Сирена

Глава 2

Когато за първи път чух сирената, стоях на пясъка и гледах как водата пълзи към босите ми стъпала. Хапещият вятър увиваше полата около прасците ми и донасяше до мен смеха на мама, татко и Джъстин някъде откъм брега по-надолу. Тихият вой се разнесе в мига, в който пяната покри глезените ми, както ставаше почти всяка вечер от две години насам. Само дето този път не заглъхна, когато водата ме повлече навътре и ме погълна. Стана даже по-силен. Идваше по-отблизо. И беше придружен от втора сирена, после от още една, докато накрая не ги чувах съвсем ясно и не видях червените, бели и сини светлини на полицейските коли да святкат, носейки се право към океана.

— Трябва да хапнеш нещо.

Примигнах. Пулсиращите светлини бяха изчезнали и на тяхно място се появиха зелени чаши за кафе. До мен един мъж в сив костюм се беше опрял на барплота и тъпчеше в устата си каноли3.

— Хубавата храна е най-доброто лекарство — каза той.

Лекарство. Сякаш просто бях болна. Сякаш това беше обикновена халюцинация, която щеше да изчезне, щом треската ми отмине.

— Благодаря.

Опитвайки се да залича спомена за злополуката, който ме преследваше непрестанно и оживяваше във всеки мой сън, откакто ченгетата се появиха да ни съобщят, че са открили Джъстин, аз грабнах чашата за кафе и я подадох на човека край кафемашината.

Вината не беше негова. Беше един от колегите на мама. Не ме познаваше, а и никога не беше срещал Джъстин, но въпреки това се чувстваше длъжен да каже нещо, докато се наслаждаваше на италианските сладкиши заедно с останалите си колеги. А и какво друго му оставаше да каже? Че това е голяма трагедия? Че целият й живот е бил пред нея? Или пък да ме попита за мнението ми относно успехите на „Ред сокс“4 през този сезон?

— Глас въпиющи в пустиня — казах, когато се обърнах и той все още беше до мен. Да не знаеш какво да кажеш е едно нещо. Да продължаваш да се мотаеш наоколо с надеждата за още едно питие аванта вече минаваше границата.

— Моля? — облещи се той.

Протегнах чашата си към него.

— „Vox clamantis in deserto“5 — девизът на „Дартмут“. Доста е подходящ, не мислите ли?

— Ванеса, скъпа, ще ми помогнеш ли с тези кексчета? — Мама ме хвана за лакътя и ме поведе към кухнята. — Миличка, знам, че ти е трудно, но сега имаме гости. Ще съм ти много благодарна, ако се проявиш като любезна домакиня.

— Съжалявам — казах, когато спряхме до кухненския плот, отрупан с подноси със сладкиши. — Просто не знаех какво да кажа. Една част от мен иска да се барикадира в банята до края на деня, а другата…

— Хапна ли нещо? — попита тя, надвесвайки се над кифлите. — Ето, вземи си с орехов пълнеж.

Взех кифлата, без да знам какво да кажа. Мама беше плакала пет дни поред — от мига, в който полицаите потропаха на вратата на къщата ни край езерото, до момента, когато се прибрахме в града. Но оттогава очите й пресъхнаха и тя се настрои на парти вълна. На погребението не пророни нито сълза, докато хълцането на съучениците на Джъстин вдигна птиците от съседните дървета, а свещеникът се опитваше да ги надвика с молитвите си. Аз също не плаках на погребението — нито преди, нито след него — но по съвсем друга причина.

— Ще потърсиш ли баща си? — Мама вдигна един поднос от плота. — Не съм го виждала от час, а и гостите взеха да се чудят къде е.

Щеше ми се да й отговоря, че щом „гостите“ не схващат нуждата на Големия бащица от малко усамотение, тогава може би е редно да си потърсят друго забавление, но тя се завъртя на пета и изчезна зад кухненската врата, преди да успея да кажа нещо.

Хвърлих кифлата в кошчето и тръгнах обратно към шкафа с чашите за кафе, като гледах да не вдигам поглед, за да не ми се лепне още някой добронамерен душеспасител от мамините колеги. Сувенирните чаши от „Дартмут“ продължаваха да стоят на първата лавица, където мама ги подреди, още щом получи пратката от университета преди две седмици.

„Vox clamantis in deserto“. Тогава Джъстин го беше прочела на глас.

— Харесва ми как тия учебни заведения се опитват да те впечатлят с почитта си към мъртвите езици. Чудя се защо ли им е да си правят този труд. Защо просто не кажат: „Благодарим ви, че се бръкнахте за още петнайсет долара, за да се сдобиете с доказателство за вашата значимост и благосъстояние, които ви позволяват да се изтърсите с двеста хиляди долара, за да може вашето богаташко детенце да може да се напива с другите богаташки деца някъде на края на света“.

— Е, предполагам, това няма да изглежда добре, написано на ключодържателя — отговорих. Мама беше поръчала двайсетина сувенирни ключодържателя с девиза на университета, за да ги раздаде в офиса.

Грабнах средната чаша в редицата от „Дартмут“ и я напълних с кафе. После, все още със сведени ниско очи, я взех заедно с моята и забързах през кухнята към вратата за задното стълбище.

Задното стълбище открай време беше пътят за бягство на двете ни с Джъстин. По него се измъквахме от партитата, вечерите и даже от наставленията на родителите си. Докато се качвах нагоре, си мислех за последния път, когато потърсихме спасение тук от коледното парти на мама. Докато двеста гости пресушаваха шампанското долу, двете с Джъстин седяхме на стълбите, преметнали през раменете си нейния пухен юрган, смучехме захарни пръчки и отпивахме от яйчения пунш6. Онази нощ си представяхме, че бягаме не от пияните колеги на мама в достолепното ни жилище от червеникавокафяв камък в центъра на Бостън, а се крием от мама и татко в къщата ни край езерото в Мейн, затаили дъх от вълнение, докато чакаме Дядо Коледа да падне през комина на старото каменно огнище.

Бавно се качвах по стълбите, обгърната от мъждива светлина и заобиколена от тъмната ламперия. Опитах се да прогоня тази мисъл на секундата, щом се появи в главата ми, но все пак за един кратък миг си дадох сметка колко странно е да съм тук… сама. Цяла седмица не бях оставала сама, а и никога не бях идвала тук без Джъстин.

Когато стигнах площадката, спрях и зачаках. След няколко секунди примигнах и пак зачаках. Нищо. Дори посещението на едно от любимите ни места не беше способно да ме накара да заплача.

Продължих по коридора и сърцето ми постепенно ускори ритъма си. Не бях влизала в стаята на Джъстин цяла седмица. Тогава се приготвяхме да отпътуваме за Мейн, а тя беше извадила съдържанието на целия си гардероб и пробваше всичко едно по едно, опитвайки се да намери идеалната дреха за пътуването на север. Накрая поли, летни рокли и блузи без ръкави покриваха пода като водорасли по брега след оттеглянето на прилива. Сега не знаех от кое ме е страх повече — че дрехите ще са още там, както ги е оставила, или че няма да ги има.

Затворих очи и приближих вратата. Протегнах ръка и напипах кръглата дръжка. Медната топка хладнееше между пръстите ми и аз изчаках, докато температурата на ръката ми и нейната се изравнят, преди да я стисна здраво в юмрук.

Това е просто Джъстин. И това са само нейните дрехи. Стаята ще изглежда така, сякаш за малко е излязла и всеки момент ще се върне. После ще заминем отново в къщата на езерото и всичко ще тръгне постарому, както си е било открай време.

Отворих вратата. През полуотворените ми устни едва се процеди тих звук.

Не защото най-дълбоко заровените ми страхове сега бяха излезли на повърхността. И не защото в сравнение с коридора стаята на Джъстин беше гореща фурна.

А заради солената вода. Мирисът беше толкова силен, а въздухът — така наситен с влага, че ако бях останала със затворени очи, щях да помисля, че съм на брега на океана.

— Ще трябва да свикнеш с това.

Отворих очи. Големия бащица седеше на пода насред стаята.

— Явно има проблем с тръбите. Утре ще се обадя на водопроводчика. — Гласът му звучеше немощно, той самият изглеждаше изтощен. Краищата на устата му се бяха извили надолу към брадичката. Сините му очи бяха загубили блясъка си, а раменете му висяха отпуснати. Нашият здравеняк Йети беше загубил силата си.

— Голям бащица — казах, пристъпвайки напред, — знам, че ти е трудно, но имаме гости. Ще ти бъда много благодарна, ако се проявиш като любезен домакин.

Крайчето на устата му се повдигна леко нагоре, докато вземаше сувенирната чаша от „Дартмут“. Знаеше отлично, че това не са мои думи.

— Майка ти го преживява, Ванеса. Също като нас.

Не казах нищо и седнах до него на пода. Единственото общо между мен и мама досега беше споделеното ни обожание към Джъстин. Иначе не можех да разбера защо мама работи толкова много, защо пазарува толкова често и защо толкова се старае да направи впечатление на напълно непознати хора. Не проумявах защо сред стотината души на долния етаж има само десетина, способни да различат коя е Джъстин и коя съм аз на традиционната снимка от последната Коледа. Не намирах никакъв смисъл в повечето от действията на мама. Но за татко тя беше Слънцето, Луната и звездите в едно и единствено по тази причина аз предпочитах да си мълча.

— Не е ли красавица? — каза татко след няколко минути.

Проследих погледа му до покритата със снимки коркова дъска, която висеше над бюрото на Джъстин, и се насилих да пусна поне една сълза. Защото тя беше там: на рафтинг в пенливите реки на Бъркшър; на езда на Кейпа7; шляеща се по двора на началното училище в Хоторн; изкачваща планината Вашингтон в Ню Хампшър… И любимата ми снимка — онази, която сестра ми беше разпечатала във формат 12х18 см и беше поставила в центъра на колажа — аз и тя в Мейн на риба с червената ни гребна лодка.

— Спомням си как я направих — каза татко. — Чудех се какво ли ти е казала, за да те разсмее.

Татко ни беше снимал от кея зад къщата, докато сме с гръб към обектива. Главата на Джъстин беше леко обърната към мен, а моята гледаше към небето. Раменете ми бяха вдигнати почти до ушите, което беше обичайната ми стойка, когато се смеех силно, докато не потечаха сълзи по бузите ми.

Примигнах. Нищо.

— Предполагам, че са били някакви си ваши момичешки работи — продължи той. — Гримове. Момчета. Някакви големи тайни, които предпочитам да не знам.

— Сигурно е било така — казах. — Като се има предвид, че чувствата й се променяха като облаците по небето, разговорите за момчета заемаха голяма част от времето ни.

— Все още не мога да разбера защо й беше нужно цялото това внимание — замислено каза той. — Тя беше толкова умна, толкова красива и талантлива. Но сякаш не си вярваше, ако всяка седмица не й го повтаряше различно момче.

Нищо не отговорих. Джъстин нямаше нужда от внимание — тя просто разполагаше с цялото внимание на околните.

Отпихме мълчаливо от чашите си. След минута той изпусна тежка въздишка.

— Ще се наложи да се направя на домакин за малко — каза, изправяйки се на крака. — Ще се справиш ли сама тук?

Кимнах. Той докосна леко главата ми с ръка, преди да излезе и да затвори вратата.

Примигнах и пак зачаках. Когато сълзите отново не потекоха, се обърнах към централната снимка в колажа и се замислих над онова, което Големия бащица току-що беше казал. Не успях да открия смисъл в него. Но аз и без това вече в нищо не виждах смисъл.

Според полицията това беше нещастен случай и Джъстин е скочила от скалата в неподходящ момент. Било е тъмно. Приливът е бил висок. Началник Грийн каза, че водата е била толкова дълбока, а течението — толкова силно, та и самият Тритон, гръцкият бог на морето, способен да подчини вълните само с едно изсвирване на своята раковина, не би могъл да се удържи на повърхността. Медицинската експертиза потвърди думите му.

Аз обаче не бях съгласна с това.

Вярно, че Джъстин търсеше адреналин във всичко. Възможно е тази нощ да е искала да докаже нещо. Но беше прекалено умна, за да постъпи толкова непредпазливо.

Докато очите ми безцелно шареха по колажа, изведнъж забелязах тънки тъмни черти между снимките. Сякаш някой беше прокарал тези линии с маркер, освен ако не са били предварително очертани по повърхността на дъската, покрита със сатен с цвят на слонова кост. Но тя беше непокътната и съвършено чиста.

Изправих се и приближих, за да огледам по-внимателно, и тогава забелязах, че това всъщност са думи.

Име. Имейл адрес. Телефонен номер. Бяла раса. Родител 1 и родител 2. Първоначално решение. Крайна цел. Университет. Диплома. Средно училище. ACT. SAT8. Извънкласни занимания. Награди/отличия.

Вече бях готова да измъкна първото лилаво кабарче, когато изпитах известно неудобство. Даже вина. Сякаш се ровех из нещата на Джъстин, за да открия дневника й и да прочета за тайните целувки и личните разговори, които е искала да запази единствено за себе си.

— Съжалявам — прошепнах, преди да измъкна първото кабарче.

Само след няколко секунди близо петдесетте варианта от усмивката на Джъстин вече ги нямаше. Отстъпих назад, за да обхвана с поглед цялата дъска.

Там имаше стикери. Седем от тях бяха събрани от мама по време на пътуванията й заедно с Джъстин до „Харвард“, „Йейл“, „Принстън“, „Браун“, „Станфорд“, „Корнел“ и „Дартмут“. Те образуваха широк кръг около пръснатите между тях разпечатки и формуляри.

В разпечатките бяха изброени университетите, следвани от три колони — крайните срокове за кореспонденция и подаване на документи и дати, на които трябва да бъдат обявени резултатите. Колоната с крайните срокове беше попълнена с цифри, изписани със спретнатия почерк на мама, останалите бяха празни, формулярите бяха празни, ако не броим бележките на мама и предложенията й за незабавен отговор. Окачената в центъра страница бързо привлече погледа ми: есе. Най-отгоре беше залепена бележка от мама, в която тя предлагаше на Джъстин да опише в есето си какъв човек е и каква личност иска да стане.

Отговорът на Джъстин беше съвсем кратък.

Стоях, вперила поглед в тези думи. Може и да бях загубила повече време от необходимото, за да ги открия, но знаех точно какво означават: Джъстин нямаше да замине за „Дартмут“ на есен. Нямаше да замине нито за „Харвард“, нито за „Йейл“, „Принстън“, „Браун“, „Станфорд“ или „Корнел“. Защото преди да постъпиш в своята бъдеща алма матер, най-напред трябва да подадеш документи. А по всичко личеше, че Джъстин не е попълнила нито един формуляр от документите за кандидатстване.

Хората долу се бяха събрали да почетат краткия живот на Джъстин, да поразсъждават над пропилените възможности, за всички онези неща, които тя никога нямаше да направи, и за местата, които никога нямаше да посети. За едно нещо имах право: нито един от тези непознати, които се тъпчеха със сладки, нямаше дори слаба представа що за човек беше тя. Но се бях заблудила относно нещо друго.

Защото, оказва се, аз също нямах представа що за човек е била сестра ми.

В коридора се затръшна врата и ме върна към действителността. Откачих есето й от дъската, взех и снимката ни в гребната лодка, останалите върнах обратно и бързо прекосих стаята.

Тъкмо се канех да изскоча в коридора, когато ръцете ми се стрелнаха към лицето и покриха носа и устата.

Солена вода. Бях свикнала постепенно с миризмата й вътре в стаята, но до вратата тя стана непоносима — сякаш приливът вече беше залял останалата част от къщата и чакаше пред вратата на Джъстин да го поканят да влезе. Миризмата беше толкова силна, че сведох глава, за да не ми се завие свят.

— О, не. — Свалих ръце от лицето си. — О, Джъстин…

Пред вратата на банята имаше намачкана плажна кърпа. Беше пухкава и бяла… с нарисуван на нея ухилен омар, покрит със зелени петна и черни водорасли.

Плажната кърпа на Кейлъб — онази, с която беше загърнал Джъстин, преди да я придърпа към себе си на върха на скалата миналата седмица. Сега тя беше тук, в Бостън, суха и пропита със сол.

Паднах на колене и взех кърпата. Тя се беше връщала тук. Между бурната вечер на терасата в къщата ни край езерото и късно следващата сутрин, когато откриха тялото й, тя някак беше успяла да дойде до Бостън.

„Няма нищо — казах си, опитвайки се да прогоня от мислите си спомена за увитата около раменете на Джъстин хавлиена кърпа. — Всичко е наред.“

Само дето беше точно обратното. Всичко вече бе така объркано, че дори не можех да си въобразя, че хавлиената кърпа не е това, което всъщност беше: още едно доказателство, че докато съм се заблуждавала колко добре познавам сестра си, някой друг й е бил по-близък от мен. И че по неизвестна за мен причина тя е искала да бъде точно така.