Смъртоносни машини

1. Ловният район

Беше мрачен и ветровит пролетен следобед, в който Лондон преследваше малко миньорско градче през пресъхналото корито на старото Северно море.

В едни по-добри времена въобще нямаше да се занимава с такава хилава плячка. Някога великият самоходен град прекарваше дните си в преследване на много по-големи градове от този, като стигаше на север до Ледената пустош и на юг до бреговете на Средиземно море. Напоследък обаче плячката беше станала доста оскъдна и някои от по-големите градове започнаха да насочват гладни погледи към Лондон. Вече десет години се криеше от тях и се спотайваше във влажната планинска област на запад, за която Гилдията на историците твърдеше, че някога се е наричала остров Британия. От десет години не се хранеше с нищо друго освен с малки земеделски градчета и статични селища насред тези влажни хълмове. Най-накрая лорд-кметът реши, че е дошло времето да върне града си обратно на сухоземния мост на Великия ловен район.

Едва на средата на пътя наблюдателите по високите стражеви кули забелязаха миньорското градче да дълбае солните равнини на трийсетина километра пред тях. За хората от Лондон това изглеждаше като знак от боговете и дори лорд-кметът (който не вярваше нито в богове, нито в знаци) се съгласи, че това е добро начало на пътуването на изток, и даде заповед преследването да започне.

Миньорското градче усети опасността и подви опашка, но огромните гъсенични вериги под Лондон се задвижиха по-бързо. Не след дълго градът направо летеше след плячката си като истинска планина от метал, която се издигаше на седем етажа като нивата на сватбена торта — най-долните бяха обвити в дим от двигателите, вилите на богатите блестяха по горните палуби, а най-отгоре сияеше златният кръст на катедралата „Свети Павел“, въздигнат на повече от шестстотин метра от опустошената земя.

Том почистваше експонатите в секцията по естествена история на Лондонския музей, когато започна всичко. Усети издайническото разтрисане на металния под и вдигна поглед, за да види как моделите на китове и делфини, които висяха от тавана на галерията, се поклащат на дебелите си метални въжета и проскърцват.

Това не го обезпокои. Беше прекарал целия си петнайсетгодишен живот в Лондон и беше свикнал с прищевките му. Веднага разбра, че градът променя курса си и започва да набира скорост. Обзе го вълнение от старата тръпка от ловуването, която всички лондончани споделяха. Вероятно градът беше забелязал плячка! Заряза четките и парцалите си, притисна ръка до стената и усети вибрациите, които се носеха от огромните машинни отделения долу в Търбуха. Да, ето го и него, тежкото пулсиране на спомагателните двигатели — бум, бум, бум. Имаше чувството, че някакъв огромен барабан бие във вътрешността на костите му.

Вратата в другия край на галерията се отвори и Чъдли Померой влетя вътре. Перуката му беше на една страна, а лицето му беше почервеняло от възмущение.

— Какво, в името на Куърк…? — изрева той и зяпна въртящите се морски бозайници и подрусващите се и потрепващи във витрините препарирани птици, които сякаш искаха да се освободят от затвора си и отново да полетят. — Чирак Натсуърти! Какво става тук?

— Преследване, сър — отвърна Том и се зачуди как заместник-началникът на Гилдията на историците, който беше живял толкова години на борда на Лондон, не можеше да разбере какво става. — Вероятно плячката е доста добра — продължи с обясненията момчето. — Пуснали са всички спомагателни двигатели. Това не се е случвало от цяла вечност. Може би късметът отново се е усмихнал на Лондон!

— Пфу! — изпръхтя Померой и потрепери, когато стъклата на музейните витрини заскърцаха и завибрираха в ритъм с двигателите.

Един от най-големите експонати, който се намираше точно над главата му — същество, наречено син кит, изчезнало преди хиляди години, — се въртеше напред-назад на въжетата си като люлка.

— Може и така да е, Натсуърти — съгласи се той. — Просто ми се иска Гилдията на инженерите да беше монтирала читави амортисьори на тази сграда. Някои от тези експонати са много деликатни. Не може така. Ама въобще не може така.

Заместник-началникът извади една кърпичка на точки от черната си роба и попи потта от лицето си.

— Сър, може ли да ида на наблюдателните платформи да гледам преследването? Само за половин час? — попита Том. — От години не се е случвало хубаво преследване…

Померой се шокира.

— Определено не, чирак! Погледни всичкия този прахоляк, който се сипе заради проклетото ти преследване! Всички експонати трябва да бъдат почистени отново и прегледани за щети.

— О, но това не е честно! — оплака се Том. — Тъкмо изчистих цялата галерия!

Младежът веднага осъзна, че е допуснал грешка. Старият Чъдли Померой не беше толкова лош като останалите от тяхната гилдия, но не обичаше да му противоречат, особено някакъв си чирак трета степен. Той се изпъна до максималната си височина (която беше съвсем малко повече от максималната му широчина) и се намръщи толкова много, че знакът на гилдията почти изчезна между гъстите му вежди.

— Животът не е честен, Натсуърти! — викна историкът. — Ако продължаваш да се оплакваш, ще те изпратя да работиш в Търбуха веднага след като преследването приключи!

От всички ужасни задачи, които един чирак трета степен трябваше да изпълнява, службата в Търбуха беше най-омразната за Том. Той побърза да си затвори устата и заби поглед в перфектно излъсканите ботуши на главния уредник.

— Наредено ти беше да работиш тук до седем часа и ще работиш до седем часа — продължи Померой. — Междувременно ще отида да се посъветвам с другите уредници относно това ужасно друсане…

Побърза да излезе, като не преставаше да мърмори. Том го изгледа, след което взе инструментите си и се върна с нежелание към работата. Обикновено нямаше нищо против чистенето, особено в тази галерия с нейните дружелюбни, наядени от молци животни и ухиления син кит. Ако му доскучаеше, просто намираше убежище във фантазиите си, в които биваше герой и спасител на красиви момичета, който се бори с аеропирати, спасява Лондон от Лигата на антимобилистите и заживява щастливо след това. Но как беше възможно да си фантазира, когато целият град се наслаждаваше на първото читаво преследване от доста дълго време?

Изчака двайсет минути, но Чъдли Померой не се завърна. Нямаше никой наоколо. Днес беше сряда, което означаваше, че Музеят е затворен за посещения и повечето от висшите членове на Гилдията на историците и чираците първа и втора степен почиват. Какво пък толкова би станало, ако се измъкне за десетина минути, за да види какво става навън? Скри чантата си с почистващи инструменти зад един як и побърза да се измъкне под сенките на танцуващите делфини.

Всички аргонови лампи също се поклащаха и хвърляха отблясъци върху металните стени. Двама облечени в черно членове на Гилдията на историците минаха бързо покрай него и Том чу пискливия глас на доктор Аркънгарт:

— Вибрации! Вибрации! Разкатават фамилията на керамиката ми от 35-ти век… — Изчака, докато не се изгубиха зад един завой на коридора, след което чевръсто излезе и рипна надолу по най-близкото стълбище. Мина през галерията с експонати от 21-ви век, покрай Плуто и Мики, боговете с животински глави на една изгубена Америка. Прекоси главната зала и галерии с предмети, които някак си бяха оцелели през хилядолетията, откакто древните се бяха самоунищожили в онази ужасна размяна на ядрени оръжия и вирусологични бомби, наречена Шейсетминутната война. Две минути по-късно се измъкна през един страничен изход и се озова насред шумотевицата и суетнята на „Тотнъм Корт Роуд“.

Лондонският музей се намираше в самия център на втория етаж, в един натоварен квартал на име Блумсбъри, а долната част на първия етаж беше надвиснала като ръждиво небе на няколко метра от покривите. Том не се притесняваше, че ще бъде забелязан, тъй като си проправяше път през мрачната и многолюдна улица към обществения наблюдателен екран пред асансьорната станция на „Тотнъм Корт Роуд“. Присъедини се към тълпата и за първи път зърна далечната плячка — воднисто синьо-сиво петно, уловено от камерите долу на шестия етаж.

— Градът се казва Солекоп — избумтя гласът на говорителя. — Миньорска платформа с деветстотин обитатели. Понастоящем се движи със сто и трийсет километра в час на изток, но Гилдията на навигаторите предвижда, че Лондон ще го улови преди залез. Със сигурност още много градове ни очакват отвъд сухоземния мост — отлично доказателство колко мъдро постъпи нашият обичен лорд-кмет, когато реши да върне Лондон отново на изток…

Сто и трийсет километра в час! Том се изуми. Това беше невероятна скорост. Така му се искаше да е долу на наблюдателната палуба, където вятърът щеше да брули лицето му. Вероятно вече беше сгазил лука пред господин Померой. Нищо нямаше да се промени, ако си открадне още няколко минути.

Затича се и съвсем скоро стигна до открития Блумсбъри парк в края на етажа. Някога това беше истински парк, с дървета и пълни с патици езера, но заради доскорошната липса на улов беше отстъпен за производство на храна, а моравите му бяха разкопани, за да бъдат засадени зеле и водорасли. Наблюдателните платформи все още бяха непокътнати. Те представляваха издигнати балкони, които се подаваха от края на етажа, за да могат лондончани да се наслаждават на гледките, покрай които преминават. Том се насочи към най-близката. Там се беше събрала още по-голяма тълпа, включително няколко души от Гилдията на историците, заради които Том се опита да изглежда напълно невинно, докато си проправи път към предната част и надникна през парапета. Солекоп беше само на осем километра от тях. Той се движеше с максимална скорост и изпускаше черен дим от тръбите за изгорели газове.

— Натсуърти! — провикна се един цвилещ глас и сърцето на Том се сви.

Огледа се и установи, че седи до Мелифънт — едър чирак първа степен, който му се ухили и го попита:

— Не е ли чудесно? Това там е тлъста малка платформа за добив на сол с наземни двигатели С20! Точно от това има нужда Лондон!

Хърбърт Мелифънт беше от най-лошия тип грубияни. Не от тия, които просто те удрят и ти завират главата в тоалетната — не, той си поставяше за цел да открие всичките ти тайни и нещата, които те разстройват най-много, за да може да те дразни с тях. Много обичаше да се заяжда с Том, който беше дребничък, срамежлив и нямаше приятели, които да се застъпят за него. Също така не можеше да му отвърне, защото семейството на Мелифънт си беше платило, за да го направят чирак първа степен, докато Том нямаше дори семейство и беше едва трета степен. Повече от ясно беше, че побойникът си прави труда да говори с него само защото се надяваше да впечатли една красива млада историчка на име Клайти Потс, която стоеше зад тях. Том кимна и му обърна гръб, за да се съсредоточи върху преследването.

— Вижте! — провикна се Клайти.

Разстоянието между Лондон и плячката му бързо се скъсяваше. Една тъмна форма излетя от Солекоп. Съвсем скоро я последва още една. И още една. Дирижабли! Хората по наблюдателните платформи на Лондон ликуваха.

— Ах, това са аеротърговци — каза Мелифънт. — Наясно са, че градът е обречен, виждаш ли, затова се опитват да се измъкнат, преди да го погълнем. Ако не го сторят, ще предявим претенции към товара им и към всичко, което е на борда!

Том се зарадва да види, че Клайти Потс е изключително отегчена от приказките на Мелифънт. Тя беше с една година по-голяма от него и вероятно вече знаеше тези неща, тъй като беше взела изпитите на Гилдията на историците и на челото ѝ беше татуиран знакът им.

— Вижте! — каза отново тя, улови погледа на Том и му се усмихна. — О, само ги вижте! Не са ли красиви?!

Том махна един непослушен кичур от очите си и видя как дирижаблите се издигнаха още по-нагоре и се изгубиха насред тъмносивите облаци. За момент му се прииска да отпътува с тях, да полети към слънцето. Това може би щеше да е възможно, ако родителите му не го бяха оставили на грижите на гилдията, която да го обучава за историк. Мечтаеше да бъде каютен прислужник на борда на някой небесен клипер и да види всички градове по света: Пуерто Анджелис, който се носеше по сините води на Тихия океан, Аркангел с неговите метални шейни, стържещи заледените северни морета, великите градове зикурати на Нова Мая и неподвижните укрепления на Лигата на антимобилистите…

Но това беше просто мечта, която трябваше да запази за някой скучен следобед в Музея. Нова вълна от ликуващи възгласи го извади от унеса и му подсказа, че преследването е към своя край. Том набързо забрави дирижаблите и върна вниманието си обратно към Солекоп.

Малкият град беше толкова близо, че можеше да види подобните на мравки фигури на хора, които се бяха разтичали по горните етажи. Сигурно бяха много изплашени, след като Лондон беше по петите им, а нямаше къде да се скрият! Том знаеше, че не бива да ги съжалява: напълно нормално беше големите градове да поглъщат по-малките, точно както по-малките поглъщаха съвсем дребните градчета, а дребните градчета се нахвърляха на мизерните статични селища. Това се наричаше „градски дарвинизъм“ и точно по този начин беше съществувал светът през изминалите хиляда години, откакто великият инженер Николас Куърк беше превърнал Лондон в първия самоходен град.

— Лондон! Лондон! — завика Том и се присъедини към ликуващите писъци и крясъци на останалите на платформата.

Само миг по-късно бяха възнаградени с приятна гледка — едно от колелата на Солекоп се откачи. Градът се завъртя и спря. Комините му се откъснаха и западаха по улиците, на които цареше паника. Само след миг долните етажи на Лондон закриха гледката. Том усети потреперването на палубата, когато огромните хидравлични Челюсти се затвориха.

Разнесоха се френетични овации от наблюдателните платформи по целия град. От високоговорителите на подпорните колони, които поддържаха етажите, зазвуча „Лондонска гордост“ и някой, когото Том не беше виждал никога през живота си, го прегърна силно и извика в ухото му:

— Улов! Улов!

Нямаше нищо против. Точно в този момент обичаше всички на платформата, дори Мелифънт.

— Улов! — извика в отговор той, освободи се и отново усети как палубата се разтресе. Някъде под него огромните стоманени зъби на града захапваха Солекоп, вдигаха го и го придвижваха към Търбуха.

— … вероятно чирак Натсуърти също ще иска да дойде — казваше Клайти Потс. Том нямаше представа за какво говори, но когато се обърна, момичето го докосна по ръката и му се усмихна. — Тази вечер ще има празненство в Кенсингтън Гардънс — обясни тя. — Танци и фойерверки! Искаш ли да дойдеш?

Хората обикновено не канеха на празненства чираци трета степен — особено красиви и популярни хора като Клайти Потс — и Том се зачуди дали не си прави шега с него. Мелифънт очевидно не мислеше така, защото я избута и заяви:

— Не желаем такива като Натсуърти там.

— Защо не? — попита момичето.

— Ами сещаш се — запелтечи Мелифънт, а квадратното му лице почервеня почти толкова, колкото това на господин Померой. — Той е тройка. Слуга. Никога няма да получи знака на гилдията ни. Ще си умре като помощник на уредника. Нали, Натсуърти? — попита момчето с хищна усмивка на лице. — Жалко е, че баща ти не ти е оставил достатъчно пари за читаво чиракуване…

— Това не ти влиза в работата! — изкрещя разгневен Том.

Въодушевлението му от улова бързо се изпари и той силно се изнерви. Зачуди се какво ли наказание щеше да му измисли Померой, когато научи, че се е измъкнал. Не беше в настроение за подигравките на Мелифънт.

— Така става, когато живееш в бедняшките квартали, на долните етажи — подсмихна се чиракът първа степен и се обърна към Клайти Потс. — Родителите на Натсуърти живееха на четвъртия етаж, разбираш ли, и когато се случи Голямото срутване, бяха премазани като малинови палачинки: пльок!

Том нямаше намерение да го удря, просто се случи. Преди да се осъзнае какво прави, ръката му се беше свила в юмрук и той замахна.

— Ох! — простена Мелифънт.

За него това беше толкова неочаквано, че чак падна по гръб. Някой извика радостно, а Клайти потисна усмивката си. Том просто стоеше, взираше се в треперещия си юмрук и се чудеше как го беше направил.

Мелифънт обаче беше много по-голям и по-силен от него, а и вече беше станал на крака. Клайти се опита да го спре, но няколко историци му подвикваха окуражително, а група чираци навигатори в зелени туники се събраха около тях и завикаха:

— Бой! Бой! Бой!

Том беше наясно, че шансовете му срещу Мелифънт бяха колкото тези на Солекоп срещу Лондон. Отстъпи крачка назад, но присъстващите го бутнаха напред. Юмрукът на Мелифънт го уцели в лицето, а коляното му се заби тежко между краката му. Том се сви и се заклатушка с пълни със сълзи очи. Нещо голямо и меко като диван застана на пътя му и когато заби глава в него, то проговори:

— Уууф!

Вдигна поглед и видя кръгло зачервено лице с огромни вежди, мъдрещо се под неубедителната перука. Лице, което почервеня още повече, когато го разпозна.

— Натсуърти! — изкрещя Чъдли Померой. — Какво, в името на Куърк, си мислиш, че правиш?

2. Валънтайн

Заради деянията си Том беше изпратен на служба в Търбуха, докато останалите чираци празнуваха залавянето на Солекоп. След дълго и унизително мъмрене в кабинета на Померой („Неподчинение, Натсуърти… Нападение над по-висш чирак… Какво щяха да кажат бедните ти родители?“) се затътри към асансьорите на „Тотнъм Корт Роуд“ и изчака някой от тях да го отведе надолу.

Пристигна един, който беше претъпкан. Местата в горното отделение бяха заети от арогантни мъже и жени от Гилдията на инженерите — най-силната от четирите Велики гилдии, които управляваха Лондон. Том го побиваха тръпки от тях заради голите им глави и дългите гумени палта, които носеха, затова остана в долното отделение, където строгото лице на лорд-кмета се взираше в него от плакатите, на които пишеше: Движението е живот — помогнете на Гилдията на инженерите да поддържа Лондон в движение! Асансьорът продължаваше да се спуска надолу, като спираше на всички познати станции — „Бейкърлу“, „Хай Холбърн“, „Лоу Холбърн“, „Бетнал Грийн“, — и на всяка спирка в кабината нахлуваха нови хора, които го притискаха в задната стена, докато почти не почувства облекчение, когато стигна дъното и излезе в шумотевицата и суматохата на Търбуха.

На това място Лондон асимилираше градовете, които улавяше — то представляваше воняща поредица от станции и фабрики, разположени между Челюстите и централните машинни отделения. Том го ненавиждаше. Винаги беше шумно и претъпкано с мръсни и изглеждащи заплашително работници от долните етажи и каторжници от Дълбокия търбух, които бяха още по-зле. Горещината му докарваше главоболие, изпълненият с мирис на сяра въздух го караше да киха, а трептенето на аргоновите глобуси, които осветяваха алеите, дразнеше очите му. Гилдията на историците задължително изпращаше няколко свои членове, когато някой град биваше асимилиран. Тази вечер щеше да се присъедини към тях и заедно да напомнят на грубия стар бригадир на Търбуха, че всякакви книги и антики на борда на новата плячка представляват законна собственост на неговата гилдия и че историята е също толкова важна, колкото тухлите, желязото и въглищата.

Проправи си път, за да слезе на последната спирка на асансьора, и забърза към склада на Гилдията на историците. Минаваше през тръбообразни коридори, покрити със зелени керамични плочки, и по метални мостове високо над огнените бездни на станциите за асимилиране. Под него Солекоп биваше разкъсван на парчета. Изглеждаше съвсем малък в сравнение с гигантския Лондон. Големи жълти машини за демонтаж пълзяха на релси около него, люлееха се отгоре му от кранове и пъплеха върху му на хидравлични паешки крака. Колелата и осите му вече бяха свалени и се работеше по шасито. Циркуляри с размерите на виенско колело режеха панелите на палубата и зад тях летяха огромни струи искри. От пещите и топилките се излъчваше ужасна жега и още преди да извърви двайсетина крачки, Том усети как потта се пропива под мишниците на черната му униформена туника.

Най-накрая стигна до склада и нещата започнаха да изглеждат малко по-добре. Солекоп не разполагаше с музей или библиотека и малкото неща, които бяха оплячкосани от вехтошарските му магазини, вече бяха наредени в щайги за отнасянето им на втория етаж. Ако имаше късмет, щяха да го пуснат по-рано. Така щеше да отиде поне за края на празненството! Зачуди се кой ли от членовете на гилдията му ще ръководи работата днес. Случи ли се да е старият Аркънгарт или доктор Уеймът, би бил обречен — те винаги го караха да си изкара цялата смяна, независимо дали има работа, или не. Ако е Поти Пютъртайд или госпожица Плим, можеше да извади късмет…

Докато бързаше към кабинета на началника, започна да осъзнава, че някой много по-важен от когото и да било от тях е на служба в Търбуха тази вечер. Отвън беше паркиран малък бръмбар — лъскав черен бръмбар, — който носеше емблемата на Гилдията на историците върху капака на двигателя си и който беше прекалено луксозен, за да принадлежи на някой от обикновените служители. Двама мъже в ливреи, които подсказваха за високото им положение, стояха до превозното средство. Бяха груби типове, въпреки шикозните им премени, и Том веднага ги позна — Пюси и Генч — разкаялите се аеропирати, които от двайсет години бяха верни сподвижници на главния историк и пилотираха „Асансьор до 13-ия етаж“, когато се наложеше да отпътува на експедиция. Валънтайн е тук! — помисли си Том и се опита да не зяпа, когато мина покрай тях.

Тадеус Валънтайн беше неговият герой: бивш боклучар, който се беше издигнал толкова много, че се беше превърнал в най-известния археолог на Лондон — както и в главен историк, за потрес и ужас на хора като Померой. Том си беше закачил негова снимка на стената над леглото си в спалното помещение и беше чел книгите му — „Приключенията на един практичен историк“ и „Обезлюдената Америка: прекосяването на един мъртъв континент с оръжие, фотоапарат и дирижабъл“, — докато не ги научи наизуст. Моментът, с който се гордееше най-много в своя живот, беше онзи ден, когато беше на дванайсет и Валънтайн слезе долу, за да раздаде наградите на чираците по случай края на годината, включително и тази, която Том спечели за есе на тема разпознаване на фалшиви антики. Все още помнеше всяка дума от речта на този велик човек:

— Никога не забравяйте, чираци, че ние, историците, сме най-важната гилдия в нашия град. Не изкарваме толкова пари, колкото търговците, но създаваме познание, което струва много повече. Може да не управляваме града като навигаторите, но накъде щяха да пътуват те, ако не бяхме запазили древните карти? А що се отнася до Гилдията на инженерите — просто помнете, че всяка машина, която някога са конструирали, е била базирана на фрагменти от Старата технология — древна висока технология, която нашите уредници на музеи са запазили или нашите археолози са изровили.

Единственото, което Том успя да изрече тогава, беше едно смотолевено „Благодаря ви, сър“, преди да се върне на мястото си. Затова не смяташе, че Валънтайн го е запомнил. Когато обаче отвори вратата на кабинета на началника, великият човек вдигна поглед от бюрото си и се ухили.

— Името ти беше Натсуърти, нали? Чиракът, който е добър в разпознаването на фалшификати? Трябва да гледам къде стъпвам тази вечер, за да не ме разкриеш!

Шегата никак не я биваше, но свърши добра работа, за да разчупи напрежението, което обикновено се създаваше в подобна ситуация между чирак и висш член на гилдия. Том се отпусна достатъчно, за да спре да пристъпва от крак на крак на прага на вратата и да се осмели да влезе вътре, за да подаде писмото от Померой. Валънтайн стана на крака и дойде при него да го вземе. Той беше висок и красив мъж на почти четирийсет години, с гъста черна коса, прошарена тук-там, и добре поддържана черна брада. Сивите му моряшки очи проблясваха шеговито, а третото око на челото му — знакът на Гилдията на историците: синьото око, което гледа назад във времето — като че ли намигаше, когато сбърчи въпросително чело.

— Сбиване, а? Какво стори чирак Мелифънт, че да заслужи насиненото си око?

— Говореше неприятни неща за майка ми и баща ми, сър — промърмори Том.

— Разбирам. — Изследователят кимна и погледна момчето. Вместо да му каже да се разкара, той го попита. — Ти не си ли син на Дейвид и Ребека Натсуърти?

— Да, сър — потвърди Том. — Бях само на шест години, когато се случи Голямото срутване… Имам предвид, че не ги помня добре.

Валънтайн кимна отново. Очите му бяха мили и тъжни.

— Те бяха добри историци, Томас. Надявам се да станеш като тях.

— О, да, сър! — отвърна момчето. — Имам предвид… че аз също се надявам!

Замисли се за бедните си майка и баща, които бяха намерили смъртта си под срутилата се частично на долния етаж улица „Чийпсайд“. Никой досега не беше говорил така за тях и очите на Том се изпълниха със сълзи. Имаше чувството, че може да каже всичко на Валънтайн, абсолютно всичко, и тъкмо щеше да сподели колко много му липсваха родителите му и колко самотно и скучно начинание беше да си чирак трета степен, когато в кабинета влезе някакъв вълк.

При това много голям бял вълк. Той се появи на вратата, която водеше към склада. Животното забеляза Том и се спусна към него с оголени жълти зъби.

— Аааа! — изпищя момчето и се качи на един стол. — Това е вълк!

— О, дръж се прилично! — разнесе се момичешки глас и миг по-късно се появи и самото момиче. То се наведе над вълка и погали меката козина под муцуната му. Злобните кехлибарени очи се притвориха доволно, а опашката забрули дрехите му. — Не се безпокой — засмя се то и му се усмихна. — Той е агънце. Така де, наистина си е вълк, ама е кротък като агънце.

— Том — започна Валънтайн, а очите му проблясваха развеселени, — запознай се с дъщеря ми Катрин и с Куче.

— Куче?

Момчето слезе от стола. Чувстваше се глупаво и все още беше малко изплашен. Помисли си, че този звяр е избягал от Съркъл парк.

— Това е дълга история — отвърна Валънтайн. — Катрин живееше в града сал Пуерто Анджелис, докато навърши пет години. След това майка ѝ почина и я изпратиха да живее с мен. Донесох Куче като подарък за нея от експедицията си до Ледената пустош, но по това време Катрин все още не говореше много добре англиш и не беше чувала за вълци, затова, като го видя за първи път, го нарече „Куче!“, и така си му остана.

— Той е напълно питомен — заяви момичето, като продължаваше да се усмихва на Том. — Татко го намери, докато беше още малко вълче. Наложило се да застреля майка му, но нямал сърце да стори същото с бедното Куче. Най-много обича да го галят по корема. Куче, имам предвид, не татко. — Катрин се засмя. Косата ѝ беше прелестно дълга и черна, а сивите очи и бързата ѝ зашеметяваща усмивка бяха наследени от баща ѝ. Тя беше облечена в тесни копринени панталони и широка туника, които бяха писъкът на модата в Хай Лондон това лято. Том се опули насреща ѝ. Беше виждал снимки на дъщерята на Валънтайн, но досега не беше осъзнавал колко е красива.

— Виж — каза Катрин, — Куче те харесва!

Вълкът се беше приближил до Том, за да подуши туниката му. Опашката му се мяташе наляво-надясно, а розовият му език облиза пръстите на момчето.

— Ако Куче хареса някого — заяви дъщерята на главния историк, — обикновено и аз го харесвам. Продължавай, татко, запознай ни, както е редно!

Валънтайн се засмя.

— Е, Кейт, това е Том Натсуърти, който е изпратен тук долу, за да помага, и ако твоят вълк е приключил с него, мисля, че трябва да го оставим да си върши работата. — Главният историк сложи нежно ръка на рамото на момчето. — Не е кой знае колко много, просто ще огледаме за последно станциите и после… — Погледна отново бележката от Померой, накъса я на малки парчета и ги хвърли в малкото червено кошче до бюрото си. — След това може да си вървиш.

Том не знаеше какво го беше изненадало повече — че Валънтайн щеше да го пусне или че беше дошъл лично долу в станциите. Обикновено висшите членове на гилдиите предпочитаха да си седят в комфортните си кабинети и оставяха чираците да вършат тежката работа долу сред жегата и изпаренията. Но Валънтайн беше тук, свали си черната роба, закачи си писалка на джоба на жилетката и се спря на вратата, за да се усмихне на Том.

— Хайде да се заемаме с работата — каза той. — Колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще можеш да идеш на празненството в Кенсингтън Гардънс…

Слизаха надолу и надолу, а Куче и Катрин ги следваха по петите. Минаха покрай склада и продължиха по виещи се спираловидни метални стълби към станциите за асимилиране, където с всяка изминала минута Солекоп ставаше все по-малък. От него беше останал единствено стоманен скелет, който машините разкъсваха и отнасяха към пещите за стопяване. Междувременно върху конвейерите се бяха образували планини от тухли, плочи, дървен материал, сол и въглища, които пътуваха към сърцето на Търбуха, а мебели и провизии биваха прибирани от събиращите бригади.

Събирачите бяха истинските владетели на тази част на Лондон и го знаеха. Те вървяха наперено по тесните алеи с пъргавостта на котараци, голите им гърди лъщяха от пот, а очите им бяха скрити зад тъмни защитни очила. Том винаги се беше страхувал от тях, но Валънтайн ги поздравяваше непринудено и ги разпитваше дали са намерили нещо сред плячката, което може да представлява интерес за Музея. Понякога се спираше да се пошегува с някой събирач или да го попита как е семейството му — и не пропускаше да го представи на „колегата ми, господин Натсуърти“. Том се изпълни с гордост. Валънтайн го третираше като възрастен. Така сториха и бригадните работници, те докосваха мазните козирки на шапките си и се ухилваха, докато се представяха. Имаше чувството, че всички се казват Лен или Смъджър.

— Не обръщай внимание какво говорят в Музея за тези момчета — предупреди го Валънтайн, когато един от мъжете с име Лен ги отведе до един контейнер с антики. — Само защото живеят в по-бедните квартали и говорят с уличен акцент, не означава, че са глупци. Точно заради това обичам да слизам лично, когато станциите заработят. Често се случва събирачите и боклучарите да намират артефакти, които историците са пропуснали…

— Да, сър… — съгласи се Том и хвърли бърз поглед на Катрин.

Копнееше да направи нещо, което да впечатли главния историк и красивата му дъщеря. Само да можеше да открие някакво чудесно парче Стара технология сред целия този боклук, нещо, с което да го запомнят дори след като се приберат в луксозния си дом в Хай Лондон. Иначе съществуваше голяма вероятност след тази обиколка около станциите повече да не ги види!

Изпълнен с надежда да ги впечатли, Том прибяга до контейнера и надникна вътре. В интерес на истината, от време на време се откриваше Стара технология — в антикварните магазини на малките градчета или на полиците на камините на възрастни дами. Представи си как може да преоткрие някоя легендарна тайна, като например за по-тежките от въздуха летящи машини или за юфката! Можеше дори откритието да е от полза за Гилдията на инженерите и да го изложат на витрина в Музея, на която да пише: „Открито от господин Т. Натсуърти“. Том надникна в купчината с боклуци в контейнера — вътре имаше парчета пластмаса, стойки за лампи, смачкана играчка земеход… Една малка метална кутия привлече погледа му. Взе я и я отвори. Собственото му лице се появи насреща му, отразено в сребрист пластмасов диск.

— Господин Валънтайн! Вижте! Това е сиди!

Главният историк бръкна в кутията и го извади, след което го наклони на една страна, за да се наслади на подобната на дъга светлина, която се образува върху повърхността на диска.

— Точно така — съгласи се той. — Древните са ги използвали в компютрите си като начин за съхранение на информация.

— Дали е важен? — попита Том.

Валънтайн поклати глава.

— Съжалявам, Томас. Някогашните хора може да са живели в статични селища, но електронните им машини са много по-сложни от всичко, което лондонските инженери са способни да създадат. Дори все още да има някаква информация на този диск, няма как да я прочетем. Но не е лоша находка. Запази го за всеки случай.

Валънтайн се извърна, а Том прибра сидито обратно в кутийката му и го пъхна в джоба си. Вероятно Катрин усети разочарованието му, защото го докосна по ръката и му каза:

— Прекрасен е, Том. Всичко, което е оцеляло хиляди години, е такова, независимо дали би влязло в употреба на ужасната Гилдия на инженерите, или не. Самата аз имам огърлица, направена от стари компютърни дискове… — Тя му се усмихна. Беше прекрасна като едно от момичетата от мечтите му, но много по-мила и по-забавна. Том осъзна, че отсега нататък героините, които щеше да си представя, че спасява, всичките щяха да бъдат Катрин Валънтайн.

Нямаше нищо друго интересно в контейнера. Солекоп се оказа доста практичен град — беше прекалено зает да дъвче старото морско корито, за да се занимава с миналото. Вместо да се върнат в склада обаче, Валънтайн ги поведе нагоре по едно стълбище и по едно тясно метално мостче до пункт „Новопристигнали“, където бившите обитатели на Солекоп се редяха на опашки, за да бъдат записани от дежурния чиновник и отведени до новите си домове в хостелите и приютите на Лондон.

— Дори когато не съм на служба — обясни той, — винаги си намирам оправдание да сляза да нагледам боклучарите, когато хванем улов, преди да успеят да продадат плячката си на антикварните магазини на петия етаж и след това да се пръснат отново в Безлюдните територии.

Винаги имаше боклучари на борда на всеки улов — скиталци без собствени градове, които обхождаха пеша Ловния район и събираха парчета Стара технология. Солекоп не беше изключение. В края на дългата опашка от унили жители имаше групичка, която изглеждаше по-дрипаво и от останалите. Бяха облечени в дълги парцаливи палта, които стигаха до глезените им, а от мръсните им вратове висяха предпазни очила и защитни дихателни маски.

Като повечето лондончани, Том също беше ужасѐн от факта, че съществуват хора, които продължаваха да живеят на голата земя. Той остана при Катрин и Куче, докато Валънтайн отиде да говори с боклучарите. Всички го заобиколиха, с изключение на един — висок, слаб, с черно палто. Прилича на момиче, помисли си Том, макар че не можеше да е сигурен, защото носеше черен шал върху лицето си като тюрбан на пустинен номад. Застана близо до нея, без да отделя поглед от Валънтайн, който се представи на останалите и попита:

— Така… някой от вас намери ли нещо, което Гилдията на историците би пожелала да купи?

Някои от мъжете кимнаха, други поклатиха глави, а трети се заровиха в издутите си вързопи. Момичето с черния шал плъзна ръка в палтото си и отговори:

— Аз имам нещо за теб, Валънтайн.

Думите ѝ бяха изречени толкова тихо, че само Том и Катрин я чуха. Докато се обръщаха към нея, тя неочаквано се спусна напред, извадила нож с дълго и тясно острие.

3. Шахтата за отпадъци

Нямаше време за мислене: Катрин изпищя, Куче изръмжа, а момичето се поколеба за миг и Том видя своя шанс. Хвърли се напред и сграбчи ръката ѝ с ножа, която се беше насочила към сърцето на Валънтайн. Тя изсъска, сгърчи се, за да се освободи, и острието ѝ падна на палубата. Побягна по металния мост.

— Спрете я! — провикна се главният историк и хукна след нея, но другите скитници бяха видели ножа и се бяха завайкали наоколо изплашени, като по този начин му запречваха пътя.

Неколцина от боклучарите извадиха огнестрелни оръжия. Един облечен в броня полицай тежко си запроправя път през тълпата като някакъв огромен син бръмбар и се развика:

— Не са позволени оръжия в Лондон!

Том погледна над главите на боклучарите и зърна тъмен силует на фона на горещите пещи. Момичето беше в края на металния мост и пъргаво се закатери по стълбата до горното ниво. Той побягна след нея и посегна да я сграбчи за глезена, когато стигна догоре, но се размина с няколко сантиметра. В същия момент една стрела изсвистя покрай него и наоколо се посипаха искри, когато се вряза в стъпалата. Том погледна назад. Още двама полицаи си проправяха път през тълпата с арбалети в ръце. Зад тях се намираха Катрин и баща ѝ, които го наблюдаваха.

— Не стреляйте! — провикна се Том. — Мога да я заловя!

Той скочи върху стълбата и бързо се закатери нагоре. Беше решен на всяка цена да хване момичето. Сърцето му биеше развълнувано. След като толкова много скучни, години беше мечтал за приключения, неочаквано участваше в такова! Успя да спаси живота на господин Валънтайн! Беше герой!

Нападателката се беше насочила към лабиринта от високи метални мостове и алеи, които водеха към пещите. Изпълнен с надежда, че Катрин все още го вижда, Том се затича след бегълката. Мостът се разклоняваше и стесняваше — парапетите бяха само на метър разстояние. Станциите за асимилиране под него продължаваха работата си; никой там долу не беше забелязал драмата, която се разиграваше над главите им. Том се гмурна в дълбоки сенки и топли, ослепителни облаци от пара. Момичето постоянно беше с няколко крачки пред него. Шалът ѝ се закачи в една ниска тръба и се скъса. Дългата ѝ коса изглеждаше червеникава на слабото сияние от пещите, но Том все още не можеше да види лицето ѝ. Зачуди се дали е хубава — красива убийца от Лигата на антимобилистите.

Наведе се в последния момент под висящия шал и продължи да бяга. Ставаше му все по-трудно да диша, затова си разхлаби яката. Пробяга надолу по спираловидните метални стъпала, чак до нивото на станциите за асимилиране, където сенките на конвейерите и огромните сферични резервоари се сменяха шеметно край него. Една групичка с осъдени работници вдигнаха изненадани погледи, когато момичето прелетя покрай тях.

— Спрете я! — изкрещя Том.

Не го сториха, а само го изгледаха зяпнали, когато мина покрай тях. След малко се обърна назад и видя, че един от чираците инженери, който ги ръководеше, беше зарязал работата си и се беше присъединил към преследването. Веднага съжали, че се е провикнал. Нямаше намерение да сподели победата си с някакъв глупав инженер! Том се хвърли напред още по-бързо, за да бъде сигурно, че той ще хване момичето.

Пред тях имаше кръгла дупка в палубата, оградена от ръждясали парапети — шахта за отпадъци, обгорена и почерняла от изхвърляната в нея шлака от пещите. Нападателката забави ход за момент и се зачуди по кой път да тръгне. Това ѝ забавяне позволи на Том да скъси дистанцията помежду им. Протегнатите му пръсти сграбчиха раницата ѝ. Ремъкът ѝ се скъса и това я принуди да спре. Тя се завъртя към него, а лицето ѝ беше осветено от червеното сияние от топилките.

Момичето беше горе-долу на неговите години, но беше много грозно. Един ужасен белег прорязваше плътта от челото до челюстта ѝ и я караше да изглежда като портрет, който някой беше зачеркнал злобно. Устата ѝ беше изкривена на една страна в постоянна отвратителна усмивка, носът ѝ приличаше на смачкано пънче, а единственото ѝ око, което го гледаше от цялата тази гротеска, беше сиво и студено като зимно море.

— Защо не ме остави да го убия? — изсъска тя.

Том беше толкова шокиран, че не можеше да помръдне или проговори, просто стоеше и я гледаше как се наведе, за да вземе падналата си раница и се обърна да побегне отново. Зад него звучаха полицейски свирки и летяха стрели от арбалетите над металната палуба и под висящите тръби. Нападателката хвърли раницата, претърколи се на една страна и изруга. Том нямаше идея, че момичетата знаят подобни думи.

— Не стреляйте! — провикна се той и замаха към полицаите. Те се тътреха по спираловидното стълбище под резервоарите и стреляха с арбалетите си, като че ли не им пукаше, че Том стои на пътя им. — Не стреляйте!

Момичето закуцука и той видя, че една стрела е пронизала крака ѝ над коляното. Тя я стисна и между пръстите ѝ потече кръв. Дишаше на пресекулки, когато се подпря на парапета и се набра с усилие на него. Шахтата за отпадъци зееше като отворена паст зад нея.

— НЕ! — провикна се Том, когато осъзна какво смята да прави. Вече не се чувстваше като герой — изпита съжаление към това бедно и грозно създание и вина, че той беше онзи, който я приклещи в този капан. Протегна ръка към нея. Не искаше да скача. — Не можех да ти позволя да нараниш господин Валънтайн! — изрече той, като крещеше, за да може да го чуе над врявата в Търбуха. — Той е добър човек, мил, смел, чудесен…

Момичето се наведе напред, като навря отвратителното си безносо лице в него.

— Погледни ме! — Гласът ѝ беше изкривен от кривата ѝ уста. — Виж какво ми стори твоят смел и мил Валънтайн!

— Какво имаш предвид?

— Попитай го! — изкрещя тя. — Попитай го какво е сторил на Хестър Шоу!

Полицаите ги приближаваха. Том усещаше стъпките им по палубата. Момичето погледна покрай него, след което прекрачи парапета с ранения си крак и изрева от болка.

— Не! — примоли ѝ се той, но беше прекалено късно.

Дрипавото ѝ палто изплющя и се разпери и в следващия момент вече я нямаше. Наведе се напред и погледна в мрачната шахта. Заля го студен полъх, примесен с миризмата на кал и стъпкана растителност — миризмата на пръстта под града.

— Не!

Нападателката беше скочила! Беше скочила, за да се измъкне от града и да намери смъртта си! Хестър Шоу. Трябваше да запомни това име и да изрече молитва за нея към един от многобройните богове на Лондон.

Няколко фигури се появиха от пушека. Полицаите приближаваха предпазливо, като някакви изплашени раци. Водеше ги Валънтайн, който бягаше пред тях. В сенките под един от резервоарите Том забеляза младия инженер. Беше шокиран. Опита се да му се усмихне, но имаше чувството, че лицето му е замръзнало. В следващия момент го заля поредната доза гъст пушек и закри всичко.

— Том! Добре ли си? — попита го Валънтайн, който едва се беше изморил от дългото преследване. — Къде е тя? Къде е момичето?

— Мъртва е! — отговори неуверено той.

Главният историк се наведе над парапета до него и надникна в шахтата. Сенките на носещия се пушек затанцуваха върху лицето му като паяжини. Имаше някакъв странен блясък в очите му, а лицето му беше сериозно, пребледняло и изплашено.

— Видя ли я, Том? Имаше ли белег?

— Да — отвърна момчето и се зачуди откъде Валънтайн знаеше това. — Лицето ѝ беше отвратително! Едното ѝ око го нямаше, а носът ѝ… — Сети се за ужасното нещо, което му беше изкрещяла. — Тя каза, че… — Не беше напълно сигурен дали трябва да сподели с главния историк думите ѝ, та това беше лъжа, пълна лудост. — Тя каза, че името ѝ е Хестър Шоу.

— Велики Куърк! — изсъска Валънтайн, а Том се отдръпна назад и съжали за честността си. Когато обаче вдигна отново поглед, главният историк му се усмихваше мило, а очите му бяха пълни с тъга. — Не се тревожи, Том — каза той. — Съжалявам…

Момчето усети голямата му нежна ръка върху рамото си и след това — не разбра как се случи — извъртане, избутване, блъскане през парапета на шахтата за отпадъци и в следващия момент падаше като Хестър Шоу. Не успя да се хване за нищо по гладкия метал. Той ме блъсна! — помисли си Том. Беше повече изумен, отколкото изплашен, когато черното гърло го погълна в своята мрачна прегръдка.

4. Безлюдните територии

Тишина. Тишина. Не можеше да я проумее. Дори когато Лондон не се движеше, се носеше някакъв шум от спалното помещение — бръмченето на вентилаторите, дрънченето на далечните асансьори, хъркането на другите чираци в съседните легла. Но сега — тишина. В интерес на истината, всичко го болеше. Леглото му беше някак си странно и когато раздвижи ръце, усети нещо студено и мазно да се точи между пръстите му като…

КАЛ! Изправи се до седнало положение и си пое дълбоко въздух. Не се намираше в спалното помещение на чираците трета степен. Лежеше на една голяма, стръмна кална могила, точно на ръба на дълбок ров. На слабата перлена светлина на зората видя момичето с обезобразеното лице да седи до него. Ужасният му сън как пада в обгорената шахта за отпадъци беше истина: беше изпаднал от Лондон и сега се беше озовал сам с Хестър Шоу на голата земя!

Простена от ужас. Момичето му хвърли бърз поглед и пак се извърна от него.

— А, значи си жив — каза тя. — Реших, че си умрял. — Звучеше така, сякаш не ѝ пукаше дали е щял да оживее, или не.

Том се повдигна на четири крака — така само коленете, пръстите на краката и дланите му бяха в калта. Видя, че ръцете му са голи, и когато погледна надолу, осъзна, че натъртеното му тяло също е голо до кръста. Туниката му лежеше смачкана в калта наблизо, но не можа да открие ризата си, докато не пропълзя по-близо до обезобразеното момиче и не разбра, че я беше накъсало на ивици, за да превърже ранения си крак.

— Хей! — оплака се той. — Тази беше една от най-хубавите ми ризи!

— Е, и? — отвърна Хестър, без да го погледне. — Този крак е един от най-хубавите ми.

Том си облече туниката. Тя беше скъсана и мръсна от падането му в шахтата за отпадъци. Цялата беше станала на дупки и пропускаше студения въздух на Безлюдните територии. Той се сви. Целият трепереше. Валънтайн ме блъсна! Той ме блъсна и паднах в шахтата, озовах се в Безлюдните територии! Той ме блъсна… Не, не може да го е направил. Сигурно е било грешка. Подхлъзнал съм се, а Валънтайн се е опитал да ме хване, това трябва да се е случило.

Хестър Шоу приключи с превързването, изправи се и изръмжа от болката, когато дръпна мръсните си и втвърдени от кръвта панталони над раната. Метна на Том онова, което беше останало от ризата му — един безполезен парцал.

— Трябваше да ме оставиш да го убия — каза Хестър, извърна се и закуцука енергично нагоре по стръмната кална могила.

Том стоеше и я гледаше. Беше прекалено шокиран и изумен, за да помръдне. Едва когато момичето се скри зад върха, осъзна, че не желае да остава тук сам; предпочиташе всякаква компания, дори нейната, пред тишината.

Хвърли разкъсаната риза настрани и побягна след Хестър, като се хлъзгаше в гъстата, лепкава кал и удряше пръстите на краката си в някой камък или изтръгнат корен. Дълбокият ров зееше от лявата му страна и когато стигна до върха, видя, че е само един от стотина подобни. Огромните следи от вериги, оставени от Лондон, се простираха напред в далечината. Том забеляза своя град — тъмна форма на фона на просветляващото източно небе, обгърната от дима на двигателите му. Изпита студения бич на носталгията. Всички, които познаваше, се намираха на борда на тази смаляваща се планина, всички освен Хестър, която крачеше гневно след Лондон и влачеше ранения си крак.

— Спри! — изкрещя Том, който се придвижваше в нещо средно между бягане и газене, за да я догони. — Хестър! Госпожице Шоу!

— Остави ме на мира! — сопна му се тя.

— Къде отиваш?

— Трябва да се върна в Лондон, не е ли очевидно? Бяха ми необходими две години, за да го намеря. Тътрех се пеш из Безлюдните територии, като се качвах на малки градчета с надеждата, че Лондон ще ги намери и погълне. И когато най-накрая се озовах на борда му и пред Валънтайн, който се навърташе около станциите, точно както ми бяха казали боклучарите, какво се случи? Някакъв идиот ми попречи да му изтръгна сърцето, както заслужава. — Хестър спря и се обърна към Том. — Ако не си беше пъхал носа в чуждите работи, сега щеше да е мъртъв, а аз да легна до него, да умра и да намеря покой!

Момчето я погледна и преди да успее да се спре, очите му се наляха със сълзи. Ненавиждаше се, че изглежда като глупак пред Хестър Шоу, но така му идваше отвътре. Шокът от случилото се и мисълта, че беше изоставен тук, бяха съкрушителни. Горещи сълзи потекоха по лицето му и образуваха бели вадички върху мръсните му бузи.

Хестър, която тъкмо имаше намерение да се извърне, се спря и го изгледа, сякаш не знаеше какво се случва с него.

— Ти плачеш! — констатира най-накрая тя. Думите ѝ бяха нежни и звучеше изненадано.

— Съжалявам! — подсмръкна Том.

— Аз никога не плача. Не мога. Не плаках дори когато Валънтайн уби мама и тате.

— Какво? — Гласът на Том беше колеблив заради сълзите. — Господин Валънтайн никога не би направил подобно нещо! Катрин каза, че не е бил способен дори да застреля малко вълче. Лъжеш!

— Как така се озова тук тогава? — попита го подигравателно Хестър. — Той те блъсна след мен, нали? Само защото ме видя.

— Лъжеш! — повтори Том, но си спомни онези големи ръце, които го блъснаха, спомни си падането и онзи странен блясък в очите на археолога.

— Е? — настоя момичето.

— Той ме блъсна! — измърмори изумен Том.

Хестър Шоу само сви рамене, сякаш казваше: Видя ли? Разбра ли какъв е в действителност? След това се обърна и продължи да върви.

Момчето побърза да я настигне.

— Ще дойда с теб! Аз също трябва да се върна в Лондон! Ще ти помогна!

— Ти? — Момичето се разсмя и се изплю в калта в краката му. — Мислех те за човек на Валънтайн. А сега искаш да ми помогнеш да го убия?

Том поклати глава. Не знаеше какво иска. Част от него продължаваше да се надява, че всичко е просто една грешка и Валънтайн е добър, мил и смел човек. Определено не искаше да умира и да оставя Катрин без баща… Но така или иначе трябваше някак да се върне в Лондон, а не можеше да се справи сам. Освен това се чувстваше отговорен за Хестър Шоу. В крайна сметка негова беше вината, че я раниха.

— Ще ти помогна да вървиш — отвърна той. — Ранена си. Нуждаеш се от мен.

— Не се нуждая от никого — заяви яростно тя.

— Ще тръгнем заедно след Лондон — обеща Том. — Аз съм член на Гилдията на историците. Те ще ме послушат. Ще кажа всичко на господин Померой. Ако Валънтайн наистина е сторил нещата, които ми казваш, то тогава законът ще се разправя с него!

— Законът? — намръщи се Хестър. — Валънтайн е законът в Лондон. Нима не е той любимецът на лорд-кмета? Нали е главен историк? Не, той ще ме убие, ако аз не го убия първа. Вероятно ще убие и теб. Хррряс! — Момичето се престори, че изважда меч от канията и промушва гърдите на Том.

Слънцето изгряваше и от калта беше започнала да се издига пара. Лондон продължаваше да се движи и беше станал по-малък от последния път, когато го видя. Обикновено градът спираше за няколко дни, когато се беше нахранил, и една част от мозъка на Том, която още не беше блокирала, се питаше: Къде, да го вземат мътните, отива?

В този момент Хестър се спъна и падна, а раненият ѝ крак се озова под нея. Момчето побърза да я хване. Тя не му благодари, но също така не го отблъсна. Той сложи ръката ѝ около раменете си и я вдигна на крака. Двамата се затътриха по калния хребет от коловозите на Лондон, които водеха на изток.

5. Лорд-кметът

На сто и петдесет километра пред тях слънцето огряваше Съркъл парк, тази елегантна поредица от морави и градини, които заобикаляха първия етаж. То се отразяваше в декоративните езера и пътеки, които лъщяха от влагата, и проблясваше върху белите метални кули на Клио Хаус, вилата на Валънтайн, която се издигаше насред мрачни кедрови дървета като някаква гигантска раковина, изхвърлена от ужасяващ прилив.

Катрин се събуди в стаята си на последния етаж и се загледа в слънчевите лъчи, които си проправяха път през покритите с черупки на костенурки капаци на прозорците ѝ. Чувстваше се нещастна, но първоначално нямаше представа защо.

След това си спомни предишната вечер, нападението в Търбуха и как онзи окаян и сладък млад чирак се спусна да преследва нападателката и намери смъртта си. Самата тя беше тичала след баща си, но когато стигна до шахтата за отпадъци, всичко беше вече приключило. Друг един млад чирак инженер се олюляваше наблизо, а шокираното му лице беше бяло като гуменото му палто. Зад него се намираше баща ѝ, заобиколен от полицаи, и също изглеждаше блед и разгневен. Никога досега не го беше виждала такъв, нито пък беше чувала този негов груб и неестествен глас, с който ѝ изкрещя да се прибира право у дома.

Част от нея просто искаше да се свие на топка и да продължи да спи, но трябваше да го види и да се увери, че е добре. Махна юргана от себе си и стана. Събра нахвърляните по пода дрехи от миналата вечер, които все още миришеха на дима от пещите, и ги навлече.

Излезе в коридора, който беше леко наклонен, с кръгъл таван, и се виеше като вътрешността на амонит1. Тръгна бързо по него, като се спря уважително пред статуята на Клио, богинята на историята, която се намираше в една ниша пред вратата на трапезарията. В други ниши бяха прибрани съкровищата, които баща ѝ носеше от експедициите си — парчета от грънци, части от компютърни клавиатури и ръждясали метални черепи на преследвачи, онези странни полумеханични войници от една забравена война. Напуканите им стъклени очи се взираха злобно в нея, когато мина покрай тях.

Баща ѝ пиеше кафе в атриума — голямото открито пространство в центъра на къщата. Все още беше облечен в халата си, а издълженото му лице беше сериозно, докато крачеше напред-назад между саксиите с папрати. Един бърз поглед беше достатъчен на Катрин, за да разбере, че не беше мигвал цяла вечер.

— Татко? Какво се случи? — попита тя.

— О, Кейт! — Той отиде при нея и я прегърна силно. — Каква нощ само!

— Онова бедно момче — прошепна Катрин. — Бедният Том! Предполагам, че не са… намерили нищо?

Валънтайн поклати глава.

— Нападателката го повлече със себе си, когато скочи. Двамата са били погълнати от калта на Безлюдните територии или са били премазани от веригите.

— О — прошепна Катрин и седна на ръба на масата, като дори не забеляза кога Куче дойде и отпусна голямата си глава на коляното ѝ.

Бедният Том! — помисли си тя. Той беше толкова сладък и мил. Наистина го харесваше. Дори смяташе да помоли баща си да го вземе на работа в Клио Хаус, за да могат двамата с Куче да го опознаят по-добре. Но вече беше мъртъв — душата му беше отлетяла в Мрачните владения, а тялото му лежеше в студената кал някъде далеч зад града.

— Лорд-кметът не е доволен — заяви Валънтайн и погледна часовника. — Някаква нападателка се разхожда свободно в Търбуха по време на първия ден на Лондон в Ловния район. Идва лично, за да обсъдим въпроса. Ще седнеш ли при мен, докато го чакам? Може да хапнеш от закуската ми, ако желаеш. Има кафе, кифлички, масло. Въобще нямам апетит.

Катрин също нямаше, но погледна храната и забеляза дрипавата кожена раница в далечния край на масата. Това беше същата раница, която нападателката изпусна в Търбуха миналата вечер. Съдържанието ѝ беше пръснато наоколо като експонати в някакъв странен музей: метален термос, аптечка, канап, няколко парчета сушено месо, които изглеждаха по-твърди от езиците на стари ботуши, и намачкан лист хартия на петна, върху който с телбод беше захваната снимка. Катрин го взе. Това беше идентификационна карта, издадена от град на име Строул — беше мръсна, избледняла и се разпадаше по краищата. Преди да прочете написаното, погледът ѝ се спря на снимката. Ахна.

— Татко! Лицето ѝ!

Валънтайн се обърна, видя я, че държи документа, и го изтръгна от ръката ѝ с гневен крясък:

— Не, Кейт! Не гледай това! Никой не бива да го вижда…

Баща ѝ извади запалката си и внимателно подпали ъгълчето на картата, след което я остави да изгори в пепелника на бюрото си. Когато приключи, отново започна да крачи насам-натам. Катрин седна и се загледа в него. През десетте години, в които живееше в Лондон, го смяташе не само за свой баща, но и за най-добрия си приятел. Харесваха едни и същи неща, смееха се на едни и същи шеги и никога нямаха тайни един от друг. Сега обаче ѝ беше повече от ясно, че крие нещо за това момиче. Никога не го беше виждала толкова разтревожен.

— Коя е тя, татко? — попита Катрин. — Да не би да я познаваш от някоя от твоите експедиции? Толкова е млада и… Какво се е случило с лицето ѝ?

Чуха се стъпки, почукване на вратата и в помещението влезе Пюси.

— Лорд-кметът пристига, шефе.

— Толкова скоро? — учуди се Валънтайн.

— М’че да. Генч тъкмо го е видял да минава през парка с бръмбара си. Каза, че не изглеждал много щастлив.

Валънтайн също не изглеждаше щастлив. Взе робата си от облегалката на стола, където беше захвърлена, и се опита да се приведе в представителен вид. Катрин пристъпи напред, за да му помогне, но той я отпрати, затова тя само го целуна по бузата и побърза да се махне. Куче се влачеше подире ѝ. През големите овални прозорци на приемната видя официалния бял бръмбар, който стигна до портите на Клио Хаус. Отряд войници тичаха пред него, облечени в яркочервената броня на бийфийтърите. Това беше личната охрана на лорд-кмета. Те заеха позиции около градината като грозни градински украшения, когато Генч и още един слуга побързаха да отворят стъклопластовия капак. Лорд-кметът излезе от превозното си средство и закрачи към къщата.

Магнъс Кроум управляваше Лондон от близо двайсет години, но все още не приличаше на лорд-кмет. В историческите книги на Катрин тези хора бяха закръглени, весели и червендалести, а Кроум беше слаб като стара врана и два пъти по-мрачен. Дори не носеше алената роба, която беше гордостта и радостта на другите кметове, а все още се обличаше в дългото си бяло гумено палто и носеше червеното колело на Гилдията на инженерите върху челото си. Предишните лорд-кметове бяха премахнали знаците на своите гилдии, за да покажат, че служат на цял Лондон, но нещата се бяха променили, когато Кроум взе властта — и макар някои да говореха, че не е честно едновременно да е господар на инженерите и лорд-кмет, не отричаха, че се справя доста добре с управлението на града.

Катрин не го харесваше. Никога не го беше харесвала, макар че се отнасяше много добре с баща ѝ, и не ѝ се щеше да го вижда тази сутрин. Веднага щом чу пневматичната врата да се разтваря като ирис, тя продължи по коридора и повика Куче да я последва. Спря, когато стигна до първия му завой. Скри се в една плитка ниша и допря върховете на пръстите си върху вълка, за да не шава много. Усещаше, че баща ѝ е загазил, и нямаше намерение да го остави да пази от нея тайни, като че ли е още някакво си малко момиченце.

Няколко секунди по-късно видя Генч да се появява на вратата на атриума. Стискаше шапката си в ръце.

— Оттук, Ваше почитаемо благородство — измърмори той и се поклони. — Внимавайте къде стъпвате, Ваша чест.

Кроум вървеше след него. Спря се за момент и се заозърта с резките движения на влечуго. Катрин видя как погледът му мина през коридора като вятър от Ледената пустош. Тя се присви още повече в нишата и се замоли на Куърк и Клио да не я види. За момент чу дишането му и слабото скърцане и шумолене на гуменото му палто. Генч го покани в атриума и опасността премина.

Положила длан върху нашийника на Куче, Катрин пристъпи обратно към вратата и се заслуша. Чуваше гласа на баща си и си представяше как той стои до декоративния фонтан, докато хората му приканват Кроум да се настани удобно. Той започна да любезничи относно времето, но хладният и твърд глас на лорд-кмета го прекъсна:

— Прочетох доклада ти от снощното приключение, Валънтайн. Уверяваше ме, че си се погрижил за цялото семейство.

Катрин се отдръпна от вратата, сякаш я беше изгорила. Как смееше този дъртак да говори така на баща ѝ! Не искаше да слуша повече, но любопитството ѝ я пребори и тя отново притисна ухо до дървото.

— … призрак от миналото ми — обясняваше Валънтайн. — Нямам представа как е избягала. Само Куърк знае къде се е научила да бъде толкова хитра и пъргава. Но вече е мъртва. Както и момчето, което я залови, бедният Натсуърти…

— Сигурен ли си за това?

— Паднаха от града, Кроум.

— Това нищо не означава. Пътуваме над мека почва. Възможно е да са оцелели. Трябваше да изпратиш хора да ги потърсят. Не забравяй, че нямаме представа доколко момичето е било запознато с работата на майка си. Ако каже на някой друг град, че разполагаме с МЕДУЗА, преди да сме готови да я използваме…

— Знам, знам — съгласи се раздразнен Валънтайн. Някакъв стол изскърца, когато седна на него. — Ще взема „Асансьор до 13-ия етаж“ и ще потърся телата…

— Не — заповяда Кроум. — Имам други планове за теб и дирижабъла ти. Искам да полетиш пред нас и да разузнаеш какво лежи между Лондон и целта му.

— Кроум, това е работа за разузнавателните дирижабли на Комитета по планирането, а не за „Асансьора“…

— Не — прекъсна го грубо лорд-кметът. — Не искам твърде много хора да узнават накъде караме града. Ще научат, когато времето настъпи. Освен това имам нещо наум, с което само ти можеш да се справиш.

— А момичето? — попита Валънтайн.

— Не се тревожи за нея — отвърна Кроум. — Разполагам с агент, на когото може да се разчита да я намери и да довърши работата, в която ти се провали. Насочи вниманието си към подготовката на дирижабъла си, Валънтайн.

Срещата им беше към своя край. Катрин чу как лорд-кметът се подготвя да си върви, и забърза по коридора, преди вратата да се отвори. Умът ѝ работеше по-бързо дори от пералните в Залата за древна технология в Лондонския музей.

Тя се върна в стаята си и се замисли над нещата, които беше чула. Надяваше се да разгадае една мистерия, но вместо това беше затънала още повече в нея. Можеше да бъде сигурна само в едно — баща ѝ си имаше тайна. Никога досега не беше крил нещо от нея. Винаги ѝ е споделял всичко и я е питал за мнението ѝ, търсил е съветите ѝ — а сега заговорничеше с лорд-кмета за момичето, което нарече „призрак от миналото“. Смятаха да изпратят агент след нея да… направи какво? Възможно ли беше Том и нападателката все още да са живи? Защо лорд-кметът изпращаше баща ѝ на разузнавателна мисия в такава потайност? Защо не искаше другите да научат накъде се е насочил Лондон? И какво, за бога, ще да е МЕДУЗА?

6. Бързодом

През целия ден вървяха напред. Тътреха се по следите, които Лондон беше оставил в меката пръст на Ловния район. Нито за миг не изпускаха града от поглед, но той ставаше все по-малък и по-малък, все по-далечен и по-далечен. Беше се насочил на изток и Том осъзна, че съвсем скоро може да се скрие зад хоризонта. Самотата го измъчваше. Животът му като чирак историк (трета степен) не беше забава, но сега прекараното в Музея време му се виждаше прекрасен, бляскав сън. Осъзна, че му липсват дори дребнавият доктор Аркънгарт и надутият Чъдли Померой. Липсваха му леглото в проветривото спално помещение и дългите работни часове. Липсваше му Катрин Валънтайн, макар че беше прекарал с нея само няколко минути. Понякога, ако затвореше очи, можеше да види лицето ѝ съвсем ясно, милите ѝ сиви очи и очарователната ѝ усмивка. Нямаше съмнение, че тя не знае какъв е баща ѝ…

— Гледай къде вървиш! — скастри го Хестър Шоу и той отвори очи. За малко щяха да паднат в един от зеещите коловози.

Вървяха ли, вървяха напред и Том започна да мисли, че онова, което най-много му липсва от града, е храната. Тя никога не е бивала в изобилие, особено порциите в столовата на Гилдията, но определено си беше по-добре от празен стомах, защото в момента разполагаше само с него. Когато попита Хестър Шоу с какво ще преживяват тук, тя му отвърна:

— Обзалагам се, че вече съжаляваш, че ми изгуби раницата, лондончанче. Имах хубаво сушено кучешко в нея.

В ранния следобед се натъкнаха на няколко посивели храста, които веригите на Лондон не бяха заровили напълно. Хестър откъсна листа от тях и ги направи на каша с помощта на два камъка.

— Щяха да бъдат по-вкусни сготвени — заяви тя, докато ядяха ужасната зеленчукова смес. — В раницата си имах всичко необходимо за запалване на огън.

По-късно момичето хвана жаба в една от дълбоките локви, образували се в оставена от веригите следа. Не я предложи на Том, а той от своя страна се опита да не я гледа, докато я яде.

Все още нямаше представа какво да мисли за Хестър. Тя мълчеше през повечето време и му хвърляше толкова свиреп поглед, когато се опитваше да я заговори, че бързо се научи да върви в мълчание. Понякога, съвсем неочаквано, тя заговаряше.

— Теренът се издига — обясняваше тя. — Това означава, че Лондон ще намали скоростта. Би изхабил повече гориво, ако трябва да кара на пълна скорост, докато изкачва хълма.

След това, час или два по-късно, допълваше:

— Майка ми казваше, че самоходните градове са ненужни. Имало е причина да съществуват преди хиляда години заради безбройните земетресения, вулкани и преместването на глетчерите на юг. Сега обаче само се щурат наоколо и се самоизяждат, защото хората са прекалено глупави, за да ги спрат.

На Том му харесваше да я слуша, макар да смяташе майка ѝ за опасен антимобилист. За съжаление, включеше ли се в разговора, тя отново замлъкваше и прикриваше лице с ръка. Имаше чувството, че съществуват две момичета, които споделяха това тяло — едното беше неумолима отмъстителка, която мисли само как да убие Валънтайн, а другото — чувствително, умно и симпатично същество, което от време на време го попоглежда иззад тази обезобразена маска. Чудеше се дали не е малко луда. Нямаше нищо чудно, предвид факта, че беше видяла как убиват родителите ѝ.

— Какво се случи? — попита нежно Том. — Имам предвид с майка ти и баща ти, сигурна ли си, че Валънтайн…?

— Млъкни и върви — отвърна Хестър.

По-късно, след като се стъмни и се свиха в една кухина в калта, за да се скрият от нощния студ, тя изведнъж му заразказва историята си.

— Родена съм на голата земя — но не такава като тук. Живеех в Оук Айлънд, в далечния запад. Някога е бил част от Ловния район, но заради земетресенията сушата наоколо била потопена и се оформил остров, който е прекалено далеч от брега, за да може някой гладен град да го нападне, а пък е прекалено скалист, за да могат земноводните градове да го докопат. Беше прекрасно — зелени хълмове, красиви скали и потоци, които текат през гъсти дъбови гори, целите в сив мъх — самите дървета са покрити с него, рошави като стари кучета.

Том потрепери. Всеки лондончанин беше наясно, че само диваците живеят на голата земя.

— Предпочитам здрава палуба под краката си — каза той, но Хестър като че ли не го чу, а думите продължаваха да излизат от кривата ѝ уста, сякаш не можеше да се спре.

— Там имаше град на име Дънроумин. Някога е бил мобилен, но хората се изморили през цялото време да ги преследват по-големи градове, затова преплували до Оук Айлънд, демонтирали му колелата и двигателите и го застопорили на един хълм. Стои си там вече от сто години и човек не може да каже, че някога се е движил.

— Но това е ужасно! — изуми се Том. — Съвсем в духа на антитракционизма!

— Майка ми и баща ми живееха наблизо, на пътя за града — продължи Хестър, без да обръща внимание на забележката му. — Имаха къща в края на платото, където морето се вдава в острова. Тате беше фермер, а мама — историчка като теб, но много по-умна, разбира се. Всяко лято подкарваше дирижабъла си в търсене на Стара технология, но през есента се прибираше у дома. През зимните нощи често ходех в кабинета ѝ на тавана и ядях препечена филийка със сирене, а тя ми разказваше за приключенията си. Тогава една вечер — не спираше да разказва момичето, — преди седем години, се събудих от някаква караница на тавана. Качих се по стълбата и надникнах. Валънтайн беше там. Познавах го, защото беше приятел на мама и се отбиваше у нас, когато минаваше наблизо. Само че тази нощ не беше настроен особено приятелски. „Дай ми машината, Пандора — продължаваше да повтаря. — Дай ми МЕДУЗА.“ Не видя, че ги наблюдавам. Стоях на върха на стълбата и просто ги гледах. Бях прекалено изплашена, за да се кача на тавана или да се върна. Валънтайн стоеше с гръб към мен, а майка ми беше срещу него, с онази машина в ръце. Отговори му: „Проклет да си, Тадеус, аз я намерих, моя е!“. Тогава Валънтайн извади меча си и… и…

Хестър млъкна, за да си поеме въздух. Искаше да спре, но вече се беше понесла на вълната на спомените, която я отведе до онази нощ, онази стая и кръвта, която беше опръскала звездните карти на майка ѝ, оформила сякаш нови съзвездия върху тях.

— В този момент се обърна и видя, че го гледам. Нападна ме, аз се сниших и мечът му само проряза лицето ми, а аз паднах от стълбата. Вероятно е решил, че ме е убил. Чух го как тършува из бюрото на мама. Станах и побягнах. Татко лежеше на кухненския под — също мъртъв. Дори кучетата ни бяха избити. Излязох на бегом от къщата и видях огромния му черен дирижабъл в края на градината. Хората му го чакаха пред него. Забелязаха ме и хукнаха след мен, но успях да им се измъкна. Стигнах до навеса за лодки и се качих в гребната лодка на тате. Смятах да заобиколя и да отида в Дънроумин, където да потърся помощ — бях съвсем малка и си мислех, че някой доктор ще успее да помогне на мама и тате. Но бях толкова слаба заради болката и изгубената кръв… Някак си успях да отвържа лодката и течението я понесе. Следващото нещо, което помня, е как се събуждам на бреговете на Ловния район… Заживях в Безлюдните територии. Не помня много от началото. Имах чувството, че паметта ми е изтекла през раните на лицето ми, а останалите в главата ми спомени сякаш бяха потопени в кал. Лека-полека обаче започнаха да се завръщат при мен и един ден си спомних за Валънтайн и стореното от него. Тогава взех решение да го открия. Да го убия по същия начин, по който той уби родителите ми.

— Каква беше онази машина? — попита Том след последвалото дълго мълчание. — Онази МЕДУЗА?

Хестър сви рамене. (Беше прекалено тъмно, за да я види, но чу свиването на раменете ѝ във вътрешността на мръсното ѝ палто.)

— Нещо, което майка ми откри. Стара технология. Не изглеждаше важно. Приличаше на метална футболна топка — очукана и назъбена. Но Валънтайн я уби заради нея.

— Преди седем години — прошепна Том. — Тогава господин Валънтайн стана главен историк на Гилдията. Говореше се, че е намерил нещо в Безлюдните територии, което толкова много зарадвало Кроум, че го повишил, без да се съобразява с Чъдли Померой и останалите. Така и не разбрах какво е било. А и не бях чувал за МЕДУЗА.

Хестър не каза нищо повече. След няколко минути захърка.

Том стоя буден доста време и прехвърля историята ѝ в главата си. Спомни си мечтите, които му помагаха да прекарва дългите и тежки дни в Музея. Постоянно си представяше, че се намира в Безлюдните територии с красиво момиче, тръгнал по следите на жесток престъпник, но никога не си беше давал сметка, че ще е толкова влажно и студено, нито че краката ще го болят толкова много, нито че убиецът ще е най-големият герой на Лондон. А що се отнася до красивото момиче…

Том погледна обезобразеното лице на Хестър Шоу, осветено от слабата лунна светлина. То беше намръщено дори насън. Сега я разбираше много по-добре. Тя мразеше Валънтайн, но себе си ненавиждаше още повече заради грозотата си и задето родителите ѝ са загинали, а тя е останала жива. Спомни си как се чувстваше самият той, когато стана Голямото срутване. Как се прибра у дома само за да види, че дома му вече го няма, заедно с майка му и баща му. Струваше му се, че случилото се някак си е по негова вина. Изпитваше огромна болка, защото не е бил там, за да умре с тях.

„Трябва да ѝ помогна — помисли си Том. — Няма да ѝ позволя да убие господин Валънтайн, но ще намеря начин да изкопча истината. Ако това е истината. Може би утре Лондон ще забави малко своя устрем и кракът на Хестър ще е по-добре. Ще се върнем в града по залез и някой ще ни изслуша…“

На следващата сутрин установиха, че градът е отишъл още по-далеч, а кракът на Хестър е по-зле. Тя стенеше от болка на почти всяка крачка, лицето ѝ докарваше цвета на стар сняг, а превръзките ѝ бяха подгизнали от кръв, която се стичаше в ботуша ѝ. Том се прокле, че изхвърли останалите от ризата му парцали и че заради него Хестър изгуби раницата и аптечката си.

Преди обяд, през менящите се пелени от дъжд, видяха нещо пред себе си. Наближаваха огромна купчина шлака и сгурия, изхвърлена от Лондон предишния ден. До нея беше спрял странен малък град. Хестър и Том се приближиха до него и установиха, че хората преравят купчината за парчета разтопен метал и остатъци от неизгорено гориво.

Това ги обнадежди и те тръгнаха по-бързо напред. До ранния следобед вече вървяха под сянката на огромните колела на градчето, а Том се изуми, че има само един-единствен дървен етаж, при това по-малък от повечето къщи в Лондон, изграден от някого, чиято идея за добро дърводелство се свежда до наковаването с пирони, докато се закрепи криво-ляво. Зад подобната на навес сграда на кметството се издигаха огромните и криви комини на експериментално машинно отделение.

— Добре дошли! — провикна се един висок белобрад мъж, който се спусна по купчината сгурия. Грубата му кафява роба плющеше на вятъра. — Добре дошли в Бързодом. Аз съм кметът на града — Орм Рейланд. Говорите ли англиш?

Хестър се отдръпна назад подозрително, но на Том старецът му се стори достатъчно приветлив. Той пристъпи към него и каза:

— Моля ви, сър, нуждаем се от храна и доктор, който да погледне крака на приятелката ми…

— Не съм ти приятелка — изсъска Хестър Шоу. — И ми няма нищо на крака. — Само дето беше пребледняла, цялата трепереше и лицето ѝ беше плувнало в пот.

— Бездруго нямаме доктор в Бързодом — засмя се Рейланд. — Нито един. Що се отнася до храната… Е, времената са трудни. Разполагате ли с нещо, което можете да изтъргувате за храна?

Том потупа джобовете на туниката си. Имаше малко пари, но те бяха от Лондон и едва ли щяха да имат някаква стойност за Орм Рейланд. Ръката му напипа още нещо, нещо твърдо. Това беше сидито, което намери в Търбуха. Извади го и го погледа натъжен известно време, преди да го подаде на стареца. Смяташе един ден да го подари на Катрин Валънтайн, но сега храната беше по-важна.

— Красиво! Много красиво! — призна Орм Рейланд и наклони диска на една страна, за да се наслади на създаваната от него дъга. — Не е от голяма полза, но може да ви осигури покрив над главата за няколко вечери и малко ядене. Не го бива много, имайте предвид, ама все е по-добре от нищо…

Старецът беше прав: храната наистина не я биваше много, но Том и Хестър ядоха с огромен апетит, след което подадоха купичките си за допълнително.

— Прави се предимно от водорасли — обясни Орм Рейланд, докато съпругата му сипваше втора порция от синкавата каша. — Отглеждаме ги във варели под главното машинно отделение. Не е особено приятна, но поддържа тялото и душата заедно, когато няма достатъчно плячка, а казано между нас, плячката никога не е била толкова оскъдна. Затова много се зарадвахме, когато се натъкнахме на тази купчина боклуци.

Том кимна, отпусна се в стола си и огледа жилището на семейство Рейланд. То представляваше малка стая във формата на пита кашкавал — не можеше да повярва, че един кмет живее в подобна мизерия, но като се замисли малко повече, установи, че и Орм Рейланд не прилича особено на кмет. Опърпаният старец управляваше град, съставен предимно от собственото му семейство — синове, дъщери, внуци, племенници и техните съпрузи и съпруги, които бяха срещнали в градове, с които са се разминали.

Рейланд не приличаше на щастлив човек.

— Не е особено забавно да управляваш самоходен град — все повтаряше той. — Не, въобще не е забавно, никак даже. Имаше времена, в които малък град като Бързодом си караше съвсем безопасно — толкова сме нищожни, че другите градове не си правеха труда да ни изядат. Но не и сега. Не когато плячката е толкова оскъдна. Всички искат да ни погълнат. Онзи ден едва избягахме от един град. Беше от онези Villes Mobiles2, дето говорят на франкиш. Питам ви, от каква полза би бил Бързодом на чудовище като него? Няма да му стигнем дори за кътния зъб. Но въпреки това ни преследва.

— Явно градът ви е много бърз — каза Том.

— О, да — съгласи се Рейланд ухилен, а съпругата му добави:

— Сто и шейсет километра в час максимална скорост. Благодарение на съпруга ми. Той е истински магьосник с онези големи двигатели.

— Може ли да ни помогнете? — попита Том и се наведе напред. — Трябва да стигнем до Лондон, и то възможно най-скоро. Сигурен съм, че можете да го настигнете и дори да намерите още купчини с отпадъци по пътя…

— Благословен да си за добрите си намерения, момко — прекъсна го Рейланд и поклати глава. — Обаче онова, което Лондон изхвърля, не си струва пътя. Вече всичко се рециклира и затова плячката е толкова оскъдна. За бога, помня времена, в които отпадъчните купчини на градовете осейваха Ловния район като планини. О, каква плячка имаше тогава! Но не и сега. Освен това — добави старецът и потрепери — не бих приближил собствения си град до Лондон или до някой друг от големите. Човек не може да им има доверие в наши дни. Ще се обърнат и ще ни схрускат за закуска. Хрус! Не, не.

Том кимна и се опита да не показва разочарованието си. Хвърли поглед на Хестър, но тя беше оборила глава — или спеше, или беше изпаднала в безсъзнание. Надяваше се да е от дългото ходене и пълния стомах, но когато се опита да стане, за да провери дали е добре, Рейланд каза:

— Знаеш ли какво, момко, ще ви отведем до Сборището!

— Докъде?

— До Търговското сборище! Мястото, на което се събират малките градчета. Намира се на два дни път югоизточно оттук. Така или иначе се бяхме насочили натам.

— Ще има много градове — съгласи се госпожа Рейланд. — Дори никой да не иска да закара теб и приятелката ти до Лондон, съвсем скоро ще намерите някой аеротърговец, който да го стори. На Сборището винаги има такива.

— Аз… — започна Том и млъкна.

Не се чувстваше много добре. Стаята сякаш се залюля, а след това се размаза като картина на лошо настроен наблюдателен екран. Погледна към Хестър и установи, че се е изплъзнала от стола си и паднала на пода. Боговете на дома Рейланд му се хилеха от олтарите си по стената, а един от тях като че ли му заговори с гласа на Орм:

— Разбира се, че ще има дирижабли, Том, на Сборището винаги има дирижабли…

— Искаш ли още водорасли, скъпи? — чу госпожа Рейланд, когато падна на колене. Отнякъде много, много далеч долови гласа ѝ: — Много време отне, докато подействат, нали, Орми?

Съпругът ѝ отговори:

— Следващия път ще трябва да сложим повече, скъпа.

Виещите се шарки на килима се пресегнаха към Том, увиха се около него и го издърпаха към владенията на съня, които бяха меки като памук, и изпълниха съзнанието му със сънища за Катрин.

7. Хай Лондон

Над първия етаж, над натоварените магазини на „Мейфеър“ и „Пикадили“ и над „Куърк Съркъс“, където статуята на лондонския спасител се пъчи гордо на красивата си стоманена колона, Горният етаж е надвиснал над града като желязна корона, поддържана от големи подпори. Той е най-малкият, най-високият и най-важният от седемте етажа и макар на него да има само три сгради, те са трите най-велики здания в Лондон. На кърмата се издигат кулите на Лондонската палата на гилдиите, където се помещават великите и по-малките гилдии и където те се събират веднъж месечно. Срещу нея се намира сградата, в която се вземат истинските решения: черният стъклен нокът на Инженериума. Между тях е разположен „Свети Павел“, древният християнски храм, който Куърк е издигнал наново тук, когато е превърнал Лондон в самоходен град. В момента е жалка картинка — целият е в скелета и подпори, тъй като поначало не е строен с идеята да бъде транспортиран и сътресенията от придвижването на Лондон здравата са разклатили старата зидария. Съвсем скоро отново ще бъде отворен за публично ползване — Гилдията на инженерите е обещала да го възстанови и ако човек се заслуша внимателно, ще чуе бормашините и чуковете на работещите вътре.

Магнъс Кроум също ги чува, докато бръмбарът му минава под сянката на старата катедрала на път за Инженериума. Това го кара да се усмихне леко и потайно.

В сградата на инженерите не влиза слънчева светлина заради черните ѝ прозорци. Студено неоново сияние къпе металните стени, а въздухът мирише на антисептици, които за Кроум са истинско спасение от вонята на цветя и прясно окосена трева, която е надвиснала над Хай Лондон в този топъл пролетен ден. Той влиза наперено във фоайето и едно младо момиче чирак се изпъва като струна и скланя обръснатата си глава, когато ѝ излайва:

— Заведи ме при доктор Туикс.

Очаква го вагон на монорелса. Момичето чирак помага на лорд-кмета да се качи и машината се извива в бавна спирала през сърцето на Инженериума. Изминава етаж след етаж от кабинети, конферентни зали и лаборатории. По пътя си зърва силуетите на странни машини през стени от матирано стъкло. Накъдето и да погледне, вижда работещи инженери, които се трудят над фрагменти Стара технология, провеждат експерименти с плъхове и кучета или водят групи деца с обръснати глави, изпратени на еднодневна екскурзия тук горе от забавачниците си в Дълбокия търбух. Кроум се чувства в безопасност и е доволен от тази чиста и ярка светая светих на собствената си гилдия. Напомня му защо обича толкова много Лондон и защо е посветил цялата си кариера на задачата да го поддържа в движение.

Когато преди толкова много години той самият беше млад чирак, четеше мрачни прогнози, които гласяха, че плячката намалява и самоходните градове са обречени. Той посвети живота си да им докаже, че грешат. Проправянето със зъби и нокти по пътя до върха на неговата гилдия и заемането на трона на лорд-кмет бяха само началото. Неговите радикални закони за рециклиране и против изхвърлянето на отпадъци бяха временна мярка. Вече бе почти готов да разкрие истинския си план.

Но първо трябва да се увери, че момичето на Шоу няма да създава повече проблеми.

Вагонът спира със съсък пред една от горните лаборатории. Дребна женица с формите на облечено в бяло палто буренце стои на входа и пристъпва от крак на крак. Ивадни Туикс е сред най-добрите инженери в Лондон. Макар да прилича на нечия смахната леля и да украсява лабораторията си със снимки на цветя и кученца (в пълно противоречие с правилата на Гилдията), когато стане въпрос за работа, няма равен на нея.

— Здравейте, лорд-кмете — усмихва се глуповато доктор Туикс и се покланя. — Много се радвам, че сте дошли! Да не сте тук, за да видите бебчетата ми?

— Дойдох заради Шрайк — сопва се Кроум и минава грубо покрай нея. Туикс пърха подире му като листо, пометено от преминаващ град.

Вървят през лабораторията ѝ, покрай стреснатите инженери, които бързат да се поклонят, покрай лъскави стелажи със стъклария… и покрай маси, на които старателно се поправят ръждясали метални скелети. Екипът на доктор Туикс е прекарал дълги години в изучаване на преследвачите, така наречените Възкресени, чиито останки се появиха по някое време в Безлюдните територии. Напоследък разполагаха с нещо много повече от обикновени останки, с които да работят.

— Завърши ли изследванията си над Шрайк? — пита Кроум, когато минава между тях. — Сигурна ли си, че вече не ни е от полза?

— О, научих всичко възможно, лорд-кмете — изчуруликва докторката. — Той е изумително произведение на изкуството, но е много по-сложен от необходимото — почти е създал свой характер. А що се отнася до странната му идея-фикс с онова момиче… Ще имам грижата новите ми модели да са много по-прости. Желаете ли да го разглобя?

— Не. — Кроум се спира до една малка кръгла врата и натиска бутон, който я отваря. — Смятам да спазя обещанието си към Шрайк. А и имам задача за него.

Зад вратата се крият сенки и миризма на смазка. До далечната стена се е изправила висока неподвижна фигура. Лорд-кметът влиза в помещението и две кръгли зелени очи блясват като фарове.

— Господин Шрайк! — започва Кроум, като звучи едва ли не тържествено. — Как си днес? Надявам се, че не съм те събудил?

— АЗ НЕ СПЯ — отговаря един глас от мрака. Той е ужасен и прилича на стърженето на ръждясали зъбни колела. Дори доктор Туикс, която го познава до болка, потреперва под гуменото си палто. — ЖЕЛАЕШ ЛИ ТВОИТЕ ХОРА ДА МЕ ИЗСЛЕДВАТ ОТНОВО?

— Не, Шрайк — отговаря Кроум. — Помниш ли какво ме предупреди, когато дойде при мен преди година и половина? За момичето на Шоу?

— КАЗАХ ТИ, ЧЕ Е ЖИВА И ЧЕ СЕ Е НАСОЧИЛА КЪМ ЛОНДОН.

— Е, оказа се прав. Появи се, точно както ти предрече.

— КЪДЕ Е ТЯ? ДОВЕДИ МИ Я!

— Опасявам се, че не е възможно. Хвърли се в шахтата за отпадъци и отново е в Безлюдните територии.

Разнася се тихо съскане, подобно на изпускане на пара.

— ТРЯБВА ДА Я ПОСЛЕДВАМ.

Кроум се усмихва.

— Надявах се да го кажеш. Приготвих ти един от моите разузнавателни дирижабли „Ястреб 90“. Авиаторите ще се върнат по следите на града, докато не намериш къде е паднала. Ако тя и спътникът ѝ са мъртви, значи всичко е наред. Ако ли не, убий ги. Донеси ми телата им.

— СЛЕД ТОВА? — пита гласът.

— След това, Шрайк — отговаря Кроум, — ще ти дам онова, за което копнееш.

Това бяха странни времена за Лондон. Градът продължаваше да се движи със сравнително висока скорост, сякаш имаше плячка пред него, макар да не се виждаше никакъв друг град в сивата и кална равнина, която представляваше северозападната част на Ловния район. Всички се чудеха какво е намислил лорд-кметът.

— Не бива да продължаваме толкова бързо — чу Катрин измърморването на един от прислужниците. — На изток има големи градове, които ще ни излапат и ще изплюят само костите ни!

Госпожа Малоу, икономката, прошепна в отговор:

— Нищо ли не се сещаш, Суки Блайндър? Не разбираш ли, че самият господин Валънтайн беше изпратен на хекспедиция, за да огледа терена пред нас? Двамата с Магнъс Кроум са хвърлили око на някоя голяма плячка, може да бъдеш сигурен в това!

Вероятно наистина беше някаква голяма плячка, но никой не знаеше каква, затова, когато Валънтайн се върна по обед от друга среща на Гилдията на инженерите, Катрин го попита:

— Защо теб изпращат на разузнавателна мисия? Това е работа на навигаторите, а не на най-добрия археолог в света. Не е честно!

Баща ѝ въздъхна търпеливо.

— Лорд-кметът ми има доверие, Кейт. А и съвсем скоро ще се върна. Три седмици. Месец. Не повече. Сега ела с мен до хангара, за да видим какво са направили Пюси и Генч с дирижабъла ми.

В хилядолетията, последвали Шейсетминутната война, технологията на дирижаблите беше достигнала нива, за които древните дори не бяха и мечтали. Валънтайн си беше построил по поръчка „Асансьор до 13-ия етаж“ с част от парите, които Кроум му беше платил за Старата технология, която беше намерил по време на пътуването си до Америка преди двайсет години. Твърдеше, че това е най-добрият дирижабъл, строен някога, и Катрин не виждаше причина да не му вярва. Разбира се, не го държеше на пристанището на петия етаж, заедно с тези на обикновените търговци, а на един частен кей на няколкостотин метра от Клио Хаус.

Катрин и баща ѝ вървяха през огрения от слънцето парк. Хангарът и металният перон пред него бяха изпълнени с хора и бръмбари. Пюси и Генч товареха „Асансьора“ с провизии за предстоящия полет. Куче избърза напред, за да помирише касетките и бидоните с консервирано месо, подемен газ, лекарства, инструменти за поправка, слънцезащитен лосион, противогази, огнеупорни костюми, оръжия, дъждобрани, палта, оборудване за картографиране, портативни печки, чорапи, пластмасови чаши, три надуваеми лодки и един кашон, на който пишеше: „Патентованите тинеходни обувки на Пинк за Безлюдните територии — никой не затъва с Пинк!“

Внушителният дирижабъл стоеше в сянката на хангара и ги чакаше, а лъскавият му черен брониран балон беше покрит с брезенти. Както обикновено Катрин се развълнува при мисълта, че този огромен летателен апарат ще отведе баща ѝ в небето… и малко се натъжи, че я оставя сама, защото се страхуваше, че може да не се завърне.

— О, така ми се иска да дойда с теб! — каза тя.

— Не и този път, Кейт — отвърна Валънтайн. — Вероятно един ден и това ще стане.

— Защото съм момиче ли? — учуди се Катрин. — Това не е важно. Искам да кажа, че в древни времена на жените е било позволено да правят всичко, което и мъжете, а и аеротърговията е пълна с жени авиатори. Даже и ти си се ползвал от услугите на жена пилот по време на американското си пътешествие. Помня, че съм виждала нейни снимки…

— Не е заради това, Кейт — отвърна баща ѝ и я прегърна. — Може би ще бъде опасно. Както и да е, не искам да се превръщаш в дрипав пътешественик като мен. Искам да останеш тук, да завършиш училище и да се превърнеш в една уважавана и красива дама от Хай Лондон. Но повече от всичко искам да накараш Куче да спре да ми препикава консервите със супа…

Когато вълкът беше издърпан настрани и скастрен, двамата седнаха в сянката на хангара.

— Поне ще ми кажеш ли какво е това толкова важно и опасно място, на което отиваш? — попита Катрин.

— Не бива — отвърна Валънтайн и я погледна с ъгълчето на окото си.

— О, я стига! — засмя се тя. — Нали сме най-добри приятели? Знаеш, че няма да кажа на никого. А и отчаяно искам да разбера накъде се е запътил Лондон! Всички в училище се чудят. Дни наред пътуваме на изток с висока скорост. Не спряхме дори когато изядохме Солекоп…

— Виж, Кейт — започна баща ѝ, — истината е, че Кроум ме помоли да хвърля един поглед на Шан Гуо.

Шан Гуо беше водещата нация на Лигата на антимобилистите — варварски алианс, който контролираше стария индийски субконтинент и каквото е останало от Китай, защитен от гладните градове от величествена верига от планини и тресавища, които представляваха източната граница на Ловния район. Катрин беше научила всичко това в часовете по география. Съществуваше само един проход между тези планини и той беше защитен от страховития град крепост Батмунк Гомпа, Защитната стена, под чиито оръжия стотици градове бяха отблъснати през първите няколко века от Задвижването.

— Защо там? — попита тя. — Лондон не бива да отива натам!

— Не съм казвал подобно нещо — отвърна Валънтайн. — Но един ден може да се наложи да отидем в Шан Гуо и да разрушим защитите на Лигата. Знаеш колко е оскъдна вече плячката. Градовете започват да гладуват и да се обръщат един срещу друг.

Катрин потръпна.

— Сигурно съществува друго решение на проблема — възпротиви се тя. — Не може ли да говорим с лорд-кметовете на другите градове и да измислим нещо?

Валънтайн се засмя.

— Опасявам се, че не така работи градският дарвинизъм, Кейт. Светът ни се гради точно на това — градовете се изяждат един друг. Но ти не трябва да се тревожиш. Кроум е велик човек и ще намери начин.

Катрин кимна, не особено доволна от отговора. В очите на баща ѝ отново се беше появил онзи особен поглед, като че ли нещо го преследва. Все още не ѝ беше казал нищо за онова момиче, което го нападна, а сега осъзна, че крие и още нещо от нея, нещо относно тази експедиция и плановете на лорд-кмета за Лондон. Дали всичко не беше някак свързано? Не можеше да го пита директно за нещата, които беше подочула в атриума, без да си признае, че го е шпионирала, но за да види какво ще отговори, реши да го провокира.

— Това има ли нещо общо с онова обезобразено момиче? Тя ли е от Шан Гуо?

— Не — отвърна рязко Валънтайн и лицето му пребледня на мига. — Това момиче е мъртво, Кейт, и няма причина повече да се тревожиш за него. Хайде. — Баща ѝ бързо се изправи. — Разполагаме с още няколко дни заедно, преди да замина, така че да се възползваме от тях. Ще си седим край огъня, ще ядем препечени филийки с масло и ще си говорим за старите времена. Няма да мислим за… за някакво си бедно и грозно момиче.

Докато вървяха хванати под ръка в парка, една сянка надвисна над тях — отлитащ от Инженериума „Ястреб 90“.

— Виждаш ли? — побутна го Катрин. — Гилдията на инженерите си има собствени летателни апарати. Мисля, че е ужасно от страна на Магнъс Кроум да те изпрати далеч от мен.

Баща ѝ не отговори нищо, а просто засенчи очи, за да погледа как белият дирижабъл обикаля Горния етаж и бързо отлита на запад.

8. Търговското сборище

Том сънуваше Катрин. Двамата вървяха хванати под ръка през добре познатите зали на Музея, но сега в тях нямаше уредници или членове на Гилдията, които постоянно да му заповядват „Излъскай пода, Натсуърти!“ или „Почисти прахта на стъкларията от 43-ти век“. Той я развеждаше наоколо, все едно притежаваше мястото, а тя му се усмихваше, докато ѝ разказваше интересни работи за макетите на дирижаблите и за чудесния модел на Лондон. През цялото време се чуваше някаква странна и стенеща музика и едва когато стигнаха до галерията по естествена история, осъзнаха, че синият кит им пее.

Сънят избледня, но странните тонове на китовата песен се запазиха. Том лежеше на вибрираща дървена палуба. От двете му страни се издигаха дървени стени, а от пролуките между дъските се процеждаше слънчева светлина. Над главата му висеше налудничава плетеница от тръбопроводи, тръби и маркучи, които като че ли пълзяха по тавана. Това беше канализационната система на Бързодом, а гъргоренето и бълбуканията ѝ бяха онова, което в съня му беше песента на кита.

Претърколи се и огледа малката стая. Хестър се беше облегнала на далечната стена. Кимна му, когато видя, че се е събудил.

— Къде съм? — промърмори той.

— Не знаех, че човек наистина би задал подобен въпрос — отвърна тя. — Смятах, че се случва само в книгите. „Къде съм?“ Колко интересно.

— Не мисля — възпротиви се Том, който оглеждаше грубите стени и тясната метална врата. — Все още ли сме в Бързодом? Какво се случи?

— Храната, разбира се — отговори Хестър.

— Искаш да кажеш, че Рейланд ни е упоил? Защо го е сторил? — Том стана и се заклатушка към вратата. Подът под него потреперваше.

— Не си прави труда — предупреди го момичето. — Заключена е.

Въпреки това я пробва. Права беше. Реши да надникне през една пролука в стената. От другата страна видя тясна дървена пътека, която проблясваше като картината на наблюдателен екран, докато не я закри сянката на едно от колелата на Бързодом. Пътуваха в Безлюдните територии, които бяха много по-каменисти и по-стръмни от преди.

— От зори се движим в посока юг-югоизток — уморено обясни Хестър, преди да я е попитал. — Вероятно и от по-дълго, но и аз бях заспала.

— Къде ни водят?

— Откъде да знам?

Том седна и се облегна на треперещата стена.

— Всичко е загубено! — оплака се той. — Сигурно Лондон вече е на стотици километри от нас! Никога няма да се прибера у дома!

Хестър не отговори нищо. Лицето ѝ беше пребледняло и така белезите ѝ личаха още повече от обикновено. Кръвта беше попила в дървения под около ранения ѝ крак.

Съвсем бавно мина един час, а после и още един. От време на време някакви хора минаваха по пътеката отвън и сенките им пробягваха по пролуките между дъските. Канализацията говореше на собствения си език. Най-накрая някой отключи катинар. Ниско долу на вратата имаше капак, който се отвори и едно лице надникна през него.

— Всички добре ли са? — попита то.

— Дали сме добре? — изкрещя Том. — Разбира се, че не сме добре!

Той запълзя към вратата. Рейланд беше застанал на четири крака, за да може да вижда през отвора (който чиракът смяташе, че е предназначен за котка). Зад него забеляза обут в ботуш крак на някой от хората му, който стоеше на пост.

— Защо ни причини това? — попита Том. — Не сме ти сторили нищо лошо!

Старият кмет изглеждаше засрамен.

— Наистина е така, мило момче, но времената са трудни, разбирате, много са тежки даже. Не е никак забавно да управляваш самоходен град. Човек трябва да се възползва от всяка възможност. Затова ще се възползваме от вас. Ще ви продадем като роби, нали разбирате. Така стоят нещата. Ще има някои робовладелски градове на Сборището и смятаме да ви изтъргуваме. Налага се. Нуждаем се от резервни части за двигателите си, ако искаме да не ни изяде някой от големите градове…

— Ще ни продадете? — Том беше чувал за градове, които използват роби в машинните си отделения, но ги смяташе за нещо далечно и екзотично, което няма как да му се случи. — Трябва да догоня Лондон! Не може да ме продадеш!

— О, сигурен съм, че ще ти вземем добра цена — отвърна Рейланд, сякаш Том трябваше да бъде доволен от това. — Красив и здрав момък като теб. Ще се постараем да отидеш при добър собственик. Не съм толкова сигурен за приятелката ти обаче: изглежда полумъртва, а и не е точно модел за маслен портрет. Вероятно може да ви продадем в комплект. „Плати един, вземи двама“, нещо такова. — Кметът бутна две купички през капака във вратата — бяха метални, като тези, от които се хранят кучета. В едната имаше вода, а в другата — още от сините водорасли. — Яжте! — нареди развеселен старецът. — Искаме да сте нахранени и да изглеждате добре за търга. Ще стигнем до Сборището по залез и ще ви продадем на сутринта.

— Но… — възпротиви се Том.

— Да, знам и ужасно съжалявам, но какво мога да направя? — отвърна тъжно Рейланд. — Времената са тежки, разбирате.

Капакът се затръшна.

— Какво стана с моето сиди? — провикна се Том.

Не последва отговор. Рейланд каза нещо на охранителя отвън, след което последва тишина. Там загреба малко вода с ръка и пи. Подаде купичката на Хестър.

— Трябва да се махнем оттук! — каза той.

— Как?

Том огледа килията. Вратата не беше вариант — не само че беше заключена, но и я охраняваха. Загледа се в тръбите, докато не го заболя врата, но макар някои от тях да изглеждаха достатъчно големи да поберат човек, не виждаше начин как да влезе в тях или дори да ги стигне. Както и да е, бездруго нямаше да посмее да пълзи през гъстата течност, която гъргореше във вътрешността им. Погледна стената и заопипва дъските. Най-накрая намери една, която беше леко разхлабена, и постепенно успя да я разхлаби още повече.

Работата вървеше бавно и беше трудна и болезнена. Пръстите му се набиха с трески, потта се стичаше по лицето му, а и се налагаше да спира всеки път, когато някой минеше по пътеката отвън. Хестър го наблюдаваше мълчаливо, докато не започна да ѝ се сърди, че не му помага. До вечерта, когато небето отвън почервеня и бързащото градче забави ход, беше направил достатъчно голяма пролука, през която можеше да си провре главата.

Изчака, за да се увери, че няма никой наоколо, след което надникна. Бързодом преминаваше покрай сенките на някакви високи и подобни на гръбнаци скали, които градовете бяха оглозгали от някогашните стари планини. Отпред се намираше естествен амфитеатър — плитко плато между още скални върхове, осеяно с безброй градчета. Никога не беше виждал толкова много търговски предградия и самоходни села на едно място.

— Стигнахме! — уведоми той Хестър. — Това е Търговското сборище!

Бързодом намаляваше все повече скоростта си, като изманеврира между опърпано малко село с вятърни генератори и по-голямо търговско градче. Том чуваше хората на другите градове да поздравяват Бързодом и да разпитват откъде идва и с какво ще търгува.

— Старо желязо — извика в отговор госпожа Рейланд, — дърва, красиво сиди и двама млади, свежи и здрави роби!

— О, Куърк! — измърмори Том и продължи да работи над уголемяването на пролуката.

— Няма да успееш да я направиш достатъчно голяма — каза Хестър, която както винаги очакваше най-лошото и обикновено беше права.

— Може да дойдеш да ми помогнеш, вместо само да си седиш там! — скастри я Том, но веднага съжали, защото виждаше, че е много зле.

Зачуди се какво ще прави, ако е прекалено слаба, за да избяга. Не можеше да иде в Безлюдните територии сам и да я зареже тук. Но ако останеше, щеше да се превърне в роб на едно от тези малки мръсни градчета!

Опита се да не мисли за това и да се съсредоточи върху уголемяването на пролуката. Навън притъмня и изгря луната. От Търговското сборище се носеха музика, смях и дрънчене от металните мостове, докато хората на Рейланд отиваха да се забавляват на борда на други градчета. Том продължи да дращи отвора с един ръждясал пирон и да се опитва да счупи някоя дъска, но не успяваше. Най-накрая се обърна в отчаянието си и изсъска на Хестър:

— Моля те! Помогни ми!

Момичето се изправи нестабилно на крака и се олюля към него. Изглеждаше болна, но не беше толкова зле, колкото си мислеше. Вероятно беше събирала сили, докато не падне мрак и им се открие възможност да избягат. Тя опипа ръбовете на дупката, която Том беше направил, и кимна. Облегна се с цялата си тежест на рамото на момчето и подпря здравия си крак на стената. Срита веднъж, после втори път и дървото около отвора се сцепи. На третия ритник се откърти цяла секция от дъски и полетя навън.

— И сам можех да направя това! — заяви Том, докато гледаше зейналата дупка и се чудеше защо не се беше сетил да действа така.

— Но не го направи, нали? — отвърна Хестър и се опита да се усмихне. За първи път я виждаше да го прави — усмивката ѝ беше грозна и крива, но много топла. Стори му се, че започва да го харесва и не го смята само за дразнител. — Хайде, няма ли да идваш.

На стотици километри от тях, върху осветеното от луната кално поле Шрайк забелязва нещо. Той сигнализира на авиаторите инженери, които кимат и мърморят, докато приземяват „Ястреб 90“.

— Сега какво? Колко време още ще летим напред-назад над тези кални следи, докато не се увери, че хлапетата са мъртви?

Само че мърморят много тихичко, защото се ужасяват от Шрайк.

Люкът се отваря и преследвачът излиза. Зелените му очи обхождат района, докато не попадат на онова, което търси. Бял парцал от разкъсана риза, подгизнал от дъжда и полузаровен в калта.

— ХЕСТЪР ШОУ Е БИЛА ТУК — казва той на Безлюдните територии и започва да души за нейната миризма.

9. Джени Ханивър

Като че ли късметът им се усмихна. Минаха бързо по слабо осветената пътека и слязоха надолу в сенките под колесника на едното от колелата на Бързодом. Видяха тъмните форми на другите градчета, запалените светлини зад прозорците им и голямата клада на главната палуба на едно от тях — миньорско селище в далечния край на Сборището, на което се вихреше шумно празненство.

Запъплиха по ръба на Бързодом към един метален мост, който водеше до паркираното до тях търговско градче. Нямаше охрана, но беше добре осветен и когато го прекосиха, един глас се провикна някъде зад тях:

— Хей! — и побърза да повтори по-силно. — Хей! Хей! Чичо Рейланд! Робите ти се изпаряват!

Побягнаха, или по-скоро Том побягна и повлече Хестър след себе си. Тя стенеше от болка на всяка крачка. Качиха се по някакво стълбище, после минаха по една пътека, покрай олтар на Перипатетия, богинята на скитащите градове, и се озоваха на някакъв търговски площад, препълнен с метални клетки, в някои от които слаби и изстрадали роби чакаха да бъдат продадени. Том веднага забави крачка и се опита да не привлича внимание. През цялото време се ослушваше за преследвачите. Нямаше такива. Може би семейство Рейланд се бяха отказали да ги гонят или просто не им беше позволено да го правят на други градове. Том нямаше представа какви са законите в Търговското сборище.

— Върви към носа — нареди Хестър, освободи се от ръката му и си вдигна яката на палтото, за да прикрие лицето си. — Ако извадим късмет, ще има аеропристанище на носа.

Извадиха късмет. В предната част на горната палуба на градчето беше издигната платформа, където бяха завързани шест малки дирижабъла, а тъмните им, изпълнени с газ балони приличаха на спящи китове.

— Да не смяташ да откраднеш някой от тях? — попита Том.

— Не, освен ако знаеш как да управляваш такъв — отвърна Хестър с изтощен глас. — Ето там има кафене на авиатори. Ще се наложи да си намерим полет като нормални хора.

Заведението представляваше стара ръждясала гондола от дирижабъл, която беше прихваната с болтове за палубата. Под тента с ресни бяха наредени няколко метални маси. Над тях горяха газени лампи, а в един от столовете похъркваше стар авиатор. Единственият друг посетител беше някаква жена от Ориента с дълго червено кожено палто, която се беше разположила в сенките до бара. Носеше слънчеви очила въпреки мрака — малките стъкла бяха черни като крилата на бръмбар. Тя се обърна да изгледа Том, щом той отиде на бара.

Дребен човечец с огромен увиснал мустак бършеше чаша. Той вдигна незаинтересован поглед при появата на момчето.

— Търся дирижабъл.

— Докъде?

— Лондон — отвърна Том. — Двамата с приятелката ми трябва да се върнем там и се налага да тръгнем още тази вечер.

— Лондон, така ли? — Мустаците на мъжа потрепериха като опашките на две напъхани в носа му катерици, които ставаха неспокойни. — Там могат да кацат само дирижабли с лиценз от Лондонската гилдия на търговците. Тук нямаме такива. Стейнс не е такъв град.

— Вероятно аз мога да ви бъда от помощ? — предложи един мек глас с чуждестранен акцент досами рамото на Том. Жената с червеното палто тихомълком се беше приближила до него — тя беше слаба и красива, с бели кичури в късата черна коса. Отраженията на газените лампи танцуваха върху слънчевите ѝ очила и когато се усмихна, момчето забеляза, че зъбите ѝ са червени. — Не разполагам с лиценз за Лондон, но съм се насочила към Въздушен пристан. Там може да намерите дирижабъл, който ще ви отведе до желаната дестинация. Имате ли някакви пари?

Том не се беше замислял за тази част. Пребърка туниката си и извади две намачкани банкноти с лика на Куърк отпред и намръщения Магнъс Кроум отзад. Беше ги сложил в джоба си в нощта, в която изпадна от Лондон, с надеждата да ги похарчи на празненството в Кенсингтън Гардънс по случай улова. Тук, под съскащите газени лампи на аеропристанището, изглеждаха неуместно като детски пари.

Явно жената също мислеше така.

— Ах — каза тя. — Двайсет куърка. Подобни банкноти може да бъдат използвани единствено в Лондон. Не са от голяма полза за стар въздухоплавател като мен. Нямате ли злато? Или Стара технология?

Том сви рамене и измърмори нещо. С периферното си зрение забеляза някакви новодошли, които си проправяха път между масите.

— Виж, чичо Рейланд! — провикна се един от тях. — Ето ги! Спипахме ги!

Том се огледа и забеляза кмета на Бързодом и две от момчетата му да ги приближават. В ръцете си държаха тежки бухалки. Том сграбчи Хестър, която се беше облегнала на бара и едва се държеше в съзнание. Един от мъжете се опита да им препречи пътя, но жената в червено се изправи лице в лице с него и Том я чу да казва:

— Това са мои пътници. Тъкмо се договаряхме за цената.

— Те са наши роби! — провикна се Рейланд и я избута от пътя си. — Том Нитсуърти и приятелката му. Намерихме ги в Безлюдните територии честно и почтено. Който каквото си намери, за него…

Том дърпаше Хестър по металната палуба и покрай стълбища, които водеха нагоре към пристаните за дирижабли. Мъжете на Рейланд се разделиха и започнаха да си подвикват един на друг, докато ги търсеха. След това се чу ръмжене и трясък, като че ли единият падна. Добре, помисли си момчето — но знаеше, че другите скоро ще ги намерят.

Задърпа Хестър нагоре по едно метално стълбище към пристанищата. В някои от дирижаблите, които бяха закотвени тук, светеха лампи. През главата му минаваше идеята да се качи в някой от тях и да принуди екипажа да ги закара до Лондон. Само дето не разполагаше с нищо, което да му послужи като оръжие, а преди да успее да открие такова, на стъпалата зад него се чуха стъпки.

— Моля те, опитай се да бъдеш разумен, господин Нитсуърти! — провикна се Рейланд. — Не ми се иска да те нараня. Фред! — добави той. — Заклещил съм негодниците. Фред?

Том изгуби всякаква надежда. Нямаше как да избягат. Просто си стоеше кротко, докато кметът на Бързодом пристъпваше към него на светлината от лампите на близките дирижабли, като претегляше бухалката в ръката си. Хестър се отпусна върху една лебедка и изстена.

— Така е честно — заяви Рейланд, приел стона на момичето за оплакване. — И на мен не ми се нрави това робство, но времената са тежки и ние ви хванахме, не можете да отречете…

Изведнъж, по-бързо, отколкото Том смяташе за възможно, Хестър се раздвижи. Тя измъкна един метален лост от лебедката и замахна с него към Рейланд. Бухалката полетя от ръката му и издрънча върху палубата като камбанка. Замахна още веднъж и импровизираното оръжие го тресна в главата.

— Ох! — простена той и се стовари на палубата. Хестър се спусна отгоре му и отново вдигна лоста, но преди да успее да му размаже черепа, Том я сграбчи за ръката.

— Спри! Ще го убиеш!

— Е, и? — Тя го блъсна и оголи зъби като някаква полудяла маймуна. — Е, и?

— Той е прав, скъпа — разнесе се любезен глас. — Няма нужда да го довършваш.

От сенките се появи жената от бара. Червеното ѝ палто се виеше около глезените ѝ, докато вървеше към тях.

— Мисля, че трябва да се качим на борда на дирижабъла ми, преди останалите от хората му да дойдат да ви търсят.

— Ти каза, че не разполагаме с достатъчно пари — напомни ѝ Том.

— Така е, господин Нитсуърти — отвърна авиаторката, — но нима мога просто да стоя и да гледам как ви отвеждат в робство? Самата аз някога бях робиня и не ви го препоръчвам. — Жената беше свалила очилата си. Очите ѝ бяха тъмни и издължени като бадеми, а в ъгълчетата им се образуваха тънки бръчки, когато се усмихнеше. — Освен това — добави тя — ме заинтригувахте. Защо ли един лондончанин се скита из Ловния район и си търси белята?

Авиаторката протегна ръка към Том — дълга кафява ръка с фина костна структура и сухожилия, които личаха ясно под тънката ѝ като хартия кожа.

— Откъде да сме сигурни, че няма да ни предадеш като Рейланд? — попита момчето.

— Не може да бъдете, разбира се! — засмя се жената. — Ще се наложи да ми се доверите.

След разочарованията от Валънтайн и семейство Рейланд Том не мислеше, че някога ще може отново да се довери на някого, но тази странна чужденка беше единствената им надежда.

— Добре — отвърна накрая той. — Но Рейланд не е разбрал правилно името ми. Казвам се Натсуърти.

— А аз съм Фанг — представи се жената. — Госпожица Ана Фанг. — Ръката ѝ все още беше протегната, сякаш Том беше изплашено животно, което искаше да опитоми. Тя се усмихваше с онази нейна обезпокоителна червена усмивка. — Дирижабълът ми се намира на Пристанище 6.

Двамата тръгнаха с нея и някъде под плътните сенки на кейовете се натъкнаха на спътниците на Рейланд, които бяха облегнати на един стълб, а главите им бяха увиснали като на пияници.

— Те да не би да са…? — прошепна Том.

— В безсъзнание, да — отвърна госпожица Фанг. — Просто не си знам силата.

Момчето искаше да спре и да провери дали мъжете са добре, но жената бързо ги поведе към стълбището към Пристанище 6. Дирижабълът, който беше закотвен там, нямаше нищо общо с елегантния небесен клипер, който Том очакваше да завари. В интерес на истината се свеждаше кажи-речи само до един опърпан ален балон и сноп ръждясали двигатели, завинтени за дървена гондола.

— Направен е от вехтории! — изуми се момчето.

— Вехтории? — засмя се госпожица Фанг. — Няма такова нещо. „Джени Ханивър“ е построена от частите на най-добрите дирижабли, които са порили някога небесата! Балон от силиконова коприна на клипер от Шан Гуо, два аеродвигателя „Жьоне-Каро“ от парижки боен самолет и подсилени газови камери от военен балон „Шпицберген“… Изумително е какво може да намери човек при търговците на старо желязо.

Госпожица Фанг ги поведе по един подвижен мост към тясната и миришеща на подправки гондола. Тя представляваше просто дървена тръба с палуба отпред, каютата на авиаторката отзад и бъркотия от малки кабини по средата. Том постоянно се навеждаше, за да не си удари главата в някоя камера или в опасните снопове кабели, които висяха от панелите на покрива. Госпожица Фанг се движеше наоколо с лекота и мърмореше на някакъв странен чужд език, докато работеше с превключвателите, дърпаше лостовете и включваше мъждиви зелени лампички, които изпълваха кабината със светлина като в аквариум. Засмя се, когато забеляза разтревожения поглед на Том.

— Това е аеросперанто, езикът на небето. Самотно се живее по Птичите пътища и аз съм добила навика да си говоря сама…

Госпожица Фанг дръпна последния лост и в гондолата се разнесе въздишката на газовите клапани. Магнитните скоби освободиха летателния апарат. Радиото изпука и бързо оживя:

— „Джени Ханивър“, говори Пристанищна служба на Стейнс. Не ви е дадено разрешение за излитане!

Въпреки това дирижабълът продължи да се издига. Стомахът на Том се сви, когато стигнаха среднощното небе. Отиде до една амбразура и видя как търговският град се смалява под тях. После се появи Бързодом и съвсем скоро цялото Сборище заприлича на макетите на градовете в Музея.

— „Джени Ханивър“ — настоя гласът по високоговорителя, — веднага се връщайте! Имаме искане от градския съвет на Бързодом да предадете пътниците си, в противен случай ще бъдем принудени да…

— Скука! — изчурулика госпожица Фанг и изключи радиото.

Една домашно направена ракетна установка на покрива на кметството на Бързодом изстреля няколко ракети след тях. Три изсъскаха неуспешно встрани, а четвъртата експлодира близо до десния борд и накара гондолата да се разклати като махало. Петата се приближи още повече. (Ана Фанг повдигна вежда при тази, а Том и Хестър се свиха като изплашени зайци.) Накрая излязоха от обсега на ракетите. „Джени Ханивър“ се заиздига в студените, чисти недра на нощта, докато Търговското сборище се превърна просто в далечно петно от светлина под облаците.

10. „Асансьор до 13-ия етаж“

Тази нощ валя над Лондон, но когато се зазори, небето беше чисто и ясно като спокойна вода, а димът от градските двигатели се издигаше необезпокояван право нагоре. Мокрите палуби блестяха, посребрени от изгрева, и всички знамена на първия етаж бяха увиснали върху стълбовете си. Това беше една приятна пролетна сутрин — сутрин, на каквато Валънтайн се надяваше и от каквато Катрин се страхуваше. Времето беше перфектно за летене.

Макар да беше прекалено рано, на палубата на първия етаж се бяха събрали тълпи, за да наблюдават отлитането на „Асансьор до 13-ия етаж“. Докато Генч караше Катрин и баща ѝ към аеропристанището, момичето забеляза, че Съркъл парк също е пълен с хора. Имаше чувството, че цял Хай Лондон е дошъл да изпрати Валънтайн. Разбира се, никой от тях не знаеше накъде ще лети дирижабълът, но когато градът се насочи на изток, мелницата за слухове заработи на пълни обороти: всички бяха сигурни, че експедицията на главния историк е свързана с някаква голяма плячка, която лорд-кметът се надява да уловят в центъра на Ловния район.

За Съвета и гилдиите бяха издигнати временни павилиони и когато Катрин и Куче си взеха довиждане с баща ѝ под сянката на хангара, момичето отиде да заеме мястото си при историците, като се смуши между Чъдли Померой и доктор Аркънгарт. Навсякъде около нея бяха първенците на Лондон: черните роби на гилдията на Валънтайн, лилавите одежди на Гилдията на търговците, навигаторите със своите спретнати зелени туники и цяла редица инженери, облечени и закачулени в бели гумени дрехи — приличаха на огромни гумички за триене. Дори Магнъс Кроум беше дошъл. Около врата му проблясваше древната му кметска верижка.

На Катрин ѝ се искаше всички да си бяха останали по домовете. Трудно беше да си вземеш довиждане с някого, когато си заобиколен от огромна тълпа, която развява знаменца и изпраща въздушни целувки. Погали чепатата глава на Куче и му каза:

— Виж къде е татко, ей го, качва се по подвижния мост. Всеки момент ще запалят двигателите.

— Надявам се всичко да е наред — измърмори доктор Аркънгарт. — Тези дирижабли имат навика да се развалят безпричинно.

— Вероятно трябва да се отдръпнем малко? — предложи госпожица Плим, припряната уредничка на мебелите в Музея.

— Глупости — отвърна сепнато Катрин. — Нищо няма да се обърка.

— Да, млъквай, Аркънгарт, стари глупако — съгласи се Чъдли Померой и я изненада. — Не се страхувайте, госпожице Валънтайн. Баща ви разполага с най-добрия дирижабъл и с най-добрите авиатори в света. Нищо не може да се обърка.

Катрин му се усмихна, изпълнена с благодарност, но въпреки това сплете пръсти за късмет. Куче улови настроението ѝ и заскимтя тихичко.

От вътрешността на хангара се разнесе шумотевица от затварящи си люкове и дрънчене на прибиращи се стълби. Всички притаиха дъх. На палубата настъпи гробовно мълчание. Оркестърът засвири „Властвай, Лондиниум“. Наземният екип на Валънтайн извлече „Асансьор до 13-ия етаж“ на открито, където черният му брониран балон заблестя като коприна. Главният историк стоеше на откритата платформа на кърмата на гондолата и махаше. Той отдаде чест на наземния екип и на павилионите, след което се усмихна на Катрин, като я намери сред множеството без никакъв проблем.

Тя замаха френетично, а тълпата ликуваше, когато двигателите на „Асансьор до 13-ия етаж“ заеха положение за излитане. Наземният екип отвърза въжетата, витлата започнаха да се въртят и се надигнаха вихрушки от конфети, когато огромната машина се понесе нагоре във въздуха. Няколко чираци историци разпънаха банер, на който пишеше: „Честит ден на Валънтайн!“. Веселите възгласи и викове продължаваха безспир, сякаш тълпата смяташе, че единствено обичта ѝ към изследователя го задържа във въздуха.

— Ва-лън-тайн! Ва-лън-тайн!

Главният историк не обърна внимание на скандиранията и знамената. Той гледаше само Катрин. Едната му ръка беше вдигната за довиждане, докато дирижабълът не се извиси толкова много, че фигурата му вече не можеше да се различи.

Най-накрая, когато „Асансьорът“ се превърна в малко петно на източното небе и павилионите се изпразниха, Катрин избърса сълзи, хвана Куче за каишката и потегли към дома си. Баща ѝ вече ѝ липсваше, но поне имаше план. Докато го нямаше, щеше да проведе собствено разследване и да разбере кое е това мистериозно момиче и защо той се страхува толкова много от него.

11. Въздушен пристан

След като се изми, поспа и хапна, Том стигна до заключението, че приключенията не са чак толкова лошо нещо. До изгрев-слънце вече беше започнал да забравя страданията си по време на скитането си в калта и пленяването им на Бързодом. Разкрилата се пред тях гледка през големите предни прозорци на „Джени Ханивър“, докато прелитаха между златисти планини, огрени от подаващото се зад облаците слънце, даже беше достатъчна да намали болката от предателството на Валънтайн. Докато закусваше и пиеше течен шоколад в пилотската кабина с госпожица Фанг, откри, че се чувства много добре.

Щом „Джени Ханивър“ се измъкна от обсега на ракетите на Бързодом, авиаторката доби много мил и усмихнат вид. Тя зададе курс на дирижабъла си, тръгна да търси топло вълнено палто за Том и го настани да си легне в трюма, който беше претъпкан с тюленови кожи от Шпицберген. След това отведе Хестър в лечебницата и се погрижи за ранения ѝ крак. Когато момчето отиде да я нагледа сутринта след закуска, я намери да спи спокойно под бяло одеяло.

— Дадох ѝ лекарство за болката — обясни госпожица Фанг. — Ще спи няколко часа, не се тревожи за нея.

Том погледна спящото лице на Хестър. Очакваше да изглежда по-добре, след като беше измита, нахранена и с превързан крак, но разбира се, си оставаше грозна както винаги.

— Направо я е съсипал тоя проклет твой господин Валънтайн — каза авиаторката и го поведе обратно към пилотската кабина, където пое управлението и изключи автопилота.

— Откъде знаеш за него? — попита Том.

— О, всички са чували за Тадеус Валънтайн — засмя се жената. — Наясно съм, че е най-великият историк на Лондон, но също така знам, че това е просто прикритие на истинската му работа като таен агент на Кроум.

— Това не е истина! — възпротиви се момчето.

Все още инстинктивно защитаваше своя някогашен идол. Въпреки това не можеше да отрече, че постоянно се носеха слухове как има нещо много по-мрачно в експедициите на Валънтайн от заниманията му с археология. А сега, след като видя на какво е способен този жесток човек, започна да им вярва. Изчерви се, засрамен от него, както и от себе си, че толкова го е обожавал.

Госпожица Фанг го дари с лека съчувствена усмивка.

— Снощи Хестър ми разказа доста неща, докато превързвах раната ѝ — каза нежно авиаторката. — Двамата сте извадили голям късмет, че сте оживели.

— Наясно съм — съгласи се Том, макар да не можеше да повярва, че спътницата му беше споделила историята им с някаква непозната.

Седна в седалката на помощник-авиатора и разгледа контролното табло. То представляваше изумителна поредица от копчета, превключватели и лостове, надписани в смесица от аеросперанто, англиш и китайски. Над тях имаше полиран олтар, украсен с червени панделки и снимки на предците на госпожица Фанг. Усмихнатият манджурски аеротърговец сигурно беше баща ѝ. А червенокосата дама от Ледената пустош вероятно беше майка ѝ?

— Кажи ми, Том — поде авиаторката, докато задаваше нов курс на дирижабъла, — накъде пътува Лондон?

Въпросът беше неочакван.

— Не знам! — отвърна момчето.

— Е, все ще си подочул нещичко! — засмя се госпожица Фанг. — Градът ти е напуснал скривалището си на запад, върнал се е на сухоземния мост и сега фучи из Ловния район „като прилеп от Хъл“, както гласи поговорката. Трябва да си чул някой слух. Не си ли?

Издължените ѝ очи стрелнаха Том, който облиза нервно устни и се зачуди какво да отговори. Никога не беше обръщал внимание на глупавите брътвежи, които занимаваха останалите чираци, относно посоката, в която е поел Лондон — и наистина нямаше представа накъде пътува градът му. Но дори да знаеше, щеше да бъде грешка да сподели тази информация с някаква мистериозна авиаторка от Ориента. Какво щеше да направи, ако госпожица Фанг полети към някой по-голям град и срещу определено заплащане му каже къде да устрои засада на Лондон? В същото време, ако не ѝ кажеше нещо, можеше да го изрита от дирижабъла си — вероятно без дори да си направи труда да го приземи преди това!

— Плячка! — избълва Том. — Гилдията на навигаторите спомена, че има много, много плячка в централната част на Ловния район.

Червената усмивка стана още по-широка.

— Наистина?

— Чух го от устата на главния навигатор — отвърна още по-дръзко момчето.

Госпожица Фанг кимна. Направо сияеше. Дръпна един месингов лост. Газовите клапани избоботиха в балона и ушите на Том изпукаха, когато „Джени Ханивър“ започна да се спуска в един гъст бял облак.

— Нека ти покажа центъра на Ловния район — усмихна се тя и погледна картите, които бяха закачени за олтара ѝ.

Спускаха се надолу и надолу, докато облакът не започна да изтънява. Том видя огромните Безлюдни територии да се разпростират под него като намачкан лист сиво-кафява хартия, прорязана от дълги сини форми, които представляваха наводнените следи от безброй градчета. За първи път, откакто дирижабълът отлетя от Стейнс, той изпита страх, но госпожица Фанг измърмори:

— Няма от какво да се страхуваш, Том.

Успокои се и се загледа в невероятния пейзаж. Далеч на север лежаха Ледената пустош и мрачните конуси на огнената планина Танхойзер. Потърси Лондон и в крайна сметка като че ли го видя — той представляваше малко сиво петънце, което вдигаше облак прах след себе си. Беше много по-далеч, отколкото се надяваше. Имаше и други градове и градчета, които пъплеха насам-натам по равнината или се спотайваха в сенките на полуизядени планински вериги — но не чак толкова многобройни, колкото беше очаквал. На югоизток нямаше никакви селища, само мръсна мъгла над блатиста местност, отвъд която проблясваше вода.

— Това там е великото Казашко море — каза авиаторката, когато Том посочи към него. — Сигурна съм, че си чувал онази стара песничка. — И с весел, ясен глас госпожица Фанг запя: — Пази се ти, пази се от Казашкото море, че който град го стигне, не ще се прибере…

Том не я слушаше. Беше забелязал нещо много по-ужасно от едно вътрешно море.

Точно под тях малката сянка на „Джени Ханивър“ потреперваше над металния скелет на мъртъв град. Той стоеше неподвижен върху земя, разкъсана от дирите на стотици малки градчета, беше килнат под странен ъгъл и когато дирижабълът се снижи, Том забеляза, че веригите и вътрешностите му липсваха, както и панелите на палубите, ограбени от ято градчета, които пируваха в сенките на по-долните му етажи, откъсваха големи ръждясали парчета с челюстите си и изпращаха боклучари, чиито факли светеха в мрака между етажите като лампички на куърково дърво.

От едно от градчетата се надигна дим и една ракета полетя към „Джени Ханивър“. Тя се взриви на стотина метра под дирижабъла. Госпожица Фанг заработи бързо с контролните уреди и Том усети, че отново се издигат.

— Половината събирачи на Ловния район разкъсват останките на Моторополис — каза тя. — Подозрителни копелета. Стрелят по всеки, който се доближи, а когато никой не се доближава, се стрелят помежду си.

— Как се е стигнало дотук? — попита Том и погледна отново огромния скелет, докато „Джени Ханивър“ се издигаше нагоре и най-накрая отпътува.

— Гладувал е — отвърна авиаторката. — Свършил е горивото и след като не е можел да се движи, е бил нападнат от шайка малки градчета, които са го разкъсали. Това пиршество продължава вече месеци наред. Очаквам скоро да дойде някой голям град и да довърши започнатото. Виждаш ли, Том, няма достатъчно плячка в центъра на Ловния район. Така че едва ли тя е причината Лондон да излезе от скривалището си.

Момчето се обърна, за да погледне останалия зад гърба им мъртъв град. В северозападната част шайка малки предградия хищници преследваха градчетата на събирачите. Най-накрая успяха да отделят от групата най-слабото и най-бавното и го нападнаха, но преди да го уловят, дирижабълът се издигна отново в чистия и ясен свят над облаците и останките на Моторополис се скриха от поглед.

Когато госпожица Фанг го погледна отново, тя продължаваше да се усмихва, но имаше някакъв странен блясък в очите ѝ.

— Щом Магнъс Кроум не е тръгнал за плячка — започна тя, — за какво тогава?

Том поклати глава.

— Аз съм само един чирак историк — призна си той. — Трета степен. Честно казано, не познавам главния навигатор.

— Хестър спомена нещо — продължи авиаторката. — Нещо, което господин Валънтайн отнел от бедните ѝ родители. МЕДУЗА. Странно име. Чувал ли си за нея? Знаеш ли какво означава?

Том поклати глава, а госпожица Фанг го изгледа внимателно, прониза го с поглед, сякаш искаше да проникне в душата му. Накрая се засмя.

— Е, няма значение — каза тя. — Трябва да ви отведа във Въздушен пристан. Там ще открием дирижабъл, който да ви върне у дома.

Въздушен пристан! Той беше един от най-прочутите градове по време на Ерата на Задвижването и по-късно вечерта, когато долови сигнала от неговия радиомаяк, Том хукна към пилотската кабина. По пътя си срещна Хестър на стълбата пред лазарета. Тя беше разчорлена, сънена и куцукаше. Ана Фанг беше дала всичко от себе си, за да превърже крака ѝ, но това нямаше как да оправи обноските на момичето. Хестър отвърна лице, когато забеляза Том, и само се намръщи и изръмжа, когато той я попита как е.

Отидоха в пилотската кабина, където госпожица Фанг се обърна да ги поздрави с лъчезарна усмивка.

— Вижте, милички! — Авиаторката посочи през големите прозорци. — Въздушен пристан!

Двамата застанаха зад седалката ѝ и погледнаха навън. Далеч пред тях, през море от облаци, слънчевата светлина се отразяваше в един-единствен етаж от някаква лека сплав и ореол от газови балони в ярки цветове.

Преди много време този град беше взел решение да избяга от гладните градове, като отлети в небето. Оттогава се беше превърнал в търговски център и сборен пункт на авиаторите. Той се носеше цяло лято над Ловния район, след което отлиташе на юг за през зимата в търсене на по-топли небеса. Том си спомняше как веднъж беше хвърлил котва над Лондон за цяла седмица, как туристическите балони прелитаха над Кенсингтън Гардънс и Съркъл парк и колко много завиждаше на хора като Мелифънт, които бяха достатъчно богати, за да си позволят подобна разходка, и след това се връщаха с истории за летящия град. Сега щеше да отиде там, и то не като турист! Ах, каква история щеше да разкаже на другите чираци, когато се прибере!

Дирижабълът бавно се носеше към града. Докато слънцето се скриваше зад облаците на запад, госпожица Фанг изключи двигателите и остави летателния апарат да се носи към пристанището, където пристанищни служители в небесносини ливреи размахваха флагчета в различни цветове, за да ѝ осигурят безопасно приземяване. Пристанището зад тях беше пълно с туристи и авиатори. Имаше и няколко души, които следяха трафика — те прилежно записаха номера на „Джени Ханивър“ в бележниците си, докато дирижабълът биваше прихванат със скоби.

След малко Том излезе навън в мрачния и студен рядък въздух и се загледа в пристигащите и заминаващите летателни апарати — елегантни лайнери и ръждясали шлепове, спретнати малки катери с прозрачни балони и товарни съдове в тигрови шарки от Стоте острова.

— Вижте! — посочи към покривите момчето. — Онова там е Свободната борса, а онази църква е „Свети Михаил Небесни“. Има нейна снимка в Лондонския музей!

Госпожица Фанг беше виждала тези неща много, много пъти преди, а Хестър само се намръщи към тълпата на пристанището и прикри лицето си.

Авиаторката заключи „Джени Ханивър“ с един ключ, който висеше на каишка от врата ѝ, но когато едно малко босо момченце дойде при нея на бегом и задърпа палтото ѝ с думите „Да ви пазя ли дирижабъла, госпожице?“, тя се засмя и пусна три квадратни бронзови монети в отворената му длан.

— Няма да позволя на никого да се промъкне на борда! — обеща малкият пазач и застана на пост пред летателния апарат.

Появиха се униформени пристанищни служители, които се усмихнаха на госпожица Фанг, но изгледаха подозрително новите ѝ спътници. Провериха дали новодошлите имат метални бомбета на ботушите си или запалени цигари, след което ги поведоха към пристанищните служби, където имаше огромни и грубо написани табели: ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО; ИЗКЛЮЧЕТЕ ВСИЧКИ ЕЛЕКТРОННИ УСТРОЙСТВА; НЕ ПРАВЕТЕ ИСКРИ. Искрите бяха бичът на аеротърговията заради опасността да възпламенят газа в балоните на дирижаблите. Във Въздушен пристан дори енергичното ресане на косата си беше сериозно престъпление, затова всички новопристигнали трябваше да подписват стриктни декларации за безопасност и да убедят директора на пристанището, че няма опасност да се самозапалят.

Най-накрая им позволиха да минат по едно метално стълбище към „Хай Стрийт“. Единственият площад на Въздушен пристан представляваше обръч от панели от някаква лека сплав, застроени с магазини, сергии, бакалии, питейни заведения и хотели. Том се въртеше като муха без глава, опитваше се да види всичко и да го запази в спомените си. На всеки покрив имаше въртящи се турбини, а механиците пълзяха като паяци върху огромни двигатели. Въздухът беше наситен с екзотичните миризми на чуждестранна храна и накъдето и да погледнеше, виждаше авиатори — те крачеха наоколо с небрежната увереност на хора, които са прекарали целия си живот в небето. Дългите им манта плющяха зад тях като кожени криле.

Госпожица Фанг посочи една извивка в „Хай Стрийт“ към сграда, на чийто знак имаше дирижабъл.

— Това е „Балон и гондола“ — сподели със спътниците си тя. — Ще ви черпя вечеря, след което ще намерим някой добронамерен капитан, който да ви отведе в Лондон.

Авиаторката ги поведе натам. Хестър се криеше от света зад вдигнатата си ръка, а Том продължаваше да се оглежда изумен и да съжалява, че съвсем скоро приключението му е на път да приключи. Не забеляза кръжащия сред другите по-големи съдове „Ястреб 90“, който чакаше да получи разрешение за кацане. Дори да го беше видял, от това разстояние нямаше да успее да разчете регистрационния му номер, нито да различи червеното колело на балона му — знака на Гилдията на инженерите.

12. Балон и гондола

Странноприемницата беше голяма, мрачна и оживена. Стените бяха украсени с дирижабли в бутилки и с витлата на известни стари небесни клипери, чиито имена бяха красиво изписани на перките — „Надежда“, „Аеромишка“ и „Невидим червей“. Авиаторите се бяха разположили зад метални маси и разговаряха за товарите си и за цената на летателния газ. Сред тях имаше джайнисти3, тибетци, кхоса4, инуити5, аеротуареги6 и облечени в кожа гиганти от Ледената пустош. Едно момиче уйгур7 свиреше „Серенада за попътен вятър“ на четирийсетструнната си китара и от време на време от високоговорителя се разнасяше: „В сектор три пристига с директен полет от Палатинатите на Нова Мая «Идиотски вятър». Той пренася на борда си шоколад и ванилия“ или „Всички пътници да се качат на «Моята Широна» в сектор седем, която ще отлети за Аркангел…“

Ана Фанг се спря пред един малък олтар точно до вратата и отправи благодарности към боговете на небето за безаварийното пътуване. Богът на авиаторите беше някакъв добродушен на вид — дебелата червендалеста статуя върху олтара напомняше на Том за Чъдли Померой, — но съпругата му, Дамата на високите небеса, беше жестока и коварна; ако бъдеше обидена, можеше да изпрати урагани или да пръсне изпълнените с газ балони. Ана ѝ принесе дарове — оризови сладки и пари, а Том и Хестър кимнаха в знак на благодарност за всеки случай.

Преди да се опомнят, госпожица Фанг вече се беше запътила към група авиатори, разположени на масата в ъгъла.

— Кора! — провикна се тя.

Един красив млад африканец я сграбчи в прегръдките си и я подхвърли във въздуха. Двамата заговориха бързо на аеросперанто. Том беше сигурен, че чу Ана да споменава „МЕДУЗА“, когато погледна към него и Хестър, но щом се приближиха, непознатият премина на англиш:

— Летяхме на крилете на силен вятър през целия път от Загуа! — Африканецът изтупа червен сахарски пясък от каската си, за да го докаже.

Това беше капитан Кора от бойния дирижабъл „Мокеле Мбембе“, съюзник на Лигата на антимобилистите, който идваше от един статичен анклав в Лунните планини. Сега пътуваше към Шан Гуо за обиколка на величествената крепост на Батмунк Гомпа. Първоначално Том се шокира, че споделя една маса с воин на Лигата, но Кора изглеждаше добър човек, мил и благоразположен като самата госпожица Фанг. Докато авиаторката поръчваше храна, африканецът представи приятелите си: високият намръщен тип беше Нилс Линдстром от „Гардън Еърплейн Трап“, а красивата арабка със заразителния смях беше Ясмина Рашид от палмирския капер „Зайнаб“. Не след дълго авиаторите се смееха от сърце, когато си спомниха битките над Стоте острова и пиянските пиршества в каютите им на „Панцерщад-Линц“. Ана Фанг буташе чинии към гостите си между историите.

— Още паниран съсел, Том? Хестър, опитай от пържения прилеп!

Докато момчето побутваше странната чуждестранна храна в чинията си с комплекта клечки, който му дадоха вместо нож и вилица, Кора се наведе над него и го попита:

— Двамата с приятелката ти част от екипажа на „Джени“ ли сте?

— Не, не! — побърза да го увери Том. — Имам предвид, не, тя не ми е приятелка, и не, ние сме само пътници… — Побутна пюрето от скакалец и попита: — Познаваш ли добре госпожица Фанг?

— О, да! — засмя се Кора. — Всички аеротърговци познават Ана. Както и цялата Лига, разбира се. В Шан Гуо я наричат „Фенг Хуа“ — Въздушно цвете.

Том се зачуди защо госпожица Фанг има специално име в Шан Гуо, но преди да успее да попита, Кора продължи:

— Знаеш ли, че тя сама построи „Джени Ханивър“? Когато била малко момиче, семейството ѝ имало лошия късмет да живее в град, който е бил изяден от Аркангел. Били принудени да работят като роби в корабостроителниците и през годините успяла да открадне двигател тук, направляващ лост там, докато не построила „Джени“ и избягала.

Том беше впечатлен.

— Не ми е разказвала — измърмори той и погледна авиаторката в различна светлина.

— Тя не говори за това — отвърна Кора. — Родителите ѝ не доживели да избягат с нея. Гледала как умират в ямите с роби.

Момчето изпита огромно съчувствие към госпожица Фанг, която се оказа, че също като него е сирак. Затова ли се усмихваше през цялото време — за да прикрие тъгата си? Затова ли помогна на него и на Хестър да избягат — за да ги спаси от съдбата на родителите си? Том ѝ се усмихна с цялата нежност, на която беше способен. Авиаторката улови погледа му, усмихна му се в отговор и му побутна една чиния с криви черни крачета.

— Ето, младежо, опитай тарантула соте…

— Пристигащ кораб на сектор четиринайсет! — избумтя високоговорителят над тях. — Лондонски дирижабъл GE47, пренасящ само пътници.

Том стана рязко и столът му се катурна зад него. Спомни си малките и бързи разузнавателни дирижабли, които инженерите използваха за проучване на следите и надпалубните съоръжения на Лондон. Спомни си също така, че нямаха имена, а само регистрационни кодове, които започваха с GE.

— Изпратили са някого след нас! — простена той.

Госпожица Фанг също стана на крака.

— Възможно е да е просто съвпадение — отвърна тя. — Вероятно пристигат много дирижабли от Лондон… Но дори Валънтайн да е изпратил някого след вас, не забравяйте, че се намирате сред приятели. Ние сме не по-лоши бойци от вашите бийфбургери.

— Бийфийтъри — поправи я автоматично Том, макар да знаеше, че е допуснала грешката умишлено, за да разведри обстановката.

Видя, че Хестър се усмихна, и се зарадва, че е с него. Изведнъж се изпълни с решителност да я защити на всяка цена.

Всички светлини изгаснаха.

Разнесоха се викове, настана суматоха и откъм кухнята се зачуха трясъци от строшени съдове. Прозорците бяха черни правоъгълници, изсечени от мрак.

— В цял Въздушен пристан няма електричество! — заяви мрачно Линдстром. — Навярно електроцентралата е спряла!

— Не — побърза да отвърне Хестър. — Това е номер. Целта е да се създаде хаос, за да ни попречи да излезем. Някой е дошъл за нас… — В гласа ѝ се усещаше паника, която Том не беше чувал досега, дори по време на преследването в Стейнс. Изведнъж го обзе голям страх.

От далечния край на помещението, където тълпа от хора се бяха втурнали да излязат на огряната от лунна светлина „Хай Стрийт“, се разнесе писък. Последва втори, а с него и трошене на стъкла, крясъци, проклятия, съборени столове и обърнати маси. Две зелени лампи се клатеха над главите на посетителите като надгробни фенери.

— Това не е никакъв бийфийтър! — каза Хестър.

Том не успя да разбере дали е доволна, или изплашена.

— ХЕСТЪР ШОУ! — застърга един глас, който беше като трион, режещ метал.

Входът беше обгърнат от облак пара, от който се появи преследвач. Той беше висок около два и десет, а под палтото му проблясваше метална броня. Кожата на издълженото му лице беше бледа и лъщеше от някаква слуз. Тук-там под нея се виждаше някоя посиняла остра кост. Устата му беше пълна с метални зъби. Носът и горната част на главата му бяха покрити от дълъг метален шлем, от който излизаха тръби и маркучи, висящи като расти, а краищата им влизаха в отвори в гърдите му. Кръглите му стъклени очи му придаваха стреснатото изражение на човек, който сякаш никога не се е отърсил от ужасната изненада, която го е сполетяла.

Защото това бе най-ужасната черта на преследвачите: те някога са били хора и под металния шлем беше пленен истински човешки мозък.

— Това е невъзможно! — изуми се Том. — Вече няма преследвачи! Всички са били унищожени преди векове!

Само дето преследвачът стоеше пред очите му и беше ужасяващо реален. Момчето се опита да отстъпи назад, но не можеше да помръдне. Нещо потече по крака му, топло като разлят чай. Том осъзна, че се е подмокрил.

Преследвачът тръгна бавно напред, като изрита от пътя си празните маси и столове. Под краката му хрущяха счупени стъкла. От сенките зад него се появи авиатор и го нападна с меча си, но острието отскочи от бронята му. Създанието смаза лицето на нападателя си с един силен замах на огромния си юмрук, без дори да си направи труда да погледне назад.

— ХЕСТЪР ШОУ — повтори преследвачът. — ТОМАС НАТСУЪРТИ.

То знае името ми! — помисли си момчето.

— Аз… — започна госпожица Фанг, но дори тя беше останала без думи.

Дръпна Том назад, докато Кора и останалите извадиха мечовете си и застанаха между създанието и плячката му. Хестър се присъедини към тях.

— Всичко е наред — каза тя със странен и слаб глас. — Познавам го. Позволете ми да говоря с него.

Преследвачът плъзна мъртвешки бледото си лице от Том към Хестър, а лещите в механичните му очи се завъртяха.

— ХЕСТЪР ШОУ — каза той с този свой глас, приличащ на изпускане на газ.

— Здравей, Шрайк — поздрави го момичето.

Голямата глава на създанието се килна на една страна, за да я огледа. Металната му ръка посегна напред, поколеба се, след което докосна лицето ѝ и остави мазна следа върху него.

— Съжалявам, че нямахме възможност да се сбогуваме…

— СЕГА РАБОТЯ ЗА ЛОРД-КМЕТА НА ЛОНДОН — отвърна Шрайк. — ТОЙ МЕ ИЗПРАТИ ДА ТЕ УБИЯ.

Том простена отново. Хестър се засмя.

— Но… ти няма да изпълниш задачата, нали, Шрайк? Няма да ме убиеш?

— ЩЕ ГО СТОРЯ — отвърна създанието, като не отместваше поглед от нея.

— Не, Шрайк! — прошепна момичето и госпожица Фанг се възползва от своя шанс.

Тя извади от джоба в ръкава на палтото си малко парче метал, което приличаше на перка, и го запрати към гърлото на създанието. То изсвистя зловещо във въздуха и се разгърна в блестящ и изключително остър диск.

— Бойно фризби от Нова Мая! — изуми се Том, който беше виждал подобни оръжия зад витрините в секцията „Оръжия“ на Музея.

Беше наясно, че подобно фризби може да пререже врата на човек от шейсет крачки разстояние. Очакваше главата на преследвача да падне от раменете му… но оръжието само се заби в бронирания врат на Шрайк и завибрира.

Цепката, която играеше ролята на уста, се разшири в голяма усмивка и създанието се спусна напред. Движеше се бързо като влечуго. Госпожица Фанг отскочи настрани и вдигна високо крак, за да нанесе удар, но създанието беше прекалено бързо за нея.

— Бягайте! — изкрещя тя на Хестър и Том. — Върнете се на „Джени“! Аз ще дойда!

Какво друго можеха да сторят? Побягнаха. Шрайк посегна към тях, когато минаха покрай него, но Кора го сграбчи за ръката, а Нилс Линдстром замахна с меча си към лицето му. Преследвачът блъсна силно африканеца и замахна с ръка. Появиха се искри и изскърца метал. Линдстром изпусна счупения си меч, изрева от болка и се хвана за ръката. Създанието го хвърли на една страна и вдигна Ана от земята, когато му се нахвърли, но бързо я стовари върху Кора и Ясмина, които бяха решили да ѝ се притекат на помощ.

— Госпожице Фанг! — провикна се Том.

За момент се зачуди дали да не се върне, но знаеше достатъчно за преследвачите, за да е наясно, че нищо не може да направи. Побягна след Хестър, прескочи купчината с тела до вратата и излезе навън в сенките и мрака сред изплашените хора. Една сирена виеше жално. Вятърът донасяше неприятния мирис на дим и над електроцентралата зърна нещо, от което се страхуваха всички авиатори — огън!

— Не разбирам — заяви Хестър, като говореше на себе си, а не на Том. — Той не би ме убил, не би го сторил! — Въпреки увещанията си, момичето продължи да бяга и двамата отидоха в сектор седем, където ги очакваше „Джени Ханивър“.

Шрайк обаче се беше погрижил малкият дирижабъл да не може да отлети тази вечер. Балонът беше срязан, защитната обвивка на двигателите беше разкъсана като размазана стара консервна кутия и от тях бяха увиснали кабели като спагети. Насред целия този хаос лежеше прекършеното тяло на момчето, на което госпожица Фанг беше платила да пази „Джени Ханивър“.

Том не можеше да откъсне поглед от ужасната гледка. Зад него се носеше звук от приближаващи по металната палуба стъпки — дран-дран-дран-дран.

Огледа се за Хестър, но установи, че е тръгнала нанякъде — куцукаше по пристанището… по-скоро бягаше надолу, осъзна той, тъй като разрушеният аероград беше започнал да се накланя заплашително. Том извика името ѝ и хукна след нея, като се движеше в съседния сектор. Един занемарен балон тъкмо кацна и от него се изсипаха семейство замаяни туристи, които не можеха да преценят дали мракът и виковете означаваха някаква кризисна ситуация, или са част от забавленията. Хестър си проправи път през тях, като ги избута. Сграбчи въздухоплавателя за очилата и го извади от коша. Летателният апарат се отмести, когато се качи в него.

— Спрете! Крадци! Обирджии! Помощ! — крещеше собственикът на балона, но единственото, което чуваше Том, беше слабото и ужасяващо дран-дран-дран, което приближаваше по „Хай Стрийт“.

— Том! Качвай се!

Момчето събра целия си кураж и скочи до Хестър, която се беше заела с въжетата.

— Хвърли всичко от борда — нареди му тя.

Том изпълни нареждането и балонът се издигна нагоре, изравни се с прозорците на първия етаж, с покривите, с върха на „Свети Михаил Небесни“. Съвсем скоро Въздушен пристан се превърна в малка поничка от мрак, която се отдалечаваше от тях, а Шрайк беше само петно. Зелените му очи проблясваха, докато вървеше по пристанището и наблюдаваше бягството им.

13. Възкресените

През тъмните векове преди Ерата на Задвижването многобройни номадски империи се борили за надмощие сред лабиринта от вулкани, наречен Европа. Те създали преследвачите от телата на мъртви войници, събирани от бойните полета и съживени отново, като свързвали нервната им система с машини от Старата технология.

Империите отдавна бяха потънали в забвение, но не и ужасните Възкресени. Том помнеше как си играеше на такъв, когато беше дете в сиропиталището на своята гилдия. Вървеше бавно с разперени напред ръце и крещеше „АЗ СЪМ ПРЕ-СЛЕД-ВАЧ! У-НИ-ЩО-ЖИ!“, докато госпожица Плим не дойдеше да му се скара да бъде по-тих.

Не беше си представял, че някога ще се сблъска с истински. Докато откраднатият балон се носеше бавно на изток върху крилете на нощния вятър, Том трепереше в люлеещия се кош, извит на една страна, за да не може Хестър да види подмокрените му панталони.

— Смятах, че всички са загинали преди стотици години! — каза той. — Мислех си, че са били унищожени в битките или са полудели и са се саморазкъсали…

— Не и Шрайк — отвърна момичето.

— Той те позна!

— Разбира се. Двамата сме стари приятели.

Срещна го на сутринта след смъртта на родителите си — на сутринта, в която се събуди край бреговете на Ловния район под ласката на тихия дъжд. Нямаше представа как се е озовала там, а болката в главата ѝ беше толкова силна, че едва можеше да се движи или да мисли.

Наблизо забеляза най-малкия и най-мръсен град, който беше виждала някога. Хора с огромни плетени кошове на гърбовете слизаха по стълби и подвижни мостове и пресяваха боклуците във водата, за да се върнат с плячка от старо желязо и прогизнали дърва. Неколцина бяха забелязали лодката на баща ѝ и съвсем скоро откриха Хестър. Двама мъже дойдоха и се загледаха в нея. Единият беше типичен боклучар — дребен и мръсен, а в коша си носеше части от стар бръмбар. След като я зяпа известно време, отстъпи назад и каза на спътника си:

— Съжалявам, господин Шрайк, смятах, че може да стане част от колекцията ви, но за жалост е от плът и кръв…

Той се обърна и загази през боклуците във водата. Беше изгубил всякакъв интерес към Хестър. Търсеше единствено неща, които можеше да продаде, а едно полумъртво дете не струваше нищо. Стари гуми за бръмбар, ето такива неща си заслужаваха…

Другият обаче не помръдна от мястото си. Не отделяше поглед от нея. Едва когато се пресегна и докосна лицето ѝ, тя усети студения и твърд метал под ръкавиците му и осъзна, че това не е човек. Онзи заговори и гласът му издаваше звук като телена четка върху черна дъска.

— НЕ БИВА ДА ОСТАВАШ ТУК, ДЕТЕ.

Вдигна я, преметна я през рамо и я отведе на борда.

Името на града беше Строул. Той беше дом на петдесет корави и закалени боклучари, които разграбваха места със Стара технология, когато успееха да намерят такива, и тършуваха из отпадъците на по-големите градове, когато не успяваха. Шрайк живееше с тях, но не беше боклучар. Когато някой издирван престъпник се измъкнеше от големите самоходни градове в Безлюдните територии, той го проследяваше, отрязваше му главата и я запазваше за следващия път, в който се случи да посети този град, за да я предаде на властите и да си прибере наградата.

Защо си беше направил труда да я спаси, Хестър така и не разбра. Едва ли беше от съжаление, тъй като той не познаваше подобно чувство. Показваше някакви емоции единствено когато се занимаваше с колекцията си. Тя се състоеше от стари механични фигури и играчки. Купуваше всичко, което скитащите боклучари продаваха. Разнебитеното му жилище в Строул беше препълнено с тях: животни, рицари в доспехи, навиващи се войници с ключове на гърбовете, дори един ангел на смъртта в реални размери, изваден от огромен часовник. Любимите му бяха жени и деца: прекрасни дами в проядени от молците рокли и красиви момичета и момчета с порцеланови лица. Шрайк търпеливо ги разглобяваше и поправяше по цели нощи, като същевременно с това изучаваше сложните механизми на сърцата им, сякаш се опитваше чрез тях да разбере как функционира самият той.

Понякога Хестър имаше чувството, че тя също е част от колекцията му. Дали не му напомняше за раните, които е получил на бойните полета на отдавна забравени войни, когато все още е бил човешко същество?

Тя живя в дома му цели пет дълги години. През това време лицето ѝ заздравя в постоянно смръщена физиономия и спомените ѝ бавно се завърнаха. Някои бяха плашещо ясни: вълните край бреговете на Оук Айлънд, гласът на майка ѝ и вятърът от тресавищата, носещ миризмата на мокра трева и животински тор. Други бяха мъгляви и трудни за разбиране. Те изскачаха в ума ѝ точно преди да заспи, или пък я улавяха неподготвена, докато се разхождаше сред мълчаливите механични фигури в къщата на Шрайк. Кръв върху звездните карти. Метален шум. Издължено и красиво мъжко лице с морскосиви очи. Това бяха откъслечни спомени, които трябваше да бъдат чинно събрани и свързани заедно, точно както правеха боклучарите с машинните части, които намираха.

Едва когато чу мъжете да разказват истории за великия Тадеус Валънтайн, започна да намира логиката в тези парчета от пъзела. Разпозна името: то принадлежеше на човека, който беше убил родителите ѝ и я беше превърнал в чудовище. Хестър знаеше какво трябва да направи, без дори да се замисля. Отиде при Шрайк и му каза, че иска да тръгне след Валънтайн.

— НЕ БИВА — беше единственото, което отвърна преследвачът. — ЩЕ ТЕ УБИЯТ.

— Тогава ела с мен! — помоли го момичето, но напразно. Шрайк беше чувал за Лондон и за увлечението на Магнъс Кроум по технологиите. Смяташе, че ако отиде там, Гилдията на инженерите ще го залови и ще го разреже на малки парчета, за да го изследва в тайните си лаборатории.

— НЕ БИВА ДА ХОДИШ ТАМ — продължи с предупрежденията си преследвачът.

Въпреки това Хестър тръгна. Изчака го да се разсее с механичните си играчки, измъкна се през един прозорец и напусна Строул, за да се заскита из попадналите в плена на зимата Безлюдни територии с откраднат нож в колана си и с желанието да намери Лондон и в него — отмъщението си.

— Оттогава не съм го виждала — сподели Хестър с Том, като не спираше да трепери в коша на откраднатия балон. — Строул беше край бреговете на Англишко море, когато си тръгнах, но ето го Шрайк тук, работи за Магнъс Кроум и иска да ме убие. Не виждам никакъв смисъл!

— Може би си наранила чувствата му, когато си избягала? — предположи Том.

— Той няма такива — отвърна Хестър. — Изчистили са всичките му спомени и чувства, когато са го превърнали в преследвач.

Звучи така, сякаш му завижда, помисли си момчето. Поне гласът ѝ му помогна да се успокои и вече беше спрял да трепери. Поизправи се и се заслуша във въздишащия между въжетата на балона вятър. Западните облаци бяха прорязани от черно петно, което вероятно беше издигащият се от Въздушен пристан пушек. Дали авиаторите бяха съумели да укротят пожарите, или градът им вече беше унищожен? Какво ли се беше случило с Ана Фанг? Вероятно Шрайк я беше убил заедно с всичките ѝ приятели. Милата и винаги весела авиаторка беше мъртва, също като собствените си родители. Сякаш някакво проклятие тегнеше над Том и погубваше всички, които се държаха мило с него. Как му се искаше да не беше срещал Валънтайн! Да си беше стоял в Музея, където му беше мястото!

— Може би е добре — заяви изневиделица Хестър, сякаш беше прочела мислите му. — Мисля, че Шрайк само си играеше с нея; не си беше извадил ноктите или нещо такова.

— Той има нокти?!

— Стига да не го ядоса, не смятам, че ще си хаби времето да я убива.

— Какво ли ще стане с Въздушен пристан?

— Предполагам, че ако наистина е сериозно увреден, ще спре някъде за поправка.

Том кимна. В главата му се появи една хубава мисъл.

— Мислиш ли, че госпожица Фанг ще тръгне след нас?

— Не знам — отвърна Хестър. — Но Шрайк определено ще го стори.

Момчето отново хвърли ужасен поглед през рамо.

— Хубавото е — заяви момичето, — че поне се движим в правилната посока, към Лондон.

Том надникна предпазливо над коша. Облаците лежаха под тях като бял пухен юрган, постлан върху земята, сякаш за да им попречи да разберат къде са и накъде пътуват.

— Откъде знаеш? — попита Том.

— От звездите, разбира се — отвърна Хестър. — Мама ме научи да ги разпознавам. Тя също беше авиаторка, помниш ли? Била е къде ли не. Веднъж е ходила дори в Америка. Налага се да използваш звездите, за да намериш пътя си на такива места, когато не разполагаш с карта или ориентири. Виж, това там е Полярната звезда. Онова съзвездие пък древните са наричали Голяма мечка, но повечето хора днес го познават като Града. Ако го държим дясно на борд, ще знаем, че летим на североизток…

— Но те са толкова много! — заяви Том и се опита да проследи сочещия ѝ пръст. Тук над облаците, без воалите на градския пушек и прахта на Безлюдните територии, които да го скриват, нощното небе проблясваше с милиони студени точици светлина. — Досега не бях забелязвал колко много са звездите!

— Всичките са слънца, които горят горе в Космоса, на хиляди километри разстояние — обясни Хестър. Том имаше чувството, че спътницата му се гордее с богатите си познания. — Освен онези, които не са истински звезди. Някои от най-ярките са механични луни, които древните са изстреляли в орбита преди хиляди години. Те все още обикалят ли, обикалят бедната стара Земя.

Момчето се загледа в трептящия мрак.

— А онази там каква е? — попита и посочи към една ниска ярка звезда на запад.

Хестър погледна натам и усмивката ѝ се изпари на мига. Ръцете ѝ се свиха в юмруци.

— Онази там ли? — попита тя, за да се увери. — Това е дирижабъл, който идва за нас.

— Вероятно е госпожица Фанг, която ще ни спаси? — предположи Том с пълен с надежда глас.

Далечният летателен апарат бързо ги приближаваше и само след няколко минути видяха, че е малък разузнавателен кораб, построен в Лондон, модел „Спъдбъри Сънбийм“ или „Ястреб 90“. Можеха да почувстват зеления взор на Шрайк върху себе си, пътуващ през пустите небеса.

Хестър се зае с ръждясалите клапани и лостове, които контролираха налягането на газа в балона. След няколко секунди намери онзи, който търсеше, и някъде над главите им се разнесе отвратително съскане.

— Какво правиш? — изписка Том. — Така изпускаш газа! Ще се разбием!

— Скривам ни от Шрайк — отвърна момичето и отвори още малко клапана. Момчето вдигна поглед и забеляза, че балонът започва да омеква. Погледна назад към преследващия ги дирижабъл. Приближаваше ги много бързо, но все още беше на няколко километра от тях. Надяваше се от това разстояние да изглежда, че балонът им е претърпял авария. Молеше се Шрайк да не разгадае плана на Хестър. Вероятно малкият му дирижабъл не беше въоръжен с ракети…

Изведнъж започнаха да пропадат през облаците и не виждаха нищо друго освен виещия се около тях мрак и на моменти луната, която висеше спокойно над тях. Кошът изскърца, балонът изплющя, а газовият клапан изсъска като раздразнена змия.

— Когато приближим земята, излез възможно най-бързо — предупреди Хестър.

— Добре — съгласи се Том, но бързо добави: — Имаш предвид, че трябва да скочим от балона?

— Нямаме никакъв шанс срещу Шрайк във въздуха — обясни момичето. — Надявам се да успея да го надхитря на земята.

— На земята? — изуми се момчето. — О, пак ли ще бродим из Безлюдните територии!

Балонът бързо се снижаваше. Под тях се появи огромна черна шир, покрита от тъмни петна растителност и тук-там с отблясъци от лунна светлина. Гъстите облаци над главите им се надпреварваха на изток. Нямаше следа от дирижабъла на Шрайк. Том се взе в ръце. Земята беше на трийсет метра, после на петнайсет, десет. Кошът се вряза в клоните на дърветата и пътниците му бяха раздрусани здраво, преди да се разбие в калната почва, да подскочи отново нагоре, да се стовари върху земята…

— Скачай! — изкрещя Хестър следващия път, когато балонът докосна земята.

Том скочи през няколко остри клона и се приземи в меката кал. Летателният апарат се издигна отново нагоре и за момент му мина мисълта, че спътницата му го е зарязала да гние на голата земя.

— Хестър! — провикна се толкова силно, че гърлото го заболя. — Хестър! — След малко се чу шумолене в един от близките храсти вляво и от него се появи куцукащото момиче. — О, благодаря на Куърк! — прошепна той.

Очакваше от нея да спре, да седне да си починат и да благодарят на боговете, че ги приземиха на меката и мокра земя, а не върху някоя скала. Вместо това тя мина покрай него и закуцука в посока североизток.

— Спри! — провикна се Том. Все още беше задъхан и трепереше толкова много, че му беше трудно дори да стане. — Чакай! Къде отиваш?

Хестър се обърна и го погледна, сякаш беше някакъв луд.

— В Лондон — отговори тя.

Том се претърколи по гръб и простена. Трябваше да събере всичките си останали сили, за да се отправи на следващото изтощително пътешествие.

Освободен от тежестта си, балонът отново се издигаше в небето. Приличаше на черна сълза, която бързо беше погълната от търбуха на облаците. Не след дълго чуха мъркането на двигателите на дирижабъла на Шрайк, който го последва. Том и Хестър бяха заобиколени само от нощта, студения вятър и разпокъсаната лунна светлина, която се прокрадваше през назъбените хълмове.

14. Лондонската палата на гилдиите

Катрин реши да започне от върха. На следващия ден от заминаването на Валънтайн тя изпрати съобщение по пневматичната тръбна система до кабинета на лорд-кмета от терминала в стаята на баща си. Половин час по-късно получи отговор от секретарката на Кроум, който гласеше, че лорд-кметът ще приеме госпожица Валънтайн по обяд.

Катрин отиде в гардеробната и облече най-деловите си дрехи — тесните черни панталони и сивото палто, набрано на раменете. Прибра си косата с шнола, направена от стоповете на древна кола, и измъкна стилна шапка с наушници, която си беше купила преди шест седмици, но все още не беше носила. Сложи си червило, наложи си едва забележими правоъгълници от руж в горната част на бузите и нарисува малък син триъгълник между веждите си — подобие на знак на гилдия, какъвто модерните дами носеха. Намери тетрадка и молив и ги напъха в едно от черните куфарчета на баща си, заедно със златния пропуск, който ѝ беше подарил на петнайсетия ѝ рожден ден — той ѝ даваше достъп до почти всяка част на Лондон. Катрин се погледна в огледалото и си се представи как след няколко седмици щеше да посреща завръщането на експедицията. Тогава щеше да каже на баща си: „Вече всичко е наред, разбирам, няма нужда да се тревожиш повече…“

В дванайсет без петнайсет двамата с Куче отидоха до асансьорната станция на „Куърк Съркъс“. Катрин се наслаждаваше на погледите, които хората ѝ хвърляха, когато минеше покрай тях. „Това е госпожица Катрин Валънтайн“, представяше си, че казват. „Тръгнала е да се види с лорд-кмета…“ Всички от асансьорния екип я познаваха, затова само ѝ се усмихнаха и я поздравиха с „Добро утро, госпожице Катрин“, след което погалиха Куче по главата и дори не си направиха труда да погледнат пропуска ѝ, когато се качи на борда в 11:52 часа за Горния етаж.

Асансьорът зажужа нагоре. Тя тръгна бързо по „Патерностер Скуеър“, където Куче зяпаше накацалите гълъби и наостряше уши при шумовете, които се разнасяха от ремонтната работа по „Свети Павел“. Не след дълго вече изкачваха стълбите на Лондонската палата на гилдиите, където я поканиха да се качи в малък вътрешен асансьор. В дванайсет без една мина през кръглата бронзова врата на личния кабинет на лорд-кмета.

— А, госпожице Валънтайн. Подранили сте с една минута. — Кроум вдигна поглед от другата страна на огромното си бюро и отново го заби в доклада, който четеше.

Зад главата му имаше кръгъл прозорец, през който се виждаше „Свети Павел“, която изглеждаше някак си нереална през дебелото стъкло — като потънал храм, гледан през бистрите води. Слънчевата светлина се отразяваше в потъмнелите бронзови панели на стените на кабинета. Нямаше картини или някаква друга украса по тях, а подът беше от гол метал. Катрин потрепери. През подметките на обувките си усещаше студа.

Лорд-кметът я накара да чака петдесет и девет дълги секунди, които ѝ се сториха безкрайни. Почувства се изключително неловко, когато най-накрая остави доклада и ѝ се усмихна едва, като човек, който не знае как изглежда една усмивка, но е чел ръководство по темата.

— Вероятно ще се зарадвате да научите, че току-що, малко преди да излезе извън обхват, получих кодиран радиосигнал от експедицията на баща ви — обясни лорд-кметът. — Всичко е наред на борда на „Асансьор до 13-ия етаж“.

— Чудесно! — отвърна Катрин.

Тя беше наясно, че това е последният път, когато чува нещо за баща си, преди той да тръгне обратно към Лондон. Дори инженерите нямаха възможност да изпращат радиосигнали на повече от няколкостотин километра.

— Има ли нещо друго? — попита Кроум.

— Да… — отвърна Катрин и се поколеба.

Страхуваше се, че ще прозвучи глупаво. Заради студения офис на лорд-кмета и още по-студената му усмивка ѝ се искаше да не си беше слагала толкова много грим. Не трябваше да си облича и тези тесни и официални дрехи. В крайна сметка дойде заради това. Думите направо излетяха от устата ѝ:

— Искам да знам за момичето и защо се опита да убие баща ми.

Усмивката на лорд-кмета се изпари.

— Баща ви не е сметнал за необходимо да ми сподели за нея. Нямам представа защо толкова много иска да го убие.

— Смятате ли, че има нещо общо с МЕДУЗА?

Погледът на Кроум стана с няколко градуса по-студен.

— Този въпрос не ви засяга! — сопна се той. — Какво ви е казал Валънтайн?

— Нищо! — отвърна Катрин. Лорд-кметът беше започнал да я изнервя. — Но виждам, че е изплашен, и трябва да разбера защо, тъй като…

— Чуйте ме, дете. — Кроум стана от бюрото си и го заобиколи, за да застане пред нея. Тънките му ръце я хванаха за раменете. — Ако Валънтайн има тайни от вас, то това е обосновано. Съществуват аспекти в работата му, които не можете да разберете. Спомнете си, че баща ви е започнал от нищото. Бил е обикновен боклучар в Безлюдните територии, преди да се заинтересувам от него. Желаете ли отново да се превърне в такъв? Или в нещо по-лошо?

Катрин имаше чувството, че лорд-кметът я е зашлевил. Лицето ѝ беше почервеняло от гняв, но успяваше да се контролира.

— Вървете си у дома и очаквайте завръщането му — нареди Кроум. — И оставете делата на възрастните на онези, които ги разбират. Не говорете с никого за момичето или за МЕДУЗА.

Делата на възрастните? — помисли си Катрин ядосано. — На колко години смята, че съм? Но само наведе глава и отвърна тихо:

— Да, лорд-кмете. Хайде, Куче.

— И не водете повече това животно на Горния етаж — провикна се Кроум и гласът му я последва навън, където секретарките се обърнаха да видят разгневеното ѝ, почти разплакано лице.

Докато пътуваха с асансьора до „Куърк Съркъс“, Катрин прошепна на вълка:

— Ще му го върнем, Куче!

Вместо да се прибере направо у дома, Катрин намина през Храма на Клио в края на Съркъл парк. Там, в ароматния мрак, се успокои и се опита да измисли какво да прави.

Откакто Николас Куърк беше обявен за бог, повечето лондончани не обръщаха толкова внимание на старите богове и богини, така че храмът беше изцяло на нейно разположение. Катрин харесваше Клио, която беше почитана от майка ѝ в Пуерто Анджелис и чиято статуя много приличаше на нея, с нейните топли тъмни очи и търпелива усмивка. Помнеше на какво я учеше тя, как бедната богиня постоянно е била тласкана към бъдещето от бурята на прогреса, но как понякога е смогвала да се пресегне назад към миналото и да вдъхнови хората да променят целия ход на историята. Погледна нежното лице на статуята и попита:

— Какво да направя, Клио? Как мога да помогна на татко, ако лорд-кметът не ми казва нищо?

Катрин не очакваше да получи отговор и такъв наистина не последва, затова изрече бърза молитва за баща си и още една за бедния Том Натсуърти, направи своето дарение и си тръгна.

Не беше стигнала и на половината път до Клио Хаус, когато ѝ хрумна идеята — тя беше толкова неочаквана, че можеше да ѝ е изпратена от самата богиня. Спомни си как бягаше към шахтата за отпадъци в нощта, в която Том изпадна от града. Тогава мина покрай един младеж, който се беше насочил в другата посока — млад чирак инженер, който изглеждаше толкова пребледнял и шокиран, че нямаше никакво съмнение, че е видял случилото се.

Катрин побърза да се прибере през осветения от слънцето парк. Онзи млад инженер сигурно знаеше отговора! Трябва да се върне в Търбуха и да го намери! Ще разбере какво става, без никаква помощ от проклетия стар Магнъс Кроум!

15. Тресавищата с ръждива вода

Том и Хестър вървяха през цялата нощ и когато слабото и плоско слънце се издигна над парцалите сутрешна мъгла, продължиха напред, като спираха само за да си поемат въздух. Тук местността беше много различна от калните равнини, които прекосиха преди няколко дни. Постоянно трябваше да заобикалят блата и огромни локви със солена вода и макар от време на време да се натъкваха на дълбоки, задръстени с буренак стари следи от градове, беше повече от ясно, че такива не са минавали оттук от години.

— Виж колко големи са станали храсталаците — посочи Хестър към къпините и зелените хълмове с млади дръвчета. — Дори някой малък полустатичен град би ги изсякъл за гориво.

— Вероятно земята тук е прекалено мека — предположи Том и за двайсети път затъна до кръста в гъстата кал. Спомни си огромната карта на Ловния район във фоайето на Лондонския музей и голямата площ с тресавища, която се простираше от централните планини до бреговете на Казашкото море и представляваше километри наред тръстика и малки сини поточета, които бяха отбелязани като „Неподходящи за големи и малки градове“. — Предполагам, че това е краят на Тресавищата с ръждива вода. Наричат ги така, защото водата е почервеняла от ръждата на градчетата, попаднали и потънали в нея. Само най-дръзките кметове биха припарили с градовете си тук.

— Значи Рейланд и Ана Фанг са ни отвели много по̀ на юг, отколкото предполагах — прошепна на себе си Хестър. — Лондон сигурно вече е на хиляда и петстотин километра оттук. Ще са ни необходими месеци, за да го догоним, като в същото време Шрайк ще е по петите ни.

— Но ти успя да го заблудиш! — напомни ѝ Том. — Избягахме му!

— Това няма да е задълго — отвърна момичето. — Съвсем скоро отново ще намери следите ни. Защо мислиш, че ги наричат преследвачи?

Хестър вървеше ли, вървеше напред през хълмове, блата и надолу по долини, където въздухът беше изпълнен с ята бръмчащи и хапещи мухи, а Том я следваше. И двамата бяха изморени и раздразнителни. По едно време момчето предложи да поседнат да починат, но тя му се сопна:

— Прави каквото си искаш. Какво ми пука?

Том продължи да се тътри след нея мълчаливо и сърдито. Ама че ужасно, грозно, зло и самосъжаляващо се същество беше това момиче! След всичко, което бяха преживели двамата, и след като ѝ помогна в Безлюдните територии, тя беше готова да го зареже с лека ръка. Прииска му се Шрайк да я беше заловил и той да беше избягал с госпожица Фанг или Кора. Те щяха да му позволят да поседне, за да си починат изтощените му до болка крака…

Когато падна мракът и от тресавищата се понесе гъста мъгла на облаци, която приличаше на призраците на мамути, и всяко изшумоляване звучеше като стъпките на преследвач, Том забрави за недоволството си и отново се зарадва, че е с Хестър. Момичето намери място, на което да прекарат нощта, под закрилата на няколко затънали дървета, и когато по-късно се разнесе писъкът на ловуваща сова, Том се събуди от неспокойния си сън и видя, че Хестър е застанала на пост до него като някакъв приятелски настроен водоливник.

— Всичко е наред — каза му тя.

След малко, в един от онези редки проблясъци на нежност, които беше забелязал и преди у нея, Хестър сподели:

— Липсват ми, Том. Мама и тате.

— Знам — отвърна той. — Моите също ми липсват.

— Нямаш ли друго семейство в Лондон?

— Не.

— Приятели?

Том се замисли.

— Всъщност не.

— Кое е онова момиче? — попита Хестър след малко.

— Какво? Къде?

— Беше с теб и Валънтайн в Търбуха онази вечер.

— Това е Катрин — отвърна той. — Тя е… Е, тя е дъщерята на Валънтайн.

Хестър кимна.

— Красива е — каза му.

След този разговор Том заспа много по-лесно. Сънува, че Катрин идва да ги спаси с дирижабъл и ги отвежда обратно в кристалната светлина над облаците. Следващия път, в който отвори очи, вече беше станало утро и Хестър го тресеше, за да се събуди.

— Слушай!

Заслуша се и чу звук, който не беше издаван от дърветата, нито от водата.

— Това град ли е? — попита Том, изпълнен с надежда.

— Не… — Хестър килна глава на една страна и се опита да различи звука. — Това е аеродвигател „Ротванг“…

Шумът се усилваше. Идваше от небето над тях. Над виещата се мъгла прелетя разузнавач.

Том и Хестър застинаха с надеждата, че черната мокра клетка от клони над тях ще ги скрие. Ръмженето на дирижабъла заглъхна, но след малко отново се усили. Летателният апарат кръжеше.

— Шрайк може да ни види — прошепна Хестър и се загледа в гъстата бяла мъгла. — Усещам как ни наблюдава…

— Не, не — настоя Том. — Ако ние не можем да видим дирижабъла, как е възможно той да ни види? Няма никаква логика…

Високо над тях Възкресеният настройва очите си на инфрачервен режим и превключва топлинните си сензори, за да види двете светещи човешки фигури сред сивите статични дървета.

— ОТВЕДЕТЕ МЕ ПО-БЛИЗО — нарежда той.

— Сега ги виждаш ясно — избоботва пилотът на дирижабъла, — а не успя да разбереш, че онзи балон е празен, докато не прекосихме половината Ловен район да го гоним.

Шрайк не отговаря нищо. Защо да се обяснява на този простосмъртен? Разбира се, беше видял, че балонът е празен, веднага след като се появи отново над облаците, но реши да запази тази информация за себе си. Радваше се, че Хестър Шоу мисли толкова бързо и за награда ѝ осигури още няколко часа живот, докато този малоумен инженер авиатор преследваше празния ѝ балон.

Преследвачът отново превключва очите си на нормален режим. Щеше да преследва Хестър по трудния начин — по миризмата, звуците и с нормалното си зрение. Спомня си лицето ѝ и го настройва да се върти в главата му, докато дирижабълът се спуска надолу през мъглата.

— Бягай! — каза Хестър.

Дирижабълът се появи от белотата на няколко метра от тях и се насочи към земята. Витлата му биеха мъглата както миксер — белтъци. Тя изведе Том от безполезното им скривалище. Двамата побягнаха по мократа земя, осеяна с корените на дървета. Пръскаха вода на всяка крачка, а в ботушите им влизаше черна тиня. Движеха се на сляпо, докато Хестър не спря рязко и Том не се блъсна в нея. Паднаха.

Въртяха се в кръг. Дирижабълът увисна малко пред тях и една огромна фигура им препречи пътя. Два лъча светлозелена светлина, изпълнени с танцуващи мокри капки, пронизаха въздуха.

— ХЕСТЪР! — разнесе се стържещ метален глас.

Момичето затърси нещо, което да използва като оръжие, и намери един голям чворест клон.

— Не се приближавай, Шрайк! — предупреди го тя. — Ще ти размажа красивите зелени очи! Ще ти смачкам мозъка!

— Да вървим! — пропищя Том и задърпа палтото ѝ.

— Накъде? — попита Хестър и му хвърли бърз поглед. Стисна по-здраво импровизираната си бухалка и се стегна, когато Шрайк пристъпи напред.

— СПРАВИ СЕ ДОБРЕ, ХЕСТЪР, НО ПРЕСЛЕДВАНЕТО ПРИКЛЮЧИ.

Преследвачът се движеше внимателно върху мократа земя. Всеки път, в който стовареше металните си крака, от тях се издигаше съскащо облаче пара. Той вдигна ръце и от тях се появиха остриета, подобни на нокти на хищна птица.

— Какво те накара да промениш решението си относно Лондон, Шрайк? — изкрещя гневно въпроса си Хестър. — Как се случи така, че се превърна в човека за мокри поръчки на Кроум?

— ТИ СИ ПРИЧИНАТА ДА ОТИДА В ЛОНДОН, ХЕСТЪР. — Шрайк млъкна и мъртвото му лице се разшири в стоманена усмивка. — ЗНАЕХ СИ, ЧЕ СИ СЕ НАСОЧИЛА НАТАМ. ПРОДАДОХ СИ КОЛЕКЦИЯТА И НАЕХ ДИРИЖАБЪЛ, ЗА ДА СТИГНА ПРЕДИ ТЕБ.

— Продал си механичните си играчки? — Момичето не можеше да повярва. — Шрайк, щом си искал толкова много да си ме върнеш, защо просто не ме проследи?

— РЕШИХ ДА ТЕ ОСТАВЯ ДА ПРЕКОСИШ ЛОВНИЯ РАЙОН САМА — отвърна преследвачът. — ТОВА БЕШЕ ИЗПИТАНИЕ.

— Издържах ли го?

Шрайк не отговори на въпроса ѝ.

— КАКТО И ОЧАКВАХ, КОГАТО ОТИДОХ В ЛОНДОН, БЯХ ОТВЕДЕН НАПРАВО В ИНЖЕНЕРИУМА. ПРЕКАРАХ ОСЕМНАЙСЕТ МЕСЕЦА ТАМ И ТЕ ЧАКАХ ДА ПРИСТИГНЕШ. ИНЖЕНЕРИТЕ МЕ РАЗГЛОБЯВАХА И ОТНОВО МЕ СГЛОБЯВАХА ПОВЕЧЕ ОТ ДЕСЕТ ПЪТИ. НО СИ СТРУВАШЕ. СКЛЮЧИХ СДЕЛКА С МАГНЪС КРОУМ. ТОЙ МИ ОБЕЩА ДА ИЗПЪЛНИ НАЙ-СЪКРОВЕНОТО МИ ЖЕЛАНИЕ.

— О, добре — отвърна едва доловимо Хестър и се зачуди за какво, да го вземат мътните, говори.

— НО ПЪРВО ТРЯБВА ДА УМРЕШ.

— Шрайк, защо?

Отговорът му беше приглушен от силно боботене, което накара Том да се зачуди дали дирижабълът на преследвача не е решил да го изостави. Вдигна поглед нагоре. Летателният апарат не беше променил позицията си, но постоянното цвъртене на витлата беше заглушено от някакъв друг шум — раздиращ тътен, който се усилваше с всяка секунда. Дори Шрайк изглеждаше обезпокоен: очите му проблеснаха, а главата му се килна на една страна. Ослушваше се. Земята под краката им потрепери.

От мъглата зад преследвача се появи стена от кал и вода, които се стичаха отгоре и образуваха бяла пяна. Зад нея имаше град — много малък и старомоден, — движещ се на осем огромни колела. Хестър отстъпи бързо назад. Шрайк видя изражението на лицето ѝ и се обърна, за да разбере какво го беше причинило. Том се хвърли към нея, хвана я за врата и я издърпа на безопасно разстояние. Дирижабълът се опита да се измъкне, но колелата на града го удариха и го разбиха на парчета, които полетяха в калта. Миг по-късно преследвачът изкрещя „ХЕСТЪР!“ и огромното предно колело мина през него.

Двамата се претърколиха няколко пъти, притиснати един в друг, когато градът профуча покрай тях. Зърнаха гигантски спици и бутала и светлините на наблюдателните палуби, където мънички фигури оглеждаха района. Разнесе се пронизителен стон на клаксон, който заехтя през мъглата. В следващия миг града вече го нямаше — беше изчезнал също толкова бързо, колкото се беше и появил. Замириса на пушек и горещ метал.

Том и Хестър се изправиха до седнало положение. Парчета от дирижабъла летяха наоколо и проблясваха. Там, където стоеше преследвачът, се беше образувала голяма следа от колелата на града, която бързо се пълнеше с кал. Нещо, което приличаше на метална ръка, стърчеше от тинята и от него се вдигаше пара, която бързо се разтваряше във въздуха.

— Дали е… мъртъв? — попита с треперещ от страх глас Том.

— Един град току-що го премаза — отвърна Хестър. — Не мисля, че е много добре…

Момчето се зачуди какво имаше предвид Шрайк с това свое „най-съкровено желание“. Защо беше продал скъпоценната си колекция, за да тръгне след Хестър, ако всичко, което е искал, е било да я убие? Вече нямаше как да разбере.

— Бедните хорица на дирижабъла… — прошепна той.

— Били са изпратени, за да му помогнат да ни убие, Натсуърти — отвърна момичето. — Недей да ги съжаляваш.

За момент настана тишина. Двамата се загледаха в мъглата. Накрая Том наруши мълчанието:

— Чудя се от какво ли бягаше?

— Какво имаш предвид?

— Този град — отвърна той. — Движеше се толкова бързо… Вероятно нещо го е преследвало…

Хестър го погледна и бавно осъзна какво има предвид.

— О, проклятие! — изруга тя.

Вторият град ги връхлетя почти веднага. Той беше по-голям от първия, с огромни, подобни на варели колела. Някой шегобиец беше нарисувал на зейналите му челюсти зъбата усмивка с надпис: „ЩАСТЛИВ ЛАКУМНИК“.

Нямаха достатъчно време да избягат от пътя му. Този път Хестър сграбчи Том и му изкрещя нещо, но гръмотевичният грохот на двигателите му попречи веднага да разбере какво.

— Можем да скочим върху него! Прави като мен!

Градът ги връхлетя. Колелата му смазваха земята от двете им страни, създаваха вълни в нея и ги издигнаха като две мравки от двете страни на плуг, като едва не ги размазаха в тежкия метален корем над тях. Хестър приклекна на гребена на вълната като сърфист, а Том се заклати до нея, като всеки момент очакваше да бъде смазан от някой кран или да падне под колелата. Спътницата му отново му крещеше нещо и сочеше. Една изпускателна тръба мина покрай тях като чудовищна змия и на светлината на комините от пещите забеляза помощна платформа в долната част на града. Хестър се хвана за парапета ѝ и се прехвърли на нея. Том я последва. За момент ръцете му не успяха да се хванат за нищо, но после пръстите му попаднаха на някакъв ръждясал метал. Едва не си извади ръцете от раменете. Хестър се пресегна светкавично, хвана го за колана и го изтегли.

Мина доста време, преди да престанат да се тресат и да се опитат да станат на крака. И двамата приличаха на груби скулптури, изваяни надве-натри от калта на Безлюдните територии. Тя беше покрила дрехите, косите и лицата им. Том се засмя на този шанс да се измъкнат на косъм и Хестър последва примера му. Досега не я беше чувал да се смее и никога не беше чувствал някого толкова близък, колкото нея сега.

— Ще се оправим! — заяви момичето. — Ще се оправим! Хайде да се качим горе и да видим кой ни е взел на стоп!

Нямаха представа кой е този град, но беше малък — всъщност представляваше обикновено предградие. Том се опитваше да отгатне името му, докато Хестър разби ключалката на един люк и ги поведе по дълго стълбище с ръждясали стени, през които полъхваше жега от двигателите. Според момчето приличаше малко на Кроули или на Пърли Споукс — предградията, които Лондон беше построил в едно велико минало, когато имаше толкова много плячка, че градовете можеха да си позволят да строят малки сателитни градчета. Ако беше някой от тях, това означаваше, че разполагат със свои търговски дирижабли, които са лицензирани да търгуват с Лондон.

Нещо обаче го измъчваше и не му даваше мира. Само най-дръзкият кмет би довел градчето си тук…

Защо, да го вземат мътните, Кроули или Пърли Споукс ще преследват някакво дребно градче в опасните и избягвани от всички Тресавища с ръждива вода?

Изкачваха стълбището, докато не стигнаха до втори люк. Този не беше заключен и когато го отвориха, се озоваха на някаква горна палуба. Студеният вятър издухваше облаци мъгла между металните сгради, а платформите се разклащаха и накланяха, когато предградието ускоряваше напред. Улиците изглеждаха пусти, но Том знаеше, че малките градчета често имат само по няколкостотин жители. Вероятно всички работеха в машинните отделения или се спотайваха на безопасно място, докато премине преследването.

Нещо в това място не му харесваше; определено не беше спретнатото малко предградие, на което се надяваше. Платформите бяха ръждясали и криви, а занемарените къщи се свиваха в сенките на огромни помощни двигатели, които бяха изтръгнати от други градове, монтирани грубовато и свързани с главните двигатели на палубата долу чрез плетеница от гигантски тръби, които се увиваха около сградите и продължаваха в подземията през изрязани в платформите дупки. Зад тях, на мястото, където Том очакваше да види паркове и наблюдателници, имаше картечници и дървени палисади.

Хестър му направи знак да запази мълчание и го поведе към мъгливата кърма. Там се издигаше висока сграда, която трябваше да е кметството. Когато се приближиха до нея, различиха написаното над входа:

Над него плющеше черно-бял флаг — ухилен череп и кръстосани кости.

— Велики Куърк! — изуми се Том. — Това е пиратско предградие!

Неочаквано от една мъглива странична уличка надойдоха мъже и жени, които бяха също толкова опърпани, колкото и самото градче. Бяха слаби, с жестоки лица и носеха най-големите пушкала, които някога беше виждал.

Докато пиратското предградие се отдалечава, тишината се завръща в Тресавищата с ръждива вода, нарушавана единствено от звуците на малки животинки, които шават из тръстиките. Тинята в една от дълбоките следи, оставени от колелата, избълбуква, въздиша и изплюва гърчещата се развалина, в която се беше превърнало тялото на Шрайк.

Той е забит в калта като дълго колче за палатка — смазан и пречупен. Лявата му ръка се държи само на няколко жици, а десният му крак не помръдва. Едното му око е тъмно и сляпо, а с другото вижда замъглено, затова се налага да разклаща глава, за да го проясни. Части от паметта му са изчезнали, а други се завръщат нежелани. Гази в оставените от предградието следи и си спомня за древните войни, за които е бил създаден. На Хълм 20 оръжията „Тесла“ трещят като ледени светкавици и го обгръщат в огън, докато плътта му не започва да се пържи върху металните му кости. Но оцелява. Той е последният от бригада „Лазар“ и винаги оцелява. Трябва да бъде прегазен от нещо много по-голямо от две градчета, за да загине.

Бавно, съвсем бавно Шрайк си проправя път до по-твърда земя и започва да души, да разузнава и да изследва, докато не се уверява, че Хестър е жива. Много се гордее с нея. Тя е най-съкровеното му желание! Съвсем скоро ще я открие отново и самотата на безкрайния му живот ще приключи.

Предградието е оставило дълбоки следи след себе си. Ще бъде лесно да го проследи, ако и кракът му да се влачи безполезен, едното му око да не работи и умът му да е замъглен. Преследвачът отпуска глава назад и надава своя ловен вик в празните тресавища.

16. Отходните резервоари

Ден след ден Лондон продължаваше да се движи напред и да си проправя път през континента, някога известен като Европа, като че ли имаше някаква фантастична награда пред него, макар единственото, което наблюдателите бяха забелязали, откакто градът изяде Солекоп, да бяха няколко боклучарски градчета, които Магнъс Кроум въобще не си направи труда да улови. Хората започнаха да стават неспокойни и да се питат шепнешком на какво си играе лорд-кметът. Лондон не биваше да отива толкова далеч, и то с подобна скорост. Носеха се слухове за недостиг на хранителни запаси, а жегата от двигателите се разпростираше по палубите. Казваха, че човек може да си изпържи яйце върху палубата на шестия етаж.

Горещината в Търбуха беше ужасна и когато Катрин излезе от асансьора на „Тартаръс Роу“, имаше чувството, че е влязла във фурна. Никога преди не беше ходила толкова надълбоко и за момент просто стоеше и примигваше на стъпалата на терминала, объркана от шумовете и тъмнината. На първия етаж, от който дойде, слънцето огряваше Съркъл парк и прохладният вятър поклащаше розовите храсти, докато тук долу групи мъже бягаха напред-назад, пищяха клаксони и големи вагонетки с гориво минаваха покрай нея на път за пещите.

За момент ѝ се прииска да се прибере у дома, но бързо си напомни за какво беше слязла и какво трябваше да направи за доброто на баща си. Пое си дълбоко въздух и излезе на улицата.

Тук не беше като в Хай Лондон. Никой не я познаваше, минувачите бяха груби, когато ги питаше за насоки, а работниците, които не бяха на смяна и безделничеха по тротоарите, ѝ подсвиркваха и подвикваха „Здрасти, сладурано!“ и „Откъде намери тази шапка?“. Един едър бригадир я избута настрани, за да мине група с оковани затворници. От олтарите под тръбопроводите се хилеха статуи на Пийт Саждата, прегърбения бог на машинните отделения и комините. Катрин вдигна брадичка и стисна здраво нашийника на Куче — радваше се, че е тук с нея да я защитава.

Беше наясно, че това е единственото място, на което можеше да открие истината. Баща ѝ го нямаше, Том беше изгубен или мъртъв, а Магнъс Кроум нямаше намерение да ѝ сподели нищо. Оставаше само един човек в Лондон, който вероятно знаеше тайната на обезобразената.

Не беше никак лесно да го открие, но за щастие, служителите в архива на Гилдиите на събирачите, огнярите и механиците и Обединението на работниците в Търбуха се надпреварваха да угодят на дъщерята на Тадеус Валънтайн. Щом е имало чирак инженер до шахтите за отпадъци онази вечер, казваха те, той със сигурност е надзиравал каторжниците, а щом е надзиравал каторжници, то значи е дошъл от експерименталния затвор на инженерите в Дълбокия търбух. Още няколко въпроса и подкуп за един от бригадирите в Търбуха ѝ дадоха името му — чирак инженер Под.

Сега, близо седмица след срещата ѝ с лорд-кмета, Катрин беше на път да говори с него.

Затворът на Дълбокия търбух представляваше комплекс от сгради с размерите на малък град, които бяха скупчени около гигантска подпорна колона. Катрин следваше указателните табели до администрацията — тя се помещаваше в една сферична метална сграда, повдигната на ръждясали естакади, която бавно се въртеше, за да могат началниците да съблюдават през прозорците си килиите, тренировъчните лагери и фермите за водорасли. Огромни пространства от бял метал бяха осветени от неоновата светлина вътре. Един инженер дойде веднага след като Катрин влезе.

— Не се допускат кучета — предупреди я той.

— Той не е куче, а вълк — обясни с най-сладката си усмивка тя и мъжът подскочи назад, когато животното помириса гуменото му палто.

Той беше превзет, с тънки, свити устни и с петна от екзема върху голата си глава. Значката на палтото му гласеше: Началник Нимо. Катрин му се усмихна и преди човекът да успее да измисли някакви други възражения, тя му показа златния си пропуск и му каза:

— Тук съм по поръка на баща ми, главния историк. Трябва да се видя с един от чираците ви, момче на име Под.

Началник Нимо премига насреща ѝ и отговори:

— Но… Но…

— Идвам направо от кабинета на Магнъс Кроум — излъга Катрин. — Обадете се на секретарката му да проверите…

— Не, сигурен съм, че всичко е наред… — измърмори Нимо. Никой извън Гилдията на инженерите не беше искал да разпитва чирак досега и това никак не му харесваше. Вероятно имаше правило против това, но не би искал да спори с някой, който лично познава лорд-кмета. Помоли Катрин да изчака и бързо се скри в един кабинет със стъклени стени в далечния край на коридора.

Момичето чакаше, галеше Куче по главата и се усмихваше любезно на гологлавите минувачи, облечени в характерните за тяхната гилдия бели палта. Нимо се върна бързо.

— Открих местоположението на чирак Под — съобщи той. — Бил е преместен в Секция 60.

— О, добра работа, господин Нимо! — похвали го Катрин. — Може ли да го повикате горе?

— Категорично не — отвърна инженерът, на когото не му харесваше да получава заповеди от дъщерята на някакъв историк, но щом искаше да види Секция 60, щеше да я отведе там. — Последвайте ме — каза той и я поведе към един малък асансьор. — Секция 60 се намира на долните платформи.

Там се намираше и канализацията на Лондон. Катрин беше чела за нея в учебниците си, така че беше готова за дългото слизане, но нищо не можеше да я подготви за вонята. Тя я удари в мига, в който асансьорът стигна дъното и вратата му се отвори. Имаше чувството, че се е изправила пред стена от отходни води.

— Това е Секция 60, едно от най-интересните ни експериментални трудови звена — заяви Нимо, който като че ли не забелязваше миризмата. — Осъдените, назначени в този сектор, помагат за разработването на някои доста интригуващи методи за рециклиране на отпадъчните продукти на града.

Катрин излезе от асансьора и притисна кърпичка до носа си. Намираше се в огромно, мъждиво осветено пространство. Пред нея се намираха три резервоара — всеки от тях беше по-голям от Клио Хаус и градините му. Воняща жълто-кафява мръсотия се стичаше в тях от лабиринт от тръби, които висяха от ниския таван. Облечени в опърпани сиви затворнически дрехи хора, затънали до гърдите в тази помия, газеха в нея и прокарваха по повърхността гребла с дълги дръжки.

— Какво правят? — попита Катрин. — Какво е това нещо?

— Детрит, госпожице Валънтайн — отвърна Нимо, изпълнен с гордост. — Отходни води. Изхвърлени вещества. Човешки отделителни продукти.

— Имате предвид… фекалии? — отврати се момичето.

— Благодаря ви, госпожице Валънтайн, точно тази дума търсех. — Нимо се намръщи насреща ѝ. — Уверявам ви, че няма място за отвращение. Всички ние, е… използваме тоалетната от време на време. Е, вече знаете къде отиват вашите, хм… фекалии. „Не хаби, а съхранявай“ е мотото на инженерите, госпожице. Правилно обработените човешки изпражнения осигуряват много полезно гориво за двигателите на града ни. В момента експериментираме с цел да създадем от тях вкусен и хранителен продукт. Храним затворниците си само с него. За съжаление продължават да умират. Но аз съм уверен, че това е само временна несполука.

Катрин отиде до ръба на най-близкия резервоар. Слязох долу в Мрачните владения! — помисли си тя. — О, Клио! Това е страната на мъртвите!

Но дори Мрачните владения не бяха толкова ужасни, колкото това място. Рядката каша се поклащаше и удряше в стените на резервоара, докато Лондон се движеше между поредица от назъбени хълмове. Мухите бръмчаха на гъсти облаци под сводестия покрив и постоянно нападаха лицата и телата на работниците. Обръснатите им глави проблясваха на слабата светлина, а на лицата им бяха изписани празни изражения, докато обираха утайката от повърхността и я прехвърляха във вагонетките, които други осъдени бутаха на релси покрай резервоара. Чираци инженери със строги лица размахваха дълги черни палки. Само Куче изглеждаше щастлив. Постоянно се опъваше на каишката си, махаше с опашка и от време на време поглеждаше изпълнен с благодарност към Катрин, сякаш искаше да ѝ благодари, че го беше довела на място с толкова интересни миризми.

Момичето се опита да не повърне обяда си и се обърна към Нимо.

— Кои са тези бедни хора?

— О, не се тревожете за тях — отвърна началникът. — Те са затворници. Престъпници. Заслужават си го.

— Какво са сторили?

— О, това-онова. Дребни кражби. Неплатени данъци. Отправяне на критики към нашия лорд-кмет. Отнасяме се доста добре с тях, предвид престъпленията им. Да видим дали ще успеем да открием чирак Под…

Докато началникът говореше, Катрин се беше загледала в случващото се в най-близкия резервоар. Един от работниците беше спрял да работи и се държеше за главата. Греблото му плуваше до него. Едно момиче чирак също го забеляза, приближи се до него по ръба на резервоара и го сръга с палката си. На мястото, на което го докосна, се появиха сини искри. Мъжът се загърчи и зави от болка, докато не потъна под отвратителната повърхност. Другите затворници само наблюдаваха и не се осмеляваха да му помогнат.

— Направете нещо! — нареди Катрин и се обърна към Нимо, който като че ли не беше забелязал случващото се.

Още един чирак бягаше по ръба на резервоара и крещеше на затворниците под него да помогнат на другаря си. Двама-трима го подхванаха. Новопоявилият се го извади от резервоара и целият се изцапа с отвратителната каша. Носеше малка маска за дишане, както много от надзирателите, но Катрин определено го разпозна. Нимо изръмжа до нея:

— Под!

Тръгнаха към него. Чирак Под издърпа полуудавения затворник на металната пътека между резервоарите и се опита да измие неприятната каша от лицето му на една близка чешма. Другият чирак, онова момиче, което първоначално беше ударило с палката си клетника, наблюдаваше случващото се с отвращение.

— Отново пилееш водата, Под! — каза тя точно когато Катрин и Нимо се присъединиха към тях.

— Какво става тук, чирак? — попита навъсен началникът.

— Този мъж скатаваше — обясни момичето. — Аз само се опитах да го накарам да работи малко по-бързо.

— Той има треска! — заяви чирак Под и вдигна жално лице, покрито с лепкава тиня. — Това е причината да не може да работи.

Катрин коленичи до него и момчето я забеляза едва сега. Погледите им се срещнаха и двамата ококориха очи. Под беше успял да премахне по-голямата част от отвратителната каша от лицето на работника. Момичето сложи ръка на влажното му чело и дори по стандартите на Дълбокия търбух установи, че целият гореше.

— Много е болен — каза тя и погледна Нимо. — Направо изгаря. Трябва да го изпратите в болница…

— Болница? — изуми се началникът. — Нямаме болница тук долу. Това са затворници, госпожице Валънтайн. Престъпници. Нямат нужда от медицинска помощ.

— Съвсем скоро ще се превърне в обект на Отдел К — отбеляза момичето чирак.

— Мълчи! — изсъска Нимо.

— Какво има предвид? Какъв е този Отдел К? — попита Катрин.

Началникът не ѝ отговори. Чирак Под я гледаше втренчено и като че ли имаше сълзи в очите му, макар че можеше да е пот. Погледна към работника, който едва се държеше в съзнание. Металната платформа изглеждаше изключително твърда и това накара Катрин да свали шапката си, да я нагъне и да я сложи под главата му като възглавница.

— Не трябва да е тук! — заяви гневно тя. — Прекалено слаб е, за да работи в отвратителните ви резервоари!

— Отвратително е — съгласи се Нимо. — Затворниците, които ни изпращат напоследък, са прекалено слаби. Ако Гилдията на търговците си дадеше повече зор, за да разреши проблема с храната, можеше да са малко по-здрави, или ако навигаторите си размърдаха задниците и намереха някоя прилична плячка поне веднъж… Смятам, че видяхте достатъчно, госпожице Валънтайн. Моля ви, питайте каквото желае баща ви да научи от чирак Под, и ще ви отведа обратно до асансьорите.

Катрин погледна Под. Той беше свалил маската си за дишане. Оказа се изненадващо красив, с големи тъмни очи и малка, перфектно оформена уста. Тя се ококори глуповато насреща му. Това момче се беше показало като изключително смело, беше се опитало да помогне на бедния човек, а тя щеше да го занимава с някакви неща, които изведнъж ѝ се сториха много дребни.

— Вие сте госпожица Валънтайн… Госпожица сте, нали? — попита нервно чиракът, а Куче мина покрай него, за да подуши пръстите на болния работник.

Катрин кимна.

— Бяхте в Търбуха онази вечер, когато погълнахме Солекоп — каза тя. — Долу до отходните шахти. Мисля, че видяхте момичето, което се опита да убие баща ми. Можете ли да ми кажете всичко, което си спомняте?

Чиракът се загледа в нея, запленен от дългата ѝ тъмна коса, която падаше върху лицето ѝ, след като си беше свалила шапката. Побърза да премести поглед върху Нимо.

— Не видях нищо, госпожице — отвърна той. — Искам да кажа, че чух викове и побягнах да помогна, но при всичкия този дим и мръсотия… не видях никого.

— Сигурен ли сте? — Във въпроса на Катрин се усещаше молба. — Може да се окаже изключително важно.

Чирак Под поклати глава. Не смееше да я погледне в очите.

— Съжалявам…

Внезапно работникът на пътеката се размърда и въздъхна тежко. Всички погледи се насочиха към него. На Катрин ѝ бяха необходими няколко секунди, за да разбере, че е починал.

— Видяхте ли? — обади се доволно момичето чирак. — Казах ви, че е готов за Отдел К.

Нимо побутна тялото с върха на ботуша си.

— Отведете го, чирак.

Катрин се затресе цялата. Искаше ѝ се да заплаче, но не можеше. Само да можеше да направи нещо, за да помогне на бедните хорица!

— Смятам да разкажа всичко това на баща си, когато се прибере у дома — обеща тя. — Щом научи какво се случва на това ужасно място… — В този момент ѝ се искаше да не беше идвала тук. Отново чу Под да казва до нея „Съжалявам, госпожице Валънтайн!“, но не беше сигурна дали съжаляваше, защото не може да ѝ помогне, или защото беше научила истината какъв е Лондон в долните си части.

Нимо доста се беше поизнервил.

— Госпожице Валънтайн, настоявам веднага да си тръгнете. Не бива да сте тук. Баща ви трябваше да изпрати официален член на своята гилдия, щом има някаква работа с този чирак. Какво се е надявал да научи от това момче, така или иначе?

— Да вървим — каза Катрин и се пресегна, за да окаже единствената възможна помощ на мъртвия затворник, като му затвори очите.

— Съжалявам — прошепна чирак Под, когато я поведоха към асансьорите.

17. Пиратското предградие

Късно същата вечер и надълбоко в Тресавищата с ръждива вода, Тънбридж Уийлс най-накрая настигна плячката си. Изтощеното градче беше попаднало в някаква яма и предградието го таранира отстрани, без да намалява унищожителната си скорост. Ударът разкъса градчето на части, които заваляха по улиците на Тънбридж Уийлс, който даде назад, за да погълне плячката си.

— Храна на колела! — завиха от удоволствие пиратите.

Том и Хестър наблюдаваха ужасени случващото се от своята клетка в дълбините на предградието, когато двигателите за демонтиране заработиха и заразкъсваха градчето на парчета метал, без дори да си правят труда да оставят оцелелите живи. Неколцината, които се измъкнаха, бяха заловени от чакащите пирати. Ако бяха млади и силни, биваха отвеждани до други малки клетки като тази на Том и Хестър. Ако ли не, убиваха ги, а телата им изхвърляха на купчината с отпадъци в края на станцията за асимилиране.

— О, велики Куърк! — прошепна момчето. — Това е ужасно! Тези хора нарушават всички закони на градския дарвинизъм…

— Това е пиратско предградие, Натсуърти — отбеляза Хестър. — Какво очакваш? Оглозгват плячката си колкото може по-бързо и превръщат заловените в роби в техните машинни отделения. Не похабяват храна и пространство за хора, които са прекалено слаби, за да работят. Тук не е много по-различно от безценния ти Лондон. Тези поне имат честността да се нарекат пирати.

Една алена роба до станциите за асимилиране привлече вниманието на Том. Кметът на пиратското предградие беше слязъл долу, за да огледа последния улов. Той вървеше бавно по металната пътека пред килиите, заобиколен от телохранителите си. Беше дребен и слаб човек, приведен и с увиснали рамене, плешива глава и тънък врат, който стърчеше от яката от котешка козина на мантията му. Не изглеждаше никак приятелски настроен.

— Прилича повече на прояден от молци лешояд, отколкото на кмет — прошепна Том, дръпна ръкава на Хестър и ѝ посочи. — Какво мислиш, че ще ни стори?

Тя сви рамене и погледна приближаващата свита.

— Предполагам, че ще ни изпратят в машинните отделения… — Хестър рязко млъкна и се вторачи в кмета, сякаш беше най-невероятното нещо, което някога беше виждала. Избута Том на една страна, навря лице между металните пръти на клетката и започна да кряска: — Пийви! — Даваше всичко от себе си, за да надвика врявата в дълбините. — Пийви! Насам!

— Познаваш ли го? — попита объркан Том. — Приятел ли ти е? Може ли да му се вярва?

— Аз нямам приятели — сопна се Хестър — и не може да му се вярва; той е безмилостно и опасно животно. Виждала съм го да убива хора само защото са го погледнали накриво. Да се надяваме, че плячката е оправила настроението му. Пийви! Насам! Аз съм! Хестър Шоу!

Безмилостното и опасно животно се обърна към клетката им и се намръщи.

— Казва се Крайслер Пийви — обясни бързо момичето. — Два пъти идва в Строул, за да търгува, когато живеех там с Шрайк. Беше кмет на друг малък боклучарски град. Само боговете знаят как е станал градоначалник на толкова бързо предградие като това… А сега трай и ме остави да говоря!

Том огледа добре Крайслер Пийви, когато дойде до клетката им със своите хора зад него. Нямаше какво толкова да му се гледа. Голият му ръбат череп отразяваше сиянието от пещите, а потта образуваше чисти вадички върху мръсното му лице. Сякаш за да компенсира за голата си глава, беше обрасъл навсякъде другаде — груба бяла четина стърчеше от брадичката му, гъсти сиви туфи се подаваха от ушите и ноздрите му, а веждите му представляваха два огромни и сплетени храсталака. На врата му висеше потъмнялата кметска верига, а на рамото му беше кацнала мършава маймуна.

— Кои са тези? — попита пиратът.

— Двама стопаджии, шефе… имам предвид, Ваша чест… — отговори един от телохранителите — жена, чиято коса беше сплетена и лакирана в два дълги и извити рога.

— Качиха се на борда по средата на преследването, Ваша чест — добави друг, този път мъж, който беше надзиравал залавянето на новодошлите. Той показа на Пийви авиаторското си пухено палто, което беше взел от Том. — Свалих го от единия от тях…

Пийви изсумтя. Като че ли имаше намерение да се махне, но Хестър продължи да се усмихва с кривата си усмивка и да повтаря „Пийви! Аз съм!“, докато не забеляза искрата в алчните му черни очи.

— Проклети Хъл! — изрева пиратът. — Това е детето на тенекиения човек!

— Изглеждаш добре, Пийви — каза момичето, а Том забеляза, че този път не се опитва да скрие лицето си от пиратите, сякаш знаеше, че не бива да им показва никакви признаци на слабост.

— Мътните ме взели! — изуми се Пийви и я огледа от глава до пети. — Мътните ме взели! Наистина си ти! Малката помагачка на преследвача! Пораснала и по-грозна от всякога! Къде е старият Шрайки?

— Мъртъв е — отвърна Хестър.

— Мъртъв? От какво пукна — умора на метала9? — Пиратът се изкикоти силно и телохранителите му сервилно се присъединиха, дори маймуната на рамото му започна да пищи и да разклаща веригата си. — Умора на метала! Чатна ли?

— Как се стигна дотам, че ти управляваш Тънбридж Уийлс? — попита Хестър, докато Пийви бършеше сълзите си от смях. — За последно чух, че това място е уважавано предградие, което ловува на север в покрайнините на леда.

Пиратът се ухили и се наведе над клетката.

— Много е изискано, нали? — отвърна той. — Това място изяде стария ми град преди две години. Погна ни един ден и ни налапа наведнъж. Само че бяха много изнежени, не можеха да се сравняват с мен и момчетата ми. Плъпнахме от дълбините и завзехме града, след което пратихме кмета и градския съвет да работят на своите собствени парни котли, а ние се настанихме в удобните им къщи и луксозното им кметство. За мен боклучарството свърши! Вече съм истински кмет. Негова чест Крайслер Пийви на вашите услуги!

Том потрепери, като си представи ужасните неща, случили се тук, когато грубияните на Пийви са взели властта… но Хестър само кимна, сякаш беше впечатлена.

— Поздравления — каза тя. — Градът е много хубав. Имам предвид, че е бърз. Добре конструиран. Но пое риск, да знаеш. Ако плячката ти не беше спряла в точния момент, щеше да се озовеш право в сърцето на Ръждивата вода и да потънеш като камък.

Пийви махна с ръка.

— Не и Тънбридж Уийлс, миличка. Това предградие е специално. Блатата и тресавищата не ни притесняват. Има големи градове, които се крият в тези мочурища, и още по-тлъста плячка там, където планирам да отида след това.

Хестър кимна.

— Какво ще кажеш да ни пуснеш тогава? — попитат тя ей така, между другото. — С всичката тази плячка вероятно ще имаш нужда от още двама помагачи горе.

— Ха-ха! — изкиска се Пийви. — Добър опит, Хети, но нямаш късмет. Плячката хич не я бива през последните една-две години. Нуждая се от всичко, до което се докопам, за да са щастливи момчетата, а те никак няма да останат доволни, ако видят нови лица на борда. Особено толкова ужасни лица като твоето. — Пиратът отново избухна в смях и погледна телохранителите си, за да ги подкани да се смеят заедно с него. Маймуната се качи на главата му и приклекна там, като през цялото време пискаше нещо.

— Нуждаеш се от мен, Пийви! — заяви Хестър, като забрави изцяло за Том в отчаянието си. — Аз не съм изнежена. Навярно съм по-корава от половината от най-добрите ти хора. Ще се боря за място горе, ако това искаш да направя…

— О, ще ти намеря употреба — съгласи се пиратът. — Но не горе. Имам нужда от помощ в машинните отделения. Ще ме извиняваш, Хети! — Той се обърна и повика жената с роговете. — Окови ги, Магс, и ги откарай при ямите с роби.

Хестър се свлече на пода в клетката, сломена от отчаяние. Том я докосна по рамото, но тя го пропъди раздразнена. Погледна над нея. Пийви се отдалечаваше по опръсканите си с кръв пътеки, а пиратите приближаваха към тях с оръжия и окови. За негова изненада изпитваше по-скоро гняв, отколкото страх. Значи все пак след всичко, което бяха преживели, щяха да станат роби! Не е честно! Преди да осъзнае какво точно смята да направи, Том стана на крака, заблъска по мазните стоманени пръти на клетката и изкрещя със странен глас „НЕ!“.

Пийви се обърна. Веждите му изкатериха грубото му чело като планински гъсеници.

— НЕ! — изкрещя отново момчето. — Двамата се познавате и тя те помоли за помощ, затова трябва да ѝ помогнеш! Но ти си просто страхливец, който поглъща малки градове, които не могат да избягат, и убиваш хора или ги пращаш в ямите с роби, защото се страхуваш прекалено много от собствените си мъже, за да им помогнеш!

Магс и другите телохранители вдигнаха оръжията си и погледнаха Пийви очаквателно, готови да гръмнат наглия затворник. Но кметът им просто стоеше и зяпаше, докато накрая не тръгна бавно към клетката.

— Какво каза? — попита той.

Том отстъпи крачка назад. Опита се да проговори отново, но от устата му не излязоха никакво думи.

— Ти си от Лондон, нали? — попита Пийви. — Мога да разпозная тоя акцент навсякъде! При това не си от бедняшките квартали. От кой етаж си?

— В-втори — запелтечи в отговор Том.

— Втори етаж? — Пиратът погледна антуража си. — Чухте ли? Това е почти Хай Лондон, да знаете! Този младеж е част от елита на Хай Лондон. Какво търси джентълмен като този в клетка, Магс?

— Но ти каза… — заоправдава се пиратката.

— Няма значение какво съм БИЛ казал — изрева Пийви. — ИЗВАДЕТЕ го оттам!

Жената с роговете се зае с ключалката, докато вратата не се отвори. Другите пирати сграбчиха Том и го извадиха от клетката. Кметът им ги избута настрана и започна да тупа прахта от момчето с груба нежност и да мърмори:

— Не трябва да се отнасят така с един джентълмен! Спанър, върни му палтото!

— Какво? — подскочи пиратът, който беше отмъкнал връхната дреха на Том. — Няма начин!

Пийви извади оръжието си и го застреля.

— Казах да върнеш ПАЛТОТО на този джентълмен! — разкрещя се той на изненадано изглеждащия труп, а останалите побързаха да го свалят от мъртвеца и да го върнат на момчето. Пиратът потупа все още димящата дупка от куршум на гърдите. — Съжалявам за кръвта. — Звучеше искрено. — Но тези момчета нямат никакви маниери. Моля да ми позволиш да се извиня за недоразумението и да те приветствам в скромния си град. Голяма чест е най-накрая в него да стъпи истински джентълмен, сър. Надявам се да се присъединиш към мен за следобеден чай в кметството…

Том се ококори насреща му. Току-що осъзна, че няма да бъде убит. Покана за следобеден чай беше последното нещо, което беше очаквал. Пиратският кмет го поведе, но той се сети за Хестър, която продължаваше да е затворена в клетката.

— Не мога да я оставя тук! — заяви той.

— Кой, Хети ли? — Пийви изглеждаше изненадан.

— Пътуваме заедно — обясни Том. — Тя е моя приятелка…

— Има много други момичета в Тънбридж Уийлс — отвърна пиратът. — Много по-добри, имат си носове и всичко останало. Собствената ми дъщеря много ще се радва да се запознае с теб…

— Не мога да оставя Хестър — настоя момчето с всичката дързост, на която беше способно, и кметът само кимна на хората си да отворят отново клетката.

В началото Том си мислеше, че Пийви се интересува от същото нещо като госпожица Фанг — информация за това накъде се е насочил Лондон и какво го е отвело обратно в центъра на Ловния район. Но макар пиратът да му задаваше безброй въпроси за живота му в големия град, като че ли хич не се интересуваше от плановете му. Изглежда, беше доволен, че на борда му се намира „джентълмен от Хай Лондон“.

Пийви разведе Том и Хестър из кметството и ги представи на „съветниците“ си — свирепа шайка с имена, които някак им прилягаха: Джани Магс, Дебелия Мънго и Щадсфесер Зеб, Пого Наджър и Тракшънград Кид. След това дойде време за следобедния чай в личните му покои — една стая на горните етажи в кметството, изпълнена с плячка, където безбройните му хленчещи и сополиви деца се мотаеха в краката им. Най-голямата му дъщеря Кортина сервира чая в красиви порцеланови чаши и сандвичи с краставица върху поднос от орнаментирано стъкло. Тя беше мрачно и изплашено момиче с воднистосини очи и когато баща ѝ забеляза, че не беше изрязала коричката от филиите на сандвичите, я блъсна грубо.

— Нашият Томас е от ЛОНДОН! — изкрещя той и я замери със сандвичите. — Той очаква ЛУКС! Трябва да са под формата на малки ТРИЪГЪЛНИЦИ!

— Какво да я правя? — заяви извинително пиратът и се обърна към Том. — Пробвах се да я възпитам като дама, но не иска да се учи. Въпреки това е добро момиче. Понякога я гледам и ми се прищява да не бях застрелял майка ѝ… — Пийви подсмръкна и попи насълзените си очи с една огромна кърпа с череп и кости. Кортина се върна с нови сандвичи.

— Истината е… — заобяснява кметът с пълна с хляб и краставица уста — … истината, Том, е, че не ща да съм пират през целия си живот.

— Хм, така ли? — учуди се момчето.

— Да — отвърна Пийви. — Разбираш ли, Томи, момчето ми, когато бях дете, не разполагах с преимуществата, които си имал ти. Не получих образование и винаги съм бил грозен като смъртта…

— О, недей така — измърмори любезно Том.

— Трябваше сам да се погрижа за себе си — в канавките и купчините с боклуци. Но винаги съм знаел, че един ден ще стана голяма работа. Веднъж видях Лондон. Отдалеч. Беше се насочил нанякъде. Помислих си тогава, че е най-красивото място, което съм виждал, с всичките му там етажи и белите вили в горната му част, огрени от слънцето. След това чух за богатите хора, които живеят там, и реших, че и аз искам да живея по този начин, с разните му луксозни дрехи, градински партита, ходене на театър и подобни. Затова станах боклучар, намерих си един малък град, който да управлявам, а сега си осигурих по-голям. Но онова, което наистина желая… — (пиратът се наведе над Том) — … което наистина копнея, е да бъда високопочитаем.

— Да, да, разбира се — съгласи се момчето и погледна Хестър.

— Виж сега какво си мисля аз — продължи Пийви. — Ако това ловно пътешествие се развие както се надявам, съвсем скоро Тънбридж Уийлс ще стане много богат. Наистина богат. Обичам това предградие, Том. Искам да го видя как се разраства. Искам да си имаме красиви паркове на горните етажи, луксозни къщи и асансьори, които да бръмчат нагоре-надолу. Няма да допускаме никакви простаци наоколо. Искам Тънбридж Уийлс да се превърне в град, в уважаван голям град, чийто лорд-кмет да съм аз — нещо, което много ми се удава. А ти, Томи, ти пък ще ми кажеш как трябва да изглежда един уважаван град и да ме научиш на маниери. Дет’ му викат, етикетата. Искам да мога да общувам с другите лорд-кметове, без да ми се хилят зад гърба. А туй важи и за мойте момчета. В момента живеят като свини. Какво ще кажеш? Ще ни превърнеш ли в джентълмени?

Том премига насреща му и си спомни свирепите лица на пиратите на Пийви. Зачуди се как ли щяха да реагират, когато им обясни, че трябва да си отварят вратите един на друг и да не дъвчат с отворена уста. Не знаеше какво да отговори, но Хестър го стори вместо него.

— Извади огромен късмет, че Том е на борда ти — каза тя на кмета. — Той е експерт по етикет. Той е най-любезният човек, когото познавам. Ще те научи на всичко, което желаеш, Пийви.

— Но… — започна момчето и потръпна, когато Хестър го срита в глезена.

— Чудничко! — закикоти се пиратът и ги изпръска с полуизяден сандвич. — Навъртай се около стария Крайслер, Томи, момчето ми, и няма да сбъркаш. Веднага след като се докопаме до голямата си плячка, можеш да започнеш работа. Тя ни чака в другия край на тези тресавища. Ще стигнем до нея в края на седмицата…

Том отпи от чая си. В главата си пресъздаде голямата карта на Ловния район, огромното пространство с Ръждива вода и след него…

— В другия край на тресавищата? — попита той. — В другия край няма нищо друго освен Казашкото море!

— Споко, Томи, момчето ми! — ухили се Крайслер Пийви. — Не ти ли каза̀х? Тънбридж Уийлс е специален! Каза̀х ли ти аз за Казашкото море? Каза̀х, чатна ли? Каза̀х, ха-ха-ха-ха! — Пиратът тупна Том по гърба и засърба чая си, деликатно вирнал кутрето си нагоре.

18. Бивъс

Няколко дни по-късно Лондон отново забеляза плячка — разпръсната групичка малки славянски самоходни села, които се опитваха да се крият в скалите на едни стари хълмове. Градът маневрираше напред-назад и ги ловеше едно по едно, а жителите му се бяха събрали на наблюдателните платформи, за да гледат лова и да се радват. Ужасните равнини на Западния Ловен район вече се намираха зад тях и недоволството от вчерашния ден беше забравено. На кого му пука, че хората умират от топлинен удар в бедняшките квартали? Добрият стар Лондон! Добрият стар Кроум! Това беше най-добрият улов от години!

Градът преследваше и залавяше първо по-бързите села, а след това се насочи към по-бавните. Мина почти цяла седмица, преди и последното да бъде изядено — едно голямо, някога достолепно селище, чиито вериги бяха разкъсани от нападение от страна на предградие хищник. Същата вечер във всички лондонски паркове се организираха тържества в чест на улова. Празненствата избухнаха още по-лудо, когато далеч на север бяха забелязани светлини. Разнесоха се слухове, че принадлежат на огромен, но повреден град, че това е плячката, която Валънтайн е бил изпратен да намери, и че радиосигналите от „Асансьор до 13-ия етаж“ ще отведат Лондон на север, към най-обилното му ястие. Небето беше осветено от фойерверки до два през нощта, а Чъдли Померой, действащият главен историк, понижи Хърбърт Мелифънт до чирак трета степен, задето хвърлил фишек в главната зала на Музея.

На сутринта радостта и слуховете се изпариха. Светлините на север наистина принадлежаха на огромен град, но той съвсем не беше повреден. Движеше се на юг с максимална скорост и имаше изгладнял вид. Гилдията на навигаторите скоро го идентифицира като Панцерщад-Байройт — агломерация10, формирана от сливането на четири огромни самоходенграден, но на никого не му пукаше за подробностите около това чудовище, просто искаха да се разкарат по-далеч от него.

Лондон запали двигателите си и се насочи на изток, докато агломерацията не потъна зад хоризонта, но на следващата сутрин отново я видяха — горните ѝ етажи блестяха на изгряващото слънце и бяха дори по-близо от преди.

Катрин Валънтайн не се присъедини към празненствата и празнуващите, нито пък се поддаде на паниката, която беше завладяла града.

Откакто се върна от Дълбокия търбух, стоеше в стаята си и постоянно се миеше, за да отмахне от себе си отвратителната воня на Секция 60. Почти не се хранеше и накара прислужниците да изхвърлят дрехите, които беше носила в този ден. Спря да ходи на училище. Как можеше да отиде при приятелките си и техните глупави разговори за дрехи и момчета, предвид онова, което знаеше? Навън слънцето огряваше моравите, цветята цъфтяха, а дърветата се раззеленяваха, но как можеше отново да се наслаждава на красотата на Хай Лондон? Единственото, за което можеше да мисли, бяха хилядите лондончани, които се претрепваха от работа и умираха в мизерия, за да могат няколко богати късметлии като нея да живеят в лукс.

Написа писма до наблюдателите и полицията, но скъса и двете. Какъв беше смисълът да ги изпраща, след като всички бяха наясно, че Магнъс Кроум контролира полицията и наблюдателите? Дори висшият жрец на Клио беше назначен от лорд-кмета. Щеше да се наложи да почака завръщането на баща си, за да се направи нещо по въпроса с Дълбокия търбух, в случай че Лондон не бъдеше изяден дотогава.

Разследването ѝ относно обезобразеното момиче също беше ударило на камък. Чирак Под не знаеше нищо — или се преструваше, че не знае, — а нямаше към кой друг да се обърне.

Тогава, на третия ден, откакто Лондон бягаше от Панцерщад-Байройт, дойде писмо за нея. Катрин нямаше представа кой е изпращачът. Повъртя плика няколко пъти в ръката си и погледа марката от шестия етаж. Изпитваше някакъв странен страх.

Най-накрая го отвори и от него падна лист, който цопна в закуската ѝ от водорасли. Хартията беше обикновена и рециклирана толкова пъти, че беше мека и космата на допир, с воден знак, който гласеше: „Не хаби, а съхранявай“.

Само преди няколко седмици Катрин щеше много да се развълнува, но вече не ѝ беше до мистерии. Вероятно ставаше въпрос за нечия злополучна представа за шега, помисли си тя. Не беше в настроение и за такива. И как иначе, след като Лондон се бореше за живота си, а долните етажи бяха изпълнени със страдание и нещастие? Тя хвърли бележката в кошчето за отпадъци и избута недокоснатата си закуска настрана, след което отиде отново да се измие.

Въпреки всичко любопитството я изгаряше. Когато стана девет часа, си каза на глас:

— Няма да ида.

В девет и половина каза на Куче:

— Няма смисъл, никой няма да дойде на срещата.

В десет измърмори:

— „Пийтс Ийтс“ — що за име е това? Вероятно са си го измислили.

Половин час по-късно чакаше на терминала „Сентръл Шафт“ асансьор за надолу.

Слезе на „Лоу Холбърн“ и отиде до края на етажа, покрай улици със занемарени метални апартаменти. Беше си облякла най-старите дрехи и вървеше с наведена глава. Куче беше плътно до нея. Вече не се изпълваше с гордост, когато хората я погледнеха. Смяташе, че си казват наум: „Това е Катрин Валънтайн, надменна малка госпожичка от първия етаж. Смятат се за голямата работа тия от Хай Лондон“.

Белсайз парк беше почти празен. Наоколо беше налегнал гъст смог от двигателите на Лондон. През годините моравите и градините с цветя бяха отстъпили място на селскостопанските култури и единствените хора наблизо бяха служители на „Паркове и градини“ — те вървяха между редовете със зеле и го пръскаха с някакъв препарат против зелени листни въшки. Недалеч се виждаше една занемарена конична сграда, чийто знак на покрива гласеше „Пийтс Ийтс“, а с по-малки букви отдолу беше написано „Ресторант“. Имаше маси отвън на тротоара, под тентата на заведението, и още повече — вътре. Хората разговаряха и пушеха на слабата светлина на работещ на половин мощност аргонов глобус. Едно момче, което седеше само на масата до вратата, стана и ѝ помаха. Куче размаха опашка. На Катрин ѝ беше необходимо известно време, за да познае чирак Под.

— Аз съм Бивъс — каза той и се усмихна нервно, когато момичето се разположи срещу него. — Бивъс Под.

— Спомням си.

— Радвам се, че дойдохте, госпожице. Щеше ми се да разговарям с вас още когато слязохте в Секция 60, но не исках Гилдията на инженерите да узнава, че съм в контакт с вас. Не желаят да разговаряме с външни лица. Взех си почивен ден, защото се подготвят за голяма среща, затова дойдох тук. Надали ще видите инженери да се хранят на това място.

— Не съм изненадана — измърмори под нос Катрин и погледна менюто. Имаше голяма цветна снимка на нещо, наречено „Специално меню“ — резен неправдоподобно розово месо, сложено между две кръгчета хляб от водорасли. Поръча си ментов чай. Пристигна в стъклопластова чаша и имаше вкус на химикали. — Всички ресторанти на петия етаж ли са такива?

— О, не — отвърна Бивъс Под. — Този е много по-хубав от останалите. — Не можеше да спре да зяпа косата ѝ. Беше прекарал целия си живот в лабиринтите на Търбуха на инженерите и досега не беше виждал някого с такава грива — дълга, лъскава и изпълнена с живот. Според неговата гилдия косата беше ненужна, тя беше отживелица от едни отминали времена, но когато погледнеше Катрин, започваше да се пита дали…

— Каза, че се нуждаеш от помощта ми… — момичето го прикани да бъде по-конкретен.

— Да — отвърна Бивъс. Погледна през рамо, за да провери дали някой не ги подслушва. — Става въпрос за онова, което ме попита. Не можех да ви кажа при резервоарите. Не и пред Нимо. Бездруго си навлякох достатъчно неприятности, като се опитах да помогна на онзи беден човечец…

Тъмните му очи отново се наляха със сълзи и на Катрин ѝ се стори много странно, че един инженер може да се разплаче толкова лесно.

— Вината не е твоя, Бивъс — каза тя. — Какво можеш да ми кажеш за момичето? Видя ли я?

Чиракът кимна и си спомни онази вечер, в която Лондон изяде Солекоп.

— Видях я като притича покрай мен, а онзи чирак историк я преследваше. Той се провикна за помощ, затова хукнах след него. Момичето се обърна, когато стигна до шахтите за отпадъци. Имаше нещо нередно с лицето ѝ…

Катрин кимна.

— Продължавай.

— Чух я да му крещи. Не успях да разбера всичко заради двигателите и шума от асимилиращите станции, но говореше нещо за баща ви, госпожице. След това посочи себе си и каза „нещо си нещо си нещо си Хестър Шоу“. След това скочи.

— И е завлякла бедния Том със себе си.

— Не, госпожице. Той остана сам. Изглеждаше леко глуповато. След това се издигна дим и не можех да виждам. Не след дълго мястото беше претъпкано с полицаи, затова се скатах. Не ми е позволено да напускам поста си, разбирате ли? Това е причината да не мога да споделя с никого какво съм видял.

— Но сега споделяш с мен — отбеляза Катрин.

— Да, госпожице. — Чиракът се изчерви.

— Хестър Шоу?

Катрин се опита да си спомни нещо за това име, но в главата ѝ нямаше нищо за него. Нито пък разбираше описанието на събитията, което се разминаваше с разказа на баща ѝ. Катрин реши, че вероятно Бивъс се е объркал.

Чиракът отново се огледа нервно наоколо, след което зашепна:

— Наистина ли мислите онова, което казахте относно баща си, госпожице? Наистина ли може да направи нещо, за да помогне на затворниците?

— Ще го стори, когато му разкажа какво се случва — обеща Катрин. — Сигурна съм, че не е наясно. Няма смисъл да ми говориш на „вие“. Наричай ме Катрин. Кейт.

— Добре — заяви сериозно Бивъс. — Кейт. — Отново се усмихна, но все още изглеждаше притеснен. — Аз съм лоялен на своята гилдия — обясни той. — Никога не съм искал да бъда нещо друго освен инженер. Но не смятах, че ще бъда назначен в затвора, където се провеждат експерименти. Да държиш хората в клетки, да ги караш да работят в Търбуха и да събират фекалии в резервоарите не влиза съвсем в дефиницията за инженерство. Това е неправилно. Правя каквото мога, за да им помагам, но то не е много. Началниците от своя страна искат буквално да ги убият от работа, за да могат да ги изпратят в Отдел К в найлонови чували, така че дори в смъртта си да не могат да намерят покой.

— Какъв е този Отдел К? — попита Катрин, когато си спомни, че Нимо беше накарал момичето чирак да замълчи, след като го беше споменало. — Част от затвора ли е?

— О, не. Намира се на върха. В Инженериума. Един вид, експериментален отдел, ръководен от доктор Туикс.

— За какво са ѝ мъртви тела? — попита нервно Катрин. Не знаеше дали ѝ се иска да научи отговора на този въпрос.

Бивъс Под пребледня.

— Това е просто слух, госпожице, но някои хора в Гилдията приказват, че създава преследвачи. Възкресени.

— Велика Клио!

Катрин си спомни какво беше учила за тези създания. Знаеше, че баща ѝ беше изровил няколко ръждясали скелета, които инженерите да могат да изследват, но ѝ беше казал, че се интересуват единствено от електрическите им мозъци. Дали наистина се опитваха да направят нови?

— Защо? — попита момичето. — Имам предвид, че те са били войници, нали? Един вид, човекоподобни танкове, създадени за някаква отдавнашна война…

— Защото са перфектните работници, госпожице — отговори Бивъс с ококорено изражение на лицето. — Нямат нужда от храна, дрехи и подслон над главата, а когато няма работа, може просто да бъдат изключени и прибрани в някой склад. Съхраняват се много лесно. В Гилдията се говори, че в бъдеще всеки, който умре на долните етажи, ще бъде възкресен и въобще няма да имаме нужда от живи хора, освен от надзиратели.

— Но това е ужасно! — възпротиви се Катрин. — Лондон ще се превърне в град на мъртъвци!

Бивъс Под сви рамене.

— Долу в Дълбокия търбух бездруго вече е все едно така. Просто ти казвам какво съм чувал. Кроум иска да се създават преследвачи и доктор Туикс използва телата от нашата секция за целта.

— Сигурна съм, че ако хората знаеха за този ужасен план… — започна Катрин, но в този момент ѝ хрумна една идея: — Има ли някакво кодово име? Да не би да го наричат МЕДУЗА?

— Мътните ме взели! Откъде знаеш за МЕДУЗА? — Лицето на Бивъс пребледня повече от всякога. — Никой не бива да научава за нея!

— Защо? — попита Катрин. — Какво представлява? Ако няма нищо общо с тези нови преследвачи…

— Това е голямата тайна на Гилдията — прошепна Бивъс. — Дори на чираците не се казва нищо. Но постоянно чуваме началниците да говорят за нея. Когато нещо се обърка или градът е в опасност, казват как всичко ще се оправи, когато събудим МЕДУЗА. Като тази агломерация, която ни преследва от цяла седмица. Всички се щурат паникьосани и смятат, че краят на Лондон е настъпил, но членовете на Гилдията само повтарят: „МЕДУЗА ще оправи всичко“. Затова са организирали голяма среща в Инженериума тази вечер. Магнъс Кроум ще прави някакво изявление относно нея.

Катрин потрепери при споменаването на Инженериума и мистериозните неща, които се случват зад черните му прозорци. Точно там щеше да намери отговор за проблемите на баща си. МЕДУЗА. Всичко беше свързано с нея.

Тя се приближи още повече до чирака и прошепна:

— Бивъс, ще ходиш ли на тази среща? Ще ми кажеш ли после какво е казал Кроум?

— О, не, госпожице… Имам предвид, Кейт. Не! Поканени са единствено членове на Гилдията на инженерите. Чираци не се допускат…

— Не можеш ли да се престориш на член? — прикани го Катрин. — Имам чувството, че се случва нещо лошо и че тази МЕДУЗА е в дъното на нещата.

— Съжалявам, госпожице — отвърна Бивъс и поклати глава. — Не бих посмял. Не искам да ме убият и да ме отнесат на Горния етаж, за да ме превърнат в преследвач.

— Тогава помогни на мен да отида! — настоя Катрин и се пресегна през масата, за да го хване за ръката, но той потръпна при допира ѝ, дръпна се назад и погледна недоумяващо пръстите си, сякаш никога не му беше хрумвало, че някой ще иска да ги докосне. Катрин не се отказа. Тя нежно взе двете му ръце в своите и го погледна в очите. — Трябва да науча какво е намислил Кроум — обясни тя. — За доброто на баща ми. Моля те, Бивъс. Трябва да проникна в Инженериума!

19. Казашко море

Няколко часа по-късно, докато нощните мъгли се виеха около Тресавищата с ръждива вода, Тънбридж Уийлс стигна до морския бряг. Спря се за известно време там, обърнат към няколкото острова, които се издигаха мрачни и каменисти над сребърната вода. Птици прелитаха над морето на ята и когато предградието изключи двигателите си, над плитчините се разнесе плясъкът на крилете им. Малки вълни се разбиваха в брега, а източният вятър свистеше през тънката сива оризова трева. Не се чуваха никакви други звуци, не се забелязваше друго движение, нямаше светлини или следи от пушек някъде в тресавищата или в морето.

— Натсуърви! — изкрещя Крайслер Пийви, който стоеше с телескоп на окото си пред прозореца на наблюдателния мостик в кметството. — Къде се дяна този момък? Извикайте Натсуърви! — Двама от пиратите доведоха Том и Хестър. Пийви се обърна към тях с огромна усмивка на лицето и подаде телескопа на момчето. — Погледни, Томи, момчето ми! Казах ти, че ще те доведа тук, нали? Казах ти, че ще прекосим благополучно тези тресавища, нали? А сега виж накъде сме се запътили!

Том взе телескопа и го сложи на окото си. Премига няколко пъти пред треперещата и размазана гледка, докато не се проясни. Видя дванайсет малки острова в морето и един по-голям на изток, който приличаше на гърба на огромно праисторическо чудовище, излязло от водата.

Том свали телескопа и потрепери.

— Няма нищо там… — отбеляза той.

На Тънбридж Уийлс му беше необходима повече от седмица, за да си проправи бавно път през тресавищата, и макар Крайслер Пийви да се отнасяше чудесно с Том, все още не му беше обяснил какво се надява да намери от другата страна. Неговите хора също не знаеха, но им стигаше изяждането на малките селища, изпокрили се в лабиринтите на Ръждивата вода — полустатични места с покрити с мъх колела и красива дърворезба върху дървените им стени. Бяха толкова малки, че почти не си струваше да бъдат изядени, но Тънбридж Уийлс въпреки това го стори, уби или пороби хората и изгори в пещите си красивите дърворезби.

Това беше ужасно, объркващо преживяване за Том. Цял живот той смяташе, че градският дарвинизъм е благородна и хармонична система, но не виждаше нищо благородно, нито хармонично в Тънбридж Уийлс.

Продължаваше да бъде почетен гост в кметството, както и Хестър, макар че Пийви не разбираше привързаността му към обезобразеното, винаги начумерено и мълчаливо момиче.

— Що не изведеш на среща мойта Кортина? — една вечер кметът започна да придумва Том, седнал до него в старата заседателна зала, която беше превърнал в своя трапезария. — Или пък някое от онез момичета от последния улов? Бая са хубавички на вид, пък и не знаят думичка англиш, така че нема и да ти мрънкат…

— Хестър не ми е приятелка! — беше тръгнал да обяснява Том, но не искаше да излиза с дъщерята на кмета, а знаеше, че Пийви не би разбрал истината, че е влюбен в образа на Катрин Валънтайн, чието лице неизменно грееше в съзнанието му като фенер през цялото време, докато траеше приключението му. Затова просто обясни: — Двамата с Хестър преживяхме много, господин Пийви. Обещах да ѝ помогна да стигне до Лондон.

— Но това е било преди — отбеляза кметът. — Вече си жител на Тънбридж Уийлс. Ще останеш тук с мен и ще бъдеш синът, който нямах. Мислех си, че момчетата може да те приемат много по-лесно, ако си имаш по-красиво момиче, сещаш се, по-женствено.

Том огледа другите маси и пиратите, които го гледаха намръщени, докато си играеха с ножовете си. Знаеше, че никога няма да го приемат. Мразеха го за това, че е изнежено гражданче и любимец на Пийви. Не можеше да ги вини.

По-късно, когато с Хестър се оттеглиха в малката стая, която двамата споделяха, Том ѝ каза:

— Трябва да се махнем от този град. Пиратите не ни харесват и започват да се изморяват от всичките приказки на Пийви за маниери и подобни. Дори не ми се мисли какво ще се случи, ако се разбунтуват.

— Ще почакаме и ще разберем — измърмори момичето, свито в далечния ъгъл. — Пийви е силен и ще съумее да удържи момчетата си, докато намери тази своя голяма плячка, която им обещава. Но само Куърк знае каква е тя.

— Ще разберем утре — отвърна Том и започна да се унася в неспокоен сън. — Утре по това време ще сме оставили зад гърба си тези ужасни блата…

Настъпи утре по това време и ужасните блата наистина останаха зад гърба им. Докато навигаторът на Пийви разгъваше картите си на наблюдателния мостик, от стълбището на кметството отекна някакъв странен съскащ звук. Том погледна доверениците на кмета, които се бяха събрали около масата, но с изключение на Хестър, като че ли никой друг не го беше чул. Тя го изгледа нервно и сви рамене.

Навигаторът беше слаб очилат мъж на име господин Еймс. Той беше изпълнявал длъжността учител на предградието, преди Пийви да го завземе. Сега човекът живееше щастливо като пират: беше много по-забавно, работното време си го биваше и главорезите на кмета бяха по-възпитани от повечето от предишните му ученици. Господин Еймс приглади картите с дългите си тънки ръце и каза:

— Това място е било ловен район за стотици малки морски градчета, но те всички са се изяли взаимно. Сега натрапници антимобилисти са започнали да слизат от планините и да си устройват домове на островите като този…

Том изкриви врат, за да види по-добре. Величественото затворено Казашко море беше осеяно с десетки острови, но онзи, който Еймс сочеше, беше най-големият от тях — приличаше на очукан диамант с дължина около трийсет километра. Нямаше представа какво му беше толкова специалното, и повечето от другите пирати също изглеждаха учудени, но Пийви се усмихваше и потриваше доволно ръце.

— Черният остров — каза той. — Няма много за гледане, нали? Но ще ни направи богати, момчета, много богати. След тази вечер Тънбридж Уийлс ще се превърне в истински уважаван град.

— Как? — настоя да узнае Мънго, пиратът, който най-малко се доверяваше на кмета и най-много ненавиждаше Том. — Там няма нищо, Пийви. Само няколко стари дървета и безполезни кореняци.

— Какво ще рече „кореняци“? — попита шепнешком Том.

— Има предвид хората, които живеят в статични селища — изсъска му в отговор Хестър. — Сещаш се, като онази стара поговорка: „Движещият се град не пуска корен…“

— Истината, дами и господа — започна Пийви, — е, че има нещо на Черния остров. Преди няколко дни — точно преди да се качиш на борда ни, Том, — свалихме дирижабъл, който летеше над тресавищата. Екипажът му ми рече нещо много интересно, преди да ги избием. Изглежда ще да е имало голяма битка на Въздушен пристан — пожари, повреда на двигателите, теч на газ, целият град е бил толкоз лошо повреден, че не е можело да остане повече в небето и е трябвало да слезе долу за поправка. И къде си мислите, че е кацнал?

— На Черния остров? — предположи Том и алчната усмивка на Пийви му даде отговора.

— Точно така, Томи, момчето ми! Там, където небесните конвои зареждат на път от владенията на Лигата на юг от планините, има въздушен кервансарай. Точно там е кацнал Въздушен пристан. Мислят си, че са в безопасност, щом като са заобиколени от морето и от приятелите си кореняци, но не знаят, че туй изобщо не е тъй, щом Тънбридж Уийлс е наблизо!

Надигна се вълна от вълнение сред пиратите. Том се обърна към Хестър, но тя се взираше навън през морето към далечния остров. Една част от него се ужаси при мисълта, че прекрасният летящ град лежи безпомощен някъде и чака да бъде изяден, а друга част се зачуди как Пийви смята да стигне до него.

— По местата, бабаити! — провикна се кметът пират. — Пали двигателите! Оръжията — в готовност! До утре сутрин всичките ще сме богати!

Пиратите побързаха да изпълнят заповедите, а Том прибяга до прозореца. Навън се беше стъмнило и последните остатъци от залеза пъплеха по небето над тресавищата. Улиците на Тънбридж Уийлс бяха целите облени в светлина, а по краищата на предградието се раздуваха огромни оранжеви очертания, като растеж на гъби във филм на бързи обороти. Вече имаше обяснение за съскането от долната палуба. Докато Пийви изнасяше своята реч, градът му помпаше въздух във флотационните камери и в тези надуваеми гумени възглавници.

— Хайде да поплуваме! — изкрещя кметът пират, седна отново във въртящия се стол и даде знак на машинните отделения.

Огромните двигатели оживяха с грохот, огромен облак от изгорели газове се понесе назад и Тънбридж Уийлс се спусна напред към морето.

В началото всичко вървеше добре. Нищо не помръдваше в тъмните води, докато Тънбридж Уийлс пътуваше на изток и Черният остров ставаше все по-голям. Том отвори един малък страничен прозорец на мостика. Соленият нощен въздух погали лицето му и той се почувства странно развълнуван. Видя пиратите, които се събираха на стария пазар в предния край на предградието. Те приготвяха въжета с куки и стълби за абордаж, защото Въздушен пристан беше много голям и нямаше как да бъде погълнат от челюстите — щеше да се наложи да го превземат със сила и след това да го разглобят на части. Не му хареса тази идея, особено след като се замисли, че приятелите му авиатори може би все още бяха на Въздушен пристан, но в крайна сметка това беше свят, в който градовете изяждаха други градове… а пък и имаше нещо вълнуващо в безумния план на Пийви.

Неочаквано нещо падна от небето и експлодира на пазара. В палубата се отвори черна дупка и хората, които допреди малко бяха на нея, вече ги нямаше. Появиха се други с кофи и пожарогасители.

— Дирижабъл! Дирижабъл! Дирижабъл! — крещеше някой, след което западаха още неща и по цялото предградие започнаха да експлодират сгради, а от тях политаха във въздуха хора като някакви луди акробати.

— Мътните го взели! — изкрещя Пийви, прибяга до счупения наблюдателен прозорец и погледна надолу към задимените улици. Маймуната му подскачаше нагоре-надолу по раменете му и ломотеше. — Тези кореняци са по-добре организирани, отколкото смятахме — заяви той. — Прожектори, бързо!

Два потрепващи снопа от светлина се издигнаха над града и си проправиха път през скритото от пушек небе. Те се срещнаха в една точка и Том забеляза червен проблясък от нещо голямо. Оръжията на предградието се издигнаха и дадоха залп нагоре. Огнени дири разкъсаха плуващите облаци.

— Пропуск! — изсъска Пийви и присви око на телескопа си. — Проклет да съм, трябваше да се сетя, че Въздушен пристан ще изпрати наблюдателен дирижабъл. Ако не греша, това е ръждясалата кофа на онази дърта вещица Фанг!

— „Джени Ханивър“! — зяпна Том.

— Няма к’во да ѝ се радваш толкоз — скастри го пиратът. — Тя е истинска напаст. Не си ли чувал за Въздушно цвете?

Том не сподели с пирата за приключенията си на борда на Въздушен пристан. Опита се да скрие радостта си от новината, че госпожица Фанг все още е жива и здрава.

— Чувал съм за нея — отвърна най-накрая той. — Тя е аеротърговец…

— О, да бе, да — Пийви се изплю на палубата. — Според тебе един търговец такива оръжия ли мъкне на борда на дирижабъла си? Тая е от главните агенти на Лигата на антимобилистите. Пред нищо няма да се спре, за да унищожи бедните ни самоходни градове. Тя сложи бомбата, която потопи Марсилия, и собственоръчно удуши султанката на Палау Пинанг. Ръцете ѝ са опръскани с кръвта на хиляди мъртви жители на градове! Но ние ще ѝ покажем, нали, Томи, момчето ми? Ще си направя гулаш от вътрешностите ѝ! Ще оставя трупа ѝ за храна на мишеловите! Мънго! Пого! Магс! Допълнителен дял от плячката за онзи, който свали този червен дирижабъл!

Никой не свали този червен дирижабъл, тъй като отдавна беше извън обхват и пътуваше обратно към Черния остров, за да предупреди Въздушен пристан за приближаващата опасност. Том обаче не би бил повече гневен и оскърбен даже ако беше го видял да пада в пламъци. Ето защо госпожица Фанг го беше спасила и се държа толкова мило с него! Единственото, което я е интересувало, е било информацията, която да предостави на Лигата… и приятелят ѝ, капитан Кора, също беше в играта, като му разказа онази нейна история, за да спечели симпатиите му към нея. Можеше само да благодари на Куърк, че нямаше какво да ѝ каже!

Тънбридж Уийлс беше повреден и гореше, но ракетите на „Джени Ханивър“ бяха прекалено малки, за да нанесат някакви сериозни щети, а и след като моментът на изненадата беше отминал, госпожица Фанг реши да не рискува с нова атака. Предградието продължи на изток, като мина през разхвърляни огнени останки във водата. Том успя да види светлини на Черния остров — по брега мъждукаха фенери. По-близо, между острова и предградието, забеляза други светлини.

— Лодки! — изкрещя Мънго и погледна през мерника на оръжието си.

Пийви отиде при него и надникна през прозореца. Робата му плющеше на усилващия се вятър.

— Риболовна флота! — изръмжа доволно той. — Това ще е първото хранене за тази вечер. Ще ги хапнем за aperitif. На туй му викат „предястие“.

Рибарските лодки започнаха да се разпръскват, когато Тънбридж Уийлс връхлетя върху тях. Търсеха безопасността на брега, но една, която беше по-голяма и по-бавна от останалите, се отклони към наветрената им страна.

— Хванете го — изрева Пийви и Магс предаде заповедта му по интеркома.

Предградието промени леко курса си и двигателите му изръмжаха. Стръмните скали на Черния остров изпълниха небето пред тях и скриха източните звезди. Дали нямат оръжия по височините? — помисли си Том… но и да имаше такива, не ги използваха. Виждаше бялата диря, която лодката оставяше пред тях, и малките скали на брега…

Видя и други, по-близки скали, точно пред тях. Хестър изкрещя:

— Пийви! Това е капан!

Всички се усетиха, но вече беше прекалено късно. Тясната рибарска лодка мина без проблем през рифа, но огромното туловище на Тънбридж Уийлс заседна и острите скали разтвориха търбуха му. Предградието се килна на една страна и така си остана. Том падна и се стовари върху масата, на която бяха разгърнати картите. Двигателите изгаснаха и в настъпилата ужасна тишина се включи клаксон, който нададе нисък рев като изплашен бик.

Том изпълзя обратно до прозореца. Улиците долу потъмняха от водата, която нахлуваше през палисадите. Бели гейзери от пяна изригваха през решетките на наводнената долна палуба и на фона им видя черни отломки и малки фигури, които се бореха за живота си. Лодката беше далеч от тях и се наслаждаваше на постижението си. Стотина метра море разделяха обреченото предградие от стръмните брегове на острова.

Една ръка сграбчи Том за рамото и го повлече към изходите.

— Идваш с мен, Томи момчето ми — изръмжа Крайслер Пийви, взе едно голямо оръжие от витрината на стената и го преметна през рамо. — Вие също, Еймси, Мънго, Магс. Идвайте…

Пиратите последваха своя кмет, като образуваха стегната група около него. Всички заслизаха надолу по стълбите. Хестър куцукаше зад тях. Отдолу се разнесоха писъци. На третата площадка на стълбището видяха изплашените лица на затънали до коленете във вода хора.

— Напускайте града! — изкрещя Пийви. — Жените и кметовете са с предимство!

Нахлуха в личните му покои, където дъщеря му се опитваше да успокои изплашените си братя и сестри. Пийви не ѝ обърна никакво внимание и загази към един сандък в ъгъла. Лицето му се смръщи съсредоточено, докато въвеждаше комбинацията за отключване. Сандъкът се отвори, извади малък оранжев вързоп и излезе на балкона, където морето беше стигнало до парапетите. Том се обърна към стаята с намерение да помогне на Кортина и децата, но кметът вече ги беше забравил. Пиратът метна вързопа на вълните и той се разтвори със съскане, за да се превърне в малък кръгъл спасителен сал.

— Качвай се — провикна се Пийви, хвана Том и го блъсна напред.

— Но…

— Качвай се! — Един ритник в задника го запрати през парапета на балкона в меката гумена лодка. Последваха го Мънго и другите. Плавателното средство се разлюля и се напълни с вода.

— Ооо! Ооо! Ооо! — виеше Кортина Пийви, някъде вляво, но докато Том се измъкна изпод господин Еймс, предградието беше останало доста далеч от тях. Кърмата на сала потъна, а носът му се вирна нагоре към нощното небе. Потърси Хестър и я намери свита до него. Маймуната на Пийви ломотеше от страх и подскачаше на главата му.

— Ооо! Ооо! Ооо! — разнесе се далечен вой и десетки цопвания. На повърхността на морето се появи бяла пяна. Хората скачаха от палисадите и от безполезните парцали, останали от въздушните възглавници. Няколко ръце се хванаха за сала, но Мънго и Пийви ги заудряха. Изплашени силуети плуваха към тях, а Джани Магс ги обстрелваше с автоматичното си оръжие. Водата около сала се оцвети в червено. Предградието се накланяше все повече и повече. Издигна се пара, когато морето нахлу в котлите и изведнъж погълна всичко с шокираща бързина. Водата завря и закипя. За момент се чуваха писъци и вяли викове за помощ, кратка престрелка за някакво плаващо парче дървения и по-дълга, когато неколцина пирати успяха да стигнат до брега.

След това настъпи тишина и салът започна да се върти на вълните, които го теглеха към сушата.

20. Черният остров

Призори Шрайк стига до морето. Започва приливът и дълбоките следи от колела, които водят надолу към прибоя, са се размили. От селищата на изток по бреговете на Черния остров се издига пушек. Преследвачът изкривява мъртвото си лице в усмивка. Много е доволен от Хестър Шоу и разрушението, което е оставила след себе си.

Тя е причината да преброди тресавищата и да продължава напред през калта, която се опитва да откъсне повредения му крак, и през мочурищата, чиито опасни води на места покриват и главата му. Поне следите, които предградието е оставило след себе си, са лесни за проследяване. Продължава да ги следва, като пристъпва тежко по брега и тръгва през вълните като плувец, дошъл за сутрешно плуване. Солената вода се удря в лещите на очите и прониква през пукнатините в бронята му. Звуците от чайките и вятъра заглъхват, заменени от слабото шумене на морските дълбини. Въздух или вода — за Възкресените няма никакво значение. Рибите се пулят насреща му и се стрелват към безопасните водорасли. Раците се отместват от пътя му, изправят се на задните си крака и размахват щипки към него, сякаш се прекланят пред някакъв рачешки бог — брониран и всемогъщ. Шрайк продължава напред и следва миризмата на петрол и смазочно масло, която ще го отведе до Тънбридж Уийлс.

На няколко километра от залива, където бяха излезли на сушата, Крайслер Пийви се спря на върха на едно стръмно възвишение и изчака останалите да го настигнат. Вървяха бавно. Най-отпред бяха Том и Хестър, следвани от Еймс с неговата карта и Магс и Мънго, приведени под тежестта на оръжията си. Зад тях бяха останали стръмните скалисти склонове на острова, които водеха до морето, и група лодки, събрани около останките на Тънбридж Уийлс, както и един сал с кран. Островитяните не си губеха времето и вече плячкосваха потопеното предградие.

— Кореняшка сган — изръмжа Пийви.

Том почти не беше продумал на кмета, откакто стигнаха брега. Изненада се, когато забеляза сълзите в очите на дребния човек.

— Много съжалявам за семейството ти, господин Пийви. Опитах се да им помогна, но…

— Нищожни твари! — изпръхтя пиратът. — Не съм се разподсмърчал за тях. Ойде прекрасното ми предградие! Глей ги тия! Проклети кореняци…

Някъде далеч на юг се разнесе стрелба.

Пийви засия. Обърна се към спътниците си.

— Чуйте! Вероятно някои от момчетата са се добрали до брега! Ще видят сметката на тези кореняци! Ще се обединим с тях! Ще завземем Въздушен пристан, ще оставим неколцина от екипажа му, за да го поправят, ще избием останалите и ще отлетим отново към богатата суша. Ще се спуснем от небето върху няколко големи града, преди да се е разнесла мълвата, че Въздушен пристан се управлява от пирати! Възможно е дори да си уловим някой от тях!

Пийви отново потегли, като подскачаше от камък на камък, а маймуната от своя страна се разхождаше по увисналите му рамене. Другите го последваха. Магс и Мънго изглеждаха замаяни от загубата на Тънбридж Уийлс и не бяха убедени в последния план на кмета си. Постоянно си разменяха погледи и мърмореха, когато не можеше да ги чуе… но се намираха в непозната страна и Том не мислеше, че ще имат смелостта да се опълчат на Пийви, поне не все още. Що се отнасяше до господин Еймс, през живота си той никога не беше стъпвал на самата земя.

— Ужасно е! — избоботи старият учител. — Толкова е трудно да се върви… Всичко е в трева! Може да има диви животни, змии… Сега разбирам защо нашите предшественици са решили да не живеят на земята!

Том знаеше точно как се чувства. На север и на юг от тях се разпростираха стръмните земи на Черния остров, а над тях склонът ставаше почти вертикален и водеше към брулени от вятъра тъмни скали, които стенеха с призрачни гласове. Някои от по-високите върхове на скалите бяха изваяни в такива форми, че от брега приличаха на крепости и групичката на Пийви правеше дълги заобиколни маневри, преди да открият, че това са само камъни.

— Прекрасно — въздъхна Хестър, която куцукаше до Том. Усмихваше се на себе си — нещо, което момчето не я беше виждало да прави — и си свирукаше някаква мелодия през зъби.

— Защо си толкова щастлива? — попита Том.

— Ами нали отиваме във Въздушен пристан? — отвърна шепнешком на въпроса му с въпрос тя. — Намира се някъде пред нас и малката шайка на Пийви в никакъв случай няма да успее да го превземе, не и с кореняците и хората от града срещу тях. Ще ги убият, а ние ще си намерим дирижабъл, който да ни отведе обратно в Лондон. Ана Фанг е там, нали помниш? Сигурно ще ни помогне отново.

— О, тя! — отвърна разгневен Том. — Не чу ли какво каза Пийви? Тя е шпионин на Лигата.

— И аз така си мислех — призна Хестър. — Имам предвид, че се досетих от всички въпроси, които задаваше за Лондон и Валънтайн.

— Да беше ми казала! — сопна се момчето. — Можеше да разкрия някоя важна тайна!

— Защо това трябва да ме тревожи? — попита момичето. — И откога чираците историци знаят важни тайни? Както и да е, просто смятах, че си се досетил, че тя е шпионин.

— Не ми приличаше на такъв.

— Ами принципно това е в реда на нещата. Да не очакваш да носят огромна табела, на която пише „ШПИОНИН“, или пък някаква специална шпионска шапка? — Хестър беше в някакво странно весело настроение и Том се зачуди дали тези стръмни склонове не ѝ напомняха за детството ѝ на онзи остров. Неочаквано момичето докосна ръката му и каза: — Бедничкият Том. Едва сега научаваш онова, на което ме научи Валънтайн преди толкова много години: не можеш да имаш доверие на никого.

— Хм — отвърна момчето.

— О, нямам предвид теб — побърза да добави тя. — Мисля, че ти имам доверие, почти. А и онова, което направи за мен в Тънбридж Уийлс — накара Пийви да ме изкара от клетката… Много хора просто нямаше да си направят труда. Не и за някого като мен.

Том я погледна и видя по-ясно от всякога едно мило и срамежливо момиче да се подава под строгата маска на Хестър. Той ѝ се усмихна толкова топло, че тя се изчерви (или поне странното ѝ лице почервеня на петна, а белегът ѝ стана лилав). Пийви погледна назад към тях и извика:

— Хайде, влюбени гълъбчета! Стига сте си шепнали сладки глупости и вървете!

Следобед облаците се насочват на изток. Слънчевата светлина се пречупва през гребените на вълните и проблясва по горната палуба на Тънбридж Уийлс. Шрайк върви по улиците на предградието, а главата му се клати бавно от страна на страна. Мъртви тела се носят в наводнените помещения като студени пакетчета чай, оставени прекалено дълго в чайника. Малки рибки влизат и излизат от устата на някакъв пират. Косата на момиче се навива по посока на течението. Киловете на спасителните лодки се носят отгоре. Той чака скрит в сенките, когато три голи момчета се гмурват и минават покрай него с бързи движения на ръцете и краката и оставят следи от сребристи балончета след себе си. Те се връщат на повърхността, уловили оръжия, бутилки и един кожен колан.

Хестър я няма тук. Шрайк напуска потопеното предградие и следва сенките на плуващите по повърхността петролни петна. По морското дъно е пълно с останки и носещи се тела, които го приветстват по пътя му към Черния остров.

Вече е настъпила вечерта, когато излиза на сушата; окичен е с водорасли и от очуканата му броня се стича вода. Той разклаща глава, за да избистри зрението си, и оглежда брега с черен пясък под тъмни скали. Отнема му още час, за да открие спасителния сал, скрит зад един камък с размерите на къща. Шрайк изважда металните си нокти и разрязва дъното му, за да не могат да избягат. Хестър ще бъде негова. Когато я убие, ще я пренесе нежно обратно през мрачните земи и горите от водорасли, през тресавищата и безбройните километри на Ловния район до Кроум. Ще я отнесе в Лондон на ръце — като баща, който държи в обятията си спящо дете.

Шрайк пада на четири крака в пясъка и започва да души за нейната миризма.

По залез-слънце най-накрая стигнаха до върха на склона, откъдето им се откри гледка към центъра на Черния остров.

До този момент Том не беше разбрал, че се движат по склоновете на спящ вулкан, но от това място нямаше съмнение — стръмните черни скали ограждаха почти кръгъл участък от земя — зелена и осеяна с поля. Точно под мястото, на което се бяха покрили пиратите, се намираше малко статично селище до синьо езеро. До каменните сгради имаше хангари за дирижабли и големи мачти, а на равната земя зад тях беше разположено огромното туловище на Въздушен пристан. Той беше кацнал на стотици малки опорни крачка и изглеждаше безпомощен като паднала птица.

— Въздушният кервансарай! — ухили се Пийви. Извади телескопа и го сложи на едното си око. — Работят по него! Помпят газовите балони. Отчаяно искат да се върнат в небето… — Пиратът бързо огледа близките хълмове. — Няма следа от наш’те. Ех, само да ни беше останало някое оръдие! Но ще се справим, нали, момчета? Няколко аерофеи не могат да се мерят с нас! Хайде, да идем по-наблизо…

Усещаше се някаква странна нотка в гласа на кмета. Изплашен е — помисли си Том. — Но не иска да си го признае, защото Мънго, Магс и Еймс ще изгубят вяра в него. Не вярваше, че някога ще изпита съжаление към пиратския кмет, но сега го стори. Пийви се държеше добре с него, по своя си начин, и не му беше приятно да го гледа такъв — да се скита по мократа земя с хората си, които мърморят и го ругаят зад гърба му.

Въпреки това продължаваха да го следват надолу между сипеите в кратера на старата огнена планина. По едно време забелязаха ездачи на далечните скали — патрул островитяни, които търсеха оцелели от потъналия пиратски град. След малко един дирижабъл прелетя ниско над тях. Пийви изсъска на всички да легнат на земята и да не помръдват. Собствената си маймуна навря под робата си, за да приглуши пискливите ѝ оплаквания. Летателният апарат направи една обиколка около района, но по това време слънцето вече беше залязло и пилотът не забеляза фигурите, които се криеха в мрачината долу като мишки от сова. Той се върна обратно при кервансарая, а над източните скали се появи тлъста луна.

Том изпусна дълга въздишка на облекчение и стана на крака. Другите изръмжаха и също се раздвижиха, а изпод краката им се търкаляха малки камъчета надолу по склона. Оттук се виждаха вървящи по улиците на въздушния кервансарай хора с фенери и факли, както и осветени прозорци, които го наведоха на мисълта колко би било хубаво да е някъде на сухо и топло. Въздушен пристан беше осветен навсякъде с електрически светлини. Вятърът носеше далечни звуци от крясъци и заповеди, музика и веселба.

— Мътните ме взели! — изсъска Мънго. — Закъсняхме! Тръгва си!

— Глупости — присмя му се Пийви.

Всички обаче виждаха, че газовите балони са почти пълни. Няколко минути по-късно по склона се разнесе ревът на двигателите, който се усилваше и намаляваше според прищевките на вятъра. Предницата на летящия град се издигна нагоре, а рачешките му крака се прибраха в задната му част.

— Не! — изкрещя Пийви и хукна надолу по хълма, като се спъваше и удряше в камънаците, докато тичаше към равната блатиста земя. Чуха го да вика: — Върни се! Ти си моят улов! Потопих собствения си град заради теб!

Мънго, Магс и Еймс също хукнаха след него, а Хестър и Том — след тях. В основата на склона земята стана мека и мочурлива, а луната и светлините на политащия град се отразяваха в близките локви.

— Върни се! — продължи да вика Пийви някъде пред тях. — Върни се! — И след това: — Ах! Ох! Помощ!

Тръгнаха по посока на гласа му и пронизващите писъци на маймуната, но всички спряха заедно на ръба на едно дълбоко блато. Пийви вече беше затънал до кръста. Маймуната беше кацнала на главата му като моряк на потъващ кораб и се хилеше изплашена.

— Подайте ми ръка, момчета! — примоли се кметът. — Помогнете ми! Все още можем да го хванем! Градът само изпробва двигателите си! Пак ще кацне!

Пиратите го гледаха мълчаливи. Знаеха, че няма начин да спипат летящия град и че вероятно виковете и крясъците му вече бяха предупредили островитяните за присъствието им.

— Трябва да му помогнем! — прошепна Том и тръгна напред, но Хестър го спря.

— Твърде късно е — каза му тя.

Пийви затъваше все по-надолу — тежестта на кметската му верижка го дърпаше надолу. Пиратът запелтечи, когато устата му започна да се пълни с кал:

— Хайде бе, момчета! Магс? Мънго? Аз съм ваш кмет! Направих всичко това за вас! — Потърси Том с ококорени и ужасени очи. — Кажи им, Томи, момчето ми! — изскимтя Пийви. — Кажи им, дето исках да направя Тънбридж Уийлс велик! Да ни уважават! Кажи им…

Първият изстрел отнесе маймуната от главата на кмета и във въздуха полетяха парчета козина. Вторият и третият улучиха гърдите му. Пийви отпусна глава и тинята го погълна с тихи, клокочещи звуци.

Пиратите се обърнаха към Том.

— Сигур’ нямаше да сме тук, ако не беше ти — измърмори Мънго.

— Ако не беше пълнил главата на шефа с тея идеи за маниери, градове и те такива — съгласи се Магс.

— Различни вилици за всяко ястие и никакво говорене с пълна уста! — захили се Еймс.

Том заотстъпва назад, но за голяма изненада Хестър застана между него и пиратите.

— Той не е виновен! — каза тя.

— Ти също не си ни от ник’ва полза — изръмжа Мънго. — Никой от вас не е. Ние сме пирати. Ня’аме нужда от уроци по етикет и не ни тря’а нек’во обезобразено момиченце. — Пиратът вдигна оръжието си и Магс стори същото. Дори господин Еймс извади един малък револвер.

Но от мрака се разнесе глас:

— ТЕ СА МОИ.

21. В Инженериума

Лондон се катереше към едно високо плато, където осеяната със следи от градове земя беше покрита с преспи сняг. Далеч зад него — но недостатъчно далеч — го следваше Панцерщад-Байройт. Вече представляваше не просто застрашително петно на хоризонта, а огромна тъмна маса от колела и етажи. Златната филигранна украса на главната палуба се виждаше съвсем ясно над дима от фабриките и двигателите. Лондончани се бяха скупчили на задните наблюдателни платформи и мълчаливо наблюдаваха как разстоянието между двата града бавно се смалява. Същия следобед лорд-кметът обяви, че няма място за паника и че Гилдията на инженерите ще изведе града от кризата — но вече имаше бунтове и безредици на долните етажи, затова се наложи да бъде изпратен отряд бийфийтъри, който да пази реда в Търбуха.

— Старият Кроум не знае какви ги говори — измърмори един от мъжете, който беше на смяна в асансьорната станция на „Куърк Съркъс“ същата вечер. — Не съм предполагал, че някога ще го кажа, но той е глупак. Да доведе бедния стар Лондон толкова на изток, след като сме пътували дни наред, седмици наред дори, само за да бъдем налапани от някаква голяма стара агломерация. Ще ми се Валънтайн да беше тук. Той щеше да знае какво да направи…

— Млъквай, Бърт — изсъска колегата му. — Идват още от ония.

Двамата мъже се поклониха любезно, когато двамата инженери тръгнаха към въртящата се преграда — младо момче и момиче, облечени в еднакви бели гумени палта, качулки и очила от стъклопласт. Момичето им размаха златен пропуск. Когато двамата със спътника ѝ се качиха в един от асансьорите, Бърт се обърна към колегата си и прошепна:

— Сигурно онуй, дето се случва в Инженериума, ще да е много важно. Всичките са изпълзели от дупките си в Дълбокия търбух като купчина дърти бели червеи. Ама че работа, да имаш събрание на гилдията си в момент като този!

Катрин седна до Бивъс Под в асансьора. Вече ѝ беше станало топло и се чувстваше неудобно в палтото, което чиракът ѝ беше заел. Тя му хвърли един поглед, а след това провери отражението си в прозореца, за да се увери, че червените колела, които си бяха изрисували по челата, не се бяха размазали. Смяташе, че и двамата изглеждат нелепо с тези качулки и очила, но Бивъс я беше уверил, че много инженери ги носят в последно време, а и другият пътник в асансьора, един дебел навигатор, дори не ги погледна, когато кабината тръгна нагоре.

Катрин прекара целия ден в неспокойно чакане чиракът да ѝ донесе маскировката. За да убие малко време, потърси името ХЕСТЪР ШОУ в показалците на всички книги на баща ѝ, но не го откри. В „Пълен каталог на Лондонския музей“ се споменаваше името „Пандора Шоу“, но там пишеше само, че е боклучар от Безлюдните територии, осигурила няколко незначителни фосила и парчета Стара технология на Гилдията на историците. Отбелязана беше и датата на смъртта ѝ, която беше преди седем години. След това потърси информация за МЕДУЗА и научи, че това е името на някакво чудовище в някаква стара история. Не смяташе, че Магнъс Кроум и инженерите му вярват в чудовища.

Никой не се загледа в нея и Бивъс, когато двамата закрачиха по Горния етаж към входа на Инженериума. Няколко инженери се качваха по стълбите в този момент. Катрин се присъедини към тях. Стискаше здраво златния си пропуск и не се отделяше от чирака, защото се страхуваше, че може да го изгуби в тази тълпа от еднакви бели палта. Това няма да сработи! — продължаваше да си повтаря наум, но мъжът на входа дори не си направи труда да провери пропуските им. Катрин погледна за последно залеза над купола на „Свети Павел“ и влезе вътре.

Инженериумът беше по-голям, отколкото очакваше, и по-светъл — осветяваха го стотици аргонови глобуси, които висяха като планети в Космоса в средата на сградата. Огледа се за стълбище, но Бивъс я дръпна за ръката и ѝ каза:

— Ще се качим на монорелса. Виж…

Инженерите се качваха в малки монорелсови вагони. Двамата се наредиха на опашката и се заслушаха в приглушените им разговори и в звука от отъркването на гумените палта едно в друго. Бивъс беше ококорен и изплашен зад очилата. Катрин се надяваше да са сами във вагона, за да могат да поговорят, но постоянно прииждаха още инженери и в крайна сметка се озова отделена от него в другия край на препълнения вагон, притисната между група от магнитно-левитационния изследователски отдел.

— Къде работиш, колега? — попита мъжът на мястото до нея.

— Хм… — Катрин погледна изплашена Бивъс, но чиракът беше прекалено далеч, за да ѝ помогне с отговор, затова избълва първото, което ѝ дойде на ума: — Отдел К.

— Старата Туикси, а? — зарадва се мъжът. — Чух, че е постигнала невероятни резултати с новите си модели!

— О, да, така е — отвърна Катрин.

Вагонът подскочи и съседът ѝ по място се обърна към прозореца, за да се наслади на гледката.

Момичето очакваше пътуването в монорелсата да е като в асансьор, но скоростта и спираловидното му движение бяха много различни и за момент се наложи да се съсредоточи, за да не повърне. Другите инженери нямаха подобен проблем.

— За какво си мислиш, че ще е речта на лорд-кмета? — попита един от тях.

— Сигурно за МЕДУЗА — отговори друг. — Чух, че се готвят за изпитание.

— Да се надяваме, че ще проработи — каза една жена, която седеше точно пред Катрин. — В крайна сметка Валънтайн намери машината, а той е само историк, знаете. Не можем да им имаме доверие.

— О, Валънтайн е човек на лорд-кмета — намеси се четвърти. — Не се оставяйте да бъдете заблудени от знака на Гилдията на историците. Ще ни е верен като куче, докато му даваме достатъчно пари и го оставяме да си мисли, че чуждестранната му дъщеря е дама от Хай Лондон.

Пътуваха ли, пътуваха покрай кабинети и работилници, препълнени с работещи инженери. Приличаха на огромни кошери с насекоми. Монорелсата спря на пето ниво и Катрин слезе от нея. Все още беше бясна заради приказките на онези хора. Присъедини се отново към Бивъс и двамата тръгнаха по студените бели коридори, разделени от прозрачни найлонови завеси. Чуваха глъчка някъде пред себе си и след няколко чупки и завои се озоваха в огромна зала. Бивъс я поведе към мястото до изходите. Катрин потърси с поглед началник Нимо, но никъде не успя да го види. Цялата зала приличаше на море от бели палта и гологлави или закачулени хора. През входовете постоянно прииждаха още от тях.

— Погледни! — изсъска Бивъс и я дръпна. — Това е доктор Туикс, онази, за която ти разправях! — Момчето посочи към приличаща на буре жена, която тъкмо се разполагаше на първия ред и разговаряше оживено с хората около себе си. — Всички важни клечки на Гилдията на инженерите са тук! Туикс, Чъб, Гарстанг… и доктор Вамбрейс, шефът на охраната!

Катрин започна да се плаши. Ако я бяха хванали на вратата, можеше да се оправдае, че се е опитвала да си направи глупава шега, но сега се намираше в светая светих на инженерите и усещаше, че нещо много важно е на път да се случи. Напомни си, че дори да бъде разкрита, никой няма да посмее да нарани дъщерята на Тадеус Валънтайн. Опита се да не мисли обаче какво щяха да сторят на Бивъс.

Най-накрая вратите бяха затворени, а светлините — затъмнени. Присъстващите в залата тръпнеха в очакване. Тишината беше нарушена от ставането на петстотин инженери.

Катрин и Бивъс също станаха с тях и занадничаха към сцената над раменете на хората отпред. Магнъс Кроум беше застанал зад метална катедра, а студеният му поглед обхождаше залата. За момент като че ли погледна право към Катрин и тя трябваше да си напомни, че няма как да я познае, не и с тази качулка, очилата и високо вдигнатата яка на палтото ѝ.

— Може да седнете — каза Кроум и изчака всички да се настанят, преди да продължи. — Днес е велик ден за нашата гилдия, приятели.

В залата се разнесоха радостни възгласи. Лорд-кметът направи знак на присъстващите да се укротят.

На тавана се включи диапроектор и на екрана зад главата му се появи снимка. Тя представляваше диаграма на огромна и сложна машина.

— МЕДУЗА — обяви Кроум и въздишките на всички инженери се понесоха като ехо из залата. — МЕДУЗА!

— Както някои от вас вече знаят — продължи лорд-кметът, — МЕДУЗА е експериментално енергийно оръжие от Шейсетминутната война. Знаем за съществуването ѝ от известно време — в интерес на истината, откакто Валънтайн намери онези документи по време на пътуването си до Америка преди двайсет години.

Екранът трептеше с избелели диаграми и паяжинообразни писания. Татко никога не ми е казвал за това! — помисли си Катрин.

— Разбира се, тези частични планове не ни бяха достатъчни, за да реконструираме МЕДУЗА — продължи с обясненията Кроум. — Преди седем години обаче, отново благодарение на Валънтайн, се сдобихме с невероятно парче Стара технология, взето от отдавна изоставена военна база в американската пустиня. Това вероятно е най-добре съхраненото древно компютърно ядро, откривано някога, но и е нещо повече — то е мозъкът на МЕДУЗА, изкуственият интелект, който някога е задвижвал тази забележителна машина. Благодарение на сериозната работа на доктор Сплей и неговите другари в Отдел Б, най-накрая успяхме да я накараме да работи. Колеги от гилдията, дните, в които се налагаше Лондон да бяга и да се крие от другите гладни градове, свършиха! С МЕДУЗА ще успеем да превърнем всеки от тях в пепел само с едно мигване!

Инженерите аплодираха оживено и Бивъс Под побутна Катрин, за да се присъедини към тях, но ръцете ѝ като че ли бяха замръзнали за подлакътниците на мястото ѝ. Виеше ѝ се свят. Помнеше всичко, което беше чувала за Шейсетминутната война и как ужасяващите гръмотевични оръжия на древните бяха унищожили статичните им градове и бяха отровили земята и небето. Баща ѝ не би помогнал на инженерите да пресъздадат подобна гибелна машина!

— Нито пък ще ни се налага да преследваме стари тенекии като Солекоп — продължи Кроум. — След още седмица в обсега на Лондон ще бъде Батмунк Гомпа, Защитната стена. Хиляда години Лигата на антимобилистите се крие зад нея и отказва да се подчини на хода на историята. МЕДУЗА ще я унищожи с един-единствен удар. Земите отвъд Стената, заедно с огромните им статични градове, посевите, горите и неизползваните им минерални залежи ще се превърнат в новия ловен район на Лондон!

Човек едва можеше да го чуе. Одобрителните възгласи отекваха на вълни в стената зад лорд-кмета, която на свой ред се плъзна встрани и разкри дълъг прозорец с изглед към катедралата „Свети Павел“ и кулите на Лондонската палата на гилдиите.

— Първо обаче — провикна се Кроум — имаме по-належащи задачи. Макар че се надявах МЕДУЗА да остане скрита, докато не стигнем до Защитната стена, налага се да направим демонстрация на мощта ѝ. Даже в този момент, докато говоря, екипът на доктор Сплей се приготвя за тестването на новото оръжие.

Дори Катрин да искаше да продължава да слуша, съвсем скоро това щеше да бъде невъзможно, тъй като публиката на Кроум започна сериозно да се вълнува. Няколко инженери, вероятно свързани с проекта МЕДУЗА, се насочиха бързо към изходите. Момичето стана и тръгна към вратата. Миг по-късно се озова в антисептичния коридор и се зачуди какво да прави.

— Кейт? — Бивъс Под се появи зад нея. — Къде отиваш? Хората забелязаха, че излизаш! Няколко от охранителите на Гилдията ни наблюдаваха…

— Трябва да се махаме оттук — прошепна Катрин. — Откъде да се върнем обратно?

— Не знам — призна си момчето. — Никога не съм идвал на това ниво преди. Предполагам, че първо трябва да се върнем на монорелсата… — Бивъс отблъсна ръката на момичето, когато се опита да хване неговата. — Не! Някой ще ни види. Инженерите не бива да се докосват…

Тръгнаха по приличащи на тръби коридори.

— Кроум лъже! — заяви Катрин. — Баща ми не е ходил в Америка преди седем години. Само на кратко пътуване до островите на Западния океан. А и не ми е споменавал, че е открил нещо важно. Щеше да ми сподели, ако наистина беше намерил МЕДУЗА. Бездруго не би искал да си има работа с оръжия от стария свят…

— Защо му е на лорд-кмета да лъже? — попита Бивъс, който тайничко беше доволен, че гилдията му се беше натъкнала на ключа към поредната тайна от древността. — Както и да е, той не каза, че баща ти е отишъл в Америка специално за това нещо, а само че го е открил. Вероятно го е купил от боклучар или нещо такова. Чудя се какво ли имаше предвид Кроум с тази демонстрация…

Бивъс спря. Бяха стигнали до края на коридора, а не се виждаха никакви монорелси. Имаше три врати пред тях. Двете бяха заключени, а третата водеше до тесен балкон, който стърчеше отстрани на Инженериума, високо над „Патерностер Скуеър“.

— Какво ще правим сега? — попита Катрин и чу собствения си глас някак си писклив и изтънял от страх.

Бивъс ѝ отговори също толкова нервно:

— Не знам.

Момичето излезе на балкона, за да си поеме въздух. Луната се беше появила на небето, но един тънък облак я прикриваше. Валеше слаб дъжд. Тя свали очилата си и остави капките да потекат върху лицето ѝ. Радваше се, че е избягала от горещината и химическата миризма. Помисли си за баща си. Наистина ли беше намерил МЕДУЗА? Бивъс беше прав: Кроум нямаше причина да лъже. Бедният татко! Вероятно в момента летеше над заснежените върхове на Шан Гуо. Как ѝ се искаше да има някакъв начин да го предупреди какво се готвят да направят с откритието му!

От осветения от луната площад се разнесе механичен тътен. Катрин погледна към мокрите платформи, но не можа да види източника на шума. Нещо я накара да погледне към „Свети Павел“. Ахна.

— Бивъс! Погледни!

Бавно, като огромно разцъфващо цвете, куполът на древната катедрала се разтвори.

22. Шрайк

Дали преследвачът беше пристигнал току-що, или от известно време се е спотайвал и ги е наблюдавал как се карат — неподвижна и тъмна фигура върху каменистия хълм, като каменна статуя на самия себе си? Направи крачка напред и влажната трева затлея под крака му.

— ТЕ СА МОИ.

Пиратите бързо се обърнаха към него. Автоматът на Магс бълваше откоси от трасиращи куршуми по железния човек, ръчното оръдие на Мънго пробиваше дупки в бронята му, а Еймс стреляше с револвера си. Възпрян от стена от изстрели, Шрайк се спря и се олюля за момент. Сетне съвсем бавно, като човек, който върви срещу силен вятър, тръгна напред. Куршумите проблясваха върху бронята му и цялото му палто стана на парцали. От дупките, които оръдието направи, течеше нещо — или кръв, или машинно масло. Той изпъна ръцете си. Изскочи нокът, после втори. Шрайк стигна първо до Магс. Тя издаде задавен звук, препъна се назад в орловата папрат и се строполи. Еймс хвърли оръжието си и реши да си плюе на петите, но преследвачът бързо се озова зад него и само след миг старият учител спря и се опули на червените шипове, които се появиха от гърдите му.

Оръдието на Мънго беше празно. Той го хвърли настрани и извади меча, но преди да успее да замахне, Шрайк го сграбчи за косата, дръпна главата му надолу и му отряза главата с едно рязко движение.

— Том — провикна се Хестър. — Бягай!

Преследвачът хвърли главата на земята и последва момчето. Том побягна, макар да не искаше да го прави, защото знаеше, че няма никакъв смисъл, знаеше, че трябва да остане до Хестър, но краката му мислеха другояче, цялото му тяло искаше да избяга надалеч от това ужасяващо мъртво създание, което го наближаваше по хълма. В следващия миг земята под краката му като че ли поддаде, той потъна в студената кал, падна, претърколи се и се спря в някакъв камък на ръба на същото блато, в което беше потънал Крайслер Пийви.

Погледна назад. Преследвачът стоеше сред проснатите тела. Въздушен пристан беше надвиснал над тях и тестваше двигателите си един по един. Светлините на летящия град създаваха студени отражения върху посребрения от луната череп на Шрайк.

Хестър беше застанала срещу него и храбро отстояваше позицията си. Опитва се да ме спаси! — помисли си Том. — Печели ми време, за да мога да се измъкна! Не мога просто да му позволя да я убие, не!

Пренебрегвайки безбройните гласове на тялото си, които продължаваха да пищят да побегне, момчето тръгна да се изкачва по хълма.

— ХЕСТЪР ШОУ — казваше Шрайк с глас, който звучеше завалено, като развален запис. От дупките в гърдите му излизаше пара, а някаква черна течност се събираше в ъгълчетата на устата му.

— Ще ме убиеш ли? — попита момичето.

Преследвачът кимна с голямата си глава.

— ЗА ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ.

— Какво имаш предвид?

Дългата му уста се изви в усмивка.

— ДВАМАТА СИ ПРИЛИЧАМЕ, АЗ И ТИ. РАЗБРАХ ГО ОЩЕ ОНЗИ ДЕН, В КОЙТО ТЕ ОТКРИХ НА БРЕГА. СЛЕД КАТО МЕ ИЗОСТАВИ, САМОТАТА…

— Трябваше да замина, Шрайк — прошепна Хестър. — Аз не бях част от колекцията ти.

— БЕШЕ МИ МНОГО СКЪПА.

Нещо не му е наред, помисли си Том, докато изкачваше хълма. Не се предполагаше, че преследвачите имат чувства. Спомни си какво беше учил за тях — Възкресените масово бяха полудели. Онова, дето висеше от главата на Шрайк, водорасло ли беше? Да не би мозъкът му да е ръждясал? Във вътрешността на гърдите му, зад дупките от куршуми, проблясваха искри…

— ХЕСТЪР — застърга гласът на преследвача. Той падна на колене, за да може лицата им да са на едно и също ниво. — КРОУМ МИ ДАДЕ ОБЕЩАНИЕ. СЛУЖИТЕЛИТЕ МУ НАУЧИХА ТАЙНАТА НА КОНСТРУКЦИЯТА МИ.

Косъмчетата по врата на Том настръхнаха от страх.

— ЩЕ ОТНЕСА ТЯЛОТО ТИ В ЛОНДОН. КРОУМ ЩЕ ТЕ ВЪЗКРЕСИ КАТО ЖЕЛЯЗНА ЖЕНА. ПЛЪТТА ТИ ЩЕ БЪДЕ ЗАМЕНЕНА ОТ СТОМАНА, НЕРВНАТА ТИ СИСТЕМА — С КАБЕЛИ, МИСЛИТЕ ТИ — С ЕЛЕКТРИЧЕСКИ ИМПУЛСИ. ЩЕ БЪДЕШ КРАСИВА! ЩЕ БЪДЕШ МОЯ СПЪТНИЦА ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ!

— Шрайк — изпръхтя Хестър. — Кроум няма да иска да възкреси мен…

— ЗАЩО НЕ? НИКОЙ НЯМА ДА ТЕ РАЗПОЗНАЕ В НОВОТО ТИ ТЯЛО, НЯМА ДА ИМАШ СПОМЕНИ И ЧУВСТВА. НЯМА ДА ПРЕДСТАВЛЯВАШ ЗАПЛАХА ЗА НЕГО. НО АЗ ЩЕ ПОМНЯ ВМЕСТО ТЕБ, ДЪЩЕ МОЯ. ЩЕ ОТМЪСТИМ НА ВАЛЪНТАЙН ЗАЕДНО.

Момичето се засмя. Смехът му представляваше странен, налудничав и ужасен звук, който накара зъбите на Том да изтръпнат. Той стигна до мъртвото тяло на Мънго. Тежкият меч все още беше здраво стиснат между пръстите на ръката му. Том се пресегна и го измъкна. Вдигна поглед и видя, че Хестър е направила крачка към преследвача. Беше отпуснала главата си назад, оголила шия за ноктите му.

— Добре — каза тя. — Но остави Том да си върви.

— ТОЙ ТРЯБВА ДА УМРЕ — настоя Шрайк. — ТОВА Е ЧАСТ ОТ СДЕЛКАТА МИ С КРОУМ. НЯМА ДА ГО ПОМНИШ, КОГАТО СЕ СЪБУДИШ В НОВОТО СИ ТЯЛО.

— О, моля те, Шрайк, не — примоли се Хестър. — Кажи на Кроум, че е избягал, удавил се е или нещо подобно. Кажи му, че е умрял някъде в Безлюдните територии и не си могъл да го доведеш. Моля те.

Том стисна здраво меча. Дръжката му все още беше мокра от потта на Мънго. Сега, когато моментът настъпи, беше толкова изплашен, че едва успяваше да диша, камо ли да се изправи срещу преследвача. Не мога да го направя! — помисли си той. — Аз съм историк, а не воин! Но не можеше да изостави Хестър, не и когато тя се опитваше да изтъргува живота си за неговия. Намираше се достатъчно близо, за да види страха в окото ѝ и проблясващите нокти на Шрайк, който посягаше към нея.

— ДОБРЕ — съгласи се преследвачът и нежно погали лицето ѝ с върховете на остриетата си. — МОМЧЕТО ЩЕ ОСТАНЕ ЖИВО.

Той вдигна ръка за последния удар. Хестър затвори око.

— Шрайк! — изрева Том, стана на крака и се спусна към създанието с вдигнат меч.

Усети разливащата се по лицето му зелена светлина, когато Възкресеният се обърна към него. Металната му ръка се стрелна напред и го хвърли във въздуха. Момчето усети изгаряща болка в гърдите и за момент имаше чувството, че е разкъсан на две, но преследвачът го беше халосал с ръка, а не с остриетата. Том се приземи цял и се претърколи. Не можеше да си поеме въздух от болка. Очакваше Шрайк да го връхлети всеки миг и да прекрати съществуването му.

Преследвачът обаче беше паднал на земята. Хестър се беше навела над него. Том видя как окото му проблесна, нещо вътре в него експлодира и от тялото му се издигна пушек. Дръжката на меча стърчеше от една от дупките в гърдите му, където подскачаха сини искри.

— О, Шрайк! — прошепна Хестър.

Преследвачът прибра ноктите си, за да може момичето да го хване за ръката. Неочаквани спомени нахлуха в повредения му мозък и той изведнъж се сети кой е бил, преди да го завлекат на масата за възкресяване и да го превърнат в това, което е сега. Искаше му се да сподели с Хестър, затова вдигна огромната си метална глава към нея, но преди да успее да изрече думите, бе покосен от смъртта, а тя не беше по-лека от предишната.

Масивният метален труп застина и димът, който се вдигаше от него, беше отнесен от вятъра. Някъде долу в долината виеха рогове. Том видя, че отряд ездачи идват по хълма откъм кервансарая, привлечени от изстрелите. Бяха въоръжени с копия и носеха пламтящи факли. Едва ли щяха да бъдат приятелски настроени. Опита се да се изправи на крака, но едва не се свлече в безсъзнание от болката в гърдите.

Хестър го чу да стене и отиде при него.

— Защо го направи? — закрещя му тя.

Том остана като ударен от гръм.

— Той щеше да те убие! — възпротиви ѝ се.

— Щеше да ме направи като него! — изпищя Хестър и прегърна Шрайк. — Не го ли чу какво каза? Щеше да ме направи такава, каквато винаги съм мечтала да бъда — лишена от спомени и чувства. Представи си лицето на Валънтайн, когато отида за него! О, защо продължаваш да се месиш?

— Щеше да те превърне в чудовище! — Гласът на Том се извиси до крясък, когато всичката му болка и страх се превърнаха в гняв.

— Аз вече съм такова! — изсъска момичето.

— Не, не си! — Той съумя да застане на колене. — Ти си моя приятелка! — извика ѝ.

— Мразя те! Мразя те! — изпищя Хестър.

— Е, грижа ме е за теб, независимо дали ти харесва, или не! — изкрещя в отговор момчето. — Да не мислиш, че си единствената, която е изгубила родителите си? Аз също съм гневен и самотен като тебе, но не се размотавам насам-натам с идеята да убивам хора и да се превърна в преследвач! Ти си една груба, самосъжаляваща се…

Останалото, което искаше да ѝ каже, беше погубено от изумлението му, защото изведнъж градът по-надолу от него, Въздушен пристан и приближаващите ездачи станаха ясни като в светъл ден. Видя как звездите избледняха, лицето на Хестър застина по средата на поредния вик, а от ъгълчето на устата ѝ се стичаше лига. Видя собствената си потреперваща сянка да танцува върху обагрената в червена кръв трева.

Нощното небе над скалите се изпълни с неземна светлина, сякаш ново слънце беше изгряло от Безлюдните територии, някъде далеч на север.

23. МЕДУЗА

Катрин наблюдаваше хипнотизирана как куполът на „Свети Павел“ се разцепи и секциите му се разтвориха навън като венчелистчетата на цвете. Вътре нещо се издигаше бавно нагоре по централната кула и се разтваряше като орхидея от студен бял метал. Грохотът на масивна хидравлика ехтеше по целия площад и разтрисаше Инженериума.

— МЕДУЗА! — прошепна Бивъс Под, който стоеше зад нея. — Въобще не са ремонтирали катедралата! Построили са МЕДУЗА в „Свети Павел“!

— Колеги?

Обърнаха се. Един инженер беше застанал зад тях.

— Какво правите тук? — сопна им се той. — До този мостик имат достъп само служителите на Отдел Л…

Мъжът млъкна и се загледа в Катрин. Момичето забеляза, че Бивъс също я беше зяпнал — тъмните му очи бяха ококорени и ужасени. За момент не разбра каква е причината. После се сети. Дъждът! Беше забравила за знака на Гилдията, който изрисува внимателно между веждите ѝ. Беше започнал да се разтича на тънки червени ручеи.

— Мили Куърк! — изуми се инженерът.

— Кейт, бягай! — изкрещя Бивъс, блъсна мъжа и тя побягна. Момчето стори същото и чу гневния вик на инженера, който падна зад него. Настигна я, хвана я за ръката и продължиха наляво и надясно по празни коридори, докато пред тях не се появи стълбище. Едно ниво, второ. Зад гърбовете им се разнесоха още викове и крясъци, както и пронизителният писък на аларма. Стигнаха до долу и се озоваха в малко фоайе, някъде в задната част на Инженериума. Имаше големи стъклени врати, които водеха към Горния етаж, и двама членове на Гилдията на инженерите, които стояха на пост.

— Има нарушител! — каза Бивъс и посочи в посоката, от която бяха дошли. — На третия етаж! Мисля, че е въоръжен!

Мъжете вече бяха нащрек заради задействалата се аларма. Размениха си шокирани погледи, след което единият се насочи към стълбите и извади газов пистолет от колана си.

Бивъс и Катрин се възползваха от този шанс и продължиха напред.

— Колегата ми беше ранена — обясни момчето и посочи към почервенялото от мастилото лице на спътницата си. — Водя я в лазарета! — Вратата се отвори и те излязоха в приветливия мрак.

Побягнаха с всички сили, докато не се скриха в сенките на „Свети Павел“, където се ослушаха. Катрин чу тежкото боботене на машините и едно по-близко и шумно туптене, а именно ударите на собственото си сърце. Някакъв мъж крещеше заповеди някъде. Разнесе се тътен от приближаващи бронирани крака.

— Бийфийтъри! — изскимтя Катрин. — Ще искат да видят документите ни! Ще ми свалят качулката! О, Бивъс, не трябваше да те моля да ме вкарваш тук! Бягай! Остави ме!

Момчето я погледна и поклати глава. Вече се беше опълчило на гилдията си и беше рискувало всичко, за да ѝ помогне, така че нямаше намерение да я зарязва.

— О, Клио да ни е на помощ! — прошепна Катрин и нещо я накара да погледне към „Патерностер Скуеър“. Там, на стъпалата на Лондонската палата на гилдиите, стоеше старият Чъдли Померой, загледан нагоре. Ръцете му бяха пълни с пликове и папки. Никога не беше изпитвала подобна радост при срещата си с друг човек, затова се затича към него, като повлече Бивъс Под след себе си, и се провикна не много силно: — Господин Померой!

Историкът ги изгледа недоумяващо, след което ахна от изненада, когато Катрин свали глупавата качулка и той видя лицето и полепналата ѝ от потта коса.

— Госпожице Валънтайн! Какво, в името на Куърк, става тук? Вижте какво са сторили проклетите нагли инженери със „Свети Павел“!

Момичето вдигна поглед. Металната орхидея се беше разтворила изцяло и хвърляше мрачни сенки върху площада долу. Само дето не беше никаква орхидея. Приличаше на качулка на огромна кобра в пламъци и се извърташе по посока на Панцерщад-Байройт.

— МЕДУЗА! — каза Катрин.

— Кой? — учуди се Чъдли Померой.

Зави сирената на бръмбар.

— О, моля ви! — обърна се момичето към пълничкия историк. — Търсят ни! Ако заловят Бивъс, ще му сторят нещо ужасно…

За огромно тяхно щастие, Померой не зададе обичайните въпроси „Защо?“ или „Какво сте направили?“, само хвана Катрин с едната си ръка, а Бивъс Под с другата и ги поведе към Лондонската палата на гилдиите, където го чакаше бръмбарът му. Докато шофьорът им помагаше да се качат в него, отряд бийфийтъри минаха покрай тях, но не обърнаха никакво внимание на историка и спътниците му. Старецът скри палтото и качулката на Катрин зад седалката си и накара Бивъс Под да легне на пода. След това се настани до момичето на задната седалка и му каза:

— Оставете ме аз да говоря.

Бръмбарът се понесе по „Патерностер Скуеър“.

Пред асансьорната станция имаше много хора. Те наблюдаваха изумени онова, което беше разцъфнало от „Свети Павел“. Бийфийтърите спряха бръмбара и един млад инженер надникна вътре. Померой отвори отвора в стъклопластовия капак и попита:

— Проблем ли има, човече?

— Пробив в Инженериума. Терористи антимобилисти…

— Е, не ни гледайте нас — засмя се историкът. — Цяла вечер работих в кабинета си в Палатата, а госпожица Валънтайн беше достатъчно мила, за да ми помогне да подредя някои документи…

— При все това, сър, ще се наложи да претърся бръмбара ви.

— Така значи, а?! — изрева Померой. — Приличаме ли ти на терористи? Нямаш ли си нещо по-важно за вършене в последната нощ на Лондон, предвид факта, че една огромна мръсна агломерация е по петите ни? Трябва да се оплача на Съвета да вземат сериозни мерки! Това е възмутително!

Мъжът доби неуверен вид, накрая кимна и отстъпи, за да ги пусне да влязат с бръмбара си в асансьора. Когато вратите се затвориха зад тях, Померой изпусна дълга въздишка на облекчение.

— Проклети инженери. Не се обиждай, чирак Под…

— Не се обиждам — понесе се някъде отдолу приглушеният глас на момчето.

— Благодаря ви! — прошепна Катрин. — О, много ви благодаря, че ни помогнахте!

— За нищо! — усмихна се Померой. — Винаги съм готов да правя неща, които дразнят Кроум и неговите лакеи. Тази катедрала е на хиляди години, а те просто са я превърнали във… в каквото там са я превърнали, без дори да им мигне окото… — Историкът погледна нервно към Катрин и забеляза, че тя не го слуша особено внимателно. Попита я със загрижен вид: — Какво направихте, за да ги ядосате, госпожице Валънтайн? Не е необходимо да ми казвате, ако не желаете, но ако двамата с приятеля ви сте в опасност, и ако има нещо, което един стар глупак като мен може да направи…

Очите на Катрин се напълниха със сълзи.

— Моля ви — прошепна тя, — просто ни отведете у дома.

— Разбира се.

Постояха в неловко мълчание, докато бръмбарът се движеше по улиците на първия етаж към парка. Мракът беше изпълнен с бягащи и викащи хора, които сочеха към катедралата. Имаше и други разтичали се — охранители на инженерите, които водеха отряди бийфийтъри. Бръмбарът спря пред Клио Хаус. Померой слезе, за да изпрати Катрин до вратата. Тя каза довиждане на Бивъс и последва историка.

— Ще заведете ли чирак Под до асансьорната станция? — попита тя. — Трябва да се върне обратно в Търбуха.

Померой изглеждаше обезпокоен.

— Не знам, госпожице Валънтайн — въздъхна той. — Видяхте колко изнервени са инженерите. Доколкото ги познавам, вече са блокирали всичките си фабрики и спални помещения и в момента текат проверки. Вероятно са разбрали, че липсва един чирак, както и две палта и качулки…

— Искате да кажете, че Бивъс не може да се върне? — На Катрин ѝ се зави свят при мисълта какво беше сторила на бедния Под. — Никога?

Померой кимна.

— Тогава ще остане при мен в Клио Хаус! — реши момичето.

— Той не е улична котка, мила.

— Когато татко се прибере у дома, ще оправи всичко, нали? Ще обясни на лорд-кмета, че Бивъс няма нищо общо…

— Възможно е — съгласи се Померой. — Баща ви е много близък с Гилдията на инженерите. Даже прекалено близък, биха казали някои хора. Но не мисля, че Клио Хаус е удачното място, на което да криете вашия приятел. Ще го отведа в Музея. Там има къде да го настаним, и инженерите няма да могат да го потърсят, без преди това да ни предупредят.

— Наистина ли ще направите това? — попита Катрин, изплашена, че ще забърка още един невинен човек в кашата, която създаде. В крайна сметка щеше да е само за няколко дни, докато баща ѝ се прибереше у дома. Тогава всичко щеше да се оправи. — О, благодаря ви! — зарадва се тя и се надигна на пръсти да целуне Померой по бузата. — Благодаря ви!

Историкът се изчерви и засия насреща ѝ. Явно имаше намерение да ѝ каже нещо, но макар устата му да се движеше, Катрин не чу нито дума. Главата ѝ се изпълни със странен звук, с грохот, който се усилваше все повече, докато не осъзна, че той не идва от нея, а отнякъде пред тях.

— Погледни! — изкрещя Померой и посочи нагоре.

Заради обзелия я страх беше забравила за „Свети Павел“, но когато погледна към Горния етаж, видя как от подобната на качулка на кобра МЕДУЗА се вият виолетови светкавици. Косъмчетата на ръката и врата ѝ настръхнаха. Посегна към ръката на историка, но между върховете на пръстите ѝ и робата му прехвърчаха искри.

— Господин Померой! — изкрещя Катрин. — Какво се случва?

— Велики Куърк! — отвърна изумен старецът. — Какво са събудили тези глупаци сега?

Призрачни сфери от светлина се откъснаха от засиялата машина и се понесоха надолу над Съркъл парк като огнени балони. Над кулите на Палатата на гилдиите танцуваха мълнии. Грохотът ставаше все по-силен и по-разтърсващ. Дори както беше поставила ръце на ушите си, звукът беше нетърпим за Катрин. В този момент, напълно неочаквано, от змийската качулка изригна поток от буйна енергия и се насочи на север. Приличаше на огромен камшик, решил да оближе горните палуби на Панцерщад-Байройт. Нощта се раздели на две и побърза да се скрие в ъгълчетата на небето. За секунда Катрин видя етажите на далечната агломерация да потъват в пламъци и в следващата вече ги нямаше. Земята запулсира в ослепително бяло, сетне червено, от което без никакъв звук се проточи огнен стълб до небесата. Звукът дойде по-късно върху осветения от пламъците сняг — нисък, проточен тътен, като че ли някаква огромна врата беше затръшната някъде в дълбините на земята.

Стълбът изчезна и Съркъл парк потъна в мрак. В настъпилата тишина Катрин чу Куче да вие побеснял в къщата.

— Велики Куърк! — прошепна Померой. — Всички тези бедни хора…!

— Не! — чу се момичето да казва. — О, не, не, не!

Хукна да бяга през градината, без да отделя поглед от осветения облак прах, който покриваше руината от агломерацията. От Съркъл парк и всички наблюдателни платформи се разнесоха нечленоразделни викове. Първоначално си помисли, че хората плачат от ужас, както ѝ се искаше и на нея да заплаче… но не, хората ликуваха, ликуваха, ликуваха.