Спомен за светлина

Глава 49 Светлина и сянка

Всичко беше мъртво. Във вълчия сън Перин залиташе през скалиста пустош без зеленина и без пръст. Небето бе почерняло, дори тъмните облаци бяха изчезнали в това нищо. Когато се изкатери на някакъв хребет, цял огромен къс от терена зад него рухна - каменната твърд под краката му се разтърси силно - и той увисна във въздуха.

Отдолу нямаше нищо.

Във вълчия сън всичко се поглъщаше. Перин продължи напред към Шайол Гул. Виждаше планината, като маяк, засиял в нощта. Странно, зад нея можеше да различи Драконова планина, въпреки че трябваше да е твърде далече, за да се вижда. Докато земята между тях пропадаше, светът сякаш се свиваше.

Двата планински върха, придърпани един към друг, и всичко между тях - разбито и натрошено. Перин _измести_ до входа на прохода към Ямата на Ориста и пристъпи вътре, подминавайки синкавочервената преграда, която бе издигнал преди.

Ланфеар го чакаше. Косата й беше лъскаво черна, както когато я бе видял за първи път. Изглеждаше също като някога.

- Този сънен шип ме дразни - рече тя. - Трябваше ли да го поставиш тук?

- Държи Отстъпниците настрана - отвърна разсеяно Перин.

- Сигурно. - Тя скръсти ръце.

- Още ли трябва да чакаме? - попита Перин.

- Това е краят - отвърна тя. - Току-що стана нещо удивително. - Присви очи. - Това може да се окаже най-важният миг за човечеството, откакто отворихме Въртела.

- Тогава да се погрижим нищо да не се обърка - каза Перин и заслиза в дългата каменна паст. Ланфеар тръгна до него.

В края на тунела се натъкнаха на неочаквана сцена. Някой друг държеше Каландор - мъжът, с когото Ранд се беше сражавал по-рано. Може би Демандред? Перин не знаеше. Със сигурност беше един от Отстъпниците обаче.

Мъжът бе коленичил на пода, ръката на Нинив бе на рамото му. Тя стоеше точно зад Ранд и отляво. Моарейн беше от дясната му страна, и тримата изправени, с очи, вторачени в нищото напред.

Планината изтътна.

- Чудесно - прошепна Ланфеар. - Не можех и да си мечтая, че ще свърши толкова добре. - Огледа двете жени. - Ще трябва да ударим бързо. Аз ще убия по-високата, ти - по-ниската.

Перин се намръщи. Нещо тук не беше наред.

- Да ги убием?!

- Разбира се - каза Ланфеар. - Ако ударим бързо, ще има време да наложа властта си над Моридин, докато държи меча. С това мога да принудя Луз Терин да се преклони. - Присви очи. - Той държи Тъмния между пръстите си, трябва само да стисне, за да изтръгне живота му - ако може да се нарече така. Само една ръка може да спаси Великия властелин. В този момент печеля наградата си. В този момент ставам най-висшата от висшите.

- Ти… ти искаш да спасиш Тъмния? - Перин вдигна ръка към главата си. - Нали се присъедини към нас. Помня…

Тя го погледна бегло.

- Жалък глупак. - Замириса недоволно. - Яд ме е, че трябваше да те използвам. Това ме прави не по-добра от Грендал. - Ланфеар потрепери. - Ако ми бяха оставили повече време, щях да съм те спечелила честно. - Потупа го по брадичката. - Притеснен си. По-високата е от селото ти, помня. Отраснали сте заедно, предполагам? Няма да те накарам да убиеш нея, вълчето ми. Можеш да убиеш ниската. Мразиш я, нали?

- Ъъ… да. Тя ме отвлече от семейството ми. Всъщност те умряха заради нея. Иначе щях да съм там.

- Точно така - каза Ланфеар. - Трябва да побързаме. Удобният момент няма да продължи дълго.

И се обърна към двете жени.

Нинив и Моарейн. Негови… _приятелки_. А после… после _Ранд_. Тя щеше да го убие, Перин го знаеше. Щеше да го принуди да се преклони и след това щеше да го убие. През цялото време беше целяла да се постави в положение, в което самият Тъмен щеше да е безпомощен и тя щеше да се намеси, за да донесе спасението му.

Перин пристъпи до нея.

- Удряме заедно - промълви Ланфеар. - Преградите между световете тук са разбити. Ще могат да ни се опълчат обаче, ако не сме бързи. Трябва да ги убием едновременно.

„Това е грешно - помисли Перин. - Това е много, много грешно.” Не можеше да позволи да се случи, но ръцете му се вдигнаха сами.

„ГРЕШНО Е.” Не знаеше защо. Мислите му не позволяваха да се сети защо.

- Готови - каза Ланфеар, очите й бяха впити в Нинив.

Перин се обърна към нея.

- Ще броя до три - каза Ланфеар, без да го поглежда.

„Моят дълг е да правя неща, които Ранд не може”, помисли Перин.

Това беше вълчият сън. Във вълчия сън, каквото чувстваше, ставаше реалност.

- Едно - каза Ланфеар.

Той обичаше Файле.

- Две.

Обичаше Файле.

- Три.

Обичаше Файле. Принудата изчезна като дим във вятъра, изхвърлена като облекло, сменено за едно мигване на окото. Преди Ланфеар да успее да удари, Перин се пресегна и я спипа за врата.

Изви веднъж. Вратът й изпращя в пръстите му.

Ланфеар се свлече и Перин задържа тялото. _Наистина_ беше красива. Когато умря, обликът й се промени в онзи, който бе носила преди.

Прониза го ужасна скръб. Не беше заличил напълно онова, което бе направила с ума му. Беше го преодолял, може би го бе потиснал с нещо ново, нещо правилно. Само вълчият сън и способността му да вижда себе си какъвто _трябваше_ да бъде му позволи да направи това.

За жалост дълбоко в себе си все още изпитваше обич към тази жена. Призля му от това. Любовта съвсем не беше толкова силна като към Файле, но я имаше. Усети, че плаче, докато полагаше тялото й, загърнато в бяла и сребърна коприна, на каменния под.

Някой трябваше да го направи. Поне това изпитание беше спестил на Ранд. Беше бреме, което Перин можеше да понесе вместо приятеля си.

Вдигна очи към Ранд и прошепна:

- Върви. Направи каквото трябва. Както винаги, ще ти пазя гърба.

Печатите се разпаднаха. Тъмния изригна на свобода.

Ранд го задържа здраво.

Изпълнен със Силата, изправен в стълб от светлина, Ранд издърпа Тъмния вътре в Шарката. Само тук съществуваше време. Само тук можеше самата Сянка да бъде убита.

Силата в ръката му, необятна доскоро, и все пак нищожна, потрепери. Писъците й бяха като звуци от далечни планети, застъргали една в друга.

Жалка твар. Изведнъж Ранд имаше чувството, че държи не една от първичните сили на битието, а гърчещо се същество от калта на овчарска кошара.

ТИ НАИСТИНА СИ НИЩО, каза Ранд, напълно разбрал тайните на Тъмния. НИКОГА НЯМАШЕ ДА МИ ДАДЕШ ПОКОЙ, КАКТО ОБЕЩА, БАЩА НА ЛЪЖИТЕ. ЩЕШЕ ДА МЕ ПОРОБИШ, КАКТО БЕШЕ ПОРОБИЛ ДРУГИТЕ. НЕ МОЖЕШ ДА ДАДЕШ ЗАБРАВА. ПОКОЯТ НЕ ТИ Е ПРИСЪЩ. САМО ТЕРЗАНИЕТО.

Тъмния потръпна в хватката му.

УЖАСЕН, ЖАЛЪК ЧЕРВЕЙ, каза Ранд.

Ранд умираше. Кръвта на живота изтичаше от него, а освен това огромните сили, които бе побрал в себе си, скоро щяха да го изгорят.

Държеше Тъмния в ръката си. Започна да стиска, после спря.

Знаеше всички тайни. Можеше да види какво бе направил Тъмния. И, Светлина, Ранд разбра. Много от онова, което Тъмния му бе показал, бяха лъжи.

Но видението, което бе сътворил самият Ранд - онова със света без Тъмния, - беше истина. Ако направеше каквото искаше, нямаше да остави на хората нищо по-добро, отколкото самият Господар на Мрака.

„Какъв глупак съм бил.”

Изрева и натика Тъмния обратно в ямата, откъдето бе дошъл. Разпери ръце и сграбчи два стълба сайдар и сайдин с ума си, загърнати с Вярната сила, извлечена от Моридин, който стоеше на колене на пода, отворил очи, с толкова мощ, бушуваща през него, че не можеше дори да се движи.

Запокити Силите напред в ума си и ги _заплете_ една в друга. Сайдин и сайдар наведнъж, с Вярната сила около тях, в щит над Въртела.

И запреде нещо величествено, шарка от сплетени сайдар и сайдин в най-чистия им облик. Не Огън, не Дух, не Вода, не Земя, не Въздух. Чистота. Самата Светлина. Не поправи, не закърпи, _изкова я нова_.

И с тази нова форма на Силата затвори процепа, направен тук така отдавна от глупави хора.

Разбра, най-сетне, че Тъмния не е врагът.

Че никога не е бил.

Моарейн сграбчи Нинив за рамото пипнешком - светлината бе ослепителна.

Дръпна я на крака и двете побягнаха. Далече от изгарящата светлина. Нагоре по тунела. Моарейн изскочи навън, без да го осъзнае, и едва не падна надолу по стръмния склон. Някой я улови.

- Държа те - каза Том, щом тя рухна напълно изцедена в прегръдката му.

Нинив падна задъхана на земята до тях.

Том обърна Моарейн настрани от тунела, но тя отказа да извърне поглед. Отвори очи, макар да знаеше, че светлината е непоносимо ярка, и _видя_ нещо. Ранд и Моридин, застанали сред светлината, докато тя се разширяваше, за да погълне в блясъка си цялата планина.

Чернотата пред Ранд увисна като дупка, засмукваща в себе си всичко. Бавно, късче по късче, се свиваше, докато не стана на точица.

А после изчезна.