Старгейт

4Юма, Аризона

Лимузината без опознавателни знаци забави ход и спря пред скромна къща с две спални в покрайнините на Юма, Аризона. Въпреки че беше почти зима, обедното слънце превръщаше улицата в пещ и принуждаваше бедните души, които живееха там, да се крият вътре при климатичните инсталации. Даже на кучетата, овесили езици на сянка, им беше прекалено топло, за да станат и да залаят. За този ден важеше старият виц, онзи за човека от Юма, който умрял и отишъл в ада. Когато стигнал там, се върнал вкъщи да си вземе одеалото.

Вратите се отвориха и двама офицери от близката военно-въздушна база излязоха в жегата. Безукорно изгладените им униформи показваха, че и двамата са офицери, излезли по служба.

Първият офицер се качи на верандата и почука на вратата, а другият, който носеше дебела черна папка, разгледа гаража. Свидетелства за по-радостни дни: баскетболен кош над отворената врата на гаража, велосипеди, застанали мирно в очакване.

Предната врата се отвори, но веригата продължаваше да е закачена. През пролуката надзърна привлекателна жена на около 40 години. Тя знаеше, че този миг ще дойде, беше прекарала последните две години в страх от този момент и едновременно с надежда, че той ще настъпи. Сега те бяха тук и тя ги мразеше. Това означаваше, че е загубила битката за живота на съпруга си.

— Госпожа О’Нийл? — попита първият офицер. Вратата се затвори с трясък. Двамата офицери се спогледаха и тъкмо се канеха да почукат отново, когато тя отново се отвори широко. Сара О’Нийл, все още по пеньоар, със сплескана от сън коса, хладно огледа офицерите. Годините стаж като учителка я бяха научили как да кара момчетата да замръзват на място, независимо колко стари или невинни бяха. Но миг по-късно яростното й изражение започна да се стапя и на негово място се появи болка.

— Изтрийте си краката — каза тя, след което изчезна зад ъгъла към кухнята. Военните се подчиниха на заповедите й и след това влязоха в къщата. Всекидневната, издържана почти изключително в бяло, бе олтар на чистотата. За нещастие обаче в нея липсваше онова, което двамата мъже търсеха.

— Госпожо О’Нийл, съпругът ви вкъщи ли е? — попита първият офицер.

От кухнята се разнесе звук от рязане на нещо върху дървена дъска.

— Да, вкъщи е — отговори тя.

След още един неловък миг той попита празната стая.

— Госпожо, мислите ли, че бихме могли да разговаряме с него?

— Можете да пробвате. Последната врата в края на коридора — каза тя и продължи да реже.

Докато прекосяваха дневната, те минаха покрай полица с внимателно подредени снимки, всяка в рамка. По-младият офицер взе една от тях: десетина души на парти около басейн в някакъв заден двор, които кривяха лица срещу обектива. Яркият контраст между изблика на жизненост на снимката и липсата й в стаята беше призрачен. Военният внимателно остави снимката обратно и продължи.

В края на коридора двамата мъже стигнаха до отворена врата, водеща към още една подредена стая. Тя принадлежеше на тийнейджър, ако се съдеше по спортните награди и големия плакат на стената. Тук офицерите откриха това, което търсеха. На едно кресло седеше бос, гол до кръста, небръснат мъж, обут с джинси и гледаше през прозореца към собствения си заден двор. Мръсната му коса стигаше до яката. Преди няколко секунди той държеше пистолет, премяташе го из ръцете си, упражняваше се да го насочва към главата си и му се щеше да можеше да натисне спусъка. В мига, в който чу гласовете в хола обаче, той се беше навел и бе пъхнал пистолета в горното чекмедже на бюрото.

Докато влизаше в стаята, по-младият офицер не се сдържа и се подсмихна — по целия път от базата дотук партньорът му беше разказал поне десетина истории за това колко страхотен и сръчен е бил О’Нийл преди да стане онази неприятност, ама пък това. Този дългокос размъкнат тип с плувнали във влага очи, все едно прекалява с наркотици. Какво ли секретно военно комюнике можеше въобще да бъде изпратено на този мъж, който приличаше на порутена стара сграда?

Офицерът с папката пристъпи напред.

— Извинете ни, полковник О’Нийл. Ние сме от канцеларията на генерал Уест.

След дълга пауза мъжът на стола извъртя глава и ги изгледа. Очите му бяха толкова безжизнени, че той като че ли не разбираше кой е влязъл в стаята.

По-възрастният офицер реши, че е най-добре да повтори казаното.

— Генерал Уест ни праща тук, сър. С бавен, празен жест той им посочи да седнат и да кажат за какво става дума.

Сара излезе в коридора и забеляза, че не са затворили вратата. Тя си пое дълбоко дъх и отиде до килера в коридора, като се преструваше, че търси нещо. Чу гласа на съпруга си.

— … на толкова години, следователно дори не знаете със сигурност дали тази заплаха все още съществува.

— Както ви казах, сър, всичко, което знаем, е включено в този доклад.

О’Нийл започваше все повече да се дразни от тези двамата. Те бяха от същата служба, която на времето го беше свалила от длъжност.

— Не ви ли притеснява вече това, че съм „нестабилен“? Не сте ли чели документите за отстраняването ми?

По-възрастният се поколеба за миг, преди да реши да свали картите си на масата. Той се наведе напред, за да подчертае колко е сериозен. Не беше сигурен как щеше да реагира О’Нийл на онова, което се канеше да каже.

— Не мисля, че разбирате, сър. Не искаме да влезете в този проект въпреки състоянието си. Искаме ви заради него.

Това накара О’Нийл да се вцепени. Не можеше да повярва, че имаха тази невероятна наглост да влязат в дома му, при положение, че знаеха в какво състояние е, а след това да го уведомят, почти между другото, че искат да се възползват от слабостта му. Беше поразен.

Той погледна към вратата и видя, че Сара стои там и се опитва да се прави, че не слуша. Обаче слушаше и изведнъж много я бе дострашало. Тя извърна глава само толкова, че да срещне погледа на съпруга си. Но в мига, в който го направи, по-младият офицер скочи на крака и затвори вратата с рязко щракване.

Щом остана сама в коридора, всичко се стовари върху нея с пълна сила. Беше сигурна, че двамата мъже са дошли да предложат на Джек някоя самоубийствена мисия. Колкото по-опасна бе мисията, знаеше тя, толкова по-голяма бе вероятността той да я приеме. И заради умението му да организира „нещастни случаи“, тя никога нямаше да го види отново. Започна да си представя последната ужасяваща глава от брака им: как стои вкъщи и чака телефонът да звънне, за да може някой младши офицер с успокоителен глас да й каже, че Джек е убит.

Тя затвори килера, после се върна в хола, спирайки се да изправи снимката на полицата. Седна на дивана и спокойно огледа стаята, като за пръв път си позволи да се замисли дали няма да е по-добре той да замине. Знаеше, че той иска точно това. Можеше да окаже голяма съпротива, за да го спаси, но, може би беше време да признае поражението си и да го пусне. В гърдите й се надигна познатата тъпа болка, сигналът, който й пращаше разбитото й сърце…

След десет минути Сара надзърна зад пердето на кухнята, докато офицерите се връщаха към колата си без папката, която ги видя да донасят. Когато потеглиха, тя отиде в задната част на къщата, където чу, че душът тече.

Тя отвори вратата на спалнята и видя нещо, което почти мигновено я накара да се просълзи. Отгоре на завивките беше просната прилежно изгладената униформа на мъжа й. До нея беше сложена черната папка, която мъжете бяха донесли.