Сянка по стъклото

14. Тъмниците на Физ Горго

Стражниците хвърлиха Мейгрейт в килията. Тя се хлъзна по слузестата мръсотия на пода и си удари коляното в каменната скамейка. Вратата се хлопна. Тя се подпря на камъка, опитваше се да прогони болката и страха. Ето че беше пленница на Игър, затворничка във Физ Горго. Каран бе избягала с Огледалото преди часове и Мейгрейт можеше да разчита само на себе си.

В живота й не бе имало по-опустошително усилие от борбата с волята на Игър. Все още недоумяваше как успя да го удържи толкова време. И сега си плащаше прескъпо. Идеше й да вие от болките в главата, да я блъска в камъните. Изтезаваше я илюзията, че зад очите й растат дълги и остри като игли кристалчета.

Изведнъж се замая, игличките се нажежиха като от пламъче на свещ. Просна се до скамейката в напразни опити да повърне.

Не знаеше кога събра сили да стане. Вече усещаше и жаждата, и студа. Бяха й взели раницата, но й бяха оставили манерката. Ръката й подскачаше, тя разливаше струйки по гърлото си и все пак успя да пийне малко, остана й вода колкото да си избърше лицето.

Опипа скамейката — дълга и тясна, грапава отстрани, затова пък гладка отгоре, сякаш е лакирана. Споходи я невеселата мисъл: колко ли затворници са се присвивали на този камък, за да го излъскат така? Умът й отказа да се занимава с такива догадки. Надигна се от пода и седна. Очите й откриха оскъдните подробности в килията — четири стени, вътрешната леко изпъкнала, скамейката и тесен процеп вместо прозорец. Зазоряваше се.

Изтегна се разтреперена по гръб, внушаваше си, че съзнанието й трябва да остане празно, както бе научена. Но една сцена се повтаряше натрапчиво. Игър се навеждаше над вцепенената Каран, Мейгрейт се мъчи да й помогне, но е безсилна. И после… заповедта на Игър и ужасеният шепот на Каран — „Фейеламор“. Накрая младата й спътничка прекъсва връзката и побягва.

Против желанието си виждаше страданието, сковало лицето на Каран, могъществото на Игър, подхранвано от яростта му, с което прекърши съпротивата й, сякаш буря цепеше на трески прогнило дърво. Но и нещо твърде смущаващо — как той се взираше в Каран напълно озадачен. Мейгрейт пришпорваше ума си в търсене на обяснение, обаче не го намираше.

Зарея поглед в тъмния мръсен таван, смазана от осъзнатия си провал и от опасенията си за Каран. Колко гнусно се държа с нея… Как ще се справи сама? Може вече да я бяха заловили, а можеше и да е мъртва.

Паметта я пренесе към последната й среща с Фейеламор, малко преди дългото пътешествие до Физ Горго.

— Тръгни сама — бе заповядала господарката й. — И не споменавай за мен пред никого!

Но сега Игър знаеше тайната и армиите му щяха да настъпят на изток. Още какви злощастия щяха да последват? Как би могла да признае пред Фейеламор неволната си измама?

Защо трябваше да се бави толкова? Защо Огледалото я обсеби за толкова дълго? Зовът беше неустоим, всичко друго бе загубило смисъл. Щом го взе, Мейгрейт прозря, че то ще преобрази живота й. Но защо точно нейния? Все едно — Огледалото вече не беше тук.

Процепът хвърляше повечко светлина върху отсрещната стена и показваше тясна килия с голи стени и под. Вратата от дебели дъски беше обкована с желязо. Нямаше нищо друго — нито съд за вода, нито кофа да се облекчава в нея затворникът, нито одеяло. От влагата навсякъде се въдеше плесен освен около прозореца, където вирееше някакъв мъх.

Тя смъкна подгизналите си ботуши и пак легна. Замръзваше. Макар че бяха минали поне десетина часа, откакто с Каран се бяха гмурнали в резервоарите, дрехите й бяха мокри. Не бе хапвала от цяло денонощие, не бе мигвала от две. Измъчваше я обаче единствено влудяващата мисъл за провала. Не само че всичко потръгна накриво със задачата, но и не бе опазила тайната на Фейеламор, крита грижливо столетия наред. Представяше си студеното, подобно на маска лице и очите, чийто поглед беше по-унищожителен от гнева. Неоспоримото, безмерно презрение към негодната за нищо слугиня.

„Права беше — не съм достойна да й служа. Дори ако нарочно бях поискала да попреча на всичките й отдавна подготвяни планове, едва ли щях да навредя толкова…“

Денят отмина, свечери се, никой не идваше. А тя очакваше всеки миг вратата да тресне и Игър да влезе, за да я разпитва. Дали протакаше, за да отслаби волята й?

Мейгрейт не можеше да заспи. Колкото и да беше изтощена, не се унасяше. Кръстосваше из килията — четири крачки в едната посока, четири в обратната. Щом престана да трепери, легна пак, но ходилата й още бяха ледени и студът скоро се просмука нагоре в краката й. Не чувстваше нищо освен безмерно опустошение.

Посред нощ вратата се блъсна в стената, без други шумове да подготвят Мейгрейт за това. Влезе извънредно мършав мъж с ъгловато лице и дълга сивкава коса. Уелм. Махна й да тръгва с него.

Мейгрейт се изправи мудно, като заслони очи от светлината на факлата.

— Аз съм Джафит — каза той със стържещ глас. — Хайде, идвай!

Тя посегна към ботушите си.

— Нямаш нужда от тях! — изграчи той и стисна ръката й над лакътя.

Костеливите му пръсти бяха корави и студени. Отведе я по много стълби надолу към голямо помещение без прозорци, но с ярки фенери по стените. И тук беше мразовито като в килията, миришеше на мухъл. В голямото огнище бяха наредени незапалени дърва.

Вътре чакаха още двама уелми, мъж и жена с остри черти като на Джафит. В средата на стаята три къси пейки бяха подредени като квадрат, отворен от едната страна. Жената бутна Мейгрейт между тях.

— Седни!

Мейгрейт се отпусна на влажния под. Тримата уелми се настаниха на пейките и се загледаха отгоре надолу в нея. Носът на слабата кокалеста жена се извиваше като острието на брадва. Въпреки студа носеше сандали на бос крак, костите на тесните грозни стъпала изпъкваха под кожата и вените. Мейгрейт настръхваше от вида й — нещо не беше наред в нея, във всички уелми…

Накрая погледите им станаха непоносими и тя сведе глава. Жената отвори уста.

— Значи се казваш Мейгрейт?

И нейният глас чегърташе, лицето й беше непреклонно.

— Защо дойде тук?

Мейгрейт не продума. Въпросът прозвуча повторно. Та пак не каза нищо. Тримата уелми се поклащаха на скамейките си, слятата им воля я обгръщаше, лишаваше я от сетивата й, притискаше я. Сърцето й биеше все по-трудно. Устата й пресъхна.

— Дайте ми вода, моля ви — дрезгаво помоли Мейгрейт.

— Ще пиеш, когато отговориш на въпросите ни — отсече жената.

— Коя беше помощничката ти? — попита Джафит. — Накъде тръгна?

Мейгрейт мълчеше. Знаеше си, че отвори ли уста, няма да може да спре.

— Как се промъкнахте във Физ Горго?

— Кой те изпрати?

— Защо твоят господар или господарка иска Стъклото?

— Стъклото ли? — неволно се учуди тя.

— Огледалото на Аакан! — сопна се жената. — Защо го иска?

Мейгрейт седеше безмълвна; въпросите се сипеха като удари. Сега уелмите я плашеха повече и от Игър. У него поне се долавяше нещо човешко, у тях — не.

— Кои сте вие? Защо ме измъчвате? — изпъшка задавено накрая.

— Ние сме уелми. Аз съм Вартила — отвърна жената. — Игър е наш господар. Във всичко му се подчиняваме.

Задушаващото покривало на волята им я обви още по-силно и породи подозрението, че проникват в ума й и че зададените на глас въпроси са по-маловажната част от разпита. Усещаше ледено боцкане в слепоочията.

Това се проточи дълго и макар че не се покоряваше, Мейгрейт сякаш се смали на пода, а уелмите се извисиха великански. Нямаха умора. От жажда губеше гласа си. И мисълта й се изтощаваше, защото я изпълваха видения как уелмите с радост биха я изтезавали. Не… не с радост, а с удовлетворение. Не ги разбираше. Струваше й се, че не различават добро и зло, увлечени от желанието да изпълнят заповедите на господаря си. И затова щяха да са доволни, ако с изтезания постигнат целта си.

Часовете се изнизаха и цялата й глава се замрежи от гъстата паяжина на болката. А още никой не я бе докоснал.

Може би около пладне на втория ден след залавянето й в стаята й влезе още един уелм. Всички се скупчиха в ъгъла за малко. Мейгрейт не схвана новината, но явно беше лоша за тях, защото щом вестоносецът излезе, чу другите трима да си говорят:

— Над нас властва опасно слаб господар — промълви Джафит, сякаш станал още по-мършав и стар.

— Така е, но що да сторим? Без господар сме нищо.

— Длъжни сме да бъдем силни — натърти Вартила. — Не бива да губим повече време с тази.

Върнаха се по местата си на скамейките.

Джафит протегна ръка и дланта му опря в гърлото й. Пръстите бавно се плъзваха надолу. Студени и горещи нишки плъзнаха навсякъде в плътта на Мейгрейт. Натискът отново я прикова към пода, в гърдите й се надигаше отвратителен, смахнат кикот. Кожата й настръхна, все едно някакъв паразит я гризеше и пихтиестото му тяло се издуваше в нея.

В някакво притаено кътче на душата й замъждука гняв от посегателството, разгоря се мудно, но накрая избухна неудържимо.

Самата тя дори не долови точния миг, когато вдигна към Джафит ръка с разперени пръсти, забрави всички предупреждения и наставления от дългогодишната си подготовка и стовари върху него цялата мощ на своето побесняло от болка съзнание.

Уелмът млъкна насред думата, която изричаше, застина като изваяние, на цялото му лице се избиха червени петна и той тупна по гръб на пода. Лицето му се гърчеше, ръцете му се увиваха конвулсивно около тялото.

„Прекалих, а пък и закъснях — сгълча се Мейгрейт. — Още един от присъщите ми недостатъци“.

Другите двама не шавнаха. Мъжът бледнееше, пръстите му се впиваха в ръба на скамейката. А Вартила се усмихна като привидение и Мейгрейт се стъписа.

— Джарк-ун трябва да научи за това — обади се Вартила към мъжа. — Помоли го да дойде.

— Още не се е върнал.

— Значи ще го потърсиш, щом се върне. Тази тук ме безпокои. Много сила има в нея. Длъжни сме да научим кой я е изпратил. Може би ще е по-лесно да пречупим другата.

Вратата се отвори. Игър надвисна над всички. Носеше дебело наметало, по шапката му още искряха капки, по ботушите му лепнеше черна кал.

— Аз ще се заема с нея — каза той тихо. — Доведете я в работната ми стая.

— Но, господарю…

Вартила не продължи и се извърна.

Мейгрейт едва прекрачи прага, изтощена от дългото изкачване по стълби, пък и отново я налегна слабост, след като си послужи с Тайното изкуство. Игър говореше, но звуците се сливаха в ушите й, дори не го виждаше, ако не застанеше точно пред нея. Тръшна се на пода и присви колене към гърдите си. Той стърчеше над нея като сиво петно. Мейгрейт не съзнаваше нищо освен жаждата и непоносимото напрежение в главата си.

— Вода… — изхъхри тя. — Моля те, дай ми вода.

Игър приклекна неловко и се взря в лицето й. Зачерви се и тя отметна глава немощно, защото се уплаши да не я зашлеви. Той обаче се надигна с охкане, провлачи крак към вратата и дръпна шнура, увиснал до рамката.

Тутакси влезе една прислужница. Игър й каза нещо и пак дръпна шнура. Дойде и втора жена и двете отнесоха Мейгрейт в съседните покои. Там я изкъпаха в неописуемо приятна топла вода и я облякоха в чисти дрехи.

След това я заведоха в просторна стая и поднесоха храна и вода на масичка с извити черни крачета до огнището. Гозбите бяха съвсем обикновени — маринована риба, задушени зеленчуци, черен хляб с кана ласий — слаба светла напитка, която винаги присъстваше на трапезата в Орист. Тя веднага изгълта две големи чаши. И през цялото време двете слугини я наблюдаваха неотлъчно. Щом се засити, я върнаха в покоите на Игър и я настаниха на дивана до току-що запаленото огнище с още една пълна чаша на масата. Мейгрейт се почувства чиста и стоплена за пръв път, откакто бяха нагазили в блатата на Орист… и по-уплашена от всякога. Колкото и слабо да беше питието, я потапяше в дрямка, затова тя веднага седна, сковано и изпънато.

Скоро влезе и Игър. Носеше дълга вълнена блуза, дебел панталон и сиви ботуши. Слугините си отидоха. Яростта му не бушуваше и продълговатото му лице беше невъзмутимо, едва ли не приветливо. Мейгрейт не знаеше какво да си мисли. Каквито и способности да бе развила у себе си, не умееше да разгадава чуждата душа.

— Е, сега малко по-добре ли си?

— Благодаря — отвърна Мейгрейт, още по-смутена от любезността му.

— Уелмите се престарават, а аз се забавих заради преследването.

Не и се вярваше, че чува тези думи. Нима се оправдаваше пред нея?!

— Какво направихте на Каран?

Игър придърпа стола си към нея и се вторачи в очите й. Май търсеше нещо, но отново изглеждаше озадачен. Мейгрейт потръпна и притисна гръб в облегалката.

Той заговори бързо, без да се запъва:

— Вече нямам време за губене. Коя е Каран и накъде понесе Огледалото?

Възможно ли беше Каран да се е изплъзнала? Направо изумително. Мейгрейт сведе поглед. Игър се славеше с лукавството си, а в нито един слух не го хвалеха за състрадание или благост. Би си послужил с какви ли не хитрини и беше най-добре тя изобщо да не отваря уста.

— Нищо няма да ти кажа…

Той обаче упорито повтаряше въпросите си, дори се опита отново да прекърши волята й както предишния път, но тя не продумваше. Игър се разгневи само веднъж, с един замах помете чашата й от масата и вдигна юмрук, но нейният поглед пак не трепна. Тя долавяше, че той се преструва най-хладнокръвно, нямаше и помен от онзи сляп бяс. Защо се бе променил така?

Накрая от умора не можеше и да седи. Игър отново повика прислужниците и те я отнесоха в малка стая с легло. Съблякоха я, както стоеше със затворени очи, и я сложиха в студената постеля.

Вратата се отвори безшумно и Игър влезе. Носеше фенер. Мейгрейт беше права да не разчита на дружелюбието му. Яростта отново бушуваше в него, докато крачеше по коридора, макар че засега не я заплашваше. Вбесяваше го загубата на Огледалото, толкова важно за отдавна обмислените му планове. Надяваше се, че щом Мейгрейт е с изцедени сили, ще намери начин да изкопчи истината от нея.

Защото Игър не само използваше Огледалото да разкрива защитните мерки на противниците си. Знаеше, че в прастарото изделие е скрита несравнимо по-важна тайна — път отвъд ограниченията, наложени от разстоянията, задържащи повелителите на Сантенар в дребните им владения. Път към премахване на отдавнашната неправда, на която той бе станал жертва. Тласкаше го не само жаждата за мъст, но и една мечта — да обедини Мелдорин, а защо не и цял Сантенар. Изобщо не се съмняваше, че той е най-подходящият човек да постигне това. Дребното отмъщение беше само стъпало към целта. Успееше ли да постави Сантенар под своя власт, щеше да впрегне всичките му сили, за да сбъдне и желанието си за истинското възмездие.

Но сега дойде в стаята на Мейгрейт, за да удовлетвори любопитство си и да разсее недоумението си. През онези тежки часове на борба за надмощие двамата взаимно надникнаха в съзнанията си. Може би самотата и тъгата на тази жена му напомняха за неговата душа. Или вече налучкваща какво всъщност представлява Мейгрейт… и в какво може да се превърне?

Сложи фенера на пода до леглото, седна на един стол и се загледа в спящата жена. В тези мигове беше толкова безметежна…

Тя се обърна и насила отворя очи, сепната от светлината на фенера. От преумора не можа цяла минута да осъзнае къде се намира, а после в миг привичното напрежение и унижение изопнаха лицето й.

„Какво ти е причинила Фейеламор? — чудеше се Игър. — Защо те е тормозила така?“ Мейгрейт събуждаше у него твърде особени чувства, каквито не бе изпитвал през целия си дълъг живот. Коя всъщност беше тя? С какво коварство си служеше?

Мейгрейт седна в леглото и се уви плътно със завивката. Застави се да срещне погледа му, въпреки че сънят още тегнеше в мислите й. Пламъчето на фенера потрепваше и хвърляше по лицето на Игър заплашителни сенки. Хлътналите му очи тъмнееха и хвърляха редки проблясъци.

Гласът му прозвуча с прекомерна сила в притихналата нощ и отекна от стените.

— За какво й е Огледалото на Фейеламор?

— Прочети Преданията! — озъби му се Мейгрейт.

— О, чета ги — кротко я увери Игър. — Но през последните столетия се смяташе, че Фейеламор е мъртва, а фейлемите са изчезнали. Откъде се взе тя? И защо точно сега? А ти откъде изскочи с цялата тази сила и незнайни цели?

— Аз само й служа. Нямам свои цели, изпълнявам дълга си.

Той я изгледа косо.

— Нещо не ми се вярва. Твоят път не съвпада с нейния — ти не принадлежиш към фейлемите.

Думите му я притесниха, засегнаха онова, за което си бе забранила да мисли.

— Няма да говоря с тебе за нея.

— Ами за приятелката си? Името й е Каран, нали?

„Значи не сте я намерили“. Мейгрейт си позволи отпаднала усмивка.

— Тя е от рода Фърн в Банадор.

— Ааа… Фърн, тъй ли? Хора с крехко душевно здраве. Безумието е същинско проклятие за този род. Тя е толкова млада. Товарът може да я смаже. Нима не се тревожиш за приятелката си?

Мейгрейт се извърна; боеше се да каже каквото и да било. Но откъде бе научил толкова много?

— Не я познаваш — отрони печално накрая. — Вярно, наглед е съвсем млада и се шегува с онова, на което държи, но в нея се крие желязно упорство. Тя познава и грозното лице на света. Никога няма да я хванете.

И себе си не можа да убеди. Защо говореше така с врага си? Как успял да я обезоръжи?

Игър се взираше настойчиво в нея.

— Накъде е тръгнала? Към морето ли? Или на изток — към езеро Нийд? Аха, виждам отговора в очите ти. Отива към Нийд. И може би ще се срещне с някого там?

Очите на Мейгрейт за кой ли път я предадоха. Нищо ли не можеше да скрие от него? Умората надделяваше. Тя зарови лице в ръцете си, очакваше със страх следващия въпрос.

— Накрая да те попитам къде Каран ще се види с Фейеламор?

Тя не си позволяваше дори да мисли за Сит. Но Игър изведнъж се озова за нея, дългите му пръсти покриха цялото й лице.

— Къде? — прошепна той и напорът на волята му отново я приклещи.

Стори й се, че ще припадне. Пръстите на Игър не притискаха кожата й; силата му обаче беше по-непоносима от паднал върху нея каменен блок.

— Нека позная. — Трудно го чуваше, макар тънките устни да шептяха до ухото й. — Фейлемите са живели далеч на югоизток. Само че е прекалено рисковано да го носи чак дотам. Значи Фейеламор е някъде в Мелдорин, и то близо до морето. В Туркад, да речем?

Мускулите на лицето й се отпуснаха за миг, колкото и да не й се искаше.

— Не е в Туркад. Да не е Виликшатур? Или Алсифър? Не. Гнулш? Много път има дотам. Ами да — не е на морския бряг, но е наблизо, и то на голямата река Гар! — Клепачите й трепнаха. — Оо… Сит! Вече можеш да заспиваш. Това исках да науча.

Игър погледа още миг голите й рамене и тъмната коса, паднала на красивото печално лице, изправи се рязко, взе фенера и излезе. Вратата се затвори с тихо щракане.

Мейгрейт бавно се свлече в леглото. Нямаше да мигне повече тази нощ. Толкова години обучение, толкова усилия… за нищо. Достатъчно беше да не се наспи и той я прекърши.

Намери само една утеха — бяха минали два дни, откакто Каран бе избягала в тунелите. Но вечерта ботушите на Игър бяха изцапани с кал от устието, влажните му дрехи носеха дъх на море. Каран се бе измъкнала от крепостта. Трябваше да й помогне някак, да им отвлече вниманието, ако ще и за съвсем малко.

Облече се безшумно в мрака, открехна вратата и надникна. В рамката на отсрещната врата се мяркаше силует. Прокрадна се по-наблизо, молеше се да не е уелм. Оказа се обикновен прислужник, обърнат с гръб към нея. Босите й крака стъпваха безшумно. Тя го цапардоса с ръба на дланта си по тила и го издърпа в ъгъла на стаята. Дали имаше още някой? Тук — не, но навън? Допря ухо до вратата. Не се чуваше нищо. Напрегна се, дръпна рязко, готова да повали стража, но не видя никого.

Поколеба се. Знаеше, че засега не й стига жизненост да избяга. Влезе в покоите на Игър. Осветяваше ги само гаснещата жарава в огнището. Мейгрейт се вмъкна и огледа помещението, Стопанинът не беше тук, но присъствието му се долавяше. Дългата маса, отрупана с карти и книжа, привлече вниманието й. Тя взе оставената най-отгоре карта, показваща източните области на Мелдорин от планините до Туркадско море. Имаше много знаци, нанесени на ръка. Обърна листа към огнището, за да вижда по-добре. Студена ръка стисна китката й изотзад. Пак я побиха тръпки, за малко не изпищя от уплаха и погнуса.

— Този път ще си довършим разговора — обеща Вартила.

15. Не каквото очакваш

Оръфаният нещастник в краката й наистина беше Лиан, но за жалост много се различаваше от великият разказвач, на когото се възхищаваше във въображението си. И все пак макар да изрече нелепи думи, гласът му галеше слуха. Как бе успял да дойде тук, без дарбата й да я предупреди? Как изобщо се бе домъкнал в планината? Нима безцелно блуждаещите й сънища и копнежи го бяха откъснали по някакъв начин от уютното сигурно съществуване? Това вече беше немислимо — та тя не разполагаше с подобни сили. Трябваше да е някакво съвпадение… Но какво ли съвпадение бе необходимо, за да се катери Лиан из тези чукари? Ама че чест за нея!

Той изохка и се сгърчи. По челото му се стичаше кръв. Каран го обърна по гръб с една ръка — другата бе негодна и за най-нищожното усилие. Кожата му беше леденостудена, целият бе подгизнал. Можеше да умре от премръзване и тя щеше да е виновна за гибелта му.

Тя разпали огъня така, че пламъците забучаха, после съблече Лиан. С изненада видя, че кожата му е гладка и бледа почти като нейната, въпреки че беше насинена и одрана от раменете до кръста. Изсуши го с ризата си за преобличане, разтри ръцете и краката му, за да ги стопли, накрая го зави с одеялото си до огъня. Лицето му вече не беше толкова бяло.

Порови в раницата му за сухи дрехи, но от всичко капеше вода. Каран опъна едно въже и окачи дрехите му толкова близо до огъня, че веднага взеха да изпускат пара, а и да димят. Но пък иначе как да изсъхнат за една нощ?

Опитваше се да проумее как се бе стигнало до този нов обрат. Последната седмица беше от най-лошите — неспирно катерене по заснежените стръмнини. Счупената й китка зарастваше накриво и я болеше. Ободряваше се с фантазии за великия летописец в редките моменти, когато мисълта й беше ясна. Без романтични глупости, разбира се — просто копнееше да поговори с човек, който ще разбере колебанията й, ще й разкаже преданията за Фейеламор и Игър, за Мендарк, а и за Тенсор. Нуждаеше се от помощ, за да стигне до правилното решение за Огледалото. Предстоящият избор тегнеше над съзнанието й. Не искаше да сбърка и това се оказа по-важно от дълга към Мейгрейт, дори към аакимите.

Снощи, когато бе призовала Лиан от Тулин, тя го помоли да побърза… и той й се изтърси. Какво да го прави сега? Колкото и да беше безмерен талантът му, очевидно не знаеше как да се грижи за себе си. „Дойдох да те спася“. Как пък не!

Лиан изстена и отвори очи. Лежеше на пода до огън. Червенокосата жена се бе подпряла на коляно до него с парцал и канче топла вода: почистваше раната над окото му. Той трепна. Главата му сякаш щеше да се пръсне. С всяко вдишване нещо го пробождаше отляво. Жената стана, порови в раницата си и извади малка каменна кутийка. Отвори я непохватно, намаза раната с кафяв мехлем и наново превърза главата му, като стегна възела с една ръка и със зъби. Изобщо не се стараеше да не му причини болка.

Кънтенето в главата и смъденето в очите му превръщаха лицето и в размита скица — червени завъртулки вместо къдрави кичури, нефритенозелени кръгчета за очи. Не, цветът им беше по-тъмен, като на малахитовите колони в залата на Школата. Той напрегна мускули да седне. Не беше лесно. Стисна клепачи, за да махне сълзите.

Лицето й беше с толкова чисти очертания, сякаш го е изваял резец. От косата й се носеше смътно познато ухание. Лиан я огледа — сиво-зелени панталони в куртка, превръзка на дясната китка. Общо взето, отговаряше на описанието, но му се стори прекалено млада. Долавяше още нещо у нея, което вече бе срещал, но…

Каза си, че е очарователна, макар и по доста забавен начин. Ако беше малко по-зряла и по-висока, а и не с такава ужасно червена коса, сигурно би му се сторили привлекателна. Каква прищявка на съдбата я бе оплела в тази история? С този неин момичешки вид човек не можеше да я възприема сериозно.

— Ти ли си Каран? — попита Лиан недоверчиво.

Тя се взря за миг в лицето му. Само няколко думи, а магията на гласа му подейства. Изви очи към тавана.

— И сега какво да го правя? — Говореше меко и ниско, с снизхождението в гласа й го смути. — Ако това е откликът на молбата ми за помощ, нямаше нужда да си губя времето…

Засмя се кратко. Много седмици на бягство, гонитба, сънища и кошмари я бяха променили в по-жилава Каран от онази, която плашливо се вмъкна във Физ Горго. Беше преуморена, но все пак не бе загубила докрай чувството си за хумор.

Лиан се почувства уязвен от неблагодарността и присмеха й.

— Наистина ли си Каран? Очаквах… предполагах, че си по-голяма.

Усмивката й се стопи. Тя също го погледна с обида — човекът, от когото се възхищаваше, се отнасяше към нея несериозно.

— На двадесет и четири съм. — Каза го, сякаш се оправдаваше, и незабавно съжали за това.

— Срещали ли сме се?

— Е, не сме се запознавали.

Не че се надяваше, че Лиан я е запомнил сред хилядите си слушатели, но мъничко се натъжи.

— Ами… аз дойдох да те отведа в Туркад…

Каран се слиса. Той се надигна и все едно някой заби клин в хълбока му — щеше да падне, ако тя не го бе подпряла с рамо. Презрението тутакси изчезна от лицето й — виждаше, че Лиан е по-зле и от нея. Дали не плещеше глупости от болка?

Той изведнъж посивя като пергамент и притисна длан към ребрата си. Каран се олюля под тежестта му и го побутна да седне.

— Я пак да погледна какво ти е…

Разгърна одеялото и с върховете на пръстите си махна няколко остри камъчета, набили се в кожата.

— Имаш счупени ребра. Ще се опитам да ги наместя, но ще трябва да стискаш зъби — не съм лечителка.

Наистина беше болезнено. После Каран почисти раната от нишките плат, пясъка и мръсотията. Лиан се се присвиваше при всяко докосване и накрая съчувствието й взе да отстъпва пред досадата. Навън съвсем притъмня. Тя затвори плътно вратата и я заклини, след това събра клоните в огъня накуп. Напълни две канчета от малкото почерняло котле и подаде едното на Лиан.

— Супата поне е гореща, ако не друго.

Седна и се загледа в него — с мъничко съжаление и присмех, но и гузна, че волю-неволю го бе придърпала да сподели тегобите й.

Колкото и да бе прегладнял, той се вторачи придирчиво в зеленикавото вариво с мътни мазни петна по повърхността. Още първата предпазлива глътка потвърди подозренията му. Супата като че ли се състоеше от сушен грах, гранясала мас и нагарчащи билка.

— Чудесна е! — промърмори Лиан, докато се мъчеше да не повърне.

Все пак беше вярно, че е гореща, а другото не го интересуваше в момента.

— Само това ми остана — промърмори Каран.

Той посочи раницата си.

— Донесох храна за из път.

Погледът й отново издаде колко нелепи са думите му според нея. Той най-сетне си припомни какво го бе довело тук.

— Долу в клисурата има уелми. Видях ги малко преди да започне бурята.

— Знам. Вече ги усещам, щом ме доближат. Няма да се качат тук през нощта, пътеката е заледена. Аз обаче трябва да се махна преди разсъмване. Но къде да отида? — Тя се извърна, за да не проличи колко е разколебана. — А и умът ми не побира какво да правя с тебе. — Изведнъж се озъби. — Какво умееш?

Той се смути. Срещата им изобщо не потръгна, както я бе рисувало въображението му.

— Познавам добре Преданията — изтърси глупаво.

Каран се разкикоти. В гласа му имаше магия въпреки празнодумството и само като напрягаше волята си, можеше да й устои.

— И какво ще правиш, когато ни нападнат уелмите? — отново прихна тя. — Ще ги залъжеш с някое сказание ли?

Лиан се поизпъчи и заговори по-самонадеяно, отколкото се чувстваше.

— Сега не е толкова опасно за тебе. — Говореше й като на дете. — Ще те преведа през прохода до Банадор, а оттам ще отидем при Магистъра.

Зелените й очи се присвиха неприветливо. Дали само се правеше на глупак, или главата му наистина беше чак толкова куха? Всякаква топлота изчезна от гласа й.

— Няма да ходя в Туркад. Уелмите бездруго са между нас и прохода. Как мислиш, че можем да стигнем дотам?

А може би той знаеше път, който тя още не бе научила? Тутакси обаче се прости с напразната надежда.

— Ами на юг през планините, после на изток…

— Бродил ли си и преди по тези стръмнини?

— Не съм се качвал толкова нависоко, но…

— Зимата настъпва. Още не е валяло обилно, но снегът ще започне да трупа съвсем скоро. Най-близкият друг проход е на тридесет левги оттук, както криволичат пътеките. По сняг и лед дотам се стига за петнайсетина дни… а може би и петдесет. Няма начин храната да стигне.

— Ами ако се върнем в Чантед?

— И какво ще правят уелмите през това време?

— Защо да не се крием, докато не се махнат?

— А ти защо не ме научиш как да си направя криле и да отлетя към някое безопасно място?

— Само се опитвам да помогна.

— Не ми стигат силите да търпя и това! — избухна Каран. — Я си върви, откъдето си дошъл.

Скочи и застана до огъня с гръб към него. Лиан дори не я погледна, а промълви замислено:

— Според мен е най-добре да…

Не само беше глупак, ами и не слушаше! Горчиво разочарованата Каран се извърна и го погледна. Срамуваше се от доскорошните си мечтания за него.

— Ти живееш в измислен свят — каза му троснато. — Твоите Предания са били съчинени, за да развличат беззъби дъртаци, докато сърбат попарката. Не са нищо друго освен романтични разказчета. И от твоята помощ има полза колкото от тях.

Лиан изпадна в пълно недоумение. Не бе свикнал да чува подобни думи.

— Преданията са самата истина! Или поне най-доброто приближение до нея, което можем да извлечем от миналото. Те са основата на нашата култура.

— Махай се! — кресна тя. — Не ми трябваш. За нищо не те бива.

Най-после го принуди да го чуе. Той ахна, преви рамене, после се надигна и повлече крака към вратата, както беше увит в одеялото. Каран не знаеше дали да вярва на очите си.

— Не сега бе, малоумнико! Утре или вдругиден, когато се пооправиш.

Той се обърна послушно и със същите немощни крачки се върна на мястото си. Не й се гледаше това тътрене. Тя излезе навън да се успокои, разкъсвана между смеха и отчаянието. Как да се държи с това същество? След няколко минути надникна през открехнатата врата — Лиан седеше, забил поглед в пода. Изглеждаше толкова умърлушен, че Каран омекна. Не биваше да му говори толкова грубо. В края на краищата тя бе причината той да попадне тук. Влезе и каза решително:

— Ти се връщаш в Тулин, аз продължавам сама. Сега събирай сили. — Свали котлето от огъня и го изплакна, като се мръщеше от болката в китката. Наля вода от напуканата каменна делва до огнището и я сложа да кипне.

После обърна дрехите му, за да не се опърлят, пусна във водата щипка билки, чукна с юмрук по котлето да се утаят на дъното и скоро наля от зелената течност в канчетата. Лиан с облекчение притисна длани към топлия метал. Може би си помисли, че предложеният чай е знак за помирение, и сподели каквото му хрумна:

— Снощи ми се стори, че си загубила надежда, съчувствах ти искрено. Но днес…

Каран се настрои по-сговорчиво.

— Минаха почти два месеца, откакто избягах от Физ Горго, и през цялото време ме преследват. Щом се отърва от тях и нещо пак ги насочва по следите ми. Вчера са крих в преспите, без да паля огън, и враговете ми се навъртаха толкова наблизо, че лесно ги усещах. Накрая се отказаха до зазоряване, но нощта беше страшна, една от най-лошите досега. Зовът ми беше фантазия, сън. И за миг не допусках, че си някъде наоколо и ще дойдеш.

Лиан се загледа в нея през струйките пара над канчето. В това сънно послание на Каран бе имало още нещо, по-опасно и от уелмите. Каква беше онази великанска фигура? Игър, стремящ се да си върне Огледалото?

Тя седеше с кръстосани крака, зяпаше пламъците и драскаше разсеяно по камъните с обгорената пръчка в лявата си ръка.

— Какво се случи във Физ Горго? — престраши се да попита той.

— Игър се върна по-рано. Мейгрейт намери сили да го задържи, но не и да избяга с мен. Направих каквото тя поиска от мен — изплъзнах се.

— Не знаех, че сте били две. На кого служиш?

— Прекаляваш с любопитството. Изтърси ми се ненадейно и очакваш да ти се доверя. Няма да го бъде. Не ти искам помощта. Самонадеян си и май не те харесвам много. Ще продължа сама. Водата ще спадне след ден-два и ще можеш да се върнеш в Тулин.

Лиан се изчерви от унижение и Каран за миг го съжали.

— Какво друго ми остава? — Опита се да говори по-благо. — Пострадал си по зле и от мен, а и не познаваш планините. Ти си добър и отстъпчив човек. И аз бях такава. Не ти е мястото тук.

— Но ти нямаш храна, а ръката ти е зле. Сама помоли за помощ.

— Да, но не от тебе. Ще ти платя за храната, която можеш да отделиш. Ще имаш нужда от запас само за утре. Сега отдъхни. Най-добре ще ми помогнеш, като ги забавиш: дори час няма да ми е излишен.

Тя се смълча до огъня. Лиан се обърна на здравия си хълбок върху каменната плоча и поумува над положението си. Не можеше да й се натрапи против волята й, нито пък искаше. Явно се налагаше да изплати дълга си към Мендарк другояче. Само че изгаряше от желание да види Огледалото, да научи историята му заедно с историята на самата Каран.

Потънал в мислите си, не забеляза, че тя е излязла. Заслуша се във вятъра, свирещ из пролуките на порутения покрив. Понякога въздушните течения се завихряха, караха пламъците да подскачат и пръскаха искри из стаята. Той се огледа. Малката раница на Каран бе оставена в ъгъла. Дали не държеше Огледалото там? Изкушението пак го загриза. Седна обаче твърде припряно и го прониза толкова остра болка, че извика. Налагаше се да почака.

Предпазливостта му послужи добре, защото само минута по-късно тя отвори вратата с ритник и довлече вътре голям клон.

Насече клонки с едно сатърче, натроши ги и ги хвърли в огъня. Навря в пламъците и дебелия край на големия клон, който се простираше чак до средата на помещението.

Лиан скоро се унесе в тежкия сън на пълното безсилие със сгъната под главата му дреха на Каран за възглавница. Тя пак седна на раницата си и загледа играта на светлини и сенки по стената. Понякога се надигаше и пробутваше клона още малко в огъня.

Ако успееше да мине през прохода и да стигне до Банадор, щеше да намери по-голяма безопасност в родните си земи, но на единия път нататък я причакваха уелмите, на другия пречеше придошлата река. Как можа точно накрая да им позволи да я натикат в такъв капан? И какво ли замисляха сега? Щяха ли да се опитат да я сварят неподготвена в ранни зори, или щяха да дебнат да тръгне към прохода? Имаше ли начин да се възползва от неочаквания „подарък“, който й бе натресла съдбата?

Лиан се въртеше и пъшкаше. Дори в съня си изглеждаше окаян и безпомощен. Защо човек с толкова оскъдни умения бе положил толкова усилия да я намери? И това ли беше капан? Какво щеше да направи, ако я бе сварил заспала?

Тя се изсули през вратата и закрачи през разрушената зала. След бурята небето се бе прояснило, но от запад напираха още плътни облаци. Сред развалините вятърът бе струпал преспи с фантастични форми. Каран отиде при ниската стена до ръба на платото.

Опря гръб в зида, за да се скрие от вятъра, но въпреки това мръзнеше. Лиан от Чантед… Лиан зейнът… Казваха, че гласът му е като ангелска песен. И тя се убеди колко верни са тези думи, когато чу сказанието му. Вярно, че се отнесе с него ненужно жестоко, но как да се държи другояче? Неговият глас нямаше да я отведе у дома.

По звездите определи, че е настъпил десетият час. Чуваше се само съскането на повеите и шумоленето на изсъхнали листа по храстите над пропастта.

„Ако го зарежа, може би ще спечеля половин ден, докато се разправят с него. Проклет да е! Не съм го молила да идва. Не, лъжа сама себе си… И онзи ден, и вчера го призовах. Но уелмите би трябвало да проумеят веднага, че той няма нищо общо… О, не. Ще го разкъсат, за да изтръгнат от него какво знае за мен. Може и да го погубят ей така, от злоба, защото ще го помислят за мой приятел. Значи съм длъжна да го закрилям“.

Прихна. Тази иронична промяна на ролите им би трябвало да е забавна и за разказвач като него.

„Що за глупачка съм, та бих влачила и такъв безполезен товар! Но как да го оставя в ръцете им?“

Далеч под нея в огромната плоска паница на долината звездната светлина блещукаше по реката — извита сребърна ивица. Лъщяха бели петна сняг и лед, тук-там тъмнееха горички. Платото се губеше от погледа й на изток и на запад. Над него се издигаше тромавото туловище на връх Тинтинуин.

Пак се загледа в долината. Мъчеше се да подреди мислите си. Заздравяващите костици в китката й боляха от студа. И както рееше поглед по стръмния склон, тя осъзна, че там нещо се движи. Кой би дръзнал да пълзи нагоре в тъмата по коварния лед?

Да, нямаше грешка. Дотам имаше петдесетина разтега, дори по-малко. Някой упорито се катереше по почти отвесната канара. Къде ли бяха другите? Огледа се навсякъде, но виждаше една-единствена фигура. Щом преследвачът се добереше до платото, веднага щеше да ги открие по дима от огъня. Нямаше време за бягство — Лиан дори не беше облечен. Нямаше обаче и добро скривалище в развалините.

Понечи да се втурне съм Лиан, но спря, надигна се на колене и пак надзърна над ръба. Силуетът се промуши под един гладък скален навес и колебливо опита да пропълзи първо наляво, после надясно. Накрая явно намери къде да се хване и продължи нагоре. От време на време Каран виждаше блясъка на вдигнати към платото очи. И тя се катереше изкусно, само че не би се престрашила на такова изкачване без въже и клинове. Кокореше се втрещена от майсторството на противника си. Вече беше само на някакви си десетина разтега под нея, вече можеше да различи бледите му черти и оголените зъби. Идлис!

Отдръпна се рязко и неволно пренесе цялата си тежест върху счупената китка. Подскочи, опомни се и трескаво се заозърта за оръжие. Наоколо нямаше клони или дънери. Затова пък камъни се намираха в изобилие. Напъна се да помръдне един, втори, но се оказаха прекалено тежки. А, ето и откъртен къс. Вдигна го и се изтътри до ръба.

Идлис беше само на три разтега под платото. Тя си спомни как по тялото му изскачаха мехури от лъчите на слънцето и се смути. Колкото и страшен да й се струваше, все пак беше човешко подобие. Не знаеше какво да направи… но той пълзеше към нея. Очите му отразяваха студената светлина.

Той я видя и се ухили като вълк. Каран се сепна. Идлис може и да приличаше на човек, но си оставаше враг. Надигна се и пусна камъка върху него. Прицели се точно — но той се отдръпна в последната частица от секундата. Камъкът забърса слепоочието му, отскочи от рамото му и пропадна в мрака. Идлис се олюля, задържа се с една ръка. Лицето му се кривеше.

Каран го чакаше да падне, не искаше да повярва, че още може да се е вкопчил в скалата след такъв удар. Но той се напрегна, прокара длан по очите си, сякаш махаше нещо от тях, и пак се закатери. Тя беше потресена — и от постъпката си, и от неуспеха. В следващия миг побягна.

Вратата зееше, както я бе оставяла, и все пак от жаравата вътре беше по-топло. Дългият клон бе изгорял, беше останала само ивица пепел и въгленчета по пода. Раницата й беше недокосната, Лиан си лежеше на камъните. Каран пипна челото му — пареше. Той отметна ръка и смънка неразбираеми думи.

Тя залости вратата и сложи дърва в огъня. Взе сатърчето, притисна се в една плитка ниша зад вратата и замря. Пращенето на клоните в пламъците постепенно стихна. Нощта отминаваше.

16. Страх от високото

Лиан се замята в съня си със странни приглушени вопли и тя сложи хладната си длан на челото му. Той млъкна. Вятърът също стихна до шепот, после се възцари пълна тишина.

Отвън долетя издайнически звук — хрущене на камъче под подметка. След малко нещо пак изчегърта. Идлис беше пред вратата. Напъна я и тя поддаде един пръст навътре. Каран настръхна.

Идлис се засили, връхлетя с цялото си тяло и вратата отлетя към стената. Той залитна напред в слабо осветеното помещение, едва се задържа на крака.

Лиан подскочи, извика от ужас, оплете се в одеялото и падна. Уелмът се хвърли върху него, затъркаляха се по пода, удряха се слепешком. Лиан кресна от болка.

Каран изскочи от нишата, халоса Идлис зад ухото с тъпото на сатърчето и той се просна безмълвно върху Лиан. Тя го смъкна от полуудушения разказвач, сложи дърва в огъня, за да вижда по-добре, върза ръцете и краката на Идлис и ги съедини с въже зад гърба му. Натика в устата му дървесна кора и го завлече в ъгъла. Не можеше да свикне с отвратителния допир на кожата му.

Лиан седна зашеметен. Каран стоеше над него задъхана, с подивял поглед.

— Ти ми спаси живота! Бях заспал. Откъде се взе този?

— Изпълзя по канарата. Помисли те за мен.

Лиан се опули.

— А ти защо не ме събуди?

— Не ми се вярваше, че можеш да помогнеш. Стига вече — време е да тръгваме. Щом той преодоля такъв склон въпреки леда и тъмата, нищо чудно другите да го последват. Няма как, ще дойдеш с мен.

Той кимна примирително.

— Не бива да обсъждаме нищо тук — добави Каран. — Другите сигурно ще успеят да изкопчат от него какво сме казали, макар че сега той е в несвяст. — Тя припряно прибираше вещите си в раницата. — Как се чувстваш? — подхвърли му през рамо. — Дано си по-добре.

Лиан се усмихна плахо. Всъщност се чувстваше твърде зле, но искаше да тръгне с нея.

— Доста по-бодър — заяви колкото можеше по-наперено. — Само да хапна нещо топло и съм готов да вървя ден и нощ.

Каран се взря изпитателно в него, докато той се обличаше. Дрехите му бяха почти изсъхнали. Тя клекна до Идлис и опипа главата му. Тилът му беше подпухнал и окървавен, отстрани на челото имаше превързана надве-натри огромна цицина.

— А с това как се е сдобил? — почудя се Лиан.

— Пуснах му един камък, докато се катереше — обясни Каран — Провървя му. Но май ще съжалява, че е оцелял, когато спътниците му го намерят тук. Изпий това. — Подаде му канче с остатъка от супата.

Докато Лиан я изгълта. Каран вече беше до вратата.

— Как тъй ще го зарежеш жив, за да ни подгони отново? — стъписа се той.

— Ти можеш ли да убиеш безпомощен човек, та ако ще и да е уелм? Аз не мога. Стига ми и срамът, че стоварих камъка на главата му.

„Три пъти го пощадих — мярна се в главата й. — В Банадор щяхме да кажем, че това е поличба, и дори враг би сметнал, че ми е задължен…“

Понеже бе държала живота на Идлис в ръцете си, сега с него я обвързваше някаква отговорност. Както и с Лиан. Изведнъж животът й се бе оплел ужасно.

Навън вятърът не брулеше. Изгрялата луна в последна четвърт им показваше пътя с оскъдните си лъчи. Имаше още часове до деня. Каран закрачи на запад.

— Къде отиваме?

— Към реката и водопада. Понякога планинските потоци спадат толкова внезапно, колкото и прииждат.

Още преди да зърнат буйстващата вода, чуха рева й и тракането на камъни по дъното. Намериха си закътано местенце сред скалите, за да дочакат изгрева.

Утрото започна сивкаво, облаците от запад закриваха цялото небе. Реката още си беше черен порой.

— Водата се е надигнала, откакто пресякох — изсумтя Лиан.

— Ще почакаме. През деня трябва да спадне.

Каран се опита да подремне, увита в наметалото си, а Лиан пазеше. Отмина неуловимият миг, когато светлината надмогна чезнещата нощ. Той се обърна разсеяно към реката и се смрази — отсреща, по нагоре по течението, имаше двама души.

— Каран! — Той я побутна.

— Ъмм?…

— Има двама на другия бряг, май и те са уелми.

Тя се разсъни мигновено, обърна се по корем и пропълзя да погледне през един процеп в скалите. По гърба й сякаш полазиха мравки. Да, уелми, но не онези, която я преследваха последните дни, а по-млади, мъж и жена. Преди Хечет бяха петима, сега отново се бяха събрали да я гонят заедно…

— Сигурно са ме проследили — умърлушено каза Лиан. — На няколко пъти ми се стори, че някой дебне зад гърба ми.

— Все едно как са ни намерили. Пък и всеки път успяваха и когато те нямаше.

— Виж, мъжът се кани да прекоси реката.

Двамата уелми се хванаха за ръце, завъртяха се и жената помогна на мъжа да се хвърли във висок плонж, с който той стигна до един стърчащ над пяната камък. С още два уж тромави, но огромни скока уелмът се озова насред реката — бе двойно по-широка от предишния ден. Жената му подвикна, той й махна с ръка и се метна във водата със събрани пред главата ръце. Течението тутакси го погълна. Лиан се блещеше — не бе забравил какво бе преживял. Една ръка замахна над повърхността и се скри. Жената се бе вторачила в реката. Далеч надолу уелмът се изтръгна от потока и се измъкна на камъните. Изправи се замаяно, махна още веднъж на жената и тръгна към развалините.

Жената спокойно се отправи обратно към хребета.

— Ама че храбър плувец! — възхити се Лиан. — Ей такива гледки радват душата на разказвача! Вече съчинявам сказанието.

— Докато се хвалиш, не забравяй, че ни е смъртен враг — намръщено промърмори Каран. — А тя отиде да чака при пътеката за надолу.

— Днес бездруго не бихме могли да минем на отсрещния бряг.

— Не и тук — съгласи се тя, — но нагоре по течението може би има безопасен брод. Сега единствената ни надежда е да се прокраднем покрай другите уелми и да слезем от източната страна. Нямаме големи шансове.

— И те ще ни чакат.

— То се знае. Но има и втора пътека. Тоест някога е имало. Слизането ще е трудно.

От небето се стелеше рехава снежна пелена. Заобиколиха от юг развалините, където уелмът вече претърсваше. Скоро на кухия му протяжен вик, каквито Каран бе чувала из блатата, се отзова по-пронизителен крясък. Лиан потръпна — спомни си за Гайш и опрения в гърлото му нож.

— Търсят Идлис — изсумтя той.

— Може би са го намерили и вече търсят нас.

Във все по-гъстата виелица се отклониха към самия край на платото.

— Какво си намислила? — попита Лиан.

Каран набързо му обясня:

— Недалеч оттук склонът се спуска към някогашния мост. Има пътека, която криволичи чак до водата. И там можеш да се прехвърлиш на другия бряг, но не когато реката е придошла. Има обаче и по-стара пътека по отсрещната страна. Видях я вчера, само че беше много късно да тръгна по нея. Уелмите може и да не я знаят. Ето, стигнахме.

Поведе го към втория скат, пропадащ към Тулин. Той беше много по-широк и заравнен за прокарването на пътя още във времената на по-топъл климат, когато земите около изоставената крепост били гъсто населени. Макар че по пътя растяха бурени, вятърът издухваше снега и двамата напредваха бързо. В сумрака пред тях се очертаха два черни каменни стълба — като навъсени пазачи. Нищо друго не бе останало от моста, простирал се някога над урвата.

— Пътеката започва ей там, до дясната колона — посочи Каран. — Извадихме късмет, никой не ни дебне тук.

В същия миг иззад колоната се подаде висок уелм — Идлис с омотана в изцапани бинтове глава.

— Назад! — извика Каран, обърна се и побягна по пътя.

Лиан се заклатушка след нея, притиснал ребрата си с ръка. Озърна се — Идлис не мърдаше, може би бе получил строга заповед да не напуска поста си. Мятащите се снежинки го скриха, след миг мощен крясък отекна от зъберите и склоновете на долината.

Каран откърши един клон от някакъв храст и се зае да заличава следите им.

— Това няма да помогне — сприхаво възрази Лиан; болката в ребрата му беше непоносима.

Каран свърна в сухите шубраци и се смъкна към почти отвесния червеникав склон.

Не беше лесно да намери старата пътека под снега. Най-сетне тя като че ли я откри — несигурен корниз, изсечен в скалата, отрупан с камъни и сняг и заледен. Запристъпваха внимателно. Заради страха си от височините Лиан забрави за раните си. Викът на Идлис проехтя пак. Ако уелмът застанеше на ръба и погледнеше надолу, щеше да ги види, защото вече не валеше.

— Хайде! — Каран дърпаше Лиан за ръката. — Ще ни настигнат.

Той се стресна и се помъчи да върви по-бързо. Беше го страх, че всеки момент ще падне. Стигнаха до ледено петно.

— Не се мотай де!

Лиан нерешително стъпи върху леда, кракът му се пързулна и той се просна по гръб. Понечи да се задържи с лявата ръка, но пръстите му само дращеха по леда. С падането си повлече и Каран и тя падна на колене. Успя обаче да запъне единия си ботуш в някаква пукнатина и да се задържи.

— Съжалявам… — вайкаше се Лиан.

Каран опипваше китката си и се мръщеше.

— Не си виновен ти. Нямаше смисъл да те карам да бързаш. Тази пътека е по-коварна, отколкото си си мислех.

Пак огледа леда — заемаше цялата ширина на корниза и продължаваше три-четири крачки. Опасно за нея и гибелно за Лиан.

— Какво ще кажеш да мина напред и да опъна въже, за да се задържиш?

И това не му харесваше, но не искаше да я бави.

— Да опитаме — съгласи се той неохотно.

— Добре. Мирувай тук.

Каран върза единия край на въжето за як корен, омота другия примка около кръста си и бавно запълзя по леда, като сечеше със сатърчето. Мина по опасното място и закрепи въжето и там.

— Сега ще се справиш ли?

— Да, струва ми се.

Лиан се вкопчи като удавник във въжето и направи първата страхлива крачка. Преди втората Идлис ревна силно и настойчиво точно над тях. Лиан извъртя глава и го зърна: уелмът се бе вторачил отгоре в двамата. И Каран вдигна глава. Никой не отвърна на призива, но не се знаеше дали и другите не идват. Изведнъж Идлис излезе от вцепенението си, натисна с рамо един голям камък, каквито имаше немалко по ръба, и го разклати.

— Лиан… — ахна Каран.

Не смееше да го подканя, но знаеше, че разполага с броени секунди да мине по леда.

Той плъзна крака малко по-напред и застина. Не можеше да откъсне поглед от камъка над себе си. Идлис се напъваше, пъшкаше и полека го накланяше. Лиан не мърдаше, макар да знаеше, че камъкът ще се стовари точно върху него. Ако затичаше, щеше да изпревари уелма — но той се тътреше.

Камъкът се изсули от ръба.

— Върни се! — изпищя Каран в последния миг и той отскочи назад.

Тежкото парче рухна върху корниза там, където бе стоял преди секунда, отскочи, удари се много по-надолу и предизвика свличане, чийто грохот се проточи безкрайно.

Лиан отмаляло се свлече на колене и се облещи към Каран. Въжето беше скъсано, в корниза зееше дупка, дълга два разтега, а под нея имаше само грапава стръмна скала. Снегът отново се завъртя и скри всичко освен тясната пътека с цвят на кръв.

Каран премери на око дупката. Лиан не би са справил дори да се върнеше да му помогне. Защо бе стърчал и чакал толкова идиотски?

— Е, дотук бях — подхвърли той. — За мен няма мърдане и нищо не може да се направи. Трябва да продължиш сама!

Каран се терзаеше от принудата да реши. Тръгнеше ли, уелмите сигурно нямаше да могат да я настигнат. След няколко дни щеше да си е у дома в Банадор. Вкъщи… Непреодолимо изкушение.

— Върви де, аз ще се оправя. Друго не ти остава.

Тя не мърдаше.

Лиан не издържа.

— Сбогом! — извика въпреки унинието си. — Ей, ще те навестя в Банадор, за да ми разкажеш завършека на историята. Не забравяй нито една подробност. — Приятният му глас стана малко по-дрезгав. — Ще ми липсваш, Каран. Пази се.

После подчертано й обърна гръб закрачи обратно по корниза.

Кара хем се смееше, хем плачеше. Ако не бе постъпил така, сигурно щеше да продължи, но не можеше да го зареже, като го гледаше как се отдалечава. А и не се залъгваше — той просто щеше да намери смъртта си, ако го изоставеше. Ето, единият му крак се хлъзна по пода и той се спаси на косъм от падане. Сърцето й заблъска в гърдите. Лиан се подпря и продължи, без да се обръща.

— Върни се — кресна тя във виелицата. — Няма да те изоставя! Като гледам, ще мога да мина под дупката, но после трябва да ме издърпаш.

Лиан пак се промъкна покрай скалната стена. За Каран не беше трудно да пропълзи като паяк по натрошения, разчистен от леда склон. Нищо не я тревожеше освен зейналата бездна под нея. Първия път Лиан не можа да улови протегната й ръка, после я стисна и дръпна. Олекна й, че той още има сили. Неволно се притисна в прегръдката му.

— Сега какво ще правим? — попита той нещастно. — Всичко провалих.

Тя допря студените си пръсти до устните му.

— Стига! Имаме още един изход… на отчаянието — прошепна в ухото му. — Една пътека, която навлиза в планините.

— Но нали каза…

— Не бива да ни чуят. Наистина е само за краен случай, но по-добре това, отколкото…

Забързаха се по пътеката. Каран влачеше клона след тях за да изтрива следите. Веднъж се скриха в шубраците от профучалите наблизо уелми. Накрая се върнаха на платото недалеч от развалините и тръгнаха към връх Тинтинуин. Още се стелеше сняг, но не колкото да ги скрие напълно.

— Пътеката започва източно от върха. Дано я намеря. Ще вървим дълго по много трудни места, а и опасни през зимата. Пътеката води на юг към по-високите планини. Прастара е, никой вече не минава по нея. Ако прикриваме следите си или завали по-силно, просто ще изчезнем. Ти как си?

— Ужасно.

По-късно небето се проясни и видяха, че тримата уелми са по следите им, макар и да изоставаха с около два часа. Но по пладне преследвачите скъсиха разстоянието наполовина — с дългите си крака и широките си стъпала имаха предимство в дълбокия сняг. Лиан хъркаше от усилие да не изостава. На всяка крачка му се струваше, че хищна птица го кълве в хълбока. Лицето му сивееше.

— Тази пътека до Банадор ли води?

— Оттук също можем да стигнем до Банадор — измъкна се тя с полуистина.

— Нали снощи каза, че човек не може да носи толкова храна, че да му стигне.

— И за това мисля.

Каран млъкна: знаеше, че уклончивите й отговори само разпалват недоверието му. „Постъпвам с него както Мейгрейт с мен“ — прозря в един миг. По тази пътека можеха да тръгнат или към Банадор, или към Шазмак, скрития в планините град на аакимите. Но не биваше да разкрива тайната и би се престрашила да престъпи забраната само ако бъде изправена пред неизбежна гибел. А дори и тогава би поела прекомерен риск, като заведе чужд човек там.

До средата на следобеда уелмите отново скъсиха разстоянието наполовина. Каран се насочи към обрасли с храсти възвишения. Никак не беше приятно да вървят между драскащите тръни, а и вече не виждаха потерята. Тя продължаваше да замита следите. Все повече се тревожеше за Лиан, който престана да се оплаква и очевидно беше към края на силите си. Всеки миг очакваше да се свлече, но той някак си се влачеше напред.

Стигнаха до приток на планинската река с водопада. Каран поведе по скалите край руслото, където водните пръски бяха стопили снега. По едно време нагазиха в ледената вода; скачаха от камък на камък, без да оставят следи. Накрая и куче не би могло да ги надуши. Вървяха до смрачаване, потоците ги принуждаваха да се отклонят на запад, встрани от нужната им пътека.

Щом се стъмни, спряха за нощувка до един голям камък и събраха бодлив пирен за постеля. Хапнаха сирене, пушено месо и корав хляб от раницата на Лиан — преглъщаха хапките със студена вода. Разбира се, не посмяха да накладат огън. Каран веднага придърпа спалния чувал до брадичката си, но не можеше да заспи.

Пречеше й натрупаната преумора и гневът към Лиан, въпреки че се опитваше да го прикрие. След глупавото си помайване на скалния корниз той се опитваше да бъде сговорчив и полезен, но тя не обръщаше внимание на старанието му да й угоди.

Лиан спеше неспокойно, при всяко събуждане усещаше, че напрегнатата Каран го наблюдава. Реши, че я е страх да заспи, защото не знае какво ще направи той.

Станаха призори, хапнаха малко от сухата храна и пийнаха хладка вода от манерката на Каран — тя бе я държала в спалния си чувал. Разпиляха бурените, за да не личи къде са спали, и потеглиха.

Напредваха твърде бавно в дълбокия сняг, натрупан в долината. От тази страна на планината времето беше още по-лошо: цял ден се сипеха твърди зрънца, които сплъстяваха косите им на ледени кичури. Снегът лепнеше на буци по ботушите им. Каран се поддаде на изтощението и унинието, затвори се в нерадостните си мисли. Как да намери пътя по тези места, на много левги от всяка позната й земя?

На следващата сутрин времето се промени. Вече не валеше, облаците се разнасяха. Лиан вървеше след нея нагоре по склона, без да хленчи, макар да се чувстваше смазан.

Пред тях се изпречи стръмнина от разпадащи се шисти, покрити с кафяви лишеи. Макар че скалните пластове се редяха като наклонени стъпала, не изглеждаха особено безопасни.

— Ето ти едно правило на планинаря — промълви Каран. — Когато можеш, следвай билото, а не долината. Носиш ли въже?

Лиан завъртя глава.

— Оттам май ще е по-лесно. — И посочи полегат наклон с по-широки стъпала.

— Вярно. Ако паднем, шансът да се пребием е по-малък.

Катеренето се оказа мъчно, защото мократа скала се трошеше под краката им. Веднъж-дваж Каран дори се зарадва, че Лиан е наблизо — повдигна я, когато се протягаше да хване следващия ръб над главата си, освободи раницата й, закачила се в някакви трънаци, подпря я да изпълзи през ръба на последната отвесна канара. И тя на свой ред му протегна здравата си ръка, за да го издърпа. И видя, че челото му лъщи от пот.

— Откакто се помня, ме е страх от високото — призна той и избърса влажните си длани в панталона.

Каран се престори, че гледа на юг, където планината се издигаше още по-нависоко. Очевидно не бе напълно лишен от смелост — която обаче щеше да бъде подложена на безмилостно изпитание преди края на това пътешествие.

Следобеда на третия ден вече пъплеха по западния склон в подножието на връх Тинтинуин и се насочиха към нацепените скали на юг. За тези неприветливи и трудно достъпни места дори нямаше сказания, които Лиан да знае. Преследвачите им не се мяркаха никъде и Каран си позволи плаха надежда, че са се отървали от уелмите. Към края на следобеда слънцето се показа иззад облаците, от северозапад повя топъл вятър и дори им стана горещо в дебелите дрехи.

— Ту сняг, ту дъжд, а сега и това — промърмори Лиан. — Зимата позакъсня тази година.

— Късната зима е сурова. Не приказвай така, че ще съжаляваш.

Тук скалите бяха застинали във всякакви извивки, след като ги бе избълвала планината. Почти на всяка крачка трябваше да избират откъде да минат. Търсеха пътеката на юг, но Каран не я откриваше и ставаше все по-сприхава.

— Не трябваше ли да тръгнем натам? — посочи Лиан обратно, на север.

Объркваше се безнадеждно в посоките.

Тя изобщо не го удостои с отговор. Ама че нещастник! След съня на пресекулки през последните три нощи изтощението не й позволяваше да мисли свързано.

Вятърът стихна, налегна ги влажен задух.

— Май е време да си намерим закътано място за нощувка — подвикна след малко Лиан. — Времето се променя.

Каран се огледа. Провираха се по южния склон. Пред тях имаше островче от дървета между хаотично стърчащите скали и втвърдени лавови потоци. Тук-там се бяха образувала и кухини, които подмамваха, но се оказваха запълнени с чакъл. Макар че на север небето оставаше ясно, от югозапад напираха в стена зеленикавочерни облаци, под които неспирно са кривяха и пресрещаха мълнии.

— Ето нещо по-удобно. — Лиан посочи малък чернеещ отвор в скалата.

За малко не го бяха подминали заради избуялите наблизо храсти.

— Донеси дърва, аз ще запаля огън — отвърна Каран, за да надвика тътена на гръмотевиците.

Със здравата си ръка събра пожълтяла трева и съчки. Лиан хукна към дърветата и започна да кърши сухи клони. Настъпващите облаци погълнаха залязващото светило и ги обгърна плътен сумрак.

Въпреки тесния си вход пещерата беше широка десетина разкрача и висока към два. Не се знаеше докъде продължава. Каран накладе димящо огънче на няколко крачки от дупката. Отдавна не смееше да използва светлика — опасяваше се уелмите да не я намерят по него. Запали стиска клонки вместо факла и огледа внимателно тунела. Стените му приличаха на мътно стъкло. Извиваха се нагоре ту рязко, ту плавно и криволичеха. Нататък корените на дърво бяха пробили тавана и образуваха жилава завеса. Бели паяци и други слепи гадинки се разбягваха от светлината. Стотина стъпки по-нататък въздухът беше застоял, имаше следи от прилепи. Рухнала скала препречваше пътя.

Каран се върна и отвори раницата на Лиан да види какво имат за ядене. Разпиляха се множество пакети, увити в промазан плат, повечето все още сухи. Дали пък сред това богатство нямаше и истински чай? Тя отвори един и го подуши. О, да! Хубав сорт, отглеждан по хълмовете над Чантед. Боклукът, който бе успяла да си купи в Хечет, беше от твърдите листенца на някакъв пустинен храст и нагарчаше неприятно.

Бурята ги връхлиташе; съвсем притъмня. Лиан още се бавеше навън и тя нямаше дърва за огъня. Изпълзя през отвора и се загледа към дърветата. Щом блесна следващата мълния, забеляза Лиан — бе отсякъл едно изсъхнало дръвче със сатърчето и сега се напъваше да го довлече по камънаците. Озърташе са през рамо към небето. Каран също погледна нагоре.

— Зарежи дървото! — кресна му, уплашена за него, но гръмотевицата заглуши гласа й.

Вятърът побесня и стовари същинска канонада от градушка, поредната мълния удари толкова наблизо, че косата на Каран засъска и изпука. Из въздуха се разхвърчаха ледени трошки.

Лиан изтърва дървото, свлече се на колене и закри главата си с ръце. Остана така поне половин минута, чак тогава се надигна и побягна към нея. Нова светкавица се заби сред мъртвите дървета, нацепи най-голямото и трески колкото Каран полетяха във всички посоки. Едно парче се стовари над дупката на пещерата. Лиан най-сетне се напъха вътре.

— Това беше глупост — скастри го тя. — Можеше да донесеш един наръч, щяхме да вземем още, след като бурята отмине. А сега нямаме нищо. И за какво ти беше цяло дърво? Пълно е с клони. Ако мълнията бе ударила по наблизо… Лиан, ти наистина си малоумен.

Седна до гаснещия огън. Изопнатият й гръб показваше гнева й по-ясно от всякакви думи.

Лиан седна настрана. Нищо не потръгваше според очакванията му. В Чантед не беше така. Унизително съзнаваше, че е същински тъпанар, презряно нищожество.

17. Спътник

Лиан надникна навън. Бурята отминаваше, градушката бе спряла. Издрапа по купчинката чакъл и застана пред побелял свят, който засияваше при всеки проблясък на мълния. Докъдето му стигаше погледът, ледените парчета се бяха натрупали в дебел цяла стъпка слой. А първите снежинки се плъзваха призрачно във вечерта, сгъстиха се и накрая замрежиха дори най-близките дървета. В пещерата огънят съвсем гаснеше. Лиан изгази стържещия лед, събра наръч вледенени клони, внесе ги, разпали огъня, сложи котлето да кипне за чай и седна до Каран.

— Съжалявам. Дори още не разбирам какво правя правя тук.

Тя го погледна. Съчувстваше му (колкото и някаква част от ума и да й подсказваше, че той може би злоупотребява с мекото й сърце). Беше объркана. В края на краищата май го харесваше, колкото и да беше смешен.

Сложи ръка на рамото му.

— И аз съжалявам. И аз се набърках в това не по своя воля. Дадох дума и не мога да се отметна.

— С удоволствие ще ти разкажа някоя история… ако искаш.

— Не ми се вярва, че очите ми ще останат отворени до края. По-добре ми кажи как точно тръгна да ме търсиш?

— По заповед на Уистан ме вдигнаха от леглото и ми съобщиха, че съм прогонен. Друг път ще ти обясня причината. После ми предложиха пари и препоръки, за да те издиря и да те съпроводя до Туркад. Отдавна искаше да се отърве от мен и сега му се паднаха накуп удобни поводи.

Каран поумува. Ами да, горе-долу по това време се бе примолила на Уистан насън. Тя ли му бе внушила идеята? Поне й олекна малко, че и друг има роля в сегашните несгоди на Лиан.

— Можел си да откажеш.

— Що за живот като летописец щях да си уредя без неговите препоръки?… — Поколеба се и добави с въздишка: — Нали съм зейн.

— Знам. Да не мислиш, че ме интересува? Но защо си се застоял толкова дълго в Школата?

— Самият аз се виждам по-скоро като летописец и чак на второ място — разказвач. За мен няма нищо по-важно от Преданията, а Школата е най-доброто място да ги изучавам.

— Точно тебе ли им е щукнало да пратят?…

Той не се обиди.

— Уистан си бе втълпил, че плета интриги срещу него и се стремя да го изместя от поста наставник на Школата.

— А ти искаш ли да си наставник?

— Ако исках, вече щях да съм. — Чак сега Каран долови що за железен инат се крие под мекушавата му благост, но след миг гневът му угасна и той пак й се усмихваше. — Но не както си го представя той. Не обичам хитрините. Нямах желание да бъда наставник, но доста прекалих с осмиването на Уистан в кръчмите. Правех го с удоволствие, защото той е коварен дребнав вкиснат дребосък, който мрази всички, а дори и себе си. И всекиго мери със своя аршин. Хората се събираха на тълпи, за да се посмеят, и той се уплаши за поста си.

— Имало е защо — вметна Каран.

— Знаеш ли, в Тулин още малко оставаше да се откажа да те търся, но ти ме намери със съзнанието си. И оттогава някак си те опознах. Стори ми се толкова отчаяна… Не можех да те изоставя.

Ето ти още една изненада… Настроил се бе така към нея след краткия досег на умовете им? Какво ли би помислил, ако го бе зарязала на тясната пътека над пропастта?

— Все си мисля, че и преди съм те виждал… — Той се наведе да погледне лицето й отблизо. — Червенокосата жена сред слушателите, когато за пръв път разказах Преданието за Възбраната! Но в онази порутена крепост ти ми каза, че не сме се срещали.

Каран се засрами.

— Ами ти беше много досаден. Пък и наистина не се запознахме тогава. Ти изобщо не подозираше коя съм.

— Но и тогава ме достигна със съзнанието си! Случи ми се за пръв път. И тогава… зададе въпроса, който преобърна живота ми.

— Това пък как го измисли?!

— „Кой я е убил?“ Попита ме за сакатото момиче, нали? Това е другата причина да ме изритат от Школата. Уистан се страхуваше от онова, което може би щях да науча.

— А ти откри ли нещо?

— Предчувствах, че има огромна тайна, може би цяло Велико предание. Не можеш да си представиш как копнея да съм летописецът, съставил ново Велико предание. — Погледът му се замъгли. — Но не успях да разкрия нищо. А ако узная цялата истина и се окаже, че съм сбъркал в сказанието? Опозореният летописец не може да изчисти петното от доброто си име. Дори да има ново Велико предание, друг ще получи почестите. Да не забравяме и за истинската опасност — каквато и тайна да са потулили след гибелта на Шутдар, дори и днес има хора, готови да убиват заради нея. Така затънах, че не знам какво ще правя.

— Има изход — увери го Каран и пак сложи ръка на рамото му.

— Я да чуя — промърмори Лиан без особено любопитство.

— Разкрий истината, сам състави сказанието и го разгласи надлъж и нашир. Независимо от тайните, които ще научиш, важно е да ги чуят още стотици хора. И тогава за теб няма да има никаква опасност.

— Но аз дори не съм измислил откъде да подхвана тази работа — начумерено изсумтя той.

— Е, тогава недей да се тормозиш, докато не те споходи просветлението. Убедена съм, че и от нашите неволи можеш да скалъпиш историйка.

— Да, поблъсках си главата над това. Откровено казано, още нещо ме привлича към теб — Огледалото! В тези времена малцина знаят повече от мен за Преданията, ако ще и да ме сметнеш за самохвалко…

— Самохвалко си — лукаво подхвърли Каран. — Но какво ли да очаквам от разказвач? Хайде продължавай.

— В преданията обаче няма нищо за Огледалото — нито с това название, нито с други. Защо е така, щом предметът е толкова древен? Защо не е отбелязан от летописците? Трябва да знам. Това ме измъчва.

— Може би летописците, съставили Преданията, са имали сериозни подбуди да не го споменават.

— Не е изключено, само че са описани подробно други любопитни, забележителни и крайно опасни неща.

Каран реши да смени тягостната за нея тема.

— Ти как попадна в Чантед? Известно ми е, че зейните отдавна не живеят в Мелдорин.

— Вярно, макар че винаги ни тегли насам. Повечето сме в Джеперанд, бедна земя далеч на изток. Едва ли я познаваш.

— О, познавам я — тихо отвърна Каран.

Той продължи, сякаш не я чу:

— Разположена е на север от Уан Баре — Планините на гарвана, и западно от страната Крандор. И до ден-днешен не възприемаме Джеперанд като свой дом, нищо че живеем там от почти хилядолетие. Безплодно място, обрасло с трънаци, а откъм Сухото море неспирно духат солени ветрове. Но ние вече нямаме друг дом.

Каран се облегна и затвори очи прехласната. Какъв прекрасен, богат, сгряващ глас… Готова беше да го слуша цяла нощ. Лиан се обърна усмихнат към нея, видя затворените й очи и млъкна.

— Не спирай — помоли тя. — Разкажи ми историята на зейните.

— Историята на зейните! — прихна той. — И цял месец няма да ми стигне. А ти трябва да се наспиш. Ще нахвърлям най-важното набързо. В отдавна отминали столетия сме живели в имперските земи на Зайл. Тогава не е бил само западащ град насред пустош. Цял Мелдорин е принадлежал на Зайл! Зейните били малоброен народ — проницателни книжници с взор, обърнат навътре. Такива сме си и сега. Обща наша слабост, от която не съм свободен и аз.

— Значи взор, обърнат навътре, а? Ти? Защо ли мисля, че по-скоро си приличал на разгонен пръч? Кое ли момиче в Чантед е устоявало на този твой глас?…

Каран се засмя, но Лиан се почувства неловко.

— Ако се вярва на някои сказания, мнозина от учените мъже не са били чужди на похотта. — Сети се за Тандайи, която бе останала в Чантед. Какво ли правеше сега? Вероятно залягаше над преданията в библиотеката. Колкото и дълго да беше приятелството им, лицето й вече избледняваше в паметта му. — Исках да кажа, че просто сме били недалновидни в борбите за власт. Както и да е… Тъкмо зейните основали Голямата библиотека в Зайл, съхранила се и до днес, въпреки че империята е забравена. Прадедите ми се увлекли по жаждата си за знания и Рулке ги покварил през войната в епохата на Прочистването. Платили прескъпо за съюза с него — след затварянето на Рулке в Нощната пустош малцината зейни, оцелели от клането, били прокудени. Скитали сме се много години и навсякъде ни мразели и охулвали. Още ни парят спомените от онези времена.

— Каква е била уговорката ви с Рулке? — сънено попита Каран.

— За жалост не мога да ти обясня. Знам само, че кароните влезли в сблъсък с аакимите, които създали своя защита, опустошаваща съзнанието. Кароните не успели сами да измислят как да се опазят. Открили обаче, че зейните единствени в Сантенар имат вродена устойчивост. И помогнали на моите предшественици да разгърнат тази своя дарба. Зейните не се интересували от нея, но неудържимо ги привличали знанията, които притежавали само кароните. Отначало дарбата била Дарът на Рулке, а по-късно — Проклятието на Рулке. Тя е клеймото, отличаващо ни като зейни. Всички дарове на кароните водели до съсипия. Вече няма значение — с всяко столетие дарбата чезнела, сега малцина дори подозират, че я имат.

— А как зейните разпознават надарените? — Каран впи в него съвсем буден поглед. — Ти имаш ли дарбата?

— Едва ли. — Лиан се подсмихна. — Имаме си начин да проверим и надарените не напускат нашите земи, защото рискът за тях е прекалено голям дори и днес… Накрая сме стигнали до Джеперанд, безводни земи с отровни твари, където нямало други хора. Там сме намерили убежище от скиталчеството. Само с ум и неуморен труд сме съградили дома си. Отказали сме се от прекомерните амбиции.

— Тогава ти как се озова толкова далеч от дома си?

— Децата, които проявяват други дарби, отиват да учат в чужди страни, защото ние почитаме знанията и изкуството. Така попаднах в Школата. Мендарк ме избра и стана мой покровител. Това обаче ми навлече неприятности в Чантед.

Очите й се присвиха.

— Наистина не разбирам защо си прекарал толкова години в Школата.

— И аз често се питам. Може би се плашех от мисълта да напусна. От малък живеех там.

— Никога ли не си пътувал извън Чантед?

— Няколко пъти. Бродех в планините, но до Туркад не стигнах. Отидох на север и на запад. Два пъти бях в Голямата библиотека. За човек, изучаващ Преданията, Зайл е като магнит. Но у дома тъй и не се върнах, издръжката ми не беше чак толкова голяма.

— И сега… какво ще правиш?

Зелените очи на Каран се взираха в неговите и научиха отговора, преди той да отвори уста.

— Ще вървя с тебе, ако ме изтърпиш. И ще науча за Огледалото всичко, което успея да изкопча. Накрая ще допълня сказанията с Предание за Огледалото. Е, няма да е Великото предание, за което си мечтаех, но ще си струва да го чуе човек. Приемаш ли ме за спътник?

— Избираш труден път — предупреди го тя, — и ако можеш да предвидиш какво те чака, нямаше да си толкова самонадеян. Освен това ще се убедиш, че и аз съм спътница, която е трудно да изтърпиш.

Негов ред беше да се подсмихне.

— Разбрах го още щом те зърнах.

Надигна се и видя, че водата в котлето е почти извряла. Излезе да донесе още дърва.

Когато се върна и сложи котлето, натъпкано с лед и сняг в единия край на огъня, му направи впечатление колко бледа и посърнала изглежда Каран. Седеше, обвила коленете си с ръце. Очите й го поглеждаха, но личеше, че в мислите си е далеч оттук. Чудеше се на волята й. Какво сказание щеше да напише!

Огледа пакетите с храна — сравнително запазен зарзават, загнил лук, парче месо в промазан плат и подправки в овлажнели хартиени кесийки. Извади тенджерката и накълца лука в нея. Подсвиркваше си, докато домакинстваше привично. Изсипа една кесийка с подправки, сложи малко мас и запържи всичко с месото. Пак излезе, събра лед в пешовете на куртката си, изсипа го в тенджерката и я сложи на огъня. Накрая добави зарзавата и шепа булгур.

И котлето закъкри.

— Готово е! — подвикна след малко Лиан.

Тишина. Обърна се — Каран си седеше в същата поза, но спеше дълбоко.

Подът между огъня и едната стена беше по-равен. Той направи постеля от двата спални чувала. Побутна Каран по рамото, но тя не мърдаше. Вдигна я на ръце, колкото и да го мъчеха ребрата, и я настани удобно — подпря счупената й ръка на раницата. Нагласи сгънатото наметало под главата й, свали ботушите и ги остави до огъня да съхнат. За пръв път, откакто я бе срещнал, виждаше лицето й толкова спокойно.

Навън снегът натрупваше. Лиан си наля още една чаша чай и отиде до входа. Вятърът се бе обърнал на югозапад и навяваше преспа пред входа, затова той се покатери на близките камъни. Пак виждаше само снежинки, появяващи се от мрака над главата му.

Потръпна и се уви в наметалото. Умираше за сън, но трябваше да донесе още дърва. Заради снежните навеи не виждаше къде стъпва; ожули си глезена в ръбатите парчета изстивала лава.

Сложи върху жаравата един клон с полепнали по него сухи листа и те изпращяха силно.

Внезапния шум май тласна нанякъде виденията на Каран, защото тя извика приглушено:

— Не! — Размаха ръце да отпъди нещо. — Не мога. Няма…

Едната половина на лицето й се разкриви като стисната във великански пръсти, очите й се изцъклиха.

— Каран — повика я той. — Аз съм — Лиан. Успокой се.

Очите й шареха, сякаш търсеха някого в тълпа. Тя млъкна и се скова. Лицето й стана тебеширенобяло. Лиан я прихвана нерешително, тя изведнъж се отпусна и насмалко да си блъсне главата в камъните. От допира в съзнанието му се мярна образ — женско лице в профил, видяно през огледало. Намести сгънатото наметало под главата на Каран и я зави. Тя дишаше тежко, но скоро потъна в сън.

Не беше обикновен кошмар. Защо ли подозираше, че тя преживяваше отново някакъв ужас от миналото? Или пък нещо се опитваше да стигне до нея в сънищата й. И коя ли беше тази жена? Необикновено лице. Напомняше му за един релеф на стена в Голямата библиотека. Това ли беше Огледалото?…

От мига, когато Уистан бе споменал, че Огледалото съдържало памет за древни епохи, Лиан изгаряше от нетърпение да го види. И сега желанието се разгоря. Не се стремеше да го притежава, дори да го пипне. Не можеше обаче да сдържи копнежа си да види истината от Преданията. Нима това не надхвърляше и най-безумните мечти на всеки летописец? Кой ли бе държал този предмет през вековете? Безброй възможности…

А Каран тънеше в безпаметния сън на изцедената докрай жизненост. Дори Лиан да надникнеше в раницата й, тя никога нямаше да узнае. Наведе се над нея. Тя поотвори очи, усмихна му се унесено и се сви под завивката.

Не… Напълни котлето с водя за още чай и извади дневника си — не го бе докосвал още отпреди Тулин. Пропъди насила мислите за Огледалото и се съсредоточи в описанието на всяка подробност.

Нощта се изнизваше мудно. И когато вече си мислеше, че утрото никога няма да настъпи, по небето навън плъзна бледа светлина. Той стана, отиде до входа — и долови присъствие зад себе си, леко като перце. Каран лежеше на една страна, придърпала спалния си чувал под брадичката си. Очите й бяха отворени, гледаше го безметежно.

Той не знаеше какво да каже.

— Искаш ли чай?

— Да. — Тя се подпря на лакът, погледът й не се откъсваше от него. — Толкова бях уморена… Сложил си ме да спя. Благодаря ти.

— Сготвих и вечеря — промърмори Лиан. — Обаче отдавна изстива.

— Стопли я. Вече свикнах да ям такива неща, че изобщо няма да се оплаквам.

Той си спомни противното вариво първата вечер и дори не помисли да възрази.

18. Планинска болест

Когато слънцето се показа, вече бяха готови да тръгнат. Лиан изпълзя по снега, надникна навън и застина.

— Ето ги — изсъска на Каран, която чакаше да му подаде раниците. — Идлис и онзи… тантурестият.

— Какво правят?

Тя бързо се покатери при него.

— Ето ги! Стоят до дървото, дето го разцепи мълнията.

— Не — до другото което отсече. По-добра следа от тази — здраве му кажи. — Гласът й обаче не звучеше сърдито. — Сниши се. Може и да не се досетят, че тук има пещера.

Лиан си каза, че не могат да разчитат на това, щом са ги проследили чак дотук.

— Изобщо не разбирам как са ни намерили в този сняг.

— А как ме намираха досега? Случваше се да не ги виждам по цяла седмица — и изведнъж ме догонваха. Снощи сънувах за пръв път от няколко дни… и те пак ни настигнаха. Започвам да си мисля, че някак проникват в сънищата ми.

За техен късмет вятърът избутваше дима навътре в пещерата. Това обаче нямаше да ги спаси от старателно претърсване. За всеки случай Каран хвърли няколко шепи сняг върху въглените и го утъпка.

Сгушиха се възможно най-далеч от отвора и не посмяха да шавнат цял ден. Без огъня беше много неприятно. Лиан се напъха в спалния си чувал да дремне, докато Каран будуваше, но като знаеше колко наблизо са преследвачите, не можа да мигне. Накрая се отказа и седна при Каран. А уелмите ту се показваха, ту се скриваха, оглеждаха всяко кътче от околността. Доста след пладне необяснимо защо затичаха косо по склона, като че бяха забелязали нещо.

— Странно — прошепна Лиан. — Махат се.

— Защо ли?

— Май подгониха някой друг.

Не научиха нищо повече. В късния следобед зърнаха уелмите — петънце върху снега далеч на запад; после те се изгубиха от поглед.

Щом притъмня, Каран и Лиан се измъкнаха на студа. От юг още духаше мразовит вятър, снежинките кръжаха около тях. Отначало се зарадваха на лошата видимост, но скоро затънаха в кошмар наяве — газеха в преспи, мъчеха се да преодолеят назъбени ридове и внезапно пропадаха до гърдите в омекнал мокър сняг. Само за половин час подгизнаха и премръзнаха. А снегът валеше неспирно и към полунощ стана немислимо да продължат. Намериха съмнителен подслон край една скала.

Това не беше мимолетна есенна буря. Вятърът напираше, придаваше на леда стоманена якост. Вятърът на дълга сурова зима. А двамата се бяха залутали в планината.

Лиан страдаше от студа много по-тежко от Каран. Опасяваше се че ще загинат още тази нощ. Топлината на телата им не стигаше да изсуши дрехите. Налагаше се неуморно да разтриват пръстите на ръцете и краката си. По едно време не издържаха, направиха си подобие на пашкул от спалните чували и наметалата и се притиснаха един в друг като любовници. Все пак оцеляха и дочакаха утрото.

— Това няма да се повтори — изръмжа Каран, докато разчупваше леда по пашкула. — По-скоро ще се изправя срещу уелмите. Ако трябва, аз ще ги подгоня, както те мен.

Закръглените й бузи бяха толкова хлътнали, че личаха подскачащите мускулчета по челюстите. Кръвясалите й зелени очи се присвиваха в цепки; Лиан за пръв път виждаше в тях да бушува подобна ярост. Внезапно се уплаши и от нея, и за нея. Не проумяваше тези неочаквани страни от характера й.

През нощта бяха изкачили висок хребет и сега пред тях се откриваше дълга права широка долина, проснала се на няколко левги. През гъстите гори криволичеше замръзнала рекичка. Нямаше помен нито от човешки селища, нито от друг живот. И навсякъде наоколо стърчаха високи планини. Двамата се заспускаха към долината, за да се скрият от вятъра.

Петата нощ след развалините. Седяха един до друг в плитка пещера под ниско хълмче. Повече не бяха видели уелмите. През целия ден и вечерта се влачеха в дълбокия сняг между дърветата, за да стигнат до южния край на долината. От юг се събираха още облаци.

— Сигурна ли си, че знаеш накъде сме тръгнали? — за стотен път попита Лиан. — Изядохме почти половината храна.

Каран го изгледа. И на нея й беше ясно, че няма да се доберат до Банадор.

— И защо ни трябваше да идваме тук? — сприхаво продължи той.

— Избрах да тръгнем насам — ледено отвърна тя, — защото нямаше друг път. Не съм те молила да идваш. Мъкна те с мен, защото те съжалих.

Стана и се отдалечи в нощта. Лиан седеше, мръзнеше и се мръщеше. Приятелството им от последните дни се бе изпарило.

След два часа Каран се върна безшумно от друга посока. Завари Лиан задрямал, от огъня бе останала само малко жарава.

— Събуди се — подкани го тя весело и го погъделичка по бузата с нещо меко и мокро.

Той се опомни бавно и видя опашката на малка тлъста риба. Още четири бяха окачени на връв.

— Откъде ги взе?

— Седнах над един вир. Скорпионът в небето светеше толкова ярко, че видях сенки под леда. Строших го и те си кротуваха отдолу. Хванах ги с ръце.

Тя разпали огъня и почна да чисти рибата.

— Съжалявам, че се държах грубо с тебе. Безпокоях се, но сега знам къде сме. Отклонили сме се много далеч на запад. Трябва да вървим покрай хребета и да го прекосим по онази седловина, която видяхме днес.

— А ще имаме ли храна да стигнем до Банадор?

— Може би. Ако ни провърви с времето.

В утрото на шестия ден тръгнаха, щом се развидели. Пътеката излизаше от долината и следваше склоновете източно от нея. Ботушите им хрущяха по бурени и сухи треви, щръкнали от снега. Напредваха бавно два дни, после пътеката се заизвива нагоре.

През следващите три дни се катериха на юг. Околните върхове изглеждаха още по-високи и сякаш им внушаваха, че начинанието им става все по-трудно. Най-непреодолимите стръмнини бяха на юг и на запад и в техния завет северните каменисти склонове като че оставаха голи. Вече не бяха принудени да газят в мекия сняг и им олекна, но от разредения въздух всяка поредна крачка бе усилие, принуждаващо ги да вдишват с широко отворени усти. Дори опразнените наполовина раници бяха непосилна тежест.

Закъсваха и с водата — всичко наоколо беше замръзнало, а рядко намираха с какво да запалят огън. Натъпкваха сняг в манерките и ги носеха под дрехите си, за да го стопят. Жаждата ги изтезаваше непрекъснато, а също и студът, макар да се топлеха взаимно нощем. Имаше поне една утеха: Каран не сънуваше и уелмите не се мяркаха.

Лиан се влачеше тежко, налагаше се Каран да го изчаква начесто: изнервяше се, че има още много път. Храната им щеше да свърши много преди Банадор. Значи имаха една-единствена възможност, за която изобщо не й се мислеше…

На единадесетия ден Лиан се събуди омаломощен от неспокойно въртене цяла нощ. Болеше го главата и това мъчение само се влошаваше с всеки час. Два пъти повърна, дори в почивките се задъхваше като куче под жарко пустинно слънце.

Животинските пътеки се сливаха и разделяха неразличимо. Каран се затрудняваше и неведнъж стигаха до върха на каменист хълм само за да надникнат в непроходима плетеница от клисури. Връщаха се. На всяка крачка под ботушите им скърцаха и се пропукваха шистени плочи, блещукащи като сребро. Пътеките се изкачваха на зигзаг и не знаеха какво ще заварят на билото.

Лиан се тръшна на един плосък камък. По лицето му бяха избили червени петна.

— Толкова прежаднях… — изграчи той. — Още колко ще вървим?

Каран му подаде манерката си и безмълвно посочи нагоре.

— Това пък какво означава? — заяде се той.

Каран го опари с поглед. И тя не знаеше откъде да намери сили, но поне не хленчеше непрекъснато.

— Щом изкачим хребета, ще видим прохода. Какво те е прихванало?

Лиан не отговори и стана. Скоро се добраха до билото. Заснежените планини се простираха като стена от запад на изток.

— Погледни, ето там е проходът. — Каран посочи някъде по средата.

Той не забелязваше място, откъдето да прекосят застрашителната преграда.

Тя пак протегна ръка.

— Ето го, на юг и малко на изток. Направо ще ти извади очите. — Лиан се оплака, че не вижда никакъв проход. — Не се нервирай толкова — сопна се Каран. — Достатъчно е да вървиш след мен.

Събудиха се рано на следващия ден и хапнаха малко сушени плодове и понамирисващо сирене, докато чакаха слънцето да се издигне над хоризонта, после тръгнаха. От глад и главоболие Лиан се цупеше, а Каран не можеше да сдържи гнева и тревогата си.

Към края на следобеда най-после стъпиха на най-високата точка от прохода. Пред тях се ширна цяло море от побелели върхове и сякаш бездънни урви. Лиан се втрещи, пусна раницата си на земята и се стовари върху нея като труп. Каран и от десетина крачки чуваше свиренето в гърдите му.

— Това пък що за място е? — попита той отпаднало. — Мислех си, че оттук ще видим Банадор.

— Де да беше така… — кисело се засмя Каран. — Всички тези чукари пред очите ти са областта Чолаз. До Банадор има още цяла седмица път. Трябва да спрем за отдих. Виж, там има заслон!

Заслонът беше кръгла каменна къщурка с тесен вход. Някога бе имало врата, но изгнилите й парчета лежаха пред входа. Вътре поне не им додяваше вятърът, но на Каран й беше неприятно затвореното пространство и седнаха отвън до стената да се нахранят. Само няколко проскубани храстчета наоколо можеха да им послужат за гориво.

Лиан беше толкова нещастен, че тя се уви в наметалото си и тръгна надолу по пътеката. Отдалечи се колкото да не вижда огъня, седна на един студен камък и се загледа в мъгливата нощ. Само лъчите на най-ярките звезди стигаха до земята. Каран си мислеше, че е загубила ясната си мисъл, откакто Лиан увеличи проблемите в живота й. Какво да направи? Дори оттук чуваше несекващата му кашлица.

Скоро студът стана непоносим и тя се върна при гаснещата жарава, за да се стопли. Намести се до Лиан, който се гърбеше, подпрял глава на ръцете си. Кашлицата го раздруса, той вдигна глава и Каран с ужас видя кръв по устата му.

— Откога си така?!

Огледа и очите му — биха яркочервени.

— От следобед. Толкова съм зле, че май ще се мре. Какво ми е?

Тя познаваше признаците.

— Планинска болест.

— Лекува ли се?

— Е, от нея може да се умре, но повечето хора се оправят. Единственият лек е да слезем от планината.

Той едва не се разплака.

— Не мога! — Каран се заблуди, че говори за спускането, но Лиан продължи: — Не мога. Трябва да напиша това сказание. Няма да умра!

— Няма да те оставя да умреш — обеща Каран. — Но несгодите ни са жестоки, дори ако беше здрав като камък. Нямаме храна да се върнем, нито пък да стигнем до Готрайм. Пъплихме като буболечки последните дни. Толкова ми се иска да съм у дома…

— Да не бях аз, щеше вече да си там…

Той пак се преви задавен и от слабост се свлече на земята. Каран му помогна да се вдигне и избърса с шепа сняг розовата пяна около устата му.

— Не можем да направим нищо, освен да продължим.

— Сега ли — в тъмното?

— Щом се развидели. Тук е най-високо, утре ще слизаме. Ще започне да ти олеква.

Надяваше се думите й да са истина, макар да знаеше колко упорита е болестта понякога.

— Къде да отидем? Има ли смисъл да се влачим, щом бездруго ще умрем от глад?

Тя не се колеба повече. Как да спазва забраната за споменаване на Шазмак, щом иначе не би го накарала да помръдне оттук?

— Има един град… Недостъпен е за чужди хора, но нямаме друга надежда. — Замълча. Той я гледаше неспокойно. — Град на аакимите. Е, голям е, макар и вече малцина да го обитават. Но все още си е твърдина. Малцина знаят за него, защото на аакимите не им е потребно почти нищо от външния свят. Рядко излизат от града, и то винаги потайно и предрешени.

— И аз знам това-онова за аакимите от Преданията — вметна Лиан, — но не съм чувал за такова място.

— Наричат го Шазмак.

— Шазмак ли?! Разбира се, че знам за него! Но той е бил изоставен в прастари времена.

— Не. Скрит е, заличен от паметта на света. Живях там шест години след смъртта на родителите ми. Моите приятели ще ми помогнат.

— А на мен?

Отново дълго мълчание.

— Аакимите… Огледалото на Аакан… — проточи Лиан, умуваше над скритото в думите значение. — Знам едно предание за аакимите, но в него не се споменава Огледалото. Ох, как ми се иска да го видя!

— Не може — отсече Каран и стана, за да не слуша увещанията му.

Пак слезе по пътеката и спря до изсъхнало старо дърво. Мъртъв клон над главата й натежаваше от шишарки. Тя го откърши и се върна. Седна при Лиан и почна да хвърля шишарки в огъня. Те запукаха и се обвиха в червени и сини пламъчета.

— Огледалото наистина ли е принадлежало на аакимите? — обади се той след малко.

— Да. Отдавна.

— Значи ще им го върнеш?

Каран отвори уста и се запъна.

— Не… не знам. Не съм решила нищо.

— Според мен няма съмнение, че те си го искат.

Тя не отговори. И без това мислите й непрекъснато се въртяха около Шазмак, откакто проумя, че могат да отидат само там. Най-прекрасното място на света, колкото и неприветлива да беше тази красота.

Лиан се бе вторачил пронизващо в нея.

— Защо не ми се довериш? — попита натъртено. — Ако искаш доверие, не можеш да го отказваш.

„Да — рече си Каран, взряна в зачервеното му намръщено лице. — Би трябвало. Но защо ми е толкова трудно да ти се доверя? И у мен ли са вкоренени предразсъдъците срещу зейните? Или е заради този блясък в очите ти, щом заговориш за Огледалото? Няма да се задоволиш с недомлъвки, а ще задаваш нови и нови въпроси“.

— Ще ти кажа малкото, което мога да споделя — каза накрая Каран, — а в замяна ти ще си държиш устата затворена. Не искам да изтървеш нито дума в Шазмак за Огледалото, дори да те разпитват. Все едно нищо не знаеш.

Мислено отново се пренесе в Шазмак. Дали Раел нямаше да е там? Той много се отличаваше от останалите и беше най-близкият й приятел. Мил, търпелив, печален. И сега виждаше отчетливо всяка черта на лицето му както в деня, когато го изпратиха на изток — къдравата червена коса, тъжните зелени очи. И сега чуваше меланхоличните мелодии, които свиреше, уж за да я разведри.

Усети как се разтуптя сърцето й само от надеждата да го види. Вярваше му безрезервно. Можеше да сложи Огледалото в ръцете му и да знае, че е постъпила правилно. Изведнъж мъчителното двоумене остана зад гърба й. Точно така — щеше да върне огледалото на аакимите. На Раел.

Лиан превиваше рамене почти над жаравата, кашляше и плюеше кръв. Преданията се сливаха и разделяха в ума му, ликовете на великите люде са въртяха като понесен от вихрушка дим, шепнеха му тайните си с глъхнещи гласове, присмиваха му се, обиждаха го. Издълбан високо на стената барелеф се сля с лице от Огледалото. Лиан пропълзя през входа и зарови лице в снега от отчаяно желание да пропъди виденията.

За аакимите се разказваше още в най-древните Предания, дори в първото — за Шутдар и златната флейта, която направил по желание на карона Рулке. След Възбраната аакимите събрали мощ и се впуснали в безкрайните войни срещу кароните, войни, известни като Прочистването.

— Но нали са загинали при Прочистването — измърмори той. — И по-нататък в Преданията няма нищо за тях.

— Някои оцелели — възрази Каран, — обаче се откъснали от света. Планините им напомняли за Аакан и те се оттеглили в тях, за да построят железните си градове. Отишли в Тиртракс, в Стасор на осемстотин левги източно от нас и в други студени усамотени места. Дошли и тук. Някога Шазмак бил тяхното средище в Мелдорин, но напоследък не е нищо повече от преден пост. И все пак го пазят, отпъждат случайно доближилите го пътници.

Тя го издърпа в заслона и махна полепналия по лицето му сняг.

Лиан беше потресен — аакимите още ги имаше, а Преданията отдавна не разказваха нищо за тях. Защо? Нима съставителите на Преданията лъжеха чрез премълчаване?

— Тебе как те пуснаха? — изхърка немощно.

— Моят род отдавна е в съюз с аакимите, а едната ми баба е била от тяхната раса.

— А с мен как ще постъпят? Не забравяй за заговора между Рулке и зейните. Аакимите са били наши врагове.

Каран премълча. Това я тревожеше не по-малко от него.

Лиан потъна в бълнуване сред размити лица и имена, после бълнуването премина в неспокоен сън.

19. Признания

Мейгрейт се бореше свирепо, но напразно — Вартила се оказа невероятно жилава и упорита, нищо не би я принудило да отхлаби хватката си. Влачеше я към някаква вратичка в отсрещния ъгъл на стаята, за да я разпита далеч от чужди погледи. Мейгрейт обезумя. Понечи да се разкрещи, но студена длан тутакси запуши устата и носа й. Гадеше й се, задавяше се. Плъзна стъпало по глезена на Вартила и я ритна по свода на ходилото с цялата сила, която успя да вложи. Ако носеше ботуши, може би щеше да й натроши костите и да я осакати.

Вартила сподави вика си до пискливо скимтене, подскочи на един крак, докопа една тежка линия от масата и цапардоса Мейгрейт по слепоочието. Ударът беше неимоверно болезнен. Мейгрейт падна на колене, причерня й. Металният ръб сцепи кожата й и в косата й лъсна кръв.

Вартила пак замахна с линията.

— Ставай! — заповяда задъхано. — Влизай тука и повече нито звук.

Мейгрейт беше съвсем безпомощна. Опипа слепоочието си и бавно вдигна ръка пред очите си, вторачена в ярката кръв. Склони глава смирено, хвана се за ръба на масата и се изправи. Олюля се, направи крачка към вратата и наглед случайно се блъсна в една поставка с висока порцеланова ваза. Вартила скочи, не успя да хване вазата и тя се счупи на пода. Мейгрейт размаха ръце, други съдове се разхвърчаха и почнаха да се пръскат с приятен за ушите й трясък. След миг Вартила я събори, стисна я за гърлото и забълва въпроси с леден бяс:

— Имаш минута, после ще те удуша. Коя си ти? Откъде дойде? Какво…

Вратата отлетя към стената. Хлътналите сиви очи на Игър мигновено прецениха гледката. Той заговори на Вартила измамно меко, без изобщо да заеква.

— Какво си намислила да правиш с моята пленница? Не съм ти заповядвал да я докосваш дори.

Вартила не се смути — пролича, че този сблъсък й допада и че го очаква отдавна. Гласът й прозвуча студено и нагло.

— Вие допуснахте да вземат Огледалото, господарю. Наш дълг е да го върнем. Предупредяхме ви за тази тук, но вие подхванахте с нея игрички, които замъгляват разума ви.

Игър се изуми.

— Какво?! — загърмя гласът му. — Презрените уелми се бунтуват? Безполезните уелми обвиняват мен за някакъв провал? Е, къде е Огледалото? Една дребна твар, едва съзряла до своята женственост — необучена, неподготвена, с дарба, незаслужаваща и да се говори за нея — опозори великите уелми. Откажете се от призванието си. Негодни сте дори да носите помия на свинете.

Вартила стоеше невъзмутимо срещу него, но очите й издаваха гнева и унижението й.

— Ние сме уелми и служим! Но господарят също има дълг към слугите си, а вие не го изпълнихте. Правите мили очи на тази слук. Трябваше да я сломите веднага. Ние щяхме да го направим, ако вие не можете. Криехте Огледалото от нас и го изгубихте. Не ни давате сведения, които са важни за издирването. Вие сте недостойният!

За момент на Мейгрейт й се стори, че Игър не владее положението. Изглеждаше, че не знае как да постъпи. Тя гледаше ту него, ту Вартила; обзе я смъртен страх.

— На вас е писано да служите, не да се репчите. И… ще… служите — процеди Игър през зъби.

Още цяла дълга минута стояха така, после Вартила направи нисък поклон и оголи в усмивка острите си зъби.

Игър като че се отпусна.

— Тя е моя. Върни я в покоите ми — нареди той и излезе.

Вартила поведе Мейгрейт по коридорите, стиснала безмилостно едната й ръка.

— Твоят господар е недоволен от теб — прегракнало каза Мейгрейт, докато се качваха по стълбата.

— Той не знае какъв трябва да е господарят — презрително отвърна Вартила.

— Но вие му служите.

— Само докато си намерим по-добър.

След опита на Мейгрейт да избяга, Игър заповяда да й направят специална клетка — отделиха един ъгъл на работната му стая с решетки от пода до тавана. Тя не проумяваше защо не я бе хвърлил в някоя килия на тъмниците под Физ Горго. Може би заради загадката, която намираше в нея и която май още го стряскаше всеки път, щом я погледнеше. Каквато и да бе причината, тя по неволя го наблюдаваше цял ден иззад решетките. А той на свой ред се взираше в нея. Само едно кътче бе закрито със завеса, за да се уединява тя при нужда.

Дните се трупаха в седмици. Всекидневието на Игър беше почти неизменно. Всяка сутрин той се появяваше преди зазоряване, веднага сядаше до една масичка в ъгъла между два библиотечни шкафа и четеше около час. По изгрев идваше слугиня с две кошници — закуска за Игър и за Мейгрейт. Възрастната жена се боеше от нея и не я поглеждаше, а оставяше кошницата пред килията — внасяше я Игър, когато отклонеше вниманието си от работата. Отначало просто отваряше вратата, подаваше кошницата на Мейгрейт и затваряше. С изнизването на дните обаче като че ли взе да търси компанията й — или това просто беше поредната брънка в кроежите му. Внасяше кошницата предпазливо, не я изпускаше от очи, докато не излезе и не заключи, после сядаше на леглото и я гледаше как се храни. Отначало Мейгрейт се гневеше от това, но накрая свикна и дори въпреки недоверието си към него започна да очаква тези моменти. Приключеха ли със закуската, той отделяше още около час да преглежда картите и книжата по голямата маса и да попълва някакъв дневник.

После през стаята минаваше нескончаем поток хора. От околните земи се стичаха вестоносци, а може би и съгледвачи. Игър слушаше безстрастно, докато му говореха или четяха документите. После идваха уелмите, но враждебността между тях и Мейгрейт беше толкова силна, че след няколко дни престанаха да се вясват, а Игър излизаше да разговаря с тях и само стражниците оставаха да стоят мълчаливо по местата си. Няколко пъти обаче уелмите нахълтваха неочаквано и Игър винаги заставаше между тях и нея, макар че тя беше винаги заключена зад решетките. Уелмите се вторачваха в Мейгрейт със смущаваща острота и тогава Игър видимо полагаше усилия да запази спокойствие.

Хладно трезвият й поглед не пропускаше тревогите и грижите му, откриваше чудатостите, които той прикриваше от останалите, а също и болките му. Учудваше се на себе си, че изпитва състрадание към него. Обикновено чувствата на другите хора си оставаха за нея затворена книга.

Често се замисляше за уелмите. Какво у нея ги притесняваше толкова? При първия разпит ги интересуваше само Огледалото и се стремяха да го върнат, но след несполучливото й бягство явно искаха да я опознаят. Коя беше тя? Откъде се бе взела?

Всекидневните срещи с Игър бележеха края на утрото. Двамата споделяха скромен обяд: безквасен хляб, салата от зелените листа на растения, които тя не можеше да определи, счукани ядки, накиснати в цедено мляко и подправени, а за пиене — ласий. Игър рядко хапваше месо. Не отделяше много време за обяда и щом прислугата отнесеше съдовете, влизаха неговите военачалници. Часове наред обсъждаха съобщенията на вестоносците и съгледвачите, разположението на армиите, промените на времето, състоянието на пътищата и мостовете или качеството на добитъка и посевите във всички околни области. Разстилаха големи стари карти от кожа и платно — носеха ги по двама души, толкова бяха тежки. Развиваха ги на пода в стаята и Игър пълзеше по тях като ученик, взираше се във всяка подробност, а военачалниците го следваха както патета майка си. Често викаха старшия картограф да попълни някой нов детайл или да промени отдавнашен.

Мейгрейт слушаше слисана и притеснена. Игър знаеше за съседните страни повече от управниците им и тя вече осъзнаваше защо той вдъхва такъв страх. Не със способността си да внушава ужас у околните, която му приписваше мълвата, макар че може би притежаваше и нея, а със студения си ум, с гения си на стратег и с вниманието си към всяка дреболия. Несъмнено и заради Огледалото — шпионина, който не познаваше умора.

Настъпваше и времето да се занимае със собствените си владения. Игър беседваше със своя сенешал и подчинените му пристави, понякога водеха при него участниците в някой спор. Той изслушваше жалбите им и вземаше решение. Но това се случваше рядко. Личеше си, че подвластните му земи са под добро управление, а неговите помощници знаят какво иска от тях и го изпълняват точно според волята му.

Донасяха вечерното ястие късно, дълго след здрач. И пак беше оскъдно. Понякога обаче Игър май се поддаваше на склонността да се засити по-изобилно. Тогава му поднасяха гозби от тесто, в което бяха запечени меса, смлени ядки или зърно, с най-различни уханни подправки, нерядко кисели или парещо люти. Имаше блюда със сушено или пушено месо, киснати в билкови отвари мръвки или пък залети с изтънчени, необичайни сосове. Имаше и туршии, солена риба и накрая пасти, поръсени с ароматна настройка от цитрусови цветове или розово масло и пълнени с плодове. Игър понякога я заприказваше или отново сядаше да чете или да пише. Често я подпитваше за Фейеламор, Каран и Огледалото, но след време се убеди, че няма да измъкне нищо повече, и се зае със самата нея.

След онази, първата нощ, тя отново намери сили да му се опълчва и въпреки това при всеки разговор се боеше, че пак неволно ще издаде нещо, затова го дебнеше бдително. За да го разсейва, му задаваше въпроси за самия него — за миналото му, за рода му, за опасенията и желанията му. Той се подсмихваше, защото схващаше уловките, но винаги й отговаряше.

— Игър, как стигна до тук? — попита Мейгрейт една вечер.

— Нима не си чула предостатъчно?

— Знам само историите, които други разказват за тебе.

— И какви са тези истории?

Опушено сивите му очи потъмняха.

— Говорят за тебе, че си бил най-младият, най-блестящият чародей, канен някога да участва в Съвета. И си се впуснал във велико начинание — прогонването на кароните от Сантенар. Но заради покварата си и младежкото си безразсъдство си прибягнал до магическата мощ на Забранените опити и така те е оплел Рулке, предводителят на кароните. И дори тогава не си поискал помощ, а си се борил сам, докато малко оставало Рулке да избяга. А това те тласкало отвъд пределите на лудостта.

— Лъжите на Съвета вече дори не ме ядосват, просто са ми досадни — увери я Игър, но в очите му тлееше негодувание. — Пробутват ги, за да прикрият собствените си простъпки и глупост, но не младежка, а глупостта на хора, стигнали до алчността и покварата чрез неограничена власт. Съветът отдавна се стремеше да прогони кароните и сама по себе си тази цел беше достойна. Прибягваха до Забранените опити не веднъж, а много пъти, но все се проваляха. Накрая ми се примолиха и моето безразсъдство се състоеше в това, че дадох съгласието си.

— Отгоре на всичко постигнах успех, но когато Рулке нападна, смелостта им измени и те ме изоставиха — продължи той. — Никой на Сантенар не би могъл да му устои сам, аз също. Той овладя съзнанието ми, беше на косъм от освобождаването си, но аз още се мъчех да го отблъсна. Накрая онези в Съвета се уплашиха за собствената си безопасност, и то с пълно право, защото изтръгнеше ли се Рулке, първо върху тях щеше да връхлети. Обединиха силите си и го натикаха в онзи сенчест свят, където го държат и досега — Нощната пустош, и отново запечатаха прохода.

— Защитиха ли ме те, излекуваха ли ме? — Гласът на Игър натежа от отровна злоба. — Зарязаха ме да умра, описаха ме пред всички като глупака, отговорен за всички злощастия, които причиниха самите те, а тези злощастия никак не бяха малко. И за пореден път се представиха като спасители на Сантенар. Но аз нямах намерение да умирам. Оцелях, възвърнах си силата и след време умът ми възстанови. Толкова години търпях хорския присмех, че съм глупец и безумец. Тогава защо се чудиш, че съм заплаха за тях днес, когато съм могъщ, а те — слаби?

Седеше на леглото, делеше ги само масичката. Изправи се толкова рязко, че крачетата на леглото изчегъртаха по каменния под.

— Да ти кажа значи? Защо пък не? Всичко се случи отдавна и онези хора от Съвета са мъртви — освен Мендарк! Но той ще си плати, а заедно с него и сегашният Съвет — за прегрешенията на някогашния. Това ще е по-малкото ми отмъщение. А за по-голямото… би трябвало да си прозряла. Ще довърша каквото започнах преди толкова време. Ще приключа с Рулке веднъж завинаги.

Той се врътна към вратата, но Мейгрейт протегна ръка и го хвана за китката.

— Има още нещо. Кажи ми. Виждам как се бориш със себе си.

Игър я погледна, взря се в пръстите й, после и в лицето й. И и за своя, и за нейна изненада пак седна на леглото.

— Така е заради спомена за… Рулке. — Думите му се накъсваха, лявото ъгълче на устата му се сгърчи. — Още усещам как раздираше съзнанието ми. — Той се напрегна. — Ще го помня, докато съм жив. Страхът от него е всепоглъщащ, сякаш носех огромен скорпион на гърба си, скорпион, чието жило вече се впива в тила ми.

Тялото му се разтресе — от черната коса до високите сиви ботуши — и той закри лицето си с ръце.

— Нима не е затворен на сигурно място?

— Докато някой бди, Рулке не може да избяга. Възможно е обаче да бъде освободен, ако бдящите са нехайни, или пуснат оттам, когато бъде намерен ключ. А ти подхвърли в света точно такъв ключ — Огледалото, и сега всеки малоумник може да се натъкне на него. Аз изчаквах, подготвях се. Намерих Огледалото и малко оставаше да го овладея. Да, скоро щях да разкрия тайните му.

— Огледалото привлече и мен — въздъхна Мейгрейт и си спомни как я бе обсебило.

— Щом е така, пази се. Това е коварна, измамна вещ, ще направи всичко, за да те прикотка и покори.

— Тъй ли?

— Сега всичките ми замисли се обърнаха надолу с главата. Огледалото е незнайно къде и може да попадне в ръце на всекиго. Онази Фейеламор, която познавах преди цели епохи, беше предпазлива, не би постъпила глупаво, но знае ли се как са я променили столетията? Ами ако го докопа Мендарк? Или още по-лошо — съперникът му Тилан?

— През последните седмици — продължи Игър — се наложи да преосмисля стратегията си за настъплението. Онова, което можех да постигна чрез тайната на Огледалото, сега трябва да бъде извършено с армии и кръвопролития. Войските ми очакват заповеди, няма как вечно да ги поддържам в готовност. Да дам ли заповедите си, или да се надявам, че Огледалото ще бъде намерено?

Игър гордо изправи гръб и я изгледа свирепо.

— А с теб какво да правя? Уелмите преследват Каран, но тя все им се изплъзва. — Очите й се разшириха. — Аа, виждам, че тя може да изненада дори и тебе. Явно у нея се крие повече, отколкото успях да съзра. Според последните вести от съгледвачите ми сега е далеч на север, близо до Хачет. Но не се знае къде е Огледалото. Може би вече е при Фейеламор, а Каран само отвлича вниманието им. Уелмите се провалиха с нея.

Игър закрачи из стаята. „Трябва да знам повече, но как? Доколкото виждам, Мейгрейт не е осведомена за плановете на Фейеламор. И все пак дали дълбоко в ума й не се крие някаква нишка? Уелмите си имат начини да изтръгват сведения, но мога ли да я оставя в ръцете им? Вече не ми е безразлична и не искам да пострада. А мога ли и да им поверя каквото ще науча от нея? Уелмите, които уж бях подчинил, почват да се бунтуват. Искат да властват над мен, а не обратното. Светът, който градих толкова грижливо, се разпада. Ето го и ужасното прозрение — сам, доброволно опрях отново жилото в гърлото си“.

Погледна Мейгрейт и с омраза към себе си се възхити на храбростта й. Излезе от килията с тежки стъпки.

Самоувереността на Мейгрейт се изпари. Не се съмняваше, че той ще я даде на уелмите.

Но това не се случи.

През следващите дни го виждаше рядко. Удвоиха стражата й, защото Игър се занимаваше с подготовката на армията си. Мейгрейт беше самотна и уплашена, нямаше какво да прави и все повече потъваше в унили размишления за уелмите и какво ще я сполети, когато се захванат с нея.

Мина седмица, без да зърне Игър. Накрая той дойде и тя веднага забеляза промяната у него.

— Какво ще ти направи Фейеламор? — троснато попита Игър.

Мейгрейт се удиви — откакто я бяха пленили, не си бе задавала този въпрос. Изобщо не можеше да предположи какво ще направи Фейеламор. Защо просто да не изостави своята негодна за нищо служителка и да не започне наново с някой друг?

Игър постоя надвесен над нея, после седна и каза:

— Как попадна на служба при нея?

Мейгрейт се замисли, но не й се стори, че ще навреди с нещо, ако отговори.

— И майка ми, и баща ми умрели скоро след като съм се родила. Изобщо не ги помня. Първите години за мен се е грижело друго семейство, макар че нямам представа как съм се озовала при тях. После се появила Фейеламор. Бях съвсем малка, може би на три години — оттогава е споменът за първата ми среща с нея. Помня, че ме уплаши. Както е и до ден-днешен. Идваше от време на време, вземаше ме за цели седмици, за да ме обучава. Смятах я за някаква чудата леля, но не ми се вярва да имаме кръвна връзка. Поне е ясно, че в нищо не си приличаме. Когато станах на пет години, тя ме отведе в Мириладел, където живеят фейлемите. Намира се южно от Големите планини, студена земя на езера и гори. Но ти несъмнено знаеш това.

Игър мълчаливо кимна — не искаше да я прекъсва.

— Цял живот съм с нея, тоест много отдавна, защото съм много по-възрастна отколкото изглеждам. Имах най-добрите учители, а и самата Фейеламор ръководеше подготовката ми. Трудех се, учих неуморно. Подходът й бе особен, похватите — изключителни. Научих неща, които са известни само на фейлемите. И ти се убеди в това… — добави Мейгрейт разсеяно, сетила се за първия им сблъсък. — Но никога не ме приеха като една от тях. Отнасяха се с мен хладно, колкото и да са мили иначе. Докато бях още дете, стараеха да ме отбягват. Често си задавам въпроса що за позорни дела са извършили родителите ми, щом трябва да тегнат и върху следващото поколение, защото един ден с Фейеламор неочаквано напуснахме фейлемите и заминахме в изгнание. Дори те се почувстваха опетнени от връзката си с мен. Струва ми се, че изгнанието много й тежеше.

Тя помълча и го погледна със странна замислена усмивка, сякаш тепърва се учеше на това изражение.

— Ама че работа… — продължи Мейгрейт със същата странна усмивка. — Ти си първият човек, когото като че ли разбирам. Може би защото сме подобни, и двамата сме в плен — ти на мъчението, наложено ти от Рулке, аз на волята на Фейеламор.

— Имаш Каран.

— Тя ми е скъпа, но никога няма да я опозная.

Мейгрейт млъкна и мислено се пренесе в годините на израстването си. Дългата й кестенява коса закриваше лицето й. Игър плъзна поглед по чертите й — гладка като мрамор кожа с цвят на мед, овално лице и дълъг прав нос, тъжни очи, много по-сумрачни отпреди. Само те намекваха за тайната й.

Накрая той отвори уста.

— Кажи ми къде да намеря Фейеламор и защо иска да притежава Огледалото. Тогава и аз ще ти кажа кои са родителите ти, каква е участта им и защо така са посрамили фейлемите.

Мейгрейт вдигна глава и на лицето й се изписа толкова детински копнеж, че дори Игър се трогна. Тя отвори уста да каже нещо, преглътна, после пак наведе глава, за да не вижда сълзите й, и прошепна:

— Не мога…

Игър се бореше със себе си. Тя виждаше нерешителността му и се уплаши вече наистина.

— Мои хора хванаха един скийт далеч на север. Мендарк е научил за Огледалото и ще прерови света, за да го получи. Но аз няма да позволя това — натърти Игър и се изправи. — Трябва да си го върна, ако ще това да означава, че ще те дам на уелмите. Ще поема този риск. Давам ти време до сутринта.

После излезе и Мейгрейт не го видя повече през този ден. Седя в килията си до късно следобед, страхуваше се от нощта и от утрото… но уелмите дойдоха още по свечеряване, вдигнаха я грубо от леглото и я отведоха.

20. Преданието за Тар Гаарн

През нощта Лиан пак се събуди от кашлицата и не можа да заспи. Още го мъчеха слабост и треска от планинската болест. Вдигна глава и видя, че Каран го гледа в слабата светлина на огъня.

— Знам сказание за аакимите… — промълви той.

— Все това повтаряш — въздъхна тежко тя. — Извинявай, но съм уморена.

Лиан се засегна.

— Помислих, че…

Мълчанието се проточи. После Каран изведнъж легна по гръб, затвори очи и попита:

— Какво си помисли?

— Че сигурно ще ти е приятно да го чуеш. То… май е единственото, което мога да ти дам.

Каран се почувства гузна.

— Разкажи го тогава.

— Това е Преданието за Тар Гаарн. Вероятно го знаеш, щом си израснала сред аакимите.

— Знам за предателството, но не съм чувала историята. В Шазмак избягват да говорят за това.

— Дълго е, както го разказваме в Чантед. Едно от най-дългите.

— Лиан, тази нощ не искам дълго сказание.

Чак сега осъзна иронията на положението, в което бе изпаднала. Откакто се помнеше, най-силното й желание бе да слуша разказвачите в Чантед и ето че един от най-способните сред тях беше готов да говори само за нея, но тя го разубеждаваше.

— Не… Разкажи го, както решиш. Току-виж ми помогне.

„Каквото знам за аакимите, чувал съм го от тях. То се знае, че летописците виждат историята другояче“.

Лиан се усмихна отпаднало.

— Тази нощ сказанието няма да е дълго, уверявам те.

Закашля се и попи устата си с един парцал. Прекрасният му глас звучеше продрано.

— След Възбраната аакимите проумели, че няма как да се върнат на Аакан, и съсредоточили усилията си да се приспособят към Сантенар. Не им липсвали сили и волята им била несломима, щом си поставили цел, затова бързо се наложили като велик народ. По онова време намислили да издигнат град, с който никой друг на Сантенар да не може да се мери, дори построените от кароните, за да се превърне в символ на тяхната гордост и могъщество.

Избрали Питлис, защото нямал равен на себе си като архитект и строител. И сътвореният от него град наистина бил несравним. Куполи, кули и извисили се арки, които сякаш висели без опора — сливане на въздух и вода, на метал и камък. Щом го видели, всички ахвали, и никои не си тръгвал оттам, без да пророни сълза. Средище на музиката и поезията. Място и на сплотената общност, и на уединението. Такъв бил Тар Гаарн, преди да дойде Рулке.

Разказът бе прекъснат от такъв пристъп на кашлица, че изтощеният Лиан се подпря на ръце, за да не падне.

Каран отвори очи и се загледа в мъгливите звезди. Студът се просмукваше през куртката, наметалото и завивките — беше се вкочанила, чак костите я боляха.

Гласът на Лиан вече напомняше за чегъртане на чакъл в кофа.

— Но имало и друг замисъл, вложен в Тар Гаарн, защото аакимите знаели, че войната с кароните, с Рулке, е неизбежна. Този град бил най-яката им твърдина и последно убежище, ако всички други рухнели. На него се крепяла и гордостта, и надеждата им. Скоро след това започнало Прочистването — страшните войни между кароните и аакимите, които продължили векове и опустошили Сантенар. Но в тези войни нямало победа. Защото силата на Рулке, най-великия сред кароните, била неимоверна. Тар Гаарн пък бил непристъпен, изграден толкова умело и здраво, че неизброимите набези почти не оставяли белег по вечната му красота. С огромните си запаси можел да удържи и на най-продължителната обсада.

Но накрая, изглежда, дори Рулке се уморил от този нескончаем сблъсък и един ден се срещнал тайно с Питлис, за да потърси път към мира.

— Нека прекратим тази безплодна война — казал му. — Аз искам да намеря ключа към най-големия въпрос на нашата епоха — премахването на Възбраната. Това начинание ще е от полза и за вас, а имам нужда от помощта ви, защото съм длъжен да се върна при своите.

Питлис бил стар, опитен и недоверчив. Твърде добре знаел, че Рулке се слави с лукавството си. Нямал намерение да излага на риск нито Тар Гаарн, нито народа си. Но и той копнеел за своя свят. „Аакан е наш — рекъл си. — Ако разкъсаме Възбраната, ние ще си отидем там. А приберем ли се у дома с могъществото, което постигнахме тук, ще си го върнем и ще прогоним Стотината (ето колко наброявали короните, когато завзели Аакан — нищожен брой!) обратно в пустотата, от която нахлуха. Ще се придържам към плана на Рулке, докато не настъпи времето за моя“.

И така, Питлис дал съгласието си, но сключил и таен съюз със Съвета на Сантенар срещу Рулке. Тогава, както и днес, начело на Съвета бил Мендарк, а влиянието му уравновесявал безмерно надареният Игър, все още толкова млад, че не му се налагало да удължала своя живот с изкуството си на чародей.

Най-сетне Прочистването завършило. И задълго изглеждало, че Рулке наистина се е променил, защото примирието се проточило в несигурен мир, а след много години с избледняването на спомените — в съдружие между равни. За аакимите настъпили покой и благоденствие, каквито те не познавали дотогава. И всички почитали Питлис.

Рулке отново дошъл при него.

— Желая да построя град в своите земи. — Наглед едва ли не засрамен, ако някой може да си въобрази такова изражение на карон, той попитал: — Аакимите и самият Питлис ще склонят ли да съградят такъв град за мен?

— Че за какво ти е толкова голям град? — недоверчиво попитал Питлис.

— Искам го като паметник и символ. Но и за друга цел. За да премахна Възбраната, ще се нуждая от цяла армия книжници и механици, алхимици и хора от всички други науки. А за да изкова такива инструменти, са ми потребни подходящи ковачница и наковалня. Ще се заемеш ли?

„Как е възможно да се премахне Възбраната? — усъмнил се Питлис. — Само с устройство като флейтата, а ако Рулке беше способен да си го направи сам, не би потърсил Шутдар. Може би аз ще успея. Виждам шанс. Но ще съм бдителен като скийт“.

— Не бива да се доверяваме на Рулке, ако ще да са минали хиляда години или хиляда пъти по хиляда! — възнегодуваха и останалите аакими. — Не давай съгласието си.

Голямата слабост на аакимите било тяхното високомерие и когато гордостта и надменността им избуявали, те ставали податливи на безразсъдството, сключвали необмислени съюзи и се впускали подир безнадеждни стремежи. Щом направели избора си, не търпели съвети и продължавали безогледно, та дори така да се опропастявали. Същото се случило и с Питлис, който се поддал на гордостта си. Той бил убеден, че Рулке лъже чрез изричаните истини, но не успявал да разгадае намеренията му. Съгласил се, защото и неговият замисъл се избистрял — изкусно да насочва погрешно, да възпре или при възможност да отнеме новото оръжие на Рулке, каквото и до е то, за да го обърне срещу него.

Лиан изведнъж се запъна и изграчи развълнувано:

— Може пък да е използвал Огледалото, за да шпионира Рулке! Какви ли тайни… — Млъкна и се изчерви. — Ох, за такова вмятане бих изпъдил от изпита всеки чирак…

— Питлис наругал другите аакими, казал им да се махат и отишъл при Рулке — продължи след секунда.

— Ще издигна за тебе такъв град, какъвто още не са виждали и на Трите свята.

Каран потрепери. Грешката на Питлис била неизбежна, а трагедията — неописуема.

— Години наред двамата упорствали в осъществяването на своите планове, защото проектирането на град изисквало усърден труд и Питлис не желаел да го сподели с никого. Рулке знаел много добре какво иска — нещо необичайно и красиво. Не можело да се познае предназначението на много от нещата, за които настоявал, но той държал да бъдат изработени точно.

Когато напрягал ума си в преодоляването на някой проблем, Рулке не давал покой на ръцете си. Непрекъснато създавал странни устройства, без да спомене и думичка за какво се използват, а после захвърлял повечето от тях. И всяка нощ Питлис са занимавал с отпадъците от изминалия ден, трескаво ги изучавал, за да проникне в същинския замисъл на Рулке.

Представи си ги заедно. Рулке бил великан, чернобрад мъж, по-грамаден и от мечок, с толкова черна коса, че проблясвала в синьо. Щеше да е с две глави над мен и двойно по-тежък, ако застанеше тук. Отличавал се с нечовешка красота и обаяние. Всички го харесвали и търсели компанията му.

И Питлис бил много едър, бедрото му било по-широко от кръста ти. Имал източено слабо лице с широк нос и квадратна брадичка. В никакъв случай не бил хубавец, на пък имал несъкрушима воля. Бил извънредно талантлив, но не и симпатичен.

Все пак предпазливостта надделявала у него. Питлис дебнел и за най-дребната грешница на Рулке, подлагал го на какви ли не прикрити изпитания. Рулке обаче не бъркал в нищо и не злоупотребявал. Трудили се десетки години, защото времето не означавало нищо и за двамата. Питлис бил обсебен от творението си, този по-изящен, по-хармоничен и по величав дори сравнен с Тар Гаарн градеж. И напълно различен — въплътената същина на кароните. Знаел, че това е най-голямото дело в живота му.

Питлис често се срещал със Съвета, но никой не успявал да проумее с какво се е захванал Рулке. И когато на Рулке му се налагало да замине, Питлис си отмъщавал на дребно. Правел незабележими промени в проекта, по мъничко изкривявал замисъла му, но винаги влагал по-голяма хармония, завладяваща хубост и завършеност. И най-сетне творението било готово.

Но нещо не било съвсем наред. За да има съвършенство, липсвал някакъв детайл, но никой от тях не го налучквал. Рулке не криел колко е разстроен.

— В миналото съм бродил из градовете на аакимите и във всеки имаше цялост, каквато не откривам тук, а трябва да я постигна. Само ако можех да открия какво е нужно… Как е направено в Тар Гаарн? — винаги гласял последният му въпрос. — Ех, ако видя Тар Гаарн… Но дори не моля за това.

Заемал се с нещо друго и повече не продумвал. С всеки ден Рулке бил още по-потиснат от неуспеха. И накрал Питлис…

— Не! — неволно ахна Каран.

Лиан вдиша тежко, изтри алената влага от устните си и изхърка:

— Май няма да довърша сказанието…

В очите му избиха сълзи на срам.

— Няма значение — успокои го тя, но разочарованието й все пак пролича.

Сигурно от много години не бе разказвал толкова зле, но за нея думите бяха скъпоценни. Той продължи насила:

— Не искам от тебе да предадеш народа си — подхвърлил Рулке и на Питлис му олекнало, макар да се почувствал гузен. И тогава последвал ударът. — Бездруго те опознах толкова добре, че вчера приех твоята външност и обиколих целия Тар Гаарн, без никой да ме разобличи.

Питлис изпаднал в ужас от своята глупост и наглостта на Рулке, а и от гения му, с който бил осъществил невъзможното за всеки друг. Но работата му се била превърнала в опиат, от който не можел да се откаже, и скоро Питлис се заел да променя проекта по мъничко, за да добави още към красотата и съвършенството на творението си.

Изнизали се още месеци. Питлис полека осъзнавал, че Рулке пак не е доволен и че нещо продължава да го терзае.

— Тук, тук и тук — сочел той някои подземни съоръжения. — Толкова незначителни подробности, че чак не ми се иска да ги споменавам, но знам как се стремиш всичко да е безупречно.

Питлис прегледал стотиците чертежи на града и наистина открил нищожни недостатъци, макар и единствено в градежа, които нямало да се виждат. Вече му се струвало, че Рулке се заяжда напразно, но недоволството му било изразено толкова смирено и с такава жажда за съвършенство, че Питлис измислял други варианти, намирал по-хармонични решения.

Изчерпал силите си докрай, но разбирал, че градът е най-завършеното му творение, което не би могъл да надмине.

— Тежи ми умора и в душата, и в тялото — казал той. — Нищо повече не мога да направя.

Рулке му благодарил, обявил работата му за безукорна и прегледал чертежите един по един. И в един миг се смръщил.

— Какво е това? — посочил той. — Разваля всичко. Не мога да се примиря.

Питлис предложил други възможности. Рулке ядосано отхвърлил всички, сякаш подозирал Питлис в измама. Питлис бил смазан и отчаян. Нима Рулке никога нямало да е доволен?

— Покажи ми как е построен Тар Гаарн — настоял Рулке. — Ще видя как проблемът е решен там.

На Питлис толкова му омръзнало да човърка, че мислел само как да се отърве. Смирен пред неочаквано властното държане на Рулке, той се съгласил.

Каран трепна с отворена уста.

— Тъй ли било… — процедил Рулке и се взрял в Питлис. — Значи все пак си готов да предадеш своите. Точно това очаквах. Ето я слабостта, която позволи на Стотината да ви отнемат света. Но аз не се нуждая от чертежите, защото няма по-хармонично решение.

И благодарил най-любезно на Питлис и заминал за земите си. Питлис не знаел какво да прави, нали бил приключил проекта. Намерил малка схема, паднала (или оставена нарочно) зад един шкаф. На нея Рулке бил нанесъл собственоръчно в пълни подробности едно от най-тайните защитни съоръжения в Тар Гаарн. Толкова отблизо бил опознал ума на Питлис, че се досетил за тайните, без дори да зърне чертежите му.

Булото паднало от очите на аакима и той разбрал колко глупав е бил. Рулке го бил изиграл — градът, устройствата, оправданието с Възбраната били само уловка. През цялото време Рулке се канел да унищожи Тар Гаарн. Колко безмислено изглеждало сега дребнавото отмъщение на Питлис — нищожните промени в плановете, които Рулке тъй и не забелязал. И през цялата тази жестока и нескончаема зима той живял в смъртен ужас, изтерзан от толкова безмерната си недалновидност, че дори мисълта да говори за нея била непоносима.

А напролет страховете му се сбъднали, защото от юг настъпила огромна армия и обсадила Тар Гаарн. Аакимите призовали почитания си предводител, но срамът и ужасът вцепенили Питлис и той им признал какво е сторил. И макар да се съпротивявали доблестно, градът бил обречен, защото отчаянието ги налегнало като тежка сянка, а Рулке познавал тайните на отбраната им. За броени седмици Тар Гаарн бил превзет, а аакимите — изклани. Малцина се спасили високо в планините. Питлис се повлякъл след тях — измъчен, охулен и отбягван. Оттогава живеел в самота, нямал свой дом, а бродел из други земи с копнеж за смъртта, но тя не идвала.

Години по-късно попаднал във владенията на Рулке като просяк по друмищата и чул мълва за великолепен нов град. Наричали го Алсифър — най-славния в цял Сантенар. Болезнена уплаха стегнала сърцето му, но трябвало да се убеди с очите си и уморен се запътил натам. Влязъл в града и насреща му застанал Рулке.

— Виж какво сътвори — казал му засмян. — Никога досега същината на кароните не е била въплъщавана толкова съвършено. Скоро ще хвана лостовете, ще стоваря мощта на Алсифър срещу Възбраната и тя ще се пръсне като стъкло на прозорец. И Стотината вече няма да бездействат от страх да не бъдат заличени. Нашето семе ще избуи из Трите свята.

И Питлис най-сетне прозрял. Алсифър бил удивителен град — суетен и горд, жесток и хищен, величав, безупречен. Такъв го бил съградил. Но градът имал и предназначение. Всички алхимици и механици, книжници и черноработници наред със самия Рулке били цяла жива машина, посветена на една-единствена цел — премахването на Възбраната. Рулке го бил измамил с единственото обяснение, на което Питлис не могъл да повярва — истината!

През живота си не бил намразвал нещо или някого по-силно. Разярен се заклатушкал към Рулке. Но след разгрома на Тар Гаарн Питлис бил съсухрен, бил остарял. Рулке го отблъснал с жезъла си и го повалил смазан на пътя.

— Така ще умре най-видният сред аакимите, а с него и мечтите им. Какъв гений… и какъв глупец. Гибелната слабост на цялата ви раса.

— Е, хващай лостовете — изхъркал Питлис и в предсмъртната му гримаса се мяркала ликуваща усмивка.

Ето как отлетели надеждите на аакимите. Те се оттеглили в планините и в миналото си, лелеели безнадеждни кроежи за възмездие и повече не се намесвали в делата на Сантенар. Едно от многото коварства на Рулке, но може би най-изтънченото. Затова е прочут като Великия предател. Така завършва сказанието.

„По-лошо не съм разказвал“ — помисли Лиан.

Каран мълчеше.

„Тази история съдържа всичко за аакимите — умуваше тя. — Величие. Трагедия. Обреченост“.

Отвори очи. Мъглата се бе разнесла, небето гъмжеше от звезди.

— След това някои от тях построили Шазмак — промълви и се загърна по-плътно със студените завивки.

— И все пак — изгъгна Лиан — краят води неизбежно към следващата история. Един ден Рулке наистина хванал лостовете, подчинил Алсифър на волята си и насочил цялата му сила срещу блещукащата стена на Възбраната. Стената незабавно се издула навън като огромен тумор, притиснал се в пустотата. Ако ги нямало мъничките изменения, направени от Питлис толкова отдавна, Рулке щял да осъществи пробива. Но в последния миг туморът се обърнал и откъснал частица от пустотата. Тогава Съветът на Сантенар, който дълго изчаквал сгоден случай, нанесъл удара си, като си послужил със Забранените опити.

— С какво? — озадачено попита Каран.

— Чародейски похвати, които са били забранени в прастари времена заради опасността да излязат извън контрол. Натикали насила Рулке вътре, отнели му властта над Алсифър. Туморът се свил в мехур, в непробиваемия затвор на Нощната пустош, която има досег и с всичко, и с нищо. Рулке и до днес още е уловен в този капан. Така че в края на краищата Питлис си отмъстил.

— От това се породила и безмилостната вражда между Мендарк и Игър — довърши Лиан. — Но това е съвсем друга история.

Потънала в нерадостно умуване за чутата история, Каран стигна до смразяваща мисъл. Тенсор бе досущ като Питлис, осъзна тя в звънтящата като камбана яснота на нощта. Изведнъж всичко, което знаеше за него, се преобърна в главата й. Начумереното, неотстъпчиво изражение, което винаги бе виждала, се прегърна в маска. Под нея се криеше отмъстителен, неумолим, невъобразимо горд мъж. Не толкова сдържан, колкото пресметлив, по-скоро манипулатор, а не водач.

В никакъв случай не трябваше да му даде Огледалото — така само щеше да разпали яростта и омразата му, да му даде шанс да се докопа до власт, към която той всъщност не смееше да посегне. В края на краищата Лиан й бе помогнал да се отърси от колебанията си.

Спътникът й спеше, дишаше пресекнато, почти се задъхваше. Тя се заслуша. Хриповете се забавиха, после спряха. Тя чакаше, затаила дъх — но той не вдиша отново.

„Умира!“ Все едно някой заби нож в корема й. Тя отметна завивките и кресна:

— Лиан, събуди се!

Но в следващия миг той задиша пак и пак почна да се дави. Тя внимателно махна полепналите по челото му кичури и Лиан й се усмихна, но поредният пристъп на кашлица заличи усмивката, той се отпусна като парцал, с изцапани в червено устни. След малко се унесе.

От страх, че Лиан ще умре, и от току-що споходилия я ужас заради Тенсор, тя повече не мигна. После се сети, че Тенсор не е в Шазмак, защото бе минал през Банадор в началото на лятото. Бе тръгнал чак за Стасор далеч на изток, значи щеше да отсъства около година.

Преди да настъпи утрото, успя да си внуши, че все пак всичко ще е наред, щом Раел и другите й приятели са в Шазмак, а и Тенсор не можеше да е толкова зъл, колкото си го представяше. Каза си, че той й желае доброто, подтикната от умората, а и не можеше да отхвърли просто така предаността, която искрено изпитваше към забележителния ааким. „Ако Реал е там, а Тенсор го няма, ще им дам Огледалото. Но ако Тенсор случайно се е върнал, изобщо няма да споменавам за Огледалото и ще си тръгна“.

Лиан не беше по-добре сутринта, от слабост едвам се държеше на крака. Заради възпаленото си гърло не можеше да хапне нищо. Налегнат от мъчителна жажда, изпи половин манерка и скоро пак я надигна към устата си.

В студения прозрачен въздух виждаха как планинският хребет, на който стояха, обгражда областта Чолаз в неравен овал, прострял се на юг, и завършва със стена от назъбени непристъпни върхове. Под тях минаваше урва, очертана с мъгла в ранното утро — клисурата на река Гар: завиваше на югоизток и излизаше от планинската верига към Банадор. Нямаше никакви признаци на живот — нито къща, нито храст, нито птица.

— Сега накъде? — изграчи Лиан.

— Натам. Да вървим.

Хвана го за ръка и се спуснаха от прохода по пътеки, които накрая ги изведоха в дефилето на Гар, която тук беше широка не повече от три-четири разтега. Слизаха все по-надолу. Пътят се стесни до тесен корниз, издълбан в плътната скала, по който едва можеше да се ходи. Тук-там имаше врязани площадки за разминаване. Нямаше къде да се подпрат, а вдясно под ръба зееше бездънна наглед пропаст — слънчевите лъчи проникваха в нея само по пладне, но не и през зимата. Болестта бе притъпила страха на Лиан от височините, иначе изобщо не би стъпил на пътеката.

— Не мога — каза той, когато Каран се опита да го поведе по корниза — Ще падна.

— Няма друг път. Дръж се за ръката ми и върви зад мен. Не мисли за нищо освен за следващата крачка. Не поглеждай нито надолу, нито нагоре.

Лиан стисна ръката й — топлотата й му помогна. Каран се усмихна и без да го пуска, направи крачка заднешком. Каран пак пристъпи, но Лиан се запъна.

— Какво има? — попита тя.

— Сега пък се боя за тебе.

— Недей. Живях тук шест години. Свикнала съм с тези пътеки.

— Обърни се. Не мога да те гледам как ходиш с… ами с гърба напред.

Каран прихна.

— Добре.

Но не пусна ръката му.

Корнизът криволичеше и се спускаше в урвата, а от едно място нататък се изравни и следваше течението на реката. През множеството издатини бяха пробити тесни тунели със стени като полирано стъкло, украсени с резба, почти заличени от времето. Лиан се огледа. Нямаше обаче нищо за гледане освен надвисналите канари и пенещата се река долу.

— Не сме ли близо? — попита по-късно следобед.

— Минахме към две левги с криволиците на реката, но по права линия няма и една. Ще стигнем до Шазмак чак утре следобед.

Бе очаквала, че състоянието му ще се подобри, щом слязат от шеметните височини, но той още кашляше кръв, дрехата му отпред бе цялата червена. Струваше й се, че го е повела към гибелта му.

А щом се сетеше за Тенсор, си казваше, че може да навлече гибел и на себе си. Ако той все пак беше в Шазмак, нямаше да има сили да му се опълчи. Волята му се налагаше съкрушително. А и Тенсор сякаш винаги познаваше, когато е сбъркала в нещо. Изобщо не би могла да опази такава тайна от него.

Нататък пътеката се оказа зле поддържана, ръбовете й се ронеха. На няколко пъти се натъкнаха на купчини паднали камъни. Нямаше начин да се покатерят по тях и ги разчистваха парче по парче. По скалата се стичаше вода и ги пръскаше, краката им се хлъзгаха. След това пък пътеката се бе срутила и двамата пропълзяха по неравностите в скалата. Лиан приличаше на зомби — стъпваше където му каже Каран, чакаше, докато тя го спре, оставяше я да насочва ръцете му към удобните за хващане издатини. Беше убеден, че на следващата крачка или най-много на втората ще сбърка или камъните ще поддадат и ще падне в пропастта.

Така се изниза денят.

По здрач стигнаха до прав участък, проточил се на юг. Недалеч от тях при стеснението на дефилето пътеката се свързваше с друга от изток чрез изящен мост от метал и тел. Странна, крехка наглед конструкция.

— Оттук се стига до Банадор и Готрайм, моя дом — каза Каран.

— Защо не тръгнем натам? — изгъгна Лиан.

— Няма да стигнем. Както вървиш, до Готрайм има повече от седмица.

Щом видя моста, Лиан сякаш излезе от безчувственото си вцепенение.

— За пръв път виждам такова нещо — възкликна той. — Така би го направил само паяк — толкова фин, красив и несиметричен. На никой инженер в Ягадор не би му хрумнал подобен замисъл.

— Аакимите строят така от памтивека — отвърна Каран; гледаше моста с радост. — Много пъти съм го гледала. Връзката между моите два живота.

— Тук пътят изглежда по-добре.

— Вярно. От трите, които водят към Шазмак, само този още се използва.

Пътеката продължаваше по течението още петдесетина крачки и завиваше на изток по стената на странична клисура, достатъчно широка, за да виждат върховете на хребета, макар че бяха доста под ръба.

Спряха да нощуват при моста, където имаше издълбана площадка. Купчина отломки, нападали безразборно в единия край, им осигури убежище — крайно необходимо, защото с падането на нощта вятърът се засили до вледеняваща стихия, която виеше около моста.

— Тежка нощ ще е тази — отбеляза Каран, докато се мъчеше да опъне заслон от наметалата им.

Нямаше с какво да си запалят огън.

От храната им бе останала само шепа влажно овесено брашно. Лиан го разбърка в хладка вода от манерката и двамата седнаха хълбок до хълбок да изядат оскъдната кашица. Имаше вкус на плесен. Краищата на изопнатите водоустойчиви наметала все се измъкваха изпод камъните и Каран непрекъснато се надигаше да ги затиска, за да не ги издуха вятърът.

След вечерята Лиан малко се оживи. Още дишаше тежко, но кашлицата бе спряла.

— Моля те, разкажи ми за Огледалото — изрази накрая копнежа си, който го човъркаше от много дни. — Мисля за него денем и нощем, сънувам го. Откъде се е взело? И не може ли да го зърна?

На изток небето замъждука и открои върховете. Каран се вторачи натам; луната се показа почти пълна.

— Не мога да ти го покажа — промълви накрая. — Но ще ти разкажа каквото знам, не е тайна. Макар че така само ще подклаждам любопитството ти и не се съмнявам, че по-късно ще си имам неприятности заради него. Каквото научих, чух го от баща си. Ето какво запомних. — Смущаваше се, че трябва да разказва тъкмо пред Лиан, и започна неловко: — Огледалото е старо… много старо. Изработено е на Аакан в отдавна отминали времена, за да показва далечни места. Подобни устройства били обикновени там. Донесено е тайно на Сантенар, когато Рулке довел поробените ми предтечи. Но тук не било лесно да си служат с него и понякога показаното от Огледалото било лъжовно. Може би самата му същност не била в съгласие със строежа на този свят. То се променяло с времето и след всяка употреба, както често се случва с такива предмети. Придобивало отглас от живота и нрава на притежателите си. Огледалото станало ненадеждно, в него се виждало и онова, което никога не е съществувало или пък никога няма да го има. Ако взиращият се в него бил неумел или небрежен, то криело различни неща или подлъгвало. И постепенно заради чудатостите и объркването опасността нараствала. Аакимите вече не си служели с него. Някои твърдят, че го изгубили в годините на Прочистването наред с още много предмети.

Вятърът завъртя малка вихрушка в заслона им, единият ъгъл на наметалото изплющя и ги посипа с камъчета. Тя изчака Лиан да го затисне и продължи:

— Не разбирах някои от думите, които казваше баща ми, но мога да повторя по памет всичко разказано от него. Някои смятат, че Ялкара, Господарката на заблудите и третата от кароните, дошла тук, откраднала Огледалото при превземането на Тар Гаарн и го отнесла чак в Уан Баре, Планините на гарвана. Тя знаела как да получи от него изпълнението на желанията си, а научила и другата му тайна. На Сант Огледалото придобило — или в него била вложена — памет. Запазвало картина, които е показвало някога, и макар че отпечатъците били объркани и неясни, умелият познавач можел да ги разчете. Ялкара подчинила Огледалото на волята си, използвала го, за да наднича из целия свят, да извлича тайни от миналото. Така умножила могъществото си, а с него растяла и жестокостта й. И накрая намерила каквото търсила толкова време — изкривяване във Възбраната. Избягала обратно на Аакан.

— Как е избягала? Как се е промъкнала през Възбраната?

— Не знам. Това го нямаше в историята. Нека довърша каквото знам от баща ми. След това Огледалото било или изгубено, или скрито. Така му казал Архиварят.

— Архиварят ли?

Прозвището веднага събуди професионалния интерес на Лиан.

— Баща ми го спомена няколко пъти. Знаел много от старите сказания.

Лиан изведнъж се ободри.

— Разкажи ми за Архиваря.

— Нищо повече не знам за него.

— Значи Огледалото служи и за наблюдение… и може би това обяснява победите на Игър!

— Всеки се надява, че ще го овладее и ще разгадае тайните му…

Гласът й секна. Тя се вторачи в луната, без да мига, лицето й се изопна в студената сивкава светлина. Вятърът опъваше наметалата, рошеше косата й.

— Толкова ме е страх… — промърмори тя, потрепери и се дръпна в сянката.

— Всичко свърши. — Лиан помисли, че тя говори за уелмите. — Изплъзнахме им се.

— Не! Нищо не е свършило, докато не се отърва от него. Не знам какво да правя, на кого да се доверя — промълви потиснато тя. — Питах се дали да не върна Огледалото на аакимите, но как да се престраша след твоето сказание?

Лиан си спомни нещо.

— Онази нощ в пещерата долових откъслечно твоя кошмар, сякаш гледах в повърхност от лъскав метал, и там за малко се появи лицето на жена. С тъмни очи и коса, макар и посребрена тук-там. Коя е тя?

— Често размишлявам за нея. Може би затова ти се е явила. Видях я в Огледалото точно когато влезе Игър. Същинска Мейгрейт, макар и по-възрастна. Или наистина е Мейгрейт в друго време и място, или е друга жена. Или пък е някаква заблуда на Огледалото.

— Видя ли още нещо?

Лиан затаи дъх в очакване.

— Не. Опитах веднъж-дваж, но нямаше нищо. А и защо да има? Не съм се обучавала как да боравя с такива предмети.

Лиан седеше, обгърнал колената си с ръце, и се взираше през урвата. Мостът висеше като паяжина в нощта, полюшваше се, посребрен от луната. Вятърът виеше в опънатите въжета, стенеше около камънаците, издуваше платнището на заслона, ревеше в заслона. Младежът чувстваше как се вледенява. И Каран беше дребна фигура в играта. Какво ли събираше по-могъщите около нея? Само случайността ли? Или някаква приливна вълна в огромното море на Преданията изхвърляше всички на този студен бряг?

Имената се въртяха из ума му: Рулке, Великият предател; Ялкара, Господарката на заблудите; Мендарк; Игър; Мейгрейт; Архиваря… Толкова имена, толкова хора. Познаваше един от тях.

Мислено се върна във времето. Още беше ученик и за да докаже способностите си, му възложиха да открие отговора на загадката в Балада за Скиталците, сага от епохата на Зурската империя. Той потегли на запад към Зайл, за да се допита до библиотекаря, и известно време пътува с един опърпан мъж на средна възраст. Откриха, че ги свързва интересът към сагите, или поне така изглеждаше тогава. На Лиан му беше приятна компанията му и чак много по-късно се досети, че този спътник е бил предрешеният Мендарк, който го е преценявал.

Обзе го отчайващ страх. Нямаше обикновени съвпадения. Нещо се мътеше в недрата на света и напредваше с мудно търпение към отдавна очакван завършек. В тази мразовита нощ почти усещаше тази зла воля. Кой местеше фигурите? Той сгуши глава в раменете си и се примъкна до Каран да потърси топлина и утеха през дългата нощ.

21. Раздор между стари приятели

Докато Каран и Лиан дремеха в студения си заслон, в далечния Туркад, на цели петдесет левги по права линия от тях, както би прелетял скийт, предстоеше важна среща. Мендарк, който още от древността заемаше поста Магистър във Висшия съвет, седеше до камината в убежището си и се зъбеше от страх. Дори прислужниците знаеха за интригите, който се плетяха срещу него… и вече не срещаха погледа му, когато се разминаваха. Лиан трудно би разпознал човека, с когото бе пътувал до Зайл преди пет години. Тогава Мендарк имаше тъмна коса, яркосини очи и весели бръчици около устата, пиеше много вино и се смееше на всичко.

Сега дългата му коса беше оредяла и прошарена, от чесането с пръсти брадата му бе на мърляви масури, а вместо бръчиците от устата към брадичката се бяха врязали дълбоки линии. Още нямаше вест от Талия. Само на нея се уповаваше сега. Сякаш цяла вечност бе минала, откакто тя пое на изток. Узна, че е отишла в Тулин, после — нищо.

Вратата се отвори без предупреждение и един лакей влезе нахакано.

— Долу един мъж казва, че иска да се види с вас — съобщи той фамилиарно. — Не желае да назове името си, само помоли да ви покажа това.

Прислужникът подаде на Мендарк гривна, сплетена от черно сребро. Тежеше учудващо за толкова изящно изделие.

— Този човек да не е едър, мургав и чернокос? — Лакеят кимна. — Покани го да се качи. А следващия път почукай и изчакай да те повикам.

Прислужникът излезе, като затръшна вратата.

— Тенсор, стари друже — каза Мендарк, щом грамадното тяло на приятеля му запълни рамката на вратата — Твърде отдавна не сме се виждали в Туркад.

Стиснаха си ръцете и домакинът отведа госта при камината и повика отново лакея. Седнаха един срещу друг на топло. Тенсор не свали дебелата си куртка, макар че огънят грееше силно. По буйната му черна брада и рошавите му вежди имаше лед, в гъстата му черна коса се топяха снежинки.

Особеностите, издаващи у него представител на друга раса — аакимите, бяха грижливо прикрити: малките кръгли уши, необичайният клин, който косата му образуваше на челото, костният ръб по темето му, допълнителните сетивни жлези в носа, закърнялата опашка. Само един белег нямаше как да скрие — удивителните пръсти, едва ли не двойно по-дълги от дланта. Но той внимаваше да ги показва колкото се може по-малко. Не че някой подлагаше аакимите на гонения, напоследък те бяха почти забравени, но той предпочиташе да не се набива на очи.

Пред него Мендарк изглеждаше блед и немощен, а сплъстената му брада — проскубана. След малко прислужникът се върна с блудкави напитки и изстинала храна.

— Не очаквах да се срещнем в Туркад тази зима — подхвана Мендарк, зарадван от срещата със стария си приятел. — Ти не тръгна ли на изток?

Тенсор не отвърна на усмивката му.

— Пътувах към Стасор и възнамерявах да се върна чак по-следващата година. — Плътният му глас можеше да звучи и като мъркане, и като ръмжене. Този път ясно издаваше настроението му. — Но скорошните случки ме принудиха да се върна бързо. Те са важни за аакимите.

Млъкна и зачака Мендарк да отговори с явната надежда, че той ще опровергае слуховете, но Магистърът също не продумваше. В камината изпука цепеница и се разпадна на жарава. Пламъците подскочиха, въглените потъмняха до червено, после до оранжева нишка. Тенсор се взираше в огъня, сплел пръстите на огромните си ръце.

— Какво знаеш за това? — попита накрая. — Разполагаш със свои шпиони на изток.

Мендарк като че се подразни от думата.

— Имам хора там, но им е много трудно. Границите на Орист са затворени, Игър е окупирал околните земи. Мъчно е да вкараш някого там и още по-мъчно е да се измъкне.

— И така да е — вметна Тенсор, — ти сигурно си измислил нещо.

— Получавам някои сведения от хората си, но са неясни и противоречиви.

„Досущ като тебе, приятелю — рече си Тенсор. — Вървиш към заник и не би пропуснал такъв шанс. Аз също няма да го пренебрегна. Но това ще ни раздели“.

Реши да подхване разговора иначе.

— И аз чух за настъплението на Игър. Армиите му вече са се разположили в Куилсин и Галардил и той се готви да напредне към Ягадор от юг. Какво го е подтикнало към действие?

Щом чу името на Игър, Мендарк се сепна, като че ли предпочиташе да не мисли за него. Заговори с необичайно безчувствен глас.

— В Галардил пътищата са добри, проходими са и през зимата.

Мълчанието отново се проточи. Тенсор впиваше поглед в Мендарк, който пък се извръщаше. Надигна се и разрови жаравата, в комина излетя облак искри. Доля чашите и се върна на креслото си. Тенсор заговори за друго:

— Как е при тебе? Чух за разногласия в Съвета.

Изведнъж Мендарк се настрои словоохотливо.

— Добре си осведомен. Влиянието ми над тях отслабва. Говори се открито, че прекалено дълго заемам пост на Магистър и вече остарявам. Малцина държат на главното ни начинание — да прогоним окончателно Рулке, дори на необходимостта да бдим. Но нима има друга цел, която да ни обединява? Тилан иска да стане Магистър. Алчен е за власт, обаче ще тласне Съвета в различна посока. Ти как узна?

— Случайно срещнах Хения отвъд морето, в Ларнат. Поприказвахме си. Тя ми разказа какво става в Съвета след последната ни среща, както и за твоите тревоги.

— Тези тревоги скоро ще бъдат наши. Опитах се да свикам заседание, но времето и разстоянията са против нас. Надирил отказва да дойде. Опасявам се, че повече няма да се отдели от Зайл и Голямата библиотека.

— За човек възрастта му е преклонна — меко отбеляза Тенсор.

— Така е. Оставаме само аз, ти, Нелиса, с която никога не сме постигали съгласие. Тилан, разбира се, който не би пропуснал възможността да ме свали от поста — неприязнено промълви Мендарк, — зейнката Хения. Но тя ще си стои настрана както винаги. Съмнявам се, че Уистан би могъл да пътува през планините до пролетта. Орстанд е от другата страна на морето, останалите са толкова далеч, че нямаме никаква полза от тях. Върнахме се към старите си щуротии — воюващи градове и държавници, и отново настъпва тиранин, който ще ни смаже.

— Игър не е просто поредният войнствен пълководец. За твое добро ще е да не го подценяваш. И това е една от причините да се отправя на изток. Исках да се посъветвам със своите събратя аакими, дори да ги помоля за помощ, но те са далеч оттук и няма какво да направят. Помайвах се, когато трябваше да бъда чевръст, и изтървах сгоден случай. Но макар че трябваше да прекоси морето, един вестоносец се добра до мен с новина, която ти, стари друже, някак не желаеш да споделиш. Предпочиташ първо да научиш какво ми е известно, за да прецениш какво да ми кажеш.

Мендарк явно се смути, защото заусуква — в подобни моменти прибягваше до пищни слова:

— По този въпрос интересите ни може и да не съвпадат напълно, но в такива времена е редно да търсим път към укрепване на дружеските връзки, вместо да се гризем като кучета заради дреболия.

— Мендарк, не ми говори като пратеник на някой владетел! Огледалото на Аакан не е дреболия. То е наше, откраднаха ни го в древността. Твърде добре знаеш колко дълго и упорито го издирвахме. Не сме се отказвали от правата си над него. Огледалото ще ни освободи. Самата мисъл за Великия предател ни лишава от решимост. Едва когато Рулке бъде премахнат завинаги, ще се върнем към разцвета, постигнат преди Прочистването.

„Ох, какъв глупак си — мислеше си Мендарк. — Ако ще да вървя към заника си, поне това знам. Твоята гордост води аакимите към бездната и ще повлечете със себе си цял Сантенар. Откажи се от неосъществимите си мечти. Наричат го и Лъжовното огледало, защото е измамна, опасна вещ“.

Нищо не каза на глас и Тенсор прие мълчанието му за сговорчивост.

— Ние — аакимите, няма да се пазарим. Ако ми се противопоставяш в това, значи си мой враг. — Тонът му се промени. — А и за какво ти е всъщност? За какво се надяваш да ти послужи?

— Ялкара успя. Направи смятаното от всички за немислимо — намери проход през Възбраната.

— Нима се сравняваш с нея? Поне от това зло се избавихме.

— Игър настъпва — напомни Магистърът, — но срещу кого? Макар че е тиранин и пълководец, поставил си е по-значима цел. Иска да се разправи с мен или да отмъсти на някогашната тъпота на Съвета, заради която толкова дълго бе осакатен. Той е силен, а моят късмет се изчерпва. Уплашен съм, Тенсор. Това стъписва ли те? Защо се чудиш, че съм готов да грабна всяко оръжие, което ми е подръка? Аз — Мендарк, съм уплашен. Наближават огромни премеждия и Сантенар ще се преобрази. Но кой ще му придаде новия облик?

Тенсор се усмихна замечтано.

— Да, съвпадение, кулминация за нас… — Опомни се. — Какво знаеш за крадлите?

— А ти какво чу?

— Някой проникнал във Физ Горго и откраднал много ценна вещ от Игър. Предполага се, че е Огледалото на Аакан. Онази, която го отнела, била преследвана през половината Мелдорин, но попаднала на някого от твоите хора.

— Общо взето, вярно е. Били са две. Едната е пленена. Другата избягала, след като ги заварил Игър.

— Не е за вярване. Друго има ли?

— Знам името на избягалата. Може би я познаваш, защото е от Банадор — Каран. Дребничка, млада, червенокоса.

Тенсор беше потресен.

— Убеден ли си? Не може да бъде!

— Талия ми съобщи, значи е истина. Е, познаваш ли я?

— Ако е тя, познавам я добре. Баба й — обичната ни и свършила трагично Мантил, беше от аакимите. Сам знаеш колко рядко някой от нас се обвързва с човек извън нашата раса. Смесването на расите обикновено има злощастни последици, както се случи и в рода на Каран, макар че така тя се сдоби с дарба. Връзките на този род с нас са от хилядолетие, тя живя в Шазмак. Не! Невъзможно! Бездруго такава задача е прекалено тежка за нея. Каран не може да се мери с Игър нито в неговата твърдина, нито другаде. Силата й не е в това.

— Виж ти… — отрони Мендарк. — Тя е мелез! Това обяснява много неща. Би могла да ми е от полза тук. Сигурен ли си, че тя е по-слабата от двете?

— Толкова сигурен, все едно ми е родна дъщеря. — Мрачното лице на Тенсор се смекчи, в гласа му се прокрадна печал. — Тя е умна, заръчаш ли й нещо, ще измисли как да го направи. Надарена е с прозрение, с изпращане на мисли, може би дори с досег до други съзнания. Извънредно могъща дарба, но тя не е добре подготвена да служи с нея. И то нарочно, защото никога не би могла да стане една от нас. Никой не може да предвиди как ще се развият способностите на един мелез. И за нас ще е опасно, но за нея още повече, ако се разчуе какво представлява. А защо би постъпила така? Защо би се обърнала срещу нас?

— Може само да е помагала, да е била избрана заради дарбата си. И да не знае, че това е Огледалото. Онези, които го търсят, се стремят да опазят тайната.

— Нищо чудно, но не ми се вярва. Както и да е, черен е този ден за аакимите, защото много я обичаме: тя толкова прилича на Мантил. Къде е сега? Наистина ли е в твои ръце?

— Уви, не. Не знаем къде е. Избягала е от Физ Горго преди повече от два месеца. Уелмите на Игър са я гонили на север поне до Хечет, но тъй и не я заловили. Щом научих, че е около Хечет и бяга на изток през планините, изпратих скийт на Уистан в Чантед. Помолих го да възложи на някого да отиде в Тулин и да я доведе тук.

— Изпълни ли молбата ти?

— За жалост Уистан предпочете да си уреди старите сметки с мен. Спрял се на човек, който нито е изкусен боец, нито опитен планинар. Предполагам, че е искал да се отърве от него, защото е зейн. Казва се Лиан — млад летописец.

— Чувал съм за него — бавно каза Тенсор. — Не е ли под твое покровителство?

— Платих му обучението в Школата.

— И защо? Обикновено не си склонен към благодеяния.

— Стига де… Той не е първият. Открай време за мен е важно да насърчавам способностите, които няма да се проявят без моя помощ. Той вече разви таланта си и непременно ще го впрегна да работи за мен. Летописците научават всичко и разбират какво са чули. Превъзходни шпиони. А като зейн Лиан изобщо не би попаднал в Школата без моята намеса, затова ми е много задължен.

— Не се ли прочу с прекрасно сказание на празника в Чантед преди четири години?

— О, да, а както ми казаха, неговото предание през лятото било несравнимо, но още не съм го видял написано. Уистан ми го обеща, обаче не го получих. Както и да е, отчаях се, когато научих, че е изпратил Лиан. Той обаче се справи по-добре, отколкото се очакваше. Намерил я недалеч от Тулин и двамата избягали в планините, гонени от уелмите. Това беше преди около две седмици. Един от моите хора пристигна и ми съобщи вчера.

— Каран познава планините. Имаше една стара пътека към Шазмак, но не минаваме по нея от много години.

— Май на една от картите ми е отбелязана.

— Може би е взела Огледалото, за да го отнесе в Шазмак, да ни го даде.

— Може би — съгласи се Мендарк, но според него едва ли беше така. — Ако още е жива и ако уелмите не я намерят преди това.

— Ще наредя да я търсят — промърмори Тенсор по-скоро на себе си. — Но кой ще я държи под око бдително, ако я отведат в Шазмак? — Красивото му лице се начумери като от противна мисъл. — Да, има един подходящ, колкото и да е безчестно за мен, че го използвам. Но заради Огледалото!… Не съм си и представял, че ще получим такъв шанс. Какво е честта ми пред тази сполука? — Вторачи се в Мендарк. — Имаш ли скийт?

Магистърът врътна глава, без да среща погледа му.

— Само три ми останаха и нито един не е при мен. През последните седмици доста намаляха. Всеки момент очаквам да долети скийт от Талия. Той е жилава твар, обаче ще има нужда от поне ден за отдих, после пък трябва да бъде дресиран за новата посока. Ща го получиш, когато пристигне. Ще изчакаш ли дотогава?

— Не мога. Пътят до Шазмак е тежък през този сезон. Дори на мен ще ми отнеме седем дни и нощи, дори и повече, а времето е скъпоценно. Ще напиша бележка, а ти я изпрати, когато е възможно.

Мендарк му донесе хартия, мастило в перо и Тенсор внимателно състави посланието си. Запечата го с восък от свещта и написа отгоре една дума — „Емант“. Написа втора бележка, запечата първата в нея и понечи да даде писмото на Мендарк… но се поколеба и отдръпна ръката си.

— Не, в Туркад има и други скийтове. — Пусна писмото в джоба си. — Сега да се разберем за Огледалото! Ако бъде донесено в Шазмак, пада се на нас. Ако го донесат на тебе, дай дума, че няма да го използваш или предаваш другиму, а ще го пазиш, докато не дойда. Тогава ще обсъдим условията.

— Това мога да ти обещая.

Стиснаха си ръцете.

— Стигнахме и до собствения ти проблем — Тилан. Вече знаеш, че говорих с Хения, ще се видя и с Нелиса, преди да тръгна. Както и с Тилан, стига да пожелае. Според мен си в безопасност, докато Игър не настъпи към Ягадор. Съмнявам се, че ще предприеме нещо преди пролетта.

— Не знам дали Тилан ще чака. Щом научи, че Огледалото може да попадне в чии ли не ръце, ще се разшета. Тази случка ме сполетя в най-лошия момент.

— И какво ще правиш?

— Подготвил съм се. Засега вилата ми тук, в Туркад, е сигурно убежище. Но накрая ще се наложи да напусна града, за да съм в по-голяма безопасност. Знаеш ли къде ще отида?

Тенсор кимна.

— Пази се и не забравяй за какво те предупредих.

„Няма да забравя — зарече се Мендарк, докато го изпровождаше с поглед. — Ти събуди у мен опасения, каквито дори не си въобразявах. За нищо на света не бих ти позволил да притежаваш Огледалото, каквото и да струва това лично на мен. Постъпи благоразумно, че не ми даде писмото“.

Тръгна по коридора към стаята с картите и прерови най-старите, на които бяха показани планините. После седна да напише припряно бележка на Талия и я изпрати със скийт в Тулин още същата нощ.

22. Шазмак

Следващият ден започна студен, но слънчев. Лиан се чувстваше по-добре, възстановяваше се от планинската болест. Щом се развидели достатъчно, тръгнаха, защото предпочитаха да ходят, вместо да треперят, а и нямаха нищо за закуска, та да се бавят. Тук издълбаната пътека беше широка и старателно поддържана. Лиан вървеше бързо зад Каран, нямаше ги ужасите от предишния ден. Не им се говореше, всеки бе улисан в собствените си грижи. Малко преди пладне оставиха зад себе си последния завой на клисурата и Каран спря.

— Погледи. — Посочи напред. — Ето го Шазмак.

Лиан се взря. Кафявите стени на урвата се спускаха почти отвесно над триста разтега към бялата резпенена Гар. Извисяваха се още толкова над пътеката. Половин левга по-нататък реката се разделяше около стръмните склонове на канара, а върху нея беше градът. Лиан се ококори от почуда.

Шазмак бе град на шеметно източени кули, въздушни мостчета и спирални стълби, преплетени и свързани в някак жива асиметрия и сложност с метални нишки, които имаха цвят на старо желязо. Градът сякаш бе израснал върху скалата. От двете страни с каменните стени на клисурата го свързваха фини мостове, подобни на онзи, при който нощуваха, но по-големи и сложни, по-подобни на паяжина.

Дори оттук се виждаше с каква сляпа свирепост блъскат водите на Гар в подножието на канарата. Виждаха и как насочените от дефилето ветрове налитат върху кулите и ги карат да потрепват. Чуваха писъците на въздуха, срязан от тънките метални нишки. Дори и от такова разстояние звуците изопваха нервите на Лиан. Шазмак! Горе ефирен, но с непоклатимостта на камъка долу — това сливане на изящество и здравина беше недостъпно за въображението, бе толкова съвършено, че никой не би могъл да открие къде свършва скалата и започва металът.

— Изграден от аакимите след Прочистването — обади се Каран. — Нито веднъж не е бил превземан, а напоследък е изчезнал от паметта на света. Обичам го повече и от родния си дом в Банадор. Много е хубав, нали?

Лиан не отговори. Как бе възможно да няма сказание за това място? Безподобно прекрасен и всяващ страх. Как щяха да се отнесат аакимите с него?

Тръгнаха към града. Коремът на Лиан туптеше, сякаш всичките му вътрешности се бяха сплели на възел, и то не само от глад, усещаше прекомерна тежест в краката. Как щяха да го посрещнат? Шазмак беше в упадък, а аакимите се затваряха в себе си. Ровеше из паметта си за други истории, свързани с тях, но намираше единствено откъси, обикновено за предателство или отчаяние. Потрепери. Аакимите бяха останали извън сказанията преди безброй столетия. Каквото знаеше за тях, бе го прочел във Великите предания. Несъмнено имаше още какво да научи, но не и в библиотеката на Чантед.

Пътеката влезе в тунел. Каран вървеше до него, но той не я виждаше в мрака. Откакто слязоха от прохода в Чолаз, тя изглеждаше все по-наежена. А щом видяха града, безпокойството й стана съвсем ясно.

— Защо няма нито стража, нито укрепления? — изненада се Лиан. — Нима аакимите са вече толкова уморени и малобройни, че не се пазят?

— Не разчитат за отбраната си на стражници освен в краен случай. Още преди часове са разбрали, че идваме. Ако желаеха да не ни допуснат тук, вече щяха да са направили необходимото.

Светлият овал и края на тунела се уголемяваше пред очите им и скоро излязоха на широка площадка, от която започваха други тунели. Мостът се простираше пред тях, широк не повече от две стъпки, без странични стени или перила. Подпорите му в края на скалата бяха изработени от черен метал, украсен със сребро.

Лиан се облещи от ужас. Каран му се усмихна със снизходително добродушие.

— След всичко, което преживя?… Да вървим.

И стъпи на тясната ивица.

На Лиан му се искаше да го хване за ръката, но Каран се отдалечаваше. Той тръгна подир нея — отначало бавно, после по-припряно. Повърхността леко поддаваше и макар че по средата се люлееше стряскащо от вятъра, колкото и да беше странно, той не се почувства застрашен. Отвъд моста огромна порта водеше към покрит коридор. Минаха през него и излязоха в широк двор, настлан с черни и кехлибарени каменни плочи и обграден с многоъгълни спирално виещи се кулички, по които се точеха сребърни плетеници, а отгоре имаше куполи с цвят на нефрит. Малко встрани от средата ромолеше фонтан, в отсрещния ъгъл имаше каменна маса и скамейка. Дворът беше пуст, въздухът — неподвижен въпреки воя на вятъра над тях.

— Трябва да чакаме тук — тихо каза Каран и махна с ръка към къта за сядане. — Може и да не дойдат веднага. И помни какво си говорихме. — Тя доближи устни до ухото му. — Не знаеш нищо за Огледалото.

— Помня. — Лиан беше много потиснат. Седнаха на скамейката. — Къде са се дянали всички аакими?

— Те са хора, подчиняващи се на ритуала, реда и навика — отвърна Каран. — Когато свършат определената за този час работа, ще дойдат. В Шазмак ще имаш нужда от неизчерпаемо търпение.

Но не изтече много време и се появиха трима: млада жена, следвана от двама мъже. Косата на единия имаше цвят на кафява пръст, а на другия бе оранжево-кафеникава като морков, кожата му също беше по-скоро бледа, не мургава. Лиан ги оглеждаше с трескав интерес, съхраняваше всичко в паметта си, за да опише аакимите правдиво в своето „Предание за Огледалото“.

Отначало не му беше лесно да види разликите между тях и хората от неговия свят. По-възрастният мъж беше грамаден, но другите двама не впечатляваха с ръста си. Косите им падаха на къдрици до раменете, имаха жълти очи с овални зеници или пък зелени, изпъстрени с жълто.

— Раел! — прошепна Каран.

Вторачи се в мъжа с оранжевата коса толкова напрегнато, че чак се разтресе.

И Раел се взря в нея и потръпна, но се овладя. Тръсна глава и кичурите му се разлюляха. Поклони се ниско, прегърна я сковано и се отдръпна. Другите постъпиха като него. Протегнаха ръце към Каран, тя ги стигне поред и се поклони така, че челото й опря в земята. Лиан стоеше настрана, чувстваше се глупаво. Аакимите дори не го удостоиха с поглед.

Жената заговори на общия за цял Мелдорин език, но толкова напевно, все едно бе свикнала да приказва в стихове. Значи на това се дължеше особеното произношение на Каран, което толкова го озадачаваше.

— Посрещаме те с добре дошла, братовчедке Каран. Шест години се изнизаха от печалния ден, когато ни напусна.

— Сунис — отвърна Каран, — боях се от завръщането. Едва когато стигнах далеч отвъд морето, осъзнах колко силно е желанието ми да дойда пак, но се прибрах у дома в Готрайм и установих, че съм пренебрегнала задълженията си.

Церемонията по посрещането продължи официално и неразбираемо и накрая Лиан престана да се заслушва. Мислите му се залутаха другаде. Изведнъж проумя, че обсъждат него.

— Но, Каран — продължи Раел, — какво е това… — издаде слят гърлен звук, но смисълът беше несъмнен — което си довела? Дори не принадлежи към твоя род. Недопустимо е. Никой не би му се доверил.

Големите очи в оттенъци на изумруд и мед са взираха пронизващо в Лиан.

Смътната тревога, свивала стомаха на Лиан, откакто бе зърнал града, се превърна в пробол го страх. В прастари времена зейните бяха заговорничили с Рулке срещу аакимите. Какво ли щяха да направят с него? Обърна се умолително към Каран, но тя се усмихваше на Раел.

— Стига де. От хиляди години родът ми пази тайните на аакимите. Нямаше да го доведа тук, ако не можех да му се доверя. — Тя се пресегна и дръпна Лиан да застане до нея. — Това е Лиан, прочутият летописец от Чантед. Той е мой спътник и близък приятел. Отдавна ми помага и ме води. — Лиан я зяпна. — Ще се закълне да бъде предан на аакимите и да опази всички тайни.

Спорът пак се проточи, скован от ритуала. Друг път Лиан би се опитал да запамети всяка дреболия, но сега беше прекалено изтощен, гладен и уплашен. В тези пазарлъци май не се налагаше да участва, затова той седна на скамейката, облегна се и затвори очи. Слънцето грееше и в закътания двор младежът се стопли за пръв път от много дни. Поолекна му от лишенията по пътя.

Вятърът блъсна бясно близките кули, дори камъните под ботушите му трепнаха. Воят изтъня до писък. Лиан отвори очи и се загледа нагоре към спиралните железни кули, дантелата от мостчета и площадки, необичайните, някак сбъркани извивки и ъгли. „Създали са си кътче от Аакан тук, на Сантенар. Пресътворили са градежа на земята и са наподобили своя свят. Това не може да е мой дом“

Другите се бяха преместили до фонтана и явно привършваха разговора си. След миг се обърнаха едновременно и тръгнаха към него. Засменият Раел му протегна двете си ръце. Лиан ги стисна, както бе направила Каран, и се усмихна неуверено — не знаеше какво държание изиска от него обичаят. Усещането беше твърде странно заради изненадващо дългите пръсти на аакима.

— Обсъдихме твоя проблем — започна Раел с дълбокия си звучен глас. — Не допускаме чужди хора в нашите земи, както ти е казала и Каран Елиенор. И не оставяме… — той се смръщи — живи онези, които са влезли без разрешение.

Лиан се взря отчаяно в Каран, но тя се извърна безстрастно.

— От друга страна обаче Каран се застъпи за тебе. Тя твърди, че не си нито сръчен, нито находчив, но душата ти е чиста.

Тя усмихна ли се? На подбив ли го вземаше?

— Какво да сторим? — Раел помълча и се обърна към жената, която кимна, после и към възрастния мъж. — За да премахнем това затруднение удовлетворително както за нас, така и за тебе, направихме нещо необичайно — обявихме те за аакимнинг, тоест приятел на аакимите. Позволено ти е да влезеш в Шазмак и да го напуснеш, стига винаги да те придружава някой, докато си в града. Каран и аз ще поемем това задължение. Ти приемаш ли условието?

Лиан даде съгласието си, аакимите поред стиснаха отново ръцете му и за негово учудване ритуалът приключи.

— Предполагах, че ще се бавим тук още поне час — подхвърли Лиан на Каран, когато отидоха да вземат раниците си.

— Те обгръщат в ритуали само незначителните неща. Ако няма време или въпросът в важен, не се суетят.

Раел ги поведе от двора в града. Разделиха се с другите аакими и го последваха през лабиринт от коридори, нагоре и надолу по безброй стълби, а веднъж и по ефирен мост между две източени кули. В противоречие с нормалните измерения всяка част от града сякаш бе свързана с всички останали. Проходите криволичеха и често пресичаха сами себе си. Навсякъде таваните, стените и корнизите бяха украсени със сложни чужди шарки и изображения.

Подът в коридорите беше от блед мрамор и шистени плочи, изтъркани от времето. В залите и проходите имаше стенописи с различни картини от тъмна бурна земя. Свят на огромни планини, чиито заснежени върхове наглед бяха покрити със сяра и струи лава. Свят на ледени проломи и бушуващи реки, на застинали мазни тресавища и черно-сини светещи цветя. Между планините имаше плата със сива трева, със заоблени могили и развалини на древни градове. По билата на възвишенията стърчаха жилави железни кули, наклонени под невъобразими ъгли. Понякога през буреносните облаци надничаше малко червено слънце в мътен ореол. По-често в небето властваше великанска оранжева луна, увиснала невесело над хоризонта и окъпала всичко в меланхоличното си сияние. На малко стенописи се виждаха аакими, а и те бяха показани на групички — дребни, заети с тежък труд фигури.

Минаха през много празни помещения с отворени врати, но рядко срещаха други аакими. Накрая Раел спря пред един вход и ги покани с жест да влязат.

— Предишните ти стаи — каза на Каран. — Никои не ги е обитавал, откакто ти замина. Ще се задоволиш ли с тях?

Тя кимна и му благодари. Нямаше и помен от страховете й, по-щастлива Лиан не я бе виждал.

— По-късно ще обсъдим плановете ви. Градът е на ваше разположение.

Лиан също му благодари.

— Ужасно се боях да дойда тук.

Погледът на Раел се смекчи и той заговори благо.

— Когато споменах, че никой не би ти се доверил, казах го искрено, защото така се отнасяме към всички външни хора. Но Каран се застъпи за тебе и това е достатъчно. Знаехме, че си зейн, но враждата ни със зейните приключи отдавна, те си платиха прескъпо за сключения някога съюз. Няма от какво да се плашиш в Шазмак.

Реал се поклони и ги остави.

Стаята беше просторна, с проста украса и с мъждукащи в скоби по стените светилници. И тук беше студено, както навсякъде в града. И тук по стените бяха нарисувани унили пейзажи, вероятно изгледи от Аакан. Преумореният Лиан нямаше желание да ги разглежда подробно. Единствените мебели бяха масичка до стената и два големи дивана насред стаята. Оттук се влизаше в още четири помещения. Едното беше отделено за готвене и хранене, второто — за баня със странни приспособления, третото побираше нар до едната стена, скринове, маса и някакво подобие на кресло. Каран докосна светилника над масата и той засия по-ярко.

— Тази е за тебе — каза тя.

Лиан смъкна раницата от гърба си и я пусна на нара, тя се търкули и се изсипа на пода. Той не я вдигна, а се повлече след Каран.

Последната стая беше по-малка, макар и не тясна, и светла заради големия прозорец в отсрещната стена. Иначе беше обзаведена като неговата. Сега Каран не изглеждаше изтощена — дори сякаш танцуваше из въздуха. Той обаче се чувстваше като твърде тежък охлюв.

— Тук живях, когато бях в Шазмак, промениха я заради мен — посочи тя. — Единственото жилище с прозорец в целия град.

— Как понасят да са затворени в това скръбно място?

— Самите те са убедени, че така оставят нашия свят отвън, за да си спомнят по-добре своя. Трябва да научиш много неща — продължи Каран, — но ще говорим по-късно. Намислила съм да кисна дълго във ваната, най-малко час, за да се отърва от мръсотията през последния месец. Искам и още един час само за себе си. И понеже ти готви последен, справедливо е аз да се заема с това довечера. Надявам се да те надмина. — Засмя се на шегата си, Лиан също прихна при спомена за мухлясалия буламач, който трябваше да изтърпят предишната нощ. — Ще ти сготвя, както го правят аакимите, защото виждам, че в кухнята има много припаси. Сега ме остави, искам да съм сама.

Той излезе. Каран обиколи стаята и седна на ръба на нара. Загледа се през прозореца към кулите. Толкова спомени я свързваха с града. Това беше нейната стая от първата й нощ в Шазмак, жилището, било неин дом шест години. Стисна клепачи и легна. Вятърът ревеше отвън, но и този познат звук я успокояваше. Помнеше всичко толкова добре, че първата вечер тук все едно беше снощи.

Колко грижовни бяха тогава. Изкъпаха я, отнесоха и изгориха съсипаните й дрехи и й донесоха нови. Имаше и скромно пиршество в чест на Каран и покойния й баща. Направиха всичко по силите си, за да й бъда добре сред тях; показаха й града и областта Чолаз, почнаха да я образоват. И винаги Раел й помагаше и я напътстваше, утешаваше я, ако е самотна или нещастна, без да иска нищо в замяна. В мига, когато го видя, осъзна колко й е липсвал.

Лиан дремеше на нара. През отворената врата до ушита му стигаше плискане и безгрижна, глуповата детска песничка, изпълнена от висок звънлив глас. За пръв път чуваше Каран да пее. Гласът й не беше много овладян, но звучеше приятно. Пак затвори очи. Когато се сепна, тя стоеше над него, увита в голяма хавлия, от къдриците й падаха капки.

— Събуди се, сънливецо — подкани го весело, ухили му се и тръсна глава, за да го поръси с вода. — Имаш нужда от къпане, надушвам те чак от кухнята. Побързай.

Лиан зяпа приспособленията в банята десетина минути, преди да установи, че няма никаква представа как да борави с тях, но след скорошните обиди изобщо не му се искаше да признае непохватността си. По някое време Каран дойде да провери от какво са тези шумове — в банята се кълбеше пара, вода пръскаше до тавана, а голият и невероятно мърляв Лиан седеше във ваната и опитваше да се мие с тъничка ледена струйка.

— Не стой там да ми се присмиваш — рече й свадливо. — Помогни ми. Както излиза, не съм нито толкова сръчен, нито толкова находчив, за да се оправя и с една баня.

— Извинявай — съвсем неискрено каза тя и избърса сълзите от смях от очите си. — Просто си много нещастен… и много мръсен. Не можах да се сдържа. Извинявай — повтори по-сериозно. — Да беше попитал. Аз само се пошегувах пред Раел. Моля те да ми простиш.

Наведе се, спря парата и ситните пръски и след няколко бързи движения ваната започна да се пълни с топла вода.

— Така се спира — показа му, — а така се пуска.

Преструваше се на разкаяна до прага, обърна се още веднъж, разсмя се гръмогласно и изскочи пъргаво, като затръшна вратата, преди несръчно метнатия ботуш да се удари в нея.

След половин час Лиан се изсули от банята — чак когато изпра смърдящите си дрехи, се усети, че няма какво да облече. В един от скриновете обаче намери халат в аакимски стил. Въпреки че му беше прекалено широк, поне пазеше от студа. Тръшна се на креслото сърдит, но скоро гладът, любопитството и ароматите от кухнята се съчетаха и го изкараха от стаята, а и гневът му се изпари.

Влезе в помещението за готвене. Каран тършуваше под един плот. Изгледа го с крайчеца на окото си — но щом видя, че вече не е ядосан, устните й трепнаха отново и тя се подсмихна. Носеше кремав аакимски халат на кафяво-черни шарки, доста къс — не стигаше до коленете й. Беше боса. Лиан забеляза, че стъпалата й са добре оформени. Глезените и прасците й също радваха окото — изобщо не очакваше това, след като досега я бе виждал само по торбест панталон. Погледът му се плъзна нагоре.

— Често го носех като малка — обясня тя. — Каквото оставих, още си е тук, но тази дреха най-много ми напомня за онова време. Сега ми се махай от главата, не мога да мисля, като си се облещил така. Вземи това и го отвори, ако можеш.

Подаде му голяма квадратна бутилка от стъкло със стъклена запушалка, запечатана с корав син восък.

— Какво има вътре?

— Вино, разбира се. Побързай.

Лиан за пръв път виждаше вино в стъклен съд, но щом опреше до пиене, не му липсваше желание да опита нещо ново. Изчегърта восъка и отвори бутилката без други премеждия освен порязан пръст. Каран му наля голяма чаша и го изпъди от кухнята.

И храна като аакимската не бе вкусвал. Имаше малки блюда с мариновани ядки, едри и дребни, гладки и сбръчкани, някои в гъст сладък сос с привкус на джинджифил или уханието на непознати подправки. Имаше и всевъзможни меса на скромни порции: едни изсушени, корави и черни като въглен, други пушени или мариновани в кисело или люто. Плодове и зеленчуци — сурови, в туршии, пушени или с непривични заливки, желирани в мед. Сухи сирена в странни форми, понякога с единствена ивичка подпалваща устата билка вътре или с люта чушка. Всякакви гъби — дървесни или с дълги тънки пънчета, каквито растат в тъмни пещери, други приличаха на раздърпан памук. Имаше и толкова чудати ястия, че не позна съставките им, нито как са приготвени. Поне с виното не трябваше да се запознава тепърва, но толкова добро пиеше също за пръв път.

В тяхната кула свистенето на вятъра едва се чуваше освен около прозореца на Каран и щом се почувства заситен, чист и уютно настанен, Лиан нямаше от какво да се оплаче, ако пренебрегнеше студа. Но и от него имаше спасение. Каран бръкна в един шкаф и извади дебели сребристосиви одеяла. Увиха се, седяха си и отпиваха от виното, без да имат нужда от думи. Личеше, че Каран се е освободили от тежко бреме.

— Мисля, че тук съм в безопасност… — промълви тя. — Най-сетне.

Не бе спала в легло от месеци и откакто влязоха в Шазмак, трудно мислеше за нещо друго. Остави чашата настрана, облегна се и впери поглед в спътника си. Бузите на Лиан се бяха зачервили, а очите му блестяха от виното, за което жаждата му беше неутолима. Усмихваше се щастливо. И се впусна в сказание, но колкото и да обичаше историите (тази пък беше разказана великолепно), леглото я влечеше по-силно. След малко се изправи безшумно, отиде в стаята си и легна на нара в тъмнината. Магията на гласа му я достигаше през открехнатата врата и я унесе в приятен сън без видения. Лиан я видя да си ляга и се зарадва за нея. Нямаше нужда от слушатели, за да се усъвършенства в изкуството си.

Странноприемницата в Тулин обезлюдя — там бяха само съдържателят и семейството му, старият Шанд, както и една-единствена гостенка. Талия губеше търпение. Направи всичко възможно, претърси навсякъде, но Каран и Лиан ги нямаше. Сега седеше, гледаше меко стелещия се сняг и се гризеше отвътре. Внезапно се надигна, откъсна половин лист от малкия си дневник и написа бележка:

Слезе долу и срещна Шанд на прага. Щом чу молбата й, той се усмихна и влезе за малко в съседния хамбар. Върна се с паница, в която носеше току-що убит плъх. Двамата отидоха заедно в бараката зад странноприемницата, където държаха птицата-вестоносец на Талия. Съществото имаше жалък вид дори за скийт, впиваше нокти в пръта насред сумрачната барака. Все пак щом доближиха, свирепо се опита да ги клъвне. Големите му черни очи бяха мътни, по гърдите се виждаше черната кожа, където птицата сърдито бе скубала перушината си.

Шанд щракна с пръсти пред нея, като внимаваше да е извън обсега на щракащата грачеща човка. Талия се промъква отзад и нахлупи върху главата на скийта кожена качулка на дълга дръжка. Птицата незабавно се укроти, Шанд я взе и погали меките пера по шията, докато Талия нагласи ремъчетата на торбичката за съобщения. Щом привърши, Шанд се отдръпна, постави купата с още топлия гризач до пръта, а Талия полека вдигна качулката от главата и дългата извита човка.

Птицата обезсърчено се помъчи да клъвне Шанд, обърна се и шумно разкъса мъртвия плъх, като гълташе големи кървави мръвки. Металният дъх на топла кръв насити въздуха в бараката. Птицата са премести странично по пръта, изтри си човката в сламата, отпи дълга глътка, после и втора, изведнъж разпери криле с плющене и полетя напред.

Те отстъпиха предпазливо към вратата, открехнаха я и се измъкнаха встрани от входа. Шанд рязко отвори вратата докрай. Толкова време не се случи нищо, че Талия понечи да надзърне. Шанд докопа ръката й и грубо я издърпа назад. В същия миг големите криле изплющяха отново като камшик, птицата се хвърли през отвора и в движение се опита да раздере лицето на Талия с нокът. Щом се освободи, се зарея за малко, изгледа злобно стопанката си, после крилете уловиха студения вятър и скийтът устремно се издигна в небето към Туркад.

Погледаха го мълчаливо. Щом се смали до петънце в тъмното небе, се върнаха в странноприемницата.

— Трябваше да съм по-внимателна — подхвърли Талия. — Ако не ме беше дръпнал…

— Не бива да се отпускаш около тях дори за миг. Веднъж видях мъж да умира с разкъсано от скийт гърло. Но докато имаме нужда от бързо пренесени вести…

След два дни долетя друг скийт. Този път съобщението не беше на пергамент, какъвто ползваше Магистърът, а на изцапано късче кафява хартия.

Талия безмълвно подаде писмото на Шанд.

— Тръгваш ли?

— Да, колкото и да вали. Той има нужда от мен. Откакто го познавам, живее в страх от този момент, от Игър. Но и светът да обезумее по същото враме…

— Да — отвърна Шанд. — Дори и аз в Тулин вече се тревожа. Макар че се зарекох да стоя настрана, не мога да си го позволя. Ако бях помогнал на Лиан, когато ме помоли… Е, няма полза от съжаления. И аз ще дойда в Туркад, но не заедно с тебе, а по-късно. Първо имам работа тук.

23. Аакимски сказания

На следващия ден Каран стана призори, направи закуска, отиде с подноса в другата стая и раздруса Лиан.

— Какво? — викна той, без да отваря очи. — Да няма земетресение?

— Събуди се, охлюв такъв.

Лиан разтърка очи и се надигна.

— Какво има?

— Закуска — заявя тя и сложи отрупания поднос в скута му.

Той тръсна глава и болката му напомни за изпитото вино.

— Ще отида да се видя с Раел. Искаш ли да дойдеш?

— Имам нужда от още поне десетина часа сън — отвърна той заядливо.

Тя плъзна пръсти по челото му, после изпърха навън. Лиан изчака вратата да се затвори, остави подноса на пода и заспа мигновено.

Раел тъкмо се хранеше. Посрещна я с прегръдка.

— Ела да закусиш с мен, току-що започнах.

— Хапнах вече, но ще пийна чай, ако имаш от любимия ми.

Взе си възглавница и седна от другата страна на масата. Поднесе купичката по подходящия начин и Раел и наля студена отвара от джинджифил, в която тракаха парченца лед.

— Добре е, че отново съм в Шазмак. И толкова се радвам да те видя.

— Липсваше ми — промълви Раел — от мига, когато заминах, и през цялата година в Стасор. Когато се върнах, ти не беше тук и не можех да те намеря.

— Годината, през която те нямаше, беше от най-лошите в живота ми. Емант се опита да заеме мястото ти… сякаш бих се задоволила с всекиго. Порочен, покварен звяр! В Шазмак стана непоносимо за мен. — Тя потръпна. — Постарах се да не оставя следи от страх, че той ще ме последна, и четири години скитах непрекъснато. А ти защо замина?

— Тенсор ми нареди.

Името й подейства като плесница.

— Тенсор? Той… тук ли е?

— Има ли значение? — озадачи се Раел. — Не е тук, потегли преди няколко месеца на изток и няма да се върне по-рано от година.

Каран се опита да не покаже облекчението си.

— Когато ти тръгна, бях съсипана. Мислех си… че можехме да бъдем…

— И аз си мислех за същото. — Големите му печални очи се взираха в лицето й. — Върнах се готов да те попитам за чувствата ти и ако бе казала „да“, щях да скъсам със своя народ и да замина в изгнание. Но се оказа невъзможно.

— Въобразявах си, че Малиен държи на мен — прошепна тя, вперила поглед в него същия напрегнат поглед.

— Ти си много скъпа на майка ми, но Тенсор не даде съгласие.

— Защо е настроен срещу мен?

— Заради кръвта и последиците от смесването й.

— Имало е случаи…

— Знам. Изброих му ги, но той не отстъпи. Имало нещо в потеклото ти, за което обаче не иска да изтърве и думичка.

Каран се преви, сякаш костите й омекнаха.

— Нищо чудно да е прав. Безумието често е сполетявало рода ми.

— Не е това. На Аакан сме ценили и лудостта заради гениалността, с които са съчетава. Има още нещо.

— Е, не би могъл да му се противопоставиш…

— Преди седем години щях да го направя. Каран, аз… — Раел се запъна и добави: — Наистина съжалявам. Немислимо е.

Тя пиеше чая си смълчана и наблюдаваше Раел, който пък се опитваше да довърши закуската си. Накрая избута чинията, сякаш му загорча.

— Е, както ти сам каза, минаха седем години — безизразно рече Каран. — Изминах дълъг път оттогава. Може би така е най-добре.

— Може би. — Той май прие думите й като знак, че няма нужда да говорят повече за това. — Пътят, по който се върна тук, наистина е дълъг. Откъде дойде?

— От Тулин.

— Но защо си тръгнала точно по тази пътека… или не бива да питам?

— Раел, аз… не искам да те лъжа. Забърках се в странни дела. Помогнах с дарбата си на една приятелка да проникне във Физ Горго и да открадне една вещ от Игър. Заловиха я и аз се нагърбих да довърша задачата. Преследват ме от два месеца.

Не бе виждала Раел толкова изненадан.

— Истина било, че момичето от онези години вече го няма. А какво откраднахте?

— Заклех се да пазя тайна.

— Все едно. Нима ни засягат интригите на Сантенар? Разкажа ми каквото можеш от останалото.

Утрото отлетя неусетно, докато Каран сподели с Раел цялата история. На няколко пъти едва не изплю камъчето за Огледалото, още малко оставаше да го донесе и да му го даде, но възцарилата се между тях сдържаност й помогна да потисне този порив. Внезапно се усети, че вече е пладне.

— Ох! Зарязах горкия Лиан съвсем сам в чужд град. Какво ли ще си каже за обноските ми?

— Каран! — настойчиво промълви Раел. — Светът е на кръстопът. Скоро мелезите ще са в по-голяма опасност от всякога. Не признавай пред никого потеклото си.

— Няма — обеща тя, целуна го по бузата и бързо излезе.

Щом се върна в покоите си, видя, че добре са се погрижили за Лиан — мнозина аакими бяха наминавали да я видят и се застоявали да поприказват с новия аакимнинг, с този непознат. На Каран й бе потребно време да осмисли казаното от Раел и пак излезе: бродеше из коридорите на Шазмак, витаеше в мечти и спомени и поздравяваше старите си приятели. Понякога ги водеше да се срещнат с Лиан и да им обясни кой е, макар че всички вече бяха научили за него.

Отнасяха се много любезно със странника, някои дори задаваха въпроси за живота и дарбите му. Той се зарадва, че те също съхраняват Преданията и знаят за празника в Чантед, но тайничко посърна, защото не бяха чували нито за него, нито за сказанията му.

В късния следобед — Каран и Лиан пиеха чай — дойде Раел.

— Имам новина, която ще те разведри — каза на Каран. — Тенсор ще е тук след няколко дни, най-много след седмица.

Изтърваната от Каран купичка се строши на масата и чаят плисна към сборника на Лиан. Той грабна книгата и я избърса в ризата си. Докато разчистят, Каран се овладя и гласът й не я издаде.

— Тенсор… Мислех, че е отвъд Туркадско море.

— Натам замина, но явно събитията са го подтикнали да се върне. Току-що получихме съобщение, изпратено от Туркад преди два дни. Сигурно вече доближава Банадор. Ще ти се зарадва.

— Надявам се — отрони тя с някак особен тон.

Когато Раел излезе и останаха сами, тя дълго седя като вкаменена, без да отвори уста. После стана, отиде в стаята си и затвори вратата. Намести се на широкия като стол перваз и остана така часове наред, опряла рамо в стъклото, дори след като навън притъмня и прозорецът се преобрази в огледало, показващо само нейното лице.

„Тенсор!“ Какво да прави? Нищо не й хрумваше. Бе пропуснала шанса да им даде Огледалото, но се бе озовала в капан тук с него. И бе вкарала и Лиан в клопката.

Отначало той уважи желанието й да се уедини, но накрая любопитството надделя и го накара да почука на вратата. Каран не се обади, но Лиан влезе: носеше горещ чай и чиния с остатъци от вечерята. Тя му посочи нара и той седна, погледна я, после се извърна.

Каран неочаквано скочи от перваза.

— Трябва да се махна! — извика и изфуча от стаята.

Лиан не разбра от него ли иска да се отърве, или от Шазмак. Намусен чоплеше храната и пиеше чай, накрая взе чинията и се върна в голямата стая. Цяла вечер попълваше дневника си — не го беше отварял цяла седмица. Писането скоро го погълна и той забрави всякакви грижи.

Каран се прибра късно. Влезе тихо — уморена и нещастна — и се тръшна на дивана срещу него. Погледите им се срещнаха.

— Искаш ли чай?

— Да — отмаляло каза тя.

— Тенсор… — промълви, докато отпиваше от чая. — Знаех си, че не бива да идвам тук.

— Обясни ми. Току-виж ти помогна.

— Не можеш. — Мълчанието стана неловко и тя добави: — Благодаря ти, Лиан. Добре е, че си с мен, но няма с какво да ми помогнеш.

Посред нощ Каран се събуди от страшен, вледеняващ сън. Сънуваше, че Шазмак е предаден и завзет без съпротива, а приятелите й са заклани като покорни овце. Че всичко, което познаваше и обичаше в града, е разрушено и осквернено, а вината е само нейна, защото е донесла Огледалото тук.

Когато се разсъни, принудата да избира й натежа още повече — не помнеше дали е навлякла бедствието, защото е дала Огледалото на аакимите, или защото го е скрила от тях. Знаеше само, че тя е виновна.

Сутринта беше начумерена, държеше се кисело и отчуждено. Лиан се опитваше да я разведри, но тя го скастряше.

През следващите дни той рядко я виждаше: Каран се вдигаше рано от постелята и се прибираше чак след като той си бе легнал.

В стаите беше студено и Лиан не се застояваше вътре, предпочиташе да обикаля залите и коридорите на големия град — понякога с Раел, друг път сам, след като Раел му посочи къде може да ходя без ограничения. Всички се отнасяха към него учтиво и отговаряха на въпросите му с неизменно търпение. Дори и с едно примигване домакините не показваха, че неуморното му любопитство ги дразни. Той научи много за аакимите, наместваше историята им в по-обширните рамки на Преданията и си водеше бележки за своето „Предание за Огледалото“, макар че не задаваше въпроси за този предмет, а те пък изобщо не го споменаваха. А колко по-внушително щеше да звучи от неговата уста „Преданието за Тар Гаарн“, след като бе живял в Шазмак!

Скоро му омръзна да се размотава. Макар че всяка сграда или стенопис бяха своеобразни, представяха все същия мрачен свят. Напразно търсеше Каран — тя излизаше, преди той да се събуди, а и никъде не откри Раел. Сутринта се зае да упражнява изкуството си, но така само си напомняше за Огледалото и подклаждаше копнежа да го види, да го познава. Залиса се с писане в дневника, само че през този ден това не му стигаше.

И го осени идея. Шазмак непременно имаше библиотека. Спомни си и споменаване за нея, когато минаваха край стълбата към една кула. Какъв невероятен късмет за летописеца, допуснат там! Може би дори щеше да научи още нещо за Възбраната. С тази приятна мисъл той тръгна по коридорите, по скоро се залута безнадеждно — стоеше в подножието на дълга стълба, опрял ръка на парапета, и се питаше накъде да поеме и дали не е излязъл от достъпните за него места; но зърна на горната площадка Раел, който слизаше, и му обясни къде иска да отиде.

Раел се подсмихна.

— Доста си се отклонил от целта. Библиотеката е нагоре, а не надолу, намира се в кулата Синд. Но не бива да ходиш там без придружител. Знаеш ли как да се прибереш оттук?

Лиан не знаеше и Раел го упъти, обаче забеляза неуверено свитите му вежди и предложи да го съпроводи.

— Търсех Каран — сподели аакимът — и не успях да я намеря. Ти виждал ли си я? Трябваше да се срещнем рано сутринта. Странно е, че не дойде.

— О, може да е забравила — измърмори Лиан.

Аакимът се взря изпитателно в него, но Лиан не забеляза това, защото мислите му отново се отплеснаха. Кой ли беше Тенсор, от когото тя толкова се боеше? Не му се искаше да пита Раел, но въпросът пак го подсети за Огледалото, за което бездруго рядко забравяше. Особено тук, в Шазмак, където изображенията на Аакан непрекъснато му напомняха откъде е донесено, а и беше сред аакими, които го бяха направили. Така се отнесе в умуване, че пропусна думите на Раел.

— Моля те да ме извиниш — измънка Лиан. — Пак се замислих за Преданията. Питаш защо се интересувам от библиотеката ли? В по-стари времена летописците са имали задължение да възстановяват и подреждат Преданията, изгубени през Прочистването. И аз продължавам да търся, независимо дали съм във великите градове на древните, или в кръчмите на своя край. Библиотеките на аакимите сигурно са истински съкровищници на забравени сказания.

— Несъмнено — отвърна Раел, — макар че не си представям как би ги прочел. Напоследък говорим в Шазмак на общата реч, позната и на теб, но пишем на аакимски, който за тебе е съвсем неразбираем. Щом толкова искаш, някой ден ще те заведа там. Библиотекарят може и да ти помогне.

Разочарованието на Лиан явно пролича, защото аакимът се засмя и добави:

— Почакай… Ако не си много зает, ела да да обядваме заедно. След това имам някои обичайни задължения, но после ще съм свободен и ще те заведа в библиотеката.

По пътя към стаите на Раел си побъбриха оживено. Заситиха се с по-прости гозби от онези, които бе поднесла Каран първия ден, но с прекрасен вкус, колкото и да бяха непривични. Лиан поседя над купичка чай, прелистваше книгите на Раел — но не можеше да разчете и една дума. Аакимът писа половин час в някакъв бележник.

— Понякога сме доста скучни — оправда се накрая. — Какво да ти разкажа, за да те развеселя? Искаш ли да чуеш нещо за Каран?

За половин час, докато стигнат в библиотеката, Раел го развличаше със случки от детството на Каран, безбройните й лудории и шегички с аакимите, както и твърде опасните й щуротии. Веднъж дори се покатерила по външната стена на кулата Синд, защото Раел я уверил, че това е невъзможно.

— Необикновена жена — въздъхва накрая аакимът. — Умна и способна във всичко. Късметлия си ти.

Лиан не го разбра и отвърна:

— Да, много научих от нея. Започвам да вярвам, че ще съставя Велико предание.

Увлечен в разговора, Лиан дори не гледаше откъде минават, само помнеше, че изкачиха не една стълба.

Вече възприемаше Раел като приятел, на когото може да се довери. Сподели с него за края в Преданието за Възбраната и обясня какво търси.

— Не знам, Лиан. Случило се е преди много време, преди аз, а и всички останали тук да се родим — с изключение на Тенсор. А колкото и неустрашим летописец да си, надявам се дори ти да не проявиш дързостта да попиташ него.

— Но защо?

— Срамуваме се от онази епоха. Аакимите избягали уплашени, когато Шутдар навлякъл Възбраната на всички ни. Дори Тенсор побягнал. Той е горделив и не понася да му напомнят това. А ние му дължим толкова много, че си мълчим. Не споменавай това пред него, умолявам те.

Лиан обаче не даваше и пукната пара за достойнството на аакима, от когото Каран толкова се боеше. При сгоден случай изобщо не би пощадил самолюбието на Тенсор.

Библиотеката не беше каквато очакваше. Влязоха в приветливо проветриво помещение с извити стени, изненадващо осветено от високи прозорци. Но през тях проникваше и неуморното пищене на вятъра, от което той настръхваше. За пръв път се чувстваше така в библиотека.

— Има още няколко етажа — каза Раел. — Повечето книги и свитъци са тук, защото днес рядко ги ползваме. Но това е оскъдна библиотека, каквато подхожда на стражеви пост като Шазмак. Голямата е в Стасор, далеч на изток. Като аакимнинг ти имаш право да влезеш в нея, но пътешествието ще ти отнеме двеста дни, а и сега е прекалено опасно. Ще доведа библиотекаря. Казва се Емант.

Раел се отдалечи, а Лиан заразглежда книгите и свитъците на най-близкия рафт. Малко от тях бяха илюстрирани, а ситните, богати на завъртулки писмена си оставаха неразгадаеми. Докато прелистваше един малък том, украсен в стила на стенописите, един мъж го доближи безшумно, като че ли бе свикнал да дебне всичко и всички, и Лиан се стресна.

Взря се в черните очи, хлътнали дълбоко в костите като в пещери. Враждебността в тези очи беше стряскащо явна. Лиан веднага осъзна, че този път няма да има полза от магията на гласа си.

Емант беше нисък за ааким, но все пак стърчеше над него и имаше могъщо телосложение, едра глава и дебел як врат. Въпреки теглото си се движеше с изящна, дори застрашителна ловкост. В гъстата му черна брада се врязваха два белега, извити от дясното ухо до ъгъла на устата.

— Емант, това е Лиан, аакимнинг. Внимавай да не му показваш никакви тайни — весело се обади Раел. — Той е познавач на хрониките от Чантед. Позволиш ли му да прочете нещо, никога няма да го забрави.

— Известно ми е как подготвят майсторите летописци — сърдито отвърна библиотекарят. — Какво искаш?

Лиан обясни защо се интересува от стари сказания, но дори в неговите уши думите му звучаха детински и нелепо.

— Тук не отделяме излишно време да се занимаваме с тези неща — троснато каза Емант, — макар и да попълваме Преданията след идването ни от Аакан, тоест отдавна. Имам екземпляри от много книги, но не мисля, че би намерил каквото търсиш. Томовете са хиляди, обаче нито един не е на твоя език, нито пък на друго наречие от Сантенар. Не можеш да ги прочетеш. А и да можеше, цял живот не би ти стигнал.

— Проучих Преданието за Възбраната — възрази Лиан. — Бих искал да знам какво разказват аакимите за онази епоха.

— Чух вече — ухили се Емант. — Закъснял си със столетия. Изпратихме архивите си за древните времена в Стасор. Ако си дошъл за това…

Лиан губеше надежда. Когото и да попиташе, никой не знаеше нищо.

— Няма ли кой в Шазмак да ми разкаже за онези събития?

Емант стисна ръката му с прекалено дългите си пръсти толкова силно, че чак костите го заболяха.

— Попитай единственият, който е живял тогава и е бил там — посъветва го с тежка злоба. — Попитай Тенсор, ако посмееш.

Извърна се, но Раел докосна ръката му в настоя тихо:

— Лиан е аакимнинг. Каран го доведе при вас.

— Каран? Чух, че тази дарш се е върнала — изсъска Емант и лицето му се разкриви.

Раел примижа, щом чу обидата. И Лиан се стъписа, въпреки че не знаеше значението на думата. Досега бе срещал от аакимите само любезност. Този мъж несъмнено беше опасен. Взря се по-внимателно в него. Лицето му беше осеяно с белези и говореше с подчертан акцент, който Лиан не можеше да определи.

— Емант! — възкликна Раел. — Това е минало. Ти даде дума. И Тенсор би искал той да се чувства добре сред нас.

— Да де — измърмори Емант. — Тенсор вече ми прати вест за Каран.

Гледаха се втренчено няколко секунди, после библиотекарят вдигна рамене и пак се обърна към Лиан.

— Не търсиш ли и друго сказание? — попита някак уклончиво, възвърнал си сдържаността. — Долових, че нещо човъркаше ума ти, когато влезе тук. Какво е то?

Лиан се сепна. „Огледалото!“ Огледало, огледало, огледало… Думата се отразяваше безкрайно в ума му.

Емант впиваше поглед в очите му. Огледало, огледало… Лиан се вторачи в ботушите си, след миг стисна клепачи. Представи си лицето на Каран и я чу: „Не казвай никому“.

Стояха до един от големите прозорци. Навън шумът на вятъра се надигна от хленч във вой. Дори със затворени очи Лиан усещаше изгарящото присъствие на Емант. Накрая вдигна глава и погледна библиотекаря в очите. Силата им го жегна.

— Кое е сказанието? — меко повтори Емант.

— За Огледалото на Аакан — изпъшка Лиан, сякаш нямаше въздух в дробовете си.

— Аха! — Погледът на библиотекаря зашари по лицето му. — И защо точно то? Огледалото е изгубено още в древността, а тайната му се пази строго. Ти как научи за него?

Лиан понечи да извие глава, но ръката на Емант стисна пръстите му. Тялото му се разтърси и той не можа да спре езика си.

— Огледалото е намерено.

Смаяният Раел едва не тупна на пода: веднага сравни чутото от Лиан и от Каран и неизбежният извод го покруси. Той протегна ръка и хвана рамото на Лиан, който отново можеше да диша и да мисли.

Емант хвърли поглед към Раел.

— Намерено значи? И какво ли знае Каран за това?

Дебелият му глас прозвуча пискливо. Лиан чак сега проумяваше глупостта си. Какво му бе направил този Емант?

— Нищо! — отсече той. — Чух за това в Чантед.

Надяваше се, че гласът му не трепери.

Библиотекарят се вторачи в него с чудато задоволство, после тръгна покрай шкафовете, наредени до едната стена. Махна на Лиан да отиде при него и се наведе да отвори малък черен сандък. Лиан се повлече натам.

— За Огледалото не е писано много — подхвана Емант почти приветливо, — защото е било незначителна вещ, употребявана единствено за наблюдение. По-късно се променило или било преобразено, някога сме се уповавали на него за избавлението си. Ялкара го откраднала и злоупотребила с него, но никой не може да каже какво се случило накрая с Огледалото.

— Извън Шазмак чух други обяснения — възрази Лиан.

— Не се съмнявам, че са били лъжи. Има обаче книга за нашата история на твоя език. — Библиотекарят вадеше от сандъка томове, листове и свитъци и ги редеше на близката маса. — А, ето я. — Наведе се и остана с ръце в сандъка необяснимо дълго. — Това е препис от „Нажак тел Мардукс“, ранна история на аакимите от идването им на Сантенар до края на Прочистването. Ако искаш, наречи я „Предания за аакимите“. Написана е на едно от сантенарските наречия, защото е била предназначена за подарък на наш съюзник, но той не я получил. Прекрасна книга, извънредно стара. И в нея няма нищо, което не ти е позволено да знаеш.

Емант я тикна в ръката му. Стотиците тънки, гладки като коприна листове бяха запълнени с красив почерк. Лиан познаваше тази писменост — някога била разпространена в южните области на Мелдорин. Но езикът го затрудняваше: разпознаваше само отделни думи. Ако имаше достатъчно време, сигурно би разгадал текста поне отчасти.

Лиан обаче недоумяваше. Емант очевидно беше крайно озлобен срещу Каран, а заради нея и срещу него. Каква беше тази ненадейна промяна у него? „Дали не е хитрост, уловка?“ Можеше ли да си позволи друго, освен да върне книгата и да се махне? Но мисълта за Огледалото го бе завладяла. Лиан не си тръгна, Емант го наблюдаваше, а Раел гледаше и двамата.

Лиан прелистваше книгата бавно и грижовно. Великолепна книга, превъзходен почерк… Вместо заглавна страница имаше рисунка на Шазмак от дните, когато бил построен. Лиан я сравни с гледките в паметта си. Градът дори се бе разхубавил с времето. Имаше още илюстрации, но не бяха много. Тутакси позна какво изобразява едва от тях, макар че не бе виждал нищо подобно. Напълно се различаваше от всичко останало — градът, измислен и създаден от Питлис за Рулке. Алсифър.

Как в тази голяма и неясна за него книга да открие кратко споменаване на Огледалото? Продължи да обръща страниците. Емант навлезе между рафтовете и щом се скри от погледите им, Раел стисна китката на Лиан с такава сила, сякаш пръстите му бяха от метал.

— Ела с мен.

Лиан се задърпа, завладян от книгата.

— Веднага! — изплющя тих глас, който не допускаше възражения. — И повече нито дума за Огледалото.

Лиан затвори книгата и тръгна с него. Не разговаряха. Макар че вечерта свършваше, Каран още я нямаше. Лиан хапна набързо някаква храна, легна и скоро заспа.

По някое време от изкусителния, удивителен сън на летописец го събуди разгорещен спор. Единият глас беше на Каран, другия не познаваше. Явно разпрата беше сериозна.

— Значи казваш, че не мога да напусна Шазмак, докато Тенсор не се върне?

— Каран, Каран… Не те задържаме насила тук. Никога не бихме те подложили на такъв позор. Но по света стават големи промени и ние сме длъжни да се защитим. Тенсор изпрати вест, че ти знаеш нещо за Огледалото. Иска да говори с тебе, преди да ни напуснеш. Нима молбата му не е разумна? Дружбата между твоя род и аакимите е прастара, дължиш ни поне това. Молим те да почакаш.

— Не отричам нито дружбата, нито дълга си — отвърна Каран, — но не мога да чакам. И без това се забавих прекалено. С удоволствие ще се срещна с Тенсор някъде по пътя, може би в Нари, защото трябва скоро да бъда в Сит. Не знам нищо за никакво Огледало.

— Каран, днес Раел е бил в библиотеката и е чул аакимнинга да казва на Емант, че то е намерено. Нима и сега ще твърдиш, че изобщо не си чувала за това?

— Емант! — отекна разяреният вопъл на Каран. — Какво е направил на Лиан? Не биваше да го оставям сам.

— Зейнът е невредим — увери непознатият глас, после се чу шум от събаряне на стол. — Каран, недей да…

Външната врата се затръшна.

Лиан седна на нара, лицето му се обля в горещина от срам и отвращение към себе си. Каквито и тревоги да я бяха налегнали и въпреки че той бе погазил обещанието си в най-лошия за нея момент, тя първо бе помислила дали той е жив в здрав. Какъв тъпанар беше…

Искаше му се никога да не е чувал за проклетото Огледало. И тогава сънят отново нахлу в съзнанието му. Копнееше Каран да се върне и едновременно се плашеше от срещата с нея. Огледалото… все това Огледало. Дори насън му се явяваше както преди малко. Виждаше го с въображението си — същия образ, който бе зърнал в сънищата на Каран преди две седмици. Мярна му се огледалната повърхност с женското лице.

Но в неговия сън имаше и друго. Нещо се разтвори в Огледалото или изплува от него. Но какво? Колкото и да се насилваше да го улови, то му се изплъзваше. Изведнъж просветна отчетливо в ума му и пак изчезна. Все пак се задържа толкова, че да разбере какво е. Каменна плочка с четири съвсем различни писмености в отделните си части. За две се досети по формата на буквите въпреки мимолетното видение. Древни азбуки на Сантенар, които бе изучавал преди години. Третата беше сричкова азбука от източните земи. Нея не можеше да чете.

Но четвъртата позна на мига, както би я познал всеки вещ в Преданията човек. Сложната, натруфена, красива официална азбука на кароните, чиято тайна те не издаваха от хилядолетия. Не я знаеха дори аакимите, толкова отдавна покорени да се трудят за тях. Никой никога не я бе разгадал. По гръбнака му плъзна студ. Бе сънувал Тълкувателната плоча — митичния ключ към писмеността на кароните. Съвременните книжници се присмиваха на идеята за съществуването й. А в повечето древни летописци (чиито трудове Лиан бе изчел от кора до кора) се отнасяха с недоверие към мълвата. Според други обаче бе задължително да има такъв предмет, както например е необходима Голямата северна земя, за да е уравновесен светът. Щом писмеността на кароните си остава неразчетена, трябва да има ключ… и значи Плочата съществува.

Разполагаше ли с този ключ, неразшифрованите каронски ръкописи, с които бяха претъпкани някои архиви, щяха да му бъдат достъпни. Само пълните библиотеки на Алсифър му стигаха, изоставени след затварянето на Рулке в Нощната пустош. А убиецът на сакатото момиче можеше и да е бил карон.

Лиан сякаш още сънуваше и щастливото вълнение го понесе към голямата стая. Завари я празна. В стаята на Каран беше тъмно, само шепа звезди блещукаха в мрака зад прозореца. Странната логика на съня търсеше отговори. Къде да го намери, ако не в Огледалото? Вдигна ръка, докосна светилника над вратата и той замъждука.

Простичкото обзавеждане включваше малка маса и три стола при прозореца. Бяха изработени от сложно преплетен син, почти черен метал. До лявата стена имаше два скрина, обковани с желязо, и шкаф с множество чекмедженца. Раницата на Каран беше пъхната между шкафа и единия скрин. По средата отдясно беше широкият нар, също с метална рамка и синкава завивка. Отгоре бе оставена книга с кожена подвързия — тънка, но с много листове.

Лиан я взе. Първите страници бяха изписани с равен остър почерк, останалите бяха празни. Не знаеше, че и Каран има дневник. Върна томчето на мястото му.

В шкафа нямаше нищо. Отвори първия скрин. Видя само сгънати завивки. Във втория намери купчинка дрехи и снаряжението на Каран — сиво-зеленото непромокаемо наметало с качулка, зацапано и похабено от пътуването, навити одеяла, съдове и прибори за хранене, сатърчето, също ботушите и разни дреболии. Лиан се наведе и зашари с ръка под дрехите. Потните му треперещи пръсти напипаха нещо твърдо…

И тогава чу шум откъм вратата и се обърна гузно. Каран стоеше на прага и го гледаше безутешно.

24. Без изход

— Ама че съм глупачка… — Всяка дума беше като горчив залък. — Ти показа колко струват обещанията ти. Махни се от стаята ми.

— Но ти не разбираш — трескаво възрази Лиан. — Исках просто да го видя. Аз…

Сам разбираше колко са глупави оправданията му.

Тя се озъби в гримаса на невъобразима ярост и пристъпи към него. На скулите й избиха червени петна.

— Махни се — процеди едва чуто. — Доверих ти се. Бих могла да се възхитя на лукав и умен враг, колкото и да го мразя. Но ти даде дума и я наруши, а сега измисляш жалки оправдания. Не заслужавал дори презрение.

Лиан докосна ръката й.

— Не е каквото си мислиш. Емант ми наложи волята си…

В следващия миг получи зашеметяващ удар по лицето и се просна на пода. Надигна се на четири крака и изумено се взря в Каран. По цялата му челюст плъзна заслепяваща болка.

— Ти ме удари?!…

Каран пребледня и изведнъж седна. Пръстите на лявата й ръка стиснаха дясната й китка.

— Пак се счупи.

Легна на една страна и притисна ръка към корема си. Лиан усети, че нищо повече не го заплашва. Тя пребледня още повече, малко оставаше да изпадне в несвяст; стискаше клепачи, изпод което протекоха сълзи. Той се наведе и предпазливо пипна китката й. Вече се подуваше, но въпреки отока виждаше, че е счупена лошо. Каран не издържа и тихичко изстена. Лиан се огледа за нещо, с което да направи шина. Тя простена изнемощяла:

— Иди в кухнята. Купата с плодовете. Разглоби поставката.

Той изтича в кухнята. Поставката беше сложно изработена, като всичко, направено от аакимите: представляваше триножник от дълги метални тръбички, свързани с по-къси. Не знаеше как да я разглоби и скочи върху нея. Върна се при Каран смутен, с парчетата в ръце.

— Отвинтва се бе, идиот — изпъшка Каран и скоро Лиан успя да отдели две къси тръбички със ситни гравюри.

От тях и една връв приспособи нескопосана шина. Каран отвори очи, седна и се хвана здраво за рамото му, докато той наместваше костите и превързваше китката й. Не издаде нито звук.

Щом направи шината, Лиан пренесе Каран на нара.

— Доведи Раел — каза тя и затвори очи.

Той веднага излезе и затвори тихо вратата.

След дълго дирене срещна Раел, който незабавно си намери помощник и гипс. Понечи да махне измишльотината от тръбички и връв, но Каран му се развика. Устните на аакима се свиха в тънка черта, но все пак той само гипсира шината и излезе.

Каран заспиваше, събуждаше се и пак се унасяше. Лиан седеше на пода гузен и объркан. Накрая Каран се размърда, огледа се, видя го и се надигна. Още беше ядосана.

— Защо му каза за Огледалото? Защо точно на Емант от всички в Шазмак? Дори да ми беше враг, не можеше да направиш по-голямо зло!

— Не знам! — прошепна той. — Всичко ми е като в мъгла. Помня как Емант вадеше книги и ми ги показваше. Имаше една по-особена — история на аакимите, успях да разчета знаците, макар да не знаех думите. Много хубава книга — сякаш слънцето изгря, когато я отворих. Не! — Лиан се запъна сащисан. — Това беше преди да видя книгата. Все едно знаеше всичко за тебе.

— Така е. — Изведнъж гневът й угасна. — Тенсор му е изпратил заповед да ме задържи тук. Имаш късмет, че наистина вече е знаел за Огледалото.

Лиан мънкаше несвързано и продължаваше да рови в паметта си.

— Май бездруго съм си мислил за него… нали все за него мисля. Е Емант като че ли разбра… Аакимите четат ли мисли?

— Не, но Емант, изглежда, понякога усеща за какво си мислят другите. Убедих се на свой гръб. Ох, грешката си е моя. Трябваше да те предупредя, но изобщо не допусках, че Тенсор ще падне дотам да ме повери на него.

— Щом ме пипна, не можех да се спра — сякаш ме омагьоса, Все едно някаква черна твар клечеше на гърба ми и ме побутваше. Но не му казах, че знаеш нещо за Огледалото — оправда се Лиан.

— Ако му беше казал, вече щеше да плуваш в Гар — свирепо го увери Каран.

После обаче опря гипсираната си ръка на рамото му в знак, че не го вини.

— Не се опитвах да го открадна, исках само да го зърна. Не разбираш ли какво означава то за мен — летописец насред такова сказание, който изобщо не е виждал Огледалото?!

Реши да не споменава за Тълкувателната плоча. Сега му се струваше, че сънят е съвсем неправдоподобен.

Каран се поколеба за миг-два. Ако можеше, охотно би му дала този шанс. Но дали Лиан щеше да се успокои, или щеше да поиска още нещо? Пък и защо да си изкопчи лесно такава услуга? Нека я заслужи.

— Как си позволяваш да ме молиш за това? Огледалото бездруго няма да ти разкрие тайните си. А дори ако беше способен да го използваш, не забравяй същността му — Лъжовното огледало. Да не повтарям и че съм се заклела. Аз доста по-трудно нарушавам обещанията си, за разлика от теб.

Лиан се присви. Не бе и очаквал друго.

— Какъв е този раздор между вас? — попита по-късно.

Каран се вторачи в одеялото и разсеяно оправи гънките със здравата си ръка.

— И за двама ни историята е твърде неприятна. Когато живях тук, още бях момиче. Емант беше влюбен в мен или поне така твърдеше, макар постъпките му да не съвпадаха с думите. Търпях го прекалено дълго от доброта, защото не знаех как да го отблъсна. И го съжалявах, че е мелез — наполовина ааким, наполовина човек. Той не може да се примири с това. Като отшелник е, но защото сам се поставя в такова положение. Накрая много ми досади и все пак го отблъснах. Тогава той се изпълни с омраза и отмъстителност, разпространяваше за мен лъжи и клевети, все гледаше да ме свари изневиделица.

— Накрая успя. — Направо я втресе от спомена. — Сбихме се и той ми направи това. — Докосна белега над окото си. — Аз пък го порнах с ножа си, унижих го, защото е подъл и коварен страхливец. Оттогава аакимите не му позволяваха да припари до мен. Но като му се възпротивих, го озлобих: оставих му белези и по тялото, и в душата. Емант също ме опетни и сега се разкъсвам между състрадание и погнуса… и може би той усеща. Как се ненавиждам, че стигнах до насилие! Вече не можех да живея в Шазмак, бях посрамена. Какво ли би си помислил баща ми? Галиад беше едър и силен, но много кротък. — Очите й заблестяха от сълзи. — Щеше да спре Емант, без дори да го докосне.

— На яките мъже не им се налага да бият — отвърна Лиан. — Ти обаче имаш право да се защитиш.

— По това спор няма. А и кротостта не спаси баща ми. Попадна на засада в планината и го убиха за няколко монети. — Тя ядосано избърса сълзите си. — Сега насилието ми се удава по-лесно, а и вече не намирам нищо срамно в него.

Докосна с пръсти големия оток на бузата му в безмълвно извинение. Лиан стисна ръката й. Помълчаха. Накрая той попита:

— Няма да ни пуснат, нали?

— Не могат, макар че уронват честта си, като ме задържат. Приемат като свой позора, който им навлече Емант, затова не бързат да ме съдят. Но аз през цялото време си знаех, че сбърках, като дойдох тук. Мислех, че Тенсор е отвъд морето, иначе изобщо нямаше да тръгна насам.

— Значи аз не съм… — почна Лиан с неприсъща за него плахост.

— Не си — меко отвърна Каран. — Но и това можеше да стане. Какво да те правя?

— А те какво ще направят и с двама ни?

— Нищо, докато той не се върне. Няма да позорят нито себе си, нито мен. Но ако се докаже, че съм изменница, моето безчестие ще е несравнимо. Наказанието е смърт.

— Не си изменница — натърти Лиан. — Това не го вярвам.

— Не знаеш нищо за аакимите.

— Защото нищо не ми казваш.

— Поблъскай си главата над сказанието си. Никога не биха забравили рухването си, колкото и епохи да минат. За тях предателството е особено гнусно, а възмездието — твърде изкусително. Ако дори мелез като мен попречи на това възмездие, значи извършва измяна.

— Тогава защо не им го върнеш?

— Научих отговора пак от твоето сказание. Сънувах, че от Шазмак са останали развалини и всичко е заради мен.

Каран се зазяпа в тавана. Лиан кършеше ръце.

— Какво ще направят с мен?

— Същото като с мен. Но няма полза да мислиш само за това — разсеяно отвърна тя.

— Ще те претърсят и после… изтезания и смърт?

— Прекаляваш с мелодрамите — това не ти е някоя от историйките, които разказваш. Няма да се унижат да ме претърсят. Само Тенсор ме подозира.

— Ти познаваш този град. Хайде да се измъкнем тази нощ. Сигурно има много изходи.

— Няма. Намираме се на остров само с два моста, които са под охрана. Освен това Стражите са разположени и отвън, и вътре, а вече са им възложили да бдят. Една крачка да направиш извън пределите на разрешеното и ще вдигнат тревога. Съжалявам, Лиан. Както се оказва, поведох те към гибел.

— Но какво да направим?! — възкликна той.

— Страх ме е дори да говоря с него — промълви Каран сякаш на себе си. — Как да прикрия ума си?

— Впрочем що за човек е той?

— Най-великият сред тях в момента, предводителят в Шазмак. Убеден е, че неговото предназначение е да събуди аакимите от дългото им бездействие. Досущ суров баща, който не прощава грешки и не понася възражения. Ще надзърне в душата ми и ще прозре какво се мъча да не му покажа.

Лиан изохка.

— Значи сме обречени. Не би трябвало сказанието да има такъв завършек.

Горестните му думи като че ли й върнаха смелостта. Тя го прегърна през врата и заговори с ехидна нежност, която май пазеше само за най-мрачните мигове.

— Сказанието ще си продължи, каквото ще да става. Когато се заблудих, че си ме издал, мислех да си опитам късмета сама. Но щом се потвърди, че си обикновен идиот и все още съм длъжна да те закрилям, се опасявам, че няма надежда.

— Не ми се подигравай. Ужасно ме е страх.

— И ти личи. Но нали тъкмо зейните твърдят, че винаги има изход?

— Права си. Винаги има изход.

— Дълго умувах, но не мога да го намеря.

Изнизаха се още няколко дни. Наближаваше завръщането на Тенсор и Каран изпадаше в непоносима раздразнителност. Терзаеха я угризения, че е довела Лиан, само за да бъде погубен, но нямаше какво да направи. Невъзможно беше да напуснат Шазмак, дори тя да дадеше Огледалото. Бе пропуснала момента. Когато не излизаше, си стоеше в стаята — или се взираше в реката далеч долу, или пишеше в дневника си.

Аакимите още проявяваха отчуждена любезност към Лиан. Сага той можеше да посещава библиотеката и макар да разбираше, че и разрешението за това вероятно е скрита клопка, не успяваше да се сдържи и ходеше там въпреки цупенето на Каран. Отначало само обикаляше рафтовете, вадеше наслуки книги и свитъци и се озърташе през рамо да не би библиотекарят да се промъкне зад гърба му. Емант обаче не се мяркаше.

Скоро това занимание му омръзна — както го бе предупредил Раел, всички книги бяха на аакимската писменост, а той не я бе изучавал. Често разгръщаше „Предания на аакимите“, зяпаше непознатите думи или се отнасяше във видения за Огледалото. Примири се, че участта му е никога да не излезе от Шазмак, дори да умре тук. Нищо не зависеше от него: както и да постъпеше, краят щеше да е все същият. Защо тогава да не се отдаде на призванието си?

Настъпи следобедът на седмия ден от пристигането им в града. Лиан седеше сам до масата, грееше си ръцете с непрекъснато допълваната купичка чай и се радваше на топлината, разливаща се по тялото му в студената стая. Мислите му все се връщаха към книгата. Много месеци би загубил, докато преведе нещо от нея. „Но ако мога да чета тези писмена — напомни си развълнуван, — ще я прочета, ще я запазя в паметта си, а по-късно ще я препиша и ще я преведа. Какво допълнение към нашите Предания!“ Успя са отпъдя мисълта, че за него няма „по-късно“.

Закрачи припряно към библиотеката. Колкото и да разчиташе на неизтощимата си памет, задължителна за всеки летописец, не подценяваше и работата. За да запомни толкова обемист текст на език, който едва разбираше, се налагаше да вложи неимоверни усилия. Може би най-голямото изпитание за него досега.

Отначало му беше тежко, но после очите му свикнаха с нечетливия почерк и с ритъма на словото и той започна да чете по-бързо. Разбираше значението на много малко думи, но схващаше общия смисъл. Увлече се в древната мелодична реч и образите, които будеше тя. В ума му се разгръщаше историята на аакимите, идването им на Сантенар, техните премеждия и победи. Различаваше се от Преданията, които бе изучавал, противоречията бяха безброй. Вече си представяше аакимите по-добре: силен и горд народ, но не и уверен в себе си. Благородни и верни съюзници, които твърде често са били предавани. Творци и строители с ненадминато майсторство, но винаги обърнати към миналото и накрая потърсили самотата. И през цялото време не ги напускаше стремежът да си отмъстят на Рулке, който ги довел на Сантенар, на виновника за всичките им беди.

Времето минаваше незабелязано, навън притъмня, а той четеше в забрава. Мъглявината се носеше мудно в небето, светлината й проникна през високия прозорец толкова силна, че хвърляше по пода сенки, очертани в червено. Вятърът стенеше и пищеше. Лиан седеше до масата, книгата беше в кръга на сиянието от малък светилник на стената. Мъглявината се издигаше. Блясъкът й се измести към източния прозорец и постепенно се процеди навън, залата потъна в мрак. Появи се луната — в последна четвърт, бледите й лъчи се просмукаха вътре. Той най-после довърши книгата и осъзна отново кой е и къде е.

Тресеше се от студ и изтощение, беше прегладнял.

Докато се прибере, дойде и утрото. Вратата към стаята на Каран зееше. Бе спала в леглото си, но сега я нямаше. Лиан поспря, колкото да смъкне дрехите си, и се отпусна на на нара.

Доста по-късно го събуди спор в голямата стая. Каран крещеше сърдито. Раел отговаряше спокойно и разумно. Треснаха врати, пак се възцари тишина и той се унесе. Каран влезе в стаята му и се тръшна до него. Лиан я погледна с мътни очи, прегърна я през раменете и пак потъна в сънищата си. Тя поседя, отмести ръката му и излезе.

Лиан се събуди чак следобед. Хапна набързо и веднага се върна в библиотеката: завари я безлюдна както винаги. „Предания за аакимите“ не беше където я бе оставил и за миг той се уплаши, че я е взел Емант, но скоро я намери на друг рафт. Сега я виждаше другояче. Откриваше смисъл в страниците, смисъл, сякаш независим от думите, които четеше, но поспреше ли да умува над него, всичко пак се сливаше в куп нищо незначещи срички.

Още щом отгърна на първа страница, библиотеката около него избледня и Лиан се почувства погълнат от света на аакимите. Вървеше с тях, когато следваха Рулке през портала. Изскачаше гол на тревата и за пръв път вдишваше топлия, плътен, благоуханен въздух на Сантенар. Заглеждаше се в стръмните зелени хълмове в далечните синкави обрасли с гори планини. Съпреживяваше радостта и свободата на аакимите в техния нов свят, тяхната жизненост и младежка мощ, с която се отърсваха от оковите на Аакан и започваха друг, различен живот. Столетията отлитаха и той почувства щастието им, че градят и набират сила.

Виждаше и отклика у кароните, враждебността им, постепенно задълбочила се в страх, непрестанните им опити да попречат на аакимите, да разрушат съюзите им и да унищожат създаденото от тях. Аакимите се опълчваха и ужасът на Прочистването плъзваше като зараза по всички земи. Стигна и до позната история — аакимите бяха коварно надхитрени от Рулке. Отчаяни, с рухнали надежди, те намериха подслон в планините и миналото си.

Върна се в настоящето. Бузите му бяха мокри от сълзи. Внезапно усети нечие присъствие в тъмнината. Скочи от стола и го събори, огледа се уплашено и видя застаналия в сенките Емант. Библиотекарят пристъпи към Лиан и той се дръпна назад.

— Къде го е дянала?! — изръмжа Емант. — Трябва да го притежавам!

Очите му искриха, говореше разгорещено.

— Защо? — изтръгна се вопъл от Лиан. — Ти не си ааким. Какво означава то за тебе?

Емант го стисна за гърлото и залата се люшна в червена мътилка. Раздруса го така, че зъбите му затракаха. През мътилката виждаше втренчените очи на библиотекаря.

— Аз съм ааким! — разкрещя се Емант. — По-истински ааким и от тях! Никой никога не се е грижил за книгите им като мен. Никой не познава по-добре от мен техните Предания. Преструват се, че търсят възмездие. Ронят сълзи и хленчат за изгубения Аакан, но не си мърдат и пръста, за да стане отново техен, само търсят утеха в миналото и тънат в забрава. И когато им дам Огледалото, няма да чувам повече „някакъв си мелез“. Ще ме умоляват да ги поведа и ще го направя! Ще си получат отмъщението, както и аз моето! Какво е направила тази дарш с Огледалото?! — изрева Емант.

Отново разтърси Лиан и навря лицето си в неговото.

Лиан изхърка немощно и пръстите на Емант се преместиха от шията на раменете му. Лиан вдиша на пресекулки, гръклянът го болеше. Волята за съпротива се изцеждаше от душата му. И тогава си представи как Каран му помагаше в планините, вкопчи се в спомена… но той се разпадна на късчета и изчезна. Вцепеняващите очи на Емант го приковаваха.

— Кажи ми! — виеше Емант, по устните му лепнеше пяна.

— Аз… — изграчи Лиан.

Хватката се разхлаби; очите обаче още го изгаряха.

Нещо щракна в отсрещния край на залата и библиотекарят изви глава. Лиан не можеше да шавне. Емант отвори уста, очите му угаснаха, ръцете му пуснаха раменете на жертвата и той се обърна към влезлия. Лиан също погледна натам. Каран бавно крачеше към тях с такова кръвожадно изражение, че Емант заотстъпва.

Тя хвана Лиан за ръката и рязко го дръпна към себе си.

— Права съм била да се отнеса така с тебе — каза на Емант с вледеняваща свирепост. Макар че беше двойно по-лека от него и с цяла глава по-ниска, той се стъписа от яростта й. — Ти си един безчестен хундис. Никога не ще имаш място сред аакимите. Ти си нищожество!

Думите й го стъписаха. Лицето му първо побеля, после се зачерви, той пристъпи към нея и дори вдигна грамадния си юмрук, като че ли се канеше да я удари, но не му стигна смелост. Каран се изплю в краката му, подчертано го загърби и тръгна, като дърпаше Лиан. Смахнатия, преливащ от злоба поглед на Емант ги изпрати до вратата.

Щом стигнаха до стаите си, тя блъсна Лиан вътре и затвори вратата с ритник. Той продължи напред замаян. Каран го спря, преди да е забил чело в стената, и го обърна към себе си.

— Какво му каза този път?

Струваше му се, че е избягал от един жесток мъчител, само за да попадне в ръцете на друг. Виждаше не лицето на Каран, а следващия чифт вцепеняващи очи.

— Няма… да… кажа нищо… — изхърка нещастно.

Тя замахна с бинтованата си ръка, опомни се и го зашлеви със здравата. Лиан се свлече на колене. Още стискаше книгата. Впусна се в дълга реч на незнаен език, прекъсвана от стенания и хленчове и Каран се опули слисана. Изведнъж май проумя нещо, защото излезе и грижливо заключи.

Върна се с Раел, който застана над Лиан и се вторачи в него, после и в книгата. Издърпа я от пръстите му, каза две срички на аакимски, хвана ръката на Лиан и ги повтори. Лиан се разтресе, стисна клепачи, после бавно отвори очи и зяпна недоумяващо Каран.

— Какво стана? — изломоти накрая. — Бях в библиотеката, четох… Тъмно е. — Озърна се. — Къде е книгата?

Раел му показа „Предания на аакимите“, която бе скрил зад гърба си.

— В нея имаше насочено срещу тебе заклинание, макар и доста слабичко.

Лиан едва успя да се съсредоточи.

— Зачетох се в библиотеката — подхвана с мъчителен шепот. — Отначало почти не разбирах, езикът е толкова необичаен… Днес обаче ми се разкри и въпреки че не знам думите, някак научавах историята. Аз бях там! Превърнах се в един от аакимите, опознах надеждите и страховете им, отдавнашните им тайни замисли. После дойде Емант. Опитах да му се съпротивявам, но не можах. Не ми остана воля. — Внезапно се опомни и впи поглед в Каран. — Вече чезне. Ох, главата ми! Адски ме боли. Гърлото също. Той щеше да ме удуши!

Тя седна пред него и плъзна пръсти по шията му.

— Лиан, прости ми…

Той затвори очи — и отново изплува лицето на Емант: невиждана досега омраза.

— Имаш смъртен враг — промърмори и стисна малката й ръка. — Обещай да не излизаш сама.

Тя за малко не се разсмя при мисълта, че Лиан ще я брани, но долавяше колко се бои за нея и не можеше да остане равнодушна. Махна обаче небрежно с ръка, за да прикрие безпокойството си.

— Той е най-обикновен мерзавец, но ще внимавам. — Обърна се към Раел. — Това е тежко безчестие. Да използва заклинания срещу Лиан, който не подозира за тези неща, а няма и дарбата, е постъпка на долен страхливец.

— Заклинанието беше същинска дреболия, никой от аакимите не би се поддал. И все пак е злонамереност, каквато не ни е присъща. Знаеш, че вече сме предупреждавали Емант. Моля те да ни простиш за неговото провинение.

— Не е само негово. Изпълнявал е нареждания на Тенсор.

Каран бе толкова вбесена, че чак заекваше.

— Писмото за Емант беше запечатано — отвърна Раел малко засрамено. — Не знаехме какво пише в него. Каран, все пак ни е известно, че по някое време си носила Огледалото. Моля те, кажи ни къде е сега. Знаеш какво ще е наказанието и за тебе, и за Лиан, ако ни попречиш да си го върнем.

— Не мога да ви кажа какво е станало с Огледалото. Повече няма да говоря! Само ще добавя, че не се опитвам да навредя на аакимите. И вашата чест е подложена на изпитание. Няма ли поне ти да ме подкрепиш?

— Подкрепих те, макар че сигурно ще ми струва скъпо. Повече от това не мога да сторя. Очакваме Тенсор да пристигне утре сутринта.

И Раел излезе.

Каран крачеше из стаята. Седна, загриза си ноктите, изправи се рязко и пак почна да обикаля.

— Какво да направя? Не ми е по силите да се опълча на Тенсор.

— Ами тогава му го дай. Може би няма да стане нищо лошо. Току-виж Огледалото е неизползваемо. Спомни си, че аакимите не са злоупотребявали с него в древността.

— Само че по онова време не е било толкова ценно. След всяка употреба Огледалото е все по-важно, защото запазва отпечатък на извършените с него действия. Знаят, че Ялкара си е послужила с него, за да избяга от Сантенар. Тайна, криеща могъщество. И ти си спомни нещо — тъкмо аакимите са сътворили Огледалото. Ако изобщо е възможно тайната да бъде извлечена от него, точно те ще успеят.

— Защо не го хвърлиш в Гар, та водата и камъните да го стрият на прах?

Каран го погледна.

— Не си ли се питал защо сред малкото ми вещи никога не си виждал Огледалото?

— Не. Мисля, че е малко и че лесно може да се скрие.

— Мейгрейт бе намислила нещо — че ако ни подгонят, тя ще вземе Огледалото, а аз ще подмамя уелмите, като се преструвам, че е у мен. — Не го гледаше. Седна и скри лицето си в ръце, все едно щеше да се разплаче. — Аз… Аз не…

Подаващото се от рошавите къдрици малко ухо се зачерви почти с оттенъка на косата й.

Не се ли опитваше да му каже, че в края на краищата не носи Огледалото? Възбледа сянка на съмнение помрачи ума му, свикнал да претегля и най-дребните отклонения от истината, към която той се стремеше на всяка цена. Бе стигнал обаче до повратна точка в живота си и летописецът у него влезе в раздор с човека. Каран бе проявила такава доброта и вярност — как да не й отвърне със същото? Реши да не задълбава. Нямаше да задава въпроси, нямаше да си позволи и капка недоверие. Не искаше да я принуждава да прибегне до лъжи.

Отпусна се на колене пред нея и докосна устните й с пръсти.

— Не ми казвай нищо. Не те и питам.

Тя обви с ръце врата му и намокри рамото му със сълзи.

— Не заслужавам… — След малко вдигна глава и се усмихна печално. Махна сплетените кичури от челото си. — Въвлякох те в голямо премеждие. Ще ни убият и двамата.

Той се мъчеше да не мисли за това.

— Значи трябва да измислим как да ги надхитрим.

Изправи се, отиде в кухнята и скоро донесе кана, над която се виеше пара, и две купички. Наля чая. Каран стисна купичката си с две ръце и отпи глътка. Лиан забоде поглед в своята купичка — гледаше мимолетните шарки на изпаренията, но не му се пиеше. Думите му бяха прозвучали кухо, чувстваше се безпомощен.

По-късно, докато лежеше на нара в тъмната си стая и отхвърляше плановете един след друг, потъна в неспокоен сън.

25. Нечовешка връзка

„Този път няма да викам — заповяда си Мейгрейт, когато старецът се върна с инструментите си. — Няма да ме чуят как пищя“. Наблюдаваше с крайчеца на окото как пристъпва към нея. Инструментите подрънкваха в ръката му. Тя впи пръсти в металната рамка толкова яростно, че изпод ноктите й изби кръв. „Този път не!“ Той се захвана с работата си. И Мейгрейт запищя.

Много по-късно осъзна, че виковете й са секнали. „О, вече не пищя“ — рече си безстрастно, за миг сякаш отделена от тялото си. Отвори подпухналите си очи. И болката я връхлетя отново, но беше стара, позната болка от поне стотина ранички. Старецът най-накрая се махна и тя увисна в рамката: крепеше се само на окованите си ръце. Някой плисна върху нея кофа вода. Облиза я, облекчена от хладната течност — но тя беше солена и не утоли жаждата. Някой, може и същия човек, стегна отново оковите на китките и глезените й. Костеливите ръце с редки жълти косми между удебелените стави на пръстите. После се върна Вартила.

Мейгрейт си спомни заръката й, когато уелмите я донесоха тук вързана и със запушена уста.

— Не й давайте отдих. Тялото, съзнанието, пак тялото. Тя е твърде силна, а болката ще съсредоточи волята й. Ще пострадате, ако й позволите да я насочи срещу вас. Оковите да са стегнати постоянно, проверявайте ги непрекъснато.

Вартила обаче бе подценила пленницата си. Двама уелми вече лежаха неподвижно, но това не помогна на Мейгрейт. Всеки опит да се опълчи само подклаждаше хладнокръвната им свирепост.

Вартила я разпитваше за самата нея.

— Коя си ти, че така разколеба нашия господар? Коя си ти, че така ни подбуждаш към непокорство? Ние сме уелми, изпълняваме заповедите на господаря си. — Гласът й изтъня, накъса се от страст, каквато Мейгрейт не бе чувала от нея досега. — Коя си ти, че така ни поквари?!

Изтезанията се подновиха, още по-мъчителни. Непрекъснато задаваха въпроси за Каран.

— Коя е тя, щом дори уелмите не могат да я заловят? — чегъртаха гласовете им. — Как е възможно нищожен човек като нея да осъществи връзка? Проверихме и тебе, лишена си от тази дарба.

Като в болезнено бълнуване, Мейгрейт си помисли, че няма нищо страшно, ако им каже.

— Това не е тайна. Тя е човек, но баба й е Мантил, от аакимите.

Неочакваната реакция на уелмите я стъписа.

— Мелез!? — възкликна Вартила. — О, вече знам какво да използваме срещу нея.

Свика другите и те притичаха. Изреди припряно заповедите и двама уелми излязоха на бегом.

Вартила се върна при пленницата засмяна, зъбите й лъснаха.

— Ти ни даде власт над приятелката си. Сега няма да ни избяга. Ще ни чака да отидем при нея, неспособна за съпротива, останала без сила и безчувствена, в душата й ще има само безмерен страх. Но ти не спирай — имаш още много за казване, щом вече започва.

Мейгрейт нямаше време да се озадачава от държането им или да се чуди на каква опасност е изложила Каран. Всичките й мисли отстъпиха пред собствения й кошмар.

Вартила я хвана за голото рамо. Отново сякаш я полазиха мравки — и по кожата, и в съзнанието: толкова гнусно и срамно преживяване, че единствено смъртта би могла да го заличи. Но смъртта не идваше. Мейгрейт се вкопчваше в спомена за болката, към който да закотви скимтящото си съзнание и отмаляващото си тяло. „Върнете ми болката — ридаеше безмълвно, — нека има само болка, но не и това. Игър, как можа да ме подложиш на тези мъки?“ Но се терзаеше и как ще пострада Каран заради нея.

— Ще ти кажа, ще ти кажа! — запищя тя, вече без да знае коя е и каква е.

Викаше неспирно и накрая всичко се превърна в хленч, в шепот. Чак когато не можеше и да шепти, изтезанието спря. И във влажната огромна стая са спусна тишина. Мейгрейт отвори уста, но не излезе никакъв звук. Напрегна се, щом се сети за стареца. Този път обаче той не се появи. Някой като че се задави на входа. Извъртя се в рамката, изви глава и отвори очи. Ту жумеше, ту се пулеше, но видението не изчезваше.

Там имаше жена с разпилян облак от светла блещукаща коса. На ръст бе колкото Каран, но крехка и с толкова плавни движения, че наглед се рееше. Измежду свитите й пръсти се процеждаше бледо сияние, плътта просветваше в розово и личаха тънките очертания на костите. Движеше ръката си насам-натам и светлината обливаше уелмите поред. Сащисани, те пристъпваха насила към нея, размахваха ръце, сякаш се вкопчваха във въздуха, и рухваха на пода. Мейгрейт видя как Вартила се преви, все едно се гмуркаше в плитка вода, и падна по лице.

Светлината за миг озари и Мейгрейт, която бе обгърната в тъмна кръжаща червенина. Една вълна я подхвана, отхвърли я, после мракът се сви навътре и тя си възвърна зрението. Видението се понесе към нея, мина отзад, оковите се разхлабиха и две ръце я задържаха през кръста, преди да се е свлякла, и я пуснаха внимателно на пода. Мейгрейт стисна очи. Тънки пръсти докоснаха рамото й. Тя настръхна. Хладен глас, който не можеше да принадлежи на уелм, каза:

— Изпий това.

Подкрепиха я да седне.

Искаше да вземе чашата, но не си усещаше ръцете. Чашата сякаш сама се спря до устните й. Тя преглътна гъстото ароматно питие и то я сгря. Бутна чашата настрана и поотвори очи.

— Фейеламор! — Усмихна се немощно. — Как се озова тук толкова бързо?

— Тръгнах от Сит да те пресрещна и чух, че са те пленили.

Ъгълчетата на устните й се изопнаха от усилие. Тихият глас звучеше дрезгаво — единственото у нея, което в момента не беше напълно овладяно. Явно беше на края на силите си, щом си позволяваше да наруши илюзията дори пред Мейгрейт.

— Но за това ще поговорим след малко — добави Фейеламор. — Трябва да тръгнем незабавно. Можеш ли да ходиш?

— Точно сега — едва ли.

Фейеламор почна да разтрива краката й, за да възстанови притока на кръв. Мейгрейт лежеше и я гледаше. Очите на господарката й бяха хлътнали, златисти и влажни като на котка. Кожата й бе гладка като лакиран палисандър и прозирна — придобиваше на места розовия оттенък на плътта, различаваха се сините шарки на вените. Това бе най-очевидната разлика между фейлемите и хората, заради които те обикновено се покриваха от главата до петите или боядисваха кожата си. Фейеламор имаше изящни, безупречно оформени черти на статуетка, но тази крехкост беше маска и Мейгрейт нямаше как да налучка за какво мисли господарката й. Само веднъж лицето й се промени, докато оглеждаше следите от изтезанията.

— Защо са те измъчвали така? Ако бях видяла раните, нямаше да използвам срещу тях само илюзии.

— Не знам — Мейгрейт плачеше от болка. — Просто май ме намразиха от пръв поглед.

Фейеламор плъзна поглед по застиналите на пода уелми, наведе се и започна да смъква дрехите от най-дребния. Върна се натоварена с ботуши, роба и долни дреха. Мейгрейт се вторачи в тях с отвращение.

— Няма да нося долните дрехи!

Позволи обаче на господарката си да й нахлузи робата и за пръв път забеляза, че ръцете на Фейеламор изглеждат стари и малко треперят. Ботушите се оказаха прекалено високи и тесни, стягаха й. Грубият плат на дрехата претриваше раните по гърба и бедрата й.

— Как успя? — промълви тя, щом отново огледа пръснатите из стаята уелми. — Какво държеше?

— Учила съм те, че всеки е уязвим. Нашите отслабващи съзнанието илюзии са предостатъчни срещу уелмите, но се преуморих, докато обуздая толкова много. Питаш носех ли устройство? Нямах нищо в ръката си, само създавах образ, за да подсиля илюзията. Допий това в чашата — ще облекчи болката. Нищо не мога да направя за раните ти, преди да се отдалечим на безопасно разстояние.

Фейеламор й протегна ръка.

Мейгрейт бе объркана. Не можеше да свикне с господарката си в ролята на закрилница, колкото и да се радваше, че има на кого да се опре, че има кого да следва, вместо да води, че има кой да решава вместо нея. Скоро обаче я видя в привичната й роля.

— Успа ли да влезеш в библиотеката? Огледалото там ли беше?

Мейгрейт се закова на място.

— Не знаеш ли?! Огледалото е далеч оттук. Каран избяга преди седмици, за да го отнесе в Сит. Как е възможно да не си научила?

— Каран?! Онази с усета? Ама че си глупачка! Предупредих те да тръгнеш сама. По-добре изобщо да не бе идвала.

Виж, с това бе свикнала. Студенината, внушението колко е безполезна. Каква неблагодарна работа — да е подопечна на Фейеламор и колко немислимо — да докаже, че е достойна. Но лошото тепърва предстоеше. Както говореше, Фейеламор зърна лицето на Мейгрейт в светлината на фенера до вратата и изсъска:

— Очите ти! Променили са се. Не си пила калаш, въпреки че ти наредих. Защо забравяш?

— Взеха ми всичко — оправда се Мейгрейт. — Какво е станало? Не съм си виждала лицето, откакто ме плениха.

— Цветът е друг. Сега очите ти са в най-тъмното индиговосиньо. О, това е невъобразимо! И да позволиш точно той да ги види…

Мейгрейт не откъсваше поглед от нея. Напрежението, изтощението, искрените терзания… Не познаваше господарката си такава. Тя винаги имаше власт над емоциите си, дори извличаше полза от тях.

— Трябва да ти кажа още нещо — разтрепери се Мейгрейт. — Може би най-лошото. Когато Игър ни завари, почна да ни разпитва за тебе.

Фейеламор застина в мъртвешка неподвижност, стиснала устни в тънка бяла линия.

— Невъзможно е да си му казала. Невъзможно е да си издала тайната ми.

Мейгрейт тънеше в такава покруса и страх, че едва се насилваше да говори, но непоносимите думи трябваше да бъдат изречени.

— Не съм те издала — зашепна, — макар че се опита да ни наложи принуда. И Каран издържа колкото можа. Но той беше прекалено силен, за да му устои. Тя каза името ти.

Фейеламор отново стана смразяващо спокойна.

— Как е научила името ми?

Мейгрейт заекваше.

— Една вечер… беше толкова нещастна… излъчваше чувствата си… Аз… пихме заедно, за да я утеша… и прекалих… изтървах името ти… Съжалявам.

Присви се в очакване яростта на Фейеламор да я порази, но нищо не се случи. Господарката й не мърдаше, просто стоеше с отнесено изражение и накрая Мейгрейт се усъмни дали изобщо я е чула. Накрая заговори съвсем тихо:

— Почти три века крих името си, живота си. Целият свят ме смята за мъртва, забравили са ме след страшната борба с Ялкара, когато я прогоних от Сантенар. През цялото време пазех тайната, споделих я с едно-единствено същество, което създадох, избрах, закрилях, обучих. А ти ме предаваш като кръчмарска блудница, сякаш името ми е без значение. — Взря се в Мейгрейт не гневно, а с тъга. — Слаби сме. Толкова години замислите ми се уповаваха на надеждата никой да не научи, че съм жива. Само моите сънародници и ти знаехте. Нищо не би заставило фейлемите да признаят. И нищо не беше достатъчно ти да останеш вярна на клетвата си.

— Доверявах й се. Имах нужда от нея. Но той беше твърде силен! — извика Мейгрейт.

Ако пред нея зейнеше пропаст, с радост би се хвърлила, за да се избави от тази мъка.

— За какво ти е приятелство? Ти имаше дълг. Да го изпълняваш е по-важно от всякаква близост. Предупредих те да не я намесваш в моите дела. О, намеря ли Каран, свършено е с нея! — Изведнъж се сети за още нещо. — И уелмите ли знаят?

— Не, заклевам се — викна Мейгрейт. — Два пъти ме изтезаваха, но не споменах за тебе. И Игър нищо не споделя с тях — появата ми тук като че ли предизвика раздор. Виждам по лицата им неутолима омраза или неосъзнат страх от мен.

— Вече не си толкова полезна, но нямам време да започвам наново. Талалейм ни зове, нашият свят ни умолява да се завърнем. Аз съм длъжна да пробия Възбраната. Ще намеря начин. Но първо трябва да се сдобия с Огледалото. Този дълг е моето страдание, моят кошмар… и моето падение. Не… — добави тя кротко — избрах пътя. Ще отведа фейлемите у дома. Каквато и цена да платя. Аз съм едно с фейлемите.

Гласът й стана делови, сякаш бе забравила всичко казано досега.

— Стореното — сторено, но всички мои замисли трябва да бъдат прекроени, а времето не ми стига. Веднага ще се махнем оттук. Искам да сме далеч навътре в блатата преди утрото. Щом отидем при лодката, пак ще ти дам калаш. Дотогава не вдигай глава. Никой не бива да вижда очите ти… но се боя, че е прекалено късно да внимаваме. Опри се на ръката ми. Побързай! Дори аз не мога да те прикрия на дневна светлина.

Налегната от вина и срам, от убеждението, че слабостта й я е провалила, омаломощена от раните, Мейгрейт тъй и не разбра с какви чудеса двете с Фейеламор се измъкнаха невредими от Физ Горго. Залиташе, цялото тяло я болеше. Най-сетне навлязоха в гората. Половин левга по-нататък започваха мочурищата. Фейеламор нагази във водата и след малко се върна — теглеше малка лодка. Стовари я при изпадащата в несвяст Мейгрейт, качи се и оттласна лодката с пръта навътре в блатата.

Зазоряваше се. Игър се прибра необичайно късно в покоите си. Гледаше мътно от недоспиване, лицето му беше изпито. Както и да навредеше на стремежите си, не можеше да я даде на уелмите. Ама че глупак беше… За месец и половина тя бе преобърнала замисли от десетилетия.

На прага се смръзна. Къде бяха стражниците? Вътре видя два трупа… Не, спяха. Не, бяха упоени, надуши го от няколко крачки. Докуцука до килията на Мейгрейт, видя незатворената врата, съборените маса и стол. Дрехите й бяха наредени спретнато на другия стол. Ботушите й бяха до леглото. Сърцето му подскочи.

Значи бяха дошли да я отмъкнат. Защо не бе минал да види как е тази нощ? Втурна се надолу по стълбите по-устремно, отколкото бе тичал през последните петдесет години. Нахълта в помещенията на уелмите. Нямаше я. Зае се с дългото претърсване на пещерите по-долу — и накрая се натъкна на стаята.

Още от вратата проумя какво вижда: увисналите окови, почервенелия под. Старецът се бе проснал сред пръснатите си инструменти. Другите уелми се въргаляха наоколо. Приклекна до най-близкия — беше в съзнание, но неспособен да шавне.

В оковите се бе закачил дълъг тъмнокестеняв кичур. Игър го размота и разсеяно го пъхна в кесията си. Видя чашата на пода, помириса я, топна пръст в утайката и близна. В ума му се събуди прастар спомен.

„Няма я. Фейеламор е дошла да я вземе!“ Затвори вратата и бавно изкачи стъпалата към покоите си. Бяха някак пусти. Странно, не го бе забелязвал досега.

Спря до работната си маса. Колко му липсваше… Към никого не се бе отнасял така. Как да постъпи? Уелмите се оказаха безсилни срещу Каран, после и срещу Фейеламор. Никой освен него не би успял да я проследи из блатата на Орист. Но извън твърдината си дори той може би щеше да срещне в нейно лице твърде силен противник.

Мейгрейт я нямаше. По-добре бе да забрави за нея. Как ли го бе омаяла, че да забрави целта си? Игър знаеше, че Каран ще се насочи към Сит, по каквито и обиколни пътища да върви. Нека те също тръгнат на натам. Надигна се и дръпна шнура на звънеца. Докато прислужникът влезе, вече се бе навел над картите и книжата по масата.

— Събери военачалниците ми — извика, без да прекъсва припряното писане на заповеди. — Ще настъпим на изток. Повикай и уелмите. Все още могат да заличат позора си.

Но не можеше да се отърси от мислите за Мейгрейт.

26. Процесът

Каран се размърда. Осени я идея, толкова рискована, че от самата мисъл почти й призля. Прокрадна се към вратата и надникна в стаята на Лиан. Той лежеше на една страна, светлината падаше върху лицето му; спеше. Тя докосна челото му, но той не се събуди. Каран огледа стаята. Какво да използва? „Предания на аакимите“ ли? Не, по-лош избор не би могла да направи, все едно да потърси истината в Лъжовното огледало. Трябваше да е вещ, с която Лиан не се разделя.

Да, нали той носеше малък амулет от нефрит на сребърна верижка. Каран внимателно разтвори яката му. Кожата му беше гладка, искаше й се да го погали. Натисна закопчалката и измъкна амулета. Поднесе верижката към светлината и я събра като сребърно езерце в подложената си шепа. Излезе безшумно и тихо затвори.

Влезе в стаята си, залости вратата, свали си ботушите и седна на пода с кръстосани крака. Амулетът бе в шепите й. Сви пръсти около него, отпусна се и бавно наведе глава над ръцете си. Амулетът се стопли в дланите й, верижката охлаждаше челото й. Случайна картина изникна в съзнанието й: буря над развалините, Лиан нахълтва с окървавено лице и пада по стъпалата в краката й. Прогони я. Последваха други: Лиан изтормозен от страха си да не падне по пътеката над урвата; притеснен при посрещането им от Раел в двора; замаян от заклинанието на Емант. Отърва се от спомена.

Не остана нищо освен бученето на вятъра зад прозореца. Тя се разтревожи. Накрая го усети — слабичък гъдел зад границите на сетивата. Амулетът се сгорещи и Каран го стисна по-здраво. Усещането се засили до светла точка, блуждаеща, после са разду в образ на настоящето: Лиан лежеше в стаята си и сънуваше Преданията на аакимите.

Каран не смути съня му. Съсредоточи се върху предстоящото. Боеше се от Тенсор. Ако той знаеше, че тя има нещо общо с Огледалото, щеше да я прекърши. И после щеше да си присвои Огледалото и да го използва. Пак стигна до ужасния сън за унищожението на Шазмак. Но много преди това тя щеше да е мъртва заедно е Лиан… нейния Лиан. Позволи на необуздания страх да се просмуче в нея; сякаш я деряха с нокти отекващи беззвучни писъци.

Пак насочи мислите си към Лиан. Неговите сънища се преобразиха — той също бе изправен на съд пред Тенсор и се боеше, но това беше нормална уплаха, а не безименният ужас, който бе призовала тя. Каран му прати своя образ, сетивата им се смесиха и Лиан я засънува. И тогава тя вплете в ужаса си разказ — правдив, освен в една мъничка лъжа.

„Мейгрейт ме поведе към Физ Горго — изтъкаваше Каран историята си, — защото се нуждаеше от връзка с човек, който има усета. Тръгнах с нея, без да знам какво търси, научих само, че е древна реликва, а дори когато видях предмета, не го познах, а тя не ми обясни нищо. При езеро Нийд дадох Огледалото на друг човек и побягнах на север за отвличане на вниманието. Чак седмици по-късно узнах, че това е Огледалото на Аакан“.

Лиан преживяваше същото насън. И той беше с нея в ледените води на резервоарите във Физ Горго. Гледаше слисано как Мейгрейт се опълчи на Игър. Заедно с Каран бягаше, обзет от страх, през блата на Орист. А после… лъжата — видя я как дава Огледалото под рушащия се кей на езеро Нийд. Видя и как я предаде водачът, видя безмилостната надпревара с уелмите. Отново почувства нощното й послание в Тулин.

Историята продължаваше. Стояха пред моста в Шазмак. Посрещнаха ги дружелюбно. Лиан мина през всичко това и накрая помнеше, че Каран е била подведена и е дала Огледалото на някого, без да знае какво представлява, а сега се бои и се срамува.

Това беше, повече не можеше да направи. Лиан вече имаше други сънища и Каран остави усета й за него да се свие до точица, скрита в някакво тъмно кътче на неосъзнатото. Вдигна глава. По лицето й се стичаха сълзи. Пръстите и стъпалата й мръзнеха изтръпнали. Изправи се с мъка и се затътри към прозореца. Верижката с малкия амулет се изплъзна от ръката й и падна до масата. Каран се опря на перваза. Скреж покриваше стъклото отвън. Прилошаването вече стискаше гърлото й, игличките на болката боцкаха зад очите й. Звездите се завъртяха пред погледа й и тя се свлече в безсъзнание на нара.

Лиан се събуди рано сутринта от необичайно дълбок сън и пак се изправи пред проблема, с който не се бе справил предишната вечер. Приготви закуска с кафе и сладкиши и почука на вратата на Каран. Тя не се обади, вратата беше заключена. Случваше се за пръв път. Той върна подноса на масата и се накани да изброи шансовете им на празна страница от дневника си, защото винаги мислеше по-добре с перо в ръка, но на външната врата потропаха силно. Лиан отвори. На прага стоеше висок мъж с могъщо телосложение, черна къдрава коса, пищна брада и самоувереното изражение. Целият беше облечен в сиво, носеше високи ботуши.

— Аз съм Тенсор. Върнах се от изток и свиках Съдниците. Ти ли си Лиан, майстор летописец от Чантед?

— Да.

Тенсор се държеше със съкрушителна властност.

— Изисквам от тебе да говориш на процеса срещу Каран от Банадор. Обвинена е в измяна. Ще говориш ли?

Лиан се задави.

— Ще говоря.

Изведнъж му се наложи да потърси опора в дръжката на вратата.

— Добре. Според изхода от процеса срещу нея може и ти да бъдеш обвинен. Тя вътре ли е?

Лиан кимна. Целият изтръпна.

— Може ли да влезем?

Лиан съзнаваше, че въпросът е само безсмислена проява на любезност. Обзе го неразумното желание да се изхрачи върху лъснатите ботуши на Тенсор, но само се дръпна настрана.

Тенсор влезе в голямата стая, следван от Емант и още петима аакими. Раел, с бяло като платно лице, почука на вратата на Каран. Никакъв звук отвътре. Пак потропа и се опита да отвори. Вратата не помръдна.

— Може ли да я разбием? — обърна се Тенсор към Лиан.

— Да — отвърна той едва чуто.

Разбиха вратата. Каран лежеше на пода, където бе паднала. Лиан се втурна към нея, а тя изви глава и се огледа. Лицето й помръкна, щом зърна Тенсор. Отново се отпусна безсилно.

Предводителят на аакимите се наведе към нея, погали нежно челото й и приглади червените кичури.

— Каран, защо се посрами така? — Гласът му натежа от горест. — Ти беше нашата радост. Какъв тъжен ден…

— Защо точно Емант? — изграчи тя ядно. — Как можа да ме предадеш на него?

Лицето му се скова, очите му се извърнаха встрани.

— И аз се срамувам, но ще взема Огледалото.

Помълча, изправи се и каза официално:

— Каран Елиенор Мелуселда Фърн от Готрайм, призовавам те да се защитиш пред Синдиците срещу обвинението, че си погазила свещения дълг на доверието и си изменила на великата цел на аакимите, като си откраднала скъпоценното ни наследство, отдавна изгубено и дълго търсено — Огледалото на Аакан, от Игър във Физ Горго, за да го отнесеш на Мендарк, Магистър на Великия съвет. Ще защитиш ли себе си и честта на своя род?

Каран се озадачи.

— Мендарк ли? — прошепна тя. — Той няма нищо общо с това.

— Ти го казваш! Щом е тъй, защо те придружава човек, когото той покровителства?

Каран не отговори.

— Е, ще защитиш ли честта на своя род?

— Да — вяло отвърна тя.

— Тогава ела — сопнато заповяда Тенсор. — Светът не спира, трябва са започнем незабавно.

Даде знак на двама от придружителите си, те вдигнаха Каран и й предложиха да се опре на ръцете им. Тя се помъкна бавно, боса, гипсираната й дясна ръка висеше безжизнено. Зад нея се влачеше Раел като вдигнат от гроба мъртвец, после Лиан, който толкова се боеше за нея, че малко оставяше свитият му стомах да го изложи. Излязоха всички освен Емант.

Той се задържа за малко. Зорките му очи откриха нещо лъскаво под прозореца, той се наведе и взе верижката с амулета. Прибра находката в кесията си и побърза да настигне другите.

Колкото и да припираше Тенсор, процесът започна чак към средата на следобеда. Проведоха го в огромна като пещера зала, извитите стени от двете страни крепяха купола на покрива. В двата края зееха високи стоманени врати. По стените бе изобразен Аакан: зъбери с железни кули, сякаш изваяни от лед, покрити със спечена сяра жълто-червени планини, същински дебри от лиани с преплетени криви черни листа. Куполът наподобяваше небето на другия свят със зеления си оттенък и издутата оранжева луна, надвиснала нерадостно. Под покрива висяха мъждиви жълти кълба.

Лиан влезе през задния вход. Подът се спускаше в поредица от тераси, на които само най-долу имаше места за сядане. Отсреща се виждаше ниска площадка с полукръг от високи железни столове. Малко встрани от столовете стърчеше каменен подиум, обвит спирално от двадесет метални стъпала и отреден за подсъдимия, с метална площадка и парапет от мрамор на червени жилки. Каран стоеше унило там и се опираше на парапета. Височината някак я смаляваше, тя изглеждаше дребна, уплашена и гузна.

Лиан седна при аакимите, а облеклият официална роба Раел се качи на площадката и зае мястото си сред Синдиците. Залата притихна. Тогава Тенсор влезе отстрани и застана до столовете.

Процесът започна с размяна на любезности, които Лиан трудно проумяваше, макар да ги изричаха на неговия език. Наблюдаваше Каран, от която понякога се изискваше да отговаря. Тя ставаше все по-разсеяна; порови в джобовете си и в кесията за изгубения амулет, но не го намери и накрая отпусна глава върху ръцете си.

Церемонията завърши, мълчанието се проточи. Лиан знаеше, че тя го търси, че й е необходим за нещо. Изправи се. Погледите им се срещнаха. За миг съзнанието му се замъгли като от заклинанието на Емант, после някой го побутна да седне. Каран наведе глава.

Тенсор заговори. Гласът му, иначе толкова дълбок и звучен, сега беше лишен от всякакво чувство — задължение на всеки явил се пред Синдиците, с изключение на обвиняемия.

— Каран Елиенор Мелуселда Фърн от Готрайм в Банадор, потомка на Елиенор, най-древния род на Аакан. На Елиенор, най-славната ни героиня! Единствената, възпротивила се на Рулке, когато нахлули кароните и започнал гнетът над Аакан! Твоят род открай време е съюзник на Старейшините на Шазмак. Каран Елиенор, внучка на любимата ни Мантил, в тебе виждаме отново нейния облик, почитаема братовчедка. Призована си на съд по обвинение в измяна. Аз — Тенсор, твоят обвинител, твърдя, че ти, която получаваше даровете и научаваше тайните на аакимите, предаде свещения дълг на доверието и великата ни цел. Твърдя, че ти си откраднала Огледалото на Аакан от чародея Игър. Твърдя, че си взела Огледалото, за да го дадеш на Мендарк, Магистър на Великия съвет на Ягадор, който би си послужил с него за замисли, враждебни на великата ни цел. Ще призова свидетелите срещу тебе. След това ти ще изложиш доводите си пред Синдиците, за да могат те да отсъдят.

„Мелуселда… — повтори наум Лиан. — Ама че особено, древно име. Коя ли го е носила преди векове и как ли се е предало на Каран?“ Другото име беше още по-древно и славно, той обаче не знаеше нищо за най-старата история на аакимите. Но нямаше време да умува над това.

Свидетелите заставаха отпред и говореха равно, просто и безстрастно като Тенсор. Словата на всеки бяха справедливи и премерени.

Тенсор пръв разказа за вестоносеца, настигнал го на другия бряг на Туркадско море с новината, че Огледалото е намерено. Върнал се незабавно и в Туркад научил от Мендарк, че Огледалото било отнето от Игър, че Каран знае повече за това и че Магистърът е изпратил Лиан да я съпроводи от Тулин до Туркад. Добави, че Мендарк говорил уклончиво и въпреки отдавнашното им приятелство не споделил всичко. Тенсор предположил, че Каран ще стигне до Шазмак през планините, и изпратил вест да не я пускат да си отиде.

Синдиците обсъдиха помежду си думите му прекалено тихо, нищо не се чуваше. Разпитаха го за съобщението му до Емант и пролича, че постъпката му им е противна, ако не и нещо повече. Пак се посъветваха и Селиал, старша сред Синдиците, стана — хладнокръвна и достолепна, с падаща на вълни сребриста коса. Лиан малко се успокои от несъмнената й безпристрастност.

— Никой не може да излъже Синдиците — започна тя. — Преценихме думите на този свидетел и те са правдиви.

Тенсор се поклони на Синдиците, на слушателите и дори на Каран. Върна се и седна при останалите.

Призоваха Раел и той излезе от полукръга. Разказа за идването на Каран и Лиан, за разногласията относно чужденеца и обявяването му за аакимнинг, за странното държане на Каран, след като чула вестта за връщането на Тенсор. Повтори казаното от Лиан пред Емант в библиотеката и разговорите си с Каран. Стоеше вдървено и гласът му беше безжизнен от усилието да не прояви чувствата си.

Синдиците поговориха и Селиал се изправи.

— Нямаме въпроси. Преценихме думите на този свидетел и те са правдиви.

Идваше ред и на другите свидетели: двамата аакими, които заедно с Раел посрещнаха Каран и Лиан пред портата на Шазмак, мъжа, с когото тя се бе скарала посред нощ, още аакими, които Лиан виждаше за пръв път. Призоваха и онези, които претърсили нея, покоите й и всяко кътче, където би могла да скрие Огледалото. Нямаха какво да съобщят. Понякога Синдиците задаваха въпроси, по-често се въздържаха, но приемаха думите на всеки свидетел.

Последен пред тях застана Емант. Повтори безстрастно посланието от Тенсор: „Каран от Банадор се връща в Шазмак. Наблюдавай я прикрито. Научи какво знае за Огледалото на Аакан и ще бъдеш възнаграден щедро“.

Разказа как е следил Каран, но не научил нищо. Описа сцената в библиотеката, когато Лиан бе издал за Огледалото, и как по-късно отново го разпитал, малко оставало летописецът да признае още нещо, но Каран се намесила.

Този път Синдиците се съвещаваха дълго. Селиал стана.

— Този свидетел каза истината, но не и цялата истина. Ще ни обясниш как се е стигнало до това признание на Лиан.

— Използвах срещу него заклинание. — В гласа на Емант се промъкна нотка на гордост. — Вмъкнах го в книгата, за да отнема от волята му всеки път, когато я докосне, и за да изтръгна насила истината от него.

Синдиците се размърдаха на столовете си.

— А втория път?

— Същото заклинание, но не подейства толкова добре. Наложи се да прибягна до други средства.

— За малко не си го удушил.

— Пфу! — Емант се ухили пренебрежително на Лиан. — Вижте го само това жалко създание, толкова е немощно. На заклинанието не би се поддало и най-малкото от нашите деца. Все пак е невредим.

Синдиците се впуснаха в обсъждане, което се проточи. Селиал отново се надигна от стола.

— Преценихме думите на този свидетел и те са правдиви. Показанията му обаче са опорочени. Не ги приемаме.

Емант не скри потреса и изумлението си, обаче не каза нищо и отиде да седне.

Призоваха и Лиан. Той започна от разговора си с Уистан и продължи с всички премеждия по пътя към Шазмак. Синдиците го разпитаха придирчиво за всичко, което е чул от Каран за Огледалото, но той всъщност не бе научил нищо от нея. Селиал стана и обяви, че приемат думите му за истина.

— Каран от Банадор — изрече Тенсор, — ти чу показанията срещу тебе. Сега се защити и нека Синдиците отсъдят.

Върху подиума Каран бледнееше на фона на огромната нарисувана луна. Изглеждаше самотна и уплашена. Мълча толкова дълго, че Синдиците взеха да се споглеждат.

„Няма какво да им каже — мислеше си Лиан. — Ще я осъдят, без да я изслушат“.

Помръкналото лице на Раел издаваше, че се опасява от същото.

Накрая тя започна с несвързани приказки, дори неясни, не й хрумваше какво и как да говори. Помнеше единствено, че е длъжна да се защити и че не бива да лъже. Отначало обясни как Мейгрейт бе дошла в Готрайм да поиска помощта й и я бе принудила да положи свещена клетва в паметта на баща си. Аакимите се сепнаха — такава клетва би опетнила паметта му и ако бъде спазена, и ако бъде нарушена.

Каран пак изгуби нишката, прескачаше от случка на случка във Физ Горго, Готрайм, блатата на Орист, запъваше се, мънкаше или гръмко повтаряше откъси от разговори.

Все по-трудно се разбираше какво казва. Синдиците си шепнеха. Тенсор се наведе към седналата срещу него жена и се зае да я убеждава в нещо. Каран знаеше, че я мислят за луда. Нямаше време, ей сега щяха да решат, че трябва да разчетат съзнанието й. По неволя трябваше да рискува.

Каран млъкна, вирна глава и се вторачи право в Лиан. Сякаш искра прескочи помежду им. Той усети сърбеж в тила си. Налегна го безпокойство, побрало в себе си всички негови грижи. Развихряше се в сляп безразсъден ужас — страх от аакимите и за собствената му участ. Внезапно се освободи, обзе го покой и преди да мигне, видя Каран и Мейгрейт, които се промъкваха във Физ Горго, крепостта на чародея Игър.

Сънуваше с отворени очи.

Каран застина на подиума и най-сетне заговори смислено.

Внушеното от нея видение избуя в ума на Лиан като неподправена истина и тя го възприемаше и преразказваше на Синдиците със същата правдивост. Звучеше толкова убедително, че всички заедно с нея се потресоха от мощта на Игър, силата на Мейгрейт, злобата на уелмите. Нагазиха заедно с нея в смрадливата тиня под кея на езерото Нийд, където тя даваше Огледалото на своя съучастник. Напъваха се заедно с нея да хвърлят тежкия камък по Идлис посред нощ. Извървяваха всяка крачка в глада и студа на това пътешествие — докато Каран не стигна Шазмак. И когато разказът завърши, се просълзиха заедно с нея от срам и позор, защото прозряха, че тя не е подозирала какво върши. И Лиан заплака.

Но не и Тенсор. Зяпаше я с дълбоко недоумение, защото бе очаквал лъжи, увъртане, отричане на свидетелските показания, накрая заклеймяване и разчитане на съзнанието й. Всичко друго, но не и тази история.

Синдиците се събраха за обсъждане. Тенсор обаче ги прекъсна:

— Има нещо нередно в разказа й! Искам съзнанието на обвинената да бъде разчетено. Аз ще извърша това, ако ми позволите.

— Замълчи! — прокънтя гласът на Селиал. — На Синдиците се пада да отсъдят, знаеш го много добре.

Тенсор наведе глава и седна. Синдиците подновиха обсъждането, постигнаха съгласие и Селиал се изправи.

— Каран Елиенор Мелуселда Фърн…

Каран, която се подпираше напълно изцедена, се отблъсна от парапета и изопна рамене. Вторачи се право в очите на Селиал. Лиан й съчувстваше с цялата си душа.

— Ти бе обвинена в измяна. Знаеш наказанието — смърт. Готова ли си да чуеш нашата присъда?

— Готова съм — долетя като ехо гласът й до Лиан.

— Преценихме и твоите думи, както думите на всички свидетели. — Селиал сведе поглед към ръцете си. Лиан не можеше да си поеме дъх. — Отсъждаме, че думите ти са правдиви. Обвинението се отхвърля. Ти си свободна.

Каран въздъхна шумно и се прегърби върху парапета, главата й се наведе. Изглежда, плачеше.

— Не! — кресна Тенсор. — Тя лъже. Съзнанието й трябва да бъде разчетено.

— Не долових нищо нередно — обади се друг от Синдиците и се взря състрадателно в Каран, още един последва примера му. — Немислимо е да разчитаме съзнанието й. Ще навлечем позор и на себе си, и на нея. Не си ли спомняш как тя дойде при нас, каква радост ни донесе и колко тежък е дългът ни към нея заради постъпките на Емант, когато тя живя с нас? Няма престъпление. Държала се е почтено и трябва да бъде освободена.

— Аз пък не желая — начумери се Тенсор. — Тя лъже. Знае къде е Огледалото. Може би презрението й към нас е толкова избуяло, че дори е донесла Огледалото тук. Тя застава между нас и великото ни предопределение. Няма ли да ми позволите да ви поведа към целта?

— Цената е прекалено висока — промълви един от Синдиците.

— Копнежът влияе на разума ти — допълни втори.

— Вече нямаме предопределение — вметна трети. — Задоволяваме се просто да съществуваме.

— Тоест да вехнем — отсече Тенсор. — Аз не се задоволявам с това. Може би претърсването не е било достатъчно усърдно.

— Постарахме се, Тенсор — възрази някой. — Проверихме по няколко пъти всичко, с което дойде Каран.

— А превръзката?

— Ръката й бе гипсирана тук — намеси се Раел. — Аз я превързах.

Аакимът, който му бе помагал, потвърди.

— Може ли да е скрила Огледалото в града?

— Според нас — не. Наблюдавахме и двамата, когато излизаха от покоите си.

— Трябва да претърсим пак. Няма да се съглася с освобождаването й. Нека я задържим тук още един ден, защото има някаква измяна, ако ще и да не я съзирате. По-добре да преглътнем срама. Какво ще кажат Синдиците?

Те се посъветваха помежду си.

— Така да бъде — обяви Селиал. — Ние не доловихме лъжа, но ще ти дадем още един ден. И ако не намериш неопровержими доказателства, тя трябва да бъде освободена. Каран, вече не си под попечителството на Раел.

Тенсор склони глава.

— Както желаете. Ще поговорим по-късно тази вечер.

Понечи да тръгне към изхода, но Селиал го спря.

— Предстои ни да се занимаваме с още нещо — постъпката на Емант. Да ги дебне е непристойно, но да си послужи с Тайното изкуство срещу този безпомощен зейн е непростимо. Ние сме аакими, по-благородни от останалите, но само докато потвърждаваме това с делата си. Не се нуждаем от долно коварство.

— Грешката е моя — отвърна Тенсор с наведена глава. — Прекалих с копнежа си по величието на аакимите.

— Честта ни е твърде скъпа, за да платим с нея бъдещо величие — натърти Селиал. — Повече няма да паднем дотам. Но грешката на Емант е по-голяма. Прекомерна за онзи, който се стреми да бъде един от аакимите, но вече е бил предупреждаван.

Тя изви глава към Емант, но той бе скочил и се разкрещя.

— Огледалото е у нея! Знам, че е у нея! — Протегна ръка към Синдиците. — Дайте я в моите ръце, оставете ме да върша каквото аз реша. И ще намеря Огледалото, изобщо не се съмнявайте. Моите похвати са сигурни. Ще я дера късче по късче, ще смъкна от нея и маската на измамата. И когато кървящата плът се оголи, ще бръкна в още биещото й сърце и ще изкопча истината за вас. Тогава ще ме оцените…

По доскоро безстрастните лица на Синдиците се изписаха ужас и презрение. Видя ги дори Емант. Селиал се обърна към него със студена строгост и думите й прорязаха илюзиите му като рехав воал.

— Нито звук повече! Отнемаме ти всички задължения и отговорности на ааким. Остани или напусни по свое желание, но отсега нататък не означаваш нищо за нас.

Емант нададе изтерзан вопъл. Надяваше се да го възхваляват и наградят, а не да го лишат от всичко, за което жадуваше. Беше смазан и се разтрепери така, че се наложи да го изведат от залата. При вратата се обърна към Каран, в очите му светеше злобата, вкоренила се в душата му. Лиан откри у себе си някак извратено съжаление към него, смесено с безграничен страх от този маниак. Емант обаче отвори уста и избълва такъв поток гнусни оскърбления, че и Лиан който не беше чужд на сквернословието, почти повърна. Със същата внезапност Емант млъкна и се остави да го отведат.

— Почакай — отново каза Селиал на обърналия гръб Тенсор. — Имаме да решим още един въпрос. Все още ли искаш да обвиниш летописеца?

Тенсор умува дълго и накрая каза:

— Ще отложа отговора си, докато не приключим с другия проблем.

— Щом е така… Лиан от Чантед, свободен си да правиш каквото пожелаеш, но без да напускаш Шазмак.

През това време Каран се тътреше надолу по спиралната стълба. На последните стъпала се подхлъзна, залитна и блъсна гипсираната си ръка в железата. Стисна очи и застина като статуя. После изопна рамене и с вирната глава отиде при Лиан, но не издържа и се тръшна изнемощяло на седалката.

Лиан се изпълни с непозната до този ден ненавист към Тенсор. Надделя жаждата да го уязви на свой ред, колкото и да беше дръзко.

— Тогава и аз имам въпрос, стига Синдиците да разрешат.

Аакимите замърмориха.

— Същински самонадеян летописец — промълви Селиал. — Нямаш право да разпитваш никого от нас.

— Казахте, че съм свободен да правя каквото искам. А аз искам да получа отговор на един въпрос, зададен в присъствието на Синдиците.

— Така да бъде. По-добре да прекалим с любезността, а не обратното — отвърна Селиал. — Какъв е въпросът ти и на кого искаш да го зададеш?

— Въпросът ми е към Тенсор…

Каран вдигна глава и се облещи. Нима беше способен на такова нахалство?

Оказа се, че е способен.

— Кажи ми какво се е случило в Кулата на Хулинг, след като Шутдар е унищожил златната флейта и е била наложена Възбраната.

Тенсор отметна глава. Очите му грейнаха в златисто, цялото му тяло се напрегна от срам и бяс.

— Нагъл зейнски пес, ще те съсипя за това! Ще бъдеш съден незабавно. Предявете му обвинението!

Селиал като че се преви под яростта на Тенсор, но се стегна и каза твърдо:

— Не! Ще опетниш ли доброто име на Синдиците, за да прикриеш собствената си слабост? — Огледа поред всички и кимна. — В тези обстоятелства признаваме правото на зейна. Не виждаме основанието за този въпрос, но щом задава само него, даваме съгласието си. Трябва да отговориш на Лиан и не се съмнявай, че ще преценим казваш ли истината. На подиума, моля.

Тенсор гневно изкачи стъпалата и застана на желязната площадка. Така впи пръсти в парапета, че Лиан очакваше мраморът да се изрони.

Усети как Каран хвана ръката му. Трепереше.

Тенсор тръсна глава и се помъчи да се успокои. Щом го принуждаваха да признае позора си, поне в това щеше да прояви достойнство.

Взря се в Лиан.

— Унищожаването на флейтата… Защо ни отне смелостта?… Не защото самия въздух светеше в червено, жълто, синьо и виолетово, блъскаше ни като втвърдена небесна дъга, като шарена буря. Не защото земята се гънеше на вълни колкото човешки ръст и подмяташе нависоко мъже, жени, коне и дори каруци. Не защото невидима сила сплеска в пръстта всяко дърво на цяла левга околовръст, нито защото светкавиците се виеха от мечове, ризници и шлемове, нито защото птиците падаха мъртви и мозъците им изскачаха врящи през човките. Не заради всичко това или още стотината невиждани дотогава и по-късно чудатости…

— Какво ме накара да побягна като презрян страхливец ли? — продължа той. — Ще ти кажа, летописецо. Ще ти кажа, а ти се моли никога да не видиш същото, иначе вътрешностите ти ще изтекат отзад.

Селиал настръхна от грубостта му, но с неприязнен жест го подкани да продължи. Тенсор кимна на Синдиците вместо извинение.

— Флейтата повали всичко и всички освен нас — аакимите. И смъртта или забравата им спести гледките, които ние съзряхме, летописецо! Флейтата отвори Пътя между световете и за миг надникнахме право в пустотата. Известно ли ти е, летописецо, кой я обитава? Дори въображението на разказвач като тебе е безсилно да си представи това.

— В пустотата животът е по-безнадежден, жесток и преходен от където и да било другаде — продължи Тенсор. — Всяка раса, всяко същество притежава броня, зъби, нокти… и смъртоносна хитрост. Всяко оръжие, защита, неземна сила или способност трябва да се подобряват с всеки ден, защото в безизходицата на оцеляването там останалите раси и същества вършат същото неуморно. При първия неуспех ги изтребват. Останат ли едни и същи — пак ги изтребват. В пустотата не оцелява никой освен най-приспособените, и то като се пресътворяват непрестанно. Когато кароните били прогонени в пустотата, те наброявали милиони, летописецо, но избягали оттам на оскъдни стотици, на ръба на пълната гибел. Пустотата изисквала свирепост, неумолимост и изобретателност, непосилни дори за кароните. Ето какво видяхме и ето защо побягнахме, но после се спусна Възбраната и нищо не можеше да я премахне. Е, удовлетворих ли твоята любознателност?

Лиан се вледени. Този отговор пораждаше поне десетина нови въпроса, но тук нямаше да чуе отговорите.

— Не. Аз попитах какво се случи в кулата след налагането на Възбраната.

— Не те разбирам.

— В кулата имало сакато момиче. Било убито скоро след смърт на Шутдар. Искам да знам кой и защо е убил момичето.

— Предполагаш, че някой е проникнал там незабелязано ли?

Нещо просветна в златистите очи, като че ли Тенсор съзираше нова надежда… или заплаха.

— Да — потвърди Лиан.

— Не мога да ти кажа. Не бях там.

— Но кого да питам? Къде да търся? — възкликна Лиан отчаяно.

— Отговорих на въпроса ти. И само това ще добавя — кой влезе пръв в кулата? Открай време съм убеден, че е някой от кароните, вероятно Рулке, но всички факти от онези дни са преплетени със заблуди. Само трима карони стъпиха на Сантенар. Ако е бил Рулке — иди в Алсифър. Ако е била Ялкара — тръгни към Хависард в далечния изток. Ако пък е бил Кандор, основал някога легендарната Перионска империя, още преди да пресъхне морето, търси изгубения град Катаза насред Сухото море. Това издирване ще те съсухри докрай, каквато си жалка торба кости. Ако имах Огледалото, току-виж, щях да намеря по-добър отговор. Без него нищо друго не мога да ти кажа. Не видях. — Волята му отстъпи за миг, изместена от срама. — Не бях там!

Селиал стана.

— Летописецо, ти чу какъв е ключът към разгадаването на тайната. Не се знае кой е влязъл или какво е намерил там, нямаме друго за казване. Чухме и преценихме думите на този свидетел и те са правдиви. Заседанието свърши.

Въпреки туловището си Тенсор се спусне по стъпалата като пантера. Жълтите му очи приковаваха Лиан.

— Ще си платиш стократно — изръмжа, врътна се и излезе.

— Благодаря ти, че се изправи срещу него заради мен. — Каран го хвана под ръка. — Ще ми се обаче да не го бе направил. Сега имаш враг, който нито забравя, нито прощава.

Раел ги придружи до покоите им. След като бе употребила дарбата си, на Каран й беше по-зле от всякога. На нищо не беше способна, освен да легне и да затвори очи. Лиан не го свърташе на едно място, вълнуваше се въпреки опасността и незадоволителния отговор на Тенсор.

— Какво ли правят сега? — подхвърли, както крачеше напред-назад.

— Спорят за мен — отвърна тя отпаднало. — Постигнахме победа, но не е достатъчно. Тенсор никога няма да се примири. Ако разправията се проточи, ще ги склони. Синдиците обаче отсъдиха, а те не променят лесно решенията си. Сега излез.

Лиан отиде в другата стая и седна в мрака да обмисли наученото. Първият влязъл в кулата можеше да е бил карон. Огледалото може би съдържаше отговора. И ако е бил карон, отговорът може би беше скрит в някой от величествените им градове, изоставени отдавна и отдалечени на огромни разстояния.

Ако знаеше къде е Огледалото, щеше да го блазни идеята да се споразумее с Тенсор. Да му даде Огледалото срещу тайната за Възбраната, която то съхранява. И вероятно би се изкушил преда няколко седмици, но не и сега. Дори заради Велико предание.

Ту едни от спорещите надделяваха, ту други, но мина много време, Тенсор също се умори, обаче най-сетне беше на път да ги убеди.

— Не искам от вас да погазите аакимската чест — каза тихо, — а да смекчите строгостта на нашите правила само веднъж. Навлязохме във време, когато или ще продължим напред и ще се възвисим, или ще изчезнем. Падна ни се шанс, за който не сме и мечтали, няма ли да се възползваме?

Смълчаха се, той се взираше настойчиво във всеки от Синдиците. Отговори му Селиал, тъжно и прозорливо.

— Следвахме те, Тенсор, през всички години на покруса след Прочистването. Ти се труди всеотдайно и честно за нас в тези наглед нескончаеми времена, мислеше единствено за величието на аакимите, но не и за своето. Ако не беше ти, може би щяхме да угаснем безследно. Дължим ти този шанс и няма да ти го откажем… но много сме разтревожени. И те предупреждаваме — пази се от гордостта си. Не позволявай да ти отнема разума. Разрешава ти се да представиш всичките си доводи още веднъж.

Единствен Раел сред Синдиците възрази:

— Цяла вечер мълчах, но няма повече да седя тук. Не правете това, умолявам ви. Спомнете си за Питлис. Безразсъдството е нашето проклятие, този път обаче не ще има спасение.

Тенсор му отвърна кротко:

— Ти държиш на честта, Раел, но си толкова близък с Каран, че не виждаш обратната страна на положението. Трябва да направим този избор, без да се поддаваме на чувствата.

— Или на гордостта — натякна му Раел. — Тогава ми позволете да напусна това събрание на Синдиците. Няма да дам своя принос за окончателната ни гибел.

— Съгласни сме да напуснеш. Но не погазвай доверието ни.

Раел постоя неуверено, поклони се и загърби другите аакими. Още преда да е излязъл от стаята, Тенсор подхвана изложението на доводите си.

Минаваше полунощ и Лиан дремеше. Чу тропане по вратата. Раел носеше издута торба в едната си ръка и раница в другата.

— Налага се веднага да говоря с Каран — настоя и пусна раницата на пода. — Решимостта на Синдиците е разколебана. Да отидем при нея.

— Тя е изтощена и спи. Трябва ли да я будим сега?

— Трябва — натърти Раел. — Изборът вече е бягство или смърт.

— Махнете се! — сопна им се Каран. — Оставете ме да спя.

— Я ставай! — отсече Раел и я вдигна насила. — Тенсор наложи волята си на Синдиците. Скоро ще му позволят да разчете съзнанието ти. И тогава е свършено с тебе.

— Чудовищно! Гавра със закона! — кипна тя. — Никой не може да излъже Синдиците.

— Тенсор обаче твърди, че си излъгала чрез някаква магия или лукавство.

— Всеизвестно е, че нямам никакви способности в Тайното изкуство.

— Това оправдание ще е безполезно, колкото и да е вярно. Познавам те по-добре от всеки друг.

— Значи трябва да ми помогнеш.

— Не мога, но пък съм длъжен. — Раел усукваше края на торбата. — Помогна ли ти, ще изменя на аакимите, и то още по-зле от тебе. Но иначе ще изменя на семейството, приятелството и…

— Няма как, избирай. Прояви мъдрост. Предадеш ли мен, ще предадеш аакимите във възмездието им, но щом дадеш Огледалото на Тенсор, аакимите ще рухнат безвъзвратно. Помогнеш ли на мен, ще предадеш народа си, но ще му оставиш някаква надежда.

— Ще се закълнеш ли в честта на рода си и в нашата отдавнашна… дружба, че не се опитваш да ни предадеш?

Каран стисна ръката му и го погледна в очите.

— Кълна се, Раел, във всичко, което ни свързва.

— Щом е така, ще помогна на тебе. Опасявах се, че ще се стигне до това, откакто Лиан спомена за Огледалото. Уви! Ти намираш утеха в другия си род и в целта, която криеш. За мен връщане назад няма. — Раел за миг опря чело в стената. — Отговори ми искрено — излъга ли Синдиците?

— Да.

— А какво стана с Огледалото?

— У мен е. Искаш ли да го видиш?

— Нито сега, нито някога.

— Още по-добре. Да тръгваме тогава.

27. Бягство

Още докато Каран и Раел разговаряха, Лиан прибра малкото си вещи и взе от кухнята толкова храна, колкото имаше сила да носи. Скоро стоеше до вратата. Каран огледа набързо стаята, нарами непохватно раницата си и тримата излязоха. Но на прага той се озърна. „Предания на аакимите“ още си беше под стола, където бе паднала предишния ден.

— Остави я — каза Каран и го дръпна за ръката. — Достатъчно злодеяния извършихме. А и ти все още си аакимнинг.

— Казваше ми, че нямало път за бягство — укори я Лиан.

— Временно лиших от сила Стражите — отговоря му Раел. — Каквото и да решат, Синдиците няма да дойдат при Каран преди сутринта. И ще мине време, докато открият къде сме из лабиринтите на Шазмак. Ако имаме късмет, ще успеем да се спуснем в тях. Но първо трябва да извървим тези коридори и всяка случайна среща означава нашия край.

— Щом от и до Шазмак водят само два пътя — мислеше Лиан на глас — и по всеки трябва да вървим много дни, как ще се спасим? Каран е болна. Не може да върви дълго…

Тя го прекъсна вяло:

— Лиан, има и трети начин да напуснеш Шазмак. Не по мостовете, а по река Гар. За нас това е единственият изход.

Отначало Каран вървеше отпред, но когато се спуснаха далеч надолу, пролича колко е уморена и неуверена и отстъпи водачеството на Раел. Остатъкът от нощта изтече сред безкраен лабиринт от коридори, стълби и дълги тъмни тунели. Лиан се спъваше и залиташе, но продължаваше, стиснал слаб кръгъл светилник в протегнатата си ръка. Различаваше само силуета отпред и движението на падащата от него сянка. Накрая поиска да спрат.

— Няма смисъл. Трябва да си поемем дъх. Каран няма сили, аз също съм изтощен.

Тя бе ходила като насън. Направи още крачка-две и изведнъж се свлече на пода. Отдъхнаха кратки десетина минути, после Раел настоя, че е време да продължат. Вдигна изтърваната от Каран раница и я метна на другото си рамо. Тя спеше, но щом докосна ръката й, се вдигна, без да мрънка, и продължи подир него със стъпките на лунатик.

След около два часа слязоха в по-стара, явно изоставена част на града. Стените бяха изсечени в самата скала и излъскани до мазен блясък. Тук нямаше унили пейзажи от Аакан, а изящни, малко похабени от древността релефни изображения на растения и животни, присъщи за Сантенар. Лиан ровеше в запомнените Предания, за да провери кой е живял тук преди аакимите, но не откри факти. Въздухът се затопляше, насити се с влага. Тук-там по стените се стичаха струйки и се събираха на локвички във вдлъбнатини по пода. Навлязоха в стария град, преди Раел да разреши нова почивка.

— Навън скоро ще съмне — натърти той. — И не след дълго ще открият, че сме избягали. Не проточвайте отдиха. Ще хукнат по следите ни веднага щом разберат какво сме направили.

Миг след това коридорът около тях се разтърси. Минута по-късно до ушите им стигна кух отглас.

— Стражите вдигат тревога — отрони Каран. — Знаят накъде сме тръгнали.

Забързаха отново по нескончаемите коридори, надолу по стръмни каменни стълби и в края на тесен, миришещ на мухъл тунел се спуснаха по спирална стълба до шахта, покрита с широк метален капак. Отваряше се само с лост, свързан чрез верига с халката върху капака. Слязоха в шахтата. Под капака висеше друга къса верига. Раел я дръпна и металната плоча се стовари гръмовно.

— Няма ли как да заклиним отдолу, за да спечелим малко време? — попита Лиан.

— Няма — отвърна кратко Раел. — Да вървим.

Стигнаха до огромен шлюз, затварящ тунела.

— Тази порта се залоства и от двете страни — обясни Раел.

Тъкмо я затвориха и чуха далечен трясък.

— Тичайте! — кресна аакимът. — Ще залостя портата и ще ви настигна. Близо са.

Лиан дръпна Каран за ръката. Тя беше почти безчувствена, падна два пъти. Накрая той я вдигна, нарами отпуснатото й тяло и закрета напред. Скоро стигнаха до друга порта. Раел залости и нея.

— Трябва да си поема дъх… — изхърка Лиан. — Не мога да продължа, ако ще да са ни подгонили всички аакимски орди.

— Ами да, подгонили са ни! — с вик го отрезви Раел, лицето му се беше сковало като маска. — Продължавай, малко остава. След завоя има трета врата, а зад нея — площадка. Там ще намериш лодка. Ако това не е ден на най-черна несполука за нас, лодката ще е там… Иначе е по-добре да скочим в реката. Тя ще се отнесе с нас по-милостиво от Шазмак.

Хукнаха напред. Скоро видяха проникващата иззад завоя дневна светлина. Каран се поопомни и за малко потича до Лиан, но преди да стигнат до последната порта, падна отново и той пак трябваше да я носи. Както бе казал Раел, зад портата тунелът се разширяваше в голяма пещера с висок таван. Отляво скалният под се спускаше полегато в спокойна плитка вода. Каменен пръст се проточваше на десетина разтега срещу течението и образуваше естествен вълнолом. Нататък Гар беснееше и се пенеше. Видяха на площадката две малки лодки.

В тунела отекна глух тътен. Лиан пусна Каран и раницата си в по-близката до водата лодка и се върна тичешком при Раел, който се бореше с портата.

— Вземи раниците и приготви лодката за отплаване! Ей сега ще дойда! — извика аакимът.

— Лодките са две.

— Избутай втората в реката, иначе ще ни последват с нея.

Лиан хукна обратно към Каран, върза въжето на лодката за желязната кука на площадката и забута. Дъното се хлъзна леко и лодката бавно се понесе към буйното течение. „Много отпуснах въжето…“

Озърташе се тревожно към тунела — Раел все не се показваше. Лиан скочи към втората лодка и натисна с всички сили. Тя дори не помръдна. Огледа се за нещо, което да използва като лост. Нямаше. Пак се втурна към портата. Раел я бе затворил, но не успяваше да нагласи резето в скобите и от другата страна бавно избутваха портата. Лиан също натисна с рамо и най-сетне сложиха резето.

— Все още са малцина, иначе изобщо нямаше да се справим — подхвърли Раел, докато тичаха към площадката.

— Не мога да отместя другата лодка! — изхриптя Лиан.

Натиснаха и двамата, но лодката запъваше като залепена. Раел прескочи да вземе сатърчето, окачено на раницата на Каран.

— Приготви се да потеглим! — кресна и яростно закълца руля на втората лодка.

Лиан отпусна въжето докрай и остана да чака в ледената вода. Каран вече седеше в лодката с ръка на руля. В тунела се разнесе тежък грохот и откъм вратата изригна облак прах. А Раел сечеше упорито. Двама аакими изскочиха на площадката, после трети, идваха и други.

— Тръгвайте! — изрева Раел, без да прекъсва работата си, прикрит зад борда на лодката.

Лиан се поколеба. Раел погледна през рамо, цапардоса свирепо руля за последен път, прекоси с огромни скокове площадката и сряза въжето, вързано за халката. Тяхната лодка мудно се плъзна към реката и Лиан се хвърли в нея. Раел пък се втурна по вълнолома, гонен от неколцина преследвачи.

Някой докопа влачещия се във водата край на въжето и Лиан извади ножа си и го сряза. Лодката се ускоряваше. Раел стигна до края на вълнолома, метна им сатърчето и скочи. Пръстите му пропуснаха борда на косъм и преди Лиан да го хване, реката грабна лодката и я повлече.

Главата на Раел се подаде за миг в пяната и изчезна. Каран се облещи невярващо, пусна руля и се надигна да огледа беснеещата река. Лодката кривна и в нея плисна вода. Тя дръпна руля, без да го погледне — опитваше се да открие Раел. Този път водата нахлу откъм другия борд и едва не се преобърнаха. Реката сякаш отвори уста с остри камъни срещу тях и Лиан неволно писна. Каран се усети какво става и се зае с руля.

Аакимите избутаха втората лодка във водата и се спуснаха след тях. Справяха се майсторски и бързо ги настигаха. Извикаха на Каран да спре. Мъжът на носа вече почти можеше да се пресегне и да я сграбчи.

Тя ги зяпна изцъклено, понадигна се и за миг изглеждаше, че ще скочи във водата. Изведнъж обаче аакимите нададоха уплашени вопли — кормчията държеше в ръка парче от счупения рул. Тяхната лодка се завъртя странично и се пръсна на трески при удара в първия стърчащ камък.

Каран и Лиан се спогледаха втренчено, стъписани от мигновено завършилата трагедия, после подминаха един завой и Шазмак се скри.

Дефилето пред тях се разширяваше и мъничко укротяваше течението, което обаче оставаше застрашително бързо. Правият участък се простираше на около левга напред. Седналият на носа Лиан се взря в Каран — малка и бледа, уплашена; стискаше руля с лявата си ръка.

— Винаги ме е обичал — изхлипа тя с мокри от сълзи бузи. — От дете го помня като най-скъпия си приятел. Някога всички те бяха мои приятели, а как им се отплатих… Тенсор е прав — аз съм чудовище, недостойно за доверие. Защо ли не се оставих да ме хванат?

Лиан се надигна и неуверено понечи да отиде при нея. Лодката се разклати опасно.

— Сядай! — скастри го тя.

Лодката се носеше устремно. Коритото на реката беше широко, но тук-там запречено от големи отломки, около които водата се завихряше или пък ги прескачаше в бързеи. Скалните стени и от двете страни се издигаха отвесно и ниското зимно слънце не огряваше реката. Каран седеше неотлъчно на кърмата, отказваше храна, но няколко пъти пи вода. Веднъж Лиан предложи да я смени, тя обаче отвърна:

— Надолу водата е буйна, а ти не знаеш как се управлява лодка. Аакимите ме научиха да плавам по Гар. Как ли съжаляват сега!

През целия ден продължиха по течението. Лицето на Каран си оставаше бяла маска, ръката й се бе вкопчила като лапа в руля. Накрая слънцето залезе зад планините, но още беше светло.

— И на тъмно ли ще плаваме? — попита Лиан.

— Не.

Скоро излязоха от клисурата и се озоваха между хълмове по двата бряга. Налагаше се да изберат да слязат от лодката и да я изоставят. Вече чуваха тътена на високите водопади — реката се хвърляше от канарите към земите на Банадор.

Почти се смрачи, преди Каран да свърне към едно скалисто заливче. Минаха по спокойната тъмна вода и килът изчегърта върху чакъл. Лиан скочи на сушата и издърпа носа по брега. Занесе раницата си нагоре по склона и намери място за нощувка — малко петно едър сивкав пясък, закътано между големите заоблени камъни. Върна се да вземе останалото, но Каран му кресна:

— Не пипай! Махни се…

Той тръгна надолу по камънаците и неравните площадки край сбутаните от течението парчетии по брега. Отпред се чуваше равномерен грохот. Покатери се върху една по-висока скала, помъчи се да види водопадите, но в този сумрак погледат му не стигаше дотам. Обърна се към лодката. Не различаваше какво вади Каран от раницата на Раел, но тя внимателно оставяше вещите на земята. Накрая върна разни неща в раницата, затвори я, нагази в реката до кръста и я метна към по-силното течение. Постоя, докато раницата не изчезна, после изджапа на брега и се качи на мястото, където щеше да е бивакът им.

— Ще ни преследват ли? — попита Лиан.

— Не и тази нощ. До другите лодки трябва да обикалят пеша часове наред. И не биха посмели да поемат по реката по тъмно. Няма и къде да слязат на брега от града дотук. Аакимите са малцина и животът на всеки е скъпоценен. Загубата на петимата в лодката и на Раел е съкрушителен удар за Тенсор. Както и за мен. Бяха мой приятели.

Тя се изправи рязко.

— Значи ще дойдат тук чак утре по същото време.

— По-рано — около пладне.

— Тогава да останем и да се изсушим. Рисковано ли е да запалим огън?

— Не. Стига да намериш дърва. Сега ме остави на мира.

Каран се отдалечи.

Лиан отцепи непохватно няколко дъски от лодката със сатърчето. Когато се върна с втория наръч, завари Каран да седи на един камък с мокрите си дрехи — пулеше се в пламъците и трепереше.

Заговори я, но по нищо не личеше, че го чува. Той отиде да вземе от лодката другите им вещи — торбата с храна, една малка палатка, спалните чували. Когато се върна, Каран не бе шавнала. Лиан свали наметалото си и загърна рамената й, за да я опази от вятъра. Свали ботушите и чорапите й, за да ги изсуши. Разтърка ходилата й, докато не се стоплиха, после смъкна дрехите й и я преоблече. Накрая пъхна краката й в спалния чувал и я омота с него. Тя само мърдаше ръце и крака, за да го улесни, иначе май не обръщаше внимание какво прави.

Остана все така безучастна и когато Лиан опъна палатката в мрака. Той й поднесе горещ сладък чай и Каран запосръбва разсеяно от чашата. Сготви й вечеря и тя яде, без да продума. Лиан добави дърва в огъня и легна в своя спален чувал. Заслуша се в шума на реката, в пукота на пламъците и въздишките на вятъра. Затвори очи и се замъчи да заспи, но главата му се пълнеше с обратите от последните дни и сънят не идваше. Под ясното небе застудяваше. Чак сега си зададе въпроса какво все пак бе направила Каран по време на процеса. Наистина ли Огледалото бе у нея? Как го бе изнесла от Шазмак?

Събуди го дълъг треперлив вой и той изхвърча от палатката. Каран мяташе глава, пищеше и си късаше дрехите. Изведнъж се смръзна, притисна длани към слепоочията си, все едно се опитваше да изстиска нещо от черепа си. Изцъклените й очи изобщо не го забелязаха. Нима бе полудяла от скръб?

Той хвана ръката й и кошмарът на мига се изцеди от нея като въздух от пробит мях. Каран се отпусна на пясъка и заспа дълбоко. Той я взе на ръце, както беше увита в спалния чувал, и я отнесе на завет. После дълги часове лежа буден, отново преживяваше бягството и се чудеше не е ли имало шанс Раел да се спаси. И се боеше дали сутринта няма да се окаже, че Каран е обезумяла. Тогава не би могъл да спаси нито себе си, нито нея, защото изобщо не знаеше накъде да тръгне.

28. В пещерите на Банадор

Събуди се от пукота на дърва в огъня. Къде ли беше?… Видя накълцаната лодка на брега и паметта му се върна. Току-що изгряващото зимно слънце му подсказа колко малко е спал.

Каран вече беше на крак, вареше чай, закрепила чайничето върху жаравата. Очите й бяха зачервени, не му отговаряше. После отиде при лодката и започна да я сече ядно. Лиан изпъшка и пак затвори очи. Скоро пак бе изтръгнат от сънищата — Каран го разтърсваше неумолимо за рамото.

— Ставай, бездруго се успа. Вземи!

Тикна под носа му чаша с отвара от джинджифил. Острият аромат нахлу в ноздрите му, той се дръпна, неволно блъсна ръката й и няколко капки паднаха на голите му гърди. Изпсува. Каран тупна чашата на пясъка до него, прекрачи сърдито към палатката и почна да я сгъва. Въпреки пострадалата си ръка се справяше с неочаквана ловкост.

Когато привърши и натъпка всичко освен малкото негови вещи, подвикна сопнато:

— Още ли не си готов?

Лиан изля в гърлото си последните глътки от твърде горещата отвара, облече се припряно и приготви раницата си. Нахраниха се до насита — яйца, лук, месо, зарзават и счукано зърно, изпържени в тиган. Мажеха със сместа дебели филии черен хляб и допиваха отварата. Беше силна, вкусът на джинджифил пареше в гърлото му, но прогони мътилката от недоспиването и Лиан се ободри.

Каран взе една треска, приглади пясъка пред себе си и с натежал глас отговори на въпроса, който той тъй и не бе задал. Върхът на треската прокара криволичеща линия на югоизток.

— Река Гар. Ние сме тук. Планините са тук. Водопадите са тук. — При всяко „тук“ забиваше треската в някоя точка от грубата карта. — После реката навлиза между хълмовете на Банадор и Сейбъл. Южно от Сейбъл, ето тук, реката бележи границата с Плендур, завива в дъга и се разделя на две около остров Сит, свободния град. Трябва да отида там. Докато не влезем в Сит, сме изложени на опасност, а вероятно и в града също. Тук ще се спуснем по хълмовете и ще вървим покрай реката. По източния бряг има градове, вероятно ще можем да наемем лодка да ни откара до Сит. Така ще пътуваме четири-пет дни. Пеша ще се мъкнем седмици.

— Заблудих се, че си тръгнала към Банадор…

— От самото начало се стремя да отида в Сит, а ако се спуснем по реката, пътят е по-кратък, отколкото до дома ми.

— Досега не каза нищо за този път.

— И сега нямаше да ти кажа, ако имах друг избор. Това е спасителен изход за аакимите, но е възможно и оттук някой да се прокрадне в Шазмак, затова го крият.

— Ти… добре ли си днес?

— Добре съм, разбира се — троснато го увери Каран. — Да не мислиш, че съм се побъркала? — Той сведе очи. — Вчера шестима аакими се удавиха заради мен…

Тя млъкна и се загледа в реката.

— Ами уелмите? — попита Лиан след малко.

— Стражите около Шазмак не са ги открили.

— Значи поне те не ни заплашват?

Каран не каза нищо. Три пъти им се беше изплъзвала и те ненадейно я намираха след поредния сън. Добираха се до нощните й видения и протягаха нишка към нея. А по-лоши от снощните кошмари не бе имала. Потръпна. „Пак ще дойдат. Искат и мен не по-малко от Огледалото, но ти не означаваш нищо за тях. Просто ще те стъпчат, без да се замислят. Лиан, не мога да загубя и тебе…“

— Ще ме намерят — промърмори тя — Хайде, да вървим.

Говореше по-оживено — неотложните днешни грижи я отвличаха от вчерашната беда. Заравни схемата на пясъка и тръгнаха. Нямаше пътека и вървяха покрай брега.

— Не е ли по-добре да заличаваме следите си? — попита Лиан, когато от едрите камънаци стъпиха върху зърнест пясък, в който краката им потъваха дълбоко.

— Защо? — възрази тя. — Тенсор знае по кой път сме тръгнали, друг просто няма.

Отдалечиха се от брега, който остана вляво, и прекосиха поле с големи скални отломки, ниски могилки и застояли заледени локви. Спряха в подножието на едно хълмче. На двеста-триста обхвата пред тях имаше плавна дъга, зад която земята направо изчезваше и канарите се простираха далеч наляво и надясно. Недалеч реката се мяташе от ръба и се стоварваше оглушително долу, а руслото й по-нататък между стръмните възвишения се скриваше в ситни пръски мъгла, разнасяна от вятъра. Пред тях се извисяваха планините на Чолаз, непристъпна заснежена стена. Голямата клисура на Гар зееше в нея с черния си пролом.

— Не виждам как ще се спуснем.

Каран не отговори веднага. Накрая каза:

— Ето го пред тебе! Процепа…

В полето до тях започваше пукнатина, която продължаваше успоредно на скалния ръб, но завиваше към него след няколкостотин крачки. Отидоха до началото й и Лиан се взря в здрачните дълбини. Стените от ронещ се варовик бяха почти отвесни, дъното не се виждаше. Стомахът му се сви.

— Не мога да сляза оттук — измънка той. Лицето му бе посивяло. — Чак до подножието ли продължава?

— Не, разбира се. Канарите се издигат на повече от триста разтега, а този малък процеп е дълбок не повече от петдесет. От дъното му се влиза в пещерите. Защо ли не те пусна да слизаш пръв? Ако ще падаш, няма смисъл да събориш и мен.

— Не е смешно — озъби се Лиан. — Знаеш как мразя високото.

— Съжалявам. Аз пък мразя целия свят днес. Ще сляза първа. Този път няма да е толкова зле, джинджифилът помага да не ти се гади. Опирай ръце и крака точно където и аз. Пътеката е твърде стара и скалите може да са се изронили.

Каран нагласи раницата на гърба си, намести превръзката на ръката си и тромаво са вмъкна в процепа. Смъкна се по стръмна купчина натрошени камъни, поспря, напипа опора първо с единия крак, после с другия. Вдигна глава и се вторачи със съмнение в Лиан.

— Ей тук, където става отвесно, трябваше да има метални скоби.

— Може да са ръждясали и да са паднали… или пък да си сбъркала мястото.

— Никой не би изработил такива скоби от желязо — натърти Каран, която още се опитваше да намери опора на крака си. Огледа се придирчиво. — Да, това е мястото, убедена съм.

— Откога не си била тук? Ами ако е паднала част от скалата?

— Никога на съм идвала. Казах ти вече, тази пътека е тайна. Откакто аакимите са се отделили от света, минават оттук само при крайна нужда, за да не я открие някой. За нея знаят обаче всички аакими и всички, на които се доверяват. Дори и аз — добави горчиво и се върна нагоре. — Първите скоби липсват. Може наистина да е имало свличане. В раницата имам въже. Извади го. — И се обърна с гръб към Лиан.

Той го извади. Беше дълго четири разтега. Каран омота единия край около гърдите му, внимателно провери стегнати ли са възлите и върза другия край на кръста си.

— Подпри се в този голям камък и когато ти извикам, ме спускай полека.

После отново се скри в процепа. Долу затракаха съборени камъчета, въжето се опъна.

— Отпусни малко — обади се Каран.

Лиан предпазливо прокарваше през юмруците си по малко от въжето. Когато остана част само колкото ръката му. Каран извика:

— Стига! Издърпай ме.

Той я изтегли бавно. Колкото и да беше лека, усилията го затрудняваха и докато главата й се покаже над ръба, ръцете и краката му изтръпнаха.

— Няма да стане — заяви тя. — Част от скалата е паднала заедно с десетина скоби. По-надолу повечето май са здрави.

— Какво да правим? Тук няма къде да вържем въжето. Мога да те спусна, но аз как ща сляза?… Под ръба има пукнатини. Да забием нож по-дълбоко в някоя и да закрепим въжето на него?

Тя навъсено обмисли идеята му.

— Варовикът е твърда слаб, а не ми се иска да вися на ножчето си от такава височина. Ща имаме нужда от въжето и по-късно, значи трябва да го пуснем двойно, преметнато през някаква опора.

— Само че е много късо. Спуснах го почти цялото, преди да ми извикаш.

— Но ти стоеше горе. Ако заклиним нещо в пукнатината, ще спестим от дължината. Току-виж стане.

Каран премери на око въжето, килнала глава встрани; подсвиркваше си фалшиво.

— Не, пак ще е късо с два-три разтега. — Седна на земята и почна да вади всичко от раницата си. — Можем да нарежем едно одеяло и да добавим усуканите ивици, но нямаме с какво да закрепим въжето. Ти какво носиш?

Лиан прерови раницата си.

— Нищо, на което бих поверил живота си.

Каран зарея поглед в небето.

— Вече ги усещам. Близо са.

— С какво да закотвим въжето? — чудеше се Лиан на глас. — Ха, да го закотвим?! Ами да! — Каран го зяпна. — Имаше котва в лодката! — викна възбудено той. — Точно това ни е нужно.

— А въже имаше ли?

— Не помня. Да отида ли да я взема?

— Да, но побързай… и внимавай. Времето вече е скъпоценно.

Лиан хукна. С нарастваща оловна тежест в душата Каран полегна на камъните и се вторачи в небето. Нима всичко щеше да бъде напразно заради едно въже? А първо за него трябваше да помисли, когато пълнеше раницата.

Затвори очи и остави мислите си да се разсеят, дори мъничкия образ на Лиан, неизменно витаещ в ума й след процеса. Затърси друго присъствие и скоро го откри: грохота, тътена на носещите се по реката аакими и пред всички тях гръмотевичния облак, фучащ от север, набъбващ и разстилащ се с бесните си ветрове, мрак и мълнии. Тенсор! Каран сякаш отскочи от стихията и припряно отвори очи. Що за проклятие е да имаш усета… Слънцето светеше в бледото синьо небе, но тя беше премръзнала и по-уплашена от всякога.

„Повече няма да ме заловят. Никога не ще допусна Тенсор да вземе Огледалото, ако ще и заради това да изоставя Лиан. Но така всичко ще свърши и за мен“.

Чу тропоти на ботушите му, преди той да се появи. Горкият, сигурно беше на края на силите си. Тя се покатери на една скала и го зърна отдалеч.

— Видях ги! — викна Лиан, щом стигна до нея. — От ей онзи рид. От клисурата излезе лодка.

Беше задъхан и зачервен — но носеше котвата и въжето й.

— Колко са далече?

— Лодката тъкмо се показваше.

— Значи скоро ще намерят бивака ни. Претърсването ще ги забави, но все пак ще са тук до няколко часа. Ох, Лиан, те са толкова силни, а аз се боя… Да побързаме.

Заудря по котвата със сатърчето, докато не я превърна в подобие на лошо изкован връх на стрела. Смъкна се в процепа и я заклини надълбоко точно над отвесната част. Свърза с възел двете въжета и ги прокара през халката, за да увиснат двойно.

— Не ми се вярва да се спусна по това — промърмори Лиан, който пак си имаше неприятности със стомаха.

— Ами направи още възли, но достатъчно малки, за да се провират през халката. Не, по-добре вържи възли само на едното въже, за да издърпаме другото по-лесно. И по-спокойно — не е чак толкова високо.

Той я послуша; постара се да не мисли какво му предстои.

— Готово.

Каран кимна, свали ботушите и чорапите си и ги натика в раницата. Хвана уверено въжетата и започна да слиза в пукнатината, като се подпираше с пръстите на краката и едната си ръка: с другата стискаше въжето колкото се може по-здраво въпреки превързаната са китка. На Лиан не му стискаше дори да гледа, но накрая тя стигна до първите запазили се скоби, долепи се до скалата и двете половинки на въжето се залюляха свободно. Погледна нагоре към него с измъчена гримаса, разтръска болната си ръка и бавно се смъкна по скобите.

Лиан увисна в процепа, вкопчен във въжетата, и се опита да слезе по тях. Изпотените му длани се хлъзгаха. Лиан стисна трескаво, спря, но тежестта му отново го повлече надолу все по-шеметно… и нищо не можеше да направи. Почти се вцепени от ужас, но стигна до първия възел и се раздруса от спирането. Висеше и се въртеше, пръстите му отслабваха… беше сигурен, че следващото плъзгане ще е последното в живота му.

— Не се туткай! — подкани го нетърпеливият глас отдолу.

Лиан се стресна и пропадна до следващия възел, преди да се опомни. Остана там секунда-две, преди да се хързулне устремно, с непоносима болка в дланите си. На последния възел се прехвърли върху скобите и впи пръсти в тях. Целият се тресеше.

— Въжето! — напомни му с вик Каран.

Той дръпна тромаво и въжето падна край него чак в дъното на процепа. Тя направи гримаса и продължи надолу. Лиан я следваше, стиснал зъби.

Някога само по две педи бяха разделяли скобите, но някои липсваха, имаше и отчупени или поддаваха халтаво, щом поемеха тежестта им. На една издутина в скалата всички скоби бяха приплескани, очевидно от падането на каменен къс, и двамата едва намираха опора в тях.

Най-сетне стъпиха в подножието на процепа и Лиан се тръшна на земята. Каран дружески отпусна ръка на рамото му.

— Добре се справи.

— Не беше толкова зле, колкото си представях — излъга той.

— Разбира се. На много неща се учиш. Макар че доста смешно се спускаш по въже. Я да ти видя ръцете.

Лиан й ги показа. По дланите му вече се издуваха огромни пришки от прежулването.

— Не бива да стискаш толкова отчаяно — скара му се тя.

Намаза дланите му с мехлем от каменната си кутийка, на която вече се виждаше дъното. От мехлема започна да му пари. Каран се наведе да вземе въжето и го пъхна грижливо навито в раницата си. Запровираха се между камънаците в клисурата и скоро стигнаха до нисък назъбен проход във варовика.

Влязоха. В пещерата цареше непрогледен мрак. Каран извади някакво малко кълбо и освети пътя с него.

— Това пък какво е? От Шазмак ли го взе?

— Не, даде ми го Мейгрейт. Това е светлик. Преди време си мислех, че ако го ползвам, уелмите ще ме надушат, затова не го вадех от джоба си.

— Може ли да го разгледам?

Каран му даде светлика и в мъждивото му сияние тръгнаха по прохода.

Щом изскочиха с бързеите от клисурата, погледът на Тенсор се спря на накълцаната лодка. Той посочи натам и кормчията насочи тяхната лодка към брега. Аакимите наскачаха веднага. Огледаха внимателно брега и тръгнаха по следите към бивака. Тенсор са качи на един камък, откъдето виждаше всичко, другите се събраха под него и наблюдаваха мълчаливо. Накрая той им даде знак и те се пръснаха из околността, а той пак стъпи на пясъка. Едно заравнено място прикова вниманието му. До него имаше дълбоки следи от два чифта ботуши.

— Клечали са тук. Защо ли?…

Обърна длан с разперени пръсти над загладения пясък и промърмори нещо. Песъчинките сякаш неохотно се разместиха, после застинаха отново. Тенсор отдръпна ръката си.

— Естествено — карта, но как да я разгадаем? — промърмори по-скоро на себе си. — Аха! Виждам… Тази линия сигурно е река Гар. Разбира се — ето го и остров Сит, където Гар се раздвоява. Тази линия пък изобразява планините на Шазмак зад нас. Тази точка е мястото, където сме сега… — гласът му набра сила, — а другата до Сит трябва да е целта им. Така… Поне тези нейни думи са били истина. Най-близкият сал надолу по течението е в Нарн, на два дни пеша от водопадите. Нощували са тук, пепелта още е топла. Няма начин да са ни изпреварили с повече от половин ден.

— Може картата да е хитрина — обади се друг ааким. — Тази Каран е същинска ждорни — и умна, и лукава. По-добре да се съмняваме във всяка нейна постъпка.

— Така е! — съгласи се начумереният Тенсор. Много тежко бе понесъл смъртта на Раел. — Ако не ги хванем в тунелите, ще се разделим на две групи — половината ще тръгнат напряко към Нарн, другата половина ще вървят по следите на бегълците.

Тръгнаха към ръба на канарите, но скоро след като нагазиха в локвите, Тенсор неочаквано спря.

— Твърде любопитно… Единият от тях, май онзи порочен зейн… да, точно той, се в върнал да взема нещо от лодката. И то съвсем неотдавна, защото в тази следа още се просмуква вода, а другите наблизо са се напълнили.

— Тенсор, липсваше котвата на лодката — обади се някой, — а също и въжето. Можа да са се затруднили при слизането.

— Значи вече ги настигаме. Ще ги догоним в тунелите. Тя не познава пътя. След тях!

Втурнаха се настървено, Тенсор водеше с пъргави скокове, сякаш не знаеше що е умора. С него бяха двайсетина аакими, навъсени и въоръжени до зъби — и мъжете, и жените.

Пещерата се превърна в лабиринт, но отначало Каран налучкваше пътя и напредваха бързо. Постепенно увереността я напускаше, но след всеки избор тя тръгваше толкова припряно, почти подтичваше, че Лиан трудно насмогваше. Светликът огряваше само на няколко крачки пред тях. Камъните под краката им ставаха все по-неравни, пукнатините можеха да приклещят краката им при нехайна стъпка. Начесто джапаха или нагазваха дълбоко в мразовити локви. Отгоре неспирно падаха капки. Веднъж се промъкнаха през леден фонтан, бликаш от дупка в пода на тунела, измокриха се до кости и премръзнаха.

Поддържаха тази скорост около час. Накрая Лиан се примоли за почивка: хвана Каран за рамото и изпъшка:

— Не мога повече. Капнах!

Тя отблъсна ръката му и се извъртя към него.

— Искаш да си почиваш?! — попита с глас като стъргане на чакъл. — Те не са далеч и ни настигат. Може би знаят и по-пряк път. Не можеш ли да проумееш какво ще ти направи Тенсор? Върви!

Прониза го още веднъж с поглед, дишаше тежко. Косата й лепнеше по главата, по челото й се стичаше вода. В синкавата светлина имаше неземен вид — твърде свиреп, за да спори Лиан с нея. Той смънка нещо, тя се обърна и закрачи с удвоен устрем. Олекна му, че се е избавил от изпепеляващите й очи, и се втурна да я догони.

Скоро се озоваха пред разклонение. Каран се поколеба и избра десния тунел, който се спускаше едва забележимо. Той обаче се стесняваше до пукнатина, през която не можеха да се промушат, и по неволя се върнаха.

— Вече са при процепа — въздъхна тъжно Каран. — Нямаме време, а аз вече се лутам. Лиан, боя се, че натиках и двама ни в капан.

И той се зарази от безпокойството й: все се озърташе няма ли светлина отзад. Не биваше да продължават така. Разколебаеше ли се Каран, нямаха никакъв шанс.

— Имаме време все пак… — каза натъртено. — Ще им се наложи доста да потичат, преди да ни настигнат.

Тя го изгледа питащо, макар че Лиан не разбра какво търси в очите му, после се обърна и тръгна напред. „Това да ми е за урок — рече си, — колкото и да съм убедена, че се заблуждаваш. Ще минат оттук много по-бързо и ако сбъркам още веднъж, свършено е с нас“.

Левият тунел беше равен, след това слизаше стръмно. По склона под краката им шуртеше вода. Пързаляха се по гладката скала, накрая се крепяха взаимно, за да не загубят опора.

— Май ще е по-добре да си помогнем с въжето — предложи Лиан, след като поредното подхлъзване почти ги запрати презглава надолу.

Стръмнината се точеше наглед безкрайно. Скоро обаче попаднаха в място с изсечени стъпала — но нямаше перила. Насреща им духаше силно въздушно течение и подсказваше, че проходът е с внушителна дължина.

Покритите с дебели утайки стъпала бяха гладки и хлъзгави. Струваше им се, че предпазливото спускане се точи цяла вечност. Все пак накрая стъпиха на площадката долу. Каран седна и се зае да псува на глас.

— Казвали са ми, че от пещерите се излиза след четири-пет часа. Ние вървим над три. Може и да им избягаме, но ми е трудно да си спомня пътя оттук нататък. Нека поровя в паметта си на спокойствие. Мина време оттогава, а и никога не съм подозирала, че ще се напъхам тук. Май съм запомнила нещо само защото пътят ми се е сторил романтичен.

Внезапно зад тях се появи блед отблясък от далечни светлини.

— Тенсор! — смая се Каран. — Те са горе, пред стълбата. Някакъв си половин час! Няма спасение…

Скочи и се заоглежда. Лиан се вкопчи в ръката й и изсъска настойчиво:

— По-бързо! Не бива да знаят колко са близо до нас. — Издърпа я зад първия завой. — Дали са видели светлика?

— Не знам. Слабичък е и го държах пред себе си. Сетивата им обаче са чувствителни. — Тя се замисли. — Вече нямаме надежда да ги изпреварим, защото не съм сигурна за пътя, а той го знае.

— Щом бързината не помага, да прибегнем до хитрост — напомни Лиан — Можем ли да се скрием от тях?

— Не. Толкова отблизо ще ни усетят. Нищо чудно дори да ни надушат.

— Не можем да се бием с тях, да ги увещаваме, да се скрием или да им избягаме — бавно изреди той. — Значи няма друг изход освен да се заврем там, където те не са способна да проникнат.

— Намерим ли пещера, в която да пропълзим, но да е прекалено тясна за тях, ще ни свърши работа. От пътеката се отклоняват десетки пукнатини и пещерички, но как да познаем дали водят нанякъде, или са задънени? Все пак трябва да се вкопчим във всеки нищожен шанс.

Тичаха покрай отворите на още много тунели и всеки път Каран предпочиташе онзи, който се спуска. Проходите пак бяха стръмни и криволичещи, двамата вече не виждаха светлина зад себе си. След половин час нахълтаха в голяма кухина с дълбоко езерце. По диагонал я пресичаше цепнатина на равнището на водата, а отвън езерцето имаше входове на пещери.

— Пътят е оттук — посочи Каран най-широкия отвор право пред тях. — Нека опитаме в другите.

Навсякъде се натъкваха на стени или проходите се стесняваха прекалено. Каран се тръшна на пода в последния и сграбчи главата си от безсилен гняв и отчаяние.

— Дотук бяхме — прошепна тя. — Съжалявам, Лиан, опитах се, но нищо не направих. Толкова съжалявам…

За пръв път след процеса той осъзна каква опасност е надвиснала над него.

— Какво ще ни направят?

— Де да знам. Защо да не ни одерат живи за начало?

— Но…

— Но аакимите са толкова учтиви и изтънчени, иска ти се да кажеш. Не и когато някой ги предаде. Хванат ли ни, това е краят, и то гнусен.

Чак в този момент Лиан прозря очевидното.

— Не! Нали видяхме! Водата се стичаше от езерцето в цепнатината. Все нанякъде води, иначе пещерата отдавна да се е препълнила. По-бързо!

Скочиха и хукнаха обратно към широката пещера, нагазиха с плисък във водата и застанаха до дългия процеп. Каран свали раницата от гърба си и се напъха вътре, после завлече и раницата. Откъм тунела зад гърбовете им се чу тракането на съборено камъче. Лиан също се навря в цепнатината, упорстваше да не изостане от Каран. Трудно се промъкваха, той начесто трябваше да заобикаля стърчащи ръбове, скоро хълбоците му се изподраха и макар че внимаваше със зарастващите си ребра, те го заболяха жестоко. Проломът в скалите се кривеше насам-натам и накрая двамата повярваха, че мъждукащият им светлик не се вижда отгоре. Продължиха надолу.

Само след няколко минути чуха отекващи гласове и джапането на множество крака. Лиан потупа Кара по рамото, тя веднага пъхна светлика в джоба си и замря. „Нека ни подминат“ — молеше се Лиан и стискаше ръката й. Врявата стихна до далечно шумолене.

— Сигурно претърсват всички тунели — прошепна Лиан на ухото й.

Продължиха напред, стараеха се да не издават нито звук.

Цепнатината се свиваше, накрая се промени в нисък проход, по който се оттичаше водата.

Те пълзяха упорито и дърпаха раниците си. Ненадейно им се причу, че в тунела закънтя рев с безмерна мощ, който сякаш изригваше и от самите тях. За миг всякакви мисли се изпариха от главата на Лиан и той уплашено се обърна към Каран. Тя посегна към бузата му, погали го с върховете на пръстите си и направи опит да се усмихне.

— Не се плаши. Тенсор се е върнал в пещерата и е открил как сме му избягали. Сега иска да ни обърка и потисне, а после да ни придърпа обратно. — Този път усмивката беше истинска, макар и бледа. — Само показва раздразнението си. Запазим ли хладнокръвие, може и да се изплъзнем. Или не знае докъде води проломът, или му е ясно, че е немислимо и той да се напъха вътре. Принудата не действа на такова разстояние. Ако се инати, просто ще се изтощи и ще помъти разсъдъка си. Да се надяваме, че точно това го чака.

Ревът продължи още малко, после всичко стихна. Дори струящата вода не бълбукаше. Каран и Лиан пак запълзяха напред.

Надолнището вече не беше толкова стръмно. Водата се надигна, започна да ги залива. После се раздели на каналчета, накрая се събираше във вир, широк четири-пет стъпки, проточил се в тъмата, докъдето светликът не огряваше. Водата беше дълбока до кръста и студена.

— Сега можем и да отдъхнем малко — реши Каран.

Лиан не каза нищо, но отново хвана ръката й. Седнаха на скалата с увиснали над вира крака и хапнаха хляб и сушени плодове от неговата раница.

— Какво ще измислят? — попита по някое време Лиан.

— Няма да се откажат. Някои ще обиколят всички извори и изходи от пещери в подножието. Други ще дебнат по главния път към Нарн, в случай че успеем да излезем на него. Спечелихме време, колкото да си поемем дъх, но излезем ли от пещерите, опасностите пак ще се струпат около нас.

Нагазиха във вира. След трийсетина крачки таванът се сниши, вече вървяха приведени. Нататък водата запълваше целия тунел. Лиан изви глава към Каран.

— Ами сега?

— Може и да не е много дълъг. Ще проверя.

Тя се съблече по долна риза и грижливо прибра дрехите си в торба от промазан плат. Със светлика в едната ръка се промуши край Лиан, гмурка се и изчезна. Той чакаше неспокойно, но съвсем скоро повърхността пред него се разлюля и Каран се появи. От главата й се стичаше вода, лицето й бе посиняло от студ.

— Ако беше изчакала секунда, аз щях да вляза пръв… — каза той неубедително.

— Точно затова не изчаках — каза тя. Зъбите й тракаха. — Не исках после да те търся. А и не го правя за пръв път… Плуването под вода е дълго, почти минута — продължи Каран, след като изцеди косата си. — А с раниците — още повече. Ще издържиш ли?

Лиан кимна. В Чантед се бе научил да плува добре. Студът обаче го притесняваше.

Гмурнаха се в тунела. Наистина се наложи да плуват дълго. От другата страна подът са издигаше плавно, а таванът рязко са извиси и отново можеха да вървят изправени. Само след десет минути с изненада зърнаха дневна светлина. Прокраднаха се към изхода.

— Ама че странно — озадачено каза Каран. — Изобщо не ги усещам. Наоколо като че ли няма никой.

Излязоха предпазливо и примижаха срещу залязващото слънце. Изведнъж Каран се разсмя и се метна на врата на Лиан. Вдясно от тях бяха водопадите и Гар продължаваше на югоизток.

— Не разбирам — промърмори Лиан и я притисна към себе си.

— Някъде сме минали под реката и излязохме на другия бряг. Пътят на аакимите е по източния, а ние сме на западния. Отървахме се! Преди Нарн е невъзможно да прекосиш Гар, а дотам има два дни неуморно ходене. Ако Тенсор е знаел, не е чудно, че толкова се вбеси. Не заслужаваме такава сполука. Може би късметът ми най-сетне се обръща.

— Няма ли да ни причакват в Нарн? Ти сама го каза.

— Няма съмнение, но градът не е близо и може да се случи какво ли не. А и ние вече сме в Банадор. Хайде да се отдалечим от водопадите, после ще се нахраним, ще съберем сили и ще решим какво да правим.

Излязоха в самото подножие на отвесните канари, където се трупаха огромни купчини разцепени и натрошени отломъци. Преди да се насочат на юг, трябваше да се проврат някак през тях. Най-сетне се измъкнаха и по здрач се озоваха в хълмиста местност, обрасла с гъсти гори и обгърната от стелещите се мъгли на водопада. Все още бяха на високо, но тук го нямаше острия студ на планините. Вдишваха свежия благоуханен въздух сред дърветата.

— Гора… — отрони Лиан. — След Шазмак не вярвах, че някога пак ще видя дървета.

Седна на един покрит с мъх дънер и се отдаде на съзерцание.

Още два дни прекараха в тази област — вървяха бавно през гъсталаците и не им беше леко. Пътя им пресичаха долини със стръмни склонове, издълбани от притоци на Гар. Скоро попаднаха в толкова пресечена местност, че по принуда се изкатериха към подножието на планината, за да продължат без толкова препятствия. Най-после намериха тясна пътека, водеща приблизително към Нарн. Земята беше силно нагъната и непрекъснато се налагаше да изкатерват поредния склон, горе оглеждаха унило следващите ридове, слизаха в падината и джапаха в неизбежните ручеи.

Към края на втория следобед Лиан едва се тътреше: следваше Каран, неспособен да се съсредоточи, и се надяваше от поредното било да зърнат град Нарн. Ходенето се превръщаше в тягостно изпитание. Предчувстваше, че ще намрази завинаги пътешествията, ако се състояха само в това. И защо изобщо му бе щукнало, че в подобни истории може да открие някаква романтика? Но поне се избавиха от преследвачите си — те изобщо не се мяркаха след пещерите.

Каран спря.

— Доближихме. Да намерим място за нощувка. Скоро ще притъмнее.

— Не може ли да продължим към Нарн? — примоли се Лиан. — Сигурно не е далеч. До гуша ми дойде да вървя. Искам да седна до огнището в някоя странноприемница с голяма чаша вино пред мен, а наоколо стотина души да правят същото.

— Ще се наложи да почакаш до Сит! — сряза го тя. — Нарн е на другия бряг и ако упорстваме да стигнем там толкова късно вечерта, трябва да минем със сала. А знаем, че и Тенсор ще отиде в града, ще държи под око всички подстъпи към него. Нарн е твърде малък, за да се скрием там. А и хората там не са много приветливи.

Пътеката пресичаше поток, леещ се тихо в каменистото си русло, и Каран тръгна срещу течението. Скоро се натъкнаха на затревена могилка, където гората се отдръпваше от брега, и спряха. Меката зелена трева сякаш ги примамваше. Стената от високи дървета около могилката създаваше илюзията, че са на сигурно място. Във влажната почва край водата избуяваха ароматни билки. Всичко внушаваше такъв покой, че Лиан, седнал уж за миг до купчината съчки за огъня, отпусна глава на ръцете си и тутакси заспа.

Събуди го Каран, която бе влязла в шубраците със сатърчето и се върна с голям наръч сухи клони. Той гузно понечи да се надигне, но тя го бутна да си седне.

— Достатъчно жилав се показа — каза му нежно.

Лиан се радваше на тишината в бавното сгъстяване на мрака. А Каран шеташе с пъргави стъпки — изряза в кръг чимове, обгради дупката с камъни от потока и нареди малка колибка от дървесна кора и съчки. Ловко я подпали с първата искра от огнивото, раздуха червените пламъчета и ги подхрани с по-големи клони. После долови погледа му и вдигна глава.

— Какво има?

— Просто се чудех, че счупената китка почти не ти пречи. Май няма нищо, което не можеш да правиш.

— Първия път, когато я счупих, бягах да си спася живота. И бях принудена сама да върша всичко, тъй че свикнах. Мина ми скоро, но пречеше и след като се срещнахме с тебе, защото я наместих зле. Вие с Раел свършихте по-добра работа, сега костите зарастват. И вече няма болки, освен ако не си блъсна ръката в нещо. Но пък и няма сила в нея. Иди да се изкъпеш, ако искаш, тази вечер аз ще готвя. На, дръж сапуна ми. — Тя му го подхвърли.

Лиан го хвана и се отдалечи по течението. Съблече се и нагази във водата. Поточето беше тясно и стигаше само до глезените му. Той приклекна на грапавия чакъл и смъкна мръсотията от себе си със сапуна и шепи пясък. Водата бе студена, но не и ледена като на Гар. Изтърканата му до червено кожа пареше.

Каран го погледна веднъж-дваж, докато се занимаваше с вечерята — от дългото бродена бе отслабнал и раменете му изглеждаха прекалено широки над изпъкващите ребра. И въпреки всичко бе запазил нехайния си момчешки чар. Личеше обаче, че е придобил още нещо — беше по-уверен, а не съвсем непохватен като преди.

Лиан вдигна глава, както се бършеше с ризата си, видя, че го гледа, и притеснен я изтърва в потока. Ахна и се втурна да я догони. Каран се извърна с усмивка.

— Единствено на тебе би хрумнало да стоиш във водата, докато се бършеш — подкачи го, когато той дойде при огъня.

— А ти къде щеше да стоиш? — уж се сопна Лиан.

— До огъня, разбира се. Къде другаде?

Хапнаха гозбата със зърнест аакимски хляб и стръкчета с вкус на мента, които растяха по брега. Мълчаха, заслушани в пращенето на клоните и кроткото бълбукане на потока. Лиан отиде да измие съдовете и ги подпря да изсъхнат. Каран извади шепа кафеени зърна от една торбичка и ги стри с два плоски камъка. Докато кафето завираше, тя също отиде да се наслади на хладната вода. Твърде рядко бе успявала да се изкъпе преди Шазмак, а толкова мразеше мръсотията…

— Кафето е готово — извика Лиан.

Каран изстиска водата от косата си и побърза да дойде при огъня. Въртеше се бавно под топлината му, отблясъците превръщаха капките по кожата й в мънички рубинчета, а къдравата й коса — в медни нишки. Лиан я гледаше безизразно, но тя забеляза как трепери ръката му, докато сипваше кафето — разля малко и на крака си. Каран се изсуши набързо с чистата си риза и се загърна в куртката си. Среса се, колкото можа.

— Дори не помня откога не съм пила такова кафе — въздъхна, когато вдиша аромата му. — Не знам откъде го е намерил… Раел. Вече не вирее в Банадор, заради сланите. Жалко, че нямаме и вино.

— Вярно, но имаме нещо, с което да го заместим. — Лиан си спомни за малката сребърна манерка, останала недокосната на дъното на раницата му през всички седмици, откакто бе напуснал Чантед. — Пием тази настойка зиме. С нея вдигаме наздравица за неочаквана сполука или за завръщането на любим човек.

Отвинти капачката на сребърна верижка и подаде манерката на Каран. Тя помириса предпазливо и отпи малка глътка. Гъстото сладко питие оставаше вкус на лютиви диви билки и опари устните и гърлото й. Тя глътна още малко и засмяна му върна манерката.

Седяха безмълвно от двете страни на огъня, доволни от кафето и унесени в мислите си. Каран имаше безметежен вид в играещата светлина, но Лиан все се връщаше към процеса и Огледалото… и омагьосващия го шанс то да крие сведенията, които търсеше. Твърде нахално ли щеше да е пак да попита не може ли да го види? Отказа се.

— Сега сме в моя роден край — промълви тя. — Колко го обичам…

— Не знаех, че и Нарн е в пределите на Банадор.

— Нарн — не. Гадно грозно свърталище на неприятни хора. Реката бележи границата. Банадор е дълга ивица земя при самите планини.

Каран въздъхна.

— Днес си с ведър дух. Вече не се ли боиш от Тенсор?

— Боя се. Той не се примирява. До сутринта може дори да са прекосили реката.

— А когато предадеш Огледалото?

— Ще насочи усилията си към връщането му, няма да гони мен. Сдобие ли се с него, може би ще ми простят, а може би не. Кой знае?

— А дали не са се качили на сала?

Лиан внезапно се уплаши, че аакимите може би дори вече се прокрадват към тях. Заозърта се. Светлината от пламъците трепкаше, мяташе дълги сенки по тревата и преобразяваше гората в плътна тъмна преграда.

— Не ми се вярва. Цял ден мислих. Как ще отидат навреме в Нарн? Може и да наемат някой да ги превози през нощта, но тогава как ще ни намерят в тези гъсталаци? Не, ще чакат.

— Добре де, какво ще направиш с Огледалото?

Каран се взря в очите му.

— Толкова планове кроях и всичко отиде на вятъра. Ясно е, че всички възможности се провалиха освен най-първата. В края на краищата ще спазя обещанието си пред Мейгрейт и ще отнеса Огледалото на господарката й в Сит. И ще се моля да не причиня зло. Ще станем рано, ще отидем в Нарн с първия сал, там ще наемем лодка и ще сме в Сит след четири дни.

— А после?

— Щом се отърва от Огледалото, се прибирам у дома в Готрайм. Няма ме много по-дълго, отколкото казах на хората си.

— Колко е дълъг пътят оттук до дома ти?

— Намира се в другия край на Банадор. Седмица-две. Ти какво ще правиш? Към Туркад ли ще продължиш?

И тя, и той затаиха дъх. Само от месец бяха заедно, а все едно се бяха изнизали години — толкова силен бе потресът от мисълта, че скоро ще се разделят и може би никога вече няма да се срещнат.

— Ами натам бях тръгнал поначало. Де да знам. Сигурно ще отида.

Кокалчетата на юмруците й побеляха от стискане.

— Но пък никога не съм бил в Банадор — добави Лиан и я стрелна с поглед изпод вежди. — Какъв е Готрайм по това време? Как мислиш, ще ми е скучно ли, ако се застоя ден-два?

— Най-прекрасното кътче в цял Сантенар през всички сезони — засмя се тя. — Е, стига човек да е убеден в това. Виж какво се сетих — защо не дойдеш с мен дотам и ще ти покажа някои по-хубави места, а когато времето се оправи и прочетеш всички Предания в нашата библиотека, и чуя всички сказания, които знаеш, и си втръснем до полуда, ще продължиш накъдето ти душа иска.

— Спогодихме се. Не се знае какво може да изровя в библиотеката. Ще дойда с тебе.

Каран се облегна и затвори очи. Лиан се отплесна в собствените си мисли. Как да подхване нишката, която му бе подхвърлил Тенсор? Дори да беше вярна, догадката му насочваше и към тримата карони, дошли в Сантенар заради златната флейта. Значи имаше три града за претърсване. Всъщност какво знаеше за тях?

В Алсифър, величавото средище на Рулке (а и най-близкото от трите), още имаше жители. Крайбрежният град се намираше на някакви си стотина левги южно от Сит. Лиан обаче не се съмняваше, че архивите на Рулке отдавна ги няма. Мендарк сигурно знаеше така ли е, но би ли споделил с него?

Хависард, твърдината на Ялкара, беше много по-далеч на изток, в Крандорските планини, сравнително близо до родината му Джеперанд. Нищичко не знаеше за този град.

Катаза, островната столица на империята на Кандор, беше насред някога красивото Перионско море. Само че то бе пресъхнало преди столетия, а Катаза бе изоставена след смъртта на Кандор. И дотам имаше много път, а и не показваха града на съвременните карти. Цялото Сухо море изобразяваха просто като огромна пустиня. Но ако Тенсор се заблуждаваше, значи Лиан не бе напреднал изобщо в диренето си, откакто бе напуснал Чантед.

— Каран, как изигра Синдиците?

— Не е лесно да ти обясня. Не съм убедена и че самата аз разбирам. Дори не ми е ясно от кого съм наследила тези способности — може би от баба ми Мантил, макар че дарбата се среща рядко сред аакимите, може би от другия ми род. Понякога чрез дарбата си успявам да доловя чувствата или настроението на някои хора, дори и да са далеч. Ако съм загазила, случва се и да изпратя послание, дори да създам връзка, макар че ми струва големи страдания и прилошаване след това.

— Както стигна до мен онази нощ в Тулин ли?

— Да, но тогава не се опитвах да се свържа точно с тебе. Не знаех кого да търся, просто имах смътното предчувствие, че някой наблизо ще ми помогне.

— Хм, сигурно си събудила всички в Тулин — измърмори Лиан.

— Тези послания ме затрудняват, а и са много опасни. Често не сполучвам. Но на Синдиците не съм направила нищо — обясни Каран и се подсмихна. — Направих го на тебе — затова почти не помниш. Тях никой не може да ги излъже. Официалният процес всъщност беше единственото спасение за мен, точно затова вдигнах такава врява, че ме обиждат на чест. Дори прекомерна за човек, отдавна изобличил сам себе си в лицемерие. — Тя замълча за миг. — Но ако бяха позволили на Тенсор да ме разпита, двамата с тебе вече щяхме да сме мъртви.

— През нощта преди това ти пратих ново послание и успях с лекота, защото ти още беше отслабен от заклинанието на Емант — продължи тя. — Взех амулета ти, за да те обвържа със себе си. Знам, че ти липсва, но по-късно го загубих. Вложих историята си в твоя ум и всичко си беше вярно освен една случка, след като избягах от Физ Горго. Вмъкнах лъжа в сънищата ти как съм дала Огледалото на друг при езеро Нийд и оттогава само съм отвличала вниманието. Не бих си позволила да рискувам с по-нагла измама — те вече знаеха твърде много. И значи по време на процеса събудих спомена ти за съня и докато ти наново преживяваше историята, аз я извличах от съзнанието ти и я преразказвах на Синдиците. Твърде рискован опит. Едва ли някой си е позволявал подобно нещо. Но Синдиците повярваха. Още по-добре беше, че знаеха колко е правдив разказът ми, защото за тебе беше точно такъв. Тенсор обаче не повярва. Докато Синдиците отсъждаха, не би могъл да им се противопостави, но като обвинител се възползва от правото си да ги разубеди на тайно съвещание. Малко време оставаше, докато осмислят всичките чудатости в държането ми и отхвърлят измислицата. Съжалявам, че злоупотребих с тебе, но нямаше друг изход.

— Аз пък не съжалявам. Трябвало е да станеш разказвач — не бях чувал толкова убедителна история.

Каран се усмихваше печално, но ненадейно сякаш я порази пристъп на болка или прозрение и тя закри лицето си с ръце.

— Ох… — обади се приглушено. — Какво мъчение… Не, не мога…

— Какво ти е? — прошепна Лиан.

Тя бавно свали ръцете си и той изобщо не проумя коренната промяна. Топлотата се отцеди от гласа й, нямаше ги и трапчинките от усмивката. Бузите й хлътнаха. Каран заговори хладно, отчуждено и горчиво, все едно не й стигаха сили да изрече думите.

— Бъди нащрек! Аз съм страшна заплаха за приятелите си. Предавам никои, други тласкам към гибел или смущавам умовете им. Защо се помайваш, Лиан? Тръгни си навреме.

Той седеше стъписан, взираше се в огъня и не смееше да вдигне глава, за да не срещне погледа й. Какво ли се бе случило току-що? Тъкмо си бе въобразил, че я е опознал, и тя преобърна представите му.

Изниза се много време. Каран не помръдваше. Пристъпът — или каквото друго я бе обсебило — стихна, но я опустоши. Струваше му се, че пропаст зейна помежду им, а не знаеше как да хвърля мост над тази бездна.

— А какво направи с Огледалото? — попита нерешително. — Каза на Раел, че е у тебе. Пак ли излъга?

Тя се присви като от плесница и в миг я налегна ужасна покруса.

— Не. Нося го. Но точно тази вечер няма да говоря за него.

И се пъхна в палатката.

29. Сред хълмовете на Банадор

Лиан се заседя до огъня насаме със съмненията си, разгневен и подтиснат. Но гнетящите го чувства се изпариха внезапно, щом осъзна колко хитроумна е била Каран, как е открила единствения изход, колко упорито се е борила да спаси и него и как е платила прескъпо за това. Кой ли я бе нападнал сега? Тенсор ли опитваше ново оръжие на духа срещу нея, или другите врагове се стараеха да я открият?

След мразовитите планини нощта тук му се струваше мека. Смъкна дрехите си и пропълзя в палатката полека, боеше се да не я събуди. Намести се на спалния си чувал и се зави с наметалото, легна на една страна и се загледа в огъня. Нещо прошумоля в листата от другата страна на поляната и пак настъпи тишина.

Малката й ръка напипа китката му и я стисна.

— Лиан, успокой ме, толкова съм уплашена…

Той протегна ръце да я прегърне и Каран опря буза в шията му.

— Какво стана?

— Нещо ме достигна отдалеч, беше още по-зле от кошмарите, но сега съм добре, няма го… Разкажи ми нещо, любими — унесено помоли Каран.

— Кое сказание искаш да чуеш?

— Което и да е.

„Искам гласа ти, думите нямат значение“.

Лиан поумува.

— Знам едно късичко и много тъжно.

— Все едно — промърмори тя.

— Това е историята на двама влюбени — Дженулка и Хенгист. — Млъкна и Каран зарови лице в шията му. — Сказание от дълбоката древност. Прекалено романтично е за моя вкус, нищо повече от развлечение, колкото да мине времето.

— Разказвай.

— Дженулка била съпруга на Федил Жестокия, тиранина на Алмадин в една далечна-далечна епоха. Федил бил същинско чудовище — грамаден, тлъст, стар и порочен. Но бил и несравнимо силен, по-злонравен и коварен от него нямало. Най-истинска радост намирал във войните, а удоволствие — в тормоза на поданиците си. Особено се наслаждавал на издевателствата над Дженулка, най-дребничката и прекрасната от трите му жени.

— Естествено — самодоволно прошепна Каран в ухото му.

— Не се знаело защо избрал тъкмо нея за съпруга, защото вече имал достатъчно синове и дъщери, които да продължат рода му, и всички те били наследили зверщината на баща си. А на Дженулка била противна дори мисълта да споделя постелята с него, защото той никога не се къпел, краката му били черни от мръсотия, имал вонящ дъх и огромен търбух. Тъй и не легнал със съпругата си, защото се бил отдал на извратени забавления. Но и това й навличало несгоди — всички придворни, синовете и дъщерите на другите две съпруги и другите две съпруги дори, й се подигравали колко е крехка, та дори Федил не я искал. И тя живеела в горест и била по-нещастна дори от най-презряната свинарка в цял Алмадин.

Лиан спря, защото дишането на Каран се успокои и притихна; той си помисли, че е заспала в ръцете му. Косата й лъхаше на зелен лимон. Докато беше жив, щеше да свързва с нея това ухание.

— Свинарка значи — шавнаха устните й до ухото му. — Продължавай.

— Дженулка свикнала да броди край река Алм в ранната утрин, когато нейната придружителка още спяла. В онези години по брега растяла гъста гора, а по поляните пасели стадата на тиранина. Сядала на тревата или на някой камък или дънер и се забравяла в копнежи за млад, хубав и изкусителен любим. Макар и тиха и свенлива, тя била страстна жена, жадувала да дарява и да получава удоволствие.

Каран се засмя гърлено.

— Така се случило, че един младеж също идвал понякога на поляните, сядал да гледа водата и гмуркането на речните птици и да размишлява. Наричал се Хенгист. Сред чираците на майстора на сребърни изделия годините му били най-малко, но талантът — най-голям. Той се отличавал с дълбочина на чувствата, обичал музиката и четенето, както и всичко красиво, но странял от компанията на другите чираци и от пошлите им забавления. Често се измъквал, за да се уединява. И ако зърнел нещо особено прекрасно, връщал се в работилницата на своя майстор и го пресъздавал от сребро. Той бил тъмнокос хубавец, не много висок, но с чудесно телосложение, пък и чист.

— Както и глупав, без съмнение — вметна Каран.

— Шт!

— Хенгист слязъл при реката в едно ранно утро и там седяла на камък най-прекрасната жена на света. Изгряващото слънце сякаш палело огън в косата й, заслепявало го и той не я познал. Иначе тутакси щял да си плюе на петите — дори да заприказваш жената на тиранина означавало да си просиш смъртта. Но понеже слънцето светело в очите му, Хенгист се промъкнал по-наблизо. Тя се обърнала към него и той бил поразен.

Трудно е да се отсъди кой от двамата бил по-срамежлив, изобщо не биха дръзнали да заговорят на непознат, но погледите им се срещнали и те прозрели, че са открили безсмъртната любов, че са родени един за друг. Хенгист пристъпил към нея като зашеметен, макар че няколкото крачки между тях му изглеждали като бездните, делящи звездите. И тя се надигнала с протегнати към него ръце.

Хенгист ги поел, целунал пръстите й и сладка тръпка пробягала по тялото й. Той се взирал в лицето й — толкова кротко, мило и красиво, че щяло да му се скъса сърцето. Но наблизо една чапла изпляскала с криле във водата, разпръснала магията и той видял пред себе си съпругата на тиранина. За това, че държал ръката й, го чакала гибел. Отскочил с вик и побягнал, без дори да се огледа.

Върнал се в работилницата. Работил с чукчето ден след ден и нощ след нощ, без да чува закачките на другите чираци, и сътворените от него чапли, горски цветя и сребристи речни риби били най-хубавото, създадено от ръцете му. Как изгарял от желание да се върне на брега и да я прегърне, но нито веднъж не се осмелил.

А Дженулка все така слизала при реката сутрин на същото място, където се били срещнали, но той не идвал и в душата й се спуснала покруса. Но тя била своенравна жена. Знаела, че той се бои, значи трябвало тя да отиде при него. Бродела из града в търсене на своя любим, оглеждала лицата на хората по улиците толкова напрегнато, че всички взели да я одумват. Много дни обикаляла града с придружителката си и накрая изчерпила поводите за тези разходки и се отчаяла, че някога ще го намери.

Един ден се запътила обратно към замъка на звяра — само така наричала мислено съпруга си — и случайно минала край дюкянчето на майстора. Зад стъклото било сложено сребърно изваяние — чапла с разперени криле. В птицата имало толкова живот и красота, че Дженулка веднага я познала. Точно нейното пляскане с криле й било отнело любимия. Тя се досетила, че единствен Хенгист е способен да създаде това чудо, макар дотогава да не знаела какво е занятието му. Влязла в дюкянчето и купила изваянието с такива щедри хвалби за прелестта му, че майсторът извел чирака си да го представи на жената на тиранина. Защото и най-незачитаната му съпруга все имала някакво влияние.

В утрото на другия ден Дженулка отново била при реката още преди придружителката й да се събуди. Знаела, че и Хенгист ще е там. Преди да се опомнят, вече се прегръщали. Там до бълбукащата вода и крачещите из плитчините чапли, те слели телата си. Оттогава всяка сутрин намирали мимолетно щастие в минутите заедно.

Това щастие не можело да трае дълго, разбира се, но може би нямало да е толкова кратко, ако не била глупостта на Хенгист. Нощем, след като довършел възложената му от майстора работа, а останалите чираци се потели и пръхтели в домове из квартала на порока, той се захващал с тайното си начинание. Сребърна статуя на гола млада жена, седнала на камък до водата и замечтана за любимия. Много похвален замисъл и тогава, и сега, стига Хенгист да не бил изобразил толкова правдиво лика и тялото на своята възлюбена.

— И ти би проронила сълзи, ако можеше да я зърнеш — с кожа мека като коприна, с кремав оттенък и гладкостта на полиран мрамор. Очи, зелени като нефрит, големи и влажни като очите на крава… Уф! — изпъшка Лиан, когато Каран го сръга в ребрата с юмрук. — Извинявай. Нежни и мили като очите на гълъбица. А косата й червенеела като облачен залез. — Той се разпали. — По-прекрасни форми от нейните и фантазията не би могла да създаде, защото тя била тъничка там, където подобава на жената, но и пищна и закръглена. С източена бяла шия, с изящни рамене, с високи заоблени гърди и с перлен блясък на кожата, който…

— Стига де — скастри го Каран и по гласа й той позна, че се усмихва. — Откъде ти дойде това вдъхновение? Не забравяй, че описваш статуя.

— О, да! Превъзходно творение, с което той се занимавал потайно и винаги скривал преди зазоряване. Майсторът обаче бил подъл и алчен човек, който знаел с точност до зрънце колко сребро имал, и се разтревожил от намаляването му. Ето и сгоден случай да заслужи благосклонност, защото било всеизвестно, че най-младата жена на Федил е студена и ялова…

— Студена ли? — студено попита Каран.

— Шт, казах! Не забравяй, че това е сказание. И без повече накъсвания, моля. Та значи, майсторът не се съмнявал, че Федил ще се зарадва на шанса да се отърве от нея, а пък той имал дъщеря, която можела да заеме мястото й. Помолил тиранина да го приеме и му показал статуята, обаче не получил награда, каквато очаквал. Федил му отсякъл главата с един удар на меча си. Отприщеният му гняв обаче скоро угаснал и той решил да следи Дженулка. И преди да съмне на другия ден, я видял да се измъква от леглото си. Тръгнал подире й, предвкусвайки насладата от предстоящите й мъки.

Без нищо да подозират, влюбените се събрали на своята поляна при реката и изгрялото слънце ги заварило да лежат голи, сплетени в прегръдка. Дженулка се поддала на необяснима печал, сякаш любовта й била само сянка на отлетял сън, и обляла със сълзи шията на Хенгист. Плачела безутешно. И тогава дошъл Федил.

Всеки виждал в него близката гибел и заридал за другия, но не напразно Федил си бил спечелил прозвището Жестокия. Затворил ги голи в голяма килия, вързани с окови на глезените за срещуположни стени. И те се гледали, но не можели нито да се докоснат, нито да заговорят, защото ако някой отворел уста, биели другия с камшик. Поквареното сърце на тиранина веднага познало кое изтезание ще е най-страшно за тях — Хенгист да вижда сълзите на любимата си, без да може да я утеши, а Дженулка да мълчи, докато го изтезават пред очите й.

Федил намислил още нещо и освен да бичуват Хенгист заповядал да му донесат инструментите и принадлежностите от работилницата на майстора — тигелите, чуковете и клещите, глината и пясъка за отливките и всичко необходимо. Въпреки че бил груб простак, тиранинът разпознал голямата му дарба и го заставил да извае от чисто сребро себе си и възлюбената си, за да напомни каква власт има над тях и за да ги уязви. Развеселявал се от мисълта, че последната им прегръдка ще е по негова воля.

За Хенгист най-голямата мъка била да сътвори от сребро образа на любимата си, но ако откажел, щели да я бият и тормозят. Затова всеки ден вземал инструментите си, отправял към нея поглед, пълен с копнеж, и се захващал с работата си. Познавал всяка извивка и очертание на тялото й, както е по силите само на велик творец, и би могъл да създаде статуята дори и ако ослепее.

Минали месеци. И накрая готовото изваяние било съвършено. Хенгист захвърлил инструментите си на пода и заридал. Дженулка приличала на сянка, бледа и изпита като изоставено дете с огромни тъмни очи. По прежулените й от оковите глезени неспирно кървели рани, а коремът й, на който той толкова обичал да слага глава, бил хлътнал от глад. И тя се взряла в Хенгист и видяла колко е съсипан. Преди бил строен и красив, плътта обаче сякаш се била смъкнала от костите и изопнатата кожа обгръщала черепа му подобно на маска. Но в отчаянието си се обичали по-силно от всякога.

И тогава като че ли се случило чудо, защото те протегнали ръце един към друг, както често се опитвали, но не успявали да се докоснат. Може би и костите й се били смалили от недояждане, но оковите се изсулили от тънкия й глезен и Дженулка се освободила, а нехайният пазач не бил наблизо да стовари бича си върху тях.

И най-сетне се прегърнали и за блаженството им няма измислени думи.

Федил влязъл, за да злорадства при вида на натрошената статуя, и когато зърнал слетите в обятията си влюбени, яростно ги пробол с меча си. Но Дженулка се усмихнала и погледнала изваянието, запазило каквото те двамата били имали преди и били намерили отново.

„Нашата обич ще пребъде, докато има хора на Сантенар, ето го нейния символ. А тебе и децата ти ще прокълнат и забравят“ — казала високо. И умряла, без да се откъсне от прегръдката на Хенгист.

Федил вече нямал никаква полза от статуята. Освирепелият тиранин заповядал да я претопят и сам хванал въжетата да я тегли към пещта. Сребърната статуя се килнала и го премазала. Народът възликувал от смъртта на тиранина и унищожил всичко, което било негово дело. После сложили статуята в голямата зала на кметството, където тя стои и до днес — символ на съвършената и безсмъртна любов.

— О, Лиан — промълви Каран и погали устните му, — отказвам се от всяка лоша мисъл, която ми е хрумвала за тебе.

— Казах ти, че историята е малко прекалено романтична. — Той се усмихна в мрака.

Млъкнаха, грижите им отлетяха и те просто се радваха да ги свързва топлината на телата им и общият ритъм на дишането им.

А после Каран ахна тихо и уплашено като от болка. Лиан я притисна към себе си.

— Какво стана?

Гласът й прозвуча някак далечно:

— Нищо. Мина ми. Ужасно ме заболя, стори ми се, че пробождат очите ми с нажежена тел. — Сгуши се за миг в него, стисна силно ръката му и са отдръпна. — Лиан, ще ми обещаеш ли нещо?

— Обещавам.

— Каквото и да се случи тази нощ, ако ти кажа да направиш нещо, изпълни желанието ми точно.

— Странна молба.

— Обещай… не, закълни се.

Той хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Обещавам и се заклевам. Кажеш ли ми да направя нещо, ще изпълня желанието ти точно.

— Дори ако смяташ, че е съвсем неправилно.

Той целият потръпна от лошо предчувствие. Усещаше колко е напрегнато и нейното тяло.

— А какво ще се случи тази нощ?

— Може би нищо. Може да е друга нощ. Или никога. Лиан! Трябва да се закълнеш. Трябва. Довери ми се.

— Заклевам се.

— Никога няма да те забравя.

— Говориш така, сякаш си тръгваш — каза той тихо и уплашено.

Каран обаче не отговори. Вече спеше. А той дълго не мигна неспокоен, но накрая умората победи страховете му и той също се унесе.

Сутринта, когато Каран и Лиан излязоха на пътеката, отвъд реката Тенсор ги усети и спря като закован.

Аакимите бяха загубили много време в пещерите за да разчистват рухнали скали, и оттогава не смееха да губят време за сън. Той раздели отряда си — нареди на половината да бързат към Нарн по източния бряг, останалите свика около себе си.

— Те не са далеч, от другата страна са, усещам ги. Не може да са на повече от три левги. И вече не са нащрек. Не биха и помислили, че ще успеем да прекосим реката тук.

— Бездруго не можем — възрази някой. — Прекалено дълбока е, а течението е силно и не можем да я преплуваме. А нямаме лодка.

— Значи трябва да си намерим. По брега все живеят някакви хора.

Разделиха се и цял ден търсиха. Наистина имаше селца заради ивицата плодородна земя и наносите на брега, но местните хора бяха земеделци, а не рибари. Късно вечерта все пак намериха две лодки. Едната беше голяма, много овехтяла, с направо изгнили дъски. Тенсор я огледа придирчиво и поклати глава.

— Не си струва риска. Вероятно мога да я задържа да не се разпадне, но ще е голямо изпитание за силите ми. Ако реката беше по-тясна… Не! Покажете ми другата.

Втората се оказа в по-добро състояние, но пък беше мъничка. Намериха собственика и я наеха, макар и на твърде висока цена.

— Ако издържа и петима ни, ще се прехвърлим наведнъж.

Качиха се, обаче щом четвъртият стъпи в лодката, водата плисна през борда и Тенсор ядосано тръсна глава.

— Дори аз не мога да я предпазя да не потъне. Ще се прехвърлим на два пъти. Побързайте или ще ги изтървем.

Накрая всички се озоваха на отсрещния бряг, но чак на другата сутрин, защото течението бе силно и отнасяше лодката надолу.

Тенсор беше озадачен и разколебан.

— Вчера долових, че тя е натам. — Посочи на запад. — Снощи обаче образът й се стопи в ума ми, сякаш вече я няма. Да тръгваме. Имаме да претърсим обширни гори.

Лиан дремеше, унесен в необичайни сънища — нито заспиваше дълбоко, нито се събуждаше. Каран се обърна и отметна ръка встрани, после притихна. В нощния мрак не се чуваше нито звук. Страх полази по тила му и той потръпна насън. А от гърлото на Каран се изтръгна нисък жален хленч. Лиан настръхна, посегна слепешком в тъмнината и хвана студената й ръка. Нещо го раздруса и в представите му се появи грамаден брадат мъж с пронизващи ярки очи. Същото лице бе видял и онази нощ в Тулия, когато посланието на Каран се вплете във виденията му. Демон, надигащ се да отхвърли оковите!

Мъжът говореше тихо, със смразяваща заплаха, думите не се различаваха. После погледът му се плъзна по Лиан като лъч на мощен фар. Сърцето на младежа заблъска лудо в гърдите му и той викна от ужас и горест — в тези очи съзря смърт.

„Махни се, иди където щеш!“ Сънят ставаше мъчително истински. Дали пък не беше буден? В тази чернилка не можеше де е сигурен.

„Тръгни сега — подсказваше един гласец в главата му, — докато тя още спи. Винаги си й бил в тежест. Тя вече не се нуждае от тебе. Утре ще е в Нарн.“

Гласът млъкна, пак изскочи лицето, почнаха да се редуват. И някаква част от съзнанието му се разбунтува. Нямаше да търпи безропотно. „Махни ми се от главата!“ — кресна безмълвно, сякаш предизвикваше лицето.

„Ама че си глупак!“ — отекна гласът, когато лицето пак се обърна към него. Очите олющваха слой след слой душата му и съпротивата не означаваше нищо.

— Тръгни веднага! Просто си върви, глупако!

Той искаше да се махне, но не можеше да я изостави. И прозрението се стовари като удар с чук. Гласът беше на Каран — тя го увещаваше.

— Тръгвай! Махни се още сега! Обеща ми!

Юмруците й го налагаха по раменете, по гърдите, по главата.

И сякаш се скъса бент. Лиан се надигна трескаво, навлече припряно дрехите си, грабна ботушите си с едната ръка и раницата с другата.

— Каран, няма да тръгна без тебе.

— Тръгвай! — изкрещя тя в лицето му толкова силно, че дори усети дъха й. — Ще погубиш и двама ни!

— Но къде да отида?

— Където щеш, само да си по далеч! Отиди в Нарн.

Той се измъкна заднешком от палатката, после се врътна и затича покрай поточето към пътеката в гората.

Каран седеше на постелята, вторачена подир него. Щом се скри от погледа й, пак се просна на одеялото и започна да вие от скръб и отчаяние.

В безоблачната нощ искреше само поясът от ярки звезди, наричан Веригата на Тайчид; светеше и мъглявината, но нямаше луна. За броени минути Лиан стигна до пътеката и свърна наляво към Нарн. По земята се стелеше рехава мъгла и преобразуваше околността в безплътно видение. Заразен от паниката на Каран, той тичаше презглава, налиташе на шубраци, падаше, въргаляше се, скачаше, без да забелязва калта по лицето си, драскотините, бодливите клонки и лепкавата трева.

Вече вървеше през по-рядка гора, излезе на поляната, заобиколена от клонати дървета. Спря и се облегна на сгърчената кора на прастар ствол, за да си обуе ботушите. Още му се струваше, че сънува, че е упоен или омагьосан и няма воля дори да се диви или съмнява.

Нагласи раницата на гърба си и побърза да пресече поляната; сухата трева шумолеше около глезените му. Звездната ивица сияеше. За миг му се привидя, че го следва някой — беше сянката му; после се шмугна между дърветата и отново потъна в мрак.

Вървя още час-два, вдишваше плътната влага, джапаше в поточета и се пързаляше по склоновете. Ужасът избледняваше в паметта му, надмогна го меко униние, чувството за безвъзвратна загуба.

Накрая видя, че е излязъл на билото на стръмен гол рид. Вдясно тъмнееше реката, а по-нататък блещукаха жълтите светлинки на Нарн. Надолу по течението хълмовете бяха ниски и заоблени, а гората — изсечена чак до планините. Тук-там бяха пръснати още светли точици, може би стопанства.

Студен повей го блъсна в лицето и го отрезви достатъчно, за да прецени, че няма как да се добере до Нарн преди утрото. Намери завет между два големи камъка под някакви дървета и сънят, от който тъй и не се бе избавил, го повлече мигновено в унеса.

Най-после Лиан го нямаше. Каран се свлече на земята. И болката зад очите започна отново, подуваше се като цирей, цялата й глава затуптя. Върнаха се и кошмарните видения. Очите… Къде бе виждала тези пламтящи черно-алени очи? Изчезнаха и не остана нищо, а тя се вцепени. За пръв път изпадаше в такъв ужас, за пръв път й отнемаха всички сили. А над дърветата мъглявината-скорпион сияеше по-голяма и по-ярка от всякога.

Ето го пак отдавнашното усещане за мъртва твар, чийто изгнил език я лиже студено и слузесто по гърба. Толкова осквернена не се бе чувствала никога, но поне се опомни от магията и си спомни, че е гола. Побърза да нахлузи панталона, закопча ризата си и хвърли дърва в огъня. Пламъците заподскачаха. Тя извади малкия си нож и зачака. Би побягнала, но нямаше къде да отиде, щяха да я намерят навсякъде. Как да се откъсне от онези, които се промъкваха към нея, които я познаваха?

Очите. Лицето. Неогледно, непоносимо хубаво, лукаво и жестоко. Много пъти бе сънувала това лице и всеки път то изглеждаше по-могъщо и непреклонно. Но и лице на затворник, обзет от терзания. Жадуваше, а не успяваше. Пак кучето. Очите. Натискът. Болката. Очите. Вцепенението. Кучето…

Трудно дишаше, задъхваше се. Очите й шареха лудешки. Светът притъмня, пламна в черно и червено, отново се смрачи. Сякаш отнякъде задуха вятър и клоните се затъркаха един в друг като мазолести длани. После всичко притихна.

Тръпка започна от главата й, спусна се по шията и към кръста. Пот изби под мишниците й, тялото й се скова пак и тя изведнъж прозря, че е обкръжена от тях. Тъмни очертания се прокрадваха между дърветата. Сандалите им стържеха по тревата. Уелмите бяха дошли. А тя не можеше да вдигне и пръст, защото я познаваха, знаеха какво да използват срещу нея.

В пролуката на платнището се подаде ръка. Сърцето й прескочи. Нищо не можеше да се направи!

Но в една мъничка точица на съзнанието й надеждата надделя. Имаше скрита част от нея, за която те не се досещаха, която не бе известна никому. Там се коренеше свирепа решимост, която й заговори. Никой не беше непобедим, дори уелмите, а кой да знае това по-добре от нея? Не се ли бе убедила с очите си в страданията на Идлис? Вцепенението се разкъса, обзе я ярост и когато ръката с изпъкнали кокалчета посегна, тя замахна. Ръката се отдръпна и се разнесе вопъл.

Но това не беше групата на Идлис — подчиняваха се на по-хладнокръвен ум. Болката се разгоря, главата й щеше да се пръсне. И макар че беше съвсем будна, безмилостното хубаво лице от сънищата се върна. Щеше ли да й наложи волята си? Палатката се разпори, уелмите протягаха ръце, в главата й пулсираше огън, ножът й сечеше плът, уелмът падна, но зад него имаше друг, избиха ножа от ръката й. После — кошмар, водовъртеж, бясна стихия, изстрадалото й съзнание потърси утеха, излъчваше. И я намери изумително близо. Но каква цена плати…

„Мейгрейт!“ — нададе безмълвен вик; златна светлина обливаше очите й и ги свързваше.

Сякаш дълбините на бездната въздъхна от безмерно облекчение, на каквото не се бе и надявала. Но звездите зарониха кристални сълзи, които се разпадаха на просветващи късчета и обгориха очите й. Отнеха й грубо връзката, усукаха я и я вмъкнаха в отвъдни измерения. Избухнаха пламъци и болка, пак досегът на уелмите, мъртвото куче, после нямаше болка, нямаше натиск, съзнанието гаснеше в тъмния кладенец на забравата и последното, което долови, беше неимоверното чувство на свобода, пречистващото вълнение у уелмите.

— О, съвършени господарю! — нададоха вик те. — Най-после! Най-после!

— О, верни служители — избумтя гласът, всевластен и заплашителен. — Наближава решителният миг, а престои толкова работа. Слушайте и се подчинявайте. Връзката вече отслабва. Помните ли кои сте?

— Сега помним. Ние сме гашадите, господарю.

— Гашади, имам враг!

— Сега знаем и врага ти.

— Измъчвайте го. Дразнете го. Тласкайте го към безумие. Но не му посягайте. Свикайте всички гашади и щом намерите сгоден случай, възползвайте се!

Сутринта Лиан се събуди още по уморен: натрапваше му се илюзията, че цяла нощ е бил беглец в страна на сенките. Все тичаше и все го гонеха. Великанският му враг трупаше мощ и злоба при всяка крачка, с която скъсяваше разстоянието, а Лиан не можеше да направи нищо, защото и друго присъствие в ума му го терзаеше и затваряше всеки път към спасението.

Едва успя да отвори подутите си клепачи. Слънцето му светеше в очите. Изправи се и си разтърка гърба. Отначало главата му бе пълна с мътната поредица от щуротии, заради която бе попаднал тук, сам в яркото утро. Спомените от нощта първо се върнаха крадешком, после се изляха като потоп.

Каран! Що за лудост бе го тласнала насам? И защо да не я назове с истинското й име — що за страхливост? Как бе могъл да я изостави, да спази толкова нелепото си обещание?!

Нарами раницата и погледна към слънцето. Минаваше седем часът. Трябваше да я намери. Сигурно бе отишла на брега да чака сала. Хукна надолу към пътеката и се загледа към реката. Отсреща бяха скупчените постройки и пристани на Нарн. А салът вече пълзеше по водата. От тази страна имаше малък кей на дървени подпори, отчасти скрит сред горичка, и навес, където беше огромното колело с въжето. Дотам имаше половин левга. На бегом щеше да отиде за двайсетина минути. Салът нямаше да е отплавал дотогава.

Понесе се с големи крачки, само че пътеката не беше нищо повече от каменист улей, раницата подскачаше, удряше го по гърба и той залиташе. Два пъти се строполи, отърва се на косъм, без да си счупи глезена, и по принуда забави до бърз ход, докато не слезе в подножието на рида. Пак се втурна, но чак след половин час, с омекнали крака и плувнал в пот, се затътри по кея край рехава тълпа местни хора, които му хвърляха равнодушни погледи.

А салът вече беше на стотина разтега в реката, потеглил към отсрещния бряг. И въпреки дивите му подскоци и умолителните му вопли си продължаваше нататък по въжето. На палубата се виждаха десетина души, но никой не приличаше на Каран с бледото й лице и червената й коса.

Лиан се хвърли след групичката селяни, които вече се катереха по склона, и подвикна на вървящия последен — висок грубоват тип с торбеста зелена риза и широк кафяв панталон; носеше мотика на рамо. Никой не спря и Лиан тръгна с групата. Високият изви глава към него; беше небръснат от дни, дебелият му нос стърчеше.

— Не видяхте ли жена с червена коса, зелени очи, ей толкова висока, да се качва на сала? — попита Лиан. Подтичваше заднешком и показа с ръка докъде му е Каран.

— Ъ? — тъпо изсумтя селянинът.

Лиан повтори въпроса бавно и високо.

Месестите устни на мъжа се разделиха в гадна усмивка и се вида истински кратер, пълен с почернели остатъци от зъби.

— Жена? С червена коса? Хубавица?

Говореше, сякаш устата му е пълна с петмез. Ухили се до ушите. Гледката беше толкова противна, че Лиан неволно се извърна.

— Не съм казвал, че е хубавица… — подхвани той, но проумя, че онзи мърмори на себе си. — Е, видяхте ли я? — попита настойчиво; все още вървеше до другия с гърба напред.

Стъпи в някаква дупка и се просна по гръб.

— Не, никаква хубавица нямаше, никаква червена коса…

Селянинът забърза да догони останалите.

Лиан се зае да пресмята. През нощта бе вървял поне два часа. Каран би трябвало да е тръгнала много преди зазоряване, за да се качи на сала. Пак се върна тичешком на кея, не знаеше какво да направи. Свали раницата и седна на нея до едно дърво; взираше се ту към Нарн, ту към пътеката. Никой не се мяркаше, времето напредваше и безпокойството му растеше. Той скочи и закрачи нервно по кея.

Но къде беше тя? Защо не идваше? Внезапно реши — ще остави раницата си тук и ще се върне по пътеката до билото, за да види тръгнала ли е Каран. Натика раницата в един бодлив храст близо до кея и тръгна.

Изкачи се почти до билото и погледна назад. Малко оставаше салът да спре в Нарн. По каменистата земя не личаха стъпки, дори неговите. Нататък пътеката се скриваше в гъсти шубраци.

Налегна го покруса. Нещо я бе сполетяло — Тенсор бе измислил как да мине през реката и я бе подчинил с някоя от достъпните му сили. Затова го беше отпратила. А беше длъжен да остане, за да й помогне. Ама че глупак, ама че страхливец…

Без да се замисля, той заподтичва обратно към бивака; тревогата го завладяваше. След малко бягаше с все сила, после хукна презглава, не биваше да спира нито заради пламналите от друсането ребра, нито заради тежестта в главата — надолу в падина, през поток, нагоре по хълм, по поляна. Тичаше и гърдите му хриптяха при всяко вдишване. Най-сетне стигна до потока, пресичащ тяхната поляна, излезе на нея и спря.

Нямаше друг звук освен хъхренето в гърдите му. Затревената могилка беше сенчеста, студена и влажна, дърветата сякаш се дърпаха от нея. Палатката беше на мястото си. Внезапното спокойствие го заля като вълна. Знача бе решила да остане още един ден.

— Каран!

Нямаше отговор.

Изстина. Тръгна към палатката и видя, че платнището е разпорено. Раницата на Каран лежеше на входа. И тя беше разкъсана. Вещите бяха пръснати и натрошени. Вътре зърна безразборна размятаната постеля. Вдигна едното одеяло. Нарязано и окървавено. И с другите беше същото. Извлече ги навън. Пръстта отдолу беше напоена с кръв. Много кръв. Човек не можеше да изгуби толкова кръв и да остане жив. Лиан се хвърли на земята и заплака.