Леля ми каза на всички, че се подчинявам на предсказанието й и че ще замина след два дни. Когато на следващия ден отидох за последен път на рибния пазар, майката на Тиссо ми даде одеяло, изплетено от тръстика. Беше леко, меко и топло.
— Дъщеря ми го изплете — каза Лали Бету, а аз отвърнах:
— Благодаря й за това и ще мисля за нея, когато нощите са студени.
Тиссо стоеше встрани и не се опита да ме заговори. Сбогувах се с жените и отделих малко повече време на леля ми. Тя обаче не пожела да говорим, настояваше да тръгна час по-скоро и да прекося втората река, след което ще съм в безопасност.
Поех на път рано на следващата сутрин, още преди вуйчо ми да се е събудил. Кутрето сумтеше в краката му. Котката се бе свила на старото ми одеяло. Прошепнах им: „Ме да е с вас“ и се измъкнах от малката къща и от селцето. Сърцето ми се бе свило болезнено.
Тръгнах на изток, навътре в сушата. Леля ми не би го одобрила, тъй като очакваше да се отправя на север. Не исках обаче тя да ръководи постъпките ми.
Нямах лодка, а да тръгна пешком на север означаваше да се лутам сред лабиринта от пътеки из блатата й да изгубя много дни. Нямах нито пари, нито представа как ще си изкарвам прехраната по пътя.
Всъщност, помислих си, не беше вярно, че нямам пари. Имах. Кървави пари, пари, с които да се откупи вина, разплатата за смъртта на сестра ми. Бях ги оставил на Куга, скрити в неговата пещера. Можех да си ги взема, а после да се добера до Месун, стига да издържа на недоимъка, но пък бях привикнал да постя. Помнех пътя, по който бях минал с Чамри и Венне; щях да се придържам източно от Сърцето на гората, за да не се натъкна на часовоите на Барна. Най-трудната част щеше да е откриването на’ пещерата на Куга, която бе южно от Данеранската гора. Но бях сигурен, че паметта няма да ми изневери и че когато стигна там, ще се ориентирам.
Торбата ми бе натъпкана с храна — пушена риба, сирене, сухари, сушени плодове: жените на рибния пазар ми бяха донесли повече риба, отколкото бих могъл да изям за цяла седмица, мъжете от селото се бяха изредили пред къщата на Меттер, за да ми донесат от своите запаси. Не се страхувах от глад, поне за през следващите дни. Освен храната и новото одеяло носех както винаги рибарските си такъми, ножа и книгата, увита в омаслен пергамент, за да не пострада, ако се наложи да плувам. Чувствах се здрав и силен и можех да вървя дни наред, без да изпитвам друго освен удоволствие от движението.
След два дни излязох от блатата и се озовах в гориста страна. Вървях на изток и доколкото можех да се ориентирам, бях някъде в околностите на град Касикар. Зърнах в далечината няколко селски къщи, изглеждаха изоставени. Тук-там виждах крави и овце. Минах покрай опожарена овощна градина и разрушена ферма. Оттук бяха минавали войски, бяха грабили и палили — неуморните бойни отряди на градовете-държави… Нямаше пътища, само пътеки, и не виждах почти никакви хора освен самотни пастири. Махахме си отдалеко и си продължавах по пътя.
Теренът стана хълмист и навлязох в безлюдна страна, тъкмо каквато ми трябваше. Проблемът бе как да открия мястото, което търсех. Нямах представа къде може да е пещерата на Куга. Горите бяха гъсти и не можех да се огледам надалече от върховете на хълмовете. Единственото, което ми оставаше, бе да вървя напред и да следвам интуицията си. Една вечер по залез-слънце усетих, че съм се изгубил. Разбрах, че се движа напосоки. Планът ми се бе провалил. Можеше да се скитам из тези хълмове и долчинки, докато не изгубя сили и разсъдък, както бе станало и предния път. Седнах да похапна и да си почина и въздъхнах.
— Енну, покажи ми пътя.
Извадих парче хляб, сложих върху него късче пушена риба и почнах да ям бавно, наслаждавах се на вкуса и мириса, които ми напомняха за моето село. Някакво движение привлече вниманието ми и когато вдигнах очи, видях един черен лъв да излиза на поляната, само на двайсетина стъпки от мен. Беше лъвица всъщност: крачеше, навела глава и отпуснала опашка. Спря и обърна глава към мен. „Енну-Амба“ — казах шепнешком. Лъвицата ме изгледа втренчено, сетне си продължи по пътя.
Приключих със скромната си вечеря, облизах мазните си пръсти и ги избърсах в листата на мечата папрат, до която седях. Устата ми беше пресъхнала и сръбнах малко вода от шишето от лакиран тръстиков пергамент, което бях напълнил на последния ручей. Изправих се бавно. Вече знаех, че има само една посока, която мога да следвам — по стъпките на черната лъвица. Едва ли щеше да е разумно, но се намирах на място, където разумните постъпки вероятно не водеха до резултат. Така че последвах лъвицата.
Щом влязох в гъсталака, видях почти незабележима пътечка, която се виеше нагоре по склона. От лъвицата нямаше и следа. Тръгнах и вървях доста дълго. Слънцето почти се бе скрило, когато познах мястото. Куга ме бе превел през тази поляна — покрай огромния стар дъб, — когато ме поведе на среща с Горските братя. „Вече сме в Кугаманд“, рекох си и се зачудих защо говоря в множествено число. За да стигна до пещерата, бе достатъчно да свърна от пътеката на лъвицата и да тръгна надолу, по пътя, който вече си бях спомнил.
Спрях и благодарих на Енну, после се обърнах надясно и се спуснах през гората. Чувствах се на позната територия. Стигнах поточето, прецапах го и спрях пред скалната плоча, която закриваше входа на пещерата.
Отворих уста да извикам Куга, но осъзнах, със странна и неоспорима увереност, че вече го няма. Наведох се и се вмъкнах през тесния процеп. Миришеше на дим и на щавени кожи, миризмата на Куга. Беше студено и нямаше никаква светлина. Тръгнах навътре.
Стигнах до поточето, клекнах на брега и загледах вълничките в трепкащата светлина. После го видях на отсрещния бряг.
Животните, водата и капризите на времето през изминалите две години не бяха оставили много от него — череп с хлътнало чело, кости и няколко късчета парцалива кожа, както и коженият му колан.
Докоснах черепа и се помолих за Куга. Не исках да прекарам нощта в пещерата, така че излязох навън, легнах до входа и се увих в тръстиковото одеяло.
На сутринта влязох в пещерата. Мислех да погреба Куга вътре, но после реших, че пещерата е твърде потискащо място. Изкопах гроб на склона и зарових костите му там, сложих при тях и кожения колан, ножовете и металната кутия със сол, най-голямата му ценност. Така и не бях успял да я намеря, докато живеех при него, а сега я видях да се търкаля на пода в галерията с огнището. Вътре дори имаше още малко сол — освен ножовете и кесията, която му бях оставил да пази.
Изпитах облекчение, че не са го убили заради парите. От начина, по който бе захвърлена кутията, предположих, че е бил ранен и е извадил съкровището си, за да провери дали всичко с него е наред. Но беше знаел, че умира — оставил беше кутията и се бе довлякъл до брега на потока.
Заринах гроба, заравних пръстта с ръце и се помолих на Енну да бди над Куга. Сетне се сбогувах с него и се отправих на път, отново на североизток, покрай хълма, където бяхме срещнали Горските братя.
Откакто бях напуснал Източно езеро, самотата ме измъчваше непрестанно. И преди бях живял сам, но винаги бях близо до други хора. Сега обаче беше различно, защото за пръв път напусках хора, които бяха мои роднини, мои сънародници, и се връщах в света на чуждите и непознатите. Опитвах се да се радвам на свободата си, но по-скоро бях завладян от усещането, че съм изоставен. Най-трудно ми беше в деня, когато напуснах Кугаманд. Вървях из гората, без да мисля за пътя. Когато стигнах върха на хълма, на който ме бе оставил Куга, спрях. Този път не запалих огън, тъй като нямах намерение да викам Горските братя. Бях вървял сам дотук и възнамерявах да продължа така. Но прекарах нощта на хълма. Тъгувах за Куга. За него, а също и за моите сънародници и роднини в Източно езеро, за Тиссо и Гегемер и за моя ленив, но добродушен вуйчо. А също и за Чамри и Берн, за Венне и Диеро и дори за Барна, защото го бях обикнал. За Аркаманд, за Сотар, Тиб, Рис и Око, Астано, Явин, за моя учител Еверра и за Салло — милата ми изгубена Салло. Те всички бяха изгубени за мен. Очите ми бяха пълни със сълзи, а не можех да плача и главата ме болеше. По небето бавно пълзяха безброй звезди.
Събудих се на зазоряване, небето беше розов купол над тъмния хълм. Бях гладен и жаден. Станах, събрах си нещата и слязох при потока, където Бригин не ме бе оставил да утоля жаждата си, и пих до насита. Бях преодолял самотата и се чувствах готов да продължа пътя си. Бях сам и никой не ми пречеше да пия откъдето искам и колкото си искам. Щях да ида в Месун, където всички мъже и жени са свободни, където в университета те учат на мъдрост и където живееше поетът Каспро.
Докато крачех из гората, се опитах да запея Химна на свободата, но никога ме е бивало в пеенето и гласът ми звучеше като грак на врана. Отказах се и започнах да си повтарям наум поемите на Каспро и да си измислям мелодии, които да вървят с тях.
Промените в гората настъпват бързо — старите дървета падат, израстват млади, корени прорастват през пътеките, но аз виждах пътя съвсем ясно, както наяве, така и в спомените си. Стигнах до поляната, където бяха овесени сръндаците, и спрях за обяд. Щеше ми се и сега да има малко месо. Чудех се дали не е време да се отклоня на изток, да напусна Данеранската гора и да си опитам късмета да купя храна в някое селце или градче. Но все още не исках да го правя. По-добре бе да остана в гората и да опиша широк кръг около лагера на Бригин, да мина по маршрута, по който бяхме минали с Чамри, и на безопасно разстояние от града на Барна. А после да се насоча на север и да потърся някое село извън гората, на брега на Сомулане, първата от двете големи реки, които трябваше да премина.
Всичко вървеше според плановете ми, докато не се озовах на изток от града на Барна; вървях покрай Сомулане отвъд завоя й на север, през гористите хълмове. Бях страшно изгладнял, а във вировете виждах да подскачат едри пъстърви. Изкушението беше прекалено силно. Спрях край един хубав вир, закачих една мушичка на куката и за нула време улових първата риба. Втората се закачи почти веднага след нея. Тъкмо хвърлях въдицата отново, когато някой произнесе:
— Гав?
Подскочих уплашено, изпуснах въдицата и посегнах към ножа. В първия миг не можах да позная мъжа, който стоеше зад мен. После се сетих кой е: беше Атер, единият от мъжете, които бяха отвлекли Ирад и Мелле — същият, дето се хвалеше, че обичал покорните жени… Беше едър и мускулест мъжага тогава, а сега, макар и все така едър, ми се стори измършавял. Изгледах го подозрително, но не видях заплаха в очите му. Беше по-скоро изненадан.
— Как се озова тук, Гав? — попита той. — Мислех, че си се удавил или че си заминал надалече.
— Заминах надалече — казах.
— И сега се връщаш, така ли?
Кимнах.
— Няма при кого да се върнеш обаче — рече той.
И погледна двете риби. Личи си, когато някой е гладен.
— Какво искаш да кажеш? — попитах, след като думите му достигнаха до съзнанието ми.
Той разпери безпомощно ръце.
— Ами… Ти не знаеш ли? — Той втренчи очи в мен. — Всичко изгоря.
— Градът? Сърцето на гората? Изгорял е?
Беше му трудно да осъзнае, че не съм чул за събитие, оказало огромно влияние върху неговия живот. Отне ми известно време, докато го накарам да ми разкаже всичко.
Първото, което попитах, бе дали с него има и други, дали не е от някой отряд, който да ме плени и да ме отведе при Барна. Но той все повтаряше:
— Не, момче. Няма никой. Всички са мъртви. Никой няма да дойде. — Сетне обясни: — Дойдох тук, в старото село, да видя дали няма някой, да намеря храна, но те са изгорили и него.
— Кой?
— Войниците.
— Касикарци?
— Предполагам.
Да се измъкне информация от него се оказа трудна работа.
— Може ли да си запалим огън? — попитах.
Той кимна.
— Запали тогава и сложи рибата да се изпече. Имам и малко хляб. — И докато той запали огъня, успях да уловя още една пъстърва. Атер едва дочака рибите да се изпекат и почна да лапа.
— Ах! — въздъхна. — Ах, Гав, колко е хубаво! Благодаря ти.
След като се нахранихме, отново взех въдицата — когато пъстървата скача и на празна кукичка, е грехота да я оставиш. Докато ловях, той седна на брега до мен и ми разказа какво се е случило в Сърцето на гората. Наложи се да сглобя по-голямата част от историята от откъслечните му описания.
Оказа се, че в момента Етра и Касикар били съюзници срещу Вотус, Морва и по-малките градове на юг от Морр. Доста роби от фермите били избити във войните между Етра и Касикар или били избягали и трябвало да бъдат заменени с нови пленници. В градовете около Данеранската гора отдавна се говорело за грамаден лагер, дори цял град от роби бегълци, и новите съюзници, така наречената Северна лига, решили да навлязат в гората, за да проверят какво става там. Пратили многобройна армия, по един легион от всеки град, в бърз марш между Данеран и Блатата. Хората на Барна не знаели нищо за подготвяното нападение, докато часовите не дотичали в града с тревожни съобщения.
Барна събрал всички мъже, които можели да носят оръжие, за да защитават Сърцето на гората. Наредил на жените и децата да се пръснат из пущинака. Много от мъжете избягали с тях. А тези, които останали, скоро попаднали в обкръжение — войниците заобиколили града и подпалили стената, после подпалили и града, хвърлили факли върху дървените покриви на къщите. Хората на Барна опитали да дадат отпор, но противникът ги превъзхождал многочислено и били избити до крак. Войниците пленили всички, после пратили отряди в гората да изловят жените и децата. Намерили съкровището на Барна и си го поделили. Разделили и пленниците, половината за Етра, другата половина за Касикар, и подкарали окованите във вериги роби заедно с добитъка.
Сълзи се стичаха по бузите на Атер, докато ми разказваше всичко това, но гласът му остана монотонен. Бил извън града с един отряд и видели пушеците от много мили. Промъкнали се сред пепелищата няколко дни, след като войниците си тръгнали.
— А Барна? — попитах.
— Войниците му отрязали главата и я ритали като топка.
Беше ми много трудно да попитам за другите. Той пък не знаеше нищо — често дори не знаеше за кого говоря. Чамри? Той сви рамене. Венне? Нямал представа. Диеро? Кой знае? Но очевидно някои бяха успели да се измъкнат и много от тях по-късно се бяха събрали в опожарения град, тъй като не знаели къде да идат. Част от зърнените запаси били останали неоткрити и те се прехранвали с тях, както и с малкото, което намерили в изпотъпканите градини. Но колко дълго можеха да преживеят така? Атер отново не знаеше отговора. Доколкото успях да преценя, нападението и опожаряването на града бе станало преди половин година, вероятно в началото на зимата.
— Сега там ли се връщаш?
Той кимна.
— Там е по-безопасно. Войниците продължават да обикалят из гората. Ловят роби. Бях в Еббера, от другата страна. И там е също толкова зле. Няма достатъчно роби да работят в полето.
— Ще дойда с теб — заявих. Трябваше да разбера какво е станало с другарите ми.
Улових още пет пъстърви, загърнах ги в листа и тръгнахме на път. Рано следобед стигнахме Сърцето на гората.
Градът, който за последен път бях видял в сребристосиньото сияние на лунната светлина, сега бе пущинак от овъглени греди и пепелища. В единия край, близо до градините, оцелелите бяха вдигнали колиби и навеси от отломките. Възрастна жена работеше наведена в градината. Двама мъже седяха пред своите колиби, отпуснали ръце. Едно куче ни залая, но се сепна, заскимтя и побягна. Мърляво дете седеше на купчина пръст и ни разглеждаше равнодушно. Когато се приближихме, се скри.
Бях дошъл, за да разпитам за съдбата на своите приятели, но нямах сили да го сторя. Непрестанно си представях Диеро, заклещена в горящата къща на Барна, трупа на Чамри, захвърлен в общ гроб, Венне, подкаран като добиче с вериги на ръцете и краката. Казах на Атер:
— Не мога да остана тук. — Подадох му рибите. — Дай им ги.
— Накъде ще тръгнеш? — попита той все тъй равнодушно.
— На север.
— Внимавай да не се натъкнеш на ловци на роби.
Тъкмо се обърнах да поема обратно по пътя, по който бяхме дошли, когато някой ме сграбчи за краката толкова неочаквано и силно, че едва не паднах. Беше детето — същото, което одеве бе побягнало от нас.
— Клюнчо, Клюнчо, Клюнчо — повтаряше то. — О, Клюнчо, Клюнчо!
— Мелле?
Тя не ме пускаше. Прегърнах я. Беше лека като перце, все едно вдигах призрак. Продължаваше да се притиска към мен, също както правеше, когато отивах в стаята на Диеро да я уча да пише. Беше заровила лице в рамото ми.
— Къде живее? — попитах Атер, който ни гледаше равнодушно, и той посочи близката колиба. Понесох я нататък.
— Не — зашепна тя. — Не ме носи там.
— Къде живееш, Мелле?
— Никъде.
Един мъж надзърна от вратата на колибата. Познавах го, макар да не си спомнях името му — беше дърводелец. И той гледаше равнодушно като Атер.
— Къде е сестрата, на това момиче? — попитах.
Той повдигна рамене.
— Диеро не успя да се измъкне, нали?
Мъжът отново сви рамене и се подсмихна ехидно, след това втренчи поглед в мен.
— Искаш ли я тази?
Не разбирах какво има предвид.
— Бронзова половинка за една нощ — продължи той. — Или храна, ако имаш. — И направи крачка напред.
Нямаше много време за мислене.
— Каквото имам, мое си е — заявих решително, обърнах се и закрачих по пътя, по който бях дошъл. Мелле се притискаше към мен, обвила ръце около шията ми, със скрито в рамото ми личице.
Мъжът се развика зад мен, залаяха кучета. Извадих ножа и се заозъртах през рамо. Но никой не ни последва.
След около половин миля осъзнах, че моят малък призрак е по-тежичък, отколкото предполагах. Освен това беше време да помисля какво всъщност правя. Свих по една едва забележима пътека, после промених посоката още веднъж, седнах в един малинак, който ни скриваше, пуснах Мелле да стъпи на земята и си поех дъх. Тя клекна до мен.
— Благодаря ти, че ме взе — промълви с едва чут тъничък гласец.
Беше някъде на седем или осем. Не беше пораснала много и ръчичките й изглеждаха тънки като вейки.
Извадих малко сушени плодове и й предложих. Тя ги изгълта, полагаше отчаяни и неуспешни усилия да не изглежда прекалено лакома. Подаде едно плодче и на мен, но аз поклатих глава.
— Ядох преди малко — рекох и тя бързо го лапна.
Отроних няколко парченца от твърдия като камък хляб и й казах да ги размекне в устата си, преди да ги глътне. Тя ме послуша. Лицето й постепенно се успокои.
— Мелле — казах. — Отивам на север. Надалече.
— Моля те, нека дойда с теб — прошепна тя и челцето й отново се набърчи. Не смееше да ме погледне в очите.
— Няма ли някой, при когото…
— О, не, моля те, не! — Същият отчаян шепот. — Моля те, не!
— Някой, при когото да те оставя…
Тя продължаваше да клати глава.
— Не, не, не — повтаряше шепнешком.
Не знаех какво да направя. Всъщност можех да направя само едно, но не бях сигурен дали ще се справя.
— Издържаш ли на ходене?
— Мога да ходя, мога да ходя — заповтаря тя, после лапна поредното късче хляб и го засмука, точно както й бях казал.
— Защото ще ти се наложи.
— Мога. Не е нужно да ме носиш. Обещавам.
— Добре тогава. Ще разговаряме по пътя, защото искам да стигнем до реката, преди да се мръкне. А утре излизаме от гората. Разбрано?
— Да! — отвърна тя и очичките й блеснаха.
Закрачи до мен решително, но краченцата й бяха къси, а и в измъченото й тяло нямаше много сила. За щастие стигнахме Сомулане по-рано, отколкото очаквах, и излязохме на широка поляна при един голям завой на реката. Тук рибата не кълвеше така, както в горския вир, но все пак успях да уловя една пъстърва и няколко по-дребни риби, което бе достатъчно за вечеря. Тревата беше мека, а светлината падаше под такъв ъгъл, че водата излъчваше златисто сияние.
— Колко е красиво тук — въздъхна Мелле.
Малко след това заспа. Сърцето ми се сви, като я гледах колко е крехка. Защо бях взел това дете с мен? Но и как бих могъл да го оставя?
Бог Късмет се вслушва в молитвите само с глухото си ухо, но аз го заговорих, обръщах се към ухото, което чува колелата на звездната колесница. Казах му: „От доста време си с мен, господарю, макар не винаги да съм го осъзнавал. Надявам се да бдиш и над това нещастно създание“. След това се обърнах беззвучно и към Енну, благодарих й и я помолих да ни посочва пътя. Накрая завих Мелле с одеялото и заспах до нея.
Събудихме се на зазоряване. Мелле слезе до брега на реката и когато се върна, видях, че се е умила, макар че потреперваше от студа и влагата. Загърнах я в одеялото, докато закусвахме. Още беше сънена.
— Мелле — почнах, — сестра ти…
Тя заговори със странен, отнесен глас.
— Опитахме се да се скрием. Избягахме на пасището. Войниците ни намериха и отведоха Ирад. После не помня.
Спомних си разказа на Атер за това как бяха хванали двете момичета край селото и как не могли да ги разделят… Този път войниците ги бяха разделили.
Брадичката на Мелле трепереше. Тя се опита да преглътне сухия залък, но не можа. Никой от нас не отвори повече дума за Ирад. След доста дълго време казах:
— Твоето селце е в западните покрайнини на гората, нали? Искаш ли да се върнеш там?
— На село? — Тя кимна и се замисли. — Не помня кой знае колко.
— Но семейството ти е там. Майка ти…
Тя поклати глава.
— Нямаме майка. Ние принадлежахме на Гав Були. Той ни биеше много. Сестра ми… — Тя не довърши.
Може би Късмет най-сетне бе извърнал взор към Мелле.
Но не и към Ирад.
— Е, добре, ще дойдеш с мен — склоних, опитвах се да говоря наставнически. — Но чуй внимателно. Ще вървим по пътища, ще влизаме в много села. Ще сме сред хора. Мисля, че ще е най-добре да се представяш за малкото ми братче. Можеш ли да се преструваш на момче?
— Разбира се — рече тя. После се замисли. — Трябва ми име обаче. Мога да съм Мив.
Едва не извиках „Не!“, но се сдържах. — Най-добре беше сама да си избере име. А Мив бе точно толкова често срещано, както и Мелле.
— Добре, нека бъде Мив — склоних. — А аз съм Авви.
— Авви — повтори тя, после прошепна: — Авви Клюнчо. — И се засмя.
— Запомни какви сме — не сме роби, защото в Урдайл, където живеем, няма роби. Аз съм студент в Месунския университет. Уча при един прочут книжник, който ни очаква. Идваме от източните краища на Блатата.
Тя кимаше. Струваше й се страшно убедително. Но пък в края на краищата тя бе едва осемгодишна.
— Ще се старая да избягваме големите пътища и да вървим покрай тях. Имам малко пари. Можем да си купуваме храна от селата и фермерите. Но трябва да внимаваме за ловците на роби. Навсякъде. Най-добре ще е въобще да не ги срещаме.
— Как се казва този прочут учен? — попита тя. Добър въпрос. Не бях подготвен за това. Спрях се на единственото име, което знаех:
— Оррек Каспро.
Тя кимна. Но имаше още нещо, което явно не й даваше мира. Накрая изплю камъчето:
— Не мога да пишкам като момче.
— Няма нищо. Не се тревожи. Аз ще те пазя.
Тя кимна. Бяхме готови за път. Спуснахме се при завоя на реката, където тя се разливаше и ставаше плитка.
— Ще пресечем тук — рекох. — Можеш ли да плуваш… Мив?
— Не.
— Ако стане много дълбоко, ще те нося.
Свалихме си обувките и ги прибрахме в моята раница. Завързах единия край на въжето около кръста на Мелле, другия за мен и оставих няколко стъпки дължина. Влязохме в ръката уловени за ръце. Спомних си видението за пресичането на реката и се зачудих дали няма да се наложи да я вдигна на раменете си (те още ме боляха от носенето вчера). Но тази река не приличаше на реката от спомените ми. С криволичене из плитките места не затъвах повече от до кръста и можех да държа Мелле над водата, с изключение на едно място, където течението беше бързо и водата дълбока. Там й казах да стисне здраво въжето, преплувах теснината, улових се за един камък отсреща и я изтеглих. Мелле потъна само за миг, когато помисли, че може да се опре на дъното. Изскочи на повърхността и се закашля задавено. Нататък ставаше все по-плитко и скоро излязохме на брега.
Докато седяхме задъхани и се обувахме, казах:
— Прекосихме първата от двете реки, които трябваше да минем. Сега сме в Бендайл.
— Героят Хамнеда е преплувал една река, когато е бил ранен, нали?
Бях трогнат от неочакваните й думи. Съмнявах се, че е научила историята за Хамнеда от мен. Беше й дошло отвътре да го каже, също както често се случваше с мен. Имахме общ език с това дете, език, на който не бях говорил с никого, откакто се разделих с детството си в Етра. Прегърнах крехките й рамене и тя се сгуши в мен.
— Да потърсим някое селце, където да купим храна — предложих. — Първо обаче ще извадя няколко монети от кесията, за да не я размахвам пред хората. — Бръкнах в раницата и извадих малката, но добре натъпкана кесия. Все още миришеше на Куга, а може би бе лежала близо до пушената риба от Феруси. Развързах шнурчето, отворих кесията и надзърнах вътре. Помнех добре какво има там — шепа бронзови монети и четири сребърника. Но сега при бронзовите имаше девет сребърника, четири жълтици от Пагади, които хората наричаха диктатори, и една голяма златна пара от Ансул.
Освен беглец моят Куга се бе оказал и богаташ.
— Не мога да нося това! — Гледах парите ужасено. Виждах само опасностите, които вещаеха, ако някой заподозреше, че имаме подобно състояние. Бях толкова изплашен, че насмалко да хвърля жълтиците в тревата и да ги зарежа.
— Откъде си ги взел?
Завъртях глава, неспособен да говоря.
— Можеш да зашиеш парите в дрехите си — предложи тя, докато разглеждаше с възхитено любопитство диктаторите. — Красиви са, но голямата е най-красива. Имаш ли игла и конец?
— Само рибарски кукички и корда.
— Можем да купим от селото. Или от някой търговец по пътя. Мога да шия.
— Аз също — повторих глупаво. — Е, засега ще ги прибера вътре. Ще ми се обаче да не ги бях намирал.
— Много пари ли са това?
Кимнах.
Тя продължаваше да оглежда монетите.
— Г…Р…А… град П…А…К…
— Пагади — поправих я.
— Ох, думата обикаля от всички страни. Град и държава Пагади, година осма и още цифри. — Тя извиваше главица, както го правеше, когато четеше на светлината на лампата в стаята на Диеро. Погледна ме засмяно и ми я подаде. Очите й сияеха.
Задържах в мен няколко четвъртинки и две половинки, останалото прибрах в кесията и я скрих. Продължихме покрай реката, защото тук пътеката бе добре отъпкана. След около час Мелле каза:
— Ако открием сестра ми в града, в който отиваме, можем да я откупим с това злато, нали?
— Може би — отвърнах и сърцето ми се сви. — Но по-добре да не говорим за това — побързах да добавя.
— Няма — обеща тя и наистина не заговори пак на тази тема.
Следобед Стигнахме някакво градче. Мелле изглеждаше спокойна, вероятно разчиташе на моя опит и мъдрост. Отидохме на пазара и купихме храна. Взех на Мелле и едно одеяло, което можеше да се носи като пончо, и спазарихме малка кутийка с метална игла и макара със здрав конец. Хората ни питаха откъде идваме и накъде сме се запътили. Разказах им моята история и понятието „студент в Университета“ им се стори достатъчно загадъчно, за да спрат да ни разпитват. Пълната щърбава продавачка, която искаше цяла бронзова четвъртина за иглата и конеца, погледна Мелле със съжаление и рече:
— Виждам, че ученето не се е отразило никак добре на туй нещастно момченце!
— Боледува цяла зима — рекох.
— Тъй ли? Как се казваш, малкият?
— Мив — отвърна Мелле спокойно.
— Сигурна съм, че брат ти се грижи добре за теб и не те пуска да хайманосваш — продължи жената. И може би защото беше разбрала, че не ми се ще да плащам толкова висока цена, или по някаква друга причина, добави: — Това е за теб, да те пази по време на пътуването ви — вземи го, вземи, подарък е, няма да ви искам пари и нека Енну ви благослови! — И подаде на Мелле една малка фигурка на котка, изрязана от тъмно дърво, с медна жица около шията, за да се носи като медальон — на сергията имаше още няколко скулптурки на Енну-Ме. Мелле ме погледна с ококорени очички. Спомних си, че двете с Ирад носеха такива, макар че техните бяха много по-фини и по-добре изработени. Подадох на продавачката парите за кутийката и кимнах на Мелле да приеме подаръка.
Тя го сграбчи радостно и го притисна към гърдите си.
Чувствах се необичайно спокоен и безгрижен на пазара. Тук бяхме непознати сред непознати, изгубени в тълпата, самотни пътници из големия свят. На друга сергия продаваха печени сладкиши, миришеха много вкусно.
— Искаш ли да ги пробваме? — предложих на Мелле и след малко вече седяхме до пазарния фонтан със сладкиши в ръце. Бяха прекалено сладки и тежки и Мелле успя да се справи едва с половината от своя. Разглеждах я незабележимо и видях това, което бе видяла и щърбавата продавачка: измършавяло и безкрайно изтощено хлапе.
— Уморен ли си, Мив? — попитах.
След кратка борба със себе си тя повдигна раменца и кимна.
— Ще отседнем в странноприемница. Едва ли ще имаме друга възможност нататък. Градчето е много приятно. А и ти поизмръзна при пресичането на реката, Днес повървя доста. Заслужаваш довечера да спиш в истинско топло легло.
Тя отново помръдна рамене и захапа сладкиша.
— Защо не ядеш твоя, Клюнчо? — попита след малко.
— Ще го изям, Пискливко — засмях се в отговор. — Мога да ям всичко. Тръгвай. Видях странноприемница от другата страна на площада.
Жената на съдържателя прояви неочакван интерес към Мелле — изглежда, моята малка спътничка бе пропуск към сърцата на хората. Дадоха ни чудесна малка стая в задната част на къщата, с широко късо легло. Мелле незабавно се покатери на него и се сви на кълбо. Все още стискаше своята малка Енну-Ме. Беше се загърнала в пончото и отказваше да го свали.
— Топли ме — обясни тя, но видях, че трепери. Завих я и тя заспа веднага. Настаних се на стола до прозореца. От доста време не бях седял на стол, нито бях влизал в такава голяма и солидна къща, съвсем различна от рибарските хижи в блатата с техните стени от тръстика. Извадих книгата и почетох малко. Знаех „Космологията“ почти наизуст, но само като държах книгата и плъзгах очи по редовете, усещах приятна увереност. А имах нужда от увереност. Нямах точна представа какво правя, нито накъде съм тръгнал, а и на всичко отгоре бях взел със себе си дете, което само щеше да ме забави и да ми донесе допълнителни грижи. Може би можех да я оставя в града при някого, помислих си, и някой ден да се върна да я взема? Да я оставя — при кого? Да се върна — откъде? Погледнах я. Спеше дълбоко. Излязох тихо да проверя как стои въпросът с вечерята.
Донесох й купичка пилешки бульон и тя се надигна да го изпие, но нямаше сили. Гореше от треска. Посъветвах се с жената на съдържателя, Амено; тя се държеше малко дръпнато, но си личеше, че има добро сърце. Дойде да погледне Мелле и каза, че може да е от преумора или от настинка.
— Иди да вечеряш — рече ми. — Аз ще разпаля огъня и ще я наглеждам.
Мелле се беше събудила. Все така стискаше малката фигурка на котката. Видях, че клепачите й натежават. Слязох в гостната и изядох огромна порция прекрасно приготвено овнешко, което ме накара да си спомня с благодарност и болка за Чамри Берн.
Останахме в странноприемницата в Рами четири нощи. На Амено не й отне много време да разбере, че Мелле не е момче, но не задаваше никакви въпроси — беше съвсем ясно защо едно момиче ще иска да пътува като момче — нито позволи на някой да се усъмни. Мелле не беше болна, а просто изтощена, макар че беше на ръба да се разболее. Три дни отдих и добро хранене направиха чудеса за здравето й. Тя седна в леглото и внимателно заши жълтиците в дрехите, после заспа отново. Бях решил да останем още няколко дни, за да я подготвя за дългия път, ако не беше това, което чух четвъртата вечер в гостната.
Всяка вечер тук се събираха мъже от града на по чаша бира или плодово вино, за да побъбрят помежду си или с гостите, които проявяваха охота за разговори. Отначало бяха хладни и резервирани към мен, заради репутацията ми на книжник и градски човек, но като видяха, че съм най-обикновено момче, което говори малко и се държи скромно, престанаха да ми обръщат внимание. Обсъждаха главно местни дела, разбира се, но покрай пътниците разговаряха и за нещата, които се случват по големия свят, което беше интересно за мен след времето, прекарано в гората и блатата, където не бях чувал нищо за градовете-държави и Бендайл.
След вкусната вечеря Мелле заспа дълбоко и аз излязох от стаята и се настаних до разпаления огън. Разговорът се въртеше около „барнавитите“. Всеки знаеше по някоя история за хората на Барна, които често бяха нападали местните кервани и пазарищата. Някои от тях бяха старите романтични истории, които бях чувал в Етра, и един от тукашните мъже ги потвърди. Каза, че преди три години нападатели прибрали половината от стадото му, но разделили справедливо добитъка, като го броели „един на теб, един на нас“, макар че можели да вземат всички животни. Имах чувството, че и слушателите му се делят наполовина на вярващи и невярващи.
После всеки от тях разказа своята версия за града на Барна, за това как робите държали в къщите си хубави жени, как имали толкова много злато, че го използвали да укрепват покривите, и как когато войниците подпалили града, по улиците потекли златни реки. Всички бяха чували за Барна, гигант с пламтяща червена коса, който подготвял атака срещу Асион, възнамерявал да се провъзгласи за цар на Бендайл и да сложи робите да управляват своите свалени господари. Всичко това неусетно доведе до разгорещен спор дали може да се има доверие на робите и веднага бяха изтъкнати няколко примера за предателства, извършени от роби.
— Чакайте да ви разкажа една история — намеси се един от гостите на странноприемницата, прекупвач на вълна от източната част на Бендайл. — За един нелоялен роб и за друг, верен на господарите си. Съвсем наскоро я научих. Имало един малък роб от Блатата, който бил гордост за своите господари в град Етра. Можел да разкаже всяка история и да изпее всяка песен, която бил прочел дори само веднъж. Струвал поне сто жълтици на господарите си. Ала опозорил една от дъщерите на Къщата и избягал, като откраднал торба със злато. Пратили по дирите му ловци на роби, но те не могли да го открият, някои дори твърдели, че се е удавил. Но един от синовете на къщата имал верен роб, който се заклел, че ще открие хлапето и ще го върне в Етра, за да го накажат, задето опозорил господарите си. И така, той се отправил на път и след известно време до него достигнал слухът за роб беглец в град Барна, който се прочул с разказите и песните си. Самият Барна ценял високо това момче. Но преди да дойдат войниците, момчето избягало и на Барна и сетне дирите му се изгубили. Ала верният роб продължавал да го търси. Разговарях с човек, който го познава, и той го наричаше Трите вежди. Ходил е в Блатата, в Касикар, в Пирам и се заклел, че ще го търси до края на живота си. Та ето ви пример за лоялен роб.
Останалите изразиха известно одобрение. Опитах се да подражавам на многозначителните им кимания, ала сърцето ми бе като буца лед. Преструвах се на книжник и смятах, че това ще ме отърве от ненужно любопитство, а ето, че сега се намирах в затруднено положение. Ако само мъжът не бе казал, че избягалият роб е от Блатата! Външният ми вид открай време предизвикваше любопитство и знаех, че лесно ме запомнят. И наистина, един от местните ме изгледа над ръба на чашата си и подвикна:
— Ей, момче, ти май си тукашен. Не си ли чувал за този избягал роб?
Не можех да говоря. Поклатих глава с цялото безразличие, което успях да изиграя. Последваха нови истории за роби и техни ловци. Изслушах ги с престорено внимание, докато посръбвах от виното и си внушавах, че не бива да се поддавам на паниката и че още никой не е поставил под въпрос историята ми, най-вече защото не пътувам сам, а с дете. Още утре щяхме да поемем на път. Беше грешка да оставаме тук толкова дълго. Но от друга страна, без почивка Мелле нямаше да стигне далеч. Все още нищо не се бе случило. След няколко дни щяхме да прекосим втората река и да сме в безопасност.
Разговарях с Амено и я попитах дали познава каруцари, които пътуват на север и биха ни взели. Тя ми каза къде да отида. Рано сутринта взех на ръце още спящата Мелле. Амено ни изпроводи с пакет храна и взе сребърника, който й предложих.
— Нека Късмет е с вас и вървете с Енну — рече и на прощаване прегърна нежно Мелле. Тръгнахме в мъгливата утрин към един малък площад в долната част на града, където се товареха каруците и понякога качваха и пътници. Уговорих се с един каруцар да ни откара до селцето Тертуди, което било на половината път до реката. Нямах добра представа за Бендайл и трябваше да разчитам на думите и описанията на тези хора. Знаех само, че реката е на север от нас, а Месун е от другата й страна, в източна посока.
Отне ни цял ден да стигнем до Тертуди, малко тъжно селце без странноприемница. Не исках да се задържаме там и да привличаме внимание. Надявах се да прекъсна всякакви връзки със странноприемницата в Рами и да не оставям следи зад нас. Не разговаряхме с никого в селото, извървяхме още няколко мили през полето отвъд него и спряхме за нощувка край едно поточе. Беше топла вечер и щурците пееха гласовито. Мелле похапна със завиден апетит и заяви, че не е уморена. Поиска да й разкажа някоя история. Разказах й началото на „Чамхан“ и тя ме слушаше напрегнато, без да помръдва, докато не започна да премигва и да се прозява. Заспа сгушена в пончото си, притиснала малката фигурка към гърдите си.
Излегнах се, заслушан в щурците, и вдигнах поглед към звездното небе. Неусетно съм заспал. Когато се събудих, беше тъмно. Имаше някакъв човек в полето, гледаше към нас. Познавах го, познах го по лицето, по белега, който разцепваше челото му. Опитах се да стана, но бях като парализиран, както ме парализираха билките на Дород, и не можех да помръдна, а сърцето ми биеше, сякаш щеше да се пръсне… Беше посред нощ и звездите сияеха ярко. Щурците бяха млъкнали, само един продължаваше да свири. Премигнах и се озърнах. Нямаше никого. Но повече не можах да заспя.
Натъжаваше ме мисълта, че единствената ми връзка с Аркаманд е сляпата омраза и ненавист. Щеше ми се да изпитвам благодарност заради това, което ми бяха дали там — знания, съчувствие, обич. Не можех да си представя, че Сотар или Явин биха предали моята обич. Донякъде дори можех да си обясня защо нашата Майка и нашият Баща бяха постъпили така с мен. Господарят живее в същата клопка, в която и робът, и може би му е дори по-трудно да надзърта извън нея. Но Торм и неговият двойник Хоби въобще не желаеха да поглеждат навън — те ценяха единствено силата, най-жестоката власт над другите хора. Моето бягство несъмнено бе разгневило Торм. Що се отнася до Хоби, който открай време ме мразеше, мисълта, че се разхождам някъде на воля, вероятно го влудяваше, изпълваше го с непреодолимо желание за мъст. Не се и съмнявах, че е тръгнал по следите ми. Освен това ужасно се страхувах от Хоби. Не можех по никакъв начин да се меря с него, а сега водех със себе си и едно малко беззащитно дете. Мелле само щеше да пробуди жестокостта му. Знаех много добре на какво е способен.
Събудих Мелле преди изгрев-слънце и малко след това се отправихме на път. Всичко, което исках, бе да вървим, да трупаме мили зад гърба си.
През целия ден вървяхме през равна, открита местност, подминахме няколко селца в далечината и избегнахме няколко ферми и лаещите им кучета. Пътят се виеше из пасища и често виждахме животни. Срещнахме и едно краварче на кон — тръгна с нас, за да си поговорим. Мелле се изплаши от него и застана от другата ми страна, аз също не горях от желание за компания. Но момчето не проявяваше никакво любопитство откъде идваме и накъде отиваме. Слезе от коня и тръгна редом с нас, като през цялото време ни разправяше за своето конче, за добитъка и за господарите — за всичко, което му хрумне. Мелле постепенно се успокои. Когато й предложи да се повози на коня, тя отпърво се дръпна, но беше привлечена от спокойното дребно животно и накрая се съгласи да я качим на седлото.
Нашият нов приятел ни каза, че излязъл да търси няколко изгубени крави, били се отделили от стадото, но изглежда, не бързаше да ги открие и продължаваше да върви с нас миля след миля. Мелле се поклащаше на седлото и се оглеждаше доволно. Когато по някое време го попитах за реката, той каза, че била на изток, а не на север, и след като продължих да упорствам, възкликна:
— Ох, ама ти питаш за река Салли! Чувал съм я само по име. Тя е много, много далече, чак на края на света! Нашата Амбаре се влива в нея, поне така казват, но нямам представа колко път е дотам. Бая време ще трябва да повървите. По-добре вземете коне!
— Ако тръгнем на изток, ще излезем ли на вашата река?
— Да, но и дотам е много път. — Даде ни объркани напътствия за някакъв път за кервани и каруци, но накрая махна с ръка и рече: — Разбира се, ако прехвърлите ей онзи хълм, малко след това ще слезете право при реката.
— Значи най-добре да минем оттам — отвърнах, а той каза:
— Може и аз да дойда с вас. Току-виж кравите са там. Думите му отново пробудиха подозренията ми.
Страхът заразява ума. Докато крачехме рамо до рамо, взех да се чудя дали не ни следи и не ни е повел към клопка и как да се отървем от него; същевременно бях сигурен, че е просто самотен младеж, който се радва на нашата компания. Тъй като се умълчах, той подхвана разговор с Мелле: тя му задаваше най-различни въпроси за коня и поводите. Скоро той започна да я учи да язди, позволи й сама да държи юздите и й обясни как да накара неговият Призрак да препусне в тръс. Говореше с мек и приятен глас и се държеше мило и с кончето, и е нея. Трудно бе да му нямаш доверие. Но аз продължавах да съм изпълнен с подозрителност и тревога. Ако наистина бе толкова далече до Сенсали, колкото твърдеше този младеж, и ако двамата с Мелле не можехме да изминем повече от десет мили на ден, колко време щеше да ни отнеме да стигнем там? Сред откритите поля и голите хълмове се почувствах ужасно беззащитен — лесно щеше да ни забележи всеки, който ни търсеше.
Поне засега напътствията на нашия спътник се оказваха верни — след като изкачихме няколко възвишения видяхме пълноводна река на няколко мили от нас, течеше на североизток. Спряхме на билото и седнахме в една брезова горичка, за да споделим храната си с неканения ни водач. Мелле наричаше нашия спътник „пастир-ди“, което го накара да се усмихне, той пък й казваше Малкия. Тя седна до мен, но разговаряше с него. Разбъбриха се за коне и крави. Забелязах, че тя непрестанно му задава въпроси, както правят всички деца, без никакво съмнение подтиквана от чисто любопитство, но същевременно по този начин не му даваше възможност да ни разпитва. Хитруша.
От време на време по реката минаваше лодка или баржа и спътникът ни заяви:
— Ето, че стигнахте. Слезте в града и се качете на някоя лодка и тя ще ви откара, докъдето пожелаете.
— А къде е градът? — попита Мелле.
— Ей там долу. — Той махна с ръка към мястото, където реката се губеше между ниските хълмове. — Аз няма да дойда с вас. Съмнявам се кравите ми да са стигнали чак там. Но вие слезте в града и си намерете лодка и тя ще ви откара, докъдето пожелаете. Нали?
Стори ми се странно, че повтаря тази фраза, сякаш я е запаметил, като че ли някой му бе казал как да ни упъти в клопката.
— Да — каза Мелле. — Нали, Авви?
— Ами да — отвърнах уклончиво.
Раздялата й с кончето бе доста емоционална — тя го прегърна, потупа го по шията, погали го по главата и накрая се сбогува със стопанина му. Изпрати го с поглед, докато се отдалечаваше по билото, и после въздъхна:
— Колко са хубави.
Срамувах се от себе си, но не можех да се отърва от подозренията.
— Значи — отиваме в града и се качваме на някоя лодка? — попита тя.
— Не.
— Защо?
Осъзнах, че не мога да споделя с нея подозренията си. Трябваше да продължим, да избягаме от човека, който ни преследва, но нито един начин на пътуване не ми се струваше достатъчно безопасен.
— Или да купим коне, както каза той. Само че конете не са ли скъпи?
— Скъпи са. Пък и трябва да можеш да яздиш.
— Че аз мога. Е, мъничко.
— Но аз не мога — отвърнах.
Така че продължихме да вървим. Спускането беше лесно, Мелле подскачаше край мен. В подножието на хълма излязохме на пътека, която вървеше по брега на реката.
— Най-добре да продължим с лодка — каза Мелле. — Нали?
Отговорността ми за нея тежеше като камък на гърба ми. Ако бях сам, щях да тичам, да се крия, да съм далече оттук… Ядосах й се, че ме забавя, че настоява да й кажа как ще продължим.
— Ще видим — казах.
Продължихме по пътеката, излязохме на коларски път и когато съвсем доближихме реката, видяхме покривите на неголямо градче, после кей и вързани там лодки.
Бях помолил бог Късмет да благослови това дете така, както беше благословил и мен. Можех ли да му се доверя и този път? Само глупак постъпва така, сякаш знае повече от Късмет. Винаги съм бил глупав, но не чак толкова.
— Ще решим, когато стигнем — казах след около половин миля мълчание.
— Можем да платим, за да ни вземат. Нали?
Кимнах.
Минахме покрай една ябълкова градина, влязохме в града и се спуснахме към кея. Там нямаше големи лодки, нямаше всъщност и хора. Видях една схлупена гостилница със зейнала врата и надзърнах вътре. Едно джудже, не по-високо от Мелле, обаче с голяма красива глава и намръщено лице, ни погледна иззад тезгяха и каза:
— Ти комай си от Блатата. Какво да бъде?
Едва не се обърнах да побягна.
— Ей, какво е това с теб? Кутре? Не, в името на Сампа, това е хлапе. Две хлапета. Какво ще искате, мляко?
— Да — рече Мелле. — Ако обичате.
Той наля две купи мляко и ние седнахме на една ниска масичка, за да ги изпием. Дребосъкът стоеше зад тезгяха и ни гледаше. Втренченият му поглед ме смути, но Мелле, изглежда, не му обръщаше внимание, защото на свой ред го оглеждаше, забравила обичайната си свенливост.
— Има ли наистина черна котка? — попита го.
— Защо да има черна котка?
— Заради картинката на вратата.
— А, да. Няма котка. Това е гостилница. „Черната котка“. Благословията на Енну. Накъде сте тръгнали? Сами ли сте?
— Надолу по реката — отвърнах.
— С лодка ли дойдохте? — Той погледна през вратата към кея.
— Не. Пеша. Но май ще е по-добре да вземем лодка.
— Днес няма да можете. Но утре минава баржата на Педри.
— Надолу ли?
— Чак до Сал ли — отвърна дребосъкът. Реших, че така наричат Сенсали по тези места.
Той напълни отново купите, после донесе две чаши плодово вино. Сложи едната пред мен, а другата вдигна за тост.
Отпих заедно с него. Мелле вдигна купата, за да ни прави компания.
— Може да останете за тази нощ, ако искате — предложи дребосъкът. Мелле ме погледна с блеснали очички. Свечеряваше се. Помъчих се да прогоня страховете си и да приема това, което ни предлагаше Късмет. Кимнах.
— Имате ли с какво да платите? — попита дребосъкът.
Извадих няколко бронзови монети от джоба си.
— Защото ако нямате, ще изям хлапето — продължи джуджето съвсем сериозно и се наведе към Мелле, разперил ръце. Тя се дръпна към мен и извика, но после се разсмя — още преди аз да се засмея на шегата му. Джуджето също се хилеше.
— Уплаши ме — оплака се тя и това му достави удоволствие. Усещах как бие сърчицето й.
— Прибери си парите — каза дребосъкът. — Ще си оправим сметките на тръгване.
Прати ни на горния етаж, в малка стаичка с прозорци към фасадата. Беше чисто, но тясно — имаше пет легла, натъпкани едно до друго. Вечерята бе вкусна — ядохме в компанията на неколцина товарачи. Те почти не говореха, стопанинът също не беше многословен. След вечеря двамата с Мелле се разходихме до пристанището, за да се полюбуваме на трепкащите върху гладката водна повърхност светлинки, после си легнахме.
Не можех да заспя, борех се със собствените си страхове. По някое време задрямах, но изведнъж се сепнах, скочих и посегнах към ножа, който бях сложил до леглото. Някой се качваше по стълбите. Спря за малко, после тръгна пак. Вратата изскърца.
Влезе мъж. Едва различавах силуета му на слабата светлина от прозорците. Седях неподвижно, затаил дъх, стиснал ножа.
Мъжът тромаво мина покрай мен и се тръшна на едно легло. Изпъшка, събу си обущата, легна, повъртя се малко, измърмори някаква ругатня и скоро след това захърка. Помислих, че се преструва, за да помислим, че спи. Но той продължи да хърка и хърка чак до зори.
Когато се събуди и видя непознат мъж в стаята, Мелле се изплаши и поиска веднага да си тръгнем.
Дребосъкът й сипа топло мляко за закуска, а на мен предложи топло вино, даде ни и по филия топъл хляб и праскови. Бях твърде изнервен и неспокоен, за да чакам баржата, и казах, че ще продължим пеша.
— Щом искате да вървите, ваша воля — отвърна той. — Но ако ще плавате, баржата до час-два ще е тук.
Мелле кимна и аз се съгласих.
Баржата спря на пристанището в ранния предобед — дълга и с надстройка като на лодката на Аммеда в Блатата. Палубата беше отрупана със сандъци, бали сено, няколко клетки с пилета и най-различни други стоки. Докато вървеше разтоварването и товаренето, попитах капитана дали ще ни вземе и се уговорихме за един сребърник до Сенсали, със спане на палубата. Върнах се в „Черната котка“ да уредя сметката.
— Една бронзова половинка — рече джуджето.
— Две легла, храна и напитки — възразих и сложих на тезгяха четири бронзови монети.
Той побутна две от тях към мен.
— Не ми се случва често да приемам гости с моя размер — отвърна, без да се усмихва.
И тъй напуснахме града, качихме се на баржата на Педри и по обед отплавахме надолу по Амбаре. Слънцето грееше ярко, на пристанището цареше радостно оживление и Мелле бе развълнувана от перспективата да плаваме по реката, макар че странеше от всички на борда и не се отделяше от мен. Зарадвах се, че се отделяме от сушата, и казах наум една благодарствена молитва към Господаря на изворите и реките, бях я научил от вуйчо ми във Феруси.
С Мелле стояхме до перилото и гледахме как товарачите развързват и мятат въжетата и как пролуката разпенена вода между баржата и пристана постепенно се разширява. И тъкмо когато поемахме по течението, един мъж бързо се спусна по улицата и спря на ръба на кея. Беше Хоби.
Присвих се мигновено, седнах на палубата и прикрих лицето си с ръце.
— Какво има? — попита Мелле и клекна до мен.
Надзърнах предпазливо над рамото й. Хоби стоеше неподвижно и гледаше след баржата. Нямаше начин да разбера дали ни е видял.
— Клюнчо, какво стана? — прошепна Мелле.
Събрах сили и отвърнах:
— Лош късмет.
Градът се изниза бавно и изчезна. Носехме се лениво по течението под горещите слънчеви лъчи. Казах на Мелле, че съм видял един мъж, когото познавам.
— От къщата на Барна ли? — попита тя, продължаваше да шепне, сякаш Хоби можеше да ни чуе.
Поклатих глава.
— Отпреди много години. Когато бях роб в града.
— Той лош ли е? — попита тя и аз отвърнах:
— Да.
Съмнявах се, че ме е видял, но това не можеше да ме успокои — достатъчно бе да разпита хората на пристанището или в „Черната котка“ дали са виждали мургав младеж с голям нос, който да прилича на хората от Блатата.
— Не се тревожи — казах. — Ние плуваме, а той е пеша.
Но това също не беше успокоително. Баржата плаваше съвсем бавно, спираше във всяко градче и селце, разтоварваше и товареше стоки и вземаше и оставяше пътници. Капитанът обясни, че на обратния път нагоре по течението щели да я теглят коне и тогава щяла да се придвижва още по-бавно. Трудно беше за вярване. Амбаре описва широки завои из просторна равнина и тече съвсем бавно, има много меандри и безброй разливи и странични канали, така че на места водите й едва се местят. Случваше се да се изравним със стада добитък, подкарвани от прекупвачи от едно градче в друго, и ни трябваше доста време, за да ги изпреварим.
Дните бяха приятни, скучни и спокойни, но всеки път, когато спирахме на някое пристанище, страховете ми се пробуждаха и оглеждах всички лица на кея. Измъчваше ме нерешителност, не знаех кое е по-добре — дали да продължим плаването, или да слезем в някое градче на източния бряг и да тръгнем към Сенсали пеша, като избягваме градовете и селата. Но въпреки че Мелле бе в много по-добра форма, отколкото когато я намерих, все още не можеше да върви бързо и продължително. Изглежда, най-умното бе да продължим с баржата, поне докато не стигнем на ден път от Сенсали. Последното градче от пътуването, преди да се срещнат реките, се казваше Беметте и реших, че трябва да го избегна на всяка цена. Капитанът каза, че там имало сал през реката и тъкмо това ми трябваше, ала пък се опасявах, че Хоби може да ни причаква. Можех само да се моля да не ни изпревари. На кон, с бърз ход и дори с каруца той със сигурност щеше да стигне преди баржата до което и да било от селата на западния бряг.
Педри, капитанът, не ни обръщаше почти никакво внимание, същото можеше да се каже и за неговия помощник. Ние бяхме товар, също като сандъците, балите и клетките с пилета, козите, изнурените старици и едно младо жребче, което непрестанно се опитваше да скочи във водата. Сами се грижехме за прехраната си — купувахме продукти от селцата и градчетата, в които спирахме. Мелле се сприятели с пилетата, които щяха да пътуват чак до Беметте: били предназначени за разплод, заради красивите си опашки и перестите крачета. Купих торбичка зърно, та Мелле да ги храни. Тя им измисли имена и седеше с часове при тях. Изглежда, нестихващото им писукане я успокояваше. Само когато в небето се появеше самотен ястреб, пилетата се умълчаваха, притискаха се едно в друго и прибираха шарените си опашки.
— Не се бой, Червенушко — успокояваше ги Мелле. — Няма нищо, Малчо. Не бери грижа, Скокльо. Той не може да ви направи нищо. Няма да му позволя.
Не се бой, Клюнчо.
Четях книгата. Разказах на Мелле няколко стари поеми и тя се научи да декламира „Мостовете на Нисас“. Постепенно навлязохме и в „Чамхан“.
— Гав, съжалявам, че не мога да съм ти малко братче — прошепна ми тя една нощ насред тъмната река, под звездите. Аз отвърнах също шепнешком:
— Ти си ми сестричка.
Слязох от баржата на едно пристанище на източния бряг. Педри и хората му почнаха да разтоварват бали сено. Тук нямаше градче, само складове и неколцина пастири, които ги пазеха.
— Колко път е до Беметте? — попитах един от тях и той отвърна:
— Два-три часа с добър кон.
Върнах се на баржата и казах на Мелле да си събира багажа. Моята раница вече беше готова, натъпкана с толкова храна, колкото можех да нося. Бях платил за превоза още на тръгване. Слязохме на брега и докато минавахме покрай Педри, му казах:
— Тръгваме си, фермата ни е ей нататък. — И посочих на югоизток. Той само изсумтя. Отдалечихме се от Амбаре в посоката, която бях посочил, докато не се скрихме от поглед, после свърнахме на североизток, накъдето трябваше да е Сенсали. Местността беше равнинна, покрита с висока трева, само на места се мяркаха рехави групички дървета. Мелле крачеше бодро до мен. Чух я да шепне:
— Сбогом, Скокльо, сбогом, Червенушке, сбогом, Малчо, сбогом, Златоочко…
Нямаше път. Нямаше по какво да се ориентираме. Далече на север се виждаше синкава линия облаци, а може би хълмове, може би бяха от другата страна на реката. Определях посоката единствено по слънцето. Вечерта спряхме в една горичка. Не бяхме видели жива душа, но бях сигурен, че Хоби е по следите ни или че ни очаква някъде отпред. Бях толкова изплашен, че не можах да заспя. Събудих Мелле още преди изгрев-слънце и тръгнахме пак. Слънцето изплува от изток, огромно и червено.
Почвата взе да става мочурлива, стигнахме до тръстики. По обед видяхме Сенсали.
Беше много голяма и широка. Не беше дълбока — виждаха се плитчини и пясъчни ивици навътре в течението, а също и множество канали, но от брега нямаше начин да се определи къде се усилва течението и кои са най-дълбоките места.
— Ще тръгнем на изток покрай реката — казах на Мелле. — Трябва да намерим брод или сал. Месун е далече нагоре по течението, така че ще се движим в правилната посока и ще прекосим реката при първа възможност.
— Ами добре — отвърна Мелле. — Как се казва тази река?
— Сенсали.
— Хубаво е, че реките имат имена. Като хората. — А после си измисли песничка с името на реката и я тананикаше с тъничкото си гласче, докато вървяхме. „Сенсали, сен-салиий…“ Беше трудно да се върви през гъстия върбалак и скоро слязохме на самия бряг, гладък и покрит с кал, камъни и пясък.
Тук можеха да ни видят отдалече, но ако Хоби беше по следите ни, бездруго нямаше начин да се скрием. Намирахме се в открита безлюдна местност. Видяхме само един елен и няколко подивели крави.
Когато спряхме, та Мелле да си почине, реших да си опитам късмета с въдицата, но улових само няколко дребни рибки. Водата бе съвсем бистра и течението не изглеждаше силно. Огледах няколко места, които ми се сториха подходящи за прекосяване, но брегът от другата страна беше стръмен, почти отвесен, така че продължихме.
Вървяхме така три дни. Имахме храна за още два, след което можехме да разчитаме единствено на риболова. Вечерта на третия ден Мелле бе направо капнала. Аз също. Усещането, че ни преследват, изтощаваше силите ми, бях спал съвсем малко, защото нощем непрестанно се будех. Оставих Мелле да седи на една пясъчна издатина под надвиснала над водата върба и се изкатерих по брега, за да огледам за брод. Недалеч пред нас видях едва забележими следи — спускаха се към водата. Там май наистина имаше брод, защото реката се разливаше.
Погледнах назад и зърнах самотен конник: приближаваше се покрай брега.
Изтичах при Мелле, викнах й: „Тръгваме!“ и метнах раницата на гърба си. Тя ме погледна изплашено и объркано, но веднага сграбчи вързопа с вещите си. Улових я за ръка и я задърпах с всички сили към брода, който бях видял. Коне и каруци бяха пресичали реката тук. Нагазихме във водата и аз извиках:
— Като стане дълбоко, ще те гушна.
Отначало виждах съвсем ясно брода, тъй като водата беше прозрачна и чиста. Някъде към средата на реката отново погледнах назад. Конникът ни бе видял. Тъкмо влизаше във водата, краката на коня вдигаха пръски. Беше Хоби. Видях лицето му, обло, сурово и мрачно, лицето на Торм, лицето на нашия Баща, лице на робовладелец и на роб. Беше се озъбил, пришпорваше коня и крещеше нещо, но не чувах какво.
Мярнах всичко това с един поглед и продължих навътре, напряко на усилващото се течение, дърпах детето след мен. Когато водата стана твърде дълбока, викнах:
— Мелле, яхни ме на конче. Обаче не ме стискай за гърлото, че ще ме задушиш.
Вече знаех къде съм. Вече бях газил през тази река, с това бреме на плещите. Вече не се оглеждах, защото нямаше смисъл, а навлязох смело в дълбокото, отпърво право към отсрещния бряг, ала после се сетих, че посоката е опасна, и извих надясно; пристъпвах внимателно и опипвах дъното с крака. В един момент течението ме повлече с неочаквана и ужасяваща сила, опитах се да заплувам, но само плясках безпомощно във водата, и тъкмо когато почнах да се давя, отново напипах дъното с крак. Мелле ме бе стиснала отчаяно за гушата. Успях да се преборя с течението и пристъпих бавно напред, но вече си проправях път из плитчините и можех да се хващам за корените и надвисналите клони на върбите. Едва сега погледнах назад.
Бурното течение в средата на реката носеше коня надолу. Без ездач.
Цялата сила на реката се събираше, в този тесен канал, малко по-надолу от мястото, където бяхме успели да я прекосим.
Мелле най-после престана да ме души, трепереше цялата. Изпълзях на брега, пуснах я и се свлякох на пясъка. Нямах сили да помръдна. Гледах реката и бушуващите вълни, с които се бореше конят. Най-сетне той опря копита в дъното, видях как се изправя, как се препъва и подскача… накрая се измъкна на отсрещния бряг. Огледах водата, островчетата, чакълените прагове нагоре и надолу по реката, отново и отново. Пясък, камъни и шуртяща вода.
— Гав, Гав, Клюнчо — хлипаше Мелле. — Ставай. Да вървим. Да се махаме оттук. — Задърпа ме да се изправя.
— Ей сега… — опитах се да отговоря, но открих, че не мога.
Последвах я със залитане през върбовата горичка. След малко краката ми поддадоха и паднах на тревата. Опитах се да кажа на Мелле, че всичко е наред, но не можех да говоря. Дори въздух не можех да си поема. Сякаш отново бях във водата — под водата. Само дето продължавах да виждам съвсем ясно. А сетне се спусна мрак.
Когато се свестих, беше нощ, топла и облачна. Реката беше широка черна ивица между светлите пясъчни брегове. Нещо малко и мокро, но топло се притискаше към мен. Осъзнах, че е Мелле. Събудих я и тръгнахме в мрака през шубраците. Стигнахме малка падина, която изглеждаше подходяща за лагер, но бях твърде изморен, за да напаля огън. А бяхме мокри до кости. Въпреки това се увихме с одеялата, Мелле се сгуши в мен и заспахме.
Страховете ми се бяха изпарили. Бях преминал втората река. Спах дълго и дълбоко.
Събудихме се много след изгрев-слънце. Проснахме мокрите си дрехи да изсъхнат и похапнахме мухлясал хляб, спотаени в храсталака. Мелле не беше пострадала, но се озърташе обезпокоено.
— Не трябва ли да бягаме оттук? — попита.
— Не — отвърнах. Преди да закусим, бях слязъл до брега и бях огледал реката. Логиката ми подсказваше, че трябва да се страхувам, че Хоби би могъл да я преплува и да се спотайва наблизо, но същевременно един друг, неподплатен с никаква логика и напълно уверен глас ми нашепваше: „Ти си в безопасност, няма го вече, връзката е прекъсната“.
Мелле ме гледаше с ококорени, изпълнени с вяра очички.
— Вече сме в Урдайл — обясних й. — Тук няма роби. Нито ловци на роби. Освен това… — Не знаех дали е видяла Хоби да ни преследва в реката и има ли смисъл да й казвам за него. — Освен това мисля, че сме свободни.
Известно време тя обмисля думите ми.
— Мога ли пак да те наричам Гав?
— Пълното ми име е Гавир Айтана Сидой — отвърнах. — Но нямам нищо против Клюнчо.
— Клюнчо и Пискливка — прошепна Мелле и се засмя. — Аз ще продължавам ли да съм Мив?
— Може. Стига да искаш.
— Ще видим ли онзи прочут книжник в града?
— Да — отвърнах.
И тъй, след като дрехите и багажът ни изсъхнаха, се отправихме на път.
Пътуването ни до Месун беше лесно, както всъщност и целият път досега, ако забравим страховете, които ме измъчваха, и рискованото пресичане на реката. Нямах представа какво ще правим, когато стигнем Месун, и с какво ще се прехранваме, но да задавам прекалено много въпроси щеше да е проява на неблагодарност към бог Късмет и Енну. Те бяха с нас досега и не вярвах да ни изоставят точно в този момент. Докато вървяхме, затананиках химна на Каспро.
— Не те бива много в пеенето — отбеляза моята малка спътничка.
— Знам. Пей ти тогава.
Тя подхвана с тънкото си неуверено гласче една любовна песен, която бе чула в къщата на Барна. Спомних си за красивата й сестра и се зачудих дали Мелле също ще стане хубавица. Улових се, че си мисля: „Дано я пощади съдбата!“ Но това бяха мисли на роб. Време беше да се науча да разсъждавам като свободен човек.
Урдайл беше приятна страна с ябълкови градини и пътища, очертани с тополи, издигаше се постепенно от реката към синкавите хълмове, които бях съгледал в далечината. Вървяхме, понякога ни качваха каруцари, купувахме си храна от селските пазари или мляко от някоя селска женица. Често ми се караха, че съм помъкнал малкото си братче по друмищата, но Мелле се притискаше към мен и заявяваше на всеослушание, че съм най-добрият брат на света, с което бързо печелехме благоразположение и храна, както и предложение да преспим на меко и топло в някоя купа сено. И така след пет дни отново се върнахме при реката, която описваше широк завой встрани от пътя и излизаше при град Месун.
Построен на стръмните-хълмове над реката, с покриви от червени керемиди, кули и няколко красиви моста, Месун беше град от камък, но не беше заобиколен от стена. Това ми се стори странно. Нямаше врати, нито стражеви кули, нито дори пазачи. Не видях никакви войници. Влязохме в този голям град, сякаш влизахме в село.
Къщите се издигаха на три и четири етажа, улиците гъмжаха от хора, каруци и коне. Шумът, тълпата и суматохата бяха почти непоносими. Мелле ме стискаше за ръката. Минахме покрай един пазар до реката — в сравнение с него пазарът на Етра би изглеждал като селско площадче. На първо време исках да намеря подходяща странноприемница, където да се настаним, да се изкъпем и да сменим прашните си дрехи, и докато минавахме през пазара, се озъртах за табели. И изведнъж зърнах двама младежи да се спускат по една стръмна уличка — носеха дълги леки сиво-кафеникави наметала и плюшени шапки, нахлупени над ушите. Бяха досущ като от картинката в една книга в библиотеката на Еверра: „Двама книжници от Месунския университет“. Видяха, че ги зяпам, и единият ми намигна шеговито. Пристъпих напред и попитах:
— Простете, бихте ли ни казали как да стигнем до Университета?
— Право нагоре по улицата, приятел — отвърна този, дето ми беше намигнал, и ни огледа с любопитство. Не знаех какво да го попитам. Накрая се сетих.
— Има ли нататък стаи под наем?
Той кимна и каза:
— Най-евтино е в „Пъдпъдъкът“.
Приятелят му възрази:
— Не, в „Лаещото куче“
— Всичко зависи от вкуса ви към хапещи гадинки — каза първият. — Бълхи в „Пъдпъдъкът“, дървеници в „Кучето“.
И продължиха по пътя си, като се смееха.
Тръгнахме натам, откъдето бяха дошли. Скоро калдъръмът отстъпи място на стълби, които извиха покрай висока каменна стена. Някога, много отдавна, Месун бил укрепен град и това беше стената на цитаделата. Отвъд нея се издигаха палати от сребристосив камък, със стръмни заострени покриви и високи прозорци. Стълбището ни изведе на тясна криволичеща уличка с ниски къщички от двете страни и Мелле прошепна:
— Ето ги.
Бяха една до друга — две странноприемници, едната украсена с изрязан от дърво пъдпъдък, другата — с лаещо куче.
— Бълхи или дървеници? — попитах, а Мелле отвърна:
— Бълхи.
Тръгнахме към „Пъдпъдъкът“.
Изкъпахме се с огромно удоволствие и оставихме дрехите си на една жена с много кисела физиономия, за да ги изпере. Огледахме се за бълхи, но изглежда, бяха доста по-малко, отколкото в купите сено. След оскъдната и не особено вкусна вечеря Мелле заклюма. Беше на края на силите си. През последните няколко дни я спохождаха пристъпи на необясним плач и раздразнителност, като всяко уморено дете. Аз също бях доста изнервен, но усещах, че градът ме изпълва с енергия, която нямаше да ме остави да заспя. Попитах Мелле дали ще я е страх, ако я оставя и изляза да се разходя. Тя лежеше, завита с пончото и притиснала любимата си фигурка към гърдите.
— Не — каза ми. — Не се тревожи, Клюнчо. — Но ми се стори малко натъжена и колеблива.
— Мога и да остана.
— О, я излизай — възкликна тя. — Разходи си се. Аз ще поспя. — И затвори очички, намръщена, стиснала устни.
— Добре. Обещавам да се върна, преди да се стъмни. Тя не отговори, все така зажумяла. Излязох.
И щом стъпих на плочника пред „Пъдпъдъкът“, видях същите двама младежи.
— Избра бълхите, а? — попита ме усмихнато този, дето ми беше намигнал. Имаше приятна усмивка и отново ме погледна с любопитство. Реших да използвам тази възможност: може би беше знак, който трябваше да следвам.
— Вие студенти в Университета ли сте? — попитах.
Той спря и кимна. Спътникът му не изглеждаше тъй благоразположен.
— Да знаете как мога да стана и аз студент?
— Ха, точно това си помислих, че ще попиташ.
— Можете ли да ми кажете… към кого трябва… да се обърна…
— Не те ли праща някой? Учител, книжник, с когото си работил?
Сърцето ми се сви.
— Не.
Той поклати глава и каза:
— Знаеш ли, ела да пийнеш с нас в „Голямата бъчва“. Аз съм Сампатер Иле, а това е Гола Медерра. Той учи право, аз — писменост.
Представих се и добавих:
— Бях роб в Етра.
Трябваше да го кажа преди всичко друго, преди да узнаят, че са предложили приятелството си на роб.
— В Етра? Беше ли там по време на обсадата? — попита Сампатер, а Гола го задърпа:
— Хайде, жаден съм!
Пихме бира в „Голямата бъчва“ — шумна, претъпкана със студенти кръчма. Повечето бяха на моя възраст, някои по-големи. Сампатер и Гола, изглежда, си бяха поставили за цел да изпият колкото се може повече бира и да поговорят с всички в кръчмата, което не им попречи да ме представят на присъстващите и всеки от тях ми даде съвет при кого трябва да отида, за да ме вземат в Университета. Когато се оказа, че не познавам нито един от прочутите учители, които изреждаха, Сампатер попита:
— Добре де, няма ли поне един, при когото искаш да учиш? Някой, за когото си чувал?
— Оррек Каспро.
— Ха! — Той ме погледна, засмя се и вдигна халбата си. — Значи си поет, а?
— Не, не съм. Аз само… — Всъщност не знаех какъв съм и какъв искам да стана. Никога не се бях чувствал толкова невеж.
Сампатер пресуши халбата си и се провикна:
— Още една за мен и ще те отведа в неговата къща.
— Не бива…
— Защо не? Той не е преподавател и е много свестен. Не е нужно да му се кланяш и да угодничиш. Отиваме право при него, не е далече.
Успях да се измъкна с обяснението, че трябва да се върна при братчето си. Платих за бирите, с което им станах още по-симпатичен, и Сампатер ми обясни как да стигна до къщата на Каспро — била само на две преки.
— Още утре иди при него — заръча ми. — Или, чакай, ще мина да те взема.
Уверих го, че ще отида и ще кажа, че той ме е пратил, после се върнах в „Пъдпъдъкът“, замаян от изпитите бири.
Спах малко и неспокойно и на развиделяване се замислих какво да правя. Бях се отказал вече да се записвам за студент в Университета. Нямах достатъчно пари, нито нужната подготовка, и едва ли можех да стана като някой от лекомислените веселяци в „Голямата бъчва“. Макар че бяхме връстници, бяхме стигнали до възрастта си по различни пътища.
Това, от което имах нужда, бе работа, за да мога да издържам Мелле. В толкова голям, при това град без роби, сигурно имаше постоянна нужда от работна ръка. Знаех името на само един човек в Месун и реших да отида при него. Ако не получех работа там, щях да потърся другаде.
Щом Мелле се събуди, й казах, че ще излезем да си купим дрехи. Това й хареса. Киселата съдържателка ни обясни как да стигнем до пазара в подножието на хълма и там открихме много сергии с нови и употребявани дрехи, някои на съвсем прилични цени.
Видях, че Мелле гледа с възхита една захабена шарена копринена роба, и казах:
— Пискливке, вече не е необходимо да се правиш на Мив.
Тя присви свенливо рамене и промърмори:
— Прекалено е голяма.
И наистина, това бе роба за голяма жена. След като й се полюбува още малко, Мелле добави:
— На Диеро щеше да й стане.
Права беше.
В края на краищата купих панталони, ленени ризи и наметала, каквито носеха момчетата в Месун. На Мелле взех и една елегантна жилетка с копчета от медни грошове. Тя все ги поглеждаше, докато се изкачвахме към цитаделата, и по едно време рече засмяно:
— Е, вече винаги ще си имам парички.
Хапнахме хляб със зехтин и маслини на една сергия и после предложих:
— Сега да отидем да навестим прочутия книжник.
Личицето на Мелле грейна и тя изприпка по каменните стъпала пред мен. Следвах я, изпълнен със сляпа и твърда решимост. Бях взел малкия увит в коприна пакет от странноприемницата.
Сампатер ме бе упътил добре и лесно открих къщата, която бе описал — висока и тясна, опряна в скалистия хълм, последната къща на улицата. Вдигнах ръка и почуках.
Отвори млада жена. Лицето й беше бледо, кожата й бе толкова прозрачна, че сякаш сияеше. С Мелле се втренчихме в косата й — никога не бях виждал такава коса. Беше като кълбо от невероятно фини златни жички, като позлатено и сресано руно, истински сияещ ореол около главата й.
— Ох! — възкликна Мелле и аз едва се сдържах също да не възкликна.
Младата жена се усмихна. Лекичко. Сигурно бяхме много смешни, голямо й малко момче, чистички, с изопнати от напрежение лица, ококорени на прага. Усмивката й беше мила и ме насърчи.
— Дойдох в Месун да видя Оррек Каспро — ако е възможно — казах смутено.
— Мисля, че е възможно — отвърна тя. — За кого да предам?
— Гавир Айтана Сидой. А това е… брат ми… Мив…
— Аз съм Мелле — прекъсна ме Мелле. — И съм момиче. — Повдигна раменца и сведе засрамено очи. Приличаше на малко ястребче.
— Заповядайте — покани ни младата жена. — Аз съм Мемер Галва. Ще ида да проверя дали Оррек е свободен… — И се отдалечи по коридора, великолепната й коса сияеше около главата й.
Спряхме в тесния коридор. Имаше няколко врати, и от двете страни.
Мелле ме хвана за ръката и прошепна:
— Нали нямаш нищо против, че вече не съм Мив?
— Разбира се. Дори се радвам, че не си Мив.
Тя кимна, след това подскочи и възкликна:
— Олеле!
Проследих погледа й. В коридора бе излязла лъвица.
Не ни обърна никакво внимание, а спря пред една от вратите, размаха опашка и погледна лениво през рамо. Не беше като черните блатни лъвове — имаше пясъчен цвят и бе доста по-едра. Успях да промълвя:
— Енну!
— Идвам — чухме женски глас и една жена излезе в коридора, видя ни и спря. — О, горките — рече. — Не се плашете. Тя е питомна. Защо не влезете в гостната при огнището?
Лъвицата се завъртя и клекна, огледа се нетърпеливо. Жената я потупа по главата и й прошепна нещо. В отговор се чу жалостиво ръмжене.
Погледнах Мелле. Беше се вцепенила и не откъсваше очи от лъвицата, но не можех да определя дали от ужас, или от възхищение. Жената се обърна към нея и каза:
— Казва се Шетар и е с нас от съвсем малка. Искаш ли да я погалиш? Много обича да я галят.
Имаше много приятен глас, нисък и същевременно мек, почти пресипнал, с едва доловими омайни нотки. Говореше с планински акцент като Чамри Берн.
Мелле ме стисна за ръката и кимна.
Приближих внимателно огромното животни. Жената ни се усмихна и каза:
— Аз съм Грай.
— Това е Мелле. А аз съм Гавир.
— Мелле! Какво хубаво име! Шетар, поздрави Мелле.
Лъвицата се изправи рязко, обърна се към нас и направи дълбок поклон — по-точно протегна лапи напред, както правят котките, и опря брадичка на тях. След това се надигна и погледна многозначително Грай, а тя извади нещо от джоба си и го хвърли в зейналата й паст.
— Добро коте — похвали я.
След малко Мелле вече галеше лъвицата и Грай й отговаряше на всички въпроси за Шетар.
После се обърна към мен:
— Ти нали си дошъл да се видиш с Оррек?
— Да, но… но една красива жена ни каза да почакаме.
В този момент Мемер Галва се появи на прага и каза:
— Оррек каза да се качиш в читалнята. Ела с мен.
— А Мелле може да остане при Шетар — добави Грай.
— О, да, с удоволствие. — Мелле ме погледна въпросително.
— Разбира се — казах. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че не можех да мисля. Последвах бледото сияние на косата на Мемер нагоре по тесните стълби.
Още щом вратата се отвори, вече знаех къде се намирам. Познавах тази стая, помнех я. Бях идвал тук много пъти — в тази тъмна стая до отрупаното с книги писалище под високия прозорец, при лампата. Познавах и лицето, което се извърна към мен — будно, печално, честно. Познавах гласа, който произнесе името ми…
Не знаех какво да кажа. Стоях като вкаменен. Той ме погледна настойчиво.
— Какво има? — попита с ниския си глас.
Едва успях да промълвя, че съжалявам, че го безпокоя, а той ме покани да седна, разчисти книгите от едно кресло и се настани срещу мен.
— Е?
Стисках с нервни пръсти пакета. Развих го, опипах слепените листове пергамент и му подадох книгата.
— Когато бях роб, ми забраняваха да чета творбите ви. Но получих тази книга от друг роб. Изгубих я, когато изгубих всичко, но тя отново дойде при мен. Прекосих с нея реката на смъртта и реката на живота. Тя беше пътеводна светлина към мястото, където се крие съкровищницата. Беше мой водач. И ето… ето, че я последвах до нейния създател. Щом ви видях, разбрах, че съм ви познавал през целия си живот. Разбрах, че е трябвало да дойда точно тук.
Той взе книгата и погледна захабената й, пострадала от влагата корица. Разлисти я внимателно. Зачете от страницата, на която отвори:
— „Има три неща, които, докато растат, придават сила на душата — любовта, знанието и свободата“. — Въздъхна. — Трябва да съм бил горе-долу на твоята възраст, когато написах това — рече и се подсмихна. После вдигна глава и ме погледна. Подаде ми книгата и каза: — За мен е чест, Гавир Айтана. Това е дар, който само читателят може да даде на писателя. Има ли нещо, което да направя в замяна?
Говореше също като Чамри Берн.
Бях онемял. Внезапният ми изблик бе секнал, езикът ми отново бе вързан.
— Всъщност може да поговорим за това и по-късно — успокои ме той. — Разкажи ми първо за себе си. Къде си бил в робство? Не е в моята част на света, това е сигурно. Робите в Предпланинието са също толкова невежи, колкото и господарите им.
— В Къщата на Арка, в град Етра — отвърнах. Очите ми се наляха със сълзи.
— Но произхождаш от Блатата, нали?
— Със сестра ми сме били отвлечени от ловци на роби… — И разказах цялата си история, а когато спирах, за да си поема дъх, той ме окуражаваше или задаваше въпроси. Пропуснах единствено да разкажа за смъртта на Салло, защото не исках да прехвърлям бремето на своята мъка в сърцето на един непознат. Когато стигнах до завръщането ми в гората и как сме се срещнали с Мелле, очите му блеснаха.
— Мелле се казваше майка ми — рече. — А също и дъщеря ми. — Гласът му потрепери и той отмести поглед. — И сега водиш това дете с теб, така ли? Мемер ми каза.
— Не можех да я оставя там — отвърнах, сякаш се извинявах.
— Други биха го сторили.
— Тя е много надарена — не съм срещал толкова умно дете. Надявах се, че тук… — Не довърших. Какви надежди можеше да има, и за Мелле, и за мен?
— Тук със сигурност може да получи това, от което има нужда — отвърна Оррек Каспро, без изобщо да се замисли. — Но как успя да изминеш толкова път от Данеранската гора до Месун с малко дете? Едва ли е било лесно.
— Не беше никак трудно, докато не узнах, че моите… врагове в Аркаманд все още ме преследват и че са по дирите ми. — Но тъй като не му бях разказал за Торм и Хоби, се наложи да обясня кои са, а също и как е загинала сестра ми в техните ръце.
Когато стигнах до това как Хоби ме е преследвал и как сме пресекли Сенсали, той се напрегна като мъжете в лагера на Бригин, докато им декламирах „Обсадата и падането на Сентас“.
— Видя ли го да се дави? — попита.
Поклатих глава.
— Видях, че конят е без ездач. Нищо повече. Реката е широка и пълноводна. Може би се е удавил. А може би не. Но аз мисля… — не знаех как да го обясня. — То е… като да се скъса верига.
Каспро се замисли и каза:
— Искам Мемер и Грай да чуят това. И да ми разкажеш по-подробно за тези твои „спомени“ — твоите видения. За това как си ме видял! — Вдигна глава и се разсмя, гледаше ме с нескрита радост и симпатия. — Нямам търпение да се срещна с твоята малка спътница. Да слезем при нея, а?
Зад къщата имаше тясна градина, втъкната между стените на приземния етаж и скалата, която се издигаше нагоре. Беше ясна късна утрин, цветята ухаеха. За един кратък миг си спомних и тях. Имаше и малък шадраван, от който водата по-скоро капеше. Жената и лъвицата се бяха разположили на каменната пейка и плочите до фонтана, с тях беше и Мелле — продължаваше да гали замечтано косматата глава на лъвицата.
— Сигурно вече си се запознал с жена ми, Грай Барре — каза Каспро. — Ние с нея сме планинци. Мемер Галва дойде с нас от своя дом в град Ансул — ще ни гостува тази година. Уча я на съвременна поезия, а тя ми преподава аритански, древния език на моя народ. Представи ми твоята спътница, ако обичаш.
Но щом се приближихме, Мелле изтича при мен и скри лицето си в дрехите ми. Не знаех какво да направя.
— Мелле — казах, — това е нашият домакин — прочутият книжник, когото дойдохме да видим.
Тя продължаваше да се притиска към крака ми й не го погледна.
— Няма нищо — каза Каспро. Лицето му обаче помрачня за миг. После, без да гледа Мелле, нито да се приближава към нея, каза с приятния си глас: — Грай, Мемер, нашите гости ни носят много интересни истории.
— Мелле ни разказа за пилетата на лодката — каза Мемер. Слънцето караше косата ида пламти. Не смеех да я погледна, но не можех и да не я гледам. Каспро седна на пейката до нея, аз се настаних на другата пейка, без да пускам Мелле от прегръдката си.
— Май е време да похапнем — каза Грай. — Мелле, ще дойдеш ли да ми помогнеш?
Мелле тръгна, но продължаваше да извръща глава от Каспро.
Извиних се за поведението й, но Каспро само махна с ръка.
— Как може да се държи иначе?
И като си припомних цялото ни пътуване, осъзнах, че единствените мъже, с които Мелле бе разговаряла и които бе поглеждала, бяха джуджето в странноприемницата, което вероятно бе сметнала за странна порода дете, и краварчето с коня, което постепенно бе спечелило доверието й. Беше стояла настрана от всички останали — лодкари, носачи, търговци. Досега не го бях забелязал. Сърцето ми се сви.
— Ти си от Блатата, нали? — попита ме Мемер, И тримата имаха красиви гласове — нейният бе като течаща вода.
— Роден съм там — бе всичко, което можах да кажа.
— Отвлечен от ловци на роби като малък, заедно със сестра му — добави Каспро. — Отвели ги в Етра. Там си получил образованието си, нали? Кой ти беше учител?
— Един роб. Еверра.
— Какви книги си чел? Не съм чувал в градовете-държави знанието да се цени особено — с изключение може би на Пагади, където има доста добри книжници, а също и прочути поети. Но предполагам, че войниците преобладават над книжниците.
— Всички книги, които имаше Еверра, бяха много стари — обясних. — Не ни позволяваше да четем съвременните — наричаше ги модерни поети.
— Като мен — засмя се Каспро. — Зная, зная. Нема, епосите и „Нравоучения“ на Трудек… С това започнах и аз в Дерисова вода! И тъй, получил си образование, за да можеш да учиш децата. Какво пък, и това не е малко. Макар че да държат един учител като роб…
— Не беше тежко робство — рекох. — Докато… — Нямах сили да продължа.
— Че може ли робството да не е тежко? — попита Мемер.
— Ако господарите ти не са зли хора — обясних — и ако не познаваш друг живот. Ако всички вярват, че така е устроен светът, тогава няма как да разбереш, че това е… погрешно.
— Наистина ли не го разбираше? — попита тя, без да обвинява, нито да спори; просто проявяваше интерес и същевременно разсъждаваше на глас. Погледна ме втренчено и продължи: — Бях робиня в Ансул. Всичките ми роднини също. Но не по рождение, а защото ни поробиха. Така че нямаше как да вярваме, че така е устроен светът и че такива са законите на природата. Но сигурно е било различно.
Щеше ми се да поговоря с нея за това, но сега не беше моментът.
— Един роб — обърнах се към Каспро — ме научи на вашия химн за свободата.
Мемер се усмихна и за миг лицето й се проясни. Въпреки че кожата й беше бледа, имаше черни очи. Святкаха като опали.
— Пяхме тази песен в Ансул, когато прогонихме алдите — каза тя.
— Всичко е в мелодията — намеси се Каспро. — Хубава мелодия. Завладяваща. — Протегна се, наслаждавайки се на топлината на слънцето, и продължи: — Ще ми се да науча повече за Барна и неговия град. Изглежда, там се е разиграла истинска трагедия. Разкажи ми всичко подробно. Но ти спомена, че си бил негов бард, рецитатор. Значи имаш добра памет?
— Много добра — отвърнах. — Това е моята дарба.
— Аха! — Изглеждаше впечатлен. — Помниш лесно, така ли?
— Без дори да полагам усилия. Тъкмо затова дойдох тук. Какъв смисъл главата ти да е натъпкана с всичко, което си прочел? Хората в гората обичаха да слушат истории. Но какво да правя с тях в Блатата? Или където и да било другаде? И тогава си помислих, че може би в университета…
— Да, да, разбира се. Или може би… Е, ще видим. Ето, че идва медеренде ферехо ен рефема — правилно го казах, нали, Мемер? На аритански това означава „хубава жена, която поднася храна“. Няма да е зле да научиш аритански, Гавир. Помисли си само, съвсем друг език — коренно различен — е, не напълно, като се има предвид, че е предтеча на нашия — и с него огромно поетично творчество! — Докато говореше с неприкрита страст, която — вече бях забелязал — бе типична за него, той се стараеше да не поглежда към Мелле, гледаше само жена си. Стана и й помогна да нареди храната върху една празна пейка: хляб и сирене, маслини, плодове и плодово вино.
— Къде сте отседнали? — попита Грай и аз отвърнах:
— В „Пъдпъдъкът“.
— Как са бълхите? — засмя се тя.
— Търпят се. Нали, Мелле?
Мелле поклати глава и се почеса по рамото.
— И Шетар има бълхи — каза Грай. — Лъвски обаче. Не ги дава на никого. А бълхите в „Пъдпъдъкът“ няма да я нападнат. — Шетар отвори око, когато чу името си, но реши, че храната не си заслужава внимание, и пак се унесе в дрямка.
След като хапна. Мелле седна на плочите до лъвицата и почна да я гали. С Грай си заговориха тихо.
Каспро говореше с мен, Мемер подхвърляше по някоя реплика. Това, което правеше Каспро, както усетих по някое време, бе да проучи по заобиколен и ненатрапчив начин докъде се простират знанията ми, какво съм учил и какво не. От малкото, което каза Мемер, останах с впечатлението, че притежава задълбочени знания за поезията и легендите. Но когато стигнахме до историята, тя призна, че е невежа и че познава само историята на Ансул, защото всички книги били унищожени от завоевателите на този град. Исках да чуя тази ужасна история, но Каспро продължи с въпросите си, докато не научи всичко, което го интересуваше. Дори измъкна от мен признание за отколешната ми мечта да напиша историята на градовете-държави.
— Съмнявам се, че някога ще успея да го направя — въздъхнах и обясних: — Защото би означавало да се върна там.
— Защо не? — попита Каспро и смръщи вежди.
— Аз съм избягал роб.
— Гражданите на Урдайл са свободни хора — все така намръщено каза той. — Никой не може да ги обявява за роби, където и да идат.
— Но аз не съм гражданин на Урдайл.
— Ако дойдеш с мен в Камарата на общините, ще се застъпя за теб и ще станеш гражданин още утре. Тук е пълно с бивши роби, които пътуват свободно до Асион и градовете-държави като граждани на Урдайл. Но като става дума за история, ще намериш по-добри материали в тукашния университет, отколкото в градовете-държави.
— Те не знаят какво да правят с тях — отвърнах натъжено, припомнил си бях архивите и свитъците, които бяхме пренасяли в Светилището на предците.
— Може пък ти да им покажеш какво да правят с тях, като му дойде времето — рече Каспро. — Но първата стъпка е да станеш гражданин. След това — да те запишем в Университета:
— Каспро-ди, аз нямам много пари. Мисля, че първото, което ще направя, е да си намеря работа.
— Е, имам решение и на този въпрос, стига Грай да се съгласи. Предполагам, че пишеш добре, нали?
— О, да — отвърнах и си спомних безмилостните уроци на Еверра.
— Нужен ми е книгописец. Човек с наистина добра памет може да ми е от голяма полза, тъй като напоследък зрението ми взе да отслабва. — Каза го безгрижно и тъмните му очи останаха ясни, но лицето му трепна едва забележимо и видях, че Грай го поглежда разтревожено. — Например… ако ми потрябва цитат от Дениос за някоя лекция, а не мога да си спомня какво идва след „И лебедите нек’ на север да отлитат…“
Подхванах строфата:
— „и нека гъските на север да летят —
аз ще летя на юг сега.“
— Ох! — възкликна Мемер. — Обожавам тази поема!
— Естествено — каза Каспро. — Макар че не е от най-известните, ако изключим неколцина носталгично настроени южняци.
Спомних си за един носталгичен северняк, Таддер, който ми бе дал томче на Дениос, където прочетох тази поема. Каспро продължи:
— Мисля, че сигурно ще е ужасно удобно да разполагам с жива антология на литературата. Стига подобна работа да те привлича, Гавир. Но ако нещо не ти е по сърце, кажи ми и аз сам ще си направя справката. Имам доста книги. А и ти ще имаш възможност да се учиш в Университета. Какво смяташ, Грай?
Жена му седеше на плочите до Мелле. Пресегна се, улови го за ръката и няколко секунди двамата се гледаха с безгранична любов.
— Чудесна идея — каза Грай.
— Имаме няколко свободни стаи — каза ми Каспро. — Една сме дали на Мемер, докато иска да остане при нас — поне до края на идната зима. Има и няколко стаи на тавана, там доскоро бяхме настанили две млади студентки от Бендраман. Но те се върнаха в Дерисова вода, за да се похвалят пред жреците с познанията си, така че стаите са свободни. Изцяло на ваше разположение.
— Оррек — рече жена му, — дай на Гавир време да помисли.
— Понякога е опасно, ако оставиш човек да помисли — подметна той. Погледна ме с усмивка, с която едновременно се извиняваше и ме предизвикваше.
— Ами аз… ами ние… за мен ще е… — Нямах сили да довърша изречението.
— А за мен ще е голяма радост да имаме дете в къщата — каза Грай. — Особено Мелле. Стига да е съгласна.
Мелле я погледна, после извърна очи към мен.
— Мелле — казах, — нашите домакини ни канят да останем при тях.
— При Шетар?
— Да.
— И при Грай? И при Мемер?
— Да.
Тя не отговори, само кимна и продължи да гали гъстата козина на лъвицата. Шетар похъркваше.
— Е, значи се разбрахме — заяви Каспро, сега планинският акцент много му личеше. — Вземете си нещата от гостилницата и елате тук.
Все още се колебаех.
— Нали си ме виждал, неведнъж в живота си, в твоите „спомени“, да произнасям името ти? Не дойде ли тук заради мен? — попита той тихо, но пламенно. — Ако има сила, която да ни води, защо трябва да й се съпротивляваме?
Грай ме гледаше с трогателно съчувствие.
Мемер кимна усмихнато на Каспро и се обърна към мен:
— Да знаеш, много е трудно да се спори с него.
— Ами аз… аз не споря — измънках. — Само че… — И млъкнах.
Мелле стана и се сгуши до мен на пейката.
— Клюнчо — прошепна. — Не плачи. Всичко е наред.
— Зная — казах и я прегърнах. — Вече всичко е наред.