Свят на смъртта 5 (Светът на смъртта против флибустиерите)

Глава първа

Жълтеникавобял, също като човешки череп, безок и с отвратителен блясък, дузиноногът с неочаквана пъргавина се изкатери по фалшборда и като се закачи с дългото си пипало, облепено навсякъде със смукала, увисна на перилата. Арчи за всеки случай го бодна с електроразрядното копие, но упоритата морска твар, макар и сгърчила от токовия удар, падна не във водата, а на палубата. Наложи се със същото копие да го избутат в отвора на щормовия портик.

Кърк наблюдаваше целия процес, като държеше дузинонога под прицел и беше ясно, че с последни усилия се сдържа да не стреля в него.

— Ето, виждаш ли, Кърк, за това ти и говорех — колкото сме по-близо до Епицентъра, в толкова по-гъсти потоци се днижат тия молюски.

— И не са агресивни?

— Засега не. Този се изкачи на борда по-скоро от любопитство.

— Аха, любопитствал е колко ли кръв съдържат телата ни — мрачно се пошугева Кърк.

— Е, ако му бяхме позволили, щеше да ни засмуче — съгласи се Арчи, — но самият не беше агресивен.

— Големи теоретици сте — измърмори Кърк. — Колко остана до Епицентъра?

— Не повече от пет километра — отвърна Арчи.

Времето беше превъзходно. На небето нямаше и следа от облаче, морето беше тихо, сякаш нямаше нищо общо с с такава огромна шир, а си беше някакво скромно езерце. Слънцето припичаше. Всичко обаче можеше да се промени за миг — кой не познаваше коварния пирянски климат! До този момент обаче метеорологичните условия бяха благоприятни и не им се искаше да изтърват удобния момент.

След неотдавнашното изменение на релефа във връзка с последното крупно земетресение епицентърът на телепатическата активност на пирянските организми, наричан за по-кратко Епицентър с главна буква, отново се бе оказал почти на сушата: само на двадесетина километра от най-близкия крупен остров. А и океанското дъно тук се бе издигнало до такава степен, че един трениран човек можеше да се добере до него без акваланг. За това не ставаше дума, разбира се. Само един луд би се осмелил да се гмурне в пирянския океан без брониран скафандър с висша защита, още повече на такова място.

Районът беше удивителен! Епицентърът, много отдавна открит от Язон с помощта на самоделен, набързо конструиран тогава телепатически пеленгатор, нито веднъж не бе променял географските си координати, каквито и катаклизми да бяха сполитали региона. Нито дори и за секунда не бе мърдал, сякаш бе прикован (макар това да бе невъзможно) към уникалното течно ядро на планетата Пир или към някаква магическа точка на синхронна орбита в космоса. А оттогава много неща бяха се случили. Първи беше ядреният взрив, задействан по заповед на Кърк в морските дълбини, погребал загадъчната пещера заедно с целия остров. По-късно се бяха случили няколко по-слаби земетресения, предизвикани от вулканичните изригвания на съседните острови или под водата. И накрая, бе избухнало последното, най-крупно според спомените на болшинството пирянци, земетресение, предизвикало цунами и унищожило неотдавна построеното предимно за научни цели морско пристанище. Главният изследователски кораб «Вонг» с безценно оборудване на борда в този момент за щастие бе лежал на дрейф достатъчно далече от брега и бе оцелял.

Сега се отдалечаваха от него на бързоходен плоскодънен катер Кърк и Арчи. Такъв крупен морски съд не можеше да се приближи до Епицентъра — скалистите придънни скали и кораловите рифове сега бяха като сигурни стражи на това пагубно място. Кърк искаше лично да се запознае с резултатите от последните разчети на младия учен. А и не беше лошо вождът на Света на смъртта да надзърне още веднъж в зловещите глъбини. Много неща можеха да се видят в такава прозрачна и тиха вода, като едновременно с това се заредеше с нова порция ненавист. А то в последно време животът нещо съвсем беше заспал. Не беше това на добро, ох, не беше на добро! Нима това е сериозно занятие за истинските пирянци: пострелят от време на време около космодрума, или пък да поразчистят подземния транспортен тунел, където през шлюзите и вентилационните шахти периодично се промъква всякаква шаваща гмеж, или пък отскочат до джунглите за някой нов образец зверове. Несериозна работа. Учените заплашваха да станат болшинство на планетата. А там, където бойците ставаха малцинство, победата никога не стъпваше.

Така си говореше сам ветеранът на пирянските баталии Кърк докато се приближаваха към Епицентъра, който си беше все така загадъчен и недостъпен.

Не можаха обаче да видян нищо. Дори и не им се удаде да се приближат достатъчно. Даже и Арчи, който авторитетно бе разсъждавал за плътността на потоците главоноги, се оказа пеподготвен за случилото се.

Та нали само допреди секунди се бяха носили по тихите сини води, в които от време на време се мяркаха противните бели твари с по дванадесет пипала, и изведнъж… Катерът само за миг се оказа като сред вряща супа, ако не и каша, от тези твари.

— Пълен назад! — заповяда си сам Арчи, без да чака заповедите на Кърк, хвърли се върху лостовете и направи рязък завой.

Тъкмо навреме. Кърк едва ли беше способен да издаде каквато и да било команда. Седовласият гигант в кратките мигове между залповете можеше най-много да даде команда: «Огън!». Той стреляше по облепилите корпуса на кораба твари от два пистолета едновременно. Молюските се пръскаха на десетки парчета и падаха обратно в морето, но нови и нови потоци бели твари шляпаха с отвратителен звук от перилата върху палубата.

— Стреляй с електроизлъчвателите! — молеше го Арчи, който вече се бе включил в сражението. — Ще потопиш катера, Кърк!

Плазмените пистолети не само изпичаха недобитите гадини, но и почти напълно рушаха фалшборда на катера на участъците, където се водеше особено интензивен огън. Всичко вече димеше и пращеше, изглеждаше, сякаш самата палуба бе погълната от езиците на пожара и катастрофата е неизбежна. Накрая Арчи обаче беше принуден да признае правотата на Кърк — ако не беше безмилостната стрелба на Кърк нямаше да се спасят от чудовищата и да се добеат до чисти води. Дузиноногите се бяха отказали да преследват обгорелия и опушен, целия в пробоини, катер, едва на десетина километра от Епицентъра.

— Ето — така резюмира щастливият Кърк, докато изтриваше потта от челото си и присякайки върху пожарния саднък. — Пък ти с твоята наука все ми бърбориш, не трябвало да се воюва, та не трябвало.

— Нищо такова не говорим — обидено му възрази Арчи. — Просто трябва не само да се воюва, но и да се мисли с главата. Тогава всичко се получава както трябва.

— Ето — недоволно изръмжа Кърк, — до този момент Язон ни пълнеше главата с глупости, че трябва да живеем в мир и дружба с всички шипокрили, сега и ти… Слушай — възкликна той изведнъж, — какво мислиш за вчерашното съобщение, прието по телепатическата връзка?

— Мисля, че е нанълно сериозно. Узнахме много важна информация за Язон и Мета, за флибустиерите, за безумната им Ямайка, за самия Морган. Най-важното е, че вече няма и съмнение, че Язон и Мета ще се върнат. И че по принцип можем дори и ние да полетим при тях.

— Ами ако предположим, че всичко това е нечия мистификация? — предположи Кърк. — Та нали досега никой не е използвал такава връзка. Колкото планети съм посетил през целия си живот, не съм попадал на такова нещо.

— Има много неща на света, Хорацио, които дори и мъдреците ни не са сънували — замислено проговори Арчи.

— Това какво, да не са стихове? — почти изплашено запита Кърк.

Наверно, пирянцинът беше изплашен най-много от това, че в паметта му бе изплувала думата «стихове».

— Аха — кимна Арчи. — Това е Шекспир. В училището на Юктис го учим.

— Ето, виждаш ли, много е глупаво да се мисли, че нещо не съществува само защото не си се сблъсквал с подобно нещо.

Пистолетът на Кърк вече гледаше право в гърдите на Арчи. Имаше си хас — да наричаш глупак първия човек на планетата.

— Извинявай. Все не мога да свикна, че за вас всяка критическа забележка е вече проява на агресия. Исках просто да кажа, че ето например Миди още от детските си години използва такава връзка. Само че аналогични абонати като нея във Вселената са много малко, ето че и никой не знае почти нищо за телепатическата далечна връзка.

— Почакай, почакай — възкликна Кърк, — а защо по-рано е криела способностите си?

— А защо ти продължаваш да криеш, че си безсмъртен? — отвърна с въпрос на въпроса Арчи.

Пистолетът отново се озова в дланта на Кърк, но това беше по-скоро от неочакваност, и той бързо прибра обратно в кобура любимата си блестяща играчка.

— Миди да не чете мисли? — досети се Кърк.

— Без проблеми — каза Арчи и притвори очи, подлагайки с наслаждение лицето си под слънцето, сякаш се печеше на плажа. Както на всички хора от планетата му, кожата на Арчи беше много светла, почти бяла, и лекарите не позволяваха на юктисианците да се излагат продължително време на слънце.

— А дали твоята Миди ще успее да надзърне в нечии мозци, като ни помогне да победим Пир? Да кажем, да промете какво се върти из мозъците на дузиноногите?

— Боя се, че у тези молюски терминът «мисли» много не подхожда, но по принцип това е идея. Кърк, ти си страхотен! Как не ми хрумна досега!

— Виждаш ли — злорадо каза Кърк. — А ти стихове ще ми четеш! И си ми бил учен.

На хоризонта вече се показа големият изследователски кораб «Вонг». Двата съда бързо се сближаваха, и от високата палуба весело им махаха с фуражки. Не беше минало напразно плаването, имаше какво да разкажат.

Кърк внезапно се сети, че от доста време се канеше да го попита за едно нещо.

— Арчи, а твоята фамилия — Стоуър, — има ли нещо общо с планетата на Стоувър? Спомням си, Язон как ни пълнеше ушите с басни за тамошните напълно безобидни мимикриращи паяци. Заплашваше да ги завъди на Пир под вида на учебно пособие с възпитателна цел: свиквайте, момчета, не всичко, което изглежда страшно на пръв поглед, наистина е опасно за здравето.

— Чувал съм и за такива паяци, Кърк. А изобщо, ако семейната ни легенда отговаря на историческата истина, планетата наистина са нарекли на дядо ми Ник Стоувър, който я открил. Но аз самият никога не съм бил там. Не ми се е налагало. А сега, казват, от любимото място на ловците от цялата Галактика по инициатива на еколозите са я превърнали в огромен музей-резерват. Там обитават почти половин милион видове животни — повече, откакто където и да било другаде.

— А при нас колко са? — запита Кърк.

— А това до този момент никой не е успял да определи. Нали знаеш, мутациите следват една след друга. Но мисля, че все пак са по-малко…

Котерът вече беше толкова близо до кораба, че не стана ясно защо извикаха Кърк по канала за аварийно извикване.

— Да не се е случило нещо?

— Да — отвърна Стан. — Новата позната на Язон, младата Доли Сейн, отново е влязла във връзка с нашата Миди. След половин час примерно тя ще се постарае да направи така, че да се свържем директно с Язон динАлт.

— Не разбирам — каза Кърк.

— Аз също не разчирам — съгласи се Стан. — Но Язон помоли да присъстваш лично при разговора.

— Е, какви са проблемите? — осведоми се Кърк, качвайки се на борда на кораба, като се обърна лично към Стан.

— Проблемите са такива, че трябва спешно да отлитаме в града, тук ще смущенията са много силни.

— Да летим — съгласи се Кърк. — И без това достатъчно поплавах днес.

Стан огледа опушените му ръце и изведнъж възкликна:

— Ха! Виж, едно пипало е залепнало да ръката ти.

— Каква гадост! — изръмжа Кърк и понечи да откъсне уютно залепналия къс пипало.

— Не трябва — посъветва го Арчи. — Нека с него се заеме Тека. И по-добре още докато сме на път. Хич не ми допадат мъртви пипала, дето така здраво са се прилепили към човешката кожа. Тоест, доколкото разбирам, то не е съвсем мъртво. А това вече представлява интерес и за самия Бручо.

— Добре, отлитаме — махна с ръка Кърк, като добави: Ама пари тая гадост! Как не съм го усетил по-рано?

— Разговорът беше интересен — усмихна се Арчи Стоувър.

Глава втора

Миди лежеше полупритворила очи в специално донесеното за нея кресло. Подобна конструкция, или така нареченото биокресло, препоръчваха при адаптационния период на тежко ранените, които се нуждаеха от абсолютен покой и удобство. Примерно същото, от което имаше нужда в момента и Миди, за да постигне максимална концентрация на вниманието на ефективното използване на цялата й телепатична енергия. Стан се въртеше около пси-проектора, като магьосничеше с верниерите на регулаторите за най-точната настройка на биополето на Миди. Никак не му се искаше да направи грешка. Защото две момичета в два противоположни краища на Галактиката бяха замислили един много смел и поради това особено сложен експеримент. Надявайки се на достатъчно развитите телехатически способности на Язон, те бяха решили да рискуват, транслирайки на Пир непосредствените му мисли, като едната изпълняваше ролята на усилвател-предавател, а другата — на усилвател-приемник. В крайна сметка всичко се получи, макар и не съвсем така, както го бяха замислили.

Отначало по привичния начин настроиха стабилна връзка. Миди си го представяше като възникване в пространството на идеално прав с блестящи гладки стени тунел, като го наричаше телекоридор. След това Доли помоли Язон просто да говори «пред нея като пред микрофон», или по-точно, като пред камера, защото зрителният контакт — очи в очи — се оказа повече от необходим. И момичето необичайно леко започна да предава на умопомрачителните разстояния не мислите на Язон, дори не и звуци и думи, а цялата възприемана от нея говоряща картина. Точно така, както до този момент бе предавала собствените си мисли. Приемащата сигнала Миди дооформяше вече леко размитата от светлинните години образ на Язон с помощта на личните си спомени. И накрая, когато Стан с помощта на пси-детектора извеждаше на един голям екран отчетливото и подвижно изображение на Язон, нито гласът му, нито лицето му претърпяха някакви забележими изкривявания.

Какво да се говори, всички събрали се пирянци бяха радостни да видят отново здрав и читав първия в историята си чуждопланетник, когото те в крайна сметка се бяха научили да имат за свой. И разбира се, никой не се и съмняваше, че всеки момент Язон ще ги удиви с нещо ново. Иначе просто нямаше смисъл да се организира целия този сложен, уникален, и възможно, небезопасен за здравето на момичетата експеримент. Обитателите на Света на смъртта бяха готови и за най-парадоксалните новости. Още повече, че те вече знаеха много за Ямайка и Хенри Морган от предишния сеанс на връзка. И въпреки всичко докладът на Язон надхвърли всички очаквания.

А това беше именно доклад, ило по-точно, теледоклад, тъй като нямаше никаква възможност да прекъсват и задават въпроси. Единственото, което беше достъпно на всеки от присъстващите, беше да измъкне пистолета и да превърне на молекули пси-проектора, а с него и Миди. И разбира се, в хода на дългия монолог на Язон, пистолетите на пирянците непрекъснато изскачаха от кобурите в дланите и обратно, но за щастие до стрелба не се стигна.

Накрая Миди, след като проумя принципа на транслацията, изобретен от по-младата й колежка, даде възможност на Кърк да отговори. Тя само не взе предвид, че на другия край на телекоридора хората стоят на чист въздух, някъде в някаква гора, и у тях няма никакви уреди. Така че отговорът на Кърк озвучаваше самата Доли. А и изобщо всичко беше на предела на възможностите. Спешно се наложи да прекратят връзката: Миди загуби съзнание. Не стига това, че се бе раздала напълно по време на междузвездния разговор, но и за капак необичайно емоционалният фон на залата бе започнал да оказва въздействие върху не съвсем защитения й мозък. Пирянците бушуваха като разоран мравуняк, и в хаоса на всевъзможни чувства бодрите възклицания бяха съвсем инцидентни. Болшинството присъстващи излъчваха крайно безпокойство и дори страх, традиционни по пирянски преминаващ в ярост и злоба.

Миди бързо я отведоха в болницата под персоналните грижи на Тека и Бручо. Не на шега разтревожилият се Арчи също се втуна натам. Общо взето, на най-уравновесените и разсъдливи хора се наложи временно да напуснат залата, и обсъждането на ситуацията започна с крясъци. Имаше какво да си покрещят в този ден обитателите на Света на смъртта един на друг. Та нали Язон (не някой друг!) им беше предложил (на пирянците!) не уникален научен експеримент, дори и не пътешествие в ада: а буквално следното: да започнат нова крупномащабна война с пирянските твари!

— Приятели, много се радвам, че сега нямате възможност да ме прекъсвате — започна Язон, лъчезарно усмихнат. — Аз прекарах в път и на чужди планети вече почти два месеца — едно немалко време. Много мислих за проблемите ни, а на такова разстояние мисълта за дома е особено приятна и ясна. Всичко, което ще ви кажа сега, това не е току-що родила се, дори и свръхгениална, но недоизкусурена идея. Това е мое щателно претеглено решение. Аз насочвам към Пир ескадра космически флибустиери, най-злобните, най-отчаяните, най-безжалостните и най-умелите бойци на междузвездните галактически простори.

Той направи кратка пауза и продължи.

— Те искат да завоюват нашата планета, защото я считат за една от най-богатите. Те ще търсят на нея залежи от метални руди в планините и скрити съкровища в джунглите, навсякъде ще търсят образци от редки животни. А главното е, че те ще почнат да си пробиват път към Епицентъра, който управлява тези животни. Защото там, в Епицентъра, мечтаят те да намерят липсващия им таинствен детайл от звездолета «Овен». Аз бях този, който ги насочи към планетата Пир. А планетата Пир е тъкмо място за търсене. И само едно нещо — до известно време — те няма да търсят: хората. Те дори и не очакват да ви видят. Освен всичко друго, аз обясних на флибустиерите, че пирянците са най-хитрата раса във Вселената, и затова винаги са се считали за непобедими. Обясних им, че вие умеете да воювате, но влизате в бой само след като загинат всичките ви дресирани да нападат враговете ви свирепи животни. И само Епицентърът е единственото място, което ще защитавате особено силно. За това също съм предупредил враговете ни. Флибустиерите ще почнат да воюват с шипокрилите и рогоносите, шилометите и меднозъбите каймани, с подивелите доримии и безоките дузиноноги. И тогава вече ще видим кой кого!

Както и да завърши тази история, мнозинството пирати ще сложи кости на Пир. Заедно с тях и немалко пирянски твари. Да, ние знаем колко бързо се плодят, така че ще наблюдаваме процеса отстрани. Ние имаме шанс да проумеем главната причина за непобедимостта на Света на смъртта. А може би (знае ли човек) — флибустерите са уникален народ, техниката им е доста по-напреднала от нашата, може би все пак ще успеят да очистят Пир от всички враждебно на човека. А ние тогава вече ще измислим как да очистим пък планетата от тях. По-скоро сигурно ще сключим договор, защото нали им обещах онази прословута част от звездолета, магическия ключ към всемогъществото. А планетата, ако сме честни, даром не им е нужна, те си имат вече една, дори няколко. И въобще натурата им е на звездни номади.

Дотук беше лириката. Преминавам към практическите препоръки, защото се боя, че Доли ще се изтощи и няма да може повече да препредава в ефира думите ми. И така, препоръките ми са следните. Първо, намерете, изкрънкайте от Бервик, купете, без да се пазарите, аз после ще ви възстановя всички загуби, достатъчно мощен генератор на екраниращо поле. Градът Отворен и космодрумът Велф не трябва да се пеленговат отникъде. Второ. Бързо изградете някакво подобие на космодрум от другата страна на планетата, сред дивите джунгли. Там ще приемаме гостите. Трето. Малките деца, болните, тежкоранените, престарелите, евакуирайте на планетата Щастие. Знае ли човек как могат да се обърнат нещата. Четвърто. «Арго» и всички останали бойни кораби да бъдат приведени в пълна бойна готовност и да бъдат вдигнати на орбита. Пето. Нека най-добрите «Говорители» отрепетират показателен номер — насъскване на местната фауна на пришълци. Този спектакъл трябва да се проведе с широк размах и с блясък. На хората подгответе надеждни пътища за отстъпление в случай, че пиратите веднага открият ураганен огън. Шесто. За охрана на Епицентъра използвайте най-доброто автоматично оръжие. Там хора не трябва да има, а виж, роботът-страж, който на Егриси наричат огнедишащ дракон, ще свърши отлична работа. Спомням си, че го подарих на Миди, но при такъв случай тя ще прежали с готоност любимата си играчка. Седмо. Или кое беше по ред? Май че няма повече.

Язон помълча замислен.

— Останалото ще решаваме в движение. Имаме още три седмици. Ще се опитам да удължа още малко срока, но може и да не се получи. Възражения не се приемат. Не мога вече да дам обратен ход на делото. Мога само да се опитам да проточа нещата. И още. Ще се опитам да стигна до вас преди флибустиерите, за да ви разкажа вече на живо всичко. Но това няма да бъде лесно и никак безопасно. Така че чакайте, приятели, и бъдете готови.

После той се обърна лично към вожда на пирянците и свой стар приятел:

— Кърк, надявам се, че в момента ме слушаш. Извини ме, ако можеш, стари приятелю. Прости ми, че взех решение, токова важно за съдбата на Пир, без да се посъветвам с теб. Работата е там, че да мен отдавна тази планета е и моя. А освен това Мета също не беше против.

Язон изведнъж някак объркано замълча, обърна се очевидно към Мета, и в този момент изображението пропадна.

Кърк имаше съвсем малко време, за да се приготви за отговор, мислите му бяха в пълен хаос, и седовласият исполин, изправен в цял ръст пред широкоразтворените очи на едва дишащата Миди, така и не разбра, дали успя да почне с най-важното.

— Язон, боя се, че пирянците няма да могат да водят войната с чужди ръце. Ние просто няма да сме в състояние да гледаме спокойно на цялата история и най-вероятно ще почнем война на два фронта. Ето, от това ме е страх.

Кърк не успя да каже и дума повече, защото в този момент Миди изгуби съзнание.

— Смърт на Язон! — закрещю Клиф, взривявайки тягостната тишина, надвиснала в залата.

Така започна дискусията.

Храбрият космически артилерист съвсем наскоро бе навършил двайсет години, в условията на Пир възраст съвсем не младежка, и беше крайно време да се научи как да се държи. Клиф обаче изобщо нямаше намерение да сдържа емоциите си.

— Смърт на Язон! Той предаде планетата ни! Аз бях съвсем млад тогава и от мен нищо не зависеше, когато този вредител за пръв път се появи сред нас. Но аз помня как покойният Скоп искаше да го убие в решаващия момент, и ако не беше Мета…

— Замълчи! — ревна Гриф с още по-голяма ярост от неговата. — Ти просто използваш отсъствието на Мета. Тя не би те оставила да говориш така!

Гриф беше още по-млад, но именно нему се бе случило да бъде първият наставник на Язон на Пир, а после заедно с бившия си ученик и Мета той бе преминал през месомелачката на войната на планетата Щастие. Нищо не сближава хората повече от съвместните сражения, и младият Гриф сега беше пълен с решимост да защити другарите си срещу нападките.

— Замълчете и двамата! — изрева Кърк. — По-старшите още не са изказали мнението си. Откога на Пир взеха да не съблюдават субординацията и воинската дисциплина? Ако Язон е виновен за нещо, то само в това, че ни даде възможност да се отпуснем. А ние с нищо не сме заслужили тази почивка. Не забравяйте, младежи, че веднъж вече оставихме планетата си в ръцете на врага и се смирихме с това. И ако не беше Язон, днес нямаше да ни има…

Кърк спря да си поеме дъх, и Рес използва момента, за да се вмъкне в този спор с правото на човек, чийто глас тежеше не по-малко от този на Кърк.

— Не си съвсем прав, Кърк. Язон с неговата глава и с парите му, разбира се, ни помогна отново да построим града, пристанището, да възстановим шахтите. Но само горските пирянци, моите събратя, истинските обитатели на Света на смъртта, никога не са напускали своя свят. И може би само поради това в крайна сметка всички сме се върнали тук. Нас, родените и израснали в джунглите, винаги ни е стопляла и продължава да ни стопля простата мисъл, която ние след нашите бащи, деди и прадеди доказваме на целия останал свят вече повече от триста години: «На Пир е възможно да се живее!» А след като може, значи е нужно. Нашата планета е не само ужасна — тя е и прекрасна. Тя заслужава да се сражаваме за нея, и разбира се, не така, както по-рано сте го правили вие. А по-скоро по начина, който предлага днес Язон.

Идеята му съдържа голяма мъдрост. Да сблъскаме двете най-смъртоносни сили в Галактиката. Чисто математически подход: минус по минус дава плюс. Само си представете! Дории не трябва да си го представяте: всичко гениално е просто! И честна дума, ако преди много години ние бяхме притежавали такива технически възможности, аз лично бих насочил към Пир отчаяните конници на Темучин.

— Не споделям възторга ви, старейшина Рес — неочаквано се надигна от стола си Стан. — И дори ви се удивлявам. Възниква неволния въпрос: за какво ни е нас, корчевщиките, тази война?

При думата «корчевщики» почти всички присъстващи се намръщиха и дори по залата премина вълна от възмущение. Стан обаче невъзмутимо продължаваше:

— Да, аз ви оскърбих, но не считам себе си за виновен. Защото сега вие разсъждавате не като граждани на Пир, а като забравил се корчевщик. Нека гражданите отново да повоюват, след като са такива глупаци, нека да изпукат още веднъж заедно с прилетелите флибустиери, а ние ще се поизлежаваме в джунглите и накрая ще си заживеем като хората. Нима не е така?

— Как не те е срам, Стан?! — закрещя сега вече Накса, който също не бе успял да се сдържи. — Кой ви измъкваше полуживи изпод руините на стария ви град? Кой ви помагаше да се борите с новите зловещи мутанти? Нима пак ще почнем да се делим на «ние» и «вие»? Нима ти не мислиш, че пирянците вече няколко години се занимават с решението на едни и същи задачи?

— Всичко е така, Накса — не отстъпваше обаче Стан. — Започне ли война обаче, решението на общите проблеми ще бъде дотук. Не знам за какъв дявол ви е да мъкнете цяла армада озверели кретени от другия край на Галактиката! Ако ние просто искаме да се заемем с тоталното унищожение на цялата местна биосфера, какво по-просто от това? Та нали вече имаме достатъчно пари, за да закупим цяла армия непобедими роботи-убийци. Възможно е дори да сведем до минимум вредните замърсявания и успешно да преработваме останките на зверовете. За какво ни е да се залавяме пак с тях?

— Нищо не си разбрал, Стан — опита се отново да обясни Рък. Язон предлага да насочим срещу пирянската природа не толкова техниката на флибустиерите, колкото несравнимата им с нищо ненавист.

— А нима им беше малко нашата ненавист за да се плодят още повече, да заякват все повече и повече, да се усъвършенстват и с още по-голяма стръв да ръфат всичко живо? Нима това не ви го доказа още тогава тъй милият ви Язон? Ненавистта поражда само ненавист — напълно трезво заключи Стан.

— Тогава нещата стояха така — философски проговори Рес.

— А днес нямаме избор — заключи вместо него Накса.

— Имаме избор, какви ги дрънкаш! — не се съгласи Кърк.

— И какъв е той? — полюбопитства Рес, очевидно готов да опровергае всеки аргумент.

— Просто да не се подчиним и точка! — Разгневеният не на шега Стан се вмъкна с репликата си, без да дочака отговора на Кърк.

Кърк обаче не се обиди, дори му кимна, в смисъл, давай, доизкажи се.

— Просто да не се подчиним. Това е вече много. Да не разиграваме никакви спектакли. А да ги посрещнем още в космоса и там да влезем в бой.

— Да влезеш в бой там, където обезателно ще го загубиш — тихо коментира Рес.

— Какво!? — скочи Стан, инстинктивно размахавйки пистолета.

— Нищо. — Рес вече също го държеше на прицела си и беше абсолютно спокоен. — Я ми кажи, ти лично колко сражения си провел в космоса?

На този пряк въпрос Стан предпочете да не отговаря, а то и нямаше какво да каже, но тъй като не желаеше да се предава, той продължи с разбора на вариантите.

— Можем да сключим съюз с другите планети, народите на които са по-опитни в галактическите битки.

— Ахаааа — проточи Рес, — да извикаме космическия флот на Лигата на световете, да включим също така и агентурата и щурвовите отряди на Специалния корпус, общо взето, да почнем Петата — или коя беше по ред, Шестата? — галактическа война. Вместо да си решаваме проблемите. Много е красиво, Стан.

Стан накрая си затвори устата. В настъпилата пауза се вряза резкият глас на непоколебимия Клиф:

— А аз считам, че трябва да подготвяме «Арго» и веднага да летим на Ямайка! Смърт на флибустиерите!

Този път поне лозунгът беше малко по-приемлив, но предложението му пак не се отличаваше с разум и не подлежеше на обсъждане. Настъпи дълбока тишина, в която се открои гласът на Рес:

— Кърк, братко, и ти ли считаш, че не трябва да се подчиняваме на Язон?

— Нищо не считам, старче — отвърна раздразнено Кърк. — Просто не умея да се подчинявам, и всички вие прекрасно го знаете. Но и заповеди днес от мен не чакайте! Арчи! — извика изведнъж той.

Арчи стоеше на прага на вратата, може би повече от минута.

— Как е Миди? — запита го Кърк.

— Всичко е нормално — успокои събралите се юктисианецът. — Обичайната преумора. Тека уверява, че по-нататък тя ще е способна да издържа и по-продължителни сеанси на връзка. А и освен това… Впрочем, сега не му е времето. Явно съм прекъснал някого с появата си.

— Съвсем не — каза Кърк, — сега тъкмо е моментът, в който искаме да чуем мнението ти за плановете на Язон. Даже е добре, че не си чул общата ни дискусия.

— Наистина е добре — съгласи се Арчи. — То и няма какво да се дискутира. Трябва да се хващаме за работа. Нима не разбирате? Ами то за такъв грандиозен екологически, биотехнологически, социологически и дявол знае още какъв експеримент науката по-рано не можеше и да си мечтае дори, а ние ще станем свидетели!

— Всеки с дертовете си — сопна се Стан.

Кърк добави в стила му:

— И насън дори не ми минавало през ум, че цял живот ще се боря, за да мога на стари години да послужа за опитно зайче!

— Но защо зайче, Кърк? — засмя се Арчи, опитвайки се да сведе всичко до шега. — Обекти на науката са всички видове организми, включително и комарите, шипокрилите, гигантските гущери… И дори едно такова необикновено животно като човека. И обърнете внимание, господа, науката се захваща с изучаването им извън всякаква зависимост от желанието на обекта.

— Демагог — каза Кърк и излезе, потискайки с огромно усилие желанието да строши вратата.

Заповедта за поетапното осъществяване на «Инициативата на Язон» беше подписана от Кърк едва на следващия ден, вече привечер, когато той седеше на масата си и гледаше през прозореца обагрения от залязващото слънце в кърваво-червено океан, а ситните трептящи отблясъци от жълторозовите облачета му изглеждаха като отвратителни хищни молюски.

И ръката още го наболяваше след операцията. Защото заради проклетото пипало се бе наложило да изрежат цял мускулен фрагмент.

Глава трета

Язон крачеше по просторния кабинет на Морган в кралския дворец и пункт след пункт повтаряше на главатаря на флибустиерите всичко, което те нямаха право да забравят, отправяйки се в толкова отговорна експедиция. Морган си записваше като прилежен ученик, за да доведе на следващата сутрин информацията до всичките си подчинени.

Язон, който още от младежките си години бе привикнал към бохемския живот, изпитваше максимален прилив на интелектуален подем нощно време, затова двамата сега съставяха окончателния план на полета под тайнствения покров на нощта, подобно на заговорници. Изпълнителите през това време си отспиваха пред последния, най-труден ден за подготовка. Ето кога ще се натърчиш като куче. После вече ракетите можеха да се отпуснат. Това беше известно на всеки космически десантник, на всеки боец от регулярния флот и най-вече на всеки пилот.

В първите дви след старта никой никого не напада, дори и при междупланетните войни. Членовете на командата се напасват един към друг, проверяват се всички корабни системи, извършват се разузнавателни мероприятия, рекогносцировка, радиозасичания — всичко друго, само не и бой. А пък при междузвездните войни — още повече. Там преди да се разгърнат в боен ред, трябва първо да долетиш. Понякога дори и най-простият и скучен полет в обикновеното пространство или в режим на хиперпреход продължава по няколко седмици.

Въпросът за това, в какъв режим да полетят към планетата Пир, се обсъждаше отделно. Морган гореше от нетърпение, разбира се. Беше готов да се озове на въжделената планета още на другия ден, което принципно беше невъзможно. А от друга страна, искаше да си остави правото два или три пъти да изскочи от хиперпространството покрай някой не особено беден свят, за да се позабавлява с тамошния околопланетен транспорт. Не ставаше дума да нападат самите планети — не беше необходимо да пръскат ресурси. Щеше да е несправедливо обаче да лишат флибустиерската команда от обичайните им дребни радости.

Язон, естествено, вътрешно се противеше на всички видове разбойничество. Повдигаше му се от спомените за гнусните нападения срещу напълно невинни хора, и юмруците му бясно се свиваха до болка. Не искаше да подлага повече на опасност живота дори и на един човек. От друга страна, не беше особено разумно да форсира Морган. В търсенето на абстрактното добро (а как още да се нарече стремежа да спаси всички беззащитни в Галактиката то всички мерзавци?) той пропускаше реалния шанс да даде на любимия си Пир повече време за подготовка.

Общо взето, мъчителни съмнения измъчваха едновременнно и двете договарящи се страни. В крайна сметка беше решено да не решават нищо: да полетят, а пък после ще видят. А изводи ще си правят според обстоятелствата.

Степента на доверие на Морган към Язон сега изглеждаше безгранична. И все пак беше малко страшничко да злоупотребява с доверието му. Да, Морган знаеше с абсолютна сигурност, че Язон нито веднъж не се беше възползвал от системите за далечна връзка за преговори с Касилия, Щастие, други планети или с когото и да било другиго в космоса. Това беше от особена важност. Но даваше ли му това право да започва своя игра, когато най-после напуснат Ямайка? Не знаеше отговора на този въпрос. Разбира се, той щеше да почне подривното си дело, нали всъщност беше го почнал… Но щеше ли да е достатъчно гордото название «Великият Язон», дошъл на смяна на Стареца Сус, за да го изчисти от всякакви подозрения за двойна игра?

«Не, реши Язон, докато не стартираме в космоса, докато не оставим зад гърба си злодейския непроницаем екран, докато Морган не загуби над нас тази абсолютна власт, която дават родните стени според поговорката, тоест двумилионното пиратско съобщество, дотогава ще се въздържам да задавам дори и излишни въпроси. Всичко става… А виж, веднъж да стъпим в космоса, да поемем с пълни гърди стерилния въздух на корабните климатични инсталации, тогава и ще решим какво да правим и с какво да започнем. Още малко и ще наберем силичка да започнем играта.»

Общо взето, и този въпрос не получи решение.

Затова пък планът на военните действия беше съставен достатъчно подробно. С конкретните задачи за всеки кораб, с доокомплектоването на всички бойни единици със специални оръжия, с надземни, надводни, подводни и летящи по въздуха машини, със специални роботи, огнеметачи, бомби с приспиващо действие. В тази си част списъкът беше особено дълъг. Отделно се обсъждаше проблемът със специалните защитни костюми, необходими на личния състав в условията на крайно агресивна околна среда. Флибустиерите щяха да имат проблеми след като бяха привикнали да размахват сабите облечени в тънки ризи.

Във връзка с пирянското двойно «g» Морган беше изправен пред трудна задача. Язон препоръчваше в продължение на целия път да усилват постепенно силата на тежестта и в края на маршрута да я увеличат до трикратната на земната, а още по-добре до четирикратна. Тогава действията им на пирянска земя щяха да им се сторят като приказка и те щяха наистина да са готови за боевете при нечовешките условия на тази страшна планета.

Специално за Морган Язон нарисува по памет картата на Пир под формата на две полукълба и нанесе върху нея основните области, обитавани от всякакви чудовища, управлявани от хитрите аборигени. Дори изобрази, макар и без особен художнически талант, но с прилежност, основните видове най-опасни животни.

Накратко, подготовката на пиратската армия вървеше с пълен ход. А за място, където се крие главната цел на завоевателния им поход, Язон им посочи, разбира се, Епицентъра, охраняван с особена стръв от хитрите и злобни пирянци.

Дори и Мета не можа да не оцени този негов жесток ход. Изобщо Язон се стараеше да не я взема със себе си, когато провеждаше подобен инструктаж. Първо, изобщо не му се искаше случайно да се издаде, че тъкмо жена му е един от тези пирянци, и второ, оставаше риска, че любимата му няма да се сдържи и ще си покаже истинското лице. С ума си Мета разбираше, че по друг начин не беше възможно, тъй като съвместният проект с пиратите беше набрал ход, но сърцето не е подвластно на забрани. Така се получи, че и суровата пирянка, и емоционалната жена, съвместно съществуващи и като правило винаги в борба една с друга, в дадения случай проявяваха рядко единодушие и не одобряваха тази предателска позиция спрямо родната им планета.

Моментът на старта неумолимо наближаваше. С нетърпение чакаше този час и Доли. Нали най-после щеше да се изтръгне от плена, щеше вече да бъде на свобода. Макар и да не ставаше ясно кога точно, защото флибустиерският «Конкистадор» още не бе поел курс към родната й Зунбар, но Доли искрено вярваше, че след като не я бяха изоставили на Ямайка, значи връщането й на родната планета беше само въпрос на подробност. Във всеки случай, така й го беше обяснил Язон, в един от редките му мигове на добро настроение.

И той наистина размишляваше усилно по въпроса. Защо да мъкне на далечната и враждебна Пир младата зеленоока вещица? Пълна глупост! Ако успееше да убеди Морган в тази простичка мисъл… ето ти и чудесен повод за връзка с външния свят. «Добре, добре, — убеждаваше сам себе си Язон, — само не се горещи. Всичко ще си мине по реда, (веднъж само да излетим…»

И младият Робс очакваше деня на отлитането с не по-малко нетърпение и трепет. Влюбеното момче не се съмняваше и за минута, че ще последва любимата си до всяко кътче на Галактиката, каквото и да му струва това. На въпроса на Язон как се процедира в такъв случай Морган му обясни, че при подобни случаи в закона на флибустиерите има предвидено нещичко. И докато той четеше съответния параграф, Язон за пореден път не преставаше да се умилява на витиеватия слог на местните юристи.

«… Ако до момента на полагането на клетвата, а именно до навършването на шестнадесетгодишна възраст, пълноправният гражданин (А нима и непълноправни деца? Нали за тях става дума!) пожелае (В каква форма?) по една или друга уважителна причина (Това пък какво е? Кой определя степента на неуважителност?) да напусне Ямайка, той има право да го стори, стига само родителите му или наставниците му не изразят несъгласие.» (Направо да се сбъркаш!)

Наставници младият буканиер нямаше, а родителите, естествено, не възразяваха. Бащата се считаше за загинал, а майка му не даваше пет пари. И наистина беше така. Нали децата на тази планета бяха обект на абстрактна любов, като домашни животни, като някакъв особен вид същества, а конкретно към своите чада, още повече израснали, се отнасяха изключително равнодушно. Впрочем, Язон силно се съмняваше, че Хенри Морган би позволил на което и да е ямайско момче хей така, да се откаже от бъдещето си на флибустиер на основата само на някакъв забравен от всички и доста непонятен параграф от Закона. Разбира се, при Робс случаят беше специален, осенен от пожеланията на Великия Язон.

По такъв начин, правата на момчето бяха уточнени, а окончателно съдбата му предстоеше да се решава вече на кораба.

И така, всички чакаха старта. Дори и аукснис жверис, който, след като го натовариха в трюбма на «Конкистадор», издаде странна музикална фраза, също като жив. Язон примерно се досещаше какво може да означава това: беше сработила автоматиката, сигнализираща за възникването на мощно магнитно поле и дебел слой броня около дребния кораб. Впрочем, беше твърде възможно това да означава нещо съвсем друго, нали тогава при натоварването на «Овен» във вътрешността на «Арго» не се бе чула никаква музика.

Пиратите, станали свидетели на странното явление, бяха обзети от мистичен ужас и загубиха за дълго дар слово. Дори и самият Морган реагира някак си странно. Той целият се напрегна, сгърчи се сяскаш от болка, а след като изслуша обясненията на Язон, недоверчиво запита:

— Сигнализация, казваш? Ами ако това е сигнал, че боговете не одобряват полета ни?

— Съвземи се, Хенри! — засрами го Язон. — Какви богове? Няма друг Бог, освен Исус. Нима не са те учили на това още от детските ти години?

— Така е — съгласи се Морган. — Но на мен нещо не ми се нрави този пеещ звездолет. Може би трябва да полетим без него?

— Това е смешно и глупаво — възрази Язон. — Защо ни е тогава ъвобще да летим? Да намерим третата част, а през това време да изгубим първата? Ако го оставим тук, никой няма да може да се грижи за него, а и по пътя може да свърши работа. Повярвай ми, един златен звездолет е изключително полезна вещ. Ти си голям специалист по техниката, Хенри! Ще се справиш и със златен звездолет! А може би, искаш да изоставим тук и процесора? За да може някой идиот да открие Ямайка пред цялата Галактика?

— Не, брател, процесора винаги държа при себе си — каза вече почти успокоилият се Морган. — Добре, считай, че си ме убедил.

След това беше стартът. И всичко мина абсолютно нормално. Дори някак си делово. Корабите се издигаха над планетата и потъваха в мрака на космоса, един след друг, в строг ред. Сякаш никой не се канеше да убива никого, и просто осем хиляди и петстотин човека се бяха събрали хей така, решени да потеглят в търсене на екзотична тайна. Красиво!

А Язон изведнъж изпита някаква особена тъга при раздялата си с Ямайка. И си обеща непременно да се върне. Въобще така се получаваше при всяка планета. Днешната тъга обаче беше особено силна. Което беше разбираемо: с годините човек става все по-сантиментален.

В паметта му изведнъж изплува първата книга, по която се бе учил на азбука на Поргорсторсаанд. Колко увлекателно беше тогава! А след това още по-увлекателни се бяха оказали новите книги, които той се бе захванал да събира по всякакви начини. И ето че веднъж му бе провървяло — след като се бе представил за военен, фермерският син Язон се бе озовал в дома на благожелателен аристократ, който бе събрал особено голяма според разбиранията на планетата, библиотека. Хиляди томове украсяваха високите стелажи в старинния кабинет.

— И всички сте ги чели? — възкликна изумено младият книголюб.

— Почти всички — отвърна честно аристократът, — но аз съм чел и много други съчинения, които не държа у себе си.

— Страхотно! — изрази още веднъж възхищението си Язон. — А аз мечтая да прочета всички книги на света.

— Млади момко — тъжно се усмихна аристократът. — За целия си живот човек може да прочете десет, най-много петнадесет такива колекции. Това е максимумът.

— А колко са книгите на света? — запита Язон.

— Толкова, колкото звездите на небето, колкото са дърветата в гората, колкото са капките в океана — беше отговорът.

След това за известно време Язон бе загубил дори желанието за четене.

Същото нещо беше и с планетите.

Обитаемата част на Вселената включваше в себе си повече от тридесет хиляди светове, подобни на земята. Язон дори беше пресметнал, че до този момент бе успял да посети по-малко от триста. И го налегна мъчителна тъга. Никога няаше да успее да стъпи на всички планети в Галактиката! А така му се искаше! Да, сега вече го бяха направили безсмъртен, но ако човек се замисли както следва, това изобщо не променяше нещата. Простата аритметика сочеше, че за пълното окологалактическо пътешествие ще му се наложи да проживее още сто пъти по толкова, колкото беше преживял до този момент. Първо, това можеше да се окаже ужасно скучно и уморително занятие, а второ, след пет хиляди години човечеството щеше да се разсели на милиони нови планети, и очевидно, на други звездни острови. Безкрайна гонитба. Като онзи древен парадокс за Ахил и костенурката. По чисто математическа причина.

Глава четвърта

През първия ден на полета Морган го повика за разговор не в капитанската кабина, а в лабораторията, където беше тихо и никой нямаше да им пречи.

— Е, разказвай — започна той с абсолютно неочакван въпрос. — Защо планетата ти носи такова име?

— Да започнем с това, че тя не е моята планета — не се остави да го изненадат Язон. — Нали вече ти разказвах, че съм се родил на Йолк, и освен това…

— А освен това Пир е бил цар на Епир — още по-неочаквано му съобщи Морган, прекъсвайки го. — Той е воювал на страната на град Тарент. С римляните, ако не ми изневерява паметта. И отначало ги е победил при Хераклея през 280 година преди Рождество Христово, а след това, година по-късно, е постигнал още една победа — вече при Аускулум. И ето там гръцкият цар практически е загубил цялата си армия. Подобен род победи оттогава са почнали да наричат пирови. Добре ли е това?

Флибустиерът се беше престарал с този дълъг цитат от учебника. Язон се усмихна, схващайки веднага какво му е на ума на Морган, и отговори без да се замисля, чувствайки превъзходството си:

— Хенри, няма от какво да се боиш! Ти си забравил една важна подробност. Царят на толкова милото ти Епирско царство е загинал едва шест години след въпросната победа. Значи, и на теб ти остава най-малко още толкова живот, любителю на мистични съвпадения. А колкото за армията ти… Нима животът на отделните хора някога е значел нещо за теб?

— Охо! Браво, Язон! — Морган изръкопляска. — Това беше достоен отговор. Значи и ти познаваш тази древна легенда.

Той сякаш не чу последния въпрос и Язон реши да не продължава темата.

— Има си хас! — изрече той. — Древността е едно от увлеченията ми. И пировата победа това съвсем не е легенда, а исторически факт. А ти, хващам се на бас, току-що си измъкнал тази информация от някоя портативна библиотека от типа «Марк»?

— «Марк-9-03» — уточни Морган. — Тази система е по-съвършена.

— А за сегашното положение на планетата Пир няма ли нещо? — запита небрежно Язон, замирайки от ужас.

Ами ако Морган просто си играеше с него като котка с мишка? Та нали ако някой доброжелателен кретен от Лигата на световете без разрешението на Кърк бе въвел в базата данни на библиотеката за общо ползване пълния пакет информация за Света на смъртта, целият замисъл на Язон отиваше на кино. Но какво ти замисъла! Нямаше да мине и половин час и двамата с Мета, а възможно и Доли с Робс просто щяха да ги накълцат на кайма, без изобщо да се съобразяват с някакви си заети на Стареца Сус и всички останали предначертания на неведомите богове, владеещи тайната на звездолета «Овен».

— Представи си, нито думичка — каза Морган. — Вече съм се сбълсквал с подобен номер: за някои от добре познатите ми планети официалните служби или не знаят нищо, или просто не искат да го съобщават. Причините могат да бъдат различни…

Смъртоносното острие, надвиснало над врата на Язон, спря, послушно на твърдата ръка на стопанина си, като беше захвърлено решително в ъгъла. Язон мислено си отдъхна и се отърси. Нищо обаче не се отрази на външния му вид.

— Аз също съм се ровил за тия сведения на времето — каза той. — А намерих само древната поучителна история за гръцкия цар, загубил армията си.

— И кога е било това? — заинтересува се Морган. — Как въобще се озова за пръв път на Пир?

И този въпрос не успя да го свари неподготвен. Той си имаше отдавна подготвена убедителна легенда, която впрочем не беше далеч от истината. Как се спасявал от стопаните на подерното игрално заведение, да допуснем, казиното «Мъглявината» на планетата Мехаут, как успял да скочи в първата озовала се на пътя му ракета в космодрума, а тя взела, че се оказала суперкръсточвач на прословутите пирянци. «Тайният стопаджия» го открили вече на планетата, а тъй като обратен рейс нямало планиран скоро, наложило му се един месец да поскита по джунглите на зверочовешката цивилизация. Наистина, две седмици той ги пролежал заради двойната сила на тежестта, но затова пък в продължение на втората половина от месеца успял да се запознае с много интересни неща. По-късно информацията за особената роля на Пир във Вселената и за съхраняваната там величайша ценност била потвърдена от няколко мъдреци от световете в ядрото на Галактиката. Ето така било станало.

В последната част от разказа си Язон не наблегна много на подробностите, давайки да се разбере, че именно тук се криеше главната му тайна. Разкажеш ли всичко на такъв като Морган и само след секунда ще бъдеш изритан на пътя, като изскискан лимон. А флибустиерът никога не беше правил тайна от отношението си към хората: едни са нужни, а други — не. Крайният цинизъм беше едва ли не основната черта на характера му.

Само че понякога дремещите суеверни страхове се оказваха по-силни. На това и разчиташе Язон, избирайки точния момент.

Морган го слушаше внимателно, хвърляше му хитри погледи и явно преценяваше за себе си какъв е процентът истина в това вдъхновено съчинение. Но в крайна сметка кой знае защо го обзе благо настроение. Поръча по чаша отличен одемирски портвайн, който веднага пристигна през Стената на количка, и докато отпиваше от тъмнорозовата ароматна напитка, почна да разказва за младежките си години на планетата Казан. Общо взето, получи се много задушевна беседа и Язон рискува накрая да го подкачи за една от деликатните теми:

— Хенри, я ми кажи какъв е маршрутът на полета ни. Аз все пак не съм последният човек на кораба, мисля, че имам право да знам.

— Имаш право ли? — замислено повтори въпроса му Морган. — Разбира се, че имаш право, скъпи мой Мухарриб. Вдругиден за пръв път ще излезем от хиперпространството, близо до планетната система Гама на Бронтозавър.

Морган назоваваше звездите съгласно варварската класификация на космическите бродяги от последните векове. Но Язон разбра за какво светило става дума. В продължение на бурния си живот той бе успял да се запознае с най-различните системи на наименования на небесните тела, съзвездия, купове и мъглявини. Фундаменталните звездни каталози, съставяни още на Старата Земя, бяха порядъчно потънали в забрава от съвременните звездоплаватели, и дори щатните звездобройци от Научния център на Лигата на световете така и не успяха да изработят единен подход към астрометрията и астронимиката.

Общо взето, Язон веднага си спомни, че именно около тази звезда се върти някаква земеподобна планета, пета поред, а по име — Зунбар, и сърцето му заби тревожно. Но той не почна да разпитва, в очакване да чуе от Морган още обяснения.

— Хубаво местенце — съобщи му Хенри след малка пауза. — Наличието на пет обитаеми планети около едно светило е много рядък случай, като добавим и още четиринадесет не толкова отдалечени. По тия краища винаги ще намерим какво да пъхнем в трюмовете. Уранодобивници от Циклоп, финансисти от Гартацена, отчаяни ловци на зверове, летящи отвсякъде на Одемира, богати безделници от Зунбар… — Морган нарочно направи пауза. — Не е имало случай някой интересен кораб да не ни се случи на пътя.

Язон не искаше да проявява ерудицията си преди нужния момент, но след като вече бе чул името, нямаше смисъл повече да го изчаква.

— Дори и аз си спомням един такъв случай — проговори многозначително Язон. — Наистина славно местенце. А ти не се ли боиш да изплашиш късмета си, като се връщаш толкова скоро там? Нали това е все едно да играеш на рулетка, като и вторият път залагаш на същото число, което се е паднало при предишното залагане?

— Не, Язон, аз не се боя да изплаша късмета си. Не ми е за пръв път и съм дошъл до извода, че наглостта е която превзема градовете. Има една такава древна поговорка.

Язон не успя да му обясни, че в древността поговорката бе звучала малко по-различно, тъй като Морган неочаквано добави:

— Но ти имаше намерение да ме питаш за нещо съвсем друго. Теб най-много те вълнува дали ще пусна момичето да се върне у дома си. Нали така?

Язон кимна.

— На този въпрос още нямам отговор. Трябва да се посъветвам с някои хора.

— На кораба или по радиото? — реши да уточни Язон, решил да се възползва от откровенията, в които бе изпаднал Морган.

— Нито едното, нито другото. Трябва да се срещна лично с един човек на Одемира. Не е необходимо да знаеш името му, но ще отидем да разговаряме заедно. Непременно.

Тази информация беше повече от странна, но Морган спря дотук. Язон обаче и така се досети, че не заради поредното разбойничество се канеха да излизат от хиперпространството, а тъкмо заради тази среща.

— Ддобре, поговорихме си — заключи Морган. — Време е да преминем към физическите упражнения. Сега ще обявя по интеркома и ще помоля Мисон да даде направо 2,5 g. Как мислиш, ще сдадат ли момчетата ми в продължение на денонощието?

— Не знам, Хенри, но ти по принцип не си прав — забеляза Язон. — За да влезем наистина във форма, не трябва да разделяме, както казваш ти, физическите упражнения и всички останали дела. Ето, например ние с теб трябваше да разговаряме и да пием портвайн при повишена сила на тежестта.

— Спаси ме от такива упражнения още първия ден, брател. Нека командата да се труди на нивата, а аз сега ще си полегна в креслото срещу претоварвания и ще ги пратя всички на майната си. Нали ти ми разказа, че две седмици си ги пролежал на Пир?

— Така си беше — съгласи се Язон и изхитрува: — Аз и сега не понасям добре претоварванията. Ония тренировки си бяха за онова време.

— Тогава ти желая спокойна нощ, Мухарриб. — С този ласкав прякор Морган по правило подчертаваше доброжелателното си отношение към Язон. — Но двете и половина g все пак ще пусна.

И той натисна един бутон върху вградения в креслото пулт, след което разтвори вратите на лабораторията, предлагайки на почетния гостенин да се прибира по-бързичко в каютата докато все още е в състояние да ходи на два крака.

Глава пета

Планетата Одемира официално се намираше под протектората на Зунбар, но фактически дори си нямаше правителство, градове и промишленост, ако не се брояха веригата от дребни винарни. Одемира се славеше с виното си, особено с портвайна, хересите, мускатото и брендито. А въобще зунбарци я използваха предимно като огромен национален парк, където си отдъхваха любителите на горски разходки, риболов всякакви такива занимания, и накрая, главния одемирски деликатес — невероятно вкусната оранжева плесен от гладките стволове на тихолистите. Тук в течение на цялата година беше разрешен ловът на плодящите се с небивала скорост зверчета с ценна кожа с името бубузанти, чиито кожи се ценяха извънредно високо по цялата Галактика. Износът на живи бубузанти от Одемира беше абсолютно забранено, но контрабандистите-ловци проявяваха чудеса от хитрост и ловкост. Някои от тях намираха идиоти-купувачи за живата «бързоразваляща» се стока, а други с тъп ентусиазъм си ги отнасяха по родните планети, където се опитваха да ги развъждат. Одемирските зверчета обаче не само, че не се размножаваха, но и със завидно постоянство при никакви условия не се съгласяваха да се хранят, в резултат на което естествено, умираха. Науката до този момент не бе успяла да обясни този феномен — нито зунбарската, нито която и да било друга.

А обитателите на самата Одемира имаха съвсем слабо отношение към науката. Те обитаваха планински хижи, също като диваци, имаха съвсем стопанство. Впрочем, сееха зърно и отглеждаха домашни животни. С най-висока култура се отличаваха местните майстори на виното, които си строяха къщите от глина. Заразлика от останалите одемирци, те не само че слушаха информационните предавания по радиото, но и обичаха да гледат видеопрограми. Съчетанието от примитивни условия на живот с големия обем външна информация беше довело до това, че на Одемира бяха извънредно популярни всевъзможни магьосници, шамани, знахари и прочие шарлатани, отдаващи се на окултни науки и претендиращи да знаят всичко. Строго казано, всеки коренен одемирец считаше себе си за малко вълшебник. Това проличаваше особено ярко след поглъщането на халба хубаво бренди или две халби също така хубаво пиво.

От малкия космодрум, построен, разбира се, от зунбарците, те тръгнаха пеш по една горска пътечка, която се виеше сред високите стволове и гъстите храсталаци. Въздухът беше необичайно свеж, и въобще гората действаше особено успокояващо. Чуваше се шум от листата, птиче многогласие, сухи клонки пращяха под нечии тежки лапи, понякога съвсем близо се разнасяше нечие ръмжене и грухтене… Язон си представи как Мета в този момент стреля наляво и надясно. Та нали и той самият още след като се бяха отдалечили само на няколко крачки от десатнтната ракета започна съвършено машинално да размахва пистолета около себе си. Морган им обясни, че местните зверове не нападат при дневна светлина и оръжието можеше да се прибере, но въпреки това Язон по пирянски навик още няколко пъти реагира съвсем еднозначно на непознатите звуци в крайпътните храсталаци.

Морган крачеше пръв, след него вървяха Доли, после — Язон. В края на процесията по тясната пътека беше Еди Хук. Морган го беше взел със себе си за помощник, и твърде вероятно, като лична охрана. Но за какво му беше да взема и Доли с тях?

На излизане от кораба заради нея се бе стигнало до доста неприятна сцена. Отначало едва бяха успели да убедят Мета да остане на борда на ракетата, тъй като Морган, кой знае защо, беше категорично против участието й в този странен полет на Одемира. Когато внезапно се изясни, че заедно с тях трябва да пътува и Доли, към предишните викове се добавиха и възмутените вопли на Робс, който не желаеше да пуска никъде любимата без себе си.

В този момент Язон бе изревал:

— Тишина!

И в настъпилата тишина изрече с нарочно зловещ, задгробен глас:

— Ако с мен или с Доли се случи нещо, а също така, ако в наше отсъствие посегнат на Мета или Робс, боговете ще направят така, че този кораб да се разпадне на парчета и само аукснис жверис ще ни приеме и четиримата в недата си и ще продължи пътя си по Вселената.

Това беше пълна импровизация, и при едни нормални условия би предизвикало бурен смях, като удачна или напротив, неудачна шега, но събралите се до шлюза на линейния кръстосвач «Конкистадор» реагираха по един малко по-различен начин. Мета изтръпна, Доли захлупи лице, сякаш в очакване на удар, а всички застанали наоколо пирати, включително и Робс, в ужас се прекръстиха. И дори закоравелият циник Морган, след като направи пауза, също се прекръсти, а после тихо произнесе:

— Той е прав. Всичко ще бъде така.

След едно толкова сериозно заявление никой не можа да добави нищо повече.

Едва ли Морган наистина вярваше на подобни глупости — просто на него му беше особено необходимо да попадне на Одемира точно в такъв състав. По пътя главният флибустиер призна, че летят към негов стар познат — местен магьосник, който неведнъж му е помагал в сериозни дела. За първи път това се случило прпеди десет години, когато всемогъщият одемирец посъветвал пиратския вожд да измени маршрута и точно предсказал резултата на поредното безумно мероприятие. Трудно беше да не повярват в провидческия талант на магьосника, и Морган си бе поставил за правило да се съветва с него при всякакви нестандартни ситуации.

Той бе счел за необходимо да предупреди останалите, че при обръщението си към стареца трябва да използват «вуду», но само това, не трябваше да използват никакви имена, името му трябваше да остане тайна. Язон веднага съобрази в какво е работата: в превод от староанглийския език «вуду» означаваше тъкмо «шаман», «магьосник»…

И ето че сега приближаваха към дома на великия вуду.

Магьосникът се бе оказал майстор-винар. Цялата околност на глинената му колиба беше осеяна с бъчви, а самят домакин се бе излегнал върху един диван пред видеоекрана, отпивайки нещо от дървена чаша и весело се хилеше на шегите на зунбарските актьори. Стаята беше направо просмукана от тютюн и винени изпарения. Доли дори се намръщи докато прекрачваше прага на полутъмното и задушно жилище.

На Язон му бяха достатъчни и петнайсет минути, за да разбере, че вудуто беше типичен мошеник и шарлатан. Знанията му по всички въпроси бяха практически нулеви, а ако понякога го спохождаха небивали прозрения, то това се получаваше най-вече под въздействието на алкохола. Разказът на Морган за златния звездолет и специалната мисия на Язон не впечатлиха особено стареца. Обаче когато Язон се опита да изброи името «Овен» на няколко езика, магьосникът неочаквано реагира особено бурно на думата «окроткави». Морган изпадна в крайна възбуда при това проявление, а Язон много бързо изясни, че старецът не разбира никакви други думи на егрисянски, и следователно, всичките му ръкомахания и забелвания на белтъците си бяха чист спектакъл, предназначен единствено за глупаци. Ролята на такъв съвсем доброволно бе поел Морган. Цинизмът му съжителстваше по един удивителен начин с почти детска наивност: след като веднъж вудуто бе познал бъдещето, значи винаги щеше да успява! Язон все пак не изключваше вероятността че преди десет години вудуто да е бил съвсем друг човек. Сред тежката атмосфера прегоряло и умопомрачителните глупости, която той бълваше, се долавяха съвсем жалките останки от бездарно изхарчен телепатичен талант. Доли явно го бе усетила с особена острота, защото направи опит да влезе във връзка с онази част от мозъка на вудуто, която още не бе претърпяла пълна деградация. Резултатът веднага стана ясен.

— Това момиче е вещица — със съскаш шепот съобщи вудуто. — Разкарай я, Хенри. Тя не трябва да се намира на един и същи кораб със светинята на боговете.

Морган го слушаше с оптъмняващ очи.

— И на този човек не му е чист късъмът — продължаваше набралият скорост вуду, прехвърляйки поглед върху Язон, допълнен от обвинителен показалец.

«Е, приятелче, ще ми развалиш работата! Хайде, стига, ти си изигра отлично ролята, сега си отдъхни.» — каза си Язон.

Последните думи Язон се опита да ги внуши на вудуто, и изглежда, че се получи. Старецът млъкна, сякаш се бе задавил, и Язон побърза да развие успеха си:

— Няма ли с какво да разкваси гърлото си човек тук?

Оказа се, че не само имаше с какво, но и беше също така необходимо. С това официалната част на посещението завърши, а неофициалната включваше задължителния тост «за прозрелите и зрящите в мрака», а затова не по-малко задължителната дегустация на няколко изискани сортове ароматично бренди. Вуду умееше да го произвежда по-добре от всички на планетата, с което особено се гордееше. Самият старец, въпреки напредналите си години, взе най-голямо участие в дегустацията, а след това заспа, без дори да изпрати гостите си. Добре че преди това успя да им връчи като подарък три бъчонки с най-знаменитото си бренди. Две от тях бяха със сравнително скромен размер — човек лесно можеше да ги носи под мишница, докато третата, която съдържаше най-малко петнадесет литра; единствено Язон се съгласи да я мъкне до кораба. Не че беше особено тежко, просто беше страшно неудобно за носене. Както и да е, собственото имане не тежи.

Половината полет прекараха в тишина. Изпитият алкохол клонеше към сън. На пулта за управление поставиха Хук, понеже беше най-трезвият от приъастващите. Доли, разбира се, не беше дори близнала от брендито, но не й влизаше в работата да започва разговор в такава ситуация.

Морган накрая проговори:

— Е, какво мислиш да правим по-нататък?

— Това е ясно, но имам един страничен въпрос. Може ли да изпратим и Робс с Доли?

— Това не е въпрос, Язон. Можеш да изпратиш с тях ако искаш и Мета.

— Мета? — Язон се хвана като удавник за предложението му.

— Шегувам се, разбира се — веднага отговори Морган. — Просто в момента ме вълнуват съвсем други неща. Като например как да измъкнем колкото може по-голям откуп за момичето ни.

И наистина, беше ли способен един флибустиер да разсъждава по друг начин? А на Язон дори и не му беше хрумнало за този очевиден вариант. Как да му отговори? А трябваше да го стори колкото е възможно по-бързо.

— Хенри, но нали вудуто те посъветва да се избавиш от вещицата, за да не стане беда. Някак си не е хубаво в такъв случай да се опитваш и да извлечеш парична изгода…

— Паричната изгода е добра при всички случаи — твърдо произнесе Морган и Язон разбра, че по-нататъшната дискусия на тази тема е безполезна.

А Морган вече бе на вълната на вдъхновението.

— Момиченце, я ми кажи колко милиончета е готов да отброи за теб татенцето ти? — обърна се той към Доли. — Колко струваш?

Трябваше да се отдаде заслуженото на младата зеленоока вещица, която дори не мигна при въпросите му. Двата месеца на тежки изпитания не бяха минали напразно. Тя бе израснала и се бе закалила в духовно отношение при общуването си хора, за които жестокостта беше висша проява на доблест.

— Мисля, че за това трябва да поговорим с баща ми. Мен лично ме устройва всякаква сума.

— А мен лично — не — изхили се Морган. — Тоя Роналд Сейн е богата измет. Какво ще кажеш, Язон, ако почнем да се пазарим от три милиарда, и се спазарим на един? Имай предвид, половината от печалбата е твоя.

Морган откровено се стремеше към скандал в очакване на бой, на девичи сълзи, крясъци, безумни постъпки. Защо? Язон предположи, че необходимостта да се подчинява на волята на неведоми богове или дори на собствения вътрешен глас беше крайно неприятна за флибустиера. Подчинението не спадаше към навиците на Морган. Затова и бе изпаднал в гняв, затова и се бе опитал да спечели в дребните неща, след като нямаше сили да промени главното.

Язон и Доли се сдържаха с последни сили, разменяйки телепатични импулси. Сега се чакаше достоен отговор от Язон. Трябваше не просто да спори, а да постави на място самозабравилия се пират.

— Хенри, когато искаш откуп в замяна на заложници, не е прието да се пазариш — започна спокойно и разсъдливо той. — Това е дребнаво и глупаво. Ти имаш в ръцете си човек, чийто живот е безценен за друг човек. Затова и ти сам назоваваш цената и държиш на нея докрай. Не бива да се изпада и в друга крайност — да се искат чрезмерно високи суми. Колкото е по-неизпълнимо искането, толкова е по-голяма вероятността, че от другата страна вместо пари ще дойде някаква бомба с часовников механизъм или група невидими роботи-командоси. Препоръчвам ти да не искаш повече от половин милиард. Имай предвид, че аз се отказвам от дяла си в името на общия успех на делото.

— Е, Язон, та ти няма начин да не си се набъркал и покрай тероризма! — с уважение възкликна Морган.

— Да, Хенри, и не с такъв дребен, към който се опитваш да ме тласнеш в момента. Затова ето единственото ми условие: преговорите водя единствено аз. Надявам се, най-после си проумял, че съм и по-стар и по-опитен от теб?

Морган премълча. После се извърна към илюминатора и загледа звездите, след които вече растеше пурообразното очертание на «Контистадор».

Първото нещо, което Язон направи след като се прибра в каютата си, беше да отвори една от бъчонките и внимателно да налее в две чаши тъмно ароматно бренди за себе и за Мета.

— Да пием, любима, за нашето момиче. Можеш да считаш, че вече е спасена. Утре сутринта ще бъдем на зунбарска орбита.

Доли стоеше до тях и удивено мигаше със зелените си очища.

— Ами татко… парите… а ако полицията?… — Тя окончателно се обърка и млъкна.

— Преговорите ще водя аз — каза Язон, полагайки ръка върху слабичкото й рамо. — Какви езици владее баща ти?

— Есперанто, английски, датски — дапочна да си припомня Доли.

— А някакъв по-рядък?

— Сега, сега, само да си спомня… Ето! Полски!

— С полския не съм много на ти — въздъхна Язон.

— Тогава гръцки? — предложи Доли. — Той може мъничко и на гръцки…

— Става — усмихна се Язон, — и аз такова, мъничко. Ще се опитаме да посъзаклятничим на гръцки. Две-три фрази, не повече. Повече дори е опасно — може да възникнат подозрения. Добре, не се безпокой Доли, всичко ще мине добре.

Преходът от Одемира до Зунбар траеше един нощен полет на средна междупланетна скорост. Можеше да стигнат и по-бързо, но Морган не бързаше. Искаше му се да се наспи преди отговорната операция. Той дори и притеглянето на кораба бе намалил от 2,5 до 1,5 g. И това също беше чудесно: към края на третия ден Доли вече едва се държеше на краката си от претоварванията, а също се налагаше да бъде във форма. Робс поради младостта си нямаше проблеми със съня, а истинската кралица на претоварванията, Мета, както се струваше на Язон, беше способна да спи съня на младенец дори и при 20 g.

Единствено само Язон не мигна тази нощ. Той написа дълго и много подробно писмо на Роналд Сейн. Трябваше да му обясни всичко до последната подробност и да убеди преусяващия зунбарски бизнесмен в изключителната важност на молбата си. От това, доколко удачно се получеше това рисмо, сега зависеше прекалено много. Да, разбира се, Язон искрено се радваше, че баща и дъщеря отново ще се съберат заедно, но не това беше сега най-главното. В края на краищата момичето също можеше да лети на Пир. Кой знае, можеше и да й хареса. За Робс можеше изобщо да не се притеснява, скука там той нямаше да изпита. И бащата на Зунбар щеше да преживее още един месец разделен от Доли. Шансът обаче, който сега благодарение на обстоятелствата се представяше на Язон, беше толкова примамлив, че си струваше да рискува заради него.

Той не сподели с никого за новата си идея, която му беше хрумнала по пътя за Одемира и обратно, дори и с Мета. Нека всички узнаеха за това после, когато най-ужасните вълнения останеха зад гърба им. Та нали в действителност той съвсем не беше уверен в успешния край на утрешната операция.

Да разчита на здравомислието на Сейн само защото фамилното му име именно така се превеждаше на староанглийски? Да разчита на невмешателството на полицията, чиито шефове дори и на най-цивилизованите планети често се оказваха тъпаци над тъпаците? Да разчита на последователността и логиката н поведението на Морган, който понякога ставаше абсолютно непредсказуем, бесен и кръвожаден? На нищо подобне не биваше да се разчита. А това значеше, че на всеки етап на смяна на преговорите можеше да изникне безпорядъчна стрелба. Защо Язон все пак се реши? Вероятно, интуицията му подсказваше нещо. Главното обаче в случая беше неизтребимият му хазарт на играч, който вземаше връх над всякакви скучни доводи на разума.

Глава шеста

На Зунбар отправиха Еди Хук. Той се оказа притежател на най-подходящия за тамошните власти документ за самоличност — чист, без всякакви подозрители визи галактически паспорт, издаден съвсем неотдавна от Лигата на световете на името на Турнуд Мориго. Лазерният идентификатор на външността под прозрачната пластмаса на документа беше пренастроен за страховитата муцуна на Хук от най-добрия фалшификатор, който можеше да се намери на Радом. А там се занимаваха и с такива неща. Както вече беше известно на Язон, за радомците такава дума «забранено» просто не съществуваше.

Еди полетя още и заради факта, че беше един от най-интелигентните флибустиери. А пред пиратския емисар стоеше не съвсем тривиална задача: да намери Роналд Сейн, да му обрисува ситуацията, да се срещне с него на четири очи, да го убеди в безсмислието на силовите варианти и да го покани на личния си транспорт да посети «Конкистадор», за да извърши размяната по всички правила. Сложности можеха да изскочат колкото искаш, и макар че Еди имаше възможността във всеки момент да влезе във връзка с кораба, той все пак трябваше и да умее да съобразява бързо и грамотно.

Язон предлагаше да не изпращат никого на планетата, а просто да се свържат със Сейн по радиото и веднага да встъпят с него в преговори без каквито и да било предварителни заплахи и предпазни мерки. Морган отхвърли варианта му. Той съвсем резонно не искаше да повярва, че човек е способен просто от благодарност да даде половин милиард дори и за най-любимата си щерка. По негово мнение, съществуваше само един сериозен вариант — примитивният шантаж със заплахата за убийство. Какво пък, навярно, Морган имаше право.

Двамата инструктираха Хук: Хенри генерираше мисълта, а Язон изчистваше формулировките. Главното обаче оставаше едно и също: да шокират Роналд Сейн с признанието, че именно те са изклали цялото му семейство му и да държат клиента в постоянен страх за живота на единствената си останала жива дъщеря.

Еди Хук започна тъкмо с това, когато се срещна с бизнесмена на брега на пустинния залив, където от водата стърчаха странни ръждясали скелети на изоставени и потънали рибарски катери.

— Имайте предвид, Роналд, че ако сте довели някого със себе си, опитате се да ми окажете натиск или просто ме задържите и аз съответно не се върна в уреченото време на кораба си, предметът на преговорите ми с вас просто ще престане да съществува. Господарят ми е много жесток човек. Той, разбира се, има нужда от пари, но няма да изтърпи каквото и да било унижение. И още нещо си отбележете: той няма да се замисли и за секунда за живота ми. Разменният шантаж е безполезен. Общо взето, имате само една възможност да помогнете на дъщеря си: като изпълнявате безпрекословно исканията ни.

Сейн слушаше без да го прекъсва, а дори и да бе довел някого със себе си, то този някой предпочиташе да не афишира присъствието си.

— В замяна на момичето ние искаме петстотин милиона кредита. И тъй като сме наясно, че такава сума не може да се събере в налични за десетина минути, даваме ви тридесет часа. Май толкова траеше и денонощието на Зунбар. И последно: вие можете да ни предложите вместо пари ценни ликвидни книги, имаме си човек, който отбира от тия неща, а също така и всякакви други ликвидни и достатъчно компактни стоки: скъпоценни метали и камъни, силни отрови или наркотици… Вие бяхте фармацевт, нали не ме лъже паметта?

— Разбрах ви, господин Мориго — проговори Сейн с абсолютно спокойствие, сякаш провеждаше делови разговор. — Оставете ми координатите си за връзка.

— Разбира се, ще ви ги оставя, само че ще бъде много по-добре, ако вие се свържете с нас вече от космоса и с парите на борда, за да можем да се убедим, че зад гърба ви не се крие някоя друга ескадра. Умолявам ви, тръгнете сам, е, в краен случай вземете с вас и един пилот, ако положението ви не ви позволява да сядате зад щурвала.

— Разбрах ви, господин Мориго — повтори още веднъж Сейн, — давайте координатите.

Този разговор на брега Язон прослуша още веднъж после вече на запис и не можа да не се възхити от хладнокръвието и житейската мъдрост на този, всъщност, не толкова възраСтен човек. Впрочем, какъв друг баща би могло да има такова забележително момиче като Доли?

А самото забележително момиче през това време страшно нервничеше. В сравнение с всички останали тя бе доловила в гласа на баща си далеч повече: и едва сдържаната ненавист, и откровеното презрение, и стаеното тържество на бъдещата победа. Тя беше уверена: той е замислил нещо още преди да се срещне с Хук, тоест веднага след позвъняването на този негодник, който го бе предупредил, че става дума за Доли. Баща й бе измислил как да я спаси, като едновременно с това запази и парите си.

— Но това е невъзможно — горещеше се Язон, — невъзможно е да стане без да рискуваме живота си! И въобще откъде знаеш, че той е замислил нещо?

— Просто предчувствам — отвръщаше му Доли.

А на предчувствията й можеше да се вярва, и това никак не се харесваше на Язон.

— Разбираш ли, трябва да го утоворим да се подчини. Иначе, дори и ако по някакъв начин се спасиш, ще загинем ние с Мета, ще пропадне целият ни проект, а никой, освен нас, няма да може да отмъсти както трябва на пиратите! За всичките ти избити близки, изобщо за всички загинали и оскърбени. Разбираш ли го?

— Разбирам — шепнеше вече Доли на ръба на плача.

— Тогава направи нещо. Телепатирай на баща ти всичко, което ти е известно за мен.

— Татко е много добър човек — каза Доли, — но за съжаление, абсолютно глух към всичките телепатични напъни. Аз дори не мога и мислите му да чета като хората. А може би това е някакъв природен закон? Децата нямат право да заповядват на родителите си, изобщо да се издигат над тях.

— О, високи небеса! Какво общо има това тук? Та нали сега друго ти е на ума. Не може да няма някой на планетата, с когото да влезеш в телепатичен контакт.

— Няма. — Тя поклати глава. — Наистина няма, уверявам те. Всичките ми приятели живеят много надалеч, нищо няма да успеят да направят.

— За тридесет часа маса неща могат да се свържат — каза Язон. — Дори да се изминат известни междузвездни разстояния.

— Боя се, че разполагаме с далеч по-малко време — проговори Доли.

— Пак ли предчувствие?

— Да — кимна момичето. — Това лошо ли е?

Виноватото изражение върху лицето й беше необичайно трогателно. Какво можеше да отговори човек на такъв въпрос?

— Няма страшно, Доли, все ще измислим нещо.

А на себе си каза: «Не се разкисвай, динАлт. Не бива да се паникьосваш. Доли и без това е на ръба на истерията. Мисли, мисли, докато има време.»

Влезе Мета и им предложи да закусят нещо, а то после можеше и да не им остане време. Язон се съгласи.

— Да, ей сега…

И неочаквано измисли нов ход:

— Доли, аз, разбира се, ще се опитам да се разбера с баща ти на гръцки, че на кораба има приятел и не бива да атакува, но тази уловка може да се окаже недостатъчна. Трябва поне още една, макар и дребна, но убедителна подробност. Спомни си, моля те. Между вас двамата с баща ви навярно е имало нещо такова, за което е било възможно да се сподели само с приятели, а враговете да не могат да го изтръгнат с никакви мъчения, няма да успеят, просто няма дори да им хрумне да питат за подобно нещо. Разбираш ли за какво ти говоря?

Той самият много добре разбираше какво иска от нея, по-скоро чувстваше, какво може да представлява това. И я помоли:

— Припомни си, Доли, припомни си какво бих могъл да му кажа. Нещо много важно, което да спаси всички ни.

Доли напрегна чело в мъчителен опит да съобрази.

— Спокойно, момичето ми — успокои я Язон. — Да вървим да обядваме.

Сигналът за повикване наистина се раздаде много скоро. Предчувствието не бе подвело Доли.

— Това е само той — проговори Мета, гледайки към пропелия телефон на Язон, вътре в който като допълнение към звука пулсираше и виолетово огънче.

Морган специално му бе дал този апарат със сложна система от диференцирани сигнали. На тази вълна командата на «Конкистадор» можеше да вика единствено Роналд Сейн.

В този момент Язон, Мета, Робс и Доли седяха в ъгъла на каютата на една койка, сякаш изпаднали в транс, и мислено се прощаваха един с друг. Защото раздялата беше неминуема каквото и да се случеше. И тази мисъл, която бе дошла и на четиримата едновременно, очевидно ги бе поразила. На никого не му се говореше.

Язон рязко се изправи и изрече сбито, също като заповед:

— Тръгваме.

— Почакайте! — спря го Доли. — Спомних си.

— Говори!

— Това беше преди четири години, татко ме заведе на пързалката на Прозрачното езеро, а той толкова рядко имаше свободно време, и денят беше прекрасен, там се пързаляхме, играхме на снежни топки, той нищо не ми забраняваше, а после в бюфета ми купи сладолед с ягоди, толкова яркочервен, макар и мама никога да не ми разрешаваше да ям сладолед през зимата. Много пъти съм си спомняма този чудесен ден на ледената пързалка. Татко също не можеше да го забрави, аз тогава дори не настинах, а мама…

Сълзите напъплиха в очите й и Язон я прекъсна, може би грубо, но в тази минути това беше единственият правилен вариант на поведение.

— Благодаря ти, Доли. Тръгваме. Сега е нашето излизане.

Навярно само Доли бе разбрала смисъла на последната фраза, нито Робс, още по-малко Мета имаха представа какво е това театър и как се излиза на сцената. Но това не беше важно, нали именно Доли трябваше да разбере степента на своя дял отговорност за съдбата на спасилите я приятели.

В капитанската кабина се бяха събрали Морган, Хауърд, Хук, Скот, Карачиоли и Мадам Цин. Действително голяма компания. Мисон, както винаги, се бе спотаил нейде в компютърната си зала и държеше костеливите си пръсти върху всички всевъзможни бутони и лостове, готов всяка минута по заповед на Морган и дори без заповед, а просто по подсказване на вътрешния си глас да надхитри, завладее, неутрализира или унищожи врага.

На какво все пак можеше да разчита този странен и така уверен в себе си самотен Сейн, който в момента се приближаваше към тях на лекомисленото си катерче за разходки? Всички налични локатори на борда на «Конкистадор» ясно показваха, че на стандартните разстояния за лазерен, плазмен и всякакъв друг удар в междупланетното пространство няма никакъв друг обект.

Проверката на връзката във всички диапазони вече беше приключила и Хауърд, който в момента се намираше на пулта, даде заповед в ефира:

— Заповядвам ви да зависнете на три километра от нас и да не извършвате никакви действия до изричната ми следваща заповед. Вие се намирате под прицела на оръдията ни. Всяко неподчинение от ваша ще бъде считано за заплаха срещу нас и ще повлече след себе си като минимум моменталното оттегляне на кораба ни и всякакъв отказ от по-нататъшни преговори. Как ме разбрахте? Приемам.

Съвременните комуникации отдавна вече не изискваха превключване на режимите «приемане-предаване», но Хауърд беше един от любителите на тази древна размяна на релпики между контактуващите страни.

— Отлично ви разбрах — отвърна Сейн. — Какво следва?

Морган кимна на Язон, в смисъл «започвай», и последният подхвана щафетата както се бяха разбрали.

— Сейн, донесе ли парите? — извика с преднамерено груб глас Язон. Садистично-вежливите маниери на Хук го довеждаха до бяс. Един шантажист и убиец никога няма да получи уважение без значение на възпитаните му маниери.

— Да, парите са у мен.

— Как са опаковани?

— Петдесет пачки, в стохилядни банкноти.

— Сам ли си, Сейн?

— Не, имам пилот с мен, но и двамата сме без оръжие.

— Добре, Сейн, сега ще ти изпратя няколко човека с една малка ракета да им предадеш парите.

— Дъщеря ми ще бъде в малката ракета?

— Не, Сейн, в нея ще бъдат само нашите хора. И ние първо ще ти преброим парите, но тук, на кораба, а не на транспортната ракета, за да се убедим, че всичко е наред. Само така. И така, хората ни вече потеглят към теб.

— Тогава каква гаранция ще имам, че…

— Нямаш и не можеш да имаш никакви гаранции, Сейн — изрече твърдо Язон, и после добави: Впрочем… еврика! Гаранция може да служи честната ми дума.

— Не бих заложил и една стотинка на честната ти дума! — Сейн за пръв път си изтърва нервите. — Знаеш ли ти с кого си имаш работа, нищожна отрепка?

— Знам — отвърна Язон. — Ойда ме уден ейденай. [4]

— Какво плямпаш? — засъска до него Морган.

— Опитвам се да му отвлека вниманието с цитат от древен философ — обясни му Язон като през това време изключи външната връзка. — А ако той не знае латински, оше повече ще го объркам. Това е важно. Струва ми се, че Сейн замисля нещо.

— Хитро — процеди Морган.

Сейн дълго време не се обади. После запита плахо:

— Мога ли да помисля докато летят към мен?

— Той се кани и да мисли — изсумтя Язон и добави, продължавайки да имитира отвличаща маневра. — Няма какво да мислиш. Нали панта рей. Аутос ефе. [5]

— И това ли е на латински? — изплашено възкликна Морган.

— Не си спомням вече — направи се на глупак Язон. — Казал го е Хераклит, значи трябва да е древногръцки.

Всичко това обаче вече нямаше голямо значение, защото Сейн закрещя в отговор на съвсем прибилен новогръцки:

— Стига си ми цитирал класиците, проклет пират! Кажи нещо от себе си.

«Е, най-после загря!» — възликува мислено Язон и бързо отговори:

— Не съм пират, а приятел. Довери ми се. Не се противи. Ще ти върнем дъщерята. А парите после ще ти ги върна аз. Аха, захапа ли, говедо!? — добави той последното изречение на интерланг.

— Какви са тия идиотщини? — Морган усети, че нещо не беше наред, и зарева в истерия, дори без да изключи микрофона: — Какви са тия идиотщини, питам?

— Не са съвсем идиотщини — отвърна хладнокръвно Язон, без да забрави да изключи връзката. — Сега пък Сейн се опитва да ми хвърля прах в очите. Представяш ли си, наруга ме по гръцки, мислеше си явно, че аз само се хваля със знанието на чужди езици и нищо не отбирам. Ама аз добре му го върнах! Е, ти го чу.

Морган го изследа с известно недоверие. През това време от катера отново се разнесе говор на гръцки.

— Наистина ли искаш да ми помогнеш? Тогава ми дай някакъв сигнал, за да се убедя в това.

Браво на Сейн! Той крещеше всички думи с къкреща злоба.

— Е, стига вече ругатни — обърна се Язон към Морган. — Сменям тактиката. Сега вече ще бия на жалост.

И след миг вече говореше в микрофона:

— Сейн, представи си само за минутка: Доли вече се е върнала и двамата се се отправяте към зимната пързалка, на Прозрачното езеро, Доли си играе там, пързаля се, а после й купуваш сладолед с ягоди, макар че майка й не й разрешава да яде сладолед в тоя студ… нима момичето ти не струва поне някакви мръсни петстотин милиона?

— Добре, съгласен съм — изтръгна от себе си Сейн.

— Ама ти си истински артист! — възхитено възкликна Морган, като бурно се разсмя и затупа енергично Язон по гърба.

В този момент стиковането на бойната ракета с увеселителния катер напълно приключи и единият от флибустиерите рапортува:

— Чувалът с парите е у нас.

«Какъв чувал?! — като мълния се стрелна подозрението в ума му. — Ето го номерът на Сейн! И нищичко не продума, проклетникът му с проклетник, когато го питаха директно как е опаковал парите. Нима води двойна игра? Или пак ми няма доверие?»

— Ей вие, там на ракетата! — кресна Язон. — Чувалът оставете на собственика му. Вземайте само пачките. Чували тук си имаме достатъчно.

Възникна продължителна пауза. Може би просто вадеха парите от чувала, а може би в тази тишина там, на двата стиковани корабчета в момента се разиграваше някаква страшна сцена?

— Сейн — запита накрая Язон, като с усилие надви треперенето в коленете си. — Какво става?

— Нищо. Хората ви броят парите.

— Точно така! — рапортува един от бойците.

— Спокойно, момчета, чакаме ви — каза Язон.

— Хубаво! — похвали го Морган. — Какво си мислиш, че може да се крие в тоя чувал?

— Ами какво ли не. Колкото планети, толкова и номера. Знае ли човек от какво точно да се пази?

След минута вече брояха парите. Отвориха няколко произволни пачки и провериха всяка банкнота поотделно, други пачки само ги разкъсаха, а с останалата половина изобщо не се занимаваха. Беше ясно, че измама нямаше. А и по дяволите, ако се окажеше, че са били излъгани с един или два милиона по-малко. Какво представляваха десет милиона за един отчаян флибустиер? Два часа размахване на сабята. Не е ли така, братлета?

Пиратите се развеселиха здравата и направо дори забравиха и за Сейн, за Доли, за Язон. Парите бяха вече в ръцете им, това беше най-важното.

А Морган се любуваше на главорезите си, като от време на време хвърляше поглед и върху централния екран, като някак странно се усмихваше.

— Дали да не го цапардосаме сега от всички оръдия? — мърмореше той под носа си, разговаряйки само със себе си.

Чуха го ясно обаче не само Доли и Язон.

— По-добре не — продължаваше да разсъждава на глас Морган, — някак си е глупаво. Сейн е скъпа играчка. Той трябва да бъде пленен. За него вече ще се бръкнат здравата.

И той изведнъж се обърна към Язон:

— На прав път ли съм? Как мислиш?

Такъв ход свари неподготвен дори и Язон с неговата фантазия. Той така се обърка, че три пъти отвори и затвори уста преди да успее да произнесе нещо. Пистолетът на Мета реагира най-бързо, но дори и Морган вече беше привикнал към този жест. Старият флибустиер беше наясно, че тя нямаше да почне да стреля без разрешението на съпруга си.

— Ти си полудял, Хенри! — изригна най-накрая Язон. — В никакъв случай! Сейн не е толкова прост, няма начин да не се е подсигурил за такъв вариант. Ние просто няма да можем да отлетим оттук заради алчността ти. Всички ще загинем, вместо да летим на Пир, както сме се уточнили, за да придобием истинско могъщество.

Думите му обаче сякаш не можеха да пробият съзнанието на Морган. Главатарят на флибустиерите си падаше по птиците в небето, но всяко конкретно врабче в ръката явно му беше по-скъпо. Язон се разкрещя в истерия, а всички пирати мълчаливо се бяха втренчили в него.

— Хенри, не го прави! Това е върхът на глупостта. Сейн е в ръцете ни, вярно, но той е един от най-богатите хора в планетната система. Хората му няма да ни простят! Всички ще загинем! Дай му момичето! Спомни си думите на вудуто! Всички ще загинем!

В кабината настана мъртва тишина. Язон хвърли поглед върху хората си. Пистолетът продължаваше да стърчи в ръката на Мета, но вече никой не му обръщаше внимание, а Доли се бе втренчила като хипнотизатор в Морган, дори още по-съсредоточено отколкото тогава в двореца на Ямайка, и в помътнялата изумруденост на очите й проблясваха зловещи златисти искрици.

Морган изведнъж се хвана за главата и възкликна, без да се обръща конкретно към никого:

— Какво ми става? Главата така ме боли, сякаш всеки момент ще се пръсне!

— Навигаторе! — хвърли се Хук към него. — Какво ти става, Навигаторе?

— Главата ми ще се пръсне — простена още веднъж Морган.

И в този момент Язон процеди през зъби:

— Боговете те наказаха.

Морган го изгледа с подивял поглед, и като простена още веднъж как го боли главата до пръсване, увисна безчувствен в ръцете на флибустиерите.

— Какво му е, Язон? — запита в паника Хауърд, сякаш се обръщаше към лекар.

— Възможно е да се е отровил с нещо вчера на Одемира — предположи Язон. — Да не говорим за проклетите претоварвания!

И добави сякаш между другото:

— Старецът Сус предупреждаваше, че са възможни и такива случаи. Така че вземай командването в свои ръце, Хауърд. Качвайте момчетата на борда.

После взе микрофона и предаде на катера:

— Сейн, изброихме парите. Всичко е нормално, получавай си стоката със същата ракета. Само че децата ще бъдат две, не се плаши, към дъщеря ти върви и едно момче в комплект на име Робс.

— Намерихме ти и зет — подхвърли игриво Мадам Цин и с тази реплика разреди обстановката.

Пиратите са разхилиха и зашумяха.

— Водете ги в шлюза — заповяда Хауърд.

А Морган седеше в креслото и диво се озърташе с невиждащи очи докато му прилагаха лечение с обилно прилагане на ром.

В коридора Язон успя да прошепне на Доли:

— Какво му направи?

— Нищо страшно, ще се оправи, мисля. Аз и по-рано знаех, че мога да причинявам на хората болка, но никога не се бях възползвала от това. Честна дума, Язон, никога не съм се ползвала.

— Ти си герой, момичето ми! Дано да се видим пак. Хайде, давайте!

Язон целуна Доли по челото, стисна ръката на Робс на прощаване и ги побутна към входния люк на ракетата, застанала на рампата. Пред шлюза.

Всичко свърши. Беше се разминало и без стрелба. Увеселителният катер в нормален режим се отдалечаваше извън радиуса на действие на всякакви гадни оръдия.

«Навярно Доли вече е успяла да разкаже много нещо на баща си — помисли си Язон. — Може би той вече е отворил писмото, а може би…»

И тук неочаквано резкият сигнал по персоналния канал на Сейн взриви замрялата атмосфера в кабината, където Морган постепенно идваше на себе си, Хауърд с оцелялото си око следеше показанията на уредите, а Мадам Цин тихичко разказваше на Мета каква рокля ще си купи след поредното завръщане на обратния път.

— Язон! — звънна като сребърна камбанка радостното гласче на Доли. — Чуваш ли ме?

Гласът обаче съдържаше нескрита тревога.

— Чувам те, какво има? Проблеми?

— Какви проблеми може да има вече? Просто исках още веднъж да си взема довиждане с всички. Татко също страшно иска да ви благодари.

Хауърд изгрухтя при тия думи, а кабината в същия миг се огласи от злобен рев на гръцки:

— Веднага изхвърлете всичката опаковъчна пластмаса от пачките! Имате още само три минути на разположение!

«Ама че номер! Благодаря ти, друже! Не мога така изведнъж да се хвърля към парите и да почна да късам опаковките. Направо ще ме гръмнат без дори да се замислят и за миг, а може и да ме завържат като някакъв буен луд. Трябва да обясня най-малкото на Хауърд и Хук, и то след като направя някаква пауза. Благодаря ти, скъпи Рони!»

Всички тези мисли се стрелнаха със скоростта на светлината през ума му и Язон заизригва проклятия на всички езици, които знаеше, като при това го правеше без всякакво усилие над себе си, без да влага каквото и да било актьорско майсторство. И продължи да ругае до момента, в който разклокочилият се от смях Хауъърд му съобщи, че отдавна е изключил микрофона.

Е какво пък, паузата беше достатъчна. Язон се хлопна по челото и обяви:

— Братя мои, всичко ми проблесна! Той искаше да ни отрови с помощта на чувал, а когато разкрих коварната му идея, той пусна в действие и резервния си вариант — пластмасовата опаковка на пачките. Момчета, веднага късайте опаковките на пачките и изхвърляйте тази гадост в утилизатора! Направете го по най-бързия начин, или аз ще го сторя сам.

Хауърд го гледаше с обезумели очи. Хук обаче изведнъж произнесе:

— Човекът говори правилно… хайде, размърдайте си задниците! Кой не знае, че Господ пази само тия, дето сами се пазят? А ти Тома неверни — обърна се той към Хауърд — затвори едно късче образец в херметичен контейнер и го дай на Мисон за анализ.

По хронометъра на Язон оставаха осем секунди, когато и последните късове смъртоносно пластмасово фолио потънаха зад захлопналия херметичен капак на утилизатора.

Мисон, разбира се, потвърди опасенията на Язон. Под връхния бавно изпаряващ се слой на уж полиетиленовия филм се съдържаше дяволска смес от две вещества, които под въздействието на кислорода веднага встъпваха в бурна химическа реакция и обрадуваха голямо количество силно летлив и смъртоносен газ. Все пак Сейн се оказа не само талантлив бизнесмен, но и талантлив химик. Изглежда, сам си произвеждаше подобен арсенал.

А Морган на следващия ден не че се извини на Язон — такова поведение и думи при него бяха абсолютно изключени — но явно се чувстваше виновен. И продължаваше да изглежда наплашен. Имаше си хас! За малко не бе загробил себе си и цялата команда. За пръв безмерната алчност и наглост на вожда на флибустиерите му бе изиграла лоша шега. И само вмешателството на неведомите далечни богове бе спасило всички. Такива ми ти работи.

Глава седма

— Как е възможно изобщо да си имаш работа с такъв човек? — в недоумение и дори възмутено възкликна Мета, когато най-сетне останаха сами.

— Аха — кимна Язон. — За такива се казва, че си държат на думата. Когато искат я дават, когато искат си я прибират обратно.

— Точно! На мен обаче не ми е смешно. Не искам повече да го гледам как върши мръсотиите си. Мисля, че днес имаме шанс да се измъкнем оттук. Или нямаме?

— Разбира се, че нямаме — отвърна спокойно Язон. — Нищо не може и не бива да се променя.

— Но аз не искам, нима не разбираш?! Не искам да се намирам на един и същи кораб с такъв човек! Той е по-лош и от дивак, и от андроид, и от слънцето. Той е просто някакво невъобразимо чудовище!

— Мета, мила — прегърна я Язон, — но нали ти си специалистът по чудовищата. Знам, че ти е в навиците да ги изтребваш. Потърпи още малко, ще стигнем до дома, и чудовищата ще се вкопчат едни в други, а ние през това време отстрани тихичко ще помагаме и на двете страни.

Мета замълча замислена. После запита:

— А сега накъде летим?

— Ами Морган май е решил отново да отксочи при радомците. Казва, че миналия път не били закупили всичко, от което се нуждаели.

— В хиперпространството ли сме вече?

— Не, но скоро ще влизаме.

Оказа се обаче, че нямаше да е много скоро. След сигнала за бойна тревога последва тежък грохот от обуща по коридори, а след това рязка промяна на силата на тежестта почти до пълна безтегловност, при това без всякакво предупреждение. Очевидно, Хауърд бе извършил някакъв немислим и свръхскоростен маньовър. Добре че подметките бяха с електромагнити, с помощта на които можеше да се върви, а не лети.

А на Хауърд и Морган действително не беше до обяснения. Сигналът в такива случаи се подаваше автоматично; а да се обяснява по интеркома — това можеше да хрумне само на пълен идиот. А и имаше ли време да се обяснява, когато целият преден екран е изпълнен с чужд кораб, изникнал от хиперпространството противно на всички писани и неписани правила?

Ако например локаторът за хиперпространствен преход е претърпял някаква авария, нормалният пилот ще се прицели в някаква точка по-далеч от всякакви планетни системи. А ако локаторът си е наред, значи… Значи, това е нападение!

Успяха да избегнат примитивния груб таран, но стрелбата все не започваше, макар и кръстосвачът да изглеждаше доста заплашителен. Едва ли можеше да разчита на победа при схватка с пиратската армада, но ако «Конкистадор» беше сам, щеше да се пролее доста флибустиерска кръв.

— За такива номера аз изхвърлям провинилите се във вакуума без скафандър — изръмжа Морган. — Ще ги размажа на молекули, които и да са.

— Почакай, капитане — възрази Хауърд, като си оправяше очната превръзка, — ами ако возят нещо интересно?

— Е, това задължително ще проверим — съгласи се Морган. — Едното не пречи на другото.

Корабите замряха и внимателна се зауизучаваха един друг след като приключиха с наложителните маневри.

И в този момент Мета, противно на всякаква логика (нали току-що се бе клела в никакъв случай да си няма работа с Морган) неочаквано се обади:

— Това не е истински боен кораб. Всичките му оръдия са си чиста бутафория, да плаши само невежи пилоти. Не могат да стрелят по нас.

Морган дори и не запита как е разбрала. Вече беше наяясно, че Мета не говори празни приказки. И веднага даде заповед:

— На абордаж!

Но в този същия момент се отвориха шлюзовете на неизвестния кораб и цяла ято леки десатнтни ракети — Язон наброи до дванайсет такива — излетя в пространството. Наистина, никой от обитателите на кораба не мислеше да стрелба по пиратския кораб, по-скоро обратното: всичко живо се спасяваше с бягство.

— Гръмнете поне една! — разпореди се Морган.

Скот, който в този момент управляваше артилерията, изпрати един чудовищен снаряд по една от ракетките. След яркия блясък на мястото на ракетката остана само бледо облаче дим, а останалите още повече увеличиха скоростта.

— Идиот! — изрева Морган. — Ами ако именно в нея са се намирали ценностите от кораба? Кретен! Кога ще се научиш да използваш мозъка си?

— Никога — изхили се Тони Хауърд, който макар също да не блестеше с остър ум, редом до Скот се чувстваше истински гигант на мисълта. — Според мен всичко ценно ни чака на кораба.

Обаче Мисон, който слушаше ругатните и споровете от компютърната си зала, успя да улови една от бягащите ракетки с помощта на мощен «парализиращ» импулс. Това беше едно от най-новите и много скъпо оръжие: излъчвател, забавящ ядрените реакции. Под неговото въздействие двигателят на незащитения срещу такива въздействия кораб мигновено спираше. Космическата ракета на бегълците се превърна в леснодостъпна плячка.

Човекът обаче, който я бе управлявал, не можеше да се нарече пленник поради простата причина, че бе загинал, смачкан от чудовищното ускорение при спирането. Съдейки по облеклото, бяха попаднали на обикновено цивилно лице, а сумата, които бе открита у него — около хиляда кредита — трудно можеше да представлява нещо повече от джобни пари.

Останалото се изясни при посещението на кораба. Той наистина се оказа обикновен товарен кораб, нахлузил маскарадния костюм на военен кръстосвач, и целият му трюм отгоре додолу беше натъпкан с отлично обработени кожи на бубузанти. Да, плячката не беше лоша, и то малко преди да напуснат планетната система, плюс това завзета без всякакви загуби на личен състав и материална част. Скучно, но затова пък приятно.

Веднага стана ясно какво се бе случило. Контрабандистите, разбира се, бяха бягали като от чумави от граничния или полицейския патрул. Бяха се гмурнали в хиперпространството, и съответно изскочили където им видят очите, прикривайки следите си, а за късмет бяха попаднали точно на когото не трябва. Не бяха имали никакво време да проучат какво представлява изпречилата се на курса им армада, но явно бяха предусетили страшната заплаха. В техния бизнес човек беше обречен без способността да предугажда мигновено какво ще последва всеки миг. И всички се бяха втурнали да си спасяват кожите накъдето им видят очите.

Решиха да не се занимават с прехвърлянето на товара от едно на друго място. Морган заповяда да не откачат кораба, а да го вземат на буксир.

— Е, сега вече няма начин как да не потеглим към Радом — каза Морган, обръщайки се към Язон. — На твоя Пир някой едва ли ще даде и стотинка за тия боклуци. А радомци за тия тъпи бубузантски кожи ще ни дадат хубаво оръжие. Още повече, че и ни са на път.

Последната фраза остана малко мътна за Язон и той реши после да пита Мета дали главатарят на флибустиерите нещо не му хвърля прах в очите.

— Слушай, защо говориш, че Радом ни била на пътя за Пир! Виж картата на Галактиката, аз специално съм обозначил маршрута ни. Виж къде е Пир, къде е Радом, и къде е Ямайка. Дори и Зунбар — това си е чист завой, макар и малък.

— Язон, ти наистина си прочел далеч повече книги от мен, — произнесе с укор Мета, — но по астронавигация в авиошколата ти на Скоглио си имал само двойки. Картата на Галактиката представлява само една примитивна проекция върху равнината на реалното разположение на звездите, но главното е там, че ние пътуваме в хиперпространството, а в него законите на обикновената геометрия са невалидни. И Морган е напълно прав. Ако летяхме от Пир към Зунбар, Радом нямаше да е най-близо, а ако летяхме от Зунбар към Пир — щеше да ни е точно по пътя. Виж, самите Зунбар и Одемира по пътя от Ямайка досега си бяха отклонение, и то какво. Просто много му се искаше да се отбие.

— Полезна информация — съгласи се Язон, — но абсолютно неразбираема. Отказвам се да уча такава математика, в която разстоянието от точка А до точка Б не е равно на разстоянието от Б до А.

— Да не мислиш, че и на мен всичко ми е ясно? — каза Мета. — Просто на времето се учех много добре. Прочетох и го запомних.

«Това е разговор на двама студенти — мярна му се в главата.»

Поради съвсем естествената асоциация той с тъга си припомни съвсем неотдавна напусналите ги млади приятели и я запита:

— Не скучаеш ли без децата?

— Вече скучая — призна си тя.

— И аз. А знаеш ли защо? На хората на нашата възраст им се полага да живеят нормален живот, да гледат деца, да се занимават с нормална работа.

— Не съм против — каза тя, — само че преди това ще се наложи да изтребим до крак всички тия чудовища.

— Кои по-точно имаш предвид? — запита той. — Тези или онези?

— Всички — тегли решително чертата тя.

А на Радом всичко се повтори, също като на сън, не кошмарен, а просто от онези натрапчиви сънища, които упорито отказват да си отидат. В живота така не става.

Те се движеха из огромния космодрум, покрай кейовете с приземилите се кораби, полоси за излитане, ремонтни и стартови площадки, и едва ли не на същото място пред очите им се мярна същата сива пъргава ракетка. Гербът й сега беше дархански, но ракетата си беше същата. Язон беше готов да си отсече главата. Той съвсем случайно бе запомнил диагоналната дълбока драскотина на десния борд, а до нея разбития спектролитов капак на видеодатчика. И точно както тогава, на обратния им път загадъчната ракета вече я нямаше! Не, такива съвпадения просто не можеха да се получат в реалния живот. Язон сподели наблюденията си с Мета. Тя доста равнодушно повдигна рамене.

— Нали така и така си играем със смъртта. Какво да се боим от тия тайнствени непознати? Аз пък не мога да разбера, ако това са същите онези, предишните, защо не са намерили две минути да подменят строшения капак на видеодатчика.

— Сигурно не са имали време — предположи Язон. — Това не са търговци! Налага им се през цялото време да следят, а освен това на такава шпионска ракета системите им са тройно дублирани.

— Най-вероятно имаш право. Направо бях забравила каква техника може да съществува — каза Мета.

След кратко мълчание добави, изсумтявайки:

— Интересно ми е как ще почнат да ни наблюдават на Пир.

— Наистина е интересно — съгласи се Язон.

А после се случи още един забележителен епизод. Когато всички операции по покупко-продажбите бяха приключили, вече познатият на Язон радомски местен бос Гроншик отново посети капитанската кабина, побъбри малко с всички присъстващи на криминалния си жаргон, а накрая Морган изведнъж взе, че си върна подарения му при предишното им посещение на Радом разкошен пръстен.

Какво ли можеше да означава това? Някакъв ритуал? Условен знак? Или наистина бяха някакви шпионски афери? Не му се искаше да задава пряко въпроса на Морган, нямаше смисъл, щеше да го преметне с някаква тъпа лъжа. А и освен това всяко излишно любопитство предизвиква допълнителна подозрителност. Макар и Язон да бе станал приемник на Стареца Сус, нямаше смисъл да им се набива допълнително в очите. По-добре да се опита сам да се досети.

Следващият — и последен преди Пир — хиперпространствен преход щеше да отнеме съгласно разчетите четири дни. За два командата получи разрешение да не изтрезнява, а следващите два трябваше да излезе от махмурлука и да е готова за бой. Докато всички бяха още трезви, Морган обяви по интеркома:

— Братя, очаква ни битка с неизвестен и коварен враг. Проявете в нея върховна доблест, мои юначни флибустиери! Нека си кажем честно, не всички ще срещнем победата живи, но всеки трябва да се стреми към това! Защото за такава победа, която ни очаква, никой от вас дори и не е мечтал! Ние ще забогатеем страшно, момчета! Всеки от вас ще има толкова, колкото имам аз сега. Всеки от вас ще си има собствена планета и собствена армия. А аз ще владея над цели звездни купове! Вярвайте ми, момчета! А сега — наливайте вино колкото можете! Два дни имате пълен отдих.

Морган периодично провеждаше такова словесно помпене. Той и без това си падаше по такива монолози, хората му го слушаха с интерес. Беше характерно, че тези пламенни речи постигаха неизменен ефект. А новите идеи на Язон освен това съществено бяха увеличили хоризонтите на флибустиерските представи за щастливото бъдеще. Не напразно се бе старал: животът на всички бе станал по-весел.

Те стояха до големия обзорен екран, където бяха отишли специално, за да полюбуват традиционно на новия рисунък на небето при прехода в хиперпространството.

— Хайде тия дни да оставим временно всичко настрана и да ги прекараме само двамата. Да си спомним младостта!

— А ти наистина ли считаш, че младостта ни вече си е отишла? — някак много сериозно запита Мета.

— Не, просто се шегувам — усмихна се той. — Пиратите, естествено, се подготвят за войната, но в едно имат пълно право: преди бой винаги е добре човек да се отпусне напълно. Хайде, нека да пием, но само най-хубавото одемирско бренди и по капка. Какво има, днес нещо ми се виждаш тъжна.

— Просто до този момент никога не съм се връщала у дома на бандитски кораб, който в състава на цяла ескадра се кани да напада родната ми планета.

— Аз също — каза Язон. — Но това не означава, че трябва да престанем да се радваме на живота. Виж само каква красота е в междузвездното пространство. Тя е била такава и преди хиляди години и ще си остане такава и след милиони. Прогони всички лоши мисли от душата си, Мета!

— Ще се постарая — прошепна тя, притискайки се към гръдта на Язон, и добави още по-тихо, но вече без тъга: — Да се прибираме в каютата.

Глава осма

А в орбита около Пир беше някак особено многолюдно. Не бе минал и час откакто излезли от хиперпространството в точно разчитания пункт, бяха направили само две обиколки около планетата, и изведнъж три дребни катера клас «междузвезден патрул» се оказаха в полезрението на следящите уреди на линейния кръстосвач «Конкистадор».

— Какви са тия, Язон? — запита свирепо Морган. — Да не би някой междувременно да е дресирал зверовете да управляват ракети?

— Оценявам хумора ти, Хенри, но това съвсем не са представители на местния флот, те, съгласно приетите правила…

— Но ти и думичка не си продумал, че нас ще ни посрещат! — Морган оставаше глух за обясненията му и гневът му клокочеше все по-заплашително. — Язон, това какво, да не е капан?

— Успокой се де. Не ме оставяш да се доизкажа…

— И няма да те оставя! — ревеше с цяло гърло Морган. — Първо ще размажа на атоми във вакуума тия корабчета, а после вече ще си поговорим както следва.

— Опазил ме Господ, Хенри! — примоли се Язон.

Мроган добре помнеше как се отнася Язон към всички богове, в това число и към флибустиерския Христос, затова това толкова емоционално споменаване на името Божие напразно, както винаги, го сепна. Бяха спечелени няколко секунди време.

Настъпи най-отговорният момент. Разбира се, Язон знаеше какви са тия катери. И ако сега не успееше да ги спаси от побеснелия флибустиерски главатар, цялата щателно обмислена операция щеше да пропадне. Следователно, бяха нужни не просто аргументи, а супераргументи, доводи с убийствена сила.

— Догаждам се що за хора са вътре в тия кораби — започна предпазливо Язон и веднага добави: — Старецът Сус ме предупреди на времето.

След като Язон бе станал наследник на полумитическия персонаж флибустиерският капитан се мяташе от едната в другата крайност. Той ту си въобразяваше, че както и преди, пак е господар на положението, а Язон — най-обикновен пленник, ту изпадаше в отчаяние и беше готов да пълзи на колене пред безсмъртния представител на чуждата раса. Също както тогава на остров Еспаньола.

В първия момент, когато чу сакралното име, Морган го изгледа недоверчиво. В очите му се отразяваше традиционната борба: флибустиерската гордост се сражаваше с мистическия страх пред неведомите богове. И Язон проумя, че само думите сега щяха да са недостатъчни. Той засече погледа на Навигатора и без и за секунда да го изпуска, заговори тихо, бавно, подмилкващо, копирайки гласа на Стареца Сус, като при това с всички сили се опитваше да внуши на флибустиера особената значимост на всяка произнасяна дума:

— Разбираш ли, тези хора просто малко са подранили и са пристигнали преди нас. Само ми разреши, и аз ще им подам условния сигнал. Нищо няма да загубим, другите все едно не могат да разберат. Нали тази парола е измислена от боговете…

— За кого говориш, Язон? Кои са тия «те»?

О, черни небеса! Не се ли бе престарал?

На лицето на Морган се бе изписало съвсем ново изражение. Също като у малко дете, озовало се съвсем самичко посред нощ на гробище. Явно мистичният страх бе надвил в душата му всички останали чувства.

— Кои са, казваш? — повтори замислено Язон. — Ами хроникьорите ми.

Той вече набираше на клавиатурата кода за условния сигнал, разбирайки, че възражения от страна на Морган не се очакват. И си мислеше при това: «Какъв късмет, че Мета я няма до мен. Иначе този нервен разговор вече би прераснал в престрелка. Близостта на родната й планета като нищо можеше да въздейства на изтощената от бездействие пирянка по един единствен начин.»

Само че в този момент Мета заедно с Мадам Цин се намираше при Мисон, който любезно ги бе поканил да се запознаят с най-новите му технически изобретения. Голямата част от тях се отнасяше към сферата на средства за нападение и не можеха да оставят Мета равнодушна. Тя вече не скирваше, че също е запозната с пирянската флора и фауна. По този повод с Язон бяха разработили отделна легенда, и сега Мета даваше на пиратите квалифицирана консултация. Тя толкова се бе увлякла в този процес, че дори и не бе забелязала излизането на орбита около Света на смъртта.

— Хроникьори, казваш — тъпо повтори изкукалият напълно Морган.

А Язон вече влезе в радиоразговор на датски език и бързо изясни всичко необходимо. Морган имаше достатъчна представа от датски, за да разбере всяка насочена срещу него размяна на реплики, и веднага се убеди, че Язон няма никакви гнусни замисли. Многобройните непознати думи обаче раздразниха флибустиера и той накрая не издържа:

— Язон, за какво е цялата тая работа?

— Как за какво? Нищо човешко не ни е чуждо и на нас, безсмъртните. Толкова ли е непонятно? Ти нали също обичаш да записваш на дискове триумфалните си набези? Между другото, отдавна искам да те питам, какво правиш после с тях?

— Понякога нищо. Просто си ги гледам, радвам се, припомням си. Понякога ги пускам и на приятели, правим разбор на допуснатите грешки. Учим децата да следват примера на старшите. А още (казвам ти го под секрет) тези дискове с нашите сражения са много търсена стока. Радомци, например, умират да ги имат и се бъркат здравата!

— А аз веднага се досетих — призна си Язон. — Още тогава, по време на атаката срещу инкасаторите. Аз самият съм тщеславен. Обичам да се попъча пред камерата. Наистина, филми със свое участие още не ми се е налагало да продавам, но… знае ли човек! Правилно ли разсъждавам?

— Това, разбира се, не е лоша идея, Язон, но въпреки всичко не разбирам: защо ти са толкова много хроникьори?

— Ти просто не мислиш на нужното ниво, Хенри. Аз и преди съм ти го казвал: нашите дела са със съвършено други мащаби. Мухи не ловим. Ето и снимките ги организирам мащабно. При теб нещата стоят на любителска основа, просто съпровод на грабежите ти, нищо повече. А при мен с тая работа се занимават професионалисти. Снимат от няколко пункта едновременно: общ план, среден, едър. После — грамотен монтаж. Това ще бъде истинско кино, направено от майстори.

— И откъде са всички тия момчета? — вяло се заинтересува Морган.

— От най-крупните телекомпании на полярната зона на Галактиката. Уверявам те, притежават невероятна квалификация. Старецът Сус работи само с най-добрите фирми.

— И аз имам там връзки. — Морган се нацупи също като малко момче. — Защо не ме предупреди по-рано. Защо не задейства моите канали?

— Ако трябва да съм честен към теб, Хенри, защото седмицата ти се състои от седем петъка. Кой те знае как щеше да погледнеш на идеята ми. А и освен това помисли си дали е нормално: да предавам на хроникьорите си информация от Ямайка или флибустиерския кораб? Да не си мечтал да те разтръбят предварително по цялата Галактика? Старецът Сус всичко това го е направил далеч по-безукорно. След Пир вече няма кой да ни се опре, но засега…

Морган във високото капитанско кресло направо не приличаше на себе си: седеше един такъв съвсем объркан, сякаш смачкан от психологическата атака на Язон, и тогава Язон реши да насочи разговора на друга вълна.

— Виждам, че правиш облитане на планетата по стандартна спирала. Време е навярно да поискаме от Мисон рашифровката на данните от скоростното наблюдение?

— Не — отвърна Морган. — Междинната сводка вече я получих докато ти бъбреше с кинаджиите си. Нищо интересно, междувпрочем. А до окончателната разшифровка ще се наложи да поизчакаме още половин час.

— Добре — съгласи се Язон. — Но не бива да отлагаме много с кацането. Тук си имат свои начини за локация и колкото по-бързо проведем първото разузнаване с бой, толкова по-големи са шансовете ни за по-нататъшен успех. Заповядай да подготвят десантните катери. Като за начало три броя.

Морган кимна. Язон запита след кратка пауза:

— Слушай, ще пуснеш ли Мета да застане зад щурвала на водещия кораб? Тя все още не е забравила къде да се приземи. Тук, както виждаш, не гъмжи от космодруми. И едва ли радушните пирянци ще почнат да ти дават пеленг като на дългоочакван гостенин. По-скоро ще те гръмнат с някое зенитно оръдие. А моята Мета е голям майстор на измъкването от такива залпове, честна дума.

— Добре, пускам я — кимна Морган; той вече имаше вид на човек, готов да се съгласи с всяко предложение. — Ще полетим с първия катер и ти по пътя ще ми обясниш с кое първо е най-добре да започнем.

— Ще се постарая — обеща Язон.

През това време Морган вече крещеше в интеркома:

— Кацане на планетата по схема номер девет. Петнадесетминутна готовност. Обявявам състава на екипажите…

Докато обличаха костюмите със специална защита, проверяваха изправността на всички системи и окомплектованост с основните видове джобно оръжие, Мета успя да запита:

— Що за стока са тия хроникьори дето се реят по цялото небе? Да не ги е поканил Кърк? Той какво, полудял ли е?

— Не, Мета, поканил ги е Роналд Сейн. И това е малката ми изненада за всички вас.

— Значи, ти си полуделият — констатира Мета.

— Не се безпокой, всичко ще рабереш когато му дойде времето. Просто голямата ми изненада предстои.

Тя махна с ръка, загубила всякакъв интерес към странните му загадки, и вместо това се заинтересува от един практически проблем:

— Днес вече ще има ли сериозен бой?

— Мисля, че да. Ще се наложи — кимна Язон и добави кой знае защо: — За съжаление.

Мета обаче само го стрелна с поглед, без коментира думите му. И двамата вече бяха напълно екипирани.

— Катерите са подведени до шлюзовете — обяви Морган, — готовност една минута!

Кацаха на зимната страна на планетата и пресният бетон на площадката за кацане беше обилно запрашен със сняг. Около космодрума, докъдето им стигаше погледът, се точеше плътна бяла равнина с черни петна от измръзнали храсти, и само от едната страна релефът забележимо се издигаше, а невисоките скали бяха гъсто обрасли с иглолистна гора. Опасносите трябваше да се очакват най-вече оттам.

Трите десатнти катера бяха заели позиция в редица с носове насочени към най-опасния участък и Морган даде предупредителен залп от едно леко оръдие по балистична траектория в гората. Взривът отекна силно в тишината, това се усети дори и през бронята, особено след абсолютно безшумните престрелки в космоса. Но планетата не им отговори. Сградата на стартовия команден пункт изглеждаше напълно изоставена, жилищни сгради не се виждаха никъде наоколо, а зверовете сякаш бяха заспали зимен сън.

— Налага се да излизаме — резюмира Язон. — Зимно време не е така опасно, поне днес няма да се взираме за отровни растения, а заедно с тях и гнусните насекоми.

— А кой ни заплашва? — заинтересува се Хауърд.

— А това много бързо ще разберем! — бодро заяви Мета.

Узнаха го дори още по-бързо от очакванията й.

След като оставиха по двама човека на катер за огнена подкрепа в случай на непредвидени крупни неприятности, флибустиерите се построиха във верига и без да бързат потеглиха към гората, движейки дулата си навред.

Беше студено, сухо и пронизително тихо, докато изведнъж изпод снега не напъплиха някакви люспести твари, наподобяващи крупни хекони с големи очища, също така бързи, и в допълнение покрити навсякъде със страховити шипове. И веднага след тях се втурна в атака втората вълна атакуващи — сред стволовете на дърветата се замяркаха мъхнати туловища, окичени с дълги конскоподобни муцуни, допълнени с войнствено щръкнали рога. А когато си отваряха хищно пастите, ставаше видно, че зъбите им нямаха нищо общо с конските, а по-скоро бяха крокодилски.

Всички откриха практически едновременно огън. На всички им беше мил животът, а и намеренията на чудовищата не предизвикваха съменния у никого. След няколко секунди по земята се въргаляха няколко обгорели туловища, по-голямата част се гърчеха по снега, обагряйки в алено снега, но останалите продължаваха да напират, при това съвсем целенасочено и дори по военному, така да се каже. И ето в този момент видяха звероукротителите.

Четирима души бавно се движеха покрай края на гората, като размахваха странно ръце, с което много напомняха на жестове на диригента по време на симфоничен оркестър. Единият от диригентите Язон позна веднага дори отдалеч. Беше Корник — «говорител» по рождение, най-добрият ученик на Накса. Другите също не падаха по-долу и Язон искрено се възхити на отлично разиграния спектакъл. Бяха се събрали най-талантливите актьори, размахваха вдъхновено ръце, а режисьорът на този акт, или по-точно авторът на пиесата, Язон с пълно право можеше да счита себе си.

— Трябва да убием хората! — извика Морган. — Нали правилно съм разбрал?

— Не, изобщо не си разбрал! — изкрещя му в отговор Язон сред грохота на взривовете, несекващия трясък на автоматичното оръжие и воплите на ранените зверове. — Това е безполезно, считай, че те вече са си свършили работата.

— Какво значи това «безполезно»? — възмути се до дъното на душата си Морган. — Та това са врагове. Убийте, за да не повтарят повече тоя номер!

И раздиран от хрипот и кашлица, той даде команда:

— Да се вдигне линията на огъня! Цел — четиримата двуноги в края на гората!

Не всички се подчиниха на заповедта му. Ричард Скот с простотата си дори се опъна на Морган:

— Ако почнем да стреляме натам, зверовете направо ще ни изядат. Хората са далеч, а тия проклети гущери вече са почти под краката ни.

Скот беше абсолютно прав, точно това искаше да обясни на Морган и Язон, но не успя. И когато куршумите започнаха да се впиват в дънерите на дърветата, пирянците-гоначи мигновено подириха убежище. Те поне добре знаеха къде и как да отстъпват. И все пак един от тях беше ранен. Язон го видя съвсем ясно: Корник мъкнеше някого на гърба си.

— Ура! — завика Морган, който също забеляза удачното попадение, но беше още рано да се радва.

В отговор на стрелбата по хората, а може би просто по план от небето ги атакуваха крилати хищници.

— Птиците също ли са опасни? — за всеки случай попита Морган.

— Птици! — изсумтя Мета, насочвайки дулата на пистолетите си нагоре. — Това са шипокрили.

Язон веднага прецени общата обстановка и веднага заповяда с тон, който не търпеше никакви възражения:

— Морган, отстъпваме! Бързо към корабите! Този път се оказахме лошо подготвени.

На десантните кораби вече бяха схванали какво става. И момчетата им оказаха ценна помощ, особено когато се досетиха да включат анихилиращите огнемети. Големите ята шипокрили особено красиво изгаряха сред облака напалм, който се раздул широко над полето и бавно се спускаше на снега. А тези птички, оказали се по-хитри, още щом се разпръсваха поединично, отново нападаха, но вече в близост до корабите биваха разкъсвани на парчета от продължителните откоси пръскащи се куршуми. Хеконите заедно със зъбатите кобили скоро просто ги отрязаха от пиратите с плътна стена горяща земя. А тези, които бяха имали късмета да се озоват откъм страната на катерите, флибустиерската пехота успя да ги изтреби по време на отстъплението.

Когато най-накрая всички успяха да се приберат вътре, всички в някакво вцепенение слушаха как оцелелите шипокрили яростно стържат илюминаторите от съклостомана, а по дължината на целия корпус бягаха упорити хекони, безсилно забиващи иглите си във всички изпъкнали части на кораба.

След това Морган се хвърли към щурвала, рязко вдигна катера във въздуха и дълго кръжи над гората, търсейки сред останалите долу твари къде има повече събрани накуп. Те обаче се пръскаха и криеха навсякъде, където беше възможно. Известно време заливаха зимната гора от всички видове оръжия, но това беше по-скоро с цел да успокоят обтегнатите си нерви, отколкото да доунищожат неприятеля. От двуногите им врагове нямаше и следа.

Вече на обратния път към «Конкистадор» Морган простодушно запита:

— И така ще бъде по цялата планета?

— Ще бъде още по-лошо, Хенри — утеши го Язон.

— Ама че планета — успя само да изтръгне от себе си Морган.

— Предупреждавах те за това — вдигна рамене Язон. — Може би забравих само да ти кажа второто име на планетата. Пир понякога я наричат Светът на смъртта.

— Хубаво име — откликна със същия монотонен глас Морган.

— А между другото, насочващите обикновено не се забелязват. Тези днес изглежда нарочно са се показали, сигурно са искали да видят по-отблизо с прекалено наглите пришълци.

— Нищо — изръмжа Морган, който бавно идваше на себе си. — ще имаме случай да се позапознаем по-отблизо с тях. Тепърва има да разбират с кого си имат работа. А между другото, не считам, че първото разузнаване с бой мина лошо.

— Колко са ранените общо? — заинтересува се Мета.

— Шестима — отвърна Морган. — но са дребни рани, с изключение само на един.

Мета я засърбя езика да му каже, че и по тази част всичко предстоеше, но като помисли, разбра, че подобна забележка ще е съвсем излишна.

Глава девета

През следващите дни още няколко кавалерийски атаки срещу планетата Пир доведоха до още по-плачевни резултати: дванайсет жертви и повече от тридесет ранени, от тях девет тежко, тоест в обозримото бъдеще можеше повече да не разчитат на тях като дула. Проклетият животински свят, меко казано, не беше пострадал особено, дори може би обратно, беше укрепнал още. Общо взето, ако продължаваха в същия дух, можеше спокойно да се пресметне, че след една година щяха да са се разделили с армията си на тази не съвсем гостоприемна планета, а след това вече можеха да се върнат в горда самота с празни ръце. Морган обаче нямаше намерение да продължава в същия дух. Разбира се, отчаяните му главорези, които освен да рушат всичко по пътя си и да ръфат със зъби жива плът, нищо друго по същество и не умееха. Хенри обаче знаеше и можеше много. Най-главното, знаеше как да направлява тази дива, неистова, неудържима, но подвластна нему сила.

И през първите дни, докато безжалостно губеше от живата си сила, той просто минаваше необходим етап. Изучаваше местността, съставяше си собствена карта на планетата, пресмяташе най-кратките и ефективни маршрути към въжделения Епицентър.

Морган много бързо се убеди, че колкото са по-близо до омагьосаното място, толкова по-яростна е съпротивата на зверовете, и това особено го амбицира. Още повече, че нахалният опит да мине над Епицентъра на бръснещ полет на минималната височина за скок без парашут, да огледа дъното през прозрачните вълни, и дори да се опита да се прицели в някой звяр, за малко не струва живота на самия Навигатор. По катера му беше нанесен удар от абсолютно неизвестно оръжие. Това най-много наподобяваше на внезапно изригване на неголям вулкан, притаил се под плитките води. А и ако се доверяваше на уредите, от гърлото на този вулкан се бе изтръгнал език истинска високотемпературна плазма.

Язон ни най-малко не се удиви на разказа му. Той обясни, че вулканическата активност на Пир е нещо съвсем обичайно. А тъй като местното население управляваше лесно морските твари, нищо не им струваше да прегризат с чуждите зъби тънката кора на океанското дъно и да пуснат на свобода адската енергия на местната магма. Хипотезата беше, разбира се, повече от смела, но така или иначе Морган бе разбрал, че мястото се охранява повече от здраво. Да провежда атака след масирана ракетно-бомбена подготовка едва ли имаше смисъл, та нали Епицентърът, за разлика от всичко останало на планетата, трябваше да се завоюва, да се залавя в «плен», а не да се унищожава.

Няколкото им опита да се промъкнат по вода се оказаха още по-безрезултатни — в близост до Епицентъра водата вече не беше вода, а гигантски рибарски тиган с жива стока: «морски дарове», които бяха забравили да сварят. Гладните дузиноноги, ланмари, китоакули, и каква ли не още мерзост запълваха с телата си цялата акватория, им изглеждаше, че бяха готови да прегризат със зъбите си каквото им подадеш: спектролит, метал, всичко. А за да бъде щастието пълно, в небето кръжаха ята от милите птички, наричани по народному саблеопашати дяволици, или просто саблеопаши. Те също нямаха намерение да чакат за остатъците от храна, смело пикираха върху всяка прясна храна, която съвсем доброволна им бе дошла на крака в тази щедро посолена, но недосварена супа.

Между другото, идеята да нагрее морето в близост до Епицентъра до температурата на кипене се бе сторила не най-лошата. Щеше да се наложи да се бръкнат дълбочко в джобовете, но пък може би струваше да се пробва.

Идеята я оставиха за краен случай, а на първо време при отчаяните опити на флибустиерите да си пробият път по вода беше почнало да им се струва, сякаш пирянските зверове гълтат в движение всички видове снаряди. Взривяващите се куршуми като че ли изобщо не им въздействаха, а просто се разсипваха на десетки по-малки зверове, още по-злобни организми. А от кумулативните гранати се издуваха до гигантски размери и се изпълваха с нови сили. Общо взето, след такива ярки и сочни зрелища (или да не бяха все пак халюцинации?) не всеки пират се решаваше да влезе отново в бой. Така се появиха и първите психически инвалиди.

Щурмовите отряди на флибустиерите атакуваха планетата в най-различни климатични пояси и географски зони, при най-разнообразни метеорологически условия, денем и нощем, със съсредоточени високоточни удари и дълги редици жива сила и машини. Резултатите се различаваха, но в крайна сметка бяха все от губещата страна. Бойците обаче получаваха благодарности за доблестната си служба, изкарваха от складовете бъчви с вино и ром, войниците тържествено биваха поздравявани с победите, изобщо, правеше се всичко, за да се поддържа бойния дух. Да, имаше ранени, да, имаше убити, но нали бяха на война, а на войната става всичко — това беше известно и на последния флибустиер.

А освен това всеки флибустиер беше свикнал да вярва сляпо в успеха.

Малко странно изглеждаха хроникьорите, фанатиците на делото си, неизменно кръжащи над всички места на битките, разузнавателните полети и диверсионните акции. Но и с тях почваха бавно да свикват. Особено топло започнаха да се отнасят към тях след случая, когато двама оператора бяха рухнали със снимачния си катер в джунглите, поразени от неизвестно от какво. Флибустиерите им бяха оказали първа помощ на един от кръстосвачите, докато нещастните пострадали «кинаджии» не ги бяха прибрали в лазарета си благодарните им колеги.

Морган лично ги бе изпратил и с удовлетворение се бе убедил, че нито един от тях не носеше оръжие, само камери. А изобщо след първия странен разговор с Язон самата дума «хроникьори» предизвикваше в душата на пирата необяснимо благоговейно чувство. А и какво толкова всъщност необяснимо имаше тук? Нали хроникьорите бяха пратеници на боговете, а значи, почти богове.

През цялото това време Морган щателно обобщаваше цялата информация, която се бе удало да събере. Язон между другото му бе дал възможност да преглежда и заснетия от хроникьорите материал (а какво друго можеше да направи?). И вече наближаваше онзи час, в който главатарят на флибустиерите щеше да хвърли в бой едновременно всичките си сили.

— Веднага щом успея да оценя в пълен обем какво точно съпротивление ще ми оказват — разсъждаваше Морган, — веднага щом съпоставя до най-дребни детайли техните и своите ресурси, ведвага щом пресметна всички възможни последствия, тогава и ще ударя в сто и петдесет места едновременно. Ще наречем тази операция «Големият Щурм».

— Скучно название — подметна Язон.

Морган наклони глава настрани, и се замисли.

— Прав си. Сега ще измисля някакво по-добро. Как, казваш, наричали Пир? Светът на смъртта? Така че операцията ни ще се нарича «Смърт на света на смъртта». Какво ще кажеш, а?

— Малко е продълговато — критически подходи Язон, — някак си не е по военному. Нека просто бъде «Смърт на света».

— Добре, така да е — съгласи се Морган. — А сега слушай. Ще ги ударим едновременно от сто и петдесет места. И тогава номерът ще стане! Такова нападение на широк фронт няма начин да не им отвлече вниманието от главното направление. И тогава специално подготвеният отряд ще тръгне към Епицентъра. Логично, нали?

— По принцип — да. Всичко е логично. А за подробностите — дай да ги обсъдим като наближи денят.

Така и отлагаха този ден, това време «Ч» — времето на големия щурм под страховитото название «Смърт на света». Всички се съмняваха, всички си мислеха: ами ако нещо не сме преценили както трябва?

Язон обаче се терзаеше над съвсем други проблеми.

Всеки път, когато оставаха двамата с Мета насаме, а това в последно време се случваше далеч по-често, те обсъждаха кога и как да си отидат от Морган при своите. Да, сега вече така се изразяваха: да си отидат, а не да избягат. Та нали да го направят на родната си планета беше далеч по-лесно и просто.

Понякога по време на бойните операции те просто качваха на някакъв брониран автомобил и изчезваха в гората или отплаваха на бързоходен глисер в морето под прикритието на смела атака срещу поредното струпване на злобни мутанти. А в действителност Язон и Мета правеха точно обратното: избираха си някое по-закътано местенце — а те най-добре знаеха как се прави това! — и там надълго и нашироко обсъждаха по-нататъшните планове, като привличаха към дискусиите Кърк, Рес, Накса или Арчи. С другарите си се свързваха само по пси-връзката, като бяха сигурни, че тези беседи Морган не беше в състояние да засече.

Някои горещи глави сред пирянците, особено младите, настояваха, разбира се, за незабавното завръщане на Язон и Мета в Отворения град. Те, естествено, нямаха нищо против, но оставаше една малка засечка: докато се намираха във вражеския лагер, можеха горе-долу да регулират флибустиерските действия, във всеки случай да предупреждават своите за последните коварни замисли на окупаторите. А зарежеха ли Хенри Морган, изчезнеха ли от очите му — всичко в миг щеше да се измени. Да, разбира се, двамата щяха да прекратят баланса на острието на бръснача, и вече нямаше да ги заплашва внезапен провал и страшна смърт от сабите на озверелите флибустиери. Затова пък процесът щеше да бъде изоставен на самотек, и кой щеше да е наясно как щеше да завърши цялата история. Пиратите не бяха чак толкова много, но те бяха още по-зли от която и да били пирянска твар. А Морган беше не само зъл, но и изключително умен, или поне извънредно хитър.

Беше решено да продължават да действат в качеството си на шпиони докрай, тоест до началото на самите тези широкомащабни военни действия. А вече под нестихващия канонаден грохот, сред обзетите от пламъци джунгли, пръскащите се в пясък скали и кипнащото море нямаше да е трудно да се изгубят. Морган нямаше и да разбере веднага че двамата просто са си отишли, а не загинали, а когато разбереше, вече нямаше да има никакво значение. Войната щеше да премине в последния си стадий — на откритото противопоставяне на две сили: тази, която щеше да е останала от флибустиерите в този момент, и от другата страна — цялото население на Пир, разумно и неразумно. А какво ли пък щеше да се получи, ако успееха да влязат във временен съюз с животинския свят на Пир? Дори една още по-дръзка мисъл проблесна в главата му: нали именно в такава ситуация такъв временен съюз можеше да се превърне в постоянен? Нима това щеше да се окаже пътят към толково дългоочаквания мир между бившите врагове — човека и природата на Пир?

Веднъж Мета го беше запитала:

— Слушай, видях как ме снимаха днес, и то най-вероятно в едър план. А ми се стори, че не съм излязла по най-добрия начин: забравих и да се среша, и лицето ми цялото беше изцапано, и изобщо, ако трябва да съм честна, не стрелях кой знае колко точно. Така че, ако е възможно, ти помоли хроникьорите си да изрежат този откъс от филма когато започнат да го монтират.

Язон я изгледа със странен поглед и отвърна след продължителна пауза:

— Добре. Когато действително започнат да монтират филма, аз лично ще проконтролирам тези кадри да ги няма.

— Какво искаш да кажеш, че филма изобщо няма да го правят ли? Че никому не е нужен, така ли да те разбирам? — изтълкува тя по своему объркването му.

— Ами не, нужен е, разбира се. Ние после ще си го гледаме често и ще го показваме и на децата. — Язон се справи с внезапната си нерешителност и сега вече говореше бодро и весело. — но преди всичко двамата с теб ще изгледаме всичко, което е заснето, и сами ще изберем най-добрите кадри за приятелите и потомците.

— Стига и ти, нямам време да се занимавам с всякакви глупости — каза Мета.

Разговорът секна от само себе си, а Язон след това дълго размишлява защо не бе рискува да сподели с нея истината. Може би се бе притеснил заради евентуалната й реакция — все пак амазонката му току-що се бе върнала от бой, още не се бе охладила, можеше по инерция и да почне да стреля.

Той й каза истината, но малко по-късно. Изведнъж бе проумял, че така не могат да продължават до безкрай. В края на краищата, каква беше тази тайна? Вярно, беше играч, вярно, имаше си и своите поличби и суеверия. Но Мета му беше най-близкият човек, не можеше да му попречи за каквото и да било, а дори напротив — можеше да му помогне. На останалите — не беше задължително. Но тя трябваше да знае цялата истина.

Разговорът им протече по следния начин.

— Слушай — каза тя, изтривайки потта от лицето си, и пак млъкна изтощено.

Тя с автоматично движение провери до каква степен е зареден пълнителят и поглади ствола на дулото, още горещо, и като че ли все още димящо след такава отчаяна стрелба. Те отблъснаха една атака на ято рогоноси, пробиха си път до бронирания автомобил, вмъкнаха се вътре и се проснаха върху спуснатите седалки, давайки си кратка, но пълноценна почивка.

— Слушай — повтори Мета, — как мислиш, кой все пак ще победи този път? Хората или Пир?

— Флибустиерите или Пир? — повтори с лека корекция въпроса й Язон, давайки й да разбере, че има разлика между двете. — Как мисля ли?

Повтори въпроса и замълча. Явно протакаше с отговора.

— Ти какво, не искаш да разговаряш с мен ли? — по детски обидено го запита Мета.

— Искам — каза той. — Даже много искам. Ти само се приготви. Сега ще ти съобщя нещо съвсем ново за теб. Вижсаш ли, на мен не ми е необходимо да мисля на тази тема, аз отдавна всичко съм обмислил, пресметнал и направил залога си, затова сега просто не бива да губя. На този двубой «Смърт на света» съм заложил всичко: пари, репутация, благополучие, живот, навярно, и любовта ти. И съм направил еднозначно избора си: трябва да победи Пир. Разбира се, теоретически могат да победят и флибустиерите, и този вариант сме го предвидили, и никой по принцип не се бои от него. Старият Кърк ще съобрази как трябва да се държи. Но именно Кърк ще почне да съобразява, защото мен в този случай вече няма да ме има. Аз или няма да допусна победата на Морган или ще загина.

— Какви ги говориш, Язон? — Мета го гледаше в пълно недоумение. — Нищичко не разбирам!

— Сега ще разбереш.

И той тъкмо започна да й обяснява най-важното, когато разговорът им беше внезапно прекъснат от едно наистина извънредно събитие.

Настанилият се върху бронята недоубит рогонос вече минута и половина методично дълбаеше с гадния клюн триплекса. Язон отделяше на този процес не повече внимание, отколкото на монотонното тиктакане на работещ уред. Мета обаче изведнъж престана да слуша мъжа си, и цялото й внимание се превключи върху единствената твар от другата страна на дебелата стена. Само за някаква си половин секунда до победата на немислимия клюн над най-твърдия сред познатите на науката материали пирянката взе единственото правилно решение: разтвори връхния люк и след като с веерен огън отблъсна нахвърлилите се върху нея останали зверове, успя с точен изстрел да помете от бронята наглия рогонос. Триплексът обаче се оказа прекалено силно засегнат. И Язон, който не се решаваше да стреля от вътешността на бронирания автомобил, наблюдаваше като в кошмарен сън как изведнъж три чудовищни клюна, превръщайки в ситен бял прашец считаното до този момент за непробиваемо стъкло, се подадоха във вътрешността на машината. Тогава сработи автоматичната преграда и острият й като бръснач ръб преряза бойните израстъци на атакуващите животни; пробивът беше блокиран.

А Мета даде още няколко залпа, необходими за собственото си прикритие, и благополучно се плъзна обратно в машината, без да допусне никаква твар.

— Бива си ги тия рогоноси! — изсумтя тя. — Озверяват не с дни, а с часове от общуването си с флибустиерите ти.

— Затова пък помисли си само с какъв интерес би изучавал Бручо тия остри накрайници! — мечтателно произнесе Язон, гледайки под краката си. — Трябва да ги запазим до връщането си при нашите.

— Запази ги. — Тя нямаше възражения. — А сега давай, разказвай! Защото аз нищичко не можах да разбера.

И Язон й разказа всичко.

Никакви хроникьори не бяха кръжащите денем и нощем над Пир, ами най-обикновено журналисти — репортери от Пангалактическата агенция за новини, от информационната компания «Огледало на Вселената» и, накрая, от трансвещателната корпорация «Вечни времена». Между тези три фирми Роналд Сейн беше поделил задълженията и съответно доходите от транслацията в ефир на най-мащабното сражение в историята на планетата със страшното име Светът на смъртта. Ексклузивните права за заснимането на всичко протичащо върху Пир Язон бе предал в писмото си до Роналд и Доли Сейн. Беше го направил на първо място като компенсация за понесената щета (макар че едва ли можеше с пари да се върнат загубените най-близки хора — стойността на човешкия живот не се мереше в кредити). На второ място, това беше изгодна сделка: възможност да се заработи добре в обмен на важна услуга.

Освен транслацията в общогалактически ефир, съгласно разработения от Язон план, Сейн трябваше да организира и една мащабна атракция под названието «Вселенски тотализатор», което щеше да представлява уникално развлечение. Всички богати хора на галактиката получиха предложение да направят залозите си. Фирмата, която без колебания се бе съгласила да вземе този безумен проект под крилото си, беше небезизвестното казино Касилия. Също, разбира се, по препоръка на Язон. Та нали той знаеше, той беше уверен, че Роджър Уейн нямаше да се откаже да финансира такава съблазнителна авантюра. Язон беше обяснил с подробности как трябва да се представя играта на «Вселенския тотализатор». Винаги обаче съществуваше вероятнотността да добави и нещо от себе си. Той също беше творческа натура и умееше да схваща нещата само след секунди. На Роналд Сейн му беше достатъчен и петнадесетминутен разговор, след което великият банкер и некоронован крал на планетата Касилия с ентусиазъм се бе впуснал в това ново за себе си дело.

Само на планетата Касилия се бяха намерили повече от един милион души, пожелали да заложат в тази мащабна галактическа игра. А освен това коварният Уейн пусна транслацията от Пир само по платените канали и увлекателните кървави сражения имаха право да наблюдават само тези, които бяха направили макар и минимален залог — вноска в размер на хиляда кредита в националната банка на Касилия по специална сметка. Останалите бяха принудени да се задоволяват с радиорепортажите и съобщенията в пресата.

На другите планети обаче транслацията от Пир я предаваха по всички канали, обилно примесвайки ги с реклама, като заработваха с това наистина фантастически суми. В тотализатора се предвиждаха десетки печеливши варианти. Предлагаше се да отгатнат колко флибустиери ще намерят смъртта си на Пир, в кой ден от началото на сраженията всичко ще свърши, колко пирянци ще загинат, кои видове животни ще се окажат най-свирепи и страшни, колко видове животни ще вземат участие в боевете, кой щеше да заслужи титлата за най-удачен боец сред флибустиерите, колко атаки срещу Епицентъра ще се наложи да се провеват, оръжието на коя планета ще бъде признато за най-добро в условията на Пир. И така нататък.

Разбира се, най-големите суми биваха залагани на главния въпрос: кой ще победи? Изборът тук не блестеше с много варианти: ези или тура, четно или нечетно, червено или черно. Оставаше само да познаят верния отговор. Имаше и шегобийци, които предвиждаха и трети вариант. Значи, ще долетят щурмовите отряди на някой общогалактически флот, ще поставят всеки на мястото му и ще въведат ред. Роджър Уейн и Роналд Сейн обаче, чиито имена така мило си римуваха, заявиха на всеослушание, че няма да допуснат дакъв развой. Съществува междузвезден закон за правото на световете на самоопределение и за невмешателство във вътрешните дела на планетите-членове на Лигата на световете. Ръководейки се съгласно съответните документи, нито една общогалактическа организация нямаше да посмее да наруши баланса на силите на Пир и около него. Така че всичко щеше да приключи по един съвсем естествен начин.

Организаторите на грандиозното шоу-атракция отделно поясниха, че пълното унищожение на флибустиерите в резултат на стихийни бедствия (земетресения, наводнения, изригвания на вулкани, резки промени в климата) ще се смятат за победа на пирянската биосфера. Беше предвиден дори и практически невъзможния случай: внезапното превръщане на слънцето на Пир в свръхнова. Общо взето, никакви равни резултати, никакви сепаративни споразумения — само бой! До пълна и окончателна победа на една от страните.

Язон беше направил избора си и нямаше намерение да променя решението си. Той бе поставил на пирянските твари всички пари, които бе успял да събере. Печалбата при такъв залог можеше да се окаже фантастична. Трябваше само всичко да се подготви по най-щателен начин. Язон не се съмняваше в непобедимостта на пирянската природа, неслучайно бе отдал толкова години от живота на изучаването на дадения въпрос. Той вярваше, че рано или късно всички проблеми на Пир ще се решат по някакъв начин и планетата най-после ще престане да се нарича Светът на смъртта. Но изходът — райско благоденствие в резултат на поредната грозна касапница — във всеки случай не следваше да се търси във военното решение на проблема. Нали вече триста години пирянците прилагаха въпросния вариант без никакъв осезателен успех до този момент. Същото очакваше и флибустиерите. Количеството и нивото на техниката нямаха никакво значение в случая. Всяка фронтална атака срещу Пир беше по начало обречена на неуспех.

И затова главният проблем, който бе формулирал Язон пред Сейн, беше следният: общественото мнение трябваше да се обработи да очаква точно обратното. Тоест — да вярва в почти неизбежния успех на пиратите. В случая елементарното невежество на болшинството влиятелни лица в Галактиката по отношение не само историята на Пир, но дори и на съвсем неотдавнашните събития, свързани с планетата, щеше да е от полза за играта на Язон.

Какво представляваше Пир за масовото съзнание? Далечна планета-легенда с огромни залежи на метали и непоносима сила на тежестта, с абсолютно непригоден за живот климат и адски твари, лакоми за всяко същество с минимална прилика с човека. С една дума, недоразумение от вселенски мащаб, летяща фабрика на смъртта, населена със свръхвойници, където дори и децата, жените и старците с лекота сплитат във възел стоманени пръти и улучват в движение летящ комар. Ето такива легенди бродеха из Галактиката. Кой разумен човек би могъл да се отнесе сериозно към тях?

Когато човек обаче залага пари, и то много, той по правило проучва дали е попаднал в солидно казино, чиста игра ли му предлагат, въобще, с кого си има работа. Участниците в играта на «Вселенския тотализатор» без съмнение, започнаха да правят справки за Пир и Ямайка. И ето тук влязоха в работа предварително разработените варианти на Язон и Роналд Сейн.

Срещу едни много прилични суми бързо, но качествено, се съчиняваха интервюта, дискусии на специалисти и цели лекции по интерекуващите всички теми. Най-популярните канали на галактическата интервизия включваха в програмите си специални предавания, посветени на бъдещата битка на титаните. Видни учени, експерти в различни области на знанията — биолози, историци, политици, психолози, водеха безкрайна полемика около Света на смъртта и с ненатрапчива упоритост подбутваха деликатно всеки логически мислещ човек към очевидния и единствено възможен извод: победата на флибустиерите е неизбежна. При уникалната им способност да не се спират пред никакви прегради, без да ги е грижа за загубите, с безкрайната си злоба, с техническите си умения и средства и боен опит, с феноменалното им упорство — победата им ще е неизбежна.

Защото какво можеше да им противопостави Пир? Простите до абсурд закони на естествения отбор, и едно голо числено превъзходство. Склонността към бързи мутации можеше да не се брои. Нали флибустиерите се канеха да провеждат тактиката на «блицкриг», а за броени дни нови мутации беше изключено да възникнат. Главният аргумент обаче прозвуча от лагера на психолозите. Те обясняваха нещата така: на Пир днес се сблъскват два вида доведена до абсурда ненавист: животинска и човешка. Природата на първата е физиологична, инстинктивна, присъща на естествените потребности, които по принцип лесно се удовлетворяват и притъпяват. Човешката ненавист по определение е психогенна, продукт на висшата нервна дейност, и никой още не изучил напълно природата й. И поради тази причина само човешката злоба и ярост е наистина безгранична и непредсказуема.

Малограмотният обитател си седеше пред екрана, слушаше доверчиво, сгъваше пръсти и пресмяташе възможните си печалби.

Учените умееха да убеждават красиво. Например, най-старият специалист по екология на биологически активните планети професор Дворников от планетата Лада също прибави и своя авторитет към общия хор. Ужким, преди много години той след експедицията си до Света на смъртта утвърждавал, че на пирянците просто не им достигат собствени физически и материални възможности. А такава армада, като флибустиерския флот, разбира се, само за миг ще смачка и разнесе на пух и прах всякаква съпротива. Войната ще приключи веднъж и завинаги. Звучеше толкова просто и понятно за всеки.

Но дори когато един друг деятел на науката — биохимикът Стрин — апелира към опита от работата си на планетата Стоувър, считана за най-близък аналог на Пир, и обясняваше елементарни неща — но с най-засукани фрази, обилно гарнирани с купища непонятни псевдонаучни термини от най-различни дялове на науката, всички охотно му вярваха. Та нали Стрин доказваше точно това, за което милиони зрители знаеха и без да им го казва, но жадуваха непрекъснато да им се пълнят ушите.

Естествено, броят на залозите за всяка от страните беше известен само на собственика на казиното, самия Роджър Уейн, и още няколко души, посветени в тази свръхконфиденциална информация. Съгласно агентурните данни на Сейн обаче тези немногобройни безумци, рискували да заложат на Света на смъртта, в случай на успех, щяха да получат фантастични печалби. Към което се стремеше и Язон.

Всичко това той продължително време излага на любимата си, която дори още в мислите си не бе свикнал да нарича своя жена. Мета ту се хващаше за пистолета, ту се хвърляше да го разцелува, ту поруменяваше, ту побледняваше, но в крайна сметка, изглежда, се умори от прекаленото разнообразие от емоции и просто престана да го слуша. Обаче Язон виждаше, чувстваше с всички фибри, че Мета бе успяла да схване и приеме страната му — иначе просто нямаше да се успокои, увлечена в мислите си, а щеше незабавно да се нахвърли върху него с искането незабавно да се откаже от чудовищната авантюра. Да, той рискуваше и с това. Мета обаче вече не беше обикновена пирянка, тя бе станала съвсем друга, и именно сега Язон се убеди какви дълбоки промени бе претърпял характера й.

— Ето, това е — приключи той. — И ако всичко мине нормално, само след четири дни любимите ни чифтокопитни рептилии в компания с меднозъбите каймани ще досдъвкват последния долетял тук ямайковец, да не говорим за…

— Е! — възкликна изведнъж Мета, сякаш пробудила се от дълбок сън, и с щръкнал по навик пистолет в дланта си. — Какви такива рептилии!? Какво стават тук, питам? Значи, цялата Галактика е станала свидетел на позора ми, как аз, цялата измацана и оваляна в кал, не мога да улуча някакъв си пикиращ на зиг-заг саблеопашат? Значи, всичко това е вървяло директно в ефир? Какъв позор!

Потеглиха обратно, защото Морган бе излъчил сигнал за общ сбор край стартиращата канонерка. Пътуваха в тишина, и Язон, който за пореден път се опитваше да си представи, как ще се отнасят към останалите на планетата хора победилите, укрепнали, плодящи се твари. Щяха ли да бъдат способни да направят разлика между флибустиерите и пирянците? Кой знае защо му се струваше, че ще направят. Или — възможен беше също така и подобен вариант — флибустиерите все пак да обезкръвят пирянската фауна, а на местните жители само да им остане да доизтребят жалките й останки. Като накрая бъде поставена, макар и скучна, но все пак приятна точка на тази история. Интересни ли бяха предположенията? Да, определено бяха интересни. Мечтите също бяха красиви. Животът обаче не пропусна да си наложи поправките. При това твърде съществени.

Глава десета

Тони Хауърд, който след пристигането си на орбитата на Пир възглави командата на линкора «Бригето», и ръководеше локалните атаки в другите сектори на Света на смъртта, неочаквано се върна на флагманския кораб, тоест на «Конкистадор». Обясти, че му било необходимо да се посъветва лично с Пиер Мисон преди поредната серия експерименти. Морган не видя нищо съмнително в това, дори напротив, зарадва се. Той вече трети ден подред не беше затварял очи и усети, че повече така няма да издържи. Замисли се кого да остави временно за заместник, а тук като по поръчка долетя най-верният му съратник. И Хенри спокойно се отправи да спи. А Хауърд смени на щурвала в капитанската кабина дежурящия там Еди Хук, който също нямаше нищо против да положи малко морно тяло, и след като се убеди, че в близко време няма кой да ги безпокои, извика при себе си Язон, но сам, без Мета.

Светлината в кабината беше подозрително приглушена и Хауърд счете за свой дълг да обясни:

— Не се тревожи, че е толкова тъмно. Просто изключих за всеки случай половината уреди. Затова пък сега определено знам, че никой не ни подслушва и не ни записва. Ако не броим Мисон. От тоя проклетник няма отърване, той е направо магьосник с техниката! Но пък от друга страна никога няма да ме изпее на Навигатора — прекалено е хитър, за да го направи. Винаги си има своя игра.

— Странни неща говориш, Тони — произнесе удивено Язон. — Нима на нашия «Конкистадор» зрее поредният бунт? В такъв случай да ти предам поздрави от оня свят от Франсуа д’Олоне и Джо Монбар.

— Шегите ти са неуместни, Язон. А между другото, спомняш ли си онази цигарена кутия с пси-предавателя на Ямайка, дето ти даде капелана? Можеш ли да се сетиш кой му я предаде?

— Не знам, но се досещам — с достойнство отвърна Язон.

— Виждам, че нищо не ти е ясно. На Монбар такова не му беше по силите. Той нямаше достъп до конфискуваните ви вещи. Морган не би доверил нищо сериозно на тоя наркоман. Докато на мен ми има пълно доверие.

— Виж ти каква била работата — каза Язон.

— Да, динАлт, ти си мислеше, че те провокират, а онова беше искрен опит с подаване на ръка.

Хауърд замълча, като с привичен жест оправи черната превръзка на окото си, а после неочаквано добави:

— Хенри Морган е много силна личност. Но за съжаление, той е неврастеник, просто психопат. С него не може да се говори за сериозни неща. Ако само знаеше до каква степен ми е писнало от него! Но под знамената на оня малоумник д’Олоне щеше да е още по-идиотско. Докато под твоите знамена, Язон… Отдавна размишлявам над тази възможност.

— Виж ти каква била работата — повтори Язон с абсолютно безизразна интонация.

А какво друга да каже? Предложението на Хауърд изглеуждаше наистина зашеметяващо. Да вбие клин между двамата флибустиерски водача точно преди решаващата битка — та това беше направо подарък на съдбата! Старият принцип — разделяй и владей. Ако флибустиерите освен всичко друго се вкопчат и един в друг, победата му беше в кърпа вързана. Накратко, не биваше да се отказва от такова предложение.

Обаче и да се съгласи беше повече от рисковано. Хауърд сам по себе си едва ли беше способен на многоходови операции, и ако това бяха игри на захитрелия Морган, тогава именно той щеше да се възползва от принципа «разделяй и владей». А на Язон весело щяха да му се посмеят и в най-добрия случай щяха да го хвърлят за закуска на пирянските твари, а в най-лошия — щяха да го изритат в космоса без скафандър.

Не, Тони, такива хора като Язон динАлт са от стара коза яре и такива примитивни провокации могат само да ги разсмеят.

— Чувствам — продължи Хауърд, — че нашият приятел Хенри съвсем ще се омота с тая кампания. И когато рухне всичко, тогава вече ще дойде и нашето време с теб: духваме от тук по най-бързия начин, вземаме си най-нужните хора и най-ценното. Мисон казва, че звездолетът «Овен» струва много скъпо, дори може би повече от цяла планета.

Язон слушаше мълчаливо и дори не кимаше, макар че Хауърд казваше самата истина, Мисон беше наясно с нещата.

— Така че, Язон, кажи ми какво е онова нещо, дето лежи там, в Епицентъра?

— Няма да ти кажа, Тони. Това си е моя лична тайна. Аз и на Морган не се доверих, и на теб няма да я разкрия. Та вие тогава просто ще ми теглите куршума. Няма да съм ви интересен повече.

— Какви ги дрънкаш, Язон! — неистово избухна Хауърд.

— Ти по-добре ми се закълни — усмихна се Язон. — Гръм да ме порази! Сто дяволи да ме разкъсат! Или как още може да се каже?

— Няма да се кълна — спокойно отвърна Хауърд, — но ще ти разкажа още нещо. Знам, че не вярваш в искреността на намеренията ми. Така, само като чу думата «искреност» и се захили криво. Междувпрочем, изобщо нямам нито намерение да те лъжа, нито желание да те убивам. Ти си ми нужен, Язон, и сега ще се опитам да ти го докажа. Знам, че всички пирянци се крият в добре защитен и твърдо екраниран град. Знам, че да се нанасят удари по този град е още по-глупаво, отколкото да стреляме по първите видени от нас гоначи в гората. Знам, че с пирянците човек може да се справи само с хитрост. Трябва да внедрим в редовете им наш човек. Това е единственият път към победата. И накрая, знам, че пирянците търсят среща с теб, Язон. Навярно са слушали много за теб. Това е всичко. Изводите си ги прави сам.

«Брей, Хауърд! — мислеше си Язон. — Брей, че мозък! Нима е възможно толкова да съм го подценил? Да създаде агентурна мрежа, фактически отделно от Морган, да работи на вражеска планета в условията на безумна война. И при това с такъв финес! Ами ако въпреки всичко зад цялата работа стои Морган? Тогава трябва да възкликна: „Брей, Хенри!“ Защото за да го измисли всичко това в подробности… Не! Просто е невъзможно! Истински идиотизъм — да ми праща Хауърд, за да ме изпрати при пирянците! За маниакално недоверчивия Морган това изобщо е немислимо! Значи, все пак Хауърд си играе собствена игра? Нима е време да се съгласявам?»

— Какво сега, длъжен ли съм да ти дам отговор още на момента, Тони?

— Абе нищо не си длъжен. Мисли, колкото искаш. А аз в заключение ще ти кажа само още две думи. Вчера на Пир се приземи супербот от клас «невидим». Другите ни кораби не са го засекли, а аз съм поставил на «Бригето» (тъкмо наврме) съответния локатор. Общо взето, влязох в контакт с човека на борда на този кораб. Човекът също иска да се срещне с теб, Язон. Отскочил е до пирянците просто за вид. Той иска да се срещне с теб. Тайно от Морган. Така че или отивай при пирянците, легенда някаква ще ти измислим, или — което е много по-просто — пообщувай на първо време с тоя човек. Още сега, още докато Морган спи.

— Не разбрах, той какво, на борда при нас ли е? — реши да уточни Язон. — Само не си мисли, Тони, че аз вече съм се съгласил. Въпросът ми се корени в чисто човешкото любопитство.

Хауърд разбиращо се усмихна:

— Какво говориш, Язон, защо ще ми е да го пускам на кораба, ако той изобщо не иска да се вижда с Морган. Той е недалеч оттук, в пространството. Казах ти, че има супербот «невидим». Казва се Ричард Бервик.

— Край, предавам се — каза Язон.

Трябваше да си признае, че бе очаквал такъв номер. Добре че поне Солвиц не беше решил персонално да го посети.

— Добре, Тони, дай ми координатите и позивните му… Или мислиш да ни организираш среща?

— Много е просто — каза Хауърд. — Качваш на един обикновен боен катер и излизаш в космоса. Той сам ще те намери.

— Добре. Само че аз ще летя с Мета. На два катера.

— Както искаш. — Хауърд нямаше възражения. — Три ще ти дам, стига само да кажеш. За останалото ще поговорим когато се върнеш.

Язон беше терзан от съмнения до самия старт дали изобщо ще им позволят да напуснат кораба. Ако това беше някакъв примитивен капан, всичко трябваше да свърши още до шлюза. А ако не, тогава пак имаше два варианта. Първият: там наистина го чакаше Бервик. Значи, уважаемият Гарант на стабилността ще му обясни какво става. Бервик беше такава сила, която спокойно можеше да му осигури закрила срещу флибустиерите. А пък ако там нямаше дори и следа от Бервик, тогава Бърз е моят револвер! и бегом на Пир. Малко преждевременно, наистина, но пък какво да направи. Сбогом, пирати! Беше ми приятно с вас, но вкъщи ми е още по-добре.

— Язон — запита го Мета, — ти изобщо разбираш ли какво става?

— Засега с големи усилия — честно си призна той.

А автентичният, добре познат глас на Бервик вече звучеше в слушалките:

— Язон, десетсекундна готовност, давам сигнал с фината настройка. Вървете строго по пеленга към стиковъчния ми модул. Как ме разбра?

— Какво дробите, Язон? — това беше първият въпрос, с който той ги посрещна когато свалиха шлемовете и захвърлиха ръкавиците, разкопчаха скафандрите и седнаха удобните меки кресла около масичката с напитки и плодове.

Корабът на Бервик беше доста скромен по размери, но съгласно системите за външна безопасност и оборудване на вътрешните помещения отговаряше на най-последните изисквания на армейската техника. Едновременно с това и беше обзаведен не без претенции за разкош. Кают-компанията тук абсолютно имитираше обстановката на някакъв супермодерен офис на някаква промишленоразвита планета. Всичко — от изкуствената гравитация и естествените аромати до видеопрозорците и стените, облепени с тапети с изображения на цветя.

— Страхотен супербот! — прошепна Мета, не успяла да сдържи възторга си. — Ех, и ние да си имахме един такъв!

Язон обаче дори и не реагира. Той някак още от самото начало се беше наострил. А пък след първите думи на Бервик, произнесени едва ли не вместо приветствие…

— Какви ги дробите, Язон?

Неприятен беше дори не толкова самият въпрос, колкото тонът, с който беше зададен.

— В какъв смисъл? — агресивно запита в отговор Язон.

— Във всякакъв — вече малко по-спокойно, но все още раздразнено, отвърна Бервик. — Отначало се хвърляте в грандиозно частно разследване, без да го съгласувате с когото и да било. А между другото, за разкриването на престъпления, още повече крупни, в Галактиката съществуват съответни служби и организации. Никога ли не сте чували за тях, Язон? Добре, да махнем с ръка на изпълненията ви на Дархан. Както и да е. В края на краищата, искали сте да откриете Морган, да спечелите някой друг кредит успоредно с това — съвсем нормални желания. Е, намерили сте го, е, не ви е било вече до пари. Също не е за чудене. Двамата с Морган сте коренно противоположни хора, понятни са ми всичките ви разногласия и съперничеството ви. Но да организирате целия този поход през цялата Галактита от Ямайка до Пир! Да сблъскате две непобедими сили! И при това да превърнете този направо страшничък спектакъл в хазартна игра за цялата обитаема Вселена! Не, за това трябва наистина невероятно фантазия! Язон, та вие сте просто като малко момче, което си играе със запалката на баща си! Вие имате ли изобщо представа какъв пожар може да пламне от игричките ви?

— Свършихте ли, Ричард Бервик?

Язон почувства, че се бе ядосал не на шега, и вече виждаше в какъв тон ще му отговаря. Ами той сега направо щеше да го размаже тоя надут самодоволен пуяк! После хвърли един кратък поглед към Мета и удивен забеляза пълната й безучастност. Очевидно, по пирянските понятия, Бервик не беше казал нищо оскърбително. Язон дори се обърка за момент; ами ако нямаше за какво да се гневи?

— Да, друже мой — поклати глава Бервик. — Сега чакам отговор от вас.

— Чудесно. Тогава слушайте. Аз си имам своя запалка. — Язон демонстративно извади запалката си и си запали цигара. — Баща не ми е подарявал запалка. А и той нямаше — сигурно я беше загубил на още на планетата Йолк. И самият той някъде изчезна, между другото. Всъщност, това ви е известно. Така, по повод на пожара. Аз не съм ви момченце, а най-автентичен професионален подпалвач. И изобщо не се срамувам от това. Някои неща в нашия свят трябва да се унищожават именно с метода на изгарянето. С дезинфекционна цел. За да се избегне разпространението на заразата.

По-нататък. Към официалните организации изпитвам известно уважение, но никога не съм страдал от излишно страхопочитание. Любезното ви предложение да работя в една известна структура, ако си спомняте, аз любезно отклоних и сега съм готов да повторя същите думи. Впрочем — ето и Мета е тук, няма да ми позволи да излъжа — докато бяхме на Дархан, доста пъти съжалявахме, че не притежаваме известни атрибути на официалната власт. Така че, ако това не ви затрудни, не бихме се отказали да получим като награда за работата си някакви значки, или книжки. Тези символи за принадлежност към ужким висшите сили в Галактиката правят неизгладимо впечатление върху някои идиоти в слаборазвитите страни. А на нас ни се налага, както сочи опитът, да си имаме работа и с такава публика. Нали не съм многословен, Бервик?

Все пак искам още веднъж да подчертая, че да работя за Специалния Корпус ли беше, Гаранта на стабилността ли (или както се наричат там у вас) в пълния смисъл на думата нямам намерение. Това не е по нашата част, и никакви тържетвени клетви, подписани с кръв, от нас няма да видите. А помощ, доколкото ни позволяват силите, в разумни предели сме оказвали и ще продължаваме да оказваме.

И последно. Аз съм свободен човек, Бервик. Аз съм гражданин на Галактиката и не съм ви никакъв подчинен. Готов съм да ви изслушам, но само толкова. А решенията ще вземам сам. Днес и натакък. Което ме прави в известен смисъл братовчед на Хенри Морган.

— Точно тук се заблуждавате — някак странно му отвърна Бервик.

Остана неясно какво имаше предвид. Декларирането на собствената си свобода чрез сравнението с Морган сякаш не беше някаква новост. Или…

— Тогава изслушайте ме, свободни човеко Язон.

— Морган предпочита да ме нарича нужния човек — не се сдържа да го клъцне Язон.

— Както ви е по-приятно — не прие шегата му Бервик, — само ме изслушайте. Вие правите много сериозна грешка, захващайки се с това грандиозно сражение на Пир. Още не е късно да спрете. И аз съм готов да ви помогна в разрешаването на конфликта. Специалният Корпус ще бъде посредник във вашия случай. И мога да ви уверя: флибустиерите ще отстъпят, ще оставят на мира планетата ви. Може да струва известна сума, но нищо повече. Вие не сте бедняци, нали Язон?

— Какво? Ние?! Флибустиерите са длъжни да си платят, а не ние!! — крещеше с цяло гърло Мета, размайхвайки блестящия ствол на пистолета под самия нос на Бервик. — Язон, тоя човек нещо не е наред с главата си!

— Не знам — сериозно отвърна Язон. — Но ако ти наистина искаш да получиш отговор на на поне един въпрос, дупката в главата му няма да ни свърши работа.

— Господа — Бервик уморено въздъхна, — разбирам бойното ви настроение, дори и чувството ви за хумор, но повярвайте ми, не спрете ли, много скоро в цялата Галактика на никого няма да му е до смях.

— Какво става, нещо май не мога да вдяна? — разсърди се не на шега Язон. — Не можете ли поне веднъж да обясните нещо като хората?

— Работата е там, господа, че вие сблъсквате на едно място едновременно три слабоизучени фактора: природата на Пир, управлявана от Епицентъра, звездолета «Овен», конструиран и изработен незнайно от кого и къде, и накрая, флибустиерите с непонятната им злоба.

— Хайде бе! — искрено се удиви Язон. — А тези уроди как са попаднали в най-новия списък с чудесата на света? Какво толкова феноменално сте намерили в тях?

— Не се правете на глупак, Язон. Историята на възникването на флибустиерите и днешният им модус вивенди на Ямайка противоречат на много закони на цивилизацията. Ние отдавна изучаваме този феномен и до този момент не сме успели да намерим убедително обяснение.

— Аха, ето каква била работата! Значи вие не сте успели, а ние сме ви кривите.

— Точно така е, Язон. Вината ви е в това, че сте захванали с нещо, което не е ваша работа.

— Там никъде не съм видял табела «Вход забранен за странични лица». А и освен това, когато убиват невинни хора, аз като правило пет пари не давам за подобни надписи. Не можех да не се намеся, Бервик. Докато вие ги изучавате, те кълцат на кайма деца и жени. Красива тема за научна работа, братя безсмъртни мои.

— Не е неебходимо да чупиш стойки, Язон. Ние се стараем да сведем жертвите до минимум и изобщо държим ситуацията под контрол.

— И как става тая работа?

— Имаме си свои хора сред флибустиерите.

— Агентура! — възкликна радостно Язон. — Само не ми казвайте, че Тони Хауърд по прякор Едноокия е ваш сътрудник?

— Не само той — спокойно отвърна Бервик. — Няма да скрия от вас, че самият Хенри Морган много отдавна сътрудничи на Специалния Корпус.

Споделената информация дълго време не искаше да се побере в съзнанието на Язон. Когато обаче най-после успя, той веднага повярва. Та нали главатарят на флибустиерите не искаше и дума да обели за Корпуса. Такова, ами, военна тайна, бе. Ха-ха!

— Кажете ми, Бервик, а във вашия отдел падат ли си по изнасилването на малолетни момичета и кълцането на ситна кайма на старци и малки деца?

— Нищо не сте разбрали, Язон. На вас ли именно трябва да разяснявам разликата между секретен агент и щатен офицер от корпуса?

— Абсолютно нищо не е необходимо да ми обяснявате повече! — разгневи се не на шега Язон. — Оотеглям молбата си за снадбяването ни с Мета с удостоверения за принадлежност към Специалния корпус. Ние дори и формално не желаем да сме съпричастни на организация, която съдържа в редовете си хора като Хенри Морган.

— Но това е глупаво, Язон — каза Бервик. — А може би и вие като Солвиц ще духнете в друга Вселена поради дълбокото ви презрение към цялото човечество?

— Не, няма да духаме — отвърна вместо него Мета, надигайки се демонстративно от креслото. — Отказът ни от сътрудничество с вашия Корпус може и да не е особено умно от наша страна. Но според мен е по-добре човек да постъпва глупаво, отколкото подло.

— Много спорен въпрос, особено ако се погледне философски на нещата. Сега обаче не мога да не се съглася, когато разговарям с такава ослепителна дама — галантно се усмихна Бервик. — Правилно ви разбах, че си тръгвате? А защо не вкусихте нищо, нито пийнахте нещо?

— Благодарим ви най-сърдечно за грижите, но няма смисъл. Вашият агент и без това ни храни повече от добре.

— Добре, Язон. Запишете си номера на пси-предавателя ми. Няма да съм далеч от вас и всяка минута ще бъда на услугите ви. Не забравяйте какво ви казах.

— Нямаме никакво намерение да забравяме, само че ще ни извините, Бервик, защото ни чака сражение. А ако наистина сте на нашите услуги, отговорете ми, моля ви, на още два въпроса. Хауърд наистина ли играе срещу Морган или просто беше провокация?

— Хауърд играе срещу Морган, Язон. Не го забравяйте. Но не забравяйте също така че Мисон пък играе и срещу двамата.

— Ето за тази информация искрено ви благодаря, Бервик. Много е ценна. А ето и вторият въпрос: шпионската ракета на Радом с касилийския герб и разбития видеодатчик също ли е ваша работа?

Бервик вдигна поглед върху него и веднага го отмести. Паузата се стори на Язон малко по-дълга от необходимото време на отговор, който му даде този хитър като лисица човек.

— Не, не е наша.

Язон успя да зърне отчетливо чувството на паника в очите на събеседника си. Какво конкретно обаче означаваше този страх, не успя, въпреки всичките си телепатически способности. Съществуваха като минимум два варианта: беше успял да пипне Бервик на местопрестъплението или съществуваше някаква неизвестна, и порадие това плашеща, трета, по-точно, вече четвърта сила.

— Добре, както и да е — демонстрира удовлетворението си Язон. — Мисля, че отново ще се срещнем само да свършим работата. Тогава ще обсъдим кое е по-важно — вашите знания или интуицията ми. Между другото, не желаете ли да заложите във «Вселенския тотализатор»? Ще ви подшушна на ушенцето кой има по-големи шансове да спечели.

— Престанете, Язон. Не се занимавам с подобни глупости.

— Съвсем напразно, уважаеми. Между другото, аз случайно си изясних, че в древността именно по този начин са се обръщали към висшите чинове на духовенството. Вие, Бервик, случайно да не сте били епископ на времето? Правилно ли отгатнах?

Хилядолетният старец нищо не отговори и Язон се надигна.

— Да тръгваме, Мета. Не ни разбраха нещо. Всичко става, общият ни приятел може изведнъж да се пробуди по-рано от очакваното, и да почне да ни търси. А вие, Бервик, предайте, моля ви, на Инскип и Бърнс огромните ми поздрави.

С това той приключи разговора и двамата с Мета си тръгнаха.

В мрака сред звездите Язон известно време с удоволствие наблюдаваше през спектролитовия капак как Мета прави фигури от висшия пилотаж, разреждайки по този начин насъбралото се нервно напрежение, а после я запита, прошепвайки в шлемофона:

— Мета, чуваш ли ме? В сакфандъра се диша по-приятно, отколкото в луксозния кабинет на оня сухар, нали?

— Наистина — отвърна тя. — Но «невидимият» му наистина е много луксозен.

Глава единадесета

Сигналът за тревога прозвуча миг след като успяха да поставят катерите на кея, да се преоблекат и отпуснати в каютата си да се правят, че никъде не са летели. Нямаха право дори и на минута покой. Сега вече втората конфиденциална среща с Хауърд нямаше да се получи. А Язон много разчиташе на този втори разговор преди военния съвет при Морган. Военният съвет вече се събираше ежедневно след приключването на ежедневните бойни действия и всяко по-голямо или малко прекъсване. И изведнъж — тревога. Нищо хубаво нямаше в нея, от каквото и да беше предизвикана.

Защото още на обратния път към флагманския кораб Язон с ужас изведнъж бе установил, че операцията «Смърт на света» трябва да я започва още на следващия ден, иначе Бервик, след като не бе получил подкрепа, дори разбиране у тях, просто щеше да му провали всичко. Рушенето винаги е по-лесно от съзиданието.

Цялата операция на Язон до този момент се основаваше на невежеството на моргановите бойци и изумителната им нелюбознателност, в която между другото, много си приличаха с пирянците. Навярно отсъствието на интерес към абстрактните знания е присъщо на всички професионални военни. Само че самият Морган беше изключение от правилото. Нормален човек не можеше да си го побере в главата как бешее възможно Морган да изчете толкова много книги, без това да му пречи да сече главите на нищожните хорица! Ами и Хауърд. Както се бе изяснило току-що, също своеобразен феномен. С книгите при него беше доста по-зле, разбира се, но пък мозъкът му си беше съвсем наред — щом бе успял да заблуди и самия Навигатор. И следователно, във всеки момент у този тип беше възможно да се пробуди съвсем неуместно при създалата се ситуация любопитство.

Замисълът на Язон се крепеше основно на информационното затъмнение. Та нали страстите, бушуващи около планираното на Пир сражение, бяха пределно далеч от самите флибустиери. Те и преди не се вълнуваха особено от галактическите новини. Ямайка си живееше живота изолирана от външния свят с известния екран, а на пиратските кораби дори не бяха предвидени антени за прием на междузвездните разпръсквателни компании. И въпреки всичко за периода на дислокация в орбиталния район на Пир Язон се бе погрижил специално за тази подробност.

В цялата ескадра далечната връзка сега работеше само в една посока, уж с цел икономии и заради конспирацията. През това време всеки флибустиер от висшето ръководство, например същият Хауърд или Мисон, притежаваха възможността да включат всеки галактически канал, преодолявайки поставения от Язон информационен филтър. А това представляваше само една от многобройните опасности.

Друга се заключаваше в нездравия интерес на Морган към историята. След като бе изучил така добре настоящето, за него щеше да е съвсем естествено да се заинтересува и от миналото й. А то съдържаше крайно интересна информация. Легендата на Язон щеше да рухне като пясъчен замък под този непосилен товар.

И трета опасност — Ричард Бервик в собствената си персона. Солидният представител на всички мислими и немислими междузвездни организации се бе оказал едва ли не най-добрият приятел едновременно на Морган и Хауърд. Да не забрави и Мисон. Неслучайно старият Пиер беше толкова умен и образован, дори се бе научил да управлява и звездолета «Овен»!

А сега само за момент да си представим, че Бервик разкаже на приятелчетата си всичко, което знае за Язон и пирянците, и им даде да послушат сводката от последните новости, да кажем, на Касилия. Да, весело щеше да стане.

«Беше ли възможно да се получи такъв развой? — запита се Язон и си отговори: Разбира се, че беше възможно. Всичко може да се случи на тоя свят. Ето един пример: ни в клин, ни в ръкав — бойна тревога. Дали не е работа на мъдрия Бервик?»

Оказа се, че не беше Бервик.

Естествено, Морган беше буден още на секундата. Та кой нормален капитан (че и ненормален) нямаше да се събуди от този сигнал? А Морган не беше обикновен капитан, а освен това и флагман, Навигатор, лидер на планетата си — и още съвсем мъничко — господар на Вселената. Той вече сериозно мечтаеше за това. И тревогата никак не се хареса на бъдещия диктатор на Галактиката. По някаква интуиция той не закрещя в микрофона, а веднага затича към рубката, да види с очите си каква е работата.

Язон продължаваше да си мечтае за възможността да размени още някоя дума с Хауърд насаме, и затова също бързаше. Но успя да се озове в капитанската кабина само три секунди преди Навигатора.

«Добре де, значи, може и така — помисли Язон»

Морган спря, местейки погледа си от Язон върху Хауърд, от Хауърд на предния екран, от екрана пак върху Язон, и чакаше обяснения без да отваря уста. Хауърд само повдигна рамене, в смисъл, и да ме питаш, какво да ти кажа, когато и аз хал хабер си нямам какво става. Язон реши да се възползва от ситуацията и да изкаже мисълта си за спешната нужда от набелязания щурм, но в този момент от дежурния постъпи първата конкретна информация за случилото се.

Докладваше Скот и първоначално Язон бе склонен да припише всичко чуто на природната му тъпост.

— Осмелявам се да доложа, сър, че ято шипокрили атакува линейния кръстосвач «Конкистадор» — прозвуча гласът на Скот в говорителите на кабината. Ято шипокрили. На разстояние петстотин километра от повърхността на планетата. Във вакуум.

— Иди се наспи, Ричард Скот — беше първата реплика на капитана.

Скот се обиди, защото беше абсолютно трезвен.

А ятото шипокрили, абсолютно реално ято агресивни пирянски птици, се оказа заснето от шест камери на «Конистадор», и на записа отлично се виждаше как от пръсканите с едрокалибрени куршуми дум-дум птичи тела се разнасят във всички посоки… не, не късове плът, а стандартна протоплазма, използвана при създаването на андроиди и прочие биороботи.

Какво пък, в това нямаше нищо удивително. В последно време подобни играчки бяха почнали да се пръкват ту тук, ту там на Пир. После Язон се сети и за Белите Птици на Мъстта, които отглеждаше полулудият старец Кинней от далечната планета Крейзик. Трудно беше да не си спомни — прекалено близка беше асоциацията. Те също пляскаха с криле в космоса и тракаха с клюнове.

— Знаеш ли какво представляват киборгите, Хенри?

— Знам — отвърна капитанът на флибустиерите.

— Тогава мисли, дали е на хубаво това, че се дотуткахме до появата на киборги.

— Не те разбирам какво искаш да кажеш, Язон.

И в този момент в кабината тихо влезе Мета. Тя също бе бързала насам, но пътя се бе отбила буквално за минута при Мисон. Много й се искаше да се убеди, че химическият състав на вътрешното вещество в телата на киборгите е същото, както и при известните й отпреди екземпляри. А такъв анализ на специалист ще му отнеме не повече от минута. Мисон прегледа спектрите на излъчване след унищожението на атакуващите обекти и потвърди предположението на Мета.

— Атакували са ни не просто животни — започна тя още от прага. — Това са шипокрили-киборги, тоест продукт на цивилизация от доста по-различно ниво от тукашната. Така мисли Мисон — счете за необходимо да добави тя.

— Спорно мнение — възрази Язон. — Разказвали са ми, че природата на планетата Пир вече е въртяла и не такива номера. Спомняш ли си когато ти казвах, че ни очакват непредвидени трудности, Хенри?

— Но ти не ми обясни тогава за какво става дума.

— Има си хас да ти бях и обяснил! Откъде да знаех тогава? Сега обаче, когато твари от новия вид влизат в атака, точно мога да ти кажа какво трява да предприемем по-нататък.

Това наистина беше златният шанс за Язон. Как още да убеди Морган да пренесе датата на главната битка? Опитен и дори талантлив стратег, той добре знаеше, излишната прибързаност на война може само да попречи.

Язон направи една внушителна пауза и запита:

— Каква е готовността на армията ти за операцията «Смърт на света»?

— Бях планирал още два дни за подготовка — отвърна той.

— Лошо — каза Язон. — Не разполагаме повече с това време. Изядоха го киборгите. Трябва да нападаме още утре, иначе…

Язон се поколеба, сякаш се чудеше дали да продължи.

— Виждаш ли, Хенри, не изключвам, че тоези организми, тоест устройства, ако се размножат в достатъчно количество, могат да изкарат от строя цялата ни техника. Към това е насочена и основната им енергия.

— Лошо — откликна Морган като ехо. — И аз съм уморен като пребито куче. Мисля си обаче, че ако се постараем здраво, утре можем да започнем широкомащабна операция. Не сутринта, разбира се, а привечер.

«Това е, реши Язон. Той е озверял. Сега вече път назад няма. В периода на подготовка за боя пиратите не само няма да се опитват да влизат във връзка с когото и да било, но те няма да отговарят дори и на извънредните повиквания на аварийната честота, с изключение на свръхекстрените по специалните канали. Едва ли обаче Бервик ще рискува да си пъха носа във флибустиерското командване ей така направо, без никакви предпазни мерки.»

И така, вселенският хронометър вече бе затиктакал, отброявайки не седмици и дори не дни, а часове и минути до просвовутия момент «Ч», до преломния момент в съдбата на минимум четири планети, та нали и на Касилия и на Зунбар на изхода от тази битка беше заложено страшно много. Журналистите пък, както винаги склонни към преувеличения, все си падаха по дълбокоумните разсъждения за съдбата на Галактиката. А колко далеч бяха от истината можеше да прецени единствето само времето.

— Братя! — обяви Морган по вътрешната връзка, след като се бе убедил, че гласът му се транслира и на всички останали кораби от ескадрата. Верни мои момчета. Обстоятелствата се измениха. Масовият щурм, в който трябваше да се хвърлим след три дни, ще се състои утре. Ура! Вие нали не си падате много по чакането. Колкото по-скоро започнем, толкова по-бързо ще победим! Капитаните на корабите и командирите на звена да повторят утре сутринта на всеки задачата му, а главното, не забравяйте, че против нас са обикновени животни. Изтребете ги и ще получите за това огромни пари. Ако изникнат някъде и хора, унищожавайте и хората! Те са същоте зверове, само дето са двуноги. Ние ще победим! И от този момент нататък обявявам абсолютно въздържание. Капитанът има право да отсече главата на всеки пиян! Успех, братя мои! И да ви помага Бог!

Морган изключи външната връзка и тихо каза на Хауърд:

— Вземи някой диск с най-подробната карта и план на бойните действия. Гледай да е последният вариант, да не ги объркаш нещо. И извикай в кают-компанията Мисон, Кортес, Карачиоли, Дейвис, Хук и Монтобан. А ние тримата ще бъдем там след десет минути. Тръгвай, Тони.

«Ето така, разговорът ще се води не с Хъуърд, а със самия Морган. Какво пък, и това ще е интересно.»

Само дето темата на разговора се оказа съвсем неочаквана.

— Сядайте — подкани Навигатора, обръащйки се към Мета и Язон. — Трябва да поговорим. Утре всички влизаме в бой. А днес трябва наистина да знам: действително ли сте безсмъртни? Тоест в какъв смисъл сте безсмъртни?

— Искаш да кажеш до каква степен ли? — реши да уточни Язон.

— Може и така да се каже — не възрази Морган.

— Ще се наложи да те разочаровам, Хенри. Не знаем тази подробност — отвърна му почти честно Язон. — А сами да проверяваме, сам разбираш, не горим от желание.

— А онова, което стана тогава на Ямайка — несериозно ли беше?

— Животът ми е пълен с такива случаи. Даже изобилства — преувеличи леко Язон.

Но именно леко. Та нали още без прослуватата ваксина на Солвиц той все се изхитряваше да оцелява и в ледените води, и в пламъците на пожари, и при немислими претоварвания, и в течение на много дни с регулярни пребивания и с прободна рана в корема вместо храна. Тоест тази толкова силна жизненост му беше свойствена, както се казва, още от детските години.

А Язон още на времето бе прочел някаква книга за безсмъртието, без впрочем да разбере, дали това беше научен труд или мистификация. Авторът на солиден труд уверяваше, че безсмъртието бива естествено, тоест вродено, и изкуствено, тоест благопридобито (посредством мутация, имунизация или чрез въвеждането на специални ваксини). Независимо от начина на придобиването му авторът разглеждаше четири типа индивиди, притежаващи даденото биологическо свойство.

Към първия спадаха хората, които просто живееха в друг времеви мащаб. Процесът на стареене на организмите им се забавяше в продължение на стотици или хиляди години. В останалото те с нищо не се отличаваха от обикновените хора.

Вторият тип бяха хора, чиито клетки, и нервните в това число, абсолютно не бяха подвластни на процесите на стареене, тоест теоретически те бяха способни да живеят вечно. Обаче количеството опасности, обкръжаващи ги в реалния свят, се оказваха точно такива, както и за всички останали, защото простото пресмятане на вероятностите сочеше, че рано или късно смъртта ще настигне и такъв човек.

Третата категория безсмъртни изглеждаше най-логичното създание на природата (или изобретение на учените). Искаш да живееш вечно? — тогава се защити срещу всякакви случайности. И този, третият тип, притежаваше силно повишена жизненост, тоест бърза регенерация на всякакви повреди на тъканите и абсолютен имунитет към всякакви видове болезнетворни микроорганизми. Вътре в категорията се разичаваха и подвидове — от умеещите в продължение на само няколко дни лекуват смъртоносни за обикновения човек рани до способността за секунди да си отрастват нова глава на мястото на изгубената предишна.

И накрая четвъртия тип безсмъртни авторът наричаше с малко неясния термин «богове» и ги характеризираше с една дума само — «неубиваеми». Тоест тези условно наричани за удобство «хора» вече не можеха да бъдат реално убивани нито с помощта на плазма, нито при температури от порядъка на абсолютната нула, а за твърди излъчвания, химически разтворители и електромагнитни полета дори и не си струваше да си говори.

Язон изложи накратко на Морган цялата тази «безсмъртнология», като поясни в заключение, че себе си и Мета той отнася, разбира се, към третата категория. Обаче тъй като и двамата нямат абсолютно никаква представа кога и как са станали безсмъртни, (нямаше нужда да го знае), то и Язон нямаше намерение да съди за реалните си възможности и развитието им с течение на времето. От същата книга, между другото, на Язон му беше известно, че някои «леко безсмъртни» хора под въздействието на определени фактори постепенно се превръщаха в богове.

Морган се усмихваше; беше му ясно, че Язон хитрува. Той и самият известно време правеше същото, но сега, след като се бе натрупала достатъчно предварителна информация, се реши да задеде главния си въпрос. Разбира се, какво друго можеше да тормози закоренелия прагматик Морган освен безсмъртието преди всичко на собствената му персона?

— Не те карам да ми разказваш всичко, Язон. Отговори ми само на един въпрос. Онова, което лежи в Епицентъра, ще ни даде ли нужната ваксина?

Той суеверно се боеше да произнесе думата «безсмъртие» н този контекст. Язон се зарадва извънредно на въпроса и се постара да вложи максимум искреност в отговора си:

— Да, Хенри, ти ще станеш безсмъртен. До каква степен обаче, често да ти кажа, не знам. Това винаги е индивидуално.

Изящното допълнение правеше достатъчно правдоподобна наглата лъжа на Язон.

След това поговориха и за други неща, но те вече не бяха от такова значение. Нали Морган вече беше захапал кукичката заедно с последната примамка! Сега вече щеше да влезе сам в капана без никой да го принуждава.

Геният на злото в епицентъра на злото! Четката на някой велик художник тръпнеше от възможността да го претвори на платното.

А сега, след като Язон беше дал на Морган такъв щедър аванс, то преди да си тръгне той реши да рискува:

— Слушай, Хенри, откровеност за откровеност. Какъв беше тоя пръстен, който си предавате един на друг с Гроншик? Не е трудно да забележи човек, че тук се крие някакъв смисъл.

— Разбира се, Язон — усмихна се Морган. — Някога, преди много време, той ми го подари за пръв път. Аз тогава бяха беден и му отвърнах, че за мен това е прекалено голям разкош. «Вземай — каза Гроншик, — това не е обикновен подарък. Той носи късмет на човека, който го носи. Считай, че съм ти го дал под наем. Ще направиш някой по-голям удар и тогава ще ми го върнеш обратно.» И наистина, тогава изведнъж ми излезе късметът. И така ни стана традиция: да си предаваме пръстена с вирунгейски многоцветен камък един на друг. В зависимост от това, кой има по-голяма нужда от него. А в последно време — просто при всяка среща, без дори и да се замисляме. И на двама ни вече върви постоянно.

— И това е всичко? — запита Язон с хитра усмивка, защото Морган направи пауза.

— Не, разбира се. Виждаш ли, този наивник си мисли, че скъпият пръстен си е най-обикновен символ на късмета. А аз, не веднага, разбира се, монтирах в него свръхминиатюрен подслушвателене уред, който не може да се засече от никаква апаратура, и си слушам разговорите на Гроншик. Той, разбира се, е нужен човек. Особено когато му знаеш хитрините предварително — тогава вече направо няма цена!

Морган се разсмя гръмко на собствената си шега. После добави:

— Ето сега, например, благодарение на пръстена научих, че този тип се е свързал с Роджър Уейн. И това след като сбърках цялата Касилия! Само си представи, позволил на корабите на специалните служби на Уейн да кацат на космодрума му. А нали проклетият Роджър ни следи, а на мен това отдавна ми е известно. И на Радом веднага засякох корабчето му. Те дори и не се криеха особено…

Ето така в един разговор бяха изяснени почти всички неизвестни до този момент.

Глава дванадесета

Кърк свика извънредно съвещание в кабинета си. Дневният ред съдържаше само един въпрос: да изпълняват ли и по-нататък указанията на Язон или накрая да вземат инициативата в ръцете си? Малко преди това разбесняло се ято рогоноси бе пробило защитния екран, поставен около космодрума, и дежурната команда от ремонтни специалисти беше принудена да приеме неравния бояй с всички твари, буквално залели пробива. Преди още шестимата да успеят да се скрият зад надеждната броня на космическия кораб, който в този момент минаваше профилактика, един човек загина, а двама бяха тежко ранени. Случаят можеше да си отиде в архива като съвсем тривиален, ако не беше една малка подробност: рогоносите се бяха държали неправилно. Непредсказуемо.

Причината за нападението срещу космодрума с толкова крупни сили не можеше да обясни дори и великият Бручо. Логиката на последните събития подсказваше, че флибустиерските атаки привличаха срещу себе си всички животни, както в чисто физическия аспект на преместване, така и в аспекта на насочване на телепатическите вълни на ненавист. Тук беше регистриран чудовищен по мащаба си взрив на злобата, отместен от щурмовия отряд на флибустиерите, сякаш и те, подобно на «говорителите» на Накса, се бяха научили да управляват пирянската биосфера.

Това не само ги караше да бъдат нащрек — те вече изпитваха страх. А какво представлява изплашеният пирянин не е необходимо да се обяснява. Това е просто пирянин изпаднал в гняв. Язон, естествено, за годините си на общуване с тях ги бе научил на много неща. И не само ги бе научил, но и в някакъв смисъл ги бе направил други хора. Главното у тях обаче бе останало без изменение: чувството на страх прерастваше винаги в ярост само за някакви си десети от секундата.

И единствено Арчи, който бе успял да съхрани относително спокойствие, се опитваше да обясни, че флибустиерите изобщо не насъскват животните срещу пирянците, че такова нещо не им е по силите, а просто това са естествени скокове на телепатическа активност, предизвикани от стотици различни причини, съвсем лесно обясними в рамките на собствената му теория на симетричните миграции. Разбира се, никой не го и слушаше. А Кърк направо заяви, че на юктисианеца е разрешено да присъства на такова важно съвещание и в такъв критически за планетата момент само поради особеното увежание, което изпитват към него. Но мнението на чуждопланетника все едно нямаше да има никакво значение при вземането на окончателните решения.

Арчи беше готов едва ли не да се разплаче от обида и безсилие. Той се утешаваше със спомените си за разказите на Язон при първото му запознанство с пирянците, когато упоритостта им бе достигала идиотизъм, а идиотизмът им бе вземал галактически мащаби. Арчи много се надяваше на здравия смисъл, който за последните години на Пир бе станал донякъде осезаем. А засега не му оставаше нищо друго, освен да слуша разгневените не на шега оратори. Съвещанието напредваше по коловоза си, в чийто край не се виждаше нкакъв приемлив изход.

— Да се свали екранът и да посрещнем всички врагове с плътна линия на огън! — предлагаше Клиф.

— Екранът трябва да остане, — възразяваше му Стан, — а в джунглите и на крайбрежието да се възползваме от огневата мощ на корабите си. Нападението от въздуха е най-добрият вариант.

— Не те разбирам. Какво предлагате всъщност? — опитваше се да се вмъкне в разгорещената размяна на реплики Рес. — Да унищожаваме животните, действайки в съюз с флибустиерите, или да унищожаваме флибустиеритеу, действайки в съюз с животните?

— Всички трябва да бъдат унищожени! — горещеше се Клиф. — Всички — едновременно!

— За едновременното унищожение на всички няма да ни стигнат силите — удивително трезво за годините си се изказа младият Гриф. — Мисля, че по-разумно съвместно с флибустиерите е да доунищожаваме животните — нали това е главната ни задача. А вече когато победим, тогава и с пришълците ще се справим някак си.

— Ако не се лъжа, Язон предлагаше да сключим с тях мирен договор — напомни Рес.

— На теб ти дай само да сключваш мирни договори с когото ти падне — изсумтя Кърк. — Същият Язон на мен пък ми обясни, че няма смисъл да се сключва какъвто и да е договор с флибустиерите. Те за пари са готови да продадат и родните си майка и планета. А подписа си ще сложат под каквото решат, стига само това да им даде възможност да си натъпчат още по-добре джоба.

— Значи, с две думи: хубави момчета — резюмира Стан. — Тогава може би е по-добре да ги елиминираме, а после вече да се захванем по новому със зверовете?

— Е, не така, момчета — неочаквано се намеси Накса, който не си падаше много по приказките, и затова винаги се вслушваха в думата му. — Нещо май се загубихте. Язон сам ви доведе тук флибустиерите в качеството им на ново оръжие, а вие предлагате да унищожаваме това оръжие. Малко тъпичко се получава. Протягат ни ръка за помощ, а ние я хапем като бесни кучета.

— Ама че помощ! — закрещя Клиф. — Да насъскаш срещу нас рогоносите!…

— Стига вече сте дъвкали оня случай с космодрума — започна да се гневи Рес. — Какво общо имат с него флибустиерите? Като че ли преди не ни се е случвало. Хайде да минем към същината.

— Именно, и аз това казвам! — подхвана радостно Стан. — Време е да преминаваме към същността. А тя в какво се корени, знаете ли? Те мечтаят да завладеят Епицентъра. Надявам се, че още не сте го забравили, нали? А дали тук някой си спомня, какво стана, когато хвърлихме бомба върху Епицентъра? Вярно, не беше вчера. Стурва ми се обаче, че тук има и по-възрастни от мен. А тогава старият град едва издържа срещу лавината от милиони твари. Цялата тая гмеж се нахвърли върху нас с утроена сила. Пак ли искате да ни се случи? Флибустиерите са упорити. Те ще се доберат до Епицентъра. Може и дори да загинат там. Всички до един. Но и на нас няма да ни се размине. Уверявам ви. И ви призовавам да прекратите авантюрата, замислена от Язон, докато не е станало късно.

— Може ли да обясня? — плахо помоли Арчи.

— Не — отряза го Кърк.

— Но на мен поне ще ми позволиш да кажа няколко думи — намеси се отново Рес.

— Говори — изсумтя недоволно Кърк.

— Флибустиерите не се канят да унижощават Епицентъра. Нима не сте го разбрали? Те търсят там някаква тяхна светиня. Ще се опитат да намерят общ език с Епицентъра. Това е също така интересно. Това ще ни помогне и на нас да намерим ключа към решението на проблемите на Пир.

— Но разбира се, приятели! — не се сдържа Арчи. — Именно това исках да кажа. Колко е прекрасно, че има и пирянци, които ме разбират.

Напразно се бе намесил той. Съвсем напразно. Именнно думите на Арчи станаха последната капка, преляла чашата на Кърк.

— Не! — изрева той. — Чуждопланетни хора никога няма да решават вместо нас проблемите ни. Рес, аз съм готов да търпя, когато Накса опитомява люспести кучета, дорими, копитни рептилии — да върви по дяволите. Но някакви си проходящи флибустиери да водят преговори, да търсят и намират, както казваш ти, общ език с дузиноногите и ланмарите — това е вече истински кошмар. Това е надхвърля разбиранията ми! Ако те се окажат способни да се договарят с тия морски уроди, ами че те тогава ще ги насъскат срещу нас. Вие какво, братлета, наистина ли искате да се простим още веднъж с родната си планета? Предлагам ви да приключите обсъждането и да се подготвите за бой. Нали всички началници на управления присъстват в залата?

Кърк огледа залата и изведнъж зърна непознат човек с камера на рамото.

— Прощавайте, господине, а вие откъде се взехте? — свирепо запита пирянският вожд.

— Аз ли? — невъзмутимо отреагира човекът с камерата. — Аз съм представител на трансинформационната компания «Вечни времена».

— Кой е разрешил да се снима? — изрева Кърк и с три скока прекоси залата.

— Бервик. От името на Язон. Вие самият вчера подписахте съответните документи — объркано отговори репортерът.

— Какви документи?! Какъв Бервик?! — Кърк вече нищо не искаше да разбира. — Дайте си камерата.

Той сграбчи уреда и го страши в пода.

— Няма да има никакви репортажи, и заповядвам да унищожат всичките ви записи! За какво се мислят тия журналисти и собственици на телевизионни канали? Отде накъде считат че са в правото си да влизат в частния живот на една отделно взета планета?

— Това не беше запис, това беше транслация в ефир — тихо прошепна момичето, оказала се редом с Кърк. — Напразно строшихте камерата, струва много пари.

Кърк рязко се извърна и момичето в последния миг успя да се изплъзне от огромния му юмрук. И то само поради застаналата наблизо пирянка, която й бе помогнала от женска солидарност.

— Проклятие! — ревеше с цяло гърло Кърк. — Изведете оттук всички чуждопланетници и се гответе за бой. Защо ми се струва, че преди малко издадох заповед? Защо никой не изпълнява?

Получаваше се някаква ужасна ситуация. Пирянците бяха готови да следват вожда си дори и в огъня, но много от тях, буквално всеки втори, чувстваха, че Кърк не е прав.

Сигналът за тревога се превърна в истинско спасение за всички присъстващи.

— Флибустиерите са започнали атака едновременно във всички точки — съобщи капитанът Дорф от кораба «Арго». — Сто двадесет и шест кораба вече са се приземили на повърхността на планетата ни. Десанът още не е приключил.

— Защо? — запита зашеметеният Кърк.

— Защото така сочат приборите ми — тъпо отвърна Дорф.

— Проклятие! — повтори още веднъж Кърк, но този път вече почти шепнешком. — Защо Язон нищо не ни е съобщил? Той ми казваше, че масираната атака ще започне едва след два дни. Стан! Как да се свържа с тоя Бервик? Той се хвалеше, че може да открие Язон всеки момент. Нека да го потърси или поне да обясни какво става.

— Добре, Кърк, сега ще се заема с тоя Бервик — каза Стан. — Ти само ми отговори: трябва ли както преди да охраняваме Епицентъра с технически средства? Или можем да си приберем оттам робота-страж, който Миди нарича «огнедишащия дракон»? Той може да ни притрябва на други обекти.

Кърк се замисли дълбоко. Мина цяла минута преди да проговори:

— Не знам. Наистина не знам. По-добре питай Рес. Нека той реши.

Това беше знаменателно! Дори още по-знаменателно, отколкото онази първа крачка, когато преди много години по инициатива на Язон «тенекеджиите» и «животновъдите» за пръв бяха успели да видят в другите отсреща хора, и Рес бе протегнал ръка на Кърк, който му бе върнал жеста.

А сега Арчи Стоувър, притискайки устата си с лявата длан, за да не изтърве още нещо, вдигна дясната си ръка с палеца нагоре — за всички, които можеха да проумеят смисъла на този тържествен и радостен жест.

Глава тринадесета

Суровата, но кратка зима на северното полукълбо на Пир беше сменена от бурна пролет с шумните й придошли от топенето на снеговете потоци, рядка кал по ливадите и горските просеки, със стремително извисяващите от пръстта хищни стъбла с напъпили пъпки и разпукващи се цветове, излъчващи всевъзможни отрови, с облаците пробудили се гладни насекоми. Особено се разрастваха ятата птици, които мигрираха с идването на пролетта, както и скитащите в търсене на храна най-разнообразни зверове, събиращи се в дружни агресивни глутници. В такава обстановка не беше много трудно да се проследят основните огнища на биологическа активност, но виж, да се предвидят възможните й форми на проява — това беше друга работа…

Наивният Морган си мислеше, че е изучил практически всички феномени на пирянската природа. Колко жестоко се бе заблуждавал стана ясно още след първите няколко часа от началото на големия щурм, тоест операцията «Смърт на света». Но именно вече в този момент спирането на процеса или поне забавянето му вече не беше възможно.

Дванайсет мощни кръстосвача, петдесет и девет канонерки от среден клас и седемдесет и два леки десантни бота се приземиха едновременно в сто четиридесет и три точки на планетата, които се отличаваха с особено висока концентрация ненавист на местните организми. Струва ли си да се споменава, че внезапната агресия на пиратите беше предизвикала страховита вълна ответна биологическа активност, от която в повечето случаи не спасяваха нито скафандрите с висша защита, нито поразяващия огън на плазмените оръдия, нито всевъзможните генератори на смъртоносни лъчи. А имаше и такива случаи, когато дори и бронята на космическите кораби не представляваше сигурна защита.

В биосферата на Пир се намериха животни, способни да прегризват метал и пластмаса, да разтварят всичко живо и неживо с киселинната си слюнка и свръхактивен стомашен сок, да проникват с жилещите си израстъци в микроскопични цепнатини, да се взривяват подобно на вакуумни бомби, да облепват масово и да обездвижват не само отделни бойци, но и цели бронирани автомобили, космически ракети и танкове.

Хенри Морган, който бе останал на орбита с флагманския си кораб, следеше битката на големия обзорен полиекран, разделен в момента на шейсет и четири сектора — толкова много му се искаше да гледа навсякъде. Обаче да се раздробява изображението по-нататък на по-малки фрагменти нямаше смисъл. Ако забележеше нещо особено важно, главният флибустиер преместваше уголеменото изображение в центъра на екрана и се опитваше да вникне в развоя на нещата долу.

Понякога обаче това не беше толкова просто. Защото на много места долу се развиваха такива събития, които на нормален човек (че и дори на немного нормален) и в кошмарен сън нямаше да им се явят.

Ето пред разгърнатия във верига отряд неочаквано земята изригна и оттам, извивайки се като змия, се измъкна нещо с циклопски размери — просто приказен дракон, покрит с блестящи люспи и отвратителни дребни гърчещи се израстъци. След миг кожата на дракона от изстрелите почна да се лющи, и се видя, че това беше по-скоро кора. Да, това бяха огромни дървесни корени, само че кухи отвътре. Боже! Какво ли само не гъмжеше вътре в тях! Несметни пълчища зъбати, хлъзгави, отровни твари, някакви таралежоподобни плъхогущери, ошипени отвред червеи с озъбени котешки морди…

Докато други неведоми организми бяха изгризали под земята огромна пещера, но така хитро, мръсните му гадини, че докато хората бягаха по поляната — нищо, почвата ги удържаше, а когато техниката почна да преминава, всичко рухна в миг. Освен това кухината явно беше изпълнена с блатен газ, защото беше достатъчна само една искра от удара на метал в метал и всичко изригна. След това се взривиха и топлинните баки, а след тях и боеприпасите. Едва ли имаше останали живи в тая саша.

Ето ята шипокрили и зъбести ястреби дружно се съсредоточават във фантастичен огромен черен облак и започват да кръжат над разположението на един от отрядите. Без да нападат, просто само кръжат. Но какво е това? Скоростта им на въртене нараства все повече, а радиусът им на завой все по-малък, облакът постепенно се превръща в гигантски вибриращ стълб, в жив смерч. Могъщият поток от въздух отскубва от земята не само отделни бойци, безпорядъчно стрелящи във всички посоки поради загуба на ориентация, но и лафетни оръдия и бронирани автомобили. Накрая енергията на смерча достига максималната си стойност и във фунията му бива засмукан дори и кръстосвач, който явно не успява да включи двигателите. Целият този ужас бавно се премества към морето, за да изсипе товара си на километри от брега над водата и острите рифове. А от бушуващите вълни изплават чудовищните хищни муцуни на морските твари, усетили дългоочакваната храна.

Ето внезапно оживели дървета започвата да душат хората и да спират придвижването на техниката. Всичко трещи, скърца, стърже, пръска се: метал и дървесина, пластмаса и жилави стъбла, корави листа и човешка плът…

Ето облаци крупни насекоми с остри като бръсначи крайници, жила, челюсти и саблевидни опашки поемат върху себе си ударите от всички видове лазерно, взривяващо се, плазмено оръжие, а из-зад тази «димна завеса» изскачат чудовищните и безпощадни, неотразими рогоноси. Не случайно ги наричаха рогатите дяволи.

Ето грамадни, страховито издути жаби поемат с гладните си пасти най-страшните, най-бързодействащи отрови — всевъзможни бойни отровни вещества. Работят като машини, като промишлени помпи — флибустиерите даже ги наричаха жабопомпи… И накрая, издути като гигантски балони, затварят паст и замират, по-точно умират, превръщайки се в истински химически бомби. Едно неумело движение в близост до такава бомба — и край, жабопомпата се пръска, а най-твърдите осколки от роговичната му кожа притежават свойството да разкъсват и най-здравите скафандри, а понякога да пробиват дори и триплексите на бойната техника.

И колкото повече следеше Морган екраните, толкова по-ясно виждаше, че тук си имат работа не просто с агресивна биосфера. Тук те се бяха сблъскали с някакъв кошмарен колективен разум. Всяка твар сама по себе си беше тъпа като мравка или търтей, но всички заедно бяха способни да творят чудеса.

Как изобщо съумяваха тия загадъчни пирянци да управляват чудовищата си? Кой ли седеше вътре в самия Епицентър? С какви ли още чудовища им предстоеше още да воюват? И какво отношение имаха те към звездолета «Овен» и към тайната на безсмъртието?

Морган много искаше да си поговори с Язон за това и за още много други неща, но засега нямаше как. Виж, само да останеше някоя друга свободна минутка…

А сега той просто не следеше битката, той я ръководеше, даваше заповеди, поправяше грешки, напътстваше бойците си, правеше изводи. Сякаш и самият той участваше в сраженията.

Сметките наистина излязоха по принцип верни. Всички смъртоносни сили на планетата сега бяха грамотно разхвърляни на стотици различни места, много далеч от Епицентъра.

А «Конкистадор» кръжеше над океана, като постепенно се снижаваше и методично нанасяше лъчеви удари по точките, които образуваха в крайна сметка концентрични кръгове около заветното място. Флагманският кораб вече бе навлязъл в атмосферата и сега бавно курсираше от крайбрежието към Епицентъра и обратно, като при всяко приближаване все повече се снижаваше над водата. Кораба управляваха Хауърд и Мета. Язон следеше за развоя по изображението на предния екран в капитанската кабина, където по принцип можеше да се транслират репортажи и от всички останали места. Сега обаче той следеше именно Епицентъра, като с удивление наблюдаваше картина, пълна противоположност на всичко други, които му се бе случвало да вижда до този момент. Колкото повече се доближаваха до магическата точка, толкова по-малко хищни твари се наблюдаваха в океана. Не беше ясно дали не бяха способни да усетят приближаването на врага от такава височина, или пък бяха превключили всичките си сили на боевете по периферията. В края на краищата дори и такъв уникален феномен като Светът на смъртата не беше способен да твори твари до безконечност. А дори и да беше така, то хитрият Морган беше вече близо до пировата си победа. Но той не бързаше, бавно-бавно се приближаваше към целта и изчакваше най-добрия момент, сякаш му беше предварително известно, че такъв непременно ще настъпи.

На всички шейсет и четири екрана се разгръщаха сцени, една от друга по-смъртоносни. Морган обаче нехаеше за загубите, той бе успял да преодолее първоначалната лека паника. Сега в централния уголемен сектор на екрана постоянно мигаше Епицентърът.

— Съобщете ми броя на жертвите до този момент — нареди капитанът, без да се обръща конкретно към някого.

Въпросът прозвуча директно по системата за директна връзка. Та нали на борда на флагманския кораб бяха останали не повече от четиридесет души — всички бяха свои, най-надеждните, проверени по стотици пъти и начини. За тях не можше да има тайна информация.

— Броят на загиналите е надхвърлил хиляда души — откликна Мисон. — Точното число е невъзможно да се установи. Мени се всяка секунда. Ранените са по-малко от сто. Много е трудно да се евакуират от бойното поле. Сам разбираш, Хенри, тук цари законът на джунглата — зверовете не лекуват ранените си.

— Добре — отвърна Морган (макар че какво хубаво можеше да има в това?). — Изпрати техническо подкрепление на отряда на Мадам Цин. Те настъпват добре. Нека не спират…

След това се свърза с Ричард Скот, чиято група се придвижваше през джунглите още по-успешно. Флибустиерите от звеното му без губят скорост изгаряха всичко живо по пътя си. Скот и компанията му още от самия кораб се придвижваха в малки индивидуални или двуместни скутери на магнитни възглавници, използващи като оръжие за нападение така наречените апарати за локална анихилация със сферично действие. Глупавите пирянски твари се събираха и се стоварваха на огромни купища върху напредващите под форма на клин невиждани машини. Животните налитаха като пеперуди върху пламъка на свещ, и мигновено се превръщаха в сива пепел и черни сажди, без да успеят да захапят каквото и да било или да се впият. А растенията изгаряха в този адски огън още по-бързо. И което беше още по-ценно, през оставената след групата на Скот разтопена стъкловидна маса не можеха да пробият нито живи корени, нито насекоми, нито най-отчаяните гризачи с киселинна слюнка.

Локалните анихилатори бяха новото секретно оръжие на флибустиерите, което Мисон сам беше измислил, изпипал до съвършенство и пазил за краен случай, и поради това до този момент не го беше показвал никому. Язон и Мета също го видяха за пръв път и пирянката не можеше да откъсне горящите си от възторг очи от това зрелище.

— Мисон, защо по-рано не си ми казал за това оръжие? — запита го тя по интеркома.

— Нямаше заповед — откликна вяло изобретателят на оръдия на смъртта.

Морган чу разговора им и като премина шеговито на «вие», обеща:

— Победим ли, и ще ви подаря такъв скутер, мадам. С него ще можете да изоравате всяка богата на биологически видове планета.

После се обърна към Скот:

— Дик, чуваш ли ме?

— Да, сър.

— Не е ли време да спрете и да оцените резултата, като се прикривате със защитното поле?

— Не, сър. Не съм привикнал да спирам когато атакувам.

— Забравяш, Дик, че това не са хора. Това са безмозъчни твари, които се плодят с чудовищна скорост. Ако станат още повече, просто няма да ти стигне енергията. А и аз няма да съм в състояние да те подкрепям с насочен лъч от «Конкистадор», защото ти сега се намираш извън зоната на пряка видимост. А и не на последно място, да не си забравил колко струва всичко това?

Скот мълчеше и Морган раздразнено повтори въпроса си:

— Хей, Дик, разбра ли какво те питам?

— Честно казано, сър, не съвсем — протодушно отвърна Скот. — Не мога да спра и на никого не мога да заповядам да спре. Момчетата ми така са се увлекли, че направо умират от удоволствие. Знаеш ли, тук сме пресметнали, че трябва благополучно да се доберем до морето, и веднага щом свършат джунглите, разходът на енергия рязко ще спадне. Още малко, сър, и ще ги избием всички.

Изглежда Скот наистина си вярваше, че е по силите на един отряд да изтреби всички пирянски твари. Това беше повече от трогателно, но едновременно с това и повече от глупаво.

Морган изключи връзката и се върна към проблемите си над Епицентъра.

Неочаквано в полезрението на следящите уреди на флагманския кораб се показа неголям обект, надвиснал в удивителна близост до пресметната от Морган точка на Епицентъра и буквално над самата вода.

— Язон, какво е това? — разтревожено запита Морган. — Да нямат охрана? Да го събарям ли веднага?

— Опазил ни Господ, Хенри! — секна го Язон с дежурната си фраза. — Това е един от хроникьорите ми.

— И какво, значи ще се озове преди нас в Епицентъра ли? — полюбопитства уж на шега Хенри, но с осезаема обида в гласа.

— Е, не! — засмя се Язон. — Просто иска да запечата за поколенията този тържествен момент. Все се каня да ти обясня, Хенри: най-доброто, което в момента наблюдаваш, се заснима именно от моите хроникьори. Твоите любителски камери, имам предвид онези, които са вградени в бойните ти машини, никога не биха успели да запечатат такава пълна представа за битката.

— Да не искаш да кажеш, че хроникьорите ти на планетата вече не са шестима, а много повече?

— Ами разбира се, Хенри, те са почти стотина. Искат да заснемат за историята всичко, а нашата операция придоби небивал размах. Това беше и изненадата ми за теб. Нали помниш когато вчера отсъствах за малко от кораба?

Морган все още вярваше на Язон. Нямаше ли му доверие, просто нямаше да го пусне предния ден в космоса. Той отдавна го имаше за верен съюзник, който воюва съвместно с флибустиерите на взаимноизгодни условия. Именно така! Не да разсъждават за горещите си един към друг чувства — а само за изгодата. И двамата бяха на «ти» с въпросната материя. Само че сега тази съвсем неочаквана информация изведнъж нещо не се понрави на Навигатора. Ама че изненада му сервираха! Това чрезмерно количество хроникьори му се виждаше направо кощунствено. Той, Хенри Морган, губи хиляди момчета, топи се бойният състав на най-доблестната армия в Галактиката заради великата победа и бъдещото могъщество, а тези, с извинение, герои, без да изпитват дори и капчица съчувствие към хората му, влезли в такава битка с тая чудовищна природа, слизат в пъкъла, не стрелят в никого и рискуват живота си просто заради някакви си дискове със записи. Морган направо се сгърчи при тая мисъл. Цялата битка се превръщаше в нещо безкрйно карикатурно под наглите и безочливи камери. Кредитът от доверие към пратеника на боговете се топеше като сняг под юлско слънце.

За щастие на Язон обаче Навигаторът нямаше много свободно време да разсъждава над някои странности в поведението му. Нали сега се налагаше да се спускат спешно към повърхността на океана. Докато там, над водата, продължаваше да е все така примамливо тихо.

А Язон долови настроението на Морган и злорадо си помисли: «Охо, ако само знаеше каква е работата в действителност! На теб ти става криво, че някой в бъдеще ще се любува на смъртта на флибустиерите ти, а може би дори и да се наслаждава над неуспехите им. А през това време на стотици обитаеми светове именно сега, в пряк ефир, милиарди хора следят развоя на пирянския армагедон. И не само с наслада, не само със смях, но най-главното — с тръпката на хазарта!»

Планетата Мехаут. В най-старото и знаменито казино «Мъглявината» човек игла да хвърлеше, нямаше къде да падне.

При това никой не играеше на карти, никой не хвърляше зарове, и дори голямото колело на рулетката стоеше в покой вече много часове. Погледите на всички бяха приковани само върху екраните. Кой истински играч би устоял на изкушението да заложи в такава суперигра? Подобни сцена като тази в момента те бяха виждали само вечер по домовете си на домашното видео, лениво ругаейки тъпоумните създатели на изтърканите сюжети, слабото техническо изпълнение на специалните ефекти, нелепо избраните места за снимки, бездарната игра на оядените актьори… Сега всичко беше наистина! Главите им го побираха с труд, но там, на далечната Пир, в същия момент, човешка кръв се лееше като река и милиони чудовищни мутанти, породени от побеснелите флора и фауна, изгаряха в пламъците.

Да, там входът за обикновени зяпачи беше забранен. Та нали дори един любител да погледа отблизо на живия кошмар рискуваше да наруши естествения ход на събитията, оказвайки се не на мястото си някъде в самия пъкъл. Журналистите бяха друга работа. Те предоставяха на всеки зрител щастливата възможност да се чувства едва ли не на бойното поле. А пък заможните граждани, уютно разположили се в креслата на казиното с цигари и чаши вино направо можеха да считат себе си за участници в сраженията. Нали там изгаряха, възраждаха се от пепелта и отново изгаряха техните пари! А за парите си, особено когато са повече, човек понякога го боли повече, отколкото за собствения си живот.

Лусуозо. Местните хорица винаги се бяха славили с кроткия си нрав и удивителна невъзмутимост. Те също бяха вложили пари в играта, те също не изключваха телевизорите си и наблюдаваха последното полувреме на безпрецедентния мач «Ямайка-Пир». Никакви събития обаче в чужди светове не бяха способни да откъснат аборигените от Лусуозо и гостите на разкошната планета от приятните занимания. Знаменитите центрове за подмладяване, ресторантите, баровете, шоу-клубовете, казината, плажовете, салоните за масаж, фитнес-залите, пистите за атомоциклите — всичко си работеше в предишния ритъм. Разбира се, почиващите, развличащите се, обслужващият персонал и дори полицията не забравяха от време на време да хвърлят по някой друг поглед върху екраните. Нали хората тук бяха все богати и всички бяха заложили големи пари на «Вселенския тотализатор». Обаче самата атмосфера на планетата не способстваше за възникването на напрежение, ажиотаж и кипене на страстите. Тук без да бързат разменяха мнения за възможната гибел на цели цивилизации между две чаши бира или две топки в кегелбана. Тук пресмятаха количеството избити флибустиери докато се киснеха в прохладния басейн след фурната на сауните, и се любуваха на крупните кадри на кървави двубои, докато в същото време надаваха другото око към състезанията на хиподрума, където се състезаваха копитни зверове от различни планети.

Зунбар. На тази много делова планета не се наблюдаваше масово увлечение към «Вселенския тотализатор». Но в един от най-високите и разкошни домове на столичния град Джунтаун, в компанията «Медикъл Трейд Билдинг» никой не работеше през този ден. Всички, от членовете на Съвета на директорите до най-дребните чиновници и секретарки, получиха разрешение да зарежат работата си до приключването назаключителния репортаж от планетата Пир. И вече беше ясно, че работата отива към края си: силите и на двете страни бяха на привършване. Само дено не беше още ясно кой ще е отгоре…

Всички сътрудници на компанията отлично знаеха какво важно значение има тази битка за шефа им, а следователно, и за тях. В случай на победа във «Вселенския тотализатор» общият капитал на фирмата трябваше да нарасне едва ли не с десет процента, а това носеше съществено увеличение на заплатите им, да не говорим за това, че много от тях на свой риск бяха залагали индивидуално. И разбира се, от чувството на солидарност поддържаха екстравагантнотно мнение на собственика на «Медикъл Трейд» Роналд Сейн — всички бяха на страната на Света на смъртта.

Доли и Робс седяха в кабинета на баща й. Тъй като показваха тъкмо триумфалното придвижване на Ричард Скот към морето, тя нервно запита:

— Татко, а ти как мислиш, наистина ли ще победят?

— Разбира се, детето ми — уверено отвърна Сейн с добра усмивка.

Но и увереността и усмивката му бяха насила. Кого искаше да заблуди? Не успя да илзъже дори и себе си. Почувствал фалша в собствения си глас, Роналд реши да улови иницативата в разговора в ръцете си.

— А на теб какво ти подсказва интуицията?

— Интуицията ми позсказва, че ти самият в нищо не си уверен — отвърна печално Доли. — А за Пир… Честна дума, не знам, тате. Да четеш мисли и да виждаш в бъдещето съвсем не е едно и също. Язон звъня вчера и ме уверяваше, че всичко върви по плана. А днес общувах с Миди — тя направо е в паника. Пирянците са я загазили страшно. Нервите им са на косъм. Всички искат да влизат в бой и като едното нищо могат да ги изтърват. И тогава целият замисъл на Язон отива на кино. Миди с последни сили ги удържа от съдбоносната крачка.

— Не разбрах — каза Сейн. — По какъв начин ги удържа?

— Ти пък татко, ами като мен и тя умее да внушава. Арчи все си мечтае да използва енергията й за опитомяване на животните, както са го правили от векове на Пир «говорителите». А нали биополето на Миди е по-мощно, отколкото на всички «говорители» от Света на смъртта, взети заедно. И виждаш ли сега на какво й се налага да прахосва таланта си?

— Такава била работата значи — само произнесе Сейн.

В този момент Робс не се удържа и възкликна:

— Не, вижте само какво става!

Групата на Скот, която успешно се бе добрала до крайбрежието, след като бе напуснала скутерите си и поставила грамотна охрана покрай разсечените на две джунгли, си бе устроила истинско празненство на брега. Пиратите тържествуваха, хвърляйки погледи върху правата и широка като блестяща зунбарска магистрала ивица на просеката, която оставаше след тях. Солидни, възрастни мъже скачаха като малки момчета, прегръщаха се един друг, търкаляха се по пясъка, къпеха се в морето направо с дрехите, в ивицата на прибоя, а единичните птици и морски животни, проявяващи неуместно любопитство, унищожаваха дори без да вдигат пистолетите, с един или два прости размаха на сабите.

И Роналд Сейн изведнъж изрече (този път мрачно, но затова с дълбощо нътрешно убеждени):

— Нищо няма да могат да направят! Дори и да избият всички зверове, пирянците веднага ще ги унищожат. Те никога няма да им го простят.

Последната мисъл беше донякъде парадоксална, но той изведнъж, подробно си представи, сякаш това вече се беше случило, как могъщите, непобедими пирянци разстрелват в упор ненавистните им бандити. Той с такава невероятно яснота си представи тази сцена, че просто се задъха от радостно предчувствие. Той жадуваше за кръвта им, мечтаеше да стане свидетел на мъките им. Да, той съзнаваше, че това не беше хубаво, че в живота изобщо не бива да има такива чувства. Но нима някой можеше да осъди човека, на когото само преди месец бяха избили цялото му семейство, а единствената му дъщеря бе оцеляла по чиста случайност?

— Язон няма да им позволи да отлетят от планетата си — добави кой зане защо Сейн.

— И аз така смятам — каза Робс.

Фактически осиновен от Сейн, той веднага бе престанал да се чувства пират. А и таткото, честно казано, заради единствената си дъщеря беше готов да приюти и крокодил до себе си. А и обще взето, Робс вече почваше да му харесва.

И в този момент, сякаш по поръчка на зунбарските зрители, картината на екрана се смени и сега можеха с удоволствие да наблюдават как последните бойци от един от най-многобройните подразделения — отрядът на Паоло Карачиоли — меланхолично биваха дояждани от мъхестите копитни рептили, които така и така не отстъпиха от позициите си сред обширните блата на юго-източния архипелаг.

Касилия. Роджър Уейн използваше за поддържането на максимално пълен контрол върху бързо променящата се ситуация един огромен полиекран, подобен на този на Морган. Като при това върху него се извеждаха не само кадри от различни региони на планетата Пир, обгърнати от пламъците на войната, но и най-важните точки на собствената му планета. Първата държавна борса, най-крупните банки, няколко водещи завода, казиното «Касилия», вече напълно възстановено, космодрума Диго…

Уейн само прехвърляше поглед от една картина на друта и тябваше да признае, че всъщност всичко протичащо на екрана му доставяше голяма радост. Привикнал още от най-ранна възраст да бъде уверен в себе си, той и сега не се съмняваше в окончателната си победа. Вярно, когато на десет екрана наведнъж мерзките твари вземаха връх, той леко побледняваше. Но само толкова — подобен страх гъделичкаше нервите, усещането дори беше приятно. А бледността… какво пък, побледняват само уверените в себе си хора. Неуверените се изчервяват…

«Род — обръщаше се той към себе си, — ти заложи на флибустиерите, значи флибустиерите ще спечелят. Не може да бъде другояче. Та нали на теб винаги ти е вървяло, Род. Без този късмет ти не би станал онова, което си сега. Е, а колкото повече жертви дадат пиратите, толкова по-добре. Това е повече от елементарно! Морган, след като изгуби армията си, ще престане да чупи стойки, и да заплашва всички в Галактиката, а вместо това ще допълзи на колене да проси пари за нови проекти и авантюри. А при кого ще допълзи, как мислиш, Род? Ами разбира се, че при теб, Род!»

Роджър Уейн понякога много си падаше по разговори с Роджър Уейн. Можеше мислено, а можеше и на глас. Това успокояваше и укрепваше самочувствието.

— Чънк! — извика той заместника си. — Измисли нещо за транспорта, моля те.

— За какъв транспорт, сър?

— За парите, Чънк. Цялата тая каша на Пир скоро ще приключи. И ще ни донесе големи печалби. Доста от уважаваните от мен колеги и контрагенти направиха залаганията си чрез разписки за дълг, а сега — познавам си ги аз! — по-скоро ще се разплащат с пари в брой. Така че, Чънк, трябва да преценим с какво ще прекараме цялата тая камара пари, къде ще ги складираме и как да осигурим безопасност.

— Добре, шефе, ще обмислим всичко.

— Действайте. Нямате много време.

Как обичаше само да издава такива заповеди! С една такава аристократична небрежност и ленивост. Как само обичаше себе си и своите неизменно успешни операции!

И само едно нещо глождеше мозъка на Уейн: присъствието на Язон динАлт на борда на флагманския кораб на ескадрата на Морган. Макар и да беше банкер и фактически собственик на една от най-богатите планети, със знания и способности далеч над нивото на средностатистическото мнозиноство в Галактиката, той не можеше да обясни какво именно го бе накарало да застане нащрек, но… Уейн същи беше своего рода играч и притежаваше онова особено чувство, с което се отличаваше всеки професионалист, и което му подсказваше, че Язон ще го надхитри. Кога? Как? Какво още имаше да стане? Какво можеше да направи? Не знаеше. И сега просто чакаше резултатите, докато се любуваше на мащабното смъртоубийство на Пир и се радваше на успехите и на двете страни. Да, точно така — и на двете.

Дархан. На съседната на Касилия планета, както е известно, хазартните игри бяха забранени. Но тъй като бяха адепти на Единния бог Тхахаба, правилните дарханци също следяха събитията в другия край на Галактиката. Те получаваха известията за събитията под формата на последни новини. «Това зрелище съдържа съдържа много кръв, но какво да направим, потърпете, братя, — разясняваха свещениците. — Виждате ли колко лошо живеят неправилните, гледайте и запомняйте. Това може да се гледа, дори е необходимо да се види. Въобще, братя, когато убиват неправилните, не чак толкова голям грях да се гледа, братя!»

Урановите крале пък на Дархан, разбира се, бяха изпратнили свои емисари на Касилия и под чужди фамилии заложиха големи суми във «Вселенския тотализатор». Който имаше много пари, на него всеки бог във всички времена прощаваше нарушенията на забраните и дори неверието.

Радом. Един от най-първите граждани на планетата, авторитетът първи ранг Гроншик, също не пропусна да завърти колелото на фортуната, да изпита съдбата в голямата игра. За това, на кого трябва да заложи, той бе разбрал лично от Роджър Уейн, така че бе заложил на когото трябва. Само дето в момента, гледайки в екрана, където пълчища гладни шипокрили дохапваха едва шаващите тела на неговите приятели-пиратите, натъркаляни по залитата от кръв трева, Гроншик изпита истинска мъка. Не, не за изгубените милиони — на първо място в мисълта му беше главатарят на флибустиерите, с когото така добре се работеше.

«Напразно се пъхна в тоя ад, брател! — мислено кореше радомчанинът Хенри Морган. — Ох, знам си аз, напразно! Дори и да не те убият, няма повече да си старият Морган, няма… Какъв доставчик само беше! Какъв купувач! Винаги на едро, само на едро. А каква подкрепа само ми оказваше! — страдаше Гроншик. — Ех, не биваше при последната ни среща да си вземам обратно символа на късмета. На теб ти беше далеч по-нужен, проклети да са тия наши традиции!»

И накрая Клианда. Там бе станал най-удивителният случай, разказът за който обиколи всички видеопрограми на Галактиката. Един таксиметров шофьор, който бе поставил видеоекран на арматурното табло, така се увлякъл в хода на пирянските сражения, че на практика забравил, че е зад волана.

— Вижте, само погледнете, госпожо! — възхитено бълвал той с гласа на бейзболен коментатор, — вижте само как са го подредили оня!

— Кого? — не разбрала пасажерката, и този въпрос се оказал съдбоносен и за двамата.

— Ами ето го, госпожо, не го ли виждате? — започнал да обяснява таксиметровият шофьор.

Но тя вече нищо не виждала освен стремително приближаващият се осветителен стълб.

— Ей! — закрещяла ужасена жената, — а вие виждате ли накъде карате?

Въпросът й бил съвсем резонен, но малко закъснял. Стълкновението било невъзможно да се избегне. Впрочем, системите за безопасност сработили идеално: пасажирската седалка за миг катапултирала, като по време на полета се превърнало в стандартната обгръщаща възглавница, и в крайна сметка дамата се отървала само с лека уплаха, дори синини не получила, докато шофьорът него ден нямал късмет. Прекършеният на две осветителен стълб се стоварил върху нуклеомобила точно по оста на седалката му. С две думи, от таксиметровия шофьор не останало много за погребване.

Това беше първата жертва на пирянското сражение, настигната от смъртата на хиляди парсеци от мястото на събитията.

Язон винаги се бе отличавал с богата фантазия, и макар все още да не знаеше кой, къде и кога ще отреагира на разиграващия се на Пир армагедон, той с лекота си представяше десетки планети, на които бе стъпвал кракът му, и най-различни хора, залепени като с магнит към екраните. Представяше и си мислеше, че при цялата езуитска извратеност на съграденото от него наказание, флибустиерите си го заслужаваха. Професионалните убийци, отнемащи безжалостно чуждия живот, изтребващи с радост невинни хора, заслужаваха съдбата си никой да не изпитва жалост към тях, и професионално да се радват на смъртта им.

Глава четиринадесета

Съвсем наскоро Язон наистина бе напускал «Конкистадор» с тайна цел. Разбира се, не заради общуването с «хроникьорите». Журналистите отдавна бяха получили карт-бланш, и броят на видеооператорите и телевизионните коментатори никъде не се уточняваше в договора. Язон излетя в пространството, за да може, след като се отдалелчи от зоната на прехващане на радиовръзката, спокойно да установи връзка с Кърк.

Преди още операцията «Смърт на света» да започне, той, естествено, бе мечтал за множество дръзки постъпки, но така и не рискува да извърши нито една стъпка, способна да предизвика подозрение. Боеше се да произнесе дори и една излишна дума. Та нали най-важното беше да не изплаши флибустиерите! А когато този процес тръгна, с всяка измината минута ставаше все по-ясно, че вече е невъзможно да бъде спрян. И такива като Ричард Скот бяха най-сигурните му съюзници, разбира се, без дори и да го подозират. А такава планета като Пир можеше да завлече в безкрайна война, като в блато, дори и хора, непристрастени към кървави побоища и жежка стрелба.

Не беше минал и половин час от началото на десанта, когато той вече бе престанал да се безпокои, че планът му може да претърпи провал, и съвсем нагло обяви на Хенри Морган, че му се налага за малко да напусне кораба поради един твърде конфиденциален сеанс на връзка. Да кажем, да си уговори среща с любовница тайно от Мета. Той беше готов да чуе от Морган суровото «Няма да стане!». Или дори да се наложи да бяга от блестящата стомана на сабята на Морган. Дори и да го пуснат, рискуваше са открие закачена опашка подире си.

Нищо такова обаче не стана. Степента на доверие на Морган към Язон бе достигнала най-високата си точка именно в началото на щурма. Освен това той се канеше да отлети действително без Мета, а внимателният и неглупав Морган вече достатъчно добре беше проумял, какво представляват един за друг Язон и Мета. Беше ясно, че сам нямаше къде да се дене.

Общо взето, сеансът на връзка се състоя почти навреме и при идеални условия. За всеки случай при възможен провал на тази авантюра Язон бе предупредил Мета да бяга след него, още повече при обстановката на непрекъснат десант от борда на флагманския кораб на планетата на всевъзможни кораби и ракети с бойно предназначение, бягството нямаше да представлява проблем. За техен късмет обаче не се стигна до такъв етап.

А Кърк вече беше готов да избухне като атомна бомба. Язон с огромни усилия успя да му обясни защо щурмът бе започвал два дни по-рано от обявения срок и то без предупреждение. След това дълго моли коленопреклонно стария пирянски вожд да не провокира бойни действия в района на града и космодрума, а напротив, да изведе максимум на брой бойни кораби с бойци в орбита. На останалите на планетата Язон препоръчваше да се отдалечат в тихите райони на джунглите, в районите с малки фермерски селища или в подземните квартали на град Отворен. Той посъветва да махнат цялата охрана около Епицентъра и с удовлетворение узна, че вече са взели такова решение и дори са го изпълнили. И накрая, скоростният десантен бот от «Арго» трябваше да се намира в пълна бойна готовност за екстрено кацане направо върху водата непосредствено до Епицентъра, ако възникне такава необходимост. Те дори се договориха какъв условен сигнал да даде със сигнален пистолет Язон когато счете за нужно. Работата навлизаше в много сериозен и отговорен етап и можеше да се окаже, че радиопреговорите скоро нямаше да са възможни.

Ето такъв разговор се получи с Кърк в деня на започналия армагедон, както си бе харесал да нарича сражението Язон.

А след това незабележимо се изниза денонощие и половина, и те сега наблюдаваха жестоките кланета на всички екрани, и смелата репортерска ракетка над океана, и спокойният, ненормално тих Епицентър.

Язон сам нямаше представа какво биха могли да видят там, ако наистина спуснат десант и се потопят под водата.

Преди много години пред очите му се бе мярнала под формата на инфрачервено изображение, предадено в ефира няколко секунди преди гибелта в ядрения ад, загадъчната пещера без таван и стени, където се бяха гърчили немислимо гигантски растения, не растения — животни, не животни — твари… Най-силно се бе врязала в паметта му дивата болка, предизвикана от вълните ненавист, излъчвани от тези организми. (Устройства? Механизми? Богове? Същества от други вселени? А може би, просто ефемерни сгъстъци на нечие болезнено въображени?).

Тогава им се бе сторило, че ядреният ад бе погълнал всичко. Но Епицентърът бе останал. Имаха възможност да се убедят в това непосредствено след взрива, когато озверелите мутанти една не бяха помели града, и години след това, когато вече на трезва глава, заедно със състарения и улегнал Бручо и младият, изгарящ от желание да се втурне в бой Арчи, но бой мирен, чисто научен, бяха провели тук мащабни експерименти.

Епицентърът, потопен в океана, продължаваше да съществува и да не пуска никого при себе си. Никога. Нито веднъж.

Нима сега нещо се бе променило? Нима Морган щеше да стане първият, стъпил в пещерата? Нима жестокият и груб бандит с примитивния си подход към природата на Пир се бе оказал по-близо до истината, отколкото множеството учени, посветили толкова години от живота си на екологията на тази планета? А нали и това не беше изключено! Човек само да погледнеше екраните и неволно се замисляше. Колкото по-тъпи и зли бяха командирите на звената, толкова по-успешно продължаваха да напредват по Света на смъртта.

Ето Ричард Скот, добрал се до морето и бодро продължаващ по-нататък. И енергията му не дава дори и признак за привършване, сякаш самият той я черпи нейде изпод земята. Ето и Мадам Цин подължава да изтребва меднозъбите каймани и прочие копитни и крилати рептилии, като постепенно завладява плацдарм в делтата на най-голямата пирянска река.

Морган изпрати Хауърд да наблюдава планетата на обзорния екран в голямата зала, а самият той се върна в кабината при Язон и Мета, за да управлява лично кораба, и без да се отвлича от каквото и да било, максимално да се съсредоточи върху Епицентъра. Това вече беше сериозно. Те се бяха доближили както никога до целта, и Язон неволно си зададе въпроса дали щеше да се повтори старият сценарий или въпреки всичко им предстоеше да направят велико откритие?

Могъщият «Конкистадор» висеше над океана, като всеки миг щеше да се потопи във водата с корема си. Корабът използваше цялата мощност на електромагнитните си генератори и беше готов всеки миг да се стрелне в агмосферата на така наречения тих ход, тоест на гравитационна тяга. При такъв процес възникваше форсажно ускорение, а от дюзите не изригваше никакъв облак радиоактивен газ. На Язон му беше пределно ясно, че в никакъв случай не биваше да се устройва поредния ядрен взрив или дори някакво негово подобие. А на Морган обясни сполучливо, че ако продължи да взривява и изгаря всичко навред около себе си, рискуват да унищожат онова най-главно нещо, заради което бяха пролетели цялата галактика, и заради което бяха заровили толкова бойци в пръстта на тая дяволска планета. Затова и се предполагаше да атакуват възможния враг само с помощта на оръжие с локално действие. А прилагането на най-мощните лично Морган беше забранил категорично.

Две минути висяха над водата, пет, осем… какво пък, трябваше да се подготвят за излизане от кораба и потопяне в океана. Като за начало решиха да изпробват батискафа, оборудван с локални анихилатори, а по-нататък, ако и той не успее да мине между тези гъсти рифове, да слязат доброволци само в защитни скафандри. Кой щеше да се реши на такава доброволна мисия, дори и не смееха да предположат на глас. А за батискафа претендираха лично Морган, Мисон, Хауърд, и разбира се, Язон с Мета. Къде да се откажат от такова внезапно изсипало се върху главите им щастие?

Щастието обаче не се изсипа. Нещо друго заплашваше да се изсипе.

От океана изведнъж започна да се надига нещо толкова огромно, че дори и Морган, който се бе запознал бегло със структурата на морското дъно около Епицентъра, отказа да проумее къде е могло да се спотайва. Чувството на нереален кошмар заля всички, които гледаха предния екран на флагманския кораб. А журналистите, които продължаваха да излъчват картината в ефир, не бяха зарязали работата си само поради факта, както обясняваха по-късно, че вцепенението от страха им бе сковало всичките им крайници, и не им бе позволило да натиснат нито бутон, нито да настъпят педал.

Язон още в същия миг усети ужасна болка под черепа си и едва успя с огромно усилие на волята си да издигне защитен екран. Той бе очаквал нещо подобно, и преди да полетят към Епицентъра бе погълнал конска доза от ортопсироцилин — един нов психогенен препарат, който не предизвикваше толкова ужасни странични действия, както обикновения псироцилин. Във всеки случай, нито един медик до този момент не беше наблюдавал нежелателни ефекти у никого от рискувалите да пробват този суперпрепарат, усилващ мощността на биополето.

Чудовището, издигнало се над морските дълбини, се оказа гигантски кашалот, дълъг триста метра. Уредите безстрастно свидетелстваха, че този нощен кошмар, това бълнуване на някой луд, е нещо съвсем осезаемо и реално. А бълнуването през това време действаше, подчинявайки се на собствената си логика, съвсем различна от тази, към която бяха привикнали хората.

Циклопическият кашалот бавно, сякаш преодолявайки непомерно усилие, откриваше неимоверната си паст. Разбира се, да прегризе линеен кръстосвач с дължина над километър не би успял, но въпреки всичко едва ли би се отказал да го захапе в някоя жизнено важна част. Но и да се стреля в тая гигантска маса също не беше разумно. Знаеше ли човек какви изненади можеше да крие това туловище. Да стрелят по него с тактическо оръжие беше несериозно, дори някак си смешно. А забраната за използване на стратегически средства бе заседнал прекалено дълбоко в съзнанието на екипажа, за да могат хей така за вяколко секунди да се пренастроят. Изводът като че ли се натрапваше от само себе си: да бягат, докато не е станало късно. Но дали упрямостта им, дали гордият боен дух, или обикновеното човешко любпитство свойствено в една или друга степен на всички присъстващи, не им позволяваше да натиснат бутона «старт». Нещо чакаха.

И накрая го дочакаха.

Кашалотът накрая разтвори достатъчно широко своята паст, и оттам … не, само от пастта му. Ето това беше невероятно изненада! Гигантският кит се оказа не нов вид, а просто причудлив конгломерат от вече всички известни видове пирянски организми. Освен това те се оказаха извънредно много, и злобата им сякаш се бе акумулирала дълги години в тайнствените каземати на Епицентъра, за да се излее накрая върху врага. Дузиноноги, ланмари, жабоноси, гекони, агами, шипокрили, игуани, рогоноси, урченоиди, гигантски мокрици и мъхести червеи — всички тези уроди синхронно изригнаха от чреслата на кашалота навън. Хищно зейваха зъбати пасти, ръбати щипки щракаха оглушително, гърчеха се жила, хоботи, нокти, смукала… Всичко това се тресеше, друсаше, разпълзяваше и скърцаше, стържеше, хъркаше, грухтеше… Отвратително зрелище. Кошмарни звуци. Добре че, поне миризмите не се стигаха до кабината, но можеха да си представят от какъв род са…

Тук вече се наложи да използват тактическо оръжие. Изтреблението на безбройните твари беше проведено без икономия на средства, защото цялата тая гъмжаща маса правеше опити да облепи целия корпус на кораба. Дори успяха донякъде да се залепят, но в крайна сметка победата остана на страната на «Конкистадор».

Но… Флибустиерският флагмански кораб въпреки всичко отлетя далеч от изкушението. Прекалено голямо беше сътресението. Морган имаше нужда да си поеме дъх, а и да осмисли случилото се нямаше да е лошо. Без да говорим за това, че след смъртоносната схватка целият океан в околността се превърна в някакво подобие на повърната маса и само у завършен параноик би възникнало желание да се гмурне в нея. За скафандри да не говорим, никой не мислеше дори и за батискаф!

Язон повече не се оплакваше от болки в главата, само кръвта отчяно биеше в слепоочията. А виж, Мета изведнъж се хвана за челото, а после започна яростно да масажира слепоочията си.

— Какво, и теб ли те удари? — запита Язон.

— Аха, — отвърна тя. — Дай ми някакво хапче. Какво пиеш в такива случаи?

Глава петнадесета

— И какво беше това? — проговори Морган сякаш в пространството, когато вече се издигнаха в околопланетна орбита.

Отговори му все пак Язон, изобразявайки пълна невъзмутимост.

— Нищо особено.

— И ти ли така считаш? — бързо запита Морган, обръащйки се към Мета.

— Не съвсем — каза тя. — Мисля, че в това туловище са събрани последните сили на аборигените.

— Виж ти! Значи, сега ще си имаме работа с хора. Е, какво пък, това опростява нещата!

— Или ги усложнява — философски забеляза Язон.

— Искаш да кажеш, че пак ще ни нападат с изригвания на псевдовулкани? Това са смехории, детска игра! — Морган видимо се развеселяваше с всяка измината секунда. — За всеки един такъв вулкан винаги ще се намери и антивулкан, особено у нашия Мисон. Между другото, с онази система вече си изяснихме как стоят нещата. Знаеш ли кой ни посрещна тук миналия път? Един страж-робот с плазмено оръдие!

Язон за пореден път с уважение отбеляза високата квалификация на Мисон.

— Виж, при постоянно мутиращите зверове не можеш да свариш да им излизаш насреща с антизверове — продължи Морган. — Така че, Язон, по-нататък все пак ще ни бъде по-лесно. Хайде да видим какво има на обзорния екран.

Морган беше в такова приповдигнато настроение, че в някакъв момент Язон действително помисли, дали наистина Светът на смъртта не е претърпял поражение. Ами ако и на останалите екрани царува пълна тишина? Или по-точно, ако са изпълнени с полуделите от радост флибустиери, издаващи диви вопли и стрелящи от всички видове оръжие във въздуха и захвърлящи шапките си…

В кабината се върна печално замисленият Хауърд, пълен антипод на чрезмерно развеселения Морган, без да каже нито дума, превключи предния екран в режим на общ обзор.

И какво? Ами нищо. Боевете продължаваха. С най-различна степен на интензивност. Да се оцени ситуацията в подробности беше трудничко: кадрите се сменяха твърде бързо. А на пръв поглед на Язон му се стори, че и двете страни бяха изтощени до крайност.

И тук провуча сигнала за аварийно повикване. Мадам Цин.

Морган я идентифицира по цифровия код на групата и подаде команда на компютъра да даде изображение в едър план в центъра на екрана. Компютърът обаче върна някакъв непонятен отговор и капитанът изрева:

— Дайте изображение!

— Почакай, Хенри, стига си ревал! — прозвуча в кабината изпълненият с чувство на собствено достойнство глас на Мадам Цин. — Изгубихме в боевете всички камери. А вашите прехвалени хроникьори пък изгубиха нас. Няма да има никакво изображение. Скоро обаче ще се върна. Засега докладвам накратко. От четиридесет човека личен състав живи останаха само дванайсет. От тях трима са леко ранени. Десантният бот избухна. Ако Том не успее да оправи единствената ни ракета, дето ни остана, ще се наложи да изпращаш транспорт. Давам координатите.

Морган внимателно записа с любимия си архаичен начин — на хвърчащо късче хартия.

— Натъкнахме се на една група пирянци. Обикновени хора, не чудовища. Бяха четирима. Убихме ги.

Язон хвърли мигновен поглед към Мета. Ръката й вече стискаше конвулсивно пистолета. А как иначе? За щастие, Морган не забеляза нищо. Не му беше до това. Язон напрегна цялата си телепатическа мощ, за да успокои любимата си. Дали успя? Не можа да разбере. Пистолетът скочи обратно в кобура, но какво ли чакаше още занапред?

— … да беше видял само как се бият! Всеки продаде прескъпо живота си — отнесе със себе си минимум четирима от нашите, дори и момичето им…

— По дяволите момичето! Откъде са се взели? Там при вас какво, зверовете да не привършиха?

— Не, зверове има още, още притичват насам-натам. Вярно, че оредяха доста. Очевидно, онези пирянци са били гоначи.

— Нищо не разбирам! — възкликна Морган. — Вие проследихте ли откъде са дошли?

— Да, — отрапортува Мадам Цин. — Натъкнахме се на един защитен екран. Много мощен, дори и за очите е полунепроницаем. Най-вероятно зад него се крие някакво селище.

— Военна база?

— Едва ли. По-скоро там крият децата си и жените. Извини ме, Хенри. Какво казваш, Том? Ей, Хенри, Том оправи ракетата. В нея има само пет места, но ще се натъпчем. Хайде, довиждане.

— Но ти не довърши! — извика Морган.

— Довиждане!

И връзката прекъсна.

— Упорита женска! — изсумтя Морган. — Тони, иди я посрещни.

После бавно се извърна към Язон. Тежкият поглед на флибустиера не вещаеше нищо хубаво.

— Хенри — избърза Язон, изпреварвайки въпроса. — Имам нова идея.

— Не са ли малко множко за един час? — мрачно запита Морган.

— Нормално, Хенри. Това си е в реда на нещата. Така и трябва да бъде. Вече излизаме на финалната права. Те вече загиват, скоро ще се поздравим с победата. Доизслушай ме. Трябва да летим към Епицентъра колкото може по-бързо. Само че не на тая грамада, а на звездолета «Овен». И направо с него да се потапяме. Нали си спомняш, когато ти разказвах за свойствата на този уникален кораб?

Морган буквално отвори уста, и изглежда, всички мисли, които не бяха пряко свързани с вълшебния звездолет, мигом напуснаха съзнанието му, сякаш се изпариха през някакъв отвор. Сметката на Язон се оказа абсолютно вярна. Импровизацията се бе удала. На всяка цена трябваше да отвлече вниманието на Морган от пирянците. И Язон не сбърка с темата.

В този момент се установи, че ги слуша и Мисон, сгушен в любимата си дупка, която наричаше ту лаборатория, ту работилница, ту килия. Фактически това беше паралелният пункт за управление на «Конкистадор». Изобретателят веднага се намеси в разговора.

— Момчето е право. Бих искал да поговоря с теб веднага, Хенри.

Морган тихо се изправи, без да каже и дума, и с вперен като на сомнамбул поглед в една точка, той напусна кабината.

Цели три минути — страшно дълго време! — Язон и Мета, останали сами двамата, седяха, гледаха се и мълчаха. Да говорят за онова, което ги измъчваше в момента, разбира се, не беше възможно, а да дрънкат глупости само заради конспирацията нямаха нито сили, нито желание.

След секунди в кабината връхлетя Мадам Цин, изригвайки проклятия. В окървавен комбинезон, с дви пистолета в ръцете и още един на кръста, с дълбока драскотина през цялото лице, но въпреки всичко красива, стремителна, свирепа. Като дива котка.

— Къде е Морган? — Храбрата ранена флибустиерка накрая успя да скърпи някаква смислена фраза.

— При Мисон — каза Мета.

— Отивам при него. Или… не. — Тя изведнъж се олюля, но сграбчи касата на вратата и не успя да падне. — Добре, тогава при доктора първо. При Монтобан. Тръгвам.

— Да ти помогна ли? — запита Мета с леден и страшен, абсолютно чужд глас.

— Не, благодаря, ще се довлека и сама. — Мадам Цин вече се обърна. — Да! Дръж това, погледайте. Толкова успяхме да заснемем…

И тя им протегна един микродиск от някаква погубена камера и изчезна в коридора.

Явно й беше много лошо, защто не можеше да улавя тънките оттенъци интонация.

Язон внимателно постави диска върху масата, като бомба, и погледна Мета. Оставаше да забие това малко кръгче в дисковото устройство на бордовия компютър и тогава щяха да разберат които са загиналите от пирянците. Да го забие. Ето тази дума му дойде на ум. Да го забие като нож в сърцето. Мета мълчаливо кимна.

Язонведнага позна Клиф. Тримата други бяха съвсем деца, две момчета и едно момиче, всичките от тринайсет до шестнайсет години. Впрочем, по пирянските разбирания, това бяха почти ветерани. Мета понаваше по име цялата група, но Язон дори и не искаше да запомня имената им — главното беше, че Гриф го нямаше сред загиналите. А да нарекат тези отчаяни млади воини гоначи можеше само абсолютно неграмотната в пирянските дела Мадам Цин. Разбира се, Клиф и другарите му никого никъде не бяха подгонвали, те просто в най-добрите традиции на Света на смъртта разстрелваха в упор всички изпречили се на пътя им хищни твари. Да, при тази ситуация отделни ята животни бяха способни да се стрелнат и в обратната посока, но въобще когато двата отряда — пирянският и флибустиерският — се бяха сближили на изстрел разстояние, зверове между тях на практика не бяха останали. Никакви. Кръстосаният огън е страшно нещо. На горската полянка и растения почти не бяха останали.

Отначало сцената беше няма. Всяка група считаше, че е срещнала свои, и всички тихо недоумяваха. После в миг всички бяха проумели и флибустиерите веднага бяха залегнали. Пирянците не залегнаха. Това не беше в правилата им. Сила, скорост и натиск — ето ги всички местни тайни на боя.

Той можеше и трябваше да завърши с победа на пирянците. При ситуация четирима срещу тридесет победата за тях нямаше да представлява проблем, още повече на родната им планета. Но това щеше да е в ръкопашна схватка или при обикновена престрелка. А престрелката не се бе получила от обичайните.

Мадам Цин не искаше да губи дори и един човек от командата си и бе заповядала да открият огън от огнеметите. Едновременно от двата фланга. Това беше съвсем неочаквано. Пирянците, разбира се, бяха истински супермени, но залети от горящ напалм, те умираха почти така бързо, както и обикновените хора. Само Клиф бе успял да избегне участта на другарите си. Само че докато сменяше празния пълнител с нов от сумката, Мадам Цин, без да бърза, собственоръчно се бе прицелила и пръснала ръката на Клиф с пистолета. В следващата секунда същото бе споходило и другата му ръка. После бе насочила прицела си към нозете му. В такива случаи болевият шок и загубата на кръв са достатъчни, но само за обикновените хора. Пирянците са свикнали да понасят всякаква болка и дори лишени и от четирите си крайника, са способни яростно да ръфат противника си или поне да дръпнат щифта на последната граната. Клиф не бе успял да направи дори и това и затова бе умирал дълго.

А снимащият последната сцена флибустиери бе проявил очевиден талант на видеорежисьор. Той ту бе редувал кадрите с губещия кръв и замиращ пирянин с едрия план на невероятната тесноока брюнетка, която вече забелваше очи от екстаза, отмяташе глава назад, облизваше си устните и тежко дишаше, сякаш наистина се занимаваше с любов, а не със смърт. Накрая тя застена в изнемога, рухна на земята обгърнала автомата си, изпъната в невероятна поза. В следващия момент целият екран беше закрит от черния абрис на рогат дявол, изображението загуби фокус, разлюля се и изчезна. Не ставаше ясно дали домораслият гений на батално-еротичното кино бе успял да оцелее, но камерата му със сигурност беше разбита от рогоноса.

Мета стискаше с две ръце пистолета си, с чело оросено от пот. Язон се вгледа по-внимателно и видя, че тя всъщност стиска пистолета с дясната ръка, както обикновено. Пирянците никога не държаха пистолета с две ръце докато стреляха. Ръцете им бяха достатъчно стабилни, и едната им беше достатъчна да държат оръжието, докато с другата се бранеха от отровни мухи или вражеските стрели. А с лявата си ръка Мета просто не даваше на дясната да натисне спусъка, сякаш в нея сега се бореха двама различни души, изпълнени с диаметрално противоположни чувства, желания и цели.

— Скъпа — прошепна Язон, — ние вече не сме в тази възраст, когато стрелят по видеоекраните с безумна сляпа ярост.

— Да, разбира се — отвърна тя с безцветен глас.

Язон усети, че нещо не беше наред и произнесе:

— Да тръгваме! Бързо!

Тя дори и не го запита накъде. Беше й все едно. А и Язон само още не го беше измислил, искаше просто да се махнат от кабината час по-скоро. Едва ли Морган и Мисон в момента подслушваха разговора им; в тази минута на главния стратег на операцията «Смърт на света» едва ли му беше до тях. И въпреки всичко, трябваше ли да дърпат дявола за опашката? Съществуваше голяма опасност Мета да си изтърве нервите в присъствието на други хора. Или като минимум да изтърси нещо съвсем не на място.

Те вече вървяха по дългия проход към каютата си, когато Мета не се сдържа. По-точно, яростно изръмжа:

— Ще я убия!

— Добре — съгласи се Язон. — Само че не днес, не сега. Те обезателно трябва да се гмурнат в Епицентъра, а после вече…

Внезапно нова мисъл споходи Язон. Той се спря, мигом съобразил, че е оставил кабината празна, и извика по мобилния Хауърд:

— Тони, Язон се обажда. Заеми капитанското място, моля те, че там никой не остана. Кръстосвачът вярно че седи на едно място в автоматичен режим, но все пак…

— Тръгвам! — откликна Хауърд.

Мета изчака да приключи краткия им разговор и заяви, този път вече доста по-спокойно, но със същото убеждение.

— И въпреки всичко ще я убия.

— Казах ти вече: добре — повтори Язон. — Но сега ме изслушай внимателно, докато имаме възможност да говорим. Разбираш ли, решението да насочим в Епицентъра звездолета «Овен» ми хрумна съвсем внезапно, и дори мога да кажа, напълно случайно. Просто исках да измисля нещо парадоксално, шокиращо. Сега обаче виждам, че това е една много неслучайна случайност. Както винаги, интуицията ми подсказа единственото правилно решение.

— И какво ще стане, когато нападнат Епицентъра с тоя златен чайник?

Най-после! В очите на Мета проблесна пламъчето на живия интерес и още нещо, освен незабавната смърт на Мадам Цин.

— Но всяка вероятност не го знам — предпазливо започна Язон, — но имам някаква приблизителна представа. Това няма да е съвсем обикновена атака, а по-скоро разузнаване. Та нали «Овен» не е боен кораб. Той оръдия няма даже.

— Остави оръдията, Язон, там има неща далеч по-страшни от всякакви оръдия. Когато за пръв път се запознах с тоя Ослепителен Виторог, Стан вече бе успял да проумее нещичко. И ми разказа. Оръжието може да има и съвсем нетрадиционен вид, а Мисон пък знаеш че е повече от печен в тия истории! Ще видиш, че във всички случаи ще атакуват.

— А защо говориш «те»? На мен ми се струва, че и ние двамата трябва да сме вътре в «Овен».

Мета го стрелна с поглед. В очите й вече блестеше огънят на истинския боен хазарт в чисто пирянско изпълнение.

— не съм против — заяви тя. — И все пак, какво очакваш от това… — тя се забави за секунда, — разузнаване? — И веднага добави: С бой.

— От това разузнаване — без всякакъв бой! — очаквам истински контакт с Епицентъра. Телепатичен контакт. Ще се опитам да свърша онова, което на времето Кърк не ми позволи да направя. Нали си спомняш, през онази година, когато се запознахме? И само да успея, всички останали процеси тук ще направлявам само аз!

Мета го изгледа почти възторжено, но едновременно и с малко съмнение. Но не можа да възрази нищо, защото вече бяха пристигнали.

Мисон и Морган излязоха насреща им.

— Много хубаво, Язон, че си тук, аз тъкмо се канех да те извикам — каза Хенри. — Да вървим бързо в специалния хангар. Нямаме никакво време.

— Защо? — не разбра Язон.

— Ние тук с Пиер си направихме сметката. Общо взето, разработихме идеята ти капитално. Трябва да излитаме час по-скоро. Вие сега ще консултирате Мисон, той има някалко въпроса да ви зададе по изясняване на част от устройството на тоя жверис.

Язон вътрешно изтръпна. Хенри Морган за пръв път си бе позволи да произнесе магическия символ частично, и то с пренебрежителна интонация. Ами разбира се, когато магическият символ се превръща в бойно оръжие, отношението към него рязко се променя. По всичко личеше, че Мета ще се окаже права: тия двамата бяха замислили истинско нападение.

— Пиер, почакайте — каза Язон, като ускори крачка да не изостане от двамата. — След като разполагаме с толкова малко време, може би е по-добре да поговорим в движение? Нали вие умеете да стартирате звездолет от класа на «Овен», ако си спомням правилно.

— Не само да го стартирам, друже мой — обърна се към него със загадъчна и дори зловеща усмивка Мисон. — Аз изобщо управлявам съвсем сносно този апарат, но… виждате ли, ще ви обясна. Нашият скъп капитан Хенри Морган се разпореди да не включваме в екипажа на това корабче нито вас, нито съпругата ви.

Язон рязко се извърна към вървящия по петите му Морган:

— Как да разбирам това, Хенри?

— Ами много просто. И аз няма да полетя. Ако зависеше от мен, нямаше да пусна дори и Мисон, но за съжаление, той единствен е способен да управлява тая машина. Разбира се, ще има и съпровждаща компания от трима бойци, за всеки случай. Това е. И не се опитвай да ме разубеждаваш.

Морган замълча, очевидно чакаше някакви възражения от страна на Язон.

— Мислиш си, че ти нямам доверие ли? Мислиш си, че ме е страх да те пусна да летиш с тая скъпа техника ли, още повече и с Пиер Мисон зад щурвала? Глупости, работата е съвсем друга… Разбери ме, Язон, ако възникне някаква извънредна ситуация, ще си ми нужен тук, а не вътре в оная консервна кутия, която ще потъне незнайно къде. Ще бъде по-добре, ако двамата с теб наблюдаваме събитията от тая зала.

— От орбита?! — удиви се Язон. — това е безумие, Хенри! Ти какво, да не се боиш от нещо? Не те разбирам. След като се налага да изпращаме там аукснис жверис, тогава на всяка цена трябва и ние да бъдем редом! Иначе какво ще правим, ако възникне, както се изразяваш, извънредна ситуация?

Морган присви очи, почеса се по тила и произнесе:

— Поправката се приема. Ще полетим след тях на голямата ни канонерка.

Те влязоха в специалния хангар, където в цялото огромно помещение нямаше нито един космически съд, освен кораба от ослепително злато, застанал до Стената срещу външния шлюз. Със заострения нос, както у древните авиолайнери, масивната задна част, грапавата повърхност на прословутото непроницаемо покритие, усуканите в спирала тръби с предназначение, неразгадано и до момента, звездолетът наистина напомняше гигантски овен, особено сега, когато се извисяваше по средата на хангара на четирите мощни стойки на изпитателния стенд, сякаш някакъв митичен звяр.

Язон и Мета успяха да отговорят само на част от въпросите на Мисон, но им стана ясно, че той се интересува особено от енергогенераторите и системите за връзка. Но и нищо друго не можеха да очакват. Някакви контури бяха активирани, но до главния генератор нито Фел на Йолк преди тридесет години, нито по-късно на Сулели и Фрайкс на Егриси, нито дори на Стан и Арчи съвсем неотдавна на борда на «Арго» не се беше удало да се доберат.

«Така че и ти няма да можеш да се възползваш от максималните мощности, Мисон, ще ни прощаваш.»

Това не го произнесоха на глас, разбира се, запазиха си мисълта за себе си. Виж, при системите за връзка помогнаха за оптималната им настройка. Все пак искаха да станат свидетели на всичко, което предстоеше да се случи в Епицентъра.

Събирането и подготовката отне не повече от час. Тримата флибустиери, придадени към Мисон в качеството на охрана и подкрепление, пристигнаха десет минути преди старта. Морган не бе счел за необходимо да ги инструктира подробно. Стигнеше ли се до бой — щяха да се бият. Останалото вече касаеше само един крайно ограничен кръг от доверени лица.

— Знаеш ли, Язон — мечтателно проговори Морган, — ако те се върнат с плячката, аз дори няма да завладявам планетата. Притрябвала ми е, да изгори в плазма дано! Макар и да зарових толкова от момчетата си тук, няма да им мъстя. Ще отлетим да завоюваме нови светове. Съвсем нов. Съгласен ли си?

— Съгласен — отвърна Язон и сякаш между другото хвърли поглед към Мета, боейки се да не реагира по неподходящ начин.

А Мета сякаш дори и не бе чула разговора им. Тя изучаваше с жив интерес дюзите на «Овен», сякаш ги виждаше за пръв път.

Глава шестнадесета

Дузиноноги, ланмари и гигантски урченоиди със стърчащи игли повече от мет се държаха много странно. Отначало инстинктивно се хвърляха срещу непознатия обект, нарушил неприкосновеността на изконно принадлежаща им акватория, но после, сякаш усетили нещо, признаваха чужденеца за свой и предпочитаха стремително да се отдалечат. Мисон не полагаше никакви усилия да разгонва подводните зверове, за което съвсем искрено бе доложил на Морган. Той въобще се занимаваше само с това, да разърта кораба с мислени команди — вътре нямаше нищо дори далечно наподобяващо щурвал — и се движеше строго по пси-пеленга в пълно съответствие с препоръките на Язон. Проходите между кораловите рифове често се оказваха теснички за габаритите на звездолета, но и тук нищо не се искаше от Мисон. Противометеоритните оръдия се включваха автоматично и превръщаха в прах бодливите монолити, която дълго се кълбеше по дъното. Видимост в тази обстановка нямаше никаква, но пси-пеленгът нито веднъж не подведе: източникът на телепатичните вълни на ненавист беше вече съвсъм близо.

Накрая Язон ги посъветва да спрат. Морган преведе това пожелание във формата на заповед, и когато постепенно цялата мътилка се утаи, предните камери на «Овен» зафиксираха достатъчно широк вход в подземната пещера. Тъмнината, която чернееше вътре, изглеждаше по-мастилена и от междузвездната.

— Господа — обади се Мисон, — а вие уверени ли сте, че този ваш златен кораб действително защитава от всички видове излъчвания?

— Абсолютно съм уверен, Пиер. Пробвали сме го. И ще ви кажа и още нещо: златното покритие защитава срещу струята дори и на високотемпературната плазма, от ядрени реакции и директното въздействие на молекулярните деструктори. Всъщност, на този кораб може да се потопите не само в гърлото на вулкан, и във вътрешността на която и да е звезда! Така че по-смело, маестро. Включвайте най-мощния прожектор, и напред! Там има много интересни неща.

— С Бог напред! — каза Морган.

Мощният лъч на прожектора изтръгваше от мрака грапави стени, облепени от рачета, водорасли, дребни членестоноги. А отпред зееше все същият зловещ черен провал. Местното население се оказа по-свирепо — и как по-точно да се нарече? — безпринципно, що ли. За тях вече нямаше нищо свято. Дори непробиваемото по определение златно покритие тук го имаха за някакъв съвсем обикновен обект за нападение. Тварите атакуваха, запълвайки целия екран, после се отдръпваха, сразени от защитните системи, отново нападаха, и само по отчетливо предаваните звуци можеше да се съди за действителното им количество. Количеството беше порядъчно, докато виж, качеството…

Язон не знаеше как да охарактеризира тази мерзост, просто до този момент не се беше сблъсквал с подобни видове. Много вероятно би било Бручо с интерес да ги внесе в своя вече толкова години изграждан класификатор: безоки змиевидни риби с акули пасти, безоки костенурки с по четири зъбати глави вместо крака и две хищни пипала вместо глава и опашка, безоки членестоноги уроди, напомнящи въшки и мокрици с размер на голям пес. Ставаха все повече и повече! Колко позната картина!

Язон нямаше намерение да проверява интензивността на телепатическата вълна, не му се щеше да подлага на излишни изпитания издръжливостта си, силите му трябваха за после. Той отрано бе изградил една мощна пси-бариера в ума си по една отдавна отработена собствена методика. В случай на възможен контакт щеше да се наложи да я изключи, разбира се. Но само в такъв случай! Нали изпитанието обещаваше да бъде особено нелеко.

Звездолетът с мляскане, пляскане, скърцане и стържене си пробиваше път сред налитащите от мрака ята безоки нечисти сили, и Язон вече се догаждаше как ще свърши това. Епицентърът можеше да се намира под земята, под водата, в облаците, дори и в междузвездното пространство — и все щеше да си бъде Епицентър. Огромна зала с губещи се в мрака стени и таван, а над изхода от тесен коридор вечно шаващите гигантски и страшни стъбла, а може би червеи или корени, или пипала, излъчващи ненавист в сгъстен вид. И потокът от тази ненавист ще бъде толкова мощен, че преградата, която Язон бе поставил за себе си, най-вероятно нямаше да издържи.

През време на придвижваването им по тунела прожекторът описваше кръгове, и в един определен момент стана много ясно: къде се намират краищата на стените, къде — изходът в голямата чернота, в която и на най-мощният лъч беше съдено да се изгуби.

— Какво трябва да открия? — запита изведнъж Мисон, и в гласа му отчетливо прозвуча паника, той явно не искаше да продължава напред.

— Не знам, Пиер — някак си виновно откликна Морган. — Първо трябва да видя всичко до край.

— Ами ако край няма? — съвсем резонно запита Мисон.

Морган потръпна от такъв страховит въпрос, който сякаш бе изригнала черната бездна, и се обърна към замълчалия Язон.

— Хей, брател, какво трябва да види там? Обясни ни конкретно.

«Ето, това е — помикли Язон, — щом един флибустиер те нарича брател и те моли да обясниш конкретно, значи вече за него си напълно свой. Сега в никакъв случай не може да се бяга от отговора, да се прави човек на глупак. Остава ми да импровизирам. Какво пък, не ми е за пръв път.»

— Пиер, чувате ли ме? Мисля, че сега трябва да намерите нещо, което притежава свойствата на абсолютно черно тяло. То е там, в дълбината, няма начин да не го забележите…

Защо беше казал точно това? Интуиция? Навярно интуиция…

А звездолетът през това време вече навлизаше в просторната пещера, като прожекторът или бе угаснал, или светлината му потъваше нацяло в пустотата, затова пък цялата грапава повърхност неочаквано засия с жълто-оранжева топла светлина. Обаче мърдащата навред нечиста сила при това, колкото и да изглеждаше странно, се превърна в мъртвешко-синя. Дебелите, сякаш колони на древен храм, стволове се сгърчваха в спирали, трепереха, вибрираха, израстващи отникъде и порастващи наникъде.

И в този момент Язон усети небивало, чудовищно по силата си давление от злоба, сякаш пси-бариерата в мозъка му и златният корпус на звездолета за известно време се превърнаха в едно цяло. Напрежението растеше, и това не можеше да не продължава безкрайно дълго. Още повече, че «Овен» продължаваше движението си в дълбините на пещерата.

— Виждам!!! — закрещя изведнъж Мисон с глас, обзет от възторг и ужас. Това беше гласът на безумец. — Сега ще го уловя…

Натискът върху мозъка на Язон в този момент отслабна, да не каже, че изчезна напълно. А всички камери едновременно изчезнаха от строя. Очевидно, същата участ постигна радиоантените, звуковите датчици, и дори пси-транслаторите. Тоест всяка връзка със звездолета «Овен» прекъсна напълно.

Малко по-късно, когато двамата с Морган превъртаха предвидливо направения запис на една камера във вътрешността на «Овен», успяха да видят че за някакъв миг преди настъпването на абсолютния мрак и тишина Мисон бе протегнал ръка и дръпнал някакъв лост. На Язон този лост не говореше нищо, а и нямаше как, защото и той самият не знаеше за какво служи. Но последните думи на Мисон: «Сега ще го уловя…» обясняваха много. Само че кой кого бе уловил?

След като внимателно проучиха записа, те пробваха да се свържат с външните видеодатчици на звездолета. Безполезно. Нямаше никакъв сигнал. Тогава Морган превключи на информация от други точки на планетата. Полиекранът на канонерката позволяваше да се показват едновременно само четири фрагмента, и се наложи доста дълго да превъртат кадър по кадър, преди да стане съвършено ясно: военните действия бяха прекратени на цялата територия на Пир.

Язон не вярваше на очите си, не искаше да вярва. Но фактът си беше факт.

Морган влезе във връзка с някоалко произволно избрани командири на звена, като ги запита какво става.

— Тия уроди престанаха да нападат — докладваха едни.

— Всичкото звер се покри — докладваха втори.

— Това е пълна капитулация — осмеляваха се даправят изводи трети.

«О, високи небеса! — възкликна мислено Язон. — Нима интуицията този път ми измени? И аз, самият аз им подсказах пътя към победата?»

— Язон — подмилкващо проговори Морган, — разбираш ли изобщо какво става тук?

— Смея да се надявам, че да. Ние победихме. По-нататъшната съпротива на планетата Пир е невъзможна.

— Да допуснем — каза Морган. — Но къде е тогава Мисон? Къде е аукснис жверис? Къде е накрая обещаната от теб безценна вещ?

— Всичко е там в пещерата — невъзмутимо отговаряше Язон. — И сега вече няма никакъв плоблем да върнем този звездолет на борда на «Конкистадор». А това, че Мисон е пипнал предназначената за нас плячка няма и съмнение, та нали именно и затова прекратиха съпротавата по цялата планета.

Морган го изгледа с недоверие. Откъде можеше да знае, че Язон в момента говореше почти чистата истина. Почти. Защото на практика Язон нямаше никаква представа за каква плячка става дума. Но връзката между постъпката на Мисон и капитулацията на Пир беше повече от очевидна. Хвърлянето на атомни бомби върху Епицентъра се бе оказало повече от глупаво, а виж, въздействието на част от арсенала на «Овен» се бе оказало далеч по-ефективно.

— Значи той сега ще се върне, така ли? — запита Морган.

— Трябва да се върне — отвърна Морган.

— Тогава защо го няма още?! За това време можеше да се върне три пъти.

Язон погледна часовника си и изящно го поправи:

— Два пъти.

— Какво значение има броят? — озлобено изригна Морган. — Нещо ми се виждаш прекалено спокоен, друже. Имай предвид, че акодо пет минути Пиер не се върне, отиваш лично да го измъкнеш оттам.

— И ще отида — отвъна му спокойно Язон. — Аз така и така съм решил да влизам там. Само че бих предпочел да го направя с Мета. Имаш ли възражения?

Морган мълчеше изумено.

— Ти не разбираш, Хенри. Опасността повече не съществува. Нито на сушата, нито в морето, никъде. Разреши ми по този повод да изпием по чаша бренди и стрелнем в небесата от най-тежкото оръдие на тази канонерка. Имало е на времето една такава древна традиция да устройват салюти по случай победата.

— Знам — изсумтя Морган. — Нали постоянно го правим. Защото почитаме древните традиции. Давай салют! А аз отивам за чашите.

Язон даде девет изстрела, като точно гледаше да спазва паузите между отделните гърмежи.

Това беше условения знак между него и Кърк.

Глава седемнадесета

За гмуркането Морган предложи да използват батискафа, но Язон възрази:

— Не е необходимо, трябва, сега можем спокойно да проникнем там в скафандри. Те са ни достатъчни за защита срещу обикновените опасности. А необикновените вече приключиха. Как е възможно да не го разбираш, Хенри? Освен това се налага да сме максимално подвижни…

— Аз вече нищо не разбирам — изсумтя Морган. — Давай, прави, както си знаеш.

«Да, който воюва на Пир, той също се превръща по душа пирянин. Ето и старият Морган вече не може да си представи, че повече няма да изтребва местни чудовища. Капитулацията на врага направо му изби почвата под краката. Така не се е чувствал дори и при най-големите загуби в жива сила.»

А канонерката не беше приспособена за кацане върху вода, затова се наложи да летят на едноместна универсална совалка. Двамата с Мета обаче се побраха. Язон дори се пошегува:

— Мъж и жена — един сатана.

— Каква е тая сатана? — не разбра Мета.

— Дълго е за обяснение — махна с ръка Язон. — Всъщност исках да кажа, ние с теб действително сме като едно цяло, като един човек.

Мета се усмихна в знак на съгласие. Вече бяха във въздуха, но теснотата не им пречеше да управляват летателния апарат.

Кърк се появи точно тогава, когато трябваше. Универсалната совалка от борда на пиратската канонерка кацна на водата практически едновременно с пирянския десантен бот.

— Какво става там при вас? — забръмча гласът на Морган в слушалките. — Дръпнете се на стотина метра вляво и ще му разкажа играта на тоя пирянски задник.

— Не трябва, Хенри — помоли го Язон, — за Бога! Ще се опитаме да встъпим в преговори с този пирянин. Чуваш ли ме, Хенри? Сега вече не бива да се стреля. Ние победихме. Главната ценност е в ръцете ни, ще им диктуваме условията. А всяка престрелка само ще влоши и усложни нещата.

— Добре, Язон — процеди през зъби леко живналият, макар и не напълно, Морган. — И все пак имах предвид, само да ти потрябва огнева поддръжка, само свирни.

— Обезателно — обеща Язон, а за себе си помисли:

«О, мрак вселенски! Нима никога няма да се изтръгна от тоя негодник веднъж и завинаги! Пет пари не давам какво ще си помисли за мен. Най-важното е само да разбера къде е сега Мисон с Ослепителния Виторог. Не го ли намерим, ще изгубя всичко заложено във „Вселенския тотализатор“, а това си е голяма беда!»

Когато люкът се отвори и Кърк се измъкна от десантния бот, Язон буквално се хвърли насреща му с пистолет, насочен точно към главата му. Разбира се, това беше театър предназначен за Морган. Язон рискуваше доста. Разбира се, Кърк беше солиден и вече разсъдлив човек, но пирянските инстинкти можеше да вземат връх, и тогава…

Всичко завърши благополучно. Кърк успя да се сдържи. Противопоставянето на мълчащите пистолети и искрящите от гняв очи приключи без последици. Язон и Мета се качиха на борда на пирянския десантен бот, демонстрирайки на Морган дипломатическата си победа.

Никой не се канеше да води дълги преговори. Само след минута и половина Язон и Мета се гмурнаха в океана, като махнаха с ръка на Морган. А след като влязоха във връзка с него, му съобщиха (говореше, разбира се, Язон):

— Хенри, тия тъпоглави пирянци ни разрешиха до доплуваме до Епицентъра. Никой няма да ни съпровожда. Извоювайхме си правото да доплуваме сами. В противен случай ги заплашихме, че ще унищожим заловения от нас предмет в Епицентъра. Те няма да го преживеят и са готови за следващия етап на преговорите. Обещахме им, че сме готови на отстъпки, ние изобщо много нещо им обещахме, но всъщност вече ще бъде късно за тях. Те нали нищо не знаят за прекрасния златокож и виторог звездолет «Овен», а вътре в него вече наистина ще бъдем непобедими.

Язон нарочно говореше бавно и витиевато, като се опитваше да отвлече вниманието на Морган, защото именно в този момент Кърк, който също бе облечен в скафандър с висша защита, същият като тези на Язон и Мета, заочна потапянето в океана от другата страна на люшкания от вълните десантен бот.

Оказа се, че не само Кърк. Вече в подводния коридор срещнаха и Арчи Стоувър.

— Ти пък къде с мъжете? — запита го Язон, без да се бои, че може да го обиди.

— Знаеш ли, втори такъв шанс няма да имам. Нулева активност на пирянските организми — това е нещо изумително. Длъжен съм да разбера природата на този феномен. Кърк също беше против, но аз по-добре да умра, отколкото да се откажа от тази толкова рядка възможност.

— Добре, момчета, напред — изкомандва Язон. — Очакват ни куп интересни неща.

— Точно същото немного отдавна разказваше и на Мисон — забеляза Мета.

— Не е за чудене — отвърна той. — Нали плуваме по следите му. А всички, които вярват в суеверия и тайнствени съвпадения, моля да се върнат докато не е станало късно. Това е научна експедиция, а не спортен турнир.

— Възразявам — каза Кърк. — Арчи е на научна експедиция, а за нас тримата войната още не е завършила.

Язон реши да не спори, още повече, че вече бяха преплували почти целия подводен тунел, без да срещнат и най-малката съпротива. Приближаваха същата онази страшна зала без стени и таван, при щурма на която преди много години пирянците бяха загубили двайсет и пет души. Днес това не беше щурм, а някакво бълнуване на психар. Затова и Кърк се чувстваше съвсем неуютно, въпреки дългоочакваната и радостна, общо взето, среща с Язон и Мета.

През последните години той се бе научил да вярва на Язон, но странната, добита с чужди ръце победа, не просто озадачаваше, тя направо го караше да бъде нащрек. Не вярваше той в такива победи. Пирянските твари, които можеха да се изтребват с голи ръце, безнаказано да вкарват в клетки, давят във водата и изгарят в огъня — това беше истински абсурд.

Нещо излизаше извън всички рамки на нормалните представи, а неизвестното, неприятното, необяснимото винаги плаши и във всеки случай не обещава нищо добро. Според представите на Кърк, накрая на финала трябваше да ги очаква страхотен провал, нов отчаян щурм с невиждана до гозимомент ярост, страховито настъпление на врага по всички фронтове. За всичко друго у пирянина просто не достигаше фантазия.

— Язон, — запита Кърк, — как мислиш, това поредното временно примирие ли е?

— Не — отвърна кратко той.

— Ето, мисля си, че това е някакъв сън или халюцинация. И много скоро тази сила, която е хипнотизирала всички пирянски организми, ще отлети като облак, закрил за минутка слънцето, и тук всичко ще върне към предишното си съществуване.

— Интересни разсъждения, Кърк, но ти не ме остави да довърша. Това не е временно примирие, това е нещо съвсем друго. Някой е успял да открие средство, с което управлява всички пирянски твари. Примирието може да се окаже вечно. Но за късмет днес то не ни е много от полза. Не обичам да губя, Кърк, и ще намеря начин да ги накарам да се подчиняват именно на мен.

Язон така се увлече, търсейки аргументи за Кърк, че малко остана да се изтърве за опасната тема. Нали не биваше да разказва на пирянския вожд за «Вселенския тотализатор», едва ли беше сега най-подходящият момент. Има време, ще научи. А сега най-добре да научи главното.

— Не е достатъчно да се спрат животните — говореше Язон, — трябва освен това да изясним и механизма за това спиране. Ето, в това е работата. Искам да се науча включвам и изключвам тази адска машина, да я управлявам. Разбираш ли? Изобщо нямам намерение да се връщаме към предишното състояние на нещата. Стига толкова безсмислени жертви. Колко години вече воювате с Пир? Даже и аз вече им загубих броя.

— Внимание! — даде сигнал Арчи, прекъсвайки разговора им, и Кърк не успя да отговори. — Светлина отпред!

— Ето го! — почти извика Мета. — Нашият звездолет «Овен»!

Глава осемнадесета

Лесно проникнаха вътре. «Овен» се подчиняваше на мислените заповеди на Язон както никога досега. Може би, след като бе изгубил един стопанин, този полужив организъм-механизъм веднага си търсеше нов. А той все пак бе изгубил предишния си стопанин.

Мисон лежеше в пилотското кресло, бледносин, а от ъгълчетата на устата му се стичаше черна струйка кръв, вече засъхнала. Тримата други флибустиери изглеждаха по същия начин. Решиха да не хвърлят труповете на рибите: нека пиратите си ги погребат по техния си обичай. Отнесоха четирите трупа в опашния отсек, който беше отделен от основното помещение. След това се върнаха към слабопонятния пулт за управление, седнаха в полукръг, гледайки в обзорния екран, и се замислиха.

Какво е било способно да убие стария Мисон и тези безумно смели бойци? Можеха само да гадаят. Та нали «Овен» дейстивтелно не пропускаше вътре никакви излъчвания. И дори резките промени в гравитационното поле не представляваха заплаха за намиращите се във вътрешността на звездолета. С външния свят Мисон и командата му се свързваха само посредством пси-транслатори, предаващи ауидо, видео и други видове информация. Ето, по тези канали очевидно бе дошла и смъртта при тях. Та нали телепатичните вълни на ненавист, бидейки концентрирани в една точка, можеха да унищожат всяко живо същество с невероятната сила на чисто физическото си въздействие.

Очевидно Мисон бе извършил нещо абсолютно недопустимо от гледната точка на «стопаните» на Епицентъра и си бе платил за това. Той се беше опитвал да залови нещо или някого и поради това бе дръпнал лоста върху вътрешната стена на звездолета от дясната си страна. Защо го беше направил? Та нали, както още отдавна твърдеше Стан — между другото, специалист от галактическо ниво в областта на електрониката и системите за връзка — всички тези лостове, тумблери и бутони във вътрешността на звездолета «Овен» — си бяха чиста бутафория?

«Управлението на кораба е въпрос на ексклузивния песводментален контакт с най-сложните системи от втори екстравиртуален клас на принципа на стохастическото регулиране на процесите на релаксация на мисълта.» Такава фраза бе родил веднъж Стан; Арчи искрено се бе възхитил на точността на формулировката й, а Язон, който не бе разбрал нищо, бе помолил да му повторят думите и специално бе научил наизуст цялата тая абракадабра, за да може от време в различни компании да я цитира, правейки се на голям умник.

Между другото, изразено на простия интерланг с обикновени думи, звездолетът «Овен» се управляваше чрез мозъка, а не ръчно. И неслучайно Мета така задълбочено бе изучавала тогава в специалния хангар дюзите на ослепителния виторог. Те и наистина се бяха оказали забележителни. Вътрешната повърхност беше гладка и ясна, като излъскан до огледален блясък кафеник. Или този звездолет до този момент не беше използван от никого, или дюзите му също бяха чиста бутафория, а летеше не чрез изгаряне на химическо гориво, а на някакъв съвсем друг принцип. Между другото, дори и придвижването на гравитционна тяга оставя по външната повърхност на дюзите някакви следи.

Общо взето, предсмъртният жест на Мисон можеше да се счита като чисто рефлекторен. Същността му се заключаваше в друго — в заповедта, която той бе дал мислено. Мисон се бе опитал да улови нещо или някого, а въпросното нещо или някой не пожелало да се улови. И така се бяха натресли четиримата храбреци на ответния импулс, превърнал се смъртоносен и за четиримата.

Язон и Мета добре помнеха записа от вътрешното пространство на кораба, и без труд откриха въпросния лост, за който се беше вкопчил Мисон. Но дори и тази подробности с нищо не им помогна, и само Арчи забеляза шеговито:

— Значи, момчета, тази ръкохватка просто се е оказала най-близо до ръката му, той е почнал да губи съзнание, и за да не падне, се е хванал за нея. Нали се сещате, както давещия се лови за сламка?

— Интересна хипотеза — забеляза скептично Мета, — но все пак каква заповед е дал Мисон преди смъртта си? Нали сега трябва да я отменим? Правилно ли съм ви разбрал?

— Правилно, Мета — каза Арчи. — Само дето още не съм напълно уверен. Предположение имам, но се боя да не сбъркам.

— А ти не се бой — подкрепи го Кърк. — Язон ти разказа всичко най-главно. А на теб ти сече пипето. Давай, няма да сбъркаш.

— Е, добре. Нали помните, че този гений на техниката преследваше нещо, което притежава свойствата на абсолютно черно тяло? Нали така го посъветва, Язон? И ето, той го е видял. Опитайте до три пъти да отгатнете какво точно е видял. Но без никакви хипотези! Нали всички сте професионалисти!

Язон се усмихна. Той го бе проумял още преди Арчи, но не искаше да го произнася на глас: нека и Кърк и Мета си напънат мозъците, нека свикнат да мислят повече. Нали го умеят, но само когато пожелаят. Нито моментът обаче, нито обстановката бяха подходящи за мозъчни щурмове. Нито Мета, нито Кърк имаха някакво намерение да си блъскат главите с глупости. Те бяха излезли на разузнаване с бой, а в такива минути нямаше какво да се мисли, а само да се оглежда, ослушва и изчаква. И те бяха готови за всичко.

Язон разбра грешката си и с поглед нареди на Арчи: говори!

— Това е било рванавр, хиперпространствен проход, — съобщи Арчи. — Нормалните хора или навлизат в рванавра, или не го правят. Мисон се е опитал да го улови, като някакъв жив организъм. И тази нереална задача е влязла в крещящо противоречие с всички програми, заложени в паметта на звездолета. И тогава цялата енергия на злото се е изляла във вътрешността на Ослепителния Виторог. На мен повече ми харесва да го наричам така — поясни Арчи след кратка пауза, сякаш това беше най-главното сега. — «Овен» — някак си е не удобно да го наричам така.

— Е, добре — изкоментира Мета, — аз само едно нещо продължавам да не разбирам: какво отношение към всичко това имат пирянските организми?

— Не мога да знам със сигурност, — охотно отговори Арчи, — но по всяка вероятност, Ослепителният Виторог е способен да управлява също така и пирянските твари.

— Ето, това се опитвах да ви обясня още преди половин час — проговори Язон с лекото раздразнение на страшно зает човек, на когото вече цял час пречат да работи.

И тогава Арчи му обърна внимание. Оказа се, че Язон отдавна бе престанал да наблюдава екрана за външен обзор — Кърк и Мета бяха напълно достатъчни за това — и много съсредоточено се бе втренчил в един от панелите, които хипнотично примигваха с множеството си цветни лампички. Арчи се опита също да погледне натам, но изведнъж изпита някакво много неприятно чувство. Усещането беше такова, сякаш някой бе надзърнал в подсъзнанието ти и се рови там без разрешение.

И изведнъж Язон възкликна:

— Еврика!

— Какво точно намери? — заинтересува се Арчи, единственият способен да разбере значението на думата «еврика».

— Намерих общ език с този кораб, а значи, и с цялата планета. Ура! — тихо, но много тържествено добави Язон, а после обяви: — Обявявам триминутна готовност. Включвам всички пирянски организми на пълна мощност. Ох, с каква наслада ще доизпапкат отпусналите се флибустиери! А и с каква наслада само ще гледаме представлението оттук!

Язон остана дори удивен от себе си: никога до този момент не налюдавала такова злорадство и кръвожадност в себе си.

— Ами ако не стане? — запита изплашено шепнешком Кърк.

— Ще стане — усмихна се Язон. — Първият път «Овен» ме послуша, когато отвори люка на външния шлюз. После го накарах да се движи и да провери възможностите на някои други системи. А после той започна да «говори» с мен и ми показа главното си богатство — мощностите, които му позволяват да управлява цели светове.

Язон прочете върху лицата на пирянците голямо недоверие и заедно с него жестоко разочарование. Нима тази, както съвсем правилно се бе изразил Морган, консервна кутия, се бе оказала причината за трагедията, разтърсвала планетата в продължение на триста години? Причината за смъртта и погубените съдби на стотици хиляди, милиони хора. Не искаха да го повярват, и може би бяха прави по своему. Защото тогава излизаше, че преди много години някакви странни богове, долетели тук на такъв златен кораб, бяха запуснали един дяволски механизъм с человеконенавистническа природа. Пирянците никога не бяха вярвали в никакви богове, и сега нямаха намерение да стават поборници на някаква религия. А и честно казано, Язон още не бе проумял всичко докрай. Всичко, за което мислеше, беше не повече от хипотеза. Смела, оригинална, необичайна, но все пак само поредната хипотеза.

— Ти наистина ли вече даде заповедта си? — поинтересува се Арчи. — Тогава времето изтича. Как ще се върнем обратно, ако твоите зверчета обезумеят отново?

— Та ние се намираме във вътрешността на звездолета «Овен»! — удиви се Язон. — На този кораб можеш да си пробиеш път и през цяла планета. Той е защитен от всичко на света!

— Освен от човешката глупост — проговори изведнъж Мета. — Не се ли боиш, че и нас ни очаква съдбата на Мисон?

И тримата я изгледаха с уважение и лека уплаха. Всеки си мислеше за нещо свое, припомняше си разни глупости, които бе извършил през живота си. Нали никой не е зстрахован от грешки, а те много често влекат със себе си и съдбоносни последици.

Пръв реагира Язон.

— Не, миля моя, не! — произнесе той колкото беше способно по-убедено. — Просто сега вече няма време за обяснение.

И буквално след миг наистина вече нямаше никакво време. Мислената заповед подейства.

Животинският и растителният свят на Пир се пробуди, зейна гигантската му паст, подобно на току-що пробуден човек, който не само че няма никакво желание да го занимават с каквото и да било, но и изобщо нямащ намерение да се буди. Но се наложи. И тогава от всяка «недоспала» твар започна да се се излъчва и изтръгва такава злоба, каквато никой по-рано не можеше дори и да си представи.

На планетата не остана нито едно тихо място. Шипокрили и рогоноси, копитни рептилии и ястреби, меднозъби каймани и саблеопашати се хвърляха срещу всичко живо и неживо в страшния пламък на безогледна ярост, с отчаянието на предсмъртна агония. Флибустиерите загиваха с десетки и стотици, като мнозина от тях не успяваха дори да извадят оръжието си.

И на дъното на морето дузиноногите, ланмарите и всички останали безоки змии и мокрици също бързо се съвзеха и със страховита ярост започнаха да се хвърлят като таран върху звездолета.

Време беше да се изплават, там горе беше поне светло и по-уютно някак си без тия гърчещи се стълбове покрай стените. Но първо Язон още не беше уверен, че ще успее да дава заповеди на пирянските твари от всяка точка. Може би за тази цел трябваше да се намира точно на това място, в Епицентъра. А второ…

Именно в този момент пред тях в подводния сумрак затанцува нещо черно, абсолютно черно, по-черно и от нощта, петно. То беше огромно, както никога, и вече в следващата секунда Язон разбра, че прословутият Ослепителен Виторог неуправляемо се стреми към тази дупка. «Овен» игнорираше всички опити за мислени заповеди на Язон. Бавно, но неотвратимо. Съпротивлението беше по принцип непреодолимо. Най-малкото на ниво физиология. А може би и общовселенските закони на физиката вече диктуваха на звездолета правилата на играта. Бавното му привличане, засмукването в мрака на рванавра беше необратимо, както въртенето на звездите и Галактиките.

Вече след секунда всички външни датчици сочеха, че вече са извън водата, във въздуха, който е напълно пригоден за дишане. Щракна преградата на вътрешния люк, после на външния, нахлу мирисът на морето, ароматът на овошки и топлината на нагретия от слънцето пясък. Кърк пръв изскочи навън, както винаги готов за всякакви неочаквани изненади, след него стремително се плъзна Мета. Само дето се оказа, че няма в кого да стрелят. Никой не посрещаше пришълците — нито врагове, нито приятели. Но Мега позна света, в който ги беше изхвърлило.

— Това е Йолк — каза тя.

Наистина беше Йолк.

— Това е същата планета, на която ти уж си се родил — реши за всеки случай да уточни Кърк.

От дългото пътешествие на борда на «Арго» в главата му бяха останали твъде смътни спомени, като сивокосият пирянски вожд понякога бъркаше имената на тамошните планети.

— Аха — кимна Язон. — Само дето не съм уверен, че в момента присъствието ни тук е наложително. Очевидно, «Овен» просто е решил да ни спаси от някаква голяма беда. Във всеки случай така тълкувам тази аварийна евакуация.

— А аз предполагам — възрази и Арчи, — че той бяга, за да спаси собствената си златна кожа. Едва ли го е много грижа за нас. Само се огледайте.

Всички се огледаха. Необичайно широкото до този момент петно на рванавра се свиваше забележгимо.

— Ето какво. — Мета обобщи за всички. — Ако искаме да се върнем у дома не след година, а веднага — трябва да се гмуркаме обратно. Няма никакви време за каквито и да било съвещания на тая тема.

— Ами «Овен»? — разочаровано проточи Язон. — Пак ще го изгубим!

— Да, пак ще го изгубим. Но явно някому така е нужно — разсъди Арчи. — Все пак по-лесно е да долетим на Йолк от Пир, отколкото да се измъкнем оттук, имайки на разположение само един непокорен летателен апарат. А други варианти няма: сега с невъоръжено око се вижда, че в тази дупка Витогрогът ни няма да се промуши.

— Съгласен — проговори замислено Язон. — Само че да се връщаме за него тук няма да има никакъв смисъл. Уверен съм, че след два часа звездолетът «Овен» ще се окаже още на някое друго място.

— Където и да се окаже, там ще го открием. Не тъгувай, Язон — утешаваше го Арчи. — Това нещо така или иначе ти принадлежи, чувствам го…

— Слушайте, за какво плямпате изобщо?! — изрева пазилият продължително време мълчание Кърк. — Вие по-добре си спомнете и си представете по-подробно къде ще се озовем след секунди. Без така уютната броня на уникалния ви кораб.

— И какво от това? — удиви се Язон. — Предлагаш да останем тук ли?

— Аз?!! — изрева с още по-страшен глас Кърк. — Имаме си скафандри с висша защита. Само да не забравите да сложите шлемовете си, учени плямпала такива. Мета ще се сети и без да й кажа, а на вас вечно трябва да ви се напомня. Там примирието отдавна е приключило. Гответе се за бой, философи такива!

И той едва ли не захвърли Язон и Арчи във вертикалната черна яма с треперещи краища, чиито даметър вече се бе смалил до един метър.

Глава деветнадесета

Истински бой обаче не се получи. Всъщност, постреляха малко наляво-надясно. И в пещерата, и в коридора, докато се доберат до повърхността — към слънцето, към въздуха, към своите. Язон обаче усещаше абсолютно отчетливо: някаква неведома сила ги тласка напред. Именно тласка: без да се опитва да ги убие, а тактично ги избутва, изблъсква от себе си, жертвайки отделни дребни организми от типа на ланмари и урченоиди и прощавайки на хората безсмислените убийства.

Пръв изплува на повърхността Кърк, отбеляза си, че канонерката виси на същото място над водата, и заповяда на всички да тихичко да се качват на борда на десантния си кораб.

А там ги посрещна Стан, който им съобщи тържествено, че временно заспалите пирянски организми, приспали вниманието на врага, внезапно се нахвърлили като бесни и след като проявили чудеса от неистова злоба, изтребили всички флибустиери до крак, до последната ракета, до последната бойна единица на всякаква бойна техника. Никой не бе успял дори да излети.

— Беше красиво — каза Стан. — А ние, между другото, вече бяхме готови да влезем в бой с агресора. Но зверовете ни изпревариха. И тогава решихме да не се намесваме в съревнованието. Така ни заповяда Рес, и дори Бручо го подкрепи. На едно от най-кратките си в историята спешни съвещания пирянците задружно решиха да не се намесват в тази борба. Прощавай, Кърк. На всички им се живее. Дори и на обитателите на Света на смъртта. Много ни е жал за четиримата загинали с Клиф, но е нелепо да мъстим за тях с цената на нови жертви. Особено сега, когато вместо нас воюват бившите ни врагове — чудовища и мутанти.

Кърк бе загубил ума и дума, потресен от такива откровения от устата на Стан, който беше не само учен, но и истински гражданин, «тенекеджия», както биха казали по-рано обитателите на джунглите. Възпитани в духа на вековните традиции, той се считаше открай време на най-яростните привърженици на войната до победен край. Видно беше, че Пир бе претърпял голяма промяна. И продължаваше да се променя. Кърк само вдигна рамене и някак удивително безпомощно огледа хората, съпровождали го при последната, най-странната в живота му бойна операция.

— И накъде ще полетим сега? — запита Язон, обръщайки се на първо място към най-старшия от присъстващите.

Кърк обаче още не бе успял да помисли върху проблема, когато се обади Стан:

— В Отворени, мисля.

— Не — възрази решително Язон. — Отначало искам да поговоря с Морган. Ето го, само на две крачки от нас е.

Оказа се обаче, че канонерката отдавна виси в автоматичен режим. Генераторите на гравитонното поле безжалостно изразходваха много скъпата химическа енергия на така наречените безотходни акумулатори, които в процеса на работата си отделяха още и дихателна азотнокислородна смес. А що се касаеше до екипажа, на този военен кораб не можаха да открият никого освен шест флибустиерски трупа. Нещастниците бяха загинали от ухапванията на отровни комари, успели внезапно да се промъкнат през неплътно затворения шлюз. Как беше станала цялата работа, дали в резултат на разхайтеност или поради зла умисъл, остана неясно. Очевиден беше само фактът, че самият Хенри Морган беше съумял да напусне канонерката.

Обаче Язон и Мета искаха да се видят именно с Морган, така че по-нататъшният им маршрут сега минаваше през орбитата, където около родната на Мета планета се въртеше могъщият линеен кръстосвач «Конкистадор», който до известна степен вече също имаха за свой. Кърк веднага заяви, че при такава ситуация няма намерение да ги изоставя, Стан се присъедини към мнението му. Язон нямаше възражения, Мета още по-малко. За капак и Арчи поиска да го вземат със себе си. За юктисианеца новите знания винаги бяха по-важни от собствената му безопасност. Понякога на Язон му се струваше, че заради удовлетворяването на научното си любопитство младият учен беше готов да не яде, да не пие и дори да не диша. Грях беше да не вземат със себе си такъв човек, още повече, че Арчи резонно забеляза:

— Отиваме не да се бием, нали?

Бой не бой, но все пак предпочетоха да продължат с пиратската канонерка. Придвижването със свой транспорт беше по-опасно. Знаеше ли човек какво ще им дойде на ума на ония там, на «Конкистадор»? Макар и Стан да уверяваше, че флибустиерите напълно са капитулирали и цялото околопланетно пространство на Пир е тъпкано с полицейски патрулни катери.

Шлюзите отвори Хауърд, който още от Ямайка се бе отнасял към Язон като към роден брат. Истински късмет.

— Тони, отговори ми честно, — доверително произнесе Язон, обгръщайки го за раменете, — готов ли си както и по-рано да играеш с мен срещу Морган?

— А, против него вече не е интересно да се играе — заяви Хауърд.

— Е, не бързай, брател! — усмихна се Язон. — Докато Морган е жив, той е опасен. А иначе нещо интересно да се е случило на кораба в наше отсъствие?

— Е, какво се правиш, че не знаеш? — не му повярва Хауърд. — Кръстосвачът на практика е завзет от Специалния Корпус, на всички основни точки стърчат агентите му.

— Ясно — каза Язон. — Но ти можеш ли да ми гарантираш, че нито един флибустиер няма да офейка оттук и корабът няма да изчезне от орбитата на Пир, докато ние с тебе не му разрешим?

Хауърд сериозно се замисли, явно преценявайки възможностите си. После запита с достойнство:

— А какъв ще ми е кярът на мен от цялата работа?

— А това после ще го уточняваме. Сега на първо време обещавам да ти запазя живота — каза Язон.

— Хм, живота ми вече е гарантиран от Специалния Корпус — измърмори под носа си Хауърд.

— Какво, какво? — не повярва на ушите си Язон. — Виждаш ли тия хора, дето са до мен? Решат ли да те убият, никакъв Специален Корпус няма да ти помогне. Защото те са пирянци.

— Добре де, нека да е твоето! — насила се усмихна Хауърд. — Специалният корпус са съвсем специална категория, а твоите приятели са просто обикновени хора.

— Нима още не си разбрал, че пирянците не са обикновени хора? — Язон го взе под ръка Мета и се приближи плътно до Хауърд. — Морган ме уверяваше, че две очи за пирата са си чист разкош. Днес обаче виждам, че на теб и едно ти е много. Мета, напомни му как беше тогава…

— Няма нужда — каза бързо Хауърд, който беше природно схватлив, — съгласен съм. — Ще направя така, че нито един човек без мое знание да не може да излезе. А пък да застопоря кораба — никакъв проблем. Аз наистина разполагам със сериозни пълномощия. Можеш да ми повярваш, Язон, ще работя само за вас.

— Ще се опитаме да ти повярваме, Тони. Но ако ни излъжеш… Ох, където и да те намеря, ще те докарам да умираш тук, на Пир. А частта умиране тук е богата с варианти!

— Всичко ми е ясно, друже — произнесе някак много просто Хауърд, и Язон изведнъж се уплаши, усетил нещо като симпатия към стария убиеци и грабител. — Всичко разбрах. Отивайте сега в голямата зала. Морган е там. А иначе ние чакаме Бервик. Всяка минута ще е тук. Висшият съвет го е упълномощил да решва съдбата ни.

— Вашата съдба — счете за нужно да подчертае Язон. — Нашата си е наша грижа.

Може би Хауърд, а може би и Бервик бяха предупредили охраната на кораба да не закачат пирянците. Никой никъде не ги спря, и те безпрепятствено стигнаха до голямата зала, където в този момент наистина се намираше Морган.

На обзорния екран мержелееха сега звездите от нощното небе на Пир, чиято яркост се приглушаваше от близкия хладен блясък на двете големи луни — Самаса и Бесоса. Екс-капитанът, както го наричаше за себе си Язон, стоеше с гръб към вратата и или се любуваше на космическия пейцаж, или обмисляше къде да полети по-нататък. С целия си вид даваше да се разбере, че напълно бе изгубил интерес към ставащото на планетата.

При шума от стъпките им Морган се обърна и ги изгледа със съвършено спокоен поглед, сякяш произнасяйки: «Е, загубих. Всеки може да го сполети. Главното е, че съм жив. Ще полетя надругаде да си търся късмета.»

А Язон си мислеше: «Нещо ми се вижда прекалено спокоен. Навярно не разбира какво го очаква. Или, напротив, прекалено добре разбира, но знае повече от мен.»

Морган направи три крачки към тях и проговори:

— Ти ме излъга, Мухарриб. Защо?

— Ще ти отговоря — изрече с достойнство Язон, и като се обърна към пирянците, помоли: — Оставете ни сами. Няма от какво да се страхувате, а разговорът ни е прекалено личен.

Кърк сви рамене, в смисъл «ти решаваш». Най-дълго се колеба Мета, и накрая Язон й разреши да остане. Какви тайни можеше да има от жена си?

— Хенри, аз съм играч — започна Язон с ефектна фраза. — Не биваше да го забравяш. Да, превърнах битката ни в грандиозно шоу. И какво от това? Нима е лошо? Всеки си изкарва хляба както може. Има много и най-различни интересни начини за това. Аз съм само против това да става чрез грабежи и убийства. Против смъртта съм на невинни хора. А ти, Хенри, считаш това за нормално. Ето че те заставих да играеш играта си, но по моите правила. Дадохме ти не най-добрата роля, но така се получи. Прощавай. Виждаш ли, ако по твоему да се убива и от това да се печелят пари е нормално, тогава печели чрез смъртта на собствените си приятели, а не на моите. Да, между другото, защото не игра заедно с мен във «Вселенския тотализатор»? А, да! Забравих да те известя навреме за това. Е, прощавай още веднъж. Трябва понякога да се слуша и радио, Хенри. Трансгалактическо разпръскване. Чувал ли си за такова?

— Стига с тия палячовщини, Язон. — Морган започна да кипва, но се държеше в ръце. — Кажи ми само, там, в пещерата, имаше ли безсмъртие? Там въобще имаше ли нещо? Или ти ме прецака като последния глупак?

— Не, Хенри, за мен винаги си бил умен. Но там, в пещерата… Там имаше и продължава да има нещо, което ти е можеш да си представиш при целия си ум. Там е съсредоточена ментална енергия, способна да застави звездолета «Овен» да работи с пълна сила. Там в определени моменти се открива хиперпространствен проход. А това е път към и към могъществото, и към безсмъртието. Но вие, флибустиерите, толкова сте затъпели от злоба, че вече сте се разучили да говорите и да слушате. Вие не можете да намерите разбиране нито у хората, нито у който и да било чуж разум. Твоят стар приятел Мисон — помисли си само — се опита да залови рванавра, опита се да направи хиперпространственият проход своя собственост. Това беше безумие, Хенри. Ти сигурно щеше да постъпиш по същия начин. Затова никога няма да станеш безсмъртен.

Морган продължаваше да го слуша, но явно на търпението му вече се виждаше краят. Още малко — и сабята, с която Навигаторът никога не се разделяше, щеше да проблесне в мигновена мълния…

В този момент обаче прозвуча бодрата мелодия за общ сбор и нежното гласче на Мадам Цин обяви по интеркома, че Ривърд Бервик в собствената си персона е пристигнал на кораба и иска да се види с всички в голямата зала след десет минути. В същата секунда от разкритите на пода клетки рукна поток от столове за участниците на съвещанието, а после се разтвориха няколко врати едновременно от няколко страни, и помещението се изпълни от шумна тълпа журналисти, които веднага се захванаха да монтират техниката си, да слагат осветленията си, да проверяват звука. Общо взето, явно се готвеше не просто съвещание или заседание, а истинска прес-конференция с пряка транслация по всички галактически канали.

— Флибустиерите загубиха от Света на смъртта — обяви Бервик, откривайки тържественото заседание и сякаш озвучавайки за пресата общогалактическото мнение за случилото се. — Във връзка с това имам честта да поканя господин Кърк Пир на поредното пленарно заседание на Висшия съвет на Лигата на световете, а за съдбата на господин Хенри Морган ще си поговорим в края на срещата. Изпреварвайки въпросите ви, ще ви съобщя също така, че крупните по численост и въоръжение подразделения на Космическия Флот на Лигата напълно контролират ситуацията както в този регион, така и в района на планетите Ямайка и Касилия.

Играта е приключила, всички направени във «Вселенския тотализатор» залагания бяха приети официално, и всеки спечелил ще си получи печалбата. За това ще следи специално създадена комисия, и от името на Лигата на Световете лично мога да ви гарантирам, че няма да допуснем никакви юридически нарушения.

Проблемите на Пир по молба на местното ръководство си остават проблеми на Пир, и никой няма правото да се бърка в решаването им без съгласието на господин Кърк. По друг начин стоят нещата с планетата Ямайка, но за това пак, поради твърде важни съображения, предпочитам да съобщя в самия край на изказването си. А сега, моля ви, задавайте въпросите си.

— «Огледало на Вселената» — представи се първият надигнал се от репортерите. — Разкажете, какво е станало на Касилия?

— Нищо особено не е станало. Управителят на Националната банка Роджър Уейн беше уверен в победата на флибустиерите. Но това мнение споделяха заедно с него още триста милиона играчи, съставляващи абсолютно болшинство в Галактиката. И той беше пирнуден да заложи практически целия капитал на банката, а също така парите на още няколко от най-крупните финансови структури на Касилия. Само в този случай общата му печалба наистина можеше да стане осезаема. Обаче неочакваният изход на войната днес е известен на всички. Роджър Уейн е разорен. Впрочем, последното по никакъв начин няма да даде отражение на благополучието на планетата Касилия. Незаменими хора няма.

— Агенция ПАН. А как се чувства победителят? Тоест какво все пак се случи с фауната и флората на Пир?

— На този въпрос ще помоля да отговори присъстващия тук Арчибалд Стоувър.

Арчи пристъпи напред, и подобна на велик артист или спортсмен, помаха на всички с ръка:

— Ще се постарая да бъда кратък. Ще ви изложа само тези изводи, които успяхме да направим на първо време. Съществува мнение, че така нареченият Епицентър реално управлява поведението на биосферата на Пир. Не сме способни да го подчиним на себе си в достатъчна степен, но вече са регистрирани първите сериозни промени в това направление. Ние постепенно се приближаваме към разбирането на принципите на регулиране на биологическата активност. Понижаването й до нулата и и последвалият рязък скок не минаха безследно за пирянските организми. Понастоящем природата на планетата е необичайно близка до естественото равновесие, и поради това не представлява сериозна опасност за човека. Но да гтоворим за това, колко дълго ще продължи подобно състояние, е малко преждевременно. Ние още не сме постигнали победа над този свят. Но затова пък днес знаем за него много повече, отколкото до началото на тази страшна битка.

«Удивителен талант, помисли Язон. Да изговори толкова много, без да каже всъщност нищо.»

— Агенция МИА. Можем да считаме, че ние всички станахме свидетели на поредната междупланетна война. Какви са практическите резултати в чисто материален аспект?

— Първо, съгласно приетите в Галактиката правила, Пир получава в собственост всички оцелели кораби на флибустиерския флот, включително линейния кръстосвач «Конкистадор», кръстосвачът «Бригето» и линкора «Алигатор». Това може да се счита напълно достойна контрибуция. А второ… — Бервик изведнъж запъна. — Струва ми се, че стига и първото. Другата тема бих предпочел да обсъдим с господата Язон и Кърк в работен порядък.

Язон не каза нищо. Той се досещаше, че става дума за планетата Ямайка, и разбираше, че има още възможност да се договори с Бервик по този повод.

— Корпорация «Вечни времена». Какво отношение към цялата тази история има компанията «Зунбар Медикъл Трейд»?

— Практически никакво. Днешният шеф на компанията Роналд Сейн силно пострада лично от флибустиерите. И реши да вземе участие в разгрома им с помощта на своите немалки финанси. А заедно и игра на тотализатора.

— Прекрасен евфемизъм, господин Бервик! — Тук вече Язон не се сдържа. — «Силно пострада лично»! Всъщност, господа репортери, за тези от вас, които не знаят или не помнят: флибустиерите накълцаха цялото му семейство! Искам това да се чуе навред!

— Агенция «Звездата на Барнард» — стремително се надигна една миловидна девойка в центъра на залата. — Въпрос във връзка с това. Кой от флибустиерите ще застане пред съда? Кой именно, къде и кога?

— Това е болен въпрос — коментира Бервик. — Вие прекрасно знаете, колко лошо работи днес междузвездното правосъдие. У нас засега няма единни галактически закони, както и механизми, привеждащи решенията на съда в изпълнение извън пределите на отделната планета. Що се касае конкретно до флибустиерите, то по наши данни, всички лица, непосредствено виновни в убийства и грабежи, са загинали тук, на Пир. А останалите живи ръководители на флотилията имат особен статус, и проблемът със съда над тях трябва да се решава в комплекс с другите проблеми на планетата Ямайка. И не тук.

«Ама че формулировка измъдри, гадино! — помисли Язон. — Е, добре. Сериозният разговор предстои.»

Вече му стана безинтересно да слуша обясненията защо Космическият Флот на Лигата на световете не се е намесил в процеса по-рано и не е ли време да се забранят хазартните игри и как се отнасят галактическите власти към дивите нрави на планетата Радом… Честни отговори изобщо не се предвиждаха, а ако се вземеше предвид още и факта, че дори подразделенията на Специалния Корпус за пред пресата се наричаха изящно «специални отряди на Космическия Флот на Лигата», то на човек можеше да му се доповръща.

Язон сега чакаше само да чуе кога ще прозвучи присъдата на Ямайка и лидера й.

И Ривърд Бервик, който реши, че вече достатъчно е подготнил публиката към заключителните известия, накрая съобщи:

— По въпроса с Ямайка Висшият Съвет прие следното решение. Да се създаде специална комисия. Ежегодно да се делегират на планетата група наблюдатели. Да се отмени закона на флибустиерите и да се въведат нормални правила на живот, приети във високоразвитите светове. Да се разформират останките от военния флот на Ямайка. Първото лице на планетата, подчинено направо на председателя на комисията към Лигата на световете, отсега натътък да се нарича губернатор и да се назначи на тази длъжност господин Хенри Морган като човек, проявил се като талантлив ръководител, и по-добре, отколкото някой друг, незапознат със спецификата на Ямайка. На него ще поръчаме да накаже всички виновни за грабежите, нападенията и безсмислените убийства. В този случай присъдите ще може лесно да се привеждат в изпълнение в пределите на една планета.

Журналистите се поудивиха на парадоксалността на приетото решение, но в крайна сметка приеха всичко в реда на нещата — нали затова бяха журналисти.

Язон обаче си имаше свое мнение по въпроса. Морган засега се намираше на неговата планета, и дори кръстосвачът «Конкистадор», както се изясни, принадлежеше вече на Пир.

Той изразително погледна Мета, която му отвърна с дълъг разбиращ поглед.

Журналистите си тръгнаха първи. После цялата останала публика. Флибустиерите под строй отведе Дейвис, един от малцината капитани, по чудо оцелял в пирянската месомелачка. Арчи заедно със Стан се отправиха да се запознаят с уникалната техника на «Конкистадор», след като щеше да им се налага да летят на тая грамада. Накрая се появи и Хауърд, който прошепна нещо и всички агенти на Специалния Корпус във формата на офицери от Космическия флот, застанали до Стената, веднага напуснаха залата.

Бервик обаче не искаше да си тръгва. Изпълнен с чувство за собствена значимост, той чакаше някакви думи от Язон. За него беше важно да сложи точка на случилото се и сякаш да постави собствения си подпис отдолу. А Язон беше длъжен да завери всичко в ъгъла на листа. Явно Бервик направо бе забравил да вземе предвид пирянците, не беше отчел съвършено особения им възглед за света и лекомислено бе пренебрегнал сложния комплекс отношения, които се бяха развили между Язон и Морган.

— Господин Бервик — обърна се към него героят на деня, — мога ли да ви помоля да ни оставите насаме с Хенри. Насъбра се много, разбирате ли, което трябва да си изясним на четири очи, без пресата и официалните лица да ни настъпват по пръстите.

Бервик присви очи, помълча пет секунди, придавайки си важност, и царствено обяви:

— Добре, Язон. Само без глупости, моля.

— Нима още не сте разбрали, Бервик, че глупостите не са по моята част?

Такъв въпрос нямаше нужда от отговор и Бервик с вяла усмивка тръгна към изхода на залата, изричайки последната си реплика:

— Ние с вас пак ще си поговорим.

Язон само мълчаливо кимна.

А Морган приседна на крайчеца на стола, на който допреди само минута бе председателствал Бервик; приседна като победител. Язон, Мета и Кърк стояха срещу него в опустялата зала на гладкия блестящ под. Трудно беше дори да си представи човек, че само преди няколко минути тук навсякъде бяха стърчали столове. Хауърд нерешително тъпчеше на място малко зад тях. Очевидно, очакваше да поканят и него да напусне. Но всички мълчаха.

Кърк наруши пръв тишината.

— Язон, — проговори той, сякаш не забелязвайки присъствието на флибустиерите. — Това, което се каза, всичко истина ли е?

— Кое имаш предвид? — в искрено недоумение запита Язон, но още в следващата секунда му проблесна.

За него това беше отдавна минала, преживяна тема. А Кърк явно едва сега напълно осъзна цялата дълбина на позора, на който бяха подложили гордата му планета. Бяха заставили пирянците да участват в най-грандиозното галактическо шоу за скучаещи безделници, и то без никой дори да ги пита! Това беше немислимо! Не можеше да им се присъни дори и в най-страшния кошмар!

— Те, какво, наистина ли са залагали на нас като на коне при надбягвания или бойни петли? — запита Кърк със страшен глас. — Наистина ли, Язон?

— Истина е — отговори Язон, почти без да раздвижи устни.

— И всичко това си го измислил ти?

— Да, Кърк! — Гласът на Язон започна да укрепва. — Аз го измислих за нашето общо благо. Против чуждите хитрост и коварство понякога помагат само ответни хитрост и коварство.

Язон отдавна не беше виждал Кърк в такова състояние. Вождът на пирянците сякаш бе загубил дар слово, и само пистолетът му все изскачаше в дланта, а сивокосият гигант упорито го връщаше обратно в кобура.

— Мета — простена накрая той, — защо не го убих още тогава, преди много години?

— Кърк, опомни се! Всички ние тогава бяхме други. Съвсем други. А Язон е станал истински пирянин. И ти ще му простиш. Той действително искаше да направи всичко колкото е възможно по-добре. За всичко са виновни флибустиерите.

— Аз не само исках да направя всичко колкото е възможно по-добре! — озлоби се накрая Язон, който изгуби търпение в тая двусмислена ситуация. — А наистина го сторих! Разбирате ли, сторих го! Ние победихме!

— А защо в такъв случай тоя е още жив? — запита свирепо Кърк и посочи Морган с пръст, сякаш едва сега го бе забелязал.

Язон проследи яростния поглед на пирянския ветеран и разбра, че опасността бе отминала.

— Защо още е жив, питам? — Кърк вече се давеше от гняв.

— Такъв е той. — Язон спокойно довършваше врага. — Успя да спаси кожата си когато разбихме Звездната Орда. Надява се и сега да спаси кожата си. Такъв човек е. Готов е на всичко за пари. Ако бе узнал навреме за тотализатора, щеше да заложи без мигне. Разбира се, на пиратите. И щеше да изгуби. Но ти само го погледни, Кърк! Според мен, този недоубит звяр, това човешко нищожество отново счита себе си за победител. Губернаторският пост е явно повишение в сравнение на главатар на бандитска шайка.

— Не — вече тихо, но много твърдо заяви Кърк. — Няма да стане губернатор. Аз просто ще го убия.

Язон не успя да реагира, защото Морган неочаквано зави:

— Но ти няма да позволиш това да стане, Язон! Това е несправедливо!

— Какво каза, Хенри? Несправедливо ли? На теб тази дума позната ли ти е? А може би, ще ми кажеш, че умееш и да различаваш лъжата от истината? И доброто от злото? Нещо май по-рано не съм забелязвал тази дарба у теб. Затова пък много ценеше друго: жестокостта, подлостта, вероломството, любловта към шантажа… Спомняш ли си как искаше да дадеш Доли на пияните си дружки на поругание? И щеше да го направиш, ако не беше Стареца Сус. А как ни плени на Дархан? А колко невинни хора изби на Касилия и в космоса, при срещите със случайни кораби?

Язон се разпалваше все повече и повече, настъпвайки срещу Морган, сякаш искаше да изпревари Кърк и собственоръчно да убие ненавистния враг. С всяка фраза той го приближаваше все повече и повече и сега вече се намираше само на три крачки от главатаря на флибустиерите.

— Такива като теб аз нямам навика да считам за хора — каза Язон. — Ти си по-лош и от насекомо. На мен дори ми е противно да те смачкам собственоръчно. Но ще ми се наложи.

— Първо обаче ще умреш ти — изхриптя Хенри, измъквайки с невероятно пъргавина сабята си.

Морган беше толкова близо до него, че заплахата прозвуче напълно сериозно.

И въпреки всичко той нямаше много големи шансове. Освен ако разчиташе на подкрепата на Хауърд. Навярно разчиташе. И напразно. Тони дори не се помести, а пистолетът на Мета вече сочеше право в челото на Морган.

— Само не стреляй! — изкрещя Кърк. — Това няма да е честно. Той няма огнестрелно оръжие.

В същия миг проумелият всичко Хауърд хвърли на Кърк сабята си, а Язон и Мета отскочиха в различни страни.

— Докажи ми, че умееш да сечеш не само жени и деца, — проръмжа Кърк. — Докажи.

И Морган реши поне да умре достойно. Той се защитаваше отчаяно и се оказа по-силен, отколкото можеше да се предположи. Но не по-силен от Кърк — такъв човек още не се беше родил в Галактиката. Вярно, че във фехтовката се усещаше определено преимущество на флибустиера. Кърк на два пъти беше ударен от мълнията на сабята на Морган и през разсечения комбинезон по рамото на сивокосия гигант потече кръв. Това обаче само усили яростта на пирянина. Накрая настъпи момент, в който Кърк успя да разгадае поредната хитрост на Морган и след като строши пръстите на врага си, той изби сабята от ръцете му.

— Ето, това е всичко — изхриптя пирянинът и вдигна сабята си над главата.

В този миг обаче под свода на залата прогърмя звънък женски глас:

— Не, не е всичко! Оръжието на пода! Ръцете на стената! Никой да не мърда!

Язон успя само леко да извърне глава и с периферното си зрение да отбележи застаналата в рамката на вратата мадам Цин с два пистолета си помисли: «Ама че глупачка! На такава само пози й дай. Истинските бойци знаят, че първо се стреля, а после да се гледат в огледалото…»

Мисълта му спря на това място, защото в този миг красивата главица на Мадам Цин изчезна, а вместо това на стената до вратата изведнъж се появиха причудливи дантеленоподобни арабески в червено-сиво-жълто. Мета винаги предпочиташе да зарежда пистолета си с патрони дум-дум.

— Казвах ви, че ще я убия! — радостно възкликна пирянката.

А мъдрият Кърк първо отсече главата на Морган, а после вече се огледа да види кой стреля.

Бервик явно също се бе заинтересувал откъде се разнася грохота на изстрелите, защото след малко се втурна в залата запъхтян в обкръжението на цял взвод войници от Специалния Корпус и нададе вой:

— Какво става тук?

Язон виновато разтвори ръце:

— Господин губернаторът на Ямайка се държа много невъзпитано с дамата. Нашите хора му преподадоха урок на добри маниери.

Това за дамата беше малко пресилено, разбира се, но какво значение имаше? Нали Язон просто искаше да се погаври над уважаемия представител на всички тайни служби. И го правеше с голямо удоволствие.

А Бервик като ням само оглеждаше с отворена уста залата и отчаяно се хващаше за главата.

— Не ви разбирам, господин Бервик — проговори невъзмутимо Язон. — Та вие сами ни разказвахте преди малко, че галактическото правосъдие е в много лошо състояние. Но ние все още не сме в галактическите простори, а се намираме на суверенна пирянска територия. А тук с правосъдието у нас проблеми няма.

Глава двадесета

Язон установи в новия изследователски комплекс най-добрия апарат за далечна връзка и прекара целия ден в безконечни преговори. За последните «следвоенни» дни се бяха насъбрали много и разнообразни работи.

Пирянците вече се бяха поуспокоили, доколкото беше възможно за тях. Мета бе успяла да ги убеди, че главните им врагове все пак са били Морган и Мадам Цин, а не Язон. Така че актът на мъст, извършен от нея и Кърк и зафиксиран от автоматичните камери на «Конкистадор», беше удовлетворил обитателите на Света на смъртта. Разбира се, в душата си Мета също си оставаше пирянка и на първо място у нея не можеха да стоят доводите на разсъдъка, но безграничната любов към Язон, изглежда, с годините бе надвила по сила любовта й към родната планета. Тя обаче и с ума си разбираше каква помощ бе оказал Язон на целия Пир.

Някои впрочем още продължаваха да мислят, че само за участието си в срамния «Вселенски тотализатор» заслужава, ако не да го убият, то поне да го изгонят от Пир за вечни времена. В крайна сметка обаче надделя здравият смисъл. Огромните парични средства, постъпили в резултат на печалбата и военната победа на сметката на Света на смъртта, а също така и колосалните нови възможности за борба с местните твари — тези два аргумента бяха достатъчни и за най-тъпоумните като напълно достатъчна компенсация за понесения морален и материален ущърб.

И ето, след като си бе оправил взаимоотношенията със съотечествениците си, тоест с пирянците, Язон получи възможност да се заеме едни вид с вътрешна политика. Той беше планирал няколко разговора с други планети от Галактиката.

Отначало, още от самото утро, за да не избяга после от ума му в суматохата на деня, той поздрави Доли с петнадесетия й рожден ден. Момичето, разбира се, се зарадва. Тя прекрасно разбираше колко проблеми има само на главата си Язон, и това, че той бе запомнил датата, беше необичайно трогателно. А Язон й обеща да й прати и подарък, но най-добре щеше да бъде по думите му да й го връчи при срещата им. Той я покани на гости в Пир, защото в близко време нямаше намерение да напуска планетата. Каза няколко думи и на Робс. Момчето възнамеряваше сериозно да се заеме с учението си, и Язон му пожела всякакви успехи.

Най-дълго протече разговорът му с Роналд Сейн — за възможните съвместни проекти в бъдеще. Възникваха интересни идеи.

После с доста труд успя да издири Роджър Уейн на Касилия. Уейн бе изпаднал в ужас от положението си и правеше отчаяни опити да се скрие в дън земя. Не искаше ни да вижда, ни да чува никого.

— И все пак успях да ви открия, сър — с гордост изрече Язон. — Изобщо нямам представа защо сте ме следили. Сега това дори не е интересно. И тъй като вие не ми причинихте никакво конкретно зло, а и освен това си държа на думата, то тържествено ви обещавам: от парите, които получих като печалба, а по същество, като контрибуция, аз ще ви отделя обещаната сума, а именно дванайсет и половина мииларда кредита. Бих могъл да ги изпратя по междубанковите канали, но по-красиво ще е да ви ги връча в налични, още повече, че Мета е много вероятно скоро да се появи на Касилия. Не може да дочага мига, в който ще си прибере от вашия космодрум Диго любимия си «ненадежден» звездолет «Темучин». Какво мълчите, Уейн?

— Не знам какво да ви кажа. Мното съм ви благодарен, Язон динАлт.

— Няма нужда да ми благодарите. Просто вие очевидно нито веднъж в живота си не сте се срещали с порядъчни хора. Замислете се над това, Уейн. Дванайсет и половина милиарда долара са една доста добра сума за старт. Вие сте още млад. Започнете от нулата, но не се свързвайте с криминалния бизнес. Между другото, един друт човек на мое място би предал поздрави чрез вас на един знатен авторитет на име Гроншик, но аз не искам. Така че бъдете здрави, Уейн!

Много време отнеха преговорите с Висшия съвет на Лигата на световете, с Бервик, с Бронс, дори и със самия Инскип.

Такъв проблем бяха раздули от тая проклета Ямайка, че свят да му се завие на човек! Язон обаче все пак успя да удържи на своето. Ямайка стана протекторат на Пир. Примерно по същата схема, както и Щастие, въпреки на коренно различното ниво на тамошната цивилизация. И по такъв начин неин губернатор трябваше да й стане пирянцин. Също проблем. Кърк не искаше да пуска никого от Света на смъртта, и без това хората ни са малко, категоричен беше той. Но пък и от нова планета да се отказват е грях. Това е и висока чест, и много изгодно във всяко едно отношение.

И тук решението, както не веднъж беше ставало, го подсказа Мета.

— Язон, помниш ли онзи образ, дето си беше паднал много по мен?

— Е — каза той, без да разбира накъде клони.

— Ти обеща да му запазиш живота. Ами хайде да използваме този живот с максимална ефективност. Кой по-добре от Хауърд можеда управлява Ямайка?

Язон просто се възхити от идеята й. Тони Хауърд беше реално единственият човек с авторитет на пиратската планета и едновременно способен да се подчинява на контрола от страна на Пир. Разбира се, той също беше изцапан с кръвта на невинни жертви, но нима има някой с чисти ръце, който управлява цели светове?

В крайна сметка всички стигнаха до извода, че Тони Хауърд беше най-подходящата кандидатура за наместник на Пир на Ямайка. Назначиха го. Изпратиха го. Беше много красиво.

Направо да му се замае на човек главата.

Общо взето, когато на пулта за дълечна връзка пристигна пси-грама с абсолютно невразумителен адрес на изпращача и на почти непонятно наречие, Язон реши, че с работата за деня вече е приключено.

Езикът на посланието се оказа в крайна сметка хинди, или нещо от тоя род, но Язон не го домързя, изрови в компютъра нужния речник и преведе текста, който си струваше труда.

Скъпо наше момче, поздравяваме те с големия успех. Благодарим за помощта. Надяваме се на скорошна среща. «Овен» не го търси на рафта. Ние го прибрахме оттам. Желаем ти нови успехи. Айзон. Нив-Нив.

«Ама че родители имам! — помисли си Язон. — А може би това дори и не са родителите ми? А просто някакви шегобийци?»

Но вече го мързеше да размишлява на тази тема. От улицата долитаха сигналите на космическа ракета, и той си спомни кой беше това. Арчи се бе върнал от космодрума. И не той беше в ракетата.

— Мета! — извика той любимата си, която така и не се научи да нарича жена дори и за себе си.

Тя работеше с Миди в съседната лаборатория.

— Мета, помниш ли, бях ти обещал, че обезателно ще ти направя сватбен подарък? А без това никой истински мъж не може да се счита за съпруг. Погледни през прозореца.

Той сам погледна пръв и се убеди, че Арчи беше поставил катера красиво, като на изложба на нови експериментални модели.

Мета го доближи отзад и ахна:

— «Невидимия»! Същият! От Бервик ли го изтъргува?

— Обиждаш ме, скъпа. Само пиратите купуват от радомците кораби на старо. А аз поръчах нов, чисто нов. И междувпрочем, още по-съвременен, и по-добър от кораба на онова конте Бервик.

— Обичам те, Язон! — въздъхна Мета и го целуна.

— Това е толкова хубаво, мила! И аз те обичам! Да отидем да се поразходим на нашата нова играчка.

Те излязоха през двойния шлюз и побягнаха през зелената ливада към лъщящия под слънцето разкошен бот.

Ноември 1997 — Март 1998г.