Сумрачен патрул

Пролог

Почивката в Подмосковието винаги е била присъща или на бедните, или на богатите. Именно средната класа е онази, която избира турски хотели с лозунга „всичко е включено в цената, пий колкото можеш“, знойната испанска фиеста или чистичкото крайбрежие на Хърватия. Средната класа не обича да почива в средната част на Русия.

Впрочем, средна класа в Русия почти няма.

Професията „учител по биология“, дори и в престижна московска гимназия, нямаше нищо общо със средната класа. Ако учителят е жена, ако мръсникът-съпруг е отишъл преди три години при друга, при това без да посегне на правото на майката да възпитава двете си деца, то за турските хотели можеше само да се мечтае.

Добре поне, че децата още не бяха навлезли в ужасната пубертетска възраст и искрено се радваха на старата вила, малката рекичка и започващата веднага зад пътя гора.

Лошото беше това, че голямата дъщеря твърде сериозно възприемаше статуса си на по-голяма. На десетгодишна възраст спокойно можеш да наглеждаш петгодишното си братче, което се плацика в рекичката, но не си заслужава да навлизате навътре в гората, разчитайки на знанията си от учебника по „Природознание“.

Впрочем, десетгодишната Ксюша още не знаеше, че са се загубили. Държейки здраво брат си за ръка, тя вървеше по едва забележимата пътечка и разказваше:

— Тогава отново го проболи с борови колове! Забили единия кол в челото, а другия — в корема! А той станал от гроба и казал: „Все едно, не можете да ме убиете! Аз отдавна съм мъртъв. А името ми е…“

Братчето й тихо захленчи.

— Добре, добре, пошегувах се. — каза сериозно Ксюша. — Той паднал и умрял. Погребали го и отишли да празнуват.

— С-с-страшно е. — призна Ромка. Не заекваше от страх, просто винаги си заекваше. — Ти п-повече не раз-зказвай, с-става ли?

— Няма. — каза Ксюша, докато се оглеждаше. Пътечката все още се виждаше зад тях, но отпред напълно се губеше в опадалата шума. Гората някак незабележимо стана сумрачна, сурова. Съвсем не такава, каквато беше в селото, където мама наемаше „вила“ — стара, занемарена къща. Трябваше да се връщат назад — докато не е станало късно. И Ксюша, като по-възрастна и грижлива сестра, разбираше това. — Да се връщаме в къщи, че мама ще ни се кара.

— Кученце. — неочаквано каза брат й. — Гледай, куч-ченце!

Ксюша се обърна.

Зад гърба й наистина стоеше куче. Голямо, сиво, зъбато. И ги гледаше с отворена уста, сякаш се смееше.

— Искам такова кученце. — каза Ромка без изобщо да заекне и гордо погледна сестра си.

Ксюша беше градско момиче и беше виждала вълци само на картинка. Е, и в зоопарка, само че там бяха някакви редки суматрански вълци…

Но сега я достраша.

— Хайде, да си вървим. — тихо каза тя, хващайки по-здраво Ромка. — Това е чуждо кученце, с него не бива да се играе.

Сигурно нещо в гласа й изплаши братчето й. И го изплаши така, че той не захленчи, а сам се вкопчи в сестра си и послушно тръгна с нея.

Сивото куче постоя малко и бавно тръгна след децата.

— То в-върви след нас. — каза Ромка, оглеждайки се назад. — Ксюха, т-това вълк ли е?

— Това е куче. — каза Ксюша. — Само не бягай, разбра ли? Вълците хапят онези, които бягат!

Кучето издаде кашлящ звук — сякаш се засмя.

— Да бягаме! — закрещя Ксюша.

И те побягнаха — направо през гората, през дерящите жилави храсти, покрай някакъв чудовищно огромен, на ръст колкото възрастен човек, мравуняк, покрай редицата покрити с мъх пънове — някой някога е отрязал тук десетина дървета и ги е взел.

Кучето ту изчезваше, ту се появяваше. Отзад, отдясно, отляво. И от време на време се прокашляше-смееше.

— То се смее! — през сълзи закрещя Ромка.

Кучето изчезна някъде. Ксюша спря до могъщ бор, притискайки към себе си Ромка. Брат й вече отдавна не търпеше подобни нежности, но сега не се противи, притисна гръб към сестра си и закри уплашено очите си с ръка. И тихо повтаряше:

— Не се б-боя, не се б-боя. Няма никого.

— Няма. — потвърди Ксюша. — Не мрънкай! Въл… Кучето имаше кученца. И ни прогони от тях. Разбра ли? Сега ще се прибираме в къщи.

— Тръгваме. — с радост се съгласи Ромка и махна ръка от лицето си. — Ой, кученца!

Страхът му моментално изчезна когато видя излизащите от храста мъници. Те бяха три — сиви, с големи чела и глуповати очи.

— П-паленца… — възторжено каза Ромка.

Ксюша панически се дръпна настрани. Борът, до който стояха, не я пусна — роклята й се беше залепила за смолата. Ксюша се дръпна по-силно, тъканта запращя, но се отлепи.

И видя вълка. Вълкът стоеше отзад и се усмихваше.

— Трябва да се качим на дървото… — прошепна Ксюша.

Вълкът се засмя.

— То иска да си поиграем с малките ли? — с надежда попита Ромка.

Вълкът разтърси сивата си глава. Сякаш отговаряйки — не, не. Искам мъниците да си поиграят с вас…

И тогава Ксюша закрещя — толкова силно и пронизително, че дори вълка отстъпи назад и смръщи муцуна.

— Махай се, махай се! — забравяйки, че вече е голямо и смело момиче, крещеше Ксюша.

— Стига сте викали. — чу се зад гърба им. — Цялата гора разбудихте…

Децата се обърнаха назад с пробудена надежда в сърцата си. До палетата стоеше възрастна жена — красива, чернокоса, в дълга ленена рокля, с боси крака.

Вълкът заплашително заръмжа.

— Я не се надувай. — каза жената. Наведе се, хвана за врата едно от вълчетата и то увисна безволно в ръцете й, сякаш бе заспало. Останалите също застинаха на местата си. — Какво имаме тук?

Вълкът, вече не обръщайки никакво внимание на децата, заплашително тръгна към жената.

— напевно произнесе жената.

Вълкът спря.

— завърши жената, гледайки към вълка.

Вълкът се озъби.

— Ай-ай-ай… — каза жената. — И какво ще правим сега?

— Мах… ни… се… — излая вълкът. — Мах… ни… се… ве… щице…

Жената хвърли вълчето на мекия мъх. И сякаш вцепенението им изчезна — палетата панически се втурнаха към вълка и се заровиха под корема му.

Вълкът отстъпи назад, а след него — и вълчетата.

— тържествено произнесе жената.

Сякаш четири сиви мълнии — една голяма и три малки, удариха от поляната към храстите. Във въздуха кръжаха снопчета сива козина. И рязко замириса на куче — като че ли цяла глутница бе съхнала тук след дъжд.

— Лельо, в-вие в-вещица ли сте? — тихо попита Ромка.

Жената се засмя. Приближи се към тях и ги хвана за ръцете.

— Да тръгваме.

Колибката изобщо не беше на кокоши крака и това разочарова Ромка. Най-обикновена дървена къщичка с малки прозорчета и малък навес.

— А б-баня имате ли? — въртейки глава, попита Ромка.

— Защо ти е баня? — засмя се жената. — Искаш да се изкъпеш ли?

— Вие т-трябва първо да напалите банята, после да ни н-нахраните, а едва тогава да ни изядете. — сериозно каза Ромка.

Ксюша го дръпна за ръката. Но жената не се обиди, а се засмя:

— Ти да не ме сбърка с Баба Яга? Може ли да минем без баня? Че и без това нямам такава. И няма да ви ям.

— М-може. — зарадва се Ромка.

Отвътре къщичката изобщо не приличаше на жилище на уважаваща себе си Баба Яга. На белосаната стена тиктакаше старинен часовник с махало и гири, от тавана висеше красив полилей с нежни висулки, на една неустойчива етажерка стоеше малък телевизор „Филипс“. Имаше руска печка, но беше затрупана с толкова боклуци, че нямаше никакво съмнение — в нея отдавна не бяха пекли добри юнаци и малки дечица. Само голямата библиотека със старинни книги изглеждаше солидно и тайнствено. Ксюша се приближи до шкафа и погледна кориците. Мама винаги казваше, че интелигентния човек когато е в чужда къща първо трябва да погледне книгите на домакина, а едва след това — всичко останало.

Но кориците бяха протрити, с едва различими заглавия, а онова, което успяваше да разчете, макар че беше написано по руски, си оставаше напълно непонятно. И мама имаше такива книжки: „Хелминтология“, „Етногенезис“21… Ксюша въздъхна и се отдръпна от шкафа.

Ромка вече седеше до масата, а вещицата му наливаше чай от бял електрически чайник.

— Ще пийнеш ли чай? — дружелюбно попита тя. — Вкусен, от горски билки…

— Вк-кусен. — потвърди Ромка, макар че повече топеше мекички в меда, отколкото да пие чай. — С-сядай, Ксюха.

Ксюша седна и вежливо взе чашката.

Чаят наистина беше вкусен. Вещицата също го пиеше и се усмихваше, гледайки към децата.

— А няма ли да се превърнем в козленца, като изпием чая? — внезапно попита Ромка.

— Защо? — учуди се вещицата.

— Ами ще ни омагьосате. — обясни Ромка. — Ще ни превърнете в козлета и ще ни изядете.

Явно не се доверяваше изцяло на тайнствената си спасителка.

— А защо ми е да ви превръщам в миризливи кози и тогава да ви ям? — възмути се вещицата. — Ако исках да ви изям, щях да ви изям без никакви превръщания. По-малко гледай Роу, момченце!

Ромка се нацупи, леко бутна Ксюша и попита шепнешком:

— А кой е този Роу?

Ксюша не знаеше и му изшътка:

— Пий си чая и мълчи! Магьосник някакъв…

Не се превръщаха в козлета, чаят беше вкусен, медът и мекичките — още по-вкусни. Магьосницата разпита Ксюша как се справя в училище. Съгласи се, че четвърти клас е просто ужас, изобщо не е като в трети. Смъмри Ромка за това, че пие чая със сърбане. Попита Ксюша откога заеква брат й. А после им разказа, че не е никаква вещица. Тя е ботаник, събира всякакви редки билки в гората. И, разбира се, знае от кои билки вълците се боят като от огън.

— А защо вълкът говореше? — попита недоверчивият Ромка.

— Изобщо не е говорил. — отряза магьосницата-ботаник. — Той лаеше, а на вас ви се е сторило, че е говорил. Нали?

Ксюша помисли и реши, че всъщност така си беше.

— Ще ви изпратя до края на гората. — каза жената. — Оттам се вижда селото. И повече да не ходите в гората, че вълците ще ви изядат!

Ромка помисли и й предложи да помогне в събирането на билки. А за да не ги закачат вълците, ще трябва да му даде специалната билка срещу вълци. И, за всеки случай, срещу мечки. А може и за лъвове, защото гората тук е съвсем като в Африка.

— Никакви билки! — каза строго жената. — Това са редки билки, в Червената Книга са вписани. Не се късат току-така.

— Аз знам какво е Червената Книга. — зарадва се Ромка. — А кажете, моля ви…

Жената погледна часовника и поклати глава. Възпитаната Ксюша веднага каза, че е време да тръгват.

За „из път“ децата получиха по парченце медна пита. Жената ги изпрати до края на гората — оказа се съвсем наблизо, сякаш пътечките сами бягаха под краката.

— И повече да не сте стъпили в гората! — настоятелно повтори жената. — Ако ме няма наблизо, ще ви изяде вълка.

Докато слизаха към селото, децата няколко пъти поглеждаха назад.

Отначало жената стоеше и гледаше след тях. А после изчезна.

— Все пак тя е вещица, нали, Ксюха? — попита Ромка.

— Тя е ботаник! — застъпи се за жената Ксюха. И се учуди: — Ти вече не заекваш!

— За-за-заеквам! — започна да се лигави Ромка. — Аз и преди не заеквах, просто се шегувах!

Глава 1

И кой е казал, че прясно издоеното мляко е вкусно?

Сигурно това идва още от първи клас. От някоя „Родна реч“, където е написано за вкусното-превкусно прясно издоено мляко. И наивните градски деца вярват.

Всъщност вкуса на това мляко е доста своеобразен. Виж, като постои един ден в мазето, да изстине — това е съвсем друга работа. Тогава го пият дори онези нещастници, които са лишени от необходимите храносмилателни ферменти. А те, между другото, не са никак малко. От гледна точка на майката природа възрастният човек не трябва да пие мляко, млякото е необходимо на децата…

Но хората рядко се вслушват в мнението на природата.

Още повече — Различните.

Аз се присегнах към каната и си налях още една чаша. Хладничко, пенливо… защо пяната от варенето е толкова противна, а в домашното мляко тя е най-вкусната част? Отпих голяма глътка. Стига, трябва да оставя за Светла и Надечка. В цялото село — и то не малко село, петдесет къщи, — само една крава! Добре, че има поне една… И имам силното подозрение, че великолепния млеконадой от безродната крава се дължи на Светлана. Напразно се гордее „леля Саша“ — четирийсетгодишна руска старица, стопанката на кравата Райка, шопара Борка, козела Миша и дребни безименни кокошки. Просто Светлана иска дъщеря й да пие истинско мляко. И ето че кравата я подминават всички неприятности. Ако ще леля Саша и с трици да я храни — нищо нямаше да се промени!

Не, все пак истинското мляко е хубаво нещо. Нека героите от рекламите да пристигат в селото с пакети мляко и с блеснали погледи да повтарят „истинско“! Те — може. За това им плащат. А и на селяните, отдавна и надеждно отучени да се грижат за всякакви животни, им е по-лесно. Може да ругаят демократите и „онези от града“, но не и да пасат крави.

Оставих празната чаша и се отпуснах на опънатият между дърветата хамак. Ама че буржоа, от гледна точка на местните жители. Пристигна с луксозна кола, донесе вносни продукти на жена си, по цял ден лежи в хамака… А тук, разбираш ли, народа по цял ден обикаля, няма с какво да излекува махмурлука…

— Здравейте, Антон Сергеевич. — сякаш прочел мислите ми, ме поздрави през оградата местния алкохолик, Колян. И как ли е успял да ми запомни името? — Добре ли пътувахте?

— Здравей, Коля. — небрежно го приветствах аз, без дори да направя опит да се измъкна от хамака. Все едно няма да го оцени. Не за това е дошъл. — Благодаря, всичко е наред.

— Нямате ли нужда от помощ, по градината или нещо друго… — безнадеждно попита Коля. — Дай, викам си, да ида, да попитам…

Аз затворих очи — през клепачите кърваво светеше клонящото към залез слънце.

Нищо не мога да направя. Нищичко. Достатъчно беше вмешателство от шесто-седмо ниво, и у бедния Коля щеше да изчезне зависимостта му от алкохола, да му мине цирозата и да се появи желание да работи, а не да пие водка и да бие жена си.

И аз дори мога, въпреки всички Договори, тихомълком да извърша същото това вмешателство. Леко движение с ръката…

А после какво? В селото няма работа. И в града на никого не е нужен бившия механизатор Коля. И пари, за да започне „свой бизнес“, също няма. Даже прасенце не може да си купи.

И отново ще тръгне да търси домашна ракия, да се претрепва по случайни заработки и да изкарва злобата си на своята също толкова впиянчена, уморена от всичко съпруга. Не човека трябва да лекуваме, а цялата Земя.

Или поне една шеста от тази земя. С гордото име Русия.

— Антон Сергеевич, сили не ми останаха… — проникновено каза Коля.

На кого е нужен бивш алкохолик в умиращото село, където колхозът е разтурен, а на единствения фермер три пъти му пускаха червен петел22, докато разбере намеците?

— Коля, — казах аз, — каква ти беше военната специалност? Танкист?

Имаме ли някакви наемници? Нека по-добре да иде в Кавказ, отколкото да се гътне след година от някое менте…

— Не съм служил. — глухо каза Коля. — Не ме взеха. Механизаторите бяха много нужни тогава и непрекъснато ме отлагаха, а после преминах възрастовата граница… Антон Серге’ич, ако трябва на някой да му сменя физиономията — няма проблеми! Не се и съмнявайте! Като мръсно коте ще…

— Коля, — попитах аз, — ще погледнеш ли мотора на колата? Нещо чукаше вчера…

— Ще го погледна! — оживи се Коля. — Та аз…

— Ето ключовете. — хвърлих му връзката аз. — Имаш бутилка от мен.

Коля грейна в щастлива усмивка:

— Искате ли и да ви измия колата? Че е скъпа, а то… по нашите пътища…

— Благодаря ти. — казах аз. — Много ще съм ти благодарен.

— Само че не искам водка. — изведнъж каза Коля и аз даже трепнах от изненада. Какво, да не би светът да се е обърнал с главата надолу? — Никакъв вкус няма… виж, половинка домашна…

— Договорихме се. — казах аз.

Щастливият Колян отвори външната врата и тръгна към обора, където вчера прибрах колата.

А от къщи — не видях, а почувствах — излезе Светлана. Значи Надечка се е уморила и вкусва сладкия следобеден сън… Светла се приближи, застана до главата ми, поколеба се, а после постави прохладната си длан на челото ми. Попита:

— Зле ли ти е?

— Ъхъ. — измърморих аз. — Светле, нищо не мога да направя. Нищо. Как издържаш тук?

— Аз от дете идвам в това село. — каза Светлана. — Чичо Коля го помня откакто беше нормален. Млад, весел. И мен, сополанката, на трактора ме возеше. Трезвен. И песни пееше. Можеш ли да си представиш?

— Преди по-добре ли беше? — попитах аз.

— По-малко пиеха. — кратко отвърна Светлана. — Антоне, а защо не го реморализира? Та аз чувствах — вече се приготвяше, през Сумрака премина тръпка. Тук няма никакви патрулни… освен тебе.

— Завинаги ли е опашката на кучето23? — грубо отвърнах аз. — Извинявай… Не с чичо Коля трябва да започваме.

— Не с него. — съгласи се Светлана. — Но вмешателството в действията на властимащите е забранено от Договора. „На човечеството — човешкото, на Различните — различното…“

Аз премълчах. Да, забранено е. Защото това е най-простия и сигурен начин да насочиш човешката маса към Добро или Зло. А значи — да нарушиш равновесието. Имало е в историята крале и президенти, които са били Различни. И това е свършвало с такива войни…

— Тук ще се вкиснеш, Антоне… — каза Светлана, галейки ме по косата. — Хайде да се връщаме в града.

— Надечка се радва. — възразих аз. — А и ти искаше да останеш още седмица, нали така?

— Ти се тормозиш… Защо не заминеш сам? В града ще ти е по-весело.

— Да си помисли човек, че искаш да ме отпратиш. — измърморих аз. — Че си имаш любовник тук.

Светлана изсумтя:

— Поне една кандидатура ще предложиш ли?

— Не. — казах аз, след като помислих малко. — Освен ако някой от вилите…

— Тук е женско царство. — отклони удара Светлана. — Или са сами, или мъжете работят, а жените се грижат за децата… Между другото… тук се случи нещо странно…

— Е? — напрегнах се аз. Щом Светлана казва, че е „странно“…

— Помниш ли, че вчера при мен идва Ана Викторовна?

— Даскалката ли? — ухилих се аз. Ана Викторовна беше толкова типична „даскалка“, че направо в „Ералаш“24 можеше да се снима. — Тя не дойде ли при майка ти.

— И при мама, и при мен. Има две деца — Ромка, по-малкия, той е петгодишен и Ксюша — тя е на десет.

— Добре. — одобрих аз Ана Викторовна.

— Не се занасяй. Преди два дена децата се загубили в гората.

Сънливостта ми моментално изчезна и аз седнах в хамака, подпирайки се на дървото. Погледнах към Светлана:

— Защо не каза веднага? Договорът си е Договор, но…

— Не се притеснявай, както са се загубили, така се и намерили. Вечерта се прибрали самички.

— Наистина необичайно. — не се сдържах аз. — Децата се забавили малко в гората! Да не би да обичат горски ягоди?

— Когато майка им започнала да им се кара, те разказали, че са се загубили. — невъзмутимо продължаваше Светлана. — И срещнали вълк. Вълкът ги гонел из гората — и ги извел право при вълчетата…

— Така… — промърморих аз. И почувствах как нещо тревожно заблъска в гърдите ми.

— Накратко, децата се уплашили. Но тогава се появила някаква жена, казала някакви стихчета на вълка и той избягал. А жената завела децата в къщата си, нагостила ги с чай и ги изпратила до края на гората. Казала им, че е ботаник и има такива билки, от които вълците се боят…

— Детски фантазии. — отрязах аз. — С децата всичко наред ли е?

— Напълно.

— А пък аз вече очаквах да чуя някаква гадост. — казах аз и отново легна в хамака. — Провери ли ги за магия?

— Абсолютно чисто. — каза Светлана. — Няма и най-малка следа.

— Фантазии. Или наистина са се изплашили от нещо… може и от вълк. А някаква жена ги е извела от гората. На децата им е провървяло, но с добър каиш…

— Малкият, Ромка, е заеквал. Доста силно. Сега говори напълно нормално. Бърбори, стихчета съчинява…

Аз се замислих. И попитах:

— Заекването лекува ли се? С нещо като внушение, хипноза… какво друго има?

— С нищо не се лекува. Като настинката. И всеки доктор, който ти обещае да излекува заекване с хипноза, е шарлатанин. Не, ако това е била някаква реактивна невроза…

— Спести ми термините… — помолих я аз. — Значи не се лекува. А народната медицина?

— Само дивите Различни. Ти можеш ли да излекуваш заекване?

— Дори енуреза. — измърморих аз. — И енкопреза25. Светле, но нали не си почувствала никаква магия?

— Но заекването е изчезнало.

— Това може да означава само едно… — неохотно казах аз. Въздъхнах и все пак станах от хамака: — Светле, много лошо се получава. Вещица. При това със Сила, превъзхождаща твоята. А ти си първо ниво!

Светлана кимна. Рядко споменавам, че силата й превъзхожда моята. Та това е нещото, което ни разделя… което може някога да ни раздели.

Та нали Светлана нарочно напусна Нощния Патрул! Иначе… иначе сега щеше да е вълшебница извън категориите.

— Но с децата нищо не се е случило. — продължих аз. — Лошия магьосник не е изял малкото момиченце, злата вещица не е сварила момченцето на супа… Не, ако това наистина е вещица — откъде-накъде ще върши добри дела?

— Вещиците въобще не изпитват потребност от човекоядство или сексуална агресия. — тежко, сякаш четеше лекция, каза Светлана. — Всичките им постъпки се определят от обикновен егоизъм. Ако вещицата е много гладна, то наистина може да изяде човек. Просто защото не смята себе си за човек. А иначе… защо да не помогне на децата? Нищо не й е струвало. Извела ги от гората, че и заекването на малкия излекувала. Тя сигурно също има деца. Ти нали би нахранил бездомно кученце?

— Не ми харесва това. — признах аз. — Вещица с такава сила? Та те рядко достигат до първо ниво, нали?

— Много рядко. — Светлана изпитателно ме погледна. — Антоне, добре ли разбираш разликата между вещица и вълшебница?

— Работил съм. — кратко отвърнах аз. — Знам я.

Но Светлана не се отказваше:

— Вълшебницата работи непосредствено със Сумрака и тегли Сила оттам. Вещицата ползва спомагателни материални предмети, заредени със Сила в една или друга степен. Всички магически артефакти, съществуващи по света, са създадени от вещици или магьосници, това са, да ги наречем така, техните „протези“. Артефактите могат да бъдат вещи или телесни органи от рогов вид — коса, дълги нокти… Ето защо вещицата е безопасна, ако я съблечеш и обръснеш, а на вълшебницата освен това трябва да й запушиш устата и да й завържеш ръцете.

— На теб със сигурност никой не може да ти запуши устата. — ухилих се аз. — Светле, защо са тези лекции? Не съм Велик маг, но основните положения ги знам, няма нужда да ми напомняш…

— Извинявай, не исках да те засегна. — моментално се извини Светлана.

Аз я погледнах — и видях в очите й болка.

Какво съм говедо!

Докога ще избивам комплексите си за сметка на любимата жена!

По-зле от който и да е Тъмен…

— Светле, прости ми… — прошепнах аз и я докоснах по ръката. — Извини глупака.

— И мен си ме бива. — призна Светлана. — Наистина, защо ти чета лекции? Ти в Патрула всеки ден си имаш работа с вещици…

Мирът беше възстановен и аз бързо казах:

— С толкова силни? Стига бе, в цяла Москва има една вещица от първо ниво, но и тя отдавна не работи… Какво ще правим, Светле?

— Няма реален повод за вмешателство. — загрижено каза Светлана. — Децата са наред, момчето даже е по-добре от преди. Но остават два въпроса — що за странен вълк е гонил децата към вълчетата?

— Ако изобщо е бил вълк. — отбелязах аз.

— Ако е бил. — съгласи се Светлана. — Но децата някак много подредено разказват… И втория въпрос — има ли вещицата регистрация тук, с какво разполага…

— Сега ще разберем. — казах аз, вадейки мобилния си телефон.

След пет минути получих отговор, че според данните на Нощния Патрул в околността няма никакви вещици и не би трябвало да има.

А след още десет минути излязох на двора, въоръжен с инструкциите и съветите на жена си, по съвместителство — несбъдната Велика Вълшебница. Минавайки покрай обора надникнах през отворената врата — Колян се беше надвесил над отворения капак, а на постлан на пода вестник лежаха някакви части. Ох-леле, това за чукането в мотора го казах просто така!…

Освен това чичо Коля си напяваше тихичко:

Явно в паметта му беше останало само това стихче. И той го повтаряше като омагьосан, ровейки се увлечено в мотора:

Когато ме видя, чичо Коля радостно възкликна:

— Тук, Антоша, с половин литър няма да минеш! Съвсем са откачили тези японци, какво са направили с дизела — да те е страх да го гледаш!

— Това не са японците, това са немците. — поправих го аз.

— Немци ли? — учуди се чичо Коля. — А, та това е „БМВ“, а аз по-рано само „Субару“ съм поправял… защо, викам си, всичко е другояче направено… Нищо, ще го оправя! Главата само дето бучи, проклетата…

— Иди при Светла, тя ще ти сипе малко. — примирих се с неизбежното аз.

— Не. — поклати глава чичо Коля. — Не и докато работя. Иначе такива ще ги свърша… Мен още първия председател, лека му пръст, ме научи — докато се ровичкаш в железарията, капка да не слагаш в уста! Ти върви, върви. До вечерта ще имам работа.

Сбогувайки се мислено с колата, аз излязох на горещата прашна улица.

Малкият Ромка беше безкрайно щастлив от моето гостуване. Пристигнах точно в момента, когато Ана Викторовна претърпяваше позорна загуба във войната за следобеден сън. Ромка, кльощав и загорял хлапак, подскачаше на леглото и възторжено крещеше:

— Не искам да спя до стената! Подгъват ми се колената!

— Е, кажете какво да го правя? — зарадва се на моето появяване Ана Викторовна. — Здравейте, Антоне. Я кажете, вашата Наденка така ли се държи?

— Не. — излъгах аз.

Ромка спря да подскача и се заслуша напрегнато.

— Ами вземете го с вас тогава. — коварно предложи Ана Викторовна. — Защо ми е такъв хулиган? Вие сте строг човек, ще го възпитате. Ще се грижи за Наденка, ще й пере пелените, ще ви мие пода, боклука ще изхвърля…

При тези думи Ана Викторовна усилено ми намигаше, сякаш можех да възприема предложението на сериозно и да си тръгна с малолетен роб.

— Ще си помисля. — подкрепих аз педагогическите й усилия. — Ако изобщо не слуша, ще го вземем за превъзпитание. Какви по-непослушни деца са ставали меки като памук!

— Да, ама няма да ме вземете! — храбро каза Ромка, но спря да подскача, седна на кревата и се зави с одеалото. — Защо ви е такъв хулиган?

— Тогава ще те дам в интернат. — заплаши го Ана Викторовна.

— Само безсърдечните хора си дават децата в интернат. — явно повтаряйки дочута отнякъде фраза, каза Ромка. — А ти си сърдечна!

— Е, кажете какво да го правя? — риторично повтори Ана Викторовна. — Да ви налея ли студен квас?

— И на мен, и на мен! — извика Ромка, но замълча под строгия поглед на майка си.

— Благодаря. — кимнах аз. — Всъщност аз точно заради този хулиган дойдох…

— Какво пак е направил? — подходи делово към въпроса Ана Викторовна.

— Ами Светла ми разказа за приключенията им… за вълка. А аз съм ловец, пък тук такава възможност…

След минута бях настанен на стол, напоен с вкусен студен квас и всякак ухажван.

— Не, аз самата съм учителка и разбирам — говореше Ана Викторовна. — Вълкът е санитарят на гората… лъжа е, разбира се — вълкът убива не само болните, той убива всички наред… Но все пак — живо същество е. Вълкът не е виновен, че е вълк… Но тук — точно до селото! Да гони децата! Той ги е гонил към вълчетата, разбирате ли какво значи това?

Аз кимнах.

— Учил е вълчетата да ловуват. — в очите на Ана Викторовна се появи или страх, или онази майчина ярост, от която вълци и мечки бягат панически в храстите. — Какво е това — вълк-човекоядец?

— Не може да бъде. — казах аз. — Тук не е имало случаи вълк да нападне човек. Тук отдавна няма вълци… по-вероятно да е подивяло куче. Но все пак искам да проверя.

— Проверете. — твърдо каза Ана Викторовна. — И ако… дори да е куче. Ако на децата не им се е привидяло…

Аз отново кимнах.

— Застреляйте го. — помоли Ана Викторовна. И добави шепнешком: — По цели нощи не спя. Само като си представя… какво можеше да се случи.

— Това беше кученце! — дочу се от кревата гласът на Ромка.

— Шшт! — сопна му се Ана Викторовна. — Добре, идвай тук. Разкажи на чичкото какво се случи.

Без излишни уговорки Ромка слезе от кревата, приближи се и много делово се качи на коленете ми. Настоятелно ме погледна в очите.

Аз го погладих по твърдата, изгоряла от слънцето коса.

— Значи, всичко стана така… — доволно започна Ромка.

Ана Викторовна някак много тъжно погледна Ромка. И аз я разбирах. Виж, бащата на тези деца не можех да разбера. Всичко се случва, разделили се — добре… но да зачеркваш от живота собствените си деца?…

— Вървяхме ли вървяхме, разхождахме се. — подтискащо бавно разказваше Ромка. — Разхождахме се из гората. А там Ксюха започна да разказва страшни истории…

Аз внимателно слушах разказа му. Какво пък, страшните истории са още един довод за това, че цялата история е измислена. Но ето — говори си детето съвсем чисто, и като изключим обичайното за възрастта му повторение на думи, няма за какво да се хванеш.

За всеки случай просканирах аурата на момчето. Човек… човече. Добро човече, иска ми се да вярвам, че ще като порасне, ще стане добър човек. Няма и най-малка следа от потенциал на Различен. И никакви следи от магическо въздействие.

Макар че ако Светлана не е забелязала нищо… къде съм тръгнал и аз, с моето второ ниво…

— А вълкът се засмя! — радостно махайки ръце, възкликна Ромка.

— Не се ли изплаши? — попитах го аз.

За мое учудване, Ромка се замисли. После каза:

— Изплаших се. Та аз съм малък, а вълкът е голям. И нямах никаква пръчка, откъде да взема пръчка в гората? А после вече не ме беше страх.

— Сега не се ли боиш от вълка? — уточних аз. След такова приключение и нормално дете ще започне да заеква. А Ромка е престанал!

— Изобщо. — каза момчето. — Ама вие съвсем ме объркахте! Докъде бях стигнал?

— До там, че вълкът се засмял. — усмихнах се аз.

— Съвсем като човек. — каза Ромка.

Ясно. Отдавна не съм си имал работа с върколаци. При това с такива нагли… да ловят деца, на някакви си сто километра от Москва. На какво са разчитали? Че в селото няма Патрул? Но регионалният ни офис проверява всички изчезнали хора. За тази цел имаме един добър, макар и тясно специализиран маг. На пръв поглед той се занимава с абсолютно шарлатанство — гледа снимките, после или ги отмества настрани, или звъни на оперативните работници и смутено казва: „Тук има нещо, но какво — не зная…“

Така че щяхме да трепнем, ще дойдем тук, ще претърсим гората, ще намерим следите… това щяха да са страшни следи, но ние сме свикнали. А после, най-вероятно, при арестуването върколаците щяха да окажат съпротивление. И някой… може би дори аз, би махнал с ръка. И в Сумрака щеше да се плъзне звъняща сива мъгла…

Такива рядко успяваме да хванем живи. А и не ни се иска.

— И ми се струва, — разсъдливо каза Ромка, — че вълкът каза нещо. Струва ми се… Струва ми се… Само че той не е говорил, знам, че вълците не говорят, нали така? Но ми се присънва, че вълкът каза нещо.

— И какво каза? — предпазливо попитах аз.

— Мах-ни се ве-щи-це! — старателно каза Ромка, опитвайки се да наподоби хрипкав бас.

Край. Може да подписваме заповед за лов. Или дори да искаме помощ от Москва.

Това е бил върколак, съвсем истински върколак. Но за щастие на децата, наблизо е имало и вещица.

Силна.

Много силна.

Не само че изгонила върколаците, ами и паметта на децата изчистила без да остави следи. Само че не е влизала по-надълбоко. Не е очаквала, че в селото ще има бдителен патрулен… Наяве момчето не помни нищо, но насън — моля. „Махни се, вещице!“

Колко интересно.

— Благодаря ти, Ромка. — стиснах дланта му аз. — Ще ида в гората, ще погледна.

— А не ви ли е страх? Имате ли пушка? — живо се поинтересува Ромка.

— Имам.

— Покажете я!

— Тя е в къщи. — строго каза Ана Викторовна. — И пушките не са играчка за деца!

Ромка въздъхна и жалостиво помоли:

— Само не убивайте вълчетата, става ли? По-добре ми донесете едно, ще го дресирам като куче! Или две — едно на мен, едно на Ксюха!

— Роман! — натърти с железен глас Ана Викторовна.

„Ксюха“ я намерих на езерото, както обеща майка й. Ято момичета се печаха редом до ято момчета, а насмешките се сипеха и от двете страни. Възрастта на къпещите се беше такава, че вече не дърпаха момичетата за плитките, но още не разбираха за какво са необходими.

При моето появяване всички млъкнаха и ме загледаха с любопитство и опасение. Още не се бях появявал в селото.

— Оксана? — попитах аз момичето, което ми се стори, че съм виждал на улицата с Ромка.

Много сериозното момиче в син бански ме погледна, кимна и вежливо каза:

— Здраст… здравейте.

— Здравей. Аз съм Антон, мъжът на Светлана Назарова. Познаваш ли я? — попитах я аз.

— А как се казва дъщеря ви? — подозрително попита Оксана.

— Надя.

— Познавам я. — кимна Оксана и стана от пясъка. — Искате да говорим за вълците, нали?

Аз се усмихнах:

— Правилно.

Оксана хвърли бърз поглед към децата. При това — към момчетата.

— Аха, това е таткото на Надя. — каза един луничав хлапак, в който неизвестно как се разпознаваше селският му произход. — Моят татко сега ви поправя колата.

И гордо огледа приятелите си…

— Не, можем и тук да поговорим. — успокоих аз децата.

Ужасно е, разбира се, че в такава възраст у нормални, израснали в семейства деца се формират такива навици за предпазливост.

Но по-добре да се формират.

— Ние отидохме да се разходим в гората. — започна да разказва Оксана, стоейки изпъната пред мен. Аз помислих и седнах на пясъка — тогава седна и момичето. Все пак Ана Викторовна умееше да възпитава деца. — Аз съм виновна, че се загубихме…

Някой от селските деца хихикна. Но тихичко. Сигурно след историята с вълците Оксана е станала най-популярното момиче сред учениците от долните класове.

Общо взето, Оксана не каза нищо ново. И по нея нямаше и следа от магия. Само че споменаването на шкафа „със стари книжки“ ме напрегна.

— А не си ли спомняш заглавията? — попитах аз.

Оксана поклати глава.

— Опитай се да си спомниш. — помолих я аз.

Погледнах под краката си — към дългата, крива сянка.

Сянката послушно се вдигна към мен.

И сивият прохладен Сумрак ме пое в себе си.

Винаги е приятно да гледаш деца от Сумрака. В аурите им — даже у най-лошите и най-нещастни — още я нямаше онази злоба и ожесточение, която обгръщаше възрастните хора.

Извиних се мислено пред децата — все пак действията ми бяха насилствени. И минах по тях с леко, неусетно докосване. Просто така — премахнах онези капки зло, които все пак бяха полепнали по тях.

А после погладих Оксана по главата. Прошепнах:

— Спомни си, момиченце…

Не, не ми е по силите да премахна блокировката, поставена от неизвестната вещица — ако тя е по-силна от мен или дори ако е равна по сила. Но за мое щастие, „Деточкин също обичаше деца“27. Вещицата се бе отнесла много внимателно със съзнанията им.

Излязох от Сумрака. Лъхна ме горещ въздух — като от печка. Все пак лятото излезе доста горещо!

— Спомних си! — гордо каза Оксана. — Едната книга се казваше „Алиада Ансата“.

Аз се намръщих.

От обикновените билкови каталози… имам предвид обикновените билкови каталози на вещиците, този се отличаваше с някаква особена злонамереност. Там дори на глухарчетата бяха намерени няколко гнусни приложения.

— И „Кассагар Гарсарра“. — каза Оксана.

Някое от децата се подсмихна. Но неуверено.

— Това как беше написано? — попитах аз. — На латиница? Тоест, като на английски… така ли? „Kassagar Garsarra“?

Защо ли повтарях? Сякаш на слух ще се чуе разликата…

— Не, на руски. — призна Оксана. — С едни такива смешни буквички, старинни.

Никога не съм чувал за руски превод на най-редкия даже за Тъмните ръкопис. Той не може да се препечатва, магията на заклинанията ще изчезне. Може само да се преписва. Само с кръв. Не кръв на девственица или на невинно дете, това са по-късни заблуждения и такива копия не стават за нищо. За момента се смяташе, че „Кассагар Гарсарра“ съществува само на арабски, испански, латински и старонемски езици. Магът, който преписва книгата, трябва да взема кръв от себе си. За всяко заклинание — отделно убождане. А книгата е дебела…

И заедно с кръвта си отива и Силата.

Даже някаква гордост те обзема заради руските вещици! Намерила се е все пак една фанатичка!

— Това ли е? — уточних аз.

— „Фуаран“.

— Такава книга няма, това е измислица… — неволно казах аз. — Какво? „Фуаран“?

— „Фуаран“. — потвърди Оксана.

Не, нищо отвратително нямаше в тази книга. Само че във всички справочници беше отбелязана като измислица. Защото според легендата съдържала инструкция как да превърнеш човек във вещица или магьосник. Подробна и като че ли работеща инструкция.

А това е невъзможно!

Нали, Хесер?

— Удивителни книги. — казах аз.

— Това са ботанически книги, нали? — попита Оксана.

— Аха. — съгласих се аз. — Като каталози. „Алиада Ансанта“ — как да търсиш разни билки… е, и така нататък. Благодаря ти, Ксюша.

Интересни неща стават в нашата гора! Съвсем близо до Москва седи в гората… каква ти гора, в горичката, могъща вещица с библиотека от най-редките книги по Тъмно дело. От време на време спасява деца от идиоти-върколаци. Много й благодаря! Само че такива книги трябва да се водят на специален отчет — в двата Патрула и Инквизицията. Защото в тях има чудовищна, опасна сила.

— Имаш един шоколад от мен. — казах аз на Оксана. — Много добре разказа всичко.

Оксана не започна да кокетничи, каза само „благодаря“. И като че ли съвсем загуби интерес към разговора.

Явно защото е по-голяма, вещицата й е промила мозъка по-добре. Само че за книгите, видени от момичето, е забравила.

И това малко успокояваше.

Глава 2

Хесер ме слушаше много внимателно. Само на два пъти зададе уточняващи въпроси, а после само мълчеше, въздишаше и пухтеше. Аз се проснах на хамака с телефона в ръка и подробно разказах всичко… само за книгата „Фуаран“, която притежава вещицата, премълчах.

— Добра работа, Антоне. — реши накрая Хесер. — Юнак. Не се отпускаш.

— Какво да правя? — попитах аз.

— Трябва да намерим вещицата. — каза Хесер. — Нищо лошо не е направила, но е длъжна да се регистрира. Е… обичайната процедура, ти си знаеш.

— Върколаците? — уточних аз.

— Най-вероятно са някакви московски гастрольори. — сухо изкоментира Хесер. — Ще наредя да проверят всички върколаци, които имат повече от три деца-върколаци.

— Вълчетата са били само три. — напомних аз.

— Върколакът може да е извел на лов само най-големите. — обясни Хесер. — Обикновено имат големи семейства… Има ли някакви подозрителни чужди хора в селото? Някой възрастен с три или повече деца?

— Не. — със съжаление отвърнах аз. — И ние със Светла веднага си помислихме… Само Ана Викторовна пристигна с две деца, всички останали са или без деца, или с едно. В страната има криза в раждаемостта…

— Наслушал съм се за демографската ситуация, благодаря ти много. — насмешливо ме прекъсна Хесер. — А какво е положението с местните?

— Има големи семейства, но Светлана добре познава всички местни. Всичко е чисто, обикновени хора.

— Значи, приходящи. — реши Хесер. — Доколкото разбрах, в селото не са изчезвали хора. А има ли наблизо някакъв пансион, или почивна станция?

— Има. — отрапортувах аз. — На около пет километра на другия бряг на реката има пионерски лагер. Е, или както там сега ги наричат… Вече проверих — всичко е наред, децата са в наличност. А и няма да ги пуснат от другата страна на реката — това е военизиран лагер, всичко е много строго. Отбой, ставане, пет минути за обличане. Не се притеснявайте.

Хесер недоволно изръмжа. Попита:

— Имаш ли нужда от помощ?

Аз се замислих. Това беше най-важният въпрос, на който още не можех да намеря отговор.

— Не зная. Вещицата явно е по-силна от мен. Но аз няма да ходя да я убивам… тя ще почувства това.

Накъде далеч-далеч, в Москва, Хесер потъна в размисъл. После каза:

— Нека Светлана да провери вероятностните линии. Ако опасността е малка… какво пък, опитай се да се справиш сам. Ако е повече от десет-дванайсет процента… тогава… — той се поколеба, но завърши доста бодро: — тогава ще дойдат Иля и Семьон. Или Данила и Фарид. Трима ще се справите.

Аз се усмихнах. За друго си мислиш, Хесер. За съвсем друго. Надяваш се, че при беда Светлана ще ми помага. А после, току-виж, се върнала в Нощния Патрул…

— Освен това имаш и Светлана. — завърши Хесер. — Сам разбираш всичко. Така че работи и докладвай периодично.

— Слушам, мой генерале. — изтърсих аз. Нещо с твърде командирски глас ми нареди да докладвам…

— Според военните чинове, подполковник, — незабавно ме сряза Хесер, — моето звание би било не по-ниско от генералисимус. Това е всичко, действай.

Прибирайки телефона, за минутка се отдадох на класификацията по степените на силата в съответствие на армейските звания. Седма степан — редник… шеста — сержант… пета — лейтенант… четвърта — капитан… трета — майор… втора — подполковник… първа — полковник.

Е, да — ако не внасяме излишни същности като делим званията на младши и старши, то аз ще съм подполковник. А генерал ще е обикновен маг извън категориите.

Но Хесер не е обикновен маг!

Дворната врата хлопна, влезе Людмила Ивановна. Моята тъща. А около нея неуморно обикаляше Надюшка. Едва влязла в градината, тя с писък се хвърли към хамака.

Да, дъщеря ми е неинициирана. Но чувства родителите си. И може много други неща, които обикновените двугодишни момичета не умеят. Например — тя не се бои от никакви животни, затова пък животните я обожават. И кучетата, и котките й се умилкват…

А комарите не я хапят.

— Тате… — катерейки се по мен, съобщи Надя. — Ние се разхождахме.

— Здравейте, Людмила Ивановна! — поздравих аз тъщата. За всеки случай, сутринта вече се поздравявахме.

— Почиваш ли си? — със съмнение в гласа попита тъщата.

Не, отношенията ни с нея са добри. Не като във вицовете. Но имам чувството, че тя непрекъснато ме подозира за нещо. Например, че съм Различен… ако знаеше за Различните.

— Мъничко. — бодро казах аз. — Надя, далеч ли ходихте?

— Далеч.

— Умори ли се?

— Уморих се. — съгласи се Надка. — А баба повече се умори!

Людмила Ивановна постоя секунда, сякаш размишляваше дали може да повери на такъв хаймана като мен собствената му дъщеря. Но явно реши да рискува. И влезе в къщата.

— А къде ще ходиш? — попита Надюшка, хващайки се здраво за ръката ми.

— Нима съм казал, че ще ходя накъде? — учудих се аз.

— Не си… — призна Надка и разроши косата си с ръчичка. — А ще ходиш ли?

— Ще ходя. — признах аз.

Виж ти… Ако детето е потенциален Различен, че и с такава сила, то дарбата за предвиждане на бъдещето се появява още след раждането. Миналата година Надка започна да плаче седмица преди да започнат да й растат зъбки.

— Ля-ля-ля… — гледайки оградата, пропя Надя. — А оградата трябва да се боядиса!

— Баба ли ти каза това? — уточних аз.

— Каза. Ако имаше мъж, той щеше да боядиса. — старателно повтори Надюшка. — Но мъж няма и баба самичка ще боядисва.

Аз въздъхнах.

Аман от тези вилни фанатици! Защо у хората на преклонна възраст непременно се пробужда страстта да ровичкат земята? Да свикнат ли се опитват, или какво?

— Баба се шегува. — казах аз и се ударих в гърдите. — Тук има мъж и той ще боядиса оградата. Ако трябва, ще боядиса всички огради в селото.

— Мъж. — повтори Надка и се засмя.

Аз зарових лице в косата й и подухнах. Надя започна едновременно да хихика и да се брани. Аз намигнах на излязлата от къщи Светлана и пуснах дъщеря си на земята:

— Бягай при мама.

— Не, по-добре при баба. — улавяйки Надя, каза Светлана. — Да пиеш мляко.

— Не искам мляко!

— Трябва! — отряза Светлана.

И Надечка не продължи да спори, а безропотно тръгна към кухнята. Даже при хората майките и децата се разбират по странен безсловесен начин. А какво да кажем за нас? Надя прекрасно усещаше кога може да покапризничи, а кога не си струва да опитва.

— Какво каза Хесер? — попита Светлана, сядайки до мен. Хамакът се залюля.

— Остави ме сам да избирам. Мога да потърся вещицата сам, мога и да извикам помощ. Ще ми помогнеш ли да реша?

— Да ти погледна бъдещето? — уточни Светлана.

— Аха.

Светлана затвори очи и се отпусна в хамака. Аз вдигнах краката й и ги положих на коленете си. Погледнато отстрани — пълна идилия. Лежи в хамака симпатична жена, почива си. До нея седи мъжът й и игриво я гали по бедрото…

И аз мога да гледам бъдещето. Но доста по-лошо, отколкото Светлана, не ми е по специалността. И повече време ще ми отнеме, и прогнозата ще е далеч по-съмнителна…

Светлана отвори очи. Погледна ме.

— Е? — не се стърпях аз.

— Ти гали, гали. — усмихна се тя. — Всичко е чисто. Никаква опасност не виждам.

— Явно вещицата се е уморила от злодеяния. — ухилих се аз. — Какво пък. Ще й направя устно предупреждение за липсата на регистрация.

— Библиотеката й ме притеснява. — призна Светла. — С такива книги — да стои в това забутано място?

— Може би просто не обича градовете? — предположих аз. — Нужна й е гора, свеж въздух…

— Тогава защо в Подмосковието? Да беше отишла в Сибир, там и екологията е по-добра, и билки има повече. Или в Далечния Изток.

— Местна е. — ухилих се аз. — Патриотка на малката родина.

— Нещо не е наред. — с досада каза Светлана. — Още не мога да се отърся от историята с Хесер, и изведнъж — вещица.

— А Хесер какво? — свих рамене аз. — Приискало му се да направи синът си Светъл. Знаеш ли, не мога да го укорявам за това. Представи си какво чувство на вина изпитва пред сина си… смятал е, че малкият е загинал…

Светлана иронично се усмихна:

— Надечка сега седи на табуретката, маха с крачета и изисква да се махне пяната от млякото.

— Е, и? — не разбрах аз.

— Усещам къде е и как се чувства. — поясни Светлана. — Защото тя е моя дъщеря. И защото тя е Различна. А аз съм по-слаба от Хесер или Олга…

— Те са мислили, че момчето е умряло… — измърморих аз.

— Не може да бъде. — твърдо каза Светлана. — Хесер не някой безчувствен пън. Той щеше да почувства, че момчето е живо, разбираш ли? А пък Олга — още повече. Той е нейна плът и кръв… не, не е възможно да повярват, че момчето е умряло! А след като са знаели, че е жив, останалото е въпрос на техника. Хесер и сега, и преди петдесет години е имал достатъчно сила, за да обърне страната с главата надолу и да намери сина си.

— Какво излиза, че не са го търсили ли? — попитах аз. Светлана мълчеше. — Или…

— Или. — съгласи се Светлана. — Или момчето наистина е бил човек. Едва тогава всичко пасва. Тогава са могли да повярват в смъртта му и да го намерят съвсем случайно.

— „Фуаран“. — казах аз. — Може би тази вещица някак е свързана с произшествието в „Ассол“?

Светлана сви рамене. Въздъхна:

— Антоне, ужасно ми се иска да дойда с теб в гората. Да намеря тази добричка жена-ботаник и пристрастно да я разпитам…

— Но няма да дойдеш. — казах аз.

— Няма. Аз се заклех да не участвам в операциите на Нощния Патрул.

Всичко разбирах. И споделях обидата на Светлана към Хесер. И при всички случаи бих предпочел да не вземам със себе си Светлана… не й е това работата — да обикаля гората и да търси вещици.

Но колко по-просто и по-леко би било да работим заедно!

Аз въздъхнах и се надигнах:

— Какво пък, няма да отлагам. Жегата премина, ще се разходя из гората.

— Скоро ще се стъмни. — отбеляза Светлана.

— Аз ще съм наблизо. Децата казаха, че къщичката е някъде съвсем наблизо.

Светлана кимна:

— Добре. Само почакай минутка, ще ти направя сандвичи. И ще ти налея компот в манерката.

Докато чаках Светлана, аз предпазливо надникнах в обора. И се вцепених. Не стига, че чичо Коля беше разглобил и наредил на пода вече половината двигател, ами до него увлечено се ровеше в мотора друг местен алкохолик — Андрей ли беше, Серьожа ли… И толкова бяха увлечени в противоборството с немската техника, че донесената от жалостивата Светлана чаша28 така си и стоеше недокосната.

— мъркаше под носа си чичо Коля.

Аз се отдалечих на пръсти от обора.

Майната й на колата…

Светлана ме беше екипирала така, сякаш не отивах в местната горичка, а се готвех за поход в тайгата. Пакет сандвичи, манерка с компот, хубаво джобно ножче, кибрит, кутийка със сол, две ябълки, малко фенерче… Освен това провери дали ми е зареден телефона. Вземайки предвид несериозните размери на гората, той въобще не беше излишен. В краен случай можеше да се кача на някое дърво — тогава със сигурност ще имам връзка с мрежата.

А плейъра си го взех самичък. И сега, крачейки спокойно към гората, слушах „Зимовье Зверей“.

Не хранех особени надежди да намеря вещицата още тази вечер. По-добре беше да дойда сутринта, а още по-добре — с подкрепление. Но толкова ми се искаше сам да намеря заподозряната!

И да надникна в книгата „Фуаран“.

Преди да навляза в гората аз постоях малко, гледайки през Сумрака. Нищо необичайно. Ни най-малки следи от магия. Само в далечината, над нашата къща светеше бяло зарево. Вълшебниците от първо ниво се виждат отдалеч…

Добре, да слезем по-надълбоко.

Аз вдигнах сянката си от земята и прекрачих в Сумрака.

Гората се превърна в тъмен мираж, в мъгла. Само най-големите дървета имаха свои двойници в сумрачния свят.

Е, къде децата са излезли от гората?

Бързо намерих следите им. След два дена слабата диря щеше да се стопи, но сега още се виждаше. Децата остават ясни следи, в тях има много Сила. По-забележими са само следите на бременните.

От „жената-ботаник“ нямаше и следа. Какво пък, може да са се заличили. Но по-вероятно е тази вещица отдавна да е свикнала да не оставя следи.

А детските следи не е пипнала! Защо? Небрежност? Руското „и така става“? Или умишлено? Какво пък, няма да гадая.

Аз зафиксирах в паметта си детските отпечатъци и излязох от Сумрака. Вече не виждах следите, но чувствах накъде водят те. Можеше да тръгвам на път.

Но преди това старателно се замаскирах. Разбира се, това не беше онази черупка, която ми направи Хесер. И все пак някой по-слаб от мен маг ще ме сметне за човек. Ами ако надценяваме силата на вещицата?

Първият половин час аз бдително се озъртах, гледах през Сумрака към всеки подозрителен храст, от време на време произнасях простичко заклинание за търсене. Изобщо — държах се като по учебник, като дисциплиниран Различен, преследващ заподозрян.

После ми омръзна. Около мен имаше гора — макар и малка, макар и не много здрава, но все пак незамърсена от туристи. Може и затова да не беше замърсена, защото цялата гора беше само петдесет на петдесет километра? Но тук имаше всякакви горски животни като белки, зайци, лисици. Вълци — истински, не върколаци, разбира се, — нямаше. Но тук не ни трябват вълци. Затова пък имаше много горски плодове — на едно място седнах до храст диви малини и десетина минути обирах леко изсъхналите сладки зрънца. После се натъкнах на цяло семейство бели гъби. Какво ти семейство — това беше истински гъбен мегаполис! Огромни, недокоснати от червеи бели гъби, и никакви дефекти, никакви петна и мъхчета. Нямах представа, че на два километра от селото може да се намери такова съкровище!

Известно време се колебах. Да взема да събера тези гъби, да ги занеса в къщи и да ги изсипя на масата, за удивление на тъщата и възхищението на Светлана! А пък Надка колко ще пищи от възторг и ще се хвали на съседските деца с късметлийския си баща!

После си помислих, че след такава находка (няма тайно да я внасям в къщи, я) цялото село ще се втурне в гората за гъби. И местните пияници, които ще се радват да продадат гъбите край пътя и да купят водка. И бабите, за които горските дарове са основното средство за препитание. И всички местни дечурлига.

А някъде наоколо, в гората, се разхождат върколаци…

— Няма да повярват… — тъжно казах аз, гледайки гъбната поляна.

Страшно ми се ядяха печени гъбки. Преглътнах слюнката си и продължих по следата.

Всичко беше така, както го описваха децата. Малка къщурка, малки прозорчета, никакъв обор, никакви огради. Никой не прави такива къщички в гората. Ако ще да е най-забутания лесничейски пост, все пак трябва да има навес за дърва.

— Ей, стопанке! — извиках аз. — Ехо!

Никой не отговаряше.

— Къщичке-къщичке… — измърморих аз. — Обърни се с гръб към гората, с лице към мен…

Къщичката не помръдна. Впрочем, тя и така си беше обърната с лице към мен. Изведнъж се почувствах мъдър, точно като Щирлиц от вицовете. Добре, стига съм се занимавал с глупости. Ще вляза, а ако няма никой, ще почакам…

Аз отидох до вратата, докоснах ръждивата желязна дръжка — и в този миг, сякаш това и чакаха, вратата се отвори.

— Добър ден. — каза с усмивка жена на около трийсет години.

Много красива жена.

Неизвестно защо, според разказите на Ромка и Ксюша си я представях по-възрастна. Но те нищо не казаха за външността й — и в главата ми се формира усреднения образ „просто жена“. Глупак такъв… ясно е, че за толкова малки деца „красива“ означава „в ярка рокля“. Виж, след година-две Ксюша сигурно ще каже с възторг и възхищение: „Лелята беше толкова красива!“. И ще приведе за пример някой Орейро или друг свеж девически идол.

А тя беше с дънки и проста карирана риза, от онези, които с еднакво право носят и мъжете и жените.

Висока — но точно толкова, че среден на ръст мъж да не изпитва комплекс за непълноценност. Стройна, но не кльощава. Краката й бяха толкова дълги и равни, че ти се искаше да закрещиш „ама защо си навлякла тези дънки, глупачка такава, веднага сложи минижуп!“. Гърдите… не, сигурно на някой му е приятно да гледа две силиконови дини, а някой ще се зарадва на плоски като на момче гърди. Но нормалният мъж ще се придържа към златната среда по този въпрос. Ръцете… ами не знам по какъв начин ръцете могат да са еротични. Но нейните бяха именно такива. Веднага ти идваше мисълта, че само да те докоснат тези пръсти…

При такава фигура е рядък разкош да имаш красиво лице. А нейното беше красиво. Чернокоса — като смола, с големи очи — усмихнати, привличащи очи. Чертите на лицето й бяха много правилни, но с някакво миниатюрно отклонение от идеала, което оставаше незабележимо за очите, но позволяваше да гледаш на нея като на жива жена, а не като на произведение на изкуството.

— З-здравейте. — прошепнах аз.

Какво ми става? Човек ще си помисли, че съм израснал на необитаем остров и не съм виждал жени!

Жената засия:

— Вие сте таткото на Роман, нали?

— Какво? — не разбрах аз.

Жената леко се смути.

— Извинете… онзи ден тук се загуби едно момче, а аз го изпратих до селото. И той заекваше… малко. И си помислих…

Не, край, пускайте завесата.

— Обикновено не заеквам. — промърморих аз. — Обикновено ръся всякакви глупости. Но не очаквах да срещна в гората толкова красива жена и се обърках.

„Толкова красивата жена“ се засмя:

— О, а тези думи също ли са глупости? Или са истина?

— Истина. — признах аз.

— Влезте. — отстъпи тя навътре. — Много ви благодаря, тук рядко можеш да чуеш комплименти…

— Тук и хора рядко можеш да срещнеш. — отбелязах аз, влизайки в дома.

Огледах се. Никакви следи от магия. Обстановката е малко странна за къща в гората, но — всичко се случва. Наистина имаше шкаф със стари книги… Но в стопанката не се забелязваше нищо от Различните…

— Тук наблизо има две села. — поясни жената. — Онова, в която заведох децата, и друго, по-голямо. Там ходя за продукти, защото магазинът работи по всяко време. Но и там е зле с комплиментите.

Тя отново се заусмихва:

— Казвам се Арина. Не Ирина, а именно Арина.

— Антон. — представих се аз. И блеснах с ерудицията на първокласник: — Арина, като бавачката на Пушкин?

— Именно на нея са ме кръстили. — усмихна се жената. — Баща ми се казваше Александър Сергеевич, а мама, разбира се, беше побъркана на тема Пушкин. Може да се каже — фанатичка. И така получих името си…

— А защо не Ана, заради Керн? Или Наталия, заради Гончарова?

Арина поклати глава:

— Какво говорите… Мама смяташе, че тези жени са играли съдбоносна роля в живота на Пушкин. Не, разбира се, те са служили за източник на вдъхновението му, но като човек много е страдал… А бавачката… тя не е претендирала за нищо, много е обичала Саша…

— Филолог ли сте? — хвърлих аз пробен камък.

— Какво ще прави тук един филолог? — засмя се Арина. — Вие седнете, сега ще ви сваря чай от билки. Днес всички са се побъркали по „мате“, „ройбус“, целия този вносен боклук. А на руския човек, честно ще ви кажа, не е нужна така екзотика. Имаме достатъчно родни билки. Или в краен случай обикновен чай, при това — черен, не сме китайци, че да пием зелена водичка. Или горски билки. Сега ще опитате…

— Вие сте ботаник. — унило казах аз.

— Правилно! — Арина се разсмя. — Чуйте, вие наистина ли не сте бащата на Ромка?

— Не, аз съм… — аз се поколебах, но избрах най-удобната фраза. — аз съм приятел на майка му. Много ви благодаря, че спасихте децата.

— Чак пък да съм ги спасила… — усмихна се Арина. Тя стоеше с гръб към мен и сипваше в чайника някакви билки — щипка от една, съвсем малко от друга, лъжичка от трета… Погледът ми някак неволно се спря на онази част на изтърканите дънки, които очертаваха заоблено дупе. По някакъв начин веднага ставаше ясно, че дупето е твърдо и без никакви признаци за любимата болест на градските дами — целолита. — Ксюша е умно момиче, сами щяха да намерят пътя.

— А вълците? — попитах аз.

— Какви вълци? — учудено ме погледна Арина. — Нали им обясних — това е бездомно куче. Откъде ще се вземат вълци в тази горичка?

— Подивяло куче, при това с малки — също е опасно. — отбелязах аз.

— Е… може би сте прав. — въздъхна Арина. — Но все пак си мисля, че нямаше да се нахвърли на децата. Кучетата рядко нападат деца, трябва съвсем да обезумеят, за да се решат на такова нещо. Виж, хората са далеч по-опасни животни…

Какво пък, не може да се отрече…

— Не ви ли е скучно тук, в пущинака? — промених аз темата на разговора.

— Че аз не стоя постоянно тук! — засмя се Арина. — Идвам през лятото, пиша си дисертацията. „Етногенез на някои видове кръстоцветни в средна Русия“.

— Кандидатска? — с известна завист попитах аз. Неизвестно защо още ми беше тъжно, че не довърших своята… а не я довърших, защото станах Различен и всички тези научни игрички ми доскучаха. Игричките са ми скучни, а все пак ми е тъжно…

— Докторска. — с обяснима гордост отвърна Арина. — Възнамерявам тази зима да я представя…

— И си носите научната библиотека? — попитах аз, кимайки към шкафа.

— Да. — кимна Арина. — Глупаво беше, разбира се, да мъкна всичко със себе си. Но ме докара един… приятел. С джип. Използвах случая и натоварих цялата библиотека.

Аз се опитах да си представя може ли да мине джип през тази гора. Като че ли зад къщата започваше доста широка пътечка… може и да мине…

Приближих се към шкафа и внимателно огледах книгите.

Наистина — богата библиотека на учен-ботаник. И някакви стари, от началото на миналия век томове, където в предговора автора хвали Партията и лично другаря Сталин. И още по-древни, отпреди революцията. И множество прости опърпани томчета, издадени преди двайсет-трийсет години.

— Повечето са боклук. — без да се обръща, каза Арина. — Мястото им е при някой библиофил. Но… ръката ми не се вдига да ги продам.

Аз кимнах унило, гледайки към шкафа през Сумрака. Всичко е чисто. Никаква магия. Стари книги по ботаника.

Или толкова изкусно наложена илюзия, че не ми е по силите да я преодолея.

— Сядайте, чаят е готов. — каза Арина.

Аз седнах на скърцащият стол. Взех чашата чай и я помирисах.

Миризмата беше възхитителна. Вътре имаше нещо от обикновеният хубав чай, но и нещо като цитрус и мента. Макар че бях готов да се обзаложа — в отварата нямаше нито чаено листо, нито цитрусова кора, нито баналната мента.

— Е, как е? — усмихна се Арина. — Само го опитайте…

Тя седна срещу мен и леко се наведе напред. Погледът ми неволно попадна върху разкопчаната риза, демонстрираща загоряла гръд. Интересно, този „приятел с джип“… неин любовник ли е? Или просто колега-ботаник? Да бе, как не. Ботаник с джип…

Ама какво ми става? Сякаш идвам от необитаем остров и десет години не съм виждал жени!

— Па̀ри. — казах аз, държейки чашката в ръка. — Нека малко да поизстине…

Арина кимна.

— Удобно е като има електрически чайник. — добавих аз. — Бързо кипва. А откъде взимате ток, Арина? Нещо не видях проводници край къщата.

Лицето на Арина трепна. Тя жалостиво каза:

— Може би подземен кабел?

— Тцъ. — казах аз, протегнах ръка и внимателно излях сместа на пода. — Отговорът е неподходящ. Помислете още малко.

Арина с досада поклати глава:

— Ама че беля… За такава дреболия…

— Винаги грешиш в дреболиите. — посъчувствах й аз. Станах. — Нощен Патрул на Москва, Антон Городецки. Настоявам незабавно да премахнете илюзията!

Арина мълчеше.

— Отказът от сътрудничество ще означава нарушаване на Договора. — напомних й аз.

Арина мигна. И изчезна.

Значи така, а…

Аз улових сянката си с поглед, дръпнах я към себе си и прохладният Сумрак ме обгърна.

Къщата изобщо не се промени!

Арина я нямаше.

Аз се съсредоточих. Тук беше твърде сиво и мрачно, за да видя сянката си. Но аз все пак я намерих. И прекрачих на второто ниво на Сумрака.

Сивата мъгла се сгъсти, пространството се изпълни с далечно протяжно бучене. По кожата премина тръпка. А къщата се промени — при това изцяло. Стените станаха дървени, обрасли с мъх. Вместо стъкла в прозорците блестяха полупрозрачни слюдени пластини. Мебелите загрубяха, остаряха, столът, на който седях, се превърна в пън. Само скъпия дълбокоуважаем шкаф не се измени — красив старинен шкаф. Но книгите в него стремително променяха облика си, неправилните букви се сипеха по пода, картонените корици се превръщаха в кожени…

Арина я нямаше. Имаше само блед силует, мяркащ се някъде около шкафа, бърза призрачна сянка… вещицата беше отишла на трето ниво на Сумрака!

Теоретически аз можех да вляза там.

На практика — никога не съм опитвал. За маг второ ниво това означава пределно напрежение на силите.

Но сега бях твърде бесен заради хитрата вещица. Тя се опитваше да ме сваля, да ме омагьоса… проклета гадина!

Аз застанах до потъмнелия прозорец, ловейки онези капчици светлина, които проникваха на втория слой на Сумрака. Намерих, или си помислих, че намерих, слаба, едва доловима сянка на пода…

Най-трудно беше да я забележа. След това сянката стана послушна — вдигна се към мен, отваряйки прохода.

И аз прекрачих в третото ниво на Сумрака.

В подобието на къща, изработено от преплетени клони и дебели дънери.

Вече нямаше книги, не останаха и мебели. Само гнездо от клони.

И Арина, стояща срещу мен. Колко стара беше!

Не беше прегърбена като приказната Баба Яга. Остана си стройна и висока. Но кожата й беше набръчкана като дървесна кора, а очите й бяха хлътнали. Беше облечена само в мръсен халат от зебло, а изсъхналите й гърди се люлееха като празни торбички. Освен това беше плешива — само от темето й стърчеше кичур коса, напомнящ индийски циклон.

— Нощен Патрул! — повторих аз. Думите излизаха от устата ми бавно, неохотно. — Излез от Сумрака! Това е последно предупреждение!

Какво можех да й направя на нея, слязла толкова лесно на третото ниво на сумрачния свят? Не зная. Сигурно нищо…

Но тя повече не се съпротивлява. Направи крачка напред — и изчезна.

Аз излязох от второ ниво с големи усилия. По принцип излизането е по-лесно, но третото ниво смучеше сили от мен като от недоучен новак.

Арина ме чакаше на второ ниво. Тя вече бе придобила предишния си облик. Кимна и продължи нататък, към привичния, уютен, спокоен човешки свят…

А аз, обливайки се със студена пот, два пъти се опитвах да вдигна сянката си, преди да успея.

Глава 3

Арина седеше на стола, скромно положила ръце на коленете си. Тя повече не се усмихваше — и въобще беше самото послушание.

— Нататък ще минем ли без фокуси? — полюбопитствах аз, излизайки в реалният свят. Гърбът ми беше мокър, а краката ми трепереха.

— Може ли да остана в този облик, патрулен? — тихо попита Арина.

— Защо? — не се удържах аз от малко отмъщение. — Вече ви видях каква сте наистина.

— Кой ще каже какво е истинско на този свят? — замислено каза Арина. — Зависи откъде го погледнеш… Смятайте молбата ми за женско кокетство, Светъл.

— И опитът да ме прелъстите също ли беше кокетство?

Арина ме стрелна с очи. Предизвикателно каза:

— Да! Разбирам, че сумрачният ми облик… но тук и сега аз съм такава! И нищо човешко не ми е чуждо. В това число и желанието да се харесам.

— Добре, стойте си такава. — измърморих аз. — Няма да твърдя, че мечтая за повторение на шоуто… Махнете илюзията от магическите предмети!

— Както кажете, Светъл. — Арина прокара длан по косата, поправяйки прическата си.

И къщичката леко се промени.

Вместо чайник на масата се оказа малка брезова бъчвичка. От нея се вдигаше пара. Между другото, телевизорът остана — но щепселът вече не отиваше до несъществуващия контакт, а беше забит в голям червен домат.

— Оригинално. — кимайки към телевизора, отбелязах аз. — И често ли се налага да сменяте зеленчуците?

— Доматите — всеки ден. — сви рамене вещицата. — Една зелка работи два-три дена.

Никога не ми се бе случвало да видя толкова оригинален способ за получаване на електричество. Не, на теория е възможно… но на практика…

Впрочем, най-много ме интересуваше шкафът с книгите. Аз се приближих го него и извадих първият попаднал ми под ръка том — тънък, с мека подвързия.

„Глог — практическо въведение в домашната магия“.

Книгата беше отпечатана на нещо като ротативка. Издадена преди една година. Дори беше посочен тиражът — 200 броя. И ISBN си имаше! Само печатницата ми беше непозната, ООО „ТО“.

— Наистина ботаника… Нима печатате книгите си в печатници? — възхитих се аз.

— Случва се. — скромно каза вещицата. — Няма на ръка да ги преписваме, я…

— На ръка — това още не е нищо. — отбелязах аз. — Случва се и с кръв да пишат…

И измъкнах от шкафа „Кассагар Гарсарра“

— Със собствената си кръв, забележете. — сухо каза Арина. — Никакви гадости!

— Тази книга сама по себе си е гадост. — отбелязах аз.

— Чак пък, чак пък…

— „Насъскване на хората един срещу друг без излишни усилия…“

— Какво се опитвате да ми припишете? — вече раздразнено попита Арина. — Това са… академически издания. Антиквариат. Никого не съм насъсквала.

— Нима? — прелиствайки книгата, попитах аз. — „Успокояване на бъбречни болки, разнасяне на водни натрупвания…“ Да допуснем…

— Нали няма да обвините човек, който чете Де Сад, че смята да измъчва някого? — заяде се Арина. — Това е нашата история. Различни заклинания. Без разделяне на деструктивни и позитивни.

Аз изхъмках. Общо взето, тя беше права. Това, че тук са събрани най-различни магически рецепти, изобщо не е престъпление. Освен това… ето „Как да премахнем болката на родилката без да повредим детето“. Впрочем, до него стоеше „Премахване на плода без да повредим родилката“ и „Премахване на плода заедно с родилката“.

Всичко бе както е обичайно за Тъмните.

Но въпреки тези вредни рецепти и скорошният й опит да ме прелъсти, нещо в Арина предизвикваше симпатия. На първо място — това, как беше постъпила с децата. Каквото и да говорим, една стара умна вещица би им намерила всякакви ужасни приложения. Освен това… освен това в нея имаше нещо тъжно и самотно — независимо от цялата й сила, независимо от ценната й библиотека и привлекателния човешки облик.

— В какво съм се провинила? — заядливо попита Арина? — Е, стига протака, чароплете!

— Имате ли регистрация? — попитах аз.

— ’Що, да не съм вампирка или върколак? — отвърна с въпрос Арина. — Щампа решил да ми слага… ама че го измисли…

— Никой не говори за печат. — успокоих я аз. — Въпросът е там, че всички магове от първо и по-горно ниво са длъжни да съобщават в съответния регионален център за своето местожителство. За да не бъде сметнато преместването има за враждебни действия…

— Аз не съм вълшебница, аз съм магьосница!

— Маговете и приравнените към тях по сила Различни… — уморено повторих аз. — Вие се намирате на територията на Московският Патрул. Бяхте длъжна да ни уведомите.

— По-рано не беше така. — промърмори вещицата. — Чароплетите-първаци си разправяха един за друг, вампирите и върколаците ги водеха на отчет… а нас никой не ни закачаше.

Тук имаше нещо странно…

— Кога „по-рано“? — попитах аз.

— През трийсет и първа. — неохотно каза вещицата.

— Живеете тук от трийсет и първа година? — не повярвах аз. — Арина…

— Тук живея от две години. А преди това… — тя се намръщи. — няма значение къде съм била. Не съм чула за новите закони.

Може би не лъжеше. Това се случваше със старите Различни, особено с онези, които не работят в Патрулите. Забият се някъде из пущинаците, в тайгата или в гората, седят там с десетилетия, докато съвсем не ги налегне мъката.

— А преди две години сте решили да се заселите тук? — уточних аз.

— Реших. Какво да правя аз, глупачката, в града? — Арина се засмя. — Седя, ето — телевизия гледам, чета книги. Наваксвам пропуснатото. Намерих една стара приятелка… тя ми праща книжки от Москва.

— Какво пък. — казах аз. — Тогава — обичайната процедура. Имате ли лист хартия?

— Да.

— Пишете обяснителна бележка. Лични данни — произход, години на раждане и инициация, работили ли сте в Патрулите, на какво ниво на силата сте…

Арина послушно извади хартия и молив. Аз се намръщих, но не й предложих химикалка. Ако ще и с паче перо да пише.

— Кога за последен път сте водена на отчет или по друг начин сте заявявала местопребиваването си в официалните органи на Патрулите… Къде сте били след това.

— Няма да пиша. — остави молива Арина. — Завъдили бумащина… На кой му влиза в работата къде съм си старите кости топлила?

— Арина, зарежете този речник на селска леля! — помолих аз. — Преди малко говорихте нормално.

— Маскирах се. — без да мигне, заяви Арина. — А, както искате. Само че и вие зарежете чиновническия тон.

Тя бързо, със ситен равен почерк изписа целият лист. Подаде ми го.

Възрастта й се оказа по-малка, отколкото предполагах. Още нямаше двеста години. Майка й била селянка, баща й — неизвестен, не е имало Различни сред роднините. Момичето беше инициирано на единайсет години от Тъмен маг, или както упорито ги наричаше Арина — „чароплет“. Чужденец, немец. Между другото и я дефлорирал, което Арина неизвестно защо бе сметнала за нужно да посочи, добавяйки „похотлив мръсник“. А… ето каква е работата! Немецът е взел момичето за обучение и да му угажда — във всякакъв смисъл. И явно не е бил особено умен или твърде нежен — на тринайсет години момичето станало толкова силно, че в честен дуел победила и развъплътила наставника си. Между другото — маг четвърто ниво. След това събитие попаднала под наблюдението на тогавашните Патрули. Впрочем, друго нищо криминално нямаше — ако се вярва на обяснителната. Градовете не й харесвали, живяла на село, изхранвала се с дребна магия. След революцията няколко пъти се опитвали да я убият… селяните разбирали, че е вещица и решили да насъскат ЧК31 към нея. Маузери срещу магия, виж ти! Побеждавала магията, но това не можело да продължава дълго. През трийсет и четвърта година Арина…

Аз вдигнах очи към вещицата и попитах:

— Наистина ли?

— Изпаднах в летаргия32. — спокойно каза Арина. — Разбрах, че червената зараза ще продължи дълго. Поради редица обстоятелства можех да избера срок от шест, осемнайсет или шейсет години. При нас, вещиците, винаги има много условности… Шест и осемнайсет години са твърде малко за комунистите. Заспах за шейсет години.

Тя се поколеба, но призна:

— Тук си спах. Оградих колибата колкото можах, та нито човек, нито Различен да не може да се приближи…

Сега вече е ясно. Трудни времена са били. Различните са умирали почти толкова често, колкото и обикновените хора. Не е трудно да изчезнеш.

— И не сте казали на никой, че ще спите тук? — уточних аз. — На приятелките си…

Арина се ухили:

— Ако бях казала на някой, сега нямаше да говориш с мен, Светъл.

— Защо?

Тя кимна към шкафа.

— Ето, цялото ми богатство. И не е малко.

Аз сгънах обяснителната и я прибрах в джоба. Казах:

— Не е малко. И все пак тук не видях една рядка книга.

— Коя? — удиви се вещицата.

— „Фуаран“.

Арина изсумтя:

— Голямо момче си вече, пък още вярваш в приказки… Няма такава книга.

— Аха. И момичето само си е измислило това име.

— Не й почистих паметта. — въздъхна Арина. — Кажи сега, струва ли си да правиш добри дела?

— Къде е книгата? — рязко попитах аз.

— Третия рафт отдолу, четвъртия том отляво. — раздразнено каза Арина. — Да не си забравил очите си в къщи?

Аз се приближих до шкафа и се наведох. „Фуаран“!

Големи златисти букви върху черна кожа. Аз извадих книгата и погледнах тържествуващо към вещицата. Арина се усмихваше.

Аз погледнах надписа на корицата — „Фуаран — измислица или истина?“ Думата „Фуаран“ беше напечатана с големи букви, останалото — с дребен шрифт.

Погледнах ръба.

Ами да. Малките букви се бяха изтъркали и изронили.

— Рядка книга. — призна Арина. — Отпечатана в тринайсет екземпляра, в Санкт-Петербург, през тринайсета година, в печатницата на Негово Императорско Величество. Печатаха я, както се изисква, нощем, в новолуние. Не знам колко такива са оцелели…

Можеше ли малкото наплашено момиче да забележи само думата, напечатана с големи букви? Като нищо!

— Какво ще се случи сега с мен? — тъжно попита Арина. — Какви са ми правата?

Аз въздъхнах и седнах до масата, прелиствайки неистинския „Фуаран“. Интересна книга, няма спор…

— Нищо няма да ви се случи. — признах аз. — Помогнали сте на децата. Нощният Патрул ви е признателен за това.

— Защо да вредим напразно на хората… — промърмори вещицата. — така само си вредим…

— Отчитайки този факт, а така също особеностите на вашия живот… — аз се порових в паметта си, припомняйки си параграфи, препратки и забележки. — Отчитайки всичко това, няма да има наказание. Само още един въпрос… какво е вашето ниво на Силата?

— Написала съм — „не знам“. — спокойно отвърна Арина. — Нима можеш да го измериш?

— Поне приблизително?

— Като лягах да спя, бях на първо ниво. — не без гордост си призна вещицата. — А сега явно съм излязла извън категориите.

Точно така. Затова не успях да прозря илюзиите й.

— Възнамерявате ли да работите в Дневния Патрул?

— Как пък не! — възмути се Арина. — Още повече че сега Завулон е главния, нали така?

— Завулон. — потвърдих аз. — А защо се учудвате? Нима го смятате за недостатъчно силен?

— Силата винаги му е стигала. — намръщи се Арина. — Само че твърде лесно предава своите. Приятелките… с нито една не е изкарал повече от десет години, винаги нещо им се случваше… но въпреки това младите глупачки пак скачаха в леглото му. А как мрази украинците и латвийците! Ако трябва да се свърши някаква мръсна работа — примамва група от Украйна и гребе жарта с чужди ръце. Ако трябва да се подстави някой под ударите — първия кандидат ще е от Литва… Мислех, че с такова поведение няма да се удържи на поста си. — Арина изведнъж се усмихна. — Не, явно се е изхитрил да избягва ударите. Юнак!

— Да… — кисело казах аз. — Какво пък, ако не възнамерявате да работите в структурите на Дневния Патрул, а продължавате да водите светски живот, ще получите право на определени магически действия… за лични цели. За една година — дванайсет действия от седмо ниво, шест от шесто, три от пето и едно от четвърто ниво. Веднъж на две години — действие от трето ниво. Веднъж на четири години — действие от второ ниво.

Аз замълчах.

Арина се поинтересува:

— А действия от първо ниво?

— Максимално разрешената сила за Различните, които не са на служба, е ограничена до предишното им ниво. — ехидно отбелязах аз. — Ако се подложите на изследване и се регистрирате като вещица извън категориите, веднъж на шестнайсет години ще получавате право на магия от първо ниво. Съгласувана с Патрулите и Инквизицията, разбира се. Магията от първо ниво е твърде сериозно нещо.

Вещицата се ухили. Странна беше тази усмивка — съвсем старческа и неприятна, върху красивото младо лице…

— Някак ще мина и без първо ниво. Доколкото разбирам, ограниченията се отнасят само за магията, насочена към хората?

— Към хората и Различните. — потвърдих аз. — Със себе си и с неодушевените предмети можете да правите каквото си искате.

— И на това благодаря. — съгласи се Арина. — Какво пък, извинявай, Светъл, че се опитах да те объркам. Ти явно си готин. Почти като нас.

От този съмнителен комплимент ме побиха тръпки.

— Още един въпрос. — казах аз. — Кои бяха онези върколаци?

Арина помълча. После попита:

— Какво, да не би законът вече да е отменен?

— Кой закон? — опитах се да се направя на глупак аз.

— Стария закон. Тъмния не е длъжен да издава Тъмен, Светлия — Светъл…

— Има такъв закон. — признах аз.

— Ами тогава сам си лови върколаците. Нищо че са глупаци, нищо че са кръвожадни — само че няма аз да ги издавам.

Това беше казано твърдо и уверено. И нямаше с какво да й окажа натиск. Та тя не е помагала на върколаците, точно обратното.

— Магическите действия по мой адрес… — аз помислих. — Какво пък. Прощавам ви ги.

— Просто така? — уточни вещицата.

— Просто така. Приятно ми е, че устоях.

Вещицата изсумтя:

— Устоял бил… Жена ти е вълшебница, да не съм сляпа, та да не видя? Тя те е омагьосала. Да не може никоя жена да те съблазни.

— Лъжеш. — спокойно отвърнах аз.

— Лъжа. — призна вещицата. — Юнак. Магията няма нищо общо, просто много я обичаш. Ами тогава — много поздрави на жената и дъщеричката. Ако срещнеш Завулон — кажи му че козел беше, козел си и остана.

— С удоволствие. — обещах аз. Ама че вещица! Не се бои да ругае Завулон! — А на Хесер какво да предам?

— За него нищо не съм казала. — презрително каза Арина. — Какво общо имаме ние, селските глупачки, с великите тибетски магове!

Аз стоях и гледах тази странна жена — толкова красива в човешки облик и толкова отвратителна в истинския си вид. Вещица, могъща вещица. Но не може да се каже, че е злобна — всичко е смесено…

— Не ти ли е тъжно сама тук, бабче? — попитах аз.

— Обиждаш ли? — отвърна с въпрос Арина.

— Не, изобщо. Все пак и аз съм учил някои неща.

Арина кимна, но премълча.

— Изобщо не искаше да ме съблазняваш и никакви плътски желания не са останали в теб. — продължих аз. — При вещиците това е различно, не е като при вълшебниците. Ти си стара и се чувстваш стара, мъжете изобщо не те вълнуват. Друг въпрос е, че още хиляда години можеш да останеш толкова стара. Така че ме съблазняваше само заради спорта.

Миг — и Арина се преобрази. Превърна се в спретната старица, румена, леко прегърбена, с живи бойки очи, умерено беззъба уста, посивели, но здрави коси. Попита:

— Така по-добре ли е?

— Всъщност, да. — признах аз с лека тъга. Все пак предишният й образ беше много приятен.

— Аз бях такава… преди сто години. — каза вещицата. — И такава, каквато те посрещнах, също бях… някога. А каква бях на шестнайсет! Ах, Светъл, какво весело и красиво момиче бях! Макар и вещица… Знаеш ли защо и как остаряваме?

— Чувал съм някои неща. — признах аз.

— Това е цената за придвижването в ранга. — тя пак използва тази старомодна дума, която през последните години беше напълно изместена от появилата се от компютърните игри дума „ниво“. — Вещицата може да остане с младо тяло. Само че тогава ще си заседне на трети ранг. Ние сме по-тясно свързани с природата, а тя не обича фалша. Разбираш ли?

— Разбирам. — казах аз.

Арина кимна:

— Та така, Светъл… радвай се, че жена ти е чародейка. Ти добре постъпи с мен… няма да лъжа. Може ли направя подарък?

— Не. — поклатих глава аз. — Аз съм на работа. И подарък от вещица…

— Разбирам. Не искам теб да даря, а твоята жена!

Аз се обърках. Арина бодро изкуцука до обкования с желязо сандък (преди на неговото място имаше масивен скрин), отвори го и бръкна вътре. След секунда се върна при мен с малък костен гребен.

— Вземи, патрулен. Без умисъл, без корист, не за беда и горест. Да стана на сянка, ако лъжа, вятъра да ме разнесе…

— Какво е това? — попитах аз.

— Чудесия… — Арина се намръщи. — Как му казват сега… артефакт!

— И все пак?

— Не ти стигат силиците, за да видиш? — разбиращо попита Арина. — Жена ти ще разбере. А защо ти са обяснения, Светли? Ще те излъжа като едното нищо. Ще излъжа, а ти ще повярваш. Та ти си по-слаб от мен, сам знаеш.

Аз мълчах и хапех устни. Какво пък… все пак я обидих един-два пъти. И получих достоен отговор.

— Вземай, не се бой. — повтори Арина. — Баба Яга, макар и да е зла, помага на добрите юнаци.

Всъщност, защо се колебая?

— По-добре да беше предала върколаците. — вземайки гребена казах аз. — Приемам подаръка ти само като посредник и този подарък не налага на никого никакви обещания.

— Гърмян заек… — изхъмка Арина. — А за вълците… извинявай. Сами ще ги хванете, знам това. Но няма да ги предам. Между другото… можеш да вземеш книжката. За малко. Докато я провериш. Нали имаш това право?

И едва сега съобразих, че все още държа в лявата си ръка злощастния „Фуаран — измислица или истина?“.

— За експертиза, за известно време, в рамките на правата ми като патрулен. — мрачно казах аз.

Все пак бабката ме въртеше на пръста си както си поискаше! Ако беше решила, аз едва в къщи щях да забележа случайно взетата книга. А тя щеше да има пълно право да се обърне към Патрулите с оплакване — за кражба на ценна „чудесия“.

Когато излязох от къщата, видях, че е настъпила непрогледна нощ. И ми предстои да вървя през гората поне два-три часа.

Но едва бях слязъл по стълбите, когато отпред запламтя призрачно синьо огънче. Аз въздъхнах, хвърлих един поглед на къщичката, чийто прозорци светеха с ярка електрическа светлина. Арина не излезе да ме изпрати. Огънчето призивно танцуваше във въздуха.

Аз тръгнах след него.

И след пет минути чух ленивото лаене на кучета. А след още десет бях излязъл от гората. Най-обидното беше това, че през цялото време не чувствах ни най-малка следа от магия.

Глава 4

Колата в обора вече беше придобила предишния си вид. Но не рискувах да седна зад волана и да проверя работи ли многострадалният дизел, минал през ръцете на руските механизатори. Тихо влязох в къщата, ослушах се — тъща ми вече спеше в своята стая, а в нашата слабо светеше нощна лампа.

Аз отворих вратата и влязох.

— Добре ли мина всичко? — попита Светлана. Впрочем, в гласът й почти нямаше въпросителна интонация. Тя и без думи прекрасно чувстваше всичко.

— Повече или по-малко. — кимнах аз. Погледнах към кревата на Надечка — дъщеря ми спеше дълбоко. — Не намерих върколаците. Поговорих с вещицата.

— Разказвай. — каза Светлана.

Тя седеше в кревата само по нощница, а до нея лежеше дебело томче „Муми-троли“. Или е чела на Надя — на нея сега й е все едно какво слуша преди сън, ако ще и учебник по съпромат да е, само да е с маминия глас. Или е решила да се разсее с добра книжка преди сън.

Аз събух обувките си, съблякох се и седнах до нея. И започнах да разказвам.

На места Светлана се мръщеше. На други се усмихваше. А когато й повторих думите на вещицата за това, че „жената те е омагьосала“, Светлана даже се разстрои:

— Не е вярно! — напълно безпомощно възкликна тя. — Попитай Хесер… той ще види всяко мое заклинание… даже не съм си помисляла за такова нещо!

— Знам. — успокоих я аз. — Вещицата призна, че е излъгала.

— Макар че — не, мислила съм. — усмихна се внезапно Светлана. — Къде ще бягаш от мислите си… но това беше несериозно, просто така. С Олга обсъждахме мъжете… отдавна…

— Мъчно ли ти е за Патрула? — не се сдържах аз.

— Мъчно ми е. — призна Светлана. — Да не говорим за това… Антоне, ти си юнак! На третия слой на Сумрака си влязъл?

Аз кимнах.

— Първа категория… — неуверено каза Светлана.

— Себе си не можеш да прескочиш. — възразих аз. — Втора. Честна втора. Таванът на моите възможности. Но дай да не говорим и за това.

— По-добре — за вещицата. — усмихна се Светлана. — Значи е изпадала в летаргия? Чувала съм за това, но все пак е огромна рядкост. Можеш и статия да напишеш.

— Къде? Във вестник „Аргументи и факти“? Намерена е вещица, спала шейсет години в гората?

— В информационния бюлетин на Нощния Патрул. — предложи Светлана. — Би трябвало да издаваме собствен вестник. За хората там ще има друг текст… какъвто и да е. Нещо тясно специализирано. Например „Вестник на руския аквариум“. Как да развъждаш цихлиди и как да монтираш в апартамента си аквариум с течаща вода.

— Откъде знаеш такива работи? — учудих се аз. И млъкнах. Спомних си, че първият й мъж, когото никога не бях виждал, е бил вманиачен по аквариумите.

— Така, спомних си. — намръщи се Светлана. — А всеки, дори и най-слабия Различен, ще може да вижда истинският текст.

— Аз вече измислих как ще се казва. — казах аз. — „За прогресивна магия“. С буква „к“ в думата „прогресивна“.

Ние се усмихнахме едновременно.

— Покажи ми този артефакт. — помоли Светлана.

Протегнах се до дрехите си и извадих завития в носна кърпичка гребен. Признах:

— Не виждам никаква магия в него.

Известно време Светлана държа гребена в ръка.

— Е? — попитах аз. — Какво трябва да се направи с него? Да го хвърлиш зад гърба си, а там ще поникне гора?

— Не е трябвало да видиш нищо. — с усмивка каза Светлана. — И работата не е в Силата, присмивала ти се е вещицата. Може би дори Хесер няма да види нищо… това не е за мъже.

Тя приближи гребена към косата си и започна бавно да се разресва. Каза небрежно:

— Представи си… лято, жега, умора, цяла нощ не си спал, цял ден си работил… А после си се изкъпал в хладка вода, направили са ти масаж, хапнал си вкусни неща и си изпил чаша хубаво вино. И ти става по-хубаво…

— Подобрява самочувствието? — разбрах аз. — Премахва умората?

— Само на жените. — усмихна се Светлана. — Той е стар, поне на триста години. Явно е подарък от някой могъщ маг на любимата му жена. Може би дори човешка жена…

Тя ме погледна — очите й сияеха. Каза меко:

— Освен това би трябвало да прави жената привлекателна. Неотразима. Желана. Работи ли?

Аз я погледнах за секунда, а после угасих нощната лампа с поглед.

Магическият пашкул, който поглъща всички звуци, го сложи Светлана.

Събудих се рано, още нямаше и пет часа. Но за учудване се чувствах напълно свеж — като собственичка на магическия гребен, разресала се до насита. Искаше ми се да върша велики дела. Освен това исках богата закуска.

Не събудих никого, а тихо се порових из кухнята, отчупих си две парчета франзела и намерих найлоново пакетче с нарязан салам. Налях си домашен квас в една голяма чаша и с всичките тези придобивки излязох навън.

Вече се съмваше, но селцето беше тихо. Никой не бързаше за сутрешното доене — краварникът пустееше вече пета година. Изобщо никой за никъде не бързаше…

Аз въздъхнах и седнах на тревата под отдавна подивялата и неплодоносна ябълка. Изядох огромният сандвич, пийнах квас. И, за да ми е съвсем комфортно, измъкнах от стаята книгата за книгата „Фуаран“ — с магия, през прозореца. Надявам се че тъщата спи и няма да забележи левитиращият предмет…

Започнах втория сандвич и се потопих в четивото си.

И, да ви кажа, беше много интересно!

По времето, когато са писали книгата, още не е имало умни думички — никакви „гени“, „мутации“ и други биологически мъдрости, с които се опитваме да обясняваме природата на Различните. Затова колективът от вещици, работещ над книгата — авторите бяха пет, изброени само по име — използваха думи като „сродство към магия“, „изменение на природата“ и други подобни. Между другото, сред авторите беше и Арина, което вещицата скромно премълча вчера!

Отначало учените вещици дълго разсъждаваха за самата природа на Различните. Изводът им беше такъв — във всеки човек има „сродство към магията“. Нивото на това „сродство“ е различно за всеки човек. За отправна точка може да се вземе природното ниво на магията, разпръсната из целия свят. Ако „сродството“ у човек е по-силно от световното ниво, то той ще бъде най-обикновен човек! Няма да може да влиза в Сумрака, и само рядко, поради някакви колебания в природното ниво на магията, ще чувства нещо странно. Ако у човека „сродството“ е по-слабо, отколкото в окръжаващият го свят, то той ще може да ползва Сумрака!

Това звучеше някак много странно. Винаги съм си мислел, че Различните са хора със силно развити магически способности. А тук се озвучаваше точно обратната гледна точка. Впрочем, като нагледен пример се даваше следната забавна аналогия: да допуснем, че в целия свят температурата е 36 градуса и половина. Тогава повечето хора, имайки по-висока температура на тялото, ще отдават своята топлина навън, ще „топлят природата“. А онези малцина, които по някаква причина имат температура под 36.5, ще получават топлина. И, след като към тях приижда постоянен приток на Сила, ще могат да използват тази сила, докато далеч по-топлите хора безцелно ще „топлят природата“.

Интересна теория. Чел съм няколко версии за нашия произход и за разликите ни от хората. Но на такава още не бях попадал. Имаше нещо обидно в нея…

Впрочем, каква е разликата! Нищо не се променя! Има хора, има и Различни…

Продължих да чета нататък.

Втората глава беше посветена на разликите между „маговете и вълшебниците“ и „вещиците и магьосниците“. Излиза, че по онова време с думата „магьосник“ са наричали не Тъмните магове, а просто „вещици от мъжки пол“. Различни, склонни към използване на артефакти. Статията беше интересна и ми се стори, че именно Арина я е писала. Свеждаше се до това, че на практика няма никаква разлика. Вълшебницата оперира непосредствено със Сумрака, теглейки Сила от него и извършвайки едни или други магически действия. А вещицата първо създава някаква „чудесия“, акумулираща Силата на сумрака и способна да работи самостоятелно доста дълго време. Преимуществото на вълшебниците и маговете — не са им нужни никакви приспособления, пръстени, книги и амулети. Преимуществото на вещиците и магьосниците — създавайки удачен артефакт, те могат да натрупат в него много голям запас от Сила, която е твърде трудно да изтеглиш наведнъж от Сумрака. Извода се налагаше от само себе си и Арина го беше озвучила: разумният маг няма да пренебрегва артефактите, а умният магьосник ще се постарае да се научи да работи директно със Сумрака. Според автора „след стотина години ще видим как и най-великите и капризни магове не се гнусят да използват амулети, а дори най-ортодоксалните вещици няма да се страхуват да влязат в Сумрака“.

Какво пък, тази прогноза се е сбъднала стопроцентово. Повечето от сътрудниците в Нощния Патрул са магове. Но постоянно използваме артефакти…

Аз отскочих до кухнята, направих си още два сандвича и си налях квас. Погледнах часовника — шест сутринта. Някъде се разлаяха кучета, но селото още спеше.

Третата глава разглеждаше различните опити на Различните да превърнат човек в Различен — обикновено за подобни действия Различните са били подтиквани от любов или корист — а така също и опитите на хората, узнали по един или друг начин истината, да станат Различни.

Най-подробно се разглеждаше историята на Жил Де Рей, оръженосеца на Жана Д’Арк. Жана е била много слаба Тъмна Различна, „вещица седми ранг“, което, между другото, не й е пречело да извършва най-вече благородни постъпки. Много мъгляво се описваше гибелта на Жана, дори се намекваше, че е отклонила погледите на инквизиторите и се е спасила от кладата. Аз реших, че това е съмнително — Жана бе нарушила Договора, намесвайки своята магия в човешките работи, така че изпълнението на смъртната присъда е наблюдавана и от нашата Инквизиция. На нея не можеш да й отклониш погледа… Обаче историята на клетия Жил Де Рей беше описана далеч по-подробно. Дали от любов, дали от празнодумство и безхаберие, Жана му разказала всичко за Различните. И прославения със смелостта и благородството си млад рицар превъртял. Решил, че може да вземе магическата сила от обикновените хора — млади и здрави. За целта трябва само да ги измъчва, да се заеме с канибализъм и да моли тъмните сили за помощ… Изобщо — решил човекът да стане Тъмен Различен. И измъчил няколкостотин жени и деца, за което (а също и за неплащане на данъците) в края на краищата го изпратили на кладата33.

От текста ставаше ясно, че дори вещиците бяха недоволни от такова поведение. Имаше язвителни нападки за приказливата Жана и нелицеприятни епитети за побъркания й оръженосец. Но изводът беше даден сухо и академично — по никакъв начин не може да се използва „сродството към магия“ у обикновените хора за да станеш Различен. Та нали Различния се отличава не с повишаване на „сродството“, което се опитвал да увеличи кръвожадният и глупав Жил Де Рей, а с понижаване! Така че всички негови експерименти само го правели все повече и все повече човек…

Звучеше убедително. Аз се почесах по тила. Така… излиза, че аз съм далеч по-неприспособен към магията, отколкото алкохоликът чичо Коля. И само благодарение на това мога да ползвам Сумрака? Ама че работа.

А излиза, че Светлана има още по-ниско ниво на „сродство“?

А Надечка, теоретично, изобщо не е способна на магия? И затова Силата така бушува в нея — вземай и ползвай?

Виж ги ти вещиците, какви неща измислили!

Следващата глава обсъждаше може ли да се повиши нивото на Силата в природата, за да може повече хора да се превърнат в Различни. Изводът беше неутешителен — не може. Та Силата се използва не само от Различните, които биха могли, по принцип, да се откажат от магията за известно време. Силата се поглъща и от синия мъх — единственото известно растение, живеещо на първо ниво на Сумрака. Ако има повече Сила, по-буйно ще израсне синия мъх… А може би на по-дълбоките слоеве на Сумрака има и други консуматори на Сила… Така че нивото на Силата се явява константа — аз дори се усмихнах, срещайки тази дума в архаичната книжка.

По-нататък следваше историята на книгата „Фуаран“. Названието произхождаше от името на древна източна вещица, която много искала да направи дъщеря си Различна. Вещицата експериментирала много дълго време — първо тръгнала по пътя на Жил Де Рей, после осъзнала грешката си и се опитала да увеличи нивото на Силата в природата… Изобщо — минала по всички грешни пътища. И в крайна сметка разбрала, че трябва да „понижи сходството към магия у дъщеря си“. Според слуховете, опитите да бъде направено това бяха описани във „Фуаран“. Ситуацията се усложнявала от факта, че по онова време природата на това „сходство“ е била неизвестна — впрочем, и в годината на издаване на книгата, и сега положението изобщо не се е променило. Но все пак, по метода на пробите и грешките, вещицата постигнала успех и превърнала дъщеря си в Различна!

За беда, от това велико откритие се заинтересували всички Различни, без изключение. Тогава още не е имало Договор и Патрули, не е имало Инквизиция… изобщо — всички, до които достигнал слуха за това чудо, се втурнали за рецептата. Известно време Фуаран и дъщеря й успешно отблъсквали набезите — явно и без това силната вещица не само направила дъщеря си Различна, но увеличила и своите сили. Огорчените Различни се обединили в цяла армия от магове — без да се делят на Тъмни и Светли, всички атакували заедно — и в страшния бой унищожили семейството на вещицата. В последните си часове Фуаран отчаяно се борела за живота си — даже превърнала слугите си в Различни… но те, макар и придобили сила, били твърде объркани и неопитни. Само един от слугите, оказал се по-умен от останалите, не се заел да вади кестените от огъня, а отмъкнал книгата и избягал. Когато маговете-победители съобразили, че „лабораторният дневник“ на вещицата е изчезнал (всъщност „Фуаран“ е бил просто лабораторен дневник на вещицата), следите на беглеца вече били изчезнали. После книгата е търсена дълго и неуспешно. От време на време някой твърдял, че срещнал избягалия слуга, който станал доста силен Различен, че е видял и прелиствал книгата. Появявали се и фалшификати — част от тях са създавани от безумни последователи на вещицата, друга част била дело на Различни-авантюристи. Всички случаи били щателно проверени и документирани.

В последната глава имаше разсъждения на тема: „какво е измислила Фуаран?“. В това, че тя наистина е постигнала успех, авторите не се съмняваха, обаче считаха книгата за безвъзвратно загубена. Изводът беше печален — явно откритието е толкова случайно и нетривиално, че е невъзможно да се досетим за същността му.

А най-много ме удиви краткото резюме — ако все пак книгата „Фуаран“ съществува и до ден-днешен, то дълг на всеки Различен е незабавно да я унищожи, „по разбираеми за всички причини, независимо от голямата съблазън и лична корист…“

Ох, тези Тъмни! Как искат да запазят своето могъщество!

Затворих книгата и се разходих из двора. Отново надникнах в обора и отново не рискувах да запаля двигателя на колата.

Фуаран и книгата й съществуваха. Вещиците бяха убедени в това. Допусках възможността за мистификация, но в дъното на душата си не вярвах в нея.

Значи има теоретична възможност да превърнеш човек в Различен!

И тогава произшествието в „Ассол“ става по-разбираемо. Синът на Хесер и Олга е бил човек — както обикновено се случва при Различните. Затова Великите не са могли да го намерят. А като го намерили, го превърнали в Различен, после режисирали целия спектакъл… даже не се побояли да излъжат Инквизицията.

Аз легнах в хамака и извадих плейъра. Включих режим на случайно възпроизвеждане и затворих очи. Искаше ми се да се откъсна от света, да си напълня ушите с нещо безсмислено…

Но не ми провървя. Падна се „Пикник“.

Не обичам такива съвпадения! Дори най-обикновените хора могат да влияят на реалността, те просто не са способни да управляват своята Сила. На всеки човек това му е познато — идващи много навреме или упорито непоявяващи се автобуси; звучащи по радиото песни, които попадат в унисон с мислите ти; телефонни обаждания от хората, за които мислиш… Между другото, има един прост начин да разбереш, че си близо до възможностите на Различен. Ако няколко дена подред при случайно поглеждане към електронния часовник откриваш цифрите 11:11, 22:22 или 00:00, значи връзката ти със Сумрака се е усилила. В такива дни не трябва да пренебрегваш предчувствията и догадките…

Но всичко това са човешки дреболии. При Различните тази връзка — също толкова неосъзната, както е при хората — е доста по-силно изразена. И изобщо не ми хареса, че точно сега се падна песента за Великия Инквизитор.

Аха. И аз бих искал да знам що за сили движат света…

Някой леко ме потупа по рамото.

— Не спя, Светле… — казах аз. И отворих очи.

Инквизиторът Едгар поклати глава и сдържано се усмихна. Прочетох по устните му: „Извинете, Антоне, но не е Светла“. Въпреки жегата Едгар беше с костюм, вратовръзка и лакирани черни обувки, на които нямаше дори прашинка. И дори в тези градски дрехи не изглеждаше нелепо. Ето какво значи прибалтийската кръв!

— Какво, по…! — скачайки от хамака, изръмжах аз. — Едгар?

Едгар чакаше търпеливо. Аз извадих си слушалките от ушите си, поех дъх и повторих:

— Аз съм в отпуска. Според правилата, да безпокоиш сътрудник на Нощния Патрул в неработно време…

— Антоне, аз само минах да ви видя. — каза Едгар. — Имате ли нещо против?

Не изпитвах неприязън към Едгар. Той никога нямаше да стане Светъл, но преминаването му в Инквизицията внушаваше уважение. Ако Едгар поискаше да говори с мен, бих се срещнал с него по всяко време.

Но не и на вилата, където почиват Светлана и Надя!

— Имам. — отговорих твърдо аз. — Ако нямате служебно нареждане, напуснете моята територия!

И с нелеп до немай-къде жест посочих към дървената вратичка. Територия… ама че думичка изскочи.

Едгар въздъхна. И бавно бръкна във вътрешния си джоб.

Знаех какво ще извади. Но вече беше късно да давам заден ход.

Нареждането на московското бюро на Инквизицията гласеше, че „в рамките на служебното разследване, повеляваме на сътрудника на Нощния Патрул в гр.Москва Антон Городецки, светъл маг втори ранг, да оказва всякакво съдействие на Инквизитора от трети ранг Едгар“. Никога не бях виждал нареждания на Инквизицията и сега забелязах някои малки детайли — инквизиторите продължаваха да измерват силата в старомодните „рангове“, не се притесняват да използват думи като „повеляваме“ и се назоваваха само по име дори и в официалните документи.

А едва после забелязах най-важното — отдолу стоеше печатът на Нощния Патрул и резолюцията на Хесер: „Запознат, съгласен“.

Виж ти!

— Ами ако откажа? — попитах аз. — Знаете ли, не обичам когато ми „повеляват“.

Едгар се намръщи и хвърли поглед към бланката. Каза:

— Нашата секретарка скоро навърши триста. Не се обиждайте, Антоне, това е само архаична терминология. Като „ранг“.

— А пак по традиция ли минавате само с малки имена? — уточних аз. — Просто ми е интересно.

Едгар с недоумение прочете нареждането. Отново се намръщи. Каза раздразнено, разтягайки гласните:

— Ама че дърта изкуфелница… Забравила ми фамилията, а гордостта не й е позволила да попита.

— Тогава имам основание да изхвърля това нареждане на гюбрето36. — аз потърсих с поглед тази същата купчина, но не я намерих. — Или в клозета. Твоята фамилия я няма в нареждането, значи то е невалидно. Нали?

Едгар мълчеше.

— И какво ме заплашва при отказ от сътрудничество? — отново повторих аз.

— Нищо страшно. — навъсено каза Едгар. — Даже и да донеса ново предписание. Жалба до прекия ти началник, наказанието е по негово усмотрение…

— По такъв начин тази строга хартийка се свежда до молба за помощ?

— Да. — кимна Едгар.

Аз се наслаждавах на ситуацията. Страшната Инквизиция, с която новаците се плашеха един другиго, се оказа беззъба стара изкуфелница!

— Какво е станало? — попитах аз. — В отпуска съм, разбираш ли? С жената и дъщеричката. Че и с тъщата. Не работя.

— Но това не ви попречи да посетите Арина. — без да му мигне окото каза Едгар.

Така ми се пада. Не се отпускай!

— Това влиза в преките ми служебни задължения. — парирах аз. — Да защитавам хората, да контролирам Тъмните. Винаги и навсякъде. Между другото, откъде имате информация за Арина?

Дойде ред на Едгар да се усмихва и да мълчи.

— Хесер ни съобщи. — каза накрая той. — Вие вчера сте му позвънили и сте докладвали, нали? Понеже ситуацията е нестандартна, Хесер е сметнал за свой дълг да предупреди инквизицията. В знак на нашите неизменно дружески отношения.

Нищо не разбирам!

Ако вещицата някак е замесена в историята със сина на Хесер… Значи не е замесена?

— Трябва да му се обадя. — казах аз и демонстративно се отдалечих към къщата. Едгар послушно остана да стърчи до хамака. Впрочем, хвърли поглед към пластмасовия стол, но явно го сметна за недостатъчно чист.

Аз чаках, притискайки мобилния телефон към ухото си.

— Слушам те, Антоне.

— При мен дойде Едгар…

— Да, да, да. — разсеяно каза Хесер. — Вчера, след твоя доклад, сметнах за нужно да съобщя на Инквизицията за вещицата. Ако имаш желание — помогни му. Ако нямаш — прати го някъде по-далечко. Нареждането му не е съставено правилно, забеляза ли?

— Забелязах. — хвърляйки поглед към Едгар, казах аз. — Шефе, какво става с онези върколаци?

— Проверяваме. — с леко запъване отвърна Хесер. — Засега — нищо.

— И още, за тази вещица… — аз погледнах към „книга за книгата“. — Реквизирах една забавна книжка от вещицата… „Фуаран — измислица или истина?“.

— Чел съм я, чел. — добродушно каза Хесер. — Ако беше намерил истинския „Фуаран“ — цена нямаше да имаш. Това ли е всичко, Антоне?

— Да. — признах аз.

Хесер прекъсна връзката. Едгар търпеливо чакаше.

Аз се приближих до него, направих театрална пауза и попитах:

— Каква е целта на вашето разследване? И какво се иска от мен?

— Ще сътрудничите ли, Антоне? — искрено се зарадва Едгар. — Моето разследване се отнася за вещицата, която сте открили. От вас се иска да покажете пътя до дома й.

— А какво иска Инквизицията от старицата? — заинтересувах се аз. — Не виждам дори и намек за престъпление. Дори спрямо Нощния Патрул.

Едгар се обърка. Искаше му се да излъже — и в същото време разбираше, че мога да почувствам лъжата. По сила сме приблизително равни и дори инквизиторските му приспособления може да не сработят.

— Има неизяснени стари дела. — призна Тъмният маг. — Още от трийсетте години. Инквизицията има много въпроси към вещицата…

Аз кимнах. Още от самото начало ме смути разказа за преследването от страна на НКВД37. Всичко се случва, селяните може и да се опитат да се разправят с вещицата. Но именно да се опитат. Този фокус можеше и да мине при Различните от ниско ниво. Но не и при такава могъща вещица…

— Какво пък, ще отидем. — съгласих се аз. — Искате ли да закусите, Едгар?

— Няма да откажа. — магът не започна да кокетничи. — А… вашата съпруга няма ли да е против?

— Сега ще попитаме. — казах аз.

Интересна закуска се получи. Все пак Инквизитора не се чувстваше на мястото си, неловко се опитваше да се шегува, обсипваше с комплименти Светлана и Людмила Иванова, закачаше се с Надечка, хвалеше простия омлет.

Надечка, умницата ми, внимателно разгледа „чичо Едгар“, поклати глава и каза:

— Ти си друг.

И повече не се отдели от майка си.

Светлана се забавляваше от ситуацията. Тя задаваше на Едгар някакви невинни въпроси, спомняше си „историята с огледалото“, изобщо — държеше се така, сякаш на гости й беше колега от работата и добър приятел.

Затова пък Людмила Иванова беше в пълен възторг от Едгар. Харесваше й начинът му на обличане, на говорене; даже това, че държеше вилицата в лявата ръка, а ножа в дясната, възхищаваше тъща ми. Да си помислиш, че останалите ядем с ръце… А пък това, че Едгар решително отказа „чашката за апетит“ предизвика такъв назидателен поглед в моя страна, като че ли имах навик всяка сутрин да обръщам по чашка-две водка.

Така че с Едгар тръгнахме на път сити, но леко раздразнени. Аз — от възторга на тъщата, а той, явно, от нейното внимание.

— Можете ли да ми разкажете какви са претенциите ви към вещицата? — попитах аз, когато наближихме началото на гората.

— Всъщност ние пихме на брудершафт. — напомни ми Едгар. — Ще се обръщаме ли пак на „ти“ един към друг? Или моята нова работа…

— Не е по-лоша от работата в Дневния Патрул. — изхъмках аз. — Нека да е на „ти“.

Удовлетворения Едгар повече не протакаше:

— Арина е силна и уважавана вещица… в техния тесен кръг. Ти разбираш, Антоне, че във всяка група си има собствена йерархия. Хесер може колкото си иска да издевателства над Витезслав, но сред вампирите той е най-силния. Арина заема подобно положение сред вещиците. Много високо.

Аз кимнах. Не е обикновена моята нова позната, какво да говорим…

— Дневният Патрул нееднократно я викаше на работа. — продължи Едгар. — Толкова настойчиво, колкото и вие се борехте за Светлана… без да се обиждаш, Антоне!

Та аз не се обиждах…

— Вещицата категорично отказваше. Какво пък, това е нейно право! Още повече, че в някои ситуации тя се съгласяваше на временно сътрудничество. Но в началото на миналия век, скоро след комунистическата революция, стана неприятно събитие…

Той помълча, колебаейки се. Ние навлязохме в гората и аз, с малко пресилена увереност, подведох Едгар след себе си. Тъмният маг, изглеждащ нелепо в своя градски костюм, безстрашно вървеше през храстите и ямите. Даже не си беше разхлабил вратовръзката…

— По онова време Нощния и Дневния Патрул се бореха за правото на социален експеримент… — разказваше Едгар. — Комунизмът, както е известно, е бил измислен от Светлите…

— И извратен от Тъмните. — не се сдържах аз.

— Недей така, Антоне. — обидено каза Едгар. — Нищо не сме извращавали. Хората сами си избраха какво общество да строят! Та така, помолиха Арина за сътрудничество. Тя се съгласи да изпълни някаква мисия. Там имаше интерес и за Тъмните, и за Светлите, и даже за вещицата. Всяка от страните беше съгласна с… мисията. Всяка от страните смяташе да спечели от това. Инквизицията наблюдаваше, но нямаше повод да се намесва. Все пак всичко се вършеше със съгласието и на двата Патрула…

Интересна новина! Що за мисия ще е това, та да я одобрят и Тъмните, и Светлите?

— Арина блестящо изпълни мисията си. — продължаваше Едгар. — Тя дори получи поощрение от Патрулите… Ако не се лъжа, Светлите й дадоха право на тъмна магия от второ ниво.

Сериозно нещо. Аз кимнах, приемайки информацията.

— Но след известно време у Инквизицията възникнаха съмнения в законността на действията на Арина. — сухо каза Едгар. — Възникна подозрение, че в процеса на работата е попаднала под влияние на една от страните и е действала в техните интереси.

— И коя е тази страна?

— Светлите… — мрачно каза Едгар. — Вещица да помага на Светлите — невероятно, нали? Именно затова дълго време не можехме да я заподозрем, но вече имаше твърде много косвени признаци за предателство… Инквизицията извика Арина… за събеседване. И тогава тя изчезна. Известно време се провеждаха търсения, но в онези години, сам разбираш…

— И какви ги е свършила? — попитах аз, без да се надявам на отговор.

Но Едгар въздъхна и отговори:

— Намеса в съзнанието на хората… пълна реморализация.

Аз изсумтях. Какъв интерес можеха да имат Тъмните в това?

— Учуден ли си? — измърмори Едгар. — Имаш ли представа какво представлява реморазлизацията?

— Даже съм я извършвал. Сам на себе си.

Няколко секунди Едгар ме гледаше стъписано, после кимна:

— Да… да, разбира се. Тогава не е трудно да се обясни. Реморализацията е относителен процес, а не абсолютен. Каквото и да говорим, в света няма морален еталон. Затова реморализацията кара човек да постъпва абсолютно етично, но само в рамките на базовия му морал. Грубо казано, папуасът-човекоядец, който не счита изяждането на врага за подсъдно действие, спокойно ще продължи да се храни. А онова, което се забранява от неговия морал, той повече няма да върши.

— Известно ми е. — казах аз.

— Та така… тази реморализация не беше съвсем относителна. На хората… сигурно си чувал за много от тях, но имената им нямат значение тук, им вложиха в съзнанието комунистическата идеология.

— Моралният кодекс на строителите на комунизма. — изсумтях аз.

— Тогава още не беше измислен. — много сериозно ми отговори Едгар. — Е, да допуснем, че е било нещо много близко до него. Тези хора щяха да постъпват в пълно съответствие с еталона — декларираната комунистическа етика.

— Мога да разбера защо Нощния Патрул би се заинтересувал от това. — казах аз. — Идеите на комунизма са доста симпатични… Но какъв интерес са имали Тъмните?

— Тъмните искаха да се убедят, че налагането на нежизненоспособна етика няма да доведе до нищо добро. Че жертвите на експеримента или ще се побъркат, или ще започнат да постъпват по старому, независимо от реморализацията.

Аз кимнах. Ама че експеримент! Това не са ти нацистките доктори, осакатяващи тялото! Тук под скалпелите са легнали душите…

— Възмутен ли си от поведението на Светлите? — с престорена любезност попита Едгар.

— Не. — поклатих глава аз. — Сигурен съм, че не са желали зло на тези хора. И са се надявали, че такъв експеримент ще доведе до построяването на ново, щастливо общество.

— Да не си членувал в КПСС? — ухили се Едгар.

— Не, бях само пионерче. Добре, разбрах същността на експеримента. А защо за него е привлечена именно вещица?

— В този случай използването на отвари е далеч по-икономично от използването на магия. — поясни Едгар. — Обект на експеримента бяха хиляди хора, от най-различна възраст и социално положение. Представяш ли си какви сили би трябвало да събират маговете? А вещицата успя да направи всичко чрез отвара…

— Във водопровода ли го е изсипала?

— В хляба. Уредиха я на работа в хлебозавода. — Едгар се усмихна. — Тя предложи нова, по-икономична технология за печене на хляб — с добавки от разни билки. Дори премия получи за това.

— Ясно. А Арина какъв интерес имаше във всичко това?

Едгар изпръхтя. Ловко прескочи едно паднало дърво и ме погледна в очите:

— Какви ги говориш, Антоне? На кой не му се иска да си поиграе с толкова силна магия, а тук има разрешение от Патрулите и Инквизицията!

— Да предположим… — промърморих аз. — Значи, експеримент… А резултатът?

— Както и трябваше да се очаква. — каза Едгар и в очите му отново блесна ирония. — Едни се побъркаха, пропиха, самоубиха се. Други бяха репресирани — за излишна вярност към идеалите. Трети намериха начин да заобиколят реморализацията.

— Потвърдила се е гледната точка на Тъмните? — изумих се аз и даже спрях на място. — Но въпреки това Инквизицията смята, че вещицата е променила заклинанието, действайки по указание на Светлите?

Едгар кимна.

— Бълнуване. — казах аз и тръгнах отново. — Пълна глупост! На практика Тъмните са отстояли своята гледна точка. А вие казвате — Светлите са виновни!

— Не всички Светли. — невъзмутимо отвърна Едгар. — Само един… може би — малка група. Защо — не зная. Но Инквизицията е недоволна. Чистотата на експеримента е била нарушена, равновесието на силите е било разклатено, започната е някаква много дългосрочна и непонятна интрига…

— Аха. — кимнах аз. — Щом е интрига, дай да стоварим всичко на Хесер.

— Не съм назовавал никакви имена! — бързо каза Едгар. — Не знам такива! И мога да напомня, че по онова време уважаемия Хесер е работил в Средна Азия, така че е смешно да му се предявяват претенции…

Той въздъхна — може би си спомни подтискащото произшествие в „Ассол“?

— Но искате да се доберете до истината? — попитах аз.

— Непременно! — твърдо каза Едгар. — Хиляди хора бяха насилствено обърнати към светлината — това е престъпление срещи Дневния Патрул. Всички тези хора пострадаха — това е престъпление срещу Нощния Патрул. Разрешеният от Инквизицията социален експеримент беше провален — това е престъпление…

— Разбрах. — прекъснах го аз. — Какво пък, и на мен изобщо не ми харесва тази история…

— Ще ми помогнеш ли да се добера до истината? — попита Едгар. И се усмихна.

— Да. — казах аз без да се колебая. — Това е престъпление.

Едгар протегна ръка и ние затвърдихме договора с ръкостискане.

— Още дълго ли ще ходим? — попита инквизиторът.

Аз се огледах и с радост видях познатите очертания на полянката, където вчера се наблюдаваше гъбеното безумие.

Между другото, днес не бяха останали никакви гъби.

— Вече сме близо. — успокоих аз Тъмният маг. — Само стопанката да си е в къщи…

Глава 5

Вещицата Арина вареше отвара — както се полага на работеща руска вещица в своята горска къщурка. Стоеше до руската печка с държач38 в ръка, в който димеше със зелен пушек чугунено котле. И мърмореше:

Ние с Едгар влязохме и застанахме до вратата — а вещицата сякаш не ни забелязваше, стоеше с гръб към нас, потръскваше котлето и продължаваше:

Едгар се изкашля и продължи:

Арина подскочи на място и извика:

— Олеле, майчице!

Това прозвуча без капка фалш… но неизвестно как аз ясно разбирах, че вещицата ни очакваше.

— Здравейте, Арина. — сухо каза Едгар. — Инквизиция. Моля да прекратите магията.

Арина ловко мушна котлето в печката и едва след това се обърна. Сега тя изглеждаше на около четирийсет — здрава, породиста, красива селска лелка. И най-важното — много раздразнена. Тя сложи ръце на кръста и заядливо възкликна:

— Здравейте и на вас, господин Инквизитор! А на магията защо трябваше да пречите? Какво сега, пак ли да ловя чинки и да скубя пера от орлите?

— Вашите стихчета са само способ за запомняне количествата на съставките и последователността на действията. — невъзмутимо отвърна Едгар. — Отварата за лека походка вече е сварена, така че моите думи по никакъв начин не са могли да попречат. Седнете, Арина. В краката истина няма, нали така?

— В краката няма, ама и нагоре я няма. — мрачно отвърна Арина и тръгна към стола. Седна, изтри ръце във веселата престилка на маргаритки и минзухарчета. Хвърли ми кос поглед.

— Добър ден, Арина. — казах аз. — Господин Едгар ме помоли да му покажа пътя. Нали нямате нищо против?

— Ако имах, щяхте в блатото да се натресете! — с лека обида отвърна Арина. — Слушам ви, господин инквизитор Едгар. Защо сте дошли?

Едгар седна срещу Арина. Мушна ръка в сакото и извади малка кожена папка. Къде ли я беше побрал?

— Беше ви изпратена призовка, Арина. — меко каза инквизитора. — Получихте ли я?

Арина потъна в размишления. Едгар отвори папката и показа на Арина тясна ивица пожълтяла хартия.

— Трийсет и първа година! — изохка вещицата. — Олеле, каква старина… Не, не съм я получила. Вече обяснявах на господина от Нощния Патрул, че легнах да спя. ЧК ми приписваше…

— ЧК не е най-страшното в живота на Различния. — каза Едгар. — Далеч не най-страшното… И така, получили сте призовката…

— Не съм я получавала. — бързо каза Арина.

— Не сте я получили. — поправи се Едгар. — Какво пък, да допуснем. Куриерът не се върна обратно… какво пък, всичко може да се случи с волнонаемния работник в суровите московски гори.

Арина мълчеше.

А аз стоях до вратата и наблюдавах. Беше ми интересно. Работата на Инквизитора е сходна с работата на патрулния, но ситуацията имаше и своята особеност. Тъмен маг разпитваше Тъмна вещица. При това далеч по-силна от него и Едгар не можеше да не разбира това.

Но зад гърба му стоеше Инквизицията. А в такава ситуация не се налага да разчиташ на помощта на „своя“ Патрул.

— Вече ще смятаме, че сте получили повиквателната. — продължи Едгар. — Възложено ми е да проведа предварителен разговор с вас преди приемане на окончателни решения… и така…

Той извади още един лист. Погледна в него и попита:

— През март хиляда деветстотин трийсет и първа година сте работили в Първи Московски Хлебокомбинат, така ли е?

— Работих. — кимна Арина.

— С каква цел?

Арина ме погледна.

— Той е в течение. — каза Едгар. — Отговорете.

— Към мен се обърнаха ръководствата на Нощния и Дневния Патрул на Москва. — с въздишка каза Арина. — Различните искаха да проверят как ще се държат хора, които живеят в строго съответствие с комунистическите идеали. Понеже и двата Патрула искаха едно и също нещо, а Инквизицията подкрепи тяхната молба, аз се съгласих. Никога не съм обичала градовете, там винаги…

— Не се отклонявайте. — помоли Едгар.

— Изпълних заданието. — приключи изведнъж Арина. — Сварих отварата и в продължение на две седмици тя се добавяше в хляба. Край! Получих благодарности от Патрулите, напуснах хлебозавода, върнах се у дома. А тук чекистите съвсем…

— За вашите сложни отношения с държавната безопасност можете да напишете мемоари! — внезапно изръмжа Едгар. — Мен ме интересува защо сте нарушили рецептата!

Арина бавно се надигна. Очите й светеха гневно, гласът й загърмя, сякаш пред нас стоеше не жена, а самката на Кинг-Конг:

— Запомнете, млади човече! Арина никога не е грешала в рецептите! Никога!

Това не направи никакво впечатление на Едгар:

— Не съм казвал, че сте сгрешили. Вие съзнателно сте нарушили рецептата. И в резултат… — той направи пауза.

— Какво „в резултат“? — възмути се Арина. — Готовата отвара беше проверена! Ефектът беше точно такъв, какъвто се искаше!

— В резултат на това отварата е подействала мигновено. — каза Едгар. — Нощният Патрул никога не е бил сборище на глупаци-идеалисти. Светлите са разбирали, че всичките десет хиляди човека ще бъдат обречени, ако мигновено преминат към комунистическия морал. Отварата е трябвало да сработи постепенно, така че реморализацията да достигне пълната си сила след десет години, в есента на четирийсет и първа.

— Ами да. — разсъдливо каза Арина. — Така и беше направено.

— Отварата е сработила на практика моментално. — каза Едгар. — Не можахме веднага да разберем какво става, но след една година броят на хората беше намалял наполовина. До четирийсет и първа година оживяха по-малко от сто човека. Онези, които успяха да преодолеят реморализацията… проявявайки морална гъвкавост.

— Ох, лоша работа. — плесна с ръце Арина. — Ой, напразно, жалко за хорицата… — Тя седна. Хвърли кос поглед към мен. Попита: — Какво, Светли… и ти ли смяташ, че съм работила за Тъмните?

Ако лъжеше, то лъжеше много убедително. Аз свих рамене.

— Всичко беше направено какво трябва. — упорито каза Арина. — Основните съставки бяха смесени с брашното, а знаете ли колко е трудно през онези години да се занимаваш с вредителство? За забавител на отварата се използваше обикновена захар… — Тя изведнъж плесна с ръце. Тържествуващо погледна към Едгар: — Ето каква била работата! Бяха гладни години, работничките в хлебозавода крадяха захарчица… И затова е сработило предварително.

— Интересна версия. — каза Едгар, прелиствайки книжата си.

— Аз не съм виновна за това. — твърдо заяви Арина. — Планът на операцията беше съгласуван. Ако мъдрите патрулни не са се досетили за толкова просто нещо, кой е виновен за това?

— Би било така, — каза Едгар и вдигна един лист. — само че сте първият експеримент е бил проведен сред работниците в хлебокомбината. Ето го вашият отчет, разпознавате ли го? След това те вече не са могли да крадат „захарчица“. Така че остава само един вариант — вие съзнателно сте провалили операцията.

— Нека разгледаме още една версия. — жалостиво каза Арина. — Например…

— Например — доносът на вашата приятелка Луиза. — предложи Едгар. — За това как в дните на операцията тя случайно ви е видяла да общувате с неустановен Светъл маг около трибуните на хиподрума. За това, че дълго сте спорили, пазарели сте се, след което Светлият ви е дал някакъв пакет и вие сте кимнала, след което сте си стиснали ръцете. Луиза даже е чула фразата „Ще го направя, няма да мине и година…“. Напомням ви, че ви е било забранено да общувате с Различни по време на експеримента. Така ли беше?

— Да. — каза Арина, навеждайки глава. — Лушка жива ли е?

— Уви, не. — каза Едгар. — Но показанията й са протоколирани…

— Жалко… — измърмори Арина. Не уточни за какво точно се отнасяше това „жалко“. Но не беше трудно да се досетя, че на Луиза й е провървяло.

— Можете ли да обясните с кой Светъл сте общували, какво сте обещали да направите и какво сте получили от него?

Арина вдигна глава и тъжно ми се усмихна. Каза:

— Колко лошо… Винаги ме хващат… заради дреболии. Като с чайника…

— Арина, принуден съм да ви задържа за по-нататъшен разпит. — каза Едгар. — В името на Инквизицията…

— Опитай, второрангов… — насмешливо каза Арина.

И изчезна.

— Тя влезе в Сумрака! — извиках аз, отлепяйки се от стената и търсейки сянката си с поглед. Но Едгар все пак се забави за секунда: проверяваше дали вещицата не ни е заблудила.

Появихме се на първия слой почти едновременно. Погледнах към Едгар с леко опасение — в какво ще го превърне сумрачния свят?

Не, нищо. Почти не се промени. Само косата му оредя.

— По-надолу! — махнах енергично с ръка.

Едгар наведе глава, вдигна длан към лицето си и дланта сякаш го всмука в себе си.

Ефектно. Инквизиторски трикове.

На втория слой, където къщичката се превърна в дървена барака, се спряхме и се спогледахме. Арина, разбира се, я нямаше.

— Слязла е на третия слой… — прошепна Едгар. Косата му беше изчезнала напълно, черепът му се беше източил като паче яйце. А иначе — нищо, почти човешко лице.

— Ще можеш ли? — попитах аз.

— Успях един път. — честно отвърна Едгар.

От дишането ни се вдигаше пара. Уж не беше много хладно…

— И аз успях един път. — признах си аз.

Ние се колебаехме като самоуверени плувци, внезапно съобразили, че реката пред тях е твърде бурна и студена. И никой не се решаваше да направи първата крачка.

— Антоне… ще ми помогнеш ли? — попита най-накрая Едгар.

Аз кимнах. Иначе защо се хвърлих в Сумрака?

— Да тръгваме… — съсредоточено гледайки в краката си, каза инквизитора.

И след няколко мига ние пристъпихме на третия слой — онзи, в който само магове от първо ниво си струва да се завират.

Вещицата я нямаше.

— Ама че… майсторка… — прошепна Едгар, оглеждайки се. Домът-колиба наистина впечатляваше. — Антоне… тя сама го е строила… много отдавна е тук.

Бавно — пространството около мен се съпротивляваше на резките движения — аз се приближих до „стената“. Разтворих клоните и надзърнах.

Това изобщо не приличаше на човешкия свят.

В небето плаваха бляскави облаци — сякаш някой беше потопил стоманени стружки в глицерин. Вместо слънце, някъде високо плуваше пурпурен огнен облак — единственото цветно петно в сивата мъгла. А наоколо, до самият хоризонт, се простираха изкривените ниски дървета, от които вещицата беше построила дома си. Впрочем, дали това бяха дървета? Никакви листа, само причудливо преплетени клонки…

— Антоне, тя е слязла по-надълбоко. Антоне, тя е извън категориите. — каза зад гърба ми Едгар. Аз се обърнах и погледнах към мага. Кожата — тъмносива, плешив издължен череп, хлътнали очи… Впрочем, очите бяха човешки. — Как изглеждам? — Едгар се озъби в усмивка. Напразно, зъбите му бяха конични, остри, като на акула.

— Не много… — признах аз. — Сигурно и аз не съм по-добре?

— Това е само привидност. — небрежно отвърна Едгар. — Държиш ли се?

Аз се държах. Второто потапяне в дълбините на Сумрака ми се отдаваше по-леко.

— Трябва да отидем на четвъртия слой. — каза Едгар. В очите му, макар и човешки, гореше огъня на фанатизма.

— Ти извън категориите ли си? — отвърнах с въпрос аз. — Едгар, та на мен ще ми е трудно дори да се върна!

— Ние можем да обединим силите си, патрулен!

— Как? — аз даже се обърках. И при Тъмните, и при Светлите има понятие „Кръг на Силата“. Но това е опасно нещо и изисква поне три-четири Различни… освен това — как да обединиш Светлата и Тъмната Сила?

— Това е мой проблем. — енергично поклати глава Едгар. — Антоне, тя ще избяга! Ще избяга на четвърто ниво! Довери ми се!

— На Тъмния?

— На Инквизитора! — изръмжа магът. — Аз съм инквизитор, загряваш ли? Антоне, довери ми се, заповя… — Едгар замълча и вече с друг тон добави: — Моля те!

Не зная кое точно ми въздейства повече. Ловната тръпка? Желанието все пак да хвана вещицата, която е погубила хиляди хора? Молбата на инквизитора?

А може би просто желанието да видя четвъртия слой? Най-тайните дълбини на Сумрака, където дори Хесер не ходи често и където Светлана никога не е била?

— Какво трябва да направя? — попитах аз.

Лицето на Едгар се озари от усмивка. Той протегна ръка — пръстите му завършваха с тъпи закривени нокти — и каза:

— В името на Договора, равновесието, което пазя… призовавам Светлината и Тъмнината… моля за Сила… от името на Тъмнината!

Под неговият настойчив поглед аз също протегнах ръка и казах:

— От името на Светлината…

Това донякъде приличаше на сключване на договор между Тъмни и Светли. Но само отчасти. В моята ръка не запламтя бяло пламъче, на дланта на Едгар не се появи топка тъмнина. Всичко се случи отвън — сивият, размит свят около нас изведнъж придоби рязкост. Не, не се появиха цветове, ние все още бяхме в Сумрака. Появиха се сенки. Като на екрана на телевизор, на който му намаляват докрай цветността и усилват яркостта и контраста.

— Правото ни е признато… — прошепна Едгар, оглеждайки се. Лицето му беше истински щастливо. — Правото ни е признато, Антоне!

— А ако не го бяха признали? — напрегнах се аз.

Едгар се намръщи. Каза:

— Всичко се случва… Но нали го признаха? Да тръгваме!

В този нов, „контрастен“ Сумрак придвижването беше далеч по-лесно. Аз вдигнах своята сянка, сякаш бях в обикновения свят.

И се озовах там, където е позволено само за магове извън категориите.

Дърветата — ако това наистина бяха дървета — изчезнаха. Целият свят наоколо стана равен, плосък, като средновековната палачинка Земя, лежаща на три кита. Никакъв релеф — безкрайна пясъчна равнина… Аз се наведох и загребах шепа пясък. Той беше сив, както всичко останало в Сумрака. Но в тази сивост се виждаха зараждащи се цветове — цветни искрици, златни песъчинки…

— Избяга… — каза Едгар до ухото ми. Протегна ръка, станала неочаквано дълга и тънка.

Погледнах нататък. И видях — в далечината, само в равнина можеш да видиш толкова далеч, — стремителен сив силует. Вещицата бягаше с огромни скокове, издигайки се във въздуха, прелитайки над земята около десет метра, разперила ръце и смешно махаща с крака — като щастливо дете, бягащо с подскоци по пролетната полянка…

— Изпила е отварата си? — досетих се аз.

Не виждах никаква друга причина за подобни скокове.

— Да. Не напразно я е варила. — каза Едгар. Замахна — и метна нещо след Арина.

Редичка от малки огнени топки се понесе след вещицата. Групов файербол, обикновено бойно заклинание на Патрулите, но в някакъв особен, инквизиторски вариант.

Няколко заряда се пръснаха още преди да достигнат до вещицата. Един рязко ускори и все пак я настигна, клъвна я по гърба и се взриви, обгръщайки вещицата с огън. Но пламъка стихна мигновено, а вещицата, без да се обръща, хвърли нещо зад гърба си — и там се разля локва от светеща оловна течност. Прелетелите над локвата останали заряди губеха скорост, височина, потъваха в течността — и изчезваха.

— Вещерски фокуси… — с отвращение каза Едгар. — Антоне!

— А? Какво? — без да откъсвам поглед от изчезващата в далечината Арина, попитах аз.

— Трябва да се връщаме. Силата ни беше дадена само за залавянето на вещицата, но ловът свърши. Няма да успеем да я догоним.

Аз погледнах нагоре. Пурпурният облак, който светеше на предишния слой на Сумрака, го нямаше. Цялото небе равномерно сияеше в розово-бяло.

Колко странно. Тук се появяват цветове…

— Едгар, има ли и други нива? — попитах аз.

— Винаги има други. — Едгар явно започна да се притеснява. — Да тръгваме, Антоне! Да тръгваме, иначе ще заседнем тук!

Светът наоколо наистина започваше да губи контраст, да се покрива със сив дим. Но цветовете си останаха — шареният пясък и розовото небе…

Веднага след Едгар, вече усещайки хладното пощипване на Сумрака по кожата си, аз се върнах на третия слой. Сякаш чакайки този момент, светът окончателно се обезцвети и посивя, запълни се с хладен ревящ вятър. Хванати за ръце — не заради обмена на Сила, това е почти невъзможно, а за да се задържим на крака, ние няколко пъти се опитвахме да се върнем на втория слой. Наоколо с едва чут пукот се чупеха „дърветата“, колибата на вещицата се люлееше, а ние все търсехме и търсехме сенките си. Дори не помня мигът, когато Сумрака се разтвори пред мен и ме пусна на втория слой — почти привичен, съвсем не плашещ…

…Ние седяхме на чистия, полиран под и дишахме тежко. Сега ни беше еднакво зле, както на Тъмния инквизитор, така и на Светлия патрулен.

— На. — Едгар неловко пъхна ръка в джоба на сакото и извади оттам шоколад „Гвардейски“. — Яж…

— А ти? — късайки обвивката, попитах аз.

— Имам още… — Едгар дълго рови в джобовете си, но накрая намери още един шоколад. Този път „Вдъхновение“. Започна да разопакова една след друга шоколадовите пръчици. Известно време ние лакомо ядяхме. Сумракът източва силите — и става дума не само за магическата Сила, но и за баналното ниво на глюкоза в кръвта. Това е малкото, което успяха да разберат за Сумрака с методите на съвременната наука. Всичко друго си остава загадка.

— Едгар, колко слоя има Сумрака? — попитах аз.

Едгар сдъвка поредното шоколадче и отвърна:

— Знам за пет. На четвъртия бях за първи път.

— А какво има там, на петия?

— Само знам че съществува, патрулен. Нищо повече. И за четвъртия не знаех нищо.

— Там се появи цвят. — казах аз. — Той… той е напълно различен. Нали?

— Ъхъ. — измърмори Едгар. — Различен. Не е за нашите умове, Антоне. И не ни е по силите. Гордей се, че си бил на четвъртия слой, там дори не всички магове от първо ниво са ходили.

— А вие, значи, можете?

— По служебна необходимост. — потвърди Едгар. — В Инквизицията не отиват най-силните. Трябва да можем нещо да противопоставим нещо срещу побъркан маг извън категориите, нали?

— Ако се побъркат Хесер или Завулон — нищо не можете да им противопоставите. — казах аз. — Даже с вещицата нищо не стана…

Едгар помисли и се съгласи, че московското бюро на Инквизицията е слабовато срещу Хесер или Завулон. Но само в случай, че и двамата едновременно нарушат Договора. А иначе… Хесер ще се радва да помогне за неутрализацията на Завулон, Завулон — за неутрализацията на Хесер. На това се крепи Инквизицията.

— Какво ще правим с вещицата? — попитах аз.

— Ще я търсим. — деловито отговори Едгар. — Вече се свързах със своите, ще отцепят района. Мога ли да разчитам на теб в бъдеще?

Аз помислих малко.

— Не, Едгар. Арина е Тъмна. И наистина нещо е направила… преди седемдесет и няколко години. Но ако са я използвали Светлите…

— То ти ще останеш на страната на своите. — с отвращение каза Едгар. — Антоне, нима не разбираш? Няма нито Светлина, нито Тъмнина в чистия им вид. Вашите два Патрула са все едно демократите и републиканците в Америка. Караници, спорове, а вечер — съвместни коктейл-партита.

— Още не е вечер.

— Винаги е вечер. — мрачно каза Едгар. — Повярвай ми, аз бях законопослушен Тъмен. Докато не ме притиснаха… докато не отидох в Инквизицията. И знаеш ли какво мисля сега?

— Кажи.

— Силата на нощта, силата на деня — еднакво са гадни. Аз вече не виждам разлика между Завулон и Хесер. Виж, ти си ми симпатичен… по човешки. Ако дойдеш в Инквизицията, ще се радвам да работя заедно с теб.

Аз се усмихнах:

— Вербуваш ли ме?

— Да. Всеки патрулен може да отиде в Инквизицията. Никой няма право да те задържа. Даже да те разубеждават нямат право!

— Благодаря, но няма нужда да ме разубеждават. Не смятам да отивам в Инквизицията.

Едгар с пъшкане се надигна от пода. Изтупа си костюма, макар че по него нямаше нито прашинка, нито гънчица.

— Костюмчето май е омагьосано. — казах аз.

— Просто умея да го нося. И тъканта е хубава. — Едгар се приближи до библиотеката, извади някаква книга, прелисти я. Втора, трета… Завистливо каза: — Каква библиотека! Тясноспециализирана, но…

— Аз си мислих, че и „Фуаран“ е тук. — признах аз.

Едгар само се засмя.

— А с колибата какво ще правим? — попитах аз.

— Ето виждаш ли — ти продължаваш да мислиш като мой съюзник! — моментално отбеляза Едгар. — Ще наслагам защитни и охранителни заклинания, какво друго… След два-три часа тук ще дойдат експертите. Ще прегледат всичко основно. Ще тръгваме ли?

— А ти не искаш ли да поровиш малко? — попитах аз.

Едгар внимателно се огледа и каза, че не иска. Че в къщата може да има множество неприятни сюрпризи, оставени от хитрата вещица. И да се ровиш из инвентара на вещица извън категориите е много вредно за здравето… нека с това се занимават онези, на които това им е работата.

Аз почаках, докато Едгар окачи няколко защитни заклинания около къщурката — нямаше нужда от помощ. И тръгнахме към селото.

Обратният път ни се стори далеч по-дълъг. Сякаш беше изчезнало някакво неуловимо вълшебство, помагащо ни да намерим дома на вещицата. Затова пък Едгар стана далеч по-словоохотлив — може би моята помощ го е предразположила към откровеност?

Той разказваше за своето обучение — как са го учили да използва не само Тъмната сила, но и Светлата. За другите курсанти в инквизицията — сред тях имало две украински Светли вълшебници, унгарски върколак, холандски маг и още много и всякакви Различни. За това, че слуховете за препълнените с магически артефакти складове на Инквизицията са силно преувеличени — артефактите са много, но по-голямата част отдавна вече са загубили магическата си сила и не стават за нищо. За някакви вечеринки и коктейли, които курсантите организирали в свободното си време…

Всичко това беше много забавно, но аз прекрасно разбирах накъде клони Едгар. Така че с преувеличен ентусиазъм започнах да си припомням годините на своето обучение, различни забавни случаи от историята на Нощния Патрул, прословутите истории на Семьон…

Едгар въздъхна и „затвори“ темата. Вече бяхме наближили селцето — и Едгар спря на края на гората.

— Ще почакам нашите. — каза той. — Всеки момент ще са тук. Даже Витезслав отложи заминаването си и обеща да се отбие тук.

Изобщо не смятах да каня инквизитора в къщата си. Още повече в компанията на Висш вампир. Кимнах, но полюбопитствах:

— Твоята прогноза, какво ще стане сега?

— Вдигнах навреме тревога, така че вещицата няма да напусне района. — сдържано каза Едгар. — Сега ще тръгнат следотърсачите, ще проверим навсякъде, ще арестуваме Арина. Ще я съдим. Ако се наложи, ще те извикаме като свидетел.

Не споделях изцяло оптимизма на Едгар, но кимнах. Той по-добре от мен знае на какво е способна инквизицията.

— А вълците-върколаци?

— Това е прерогатив на Нощния Патрул, нали? — отвърна с въпрос Едгар. — Ако се натъкнем на тях — ще ви уведомим, но специално заради тях няма да претърсваме гората. А и защо реши, че още са тук? Обикновени градски гастрольори, отишли на село да половуват. Трябва по-внимателно да контролирате подопечните си, Антоне.

— Не знам защо, но ми се струва, че все още са тук. — измърморих аз. Наистина така ми се струваше, макар че не можех да обясня увереността си. — В селото всичко е чисто… а върколаците рядко остават във вълче тяло повече от денонощие.

— Провери съседните села. — посъветва ме Едгар. — Или поне това, в което вещицата е ходела да пазарува. Дори и да е напразно. След неуспешен лов те незабавно подвиват опашка се крият… знам им навиците.

Аз кимнах — съветът, при цялата му простота, беше добър. Трябваше веднага да обиколя околността, а не да търся вещицата. Детектив… от „Фуаран“ се заинтересувал… трябва да се отделя повече внимание на обикновената, скучна работа. Профилактика на престъпленията — както съвсем правилно я наричаха в съветско време.

— Успех, Едгар. — казах аз.

— И на теб, Антоне. — Едгар помисли и добави: — Да, още нещо. Получи се любопитна ситуация, а в случая с вещицата са замесени и двата Патрула. Ти, както изглежда, представяш интересите на Нощния Патрул. Но си мисля, че Завулон също ще изпрати някой… до разрешаване на проблема.

Аз въздъхнах. Ставаше все по-тежко.

— Даже се досещам кого ще изпрати. — казах аз. — На Завулон му доставя удоволствие да ми причинява дребни неприятности.

— Ти по-добре се радвай, че не се е заел с по-големи неприятности. — навъсено каза Едгар. — А дребните — търпи. Никой не може да измени човешката същност, твоят приятел е Тъмен — и ще е Тъмен до смъртта си.

— Костя вече е мъртъв. И не е човек, а вампир. Различен.

— Каква е разликата? — мрачно каза Едгар. Пъхна ръце в джобовете на скъпите панталони, които толкова добре умееше да носи и се намръщи, гледайки към спускащото се зад хоризонта червено слънце. — Всичко е единно в този свят, патрулен…

Не, със сигурност работата в Инквизицията влияе по странен начин на Различните! Придава им някакъв нихилистичен възглед към живота…

— Успех. — повторих аз и започнах да се спускам по хълма. А Едгар, безжалостно мачкайки костюма си, легна на тревата и се втренчи в небето.

Глава 6

По пътя към вкъщи срещнах Ксюша и Ромка — децата деловито крачеха по прашната улица, хванати за ръце. Аз им помахах и Ксюша незабавно извика:

— А вашата Надечка отиде на разходка край реката с бабата!

Аз се ухилих. Все пак Людмила Ивановна не чува често по свой адрес „баба“ — и като всяка московска петдесет годишна жена мрази това обръщение.

— Добре, нека се разхождат. — казах аз.

— А намерихте ли вълците? — извика Ромка.

— Не, избягали са твоите вълци. — отвърнах аз.

Може би с психотерапевтична цел трябваше да кажа, че съм хванал вълците и съм ги предал в зоопарка? Впрочем, в децата като че ли не беше останал някакъв страх след срещата с върколаците. Арина добре се беше потрудила.

Поздравявайки се с малобройните жители, аз стигнах до вкъщи. Светлана беше окупирала моят хамак — с бутилка бира и книгата „Фуаран — измислица или истина“, отворена вече на последните страници.

— Интересно ли е? — попитах аз.

— Аха. — кимна Светлана. Тя пиеше бирата съвсем просташки, от бутилката. — По-весело от „Татко и морето“ на Туве Янсон. Сега разбрах защо преди не са отпечатвали всички приказки за муми-тролите. Последните изобщо не са детски. Туве Янсон сигурно е имала депресия, когато ги е писала.

— Писателя също има право на депресия. — казах аз.

— Ако пише детски книги — няма право! — сурово отвърна Светлана. — Детските книги трябва да бъдат добри. Иначе — това е като тракторист, който изорава накриво полето и казва: „ами имах депресия, по-интересно ми беше да карам на зигзаг“. Или доктор, който предписва на болния разхлабително и сънотворно и обяснява: „имах лошо настроение и реших да се поразвлека малко“.

Протягайки се към масичката, тя остави фалшивият „Фуаран“.

— Ама че си строга, майко. — поклатих глава аз.

— Майка съм, затова съм строга. — отвърна в тон Светлана. Засмя се: — Шегувам се. Все едно, книжките са чудесни. Само че последните са много тъжни.

— Надечка и майка ти са отишли на разходка край реката. — казах аз.

— Срещна ли ги?

— Не, Оксана ми каза. Така и така, вашата Надечка и бабата отидоха на разходка…

Светлана прихна. И веднага направи застрашителна физиономия:

— Не казвай на майка ми! Ще се разстрои.

— Аз какво, да не съм камикадзе?

— По-добре разкажи как завърши походът ви?

— Вещицата избяга. — казах аз. — Гонихме я до четвъртия слой на Сумрака, но все пак избяга…

— До четвъртия? — очите на Светлана блеснаха. — Сериозно ли говориш?

Аз седнах до нея — хамакът негодуващо се залюля, дърветата изскърцаха, но издържаха. И накратко разказах нашите приключения.

— А пък аз не съм била на четвъртия слой. — замислено каза Светлана. — Интересно как… Появяват ли се цветове?

— На мен дори ми стори, че има някакви миризми.

Светлана разсеяно кимна:

— Да, има такива слухове… Интересно.

Помълчах няколко секунди. А после казах:

— Светлана, трябва да се върнеш в Патрула.

За разлика от друг път Светлана замълча.

Ободрен, аз продължих:

— Не бива да се живее с половин сила. Рано или късно ти…

— Да не говорим за това, Антоне. Не искам да ставам Велика Вълшебница. — Светлана се усмихна. — Малка битова магия — това е всичко, което ми е нужно.

Тропна портата — Людмила Ивановна се връщаше. Аз я погледнах за момент, отклоних поглед — и отново се втренчих, без да разбирам нищо.

Тъща ми сияеше. Човек можеше да си помисли, че успешно е нахокала някаква невъзпитана продавачка, намерила е сто рубли на улицата и се е здрависала с любимия си Якубович.

Тя дори ходеше различно — леко, изправила рамене, вдигнала високо брадичка. И се усмихваше благосклонно. И тихо пееше:

— Ние сме родени, за да направим от приказката истина…

Аз дори разтръсках глава. Тъщата мило ни се усмихна, помаха ни с ръка — и тръгна към къщата.

— Мамо! — извика я Светлана, скачайки на крака. — Мамо!

Тъщата ми спря и я погледна — все още с блажена усмивка на лицето.

— Добре ли си, мамо? — попита Светлана.

— Много добре. — ласкаво отвърна Людмила Ивановна.

— Мамо, къде е Надечка? — леко повишавайки глас, произнесе Светлана.

— Отиде на разходка с приятелка. — невъзмутимо отвърна тъщата.

Аз трепнах. Светлана възкликна:

— Какви ги говориш, мамо? Вече е вечер… децата сами да се разхождат… с каква приятелка?

— С моя приятелка. — без да престава да се усмихва, обясни тъщата. — Не се бой. Да не съм глупачка, че да пускам малката самичка…

— Каква твоя приятелка? — извика Светлана. — Мамо! Какво ти е? С кой е Надя?

Усмивката бавно изчезваше от лицето на тъщата, отстъпвайки място на неувереността.

— С тази… тази… — тя се намръщи. — С Арина. Моя приятелка… Арина… приятелка?

Не успях да видя какво точно направи Светлана — само по кожата ми пробяга тръпка от разсечения Сумрак. Светлана леко се наведе към майка си, а тя застина с отворена уста, поемайки въздух на малки глътки.

Да четеш мислите на хората е доста трудно, далеч по-лесно е да ги накараш да говорят. Но от близките роднини можеш да сваляш информация точно така, както правим за по-бързо между нас.

Впрочем, аз нямах нужда от тази информация. И така разбрах всичко.

И изведнъж ми стана не страшно, а пусто. Сякаш целия свят наоколо се вледени и спря.

— Върви да спиш! — извика Светлана на майка си. Людмила Ивановна се обърна и с походка на зомби се отправи към къщата.

Светлана ме погледна. Лицето й беше спокойно — и това много ми пречеше да се съсредоточа. Все пак мъжът се чувства далеч по-силен, когато жена му е изплашена.

— Приближила се. Омаяла ги. Взела е Надечка за ръка. Отишла с нея в гората. — изтърси на един дъх Светлана. — А тя… цял час се разхождала, глупачка безмозъчна!

В този момент разбрах, че Светлана е на прага на истерията. И успях да се съсредоточа.

— Но какво може да направи тя срещу вещицата? — аз хванах Светлана за раменете и я разтърсих. — Майка ти е само човек!

В очите на Светлана блеснаха сълзи — и веднага изчезнаха. Тя меко ме отблъсна и каза:

— Отдръпни се, Антоне, ще те закача… и така едва стоиш на крака…

Не възразих нищо. След приключенията ни с Едгар, от мен не ставаше помощник. И Сила почти не ми остана, няма какво да споделя със Светлана.

Отдръпнах се на няколко крачки, прегърнах ствола на грохналата ябълка, доживяваща последните си години. Затворих очи.

Светът около мен трепна.

И аз почувствах, как Сумракът се размърда. Светлана не започна да събира сили от околните, както бих направил аз. На нея й стигаше нейната собствена — упорито отричана, неизползвана… и натрупваща се. Казват, че след раждане жените-Различни изпитват колосален прилив на Сила, а тогава не забелязах никакви изменения в Светлана. Всичко някъде изчезваше, криеше се, натрупваше се… както се оказа — за черни дни.

Светът се обезцвети. Аз разбрах, че пропадам в Сумрака, на първо ниво: напрежението на магията беше толкова голямо, че всичко, в което имаше поне малко магия, не се удържаше в човешката реалност. Книгата „Фуаран — измислица или истина“ пропадна през стола и тежко тупна на земята. Някъде в далечината, през три къщи, на покрива, проблеснаха и мигновено изгоряха кълбета от синия мъх, живеещият в Сумрака емоционален паразит.

Бяло сияние обгърна Светлана. Тя бързо движеше ръце, сякаш тъчеше невидима плетка. След миг плетката стана видима — тънки като паяжина нишки се откъсваха от ръцете й и излитаха, гонени от несъществуващия вятър. Около Светлана забушува буря — и стихна, когато хиляди светещи нишки се разлетяха във всички посоки.

— Какво? — извиках аз. — Светле!

Познавах заклинанието, което току-що беше направила. Дори можех сам да разгъна „снежната паяжина“ — може би не толкова ефективно и бързо, но…

Светлана не отговаряше. Тя вдигна ръце към небето, сякаш се молеше. Но ние не вярваме нито в богове, нито в Бог. Ние самите сме собствените си богове и собствените си демони.

От дланите на Светлана се откъсна и величествено полетя в небето шарена топка, сапунен мехур-гигант. Мехурът се разширяваше и бавно се въртеше около оста си. Тъмночервеното петно върху прозрачната му цветна обвивка ме караше да си спомням за планетата Юпитер. Когато при един от оборотите си червеното петно се оказа срещу мен, аз усетих студено докосване, сякаш повя леден вятър.

Светлана беше създала „окото на мага“. Пак — първо ниво… но да го направиш веднага след „снежната паяжина“!

С третото заклинание, толкова неуловимо бързо, че съобразих — тя отдавна го е пазила полуготово, точно за такива случаи, Светлана пусна от дланите си ято призрачни матово бели птици. Можеше да се каже, че са гълъби, само че клюновете им бяха твърде големи и остри, хищни.

За такова заклинание дори не бях чувал.

Светлана отпусна ръце. И Сумракът се успокои. Плъзна се обратно към нас, докосна кожата с предпазлив и хищен хлад.

Аз излязох в обикновения свят.

След мен — и Светлана.

Тук нищо не се бе променило. Падналата на земята книга още не бе успяла да се затвори. Само из цялото село виеха, лаеха и ръмжаха кучета.

— Светле, какво? — хвърляйки се към нея, попитах аз.

Тя се обърна към мен — очите й бяха премрежени. Нейните невидими магически посланици още не се бяха развеяли и сега, развъплъщавайки се на десетки и стотици километри от нас, изпращаха своите последни доклади.

Аз знаех какви.

— Празно… — прошепна Светлана. — Навсякъде е празно. Нито Надечка… нито вещицата…

Очите й отново оживяха. Това означаваше, че магическата паяжина е изгоряла, белите птици са паднали на земята и са се стопили, многоцветното кълбо се е спукало в небето.

— Навсякъде е празно. — повтори Светлана. — Антоне… трябва да се успокоим.

— Тя не е успяла да избяга надалеч. — казах аз. — И на Надечка нищо лошо не е направила, повярвай ми!

— Заложник? — попита Светлана. На лицето й се появи надежда.

— Районът е обкръжен от Инквизицията. Те имат свои методи, дори Арина не може да мине през загражденията.

— Така… — прошепна Светлана. — Ясно.

— За да избяга, ще има нужда от помощ. — дали убеждавайки Светлана, дали себе си, казах аз. — Но няма кой да й помогне доброволно. Затова е решила да ни шантажира.

— Можем ли да изпълним исканията й? — веднага хвана бика за рогата Светлана.

Без да уточнява дали ще ги изпълним… А и къде ще ходим? Всичко ще изпълним… ако можем.

— Трябва да чакаме исканията й.

Светлана кимна:

— Да… да чакаме. Какво по-точно, обаждане ли?

И веднага изпъна ръка, погледна към прозореца на спалнята.

След миг, разбивайки стъклото, от спалнята излетя подарения от Арина гребен. Светлана го взе в ръце — гнусливо, сякаш беше някакво отвратително насекомо. Няколко секунди гледа гребена, а после, намръщвайки се, го прекара през косата си.

Разнесе се тих, добродушен смях. И някъде в главата ми гласът на Арина произнесе:

— Е, здравей, мила. Ето че се запознахме. Свърши ли ти работа подаръчето?

— Запомни, стара твар… — държейки пред себе си гребена, започна Светлана.

— Знам, знам, скъпа. Всичко знам и помня. Ако само косъм падне от главата на Надечка — ти на края на света ще ме намериш, от петия слой ще ме измъкнеш, жила по жила ще ми изскубнеш, на парчета ще ме накълцаш и свинете ще нахраниш. Знам всичко, което искаш да кажеш. И ти вярвам — така и ще направиш.

Гласът на Арина беше сериозен. Тя не се подиграваше, а напълно сериозно обясняваше как, по нейно мнение, трябва да постъпим с нея. И Светлана мълчеше, без да изпуска гребена от ръката си. Едва когато вещицата млъкна, тя каза:

— Добре. Тогава няма да губим време. Искам да поговоря с Надечка.

— Наде, кажи на мама „привет“. — помоли Арина.

Ние чухме съвсем весело гласче:

— Привет!

— Наде, с теб всичко наред ли е? — напрегнато попита Светлана.

— Аха… — каза Надя. И веднага заговори Арина:

— Вълшебнице, няма да причиня зло на твоята дъщеря. Ако не вършиш глупости. От вас искам много малко — изведете ме извън кордона и ще си получите обратно дъщеричката.

— Арина, — хващайки Светлана за ръката, казах аз. — Районът е отцепен от Инквизицията. Разбираш ли това?

— Иначе нямаше да искам помощ. — сухо отвърна Арина. — Мисли, чароплете! Във всяка ограда ще се намери гнила дъска, във всяка мрежа — дупка. Изведи ме и ще ти върна дъщерята.

— А ако не успея?

— Тогава ще ми е все едно. — отрони Арина. — Ще си пробивам път с бой. А момиченцето ви, не ми се сърдете, ще убия.

— Защо? — много спокойно попитах аз. — Каква полза ще имаш?

— Как така каква? — учуди се Арина. — Ако успея да мина, следващия път на всички ще е ясно, че не се шегувам. И още… познавам един, който обича с чужди ръце да върши мръсната работа. Добре ще ми заплати за смъртта на дъщеря ви.

— Ще опитаме. — каза Светлана, стискайки здраво ръката ми. — Чуваш ли, вещице? Не пипай детето, ние ще те измъкнем!

— Ето че се разбрахме. — сякаш се зарадва Арина. — Тогава мислете как да изляза от кордона. Имате три часа. Ако измислиш по-рано, чаровнице, вземи пак гребена и се среши.

— Само не пипай Надечка! — извика Светлана с трепет в гласа.

И веднага направи лек пас с лявата ръка. Гребена се покри с ледена кора. Светлана го хвърли на масата и промърмори:

— Стара мръсница… Антоне?

Цяла секунда се гледахме един друг. Сякаш си прехвърляхме инициативата. Заговорих аз:

— Светле, рискът е много голям. В открит бой тя няма да се справи с нас. Затова, да върне Надя означава да се подстави…

— Ще й намерим коридор, изход… — прошепна жена ми. — Нека излезе извън отцеплението и да остави Надечка. Веднага ще я намеря. Ако ще и в друг град да отиде и там да остави Надечка! Ще отворя проход… знам как. Ще успея! След минутка ще съм там!

— Правилно. — кимнах аз. — След минута. А после? Вещицата няма да успее да избяга надалеч. А веднага след като Надя е при нас, ще поискаш да намериш Арина и да я развъплътиш.

Светлана кимна:

— Да я разкъсам, не да я развъплътя. За вещицата единствения изход е да използва нашата помощ, но все пак ще убие Надя. Антоне, тогава какво да правим? Да извикаме Хесер?

— Ами ако тя почувства? — отвърнах с въпрос аз.

— Да позвъним? — предположи Светлана.

Аз помислих. Кимнах. Все пак Арина беше доста изостанала от живота. Ще се досети ли, че можем да се свържем с Хесер не по магически път, а по обикновен клетъчен телефон?

Телефонът на Светлана беше останал вкъщи. Тя го измъкна оттам със същия небрежен пас, както и гребена. Още веднъж ме погледна — аз кимнах.

Време е да се моли за помощ. Време е да се изисква помощ. Цялата мощ на московския Нощен Патрул. В края на краищата Хесер има за Надечка свои, неизвестни на нас планове…

— Почакайте! — извика някой откъм оградата.

Ние се обърнахме, сигурно излишно рязко изпъвайки ръце в бойна стойка. Светът за нас вече не беше обикновен, човешки. Сега живеехме в света на Различните, опасен свят, където всичко се решава от силата на заклинанията и скоростта на реакцията.

Но не се наложи да се сражаваме.

До оградата стоеше млад човек, а край него — три деца, две момчета и момиче. И мъжът, и децата бяха облечени в нещо сиво-зелено, полувоенно, напомнящо униформата на разгромена армия. Мъжът беше на около двайсет и пет, децата — на около десет. Не беше възможно да им е баща, дори брат — чертите на лицата им бяха твърде различни.

Само едно беше общо — тъмната аура. Дива, космата, изобщо не съответстваща на симпатичните лица и изрядните къси прически.

— Ето че и нашите върколаци се появиха. — промърморих аз. Мъжът леко наклони глава, признавайки правотата ми.

Какъв съм глупак!

Търсих възрастен с три деца, а не си направих труда да проверя в лагера!

— Дошли сте да се предадете ли? — студено се поинтересува Светлана. — Не сега!

Колкото и слаби Различни да бяха, със сигурност бяха доловили скорошния вихър на Силата. И онази лъхаща от Светлана мощ, която не оставяше никакви шансове на върколаци, вампири и други магически дребосъци. В момента Светлана можеше да ги закопае до шия в земята само с едно махване на ръка.

— Почакайте! — бързо каза мъжът. — Изслушайте ни! Казвам се Игор. Аз… Аз съм регистриран Тъмен Различен, шесто ниво.

— Град? — късо попита Светлана.

— Сергиев Посад.

— Децата? — продължаваше разпита тя.

— Петя от Звениград, Антон от Москва, Галя от Коломни…

— Регистрирани? — уточни Светлана. Явно й се искаше да чуе „не“ — след което съдбата на Игор щеше да бъде решена.

Децата мълчаливо разтвориха ризите си. Момичето се поколеба, но също разкопча горното копче. Всички имаха печати.

— Това няма да ти помогне много. — промърмори Светлана. — Вървете в плевнята, там ще чакате оперативната група. Ще обясниш пред съда, защо си извел палетата да ловуват хора.

Но Игор пак заклати глава. На лицето му се отрази искрено вълнение, при това не за него самия, ето кое беше удивителното!

— Почакайте! Моля ви! Това е важно! Нали имате дъщеря? Момиче-Различна, Светла, на две-три години?

— Ние видяхме къде я отведоха. — тихо каза моят малък адаш.

Аз побутнах Светлана настрани. Излязох напред. Попитах:

— Какво искате?

Ние знаехме какви искат върколаците. И върколаците знаеха, че ние разбираме всичко. Най-печалното беше, че на тях им беше ясно, че ще се съгласим на размяна.

Но винаги има детайли, които си струва да се обсъдят.

— Обвинение в дребна небрежност. — бързо каза Игор. — По време на разходка случайно попаднахме пред очите на децата и ги изплашихме.

— Ти си ловувал, звяр такъв! — не издържа Светлана. — Ти и палетата сте ловували човешки деца!

— Не! — заклати глава Игор. — Децата се развълнуваха, решиха да поиграят с човешките деца. Аз отидох, отведох ги. Виновен съм, изпуснах ги.

Той много добре беше пресметнал всичко. Аз не можех да затворя очи пред случилото се, дори да исках. На случая вече беше даден ход. Въпросът беше само в това, как да класифицираме случилото се. Опит за убийство — това със сигурност означава развъплъщаване за Игор и строг контрол над палетата. Дребна небрежност — само протокол, глоба и „особен контрол“ над по-нататъшното му поведение.

— Добре. — казах аз. Бързо, за да не ме изпревари Светлана. — Ако помогнете, ще имате „дребна небрежност“.

Нека за тези думи да отговарям аз.

Игор се отпусна. Сигурно е очаквал по-продължителен спор.

— Галя, разказвай. — нареди той. Поясни: — Тя е видяла, Галка ни е немирница, все не я свърта на едно място…

Светлана се приближи до момичето. А аз с жест показах на Игор да се отдръпнем настрани. Той отново се напрегна, но послушно тръгна след мен.

— Няколко въпроса. — обясних аз. — И те съветвам да отговориш честно.

Игор кимна.

— Как си получил право да инициираш три чужди деца? — попитах аз, преглъщайки напиращите да се залепят за фразата думи „мръсник такъв“.

— Те всички бяха обречени. — отвърна Игор. — Учех в медицинския институт. Бях на практика в детската онкология… и трите умираха от левкоза46. Там имаше и един доктор-Различен. Светъл. Той ми предложи… аз ухапвам трите, превръщам ги във върколаци, те се излекуват. А той, от своя страна, получава правото да изцели няколко други деца.

Аз мълчах. Спомнях си този случай от миналата година. Глупав, не побиращ се в никакви рамки явен сговор на Тъмен и Светъл, който и двата Патрула предпочетоха да забранят. Светлият беше спасил двайсет деца, пресилил се, използвайки редкия шанс да изцелява наистина, но ги е спасил. Тъмните получиха три върколака. Малка размяна. Всички са щастливи, включително децата и техните родители. Бяха приети някакви поредни уточнения към Договора, за да се избегнат подобни случаи в бъдеще. А този прецедент се постараха бързо да забравят…

— Осъждаш ли ме? — попита Игор.

— Не съм аз този, който може да те съди. — прошепнах аз. — Добре. Каквото и да те е накарало… добре. Втори въпрос. Защо си ги помъкнал да ловуват? Не лъжи, сега не лъжи! Ти си ловувал! Възнамерявал си да нарушиш Договора!

— Не се сдържах. — спокойно отвърна Игор. — Защо да лъжа? Измъкнах палетата на разходка, специално подбрах най-пустия район. И изведнъж — тези деца… Живи. Миришат вкусно. Не се сдържах. А палетата… едва тази година хванаха първия си заек, усетиха вкуса на кръвта.

И той се усмихна — виновно, смутено, много искрено. Поясни:

— Мозъкът работи по различен начин, когато си в животинско тяло. Следващият път ще съм по-внимателен.

— Добре. — казах аз.

А какво можех да кажа? Сега, когато животът на Надечка виси на косъм? Дори и да лъже, няма да го правя на въпрос.

— Антоне! — извика ме Светлана. — Дръж!

Аз я погледнах — и в главата ми запросветваха образи.

…Красива жена в дълга старческа рокля, със забрадка на цветя…

…Вървящо до нея момиченце… изостава… жената я взема на ръце…

…Край реката…

…Трева… висока трева… защо е толкова висока — над главата…

…Прескачам ручея — с четирите си лапи, отпускам нос до земята, ловя следата…

…Рядка горичка, преминаваща в неравна полянка… ровове… канали…

…Мирис… какъв странен мирис има тази земя… той вълнува… кара ме да подвивам опашка…

…Жената с момичето се спускат в дълбока траншея…

…Назад… назад… това е същата вещица, това е тя, това е нейната миризма…

— Какво е това? — попита Светлана. — Ако е наблизо, защо не ги намерих?

— Бойно поле. — прошепнах аз, изхвърляйки от главата си видените от момичето-вълк образи. — Тук е била фронтовата линия, Светле. Цялата земя е пропита с кръв. Там трябва да се търси насочено, за да намериш нещо. Все едно да претърсваш Кремъл с магия.

Игор се приближи и деликатно се прокашля. Попита:

— Всичко честно ли е? Да изчакаме следователите в лагера? Или да не правим истории, смяната свършва след седмица, тогава сам ще дойда в Нощния Патрул за обяснения…

Аз размишлявах. Опитвах се да наложа видяното към картата на местността, която си спомнях. Двайсетина километра… ох, не е ходила пеша вещицата. Съкратила е пътя — вещиците го могат това. С кола не можем да я догоним, нямам джип, а в цялото село няма нито „Нива“, нито „УАЗ“-ка. Освен трактор по такива пътища…

Впрочем, може да се влезе в Сумрака.

А още по-добре — да се ускоря.

— Светле, — погледнах я аз в очите. — ти ще останеш тук.

— Какво? — тя даже се разстрои от тези думи.

— Вещицата не е глупава. Тя няма да ни остави три часа за размисъл. Ще се свърже с нас преди това. Именно с теб — от мен тя не очаква подвизи. Ти ще останеш и когато вещицата те повика, ще поговориш с нея. Кажи й, че съм отишъл да подготвя коридор през отцеплението, излъжи я нещо. А аз ще те повикам и ще я разсея.

— Няма да се справиш. — каза Светлана. — Антоне, не можеш да я надвиеш! А аз не знам колко бързо ще отворя портала. Дори не знам дали ще мога! Не съм опитвала, само съм чела! Антоне!

— Няма да съм сам. — отговорих аз. — Нали, Игор?

Той пребледня и заклати глава:

— Ей, патрулен… Не сме се разбирали така!

— Разбрахме се, че ще помогнеш. — напомних му аз. — А какво влиза в помощта, не сме уточнявали. Е?

Игор хвърли поглед към своите подопечни. Намръщи се и въздъхна:

— Мръсник си ти, патрулен… По-лесно ми е с маг да се бия, отколкото с вещица! Та нейната магия е изцяло от земята! Направо убива…

— Нищо, ще се държим заедно. — казах аз. — И петимата.

Палетата — принуждавах се да мисля за тях като за палета — се спогледаха. Галя бутна Петя с юмруче и му прошепна нещо.

— А те защо са ти? — повиши глас Игор. — Патрулен! Та те са деца!

— Вълчета-върколаци. — поправих го аз. — Едва не изяли деца. Искаш ли да изкупиш вината си? Да се отървеш от присъдата? Тогава стига си дрънкал напразно!

— Чичо Игор, ние не се страхуваме. — неочаквано каза Петя.

Моят адаш го подкрепи:

— Ние сме с теб!

Те ме гледаха спокойно, без обида. Явно не са и очаквали друго.

— Те още нищо не могат. — каза Игор. — Патрулен…

— Нищо, ако разсеят вещицата — и това няма да е малко. Преобразявайте се!

Светлана отклони поглед. Но не каза нищо.

Върколаците мълчаливо започнаха да се събличат. Само момичето се огледа стеснително и се скри зад храстите с касис, останалите не се притесняваха.

С периферното си зрение забелязах че по пътя се приближава някаква селска лелка с ведро, пълно с картофи. Сигурно ги е изкопала от колхозното поле. Виждайки ставащото зад оградата, тя се спря, но в момента не ми пукаше за нея. И така не съм в най-добрата си форма, че да хабя сили за случайни свидетели. Трябва да се науча да бягам. Да бягам много бързо, така, че да не изоставам от върколаците.

— Дай да ти помогна. — каза Светлана. Прекара ръка по въздуха — и аз почувствах как тялото ми приятно изтръпна, а мускулите на краката се наляха със сила. Веднага ми стана горещо, сякаш бях влязъл в пренагрята сауна. „Ход“ е просто заклинание, но трябва да се прилага извънредно внимателно. Ако покрай краката засегнеш и миокарда, ще си докараш някой инфаркт.

До мен Игор хрипкаво изстена и се изви като дъга — ръцете и краката на земята, гръбнака, сякаш счупен наполовина, обърнат към небето. Ето откъде са приказките за необходимостта да прескочат гнил пън… Кожата потъмня, покри се с яркочервени петна — и разцъфна в снопчета мокра, стремително растяща козина.

— По-бързо! — изграчих аз. Въздухът излизаше от устата ми горещ и влажен, дори ми се стори, че виждам пара от моето дишане, сякаш бях на студено. Беше непоносимо трудно да стоя на едно място — тялото ми жадуваше за движение.

Утешаваше ме само едно — върколаците изпитваха същото нещо.

Големият вълк се озъби. Последни, неизвестно защо, се променяха зъбите му. Във вълчата паст човешките зъби изглеждаха комично и в същото време — подтискащо. Изведнъж ми хрумна странната мисъл, че върколаците са принудени да се справят без пломби и коронки.

Впрочем, организмът им е доста по-здрав от човешкия. Върколаците не страдат от кариес.

— Да тр-р-ръгваме. — хрипливо излая вълкът. — Печ-ч-че.

Дотичаха и вълчетата — скимтящи, също мокри, сякаш бяха потни. Едното все още имаше човешки очи, но не можах да определя дали това е момче или момичето.

— Бягаме. — казах аз.

И хукнах — без да се обръщам към Светлана, без да се замислям — ще ни видят ли, или не. После ще се оправям. Или Светлана ще зачисти следите.

Но улиците бяха пусти, дори лелката с ведрото си беше заминала. Може би Светлана бе разгонила хората по къщите им? Много добре, ако е вярно. Странно зрелище е това — човек, бягащ по-бързо, отколкото му е позволено от природата и четири вълка, следващи го по петите.

Краката сякаш сами ме носеха напред. Ботуши-бързоходки в детските приказки, бързокракия приятел на барон Мюнхаузен — ето как се изобразява тази малка магия в човешките митове. Само че в приказките не е казано колко болезнено удря асфалта по петите ти…

След минутка вече бяхме завили към реката и стана по-леко да се бяга по меката земя. Тичах редом с вълците, като някакъв деликатен Иван-Царевич, който не иска да изморява своя сив приятел. Вълчетата изостанаха леко — на тях им беше по-трудно. Върколаците бяха много силни, но скоростта им не идваше от магията.

— Какво… си… намислил? — излая вълкът. — Какво… ще… правиш?

Само ако знаех отговора!

Боят между Различни — това е манипулация на Силата, разтворена в Сумрака. Аз имах второ ниво — това не е малко. А Арина въобще излиза извън рамките на класификациите. Но Арина е вещица, а това е и плюс, и минус едновременно. Тя не е могла да вземе със себе всичките си талисмани, амулети и отвари, най-много няколко. Затова пък тя може да черпи Сила непосредствено от природата. В града способностите й падат, тук — нарастват. За да направи сериозна магия тя трябва да вземе някой амулет, това е загуба на време… но пък натрупания в амулета заряд може да е чудовищно силен.

Не зная. Твърде много променливи. Не бих рискувал да предскажа дори изхода от схватката между Арина и Хесер. Най-вероятно Великия Маг ще победи, но няма да му е лесно.

А какво мога да използвам аз срещу вещицата?

Скорост?

Тя ще навлезе в Сумрака, където се чувства далеч по-уверено. И с всеки следващ слой на Сумрака аз ще бъда все по-бавен и все по-бавен за нея.

Изненада?

Отчасти. Аз все пак се надявам, че Арина не очаква моето появяване.

Проста физическа сила? Да я тресна с камък по тиквата…

Но за това е необходимо поне да се доближа до нея.

По всичко личеше, че си струва да се приближа до нея колкото се може по-близо. И веднага щом вещицата се разсее, да я нападна. Да ударя примитивно и грубо.

— Слушай! — извиках аз към вълка. — Когато се приближим, ще вляза в Сумрака. Ще ви изпреваря и ще се прокрадна към вещицата. Вие вървете открито. Когато тя се разсее, за да говори с вас — ще я нападна. Тогава помагайте.

— Добр-ре. — без да изразява отношението си към този план, изръмжа вълкът.

Полето беше напълно пусто. Не видях никой с обикновеното си зрение, погледът през Сумрака също се оказа безполезен.

Тогава аз хванах своята сянка — залязващото слънце светеше в гърба ми. И влязох в Сумрака.

На първият слой земята беше обрасла със син мъх, но не твърде гъсто. Обикновените рехави туфи, лакомо ловящи ехото на човешките емоции.

И все пак нещо ме накара да се напрегна. Мъхът сякаш ограждаше с кръгове някаква точка. Аз знаех, че мъхът може да пълзи — приближаващ се бавно, но упорито към храната.

Тук имаше само една причина да се образуват кръгове.

Аз тръгнах през сивата мъгла. Човешкият свят преминаваше около мен като размита, недоекспонирана чернобяла снимка. Беше хладно и неуютно — тук аз губех енергия всяка секунда. Но и от това имаше полза. Дори Арина не може постоянно да стои в Сумрака. Тя може да поглежда към първия слой от обикновения свят, но и това изразходва сила.

А сега тя не е в положение, в което може да си позволи безогледно да хаби трупаното с години.

На първият слой релефът на местността почти съвпадаше със земния. Тук също имаше земя под краката, дупки и неравности. Но тук имаше и още нещо. Аз видях, или по-точно — разпознавах, заровеното в земята старо оръжие. Не всичкото, разбира се, само онова, на което му се е случвало да убива. Полуизгнили стволове на автомати, незначително по-добре запазили се винтовки…

Глава 7

Останало ли е това място на картите от Втората Световна?

Може би това е известен на историците и възпят в книгите плацдарм, на който някога са се срещнали в кървава схватка двете армии, сграбчили са се за шиите — и трепналата машина на блицкрига е отстъпила назад?

А може би това е едно от неизвестните полета на нашия позор, където елитни немски части са разбили хвърлените срещу тях необучени и лошо въоръжени въстаници? И мястото му е само в архивите на Министерството на отбраната?

Не познавам добре историята. Но най-вероятно — второто. Твърде пусто е тук, твърде унило и мъртво. Изоставена, замърсена земя, в която дори колхозите не са се вкопчили.

В нашата страна не обичат да поставят паметници на полетата на пораженията.

Може би затова не всичко е наред с победите?

Аз стоях на брега на рекичката и гледах към мъртвото поле. Не беше много голямо: ивица земя между гората и реката, около километър на ширина и десетина километра на дължина. И не са убивани чак толкова много хора тук. По-скоро стотици, отколкото хиляди.

Впрочем, нима може да се каже, че това е малко? Винтовките бяха повече.

На стотина метра от Арина аз клекнах и побягнах приведен. Наложеното от Светлана заклинание още действаше, иначе веднага щях да се задъхам. На петдесетина метра — легнах и запълзях. Земята беше влажна и веднага се омазах. Добре че тази мръсотия ще падне самичка при излизане от Сумрака. Синият мъх се разшава, не знаейки какво да прави — дали да се приближи към мен или да бяха от бедата. Лошо. Арина може да разбере защо се вълнува мъхът…

В този момент съвсем наблизо, на около пет метра, бавно започна да се издига чернокоса глава. Впечатлението беше такова, сякаш Арина изплува направо от земята. Твърде тясна и гъсто обрасла траншея…

Аз застинах.

Но Арина не гледаше към мен. Бавно-бавно тя се изправи в целия си ръст — явно преди това е седяла на дъното на стария окоп. Театрално поднесе длан като козирка на челото си. Разбрах, че гледа през Сумрака.

За щастие, не към мен.

Приближаваха се моите недоброволни наемници.

Много красиво бягаха! Дори от Сумрака техният бяг изглеждаше бърз, само че увисваха твърде дълго при скоковете. Отпред — стария, мъдър водач. Зад него — вълчетата.

Човек би се изплашил.

Арина се засмя. Стана, сложи ръце на кръста, точно като млада съпруга от Малоросия, гледаща приближаването на разпътния си мъж с приятели по чашка. Заговори — във въздуха заплуваха низки, бучащи звуци. Не бързаше да влиза в Сумрака. И аз също излязох в човешкия свят.

— …празноглавци! — дочух аз. — Недостатъчно ви поступах ли?

Вълците преминаха към ходене. Спряха на двайсет метра от нея.

Водачът пристъпи напред и излая:

— Вещице! Говорим… трябва да говорим!

— Говори, сивчо. — добродушно каза Арина.

Игор нямаше да може да отвлича вещицата дълго време, добре разбирах това. Всеки момент тя можеше да влезе в Сумрака и да се огледа както трябва.

Къде ли е Надечка?

— Момичето… дай… — изръмжа вълкът. — Светлия… буйства… дай момичето… по-лошо ще стане…

— Ти какво, да не би да ме заплашваш? — удиви се Арина. — Съвсем си се побъркал. Кой би дал дете на вълци? Я си вървете по живо, по здраво!

Странно — тя сякаш се опитваше да печели време.

— Живо ли е… детето? — малко по-ясно произнесе вълкът.

— Наденка, жива ли си? — гледайки някъде надолу, попита Арина. Наведе си и вдигна момичето от траншеята, след което я остави на земята.

Дъхът ми секна. Надечка изобщо не изглеждаше изплашена или уморена. Явно ставащото дори й харесваше — далеч повече, отколкото разходките с баба й.

Но тя беше близо, твърде близо до вещицата!

— Вълче. — каза Надя, гледайки към върколака. Протегна към него ръчичка и радостно се засмя. Върколакът замаха с опашка!

Не, това продължи само няколко секунди. Игор се напрегна, козината му настръхна — и пред нас отново стоеше звяр, а не опитомено кученце. Но все пак този миг съществуваше — върколакът се умилкваше на двегодишно момиче, неинициирана Различна!

— Вълче. — съгласи се Арина. — Наденка, я погледни кой още е тук? Затвори очички и погледни. Както те учих.

Надечка с готовност закри очи с длани. И започна да се обръща към мен.

Та тя я инициира!

Ако Надечка наистина се е научила да гледа през Сумрака…

Дъщеря ми се обърна към мен. Усмихна се.

— Тате…

В следващият миг аз разбрах едновременно две неща.

Първо — Арина прекрасно знаеше, че аз съм наблизо! Вещицата си играеше с мен.

Второ — Надечка не гледаше през Сумрака! Тя беше разперила пръстчета и надзърташе между тях.

Първо влязох в Сумрака. Толкова бях нервен, че се стоварих направо във втория слой — в глухата ватирана тишина и бледите сиви сенки.

Аурата на Арина светеше в оранжево и тюркоазено. Около Надечка сияеше чист бял ореол — сякаш някакъв маяк излъчваше в пространството: потенциална Различна! Светла! с огромна сила!

И впусналите се в бяг върколаци — кълбета от червено и пурпурно, ярост и злост, глад и страх.

— Светлана! — извиках аз, скачайки на крака. В сивото пространство, в меката тишина. — Идвай!

Маркирах мястото за портала по най-простия начин — хвърлих в Сумрака чиста Сила, сякаш опъвах огнена нишка, полоса за кацане. От мен — и до Арина.

И едновременно с това побягнах, така, че Надечка да не закрива Арина, изхвърляйки от края на пръстите си отдавна заучените заклинания.

Фриз — локално спиране на времето.

Опиум — сън.

Тройно острие — най-грубото и простото от силовите заклинания.

Танатос — смърт.

Не възлагах особени надежди на никое от тях. Всичко това може да сработи, когато пред теб стои някой по-слаб. Превъзхождащият те по сила ще отрази ударите, независимо дали е в Сумрака или в човешкия свят.

Трябва само да разсейвам и задържам вещицата. Да претоваря защитата й, вероятно изградена чрез амулети и талисмани. Всички тези ефектни фойерверки разчитат само на това — да намерят пукнатина в отбраната й.

Фризът сякаш потъна в нищото.

Сънното заклинание рикошира и отлетя в небето. Надявам се, че над нас няма самолети.

Тройното острие не ме подведе — блестящите ножове потънаха във вещицата. Само че на нея не й пукаше за тройното острие.

С призива на смъртта се получи най-лошо! Не напразно не обичам тази магия, стояща толкова опасно близо до заклинанията на Тъмните. Арина, независимо че беше в обикновения свят, успя да подложи ръка. Топката сива мъгла, убиваща волята и спираща сърцето, послушно легна в нейната длан.

Арина ме гледаше през Сумрака и се усмихваше. Дланта й стоеше над главата на Надечка, а сивата топка бавно се процеждаше през пръстите й.

Аз скочих към тях — не да отразя удара, но поне да изложа себе си пред него.

Но Арина вече беше на втория слой на Сумрака, стремителна и ослепително красива. С леко движение на пръстите смачка моето заклинание и небрежно го метна към вълците.

— Не бързай… — напевно каза вещицата. В тишината на втория слой думите й прогърмяха — и краката ме предадоха. Аз паднах на колене на крачка от Арина и Надечка.

— Не я докосвай! — извиках аз.

— Нали те помолих… — тихо каза вещицата. — Да беше ми помогнал да избягам… какво ти е направила старата вещица?

— Не ти вярвам!

Арина кимна, уморено и тъжно:

— Правилно не ми вярваш… А аз какво да правя, чароплете?

Ръката й се плъзна по полата, откъсна от колана снопче сушени ягоди. Хвърли го в проблясващия бял огън, появиха се кълбета черен дим — и ориентирът за портала изчезна.

Светлана не успя!

— Не ми оставяш друг избор, Светъл. — изкриви лице Арина. — Разбра ли? Ще трябва да те убия, а тогава и дъщеря ти става излишна. Къде си тръгнал с твоето второ ниво?

В този миг в гърба на Арина удари светещо бяло острие. Изскочи за миг от гърдите и се скри обратно, водено от невидима ръка.

— А-а-а-а… — изстена вещицата, неволно накланяйки се напред.

Огненото острие плаваше в Сумрака.

После сивата мъгла се раздели, разкривайки Светлана.

Вещицата сякаш вече се бе оправила от удара. Отстъпваше, подскачайки, но без да откъсва поглед от Светлана. Обгорялата дупка на роклята й димеше, но не течеше кръв. А в погледа й имаше по-скоро възхищение, отколкото ненавист.

— Леле… Велика… — Арина се разсмя с дрезгав смях. — Сбърках ли някъде?

Светлана не отговаряше. В погледа й гореше омраза, каквато дори не можех да си представя — човек би умрял само като я погледне в очите. В дясната си ръка стискаше белия меч, пръстите на лявата й ръка се движеха трескаво — сякаш подреждаше невидимо кубче на Рубик.

Сумракът потъмня. Около Надечка блесна сфера в цветовете на дъгата. Следващият пас на Светлана беше към мен — тялото ми отново оживя. Аз скочих и започнах да се придвижвам зад вещицата. В тази война на мен е отредена ролята на помощник.

— От кое ниво изскочи, палавнице? — почти добродушно попита вещицата. — Нима от четвърто? Към третото поглеждах…

И аз почувствах — отговорът е много, много важен за нея.

— От пето. — изведнъж каза Светлана.

— Лошо се получи… — измърмори вещицата. — Ето я и нея, майчината ярост… — Погледна ме с крайчеца на окото, след което се взря в Светлана. — Ти не дрънкай много-много, какво си видяла там…

— Не учи учения. — кимна Светлана.

Вещицата кимна. И бързо-бързо запретна ръкави, скубейки косите си. Не знам дали Светлана очакваше това — аз сметнах за най-добре да отскоча настрани. И не напразно — около вещицата се завъртя черен вихър, сякаш всеки косъм се беше превърнал в тънко острие от черна стомана. Вещицата започна да настъпва към Светлана. Светлана хвърли белия меч към вещицата — остриетата го натрошиха и угасиха, но в този момент пред Светлана изникна прозрачен, плуващ във въздуха щит.

Струва ми се, че това се наричаше „защита на Лужин“.

Остриетата се счупиха в щита беззвучно и почти моментално.

— Олеле, мамо… — жално каза Арина.

Странно — не изпитвах никакво съмнение, че говори искрено. И в същото време — театрално, работейки пред публика.

Тоест — пред мен.

— Предай се, твар такава. — каза Светлана. — Предай се, докато ти предлагам!

— Ами ако… ако тъй… — изведнъж произнесе Арина. — А?

Този път тя не извади амулети. Само напевно запя своите нелепи стихчета:

От Арина очаквах всичко. Но не и това. Даже сред Тъмните рядко се срещат истински некроманти.

Мъртвите бавно се надигаха от земята!

Немските войници от Втората Световна отново тръгваха на бой!

Четири облечени в парцали скелета — между костите им имаше пръст, плътта отдавна беше изгнила — се изправиха около Арина. Един тръгна слепешката към мен, нелепо размахвайки безпръстите си ръце — фалангите на пръстите му бяха изгнили изцяло. При всяко движение от нелепото зомби се откъсваха парчета. Три също такива нещастни урода тръгнаха към Светлана. Един от тях дори държеше ръцете си автомат с паднал пълнител.

— Ще успееш ли да вдигнеш Червената Армия? — предизвикателно извика Арина.

Не трябваше да казва това — Светлана сякаш се вкамени. И процеди през зъби:

— Дядо ми е воювал. Намерила с какво да ме плаши…

Не разбрах какво направи тя. Аз бих използвал „сив молебен“, но тя мина без него. Това вече беше от висшите, недостъпни за мен раздели от магията. Но зомбитата се разсипаха на прах.

А Светлана и Арина безмълвно се втренчиха една в друга.

Край на шегите.

Вълшебницата и вещицата се вкопчиха в пряко противоборство на Силите.

Възползвайки се от кратката почивка, аз събирах сили. Ако Светлана трепне — ще ударя…

Трепна Арина.

Първо роклята й се разлетя на парчета. Това сигурно би подействало деморализиращо на мъж.

После вещицата започна стремително да старее. Разкошните черни коси се превърнаха в жалки сиви кичури. Хлътнаха гърдите, изсъхваха ръцете и краката. Почти като Гингема от детската приказка, или като Гагула от приказката за възрастни.

И никакви красиви ефекти.

— Име! — извика Светлана.

Вещицата не се колеба дълго. Беззъбата уста потрепна и изгъгна:

— Арина… аз съм в твоята власт, чародейке…

Едва сега Светлана се отпусна — и сякаш повехна. Заобикаляйки укротената Арина, аз хванах жена си за ръка.

— Няма нищо, държа се. — усмихна се Светлана. — Успяхме.

Старицата — езикът не ми се обръщаше да я нарека Арина — ни гледаше печално.

— Ще й позволиш ли да приеме предишния си вид? — попитах аз.

— Какво, преди по-симпатична ли беше? — Светлана дори се опитваше да се шегува.

— Тя всеки момент ще умре от старост. — казах аз. — Та тя е на двеста без малко…

— Нека пукне… — измърмори Светлана. Погледна изпод вежди към Арина. — Вещице! Позволявам ти да станеш по-млада!

Тялото на Арина стремително се изправи, наля се с живот. Вещицата жадно пое дъх. Погледна ме и каза:

— Благодаря ти, чароплете…

— Излизаме. — заповяда Светлана. — И без глупости, давам ти право само да излезеш от Сумрака!

Сега цялата сила на вещицата — онази, която не изчезна заедно със скъсаните дрехи и амулетите, беше под пълния контрол на Светлана. Образно казано, тя държеше ръка върху шалтера.

— Чароплете… — не откъсвайки поглед от мен, каза Арина. — Първо махни щита от дъщеря си. Под краката й има граната с издърпана халка. Всеки момент ще се взриви.

Светлана извика.

Аз се хвърлих към многоцветното кълбо. Ударих, пробивайки Сферата на Отрицанието. Под нея имаше още два щита — разкъсах ги грубо, работейки само с чиста енергия.

От втория слой не се виждаше нищо.

Намерих сянката си и излязох на първия слой. Тук беше чисто, нямаше и следа от синия мъх — бушуващата битка го беше изгорила напълно.

И почти веднага видях древната „лимонка“, лежаща под краката на Надечка. Арина я е поставила, когато е влизала в Сумрака. Застраховала се е, гадината.

Халката беше издърпана. Някъде вътре в гранатата подтискащо бавно гореше взривателя, а в човешкия свят вече бяха минали три-четири секунди.

Радиус на поразяване — двеста метра.

Ако се беше взривила в щита, от Надечка щеше да остане само кървава пепел… Аз се наведох и вдигнах гранатата. Много е трудно да работиш с предмети от реалния свят, когато си в Сумрака. Пак добре, че гранатата имаше ясен сумрачен двойник — също толкова ръбат, покрит с кал и ръжда…

Да я хвърля?

Не бива.

Няма да отлети надалеч в човешкия свят. Ако я взема в Сумрака — моментално ще се взриви.

Не се сещах за нищо по-добро от това да разсека гранатата наполовина — сякаш вадех костилка от авокадо. И на още няколко парчета… търсейки сред механизъма и взривателя тлеещата пръчка на закъснителя. Призрачното острие, нож от чиста Сила, разфасоваше гранатата като презрял домат.

Най-накрая го намерих — малко огънче, допълзяло почти до запалителя. Угасих го — с пръсти.

И изскочих в човешкия свят. Потен, едва стоящ на треперещите си крака, размахващ ръка. Пръстите ми пареха.

— На мъжете им дай само в железа да се ровичкат. — язвително каза Арина, появявайки се веднага след мен. — Да я беше покрил с щит, пък нека се взривява! Или да я беше замразил, нека застине до утре…

— Тате, научи ме и мен така да се крия. — каза Надечка, сякаш нищо не се беше случило. Видя Арина — и извика възмутено: — Лельо, ти луда ли си? Не трябва да ходиш гола!

— Аз колко пъти съм ти казвала да не говориш така на възрастните! — възкликна Светлана. И моментално, вземайки Надечка на ръце, започна да я целува.

Лудница някаква…

Да беше и тъщата тук, и тя да се изкаже…

Аз седнах на ръба на траншеята. Пушеше ми се. Исках и да пийна нещо. И да хапна. И да поспя. Или поне за запуша.

— Аз няма вече. — по навик измърмори Надя. — А вълчето се разболя!

Едва сега си спомних за върколаците. Обърнах се.

Вълкът лежеше и немощно махаше с лапи. Вълчетата тревожно подскачаха около него.

— Извинявай, чароплете. — каза Арина. — Метнах твоята мъртвина във върколаците. Нямаше време да правя друго.

Аз погледнах към Светлана. „Танатос“ не е сигурна смърт. Заклинанието може да се премахне.

— Аз съм празна… — тихо каза Светлана. — Изчерпих се докрай.

— Ако искате, ще спася гадината. — предложи Арина. — За мен не е трудно.

Ние се спогледахме.

— Защо каза за гранатата? — попитах аз.

— Каква полза ще имам, ако детенцето умре? — равнодушно отвърна Арина.

— Тя ще бъде Велика Светла. — каза Светлана. — Най-Великата!

— Ами нека бъде. — Арина се усмихна. — Може би ще си спомни за леля Арина, с която е говорила за тревичките и цветенцата… Не се бойте. Никой не може да я направи Тъмна. Не е обикновено това дете, тук магия е играла… Какво да правя с вълка?

— Спаси го. — просто отвърна Светлана.

Арина кимна. А на мен ми подхвърли неочаквано:

— Там, в окопа, има чанта… в нея има цигари и храна. Този склад отдавна съм го приготвила.

Вещицата се занимава десетина минути с Игор. Първо изгони ръмжащите вълчета: те избягаха настрана, опитаха да се преобразят в деца, не успяха и легнаха в тревата. После тя започна да шепне нещо, късайки от време на време ту една, ту друга тревичка. Викна към вълчетата — те се разбягаха на всички страни и се върнаха, носейки някакви клони и коренчета в зъбите си.

Ние със Светлана се гледахме един друг и не казвахме нищо. И така всичко беше ясно. Аз допуших втората цигара, размачках трета между пръстите си и извадих от черната платнена чанта блокче шоколад. Освен цигари, шоколад и пачка английски фунтове — предвидлива вещица! — в чантата нямаше нищо.

А аз, не знам защо, все още се надявах да намеря „Фуаран“…

— Вещице! — извика Светлана, когато върколакът, все още леко потръпвайки, се изправи на крака. — Ела тук!

Арина, грациозно поклащайки бедра и без изобщо да се стеснява от голотата си, се върна при нас. Върколакът също легна наблизо. Той дишаше тежко, вълчетата се скупчиха около него и започнаха да го облизват. Светлана се намръщи, гледайки тази сцена, после прехвърли поглед към Арина:

— В какво те обвиняват?

— По инструкции на неустановен Светъл съм нарушила рецептурата на отварата. С това съм провалила съвместен експеримент на Инквизицията, Нощния и Дневния Патрул.

— А така ли беше? — уточни Светлана.

— Така беше. — веднага си призна Арина.

— Защо?

— Още от революцията мечтаех да навредя на червените.

— Не ме лъжи. — намръщи се Светлана. — Не ти пука за червени, бели или сини. Защо рискува?

— Какво значение има, чародейке? — въздъхна Арина.

— Има значение. Най-вече за теб.

Вещицата вдигна глава. Погледна към мен, към Светлана. Клепачите й трепнаха.

— Лельо Арина, тъжно ли ти е? — попита Надечка. Погледна към майка си и сама закри уста с ръчички.

— Тъжно. — отвърна вещицата.

Никак, ама изобщо не й се искаше на Арина да попада в лапите на Инквизицията.

— Експериментът се подкрепяше от всички Различни. — каза Арина. — Тъмните смятаха, че появяването в ръководството на страната (а продукцията на хлебозавода отиваше най-вече за Кремъл и Нарком-а) на хиляди убедени комунисти няма да промени нищо. Напротив, че предизвика неприязън към съветите в целия останал свят. Светлите пък смятаха, че след трудната, но победоносна война с Германия — нейната вероятност още тогава беше отчетливо видяна от предсказателите — Съветския Съюз ще успее да стане наистина привлекателно общество. Имаше един секретен отчет… общо взето, комунизма щеше да е построен около осемдесетте години…

— А царевицата да стане основна хранителна култура. — изсумтя Светлана.

— Не бърбори напразно, чародейке. — спокойно я прекъсна вещицата. — За царевицата не помня. Но лунен град щеше да има още през седемдесетте. До Марс щяха да долетят, още няколко… Цяла Европа щеше да е комунистическа. При това — не насилствено. И сега на Земята щеше да има огромен Съветски Съюз, огромни Съединени Щати… май Британия, Канада и Австралия също влизаха в тях… А Китай си оставаше самостоятелен.

— Значи Светлите са сбъркали? — попитах аз.

— Не. — поклати глава Арина. — Не са сбъркали. Разбира се, пак щяха да се пролеят морета от кръв. Но в крайна сметка това, което щеше да се получи, би било доста сносно нещо. Далеч по-добро от днешните режими… Светлите не отчетоха друго! При този вариант някъде към днешни дни хората щяха да узнаят за съществуването на Различните.

— Ясно. — каза Светлана. Надечка неспокойно се въртеше на коленете й — беше й омръзнало да седи, искаше „при вълчето“.

— Затова този… неустановен Светъл… — Арина се усмихна, — който се досети да провери бъдещето по-внимателно от другите, дойде при мен. Няколко пъти се срещахме, обсъждахме ситуацията. Проблемът беше там, че експериментът се планираше не само от Висшите, способни да оценят опасността от нашата демаскировка, но и голямо количество магове от първа-втора категория, даже няколко от трета и четвърта. Проектът се ползваше с голяма популярност. За да се отмени официално, трябваше да се представи пълна информация на хиляди Различни. А това не трябваше да става.

— Разбирам. — каза Светлана.

А пък аз нищо не разбирах!

Ние крием от хората своето съществуване, защото се боим. Ние, все пак, сме твърде малко и никаква магия няма да ни помогне да оцелеем, ако започне нов „лов на вещици“. Но в това добро и хубаво бъдеще, което според думите на Арина можеше да се сбъдне, нима ни заплашваше някаква опасност?

— Затова решихме да саботираме експеримента. — продължаваше Арина. — Това увеличаваше жертвите във Втората Световна, затова пък намаляваше жертвите от експорта на революцията в Европа и Северна Африка. Излизаше почти едно и също… Разбира се, сега животът в Русия не е толкова сит и благ, както щеше да бъде. Но кой е казал, че щастието се измерва със ситостта на стомаха?

— Наистина. — не се стърпях аз. — Всеки учител от Поволжието или миньор от Украйна ще се съгласи с теб.

— Щастието трябва да се търси в духовното богатство. — отсече Арина. — А не във ваните с мехурчета или в топлата тоалетна. Затова пък хората не знаят за Различните!

Аз млъкнах. Стоящата пред нас жена беше не просто виновна — тя трябваше да бъде завързана за въже и влачена до съда, а по пътя да я замерят с камъни! Град на Луната, а? Добре, нямаме градове на Луната, а не ни и трябват. Но за това, че обикновените градове едва оцеляват, че и досега целия свят ни гледа с опасение…

— Горкичката. — каза Светлана. — Трудно ли ти беше?

Отначало ми се стори, че издевателства над Арина.

Същото си помисли и вещицата.

— Съжаляваш ли ме, или ми се присмиваш? — попита тя.

— Съжалявам те. — отговори Светлана.

— За хората не ми е жал, да не си помислиш нещо. — процеди вещицата. — Но виж, за страната — да, жал ми е. Моя е тази страна, каквато ще да е, но е моя! Само че по-добре е така, както е сега. Ще живеем, няма да умрем. Хората ще родят нови хора, ще построят градове, ще изорат полята.

— Не заради ЧК си се крила в летаргията. — каза изведнъж Светлана. — И дори не заради Инквизицията. Щеше да се отървеш, усещам… Не си искала да гледаш какво става с Русия след твоя саботаж.

Арина премълча.

А Светлана ме погледна и попита:

— Какво ще правим сега?

— Решавай сама. — казах аз, някак не разбирайки докрай въпроса.

— Къде смяташе да бягаш? — попита Светлана.

— В Сибир. — спокойно отвърна Арина. — В Русия така е прието — или те изпращат в Сибир, или сам бягаш там. Ще избера някое по-чисто селце, ще се заселя там. Ще заработвам, колкото да се прехранвам… ще си намеря мъж. — тя с усмивка прокара ръка по пищната си гръд. — Ще почакам двайсетина години, ще видя какво ще стане. И през това време ще мисля какво да говоря пред Инквизицията, ако ме хванат.

— Сама няма да пробиеш през отцеплението. — измърмори Светлана. — И ние едва ли ще можем да те изведем.

— Аз… ще я скрия… — хрипкаво се прокашля върколакът. — Имам… дълг…

Арина присви очи и попита:

— Защото те изцерих ли?

— Не… не за това… — мъгляво отвърна върколакът. — Ще те изведа… през гората… в лагера… там ще те скрия… после… ще избягаш.

— Никой и никъде… — започнах аз. Но дланта на Светлана докосна устните ми — сякаш успокояваше Надечка.

— Антоне, така ще е най-добре. По-добре Арина да избяга. Та тя не докосна Надечка, нали?

Аз поклатих глава. Глупости, бълнуване, безсмислици! Нима вещицата все пак е успяла да я подчини на волята си?

— Така ще е най-добре! — убедено повтори Светлана.

И се обърна към Арина:

— Вещице! Дай клетва, че никога вече няма да отнемеш живота на човек или Различен!

— Не мога да дам такава клетва. — поклати глава Арина.

— Дай клетва, че в продължение на сто години няма да отнемеш живота на човек или Различен, освен ако той не заплашва твоя живот… и няма друг начин да се защитиш. — след секундна пауза каза Светлана.

— Това вече е друго нещо! — Арина се усмихна. — Веднага се вижда, пораснала е Великата… Цял век да живея беззъба — не е много приятно. Но все пак ще се подчиня. Нека Тъмнината ми е свидетел!

Тя вдигна длан — и над нея за миг се появи топка мрак. Върколаците — и възрастния, и палетата — тихо заскимтяха.

— Връщам ти твоята Сила. — каза Светлана, преди да успея да я спра.

И Арина изчезна.

Скочих и застанах редом до спокойно седящата Светлана. Беше ми останала още малко Сила… ще стигне за два удара, само че за вещицата тези удари…

Арина отново се появи пред нас. Вече облечена, даже ми се стори че е сресана. Усмихната.

— А аз и без убийство мога да ти напакостя! — ехидно каза тя. — Да те скова с паралич или да те направя уродлива.

— Можеш. — съгласи се Светлана. — Няма спор. Само че защо ще го правиш?

И само за миг в очите на Арина проблесна толкова пронизителна мъка, че чак болка ме прониза в гърдите.

— Няма защо, чародейке. Какво пък, сбогом. Добро не съм видяла, но не се срамувам да кажа благодаря… благодаря ти, Велика. Трудно ще ти е… сега.

— Вече го разбрах. — тихо каза Светлана.

Погледът на Арина спря върху мен и тя кокетно се усмихна:

— И на теб сбогом, чароплете. Не ме съжалявай, не обичам това. Ех… жалко, че обичаш жена си…

Тя коленичи и протегна ръка към Надечка.

Светлана не я спря!

— Довиждане, момиченце! — весело каза вещицата. — Аз съм зла лелка, но на теб добро ти пожелавам. Не е бил глупак онзи, който ти е рисувал съдбата предварително… никак даже. Може би ти ще успееш там, където ние се провалихме? Вземи и ти подарък от мен… — тя погледна към Светлана.

Светлана кимна!

Арина хвана Надечка за пръстчето. Промърмори:

— Сила да ти пожелая? И без това Силата е много. Всичко са ти дали… Всичко докрай… Ти обичаш цветенца, нали? Вземи от мен дар — цветя и тревички да ползваш. Това и на Светла вълшебница ще свърши работа.

— Довиждане, лельо Арина. — тихо каза Надечка. — Благодаря ти.

Вещицата отново погледна към мен — зашеметения, объркан, нищо не разбиращ. И се обърна към върколаците.

— Какво пък, води, сивчо! — възкликна тя.

Вълчетата хукнаха след вещицата и своя наставник. Един калпазанин дори спря, вдигна лапа към храста и, гледайки демонстративно към нас, го препика. Надечка захихика.

— Светлана… — прошепнах аз. — Та те си отиват…

— Нека си отиват. — отвърна тя. — Нека.

И се обърна към мен.

— Какво стана? — гледайки я в очите, попитах аз. — Какво и кога?

— Нека се върнем в къщи. — каза Светлана. — Трябва… трябва да си поговорим, Антоне. Да поговорим сериозно.

Колко мразя тези думи!

След тях никога не следва нищо добро!

Епилог

Тъща ми кудкудякаше около Надечка, докато я слагаше да спи:

— Ах ти, измишльотинке, ах, фантазьорке…

— Ние се разхождахме с лелката… — сънливо спореше дъщеря ми.

— Разхождахте се, разхождахте… — радостно потвърди тъща ми.

Светлана болезнено се намръщи. Рано или късно на всички Различни им се налага да манипулират спомените на своите роднини.

В това няма нищо приятно.

Разбира се, ние имахме избор. Можеше да разкрием истината — или част от истината — на близките ни хора.

Но това също не води до нищо добро.

— Лека нощ, дъще. — каза Светлана.

— Вървете, вървете. — изсумтя тъща ми. — Съвсем са уморили моето момиченце, моята сладка…

Ние излязохме от стаята, Светлана затвори плътно капаците на прозорците и вратата. Стана тихо, само стария стенен часовник тихо поскърцваше.

— Чисто лигавене. — казах аз. — Не бива така с детето…

— С момиче — може. — не се съгласи Светлана. — Още повече, тригодишно. Антоне… да идем в градината.

— В градината, всички — в градината. — бодро се съгласих аз. — Да вървим.

Без да се уговаряме, ние отидохме до хамака. Седнахме един до друг — и аз почувствах, че Светлана се опитва да се отдръпне, колкото и трудно да е това в хамак.

— Започни от началото. — посъветвах я аз.

— От началото… — Светлана въздъхна. — Няма да стане. Всичко е твърде объркано.

— Тогава ми обясни защо пусна вещицата?

— Тя знае твърде много, Антоне. И ако има съд… ако всичко това се разкрие…

— Но тя е престъпничка!

— Но Арина не ни е направила нищо лошо. — тихо, сякаш уговаряше себе си, каза Светлана. — Мисля, че в нея няма истинска кръвожадност. Повечето вещици са наистина злобни, но има и такива…

— Предавам се! — вдигнах ръце аз. — Арина Родионова и на върколаците попречи, и Надя не пипна, така си беше. Ами срива на експеримента?

— Та тя обясни.

— Какво е обяснила? Че за по-малко от сто години Русия е отишла по дяволите? Че вместо нормално общество е построена бюрократична диктатура… с всички произтичащи от това последствия.

— Нали чу — иначе хората биха узнали за нас!

Въздъхнах дълбоко, опитвайки се да събера мислите си.

— Светле… ама какви ги приказваш? Преди пет години ти самата беше човек! Ние си оставаме хора… само че малко по-развити. Да кажем, нов етап на еволюцията. Ако хората разберат — нищо лошо няма!

— Ние не сме по-развити. — поклати глава Светлана. — Антоне… когато ме повика, аз се досетих, че вещицата ще наблюдава Сумрака. И скочих веднага на пето ниво. Мисля, че освен Хесер и Олга, никой от нашите не е бил там…

Тя замълча. И аз разбрах — това е, което Светлана не иска да каже. Нещо наистина ужасно.

— Какво има там, Светле? — прошепнах аз.

— Бях доста дълго там. — продължи Светлана. — Общо взето, разбрах някои неща. По какъв начин — това сега не е важно.

— Е?

— В онази книга на вещиците — там всичко е написано правилно, Антоне. Ние не сме истински магове. Ние не притежаваме повече способности от хората. Ние сме като синия мъх от първо ниво. Помниш ли онзи пример от книгата, за температурата на тялото и околната среда? Та така, у всички хора магическата температура е трийсет и шест и шест. Онези, които са много щастливи или много нещастни, имат треска. Тяхната температура е по-висока. И цялата тази енергия, цялата тази Сила — тя грее света. При нас температурата на тялото е под нормата. Ние улавяме чуждата Сила и можем да я преразпределяме. Ние сме паразити. При някой слаб Различен, като Егор, температурата е трийсет и четири градуса. При теб, например, тя е двайсет. При мен — десет.

Аз отговорих веднага. Вече бях мислил за това, още като прочетох книгата.

— И какво от това, Светле? Какво от това? Хората не могат да използват своята Сила. Ние можем. Каква е разликата?

— Разликата е там, че хората никога няма да се примирят с това. Дори и най-добрите винаги поглеждат със завист към онези, на които е дадено повече. Към спортистите, красавците и красавиците, към гениалните и талантливите. Но тук даже няма от какво да се оплачеш… съдба, случайност. А сега си представи, че си обикновен човек. Съвсем обикновен. И изведнъж научаваш, че някои живеят стотици години, могат да предсказват бъдещето, да изцеляват и да проклинат. И всичко е сериозно, всичко е истинско! И всичко това — за твоя сметка! Ние сме паразити, Антоне. Точно като вампирите. Точно като синия мъх. Ако това излезе наяве, ако измислят някакъв прибор, който да отделя хората от Различните, тогава ще започнат да ни преследват и изтребват. Ако се разпръснем сред хората, ще ни изловят поединично. Ако се съберем накуп и направим своя държава, ще хвърлят атомни бомби.

— Да разделяш и защитаваш… — прошепнах аз главния лозунг на Нощния Патрул.

— Точно така. Да разделяш и защитаваш. И не хората от Тъмните, а хората от Различните въобще.

Аз се засмях. Аз гледах към нощното небе и се смеех — спомняйки си самия себе си, малко по-млад, вървящ по тъмната улица срещу вампирите. С горещо сърце, чисти ръце и празна, хладна глава…

— Много пъти сме обсъждали с теб какво ни различава от Тъмните… — тихо каза Светлана. — Намерих още една формулировка. Ние сме добри пастири. Ние пазим стадото. Сигурно дори това вече не е малко. Но не бива да се самозалъгваме и да лъжем другите. Всичките хора никога няма да станат Различни. Ние никога няма да се разкрием пред тях. И никога няма да позволим на хората да построят що-годе прилично общество. Капитализъм, комунизъм… не е там работата. За нас е изгоден само онзи свят, в който хората ще са загрижени от размера на хранилката и качеството на сеното. Защото ако извадят глава от хранилката, огледат се и ни видят — това ще е краят за нас.

Аз гледах към небето и люлеех на коленете си ръката на Светлана. Само ръката, топла и безволева… която неотдавна стоварваше гръм и мълнии върху вещицата-вредителка…

Безпомощната ръка на Велика вълшебница, в която имаше два пъти по-малко магия, отколкото в мен.

— И нищо не може да се направи. — прошепна Светлана. — Патрулите няма да пуснат хората от кошарата. В Щатите ще има големи и богати хранилки, в които ще ти се иска да скочиш целия. В Уругвай, например — рядка тревица по полянките, за да нямаш време да погледнеш към небето. И всичко, което можем да направим, е да изберем по-прилична кошара и да я боядисаме в някой по-весел цвят.

— А ако разкажем за това на Различните?

— Тъмните няма да се огорчат. Светлите ще се примирят. Аз узнах истина, която не исках да зная, Антоне — и се примирих. Може би не трябваше да ти разказвам това? Но това би било нечестно. Сякаш и ти си част от стадото.

— Светле… — аз погледнах към слабата светлина на нощната лампа до прозореца. — Светле, а каква е магическата температура на Надечка?

Тя се поколеба преди да отговори.

— Нула.

— Най-великата от Великите… — казах аз.

— Абсолютно лишена от магия… — откликна Светлана.

— И какво ще правим сега?

— Ще живеем. — просто каза Светлана. — Аз съм Различна… и е късно да се правя на невинна. Дали вземам сила от хората, или я изтеглям от Сумрака, няма значение — това е чужда сила. Но аз нямам вина за това.

— Светле, отивам при Хесер. Още сега. Ще напусна Патрула.

— Знам. Върви.

Аз станах, укротих разлюлелия се хамак. Беше тъмно и не може да различа лицето на Светлана.

— Върви, Антоне. — повтори тя. — Ще ни е трудно да се погледнем в очите. Трябва ни време, за да свикнем.

— Какво има там, на петия слой? — попитах аз.

— По-добре да не знаеш.

— Добре. Ще попитам Хесер.

— Нека той ти отговори… ако поиска.

Аз се наведох и докоснах бузата й — беше мокра от сълзи.

— Противно е… — прошепна тя. — Противно е… да си паразит.

— Дръж се…

— Държа се.

Когато влязох в обора, се хлопна врата — Светлана беше влязла в къщата. Без да включвам светлините, аз влязох в колата и хлопнах вратата.

Какви ли ги е свършил чичо Коля? Ще запали ли или няма?

Колата запали веднага, дизелът замърка меко и много тихо.

Включих късите светлини и излязох от обора.

Правила за маскировка?

Майната им. Защо му е на пастира да се крие от овцете?

С лек пас отворих портата без да излизам от колата. Излязох на улицата и веднага дадох газ. Селото изглеждаше пусто и безжизнено. На овцете са им сипали приспивателно в хранилката…

Колата излезе на пътя. Превключих на дълги и натиснах още по-силно газта. През сваленото стъкло нахлу вятър.

Пипнешком намерих дистанционното по волана и включих плейъра.

Отпред, близо до изхода към междуградския път, се появи огънче. Примижавайки, аз погледнах през Сумрака. Пътят беше препречен от милиционерска бариера. А до нея стояха двама човека и двама Различни.

Тъмни различни.

Усмихвайки се, намалих скоростта.

Спрях почти до бариерата и изчаках да се приближи катаджия, който придържаше автомат към гърдите си. Инквизицията никога не се церемонеше, когато привличаше хора за отцепление.

Подадох на катаджията книжката и талона си и намалих звука.

И погледнах към Различните.

Първият беше непознат Инквизитор — сух възрастен азиатец. Бих казал, че е на второ-трето ниво на Силата, но при инквизиторите е по-трудно да се определи.

Вторият беше обикновен Тъмен от Московския Дневен Патрул. Вампирът Костя.

— Търсим вещицата. — каза Инквизитора. Катаджиите не му обръщаха никакво внимание, на катаджиите им беше заповядано да не виждат.

— Арина не е тук. — отговорих аз. — Едгар ли ръководи издирването?

Инквизитора кимна.

— Попитайте го за мен. Антон Городецки… Нощен Патрул.

— Познавам го. — промърмори Костя, навеждайки се към инквизитора. — Всичко е наред. Законопослушен Светъл…

— Продължавайте. — върна ми документите катаджията.

— Можете да продължите. — кимна Инквизитора. — По-нататък ще има още постове.

Аз кимнах и се върнах на пътя. Костя стоеше и гледаше след мен. Аз отново усилих звука.