Сълзите на дракона

3. Драконовото яйце

То лежеше кротко на голата скала, забравено от всички, никому ненужно. Ако беше живо, може би щеше да се обиди, но жестокият свят му беше спестил това огорчение. За да чувстваш, трябва да си жив, а малкото драконово яйце не беше. То носеше в себе си обещание за живот, пълен с надежди и разочарования, с щастие и мъка. Цял живот, събран в едно малко безжизнено камъче.

Яйцето нямаше спомени за майка си. Не знаеше коя беше тя, нито преди колко време го беше снесла. Но щеше да познае топлият й глас, галещ съзнанието му. Вече го беше чул веднъж и нямаше как да го сбърка. Не беше живо, но понеже беше драконово яйце не можеше и да умре. Можеше да чака хиляди години преди да се излюпи. И никой не знаеше колко време вече беше чакало. Вековете преминаваха покрай него без да го засегнат. Битки се печелеха или губеха, издигаха се или пропадаха в забвение цели империи. Лишено от нежните майчини ласки, скрито от топлите лъчи на слънцето, яйцето чакаше.

Някъде далече над него се разнесоха приглушени звуци на стържещ метал. Постепенно те станаха по-силни и като че ли започнаха да се приближават. Звънтящи удари отекнаха в скалите. Към тях се прибавиха човешки гласове. Първо едва доловими, после все по-ясно различими. Мъже се караха на някакъв си техен език. Спореха ожесточено за нещо и в един момент стигнаха до съгласие. Инструментите им заработиха още по-усърдно, насърчавани от някой и друг доволен възглас.

Прах, пясък и малки камъчета се посипаха върху драконовото яйце. Един по-голям камък тупна наблизо. Високо в свода на пещерата се появи малък отвор. За пръв път от много години слънчеви лъчи погалиха черупката му. Скоро към нежното им докосване се прибави и грубият алчен допир на нетърпеливи човешки ръце. Опитваха се да го събудят, но безуспешно. То щеше да откликне само на един зов. Само един глас можеше да го призове към живот. Когато времето беше подходящо и когато наоколо беше безопасно, майка му щеше да го повика. Само тя и никой друг.

Седнал в огромен пурпурен стол в просторния си кабинет, кралският съветник Хаймдес гледаше към ясното небе през решетките на прозореца. Мислите му се носеха надалече, там където бляновете и мечтите се превръщаха в план за действие. Той блажено се изтегна назад, потъвайки в мекото кресло. Нямаше проблем, с който да не може да се справи. Изковаваше реалността с желязна воля и безкомпромисна решителност. И нищо не можеше да го спре. Той вече управляваше тези земи и скоро властта му щеше да се разшири. След като прегазеше орките и варварите, след като удавеше бунтуващите се срещу властта му в собствената им кръв, господството му щеше да е пълно.

Ако само успееше да си намери и дракон… Съветникът беше като паяк, плетящ огромната си паяжина из цялата страна. Неотдавна мрежата му от съгледвачи и доносници беше трепнала от новината за открито драконово яйце. И много скоро той щеше да го притежава. Щеше да отгледа дракончето и да го дресира. Щеше да го превърне в огнен меч в могъщата си десница. С който да всява страх и да наказва непокорните. Да, очакваха го светли и славни дни. Хората щяха да треперят само от споменаването на името му. И което беше по-важното — децата им щяха да запомнят това име.

Но първо трябваше да открие яйцето. Това беше един от онези проблеми, които Съветникът отдавна се беше научил да решава. Прилагаше все един и същ прост, но достатъчно ефикасен метод, който разчиташе на човешката алчност. Щеше да му струва съвсем малко пари да наеме отряд от опитни главорези, които да свършат работата. Дори познаваше хора, които щяха да го направят без пари. Например онзи едрия дезертьор, как му беше името? Салда…? Салде…? Името му всъщност нямаше значение. Хаймдес държеше сестра му, така че онзи глупак щеше да лази в краката му и да лиже земята под тях, за да му угоди. Дори само за едно обещание за кратка среща с нея.

С писмена заповед Съветникът прати още един легион в разбунтувалата се провинция Индерсина. С устно нареждане — нова наложница в покоите си. Досегашната вече му беше омръзнала, време беше да я смени. После подписа екзекуцията на трима дръзнали да оспорят властта му. Тя беше хубаво нещо и в моменти като този Хаймдес й се наслаждаваше. Да, денят започваше добре.

Риналу тръгна на лов малко преди първите слънчеви лъчи да се покажат над заснежените планински върхове. Мракът никак не му пречеше, очите му виждаха чудесно в него. А Алгира не обичаше да го гледа как се храни. След толкова месеци заедно, тя все още потрепваше в погнуса, а съзнанието й болезнено се сгърчваше. Затова той се опитваше да й спести гледката.

Издигна се в тъмното още небе, наслаждавайки се на свежия утринен въздух. Рееше се над гората невидим и нечут. Внезапна и безшумна смърт. Ноздрите му пулсираха докато чувствителният му нос рисуваше карта на миризмите. Трябваше само да реши какво иска за закуска. Колебаеше се между добре охранен вълк и много болна кошута.

Наклони се наляво и пое след умиращата сърна. Скоро я видя между дърветата, почувства топлината на тялото й, чу неравномерното биене на сърцето й. Присви криле и се гмурна надолу, намерил пролука между дървесните стволове. Острите нокти на краката му се разтвориха, готови да я сграбчат.

Драконът прекъсна атаката си толкова плавно и гладко, че сърната дори не разбра колко близо до нея бе прелетяла смъртта. Причината за спасението й беше далечен метален звън. Стадо овце отиваше на паша в търсене на най-вкусната и сочна трева.

Все още напълно невидим на фона на черното небе, Риналу направи два кръга над рунтавите животни. Чувствителните му към топлина очи набелязаха три болни тела в края на стадото. Двете едри кучета пазачи започваха да стават нервни, може би го подушваха, или пък усещаха присъствието му с някакво друго свое сетиво. Те жално заскимтяха и се прилепиха плътно до своя стопанин, който не подозираше за спотаилата се над главата му опасност.

Алгира категорично му беше забранила да напада хората и добитъка им. И винаги му беше много сърдита, когато не я слушаше. Но той обичаше да я дразни от време на време. Не много, само мъничко. Погледът й блясваше по особен начин, когато му беше бясна. И въздухът около нея ставаше един такъв странен, като по време на буря. Подобната й на огън коса се развяваше назад като жива, а вещицата дори не забелязваше… Пък и животните бяха болни и стари, носът му потвърди това, което зрението му вече знаеше.

На третия си заход драконът грабна две от избраните овце и все така незабелязан от никого се отправи към близката горичка. От бедните твари се носеше едва доловима непозната миризма, но пък иначе бяха вкусни. Е, не колкото онези от… Лека дрямка го залюля и понесе нанякъде. Не, не можеше да спи сега. Трябваше вече да се връща при Алгира, тя щеше да се разтревожи не на шега, ако се забавеше. Ей сега ще излети, само да…

Когато Алгира се събуди, драконът още не се беше върнал. Студът неприятно боцкаше босите й ходила и щипеше бузите й. Зимата вече се задаваше и все по-често сутрин падаше есенна слана, вместо лятна роса. Дърветата свенливо се опитваха да прикрият голотата си, но малкото им останали листа тихо шептяха «Идва студ». Вещицата се протегна лениво, докато изтриваше лицето си с утринната влага. Огледа се сънено наоколо и в следващия миг се събуди напълно. Строени в широк кръг, паднали на едно коляно, дузина тежковъоръжени войници гледаха право към нея. Предводителят им се приближи почтително и я поздрави с отработен командирски глас:

— Добро утро, Вещице. Драконът ти е в беда. Ако искаш да му помогнеш, ще трябва да ни придружиш.

Алгира не прие думите му на доверие, а веднага повика Риналу с обезпокоената си мисъл. Когато той не й отговори, тревогата избухна в нея като летен пожар в сухата степ.

— Ще почакаме да се върне! — каза тя неотстъпчиво. Беше готова на мига да се обгради със защитна магия, ако се опитаха да я нападнат. Но едва ли целта им беше да я убият, защото тогава не биха я чакали да се събуди. Искаха нещо от нея. Тя не вярваше, че ги интересува съдбата на дракона. Навярно целяха нещо друго, но като не им се подчини, тя искаше да провери какви точно са дадените им нареждания спрямо нея. Отдъхна си малко, когато капитанът уважително кимна, тропна по земята с металните подметки на ботушите си и се върна обратно при хората си.

Вещицата предпазливо разпростря съзнанието си наоколо като тънка неуловима мъгла. Докосна се до умовете на мълчаливите бойци, но там не откри нищо друго, освен категоричната заповед да я съпроводят без да я нараняват. Когато слънцето се издигна в небето, тя реши, че няма смисъл да чака повече. Приближи се до неподвижните като каменни статуи войници, а те се изправиха и я поканиха да ги последва. Конете им бяха вързани наблизо. Ездачите умело яхнаха своите, а на нея предложиха стройна снежнобяла кобила с майсторски изработено седло. Момичето недоверчиво я възседна, очаквайки всеки момент да се озове на земята.

Алгира никога дотогава не бе яздила кон. Това беше привилегия, запазена само за благородниците и кавалеристите, а тя не беше нито едното, нито другото. Остана възхитена от животното, което бяха довели специално за нея. То пристъпваше меко и елегантно. Дресираната му походка изобщо не можеше да се сравни с грубото тръскане от тежките стъпки на Риналу. Но само при мисълта за дракона една малка сълзица изби в ъгълчето на окото й. Нямаше нищо, което не би дала, за да почувства отново под себе си твърдият му и неравен ход.

Яздеха по-скоро тържествено, отколкото бързо. Войниците бяха обградили момичето от двете страни в почетен кордон. Лъчите на невидимото слънце с мъка си пробиваха път през плътните дървесни корони. Изтощени от дуела си с гъстите клони, пратениците на светлината уморено полягаха на меката дъхава трева. В късния следобед златистият покров на вековния лес започна постепенно да оредява. После внезапно свърши, а тесният павиран път се изви нагоре по полегатия склон на един самотен хълм. На върха му беше построен огромен дворец, издигащ се сякаш до самото небе. Островърхите му позлатени кули блестяха ярко на слънчевата светлина. Някои от тях бяха съединени с ефирно изглеждащи мостове, които приличаха на каменни дантели. Лекият вятър си играеше с многобройните знамена, като ту ги развяваше, ту ги оставяше да увиснат безволно за миг, преди отново да ги подхване.

Замъкът беше колкото красив, толкова и непристъпен. Високите му крепостни стени бяха обградени от широк ров, пълен с жабунясала вода. Масивният дървен мост, по който влязоха в крепостта, се вдигна веднага след тях, пораждайки в Алгира усещането, че е дълбоко уважавана затворничка. Това чувство се засили още повече, когато поискаха от нея да им предаде оръжията си, уверявайки я, че тук е в пълна безопасност. Капитанът я поведе по пищните стълбища и декорираните със златни орнаменти коридори на двореца. Дебели килими заглушаваха стъпките им, а по стените висяха щитове и изумително красиви картини и гоблени, изобразяващи ловни и бойни сцени.

Всички срещнати се отнасяха с нея като с кралица. Придворните дами я обгърнаха с внимание и любезности, които й бяха непривични. Изкъпаха я в сияйна перлена вана, пълна с топла вода и благоуханни масла. Облякоха я в разкошни снежнобели дрехи, които свободно се спускаха по тялото й. Нахраниха я с блюда, каквито никога преди не бе вкусвала. Храната беше радост за очите, наслада за обонянието и пиршество за небцето. Но във всеки жест и поглед, във всяка протегната ръка и изречена дума, Алгира усещаше мъката на хората по без време починалата им кралица. А сърцето й се свиваше от тревога за Риналу, въпреки топлите грижи и изисканото великолепие.

Как ли не се опита да ускори срещата си с човека, който знаеше какво се бе случило с дракона? Все така протягаше съзнанието си към това на Риналу и все така той мълчеше. Момичето още не знаеше защо беше тук и какво щяха да поискат от него в замяна на помощта си. Тя надничаше в главите на хората около себе, сякаш прелистваше страниците на книга. Мислите им бяха заети с дребните ежедневни грижи, а под тях уплашени се криеха плаха надежда и уморена любов. Но никой не знаеше нищо за летящи чудовища. Скоро й пожелаха лека нощ и я оставиха сама в огромна стая със спускащ се от тавана полупрозрачен балдахин. Алгира се въртеше, мяташе и потъваше в огромното пухесто легло, а сънят все не идваше. Тази нощ вещицата спа малко и неспокойно.

Събуди се дълго преди изгрева на слънцето и слушаше как огромният дворец бавно оживява. Откъм кухнята се разнесе едва доловимо дрънчене на съдове. Малко след смяната на караула с отмалял тропот на копита пристигна някакъв нощен конник. Каква ли вест носеше в мрака? Сякаш недоволен, че беше събуден, мостът се вдигна след ездача с тихо скърцане. Отнякъде долетя приглушеният крясък на стреснат бухал. Вътрешният двор започна бавно да се изпълва с глъчка. Облечена в дълга бяла нощница, Алгира неспокойно обикаляше спалнята, която й бяха предоставили, а погледът й нетърпеливо сновеше между прозореца и вратата.

Стори й се, че минаха векове, преди най-накрая цял рояк от придворни дами да се изсипе в стаята й. След като се увериха, че вече се беше събудила, те отново я изкъпаха, като едва ли не я носеха на ръце. Погрижиха се за косата й, оформяйки я във високо вдигната прическа. Украсиха ушите й с леки рубинени обеци. Сложиха на главата й изящна диадема, богато инкрустирана с диаманти. Окичиха ръцете, краката и шията й с фино изработени искрящи бижута. В сравнение с тях скромната гривна, направена от баща й, изглеждаше като схлупена хижа до кралски палат. Поискаха да й я вземат, но тя не им я даде. Премениха я в елегантна морскосиня рокля, украсена със златни и сребърни бродирани мотиви. Обуха тънките й крака в прекрасни тъмнокафяви ботушки. Алгира не можа да познае прелестното си отражение, когато го мярна за миг в едно от огромните стенни огледала.

Неколкократно отклониха молбата й да си получи обратно дрипавата бледозелена рокля, ушита навремето от майка й. Когато накрая все пак я донесоха, тя беше изпрана и старателно закърпена и изглеждаше по-хубава от нова. Вероятно цяла нощ бяха работили по нея, защото някои по-износени места бяха заздравени с допълнителни шевове и парчета фин плат. Деколтето и гърбът пък бяха украсени с изящни бродерии. Трогнатата Алгира им благодари и я прибра под бялата си хермелинова наметка, пристегната с широк кожен колан.

Оръжията обаче така и не й върнаха, и тя се чувстваше някак си гола и беззащитна без привичната тежест на лъка и колчана върху тънките си рамене. И всичките елегантни и зашеметяващо красиви дрехи не можеха да променят това. Облекчено въздъхна, когато най-накрая я въведоха в огромна, пищно обзаведена зала. Красивите резбовани колони, които крепяха тавана, изглеждаха твърде тънки и крайно недостатъчни за отговорната си задача.

— Съветник Хаймдес — представиха придружителките й седящия в далечния край на помещението мъж. После се поклониха ниско и безшумно се изнизаха. Останаха само няколко високопоставени сановници и около двадесетина войника, подредени в почетна колона покрай една от стените. Очите им напрегнато следяха всяко движение на вещицата.

Човекът, заповядал убийството на майка й и на майката на Риналу, беше толкова близо до нея, че тя прехапа устни и сведе поглед, за да не издаде блесналата в него омраза. После каза, колкото се може по-любезно:

— Много хубав замък.

Това беше най-милото нещо, което успя да изцеди от себе си. И дори то й струваше огромно усилие.

Гласът на Хаймдес прозвуча изненадващо благо и мелодично:

— О, този не е кой знае какво, просто е единственият в цялата ви окаяна провинция. Кралският дворец, който е издигнат в столицата, е много по-голям и добре обзаведен.

Убедена, че е приключила с размяната на безсмислени учтивости, Алгира се опита да повдигне въпроса, заради който беше дошла:

— Разбрах, че с дракона ми се е случило нещо лошо и Вие бихте могли да му помогнете?

Съветникът носеше странно изглеждаща корона. Тя покриваше голяма част от главата му и приличаше повече на шлем. Беше полирана до блясък и ръбовете на двата удебелени пръстена около челото улавяха и отразяваха всеки лъч светлина. Вградените в улея между тях бледосини сапфири сияеха ослепително. Весели слънчеви зайчета се гонеха безгрижно в просторната зала, следвайки и най-лекото движение на мъжа. Той самодоволно посочи символа на властта си и лениво се усмихна, очевидно наслаждавайки се на изписаните в погледа на вещицата покорство и смирение.

— Харесва ли ти? Платих за нея цяло състояние. Но пък си струваше всяка жълтица, защото предпазва съзнанието ми от теб и посестримите ти. Нали не си помисли, че просто ще влезеш тук и ще ме омагьосаш?

Едва сега Алгира осъзна, че чуваше думите, но не достигаше до съзнанието на Съветника. Неволно се замисли дали всички владетели не носеха корони, за да защитават умовете си от чуждо влияние.

— Короната Ви също е много красива. Но аз исках да питам за дракона…

Хаймдес я прекъсна доста грубо и нетърпеливо:

— Имам нужда от помощта ти, вещице.

Тя настръхна под тежкото си хермелиново наметало:

— Тук съм единствено заради дракона си!

— Ще стигнем и до него. Но понеже съм домакин, нека започнем с моя проблем. С немалки усилия успях да се сдобия с едно драконово яйце. Но въпреки упоритите опити на много хора, изкусни в различни занаяти, то отказва да се излюпи. Какво ли не пробваха — поливаха го с вино и мед, нагряваха го, горяха го. Една от твоя вид дори му баеше някакви заклинания. Но аз все още притежавам просто един безполезен камък, при това — доста скъп. Затова си помислих, че човек като теб, който може да чува мислите на хората и да говори с драконите, би могъл да се справи там, където другите се провалиха.

— Какво точно искаш от мен? — захвърлила всяка любезност сви безразлично рамене Алгира.

— Трябва да ми помогнеш. Да убедиш дракончето да се излюпи от яйцето и да го накараш да ми се подчинява. Давам ти един ден за размисъл и после очаквам отговора ти.

— Искаш от мен да сложа огнено оръжие в ръцете ти? Да ти дам още повече сила и власт, за да държиш хората в подчинение? Да ти помогна да поквариш още едно чисто сърце и да изпълниш със злоба и омраза още една невинна душа? Не, не ми трябва цял ден. Отговорът ми е готов още сега, но няма да ти хареса.

Зъбите на Съветника изскърцаха гневно:

— Помисли малко, преди да ми отказваш. Нямаше да те моля, ако не разполагах със средство, с което да те накарам да ми помогнеш. Държа в ръцете си живота на някой, който ти е много скъп.

— Всички хора, които бяха близки до сърцето ми, са отдавна мъртви. Някои от тях — по твоя заповед. Нямаш нищо.

— Не съм казал, че е човешки живот.

Вещицата трепна, сякаш прободена от стрела.

— Ти си бил! Какво си му направил? Отвратително изчадие, какво си направил на дракона ми?

— О, добре е, нищо му няма. Но дали и кога ще се срещнете зависи само от теб. Дали ще живее, или ще умре в ужасни мъки, докато хората ми го мушкат, кълцат и режат — решаваш ти. Пак те питам, тук и сега: ще ми помогнеш ли? Ще направиш ли това, което искам от теб?

Алгира едва сдържа напиращите в очите й сълзи. Не можеше да си позволи да покаже слабост, трябваше да бъде силна.

— Ако дори една люспичка падне от главата му, ще отприщя магията си и ще те размажа като муха. Нито многобройните ти войници, нито скъпата ти корона ще те спасят. Дори не ми трябва магия, с нокти ще издера очите ти!

Всички в залата притихнаха, а стражите с тих, но отчетлив звън застанаха между вещицата и Съветника. Трима от тях отрязаха пътя й към изхода, а няколко телохранители издигнаха щитовете си пред Хаймдес. Стрелците опънаха лъковете си и една дузина стрели се насочиха право в задъхано туптящото й сърце. Тя бавно овладя гнева си, а свитите й пръсти, забити до болка в дланите й, леко се отпуснаха. Тръсна глава и няколко кичура огнена коса, освободили се от сложната прическа, покриха пламналите й бузи.

— Твоя затворничка ли съм?

— Не, разбира се, че не. Свободна си да си тръгнеш, когато пожелаеш. Но съм убеден, че няма да го направиш, преди да научиш това, заради което дойде. Нямам полза от теб, ако те държа тук против волята ти. Можеш да ми помогнеш, единствено ако решиш, че го искаш. Затова хората ми те обсипаха с такова внимание и разкош. Надявах се изтънчената обстановка, дрехите, бижутата и времето, прекарано при нас, да те направят по-сговорчива. И все още се надявам.

Съветникът махна с ръка към войниците си и те отново заеха предишните си места, демонстративно оставяйки пътя за бягство открит. Той добре знаеше, че Алгира не би могла да си тръгне. Тя го изгледа продължително, търсейки в очите му някакъв признак на жал или състрадание. Но там имаше само стоманеносива жестокост. Последната следа от човечност, останала у Хаймдес, лежеше удавена на дъното на безкрайно дълбока бездна от властолюбие, омраза и страх. Нямаше изход. Можеше да спаси Риналу само като погуби себе си. Като помогне на Съветника да се сдобие с ужасяващо оръжие, което той без съмнение щеше да използва, за да подчинява и убива. Но ако допуснеше дракона да загине, тя щеше да загуби частица от душата си. И цял живот нямаше да може да си го прости. Защото вината за смъртта му щеше да е нейна, и само нейна. Риналу представляваше интерес за Съветника единствено като инструмент, с който да бъде сломена волята й. Сърцето на вещицата беше изпепелено от мъка, но тя съобщи решението си с безизразен глас:

— Донесете ми яйцето. Искам да го видя и да говоря с него.

Сякаш едва дочакали думите й, в залата се появиха две жени. Те стъпваха толкова леко и грациозно, че сякаш плуваха над пода. Носеха голяма червена възглавница, върху която спокойно си почиваше драконовото яйце. Цялото това внимание вероятно беше чисто ритуално. Доколкото беше известно на Алгира, на света не съществуваше сила, способна да унищожи яйцето. Може би някаква магия би могла, но вещицата не познаваше такава.

Тя протегна ръце към облия камък, който от векове беше затвор за малкото огнедишащо създание. Лесно достигна до дремещото му съзнание. То се интересуваше единствено от майка си и само с нея искаше да говори. Алгира го увери, че ще направи всичко възможно да я открие. Нямаше начин да накара неродения още дракон да напусне уютната си черупка. А и Риналу никога не би й простил, ако платеше такава цена за свободата му.

Ситуацията изглеждаше безизходна. Правилата на играта бяха срещу момичето. Но какво пък, ако това беше начинът да спаси приятеля си, тя щеше да я играе. Никой не знаеше за драконите толкова, колкото знаеше тя. Хората трябваше да приемат на доверие това, което тя им кажеше, защото нямаше как да го проверят. А Алгира знаеше, че лъжата се крие най-добре между няколко истини. И скоро имаше първите частици от нещо, което наподобяваше малко на план. Още суров и недооформен, но може би щеше да свърши работа. Или поне да й даде време да измисли нещо по-добро.

Вещицата се обърна към Съветника с хладно презрение:

— Добре, ще ти помогна. Но трябва да знаеш, че дракончето ще се отзове само на гласа на майка си. И няма никакъв начин да го заблудя, че това съм аз.

— Каза, че ще ми помогнеш, но не ми даваш нищо?

— Не съм свършила. Имам идея, но ще ми трябва друга жена, с много особено устроено съзнание. С нейна помощ смятам да изиграем една малка сценка. Ще се опитам да убедя яйцето, че тя е майка му, но е много болна и слаба, и не може да говори. То ще усеща съзнанието й, но няма да успее да общува с нея, защото тя все пак не е дракон. А аз ще играя ролята на посредник между тях, като се преструвам, че му предавам това, което тя ми казва. И дано то ми повярва и реши да се излюпи.

Планът й си имаше своите пропуски и недостатъци и не беше особено убедителен. Но стъпваше на няколко добре известни факти за драконите и Алгира се надяваше, че ще успее да заблуди Съветника поне за малко. Той обаче я погледна с подозрение:

— Откъде да знам, че мога да ти вярвам?

— Защото искам да си получа обратно дракона. Невредим, ако е възможно. И щом за целта се налага да ти помогна — така да бъде.

Строиха пред нея всички придворни дами и вещицата започна да ги проверява една по една. Гледаше в очите им, преценяващо плъзгаше пръсти по оформените им в съвършени прически коси. На една дори погледна зъбите, но се уплаши да не преиграе. Всъщност просто се преструваше, защото знаеше, че не ще открие между тях тази, която търсеше.

— Никоя от тези не е подходяща. Нямате ли други момичета, по-обикновени. Не такива, които целия си живот са прекарали в двореца. Искам селски деца, от малки свикнали с мириса на гората, мокрени от дъжд и нощували на открито. Търся свободното съзнание на същество, живяло дълго време сред природата. Толкова ли е трудно да го разберете?

Надменното поведение не й беше присъщо. Тя с мъка задържаше пред лицето си маската на жестока и могъща повелителка, защото такъв беше образът, който Съветникът и хората около него очакваха да видят. Всички те, дори и Хаймдес, бяха свикнали да се подчиняват на властни и волеви натури. И ако искаше да има някакъв шанс, Алгира трябваше да се превъплъти точно в такъв човек.

Показаха й прислужнички, шивачки, камериерки и готвачки, но тя отново не одобри никоя. Дъщерята на коняря изглеждаше подходяща, но вещицата отхвърли и нея.

— Има няколко жени в затвора, но те едва ли ще ви свършат работа… — започна плахо един чиновник от свитата на Съветника, но Алгира го прекъсна:

— Аз ще преценя това. Доведете ги тук, искам да ги видя!

Младата вещица надменно вирна нос и заразглежда красивите фрески по тавана. После обиколи цялата зала, наслаждавайки се на късния есенен пейзаж навън. Позлатените от последните листа стволове придаваха на дърветата кралски вид. Голите им върхове се полюшваха леко и разказваха някаква приказка, стара като света. От цялата гора лъхаше усещане за свобода, така опияняваща и примамваща, че Алгира неволно посегна с ръка към един от многобройните прозорци. Те бяха обезопасени с дебели метални решетки, здраво зазидани в стената. Момичето не погледна никого, докато пред нея не се подредиха шест окаяни създания, облечени в дрипави дрехи и покрити с пепел и кал. Тя ги изгледа с престорена погнуса. После започна да влиза в съзнанията им едно след друго.

Първата беше единствено дете, а втората имаше по-голяма сестра. Третата се бе грижила за малкото си братче преди войниците на Съветника да я изтръгнат от родния й дом. Четвъртата имаше по-голям брат. Едър и силен, гордост на родителите си, тяхна помощ и опора. Като млад бил опитен ловец, по-късно станал отличен войник. Вещицата отвори очи и погледна момичето пред себе си. Малко по-ниско от нея самата, с едро, макар и не лишено от известна грация тяло, то имаше очите на Салдемир. Не беше нужна никаква магическа дарба, за да се доловят приликите.

— Тази! — Алгира сама се учуди колко категорично прозвуча гласът й.

— Тази? Точно тази, сигурна ли си? — в очите на Съветника се мярнаха опасни пламъчета. Той започваше да подозира нещо.

— Трябва да слушате «Говорещата с дракони» и да изпълнявате всичко, което ви каже. — Въздухът около тялото на вещицата изведнъж придоби цвят и тежест. Стана бледосин и плътен. Всички неволно се отдръпнаха крачка назад.

Лиандра, сестрата на Салдемир, се изплю в лицето й и с отвращение изкрещя:

— Да пукнеш дано! Защо помагаш на тези изверги, защо им служиш с магията си. За тях ти си просто инструмент. Ще те захвърлят в мига, в който вече не си им полезна. Нима не осъзнаваш какво правиш? Как може да си толкова глупава?

Образът, който Алгира с толкова труд бе изградила, заплашваше да се срине и да разкрие уплашеното и уязвимо дете, свило се отдолу. Тя не можеше да го допусне, трябваше да направи нещо. Вещицата звучно зашлеви момичето по бузата и за миг видя ужаса, проблеснал в очите й, преди омразата да го залее и удави. Опита се да навлезе по-дълбоко в ума й, да я успокои, да й обясни, че иска да помогне. Но никога досега не беше попадала на по-опърничаво и непокорно съзнание.

Алгира бавно изтри слюнката от лицето си и изгледа присъстващите в залата с тежък поглед. Някакво момченце й донесе кърпа и побърза да се отдръпне. Останалите внезапно проявиха небивал интерес към гоблените по стените, пъстрите килими по пода или кованите полилеи, висящи от тавана. Никой не смееше да срещне погледа й.

Вещицата използва моментното смущение и тихо прошепна към сестрата на Салдемир:

— Всичко е наред! Брат ти ме изпраща, дошла съм да ти помогна. Прави точно каквото ти казвам и скоро ще се измъкнем от тук.

Омразата и презрението в очите на Лиандра избледняха, после напълно изчезнаха, изместени от нарастващо удивление. След проявеното непокорство девойката бе очаквала жестоко наказание и бърза смърт. И самият факт, че все още дишаше, беше достатъчно смайващ. Тя дори си позволи да свали веригите от своята окована надежда, изпратена на заточение някъде дълбоко в най-съкровените кътчета на душата й. Позволи си да повярва, че животът и хубавите дни за нея още не бяха свършили.

Алгира погледна към Съветника и на устните й изгря тънка лукава усмивка:

— Мислех си, че ти едва ли си единственият, който знае къде се намира драконът ми. Сред подчинените ти все трябва да има още поне двама-трима, от които бих могла да измъкна тази информация.

Ухилена гримаса на Съветника загуби частица от самодоволния си блясък, а смуглото му лице леко пребледня. Докато се мъчеше да запази самообладание, той сухо прокашля:

— Така е, разбира се, но никой от тях не е в тази зала…

— Това щеше да има някакво значение, ако способността ми да разчитам чужди съзнания се ограничаваше в пределите на това малко помещение…

Хаймдес й хвърли яростен поглед, като се опитваше да прецени дали вещицата не блъфира. Но не успя да изкопчи нищо от твърдия й поглед. Вдигна ръка, но се спря разколебан. Да, тя беше заплаха, която трябваше да се унищожи. Но от друга страна, може би все още я държеше в ръцете си? Може би все още можеше да му бъде полезна, загрижена за живота на скъпоценния си дракон? Войниците като един тропнаха с подкованите си ботуши, готови да изпълнят всяка негова заповед.

Западната дворцова кула се намираше близо до мощната крепостна стена и заплашително надвисваше над нея. Беше толкова висока, че от един от прозорците й се виждаше зеленикавата вода на защитния ров. Този факт не убягна от вниманието на Алгира, когато тя оглеждаше залата, очаквайки да й доведат затворничките. Сега беше моментът да се възползва от него, преди фалшивото гостоприемство на Съветника да се разсее като дим.

Без да губи и секунда вещицата създаде малко кълбо от защитна магия и го запрати към дебелата кована решетка, препречваща пътя й към свободата. За момент желязото устоя на яростния натиск, но след това с прощален звън се предаде и излетя навън. Алгира грабна драконовото яйце от възглавницата и го притисна към гърдите си. С другата си ръка сграбчи нищо неподозиращата Лиандра и я повлече към зейналия в стената отвор.

— Сега! Тичай!

Всичко се случи толкова бързо, че хората не разбраха какво става, и никой не се опита да ги спре. След миг двете вече падаха надолу, а гладко измазаната стена на кулата се носеше покрай тях. В широко отворените очи на сестрата на Салдемир се четеше първо ужас и обвинение, после ням въпрос и накрая примирение. Тя замижа и зачака смъртта си. Вкопчени едно в друго, двете момичета прелетяха над крепостната стена и водния ров.

На двадесетина метра над земята Алгира ги обгради в бледото сияние на защитната си магия. Синьото кълбо забави падането и смекчи силата на удара в каменния хълм. После подскочи няколко пъти и се затъркаля надолу по склона, отдалечавайки ги от двореца на Съветника. Една стрела безобидно избръмча покрай тях, а двама случайно озовали се на пътя им стражи благоразумно отскочиха встрани. Когато теренът стана равен, сферата беззвучно изчезна, освобождавайки младите жени. Лудешкото им премятане спря и те омаломощени се строполиха на земята. Светът обаче продължи да се върти пред очите им. Посоките му се бяха вкопчили в бесен дуел и яростно се нападаха и отскачаха. Явно не възнамеряваха скоро да прекратят безумния си танц.

Алгира с мъка се изправи, като се олюля и едва успя да запази равновесие. Изтръпна, когато малка група конници се подаде иззад хребета на скалистото възвишение и препусна право към тях, вдигайки прах с копитата си. Явно дръзкото измъкване на двете бегълки не бе останало незабелязано за някой от многобройните патрули на Съветника. Войниците щяха да са тук до две-три минути и да осуетят в зародиш едва оформилия се план на вещицата.

Магията беше преминала през нея и я беше опустошила и изпразнила. Чувстваше се изцедена като отдавна пресъхнал кладенец. Пресушена до край, до последна капка. Щеше да загуби съзнание, или дори да умре, ако се опиташе да обвие в защитен пашкул дори калинка. Случило й се беше веднъж и тя добре познаваше признаците.

Алгира отчаяно се огледа наоколо за някакво оръжие. Тояга, клон, каквото и да е, стига да можеше да се защити с него. Но откри единствено някакъв ръбест камък. Стисна го здраво в юмрука си и подаде драконовото яйце на все още зашеметената Лиандра.

— Тичай към гората! Тя не е далече, ще успееш да стигнеш. Трябва да им се изплъзнеш и да скриеш яйцето. То е много важно и те в никакъв случай не бива да го намерят. Аз ще се опитам да ги задържа, но не знам колко дълго ще успея без силата си… Ама какво правиш?

За неин ужас сестрата на Салдемир изобщо не я слушаше. Лиандра захвърли каменното яйце на земята и с все сили се затича право към предводителя на ездачите. Когато я доближи, той прибра меча си и с едно движение на силните си ръце я вдигна на седлото пред себе си. Докато останалите обкръжаваха озадачената Алгира, брат и сестра се прегърнаха горещо. Всеки от тях дълго бе мислил другия за мъртъв.

— Добре ли си? Направиха ли ти нещо? Ако знаеш само, колко се тревожех за тебе! Ако знаеш, колко дълго те търсих! — Салдемир скочи на земята и започна да оглежда Лиандра от всички страни, сякаш тя беше най-голямото съкровище на света.

След като се увери, че сестра му е добре, той се приближи към знатната дама, облечена в елегантни дрехи и обсипана с блестящи скъпоценности. Острото оръжие и гневните искри в очите му не предвещаваха нищо добро за тази, която навярно бе отвлякла сестра му. След миг чертите на лицето му се смекчиха, а яростта му отстъпи място на безкрайно удивление.

— Ти?! — едва успя да промълви едрият войн, докато десницата му се отпускаше бавно надолу. — Едва те познах, не очаквах да те срещна тук. Имаш ли нещо общо с изчезването на Лиандра? Защото ако е така… — погледът му отново натежа под ниско спуснатите вежди.

— Не! Тя ме спаси! Измъкна ме от онова ужасно място. Каза ми, че ти си я пратил. — Лиандра също слезе от коня и се опита да препречи пътя на брат си, но той безцеремонно я избута зад себе си.

— Какво точно се случи? Как избягахте от двореца? И как оцеляхте при падането? — силуетът на Салдемир застрашително надвисна над изтощената Алгира, която вяло махна с ръка.

— Тя е невероятна! Трябваше само да я видиш как разби решетките, без дори да ги докосва. А после не знам какво направи, но нещо невидимо ни улови във въздуха и ни предпази от удара в земята. Никога не съм виждала такава магия. Коя е тя? Откъде я познаваш? Приятелка ли ти е? — Отървала се на косъм от сигурна смърт, Лиандра не спираше да бърбори.

— Магия? Ти си вещица! Ето как си подчинила дракона! — дланта на Салдемир се сви около дръжката на меча и той понечи да го извади, преди сестра му да го спре.

— Какво като е вещица? Тя е добра! Използва дарбата си, за да ме спаси. Трябва да й благодариш, а не да се опитваш да я убиеш.

— Всички вещици са зли. Играят си със съдбите на хората за удоволствие, или ги използват за пъклените си планове. Постоянно ламтят за власт. С нищо не са по-добри от Съветника. И тази е същата. Трябваше да я съсека на място още първия път, когато я срещнах. Но тя така умело лъже. Сигурно използва магия, за да накара човек да повярва на всяка нейна дума. Дори ме убеди да й помогна. — Войнът с ядно движение прибра меча в ножницата. Подозрение и ненавист бушуваха в сърцето му. Но едно тъничко гласче надигна глава между тях. Топлината му укроти бурята и пося семената на колебанието. Възможно ли беше точно тази вещица да е различна?

— Всички? — възмути се Алгира. — Ти колко вещици познаваш?

После се обърна към Лиандра.

— Наистина те излъгах и съжалявам за това. Не дойдох в двореца да ти помогна, а за да намеря дракона си. Знаех, че брат ти те търси, но трябваше да се погрижа за своя приятел. Обаче в мига, в който разбрах, че Съветникът се намира в единствения дворец в цялата провинция, бях почти сигурна, че държи и теб в него. За ваше общо щастие се оказах права. Просто нямах никакво време да ти обясня всичко това, а трябваше да те убедя да ме последваш. — Алгира пусна камъка на земята. После и тя се свлече надолу. След магията сега и цялата й останала сила я бе изоставила. Отпусна се безпомощно и отчаяно изхлипа.

— Хей, какво има? — Салдемир повдигна брадичката й и се взря в празния й поглед. Още не беше напълно готов да й повярва. Дали тя не играеше някаква нейна си игра? Ами ако беше спасила Лиандра, само за да спечели доверието му? Но за какво й беше нужен той, когато тя можеше да разполага с армиите на Съветника. Пък и вещицата мразеше Хаймдес, в това поне беше сигурен. В ничии други очи не беше виждал такава изгаряща бездънна омраза.

— Направили са нещо на дракона ми. Може би дори са го убили. Не знам какво са му сторили, но не усещам съзнанието му. Той беше единственият приятел, който някога съм имала. Единственият, който го беше грижа за мен.

Последните остатъци от съмнение в погледа на Салдемир се стопиха, а напрегнатото му в готовност за удар тяло се отпусна. Насреща си нямаше враг.

— Не е единственият. Аз също съм ти приятел. Едва преди три дни научих, че държат сестра ми тук. Дойдохме веднага, но все още търсехме начин за проникване в крепостта. Гарнизонът е многоброен и добре обучен, а стената е непревземаема. Пряка атака не би имала никакъв шанс. Без теб нямаше да мога да спася сестра си, така че съм ти задължен до гроб. Кажи ми как да ти помогна?

В очите на Алгира слабо проблесна пламъчето на надеждата. Угасна за миг и после пак се появи, вече укрепнало и готово да повярва. Тя се ядоса на себе си, задето бе проявила слабост, макар и само за момент. Гневът й вдъхна сили.

— Първоначално смятах просто да им отмъкна драконовото яйце и да избягам с него. Така щях да имам нещо, което да се опитам да изтъргувам за живота на Риналу. Не съм много веща в преговорите, но знам, че винаги е полезно да притежаваш това, което другият намира за ценно. По-късно се сетих, че бих могла да измъкна и сестра ти заедно с мен. И едва след това измислих точно какво да направя. Но се съмнявам, че щях да се справя сама. Обаче ако ти и хората ти ме подкрепите, може и да успеем.

Из малката разнородна група се надигнаха недоволни гласове. Повечето настояваха да се махнат по-бързо от тук, тъй като не желаеха да рискуват живота си в защита на чужда кауза. Едва неколцина бяха склонни да помогнат, въодушевени от възможността да разстроят плановете на омразния им Хаймдес.

— Аз ще убедя хората си да се включат. Събрах малка група от опитни бойци, които имат сметки за разчистване със Съветника. Запознай се с Елистар, чийто родители бяха изпратени в мините на Имкония преди година. Това пък е Регедор. Неговите братя били убити по заповед на Хаймдес. А близнаците Фидгарс са единствените оцелели от цялото си село. Били на лов, когато войниците го нападнали и опожарили. Двамата се завърнали радостни, носейки убит елен. Но били посрещнати само от миризмата на смърт, тлеещи останки на хора и догарящи къщи… — Салдемир безпомощно махна с ръка, а по гърлото му сякаш бяха полепнали сажди от онзи далечен пожар. Той се прокашля и продължи:

— Ще ти помогнем, разбира се! Само кажи как?

Откъм двореца се разнесе звън на метал и чаткане на копита. Войнът с тревога погледна към все още вдигнатия мост, зад който вече се събираше хайка.

— Ще те преследват, нали знаеш? — опита се да я предупреди той.

— Дали знам ли? Разчитам на това! — усмихна се загадъчно Алгира.

Като се забавляваше с недоумението на Салдемир, тя се помъчи да му обясни:

— Аз дойдох в двореца и останах при Съветника доброволно. Той не ме държеше насила, а чрез заплахата за живота на Риналу. Можех да си тръгна по всяко време и никой нямаше да ме спре. Или поне така твърдяха. Затова когато изведнъж побягнах, това би могло да означава единствено, че…

— …вече си разбрала къде крият дракона и по-нататъшният ти престой става безсмислен? — досети се Салдемир.

— Така че сега ще се опитат да ме заловят заедно с яйцето, защото си мислят, че знаят къде отивам! — театрално разпери ръце Алгира.

— Но доколкото разбирам, ти все още не знаеш?

— Нямам никаква представа! — звънна непринуденият й смях. — За съжаление не мога да долавям чуждите мисли отдалече и не успях да науча къде го държат. Но работата е там, че не ми е и нужно. Достатъчно ще е само да последвам преследвачите си. Защото те са убедени, че съм поела към дракона, който техните съмишленици пазят някъде наблизо.

— И така ще те отведат право при него, нали? — ликуващо се намеси в разговора Лиандра.

Салдемир погледна Алгира с уважение:

— Умението ти да градиш планове значително се е подобрило след последната ни среща. Дано никога не ми се наложи да се бия срещу теб.

— Всъщност исках да те помоля да се биеш заедно с мен. Войниците, които Съветникът ще изпрати след мен, ще се присъединят към онези, които пазят Риналу. А аз използвах цялата си магия, за да избягам от двореца, и няма да се справя с всички тях сама.

— Можеш да разчиташ на нас. Враговете ти ще очакват единствено теб и ще бъдат неприятно изненадани от появата ни. Вечен длъжник съм ти, задето спаси сестра ми от лапите на онзи сатрап. — Очите на война се изпълниха с ярост, раменете му натежаха и той леко се приведе. По гърба на Алгира в боен марш премина смразяваща колона от ледени мравки, толкова застрашителен и непрощаващ беше погледът му.

— А как точно смяташе да ги последваш. Не виждам да имаш кон? — смръщено я попита Салдемир.

— Тази част от плана още не бях обмислила добре — призна смутено тя. — Смятах, че някъде около двореца все ще намеря. — После очите й игриво проблеснаха. — Случайно да ви се намира един излишен кон?

Мрачното лице на едрия войн се разведри в широка усмивка:

— Водим с нас само един допълнителен кон с провизии, така че ще се наложи да го споделите със сестра ми. Надявам се, че това няма да е проблем за Вас, Ваша Светлост.

— Ще се радвам да яздя със сестра ти. И без това се съмнявам, че ще се справя сама с юздите, не съм свикнала. Но защо ме наричаш така?

Салдемир с престорено раболепие падна на коляно и целуна крайчеца на избродираната й със злато рокля. После я погледна весело, вдигна драконовото яйце от земята и внимателно й го подаде.

— А-а, заради дрехите ми! Повярвай ми и за мен не бяха първият избор тази сутрин, но така и не намерих време да ги сменя. — Тя с благодарност пое облия камък, който беше поставил в опасност живота на Риналу.

Кафявият жребец изпръхтя недоволно от неумелия опит на Алгира да го яхне. С малко помощ тя успя да се качи върху него и протегна ръка към Лиандра, докато успокояващо потупваше животното. Сестрата на Салдемир седна зад седлото и ръцете й обгърнаха вещицата, поемайки юздите на коня.

Малката група ездачи се скри в близките дървета и всички впериха нетърпеливи погледи във вдигнатия мост. Наложи им се да чакат съвсем малко, преди той да започне да се спуска. Сякаш гигантски език на огромно чудовище се протегна през водния ров, откривайки черната паст на входа в крепостта. Веригите леко потракваха и зовяха на път. Мостът още не беше докоснал земята, когато кавалеристите на Съветника препуснаха в галоп по него и се отправиха на север. Алгира, Лиандра и останалите ги последваха.

Гората в тази посока не беше много гъста и хората на Салдемир можеха следват конниците от доста голямо разстояние, без да рискуват да бъдат забелязани. Когато пътуването свърши и чаткането на конските копита бе заменено от приглушени човешки гласове, вещицата едва сдържа нетърпението си. Струваше й огромни усилия да не се хвърли право към многобройните си врагове. Прикрити във високата трева на една малка височина, тя и Салдемир огледаха лагера на войниците.

Недалеч от тях, оковано с вериги за две свързани една зад друга каруци, лежеше дългото тяло на Риналу. С прибрани криле и затворени очи, драконът не помръдваше. Не проявяваше никакви признаци на живот. Новодошлите обмениха няколко думи с пазачите и всички дружно се разсмяха. Но смехът им звучеше прекалено бодро и спря твърде бързо. Бойците опитваха да се окуражат един друг, но в трескавите им действия и в нервните погледи, които хвърляха насам-натам, се четеше тревога.

Салдемир прошепна на двете момичета с нетърпящ възражение глас:

— Вие изчакайте тук. Ние ще се справим с тях.

— А, не! Това няма да стане! Не можеш да очакваш да се крия отзад и да ви оставя да водите моята битка вместо мен. Идвам с вас. Само че… хората на Съветника ми взеха кинжала. Онзи, който ти ми даде. Дали не би могъл да ми заемеш друг, само временно? Веднага ще ти го върна! — първо гневно, а после виновно изпърхаха ресниците на вещицата.

Салдемир с крива гримаса й подхвърли един нож, но после доволно се усмихна, когато видя колко ловко вещицата го улови във въздуха. Все пак не се сдържа и промърмори:

— Започва да ти става навик да ме обираш така. Сигурна ли си, че все пак не си крадла?

Алгира критично огледа леко нащърбеното острие. После се обърна към Лиандра:

— Пази яйцето. То е по-важно от всички нас… — и без да довърши, се втурна към войниците на Хаймдес.

Вещицата не се виждаше никъде. Войниците с тревога оглеждаха хълмистия район, а ръцете им трескаво стискаха дръжките на мечовете. Те се спогледнаха объркано и в този момент един от тях посочи към близкото възвишение. Стиснала кинжал, с развети от бързия бяг огнени коси, тя се появи с цялата си ярост. Но не ги нападна с магия, нито запрати светкавици по тях. Явно силата й не можеше да се мери с броя им. Те бяха твърде много и тя вероятно реши, че няма да се справи с тях, защото нерешително спря, а после побягна обратно. Дори захвърли бялото си наметало, за да бяга по-бързо.

Те си отдъхнаха с облекчение. Бяха слушали какви ли не небивалици за силата на вещиците, за това как можели да превърнат десетина мъже в жаби, или да излеят разтопен метал върху тях. И вярваха поне в половината, вярваха достатъчно, че да бъдат предпазливи. Но сега пред себе си виждаха само едно уплашено момиче, а това беше нещо, с което лесно щяха да се справят. Те се спуснаха след нея толкова ожесточено, сякаш животът им зависеше от успеха. А това беше точно така, защото Съветникът не прощаваше провалите. И наказваше всяка грешка еднакво. Със смърт.

Едва превалили билото на ниския хълм, войниците бяха нападнати от яростна вихрушка. Свирепи мъже и блестящи остриета изникнаха от близките храсти, а бягащата вещица изведнъж се обърна и заби кинжала си до дръжката в гърдите най-близкия си преследвач.

— Засада! — едва успя да изрече следващият и рухна мъртъв под светкавичната й атака.

Краткото обучение на Салдемир и дългите изтощителни тренировки с пъргавата опашка на Риналу постепенно бяха превърнали Алгира в изкусен войн. Драконът видимо се забавляваше, докато й помагаше да усъвършенства боравенето с кинжала, а всичките й синини и охлузвания бяха нищожна цена за натрупания опит. Сега, когато магията повече не можеше да й помогне, животът й зависеше от това колко добре можеше да си служи с тънкото острие.

Могъща вещица и ловък войн си поделяха деликатното тяло на момичето. Тези две страни от същността й бяха толкова различни, че ги обединяваше единствено несломимият й дух. И сега и двете нямаха търпение да се разправят с враговете, които стояха на пътя им към дракона. Останала без капчица магия, вещицата безропотно отстъпи пред тръпнещия в очакване на битката войн.

Париранията и атаките й се сляха в едно-единствено плавно движение, в красив, макар и смъртоносен танц. Алгира се почувства като страничен зрител, който наблюдава от безопасно разстояние някакъв муден и разтегнат във времето дуел. С лекота се изплъзваше от мощните, но бавни удари на противниците си, а после на свой ред нападаше уязвимите места в защитата им. Не усещаше нито страх, нито умора. Сякаш играеше игра, която напълно владееше, и не можеше да загуби. Затова беше изумена, когато едно острие се хлъзна по рамото й и я поряза. Тя бързо приклекна, пропускайки свистящия меч над главата си. Веднага се изправи и се хвърли в лъжлива атака. После ловко използва силата на замаха на врага си, за да го събори на земята.

Огледа се преценяващо наоколо в очакване на следващия неприятел и неволно се възхити на движенията на Салдемир. Неговият боен стил беше съвсем различен от нейния. Без да е толкова бърз, войнът великолепно използваше силата и теглото си. Течна като вода, Алгира меко се виеше около противниците си, оставайки недосегаема за оръжията им. А той, като грамадна скала, просто смазваше враговете си. Сечеше ги и ги помиташе, преминавайки през тях, сякаш бяха празно пространство.

Схватката беше ожесточена, но кратка. Изненадани и превъзхождани по бойни умения, войниците на Съветника така и не успяха да се групират. Разделени и обезверени, те падаха един след друг. Победоносният рев на Салдемир и високо вдигнатият над главата му меч известиха края на битката.

— Това ли беше? — невярващо се озърна вещицата и се затича към дракона.

— Не убивайте всички. Оставете жив поне един, за да ми разкаже какво са му направили — извика тя през рамо, докато оглеждаше неподвижното туловище. С мъка повдигна тежкия клепач и се взря в огромното златистожълто око на Риналу. Но там видя единствено собственото си разтревожено отражение. В отчаянието си опита какво ли не. Милваше главата му и го удряше по чувствителната зона около ноздрите. Почука по ноктите му с тежък камък и открехна леко челюстите му с кинжала си. Дори издърпа дългия му език навън, но драконът не помръдваше. Тогава вещицата решително се насочи към единствения оцелял войник на Съветника. Салдемир го беше вързал здраво и с любопитство следеше действията й. Макар и с внушителни размери, безжизненият Риналу не го плашеше особено.

Алгира се наведе над лежащия на земята пленник и кротко го попита:

— Кажи ми какво знаеш за дракона. Какво му направихте и как мога да го излекувам?

— Нищо няма да ти кажа, вещице! — изхърка раненият, а устните му се изкривиха в ехидна усмивка.

— Може би не — съгласи се тя. После го погледна с едва доловима ирония:

— Но ще си го помислиш!

Салдемир рязко я хвана за раменете и я завъртя към себе си. В погледа му се четеше тревога.

— Правилно ли те разбрах? Искаш да прочетеш мислите на тази отрепка, за да спасиш Риналу? Това не е ли опасно за теб? Каза, че си изхабила цялата си магия, за да избягате от замъка на Съветника?

Алгира се усмихна с фалшива бодрост, мъчейки се скрие умората си:

— Родена съм с дарбата да свързвам съзнанието си с това на другите. Тази дарба е част от мен, тя ме прави това, което съм, и не може да ми навреди. Използвала съм я хиляди пъти, още преди да се науча да говоря. А защитната магия, която ме изтощи до смърт, е нещо, което научих съвсем скоро. Все още се опитвам да я разбера и овладея. Тя е много могъща, но си има цена.

Вещицата протегна ръка и се потопи в ума на завързания войник пред себе си. Той се сгърчи, опитвайки се да запази мислите си в тайна, но напразно.

— Дни наред сте давали на стадо овце някаква билка. Безвредна за тях, но отровна за дракона. Следили сте ни цяла седмица и сте чакали. И накрая сте успели. Подмамили сте го да изяде няколко и той е заспал. Как се справям? — попита Алгира язвително.

— Добре, добре, точно така беше. Но това няма да ти помогне. Виждам колко държиш на дракона си и се радвам, че сега ще го гледаш как умира. Той никога няма да се събуди и ти нищо не можеш да направиш! — злобно изсъска войникът.

— Значи Съветникът изобщо не е имал намерение да спази своята част от уговорката. От самото начало е целял единствено да попречи на Риналу да ми отговаря. Знаел е, че драконът е обречен и въпреки това, ме е изнудвал с живота му! — гневно стисна вещицата малките си юмруци.

— Кажи ми веднага какво точно му дадохте? Не може да няма противоотрова! — обърна се тя към пленника.

— Нали виждаш мислите ми, защо ме питаш? Не знам каква е билката, защото ни я донесе стар лечител, който познаваше растенията много добре. Но знам, че драконът ти ще умре, и то съвсем скоро. — Вързаният войник се опитваше да изглежда смел и язвителен, но никого не успя да заблуди.

— Бързо! Нямаме никакво време. Съберете тънки сухи клони, трябва да запалим силен огън. И ми намерете вода! — извика Алгира и изчезна в гората.

Не толкова неустоимата красота на вещицата, колкото нещо неуловимо в начина, по който се държеше, караше човек неволно да й се подчинява. Просто на никого и през ум не му мина, че би могъл да не го направи. Лиандра и Елистар, неразделни още от деца, се спогледнаха учудено и се заеха да търсят дърва, пръчки и шума, а останалите се присъединиха към тях. Салдемир грабна шлема от главата на пленника и се спусна в близкия овраг. Тръгна по него и не след дълго откри едно почти пресъхнало ручейче, сгушено между склоновете на малка падина. Тънката му струйка едва сълзеше, но с малко търпение войнът успя да напълни шлема догоре с вода. Като внимаваше да не разлее и капка, войнът пое обратно към лагера. Другарите му бяха събрали изсъхнали съчки и ги бяха подредили в пирамида. Салдемир удари силно два меча един в друг, изтръгвайки от тях остър звън и куп искри. Чакали само това, сухите листа веднага пламнаха.

Когато Алгира се върна, огънят вече весело пращеше и поглъщаше дървата, хвърляйки закачливи отблясъци по мрачните лица на мъжете. Тя наряза на ситно коренчетата, които беше донесла, и ги сложи във водата в металната каска. После окачи импровизираното котле над огъня и нервно закрачи напред-назад, докато чакаше течността да заври.

Салдемир и двама от най-едрите му другари едва успяха да повдигнат огромната глава на Риналу и леко да открехнат зъбатата му паст. Вещицата изля в зейналото пред нея гърло противната на вид жълтеникава настойка и захвърли празния шлем. Тя знаеше доста за лековитите растения и често ги използваше. Но сега беше разтревожена, защото трябваше да гадае каква отрова беше използвал лечителят на Съветника, за да причини такъв дълбок и убийствен сън. И не можеше да предположи дали и как щяха да подействат нейните билки върху дракона.

«Събуди се!» — изкрещя тя в съзнанието му с всичките си останали сили. Но не получи отговор.

— Казах ти! А сега, когато остана без чудовището си, и с теб е свършено. Съветникът ще те хване и ще те принуди да му служиш! — злорадо я погледна пленникът и този път Алгира не можа да сдържи бликналите си сълзи. Една по-едра капка като жива пропълзя към върха на носа й и оттам с отчаян, макар и беззвучен вик, полетя към земята.

— Няма да се откажа толкова лесно! — задавено промълви тя и грабна меча на Салдемир. После омота дръжката му с парче плат от дрехата на един от мъртвите войници и го пъхна в жаравата.

— Какво смяташ да правиш? — угрижено я попита войнът. Драконът можеше и да е полезен, но беше просто едно животно. Обаче мъката, изписана по лицето на Алгира, и почти физическото страдание на отчаяно отпуснатото й тяло не можеха да го оставят равнодушен.

— Всичко, каквото мога! — твърдо отсече Алгира, гледайки мрачно пламъците.

Тъничките й рамене се разтърсиха от беззвучното й ридание. Салдемир с болка изгледа безпомощният й гръб. Посегна да я погали, но неуверено се спря, и ръката му увисна във въздуха.

— Ако искаш, мога да ти помогна? — дрезгаво предложи той.

Алгира неохотно се изправи и после решително отсече:

— Не, трябва да го направя сама!

Тя извади нажежения до червено меч от огъня и със сподавен стон заби острието до половина в хълбока на дракона. Блестящата синя грамада не помръдна. Закривените нокти на прободения крак се свиха леко, потрепнаха конвулсивно, и отново безсилно се отпуснаха.

— Моля те, събуди се! Няма да ти позволя да умреш. Знаеш ли през какво преминах, за да те намеря? Но сега съм тук и няма да се откажа от теб. Ставай веднага! — Алгира крещеше в ума на Риналу и викаше с пълен глас. Удряше го с все сили по носа и клепачите, дърпаше висящият от устата му език и безуспешно се опитваше да разклати огромната му глава. Салдемир й се притече на помощ и нанесе няколко тежки юмручни удара в основата на челюстта на дракона. После с мъка повдигна главата му и я завъртя насам-натам.

Риналу бавно отвори лявото си око и примигна няколко пъти. Черният отвесен процеп на зеницата му неуверено се завъртя наоколо, без да се спира на нищо. Драконът се опита да се изправи и опъна веригите, с които беше вързан за предната каруца. Ноздрите му се свиха, когато той пое въздух, и после се издуха, когато шумно издиша. Отново опита да се надигне и този път успя, като се подпря на крилете си. Талигата увисна под него като гигантска огърлица, но оковите не издържаха тежестта й, и едно счупено звено излетя настрани. Дървената каруца с глух тътен рухна на земята, а над нея се разнесе ревът на освободилия се дракон.

Алгира не можеше да повярва на очите си. Слънчева усмивка озари мокрото й от сълзи лице, но тя продължаваше да плаче, макар и вече от радост. Обгърна огромната глава на Риналу с тънките си ръце и след миг краката й се отделиха от земята, когато той протегна нагоре дългата си шия. Драконът открехна и второто си око и се огледа. Мътният му още поглед обходи хората и той вдиша с пълни гърди, готвейки се да изригне вулканичния си огън срещу тях.

— Не мърдайте! Стойте неподвижно и не го дразнете! Аз ще се погрижа за него — прошепна Алгира, но гласът й прозвуча съвсем отчетливо във възцарилата се тишина.

Нещо обаче не беше наред. Тя усети надигащото се в дракона раздразнение към хората, усети гневът му, който внезапно избухна в изпепеляваща ярост. Ужасена отстъпи назад, разбрала че в упоеното му съзнание не беше останало нищо. Нямаше нито спомени, нито надежди, нито мечти. Нямаше никаква мисъл за нея, нито за приятелството им. Никаква емоция, нито капчица любов. Нямаше нищо друго, освен свирепото настървение на разбесняло се диво животно, току-що освободило се от плен.

Драконът енергично разтърси глава и изхвърли момичето далече встрани. После измъкна десния си крак от веригите на задната каруца и направи крачка напред, влачейки я след себе си. Олюля се и инстинктивно разпери криле, за да запази равновесие. Пристъпи още веднъж, преди да осъзнае, че левият му крак си оставаше окован, след това размаха неистово опашка. За миг от каруцата останаха само дървени трески и метални отломки. Чудовището отново изрева и се насочи към вцепенилите се хора, помитайки храсти и кършейки дървета.

— Бягайте! — едва успя да изкрещи Алгира, докато с мъка се изправяше. Цялото тяло я болеше от падането, но тя размаха ръце, за да привлече вниманието на дракона върху себе си. Успя. Огнените му очи се вторачиха в нея, той раззина зъбатата си уста и се стрелна към момичето.

— Аз съм Алгира, твоята вещица, а ти си Риналу, моят дракон. Излекува крака ми до трупа майка си. Носиш името, което тя ти е дала. Не го харесваш, но реши да го запазиш, за да уважиш паметта й. Спомни си за нея! Спомни си кой си! Спомни си за мен! Толкова пъти си спасявал живота ми. Ти не искаш да ме убиеш! Спомни си за нас! — мълвеше тя в празното му съзнание.

Нещо като че ли разколеба устрема на развилнялото се чудовище. Неясна сянка от мисъл се мерна в ума му, някакво бледо пламъче заблещука в мрака на всепоглъщащата ненавист. Той се спря пред падналата на колене Алгира, а главата му се протегна към вдигнатите й като за молитва ръце. Драконът изсъска зловещо, а челюстите му се разтвориха още по-широко.

С едва забележимо, почти котешко движение Салдемир се наведе и вдигна едно копие от тревата. Ако му беше писано да умре в пастта на този ужасен звяр, поне щеше да продаде живота си по-скъпо. Погледна въпросително Алгира, но тя поклати глава:

— Ако ме убие, ако не успея да го спра, не се бийте с него, а бягайте! Може би някои от вас ще се спасят? Съжалявам, че ви забърках в това.

Войнът стисна още по-здраво копието, внезапно осъзнал, че момичето се прощаваше с него. То чувстваше вина, задето бе изложило на опасност живота на приятелите му, и беше готово да жертва своя, за да поправи грешката си. Все още беше твърде слабо, за да призове защитната си магия. Затова водеше отчаян безсловесен двубой в съзнанието на дракона, опитвайки се да спечели малко време.

Слаба и неуверена песен се надигна над есенната поляна. Проста мелодия без думи се понесе над смълчаната гора. Топли нежни трели се преплетоха и кръшно се извиха във въздуха. Гласът укрепна и доби смелост, мелодията стана по-плътна. Тя се извиси нагоре — чиста и свободна, докосваща сърцата и галеща душите. Музиката унасяше, умиротворяваше и сътворяваше хармония. Ласкавите звуци имаха почти вълшебно въздействие, едновременно омайващо и успокояващо.

Драконът застина на място, подобен на гигантска каменна статуя. Леко притвори очи и започна да върти глава, търсейки източника на мекия глас. Откри пеещата Лиандра, подала се иззад едно дърво. Тялото й леко се поклащаше, следвайки ритъма на бавния й напев. Без да обръща никакво внимание на страшилището, тя излезе на малката поляна и започна да танцува.

Примитивният дял на мозъка командваше мускулите на дракона и реагираше светкавично на всяка заплаха или опит на плячката му да се измъкне. Тъкмо него беше събудила Алгира и сега Риналу виждаше около себе си единствено врагове и храна. Но висшият дял на съзнанието му — люлка на разума и хранилище на спомените му, все още спеше. И едва сега започваше да се разсънва, като замръзнала река през пролетта. Отначало дебелата ледената кора се пропуква почти незабележимо и отдолу се показват тънички струйки вода. После мразовитата броня започва да отслабва и изтънява, докато процепите се задълбочават и разширяват. И накрая мощният поток на разгневената от дългия си затвор водна маса се надига и помита и последните следи от зимна сънливост. Търсещият взор на вещицата откри в ума на дракона първата му осъзната мисъл. След нея последваха други и миг по-късно ятата от спомени започнаха да се завръщат като прелетни птици.

Блуждаещият поглед на Риналу се проясни и той с пръхтене пое познатия мирис на вещицата. Тя изглеждаше някак променена и различна, но си беше все същата Алгира, сияеща от щастие и обзета от тревога. Той едва успя да й каже колко съжалява, че беше заспал, преди съзнанието му да бъде залято от хилядите й неподредени мисли. Тя едновременно му се караше и благодареше, радваше му се и беше ужасена.

Драконът с недоумение се огледа наоколо. Никога не беше виждал това място, нито пък помнеше как се беше озовал тук. Наблизо едно момиче извиваше тялото си и издаваше странни мелодични звуци. Някакви непознати мъже, мръсни и миришещи на пот и страх, бяха застинали неподвижно с вперени в него очи. Всички до един бяха въоръжени и той се сниши към земята, надавайки гръмовен рев и готвейки се за атака.

— Всичко е наред, Рин. Тези хора са приятели, те ми помогнаха да те спася. Моля те, не ги наранявай! — опита се да го успокои Алгира и той й повярва. Винаги й вярваше. Направи крачка към нея и остра болка прободе крака му. Драконът с изумление погледна назад, а тя изтича припряно към него и някак виновно изтегли един дълъг меч от тялото му.

— А това какво е? Опитала си се да ме убиеш? Но защо? — Риналу не успяваше да проумее ситуацията. Нещо се беше случило с него. Нещо се беше променило по време на съня му. И сега той изоставаше от събитията и не можеше да ги настигне и разбере.

— Не, аз… Не! Как можа да си го помислиш? Исках да те спася. Ти беше дълбоко упоен от някаква билка, която бяха сложили в храната ти. Бяха ти поставили капан. И щеше да умреш, ако не те бях събудила. Опитах какво ли не и накрая просто не знаех какво друго да направя. Моля те, прости ми!

Алгира с отвращение захвърли оръжието и притеснено огледа слабо кървящата му рана:

— Как мислиш, дали ще се зарасне?

Драконът се разсмя дълбоко и гърлено, но за хората това прозвуча като ужасяващия рев на разгневено чудовище. Загубили последните си остатъци от доверие в способността на Алгира да го усмири, те мигом се изпокриха.

— Разбира се, че ще се оправи, и то много скоро. Това е присъщо за нас, драконите. Нещо в телата ни кара всяка рана или счупване да оздравява почти веднага. Ако загубя опашката си, или пък някой крак, то бързо ще ми порасне нов. Всяко нараняване, което не ме убие на мига, зараства напълно. Мисля, че затова и сълзите ми се оказаха лековити за теб. Но защо подушвам кръвта ти, да не си ранена?

— О, това е само драскотина, не се тревожи. Стой мирен и се опитай да изглеждаш поне малко по-дружелюбен. Нали не искаш да плашиш хората, които рискуваха живота си, за да спасят твоя? — Едва сега Алгира намери време да откъсне ивица плат от разкошната си рокля и да превърже плитката рана на рамото си.

Драконът покорно легна на земята и подви опашка под себе си. После огледа полесражението с любопитен поглед. Вещицата се приближи до танцуващата със затворени очи Лиандра и леко я докосна по ръката. Гласът на девойката почти не трепна, когато тялото й ужасено се сви. Тя само стисна клепачи още по-силно, очаквайки острите зъби на чудовището да се впият в плътта й.

— Хей, спокойно, аз съм! Всичко свърши, и то благодарение на теб. Но как ти хрумна да пееш на дракон? — изуми се Алгира.

Лиандра боязливо открехна очите си и погледът й почти веднага се закова върху лежащия неподвижно Риналу. След няколко секунди, видимо успокоена, тя успя да промълви:

— Ами много се уплаших, помислих си, че с всички нас е свършено! И не се сетих за нищо друго. Като малка ми казваха, че имам хубав глас, затова реших да опитам. Надявах се да отклоня вниманието му от теб, защото знаех, че само ти можеш да го укротиш. Ако убиеше теб, нямаше да пощади и нас.

— Е, не знам как, но се получи. Той се събуди и е добре! Толкова съм щастлива! И ви благодаря. На всички!

Последните думи Алгира извика високо, обръщайки се към стаените в ниската трева и зад дърветата мъже. Те смутено се подадоха от укритията си и направиха по една-две крачки, преди отново да спрат. Салдемир единствен бе останал по-близо. Без да се разделя с копието, той предпазливо се приближи до дракона и вдигна меча си от земята. После все така бавно отстъпи и удивено заразглежда покритото със засъхнала кръв острие.

— Извинявай за тежките думи, които ти наговорих, и затова че те заплюх. Едва сега разбирам какво и защо е трябвало да направиш. — На лицето на коленичилата Лиандра се четеше дълбоко съжаление и искрено разкаяние.

— Няма нищо и аз съжалявам, че се наложи да те ударя. Надявам се разбираш, че бях принудена да играя роля. Не можех да допусна да разберат какво смятах да направя. Хайде сега, изправи се. — Алгира протегна ръка към сестрата на Салдемир и двете се прегърнаха.

Вещицата се скри зад могъщия гръб на Риналу и с омерзение изтръгна от себе си скъпоценните накити на омразния Съветник. После захвърли и елегантните дрехи, и щастлива се намъкна в любимата си бледозелена рокля, с която бе свикнала като с втора кожа. След кратко колебание реши да задържи удобните ботуши и топлата хермелинова наметка, която й стигаше чак до коленете. Алгира мразеше до дъното на душата си Хаймдес и всичко свързано с него. Но мисълта за студените зимни нощи на открито помогна на практичността й да надделее. Затова тя сгъна царствената одежда и я завърза с кожения колан. Накрая вдигна богато украсената синя рокля, в която я бяха облекли придворните дами, и с усмивка я подаде на Лиандра:

— Не е кой знае какво, но поне е по-здрава и топла от твоите дрехи.

Момичето притеснено огледа раздраните си дрипи, които на места бяха толкова разнищени и разпокъсани, че отдолу се виждаше мръсната й кожа. Дори като нови те не можеха да се мерят с възхитителната царствена рокля.

— Благодаря ти! — едва успя да промълви то.

Алгира небрежно кимна и събра блестящите украшения от земята, за да ги отнесе на Салдемир.

— Мисля, че на вас ще ви свършат по-добра работа. Ще ви трябват пари за оръжия и коне, за помагачи и съгледвачи. Знам, че борбата ви не е никак евтино занимание.

— А какво направи с всички онези великолепни дрехи? Трябва да призная, че хващаше окото с тях… — започна шеговито Салдемир, но веднага млъкна, стреснат от гневния поглед, който Алгира му хвърли. — Не че така изглеждаш зле, де! — опита се да се поправи той. От майка си беше научил, че не е особено умно да ядосваш вещица, та дори и изтощена. Пък и зелената дреха наистина й стоеше чудесно.

Когато Лиандра плахо се подаде иззад неподвижно застиналия като огромна синя скала дракон, войнът остана безмълвен. Макар че дрехите не й бяха съвсем по мярка, тя приличаше на изгубена в гората принцеса. Погледът на Риналу с недоумение сновеше между двете жени. С помощта на острото си обоняние той лесно беше разпознал Алгира в новите й дрехи. Но след това тя се беше преоблякла обратно в старата си рокля, а Лиандра беше взела нейната. Така че, според зрението му, уплашената доскорошна певица беше неговата приятелка. И сега драконът беше объркан, неспособен да реши на кое сетиво да се довери.

Вещицата се приближи до Салдемир и понечи да му върне кинжала, както беше обещала. Но той я спря с великодушен жест:

— Задръж го, на теб повече ще ти трябва.

Алгира застана между война и чудовището и протегна ръце към двамата:

— Салдемир, позволи ми да ти представя Риналу. Той иска да знае как може да ти се отблагодари за това, че си го спасил?

— Предай му, че не искам от него нищо друго, освен да се грижи добре за тази, която измъкна сестра ми. Кажи му, че мечът ми винаги ще бъде на негово и на твое разположение. Макар че, като казах меч… — войнът изведнъж млъкна, сякаш си бе прехапал езика.

Вещицата усети колебанието в гласа и смущението в погледа му. Но знаеше, че не е редно да се рови в главите на хората, особено пък на приятелите. Затова просто попита:

— Какво за меча?

— Ами… Не знам как…

— Казвай, де! — започна да губи търпение момичето.

— Е, добре. Има нещо, за което бих искал да помолиш дракона си. Малко ми е неловко и ще го разбера, ако откаже. Според едно древно предание някога е имало меч, чието острие било закалено в драконов пламък. Този меч можел да реже камък и броня, и никога не се изтъпявал. Следите му се губят през вековете и не е ясно дали изобщо е съществувал. Но легендата още е жива, както и указанията за създаването му. Като потопи меча ми в кръвта на дракона, ти неволно изпълни първата стъпка от тези указания. Разбира се, и друг път се е случвало хора да убият дракон и да се опитат да създадат по-здрава стомана с кръвта му. Но без огън с изключително висока температура усилията им били напълно безплодни. Защото е необходимо много силно нагряване, каквото човек не би могъл да постигне, само дракон. А хората обикновено не остават живи достатъчно дълго, че да говорят с огнедишащите. Освен това не знаят как. Но дори и да можеха, едва ли биха успели да убедят някой от тях да помогне за създаването на меч, който е заплаха за него самия. Та се чудех дали има нещо вярно в цялата тази история?

Алгира кимна и след малко предаде отговора на дракона:

— Закрепи оръжието си някъде и се отдръпни.

Скоро дръжката на меча беше вързана здраво между клоните на едно дърво. Ослепителните пламъци, избълвани от Риналу, обгърнаха острието. То моментално почервеня, после побеля и накрая изчезна в зеленикавото сияние на кипящата по него драконова кръв. Без да губи време, Салдемир грабна едно дълго копие и с няколко удара преряза догарящите въжета. После освободи меча от овъгления ствол и го бутна на земята. Омота къс от една дреха около дланта си, за да я предпази от нажежената дръжка. Прикривайки с другата ръка очите си, той вдигна оръжието и го заби в трупа на един от убитите.

Със съскане и дим мечът рязко се охлади от кръвта на мъртвия. Обработката беше завършена и войнът нямаше търпение да провери резултата. С все сила замахна към една скала. Закаленото острие изсвистя във въздуха и с кристален звън изтръгна от камъка сноп сини искри. Отсеченото парче, с големината на човешка глава, изхвръкна далече настрани и се заби до половина в меката пръст. Салдемир погледна новото си оръжие с такова удивление, сякаш за първи път в живота си виждаше меч.

— Не мога да повярвам… Това е… Това просто не е възможно…

После се обърна към Алгира:

— Благодаря ти! Благодаря и на дракона. Моля те, предай му, че току-що си спечели верен приятел в мое лице. Това е невероятен меч, на света няма втори като него. Сигурно и нерфолд би могъл да убие. Ще го нарека «ДракоПлам»!

Загубил окончателно дар слово, той падна в краката на смутената Алгира. Протегна бледочервеното острие към нея, сякаш я молеше да сподели възхищението му от скритата мощ на режещия ръб, загатвана само от танцуващият по него ослепителен блясък. Жестокият сблъсък със скалата не бе оставил дори драскотина по повърхността на меча.

Вещицата се почувства неловко от неочакваната проява на емоции. Тя почти не познаваше Салдемир, но досега той се бе държал доста хладно и сдържано. Сега обаче видимо не успяваше да овладее чувствата си и те преливаха навън като придошла река. Уплашена да не бъде залята и удавена от тях, тя трескаво потърси нова тема за разговор:

— А как все пак успяхте да убиете нерфолд?

Войнът не отговори веднага. Той внимателно прекара пръст по ръба на острието, после с уважение прибра меча в ножницата. Едва тогава се изправи, погледна Алгира право в очите и мрачно заяви:

— Никога не съм убивал нерфолд. Нито пък познавам някой, който да го е правил. Доколкото знам това е невъзможно. Не съм сигурен дори дали умират от старост или живеят вечно.

— Но ти каза…

— Казах ти, че сме се сражавали с тях, а не че сме ги убивали. Просто успяхме да ги спрем един по един, и то с цената на огромни жертви. Забивахме копия и корабни котви в земята и връзвахме за тях мрежи, въжета и вериги. Нерфолдите са много силни, но също така и доста тромави. Така че постепенно успяхме да ги омотаем и обездвижим като мухи в паяжина. Но те все още са си там. И все още са живи. С безкрайното търпение на безсмъртни те очакват деня, в който въжетата ще изгният, а веригите ще ръждясат. Защото тогава пак ще тръгнат напред.

Добилите смелост приятели на Салдемир с любопитство се приближиха до дракона. Той леко оголи дългите си зъби в приветлива усмивка. Хората обаче оцениха жеста погрешно и мигом се хвърлиха на земята. Само Лиандра продължи да пристъпва бавно към него, протегнала напред дясната си ръка като слепец, опипващ пътя си. Сякаш и през ум не й минаваше, че чудовището може по някакъв начин да я нарани.

Макар че външно оставаше спокоен и напълно неподвижен, Риналу губеше търпение по-бързо и от малко дете. Без да издава нито звук, той все по-настойчиво крещеше в главата на Алгира. Неговият гладен за отговори ум изискваше цялото й внимание. Какво се бе случило с него и колко дълго беше спал? Къде се намираше и как беше попаднал тук? Кой я беше ранил? Какви бяха тези непознати хора? И колко още ще трябва да лежи неподвижен?

Тя набързо му разказа за събитията от последното денонощие. После пое драконовото яйце от приближилата се Лиандра и постави нерешителната й ръка върху дясната ноздра на Риналу:

— Давай, погали го! Точно тук най-много му харесва. И не се страхувай, няма да те изяде.

После показа яйцето на дракона:

— Ето заради този малък камък едва не те убиха.

— А на мен защо не ми отговаря? — изненада се Риналу.

— Предполагам усеща, че си мъжки дракон. А то вярва само на майка си. Наясно е, че това не съм аз, но все пак съм жена и може би затова е склонно да ме допусне до себе си. Сега обаче трябва да скрием го някъде. На място, където никой не би го търсил. До което никой въобще не би могъл да достигне. Аз се сещам само за едно такова.

На дракона му отне няколко секунди, но когато я разбра, изрази възмущението си с бурно клатене на глава, събаряйки ужасената Лиандра на земята:

— В кратера? При нерфолдите? Не! Не, не, не! Какво ти става, забрави ли какво се случи миналия път? Не помниш ли как едва не загинахме там и двамата?

— Ако малко се успокоиш и ми позволиш да ти обясня, ще видиш, че не е чак толкова страшно. Вече сме били там и знаем какво да очакваме. Достатъчно е просто да се издигнеш много високо и после стръмно да се спуснеш право в кратера на вулкана. А всички нерфолди са от външната му страна и няма дори да ни видят.

— Но ти би могла да събудиш дракончето, нали? Да го накараш да се излюпи? — В огромните пламтящи очи на Риналу имаше толкова много надежда. Лиандра отпълзя назад и се помъчи да се скрие зад тънкото тяло на вещицата.

Въпросът накара Алгира да се замисли.

— Мисля, че да. То ме чу и ми отговори. Има ми доверие и може би след известно време би повярвало в мен достатъчно, че да ме послуша. Вероятно ще ми отнеме години, но смятам, че накрая бих могла да го убедя да напусне яйцето. Проблемът е, че не съм сигурна дали двамата с теб ще можем да се грижим за него както трябва. А и не мисля, че точно сега светът е готов за едно бебе дракон. Твърде объркано и враждебно място е.

Вещицата се приближи до Салдемир, за да се сбогува с него.

— Ние с Рин потегляме. На ваше място не бих се навъртала тук още дълго. Много скоро Съветникът ще осъзнае как сме го изиграли и ще изпрати още войници.

— Какво смяташ да правиш с яйцето? — попита с престорена небрежност Салдемир. Той добре осъзнаваше заплахата, притаила се в живия камък.

— Не се тревожи за него. Ще го скрием на толкова тайно и недостъпно място, че никой никога няма да го намери.

— Ами лъка? Доколкото разбрах, хората на Съветника са ти взели и него. Как сега ще се справяш без любимото си оръжие? Чакай, сетих се. Лиандра може да ти направи. Тя е много сръчен дърводелец и ковач. С каквото и да се захване, всичко й иде отръки. Ще видиш какъв чудесен лък ще ти измайстори, нали сестричке?

— Разбира се. Дори смятам да изпробвам някои подобрения. До следващата ни среща ще е готов. Сигурна съм, че ще останеш доволна. Нали един ден ще се върнеш при нас? Нали ще се видим отново? — Лиандра вече се беше изправила и възхитено оглеждаше дракона.

— Ще се върнем много скоро. А дотогава ще си спомням за вас. И вие не ме забравяйте.

— Да бе, като че ли човек може да те забрави… — промърмори на себе си Салдемир и прегърна през рамо сестра си.

Риналу бавно се изправи и разпери огромните си криле, като внимаваше да не закачи с тях някой от хората. Разтърси врата си и го наведе надолу, приканвайки Алгира да заеме мястото си на седлото. Тя не го остави да чака и пъргаво се метна върху него. Драконът излетя стръмно нагоре и пое по дългия път към вулкана Белманди. Едрият силует на Салдемир ги изпрати с високо вдигнат меч. После махащите след тях хора бързо се превърнаха в неразличими точици. Алгира нямаше търпение отново да види магическата пирамида, която я очакваше в кратера. Какво ли щеше да научи този път? Мисълта за предстоящата среща със стар приятел стопляше сърцето й.

Далече долу под тях цветовете постепенно избледняваха и се губеха в тежките сенки на пурпурния залез. Изоставена от слънчевата светлина, земята бавно потъваше в мрак. Но високо горе, в безкрайната синева на небето, нощта беше още далече.