху яркорозово парче хартия с размер на филмов афиш. Но хаитянинът, готвач на аламинути, почти не говореше английски и Джек смяташе, че със сигурност пребивава в страната незаконно. Човекът готвеше като фурия и никога не разреши картофите или пържените миди да престоят и миг повече от необходимото в олиото. Момичето, което помагаше на госпожа Банбъри при сервирането, беше хубавичко, но бавноразвиващо се и според Католическата църква не биваше да работи. В такива случаи не се предлага минималната надница и фъфлещото, глуповато момиче с искрено благоговение сподели с Джек, че получава долар и двадесет и пет цента на час, и всичките са за нея.
Самият Джек след дълги пазарлъци успя да се договори за долар и петдесет, но знаеше, че ако госпожа Банбъри не беше притисната от обстоятелствата — предишният й мияч на чинии духнал същата сутрин, излязъл по време на регламентираната почивка и просто забравил да се върне — тя изобщо нямаше да се пазари. Щеше да му каже или да приема работата за долар и четвърт, или да хваща пътя. „Живеем в свободна държава, момче“.
Сега той си мислеше с неподозиран цинизъм, който беше част от новата му самоувереност, че пред него седи нова госпожа Банбъри. Мъж вместо жена, кльощав, вместо дебел и стар като баба, кисел, а не усмихнат, но със сигурност брат-близнак на госпожа Банбъри.
— Търсиш работа, а? — Мъжът с белите панталони остави пурата си в стария тенекиен пепелник. Мухата престана да топи крачетата си и пое нанякъде.
— Да, господине, но както вие казахте, това е бар и…
Неспокойствието отново го връхлетя. Кафявите очи с жълтите склери го притесняваха, бяха като очите на обигран котак-ловец, видял в живота си безброй заблудени мишки като него.
— Да, бар е — потвърди мъжът. — Аз съм Смоуки Ъпдайк. — Той протегна ръка и Джек изненадан подаде своята. Ръката на Смоуки я стисна веднъж здраво, почти до болка, после я поотпусна, но продължи да я държи. — И така?
— Ами… — измънка Джек, убеден, че изглежда глупав и малко уплашен. Наистина се чувствуваше глупав и малко уплашен. Искаше му се Смоуки да пусне ръката му.
— Вашите никога ли не са те учили да се представяш?
Това бе толкова неочаквано, че Джек почти изстреля собственото си име вместо името, което бе използувал в „Златната лъжица“ и когато пътуваше на стоп — името Луис Фарън, което бе станало негово „пътно име“.
— Джек Сой… ъъъ… Сотел.
Ъпдайк задържа ръката му още миг, после я пусна. Студените му кафяви очи не трепваха.
— Джек Сой-ъ-Сотел — повтори той. — Ама по-дълго, шибано име сигурно няма и в телефонния указател, нали, момче?
Джек се изчерви, но не каза нищо.
— Не си много едър. Мислиш ли, че ще успееш да наклониш петдесеткилограмово буре с бира и да го наместиш върху ръчна количка?
— Ами да — отвърна Джек, без да знае дали ще може, или не. Струваше му се, че няма да бъде кой знае какъв проблем, пък и в толкова безлюдно място буретата едва ли трябваше да се сменят често.
Смоуки сякаш прочете мислите му и каза:
— Дааа, сега тук е празно, но към четири-пет часа се оживява. А в края на седмицата в помещението просто не може да се диша от хора. Тъкмо тогава ще изкараш надницата си, Джек.
— Всъщност наистина не знам — измрънка Джек. — И колко ще получавам?
— Долар на час — отвърна Ъпдайк. — Бих искал да мога да ти плащам повече, но… — Той сви рамене, потупа купчината фактури и даже се поусмихна, сякаш казваше: „Виждаш как стоят нещата, дете, всичко в Оутли е тръгнало на провала, още от 1971 бизнесът започна да замира.“ Но очите му не се усмихваха. Очите му наблюдаваха Джек с котешка съсредоточеност.
— Хич не е много — бавно отвърна Джек, но мисълта му работеше бързо.
Кръчмата беше като гроб, дори един-единствен раздърпан стар алкохолик не смучеше бира на бара, втренчил безсмислен поглед в светлинната реклама. В Оутли очевидно поркаха бирата си в колите и ги наричаха клубове. Долар и петдесет цента на час никак не са много, когато ти спукват гьона от работа. В безлюдно място като това долар на час можеше да се окаже лесно спечелена надница.
— Не е — съгласи се Ъпдайк и отново се наведе над сметачната машинка, — наистина не е. — Гласът му казваше на Джек, че може да приеме или да си тръгне. Нямаше да има пазарлъци.
— Май ще опитам — подхвърли той.
— Това е добре — каза Ъпдайк, — но първо трябва да изясним нещо друго. От кого бягаш и кой те търси? — Кафявите очи отново се впиха в него с упорита настойчивост. — Хич не ми се ще някой, който е по петите ти, да ми вгорчава живота.
Увереността на Джек не се разклати особено. Той може би не бе най-умното хлапе на света, но беше достатъчно умен, за да знае, че няма да изкара дълго по пътя, ако няма резервна история, с която да замазва очите на перспективни работодатели. Това беше история номер 2 — „Злият пастрок“.
— Аз съм от едно малко градче във Върмонт — започна той. — Фендървил. Мама и татко се разведоха преди две години. Татко се опита да ме вземе под попечителство, но съдът ме даде на мама. Винаги правят така.
— Зарежи какво правят. — Смоуки отново оправяше сметките си. Бе се навел толкова ниско, че носът му почти опираше в клавишите на джобния калкулатор. Но Джек смяташе, че въпреки това го слуша.
— Татко се премести в Чикаго и намери работа в някакъв завод там. Пише ми почти всяка седмица, но не е идвал да ме види от миналата година, когато Обри го изхвърли с бой. Обри е…
— Новият ти баща — каза Ъпдайк и за миг очите на Джек се присвиха и съмненията му се върнаха. В гласа на Ъпдайк нямаше съчувствие. Напротив, той сякаш му се присмиваше, като че ли знаеше, че цялата история е чиста измислица.
— Да. Мама се омъжи за него преди година и половина. Той непрекъснато ме бие.
— Тъжна работа, Джек, много тъжна. — Ъпдайк наистина го погледна недоверчиво с присмехулни очи. — И така, ти потегли към твоето татенце, за да си заживеете щастливо за вечни времена.
— Да, надявам се — въздъхна Джек и внезапно го осени вдъхновение. — Всичко, което знам, е, че истинският ми баща никога не ме е окачвал с примка на шията в дрешника. — Той дръпна надолу тениската си и оголи резката на шията си, която вече бе започнала да избледнява. По време на престоя му в „Златната лъжица“ тя все още беше ярка, грозна червено-виолетова дамга и той приличаше на жигосан. Но в „Златната лъжица“ не му се бе представил случай да я покаже. Разбира се, това беше белегът, оставен от корена, който едва не го задуши в Териториите.
Джек със задоволство видя, че очите на Смоуки Ъпдайк се разширяват от изненада, примесена с ужас.
— Мили Боже! Дете, вторият ти баща ли направи това? — попита той, наведе се напред и част от розовите и жълти фактури се пръснаха по пода.
— Ами аз затова реших, че трябва да се махна.
— А той ще се мерне ли насам, за да си търси колата, мотоциклета, портфейла или шибаната си спестовна книжка?
Джек поклати глава.
Смоуки погледа момчето още секунда-две и изключи сметачната машинка.
— Ела с мен в склада, хлапе — кимна той.
— Защо?
— Искам да проверя дали наистина ще успееш да закрепиш бурето на ръба му. Ако можеш да ми докарваш буретата, когато се нуждая от тях, ще получиш работата.
За удоволствие на Смоуки Ъпдайк Джек показа, че може да закрепи голямото алуминиево буре на ръба му, да го придвижи достатъчно напред и да го намести върху количката. Той даже успя да се престори, че го върши с лекота. Чак на другия ден щеше да изпусне бурето и да получи един в носа.
— Не е зле — отсече Ъпдайк. — Не си достатъчно едър за тази работа и като нищо ще си докараш някоя херния, но това са си твои проблеми.
После му каза, че може да започне днес следобед и да работи до един през нощта („Или поне докато издържиш.“), и че всяка вечер ще му плаща в момента на затварянето. Сумата веднага и в брой.
Върнаха се отново в кръчмата и там намериха Лори, облечена в тъмносини баскетболни шорти, толкова къси, че крайчетата на жарсените й пликчета се подаваха навън, и блузка без ръкави. Рядката й руса коса бе опъната назад и прихваната с пластмасови шноли. Пушеше „Пал Мал“ с навлажнен и омазан с червило край. Голям сребърен кръст се полюляваше между гърдите й.
— Това е Джек — представи го Смоуки. — Можеш да махнеш обявата от прозореца.
— Бягай, хлапе — каза Лори. — Още имаш време.
— Затваряй шибаната си уста!
— Накарай ме де.
Той я шляпна, но не на шега, а достатъчно силно, за да я залепи за бара. Джек премигна и си спомни за звука от камшика на Озмънд.
— Мъжка сила, брей — каза Лори. Очите й се наляха със сълзи, но в същото време изглеждаха доволни, сякаш всичко си беше в реда на нещата.
Предишното безпокойство на Джек се появи отново — още по-ясно и по-остро, и сякаш не беше само безпокойство, а истински страх.
— Не ни обръщай внимание, хлапе — каза Лори и мина покрай него, за да свали обявата от прозореца. — Всичко ще бъде наред.
— Той си има име и е Джек, а не хлапе — сряза я Смоуки, който отново се бе върнал в сепарето, където бе провел „интервюто“ с него и подреждаше фактурите си. — Остава да почнеш да го наричаш така и пред клиентите. Я си събирай акъла и му приготви два сандвича, че наближава четири и той трябва да започва работа.
Тя свали обявата от прозореца и я пъхна зад грамофона с вида на човек, правил това безброй пъти. Когато мина покрай Джек, му намигна.
Телефонът иззвъня.
И тримата го погледнаха, стреснати от внезапния звук. За хилядна частица от секундата Джек си помисли, че черният телефон е като някакъв гол охлюв, залепнал за стената. Остана му време да забележи колко бледа е Лори: единственият цвят по бузите й идваше от червеникавите белези на завяхващите й младежки пъпки. Имаше време да разучи жестокото, донякъде потайно изражение върху лицето на Смоуки и да забележи издутите вени по ръцете му. Време да прочете жълтеникавия надпис над телефона, който гласеше: „Моля, ограничавайте разговорите си до три минути!“
Телефонът звънеше и звънеше в тишината.
С внезапен ужас Джек си помисли: „За мен е. Отдалече е… много, много отдалече.“
— Лори, какво стоиш като малоумна! Вдигни слушалката! — нареди Смоуки.
Тя се приближи до телефона.
— Кръчмата в Оутли — каза Лори. Гласът й бе немощен и трепереше. После се заслуша миг-два. — Ало! Ало!… О, я се разкарай!
— Нищо важно. Някакви дечурлига се бъзикат. Какви ли не щуротии питат понякога! Как обичаш хамбургерите си, хлапе?
— Джек! — изрева Ъпдайк.
— Да, да, добре. Джек. Как обичаш хамбургерите си, Джек?
Джек й каза и те пристигнаха средно изпечени, точно по вкуса му, топлички, с горчица и резенчета лук. Той ги излапа и изпи чаша мляко. Безпокойството му стихна успоредно с глада. Дечурлига, както бе казала тя. Но очите му от време на време продължаваха да поглеждат телефона и той се чудеше дали е така.
Стана четири часът и се оказа, че абсолютното безлюдие на кръчмата сякаш е било част от пиеса, поставена с цел да го примами, както насекомоядните растения примамват жертвите си с невинен вид и разкошен мирис. Вратата се отвори и дузина мъже в работни облекла нахлуха вътре. Лори включи грамофона, ротативката и електронната игра „Космически нашественици“. Някои от мъжете кимнаха за поздрав на Смоуки, който им отвърна с ухилване, разкриващо комплект големи, поръчани по пощата челюсти. Повечето поръчаха бира. Двама или трима — „Черни руснаци“. Един от тях — Джек беше почти сигурен, че е от членовете на Клуба на безоблачното време, започна да пуска монети от двадесет и пет цента в грамофона-автомат и да призовава до безкрайност гласовете на певци и състави. Смоуки нареди на Джек да вземе гумената подомиячка от склада и да почисти дансинга пред подиума на оркестъра, който пустееше и чакаше петъчната нощ и „Момците от долината“. Каза му, след като изсъхне, да го намаже с паркетин.
— Ще разбереш, че е лъснат, когато забележиш собственото си лице да се ухилва отдолу — добави той.
Така започна службата му в кръчмата на Ъпдайк в Оутли.
„… но към четири-пет часа се оживява.“
Е, не би могъл да каже, че Смоуки го бе излъгал. Докато не отмести празната чиния от хамбургерите и не дойде време да започне да работи за надницата си, кръчмата беше абсолютно празна. Но в шест часа в нея седяха поне петдесет души и Глория, яката сервитьорка, дойде на работа, за да й подвикват и да я задяват някои от постоянните клиенти. Тя се присъедини към Лори и сервира няколко кани с вино, безброй „Черни руснаци“ и океан от бира.
Освен големите бурета Джек мъкнеше каса подир каса бутилирана бира — „Будвар“, разбира се, прочутата марка от Ческе Будейовице, чиято реклама бе видял да проблясва зад мръсния прозорец, но и някои от местните фаворити като „Джениси“, „Ютика клъб“ и „Ролинг рок“. Ръцете му се протриха, гърбът го заболя.
Между пътешествията до склада за каси с бира и пътешествията до склада за „докарай ми едно буре, Джек“ (фраза, към която бе започнал да изпитва инстинктивен ужас) той периодично посещаваше дансинга с подолъскачката и бутилката паркетин. Веднъж една празна бирена бутилка мина на сантиметри от главата му и се разби в стената, а той само сви глава с разтуптяно сърце. Оголил изкуствените си челюсти в лицемерно крокодилско ухилване, Смоуки изхвърли пияния извършител. Джек погледна през прозореца и видя как онзи жестоко се джасна в оградата на отсрещния паркинг.
— Хайде, Джек — нетърпеливо подвикна Смоуки. — Нали не те улучи. Изчисти тази кочина!
Половин час по-късно Смоуки го изпрати в мъжката тоалетна. Мъж на средна възраст се подпираше с една ръка на стената и повръщаше над един от двата запушени писоара, а с другата размахваше огромния си необрязан пенис. Повръщано и димяща урина се смесваха в обща локва между разкрачените му работни ботуши.
— Ще позачистиш тук, нали, дечко — каза мъжът, докато се мъчеше да улучи вратата, и тупна Джек по гърба толкова силно, та едва не го прекърши. — Мъжете трябва да отварят място за поркане, както могат, нали така?
Джек едва успя да се удържи, докато се затвори вратата, и след това блъвна.
Направи го в единствената мъжка тоалетна на кръчмата, където срещу лицето му се блещеха неизмитите, отвратително благоухаещи следи на последния посетител. Повърна целия си обяд, пое си накъсано дъх и отново повърна. През стената глухо долитаха звуците на някаква песен за щастието в Тексас.
Внезапно видя лицето на майка си, по-красиво отколкото в който и да било от нейните филми, с големи, тъмни и тъжни очи. Видя я сама в апартамента в „Алхамбра“. Забравената й цигара димеше в пепелника край нея. Тя плачеше. Плачеше за него. Сърцето му се сви и го заболя толкова силно, та му се стори, че ще умре от любов към нея, от копнеж по нея — по живота, в който нямаше страхотии, дебнещи в тунела, нямаше жени, искащи да бъдат бити и разплаквани, нито мъже, които повръщат между краката си, докато пикаят. Искаше да бъде при нея и изпитваше смъртна омраза към Спийди Паркър, задето го бе накарал да тръгне по ужасния и страшен път на запад.
В този миг и последните остатъци от самоувереността му се стопиха — напълно и завинаги. Съзнателните мисли бяха надвити от дълбок, безутешен, виещ детски плач: „Искам при мама, моля те, Господи, искам си майчицата…“
С треперещи крака излезе от тоалетната, като си мислеше, че напук на Спийди просто ще се прибере вкъщи, пък който както ще да нарече това. В този миг не го беше грижа дали майка му умира. В този миг на неизразима болка той стана просто Джек и толкоз, инстинктивно се мъчеше да оцелее като животно, което усеща, че всеки миг ще се превърне в плячка на някое месоядно, чувствуваше се като подгонена сърна, зайче, или катеричка., В този миг той беше способен да я остави да умре от рака, разяждащ тялото й, да забрави за метастазите, плъзнали навсякъде, и единственото, което искаше, бе майка му да го прегърне, да го целуне за лека нощ и да му каже да не пуска проклетия си транзистор в леглото и да не чете с фенерче под одеялото половината нощ.
Подпря ръце на стената и малко по малко успя да се овладее. Това налагане на самоконтрол бе напълно подсъзнателно, чисто напрягане на ума, нещо присъщо на Фил Сойер и Лили Кавано. Бе направил грешка, да, но нямаше да се върне обратно. Териториите не бяха измислени, те съществуваха, следователно талисманът също съществуваше. Той нямаше да убие майка си от страхливост.
Джек напълни кофата с топла вода от крана в склада и почисти мръсотиите.
Когато свърши и влезе в салона, беше десет и половина и тълпата бе започнала да оредява. Оутли бе работнически град и работещите пияници през седмицата се прибираха рано по домовете си.
— Джек, изглеждаш бял като чаршаф. Добре ли си? — каза Лори.
— Дали мога да изпия една лимонада? — попита той.
Тя му донесе една и той я изпи, докато привършваше лъсването на дансинга. В дванадесет без четвърт Смоуки го прати в склада да му докара буре. Джек едва-едва се справи. В един без четвърт Смоуки с викове започна да приканва хората да привършват. Лори изключи грамофона и Дик Кърлес замря с дълго, протяжно стенание, придружено от апатични викове на протест. Глория изключи игрите и нахлузи пуловера си (розов като ментовите бонбончета, които Смоуки смучеше редовно, розов като изкуствените венци на челюстите му) и си тръгна. Смоуки започна да гаси лампите и да изтиква последните четири или пет пияндури през вратата.
— Добре, Джек — каза той, когато я затвори след тях. — Добре се справи. Има какво още да се желае, но началото беше горе-долу добро. Можеш да нощуваш в склада.
Вместо да попита за надницата си (на Смоуки и през ум не му мина да я предложи), Джек се потътри натам. Беше капнал от умора и приличаше на смалена версия на пияниците, току-що избутани навън.
В склада видя, че Лори е клекнала в един от ъглите, а баскетболните й шорти са се вдигнали нагоре и разкриват почти смущаваща гледка. За миг той със смътна тревога реши, че рови в раницата му. После видя, че е постлала няколко одеяла върху слой чували от грубо зебло и дори е сложила малка лъскава възглавница с надпис „Ню Йорк — столица на света“ върху тях.
— Май успях да ти спретна едно малко гнезденце, хлапе — каза тя.
— Благодаря — отвърна той и едва се удържа да не избухне в сълзи при този прост, човешки жест на внимание. Успя да се усмихне. — Много ти благодаря, Лори.
— О, няма нищо. Всичко ще бъде наред, Джек. Смоуки не е чак толкоз лош. Опознаеш ли го веднъж, ще видиш, че не е и наполовината лош — каза тя с несъзнателен копнеж, сякаш би искала наистина да е така.
— Сигурно — рече Джек и след това импулсивно добави: — Само че аз така или иначе тръгвам утре. Оутли просто не е за мен.
— Може би ще тръгнеш, Джек… но може пък да решиш и да останеш известно време. Я по-добре първо си отспи.
В думите й сякаш имаше нещо пресилено и изкуствено, от усмивката й беше изчезнала естествеността, с която му бе казала: „Май успях да ти спретна едно малко гнезденце“. Джек забеляза това, но беше твърде уморен, за да му отдели повече внимание.
— Е, ще видим — кимна той.
— Така е — съгласи се Лори и тръгна към вратата. — Лека нощ, Джек — каза тя и му прати въздушна целувка с мръсната си длан.
— Лека нощ.
Понечи да съблече тениската си… после се отказа и реши, че ще събуе единствено кецовете си. В склада беше хладно и влажно. Той седна върху чувалите, развърза връзките и събу първо единия, после другия. Тъкмо щеше да легне върху сувенирната възглавничка на Лори и може би да заспи още преди главата му да я докосне, и внезапно телефонът в кръчмата започна да звъни и да прорязва тишината сякаш пробиваше дупка в нея и тревожният, пронизителен звън накара Джек да мисли за клатещи се сивопепеляви корени, за волски камшици и двуглави понита.
Звънеше, звънеше и продължаваше да звъни в тишината, в мъртвата тишина.
Звънеше, звънеше и продължаваше да звъни, а дечурлигата, които се бъзикат и питат разни щуротии, отдавна си бяха легнали.
Звънеше, звънеше и продължаваше да звъни! „Ало, Джеки, тук е Морган. Усетих те в моите гори, да, умно малко лайно такова! Подуших те в горите си и как изобщо можа да ти хрумне, че ще бъдеш на сигурно място в своя свят? Та моите гори се простират и там! Последен шанс, Джеки! Прибирай се вкъщи или изпращам войските и с теб е свършено. Нямаш избор…“
Джек стана и тичешком прекоси склада по чорапи. Ледена пот обля тялото му.
Отвори вратата.
Звънеше, звънеше, звънеше и продължаваше да звъни.
И най-накрая:
— Ало! Що не се обаждаш бе! — Беше гласът на Смоуки. Пауза. — Ало! — Нова пауза. — О, по дяволите!
Смоуки тресна слушалката и Джек го чу да прекосява помещението и да се качва по стълбите към малкия апартамент, в който живееха с Лори.
Джек невярващо премести поглед от зеленото късче хартия, което държеше в лявата си ръка, към няколкото банкноти и монети в дясната. Беше единадесет часът на следващата сутрин. Четвъртък сутрин и той току-що бе поискал вчерашната си надница.
— Какво е това? — попита момчето, неспособно да повярва на очите си.
— Знаеш да четеш — отвърна Смоуки, — а знаеш и да броиш. Не се движиш толкова бързо, колкото би ми харесало, Джек, поне още не, но си достатъчно умен.
Той седна със зеленото листче в едната ръка и парите в другата. Гневът запулсира в средата на челото му като вена. Зеленото листче бе формуляр за сервитьорска сметка, съвсем същите бе използувала и госпожа Банбъри в „Златната лъжица“. Върху него пишеше:
1 хамбург. $ 1,35
1 хамбург. 1,35
1 ч. мляко 0,55
1 лимон. 0,55
Гарн. 0,30
В долния край на листчето сумата 4,1 долара бе написана с големи цифри и оградена с кръгче. Според уговорката за работата си от четири следобед до един през нощта Джек беше изкарал девет долара. Смоуки му бе удържал почти половината от тях и сега той държеше в дясната си ръка четири долара и деветдесет цента.
Вбесен, Джек погледна първо Лори, която от неудобство разсеяно зяпаше встрани, и след това Смоуки. Той невъзмутимо посрещна погледа му.
— Това е измама — с тъничко гласче каза момчето.
— Джек, това не е вярно. Погледни ценоразписа…
— Чудесно разбираш какво искам да кажа!
Лори трепна, сякаш очакваше Смоуки да му зашие една… но той продължаваше да го гледа с вбесяващо търпение.
— Не съм ти удържал за леглото, нали?
— Легло ли! — извика Джек и усети, че бузите му пламват. — Ама че легло! Съдрани торби от зебло върху гол цимент! Хубаво легло! Бих искал да видя как ще ми удържиш за него, мръсен измамнико!
Лори изписка уплашено и стрелна с очи Смоуки… но той само се облегна назад в сепарето срещу Джек, а гъстият синкав дим от пурата му се заизвива между тях. Нова, чиста шапка бе килната напред върху тясната му глава.
— Уговорихме се да нощуваш там отзад — каза Смоуки. — Ти ме попита дали това влиза в заплащането. Аз отвърнах, че влиза. Но не се спомена и дума за храната. Ако беше повдигнал въпроса, може би нещо щеше да се уреди. А може би нямаше. Работата е там, че ти и зъб не обели по въпроса за храната и сега ще трябва да се примириш с положението.
Джек седеше, трепереше от яд, очите му плуваха в сълзи. Опита се да отвърне, но от устата му излезе само глухо ръмжене. Просто не можеше да говори от гняв!
— Естествено, ако искаш, сега можем да обсъдим как храната да…
— Върви по дяволите! — успя да каже Джек най-накрая и пусна в джоба си четирите еднодоларови банкноти и дребните монети. — Обсъди това със следващото хлапе, което влезе тук да търси работа! Аз си тръгвам!
Насочи се към вратата, но въпреки гнева си знаеше — не само мислеше, а наистина знаеше, че няма да прекрачи прага.
— Джек.
Докосна топката на бравата, поколеба се дали да я сграбчи и да я завърти, но гласът издаваше явна заплаха. Той отпусна ръка и се обърна, а гневът му се стопи. Изведнъж се почувствува изтощен и стар. Лори бе отишла зад бара, метеше и си тананикаше. Очевидно бе решила, че Смоуки не възнамерява да смаже Джек с юмрука си, а за нея другото нямаше особено значение, така че всичко беше наред.
— Не искаш да ме напуснеш в най-критичния момент точно в края на седмицата, нали, Джек?
— Искам да си тръгна оттук. Ти ме измами.
— Не, господинчо. Вече ти обясних това. Ти сам се прецака. Сега можем да обсъдим въпроса с храната ти и вероятно да се споразумеем за петдесет процента отстъпка и дори за безплатни соди. Никога не съм стигал чак дотам с младите помощници, които наемам от време на време, но този път краят на седмицата се очертава да бъде наистина горещ, толкова много работна ръка се е стекла насам заради брането на ябълките. А освен това те харесвам, Джек. Затова и не ти шибнах един, когато ми повиши глас, въпреки че може би трябваше. Имам нужда от теб в края на седмицата.
Джек усети как яростта му се връща за миг и после отново замира.
— А ако все пак си тръгна? — попита той. — Така или иначе спечелих пет долара, а отърваването ми от това гадно малко градче просто би могло да се разгледа като премия.
С тънка усмивка Смоуки подхвърли:
— Спомняш ли си човека, когото завари снощи да драйфа в мъжката тоалетна, когато влезе, за да я почистиш?
Джек кимна.
— А спомняш ли си как изглеждаше?
— Подстриган по войнишки. Със зелено-кафява риза. И какво от това?
— Той е Атуел Копача. Истинското му име е Карлтън, но цели десет години поддържаше градските гробища и оттам му излезе прякорът Копача. Това беше… преди двадесет-тридесет години, но и до ден-днешен всички продължават да го наричат така. В полицията постъпи по времето, когато избраха Никсън за президент, а сега й е шеф.
Смоуки дръпна от пурата си и го погледна.
— Копача и аз се знаем отдавна — продължи Смоуки. — И ако сега си тръгнеш оттук просто така, Джек, не мога да ти гарантирам, че няма да имаш някакви неприятности с него. Може би просто ще те изпратят вкъщи, но току-виж си се озовал и в ябълковите градини, сега тъкмо е беритбено време, а както ми е известно, Оутли има повече от четиридесет акра ябълкови дървета. Но нищо чудно и да свършиш някъде пребит от бой. Или… чувал съм, че старият Копач си падал по хлапета по пътищата. Предимно момчета.
Джек си спомни бухалкоподобния пенис и потрепера.
— Тук, в кръчмата, един вид си под крилото ми, но излезеш ли веднъж на улицата, може ли човек да каже какво те чака? Копача обикаля навсякъде. Нищо чудно да се измъкнеш от града, но току-виж изведнъж забележиш как огромният му плимут ти препречва пътя. Копача не е твърде умен, но наистина надушва нещата понякога. Пък… някой може да му се обади и по телефона.
Зад бара Лори свърши с чиниите. Избърса си ръцете, пусна радиото и затананика с него.
— Чуй какво ще ти кажа, Джек — каза Смоуки. — Остани още три дни. Работи до края на седмицата. После ще те кача в моя пикап и лично ще те закарам извън очертанията на града. Става ли? Ще си тръгнеш оттук в неделя на обяд с близо тридесет долара в джоба, без да разбереш как са влезли там. Ще си тръгнеш и ще си мислиш, че Оутли в края на краищата не е толкова лош град. Е, какво ще кажеш?
Джек се вгледа в студените кафяви очи, забеляза жълтите им склери и малките червени петънца, забеляза широката, искрена усмивка и изкуствените зъби зад нея, и с някакво странно и ужасяващо чувство за deja vu12 забеляза даже, че мухата отново е кацнала върху шапката на Смоуки и чисти и трие тънките си като косъм крачета.
Подозираше, че Смоуки знае, че той знае, че всичко, казано от него, е лъжа, но хич не му пукаше. След като работи до ранните часове на съботната сутрин и след това до ранните часове на неделната сутрин, Джек вероятно щеше да спи до два часа в неделя следобед, когато Смоуки щеше да му каже, че не може да му осигури транспорт, понеже се е събудил твърде късно, а сега той, Смоуки, е твърде зает с мача по телевизията. А Джек не само ще бъде твърде изморен, за да тръгне пеша, а и твърде уплашен, че Смоуки може да загуби интерес към мача за няколко минути, за да звънне на добрия си приятел Атуел Копача и да каже: „Той тъкмо тръгна надолу към Фабрикаджийското шосе, Копач, приятелю, защо не го настигнеш и прибереш? После намини насам за второто полувреме. Бирата ще е безплатна, но не отивай да повръщаш в писоара ми, преди хлапето отново да е тук.“
Това беше единият възможен сценарий. Имаше и други, които би могъл да измисли, всеки от тях донякъде различен, но всички — съвсем еднакви в основата си.
Усмивката на Смоуки Ъпдайк стана още по-широка.
„Когато бях на шест…“
Кръчмата, която бе започвала да се изпразва по това време през предишните две нощи, продължаваше да гърми, сякаш клиентите бяха решили да поздравят зората. Джек забеляза, че две от масите са изчезнали — бяха станали жертва на юмручния бой, започнал тъкмо преди последната му експедиция в клозета. Сега на мястото им танцуваха хора.
— Най-после! — възкликна Смоуки, когато Джек се заклатушка покрай вътрешната страна на бара и остави касата пред хладилника. — Напъхай ги вътре и се върни за проклетата чешка. Трябваше да донесеш първо нея, но както и да е.
— Лори не ми каза…
Силна, пареща болка проряза крака на момчето. Смоуки злобно бе стоварил тежката си обувка върху кеца му. Джек едва сподави вика си и усети, че от очите му бликват сълзи.
— Млъквай! — сряза го Смоуки. — Лори е гъска, тя не може да различи черно от бяло, а ти си достатъчно умен, за да схванеш това. Връщай се в склада за каса „Будвар“.
Той закуцука към склада. Чудеше се дали костите на някой от пръстите му не са пукнати. Струваше му се напълно възможно. Главата му бучеше от дима, шума и накълцания, назъбен ритъм на „Момците от долината“. Двама от тях вече видимо залитаха по подиума. Една мисъл ясно изпъкна в съзнанието му: не беше възможно да изчака затварянето на кръчмата. Просто не би могъл да издържи толкова дълго. Ако Оутли беше затвор, а кръчмата на Ъпдайк — неговата килия, със сигурност тъмничар му бе не толкова Смоуки Ъпдайк, колкото пълното изтощение.
Въпреки тревогите му какво представляват Териториите на това място, вълшебният сок все повече и повече му се струваше единственият сигурен начин да се измъкне. Би могъл да си глътне малко и да се пренесе… и ако успее да измине два-три километра на запад там отвъд, пак да си пийне и да се пренесе обратно в САЩ извън пределите на това ужасно малко градче, а може би дори доста по-далеч на запад — в Бушвил или даже в Пембрук.
„Когато бях на шест, когато Джеки бе на шест, когато…“
Взе касата с „Будвар“, затътри се до вратата, прекрачи прага и… високият, дългокрак каубой с големите ръце, същият, който приличаше на Рандолф Скот, стоеше там и го гледаше.
— Здрасти, Джек — каза той и момчето с нарастващ ужас видя, че ирисите на очите му са жълти като пилешки нокти. — Нали ти казаха да се измиташ? Или не си чул добре, а?
Джек стоеше с прежилващата пръстите му каса „Будвар“ в ръце, гледаше жълтите очи и внезапно в съзнанието му нахлу ужасяващата мисъл, че този човекоподобен екземпляр с безжизнени жълти очи се беше спотайвал в тунела.
— Остави ме на мира — дрезгаво прошепна той.
— Вече трябваше да си тръгнал! — Жълтоокият направи крачка към него.
Джек се опита да отстъпи назад… но гърбът му опря в стената и когато каубоят, който приличаше на Рандолф Скот, се наведе към него, той долови в дъха му мирис на мърша.
В четвъртък Джек започна работа по обяд и до четири часа, когато към кръчмата започна да се точи обичайната тълпа, монетният телефон с надпис „Моля, ограничавайте разговорите си до три минути!“ звъня два пъти.
Първия път Джек не изпита никакъв страх и се оказа, че се обажда просител от името на някакъв благотворителен фонд.
Два часа по-късно, когато Джек привършваше със събирането на бутилките, останали от предишната нощ, телефонът зазвъня отново. Този път Джек отметна глава като животно, подушило пожар в суха гора… с тази разлика, че той усещаше не огън, а лед. Обърна се към телефона, който беше само на метър от него, и вратът му изпука. Мислеше си, че би трябвало да види как телефонът е пълен с лед — лед, който се просмуква през черната му пластмасова кутия, точи се на тънки като следи от молив сини струйки през дупчиците на слушалката и микрофона, виси на сталактити от шайбата и монетния отвор.
Но телефонът изглеждаше най-обикновен, студенината и смъртта се спотайваха само във вътрешността му.
Загледа се в него като хипнотизиран.
— Джек! — изкрещя Смоуки. — Вдигни проклетата слушалка! За какво, по дяволите, ти плащам!
Отчаян като обградено животно, Джек се обърна към Смоуки… но той го гледаше, стиснал тънките си устни, а изражението му беше същото, което се появяваше на лицето му тъкмо преди да цапне Лори. Джек се запрепъва към телефона, без да усеща, че краката му се движат. С всяка стъпка затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в ледената капсула, усети как кожата му настръхна и че всеки миг носът му ще потече.
Протегна се и хвана слушалката. Ръката му изтръпна.
Приближи я до ухото си. Ухото му изтръпна.
— Кръчмата в Оутли — промълви в мъртвата чернота и устата му изтръпна.
Гласът, който излезе от слушалката, беше дрезгавият, стържещ грач на нещо, умряло преди векове, на някакво създание, което въображението не би могло да си представи живо, видът му би подлудил човека или би го прострял мъртъв на земята със замръзнали от студ устни и ослепени от леден катаракт очи.
— Джек — накъсано прошепна грапавият глас и лицето му изтръпна, както се случва с човек, на когото зъболекарят е боцнал малко повече новокаин, преди да започне с болезнените манипулации. — Затътри задника си обратно вкъщи, Джек!
Стори му се, че някъде далече, на светлинни години разстояние, чува как собственият му глас повтаря:
— Кръчмата в Оутли… Кой се обажда?… Ало?… Алооо?…
Студено, толкова студено…
Гърлото му изтръпна. Пое си дъх и дробовете му сякаш замръзнаха. Скоро и камерите на сърцето му щяха да се вледенят и той просто щеше да се строполи мъртъв.
Леденият глас прошепна:
— Лоши неща могат да се случат по пътя на само момче. Питай някого!
Джек окачи слушалката с бърз, непохватен жест. Отдръпна ръката си и продължи втренчено да гледа телефона.
— Джек, оня смахнатият ли беше? — попита Лори и нейният глас също бе далечен… но малко по-близък, отколкото му се бе сторил неговият собствен преди няколко мига. Светът бавно се връщаше. Върху слушалката на монетния телефон видя отпечатъка от ръката си, ограден с проблясващ контур от скреж. После скрежът започна да се топи и да се стича по черната пластмаса.
За пръв път Джек видя местното издание на Рандолф Скот в четвъртък, в четвъртък през нощта. Тълпата бе малко по-оскъдна, отколкото в сряда, и неимоверно по-оскъдна, отколкото в деня на изплащане на надниците, но въпреки това присъствуващите бяха достатъчно, за да е пълен барът и масите и сепаретата да са заети.
Клиентите бяха мъже от земеделска област, където плуговете вероятно лежаха забравени и ръждясали под сайвантите в задните дворове, мъже, които може би искаха да са фермери, но бяха забравили как. Някои носеха фермерски шапки, но според Джек много малко от тях изглеждаха като хора, които карат трактор. Всички бяха облечени в сиви памучни панталони или кафяви памучни панталони, или зелени памучни панталони, а имената им бяха избродирани със златна нишка върху джобчетата на сините им ризи. Носеха груби квадратни ботуши или големи разкривени обувки с двойна подметка. Ключовете на тези мъже висяха закачени на коланите им. Те имаха бръчки, но нито една от тях не беше от смях, а устните им бяха присвити в сурова гримаса. Носеха каубойски шапки и когато Джек погледна към бара, на табуретките пред него седяха поне осем души, които приличаха на Чарли Даниълс от рекламите на тютюна за дъвчене. Но тези мъже не дъвчеха тютюн — те пушеха цигари, и то много.
Когато Атуел Копача влезе, Джек почистваше шуплестата повърхност на грамофона. Той беше изключен, по кабелната се състезаваха „Янките“ и мъжете в кръчмата ги наблюдаваха напрегнато. Миналата вечер Атуел беше облечен в мъжката версия на Оутли за спортно облекло (памучни панталони, зелено-кафява риза с много писалки в единия от двата големи джоба, подковани работни ботуши). Тази вечер носеше синя полицейска униформа. Голям пистолет с дървена дръжка висеше в кобура, закачен на кожения му колан.
Той погледна към Джек, който си спомни думите на Смоуки: „… чувал съм, че старият Копач си падал по хлапета по пътищата. Предимно момчета“ и се сви, сякаш беше виновен за нещо. Атуел Копача бавно се ухили.
— Реши да поостанеш, а, момче?
— Да, господине — измънка Джек и ливна още от препарата за почистване върху шуплестата повърхност на грамофона, въпреки че тя едва ли щеше да стане по-чиста, отколкото беше. Просто чакаше Атуел да се отдалечи и след малко той наистина го направи. Джек се обърна, за да види как охраненият полицай пресича кръчмата… и тъкмо тогава мъжът в срещуположния й край се обърна и го погледна.
„Рандолф Скот — веднага си помисли Джек, — точно на него прилича.“
Но въпреки че лицето на истинския Рандолф Скот излъчваше суровост и непреклонност, от израза му лъхаше и неоспорим героизъм. И ако чертите му бяха груби, те в същото време бяха и неотменима част от лице, което можеше да се усмихва, докато този човек изглеждаше отегчен и някак си отнесен.
И с истински страх Джек осъзна, че мъжът гледа в него, в Джек. Той не се бе обърнал просто за да погледне кой е в кръчмата. Беше се обърнал, за да погледне към Джек. Момчето знаеше, че е така.
Телефонът. Звънящият телефон.
С огромни усилия Джек отмести очи, погледна отново шуплестата повърхност на грамофона и забеляза в нея да се оглежда собственото му надвесено, уплашено, призрачно лице.
Телефонът на стената започна пронизително да звъни.
Мъжът, седнал в левия край на бара, погледна телефона… и после отново се втренчи в Джек, който стоеше като замръзнал до грамофона с бутилката с препарата в едната ръка и парцала в другата и усещаше, че кожата му е настръхнала и косата му се е изправила.
— Смоуки, да знаеш, че ако отново е оня смахнат задник, ще гепя отнякъде една свирка и ще започна да я надувам в слушалката всеки път, когато звъни — заяви Лори, докато се приближаваше към телефона. — Кълна се, ще го направя!
Тя сякаш стана актриса в някаква странна пиеса и превърна всички клиенти в зрители, готови да доплатят стандартната такса от тридесет и пет долара на ден. И в целия свят останаха само двама души — той и каубоят с големите ръце и очите, които Джек… май… не… виждаше… съвсем.
Изведнъж, съвсем неочаквано, каубоят издума:
— Затътри задника си вкъщи.
И намигна.
Телефонът престана да звъни, преди даже Лори да протегне ръка към него.
Рандолф Скот се обърна, пресуши чашата си и извика:
— Донеси насам още едно наливно!
— Дявол да го вземе! — каза Лори. — Проклетият телефон вампиряса!
По-късно в склада Джек попита Лори кой е човекът, който прилича на Рандолф Скот.
— На кого прилича? — не разбра тя.
— На един актьор, който играе каубойски роли. Седеше в края на бара.
Тя сви рамене.
— Всички ми се струват еднакви, Джек. Тайфа олюляващи се проклетници, дошли да търсят приятно прекарване тук. В четвъртък вечер обикновено плащат с малкото спестени пари на жените си.
— Той нарече бирата „наливно“.
Очите й просветнаха.
— А, да. Той ли? Май че е смахнат.
Последното прозвуча като истинско признание… сякаш се възхищаваше на извивката на носа му или на белотата на зъбите му.
— Кой е той?
— Не знам как се казва. Идва тук от една-две седмици. Предполагам, че е от новопостъпилите във фабриката. Чух, че…
— За Бога, Джек, аз казах ли ти да ми докараш буре, или не!
Джек тъкмо се опитваше да качи едно от големите бурета върху количката. Понеже неговото тегло и теглото на количката бяха почти еднакви, този акт изискваше много внимателно балансиране. Когато Смоуки кресна от прага, Лори изпищя и Джек подскочи. Бурето се изплъзна, прекатури се, капачката му изскочи като тапа от бутилка с шампанско и жълтеникаво-бялата струя бира я последва. Смоуки продължаваше да крещи, но Джек зяпаше в бирата като замръзнал… докато Смоуки не му цапна една.
Когато след около двадесет минути Джек се върна в кръчмата с хартиена кърпичка пред подутия си нос, Рандолф Скот си беше отишъл.
„Аз съм на шест.“
„Джон Бенджамин Сойер е на шест.“
„Шест…“
Джек тръсна глава, опита се да се отърве от непрекъснато повтарящата се в нея мисъл, докато високият работник във фабриката, който всъщност не беше работник, се навеждаше по-близо и по-близо. Очите му… жълти и някак си люспести. Той… то… премигна — бързо, млечнобяло, влажно премигване и Джек изведнъж осъзна, че върху очните му топки има мигателна ципа.
— Вече трябваше да си тръгнал! — прошепна то отново и протегна към Джек ръцете си, които бяха започнали да се изкривяват, да се окосмяват и да се втвърдяват.
Вратата се отвори с трясък.
— Джек, ако не престанеш да се размотаваш, ще съжаляваш! — кресна Смоуки зад гърба на Рандолф Скот, който гърбом отстъпи назад. Втвърдяващите се копита бяха изчезнали, ръцете му отново изглеждаха само ръце — големи и силни, с множество изпъкнали вени. Още едно млечнобяло, бързо премигване, в което клепачите изобщо не взеха участие… и после очите му отново бяха бледосини, а не жълти. Той погледна Джек за последен път и се насочи към мъжката тоалетна.
Сега Смоуки пристъпи към Джек, през полуотворените му устни надничаха крокодилските му зъби, върху наклонената, тясна като на невестулка глава бе килната неизменната шапка от вестник.
— Не ме карай пак да ти повтарям — каза той. — Предупреждавам те за последен път и не си въобразявай, че говоря празни приказки.
И както срещу Озмънд, яростта на Джек внезапно се надигна — този вид ярост, която сякаш е свързана с чувството за отчайваща несправедливост и може би никога не е достатъчно силна, когато човек е на дванадесет — учениците в колежите понякога смятат, че я изпитват, но тя обикновено не е нищо друго освен малко по-силен интелектуален отклик.
Този път яростта му прекипя.
— Я не се дръж с мен, сякаш съм кучето ти — каза Джек и пристъпи към Смоуки Ъпдайк с омекнали от страх крака.
Изненадан, а може би дори слисан от неочаквания гняв на Джек, той отстъпи крачка назад.
— Джек, предупреждавам те…
— Не, човече, аз те предупреждавам — чу Джек собствения си глас. — Аз не съм Лори и не искам да ме удрят. И удариш ли ме, ще ти го върна.
Смущението на Смоуки продължи само миг. Той едва ли бе видял всичко на света — ако не бе живял в Оутли, щеше да разбира това — но понеже бе на противното мнение и не му липсваше самоувереността на врял и кипял, се протегна и сграбчи Джек за яката.
— Я не ми се дръвчи — каза той и придърпа момчето към себе си. — Докато си в Оутли, между теб и кучето ми няма никаква разлика. Докато си в Оутли, когато ми е кеф, ще те галя, когато ми е кеф, ще те бия.
Подкрепи думите си с яростно разтърсване за врата. Джек си прехапа езика и изкрещя. Гневът обагри с трескави червени петна бледите бузи на Смоуки като с евтин руж.
— Джек, точно сега може и да не разбираш, че това е така, но то е факт. Докато си в Оутли, ти си моето куче, а ще бъдеш в Оутли, докато аз реша да те пусна да си отидеш.
Смоуки замахна със свития си юмрук и за миг светлината на трите шестдесетватови крушки, които висяха в тесния коридор, лудешки се разпръсна от диамантените люспички върху пръстена му с форма на конска подкова. Юмрукът се стрелна напред като бутало и се стовари върху лицето на Джек. Той се блъсна в нашарената с надписи стена, бузата му първо пламна, а после изтръпна. Вкусът на собствената му кръв нахлу в устата му.
Смоуки го гледаше с втренчения, преценяващ взор на човек, възнамеряващ да си купи юница или лотариен билет. Сигурно не видя очакваното изражение в очите на Джек, понеже отново сграбчи замаяното момче, вероятно за да центрира по-добре второто си кроше.
В този момент в кръчмата някаква жена изпищя:
— Не, Глен! Не!
Последва гюрултия от разтревожени мъжки гласове. Още един женски писък — тънък и пронизителен. Изстрел.
— Аман от лайнарски истории! — извика Смоуки. Произнесе всяка дума отчетливо като актьор на бродуейска сцена, блъсна Джек към стената, врътна се и се втурна през летящата врата. Пистолетът отново изгърмя, последван от изпълнен с болка вик.
Джек бе сигурен в едно нещо — времето да изчезва бе дошло. Не в края на днешната смяна, не в края на утрешната или в неделя сутрин, а точно сега.
Гюрултията сякаш започваше да стихва. Нямаше сирени, така че може би никой не беше застрелян… но Джек си спомни, че работникът, който приличаше на Рандолф Скот, все още беше в мъжката тоалетна.
Вмъкна се в хладния, миришещ на бира склад, коленичи пред буретата и протегна ръка за раницата си. Пръстите му се размърдаха във въздуха, напипаха само мръсния бетонен под и отново го обзе задушаващата сигурност, че някой от тях — Лори или Смоуки — е забелязал скривалището му и я е взел. Толкоз по-добре, драги момко, тъкмо ще останеш в Оутли. Когато пръстите му най-сетне докоснаха найлона, Джек измъкна раницата с облекчение почти толкова задушаващо, колкото и страхът, и с копнеж погледна към черния вход в дъното на склада. Искаше му се да се измъкне оттам, а не да прекосява целия коридор, за да стигне до противопожарния изход в другия му край. Беше твърде близо до мъжката тоалетна. Но ако отвореше вратата, през която се разтоварваше стоката, над бара щеше да светне червена лампичка. И дори ако Смоуки още оправяше бъркотията по пода, Лори щеше да види светлината и да му каже.
Така че…
Приближи се до вратата, която водеше към задния коридор. Открехна я и хвърли едно око. Коридорът беше пуст. Добре. Рандолф Скот беше източил бъбрека и се бе върнал там, където кипяха събитията, докато Джек бе вземал раницата си. Страхотно!
„Да, освен ако още е там. Да не би да искаш да го срещнеш в коридора, Джеки? И отново да видиш как очите му стават жълти? По-добре изчакай, за да се увериш.“
Но не можеше да чака, понеже Смоуки щеше да забележи, че не е в кръчмата и не помага на Лори и Глория да забършат масите, нито изважда чиниите от миячната машина, и щеше да се върне, за да предаде докрай на Джек урока за мястото му в обществото на Оутли. Така че…
„Така че какво? Тръгвай, не се мотай!
Но може би той все още стои там и те чака, Джеки… може би ще изскочи като зловещо дяволче от детска играчка с пружина…“
Момчето стоеше нерешително, колебаеше се кого да избере — принцесата или тигъра, Смоуки или работника? Че мъжът с жълтите очи е в тоалетната, беше само възможност, че Смоуки ще се върне — сигурно.
Най-сетне отвори вратата и се измъкна в тесния коридор. Раницата на гърба му сякаш бе пълна с камъни — красноречиво доказателство за планираното му бягство в очите на всеки, който я види. Тръгна надолу по коридора, стъпваше на пръсти въпреки гърмящата музика и рева на тълпата, чуваше гръмовните удари на сърцето си.
„Аз бях на шест, Джеки бе на шест.“
„Защо тази мисъл продължава да се връща?“
„Шест.“
Коридорът сякаш се удължаваше, приличаше на механизъм, който се задвижва чрез ходене. Противопожарният изход в срещуположния му край като че ли се приближаваше само с милиметри. Върху челото и горната му устна лъщяха капчици пот. Не отместваше поглед от вратата,на мъжката тоалетна вдясно, а срещу нея в края на коридора беше избелялата, олющена червена врата с надпис: „Да се използува само при пожар! Включва се алармен звънец!“ Всъщност той знаеше от Лори, че аларменият звънец се е счупил преди две години. Каза му го, когато видя, че се колебае дали да изнесе боклука оттам.
Най-накрая почти стигна. Точно срещу мъжката тоалетна.
„Той е там вътре, знам, че е там… и ако изскочи, ще изпищя… и ще…“
Момчето протегна треперещата си дясна ръка и докосна с пръсти резето на пожарния изход. Стори му се благословено прохладно. За миг сякаш наистина повярва, че ще успее да изхвръкне от чашката на насекомоядното растение навън в нощта… свободен.
И тогава вратата зад гърба му, вратата на женската тоалетна, внезапно се тресна и се отвори и една ръка сграбчи раницата му. Джек изпищя високо и отчаяно като уловено животно и се хвърли към пожарния изход, без да го е грижа за раницата и вълшебния сок в нея. Ако презрамките й се бяха скъсали, той просто щеше да прелети като стрела през буренясалия, пълен със смет и боклуци парцел зад кръчмата и нищо друго нямаше да има значение.
Но презрамките бяха от жилав найлон и не се скъсаха. Вратата се пооткрехна, разкри тесен черен клин от нощта навън и отново се затвори. Джек беше придърпан в женската тоалетна, обърнат обратно и запратен към стената. Ако я бе ударил с гърба си, бутилката с вълшебния сок несъмнено щеше да се счупи и да напои дрехите му и добрия стар Ранд Макнали с миризмата на развалено грозде. Само че той улучи с кръста си единствената мивка в помещението. Болката бе силна, мъчителна.
Работникът от фабриката бавно се приближаваше към него, придържаше джинсите си с ръце, които бяха започнали да се изкривяват и окосмяват.
— Вече трябваше да си тръгнало, хлапе — каза той, а гласът му загрубяваше и все повече заприличваше на животинско ръмжене.
Джек се заизвива наляво, без да отмества погледа си от лицето на мъжа, чиито очи изглеждаха почти прозрачни, не точно жълти, а някак си осветени отвътре… досущ очите на ужасните фенери от тикви в навечерието на празника Вси светии.
— Но можеш да вярваш на стария Елрой — каза подобното на каубой същество и се ухили, за да покаже уста, пълна с изкривени зъби, някои от тях счупени и нащърбени, други — почернели и развалени. Джек изпищя.
— О, наистина можеш да му вярваш — повтори то, а думите му едва се долавяха през ръмженето. — Той няма да те нарани твърде лошо. Наистина ще бъдеш добре — ръмжеше то и се приближаваше към Джек, — казвам ти, че ще бъдеш добре, да, наистина… — Продължаваше да говори, но момчето не би могло да повтори думите му, защото вече се чуваше само ръмжене.
Джек докосна с крак голямото кошче за боклук до вратата. Когато съществото-каубой посегна към него с изкривените си, космати като лапи ръце, той сграбчи кошчето, хвърли го и удари Елрой в гърдите, после бутна вратата на тоалетната, спусна се наляво към пожарния изход, дръпна резето и се шмугна в тъмнината зад кръчмата…
Но знаеше, че Елрой го следва по петите.
Вдясно от вратата имаше редица препълнени кофи за смет. Той сляпо събори три след себе си, чу как издрънчаха и се затъркаляха, чу яростния рев на Елрой, който се спъна в тях.
Обърна се тъкмо навреме, за да види как съществото пада. Успя дори да осъзнае („О, мили Боже, опашка, има нещо като опашка!“), че сега то наистина е почти животно. Ярка, златиста светлина струеше от очите му, два странни успоредни лъча, сякаш проникващи през двойна ключалка, просветваха отзад в тъмното.
Джек се обърна с гръб към него, смъкна раницата си, опита се да я откопчае с вдървените си пръсти, да охлади мозъка си, пламнал…
…„Джеки бе на шест… Боже, помогни ми… Спийди… Джеки бе на шест… Господи, Боже мой…“
… от мисли и несвързани молби. Съществото ръмжеше и вършееше между кофите с боклук. Джек видя как вдига лапа и после със свистящ звук я снижава, перва ръждясалата метална кофа и я запраща в другия край на двора. Отново се изправя, подхлъзва се, залита и после несигурно тръгва към него, а ръмжащото му, набръчкано лице се поклаща на нивото на гърдите му. И някак си въпреки лаещото ръмжене Джек просто разбра смисъла на думите му.
— Сега аз не само ще те изкормя, малко пиленце. Неее. Сега и ще те убия… след това.
Дали го чуваше с ушите си, или само в главата си?
Нямаше значение. Разстоянието между този и онзи свят се бе свило от вселена до проста мембрана.
Съществото Елрой ръмжеше и се приближаваше към него, клатеше се непохватно на задните си крака, дрехите му висяха раздърпани на невероятни места, езикът му се полюляваше пред отворената, пълна с почернели зъби уста. И това ставаше в пустия парцел зад кръчмата на Смоуки Ъпдайк в Оутли, да, поне сега ставаше там, в препълнения с бурени, в осеяния с боклуци двор с ръждясала пружина за легло тук, с решетка на Форд, модел 1957, ей там, а отгоре гледаше призрачната, болнава луна, която приличаше на оглозган кокал и превръщаше всяко парче стъкло в мъртво, втренчено око, но всичко това не бе започнало в Ню Хампшир, нали? Не. То не започна и с разболяването на майка му или с появата на Лестър Паркър. То беше започнало, когато…
„Джеки беше на шест. Когато всички ние живеехме в Калифорния и никой не живееше на друго място и Джеки беше…“
Продължаваше да се мъчи да откопчае раницата си.
Съществото се приближаваше и сякаш танцуваше. За миг му заприлича на някоя от рисуваните фигури в анимационните филми на Дисни и той започна да се смее като побъркан, а то изръмжа и подскочи. Тежките копита-лапи минаха само на сантиметър край него, а то се олюля назад между бурените и боклуците, стовари се върху пружината и някак си се заплете в нея. Изрева, във въздуха се разхвърча бяла пяна, а то се задърпа, заизвива и заподскача на един крак. Другият бе заклещен между ръждясалите намотки.
Джек бръкна в раницата, за да измъкне бутилката. Напипа чорапи, мръсно бельо, свити на топка джинси. Улови гърлото на бутилката и я извади. Животното-Елрой разцепи въздуха с яростен вой и най-накрая издърпа крака си от пружината.
Джек се претърколи по пепеливата, буренясала почва. В дясната си ръка стискаше бутилката, лявата бе промушил през една от презрамките на раницата си и докато с палец и показалец се опитваше да отвие капачката, тя се мяташе насам-натам. Най-сетне успя.
„То дали може да ме последва? — зачуди се той несвързано, докато приближаваше бутилката до устните си. — Когато преминавам, пробивам ли някаква дупка през нещата? То може ли да ме последва през нея и да ме довърши от другата страна?“
Устата му се напълни с вкуса на развалени, мъртви гроздове. Той се задави, гърлото му се стегна и сякаш промени посоката. Ужасният вкус изпълни синусите и назалните му канали и той дълбоко простена. Чу воя на Елрой, който му се стори далечен, сякаш животното беше в единия край на тунела, а той, Джек, стремително падаше към другия. Този път наистина изпита чувството, че пада, и си помисли: „О, Боже мой, какво ще стане, ако наистина пренеса глупавото си аз върху някоя канара или високо в планината там отвъд?“
Държеше високо бутилката и раницата, отчаяно стискаше затворените си очи и чакаше да разбере какво ще стане — ще има ли животно-Елрой, или няма да има. Територии или забрава. А мисълта, която го бе преследвала през цялата нощ, отново доплува в ума му като танцуващо конче върху въртележка — Сребърната дама, а може би Ела Спийд. Той я улови, яхна я и се заспуска надолу в облака от вълшебен сок и ужасната му миризма, държеше я и чакаше следващото, което щеше да се случи, усещаше как дрехите се променят върху тялото му.
„Шест, да, когато всички бяхме на шест и никой не беше нещо друго и бяхме в Калифорния и кой надуваше онзи саксофон, татко, Декстър Гордън ли беше, или някой друг и какво имаше мама предвид, когато казваше, че живеем на финалната линия и къде, ооо, къде ходехте вие с чичо Морган, татко, о, татко, понякога той те гледаше, сякаш… сякаш… ооо, сякаш в главата си наистина има финална линия и зад очите му става земетресение и ти умираш в него, ооо, татко!“
Падаше, въртеше се, обръщаше се в средата на преддверието на ада, всред миризмата, обгърнала го досущ като морав облак, Джек Сойер, Джон Бенджамин Сойер, Джеки, Джеки…
„… беше на шест, когато това започна да се случва и кой надуваше саксофона, татко? Кой го надуваше, когато бях на шест, когато Джеки бе на шест, когато Джеки…“
„… беше на шест… когато това наистина започна, татко.“
Когато машините, които го носеха към Оутли и още по-нататък, всъщност започнаха да пухтят. Високо гърмеше саксофон. „На шест. Джеки беше на шест.“ Отначало вниманието му беше привлечено изцяло от играчката, която му подари баща му — смален модел на лондонско такси. Колата-играчка бе тежка като тухла и едно добро засилване по гладкия дървен под я изпращаше чак в срещуположния ъгъл на кантората. Късен следобед, първата половина на август, стегната нова количка, която се носи като танк по ивицата голи дъски зад канапето, задоволство и отпускане в хладния, подухващ от климатичната инсталация въздух… няма повече работа за вършене, няма телефонни разговори, които да не могат да изчакат следващия ден. Джек засилва тежката играчка-такси по пода и едва долавя трополенето на солидните каучукови гуми под солото на саксофона. Тежката черна кола удря един от краката на канапето, преобръща се и спира. Джек пълзи след нея, а чичо Морган се е наместил в едно от креслата от другата страна. Двамата възрастни кротко си пийват, скоро ще оставят чашите си, ще спрат плочата, ще изключат усилвателя и ще тръгнат надолу по стълбите към колите си.
„… когато всички бяхме на шест и никой не бе нищо друго, и бяхме в Калифорния…“
— Чие е изпълнението със саксофона?
Полуунесен, Джек чу, че познатият глас на чичо Морган зададе въпроса някак си по нов начин. Ухото на момчето долови нещо тайнствено и скрито в него. То докосна покрива на таксито-играчка и пръстите му изстинаха, сякаш тя беше от лед, а не от английска стомана.
— На Декстър Гордън, разбира се — отвърна баща му. Гласът му бе ленив и приятелски, както винаги, и Джек обви с ръка тежкото такси.
— Хубав запис.
— „Татко надува тръбата.“ Приятна стара плоча, нали?
— Ще трябва да я потърся.
И тогава Джек си помисли, че знае на какво се дължат странните нотки в гласа на чичо Морган — в действителност той изобщо не харесваше джаз, а само се преструваше пред баща му. Джек бе наясно с този факт за Морган Слоут през по-голямата част от детството си и смяташе, че е глупаво баща му също да не може да го разбере. Чичо Морган никога не би тръгнал да търси плоча, наречена „Татко надува тръбата“, той само четкаше Фил Сойер и може би причината баща му да не разбира това беше, че както всички останали той също никога не обръщаше достатъчно внимание на Морган Слоут. Чичо Морган, умен и амбициозен („умен като росомаха, мазен като адвокат“ — казваше Лили), добрият чичо Морган отклоняваше наблюдателността, окото на човека просто някак си естествено се плъзваше покрай него. Джек можеше да се обзаложи, че когато е бил хлапе, учителите сто на сто са имали трудности, докато му запомнят името.
— Представи си само какъв фурор би предизвикал той там отвъд! — възкликна чичо Морган и изведнъж напълно прикова вниманието на Джек. Неискреността все още се долавяше в гласа му, но не лицемерието на Слоут накара Джек да извие глава и до болка да стисне с пръсти тежката играчка. Думите „там отвъд“ бяха попаднали точно в мозъка му и сега звъняха като камбани. Понеже „Там отвъд“ бе страната на неговите сънища наяве. Той незабавно разбра това. Баща му и Морган бяха забравили, че е зад канапето, и възнамеряваха да говорят за нея.
Баща му знаеше за страната на сънищата наяве. Джек никога не бе я споменавал пред него или пред майка си, но баща му знаеше за нея. Знаеше, понеже трябваше, просто затова. И другото, което Джек не можеше да изрази, но долавяше чрез чувствата си, беше, че баща му помагаше за опазването на сънищата наяве.
А поради някаква причина, също толкова трудна за превод от езика на чувствата на езика на думите, връзката на Морган Слоут със сънищата наяве притесняваше момчето.
— Хей! — каза чичо Морган. — Той наистина би ги побъркал, нали? Те като нищо биха го провъзгласили за Херцог на Земите на напористия вятър или нещо такова.
— Едва ли — отвърна Фил Сойер. — Не и ако го харесват колкото нас.
„Но чичо Морган не го харесва, татко — внезапно си помисли Джек с ясното чувство, че това е важно. — Той изобщо не го харесва, никак даже. Той смята, че тази музика е твърде силна, мисли, че тя му взема нещо…“
— Е, ти знаеш много повече за тях, отколкото аз — каза чичо Морган с глас, който звучеше спокойно и отпуснато.
— Просто съм бил там по-често. Но ти не сбърка, че се присъедини.
Джеки долови усмивката в гласа на баща си.
— Наистина научих доста неща, Фил. Но ти знаеш колко съм ти благодарен, че ми показа всичко. — Последните две срички на „благодарен“ бяха пълни с цигарен дим и звук на строшено стъкло.
Но малките, дребни предупреждения не можеха да сторят друго освен да понащърбят екзалтираното, почти блажено задоволство на Джек, че те говорят за сънищата наяве. Беше чудесно, че това е възможно. Той не разбираше смисъла на думите им, те използуваха изразите и речника на възрастните, но шестгодишният Джек отново изпитваше чудото и радостта от сънищата наяве и беше достатъчно голям, за да разбере насоката на разговора им. Сънищата наяве съществуваха и Джек някак си ги съпреживяваше с баща си. Това беше половината от радостта му.
— Сега ме остави само да изложа някои от мислите си направо — каза чичо Морган и Джек си представи думата „направо“ като две линии, увили се една около друга като змии. — Те имат магия, както ние имаме лекарства, нали така? Говорим за една земеделска монархия, която използува Магия вместо наука.
— Да — отвърна Фил Сойер.
— И както може да се предположи, те живеят така векове наред. Животът им никога не се е променял особено.
— Точно така. С изключение на политическите размествания.
И тогава гласът на чичо Морган се стегна и възбудата, която се опита да прикрие, сякаш заплющя с малки камшичета и подгони съгласните му.
— Забрави политическите истории. Да предположим, че се интересуваме от промените заради себе си. Ще кажеш, и аз ще се съглася с теб, Фил, че и досега сме я карали добре благодарение на Териториите и че трябва да бъдем внимателни с промените, които въвеждаме там. Така е. И аз приемам нещата по същия начин.
Джек усети мълчанието на баща си.
— Добре — продължи Морган. — Да допуснем, че в една ситуация, в основата си благоприятна за самите нас, ние успеем да споделим изгодата с всички, които са на наша страна. Без да се отказваме от нея, но пък и да не ламтим за цялата печалба. Длъжници сме на тези хора, Фил. Погледни какво направиха за нас. Мисля, че бихме могли да се поставим в истинска синергична ситуация там отвъд. Нашата енергия може да подхрани тяхната и да се стигне до неща, за които не сме и помисляли, Фил. И в края на краищата ще изглеждаме щедри, каквито и сме, без това да ни коства нещо. — Той сигурно седеше смръщен и притискаше една в друга дланите си. — Разбира се, аз не съм наясно с детайлите при една подобна ситуация, ти знаеш това, но мисля, че самата синергия си струва опита, да ти кажа право. Но Фил, можеш ли да си представиш до каква шибана проклетия ще се стигне, ако им дадем електричество? Ако пъхнем модерни оръжия в ръцете на юнаците отвъд? Имаш ли някаква представа? Все си мисля, че ще бъде нещо грандиозно. Грандиозно!!! — Плесване с ръце. Влажен, разкашкан звук. — Далеч съм от мисълта да те пришпорвам неподготвен или нещо такова, но смятам, че може би е дошло време да мислим в тази посока, да помислим за интереса на Териториите и за задълбочаване на нашето обвързване.
Баща му продължаваше да мълчи. Чичо Морган отново плесна с ръце. Най-сетне Фил Сойер неохотно каза:
— Искаш да помислим за задълбочаване на обвързването си.
— Смятам, че това е пътят ни. Мога да ти цитирам и Библията, Фил, но сигурно не е необходимо. Вероятно си спомняш не по-зле от мен как вървяха нещата ни, преди да започнем да ходим там заедно. Виж какво, може би щяхме да се справим и сами, и може би ще можем, но що се отнася до мен, аз съм благодарен, че вече не представям няколко изтощени стриптизьорки и капнали от старост комици.
— Чакай — каза баща му.
— Самолети — натърти чичо Морган. — Мисли за самолети!
— Чакай, Морган, хрумнаха ми доста идеи, за които очевидно и хабер си нямаш.
— Винаги съм готов за нови идеи — отвърна чичо Морган и гласът му отново бе изпълнен с дим.
— Добре. Мисля, че трябва да внимаваме с това, което правим там отвъд, съдружнико. Имам предвид всичко съществено — всички истински промени, предизвикани от нас, могат просто да се обърнат и да захапят задниците ни тук. Всичко си има последствия и някои от последствията могат да се окажат от неудобната за нас страна.
— Примерно? — попита чичо Морган.
— Примерно войната.
— Това са глупости, Фил. Досега не сме забелязали нищо… освен ако нямаш предвид Бледсоу…
— Наистина имам предвид Бледсоу. Това случайно съвпадение ли беше?
„Бледсоу ли?“ — учуди се Джек. Смътно си спомняше, че бе чувал това име и преди.
— Случаят с Бледсоу бе твърде, твърде далеч от война, ако искаме да бъдем точни, още повече, че не допускам да има каквато и да било връзка.
— Добре. А спомняш ли си да си чувал как много, много отдавна някакъв Странник убил стария крал там отвъд? Чувал ли си някога за това?
— Дааа, мисля, че да — каза чичо Морган и Джек отново долови неискреността в гласа му.
Столът на баща му изскърца — той сигурно бе свалил крака от бюрото и се бе навел напред.
— Убийството предизвикало малка война там отвъд. Последователите на стария крал трябвало да потушат междуособицата, предизвикана от няколко недоволни благородници, които в убийството видели своя шанс да докопат властта и да се облагодетелствуват — да заграбят земи, да конфискуват имоти, да хвърлят враговете си в затвора и да станат богати.
— Давай направо де — прекъсна го Морган. — Тези неща съм ги чувал и аз. Те искали да въведат и някакъв политически ред в една дяволски неефективна система — понякога човек трябва да бъде смел, за да започне. Мога да разбера това.
— И не е наша работа да преценяваме тяхната политика, съгласен съм. Но сега стигаме до същността на въпроса. Малката война продължила там отвъд около три седмици и загинали стотина души, а може би и по-малко. Казвал ли ти е някой някога кога е започнала войната? През коя година? На коя дата?
— Не — намръщен промърмори чичо Морган.
— На първи септември 1939 година. Тук на тази дата Германия нападна Полша. — Баща му спря да говори и Джек, който прегръщаше черната си играчка-такси зад канапето, мълчаливо, но широко се прозя.
— Бабини деветини — най-сетне каза чичо Морган. — Тяхната война предизвикала нашата! Наистина ли вярваш в това?
— Наистина го вярвам! Вярвам, че триседмична разправия там отвъд по някакъв начин запалва тук една шестгодишна война, в която загиват милиони хора. Да!
— Е… — възкликна чичо Морган и Джек си представи как ще започне да пухти и да увърта.
— И нещо друго. Там отвъд говорих с много хора за това и останах с впечатлението, че странникът, убил стария крал, е бил истински Странник, ако разбираш какво искам да кажа. Онези, които са го виждали, имат чувството, че не се е чувствувал удобно в дрехите на Териториите. Държал се е така, сякаш не е запознат с местните обичаи, не се е оправял с парите например.
— Амиии!
— Да. И ако не са го били разкъсали на парчета веднага, след като е забил ножа си в краля, вероятно щяхме да сме сигурни в това, но аз и така съм убеден, че той е бил…
— Като нас…
— Като нас. Точно така. Посетител. Морган, не смятам, че можем да се месим твърде много там отвъд. Ние просто не знаем какъв ще бъде ефектът. И да ти кажа право, мисля, че нещата, които стават в Териториите, непрекъснато оказват въздействие върху нас. И искаш ли да ти обадя още едно смахнато нещо?
— А защо не? — отвърна Слоут.
— Това отвъд не е единственият друг свят!
— Глупости! — възкликна Морган.
— Сигурен съм. Веднъж или два пъти, когато бях там, имах чувството, че съм близо до нещо друго — до Териториите на Териториите.
„Да — помисли си Джек, — точно така. Вярно е, трябва да е вярно. Сънища наяве в сънищата наяве. Едно още по-хубаво място! И то също има сънища наяве в сънищата наяве в сънищата наяве и то също си има един още по-хубав свят…“ Момчето изведнъж усети, че много му се спи.
„Сънища наяве в сънищата наяве в…“
И после почти веднага заспа с малкото такси в скута си, а тялото му, натежало от съня, приковал го към дървения под, същевременно изпитваше някаква блажена лекота.
Разговорът сигурно бе продължил и Джеки бе пропуснал доста от него. Той тежко и леко се е издигал и падал с цялата втора страна на „Татко надува тръбата“, а през това време Морган Слоут сигурно първо е спорил — деликатно, но със свити юмруци и смръщено чело — за плановете си, а после си е разрешил да изглежда разколебан и най-накрая убеден от съмненията на съдружника си. В края на разговора, който внезапно се появи в спомените на дванадесетгодишния Джеки Сойер, докато той прекосяваше опасната неопределена област между Оутли, Ню Йорк, и безименото село в Териториите, Морган Слоут си бе разрешил да изглежда не само убеден, но и много благодарен за урока. Когато Джек се събуди, първото, което чу, бе, че баща му пита:
— Какво стана с Джек, къде изчезна?
А второто бяха думите на чичо Морган:
— Дявол да го вземе, Фил, предполагам, че си прав. Ти някак си успяваш да вникнеш в сърцевината на нещата, правиш го наистина невероятно!
— Къде, по дяволите, изчезна Джек? — повтори баща му и момчето се размърда зад канапето и този път наистина се събуди. Черното такси тупна на пода.
— Ахааа! — възкликна чичо Морган. — Ето откъде са подслушвали големите уши този път, peut-etre13.
— Там ли си, Джеки? — попита баща му.
Чу се шум от размърдване на столове и изправяне на хора.
— Ооох — промърмори момчето и бавно намести таксито отново в скута си. Краката го боляха, бяха вдървени и изтръпнали, когато се изправеше, сигурно щяха да го полазят мравчици.
Баща му се засмя. Приближиха се стъпки. Червеното, подпухнало лице на Морган Слоут се появи над канапето. До него се показа усмихнатото лице на баща му. За миг му се стори, че главите на двамата възрастни сякаш плуват над облегалката на канапето.
— Хайде да тръгваме към къщи, сънливко — каза баща му.
Момчето погледна в лицето чичо Морган и видя, че пресметливостта попива в кожата му, плъзва се под тлъстите бузи като змия под камък и той отново прилича на таткото на Ричард Слоут, на добрия стар чичо Морган, който винаги носи страхотни подаръци за Коледа и за рождения ден, на добрия, вечно потен чичо Морган, когото толкова лесно можеш да не забележиш. „Но защо само преди секунди изглеждаше като някакво човешко земетресение, като човек, разпадащ се на парчета зад финалната линия, като нещо, което се е свило на кълбо и чака експлозия…“
— Какво ще кажеш за един сладолед по пътя, Джек? — попита го чичо Морган. — Навит ли си?
— Уха — засмя се момчето.
— Можем да се отбием в сладкарницата долу във фоайето — съгласи се баща му.
— Хо-хо-хо! Сега вече наистина говорим за синергия — каза чичо Морган и още веднъж се усмихна на Джек.
Това се бе случило, когато Джек беше на шест години, и по време на безтегловния му полет през преддверието на ада, то се случи отново — ужасният морав вкус на сока на Спийди се върна в устата му, изпълни назалните му канали и целият ленив следобед отпреди шест години нахлу в съзнанието му. Той го видя, сякаш вълшебният сок просто съживяваше спомените изцяло и толкова бързо, че Джек преживя отново целия следобед през няколкото секунди, в които разбра, че този път наистина ще повърне.
Очите на чичо Морган пареха, а в главата на Джек пареше въпросът, който настоятелно искаше да излезе наяве…
„Кой предизвиква
Промени, какви промени
Кой предизвиква ужасните промени, татко?
Кой…“
уби Джери Бледсоу? Вълшебният сок нахлу в устата на момчето, тънки струйки се процедиха през носа му, неудържимо започна да му се гади и в момента, в който усети земя под ръцете си, то се предаде и повърна, за да не се задави. Какво уби Джери Бледсоу? Гадното мораво нещо, блъвнало от устата на Джек, го стресна, той се дръпна назад и удари краката си във високи, твърди бурени. Коленичи, подпря се на ръце и, отворил уста, зачака, търпелив като муле, втория пристъп. Стомахът му се сви и не му остана време даже да изстене, преди нова порция от вонящия сок да парне гърдите и гърлото му и да се излее през устата му. От устните му се проточи оцветена в розово слюнка и той немощно я бръсна встрани. Отри ръка в панталоните си. Джери Бледсоу, да. Джери, който приличаше на обслужващ бензиностанция и чието име винаги бе изписано върху ризата му. Джери, който умря, когато… Момчето поклати глава и отново изтри с ръка устата си. Изхрачи се в туфа буреняци с назъбени листа, поникнали като гигантски корсаж от сивокафеникавата земя. Някакъв неясен животински инстинкт, който той самият не разбра, го накара да нахвърли пръст върху розовеещото петно, където бе повърнал. Друг рефлекс го накара да изтупа длани в панталоните си. Най-накрая се огледа.
Бе коленичил под нощната светлина в края на мръсна пътека. Никакъв ужасен Елрой не го преследваше, би разбрал противното незабавно. Няколко кучета, затворени в дървено, подобно на кафез помещение лаеха и ръмжеха, подаваха муцуните си през пролуките на своя затвор. А зад тях се мержелееше безразборно издигната дървена постройка и от нея към безкрайното небе също се надигаше кучешки лай — просто не можеше да го сбърка. Беше същият като звуците, които бе чувал през стената на кръчмата в Оутли — гърмящи гласове на пияни мъже. Бар или кръчма, които тук сигурно наричаха хан или пивница. Сега, когато вече не му беше лошо от сока на Спийди, Джек долови острите миризми на мая, на малц и хмел. Не биваше да разреши на мъжете от хана да го открият.
За миг си представи как бяга от кучетата, а те джафкат и ръмжат през пролуките на оградата си. Изправи се. Небето сякаш притъмня, наклони се над главата му и го прихлупи. А какво ли се бе случило вкъщи, в неговия свят? Някаква симпатична бедичка в средата на Оутли? Може би приятен малък потоп или просто сладко пожарче? Джек тихичко отстъпи гърбом на няколко метра от хана, после тръгна странишком през високата трева. Измина около петдесет метра и забеляза още една къща. През прозорците й се виждаше, че вътре горят дебели свещи. Някъде вдясно замириса на кочина. Когато измина половината разстояние между хана и къщата, кучетата най-сетне престанаха да ръмжат и да джафкат и той бавно се насочи към Западния път. Нощта беше тъмна и безлунна.
„Джери Бледсоу“.
Наоколо имаше и други къщи, въпреки че Джек не ги забеляза, преди да стигне до тях. С изключение на шумните пияници в хана зад него, тук в Териториите хората си лягаха веднага след залез слънце. В малките квадратни прозорци не горяха свещи. Самите къщи от двете страни на Западния път изглеждаха квадратни и тъмни и някак озадачаващо изолирани. Нещо не беше наред в гледката. Джек се опита да го отгатне, имаше чувството, че се занимава с една от игрите в детските списания, където задачата е да се открие разликата в две почти еднакви рисунки. Нищо не висеше на странно място, нищо не гореше, нищо не изглеждаше не на мястото си. Повечето от къщите бяха с дебели, мъхнати покриви, които приличаха на копи сено, но Джек предположи, че това са сламените покриви, за които бе чувал, но никога досега не беше виждал. „Морган — помисли си той с внезапно обзела го паника, — Морган дьо Орис.“ Видя как двамата — мъжът с дългата коса и куция крак и потящият се работохолик-съдружник на баща му за миг се сливат в едно — в Морган Слоут с коса на пират и затруднения при вървежа. Но не в Морган, Морган от този свят, бе причината картината да изглежда необичайно.
Тъкмо минаваше покрай някаква ниска, тумбеста едноетажна къщурка, която приличаше на уголемен заешки кафез и бе смахнато полуобкована с широки черни хиксове от дървени трупи. Тя също бе похлупена с мъхнат сламен покрив. Ако той сега вървеше по шосето към края на Оутли или даже бягаше към края на Оутли, за да бъдем по-близо до истината, какво би очаквал да види в единствения тъмен прозорец на кафеза за зайци-гиганти? Джек знаеше: танцуващото мъждукане на телевизионен екран. Но, разбира се, къщите в Териториите нямаха телевизори и не отсъствието на синкавото мъждукане го озадачаваше. Беше нещо друго, нещо толкова характерно за всяка крайпътна група къщи, че отсъствието му сякаш създаваше дупка в пейзажа. Човек забелязваше дупката, даже ако не можеше да определи какво точно липсва.
Телевизия, телевизори… Джек продължи покрай полуобкованата къщичка и пред себе си, само на педя от края на пътя видя входната врата на още едно малко жилище за джуджета. То сякаш имаше покрив от преплетени пръти, а не от слама. Джек се усмихна, мъничкото селце му напомни за страната на хобитите14. Представи си как хобитът, който опъва кабелите, цъфва тук и казва на господарката на… колибата или на кучешката къщурка?… както и да е, просто казва: „Госпожо, ние тъкмо кабелизираме вашата област и за нищожна месечна такса мога да ви закача още сега и вие ще хващате петнадесет нови канала, ще хващате всички спортни програми, ще хващате…“
И тогава внезапно осъзна какво липсва. Пред къщите нямаше стълбове! Нямаше жици! Никакви телевизионни антени не стърчаха към небето, никакви стълбове не се виждаха по протежение на Западния път, понеже в Териториите нямаше електричество. Ето защо беше се затруднил да определи липсващия елемент. Джери Бледсоу беше работил, поне през част от времето, като електротехник и момче за всичко в „Сойер & Слоут“.
Когато баща му и Морган Слоут споменаха името Бледсоу, той отначало си помисли, че му е напълно непознато, но след това си го спомни и реши, че сигурно е чувал фамилията на електротехника веднъж-дваж. Но Джери Бледсоу беше просто Джери, както пишеше над джобчето на работната му риза. „Джери не може ли да направи нещо с климатичната инсталация?“ „Би ли казал на Джери да смаже пантите на вратата? Скърцането просто ми лази по нервите!“ И Джери се появяваше с чисти и изгладени работни дрехи, с гладко вчесана ръждивочервеникава коса, с кръгли и сериозни очила и тихичко отстраняваше повредата. Имаше и госпожа Джери, която поддържаше ръбовете на жълтеникавокафявите работни панталони остри и чисти, и няколко малки Джерита, за които в „Сойер & Слоут“ неизменно си спомняха по Коледа. Джек беше достатъчно малък, за да свърже името Джери с вечния противник на котарака Том и затова си представяше, че електротехникът, госпожа Джери и малките Джерита живеят в гигантска миша дупка, в която се влиза през извита арка, изрязана в перваза.
Но кой беше убил Джери Бледсоу? Баща му и Морган Слоут ли, винаги толкова благоразположени към децата му по Коледа?
Джек хлътна в тъмнината на Западния път, искаше му се да може да забрави за електротехника на „Сойер & Слоут“, искаше му се да бе заспал, веднага щом се бе свил зад канапето с играчката си. И сега имаше нужда от сън, а не от неспокойните мисли, събудени от спомена за разговор, провел се преди шест години. Обеща си, щом се отдалечи на два-три километра от последните къщи, веднага да си потърси място за спане. Можеше да е и в полето, и в някоя канавка. Краката му вече едва се движеха, а мускулите и костите му сякаш бяха станали двойно по-тежки.
Беше тъкмо след един от случаите, когато Джек бе влязъл след баща си в затворено помещение и бе открил, че Фил Сойер някак си бе съумял да се изпари. По-късно баща му щеше да смогва да изчезва от спалнята си, от трапезарията, от съвещателната зала на „Сойер & Слоут“. Във въпросния случай бе изпълнил смайващия си номер от гаража край къщата им на Родео Драйв.
Джек седеше незабелязан на малкото възвишение в тази част на Бевърли Хилс и видя как баща му излиза през входната врата на къщата, прекосява моравата, ровейки в джоба си за пари или ключове, и влиза в гаража през страничната врата. Бялата врата вдясно трябваше да се отвори след секунди, но тя упорито си оставаше затворена. Тогава Джек осъзна, че колата на баща му продължава да стои на мястото, на което беше паркирана през цялата съботна сутрин — точно до бордюра пред къщата. Колата на майка му беше заминала — Лили беше пъхнала цигара в устата си и бе съобщила, че отива на прожекцията на „Калната пътека“, последният филм на режисьора на „Любимката на смъртта“, и че в името на Бога най-добре ще бъде никой да не се опитва да я спре — значи гаражът беше празен. Джек изчака няколко минути дали ще се случи нещо. Нито страничната, нито предната врата се отвориха. Накрая той се плъзна надолу по тревата, приближи се до гаража и се вмъкна вътре. Широкото познато пространство бе абсолютно празно. Сивият циментов под беше осеян с тъмни мазни петна. Върху куките, забити в стените, висяха инструменти. Джек изсумтя учудено, извика няколко пъти „татко?“ и отново огледа всичко, просто за да се увери. При втория оглед забеляза един щурец да подскача към сенчестата закрила на стената и за секунда почти повярва, че наистина съществуват магии, че зъл магьосник е минал оттук и… щурецът стигна до стената и се вмъкна в някаква невидима пукнатина. Не, баща му не е бил превърнат в щурец. Разбира се, че не.
— Хей — извика момчето на себе си, както изглежда, и излезе от гаража през страничната врата. Слънцето грееше над сочните морави около Родео Драйв. Може би трябваше да позвъни на някого, но на кого? На полицията? „Татко влезе в гаража, но аз не мога да го намеря там и сега се страхувам, че…“
Два часа по-късно Фил Сойер се появи пеша по улицата откъм Бевърли Уилшир. Носеше сакото си през рамо, беше дръпнал надолу възела на връзката си и на Джек му се стори като човек, който се връща от околосветско пътешествие.
Разтревоженото момче скочи от възвишението и се втурна към баща си.
— Покриваш всякакви норми — каза Фил и се усмихна, а той се притисна към него. — Мислех, че си дремваш, Пътнико Джек.
Чуха, че телефонът звъни, още докато вървяха към къщата. Някакъв инстинкт, може би инстинктът да не позволява на баща си да се отдалечава, накара Джек да се моли телефонът да е звънял вече дузина пъти и на човека отсреща да му писне преди да стигнат до входната врата. Баща му разроши с ръка косата му, щипна го по врата, отвори вратата и с пет дълги крачки се озова до телефона.
— Да, Морган. Така ли? Лоши новини? Да, по-добре ми кажи, да.
Баща му замълча и в тишината момчето дочу как дрезгавият глас на Морган Слоут се прокрадва по телефонните жици.
— Джери ли! Боже мой! Бедният Джери. Идвам веднага. — После баща му го погледна, без да се усмихва, и добави: — Ей сега тръгвам. Ще трябва да взема и Джек, но той може да почака в колата.
Джек усети, че мускулите му се отпускат от облекчение, и дори не попита защо трябва да чака в колата, както би направил при всеки друг случай.
Фил потегли по Родео Драйв към хотел „Бевърли Хилс“, зави наляво по „Сънсет“ и насочи колата към сградата, в която се намираше кантората, без да каже дума. Промуши се между колите в насрещната лента и вмъкна колата в паркинга. Там вече бяха спрели две полицейски коли, камионът на пожарникарите, малкият бял мерцедес с гюрук на чичо Морган и ръждясалият стар плимут с две врати — колата на електротехника. Точно до входа чичо Морган говореше нещо на един полицай, а той с явно съчувствие бавно-бавно поклащаше глава. Дясната ръка на чичо Морган обгръщаше раменете на дребна млада жена, облечена в твърде дълга за нея рокля, която бе опряла лице в гърдите му.
Госпожа Джери, досети се Джек, когато забеляза, че тя притиска бяла кърпичка към очите си. Пожарникар с мушама и каска на главата се опитваше да разчисти огромна безредна купчина от изкривен метал, пластмаса, пепел и счупено стъкло в другия край на фоайето.
— Ще поседиш тук няколко минутки, нали, Джек? — каза Фил и затича към входа.
Млада китайка, приседнала на бетонния перваз в края на паркинга, разказваше нещо на един полицай. Пред нея лежеше странно разкривен и смачкан предмет и на Джек му бяха необходими няколко минути, за да познае, че е колело. Горчив дим се носеше във въздуха.
Двадесет минути по-късно баща му и чичо Морган напуснаха сградата. Чичо Морган, който продължаваше да подкрепя госпожа Джери, им махна за довиждане и я заведе до предната врата на мъничката си кола. Баща му потегли и се включи в движението по „Сънсет“.
— Джери ранен ли е? — попита Джек.
— Твърде невероятно, анормално произшествие — отвърна баща му. — Електричеството е страшно нещо, цялата сграда е опушена.
— Джери ранен ли е? — повтори Джек.
— Бедният кучи син е ранен толкова лошо, че просто е мъртъв — каза баща му.
Цели два месеца бяха нужни на Джек и Ричард Слоут, за да сглобят историята от разговорите, които дочуваха оттук-оттам. Майката на Джек и портиерът също добавиха някои детайли, портиерът — най-кървавите.
Джери Бледсоу пристигнал в събота, за да се опита да оправи някои от пропуските в охранителната система на сградата. Бил сигурен, че ако се заемел с деликатната система в някой от работните дни, неминуемо щял да смути и притесни наемателите с алармения звънец, а било изключено да не го докосне случайно по време на работата. Охранителната система била скачена с главното електротабло на сградата, поставено зад два големи подвижни орехови панела на приземния етаж. Джери разположил инструментите си и отворил панелите, след като се уверил, че сградата е празна и никой няма да се стресне при включване на алармения звънец. После слязъл в сутерена, за да телефонира от работилничката си в местния полицейски участък и да им каже да не обръщат внимание на сигналите от „Сойер & Слоут“, докато не им позвъни отново. Когато се върнал горе, за да се заеме със същината на работата, двадесет и три годишната Лорета Чанг тъкмо влизала с велосипеда си в паркинга на сградата. Тя разнасяла листовки, рекламиращи ресторанта, който щял да бъде открит след петнадесет дни в долния край на улицата.
По-късно госпожица Чанг казала на полицията, че когато погледнала през остъклената входна врата, някакъв работник тъкмо се появил в коридора откъм сутерена. Секунди преди той да се наведе за отвертката си и да докосне таблото с жиците, тя усетила, че паркингът се клати под краката й. Предположила, че е леко земетресение. Като дългогодишен жител на Лос Анжелос, Лорета Чанг приемала спокойно сеизмичните трусове, които минавали без разрушения. Забелязала, че Джери Бледсоу застанал неподвижно (значи той също го е усетил, въпреки че никой друг не потвърдил), поклатил глава и след това внимателно вкарал върха на отвертката си в кълбото жици.
И тогава входът и коридорът на първия етаж на сградата на „Сойер & Слоут“ се превърнали в жертвена клада.
Цялото електротабло за миг се обвило в пламъци. Синьо-жълти дъгообразни огньове се разхвърчали като светкавици и поразили работника. Започнало невероятно припукване. Огнена топка, шест стъпки висока, се откъснала от стената, блъснала встрани вече мъртвия Джери Бледсоу и се затъркаляла по коридора към фоайето. Прозрачната входна врата за миг се превърнала в купчина летящи стъкла и изкривени парчета метал. Лорета Чанг захвърлила колелото и затичала през улицата към монетния телефон на другия тротоар. Докато съобщавала на пожарната адреса на сградата, овъгленият труп на Джери Бледсоу продължавал да се полюлява напред-назад, изправен пред опустошеното табло. Хиляди волта преминавали през тялото му, високото напрежение продължавало периодично да го раздрусва и да го клати напред-назад в непрекъснат ритъм. Космите по тялото му и по-голяма част от дрехите му станали на въглен, кожата му посивяла и се покрила с черни петна. Очилата му се превърнали във втвърден кафяв пластмасов блок, покрил носа му като лапа.
Джери Бледсоу. „Кой предизвиква ужасните промени, татко?“ Джек принуди краката си да се движат още половин час, след като последната от малките къщички със сламените покриви остана зад гърба му. Небето над него бе покрито с непознати звезди в непознати съзвездия — съобщения на език, които той не можеше да прочете.
Джек прекара нощта в една благоуханна копа сено. Първо си проправи път навътре, а после се намести така, че свежият въздух да достига до лицето му през прокопаното тунелче. Ослуша се неспокойно за уплашено цвърчене — бе чул или чел някъде, че полските мишки били големи почитатели на копите сено. Ако ги бе имало и в неговата, то очевидно великата огромна мишка на име Джек Сойер ги бе уплашила до смърт и те не издаваха и звук. Започна да се отпуска малко по малко, лявата му ръка докосваше бутилката на Спийди — бе я запушил с малко мъх от едно поточе, където спря да пие вода. Предполагаше, че е напълно възможно част от мъха да падне в бутилката, ако вече не го е и сторил. Колко жалко! Язък за пикантния аромат и изтънчения букет!
Докато си лежеше в сеното на топло с натежали за сън клепки, изпитваше огромно облекчение… сякаш бе носил завързани на гърба си дузина десеткилограмови тежести, а някоя милостива душа просто бе развързала връзките и им бе разрешила да паднат на земята. Той отново беше в Териториите — мястото, което очарователни създания като Морган дьо Орис, Озмънд Волския камшик и животното-човек Елрой Изумителния наричаха дом, Териториите, където всичко беше възможно.
Но Териториите можеха да бъдат и добри. Той си спомняше това от най-ранното си детство, когато всички живееха в Калифорния и никой не живееше на друго място. Териториите можеха да бъдат добри и той сякаш долавяше добротата около себе си — спокойна и неоспоримо сладка като уханието на сеното, чиста като самия въздух.
Дали мухата или божата кравица изпитват облекчение, когато неочакван полъх на вятъра случайно наклони насекомоядното растение точно толкова, колкото да разреши на давещия се вътре пленник да излети? Джек не знаеше… но знаеше, че е далеч от Оутли, далеч от Клубовете на безоблачното време и старците, които плачат над откраднатите си колички от супермаркет, далеч от миризмата на бира и от миризмата на урина… и най-важното от всичко — далеч от Смоуки Ъпдайк и неговата кръчма.
Помисли си, че в края на краищата известно време би могъл да пътува и през Териториите.
И докато си го мислеше, заспа.
На следващата сутрин тръгна по Западния път, вървеше и се радваше на слънцето и добрата, земна миризма на нивя, почти узрели за жътвата в края на лятото. Бе изминал два или три километра, когато го настигна някаква каруца. Мустакатият фермер, облечен с нещо като тога и груби панталони под нея, спря и извика:
— Момче, към пазара ли си?
Джек го зяпна паникьосан, осъзнал, че мъжът изобщо не говори на английски.
До мустакатия фермер седеше жена с широка рокля и държеше в скута си около тригодишно момченце. Тя се усмихна добросърдечно на Джек и изви очи към съпруга си.
— Той е гламав, Хенри.
„Те не говорят английски… но каквото и да говорят, аз го разбирам. Всъщност аз дори мисля на техния език… нещо повече, виждам в него или с него, или каквото там имам предвид.“
Джек осъзна, че е било така и предишния път, когато беше в Териториите, само че тогава е бил твърде объркан, за да го разбере. Нещата се бяха случили твърде бързо и всичко му се бе струвало странно.
Фермерът се наведе към него. Усмихна се. От устата му надникнаха наистина ужасни зъби.
— Гламав ли си, приятелю? — попита той любезно.
— Не — каза Джек и отвърна с най-добрата си усмивка. Усещаше, че не е казал „не“, а някаква дума, която на езика на Териториите означаваше точно това. Когато се беше пренесъл, беше сменил не само езика си, но и начина си на мислене, точно както бе сменил дрехите си. — Не съм гламав, но мама ми каза да внимавам с хората, които може да срещна по пътя.
Сега се усмихна жената на фермера.
— Майка ти е била права — съгласи се тя. — Към пазара ли си?
— Да. Натам съм. На запад.
— Скачай отзад тогава — каза фермерът Хенри. — Денят е кратък. Искам да продам каквото мога и да бъда вкъщи преди залез. Царевицата е мижава, но е последната за сезона. Но все някой може да я купи.
— Благодаря — каза Джек, докато се качваше в ниската талига. В нея дузини мамули бяха навързани с груби върви и струпани на купчини. Ако царевицата беше мижава, в такъв случай Джек не би могъл да си представи какво представлява добрата царевица тук отвъд — пред очите му лежаха най-едрите зърна, които бе виждал в живота си. В каруцата имаше и малки купчини тикви и кратуни, и някакви неща, които също изглеждаха като тикви, но бяха червеникави, вместо оранжеви. Джек не знаеше какво представляват, но предполагаше, че са вълшебни на вкус. Стомахът му изкурка. Откакто тръгна на път, откри какво означава истинският глад. Опозна го, но не като бегъл познайник, като нещо, което те навестява след училище и може да бъде уталожено с няколко бисквити и чаша мляко с какао, а като нещо, което понякога се отдалечава на известно разстояние, но никога не те напуска изцяло.
Седеше с гръб към капрата, обутите му със сандали крака се клатушкаха, провесени надолу, и почти докосваха опечената почва на Западния път. А тази сутрин той беше оживен. Джек предполагаше, че е заради пазара. От време на време Хенри изкрещяваше поздрава си към някого, когото познаваше.
Джек все още се чудеше какъв ли е вкусът на тиквите с цвят на ябълки и откъде ли ще се появи следващото му ядене, когато две малки ръчички се заплетоха в косата му и бързо дръпнаха — достатъчно бързо, за да се навлажнят очите му.
Той се обърна и видя пред себе си босия тригодишен хлапак, който стоеше с огромна усмивка на лицето и размахваше ръчички, стиснали по няколко негови косъма.
— Джейсън! — извика майка му, но във вика й се долавяше някаква особена снизходителност (Видяхте ли как ви дръпна косата! Видяхте ли колко е силен!) — Джейсън, не бива да правиш така!
Джейсън невъзмутимо се ухили. Усмивката му бе голяма, заразителна и слънчева, сладка като мириса на сеното, в което Джек бе прекарал нощта. Той не можа да не й отвърне… и понеже го стори без пресметливост и задни мисли, видя, че си е спечелил приятел в лицето на фермерската жена.
— Сед-сед — избъбри Джейсън, докато несъзнателно се люлееше напред-назад като моряк-ветеран и продължаваше да се смее срещу Джек.
— Какво?
— Ааа.
— Не те разбирам, Джейсън.
— Ааа, сед.
— Нете…
И тогава Джейсън, който беше доста едър за възрастта си, тежко се стовари в скута му.
„Ааа-сед, точно така, разбрах най-после“ — помисли си Джек и усети как тъпата болка се разпростира от тестисите му и стига чак до пъпа.
— Лош Джейсън — извика майка му със същия снизходителен, говорещ „той не е ли страхотен“ глас и Джейсън, който разбираше кой е господарят тук, отвърна със своята заразителна, сладка и очарователна усмивка.
Джек осъзна, че Джейсън е мокър. Много, изключително, невероятно мокър.
„Добре дошъл отново в Териториите, Джеки.“
И както си седеше с детето в ръце и топлата мокрота бавно попиваше в дрехите му,Джек започна да се смее, обърнал лице нагоре към синьото, синьо небе.
След няколко минути жената на Хенри си проправи път до мястото, където седеше Джек с Джейсън в скута си, и го взе.
— Ооо, мокро, лошо бебе — каза тя със снизходителния си глас.
„Видяхте ли само как пишка моя Джейсън!“ — помисли си Джек и отново се засмя. Смехът му разсмя момченцето, а госпожа Хенри се присъедини към тях.
Докато преобуваше Джейсън, тя зададе на Джек доста въпроси, същите, които бе чувал достатъчно често и в своя свят. Но тук той трябваше да внимава. Тук той беше странник, а във въпросите може би се криеха капани. Джек сякаш чу баща си да казва на Морган: „… истински Странник, ако разбираш какво искам да кажа.“
Момчето почувствува, че съпругът на жената слуша внимателно, и отговори на въпросите й, като грижливо промени историята. Използува не варианта, с който търсеше работа, а другия, с който пътуваше на стоп.
Каза, че идвал от село Вси ръце. Майката на Джейсън смътно си спомни, че го била чувала, и толкоз. Тя искаше да знае дали наистина идва толкова отдалеч? Джек й каза, че наистина. И накъде отивал? Той съобщи (на нея и на мълчаливо слушащия Хенри), че е на път към село Калифорния. Това май изобщо не го била чувала, даже и пътуващите търговци не го били споменавали. Джек не беше особено изненадан… но изпита благодарност, че никой от тях не възкликна: „Калифорния ли! Че кой изобщо е чувал за някакво си село Калифорния? Ти кого се опитваш да преметнеш, момче?“ В Териториите сигурно имаше много селца и дори цели области, за които хората, живеещи в собствените си малки области, никога не бяха чували. В Териториите нямаше стълбове. Нямаше електричество. Нямаше филми. Нямаше кабелна телевизия, за да им каже какви прелести съществуват в Малибу или Сарасота. Нямаше я и местната версия на „Ма Бел“, рекламираща, че триминутен разговор до Големия пущинак след пет следобед струва само 5,83 долара плюс данъка, но тарифите може да са по-високи на Бъдни вечер и някои други празници. „Те живеят затворено — помисли си Джек, — а когато човек живее затворено, не оспорва съществуването на някакво село, само защото не го е чувал. Калифорния не звучи по-диво от село Вси ръце например.“
Те наистина не оспориха. Той им каза, че баща му умрял миналата година и че майка му е съвсем болна (поколеба се дали да добави, че бирниците на кралицата са дошли посред нощ и са отвели магарето им, ухили се и реши, че може би е по-разумно да изпусне тази част). Майка му му дала колкото пари могла (думата, която се появи на странния език на Териториите не беше точно пари, а нещо като броеници) и го изпратила в село Калифорния да постои при леля си Хелън.
— Времената са трудни — каза госпожа Хенри и притисна вече преобутия Джейсън към себе си.
— Вси ръце е близо до летния дворец, нали, момче? — Хенри проговори за пръв път, откакто покани Джек да се качи при тях.
— Да — отвърна Джек. — Наистина е много близко. Мисля…
— Не каза от какво е умрял баща ти.
Фермерът бе обърнал главата си и го гледаше с присвити, подозрителни очи. Предишната любезност бе изчезнала от тях, издухана като пламъче на свещ от силен вятър. Да, във въпросите наистина бе имало капани.
— Той болен ли беше? — попита господин Хенри. — Много болести върлуват напоследък — шарка, чума. Тежки времена…
За секунда Джек се изкуши да каже: „Не, той не беше болен, господин Хенри. Той, моят татко, просто се натовари с много волтове. Разбирате ли, излезе една събота да свърши някаква работа и остави вкъщи госпожа Джери и всички малки Джерита, включително мен. Това се случи, когато всички живеехме в една дупка в перваза и никой не живееше на друго място, разбирате ли. И знаете ли какво? Пъхнал той отвертката си във връзка жици и госпожа Фийни, тя работи в къщата на Ричард Слоут, та тя чула как чичо Морган говорел по телефона и казал, че електричеството изскочило, ама цялото електричество, разбирате ли, и го опекло така лошо, че очилата му се стопили, стопили се и потекли и залепнали върху носа му, само че вие не знаете какво са очилата, понеже ги нямате тук. Тук нямате очила… нямате електричество… нямате среднощни програми… нямате самолети. Не завършвайте като господин Джери, господин Хенри. Не…“
— Няма значение дали е бил болен — отсече мустакатият фермер. — Той месеше ли се в политиката?
Джек го погледна. Усещаше, че устата му мърда, но навън не излизаше и звук. Не знаеше какво да отвърне. Тук имаше твърде много капани.
Хенри кимна, сякаш беше получил отговор.
— Скачай долу, момче. Пазарът е точно след следващото възвишение. Смятам, че можеш да стигнеш и сам, нали?
— Да — каза Джек. — Смятам, че мога.
Госпожа Хенри изглеждаше смутена… но държеше Джейсън далеч от Джек, сякаш той би могъл да прихване от него някоя заразна болест.
Фермерът все още гледаше назад през рамо, но се усмихна малко по-спокойно.
— Съжалявам. Изглеждаш ми доста мил момък, но ние тук сме прости хорица, а онуй, което става на брега на океана, е нещо, дето ще го натъкмят знатните лордове. Кралицата или ще умре, или няма… разбира се, някой ден и тя ще трябва да умре. Бог рано или късно прибира вересиите си. А това, което се случва на малките люде, когато се бъркат в делата на великите, е, че ги спохождат беди.
— Баща ми…
— Не искам да знам за баща ти! — остро го прекъсна Хенри. Жена му се извърна на другата страна, без да изпуска Джейсън от прегръдките си. — Дали е бил добър, или лош човек, не знам и не искам да знам. Всичко, което знам, е, че е мъртъв човек. Не мисля, че лъжеш за това. Но знам, че синът му е спал на открито и ми се струва, че се укрива от правосъдието. Знам също, че синът едва ли ще си каже, ако това е така. Затова скачай долу! Имам свой собствен син, както виждаш.
Джек слезе. Съжаляваше за страха по лицето на младата жена — страх, който той бе поставил там. Фермерът беше прав — малките хора нямат работа и не бива да се бъркат в делата на знатните. Не и ако са умни.
С ужас откри, че спечелените с тежък труд пари са се превърнали в броеници — приличаха на детски играчки-змии, направени от неумел майстор. Но ужасът му продължи само миг и след това той спокойно се усмихна. Разбира се, че броениците са пари. Когато идваше тук отвъд, всичко се променяше. Сребърният долар ставаше монета с грифон, ризата — късо палтенце, английският минаваше в речта на Териториите, а добрите стари американски пари — в навързани кокалчета. Той беше се пренесъл с около двадесет и два долара в джоба. Предполагаше, че има точно същата сума в парите на Териториите, въпреки че бе преброил четиринадесет кокалчета на едната броеница и повече от двадесет на другата.
Проблемът не беше толкова в парите, колкото в цените. Джек почти нямаше представа какво е евтино и какво — скъпо, и докато вървеше през пазара, се чувствуваше като участник в състезанието „Познай вярната цена“, само че ако оплескаше нещо, тук нямаше да има утешителна награда и потупване по гърба от Боб Баркър, ако оплескаше нещо, те биха могли… е, той не знаеше със сигурност какво биха могли да му направят те. Със сигурност биха могли да го изгонят. Може би и да го наранят и нагрубят. А да го убият? Вероятно не, но не можеше да бъде абсолютно сигурен. Те бяха малки хорица и не се месеха в политиката. А той беше странник.
Джек бавно вървеше през шумната тълпа от единия край на пазара към другия и се бореше с проблема, концентрирал се главно в стомаха му — беше ужасно гладен. Мерна Хенри да се пазари с някакъв човек, който продаваше кози. Госпожа Хенри стоеше близо до тях, но малко по-назад, за да не им се пречка. Тя беше с гръб към Джек, но Джейсън, когото държеше в ръце, го забеляза и размаха пухкавата си ръчичка. Джек бързо се обърна и се смеси с тълпата.
Миризмата на печено месо се носеше навсякъде. Той видя продавачи, които бавно обръщаха говежди бутове над жарави с дървени въглища, видя чираци, които слагаха дебели парчета свинско върху порязаници домашен хляб и ги подаваха на купувачите. А купувачите приличаха на участници в търг. Повечето от тях бяха фермери като Хенри и даваха знак, че искат храна, по същия начин, по който хората наддават на търг — просто вдигаха повелително ръка и разперваха пръсти. Джек видя отблизо няколко подобни сделки и при всички тях за разменно средство служеха навързаните броеници… но колко ли кокалчета щяха да му стигнат, чудеше се той. Всъщност това нямаше значение. Трябваше да яде, независимо дали при сделката щеше да си проличи, че е странник, или не.
Отмина някаква пантомима, без дори да я погледне, въпреки събралата се около нея огромна публика от жени и деца, които избухваха в одобрителни смехове и ръкопляскания. Приближи се до навес с брезентови стени, където едър мъж с татуировки върху огромните си мускули стоеше от едната страна на изкопан в земята, пълен с жарава трап. Над него бе закрепен железен шиш с дължина близо седем стъпки. Две потни, мръсни момчета стояха в двата му края и едновременно въртяха петте огромни къса месо, набодени по дължината на шиша.
— Вкусни мръвки! — монотонно подканяше едрият мъж. — Вкусни мръвки! Вкууусни мръвки! Купете си от моите вкусни мръвки! Най-вкусното месо е тук! Най-вкусното месо е точно тук!
Минаващият с поотрасналата си дъщеря фермер вдигна ръка и след това посочи втория къс месо вляво. Момчетата спряха да въртят шиша и шефът им ловко отсече филия печено и я постави върху комат хляб. Едно от момчетата притича с нея до фермера, който измъкна от джоба си броеница. Джек внимателно се вгледа и забеляза, че той откъсва две от дървените кокалчета и ги подава на момчето. Когато то се върна тичешком до навеса, клиентът пусна парите-броеница в джоба си с разсеяния, но внимателен жест на всеки човек, прибиращ рестото си, отхапа гигантска хапка от своя непохлупен сандвич и подаде остатъка на дъщеря си, чието първо отхапване не отстъпи по ентусиазъм на бащиното.
Стомахът на Джек куркаше и се бунтуваше. Той се надяваше, че е видял каквото трябва.
— Вкусни мръвки! Вкусни мръвки! Вкусни… — Едрият мъж замълча и го погледна, а надвисналите му вежди се сключиха над очите му — малки, но не и глупави. — Чух, че стомахът ти пее, приятел. Ако имаш пари, вземам ги и те благославям в молитвите си довечера. Ако нямаш, веднага разкарай глупавото си овчо лице оттук и върви по дяволите!
Двете момчета се разсмяха, въпреки че очевидно бяха капнали от умора. Смееха се, сякаш не можеха да контролират звуците, които издават.
Но подлудяващата миризма на цвърчащото месо не му позволи да си тръгне. Той извади по-късата броеница и посочи второто парче вляво. Не каза нищо. Струваше му се по-сигурно. Продавачът изсумтя, отново измъкна извития нож от колана си и отряза една филия, Джек забеляза, че е по-малка от филията на фермера, но това не бе от значение за стомаха му, който лудешки куркаше в очакване.
Продавачът плесна месото върху хляб и му го донесе лично, вместо да го подаде на някое от момчетата. Пое броеницата му и откъсна три, вместо две кокалчета.
Гласът на майка му язвително се обади в главата му: „Поздравления, Джеки… току-що те завлякоха!“
Продавачът го гледаше и се хилеше с почернелите си зъби, чакаше го да се обади, да се осмели да протестира по някакъв начин. „Бъди благодарен, че ти взех само три кокалчета, а не цялата връзка. А бих могъл, както знаеш. Момче, та ти със същия успех можеш да овесиш и надпис около шията си: «Тук съм странник и съм сам!» Тъй че казвай, Овчо лице, искаш ли да спорим за парите, искаш ли да си имаме разправии?“
Желанията на Джек нямаха значение. Беше очевидно, че не може да спори, но той отново усети безсилната си ярост.
— Мърдай оттук — каза продавачът и размаха огромната си ръка пред лицето му. Дебелите му пръсти бяха нашарени с белези, а под ноктите му имаше кръв. — Получи храната си. Сега се измитай!
„Мога да ти светна с фенерчето и да те гледам как бягаш, сякаш те гонят всичките дяволи от ада — помисли си Джек. — А ако видиш аероплан, сигурно ще полудееш. Току-виж не си чак толкова смел, за колкото се мислиш, приятел.“
Джек се усмихна и вероятно в усмивката му имаше нещо, което не се хареса на продавача, понеже той мръдна встрани, а по лицето му пробяга безпокойство. След това отново свъси вежди.
— Изчезвай, казах! — изрева той. — Изчезвай, Бог да те порази!
И този път Джек си тръгна.
Месото беше безкрайно вкусно. Джек го излапа заедно с хляба и след това несъзнателно облиза потеклия по дланите му сок. По вкус месото наистина приличаше на свинско… но в същото време и не приличаше. Бе някак си по-сочно и по-ароматно от свинското. Но каквото и да беше, то чудесно задоволи глада му и той си помисли, че поне хиляда години с удоволствие би си носил от него за обяд в училище.
След като успя да затъкне устата на корема си поне за известно време, той вече бе в състояние да се оглежда наоколо с повечко интерес… и въпреки че не знаеше, най-накрая беше започнал да се смесва с тълпата. Най-сетне не бе нищо друго освен още един селяндур, пристигнал от селото си на пазара, още един селяк, който бавно се разхожда между сергиите и се опитва да зяпа едновременно във всички посоки. Търговците го разпознаваха, но само като още една потенциална мишена между многото. Те му подвикваха и му махаха да се приближи и след като той ги отминеше, подвикваха и махаха на следващия, който се случеше след него, независимо дали беше мъж, жена или дете. Джек с отворена уста разглеждаше стоките наоколо, стоки — прекрасни и странни едновременно, и между всички други, които също ги зяпаха, самият той престана да е странник, може би понеже се отказа от усилията си да изглежда преситен на място, където никой не се държеше като преситен. Хората се смееха, хората спореха, хората се пазаряха… но никой не изглеждаше отегчен.
Пазарът му напомни за павилиона на кралицата, но без съпровождащата го атмосфера на напрежение и прекалено трескава възбуда и веселба. Наоколо се носеше същата абсурдна смесица от миризми и аромати (преобладаваше мирисът на печено месо и животински изпражнения), движеше се същата ярко облечена тълпа (въпреки че и най-ярко облечените тук хора не можеха да стъпят дори на малкото пръстче на някои от контетата, които Джек бе видял в павилиона), във въздуха витаеше същото обезпокоително, но и някак си възбуждащо съществуване на съвършено нормалното редом с екстравагантното и странното.
Поспря пред една от сергиите, където някакъв човек продаваше килими, в които бе втъкан портретът на кралицата. Изведнъж се сети за майката на Ханк Скофлър и се усмихна. Ханк беше едно от хлапетата, с които той и Ричард Слоут другаруваха в Лос Анжелос. Госпожа Скофлър си падаше по възможно най-крещящите декоративни предмети, които Джек някога бе виждал. Как само щяха да й паснат стенните килимчета с образа на Лаура де Лосиан, с високо вдигнатата й в царствена диадема от плитки коса, втъкана в тях! Сто пъти повече от кадифените ковьорчета с еленчета или керамичната диорама на „Тайната вечеря“, която висеше над барчето във всекидневната на семейство Скофлър…
След това лицето, втъкано в килимчетата, сякаш се промени, докато Джек го гледаше. Образът на кралицата изчезна и на негово място се появи лицето на майка му, повторено отново, и отново, и отново. Очите и бяха твърде тъмни, кожата й — може би малко прекалено бяла.
Отново му стана мъчно за дома. Тъгата по майка му го връхлетя като вълна и със свито сърце той извика наум: „Мамо! Хей, мамичко! Господи, какво правя тук?“ — и с копнеж, силен и прочувствен като копнежа по любима, се зачуди какво ли прави тя сега, точно в тази минута. Седи до прозореца и пуши или гледа към океана, а край нея лежи разтворена книга? Гледа телевизия или е отишла на кино? Спи? Умира?
„Или е мъртва? — добави някакъв злобен глас, преди той да успее да го спре. — Или е мъртва, а, Джек? Вече мъртва!“
„Не го слушай!“
Усети, че очите го засмъдяха от сълзите.
— Защо си толкова тъжен, малки ми юнако?
Джек се сепна, вдигна поглед и забеляза, че продавачът на килимчетата се е втренчил в него. Той беше едър като продавача на месо и ръцете му бяха татуирани по същия начин, но усмивката му бе открита, слънчева и лишена от каквато и да било подлост и низост, там беше цялата разлика.
— Няма нищо — отвърна Джек.
— Щом нищото те кара да изглеждаш така, сигурно все пак си мислиш за нещо, синко.
— Значи наистина изглеждам зле, а? — попита Джек и се поусмихна. Той бе отвърнал напълно несъзнателно и може би затова продавачът на килимчетата не забеляза нищо странно в речта му поне засега.
— Юначе, та ти изглеждаше така, сякаш си имаш един-единствен приятел от тази страна на луната и виждаш как току пред очите ти изниква големият и страшен вълк, дошъл, за да го излапа.
Джек се усмихна, а продавачът се обърна и взе нещо от малката поличка, скрита зад най-големия килим. Предметът беше кръгъл и имаше къса дръжка. Когато го обърна, слънцето проблесна през него и Джек разбра, че е огледало. Стори му се малко и евтино, от онези, които човек може да спечели на всяко стрелбище.
— Хайде, юначе — каза продавачът, — погледни се и виж не съм ли прав.
Джек надзърна в огледалото и зяпна. За миг се смая толкова, та му се стори, че сърцето му е забравило да бие. Беше той, но изглеждаше като някой от героите от филмовата версия на Дисни за Пинокио, където непослушните момчета, избягали от домовете си, за да не ходят на училище, попадат в „Страната на забавленията“ и след известно време се превръщат в магаренца. Очите му, обикновено толкова сини и кръгли, колкото бе могла да ги сътвори англосаксонската му наследственост, бяха станали кафяви и бадемовидни. Косата му, груба и сплъстена, определено приличаше на грива и скриваше половината от челото му. Той вдигна ръка, за да я отметне встрани, но докосна само кожа, а в огледалото пръстите му сякаш се провираха през коса. Чу, че продавачът се смее развеселен. Най-удивителни от всичко бяха ушите му — дълги магарешки уши, които висяха чак под челюстта му. Докато се взираше в огледалото, едното от тях помръдна.
„Някога имах подобна играчка!“ — помисли си Джек изведнъж.
И след това:
„Едно време в сънищата наяве имах нещо подобно. Там, в обичайния свят, то беше… беше…“
Сигурно е бил най-много четиригодишен. В обичайния свят (бе спрял да мисли за него като за реален свят, без даже да забележи) то представляваше голямо стъклено топче за игра, розово в средата. Един ден, докато си играеше с него, то се търкулна по циментовата пътека пред къщата им и преди да успее да го хване, падна през решетката в канализацията. Тогава той си помисли, че си е отишло завинаги и го оплака, седнал на бордюра и подпрял лице в мръсните си ръце. Но явно се беше излъгал, защото сега отново държеше в ръце старата, забравена играчка — тъкмо толкова прекрасна, колкото и в дните, когато той бе на три или четири годинки. Момчето се ухили от удоволствие. Образът се промени и Джек Магарето стана Джек Котарака, а от развеселеното му лице се излъчваха мъдрост и тайнственост. Очите му се превърнаха от магарешко-кафяви в котешко-зелени. На мястото на увисналите магарешки уши наперено щръкнаха малки, сиви и пухкави котешки ушенца.
— Вече е по-добре — каза продавачът. — По-добре е, синко. Обичам да виждам щастливи момчета. Щастливото момче значи здраво момче, а здравото момче обикновено намира пътя си в живота. Тъй казва „Книгата на добрия земеделец“, а и ако не го казва, би трябвало. Сигурно ще си го драсна в моя екземпляр, ако сколасам някой ден пари да заделя и себе си да наградя. Искаш ли стъклото?
— Да! — извика Джек. — Да, страхотно е! — Бръкна за броеницата от навързани кокалчета. Пестеливостта бе забравена. — Колко?
Продавачът се смръщи и бързо се огледа наоколо, за да види дали някой ги наблюдава.
— Кътай си парите, синко. Скривай ги дълбоко и добре внимавай! Види ли ги някой, вярвай, лошо става. Пазарът тука от кокошкари пука!
— Какво?
— Няма значение. Безплатно е. Вземи го. Половината от тях ще се изпочупят в каруцата ми, когато настъпи десетакът и се затътря обратно към дома. И без туй майките водят малките си синове насам, за да ги видят, но не им ги купуват.
— Е, хубаво е, че не го отричаш — каза Джек.
Продавачът го погледна изненадан, след което и двамата избухнаха в смях.
— Щастливо момче с уста-бръснач. Синко, синко, бързо порасни и богат стани, пък при мен ела със злато в торба и тогаз плати всичко тройно ти.
Момчето се изкиска. Продавачът наистина си го биваше.
— Благодаря — каза Джек (в огледалото се бе появила широко ухилена котешка муцуна). — Много благодаря.
— Благодари на Бога — отвърна продавачът, помисли малко и добави: — И си пази парите!
Джек кимна, грижливо прибра играчката-огледало в жакета си до бутилката на Спийди и продължи през пазара, като през пет минути проверяваше дали броениците му са все още в него.
Струваше му се, че в края на краищата е отгатнал какво означава изразът „от кокошкари пука“.
Две сергии по-надолу от говорещия в рими продавач на килими някакъв човек, силно лъхащ на алкохол и с превръзка през окото, се опитваше да продаде на един фермер огромен петел. Увещаваше го, че купи ли петела, и пусне ли го между кокошките си, през следващите дванадесет месеца го чакат само яйца с по два жълтъка.
Самият Джек обаче нито имаше очи за петела, нито уши за приказките на собственика му. Той се присъедини към тълпата деца, зяпащи главната атракция на едноокия търговец — папагал в голям плетен кафез. Папагалът бе висок почти колкото най-малкото дете в групата, а перушината му бе гладка и тъмнозелена като бутилка бира „Хайнекен“. Очите му бяха същинско блестящо злато… четирите му очи. Също като понито, което Джек бе видял в оборите на павилиона, папагалът имаше две глави. Той се бе вкопчил в пръта с големите си жълти крака и спокойно гледаше в две посоки едновременно, а коронките на двете му глави почти се докосваха.
За радост на децата папагалът си говореше сам. Макар и слисан, Джек успя да забележи, че колкото и да обръщаха внимание на папагала, децата не изглеждаха нито удивени, нито даже учудени. Те не приличаха на хлапета, заведени за пръв път на кино, вцепенени от смайване по седалките, целите превърнали се в зрение и слух. Много повече приличаха на деца, свикнали в неделя редовно да гледат любимата си анимационна серия. Че беше чудо — беше, но не и съвсем ново. А на кого омръзват чудесата най-бързо, ако не на най-малките?
— Кряяяк! Колко високо е там? — осведоми се източната глава.
— Ниско е, ниско е, знам — отзова се западната глава и децата се изкискаха.
— Грааак! А каква е великата истина за благородниците? — попита източната глава.
— Че кралят ще бъде крал през целия си живот, но и ден като рицар е достатъчен за всеки човек! — нахално издекламира западната глава.
Джек се усмихна, няколко от по-големите деца се засмяха, но по-малките само погледнаха объркано.
— А какво има в долапа на госпожа Хамсийкова? — притисна източната глава западната с въпроса си.
— Гледка, дето никой човек няма да види! — върна си западната глава и въпреки че Джек се озадачи, другите деца посиняха от смях.
Папагалът тържествено разпери ноктите си, напусна пръта и направи няколко подскока върху сламата по пода на кафеза.
— А какво изплаши Алън Дестри до смърт?
— Видя на жена си увисналата гррръд!
В този момент фермерът си тръгна, а едноокият търговец продължаваше да е собственик на петела. Той яростно се врътна към децата.
— Марш оттук! Марш оттук и дим да ви няма, преди да съм нашибал задниците ви!
Децата се разбягаха. Джек хвърли през рамо последен очарован поглед на прекрасния папагал и си тръгна с тях.
Малко по-надолу похарчи две от дървените кокалчета за една ябълка и черпак мляко — най-сладкото, най-ароматното мляко, което някога бе вкусвал. Помисли си, че ако отвъд имаха подобно мляко, производителите на „Нестле“ и другите като тях щяха да фалират само за седмица.
Тъкмо допиваше млякото, когато забеляза, че семейството на Хенри бавно се движи в неговата посока. Той подаде черпака на жената в палатката и тя пестеливо изля остатъка обратно в голямото дървено ведро до себе си. Джек избърса мустаците от горната си устна и забърза напред с надеждата, че никой от хората, пили преди него от черпака, не бе имал проказа или херпес, или нещо такова. Но някак си не му се вярваше, че подобни ужасни неща съществуват тук отвъд.
Той се върна по главната алея на пазара, отново мина покрай мимовете, покрай две дебели лелки, които продаваха грънци и паници, покрай чудесния двуглав папагал (едноокият му собственик вече си сръбваше съвсем открито от някаква глинена стомна, яростно се клатеше от единия до другия край на бараката си, стискаше озадачения петел за шията и грубо подвикваше на минаващите; Джек забеляза, че по мършавата му дясна ръка са се спекли жълтеникавобели курешки и се смръщи), покрай някакво празно пространство, на което се събираха фермери. Джек поспря за миг отстрани и любопитно ги огледа. Много от фермерите пушеха глинени лули. Няколко глинени стомни, почти същите като онази, която бе размахвал продавачът на птици, минаваха от ръка на ръка. На една дълга, тревиста ливада мъже струпваха камъни зад големи, рунести коне с наведени глави и кротки, глупави очи.
Джек мина и покрай сергията с килимите. Продавачът го забеляза и вдигна ръка за поздрав. Той му отвърна със същото и си помисли дали да не му извика: „Ей, мой човек, употребявай, но не злоупотребявай!“ Накрая реши, че е по-благоразумно да си мълчи. Внезапно отново го връхлетя усещането, че изглежда различен, че е странник и външен човек и че не може да скрие това.
Стигна до кръстопътя. Пътят, простиращ се на север и на юг, приличаше на пътека. Западният път бе значително по-широк.
„Е, хайде, Пътнико Джек — помисли си той и се опита да се усмихне. Изправи рамене и чу как бутилката на Спийди леко издрънча в огледалото. — Ето те, Пътнико Джек, отново си на пътя, който в Териториите отговаря на шосе Е-90. Е, крака, дръжте се и не ме изоставяйте!“
Закрачи напред и скоро голямата страна на сънищата наяве го погълна.
Около четири часа по-късно, в средата на следобеда, Джек бе седнал във високата трева край пътя и наблюдаваше как доста хора, които оттук изглеждаха малко по-големи от бръмбари, се изкачваха по някаква висока паянтова кула. Беше избрал това място, за да си почине и да изяде ябълката си, тъй като му се стори, че точно тук е най-късото разстояние между Западния път и кулата. До нея оставаха поне още пет километра (а нищо чудно и много повече; почти свръхестествената чистота на въздуха пречеше на правилното преценяване на разстоянията), но той бе започнал да я вижда преди повече от час.
Джек изяде ябълката си, опъна изморените си крака и се зачуди каква е тази кула, самотно щръкнала сред море от разлюляна трева. Освен това се питаше за какво им е притрябвало на хората да се изкачват по нея. Откакто напусна пазара, непрекъснато духаше вятър и то в посока към кулата, но когато все пак въздухът се укротеше за миг, Джек чуваше, че хората си подвикват един другиму и… се смеят.
На седем-осем километра от пазара Джек мина през някакво село, ако пет мънички къщички и един очевидно отдавна затворен магазин можеха да бъдат определени като село. След това по пътя не срещна други човешки жилища и тъкмо преди да зърне кулата, бе започнал да се чуди дали вече не е стигнал до Големия пущинак, без даже да разбере. Достатъчно добре си спомняше какво му бе казал капитан Фарън: „След Големия пущинак Западният път отива в нищото… или в ада. Чувал съм да казват, че дори Бог никога не дръзвал да мине оттам…“
Джек потрепера.
Не му се вярваше да е стигнал толкова далеч. Със сигурност не изпитваше нищо подобно на непрекъснато засилващото се безпокойство, което го бе обзело преди да се заплете в живите дървета в усилията си да се скрие от дилижанса на Морган… живите дървета, които сега му се струваха като ужасен пролог на преживяното в Оутли.
Всъщност отново го бяха обзели добрите усещания, владели го същата сутрин от мига, в който се бе събудил затоплен и отпочинал в копата сено, чак до минутата, когато бе чул как фермерът Хенри го подканя да слезе от каруцата му. Отново имаше чувството, че Териториите, независимо от всичкото зло, което могат да причинят понякога, са добри в основата си и че той може да бъде част от тях винаги, когато поиска… че той всъщност изобщо не е Странник.
Бе осъзнал, че е бил част от Териториите за дълги периоди. Странна мисъл му бе хрумнала, докато вървеше по Западния път, мисъл, появила се в главата му на някаква особена смесица от английски и езика на Териториите. „Когато сънувам нещо, единственото време, в което наистина разбирам, че сънувам, е, когато започна да се събуждам. А ако сънувам и се събудя ей така изведнъж, ако иззвъни часовникът или нещо такова, то в такъв случай аз съм най-изненаданият жив човек. Отначало самото събуждане прилича на сън. И аз не съм странник тук отвъд, когато сънят е дълбок… дали точно това имам предвид? Не, но нещо много близко. Обзалагам се, че баща ми често е спял дълбоко, а чичо Морган почти никога не го прави.“
Беше решил, че ще си глътне от бутилката на Спийди и ще се пренесе обратно още в първия миг, в който види нещо опасно… или даже нещо страшно. В противен случай ще върви целия ден тук отвъд, преди да се върне в щата Ню Йорк. Всъщност той би прекарал и нощта в Териториите, ако имаше нещо за ядене освен единствената ябълка. Но нямаше, а по широкия, безлюден и изровен от каруци Западен път не се виждаха магазини.
Старите дървета, ограждали кръстопътя и пазара, след последното малко селище бяха сторили място на обширни тревисти пасища. Джек изпитваше усещането, че върви по безкрайно шосе в средата на безграничен океан. Крачеше съвсем сам под небето, което беше ясно и слънчево, но студено („Сега е краят на септември, разбира се, че трябва да бъде студено“ — помисли си той, но думата, появила се в съзнанието му не бе септември, а една от думите от езика на Териториите, която наистина би могла да се преведе много по-добре като „деветия месец“). Покрай него не минаваха никакви пешеходци, никакви каруци — нито натоварени, нито празни. Единствен спътник му бе непрекъснатият вятър, тихият му звук се носеше като въздишка — есенна и самотна — през океана от трева.
И ако някой го попиташе как се чувствува в този миг, Джек би отговорил:
— Много добре, благодаря. Чудесно!
„Чудесно“ беше думата, която щеше да се появи в съзнанието му, докато вървеше през безлюдното море от трева, защото „екстаз“ бе дума, подсъзнателно свързана за него с поп-хита на групата „Блънди“, носещ същото име. И той сигурно щеше да се учуди, ако му кажеха, че бе плакал няколко пъти, докато бе стоял и наблюдавал огромните вълни, изчезващи една след друга към хоризонта, докато се бе опивал от великолепната гледка, която много малко американски деца бяха имали възможност да видят — безбрежна шир под синьо небе с омайващи ширина и дължина, а даже и дълбочина, небе, несмущавано от реактивни самолети, прорязващи купола му, небе, непознало мръсния, лепкав смог над големите промишлени градове.
Джек успя да види, да чуе и да помирише съвсем нови неща — докато сетивните възприятия, с които бе израсъл и свикнал, просто ги нямаше. В много отношения той беше забележително отракано дете — бе отгледан в Лос Анжелос в семейството на импресарио и филмова актриса и щеше да бъде по-странно, ако е наивен — но отракан или не, той все още беше дете, и опитът, който придобиваше тук, си беше неоспорима печалба… поне в подобна ситуация. Самотното еднодневно пътешествие през океана от трева със сигурност би могло да доведе до емоционална претовареност, може би дори до усещане за лудост и халюцинации един възрастен човек. Един възрастен човек щеше да посегне към бутилката на Спийди (вероятно с твърде треперещи пръсти, за да успее да я сграбчи успешно) само час или дори по-малко, след като е напуснал пазара.
В случая с Джек възприятията минаваха почти едновременно през съзнанието и подсъзнанието му. Така че, когато започна да плаче от изпитваното блаженство, той просто не усещаше сълзите и само си мислеше: „Господи, колко добре се чувствувам… сигурно би трябвало да ми е неловко и някак си призрачно, когато наоколо няма жив човек, но на мен просто ми е добре.“
Ето как Джек започна да мисли за обзелия го екстаз като за добро и чудесно усещане, докато крачеше по Западния път, а сянката му постепенно се удължаваше зад гърба му. И за миг не му хрумна, че част от емоционалната му лъчезарност може би се дължи на факта, че преди по-малко от дванадесет часа той все още бе затворник в кръчмата на Ъпдайк в Оутли (пръстите му продължаваха да са сини от последното притиснало ги буре), че преди по-малко от дванадесет часа той едва бе успял да се спаси от преследващия го с цел да го убие звяр, за когото бе започнал да мисли като за козел-върколак, че за пръв път в живота си вървеше по широк, светъл, абсолютно безлюден път, по който не се виждаха реклами на „Кока-кола“ и други „най-прочути“ в света продукти. Вездесъщите жици също липсваха — нито се простираха от двете страни на пътя, нито се кръстосваха над него, както бе било с абсолютно всички пътища, по които бе пътувал през живота си. Тук нямаше и помен даже от далечния звук на някой самолет, да оставим настрана трясъка и буботенето на Боинг-747, приготвящ се за кацане на летището в Лос Анжелос, или прорязващия небето гръм на излитащите от военноморската база в Портсмът машини и последващото свистене на въздуха над „Алхамбра“, наподобяващо звука от камшика на Озмънд, когато те се насочеха към Атлантическия океан. Тук се чуваше единствено звукът от неговите стъпки по пътя, придружаван от собственото му дишане.
„Господи, колко добре се чувствувам — помисли си Джек и разсеяно отри очите си с ръка. — Просто чудесно!“
А сега пред очите му се издигаше кулата, за да я разглежда и да й се чуди.
„За нищо на света не бих се качил там“ — помисли си Джек. Бе изял ябълката чак до сърцевината и напълно несъзнателно, без да отмества очи от кулата, беше изкопал с пръсти дупка в земята и бе заровил огризката.
Кулата изглеждаше направена от дъски, досущ като хамбар, и му се струваше висока поне петстотин стъпки. Приличаше на голям, кух правоъгълник, чиито стени се състояха от множество дървени хиксове, подредени един върху друг. Горе завършваше с хоризонтална площадка и примижалият Джек виждаше, че върху нея се разхождат много хора.
Нов порив на вятъра раздвижи тревистата повърхност и запрати множество вълнички към кулата, докато Джек, обхванал коленете си с ръце, продължаваше да седи отстрани на пътя. Изведнъж си представи как високото, паянтово нещо се олюлява и стомахът му се преобърна.
„За нищо на света не бих се качил там — помисли си той. — Не бих се качил и за милион долара!“
И тогава се случи тъкмо това, от което той се страхуваше. Един от хората падна.
Джек скочи. Лицето му имаше втрещеното, смаяно изражение на човек, присъствувал на цирково представление и видял неуспешното изпълнение на някой от опасните номера — лошо падане на гимнастик, изпускане на акробатка, неочаквано събаряне на човешка пирамида.
„Ох! Олеле…“
Изведнъж очите на Джек се ококориха и той зяпна така, че челюстта му опря в ключиците. След това бавно тръгна нагоре и той невярващо се ухили. Човекът нито беше паднал от кулата, нито го бе духнал вятърът. Самата площадка имаше две подобни на езици продължения, които много приличаха на дъски за скокове във вода. Мъжът просто се бе приближил до края на едното от тях и бе скочил. На половината път надолу нещо започна да се разгъва и Джек си помисли, че е парашут, който едва ли ще има време да се отвори.
Но не беше парашут.
Бяха криле.
Падането на човека се забави и спря напълно, когато беше на около петдесет стъпки над тревата. После той започна да лети нагоре и надолу, насам и натам, а крилата се вдигаха толкова високо, че почти се докосваха — също като двете коронки на двуглавия папагал — и след това отново се отпускаха надолу с огромна сила като ръцете на плувец във финален спринт.
„Ау, ау — помисли си Джек, онемял от смайване. Това беше върхът, това наистина бе невероятно. — Ау, ау, я виж ти!“
След това втори човек скочи от дъската на върха на кулата, след това трети, после четвърти. За по-малко от пет минути във въздуха вече имаше петдесетина души, които описваха сложни, но напълно различими фигури. Скачаха от кулата, описваха осмица, връщаха се върху кулата, скачаха от другата страна, описваха осмица, отново върху кулата, почивка върху площадката и пак отначало.
Хората с крилете се въртяха, танцуваха и кръстосваха въздуха. Джек започна да се смее от удоволствие. Гледката донякъде му напомняше танците във вода от поостарелите филми на Естър Уилямс, където плувкините и самата Естър Уилямс, разбира се, винаги ги правеха да изглеждат твърде лесни, сякаш едва ли не всеки би могъл да се топне и да започне да се върти и да се гмурка, сякаш няма по-лесно нещо от това ти и приятелите ти да се подредите в редичка на срещуположните дъски и да започнете скокове в такт с музиката.
Но тук имаше разлика. Хората, които летяха, не създаваха усещане за лекота и ефирност, те сякаш изразходваха огромно количество енергия, за да се задържат във въздуха, и Джек с внезапна сигурност усети, че сигурно боли, боли по начина, по който боли изпълнението на някои от сложните гимнастически упражнения. „Без болка няма победа!“ — би изревал треньорът, посмее ли някой да се оплаче.
Сети се и нещо друго. Спомни си как веднъж майка му го заведе със себе си да видят приятелката й Мирна, която беше истинска балерина и репетираше на тавана на едно танцово студио в долната част на булевард „Уилшир“. Тя участвуваше в някаква балетна трупа и Джек я беше гледал на сцена доста пъти. Майка му често го водеше със себе си и на него винаги му беше скучно, но никога дотогава не бе виждал Мирна по време на репетиция… никога толкова отблизо. Беше впечатлен и малко уплашен, когато видя разликата между танца на сцена, когато всички се плъзгат леко и ефирно и ситнят без каквито и да било усилия на върховете на палците си, и тежкия труд по време на репетиция, когато балетистите са само на няколко стъпки от теб, дневната светлина струи през огромните прозорци и няма музика, а хореографът ритмично тактува с ръце и грубо подвиква забележки. Никакви похвали, само забележки. По лицата им се стичаше пот. Триката им бяха мокри от пот. Огромното, просторно помещение вонеше на пот. Мускулите им трепереха от изтощение. Сухожилията им приличаха на опънати кабели. По челата и вратовете им пулсираха изпъкнали вени. Единственият звук, който се чуваше, беше потропването на палците им по пода и учестеното им, тежко дишане. Джек изведнъж бе разбрал, че танцьорите не само си изкарват прехраната, те просто се самоубиват. Но най-много го беше впечатлило изражението им — цялата тази концентрация, цялото това изтощение, цялата тази болка… и под всичко това той с изумление бе видял да надзърта истинска радост! Радостта не можеше да бъде сбъркана и Джек се уплаши, защото тя му се бе сторила необяснима. Що за хора бяха тези, способни да подлагат себе си на подобна непрекъсната, пулсираща, непоносима болка?
И сега момчето си помисли, че отново вижда болка. Дали хората във въздуха наистина имаха криле като хората-птици в сериала за Флаш Гордън или по-скоро бяха последователи на Икар и Дедал и по някакъв начин ги бяха закрепили на гърба си? Джек откри, че това просто няма значение… поне за него.
„Радост.
Те живеят в мистерия, тези хора живеят в мистерия.
И радостта ги държи.“
Само това бе важното и само то бе същественото. Радостта ги държеше горе, нямаше значение дали крилете растяха от гърбовете им или бяха закрепени с ремъци и катарами, защото дори от разстояние той виждаше същите усилия, които бе видял на тавана на танцовото студио в долната част на булевард „Уилшир“. Цялото това разточително влагане на енергия, за да се постигне едно прекрасно, моментно противопоставяне на естествения закон. Това, че едно такова противопоставяне изискваше толкова много и траеше толкова кратко, беше ужасно, а че хората въпреки това го правеха, бе и ужасно, и прекрасно.
„И всичко е просто игра“ — помисли си Джек и изведнъж се почувствува сигурен в това. Игра или може би дори само репетиция преди играта, също както всичката пот и изтощение на тавана на булевард „Уилшир“ също бяха само част от репетиция. Репетиция за представление, което може би единици щяха да удостоят с вниманието си и което бързо щеше да бъде сменено от друго.
„Радост“ — помисли си той отново, докато стоеше прав с лице, обърнато към летящите в далечината хора, а вятърът рошеше косата му. Невинността му бързо приближаваше своя край (и под натиск Джек неохотно би признал, че наистина усеща приближаването на някакъв край — не е възможно едно момче да скита по пътищата дълго време, не е възможно през главата му да минат премеждия като неговото в Оутли и то да очаква да остане невинен младенец), но в секундите, докато стоеше и гледаше към небето, всичко около него сякаш бе невинност, както за младото рибарче от поемата на Елизабет Бишъп15 в краткия миг на Богоявлението съществува единствено дъга, дъга, дъга.
„Радост! Каква чудесна дума!“
И за пръв път, откакто бе започнало всичко това, а единствено Бог знаеше кога точно е било началото, Джек се почувствува добре и отново закрачи по Западния път с лека стъпка и с прекрасна, глуповата усмивка. От време на време хвърляше поглед през рамо и още дълго продължаваше да вижда летящите в небето хора. Въздухът в Териториите беше толкова чист, че сякаш увеличаваше образите. И дори след като вече не можеше да ги вижда, чувството на радост не го напусна, а остана като дъга в главата му.
Когато наближи залез слънце, Джек осъзна, че отлага връщането си в другия свят, в Американските територии, и то не само заради вкуса на ужасния сок. Отлагаше го, защото не му се искаше да си тръгне оттук.
Едно поточе, изникнало между пасищата (където отново бяха започнали да се появяват малки горички — бухлати дървета със странни, равни върхове, подобни на евкалипти), бе завило надясно и сега течеше успоредно на пътя. В далечината, напред и малко вдясно, се виждаше огромно, покрито с вода пространство. Всъщност то бе толкова огромно, че повече от час Джек го бе мислил просто за малко по-синя част от небето. В действителност синьото пространство бе езеро. „Наистина Голямо езеро“16 — помисли си Джек и се усмихна на собствената си игра на думи. Предполагаше, че в другия свят това е езерото Онтарио.
Чувствуваше се добре. Бе вървял в правилната посока — може би съвсем малко по на север, отколкото е трябвало, но не се съмняваше, че Западният път скоро ще завие надолу. Радостното му настроение, определено от самия него като чудесно, бе преминало в някакво ведро спокойствие, в чувство — чисто и прекрасно като въздуха на Териториите. Само едно нещо помрачаваше добрите му усещания и то беше споменът
(шест, на шест, Джек бе на шест)
за Джери Бледсоу. Защо съзнанието му толкова дълго бе отказвало да изплюе спомена за него?
„Не, не споменът… двата спомена. Първо аз и Ричард чухме как госпожа Фийни разказваше на сестра си, че електричеството изскочило и го опекло, че разтопило очилата върху целия му нос, че тя чула господин Слоут да говори по телефона и той се бил изразил точно така… а после седях зад канапето и нямах намерение да подслушвам или да си пъхам носа в чужди работи, но чух татко да казва: «Всичко си има последствия и някои от последствията могат да се окажат от неудобната за нас страна.» А нещо със сигурност се е оказало неудобно за Джери Бледсоу, нали така? Когато в края на краищата очилата се разтопят върху носа ти, е меко казано…“
Джек спря. Спря вцепенен.
„Какво се опитваш да кажеш?“
„Знаеш какво се опитвам да кажа, Джек. Баща ти бе идвал тук в същия онзи ден, Морган — също. И двамата са били тук отвъд. На същото място, на което в Калифорния, в Американските територии, се намира тяхната сграда. И са направили нещо или поне единият от тях със сигурност е направил. Може би нещо голямо… а може би нещо съвсем дребно… просто са подхвърлили някое камъче… или са заровили ябълкова огризка в земята… Но направеното от тях някак си се е отразило там отвъд. Отразило се е там отвъд и е убило Джери Бледсоу.“
Джек потрепера. Струваше му се, че разбира защо съзнанието му с такава мъка се бе добрало до спомена за играчката-такси, за бръмчащите мъжки гласове, за извивките на саксофона на Декстър Гордън. То просто не бе искало да си припомня, понеже
(кой предизвиква промените, татко)
е предполагало, че дори само с присъствието си тук отвъд той може би причинява нещо ужасно в другия свят. Дава началото на Трета световна война? Не, вероятно не. Не беше убивал никакви крале напоследък, нито млади, нито стари. Но какви действия създават ехото, опекло Джери Бледсоу? Дали чичо Морган е застрелял двойника на Джери (ако той е имал такъв)? Или се е опитал да трампи идеята за електричеството? Или всичко е било само следствие от някаква дреболия… от нещо съвсем безобидно, нещо като купуването на резен месо от сергията на някой селски пазар? Кой предизвиква промените? Какво предизвиква промените?
„Приятен малък потоп, сладко пожарче.“
Изведнъж устата на Джек пресъхна.
Той се приближи до течащото край пътя поточе, коленичи и потопи ръка, за да си гребне вода. Ръката му внезапно замръзна. Обагрената в цветовете на наближаващия залез, лениво влачеща се вода изведнъж почервеня и заприлича на река от кръв. После стана черна, а след миг — прозрачна и Джек видя…
Не успя да сдържи вика си, когато видя, че по Западния път трещи дилижансът на Морган, теглен от запенената дяволска дузина от тринадесет черни коня. Едва не припадна от ужас, когато в обутия с ботуши кочияш, размахващ камшик от капрата, позна Елрой. И не ръка държеше камшика, а някакво копито. Елрой караше кошмарната карета, Елрой, който се хилеше и от устата му надничаха почернели корени, Елрой, който изгаряше от нетърпение отново да намери Джек Сойер и да разпори корема му и да изтръгне вътрешностите му.
Джек стоеше на колене пред потока с очи, изхвръкнали от ужас, и разтреперана от смайване уста. Последната дребна подробност, видяна от въображението му, бе най-ужасяваща от всичко: очите на конете сякаш светеха. Сякаш светеха, понеже бяха пълни със светлина, понеже отразяваха залеза!
Дилижансът летеше на запад по същия път… и гонеше него.
Джек не беше сигурен, че ще успее да се изправи, дори ако трябва, и пълзешком се отдалечи от потока, примъкна се обратно на пътя и се свлече в праха, а бутилката на Спийди и огледалото, което му подари търговецът на килими, се забиха в ребрата му. После изви глава и притисна дясното си ухо до повърхността на Западния път.
Долови непрекъснатия грохот по твърдата, суха земя. Още беше далече… но се приближаваше.
Елрой размахваше камшик на капрата… Морган седеше вътре. Морган Слоут? Морган дьо Орис? Нямаше значение. Двамата бяха едно и също. С усилие се откъсна от хипнотизиращото въздействие на грохота по земята и се изправи. Извади от жакета бутилката на Спийди — еднаква и тук, в Териториите, и там, в Съединените щати — и махна толкова от мъха, колкото можа, без да обръща внимание, че част от него се сипе в няколкото пръста течност, останали на дъното. Погледна нервно наляво, сякаш очакваше да види как черният дилижанс се появява на хоризонта и отразяващите светлината на залеза очи на конете светят като странни фенери. Естествено не видя нищо. Тук, в Териториите, хоризонтите бяха близки, както вече беше забелязал, а звуковете се носеха надалеч. Дилижансът на Морган сигурно бе на петнадесет километра на изток, а може би и на двадесет.
„Още имам време“ — помисли си Джек и приближи бутилката до устните си. И само хилядна от секундата преди да отпие, съзнанието му извика: „Хей, почакай! Спри, глупако, да не би да си решил да загиваш?“ Хубава гледка щеше да представлява той, няма що, ако както си стоеше на средата на Западния път, се пренесеше в другия свят и изневиделица цъфнеше посред някоя магистрала точно пред колелата на бясно хвърчащ камион.
Завлече се до края на пътя… и направи още десет-дванадесет крачки навътре във високата трева за по-сигурно. За последен път дълбоко си пое дъх и напълни дробовете си със сладостните ухания на Териториите, сякаш копнееше с тях да запази и чувството си за спокойствие… безоблачното усещане за дъга.
„Трябва да се опитам да запомня всичко това — помисли си той. — Може би ще имам нужда от него… може би дълго няма да мога да се върна тук.“
Огледа обширните пасища. Нощта вече се прокрадваше над тях откъм изток и те бяха започнали да притъмняват. Отново повя вятър — вече студен, но все още благоуханен, разлюля тревата и разбърка косата му, започнала да става твърде дълга.
„Готов ли си, Джеки?“
Джек затвори очи и се приготви за ужасния вкус и повръщането, което щеше да го последва.
— Напред — прошепна той и отпи.
С лице само на сантиметри от тревата, покриваща дългия склон към една четирилентова магистрала, Джек повърна тънка морава струйка, поклати глава и се подпря на колене и лакти, така че само гърбът му сочеше към тежкото, сиво небе. Светът, този свят, вонеше. Отблъсна се с ръце и се отдалечи от поръсените с повърнатото стръкове трева и вонята понамаля, но не изчезна. Бензин и други безименни отрови се носеха из въздуха, а той самият вонеше от изтощение и умора; шумовете, долитащи от магистралата, допълнително скъсяваха обречения му живот. Задната страна на някакъв пътен знак стърчеше високо над главата на Джек като телевизионен екран. Момчето се изправи на крака и се заклати нагоре. В далечината от другата страна на магистралата проблясваше безкрайно водно пространство, малко по-сиво от небето. Зловещи луминисценции се гонеха по повърхността му. Тук също се усещаше мирисът на загрят метал и смъртна умора. Езерото сигурно беше Онтарио, а малкото градче, сгушило се до него, най-вероятно — Олкот или Кендъл. Значи се бе отклонил на много километри от пътя си, бе пропилял поне сто и петдесет километра само за четири дни и половина. Джек заобиколи знака с надежда, че положението не е още по-трагично. Вгледа се в черните букви и потърка уста. „Ангола“. Ангола ли? Къде ли беше пък това? Загледа се в опушеното градче през вече почти поносимия въздух.
Ранд Макнали, безценият спътник, му съобщи, че обширното водно пространство пред него е езерото Ери и той не само не е загубил напразно дни, а даже е спечелил.
Но преди момчето да реши, че в края на краищата ще бъде много по-умно да прескочи обратно в Териториите веднага щом сметне, че е безопасно, т.е. веднага щом пресметне, че дилижансът на Морган е отминал мястото, на което той ще се пренесе, преди изобщо това да му хрумне, преди даже да може да започне да го обмисля, той трябваше да слезе до опушеното градче Ангола и да види дали този път Джек Сойер, Джеки, е предизвикал някакви промени, татко. И той се заспуска надолу — едно дванадесетгодишно момче с джинси и тениска, високо за възрастта си, започнало да изглежда занемарено и изоставено и с твърде много безпокойство по лицето. Когато стигна до половината на склона, изведнъж осъзна, че отново мисли на английски.
Много дни по-късно, на доста километри западно от Ангола, един мъж на име Бъди Паркинс, който на излизане от Кембридж, Охайо, бе качил на стоп едно високо момче, което се представи като Луис Фарън, щеше да разпознае същото пропито от безпокойство изражение. Това хлапе, Луис Фарън, изглеждаше така, сякаш безпокойството бе пуснало корени върху лицето му завинаги. „Отпусни се, сине, отпусни се най-вече заради самия себе си“ — искаше да каже Бъди на момчето. Но то си имаше неприятности, достатъчни за десетима, ако се съди по историята му. Майка му болна, баща му — покойник, той самият — изпратен при някаква своя леля, учителка в Бъкай Лейк… имаше си Луис Фарън за какво да се тревожи. А и изглеждаше така, сякаш не бе виждал пет долара на куп още от миналата Коледа. Но все пак… Бъди, без да иска, си мислеше, че момчето се опитва да го преметне.
Първо. То не миришеше като градско момче, а по-скоро като човек, живеещ във ферма. Бъди Паркинс и братята му обработваха триста акра недалеч от Аманда, на около петдесет километра южно от Кълъмбъс, и Бъди знаеше, че не може да се излъже в това. Момчето миришеше като Кембридж, а Кембридж беше село. Бъди бе израсъл с миризмата на ферма, на селски двор, на тор и поникващо жито, на грах и парници и от неизпраните дрехи на момчето до него се излъчваха всичките му познати миризми.
Освен това самите дрехи. Бъди си мислеше, че госпожа Фарън би трябвало да е ужасно болна, за да изпрати сина си на път с джинси, просто вкоравени от мръсотия. Ами обувките! Та кецовете на Луис Фарън само дето не се бяха разпаднали на краката му, връзките им бяха снаждани безброй пъти, а самата гума — нацепена на сто места.
— Значи те взеха колата на баща ти, така ли, Луис? — попита Бъди.
— Точно както ви казах. Въшливите страхливци се промъкнаха посред нощ и я откраднаха направо от гаража. Мисля, че нямаха право да постъпват така. И то с хора, които работят с всички сили и които щяха да подновят вноските си, веднага щом могат. Прав съм, нали? И вие мислите като мен, нали?
Честното, загоряло от слънцето лице на момчето бе обърнато към него, сякаш това бе най-сериозният въпрос от оставката на Никсън насам и на Бъди инстинктивно му се искаше да се съгласи, добросърдечната категоричност на мнението на момчето, ухаещо на работа във ферма, просто предразполагаше към съгласие.
— Струва ми се, че всичко може да бъде разгледано от две страни — смънка Бъди Паркинс не особено радостно.
Момчето премигна, после изви глава и се втренчи в ширналия се пред тях път. И отново Бъди долови безпокойството му, тревожния облак, витаещ около момчето, и почти съжали, че не бе дал на Луис Фарън съгласието, от което той очевидно имаше нужда.
— Леля ти сигурно преподава в първоначалното училище в Бъкай Лейк — подметна Бъди, като се надяваше поне отчасти да разведри момчето, да го насочи към бъдещето, не към миналото.
— Да, господине, точно така. Тя работи в началното училище. Казва се Хелън Вон. — Изражението му не се промени.
Но Бъди отново бе чул, не че се имаше за някой нов Хенри Хигинс, професора от прочутия мюзикъл, но сега със сигурност разбра, че младият Луис Фарън не говори като човек, израсъл в Охайо. Гласът на хлапето звучеше съвсем различно, бе твърде стегнат и интонацията му се издигаше и снишаваше по странен начин. Гласът изобщо не бе на човек от Охайо. Със сигурност не бе на селянин от Охайо. Имаше акцент.
Или беше възможно едно момче от Кембридж, Охайо, да се научи да говори така? Съществуваше ли достатъчно смахната причина за подобно нещо? Бъди предполагаше, че съществува.
От друга страна, вестникът, който Луис Фарън стискаше под мишница, сякаш потвърждаваше най-лошите подозрения на Бъди Паркинс, че неговият благоуханен млад спътник е беглец и всичките му приказки са лъжи. Името на вестника, което Бъди можеше да прочете, без дори да извие глава, беше „Ангола Хералд“. Имаше една Ангола в Африка, към която много англичани се бяха втурнали като наемници, но в щата Ню Йорк, горе до езерото Ери, също имаше Ангола. Кадри от нея вървяха по новините неотдавна, но той не можеше да си спомни във връзка с какво.
— Може ли да ти задам един въпрос, Луис — каза Бъди и се прокашля.
— Разбира се — отвърна хлапето.
— Как така едно момче от малко градче, намиращо се на четирийсетия паралел, носи със себе си вестник от Ангола, Ню Йорк? Питам от чисто любопитство, синко, понеже разстоянието ми се струва дяволски голямо.
Момчето погледна към вестника, сгънат под мишницата му, и сякаш го притисна още по-силно, като че ли се страхуваше да не му избяга.
— О, намерих го тази сутрин.
— Хайде бе — възкликна Бъди.
— Да, господине. Беше захвърлен на пейката на една автобусна спирка.
— Ти си чакал автобус сутринта, така ли?
— Ами да. Преди да реша да спестя парите и да тръгна на стоп. Господин Паркинс, ако наистина можете да ме закарате до Зейнсвил, аз почти съм стигнал. Ще успея да се добера до къщата на леля още преди обяд.
— Аха — съгласи се Бъди и известно време неловко мълча. Най-накрая не издържа и като гледаше право пред себе си, много тихо попита:
— Синко, ти да не би да си избягал от вас?
Луис Фарън просто го смая. Той се усмихна. Не се ухили, не се изкиска, а наистина се усмихна, сякаш мислеше, че самата идея да избягаш от къщи е забавна. Тя някак си го зарадва. Момчето го погледна само частичка от секундата, след като самият той бе извил глава към него, и очите им се срещнаха.
Секунда, две, три… колкото и кратък да бе погледът им, Бъди Паркинс успя да забележи, че омърляното момче, седящо край него, е красиво. Самият той винаги се бе смятал за неспособен да употреби точно тази дума, за да опише човешко същество от мъжки пол, навършило девет месеца, но Луис Фарън наистина бе красавец. Избликналото му чувство за хумор моментално бе задушило безпокойствата и тревогите и от него към Бъди — петдесет и две годишен, баща на трима сина-юноши — се излъчваше пряма, искрена доброта, която сякаш бе само малко понащърбена от преждевременно натрупан и доста необичаен опит. Луис Фарън, дванадесетгодишен според собствените му думи, бе успял някак си да стигне по-далеч и да види повече от Бъди Паркинс и това, което бе видял и извършил, го бе превърнало в красавец.
— Не, не бягам от къщи, господин Паркинс — каза момчето.
После премигна, очите му отново се вглъбиха и загубиха блясъка си, светлината им угасна и хлапето се сгуши в седалката си. Вдигна коляно, опря го в предното табло и отново притисна вестника под мишницата си.
— Дано е така — въздъхна Бъди Паркинс и премести поглед към магистралата. Почувствува облекчение, без да бъде съвсем сигурен защо. — Може би наистина не бягаш, Луис, но май криеш нещо, а?
Момчето не отговори.
— Работил си в някаква ферма, нали?
Луис го погледна изненадан.
— Да. През последните три дни. Два долара на час.
„И майка ти от боледуване не намери време да изпере дрехите ти, преди да те изпрати при сестра си, така ли?“ — помисли си Бъди, но каза:
— Луис, иска ми се да се чувствуваш поканен и да си помислиш дали не искаш да погостуваш у нас. Не казвам, че бягаш от къщи или нещо такова, но ако ти си от околностите на Кембридж, аз ще изям без остатък цялата си разбрицана стара кола, барабар с гумите и всичко останало. Освен това самият аз имам три момчета и най-малкият, Били, е само три години по-голям от теб, така че ние чудесно знаем как да храним момчета у дома. Можеш да останеш колкото искаш, в зависимост от това на колко въпроса ще пожелаеш да отговориш. Предполагам, че ще ти ги задам, след като за пръв път разчупим хляба заедно.
Бъди потри чело с ръка и погледна към хлапето. Луис Фарън не изглеждаше като момче, склонно към откровения.
— Ще бъдеш добре дошъл, сине.
Усмихнат, Луис отвърна:
— Много мило от ваша страна, господин Паркинс, но аз наистина не мога да приема. Трябва да отида да видя… леля си в…
— Бъкай Лейк — добави Бъди.
Момчето преглътна и отново се втренчи напред.
— Ще ти помогна, ако искаш помощ — повтори Бъди.
Луис поглади почернялата си, мускулеста ръка.
— Това, че ме взехте, наистина е голяма помощ. Честно.
Десетина безмълвни минути по-късно Бъди наблюдаваше източената фигура на момчето, което с упорита стъпка слизаше надолу по шосето, свързващо магистралата със Зейнсвил. Еми сигурно щеше да го вземе за побъркан, ако го видеше да води вкъщи още едно гърло за хранене, някакво странно, мръсно хлапе. Но погледнеше ли момчето отблизо, поговореше ли веднъж с него, Еми веднага щеше да извади скъпите чаши и чинии, останали от майка й. Бъди Паркинс не вярваше, че в Бъкай Лейк действително живее жена на име Хелън Вон, нито пък беше сигурен, че мистериозният Луис Фарън изобщо има майка — момчето приличаше на кръгъл сирак, нагърбил се с непосилна задача. Бъди видя как то се скри зад завоя и продължи да гледа втренчено огромната жълто-виолетова светлинна реклама на халите долу в ниското.
За миг си помисли да изскочи от колата и да го настигне, да се опита да го върне обратно… и тогава изведнъж си спомни една многолюдна, задимена картина от новините в шест. Ангола, Ню Йорк. Някакво нещастие, твърде незначително, за да бъде показано повече от веднъж, се беше случило в Ангола, една от хилядите малки трагедии, с които изобилствува светът под потоците от новини. Всичко, което Бъди успя да извика в паметта си през този кратък миг, бе картината на железа и греди, посипали се като гигантски сламки върху премазани коли или щръкнали нагоре от някаква димяща дупка в земята — дупка, водеща може би направо в пъкъла. Бъди Паркинс погледна още веднъж празното място на пътя, където преди малко бе стояло момчето, после натисна съединителя и включи на първа.
Паметта на Бъди Паркинс бе по-акуратна, отколкото смяташе самият той. Ако би могъл да види първата страница на „Ангола Хералд“, вестника, който загадъчният Луис Фарън така предпазливо и същевременно страхливо стискаше под мишницата си, той щеше да прочете следния текст:
СТРАННО ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ УБИВА ПЕТИМА
от щатния репортер на „Хералд“ Джоузеф Гарджън
„Работата по «Рейнбърд Тауърс», замислена по проект като най-високата и най-луксозна жилищна сграда в Ангола и до чието завършване оставаха шест месеца, бе трагично прекратена вчера, когато безпрецедентен земен трус събори конструкцията на строежа и погреба много от работещите под развалините. От руините вече са извадени пет трупа, а телата на други двама работници още не са намерени, но се предполага, че те също са мъртви. И седмината загинали работеха като оксиженисти или строителни техници към фирмата, осъществяваща строежа, и в момента на нещастието са се намирали на върха на скелето.
Вчерашният трус е първото земетресение в историята на Ангола. Армин Ван Пелт от Геоложкия факултет на Ню Йоркския университет, с когото се свързахме вчера по телефона, определи фаталния трус като «сеизмичен мехур». Представители на Комисията по обществената безопасност продължават разследванията на…“
Загинали бяха Робърт Хайдъл — двадесет и три годишен, Томас Тилке — тридесет и четири годишен, Джеръм Уайлд — четиридесет и осем годишен, Майкъл Хейгън — двадесет и девет годишен, и Брус Дейви — тридесет и девет годишен. Продължаваха да се издирват телата на Арнолд Шулкамп, на петдесет и четири години, и Тиодор Размъсън, четиридесет и три годишен. Джек не трябваше дълго да гледа първата страница на вестника, за да запомни техните имена. Първото земетресение в историята на Ангола, Ню Йорк, се бе случило в деня, в който той се бе пренесъл от Западния път и се бе приземил в покрайнините на градчето. Част от Джек Сойер копнееше да може да отиде в къщата на едрия, сърдечен Бъди Паркинс, да вечеря около кухненската маса заедно със семейството му говеждо варено и сочен ябълков сладкиш, а след това да се мушне в леглото им за гости и да дръпне домашнотъканата завивка над главата си. И четири-пет дни да става единствено, за да отиде до масата. Но трудностите идваха оттам, че пред очите му беше отрупаната с ронливо сирене чамова маса, а зад нея в гигантския перваз на пода белееше изрязана една миша дупка, а през малките дупчици в джинсите на трите момчета на Паркинс се поклащаха тънки, дълги опашчици. Кой предизвиква промените, довели до смъртта на Джери Бледсоу, татко? Хайдъл, Тилке, Уайлд, Хейгън, Дейви; Шулкамп и Размъсън; Джери Бледсоу. Ужасни промени, татко. Джек знаеше кой ги предизвиква.
Огромният жълто-виолетов надпис "Хали „Бъкай“ заплува пред Джек, когато той навлезе в последния завой на отсечката, свързваща магистралата с шосето към центъра на града, понесе се край рамото му и се появи от другата му страна и той видя, че е монтиран върху триножник от високи жълти стълбове в средата на паркинга пред халите. Самите хали представляваха футуристичен ансамбъл от боядисани в охра сгради, които сякаш нямаха прозорци. След секунда Джек осъзна, че халите са покрити и само създават илюзия за отделни постройки. Той пъхна ръка в джоба си и докосна стегнатото рулце от двадесет и три еднодоларови банкноти, които бяха цялото му земно богатство.
Под хладните слънчеви лъчи на ранния есенен следобед Джек тичешком прекоси улицата срещу паркинга.
Ако не бе разговорът му с Бъди Паркинс, той сигурно щеше да остане на магистралата, за да се опита да измине още петдесетина километра. През следващите два-три дни искаше да се добере до Илиной, където беше Ричард Слоут. Мисълта, че отново ще види приятеля си Ричард, го бе крепила през изтощителните дни на непрекъсната работа във фермата на Елбърт Паламаунтън. Представата за очилатия, сериозен Ричард Слоут, който зубри в стаята си в пансиона в Спрингфийлд, Илиной, го бе подхранвала не по-малко от щедрите порции на госпожа Паламаунтън. Джек продължаваше да копнее да види Ричард възможно най-скоро, но поканата на Бъди Паркинс някак си го бе разстроила. Той просто не беше в състояние веднага да се качи в следващата кола и да започне отново с историята си. („Във всеки случай — помисли си Джек — историята ми сякаш позагуби от силата си.“) Халите му предоставяха чудесна възможност да се помотае час-два, особено ако някъде вътре имаше и киносалон. Точно сега Джек с удоволствие би гледал дори най-тъпата, най-розовата любовна история, заснета някога на филмова лента.
А преди това, ако въобще имаше късмет да открие киносалон, трябваше да се погрижи за две неща, които непрекъснато отлагаше повече от седмица. Джек бе забелязал как Бъди Паркинс гледа окаяните му кецове. Те не само се бяха полуразпаднали на краката му и никак не приличаха на обувки за бягане, но и самите им подметки, някога пружиниращи и еластични, по мистериозен начин бяха станали твърди като асфалт. В дните, когато му се налагаше да изминава големи разстояния или да работи прав цял ден, краката му пареха от болка като изгорени.
Втората задача — да се обади на майка си, бе толкова обременена с вина и други страховити предчувствия, та на Джек чак не му се мислеше за нея. Изобщо не знаеше дали ще успее да сдържи сълзите си, когато чуе гласа й. Какво щеше да стане, ако усети, че е отслабнала, ако му се стори, че съвсем е останала без сили? Ще може ли наистина да продължи пътя си на запад, ако Лили дрезгаво го помоли да се върне в Ню Хампшир? И така, той дори не искаше да си признае, че ще позвъни на майка си. Съзнанието му изведнъж много ясно си представи редица телефонни автомати, строени под пластмасовите си похлупаци, и незабавно изтри образа им, сякаш Елрой или някое друго създание от Териториите би могло да изскочи от слушалката и да го сграбчи за гърлото.
Точно тогава три момичета, година или две по-големи от Джек, изхвърчаха от една лимузина, която безшумно се бе плъзнала през паркинга и бе спряла близо до главния вход на халите. За секунда му заприличаха на модели, непохватно представящи изкълчени пози на удоволствие и учудване. Когато сколасаха да заемат по-обикновени стойки, момичетата погледнаха с безразличие Джек и с вещина започнаха да привеждат косите си в ред. Уверените в превъзходството си малки принцеси изглеждаха дългокраки в опънатите по телата им дънки и когато се смееха, слагаха ръка пред устата си с жест, който предполагаше, че самият смях е смешен. Джек забави крачка и тръгна със скоростта на сомнамбул. Една от принцесите го погледна и промълви нещо на кестенявото момиче до себе си.
„Станал съм различен — помисли си Джек. — Вече не приличам на тях.“ Откритието го изпълни със самота.
Набито русо момче със синя дънкова жилетка без ръкави се смъкна от шофьорската седалка и събра момичетата около себе си просто като се престори, че не им обръща внимание. Момчето, което беше по-голямо и със сигурност играеше в университетския футболен отбор, хвърли един поглед към Джек и после преценяващо се загледа във фасадата на сградата.
— Тими! — повика го едно от момичетата, високо и кестеняво.
— Идвам — отвърна момъкът. — Просто се чудех какво ли така ужасно вони на лайна тук наоколо — добави той и възнагради девойките с високомерна усмивчица.
Кестенявото момиче презрително се ухили към Джек и се понесе по асфалта с приятелките си. Трите последваха арогантното тяло на Тими през стъклените врати.
Джек почака фигурите на Тими и ескорта му, които се виждаха през стъклото, да се смалят до размера на кукли надолу по алеята, преди да стъпи на плочката, която отваряше вратите.
Хладният въздух го прегърна.
От фонтан, чиято височина стигаше до втория етаж, струеше вода и се стичаше в широк басейн, ограден с пейки. Открити магазини гледаха към фонтана и от двете нива. От боядисания в охра таван се разнасяше тиха музика, както и специфична бронзова светлина. Миризмата на пуканки, ударила Джек в носа в мига, в който стъклените врати се плъзнаха и се затвориха зад гърба му, на талази излизаше от античен фургон, боядисан в червено като пожарна кола и поставен вляво от фонтана на приземния етаж. Джек незабавно бе видял, че в халите няма киносалон. Тими и дългокраките му принцеси плуваха нагоре с ескалатора в дъното и според Джек възнамеряваха да се настанят в ресторанта, наречен „Капитанска маса“, на втория етаж. Джек отново бръкна в джоба си и докосна рулцето банкноти. Перцето за китара на Спийди и монетата на капитан Фарън кротуваха на дъното в компанията на шепа центове.
На приземния етаж, притиснат между щанд за пържени картофи и магазин за алкохолни напитки, който рекламираше щурото намаление на две марки уиски, някакъв магазин привлече Джек с дългия си тезгях, отрупан със спортни обувки. Служителят зад касата се наведе напред и с явното подозрение, че Джек може би ще се опита да открадне нещо, го загледа как рови и преобръща чифтовете. За Джек марките върху тезгяха бяха напълно непознати. Нямаше „Найк“ или „Пума“, а някакви неизвестни имена, пък и изложеното много повече приличаше на гуменки, отколкото на кецове или маратонки. Джек предположи, че и те не са лоши и ще му свършат работа.
Избра си най-евтините, от които в магазина имаха неговия номер — сини платненки с червени лентички отстрани. Никъде по тях не бе изписана марката им и те му изглеждаха по-незабележими от всички останали. На касата плати с шест смачкани еднодоларови банкноти и каза да не му ги увиват.
Седна на една от пейките пред високия фонтан и изхлузи разпарцаливените си кецове, без да си прави труд да ги развързва. Когато намъкна новите обувки, краката му с право въздъхнаха от благодарност. Стана от пейката и пусна старите отрепки във високото черно кошче за боклук с бял надпис: „Не бъдете замърсители!“, под който с по-дребни букви пишеше: „Земята е нашият единствен дом“.
След това безцелно започна да се движи насам-натам и да търси телефони. Пред фургона с пуканките се раздели с петдесет цента и му бе връчена фунийка топли пуканки, по които проблясваше мазнинка. Мъжът на средна възраст с мустаци на морж и тиранти, който му продаде пуканките, му каза, че телефонните автомати са на горния етаж, някъде около сладкарница „Тридесет и един вкуса“, и разсеяно посочи най-близкия ескалатор.
Джек си гребна от пуканките, пъхна ги в устата си и застана на стъпалото зад една двадесетгодишна мацка и някаква поувехнала дама, чийто ханш заемаше цялата ширина на ескалатора, но и двете бяха с панталони.
Ако Джек решеше да се пренесе от самите хали или даже от място на един-два километра от тях, щяха ли стените им да се разтреперят и таванът им да се сгромоляса, щяха ли да се разхвърчат тухли и греди, и високоговорители, и прожектори и да премачкат всички, достатъчно нещастни да се случат вътре? И щяха ли самоуверените принцеси и арогантният Тими и повечето от останалите да завършат земния си път с пукнати черепи и различни осакатявания и премазани гърди и… за секунда, точно преди да слезе от ескалатора, Джек видя как огромни гипсови късове, греди и железа политат от тавана, чу ужасния трясък на приземния етаж, чу виковете — те сякаш се носеха из въздуха.
Ангола. „Рейнбърд Тауърс“.
Джек усети, че дланите му се изпотяват, и ги изтри в джинсите си.
„Тридесет и един вкуса“ разпръсваше нажежена до бяло рекламна светлина вляво от него и когато се обърна нататък, видя, че от другата страна започва някакъв коридор. Стените и подът му бяха облицовани с лъскави кафяви плочки и още след първия завой Джек зърна три телефона, които наистина бяха под прозрачни пластмасови похлупаци. Срещу тях се намираха вратите на мъжката и женската тоалетни.
Под средния похлупак Джек набра нулата, после кода на града и номера на „Алхамбра“.
— За чия сметка? — попита телефонистката и Джек каза:
— Разговорът е за сметка на госпожа Сойер от апартамент с номера 407 и 408. Ще говори с Джек.
Телефонистката на хотела прие поръчката и гърдите му се стегнаха. Тя прехвърли разговора в апартамента и телефонът иззвъня веднъж, втори път, трети път.
После изведнъж майка му каза:
— Господи, детето ми, радвам се да те чуя. Делата ти на километри далеч от мама хич не са по вкуса на старица като мен. Някак си ми е празно, когато не се мотаеш наоколо, пък и няма кой да ми казва как да се оправям със сервитьорите.
— Бедата ти е, че си твърде изискана за повечето от тях — отвърна Джек и си помисли, че сигурно ще се разплаче от облекчение.
— Джеки, а ти добре ли си? Кажи ми истината!
— Да, мамо, добре съм. Наистина съм добре. Просто исках да се уверя, че ти… знаеш какво.
Слушалката изпука, изписука пискливо и се разнесе пращене на статично електричество, неприятно като скърцането на пясък под подметка.
— И аз съм добре — продължи Лили. — Доста. Поне не съм по-зле от преди, ако за това се тревожиш. Май ми се иска да знам къде си.
Джек се поколеба за миг и слушалката отново припука и изсъска.
— Сега съм в Охайо. Съвсем скоро ще видя Ричард.
— Кога ще се върнеш, Джеки?
— Не мога да кажа. Бих искал, но не знам.
— Не можеш да кажеш! Кълна се, че ако баща ти не бе ти измислил странното, глупаво име… и ако ме бе помолил да те пусна десет минути по-рано или десет минути по-късно…
Припукването заглуши гласа й и Джек си спомни как бе изглеждала в сладкарницата, колко изпита и отпаднала беше тогава и как я бе помислил за старица. Когато връзката се възобнови, той попита:
— Имаш ли неприятности с чичо Морган? Той безпокои ли те?
— Отпратих го оттук, след като добре го нарязах.
— Той е бил там, така ли? Идвал е при теб? Сега продължава ли да те тормози?
— Отървах се от Слоут на втория ден след твоето заминаване, дечко. Хич не си губи времето да се тревожиш заради него.
— А той каза ли къде отива? — попита Джек, но в мига, в който думите излязоха от устата му, телефонът изпращя така, сякаш искаше да пробие дупка в главата му. Джек се смръщи и отдръпна слушалката от ухото си. Ужасният виещ звук бе толкова силен, че ако някой се появеше по коридора, неминуемо щеше да го чуе.
— Мамо! — викна Джек и притисна слушалката към ухото си. Пращенето се засили, сякаш някое радио, което не е на станция, е усилено докрай.
Линията внезапно утихна. Джек разклати слушалката, после я притисна към ухото си, но чу единствено смълчаното черно присъствие на мъртъв въздух.
— Хей — викна той и раздруса вилката. Тишината сякаш се притискаше към ухото му.
И пак внезапно, сякаш неговото натискане на вилката бе помогнало, сигналът — като истински оазис на нормалност и подреденост — се върна. Джек прехвърли слушалката в лявата си ръка и с дясната бръкна в джоба за нова монета.
И както непохватно се туткаше, просто замръзна. Сигналът изведнъж изпълни всичко наоколо и той чу гласа на Морган Слоут да му говори така ясно, сякаш добрият стар чичо Морган стои до съседния телефон.
— Домъкни задника си обратно вкъщи, Джек. — Гласът режеше въздуха като скалпел. — Просто го домъкни, преди ние да направим това.
— Чакай — възкликна момчето, сякаш молеше за време. Всъщност то бе твърде ужасено и изобщо не усещаше какво говори.
— Не мога да чакам повече, пале такова. Та ти сега си убиец. Така е, нали? Убиец си и не чакай повече възможности от нас! Просто се вдигни и се дотътри обратно до загубения курорт в Ню Хампшир! Веднага! В противен случай ще се наложи да те върнем вкъщи в сандък.
Джек чу изтракването в слушалката. Изпусна я. Телефонът сякаш се затресе на стената и изведнъж се свлече, увисна и се заклати на снопчето жици, преди да тупне тежко на пода.
Вратата на мъжката тоалетна се отвори с трясък зад гърба на Джек и някакъв глас извика:
— Мама му стара!
Джек се обърна и видя късо подстриган младеж с бяла престилка и папийонка, продавач в някой от магазините най-вероятно.
— Не го направих нарочно — каза Джек. — Просто се случи.
— Мама му стара! — повтори онзи, опули се насреща му, понечи да затича, но само прокара ръце през косата си.
Джек гърбом заотстъпва по коридора. Когато почти бе слязъл с ескалатора, чу че онзи най-накрая започва да крещи:
— Господин Олафсън! Господин Олафсън! Телефонът, господин…
Джек затича.
Навън въздухът бе свеж, изненадващо влажен. Той замаян застана на тротоара и видя как някаква синьо-бяла полицейска кола завива към паркинга и се насочва към халите. Бе на около петстотин метра от главния вход. Джек се обърна и тръгна надолу по тротоара. Шестчленно семейство се мъчеше да измъкне огромен градински стол през следващия вход. Джек забави крачка, за да погледа как майката и бащата обръщат дългия стол насам, натам и по диагонал, а децата им се пречкат в желанието си да се наместят върху него или да им помогнат. Най-сетне, с кански усилия, столът бе измъкнат. Полицейската кола лениво обикаляше огромния паркинг.
Недалеч от вратата, през която неорганизираното семейство успя да измъкне стола си, върху дървена щайга седеше възрастен негър. В скута му се полюляваше китара. Когато го наближи, Джек забеляза металното канче до краката му. Лицето на негъра бе скрито зад огромни мръсни слънчеви очила и под периферията на петносана касторена шапка. Ръкавите на дънковото му яке бяха сбръчкани като кожата на някой слон.
Джек кривна към бордюра, за да го заобиколи, и забеляза белезникавото, провесено през врата му картонче. Приближи се малко и успя да прочете избелелия надпис, надраскан на ръка с големи разкривени букви:
СЛЯП ПО РОЖДЕНИЕ
СВИРИ ВСЯКАКВИ ПЕСНИ
БОГ ДА ВИ БЛАГОСЛОВИ
Почти отминаваше, когато негърът, хванал очуканата стара китара, дрезгаво прошепна:
— О, йеее!
Джек се врътна към негъра. Имаше чувството, че сърцето му ще изхвръкне.
„Дали е Спийди?“
Слепецът посегна за канчето, вдигна го и го разклати. Няколко монети издрънчаха на дъното.
„Спийди е. Той се е скрил зад тъмните очила. Спийди е.“
Джек бе сигурен в това. Само след миг бе сигурен точно в противното. Спийди нямаше квадратни рамене и широки гърди. Раменете на Спийди бяха по-полегати, дори малко смъкнати, и заради това гърдите му изглеждаха леко хлътнали. Мисисипи Джон Хърт, а не Рей Чарлс.
„Но изобщо не бих могъл да бъда сигурен, преди да си свали очилата.“
Тъкмо отвори уста, за да произнесе името на Спийди на глас, и старият човек започна да свири — изкривените му пръсти, тъмни и матови като овехтял орехов фурнир, който редовно е бил претриван с намазнен парцал, но никога полиран, бързо, гъвкаво и грациозно се плъзгаха по струните. Свиреше добре, пръстите му безпогрешно извличаха мелодията и след миг Джек я позна. Имаше я на една от старите плочи на баща му, озаглавена „Мисисипи Джон Хърт днес“. И въпреки че слепецът не пееше, Джек знаеше думите:
„Приятели мили, кажете сега,
Не е ли жестока тази тъга —
в нов гроб да спускат старика Луис?“
Русият футболист и трите принцеси изгряха през главния вход на халите. Всяка от принцесите държеше по една фунийка сладолед, мистър Америка — по един лютив хот-дог във всяка ръка. Насочиха се към мястото, където стоеше Джек. Той изобщо не ги забеляза, понеже вниманието му изцяло бе погълнато от негъра и китарата му. Беше прикован от идеята, че това е Спийди, който някак си е прочел мисълта му. Как иначе би било възможно един непознат човек да започне да свири песен на Мисисипи Джон Хърт в секундата, в която на самия Джек хрумва, че Спийди прилича на него? Освен това случайно ли в песента се споменаваше името Луис, пътното име на Джек?
Русият футболист премести и двата сандвича в лявата си ръка и с дясната цапна Джек по гърба с всичката сила на тренираните си мускули. Джек си прехапа езика, зъбите му изщракаха като капан за мечки. Болката бе неописуема. Той политна напред и се спъна в канчето на слепеца. Монетите се пръснаха на всички страни. Китарата замлъкна.
Мистър Америка и трите кискащи се принцеси вече бяха отминали. Джек се загледа след тях и отново усети познатата безсилна омраза. Това значеше да си съвсем сам и да се скиташ немил-недраг, това значеше да си още хлапе и да зависиш от чуждата милост, това значеше да бъдеш лесна жертва всекиму — на психопати като Озмънд и на изкуфели старци като лютерана Елбърт Паламаунтън, чиято представа за добре преминал работен ден бе дванадесет часа да се бъхтиш и шляпаш през лепкавите ниви под непрекъснато изливащия се леден октомврийски дъжд, а през обедната почивка да седиш прав като свещ в кабината на комбайна му, да нагъваш сандвичи с лук и да четеш от Книгата на Йов.
На Джек не му се прииска да ги „порази“, въпреки че имаше странното усещане, че реши ли, би могъл, че притежава някаква особена сила, нещо като електрически заряд. Понякога му се струваше, че и други хора също разбират това, виждаше го изписано по лицата им. Но той наистина не искаше да се занимава с тях, единственото му желание бе да бъде оставен сам, да…
Слепецът търсеше разпилените монети, ръцете му внимателно опипваха тротоара, гъвкавите му пръсти се движеха така, сякаш четяха по него. Напипа десетцентова монета и я пусна в металното канче. Дзън!
Джек смътно дочу как една от принцесите възкликна:
— Защо му разрешават да стои тук, толкова е гаден!
После коленичи, за да помогне. Започна да събира монетите и да ги пуска в канчето на слепеца. Тук долу, близо до стареца, усети миризмата на кисела пот, на плесен и някакво сладникаво ухание, като на покълнало жито. Елегантно облечените купувачи гнусливо ги заобикаляха.
— Благдаря, благдаря — монотонно нареждаше слепецът и Джек усещаше пиперливия му дъх. — Благдаря, поживил те Бог, благдаря…
Спийди е.
Не е Спийди.
Това, което най-накрая го накара да проговори, беше мисълта колко малко от вълшебния сок му бе останало. Не повече от две глътчици. Джек не знаеше дали след случилото се в Ангола някога отново ще посмее да се пренесе в Териториите, но все още искаше да спаси живота на майка си, което означаваше, че може би ще се наложи.
Освен това каквото и да беше талисманът, той сигурно трябваше да се пренесе в другия свят, за да го вземе.
— Спийди?
— Благдаря, Бог да те поживи, благдаря, не чух ли нещо да се търкулва ей натам, а? — Той посочи с ръка.
— Спийди! Аз съм! Джек!
— Никой не спи тук наоколо, момче. Не, господине. Няма таквоз нещо. — Ръцете му започнаха опипващата си разходка по тротоара в посоката, в която бе посочил. Едната от тях намери монета от пет цента и я пусна в канчето. Другата случайно докосна обувката на елегантна млада жена. Хубавичкото й бездушно лице се сгърчи в почти болезнено отвращение и тя се отдръпна като попарена.
Джек вдигна последната монета, търкулнала се чак на самата улица. Беше сребърен долар, голяма стара монета със Статуята на свободата от едната страна.
От очите му потекоха сълзи. Затъркаляха се по мръсното му лице, а той се опита да ги избърше и само ги размаза с треперещата си ръка. Плачеше за Тилке, Уайлд, Хейгън, Дейви и Хайдъл. Плачеше за майка си. За Лаура де Лосиан. За сина на коларя, който лежеше мъртъв на пътя с пребъркани джобове. Но най-много плачеше за себе си. Беше се изморил да се мъкне по пътищата. Ако човек подкара своя собствен кадилак, нищо чудно пътуването да му се стори път-мечта, но когато трябва да измине цялото разстояние на стоп, когато разчита само на палеца си и на историята, която просто е започнала да се изтърква, когато зависи от чуждата милост и лесно може да стане жертва на всекиго, за него това не е нищо друго освен път на изпитанията. Джек чувствуваше, че вече е изтърпял достатъчно, но нямаше начин да се откаже. Откажеше ли се, ракът щеше да отнесе майка му, а чичо Морган като нищо щеше да смаже него самия.
— Не мисля, че мога да го направя, Спийди — изхлипа той. — Наистина не мисля.
И тогава слепецът посегна към момчето вместо към разпилените монети. Гъвкавите му, четящи пръсти намериха ръката му и се сключиха около нея. Джек усети загрубялата кожа по върховете на пръстите му. Негърът го завъртя към себе си, към миризмата на пот, на плесен и топлина, и той притисна лице в гърдите на Спийди.
— Хич не го знам тоз Спийди, момче, ама ти май дяволски много залагаш на него, а? Ти…
— Мъчно ми е за мама, Спийди — изхлипа Джек, — а Слоут е по петите ми. Той говореше от телефона в халите, той! И това не е най-лошото. Най-лошото се случи в Ангола… „Рейнбърд Тауърс“… земетресение… пет души… аз го направих, Спийди, аз ги убих, докато се пренасях тук отвъд, аз ги убих, както едно време татко и Морган Слоут убиха Джери Бледсоу!
Най-после каза най-лошото. Най-сетне изплю камъчето на вината, което бе запречвало гърлото му и заплашваше да го задуши. Отново го разтресоха ридания, но сълзите сега бяха по-скоро от облекчение, отколкото от страх. Беше изречено. Най-сетне си бе признал, че е убиец.
— Охохооо! — извика негърът. Гласът му сякаш звънтеше от удоволствие. Тънката му, силна ръка стисна Джек и го разтърси. — Мчи де си понесъл целия тоз тежък товар, момче? Я мирясай. Не трябва ли да свалиш част от него?
— Аз ги убих — прошепна Джек. — Тилке, Уайлд, Хейгън, Дейви…
— Е, ако приятелят ти Спийди беше тук, който и да е той или дет и да броди по широкия свят, и той щеше да ти каже, знайш, че не можеш носи целия свят на плещите си, синко. Не можеш го направи. Никой не може. Щото опиташ ли се да понесеш света върху плещите си, знайш, той първом ще скърши гърба ти, а после и духа ти,синко.
— Аз убих…
— Опря пушка в главите им и ги застреля, тъй ли?
— Не… земетресението… пренасях се и…
— Хич не мога да зная за туй — отвърна негърът. Джек се бе отдръпнал от него и с любопитство се взираше в набразденото му лице, но той бе извърнал глава към паркинга. Ако наистина беше сляп, то сигурно по звука на мотора бе познал полицейската кола, защото гледаше точно към нея. — Ама зная, че ти е грешна представата за туй кое е убийство. Току-виж, седим си ний тук и някой чиляк земе, па се тръшне до нас, тъй както си минава, щото го фанал инфарктът. И ти сигур веднага щеш си помисли, че си го убил и ще занареждаш: „Ох, ами сега, ей на, отиде си нещастникът, заради мен си отиде, убих го аз, хлъц, подсмърк, хлъц-туй… хлъц-онуй!“ — Докато изговаряше „туй“ и „онуй“, слепецът ги придружи с бързи акорди в сол-мажор, до-мажор и отново в сол-мажор и се засмя, доволен от себе си.
— Спий…
— Спи не спи, туй е положението — ухили се негърът и пожълтелите му, изпочупени зъби лъснаха. — Ама някои люде и будни се опитват да се обвиняват за неща, започнати от други. Може би бягаш, щото те преследват, момче.
Сол-мажор.
— Може би не си имал друг избор.
До-мажор с елегантни трели в средата, които накараха Джек да се ухили, въпреки волята си.
— Може би в другиго е вината.
И отново сол-мажор, преди слепецът да остави китарата си встрани (докато в полицейската кола двете ченгета хвърляха чоп, за да разберат кой от тях ще трябва да докосне стария Снежко, ако той откаже да ги последва доброволно).
— И може би тинтири и може би минтири, и може би туй и може би онуй… — Той отново се разсмя, сякаш страховете на Джек бяха най-забавното нещо, което някога е чувал.
— Но аз не знам какво може да стане, ако…
— Мчи кой ли пък знай, знай ли изобщо някой какво ще стане, ако еди-кой си направел еди-какво си еди-къде си — прекъсна го негърът, който може би беше или може би не беше Спийди Паркър. — Не. Не знай. Ама почне ли да си трови главата с туй, той трябва да стои кат затворник вкъщи, щото ще го е страх и носа си да покаже навън! Хич не знам проблемите ти, момче. И не искам да ги знам. Може да излезеш и някой луд, кат те чувам да хортуваш за земетресения и разни таквиз побъркани истории. Ама понеже ми помогна да си събера парите и не рачи да откраднеш от тях, щото аз ги преброих сичките, добре познавам аз всяко дзън-дзън, та затуй ще ти дам един съвет. Някои неща не мож ги спря. Понякога хора мрат, щото някой си направил нещо си… но ако той пък не го беше направил, току-виж доста повече люде си отишли мърцина. Разбираш ли как стоят нещата, синко?
Мръсните слънчеви очила се наклониха към него.
Джек усети дълбоко, разтърсващо облекчение. Да, той наистина разбираше. Слепецът говореше за труден избор, внушаваше му, че между труден избор и престъпно поведение просто има разлика. И че може би престъпникът не беше тук.
Престъпникът май бе човекът, който преди няколко минути му каза да си замъкне задника вкъщи.
— А току-виж — отбеляза слепецът и придружи думите си с тъжен ре-минор — всичко Бог решавал, така поне ми казваше някога старата ми майка, а сигурно и твоята тъй ти казва, ако е християнка. И ние, ей тъй, мислим си, че правим едно, а то излязло друго. Щото Книгата на книгите казва, че сичките неща, ама даже и тия, дет ни се чинят зли, знайш, Бог ги решава. Ти как мислиш, момче?
— Не знам — призна си честно Джек.
Беше съвсем объркан. Трябваше само да затвори очи, за да види как телефонът се изтръгва от стената и увисва на жиците като странна марионетка.
— Ама мен, знайш, работата лошо ми мирише. Чини ми се, че си се оставил сичко туй да те тласне към пийване.
— Какво! — смаяно възкликна Джек и после си помисли: „Хрумна ми, че Спийди прилича на Мисисипи Джон Хърт и той веднага засвири песен на Джон Хърт… а ето сега по същия начин заговори за вълшебния сок. Вярно, прави го много предпазливо, но мога да се закълна, че точно това има предвид.“
— Ти наистина разчиташ чуждите мисли — тихо каза Джек. — Разчиташ ги, нали? В Териториите ли се научи, Спийди?
— Хич не ги чета мислите, знайш, хич даже, ама кат дойде ноември стават четирийсет и две години, откак ми загаснаха лампите, а за четирийсет и две години, знайш, носът и ушите на чиляка заемат и тяхното място. Мирише ми на евтино вино от тебе, синко. Помирисвам го, знайш, навсякъде върху теб, га че ли косата си си мил с него!
Джек изпита странно неудобство — винаги се чувствуваше така, когато го обвиняваха, че е извършил нещо лошо, а той всъщност бе невинен. Та откакто се пренесе тук отвъд, се бе допрял само веднъж или дваж до почти празната бутилка, и то неволно! И докосването просто го бе изпълвало с ужас, карало го бе да се чувствува като селянин от Средновековието, докоснал тресчица от Светия кръст или костичка от някой светец. Бутилката наистина беше вълшебна, вярно. Вълшебна и могъща. И понякога убиваше хора.
— Не съм пил, честно — успя да промълви Джек накрая. — Това, с което започнах, почти свърши… човече, та аз дори не го харесвам! — Стомахът му се сви в нервен спазъм. Само при мисълта за вълшебния сок започна да му се повдига. — Но имам нужда от още малко. Просто за всеки случай.
— Мили Боже, чуй го! Момче кат него! — Слепецът се изсмя и поклати глава. — Хич не ти трябва туй, ама хич, знайш. Хич никое момче няма нужда от тая отрова, за да пътешества.
— Но…
— Чуй! Ще ти попея малко, че да се ободриш. Звучи баш кат за теб.
И той запя с глас, нямащ нищо общо с гласа, с който говореше. Дълбок и силен и трептящ, без следи от негърския говор. Джек си помисли, че звучи почти като обиграния, обработен глас на оперен певец, забавляващ се с малко популярна музика, и усети как ръцете и гърбът му настръхват от богатството, силата и пълнотата му. Главите по тротоара започнаха да се обръщат.
— „Зарее ли се пак над теб червеношийка, не можеш ти да хълцаш, не можеш ти да плачеш, дочуеш ли познатата, трептяща, сладка песен…“
Джек бе пронизан от сладостно и ужасно усещане, от чувството, че и преди е слушал това или нещо, което много прилича на него. И когато слепецът се ухили с изпочупените си, пожълтели зъби, момчето осъзна откъде му е познато всичко, разбра какво караше главите да се обръщат така, както биха се обръщали, ако по паркинга препускаше носорог. В гласа на пеещия негър се долавяше прекрасна, несвойствена чистота, чистотата на въздух, толкова прозрачен и свеж, че човек би могъл да помирише репичка, извадена от земята на половин километър. Песента бе стара и позната, но гласът… гласът чисто и просто беше от Териториите!
— „Ставай… ставай, ти сънливко… ставай, ставай от леглото… че те чакат смях и песни и любов и…“
Изведнъж и китарата, и гласът замряха. Джек, който изцяло бе съсредоточил вниманието си върху лицето на слепеца (подсъзнателно се опитваше да проникне право през тъмните очила и може би да види очите на Спийди зад тях) разшири кръгозора си и видя, че до слепеца са застанали двама полицаи.
— Знайш, хем не чувам нищо — почти свенливо продума слепецът, — хем ми се чини, че помирисвам нещо синьо.
— По дяволите, Снежко, известно ти е, че нямаш право да работиш около халите — кресна един от полицаите. — Какво ти каза съдията Халас, когато за последен път беше в кабинета му? Само в търговската част на града между Сентър Стрийт и Мюръл Стрийт. Никъде другаде. Дявол да го вземе, момко, много си изкуфял! Съвсем си сдал багажа, откакто жена ти го върза, а? Просто не знам…
Спътникът му го побутна и кимна с глава към Джек.
— Ей, хлапе, бързо към къщи и дим да те няма! — отсечено нареди първият полицай.
Джек тръгна надолу по тротоара. Как да остане? Даже и да можеше да помогне с нещо, не смееше да остане. Имаше късмет, че вниманието на полицаите бе заето с човека, когото нарекоха Снежко. Защото погледнеха ли го втори път, той не се съмняваше, че щяха да поискат да докаже кой е. С нови кецове или не, останалата част от него изглеждаше жалка и занемарена. А полицаите от сто километра помирисват скитниците, а ако Джек не беше скитник, то едва ли някога е имало такъв.
Представи си как го захвърлят в участъка на Зейнсвил, докато градските полицаи, добре сложени момци в синьо, които всеки ден слушат Пол Харви и подкрепят президента Рейгън, се опитват да открият чие малко хлапе е той.
Не, на полицаите от Зейнсвил не им трябваше друго освен един-единствен бегъл поглед.
Зад гърба му се приближаваше равномерно пърпорещ двигател.
Джек понамести раницата си и заби поглед в новите кецове, сякаш безмерно се интересуваше от тях. С ъгълчето на окото си зърна бавно задминаващата го полицейска кола.
На задната седалка седеше негърът, а до него стърчеше дръжката на китарата му.
Когато патрулната кола зави към изходната алея, слепецът внезапно обърна глава и погледна през задното стъкло, погледна право към Джек…
… и въпреки че Джек не можеше да надзърне през зацапаните тъмни очила, той бе абсолютно сигурен, че Лестър Спийди Паркър му намигна.
Джек повървя още малко, притиснат от мисли, и накрая отново стигна до разклонението за магистралата. Спря и се втренчи в табелите, които му се струваха единственото ясно нещо, останало в света,
(в световете?)
където всичко друго бе само подлудяващо сиво въртене. Усещаше как тъмната депресия, която се вихреше наоколо, прониква и в самия него и се опитва да разстрои решението му. Това, че му бе мъчно за дома, също играеше роля за засилване на депресията, но на фона на обзелата го мрачна безнадежност предишната му носталгия изглеждаше наистина детска и неосъзната. Струваше му се, че сега е оставен на произвола на съдбата, без дори едно-единствено здраво нещо, за което да се хване.
Докато стоеше пред табелите и наблюдаваше движението по шосето, Джек осъзна, че е дяволски близо до мисълта за самоубийство. Известно време го бе поддържала мисълта, че скоро ще види Ричард Слоут (и въпреки че не бе искал да признае и пред самия себе си, мисълта, че Ричард би могъл да тръгне с него на запад, не бе пронизвала ума му само бегло; в края на краищата това нямаше да е първият път, в който един Сойер и един Слоут заедно предприемат странни пътешествия, нали?), но тежката работа във фермата на Паламаунтън и особените преживявания в халите „Бъкай“ бяха придали дори на това блясъка на фалшиво злато.
„Прибери се вкъщи, Джеки, съвсем си капнал — прошепна някакъв глас. — Ако продължиш, няма да свършиш добре, ти и сега си на края на силите си… пък и следващия път може да умрат петдесет души. Или петстотин.“
Е-70 източно платно.
Е-70 западно платно.
Изведнъж той бръкна в джоба си за монетата, монетата, която беше сребърен долар в този свят. Сега нека боговете решат — веднъж и завинаги. Той бе твърде изтощен, за да го направи. Гърбът още го смъдеше от удара на мистър Америка. Падне ли се тура, застава в източното платно и се прибира вкъщи. Падне ли се ези, продължава… и повече няма да се обръща назад.
Застанал в праха на банкета, Джек метна монетата в хладния октомврийски въздух. Тя се издигна, преобърна се отново и отново и проблесна под лъчите на слънцето. Той изви глава, за да проследи полета й.
Едно семейство, което тъкмо минаваше с големия си автомобил, спря да се джанка и любопитно го огледа. Оплешивяващият мъж на волана, дипломиран експерт-счетоводител, който понякога се събуждаше посред нощ и се дебнеше за пронизващи болки в гърдите и в лявата ръка, изведнъж бе осенен от абсурдна поредица мисли. Приключение. Опасност. Експедиция с благородна цел. Риск. Слава. Поклати глава, сякаш да я проясни, и в задното огледало видя момчето в мига, в който то се наведе, за да погледне нещо. „Господи, Боже мой! — помисли си оплешивяващият дипломиран експерт-счетоводител. — И таз добра! Лари, главата ти бъка от измишльотини като някоя шибана приключенска книга!“
Лари се включи в движението по магистралата, бързо стигна седемдесет и забрави момчето с мръсните джинси от банкета край пътя. Ако сколасаше да се прибере до три, тъкмо хващаше срещата за титлата в среднотежка категория.
Монетата падна. Джек се наведе над нея. Ези… но това не беше всичко.
Жената върху монетата не беше Статуята на свободата, а Лаура де Лосиан, кралица на Териториите. Но каква разлика имаше сега от бледото, изпито, полузаспало лице, заобиколено от загрижените милосърдни сестри с белите им, разперени забрадки на монахини, което бе зърнал за миг в павилиона! Лицето върху монетата бе будно и разбиращо, енергично и прекрасно. Красотата му не бе класическа — линията на челюстта не беше достатъчно ясно изразена и скулите, които се виждаха в профил, бяха малко омекотени. Красотата идваше от царственото положение на главата, комбинирано с ясно изразеното чувство, че тя някак си е добре и способна;
И как само приличаше на лицето на майка му!
Очите му се наляха със сълзи и Джек ги стисна. Не искаше да им позволи да потекат. Бе плакал достатъчно за един ден. Имаше своя отговор и той нямаше нужда от оплакване.
Когато отново отвори очи, Лаура де Лосиан беше изчезнала. Жената върху монетата отново бе Статуята на свободата.
Въпреки това той имаше своя отговор.
Джек се наведе, вдигна монетата от праха, пусна я в джоба си и се насочи по отсечката, водеща към западното платно на магистрала Е-70.
На следващия ден по небето се носеха бели облаци, а въздухът миришеше на дъжд. Границата между Охайо и Индиана оттук не беше нищо друго освен пожелание и обещание.
А „тук“ се намираше край Е-70, в един шубрак в горичката над местността за отдих на Луисбърг. Джек стоеше скрит (както се надяваше) между дърветата и търпеливо чакаше едрият плешив мъж с дебелия мазен глас да се върне обратно в колата си и да отпътува. Надяваше се плешивкото да го направи скоро, преди да завали. Беше му достатъчно студено и без да се е намокрил, цяла сутрин носът му беше запушен, а гласът му — пресипнал. Мислеше си, че сигурно се разболява.
Едрият плешив мъж с дебелия, мазен глас се бе представил като Емъри У. Лайт. Бе го качил към единадесет часа, северно от Дейтън, и Джек почти незабавно беше усетил как коремът му предупредително се присвива. Той бе пътувал с Емъри У. Лайт и преди. Във Върмонт Лайт се наричаше Том Фъргюсън и бе казал, че е старши майстор във фабрика за обувки; в Пенсилвания псевдонимът му беше Боб Дарънт, а професията му се превърна в областен гимназиален инспектор; днес Лайт каза, че е председател на Първа Търговска Банка в Парадайз Фолс, Охайо. Фъргюсън беше мургав и мършав, Дарънт — пълен и зачервен като току-що изкъпано бебе, а днешният Емъри У. Лайт — едър и мазен, с очи като варени яйца зад очилцата без рамки.
Джек беше открил, че изброените разлики са само повърхностни. Те всички слушаха историята с еднакъв бездиханен интерес. Всички го бяха попитали дали е имал гаджета вкъщи. Рано или късно откриваше ръка (дебела и мазна ръка), която се плъзваше по бедрото му, и когато погледнеше към Фъргюсън/Дарънт/Лайт, в очите им откриваше полупобъркана надежда (смесена с някакво полупобъркано изражение за вина), а по горната им устна — ситни капчици пот (при Дарънт потта бе проблясвала през тъмните мустаци като малки очички, надничащи иззад клоните на някой храсталак).
Фъргюсън го бе попитал дали иска да изкара десет долара.
Дарънт бе покачил сумата на двадесет.
Дебелият мазен глас на Лайт, след като изпращя и притрепера в няколко регистъра, го попита дали може да похарчи петдесет долара. Самият Лайт винаги си носел по толкова скрити в токчето на лявата обувка и с удоволствие щял да ги даде на господин Луис Фарън. Можели да се отбият на едно местенце, близо до Рандолф. Някакъв празен хамбар.
Джек не направи връзка между непрекъснато повишаващите се парични предложения от страна на Лайт и братята му и евентуалните промени, които може би приключенията оставяха върху самия него — той не бе интроспективен по натура и не се интересуваше от самоанализи.
Достатъчно бързо се бе научил да се справя с юнаци като Емъри У. Лайт. Първият му опит с Лайт, когато той се бе наричал Том Фъргюсън, му бе показал, че няма защо човек да се излага на ненужни рискове. Когато Том Фъргюсън сложи ръка на бедрото му, Джек автоматично отвърна като момче-калифорнийче, свикнало, че педерастите са част от пейзажа:
— Не, господине, благодаря. Аз просто не съм обратен.
И преди му се беше случвало да го награбват, предимно в киносалони, а веднъж един продавач в Северен Холивуд любезно му бе предложил да му го духа в пробната (и когато Джек му бе отвърнал: „Не, благодаря“, той бе казал: „Хубаво, сега ще премериш синьото сако, нали?“)
Това бяха неприятности, с които едно добре изглеждащо дванадесетгодишно момче в Лос Анжелос просто се научаваше да преживява, както всяка хубавичка жена свиква сегиз-тогиз да я понатиснат в метрото. В края на краищата човек си намира някакъв начин да се справи, без да позволи случката да развали целия му ден. Отчаяните опити, като направения от Фъргюсън, бяха по-малък проблем от внезапните сграбчвания из засада. Тях човек можеше просто да отклони.
Поне в Калифорния можеше. Педерастите от източните щати обаче очевидно се отнасяха към отказа по различен начин.
Фъргюсън бе забил спирачката, гумите на понтиака му се бяха влачили, скърцали и вдигали облаци прах цели четиридесет метра.
— Ти бе, кого наричаш обратен? — разпищя се той. — Казвай кого наричаш обратен! Аз съм обратен, така ли? Господи! Ти искаш да услужиш на проклетото хлапе, да му спестиш някой долар, а то ти вика педераст!
Джек смаян го гледаше. Неподготвен за внезапното спиране, бе чукнал главата си в предното табло. Фъргюсън, който само преди миг го поглъщаше с влажните си кафяви очи, сега изглеждаше готов да го убие.
— Слизай! — крещеше той. — Ти си обратен, не аз! Ти си педераст! Веднага слизай, педалче проклето! Аз имам жена! Имам деца! Посял съм копелета из цяла Нова Англия! Не съм педераст, не съм обратен! Ти си обратен, а не аз, та-ка че из-ли-зай от ко-ла-та ми!
По-ужасен, отколкото бе дори при срещата си с Озмънд, Джек точно това и направи, а Фъргюсън, който продължаваше да грачи, потегли и го засипа с чакъл. Момчето се заклатушка до каменистия насип, седна и се разкикоти. Кикотът премина в смях и точно тогава Джек реши, че трябва да си изработи стратегия. „Всеки сериозен проблем има нужда от стратегия“ — бе казал веднъж баща му. Морган се бе съгласил буйно, но Джек реши, че това не бива да го спира.
Стратегията му бе успяла с Боб Дарънт и Джек нямаше основания да се съмнява, че няма да успее и с Емъри У. Лайт… но междувременно бе настинал и носът му течеше и му се щеше Лайт да се измита по-бързо. Докато се криеше между дърветата, Джек го виждаше как крачи нервно напред-назад с ръце в джобовете, а плешивото му теме меко проблясва. От магистралата долиташе бръмченето на големи камиони, а вонята на дизелово гориво изпълваше въздуха. Горичката беше пълна с боклуци, нещо обикновено за горите в крайградските почивни зони. Празни найлонови торбички. Смачкани консервени кутии. Изкривени кутии от „Пепси-кола“ и бира. Натрошени бутилки от джин и ирландско уиски. Разкъсани найлонови гащички с разкапана дамска превръзка, залепнала за парчето. Гума, промушена през счупен клон. И на всеки две крачки — миризлива купчинка. А стените на мъжката тоалетна бяха изподраскани с надписи, близки до душевността на типове като Емъри У. Лайт. „Ще ми се да го духам голям и дебел!“ „Бъди тук в 4 за най-доброто духане, което някога си получавал.“ „Цуни ме отзад!“ А някакъв поет-педераст с необятни желания бе написал: „Със усмивка чакам аз всички да ме чукате в захлас!“
„Мъчно ми е за Териториите“ — помисли си Джек и изобщо не се изненада, когато осъзна това. Стоеше зад две тухлени бараки под Е-70, някъде си в западната част на Охайо, трепереше в тънкия пуловер, купен за долар и половина от един оказион, и чакаше едрият плешив мъж долу да се метне на коня си и да отпраши.
Стратегията на Джек сама по себе си бе проста: не предизвиквай човек с дебели мазни ръце и дебел мазен глас.
Джек облекчено въздъхна. Най-после бе задействувала. Изражението, появило се върху едрото мазно лице на Емъри У. Лайт, говореше за гняв и отвращение. Той се върна при колата си, вмъкна се вътре, даде на заден толкова рязко, че почти удари пикапа, потеглящ зад него (изсвириха клаксони и пътникът в пикапа застреля с пръст Емъри У. Лайт) и най-после замина.
Сега само трябваше да застане там, където отбивката за пикник-зоната се вливаше в магистралата, да размаха палец и да се надява, че ще успее да се качи, преди да завали.
Хвърли още един поглед наоколо. „Мръсно, грозно и отвратително!“ Думите се появиха съвършено естествено в ума му, докато разглеждаше пълното опустошение край себе си. Хрумна му, че всичко наоколо изглежда мъртво, че просто се долавя присъствието на смъртта — и не само тук, в почивната зона, или по шосетата, а сякаш цялата страна, която бе пропътувал, дълбоко се беше пропила със същото зловещо усещане.
Новата носталгия се върна — желанието да отиде в Териториите и да види тъмносиньото небе, леко извитата линия на хоризонта…
„Само че това предизвиква промените, убили Джери Бледсоу.“
„Хич не мога да зная за туй… Ама зная, че ти е грешна представата кое е убийство…“
Докато слизаше надолу към поляната — сега вече наистина трябваше да пишка — Джек кихна три пъти, бързо, едно след друго. Преглътна и се намръщи от горещите иглички в гърлото си. „Значи тъй. Разболявам се, да. Знаменито. Още не съм стигнал и до Индиана, температурата е десет градуса, по прогноза се очаква дъжд, стопът не ми потръгна, а сега и…“
Изведнъж мисълта му се прекъсна. Той зяпна и се втренчи към паркинга. За миг му се стори, че ще се напишка.
В една от двадесетината наклонени клетки на паркинга бе спряло едно БМВ — покритата с прах, тъмнозелена кола на чичо Морган. Нямаше шанс да греши, изобщо нямаше шанс. Виждаше се калифорнийският номер с трите буквички МЛС, сложени от суета встрани — Морган Лутър Слоут. Изглеждаше като кола, карана бързо и лудо.
„Но ако той е в Ню Хампшир, как би могла колата му да бъде тук? Съвпадение е, Джек, просто е съвпадение…“
После момчето забеляза човека, който стоеше с гръб към него до монетния телефон и разбра, че изобщо не е съвпадение. Беше облечен в обемист анорак, обточен с кожа, дреха по-подходяща за пет под нулата, отколкото за десет над. С гръб или не, широките рамене и едрата, отпусната и тромава фигура не можеха да бъдат сгрешени.
Мъжът до телефона закрепи слушалката между рамото и ухото си и понечи да се обърне.
Джек се долепи до стената на мъжката тоалетна.
„Дали ме видя?“
„Не — сам си отвърна той. — Не, мисля, че не. Но…“
Но капитан Фарън бе казал, че Морган, Морган от другия свят, щял да го надуши, както котката надушва плъх, и така и стана. От скривалището си в опасната гора Джек бе видял как зловещото бяло лице на прозореца на дилижанса се променя.
Морган от обичайния свят също щеше да го надуши. Ако му даде време.
Зад ъгъла се чуха стъпки. Приближаваха се.
С вкаменено лице, примрял от страх, Джек вдигна раницата си и след това я отпусна. Знаеше, че е твърде късно, че е твърде бавен, че Морган Слоут ще се покаже иззад ъгъла и усмихнат ще го пипне за врата. „Здрасти, Джеки! Хо-хо-хо. Играта свърши, нали, малко пале такова!“
Висок мъж в ловджийски костюм зави иззад ъгъла, погледна с безразличие към Джек и се запъти към чешмата.
Връщаше се. Той се връщаше. Не изпитваше вина, поне сега не, а само ужасен, вцепеняващ страх, странно примесен с чувството на облекчение и задоволство. Джек отвори раницата си. Ето я бутилката на Спийди с по-малко от един пръст морава течност,
(„Хич никое момче няма нужда от тая отрова, за да пътешества, но аз имам, Спийди, аз имам!“)
плискаща се на дъното. Нямаше значение. Той се връщаше обратно. Сърцето му просто подскочи при тази мисъл. На лицето му цъфна усмивка и прогони сивия ден и страха в сърцето му. „Връщам се, да, истина е!“
Отново се приближаваха стъпки и този път наистина беше чичо Морган, не можеше да има съмнение чии са тежките, отсечени и някак ситни крачки. Само че страхът си бе отишъл. Чичо Морган е подушил нещо, но завие ли зад ъгъла, няма да види нищо друго освен разкъсани найлонови пликчета и смачкани кутийки от бира.
Джек дълбоко си пое дъх, напълни дробовете си с мръсната воня на дизелови пари, отработени газове и студен есенен въздух. Допря бутилката до устните си и пое една от двете останали глътки. И въпреки че очите му бяха затворени, той примижа, когато…
… силната слънчева светлина се блъсна в стиснатите му клепачи.
Освен сладникавия мирис на вълшебния сок Джек подуши още нещо… топлата миризма на животни. Чу ги как се движат навсякъде около него.
Уплашен, той отвори очи, но отначало не можа да види нищо. Светлината му се стори толкова силна, сякаш някой изведнъж бе запалил крушка от двеста вата в тъмна стая.
Топъл, покрит с кожа хълбок се удари в него, но не заплашително (или поне Джек се надяваше, че е така), а по-скоро по начин, казващ: аз-много-бързам-да-мина-благодаря-ви-много. Джек, който тъкмо се надигаше, отново тупна на земята.
— Хей! Хей! Махайте се от него! Точно тук и точно сега! — Силно, здравословно изшляпване, последвано от недоволен животински звук, нещо средно между мууу и беее. — Божи вересии! Де са ви чувствата! Махайте се от него, преди да ви отхапя ушите!
Очите на Джек вече бяха привикнали достатъчно към ярката светлина на прекрасния есенен ден в Териториите и той различи един млад гигант, който стоеше в средата на стадо налитащи животни, побутващи хълбоци и леко извити гърбове повече за удоволствие, отколкото за да напакостят. Джек се сепна, автоматично откри бутилката на Спийди с последната останала глътчица и я стисна, без да отмества поглед от младия мъж, който стоеше с гръб към него.
А той, той беше висок — поне метър и деветдесет, според Джек, и гръдната му обиколка изглеждаше огромна и сякаш не бе пропорционална на височината му, толкова бяха широки раменете му. Мазна черна коса се спускаше чак под лопатките му. Мускулите му мърдаха и се издуваха, докато се движеше между животните, които изглеждаха като дребни крави. Караше ги встрани от Джек, към Западния път.
Той беше забележителна фигура, но Джек бе поразен най-много от дрехите му. Всички в Териториите (включително и самият Джек) носеха туники, жакети, къси палтенца и груби панталони.
Човекът пред него беше облечен в работен комбинезон.
После той се обърна и Джек помисли, че ще се задуши от ужас и скочи на крака.
Елрой.
Овчарят беше Елрой.
Само че не беше.
Джек сигурно нямаше да сколаса да разбере това и всичко, което последва, може би нямаше да се случи (или поне щеше да се случи по съвсем друг начин), ако не бе напълно парализиран от ужас. Но момчето просто не можеше да побегне, стоеше замръзнало като сърна, вцепенена от светлината на ловджийските фенери.
Когато фигурата в работния комбинезон се приближи, той си помисли: „Елрой не беше толкова висок или с толкова широки рамене. И очите му бяха жълти…“ А очите на създанието пред него бяха ярки и невероятно оранжеви. Взирането в тях приличаше на надничането в тиквите-фенери, които се палеха за празника Вси Светии. И докато ухилването на Елрой говореше за лудост и убийство, усмивката на овчаря беше широка, радостна и кротка.
Краката му бяха боси и огромни като лопати, пръстите им, събрани на групи по два и три, едва се виждаха под твърди, къдрави косми. Изпълненият с изненада, страх и пробуждащо се любопитство Джек осъзна, че те не приличаха на копита като краката на Елрой, а по-скоро на меки лапи.
Когато овчарят скъси разстоянието между двамата, очите му за миг лумнаха още по-ярки и оранжеви. След това избледняха и станаха с цвят на опушен лешник. Джек забеляза, че усмивката му е не само приятелска, а и озадачена, и в същия миг изведнъж разбра две неща: първо, че в човека пред него няма и капчица злоба, и второ, че той е муден. Не глуповат, може би, а просто муден.
— Вълк! — изкрещя едрото момче-звяр и се ухили. Езикът му бе дълъг и заострен. Джек потрепера и си помисли, че то прилича точно на вълк. Не на козел, а на вълк. Надяваше се да не се е излъгал, че в него липсва злоба. „Но ако съм сгрешил, поне няма да ми се налага отново да правя грешки… никога вече.“
— Вълк! Вълк! — Овчарят протегна ръка и Джек забеляза, че ръцете му също са окосмени. Козинката им бе по-фина и много по-пищна, почти красива. Особено гъста беше по дланите, където и цветът й бе чудесен — белееше като звезда на челото на конче.
„Господи, Боже мой, та той май иска да се ръкува с мен!“ Джек си спомни думите на чичо Томи, че не трябва да отказва да се ръкува дори с най-злия си враг („След това се бий с него до смърт, ако трябва, но първо стисни ръката му.“) и въодушевено подаде собствената си ръка, като се чудеше дали няма да бъде смазана… или изядена.
— Вълк! Вълк! Стискаме си ръцете точно тук и сега! — извика момчето-животно в работен комбинезон. Изглеждаше зарадвано и поласкано. — Точно тук и сега! Добрият стар Вълк! Бог да го порази! Точно тук и сега! Вълк!
Въпреки ентусиазма ръкостискането му бе достатъчно нежно, омекотено от козинката върху дланта. „Работен комбинезон и сърдечно ръкуване с човек, който изглежда като огромно куче вълча порода и мирише малко на плевня след дъжд — помисли си Джек. — Какво ли ще последва? Покана да бъда гост на неделната служба в неговата църква?“
— Добрият стар Вълк, обзалагам се! Добрият стар Вълк точно тук и сега! — Той обви ръце около огромните си гърди и се засмя, доволен от себе си. После отново хвана ръката на Джек.
Този път започна да я разтърсва енергично нагоре-надолу и на Джек му хрумна, че от него сигурно се очаква нещо. Както се бе засилил, симпатичният, макар и малко простоват младеж май възнамеряваше да разтърсва ръката му до залез слънце.
— Добрият стар Вълк — каза накрая той, решил, че фразата особено допада на новия му познат.
Вълк се засмя като дете и пусна ръката на Джек. Това наистина беше облекчение. Не че ръката му бе смачкана или изядена, но наистина се чувствуваше поразклатена.
— Странник, а? — попита Вълк и пъхна ръце в страничните джобове на гащеризона си.
— Да — отвърна Джек, докато си мислеше какво означава думата тук отвъд. Твърде специфично значение имаше тя тук отвъд. — Да, струва ми се, че съм точно това. Наистина съм странник.
— Богопоразяващо вярно! Помирисвам го върху теб! Точно тук и сега, о, да, да, момче! Разбрах го! Не мирише лошо, знаеш, но сигурно е странно! Вълк! Това съм аз. Вълк! Вълк! Вълк! — Той отметна глава назад и се разсмя. Смехът завърши със звук, който доста наподобяваше вой.
— Джек. Джек Со…
Ръката му отново бе сграбчена и разтърсена със страст.
— Сойер — доизказа се той, когато бе оставен на мира. Усмихваше се, но се чувствуваше като ударен с мокър парцал. Само преди пет минути подпираше стената на някаква тоалетна под шосе Е-70. А сега стоеше и си бъбреше тук с младежа, който приличаше повече на животно, отколкото на човек. И по дяволите, ако от настинката му имаше и помен.
— Вълк среща Джек! Джек среща Вълк! Тук и сега! Да! Добре! О, Язон! Крави на пътя! Не са ли глупави! Вълк! Вълк!
С крясъци Вълк бавно заслиза надолу към пътя, където стоеше половината от стадото му и се оглеждаше с изражение на тъпа изненада, сякаш питаше къде е изчезнала тревата. Джек забеляза, че животните наистина приличат на странна кръстоска между крави и овце и се зачуди как ли може да ги нарече човек.
Единствената дума, която незабавно му хрумна, беше „гадина“. „Или може би гадини още повече подхожда за случая — помисли си той. — Нещо в духа… Вълк се грижи за своя рояк гадини. О, да. Точно тук и сега.“
Джек се смъкна на земята и започна да се киска, запушил устата си с ръце, за да заглуши звуците.
Даже и най-едрото животно не беше по-високо от четири стъпки. Кожата им бе покрита с вълна, но изглеждаше някак си опушена като очите на Вълк в случаите, когато те не пламтяха като фенери. На главите им като странни завъртулки стърчаха къси рогчета, които очевидно не ги биваше за нищо. Вълк ги подкара обратно и те се подчиниха, без какъвто и да било признак на страх. „Ако някоя крава или овца от моята страна на бариерата само подуши присъствието на това създание — помисли си Джек, — тя би си счупила краката от бързане да се махне от пътя му!“
Но Джек харесваше Вълк, хареса го още от пръв поглед, точно както от пръв поглед се бе уплашил и не бе харесал Елрой. И това бе странно, защото приликата между двамата бе неоспорима. Само дето Елрой повече приличаше на козел, докато Вълк… ами Вълк просто приличаше на вълк.
Джек бавно тръгна към мястото, където Вълк пасеше стадото си. Спомни си как бе вървял на пръсти по вонящия коридор на кръчмата в Оутли към пожарния изход, как бе усещал присъствието на Елрой някъде наблизо, как го бе надушвал, както кравата от другата страна без съмнение би подушила Вълк. Спомни си как ръцете на Елрой бяха започнали да се извиват и втвърдяват, как се бе подул вратът му, начина, по който зъбите му се бяха превърнали в черни, загнили корени.
— Вълк?
Вълк се обърна и усмихнат го погледна. Очите му припламнаха в яркооранжево и за миг му се сториха едновременно свирепи и интелигентни. После светлината избледня и те отново бяха само опушените, вечно озадачени лешници.
— Ти дали си… нещо като върколак?
— Ами сигурно съм — усмихнат отвърна Вълк. — Ти прибираш таз вересия, Джек. Вълк!
Джек приседна на един камък, като замислено поглеждаше към Вълк. Струваше му се, че вече нищо не би могло да го изненада, но Вълк отново се справи успешно.
— Как е баща ти, Джек? — попита той с обикновения тон, с който между другото се осведомяваме за роднини или познати. — Как е Фил напоследък? Вълк!
Няколко минути Джек имаше чувството, че в мозъка му не е останала и една-едничка мисъл, че главата му е абсолютно празна, празна като радиостанция, която излъчва само вълната-носител. После видя как лицето на Вълк се променя, ноздрите му започват бързо-бързо да трептят и дълбока печал замества изражението на щастие и детинско любопитство.
— Той е мъртъв, нали? Вълк! Съжалявам, Джек. Бог да ме порази! Аз съм глупав! Глупав! — Вълк удари с ръка челото си и сега наистина зави. Звукът смрази кръвта на Джек. Стадото гадини неспокойно се огледа.
— Всичко е наред — каза Джек. Имаше чувството, че е проговорил някой друг, сякаш бе чул гласа повече в ушите си, отколкото в главата си. — Но… ти как разбра?
— Миризмата ти се промени — просто отвърна Вълк. — По миризмата ти разбрах, че е мъртъв. Бедният Фил! Какъв добър човек! Казвам ти го точно тук и сега, Джек! Баща ти беше добър човек! Вълк!
— Да, наистина беше. Но ти откъде го познаваш? И откъде знаеш, че ми е бил баща?
Вълк погледна Джек така, сякаш въпросът му е толкова прост, та чак не се нуждае от отговор.
— Спомням си миризмата му, разбира се. Вълкодлаците помнят всички миризми. А ти миришеш също като него.
Пляс! Парцалът отново го цапна и на Джек му се прииска просто да се затъркаля като бесен напред-назад по поляната и да реве, хванал с ръце корема си. Хора му бяха казвали, че има очите на баща си, устата на баща си, даже сръчността и умението му за бързо скициране, но никога досега никой не му беше казвал, че мирише като него. Въпреки че в това твърдение май имаше някаква смахната логика.
— Ти откъде го познаваше? — повтори въпроса си Джек. Вълк изглеждаше затруднен.
— Идваше с онзи другия — най-сетне каза той. — Онзи от Орис. Аз бях много малък. Другият беше лош. Другият открадна някои от нас. Баща ти не знаеше — бързо добави той, сякаш Джек бе показал гняв. — Вълк! Не! Той беше добър! Баща ти беше добър! Фил. Другият…
Вълк бавно поклати глава. Изражението върху лицето му бе по-разбираемо даже от добрите му емоции. Спомен за някакъв детски кошмар.
— Лош! Той успя да си направи място в нашия свят, казва баща ми. И въпреки че се явява предимно като двойника си, беше от вашия свят. Ние знаехме, че е лош, можехме да кажем, но кой ли слуша вълкодлаците? Никой! И баща ти знаеше, че е лош, но не можеше да го помирише толкова добре, колкото ние. Той знаеше, че е лош, но не колко е лош.
И Вълк отметна глава назад и отново зави. Протяжният, смразяващ кръвта печален вой се понесе към дълбокото синьо небе.
От джоба на обемистата си шуба (бе я купил убеден, че след първи октомври Америка на изток от Скалистите планини представлява ледена пустиня, и сега от него се лееше пот като река) Морган Слоут извади малка стоманена кутийка. Под ключалката й имаше десет малки копчета и продълговато екранче от прозрачно жълто стъкло с дължина два сантиметра. Внимателно натисна няколко от бутончетата с възрозовия нокът на малкия си пръст и на прозорчето бързо присветнаха серии цифри. Смяташе се, че джунджурийката в ръцете му е най-малкият сейф на света. Беше си го купил от Цюрих и според човека, който му го продаде, целостта на въглеродната стомана оставала непокътната даже след седмица в пещта на крематориум.
Чу се изщракване и сейфчето се отвори.
Слоут отметна две миниатюрни парченца абаносовочерно бижутерско кадифе и откри нещо, което притежаваше повече от двадесет години, още от времето преди раждането на омразното келеме, причиняващо всичките му неприятности. Едно потъмняло малко ключе, което някога служеше за навиване на механична играчка-войник. Слоут бе видял играчката-войник на витрината на някакъв вехтошарски магазин в странното градче Пойнт Венути, Калифорния, град, в който той имаше важни интереси. Бе се подал на неудържимия си импулс, защо да отрича (а всъщност и не му се искаше да отрича; та Морган Слоут не бе ли вършил винаги чудеса благодарение на импулсите си, а?), бе влязъл и платил пет долара за прашното, нащърбено войниче… като така или иначе изобщо не го бе искал. Ключето му бе хванало окото, то му бе дало знак. Бе го извадил от гърба на войничето и пуснал в джоба си веднага щом излезе от вехтошарницата. Самия войник хвърли в първата изпречила му се кофа за боклук.
Слоут стоеше до колата си на паркинга в почивната зона на Луисбърг. Извади ключето и се вгледа в него. То също се превръщаше в нещо друго в Териториите. Веднъж, когато се връщаше обратно, го бе изпуснал във фоайето на старата сграда, където се намираше кантората им. И в него сигурно е била останала част от магията на Териториите, понеже онзи идиот Джери Бледсоу се беше опекъл само час след това. Дали го беше вдигнал? Или просто го бе настъпил? Слоут не знаеше и не би дал и пукната пара, за да разбере. Както не даваше и пет пари за случилото се с Джери, а като се има предвид, че електротехникът си е бил направил застраховка с двойна осигурителна полица в случай на смърт при злополука (управителят на сградата, с когото Слоут понякога споделяше лула с хашиш, му бе открехнал тази малка подробност), то Нита Бледсоу нямаше какво да я мисли човек. Но той, той почти полудя при загубата на ключето. И тъкмо Фил Сойер го намери и му го върна без никакъв друг коментар освен думите: „Заповядай, Морган. Наистина си щастливец, нали? Сигурно джобът ти е пробит. Намерих го във фоайето, след като отнесоха бедния Джери.“
Да, във фоайето. Във фоайето, където всичко вонеше невъобразимо. Във фоайето, където всичко беше почерняло, изкривено и разтопено.
С изключение на скромното малко ключенце.
Което в другия свят беше нещо като гръмоотвод и което сега Слоут окачи на шията си върху тънка сребърна верижка.
— Идвам за теб, Джеки — каза той с почти нежен глас. — Време е да приключим веднъж завинаги с цялата тази нелепа история.
Вълк разказа много неща. Няколко пъти стана, за да пропъди добитъка си от пътя, и веднъж, за да го заведе до един поток на половин километър на запад. Когато Джек го попита къде живее, Вълк само махна с ръка на север. Живеел, каза, със семейството си. След няколко минути Джек го помоли да се доизясни. Вълк го погледна изненадано и обясни, че нямал женска, нито малки, че нямало да влезе в това, което той нарече „големия лунен път“ още година или две. А че очакваше „големия лунен път“ съвсем очевидно си пролича от невинно-похотливата усмивка, която се ширна върху лицето му.
— Но нали каза, че живееш със семейството си?
— Да, да, със семейството! С тях! Вълк! — засмя се Вълк. — Така е. С тях! Живеем всички заедно. Трябва да пазим добитъка, както знаеш. Нейният добитък.
— На кралицата ли?
— Да. Да би могла никога, никога да не умре! — И Вълк отправи абсурден поздрав, допря ръка до челото си и бързо се наведе напред.
По-нататъшните въпроси създадоха известна яснота в главата на Джек… или поне той реши, че са. Вълк бил ерген (въпреки че думата някак си не му пасваше особено). Семейството, за което говорел, било многобройният му народ. Те били скитнически, но изключително лоялен род, който се придвижвал напред-назад в огромните празни пространства източно от Големия пущинак, но западно от „Селищата“, под които Вълк очевидно разбираше градовете и селата на изток.
Вълкодлаците (никога вълците — когато Джек веднъж употреби нормалното множествено число, Вълк се смя чак докато му потекоха сълзи от очите) в по-голямата си част били солидни, надеждни работници. Силата им била легендарна, смелостта им — неоспорима. Някои от тях били отишли на изток в Селищата, където служели на кралицата като стражи, войници и даже като лична охрана. Вълк обясни на Джек, че животът им имал два пробни камъка: господарката и семейството. Повечето от вълкодлаците служели на кралицата като него — пазели стадата.
Кравите-овце били основният източник на Териториите за месо, платове, лой и масло за лампи (Вълк не каза това на Джек, но Джек го подразбра от разказа му). Всичкият добитък принадлежал на кралицата и семейството на Вълк се грижело за него откак свят светува. Това била тяхната работа. Джек направи странна аналогия с връзката, съществувала между бизоните и индианците в американските равнини… поне преди в американските територии да се появят белите хора и да нарушат баланса.
— Погледни, и лъвът ще легне редом с агнеца и вълкът с гадината — промърмори Джек и се усмихна.
Той лежеше по гръб с ръце под главата, а около него цареше най-прекрасното усещане за мир и спокойствие.
— Какво, Джек?
— Нищо. Вълк, ти наистина ли се превръщаш в животно, когато настъпи пълнолуние?
— Разбира се, че се превръщам — отвърна Вълк. Изглеждаше учуден, сякаш Джек го беше попитал нещо като: „Вълк, ти наистина ли си вдигаш панталоните, след като се изакаш?“ — Странниците не го правят, нали? Фил ми каза.
— Ами… стадото? — попита Джек. — Когато се промениш какво правят те…
— О, ние не се приближаваме до стадото, когато се променяме — сериозно отвърна Вълк. — О, Язон! Не, разбира се. Та ние ще ги изядем, не знаеш ли това? А Вълк, който яде от стадото си, трябва да бъде наказан със смърт. „Книгата на добрия земеделец“ казва така. Вълк! Вълк! Имаме си места, на които ходим, когато луната е пълна. Така прави и стадото. Те са глупави, но знаят, че трябва да се пазят, да са далече през времето на голямата луна. Вълк! Не са толкова глупави, Бог да ги порази!
— Но вие все пак ядете месо, нали?
— Пълен си с въпроси, също като баща си — каза Вълк. — Вълк! Няма значение. Да, ядем месо. Разбира се, че ядем. Нали сме вълкодлаци!
— Но след като не ядете от стадото, какво ядете тогава?
— Ядем добре — отвърна Вълк и приключи с въпроса.
Както всичко друго в Териториите, Вълк също бе мистерия, мистерия едновременно прекрасна и страшна. Фактът, че бе познавал и бащата на Джек и Морган Слоут, че от време на време беше срещал и двойниците им, също допринасяше за специфичната атмосфера на мистерия около Вълк, но не я определяше изцяло. Всичко, което Вълк казваше на Джек, водеше до нови дузини въпроси, на повечето от които Вълк не можеше или не искаше да отговори.
Въпросът за посещенията на Филип Сотел и Орис бе пример от този род. Те се били появили за пръв път, когато Вълк бил в „малката луна“ и живеел с майка си и двете си „родени наведнъж“ сестри. Те очевидно просто минавали оттам, както правел и самият Джек сега, само че вървели на изток вместо на запад („Да ти кажа право, ти си единственият човек, когото някога съм виждал толкова на запад и който продължава да върви на запад“ — каза Вълк).
Те двамата били доста приятна компания. Неприятностите започнали по-късно… неприятностите с Орис. Това станало след като съдружникът на бащата на Джек си направил „място в този свят“, повтори му Вълк отново и отново, но сега, изглежда, имаше предвид Слоут във физическия образ на Орис. Вълк каза, че Морган бил откраднал една от сестрите му „родени наведнъж“ („Майка ми си хапа ръцете и пръстите на краката цял месец, след като със сигурност разбра, че той я е взел.“) и че от време на време вземал и други вълкодлаци. Вълк снижи гласа си и с изражение на страх и суеверен ужас каза на Джек, че „куцият мъж“ бил взел някои от вълкодлаците в другия свят, света на Странниците, и ги бил научил да ядат от стадото.
— Това е много лошо за същества като вас, нали? — попита Джек.
— Те са прокълнати — просто отвърна Вълк.
Отначало Джек бе помислил, че Вълк говори за отвличане. Във връзка със сестра си той бе употребил глагола, който съответствуваше на „вземам“ в езика на Териториите. С течение на времето започна да разбира, че изобщо не става дума за отвличане, освен ако Вълк не се опитваше по поетичен начин да съобщи, че Морган бе отвлякъл съзнанието на някои членове на неговото семейство. Джек вече мислеше, че Вълк наистина говори за върколаци, които бяха отхвърлили древната си преданост към короната и стадото и я бяха предоставили на Морган… Морган Слоут и Морган дьо Орис.
Което напълно естествено доведе до мисълта за Елрой.
„Вълк, който яде от своето стадо, трябва да бъде наказан със смърт.“
До мисълта за мъжете в зелената кола, които го бяха спрели, за да го питат за посоката и му бяха предложили бонбони, а после се бяха опитали да го вкарат в колата си. Очите. Очите им се бяха променили.
„Те са прокълнати.“
„Той си направи място в този свят.“
Досега Джек се бе чувствувал сигурен и доволен. Доволен, че отново е в Териториите, където въздухът пощипваше, но липсваше хапещият студ на сивия, мъглив есенен ден в западно Охайо, и сигурен с големия, приятелски настроен Вълк до себе си, навътре в страната, на километри от всичко и всички.
„Направи си място в този свят.“
Той попита Вълк за баща си — Филип Сотел в този свят, но Вълк само поклати глава. Бил много, ама много добър човек и двойник — така очевидно Странник — но това било всичко, което Вълк знаел. Двойниците, каза той, били свързани с едновременните раждания при хората, но за такива сложни работи той не би се осмелил да говори. Нито пък можел да опише Филип Сотел. Не си спомнял. Спомнял си само миризмата. Всичко, което знаел, каза той на Джек, било това, че докато и двамата Странници изглеждали добри, само Фил Сойер наистина бил добър. Веднъж донесъл подаръци за Вълк и за неговите „родени наведнъж“ сестрички и „родени наведнъж“ братчета. Един от подаръците, който се запазил същия като в света на Странниците, бил един гащеризон за Вълк.
— Носех го през цялото време, изобщо не го свалях — каза Вълк. — Майка ми искаше да го изхвърли, след като го бях носил повече от пет години. Каза, че бил овехтял! Каза, че съм станал твърде голям за него! Вълк! Каза, че бил станал кръпка до кръпка. Но аз не исках да се откажа от него. Най-накрая тя купи малко плат от един търговец, който отиваше към Големия пущинак. Не знам колко плати и… Вълк! Да ти кажа истината, Джек, страх ме е да питам. Боядиса го син и ми направи шест нови. Още спя на първия, дето ми го донесе баща ти. Вълк! Вълк! Той е моята благословена от Бога възглавница, предполагам. — Вълк се усмихна така открито и същевременно толкова тъжно, че Джек просто не можеше да не стисне ръката му. Това бе нещо, което никога не би направил в предишния си живот, независимо от обстоятелствата, но сега би го оценил единствено като своя загуба, защото бе щастлив да стисне топлата, силна ръка на Вълк.
— Радвам се, че си харесвал моя татко, Вълк — каза той.
— Харесвах го! Наистина го харесвах! Вълк! Вълк!
И точно тогава настана някакъв ад.
Вълк замълча и уплашено се огледа наоколо.
— Вълк? Какво…
— Шшшт!
И в този миг и Джек го чу. По-чувствителните уши на Вълк първи бяха доловили звука, който бързо набъбваше. „Още миг и глухият би го чул“ — помисли си Джек. Добитъкът вирна глави и разтревожено се юрна в противоположна на източника на звука посока. Самият звук приличаше на радиоефект, при който някой много бавно разцепва на две чаршаф. Само че звукът продължаваше да се засилва все повече и повече, докато Джек си помисли, че ще полудее.
Вълк скочи на крака. Изглеждаше зашеметен, объркан и уплашен. Дразнещият звук, грапав и остър, продължаваше да нараства. Блеенето на животните стана по-високо. Някои от тях заднишком нагазваха в потока. Джек видя как едно от тях, блъснато от останалите, цамбурва и тромаво размахва крака. Понесе се пронизителният му, блеещ плач. Още една крава-овца се прекатури върху него и просто бе стъпкана във водата от останалите отстъпващи. Срещуположният бряг на потока бе нисък и мокър, кален и блатист и зеленееше от тръстики. Първото животно, което го достигна, бързо затъна в калта.
— О, богопоразяващ, за нищо не ставащ добитък! — високо изрева Вълк и се втурна надолу по хълма към потока, където първото паднало животно сякаш вече береше душа.
— Вълк! — извика Джек, но Вълк не го чу. Самият той едва чу гласа си от дрезгавия, раздиращ въздуха звук. Момчето погледна малко вдясно от потока и зяпна от учудване. Нещо ставаше с въздуха. Един квадрат от него сякаш се цепеше и подуваше на три стъпки от земята и изглеждаше така, като че ли се свива и опъва от само себе си. През разтегнатото парче въздух Джек видя Западния път, който му се стори замъглен и трептящ, сякаш го гледаше през нагорещения въздух над някоя пещ.
„Нещо дърпа въздуха встрани, отваря го като рана. Дали нещо не идва през него откъм нашата страна? О, Язон, това ли правя и аз, когато се пренасям?“ Но дори в объркването и паниката си Джек знаеше, че едва ли самият той се пренася по такъв начин. Чудесно разбираше кой би искал да проникне така, да проникне като хала.
Джек затича надолу по хълма.
А дерящият звук продължаваше още и още, и още. Вълк бе коленичил в потока и се опитваше да помогне на второто паднало животно да се изправи на крака. Първото се носеше надолу по водата, отпуснатото му, смазано тяло се подмяташе като дрипа насам-натам.
— Стани! Бог да те порази, стани! Вълк!
Той блъскаше и удряше с всички сили давещото се животно, което се буташе в него, после се опита да го обхване с две ръце и да го вдигне нагоре.
— Вълк! Тук и сега! — изрева той. Ръкавите на ризата му се сцепиха, синият гащеризон, напоен с вода, изглеждаше черен. Около него плискаше вода, той залиташе, а очите му пламтяха в оранжево. От ноздрите на животното, което притискаше до гърдите си сякаш е някакво кученце, течеше вода, а от очите му се виждаше само бялото.
— Вълк! — изкрещя Джек. — Това е Морган! Морган…
— Стадото! — отвърна му Вълк. — Вълк! Вълк! Моето богопоразяващо стадо! Джек! Не се опитвай…
Краят на думите му бе заглушен от гръмотевица, която разтресе земята. За миг трясъкът й заглуши дори подлудяващо-монотонния драскащ звук. Объркан почти колкото добитъка на Вълк, Джек погледна нагоре и видя едно съвършено ясно и синьо небе. Единствените няколко пухкави бели облачета бяха на километри далеч.
Гръмотевицата увеличи паниката в стадото на Вълк. Животните се опитаха да избягат, но поради прекомерната си глупост много от тях понечиха да го направят на обратно и бяха съборени, стъпкани и натикани под водата. Джек чу острото изпукване на строшена кост, последвано от жалостивия писък на полудяващо от болка животно. Вълк изрева от ярост, пусна кравата-овца, която се опитваше да спаси, и зацапа към срещуположния тинест бряг на потока.
Преди да стигне там, половин дузина животни се удариха в него и го събориха. Вода се разплиска и се разхвърча на всички страни. Джек забеляза, че вече има опасност Вълк да бъде премазан и удавен от глупавите бягащи животни и нагази в потока, който бе потъмнял от размътената кал. Течението непрекъснато се опитваше да го извади от равновесие. Блеещите крави-овце въртяха очи като полудели, цапаха около него и почти го събаряха. В лицето му непрекъснато пръскаше вода и той се опитваше да я изтрие от очите си.
Сега раздиращият звук сякаш изпълни целия свят. Хххррръ-ъъссссс…
Вълк. Морган няма значение, поне в момента. Вълк е в опасност.
За миг главата му се показа над водата, но три от животните преминаха точно през него и Джек видя само една размахваща се, покрита с козина ръка. Отново се спусна напред, опита се да се провре през гадините — някои още на крака, други полуудавени в калната вода.
— Джек! — надвика някакъв глас раздиращия въздуха звук.
Джек го познаваше добре. Гласът на чичо Морган.
— Джек!
Още една гръмотевица, този път като глух артилерийски снаряд, раздра небето.
Задъхан, с увиснала в очите мокра коса, Джек погледна през рамо… право в почивната зона под Е-70, близо до Луисбърг, Охайо. Виждаше я като през изкривено, лошо направено стъкло… но я виждаше. Ъгълът на тоалетната се намираше от лявата страна на разпънатия, подложен на мъчения квадрат въздух. Муцуната на нещо, което приличаше на пикап, се намираше вдясно, носеше се на около три стъпки над поляната, на която той и Вълк кротко седяха и си приказваха само преди пет минути. А като статист в някакъв филм за покоряването на Южния полюс от адмирал Бърд17 в средата стоеше Морган Слоут и тлъстото му червено лице се гърчеше от убийствена ярост. Ярост и още нещо. Триумф? Да. Поне Джек реши така.
Той стоеше в средата на потока във вода до чатала, от двете му страни вървяха добичета, които бекаха и блееха, и се взираше в странния прозорец, пробит в самата същност на нещата, с широко отворени очи и още по-широко отворена уста.
„Той ме откри, мили Боже, той наистина ме откри.“
— Ето къде си било, гадно малко пале! — изрева Морган над него. И гласът му достигна до Джек, но звукът му бе приглушен и мъртъв, сякаш той преминаваше от реалността на онзи свят в реалността на този и човек имаше чувството, че слуша как някой вика в затворена телефонна будка. — Сега ще видим, нали? Нали!!!
Морган се взираше напред, лицето му плуваше, издигаше се и се спускаше, като че ли бе направено от лошокачествена гума, и Джек имаше време да види, че той стиска нещо в ръка, че нещо виси на шията му, нещо малко и сребърно.
Джек стоеше като парализиран, докато Слоут си пробиваше път през дупката между двете вселени. И както се придвижваше, той изпълни своя собствен върколашки номер, превърна се от Морган Слоут, инвеститор, спекулант с недвижими имоти и понякога холивудски импресарио, в Морган дьо Орис — претендент за трона на умиращата кралица. Червендалестите му, увиснали бузи изтъняха. Цветът им избледня. Косата му се възстанови и се удължи напред, като първо обагри закръгления му череп, сякаш някакво невидимо същество боядиса главата на чичо Морган, а после я покри. Косата на двойника му беше дълга, черна и развяваща се, но изглеждаше някак си мъртва. Джек забеляза, че е била вързана на врата, но повечето се бе измъкнала.
Шубата се поколеба, изчезна за миг, после се върна като мантия с качулка.
Чортовите боти на Морган Слоут станаха тъмни, кожени чизми с обърнат надолу кончов — за да се мушне нож в единия най-вероятно.
А дребното сребърно предметче в ръката му се бе превърнало в малка пръчка, която завършваше с пълзящ син пламък.
„Това е гръмоотвод. О, Господи, това…“
— Джек!
Викът бе нисък, гъргорещ, пълен с вода.
Джек със залитане се обърна в потока, почти се блъсна в носещия се на една страна труп на друга крава-овца. Видя, че главата на Вълк отново потъва и само двете му ръце продължават да се размахват над водата. Започна да си проправя път към стърчащите ръце, като избягваше животните, доколкото можеше. Едно от тях силно халоса бедрото му и той падна и нагълта вода. Бързо се изправи отново, като кашляше задавен, с една ръка бръкна под жакета си, уплашен, че бутилката може да е отплувала. Все още бе на мястото си.
— Момче! Обърни се и ме погледни, момче!
„Точно сега нямам време, Морган. Съжалявам, но първо трябва да видя дали мога да се изплъзна, за да не бъда удавен от стадото на Вълк, преди да ми остане време да проверявам ще мога ли да избегна опичането от съдбовната ти пръчка. Аз…“
Син цвъртящ пламък се изви над рамото на Джек. Приличаше на смъртоносна електрическа дъга. Удари една от кравите-овце, затънала в калта между тръстиките на другия бряг на потока, и нещастното животно просто експлодира, сякаш бе погълнало динамит. Разлетяха се капчици кръв, около Джек заваляха хапки месо.
— Обърни се и ме погледни, момче!
Той почувствува силата на командата, сграбчила лицето му с невидими ръце, които се опитваха да го обърнат.
Вълк отново се мъчеше да се изправи с коса, залепнала за лицето и замаяни очи, надничащи през нея като очите на английско овчарско куче. Кашляше, клатушкаше се, олюляваше се и очевидно вече не знаеше къде се намира.
— Вълк! — изкрещя Джек, но в небето отново изтрещя гръмотевица и заглуши вика му.
Вълк се наведе напред и повърна огромно количество кална вода. Само след миг друга от ужасените крави-овце се удари в него и отново го събори.
„Свършено е с него — отчаяно си помисли Джек. — Край. Той сигурно свърши, зарежи го, изчезвай оттук…“
Но продължаваше да си проправя път към Вълк, да разблъсква встрани умиращите, едва потръпващи животни, да се мъчи да се добере до него.
— Язон! — изкрещя Морган дьо Орис и Джек осъзна, че той не призовава проклятието на боговете на жаргона на Териториите. Той крещеше неговото, на Джек, име. Само че тук той не беше Джек. Тук той беше Язон.
„Но синът на кралицата е умрял като младенец, умрял е, той…“
И отново мокро, свистящо нападение на електрическа дъга, което почти опърли косата му. И отново удар в отсрещния бряг, само че сега той изпари едно от добичетата на Вълк. Не, не напълно, забеляза Джек. Краката на животното продължаваха да са там, затънали в калта като разклатени стълбове. Докато ги гледаше, те започнаха да се наклоняват в четири различни посоки.
— Обърни се и ме погледни, Бог да те порази!
„Защо не я хвърли направо във водата и не изпържи мен, Вълк и животните едновременно?“
После петокласното му образование се върна при него. Стигне ли веднъж електричеството до водата, то би могло да се разпространи навсякъде… включително да се върне обратно в генератора на тока.
Замаяното лице на Вълк, носещо се под водата, пропъди летящите мисли на Джек. Вълк още беше жив, но бе отчасти затиснат под една крава-овца, която, макар че нямаше видими наранявания, бе замръзнала от ужас. Ръцете на Вълк се размахваха с трогателна енергия. Докато Джек изминаваше последните метри, едната от ръцете му се отпусна и просто се понесе по водата като водна лилия.
Без да забавя ход, Джек наведе лявото си рамо и блъсна кравата-овца с всичка сила. Ако тя бе крава с нормален размер, а не екземпляр от минипородата на Териториите, той вероятно не би успял да я помръдне, като се има предвид, че и умереното течение на потока работеше срещу него. Тя изврещя, когато той я удари, дръпна се, приседна за миг на задните си крака и после се втурна към отсрещния бряг. Джек сграбчи ръцете на Вълк и задърпа, колкото можеше.
Вълк се надигна неохотно като Подгизнал пън. От ушите, носа и устата му течеше вода, безжизнените му очи бяха полузатворени, устните му — посинели.
Двойни разклонени светкавици блеснаха вляво и вдясно от Джек, който стоеше и крепеше Вълк. Двамата приличаха на двойка пияни, опитващи се да танцуват валс в плувен басейн. На срещуположния бряг още едно животно се разхвърча във всички посоки, главата му продължаваше да врещи. Горещи искри се посипаха по блатистата почва и подпалиха няколко тръстики, после пламъците тръгнаха на зигзаг и на склона над брега намериха по-суха трева.
— Вълк! — изкрещя Джек. — За Бога, Вълк!
— Аууу — изстена Вълк и повърна топла кална вода над рамото му. — Аааууууу…
Джек видя, че Морган е застанал на другия бряг. Висока пуританска фигура в черна мантия с качулка, която придаваше на бледото му вампирско лице някаква тъжна романтика. На момчето дори му остана време да си помисли, че Териториите са използували магията си дори в полза на ужасния му чичо. Тук отвъд Морган не беше разплутият хипертоничен дебелак със сърце на разбойник и душа на убиец. Тук отвъд лицето му се бе издължило и намерило студена мъжка красота. Той насочи сребърния гръмоотвод като магическа пръчка и син пламък разцепи въздуха.
— Хей, ти и твоят тъп приятел! — изкрещя Морган. Тънките му устни се разтегнаха в триумфираща усмивка и разкриха хлътнали, жълти зъби, които веднъж завинаги развалиха мимолетното впечатление на Джек относно неговата красота.
Вълк изпищя и се задърпа в изтръпналите от болка ръце на момчето. Беше се втренчил в Морган, очите му пламтяха в оранжево, щяха да изхвръкнат от омраза и страх.
— Ти, дявол такъв! — закрещя Вълк. — Ти, дявол проклет! Сестра ми! Моята сестра! Вълк! Вълк! Ти, дявол такъв!
Джек издърпа бутилката от жакета си. В нея така и така беше останала една-единствена глътчица. Той не можеше да задържи Вълк само с една ръка, щеше да го изпусне, а Вълк май не бе в състояние да се крепи сам. Няма значение. И без това не би могъл да го вземе в другия свят… или би могъл?
— Ти, дявол такъв! — Вълк крещеше плачливо, а мокрото му лице се триеше в ръката на Джек. Водата издуваше гърба на гащеризона му.
Мирис на горяща трева и горящи животни.
Гръмотевица. Припламване.
Този път огнената река във въздуха мина толкова близо до лицето на Джек, че косъмчетата в ноздрите му се извиха опърлени.
— Да, да, вие двамата, точно вие двамата! — ревеше Морган. — Ще те науча аз теб, малко копеле, ще ти дам да разбереш трябва ли да се пречкаш на пътя ми! Ще ви изгоря и двамата! И ще ви поразя веднъж завинаги!
— Вълк, дръж се! — кресна Джек и се отказа от усилията си да задържи Вълк прав. Вместо това грабна ръката му и я стисна толкова здраво, колкото можа. — Дръж се за мен, чу ли?
— Вълк!
Надигна бутилката и ужасният вкус на развалено грозде изпълни устата му за последен път. Бутилката беше празна. Докато преглъщаше, чу как тя се спраска, когато една от мълниите на Морган я удари. Но звънът от счупеното стъкло бе далечен… пращенето на електричество… даже яростните викове на Морган.
Имаше чувството, че пада по гръб в някаква дупка. В гроб, може би. После ръката на Вълк толкова силно опъна неговата, че той изстена. И усещането за виене на свят, за пропадане в нищото започна да избледнява… и после слънчевата светлина също избледня и се превърна в тъжния сиво-виолетов октомврийски сумрак в сърцето на Америка. Леден дъжд блъсна Джек в лицето и той смътно долови, че водата, в която стои, сякаш е много по-студена отколкото преди секунди. Някъде не много далеч се чуваше познатото ръмжащо бръмчене на големи камиони… само че сега те сякаш се движеха точно над главата му.
„Невъзможно“ — помисли си той, но така ли беше? Границите на онзи свят като че ли се разпростираха със смайваща лекота. За миг си представи, че е в Териториите, а над него се носят летящи камиони, теглени от летящи хора с огромни брезентови крила, закачени за гърбовете им.
„Върнах се — помисли си той. — И отново съм на същото място.“
Кихна.
Със същата настинка.
Но две неща не бяха същите като преди.
Наоколо не се виждаше почивна зона. Те стояха нагазили до средата на бедрата в ледената вода на някакъв поток под магистралата, а точно над тях бе надлезът с бариерата за събиране на такси.
А втората промяна беше, че Вълк бе до него. И Вълк виеше.
Още един камион с ревящ дизелов двигател тежко премина над главите им. Надлезът се разтресе. Вълк зави и се вкопчи в него, като почти събори и двамата във водата.
— Престани! — извика Джек. — Пусни ме, Вълк! Това е само камион. Пусни ме!
Наложи се да го плесне. Вълк не искаше да го пусне, ужасът му наистина бе трогателен, но трогателен или не, Джек не можеше да разреши на близо осемдесетте му килограма да повлекат и двамата в ледената вода, защото със сигурност щяха да хванат пневмония.
— Вълк! Стига! Вълк! Стига вече! Вълк! Вълк!
Все пак прегръдката му се поотпусна и най-сетне ръцете му увиснаха край тялото. Когато следващият камион заръмжа над главите им, Вълк се сви от страх, но успя да се удържи да не сграбчи момчето отново. Само го погледна с няма, разтреперана молба, сякаш казваше: „Избави ме от това, моля те, избави ме от това, предпочитам да съм мъртъв, отколкото в този свят!“
„И на мен ми се иска, Вълк, но Морган е там отвъд. А даже и да не беше, аз просто нямам повече от вълшебния сок.“
Джек погледна надолу към лявата си ръка и видя, че продължава да стиска назъбеното гърло на бутилката на Спийди като човек, готов за сериозна кръчмарска свада. Когато го бе сграбчил в ужаса си, Вълк само благодарение на късмета си не се беше срязал лошо.
Захвърли стъкления остатък. Прас.
Два камиона наведнъж — шумът бе двоен. Вълк зави от ужас и притисна с ръце ушите си. Джек забеляза, че повечето косми бяха изчезнали от ръцете му по време на пренасянето им — повечето, но не всички. Освен това малкият и безименият му пръст бяха със съвършено еднаква дължина.
— Хайде, Вълк — каза Джек, когато шумът от камионите позаглъхна. — Хайде, да се махаме оттук.
Хвана ръката му и се смръщи, понеже Вълк панически го стисна като с менгеме. Вълк видя изражението му и поотпусна хватката си… малко.
— Не ме оставяй, Джек — каза той. — Моля те, много те моля, не ме оставяй.
— Няма да те оставя, Вълк. Разбира се, че няма — отвърна Джек и си помисли: „Ама как все такива ги вършиш, глупак смотан! Ей те сега, стоиш си под някакъв надлез някъде си в Охайо с домашния си вълкодлак. И как ли я мислиш тая? Или може би си практикувал и друг път? А между другото как стои въпросът с луната, Джеки? Спомняш ли си случайно?“
Не си спомняше, а и с гъстите облаци покрили небето и сипещия се леден дъжд, нямаше начин да види.
Какъв беше шансът в такъв случай? Тридесет към едно в негова полза? Двадесет и осем към две?
Какъвто и да беше шансът, едва ли бе достатъчно добър. Не и както вървяха нещата.
— Не, няма да те оставя — повтори той и поведе Вълк към другия бряг на потока. В плитчините с коремчето нагоре се носеха останките на детска кукла, изцъклените й сини очи впиваха стъклен поглед в сгъстяващия се мрак. От усилията да издърпа Вълк в този свят Джек имаше болки в мускулите на ръката, а ставата на рамото го мъчеше като загнил зъб.
Когато излязоха от водата на буренясалия, посипан с боклуци бряг, Джек пак се разкиха.
Този път цялото придвижване на Джек в Териториите беше половин километър в западна посока — разстоянието, на което Вълк бе преместил стадото си, за да могат животните да пият вода от потока, където малко по-късно самият Вълк едва не се удави. Тук отвъд Джек се озова с десет километра по на запад.
Едва изкачиха насипа. Всъщност Вълк тегли Джек почти през цялото време. В последните отблясъци дневна светлина Джек забеляза, че на петдесетина метра нагоре по пътя вдясно се отцепва изходна рампа. Светлоотражателният надпис гласеше: „Аркейнъм. Последен изход за Охайо. 20 км до границата на щата“.
— Сега трябва да стопираме — каза Джек.
— Да стопираме — замислено повтори Вълк.
— Я да те огледам.
Джек реши, че Вълк ще мине, поне в тъмното. Все още беше облечен с гащеризона, върху който сега се бе появил оригинален етикет. Домашно тъканата му риза се бе превърнала във фина синя ленена блуза. Босите му крака се бяха сдобили с огромен чифт мокри мокасини и къси бели чорапи.
Най-странни от всичко изглеждаха кръглите очила с метална рамка, като онези, които обикновено носеше Джон Ленън, разположили се в средата на огромното му лице.
— Вълк, някога имал ли си неприятности с очите? Отвъд в Териториите?
— И да съм имал, не съм знаел. Така предполагам. Вълк! Със сигурност тук отвъд виждам по-добре с тези стъклени очи. Вълк! Точно тук и сега! — Той погледна към ревящото движение по магистралата и за миг Джек се постави на мястото му и си представи картината през неговите очи: огромни железни зверове с грамадни жълто-бели очи ръмжат в нощта с невъобразима скорост, а кръглите им гумени крака вдигат пришки по пътя.
— Виждам по-добре, отколкото бих искал — с безнадеждно отчаяние довърши Вълк.
Два дни по-късно две изморени момчета с подбити крака с накуцване навлязоха в покрайнините на град Мънси, Индиана. Джек изгаряше от почти четиридесет и два градусова температура и непрекъснато кашляше. Лицето на Вълк беше подуто и потъмняло. Приличаше на боксьор, видял дебелия край в последния мач. Предишния ден се бе опитал да набере малко ябълки от едно дърво, израсло в сянката на изоставен хамбар край пътя. Вече се бе покатерил и пускаше сбръчканите есенни ябълки в пазвата на гащеризона си, когато рояк оси, свили гнездото си някъде под стрехата на стария хамбар, го откри. Вълк се смъкна от дървото с най-голяма бързина и кафяв облак около главата си. Виеше от болка. Но нито подутото му, напълно затворено око, нито носът му, който бързо-бързо заприлича на огромна синьо-виолетова ряпа, му попречиха да настоява Джек да получи най-хубавите ябълки. Всъщност между тях изобщо нямаше хубави, всичките бяха малки, кисели и червиви и Джек трябваше да се насили, за да хапне, но след всичко, през което бе минал Вълк, за да се сдобие с тях, сърце не му даде да откаже.
Голям стар камион профуча край тях и изсвири с клаксон.
— Хей, задници! — поздрави ги нечий крясък, придружен от избухването на силен, зареден с бира смях. Вълк изрева и се вкопчи в Джек, който се бе надявал, че Вълк в края на краищата ще преодолее ужаса си от колите, но вече наистина започваше да се отчайва.
— Всичко е наред, Вълк — изтощено каза той, докато за двадесети или тридесети път днес смъкваше ръцете му от себе си. — Успокой се, отминаха.
— Толкова силно! О, какъв шум! Вълк! Вълк! Вълк! О, Джек, ушите ми, горките ми уши!
„Сигурно ще ти хареса шеметната скорост по свръхбързите калифорнийски магистрали, Вълк — изтощено си помисли Джек. — Ще те проверим там, ако още пътуваме заедно. Можем да опитаме с някоя състезателна кола или мотоциклет. Като нищо ще се побъркаш по тях.“
— Някои хора си падат по силните звуци, Вълк. Те… — Нов пристъп на кашлицата го връхлетя и за миг светът заплува пред очите му в размазано сиво и много, много бавно се върна на фокус.
— Харесват го, така ли? — промърмори Вълк. — Язон! Как може някой да харесва подобно нещо, Джек? А миризмите…
Джек разбираше, че за Вълк най-лошото са миризмите. Не бяха минали и четири часа от пристигането им тук отвъд и Вълк започна да нарича неговия свят „Страната на лошите миризми“. През първата нощ Вълк повръща поне половин дузина пъти. Отначало напояваше почвата на Охайо с кална вода от потока, който продължаваше съществуването си в друга вселена, после само се дереше на сухо и отчаяно обясняваше, че било от миризмите. Не разбирал как Джек може да ги понася, как който и да било може да ги понася.
Джек знаеше, че при връщането си от Териториите човек се задавя от миризми, които даже не забелязва, докато живее покрай тях. Дизелово гориво, отработени газове, индустриални отпадъци, боклуци, замърсени води, химикали. После отново свиква с тях. Свиква с тях или просто претръпва. Само че с Вълк не стана така. Той мразеше колите, мразеше миризмите, мразеше този свят. Джек дори не мислеше, че някога ще свикне с него. И ако той не успееше да го върне в Териториите в най-скоро време, Вълк може би щеше да полудее. „А може би преди това ще докара до лудост мен — помисли си момчето. — Както гледам, май не ми трябва много.“
Потракващо ремарке, натоварено с пилета, се заклати покрай тях. Следваше го нетърпелива редица коли, някои от които натискаха клаксоните си. Вълк почти скочи в ръцете на Джек. Отслабнал от температурата, той се олюля и политна към обраслата с храсталак, пълна с боклуци канавка, където се стовари толкова тежко, че зъбите му изтракаха.
— Извинявай, Джек — отчаяно каза Вълк. — Бог да ме порази!
— Вината не е твоя. Случва се. Време е да си починем пет минути.
Вълк се свлече до него. Седеше мълчаливо и неспокойно го наблюдаваше. Разбираше колко много усложнява живота на Джек. Знаеше, че момчето изгаря от нетърпение да се движи по-бързо — отчасти, за да се отдалечи от Морган, но главно поради някаква друга причина. Знаеше, че Джек насън стене и споменава името на майка си, а понякога и плаче. Но единственият път, когато го видя да плаче буден, бе, след като той, Вълк, едва не полудя на изходната рампа при Аркейнъм. Това се случи, когато осъзна какво разбира Джек под „стопирам“ и му каза, че не би могъл да пътува с кола поне известно време, а може би и никога — момчето просто седна на перилата и се разплака в шепите си. И след това спря, което беше добре… но когато вдигна лицето си, погледна към Вълк така, че той се почувствува сигурен — Джек ще го остави сам в ужасната Страна на лошите миризми… а без него Вълк скоро съвсем би полудял.
До изходната рампа за Аркейнъм вървяха по платното за аварийно спиране. Всеки път, когато някоя кола или камион ги задминаваше в сгъстяващия се здрач, Вълк ужасен се вкопчваше в него. Джек дочу как въздушната струя донася до ушите му нечий подигравателен глас.
— Къде е вашата кола, мошеници?
Изтръска го, както куче изтръсква вода от козината си и просто продължи да върви, като хващаше ръката на Вълк и го дърпаше след себе си всеки път, когато той показваше признаци на изоставане и желание да свърне към гората. Беше важно да успеят да се измъкнат от участъка с бариерата за плащане на таксите, където автостопът беше забранен, и да застанат на изходната рампа за Аркейнъм. Някои щати бяха узаконили стопирането от рампите (или поне така му каза скитникът, с когото бе споделил един хамбар преди няколко нощи), а дори в щатите, в които размахването на палец на практика се смяташе за престъпление, полицаите обикновено си затваряха очите, ако човек стои на самата рампа.
И така първо да стигнат до рампата. Да се надяват, че няма да мине патрул, преди да са се добрали до нея. На Джек не му се мислеше как пътните полицаи биха могли да приемат Вълк. Сигурно ще си помислят, че е хванал превъплъщението на Чарлс Мансън от осемдесетте, което си е сложило очила, за да пунтира Ленън.
Стигнаха до рампата и застанаха край лентата, водеща на запад. Десет минути по-късно някакъв очукан стар крайслер вече беше спрял. Шофьорът, широкоплещест мъжага с дебел волски врат и килната назад шапка, се наведе и отвори вратата.
— Хайде, момчета! Гадна нощ, нали?
— Благодарим, господине, не е лъжа — радостно отвърна Джек. Умът му работеше на бързи обороти, опитваше се да измисли как би могъл да вмъкне Вълк в историята и изобщо не забелязваше изражението му.
Мъжагата обаче го забеляза. Лицето му се ожесточи.
— Нещо лошо ли помирисваш, синко?
Джек бе върнат към действителността от тона му — суров като изражението на лицето му. Цялата сърдечност си бе отишла и той изглеждаше, като че ли ей сега ще влезе в кръчмата в Оутли, за да изпие няколко бири, а после да изяде и чашите.
Джек се изви и погледна към Вълк.
Ноздрите му трептяха като ноздрите на мечка, подушила скункс.
Устните му не само се бяха дръпнали и оголили зъбите му, а просто щяха да се скъсат от опъване.
— Той да не е нещо бавноразвиващ се? — тихо попита мъжът.
— Не, ъъъ, той просто…
Вълк започна да ръмжи. Точно така, браво!
— Мили Боже! — възкликна мъжагата с тон на човек, който просто не може да повярва, че това наистина става. После даде газ и се понесе към изходната рампа, а предната врата се затвори с трясък. Задните му светлини кратко присветнаха в подножието на рампата и изпратиха червеникавите си отражения през дъждовния мрак към мястото, където стояха те.
— Страхотно! — възкликна Джек и се обърна към Вълк, който отстъпи назад и се сви под гневния му поглед. — Направо знаменито! Ами че нали ако той има радиотелефон, веднага ще повика полиция и ще разтръби на всички, че двама умопобъркани се опитват да се качат в някоя кола на рампата на изхода от Аркейнъм! Язоне! Или Исусе! Или който и да си там, все ми е едно! Вълк, да не би да искаш да видиш поразени две шибани вересии, а? Само направи това още няколко пъти и ще почувствуваш как ги поразяват! На гърба си ще изпиташ как ни поразяват! Нас, да, самите нас!
Изчерпан, ядосан, разстроен, напълно изтощен, Джек тръгна към присвилия се страхливо Вълк, който, стига да поискаше, с един удар би могъл да му откъсне главата, и той отстъпи назад.
— Не викай, Джек — изстена Вълк. — Миризмите… как да вляза при тях… как да се затворя вътре с толкова ужасни миризми…
— На нищо не миришеше! — кресна Джек. Гласът му се скъса, възпаленото гърло го заболя повече от всякога, но той като че ли не можеше да спре, трябваше да се навика или да полудее. Мократа му коса се свлече в очите. Отметна я встрани и после цапна Вълк по рамото. Чу се силно изпляскване и ръката го заболя така, сякаш бе ударил камък. Вълк жално зави и това още повече вбеси Джек. А най-много го ядоса собствената му лъжа. Този път беше прекарал в Териториите по-малко от шест часа, но колата наистина вонеше като бърлога на диви зверове. Бе усетил да се смесват острите, гадни миризми на гранясало кафе и прясна бира (между краката на мъжа имаше отворена кутийка), а висящият на огледалото за обратно виждане освежител за въздух смърдеше като сухата, сладникава пудра по бузите на труп. Освен това имаше още нещо, нещо много потискащо, нещо някак си мокро, лепкаво…
— На нищо! — втори път кресна момчето с дрезгав, пресеклив глас и удари Вълк по другото рамо. Той отново зави и се обърна с гръб, сви се като дете, налагано от сърдит баща. Джек го заудря по гърба и от мокрия му гащеризон се разхвърчаха пръски. При всеки удар на ръката му Вълк изреваваше.
— Най-добре ще бъде да свикнеш (шат!), понеже следващата кола може да се окаже полицейска (шат!) или зеленото БМВ на Морган Слоут (шат!) и ако можеш да се държиш само като едно голямо бебе, спукана ни е работата (шат!)! Разбираш ли това?
Вълк не отвърна. Стоеше с гръб към Джек и трепереше под дъжда. И плачеше. Джек усети, че и в собственото му гърло се надига буца, на очите му припари. Всичко това само увеличи гнева му. Някаква ужасна част от него просто копнееше да се нарани до болка и знаеше, че нараняването на Вълк е чудесен начин да го стори.
— Обърни се!
Вълк се подчини. Мътните кафяви очи ронеха сълзи зад кръглите очила. От носа му се стичаха сополи.
— Разбра ли ме?
— Да — изстена Вълк. — Да, разбрах, но не бих могъл да пътувам с него, Джек.
— И защо не? — сърдито го погледна Джек, опрял свити юмруци на хълбоците си. О, как го болеше главата!
— Понеже той умираше — тихо отвърна Вълк.
Джек се втренчи в него, целият му яд просто се изпари.
— Джек, ти не разбра ли? — меко попита Вълк. — Вълк! Не подуши ли това?
— Не — прошепна Джек, останал без дъх. Понеже той бе помирисал нещо, нали? Нещо непомирисвано досега, някаква странна смес от…
Изведнъж се сети и цялата сила го напусна. Краката му се подкосиха, той приседна на парапета и погледна към Вълк.
Изпражнения и гниещо грозде. Точно така. На това миришеше! На изпражнения и гниещо грозде.
— Това е най-лошата миризма — каза Вълк. — Появява се, когато хората са забравили как да бъдат здрави. Ние я наричаме Черната болест. Аз дори мисля, че той не знаеше, че я има. Джек… Странниците не могат да я помиришат, нали?
— Не — прошепна Джек. Ами ако сега изведнъж се телепортираше в Ню Хампшир, в апартамента на майка си в „Алхамбра“, дали нямаше да помирише същата воня и там?
Да. Щеше да я подуши и при майка си, щеше да усети как през порите й се просмуква миризмата на изпражнения и гниещо грозде, как от нея мирише на Черната болест.
— Ние я наричаме рак — промълви той. — Наричаме я рак и майка ми я има.
— Просто не знам дали някога ще мога да пътувам с кола — каза Вълк. — Джек, ще опитам отново, ако искаш, но миризмите… вътре… те са достатъчно лоши и навън, но вътре…
И точно тогава Джек бе скрил лице в шепите си и бе заплакал, отчасти от отчаяние, но най-вече от изтощение. Да, и изражението, което Вълк смяташе, че е видял на лицето му, наистина се беше появило. За миг изкушението да изостави Вълк бе нещо повече от изкушение, то просто се превърна в подлудяваща повеля. Шансовете да стигне до Калифорния и да намери талисмана, каквото и да представляваше той, и преди не бяха големи, но сега се бяха смалили до трепкаща на хоризонта точка. Вълк не само щеше да го забави, Вълк рано или късно щеше да вкара и двамата в затвора. Най-вероятно скоро. И как би могъл изобщо да обясни Вълк на разумния Ричард Слоут?
В този миг Вълк видя върху замисленото лице на Джек изражение, което говореше за хладна пресметливост, и коленете му се подкосиха. Той се свлече на тях и протегна към Джек сключените си ръце като ухажор в сълзлива викторианска мелодрама.
— Не ме оставяй, Джек. Моля те, не тръгвай без мен. Не ме изоставяй! — захлипа той. — Не изоставяй приятеля си, не ме оставяй тук, ти ме доведе тук, моля те, не ме оставяй сам…
След това разбираемите думи изчезнаха. Вълк се опитваше да говори, но очевидно бе способен единствено да хълца. Джек усети, че го връхлита нечовешка умора. И как само го обгърна — като удобно старо сако, обличано безброй пъти! „Не ме изоставяй, ти ме доведе тук…“
Това е то! Той носеше отговорност за Вълк, нали така? Да. О, да, наистина. Той го бе хванал за ръката, той го бе издърпал от Териториите в Охайо и с болящото си рамо можеше да докаже това. Не бе имал избор, разбира се. Вълк се давеше, а и да не се бе давил, Морган щеше да го опече с проклетия си гръмоотвод. Така че той би могъл да се обърне към Вълк и да попита: „Е, Вълк, стари приятелю, я кажи какво предпочиташ? Да си тук уплашен или там мъртъв?“
Да, като нищо би могъл и горкият Вълк нямаше да успее да отговори, понеже хич не беше бърз в умствената област. Но чичо Томи обичаше да цитира една китайска поговорка, която гласеше: „Спасиш ли живота на някой човек, носиш отговорност за него, докато си жив!“
Нямаше значение проливният дъжд, нямаше значение проклетото движение на краката. Той отговаряше за Вълк.
— Не ме оставяй, Джек — продължаваше да плаче той. — Вълк! Вълк! Моля те, не оставяй добрия Вълк! Аз ще ти помагам, ще стоя на пост през нощта, ще видиш колко много неща мога да върша, само недей, недей ме…
— Престани да си дереш гърлото и стани! — тихо каза Джек. — Няма да те изоставя. Но трябва да се измитаме оттук. Онзи човек наистина може да извика полиция. Хайде да тръгваме.
— Измисли ли какво е следващото, което трябва да направим? — плахо попита Вълк.
Почиваха си в обраслата канавка в покрайнините на Мънси повече от половин час и когато Джек се обърна към Вълк, той с облекчение забеляза, че момчето се усмихва. С изтощена усмивка наистина, но все пак усмивка. Но Вълк никак не харесваше тъмните кръгове под очите му (а още по-малко харесваше миризмата му, болна миризма беше тя).
— Мисля, че знам какво бихме могли да правим през следващите часове ей там отсреща — отвърна Джек. — Хрумна ми още преди няколко дни, когато си взех новите кецове.
Наведе се към краката си. Двамата с Вълк разгледаха кецовете му в потискащо мълчание. Те бяха протрити, обезформени и мръсни. Лявата подметка бе казала сърдечно сбогом на горницата си. Джек им бе собственик от… сбърчи чело и се замисли. Температурата затрудняваше мисленето му. Три дни. Бяха минали само три дни, откакто ги бе купил от магазина в халите, а сега изглеждаха стари. Стари!
— Както и да е… — въздъхна момчето. — Виждаш ли сградата отсреща, Вълк?
Сивата тухлена сграда, същинска експлозия от безинтересни чупки, стърчеше като остров в средата на огромен паркинг. Вълк знаеше на какво ще мирише асфалтът в паркинга: на мъртви, полуразложени животни. И миризмата почти щеше да го задуши, а Джек дори нямаше да я забележи.
— За твоя информация ще ти кажа, че от надписа се разбира, че е кино с шест салона. Би трябвало поне един от филмите да ни хареса. Хайде! — Момчето с олюляване се изправи на крака.
— Какво е кино, Джек? — попита Вълк. Знаеше, че наистина е ужасен проблем за момчето, толкова ужасен, че вече се страхуваше да протестира за каквото и да било или дори да покаже безпокойство. Но имаше ужасното предчувствие, че да отидеш на кино и да се качиш в кола може би е едно и също нещо. Джек наричаше ревящите каруци и карети „коли“ и „автомобили“ (Вълк си мислеше, че последните може би са нещо като дилижансите, които превозват пътниците в Териториите от една спирка до друга). Дали би могло ръмжащите, вонящи карети да бъдат наричани кино? Струваше му се напълно възможно.
— Ами то е по-лесно да ти се покаже, отколкото да ти се обясни — сви рамене Джек. — Мисля, че ще ти хареса. Хайде.
Момчето залитна, докато излизаше от канавката, и за миг падна на колене.
— Джек, добре ли си? — тревожно попита Вълк.
Той кимна. Тръгнаха през паркинга, който миришеше точно както си бе представял Вълк.
Джек бе изминал по-голямата част от петдесетте километра между Аркейнъм, Охайо, и Мънси, Индиана, върху широкия гръб на Вълк. Вълк се страхуваше от коли, изпитваше ужас от камиони, повдигаше му се от почти всички миризми, беше способен да започне да вие и да побегне при внезапни и силни шумове. Но бе почти неуморим. „Както ми се струва — помисли си Джек, — май мога да зачертая «почти». Доколкото на мен ми е известно, той е неуморим.“
Бяха се махнали от изходната рампа при Аркейнъм възможно най-бързо. Джек почти тичаше, бе напрегнал мокрите си, изморени крака до максимум. Главата го болеше ужасно, непрекъснато го обливаха ту топли, ту студени вълни. Вълк с лекота се движеше от лявата му страна, крачката му бе толкова широка, че той не изоставаше от Джек, въпреки че просто си вървеше с умерен ход. Джек разбираше, че може би се бе смахнал на тема полицаи, но мъжът в стария крайслер му се бе сторил наистина изплашен. И малко гадняр.
Бяха изминали едва половин километър, когато усети остра, пареща болка под лъжичката и попита Вълк дали не би могъл да го вземе на конче за малко.
— Как? — попита Вълк.
— Знаеш как — отвърна Джек и му обясни със знаци. Огромна усмивка се ширна по лицето на Вълк. Най-после се появи нещо за него, най-после и той да е полезен!
— Искаш да ме пояздиш като кон! — зарадван извика той.
— Май да…
— Да, разбира се. Вълк! Тук и сега! Редовно носех така братчетата ми „родени наведнъж“. Скачай горе, Джек! — Вълк се наведе и помогна на Джек да го възседне.
— Когато много ти натежа, просто ме свали д…
Преди да успее да довърши, Вълк вече тичаше с него по пътя в тъмното — наистина тичаше. Студеният, примесен с дъжд въздух отмяташе косата на Джек от пламтящото му чело.
— Вълк, по-бавно, ще капнеш — извика той.
— Не и аз! Вълк! Вълк! Тичам тук и сега! — За пръв път, откакто се бяха пренесли, гласът му звучеше наистина щастливо. Той тича през следващите два часа по тъмен, немаркиран асфалтов път, докато Аркейнъм не остана далече на изток. Край една буренясала нива Джек забеляза изоставена, схлупена плевня и те спряха и пренощуваха в нея.
Вълк не искаше да има нищо общо с търговските зони, където движението беше непрекъснат ревящ поток и облаците вонящи газове се вдигаха чак до небесата. Джек също не изгаряше от желание. Вълк изпъкваше твърде много. Но се налагаше да спрат веднъж и Джек избра крайпътния магазин до самата граница на Индиана, близо до Харисвил. Докато Вълк нервно го чакаше отвън, клякаше, ровеше земята, ставаше, обикаляше наоколо, правеше малки кръгчета и пак клякаше, Джек купи един вестник и внимателно прегледа страницата с времето. Следващото пълнолуние се очакваше на 31 октомври — Празника на Вси Светии, което май горе-долу го устройваше. После обърна на първа страница, за да разбере вчерашната дата и видя, че е била 26 октомври.
Джек дръпна една от стъклените врати и влезе във фоайето на кинокомплекса. Изви се и остро погледна към Вълк, който поне за момента изглеждаше задоволително. Всъщност Вълк беше разсъдливо оптимистичен… поне засега, въпреки че никак не му харесваше да влизат в сградата, но тя все пак не беше кола. Тук вътре се долавяше някаква добра миризма — лека и някак си вкусна. Или поне би била, ако не беше другата — горчива и гранясала, която се просмукваше под нея. Вълк погледна наляво и видя стъклена кутия, пълна с някакви бели топчета. Това бе източникът на добрата, лека миризма.
— Джек — прошепна той.
— Какво?
— Искам от бялото нещо, ако може. Ама без пикнята.
— Пикня ли? За какво говориш?
Вълк затърси по-официална дума и я откри.
— Урина. — Той посочи една тръбичка, по чиито стени бавно се стичаше нещо. Надписът й гласеше: „Мазнина с подправки“. — Това е нещо като урина, нали? Така си мисля, като съдя по миризмата й.
Джек уморено се усмихна.
— Пуканки без мазнинка и подправки, добре. А сега малко по-тихо, а?
— Да, Джек. Точно тук и сега.
Момичето на касата, което досега жвакаше огромен къс дъвка с аромат на грозде, спря и погледна към Джек, после към неговия едър, тромав спътник. Дъвката залепна на езика в средата на полуотворената й уста като огромен морав тумор. Тя врътна очи към човека зад щанда.
— Два, моля — каза Джек и извади навитите си на ролка еднодоларови банкноти, мръсни и с подвити краища. В средата им се криеше самотна петачка.
— За кой филм? — Очите й се местеха отляво-надясно и отдясно-наляво, от Джек към Вълк и от Вълк към Джек. Приличаше на жена, наблюдаваща оспорвана среща по тенис на маса.
— Кой започва сега? — попита Джек.
— Ами… — Тя погледна надолу към листа, залепен с тиксо. — В Четвърти салон дават „Летящият дракон“. С Чък Норис. — Очите й неспокойно продължаваха да шарят отляво-надясно и отдясно-наляво. — Освен това в Шести салон има двойна прожекция. Два анимационни филма на Ралф Бакши. „Магьосници“ и „Властелинът на пръстените“.
Джек се зарадва. Вълк не бе нищо друго освен едно голямо, избуяло хлапе, а хлапетата най-много обичат анимацията. Това май ще свърши работа. Току-виж в края на краищата Вълк открие, че поне едно нещо в Страната на лошите миризми му доставя удоволствие, а Джек би могъл да подремне през трите часа.
— За тях ще взема — каза той. — За анимационните.
— Ще струва четири долара — отвърна тя. — Намалените цени за дневните прожекции важат до два. — После натисна някакво копче и автоматът изплю два билета през прореза си, като същевременно издаде стържещ звук. Вълк отскочи назад с лек вик.
Момичето го погледна, а веждите му се извиха въпросително.
— Нервен ли сте, господине?
— Не, аз съм Вълк. — Той се усмихна и показа огромен брой зъби. Джек би могъл да се закълне, че усмивката му разкрива много повече зъби, отколкото бе имал преди ден-два. Момичето внимателно ги огледа всичките и облиза устните си.
— Всичко е наред. Той просто… — Джек сви рамене. — Не излиза често от фермата, нали разбирате. — Подаде й самотната петачка. Тя я пое, сякаш й се искаше да има щипци, за да я пипне с тях.
— Хайде, Вълк.
Докато се обръщаха към щанда с бонбоните и Джек прибираше рестото в джоба на мръсните си джинси, момичето от касата прошушна на продавача:
— Погледни му носа!
Джек стрелна с очи Вълк и видя, че ноздрите му ритмично се веят.
— Престани! — промърмори той.
— С кое, Джек?
— С това, което правиш с носа си!
— О, Джек! Ще се опитам, но…
— Шшшт!
— Какво ще обичате, синко? — попита продавачът.
— Пакетче ментови, кесийка солети и една от най-големите фунийки с пуканки, но без мазнина.
Продавачът приготви изброеното и го плъзна по тезгяха към тях. Вълк хвана фунийката с пуканките с две ръце и незабавно започна да ги поема направо с уста и лакомо да мляска.
Продавачът мълчаливо го наблюдаваше.
— Не излиза много от фермата — повтори Джек, който вече се чудеше дали тези двамата не са видели достатъчно странности, за да сметнат, че едно позвъняване в полицията ще си бъде в реда на нещата. Помисли си — и не за пръв път — че във всичко това наистина има твърде много ирония. В Ню Йорк или Лос Анжелос вероятно никой не би удостоил Вълк с втори поглед… или ако все пак го погледнеше втори път, то със сигурност не би го сторил за трети. Очевидно във вътрешността на страната толерантността към странностите на другите бе на много по-ниско ниво. Но, разбира се, Вълк отдавна щеше да се е чалнал съвсем, ако беше попаднал в Ню Йорк или Лос Анжелос.
— То си личи — съгласи се продавачът. — Общо два и осемдесет. Джек плати с вътрешно потреперване. Изведнъж осъзна, че следобедът в киното му струва четвърт от всичките налични пари.
Вълк се хилеше на продавача с натъпканата си с пуканки уста. Джек разпозна неговата приятелска усмивка номер 1, но някак си се съмняваше, че продавачът я вижда по същия начин. Твърде много зъби имаше в усмивката му… сякаш стотици.
И Вълк отново вееше ноздри.
„Пусни му края, остави ги да повикат полицаите, ако искат — помисли си той с умора, по-характерна за възрастен, отколкото за дете. — Това не би могло да ни забави много повече, отколкото вече сме се забавили. Той не може да пътува с новите коли, понеже не понася миризмата на катализаторите, а със старите не може, понеже му миришат на изтощение и пот и бензин и бира и най-вероятно не би могъл да пътува с каквато и да било кола, понеже го мъчи дяволска клаустрофобия. Кажи истината, Джеки, пък било и само пред себе си. Непрекъснато си повтаряш, че той скоро ще преодолее това, а пък е ясно като бял ден, че тая няма да я бъде. Така че какво ни остава? Да прекосим пеша Индиана, предполагам. Малка поправка, моля. Вълк ще прекоси пеша Индиана. А аз ще я прекося на конче. Само че първо ще вмъкна Вълк в проклетото кино и ще спя или докато свършат и двата филма, или докато пристигнат полицаите. И това е краят на моята приказка, любезни ми господине.“
— Приятно гледане — каза продавачът.
— Благодаря — отвърна Джек. Тръгна и след миг осъзна, че Вълк не е до него. Той стоеше като истукан и с почти суеверно учудване втренчено зяпаше нещо над главата на продавача. Джек погледна нагоре и видя най-обикновена въртяща се реклама, съобщаваща за повторните прожекции на „Срещите“18 на Стивън Спийлбърг.
— Хайде, Вълк — каза той.
Вълк разбра, че тая няма да стане, още щом влязоха през вратата.
Помещението беше малко, тъмно и усойно. Миризмите в него бяха ужасни. Някой поет, помирисал това, което помириса Вълк в този миг, може би щеше да ги нарече „Зловонията на горчивите съновидения“. Вълк не беше поет. Той знаеше само, че миризмата на урината върху пуканките преобладава и че неудържимо му се повръща.
После светлините още повече отслабнаха и превърнаха помещението в пещера.
— Джек — изстена той и се вкопчи в ръката му. — Джек, трябва да се махнем оттук.
— Ще видиш, че ще ти хареса, Вълк — измърмори Джек, който беше наясно със страданията на Вълк, но не и с тяхната дълбочина. Та Вълк в края на краищата винаги страдаше в известна степен. В този свят думата „страдание“ го определяше изцяло. — Опитай, все пак.
— Добре — каза Вълк и Джек чу съгласието му, но не и трепета, който показваше, че Вълк с две ръце стиска последната нишка на самоконтрола си.
Настаниха се. Вълк седеше до пътеката, неудобно нагънал крака, притиснал фунийката с пуканките (които не искаше да яде повече) до гърдите си.
Пред тях за миг светна жълтият пламък на кибритена клечка. Джек долови сухия, остър дъх на марихуана, толкова характерен за киносалоните, че човек престава да мисли за него, веднага щом го установи. Вълк подуши горски пожар.
— Джек…
— Шшшт, филмът започва. — „А аз задрямвам.“
Джек никога нямаше да узнае за героизма на Вълк през следващите няколко минути, нито пък самият Вълк някога го разбра. Той разбираше само, че трябва да се опита да изтърпи целия този кошмар в името на Джек. „Би трябвало всичко да е наред — мислеше си той. — Погледни, Вълк, Джек се опитва да заспи, да заспи точно тук и сега. А ти знаеш, че Джек не би те завел на някое опасно място, така че просто потърпи… просто почакай… Вълк!… всичко ще бъде наред…“
Но той беше създание, чийто живот протичаше в цикли, и цикълът му тъкмо достигаше месечната си кулминация. Инстинктите му бяха станали прекалено изострени, почти непреодолими. Разумът му казваше, че тук вътре всичко ще бъде наред, че в противен случай Джек не би го довел. Но това беше все едно човек, когото носът сърби нетърпимо, да си казва, че не бива да киха в черква, понеже е неучтиво.
Той седеше в тъмната, воняща пещера, където миризмата на горски пожар се засилваше, присвиваше се всеки път, когато някоя сянка се промъкнеше по пътеката, и чакаше вцепенен нещо да падне върху главата му от изпъстрения със сенки таван. И тогава в началото на пещерата се отвори някакъв вълшебен прозорец и той замръзна в парливата воня на собствената си пот, разтворил широко очи, с маска на ужас върху лицето, докато коли се трошаха и преобръщаха, докато горяха сгради, докато човек преследваше човека.
— Рекламират следващата програма — прошепна Джек. — Казах ли ти, че ще ти хареса…
В ушите на Вълк бучаха странни гласовег
— Непушете — каза един.
— Неправетебоклуци — обади се втори.
— Груповитенамалениясавалидни — застърга трети в мозъка му.
— Вделничнитедни-намаленитецениважатдочетириследобед.
— Вълк, минаха ни — промърмори Джек, понечи да добави нещо, но то премина в леко похъркване.
— Сегащевипредставимфилма — гръмна някакъв последен глас и точно тогава Вълк загуби контрол. „Властелинът на пръстените“ на Бакши бе със звук „Долби стерео“ и операторът имаше разпореждания наистина да го усилва до дупка по време на следобедните прожекции, понеже тъкмо тогава се намъкваха пуберите-наркомани, а те наистина си падаха по шумните стереоефекти.
Пронизителен, разногласен месингов трясък, последван от ново отваряне на вълшебния прозорец и Вълк наистина видя пожара и пълзящите му червено-оранжеви пламъци.
Той изрева и скочи, като помъкна със себе си и Джек, повече заспал, отколкото буден.
— Джек — разпищя се той. — Излизай! Давай да излизаме оттук! Вълк! Виждам го, виждам как всичко гори! Вълк! Вълк!
— Тихо там! — извика някой.
— Млъкни бе, куку! — провикна се друг. Вратата в дъното на Шести салон се отвори.
— Какво става тук?
— Вълк, млъкни! — изсъска Джек. — За Бога…
— Ооооооооооуууууууууу!… — пронизително зави Вълк.
Светлината от фоайето през отворената врата падаше точно върху него. Някаква жена го огледа добре, изпищя и се спусна към изхода, като влачеше малкото си момченце за едната ръка. Буквално го влачеше, понеже хлапето бе паднало на колене и се плъзгаше по осеяния с пуканки килим на централната пътека. Една от обувките му се бе изхлузила.
— Ооооооооооуууууууууу!
Наркоманчето, седнало три реда пред тях, се обърна и ги заразглежда с мрачен интерес. В едната му ръка димеше саморъчно свита цигара, втора беше затъкната зад ухото му.
— Хей… я виж ти! — замаяно произнесе то и после изведнъж се разкрещя: — Шибаните лондонски върколаци нападат отново, така ли?
— Спокойно — каза Джек. — Спокойно, излизаме. Не се бойте. Само… само не крещете повече, бива, нали?
Той поведе Вълк навън. Умората отново го бе обгърнала.
Светлината във фоайето остро го удари в очите, направо ги прободе. Жената, извлякла момченцето от салона, стоеше в един ъгъл и притискаше хлапето към себе си. Когато видя Джек да извежда все още виещия Вълк през двойната врата на Шести салон, го грабна и хукна да бяга.
Продавачът, момичето от касата, операторът и висок мъж в спортно сако стояха скупчени в малка групичка. Джек предположи, че човекът с карираното спортно сако и белите обувки е уредникът на киното.
Вратите на другите киносалони в комплекса бяха полуоткрехнати. Лицата, надзъртащи от тъмното, за да разберат за какво е цялата врява, заприличаха на Джек на язовци, надничащи от дупките си.
— Хайде, да ви няма! — каза мъжът с карираното сако. — Изчезвайте веднага. Вече се обадих в полицията. След пет минути са тук.
„Обадил си се на куково лято — помисли си Джек с лъч надежда. — Просто не си имал време. А измъкнем ли се веднага, може би пък изобщо и да не си направиш труда.“
— Добре де, тръгваме — каза той. — Вижте, наистина съжалявам. Просто… по-големият ми брат е епилептик и току-що имаше пристъп. Ние… ние забравихме да вземем лекарствата му.
Като чуха „епилептик“ момичето от касата и продавачът ужасени отскочиха назад, сякаш Джек беше казал прокажен.
— Хайде, Вълк.
Той забеляза, че уредникът свежда очи и устните му се присвиват гнусливо. Проследи погледа му и видя голямо тъмно петно върху гащеризона на Вълк. Беше се подмокрил от страх. Самият Вълк също го забеляза. В света на Джек много неща му бяха чужди, но той очевидно достатъчно добре разбираше какво означава презрителният поглед на уредника и силно, сърцераздирателно заплака.
— Джек, съжалявам. Вълк толкова съжалява!
— Изведете го оттук — презрително изпуфтя онзи и се обърна встрани.
Джек прегърна Вълк и го поведе към вратата.
— Ела, Вълк — каза той. Говореше тихо и с искрена нежност. Никога досега не се бе чувствувал така привързан към него, както в този миг. — Хайде, вината изцяло е моя. Да вървим.
— Съжалявам — накъсано хлипаше Вълк. — Не съм добър, Бог да ме порази, просто не съм добър!
— Напротив, добър си и то много. Хайде, ела.
Джек блъсна вратата и с Вълк излязоха навън при рехавата октомврийска топлинка.
Жената с детето беше стигнала най-малко на двадесет метра от входа, но щом ги забеляза, заднишком заотстъпва към колата си, протегнала детето пред себе си като притиснат в ъгъла гангстер, прикриващ се с някой заложник.
— Не му разрешавай да ме доближи! — пищеше тя. — Не пускай това чудовище близо до бебето ми! Чуваш ли? Не му разрешавай да се приближи!
Джек си помисли, че трябва да й каже нещо успокоително, но не можа да измисли какво да бъде то. Беше твърде изморен.
Насочиха се по диагонал през паркинга към шосето и на половината път Джек се олюля и му притъмня пред очите.
Смътно усети, че Вълк го грабва и го понася като бебе. Смътно долавяше, че Вълк плаче.
— Джек, съжалявам, моля те, не мрази Вълк. Мога да бъда много добър Вълк. Почакай и ще видиш…
— Не те мразя — отвърна Джек. — Знам, че си… че си добрият…
Заспа преди да успее да довърши изречението. Когато се събуди, беше вечер и Мънси бе останал далеч зад тях. Вълк се бе отделил от главното шосе и бе продължил по мрежа от черни пътища и кални пътеки. Без изобщо да се обърка от липсата на пътни знаци и наличието на множество варианти за избор, той бе вървял на запад с безпогрешния инстинкт на прелетна птица.
Тази нощ преспаха в някаква празна къща северно от Камак и призори Джек реши, че температурата му е спаднала малко.
Сутринта вече преваляше — сутринта на 28 октомври — когато той осъзна, че козината по дланите на Вълк се е появила отново.
Следващата нощ прекараха в развалините на някаква полуизгоряла къща с обширна ливада от едната страна и малка горичка от другата. На срещуположния край на ливадата имаше някаква ферма, но Джек реши, че ще бъдат в безопасност, ако са достатъчно тихи и стоят предимно вътре. След като слънцето залезе, Вълк се запъти към горичката. Тръгна бавно между дърветата с лице, наведено към земята. Преди Джек да го изгуби от поглед, той си помисли, че прилича на късоглед човек, търсещ изпуснатите си очила. Хванаха го нервите (непрекъснато си представяше, че Вълк се е хванал в капан, че се е хванал в капан и с непоколебима решителност, без да издаде звук, прегризва собствения си крак…), но най-сетне Вълк се появи с почти изправен вървеж, стиснал в двете си ръце растения, чиито корени се поклащаха под свитите му юмруци.
— Какво носиш, Вълк? — попита Джек.
— Лекарство — мрачно отвърна Вълк. — Но не е много добро, Джек. Вълк! Нищо не е много добро във вашия свят.
— Лекарство ли? Какво имаш предвид?
Но Вълк не пожела да даде повече обяснения. Извади две кибритени клечки от горния джоб на гащеризона си, запали огън, погрижи се да няма дим и попита Джек дали би могъл да намери канче. Джек откри празна кутийка от бира, захвърлена в един ров край къщата. Вълк я помириса и сбърчи нос.
— Много лошо мирише. Имам нужда от вода, Джек. Чиста вода. Ако си много изморен, ще отида аз.
— Вълк, искам да знам какво си намислил.
— Аз ще отида — каза Вълк. — Точно през ливадата има някаква ферма. Вълк! Там ще има вода. Ти почивай.
Джек си представи как жената на фермера поглежда през кухненския прозорец, докато приготвя вечерята, и вижда Вълк да се движи дебнешком из двора с бирена кутийка в едната космата лапа и китка корени и билки в другата.
— Аз ще отида — каза той.
Фермата не беше на повече от петстотин метра от бивака им, топлите й жълти светлини съвсем ясно се виждаха през ливадата. Джек отиде, безпрепятствено напълни кутийката от някаква чешма под сайванта и тръгна обратно. Когато прекоси ливадата наполовина, забеляза сянката си и погледна нагоре към небето.
Луната, вече почти пълна, се носеше по източния хоризонт. Притеснен, Джек се върна при Вълк и му даде кутийката с водата. Вълк я подуши, отново сбърчи нос, но не каза нищо. Сложи я на огъня и започна да пуска през дупчицата дребни късчета от растенията, които беше набрал. След около пет минути започна да излиза пара и се разнесе ужасна смрад. Джек потрепера. Изобщо не се съмняваше, че Вълк ще поиска от него да изпие цялата тази гадост, нито пък изпитваше съмнения, че тя ще го убие. Бавно и мъчително, най-вероятно.
Джек затвори очи и захърка високо и театрално. Ако Вълк си помисли, че той спи, в никакъв случай няма да го събуди. Никой не буди болни хора, нали? А Джек наистина беше болен, привечер температурата му отново се бе върнала и разтресла яростно цялото му тяло. И въпреки че през всичките му пори се лееше пот, непрекъснато го обливаха студени вълни.
Погледна през спуснатите си клепки и видя, че Вълк отмества кутийката встрани, за да се охлади, сяда край нея и вперва очи в небето, обхванал колене с косматите си ръце, с унесено и някак си прекрасно лице.
„Гледа луната“ — помисли си Джек и потръпна от страх.
„О, ние не се приближаваме до стадото, когато се променяме. Добри ми Язон! Не, разбира се! Та ние ще ги изядем!“
„Вълк, кажи ми, аз ли съм стадото сега?“
Джек потрепера.
След пет минути — когато той наистина започваше да се унася — Вълк се наведе над кутийката, помириса я, кимна, взе я и се приближи до мястото, където, подпрял глава на паднала, почерняла от огъня греда, подложил под врата си свита на топка риза, лежеше той. Джек стисна очи и поднови хъркането.
— Хайде, Джек — развеселено каза Вълк. — Знам, че си буден. Не можеш да измамиш Вълк.
Момчето отвори очи и го погледна с мрачно негодувание.
— Как разбра?
— Хората имат различна миризма, когато спят и когато са будни. Даже Странниците би трябвало да го знаят, нали?
— Така си мислиш.
— Както и да е. Сега трябва да изпиеш това. Лекарство е. Надигай го, Джек, точно тук и сега.
— Не искам. Мирише отвратително. На блато.
— Джек, ти също не миришеш добре.
Момчето го погледна, но не каза нищо.
— Да — кимна Вълк. — На болест. И миризмата става все по-лоша. Още не е отчайващо лоша, още не, но… Вълк!… наистина ще стане, ако не вземеш малко лекарство.
— Вълк, обзалагам се, че нямаш равен при подушването на билки и разни такива в Териториите, но сега си в Страната на лошите миризми, не забравяй това! Да не би да си набрал спореж и отровен шмак и фий и…
— Набрал съм само добри неща — прекъсна го Вълк. — Само дето не са достатъчно силни, Бог да ги порази. — После го погледна замислено. — Не всичко мирише лошо тук, Джек. Има и добри миризми. Но добрите миризми са като билките. Слаби! Мисля си, че са били по-силни някога.
Вълк отново мечтателно се бе загледал в луната и Джек усети, че пак го обзема предишното безпокойство.
— Мога да се обзаложа, че това е било добро място някога — въздъхна Вълк. — Чисто и пълно със сила…
— Вълк — тихичко започна Джек, — Вълк, козината се върна върху дланите ти.
Вълк се сепна и го погледна. За миг му се стори — може би трескавото му въображение реши така, но и да не се дължеше на температурата, наистина беше само за миг — че Вълк го гледа с безжизнен, гладен поглед. После трепна, сякаш се отърсваше от някакъв лош сън.
— Да. Но не искам да говоря за това. Не искам и ти да говориш за него. То няма значение. Още не. Вълк! Сега си изпий лекарството, Джек. Това е всичко, което трябва да направиш.
Вълк очевидно нямаше да се примири с отрицателен отговор. Ако Джек откажеше да го изпие, той просто щеше да сметне за свой дълг да отвори стиснатите му челюсти и да го излее в гърлото му.
— Не забравяй, че ако това ме убие, ще останеш сам — мрачно каза Джек и взе кутийката. Тя още беше топла.
Върху лицето на Вълк се появи изражение, говорещо за ужасно страдание. Той побутна кръглите очила върху носа си.
— Не искам да те нараня, Джек. Вълк никога не иска да нарани Джек. — Изражението му бе така отчаяно и нещастно, че би било направо комично, ако не беше искрено.
Джек се предаде и изпи съдържанието на кутийката. Нямаше начин да устои на изпълненото с искрена болка изражение. Вкусът бе точно толкова ужасен, колкото си беше представял… „и не потрепера ли за миг светът? Не потрепера ли така, сякаш той ей сега ще се пренесе обратно в Териториите?“
— Вълк! — изкрещя Джек. — Вълк, хвани ме за ръката!
Вълк го направи. Изглеждаше едновременно загрижен и развълнуван.
— Какво има, Джек? Джеки?
Вкусът на лекарството бавно изчезваше от устата му. В същото време усети леко затопляне в стомаха — същото като затоплянето след глътка коняк в редките случаи, когато Лили му беше разрешавала да си близне за опит. И светът около него отново стана стабилен. Лекото потреперване може би беше било само плод на въображението му… но Джек не мислеше така.
„Ние почти го направихме. Или поне бяхме много близо до това. Може би ще успея да го направя и без вълшебния сок… може би ще успея!“
— Джек! Какво има?
— Нищо. Просто се чувствувам по-добре — каза той и дори смогна да се усмихне. — Чувствувам се по-добре и това е всичко. — Откри, че наистина е така.
— И миризмата ти е по-добра — радостно се засмя Вълк. — Вълк! Вълк!
На следващия ден продължи да се подобрява, но все още се чувствуваше слаб. Вълк го носи на конче и понапреднаха незначително в западна посока. Привечер започнаха да търсят място за пренощуване. В някакво малко, мръсно дере Джек съзря дървена барака, заобиколена от купища боклуци и изкривени джанти. Вълк мълчаливо се съгласи. През целия ден беше бил тих и мрачен.
Джек заспа почти веднага и се събуди към единадесет, понеже му се пишкаше. Огледа се и видя, че Вълк го няма. Помисли си, че е отишъл да търси още билки, за да му предпише нова ударна доза. Джек сбърчи нос, но ако Вълк пожелаеше той пак да пие от същата гадост, щеше да го направи. И после със сигурност щеше да се почувствува още по-добре.
Излезе навън и заобиколи бараката — високо, слабо момче със спортни гащета, незавързани кецове и разкопчана риза. Докато пишкаше (наистина доста дълго, както му се стори), разглеждаше небето. Беше една от измамно топлите нощи, които понякога спохождат районите от средния запад през октомври и началото на ноември, дни преди зимата да нанесе жестокия си удар. Топлината бе почти тропическа, а лекият ветрец приличаше на същинска милувка.
Високо горе плуваше луната — бяла, кръгла и прекрасна — и хвърляше ясна и в същото време измамно зловеща светлина, сякаш искаше едновременно да освети и помрачи всичко. Джек се втренчи в нея като хипнотизиран.
„О, ние не се приближаваме до стадото, когато се променяме. Добри ми Язон! Не, разбира се!“
„Вълк, аз ли съм стадото сега?“
От луната го гледаше някакво лице. Джек не се учуди, когато откри, че това е лицето на Вълк… само че то не беше широко, открито и малко изненадано и от него не лъхаше доброта и простота.
Лицето горе бе тясно и свъсено, тъмнееше покрито с косми, но не те му придаваха зловещ и мрачен вид. Не. То просто бе мрачно от нетърпение, от нетърпение и напрегнато очакване.
„Ние не се приближаваме до тях, ние ще ги изядем, ще ги изядем, ние ще ги изядем, Джек, когато се променяме, ще…“
Лицето върху луната, изрязано от светлосенки, беше лицето на ръмжащ звяр, наклонил глава току преди скока, а отворената му уста бе пълна със зъби.
„Ние ще ги изядем ще ги убием ще ги убием убием убием убием…“
Нечий пръст докосна рамото на Джек и бавно се плъзна надолу чак до кръста му.
Момчето, което се беше изпишкало, но продължаваше да стои и да гледа луната, хванало пениса си с палец и показалец, усети, че от него избликва нова, силна струя урина.
— Уплаших те — каза Вълк зад гърба му. — Съжалявам, Джек. Бог да ме порази.
Но за миг на Джек му се стори, че Вълк не съжалява. За миг имаше чувството, че Вълк се хили. И изведнъж го споходи внезапна увереност, че ще бъде изяден. „Къщичка от тухли? — несвързано си помисли той. — Че аз нямам дори къщичка от слама, към която да затичам!“
Уплаши се и пламна от ужас — по-изгарящ от треска, по-изгарящ от най-високата температура.
„Кой се страхува от сивия вълк, страшния вълк, големия вълк…“
— Джек?
„Аз, самият аз, о, Господи, аз се страхувам…“
Лицето на Вълк, по което, когато вървяха към бараката и легнаха да спят, едва се забелязваха наболи косъмчета, сега беше покрито с гъста брада. И тя започваше толкова високо от скулите, че човек имаше чувството, че космите й поникват чак от слепоочията. Очите му ярко грееха в оранжево-червено.
— Вълк, добре ли си? — с дрезгав, задъхан шепот попита Джек. Не можеше да говори по-високо.
— Да — отвърна Вълк. — Тичах с луната. Беше прекрасно. Тичах… и тичах… и тичах. Но сега съм добре, Джек. — Вълк се усмихна, за да покаже колко е добре, и откри пълна с гигантски, кръвожадни зъби уста. Джек се отдръпна онемял от страх. Имаше чувството, че е надзърнал в разтворената паст на чудовище от фантастичен филм на ужасите.
Вълк забеляза изражението на момчето и загрубелите му, окосмени черти се сгърчиха тревожно. Но под тревогата — и то не много под нея — надничаше нещо друго. Нещо, което се забавляваше и се хилеше и показваше зъбите си. Нещо, което би преследвало жертвата си, докато от ужас не й потече кръв от носа. Нещо, което би се забавлявало, докато тя стене и се моли. Нещо, което би изкормило пищящата си жертва с радостен смях.
То би се смяло, дори ако той самият е жертвата.
Особено ако той е жертвата!
— Джек, съжалявам — каза Вълк. — Времето… идва. Трябва да направим нещо. Утре… Ще трябва… наистина ще трябва… — Вдигна очи нагоре и замечтаното, хипнотизирано изражение се разстла върху лицето му, докато оглеждаше небето.
После вдигна глава и зави.
И Джек сякаш чу — много отдалече — как вълкът от луната му отвръща с вой.
И в душата му отново се прокрадна ужас и го обхвана тихо и напълно.
Тази нощ Джек не можа да заспи повече.
На следващия ден Вълк беше по-добре. Малко по-добре, общо взето, но бе почти болен от напрежение. Докато се опитваше да каже на Джек какво трябва да се направи, доколкото можеше, разбира се, високо горе забуча реактивен самолет. Вълк скочи, втурна се навън, започна да вие след него и размаха юмруци към небето. Косматите му крака отново бяха боси. Бяха се подули и разцепили евтините мокасини.
Опита се да каже на Джек какво да направи, но се водеше само по стари предания и мълви. Знаеше какво представлява промяната в неговия собствен свят, но имаше чувството, че в страната на Странниците тя би могла да бъде много по-лоша — по-силна и далеч по-опасна. Вече усещаше това. Чувствуваше как тази сила се промъква в него и го обхваща, и знаеше, че довечера, когато изгрее луната, тя непреодолимо ще го повлече.
И си повтаряше отново и отново и отново, че не иска да нарани Джек, че би предпочел да убие себе си, отколкото да нарани Джек.
Най-близкото градче беше Дейлвил. Джек се добра до него малко след като часовникът на общината удари обяд и влезе направо в железарския магазин. Бе мушнал ръка в джоба на панталоните си и докосваше навитите на рулце банкноти.
— Мога ли да ви помогна с нещо, синко?
— Да, господине. Искам да купя катинар.
— Ами ела насам и ги разгледай. Имам най-различни. Какъв по-точно искаш?
— Голям — отвърна Джек и погледна продавача с помръкналите си, обезпокоени очи. Лицето му бе измършавяло, но все още убедително със странната си красота.
— Голям, значи — замислено повтори продавачът. — И за какво ти трябва, ако мога да попитам?
— За кучето ми — твърдо отвърна Джек. История. Винаги искаха история. Докато вървеше насам по пътя от бараката, в която бяха прекарали последните две нощи, беше си приготвил настоящата. — Трябва ми, за да си заключвам кучето. Хапе.
Катинарът, който си избра, струваше десет долара и го остави с още приблизително толкова в джоба. Заболя го, когато чу цената. Понечи да избере по-евтин… но си спомни как бе изглеждал Вълк предишната нощ, докато виеше срещу луната, а от очите му излизаха оранжеви пламъци.
Плати десетте долара.
Вдигаше палец пред всяка профучаваща кола. Бързаше да се прибере в бараката. Нито една не спря. Може би изглеждаше твърде обезумял, прекалено френетичен. Със сигурност се чувствуваше обезумял и френетичен. Вестникът, който продавачът му бе разрешил да прегледа, обещаваше залез в шест следобед, точно в шест. Изгревът на луната не се съобщаваше, но Джек предполагаше, че ще бъде най-късно в седем. Вече беше един, а той изобщо нямаше представа къде би могъл да затвори Вълк през нощта.
„Трябва да ме заключиш, Джек — бе му казал той. — Трябва да ме заключиш и то добре. Понеже изляза ли, ще разкъсам всичко, което мога да догоня и да сграбча. Дори теб, Джек. Дори теб. Така че трябва да ме заключиш и да ме държиш затворен, независимо от това какво правя или какво казвам. Три дни, Джек, докато луната започне да намалява отново. Три дни… а даже и четири, ако не си напълно сигурен.“
Да, но къде? Мястото трябва да бъде далеч от хора, та никой да не може да чуе Вълк, ако — когато, неохотно се поправи той, — започне да вие. Освен това трябва да бъде много по-стабилно от бараката, в която бяха отседнали. Защото дори да заключи вратата й с чудесния десетдоларов катинар, Вълк като нищо ще разбие задната й стена и ще се измъкне оттам.
Къде?
Представа нямаше, но знаеше, че има шест часа, за да открие подходящо място, а… може би дори по-малко.
Джек почти затича.
Бяха минали покрай няколко празни къщи, докато се придвижваха насам, дори бяха нощували в едната от тях. На връщане от Дейлвил Джек през цялото време се оглеждаше с тайната надежда, че ще забележи признаците, говорещи за липса на обитатели — прозорци без пердета и надпис „Продава се“, неокосена предна ливада и атмосфера на безжизненост и пустота, така характерна за необитаемите къщи. И през ум не му минаваше, че може да заключи Вълк в спалнята на някоя фермерска къща за трите дни на неговата промяна. Той като нищо би разбил вратата й. Но фермерските къщи имаха вкопани в земята изби и те биха свършили работа.
Яка дъбова врата, стабилно закрепена направо в тревиста могила, както някои врати в приказките, а зад нея помещение без стени или таван — същинско подземие, пещера, през която никое живо същество не би могло да си прокопае път за по-малко от месец. Ето такава изба ще успее да задържи Вълк затворен, а пръстените стени и под няма да му дадат възможност да се нарани.
Но празните фермерски къщи с пръстените изби се намираха на петдесет-шестдесет километра зад тях. Изобщо не биха успели да стигнат дотам за времето, което оставаше до изгрева на луната. Освен това едва ли Вълк все още имаше желание специално да търчи петдесет километра с единствената цел да се пъхне без храна в някакъв строг тъмничен затвор само часове преди промяната си!
Ами ако се предположи, че вече е късно, че е минало твърде много време? Ако се допусне, че Вълк просто е настръхнал от нетърпение и откаже каквото и да било затворничество? Какво ще стане, ако скритата страна на характера му — закопняла за забавления, кръвожадна и лакома — е взела превес, излязла е от дълбините и вече е започнала да оглежда странния нов свят и да се чуди къде се крие храната? В такъв случай грамадният катинар, заплашващ да разпори шевовете на джоба му, ще бъде абсолютно безполезен.
Джек осъзна, че би могъл просто да направи кръгом, да се върне в Дейлвил и да продължи нататък. След ден или два ще бъде близо до Лапел или Сисероу, ще поработи един следобед в някоя закусвалня или ще се цани за няколко часа като фермерски работник, ще изкара няколко долара или поне ще изкрънка едно-две безплатни яденета и през следващите няколко дни като нищо ще се добере до границата с Илиной. Смяташе, че после ще бъде лесно. Не че имаше някаква представа как ще го направи, но просто бе напълно сигурен, че може да стигне до Спрингфийлд и училището „Тейър“ само за ден или два, след като вече е пресякъл границата на Илиной.
И докато се колебаеше, застанал на пътя на половин километър от бараката, Джек озадачено се запита как ли би могъл да обясни Вълк на Ричард Слоут. На своя стар приятел Ричард с неговите кръгли очила, вратовръзки и елегантни кожени обувки. Та той, макар и много интелигентен, бе някак си прекалено разумен, прекалено практичен и трезвомислещ. Щом нещо не може да се види, значи не съществува. Ричард никога не се бе интересувал от приказки като дете, беше останал напълно безразличен към филмите на Дисни за кръстници-вълшебници, които превръщат тиквите в карети, и за зли царици, притежаващи говорещи огледала. Подобни измислици бяха твърде абсурдни, за да впримчат шестгодишното (или осемгодишното, или десетгодишното) въображение на Ричард — за разлика, да речем, от един фотоапарат или електронен микроскоп. Ентусиазмът на Ричард възторжено бе прегърнал кубчето на Рубик, което той успяваше да нареди за по-малко от деветдесет секунди, но Джек не смяташе, че би отишъл толкова далеч, че да приеме един сто и деветдесет сантиметров шестнадесетгодишен вълкодлак.
За миг Джек безпомощно се подвоуми на пътя, за миг почти си помисли, че ще може да зареже Вълк и да продължи пътуването си към Ричард и след това към талисмана.
„Ами ако аз съм стадото?“ — мълчаливо се запита той. И в съзнанието му изплува гледката как Вълк тича надолу по брега след бедните си, уплашени до смърт животни и се хвърля във водата, за да ги спаси.
Бараката беше празна. Още щом видя, че вратата зее отворена, той разбра, че Вълк се е запилял нанякъде, но се смъкна надолу в дерето и си проправи път през боклуците. Струваше му се невероятно Вълк да се е отдалечил сам на повече от дузина крачки, но май точно така бе станало.
— Върнах се — извика Джек. — Хей, Вълк. Донесох катинара.
Знаеше, че никой няма да му отвърне, и един поглед в бараката бе достатъчен, за да потвърди това. Раницата му лежеше на малка дървена пейка до купчина долнопробни криминални списания от 1973 година. В единия ъгъл на тъмната дървена барака на купчина бяха нахвърлени различни по дължина сухи клони, сякаш някой преди време без ентусиазъм бе направил опит да се запаси с дърва за горене. Иначе бараката бе съвсем гола. Джек отстъпи от зейналата врата и безпомощно огледа дерето.
Между бурените тук-там бяха разпръснати стари автомобилни гуми, връзка избелели и полуизгнили политически брошури, върху които още се разчиташе името Лугар, нащърбен синьо-бял регистрационен номер на кола от Кънектикът, бирени бутилки със съвсем избелели етикети… нямаше го само Вълк. Джек вдигна ръце пред устата си и се провикна:
— Вълк! Хей, Вълк! Върнах се.
Не очакваше отговор и не го получи. Вълк беше изчезнал.
— Диването му с диване! — промърмори момчето и подпря ръце на кръста си. Връхлетяха го противоречиви емоции — раздразнение и облекчение, безпокойство и страх. Вълк си бе тръгнал, за да спаси живота му — това би трябвало да означава внезапното му изчезване. Веднага след тръгването му за Дейлвил неговият спътник беше офейкал. Бе побягнал с неуморимите си крака и досега се е отдалечил на доста километри и чака да се покаже луната. Досега Вълк би могъл да стигне къде ли не.
Тези предположения бяха част от безпокойствата на Джек. Вълк би могъл да е в гората, която се мержелееше в другия край на голямата нива, граничеща с дерето, а самата гора сигурно бъкаше от зайци и полски мишки и каквото друго живееше там: къртици и язовци и разните му пернати. Което би било превъзходно. Но, от друга страна, където и да се намираше, Вълк просто би могъл да се нахвърли на добитък и да се изложи на опасност. Или дори да нападне някой фермер и семейството му. А най-лошото би било, ако се е насочил към някой от градовете на север. Джек не можеше да бъде сигурен, но си мислеше, че един вълкодлак, превърнал се в истински вълк, сигурно ще бъде в състояние да избие поне половин дузина хора, преди някой най-накрая да го застреля.
— По дяволите! Три пъти по дяволите! — извика момчето и се закатери по срещуположния склон на дерето. Не се надяваше да види Вълк, най-вероятно никога нямаше да го срещне отново. И след три-четири дни във вестника на някое малко градче по пътя ще открие ужасяващо описание на клането, причинено от огромен вълк, появил се на главната улица да търси храна. И ще има изброени имена. Още имена като Тилке, Хайдъл, Хейгън…
Първо погледна към пътя с надеждата, че ще види как огромната фигура на Вълк се клати на изток с цел да не срещне връщащия се от Дейлвил Джек. Ширналият се път бе безлюден като бараката.
Естествено.
Слънцето, не по-лош часовник от този на китката му, бе тръгнало надолу към хоризонта.
Отчаян, Джек се обърна към нивата, в чийто край се мержелееше гората. Помръдваха само върховете на стърнищата, превиваха се под засилващия се студен вятър.
„Преследването на вълка-убиец продължава“ ще гласи някое заглавие след два-три дни.
После някакъв голям кафяв пън в края на гората наистина помръдна и Джек осъзна, че това е Вълк. Беше клекнал и се взираше в него.
— Ама и ти си един опак кучи син! — облекчено въздъхна момчето и изведнъж разбра, че част от него тайно се е радвала на изчезването на Вълк. Тръгна към него.
Вълк не помръдна, но някак си се напрегна — застана нащрек като наелектризиран. Следващите стъпки на Джек изискваха повече кураж.
След двадесетина метра забеляза, че Вълк бе продължил да се променя. Козината му бе станала по-гъста, по-дълга и изглеждаше сякаш измита и изсушена със сешоар, а брадата му вече като че ли наистина започваше под самите очи. Въпреки че беше клекнал, си личеше, че цялото му тяло е станало по-едро и някак си по-силно. Очите му, пълни с течен огън, пламтяха в оранжево.
Джек се насили да продължи. Почти спря, когато му се стори, че Вълк сега има лапи вместо ръце, но след миг осъзна, че ръцете и пръстите му бяха напълно скрити под твърди и гъсти тъмни косми. Вълк продължаваше да го гледа с пламтящите си очи. Джек скъси оставащото разстояние наполовина и спря. За пръв път, откакто познаваше Вълк, не можеше да разчете изражението му. Или Вълк вече бе станал твърде чужд, или просто козината скриваше прекалено много от лицето му. Но в едно беше сигурен — някакво силно чувство го бе завладяло.
На десет стъпки той спря окончателно и се насили да погледне вълкодлака в очите.
— Малко време остана, Джек — каза Вълк и устата му се отвори в страховита пародия на усмивка.
— Помислих си, че си избягал.
— Седях тук, за да те видя, че идваш. Вълк!
Момчето не знаеше какво да си помисли при думите му, но те смътно му напомниха за Червената шапчица. Зъбите на Вълк наистина изглеждаха особено дълги и остри.
— Донесох катинар — каза той, извади го от джоба си и го вдигна. — Хрумна ли ти нещо, докато ме нямаше?
Цялото лице на Вълк — очи, зъби, всичко — припламна срещу момчето.
— Джеки, ти си стадото сега — каза Вълк, вдигна глава и нададе дълъг, протяжен вой.
Един по-малко уплашен Джек Сойер щеше да каже: „Бива ли да ги вършиш такива?“ или „Ако продължиш още малко, като нищо ще събереш всички кучета на окръга!“, но думите замряха в гърлото му. Беше твърде уплашен, за да промълви каквото и да било. Вълк пъргаво се изправи и отново го дари с приятелска усмивка номер 1 — устата му приличаше на телевизионна реклама на ножове за рязане на стомана. Очилата сякаш се бяха загубили между четинестата му брада и гъстата коса, увиснала над слепоочията му. Джек си помисли, че вече изглежда висок над два метра и огромен като буретата с бира в склада на кръчмата в Оутли.
— Хубави миризми имате тук, Джеки — каза той.
И момчето най-сетне разбра какво е настроението му. Вълк ликуваше. Приличаше на човек, който напук на неблагоприятните шансове е спечелил особено оспорвано състезание. А под триумфа му прозираше радостното и неопитомено, диво чувство, което Джек вече беше виждал веднъж.
— Хубави миризми! Вълк! Вълк!
Джек предпазливо отстъпи. Чудеше се дали вятърът не духа от него към Вълк.
— Но преди не съм те чувал да заявяваш подобно нещо.
— Преди си е преди и сега си е сега. Хубави неща. Много хубави неща има тук наоколо. Вълк ще ги открие, можеш да се обзаложиш. Вълк!
Джек се уплаши още повече. Та той виждаше, той почти усещаше ненаситната лакомия, светеща в червеникавите очи. „Ще изям всичко, което хвана и убия — казваше аморалният глад в тях. — Да, хващам и убивам.“
— Вълк, надявам се, че тези хубави неща не са хора — тихо каза момчето.
Вълк вирна брадичка и издаде някакви клокочещи звуци — нещо средно между вой и смях.
— Вълк има нужда от храна. — Гласът му също бе радостен. — О, Джеки, колко много се нуждаят вълкодлаците от храна. Храна!!! Вълк!
— Ще трябва да те пъхна в бараката. Нали си спомняш, Вълк? Донесох катинар. Остава ни само да се надяваме, че той ще те удържи. Хайде да тръгваме, преди наистина да ме уплашиш до смърт.
Клокочещият смях изду гърдите на Вълк.
— Уплашен! Вълк знае! Вълк знае, Джеки! Миришеш на страх.
— Не съм изненадан — сви рамене той. — Хайде да тръгваме към бараката.
— Ооо, аз няма да отида в бараката — поклати глава Вълк и дълъг, заострен език се стрелна между челюстите му. — Не аз, Джеки, няма да съм аз. Вълк не може да отиде в бараката. — Челюстите му се разтвориха и откриха острите зъби. — Вълк си спомни, Джеки. Вълк! Точно тук и сега! Вълк си спомни!
Момчето отстъпи назад.
— Още миризма на страх. Дори от обувките ти. Обувки, Джеки! Вълк!
Миришещите на страх обувки безспорно бяха нещо твърде смешно.
— Трябваше да си спомниш, че се налага да стоиш в бараката!
— Грешиш! Вълк! Ти ще стоиш в бараката, Джеки! Джеки влиза в бараката! Спомних си! Вълк!
Червено-оранжевите пламъци в очите на вълкодлака се смениха с мек виолетов блясък.
— От „Книгата на добрия земеделец“, Джеки. Историята за вълкодлака, който не иска да нарани стадото си. Спомняш ли си, Джеки? Стадото влиза в кошарата. Спомняш ли си? Катинарът застава на вратата. Когато Вълк разбере, че промяната му наближава, стадото влиза в кошарата и катинарът застава на вратата. Той никога няма да нарани стадото си. — Челюстите се разделиха и отново се отвориха. Връхчето на дългия език се изви от удоволствие. — Никога! Никога! Никога няма да нарани стадото си! Вълк! Точно тук и сега!
— Значи искаш от мен да стоя заключен в бараката три дни, така ли?
— Трябва да ям, Джеки — каза Вълк и момчето видя как някакво мрачно, нетърпеливо и зловещо нещо се стрелва към него от променящите се очи. — Когато луната ме вземе със себе си, трябва да ям. Хубави миризми има тук, Джеки! Много храна за Вълк! А пусне ли ме луната да си отида, Джеки излиза от бараката.
— А какво ще стане, ако откажа да ме заключиш за три дни?
— Тогава Вълк ще убие Джеки и ще бъде прокълнат.
— Това също ли го пише в „Книгата на добрия земеделец“?
Вълк кимна.
— Спомних си. Съвсем навреме си спомних, Джеки. Когато те чаках.
Джек се опитваше да свикне с идеята на Вълк. Ще се наложи да прекара три дни без храна, а Вълк ще бъде свободен, за да тича с луната. Той ще бъде в затвор, а Вълк ще притежава света. Това вероятно беше единственият начин да оцелее по време на промяната му. Между тридневното лишаване от свобода и смъртта той щеше да избере празния стомах. И после изведнъж разбра, че това изобщо не е смяна на ролите, понеже и заключен в бараката той щеше да продължи да бъде свободен, а Вълк и навън щеше да се чувствува затворник. Неговият кафез просто ще бъде по-голям от този на Джек. „Бог да благослови «Книгата на добрия земеделец» — помисли си той, — понеже аз самият никога не бих се сетил.“
Вълк отново го стрелна с очи и след това с копнеж погледна към небето.
— Не остава много време, Джеки. Ти си стадото. Трябва да те пъхна вътре.
— Добре — въздъхна момчето. — Струва ми се, че наистина трябва.
Вълк гръмогласно се зарадва. Засмя се с твърде наподобяващия вой смях, обви с ръка кръста на Джек, вдигна го и го носи през цялата нива.
— Вълк ще се грижи за теб, Джеки — каза той, когато най-после пообузда радостта си, и внимателно го пусна на земята.
— Вълк, не бива да убиваш никакви хора. Запомни това! Щом си си спомнил историята за стадото, значи можеш да запомниш, че не бива да убиваш хора. Понеже направиш ли го, те със сигурност ще те погнат и ще те преследват, докато те застрелят. Убиеш ли хора, убиеш ли един-единствен човек, много хора ще те подгонят. И ще те довършат. Обещавам ти това! И после ще разпънат кожата ти да съхне.
— Никакви хора, Джеки. Животните миришат по-хубаво от хората. Никакви хора. Вълк!
Слязоха в дерето. Джек извади катинара от джоба си и няколко пъти показа на Вълк как да го промуши през металните халки и как да го заключи.
— После ще пъхнеш ключа под вратата, разбрано, нали? — попита той. — Когато отново се превърнеш в човек, аз ще ти го мушна обратно.
Между вратата и земята имаше пролука.
— Да, Джеки. Ти ще ми го мушнеш обратно.
— Добре. Какво ще правим сега? Време ли е да влизам?
— Седни там — нареди Вълк и посочи едно място на пода на бараката на стъпка от вратата.
Момчето любопитно го погледна, пристъпи и седна. Вълк клекна отвън досами отворената врата, и без да поглежда Джек, му протегна ръката си. Той я хвана. Имаше чувството, че държи космато същество с големината на зайче. Вълк стисна толкова силно, че Джек едва не извика, но дори да беше извикал, не смяташе, че вълкодлакът би го чул. Той отново се бе втренчил нагоре със замечтано и унесено лице. След една-две минути Джек успя да открие доста по-удобна за ръката си поза в шепата на Вълк.
— Дълго време ли ще останем така? — попита той.
Мина цяла минута, преди да получи отговор.
— Докато — каза Вълк и отново стисна ръката му.
Седяха от двете страни на рамката на вратата часове наред, без да продумат. Най-накрая светлината започна да намалява. През последните двадесет минути Вълк едва доловимо бе треперил, а когато започна да притъмнява, тръскането на ръката му се усили. Джек си помисли, че така треперят състезателните коне преди началото на състезанието, когато чакат пистолетния изстрел и отварянето на вратичките.
— Тя започва да ме дърпа със себе си — меко прошепна Вълк. — Скоро ще тичаме, Джек. Бих искал и ти да можеше.
Изви глава, за да го погледне, и момчето забеляза, че той наистина мисли така, но една голяма част от него мълчаливо казва: „О, малки ми приятелю, аз мога да тичам и след теб, не само до теб.“
— Предполагам, че сега трябва да заключим вратата. — Джек се опита да издърпа ръката си, но не успя. След малко Вълк почти презрително я пусна.
— Заключваме Джеки вътре, Вълк отвън. — Очите му припламнаха и за миг станаха мътните червени очи на Елрой.
— Помни, че трябва да пазиш стадото непокътнато — каза Джек и отстъпи към средата на бараката.
— Стадото влиза в кошарата, а катинарът отива на вратата. Вълк няма да нарани стадото си. — Очите на Вълк престанаха да изпускат огън. Потъмняха и цветът им се превърна в оранжев.
— Сложи катинара на вратата!
— Бог да го порази, точно това правя. Слагам катинара на проклетата врата. Ето, затварям я.
Джек незабавно се озова в пълен мрак.
— Чуваш ли, Джеки? Това е щракането на катинара. Момчето чу как езичето влезе. После чу превъртането на ключа.
— Сега ключа — каза то.
— Ето го и проклетия ключ. Точно тук и сега.
След секунда ключът се плъзна по дъсчения под.
— Благодаря — въздъхна Джек. Наведе се и започна да опипва с пръсти дъските. Най-сетне докосна ключа. Стисна го толкова силно, че той разрани кожата на дланта му и остави върху нея отпечатък с формата на щата Флорида, който се задържа цели пет дни, въпреки че, развълнуван от затварянето си, Джек така и не го забеляза.
Отвън Вълк вървеше напред-назад и дишаше тежко. Момчето внимателно пусна ключа в джоба си, приближи се до вратата и тихо попита:
— Вълк, сърдит ли си ми за нещо?
Тежък юмрук силно удари вратата.
— Не! Не съм сърдит! Вълк!
— Добре. Никакви хора, Вълк. Помни това или те ще те преследват, докато те убият.
— Никакви хооооооооооуууууууууууоооооо! — Думите преминаха в дълъг, протяжен вой. Тялото на Вълк се удари във вратата и дългият му космат крак се мушна в цепката под нея. Джек разбра, че вълкодлакът се е подпрял на вратата на бараката.
— Не се сърдя, Джеки — прошепна Вълк, сякаш воят го бе смутил. — Вълк не е сърдит. Вълк просто гори от нетърпение, Джеки. Времето наближи, Джеки, толкова е близо, о, съвсем близко.
— Знам — каза момчето и му се доплака. Искаше му се да може да прегърне Вълк. А още повече му се искаше да бяха намерили ферма, в която да прекарат трите особени дни, и сега отвън пред избата, където Вълк е затворен в безопасност, да стои той.
И отново го връхлетя странната, тревожна мисъл, че Вълк наистина е затворен в безопасност.
Косматото стъпало се отдръпна от цепката под вратата и на Джек му се стори, че то е станало по-малко, по-стегнато и по-тясно.
Вълк изсумтя, въздъхна и пак изсумтя. Беше се махнал от вратата. Издаде звук, който много приличаше на „ааа“.
— Вълк?
Пронизващ ушите вой се разнесе някъде високо над Джек. Вълк беше излязъл от дерето.
— Внимавай! — каза Джек. Знаеше, че вълкодлакът не би могъл да го чуе. Страхуваше се, че дори ако можеше, нямаше да го разбере.
Скоро след това се разнесе силен, продължителен вой — воят на същество, пуснато на свобода, или отчаяният плач на някой, който се събужда, за да открие, че все още е затворен. Джек не можа да прецени. Изпълненият с тъга, див и странно прекрасен плач на Вълк се носеше в лунната нощ като понесено от вятъра шалче. Джек не знаеше, че трепери, докато не скръсти ръцете си, които като пощурели се заблъскаха в гърдите му. Гърдите му също трепереха.
Воят започна да заглъхва. След секунди изобщо престана да се чува. Вълк тичаше с луната.
Три дни и три нощи Вълк бе зает с почти непрестанно търсене на храна. Спеше в една дупка, която бе открил под падналия ствол на някакъв дъб, от зори докъм пладне. Със сигурност не се чувствуваше като затворник, въпреки лошите предчувствия на Джек. Гората зад нивата бе обширна и пълна с естествената му храна. Без каквито и да било усилия откриваше мишки, зайци, кучета, котки и катерички. Би могъл да изяде повече от това, което му бе необходимо, за да дочака следващото си превръщане, без изобщо да излезе от очертанията на гората.
Но Вълк тичаше с луната и можеше да се задържи в нея толкова, колкото и можеше да избира дали да се променя, или не. Той се движеше, воден от луната, през пасища и селски дворове, покрай самотни къщи в предградията и по недовършени шосета, по чиито насипи като спящи динозаври стърчаха булдозери и огромни асиметрични валяци. Половината от интелигентността му се дължеше на способността му да долавя миризмите и не би било преувеличено да предположим, че носът на Вълк, по начало надарен с остро обоняние, сега бе увеличил способностите си до истинска гениалност. Той не само можеше да надуши кафез с кокошки от пет километра и да различи миризмата им от тази на кравите или прасетата или конете в същата ферма — това беше твърде елементарно за него — той успяваше да надуши дори кога пилетата мърдат, можеше да помирише, че едно от спящите прасета има наранен крак и една от кравите в обора — възпалено виме.
И този свят — а нали тъкмо неговата луна го водеше! — вече не му миришеше на химикали и смърт. Някакъв по-стар, по-примитивен начин на съществуване срещна той при своите странствувания. Вдишваше това, което бе останало от първичната сладост и сила на земята, това, което и сега продължаваше да съществува от онези богатства, които едно време може би сме споделяли с Териториите. Дори когато стигнеше до някое човешко жилище и прекършеше гръбнака на кучето на стопаните му, дори после, докато разкъсваше нещастния помияр на огромни късове, които поглъщаше цели, Вълк усещаше, че под земята текат чисти, студени потоци, усещаше, че на някакъв връх далеч на запад блести ослепителен сняг. Този свят му се струваше прекрасно място за обхванат от промяната вълкодлак и ако той убиеше някое човешко същество, щеше да бъде прокълнат.
Не уби хора.
Може би, понеже не срещна такива. През трите дни на промяната си Вълк обаче уби и погълна представители на повечето от животинските видове, които могат да се срещнат в източна Индиана, включително един скункс и цяло семейство рисове, живеещо в пещерите във варовиковите хълмове, отдалечени през две долини. През първата си нощ в гората направо със зъби улови един ниско хвърчащ прилеп, откъсна му главата и погълна остатъка, докато той още потръпваше. В гърлото му потънаха цял ескадрон домашни котки и взвод кучета. Една нощ с някаква дива, необуздана радост унищожи до крак прасетата в кочина с размери на жилищен блок.
Но два пъти Вълк откри, че по някакъв мистериозен начин му се забранява да убие жертвите си и това също го накара да се чувствува като у дома си в света, който преброждаше. Беше въпрос на място, а не на някакви морални задръжки, въпреки че привидно местата изглеждаха съвсем обикновени. Първото беше някакво сечище в една от горите, където бе стигнал, докато преследваше заек, а другото — прашният заден двор на някаква ферма, в който на веригата си скимтеше куче. В мига, когато докосна с лапа двете места, козината му настръхна и по гърба му пробягаха тръпки. Местата бяха свещени, а на свещените места един вълкодлак не може да убива. Това беше всичко. Също като всички свещени градове, те са били белязани много отдавна, толкова отдавна, че най-добре би им прилягало да ги опишем с думата древни. С думата древност като че ли най-пълно можем да символизираме изминалото време. В задния двор на фермата и на малкото сечище Вълк усети как над него като плътно покривало надвисват изминалите години, събрани заедно в някакво малко, пренаситено пространство. Той просто отстъпи назад и се насочи другаде. Бе свикнал да приема спокойно подобни неща, понеже и Вълк, като хората с крилете, живееше в мистерия.
И не забрави задълженията си към Джек Сойер.
В заключената барака Джек се оказа насаме със собствения си ум и характер повече от всякога.
Единствената мебелировка в бараката беше малката дървена пейка, единственото развлечение — купчината списания отпреди десетина години, които всъщност не можеше да чете. Тъй като бараката нямаше прозорци и в нея бе що-годе светло само в ранна утрин, когато през пролуката под вратата нахлуваше светлина, момчето бе затруднено да разглежда дори илюстрациите им. Самите думи бяха абсолютно нечетливи — същински потоци от сиви червеи. Не можеше да си представи как ще изтърпи трите дни. Тръгна към пейката, болезнено чукна коляното си в нея и седна да помисли.
Едно от първите неща, които осъзна, беше, че времето в бараката няма нищо общо с времето отвън. Извън бараката секундите летяха, превръщаха се в минути, а минутите в часове. Цели дни, цели седмици се търкулваха неусетно. В бараката секундите упорито отказваха да помръднат, разтягаха се, разтягаха се… чак докато се превърнат в секунди-чудовища. Струваше му се, че навън би могъл да изтече цял час, докато в бараката някакви си четири-пет секунди подпухват, подуват се и се назландисват.
Второто нещо, което осъзна, беше, че мисленето колко бавно тече времето само влошава работата. Започнеш ли веднъж да следиш отминаването на секундите, те сякаш изобщо отказват да помръднат. Затова той се опита да измери с крачки килията си, просто за да отвлече мисълта си от вечността на секундите, от които се състоят три дни. Установи, че приблизителните размери на бараката в стъпки бяха седем на девет. Поне имаше достатъчно място, ако реши да се опъне през нощта.
Ако обиколи веднъж цялата барака покрай стените, ще е изминал около тридесет и две стъпки.
Ако я обиколи сто пъти, ще има актив от около километър.
Знаеше се, че няма да може да яде, но със сигурност нямаше причини да не се разхожда. Свали часовника си и го пусна в джоба си с обещанието, че ще го поглежда само когато е абсолютно необходимо.
Тъкмо беше изминал около четвърт от първия си километър, когато си спомни, че в бараката няма вода. Никаква храна и никаква вода. Предположи, че човек може да издържи повече от три или четири дни, преди да умре от жажда. Когато Вълк се върне при него, той все още ще бъде добре — е, може би не съвсем добре, но поне жив. Ами ако Вълк не се върне? Ще се наложи да разбие вратата.
В такъв случай най-добре беше да го направи, докато още има сила.
Джек се приближи до вратата и я блъсна с две ръце. Блъсна я втори път още по-силно и пантите изскърцаха. За опит удари едно рамо в противоположния на пантите край. Рамото го заболя, но вратата все едно не чу. Засили се и още по-решително заби рамо. Пантите отново изскърцаха, но не помръднаха и с милиметър. Вълк би могъл да я изтръгне с една ръка, но Джек не смяташе, че ще я помръдне, дори ако превърне рамото си в хамбургер. Просто трябваше да изчака идването на Вълк.
Към средата на нощта Джек беше изминал девет или десет километра — бе объркал броенето и не помнеше колко пъти бе извървял стоте обиколки, но бяха там някъде. Изгаряше от жажда, а стомахът му куркаше. Бараката вонеше на урина. Беше принуден да пикае в най-отдалечения от пейката ъгъл. Там имаше процеп в дъските, което означаваше, че поне част от урината ще излиза навън. Чувствуваше, че тялото му е изморено, но не мислеше, че ще може да заспи. Ако вярваше на часовника си, не бе изкарал в бараката и пет часа, но те му се струваха по-дълги от двадесет. Страхуваше се да легне.
Съзнанието му нямаше да го остави да заспи, поне такова чувство имаше. Опитваше се да изреди всички книги, които бе прочел миналата година, всички учители, които му бяха преподавали от първи клас досега, всички… но объркани, тревожни видения продължаваха да го прекъсват. Представяше си как Морган Слоут пробива дупка във въздуха. Виждаше лицето на Вълк да се носи под водата, а ръцете му да висят отпуснати като тежки плевели. Сменяше ги картината на сгърчения, овъглен Джери Бледсоу, който се люлее пред електрическото табло с потекли и залепнали върху носа му очила. После очите на един мъж променяха цвета си и ставаха жълти, а ръката му се превръщаше в лапа-копито. Фалшивите зъби на чичо Томи просветваха до металната решетка в канавката на булевард „Ла Сиенега“. Морган Слоут се приближаваше до майка му, и то не сам.
— Песни от Фетс Уолър — каза си той и тръгна на нова обиколка в тъмното. — „Големи са краката ти…“, „Не бъди лоша“, „Валс на пияния бръмбар“, „Хайде стига пакости“…
Елрой се протяга към майка му, шепне похотливо и слага ръка върху бедрото й.
— Държави в централна Америка. Никарагуа, Хондурас, Коста Рика, Гватемала…
Даже когато, капнал от умора, най-накрая легна свит на топка на пода и подложи раницата си вместо възглавница, Морган Слоут и Елрой продължаваха да буйствуват в съзнанието му. Озмънд размахваше камшик над гърба на Лили Кавано и очите му танцуваха. Вълк се изправяше на задните си крака — едро животно, без каквито и да било човешки черти — и получаваше куршум право в сърцето.
Първата светлина го събуди и той помириса кръв. Цялото му тяло копнееше първо за вода и после за храна. Джек изстена. Едва ли би могъл да оцелее след още три такива нощи. Процеждащите се през пролуката слънчеви лъчи му позволиха смътно да огледа стените и покрива на бараката. Изглеждаше по-голяма, отколкото му се бе сторила през нощта. Отново трябваше да пишка, въпреки че не можеше да повярва, че тялото му е склонно да се лиши от още течност. Най-накрая осъзна, че бараката изглежда по-голяма, понеже той лежи на пода.
После пак му замириса на кръв и той погледна към вратата. Одраните задни бутчета на някакъв заек бяха пъхнати през пролуката. Лежаха разчекнати върху дъските, около тях проблясваше оцеждащата се кръв. Мръсни петна и една дълга драскотина показваха, че са били набутани в бараката със сила. Вълк се опитваше да го храни.
— О, Господи! — изстена Джек. Крачетата на заека изглеждаха почти човешки. Стомахът му се сви. Но вместо да повърне, той се засмя, сепнат от едно абсурдно сравнение. Вълк приличаше на домашен любимец, който всяка сутрин подарява на стопаните си я мъртва птичка, я изкормена мишка.
Джек внимателно вдигна с два пръста ужасния дар и го постави под пейката. Продължаваше да се усмихва, но очите му бяха мокри. Вълк бе оцелял през първата нощ на промяната си. Той също.
На следващата сутрин намери абсолютно анонимен, почти яйцевиден къс месо около пречупен от двете страни бял кокал.
На сутринта на четвъртия ден Джек чу, че някой се свлича в дерето. Сепната птичка изцвърча и шумно отлетя от покрива на бараката. Към вратата се приближаваха тежки стъпки. Джек се надигна, подпря се на лакът и премигна в сумрака.
Едро тяло се блъсна във вратата и остана там. През пролуката се виждаха разкъсани, мръсни мокасини.
— Вълк? — меко каза Джек. — Ти си, нали?
— Дай ми ключа, Джек.
Момчето мушна ръка в джоба си, извади ключа и го пъхна точно между мокасините. Видя, че голяма кафява ръка го вдига.
— Донесе ли вода? — попита Джек. Въпреки това, което бе успял да извлече от отвратителните подаръци на Вълк, беше съвсем близо до сериозно обезводняване — устните му бяха подпухнали и напукани, а подутият му, пресъхнал език смъдеше. Ключът се пъхна в катинара и Джек чу как той изщрака и се отвори.
После катинарът излезе от халките.
— Малко — отвърна Вълк. — Затвори си очите, Джеки. Сега имаш нощни очи.
Момчето закри очите си с ръце, когато вратата се отвори, но въпреки това светлината, нахлула в бараката, успя да се процеди през пръстите му и да им нанесе жесток удар. То изстена от болка.
— Скоро ще е по-добре — каза Вълк, наведе се, обхвана го с ръце и го вдигна. — Затвори очи — предупреди той и го изнесе от бараката.
— Вода — промълви Джек и усети как устните му срещат ръждясалия ръб на някакво старо канче. Веднага разбра защо Вълк не се бе мотал в бараката. Въздухът навън беше невероятно свеж и сладък — сякаш внесен направо от Териториите. Отпи глътчица от водата, която му се стори най-прекрасното нещо на света — премина през него като искряща малка река, съживяваща всичко по пътя си.
Вълк отдръпна канчето от устните му, преди да отпие втори път.
— Ако ти дам повече, просто ще повърнеш. Сега си отвори очите, но съвсем мъничко.
Джек изпълни указанията. Милион частички светлина се забиха в очите му и той извика.
Вълк седна с Джек в скута си.
— Глътчица — каза той и отново приближи канчето до устните му. — Очите още малко.
Сега слънчевата светлина му причини много по-малко болка. Докато надзърташе през преградата от мигли към заслепяващите иглички, още една животворна струйчица вода се плъзна през гърлото му.
— Ох! — въздъхна момчето. — Какво прави водата толкова вкусна?
— Западният вятър — незабавно отвърна Вълк.
Джек отвори очи още малко. Постепенно заслепяващите иглички се стопиха и той различи избелялата кафява стена на бараката и зелено-кафеникавия склон на дерето. Главата му почиваше, опряна на рамото на Вълк, чийто изпъкнал стомах натискаше гръбнака му.
— Вълк, добре ли си? Намери ли достатъчно храна?
— Вълкодлаците винаги намират достатъчно — отвърна Вълк и потупа бедрото му.
— Благодаря за парчетата месо.
— Нали обещах. Ти беше стадото. Помниш ли?
— Разбира се, че помня. Може ли още малко вода? — Джек се смъкна надолу и седна на земята, за да може да го гледа в лицето.
Вълк му подаде канчето. Очилата на Джон Ленън бяха на мястото си. Брадата, която сега покриваше бузите му, не бе нищо повече от лек мъх. Черната му коса — все още дълга и мазна — едва докосваше раменете. Лицето му изглеждаше изморено, но се усмихваше спокойно и приятелски. Върху гащеризона носеше сива тениска поне с два размера по-малка от неговия с щампован надпис: „Спортен клуб при университета в Индиана“.
Сега Вълк повече от всякога приличаше на нормално човешко същество. Е, не изглеждаше като човек, способен да изкара и най-лекия курс в някой колеж, но спокойно би могъл да бъде най-добрият футболист във всеки гимназиален отбор.
Джек отново отпи. Ръката на Вълк дебнеше, готова моментално да отдръпне ръждясалото канче, ако се увлече.
— Наистина ли си добре? — повтори момчето въпроса си.
— Точно тук и сега — отвърна Вълк и поглади с другата ръка корема си, толкова разширен, че бе разтегнал подгъва на тениската така, както ръка би опънала гумена ръкавица. — Просто съм изморен. Малко сън, Джек. Точно тук и сега.
— Откъде докопа тениската?
— Висеше на едно въже. Много е студено тук, Джеки.
— Не си закачал хора, нали?
— Никакви хора. Вълк! Пий бавно. — За секунда очите му объркващо и щастливо припламнаха в оранжево и Джек разбра, че Вълк никога няма да заприлича напълно на нормално човешко същество.
— Малко сън — каза той и широко се прозя. Облегна се на склона, намести се удобно, отпусна глава и почти моментално заспа.