Смърт в екстаз

Запътих се и аз към къщи.

Когато излязох на улицата, вън вече беше тъмно. Минах по пешеходния мост над плъзгащите се пътеки и зачаках такси върху диска на пресечката. Не след дълго се спусна едно, с белия мигащ знак СВОБОДНО на корема. Качих се и пъхнах кредитната си карта.

Оуен бе събирал холографиите си от цяла Евразия. Повечето от тях, ако не и всичките, бяха на чуждестранни агенти на Лорън. Защо бях очаквал да ги открия в Лос Анджелес?

Таксито се издигна в бялото нощно небе. Светлините на града превръщаха облачната покривка в плосък бял купол. Мушнахме се в облаците и останахме там. Автопилотът на таксито не се интересуваше дали гледката ми харесва или не.

… Така че с какво разполагах сега? Или някой измежду десетките наематели беше човек на Лорън, или непоследователният, предпазлив убиец на Ордас бе оставил Оуен да умира самичък цели пет седмици.

… Възможно ли беше този непоследователен убиец да се държи толкова невероятно?

В крайна сметка той бе моят хипотетичен Лорън. А Лорън бе способен на убийство, най-голямото престъпление. Той убиваше наред, постоянно, с баснословни печалби. РАМО не можеше да го хване. Не беше ли време да е станал вече невнимателен?

Като Греъм. Колко ли дълго Греъм е подбирал донори измежду клиентите си, като се е спирал на няколко безлични самотници годишно? А после на два пъти за няколко месеца е избрал клиенти, които щяха да бъдат потърсени. По невнимание.

Повечето престъпници не са особено интелигентни. Лорън беше достатъчно умен, но наетите от него хора не би трябвало да са на по-високо от средното ниво. Лорън използваше глупаците — онези, които ставаха престъпници, защото нямаха достатъчно мозък да успеят в живота.

Ако човек като Лорън станеше невнимателен, то щеше да се случи именно по този начин. Несъзнателно щеше да оцени интелигентността на РАМО по тази на собствените си хора. Подмамен от изобретателния план за убийство, можеше да е пропуснал единствения му недостатък и да го е изпълнил. Имайки до себе си Греъм, който да го съветва, той е знаел за токоманията повече от нас — навярно достатъчно, за да повярва във влиянието й върху Оуен.

След това убийците на Оуен са го закарали в апартамента му и повече не са го погледнали. Лорън бе поел известен риск и бе спечелил.

Следващия път щеше да стане по-невнимателен и някой ден щяхме да го пипнем.

Но не днес.

Таксито се измъкна от потока на движението и кацна върху покрива на моя блок в Холивуд Хилс. Слязох и тръгнах към асансьорите.

Вратата на единия се отвори. Някой излезе от него.

Нещо ме предупреди, нещо в начина, по който се движеше. Обърнах се, като извадих бързо пистолета от кобура под мишницата си. Таксито щеше да послужи за добро прикритие — ако вече не се бе издигнало. От сенките бяха изскочили още фигури.

Мисля, че успях да поразя двама, преди нещо да ме ужили по бузата. „Милостиви“ куршуми, кристалчета упойка се разтапяха в кръвта ми. Зави ми се свят, покривът се завъртя и центробежната сила ме просна безчувствен върху настилката. Над мен се надвесиха сенки, които после се разтегнаха до безкрайност.

Събудих се внезапно от докосването на пръсти до черепа ми.

Стоях прав, увит като мумия в меки, добре стегнати превръзки. Нито един мускул по-надолу от врата си не можех да помръдна. В мига, в който установих това, вече беше късно. Мъжът зад мен свърши с откачането на електродите от главата ми и се появи в полезрението ми, извън обсега на въображаемата ми ръка.

В него имаше нещо птиче. Бе висок и строен, с леки кости, а триъгълното му лице завършваше с остра брадичка. Буйната му копринена руса коса се отдръпваше от слепоочията и образуваше шпиц на челото. Носеше безупречно скроен вълнен панталон на оранжеви и кафяви райета. Като се усмихна широко, той застана със скръстени ръце и наклонена на една страна глава в очакване да проговоря.

Познах го. Негова холография бях видял сред книжата на Оуен.

— Къде съм? — изпъшках аз в опит да се престоря на преуморен. — Колко е часът?

— Часът ли? Вече е сутрин — отговори похитителят ми. — Колкото до това, къде се намирате, ще ви оставя да се почудите още.

Нещо в маниерите му… Реших да опитам и рекох:

— Лорън?

Лорън се поклони съвсем леко.

— А вие сте Джилбърт Хамилтън от полицията на Обединените нации. Джил Ръката.

Защо не каза РАМОто, а Ръката? Пропуснах го край ушите си.

— Изглежда съм заспал.

— Подценявате възможностите на моята собствена ръка, както подценявате и интересите ми.

И наистина. Да хванете някое РАМО не е по-трудно, отколкото който и да е друг гражданин, ако го заварите неподготвен и сте готови да рискувате хората си. В този случай рискът не му бе струвал нищо. Ченгетата използват инжекционни пистолети по същата причина като органоборсаджиите. Онези, които бях прострелял, ако изобщо имаше засегнати в съвсем краткотрайната битка, трябва отдавна да се бяха събудили. Лорън сигурно ме беше увил в тези превръзки, а после ме е подложил на „руски сън“, докато се почувства готов да разговаря с мен.

„Руският сън“ бяха електродите. По един на всеки клепач и един на тила. През мозъка минава слаб ток, който ви приспива. За един час се наспивате колкото за цяла нощ. Ако не се изключат, можете да спите вечно.

Значи това беше Лорън.

Стоеше пред мен и подобно на птица ме наблюдаваше с наклонена на една страна глава. В едната от скръстените си ръце държеше инжекционен пистолет — доста небрежно, както забелязах.

Колко бе часът? Не смеех да попитам втори път, защото Лорън можеше да се досети. Но успеех ли да го баламосам до девет и четирийсет и пет, Джули би могла да изпрати помощ…

Но къде да я изпрати?

Измамник в истерия! Къде ли се намирах? Щом аз не знаех това, нямаше как да го научи и Джули!

А Лорън възнамеряваше да ме прати в банките за органи. Една доза упойка щеше да ме накара да изгубя съзнание, без да увреди никоя от крехките, безкрайно различни части, които образуваха Джил Хамилтън. После лекарите на Лорън щяха да ме разфасоват.

В държавните операционни зали изгарят със светкавица мозъка на престъпника, за да го погребат после в урна. Бог знае какво щеше да направи Лорън с моя мозък. Останалите ми части бяха млади и здрави. Дори ако се приспаднеха разноските на Лорън, струвах повече от един милион ОН марки живо тегло.

— Защо мен? — запитах. — Искали сте мен, а не просто някое РАМО. На какво дължа това внимание?

— Вие разследвате случая с Оуен Дженисън. Прекалено старателно.

— Недостатъчно старателно, по дяволите!

Лорън ме изгледа озадачен.

— Наистина ли не разбирате?

— Наистина.

— Намирам го за изключително интересно — заяви Лорън. — Изключително.

— Както и да е, защо съм все още жив?

— Бях любопитен, г-н Хамилтън. Мислех, че ще ми разкажете за вашата въображаема ръка.

Значи умишлено бе казал Ръката, а не РАМОто.

— Моята какво! — опитах се да го заблудя.

— Излишно е да играем на криеница, г-н Хамилтън. Ако реша, че губя, ще използвам ето това. — Той размаха инжекционния пистолет. — И никога вече няма да се събудите.

По дяволите! Знаеше. Единствените неща, които можех да движа, бяха ушите и въображаемата ми ръка, а Лорън знаеше за нея! Никога нямаше да успея да го подмамя в обсега й.

При положение, че знаеше всичко за нея.

Трябваше да го накарам да говори.

— Добре, ще ви кажа — съгласих се аз, — но ми е интересно как сте научили за нея. Имате агент в РАМО?

Лорън се подсмихна.

— Бих искал да бе така. Не. Преди няколко месеца, съвсем случайно, бяхме хванали един от хората ви. Когато разбрах какъв е, накарах го да си поговорим за работата му. Той успя да ми поразкаже нещичко за забележителната ви ръка. Надявам се да науча повече от вас.

— Как се казваше?

— Няма значение, г-н Хамил…

— Как се казваше?

— Нима очаквате да помня името на всеки донор?

Кой ли бе попаднал в органовите банки на Лорън?

Някой непознат, познат, приятел? Помни ли управителят на кланицата всяко заклано теле?

— Интересуват ме така наречените психически възможности — каза Лорън. — Сетих се за вас. После, тъкмо когато се канех да сключа договор с вашия поясарски приятел Дженисън, си спомних нещо необичайно за един човек от неговия екипаж. Те ви наричаха Джил Ръката, нали? Какво пророчество! По космодрумите пиенето ви е излизало безплатно, ако успеете да вдигнете чашата с въображаемата си ръка.

— Проклет да бъдете дано! Вие сте си помислили, че Оуен е подставено лице, така ли? Загинал е заради мен! Заради мен!

— С биене в гърдите няма да спечелите нищо, г-н Хамилтън. — Гласът на Лорън придоби стоманен оттенък. — Забавлявайте ме, г-н Хамилтън.

През цялото време бях опипвал наоколо, търсейки нещо, което би могло да ме измъкне от отвесния ми затвор. Къде такъв късмет. Бях загърнат като мумия в превръзки, твърде здрави, за да бъдат разкъсани. Единственото, което можех да доловя с въображаемата си ръка, бяха платнените повивки до самия ми врат и една подпорна метална пръчка по дължината на гърба ми, която да ме държи изправен. Под бинтовете бях гол.

— Ще ви продемонстрирам свръхестествените си способности — рекох на Лорън, — ако ми дадете една цигара. — Може би това щеше да го доведе достатъчно близо…

Той явно знаеше нещо за ръката ми. Знаеше обсега й. Постави една единствена цигара върху масичка на колела и я бутна към мен. Вдигнах цигарата, пъхнах я в устата си и с надежда зачаках да дойде да ми я запали.

— Грешката е моя — промърмори той, дръпна назад масичката и повтори цялата процедура със запалена цигара.

Никакъв късмет. Но поне щях да пуша. Хвърлих първата цигара колкото можех по-далече — на около половин метър. Трябваше да движа въображаемата си ръка бавно. Иначе това, което държах с нея, се изплъзваше от пръстите ми.

Лорън ме гледаше захласнат. Летяща, недокосваща се до нищо цигара, която се подчиняваше на волята ми! В очите му четях страхопочитание и ужас. Лошо. Навярно цигарата беше грешка.

Някои хора смятат пси-способностите за сродни с тези на вещиците, а хората с психични дарби — за слуги на Сатаната. Ако Лорън се страхуваше от мен, бях мъртъв.

— Интересно — отбеляза той. — Докъде може да стига?

Знаеше го.

— Докъдето и истинската ми ръка, разбира се.

— Но защо? Някои умеят да се протягат много по-надалеч. Защо не и вие?

Той седеше в другия край на стаята, поне на десетина метра от мен, разположен в удобно кресло. В едната си ръка държеше напитка, а в другата инжекционния пистолет. Изглеждаше блажено отпуснат. Почудих се дали изобщо щях да го видя някога да стане оттам, камо ли да дойде в обсега ми.

Помещението беше тясно и голо, с вид на мазе. Креслото на Лорън и едно малко преносимо барче бяха единствените мебели, освен ако нямаше други зад гърба ми. Такова мазе можеше да има навсякъде. Където и да е в Лос Анджелес или извън него. И ако наистина бе сутрин, сега можех да съм на което и да е място на Земята.

— Сигурно други могат да достигат по-далеч от мен — отговорих аз. — Те обаче нямат моята сила. Ръката е въображаема, разбира се, и въображението ми няма да я направи триметрова. Навярно някой би успял да ме убеди да си я представя, ако настоява достатъчно силно. Но може да разруши и това, в което вярвам. Тогава ще остана с две ръце като всеки друг. По-добре ми е… — Не довърших, тъй като Лорън все едно щеше да ми вземе всичките проклети ръце.

Допуших цигарата си до края и я хвърлих.

— Искате ли да пийнете?

— Разбира се, стига да имате малка чаша. Иначе няма да мога да я вдигна.

Той намери стъклена чашка и ми я изпрати върху масичката на колела. Едва ми стигнаха силите да я повдигна. Очите на Лорън не ме изпуснаха нито за миг, докато отпивах и я оставях обратно.

Старият номер с цигарата. Снощи го бях използвал, за да си хвана момиче. Сега ми помагаше да остана жив.

Наистина ли исках да напусна този свят с нещо, хванато здраво във въображаемите ми юмруци? Да забавлявам Лорън. Да поддържам интереса му, докато…

Къде се намирах? Къде?

И изведнъж разбрах.

— Ние сме в „Апартаменти Моника“ — рекох. — Няма начин да сме другаде.

— Знаех си, че в крайна сметка ще се досетите — усмихна се Лорън. — Но е твърде късно. Хванах ви навреме.

— Не бъдете толкова самодоволен. Успяхте поради моята глупост, а не заради вашия късмет. Трябваше да го надуша. Оуен никога не би дошъл тук по собствено желание. Вие сте му заповядали.

— Точно така. По това време вече знаех, че е предател.

— Затова сте го изпратили тук да умре. Кой го проверяваше всеки ден, за да види дали не се е освободил? Управителят Милър ли? Той сигурно работи за вас. Именно Милър е изтрил всички ваши холографии от компютъра.

— Да, той го проверяваше — отвърна Лорън. — Но не всеки ден. Имах човек, който наблюдаваше Оуен всяка секунда с помощта на преносима камера. Изнесохме я, след като умря.

— А после изчакахте още една седмица. Добре изпипано.

Странното беше, че загубих толкова много време. Атмосферата на това място… какви хора биха живели в „Апартаменти Моника“? Без лица, без самоличност, хора, които сигурно не биха липсвали на никого. Щяха да си стоят в апартаментите, докато Лорън проверява дали наистина нямат кой да ги потърси. Онези, които отговаряха на изискването, изчезваха заедно с документите и личните си вещи, а холографиите им се изтриваха от компютъра.

— Опитах се да продам органи на поясарите — каза Лорън — с помощта на вашия приятел Дженисън. Знам, че той ме е предал, Хамилтън. Искам да знам до каква степен?

— Достатъчно голяма. Получихме подробни планове за изграждането на диспансер към банка за органи в Пояса. Тъй или иначе нямаше да успеете, Лорън. Поясарите не мислят по този начин.

— Без снимки.

— Без. — Не исках да си смени лицето.

— Сигурен бях, че е оставил нещо — заяви Лорън. — Иначе щяхме да го използваме като донор. Много по-просто, а и много по-изгодно. Имах нужда от тези пари, Хамилтън. Знаете ли колко струва на организацията загубата на един донор?

— Около милион. Защо го направихте?

— Оставил бе нещо, до което нямаше как да се добера. Единственото, което можехме да сторим, беше да се опитаме да попречим на РАМО да го потърси.

— А-ха. — Едва тогава схванах. — Когато някой изчезне безследно, органоборсаджиите са първото нещо, за което ще си помисли всеки идиот.

— Естествено. Така че той не можеше просто да изчезне, нали? Полицията щеше да се обърне към РАМО, случаят щеше да отиде при вас и щяхте да започнете да търсите.

— Клетка на някой космодрум.

— Ъ?

— На името на Кюбс Форсайт.

— Знаех това име — рече Лорън през зъби. — Трябваше да го използвам. Знаете ли, след като му пуснахме тока, опитахме се да го принудим да говори, като му измъквахме друда от куплунга и го задържахме така. Но не се получи. Той не можеше да се концентрира върху нищо друго, освен върху пъхането на друда отново в главата му. Търсихме навсякъде…

— Ще ви убия — казах, мислейки го съвсем сериозно.

Лорън поклати глава.

— Надали, г-н Хамилтън. Още една цигара?

— Да.

Изпрати ми я, запалена, върху масичката на колела. Вдигнах я, като я държах леко предизвикателно. Само ако можех да привлека вниманието му върху нея — като единствен начин да открие въображаемата ми ръка.

Защото ако задържеше поглед върху цигарата, а аз я пъхнех в устата си в критичния момент — щях да оставя ръката си свободна, без той да забележи.

Какъв критичен момент? Лорън продължаваше да си седи в креслото. С мъка удържах желанието си да го подмамя по-наблизо. Всеки опит в тази насока би го направил подозрителен.

Колко ли беше часът? И какво правеше Джули? Спомних си една нощ от преди две седмици. Спомних си вечеря на терасата на най-високия ресторант в Лос Анджелес, почти на километър и половина в небето. Под нас се простираше неонов килим, който докосваше хоризонта във всички посоки. Може би тя ще успее да долови това…

Трябваше да ме провери в девет и четирийсет и пет.

— Сигурно сте бил забележителен космонавт — поде Лорън. — Като си помисли човек, че единствено вие в Слънчевата система сте можел да настроите антена отвън на корпуса, без да напускате кабината.

— За антените трябват малко по-силни мускули, отколкото имам аз. — Значи знаеше, че мога да се пресягам през разни неща. Ако бе разбрал толкова… — Не биваше да се отказвам — признах на Лорън. — Сега, в момента, много бих искал да съм на някой кораб. Но тогава единственото, което желаех, беше да имам две здрави ръце.

— Жалко. Сега имате три. Не сте ли се замисляли, че да използвате пси-способностите си срещу хора е форма на измама?

— Какво?

— Помните ли Рафаел Хейн? — Гласът на Лорън стана неравен. Обзет бе от гняв и с мъка го подтискаше.

— Естествено. Дребен органоборсаджия от Австралия.

— Рафаел Хейн ми беше приятел. Знам, че по едно време е успял да ви завърже. Кажете ми, г-н Хамилтън, щом вашата въображаема ръка е толкова слаба, как сте се отвързал?

— Не съм. Не бих могъл. Хейн ми бе сложил белезници. Просто бръкнах в джоба му за ключа… с въображаемата ръка, разбира се.

— Използвали сте пси-способностите си срещу него. Без никакво право!

Магия. Всеки, който сам не притежава такива психически способности, ги чувства като магия, поне донякъде. Мъничко страх, мъничко завист. Лорън си мислеше, че може да се справи с РАМО — убил бе поне един от нас. Но да се изпращат магьосници срещу него беше твърде нечестно.

Ето защо ме бе оставил да се събудя. Лорън искаше да позлорадства. Колко хора бяха хващали магьосник?

— Не бъдете идиот — рекох. — Не съм искал да играя глупавата ви игра, нито тази на Хейн. По моите правила вие сте убиец на едро.

Лорън се изправи на крака (колко ли бе часът?) и внезапно разбрах, че времето ми е изтекло. Беше бесен. Дори копринената му руса коса се наежи.

Гледах в тънкото иглено дуло на инжекционния пистолет. Нищо не можех да направя. Обсегът на телекинезата ми бе същия като на пръстите ми. Почувствах всички неща, които никога нямаше да усетя: четвъртинката трастин в кръвта ми, за да предпази водата в клетките ми от замръзване, студената баня на полузамръзналия спирт, скалпелите и малките прецизни хирургически лазери. Най-вече тези скалпели.

И всичко, което знаех, щеше да умре, когато изхвърлеха мозъка ми. Знаех как изглежда Лорън. Знаех за „Апартаменти Моника“ и още много други неща от този род. Знаех къде да отида, за да видя Долината на смъртта в цялата й красота, и някой ден щях да го направя. Колко ли беше часът? Колко?

Лорън бе вдигнал инжекционния си пистолет и гледаше в мерника му на една изпъната ръка разстояние. Очевидно си мислеше, че се намира на тренировка по стрелба.

— Наистина е жалко — каза той и гласът му едва забележимо трепна. — Трябваше да си останете космонавт.

Какво чакаше?

— Не мога да се свия от уплаха, докато не ми отпуснете превръзките — троснах се аз и за да го подчертая, запокитих каквото бе останало от цигарата ми по него. Фасът се изплъзна от пръстите ми, протегнах се, хванах го и…

И го пъхнах в лявото си око.

По друго време бих поразмислил върху идеята си малко по-внимателно. Но пак щях да я осъществя. Лорън вече мислеше за мен като за своя собственост. Във вид на жива кожа, здрави бъбреци, няколко метра артерии и всякакви части в банките му за органи, аз представлявах имущество на стойност един милион ОН марки. А унищожавах окото си! Очите винаги са били слабото място на органоборсаджиите — всеки, който носи очила, би могъл да си купи нов чифт, а самите органоборсаджии постоянно искат да сменят ретината си.

Това, което не бях очаквал, бе болката. Някъде бях чел, че върху очната ябълка нямало сетивни нерви. Значи ме боляха клепачите. Ужасно!

Но трябваше да задържа фаса само за миг.

Лорън изруга и с всички сили се втурна към мен. Знаеше колко бе слаба въображаемата ми ръка. Какво можех да направя с нея? Не знаеше, изобщо не го проумя, въпреки че беше очевидно. Дотича до мен и помете цигарата с удар, който за малко не ми откъсна главата и който запрати вече угасналия фас в стената. Запъхтян, ръмжащ, изгубил ума и дума от гняв, той стоеше пред мен — в обсега ми.

Окото ми се затвори като малък измъчен юмрук.

Протегнах ръка покрай пистолета на Лорън, през гръдния му кош и напипах сърцето му. Стиснах.

Очите му силно се разшириха, устата му се отвори, ларинксът му конвулсивно се изду. Имаше време да стреля. Вместо това той задраска с полупарализирана ръка по гърдите си. На два пъти ноктите му продраха напразно издуващите се за въздух гърди. Помисли, че е получил сърдечен удар. После опулените му очи попаднаха върху лицето ми.

Моето лице. Бях едноок хищник, ръмжащ от желание да убива. Щях да му взема живота, дори ако трябваше да изтръгна сърцето му от гърдите! Как не бе го разбрал? Той разбра!

Стреля в пода и падна.

Изби ме пот и се разтреперах от нерви и отвращение. Белезите! Целият беше в белези, които почувствах, че влизат и навътре. Сърцето му бе трансплантат. А останалото в него — отдалеч бе изглеждал на трийсет, но от толкова близо вече не можех да определя. Някои органи бяха по-млади, други по-стари. Колко от Лорън беше Лорън? Кои части бе взел от други хора? И никой от тях не бе съвсем подходящ.

Трябва да е бил хронически болен, помислих си. Комисията по разпределението му е отказвала трансплантатите, от които се е нуждаел. Докато един ден не е намерил решението на всичките си проблеми…

Лорън не помръдваше. Не дишаше. Спомних си как сърцето му бе подскочило и се бе загърчило в ръката ми, а после внезапно се бе отпуснало.

Лежеше върху лявата си ръка, скривайки часовника. Бях съвсем сам в празна стая и все още не знаех колко бе часът.

Така и не разбрах. Минаха часове, преди Милър да се осмели най-после да наруши заниманията на шефа си. Пъхна кръглото си безизразно лице през открехнатата врата, видя проснатия в краката ми Лорън и се отдръпна с писък. След минута през процепа на вратата се показа инжекционен пистолет, последван от воднисто синьо око.

Усетих ужилване по бузата.

— Проверих те по-рано — каза Джули. Седнала бе неудобно в долния край на болничното легло. — Или по-скоро ти ме повика. Когато пристигнах на работа, теб те нямаше, почудих се защо и тряс. Много лошо ли беше?

— Доста — отвърнах.

— Никога не бях чувствала някого толкова уплашен.

— Е, не споменавай това пред никого. — Натиснах копчето, за да изправя леглото в седнало положение. — Трябва да си пазя репутацията.

Окото и кухината около него бяха превързани и безчувствени. Не изпитвах болка, но тази безчувственост ме дразнеше — напомняше ми, че двама мъртви бяха станали част от мен. Една ръка, едно око.

Ако Джули долавяше мислите ми, нищо чудно да е нервна. А тя беше нервна. Непрестанно се местеше и поклащаше на леглото.

— През цялото време се питах колко е часът. Колко беше?

— Около девет и десет. — Джули потрепери. — Помислих, че ще припадна, когато онзи… онзи безличен дребен мъж се прицели с инжекционния си пистолет иззад ъгъла. О, не! Недей, Джил. Всичко свърши.

Толкова близо? Толкова близо ли е било?

— Слушай — рекох, — върни се на работа. Оценявам отзивчивостта ти, но така няма да постигнем нищо добро. Ако запазим спомена тъй жив, и двамата ще изпаднем в състояние на постоянен ужас.

Тя кимна отсечено и стана.

— Благодаря ти, че дойде. Благодаря ти също, че ми спаси живота.

Джули се усмихна на прага.

— Благодаря за орхидеите.

Все още не ги бях поръчал. Повиках една сестра и я накарах да ми каже, че мога да си тръгна още днес, след вечеря, ако си ида право у дома в леглото. Донесе ми и телефон, по който поръчах орхидеите.

След това пак спуснах леглото назад и полежах така известно време. Хубаво е да си жив. Започнах да си припомням разни дадени обещания, обещания, които можеше никога да не изпълня. Навярно бе дошло време да се погрижа за това.

Обадих се долу в служба Наблюдение на Джексън Бера. След като го оставих да изтръгне от мен историята на героичната ми постъпка, го поканих на чашка горе при мен, в болничното отделение. Бутилката от него, но щях да му я платя. Той възрази, но го накарах да приеме.

Бях набрал половината номер на Тафи, когато, както и предишната вечер, промених решението си. Върху нощната масичка до леглото се намираше ръчния ми телефон. Без предаване на образ.

— Ало?

— Тафи? Джил е. Можеш ли да си вземеш един свободен уикенд?

— Разбира се. От петък ли да започва?

— Чудесно.

— Ела да ме вземеш в десет. Разбра ли нещо за приятеля си?

— Да. Бях прав. Убили са го органоборсаджии. Вече всичко свърши, хванахме виновника. — Не споменах нищо за окото. До петък щяха да ми махнат превръзките. — Колкото до уикенда, иска ли ти се да видиш Долината на смъртта?

— Шегуваш се, нали?

— Ни най-малко. Слушай…

— Но там е горещо! Сухо! Мъртво е като на луната. Нали спомена именно Долината на смъртта?

— През този месец не е горещо. Изслушай ме…

И тя ме изслуша. Слуша достатъчно дълго, за да се убеди.

— Знаеш ли какво си мислех? — рече тя накрая. — Ако ще се виждаме често, по-добре е да сключим… сделка. Няма да си говорим за работа. Съгласен ли си?

— Добра идея.

— Проблемът е, че работя в болница — каза Тафи. — Хирург съм. За мен органичният трансплантационен материал е просто средство за работа, средство, което използвам за изцеляване. Дълго време ми трябваше, докато започна да го приемам така. Не искам да знам откъде идват материалите и не искам да слушам нищо за органоборсаджии.

— Добре, споразумяхме се. Ще се видим в петък в десет.

Лекар, помислих си по-късно. Добре. Уикендът се очертаваше хубав. Хората, които изненадват, най-много заслужават да бъдат опознати.

Бера влезе с бутилка J&B.

— Аз черпя — заяви той. — Няма смисъл да спориш, защото тъй или иначе не можеш да стигнеш портфейла си.

И борбата започна.