Сираци на Вселената

IВселената

— ИМА ЕДНА МУТАТКА1! Внимавай!

Чул предупредителния вик, Хю Хойланд се наведе колкото можа. Един железен отломък с големината на яйце издрънча о преградата току над темето му със сила, която би означавала счупен череп. От бързината, с която приклекна, стъпалата му се отлепиха от металните подови плочи. Преди тялото му да бе успяло да се установи бавно на палубата, той опря стъпалата си в преградата зад себе си и се отблъсна от нея. Тялото му се стрелна напред през коридора с дълго хоризонтално гмуркане, с изваден и готов нож в ръка.

Той се извъртя във въздуха, отблъсна се със стъпалата си от срещуположната преграда на завоя към коридора, от който го бе атакувал мутатът и стъпи плавно на краката си. Другото разклонение на коридора беше празно. Двамата му другари се присъединиха към него, плъзгайки се непохватно по металните подови плочи.

— Избяга ли? — попита Алън Махони.

— Да — потвърди Хойланд. — Мярнах го за момент, когато се шмугна надолу през онзи люк. Мисля, че беше женски. Като че ли имаше четири крака.

— С два или с четири крака, вече никога няма да го хванем — заключи третият.

— Кой, Хъф да го вземе, иска да го хване? — възнегодува Махони. — Аз не искам.

— Е, аз пък искам — рече Хойланд. — За Джордан, ако се беше прицелил с пет сантиметра по-точно, щях да съм готов за Конвертора.

— Вие двамата не можете ли да кажете две думи, без да споменете някоя ругатня? — неодобрително се намеси третият. — Да можеше Капитана да ви чуе? — добави той и се пипна със страхопочитание по челото, задето бе произнесъл името на Капитана.

— О, за Джордан — сряза го Хойланд, — не бъди толкова претенциозен, Морт Тайлър. Ти още не си станал учен. Смятам, че съм толкова вярващ, колкото си и ти — не е голям грях от време на време да дадеш воля на чувствата си. Дори и учените го правят. Чувал съм ги.

Тайлър отвори уста, сякаш се канеше да възрази нещо, след това очевидно размисли и се отказа.

Махони докосна Хойланд по ръката.

— Слушай, Хю — каза умолително той, — хайде да се махаме оттук. Никога не съм бил толкова нависоко. Неспокоен съм — искам да се спуснем обратно там, където краката ми изпитват известно тегло.

Стиснал ножа в ръката си, Хойланд погледна с копнеж към люка, през който беше изчезнал неговият нападател, след това се обърна към Махони.

— Добре, малчо — съгласи се той, — и без това имаме доста път дока то стигнем долу. Той се обърна и се плъзна назад към люка, през който бяха стигнали до равнището, на което се намираха сега, и останалите двама го последваха. Пренебрегвайки стълбата, по която се бяха изкачили, той стъпи в отвора и се понесе бавно надолу към палубата, която беше на пет метра под тях, следван на близко разстояние от Тайлър и Махони. Друг люк, разположен на няколко стъпки от първия, водеше до още по-долна палуба. Надолу, надолу, надолу и все по-надолу се спускаха те, десетки и десетки палуби наред — тихи, слабо осветени, потайни. Всеки следващ път пропадаха малко по-бързо, приземяваха се малко по-твърдо. Най-накрая Махони възропта:

— Да изминем остатъка от пътя пеша, Хю. Заболяха ме краката от последния скок.

— Добре. Но това ще ни отнеме повече време. Колко още трябва да вървим? Някой държи ли сметка?

— Трябва да преминем през около седемдесет палуби, за да стигнем до фермерската страна — отвърна Тайлър.

— Откъде знаеш? — подозрително попита Махони.

— Преброих ги, глупако. А докато слизахме надолу, изваждах по едно на всеки етаж.

— Не си. Никой, освен учен, не може да смята по този начин. Мислиш си, че като се учиш да четеш и пишеш, знаеш всичко.

Хойланд се намеси и ги прекъсна преди спорът им да прерасне в кавга:

— Млъкни, Алън. Нищо чудно и да може да го направи. Той има акъл за такива неща. Всеки случай, прилича като да сме на около седемдесет палуби височина — достатъчно тежък съм.

— Може би му се ще да преброи остриетата на ножа ми.

— Престани, казах. Дуелирането извън селото е забранено. Такова е Правилото.

Те продължиха мълчаливо, тичайки леко надолу по стълбите, докато нарастващото при всяко следващо равнище тегло не ги принуди да поемат с по-бавна крачка. Бяха се озовали в една галерия, която бе по-ярко осветена и близо два пъти по-висока, отколкото онези над нея. Въздухът беше влажен и топъл; растителност препречваше погледа.

— Е, ето ни най-сетне долу — рече Хю. — Не мога да разпозная тази ферма; сигурно сме се върнали по друг път, различен от онзи, по който поехме нагоре.

— Ето един фермер там — обади се Тайлър. Той допря малките си пръсти до устните си и подсвирна, след това извика: — Хей! Съкорабнико! Къде сме?

Селянинът хвърли бавен поглед към тях, след това ги упъти с неохотни едносричия към главния проход, който водеше обратно до тяхното село.

След кратка разходка от около миля и половина — надолу през един широк тунел, умерено натоварен с движение на пътници, носачи, от време на време някоя ръчна количка или някой достолепен учен, поклащащ се на носилка, носена от четирима яки прислуги и предшествана от ординареца му, за да разчиства от пътя редовите представители на Екипажа — тримата стигнаха до землището на тяхното село — просторна каюта с височина три палуби и може би десет пъти по толкова широка. Те се разделиха и всеки пое по пътя си, Хю — към своето жилище в казармата на кадетите — неженени младежи, които не живееха при родителите си. Той се изми и оттам отиде в каютите на вуйчо си, при когото работеше срещу прехраната си. Леля му вдигна поглед, когато той влезе у тях, но не каза нищо, както подобаваше на една жена.

Вуйчо му каза:

— Здрасти, Хю. Пак ли изследваше?

— Добра хапка, вуйчо. Да.

Вуйчо му — сдържан, съобразителен мъж — изглеждаше предразполагащо заинтригуван.

— Къде ходи и какво откри?

Лелята на Хю се бе измъкнала тихомълком от каютата и се върна с вечерята му, която сложи пред него. Той започна да яде — не му хрумна да й благодари. Шумно сдъвка един залък преди да отговори.

— Горе. Изкачихме се почти до равнището на безтегловност. Един мутат се опита да ми пръсне черепа.

Вуйчо му се засмя под мустак.

— Ще си намериш смъртта в ония проходи, момко. По-добре обърни повече внимание на моята работа, докато не е дошъл деня когато ще умра и ще се махна от пътя ти.

Хю погледна вироглаво.

— Никакво любопитство ли не изпитваш, вуйчо?

— Аз ли? О, достатъчно съм любопитствал, когато бях млад. Изходил съм главния проход от единия до другия край и обратно до селото. Минавал съм направо през Тъмния сектор, следван от мутатите по петите ми. Виждаш ли този белег?

Хю погледна безразлично към белега. Беше го виждал много пъти досега и бе чувал историята толкова пъти, че изпитваше отегчение. Обиколил веднъж около кораба — голяма работа! Той искаше да отиде навсякъде, да види всичко и да открие отговорите на всички неща. Онези по-горни равнища, например — ако хората не биваше да се катерят толкова нависоко, тогава защо ги бе създал Джордан?

Но той премълча мислите си и продължи да яде вечерята си. Вуйчо му смени темата.

— Имам повод да посетя Свидетеля. Джон Блак твърди, че му дължа три свини. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Защо, не, струва ми се, че не… Почакай, мисля, че ще дойда.

— Побързай тогава.

Те се отбиха в кадетската казарма, тъй като Хю каза, че има някаква работа там. Свидетеля живееше в една малка, вмирисана каюта, непосредствено оттатък стъгдата срещу казармата, където бе постоянно достъпен за всеки, който имаше нужда от уменията му. Завариха го седнал на прага да си чопли зъбите с нокътя на един от пръстите си. Чиракът му, един юноша с пъпчиво лице, с напрегнато съсредоточено изражение, беше клекнал зад него.

— Добра хапка — поздрави вуйчото на Хю.

— Добра ти хапка на теб, Едард Хойланд. По работа ли идваш или да направиш компания на един старец?

— И за двете — дипломатично отвърна вуйчото, след което обясни причината за посещението си.

— Е, и? — рече Свидетеля. — Ами… договорът е достатъчно ясен:

— Колко големи са сега прасенцата, Едард Хойланд?

— Достатъчно големи са — призна вуйчото на Хю, но Черния иска три, вместо две.

— Кажи му да си гледа работата. „Свидетеля каза“.

Той се изсмя с тънък писклив кикот.

Двамата поклюкарстваха няколко минути, като Едард Хойланд се ровеше из последните си преживявания, за да удовлетвори неутолимата жажда на стареца за подробности. Хю благоприлично пазеше мълчание, докато възрастните мъже разговаряха. Но когато вуйчо му тръгна да си върви, се обади:

— Аз ще остана за малко, вуйчо.

— Е, както желаеш. Добра хапка, Свидетелю.

— Добра хапка, Едард Хойланд.

— Донесъл съм ти един подарък, Свидетелю — рече Хю, когато вуйчо му се бе отдалечил достатъчно, за да не може да чуе.

— Дай да го видя.

Хю извади един пакет с тютюн, който бе взел от шкафчето си в казармата. Свидетеля го прие без да каже нищо, след което го подхвърли на чирака си, който го пое.

— Влез вътре — покани го Свидетеля, след което се обърна към чирака си: — Ей, ти… донеси един стол на кадета.

— Е, момко — додаде той, когато двамата седнаха, — разкажи ми какво правиш.

Хю му разказа и бе помолен да повтори в подробности всички случки от най-скорошните си похождения, при което Свидетеля от време на време негодуваше от неспособността на Хю да запомни точно всичко, което е видял.

— Вие, младите, нямате никаква способност да запаметявате — рече той. — Никаква. Дори и тоя глупак — той врътна главата си към чирака, — и той няма, макар че е десет пъти по-добър от теб. Представяш ли си, той не е в състояние да попие хиляда стиха на ден, а на всичко отгоре очаква да заеме мястото ми, когато мене няма да ме има. Знаеш ли, че когато аз бях чирак се приспивах чак когато издекламирах поне хиляда стиха. Спукани стомни, ето това сте вие.

Хю не оспори обвинението, а изчака стареца да продължи, което той и направи на свой ред.

— Ти каза, че си искал да ме питаш нещо, момко?

— В известен смисъл, Свидетелю.

— Хайде, изплюй камъчето. Стига си си дъвкал езика.

— Ти някога изкачвал ли си се до най-горе, до степен на безтегловност?

— Аз ли? Разбира се, че не съм. Аз бях Свидетел, изучавах професията си. Трябваше да науча стиховете на всичките Свидетели преди мен и не съм имал никакво време за момчешки забавления.

— Надявах се, че ти би могъл да ми кажеш какво бих намерил там.

— Е, виж, това е друга работа. Аз никога не съм се изкачвал, но съхранявам спомените на повече катерачи, отколкото ти ще срещнеш някога. Аз съм стар човек. Познавах бащата на баща ти и неговия дядо преди това. Кажи какво искаш да знаеш?

— Ами… — Какво искаше да знае той? Как би могъл да зададе един въпрос, който не бе нищо повече от някаква глождеща болка в гърдите му? И все пак… — За какво е всичко това, Свидетелю? За какво са всички онези равнища над нас?

— Ха? Как така? В името на Джордан, синко… аз съм Свидетел, не съм учен.

— Е, помислих си, че сигурно знаеш. Съжалявам.

— Ама, аз наистина знам. Това, което търсиш, са Стиховете от Началото.

— Чувал съм ги.

— Чуй ги пак. Всичките ти отговори са там, в тях, стига да имаш мъдростта да ги проумееш. Слушай ме внимателно… Не… това е една добра възможност за моя чирак да покаже какво е научил. Ей, ти! Стиховете от Началото — и внимавай в ритъма.

Чиракът навлажни устни с езика си и подхвана:

Старецът удари момчето силно през устата с опакото на ръката си.

— Опитай пак!

— Отначало ли?

— Не! Откъдето сбърка.

Момчето се поколеба, после бързо се окопити:

Гласът на момчето припяваше, куплет след куплет, рецитирайки протяжно, но с известна острота на детайла старата, прастара история за греха, бунта и времето на мрака. За това как накрая мъдростта отново победила и телата на главатарите на бунтовниците били напъхани в Конвертора. За това, как някои от бунтовниците избегнали Пътешествието и оживели, за да родят и отгледат мутатите. За това, как, след молитви и жертвоприношения, бил избран нов Капитан.

Хю се размърда неловко и раздвижи краката си. Без съмнение, отговорите на неговите въпроси бяха там, тъй като това бяха Свещените Стихове, но той не притежаваше необходимия ум, за да ги разбере. Защо? За какво беше всичко това? Нима животът не се състоеше в нищо друго, освен в ядене и спане, и накрая — Дългия път? Нима Джордан не искаше той да разбере това? Тогава от какво беше тая болка в гърдите му? Този глад, който го глождеше упорито въпреки доброто ядене?

Докато закусваше, след поредния сън, един ординарец дойде до вратата на каютите на вуйчо му.

— Учения заповядва Хю Хойланд да се яви при него — равно изрецитира той.

Хю знаеше, че ученият, за когото ставаше дума, е лейтенант Нелсън, който отговаряше за духовното и физическо благосъстояние на частта от Кораба, включваща родното село на Хю. Той налапа остатъка от закуската си и побърза след пратеника.

— Кадет Хойланд! — съобщиха за пристигането му.

Ученият вдигна поглед от закуската си и каза:

— О, да. Влез, моето момче. Седни. Ял ли си?

Хю отговори утвърдително, но очите му се загледаха с интерес в чудноватия плод пред началника му. Нелсън проследи погледа му.

— Опитай тези смокини. Това е една нова мутация — донесоха ми ги чак от далечния край. Яж — човек на твоята възраст винаги има място за още няколко залъка.

Хю прие поканата, силно притеснен. Никога досега не бе ял в присъствието на някой учен. По-възрастният се облегна назад на стола си, избърса пръсти в ризата си, поглади брадата си и подхвана:

— Не съм те виждал напоследък, синко. Разкажи ми какво правиш. — Преди Хю де бе имал възможност да отговори, той продължи: — Не, не ми казвай — аз ще ти кажа. Изследователствал си най-вече, катерил си се, без много-много да се съобразяваш със забранените места. Не е ли така?

Той задържа погледа на младежа. Хю търсеше някакъв отговор. Но бе оставен отново на мира.

— Няма значение. Аз знам и ти знаеш, че аз знам. Не съм прекалено недоволен. Но това ме накара да се замисля сериозно, че ти е време да решиш как смяташ да живееш. Имаш ли някакви планове?

— Ами, нищо определено, сър.

— Как стоят нещата с онова момиче, Едрис Бакстър? Смяташ ли да се ожениш за нея?

— Ами… ъ-ъ не знам, сър. Струва ми се, че искам, и баща й иска, мисля. Само че…

— Само че какво?

— Ами, той иска да стана ратай във фермата му. Предполагам, че това е добра идея. Неговата ферма, наред с търговията на вуйчо ми, би представлявала едно добро състояние.

— Но не си сигурен, така ли?

— Ами, не знам.

— Правилно. Ти не си за тази работа. Аз имам други планове. Кажи ми, задавал ли си си някога въпроса защо съм те научил да четеш и пишеш? Разбира се, че си се питал. Но си държал мислите си за себе си. Това е хубаво. Слушай ме сега внимателно. Наблюдавам те още откакто беше малко дете. Ти притежаваш повече въображение от обичайното, повече любопитство, повече енергия. И си роден водач. Беше различен още като бебе. Преди всичко, твоята глава беше прекалено голяма и имаше някои хора, които гласуваха по време на прегледа след раждането ти да те пъхнем веднага в Конвертора. Но аз ги удържах да не правим това. Исках да видя какво ще излезе от теб. Селският живот не е за такива като теб. Ти ще бъдеш учен.

Възрастният мъж млъкна и се взря изпитателно в лицето му. Хю беше объркан, безмълвен. Нелсън продължи:

— О, да, да, така е. Само две са нещата, които могат да се направят за човек с твоя темперамент: да се направи от него един от пазачите или да бъде изпратен в Конвертора.

— Значи ли това, че аз нямам думата по този въпрос, сър?

— Щом искаш да го кажем толкова грубо, да. Да оставим умните в редиците на Екипажа, би означавало да развъждаме ерес. Ние не можем да допуснем това. Вече ни се случи веднъж и едва не унищожи човешката раса. Ти си се откроил чрез изключителните си способности; сега трябва да бъдеш обучен в правилно мислене, да бъдеш посветен в тайнствата, за да можеш да бъдеш една съхраняваща сила, а не огнище на зараза и източник на неприятности.

Ординарецът се появи отново, натоварен с някакви бохчи, които стовари върху писалището. Хю го погледна и възкликна:

— Ама, това са моите вещи!

— Точно така — потвърди Нелсън. — Изпратих да ги донесат. Отсега нататък ще спиш тук. Ще се видим по-късно и ще се заловя с обучението ти — освен ако ти имаш още нещо на ум?

— Ами, не, сър, мисля, че не. Трябва да си призная, че съм малко смутен. Предполагам… предполагам, че това значи, че вие не искате да се женя?

— О, това ли било — отвърна безразлично Нелсън. — Ожени се за нея, ако искаш — сега баща й не може да възрази. Но искам да те предупредя, че тя ще ти омръзне.

Хю Хойланд поглъщаше древните книги, които неговият наставник му позволяваше да чете и в течение на много, много сънни паузи, нямаше никакво желание да отиде да се катери или пък дори да помръдне навън от каютата на Нелсън. Неведнъж изпитваше чувството, че е на път да открие някаква тайна — тайна, която засега изглеждаше неопределена, дори като въпрос — но после отново изпадаше в още по-голямо объркване, отколкото когато и да било до този момент. Очевидно мъдростта на учеността бе по-трудна за постигане, отколкото си бе мислил той.

Веднъж, докато се мъчеше да вникне в любопитните объркани характери на древните и се опитваше да разгадае тяхната сложна реторика и непознати понятия, Нелсън влезе в малката каюта, отделена за него и като сложи бащински ръка на рамото му, попита:

— Как върви, момче?

— Ами, струва ми се, общо взето добре, сър, — отвърна той като остави книгата настрана. — Някои неща не са ми съвсем ясни — честно казано, изобщо не са ми ясни.

— Това трябва да се очаква — спокойно каза старецът. — Аз те оставих да се бориш сам отначало, за да можеш да видиш капаните, в които вроденият ум, оставен сам, би попаднал. Много от тези неща не могат да бъдат разбрани без обяснение. Какво четеш сега? — Той взе книгата и я погледна. Нейното заглавие беше „Основи на съвременната физика“. — Е? Това е един от най-ценните от свещените трудове и, все пак, непосветеният вероятно не би могъл да има голяма полза от него, без чужда помощ. Първото нещо, което трябва да разбереш, момчето ми, е, че нашите прадеди, въпреки цялото им духовно съвършенство, не са гледали на нещата по начина, по който гледаме ние на тях. Те са били по-скоро неизлечими романтици, отколкото рационалисти, каквито сме ние и истините, които са ни предали, макар и, строго погледнато, да са верни, често пъти са се оказвали облечени в един алегоричен език. Ето, например, стигна ли до Закона за земното притегляне?

— Четох за него.

— Разбра ли го? Не, виждам, че не си го разбрал.

— Ами — отбранително рече Хю, — имах чувството, че той не значи нищо. Звучеше ми просто глупаво, ако благоволите да ме извините, сър.

— Това илюстрира онова, което имах предвид. Ти си го възприемал буквално, като законите, които управляват електрическите уреди, които можеш да откриеш на друго място в същата тази книга. „Две тела се привличат едно друго право пропорционално на сбора от техните маси и обратно пропорционално на квадрата от разстоянието между тях.“ Това звучи като правило, обясняващо прости физически факти, нали така? И въпреки това, то не е нищо подобно; това е поетичният начин, по който древните са изразявали правилото за близост, което управлява чувството любов. Телата, за които става дума, са човешки тела, масата е техният капацитет за любов. Младите хора имат по-голям капацитет за любов, отколкото по-възрастните; когато бъдат събрани заедно, те се влюбват, но когато бъдат разделени, в скоро време преодоляват това. „Далеч от очите, далеч от ума.“ Всичко е толкова просто. А ти си търсил да откриеш някакъв дълбок смисъл в това.

Хю се усмихна.

— Изобщо не ми е хрумвало да погледна така на това. Виждам, че ще имам нужда от много помощ.

— Има ли нещо друго, което да те безпокои в момента?

— Ами, да, много неща, макар че изглежда не мога да си ги спомня на момента. Мисля си за едно нещо: Кажете ми, може ли да се смята, че мутатите са хора?

— Виждам, че си слушал разни празни приказки. Отговорът на този въпрос е: и да, и не. Вярно е, че мутатите по начало са произлезли от хората, но те повече не са част от Екипажа — те вече не могат да бъдат считани за членове на човешката раса, защото са пренебрегнали Закона на Джордан. Това е една обширна тема — продължи той, съсредоточавайки вниманието си на нея. — Съществува дори известен проблем относно оригиналното значение на думата „мутат“. Със сигурност те считат за едни от своите прадеди мютинерите, които са избегнали смъртта по време на бунта. Но в същото време те носят в кръвта си кръвта на мнозина от мутантите, които са се родили през епохата на мрака. Ти, естествено, разбираш, че през този период нашето сегашно мъдро правило да се преглежда всяко новородено дете, дали не носи белега на греха и да бъдат изпращани обратно в Конвертора всички, за които се установи, че са мутации, не е било в сила. Има странни и ужасни неща, които пълзят из тъмните проходи и се мяркат из изоставените етажи.

Хю помисли известно време над това и после попита:

— Защо сред нас, хората, все още се явяват мутации?

— Много просто. Семето на греха е все още у нас. От време на време то все още се проявява в телесно превъплъщение. Унищожавайки тези чудовища, ние спомагаме за пречистването на вида и по този начин се доближаваме все повече до връхната точка в Плана на Джордан — края на Пътя на нашия небесен дом, Далечния Кентавър.

Челото на Хю отново се покри с бръчки.

— Това е още едно от нещата, които не разбирам. Много от тези древни писания говорят за Пътя така, сякаш той е някакво действително движение, отиване нанякъде — сякаш самият Кораб не е нищо повече от една ръчна количка. Как е възможно това?

Нелсън се изсмя тихичко.

— Как е възможно, наистина? Как е възможно да се движи онова, което е фона, на който се движи всичко останало? Отговорът, разбира се, е прост. Ти отново си сбъркал алегоричния език с обикновената употреба на всекидневната реч. Разбира се, Корабът е солиден, неподвижен във физически смисъл. Как е възможно цялата вселена да се движи? При това, тя наистина се движи в духовен смисъл. С всяко праведно действие ние се придвижваме по-близко до възвишеното местоназначение на Плана на Джордан.

Хю кимна с глава.

— Струва ми се, че разбирам.

— Естествено, близко до ума е, че Джордан е могъл да сътвори света в някаква друга форма, освен Кораба, стига това да е съответствало на Неговата цел. Когато човек е бил по-млад и по-поетичен, светите хора са се надпреварвали помежду си да изобретяват фантастични светове, които Джордан би могъл да сътвори. Някаква школа изобретила цяла митология за някакъв обърнат наопаки свят с безкрайни космични пространства — празни, с изключение на точици от светлина и безтелесни митологични чудовища. Нарекли го небесния свят, или небе, сякаш за да го противопоставят на солидната реалност на Кораба. Те сякаш никога не са се уморявали да размишляват над това, изобретявайки подробности за него и да създават картини на онова, което са си представяли, че представлява той. Предполагам, че са го правели за още по-голяма прослава на Джордан, а кой би могъл да каже, че Той е счел техните мечти за неприемливи? Но в днешната модерна епоха ние имаме да вършим по-сериозна работа.

Хю не се интересуваше от астрономия. Дори неговият необучен ум бе в състояние да съзре в нейното диво разточителство едно намерение, което не е реално. Той се интересуваше от по-прагматични проблеми.

— Щом като мутатите са семето на греха, защо не правим никакви усилия да ги унищожим? Това не би ли било едно действие, което би ускорило Плана?

Старецът помисли малко, преди да отговори.

— Въпросът ти е справедлив и заслужава прям отговор. Тъй като ти ще бъдеш учен, трябва да знаеш отговора. Погледни на това нещо така: Числеността на Екипажа, който може да поддържа Корабът, е ограничена. Ако нашият брой се увеличава безгранично, ще дойде време, когато няма да има достатъчно ядене за всички ни. Не е ли по-добре, някои да умрат при сблъсъци с мутатите, отколкото да увеличаваме броя си, докато започнем да се самоизбиваме помежду си за храна?

— Неведоми са пътищата на Джордан. Дори и мутатите играят роля в Неговия План.

Това изглеждаше разумно, но Хю не бе сигурен.

Обаче, когато Хю бе прехвърлен на активна работа като младши учен по осъществяването на функциите на Кораба, той установи, че има и други мнения. Както бе обичайно, той прекара известно време в обслужване на Конвертора. Работата не беше тежка; по принцип трябваше да проверява отпадъчните материали, донасяни от носачите от всяко от селата, да води отчет за приносите им и да следи в първоетапния барабан да не постъпват никакви годни за рециклиране метали. Но тази работа го свърза с Бил Ерц, Помощник-главния инженер, който не беше много по-възрастен от самия него.

Хю обсъждаше с него нещата, които бе научил от Нелсън и бе шокиран от отношението на Ерц.

— Набий си го в главата, момче — каза му Ерц. — Това е практична работа за практични хора. Забрави всички онези романтични глупости. Планът на Джордан! Тая работа я бива, за да се накарат селяните да мълчат и да си стоят по местата, но недей ти самият да й се връзваш. Няма никакъв друг План, освен нашите собствени планове да се грижим за себе си. Корабът трябва да има светлина и топлина, и енергия за готвене и за напояване. Екипажът не може да мине без тези неща и това ни прави началство на Екипажа. Колкото до мекушавата търпимост към мутатите, ще имаш възможност да наблюдаваш настъпването на някои промени! Затваряй си устата и върви с нас.

Направи му впечатление, че очакваха от него да прояви елементарна лоялност към младежката общност сред учените. Тя представляваше една добре уредена организация в организацията и се състоеше от практични упорити мъже, които работеха за подобряване на условията в целия Кораб, според своите разбирания за това. Бяха добре организирани, защото стажант, който не успяваше да се приспособи към техните разбирания, не изкарваше дълго време. Или не успяваше да получи квалификация и скоро се озоваваше обратно в редиците на селяните, или, което бе по-вероятно, претърпяваше някаква злополука и свършваше в Конвертора.

И Хойланд започна да осъзнава, че те бяха прави.

Те бяха реалисти. Корабът си е Кораб. Той беше факт, който не се нуждаеше от никакво обяснение. Що се отнася до Джордан, някой да Го е виждал някога, да е говорил с Него? Какъв бе този мъгляв Негов План? Смисълът на живота е да се живее. Човек се раждаше, живееше живота си и след това отиваше в Конвертора. Всичко беше толкова просто, в това нямаше никаква мистерия, никакъв възвишен Път и никакъв Кентавър. Тези романтични истории бяха просто махмурлуци от детството на човечеството, от времето преди хората да овладеят разбирането и куража да погледнат фактите в очите.

Той престана да измъчва главата си с астрономия и с тайнствената физика, и с масата останала митология, която бе научен да почита. Малко или много, все още продължаваха да го забавляват „Стихове за Началото“ и разните древни истории за Земята — какво, Хъф го взел, бе Земята все пак? — но сега разбираше, че подобни неща можеха да бъдат вземани на сериозно само от деца и тъпаци.

Освен това, имаше толкова работа за вършене. По-младите мъже, макар че все още поддържаха формално авторитета на по-възрастните, си имаха свои собствени планове, първият от които бе систематичното унищожаване на мутатите. Като изключим това, техните намерения бяха все още неоформени, но те се стремяха да използват напълно ресурсите на Кораба, включително и горните равнища. Младежите успяваха да напредват в осъществяването на своите планове без да влизат в открит сблъсък с по-възрастните от тях, тъй като по-старите учени просто не ги беше много грижа за всекидневието на Кораба. Сегашният Капитан бе напълнял до такава степен, че рядко се помръдваше от каютата си; адютантът му, един от членовете на младежката общност, бе поел задълженията му вместо него.

Хойланд никога не бе виждал с очите си Главния инженер, освен един-единствен път, когато той се появи за чисто религиозната церемония по управление на кацащи станции.

Проектът за изтребването на мутатите изискваше да бъде извършвано систематично разузнаване на горните равнища. Именно при провеждането на такова разузнаване, Хю Хойланд попадна отново на засада от мутат.

Въпросният мутат бе по-точен с прашката си. Другарите на Хойланд, принудени да се оттеглят поради численото превъзходство на противника го оставиха, смятайки го за мъртъв.

Джо-Джим Грегъри играеше сам на дама. Беше време, когато играеха заедно на карти, но Джо — дясната глава, бе заподозрял Джим — лявата ръка на отбора — в измама. Бяха се карали за това, след което се отказаха, тъй като и двамата бяха научили отрано в съвместния си житейски път, че две глави, които стоят на едни плещи трябва по необходимост да намерят начин да се разбират помежду си.

С дамата беше по-добре. И двамата можеха да виждат дъската, така че нямаше място за спорове.

Силно металическо чукане по вратата на каютата прекъсна играта. Джо-Джим извади от ножницата метателния си нож, готов да го използва незабавно при нужда.

— Влез! — изрева Джим.

Вратата се отвори и онзи, който бе чукал влезе заднишком в стаята — единственият безопасен начин за влизане в присъствието на Джо-Джим, както бе известно на всеки. Новодошлият беше набит, с яко телосложение, не по-висок от метър и двайсет. През едното му рамо висеше отпуснатото тяло на някакъв мъж, прикрепяно с една ръка.

Джо-Джим пъхна ножа обратно в ножницата.

— Сложи го долу, Бобо — заповяда Джим.

— И затвори вратата — добави Джо. — Какво е това, сега?

Беше някакъв младеж, който изглеждаше мъртъв, макар че по него не се виждаше никаква рана. Бобо потупа бедрото му.

— Ям него? — попита с надежда той. От застиналите му отворени устни се проточи лига.

— Може би — сговорчиво се отзова Джим. — Ти ли го уби?

Бобо поклати маломерната си глава.

— Добре, Бобо — одобрително каза Джо. — Къде го улучи?

— Бобо улучи там.

Микрокефалът мушна дебел палец в областта между пъпа и гръдната кост на проснатото по гръб тяло.

— Добър изстрел — рече одобрително Джо. — Ние не бихме могли да направим нещо по-добро с нож.

— Бобо добър изстрел — кротко се съгласи джуджето. — Иска види? — Той опъна с готовност прашката.

— Млъкни — отвърна Джо, не грубо. — Не, не искаме да видим; искаме да го накараме да говори.

— Бобо кара — съгласи се дребосъкът и понечи да постигне целта си с елементарна бруталност.

Джо го отблъсна с един удар и приложи други методи — болезнени, но значително по-малко драстични от тези на джуджето. Младежът трепна и отвори очите си.

— Ям него? — повторно попита Бобо.

— Не — рече Джо. — Кога си ял за последен път? — попита Джим.

Бобо поклати глава и потърка корема си, показвайки с изразителна пантомима, че е било отдавна — много отдавна. Джо-Джим се приближи до един шкаф, отвори го и извади оттам някакъв бут месо. Вдигна го във въздуха, Джим го помириса, а Джо отдръпна главата си настрани и сбърчи носа си от отвращение. Джо-Джим хвърли бута на Бобо, който го сграбчи радостно във въздуха.

— Сега се махай навън — заповяда Джим.

Бобо се отдалечи тътрейки нозе и затвори вратата след себе си. Джо-Джим се обърна към пленника и го сръчка с крака си.

— Говори — каза Джим. — Кой си ти, Хъф те взел?

Младежът потрепери, сложи ръка на челото си, след това сякаш внезапно видя във фокус всичко наоколо, защото се изправи на крака, движейки се тромаво за нискотегловните условия на това равнище и посегна към ножа си.

Той не беше на колана му.

Джо-Джим извади своя и го размаха предизвикателно.

— Бъди послушен и няма да пострадаш. Как ти викат?

Младежът навлажни устните си и очите му обшариха с поглед стаята.

— Говори — рече Джо.

— Защо да си губим времето с него? — попита Джим. — Според мен той не става за друго, освен за месо. По-добре да повикаме Бобо обратно.

— Няма защо да бързаме с това — отвърна Джо. — Искам да говоря с него. Как се казваш?

Пленникът погледна отново към ножа и смотолеви:

— Хю Хойланд.

— Това не ни говори много — прокоментира Джим. — С какво се занимаваш? От кое село си? И какво си правил в страната на мутатите?

Но този път Хойланд бе мрачен. Дори върхът на ножа, опрян в ребрата му, го накара само да прехапе устни.

— Майната му — рече Джо, — той е просто един тъп селянин. Да оставим това.

— Ще го ликвидираме ли?

— Не. Не сега. Ще го затворим.

Джо-Джим отвори вратата на една малка странична каюта и с ножа накара Хю да влезе вътре. След това затвори вратата, залости я и се залови отново с играта си.

— Ти си наред, Джим.

Каютата, в която беше затворен Хю, бе тъмна. Той скоро се увери опипом, че гладките стоманени стени бяха напълно безлични, с изключение на солидната, здраво залостена врата. Първоначално той легна на палубата и се отдаде на безплоден размисъл.

Имаше премного време да размишлява, време да заспи и да се събуди неведнъж.

Когато Джо-Джим отново прояви достатъчно интерес към своя пленник, за да отвори врата на килията, Хойланд — полумъртъв от глад и жажда, не го видя веднага. Той бе планирал много пъти какво ще направи, когато вратата се отвори и шансът му се усмихне, но когато това се случи, бе прекалено слаб, в полусъзнание и Джо-Джим го измъкна навън.

Това го докара до състояние на полуразбиране. Той приседна и се огледа наоколо си.

— Готов ли си да говориш? — попита Джим.

Хойланд отвори устата си, но от нея не излязоха никакви думи.

— Не го ли виждаш, че е изгорял за вода, за да може да говори? — рече Джо на близнака си. След това се обърна към Хю: — Ще говориш ли, ако ти дадем малко вода?

Хойланд погледна озадачено, след това започна да кима неистово.

Джо-Джим се върна след миг с една глинена чаша с вода. Хю пи жадно, спря и сякаш бе на път да припадне.

Джо-Джим взе чашата от него.

— Стига ти толкова засега — рече Джо. — Разкажи ни за себе си.

Хю направи това. В подробности, като му подсказваха от време на време.

Хю прие положението на фактическо робство без особена съпротива и без голямо душевно терзание. Думата „роб“ не фигурираше в речника му, но това положение бе обичайно от гледна точка на всичко, което му бе познато до този момент. Винаги бе имало хора, които издават заповеди и други, които ги изпълняват — той не можеше да си представи никакво друго положение, никакъв друг тип обществена организация. Това бе природен факт.

Макар че, естествено, той мислеше за бягство.

Мисълта за това бе най-многото до което стигаше. Джо-Джим се досети за мислите му и постави открито въпроса. Джо му каза:

— Недей да си въобразяваш разни неща, младежо. Без нож не би се добрал и на три нива разстояние, оттук в тази част на Кораба. Ако успееш да откраднеш нож от мен, пак няма да можеш да стигнеш долу до равнищата с висока степен на гравитация. Освен това, не забравяй Бобо.

Хю почака за момент, колкото се полагаше от благоприличие и след това каза:

— Бобо ли?

Джим се ухили и отвърна:

— Казахме на Бобо, че, ако иска, може да те заколи, ако някога си покажеш главата навън от нашата каюта без нас. Сега той спи отвън пред вратата и прекарва голяма част от времето си там.

— Беше съвсем честно да постъпим така — намеси се Джо. — Той беше разочарован, когато ние решихме да те задържим.

— Слушай — предложи Джим като обърна главата си към главата на брат си, — какво ще кажеш да се позабавляваме малко? — Той се обърна отново към Хю. — Можеш ли да хвърляш нож?

— Разбира се — отвърна Хю.

— Я да те видим. Дръж. — Джо-Джим му подаде техния собствен нож. Хю го пое като го подхвърли в ръката си, за да провери устойчивостта му. — Пробвай мойта мишена.

Джо-Джим имаше една пластмасова мишена, поставена на другия край на стаята срещу неговия любим стол, на която той бе свикнал да тренира умението си. Хю погледна към нея и с едно движение на ръката си, което бе твърде бързо, за да се види, хвърли ножа. Той използва икономичния долен замах, с палец на острието и събрани пръсти.

Ножът потрепери в мишената, с връх забит в центъра на издълбаното място, което бележеше най-добрите усилия на Джо-Джим.

— Юнак! — рече одобрително Джо. — Какво ще кажеш, Джим?

— Нека да му дадем ножа и да видим докъде ще стигне.

— Не — каза Джо. — Не съм съгласен.

— Защо не?

— Ако Бобо спечели, ще загубим един слуга. Ако Хю спечели, ще загубим и Бобо и него. Разточително е.

— О, добре, щом настояваш.

— Настоявам. Хю, вземи ножа.

Хю се подчини. Не бе му хрумвало да насочи ножа срещу Джо-Джим. Господарят си е господар. За един слуга да нападне господаря си не беше просто противно на добрите нрави, подобна мисъл бе толкова дивашка, че изобщо не можеше да му мине през ума.

Хю бе очаквал, че Джо-Джим ще бъдат впечатлени от неговата начетеност като учен. Не се оказа така. Джо-Джим, особено Джим, обичаха да спорят. Те набързо изцедиха Хю до капка и буквално го захвърлиха настрана. Хойланд се чувстваше унизен. В края на краищата, не беше ли учен? Не можеше ли да чете и да пише?

— Млъкни — рече му Джим. — Четенето е просто нещо. Аз го можех още преди баща ти да е бил роден. Да не би да си мислиш, че ти си първият учен, който ми е слугувал? Учени — пфу! Тайфа от невежи!

Опитвайки се да възстанови собственото си интелектуално реноме, Хю изложи теориите на младите учени, строго фактическият, лишен от емоции реализъм, който отхвърляше всякаква религиозна интерпретация и възприемаше Кораба такъв, какъвто си беше. Той с надежда очакваше Джо-Джим да одобрят подобна гледна точка; тя като че ли отговаряше на темпераментите им.

Те се изсмяха в лицето му.

— Честно — настоя Джим, когато престана да пръхти, — наистина ли сте толкова тъпи вие, сукалчета такива? Ами, че вие сте по-лоши и от вашите старци.

— Но ти току-що казваше — възпротиви се Хю с обида в гласа, — че всичките наши установени религиозни понятия са пълни глупости. Точно така мислят моите приятели. Те искат да се отърват от всичкия тоя боклук.

Джо понечи да каже нещо; Джим го превари, прекъсвайки го:

— Защо си губиш времето с него, Джо? Той е безнадежден.

— Не, не е. Това ми харесва. Той е първият, с когото разговарям, от не знам колко време насам, който изобщо има някакъв шанс да види истината. Остави ни на мира — искам да разбера дали това дето го има на раменете си е глава или е просто окачалка за шапка.

— Добре — съгласи се Джим, — но не вдигайте шум. Смятам да подремна.

Лявата глава затвори очите си и след малко вече хъркаше. Джо и Хю продължиха разговора си шепнешком.

— Бедата ви на вас, младоците — рече Джо, — е, че ако не можете да разберете нещо от раз, си мислите, че то не може да е истина. Бедата на старците ви е, че всичко, което те не могат да разберат, го тълкуват така, че да означава нещо друго и тогава си въобразяват, че са го разбрали. Никой от вас не се е опитал да повярва на ясните думи, така както те са били написани и тогава да се опита да ги разбере на тази основа. О, не, вие всички сте прекалено шибано умни за това — ако не можете да схванете нещо от раз, значи то не е така — следователно, то трябва да значи нещо различно.

— Какво искаш да кажеш? — попита с подозрение Хю.

— Ами, да вземем Дългия Път, например. Какво означава той за теб?

— Ами, за моя ум той не значи нищо. Просто някаква глупост за впечатляване на селяните.

— А какво е приетото значение?

— Ами, това е мястото, където отиваш, когато умреш или по-скоро, онова, което правиш. Заминаваш на Дългия Път за Кентавър.

— А какво е Кентавър?

— Той е — имай предвид, че просто ти казвам ортодоксалните отговори; всъщност аз не вярвам на всичко това — това е мястото, където пристигаш, когато си извървял Дългия Път, място, където всички са щастливи и където винаги има добро ядене.

Джо изсумтя. Джим прекъсна ритъма на хъркането си, отвори едното си око и отново се отпусна със стон назад.

— Точно това имам предвид — продължи още по-тихо Джо. — Ти не използваш главата си. Хрумвало ли ти е някога, че Дългия Път е просто онова, което старите книги казват, че е — Корабът и целият Екипаж, които действително отиват нанякъде, движат се?

Хойланд помисли над това.

— Не искаш да кажеш, че трябва да те вземам несериозно, нали. Физически това е една невъзможност. Корабът не може да отиде никъде. Той вече е навсякъде. Ние можем да изминем някакъв път чрез него, но самият Дълъг Път — той трябва да има духовен смисъл, ако има някакъв.

Джо призова Джордан на помощ.

— Слушай сега — рече той, — набий си това в тая твоя дебела глава. Представи си едно място, много по-голямо от Кораба, много по-голямо, с кораба вътре в него — който се движи. Схващаш ли това?

Хю се опита. Опита се много сериозно. Поклати отрицателно глава.

— Това няма никакъв смисъл — каза той. — Не може да има нищо по-голямо от Кораба. Не би имало място, където то да се разположи.

— О, Хъф да ми е на помощ! Слушай — навън от Кораба, разбираш ли това? Непосредствено под и отвъд равнището във всички посоки. Празнота там отвън. Разбираш ли ме?

— Но под най-долното равнище няма нищо. Затова именно то е най-долното равнище.

— Виж, ако вземеш един нож и започнеш да дълбаеш дупка в пода на най-долното равнище, къде би те извела тя?

— Но човек не може да направи това. Прекалено трудно е.

— Но да предположим, че го направиш и се получи дупка. Къде би стигнала тази дупка? Опитай се да си го представиш.

Хю затвори очи и се опита да си представи че копае дупка в най-долното равнище. Копае — сякаш е меко — меко като сирене.

Той започна да получава известен проблясък за някаква възможност — възможност, която предизвикваше несигурност, която разтърсваше душата. Той пропадаше, пропадаше в една дупка, която бе прокопал и която нямаше никакви равнища под себе си. Това много бързо отвори очите му.

— Това е страшно! — възкликна той. — Не мога да го повярвам.

Джо-Джим стана.

— Аз ще те накарам да го повярваш — мрачно каза той, — дори ако трябва да ти счупя врата, за да го постигна. — Той отиде до външната врата и я отвори. — Бобо! — извика той. — Бобо!

Главата на Джим рязко се изправи.

— К’во има? К’во е станало?

— Ще заведем Хю на равнището на безтегловност.

— Защо?

— За да набием малко разум в тъпата му глава.

— Някой друг път.

— Не, искам да го направим сега.

— Добре, добре. Не е нужно да се клатиш. Вече така или иначе съм буден.

Джо-Джим Грегъри бе почти толкова уникален със своята или тяхната умствена способност, колкото и с телесната си конструкция. При каквито и да било обстоятелства, той би бил доминираща личност; сред мутатите беше неизбежно той да ги тиранизира, да се разпорежда с тях и да се ползва от техните услуги. Ако имаше воля за власт, разбираемо е, че той би могъл да организира мутатите да се сражават и да се наложат изцяло над Екипажа.

Но на него му липсваше подобен стимул. Той беше по вроден темперамент интелектуалец, страничен свидетел, наблюдател. Той се интересуваше от въпросите „как“ и „защо“, но неговата воля за действие се задоволяваше само със спокойствието и удобството.

Ако той се бе родил като двама нормални близнаци и в средата на Екипажа, вероятно би се насочил към научното поприще като най-лесният и най-задоволителен отговор на проблема за съществуванието и като такъв би се забавлявал умерено с разговори и управленческа дейност. Всъщност, той страдаше от липса на интелектуална компания и бе прекарал три поколения четейки и препрочитайки книги, откраднати за него от подчинените му.

Двете половини на неговата двойствена личност бяха обсъждали и спорили по онова, което бяха прочели и почти неизбежно бяха стигнали до една разумно цялостна теория за историята и физическия свят — освен в едно отношение, понятието за художествена литература им бе напълно чуждо; те се отнасяха към романите, които бяха осигурени за Джорданската експедиция по абсолютно същия начин, както към учебниците и справочниците.

Това водеше до едно от техните основни различия в мненията. Джим смяташе Алън Куотърмейн за най-великият човек, който е живял някога; Джо държеше на Джон Хенри.

И двамата бяха необикновено влюбени в поезията; можеха да рецитират страница след страница от поезията на Киплинг и бяха почти толкова влюбени в Рислинг, „слепият певец на космическите пътища“.

Бобо влезе заднишком. Джо-Джим посочи с палец към Хю.

— Слушай — рече Джо, — той ще излезе навън.

— Сега ли? — отзова се щастливо Бобо и се ухили раболепно.

— Ти и тоя твой стомах! — отвърна Джо и почука с кокалчетата на ръката си по чутурата на Бобо. — Не, няма да го ядеш. Ти и той — кръвни братя. Ясно ли ти е?

— Не яде него?

— Не. Биеш се за него. Той се бие за теб.

— Добре. — Карфичестата глава сви рамене пред неизбежното. — Кръвни братя. Бобо знае.

— Така. Сега отиваме горе на мястото, където всички летят. Ти върви напред и се оглеждай внимателно.

Те поеха нагоре в колона по един, като джуджето тичаше напред да оглежда пътя, следвано от Хойланд, а Джо-Джим завършваше колоната, и докато Джо гледаше напред, Джим наблюдаваше тила им, извърнал глава през рамото си.

Изкачваха се все по-нависоко и по-нависоко, като с всяка следваща палуба тежестта се изплъзваше незабележимо от тях. Най-накрая излязоха на едно равнище, отвъд което нямаше повече накъде да се върви, нямаше никакво пространство над тях. Палубата беше леко извита, създавайки усещането, че истинската форма на пространството е един гигантски цилиндър, но над главите им някакъв металически простор, който се извиваше по съшия начин, закриваше полезрението и пречеше да се види дали палубата наистина се извиваше назад от самосебе си или не.

Нямаше истински прегради; големи греди, толкова грамадни и дебели, че създаваха впечатление за прекомерна, ненужна сила, стърчаха нагъсто около тях, отделяйки пода и тавана на равно разстояние един от друг.

Теглото беше незабележимо. Ако човек застанеше неподвижно на едно място, незабележимият остатък от тегло, би свалил постепенно тялото долу до „пода“, но „горе“ и „долу“ тук бяха термини, общо взето, лишени от смисъл. На Хю това не му харесваше — предизвикваше давене в гърлото му, но Бобо изглеждаше доволен и не се чувстваше непривично. Той се носеше във въздуха като някаква непохватна странна риба, отблъсквайки се от гредите, тавана и пода както му беше удобно.

Джо-Джим определи курс, успореден на общата ос на вътрешния и външния цилиндър, следвайки един коридор образуван от постоянно редуващите се пространства между гредите. По протежение на прохода имаше парапети и той продължи по един от тях като паяк, който следва нишката си. Той разви забележителна скорост, която Хю неумело се стараеше да поддържа. След известно време той овладя умението на лесното, без каквото и да било усилие, придърпване с ръцете нагоре, дългото хлъзгане, което не срещаше каквото и да било препятствие освен съпротивлението на въздуха и случайното драсване на пръстите на краката или ръката о пода. Но беше прекалено зает, за да може да прецени на какво разстояние се бяха отдалечили, преди да спрат. Може би на километри, но не знаеше.

Когато все пак спряха, то бе защото коридорът бе свършил. Една здрава преграда, която се простираше надясно и наляво, препречваше пътя им. Джо-Джим пое покрай нея надясно, търсейки нещо.

Той намери онова, което търсеше, една затворена врата с височина човешки бой, чието наличие се забелязваше единствено по един слаб процеп, който маркираше очертанията й и по някакъв курсивен геометричен чертеж на повърхността й. Джо-Джим го разгледа и почеса дясната си глава. Двете глави си прошепнаха нещо помежду си. Джо-Джим вдигна непохватно ръката си.

— Не, не! — каза Джим. Джо-Джим се овладя. — Какво значи това? — отвърна Джо.

Те си зашепнаха отново нещо. Джо кимна и Джо-Джим отново вдигна ръката си.

Той проследи чертежа на вратата, без да го докосва, придвижвайки показалеца си във въздуха на около десетина сантиметра от повърхността на вратата. Последователността, в която пръстът му се придвижваше над линиите на чертежа изглеждаше проста, но определено не бе лесна за разгадаване.

Когато свърши, той натисна с длан близката преграда, отдръпна се от вратата и зачака.

Миг по-късно последва леко, почти недоловимо дихание; вратата се раздвижи и се отвори навън около дванадесет сантиметра, след това спря. Джо-Джим изглеждаше озадачен. Той пъхна внимателно ръцете си в отворения процеп и дръпна. Нищо не се случи. Той извика на Бобо:

— Отвори я.

Бобо огледа положението с намръщено чело, което се покри с бръчки почти до темето. След това той опря стъпалата си в преградата като се задържа, сграбчвайки вратата с една ръка. Хвана ръба на вратата с двете си ръце, намести здраво стъпалата си, изви тялото си като лък и се напрегна.

Остана така, спрял дишането си, със застинал гръден кош, извил гръб, с пот избила от усилието. Големите жили на шията му изпъкнаха, придавайки на главата му форма на пирамида с неправилна форма. Хю чуваше с ушите си как пукат ставите на джуджето. Човек като нищо би могъл да си помисли, че той е на път да се убие, докато се опитва да отвори вратата, прекалено тъп, за да се откаже.

Но вратата изведнъж поддаде със скърцане на затегнат метал. Когато тя, отваряйки се навън, се изплъзна от пръстите на Бобо, неочаквано освободеното напрежение в краката му го отблъсна силно от преградата; той отлетя към коридора, безуспешно опитвайки се да се хване за нещо. Но миг по-късно той се върна обратно, като се носеше тромаво във въздуха и разтриваше единия си схванал се прасец.

Джо-Джим ги поведе през вратата, следван от Хю.

— Какво е това място? — настойчиво попита Хю с надделяло над раболепното му поведение любопитство.

— Главната командна зала — рече Джо.

Главната командна зала! Най-святото и неприкосновено място на Кораба, самото местонахождение на което бе една забравена мистерия. В убежденията на младите то беше несъществуващо. По-старите учени се различаваха в отношението си по този въпрос, разделени между фундаменталисткото приемане и мистичната вяра. Колкото и за просветен да се смяташе Хю, самите думи го изплашиха. Командната зала! Ами че говореше се, че самият дух на Джордан обитава там.

Той спря.

Джо-Джим също спря и Джо се огледа наоколо.

— Хайде — подкани той. — Какво има?

— Ами… ъ-ъ… ъ-ъ…

— Говори.

— Но… но това място е обитавано от духове… то е на Джордан…

— О, ради Джордан! — възнегодува с леко раздразнение Джо. — Ако не се лъжа, ти ми каза, че вие, нафуканите младоци, не вярвате изобщо в Джордан.

— Да, но… но това е…

— Престани. Тръгвай или ще накарам Бобо да те мъкне.

Той се обърна. Хю го последва неохотно като човек, който се изкачва на ешафод.

Те продължиха напред през един коридор, широк точно колкото двама души да могат да използват парапетите, вървейки един до друг. Коридорът зави, описвайки широка дъга на пълни деветдесет градуса, след това се вля в самата командна зала. Хю надзърна покрай широките рамене на Джо-Джим, изплашен, но любопитен.

Той се взираше в добре осветеното, огромно, почти шестдесет метра в диаметър помещение. То беше сферично, като вътрешността на голям глобус. Повърхността на глобуса беше от безлично заскрежено сребро. В геометричния център на сферата Хю видя комплект от апаратура, който заемаше около пет метра по ширина и дължина. За неговите неопитни очи тя изглеждаше напълно непонятна; той не би могъл да я опише, но забеляза, че тя стоеше стабилно във въздуха без някаква видима опора.

От края на прохода до апаратурата в центъра на глобуса, водеше тръба от метална решетъчна конструкция, широка колкото самия проход. Тя бе единственият изход от него. Джо-Джим се обърна към Бобо и му заповяда да остане в прохода, след това навлезе в тръбата.

Той започна да се придвижва по нея като местеше последователно ръцете си една над друга, при което пречките на решетъчната конструкция образуваха стълба. Хю го последва; те се озоваха сред апаратурата, която заемаше центъра на сферата. Погледнато отблизо, устройството на станцията за управление се разложи на отделните си части, но Хю все още не можеше да проумее какво е това. Той премести погледа си към вътрешната повърхност на глобуса, който ги заобикаляше.

Това бе грешка. Тъй като повърхността на глобуса беше безлично сребристобяла на цвят, по нея нямаше нищо, което да й придаде перспектива. Тя можеше да е на тридесет метра разстояние или на триста, или пък на километри. Хю никога не бе виждал неограничена височина, по-голяма от пространството между две палуби, нито пък — открито пространство, по-голямо от селското землище. Той бе обзет от паника, изплашен до умопобъркване, още повече, че не знаеше какво бе онова, от което се страхуваше. Но призракът на отдавна забравените прадеди от джунглата го обсеби и смрази стомаха му с първичния, примитивен ужас от падането.

Той се вкопчи в командното устройство, вкопчи се в Джо-Джим.

Джо-Джим му фрасна един здраво през устата с дланта си.

— Какво ти става? — изрева Джим.

— Не знам — Хю за момент успя да дойде на себе си. — Не знам, но това място не ми харесва. Да се махаме оттук!

Джим повдигна вежди към Джо, погледна с отвращение и каза:

— Защо не го направим наистина. Това дрисливо бебе никога няма да разбере нищо от онова, което му казваш.

— О, ще му мине — отвърна Джо, слагайки точка по въпроса. — Хю, качи се на един от столовете — ето онзи там.

Междувременно погледът на Хю бе попаднал върху тръбата, през която бяха стигнали до центъра за управление и той я бе проследил с очите си назад, до вратата на прохода. Сферата неочаквано се сви до истинския си фокус и най-лошото от паниката му премина. Той се подчини на заповедта, все още треперещ, но в състояние да се подчинява.

Центърът за управление се състоеше от една неподвижна конструкция, съставена от кресла или стойки, които да поемат телата на операторите и от неподвижни табла с контролно-измервателни уреди и информационни табла, монтирани по такъв начин, че да са почти в скутовете на операторите, където бяха удобни за гледане, без да пречат на полезрението. Креслата имаха високи подпорни страни или облегалки за ръцете, а в тези облегалки бяха монтирани приборите за управление, съобразно с ролята на всеки от вахтените офицери, но Хю още не съзнаваше това.

Той се плъзна под таблата с контролно-измервателните уреди на седалката и се облегна назад, доволен от нейната обгръщаща го стабилност. Тя му прилегна в полулегнало положение — от опората за краката до облегалката за главата.

Но нещо ставаше на таблото пред Джо-Джим; Хю го забеляза с крайчеца на окото си и се обърна да погледне. В горната част на таблото светеха яркочервени букви: 2-РИ АСТРОГАТОР2 НА ПОСТА СИ. Какво означаваше втори астрогатор? Той не знаеше — след това забеляза, че в най-горния край на неговото табло имаше лентичка с надпис: 2-РИ АСТРОГАТОР и заключи, че това трябва да е самият той или по-скоро човекът, който би трябвало да седи там. Той се почувства моментално неудобно от това, че истинският втори астрогатор би могъл да влезе и да го завари, че е узурпирал поста му, но изби тази мисъл от главата си — това не му изглеждаше вероятно да стане.

И все пак, какво означаваше втори астрогатор?

Буквите изчезнаха от таблото на Джо-Джим, в левия край се появи една червена точка и остана там. Джо-Джим направи нещо с дясната си ръка; неговото табло рапортува: УСКОРЕНИЕ — НУЛА, след това — ОСНОВЕН ДВИГАТЕЛ. Последните две думи премигнаха няколко пъти, след това бяха изместени от: НЯМА СВЕДЕНИЯ. Тези думи изчезнаха и близо до десния край на таблото се появи светлозелена точка.

— Приготви се — рече Джо, поглеждайки към Хю; осветлението угасва.

— Нали няма да угасиш осветлението? — възпротиви се Хю.

— Не… ти ще го направиш. Погледни до лявата си ръка. Виждаш ли онези малки бели лампички?

Хю направи каквото му беше казано и откри, светещи през повърхността на облегалката на креслото, осем ярки малки мъниста от светлина, наредени в два квадрата един над друг.

— Всяко от тях контролира светлината на един квадрант — обясни Джо. — Покрий ги с ръката си, за да загасиш светлината. Хайде, направи го.

Неохотно, но омагьосан, Хю направи както му бе заповядано. Сложи длан върху малките лампички и зачака. Сребърната сфера придоби тъмнооловен цвят, потъмня още повече, като ги остави в пълна тъмнина, с изключение на тихия отблясък от таблата с контролно-измервателни уреди. Хю се почувства нервен, но развълнуван в същото време. Той отмести дланта си; сферата остана тъмна, осемте малки лампички бяха станали сини.

— Сега — рече Джо, — ще ти покажа звездите!

В тъмното ръката на Джо-Джим се плъзна над друга конфигурация от осем лампички.

Мироздание.

Точно възпроизведени, сияещи така непоколебимо и ярко от стените на стелариума като техните оригинали от черните глъбини на космоса, огледално отразените звезди гледаха надолу към него. Светвайки едно по едно, сякаш покрити с бисери, пръснати с безгрижно, щедро великолепие по въображаемото небе, безбройните слънца лежаха пред него — пред него, над него, под него, зад него, навсякъде около него. Той висеше сам в центъра на звездната вселена.

— Оооо! — Това бе неволен звук, причинен от дъха, който той си пое.

Той стискаше облегалките на креслото с такава сила, че можеше да си счупи ноктите, но не съзнаваше това. Нито пък изпитваше някакъв страх в момента; в неговото същество имаше място за всички емоции, с изключение на една. Животът вътре в Кораба, повече или по-малко суров и еднообразен, не се бе отразил на вродената му способност да преживява красотата; за пръв път в живота си той позна непоносимия екстаз от красотата без примеси. Това го зашемети и му причини болка като първата разтърсваща сила на секса.

Мина известно време преди Хю да се възстанови достатъчно от шока и от последвалото силно смайване, за да може да забележи язвителния смях на Джим, сухото хихикане на Джо.

— Стига ли ти? — попита Джо.

Без да дочака отговора му, Джо-Джим запали отново осветлението, като използва дублиращите прибори за управление, монтирани на лявата облегалка на неговото кресло.

Хю въздъхна. Боляха го гърдите и сърцето му биеше лудо. Той изведнъж разбра, че през цялото време, докато светлината бе загасена, не бе си поемал дъх.

— Е, умнико — попита Джим, — убеди ли се?

Хю въздъхна отново, без да знае защо. Сега, когато бе станало отново светло, той се чувстваше в безопасност и защитен, но бе обладан от някакво дълбоко чувство за лична загуба. Той знаеше, подсъзнателно, че след като бе видял звездите, никога вече нямаше да бъде щастлив.

Тъпата болка в гърдите му, неясният, току-що породил се копнеж по неговото загубено наследство от открито небе и звезди, никога нямаше да бъде потушен, макар че той бе все още прекалено невеж, за да го осъзнае с ума си.

— Какво бе това? — попита той с приглушен глас.

— Това е то — отговори Джо. — Това е светът. Това е вселената. Това е нещото, за което се опитвах да ти разкажа.

Хю направи неистов опит да осъзнае видяното.

— Това ли имаш предвид под Навън? — попита той. — Всички онези красиви малки светлинки?

— Разбира се — рече Джо, — само че те не са малки. Те са много далече, разбираш ли… може би на хиляди мили разстояние.

— Какво?

— Точно така, точно така — упорстваше Джо. — Там вън има много място. Космос. Той е голям. Ами да, някои от онези звезди може да са големи колкото Кораба… дори по-големи.

Лицето на Хю представляваше жална илюстрация на свръхнапрегнато въображение.

— По-големи от Кораба? — повтори той. — Но… но…

Джим отметна нетърпеливо главата си и каза на Джо:

— К’во ти казах? Губиш ни времето с тоя балък. Той не притежава способността…

— По-спокойно, Джим — кротко отвърна Джо. — Не можеш да очакваш от него да тича, преди да се е научил да пълзи. На нас ни трябваше дълго време. Струва ми се, че си спомням как ти малко бавно повярва на собствените си очи.

— Това е лъжа — злобно рече Джим. — Ти беше оня, който трябваше да бъде убеждаван.

— Добре де, добре — съгласи се Джо, — карай да върви. Но мина дълго време преди ние двамата да проумеем напълно всичко това.

Хойланд обръщаше малко внимание на приказките на двамата братя. Това бе нещо обичайно за него; вниманието му бе погълнато от неща, които бяха определено необикновени.

— Джо — попита той, — какво стана с Кораба, докато ние гледахме звездите? Направо през него ли гледахме?

— Не съвсем — отвърна му Джо. — Ти изобщо не си гледал непосредствено звездите, а своего рода тяхно изображение. Нещо като… Правят го с огледала, нещо от тоя род. Имам една книга, в която се говори за това.

— Но можеш да ги видиш непосредствено — прояви сговорчивост Джим, забравил за моментната си накърнена гордост. — Пред нас има един отсек…

— О, да — намеси се Джо, — изплъзна ми се от ума. Капитанската веранда. Цялата е от стъкло; можеш да гледаш направо навън.

— Капитанската веранда ли? Но…

— Не става дума за този Капитан. Той никога не е припарвал до това място. Така пише над вратата към отсека.

— Какво е веранда?

— Да пукна, ако знам. Просто така се нарича мястото.

— Ще ме заведете ли там?

Джо изглеждаше почти готов да се съгласи, но Джим се намеси:

— Някой друг път. Искам да се връщаме… Огладнях.

Те преминаха обратно през тръбата, събудиха Бобо и се върнаха по обратния дълъг път долу.

Мина дълго време преди Хю да успее да убеди Джо-Джим да го заведе отново на експедиция, но промеждутъка от време бе добре оползотворен. Джо-Джим му даде възможност да чете свободно най-голямата колекция от книги, която Хю бе виждал някога. Някои от тях бяха копия на книги, които Хю вече бе виждал преди, но той препрочете и тях откривайки нов смисъл в съдържанието им. Той четеше непрекъснато като умът му попиваше нови идеи, препъваше се в тях, бореше се, стремейки се да ги схване. Той ненавиждаше съня, забравяше да яде, докато дъхът му започнеше да мирише на вкиснало и настойчивата болка в корема го принуждаваше да обърне внимание на тялото си. Удовлетвореше ли глада, той се връщаше обратно към книгите, докато го заболеше главата и очите му откажеха да се фокусират.

Господарските изисквания на Джо-Джим бяха малко. Макар че Хю изобщо не бе свободен от дежурство, Джо-Джим не възразяваше срещу четенето му, стига той да се намираше достатъчно наблизо, за да може да чуе и да скочи веднага, щом го повикат. Играта на дама с един от двамата, когато на някого от тях не му се играеше, бе работата, която заемаше по-голямата част от времето, но дори и това не беше пълна загуба на време, защото ако играчът беше Джо, той почти винаги можеше да бъде отклонен в някоя дискусия относно Кораба, неговата история, машинарията и оборудването му, що за тип хора си били онези, които са го построили и първи са го управлявали и тяхната история там на Земята, невероятната Земя, онова странно място, където хората са живели вън, вместо вътре.

Хю се чудеше защо не са изпопадали.

Той се залови за този въпрос с помощта на Джо и най-накрая придоби известна представа за гравитацията. Всъщност, той така и не можа да я проумее емоционално — тя бе прекалено диво невероятна — но бе в състояние да я приеме и да я използва като интелектуално понятие, много по-късно, при първите си мъгляви прозрения в балистичната наука и в изкуството по астрогация и корабно маневриране. А след време тя го накара да се замисли сериозно относно теглото в Кораба, един въпрос, който изобщо не го бе измъчвал преди. Колкото по-ниско е равнището, толкова по-голямо е теглото — това за неговия ум бе просто в природата на нещата и нямаше на какво да се чуди. Той беше запознат с центробежната сила, доколкото тя имаше приложение при прашките. Съотнасянето към целия Кораб, мисълта за Кораба като за изстреляно от прашка тяло, което се върти вретенообразно и така причинява тегло, бе пряко силите му — той така и не можа да повярва в това.

Джо-Джим го заведе още веднъж в Командната Зала и му показа малкото, което самият той знаеше относно боравенето с уредите за управление и отчитането на астрогационните прибори.

Отдавна забравените инженер-конструктори, наети от Джордановата фондация са били инструктирани да конструират кораб, който не би се — не би могъл да се — износи, дори и Пътешествието да продължи по-дълго от очакваните шестдесет години. Те бяха надминали себе си. При планирането на двигателите за главното задвижване и на спомагателните механизми, предимно автоматични, които трябваше да направят Кораба обитаем, и при конструирането на уредите за управление необходими за управлението на всички, не напълно автоматични механизми, самата идея за движещи се части е била отхвърлена. Двигателите и спомагателното оборудване работеха на едно равнище под механичното движение, на равнище от чиста сила като електрическите трансформатори. Вместо бутони за натискане, лостове, гърбични механизми и валове, пултовете за управление и механизмите, които обслужваха те, бяха замислени като баланс между статични полета, промяна на електронния поток, прекъсване или затваряне на вериги, посредством поставянето на ръка над някоя лампа.

На такова равнище на действие, триенето загубваше значението си, износването и ерозията не играеха никаква роля. Дори и всички хора да бяха убити по време на войнишкия бунт, Корабът въпреки всичко щеше да продължи да се носи из космоса, все още осветен, със свеж и наситен с влага въздух, с готови и очакващи двигатели. Бе станало така, че макар елеваторите и конвейерните ленти да бяха изпаднали в състояние на невъзможност да бъдат ремонтирани и бяха станали неизползваеми, и в крайна сметка функцията им бе преминала в забрава, основните механизми на Кораба продължаваха да изпълняват автоматичната си служба към своя невеж човешки товар или чакаха — притихнали и в готовност — да дойде някой достатъчно просветен, който да открие ключа към нея.

Построяването на Кораба бе осъществено по гениален начин. Прекалено огромен, за да бъде монтиран на земята, той бе сглобен парче по парче в своя собствена орбита оттатък луната. Там той се бе реял в продължение на петнадесет безмълвни години, докато се бяха формулирали и разрешавали проблемите, възникнали от решението неговите механизми да бъдат направени всичкоустойчиви и дълготрайни. В хода на този процес възникнала цяла нова област на субмоларно действие, която била усвоена и овладяна.

Така че… Когато Хю за пръв път постави необучена, търсеща ръка над първата редица лампички с надпис УСКОРЕНИЕ, ПОЛОЖИТЕЛНО, той получи незабавен отговор, макар и не относно ускорението. Една червена лампичка в горния край на таблото на главния пилот замига бързо и на информационното табло светна надпис: ГЛАВНИ ДВИГАТЕЛИ — НЕПОДСИГУРЕНИ С ХОРА.

— Какво значи това? — попита Хю.

— Не може да се разбере — рече Джим. — Правили сме същото в отделението на главния двигател — добави Джо. — Там, когато направиш това, надписа гласи: „Командна зала неподсигурена с хора“.

Хю се замисли за момент.

— Какво би станало — продължи упорито той, — ако във всички станции за управление едновременно има някой и тогава направя това?

— Не знам — рече Джо. — Никога не съм могъл да го изпробвам.

Хю не каза нищо. Едно намерение, което се бе зародило неоформено в съзнанието му, сега ставаше решение. И сега той го обмисляше.

Той изчака, докато издебна Джо-Джим в сговорчиво настроение — и двете му съставки — преди да изложи идеята си. Намираха се в Капитанската веранда, когато Хю реши, че подходящият момент е настъпил. Джо-Джим се беше отпуснал спокойно в капитанското кресло, с пълен с храна стомах и съзерцаваше през плътното стъкло на отвора за наблюдение безметежните звезди. Хю висеше неподвижо до него. Въртеливото движение на Кораба караше звездите да изглеждат така, сякаш се движат във величествени кръгове.

По едно време Хю каза:

— Джо-Джим…

— А? Какво има, момко? — този, който бе отговорил, бе Джо.

— Доста впечатляващо е, нали?

— Какво имаш предвид?

— Всичкото това. Звездите.

Хю посочи с широк жест към гледката, която се виждаше през отвора за наблюдение, след това се хвана за креслото, за да спре собственото си въртеливо движение назад.

— Да, и дума да няма. Кара те да се чувстваш добре. — Изненадващо бе, че това бе казано от Джим.

Хю разбра, че е дошъл подходящия момент. Той почака за миг и след това каза:

— Защо ние да не довършим работата?

Двете глави се извърнаха едновременно, като Джо се беше навел малко настрани, за да вижда покрай Джим.

— Каква работа?

— Пътешествието. Защо не задействаме главното задвижване и да продължим нататък? Някъде там, вън — изрече бързо той, за да завърши, преди да са го прекъснали, — има планети като земята — или поне така е мислил Първият екипаж. Да отидем да ги намерим.

Джим го погледна, след това се засмя. Джо поклати глава.

— Хлапако — рече той, — ти не се чуваш какво говориш. Глупав си като Бобо. Не — продължи той, — всичко това е минало свършено. Забрави го.

— Защо да е минало свършено, Джо?

— Ами, защото… Това е прекалено сложна работа. Нужен е екипаж, който разбира от тая работа, обучен да управлява Кораба.

— Толкова много хора ли са необходими? Вие сте ми показали само десетина места, където е необходимо да има хора пред уредите за управление. Не биха ли могли десетина души да управляват Кораба, ако те знаят онова, което знаете вие? — лукаво попита той.

Джим се изкикоти.

— Хвана те, Джо. Той е прав.

Джо не обърна внимание на това.

— Ти надценяваш нашите знания. Може би ние бихме могли да управляваме Кораба, но няма да стигнем доникъде. Ние не знаем къде се намираме. Корабът се е носил напосоки в течение на не знам колко поколения. Ние не знаем накъде отиваме, нито с каква скорост се движим.

— Но вижте — примоли се Хю, — има прибори. Вие ми ги показахте. Не бихме ли могли да се научим как да ги използваме? Ти не би ли могъл да се справиш с тях, Джо, ако наистина искаш да го направиш?

— О, предполагам, че би могъл — съгласи се Джим.

— Не се изхвърляй, Джим — рече Джо.

— Не се изхвърлям — рязко отвърна Джим. — Ако нещо е в състояние да се задейства, аз бих могъл да се справя с него.

— Хм! — рече Джо.

Положението бе станало деликатно. Хю ги бе накарал да изпаднат в несъгласие помежду си, при което по-малко податливият от двамата беше на негова страна. Сега, трябваше да заздрави постижението си…

— Имах една идея — бързо каза той, — да ти намеря хора, с които да работиш, Джим, ако си в състояние да ги обучиш.

— Каква е идеята ти? — с подозрение попита Джим.

— Ами, нали си спомняш какво ти бях разказал за една група от по-млади учени…

— Ония глупаци!

— Да, да, така е — но те не знаят онова, което знаете вие. Те по своему се опитваха да проявяват разум. Ако можех да се върна долу сега и да им разкажа онова, на което вие ме научихте, бих могъл да ви доведа достатъчно хора, с които да работите.

Джо се намеси и го прекъсна.

— Виж ни добре, Хю. Какво виждаш?

— Защо… какво има… Виждам вас — Джо-Джим.

— Виждаш един мутат — поправи го Джо, с язвителна нотка в гласа. — Ние сме един мутат. Ясно ли ти е това? Твоите учени няма да работят с нас.

— Не, не — запротестира Хю, — не е истина. Нямам предвид селяни. Селяните не биха разбрали, но онези, които имам предвид, са учени и най-умните от всички. Те ще разберат. Единственото нещо, което трябва да уредите, е безопасното им придвижване през страната на мутатите. Вие можете да уредите това, Нали? — добави той, инстинктивно прехвърляйки темата на спора върху по-здрава почва.

— Ами, разбира се — рече Джим.

— Забрави това — рече Джо.

— Е, добре — съгласи се Хю, усещайки че Джо бе наистина подразнен от неговата упоритост, — но би било забавно. — Той се отдръпна на известно разстояние от братята.

Чуваше как Джо-Джим продължаваше спора със самия себе си на тих глас. Направи се, че не обръща внимание на това. Джо-Джим притежаваше този съществен дефект в своята двойствена природа: тъй като беше по-скоро един комитет, отколкото самостоятелна личност, той едва ли ставаше за човек на действието, тъй като всички решения бяха по необходимост резултат от дискусия и компромис.

Няколко мига по-късно, Хю чу, че Джо повишава глас:

— Добре де, добре — нека бъде както ти искаш! — След това той извика: Хю, ела тук!

Хю се отблъсна с крака от една близкостояща преграда и се изстреля в непосредствена близост до Джо-Джим, като спря полета си, хващайки се с две ръце за конструкцията на Капитанското кресло.

— Решихме — рече Джо без предисловия, — да те пуснем да се върнеш обратно долу, в условията на гравитация и да се опиташ да изтъргуваш стоката си. Но ти си глупак — добави вкиснато той.

Бобо ескортира Хю по пътя надолу през опасностите на равнищата, често посещавани от мутати и го остави в ненаселената зона над равнищата с висока степен на гравитация.

— Благодаря, Бобо — рече Хю на сбогуване. — Добра хапка.

Джуджето се озъби в усмивка, кривна глава и се отдалечи бързешком, втурвайки се нагоре по стълбата, по която току-що се бяха спуснали.

Хю се обърна и пое надолу, докосвайки ножа си, докато вървеше. Беше приятно да го усеща отново до тялото си. Въпреки че това не беше неговия собствен нож. Той бе даден като награда на Бобо за пленяването му и Бобо нямаше как да го върне, тъй като го бе оставил по невнимание да стърчи забит в някакъв великан, който му се беше изпречил. Но този, който Джо-Джим му бе дал в замяна, беше напълно задоволителен.

Бобо го бе изпроводил, по искане на Хю и по заповед на Джо-Джим, до мястото непосредствено над спомагателния Конвертор, използван от учените. Той искаше да намери Бил Ерц, Помощник-главния инженер и предводител на общността на младите учени и не искаше да му се налага да отговаря на много въпроси преди да се срещне с него.

Хю се спусна бързо през останалите равнища и се озова в един от главните проходи, който му бе познат. Добре! Един завой наляво, около двеста метра път пеша и той се озова пред вратата на отсека, където се помещаваше Конвертора. Пред нея стоеше един постови. Хю понечи да мине край него, но беше спрян.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Искам да намеря Бил Ерц.

— Имаш предвид Главния инженер ли? Него го няма тук.

— Главен ли? Какво стана със стария? — Хойланд съжали за забележката, но вече я беше изрекъл.

— Ъ? Стария главен ли? Ами че той отдавна пое Дългия път. — Постовият го изгледа подозрително. — Какво ти е?

— Нищо ми няма — каза Хю. — Просто забравих.

— Доста странно. Е, сигурно ще намериш Главния Ерц някъде из офиса му.

— Благодаря. Добра хапка.

— Добра хапка.

Хю бе пуснат при Ерц, след като почака малко. Ерц вдигна поглед от бюрото си, когато Хю влезе в кабинета му.

— Е — каза той, — значи се върна и не си умрял, в крайна сметка. Това наистина е изненада. Ние те бяхме отписали, право да ти кажа, като сметнахме, че си поел Дългия път.

— Да, предполагам, че е така.

— Е, сядай и разказвай какво стана — в момента не мога да ти отделя много време. Знаеш ли обаче, че не бих те познал. Много си се променил — с тази побеляла коса. Предполагам, че си преживял доста сериозни неприятности.

Нима косата му бе побеляла? Ерц също доста се бе променил, забеляза сега Хю. Беше пуснал шкембе и чертите на лицето му се бяха уталожили. Мили Джордан! Колко ли време беше отсъствал?

Ерц забарабани по бюрото и изду устните си.

— Твоето неочаквано появяване създава проблем. Боя се, че не мога да те назнача току-така на старата ти работа; Морт Тайлър я пое. Но ще ти намерим място, което да подхожда на ранга ти.

Хю си спомняше Морт Тайлър, при това не особено ласкаво. Капризен тип, вечно загрижен за това кое е правилно и в съответствие с правилата. Значи излизаше, че Тайлър бе получил научна степен и бе заел някогашното място на Хю при Конвертора. Е, това нямаше значение.

— Да оставим това — поде той, — аз исках да ти разкажа за…

— Естествено, съществува въпросът за старшинството — продължи Ерц. — Вероятно най-добре ще бъде Съветът да се занимае с това. Не се сещам за никакъв прецедент. В миналото сме загубили доста голям брой учени от мутатите, но доколкото си спомням ти си първият, който е успял да спаси живота си.

— Това няма значение — прекъсна го Хю. — Имам нещо много по-належащо, за което бих желал да говорим. Докато отсъствах оттук, открих някои много интересни неща, Бил, неща, които за теб е важно да знаеш. Затова дойдох направо при теб. Слушай, аз…

Ерц внезапно застана нащрек.

— Това е съвсем естествено! Аз май нещо бавно загрявам. Ти сигурно си имал прекрасна възможност да изучиш мутатите и да разузнаеш тяхната територия. Хайде, драги, разправяй! Изложи ми доклада си.

Хю навлажни устните си.

— Не е това, за което си мислиш — рече той. — Става дума за нещо много по-важно, отколкото просто за някакъв доклад относно мутатите, макар че това засяга и тях. Фактически, може да ни се наложи да променим цялата си политика по отношение на му…

— Добре, продължавай, продължавай нататък! Слушам те.

— Дадено.

Хю му разказа за своето огромно откритие относно фактическата природа на Кораба, като внимателно подбираше думите си и полагаше неимоверни усилия да бъде убедителен. Той се спря накратко на трудностите, които биха възникнали при един опит да се реорганизира Кораба в съответствие с новата концепция и силно наблегна на престижа и честта, с които би се сдобил онзи, който би оглавил начинанието.

Докато говореше, той наблюдаваше лицето на Ерц. След първоначалната пълна изненада, когато Хю изложи основната си идея, фактът че Корабът е всъщност едно движещо се тяло в едно огромно външно пространство, лицето му стана безразлично и Хю не можеше да прочете нищо по него, освен че забеляза по-жив интерес, когато спомена, че Ерц е тъкмо човекът за тази работа, поради положението му на предводител на по-младите, по-прогресивни учени.

Когато свърши, Хю изчака да чуе отговора на Ерц. Ерц не каза нищо отначало, просто продължи с дразнещия си навик да барабани по повърхността на бюрото си. Най-после той рече:

— Това са важни въпроси, Хойланд, прекалено важни, за да се подхожда инцидентно към тях. Трябва ми време, за да смеля всичко това.

— Да, разбира се — съгласи се Хю. — Исках да добавя, че съм се погрижил да осигуря безопасното придвижване нагоре до равнището на безтегловност. Мога да те заведа там и да те оставя да видиш всичко с очите си.

— Без съмнение, най-добре би било така — отвърна Ерц. — Е, гладен ли си?

— Не.

— Тогава нека и двамата да преспим с това. Можеш да използваш каютата зад кабинета ми. Не искам да обсъждаш това с никого друг, докато не съм имал време да го обмисля; то би могло да предизвика вълнения, ако излезе на бял свят без нужната подготовка.

— Да, прав си.

— Много добре в такъв случай. — Ерц го отведе до една каюта зад кабинета си, която той съвсем очевидно използваше за почивка. — Почини си добре — рече той, — и по-късно ще говорим.

— Благодаря — прие Хю. — Добра хапка.

— Добра хапка.

Щом остана сам, възбудата постепенно го напусна и Хю осъзна, че е скапан от умора и много му се спи. Опъна се на една кушетка и заспа.

Когато се събуди, установи че единствената врата към каютата беше залостена от другата страна. Нещо по-лошо, ножът му беше изчезнал.

Той бе чакал неопределено дълго време, когато чу някакво раздвижване край вратата. Тя се отвори; влязоха двама здравеняци, които не се усмихваха.

— Ела с нас — рече единият от тях.

Той ги огледа от глава до пети, отбелязвайки че никой от двамата не носеше нож. Значи нямаше никаква възможност да измъкне някой от коланите им. От друга страна, би могъл да успее да избяга от тях.

Но зад тях, на безопасно разстояние, във външното помещение стояха още двама също толкова страховити мъже, като всеки от тях бе въоръжен с нож. Единият се готвеше да хвърли своя; другият държеше ножа си за дръжката, готов за близък бой.

Хю беше хванат в капан и той го знаеше. Те бяха очаквали евентуалните му действия.

Той отдавна се бе научил да запазва спокойствие пред неизбежното. Стегна лицето си и излезе с твърда крачка. Щом прекрачи вратата, видя Ерц, който чакаше и бе съвсем очевидно, че той ръководеше групата мъже. Хю се обърна към него, като внимаваше да държи гласа си спокоен.

— Здравей, Бил. Доста впечатляващи приготовления си направил. Някакви неприятности, може би?

Ерц за момент изглеждаше несигурен в отговора си, след това каза:

— Ще се явиш пред Капитана.

— Добре! — отвърна Хю. — Благодаря ти, Бил. Но смяташ ли, че е мъдро да се опитаме да му пробутаме идеята на него, без предварително да сме изпробвали отчасти какво мислят за нея останалите?

Ерц бе ядосан от неговото очевидно дебелоглавие и показа това:

— Ти не схващаш за какво става дума — изръмжа той. — Отиваш при капитана, за да се изправиш на съд — за еретизъм!

Хю премисли това, сякаш тази идея не бе му хрумвала преди. Отговори кротко:

— Избрал си погрешен път, Бил. Вероятно едно обвинение и съд е най-добрият начин да се справиш с проблема, но аз не съм селянин, та да бъда просто замъкнат пред Капитана. Аз трябва да бъда съден от Съвета. Аз съм учен.

— Така ли мислиш? — тихо каза Ерц. — Аз се посъветвах по този въпрос. Ти си заличен от списъка. А това, какво точно си, е нещо, което ще определи Капитанът.

Хю запази спокойствие. Всичко бе против него, той виждаше това и нямаше никакъв смисъл да спори с Ерц. Ерц даде знак; двамата невъоръжени мъже сграбчиха Хю над лактите от двете страни. Той тръгна кротко с тях.

Хю гледаше Капитана с видим интерес. Старецът не се бе променил много, може би малко бе напълнял.

Капитанът се настани бавно на стола си и вдигна листовете хартия пред себе си.

— За какво е цялата тази работа? — с раздразнение подхвана той. — Не разбирам това.

Морт Тайлър бе тук, за да докладва делото срещу Хю, едно обстоятелство, което Хю не бе могъл по никакъв начин да предположи и което засили още повече безпокойството му. Той се порови в спомените от детството си, за да открие някаква опора, посредством която да предизвика съчувствие от страна на този човек, но не откри нищо. Тайлър прочисти гърлото си и започна:

— Това е делото на някой си Хю Хойланд, Капитане, на времето един от вашите млади учени…

— Учен, значи? Защо Съветът не се занимае с него?

— Защото той вече не е учен, Капитане. Той премина на страната на мутатите. Сега се е върнал при нас като проповядва ерес и се стреми да подкопае вашата власт.

Капитанът погледна към Хю с естествената враждебност на човек, който се страхува за своите прерогативи.

— Вярно ли е това? — каза провлачено той. — Какво имаш да кажеш за себе си?

— Не е вярно, Капитане — отвърна Хю. — Единственото нещо, което съм казал на някого, е потвърждение на абсолютната истина на нашето древно знание. Аз не съм оспорвал истините, с които живеем; аз просто ги потвърдих с по-голяма сила, от обичайното. Аз…

— Все още нищо не мога да разбера — прекъсна го Капитанът, поклащайки главата си. — Ти си обвинен в ерес, а в същото време казваш, че вярваш в Ученията. Ако не си виновен, защо си тук?

— Вероятно аз бих могъл да изясня нещата — намеси се Ерц. — Хойланд…

— Е, надявам се, да можеш — продължи Капитанът. — Хайде… слушаме те.

Ерц се захвана да излага една умерено правдива, но леко изкривена версия за завръщането на Хойланд и за неговия странен разказ. Капитанът слушаше с изражение, което бе някаква смесица от озадаченост и раздразнение.

Когато Ерц свърши, Капитанът се обърна към Хю.

— Пфу! — рече той.

Хю заговори веднага:

— Същността на моето становище, Капитане, е, че на равнището на безтегловност има едно място, където може фактически да се види истината на нашата вяра, че Корабът се движи, където може фактически да се види Планът на Джордан в действие. Това не е отрицание на вярата; това я потвърждава. Няма нужда да ви се кълна в това. Самият Джордан ще го докаже.

Забелязал, че Капитанът е в състояние на нерешителност, Тайлър се намеси:

— Капитане, съществува възможно обяснение на това невероятно положение, което смятам за свой служебен дълг да ви изложа. На пръв поглед, има две очевидни обяснения на нелепия разказ на Хойланд: той или е виновен в крайна ерес, или пък е мутат в душата си и е замесен в заговор да ви подмами в техните лапи. Но има и трето, по милосърдно обяснение и вътре в себе си чувствам, че то е вярното.

— Налице са данни, че е имало сериозно обсъждане Хойланд да бъде изпратен в Конвертора при прегледа след раждането му, но че отклонението му от нормалното е било слабо, свеждащо се просто до малко по-голяма глава и той е бил оставен. Струва ми се, че ужасните изпитания, през които той е преминал в ръцете на мутатите, в крайна сметка са разстроили един нестабилен ум. Горкият човек просто не е отговорен за действията си.

Хю погледна Тайлър с уважение. Да го оправдае за вината му и в същото време да е абсолютно сигурен, че Хю ще свърши, поемайки Дългия път — чиста работа!

Капитанът махна с ръка към тях.

— Това продължи достатъчно дълго. — След това, като се обърна към Ерц, додаде: — Има ли някаква препоръка?

— Да, Капитане. Конвертора.

— Много добре тогава. Наистина не разбирам, Ерц — продължи сърдито той, — защо трябваше да ме безпокоите с тези подробности. Струва ми се, че ти би трябвало да си в състояние да се справиш с дисциплината в отдела си, без моя помощ.

— Тъй вярно, Капитане.

Капитанът се отблъсна назад от бюрото си и се приготви да стане.

— Препоръката се приема. Уволнен.

Гняв обля Хю при лишената от разум несправедливост. Те не бяха дори намерили за необходимо да погледнат единственото истинско доказателство, с което разполагаше в своя защита. Той чу нечий вик:

— Чакайте! — После установи, че това бе неговият собствен глас.

Капитанът мълчеше и го гледаше.

— Чакайте малко — продължи Хю и думите му се лееха от самосебе си. — Това не би променило нищо, тъй като вие всички сте толкова проклето сигурни, че знаете всички отговори, че не бихте взели под внимание едно честно предложение да дойдете и да видите със собствените си очи. Независимо от това… Независимо от това… той все пак се движи!

Хю имаше предостатъчно време за размисъл, докато лежеше в каютата, където го бяха затворили, за да чака енергийните нужди на Конвертора, време за размисъл и за равносметка на грешките. Първата му грешка беше това, че разказа историята си на Ерц веднага. Трябваше да изчака, да го опознае отново и да го изпита, вместо да се остави да зависи от едно приятелство, което никога не е било истинско.

Втората грешка бе Морт Тайлър. Когато чу името му, трябваше да разузнае и да установи какво точно влияние има този човек над Ерц. Той го познаваше отдавна, трябваше да помисли по-добре.

Е, ето че сега беше тук, осъден като мутант или може би като еретик. Крайният резултат бе един и същ. Помисли си дали трябваше или не трябваше да се опита да обясни каква е причината, за да се появяват мутанти. Той самият бе научил това от някои от старите писания, притежавани от Джо-Джим. Не, нямаше да има полза от това. Как би могъл да обясни за радиациите причинявани от Вън, които водеха до раждането на мутанти, след като слушателите му не вярваха, че има такова място като Вън? Не, той бе объркал всичко още преди да го изправят пред Капитана.

Неговите самообвинения бяха най-после прекъснати от звука от отлостването на вратата на каютата му. Беше твърде рано за поредното от редките яденета; той си помисли, че най-после бяха дошли да го отведат и поднови намерението си да вземе някого със себе си.

Но той грешеше. Дочу един глас изпълнен с благородно достойнство:

— Синко, синко, как стана така?

Беше лейтенант Нелсън, първият му учител, който изглеждаше по-стар от всякога и немощен.

Разговорът беше мъчителен и за двамата. Старецът, който самият беше бездетен, бе хранил големи надежди за своя възпитаник, дори и амбицията, че той би могъл евентуално да поеме капитанството, макар да бе пазил своята амбиция за заместването на капитана за себе си, верен на убеждението си, че за младите не е добре да бъдат хвалени прекалено много. Сърцето му бе наранено, когато младежът се загуби.

Сега той се бе върнал, вече мъж, но при позорни обстоятелства и със смъртна присъда.

Срещата бе не по-малко безрадостна и за Хю. Той бе обичал стария човек по своему, искаше да го зарадва и се нуждаеше от одобрението му. Но той виждаше, докато му разказваше историята си, че Нелсън не бе в състояние да погледне на тази история другояче освен като на някакво изкривяване на съзнанието на Хю, и подозираше, че Нелсън би искал по-скоро да го види изправен пред бързата смърт в Конвертора, където атомите му щяха да бъдат разбити на водород, давайки чиста полезна енергия, отколкото да го гледа как живее и се подиграва с древните учения.

В това отношение той се оказа несправедлив спрямо стареца; той подценяваше милостта на Нелсън, за сметка на неговата привързаност към „науката“. Но за Хю трябва да се каже, че ако нещата не опираха до нещо повече от неговото собствено благосъстояние, той сигурно би предпочел смъртта, вместо да разбие сърцето на своя благодетел — тъй като той бе романтик и доста глупав.

Старецът бе станал да си върви, тъй като свиждането бе станало непоносимо и за двамата.

— Има ли нещо, което бих могъл да направя за теб, синко? Хранят ли те достатъчно добре?

— Съвсем добре, благодаря — излъга Хю.

— Има ли нещо друго?

— Не… да, бихте могъл да ми изпратите малко тютюн. Не съм дъвкал от дълго време.

— Ще се погрижа за това. Има ли някой, с когото би искал да се видиш?

— Ами, аз бях останал с впечатлението, че нямам право на посетители — обикновени посетители.

— Прав си, но мисля, че аз може би бих могъл да посмекча правилото. Но ще трябва да ми обещаеш да не говориш за своята ерес — добави развълнувано той.

Хю помисли бързо. Това беше нещо ново, една нова възможност. Вуйчо му? Не, макар че двамата винаги се бяха разбирали добре, техните умове нямаха нищо общо — щяха да се поздравят като непознати. Той никога не бе завързвал лесно приятелства; Ерц очевидно щеше да бъде неговият следващ приятел, а виж сега каква проклетия излезе! Тогава той си спомни за своя приятел от селото, Алън Махони, с когото бяха играли като деца. Вярно е, че той не бе го виждал изобщо от времето, когато бе постъпил като чирак при Нелсън. Все пак…

— Алън Махони все още ли живее в нашето село?

— Ами да.

— Бих искал да го видя, ако пожелае да дойде.

Алън дойде, нервен, неспокоен, но видимо радостен, че вижда Хю и много ядосан, че го заварва осъден да поеме по Дългия Път. Хю го потупа по гърба.

— Добро момче — каза той. — Знаех си, че ще дойдеш.

— Разбира се, че ще дойда — възнегодува Алън, — веднага щом разбрах. Но никой в селото не знаеше за това. Мисля че дори и Свидетеля не знае.

— Е, ти си тук, другото няма значение. Разкажи ми за себе си. Ожени ли се?

— Ъ-ъ, ми, не. Нека не губим време да говорим за мен. На мене и без това никога нищо не ми се случва. За Джордан, как изобщо се озова в тая бъркотия, Хю?

— Не мога да говоря за това, Алън. Обещах на лейтенант Нелсън да не говоря.

— Добре де, какво значи едно обещание — такова обещание? Ти си го загазил, приятелю.

— Като че ли аз не го знам!

— Някой помогна ли ти за да я докараш дотук?

— Ами… нашият стар приятел Морт Тайлър не си помръдна пръста; мисля, че това е което мога да кажа.

Алън подсвирна и бавно кимна с глава.

— Това обяснява много неща.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да знаеш нещо?

— Може би да, може би не. След като ти изчезна, той се ожени за Едрис Бакстър.

— Така ли? Хм-м-м… да, това обяснява много неща.

Той замълча за известно време.

Алън каза:

— Виж какво, Хю. Ти няма да седиш тук и да се оставиш да си идеш мърцина, нали? Особено след като Тайлър е замесен в това. Трябва да те измъкнем оттук.

— Как?

— Не знам. Ще организираме нападение, може би. Мисля, че бих могъл да намеря няколко ножа, които да ни се притекат на помощ — все добри момчета, умират от желание за бой.

— И после, когато всичко свърши, всички ще се окажем готови за Конвертора. Ти, аз и приятелите ти. Не, тая няма да стане.

— Но ние трябва да направим нещо. Не може просто да седим така и да чакаме да те изгорят.

— Знам — Хю разгледа внимателно лицето на Алън. Честно ли бе да поиска това? Той продължи, придобил увереност от това, което беше видял. — Слушай. Ти би направил всичко, което би могъл, за да ме измъкнеш от това нещо, нали?

— Ти знаеш. — В тона на Алън звучеше обида.

— Много добре тогава. Има едно джудже на име Бобо. Ще ти кажа как да го намериш…

Алън се катереше все по-нагоре и по-нагоре, по-високо отколкото бе ходил на времето, когато Хю го бе водил, като момче, напук на опасностите. Той бе по-възрастен сега, по-консервативен; нямаше смелост за това. Към съвсем реалната опасност от напускането на добре познатите по-долни равнища, се прибавяше неговото суеверно невежество. Но въпреки това, той се катереше.

Горе-долу тук би трябвало да е мястото — освен ако не бе пресметнал правилно. Но джуджето не се виждаше никъде.

Бобо го видя пръв. Един изстрел от прашката улучи Алън в стомаха, още докато той викаше:

— Бобо!

Бобо влезе заднишком в каютата на Джо-Джим и смъкна товара си пред нозете на близнаците.

— Прясно месо — гордо каза той.

— Така е — съгласи се равнодушно Джим. — Е, твое си е; махни го оттук.

Джуджето заби палец в едно от подвитите уши на плячката си.

— Смешно — рече той, — той знае името на Бобо.

Джо вдигна поглед от книгата, която четеше — Събрани стихове от Браунинг, Издателство-Л, Ню Йорк, Лондон, Лунен Град, 35 кр.

— Това е интересно. Почакай за момент.

Хю бе подготвил Алън за шока от външността на Джо-Джим. В разумно кратко време той дойде достатъчно на себе си, за да може да разкаже историята си. Джо-Джим я изслуша без много коментар, Бобо — с интерес, но без да разбере много от нея.

Когато Алън свърши, Джим отбеляза:

— Е, ти печелиш, Джо. Той не успя. — След това, обръщайки се към Алън, добави: — Ти можеш да заемеш мястото на Хойланд. Можеш ли да играеш дама?

Алън погледна първо към едната, после към другата глава.

— Но вие не разбирате — рече той. — Нищо ли няма да направите?

Джо изглеждаше озадачен.

— Ние ли? Защо трябва да правим нещо?

— Но вие трябва да направите нещо. Не разбирате ли? Животът му зависи от вас. Няма никой друг, към когото той би могъл да се обърне. Затова дойдох. Не разбирате ли?

— Чакай малко — рече провлечено Джим, — чакай малко. Не бързай. Да предположим, че ние наистина бихме искали да му помогнем — което не е така — как, в името на Кораба на Джордан, бихме могли да направим това? Отговори ми на този въпрос.

— Ами… ами… — Алън се запъна пред лицето на подобна тъпота. — Ами, ще организирате един спасителен отряд, естествено, и ще слезете долу да го освободите!

— Защо трябва да се оставим да ни убият в битка за спасяването на твоя приятел?

Бобо наостри уши.

— Бой? — жадно попита той.

— Не, Бобо — отрече Джо. — Няма бой. Просто приказваме.

— О! — рече Бобо и възвърна безразличието си.

Алън погледна към джуджето.

— Дори ако ни пуснете двамата с Бобо…

— Не — отсече Джо. — И дума не може да става. Толкова по въпроса.

Алън приседна в един ъгъл и прегърна отчаяно коленете си. Да можеше само да се измъкне оттук. Все още би могъл да се опита да организира известна помощ долу. Джуджето изглеждаше заспало, макар че човек трудно би могъл да е сигурен с него. Да можеше и Джо-Джим също да заспи.

Джо-Джим не даваше никакъв признак на сънливост. Джо се опита да продължи четенето, но Джим го прекъсваше от време на време. Алън не можеше да чуе какво си казваха.

По едно време Джо повиши глас.

— Това ли ти е представата за забавление? — попита той.

— Какво пък — каза Джим, — по-добро е от играта на дама.

— Има си хас, нали? Ами ако получиш някой нож в окото — какво ще стане с мене тогава?

— Остаряваш, Джо. Няма мъзга вече в тебе.

— Ти си на същата възраст, на която съм и аз.

— Да, но аз имам свежи идеи.

— О, повръща ми се от тебе. Нека бъде както ти искаш, но недей да се сърдиш на мен. Бобо!

Джуджето веднага скочи на крака и застана нащрек.

— Тъй вярно, шефе.

— Върви и намери Квадратния, Дългата ръка и Прасето.

Джо-Джим стана, приближи се до един шкаф и започна да вади ножове от поставките им.

Хю чу тупурдията в прохода пред затвора му. Възможно бе да са стражите, които идваха да го отведат при Конвертора, макар че те вероятно не биха били толкова шумни. Или пък би могло да е някакво оживление, което няма никаква връзка с него. От друга страна, това би могло да е…

Така беше. Вратата се отвори с трясък и Алън се озова вътре и викайки срещу него напъха връзка ножове в ръцете му. Хю се озова бързо навън, докато пътем втикваше ножовете в колана си и пое още два.

Отвън той видя Джо-Джим, който не го забеляза веднага, тъй като мяташе методично ножове с такова спокойствие, сякаш тренираше мятане по мишената в собствения си кабинет. И Бобо, който бе снишил главата си и се зъбеше в усмивка, с разширена от кървящ разрез уста, но не спираше плавните движения, с които зареждаше прашката и стреляше. Имаше още трима други, двама от които Хю разпозна като част от личната банда главорези на Джо-Джим — мутати по определение и по месторождение; те не бяха деформирани.

Казаното дотук не включва неподвижните тела по плочите на пода.

— Хайде! — изкрещя Алън. — Няма да се усетим кога ще се появят още.

Той продължи бързо нататък по коридора и зави надясно.

Джо-Джим прекрати заниманието си и го последва. Хю запрати един нож за късмет по една фигура, която бе побягнала наляво. Попадението бе слабо и той нямаше време да види дали бе пуснал кръв. Запълзяха бързо нагоре през прохода, като Бобо завършваше колоната, сякаш изпитваше неохота да прекъсне забавлението, и стигнаха до едно място, където някакъв страничен проход пресичаше главния.

Алън ги поведе отново надясно.

— Отпред има стъпала — извика той.

Не стигнаха до тях. Една херметична врата, която рядко се използваше, издрънча пред лицата им на десетина метра преди стъпалата. Наемниците на Джо-Джим провериха възможността си за бягство и погледнаха със съмнение към господаря си. Бобо счупи удебелените си нокти, опитвайки се да натисне вратата.

Шумът от преследвачите се чуваше ясно зад тях.

— Попаднахме в капан тихо рече Джо. — Надявам се, че ти харесва, Джим.

Хю видя една глава, която се появи зад ъгъла на прохода, който бяха напуснали. Той хвърли ножа с горен замах, но разстоянието бе прекалено голямо; ножът издрънча безрезултатно, срещнал стомана. Главата изчезна. Дългата ръка държеше мястото под око със заредена и готова за стрелба прашка.

Хю сграбчи Бобо за рамото.

— Слушай! Виждаш ли онази светлина?

Джуджето примигна тъпо. Хю посочи към кръстовището на осветителните тръби, където те се пресичаха под тавана непосредствено над кръстовището на проходите.

— Онази светлина. Можеш да ги улучиш там, където се пресичат?

Бобо премери разстоянието с очи. Щеше да е труден изстрел от това разстояние. Така както беше свит поради ниския проход, се изискваше бърза, хоризонтална траектория и корекция на отклонението поради по-голямото тегло от онова, с което бе свикнал той.

Той не отговори. Хю усети вятъра от размаха на прашката му, но не видя изстрела. Последва стъклен пукот; проходът стана тъмен.

— Сега! — изрева Хю и ги поведе бегом далече оттам. Когато наближиха кръстовището, той изкрещя:

— Не дишайте! Пазете се от газа!

Радиоактивната пара изтичаше лениво навън от счупената тръба над тях и изпълваше кръстовището със зеленикава мъгла.

Хю се затича надясно, благодарен че като инженер знаеше откъде минават осветителните вериги. Бе избрал правилната посока; проходът отпред беше черен, тъй като се захранваше от зоната, оттатък пробива. Той чуваше стъпки около себе си; дали бяха приятелски или вражи, той не знаеше.

Неочаквано се озоваха на светло. Не се виждаше никой, освен един изплашен и безобиден селянин, който изфиряса нанякъде с невероятна крачка. Преброиха се набързо. Всички бяха налице, но Бобо вървеше много бавно.

Джо го погледна.

— Мисля, че вдъхна от газа. Потупай го по гърба.

Прасето с готовност направи това. Бобо се оригна дълбоко, внезапно повърна, след това се усмихна през зъби.

— Нищо му няма — реши Джо.

Краткото им забавяне бе дало възможност на един от преследвачите да ги настигне. Той връхлетя от тъмното, без да има представа или без да го е грижа за силата, която имаше пред себе си. Алън отклони с удар ръката на Прасето надолу в момента, в който той замахваше да хвърли ножа.

— Остави го на мен! — настоя той. — Той е мой!

Беше Тайлър.

— Мъжки бой? — отправи му предизвикателство Алън с палец върху острието на ножа си.

Погледът на Тайлър се мяташе от противник на противник и той прие поканата за индивидуален дуел като се нахвърли срещу Алън. Пространството беше твърде тясно за бой от разстояние; те се счепкаха и оръжията им се кръстосаха, при което китката на единия опираше в юмрука на другия.

Алън беше по-едър, може би по-як; Тайлър беше по-гъвкав. Той се опита да изрита Алън с коляно в чатала. Алън избегна удара, стъпи на другия крак на Тайлър. Те паднаха. Чу се хрущене и пукане.

Миг по-късно, Алън бършеше ножа в бедрото си.

— Да вървим — оплака се той. — Страх ме е.

Стигнаха до една стълба и препуснаха нагоре по нея. Дългата ръка и Прасето вървяха отпред като се разгръщаха ветрилообразно на всяко равнище и прикриваха фланговете им. А третият от тримата главорези — Хю бе чул да го наричат Квадратния — прикриваше тила им. Останалите се бяха скупчили по средата.

Хю си мислеше, че вече са се отскубнали, когато чу викове и издрънчаването на хвърлен нож точно над него. Той стигна до горното равнище навреме, така че не бе порязан дълбоко, но бе одраскан от едно рикоширало острие.

Трима бяха паднали. Острието на един нож стърчеше от месестата част на бицепса на Дългата ръка, но той не изглеждаше обезпокоен от това. Прашката му не спираше да свисти. Прасето пълзеше да докопа един хвърлен нож, самият той привършил оръжията си. Но имаше следи от работата му; някакъв мъж бе паднал на едно коляно на около шест метра от тях с дълбока рана в бедрото.

Когато мъжът се подпря с една ръка на преградата и се пресегна към празния колан с другата си ръка, Хю го позна.

Бил Ерц.

Той бе повел един отряд нагоре по друг път и ги бе ударил отстрани, за своя зла участ. Бобо напираше зад Хю и се готвеше да освободи прашката си. Хю сграбчи могъщата му ръка.

— Леко, Бобо — насочи го той, — в стомаха и леко.

Джуджето го погледна озадачено, но направи така, както му беше казано. Ерц, се преви надве и се свлече на палубата.

— Добро попадение — каза Джим.

— Донеси го тук, Бобо — разпореди се Хю, — и застани по средата. — Той обходи с поглед отряда им, който сега се беше събрал на куп на върха на стълбищната площадка. — Добре, банда, продължаваме отново нагоре! Внимавайте!

Дългата ръка и Прасето запъплиха нагоре по следващата редица от стълби, а останалите се подредиха както обикновено. Джо изглеждаше ядосан. По някакъв начин — начин, който в момента не беше ясен — той бе изместен като водач на неговата банда — неговата банда — и Хю даваше заповеди. Хрумна му, че нямаше никакво време да предизвиква кавга. Това можеше да коства живота на всички им.

Джим не даваше вид да има нещо против това. Всъщност, той сякаш се забавляваше.

Те оставиха още десет равнища зад себе си, без да се натъкнат на някаква организирана съпротива. Хю ги напътстваше да не убиват селяни без нужда. Тримата наемници го слушаха; Бобо бе твърде зает да носи Ерц, за да представлява проблем за дисциплината. Хю се погрижи да оставят зад себе си още трийсет и няколко палуби и да навлязат достатъчно надълбоко в ничията земя, преди изобщо да позволи бдителността да спадне. След това той даде почивка и те прегледаха раните си.

Единствените дълбоки рани бяха на ръката на Дългата ръка и по лицето на Бобо. Джо-Джим ги прегледа и им сложи пластири, с които се бе запасил преди тръгване. Хю отказа грижи за раната си.

— Кръвта спря — упорстваше той, — а имам да свърша още много неща.

— Нямаш какво да правиш, освен да се изкачиш горе вкъщи — каза Джо, — и това ще е краят на тази глупащина.

— Не съвсем — отрече Хю. — Ти може да си вървиш вкъщи, но Алън, аз и Бобо отиваме до равнището на безтегловност — до Капитанската веранда.

— Глупости — рече Джо. — За какво?

— Ако искаш, ела и ще видиш. Добре, банда. Да вървим.

Джо понечи да каже нещо, но замълча като Джим и продължи с останалите.

Те влетяха леко през вратата на верандата — Хю, Алън, Бобо с неговия все още неподвижен товар и Джо-Джим.

— Ето го — каза Хю на Алън, като махна с ръка към разкошните звезди, — ето го онова, за което ти разказвах.

Алън погледна и се вкопчи в ръката на Хю.

— Джордан! — простена той. — Ще паднем навън! — Той затвори здраво очите си.

Хю го разтърси.

— Няма нищо страшно — каза той. — Прекрасно е. Отвори си очите.

Джо-Джим докосна ръката на Хю.

— Защо е всичко това? — настойчиво попита той. — Защо го доведе тук тоя? — Той посочи към Ерц.

— О, него ли? Ами, когато се събуди, ще му покажа звездите, ще му докажа, че Корабът се движи.

— Добре де? Защо?

— След това ще го изпратя обратно долу, за да убеди и други.

— Хм-м-м… ами ако той няма повече късмет, отколкото имаше ти?

— Е, тогава… — Хю сви рамене, — е, тогава ще трябва да направим всичко отново, предполагам, докато наистина ги убедим.

— Трябва да го направим, нали разбираш.