Трета част А сега какво?

Има известна красота в абсолютната грозота на демоните. С подобни същества няма неяснота, колебание или възможност за недоразумение.

С демони не се преговаря. Нито за миг не се надава ухо за лъжите им. Демоните се смачкват, унищожават, пропъждат се завинаги от света, без и за миг да се изкушим да използваме силите им, за да опазим своето ъгълче от света от набезите на злото.

Мнозина така и не успяват да го разберат. Не един и двама магьосници и жреци са срещали гибелта си, след като, веднъж: призовали някой демон, са решавали да го използват за нещо повече от първоначалната си цел (най-често — събиране на информация), поблазнени от могъществото на скверните същества. Мислели са си навярно, че вършат нещо добро, като принуждават демоните да застанат на тяхна страна, че просто подсилват войските си с подобни създания. Какво толкова, казвали са си те, нали целта оправдава средствата. Нима един крал няма да стори добре, ако прибегне до помощта на демони, когато гоблини заплашват владенията му?

Смятам, че не, защото ако за да опазим нещо добро, се нуждаем от такава недвусмислена и непоправима злина, значи то не си заслужава да бъде опазено.

Единственото, за което демоните трябва да бъдат използвани, е да бъдат призовавани тогава, когато могат да бъдат принудени да изневерят на злото, което въплъщават, и то само на места, откъдето никога не биха успели да избягат. Кадърли го е правил в добре защитената стая за призоваване във „Възвисяване на вярата“, така, както са го правили и още много жреци и магьосници. Подобно призоваване е винаги опасно, дори ако защитният кръг е съвършено направен, защото всеки досег до могъщество, като това на някой балор или налфешни, неизменно крие доза пъклена съблазън.

Ала колкото и силна да е тя, никога не бива да забравяме злото, абсолютно и първично, което стои зад нея. Зло, за което няма нито изкупление, нито надежда. Именно възможността за изкупление трябва да ни води във всичко, което правим. Съществува ли тя, трябва да обуздаем оръжието си. Видим ли, че противникът ни е на път да постигне истинско изкупление, нека се въздържим от следващия удар. Ала толкова по-силен трябва да бъде той, силен и без помен от угризение, когато врагът ни е безвъзвратно изгубен.

Ами Артемис Ентрери, не мога да не се запитам?

Има ли още надежда и помощ за него?

Да, надежда има, ала не и помощ. Няма помощ за Артемис Ентрери, защото той никога не би приел помощ от когото и да било. Гордостта е най-големият му недостатък, не тщеславието и самохвалството на мнозина не така забележителни воини, а гордостта на абсолютната независимост и непреклонното упорство да разчита единствено на себе си и на никого другиго. Бих могъл да му кажа къде греши, така, както би могъл всеки, който го познава поне малко, ала той няма да чуе думите ми.

И все пак, надежда за неговото изкупление може би има. Не знам на какво се дължи гневът му, макар да съм убеден, че е нещо ужасно. Ала каквито и трудности и страдания да е познал, те не могат да бъдат оправдание за действията му. Кръвта по меча и по изумрудената му кама тежат единствено на неговата съвест.

И то как! Тази вина го изгаря като дъха на черен дракон и го разяжда отвътре. Видях го при последната ни среща, тиха, тъпа болка, спотаена в тъмните му очи. Победих го, можех да го убия, мисля дори че той се надяваше да го сторя и най-сетне да го избавя от мъките му, повечето от тях — самоналожени.

Именно тази болка спря десницата ми, надеждата, че някъде дълбоко в себе си Артемис Ентрери си дава сметка, че нещо трябва да се промени, че пътят, по който върви, води единствено към безнадеждност и пустота. Такива мисли ме изпълваха, докато стоях там, с оръжия в ръце, а той стоеше беззащитен пред мен. Нима можех да нанеса фаталния удар, след като бях видял болката в очите му и знаех, че тя би могла да е предвестница на изкупление? Ала как можех и да не го сторя, при положение че оставех ли го да си върви, навярно подписвах смъртната присъда на много други?

Изправен бях пред истинска дилема, криза на съвестта и на преценката ми. Отговорът открих в спомена за баща си Закнафейн. Според Ентрери, сигурен съм, двамата със Закнафейн не са толкова различни. А прилики наистина съществуват. И двамата бяха захвърлени във враждебна и, в техните очи, зла среда. Никой от тях, пак според техните преценки, не е убивал някого, който да не си го заслужава. Нима войниците и палачите, които служат на мерзките калимпортски паши, се различават особено от войниците в домовете на Мрачните? Значи и постъпките на Закнафейн и Артемис Ентрери си приличат. И двамата са били принудени да живеят в свят на интриги, опасност и злина. И само безмилостните им методи са помогнали и на двамата да оцелеят в този затвор. И ако Ентрери смята своя свят и своята тъмница за също толкова окаяни, колкото и Закнафейн намираше своите, не е ли Ентрери също толкова в правото си да бъде такъв, какъвто е, колкото и Закнафейн, Повелителят на меча убил толкова много мрачни елфи, изпълнявайки задълженията си на патрон на дома До’Урден?

Принуден бях да направя това сравнение, когато за първи път дойдох в Калимпорт, в преследване на Ентрери, който бе отвлякъл Риджис (дори това отвличане, не мога да не призная, си имаше своето оправдание).

Не мога да отрека, че това сравнение истински ме разтревожи. Докъде всъщност стигаха приликите между тях? И двамата въртяха оръжието забележително добре, и двамата очевидно не се колебаеха да убиват, ако се наложи. Възможно ли бе именно заради чувствата си към Закнафейн да бях пожалил Ентрери?

Не, казвам си аз и наистина го вярвам, защото Закнафейн много по-добре преценяваше кого да убие и кого да пощади. Знам какво се криеше в сърцето на Закнафейн, знам, че той умееше да обича, ала не мога да кажа същото за Ентрери.

Поне не за човека, който е Ентрери днес. Но може би има надежда за него, надежда, че един ден ще открие светлинката у себе си, стаена дълбоко под мрачния плащ на безмилостен убиец, с който се е загърнал?

Може би. И колко щастлив ще бъда, ако някога науча, че Ентрери я е открил, макар да се съмнявам, че някой или нещо е в състояние да пробуди пламъчето на състраданието, тлеещо едва-едва зад наглед непробиваемата броня на безстрастие, която Артемис Ентрери носи днес.

Дризт До’Урден

Шестнадесета глава Мрачни вести в слънчев ден

Даника седеше на ръба на скална тераса, вдълбана в склона на внушителната планина, а в полето пред нея се издигаше великолепен храм. „Възвисяване на вярата“ беше впечатляваща катедрала със заострени кули и ребрени сводове, с изящни арки и високи, декоративни прозорци с цветни стъкла. Акри земя се простираха край нея, набраздени от добре поддържан жив плет, подрязан във формата на най-различни животни, както и истински лабиринт, който обрамчваше цялото поле.

Храмът бе дело на съпруга на Даника, Кадърли Бонадюс, жрец на Денеир, бога на познанието. Това бе най-видимото от творенията на Кадърли, ала най-прекрасното нещо, което той щеше да остави след себе си, поне в очите на Даника, бяха близнаците, които си играеха край входа на лабиринта и по-малкото им братче, което спеше в катедралата. Близнаците тъкмо бяха нахълтали в лабиринта, за немалък смут на джуджето Пикел Широкоплещи. Именно Пикел, последовател на друидските традиции (магия, която грубоватият му брат Айвън все така отказваше да приеме) беше създал и лабиринта, и останалата част от забележителните градини.

Пикел вече се бе втурнал след децата, като крещеше „ийк“ и други подобни „пикелизми“ и скубеше зелената си брада. Лабиринтът му все още не бе готов за посетители, пък и корените не се бяха хванали напълно.

Както можеше да се очаква, още щом джуджето хлътна между стените от жив плет, близнаците излязоха навън и кротко се заиграха край входа. Даника не бе сигурно колко навътре в лабиринта бе навлязъл Пикел, ала по бързо заглъхващия му глас се досети, че много скоро ще се изгуби… за трети път този ден.

Внезапен порив на вятъра долетя откъм планината и разпиля гъстата й, червеникаворуса коса. Младата жена я отметна и тръсна глава тъкмо навреме, за да види Кадърли, който идваше към нея.

Колко красив бе в жълтеникавокафявата си туника и панталони, светлосиньото копринено наметало и обичайната широкопола синя шапка с перо. Кадърли бе остарял неимоверно при построяването на храма, толкова, че Даника се бе уплашила, че ще го изгуби. За неин ужас, той дори се бе приготвил да умре, приемайки преждевременната си смърт като необходима жертва за издигането на внушителната библиотека. Малко след като бе приключил с основната сграда (подробностите като сложната украса по многобройните врати и златните листа, украсяващи красивите сводове, навярно никога нямаше да бъдат довършени), времето сякаш се бе върнало назад и той бе започнал да се подмладява почти толкова бързо, колкото бе остарял. Сега изглеждаше като мъж на двайсет и няколко години, с младежка стъпка и блясък в очите всеки път, щом погледнеше към Даника. Даника дори се бе уплашила това да не продължи толкова, че тя да се окаже не с три, а с четири деца на ръце.

За щастие не се бе стигнало дотам и Кадърли се бе превърнал в същия жизнерадостен и силен млад мъж, какъвто беше преди неприятностите в Поучителната библиотека — постройката, издигаща се на това място преди Проклятието на хаоса и края на предишния орден на Денеир. Готовността да пожертва всичко, за да съгради катедрала в негова чест и да възобнови ордена му, се бе оказала достатъчна за Денеир и Кадърли Бонадюс бе получил обратно живота си, многократно по-пълноценен сега, когато имаше Даника и децата.

— Тази сутрин имах посетител — рече той и приседна до нея.

Погледът му се спря върху близнаците, а усмивката му стана още по-широка при звука на поредния неистов крясък, долетял от вътрешността на лабиринта.

За кой ли път Даника бе поразена от това как усмивката сякаш струеше и от очите му.

— Посетител от Карадун — кимна тя. — Видях го сутринта.

— Носеше новини от Дризт До’Урден — обясни Кадърли и Даника се обърна към него с внезапно разбуден интерес.

Бяха се запознали с този необичаен мрачен елф миналата година, когато му бяха помогнали да се върне на север с помощта на една от магиите на Кадърли.

Даника го изгледа изпитателно, забелязала напрегнатото изражение на обикновено спокойното му лице.

— Намерил е кристалния отломък — досети се тя, тъй като последния път, когато се бяха срещнали с Дризт и неговата спътница, бяха разговаряли именно за това Дризт се бе зарекъл да открие древния магически предмет и да го донесе, за да може Кадърли да го унищожи.

— Така е — потвърди Кадърли и й подаде свитък пергамент.

Даника го разви и се зачете. Щастлива усмивка огря лицето й, когато научи за съдбата на Уолфгар, изгубения приятел на Дризт До’Урден, избавен по-късно от лапите на злия демон Ерту. Усмивката й обаче помръкна, когато стигна до разказа за кражбата на Креншинибон от друг мрачен елф на име Джарлаксъл, който бе изпратил един от помощниците си при Дризт, предрешен като Кадърли.

Даника спря да чете и вдигна поглед към мъжа си.

— Дризт смята, че отломъкът е отнесен в Подземния мрак, в града на неговите събратя, Мензоберанзан, където живее и Джарлаксъл — обясни Кадърли и взе пергамента от ръцете й.

— Толкова по-зле за Мензоберанзан тогава — отсече Даника.

Двамата с Кадърли бяха обсъждали надълго и нашироко могъществото на кристалния отломък и тя добре знаеше, че Креншинибон не е нищо друго освен оръжие за унищожение, което носи гибел на враговете на онзи, който го владее, на неговите съюзници и, рано или късно — на самия него. Ставаше ли дума за кристалния отломък, друг изход нямаше и според Кадърли не можеше и да има. Притежанието му в крайна сметка се превръщаше в смъртоносно заболяване и проклятие за всички, които се намираха близо до злощастника, който владееше могъщия предмет.

Кадърли обаче поклати глава още преди тя да успее да довърши:

— Кристалният отломък е творение на слънцето, което е навярно и най-голямото му извращение.

— Ала Мрачните са създания на тъмнината — възрази Даника. — Нека го отнесат със себе си — може би в Подземния мрак силите му ще отслабнат и той ще бъде унищожен.

Кадърли отново поклати глава:

— Кой е по-силен? Креншинибон или онзи, който го „владее“?

— По всичко личи, че точно този мрачен елф е особено находчив — отвърна Даника. — Да бъде заблуден Дризт До’Урден не е толкова лесно.

Кадърли сви рамене и се усмихна.

— Съмнявам се, че веднъж открил път към сърцето на новия си собственик (а той несъмнено ще го стори, освен ако този Джарлаксъл не прилича на Дризт повече, отколкото предполагаме), Креншинибон надали ще допусне да бъде отнесен в земните недра — обясни той. — Не става непременно въпрос за това кой е по-силен. Това е едно от най-забележителните умения на отломъка — способността не да принуди, а да убеди собственика си да го послуша.

— А да се манипулира един мрачен елф едва ли е толкова трудно — допълни Даника.

— Един обикновен мрачен елф — уточни мъжът й.

В продължение на няколко минути и двамата мълчаха, обмисляйки новата информация.

— Какво да правим? — попита най-сетне Даника. — Ако си убеден, че Креншинибон няма да позволи да бъде заточен в Подземния мрак, нима трябва да го оставим да сее хаос и разруха на Повърхността? И знаем ли изобщо къде е?

Все така потънал в мисли, Кадърли не отговори веднага. Въпросът какво да правят и докъде се простира отговорността им в тази ситуация не бе нищо друго, освен извечния въпрос за отговорността, която идваше с могъществото. Трябваше ли Кадърли, просто защото притежава необходимата жреческа сила, да открие елфа, сложил ръка на кристалния отломък, да му го отнеме и да го унищожи? И ако отговорът бе да, какъв бе дългът му по отношение на всички други несправедливости по света? Пиратите от Морето на падналите звезди, например. Трябваше ли да намери кораб и да тръгне по следите им? Или прословутата шайка на Червените магьосници от Тай? Беше ли негов дълг да ги издири и да се бие с всеки един от тях? Ами Жентаримите, Железния престол, Призрачните крадци…

— Спомняш ли си последната ни среща с Дризт и Кати-Бри? — обади се Даника и на Кадърли му се стори, че тя е прочела всяка негова мисъл. — Дризт се разтревожи, когато научи, че призовавайки демона Ерту, сме сложили край на изгнанието, в което самият той го бе изпратил преди години. Какво му каза тогава, за да го успокоиш?

— Казах му, че освобождаването на Ерту не е чак такъв проблем — принуден бе да признае Кадърли. — Винаги ще има демони, готови да откликнат на повика на някой зъл магьосник. Ако не Ерту, то някой друг.

— Ерту е просто една от многото маши на хаоса — заяви Даника. — Също като Креншинибон. Каквото и опустошение да причини, то с нищо няма да се различава от разрухата, посята от много други като него, нали?

Кадърли се усмихна и се взря в бездънните й, бадемови очи. Колко я обичаше! Тя бе негова спътница във всичко. Интелигентна, притежаваща дисциплина, каквато Кадърли не бе срещал у никой друг, Даника винаги му помагаше, когато той се изправеше пред някой особено труден избор или решение. Тя просто го изслушваше и подхвърляше по нещо тук и там.

— Злото идва от сърцето, не от инструментите за унищожение — довърши той вместо нея.

— Но кое от двете е Креншинибон? — попита Даника.

— Именно това е въпросът. Дали е просто предмет, подобен на призовано чудовище, оръдие в ръцете на оногова, чието сърце е вече почернено от злото? Или е манипулатор, пораждащ злина там, където иначе не би я имало?

При тези думи Кадърли разпери ръце — и сам нямаше отговор на въпроса си.

— И в двата случая мисля да се свържа с някой източник от друга равнина и да се опитам да разбера къде са сега Креншинибон и този Джарлаксъл. Искам да видя за какво елфът използва отломъка или, още по-страшно — за какво отломъкът използва елфа.

Даника понечи да го попита какво има предвид, ала се досети и сама, преди още да бе отворила уста, и пребледня. Възможно ли бе, вместо да позволи да го отнесат в Подземния мрак, Креншинибон да бе намислил да използва Джарлаксъл, за да оглави нашествие на Мрачните на Повърхността? Възможно ли бе кристалният отломък да се възползва от положението и расата на новия си собственик, за да предизвика опустошение, за каквото досега само бе мечтал? А най-страшното бе, че щом Джарлаксъл бе накарал един от своите подчинени да се превъплъти в Кадърли, значи знаеше за него.

А щом Джарлаксъл знаеше за Кадърли, за него знаеше и Креншинибон… и най-вероятно си даваше сметка, че Кадърли притежава информация как да го унищожи.

Тревожна сянка пробяга по лицето на Даника и тя неволно погледна към децата.

— Ще се опитам да открия къде са сега и какви злини са сторили вече — опита се да я успокои Кадърли, който бе видял притеснението на жена си, ала не го бе разчел правилно и се чудеше дали тя не се съмнява в него.

— Точно така — съгласи се Даника. — Направи го още сега.

Пронизителен крясък откъм лабиринта накара и двамата да се обърнат.

— Пикел — обясни Даника.

— Пак ли се изгуби? — засмя се Кадърли.

— Пак ли? — повтори Даника. — Май искаш да кажеш „все още“.

Откъм полето се разнесе тупурдия и двамата видяха Айвън Широкоплещи, доста по-остарелия брат на Пикел, да крачи с тежка стъпка към лабиринта, без да престава да сумти.

— Ду-дад! — подигравателно мърмореше той, имитирайки начина, по който Пикел наричаше друидското си призвание. — Да, ду-дад! А дори не може да се оправи в някакъв си жив плет!

— А ти ще му помогнеш? — обади се Кадърли.

Айвън сякаш едва сега ги забеляза:

— Цял живот все туй правя!

Кадърли и Даника кимнаха и го оставиха да тъне в блажена самозаблуда. Айвън може и да не го осъзнаваше, ала те и двамата знаеха, че опитите му да помогне на брат си обикновено причиняваха още повече неприятности. И наистина — само след няколко минути към воплите на Пикел, че се бил изгубил, се присъединиха и тези на Айвън. Кадърли, Даника и близнаците слушаха и искрено се забавляваха.

Няколко часа по-късно, след като подготви всички необходими магии и провери защитния кръг, който използваше винаги, когато си имаше вземане-даване дори с най-незначителния обитател на долните равнини, Кадърли седна на пода, кръстосал крака под себе си, и подхвана заклинанието, което трябваше да доведе един второстепенен демон, един имп, при него.

Не след дълго дребно, рогато създание с прилепови крила се материализира в кръга и заподскача, ядосано и объркано. Най-сетне насочи вниманието си към Кадърли и изпитателно го изгледа, опитвайки се да разбере нещо за него от държанието му. Тези малки демони често биваха призовавани в Материалната равнина, било за информация, било за да чиракуват при някой зъл магьосник.

— Денеир? — изграчи импът с дрезгавия глас, характерен (и напълно подобаващ, според Кадърли) за вечно обвитото в мъгли и изпарения място, откъдето идваше. — Облечен си като свещеник на Денеир.

Кадърли знаеше, че дребното създание се взира в червената лента на шапката му, където бе втъкнато украшение, изработено от порцелан и злато и изобразяващо запалена свещ над отворено око — символът на Денеир.

Кадърли кимна.

— Пфу! — изплю се отвратено импът.

— Надяваше се да е някой магьосник, който си търси чирак ли? — лукаво попита свещеникът.

— Надявах се да е всеки друг, освен теб, служителю на Денеир.

— Ще трябва да се задоволиш с онова, което ти се предлага — заяви Кадърли. — Да надзърнеш за малко в Материалната равнина все трябва да е по-добре от нищо, нали така? Колкото и за кратко да е, удава ти се възможност да избягаш за малко от отвратителното си съществуване.

— Какво искаш, служителю на Денеир?

— Информация — отвърна Кадърли, ала още докато го казваше, осъзна, че въпросът му е труден, навярно прекалено труден за толкова незначителен демон. — Единственото, което искам, е името на някой по-могъщ демон, когото да призова.

Импът го изгледа любопитно, наклонил глава на една страна, и облиза устни със заострения си език.

— Нищо по-могъщо от някой налфешни — побърза да уточни Кадърли при вида на усмивката, плъзнала по дребното му лице — можеше поне да ограничи силата на следващото създание, което щеше да призове.

Налфешните съвсем не бяха за подценяване, но той със сигурност можеше да се справи с един от тях поне за известно време, толкова, колкото да се сдобие с онова, от което се нуждаеше.

— О, имам едно име тъкмо като за теб, служителю на Денеир… — започна импът, ала не можа да довърши и се загърчи конвулсивно, застигнат от заклинанието за мъчение, което Кадърли бе започнал.

— Името? — попита Кадърли, докато дребното същество се превиваше от болка и проклинаше ожесточено. — И те предупреждавам — опиташ ли се да ме подмамиш да призова някой прекалено могъщ демон, ще го отпратя начаса и отново ще те повикам. Болката, която изпитваш сега, ще ти се стори нищо в сравнение с наказанието, което ще ти наложа тогава!

Думите на Кадърли прозвучаха съвсем убедително, макар че в действителност му беше отблъскващо да причинява дори сегашното мъчение и то на някого като малкия демон. Той обаче стисна зъби и като си напомни какво е заложено на карта, се насили да продължи.

— Мизферак! — изпищя импът. — Глабрезу, при това глупав!

Кадърли начаса прекрати заклинанието и дребното същество размаха прилепови крила и се изправи, вперило студен поглед в лицето му.

— Изпълних каквото поиска, зли служителю на Денеир! — заяви то. — Пусни ме да си вървя!

— Махай се! — нареди Кадърли и докато импът се дематериализираше, показвайки му в същото време неприлични жестове, добави: — И ще кажа на Мизферак какво мислиш за него.

Последното, което видя (с известна доза удоволствие), бе ужасът, изписал се по лицето на малкия демон.

Призова Мизферак по-късно същия ден. Огромното създание с щипци вместо ръце въплъщаваше всичко онова, което Кадърли ненавиждаше у демоните. Подло, свирепо и отблъскващо себично, то всячески се мъчеше да изкопчи някаква полза от всяка дума. Срещата обаче беше кратка и по същество. Демонът трябваше да разпита събратята си от другите равнини за местонахождението на мрачен елф на име Джарлаксъл, който най-вероятно се намираше някъде на Повърхността във Фаерун. Свещеникът не пропусна да наложи на демона мощна магическа възбрана, която не му позволяваше да навлезе в материалния свят, принуждавайки го да се върне в Бездната и да потърси друг начин да се сдобие с исканата информация.

— Така ще ми отнеме повече време — отбеляза Мизферак.

— Ще те призовавам всеки ден — отвърна Кадърли, опитвайки се да придаде на гласа си гневно, ала същевременно безстрастно звучене. — И всеки път ще ставам все по-нетърпелив, а твоето мъчение — по-ужасно.

— Създаваш си опасен враг в мое лице, Кадърли Бонадюс, служителю на Денеир — заплаши го демонът, очевидно целейки да го стресне с това, че знае името му.

Кадърли, в чието съзнание песента на Денеир звучеше така ясно, като да бе част от самото му същество, само се усмихна:

— Ако някога се освободиш и дойдеш в Торил, ела и ме потърси, безумецо. С какво удоволствие ще превърна тленната ти обвивка в прах, а теб ще прокудя от този свят за сто години.

Демонът изръмжа и Кадърли го отпрати с махване на ръка и една-единствена дума. Чувал бе всички заплахи, които демоните можеха да измислят, и то неведнъж.

След всичко, което беше преживял (изправял се бе срещу червен дракон и се бе бил със собствения си баща, борил се бе с Проклятието на хаоса и най-голямото изпитание — предложил бе живота си в жертва на своя бог) малко неща, дори родени от пъкленото съзнание на някой демон, можеха да го уплашат.

През следващите десет дни призоваваше Мизферак ежедневно, докато най-сетне не получи вести за кристалния отломък и Джарлаксъл, както и най-изненадващата новина — вече не елфът притежаваше Креншинибон, а някакъв човек, Артемис Ентрери, който пътуваше с него.

Кадърли и преди бе чувал това име — знаеше го от разказите на Дризт и Кати-Бри по време на краткия им престой във „Възвисяване на вярата“. Артемис Ентрери беше палач, безмилостен убиец, и ето че сега бе на път към Снежните планини заедно с Креншинибон и мрачния елф Джарлаксъл.

Кадърли потърка брадичката си, когато чу информацията на демона… информация, която несъмнено беше вярна, благодарение на направената по-рано магия, която не позволяваше на скверното същество да го излъже.

— Направих, каквото поиска — изръмжа демонът и нетърпеливо изщрака с щипците си. — Вече съм свободен от оковите ти, Кадърли Бонадюс.

— Махай се тогава, та да не ме се налага да гледам отвратителното ти лице нито миг повече!

Мизферак присви огромните си очи и заплашително щракна с щипците си.

— Няма да го забравя! — процеди той.

— Бих се разочаровал, ако го сториш — нехайно отвърна Кадърли.

— Чух, че имаш деца, безумецо — подхвърли демонът, докато бързо избледняваше.

— Мизферак, ехугу-уинанс! — изкрещя Кадърли, спирайки демона преди да успее да се върне в зловредните изпарения на Бездната, и като го задържа с помощта на мощната си магия, изви болезнено физическата му обвивка.

— Страх ли надушвам, човеко? — дръзко попита Мизферак.

Кадърли се усмихна сухо:

— Едва ли, след като ще минат сто години, преди отново да видиш Материалната равнина.

Заплахата, изречена толкова недвусмислено, освободи демона от призоваващата магия, той обаче не можеше да си тръгне, възпиран от друга магия.

Мизферак изпълни стаята с мрак и Кадърли подхвана ново заклинание, придавайки ужасено звучене на гласа си.

— Надушвам те, глупави човеко — обади се демонът нейде отстрани, в опит (Кадърли беше сигурен в това) да го заблуди.

Потънал в песента на Денеир, младият свещенослужител отчетливо чуваше всяка красива нота, пробуждайки магията бързо и съвършено. Използва я, за да открие демона, и съвсем ясно усети огромна негативна мощ, която изведнъж се удвои — Мизферак явно бе повикал някой от събратята си на помощ.

Кадърли запази самообладание и продължи магията си.

— Първо ще убия децата, безумецо — зарече се демонът и каза нещо на другаря си, използвайки гърления език на Бездната.

Език, който Кадърли разбираше благодарение на заклинание, направено още преди да повика Мизферак, и сега чу как демонът нарежда на своя събрат да отвлече вниманието на човека, докато той отиде да намери децата.

— Ще ти ги доведа, за да видиш как умират — започна Мизферак, ала думите му бяха удавени от пронизителен писък.

Кадърли най-сетне бе довършил заклинанието си и около двамата демони се изви вихрушка от въртящи се остриета. Миг по-късно ярката светлина, призована от Кадърли, за да разпръсне мрака, разкри Мизферак и неговия помощник (по-незначителен демон, подобен на гигантско насекомо), нападнати от свистящите остриета, които посичаха всичко, до което се докоснеха.

Мизферак изкрещя и издаде грозен, гърлен звук, целящ най-вероятно да го телепортира някъде далеч.

Без никакъв успех. Младият мъж, потънал в дебрите на песента, се оказа по-бърз и светкавично обезсили магията му.

Последва ново заклинание, което прикова Мизферак на едно място, докато остриетата продължаваха да свистят във въздуха.

— Никога няма да го забравя! — ревна демонът, а гласът му беше пропит с ярост и агония.

— Отлично, значи няма да имаш глупостта да се върнеш! — изръмжа Кадърли в отговор и запрати насреща му още остриета, които разкъсаха на парчета телата на двамата демони, пропъждайки ги от Материалната равнина за цяло столетие.

Доволен, Кадърли излезе от стаята, покрит с демонска кръв. Трябваше да потърси някоя магия, с която да очисти дрехите си.

Що се отнасяше до кристалния отломък, вече имаше отговорите, от които се нуждаеше, и толкова по-добре, че си бе направил труда да провери, при положение че в същия този миг един опасен убиец, също толкова опасен мрачен елф и още по-опасен магически предмет, идваха при него.

Трябваше да каже на Даника и да подготви храма и ордена на Денеир за битката, която може би предстоеше.

Седемнадесета глава Зов за помощ

— Бива си ги тези животинки, не мога да го отрека — отбеляза Джарлаксъл, когато двамата с Ентрери спряха край един планински проход.

Ентрери побърза да скочи от коня и изтича до ръба на скалната тераса, за да огледа пътеката под тях… и отряда орки, който, както и очакваше, упорито продължаваше да ги преследва.

Пустинята най-сетне беше останала зад гърба им, отстъпвайки място на неравен, хълмист терен и скалисти пътеки.

— Макар че ако имах един от гущерите си от Мензоберанзан, можех просто да се изкача до върха на хълма и да се спусна от другата му страна, без цялото това обикаляне — продължи наемникът и като свали широкополата си шапка, прокара ръка по гладко обръснатата си глава.

Слънцето бе доста силно, ала Джарлаксъл го понасяше учудващо добре, по-добре, отколкото можеше да се очаква от един елф на мрака и Ентрери за кой ли път се запита дали наемникът не използва някаква магийка, за да предпази чувствителните си очи.

— Полезни животинки са мензоберанзанските гущери, да — добави Джарлаксъл. — Трябваше да взема няколко на Повърхността.

Ентрери се подсмихна и поклати глава:

— И така надали ще ме пуснат и в половината градове на пътя ми, при положение че пътувам с елф на мрака — отбеляза Ентрери. — Представи си колко повече ще ми се израдват, ако той язди гущер!

С тези думи той отново погледна надолу — орките все така вървяха по следите им. Изглеждаха изтощени, ала въпреки това не спираха, сякаш нещо по-силно от тях ги тласкаше напред.

За Артемис Ентрери не бе особено трудно да се досети какво би могло да бъде това „нещо“.

— Защо просто не извадиш магическата палатка и не се махнем оттук? — попита Джарлаксъл за трети път.

— Магията не е неизчерпаема — за кой ли път обясни палачът и хвърли любопитен поглед на своя спътник защо ли хитрият наемник продължаваше да му задава все един и същ въпрос?

Дали не се опитваше да научи повечко за палатката? Или пък действаше по внушение на Креншинибон и се опитваше да го подмами натам? Ако наистина използваха палатката и изчезнеха, накрая все пак щеше да им се наложи да се появят на същото място. Възможно ли бе в такъв случай Креншинибон да е открил начин да изпраща внушенията си през различните равнини?

Може би следващия път, когато Джарлаксъл и Ентрери прибегнеха до палатката, щяха да се върнат в Материалната равнина насред войска от орки, повикана от отломъка?

— Конете са уморени — рече Джарлаксъл.

— Все още могат да надбягат орките — отвърна Ентрери.

— Ако нямат ездачи, може би.

— Това са само някакви орки — промърмори палачът, макар да му бе трудно да повярва колко са упорити.

Когато отново се обърна към Джарлаксъл, вече не се съмняваше в думите му. Конете наистина бяха изтощени — бяха яздили цял ден, преди изобщо да разберат, че по петите им има орки. Бяха прекосили пустинята на гърба на двете животни, в опит да се махнат, колкото се може по-бързо от откритите пясъци.

Може би бе настъпил моментът да престанат да бягат.

— Не са повече от двайсетина — отбеляза Ентрери, докато ги гледаше как се катерят по подножието на хълма.

— Двайсет срещу двама — напомни му Джарлаксъл. — Нека се скрием в палатката, докато конете си отдъхнат, а когато се върнем, преследването може да продължи.

— Можем да ги отблъснем и да ги прогоним оттук — настоя палачът. — Трябва само да си изберем подходящо бойно поле.

И при вида на изненадващата неохота на наемника, повтори:

— Това са само някакви си орки!

— Дали?

Ентрери понечи да отговори, ала думите на Джарлаксъл го накараха да се замисли. Дали наистина появата на орките бе просто случайност, или тук се криеше нещо повече?

— Мислиш, че Кимуриел и Рай’ги тайно ги направляват, нали? — попита Ентрери, макар вече да знаеше отговора.

Джарлаксъл сви рамене:

— Открай време карат създания от други раси да им вършат мръсната работа — обясни той. — Оставят орките или коболдите, или когото друг успеят да намерят, първи да се хвърлят в битка, за да омаломощят противника, докато те самите подготвят основния удар. Няма да им е за първи път. По същия начин превзеха и дом Басадони — изпратиха пълчища коболди напред, за да поемат силата на първоначалния, най-мощен отпор и да понесат най-тежките загуби вместо Бреган Д’аерте.

— Може и да си прав — кимна Ентрери. — А може и да си имаме работа с друг заговор, чийто източник е много по-близо.

На Джарлаксъл му бяха необходими няколко секунди, докато разбере за какво намеква Ентрери:

— Да не смяташ, че аз ги карам да ни преследват?

В отговор Ентрери потупа кесийката, в която почиваше Креншинибон.

— Нищо чудно да е решил, че някой трябва да го избави от нас — рече той.

— Креншинибон би предпочел да го владее орк вместо някой от нас? — невярващо попита наемникът.

— Аз не го владея и никога няма да го направя — остро отвърна Ентрери. — Нито пък ти — в противен случай щеше да ми го отнемеш още първата нощ, след като избягахме от Далабад, когато бях прекалено слаб, за да се съпротивлявам. Знам го отлично, знаеш го и ти, знае го и Креншинибон. Наясно е, че вече не може да ни повлияе и да ни накара да го използваме. Затова и се страхува от нас, или поне от мен — разбрал е какво искам.

Думите на Ентрери бяха изречени с такова ледено спокойствие, че Джарлаксъл веднага се досети какво означават.

— Решил си да го унищожиш — заяви той с почти обвинителен тон.

— И знам как да го направя — дори и не помисли да отрича палачът.

По красивото лице на Джарлаксъл пробягаха неверие, гняв и още нещо, нещо неясно и добре скрито. Ентрери знаеше, че е поел риск, като бе заявил намеренията си без заобикалки и то пред някого, който доскоро бе оплетен в мрежите на отломъка. Този някой все още не беше напълно убеден, че да се откаже от Креншинибон е било добра идея, въпреки честите обяснения на убиеца. Беше ли неразгадаемото изражение на елфа знак, че отломъкът отново бе успял да проникне в съзнанието му и търси начин да се отърве от дразнещата намеса на Ентрери?

— Никога няма да намериш сили да го унищожиш — подхвърли наемникът и сега бе ред на палача да го изгледа объркано. — Дори и да откриеш начин (а аз се съмнявам, че такъв съществува!), дойде ли моментът да го сториш, няма да намериш сили да се отървеш от такъв могъщ предмет — лукаво обясни Джарлаксъл. — Познавам те, Артемис Ентрери, и знам, че никога няма да захвърлиш възможностите за слава и власт, които само Креншинибон може да ти предложи!

Ентрери го изгледа сурово.

— Ще го сторя без никакво колебание — ледено рече той. — Също както и ти би могъл, стига да не се бе поддал на внушенията му. Или мислиш, че не виждам какво представлява капанът, който Креншинибон залага на своите „собственици“, мимолетните завоевания, които постигат с негова помощ, докато все по-безразсъдните им действия не се обърнат срещу тях и не ги погубят. Разочароваш ме, Джарлаксъл. Мислех те за по-умен.

При тези думи изражението на наемника също стана студено, а в тъмните му очи припламна гняв. В продължение на един миг Ентрери повярва, че му предстои първата схватка за деня и че Джарлаксъл ще се нахвърли отгоре му. Елфът обаче затвори очи, полюлявайки се напред-назад, потънал в мисли.

— Не се поддавай! — улови се да шепне Ентрери и дори той, единакът, който цял живот бе разчитал единствено на себе си, се изненада от думите си.

— Ще бягаме ли, или ще се бием? — попита Джарлаксъл след малко. — Ако се подчиняват на заповед от Рай’ги и Кимуриел, много скоро ще го разберем — още когато се изправим срещу тях. Съотношението на силите — десет към един и дори двайсет срещу един — не ме плаши, когато става въпрос за орки и то на планински терен, където сами можем да си изберем бойното поле. Ако трябва да съм честен обаче, нямам особено желание да се срещам с двамата си доскорошни помощници, дори и ако сме двама на двама. С неговата смесица между магически и жречески умения, Рай’ги може да всее страх и в сърцето на Громф Баенре, а повечето от похватите на Кимуриел Облодра са не само непредсказуеми, но и много често — напълно непонятни. Дори след всички години, които е прекарал в служба при мен, все още не знам почти нищо за енигмата Кимуриел Облодра. Единственото, в което съм сигурен, е, че е забележително ефективен.

— Продължавай в този дух — промърмори Ентрери и се огледа за някое подходящо за битка място, без да пропусне да забележи, че междувременно орките са се приближили още повече. — Вече ми се иска да бях зарязал и теб, и Креншинибон.

Промяната в изражението на Джарлаксъл не убягна от вниманието му, едва забележимо доказателство, че и наемникът се пита защо ли Ентрери бе положил толкова усилия да открадне Креншинибон, а него да спаси. А ако целта му наистина бе да унищожи отломъка, защо просто не бе избягал, оставяйки Джарлаксъл да се оправя със заговора срещу него?

— Ще трябва да поговорим за това — отбеляза елфът.

— По-късно — отсече Ентрери и изтича надясно. — Чака ни работа, а приятелчетата ни долу явно доста бързат.

— Значи напред към опасността — тихо отбеляза Джарлаксъл, но скочи от седлото и последва убиеца.

Не след дълго двамата вече бяха открили и подготвили подходящо място в североизточната част на планинската верига, върху най-стръмния склон. Джарлаксъл се притесняваше да не би част от орките да дойдат по други пътеки, както бяха сторили те самите, лишавайки ги по този начин от предимството да се намират по-високо от противника, Ентрери обаче беше убеден, че ще променят курса си и ще изберат най-прекия път до отломъка, чийто глас ги привличаше. А този път щеше да ги принуди да се изкатерят по няколко стръмни била и да минат по няколко тесни и лесни за отбраняване пътеки.

И наистина, само няколко минути след като заеха позициите, които си бяха избрали, Ентрери и Джарлаксъл забелязаха орките покорно да се катерят по скалите под тях.

Както обикновено, Джарлаксъл бърбореше нещо, ала Ентрери беше насочил цялото си внимание към Креншинибон, опитвайки се да чуе зова му към орките.

Познаваше гласа му достатъчно добре, защото макар от самото начало да бе отхвърлил внушенията на магическия предмет и да му бе заявил, че нищо от онова, което предлага, не го интересува, Креншинибон изобщо не бе преставал с опитите да го изкуси.

Много скоро го чу, зов, който се носеше над планините и мамеше орките да дойдат и да го спасят.

— Престани! — нареди Ентрери безмълвно. — Тези създания не са достойни да бъдат роби нито на теб, нито на мен.

Ясно усети объркването на отломъка, мимолетна надежда, от която Ентрери разбра извън всяко съмнение, че Креншинибон наистина го иска за господар, последвана миг по-късно от… въпроси. Палачът се възползва от този миг, за да преплете собствените си мисли в призива на Креншинибон. Не използва думи, защото не говореше оркски, а се съмняваше орките да разбират който и да било от човешките езици, които той знаеше.

Вместо това им изпрати образи, в които орки служеха като роби на мрачен елф. Реши, че Джарлаксъл ще ги уплаши повече, отколкото той. Показа им как елфът поглъща един от орките, друг беше пребит и разкъсан на парчета с дивашка радост.

— Какво правиш, приятелю? — чу настойчивия въпрос на Джарлаксъл и по силата на гласа му разбра, че не го задава за първи път.

— Всявам малко смут в умовете на гнусните ни преследвачи — отвърна Ентрери. — Използвах зова на Креншинибон с надеждата да не успеят да различат едната лъжа от другата.

По лицето на наемника се изписа объркване, но палачът бе наясно с въпросите, които се криеха зад него, тъй като и той се измъчваше от същите съмнения. Да различат едната лъжа от другата. Но дали обещанията на Креншинибон наистина бяха просто лъжи? А и ако оставеше това объркване настрани, нямаше как да не разбира, че Джарлаксъл се съмнява (и то с основание) в истинските му подбуди. Нямаше как елфът да не се пита дали палачът нарочно не подбира думите си така, че да го накара да се съгласи с преценката му, че Креншинибон трябва да е именно у него, Артемис Ентрери.

— Не обръщай внимание на съмненията, които отломъкът се опитва да посее в мислите ти — нехайно рече Ентрери, разчитайки съвършено изражението на Джарлаксъл.

— Дори ако си прав, боя се, че играеш опасна игра с магически предмет, чиято същност дори не познаваш.

— Разбирам го прекрасно — увери го Ентрери. — А знам, че и той е наясно с истината за нашите отношения. Точно затова толкова отчаяно се опитва да се освободи от мен… и отново се мъчи да те привлече на своя страна.

Джарлаксъл го изгледа сурово и за миг Ентрери отново си помисли, че може да го нападне.

— Не ме разочаровай — простичко каза той.

Джарлаксъл примига, свали шапката си и потри изпотената си бръсната глава.

— Виж! — Ентрери изведнъж посочи склоновете под тях, където орките се бяха разделили на групички и се биеха помежду си.

Както можеше да се очаква, малцина от грозните същества се опитваха да помирят събратята си. И най-малката искра можеше да предизвика в редиците на орките ожесточен побой, който да струва живота на мнозина и да продължи, докато едната страна не бъде напълно унищожена. А със своите образи на роби, мрачни елфи и мъчения, Ентрери бе запалил много повече от незначителна искра.

— По всичко личи, че някои все пак са повярвали на мен, а не на Креншинибон — обясни палачът.

— А аз си мислех, че днес ще се позабавляваме — отбеляза Джарлаксъл. — Да се включим ли преди да са се избили един друг? На страната на губещите, разбира се.

— Която с наша помощ много бързо ще се превърне в печелившата страна — изтъкна Ентрери и никак не се учуди на последвалия отговор.

— Разбира се! — заяви наемникът. — И тогава честта ще ни задължи да се присъединим към новите губещи. Чака ни тежък следобед.

Ентрери се усмихна и пое към ръба на скалната тераса, търсейки най-прекия път към орките.

Едва когато се приближиха, Джарлаксъл и Ентрери разбраха, че са се заблудили — тук имаше поне петдесетина орки, които до един вилнееха необуздано и с опиянение се налагаха един другиго, използвайки сопи, клони, заострени пръчки и други подръчни оръжия.

Джарлаксъл докосна шапката си в безмълвен поздрав към Ентрери и като му даде знак да тръгне наляво, сам се обърна надясно и се сля със сенките толкова съвършено, че Ентрери трябваше да примигне няколко пъти, за да се убеди, че очите не са му изиграли някоя шега. Знаеше, че като всички мрачни елфи и Джарлаксъл владее до съвършенство умението да се промъква незабелязано, знаеше също така, че макар да не бе истински пиуафуи, плащът му имаше немалко магически качества. Въпреки това бе изумен, че някой бе в състояние да скрие огромната, украсена с перо шапка, толкова съвършено, без помощта на магия за пълна невидимост.

Ентрери тръсна глава и се втурна наляво, избирайки си с лекота път в сянката на хилави дървета, камъни и скални издатини. Приближи се до една групичка орки — четири от отвратителните същества, вкопчени в битка, трима срещу един. Много предпазливо, палачът се промъкна зад гърбовете на тримата с намерението да изравни силите с едно светкавично нападение. Сигурен бе, че не вдига никакъв шум и че се прокрадва напълно незабелязано. През последните близо трийсет години безброй пъти беше извършвал подобна атака, усъвършенствал я бе до краен предел, пък и това бяха просто орки, глупави, некадърни създания.

Каква бе изненадата му, когато две от тях изреваха, обърнаха се и се нахвърлиха отгоре му. Сякаш забравил какво е правил допреди миг, противникът им също се втурна към него… и беше посечен от третия орк.

Оказал се изведнъж в затруднено положение, Ентрери яростно замахна с меча си и отби ударите на двете импровизирани копия, при което счупи върха на едно от тях. Равновесието му се държеше на косъм и ако имаше насреща си по-умели противници, сигурно щеше да срещне смъртта, това обаче бяха просто орки. Оръжията им бяха лошо изработени, тактиката им — напълно предсказуема. Той беше спрял първото им нападение, единствения им истински шанс, ала въпреки това те се нахвърлиха отгоре му с удвоена ярост.

Нокътя на Шарон изсвистя и изпълни въздуха със стена от черна пепел. Орките минаха право през нея, ала Ентрери вече бе отскочил наляво и като пристъпи зад най-близкия орк, заби камата си в тялото му. Не я извади веднага, макар че сега, когато бе обърнал битката в своя полза, нищо не му пречеше да довърши и втория орк. Вместо това той задържа магическото острие в тялото на противника си, черпейки от жизнената му енергия, за да ускори заздравяването на получените наскоро рани.

Когато най-сетне остави грохналото тяло да се свлече на земята, другият орк вече замахваше ожесточено Ентрери спря връхлитащото копие с напречника на камата си и с лекота го отби нагоре, след което се приведе и пристъпи напред, замахвайки с Нокътя на Шарон.

Оркът инстинктивно вдигна ръка, за да се защити, ала мечът я посече, строши ребрата и прониза дробовете му, стигайки чак до сърцето.

За огромно учудване на палача, дори след като го бе видял да се разправя с лекота с двамата му събратя, третият орк пак се нахвърли върху него. Той небрежно подпря левия си крак в гърдите на безжизненото същество, нанизано на върха на меча му, и зачака подходящия момент. Когато той настъпи, убиецът завъртя мъртвото тяло и го изрита, запращайки го на пътя на връхлитащия му другар.

Оркът се спъна и прелетя покрай Ентрери с главата напред. Камата на палача се заби под брадичката и потъна в мозъка му. Ентрери бе принуден да се извие, тъй като тялото на орка продължи да пада, докато не се озова на земята с повдигната, все така нанизана на камата, глава.

След няколко предсмъртни конвулсии, оркът издъхна, а палачът издърпа камата си и се позабави само колкото да изтрие двете си оръжия в гърба му, преди да се втурне да търси друга плячка.

Този път обаче внимаваше повече — това, че не бе успял да се промъкне незабелязано зад тримата орки, доста го тревожеше. Смяташе, че знае какво се е случило (Креншинибон трябва да ги беше предупредил), но мисълта, че докато носи скверния предмет, не може да използва любимата си тактика на нападение и най-мощната си защита, никак не му се нравеше.

Докато се придвижваше по склона, гледаше да се възползва от сенките, които скалите предлагаха, ала не си даваше особен труд да остане незабелязан — отлично разбираше, че с Креншинибон на кръста може да се скрие точно толкова, колкото и ако седеше край напален огън в тъмна нощ. Заобиколи някакъв храсталак и се озова в подножието на гола, полегата скала. Ругаейки откритата местност, но без да забавя крачка, той продължи напред.

С крайчеца на окото си забеляза орка, който тичаше към него с копие в ръка.

Гнусното същество хвърли копието едва когато от целта го деляха само няколко крачки, ала дори така на Ентрери не му се наложи да го отбива, тъй като оръжието мина покрай него, без да го докосне. Въпреки това палачът се престори, че се опитва да се предпази, подтиквайки нападателя си към още по-стръвна атака.

Оркът връхлетя върху привидно уязвимия мъж с намерението да го сграбчи през кръста и да го събори.

Ентрери направи две бързи крачки встрани и когато оркът прелетя покрай него, той заби Нокътя на Шарон в гръбнака му. Създанието се сгромоляса по очи на земята, като размахваше ръце, но докато горната половина на тялото му се гърчеше агонизиращо, долната обаче бе напълно парализирана.

Без да си направи труда да го довърши, Ентрери продължи напред. Този път вече имаше и цел — беше чул непогрешим звук. Смеха на елф, който явно истински се забавляваше.

Откри Джарлаксъл, покачен върху голям камък, насред най-голямото и най-разлютено множество орки, да окуражава едните с думи, които палачът не разбираше, като в същото време запращаше кама след кама в редиците на другите.

Ентрери се спотаи в сянката на едно дърво и се загледа.

Както и очакваше, не след дълго Джарлаксъл се обърна срещу онези, които беше подкрепял допреди малко, и започна да помага на противниците им.

Редиците на орките бързо оредяваха, докато накрая дори и глупавите създания разбраха какво става и до един се обърнаха срещу елфа.

Джарлаксъл се разсмя още по-силно, когато дузина копия полетяха към него… само за да пропуснат до едно целта си, както заради магията на плаща му, така и заради лошия мерник на орките. В отговор наемникът запрати срещу тях нов дъжд от ками, като не спираше да се върти на всички посоки, безпогрешно избирайки и улучвайки най-близкия от орките.

Ентрери изскочи от сенките като яростен вихър — с камата си посичаше противник след противник, докато с Нокътя на Шарон разстилаше пелени от пепел, придавайки на бойното поле вида, който му трябваше. Не след дълго насреща му имаше един-единствен орк, когото той съсече само с няколко удара.

Малко след това двамата с Джарлаксъл вече се катереха нагоре по склона. Наемникът недоволстваше, че у толкова много орки са намерили едва шепа сребърни монети, Ентрери обаче не го слушаше. Много повече го тревожеше това, че Креншинибон изобщо ги бе изпратил на пътя им, безпокоеше го, че в опитите си да се отскубне от него, кристалният отломък бе отправил зов за помощ. Вярно, този път го бяха чули само някакви си орки, ала откъде да знае кого ще достигне призивът на Креншинибон следващия път.

— Гласът на отломъка е силен — призна той на Джарлаксъл.

— Съществува от столетия — отвърна елфът. — Несъмнено знае как да се грижи за себе си.

— Е, няма да съществува още дълго — мрачно отсече палачът.

— И защо? — невинно попита Джарлаксъл.

Тонът, много повече от самия въпрос, накара Ентрери да се закове на място и учудено да изгледа спътника си.

— Колко пъти ще обсъждаме едно и също нещо? — попита той.

— Знам защо смяташ, че никой от нас не бива да го използва, но защо се налага да го унищожим? — Джарлаксъл замълча, огледа се наоколо и даде знак на Ентрери да го последва до ръба на сравнително дълбока пропаст. — Защо просто не се отървеш от него? Хвърли го от тази скала и нека с него да става каквото ще.

Ентрери се загледа в дъното на долината и замалко не последва съвета на наемника… после обаче в съзнанието му отекна една неоспорима истина:

— Защото много скоро ще открие начин да се озове в ръцете на враговете ни — обясни той. — Креншинибон, виждаше голям потенциал в Рай’ги.

Джарлаксъл кимна.

— Звучи логично. Рай’ги винаги е бил прекалено амбициозен. Но защо това изобщо те интересува? Нека се сдобие с Креншинибон, нека дори покори цял Калимпорт, ако отломъкът може да му го даде. Какво значение има това за Артемис Ентрери, който си тръгна оттам и надали ще се върне скоро? Рай’ги най-вероятно ще бъде прекалено погълнат от възможностите за несметни богатства, които ще се разкрият пред него, за да си губи времето с нас. Нищо чудно отървем ли се от Креншинибон, да се отървем и от заплахата от преследвачи, която е надвиснала над нас сега.

Ентрери се замисли над думите му, ала един извод непрекъснато се налагаше от само себе си:

— Креншинибон знае, че възнамерявам да го унищожа — отвърна той. — Знае, че го ненавиждам и че ще намеря начин да го погубя. Рай’ги пък знае заплахата, която представлява за него Джарлаксъл. Докато си жив, позицията му начело на Бреган Д’аерте си остава несигурна. Какво ще стане, ако един ден Джарлаксъл се появи в Мензоберанзан и потърси помощта на старите си другари, за да се разправи с глупците, дръзнали да му откраднат престола?

Джарлаксъл не отговори, ала по пламъчетата в очите му Ентрери разбра, че подобна възможност му се струва доста привлекателна.

— Рай’ги те иска мъртъв — заяви палачът направо. — Трябваш му мъртъв, а с Креншинибон на разположение никак няма да му е трудно да го постигне.

Пламъчетата в очите на наемника не угаснаха, но той само сви рамене:

— Води тогава.

Ентрери направи точно това и след като намериха конете си, двамата отново поеха на североизток, към Снежните планини и „Възвисяване на вярата“. Палачът бе доволен от себе си и от начина, по който бе успял да убеди Джарлаксъл, че Креншинибон трябва да бъде премахнат.

Ала всичко това, разбира се, бяха празни приказки, оправдание за онова, което наистина чувстваше. Да, твърдо бе решен да унищожи кристалния отломък, ала не защото се боеше, че ще ги преследват и ще им отмъстят. Искаше Креншинибон да бъде унищожен, защото самото му съществуване го отвращаваше до дъното на душата му. С опитите си да му внуши какво да прави, отломъкът го бе обидил дълбоко. Палачът не вярваше, че без Креншинибон светът ще стане по-добър, нито пък това изобщо го вълнуваше, знаеше обаче, че собственият му живот в този свят ще бъде много по-приятен, ако знае, че в него има един скверен магически предмет по-малко.

Разбира се, докато подобни мисли изпълваха съзнанието на Ентрери, Креншинибон също ги чуваше, ала единственото, което можеше да стори, бе да кипи от ярост и да се надява да намери някой с по-слаба воля и по-желязна ръка, който да убие Артемис Ентрери, а него да освободи.

Осемнадесета глава Достойни противници

— Бил е Ентрери — с лукава усмивка заяви Шарлота Веспърс, докато няколко дни по-късно оглеждаше един от оркските трупове на планинския склон. — Прецизността, с която са нанесени раните, а и ето — тук има пробождане с кама, там пък — с меч.

— Мнозина се бият с кама и меч — възрази Горд Абрикс, който беше в човешкия си облик, и разпери ръце, разкривайки камата и меча, висящи на кръста му.

— Ала малцина удрят толкова точно — изтъкна Шарлота.

— А и тези другите — добави Берг’иньон на езика на Повърхността и махна с ръка към купчината трупове в подножието на голям камък. — Били са поразени от ками, които някой е хвърлил по тях, а аз познавам само едного, който носи със себе си толкова много ками.

— Та ти броиш раните, не камите! — не отстъпваше Горд Абрикс.

— В битка като тази разлика между двете няма — обясни Берг’иньон. — Раните са нанесени с хвърляне, не с обикновено пронизване, защото по краищата им няма разкъсване, само едно-единствено дълбоко убождане. А се съмнявам, че някой би могъл да запрати половин дузина ками по противника си, след което да изтича до него, да ги извади от тялото му и да се заеме със следващия неприятел.

— Къде тогава са тези ками, мрачни елфи? — съмнението в гласа на плъхочовека беше очевидно.

— Камите на Джарлаксъл са магически и изчезват — студено обясни Берг’иньон. — И разполага с почти неограничен запас от тях. Това, което виждате, е дело на Джарлаксъл, при това имайте предвид, че далеч не е най-доброто, на което е способен.

Шарлота и Горд Абрикс се спогледаха неспокойно, макар недоверчивото изражение да не изчезна от лицето на плъхочовека.

— Май още не уважаваш достатъчно мрачните елфи? — заплашително процеди Берг’иньон.

Горд Абрикс направи крачка назад и вдигна ръце пред себе си.

Шарлота го изгледа изпитателно. Горд Абрикс искаше да се сбие дори когато пред себе си имаше елф на мрака. Шарлота не бе виждала Берг’иньон Баенре в действие, но за сметка на това бе виждала другарите му, които до един говореха за уменията му с искрено възхищение. Другари, всеки от които, макар да не можеше да се мери с Берг’иньон, с лекота би се справил със самоуверения Горд Абрикс. Да, осъзна Шарлота, собственото й оцеляване щеше да зависи от това да се държи колкото може по-надалеч от Горд Абрикс и гнусните му събратя, защото те не изпитваха никакъв респект, единствено сляпа омраза към Артемис Ентрери и искрена неприязън към Мрачните. Нямаше съмнение, че Горд Абрикс щеше да поведе всички край себе си, били те плъхочовеци или хора, към сигурна гибел.

Шарлота Веспърс, която винаги намираше начин да оцелее, не искаше да има нищо общо с това.

— Телата са студени, а кръвта е пресъхнала, но дивите зверове още не са ги разкъсали — отбеляза Берг’иньон.

— Не може да е станало преди повече от два дена — добави Шарлота и двамата погледнаха към Горд Абрикс.

Плъхочовекът кимна и по устните му плъзна зла усмивка:

— Аз ще се погрижа — заяви той и отиде да говори със спътниците си, които го чакаха от другата страна на бойното поле.

— Запътил се е право към царството на смъртта — тихичко подхвърли Берг’иньон, когато двамата с Шарлота останаха сами, и тя го изгледа любопитно.

Съгласна бе, разбира се, ала защо тогава Мрачните допускаха Горд Абрикс да играе толкова централна роля в жизненоважното преследване, с което се бяха заели.

— Горд Абрикс си мисли, че ще ги залови — рече Шарлота. — И двамата. Ти обаче далеч не изглеждаш толкова убеден.

Берг’иньон се изсмя на тази абсурдна забележка.

— Няма съмнение, че Ентрери е много опасен противник — рече той.

— Повече, отколкото си мислиш — побърза да добави Шарлота, която добре познаваше подвизите на палача.

— Въпреки това от двамата той е далеч по-лесната плячка — увери я Берг’иньон. — Джарлаксъл оцелява векове наред благодарение на находчивостта и уменията си. Процъфтява в място, където властва насилие, каквото в Калимпорт дори не можете да си представите. Издигнал се е до върха в град на непрестанни войни. Град, в който мъжете не се издигат. Жалкият Горд Абрикс не е в състояние да проумее истината за Джарлаксъл, ти също, затова, от уважение към теб, те предупреждавам — пази се от него.

За миг Шарлота онемя и дълго се взира в пълния с изненади елф. От уважение към нея? Тази мисъл я ласкаеше, ала едновременно с това я изпълваше с ужас, защото отдавна се бе научила да търси скрит смисъл във всяка дума на Мрачните. Възможно бе Берг’иньон току-що да й е направил огромен комплимент. Възможно бе също така да бе заложил капана, който щеше да доведе до нейната гибел.

Шарлота сведе поглед към земята и потъна в мисли, хапейки долната си устна. Може би подготвяше почвата за пълния й крах, така както Кимуриел и Рай’ги правеха с Горд Абрикс. Замислеше ли се за Джарлаксъл и Креншинибон, веднага й ставаше ясно, че Рай’ги изобщо не очаква плъхочовекът и жалките му събратя да победят двама могъщи воини като Ентрери и Джарлаксъл. Ако успееха, кристалният отломък щеше да се озове в ръцете на Горд Абрикс и кой можеше да си представи поразиите, които плъхочовекът щеше да сътвори, преди Рай’ги и Кимуриел да му го отнемат? Не, Рай’ги и Кимуриел не вярваха, че Горд Абрикс въобще ще се доближи до отломъка, нито пък искаха това да се случи.

Шарлота вдигна очи към Берг’иньон и при вида на лукавата му усмивка, разбра, че той току-що бе проследил мислите й с такава лекота, сякаш тя ги беше изрекла на глас.

— Мрачните елфи винаги използват някоя по-нисша раса, която първа да се хвърли в битката — рече той. — В крайна сметка, никога не можем да сме сигурни какви изненади ни е подготвил врагът.

— Плява — отбеляза Шарлота.

Лицето на Берг’иньон бе напълно безизразно, без следа от милост и Шарлота знаеше, че не се нуждае от друго потвърждение.

По гърба й неволно пробяга тръпка на ужас, когато срещна този леден поглед, безстрастен и жесток, недвусмислено напомняне, че Мрачните наистина са различни от тях и много, много по-опасни. Артемис Ентрери може би най-много от всички, които тя познаваше, се доближаваше по темперамент до тях, ала даже той бледнееше, когато станеше дума за чиста, непримесена с нищо злина. Тези дълголетни създания бяха способни на пресметливо безсърдечие, каквото хората не бяха в състояние дори да си представят, камо ли да се доближат до него. Шарлота погледна към Горд Абрикс и събратята му и се зарече да стои колкото се може по-далеч от обречените същества.



Демонът се гърчеше в конвулсии на пода, кожата му димеше, кръвта във вените му кипеше.

Кадърли не почувства съжаление, макар да му беше неприятно, че трябва да се принизи така. Не обичаше да изтезава когото и да било, пък бил той и демон, а никъде нямаше същество, което повече да заслужава да бъде измъчвано. Не обичаше да си има вземане-даване с обитателите на долните равнини, ала бе принуден да го прави заради храма, заради жена си, заради децата си.

Кристалният отломък се бе запътил към него, идваше за него, в това Кадърли беше сигурен, и предстоящата битка можеше да се окаже също толкова важна, колкото и войната му срещу Туанта Куиро Мианкей, ужасяващото Проклятие на хаоса. Толкова важна, колкото и издигането на катедралата — каква полза от „Възвисяване на вярата“, ако толкова скоро след издигането си бъдеше срината до основи от Креншинибон?

— Знаеш отговора — рече Кадърли с цялото спокойствие, което можа да придаде на гласа си. — Кажи ми и ще те пусна.

— Глупак си ти, служителю на Денеир! — изръмжа демонът на пресекулки, заради спазмите, които разтърсваха тялото му. — Осъзнаваш ли какъв враг си създаваш в лицето на Мизферак?

Кадърли въздъхна:

— Значи продължаваме — прошепна той уж на себе си, но всъщност знаеше, че Мизферак не само чува думите му, но и прекрасно разбира какво означават.

— Пусни ме! — заповяда демонът.

— Йок ту Мизферак бе-енк до-ту — занарежда Кадърли и в съвършено очертания защитен кръг демонът се загърчи още по-мъчително. — Ще ни отнеме колкото ти решиш — ледено каза Кадърли. — Уверявам те, че нямам милост за такива като теб.

— Ние… не… искаме… милост — с мъка успя да процеди Мизферак, преди да бъде връхлетян от поредния мъчителен спазъм, който го накара да се замята по пода, сипейки проклятия на гнусния си език.

Кадърли тихо продължи да нарежда думите на заклинанието си, черпейки сили за неприятната задача от мисълта, че много скоро над децата му можеше да надвисне смъртна опасност.



— Не беше се изгубил! Играеше си с мен! — ревна Айвън Широкоплещи.

— Ду-даски лабиринт! — яростно възрази Пикел.

Тонът на обикновено кроткото зеленобрадо джудже постресна Айвън:

— Доста си приказлив, откакто стана ду-дад, а?

— Ой! — размаха юмрук във въздуха Пикел.

— Бива ли да си играеш в лабиринта, когат’ Кадърли се е захванал с такваз черна задача! — скара му се Айвън.

— Ду-даски лабиринт — тихо промърмори Пикел и сведе поглед.

— Както щеш го наричай — продължи да ръмжи Айвън, който никога не си бе падал особено по градинарските увлечения на брат си и ги смяташе за неестествени за едно джудже. — Може да се нуждае от нас, глупак такъв!

При тези думи Айвън вдигна брадвата си и мускулите на късите му, яки ръце, се напрегнаха.

В отговор Пикел се ухили широко и вдигна тежка сопа.

— Чудесна работа върши срещу демоните! — измърмори Айвън.

— Ша-ла… — започна Пикел.

— Да, да, знам как се казва — прекъсна го брат му. — Ша-ла-ла. Ама ми се чини, че за един демон туй си е най-обикновена подпалка.

Усмивката на Пикел отстъпи място на свирепа гримаса.

В този миг вратата на стаята за призовавания се отвори и изтощеният Кадърли прекрачи прага й. Или поне се опита, но се препъна в нещо и се просна по лице на пода.

— Опа! — извинително рече Пикел.

— Брат ми тури един от магическите си капани — обясни Айвън, докато помагаше на Кадърли да се изправи. — Тревожеше се отвътре да не изскочи някой демон.

— И затова е решил да го спъне и да го довърши със сопата си — сухо рече младият свещеник.

— Ша-ла-ла! — щастливо възкликна Пикел, без изобщо да забележи сарказма в гласа на Кадърли.

— Няма опасност да излезе някой демон, нали? — попита Айвън за всеки случай и надзърна зад Кадърли.

— Вече отпратих Мизферак обратно в собственото му измерение — увери ги Кадърли. — Отмених стогодишното изгнание, което му бях наложил, защото имах един доста специфичен въпрос, и след като той ми отговори, вече нямах — и се надявам да нямам — нужда от него.

— Трябваше да го задържиш още малко, та двамата с брат ми да го понатупаме! — рече Айвън.

— Ша-ла-ла! — съгласи се Пикел.

— Пазете си силата, защото се боя, че ще имате нужда от нея — отвърна Кадърли. — Научих как може да бъде унищожен кристалният отломък или поне вече знам кое същество е в състояние да го стори.

— Някой демон? — попита Айвън.

— Някой ду-дад? — с надежда предположи Пикел.

Кадърли поклати глава и понечи да отговори на Айвън, но се позабави, колкото да си придаде престорено недоумяващо изражение при думите на Пикел, който само сви рамене и засрамено промълви:

— Ооо!

— Не, не е демон — обясни Кадърли накрая. — От тази равнина е.

— Великан?

— Нещо по-голямо.

Айвън отвори уста да каже нещо, после я затвори и изпитателно се вгледа в мрачното изражение на Кадърли, а мислите му се насочиха към всичко, което бяха преживели заедно.

— Нека се опитам да отгатна още веднъж — рече той.

Кадърли не отговори.

— Дракон — заяви Айвън.

— Ооо! — проточи Пикел.

Кадърли не отговори.

— Червен дракон — уточни Айвън.

— Ооо! — повтори Пикел.

Кадърли не отговори.

— Голям червен дракон — рече Айвън. — Огромен червен дракон! Стар като планините.

— Ооо! — откъсна се от Пикел за трети път.

Кадърли просто въздъхна.

— Старият Файрън е мъртъв — гласът на Айвън неволно потрепери и напълно основателно — битката им с огромния червен дракон едва не бе завършила пагубно за всички тях.

— Файрънтенимар не бе нито последният, нито най-едрият от своя род, уверявам ви — отвърна Кадърли.

— Значи искаш да отнесем онуй нещо при някой червен дракон? — Айвън не можеше да повярва на ушите си. — Някой по-голям и от стария Файрън?

— Това научих — потвърди Кадърли. — Червен дракон, прастар и огромен.

Айвън поклати глава и хвърли сърдит поглед на Пикел, който отново проточи своето „Ооо!“.

Сега вече Айвън не можа да се сдържи и се изкиска.

Бяха се натъкнали на стария Файрънтенимар на път за планината, в която се бяха укрепили поданиците на злия баща на Кадърли. С помощта на мощна магия Кадърли беше „укротил“ дракона и го бе накарал да ги пренесе над Снежните планини. При една битка дълбоко в планинските недра магията се бе развалила и старият Файрън се бе обърнал срещу доскорошните си господари, жадуващ разплата. Кадърли някак си бе успял да омаломощи дракона достатъчно, за да може Вандър, дружески настроеният великан, да му отсече главата, ала и Айвън, и останалите знаеха, че победата им се дължеше колкото на уменията им, толкова и на чист късмет.

— Дризт До’Урден ти каза къде имало още една от тез’ твари, нали? — спомни си Айвън.

— Знам къде мога да открия един — мрачно отговори Кадърли.

В този миг Даника влезе в стаята с усмивка на уста… поне докато не видя израженията им.

— Пуф! — обади се Пикел и излезе, като си издаваше различни причудливи звуци под носа.

Даника го изгледа озадачено и се обърна към брат му.

— Ду-дад — обясни Айвън. — Не се бои от никое естествено създание. И понеже няма нищо по-противоестествено от един червен дракон, Пикел не е особено доволен.

И като изсумтя, Айвън последва брат си навън.

— Червен дракон? — попита Даника.

— Пуф! — отвърна свещеникът.

Деветнадесета глава Защото никога не е трябвало

Ентрери се смръщи, когато премести поглед от близкото село към спътника си, нахлупил както винаги нелепата си шапка. Дори тя щеше да е достатъчна, за да им навлече подозрението и вероятно — неприкритото неодобрение на селяните.

Шапката бе широкопола и с огромно перо от диатрима, което израстваше наново всеки път, щом Джарлаксъл го използваше, за да го превърне в истинска диатрима.

А когато към шапката се добавеше и фактът, че онзи, който я носи е мрачен елф…

— Наистина няма да е зле да помислиш за някаква дегизировка — сухо отбеляза Ентрери и поклати глава.

Нямаше да е никак лошо, ако все още притежаваше магическата маска, която можеше да променя външния вид на всеки, който си я сложи. Дризт До’Урден я бе използвал веднъж, за да прекоси земите от Града на бездънните води до Калимпорт, предрешен като светъл елф.

— Мислил съм по въпроса — отвърна Джарлаксъл и свали шапката от главата си.

Като за начало не беше зле.

Облекчението на Ентрери не трая дълго — само докато наемникът оправи перото й и я нахлупи обратно.

— Ти също носиш шапка — изтъкна Джарлаксъл и посочи малката черна шапка на палача.

Тя се наричаше болеро, по името на мрачния елф, комуто дължеше не само изчистената си форма, но и различните си магически свойства (същите, с които той бе надарил и останалите подобни шапки, които беше направил).

— Не става въпрос за шапката! — раздразнено поясни Ентрери и прокара ръка по лицето си. — Това са обикновени фермери, които надали хранят особено топли чувства към елфите на мрака.

— И ще са прави по отношение на повечето мрачни елфи — бе единственият отговор на Джарлаксъл, след който той продължи да язди, сякаш Ентрери не бе казал нищо.

— Което означава — дегизировка — извика палачът след него.

— Точно така!

Ентрери заби пети в хълбоците на коня си, за да настигне загадъчния си спътник.

— Имах предвид, че ти трябва дегизировка — заяви палачът направо.

— Но аз вече имам такава — отвърна Джарлаксъл. — А ти, Артемис Ентрери, би трябвало да ме разпознаеш по-лесно от всеки друг! Аз съм Дризт До’Урден, твоят най-омразен враг.

— Какво? — не повярва на ушите си Ентрери.

— Дризт До’Урден — каква по-добра дегизировка — нехайно отговори наемникът. — Нима Дризт До’Урден не обикаля от град на град, без да крие расата си дори там, където малцина го познават.

— Обикаля? — лукаво повтори Ентрери.

— Обикаляше — побърза да се поправи Джарлаксъл, припомнил си, че според палача Дризт е мъртъв.

Ентрери го изгледа изпитателно.

— Е, не го ли правеше? — настоя наемникът. — И ще ти кажа, че именно тази дързост е спряла не едно и две села да се организират и да го убият. Понеже не се криеше, на всички им ставаше ясно, че самият той няма какво да крие. Затова аз не само ще постъпя по същия начин, но ще използвам и същото име. Аз съм Дризт До’Урден, героят на Долината на мразовития вятър, приятелят на крал Бруенор Бойния чук от Митрал Хол и с нищо не застрашавам фермерите от това село. Даже напротив — мога да им бъда от полза, ако ги заплашва опасност.

— Разбира се — отвърна Ентрери. — Освен ако някой от тях не те ядоса и не те накара да сринеш селото със земята.

— Е, това никога не е изключено — призна Джарлаксъл, ала не накара коня си да забави крачка и много скоро двамата вече бяха достатъчно близо, за да могат селяните да видят кой се задава… или поне да видят онова, което двамата твърдяха, че са.

Наоколо нямаше войници и те влязоха в селото, без никой да ги обезпокои. Спряха пред двуетажна сграда, на която висеше табелка с изрисувана халба медовина и със стари, очукани от времето букви беше написано:

Х нът на Ст рия Брайър най-добр то м сто за по ка

— „По ка“ — прочете Джарлаксъл и като се почеса по главата, въздъхна драматично. — Тук да не се събират само онези, които страдат от меланхолия?

— Не е за „по въздишка“ — изсумтя Ентрери и скочи от коня. — За почивка. Или почерпка. Не за въздишка.

— Почивка или почерпка, тогава — обяви Джарлаксъл и като прехвърли десния си крак над гърба на коня, се преметна назад и изящно се приземи на крака. — А може би по малко от двете. Ха!

И той се ухили доволно.

Ентрери го изгледа продължително и поклати глава — май беше сбъркал, като не бе оставил Рай’ги и Кимуриел да се оправят с него.

В пивницата имаше около дузина посетители, десетима мъже и две жени. Сърдитата гримаса на смръщения, прошарен съдържател сякаш се бе врязала между бръчките и старите белези по лицето му. Един по един всички забелязаха новодошлите — някои кимнаха едва-едва, други просто отместиха поглед… само за да се сепнат, да се обърнат изумени към двамата на прага и да стиснат първото оръжие, което им попадне. Един от мъжете дори скочи на крака, запращайки стола си на земята.

Ентрери и Джарлаксъл само докоснаха шапките си и се приближиха до бара, с дружелюбно изражение на лицето и без никакви заплашителни движения.

— Що щете? — сопна се съдържателят. — Кои сте и какво дирите тука?

— Пътници сме — отвърна Ентрери. — Уморени пътници, които търсят къде да отдъхнат.

— Е, няма да е тука! — изръмжа съдържателят. — Нахлупвайте си шапките на грозните глави и се пръждосвайте!

Ентрери погледна към Джарлаксъл, който бе останал напълно невъзмутим.

— Аз пък мисля, че ще поостанем — спокойно заяви елфът. — Разбирам колебанието ти, почитаеми господине… почитаеми Рия Брайър — добави той, спомняйки си табелата.

— Рия? — повтори ханджията, видимо озадачен.

— Рия Брайър, нали така пише отвън — невинно обясни наемникът.

— А? — съдържателят пак не разбра, после обаче го осени просветление. — Стария Брайър. Р-то е паднало от времето. Стария Брайър.

— Моите извинения, добри ми господине — поклони се Джарлаксъл с обезоръжаваща любезност и като смигна незабелязано на Ентрери (който, както можеше да се очаква, се бе намръщил), въздъхна дълбоко. — Дошли сме, за да повъздишаме, да си починем и да се почерпим. Не искаме неприятности и не идваме с лошо, уверявам те. Нима не си чувал за мен? Дризт До’Урден от Долината на мразовития вятър, който възвърна Митрал Хол на джуджешкия крал Бруенор Бойния чук?

— Не съм чувал за никакъв Дризит Дуден — заяви Брайър. — Тъй че се омитайте, преди с моите другари да сме ви изхвърлили!

При последните си думи съдържателят повиши глас и неколцина от мъжете в хана се изправиха и извадиха оръжия.

Джарлаксъл хвърли поглед към тях и се усмихна развеселено. Ентрери, който също искрено се забавляваше, дори не си даде труда да се обърне, само се настани по-удобно и загледа как приятелят му ще се измъкне от тази ситуация. Шепата фермери не можеше да разтревожи опитния убиец, още по-малко, когато до него бе опасният Джарлаксъл. Ако трябваше да сравнят селото със земята, така да бъде.

Ето защо Ентрери не обърна особено внимание на гласа на Креншинибон. Ако отломъкът искаше да накара някой от тези глупаци да го открадне, нека само опиташе.

— Не споменах ли току-що, че почти сам извоювах обратно цяло джуджешко кралство — спокойно продължи Джарлаксъл. — Чуй ме добре, стари ми Брайър. Ако ти и приятелите ти се опитате да ни изхвърлите, близките ви ще трябва да копаят не само ниви тази година.

Не бяха толкова самите думи, колкото начинът, по който бяха изречени — небрежно, самонадеяно, с непоколебимата увереност, че шепата фермери изобщо не може да го уплашат. Мъжете, които бяха започнали да се приближават, изведнъж спряха и започнаха да се споглеждат, сякаш търсеха някой, който да ги поведе.

— Повярвай ми, не искам неприятности — увери го наемникът спокойно. — Посветил съм живота си на изкореняването на предразсъдъците (нерядко — напълно основателни), които мнозина хранят към моята раса. Аз не съм просто изнурен пътник, а воин, който брани обикновените хора. Ако гоблини нападнат китното ви селце, ще го защитавам рамо до рамо с вас, докато не ги прогоним — тук гласът на Джарлаксъл се извиси драматично — или докато не издъхна! Ако над селото ви се спусне червен дракон, няма да се уплаша от огнения му дъх, ще извадя оръжие и ще се хвърля…

— Мисля, че те разбраха — намеси се Ентрери, улови го за ръката и го побутна да седне.

Ханджията изсумтя презрително:

— Та ти дори не носиш оръжие, мрачни елфе!

— Стотици казаха същото. Те до един са мъртви — напълно сериозно заяви палачът и Джарлаксъл докосна шапката си в знак на безмълвна благодарност. — Но стига празни приказки — продължи Ентрери, скочи от стола и отметна плаща си, разкривайки изумрудената кама и великолепния си меч. — Ако държите да се бием, да започваме, та да мога да приключа с това и пак да имам време преди падането на нощта да открия хубава храна, още по-хубаво пийване и топло легло. В противен случай се връщайте по масите си и ни оставете на мира, иначе току-виж съм забравил налудничавото желание на приятеля ми паладин да се превърне в герой за тези земи.

Мъжете в кръчмата отново се спогледаха притеснено, неколцина измърмориха нещо под носа си.

— Почитаеми Брайър, всички очакваме твоя знак — рече Ентрери. — Помисли добре, преди да решиш, или измисли начин да използваш кръв в напитките си, защото ако сбъркаш, много скоро ще имаш галони от нея.

Ханджията поклати глава, отпращайки останалите гости обратно по масите, като в същото време издаде нещо средно между сумтене и гневно изръмжаване.

— Отлично! — тупна се по крака Джарлаксъл. — Нетърпеливият ми приятел не успя с прибързаните си действия да опетни репутацията ми. А сега ще бъдеш ли така добър, любезни ми съдържателю, да ни донесеш нещо вкусно за пиене?

При тези думи наемникът извади издутата си кесия, Брайър обаче кръстоса тънки, ала мускулести ръце пред гърдите си и отсече:

— Не обслужвам мрачни елфи в мойта пивница!

— Тогава на драго сърце ще се обслужа сам — изобщо не се смути Джарлаксъл и учтиво докосна ръба на широкополата си шапка. — Разбира се, това ще означава по-малко жълтици за теб.

Брайър го изгледа сурово, елфът обаче не му обърна никакво внимание и като допря изящен пръст до устните си, се обърна към сравнително богатото разнообразие от бутилки на полиците зад бара.

— Някакви предложения? — попита той Ентрери.

— Нещо за пиене — кратко отговори палачът.

Джарлаксъл посочи една от бутилките, промърмори просто заклинание и тя самичка се пъхна в ръката му.

Той я остави на бара и миг по-късно пред него кацнаха и две чаши.

Наемникът посегна към бутилката. Слисан и разгневен, Брайър понечи да го стисне за китката.

Не успя дори да го докосне.

По-бързо, отколкото ханджията можеше да реагира, по-бързо, отколкото изобщо можеше да си представи, че е възможно, Ентрери притисна ръката му върху бара, като в същото време извади изумрудената си кама и я заби на сантиметри от пръстите му. Зачервеното лице на съдържателя пребледня като платно.

— Ако продължаваш в същия дух, от пивницата ти скоро няма да остане почти нищо — обеща Ентрери с най-ледения и заплашителен глас, който Брайър някога бе чувал. — Може би толкова, колкото да ти сковат ковчег.

— Съмнявам се — обади се Джарлаксъл.

Съвършено спокойно, без да обръща почти никакво внимание на спътника си, сякаш през цялото време бе очаквал нещо такова от него, наемникът напълни двете чаши, облегна се на стола си и като помириса питието, отпи малка глътка.

Ентрери пусна ръката на ханджията, огледа се, за да се увери, че никой от останалите не помръдва, след което прибра камата си в ножницата.

— Добри ми господине — проговори Джарлаксъл, — още веднъж те уверявам, че не искаме неприятности. Изминахме дълги мили, изнурителни и сухи, пътят ни занапред надали ще е по-лек. Затова дойдохме в това хубаво селце и влязохме в хубавата ти пивница. Защо държиш да ни пропъдиш?

— Правилният въпрос е защо държи да се прости с живота си! — намеси се Ентрери.

Ханджията погледна първо единия, после другия и най-накрая махна с ръка, в знак че се предава.

— Дано и двамата се продъните в Деветте пъкъла! — изръмжа той и се обърна на другата страна.

Ентрери погледна Джарлаксъл, който сви рамене и отбеляза:

— Бил съм там. Не си струва второ посещение.

И като си взе бутилката и чашата, отиде да седне на единствената свободна маса в помещението. Ентрери, също с чаша в ръка, го последва.

Естествено, само след няколко секунди двете най-близки маси се опразниха — онези, които седяха край тях, побързаха да вземат питиетата си и да се махнат от мрачния елф.

— Винаги ще е така — отбеляза Ентрери след малко.

— Не е било така за Дризт До’Урден, поне доколкото знаят моите шпиони — отвърна наемникът. — В земите, където го познавали, славата му означавала повече от цвета на кожата, дори в очите на най-дребнавите хора. Много скоро и с мен ще стане така.

— Ще се прочуеш с героичните си дела? — изсмя се Ентрери.

— Или с това, че след мен остават само овъглени останки — отговори Джарлаксъл. — За мен е все едно.

Ентрери се усмихна развеселено. Двамата май щяха да си паснат превъзходно.



В магическото огледало Рай’ги и Кимуриел наблюдаваха как двайсетината плъхочовеци, всички до един в човешки облик, влизат в селото.

— Обстановката вече е нажежена — отбеляза Кимуриел. — Ако Горд Абрикс си изиграе правилно картите, селяните ще се присъединят към него и хората му. Трийсет срещу двама. Хубаво съотношение на силите.

Рай’ги изсумтя презрително:

— Може и да се окаже достатъчно, за да поизмори Ентрери и Джарлаксъл поне малко, преди да се появим и да довършим започнатото.

Кимуриел го погледна, но като поразмисли малко, сви рамене и се ухили. Нямаше да седне да оплаква Горд Абрикс и шепа въшливи плъхочовеци.

— Ако успеят да влязат и извадят късмет, ще трябва да действаме бързо — рече той. — Кристалният отломък е там.

— Креншинибон не се опитва да привлече Горд Абрикс и мръсните му приятелчета — увери го Рай’ги с пламнали от нетърпение очи. — Усеща, че сме наблизо и знае колко по-могъщ ще бъде, ако аз го владея.

Кимуриел не каза нищо, ала проницателният му поглед дълго изучава магьосника. Хранеше силно подозрение, че ако Рай’ги се сдобие с отломъка, двамата много скоро ще се обърнат срещу него.



— Колко жители може да има в такова малко село? — учуди се Джарлаксъл, когато вратата се отвори и в пивницата влязоха група мъже.

Ентрери понечи да подхвърли някаква шега, ала бързо се отказа и изпитателно се взря в новодошлите.

— Не чак толкова! — поклати глава той.

Джарлаксъл последва примера му и също се загледа в новопристигналите и в оръжията им, предимно мечове и то много по-хубави от всичко, което можеше да се види по който и да било от останалите селяни.

Ентрери рязко се обърна, забелязал движение край двата неголеми прозореца, и внезапно разбра какво става.

— Не са селяни — съгласи се Джарлаксъл на сложния език на знаците, който Мрачните използваха, макар и пръстите му да се движеха по-бавно заради Ентрери.

— Плъхочовеци — прошепна палачът.

— Чу отломъкът да ги вика ли?

— Надуших ги — отвърна Ентрери и се заслуша, за да разбере дали Креншинибон наистина ги вика, издавайки присъствието му, после обаче се отказа — така и така нямаше особено значение.

— По обувките им още има отходни нечистотии — отбеляза наемникът.

— И мръсотия във вените им — изплю се Ентрери и стана. — Да си вървим! — рече той на висок глас, така че най-близките измежду дузината плъхочовеци, които бяха влезли, да го чуят.

След това направи крачка към вратата, после още една, усещайки погледите на всички в заведението върху себе си и своя живописен спътник, който последва примера му и също стана. Направи трета крачка към вратата и после… внезапно се хвърли на една страна и заби изумрудената си кама в сърцето на най-близкия плъхочовек, преди гнусното същество да успее дори да докосне дръжката на меча си.

— Убийци! — извика някой, ала Ентрери не му обърна никакво внимание и изтегли Нокътя на Шарон.

Шумно дрънчене огласи пивницата, когато мечът му срещна оръжието на следващия плъхочовек с такава сила, че го запрати високо във въздуха. Втори замах на палача и плъхочовекът политна назад, притиснал с ръце посеченото си лице.

Ентрери обаче не го последва, тъй като изведнъж всичко в стаята сякаш изригна. Трима плъхочовеци вече връхлитаха отгоре му с мечове в ръце и той побърза да издигне стена от черна пепел, след което се метна на една страна и се претърколи под най-близката маса. Плъхочовеците понечиха да го последват, ала докато се ориентират, Ентрери вече се бе изправил и се нахвърли върху тях, запращайки масата в лицата им.

След това побърза да приклекне и замахна към колената им — изумрудената кама с лекота отсече един крак и преряза почти докрай втори.

Плъхочовеците продължаваха да прииждат, ала иззад гърба на Ентрери се посипа дъжд от ками и те бяха принудени да отстъпят.

Ентрери трескаво размаха Нокътя на Шарон, наслоявайки пелени от непрогледна пепел между себе си и противника. Успя да хвърли бърз поглед назад и видя как Джарлаксъл запраща поредица от ками срещу врага. На няколко от плъхочовеците обаче им хрумна да последват примера на палача и като вдигнаха една от тежките маси като щит пред себе си, се нахвърлиха върху елфа.

Ентрери нямаше възможност да проследи атаката — им, тъй като неговите врагове също се увеличаваха, а сред тях имаше и двама селяни. Мечът му се стрелна надолу, спря оръжието на един от селяните и се престори, че се кани да го отбие нагоре, но когато мъжът се опита да му попречи, той изведнъж натисна надолу, притискайки оръжието до тялото на собственика му. След това стовари дръжката на меча си в лицето му — прекалено бързо, за да може селянинът да реагира.

Човекът се простря на пода, а Нокътя на Шарон се стрелна на другата страна и не само отби оръжието на най-близкия плъхочовек, но и отнесе върха на вилата в ръцете на втория селянин. Ентрери направи крачка напред и съвършено премерените удари на меча му скоро принудиха плъхочовека да започне да отстъпва, разкривайки пролуки в защитата му.

Изумрудената кама също не бездействаше и селянинът със счупената вила едва успяваше да запази равновесие. Ентрери можеше да го довърши с лекота, стига да не бе намислил друго.

— Не виждаш ли какво представляват новите ви съюзници? — извика му палачът и като отби меча на плъхочовека, го удари по главата с тъпата част на острието. Все още не искаше да го убие, само да го разяри достатъчно, за да го накара да се разкрие. Още няколко подобни удара и Ентрери забеляза как лицето на плъхочовека започва да потръпва.

Вече знаеше какво ще последва.

Внезапно, но нарочно скъсено замахване отблъсна плъхочовека назад и Ентрери насочи цялото си внимание към селянина. Камата му се провря над счупената вила и я натисна надолу, а с бърза крачка напред принуди селянина да се облегне върху него. Миг по-късно Ентрери отново отстъпи и мъжът се олюля.

Ентрери го сграбчи в желязна схватка и го обърна към потръпващия, преобразяващ се плъхочовек.

Селянинът с мъка си пое дъх, убеден, че с него е свършено, ала камата, опряна в гърба му, все още не се бе забила, а палачът го държеше прекалено здраво, затова той нямаше друг избор, освен да опита да се успокои и да види какво се случва пред него.

Миг по-късно от гърдите му се откъсна смразяващ кръвта вик и прикова вниманието на всички в помещението към потресаващата гледка пред очите му — ужасяващо разкривено и разтеглено, лицето на плъхочовека бързо изгуби човешкия си облик и на негово място се появи огромна глава на плъх.

Ентрери блъсна селянина към гнусното създание и със задоволство го видя да забива дръжката на счупената си вила в корема на плъхочовека.

Палачът побърза да се обърне — трябваше да се пребори с още много противници. Селяните стояха объркани, чудейки се на чия страна да застанат. Ентрери знаеше достатъчно за подобни превъплътители, за да разбира, че току-що бе предизвикал верижна реакция — разлютени и превъзбудени, останалите плъхочовеци също щяха да приемат другата си, много по-първична форма.

Успя да хвърли бърз поглед към Джарлаксъл и го видя във въздуха — използвайки умението си да левитира, той се обръщаше ту на една, ту на друга страна, а от ръката му се сипеха ками. Пред очите на Ентрери двамина плъхочовеци политнаха назад, пронизани безпогрешно, един от селяните пък беше улучен в крака.

Джарлаксъл нарочно не го беше убил, разбра палачът, макар нищо да не му пречеше.

Ентрери неволно потръпна, виждайки как изведнъж наемникът се оказа засипан от дъжд от собствените си ками, ала елфът очевидно го очакваше, защото развали магията за левитация и меко се спусна на пода. Кръстосвайки ръце, Джарлаксъл извади две ками от ножниците, скрити под плаща му, и се приготви да посрещне връхлитащия неприятел. Докато го правеше, прошепна нещо и двете ками начаса се източиха и се превърнаха в блестящи мечове.

Широко разкрачен, той заразмахва двете оръжия описваше широки кръгове пред, зад и над себе си, сечеше въздуха с оглушително свистене, на няколко пъти вдигна ту единия, ту другия меч пред гърдите си, а после и над главата си, успоредно на пода.

Ентрери се намръщи — очаквал бе нещо по-добро от Джарлаксъл. Неведнъж бе виждал този стил на бой, най-вече сред пиратите, върлуващи из моретата край Калимпорт. Привидно лесен, той залагаше много на заблудата и притежаваше повече празна показност, отколкото истинско съдържание. Онзи, който го използваше, разчиташе най-вече на колебанието и страха на противника, за да успее да нанесе някой точен удар.

Макар да действаше срещу не особено опитни неприятели, стилът бе напълно безполезен срещу всеки малко по-изкусен воин. Ентрери се бе справил с няколко противника, които го използваха (двама от тях в една и съща битка, след като остриетата им се бяха преплели и те не бяха успели да се отделят един от друг) и никога не го бе смятал за кой знае какво предизвикателство.

Групата плъхочовеци, нахвърлили се на Джарлаксъл, очевидно мислеха по същия начин. Те бързо заобиколиха елфа и започнаха да го нападат един по един, принуждавайки го непрестанно да се върти ту на една, ту на друга страна.

Оказа се, че наемникът не може да бъде затруднен толкова лесно и всичките им удари бяха отбити съвършено.

— Рано или късно ще се измори — прошепна си Ентрери, докато се отдръпваше от най-новите си противници.

Искаше да се добере до приятеля си и да му помогне. Докато си проправяше път натам, хвърли още един поглед назад, надявайки се да стигне навреме, макар вече да се питаше струва ли си изобщо да спасява разочаровалия го елф.

Неволно ахна, първо от объркване, после от възхита.

Джарлаксъл се преметна във въздуха, озовавайки се лице в лице с плъхочовека зад себе си. Гнусното създание политна назад, пронизано два пъти, Джарлаксъл обаче си бе набелязал друга цел и като се претърколи на една страна, приклекна и замахна към следващия си противник. Плъхочовекът подскочи високо и замахна с меча си в отчаян опит да отбие вражеското оръжие.

Инстинктивно, без да го е искал, Ентрери изкрещя.

Този път приятелят му наистина беше обречен — двама противници с мечове в ръце се нахвърлиха върху него, един отляво, а другият изотзад и отдясно, отрязвайки всеки път за отстъпление.



— Разкриват се — изсмя се Кимуриел.

Тримата с Рай’ги и Берг’иньон наблюдаваха случващото се през междупространствен портал, който всъщност ги поставяше в сърцето на битката.

Гледката на преобразяващите се плъхочовеци искрено забавляваше и Берг’иньон. В един миг той скочи напред, сграбчи някакъв селянин, който неволно прекрачваше през портала, прониза го смъртоносно и го запрати обратно в пивницата, където той се свлече на пода.

Покрай портала минаха и други силуети, виковете на битката достигаха до ушите на тримата елфи, които я следяха внимателно. Кимуриел и Берг’иньон стояха отпред, Рай’ги бе зад тях, затворил очи, докато подготвяше заклинанията си — нещо, което му отнемаше повече време от обикновено заради настойчивия зов на нетърпеливия кристален отломък.

Край портала се мерна силуетът на Горд Абрикс.

— Хвани го! — извика Кимуриел и пъргавият Берг’иньон скочи през портала, сграбчи плъхочовека и се върна обратно, влачейки го след себе си.

Горд Абрикс се дърпаше и крещеше нещо на Кимуриел, Берг’иньон обаче го държеше прекалено здраво, а Кимуриел изобщо не го слушаше, напълно погълнат от действията на Рай’ги — трябваше да изчисли всичко до съвършенство и да затвори портала в точния миг.

Джарлаксъл не се и опита да избяга и Ентрери разбра, че от самото начало бе очаквал подобна атака и нарочно бе довел противника до този момент.

Както беше приклекнал, с единия крак малко пред другия и протегнати напред ръце, той успя някак да завърти оръжията си и да се изправи с едно-единствено, съвършено премерено движение. С лявата ръка замахна настрани, а с дясната така обърна дръжката на другия си меч, че когато свали юмрука си надолу, острието се оказа зад гърба му.

Двама от нападателите се заковаха на място, а на гърдите им зейнаха грозни рани.

Джарлаксъл издърпа двете си оръжия и отново замахна, обръщайки се наляво. Докато елфът завърши завъртането си, по тялото на единия плъхочовек се бяха появили още няколко рани, а другият бе останал без глава след още един замах назад.

Ентрери отдавна беше променил мнението си за стила на приятеля си.

Джарлаксъл се хвърли на пътя на първия си противник, пресрещна меча му между двете си остриета и го изби от ръката му. За момент трите оръжия се завъртяха във въздуха, описвайки широки кръгове, макар че вече никой не държеше едното от тях, освен мълниеносните движения на другите две.

Джарлаксъл успя да закачи дръжката му с остриетата на един от своите мечове, извъртя го на една страна и го запрати към гърдите на друг от нападателите си, поваляйки го на земята.

След това се хвърли напред, внезапно и яростно само за миг отсече едната, а после, с добре премерен удар в ключицата, и другата ръка на плъхочовека пред себе си, след което посече лицето му и преряза гърлото му.

Един ритник в гърдите — и гнусното създание се сгромоляса на земята, а Джарлаксъл го прегази и продължи напред.

Ентрери бе възнамерявал да отиде при наемника, ала вместо това елфът се втурна към него и като превърна меча си в кама, която прибра обратно в ножницата й, сграбчи палача за рамото и го дръпна след себе си.

Ентрери го изгледа озадачено. В пивницата още бе пълно с плъхочовеци, през вратата и прозорците нахлуваха още, селяните обаче бавно отстъпваха, заели напълно отбранителна позиция. Въпреки че имаше повече от дузина от отвратителните същества, Ентрери знаеше, че двамата с невероятния Джарлаксъл с лекота ще ги направят на пух и прах.

На всичкото отгоре, елфът тичаше не към вратата, а към най-близката стена. Вярно, когато имаха работа с многочислен противник, нерядко бе от полза да защитят гърбовете си с подобна здрава бариера, ала не и в случая, не и при размаха, с който Джарлаксъл се биеше и който изискваше много повече пространство.

В този миг наемникът го пусна и посегна към шапката си.

Незнайно откъде извади черен диск, изработен от материал, какъвто Ентрери не бе виждал, и го хвърли.

Дискът се удължи, докато летеше към стената, и се извъртя с плоската си страна към нея. Удари се… и се заби дълбоко в дървото.

И ето че изведнъж вече не беше никакъв диск, а дупка — истинска дупка! — в солидната стена.

Джарлаксъл блъсна Ентрери през нея, след което го последва, забавяйки се само колкото да издърпа магическия предмет, оставяйки стената непокътната.

— Бягай! — изкрещя той и се втурна да тича, следван по петите от палача.

Преди Ентрери да успее да го попита какво става, пивницата се взриви, огромно, огнено кълбо, което погълна всичко — цялата сграда, онези плъхочовеци, които още се навъртаха около вратата и прозорците, както и конете (включително тези на Ентрери и Джарлаксъл), спънати наблизо.

Ентрери и Джарлаксъл бяха запратени по очи на земята, ала веднага се изправиха и тичешком напуснаха селото, насочвайки се към покритите с дървета хълмове, които го заобикаляха.

В продължение на дълги минути не си казаха нищо, просто бягаха, колкото ги държат краката, докато най-сетне Джарлаксъл не спря зад един хребет и не се просна на тревата, с мъка поемайки си дъх.

— Бях започнал да се привързвам към коня си — рече той. — Жалко.

— Не видях магьосник — отбеляза Ентрери.

— Защото не беше в стаята. Поне не физически.

— Как тогава го усети? — поиска да узнае палачът, после обаче и сам разбра. — Рай’ги и Кимуриел никога не биха допуснали Горд Абрикс и гнусните му приятелчета да докопат кристалния отломък. А и изобщо не са очаквали те да успеят да ни го отнемат.

— Нали ти обясних, че това е типично за тях — напомни му Джарлаксъл. — Изпращат „плявата“ да отвлече вниманието на неприятеля, след което Кимуриел отваря един от междупространствените си портали, през който Рай’ги запраща някоя от магиите си.

Ентрери погледна назад към селото и стълба черен дим, който се издигаше във въздуха.

— Отлична работа — поздрави той приятеля си. — Спаси живота и на двама ни.

— Твоя — със сигурност — отвърна Джарлаксъл и когато го изгледа заинтригувано, Ентрери го видя да вдига ръка пред лицето си… ръка, върху която носеше червеникавозлатист пръстен, който наемникът не бе забелязал досега. — Беше най-обикновено огнено кълбо — ухили се наемникът.

Ентрери кимна и също се усмихна широко, питайки се дали изобщо има нещо, за което Джарлаксъл да не е подготвен.

Двадесета глава Между благоразумието и копнежа

Горд Абрикс ахна и отскочи назад, когато огненото кълбо изсвистя покрай него, профуча през портала и влетя в пивницата. В мига, в който това стана, Кимуриел тутакси затвори междупространствената врата, ала Горд Абрикс неведнъж бе виждал огнени кълба и не му бе трудно да си представи опустошението в пивницата. Току-що бе изгубил близо двайсетима от верните си войници.

Успя някак да се изправи на крака и се обърна към тримата мрачни елфи, без да знае нито какво да мисли, нито какво да стори, както обикновено в тяхно присъствие.

— Ти и хората ти се представихте отлично — отбеляза Рай’ги.

— Вие ги убихте — осмели се да каже Горд Абрикс, като много внимаваше гласът му да не прозвучи обвинително.

— Необходима жертва — увери го Рай’ги. — Не вярваше, че могат да победят Артемис Ентрери и Джарлаксъл, нали?

— Защо ги изпратихте тогава? — попита ядосаният Горд Абрикс, ала още преди да довърши, разбра какво всъщност се бе случило.

Целта на неговия отряд от самото начало бе именно тази — да отвлекат вниманието на Джарлаксъл и Ентрери, за да могат Рай’ги и Кимуриел да извършат онова, което бяха замислили.

В този миг Кимуриел отново отвори междупространствения портал и пред очите им се разкри разрушената пивница. Зла усмивка изкриви устните на псиониста при вида на овъглените, неподвижни тела по пода, а Горд Абрикс неволно потръпна при мисълта, че самият той се бе спасил на косъм.

Берг’иньон прекрачи портала, за да провери помещението, от което не бе останало много. Върна се само след няколко секунди.

— Един-двама от плъхочовеците още мърдат — съобщи той на двамата си другари.

— А нашите приятели? — попита Рай’ги.

Берг’иньон сви рамене:

— Не видях нито Джарлаксъл, нито Ентрери. Може би са затиснати под някоя стена или пък са овъглени така, че да не могат да бъдат разпознати.

Рай’ги помисли за миг и му даде знак да се върне обратно в хана с Горд Абрикс и да поогледа по-внимателно.

— А моите войници? — попита плъхочовекът.

— Пренеси ги тук, ако все още могат да бъдат спасени — отвърна Рай’ги. — Лейди Лолт ще ми даде силата да ги изцеля… стига да поискам.

Горд Абрикс вече се беше отправил към портала, но поспря за малко и хвърли любопитен поглед към опасния загадъчен елф, чудейки се как да разбира думите му.

— Вярваш ли, че са там? — попита Кимуриел на своя език, за да не го разбере Горд Абрикс.

Вместо Рай’ги му отговори Берг’иньон от другата страна на портала:

— Не са — уверено заяви той, макар да бе очевидно, че все още не бе претърсил развалините. — Ще ни трябва повече от шепа плъхочовеци и най-обикновена магия, за да ги заловим.

Очите на Рай’ги се присвиха при тази обида към заклинанието му, макар че в действителност не можеше да не се съгласи с преценката на Берг’иньон. Надявал се бе да залови плячката си бързо и чисто, ала дълбоко в себе си знаеше, че няма да стане така и че Джарлаксъл ще се окаже костелив орех.

— Побързайте! — нареди Кимуриел на Берг’иньон и Горд Абрикс, които се разтичаха напред-назад, разбутвайки отломките и изпепелените тела.

— Не са там — заяви Рай’ги миг по-късно.

— И ти ли мислиш като Берг’иньон? — попита Кимуриел.

— Чувам гласа на Креншинибон — сърдито обясни магьосникът, тъй като наистина бе доловил зова на отломъка, пленен от упорития Ентрери. — И не идва от пивницата.

— Откъде тогава?

Рай’ги подразнено сви рамене. Откъде наистина?

Ясно чуваше зова на Креншинибон, ала това бе всичко — далечен, настойчив зов, идващ незнайно откъде.

— Доведи „помощниците“ ни — рече той и Кимуриел също прекрачи през портала.

Върна се почти веднага заедно с Берг’иньон, Горд Абрикс и двама ужасно обгорени, но живи плъхочовеци.

— Помогни им! — примоли се Горд Абрикс и довлече телата им пред Рай’ги. — Това е Поуийно, близък съветник и приятел.

Рай’ги затвори очи и поде заклинателен напев, миг по-късно ги отвори и протегна ръка над гърчещото се тяло на Поуийно. Завърши магията си, като раздвижи пръсти и изрече още едно заклинание. Ярки искри изскочиха от върховете на пръстите му и разтърсиха тялото на злощастния плъхочовек, който запищя и се загърчи от болка, когато от ужасните рани по тялото му започна да се процежда внезапно закипяла кръв.

Всичко свърши за няколко секунди и Поуийно се отпусна на пода, мъртъв.

— Какво… какво направи? — ахна Горд Абрикс, ала Рай’ги, който вече бе подхванал ново заклинание, не му обърна внимание.

Когато не получи отговор, Горд Абрикс се нахвърли отгоре му… или поне се опита, но установи, че краката му сякаш бяха залепнали за пода. Огледа се и по самодоволното изражение на Кимуриел разбра, че именно той го държи прикован за земята.

— Ти се провали — обясни Рай’ги, след като отвори очи и протегна ръка над другото тяло в краката си.

— Току-що каза, че сме се представили отлично! — възнегодува Горд Абрикс.

— Това бе преди да разбера, че Джарлаксъл и Артемис Ентрери са успели да избягат.

След тези думи Рай’ги довърши магията си, поразявайки с мощна светкавица проснатото в краката си тяло. Раненият плъхочовек се сгърчи и след броени секунди издъхна.

Горд Абрикс изрева и извади меча си, ала Берг’иньон беше по-бърз и изби оръжието от ръката му. Едва забележимо кимване на Рай’ги и прекрасното елфическо острие преряза гърлото на плъхочовека.

Все така сякаш споен с пода, Горд Абрикс се свлече на земята, без да откъсва умолителен поглед от Рай’ги.

— Не търпя провали — ледено заяви магьосникът.



— Крал Елберет вече предупреди съгледвачите ни — увери Шайли двете джуджета, когато Айвън и Пикел пристигнаха в Шилмистката гора, на запад от Снежните планини.

Кадърли ги бе изпратил при елфическите си приятели, тъй като знаеше, че всеки, който се приближи, неизбежно ще бъде забелязан от многобройните съгледвачи на крал Елберет.

Пикел издаде странен звук, който според брат му бе по-скоро израз на безпокойство, отколкото на надежда въпреки че Шайли току-що им бе казала точно това, което се надяваха да чуят.

Но дали наистина беше така?

Айвън спря изпитателен поглед върху лицето на елфическата девойка. С виолетовите си очи и гъста златиста коса, която се спускаше под раменете й, Шайли бе красива дори според представите на джуджетата, които обикновено предпочитаха по-ниски, по-набити и по-брадати жени. Ала в държанието на Шайли и в тона на мелодичния й глас имаше още нещо.

— Не трябва да ги убивате, нали разбра? — заяви Айвън направо, ала Шайли си остана все така напрегната.

— Сами казахте, че са много опасни — напомни тя. — Убиец и мрачен елф.

Айвън не пропусна да забележи неприязнените нотки в гласа й при споменаването на мрачния елф, сякаш расата му я обиждаше повече и от професията на спътника му.

— Кадърли трябва да говори с тях — изръмжа джуджето.

— Нима не може да разговаря с мъртвите?

— Ооо! — възкликна Пикел неочаквано и потъна в близкия храсталак само за да се появи отново миг по-късно, скрил едната си ръка зад гърба.

Широко усмихнат, той застана пред Шайли и й протегна цветето, което държеше зад гърба си:

— Дризит!

На Шайли й бе трудно да остане все така сурова пред толкова прочувствена „атака“. Тя се усмихна, пое цветето от Пикел и го поднесе към лицето си, за да вдъхне нежния му аромат.

— Често сред бурените израства най-прекрасното цвете — разбра тя какво иска да й каже джуджето. — Така, както в някой джуджешки клан може да се роди друид, ала това не означава, че има и други.

— Има надежда — бе единственият отговор на Пикел.

Шайли се засмя безпомощно.

— Трябва много да внимаваш — предупреди я Айвън. — Кадърли казва, че ако сърцето ти не е кристално чисто, отломъкът ще го впримчи в мрежите си и ще го използва за собствените си нужди. Голяма надежда ти възлага, така да знаеш.

Искрената усмивка на Шайли бе цялото успокоение, от което джуджето се нуждаеше.

— Брат Шантиклер вече е измислил как да занимава децата — рече Даника на Кадърли. — Така ще можем да потеглим веднага щом отломъкът се появи.

Изражението на Кадърли показваше, че той съвсем не мисли така.

— Нали не смяташе, че ще те оставя да отидеш в бърлогата на огромен дракон, без да съм до теб, за да ти помагам? — Даника беше искрено наранена.

Кадърли въздъхна дълбоко.

— И преди сме се срещали с червен дракон — напомни му Даника. — И всичко щеше да мине чудесно, ако не бяхме решили да го вземем с нас.

— Този път ще бъде по-трудно — изтъкна Кадърли. — Голяма част от силата ми ще отива само в това да контролирам отломъка, като в същото време ще трябва да се оправям и с дракона. А изобщо няма да се изненадам ако Креншинибон се опита да привлече звяра на своя страна. Какъв по-добър господар за оръдие на хаоса и разрухата от един червен дракон?

— Колко силна е магията ти? — попита Даника.

— Боя се, че не чак толкова.

— Още една причина аз, Айвън и Пикел да дойдем, с теб.

— Вярваш ли, че който и да било от нас има някакви шансове срещу дракона без помощта на Денеир? — попита Кадърли направо.

— Ако Денеир не е с теб, ще ти трябваме, за да те измъкнем от там, колкото се може по-бързо — усмихна се Даника. — Нали за това са приятелите?

Кадърли понечи да каже още нещо, ала откри, че няма доводи, с които би могъл да надвие решимостта и хладното спокойствие, изписани по красивото лице на Даника. Разбира се, че щеше да поиска да дойде с него и разбира се, че той нямаше да успее да я спре, освен ако не тръгнеше тайно и не използваше могъща магия. Естествено Айвън и Пикел също щяха да пътуват с него, макар че неволно потръпна, като си представи как друидът Пикел се изправя срещу червения дракон. Не искаха да притесняват огромното същество повече, отколкото бе необходимо, за да „заемат“ огнения му дъх за малко, ала нищо чудно Пикел, който бе всецяло посветен на природата, да откажеше да си тръгне ей така, оставяйки живо това може би най-голямо извращение на всички естествени закони.

Даника улови брадичката му в шепата си и повдигна лицето му, така че да го гледа право в очите.

— Ще успеем — рече тя и докосна устните му със своите. — Справяли сме се и с по-големи опасности, любов моя.

Кадърли не можеше да й откаже, не можеше и не биваше да й попречи да дойде с него на това опасно пътуване, когато решителността й бе така голяма, а желанието й — така искрено. Той я привлече към себе си и отвърна на целувката й.

— Прекалено сме заети другаде — опита се да обясни Шарлота.



Рай’ги и Кимуриел никак не се бяха зарадвали, когато научиха, че по някакъв начин в Далабад бяха проникнали шпиони на няколко от големите мемнонски — военачалници.

Двамата елфи се спогледаха разтревожено. Вярно, Шарлота твърдеше, че шпионите са били заловени и избити до един, но ако грешеше? Ами ако някой от тях — бе успял да се измъкне и да съобщи на военачалниците в Мемнон истината за преврата в оазиса? Не беше ли възможно други съгледвачи също да са разбрали кой в действителност стои зад превземането на дом Басадони?

— Много скоро може да се наложи да пожънем плодовете на всички опасности, заложени от Джарлаксъл — рече Кимуриел на езика на Мрачните.

Шарлота разбра всяка дума, ала тънкостите на елфическата поговорка й убягнаха. Изразът често се използваше, когато ставаше въпрос за разплата с някой елфически род, посегнал срещу друг дом. Думите на Кимуриел бяха недвусмислено предупреждение, напомняне, че забъркването на Джарлаксъл с Креншинибон най-вероятно ги бе оставил твърде уязвими, каквито и стъпки да предприемеха сега.

Рай’ги кимна и поглади брадичката си, прошепвайки нещо, което другите двама не можаха да чуят. Неочаквано той пристъпи напред и застана пред Шарлота вдигнал ръце пред себе си. Още една дума и от пръстите му изригна пламък и обгърна главата на слисаната жена. Шарлота изпищя и се защура напред-назад, замахвайки към главата си, после се хвърли на пода и се затъркаля.

— Погрижи се всички останали, които знаят твърде много, да свършат по същия начин — ледено рече Рай’ги когато Шарлота най-сетне издъхна в краката му.

Кимуриел кимна мрачно, макар в ъгълчетата на устните му да играеше усмивка.

— Ще отворя портала към Мензоберанзан — обясни магьосникът. — Това място не ми харесва, а и двамата вече знаем, че печалбите, които можем да направим, не си заслужават риска за Бреган Д’аерте. Дори не съжалявам, че Джарлаксъл така глупашки загърби всякакъв здрав разум.

— Радвам се, че го стори — съгласи се Кимуриел. — Така вече можем да се върнем обратно в пещерите, където ни е мястото.

И с един последен поглед към Шарлота, чиято овъглена глава все още тлееше, той се усмихна и като кимна на своя приятел и съмишленик, излезе, нетърпелив да започне подготовката за изтеглянето им.

Рай’ги също излезе, макар и през друга врата, която водеше към стълбището, спускащо се в подземието на дом Басадони. Там стаите бяха по-сигурни и той можеше да се отпусне и да помисли на спокойствие. Думите му към Кимуриел бяха напълно искрени.

Логични думи. Единственият път, който им оставаше в свят, станал постепенно прекалено опасен.

И все пак… И все пак не можеше да пропъди зова, който отекваше в съзнанието му, настойчив глас, който молеше за помощ, а в замяна обещаваше могъщество, каквото той не бе и сънувал.

Рай’ги се разположи в удобно кресло в личните си покои, повтаряйки си, че завръщането в Мензоберанзан е правилният ход за Бреган Д’аерте, че рискът, на който щяха да се изложат, ако се задържат на Повърхността пък било то и за да преследват могъщи магически предмети, твърде много надвишава възможните печалби.

Не след дълго Рай’ги потъна в дълбок унес, най-близкото подобие до истински сън, на което бе способен един мрачен елф.

И в този „сън“ гласът на Креншинибон отново го откри — зов за избавление и обещания за съкровища и власт.

Призивът на отломъка ставаше все по-силен и по-силен, обещанията му — все по-примамливи. Ала този път те не рисуваха образа на величествени кристални кули в калимшанската пустиня. Не, сега Рай’ги виждаше кула от най-чист опал, издигаща се насред Мензоберанзан, катраненочерна и пулсираща от топлина и енергия.

Доводите на разума се оказаха прекалено слаби пред тази картина, пред образа на всички матрони майки, сред тях и омразната Триел Баенре, наредили се пред кулата, за да му се поклонят.

Рай’ги рязко отвори очи. Наложи си да събере мислите си и скочи от креслото, за да намери Кимуриел и да му каже да промени разпорежданията си. Да, порталът към Мензоберанзан щеше да бъде отворен и да, голяма част от войниците на Бреган Д’аерте щяха да се завърнат у дома.

Ала работата на Рай’ги и Кимуриел на Повърхността все още не бе свършена. Те двамата, заедно с един неголям отряд, щяха да останат, докато Креншинибон не се сдобиеше с достоен господар, който да му даде могъществото, което заслужаваше и с което в замяна отломъкът щеше да дари новия си господар.

В една мрачна стая далеч под Далабадския оазис Ихараскрик мислено се поздрави, задето бе променил призива на Креншинибон, така че още по-силно да изкуши Рай’ги. Кимуриел вече му бе съобщил за промяната в плановете на Бреган Д’аерте, ала макар външно илитидът да я бе приел, в действителност не искаше да остави отломъка да си отиде току-така, без преди това той да се опита да научи повече за него. С огромна концентрация и целия умствен контрол, на който бе способен, Ихараскрик бе успял да долови далечната мелодия на тихия, настойчив зов, макар че все още не можеше да открие неговия източник.

Да, Бреган Д’аерте щяха да му трябват още малко, макар да бе наясно, че щом мрачните елфи изпълнят предназначението си, между него и Рай’ги най-вероятно ще се стигне до двубой.

Така да бъде, каза си Ихараскрик. Кимуриел Облодра, псионистът, който разбираше истината за недостатъците на Креншинибон, несъмнено щеше да застане на страната на илитида.

Двадесет и първа глава Маска на божество

— Кой би живял в пустинята, когато толкова наблизо има такава красота? — недоумяваше Джарлаксъл.

В дните след катастрофата в пивницата на Брайър, двамата се бяха движили с възможно най-голямата скорост, на която бяха способни, и дори бяха прибегнали до помощта на магьосника от една усамотена кула, за да ги придвижи по-близо до целта им, катедралата „Възвисяване на вярата“ и свещеника Кадърли.

Не пречеше и това, че Джарлаксъл сякаш разполагаше с неограничени количества злато.

Ето как не след дълго Снежните планини се извисиха пред тях. Лятото си отиваше, подухваше студен вятър, ала дори Ентрери бе принуден да се съгласи с думите на наемника, макар да се учудваше, че един мрачен елф може да открие красота в един толкова типичен за Повърхността пейзаж. Под тях, сгушена в западното подножие на планината, се простираше дълга, широка долина, застлана сякаш с килим от вековни дървета.

Дори Ентрери, който бе прекарал почти целия си живот в отричане на всяка красота, нямаше как да не се съгласи, че планината е величествена — висока и назъбена, и с върхове, покрити със сняг, който искреше ослепително на лъчите на слънцето.

— В Калимпорт си изкарвам хляба — отвърна той след малко, ала Джарлаксъл изсумтя презрително.

— С умения като твоите можеш да си намериш работа, където поискаш. В Града на бездънните води или в Лускан, в Долината на мразовития вятър и дори тук. И в най-големия град, и в най-малкото село знаят колко полезен може да бъде воин като теб. Никой не би прогонил Артемис Ентрери… освен, разбира се, ако не го познава така добре, както го познавам аз.

Палачът заплашително присви очи при тези думи, макар и двамата да знаеха, че са само на шега… или пък не? И в двата случая забележката на Джарлаксъл беше прекалено вярна, за да може Ентрери наистина да се засегне.

— Трябва да заобиколим планината от юг, за да достигнем Карадун и пътеките, отвеждащи до катедралата — обясни Ентрери. — Ако побързаме, само след няколко дни можем да сме при Кадърли.

— Да побързаме тогава — съгласи се Джарлаксъл. — Нека се отървем от отломъка и…

Той не довърши и любопитно се вгледа в приятеля си.

И какво?

Неизреченият въпрос увисна почти осезаемо във въздуха. Откакто бяха избягали от кристалната кула в Далабад, те имаха цел — отиваха във „Възвисяване на вярата“, за да унищожат опасния отломък. Ала какво ги очакваше след това? Дали Джарлаксъл щеше да се запъти към Калимпорт, за да си възвърне властта над Бреган Д’аерте, питаха се и двамата. Ентрери бе сигурен в едно — ако елфът действително имаше такива намерения, той нямаше да го последва. Дори ако Джарлаксъл някак съумееше да изкорени семената на раздора, посети от Рай’ги и Кимуриел, палачът нямаше никакво желание отново да се връща сред Бреган Д’аерте и да преценява всяко свое действие в светлината на неоспоримия факт, че предполагаемите му съюзници почти до един биха искали да го видят мъртъв.

Къде ли щяха да отидат? И дали щяха да го сторят заедно или всеки щеше да поеме по собствен път?

Двамата още мислеха за това, когато чуха силен глас властен, ала мелодичен.

— Спрете и се предайте! — нареди той.

Джарлаксъл и Ентрери като един погледнаха напред и видяха самотна фигура — красива и изящна елфическа девойка.

— Да се предадем? — промърмори Джарлаксъл. — Защо всички очакват да се предадем. А и да сме били спрели, на всичкото отгоре. Та ние и без това бяхме спрели!

Ентрери почти не го чуваше, тъй като всичките му сетива бяха насочени към дърветата наоколо. Държанието на девойката бе достатъчно красноречиво, а подозренията му се потвърдиха миг по-късно, когато сред клоните забеляза първо един, а после и втори стрелец, с лъкове, насочени право срещу него и Джарлаксъл.

— Не е сама — прошепна Ентрери на наемника, като внимаваше да не сваля усмивката от лицето си и да си придаде дружелюбно изражение.

— Елфите рядко са сами — отговори Джарлаксъл също толкова тихо. — Особено когато си имат работа с Мрачните.

Усмивката на Ентрери стана малко по-широка при тази неоспорима истина. Всеки момент очакваше върху тях да се посипе дъжд от стрели.

— Добра среща! — поздрави Джарлаксъл високо и свали шапката си, така че у никого да не остане и капчица съмнение каква е истинската му раса.

Ентрери забеляза, че девойката неволно потръпна и забави крачка — дори от разстоянието, което ги делеше (поне трийсетина метра), беше очевидно, че Джарлаксъл наистина е елф на мрака.

Девойката се приближи още малко, придавайки си спокойно, непроницаемо изражение. Внезапно Ентрери осъзна, че това не е случайна среща. Заслуша се за момент, за да чуе дали Креншинибон не ги бе повикал в отчаяния си опит да избяга от него.

Не долови нищо необикновено, никаква мисловна връзка между отломъка и жената пред него.

— Наоколо има стотина воини — заяви девойката и спря на около двайсет крачки от тях. — Нищо не би им доставило по-голямо удоволствие от това да пронижат черното ти сърце със своите стрели, но не за това сме тук… освен ако вие не ни принудите.

— Каква нелепост! — възкликна Джарлаксъл оживено. — Защо бих искал да сторя нещо такова, прекрасна девойко! Аз съм Дризт До’Урден от Долината на мразовития вятър, а сърцето ми, убеден съм, не се различава много от твоето!

Елфката присви устни.

— Не е чувала за теб, приятелю — предположи Ентрери.

— Шайли от Шилмистката гора е чувала за Дризт До’Урден — увери ги девойката. — Чувала е също така и за Джарлаксъл от Бреган Д’аерте, както и за Артемис Ентрери, най-мерзкия от всички убийци.

Джарлаксъл и Ентрери неволно примигаха при тези неочаквани думи.

— Сигурно кристалният отломък й е казал — прошепна наемникът на приятеля си.

Ентрери не отрече, ала не го и повярва. Затвори очи и отново се опита да долови някаква връзка между девойката пред себе си и Креншинибон. И този път не усети нищо. Абсолютно нищо.

Но откъде можеше да знае?

— Ти ли си Шайли от Шилмистката гора? — учтиво попита Джарлаксъл. — Или говориш за някой друг?

— Аз съм Шайли — потвърди девойката. — С моите приятели бяхме изпратени тук, за да ви открием, Джарлаксъл от Бреган Д’аерте. Със себе си носиш предмет, който е много важен за нас.

— Аз? — престори се на учуден наемникът, доволен, че може да бъде още по-достоверен, тъй като отломъкът наистина не беше у него.

— Кристалният отломък е у Джарлаксъл и Артемис Ентрери — отсече Шайли категорично. — Не ме интересува кой точно го носи, а само това, че е у вас.

— Ще ни нападнат — прошепна Джарлаксъл на Ентрери. — Отломъкът им говори. Боя се, че няма да можем да се измъкнем с приказки.

Палачът обаче не мислеше така. Креншинибон не се опитваше да примами Шайли и останалите елфи, а ако вече се бе опитал да го стори, никой от елфите не го бе допуснал в съзнанието си.

Внезапно забеляза, че Джарлаксъл прави някакви движения (магия, досети се той) и го хвана за ръката, за да го накара да спре.

— Наистина притежаваме предмета, за който говорите — каза той на Шайли и пристъпи напред, уповавайки се единствено на интуицията си. — Искаме да го отнесем на Кадърли от „Възвисяване на вярата“.

— Защо? — попита девойката.

— За да може свещеникът да отърве света от него — дръзко отговори Ентрери. — Казваш, че си чувала за Дризт До’Урден. Ако е вярно и ако познаваш Кадърли също толкова добре (в което не се и съмнявам), значи знаеш, че Дризт също бе тръгнал към него с тази цел.

— Докато един мрачен елф, предрешен като Кадърли, не му открадна отломъка — твърдо заяви Шайли.

Всъщност, това бе всичко, което Кадърли й беше казал за начина, по който тези двамата се бяха сдобили с Креншинибон.

— Зад много постъпки често се крият причини, които един страничен наблюдател няма как да разбере — намеси се Джарлаксъл. — Стига ти да знаеш, че отломъкът е у нас и че го носим на Кадърли, за да може той веднъж завинаги да избави света от заплахата на Креншинибон.

Шайли махна на другарите си и те се показаха измежду дърветата — десетки елфи с мрачни лица, облечени в лъскави доспехи и снабдени с лъкове и прекрасни оръжия.

— Наредено ми бе да ви отведа във „Възвисяване на вярата“ — обясни Шайли. — Не ми беше обяснено дали трябва да сте живи на всяка цена. Вървете бързо и безшумно, без да правите заплашителни движения и може би ще доживеете да видите портите на прекрасния храм… макар да се надявам да не го сторите.

С тези думи девойката се обърна и потъна в гората. Останалите елфи ги заобиколиха, без да свалят лъковете си.

— Нещата се развиват по-добре, отколкото очаквах — сухо отбеляза Джарлаксъл.

— Значи си голям оптимист — отвърна Ентрери със същия тон, опитвайки се да намери пролука в обръча от воини, ала откри единствено обещания за светкавична смърт, отпечатани върху всяко красиво елфическо лице.

Джарлаксъл вече си бе направил съвсем същия извод.

— Хванаха ни натясно — отбеляза той.

— А ако знаят истината за последната ни среща с Дризт До’Урден… — мрачно допълни Ентрери, оставяйки изречението да увисне заплашително във въздуха.

Джарлаксъл задържа кривата си усмивка, докато палачът не се обърна. Нямаше особено желание да разкрива какво се бе случило в действителност при тази последна среща. Никак не му се искаше да каже на Ентрери, че Дризт все още е жив. Макар да вярваше, че приятелят му вече не е обсебен както преди, възможно бе да греши. В такъв случай, ако Ентрери някога научеше истината, нищо чудно да им се наложеше да се бият за живота си с изкусния Дризт.

Джарлаксъл се огледа наоколо и реши, че вече си има достатъчно неприятности.



Обстановката във „Възвисяване на вярата“ постепенно се нажежаваше и когато Джарлаксъл намекна, че двамата с Ентрери надали биха могли да имат особено доверие на някой, който ги бе докарал под стража от въоръжени до зъби елфи, Кадърли не можа да се въздържи и направи сприхава забележка за отношенията между мрачните и светлите елфи.

— Нали каза, че в случая не става дума за нас? — напомни му Джарлаксъл и се обърна към Ентрери, той обаче не каза нищо.

Всъщност, откакто бяха пристигнали в катедралата, палачът не бе казал нито дума, също както и още някой — самоуверена на вид жена на име Даника. Ентрери и Даника изглеждаха замесени от едно и също тесто, факт, който определено дразнеше и двамата. Почти през цялото време те просто седяха и се взираха един в друг с неприкрита враждебност, сякаш между тях съществуваше отколешна вражда, за която знаеха само те двамата.

— Така е — принуден бе да отстъпи Кадърли. — Ако обстоятелствата бяха различни, щях да имам доста въпроси по отношение на действията ти, Джарлаксъл от Мензоберанзан, и малко от тях щяха да ти се понравят.

— Процес, значи? — изсмя се подигравателно наемникът. — Такава ли е ролята ти, магистрате?

Едно от двете джуджета зад Кадърли (с жълта брада и очевидно по-сериозно от другото) изръмжа и се размърда неспокойно. Зеленобрадият му брат продължи да се усмихва с все същата наивна усмивка. В очите на Джарлаксъл, който винаги търсеше тайни подбуди, скрити под пластове лъжи, тази усмивка правеше зеленобрадото джудже по-опасното от двете.

Кадърли изгледа наемника, без да мига.

— Всички ние трябва да отговаряме за действията си — заяви той.

— Но пред кого? — отвърна Джарлаксъл също толкова непоколебимо — Можеш ли въобще да си представиш живота, който съм водил, самомнителни свещенико? Питам се как ли би се справил ти в мрака на Мензоберанзан?

Наемникът се канеше да продължи, ала в този миг Ентрери и Даника в един глас нарушиха мълчанието си:

— Достатъчно!

— Ооо! — промърмори зеленобрадото джудже, когато в стаята изведнъж се възцари пълна тишина.

Толкова изумени от едновременния си изблик, колкото и останалите, Ентрери и Даника отново се спогледаха така, сякаш се канеха да се нахвърлят един върху друг.

— Да приключваме с това — рече Кадърли. — Дайте ни кристалния отломък и си вървете по пътя. Нека собствената ви съвест бъде ваш съдник за злодеянията, извършени в миналото — мен ще ме вълнува единствено онова, което вършите за в бъдеще. И знайте, че останете ли близо до „Възвисяване на вярата“, ще имам всяко право да ви съдя и ще следя всяка ваша крачка.

— Разтрепервам се само при тази мисъл — каза Ентрери, изпреварвайки Джарлаксъл, който се канеше да направи някоя също толкова ехидна, но не толкова недвусмислена забележка. — За всеобщо съжаление, все още ни предстои да прекараме известно време заедно. Нуждая се от теб, за да унищожиш отломъка, ти пък имаш нужда от мен, за да го нося.

— Дай го! — нареди Даника и го изгледа с леденостуден поглед.

— Как ли пък не! — усмихна се подигравателно Ентрери.

— Дадох ви думата си, че ще го унищожа — намеси се Кадърли.

— И преди съм чувал подобни обещания — отвърна палачът. — До този момент аз съм единственият, успял да пренебрегне примамливия му зов, затова остава у мен, докато не бъде унищожен.

При тези думи Ентрери почувства как нещо сякаш го подръпва — смесица от отчаяна молба, заплахи и ярост, каквато не бе срещал дотогава. Те всички идваха от пленения Креншинибон.

Даника изсумтя, сякаш твърдението на палача беше съвсем нелепо, ала Кадърли не й позволи да каже нищо.

— Подобно геройство не е необходимо — увери той Ентрери. — Не е нужно да го правиш.

— Напротив! — отсече Ентрери и погледна към Джарлаксъл, той обаче като че ли бе на страната на Кадърли.

Не че в това имаше нещо странно. По петите си имаха опасни врагове, а Креншинибон надали щеше да се остави да бъде унищожен без отчаяна съпротива.

Въпреки това Ентрери трябваше да довърши започнатото. Ненавиждаше отломъка от дъното на душата си и искаше с очите си да види как го унищожават. Не бе сигурен защо се чувства по този начин, но знаеше, че не може да се откаже и че за нищо на света няма да даде Креншинибон комуто и да било, нито на Кадърли, нито на Даника, нито на Рай’ги и Кимуриел, не и докато беше жив.

— Аз ще го довърша — рече Кадърли.

— Така казваш — ехидно отвърна Ентрери.

— Аз служа на Денеир! — понечи да възрази Кадърли.

— Малко са създанията, които заслужават по-малко доверие от уж благочестивите свещеници — ледено го прекъсна палачът. — Слагам ги веднага след троглодитите и зелената плесен, най-големите двуличници и лъжци в целия свят.

— Моля те приятелю, не се страхувай да дадеш воля на чувствата си — сухо подхвърли Джарлаксъл.

— Аз пък си мислех, че тази чест се пада на палачите, убийците и крадците — намеси се и Даника с глас, напоен с ненавист.

— Скъпо момиче, Артемис Ентрери не е крадец — ухили се Джарлаксъл в опит да поохлади страстите, преди някой да избухне… и двамата с Ентрери да се окажат изправени срещу прекалено многочислен противник: четиримата в стаята, както и онези, които се намираха отвън — десетки жреци и отрядът елфи, които несъмнено и в този момент разтревожено обсъждаха пристигането им в храма.

Ентрери обаче не го остави да продължи.

— Както и да го увърташ — обърна се той към Кадърли, — истината е, че Креншинибон е у мен и че от всички, опитвали се да го обуздаят, единствен аз показах необходимата сила на волята, за да го сторя. Опитай да ми го отнемеш, ако искаш, но знай, че няма да го отстъпя без бой, дори ако се наложи да прибягна и до неговата помощ. Искам да го унищожа. Казваш, че и ти искаш същото. Значи ще го направим заедно.

Кадърли дълго мълча. На няколко пъти погледна ту към Даника, ту към Джарлаксъл, ала никой от тях не каза нищо. Най-сетне младият свещеник сви рамене и отново се обърна към Ентрери.

— Така да бъде — отстъпи той. — Отломъкът трябва да бъде потопен в магически мрак и погълнат от огнения дъх на прастар червен дракон.

Джарлаксъл закима, после изведнъж се сепна, а очите му се разшириха.

— Дай му го! — рече той на приятеля си.

Ала Артемис Ентрери, който също не изгаряше от желание да се изправя срещу какъвто и да било дракон повече се страхуваше Креншинибон да не се освободи и да се опита да покори някого на волята си. Вече знаеше как да го унищожи — те всички знаеха — и отломъкът никога нямаше да допусне да останат живи… освен като негови покорни роби.

А тази възможност Ентрери ненавиждаше повече от всичко друго на света.

Джарлаксъл се поколеба дали да не спомене, че волята на Дризт До’Урден се бе оказала не по-слаба, ала предпочете да си замълчи. По-добре щеше да е изобщо да не споменава името на Дризт. Ясно бе, че Кадърли знае истината за разигралото се между тях при последната им среща, а на наемника никак не му се искаше Ентрери да научава, че най-омразният му враг е жив… особено сега, когато бездруго си имаха толкова неприятности.

Или пък не? Ами ако научавайки, че Дризт е жив, Ентрери решеше да се откаже, да връчи отломъка на Кадърли и да тръгне да търси елфа?

Джарлаксъл се засмя и не каза нищо, прозрял на какво се дължи това внезапно желание да издаде истината — поредната отчаяна хитрина на пленения отломък.

— Добър опит! — прошепна наемникът и се усмихна още по-широко, когато всички се обърнаха, за да го погледнат.

Малко по-късно, докато Кадърли и приятелите му се стягаха за пътешествието до бърлогата на един червен дракон, за който свещеникът бе чувал, Джарлаксъл и Ентрери излязоха, за да се поразходят около катедралата, осъзнавайки, че ги следят не един и два чифта очи.

— Не можеш да отречеш, че е красиво — отбеляза Джарлаксъл, вдигнал поглед към реещия се храм с високите си кули и прекрасни, цветни прозорци.

— Маската на божество — кисело процеди Ентрери.

— Маската или лицето? — попита пълният с изненади наемник.

Ентрери го изгледа продължително, после отново вдигна очи към катедралата.

— Маска — отсече той. — Или просто илюзия, скалъпена от хора, които искат да се издигнат над всички останали, ала не притежават необходимите умения, за да го сторят.

Ред бе на Джарлаксъл да го изгледа любопитно.

— Дори онзи, който не е нито блестящ воин, нито кой знае какъв мислител, може да се издигне, ако успее да убеди света, че някое божество говори чрез него — рязко обясни палачът. — Това е най-голямата измама в света, прегръщана на драго сърце от крале и благородници, докато дребните мошеници от Калимпорт, пък и в който и да било друг град, губят езиците си, опитват се да докопат чуждото злато по същия начин.

Никога досега Джарлаксъл не бе чувал от устата на приятеля си да излизат думи, които да разкриват толкова много истинската му същност.

До този миг наемникът се бе опитвал да измисли как да изчака на някое сигурно място, докато Ентрери, Кадърли и останалите се изправят срещу дракона, ала сега, след като бе надзърнал в сърцето на палача, Джарлаксъл внезапно осъзна, че на всяка цена трябва да отиде с тях.

Двадесет и втора глава Въпрос на гледна точка

Огромният звяр спеше, ала дори в съня си червеният дракон изглеждаше ужасяващо внушителен. Беше се свил на кълбо, дългата му опашка почиваше до главата, а огромният, люспест гръб се издигаше и спускаше като гигантска вълна. При всяко вдишване каменният под потреперваше, а от ноздрите на чудовището излизаха кълба сив пушек. Единствената светлина в пещерата идваше от самия дракон, горещо, червеникавозлатисто сияние, сякаш могъществото му бе толкова голямо, а огънят, бушуващ в него, толкова свиреп, че дори люспите му не можеха да ги задържат вътре.

От другата страна на магическото огледало шестимата, които обстоятелствата бяха накарали да се съюзят — Кадърли, Даника, Айвън, Пикел, Ентрери и Джарлаксъл, го наблюдаваха със смесица от страхопочитание и ужас.

— Шайли и нейните стрелци биха ни свършили добра работа — отбеляза Даника, но, разбира се, това бе невъзможно — Шайли и останалите категорично бяха отказали да участват в какъвто и да е план, включващ мрачен елф, и се бяха завърнали в Шилмистката гора.

— Цялата войска на крал Елберет би ни свършила добра работа — добави Кадърли.

— Ооо! — проточи Пикел, който бе истински поразен от чудовището, поне толкова огромно и ужасяващо, колкото и стария Файрънтенимар.

— Е, ето го и драконът — обърна се Кадърли към Ентрери. — Все още ли искаш да дойдеш с мен?

Думите му бързо заглъхнаха при вида на жадния пламък в очите на убиеца.

Артемис Ентрери бръкна в кесийката на кръста си и извади кристалния отломък.

— Виж какво те очаква! — прошепна той и веднага усети отчаяния зов на Креншинибон, по-силен отвсякога.

Първият, към когото Креншинибон се обърна, бе Джарлаксъл и за миг наемникът наистина протегна ръка към него, после обаче осъзна какво прави и устоя на изкушението.

— Прибери го! — прошепна Даника сурово и премести поглед от зеленикавото сияние на отломъка към размърдалия се звяр. — Ще събуди дракона!

— Скъпа моя, да не би да очакваш да получиш огнения му дъх, докато спи? — пошегува се Джарлаксъл и Даника го изгледа свирепо.

Ентрери, който също чуваше гласа на Креншинибон, бързо разбра, че младата жена има право — макар че накрая щеше да им се наложи да го събудят, много по-добре щеше да бъде, той да не знае защо го правят.

Със самодоволна усмивка и един последен поглед към отломъка, палачът го прибра обратно в кесийката и кимна на Кадърли в знак, че е видял достатъчно.

— Е, кога тръгваме? — попита той, след като образът в огледалото изчезна, а тонът му ясно даваше да се разбере, че гледката на страховитото чудовище изобщо не го е уплашила и че няма търпение веднъж завинаги да приключи със скверния отломък.

— Трябва да подготвя нужните магии — обясни Кадърли. — Няма да се бавя.

След това даде знак на Даника и джуджетата да съпроводят нежеланите гости навън. В мига, в който остана сам, отново извика образа на дракона в огледалото, като този път направи заклинание, което му даваше възможност да вижда в тъмното, и внимателно огледа всяко ъгълче на просторното леговище.

Забеляза, че по пода има много пукнатини и когато проследи една от тях, установи, че под спящия червей се разстила същински лабиринт от тунели и пещери.

Освен това, бърлогата на дракона не изглеждаше особено стабилна. Ни най-малко.

Все неща, които трябваше да вземе под внимание, когато избира магиите, които щяха да ги отведат при звяра, наричан Хефестус.



Рай’ги затвори очи, вглъби се в себе си и позволи на гласа на Креншинибон да изпълни мислите му. Долови гняв и отчаяние, молба за помощ и обещания за невиждана слава.

Различни образи изпълниха съзнанието му, а сред тях ярко се открояваше огромен, червен дракон, свит на кълбо, както и думата Хефестус.

Рай’ги разбра, че трябва да действа бързо. Усамотил се в стаята си в подземието на дом Басадони, той отправи гореща молитва към лейди Лолт, разказвайки й за Креншинибон и за невъобразимия хаос, който отломъкът можеше да посее по света.

Моли се в продължение на часове, отпращайки грубо всички, осмелили се да почукат на вратата му, в това число Берг’иньон и Кимуриел.

Най-сетне, когато сметна, че е привлякъл вниманието на Лолт или поне на някоя от нейните слугини, той подхвана мощна магия и отвори портал между измеренията.

Както обикновено при тази магия, трябваше много да внимава през портала да не нахлуе някой нежелан или прекалено могъщ обитател на другите равнини.

Оказа се, че е прав и наистина е привлякъл вниманието на Лолт, тъй като през портала влезе йоклола. Йоклолите бяха най-приближените слугини на Лолт, създания, които повече от всичко приличаха на полуразтопена свещ с пипала по-дълги и от тези на самата Кралица на паяците.

Рай’ги затаи дъх и неволно се запита дали не беше сгрешил, съобщавайки на лейди Лолт за кристалния отломък. Може би тя щеше да поиска Креншинибон за себе си и да нареди на Рай’ги да й го донесе?

— Потърси помощта на лейди Лолт — проговори йоклолата с ужасния си, едновременно гърлен и ужасяващ глас.

— Искам да се върна в Мензоберанзан — рече Рай’ги. — Но не мога, още не. Едно оръдие на хаоса е на път да бъде унищожено…

— Лейди Лолт знае за Креншинибон, Рай’ги от дом Теячумет.

Думите на йоклолата доста изненадаха магьосника. Някога той наистина принадлежеше към дом Теячумет от Чед Насад… дом, който бе напълно изтребен преди повече от сто години. Току-що, осъзна Рай’ги, му бяха напомнили, че паметта на Лолт и нейните слуги е дълга.

И недвусмислено го предупреждаваха да внимава как ще използва отломъка в града на най-могъщите жрици на Лолт.

Изведнъж Рай’ги видя как мечтата му да покори Мензоберанзан става на пух и прах.

— Откъде ще го вземеш? — попита йоклолата.

— Бърлогата на Хефестус — заекна Рай’ги, тъй като мислите му бяха другаде. — Червен дракон. Не знам къде…

— Ще получиш отговор — обеща йоклолата и прекрачи през портала, който тутакси се затвори от само себе си.

Дали Лолт бе наблюдавала разговора, уплашено се запита магьосникът. Как изобщо бе могъл да си помисли, че ще го оставят да покори Мензоберанзан! Вярно, Креншинибон бе могъщ, навярно достатъчно, за да му помогне да манипулира и дори да свали от престола немалко матрони майки и така да му осигури огромна власт, ала нещо в начина, по който йоклолата беше използвала цялото му име, му нашепваше, че трябва много да внимава. Лейди Лолт никога не би допуснала подобна промяна в Мензоберанзан.

В продължение на един кратък миг Рай’ги се поколеба дали да не се откаже, да събере остатъка от войниците си и направените на Повърхността печалби, и двамата с Кимуриел да се завърнат в Подземния мрак като предводители на Бреган Д’аерте.

После гласът на Креншинибон измести тази мисъл, нашепвайки обещания за власт и слава. Повърхността може би не бе чак толкова ужасно място, както Рай’ги си мислеше. С помощта на отломъка би могъл да осъществи плановете на Джарлаксъл, само че на друго, по-подходящо място (някоя планина, гъмжаща от гоблини, например), където да си създаде легион от верни до смърт роби.

Рай’ги нетърпеливо потри тънките си пръсти, в очакване на отговор от йоклолата.



— Не можеш да отречеш, че е красива — отбеляза Джарлаксъл.

Двамата с Ентрери седяха навън и си почиваха преди да потеглят на път. И този път много очи следяха всяко тяхно движение.

— Ала в целта й няма нищо красиво — отвърна палачът с тон, който ясно даваше да се разбере, че няма намерение отново да подхваща същия разговор.

Джарлаксъл дълго го гледа, сякаш искаше по някакъв начин да отключи спомена за този очевидно мрачен епизод в живота на палача. Не че се учудваше особено от неприязънта, която Ентрери хранеше към „двуличните“ свещеници. В много отношения елфът напълно споделяше мнението му. През дългия си живот елфът често бе излизал от Мензоберанзан, освен това на практика знаеше всичко за всеки посетител на града, така че бе видял достатъчно от многобройните религиозни секти на Торил, за да е наясно с лицемерието на мнозина така наречени свещеници. Ала зад думите на Ентрери прозираше нещо много по-дълбоко. Нещо се бе случило в миналото му, нещо грозно и потресаващо, нещо, в което бе участвал свещеник. Може би, набеден за престъпление, което не бе извършил, Ентрери бе измъчван от някой свещеник — често срещана практика сред някои по-малобройни общности на Повърхността. А може би някога бе обичал и някой свещеник бе откраднал неговата любима или дори я беше убил.

Каквото и да се бе случило, Джарлаксъл ясно виждаше омразата, която лумваше в тъмните очи на палача, колчем погледнеше към великолепната (а тя наистина беше великолепна!) катедрала. Дори според наемника, рожба на Подземния мрак, „Възвисяване на вярата“ напълно заслужаваше името си — самата гледка на прекрасния храм го изпълваше с усещането, че душата му сякаш се пречиства и възвисява.

Не по същия начин се чувстваше Артемис Ентрери, този загадъчен, изтъкан сякаш от тайни човек, когото Джарлаксъл намираше за толкова интересен.

— Къде ще отидеш, когато го унищожим? — неочаквано попита Ентрери.

Наемникът дълго мълча, докато опитваше да осмисли въпроса и да открие отговора, който и самият той не знаеше.

— Ако го унищожим — поправи той убиеца. — Изправял ли си се друг път срещу подобно създание, приятелю?

— Кадърли несъмнено го е правил, също както и ти — отвърна Ентрери.

— Само веднъж — призна Джарлаксъл. — И те уверявам, че нямам никакво желание да го повтарям. Не можеш да водиш разумен разговор с червен дракон, защото те не се ръководят от никакви цели, дори не от желание за лична изгода. Те унищожават всичко, изпречило се на пътя им, и заграбват каквото остане. Просто съществуване, което ги прави още по-опасни.

— Е, нека тогава Креншинибон се изпречи на пътя му и бъде унищожен — рече Ентрери и с тялото си усети отчаяния писък на отломъка.

— Защо? — попита Джарлаксъл изведнъж и палачът разбра, че приятелят му също е чул безмълвния вик на Креншинибон.

— Защо? — повтори той и се обърна към елфа.

— Чудя се дали не избързваме с плановете си — обясни Джарлаксъл. — Вече знаем как да унищожим Креншинибон… не мислиш ли, че това ни стига, за да го накараме да ни се подчинява безрезервно.

Ентрери избухна в смях.

— В думите ми има истина — настояваше наемникът. — Помисли само колко можем да спечелим, ако изберем този път. Вярно, Креншинибон се опита и дори успя да ме манипулира, но сега, когато всички знаем, че не той, а ти си господарят, защо да бързаме да го унищожаваме? Защо първо не се опитаме да разберем дали не можем да го използваме за собствената си изгода?

— Защото ако и той, и ние сме наясно, че сме в състояние да го унищожим, може би не се налага да го правим наистина — включи се в играта Ентрери.

— Точно така! — въодушеви се Джарлаксъл.

— Защото, ако знаеш, че си в състояние да събориш кристалната кула, не съществува абсолютно никаква възможност в крайна сметка да се сдобиеш с две кули — ехидните думи на палача за миг изтриха доволната усмивка от лицето на слисания елф.

— Отново го направи — сухо заяви наемникът, когато се съвзе.

— Същата примамка, на същата въдица и Джарлаксъл отново я налапа като шаран — рече Ентрери.

— Та както казвах, катедралата наистина е хубава — рязко смени темата наемникът и Ентрери избухна в смях.



— Забави го тогава — безмълвно каза Ихараскрик, когато Кимуриел му съобщи за плана им да издебнат Джарлаксъл, Ентрери, Кадърли и приятелите му в пещерата на Хефестус.

— Рай’ги може да бъде възпрян само с открита битка — обясни Кимуриел. — Решил е да се сдобие с отломъка на всяка цена.

— Защото отломъкът му заповядва да го стори — отвърна илитидът.

— И все пак ми се струва, че е успял да се освободи от властта му, поне донякъде — възрази Кимуриел. — Отпрати голяма част от войниците ни в Мензоберанзан, постепенно изоставя и завоюваното на Повърхността.

— Така е — съгласи се Ихараскрик, — но жестоко се лъжеш, ако мислиш, че кристалният отломък, който черпи силата си от светлината на слънцето, ще позволи на Рай’ги да го отнесе в дълбините на Подземния мрак.

— Рай’ги смята, че няколко кристални кули, издигнати на Повърхността, биха били достатъчни, за да доставят необходимата на Креншинибон енергия чак до Мензоберанзан — обясни Кимуриел, тъй като Рай’ги наистина бе споменал подобна възможност… внушена му, разбира се, от кристалния отломък.

— Напоследък Рай’ги вижда най-различни възможности пред себе си — сарказмът в мислите на илитида беше неприкрит. — Източникът на тези коя от коя по-прекрасни възможности е един и същ.

Това бе нещо, върху което Кимуриел, хванат натясно между петима крайно опасни противници (Рай’ги, Ихараскрик, Джарлаксъл, Артемис Ентрери и кристалния отломък), нямаше никакво желание да се замисля.

Нямаше как да предотврати онова, което се задаваше.

Да се опълчи срещу Рай’ги не можеше, не само заради респекта, който хранеше към магьосническите му умения, но и заради отношенията помежду им. От останалите най-малко го тревожеше Ихараскрик. Илитидът нямаше шанс срещу тях с Рай’ги. Кимуриел знаеше, че с псионистките си умения е в състояние временно да обезвреди Ихараскрик — достатъчно, за да може Рай’ги да го заличи от лицето на земята.

Що се отнасяше до Креншинибон, макар да бе склонен да отдаде заслуженото на манипулаторските умения на отломъка и да бе сигурен, че той никога не би приел един псионист за господар, Кимуриел бе започнал да вярва, че едно съдружие между Рай’ги и отломъка може да се окаже наистина успешно. Джарлаксъл не бе успял да се справи както трябва с Креншинибон, но то бе защото не бе разбрал с какъв опитен манипулатор се захваща. Рай’ги, сигурен бе псионистът, надали щеше да допусне същата грешка.

Вярно, Кимуриел смяташе, че всичко би било много по-чисто и по-лесно, ако Креншинибон бъде унищожен веднъж завинаги, ала нямаше никакво намерение да се опълчва срещу своя приятел заради това. Всъщност, когато погледна към илитида пред себе си, Кимуриел бе принуден да признае, че донякъде вече го е сторил, дори само като бе съобщил на крадеца на мисли за намерението на Рай’ги да се съюзи с отломъка.

Кимуриел се поклони на Ихараскрик и с помощта на псионистките си умения се понесе обратно към своите покои в дома на Басадони. Недалеч от тях, Рай’ги седеше в стаята си и чакаше отговора на йоклолата, докато подготвяше удара срещу Джарлаксъл и новите му съюзници.

Кимуриел нямаше никаква представа къде е неговото място във всичко това.

Двадесет и трета глава Пред лицето на опасността

Артемис Ентрери с неприкрито недоверие гледаше как Кадърли се приближава до него и подхваща бавно заклинание. Младият свещеник вече беше направил защитни магии на Даника, Айвън и Пикел, както и на самия себе си, ала палачът изведнъж осъзна каква прекрасна възможност е това да се отърват от него. Какъв по-лесен начин да го унищожат, от това да го оставят да се изправи срещу дъха на дракона, мислейки си (напълно погрешно), че разполага със защита срещу пламъците!

Ентрери погледна към Джарлаксъл, който бе отказал помощта на Кадърли, твърдейки, че може и сам да се погрижи за себе си. Наемникът кимна и на езика на жестовете, използван в Мензоберанзан, безмълвно увери приятеля си, че Кадърли наистина го е обвил със защита против огъня.

Когато свърши, младият свещеник отстъпи назад и огледа малката групичка.

— Все още смятам, че бих се справил по-добре сам — отбеляза той, при което Ентрери и Даника се намръщиха.

— Ако ставаше въпрос просто да се защитиш от огъня и да подхвърлиш отломъка, та драконът да може да го унищожи с дъха си, щеше да си прав — отвърна Джарлаксъл. — Боя се обаче, че преди това ще трябва да намериш начин да го накараш — драконите рядко използват своето най-могъщо оръжие току-така.

— Но когато ни види всичките, сигурно ще се опита да ни изпепели — предположи Даника.

— Пуф! — възкликна Пикел.

— Непредвидени обстоятелства, драги ми Кадърли — обясни Джарлаксъл. — Трябва да сме готови за изненади, да предвидим всеки развой на събитията и да измислим как да го посрещнем. С толкова древен и интелигентен противник всичко е възможно.

Внезапно вниманието им бе привлечено от Пикел, който подскачаше около брат си с причудлива песничка на уста и ръсеше отгоре му с някакъв прах, въпреки яростната съпротива на Айвън. Когато свърши, Пикел се ухили широко и прошепна нещо в ухото на брат си.

— Казва, че и той искал да добави една магия — обясни джуджето с жълта брада. — Вече я направи на себе си и на мен и се чуди дали някой от вас също не иска да опита.

— Каква магия?

— Още една защита против огъня — уточни Айвън. — Твърди, че ду-дадите я умеели.

При тези думи Джарлаксъл се разсмя, не защото се съмняваше в думите на Айвън, а защото мисълта за джудже-друид му се струваше очарователна. Той се поклони на Пикел и на драго сърце го остави да си свърши работата. Останалите последваха примера му.

— Трябва да сме възможно най-бързи — рече Кадърли, когато шестимата застанаха пред прозореца в една от най-високите кули на катедралата. — Целта ни е да унищожим отломъка и нищо повече. Не отиваме, за да се бием с дракона, да събуждаме гнева му, нито пък — при тези думи той погледна към Джарлаксъл и Ентрери, — да се опитаме да откраднем нещо от могъщия Хефестус. И помнете, заклинанията ще отслабят една, най-много две струи от дъха му.

— Една ще ни бъде напълно достатъчна — увери го Ентрери.

— Даже прекалено — промърмори Джарлаксъл.

— Е, всички ли знаят какво да правят, след като проникнем в бърлогата му? — попита Даника, без да обръща внимание на елфа.

Въпроси не последваха и Кадърли направи нова магия, с чиято помощ много скоро вече се носеха на югоизток, към пещерата на Хефестус. Не се приземиха направо в бърлогата му, а в тунелите под нея, откъдето се изкачиха до преддверието й.

В мига, в който Кадърли развали магията, довела ги дотук, шестимата чуха дишането на огромния дракон, шумно вдишване и издишване, от което въздухът се изпълваше с кълба дим.

Джарлаксъл долепи пръст до устните си и предпазливо се запрокрадва напред. Сви зад издатина в стената и се изгуби от погледите им, а когато малко по-късно се върна, се облягаше на скалата, за да не падне. При вида на останалите наемникът кимна мрачно, макар всички да бяха разбрали от изражението на обичайно спокойното му лице, че наистина е видял дракона.

Кадърли и Ентрери тръгнаха начело на малката групичка, следвани от Даника и Джарлаксъл. Накрая идваха двете джуджета. След издатината в скалната стена тунелът продължаваше съвсем малко, преди да се разшири и да отстъпи място на просторна пещера, чийто под бе осеян с дълбоки пукнатини.

Ала шестимата не забелязваха почти нищо, освен страховитото туловище, което се издигаше като планина пред тях, огряно от червеникавозлатисто сияние.

Дори свит на кълбо, драконът беше толкова огромен, че те изведнъж се почувстваха неизмеримо дребни и незначителни и им се прииска да се хвърлят на земята и да му се поклонят.

Това бе една от опасностите, заплашващи всеки, дръзнал да се доближи до истински дракон — усещането за невъобразима мощ, което се излъчваше от тях и което изпълваше всеки, зърнал отблизо ужасяващото им великолепие, с безнадеждност и отчаяние.

Тези шестимата обаче не бяха вчерашни бойци, търсещи бърза и лесна слава. Те не само бяха изключително опитни воини, но всички, с изключение на Артемис Ентрери, и преди се бяха изправяли срещу подобен звяр. А във Фаерун нямаше създание, било то дракон, архидявол и дори най-могъщият демон на Бездната, който да е в състояние да накара Артемис Ентрери да изгуби присъствие на духа.

Окото на дракона (подобно повече на котешко, отколкото на окото на гущер, със зелен ирис и тясна зеница, която бързо се разшири, за да се настрои към сумрака в пещерата) се отвори в мига, в който шестимата пристъпиха в бърлогата му, следейки всяко тяхно движение.

— Да не би да искахте да ме изненадате, докато спя? — тихо попита Хефестус, но дори така в ушите на шестимата гласът му прокънтя.

Кадърли даде предварително уговорения знак на останалите и щракна с пръсти, изпълвайки пещерата с ярка магическа светлина.

Начаса Хефестус вдигна рогатата си глава, а зениците му се превърнаха в тънки, черни резки. Миг по-късно драконът вече се бе изправил и се бе обърнал право към свещеника. Ентрери побърза да извади Креншинибон, готов да го хвърли към чудовището, веднага щом проличеше, че то се кани да даде воля на огнения си дъх. Джарлаксъл също се приготви да изпълни своята роля — нему бе отредена задачата да призове кълбо магически мрак, което да скрие отломъка, докато пламъците го поглъщат.

— Крадци! — изрева Хефестус и пещерата потрепери от мощния му глас, напомняйки на Кадърли колко е нестабилен подът под краката им. — Дошли сте да задигнете съкровището на Хефестус. Идвате със заклинания и носите магически предмети, които смятате за непобедими, но готови ли сте наистина за онова, което ви очаква? Могат ли изобщо шепа простосмъртни да се подготвят за страховитото великолепие на Хефестус?

Кадърли потъна в песента на Денеир, търсейки някое особено могъщо заклинание, магически хаос, например (същия, който бе използвал срещу Файрънтенимар някога), за да излъже Хефестус и да приключи с тежката задача. При предишната си среща с червен дракон бе използвал връщаща времето магия, отслабвайки по този начин силата на звяра, ала сега не можеше да го стори — ако искаха да унищожат кристалния отломък, огненият дъх на Хефестус трябваше да си остане възможно най-поразяващ. За щастие, младият свещеник разполагаше и с други магии, а песента на Денеир звучеше победоносно в главата му. Ала насред тържествуващата мелодия ясно се долавяха фалшиви нотки — гласът на Креншинибон нахлуваше в съзнанието му и му пречеше да се съсредоточи напълно.

— Нещо не е наред — прошепна Джарлаксъл на Ентрери. — Звярът не само ни очакваше, но засега предугажда и всяко наше действие. Би трябвало вече да се е нахвърлил отгоре ни… и то не само с думи!

Палачът премести поглед от приятеля си към дракона, чиято глава се полюшваше напред-назад, напред-назад. После сведе очи към предмета в ръката си, чудейки се дали кристалният отломък не ги бе издал на Хефестус.

В действителност Креншинибон наистина викаше за помощ, ала не той бе предупредил Хефестус, че в леговището му са проникнали натрапници. Не, тази чест се падаше на мрачния елф, който се спотайваше в един тунел наблизо заедно с шепа свои събратя. Малко преди пристигането на Кадърли и останалите, нечий глас магически бе прошепнал на Хефестус да си отваря очите за неканени гости, носещи предмет, който бе в състояние да обърне собствения му огнен дъх срещу него.

И сега Рай’ги търпеливо чакаше момента, в който заедно с Кимуриел и останалите щяха да нанесат своя удар и да изчезнат, сдобили се най-сетне с така жадуваната плячка.

— Да, ние сме крадци, а съкровището ти е наше! — извика Джарлаксъл на езика на червените дракони, който според Хефестус и събратята му, никоя друга раса не бе в състояние да овладее.

Благодарение на малката свирка, висяща около врата му, наемникът обаче го говореше съвършено и Хефестус начаса обърна огромната си глава към него, а очите му се разшириха.

Ентрери се претърколи през глава и светкавично се изправи.

— Какво му каза? — попита той.

— Смята ме за червен дракон — обясни Джарлаксъл на езика на знаците.

После се възцари тишина, заредено с напрежение затишие преди страховитата буря. И тя не закъсня. Първо Кадърли се хвърли напред и протегна ръка към гърдите на чудовището.

— Хефестус! — изрева той. — Изгори ме, ако можеш!

Това бе повече от предизвикателство, повече от заплаха, повече от нечувана дързост. Това бе заповед, напоена с огромна магическа мощ и въпреки загадъчното предупреждение да не го прави, Хефестус не можа да устои и си пое дъх толкова рязко, че косата на Кадърли се развя около лицето му.

Сега бе ред на Ентрери да действа и той светкавично хвърли Креншинибон в краката на свещеника. Хефестус отметна глава назад. Без да губи време, Джарлаксъл се обърна към вродените си магически умения и обгърна отломъка в кълбо от мрак.

— Не! — писъкът на Креншинибон отекна в съзнанието на Ентрери толкова силно и отчаяно, че палачът се олюля и неволно отстъпи назад, притиснал ръце до ушите си.

Внезапно писъкът изчезна.

Мощна огнена струя изригна от гърлото на дракона, толкова поривиста, сякаш щеше да помете и магическия мрак на Джарлаксъл, и Кадърли с всичките му защитни заклинания.

В мига, в който магическата тъмнина се спусна над Креншинибон, Рай’ги го сграбчи с телекинетично заклинание, внезапен порив, който запрати отломъка високо във въздуха, покрай Хефестус (който дори не го забеляза) и право към Кимуриел, чиято задача бе да го улови.

Той обаче не го стори и Рай’ги го изгледа, присвивайки застрашително очи.

— Не бях достатъчно бърз — обясни псионистът на езика на жестовете.

Рай’ги обаче не можеше да бъде излъган толкова лесно — мисловните магии бяха едни от най-бързите.

Без да сваля поглед от своя приятел, той се зае да повтори заклинанието си.

Огнената стихия продължаваше да бушува и насред нея стоеше Кадърли, разперил ръце в молитва към Денеир.

Даника, Айвън и Пикел също се молеха, без да свалят очи от него. Джарлаксъл обаче беше по-загрижен за кълбото мрак. Ентрери пък не откъсваше поглед от Джарлаксъл.

— Не чувам гласа на Креншинибон! — палачът се опита да надвика тътена на пламъците, но Джарлаксъл поклати глава.

— Мракът щеше да се разсее, ако Креншинибон беше изпепелен — извика той, усетил, че нещо ужасно се бе объркало.

Пламъците най-сетне угаснаха и Хефестус, все още кипящ от гняв, се взря в невредимия Кадърли.

Джарлаксъл разпръсна кълбото магически мрак.

Там, където допреди малко се намираше отломъкът, сега имаше само разтопена скала.

— Успяхме! — възкликна Айвън.

— Вкъщи! — умолително се обади Пикел.

— Не! — настоя Джарлаксъл.

Преди обаче елфът да успее да обясни какво го тревожи, нисък, жужащ звук изпълни пещерата. Наемникът и преди го бе чувал и сега никак не му се зарадва, особено в крайно опасното положение, в което се намираха.

— Разсейваща магия! — предупреди Джарлаксъл. — Заклинанията ни всеки момент ще престанат да действат!

Което, осъзнаха шестимата, означаваше, че ще се окажат в бърлогата на огромен, разлютен червен дракон без почти никаква защита.

— Какво ще правим? — изръмжа Айвън и още по-здраво стисна брадвата си.

— Уии! — отвърна Пикел.

— Уии? — озадачено повтори Айвън, сбърчил лице в опит да разбере какво иска да каже брат му.

— Уии! — настоя зеленобрадото джудже и като го сграбчи за яката, се втурна към ръба на една широка пукнатина и скочи в нея.

Хефестус плесна с огромните си крила и горната половина на тялото му се издигна във въздуха, докато ноктите на задните му крака се забиха в пода, вкопавайки дълбоки бразди в камъка.

— Бягайте! — Кадърли очевидно от все сърце одобряваше избора на Пикел. — Бягайте всички!

Джарлаксъл и Даника се хвърлиха напред. Младата жена приклекна и се претърколи през глава току пред чудовището. Огромната паст на звяра щракна съвсем близо до нея, но Даника успя да изпълзи встрани, като остана приклекнала, предизвиквайки дракона да се опита да я улови.

Прекалено ужасен, за да гледа, Кадърли си повтаряше, че трябва да има вяра в Даника. Тя се опитваше да спечели малко време, за да успее той да запрати някоя магия срещу Хефестус. Без да губи и секунда, младият свещеник потъна в песента на Денеир, търсейки подходящото заклинание в нотите, които този път звучаха съвсем ясно в съзнанието му.

Изведнъж Даника изпищя и той с ужас видя огнения дъх на дракона да я гони по петите, обливайки я в дъжд от палещи искри.

Кадърли също изпищя и отчаяно затърси някаква магия, каквато и да е, първата, която му попадне.

Онова, което намери, бе земетръсно заклинание.

В мига, в който свещеникът подхвана магията си и цялата пещера потрепери, а каменният под започна да се издига и да се спуска като развълнувано море, Джарлаксъл отвлече вниманието на Хефестус, като запрати по него порой от ками.

Ентрери също се размърда, изненадвайки и самия себе си, като вместо да побегне, се хвърли напред — натам, където преди малко беше хвърлил Креншинибон и където сега имаше само локвичка разтопена скала.

Кадърли отчаяно извика името на Даника, ала гласът му се изгуби в грохота на камъните, рухнали под краката му.

— Да се махаме оттук! — настояваше Кимуриел. — Да се махаме, преди червеят да е усетил, че в бърлогата му има и други натрапници.

Двамата с Рай’ги вече се бяха поотдалечили от леговището на Хефестус и предложението на Кимуриел да се махнат възможно най-бързо, определено се понрави на Берг’иньон и останалите петима войници, които ги очакваха малко по-навътре в тунела. Те закимаха одобрително, Рай’ги обаче имаше други намерения.

— Не! — отсече той. — Те трябва да умрат, тук и сега.

— Така е — съгласи се Берг’иньон. — Драконът много скоро ще им види сметката.

Рай’ги поклати глава още преди младият Баенре да бе довършил.

Подобно половинчато решение изобщо не му бе по вкуса. Двамата с Креншинибон вече бяха едно цяло и кристалният отломък на всяка цена държеше Кадърли и останалите мерзавци, които знаеха тайната за неговото унищожение, да бъдат погубени незабавно. Нищо свързано с тези шестимата не биваше да бъде оставено на случайността. Освен това, подмамваше Креншинибон новия си партньор, нямаше ли един червен дракон да бъде великолепна добавка към редиците на Бреган Д’аерте!

— Открийте ги и ги избийте до един! — нареди Рай’ги.

Берг’иньон се подчини начаса и като изпрати половината си воини в една посока, сам пое в обратната с останалите.

Кимуриел дълго се взира в Рай’ги, без да крие неодобрението си, но накрая и той тръгна, потъвайки сякаш в земята.

И оставяйки Рай’ги сам с най-новия си и най-скъп съюзник.

В една ниша недалеч оттам, безплътният силует на Ихараскрик се просмука през каменния под и се материализира, стиснал в ръка фенера, който можеше да обезсили кристалния отломък.

Двадесет и четвърта глава Хаос

Благодарение на калената си в безброй тренировки ловкост, Даника успя да избегне пламъците на дракона, макар и на косъм, така че сега лявата половина на лицето й бе зачервена и пареше. Младата жена знаеше, че Кадърли не може да й помогне. Единственото, на което можеше да разчита, бе бойната си подготовка, безкрайните часове, които бе прекарала в усъвършенстване на бойната си техника и на умението да се изплъзва. Даника нямаше никакво намерение да мери сили с огромното чудовище — съмняваше се, че изобщо е в състояние да го нарани, камо ли да го убие. Насочила всичките си усилия към това да се опази от звяра, тя приклекна леко, готова да отскочи с еднаква лекота в която и да било посока.

Огромната паст на Хефестус изщрака страховито, ала срещна само въздух, тъй като Даника вече се бе хвърлила надясно. Драконът замахна с тежката си лапа, удар, който несъмнено щеше да посече Даника надве, ако тя светкавично не бе променила посоката и не се бе преметнала назад.

След това дойде огънят, струя изпепеляващи пламъци, която сякаш никога нямаше да спре. Младата жена трябваше на няколко пъти да се хвърли на пода и да се претърколи, за да угаси димящите си дрехи. Усетила, че Хефестус е забелязал бягството й, тя рязко сви зад една издатина в стената и се долепи до пода.

Изведнъж видя две фигури. Артемис Ентрери тичаше към нея, но вместо да свърне зад скалната издатина, той скочи в една широка пукнатина, зейнала след земетръса на Кадърли. Необичайният мрачен елф пък притича зад дракона и, с огромна изненада забеляза Даника, запрати някаква магия по него. Ярка светкавица привлече вниманието на Хефестус, осигурявайки на Даника няколко безценни секунди, от които тя не пропусна да се възползва.

Младата жена се втурна напред и скочи в пукнатината, в която бе изчезнал Ентрери, в мига, в който тежката, люспеста опашка на дракона изсвистя над нея.

Разбра, че е загазила, още докато скачаше, но никъде не можеше да е в по-голяма опасност, отколкото в бърлогата на дракона, затова отново повика на помощ годините на усърдни тренировки, за да се опази поне донякъде от острите камъни, които изскачаха на пътя й, докато се спускаше все по-надолу и по-надолу. Не след дълго полегатият тунел се разшири, така че през последните шест-седем метра нямаше нищо, което да забави падането й. Въпреки това успя да се приземи на краката си и да се претърколи през глава няколко пъти, докато не уби инерцията на падането.

Първото, което видя, щом се изправи, бе Артемис Ентрери, облегнат на стената, поожулен, но иначе невредим. Той я наблюдаваше съсредоточено на светлината на запалената факла, която държеше в едната си ръка и която захвърли на пода в мига, в който Даника го забеляза.

— Мислех, че пламъците на Хефестус са ти видели сметката — отбеляза палачът и пристъпи напред, изваждайки двете си оръжия, меко, сребристо сияние обля острието на камата.

— Не можем винаги да получаваме онова, което искаме — студено отговори Даника.

— Мразиш ме от мига, в който ме видя — подхвърли Ентрери и се изсмя пренебрежително.

— Мразя те много по-отдавна, Артемис Ентрери — все така ледено отвърна Даника и също направи крачка напред, без да сваля поглед от оръжията му.

— Не знаем какви врагове се спотайват наблизо — напомни й палачът, макар да знаеше, че с нищо (освен може би с пълна капитулация) не може да предотврати избухването на Даника.

Ентрери нямаше особено желание да се бие с нея, не и тук долу, но освен това не беше човек, който отстъпваше пред когото и да било.

— Нима? — бе единственият отговор на Даника, която продължаваше да се приближава към него.

И двамата знаеха, че този момент назряваше от доста време и макар да бяха разделени от спътниците си, макар на петнадесетина метра над тях да имаше разлютен дракон и макар да се намираха в пещера, която бе на път да се срути отгоре им, за Даника двубоят между тях бе неизбежен и дори задължителен.

При всичката си прагматичност и здрав разум, Ентрери не можеше да каже, че е разочарован от чувствата й.

Докато Хефестус се обръщаше към него с главозамайваща бързина, Джарлаксъл неволно се запита дали не бе сглупил, като бе привлякъл вниманието му. Беше направил онова, което всеки съюзник би направил в неговото положение, давайки възможност на Ентрери и на жената да избягат.

Всъщност, след първоначалния шок от това да се озове лице в лице с разярен червен дракон, Джарлаксъл не бе особено разтревожен. Въпреки магията, която бе нахлула в пещерата, обезсилвайки голяма част от техните заклинания (и която със сигурност не бе дело на Хефестус), наемникът бе сигурен, че все още разполага с достатъчно трикове, за да се измъкне.

Огромната паст на демона зейна, главата му се люшна надолу. Ала макар да стоеше съвършено неподвижно, елфът носеше своето магическо наметало и Хефестус изрева яростно, когато вместо да разкъса привидно лесната плячка, се блъсна в каменната стена. Както можеше да се очаква, последва нова огнена струя, но още докато драконът си поемаше дълбоко дъх, Джарлаксъл размаха украсена с пръстен ръка и отвори междупространствен портал, който го прехвърли зад чудовището. Вече нищо не му пречеше да избяга, ала му се искаше още малко да позабави дракона, затова извади една от магическите пръчки, които носеше у себе си, и запрати топка зеленикаво, лепкаво вещество срещу опашката на Хефестус.

— Хванах, те! — извика Джарлаксъл, когато огнената стихия утихна.

Хефестус се обърна и наистина — върхът на опашката му бе здраво залепнал за пода. Джарлаксъл не закъсня и го замери в лицето с нова струя от зеленикавото вещество, чието действие макар и временно, бе забележително силно.

После, разбира се, наемникът съвсем ясно си припомни защо не му се бе искало да се изправя срещу дракона — Хефестус обезумя от гняв и макар челюстите му да бяха залепнали, ръмженето, откъснало се от гърдите му, накара пещерата да потрепери, а от яростните конвулсии опашката му най-сетне се освободи, откъртвайки солидно парче камък.

Джарлаксъл докосна широкополата си шапка и с помощта на пръстена отново мина от другата страна на Хефестус, малко встрани от мястото, от което бе тръгнал. Недалеч оттам имаше изход, който, убеден бе Джарлаксъл, щеше да го отведе при двама стари приятели.

Двама стари приятели, които най-вероятно вече се бяха сдобили с кристалния отломък. Да, наемникът бе сигурен, че пламъците на Хефестус не са успели да унищожат Креншинибон и че преди заклинанията им да бъдат обезсилени, някой го бе откраднал с помощта на магия.

Последното, което Джарлаксъл искаше, бе Рай’ги и Кимуриел, съюзили се с кристалния отломък, да тръгнат да го търсят.

Миг по-късно вече бе оставил леговището с беснеещия Хефестус зад гърба си и бе извадил от великолепната си шапка парче черен плат с формата на прилеп. С няколко тихо прошепнати магически думи, елфът хвърли плата във въздуха и той оживя, покорен слуга, който плесна с крила и кацна на рамото на своя създател.

Джарлаксъл му обясни какво иска от него и прилепът потъна в мрака на тунелите.

— Ще подчиним Хефестус на волята си — прошепна Рай’ги на Креншинибон.

Колко още завоевания можеше да направи този ден!

Логично погледнато, магьосникът знаеше, че трябва да се маха — бяха ли наистина Кимуриел и останалите в състояние да се справят с Джарлаксъл и могъщите съюзници, които някогашният им предводител бе довел със себе си?

По устните на Рай’ги плъзна усмивка. Нима можеше да се бои, когато имаше на своя страна силата на кристалния отломък! А много скоро щеше да се съюзи и с истински дракон! Рай’ги се обърна и пое по широкия тунел, отвеждащ в леговището на Хефестус.

Внезапно усети раздвижване в една странична ниша, а в главата му отекна настойчивото предупреждение на Креншинибон.

Миг по-късно Ихараскрик пристъпи напред. Пипалата, обрамчващи устата му, се гънеха злокобно.

— Приятелят на Кимуриел, без съмнение — досети се магьосникът. — Онзи, който предаде Кохрин Соулз.

— Предателството предполага съюзничество — телепатично отвърна илитидът. — Нямаше никакво предателство.

— Ако си искал да дойдеш с нас, защо не го направи открито? — попита Рай’ги.

— Тук съм за теб, не с теб — поправи го крадецът на мисли, с типична за расата си самоувереност.

За Рай’ги не бе трудно да разбере какво става, още повече, че сляпата омраза на Креншинибон към крадеца на мисли вече бе проникнала в съзнанието му.

— Нашите раси неведнъж са се съюзявали — рече Рай’ги. — Рядко се е стигало до битка помежду ни. Така трябва да бъде и този път.

Рай’ги изобщо не бе тласкан от страх в опита си да откаже Ихараскрик от прибързани действия, а от желанието да завърже още една изгодна за него връзка, която да използва по-късно.

Настойчивият, пропит с ненавист глас на Креншинибон бързо го накара да преосмисли намеренията си.

Миг по-късно всяка възможност за съюзничество сякаш се изпари, когато крадецът на мисли вдигна магическия фенер и насочи светлината му към отломъка. Негодуващият глас в съзнанието на Рай’ги бързо утихна.

— Отломъкът трябва да бъде отнесен обратно при дракона — телепатично нареди Ихараскрик и толкова голяма бе силата на тази псионистка заповед, че Рай’ги неволно направи крачка към леговището на Хефестус.

Само че лукавият магьосник бе оцелял повече от столетие на враждебна територия в Подземния мрак и се бе изправял срещу най-различни противници. Той се закова на място и отблъсна внушенията на Ихараскрик.

— Освободи Креншинибон и може би ще те оставим жив — рече Рай’ги на октоподоглавото създание, което го гледаше със заплашително присвити очи.

— Той трябва да бъде унищожен! — телепатичният крясък на Ихараскрик изпълни съзнанието му. — Той носи само гибел и разруха, пълно унищожение за всички, дори за самия себе си.

С тези думи илитидът вдигна магическия фенер още по-нависоко и направи крачка напред, а пипалата му се загърчиха нетърпеливо, макар че все още бе твърде далеч от Рай’ги, за да го нападне. Това обаче не му пречеше да опита нова псионистка атака, както Рай’ги установи в мига, в който сам реши да прибегне до магия.

Заля го вълна от зашеметяваща енергия, която впримчи съзнанието му в объркващите си мрежи и той се олюля безпомощно.

Повика Креншинибон, ала отломъкът бе твърде далеч, изгубен в сиянието на магическия фенер. Мислите на Рай’ги неволно се насочиха към илитида и той съвсем ясно си представи как гнусните пипала се впиват в лицето му и посягат към мозъка му.

Магьосникът стисна зъби и си наложи да се успокои. Когато най-сетне успя да си възвърне равновесието, Ихараскрик вече бе на сантиметри от него… толкова близо, че ужасяващите пипала почти го докосваха.

Рай’ги едва се въздържа да не запрати някоя мощна магия срещу илитида, ала знаеше, че не бива да избързва. Трябваше да прояви повече хитрост, да накара Ихараскрик да повярва, че го е победил и да се възползва от вродената му арогантност. Това бе тайното оръжие на Мрачните срещу илитидите, които просто не бяха в състояние да повярват, че подобно по-нисше създание може да устои на псионистките им атаки.

Затова Рай’ги избра по-простичка магия, която не изискваше особено усилие, все така преструвайки се на безпомощен.

— Трябва да бъде сторено! — телепатично изкрещя Ихараскрик и докато пипалата му пъплеха към лицето на магьосника, ръката му посегна към отломъка.

Рай’ги отприщи заклинанието си. Вместо унищожителен взрив или изпепеляващо огнено кълбо, от ръката му повя вятър, неочакван порив, който издуха гнусните пипала назад, усука дългата одежда на Ихараскрик около тялото му и го накара да направи крачка назад.

Неочакван порив, който угаси магическия фенер.

Ихараскрик сведе очи към него и си каза, че трябва отново да го запали, после погледна към елфа и реши, че ще е по-добре да го зашемети с още една псионистка атака, за да му попречи да направи друга магия.

Преди обаче да успее да стори каквото и да било, илитидът усети как го връхлита вълна от смазващи чувства — бездънно отчаяние и черна безнадеждност, примесени, колкото и да бе странно, със смътни обещания, че още не е късно нещата да се наредят така, че всички да спечелят.

Миг по-късно Ихараскрик вече бе издигнал непробиваема мисловна бариера, която заглуши настойчивия глас на Креншинибон, но в този момент силен магически удар се стовари в гърдите му с такава мощ, че го вдигна във въздуха и го запрати на пода.

— Глупак! — изръмжа Рай’ги. — Да не мислиш, че имам нужда от Креншинибон, за да унищожа някого като теб!

И наистина, когато вдигна поглед към елфа, с намерението да запрати поредната си мисловна атака по него, Ихараскрик видя пред очите си върха на черна магическа пръчка. Въпреки това той отприщи нападението си и Рай’ги политна назад, но не преди да успее да отключи действието на малката пръчка, подобна на онази, с която Джарлаксъл бе залепил опашката на Хефестус за пода.

На Рай’ги му трябваха миг-два, докато се съвземе от зашеметяващата атака на илитида, ала когато си възвърна равновесието, не можа да се въздържи и избухна в смях при вида на Ихараскрик, притиснат до земята от лепкавото зелено вещество.

Креншинибон отново подхвана мисловната си атака, допълнително отслабвайки съпротивата на илитида.

Рай’ги пристъпи напред и се надвеси над безпомощния крадец на мисли, а изражението му красноречиво говореше, че това е краят на битката.



По нея не се виждаха оръжия, ала Ентрери, който лесно можеше да се досети на какво е способна опитната Даника, знаеше, че тя няма да се предаде. И преди се бе изправял срещу монаси воини и те винаги се бяха оказвали пълни с изненади. А че жената пред него изгаря от желание да се нахвърли върху него, убиецът виждаше съвсем ясно от напрегнатите й мускули.

— Защо ме мразиш толкова? — попита той със суха усмивка и спря на около три крачки от нея. — Или се боиш, но те е страх да го покажеш? Защото наистина трябва да се боиш, вярвай ми.

Даника го изгледа продължително. Наистина го ненавиждаше от дъното на душата си. Чула бе толкова ужасни неща за него от Дризт До’Урден и Кати-Бри.

Всичко у Артемис Ентрери бе в разрез с нейния мироглед и ценности. Според Даника това, че Ентрери се бе съюзил с елфи на мрака, говореше зле по-скоро за тях, отколкото за него.

— Но може би ще е по-добре, ако оставим изясняването на отношенията ни за по-късно — отбеляза Ентрери. — Макар да виждам, че според теб битката ни е неизбежна.

— В думите ти има логика — съгласи се Даника и още преди да довърши, се хвърли напред, провря се под протегнатото му оръжие и го повали на земята. — Ала никой от нас не робува на здравия разум, нали, мерзки убиецо!

Ентрери не се опита да й попречи, дори ускори падането си, като се наведе назад и се преметна през глава, като в същото време изпъна крака, за да се освободи от нея. Още преди да се изправи напълно, той заби пети в земята и неочаквано се хвърли напред.

Даника отскочи в последния момент и със съвършено премерено движение го изрита от вътрешната страна на крака точно в момента, в който той връхлетя отгоре й с меч, насочен към корема й. Отчаяното положение изостри уменията й до краен предел и тя се преметна назад, успявайки някак да отблъсне Ентрери и да задържи страховития му меч далеч от себе си.

Палачът прелетя над нея, като в последния момент приведе глава и се претърколи. Обърна се в мига, в който усети пода под краката си, и веднага вдигна оръжие. При вида на смъртоносния меч и изумрудената кама, Даника, която се бе втурнала към него, се закова на място.

Ентрери усети прилив на адреналин, изпълни го възбудата, която само едно истинско предизвикателство можеше да му даде. И макар напълно да съзнаваше безумието на действията си, той искрено им се наслаждаваше.

Точно както Даника.

В този миг някъде съвсем наблизо се разнесе мелодичен глас:

— Чудесно! — заяви Берг’иньон и пристъпи в малката пещера, следван от двама мрачни елфи. — Спестете ни усилието и се избийте помежду си!

Кашляйки мъчително, Кадърли се изправи на крака и навлезе в коридора, тръгващ от подножието на стръмния улей, по който се бе спуснал току-що. Без да обръща внимание на многобройните си рани, той бръкна в една кесийка на кръста си и извади цилиндричен предмет, който бе омагьосан да излъчва силен лъч светлина.

Трябваше да открие Даника. Трябваше да я види отново. Тя непрекъснато се появяваше в мислите му така, както я бе видял за последен път, гонена по петите от изпепеляващия дъх на дракона, и този образ го караше да изтръпва от ужас.

Как щеше да живее без Даника? Какво щеше да каже на децата? Целият живот на Кадърли Бонадюс бе неразривно свързан с тази забележителна жена.

Забележително способна, повтаряше Кадърли, докато залиташе из прашния коридор, спирайки само веднъж, колкото да направи целителна магия на едно особено дълбоко порязване на рамото си. Превит надве, той се закашля, плюейки прах и мръсотия, после тръсна глава и като си повтори, че трябва да я намери, се изправи, огрявайки коридора пред себе си и мрачния елф, изникнал сякаш от нищото.

Ярката светлина опари очите на Кимуриел, но не можа да го хване неподготвен.

Кадърли, който бе научил доста за Джарлаксъл от разговорите си с него и Ентрери, както и от информацията, получена от обитателите на долните равнини, бързо се досети какво става. Появата на Кимуриел го стресна (кой ли не би се сепнал при вида на един мрачен елф!), но не толкова, че да го накара да загуби ума и дума.

Двамата стояха на десетина крачки един от друг и се измерваха с поглед. Кимуриел запрати вълна от псионистката си енергия срещу Кадърли, толкова могъща, че можеше да смаже волята на който и да било обикновен човек.

Ала Кадърли Бонадюс не беше обикновен човек.

Начинът, по който той общуваше със своя бог, се основаваше на желязна дисциплина и всъщност доста приличаше на псионизма. Вярно, Кадърли не можеше да нападне някого с ума си, както Кимуриел бе сторил току-що, но затова пък със сигурност можеше не само да се защити от такава атака, но и веднага да разбере с какво си има работа.

Бързо си припомни всичко, което знаеше за Креншинибон и за похватите, които кристалният отломък използваше.

Когато атаката му не успя, Кимуриел вдигна ръка, разваляйки мисловната връзка и вместо това изтегли лъскав меч и направи друго псионистко заклинание, което целеше да го подсили за предстоящата битка.

Кадърли обаче си остана на мястото, усмихнат многозначително. Единственото, което направи, бе проста магия за превод и Кимуриел го изгледа въпросително.

— И двамата искаме Креншинибон да бъде унищожен — заяви Кадърли и заклинанието му преведе всяка дума. — Ти си псионист, проклятие за отломъка, най-ненавистният му враг.

Кимуриел го изгледа изпитателно:

— Какво знаеш, глупави човеко?

— Кристалният отломък няма да те остави жив още дълго — спокойно отговори Кадърли. — Знаеш го не по-зле от мен.

— Смяташ, че ще се обърна срещу Рай’ги и ще помогна на някакъв си човек? — не повярва на ушите си Кимуриел.

Кадърли нямаше никаква представа кой е този Рай’ги, но се досещаше, че трябва да е някой мрачен елф и то с влияние в Бреган Д’аерте.

— Тогава се погрижи за себе си и се махай оттук.

Гласът на Кадърли бе толкова спокоен и пропит с такава самоувереност, че Кимуриел присви очи и го изгледа още по-настойчиво, като отново се опита да проникне в съзнанието му.

Този път Кадърли не го отблъсна веднага, а го остави да чуе песента на Денеир, да почувства могъществото на красивите ноти и да види гибелта, която го очакваше, ако не се откаже от тази битка.

После псионистката връзка прекъсна и Кимуриел се изпъна, вперил преценяващ поглед в мъжа пред себе си.

— Обикновено не съм толкова милостив, мрачни елфе — заяви Кадърли. — Сега обаче си имам по-големи неприятности. Виждам, че не питаеш особено топли чувства към Креншинибон и навярно повече и от мен искаш той да бъде унищожен. Ако отломъкът оцелее и ако този Рай’ги, за когото говориш, се сдобие с него, с теб е свършено. Единственият ти шанс е да ми помогнеш да сложим край на Креншинибон. Ако след това ти и събратята ти решите да се върнете там, откъдето сте дошли, аз няма да се опитвам да ви попреча.

Кимуриел помисли малко и поклати глава, а по устните му плъзна усмивка.

— Рай’ги може и да се окаже прекалено голям залък за устата ти — рече той. — Особено заедно с Креншинибон.

Преди Кадърли да успее да каже каквото и да било, елфът махна с ръка и тялото му изведнъж стана безплътно. Без повече приказки прозрачната фигура се обърна и потъна в каменната стена.

Кадърли почака в продължение на един дълъг миг, преди да въздъхне с огромно облекчение. Как само бе импровизирал и блъфирал! Беше се подготвил да се изправи срещу дракон, не срещу елфи на мрака. А този, който току-що си бе тръгнал, бе забележително могъщ, това Кадърли съвсем ясно бе почувствал при двете му псионистки атаки.

След тази неочаквана среща вече имаше не само име, Рай’ги, но и потвърждение на подозренията си.

Кадърли, също както и Джарлаксъл, знаеше достатъчно за могъщия отломък, за да е наясно, че ако дъхът на Хефестус наистина го беше унищожил, те всички щяха да го разберат извън всяко съмнение. Вече не му бе особено трудно да се досети какво бе станало и къде можеше да е отломъкът в този момент, а това, че освен разлютения дракон, наоколо се навъртат и още мрачни елфи, не вещаеше нищо добро за тримата приятели, които бе изгубил.

Кадърли продължи напред с цялата бързина, която се осмеляваше да си позволи, търсейки помощ от песента на Денеир, за да открие Даника.

— Като че ли съм обречен непрекъснато да спасявам онези, които най-силно ненавиждам — прошепна Ентрери на Даника и й даде знак да отиде встрани.

Мрачните елфи се разделиха — единият се насочи към Даника, а Берг’иньон и другият се обърнаха към Ентрери. Берг’иньон обаче беше решил друго.

— Погрижете се за жената — нареди той на двамата си помощници на езика на Мрачните. — И по-бързо. А на какво е способен този тук, ще проверя сам.

Ентрери погледна към Даника и вдигна два пръста, за да й покаже, че ще й се наложи да се оправя с двама противници. Младата жена кимна, но в този един-единствен безмълвен миг те се разбраха без думи. Даника щеше да се опита да се опази от противниците си колкото се може по-дълго, но и двамата бяха наясно, че Ентрери трябва да се справи със своя неприятел възможно най-бързо.

— Често съм се питал как ли би завършил един двубой между мен и Дризт До’Урден — подхвърли Берг’иньон на палача. — Сега, когато явно няма да получа тази възможност, ще трябва да се задоволя с теб, неговия равен, по думите на всички.

Ентрери се поклони.

— Радвам се, че мога да ти бъда от полза, страхливи сине на Баенре.

Още докато ги изричаше, палачът знаеше, че думите му ще накарат Берг’иньон да се хвърли в атака, ала дори това не можа да го подготви напълно за необузданата свирепост, с която елфът връхлетя отгоре му и замалко не го победи още преди двубоят да бе започнал. Все пак Ентрери успя да отскочи и да избегне двата меча, които само за миг се спуснаха за два поредни ниски удара, после политнаха нагоре, а накрая се стрелнаха към корема му. На три пъти Ентрери избягна смъртоносните остриета, а на четвъртия дори вдигна собствения си меч и ги пресрещна, с цел да ги отбие. Само че насреща си нямаше неопитен селянин, орк или плъхочовек, а невъобразимо изкусен мрачен елф. Берг’иньон го остави да сведе левия му меч надолу, докато с този в дясната си ръка описа светкавичен кръг и замахна отгоре.

В последната секунда изумрудената кама закачи меча и го отби настрани. В същото време палачът извъртя Нокътя на Шарон и насочи върха му към Берг’иньон, ала вместо да замахне за удар, провря острието под това на противника си и едва тогава замахна право напред.

Берг’иньон тутакси придърпа оръжието в лявата си ръка, освободи другия си меч от камата и още повече засили натиска над Нокътя на Шарон, след което продължи движението на десния си меч, насочвайки го право към главата на палача за блестящ удар, който трябваше да посече Артемис Ентрери на място.

Недалеч оттам Даника също бе в окаяно положение. Нейната схватка бе смесица от абсолютен хаос и отчаяни, светкавично бързи движения. Тя приклякаше и се премяташе през глава, отскачаше ту в една, ту в друга посока, избягвайки удар след удар на смъртоносните елфически мечове. Двамата й нападатели изобщо не можеха да се мерят с противника на Ентрери, ала въпреки това си оставаха елфи на мрака, а дори най-слабият мрачен елф бе забележително умел в сравнение с обитателите на Повърхността. Пък и тези двамата не за първи път се биеха заедно и така съвършено допълваха движенията си, че Даника нямаше никакъв шанс да стори нещо повече от това да се отбранява. Всеки път, когато единият се нахвърлеше отгоре й, и тя зърнеше възможност да се претърколи покрай оръжията му или просто да приклекне и да го изрита в коляното, вторият се озоваваше точно там, където защитата на другаря му беше оголена, и я отблъскваше с двата си меча.

С дългите си остриета и точни движения, те бързо изцеждаха силите й. Даника трябваше да реагира на всеки замах и всеки удар, леко помръдване на китката за тях, а тя се виждаше принудена да отскочи.

Хвърли поглед към Ентрери и чу звънтенето на оръжията му, преплетени с тези на неговия противник, който май започваше да взема преимущество. Даника разбра, че трябва да опита нещо опасна дори отчаяно.

Втурна се напред, но изведнъж рязко сви наляво, макар от стената да я деляха само три крачки. Виждайки я хваната натясно, по-близкият от двамата елфи я последва и замахна… ала мечът му срещна само въздух.

Даника се бе изкачила по стената и с едно мълниеносно салто във въздуха се приземи встрани от него.

Още щом краката й докоснаха пода, тя приклекна и рязко се завъртя, протягайки се да препъне своя преследвач.

Сигурно щеше да успее, ако в този миг остриетата на другия елф не се бяха забили в бедрото й. Тя изръмжа и запълзя назад, ритайки безпомощно срещу приближаващите се елфи.

В мига, в който усети зад себе си каменната стена и разбра, че няма накъде да бяга, над нея се спусна кълбо непрогледен мрак.



Кадърли тичаше, следван от безплътното тяло на Кимуриел.

— Изход ли търсиш? — попита елфът с невъобразимо тънък глас.

— Търся приятелите си — отвърна Кадърли.

— Най-вероятно те отдавна са навън — подхвърли Кимуриел и свещеникът рязко забави крачка.

Ами да, нямаше ли Даника и джуджетата да потърсят изход от планината… а такива имаше немалко в тунелите под тях, както Кадърли бе видял с очите си, докато проучваше мястото, преди да поемат на път.

Вярно, коридорите се преплитаха и тръгваха във всички посоки, но бе достатъчно само да поспрат замалко и да вдигнат навлажнен пръст, за да установят откъде идва вятърът. Да, Айвън и Пикел без съмнение щяха да намерят изход от подземния лабиринт, ала щеше ли и Даника да се оправи толкова лесно?

— Нещо идва насам — предупреди го Кимуриел и когато Кадърли се обърна, го видя да се долепя до една от стените, сливайки се напълно с нея.

Младият свещеник знаеше, че стигне ли се до битка, не може да разчита на помощ от Кимуриел. Нищо чудно да се наложеше да се отбранява и от него, ако онзи, който приближаваше, се окажеше друг елф.

Притеснението на Кадърли бързо се изпари — това със сигурност не бяха стъпките на мрачен елф.

— Глупав ду-дад такъв! — разнесе се познат глас. — Да ме хвърлиш в някаква дупка, че на всичкото отгоре пълна с камъни!

— Ой! — бе отговорът на Пикел.

Миг по-късно двете джуджета се показаха иззад завоя и попаднаха право в магическата светлина на Кадърли.

Айвън изпищя и понечи да се хвърли в атака, ала Пикел го хвана за раменете и му прошепна нещо в ухото.

— Хей, ама ти си прав! — призна Айвън. — Проклетите елфи не използват светлина.

Кадърли побърза да пристъпи напред.

— Къде е Даника? — попита той.

Облекчението, изпълнило двете джуджета при вида на приятеля им, начаса се изпари.

— Помогнете ми да я намеря! — рече свещеникът, а когато се обърна, установи, че в тунела са само той, Айвън и Пикел.

Кимуриел Облодра, очевидно боейки се, че свещеникът и двамата му приятели не са най-сигурните спътници, отдавна бе изчезнал.



Зла усмивка плъзна по лицето на елфа — палачът нямаше с какво да се защити. Берг’иньон замахна за последния удар в битката.

Ала Ентрери не беше там!

Мислите на елфа трескаво запрепускаха. Къде ли бе, когато оръжията му още бяха там, където ги бе оставил в последния си опит да се предпази? Не можеше да е отишъл много далеч и все пак, ето че никакъв го нямаше!

Ъгълът, под който оръжията на палача се освободиха от неговите, му подсказа каква бе истината — в мига, в който той бе завъртял меча в ръката си, Ентрери бе приклекнал и бе пристъпил напред, използвайки острието му като прикритие.

Елфът неволно се възхити от находчивия човек, за когото се говореше, че бил равен на Дризт До’Урден.

Миг по-късно усети как изумрудената кама потъва в гърба му и се насочва право към сърцето му.

— Трябваше да задържиш един от лакеите си — прошепна Ентрери в ухото му, докато Берг’иньон бавно се свличаше на земята. — Така нямаше да умреш сам.

Палачът извади камата си от тялото на издъхващия елф и се обърна към Даника. Видя как един от противниците й забива оръжието си в крака й, видя как тя опита да се отдалечи с пълзене, видя и как отгоре й се спуска кълбо мрак.

Неволно потръпна, когато двамата елфи, прекалено далеч, за да може той да се намеси навреме, се нахвърлиха от двете й страни с мечове в ръце.

Миг преди мракът да се спусне върху нея, Даника видя, че елфът от дясната й страна се кани да се претърколи през глава, за да се озове възможно най-бързо до нея.

Другарят му, досети се младата жена, със сигурност щеше да стори същото отляво, като и двамата щяха да се приближат по такъв начин, че тя да не може да избяга, втурвайки се между тях. Не можеше да побегне нито наляво, нито надясно, нито направо, а зад себе си имаше солидна каменна стена.

Усети движенията им, не съвършено точно, но достатъчно, за да разбере, че двамата елфи се приближават бързо, с намерението да я довършат.

Оставаше й една-единствена възможност.

Младата жена подскочи високо, присвила крака под тялото си и толкова отчаяно бе положението й, че дори не усети болката в пронизаното си бедро.

Не можа да види ниския замах на елфа отдясно, нито високото нападение на онзи отляво, ала усети свистенето на оръжия под себе си и рязко ритна настрани със сила, на каквато не бе вярвала, че е способна.

Елфът отдясно получи страховит ритник в челото, този отляво — в гърлото. Двамата се олюляха, а Даника се приземи на пода, направи три бързи крачки напред, за да запази равновесие и се претърколи през глава. Щом се озова извън кълбото мрак, се обърна и видя онзи, когото бе изритала в челото да полита назад право към меча на Артемис Ентрери.

Мощен спазъм разтърси тялото на елфа, когато Нокътя на Шарон се показа от гърдите му. Ентрери го задържа така няколко секунди, давайки възможност на страховития меч да си свърши работата и почти начаса лицето на елфа бе обвито от дим, кожата и плътта започнаха да се топят, откривайки костите на черепа му.

Даника се обърна към магическия мрак в очакване на другия елф. От ранения й крак шуртеше кръв, силата бързо я напускаше.

За миг й се зави свят и тя така и не чу задавените звуци, с които елфът издъхна, неспособен да си поеме въздух през смазаното си гърло. Ала дори да бе чула последните мигове от живота на своя противник, това надали щеше да вдъхне нова надежда на Даника.

Едвам се държеше на крака и знаеше, че всеки момент ще изгуби съзнание.

А Артемис Ентрери, който съвсем не бе на нейна страна, бе още жив и така близо…



Ихараскрик не можеше да се съпротивлява повече.

Магиите на Рай’ги и неспирните атаки на Креншинибон се оказаха свръх силите му. Илитидът бе толкова омаломощен в този миг, че не бе в състояние дори да се дематериализира и да потъне в каменния под.

— Предай се! — настояваше магьосникът. — Не можеш да ни избягаш. Закълни се, че ще ни служиш вярно и ще те освободим — обеща Рай’ги, без да забележи сянката, която се стрелна зад него и вдигна нещо от пода. — Креншинибон ще разбере, ако се опиташ да ни излъжеш, но ако искрено ни се вречеш във вярност, ще бъдеш възнаграден!

Още докато Рай’ги говореше, Креншинибон телепатично повтори думите му. Мисълта да служи на кристалния отломък, предмет, който той и събратята му ненавиждаха от дън душа, отвращаваше Ихараскрик, ала също толкова неприятна му бе и възможността да умре.

Не можеше да победи, не можеше и да избяга. Креншинибон щеше да разтопи мозъка му още преди Рай’ги да успее да срази тялото му.

— Предавам се — отстъпи най-сетне илитидът.

Рай’ги прекрати магията си и се вслуша в гласа на Креншинибон, който го увери, че илитидът не се опитва да ги излъже.

— Мъдро решение — доволно заяви Рай’ги. — Защо да те убивам, когато мога да спечеля толкова много от теб — помощта ти значително ще укрепи войската ми, а и можеш да ми служиш за връзка с могъщите си събратя.

— Събратята ми ненавиждат Креншинибон и никога няма да се вслушат в гласа му — заяви Ихараскрик с клокочещия си глас.

— Ала ти знаеш по-добре, нали? — подхвърли Рай’ги и с една бърза магия разтопи лепкавото вещество. — Вече виждаш истинската му стойност.

— Стойност, по-голяма от тази на смъртта — съгласи се Ихараскрик и се изправи.

— Така значи, неверни ми помощнико — разнесе се глас нейде наблизо.

Рай’ги и Ихараскрик се обърнаха едновременно и видяха Джарлаксъл, разположил се върху една закътана издатина в стената.

Рай’ги изръмжа и нареди на Креншинибон да смаже някогашния си господар, ала още докато той изричаше командата си, Джарлаксъл вдигна ръка. Светлината на магическия фенер обля отломъка и му отне силата.

Рай’ги отново изръмжа.

— Не е достатъчно просто да обезвредиш Креншинибон! — изрева той и махна към Ихараскрик. — Видя ли вече новия ми приятел?

— Да, достоен помощник си си намерил — призна Джарлаксъл и докосна ръба на широкополата си шапка в поздрав към илитида. — Не знам обаче дали ти видя моя?

При тези думи той хвърли поглед към един просторен тунел.

Рай’ги преглътна мъчително, досетил се какво го очаква още преди да бе проследил погледа на Джарлаксъл. В обречен опит да се спаси, той размаха ръце, мъчейки се да направи някоя защитна магия.

Джарлаксъл обаче бе по-бърз и спусна кълбо магически мрак върху него и Ихараскрик само части от секундата преди огненият дъх на Хефестус да връхлети отгоре им и да ги обгърне в изпепеляващата си прегръдка.

Джарлаксъл се притисна до стената и вдигна ръка, за да предпази очите си от червеникавооранжевото зарево, което нахлуваше от тунела и потъваше в магическия му мрак.

Изведнъж се разнесе силно пращене и кълбото мрак изчезна, отстъпвайки място на обикновената дрезгавина в пещерата, разсейвана донякъде от мекото сияние на дракона. Внезапно това сияние се усили стократно, хилядократно, сякаш слънцето се бе спуснало отгоре им.

Креншинибон, осъзна Джарлаксъл. Дъхът на Хефестус си беше свършил работата и спояващата енергия на отломъка бе разпръсната. Миг преди светлината да стане прекалено силна, наемникът зърна изумлението на дракона, видя овъгленото тяло на Рай’ги и онова, което бе останало от Ихараскрик. Илитидът се бе опитал да се слее със скалата зад себе си, ала и това не бе успяло да го спаси, тъй като дъхът на Хефестус бе стопил камъните, а с тях — и крадеца на мисли.

Много скоро сиянието стана непоносимо за очите на Джарлаксъл.

— Добър изстрел… ъъъ… дъх — поздрави той Хефестус и като се шмугна през една пукнатина в стената зад себе си, хукна да бяга.

Тъкмо навреме — миг по-късно огненият дъх на дракона изпълни нишата и подгони наемника нагоре по тунела, опарвайки дъното на панталоните му.

Джарлаксъл бягаше, без да спира. Светлината беше ослепителна, а енергията, отприщена от Креншинибон, изпълваше всяко ъгълче и всяка пукнатина в скалите.

Много скоро наемникът разбра, че е достигнал една от външните скали и с помощта на магически черен диск изпълзя в здрача навън.

Яркото сияние го последва, нахлувайки през дупката в скалата. Джарлаксъл побърза да я затвори и наоколо отново се възцари мек сумрак, прорязвай тук-таме от лъчите, извиращи от многобройните пукнатини по склоновете на засиялата отвътре планина.

— Даника! — разнесе се неистов вик зад гърба му. — Къде е Даника?

Джарлаксъл се обърна и видя Кадърли и двете джуджета (най-странните братя, които наемникът някога бе виждал) да тичат към него.

— Спусна се в една дупка на пода заедно с Ентрери — опита се да ги успокои Джарлаксъл. — Надали може да се намери по-добър и находчив съюзник.

— Бум! — възкликна Пикел Широкоплещи.

— Каква е всичката таз’ светлина? — попита Айвън.

Джарлаксъл погледна към планината и сви рамене.

— Изглежда рецептата ти за унищожаване на Креншинибон все пак подейства — рече той на Кадърли и се усмихна.

Свещеникът обаче не отвърна нито на погледа, нито на усмивката му, неспособен да откъсне очи от планината, питайки се ужасено къде ли е скъпата му Даника.

Двадесет и пета глава Светлина в края на тунела

Хефестус беше интелигентен дракон, достатъчно, за да овладее не една и две магии, да научи езиците на дузина раси и да победи многобройните врагове, изпречили се на пътя му.

Живял бе столетия наред, трупайки мъдрост, която сега му казваше, че трябва да извърне очи от сиянието на освободената магическа енергия.

Ала той не можеше да го стори, не можеше да обърне гръб на светлината, на това ослепително въплъщение на невъобразимо могъщество.

Хефестус с удивление видя как от сияещия предмет излиза скелетоподобен силует, после още един, и още един, докато духовете на седмината създатели на отломъка, отдавна погълнати от него, не затанцуваха около разгроменото си творение, така както бяха танцували, докато го създаваха.

После, един по един, те се стопиха.

Драконът продължаваше да се взира в съкрушения отломък, връхлетян внезапно от мощен прилив на чувства, сякаш бе физически свързан със следващия силует, излязъл от глъбините на Креншинибон — силуета на сломен мъж, прекършен от безгранична горест. Откраднатата душа на отдавна умрелия шейх приседна на пода и се загледа пред себе си, а от цялото му същество се излъчваше такава печал, че дори Хефестус Безмилостния усети как нещо го жегва в каменното сърце.

После и това последно видение се стопи и яркото сияние най-сетне угасна.

Едва тогава Хефестус осъзна огромната си грешка. Едва тогава древният дракон разбра, че е напълно сляп — толкова огромна бе енергията, отприщена от унищожението на могъщия отломък, че очите му не успяха да я понесат.

Хефестус нададе рев, най-потресаващия изблик на гняв, откъсвал се някога от гърдите на вечно разярения дракон. В този рев имаше съжаление и страх, и болезнено осъзнаване, че не може да накаже натрапниците, донесли прокълнатия предмет в леговището му. Защото Хефестус вече не смееше да напусне сигурността на бърлогата си и да излезе навън, където имаше нужда от всичките си сетива, ако искаше да успее и да оцелее.

Обонянието му го уверяваше, че е успял да унищожи мрачния елф и илитида, които се намираха в коридора допреди малко. Тъй като този ден надали щеше да получи друго удовлетворение, Хефестус се примири и с това малко отмъщение и се оттегли в просторната пещера, скрита с магии зад бърлогата му, пещерата, която имаше един-единствен вход и в която бяха струпани всички богатства, заграбени от него през годините.

Именно сред тях, разяреният, победен дракон се сви на кълбо. Искаше единствено да потъне в дълъг, несмущаван от нищо сън, с надеждата времето да излекува ослепелите му очи. Щеше да сънува как поглъща дръзките натрапници и щеше да се опита да измисли какво да прави, ако сънят не успееше да го изцели.

Кадърли едва не подскочи от радост, когато някой изскочи от тунелите и се затича към тях, после обаче разпозна Артемис Ентрери и сърцето му се сви при вида на тялото, преметнато през раменете му, неподвижно и обляно в кръв.

— Какво си направил с нея! — изрева Айвън и понечи да се втурне натам, ала с изненада установи, че се движи мъчително бавно, сякаш насън.

Обърна се към брат си и видя, че и той пристъпва едва-едва.

— Успокойте се — обади се Джарлаксъл. — Раните на Даника не са дело на Ентрери.

— Откъде знаеш? — сопна се Айвън.

— Щеше ли иначе да си дава труда да я изнася навън? — изтъкна наемникът и неоспоримата логика в думите му успя да поусмири избухливите джуджета.

Кадърли обаче, излязъл от обсега на забавящата магия на Джарлаксъл преди наемникът да я довърши, се носеше право към Ентрери. При вида на тичащия към него свещеник, палачът спря и свали Даника на земята, макар че тя все още не можеше да се държи на краката си и трябваше да се облегне на рамото му.

— Елфическо оръжие — обясни Ентрери, щом Кадърли се приближи достатъчно, за да види раната на Даника, както и не особено успешния опит на убиеца да я превърже.

Кадърли начаса се залови за работа и потъна в песента на Денеир, търсейки целебни магии. Много скоро с огромно облекчение установи, че никое от нараняванията на Даника не е фатално и че тя много скоро ще се оправи.

Докато Кадърли свърши с магиите си, Джарлаксъл и двете джуджета се приближиха. Кадърли се усмихна успокояващо на Айвън и Пикел, след което обърна недоумяващ поглед към Артемис Ентрери:

— Действията й в тунелите ми помогнаха — кратко обясни палачът. — Не обичам да съм задължен никому.

С тези думи той се обърна и се отдалечи, без да ги погледне повече.

Кадърли, джуджетата и Даника настигнаха Ентрери и Джарлаксъл по-късно същия ден, когато за всеобщо облекчение стана ясно, че Хефестус няма да излезе от бърлогата си и да ги преследва.

— Ще се върнем в катедралата с помощта на същата магия, която ни доведе дотук — съобщи Кадърли. — Би било най-малкото невъзпитано да не ви предложа помощ за обратното пътуване.

Джарлаксъл го изгледа любопитно.

— Не се опитвам да ви изиграя — увери го свещеникът. — Между нас няма никакви сметки за разчистване — откакто се срещнахме, действията ви са повече от достойни. Въпреки това ви предупреждавам, че няма да търпя…

— И защо бихме поискали да се върнем с теб? — прекъсна го Ентрери. — Какво в онази дупка на лъжи и двуличие може да ни е полезно?

Кадърли понечи да му отговори — толкова много неща искаше да каже. Искаше му се да се разкрещи на палача, да го принуди да дойде, да го унищожи, да го накара да се покае… каквото и да било, за да срути тази стена на отрицание и ненавист. В крайна сметка не каза нищо — какво наистина можеха да спечелят тези двамата във „Възвисяване на вярата“?

Много, ако искаха да излекуват душите си и да поемат по други, по-достойни пътища. Онова, което Ентрери бе сторил за Даника, като че ли говореше, че подобна промяна съвсем не е изключена. Поддавайки се на моментен порив, Кадърли потърси в песента на Денеир проста магия, с която можеше да надникне в чуждите сърца.

Само едно надзъртане му бе достатъчно, за да се убеди, че колкото по-бързо Джарлаксъл и Ентрери се махнеха оттук, толкова по-добре за „Възвисяване на вярата“, Карадун, Шилмистката гора и всички земи около Снежните планини.

— На добър час тогава — рече той и докосна ръба на шапката си. — Все пак успя да направиш поне едно добро дело в окаяния си живот, Артемис Ентрери.

С тези думи свещеникът си тръгна, следван от Пикел и Айвън.

Даника обаче се позадържа и като измери палача от глава до пети, заяви:

— Благодарна съм ти за стореното, когато раната ми ме надви, ала това няма да ми попречи да довърша онова, което започнахме в тунелите под бърлогата на дракона.

Ентрери понечи да отвърне нещо, да я попита какво смята, че ще спечели от това, ала се отказа още преди да бе отворил уста. Вместо това се усмихна и като сви рамене, се отдръпна, за да й направи път.

— Нов съперник за Артемис Ентрери? — подхвърли Джарлаксъл, когато четиримата си отидоха. — Заместник на Дризт, може би?

— Едва ли — отвърна Ентрери.

— Не е достойна ли?

Палачът сви рамене — не го бе грижа дали Даника е достоен съперник, или не. Смехът на наемника го извади от мислите му.

— Поумнял си — отбеляза Джарлаксъл.

— Предупреждавам те, че нямам намерение да търпя подобни коментари.

Наемникът се разсмя още по-силно.

— Значи си решил да продължим заедно — рече той.

Ентрери го изгледа продължително, задавайки си въпрос, на който все още не можеше да си отговори.

— Много добре тогава — безгрижно продължи Джарлаксъл, приемайки мълчанието му за потвърждение. — Предупреждавам те обаче, че опиташ ли се да ме измамиш, ще трябва да те убия.

— Съмнявам се, че ще ти бъде много лесно да го направиш от оня свят — не му остана длъжен Ентрери.

Джарлаксъл отново се разсмя.

— Когато бях млад — започна той — имах приятел, Повелител на меча, който място не можеше да си намери от мисълта, че го превъзхождам в боя (макар че в действителност единственият път, когато го победих, то си бе повече късмет, отколкото каквото и да било).

— Та този приятел един ден ми каза, че най-сетне бил открил оногова, който пораснел ли веднъж, щял да бъде поне толкова добър с оръжията, колкото мен, ако не и повече. Говореше за едно дете, у което бе забелязал заложби, каквито не бе виждал у никого другиго дотогава. Името на този Повелител на меча беше Закнафейн… може би си чувал за него.

Ентрери поклати глава.

— А младият воин, за когото говореше, бе не кой да е, а Дризт До’Урден — завърши Джарлаксъл с широка усмивка.

Ентрери се опита да запази безстрастното си изражение, ала част от изненадата се изписа по лицето му, което не можа да убегне на наблюдателния Джарлаксъл.

— Е, сбъдна ли се пророчеството на Закнафейн? — попита палачът.

— Какво значение има това за Артемис Ентрери? — отвърна на въпроса с въпрос наемникът. — Какво може да научи той за себе си от сравнението между Дризт и Джарлаксъл? И как би преценил себе си, сравнявайки се с Дризт До’Урден?

И после дойде критичният въпрос:

— Вярва ли Ентрери, че наистина е победил Дризт?

Палачът дълго се взира в Джарлаксъл, ала накрая изражението му омекна.

— Има ли значение? — бе единственият му отговор… и именно този отговор се бе надявал да получи наемникът от своя нов спътник, с когото възнамеряваше да остане още дълго.

— Имаме още работа тук — рязко смени темата Джарлаксъл. — Наблизо има малък отряд, уплашен и гневен. Предводителят им реши, че не може да си тръгне просто така, не и докато положението е такова, каквото е в момента.

Без дори да го помоли за обяснение, Ентрери го последва. Не след дълго свърнаха зад някакви скали и палачът разумно предпочете да поизостане при вида на групата, която Джарлаксъл бе споменал — трима мрачни елфи, предвождани от крайно опасен псионист. Докато Джарлаксъл и Кимуриел говореха, Ентрери стоеше настрани, с ръце върху дръжките на оръжията си. Двамата елфи говореха на собствения си език, ала палачът разбираше почти всичко.

— Да се бием ли си дошъл? — попита Кимуриел направо.

— Рай’ги е мъртъв, а Креншинибон — унищожен — отвърна Джарлаксъл. — Какъв би бил смисълът?

Ентрери забеляза, че Кимуриел дори не трепна при тази новина.

— О, да, предполагам, че властта вече ти се е усладила, нали? — засмя се наемникът. — Настанил си се на престола на Бреган Д’аерте, сам, без никого с когото да го делиш и сега не ти се иска да го отстъпваш комуто и да било, нали?

Кимуриел понечи да поклати глава — за Ентрери бе очевидно, че ще се опита да се помири с Джарлаксъл, ала пълният с изненади наемник го прекъсна.

— Отлично! — драматично заяви той. — Нямам желание за още една битка, Кимуриел. Разбирам, че с действията си напоследък най-вероятно съм си създал твърде много врагове в редиците на Бреган Д’аерте, за да се завърна като техен предводител.

— Искаш да кажеш, че се предаваш? — повдигна вежди Кимуриел, когото думите на Джарлаксъл вместо да успокоят, бяха разтревожили още повече, същото се отнасяше и за тримата войници зад него.

— Нищо подобно — отвърна наемникът и отново се засмя. — И те предупреждавам, че ако продължиш да воюваш с мен, ако дори само решите да тръгнете по следите ми, наистина ще оспоря позицията, която си спечели честно.

Ентрери, който слушаше внимателно, поклати глава, сигурен, че е разбрал някоя дума погрешно.

Кимуриел понечи да отговори, ала от устата му излязоха само няколко нечленоразделни звука и той най-накрая отстъпи, въздъхвайки примирено.

— Грижи се добре за Бреган Д’аерте — предупреди го Джарлаксъл. — Един ден ще се върна, за да управляваме заедно, и очаквам да открия отряд от войници също толкова силен, колкото онзи, чиято власт ти отстъпвам днес.

И като се обърна към тримата войници, добави:

— Служете му доблестно.

— Ако някога се върнеш, няма да ме откриеш в Калимпорт — рече Кимуриел. — Нито където и да било на Повърхността. Напускаме това отвратително място, Джарлаксъл, и си отиваме у дома, обратно в пещерите, където е нашето място.

Джарлаксъл кимна, кимнаха и тримата войници.

— Ами ти? — попита псионистът.

Джарлаксъл сви рамене и се усмихна:

— Няма как да знам къде най-много искам да отида, когато още не съм бил навсякъде.

И този път Кимуриел нямаше какво да каже и просто се взря в някогашния си господар. Накрая кимна и с едно щракване на пръсти отвори междупространствен портал. Миг по-късно и той, и тримата войници си бяха отишли.

— Защо? — попита Ентрери и се приближи до Джарлаксъл.

— Защо? — повтори наемникът.

— Можеше да се върнеш заедно с тях — поясни убиецът. — Макар че аз нямаше да дойда. Вместо това ти реши да останеш, отказа се от властта над войниците си. Защо избра да се откажеш от всичко това и да останеш тук, заедно с мен?

Джарлаксъл помисли малко, после, използвайки съвсем същите думи, които палачът бе изрекъл преди време, заяви през смях:

— Може би ненавиждам Мрачните дори повече, отколкото мразя хората.

В този миг и най-слабият повей на вятъра можеше да събори Ентрери. Дори не искаше да научава откъде Джарлаксъл бе разбрал.

Загрузка...