Скарлет

Глава двадесет и четвърта

— Крий се. — Синдер произнесе думата бавно. Внимателно. Нежната й молба започна с едно придихателно, меко и деликатно „к“:

— Крий се. Рампион, крий се. Крий се, Рампион. Изчезни. Стани невидим. Ти не съществуваш. Никой не те вижда.

Беше седнала на тъмно със скръстени крака на леглото си и си представяше кораба около нея. Металните стени, ръмжащия мотор, винтовете и заварените уплътнения, които крепяха кораба цял, главния компютър, дебелите стъкла в пилотската кабина, затворената изходна рампа в товарното отделение, отделението за двете капсули под краката й.

След това си представи всичко невидимо.

Корабът се носеше край радарите, а те си стояха безмълвни.

Разтваряше се в мрака под зоркото око на сателитните станции.

Танцуваше изящно между всички останали кораби, които задръстваха слънчевата система. Без да привлича внимание. Сякаш не съществуваше.

Гръбнакът й изтръпна от основата на главата й чак до опашната кост. Топлината бликна навън и изпълни всеки мускул и всяка става, процеди се през пръстите й и отново влезе в коленете й. И пак се завъртя.

Тя изпусна въздуха от дробовете си и заедно с него отпусна мускулите си, а после започна да припява отново:

— Крий се, Рампион. Рампион, крий се. Крий се.

— Става ли нещо?

Очите й се отвориха широко. В тъмнината през прозореца й се виждаха единствено звездите, големи колкото върха на топлийка. Намираха се от другата страна на Земята, срещу слънцето, и корабът тънеше в сянка в необятната шир.

Наметнат с плащ. Скрит. Невидим.

— Добър въпрос — рече тя и по навик вече вдигна глава към тавана, макар да знаеше, че това е абсурдно. Ико не беше някаква си точка на тавана, не беше и говорителите, от които идваше веселото й гласче. Тя беше във всяка една компютърна жица, във всеки един чип, във всяка една система. Тя беше всичко друго, само не стоманата или болтовете, които държаха кораба.

Беше малко объркващо.

— Нямам никаква представа какво точно правя — каза Синдер и хвърли поглед навън. През малкия люк не се виждаха кораби, а само звезди, звезди и пак звезди. В далечината имаше неясна лилава мъглявина — вероятно някакъв газ, оставен от опашката на комета. — Да си се почувствала по-различно?

Нещо под краката й забоботи, нежно като мъркането на коте. Това й припомни как някога вентилаторът на Ико се въртеше на двойни обороти, щом обработваше някаква информация.

— Не — отвърна Ико след минутка и бученето спря. — Все така грамаданска съм.

Синдер измъкна крака си и кръвта отново нахлу в стъпалото й.

— Именно това ме тревожи. Имам чувството, че не би трябвало да е толкова лесно. Цялата армия на Републиката е по петите ни. Вероятно вече са поискали помощ и от военните сили на другите страни в Съюза, да не говорим за лунитяните и ловците на глави. Колко кораба успя да засечеш на радарите ни?

— Седемдесет и един.

— Така. И нито един от тях не ни е забелязал? Нито един не е станал подозрителен? Че как е възможно това?

— Може би все пак се получава. Това, което правиш. Може би ти идва естествено това лунитянско нещо.

Забравила, че Ико не може да я види, Синдер поклати глава. Искаше й се да повярва, че бе постигнала някакъв резултат, но нещо не беше както трябва. Лунитяните упражняваха контрол над биоелектричеството, а не над радиовълните. Тайничко подозираше, че цялото това монотонно припяване и визуализацията бяха пълна загуба на време.

А това оставяше отворен въпроса: защо все още никой не ги бе забелязал?

— Синдер, колко още ще трябва да остана така?

Синдер въздъхна.

— Не знам. Докато инсталираме нова система за автоматично управление.

— И докато ми намериш ново тяло.

— Да, и това също. — Тя потри ръце. Леката топлина, която я бе изпълнила чак до пръстите на дясната й длан, изчезна и за първи път ги усещаше по-студени от металните.

— Не ми харесва да съм кораб. Ужасно е. — В тона на Ико се долови ясно хленчене. — Чувствам се по-мъртва от всякога.

Синдер се отпусна по гръб на леглото и се загледа в тъмните сенки на леглото отгоре. Отлично знаеше как се чувства Ико — за краткото време, в което тя бе поела функциите на системата за автоматично управление, се бе почувствала, сякаш мозъкът й е разпънат на всички посоки. Бе изгубила връзка с физическото си тяло, беше откъснала мозъка си се рееше в някакво несъществуващо място между реалността и дигиталния свят. Изпита жал към Ико, която винаги беше искала много да прилича на човек.

— Само временно е — каза й тя и отметна косата от челото си. — Щом стане безопасно да се върнем на Земята, ще…

— Ей, Синдер! Гледаш ли нета? — На вратата цъфна Трън, чийто силует бе очертан от енергоспестяващите лампи в коридора. — Какво — да не стана време за следобедна дрямка. Пусни лампите.

Раменете на Синдер се стегнаха.

— Не виждаш ли, че съм заета?

Трън огледа малката, тъмна стаичка.

— Добра работа си си намерила.

Синдер пусна краката си на земята и седна.

— Опитвам се да се концентрирам.

— Е, продължавай в тоя дух, помощник-капитане. Но междувременно трябва да дойдеш и да видиш новините. По всички канали говорят само за нас. Вече сме известни.

— Не, благодаря. Предпочитам да не гледам как се държа като някоя луда на най-значимото светско събитие на годината. — Беше гледала репортажа от бала само веднъж — онзи епизод, когато кракът й падна, а тя се претърколи по стълбите, за да се приземи в купчина от измачкана коприна и кални ръкавици — и това й стигаше.

Трън махна с ръка.

— Клиповете минаха. А ти вече си постигнала мечтата на всяко типично момиче под двайсет и пет.

— Да, животът ми е сбъдната приказка.

Трън изви вежди.

— Е, може и да не е наистина, но поне мечтателят, принц Кай, знае името ти.

— Император Кай — рече тя намусено.

— Точно така. — Трън посочи с глава към предната част на кораба. — Започва пресконференция, на която ще говорят за теб. А ти не би искала да изпуснеш — Трън замаха с ръка пред лицето си с прехласнат вид — божествените му, шоколадовокафяви очи, съвършено разрошената му коса и…

Синдер скочи от леглото и бутна Трън в рамката на вратата, като мина край него.

— Ох — извика той и разтри ръката си. — Да не ти дадоха на късо жиците?

— Тъкмо намерих канала. — Гласът на Ико последва Синдер през товарното помещение право в кабината, където на главния екран император Кай стоеше на трибуната пред журналисти. — Пресконференцията сега започва, а той изглежда превъзходно днес!

— Благодаря ти, Ико — каза Синдер и се настани в пилотското кресло.

— Ей, това е моето.

Тя махна на Трън да мълчи и усили звука.

— … всичко, за да открием престъпниците — казваше Кай. Кръговете под очите му говореха, че отдавна не е имал здрав сън. Синдер изпита топъл копнеж, че го вижда, но също се почувства и нещастна, когато си спомни последните мигове, в които го видя. Точно след като се препъна на стълбите и се просна на алеята от чакъл, а от жиците на глезена й захвърчаха искри.

А той стоеше отвратен, объркан, разочарован.

Предаден.

— Изпратихме най-бързите си кораби с най-модерните технологии за издирване и най-добрите пилоти, за да открият бегълците. Досега късметът беше на тяхна страна и те успяха да се изплъзнат от ръцете ни, но очакваме скоро да им изневери. Корабът, на който се намират, не е предназначен да остава за продължителни периоди в орбита. Рано или късно, те ще трябва да се върнат на Земята и ние ще ги чакаме.

— Какъв модел е корабът им? — попита една жена от предната редица.

Кай погледна бележките си.

— Рампион А 214, клас 11.3 — това е товарен кораб, откраднат от Американската република. Проследяващите устройства са били свалени, което в голяма степен ни затруднява при залавянето им.

Трън гордо смушка Синдер в гърба.

На екрана Кай кимна към друг журналист някъде отзад.

— Казахте, че армията ни ще ги чака в готовност, когато се върнат на Земята. Кога мислите, че ще стане това и междувременно смятате ли да изоставите претърсването на космоса?

— Разбира се, че не. Целта ни е да ги заловим възможно най-скоро и затова планираме да продължим издирването в космоса, докато не ги открием. Но моите експерти предвиждат, че в зависимост от горивото, с което разполагат, и енергийните им резерви корабът може да се върне на Земята след два дни до две седмици. И ние ще сме подготвени за това завръщане, ако е необходимо. Да?

— Мои източници ми съобщиха, че киборгът, тази Лин Синдер…

— Това си ти — прошепна Трън и пак я сръга. Тя го перна, за да я остави да гледа на спокойствие.

— … е получила ВИП покана за годишния бал и всъщност е била ваш личен гост, Ваше Величество. Отричате ли това твърдение?

— Какво си получила? — попита Трън.

— ВИП покана ли? — възкликна Ико.

Синдер завъртя раменете си, без да им обръща внимание.

На екрана Кай отстъпи назад от трибуната, изпънал докрай ръцете си, като че ли не му достигаше въздух, после се покашля и отново приближи микрофона.

— Не отричам твърдението. Срещнах Лин Синдер две седмици преди бала. Както мнозина от вас знаят, тя е известен механик тук, в града, и аз я бях наел да ремонтира един неизправен андроид. И да, аз наистина я поканих на бала като мой личен гост.

— Какво?

Синдер се сепна от пронизителния писък, дошъл от високоговорителите в кабината.

— Кога е било това? За твое добро е да те е поканил, след като Адри ме разглоби, защото ако е било преди това и не си ми казала.

— Ико, опитвам се да слушам! — Синдер се размърда неудобно на седалката. Кай я бе поканил на бала, преди тялото на Ико да бъде разглобено и продадено на части. Синдер бе имала възможност да й каже, но по това време смяташе да откаже поканата, затова й се бе сторило, че не е толкова важно.

Когато Кай посочи следващия журналист, Синдер разбра, че бе изпуснала един цял въпрос.

— Знаехте ли, че тя е киборг? — попита една жена с неприкрито отвращение.

Кай се вторачи в нея смутено, а после погледът му затанцува над множеството. Той се приближи още до трибуната, а на арката на носа му се появи бръчица.

Синдер захапа бузата си от вътрешната страна и се приготви за безмилостното му отвращение. Та кой ли би поканил киборг на бала?

Но Кай каза простичко:

— Не виждам какво отношение има това, че тя е киборг. Следващият въпрос?

Металните пръсти на Синдер се свиха.

— Ваше Величество, когато отправихте поканата си към нея, знаехте ли, че тя е лунитянка?

Кай сякаш щеше да падне на една страна. Той поклати глава.

— Не. Разбира се, че не знаех. Аз, очевидно съвсем наивно, смятах, че в Републиката няма лунитяни. Освен нашите дипломатически гости в двореца, разбира се. Сега, когато вече научих колко лесно е за тях да се слеят с народа, ще вземем допълнителни мерки за сигурност, за да не допускаме имиграцията на лунитяни тук, а също да издирим и екстрадираме всички, които се намират на нашата територия. Твърдо съм решен да спазвам постановленията на Междупланетното споразумение от 54 д.е. по този въпрос. Да, на втория ред.

— Дали Нейно Величество, Кралица Левана, или някой от двора на лунитяните вече е коментирал бягството на затворника?

Кай стисна зъби.

— О, тя имаше да ни каже едно-две неща по въпроса.

Един от министрите зад Кай се покашля. Раздразнението на лицето на Кай бързо се изпари, заменено от деликатно равнодушие.

— Кралица Левана желае Лин Синдер да бъде заловена — поправи се той, — и да бъде изправена на съд.

— Ваше Величество, мислите ли, че тези събития ще попречат на дипломатическите отношения между Земята и Луна?

— Не, мисля, че ще им помогнат.

— Ваше Величество. — Три реда назад един мъж се изправи. — Според разкази на очевидци на бала арестът на Лин Синдер е бил част от договорка между вас и кралицата и бягството й от затвора може да стане повод за война. Има ли причина да вярваме, че това ще доведе до по-голяма заплаха за националната ни сигурност?

Кай понечи да се почеше зад ухото, но спря навреме нервния тик и подпря ръката си отново на трибуната.

— От поколения насам думата „война“ се подмята между Земята и Луна. Както баща ми преди мен, така и аз на всяка цена ще се стремя да избегна войната. Уверявам ви, че правя всичко по силите си да не провалям и без това крехките ни отношения с Луна, като започвам с издирването на Лин Синдер. Това е всичко, благодаря ви.

Надигна се вълна от незададени въпроси, но той слезе от сцената и започна тих разговор с група министри.

Намусен, Трън се тръшна назад в креслото на помощник-капитана.

— Мен дори не ме спомена. Ни веднъж.

— И мен — каза Ико, но без съжаление.

— Ти не си избягала от затвора.

— Така е, но веднъж срещнах Негово Величество на пазара. Тогава усетих, че между нас има много силна връзка. Ти какво ще кажеш, Синдер?

Думите минаха през звуковия интерфейс на Синдер, но тя не ги разбра. Без да може да откъсне очи от Кай, тя не отговори.

Кай трябваше да поеме отговорността за нейните постъпки. Съвсем несправедливо беше изправен срещу последиците от нейните решения. След бягството й той сам трябваше да се справя с кралица Левана.

Тя затвори очи, за да не го вижда, и разтърка пулсиращите си слепоочия.

— Да, но аз също съм преследван беглец, точно като Синдер — продължи Трън. — Те нали знаят, че и аз съм избягал?

— Може да са ти благодарни — измърмори Синдер.

Трън измрънка нещо неразбрано, после и двамата се умълчаха за дълго, а през това време тя разтриваше челото си и се мъчеше да убеди себе си, че бе постъпила правилно.

Накрая Трън се завъртя, ритна с крак облегалката на креслото на Синдер и бутна ръката й от нея.

— Сега разбирам защо остана толкова хладна към моето очарование. Дори не подозирах, че имам насреща си император. Труден съперник даже и за мен, признавам си.

Тя изпръхтя.

— Не ставай глупав. Та аз едва го познавам, а и той вече ме презира.

Трън се засмя и окачи палците си на гайките на колана си.

— Имам страхотна интуиция, щом стане дума за amore! Той не те презира. Освен това е поканил киборг на бала, нали така? За това се иска смелост. По принцип ненавиждам кралските особи и държавниците, но на този трябва да му се признае, че е смелчага.

Синдер се изправи и бутна краката на Трън от стола си, освобождавайки пътеката към вратата.

— Тогава той не знаеше, че съм киборг.

Трън наклони главата си, когато тя мина край него.

— Не е знаел, така ли?

— Разбира се, че не знаеше — рече тя и излезе от малката кабина с широки крачки.

— Но сега вече знае, че си киборг, и пак те харесва!

Тя се извърна назад и посочи екрана.

— И ти разбра това от една десетминутна конференция, на която той каза, че прави всичко по силите си да ме залови и да ме предаде за екзекуция?

Трън се ухили. С ужасен и надут глас, който Синдер допускаше, че трябва да имитира Кай, той рече:

— Не виждам какво отношение има това, че тя е киборг.

Синдер изви очи и му обърна гръб.

— Ей, върни се! — Ботушите на Трън се удариха в земята зад нея. — Искам да ти покажа още нещо.

— Заета съм.

— Обещавам повече да не се подигравам на гаджето ти.

— Той не ми е гадже!

— Става дума за Мишел Беноа.

Синдер пое бавно дъх и се обърна.

— Какво има?

Трън се поколеба, сякаш се боеше да мръдне, за да не би тя да хукне отново, а после килна глава към таблото в кабината зад гърба му.

— Ела да видиш нещо.

Синдер изпусна въздишка и тръгна бавно обратно към него. Облакъти се на облегалката на креслото на Трън.

Той изключи звука на новинарския канал.

— Знаеш ли, че Мишел Беноа има внучка?

— Не — отвърна Синдер отегчена.

— Е, има. Госпожица Скарлет Беноа. Доколкото се знае, съвсем скоро е навършила осемнайсет, но — приготви се да чуеш това — момичето няма болнично досие. Схващаш ли? Свещена спатийо! Аз съм гений!

Синдер се намръщи.

— Нищо не разбирам.

Трън наведе главата си назад и я погледна на обратно.

— Тя няма никакво болнично досие.

— Е, и?

Той се завъртя на стола си с лице към нея.

— Познаваш ли дори един-единствен човек, който не е роден в болница?

Синдер се замисли.

— Да не би да намекваш, че тя може да е принцесата?

— Точно това намеквам.

На екрана се показа снимка и информация за Скарлет Беноа. Беше красива, с пищни форми и огненочервени къдрици.

Синдер присви очи, докато гледаше. Момиче, тийнейджърка, без акт за раждане. Живяла под настойничеството на Мишел Беноа.

Колко удобно.

— Е, капитане! Отлична детективска работа!

Глава двадесет и пета

Скарлет, сънуваше, че виелицата е затрупала цяла Европа в сняг, дълбок чак до врата.

Отново беше дете. Слезе по стълбите и видя, че баба й бе коленичила пред печката с дърва.

— Мисля, че намерих човек, който да те прибере — каза баба й. — Но в този сняг едва ли ще тръгне насам. Сега ще трябва да чакам пролетта, за да се отърва от теб.

Старата жена раздуха огъня. Искрите се разлетяха, напълниха с бодлички очите на Скарлет и тя се събуди с мокри бузи и ледени пръсти. Дълго време не можа да отсее съня от спомените си. Беше валяло сняг, но не толкова много. Баба й беше поискала да я даде на други хора, но тогава тя вече не беше дете. Беше на тринайсет.

Дали беше януари, или още по-късна зима? Опита се да сглоби топящите се спомени. Бяха я изпратили да издои кравата — работа, която ненавиждаше, — а ръцете й бяха толкова вдървени, че се страхуваше, да не би да стисне вимето прекалено силно.

Защо не беше отишла на училище този ден? Дали беше неделя? Или бяха във ваканция?

О, да. Беше ходила при баща си и тъкмо се беше прибрала предишния ден. Първоначално трябваше да остане при него за цял месец, но не можа да издържи. Той пиянстваше, прибираше се посред нощ в апартамента. Скарлет беше взела влака към къщи, без да казва на никого, и с пристигането си изненада баба си. Вместо обаче да се зарадва, че я вижда, баба й се разгневи, задето Скарлет не я бе предупредила с едно съобщение за случващото се. Бяха се скарали. Скарлет още й беше ядосана, докато доеше кравата с премръзналите си пръсти.

Тогава за последно се бе качила на Маглев. И за последно бе видяла баща си.

Помнеше, че бързаше отчаяно да свърши със задълженията си, за да може да се прибере вътре на топло. Видя малкия кораб отпред пред къщата чак когато хукна обратно натам.

Беше виждала много такива кораби в града, но тук, в провинцията, те се срещаха рядко, защото фермерите предпочитаха по-големите и бързи кораби.

Промъкна се в къщата през задната врата и чу приглушените гласове на баба си и на някакъв мъж. С безшумни стъпки тръгна бавно към стълбището по теракотените плочки.

— Мога да си представя какво бреме е била за теб през всичките тези години — каза с източен акцент мъжът.

Скарлет се намуси и когато надникна през открехнатата врата, усети топлината от кухнята по лицето си. Мъжът седеше на масата с чаша в ръце. Имаше копринено черна коса и издължено лице. Скарлет не го бе виждала никога преди.

— Не бях очаквала да ми създаде толкова много главоболия — чу се гласът на баба й, която не се виждаше. — Почти се привързах към нея след всичките тези години. Но трябва да си кажа, че ще се радвам, когато си замине. Вече няма да се плаша, щом някой непознат кораб мине насам.

Буца заседна на гърлото на Скарлет.

— Ти спомена, че до седмица ще е готова да отпътува, нали така? Сигурна ли си?

— Така смята Логан. Само твоето устройство чакахме. Ако всичко мине гладко, може да заминете дори по-рано. Но трябва да си търпелив с нея. Ще е много слаба и доста объркана.

— Съвсем разбираемо. Не мога да си представя какъв ли ужас преживява.

Скарлет затисна устата си с ръка, за да заглуши дишането си.

— Приготвили ли сте й място, където да я настаните?

— Да, добре сме подготвени. И на нас ще ни трябва време да свикнем, но съм сигурен, че всичко ще се нареди, щом веднъж се настани при нас. Имам две момичета почти на нейната възраст — на дванайсет и на девет. Сигурен съм, че ще се разбират отлично и аз ще се отнасям с нея като с мое дете.

— Ами мадам Лин? Тя подготвена ли е?

— Дали е подготвена, а? — Мъжът се засмя под мустак, но смехът му беше дрезгав и смутен.

— Тя остана много изненадана, когато споделих идеята си да си осиновим трето момиче, но жена ми е добра майка. Съжалявам, че не ме придружи дотук, но не исках да предизвиквам излишно внимание към пътуването си. Разбира се, тя не знае нищо за момичето. Или поне… почти нищо.

Скарлет сигурно бе издала звук, защото мъжът вдигна глава и я видя. Той замръзна.

Столът на баба й изскърца по пода и вратата се отвори рязко. Баба й беше разярена. Но тя също беше ядосана.

— Скарлет, нали знаеш, че не е редно да подслушваш! Марш веднага в стаята си!

Скарлет искаше да се разкрещи, да затропа с крака, да й каже, че не може ей така да я изпраща при други хора, като че ли беше едно нищо, но думите не излизаха от устата й. Бяха заседнали на гърлото й.

Тя изпълни, каквото й бе казано, и преди баба й да успее да види сълзите й, затропа с крака нагоре по стълбите и влезе в стаята си.

Не я измъчваше единствено откритието, че не е желана и биха я дали на всеки случаен човек, който дойдеше да я поиска. След шест дълги години тя най-сетне бе започнала да се чувства като у дома си. И си мислеше, че може би баба й я обичаше — повече от майка й и повече от баща й. И двете с нея бяха станали отбор.

След въпросната сутрин тя живя в страх в продължение на седмица. Две седмици. Месец.

Но мъжът така и не се върна за нея, а тя и баба й повече никога не отвориха дума за случилото се.

— Скарлет?

Вълка я стисна през кръста и върна Скарлет обратно в настоящето, във вагона на товарния влак, който беше почнал да намалява скоростта си. Беше се свила като дете, с гръб, опрян до него. И въпреки че стискаше силно очите си, няколко горещи сълзи се отрониха, търкулнаха се по носа й и покапаха по слепоочията й. Тя бързо ги отри.

Вълка се размърда и се надигна зад гърба й.

— Скарлет? — гласът му беше напрегнат.

— Сънувах кошмар — рече тя, като не искаше той да си помисли, че плаче заради него. Вече почти спираха и тя се завъртя по гръб. Сигурно още беше нощ, защото вътре беше тъмно и само изкуственият блясък на градските неонови светлини се прицелваше в щайгите до вратата и пращаше пръски от розово и зелено по натрупаните каси.

— Спомних си нещо — каза тя тихо. — Мисля, че може би засяга принцесата.

Той се изопна.

— Помня, че веднъж случайно дочух баба ми да споменава Логан, без тя да знае това. Подслушвах я. При нея имаше един мъж. — И тя му разказа историята, както можа, събирайки всички парченца в едно, тъй като паметта й заплашваше да се замъгли.

Когато свърши, остана да лежи неподвижно, заслушана в свистенето на вятъра навън. Едната й страна се бе схванала от твърдите щайги, на които бе прекарала нощта.

Вълка я погледна, но не с надежда и облекчение, а с ужас.

— Те това търсят, нали? Мъжът и баба ми сигурно са говорили за принцесата тогава. Не знам къде се е намирала, нито кой се е грижил за нея… никога не съм я виждала. Винаги досега съм си мислила, че баба е искала мен да отпрати, но сега… след това, което ти ми каза за Логан Танер, Grand-mere и принцеса Селена.

Вълка се отдръпна от нея, седна изправен и сви коленете си пред гърдите си. Вторачи се безизразно в наредените една върху друга щайги около тях.

— Мъжът имаше акцент. Мисля, че беше от Източната република. — Скарлет се изправи до него и вчеса косите си на една страна. — И съм напълно сигурна, че баба нарече жена му мадам Лин. Не знам колко често се среща това име, но… бих познала мъжа, ако пак го видя. Убедена съм в това.

— Стига, мълчи! — Вълка затисна ушите си с ръце. — Все едно нищо не съм чул.

Скарлет примигна слисано от гримасата му.

— Вълк? — Тя взе ръцете му и ги свали. — Това е хубаво, нали?

Те искат информация, аз имам информация. Ще направим сделка. Ще я разменим срещу баба ми. Нали.

— Не отивай там.

Погледът му я впримчи в тъмнината. Разрошена коса, смътни белези, по миглите му — петънца от съня. Вълка нави една къдрица от косата й около пръста си.

— Недей да ходиш да търсиш баба си.

Лъч оранжева светлина блесна през вратата и изчезна.

— Трябва.

— Не, Скарлет, не трябва. — Той сграбчи ръката й и я обви с дланите си. — Нищо не можеш да направиш за нея. Ако отидеш там, само ще изложиш себе си на опасност. А баба ти не би желала това да се случи, нали?

Скарлет издърпа ръката си от Вълка.

— Можем да избягаме — продължи той, а пръстите му се протягаха тревожно, жадни за допир, и стиснаха здраво джобовете й. — Ще изчезнем в гората. Ще отидем в Африка или в източната република. Можем да оцелеем и те никога няма да ни намерят. Мога да се грижа за теб. Мога да те защитя.

— Какво говориш? Снощи каза, че ако имам някаква информация, това ще помогне, това ще е единственият шанс на баба ми и ето — сега имам информацията. Нали това искаше?

— Може би — отвърна той. — Може би, ако имаше пълното име и адреса или нещо друго по-конкретно. Но само с фамилията, една страна, и то огромна, и едно описание? Скарлет, ако им кажеш това, те ще те пленят с надеждата, че ще можеш да разпознаеш мъжа.

Тя дръпна ципа си и го огледа внимателно — с всеки дъх очите му ставаха все по-обезумели.

— Отлично — каза тя. — Тогава ще им предложим да вземат мен вместо баба ми.

Той се сви назад и поклати глава, но Скарлет беше обнадеждена.

— Ще отидем заедно. Ще им кажеш, че разполагаш с информация, но ще им я дадеш само при условие, че те оставят да си тръгнеш свободно, като вземеш и баба ми с теб. А те ще вземат мен.

Вълка потрепери.

— Вълк, трябва да ми обещаеш, че ще се погрижиш за нея. Не знаем в какво състояние ще я открием. Ако те са… ако са я ранили… ще трябва да се погрижиш за нея. — Гласът й секна, но без нови сълзи. Решението й беше окончателно.

Докато:

— Ами ако вече са я убили, Скарлет?

В стомаха й се сви ужас от думите, които тя се боеше да изрече гласно, за да не се превърнат в истина. Влакът продължаваше да намалява и Скарлет дочуваше яростния шум на фадакораби, нетскрийнове, свирки, които предупреждаваха да се стои далеч от релсите.

Беше среднощ, но в града нямаше никога тишина.

— Мислиш ли, че е мъртва? — Гласът й потрепери. Сърцето й туптеше силно, докато чакаше отговора му. — Мислиш ли, че са я убили?

Всеки миг се увиваше около врата на Скарлет и я задуша, ваше, докато накрая единствената възможна дума от устните на Вълка трябваше да бъде „да“. Да, мъртва е. Да, отишла си е. Убили са я. Тези чудовища са я убили.

Скарлет натисна с длани щайгата и се опита да пробие пластмасата.

— Кажи ми.

— Не — измънка той и раменете му се свлякоха надолу. — Не мисля, че са я убили. Още не.

Скарлет потрепери с облекчение. Покри лицето си с ръце, замаяна от урагана от емоции.

— Благодаря, звезди — прошепна тя. — Благодаря ти.

Гласът му стана твърд.

— Не ми благодари, че ти казах истината. Щях да проявя милост, ако те бях излъгал.

— Милост ли? Да ми кажеш, че е мъртва, било милост? Да разбиеш сърцето ми?

— Единственият ми шанс да те убедя да спреш да я търсиш беше да те накарам да повярваш, че е мъртва. Това е ясно и на двама ни. Трябваше да те излъжа.

Бученето на линиите се засили, когато влакът пропълзя на гарата. Чуха се викове. Машините издрънчаха и изсъскаха.

— Не ти взимаш решението — рече тя и грабна портскрийна си, за да провери местонахождението им. Бяха стигнали в Париж. — Аз трябва да я намеря. Но не е нужно и ти да идваш с мен.

— Скарлет.

— Не, чуй ме. Оценявам помощта ти. Ти ме доведе дотук. Но сега вече мога да продължа и сама. Само ми кажи къде да отида и аз сама ще я намеря.

— Може и да не ти кажа.

Скарлет мушна порта си в джоба, а бузите й пламнаха от гняв. Тогава срещна погледа на Вълка и там прочете паника, а не твърдоглавост. Пръстите му се свиваха и разпъваха отново и отново.

Растящото й негодувание се стопи. Тя бързо се приближи към Вълка и хвана лицето му в дланите си. Той се сепна, но не се отдръпна.

— На тях им трябва тази информация, нали така? Изражението му бе каменно.

— Ще им предложим размяна. Ти и Grand-mere ще отидете на някое сигурно място, ще се грижите един за друг, а когато ме пуснат да си ходя, аз ще ви намеря. Те няма да ме държат вечно.

Тя се усмихна колкото се може по-топло и зачака той да отвърне. Когато той замълча, тя погали с палци бузите му и го целуна. И макар че мигновено я притегли към себе си, той побърза да сложи край на целувката.

— Няма гаранция, че ще те пуснат. Може да те убият, когато вече не им трябваш. Жертваш живота си заради нейния.

— Трябва да рискувам.

Влакът спря спокойно и потъна върху релсите.

Очите на Вълка се натъжиха.

— Знам. Ще направиш, каквото трябва да се направи. — Той отлепи ръцете й от раменете си и залепи една нежна целувка на китката й — там, където кръвта пулсираше под кожата й. — И аз също.

Глава двадесет и шеста

На подземния перон имаше добро осветление и беше пълно с андроиди и въздушни колички, готови да свалят товара от влака. Вълка отведе Скарлет в сенките на друг товарен влак. Изчакаха един андроид да се обърне с гръб и изпълзяха на перона.

Вълка я хвана за китката и я повлече през него, прикривайки се зад една количка, натоварена с щайги. Миг след това Скарлет забеляза друг андроид да се качва на колелата си във вагона, от който двамата с Вълка тъкмо бяха избягали, и синята му светлина се процеди през вратата.

— Приготви се! Когато влакът потегли, ще трябва да тичаме — рече Вълка и намести раницата на рамото си. Не мина и минутка и влакът се издигна от релсите и започна да се плъзга обратно навътре в тунела.

Скарлет скокна към релсите, но нещо я дръпна назад за качулката. Тя извика сподавено и се блъсна назад във Вълка.

— Как…

Той долепи пръст до устните си.

Тя го изгледа ядно и дръпна качулката от ръцете му, но тогава дочу нещо. Бученето на приближаващ се влак.

Движеше се по третия коловоз и профуча край тях, без да намали, като изчезна в мрака отново така бързо, както бе изскочил оттам.

Вълка се ухили.

— Вече можем да минем.

Стигнаха до другия перон, без да срещнат никого — само един мъж на средна възраст ги забеляза и любопитно ги изгледа над портскрийна си.

Когато излязоха горе на улицата, Скарлет провери своя порт. Градът бе спокоен в тишината на утрото. Намираха се на гара „Лион“, заобиколени от магазини и офиси. Скарлет забеляза, че Вълка души нещо, макар че той се опита да го скрие.

Тя не можеше да надуши нищо друго, освен града. Метал, асфалт и печен хляб от затворената сладкарница на ъгъла. Вълка тръгна на северозапад.

Покрай улицата от двете й страни имаше изящни, внушителни сгради от втората ера и саксии с цветя, които висяха от оградените с мозайка прозорци. В далечината се изправяше богато украсена часовникова кула с осветен циферблат, на който се виждаха две големи островърхи стрелки и римски цифри, а под него един цифров екран показваше 04:26 до рекламата на последния модел домашни андроиди.

— Далеч ли сме? — попита Скарлет.

— Не. Можем да стигнем пеша.

На кръговото движение завиха наляво — Вълка вървеше на половина крачка пред нея, приведен напред, сякаш се готвеше за нападение. Погледът на Скарлет се спусна надолу по ръката му, по превързаната рана, която сякаш вече не го болеше, та до играещите му пръсти. Искаше да го докосне, но не можа. Затова пъхна ръцете си в джобовете на якето си.

Помежду им се отваряше пропаст и разсичаше всичко споделено от двамата във влака. Почти бяха стигнали — при баба й, при Ордена на глутницата.

Може би той я водеше към нейната смърт.

Може би и той вървеше към своята.

Тя вдигна брадичка и отказа да се плаши от собствените си мрачни мисли. Най-важното сега беше да спаси баба си и беше стигнала толкова близо. Толкова близо.

Древните къщи дойдоха по-близо към улицата, когато двамата оставиха натовареното кръстовище назад. От време на време срещаха и някакъв признак на живот — една котка се миеше на витрината на магазин за шапки, някакъв мъж в костюм изхвърча от един хотел и се метна на чакащия го кораб. Минаха край един нетскрийн, който рекламираше шампоан, променящ цвета на косата според настроението на човека.

Уединението на фермата вече й липсваше. Това беше единствената реалност, която познаваше. Фермата, баба й и ежеседмичните доставки. А сега и Вълка. Това беше реалността, която искаше.

Вълка забърза крачка, но раменете му отново се свиха навътре. Скарлет стисна зъби, протегна ръка и го стисна за китката.

— Не мога да те оставя да отидеш там — рече тя по-гневно, отколкото възнамеряваше. — Само ми кажи къде се намира и аз ще стигна сама. Само ми кажи какво да правя. Дай ми някаква обща представа срещу какво ще се изправя и аз все ще измисля нещо, но не мога да те оставя да дойдеш с мен.

Той дълго се взира надолу към нея и тя се помъчи да види мекотата в ярките му зелени очи, но топлината и отчаянието, толкова очевидни във влака, сега бяха сменени от студена решимост. Той отдръпна ръката си.

— Виждаш ли мъжа, който е седнал пред затвореното кафене от другата страна на улицата?

Тя плъзна очи край него и видя мъжа, седнал на една от външните маси. Беше качил крак върху коляното си, а лакътят му висеше от облегалката на стола. Гледаше ги вторачено и дори не се опитваше да го скрие. Когато Скарлет срещна погледа му, той й смигна.

Хлад полази по кожата й.

— Член на бандата — каза Вълка. — Минахме покрай още един на гарата, две преки по-назад. И… — Той проточи врат и ако зловонието не ме подвежда, скоро ще пресечем пътищата си с още един, щом завием зад ъгъла.

Изведнъж сърцето й заби тежко.

— Как са разбрали, че сме тук?

— Предполагам, че са ни чакали. Вероятно са проследили чипа ти.

Така постъпвали всички бегълци, които не желаели да бъдат заловени — изрязвали чиповете от ръцете си.

— Или твоя — измърмори тя. — Ако имат достъп до проследяващо устройство, тогава може би теб са следили.

— Може би. — Гласът му беше равнодушен и тя си даде сметка, че не му казва нищо ново. Дали си беше мислил, че е възможно да го следят? Ран така ли ги бе открил?

— Можем да отидем и да видим какво искат от нас. — Вълка се обърна и тя трябваше да се затича, за да не изостава.

— Но те са само трима. Ти можеш да се справиш с трима, нали? Нали каза, че можеш да надвиеш. — Тя се поколеба. Вълка й беше казал, че може да победи в битка срещу шест вълка. Кога дивият звяр беше станал синоним на мъжете от Ордена на глутницата?

— Все още можеш да се измъкнеш. Още не е късно — довърши тя.

— Казах, че ще те закрилям, и точно това ще направя. Безсмислено е да продължаваме да го обсъждаме.

— Не ми трябва твоята закрила.

— О, да — рече той, а думите я попариха сред синтезирания шум от музикалния клип на близкия билборд. — Трябва ти.

Скарлет се стрелна на пътя му и се закова там. Той спря, уплашен да не се блъсне в нея.

— Не ми трябва — каза тя. — Трябва ми да знам, че не нося отговорност за това, което те ще ти причинят. Трябва да престанеш да се държиш като глупак и да се измъкнеш оттук. Дай си шанс поне!

Той надзърна над главата й някъде в далечината. Скарлет се наежи, като се чудеше дали бе уловил присъствието още един член на глутницата, или дори повече. Тя преглътна и хвърли поглед към мъжа пред кафенето, който поглаждаше ухото си и явно се развличаше, докато ги наблюдаваше.

— Не съм глупак, защото ще се опитам да те предпазя — каза Вълка и погледна отново надолу към нея. — Глупак съм, защото почти вярвам, че от това ще има полза.

Той мина край нея и се отърси от ръката, която понечи да го спре. Мислите й я разколебаха, защото знаеше, че тя има избор. Можеше да избяга с него, да напусне града и никога да не се завърне тук. Можеше да избере да спре да търси баба си и така — кой знае — да спаси живота му.

Но това не беше истински избор. Тя едва го познаваше. Въпреки болката в сърцето си, въпреки всичко. Никога нямаше да може да живее в мир със себе си, ако изоставеше баба си сега, когато бе така близо.

Когато завиваха зад ъгъла, тя се обърна още веднъж назад и видя, че мъжът пред кафенето си бе тръгнал.

След една пряка споменът за Четвъртата световна война ги връхлетя ненадейно — следите от пожарите и ронещите се сгради на един град, сринат от войната. Тук нямаше достатъчно от красивите стари сгради, които да привлекат интереса на реставраторите, а и самият обем на разрушенията сигурно е бил непосилен, за да бъдат реконструирани постройките. Правителството, като не успяло да разруши историята на града, зарязало квартала. Останалите райони, макар да бяха отделени само от няколко улици, изглеждаха съвършено различни.

Скарлет възкликна, когато разпозна внушителната сграда, която се простираше от другата страна на улицата, с нейните разбити сводести прозорци и статуите на мъже в старомодни дрехи, много от които с изпочупени крайници, а в някои от нишите те липсваха изцяло. „Лувъра“ — една от малкото забележителности, на които баща й я бе водил като дете.

Наполовина рухнала откъм западната страна, сградата беше прекалено нестабилна, за да се влиза в нея, но тя и баща й бяха спрели заедно на тротоара и той й бе разказал за безценните произведения на изкуството, унищожени при бомбардировките, както и за малко оцелели, които са били плячкосани през войната.

Век по-късно, много от тях все още не бяха открити.

Това беше един от малкото приятни спомени с баща й и тя го бе забравила — до този миг.

— Скарлет.

Тя извърна глава.

— Насам. — Вълка махна с глава към другата улица.

Тя кимна и го последва, без да се обръща назад.

Въпреки че кварталът бе загубил блясъка си, видно беше, че тези старинни улици не са напълно изоставени. На прозореца на малък мотел се виждаше реклама: „Елате да прекарате нощта с призраците на загиналите цивилни граждани“. Един магазин за втора употреба беше изложил безглави манекени, облечени в ярки, разноцветни материи.

На една пресечка Вълка се спря на бетонния градски площад, където входът за метрото беше затворен, а табелата показваше, че станцията не работи; най-близката се намираше на „Булеварда на италианците“.

— Готова ли си?

Тя проследи погледа му, закован върху една многоетажна, великолепна сграда пред тях. Над огромните сводести врати на пост стояха ангели и херувими.

— Какво е това?

Вълка последва погледа й.

— Някога сградата е била опера и е будела възхищение с архитектурата си. Тогава избухнала войната и тя била преобразувана в артилерийски склад, а след това в затвор за военнопленници. Накрая, когато никой вече не я искал, ние сме я присвоили.

Скарлет се намръщи на думата. Ние.

— Не е ли малко очебийна за тайна улична банда, а?

— Ти би ли си помислила някога, че вътре живее нещо ужасно?

Тя не отговори, а той отстъпи назад и я разгледа внимателно, докато приближаваше величествената опера. И отново я попита:

— Готова ли си?

Тя стаи дъх и обходи съсредоточено с поглед резбите — мрачни и красиви лица, бели бюстове на мъже, които се взираха надолу към нея, дълъг балкон, на който половината от перилата липсваха. Стисна зъби, прекоси улицата и се заизкачва решително по стълбите, които се простираха по дължината на сградата, покрай безмълвните, полуразрушени ангели, докато стигна под сенчестата галерия с колоните.

— Готова съм — каза тя и огледа безразборните графити на вратите.

— Скарлет.

Тя се извърна с лице към него, изненадана от пресипналия му, сърдит глас.

— Съжалявам.

Той се постара да не я докосва, когато мина край нея.

Устата й пресъхна, а в главата й нахлуха предупредителни сигнали, когато Вълка отвори близката врата и пристъпи в сенките вътре.

Глава двадесет и седма

Вратата се затвори глухо зад тях. Скарлет се озова в огромното фоайе на операта, в което, ако изключим топлите, мъждукащи свещи горе над сводовете, беше тъмно като в преизподня. Вътре цареше тишина, беше прашно, а по пода се въргаляха счупени мраморни късове. Прахолякът задави Скарлет и тя с мъка се удържа да не се закашля, докато вървеше към светлината. Стъпките й отекваха силно в празната, пуста сграда, докато минаваше между две масивни колони.

Възкликна. Светлината идваше от едната от двете статуи, които стояха отстрани на голямото двойно стълбище. Статуята изобразяваше две жени на пиедестал, наметнати с дреха от морска пяна и държащи в ръка нависоко букет от факли. Десетки свещи горяха, трепкаха и хвърляха върху фоайето красиво оранжево сияние. Някои от перилата липсваха на стълбището, което беше издълбано от червено-бял мрамор, а на съседната статуя й липсваха главата и ръката, която някога е държала своите свещници.

Скарлет стъпи с крак в една локва и отстъпи назад, като първо погледна надолу към счупения мраморен под, а сетне и нагоре.

Три реда балкони се издигаха над нея, а в центъра им — там, където светлината почти не достигаше — имаше изрисуван таван с квадратен прозорец в средата. Стъклото явно отдавна липсваше.

Скарлет обви тялото си с ръце и се обърна към Вълка. Той стоеше между колоните.

— Може би са заспали — рече тя, като се мъчеше да си придаде безразличие.

Вълка изпълзя от сенките и тръгна към стълбището. Тялото му бе сковано като статуите, които ги наблюдаваха. Скарлет стрелна очи нагоре към перилата, но там не се виждаше никакво движение, никакъв признак на живот. Нямаше боклуци. Не миришеше на храна. Не се чуваше говор или включен нетскрийн. Дори звуците от улицата бяха изчезнали зад дебелите входни врати.

Тя стисна зъби, а гневът лумна в нея, когато изпита страховитото усещане, че е уловена в капан като мишка, която ей сега ще изядат. Мина край Вълка и с решителни крачки се упъти към стълбището, но когато пръстите й се опряха в първото стъпало, спря.

— Ехо? — извика тя и изви глава. — Имате посетители!

Думите й — остри и предизвикателни — се върнаха обратно с ехото.

Никакъв звук. Никаква аларма.

Тогава от тишината дойде познат звън. Скарлет подскочи, когато звукът отекна между мраморните колони, нищо че беше приглушен в джоба й.

С тупкащо сърце тя извади порстскрийна си и в този момент компютъризираният глас започна да говори.

Скарлет примигна. Болница ли?

С треперещи ръце тя извика съобщението.

Беше напълно объркана, сърцето й биеше неравномерно. Мозъкът й обръщаше отново и отново съобщението, без да може да го проумее. Представи си го, както го бе видяла за последно — беснеещ, измъчен и уплашен. Беше му се разкрещяла. Беше му казала, че не иска да го види никога вече.

Как бе възможно да е мъртъв само след двайсет и четири часа? Защо не са й изпратили съобщение още когато са го приели в болницата? Защо нямаше никакво предупреждение? Като се олюля, тя надзърна към Вълка.

— Баща ми е мъртъв — а шепотът й едва се чу в огромното пространство. — Отравяне с алкохол.

Той размърда челюстта си.

— Сигурни ли са?

През завладяващата я вцепененост бавно се процеди подозрението му.

— Мислиш, че са изпратили съобщението по погрешка?

В очите му светна известно съчувствие.

— Не, Скарлет. Мисля си, че баща ти го грозеше по-голяма опасност от любовта му към чашката.

Тя не го разбра. Бяха измъчвали баща й, но раните от изгарянията не можеха да го убият. Нито лудостта му.

През мъглата в ума й един нежен, ласкав инстинкт я призова да вдигне глава. И тя го послуша.

Зад Вълка между две колони с незапалени стенни свещници на тях стоеше мъж. Той беше слаб и строен, с тъмна вълниста коса и почти черни очи, които горяха на светлината на свещите. Усмивката му би била приятна, ако Скарлет не се бе сепнала така от присъствието му, от мълчанието му и от факта, че Вълка никак не беше изненадан да го види и дори не си направи труда да го погледне, при все че несъмнено го бе усетил.

Но най-ужасяващи от всичко бяха дрехите му. Беше облечен в пурпурночервена дреха, която се разширяваше в кръста и имаше дълги ръкави, оформени като камбани. По ръбовете блестяха руни, избродирани със златни нишки. Напомняше на детски костюм — имитация на страшния лунен двор.

Страхът заблъска в гърдите на Скарлет. Това не беше костюм. Това беше герой от кошмар или от история на ужасите, която разказваха на децата, за да бъдат послушни.

Чародей. Лунен чародей.

— Здравейте — обади се мъжът, а гласът му беше благ и ласкав като разтопен карамел. — Вие сигурно сте мадмоазел Беноа.

Тя се препъна в първото стъпало и се улови за перилата, за да не падне. Пред нея Вълка сведе очи и се извърна. Мъжът кимна любезно, за да покаже, че е забелязал присъствието му.

— Алфа Кесли, толкова се радвам, че се завърнахте невредим. И ако правилно съм разбрал съобщението, което мадмоазел тъкмо получи, Бета Уин също е приключил със своята задача в Тулуза. Изглежда скоро цялата глутница отново ще е пълна.

Вълка притисна юмрук в гърдите си и леко се поклони.

— Радвам се да го чуя, господарю Яил.

Скарлет преглътна с мъка и се подпря на парапета.

— Не — каза тя от втория опит, защото гласът й изневери. — Той ме доведе тук, за да намеря баба ми. Той не е вече един от вас.

Усмивката на мъжа беше топла и отзивчива.

— Разбирам. Сигурен съм, че чакате с нетърпение да видите баба си. Надявам се скоро да ви отведем при нея.

Скарлет стисна юмруци.

— Къде е тя? Ако сте й причинили…

— Уверявам ви, съвсем жива е — отвърна мъжът. Без да промени изражението си, той плъзна поглед обратно към Вълка. — Кажи ми, Алфа, успя ли да изпълниш мисията си?

Вълка пусна ръка до тялото си. Покорството висеше от него като тънък, нелеп плащ.

Слепоочията на Скарлет заблъскаха тежко от болка. Тя чакаше с изопнати до скъсване нерви, искаше, молеше се той да каже на мъжа, че е напуснал глупавата им организация и повече няма да се върне в нея.

Но надеждата й не трая дълго. Беше разбита още преди Вълка да отвори уста.

Този мъж не бе някой непокорен размирник, нито член на доброволчески отряд. Ако той в действителност беше чародей, истински чародей, то тогава той служеше на лунната корона.

Ами Вълка? Какъв тогава беше Вълка?

— Разпитах я, доколкото ми позволяват силите — каза Вълка. — Спомня си смътно едно-единствено нещо, но се опасявам, че не може да се разчита на спомена й и от него няма някаква полза. Времето и напрежението изглежда са оказали влияние върху паметта й и в този момент подозирам, че би съчинила лъжа, стига да помисли, че това ще помогне на баба й.

Чародеят вдигна брадичката си и замислено го изгледа. Алфа Кесли.

Сърцето на Скарлет заблъска силно до пръсване. Разпитах я, доколкото ми позволяват силите.

— Вълк.

Той не се обърна. Не трепна, не въздъхна, не отговори. Беше статуя. Пионка.

Чародеят издаде тъжен звук.

— Няма значение. — А след известно мълчание, в което Скарлет имаше чувството, че стълбите под нея се сгромолясват той каза: — Омега Кесли трябваше да ти предаде, че плановете ни се промениха. Нейно Величество вече не се интересува от установяването на самоличността на Селена.

Пръстите на Вълка се свиха.

— Но доколкото разбирам, мадам Беноа все още не ни е разкрила всичките си тайни. Може би ще намерим как да използваме мадмоазел.

Едва забележимо Вълка надигна брадичка.

— Ако тя знаеше друго нещо, щеше да ми го каже. Не се съмнявам, че ми имаше пълно доверие.

Скарлет залитна и се стовари върху мраморните перила. За да остане на краката си, трябваше да се улови за основата на безглавата статуя.

— Сигурен съм, че си се справил отлично — каза чародеят. — Не се тревожи. Ще се погрижа усилията ти да получат заслужено признание.

— Кой е Бета Уин? — попита Скарлет. — Каква е била задачата му в Тулуза? — Тя се олюляваше на стъпалата, а гласът й беше слаб, сякаш отказваше да повярва. Помъчи се да си каже, че всичко това е кошмар. Скоро щеше да се събуди във влака, в прегръдките на Вълка, и всичко ще се развие по съвсем друг начин. Но тя не се събуди, а чародеят все така я гледаше с тъмните си, състрадателни очи.

— Задачата на Бета Уин беше да убие баща ви, без това да повдигне някакви подозрения — обясни той така спокойно, сякаш й казваше колко е часът. — Аз му дадох шанс. Ако беше открил нещо полезно във фермата на мадам Беноа, сигурно наистина щях да размисля и да му подаря живота, може би дори щях да го задържа като роб. Но за времето, което му отпуснахме, той се провали и аз бях принуден да го накарам да замълчи. Разбирате ли, той знаеше много за нас, а и вече не ни беше полезен с нищо. Боя се, че не сме особено толерантни с безполезните земляни.

Той се усмихна широко и погледът му накара корема на Скарлет да се свие — не защото усмивката му беше жестока, а защото беше мила.

— Изглежда не се чувствате много добре, мадмоазел. Може би имате нужда от малка почивка, преди да може да видите баба си. Рейф, Троя, бихте ли отвели дамата до стаята, която сме подготвили за нея?

От сенките излязоха двама мъже — две неясни петна в съзнанието на Скарлет. Повдигнаха я за ръцете, без да се погрижат да я вържат или да й сложат белезници.

Умът й просветна и преди да се опомни, тя вече се пресягаше към кръста си.

Ръката на Вълка я изпревари, докосвайки я леко отстрани. Дъхът й спря и тя се вцепени, като го зяпаше опулено в лицето. Смарагдовите му очи я гледаха с празен поглед, докато пръстите му повдигнаха якето й и извадиха оттам пистолета. Той щеше да ги застреля.

Той щеше да я защити.

Вълка преметна пистолета, така че да го улови за цевта, и го подаде на един от пазачите й.

Когато суровостта му се стопи и нещо, подобно на съжаление, се показа на лицето му, Скарлет стисна зъби:

— Страж от Ордена на глутницата, а?

Тя видя, че той преглътна с мъка.

— Не. Специална оперативна група от Луната.

Стаята се завъртя.

Лунитянин. Той беше лунитянин. Работеше за тях. Работеше за кралицата.

Скарлет извърна глава и като не искаше да я отнесат на ръце като дете, застави краката си да я държат здраво, когато я поведоха към друго стълбище — стълбище, което водеше към подземията на операта. Отказа също да им достави удоволствие, като се съпротивлява.

Гласът на чародея я застигна, целият изпълнен с великодушие:

— Имаш разрешението ми да си починеш до залез-слънце Алфа Кесли. Виждам, че изпитанията са те поизтощили.

Глава двадесет и осма

Кай крачеше в кабинета си от вратата до бюрото и после от бюрото до вратата. Два дни бяха минали, откакто Левана бе поставила ултиматума си: намери момичето киборг или ще последва нападение.

Времето изтичаше и с всеки изминал час ужасът му растеше. Не беше мигвал от повече от четиридесет и осем часа. През това време не беше излизал от кабинета си и за миг, с изключение на петте пресконференции, на които все така нямаше какво ново да съобщи.

От Лин Синдер нямаше и следа.

Нито от доктор Ърланд.

Сякаш бяха потънали вдън земя.

— Пфу! — Той опъна с ръце косата си назад, докато не усети болка в скалпа. — Лунитяни! Високоговорителят на бюрото му избръмча:

— Кралският андроид Нанси желае да влезе.

Кай пусна косата си и изстена тихо. Нанси се грижеше за него през тези дни, като му носеше огромни количества и — а сетне след дълги часове мълчаливо отнасяше все още пълните чаши с изстиналия чай. Тя го подканяше да се храни, напомняше му за предстоящите пресконференции, а също и че е забравил да отговори на съобщенията на австралийския генерал-губернатор. Ако не беше названието й „кралски андроид Нанси“, всеки път, когато обявяваха идването й, той почти очакваше през вратата да влезе човек.

Запита се дали и баща му бе изпитвал същото към своите асистенти андроиди. А може би Кай просто не беше на себе си.

Като прогони безполезните мисли, той заобиколи зад бюрото си.

— Да, влез.

Вратата се отвори и колелата на Нанси се търколиха по килима. Но тя не носеше поднос със закуски, както той очакваше.

— Ваше Величество, жена на име Лин Адри и дъщеря й, Лин Пърл, пожелаха да се срещнат с вас незабавно. Линджи твърди, че разполага с важна информация за лунитянката беглец. Аз я насърчих да се обърне към генерал Хюи, но тя настоя да говори направо с вас. Сканирах чипа й и по всичко личи, че е тази, за която се представя. Не бях сигурна дали трябва да я отпратя.

— Всичко е наред. Благодаря ти, Нанси. Прати я при мен.

Нанси излезе. Кай огледа ризата и закопча яката си, но реши, че за гънките по нея нищо не може да направи.

Само след миг в кабинета му влязоха две непознати. Първата жена беше на средна възраст и косата й едва бе започнала да посивява, а другата беше момиче на около четиринайсет години с гъста коса, която се спускаше свободно надолу по гърба. Те се поклониха дълбоко, а Кай се намръщи и чак когато момичето се опита да се усмихне свенливо, той се почувства като глупак, защото размътеният му от умората мозък не бе познал имената им, когато Нанси ги представи. Лин Адри, Лин Пърл.

Те не бяха съвсем непознати. Беше срещал момичето вече два пъти — веднъж в магазинчето на Синдер на пазара, а след това и на бала. Това беше заварената сестра на Синдер.

И жената.

Жената.

Кръвта му се смрази, когато си спомни за нея, и почти плахият, момичешки поглед, който отправяше сега към него, правеше нещата още по-неприятни. И нея беше срещнал на бала. Когато за малко не зашлеви Синдер, защото се бе осмелила да дойде.

— Ваше Величество — обади се Нанси, която се бе върнала и стоеше зад гърба им. — Позволете ми да ви представя Лин Адриджи и дъщеря й, Лин Пърлмей.

Те се поклониха отново.

— Да, здравейте — каза Кай. — Вие сте…

— Аз бях законният попечител на Лин Синдер — прекъсна го Адри. — Моля ви, простете, че идваме без покана, Ваше Императорско Величество. Виждам, че сте доста зает.

Той се покашля и съжали, че бе закопчал яката си. Вече го задушаваше.

— Моля, седнете — каза той и ги покани да седнат край холографския огън. — Това е всичко, Нанси. Благодаря ти.

Кай побърза да седне на стола, тъй като не искаше да дели канапето с нито една от двете жени. Една след друга те кацнаха върху него с изправени гърбове, за да не омачкат панделките на ролките си в стил кимоно, и с престорена скромност свиха ръце в скута си. Приликата помежду им бе поразителна, и разбира се, двете нямаха нищо общо със Синдер — нейната кожа винаги беше потъмняла от слънцето, а косата й беше по-права и по-хубава. И тя винаги излъчваше неуловима увереност даже и когато се запъваше или се чувстваше засрамена.

Кай се опомни, преди да се е разсмял при спомена за Синдер, когато се запъваше и се чувстваше засрамена.

— Боя се, че не се запознахме официално миналата седмица на бала, когато пътищата ни се пресякоха, Лин Джи.

— О, Ваше Императорско Величество е твърде мил. Моля ви, наричайте ме Адри. Ако трябва да съм честна, опитвам се да се дистанцирам от лицето под моя опека, което сега носи името на съпруга ми. А вие, сигурна съм, помните прекрасната ми дъщеря.

Той се обърна към Пърл.

— Да, срещнахме се на пазара. Вие носехте някакви пакети и помолихте Синдер да ги прибере.

Той остана доволен, когато момичето се изчерви, и се надяваше, че си е спомнила колко грубо се бе държала в онзи ден.

— Срещнахме се също и на бала, Ваше Величество — каза Пърл. — Обсъждахме клетата ми сестра, истинската ми сестра, която съвсем скоро се разболя и почина от същата болест, която отне живота на прославения ви баща.

— Да, спомням си. Моите съболезнования за загубата ви.

Той почака да чуе техния израз на съчувствие, но той така и не дойде. Майката беше твърде заета да разглежда лакираните дървени мебели в кабинета, а дъщерята беше твърде заета да разглежда Кай с подправена скромност.

Той потропа с пръсти по облегалката на креслото.

— Моят андроид ми съобщи, че имате информация, която желаете да ми предадете? Относно Лин Синдер ли?

— Да, Ваше Величество. — Адри върна вниманието си към него. — Благодаря ви, че ни приехте без предварително уговорена среща, но аз разполагам с информация, която според мен ще ви помогне в търсенето на моята подопечна. Като съвестен гражданин аз, естествено, желая да направя всичко възможно, за да подпомогна издирването и да се уверя, че тя ще бъде заловена, преди да нанесе нови щети.

— Да, естествено. Но простете ми, Линджи, бях останал с впечатлението, че властите вече са се свързали с вас и са ви разпитали като част от разследването, нали така?

— О, да, ние и двете надълго разговаряхме с няколко много мили мъже — отвърна Адри, — но след това изскочи нещо ново, което привлече вниманието ми.

Кай подпря лакти на коленете си.

— Ваше Величество, вярвам, че сте гледали заснетия преди около две седмици репортаж от изолаторите, на който се вижда как едно момиче напада два мед дроида?

Той кимна.

— Разбира се. Момичето, разговарящо с Чанг Сунто — момчето, което се излекува от чумата.

— В онзи момент аз бях доста разсеяна, тъй като тъкмо бях загубила дъщеря си, но след това изгледах кадрите по-внимателно и сега съм убедена, че момичето на тях е Синдер.

Кай сключи вежди, като вече си припомняше записа. Момичето така и не се виждаше ясно на него, тъй като той беше зърнест, картината трепереше и само гърбът й се показваше съвсем за малко.

— Наистина ли? — каза той, като се стараеше в гласа му да не се долови нотка на съмнение.

— И кое ви кара да мислите така?

— Само от записа трудно може да се разбере и аз нямаше да съм толкова сигурна, ако този ден не бях поискала да проследят чипа на Синдер, тъй като от известно време поведението й будеше подозрения у мен. Знам, че в този ден тя е била близо до изолаторите. По-рано смятах, че просто се опитва да избяга от домашните си задължения, но сега виждам, че малкото отклонение е имало още по-злокобни мотиви наум.

Кай повдигна вежди.

— Отклонение ли?

Бузите на Адри порозовяха.

— Дори това е прекалено мило название за нея, Ваше Величество. Вие знаете ли, че тя дори не може да плаче?

Кай седна назад. Само след миг откри, че вместо да изпитва погнуса, както Адри очевидно очакваше от него, просто му стана любопитно.

— Така ли? Това нормално ли е за… за киборг?

— Няма как да знам, Ваше Величество. Тя е първият и, надявам се, последният киборг, който имам нещастието да познавам. Изобщо не мога да разбера защо правим киборги. Те са опасни и горди същества, които се перчат насам-натам, като че ли си мислят, че са по-добри от всички останали. Като, че ли заслужават специално отношение заради своите… чудатости. Те са бреме за нашето трудолюбиво общество.

Кай почисти гърлото си — яката започваше да го дразни.

— Разбирам. Споменахте преди малко, че имате доказателства, че Синдер се е намирала близо до изолаторите? И… е извършила нещо злокобно?

— Точно така, Ваше Величество. Ако благоволите да направите справка на моята страница, ще видите, че съм качила клип, който доказва вината й.

Като мислеше за кадрите от изолатора, Кай откачи портскрийна от колана си и потърси страницата на Адри. Клипът беше най-отгоре — изображението беше с ниско качество, а до него се виждаше таг със символа на полицейския отряд андроиди на Републиката.

— Какво е това?

— Този ден Синдер не отговори на нито едно от съобщенията ми и тъй като бях сигурна, че напуска страната, аз се възползвах от правото си да я върна насила. Това е записът от момента, в който са я открили.

Кай затаи дъх и пусна клипа. Беше заснет от кораб и показваше отвисоко една прашна улица и изоставените на нея складове. И там беше Синдер — задъхана и бясна. Тя вдигна стиснатия си юмрук към андроида.

— Не съм го откраднала! Той принадлежи на семейството й и на никой друг!

Камерата се заклати, когато корабът кацна и андроидът я приближи.

Като се намуси, Синдер отстъпи крачка назад.

— Нищо незаконно не съм направила. Мед дроидът ме нападна. Беше самоотбрана.

Кай гледаше с напрегнати рамене, докато андроидът нареждаше с монотонния си глас правата на законния й настойник и Закона за защита на киборгите, докато накрая Синдер не се съгласи да тръгне с тях и клипът свърши.

Само четири секунди бяха нужни на Кай, за да намери записа на момичето, което атакува мед дроида в изолатора, и докато той наместваше парченцата от пъзела, пръстите му се затегнаха около апарата. За стотен път през тази седмица той се почувства като глупак.

Беше логично да е Синдер. Естествено, че е била Синдер. Само преди няколко часа точно пред очите й той бе дал лекарството на доктор Ърланд. Ърланд сигурно й го е връчил, а тя след това го е дала на Чанг Сунто. И макар че камерата така и не е могла да я заснеме добре, набързо вързаната опашка и широките панталони пасваха отлично.

Кай преглътна с усилие, спря записа и закачи отново порта на колана си.

— За какво говореше тя? Какво не е откраднала? Какво е това, което принадлежи на семейството й?

Адри стисна устата си в твърда линия и дълбоки гънки прорязаха горната й устна.

— Нещо, което наистина принадлежи на семейството й, на тези, които биха отдали дължимото уважение към починалата. А Синдер осакати скъпата ми дъщеря само за да се докопа до него!

— Какво е направила?

— Мисля, че е откраднала чипа на дъщеря ми, и то минути след смъртта й. — Адри облегна ръката си върху ивицата коприна на корема й. — Коремът ми се свива, като си помисля, но знам, че трябваше да го очаквам. Синдер винаги е била толкова злобна и завистлива към двете ми дъщери. И макар никога, преди да не съм си представяла, че може да падне толкова ниско, сега, когато знам истинската й природа, не съм изненадана. Тя трябва да бъде намерена и наказана за всичко, което е сторила.

Кай се отдръпна от злъчта в гласа й и не можа да направи връзка между нейните обвинения и собствените си спомени за Синдер. Спомни си, когато се срещнаха в асансьора и как очите й се бяха напълнили с тъга, щом заговори за умиращата си сестра. Как бе попитала дали Кай ще запази един танц и за нея, ако тя оздравееше като по чудо.

Но дали спомените му за Синдер не бяха до един нищо повече от лунен трик? Та какво знаеше той за нея?

— Сигурна ли сте?

— Според докладите оръжието, използвано срещу андроидите, е било скалпел и всичко се е случило само минути, след като получих съобщението, че дъщеря ми… че дъщеря ми… — Брадичката й затрепери, кокал четата в скута й побеляха. — Виждам я как се опитва да приеме самоличността на Пеони в тази своя нечовешка глава. — Тя изкриви лице. — Тръпки ме побиват, като си помисля, но тя точно това би направила.

— И вие смятате, че чипът е още у нея, така ли?

— Това не мога да кажа, Ваше Величество. Но е възможно.

Кай се изправи и кимна. Адри и Пърл го зяпнаха онемели, а сетне и двете скочиха на крака.

— Благодаря ви, че ме запознахте със случая, Лин Джи. Веднага ще се разпоредя да проследят чипа. Ако той все още е у нея, ще я открием.

Още докато говореше, той се улови, че се молеше на звездите Лин Адри да греши. И Синдер да не е взела чипа със себе си. Но молбата му беше глупава, незряла. Той трябваше да я открие и му оставаше само един ден на разположение. Не гореше от желание да разбере какво би сторила Левана, ако не успееше.

— Благодаря ви, Ваше Величество — каза Адри. — Искам единствено да знам, че паметта на дъщеря ми няма да бъде опетнена само защото някога проявих такава щедрост и приех в семейството си това ужасно момиче.

— Благодаря ви — каза той, без да е сигурен за какво точно й благодари, но сякаш беше уместно да го каже. — В случай, че възникнат нови въпроси, ще наредя на някого от хората ми да се свърже с вас.

— Да, разбира се, Ваше Величество — каза Адри и се поклони. — Искам единствено да съм полезна на страната си и да видя това момиче, изправено на съд.

Кай наклони глава.

— Нали разбирате, че щом я открием, кралица Левана възнамерява да я екзекутира?

Адри скръсти изтънчено ръце отпред.

— Сигурна съм, че законът неслучайно е такъв, Ваше Величество.

Кай сви устни и ги поведе от масата към вратата.

След още два поклона Пърл се понесе вън от стаята, запърха с мигли и източи врат назад към Кай, докогато можа, но Адри се забави на вратата. Поклони се още веднъж.

— Оказахте ни такава чест, Ваше Величество.

Той се усмихна напрегнато.

— Питах се — не че това има някакво значение, но просто от чисто любопитство, ако информацията ми доведе до разкрития в разследването… дали бих могла да очаквам някаква награда за сътрудничеството си?

Глава двадесет и девета

Затворническата килия на Скарлет беше започнала живота си като гримьорна. Смътните очертания на огледалата и тоалетните масички се бяха отпечатали на стените, а от крушките, които са ги обграждали някога, бяха останали само празните им гнезда. Килимът беше вдигнат, разкривайки студения каменен под отдолу, а масивната дъбова врата беше извадена от пантите и захвърлена в ъгъла — на нейно място беше сложена споена желязна решетка и ключалка, която се отваряше с чипове.

През цялата нощ и почти през целия ден Скарлет не спря да обикаля и да вилнее из стаята, като риташе стените и ръмжеше по решетките от ярост. Или поне на нея й се струваше, че бе минал един цял ден. Всъщност, струваше й се, че са минали месеци — но тъй като беше заключена в подземието на операта, единствено храната, която й донесоха на два пъти, й показваше колко време е минало. Когато попита войника, който донесе яденето, колко време смятаха да я държат там, а сетне настоя да види баба си незабавно, той замълча и само се ухили мазно през решетките така, че кожата й настръхна.

От физическата изнемога накрая тя се свлече върху голия матрак. Вторачи се в тавана. Мразеше се. Мразеше хората, които я бяха затворили тук. Мразеше Вълка.

Скръцна със зъби и заби ноктите си в стария, счупен матрак.

Алфа Кесли.

Ако някога отново го срещнеше, щеше да му издере очите. Щеше да го стисне за гърлото, докато устните му посинеят. Щеше.

— Най-сетне се умори, а?

Тя се надигна рязко. Един от мъжете, които я доведоха до килията, стоеше пред решетката, но и тя не знаеше кой — дали Рейф, или Троя.

— Не съм гладна — изсъска тя злобно.

Той я погледна с насмешка. Изглежда, всички до един носеха на лицата си тази безрадостна усмивка, като че ли се раждаха с нея.

— Не ти нося храна — рече той и прокара ръка покрай скенера. Хвана решетките и отмести вратата. — Ще те заведа да видиш скъпоценната ти grand-mere.

Скарлет стана от матрака и всичкото изтощение я напусна.

— Наистина ли?

— Такава е заповедта ми. Трябва ли да те връзвам, или ще вървиш доброволно?

— Ще вървя сама. Само ме отведи при нея.

Погледът му се спусна по тялото й. Той явно прецени, че тя не представляваше заплаха, затова се отдръпна назад и посочи дългия, мрачен коридор.

— В такъв случай — след теб.

Когато тя прекрачи в коридора, той стисна ръката й и приведе лицето си така, че дъхът му изгори врата й.

— А си направила нещо неразумно, а съм си го изкарал на старата вещица, ясно ли е?

Тя потрепери.

Без да дочака отговор, той я пусна, смушка я в гърба да върви и я подкара по коридора.

Сърцето й щеше да се пръсне. От умората и обещанието, че ще види баба си, почти не бе на себе си, но това не й попречи да огледа затвора. Половин дузина решетки опасваха подземния коридор, но навсякъде беше тъмно. Мъжът я побутна и те завиха зад един ъгъл, изкачиха тясното стълбище и излязоха през вратата.

Намериха се зад сцената. Прашни стари предмети от реквизита се въргаляха по гредите, а в тъмното като призраци висяха черни завеси. Единствената светлина идваше от лампичките по пътеките в залата и Скарлет трябваше да присвие очи, когато стражът я изведе на сцената и оттам надолу по стъпалата към празния салон. Един цял блок седалки бяха премахнати, а след тях бяха останали само дупките, в които някога столовете са били закрепени за полегатия под. Група войници стоеше сред сенките с вид, сякаш само допреди миг бяха разговаряли весело, но с появяването си Скарлет и пазачът й и ги бяха прекъснали. Тя упорито залепи очите си в края на пътеката. Не вярваше Вълка да е сред тях, но не искаше да знае дори да грешеше.

Стигнаха края на салона и Скарлет бутна една от огромните врати.

Озоваха се на един от балконите, който гледаше над фоайето и голямото стълбище. През дупката в тавана не влизаше никаква светлина — явно беше пропуснала целия ден.

Пазачът й я улови за лакътя, дръпна я от стълбите и те продължиха покрай нови страховити статуи на ангели и херувими. Тя издърпа ръката си от неговата и опита да запомни маршрута, като направи схема на операта в главата си, но това се оказа невъзможно, като знаеше, че скоро ще види баба си. Най-после.

Когато си помисли, че тези чудовища я държаха вече почти три дълги седмици, кръвта й се смрази.

Мъжът я отведе по стълбите до първия балкон и продължи към втория. Затворени врати водеха обратно в салона към по-високите места, но войникът ги подмина и тръгна по друг коридор. Най-после се спря пред една затворена врата, хвана дръжката и отвори.

Бяха стигнали до една от частните ложи над сцената, в която на две редици имаше по два стола от червено кадифе.

Баба й седеше на първия ред, а дебелата й сива плитка висеше над облегалката. Сълзите, които Скарлет дълго беше сдържала, сега я връхлетяха.

— Grand-mere!

Баба й се сепна, но Скарлет вече тичаше към нея. Тя падна на колене между стола и парапета, хвърли се в скута на баба си и заплака върху дънките й. Старите й дънки със засъхнала кал по тях, с които работеше в градината. От плата излизаше познатият аромат на земя и сено и Скарлет се разплака още по-силно.

— Скарлет! Какво правиш тук? — попита баба й и сложи ръцете си на гърба й. Гласът й беше строг и гневен, но не и груб. — Спри да плачеш. Ще станеш за смях. — Тя вдигна Скарлет от скута си. — Хайде, тихо, успокой се. Защо си дошла?

Скарлет седна на пети и се вторачи със замъглени очи в лицето на баба си. Зачервените й очи не прикриваха изтощението й, въпреки че брадичката й беше твърдо изправена. И тя бе на път да се разплаче, но още не се бе поддала на сълзите. Скарлет хвана ръцете й и ги стисна. Ръцете на баба й бяха нежни, сякаш за трите седмици, прекарани далеч от фермата, вечните й мазоли бяха изчезнали.

— Дойдох заради теб — отвърна тя. — Когато татко ми каза какво се е случило и какво са ти причинили, трябваше да тръгна да те търся. Добре ли си? Нараниха ли те?

— Добре съм, добре съм. — Тя погали с палеца си ръката й. — Но не се радвам, че си дошла. Не биваше да идваш. Тези мъже… те… не бива да стоиш тук. Опасно е.

— Ще измъкна оттук и двете ни. Обещавам. Звезди, толкова ми липсваше. — Тя се разхлипа и притисна челото си в сключените пръсти, без да обръща внимание на горещите сълзи, които се стичаха по лицето й. — Намерих те. Grand-mere. Намерих те.

Баба й измъкна едната си ръка и отметна няколко чорлави кичура от челото на Скарлет.

— Знаех си аз. Знаех си, че ще дойдеш. Ела, седни тук до мен.

Скарлет потисна сълзите си и се отдръпна от скута на баба си. На седалката до нея имаше поднос с чаша чай, половин франзела и малка купичка с червено грозде, което стоеше недокоснато. Баба й взе подноса и го подаде на войника на вратата. Той изви устни, но взе подноса и излезе, а вратата зад него се затвори. Сърцето на Скарлет щеше да се пръсне — вратата остана незаключена. Бяха останали сами.

— Седни тук, Скарлет. Толкова ми липсваше! Но много съм ти ядосана. Не биваше да идваш. Много е опасно, но вече си тук. О, милата ми, та ти си капнала от умора!

— Grand-mere, те не те ли наглеждат? Не се ли страхуват, че може да избягаш?

Лицето на старицата се смекчи и тя потупа празната седалка до нея.

— Разбира се, че ме наглеждат. Тук не сме изцяло сами.

Скарлет погледна стената, която ги делеше от съседната частна ложа и чиито червени тапети бяха почнали да се лющят. Може би и сега там имаше някой, който ги подслушваше. А вероятно беше групата войници, която беше видяла на първия етаж в салона — ако сетивата им бяха и наполовина толкова остри, колкото тези на Вълка, сигурно щяха да могат да ги чуват и оттам долу. Тя потисна импулса си да заругае в празнотата, надигна се да седне на стола, взе ръцете на баба си отново и ги стисна силно. Освен че бяха станали толкова меки, те бяха студени като на мъртвец.

— Добре ли си наистина? Да не би да са те наранили?

Баба й се усмихна уморено.

— Нищо не са ми направили. Поне още не. Не знам какво планират, нямам им никакво доверие, не и след това, което причиниха на Люк. Споменаха и теб. Ужасих се, че ще тръгнат след теб, миличка. Иска ми се да не беше идвала. Не съм напълно готова. Трябваше да се сетя, че това ще се случи.

— Но какво искат тези хора?

Баба й погледна надолу към тъмната сцена.

— Искат от мен информация, която аз няма как да им дам, но ако можех, не бих се поколебала и за миг да им я дам. Щях да им кажа всичко още преди седмици. Всичко бих им дала, за да се върна у дома при теб. Всичко, за да те предпазя.

— Каква информация?

Баба й пое бавно дъх.

— Те искат да научат какво се е случило с принцеса Селена.

Сърцето на Скарлет прескочи.

— Истина е значи, така ли? Ти все пак знаеш нещо за нея?

Баба й повдигна вежди.

— Да не би да са ти казали защо ме подозират?

Тя кимна и изпита вина, задето бе научила тайната, която баба й толкова дълго бе пазила.

— Казаха ми за Логан Танер. Те вярват, че той е донесъл Селена на Земята и те е потърсил за помощ. Казаха ми още, че смятат, че той е моят… моят дядо.

Бръчките по челото на баба й се врязаха надълбоко и тя хвърли угрижен поглед към стената зад Скарлет, към другия балкон, а сетне отново погледна към нея.

— Скарлет. Обич моя. — На лицето й бе изписана нежност, но тя не продължи.

Скарлет преглътна и се запита дали след всичките тези години баба й не желаеше да се рови в миналото. Романът й с Танер, продължил толкова кратко, беше оставил следи за цял живот.

Дали баба й знаеше, че Танер е мъртъв?

— Grand-mere, аз помня мъжа, който дойде у дома. Мъжът от Източната република.

Баба й вдигна глава търпеливо.

— Тогава си помислих, че е дошъл за мен, но не е било така нали? Двамата говорехте за принцесата.

— Много добре, миличка Скарлет.

— Защо просто не им кажеш името му? Сигурно го помниш. А те ще го намерят. Той би трябвало да знае къде е принцесата.

— Те вече не се интересуват от принцесата.

Тя прехапа долната си устна. Гневът се надигаше у нея. Цялата се тресеше.

— Тогава защо не ни пуснат?

Баба й стисна пръстите й. Въпреки възрастта й те бяха силни, защото години наред бяха скубали плевелите от градината и кълцали зеленчуците.

— Скарлет, те не могат да ме контролират.

Тя огледа внимателно набръчканото лице на баба си.

— Какво искаш да кажеш?

— Тези хора са лунитяни. Чародеят притежава лунната дарба. Но тя не действа върху мен. Затова ме държат тук. Искат да разберат каква е причината.

Скарлет се зарови в ума си, за да измъкне всички щуротии, които беше чувала за лунитяните и за които никога не можеше да каже кое беше истина и кое преувеличена измислица. Хората вярваха, че кралицата им властвала над народа си, като използва контрола над съзнанието, а чародеите й били почти толкова могъщи, колкото и тя самата. Те можели да манипулират мислите и чувствата на хората. Дори можели да контролират телата им, като че ли били кукли на конци.

Скарлет преглътна.

— Много ли са хората, които не могат да бъдат контролирани?

— Съвсем малко. При някои лунитяни това е вродено. Наричат ги щитове. Но никога преди не са виждали землянин, който да може да устои на силата им. Аз съм първата.

— Как така? Това генетично ли се предава? — Тя се поколеба. — А мен могат ли да ме контролират?

— О, да, мила моя. Ти не притежаваш онова, което ме прави различна. И повярвай ми — те ще използват това срещу нас. Мисля си, че искат да направят експеримент с двете ни, за да разберат на какво се дължи тази аномалия и доколко трябва да се страхуват, че и други земляни са способни да не се поддадат на влиянието им. — Лицето на баба й се ожесточи.

— Не може да е наследствено. Баща ти също беше слабохарактерен.

Скарлет се изгуби в топлите кафяви очи, които винаги я бяха утешавали, но сега в тъмнината на салона й се сториха сурови. Нещо я загриза отвътре. Едно малко съмнение.

Баща й беше безволев. Не можеше да устои на жените. Нито на алкохола. Малодушен баща, безхарактерен мъж.

Но баба й никога не беше казвала, че мисли същото и за Скарлет. „Ще се оправиш“, винаги й казваше тя, когато ожулеше коляно, счупеше ръка или когато за първи път се влюби нещастно. „Ще се оправиш, защото ти си силна, точно като мен.“

С тупкащо сърце Скарлет сведе поглед към преплетените им пръсти. Ръцете на баба й бяха много сбръчкани, много крехки, много нежни.

Гърдите й се свиха.

Лунитяните можеха да манипулират мислите и чувствата на хората. Можеха да манипулират начина, по който преживяваха света около тях.

Скарлет преглътна тежко и се отдръпна назад. За кратък миг пръстите на баба й се свиха, за да я задържат, но после я пуснаха.

Скарлет стана от седалката и като се олюля, отстъпи назад към парапета, вторачена в баба си. Познатата размъкната коса, сплетена на крива плитка. Познатите очи, които ставаха все по-студени, докато надничаха нагоре към нея. Разширяваха се.

Тя примигна бързо пред халюцинацията и ръцете на баба й се уголемиха.

Отвращението раздра Скарлет. Тя се улови за перилата, за да не падне.

— Коя си ти?

Вратата в дъното на ложата се отвори, но вместо пазача Скарлет видя в коридора силуета на чародея.

— Много добре, Омега. Научихме от нея, каквото можахме.

Скарлет отново обърна лице към баба си. От устните й се изтръгна уплашен вик.

Баба й беше изчезнала и на нейно място седеше братът на Вълка. Съвсем спокоен, Омега Кесли се взираше нагоре към нея. Носеше същата измачкана риза, опръскана със засъхнала кал, с която го бе видяла за последно.

— Здравей, скъпа. Какво щастие, че пак се срещаме.

Скарлет погледна чародея и преглътна. Виждаше бялото на очите му и диплите на причудливата му туника.

— Къде е баба ми?

— Жива е, засега, и за съжаление остава загадка за нас. — Той присви очи. — Умът й остава недостъпен, но каквато и да е тайната й, тя не я е предала нито на сина си, нито на внучката си. Ако използваше някакъв мисловен трик, то поне щеше да опита теб да те научи на него, ако не онзи жалък пияница. Но от друга страна, ако е генетична способност, възможно ли е това да е случайна черта? Или в рода ви има щит? — Той докосна устните си с пръст, анализирайки Скарлет като жаба, на която всеки момент щеше да направи дисекция. — Може би, все пак ще ни свършиш някаква работа. Чудно ми е как ли ще се развърже езикът на старицата, ако те види да си забиваш сама игли в кожата.

Яростта задра ноктите си в гърлото на Скарлет и тя се хвърли напред с остър вик, а ноктите й одраха лицето му.

Но пръстите й замръзнаха на милиметри от очите му. Яростта й се изцеди за миг и тя се свлече на пода, ридаейки неудържимо. Не разбираше какво става с нея. Отново се опита да се улови за омразата си, но тя се изплъзваше от ума й, сякаш се опитваше да задържи змиорка. И колкото повече се мъчеше да я задържи, толкова по-бързо и по-обилно се стичаха сълзите й. Задавяха я. Заслепяваха я. Гневът й се разтвори в безнадеждност и тъга.

Мислите й се изпълниха със самоомраза. Беше безполезна. Слаба, глупава и незначителна.

Тя се преви, а виковете й почти удавиха безучастния смях на чародея над нея.

— Колко жалко, че и баба ти не беше толкова лесна за манипулиране. Всичко щеше да е толкова по-просто.

Умът й притихна, разрушителните думи се върнаха обратно в далечния, тих ъгъл на съзнанието й, а с тях и сълзите й секнаха. Като чешма, която пускаш и после спираш.

Като кукла, с която си играеш.

Задъхана, Скарлет лежеше свита на пода. Тя обърса лицето си от лигите.

Заби нокти в килима, заповяда на тялото си да спре да трепери и се надигна, като се подпря на рамката на вратата. Лицето на чародея се изкриви по онзи отвратително мил начин, който му беше присъщ.

— Ще наредя да те съпроводят обратно до стаята ти — каза той със сладникава любезност в гласа. — Благодаря ти най-смирено за сътрудничеството.

Глава тридесета

Твърдите подметки на ботушите на Алфа Зеев Кесли чаткаха остро по мраморния под, докато той прекосяваше фоайето, без дори да удостои с поглед шепата войници, които му кимнаха с уважение, а може би и с боязън. Вероятно изпитваха дори любопитство към офицера, който бе прекарал седмици наред сред хората, преструвайки се, че е един от тях.

Алфа Зеев Кесли се опита да не мисли за това. Завръщането му в щабквартирата беше като събуждане от сън. Сън, който някога му бе изглеждал като кошмар, но вече не. Беше се събудил, за да намери една реалност, която беше далеч по-мрачна. Беше си спомнил кой е в действителност. Какво е в действителност.

Стигна до Лунната ротонда — иронично название, което доставяше огромно удоволствие на господаря Яил. Мина край потъмнялото от годините огледало на петънца и едва успя да познае отражението си в чистата униформа и спретнато вчесаната си назад коса. Мигновено отвърна поглед.

Подуши брат си още щом прекрачи прага на библиотеката и косата на врата му щръкна. Забави крачка за миг, докато минаваше през галерията с дървената ламперия на път за личния кабинет на чародея. Някога стаята е подхождала на кралски особи и в нея земляните от висшето общество са размишлявали върху философските творби на своите предци. Във витрините са били изложени безценни произведения на изкуството, а рафтовете на библиотеката се извисяваха на височината на два етажа над главата му. Но когато сградата на операта попаднала в ръцете на военните, книгите били спасени и сега в порите на дървото се бе настанил мирис на плесен и мухъл.

Яил седеше зад голямо бюро. Изработено от пластмаса и метал, то ярко изпъкваше със своята делничност на фона на екстравагантния декор. Ран също беше там, облегнат на стената от празни лавици.

Брат му се усмихна. Едва.

Яил се изправи.

— Алфа Кесли, благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Исках вие пръв да научите, че брат ви се е завърнал жив и здрав.

— Радвам се — отвърна той. — Здравей, Ран. Последния път, когато те видях, не изглеждаше много добре.

— И за теб може да се каже същото, Зеев. Сега миришеш много по-добре, след като си отмил онази жена от себе си.

Всеки мускул по него се напрегна.

— Надявам се, че не питаеш лоши чувства заради станалото в гората.

— Ни най-малко. Ти играеше роля. Разбирам, че направи, каквото беше нужно. Не биваше да се намесвам.

— Не. Не биваше.

Ран затъкна палците си в широкия пояс на кръста му.

— Разтревожих се за теб, братко. Ти ми се стори почти… объркан.

— Както сам каза — изрече Зеев с вдигната брадичка, — играех роля.

— Да. Не биваше за миг да се усъмнявам в теб. Но дори и така, радвам се да видя, че си се завърнал към обичайната си същност и че куршумът й не те е пронизал надълбоко. Уплаших се, когато изгърмя, че може да те е уцелил право в сърцето. — Ран се ухили и се обърна към Яил. — Ако сме приключили тук, моля ви, разрешете да докладвам пред командването.

— Свободен сте — рече Яил и кимна, когато Ран му отдаде чест със свит юмрук до гърдите си.

Когато Ран мина край него, Зеев долови следа от миризмата на Скарлет и стомахът му се сви. Той заповяда на тялото си да се отпусне и зарови животинския си инстинкт да разкъса гърлото на брат си, ако разбере, че я е докоснал с пръст.

Ран наклони глава, а изражението му потъмня, сякаш криеше някаква тайна.

— Добре дошъл у дома, братко.

Ран продължи напред, а лицето на Зеев остана безизразно, докато изчака вратата да се затвори в другия край на галерията. Той отдаде чест на чародея.

— Ако това е всичко.

— Всъщност има още нещо. По-право, няколко неща, които искам да обсъдим. — Яил отново потъна в креслото си. — Тази сутрин получих съобщение от Нейно Величество. Тя поиска всички групи на Земята да се приготвят за нападение утре.

Челюстта му се стегна.

— Утре ли?

— Преговорите й с Източната република не са протекли според желанията й и тя вече е изчерпала вариантите си за компромис, които те така и отказват да приемат. Предложила им е временно удължаване на мира, ако заловят и й предадат момичето киборг, Лин Синдер, но това не се е случило. Атаката ще бъде съсредоточена в Нов Пекин и ще започне в полунощ местно време. Ние ще нападнем в шест вечерта. — Той затъкна ръце в пурпурните си ръкави, а избродираните руни уловиха светлината на самоподдържащите се крушки на тавана. — Щастлив съм, че се завърнахте навреме да поведете хората си. Искам да бъдете в центъра на атаката ни в Париж. Приемате ли тази роля?

Зеев хвана ръцете зад гърба си и ги стисна така силно, че го заболяха.

— Не бих искал да оспорвам мотивите на Нейно Величество, но не разбирам защо отменя първоначалната ни задача да открием принцесата само за да даде един незначителен урок на Републиката. Защо се налага тази смяна на приоритетите ни?

Яил се облегна назад, изучавайки го с поглед.

— Не е ваша работа да оспорвате приоритетите на Нейно Величество. Но от друга страна, не желая умът ви да е размътен, когато поведем тази важна първа битка. — Той сви рамене. — Разгневена е от бягството на тази Лин Синдер. Макар и да е съвсем обикновено момиче, тя е била в състояние да съзре Нейно Величество през обаянието й. Въпреки че не е щит.

Зеев не можа да скрие изненадата си.

— Все още не знаем със сигурност дали тази необикновена способност се дължи на киборгската й компютърна система, или лунната й дарба е изключително силна.

— По-силна от тази на Нейно Величество?

— И ние не знаем. — Яил въздъхна. — Необичайното е, че способността й да устои на кралицата не е много по-различна от способността на мадам Беноа да устои на моята дарба. Удивително е, че в такъв кратък срок намираме две жени, които не са щитове, а притежават еднакви умения. За жалост, все още съм далеч от това да разбера каква е причината за заложбата на Мишел Беноа. Преди час направих опит с внучката й — оказа се податлива като глина, а това означава, че не е наследила умението.

Алфа Кесли стисна юмруците зад гърба си. Но дори така не можа да отърси миризмата й от стаята и под носа му танцуваше смътният й дъх. Значи Яил я е разпитал и Ран сигурно също е присъствал. Какво й бяха сторили? Дали са я наранили.

— Алфа?

— Да — рече той бързо. — Простете. Стори ми се, че надуших момичето.

Яил се засмя. Ясен, весел смях. Зеев винаги се беше отнасял с недоверие точно към свойствената му сърдечност — останалите чародеи поне не се опитваха да притулят безпощадността си и високомерния контрол над по-незначителните лунни граждани… както и над войниците си.

— Имате забележителни сетива, Алфа. Без съмнение, едни от най-добрите, с които разполагаме. — Той потупа леко стола си, а сетне се надигна. — А и силата на характера ви е несравнима. Верността ви. Готовността ви да правите саможертви. Сигурен съм, че само вие от хората ми не бихте се спрели пред нищо, за да получите информация от госпожица Беноа, и то когато това отива отвъд дълга ви. Именно поради тази причина избрах вас да ръководите утрешната атака.

Яил отиде до редиците рафтове, прокара пръст по тях и върху кожата му се насъбра светла, сива прах. Зеев запази безразличното изражение на лицето си и се помъчи да не мисли за саможертвите, които Яил смяташе, че е направил и които отиваха толкова отвъд служебния му дълг.

Но тя беше в мислите му. Възглавничката на палеца й галеше белезите му. Ръцете й обвиваха врата му.

Той преглътна с мъка. Всеки мускул се изопна по тялото му от усилието му да спре спомените.

— Сега остава въпросът какво да правим с момичето. Колко обезсърчаващо, че намерихме някой, който би могъл да ни отведе по-близо до принцеса Селена, но информацията вече не ни е нужна.

Ноктите на Зеев се впиха в дланите му. Не беше обезсърчаващо, а нелепо. Ако Нейно Величество се бе отказала да преследва принцесата преди три седмици, Скарлет и баба й никога нямаше да бъдат въвлечени в тези събития.

И той никога нямаше да почувства разликата.

Нещо стегна гърдите му като в скоба.

— Но аз съм оптимист — продължи да говори Яил разсеяно. — Все още можем да имаме полза от момичето, ако то успее да накара баба си да проговори. Мадам се опитва да се прави, че не знае защо е в състояние да устои на контрола. Сигурен съм. — Той се заигра с маншетите на ръкавите си. — Кое според вас ще е по-важно за старицата? Животът на внучката й или собствената й тайна?

Зеев нямаше отговор.

— Предполагам, че скоро ще узнаем — каза Яил и се върна на бюрото си. — Сега поне имам някаква власт над нея — устните му се разтвориха и показаха съвършено бели зъби и приятна усмивка. — Все още не сте отговорили на въпроса ми. Алфа. Ще приемете ли да поведете най-важната ни битка в Европейската Федерация?

Дробовете на Зеев пламнаха. Имаше още въпроси, искаше да узнае повече — за Скарлет, за баба й, за това какво възнамерява да прави с нея Яил.

Но въпросите не бяха допустими. Мисията му беше завършила. Вече нищо не го свързваше с мадмоазел Беноа.

Той сви юмрук до гърдите си.

— Разбира се, господарю Яил. За мен ще бъде чест.

— Добре. — Яил отвори едно чекмедже, извади отвътре някаква обикновена бяла кутия и я плъзна по бюрото — При това положение, ето, вземете тази пратка с идентификационни чипове, която тъкмо получихме от парижките изолатори. Дано не ви отклоня много от пътя ви, като ви помоля да ги отнесете долу, където ще ги почистят и препрограмират. Искам да са готови за новите попълнения, които ще пристигнат утре сутринта. — Той се облегна назад в стола си. — Ще ни трябват всички свободни войници, които можем да поведем. Абсолютно наложително е да уплашим хората на Земята дотолкова, че да не могат дори да помислят да отвърнат на удара.

Глава тридесет и първа

Синдер надзърна през прозореца на пилотската кабина и видя куп растения. Полето се простираше на всички страни и гледката на равния хоризонт бе прекъсната единствено от каменната къща на около километър и половина оттук.

Къща. Зеленчукова градина. И огромен космически кораб.

— Изобщо не се набиваме на очи.

— Ако не друго, поне се намираме на средата на нищото — каза Трън, стана от пилотското кресло и намъкна коженото си яке. — Ако някой извика полицията, ще им отнеме известно време да се доберат дотук.

— Освен ако вече не са на път — измърмори Синдер. По време на спускането им на Земята, продължило сякаш няколко еона, сърцето й не спря да думка силно, докато мозъкът и прехвърляше хилядите различни участи, които можеше да ги сполетят. И макар че бе продължила с абсурдното си припява не да станат невидими, колкото се можеше по-дълго, нямаше как да разберат доколко резултатно беше то. И у нея все така се таеше ужасното чувство, че опитите й да замаскира кораба им чрез лунната магия бяха жалки и безплодни.

Не можеше да проумее как е възможно да манипулира радарите и радиовълните единствено с разбърканите си мисли.

И все пак факт беше, че досега никой не ги бе открил в космоса и засега късметът им не им изневеряваше. Ферма и градини „Беноа“ изглеждаха напълно изоставени.

Рампата бавно започна да се отваря откъм товарното отделение и Ико изчурулика:

— Вие двамата вървете и се забавлявайте. А аз ще си стоя тук сама, съвсем сама. Ще бдя дали не са ни засекли радарите и ще си пусна една диагностика. Ще бъде чудесно.

— Сарказмът ти наистина се подобрява — каза Синдер и настигна Трън, който стоеше на върха на рампата точно когато тя премаза един много хубав ред от тучната зеленина.

Трън примигна на ярката светлина от портскрийна.

— Бинго — рече той и посочи двуетажната къща, която изглеждаше толкова стара, че сякаш беше оцеляла от Четвъртата световна война. — Ето я!

— Да ми донесеш нещо за спомен! — викна Ико, когато Трън стъпи тежко на полето. Земята беше влажна от скорошното поливане и ръбовете на панталоните му се окаляха, докато той си проправяше своя пътека към къщата, напряко през зеленчуците.

Синдер го последва, като отпиваше свежия въздух в откритото поле, така сладък след преработения кислород на Рампион, в който бе затворена. Никога досега, дори когато звуковият й интерфейс е бил изключен, не беше изпитвала такава дълбока тишина.

— Толкова е тихо тук.

— Да те побият тръпки, а? Не ми е ясно как издържат тези хора.

— Мен ако питаш, е приятно.

— Да, все едно си в морга.

Шепа по-малки сгради бяха разхвърляни напосоки в полето наоколо — хамбар, кокошарник, барака и хангар, голям колкото да побере няколко малки кораба и дори един космически кораб, макар не толкова голям като Рампион.

Щом зърна хангара, Синдер се закова на място. Намръщи се и се опита да улови тънкия като паяжина спомен, който явно бе разпознал хангара.

— Чакай.

Трън се извърна към нея.

— Да не би да видя някого?

Без да му отговори, тя смени посоката и заджапа през калта. Трън я последва мълчаливо и Синдер отвори вратата на хангара.

— Не съм сигурен, че най-добрият начин да се представим на Мишел Беноа е като се вмъкнем в плевнята й.

Синдер се обърна назад и огледа празните прозорци на къщата.

— Трябва да погледна нещо — обясни тя и влезе вътре. — Лампи, включете се.

Лампите замигаха и тя ахна, когато гледката се откри пред очите й. Инструменти и резервни части, отвертки и болтове, дрехи и мръсни парцали се въргаляха на всички страни из цялото помещение. Всеки шкаф зееше отворен, всяка щайга и кутия за инструменти беше преобърната. Искрящият бял под почти не се виждаше от този хаос.

В другия край на хангара стоеше малък кораб за доставки със счупен заден прозорец. Парченца стъкло блестяха под яркото осветление. Вътре миришеше на разлято гориво и отровни изпарения и донякъде — на малкото магазинче на Синдер.

— Каква кочина! — рече Трън с отвращение. — Не съм сигурен, че бих се доверил на пилот, който проявява такова неуважение към кораба си.

Заета да обходи със скенера си рафтовете и стените, Синдер не му отговори. Въпреки хаоса мозъчно-машинният й интерфейс бе уловил нещо. Някакво усещане, че мястото й е познато, сянка на отдавна изгубен спомен. Ъгълът, под който слънчевите лъчи се спускаха през вратата. Смесеният мирис на тор и машини. Кръстосаните греди на тавана.

Тя закрачи по бетонния под, а краката й хрущяха през отломките. Движеше се бавно, за да не прокуди призрака на спомените си.

— Ъх, Синдер — рече Трън, като гледаше назад към фермата. — Какво правим тук?

— Търсим нещо.

— В тази бъркотия ли? Желая ти успех тогава!

Тя стигна до един малък бетонен участък и спря замислена. Огледа се внимателно. Знаеше, че е била тук и преди. На сън, като в мъгла.

Забеляза един тесен метален шкаф, боядисан в убито кафяво, в който три якета висяха на пръчката. И трите имаха избродираната емблема на армията на ЕФ на ръкавите. Синдер изправи раменете си, добра се внимателно дотам и отмести якетата настрани.

— Хайде стига, Синдер — обади се Трън и се приближи до нея. — Сега ли намери да се преобличаш.

Синдер беше заета с мислите си и почти не го чу. Хаосът не беше съвпадение. Някой е бил тук, търсил е нещо.

Търсил е нея.

Искаше й се да не бе осъзнала така внезапно този факт, но сега нямаше как да го пропъди от мислите си.

Синдер клекна пред шкафа и плъзна ръката си по ъгъла, докато не се удари в дръжката. Тя знаеше, че там има дръжка. Боядисана в същия кафяв цвят, тя стоеше невидима сред сенките. Човек нямаше да я забележи, освен ако не знаеше къде да гледа. А тя знаеше — защото е била тук и преди. Преди пет години, упоена, в състояние на делириум, който погрешно беше взела за сън, тя бе излязла от това място. Всяка става и всеки мускул я боляха от неотдавнашната операция. Беше изпълзяла бавно от безпределния мрак и сякаш за пръв път бе замижала пред шеметно яркия свят.

Синдер се подпря на шкафа и дръпна.

Изработена от нещо, по-здраво от ламарина, тайната врата беше по-тежка, отколкото очакваше. Повдигна я на невидимите й панти и я остави да се стовари с трясък на бетонния под облак прах се вдигна на всички страни.

Насреща им се вторачи една квадратна дупка. В основата й, прихваната с болтове, имаше стълба с пластмасови стъпала, която отвеждаше до тайно подземие.

Трън се наведе и подпря ръце на коленете си.

— Откъде знаеше, че тук има вход?

Синдер не можеше да откъсне очи от тайния коридор.

Без да може да произнесе на глас истината, тя каза простичко:

— Имам очи на киборг.

После пусна фенера си и тръгна първа надолу, където в лицето я удари плътният, застоял въздух. Лъчът заподскача в стая, голяма колкото хангара отгоре, но без врати и прозорци. Почти уплашена да научи на какво се бе натъкнала, Синдер колебливо каза:

— Лампи. Включете се.

Първо се чу шумът от самостоятелния генератор, който се включи, а след него постепенно една след друга се запалиха и трите дълги флуоресцентни лампи на тавана. Трън прескочи последните четири стъпала от стълбата и обувките му тупнаха на коравия под. Той се завъртя и замръзна.

— Какво… какво е това място?

Синдер не можеше да отговори. Едва си поемаше дъх.

В центъра на стаята стоеше контейнер, дълъг около два метра с куполовиден, стъклен капак. Около него имаше най-различни сложни машини — монитор, с който се следяха жизнените функции на пациента, термометри, скенери за биоелектричество. Машини, на които имаше скали, маркучи, игли, екрани, ръчки и копчета.

На отсрещната стена имаше дълга операционна маса с внушителен брой подвижни лампи, които изскачаха от всеки ъгъл, подобно на метален октопод. А до нея, върху малката масичка на колелца, стояха почти празната кана на стерилизатора и различни хирургически инструменти — скалпели, спринцовки, превръзки, маски за лице, кърпи. На стената висяха два угаснали нетскрийна.

Ако тази част от тайната стая приличаше на операционна зала, то другата половина напомняше много работилничката на Синдер в мазето на Адри с отвертките и клещите и един поялник. Захвърлени части за андроиди и компютърни чипове. Една недовършена ръка за киборг с три пръста.

Синдер потрепери, настръхнала от въздуха, който миришеше едновременно на стерилна болнична стая и задушна подземна пещера.

Трън се приближи предпазливо към контейнера. Вътре нямаше нищо, но под стъкления купол по лепкавия хастар се виждаше смътният отпечатък от дете.

— Какво е това?

Синдер понечи да намести ръкавицата си, но после си спомни, че ръката й е гола.

— Контейнер за анабиоза — прошепна тя, сякаш призраците на неизвестните хирурзи можеха да чуят. — Проектиран е да поддържа нечий живот в безсъзнание за продължително време.

— Това не е ли забранено? Нали има закон за свръхнаселеността или нещо такова?

Синдер кимна. Приближи контейнера, притисна пръст до стъклото и се напъна да си спомни как се събужда в него, но не можа. Появиха се само някакви разбъркани спомени от хангара и фермата, но нищо за този затвор. Беше дошла напълно в съзнание едва по пътя за Нов Пекин, тръгнала да започне новия си живот на уплашено, объркано сираче и киборг.

Очертанията на момичето на постелката бяха твърде малки, за да са нейните, но тя знаеше, че тя е лежала там. Левият крак изглежда е бил значително по-тежък от десния. Питаше се колко ли дълго бе стояла там без никакъв крак.

— И какво според теб прави тук това нещо?

Синдер облиза устните си.

— Мисля, че е подслонявало принцеса.

Глава тридесет и втора

Краката на Синдер стояха като заковани на земята, докато тя оглеждаше подземната стая. Не можеше да се отърси от видението на единайсетгодишното момиченце, което лежи на операционната маса, докато непознати хирурзи режат, зашиват и закърпват тялото й с изкуствените стоманени крайници. Жички в мозъка й. Оптобионика зад ретините й. Синтетична тъкан в сърцето й, нови прешлени, присадена кожа, за да скрият белезите й.

Колко време е продължило това? Колко време е прекарала в безсъзнание, спяща в тъмното мазе?

Левана е опитала да я убие, когато е била едва на три годинки.

Операцията й е завършила, когато е била на единайсет.

Осем години. Осем години е спала, сънувала, растяла в контейнера.

Ни жива, ни мъртва.

Синдер надзърна да види отпечатъка от главата си под стъклото. На стената бяха прикрепени стотици тънки жици с невротрансмитери, а на едната страна беше вграден малък нетскрийн. Не, това не беше нетскрийн, каза си Синдер. В тази стая не е могъл да проникне никакъв достъп до нета. Нито нещо, което е могло някак да стигне обратно до кралица Левана.

— Не разбирам — каза Трън, докато изучаваше внимателно хирургическите инструменти в другия край на стаята. — Как мислиш — какво ли са й правили тук долу?

Тя вдигна очи към капитана, но по лицето му нямаше подозрение — само любопитство.

— Ами — подхвана тя, — като за начало са програмирали и имплантирали чипа й.

Трън размаха скалпела пред нея.

— Добре мислиш. Естествено, че не е имала свой чип, когато е пристигнала на Земята. — Той посочи контейнера. — Ами това нещо тук?

Синдер стисна ръба на контейнера, за да успокои ръцете си.

— Сигурно е имала тежки изгаряния, които са застрашавали живота й. Най-главната им цел е била да поддържат живота й и да я укриват. Анабиозата е решила и двата проблема. — Тя потупа с пръст по стъклото. — Тези трансмитери са използвани, за да стимулират мозъка в съня й. Не е могла да трупа житейски опит и да учи като нормално дете, затова е трябвало да компенсират със симулиран опит. Симулиран живот.

Тя прехапа устни и замълча, преди да му е казала, че също така бяха имплантирали нет линк в мозъка на принцесата, чрез който щом накрая се е събудила, е била в състояние бързо да учи, без да разбира, че отдавна е трябвало да знае много неща.

Лесно беше да се говори за принцесата, сякаш тя беше друг човек. Синдер не спираше да мисли, че тя беше някой друг.

Момичето, което е спало в контейнера, не е било киборгът, който се е събудил в него.

Изведнъж Синдер осъзна, че именно затова не помнеше нищо. Не защото хирурзите бяха увредили мозъка й, докато са поставяли контролния панел вътре, а защото през цялото време не е била будна, за да има спомени. Но ако се върнеше по-назад, дали щеше да успее да спомни нещо от живота си преди комата? Нещо от детството си? И тогава си припомни съня, който се повтаряше. Постелята от въглени, огънят, който изгаряше кожата й, и разбра, че това може би бяха спомените й, а не кошмар, който е сънувала.

— Екран, включи се.

Двата екрана над операционната маса светнаха по заповед на Трън. Този отляво показваше холограма на торс до раменете, който се въртеше и мигаше във въздуха. Сърцето на Синдер спря, когато си помисли, че това е тя, но после видя и втория екран.

Синдер приближи холографа. Раменете бяха стройни и женствени, но над брадичката нищо не се виждаше.

— Какво означава това — устройство за блокиране на биоелектричество в нервната система и гръбнака?

Синдер посочи холограмата, когато тя се завъртя с гръб към нея, и на гръбнака, точно под черепа, се появи един тъмен квадрат.

— Ето това. На мен също ми бяха имплантирали, за да не мога да използвам неволно лунната си дарба, докато порасна. Когато се имплантира на землянин, действа така, че мозъкът му не може да бъде промит от лунитяните. Ако Мишел Беноа е знаела нещо за принцеса Селена, трябвало е да разполага и с начин да се предпази, в случай че попадне в ръцете на лунитяни.

— Щом имаме технология, която може да неутрализира лудостта на лунитяните, защо всички хора нямат по едно такова устройство?

Заля я вълна на тъга. Вторият й баща, Лин Гъран, бе изобрети устройството за блокиране на биоелектричеството, но бе починал от чумата, преди да успее да види творението си като нещо повече от прототип. И макар че едва го познаваше, тя не можеше да не си помисли, че животът му бе свършил прекалено рано. Колко по-различно щеше да бъде всичко, ако той се бе спасил — не само за Пърл и за Пеони, но и за Синдер.

Тя въздъхна уморено от мислите си и каза само:

— Не знам защо.

Трън изсумтя:

— Е, това е доказателството. Принцесата наистина е била тук.

Синдер огледа отново стаята и погледът й падна на масата с машинките. Инструментите, които бяха направили от нея киборг. Трън изглежда още не ги беше забелязал, а може и да не беше разбрал за какво са били използвани. Езикът я засърбя да си признае. Може би беше редно да знае. Ако той и занапред щеше да бъде неин спътник, заслужаваше да знае коя е. Както и истинската опасност, на която го излагаше.

Но преди да успее да каже и дума, Трън проговори:

— Екран, покажи принцеса Селена.

Синдер се завъртя, а пулсът й се покачи, но онова, което я посрещна, не беше нейният единайсетгодишен образ. Онова, което видя, почти не приличаше на човек.

Трън се олюля назад и затисна устата си с ръка.

— Какво по…

Стомахът на Синдер се надигна, но тя затвори очи, за да може погнусата й да премине. Преглътна тежко и отново се осмели да погледне към екрана.

Там се виждаше снимка на дете.

Или по-скоро, каквото беше останало от него.

Беше увита в бинт от врата до кочанчето на лявото бедро. Дясната ръка и рамото й бяха оголени и кожата там на места беше на кървавочервени дупки, а на други — яркорозова и лъскава. На главата нямаше коса, а следите от изгарянията стигаха до врата и минаваха през средата на бузата й. Лявата половина от лицето й беше подута и обезобразена и само процепът на окото можеше да се види, а покрай ухото й вървеше линия от шевове, която рязко свиваше към устните й.

Синдер вдигна треперещите си пръсти към устата си и поглади кожата си. От тези белези и рани нямаше и помен. Белезите личаха единствено на бедрото и около китката й, където бяха закачени протезите й.

Как са могли да я оправят? Как е било възможно да я съшият отново?

Но всъщност Трън зададе истинския въпрос.

— Кой би причинил това на дете?

Синдер настръхна. Нищо не помнеше от страданията, които тези рани сигурно й бяха причинили. Не можеше да свърже себе си с детето.

Но въпросът на Трън увисна и се зарея в студената стая.

Кралица Левана бе сторила това.

На едно дете, което беше почти бебе.

На собствената си племенница.

И всичко това — само за да може да царува, да се възкачи на трона и да стане кралица.

Синдер стисна юмруците до тялото си и кръвта й кипна. Трън я наблюдаваше със същото мрачно изражение.

— Трябва да отидем да поговорим с Мишел Беноа — каза той и остави скалпела.

Синдер духна един кичур коса от лицето си. Духът на нейното детско Аз все още витаеше във въздуха — жертва, която се бореше да оцелее. Колко ли хора бяха помогнали, за да я спасят и да я закрилят? Колко ли пазеха тайната й? Колко ли хора бяха рискували живота си заради нейния, защото бяха повярвали, че той е по-ценен от техния? Защото бяха повярвали, че когато порасне, тя ще може да надвие Левана със силата си?

Нервите дращеха в стомаха й, но тя последва Трън нагоре, обратно към хангара, и внимателно затвори тайната врата.

Когато излязоха на дневната светлина, къщата продължаваше да се извисява, необичайно спокойна и притихнала над малката градинка. Огромната Рампион седеше насред полето съвсем не на място.

Трън погледна портскрийна си и когато проговори, гласът му прозвуча разтревожено:

— Откакто пристигнахме, не е мръднала.

Той не се опита да прикрие шумните си стъпки по чакъла. Почука на вратата и всеки удар отекна по двора. Почакаха да чуят стъпки отвътре, но единственият звук, който ги посрещна, беше на кокошките, ровещи в градината.

Трън провери облата дръжка и вратата се отвори — не беше заключено.

Той прекрачи в антрето и надзърна нагоре по стълбището с дървената ламперия. Вдясно беше дневната, в която се виждаха прости, груби мебели. Вляво беше кухнята, където на масата стояха две мръсни чинии. Всички лампи бяха угасени.

— Ехо? — провикна се Трън. — Госпожице Беноа?

Синдер извика нет линка и проследи сигнала от чипа на Мишел Беноа.

— Сигналът идва отгоре — прошепна тя. Стълбите простенаха под тежестта на металния й крак. По стената бяха наредени малки екрани, на които се сменяха фотографиите на жена на средна възраст в пилотска униформа и момиче с огненочервена коса. Макар че като дете момиченцето беше бузесто и цялото в лунички, на по-скорошните снимки се виждаше една поразително красива млада жена и докато минаваха нагоре, Трън рече ниско:

— Здравей, Скарлет.

— Госпожице Беноа? — провикна се отново Синдер. Но жената или спеше много дълбоко, или те скоро щяха да се натъкнат на нещо, което Синдер знаеше, че не иска да види. Ръката й потрепери, когато бутна първата врата до стълбите и се подготви да не изпищи, ако зърне разлагащо се тяло, проснато на леглото.

Но там нямаше никакво тяло.

Точно както и в хангара, в стаята цареше пълен хаос. Дрехи и обувки, дрънкулки и одеяла, но ни следа от човешко същество. Или труп.

— Ехо?

Синдер обходи стаята с поглед и като забеляза тоалетната масичка до прозореца, сърцето й се сви. Отиде до нея, вдигна малкия чип и го показа на Трън.

— Какво е това? — попита той.

— Мишел Беноа — отвърна тя. После въздъхна и затвори нет линка.

— Искаш да кажеш, че… тя не е тук, така ли?

— Опитай се да мислиш по-бързо, де — измрънка Синдер, мина край него и излезе в коридора. Скръсти ръце на хълбок и огледа другата затворена врата — без съмнение, това пак беше спалня.

Къщата беше изоставена. Нито Мишел Беноа, нито пък внучката й бяха тук. Нямаше никой, който да им даде някакви отговори.

— И как ще проследим човек, който няма чип? — попита Трън.

— Няма как — отвърна тя. — Там е цялата работа — затова ги махат.

— Трябва да разпитаме съседите. Може да знаят нещо.

Синдер изпъшка.

— Никого няма да разпитваме. Още ни издирват, ако случайно си забравил. — Тя се взря във въртящите се снимки. Мишел Беноа и малката Скарлет гордо бяха клекнали до една леха с току-що засадени зеленчуци.

— Хайде — рече тя и изтупа ръцете си, като че ли тя беше дълбала в земята. — Да се махаме оттук, преди Рампион да е привлякла внимание. — Дъските захлопаха глухо под краката й, докато тя слезе по стълбите и зави на площадката.

Входната врата се отвори широко.

Синдер се закова на място.

Едно хубавичко момиче с медено златни къдрици се закова на място пред нея.

Очите му се разшириха — първо от изненада, а сетне, защото я разпозна. Те се спуснаха към изкуствената ръка на Синдер и цветът се източи от бузите й.

— Bonjour, мадмоазел — рече Трън.

Момичето вдигна поглед към него. Тогава очите й се извъртяха навътре към главата й и тя се свлече на плочките.

Глава тридесет и трета

Синдер изруга и погледна назад към Трън, но той само сви рамене. Тя отново погледна припадналото момиче. Глава й беше извита под странен ъгъл на масичката в антрето, а разкрачените й крака се подаваха навън от вратата.

— Това ли е внучката й? — попита Синдер, докато скенерът й свързваше пропорциите на лицето на момичето с базата данни в мозъка й, но без никакъв резултат. Скенерът й щеше да разпознае Скарлет Беноа. — Както и да е — рече тя и тръгна бавно към проснатото тяло на момичето. Избута масичката настрани и главата й тупна на плочките.

Синдер изпълзя над нея и надникна през вратата навън. Един очукан кораб седеше на двора.

— Какви ги вършиш? — учуди се Трън.

— Гледам. — Тя се извърна и видя, че Трън тъкмо бе слязъл в антрето и оглеждаше любопитно момичето. — Изглежда е сама.

Лицето му се разтегна в лукава усмивка.

— Трябва да я вземем с нас.

Синдер го изгледа кръвнишки.

— Ти да не си луд?

— Луд съм от любов. Тя е страхотна.

— Ти си идиот! Помогни ми да я пренесем в дневната.

Той не отвърна и само след миг момичето беше в ръцете му без помощта на Синдер.

— Остави я тук, на дивана. — Синдер се забърза напред и пренареди няколкото избелели възглавници.

— Няма нужда. И така съм добре. — Трън премести ръцете си, така че главата на момичето падна на гърдите му, а русите й къдрици се закачиха на ципа на коженото му яке.

— Трън! Остави я на дивана. Веднага!

Като си измърмори нещо под носа, той сложи момичето легнало и педантично нагласи ризата й, така че да покрие голия й корем, а сетне се придвижи надолу, за да намести по-удобно краката й. Но в този миг Синдер го сграбчи за яката и го изправи.

— Да се омитаме! Няма съмнение, че ни разпозна. Щом дойде на себе си, веднага ще извести полицията.

Трън извади един портскрийн от якето си и го подаде на Синдер.

— Какво е това?

— Портът й. Взех й го, докато ти си губеше времето да се паникьосваш.

Синдер го дръпна от ръцете му и го тикна в страничния джоб на военните си панталони.

— Дори и така, няма да мине дълго време и тя ще разкаже на някого. И полицията ще дойде, ще направи оглед, ще разбере, че сме търсили Мишел Беноа, после ще хукнат да я търсят и… може би трябва да повредя кораба й, преди да потеглим.

— А аз мисля, че трябва да останем тук и да си поговорим с нея. Може би тя знае къде да намерим Мишел Беноа.

— Да останем и да си поговорим? И да й дадем още повече нишки как да ни проследи? Това е най-голямата глупост, която съм чувала!

— Ей, аз си харесах идеята да я вземем с нас, но ти вече й наложи вето, затова сега прибягвам до план Б, а той е да я разпитам! И мога да те уверя, че чакам това с нетърпение. Някога имах едно гадже, с което играехме на разпити, и в тази игра трябваше…

— Достатъчно! — Синдер вдигна ръка и го накара да замълчи. — Идеята ти е калпава. Аз тръгвам. Ти щом искаш, остани си тук при твоята приятелка. — И тя мина край него с твърди крачки.

Трън хукна по петите й.

— Аха! Ревност ли долавям в гласа ти?

Тогава се чу хленч и двамата спряха по средата на пътя към външната врата, а когато се извърнаха, момичето изпърха с мигли и отвори очи.

Синдер изруга отново и дръпна Трън към входа, но той не се помести. А след миг се откъсна от ръката й и се върна с бавни стъпки в дневната. Лицето на момичето светна от ужас, тя се надигна и седна, притисната до страничната облегалка на канапето.

— Не се страхувай — каза й Трън. — Няма да те нараним.

— Вие сте хората от новините. Бегълците — рече тя с пленителен европейски акцент.

После, щом видя Синдер, зейна:

— Ти си… ти.

— Избягалата лунитянка киборг? — помогна й Трън.

И последната руменина се отцеди от лицето на момичето. Синдер захвана да се моли да има повече търпение.

— Ще ме убиете ли?

— Не! Не, не, не! Разбира се, че няма. — Трън се намести фино в другия край на канапето.

— Искаме само да ти зададем няколко въпроса.

Момичето преглътна.

— Как се казваш, съкровище?

Тя задъвка долната си устна и огледа Трън със смесица от недоверие и слаба надежда.

— Емили — рече тя приглушено и едва чуто.

— Емили. Хубаво име. Като момичето.

Синдер се опита да не повърне и си блъсна главата в рамката на вратата. Звукът накара момичето пак да я погледне и Емили отново се сви назад от страх.

— Извинявай — рече Синдер и протегна напред и двете си ръце. — Ъ, наистина се радвам да се запознаем…

Емили избухна в истеричен плач, като не откъсваше очи от металната й ръка.

— Моля те, не ме убивай! На никого няма да кажа, че съм те видяла! Обещавам! Само не ме убивай!

Ченето на Синдер увисна, тя погледна към противната ръка за секунда и тогава разбра, че момичето не се боеше от това, че е киборг. Боеше се от това, че е лунитянка. Тя хвърли поглед към Трън, който я стрелкаше обвинително с очи, и тогава вдигна ръцете си във въздуха.

— Добре. Ти се оправяй с нея — рече му тя и излезе от стаята.

Седна на стълбите, откъдето чуваше как Трън се мъчи да успокои момичето, а в същото време наблюдаваше пътя през прозореца. Сгъна ръцете си върху коленете, заслуша се в гукането на Трън и риданията на Емили и опита да прогони приближаващото главоболие, като разтри челото си.

Доскоро хората я гледаха с отвращение. Сега се ужасяваха от нея.

Не беше сигурна кое е по-лошо.

Искаше да изкрещи на света, че няма вина, задето беше такава. Нямаше никаква вина.

Ако й бяха дали право на избор, със сигурност щеше да си избере друга съдба.

Лунитянка.

Киборг.

Беглец.

Престъпник.

Изгнаник.

Синдер зарови лицето си в ръце и прогони завихрящото се у нея чувство на несправедливост. Нямаше да се остави в лапите на самоомразата. Имаше далеч по-важни неща, за които трябваше да се погрижи.

От стаята до нея чу, че Трън спомена Мишел Беноа и помоли момичето да му каже нещо, без значение какво, стига това да помогне, но в отговор получи единствено плачливи извинения.

Синдер въздъхна. Искаше й се да има някакъв начин да убеди момичето, че няма да й навредят и че, всъщност, те са от добрите.

Тялото й се изопна.

Тя можеше да убеди момичето. Съвсем лесно при това.

Миг след това вината изпълни вените й, но не прогони напълно изкушението. Тя огледа хоризонта, но отвъд полето така и не се виждаше никакъв знак от цивилизацията.

Сключи пръстите си, като обмисляше въпроса.

— Ти познаваш Мишел Беноа, нали? — каза Трън и в гласа му се прокраднаха умолителни нотки. — Все пак сега се намираш в къщата й. Нали това е нейната къща?

Синдер разтърка с палци слепоочията си.

Тя не беше като кралица Левана и нейните чародеи, нито като всички останали лунитяни, които злоупотребяваха с дарбата си, като промиваха мозъците на хората, придумваха ги ласкаво и ги контролираха в името на собствените си егоистични цели.

Но ако използването на дарбата е подчинено на по-голяма цел за по-добро… и е само за малко.

— Емили, моля те. Спри да плачеш! Въпросът ми е съвсем прост!

— Добре — измърмори Синдер и се надигна от стълбите. — Това е и за нейно добро в крайна сметка.

Пое дъх, за да прогони чувството на вина, и влезе обратно в дневната.

Погледът на момичето се стрелна към нея. Очите й бяха подути. Тя се сви.

Синдер си заповяда да се отпусне и остави нежното боцкане да се плъзне по нервите й с мили, приятелски и сърдечни мисли в главата.

— Ние сме твои приятели — рече тя. — Тук сме, за да ти помогнем.

Очите на Емили светнаха.

— Емили, можеш ли да ни кажеш къде е Мишел Беноа?

Последната сълза се търкулна незабележимо по бузата на Емили.

— Не знам къде е. Изчезна преди три седмици. Полицията така и не откри нищо.

— Знаеш ли нещо за изчезването й?

— Случи се посред бял ден, докато Скарлет беше отишла да разнесе доставките. Не е взела кораб със себе си. Изобщо нищо не беше взела със себе си. Идентификационният й чип е бил отстранен и оставен тук, заедно с портскрийна й.

Когато разочарованието започна да си проправя път, Синдер трябваше да вложи цялата си воля, за да поддържа аурата на приятелство и доверие.

— Но си мисля, че Скарлет сигурно знае нещо.

Синдер наостри уши.

— Тя тръгна да я търси. Преди два дни. Тогава ме помоли да наглеждам фермата. Изглежда беше открила някаква следа, но не ми каза нищо повече. Толкова съжалявам.

— Оттогава получавала ли си вести от Скарлет? — обади се Трън и се приведе напред.

Емили поклати глава.

— Не, нищо. Тревожа се за нея, но тя е силно момиче. Ще се оправи. — Лицето й се проясни като на дете. — Успях ли да помогна? Искам да ви помогна.

Синдер трепна от готовността на момичето да им бъде от помощ.

— Да, помогна ни. Благодаря ти. Ако се сетиш за още нещо.

— Още един въпрос — прекъсна я Трън и вдигна пръст. — Корабът ни има нужда от поправка. Някъде наблизо има ли магазини за добри резервни части?

Глава тридесет и четвърта

Скарлет спа неспокойно и сънува чародеи и дебнещи вълци. Когато най-сетне успя да излезе от просъницата, видя, че някой й беше оставил два подноса с храна. Щом ги зърна, стомахът й изкъркори, но тя се обърна на другата страна, без да ги докосне, и се сви на кравай на мръсния матрак. Преди много години някой бе издялкал на стената в гримьорната инициалите си и Скарлет прокара пръстите си по тях. Дали принадлежаха на някоя изгряваща оперна звезда от втората ера, или бяха на друг военнопленник?

Дали човекът се бе простил с живота си в тази стая?

Тя притисна челото си до хладната мазилка.

В коридора скенерът изпищя, а вратата издрънча и се отвори.

Скарлет се завъртя по гръб и замръзна.

Вълка стоеше на вратата с приведена глава, за да не се удари в рамката. Очите му пронизаха мрака и те бяха единственото нещо у него, което не се бе променило. Рошавата му коса, която довчера беше на бодлички, сега бе сресана назад, придавайки на красивите му черти прекалена острота и жестокост. Беше умил мръсотията от лицето си и сега беше облечен в същата униформа като на другите войници: тъмночервена риза с избродирани с руни нашивки по ръкавите до лактите и по раменете. В коланите и поясите му имаше празни кобури и тя за кратко се зачуди дали Вълка предпочиташе да се бие без оръжие, или просто не му е било разрешено да влезе в килията при нея с пистолет.

Тя скочи от леглото и мигновено съжали, защото подът се разлюля под нея и трябваше да се подпре на стената, за да не падне. Вълка стоеше, мълчеше и я наблюдаваше, докато погледите им не се сблъскаха накрая — неговият тъмен и безизразен, нейният с всеки изминал миг все по-яростен и омразен.

— Скарлет. — Сякаш някаква вътрешна борба премина по лицето му.

Отвращението й я раздра и тя изпищя. Така и не разбра кога е прекосила стаята. Опомни се чак когато юмруците й се стовариха по лицето му, по ушите му, по гърдите му, а звукът от ударите й отекна по ръцете й.

Той се остави да го удари пет пъти, като направи само малка гримаса, а сетне я спря. Улови я за китките, докато замахваше във въздуха, и ги стисна силно до корема си.

Скарлет залитна назад и замахна с пета към коляното му, но той я завъртя толкова бързо, че тя загуби равновесие и се озова с гръб към него, а ръцете й се оказаха оковани в неговите.

— Пусни ме! — изпищя тя и го настъпи по пръстите. Започна да тропа с крака и да крещи, да се мята, но дори и да го бе заболяло, той с нищо не издаде това. Тя проточи шия и се опита да го ухапе, макар че нямаше надежда да успее. Но като се извърна така, че вратът я заболя, тя смогна да се изплюе в лицето му.

Той потрепна отново, но не я пусна. Дори не я погледна.

— Ти, предател такъв! Копеле! Пусни ме!

Тъкмо вдигна крак, за да го ритне отново назад, когато той се подчини и я пусна. Тя извика и падна напред.

Избяга пълзешком от него и стисна зъби. Коленете й трепереха и трябваше да се подпре на стената, за да се изправи. Обърна се с лице към него. Стомахът й се размъти и тя беше сигурна, че ще повърне от омраза, от гняв, от отвращение.

— Какво? — викна тя. — Какво искаш?

Вълка отри брадичката си с китката си.

— Трябваше да те видя.

— И защо? За да можеш да злорадстваш на каква глупачка ме направи, така ли? Колко лесно ти е било да ме убедиш, че… — Цялото й тяло се разтресе. — Не мога да повярвам, че ти позволих да ме докоснеш. — Тя се сгърчи и изтри с длани ръцете си, за да отпъди спомена. — Махай се! Остави ме на мира!

Вълка не се помести и дълго време мълча. Скарлет се завъртя, скръсти ръце на гърдите си и се загледа в стената, като трепереше.

— Излъгах те за много неща — рече той накрая.

Тя изпръхтя.

— Но искрено се извинявам за това.

Тя се намръщи, а пред погледа й затанцуваха бели петна.

— Никога не съм искал да те лъжа или да те плаша, или пък… и във влака опитах.

— Да не си посмял! — Тя се обърна към него и заби нокти в ръцете си, за да не се хвърли пак отгоре му и да стане за посмешище. — Не си и помисляй да повдигаш темата или да оправдаваш начина, по който постъпи с мен. Нито как са постъпили хората ти с баба ми!

— Скарлет. — Той направи крачка към нея, но тя простря ръцете си напред и отстъпи назад, докато краката й не опряха в матрака.

— Не ме приближавай! Не искам да те виждам! Не искам да те слушам! По-скоро бих умряла, отколкото да се оставя пак да ме докоснеш!

Видя го как преглътна с мъка. За миг на лицето му се изписа болка, но това само подклади яростта й.

Вълка хвърли поглед към вратата и Скарлет го последва — отвън чакаше обичайният й пазач и ги наблюдаваше, сякаш гледаше популярна драма на нетскрийна. Стомахът й се сви.

— Съжалявам да чуя това, Скарлет — каза Вълка и се обърна към нея. В гласа му вече нямаше и помен от съжалението — беше жесток и делови. — Защото не съм дошъл да ти се извинявам. Дойдох за нещо друго.

Тя се изпъна.

— Пукната пара не давам за какво си.

С една крачка той се намери до нея, зарови ръце в косата й и я притисна до стената. Устата му задуши вика й на изненада и гневния писък. Опита се да го отблъсне от себе си, но повече успех можеше да има срещу железните пръчки на вратата.

Очите й се разшириха, когато усети езика му и в миг на недоволство си помисли да го отхапе, но тогава почувства още нещо. Нещо малко, плоско и твърдо притисна устата й. Всичките й мускули се напрегнаха.

Вълка се отдръпна. Отпусна хватката си и ръката му вече придържаше нежно главата й. Белезите му се размазаха пред очите. Не можеше да си поеме дъх.

И тогава той й прошепна толкова тихо, че тя едва долови думите му, докато те изгаряха устните й:

— Чакай до утре — рече й той. — Тази вечер светът ще стане опасен.

Вълка погледна към пръстите си и взе между тях една червена къдрица. Той трепна, сякаш го заболя, че я докосва.

Яростта й се завърна, Скарлет го блъсна и се мушна под ръката му. Изтича в ъгъла на стаята и се сви на леглото. Покри устата си с една ръка, а с другата се подпря на стената, за да не падне.

Чакаше с пламнало тяло Вълка да излезе от стаята. Решетката се отвори и после се затвори. Отвън пазачът се изсмя.

— Май всички си имаме по някоя слабост — каза той и стъпките им тихо отекнаха по коридора.

Скарлет се тръшна на стената и изплю в шепата си предмета.

Един малък идентификационен чип й намигна оттам.