Сили

1

— Не говори за това — предупреди ме Салло.

— Но ако се случи? Както когато видях снега?

— Тъкмо за това не бива да го споменаваш.

Сестра ми ме прегърна и ме залюля. Седяхме на училищния чин. Топлината на тялото й и ритмичното полюшване ме успокоиха и аз се сгуших в нея. Непрестанно си припомнях онова, което бях видял, ужасното вълнение, което бях изпитал, и съвсем скоро заговорих отново:

— Но аз трябва да им кажа! Това беше нападение! Те ще предупредят войниците да са нащрек!

— Но първо ще те попитат — кога?

Това ме поотрезви.

— Е, поне ще са готови.

— Ами ако не се случи още много време? Ще ти се ядосат заради фалшивата тревога. Ако пък се случи й градът наистина бъде нападнат от вражеска армия, ще искат да им кажеш откъде си го знаел.

— Ще им кажа, че съм си го спомнил!

— Не! — Салло завъртя глава. — Никога не казвай на никого за това как си спомняш разни неща. Ще заявят, че имаш сила. А те не обичат хората, които имат сила.

— Но аз нямам никаква сила! Просто си спомням неща, които ще се случат!

— Зная. Но послушай ме, Гавир, наистина не бива да разговаряш с никого за това. С никого освен с мен.

Когато Салло произнася името ми с такъв нежен глас и ми казва, че трябва да я слушам, винаги го правя.

„Послушай ме“ и „наистина“ е достатъчно, за да не споря повече с нея.

— Дори на Тиб?

— Дори на Тиб. — Овалното й мургаво лице бе съвсем сериозно, черните й очи ме гледаха строго и внимателно.

— Защо?

— Защото само двамата с теб сме хора от Блатата.

— И Гамми!

— Тъкмо Гамми ми каза това, което ти казвам. Че хората от Блатата владеят разни сили и гражданите се страхуват от тях. Ето защо никога не бива да говорим за неща, които те не умеят. Опасно е. Много опасно. Обещай ми, Гав.

Протегна ръка, с извърната нагоре длан. Пъхнах моята мъничка ръка в нейната и я стиснах.

— Обещавам — рекох, а тя отвърна почти шепнешком:

— Чух.

В другата си ръка държеше малката фигурка на Енну-Ме, която носеше на шията си.

Целуна ме по челото, а после ме бутна толкова силно и неочаквано, че едва не паднах от чина. Но не се разсмях — все още бях под впечатление на ужасното видение и исках да говоря за това, да се провикна пред всички: „Внимавайте, внимавайте! Идат войници, враговете приближават под зелени знамена и искат да подпалят града ни!“ Вместо това седях и люлеех крака, смълчан и тъжен.

— Хайде, разкажи ми пак — подкани ме тя. — Всичко, до най-малката подробност.

Точно това исках. Описах й пак картината на тичащите по улицата войници.

Понякога нещата, които си спомням, носят със себе си спотаени чувства, сякаш вече съм ги преживял, като подарък, който притежавам и мога да изваждам и разглеждам — като орловото перо, което ми подари Явен-ди. Така е например с първата картина, която си спомних, тази с тръстиките и водата. Никога не съм разказвал за нея на никого, дори на Салло. Всъщност няма много за разказване, само сребристосиня вода и разлюлени от вятъра тръстики, ярка слънчева светлина и синкав хълм в далечината. Имам още един спомен, който пазя за себе си — на мъж в сенчеста стая с висок таван, който се обръща и произнася името ми. За него също не съм разказвал на никого.

Понякога ме спохождат малко по-различни спомени, или видения, предсказания, наречете го както щете, както когато си спомних как Баща ни се прибира от Пагади и конят му накуцва, само дето той още не се беше върнал. Дойде си чак идното лято и беше тъкмо както си го бях спомнил, защото конят наистина куцаше. Веднъж си припомних как всички градски улици се покриват с бяла пелена, а също и покривите, и въздухът се изпълва с мънички бели птички, които пърхат и се спускат към земята. Дощя ми се да разкажа на всички за това, толкова бе удивително, и го направих. Повечето дори не ме изслушаха. Трябва да съм бил само на четири или пет. Но по-късно, към средата на зимата, наистина заваля. Всички излязоха навън да видят снега, защото такива неща се случват в Етра веднъж на сто години, така че ние, децата, не знаем как се нарича това чудо. Гамми ме попита: „Това ли видя? Така ли изглеждаше?“ А аз й казах, на нея и всички останали, че точно това съм видял. Само тя, Тиб и Салло ми повярваха. Навярно тогава Гамми е казала на Салло това, дето тя ми рече сега, да не говоря за нещата, които си спомням, преди да са станали. Гамми беше стара и болна и умря през пролетта след снежната зима.

Оттогава ми остана само тайният спомен — до тази сутрин.

Бях самичък и миех пода в коридора пред яслите — и започнах да си спомням. В началото си спомних, че поглеждам по улицата и виждам как от покрива на една къща лумват пламъци, а после чувам викове. Виковете се усилваха и разбрах, че съм на Дългата улица, която води на север от площада със Светилището на предците.

В дъното на улицата се издигаше стълб черен дим, примесен с ярки пламъци. Край мен тичаха хора, повечето към Сенатския площад, крещяха, но в обратна посока тичаха войници от градската стража с извадени мечове. След това видях други войници, отсреща, развяваха зелени знамена и носеха дълги копия, а конниците размахваха мечове. Стражниците ги пресрещнаха, отекнаха викове, чу се звънтене на желязо като в ковачница и цялата тази купчина от хора, лъщящи доспехи, шлемове, оголени оръжия и мечове започна да се приближава. От мешавицата изскочи кон и препусна право към мен по улицата — беше без ездач, с избодено око, от дупката бликаше кръв. Цвилеше оглушително. Едва успях да отскоча встрани и в следващия миг осъзнах, че съм в коридора и стискам дръжката на парцала. Все още бях вцепенен от ужас. Картината бе толкова ясна, че въобще не можех да я прогоня от съзнанието си. Непрестанно изникваше пред погледа ми. Трябваше да разкажа на някого.

Ето защо, когато двамата със Салло влязохме в класната стая, за да я почистим, побързах да споделя с нея. Разказах й всичко няколко пъти, припомнях си нови и нови подробности. Салло ме слушаше внимателно и дори потрепери, докато описвах коня.

— Какви им бяха шлемовете?

Надзърнах в спомена с войниците, които се сражаваха на улицата.

— Черни, повечето. Един имаше черен гребен, като конска опашка.

— Мислиш ли, че са от Оск?

— Щитовете им не бяха издължени като на оскианските пленници на парада. Броните им сякаш бяха метални — от бронз или желязо, — защото звънтяха оглушително, докато се биеха със стражниците. Мисля, че са от Морва.

— От Морва ли, Гав? — произнесе един кротък глас зад нас и подскочихме едновременно, като кукли на конци. Беше Явин. Не го бяхме чули и нямахме представа от колко време ни слуша. Поклонихме му се припряно и Салло рече:

— Гав ми разказва една от историите си, Явин-ди.

— Май е интересна — каза Явин. — Но поне доколкото знам, знамената на морванската армия са черно-бели.

— А чии са зелените?

— На Касикар. — Той седна на предния чин и изпружи дългите си крака. Явин Атлантер Арка беше на седемнадесет, първородният син на Бащата на нашата Къща. Беше курсант в Етранската армия и през повечето време отсъстваше по служба, но когато се прибираше, винаги идваше за уроците като нас. Всички го обичахме, защото се държеше с нас като с големи, имаше добро сърце и знаеше как да накара Еверра, нашия учител, да ни чете истории и поеми, вместо да ни измъчва с граматика и логически упражнения. След него влязоха момичетата, а после Торм, Тиб и Хоби, идеха право от игрището, изпотени и зачервени, и накрая влезе Еверра, висок и мрачен, с неизменното си сиво наметало. Всички се поклонихме на учителя и седнахме по чиновете. Бяхме единадесет на брой, четири деца на Семейството и седем на Къщата.

Явин и Торм бяха синовете на семейство Арка, Астано бе дъщеря, а Сотар — тяхна братовчедка.

От домашните роби Тиб и Хоби бяха момчета на дванайсет и тринайсет, аз бях единадесетгодишен, а Рис и сестра ми Салло на по тринайсет. Око и брат й Мив бяха още по-малки и още сричаха думите.

Всички момичета щяха да се учат, докато не порастат и не бъдат подарени. Тиб и Хоби трябваше само да могат да четат и да пишат и да понаучат няколко поеми, след което щяха да ги освободят от занимания, идната пролет. Честно казано, и двамата нямаха търпение да зарежат училище и да се хванат на работа. Аз се учех за учител, така че щях да остана още дълго тук, в класната стая с високите прозорци. Някой ден сигурно щях да уча децата на Явин и Торм, а също и децата на техните роби.

Явин призова духовете на своите Предци да благословят заниманията ни днес, Еверра ни сгълча със Салло, че не сме извадили тетрадките, след което работата започна. Почти веднага се наложи Еверра да скастри Тиб и Хоби, че се ръчкат. Те протегнаха ръце, извърнали длани нагоре, и учителят ги удари по веднъж с пръчката. В Аркаманд не одобряват боя като възпитателно средство и няма и помен от изтезанията, за които чуваме от други Къщи. Двамата със Салло не сме били удряни никога, напълно достатъчно е да ни се скарат, за да се усмирим. За разлика от нас, Хоби и Тиб не са от срамежливите и дланите им са загрубели като каиши от честите наказания. Въпреки това се мръщеха и подскачаха, когато ги удряха, макар че тайничко се подсмихваха, а и знаех, че Еверра не си пада по наказанията. И той като тях нямаше търпение да ги види как напускат класната стая завинаги. Еверра помоли Астано да ги слуша, докато разкажат днешния урок по история от Делата на град Етра, докато Око помагаше на малкото си братче да пише букви, а останалите се заехме да четем „Нравоучения“ от Трудек.

„Старинен“, „някогашен“ — тези думи често, се чуват в Аркаманд, произнасят се с неизменно одобрение. Никой от нас нямаше и най-малка представа защо трябва да учим наизуст досадния стар Трудек, но и не дръзваше да пита. Такъв бе обичаят на Къща Арка, да образова хората си. А образованието се изразяваше в това да четеш моралисти, поети и епици, които Еверра наричаше класици, да изучаваш историята на Етра и градовете-държави, да учиш геометрия и принципи на инженерство, малко математика, музика и рисуване. Така е било и така ще бъде винаги.

Хоби и Тиб така и не успяха да научат дори басните на Немек, а Торм и Рис разчитаха в голяма степен на нас, за да им помогнем с Трудек, но Еверра беше отличен учител и вече бе успял да запали Явин, Сотар, Салло и мен по история и епически поеми, особено по последните, на които най-големи почитатели бяхме двамата с Явин. Когато най-сетне приключихме с обсъждането на значението на самоконтрола, както бе илюстрирано в Четирийсет и първото нравоучение, затворих Трудек и посегнах към „Обсадата на Ошир“, която делях със Салло. Бяхме го започнали заедно предния месец. Помнех всяко прочетено досега изречение.

Учителят ме видя и повдигна дългите си побелели вежди.

— Гавир — рече, — ще бъдеш ли така добър да изслушаш Тиб и Хоби, за да може Астано-йо да се присъедини към нас и да почете?

Знаех защо го прави. Не беше случаен акт, а нравоучение. Учеше ме да правя това, което не искам, и да се въздържам да правя това, което искам, защото това бе урокът, който трябваше да разбера. Четирийсет и първо нравоучение.

Подадох книгата на Салло и се преместих на страничната пейка. Астано ми продаде с подкупваща усмивка книгата с Делата. Беше на петнадесет, висока и слабичка, с толкова прозрачна кожа, че братята й я наричаха алд, като обитателите на източните пустини, за които се говори, че имали светла кожа и коса като овче руно, но „алд“ освен това означаваше „глупав“. Астано не беше глупава, само срамежлива, и вероятно бе научила по-добре от мен Четирийсет и първото нравоучение. Мълчалива, — сериозна и сдържана, тя бе истинска сенаторска дъщеря и трябваше да я познаваш доста добре, за да прозреш колко е добросърдечна под непроницаемата си обвивка.

Не е никак лесно за едно единайсетгодишно момче да учи по-големи момчета, особено когато са свикнали да го командорят и обикновено го наричат Фъстък, Блатен плъх или Зубър. Освен това Хоби ненавижда да му нареждам. Хоби е роден в същия ден като Торм, по-малкия брат на Явин. Майка му била робиня, той също е роб и затова не се радва на специално отношение. Но мрази всички роби. Винаги ми е завиждал за положението ми в класната стая. Изгледа ме намръщено, когато се изправих пред него и Тиб.

Астано беше затворила книгата и затова попитах:

— Докъде бяхте стигнали?

— Просто си седим тук, Зубър — отвърна Хоби и Тиб се изкиска.

От което ми стана чоглаво, защото Тиб ми е приятел, но когато е с Хоби, е негов приятел, не мой.

— Добре, продължете оттам, където сте спрели — рекох. Говорех на Хоби и се опитвах да съм строг и студен.

— Не помня къде беше.

— Тогава започни оттам, откъдето сте почнали днес.

— Не помня къде беше.

Почувствах как кръвта ми се надига и започва да бучи в ушите ми.

— А какво си спомняш? — попитах, изгубил самообладание.

— Не помня какво си спомням.

— Тогава започни от началото на книгата.

— Не го помня — рече Хоби, вдъхновен от успеха на плана си. Най-сетне получих известно предимство.

— Значи не помниш нищо от книгата, така ли? — попитах, като повиших леко тон, и Еверра веднага погледна към нас. — Добре тогава. Тиб, разкажи първата страница на Хоби.

Тъй като учителят продължаваше да ни гледа, Тиб не посмя да откаже и замънка „Произходът на делата“, който и двамата трябваше да знаят наизуст от месеци. Спрях го в края на първата страница и накарах Хоби да я повтори. Сега вече Хоби здравата се ядоса. Бях спечелил. Знаех, че ще си платя за това. Но нямаше как и той също взе да мънка изреченията едно след друго. Когато приключи, му казах:

— А сега продължи от мястото, до което сте стигнали с Астано-йо.

Той се подчини и изрецитира с унил глас „Наредбата за военна повинност“.

— Тиб — прекъснах го, — перифразирай.

Еверра винаги ни караше да го правим, за да покажем, че сме разбрали наученото.

— Тиб — повтори подигравателно Хоби, — перопрасирай.

Тиб се изкикоти.

— Хайде — наредих.

— Хайде, перопрасирай — отново прошепна Хоби и Тиб се изсмя невъздържано.

Еверра говореше за ритъма на епическите поеми и беше погълнат от урока, с блеснали очи. Всички го слушаха внимателно, но Явин, който седеше на втория чин, погледна към нас. Изгледа намръщено Хоби. Хоби се присви и заби поглед в пода. Видях го, че срита Тиб в глезена. Тиб веднага спря да се киска и след известно хъмкане и мънкане най-сетне произнесе:

— Ами там се казва, значи се казва, че, хъм… ако градът бъде изложен на заплаха от нападение, сенатът, ъъъ… хъм, ще направи, уф, как му се викаше?

— Ще свика събор.

— Ще свика събор и ще осъди…

— Ще обсъди.

— Ще обсъди приемането на редовна военна служба на всички способни да носят оръжие свободни граждани. Това „обсъди“ има ли някаква връзка с „осъди“, или не?

Това е една от причините, поради които харесвам Тиб: когато чуе някоя дума, той задава въпроси, които подсказват как интересно работи умът му. Никой друг не го оценява.

— Не. Означава да разговаряш за нещо.

— Ако го перопрасираш — промърмори Хоби.

С мънкане и хъмкане продължи останалата част от урока. Тъкмо слагах „Делата“ на чина и въздъхвах облекчено, когато Хоби се наведе напред и процеди тихо през зъби, гледаше ме в очите:

— Господарски подлизурко.

Бях свикнал да ми викат учителски подлизурко. Беше неизбежно и донякъде вярно. Но нашият учител не беше господар, а роб, като нас. Това беше различно. Господарски подлизурко означаваше мазник, доносник, предател. И Хоби го бе казал с нескрита омраза.

Яд го беше, задето Явин се бе застъпил за мен, и го беше и срам от това. Всички се възхищавахме на Явин и копнеехме за одобрението му. Хоби беше толкова груб и недодялан, че ми бе трудно да си обясня как е възможно да обича Явин, както го обичах аз, още повече след като имаше далеч по-малки шансове да му направи добро впечатление и много повече възможности да го настрои срещу себе си. Знаех само, че думите, с които ме бе нарекъл, бяха омразни и нечестни, и не се сдържах и извиках:

— Не е вярно!

— Кое не е вярно, Гавир? — попита със смразяващ глас Еверра.

— Ами… това, което каза Хоби. Няма значение. Съжалявам, учителю. Простете ми, че ви прекъснах. Моите извинения на всички.

Студено кимване.

— Сядай и мълчи! — нареди ми Еверра. Заобиколих чиновете и седнах до сестра си. Известно време не виждах буквите в книгата. Погледът ми беше замъглен, ушите ми продължаваха да звънтят. Думите на Хоби бяха ужасни. Не бях подлизурко на господарите. Не бях доносник. Не харесвах Риф — една прислужница в къщата, която слухтеше какво говорят другите слуги и робите и докладваше на господарите с надеждата да спечели благоволението им. Но веднъж Майка й каза: „Не обичам подмазвачите“. Малко след това я продаде на пазара. Риф бе единствената робиня, която бе продадена от Къщата — през целия ми живот. Имаше доверие и от двете страни. Така трябваше да е.

След като сутрешните занимания приключиха, дойде ред Еверра да накаже тези, които бяха смущавали дисциплината. Тиб и Хоби трябваше да научат допълнителни страници от „Делата“, и тримата щяхме да препишем Четирийсет и първи урок от „Нравоучения“, от мен се очакваше да препиша освен това трийсет строфи от епичната поема на Гарро „Обсадата и превземането на Сентас“ и да ги наизустя до сутринта.

Не зная дали Еверра си даваше сметка, че повечето от тези наказания за мен всъщност бяха награди. Вероятно го знаеше. Всъщност едва ли го интересуваше особено какво си мисля. Но тъй като той смяташе преписването на поезия за наказание, не ми оставаше друго, освен да го приема по същия начин. Дори неволно стисках зъби, докато изписвах строфите. Почеркът ми е неравен и нечетлив. Тетрадката, в която пишех, щеше да се използва за изучаване на поемата от бъдещите ученици, също както ние използвахме тетрадки, изписани от тези преди нас. Астано бе преписала предишния пасаж в книгата. Под нейния дребен елегантен почерк, четлив почти като печатните издания от Месун, моите драсканици можеха да будят само съжаление. Именно това сравнение бе истинското наказание за мен. Що се отнася до това да ги наизустя, вече го бях направил.

Паметта ми е необичайно точна. Когато бях малък, можех да запомня цяла страница от книга, стая, в която съм бил, или лице, при това без да обръщам специално внимание. Може би тъкмо по тази причина се обърквам от другите „спомени“, които ме спохождат от време на време и които всъщност въобще не са спомени.

Тиб и Хоби изтичаха навън — отложиха задачите си за по-късно, — а аз останах в класната стая, за да довърша моята. След това отидох да помогна на Салло с измитането на коридорите и двора, което беше наше постоянно задължение. По едно време си дадохме почивка и отскочихме до кухнята за по комат хляб и парче сирене. Точно тогава Торм и Тиб ме извикаха да играем на войници.

Метенето на коридорите и стаите на една толкова голяма къща не е лесна работа, помещенията винаги трябва да блестят от чистота. Не ми се щеше да оставя цялата работа на Салло: тя и без това поглъщаше по-голямата част от деня и на двама ни. Но тя каза, че вече съм свършил доста, а и не исках да отказвам на Торм.

— Хайде, върви де — подкани ме сестра ми, докато размахваше лениво метлата над пода в централното преддверие. — Остана само тук.

Изтичах радостно навън, в смокиновата горичка зад градските стени, на няколко преки южно от Армаканд. Торм вече се занимаваше с Тиб и Хоби. Обичам да си играем на войници.

Явин е висок и гъвкав като сестра си Астано и нашата Майка, но Торм повече прилича на нашия Баща — той е мускулест и набит. Има нещо объркано в Торм, нещо криво. Не куца, но крачи така, сякаш непрестанно пада напред. Двете страни на лицето му не си пасват и това му придава несиметричен изглед. Освен това често го спохождат пристъпи на необясним гняв, понякога толкова неудържими, че започва да крещи, да блъска всичко и да си къса дрехите. Но откакто навлезе в пубертета, като че ли малко се поуспокои. Пристъпите му се разредиха и той все по-често се занимава с физически упражнения. Мечтае за армията, за военна кариера, смята да се сражава в легионите на Етра. Но в армията поне още две години няма да го приемат дори за кадет и затова той направи от Хоби, Тиб и мен своя армия. Обучава ни от месеци.

Държахме дървените си мечове и щитове в тайно скривалище под една стара смокиня в горичката, заедно с кожените набедреници и шлемовете — направихме ги със Салло по указания на Торм. Неговият шлем беше украсен с гребен от червеникави конски косми — Салло ги събра в конюшнята — и изглеждаше доста помпозно. Упражнявахме се на една поляна насред гората, на скрито място в подножието на стената. Докато тичах между дърветата, видях, че тримата вече маршируват по поляната. Нахлузих си шлема, грабнах щита и меча и се присъединих запъхтян към тях. Марширувахме още известно време, най-вече да завиваме едновременно под командата на Торм, после трябваше да се подредим в строй, докато нашият командир крачеше напред-назад и ни оглеждаше с орловия си поглед. От време на време сгълчаваше някой от нас, задето си е сложил шлема накриво или не е застанал както трябва, или пък физиономията му няма необходимата сериозност.

— Погледнете се каква пасмина сте само — изръмжа Торм. — Проклети цивилни! Как е възможно Етра да се защитава от вотусанците, ако разчита на сбирщина като вас?

Стояхме мълчаливо, втренчили погледи право напред, изпълнени с желание да покажем на вотусанците, че сме истински воини.

— Е, добре — въздъхна накрая Торм. — Тиб, двамата с Гав ще бъдете вотусанци. Ние с Хоби сме от Етра. Отивайте в окопите, а ние ще ви направим кавалерийска атака.

— Защо винаги те са етранци? — оплака се Тиб, докато тичахме към окопите — полузадръстена отводнителна канавка, която водеше към близката стена. — Защо и ние някой път да не сме етранци?

Това беше риторичен въпрос, без отговор. Хързулнахме се в канавката и се приготвихме да посрещнем кавалерийската атака на етранците.

По някаква причина им отне доста време да се появят и двамата с Тиб имахме възможност да натрупаме солидно количество бомби: малки топки от полузасъхнала кал, която копаехме от стената на канавката. Когато най-сетне чухме цвиленето и пръхтенето на конете, се изправихме и почнахме трескаво да мятаме бомбите. Повечето падаха твърде близо или не улучваха, но една удари Хоби право в челото. Не зная дали я метна Тиб, или бях аз. От удара Хоби спря за момент, зашеметен и объркан, главата му отскочи странно назад и видях, че се кокори. Торм продължаваше да препуска, крещеше:

— В атака! В името на Предците! Етра! Етра!

И скочи в канавката. Дори в този момент не забрави да изцвили. Двамата с Тиб се превихме пред яростния щурм, което даде възможност на Торм да се огледа за Хоби.

Хоби се носеше в бесен галоп. Лицето му бе почерняло от кал и гняв. Скочи в канавката и се метна право към мен, вдигнал дървения си меч, за да ме посече. Бях опрял гръб в стената на канавката и нямах накъде да отстъпя — успях само да вдигна щита и да парирам удара с меча, доколкото ми беше по силите.

Дървените остриета се плъзнаха едно в друго и моето, обърнато настрана от неговия по-силен удар, се стрелна право към лицето му. Неговият меч се стовари върху ръката ми. Изпуснах моя и извиках от болка.

— Ей! — кресна Торм. — Без удряне!

Защото ни бе дал строги указания как да използваме оръжията. Трябваше да се дуелираме от разстояние, без да мушкаме и парираме — и никога да не нанасяме удари.

Торм застана между нас и първо се наведе към мен — защото плачех и си стисках ръката, болеше ме ужасно, — а след това се обърна към Хоби. Хоби все още притискаше лицето си с ръце и между пръстите му се стичаше кръв.

— Какво ти е, дай да погледна — нареди Торм и Хоби отвърна:

— Нищо не виждам… той ме ослепи.

Нямаше никаква вода по-близо от арканския фонтан. Нашият командир успя да запази самообладание — нареди на мен и на Тиб да скрием оръжията на обичайното място и да ги последваме, без да се бавим, а после поведе Хоби към града. Настигнахме ги при фонтана пред портата на Аркаманд. Торм миеше кръвта и калта от лицето на Хоби.

— Не ти е засегнал окото — чух го да казва. — Сигурен съм. — Нямаше начин да е сигурен. Острието на моя меч, изтиквано от меча на Хоби, бе закачило клепача над окото и оттам продължаваше да тече кръв. Торм откъсна парче плат от туниката си и го даде на Хоби да притисне раната.

— Нищо ти няма — продължи да го успокоява. — Ще ти мине. Първата почетна рана, войнико! — Хоби тъкмо беше установил, че може да вижда, след като кръвта вече не го заслепяваше.

Стоях неподвижно, вцепенен от страх. Щом видях, че Хоби премигва, изпитах огромно облекчение.

— Хоби, съжалявам.

Той се извърна и ме погледна със здравото си око, блеснало от ярост — другото бе скрито от превръзката.

— Ах, ти, дребен подлизурко! — изсъска. — Първо ме уцели с камък, после се опита да ми извадиш окото!

— Не беше камък! Беше топка от кал! И не съм се опитвал да те удрям. Ти ме удари…

— Някой от вас хвърли ли камък? — попита Торм и двамата с Тиб поклатихме енергично глави и заповтаряхме, че са били само топки от пръст и кал. Внезапно лицето на Торм се промени и той застана мирно.

Баща му — нашият Баща — Бащата на Аркаманд Алтан Серпеско Арка, ни бе видял при фонтана на връщане от Сената. Стоеше на няколко крачки от нас и ни оглеждаше. Зад него бе застанал оръженосецът му Меттер.

Нашият Баща беше широкоплещест, със силни ръце. Чертите му — закръглено чело и скули, чип нос, присвити очи — говореха за укротена енергия и спотаена сила. Поклонихме му се почтително.

— Какво става тук? — попита той. — Това момче ранено ли е?

— Играехме, татко — отвърна Торм. — И той се удари.

— Има ли му нещо на окото?

— Не, господарю.

— Прати го веднага при Ремен. А това какво е?

Двамата с Тиб бяхме прибрали шлемовете си в скривалището, но Торм още носеше своя, с гребена от конски косми, а също и Хоби.

— Шапка, господарю.

— Това е шлем. Да не би да си играл на войници? С тези момчета?

Изгледа и трима ни.

Торм стоеше като истукан.

— Ти — рече нашият Баща и се обърна към мен, най-малкия и най-изплашения. — На войници ли играехте?

Погледнах ужасено Торм в очакване да ми даде някакъв знак, но той стоеше мълчаливо, с изопнато лице.

— Обучавахме се, Алтан-ди — прошепнах едва чуто.

— По-скоро е имало бой. Покажи ми ръката си. — Не говореше заплашително, а уверено и авторитетно.

Протегнах ръката си. Бе подпухнала и поморавяла на китката и около палеца.

— Какви са ви оръжията?

Погледнах отново Торм, очаквах поне някаква подкрепа. Нима можех да излъжа нашия Баща?

Торм гледаше право напред и продължаваше да мълчи.

— Дървени, Алтан-ди.

— Дървени мечове? Друго какво?

— Щитове, Алтан-ди.

— Той лъже обади се неочаквано Торм, — Дори не играе с нас, още е малък. Опитвахме се да се покатерим на едно дърво в смокиновата горичка и Хоби падна в храсталака и се удари.

Алтан Арка мълчаливо ни оглеждаше. Усетих как по гърба ми се стичат едри студени капки пот. После нашият Баща попита бавно:

— Но сте се упражнявали, нали?

— Понякога — отвърна Торм и млъкна за миг. — Понякога… ги обучавам.

— С оръжия?

Торм не каза нищо. Тишината сякаш се проточи безкрайно.

— Вие, — Баща ни посочи Тиб и мен. — Донесете си оръжията в двора. Торм, отведи това момче при Ремен и му кажи да се погрижи за него веднага. После ела в двора.

Всички се втурнахме да изпълняваме заповедите. Тиб плачеше и бърбореше объркано, обзет от страх, но аз бях в някакво странно състояние на вцепенение, като при треска или други болест, и всичко ми се струваше нереално. Бях всъщност съвсем спокоен, само дето не можех да говоря. Върнахме се при скривалището, извадихме мечовете, шлемовете и щитовете, отнесохме ги в задния двор на Аркаманд, струпахме ги на малка купчина и зачакахме.

Баща ни дойде. Беше се преоблякъл. Приближи се бавно до нас. Усещах как Тиб трепери. Поклоних се и застинах неподвижно. Не се страхувах от нашия Баща, поне не така, както се боях от Хоби. Знаех, че притежава безгранична власт над мен, но същевременно му имах пълно доверие. Той щеше да направи каквото е справедливо и ако трябваше да страдам, бях готов да го понеса.

Дотича и Торм и спря до нас, дребно копие на баща си. Беше вирнал брадичка и не поглеждаше купчината с оръжия.

— Торм, знаеш, че да се дава на роб оръжие е престъпление, нали?

— Да, господарю — отвърна Торм.

— Знаеш, че в етранската армия няма роби. Войниците са свободни граждани. Да обучаваш роб за войник е престъпление, проява на неуважение към армията, към нашите Предци. Знаеш го добре.

— Да, господарю.

— Значи признаваш, че си виновен, така ли? Торм мълчеше, но по лицето му пробягаха ужасни тикове.

— Е, в такъв случай теб ли трябва да накажем, или робите?

Торм се ококори — очевидно не беше помислял за това. Не каза нищо. Отново се възцари продължителна пауза.

— Кой командваше? — попита нашият Баща накрая.

— Аз, господарю.

— Е, и?

Още една дълга пауза.

— Значи аз трябва да бъда наказан.

Алтан Арка кимна отсечено, после попита:

— А те?

Торм се поколеба и накрая измънка:

— Те изпълняваха каквото им казвах, господарю.

— Трябва ли да бъдат наказани, че са следвали твоите заповеди?

— Не, господарю.

Отново отривистото кимване. Алтан Арка ни изгледа, сякаш бяхме на огромно разстояние, и нареди:

— Изгорете тези боклуци. И запомнете, момчета — да се подчиняваш на незаконна заповед също е престъпление. Пускам ви само защото вашият командир пое вината. — Погледна ме. — Ти си момчето от Блатата, нали? Гав ли се казваше? А ти?

— Тиб, господарю, от кухнята, господарю.

— Изгорете дървенията и се връщайте на работа. Ела — каза на Торм и го поведе към дългата аркада. И двамата изглеждаха като войници на парад.

Отидохме в кухнята, взехме главня от огнището и я затъкнахме между дървените мечове и щитове. Разгоряха се пламъци, но когато сложихме и кожените набедреници и шлемовете, се закълби дим. Накрая събрахме още горещите остатъци, с цената на някои дребни изгаряния по ръцете, и ги отнесохме на боклука при кухнята. Вече и двамата треперехме неудържимо. Да си войник е тежко, изпълнено с изпитания и дори страшно занимание, но същевременно величаво, и изпитвахме гордост, че поне за малко сме били войници. Трябва да призная, че бях привързан към дървения си меч. Нерядко ходех сам до скривалището, изваждах го, размахвах го, за да се упражнявам, а сетне го приглаждах с кремък или го лъсках с мазнина от кухнята. Но всичко това беше лъжа. Ние не бяхме войници, бяхме роби. Роби и страхливци. Бях предал своя командир. Толкова ме беше срам, че чак ми призля.

Закъснявахме за следобедните занимания. Хукнахме по коридора и нахлухме запъхтени в класната стая. Учителят вдигна глава и ни погледна навъсено.

— Идете да се измиете — нареди ни. Бяхме забравили, че ръцете и дрехите ни са покрити с чернилка, едва сега видях, че по лицето на Тиб са размазани сажди, също както вероятно и по моето. — Салло, върви с тях и се погрижи да изглеждат прилично, когато се върнат — добави Еверра. Сигурно го направи, защото видя колко сме изплашени.

Торм седеше на обичайното си място. Хоби обаче го нямаше.

— Какво е станало? — попита Салло, когато излязохме да се измием.

— Торм какво ви каза? — отвърнах с въпрос.

— Каза, че нашият Баща ви наредил да изгорите някакви играчки и затова сте щели да закъснеете за заниманията.

Торм ни беше прикрил със скалъпено обяснение. Голямо облекчение и незаслужена помощ, след като го бях предал, тъй че нямах право да му благодаря.

— Какви играчки? — продължи да настоява тя. — Какво всъщност правехте?

Поклатих глава.

— Играехме на войници с Торм-ди — отвърна вместо мен Тиб.

— Млъквай, Тиб! — скастрих го.

— Защо да млъквам?

За да си нямаме ядове.

— Ние не сме виновни. Нали нашият Баща го каза? Каза, че вината е на Торм-ди.

— Не е така. Моля те, не говори повече за това! Предаваш го!

— Ама той излъга — упорстваше Тиб. — Каза, че сме се катерили по дървета.

— Опитваше се да ни спести неприятности!

— Или на себе си — отвърна Тиб.

Вече бяхме при фонтана и Салло почти насила ни натика главите в басейнчето, след това ни помогна да се измием. Отне ни известно време. Водата беше студена и раните ми се пробудиха, особено силно ме болеше ръката. Докато ни търкаше и бършеше, Салло изстиска истината от нас. Не каза много, само подхвърли на Тиб:

— Гав е прав. Не говори за това.

Докато се връщахме към класната стая, попитах:

— Хоби ще ослепее ли с това око?

— Торм-ди каза, че само било натъртено.

— Ужасно ми е сърдит — казах замислено.

— И какво от това? — попита ядосано Салло. — Не си искал да го удряш, нито той теб. Ако се опита отново, ще му се види тясна къщата.

Говореше истината. Привидно спокойна и уравновесена, сестра ми избухваше с бързината на пожар и ме защитаваше, както тигрица пази малките си. Всички го знаеха. Освен това не харесваше Хоби.

Прегърна ме за миг през раменете, преди да влезем в стаята, и ме побутна закачливо. Аз направих същото. Имах чувството, че всичко отново си е на мястото… почти.

2

Окото на Хоби не беше пострадало. Грозна рана разцепваше клепача на две, но както бе казал Торм, Хоби не беше надарен с красота, която да изгуби. Когато на следващия ден дойде в класната стая, се шегуваше и се държеше стоически, и беше дружелюбен с всички — освен с мен. Каквато и да бе истинската причина за неприязънта му и дали наистина вярваше, че съм хвърлил по него камък, всичко това нямаше значение, защото очевидно бе решил да ме приеме за враг и оттогава винаги беше настроен срещу мен.

В една голяма къща като Аркаманд роб, който иска да създаде неприятности на друг роб, разполага с много възможности. За щастие Хоби спеше в бараката, докато аз все още бях в къщата. Но докато пиша тази история сега за теб, моя скъпа жено, и за всички други, които биха могли да я четат, забелязвам, че започвам да мисля така, както съм мислел тогава, преди двайсет години — като момче и роб. Спомените ми ме връщат в миналото, сякаш е настояще, тук и сега, и забравям, че има неща, които трябва да обяснявам не само на вас, но също и на себе си. Докато описвам живота ни в Аркаманд и в града-държава Етра, неволно се връщам назад и го виждам, сякаш е пред мен, отвътре и отгоре, без да има с какво да го сравня, и като че ли това е единственият начин, по който биха могли да се случат всички онези неща. Децата гледат на света така. Както и повечето роби. Свободата винаги е начин да се открие повече от една възможност.

По онова време Етра бе всичко, което познавах, целият ми свят. Градовете-държави са почти постоянно във война, така че войниците са на почит. За войници вземат мъже от двете висши касти: аристокрацията, която управлява чрез Сената, и свободните граждани — фермери, търговци, строители и така нататък. Свободните граждани от мъжки пол имат право да гласуват за някои закони, но не и да участват в управлението. Сред свободните граждани има и малка група освободени роби. Под тях сме ние — робите.

Къщната работа се върши от жените от всички касти, както и от робите. Робите се пленяват в битка и при нападения или се отглеждат у дома; освен това могат да се купуват и продават, а също и да се подаряват. Един роб няма легални права, не може да се жени, нито да предявява родителски претенции към децата си.

Жителите на градовете-държави се прекланят пред предците на сегашните управници. Хората, които нямат предци — робите и освободените, — могат само да се прекланят пред предците на семействата, които ги притежават, или пред основателите на града, велики духове на отдавна отминали времена. Освен това робите почитат и някои от боговете, които са известни по други краища на Западния бряг — Енну и Ранниу, а също и бог Късмет.

Очевидно е, че съм се родил роб, след като говоря предимно за робите. Ако прочетете историята на Етра или на някой друг от градовете-държави, ще научите за крале, сенатори, пълководци, храбри войници и богати търговци — за делата на хората на властта, които са свободни в действията си. Но няма да срещнете нито думичка за роби. Основното достойнство на роба е да остане невидим. Лишените от власт предпочитат да са незабележими дори за себе си. Това беше нещо, което Салло вече знаеше, а на мен предстоеше да науча.

Ние, робите в къщата, получавахме храна през един отвор в килерчето за провизии, където винаги имаше хляб, сирене и маслини, пресни или изсушени плодове, мляко и топла супа вечер и през зимните утрини. Дрехите и обувките ни бяха като на останалите, чаршафите ни — чисти и топли. Аркаманд беше богата и щедра Къща. Нашата Майка говореше с презрение за господарите, които пращаха робите си на работа боси, гладни и с белези от побой. В Аркаманд старите роби, които вече не ги биваше за работа, продължаваха да живеят и да се радват на уважение, и винаги бяха нахранени и добре облечени. Гамми, ние със Салло много я обичахме, се радваше на специално отношение като прислужница на нашия Баща. Хвалехме се пред робите от другите къщи, че в чорбата ни има месо, а одеялата ни са от вълна. Гледахме с насмешка дрехите, които носеха някои от тях — стари и захабени. Всичко в нашата Къща се градеше на отколешни и солидни традиции.

Мъжете роби спяха в голяма отделна постройка, която наричахме барака, жените и децата имаха спалня близо до кухнята. Най-малките, както от Семейството, така и от прислугата и робите, се даваха на отглеждане от детегледачки. Подарените момичета живееха в стаи, облицовани с копринени тапети, където развличаха и забавляваха своите посетители, или ги разхождаха из красивата вътрешна градина от западната страна.

Жените решаваха кога едно момче да се премести в бараката при мъжете. Бяха пратили Хоби там преди няколко месеца, за да се отърват от него, защото непрестанно досаждаше на децата в спалнята. В началото по-големите момчета в бараката го бяха посрещнали доста зле, но той, изглежда, бе сметнал, че това е неразделна част от навлизането в света на мъжете, и не само понесе всичко, ами и ни се присмиваше, задето спим в „яслите“.

Тиб също нямаше търпение да бъде преместен при мъжете, но що се отнася до мен, аз се чувствах идеално в спалнята, където двамата със Салло имахме свое уютно кътче и два собствени сламеника. Гамми се грижеше за нас като майка и когато умря, позволиха на Салло да остане, за да поеме грижата за мен. Тъй като робите нямат нито родители, нито деца, в спалното всяка жена може да се грижи за децата и нито едно от малките не заспива само, понякога дори е обгрижвано от няколко „майки“. Децата наричат жените „лельо“. Нашите лели заявиха, че нямам нужда от майка с такава добра сестра, и аз се съгласих с радост.

Вече не се налагаше Салло да ме пази от набезите на Хоби в спалнята, но извън нея те ставаха все по-лоши. Задълженията ми налагаха да обикалям цялата къща и Хоби обикновено ме издебваше в някой коридор или в дворче, където нямаше никого. След като се увереше, че сме сами, той ме сграбчваше за врата, вдигаше ме и ме разтърсваше, както куче разтърсва плъх, за да му строши врата, като ми се хилеше в лицето, после ме хвърляше на пода, изритваше ме на изпроводяк и си тръгваше. Съпротивлявах му се с всички сили, но ръцете и краката ми бяха твърде къси и не можех да го достигна. Не смеех да викам, тъй като на спречкванията между робите не се гледаше с добро око и щяха да ни накажат сурово. Предполагам, че моята безпомощност е подхранвала жестокостта му, защото тя непрестанно нарастваше. Никога не ме налагаше пред други хора, но ме дебнеше зад ъглите, събаряше ме на земята или ми избиваше чинията с храна от ръцете; освен това лъжеше наляво и надясно-, че съм крадец и доносник.

Жените в спалнята не обръщаха особено внимание на тези приказки, но другите момчета в бараката му повярваха и започнаха да се отнасят с мен като с шпионин, подмазвач на господарите. За щастие не се срещах често с тях, тъй като задълженията им ги отвеждаха на други места. След битката при канавката Торм ни бе зарязал напълно и се събираше единствено с Хоби. Тъй като Хоби непрестанно ме наричаше „онова малко лайненце“, Торм започна да ми вика по същия начин.

Еверра не можеше да обвини Торм открито, тъй като той бе син на Семейството. Нашият учител беше роб, уважението му произхождаше от неговия пост, не от самия него. Той можеше да поправя грешките на Торм, когато чете, смята или свири на някакъв инструмент, но не и поведението му. Можеше да каже: „Трябва да се поупражняваш още“, но не и „Не прави това и това!“ Пристъпите на Торм обаче и честите му изблици на гняв му даваха извинение и възможност да прилага по-строг контрол. Когато Торм започнеше да крещи или да размахва юмруци, Еверра го избутваше навън, затваряше го в складчето до стаята и му казваше, че ако излезе, ще съобщи за поведението му на нашите Майка и Баща. Торм трябваше да овладее пристъпите си в усамотение и търпеливо да чака, докато го освободят. Вероятно това наказание имаше известен ефект, защото всеки път, когато се развихреше и Еверра произнасяше с категоричен тон: „Отивай в складчето, Торм-ди“, той изтичваше навън и се затваряше сам. Но от около година не бе имал пристъпи. Само веднъж или два пъти, когато беше неспокоен и пречеше на останалите, Еверра му подметна тихо:

— Ако обичаш, излез навън.

И това бе напълно достатъчно. Когато се връщаше, Торм беше покорен и послушен.

Един пролетен ден Хоби ме тероризираше особено настървено. Разклати чина, докато пишех, разля мастилницата и ме обвини, че съм се опитал да му изцапам тетрадката, а после ме удари жестоко, докато минавах покрай него. Учителят го забеляза и рече:

— Хоби, не посягай на Гавир. Дай си ръцете.

Хоби се изправи и протегна ръце, за да си получи наказанието, с покорна, стоическа усмивка.

Но Торм се намеси.

— Не е направил нищо, за да бъде наказван.

Еверра го погледна изненадано. Трябваше му известно време, за да се съвземе.

— Видях го да удря Гавир, Торм-ди.

— Това хлапе е лайно. То трябва да понесе наказание, не Хоби. То разля мастилницата.

— Стана случайно, Торм-ди. Не мога да наказвам за случайности.

— Не е така. Хоби не е направил нищо, за да бъде наказан. Накажете лайното.

Въпреки че Торм не бе изпаднал в поредния си пристъп, видях, че лицето му е изпънато и очите — изцъклени. Учителят мълчеше. Погледна Явин, който се бе надвесил над един чертеж в другия край на стаята и бе погълнат от измервания. Аз също се надявах, че по-големият брат ще забележи какво става, но той не се обърна към нас, а и Астано не бе на училище този ден.

Накрая Еверра каза:

— В стаичката, ако обичате, Торм-ди.

Торм се надигна машинално, привикнал да изпълнява нарежданията. После спря и се извърна към учителя.

— Аз… наредих ти да накажеш лайното.

Гласът му бе нисък и дрезгав, той едва успяваше да оформи думите и лицето му потрепваше, както когато баща му го гълчеше.

Еверра пребледня и изведнъж ми се стори остарял и измършавял. Видях, че отново поглежда към Явин.

— Това е моята класна стая, Торм-ди — каза накрая с осезаемо накърнено достойнство.

— А ти си роб, комуто дадох нареждане — почти извика Торм. Гласът му беше писклив.

Сега вече Явин ни чу, надигна се и каза:

— Торм…

— Писна ми да не ми се подчиняват — извика невъздържано Торм. Пищеше като побъркана старица и сигурно точно това накара четиригодишния Мив да се разсмее. Тъничкият му кикот отекна в стаята. Торм се извърна към детето и го зашлеви през лицето така, че го запрати към стената.

Миг след това Явин беше при нас. Първо се извини и се поклони на учителя, сетне улови брат си за ръката и го изведе. Торм не се съпротивляваше и не каза нищо. Само се озърташе и се блещеше, но вече бе объркан и смутен.

Хоби го изпроводи със същия сконфузен поглед. Никога дотогава не бях виждал подобно изражение на лицето му. Нито по-късно, впрочем Салло прегръщаше малкия Мив, който не бе издал нито звук. Изглеждаше замаян, после се сгуши на гърдите на сестра ми. Дори да плачеше, никой от нас не го чу. Учителят коленичи до тях, за да провери дали детето не е пострадало сериозно. Лицето на Мив беше подпухнало. Северра каза на Салло и на Око, сестрата на Мив, да го изведат и да го наплискат с вода от фонтана. После изгледа Рис, Сотар, Тиб, Хоби и мен — децата, които бяхме останали в стаята.

— Сега ще четем Трудек — каза с дрезгав и отпаднал глас. — Шестнайсето нравоучение. За търпението.

Първо каза на Сотар да чете. Тя засрича храбро текста.

Сотаровасо беше племенница на нашия Баща. Баща й бе загинал при обсадата на Морва, малко след това майка й умряла, докато я раждала, и тя беше сирак в Семейството, последната сред тях. Притежаваше същата ненатрапчива скромност като по-голямата си братовчедка Астано, към която бе силно привързана, но характерът, който се спотайваше под тази привидна обвивка, бе коренно различен. Не беше бунтовничка, но и не бе готова да се предаде лесно. Нещастна самотна душа.

Личеше си, че е силно обезпокоена от грубото отношение на Торм към учителя, когото уважаваше и обичаше. Тъй като сега тя бе единственият представител на Семейството, останал в стаята, се чувстваше отговорна за случилото се и за извиненията, които трябваше да последват. Нямаше нищо, което тя, едно дванайсетгодишно дете, би могла да направи, освен да покаже своята безмерна вяра и уважение към учителя. Личеше си, че е ужасно объркана, защото непрестанно допускаше грешки при четенето. Книгата буквално подскачаше в ръцете й. Еверра й благодари и ми каза да продължа.

Приготвих се да чета, но чух Хоби да се размърдва неспокойно зад мен и да просъсква нещо. Учителят го изгледа и той млъкна. Усещах обаче, че е зад мен и ме гледа, докато чета.

Все пак успяхме да вземем урока за този ден. Салло се върна тъкмо когато приключвахме. Каза, че била отвела малкия Мив при Ремен, защото изглеждал замаян и непрестанно се унасял. Някой бе съобщил на нашата Майка и тя щеше да навести момчето. Това прозвуча успокоително. Старият Ремен беше роб като нас и цереше повечето заболявания с мехлем от зарасличе и чай от коча трева, нашата Майка обаче бе всепризната и уважавана лечителка.

— Арка се грижи за своите, дори за най-малките — каза с благодарност Еверра. — Когато си тръгнете днес, идете при светилището на Предците и им отдайте почит. Помолете ги да благословят всички деца в Къщата и нашата обична Майка.

Направихме каквото ни нареди. Само Сотар имаше право да влиза при Предците, чиито имена и образи красяха озареното от трепкащите светлини на свещите и кандилата помещение. Останалите коленичихме в преддверието. Салло държеше своята малка Енну-ме и шепнеше: „Енну, благослови ни и, моля те, помогни на Мив да се оправи. Винаги ще бъда с теб, преобична Енну-ме, моя неизменна благодетелко“. Аз се поклоних и коленичих пред моя избраник сред Предците, Алтан Бодо Арка, Баща на Къщата преди стотина години, чийто портрет, както издълбан в камък, така и рисуван, се виждаше от мястото, където се намирах.

Имаше красиво лице, като на ястреб, и очите му гледаха право в мен. Още като малък бях решил, че той е моят пазител, и бях сигурен, че знае всяка моя мисъл. Не беше необходимо да му казвам, че ме е страх от Торм и Хоби, защото сигурно беше наясно с това. „Велика Сянко, Предтечо, дядо Алтан-ди, помогни ми да се отърва от тях — го помолих беззвучно. — Или поне им отнеми гнева. Благодаря ти“. След известно време добавих: „И моля те, дай ми храброст“.

Това беше чудесно хрумване. В този ден имах нужда от кураж.

Със Салло пометохме дългия коридор и после тя си написа домашното, а аз преговорих урока по геометрия. Не видяхме Хоби нито при килерчето, нито никъде из къщата. Свечеряваше се и реших, че ми се е разминало и че трябва да отида и да поднеса благодарности на Предците, ала тъкмо когато се прибирах от коридора пред женските помещения, чух гласа му зад мен:

— Ето го!

Хукнах, но големите момчета ме настигнаха веднага и ме хванаха. Ритах и се дърпах, но бях като заек сред хрътки.

Отведоха ме при кладенеца зад бараката, извадиха ведрото и се изредиха да ме потапят надолу с главата, а аз се давех и гълтах вода. Изваждаха ме само колкото да се посъвзема.

Всеки път, когато ме изкарваха на въздух, докато се дърпах, гърчех и повръщах, Хоби приближаваше до мен ухиленото си лице и произнасяше със зловещ глас:

— Това ти е, задето предаде своя господар, дребен изменнико. И задето се подмазваш на онзи глупав дърт учител, ти, блатен плъх такъв. — След което отново ме спускаха надолу и колкото и да се опитвах да се задържа за неравните каменни стени, натикваха главата ми под водата и изтезанието се повтаряше отново. Не зная колко пъти го направиха, преди да изгубя съзнание, но вероятно по някое време тялото ми се е отпуснало и те са се изплашили, че може да съм умрял.

Убийството на роб е престъпление за всеки друг освен за неговия господар. Така че те ме зарязали до кладенеца и избягали.

Намерил ме старият Ремен, робът знахар, който дошъл за вода на кладенеца.

— Спънах се в него в тъмното — разказваше той впоследствие. — Отпървом помислих, че ще да е някоя умряла котка. Не, беше твърде голямо за котка. Да не би да е удавено куче, викам си? Не, не е удавено куче, а удавено момче! Кой дави момчета в тази къща, ето какво ви питам?

Въпрос, на който не посмях да отговоря.

Предполагам, момчетата бяха решили, че няма да останат видими следи от изтезанията, на които ме бяха подложили, и че няма да мога да потвърдя обвиненията си с улики, но ръцете ми бяха покрити с охлузвания и драскотини от дращенето по стената, а глезените ми бяха подпухнали от безжалостните им ръце. Тези яки и глупави хлапета вероятно не си бяха давали сметка какво в действителност ми причиняват и си бяха мислили, че само ме плашат.

Свестих се същата нощ в малкия лазарет на Ремен, гърдите и главата ме боляха, но пък лежах на мек и удобен сламеник под трепкащата светлина на лампата и имах чувството, че съм обгърнат от уютната завеса на тишината. Постепенно осъзнах, че до мен спи сестра ми Салло и от това ми стана още по-хубаво. Лежах така дълго, като понякога виждах само златисти отблясъци и сенки, а в други моменти си припомнях разни неща. Спомних си тръстиките и спокойното коприненосиньо небе, и синкавия хълм в далечината. Сетне видях за малко светлината на лампата, после сякаш чух отново гласа на Хоби: „Ето го!“ Но ужасът от преживяното и болката бяха някак притъпени, отдалечени. Извърнах глава и погледнах право към огънчето на лампата, която заливаше всичко наоколо е бледа жълтеникава светлина. Припомних си мъжа във високата сумрачна стая. Стоеше до голяма маса, покрита с книги и свитъци, с лампа и писалище отстрани, под висок тесен прозорец. Той се извърна и ме погледна тъкмо когато влизах. Този път го видях съвсем ясно. В косата му имаше сивкави кичури и лицето му малко наподобяваше това на нашия Предтеча, едновременно свирепо и добродушно, но там, където трябваше да виждам гордост, съзирах само тъга. И въпреки това веднага щом ме видя, той се усмихна и произнесе името ми, Гавир.

— Гавир… — чух отново и се върнах под жълтеникавата светлина, загледан в надвесеното над мен женско лице. Имаше меки черти и изглеждаше тъжна. Приличаше малко на Астано, но не беше Астано. В началото смятах, че и нея си спомням. Постепенно осъзнах, че това е нашата Майка, Фалимер Галеко Арка, чието лице никога досега не бях виждал от толкова близко. Лежах и я разглеждах, сякаш беше каменна статуя на някой от нашите Предци, без никакъв страх, с мечтателно притворени очи.

Салло се размърда до мен в съня си.

Нашата Майка положи длан на челото ми и кимна едва забележимо.

— Добре ли си? — попита шепнешком. Бях твърде уморен и сънен, за да отговоря, но вероятно съм кимнал или съм се усмихнал, защото тя също ми се усмихна лекичко, погали ме по бузата и си тръгна.

Близо до моето легло имаше детско креватче и тя се позабави до него. Там трябваше да е малкият Мив, помислих си и отново оставих вълната от тишина да ме обгърне. Спомних си как отидохме да погребем Мив долу при реката, където плачущите върби са като застинал зелен дъжд сред сивата пролетна мъгла. Погледнах към другия край на реката, през мрежа от дъждовни капки. Спомних си как всички бяхме слезли долу, за да погребем Гамми, това беше през зимата и върбите бяха голи, но тогава не бях толкова тъжен, защото беше като празник, толкова много хора се бяха събрали за погребението, а след това имаше прощално пиршество. Спомних си за малко и други мигове, прекарани на брега, отново през пролетта, но не знаех кого погребват. Може би мен, помислих си. Съзрях мъката в очите на възрастния мъж, изправен до масата с лампата пред високия прозорец в сумрачната стая.

После настъпи утрото. Мека дневна светлина прогони жълтеникавото сияние. Салло бе излязла. Мив беше като вързопче в креватчето до мен. В другия край на стаята беше настанен Лотер — старият готвач, който доживяваше тук последните си дни. Непрестанно пъшкаше и стенеше. Аз обаче се чувствах отлично и се надигнах — почти веднага ми се зави свят, едновременно ме заболяха поне десетина рани и се облегнах на възглавницата.

— Вече си станал, а, блатен плъх? — попита старият Ремен, тъкмо бе дошъл да ме види. Опипа цицините на главата ми. Беше поставил шина на един изкълчен пръст на дясната ми ръка и сега ми обясни за какво служи.

— Ще се оправиш — увери ме. — Кораво хлапе си. Кой те подреди така, между другото?

Повдигнах рамене.

Той ме погледна внимателно, кимна и повече не заговори за това. Двамата с него бяхме роби, живеехме в свят, където мълчанието беше за предпочитане.

Ремен не ми позволи да напусна лазарета тази сутрин: каза, че нашата Майка ще дойде да ме навести — мен и Мив, — и аз останах да седя в леглото и да се любувам на синините и цицините си. Когато ми омръзна да ги разглеждам и опипвам, започнах да рецитирам откъси от „Обсадата и падането на Сентас“. Малко преди обед Мив най-сетне се събуди и отидох да си поговоря с него. Беше замаян и изглежда, не осъзнаваше къде е и какво става. Погледна ме и ме попита защо сме двама.

— Двама какво? — попитах, а той отвърна:

— Двама Гавовци.

— Вижда двойно — обясни Ремен, който тъкмо бе влязъл. — Случва се при удар по главата. Господарке! — Той се наведе в почтителен поклон и аз също, защото беше дошла нашата Майка.

Тя прегледа Мив много обстойно. Обърна внимание на голямата подутина отстрани на темето, надзърна в ухото от същата страна и опипа лекичко скулите. Имаше загрижен вид, но накрая каза:

— Мисля, че се връща. — Гласът й беше нисък и топъл и тя се усмихна. — Нали, малък Мив? Връщаш ли се при нас?

— Бучи-и-и — оплака се той, мижеше. — Око ще дойде ли?

Ремен, потресен от поведението му, се опита да го накара да се държи с нужната почтителност, но нашата Майка го спря с жест.

— Още е мъничък. Радвам се, че реши да се върнеш при нас, мъничето ми. — Подържа го още малко, опряла буза в косицата му, после го сложи в креватчето и рече:

— Спи сега, а като се събудиш, сестра ти ще е тук.

— Добре — избъбри с тъничкото си гласче Мив и затвори очи.

— Какво агънце — въздъхна нашата Майка и погледна към мен. — А, вече си станал и ходиш, това е много добре. — Наистина приличаше малко на дъщеря си Астано, но беше по-едра и излъчваше власт и сила. Погледът на Астано беше срамежлив, този на нашата Майка — уверен. Веднага сведох очи.

— Кой ти направи това, момче? — попита тя.

Да не отговоря на стария Ремен беше едно. Съвсем друго бе да не отговоря на нашата Майка.

Последва напрегната пауза. Накрая промърморих единственото, което ми хрумна:

— Паднах в кладенеца, господарке.

— О, я стига — смъмри ме тя, но изглеждаше озадачена.

Продължавах да мълча.

— Ти си много несръчно момче, Гавир — каза тя с мелодичния си глас. — И много храбро. — Огледа раните и цицините ми. — Мисля, че няма нищо сериозно, Ремен. Как е ръката? — Тя взе ръката ми и огледа изкълчения пръст. — Ти си книжник, нали? Е, няма да можеш да пишеш известно време. Но Еверра ще ти намери някое друго занимание. Хайде, можеш да си вървиш.

Поклоних се припряно, благодарих на стария Ремен и излязох. Намерих Салло и докато се прегръщахме и тя ме разпитваше как съм, побързах да й кажа, че нашата Майка ми знае името, знае кой съм и ме е нарекла книжник!

Не посмях да кажа, че ме е нарекла храбрец. Беше твърде хубаво, за да е за вярване.

Бях гладен, но когато се опитах да хапна, главата отново ме заболя и Салло ме отведе в спалнята и ме сложи да легна. Прекарах следобеда и нощта в безпаметен сън. Когато се събудих, направо умирах от глад, но иначе се чувствах съвсем оздравял. Сотар обаче ми каза, че съм изглеждал, сякаш са ме оставили на милостта на враните на някое бойно поле.

Бях отсъствал от занимания само два дни, но ме посрещнаха, сякаш ме е нямало месеци. Аз се чувствах по същия начин. Учителят хвана ранената ми ръка с дългите си силни пръсти и я погали.

— Когато оздравееш, Гавир, ще те науча да пишеш красиво и четливо — обеща ми. — Край на драсканиците в тетрадката. Съгласен? — Усмихваше ми се и по някаква причина това ме накара да се почувствам щастлив. Докосването му, погледът, всичко изразяваше загриженост към мен.

Хоби ме гледаше. Торм също. Обърнах се и застанах с лице към тях. Поклоних се лекичко на Торм, но той само извърна глава.

— Здравей, Хоби — казах. Лицето му остана навъсено. Помислих си, че съм го изплашил със синините и цицините си. Но той знаеше, че не съм го издал. Всички го знаеха. Също както всички знаеха кой ме е нападнал. Тишината не беше пречка да се разкриват малките тайни от живота.

Но аз не бях обвинил никого, което означаваше, че случаят е приключен.

Лицето на Торм също беше намръщено, но Явин и Астано се държаха приятелски и съчувствено. Що се отнасяше до Сотар, тя, изглежда, съжаляваше за подмятането с враните и бойното поле, защото когато се доближих до нея, ми прошепна:

— Гавир, ти си герой.

Каза само това и преглътна през сълзи.

Тогава още не разбирах колко е сериозна цялата тази история. Салло ми бе казала, че ще оставят малкия Мив в лазарета, докато не се възстанови напълно, и след като научих, че за него ще се грижи нашата Майка, престанах да си спомням трескавите си сънища за погребения и гробища край реката.

Но същата нощ в спалнята Еннумер, която бе поела майчината грижа за Мив и Око, плачеше неудържимо. Всички жени и момичета се бяха събрали около нея, Салло също бе там. Тиб дойде при мен и ми прошепна какво е чул — че на Мив му течала кръв от ухото и смятали, че главата му е пострадала от удара на Торм. Спомних си зелените върби край реката и сърцето ми се сви.

На следващия ден Мив на няколко пъти получи гърчове. Чухме, че нашата Майка посетила лазарета и останала при него цялата вечер и през нощта. Спомних си как стоеше надвесена над леглото му, обляна в златиста светлина. Вечерта, докато двамата със Салло се готвехме да си легнем, споделих с нея и Тиб:

— Нашата Майка е грижовна като Енну.

Салло кимна и ме прегърна, но Тиб подметна:

— Тя знае кой го е ударил.

— Какво значение има това?

Тиб направи кисела гримаса.

Ядосах му се.

— Тя е нашата Майка — рекох натъртено. — Грижи се за всички нас. Много е добра. Не знаеш нищо за нея.

Имах чувството, че я познавам, както сърцето познава онези, които обича. Беше ме докоснала с топлата си ръка. Беше ми казала, че съм храбър.

Тиб повдигна рамене, но не каза нищо. Беше мрачен и навъсен, откакто Хоби му бе обърнал гръб. Все още бяхме приятели, но винаги бе жадувал за дружба с Хоби, не с мен. Поглеждаше с видимо смущение драскотините и раните ми. Салло го беше повикала в нашия кът, преди жените да угасят светлините.

— Радвам се, че позволи на Око да остане при Мив — рече Салло. — Бедната Око, толкова е изплашена за него.

— Еннумер също би искала да е с него сега — заяви Тиб.

— Нашата Майка е голяма лечителка! — намесих се. — Тя ще се погрижи за него. Еннумер не може да направи нищо. Само ще плаче. Както сега.

Еннумер наистина бе млада и глупава и не можеше да се похвали и с половината от здравия разум на шестгодишната Око, но от друга страна, бе силно привързана към Око и Мив, наричаше го своето мъничко бебче.

— О, малкото ми бебенце! — чух я да проплаква. — Искам да го видя! Искам да го прегърна!

Дойде старшата и я прегърна.

— Тихо, тихо — заутешава я. — Той е в ръцете на нашата Майка.

И обляната в сълзи Еннумер постепенно се успокои.

Йеммер беше старша в Аркаманд от много години и имаше огромен авторитет. Тя, разбира се, отговаряше пред нашата Майка и пред Семейството, но никога не си позволяваше да търси изгода за себе си, като доносничи за другите. Нашата Майка беше показала ясно, че не обича подмазвачите и доносниците, като бе продала една празноглава дърдорана и бе избрала Йеммер за старша. Йеммер играеше честно. Вярно, че си имаше любимци — между тях и нас двамата със Салло, но не фаворизираше никого, нито избираше някого наместо друг.

За Еннумер естествено тя бе могъща фигура, много по-страховита дори от нашата Майка. Еннумер поплака още малко, но съвсем тихо, и се остави на жените да я успокоят.

Еннумер бе дошла при нас преди пет години, подарък за Сотар от нейния по-голям брат Сотер. По онова време беше хубавичко петнайсетгодишно момиче, необучено и необразовано, защото Семейство Херра, както и много други, смяташе за излишно и дори опасно да се образоват робите, особено момичетата.

Знаех, че Еннумер е имала деца, две или три досега. Двамата братя на Сотар често я викаха при себе си и тя естествено забременяваше. Даваха малките на някоя кърмачка, а сетне ги пращаха по други Къщи. Бебетата почти винаги се продават или заменят. Гамми често ни казваше: „Родила съм шест, но не бях майка на нито едно от тях. След като огледах Алтан-ди, не ми даваха повече деца. А сетне дойдохте вие двамата, да ми скъсявате старините!“

Много по-рядко вместо детето се продаваше майката. Такъв бил случаят с майката на Хоби. Той се родил в един и същ ден с Торм, син на Семейството, и това било сметното за поличба. Нашият Баща наредил да бъде оставен в къщата. Майка му, момиче-подарък, била продадена, за да се избегнат усложнения. Една майка може да смята, че детето, което е родила, й принадлежи, но собствеността не може да притежава собственост, ние всички принадлежим на Семейството, нашата Майка е единствената ни майка, също както и нашият Баща. Знаех добре всичко това.

Знаех и защо Еннумер плаче. Но за момче на моята възраст женските терзания са само досадна подробност. Престанах да й обръщам внимание и дръпнах Тиб за ръкава.

— Искаш ли да играем на „засада“?

Той кимна, извадихме плочките и тебеширите, изрисувахме квадратчета и играхме, докато не изгасиха лампите.

Мив умря по изгрев-слънце на следващия ден.

Смъртта на един роб, още повече на дете, не би трябвало да предизвика особени смущения в ежедневния ритъм на къща като Аркаманд. Робините ще поплачат, жените от Семейството ще дойдат да ги утешат с нежни думи и подаръци, или пари. Рано на следващата сутрин малка процесия от роби ще се отправи с носилката с мъртвеца към гробището край реката, където да се помолят на Енну да отведе душата в нейния последен дом, а сетне ще се върнат разплакани и ще се заловят за работа.

Но тази смърт не беше като другите. Всички в Аркаманд знаеха защо е умрял Мив и това само ги караше да се чувстват още по-неспокойни. Този път робите бяха тези, които говореха, а господарите мълчаха.

Разбира се, робите говореха само с други роби.

Приказките им обаче бяха такива, каквито досега не бях чувал — в тях имаше горчивина и гняв, и възмущение, не само от жените, но и от мъжете. Меттер, оръженосецът на нашия Баща, уважаван от всички заради силата и достойнството си, заяви в бараката, че смъртта на едно дете е срам за Семейството и че Предците ще поискат от тях изкупление. Сем, главният коняр, умен, енергичен и безстрашен мъж, обяви на всеослушание, че Торм е побъркано псе. Подобни думи се чуваха и от други места, но предимно шепнешком. Всички преразказваха историята, чута от Ремен — как нашата Майка държала в скута си Мив, когато той умрял, как го притискала и повтаряла: „Прости ми, мъничък, прости ми!“

Разказваха го с надеждата да утешат Еннумер, защото тя бе изгубила ума си от мъка и навярно щеше да се почувства мъничко по-добре, ако знае, че любимото й момченце е издъхнало в грижовни ръце и че нашата Майка скърби, задето не е могла да помогне на Мив. Но някои от останалите го разбраха другояче.

— Можеше поне да поиска прошка! — обади се Йеммер и веднага намери подкрепа. Разказът за това как Мив се засмял невинно на забележката на Торм, а той се обърнал и го запратил с удар към стената, продължаваше да се предава от уста на уста. Око го повтаряше и хлипаше, а Тиб и Салло потвърждаваха, че е било точно така.

Хоби защитаваше Торм: твърдеше, че бил посегнал на детето в пристъп на раздразнение и не бил преценил силата си. Но Хоби беше в немилост. Никой не го обвиняваше открито за случилото се, пък и нямаше за какво, но и никой не беше на негова страна. Лоялността му към Торм разпалваше у другите неприязън: изглежда, тъкмо той бе човекът, който заемаше страната на господарите срещу робите. Чух едно от конярчетата да го нарича зад гърба му „двуличник“. А Меттер направо му каза: „Когато един мъж не си знае силата, трябва да я научи, като се бие с други мъже, не с невръстни деца“.

Всички тези разговори за вина и прошка ми действаха страшно потискащо. Бяха като растящи пукнатини и недостатъци в един свят, който доскоро ми изглеждаше солиден и непоклатим, като разклащане на вековни устои. Отидох в преддверието и започнах да се моля на един от моите избраници сред Предците, но неговите изрисувани очи ме гледаха безжизнено и незаинтересовано. Сотар също дойде и коленичи в поза на мълчаливо преклонение; беше запалила свещ пред олтара на Майките и димът се издигаше към сенчестия сводест таван.

През нощта, след като Мив умря, сънувах, че мета един от големите коридори на Къщата и откривам страничен коридор, който не бях виждал никога и който водеше към непознати за мен стаи, а там имаше хора, които ме поздравиха, сякаш ме познаваха отдавна. Изплаших се, че влизам неканен, но те ми се усмихнаха и една от жените ми предложи красива зряла праскова. „Вземи я“ — подкани ме и ме нарече с име, което не можах да си припомня, когато се събудих. Главата й бе обкръжена от сияещ ореол. След сепването заспах и сънувах отново: този път крачех из други стаи, където нямаше хора, но чувах гласове иззад стените. Накрая стигнах ярко озарен вътрешен двор, където имаше малък фонтан, и до мен се приближи животно със златиста козина и ми позволи да го погаля. Събудих се, но от ума ми не излизаше мисълта за тези стаи и къщата. Приличаше на Аркаманд и същевременно беше различна. „Моята къща“ — нарекох я мислено, защото в нея бях свободен. Слънчевата светлина там бе по-ярка. Не зная дали беше спомен, или сън, но ми се прищя да ме споходи отново.

Но зелените върби край реката — това беше споменът, който предстоеше да стане реалност.

Сутринта се спуснахме до брега, за да погребем Мив. Разсъмваше се, но имаше още доста време, докато се покаже слънцето. Ръмеше и повърхността на реката беше на дупчици от капките. Спомних си, че вече бях видял това.

Огромна тълпа се бе събрала за процесията, повечето хора бяха облечени в бели дрехи, в бял саван бе загърнат и трупът. Хората бяха много повече, отколкото на погребението на Гамми, сигурно се бяха събрали всички роби от Аркаманд и съседните къщи. Липсваха само тези, които имаха работа, защото дори толкова рано, дори за погребение, не им бе позволено да изоставят задълженията си. Беше необичайно да видиш толкова много хора на погребението на едно дете. Еннумер плака и рида високо, а също и някои от другите жени, но мъжете мълчаха, мълчаха и децата.

Спуснаха малкия вързоп в прясно изкопания гроб и го покриха с влажна черна пръст. Око, сестрата на Мив, застана отпред, разтреперана и объркана в мъката си, и положи отгоре наръч върбови клонки, по някои вече бяха напъпили нежни котенца. Йеммер я хвана за ръката и произнесе с равен глас молитва към Енну — да води душата в света на мъртвите. Усетих, че ще се разплача, и извърнах поглед към реката. Бяхме съвсем близо до брега. Недалеч от нас, където склонът се изравняваше, виждах стари гробове, някои почти отнесени от течението. В началото на пролетта по-голямата част от гробището за роби бе залято от придошлата река. Някои от върбите стърчаха от водата и течението дърпаше надолу дългите им клонки. Представих си как водата се покачва, стига до гробчето на Мив и го повлича със себе си, както е увит в белия саван. Как го носи надолу сред кал и клони и как той постепенно изчезва в мъглата. Салло ме стисна за ръката. Имах чувството, че всичко около нас е огромен водовъртеж, в който сме неподвижни само двамата с нея. Това беше най-важното. Че тя е тук. С мен.

3

Прибрахме се в Къщата и се захванахме за работа. Еверра каза, че днес няма да има учебни занимания. Двамата със Салло хванахме метлите. Тя продължаваше да плаче.

— О, Гав — рече ми по някое време, — непрестанно си мисля за Око. Знаеш ли, ако аз изгубя малкото си братче, сигурно ще умра! — Прегърна ме и ме притисна силно към себе си, после, като видя, че аз също плача, ме прегърна още по-силно и зашепна: — Никога няма да си отидеш, нали, Гав?

— Никога — рекох. — Обещавам.

— Чух те — промълви тя и се усмихна през сълзи.

И двамата знаехме колко струва обещанието на един роб, но въпреки това почувствахме известно облекчение.

Когато свършихме с метенето, отидохме с Рис в стаята на предачките, а после с Тиб излязохме в задния двор. Там бяха някои от по-големите момчета. Поколебах се — не знаех кои от тях бяха помогнали на Хоби, — но те ни заговориха кротко. Играеха на хвърлянка и един ми подаде топката. Имах само една здрава ръка, с която да я уловя, но успях и я хвърлих на друг, а после останах да ги гледам. Един ме попита:

— Къде е Хоби?

— Май е загазил — отвърна друго момче, казваше се Тан.

— Че защо?

— Задето се подмазва — отвърна Тан и метна висока топка на Тиб. Тиб не успя да я улови, но момчето зад него я хвана и я върна на Тан. Той я сграбчи ловко, подхвърли я нагоре, после ми я подаде. Беше шестнайсет или седемнайсет годишен, конярче, нисък и мършав, с тъмна кожа като моята.

— Но теб, Гав, си те бива — рече той. — Карай все така, момче. Не чакай похвала от онези там. — И погледна към високите прозорци на Аркаманд, и ми намигна. Имаше будно лице и проницателни очи. Харесвах го и се почувствах поласкан от похвалата му. Докато големите момчета си тръгваха, едно ме потупа по рамото и ме погледна приятелски. Усетих как в гърдите ми се надига топлина. Имах нужда от нея след сутринта на брега на реката, на студа, под сивия дъжд.

Тиб отиде в кухнята, където го чакаха задължения. Аз пък отидох в учебната стая, защото не знаех къде да се дяна. И защото ако имаше стая в Аркаманд, която да смятах за своя, това бе тя. Всичко тук ми бе мило, четирите високи северни прозореца, потъмнелите резбовани писалища, чиновете и дъската, лавиците с книги, тетрадки и ръкописи, голямата стъкленица, която пълнехме с мастило. Двамата със Салло отговаряхме за чистотата, подреждахме книгите, метяхме и миехме пода, бършехме праха от чиновете, писалищата и рафтовете. Заех се да подреждам книгите на дългите лавици. Заради изкълчения си пръст работех несръчно. От време на време спирах и разглеждах някоя книга, която все още не бях прочел. По някое време седнах на пода между лавиците и отворих „История на града-държава Требс“ от Салток Аспер. Зачетох за продължителната и изтощителна война между Требс и Карвол, която приключила с бунт на требските роби и пълното опустошаване на града. Вълнуваща история и малко обезпокоителна, особено след пукнатините, които се бяха появили в моя мироглед. Бях напълно погълнат от нея, когато чух гласа на Еверра:

— Гавир?

Подскочих, поклоних се и му се извиних. Той се усмихна.

— Какво четеш?

Показах му книгата.

— Чети я, щом ти харесва — рече той. — Макар че ще е по-добре, ако първо прочетеш Ашам. Съвсем ти е време за него. — Отиде при катедрата, събра някакви ръкописи, после седна на едно от писалищата и отново ме погледна. Аз подреждах книгите.

— Днес бе тежък ден — въздъхна той.

Кимнах.

— Тази сутрин се срещнах с нашия Баща Алтан-ди. Имам някои новини, които може да ти поразведрят настроението. — Той обърса уста с опакото на ръката си. — Тази година Семейството ще замине рано за провинцията, вероятно още в началото на май. Аз ще ида с тях, както и всички мои ученици, с изключение на Хоби. Той е освободен от занимания и става чирак на Хастер. А Торм-ди ще бъде пратен в града при учител фехтовач, за да изучава военно дело. Ще се присъедини към нас едва в края на лятото.

Доста новини, за да ги преглътна наведнъж, и в началото обърнах внимание само на обещанието за дълга лятна ваканция в нашата ферма във Вентинските възвишения. После обаче открих най-важното предимство — без Хоби! Без Торм! Истинска радост. Измина доста време, преди да погледна на всичко това от друга страна.

Тан и останалите момчета вече го знаеха, новините в Къщата винаги се разпространяват мълниеносно. „Хоби е загазил, задето се подмазва…“ Хоби не беше възнаграден за верността си към Торм, а наказан за нея. „Чирак при Хастер“ означаваше, че ще го пратят в гражданската служба за трудова повинност, на която всяка от Къщите бе задължена да предоставя определен брой роби, които да вършат най-тежката и неблагодарна работа и да живеят в градските бараки, малко по-уютни от зандана.

От друга страна, Торм не беше наказан за убийството на малкия Мив, а дори награден за това. Да изучава бойни изкуства бе отколешна негова мечта.

При тази мисъл не се сдържах и избухнах:

— Не е честно!

— Гавир — предупреди ме учителят.

— Наистина е така, учителю-ди. Торм уби Мив!

— Но не го е искал, Гавир. Все пак има известно наказание. Не му позволяват да дойде с нас и нашата Майка във Венте. Ще живее при своя учител и ще бъде подложен на строга дисциплина. Учениците на Аттек живеят в постоянни лишения и са подложени на тежки натоварвания, без никакво възнаграждение за трупането на умения. Нашият Баща разговаря с Торм-ди, аз присъствах. Каза му: „Сине мой, ще трябва да се научиш да се владееш и Аттек ще ти помогне за това“. А Торм-ди склони глава.

— Но Хоби… той какво е направил, за да бъде наказан?

Учителят ме погледна изненадано.

— Как какво е направил?

— Той не е сторил нищо лошо на Семейството — продължих, но не знаех как точно да се изразя. Исках да кажа, че ако Хоби трябваше да бъде наказан за това, което ми бе направил, трябваше да го направят робите. Станалото си беше само между нас. Бе извън интересите на Семейството. Ако пък го наказваха за опитите да защити Торм, щеше да е направо нечестно, тъй като можеше да се изтълкува като грешка, дори неразбиране.

— Това, което се случи с теб, беше само дребен инцидент — обясни ми Еверра. — Или поне ти го превърна в такъв, като прояви лоялност към своя съученик. Но Хоби се държа обидно с мен. И чрез мен оскърби авторитета на Семейството в училищната стая. А това не може да се допуска, Гавир. Ела при мен, изслушай ме.

Той се премести до масата и аз се настаних до него, както когато му четях.

— Лоялността е неоценима добродетел, но когато се използва с погрешна цел, може да е опасна. Зная, че си объркан. Всички в Къщата са объркани. Смъртта на едно дете е тъжно събитие. В бараката и спалнята чуваш необмислени, необуздани приказки. Докато ги слушаш, започваш да си задаваш въпроси: Къде се намирам? В Къщата или сред дивата пустош? Или може би на бойното поле? Не съм ли въвлечен в някаква несекваща война на невидими сили? Това ли е истинският живот? Не трябва ли всеки един от нас да изпълнява ролята, която му е отредена от Предците, и винаги да вярва, че справедливостта ще възтържествува?

Остави ме да обмисля чутото, сетне продължи:

— Гавир, когато се усъмниш в нещо, вдигни глава. Не гледай в земята. Търси знак свише. Силата идва отгоре. Ти си неразделна част от едно голямо семейство. Макар да си роден роб като мен, ти си получил закрила и убежище, храна и подслон, Предци и Семейство, което да се грижи за теб. Аз пък съм твоят източник на знания. Гавир, на теб ти е оказано доверие. Това е свещен дар. Не само за теб, за всички нас. Те ни поверяват своите синове и дъщери! Как се извоюва подобна чест? Чрез вярна и постоянна служба. Мечтая, когато един ден умра, да кажат за мен: „Той не предаде онези, които му оказаха такова голямо доверие“. — Говореше с пресекнат прегракнал глас. Погледна ме. — Знаеш ли, Гавир, зад теб е пущинакът, от който идваш, и там няма нищо. Само подвижни пясъци, върху които не можеш да градиш. Но погледни нагоре! Над теб, към силата, която те изпълва и подкрепя, която те дарява с мъдрост, разтвори сърцето си и допусни в него вярата. Там ще откриеш истинското съкровище. И справедливостта. А също и майчината нежност, която никога не си познавал.

Сякаш говореше за къщата, която бях сънувал и за която бях мечтал, онази озарена от слънце сграда, където се чувствах в безопасност и бях наистина свободен. Беше я съградил пред мен, в реалния живот.

Не можех да му кажа нищо, разбира се. Той обаче видя, че думите му са ми подействали успокояващо, и ме потупа по рамото, както бе направило онова момче в двора — нежно, приятелско докосване.

След това се надигна, за да подскаже, че е време да се заемем с други неща.

— Какво ще си вземем за четене през лятото? — попита и аз отговорих, без да се замисля:

— Само не и Трудек!

Последните две лета Семейството беше останало в града, тъй като фермата не се смяташе за достатъчно сигурна заради върлуващите банди вотусански войници, които често плячкосваха из Вентинските възвишения, но това лято нашата армия се бе разположила на лагер близо до Венте и бе прогонила вотусанците зад стените на градовете им.

В спомените ми фермата бе приказно място. Всеки път, когато си помислех за нея, в мен сякаш се пробуждаше топлината на лятото. Дори подготовката за заминаването беше вълнуваща, а когато най-сетне се отправихме на път — огромна тътреща се процесия от каляски, каруци и теглени от магарета талиги, конници и пешаци, които изпълниха улиците на Етра чак до Речната порта, приличахме по-скоро на парад на героите от войната, въпреки че не носехме барабани и тръби. Каляските, в които бяха настанени жените, момичетата и старците от Семейството, бяха не само високи и неудобни за качване, но и твърде широки, за да минат по моста при Нисас, но Сем, Там и кочияшите бяха във вихъра си и ги направляваха умело. Скоро копитата на конете зачаткаха по калдъръмената настилка и перата на шапките последваха ритъма им. По-големите братя на Сотар яздеха отпред на своите великолепни коне, до тях беше и Явин. После скрибуцаха фургоните и каретите, а зад тях и талигите, които честичко спираха насред моста, когато някое магарета решеше да се запъне. Някои от жените и децата бяха качени върху товарите на талигите и гледаха отвисоко и с интерес цялата суматоха. Двамата с Тиб махахме снизходително на минувачите, защото отивахме да прекараме лятото в провинцията, а те, нещастниците, щяха да останат през цялото това време в задушния град.

С Тиб бяхме като отвързани псета и изминавахме три пъти повече разстояние от останалите, защото непрестанно търчахме напред-назад покрай колоната. По обед поизгубихме малко от ентусиазма си и започнахме да се навъртаме около женския фургон, където бяха настанени Салло и Рис. Двете вече бяха на възраст, когато от момичетата се изисква да не скиторят много, заедно с тях беше Око и няколко мъничета, както и прислужниците от кухнята, които се грижеха с Тиб да не огладнеем.

Пътят постепенно извиваше нагоре, следваше откритите места между невисоките хълмове и дъбовите горички. В далечината вече се виждаха зелените склонове на Вентинските възвишения. От тази височина всеки път, когато извърнехме взор назад, можехме да видим сребристата линия на Нисас чак до мястото, където се сливаше с много по-широката Морр. От другата страна на Нисас беше Етра, нашият град, полускрит зад пелена от мараня — подаваха се само покриви и участъци от градската стена, с нейните четири снабдени със стражеви кули портала. Можеше да се различи също корпусът на Сенатската къща и куполът на Светилището на Предците. Опитахме се да определим кой от покривите е на Аркаманд и бяхме почти сигурни, че сме видели смокиновата горичка, в която Торм ни извеждаше на обучение… на много мили и сякаш преди много години…

Фургоните постепенно забавяха ход, конете се бяха изморили и кочияшите плющяха с камшиците. Пред нас се мяркаха тресящите се покривала на каляските, скрити в облаци прахоляк. На открито слънцето печеше нетърпимо, но в сенките на дърветата се долавяше освежителна хладина. Кози и крави от околните пасища вдигаха влажни погледи, за да изпроводят с ленив интерес нашата кавалкада, край фермите кончета със спънати крака ни посрещаха с мъчителни подскоци. Дотича Сотар — беше избягала от каляската на Семейството, за да се присъедини към Рис и Салло. Беше зачервена от вълнение и много по-разговорлива от обикновено: „… казах на нашата Майка-йо, че искам да се поразходя, и тя продължи напред, а аз дойдох при вас. Не знаете само колко задушно и тясно е в каляските, а и бебето на Редили повърна. Тук е много по-добре!“ Малко след това започна да пее и звънливият й мелодичен глас се издигна високо: пееше една стара песен, която всички знаехме. Салло и Рис се присъединиха към нея, после и прислужниците от кухнята, а също и хората от околните фургони, и така, с песен на уста, продължихме към Вентинските възвишения.

Стигнахме във фермата Арка след залез-слънце, оставили зад себе си цял ден път и десетина мили разстояние.

Когато поглеждам сега, от гребена на времето, към онова лято и всички последващи лета, ми се струва, че гледам остров насред морето, отдалечен и златист, издигнал се над водната шир, и ми е трудно да повярвам, че съм живял някога на него. И все пак всичко това продължава да се спотайва в мен, сладки и неизличими спомени — миризмата на сено, безкрайното кресливо свирене на щурците откъм хълмовете, вкусът на сочната открадната кайсия, тежестта на ръбестия камък в ръката ми, дирята от падаща звезда сред красивите съзвездия.

Всички млади хора спяха навън, хранеха се и играеха заедно — Явин, Астано и Сотар, братовчедите им от Херраманд, Салло и аз, Тиб, Рис и Око. Братовчедите бяха две мършави деца — момче на тринайсет и момиче на десет, Утер и Умо. Изглежда, боледуваха постоянно и майка им, по-голямата сестра на Сотар, ги бе довела във фермата с надеждата чистият въздух да им повлияе благотворно. Имаше и цял рояк дечурлига — бебета от Семейството, племенници и братовчеди на Сотар, деца на роби, за които се грижеха всички жени. Ние, „големите“, се събирахме всяка сутрин за уроците на Еверра и после бяхме свободни през целия дълъг горещ ден. За нас нямаше работа — във фермата имаше предостатъчно работна ръка. В началото взеха Тиб да помага в кухнята, но скоро се оказа, че е излишен, и го пуснаха да играе с нас. Всичко останало във фермата бе задължение на онези, които се грижеха за нея целогодишно. Те живееха в едно голямо село наблизо, скрито зад дъбова горичка, през която течеше бистър поток. Ние, градските деца, не ги познавахме и ни бяха наредили да си нямаме вземане-даване с тях.

Не беше трудно. Имахме достатъчно занимания от зори до мръкване: да изучаваме хълмовете и горичките, да се къпем в плитките потоци, да строим бентове, да нападаме овощните дръвчета, да си правим свирки от върбови клонки, дървени къщички и гердани от цветя — или да не правим съвсем нищо, освен да си тананикаме и да бъбрим за какво ли не. Явин прекарваше известно време с възрастните, но иначе беше с нас, предвождаше експедициите ни из хълмовете или ни организираше да подготвим някоя пиеса иди представление за пред цялото Семейство. Еверра пък пишеше сценариите за пиесите и маскарадите, Астано, Рис и Салло изучаваха танци и с ясния, чист глас на Сотар и уменията на Явин с лирата накрая се получаваше великолепно представление на хармана, със сеновала за декор. Обожавах репетициите, костюмите, напрежението и тръпката на онези вечери, както, предполагам, и всички останали, и още след края на представлението, веднага щом снизходителните аплодисменти на публиката стихнеха, обикновено започвахме обсъждането на следващото и молехме нашия учител-ди да измисли нова тема.

Но най-хубавите часове бяха нощите след горещите дни в разгара на лятото, когато най-сетне идваше дългоочакваната хладина. Обикновено излизаше лек западен ветрец, а ние лежахме на сламениците под открито небе и говорехме, говорехме, говорехме… докато не заспим, един по един…

Ако вечността има свой сезон, той трябва да е средата на лятото. Есента, зимата и пролетта непрестанно търпят промени и са преходни, но в разгара на лятото времето застива. Може и този момент да е преходен, но сърцето знае, че той не подлежи на промяна.

Колкото и да са хубави и ярки спомените ми, понякога ми е трудно да определя какво точно се случваше през онези три лета, които прекарахме във Венте, защото сега ми се струват като един дълъг слънчев ден и безкрайна звездна нощ.

От първото лято помня колко се радвах, че Торм и Хоби не са с нас. Двамата със Салло едва сега осъзнахме колко потискаща е била близостта с тях и постоянния си страх от изблиците на Торм. Почти не разговаряхме за смъртта на Мив, но тъкмо след нея страхът ни от Торм бе нараснал. Чудесно бе да се отървем от него.

Астано и Явин, изглежда, също бяха облекчени от отсъствието му. Те бяха по-големи от нас, бяха и членове на Семейството, но тук можеха да играят на воля с нас, без да се налага да спазват нито възрастовите, нито кастовите правила. Това беше последното лято от момчешкия живот на Явин и той му се наслаждаваше всеотдайно, беше изпълнен със сили и енергия, винаги в добро настроение, забравил напълно предубежденията, които му налагаше положението му. В неговата компания и далече от жените на Семейството сестра му Астано също се промени — стана дръзка и весела. Тъкмо Астано ни поведе на първия набег в овощната градина. „Нищо няма да им стане, ако си вземем няколко кайсии“ — заяви и ни показа една тайна пътечка до онази част на градината, където още не бяха идвали берачи и нямаше как да ни открият.

Откриха ни, разбира се, и тъй като ни взеха за обикновени крадци, ни погнаха с викове и камъни, така че всичко изглеждаше по-страшно дори от времето, когато двамата с Тиб трябваше да играем вотусанци. Побягнахме. Когато се озовахме на своя територия, Явин, засмян и задъхан, изрецитира откъс от „Мостът на Нисас“:

— Тези селяци са ужасни — оплака се Рис, която едва бе успяла да се измъкне на един едър тип, който я бе последвал до границата на имението и дори бе хвърлил камък след нея. — Грубияни!

Салло успокояваше невръстната Око, която също ни бе придружила в нашето малко приключение. Беше уплашена, но когато и Явин отиде да я заговори, бързо се успокои, поласкана от вниманието му. Явин винаги обръщаше внимание на страховете и чувствата на малките деца и бе особено грижлив към Око. Вдигна я на конче и задекламира, докато крачеше:

— Правят го от злоба — заяви Астано. — Тези кайсии и без това ще окапят, няма кой да ги прибере.

— Е, ние нали им помагаме да ги съберат — обади се Сотар.

— Точно това казвам. Те са лоши и глупави.

— Може би трябва да попитаме сенатор Оббе дали можем да си берем плодове от неговите овошки — намеси се Утер, мършавият братовчед от Херраманд, който ужасно се страхуваше да нарушава правилата.

— Много по-сладко е, когато е без разрешение — обади се Явин.

Бях вдъхновен от спомените си за стълкновенията и обсадите в смокиновата горичка: въпреки неприятния си завършек те наистина ми липсваха. Не се сдържах и се намесих:

— Те са морванци. Страхливи, нагли и егоистични морванци. Нима ние, етранците, ще преглътнем обидите им?

— Разбира се, че няма! — викна ентусиазирано Явин. — Отиваме да ядем кайсии!

— Когато спрат да берат ли? — попита Сотар.

— Довечера — обади се някой. Истината е, че не знаехме кога точно спира беритбата на плодовете, защото не обръщахме особено внимание на фермерите, които щъкаха около нас като мравки, птици или мишки. Сотар заяви, че е готова да се върне с нас през нощта, за да опита кайсиите. Тиб се обади, че можело да оставят кучета при дърветата, за да ги пазят. Явин, разпален от настъпателната ми позиция, предложи да организираме набег в градината на морванците, но този път с необходимата подготовка, обмисляне на най-подходящия маршрут, разполагане на съгледвачи и вероятно запас муниции, с които да отвърнем на вражеския огън и да се защитаваме, ако пак се наложи да отстъпим. Така започна великата война между „етранците“ от Арка и „морванците“ от Оббе, която продължи да бушува от една овощна градина в друга през целия месец. Работниците в имението на Оббе скоро осъзнаха заплахата, която представлявахме за продукцията, и почнаха също като нас да разполагат съгледвачи, но ние имахме много свободно време, докато те бяха заети да берат плодове, да ги сортират и отнасят, всичко това под бдителното око и камшика на надзирателя. Ние бяхме като птици, спускахме се стремително, отмъквахме каквото сме си харесали и побягвахме. Не се бояхме от гнева и омразата им, предизвиквахме ги и ги дразнехме. Те пък разбираха, че не всичките сме роби, както мислеха в началото, и това им връзваше ръцете. Ако роб метнеше камък и удареше някой млад член на Семейство Арка, цялата бераческа група може да се окаже в сериозна опасност. И тъй те спряха да ни замерят и вместо това се опитваха само да ни плашат и насъскваха срещу нас кучетата.

Това значително нарушаваше баланса и за да изравним силите, си създадохме правило: ако ни видят, веднага да отстъпим. Няма да е честно, заяви Астамо, да крадем открито плодове, под увесените им носове, след като не могат да ни нападнат. Трябваше да го правим, докато са още там, при дърветата. Това правило направи играта особено рискована и вълнуваща, със само един или двама крадци в нападение и множество съгледвачи, които бяха винаги готови да предупредят за близостта на противника с подсвиркване, чирикане или тропане. После, когато набегът приключеше, се събирахме, задъхани и щастливи, и всеки показваше плячката си и се опиваше от победата.

Великата плодна война приключи, когато Майка Фалимер каза на Явин, че групичка роби от нашата ферма били пребити жестоко от берачите на Оббе, които ги хванали да крадат сливи. На едно от момчетата му извадили окото. Майка Фалимер не каза нищо повече, но посланието бе ясно и Явин ни събра и каза, че е време да спрем набезите. Децата от фермата вероятно бяха сметнали, че ще ги сбъркат с нас, но не се бе получило и си бяха платили жестоко — насоченият срещу нас гняв на берачите се бе стоварил върху тях.

Явин се извини официално и пое вината върху себе си. Астано, която едва сдържаше сълзите си, се присъедини към него.

— Наша е отговорността за случилото се — каза тя. — Не ваша, само наша. — Направиха го като възрастни, постъпиха, както вероятно щяха да постъпят, когато порастат и Явин стане Баща на Аркаманд, а Астано — вероятно Майка на някоя друга Къща, и всички решения ще са само техни.

— Мразя тези роби берачи — обади се Рис.

— Селяците наистина са страхотни грубияни — въздъхна Умо.

— Морванци до мозъка на костите — рече Тиб.

Цареше леко объркване. Без враг имахме нужда от нова кауза.

— Чуйте какво ще ви кажа — заговори Явин. — Защо не направим „Падането на Сентас“?

— Но без оръжия — уточни Астано.

— Разбира се, че без оръжия. Говоря за нещо като пиеса.

— Как?

— Ами, първо ще трябва да построим Сентас. Онзи ден си мислех, че върхът на хълма зад източните лозя прилича на цитадела — сещате ли се? Там има няколко големи камъка. Няма да е трудно да го укрепим, с ровове и насипи. Ще вземем книгата от Учителя и ще видим как е било. После ще се разделим — Око може да е генерал Тур, Гав ще е, да речем, пратеникът, а Сотар ще е нашата пророчица Юрно… ще пропуснем баталните сцени. Само диалозите.

Не ни изглеждаше особено вълнуващо, но всички се изкатерихме на хълма и докато Явин обикаляше канарите и обясняваше къде ще копаем и къде ще бъде градът, идеята постепенно ни завладя. По-късно същия следобед той поиска от Еверра книгата, прочете ни няколко откъса от това епично повествование и разпали въображението ни с описанията на героични дела и трагични моменти. Всеки си избра кого да играе — и всички до един бяхме сентанци. Никой не искаше да е войник от обсаждащата пагадийска армия, нито дори великия генерал Тур или героя Рурек, въпреки че в края на краищата пагадийците бяха спечелили войната и бяха разрушили града и днес, след повече от сто години, Сентас беше бедно малко селище сред руини от порутени стени. Обикновено ние бяхме на страната на победителите, но тъй като щяхме да строим обречения Сентас, приехме присърце каузата им и бяхме готови да умрем за нея.

Построихме Сентас и изиграхме отново величието и падението му. Строежът се оказа трудна работа: на голия хълм имаше само прегоряла трева и напечени от слънцето камъни. Двете момиченца, Око и Умо, сновяха нагоре-надолу по склона с вода от потока, а ние останалите се потяхме и пъшкахме. Ругаехме с пресъхнали уста, когато някой камък упорито отказваше да легне на отреденото му място или се изплъзваше от изранените ни пръсти, и посрещахме носачките на вода с радостни възгласи. Нежните ръце на Астано загрубяха и се покриха с мазоли, станаха толкова твърди, че нашата Майка ги нарече конски копита, но го направи с усмивка, а не с укор. Дори няколко пъти се изкачи на Хълма на Сентас, за да види как върви работата. Явин и Астано й показаха гордо триумфа на нашите строителни усилия — Източната врата, Кулата на древните и бастиона на защитниците. Тя ги слушаше, стройна и внушителна с дългата си туника, и кимаше одобрително. На няколко пъти я видях да полага нежно ръка върху ръката на сина си и кой знае защо, тази гледка накара сърцето ми да се свие, а в душата си почувствах копнеж по нещо неясно. Струва ми се, че тя беше щастлива заради нашето щастие и също като нас не искаше то да бъде засенчено от нищо през дните, които предстояха.

Еверра също се качваше често на хълма, за да се увери, че строежът на крепостта и града отговаря на описанията в книгата, и да ни почете малко от епоса, докато ние полагахме камъните. Чудесен образователен пример, така нарече той идеята ни, и налагаше с педантична точност строги изисквания върху плановете, но горещината бързо го изтощаваше и той ни оставяше на ветровития хълм да градим нашите крепости и мечти.

През всичките тези месеци голямата къща в двора беше истинският дом на жените и децата. Нашият Баща бе останал в Етра, тъй като Сенатът се събираше почти ежедневно. Сотер, големият брат на Сотар, яздеше до Венте почти всяка седмица, за да прекара няколко дни и нощи с жена си и децата, но другият й брат, адвокатът Содера, не можеше да напуска често града, тъй като, както се изрази брат му, бил „затрупан с дела“. Всяка сутрин изнасяха нашия Чичо, Явин Херро Арка, който бе прехвърлил деветдесетата си година, с един стол и го оставяха под сянката на големия дъб. През повечето време Явин беше мъжът в къщата, макар че предпочиташе да не играе тази роля.

Във фермата имаше и неколцина мъже, наети да вършат всякаква работа, но повечето й обитатели бяха жени. Бяха свикнали да се справят с всичко без присъствието на господарите и бяха много по-независими и самостоятелни от хората в градската къща. Нямаше никаква йерархия и етикеция. Всичко вървеше съвсем гладко, без формалностите и стриктните правила в Аркаманд, без напрежението, страха и излишните усложнения. Когато нашата Майка реши да направи сливов мармалад, както го правели в Галлекаманд, когато била малка, не се възцари суматоха, която щеше да е обичайна за Аркаманд, нито доловихме скрито негодувание или подигравка. Старата Акко, главната готвачка във фермата, стоеше до нашата Майка, както би застанала до някой чирак, и даваше воля на критичните си забележки. Бебетата бяха обща собственост и задължение, робини се грижеха за децата на Семейството и, разбира се, нашата Майка и съпругите на Сотер и Содера наглеждаха децата на робите и всички „мъничета“ пълзяха и се търкаляха заедно и заспиваха, скупчени като котенца.

Хранехме се отвън, на дълги маси под дъбовете до кухнята, и макар че имаше отделна семейна маса, не се подреждахме според положението си. Еверра обикновено сядаше при Семейството по покана на нашата Майка или Явин, докато Сотар и Астано се самопоканваха до Рис, Салло и останалите. Тази непосредственост в общуването бе неразделна част от щастливия живот във Венте. Но тя се промени, нямаше как да не се промени, когато през последната седмица от лятото пристигна нашият Баща и заедно с него Торм.

Вечерта, когато пристигнаха, сякаш предвещаваше неприятности. Този път семейната маса се напълни с мъже. Жените и момичетата бяха облечени официално и изглеждаха много по-женствени, отколкото през цялото лято, освен това мълчаха покорно, докато мъжете разговаряха. Меттер и конярите, които бяха пристигнали с мъжете, седяха при нас. Еверра мълча почти през цялото време. Нас, децата, ни поглеждаха намръщено, колчем отваряхме уста.

Поднесоха вечерята официално и тя продължи доста дълго, а след нея децата от Семейството — Явин, Астано, Сотар, Умо и Утер — се прибраха заедно с възрастните.

Ние, петте деца на роби, останахме отвън да се скитаме и да безделничим. Беше твърде късно, за да отидем до нашия Сентас. Салло предложи да се разходим по пътя към селото и да проверим дали къпините стават за ядене. Когато наближихме, тамошните деца ни забелязаха и, притаени зад къпинака, взеха да ни замерят с камъчета. Не бяха тежки, но изглежда, ги мятаха с прашки, защото жилеха остро и неприятно. Нещастната Око бе първата, която уцелиха, тя изпищя, че я е ужилил стършел, после и другите взеха да се оплакват от подобни „ужилвания“. Видяхме камъчетата да фучат над шубраците и мярнахме нашите нападатели. Един от тях, едро момче, подскочи високо и изкрещя нещо. Ние побягнахме. Този път не ни беше смешно, както когато ни преследваха берачите, а изпитвахме истински страх. Мракът се спускаше бързо. Усещахме зад гърбовете си нарастваща ненавист.

Прибрахме се. Око и Рис плачеха. Измихме си раните, легнахме и зачакахме звездите да изгреят. Неусетно се, унесохме в разговори. Салло каза:

— Видели са, че сред нас няма деца на Семейството.

— Но защо толкова ни мразят? — попита Око.

Никой не знаеше.

— Може би защото можем да правим много неща, които на тях са им забранени — подхвърлих.

— И бащите им ни мразят — добави Салло. — Заради плодните войни.

— Мразя ги — изхлипа Рис.

— Мръсни селяни — изсумтя Тиб и кой знае защо, ми стана мъчно, а и малко неприятно, че така бързо намразваме всичко онова, от което се страхуваме.

Известно време мълчахме и зяпахме звездите, които изникваха една по една над короните на дърветата и надзъртаха над стрехата на къщата.

— Салло — прошепна Око. — Той с нас ли ще спи?

Говореше за Торм. Око се ужасяваше от него. Нали беше видяла как уби братчето й.

Под „да спи с нас“ имаше предвид дали ще излезе да спи на открито, както правеха останалите деца от Семейството през цялото това лято.

— Съмнявам се, Окенце — отвърна нежно Салло. — Едва ли ще пуснат някой от тях, поне тази нощ. Трябва да останат вътре, нали са благородници.

Но като се събудих малко преди изгрев-слънце, тъкмо когато съзвездията изчезваха в просветляващото небе, видях, че Астано и Сотар лежат на своите сламеници, завити в тънки одеяла и изпружили босите си крака изпод тях.

Тази сутрин децата от Семейството излязоха доста по-късно. Не знаехме дали трябва да идем без тях до Сентас и тъкмо обсъждахме този въпрос, когато те дойдоха.

— Хайде! — провикна се Явин. — Какво сте насядали?

Торм не беше с тях. Момичетата носеха ежедневните си дрехи, туники и панталони, прашни и парцаливи, също като нашите.

Явин вдигна Око на конче и каза:

— Храбри колесничарю. Откарай своята приказна фея горе, при високите стени и портите на Сентас! Напред! — Око нададе писклив боен възглас и Явин затича и зацвили. Всички препуснахме след него.

Изразът „роден водач“ сигурно е банален. Предполагам, че мнозина мъже по природа са такива, има много начини да водиш и много цели, към които да се отправяш. Но първият роден водач, когото познавам, е седемнайсетгодишният Явин Алтантер Арка — останалите измервах по него. Според моите представи водачеството означава лично обаяние, будна интелигентност, неоспоримо приемане на отговорността и още нещо, което е трудно за определяне — верен баланс между справедливостта и състраданието, който не може да бъде постиган никога в полза на едното или другото и следователно е непостоянен.

В този момент Явин беше разделен между привързаността си към всички нас, „сентанците“, и необходимостта да защитава по-малкия си брат. И тъй, по обед, когато дойде време да пратим някой доброволец за хляб и сирене и каквото още ни бяха приготвили в кухнята за обяд, той заяви „аз ще ида“. Върна се с торба храна и с Торм.

Щом зърна изкачващия се по склона Торм, Око се скри в лабиринта от камъни зад Кулата на древните. Салло отиде при нея и двете се спуснаха заедно до потока.

Явин показа на Торм всички градежи и изкопи, обясни му, че сме се постарали да се придържаме към историческите планове, после му описа сцените, които смятаме да изиграем, когато привършим със строежа на Сентас и бъдем готови за обсадата и превземането на града. Торм крачеше след него и се оглеждаше мълчаливо. Накрая каза няколко похвални думи за обходния ров, който беше нашият шедьовър.

Каменните постройки бяха ниски и изискваха снизходително отношение и доста въображение, за да бъде открито сходството им с кули и порти, но изкопите, дори в умален мащаб, бяха досущ като истинските. Бяхме построили ограда, която обхващаше върха на хълма, пред нея бяхме изкопали защитния ров, а земята бяхме натрупали от вътрешната страна на оградата, за да могат по нея да се придвижват защитниците. Макар да не беше многословен в оценките си, Торм очевидно беше впечатлен от мащаба на нашия строеж.

— Ето тук — посочи му Явин — смятам да поведа внезапната атака. — Мъже от Сентас! На стените! Врагът идва! Защитавайте родните си огнища! — Спусна се надолу по хълма, а ние затворихме портата и я залостихме с напречната греда, после се покатерихме върху стената и на вътрешната „цитадела“. Явин се втурна нагоре по склона, а ние го засипахме с невидими стрели и копия. Той блъсна вратата, после падна на колене и „издъхна“ пред нея под триумфиращите ни викове.

Торм наблюдаваше всичко това, без да участва в играта, но очевидно завладян от мащабите на представлението и вълнението ни.

Отворихме портата и пропуснахме Явин, после се настанихме под оскъдната сянка да се насладим на обяда. Сотар слезе при потока да занесе храна на Око и Салло.

— Е, какво мислиш за нашия Сентас? — попита Явин.

— Чудесно. Много добре — отвърна Торм. Гласът му беше надебелял и приличаше на гласа на нашия Баща. — Само че всичко това е някак… глупаво. Войници, които си играят с въображаеми лъкове.

— Разбира се, че ще ти се стори глупаво — съгласи се Явин. — Вероятно цяло лято си се обучавал с истински оръжия.

Торм кимна важно.

— Но това е само игра. Представление. Поне се отървахме от уроците. — Явин се засмя. Но беше вярно. Еверра се бе отказал да ни преподава веднага щом се заехме с построяването на Сентас. Дори увери нашата Майка, че това било всъщност негова идея, различен начин да изучим една епична поема, историята на войната между Пагади и Сентас, науката за построяване на отбранителни съоръжения.

— Ако ги нямаше тия — рече Торм, — можехте да използвате мечове и лъкове. Ще сме шестима.

— Пак ще са дървени играчки — отвърна Явин след кратка пауза. — Не като истинските оръжия, с които се обучаваш. Ха! Ако дам на Сотар меч, ще ми разпори тумбака, преди да се усетя!

— Не можеш да даваш оръжия на робите — намеси се Утер: изглежда, не бе разбрал кого има предвид Торм под „другите“. Утер винаги гледаше да се придържа към законите, правилата и моралните устои, поради което Сотар го бе кръстила „Трудек“. — Законът го забранява.

Торм смръщи вежди. Погледнах Тиб и видях, че и той като мен се измъчва от спомена за наказанието, когато бяхме играли на войници. После забелязах, че Явин хвърля многозначителен поглед на Астано, сякаш й казваше: „Измъкни ни от това!“ Тя схвана намека и се намеси в разговора, както обикновено правят жените.

— Не обичам да си играя с оръжия — рече с въздишка. — Повече ми харесва, когато се преструваме, че стреляме с лъкове. Никога не пропускам целта! Пък и няма опасност някой да пострада. Както и да е, вече не живеем в епоха на битки и сражения, нали? Така че по-добре да подготвим речите на пратениците. Толкова дълго копахме тоя ров! Пък и Кулата не е достатъчно стабилна. Торм, нямаш представа какво е да мъкнеш камъни по цял ден. Дори малките помагаха в строежа, Умо и Око. Всички сме сентанци.

Това беше нейният начин да защити града, който бяхме вдигнали със съвместни усилия през това лято.

Торм сви рамене. Мълча до края на обяда. После слезе до потока да пийне студена вода. Салло, Око и Сотар се криеха в храсталаците. Торм не им обърна внимание. Махна на Явин, извика нещо и тръгна към къщата по белия път през лозята, сам, размахваше ръце малко смешно.

Върнахме се при нашия строеж, но сякаш някой бе хвърлил черна сянка върху ведрото ни настроение.

До края на лятото всеки ден градяхме Сентас, но вече не беше същото. Децата от Семейството често ги викаха в къщата — Явин, Торм и Утер излизаха на лов с нашия Баща и съседните земевладелци, момичетата трябваше да забавляват техните съпруги. Сотар и Умо, които бяха страстно привързани към нашата игра, намираха всякакви извинения, за да се измъкнат, и идваха при нас непрестанно, но Астано не можеше да избяга, а без нея и Явин да определят насоките вече не бяхме толкова убедени какво трябва да се прави.

Но всички удоволствия, които предоставяше Венте, си бяха налице: можехме да плуваме из потоците, да се скитаме из горичките, а междувременно узряха и смокините (които не се налагаше да крадем, тъй като растяха в двора на къщата), да разговаряме вечер дълго под звездите, докато постепенно не се унесем в сън. Дори последният ден бе изпълнен с щастие. Астано предложи да се разходим до върха на Вентинските възвишения. Беше доста далеч за еднодневен поход и взехме вода, храна и одеяла. Взехме и едно от момчетата от фермата да ни кара багажа с една каручка.

Тръгнахме рано. Въздухът бе студен — предзнаменование за идващата есен. Тревата по склоновете бе изсъхнала и хвърляше златисти отблясъци, сенките бяха по-дълги. Дълго се катерихме по една стара пътека, използвана предимно от тукашните пастири. Овцете по хълмовете не се бояха от нас, само вдигаха глави, гледаха ни с черните си лъскави очи и от време на време блееха жално. Нямаше огради, тъй като планинската овца по правило се придържа към своето пасище, без да я пазят кучета или заграждения, но въпреки това около стадата се навъртаха огромни сиви песове, приличаха на вълци. За щастие не ни обръщаха внимание, когато минавахме наблизо. Но щом спирахме, пристъпваха мълчаливо към нас и ни внушаваха съвсем недвусмислено: „Продължавайте си по пътя и всичко ще е наред“. И ние продължавахме.

Торм и Утер не дойдоха с нас. Бяха предпочели да идат на лов за вълци в боровата гора със Сотер и Содера. Око и Умо, който на десет години не беше по-едър от шестгодишната Око, крачеха упорито с нас. От време на време Явин качваше Око на конче, а на последния стръмен участък се наложи да разтоварим каручката и да носим багажа на гръб. Сложихме Око и Умо на самара на магарицата — доста красиво същество, със сивкава козина, досущ като на мишка. Отначало я бях помислил за младо конче, Сотар ми обясни, че ако баща й е бил магаре, а майката кон, щяла да е муле, но тъй като майка й била магарица, а бащата кон, била катър. Момчето, което я водеше, изслуша това обяснение с безизразно лице.

— Права съм, нали, Коми? — попита го Сотар. Той помръдна леко глава и извъртя поглед встрани. — Всичко зависи от това кои са ти предците, нали, Мишко? — попита Сотар.

Коми дръпна юздите и Мишка пристъпи кротко напред. Око и Умо се поклащаха на самара, доволни и усмихнати. Ние ги следвахме, прегърбени под тежестта на багажа. Но бяхме щастливи, когато най-сетне се изкатерихме на самия връх и спряхме задъхани, за да се полюбуваме на прекрасната гледка на озарената от слънцето околност на много мили наоколо. Оттук се виждаше Етра, изглеждаше съвсем миниатюрна в далечината, а също и разпръснатите покрай реката ферми, къщички и селца, очертаваше се широкият завой на река Морр. Явин пък, който имаше очи като на орел, се похвали, че може да различава дори стените и кулите на Касикар, макар че нататък аз виждах само неясно петно. В източна и южна посока земята бе хълмиста и неравна, но на север и на запад хълмовете отстъпваха място на просторни равнини, където зеленината постепенно се сливаше със синкавия хоризонт.

— Това трябва да е Данеранската гора — каза Явин и посочи на север.

— А там са Блатата — каза Астано, която също гледаше нататък.

— Откъдето са Гав и. Салло — допълни Сотар.

Салло стоеше до мен. И двамата се взирахме в далечината. Изпитвах неясно вълнение при мисълта, че там някъде е моята непозната родина. Всичко, което знаех за хората от Блатата, бе, че там няма големи селища, а само забутани селца и че обитателите им са нецивилизовани варвари. Но там имахме предци, свободни хора. Ние също се бяхме родили свободни. Тази мисъл ме смущаваше и объркваше. И нямаше нищо общо с Етра и живота ми в Аркаманд.

— Помните ли нещо от Блатата? — попита Сотар.

Салло поклати глава, но аз отвърнах — за своя изненада:

— Понякога ми се струва, че си спомням.

— И как беше животът там?

Беше ми странно да описвам спомените си на глас.

— Ами… има много вода, от която се подават тръстики и малки острови… а в далечината се издига един синкав хълм… може да е хълмът, на който сме сега.

— Гав, тогава беше още бебче — рече Салло и долових в гласа й предупреждение. — Аз бях на две или на три и не помня нищо.

— Дори когато са ви отвлекли? — попита разочаровано Сотар. — Трябва да е било вълнуващо.

— Не помня нищо освен Аркаманд, Сотар-йо — отвърна с усмивка Салло.

Седнахме на сухата трева и си направихме истинско пиршество с храната, която бяхме донесли. Слънцето се спускаше към хоризонта и вече можехме да видим океана, целия озарен от отблясъци. Седяхме и си бъбрехме, завладени от спокойствието на дългото лято. Малките първи се унесоха в сън. После заспа и Салло, отпуснала глава в скута ми. Рис донесе одеяло и аз я завих внимателно, за да не я събудя. Изгряха звездите. Коми, момчето от селото, което през целия ден бе страняло от нас, подхвана някаква песен. Отначало не знаех какво чувам, толкова странен и тъжен бе звукът, който излизаше от гърлото му — наподобяваше далечен стон на камбана. Издигаше се и издигаше, после внезапно секна.

— Коми, изпей още нещо — подкани го шепнешком Сотар. — Моля те.

Той мълча толкова дълго, че вече мислех, че няма да изпълни молбата й, после звукът се появи отново, наподобяваше едновременно глас и някакъв странен, непознат инструмент. Беше необичайно тъжен и същевременно ясен и ведър. След малко спря, но ние продължавахме да чакаме напрегнато, с надежда да се върне.

Над хълмовете се бе възцарила пълна тишина, сиянието на звездите бе много по-ярко въпреки кафеникаво-златистата ивица на западния хоризонт.

Мишка тропна с копито и изпръхтя и всички се разсмяхме, а после, отново се унесохме в безгрижни разговори.

4

Следващите няколко години минаха без особени вълнения. Със Салло миехме подовете на голямата къща и ходехме ежедневно на уроци. Никой не тъгуваше за Хоби, дори Тиб, предполагам. Торм, който продължаваше да изучава изкуството на боя с мечове, оставаше все така мълчалив, сдържан и вглъбен, когато беше в клас. Рядко, когато вродената му избухливост заплашваше да вземе надмощие, се извиняваше на учителя и напускаше стаята. Явин почти през цялото време беше на походи с армията. По това време Етра не воюваше с никого и младите офицери като Явин се обучаваха чрез маршове и учения или патрулираха покрай границите. В редките моменти, когато се прибираше у дома, той беше все така енергичен и жизнерадостен.

Следващите две лета отново прекарахме във Венте и те бяха същите като предишното — изпълнени с лениви забавления и много щастливи мигове. Явин не можа да дойде с нас — първото лято беше на марш, а през второто трябваше да придружи нашия Баща на една дипломатическа мисия до Галлек. Торм прекара и двете лета в школата за бойни изкуства. Така че наш водач беше Астано.

Тя ни отведе на хълма Сентас още първата вечер. Всички се изненадахме и дори се натъжихме, когато видяхме, че градът и крепостта са в руини. Зимните дъждове бяха размекнали почвата и окопите се бяха срутили, насипът се бе размил, а стената бе съборена на няколко места — от ветрове или от човешка ръка, не знаехме.

— Мръсни селяни — изръмжа Тиб: вече можеше да ръмжи, защото гласът му се променяше. Всички бяхме съгласни с него: споменът за непознатите деца, които ни замеряха с камъни без никаква причина, бе все още жив. Но Астано и Сотар не изглеждаха потиснати, а веднага започнаха да обсъждат как ще възстановим оградата и ще вдигнем наново кулите. Върнахме се във фермата и се заехме да обмисляме плановете за въздигането на Сентас от руините.

— Знаете ли — предложи неочаквано Сотар, — ако успеем да ги накараме да ни помогнат във възстановяването, може би няма да хранят подобна злоба към града.

— Уф! Не искам да ги виждам дори! — възкликна Рис. — Те са лоши.

— Вярно е, че човек не може да им има доверие — потвърди Утер, който вече не беше така хърбав, но си оставаше същият моралист.

— Онзи с мулето не беше лош — обади се сестра му Умо.

— Коми — каза Астано. — Много приятно момче. Помните ли как пееше?

Всички си спомнихме тайнствената златиста вечер на хълма.

— Може би ще трябва да попитаме надзирателя — предложи Астано на Сотар и двете известно време обсъждаха възможността да ни предоставят част от робите във фермата.

— Само ако обясним, че ще работят за нас — отвърна Сотар.

— Ами ще работят — каза Астано. — Ние не работехме ли здравата! Как само копаехме твърдата земя… Нямаше да се справим, ако не беше Явин.

— Но сега ще е различно — уточни Сотар. — Трябва да се издават заповеди…

— Да — съгласи се Астано.

С което обсъждането приключи. Никоя от двете не повдигна повече този въпрос. Построихме нашия Сентас дори без помощта на Явин и съветите на Еверра. Когато приключихме, направихме церемония по освещаването, като обиколихме стените отвътре, и всичко беше съвсем сериозно, точно както бе описано в поемата на Гарро. Повикахме нашия учител да изиграе ролята на Върховния жрец — той предвождаше процесията и запали малкия свещен огън в подножието на цитаделата. Цялото това лято изкарахме на хълма, на групички или всички заедно, защото в сърцето на всеки от нас това бе скъпо място, нашата тайна крепост и убежище.

Освен възстановяването на Сентас нямахме почти никакви други проекти или забавления; поставихме няколко малки пиеси, но най-често ходехме с Тиб да се гмуркаме в един дълбок вир и се излежавахме под дърветата. Всеки ден до обед имахме учебни занимания, а Рис и Салло оставаха за уроци по музика със Сотар и Умо, тъй като бяха повикали един преподавател по пеене от Херраманд. Утте, малката племенница на Сотар, бе пораснала достатъчно, за да идва с нас, под специалната опека на Око, и понякога, в особено горещите следобеди, вземахме и останалите „мъничета“, за да ги водим на реката. Често към нас се присъединяваха и лелите на Сотар и нашата Майка — след това отпращаха Утер, Тиб и мен, защото жените искаха да се къпят. Утер беше убеден, че момчетата от селото се крият наблизо, за да ги гледат, тръгваше да патрулира из горичките и нареждаше на мен и на Тиб да му помагаме да прогоним „тия мръсници“. Бях сигурен, че нито един от селяците не би посмял да доближи потока, понеже подобно светотатство щеше да бъде наказано жестоко и безпощадно, но умът на Утер бе ориентиран в друга посока и той вероятно бе обсебен от идеята за оскверняване.

Изглежда, аз съзрявах по-бавно от него, защото всичките тези мании ми се струваха глупави, например подмятанията на Тиб какво можело да се види, ако клечиш достатъчно дълго в храстите. Имах представа как изглеждат жените. Бях ги виждал неведнъж в спалното. Смятах, че Тиб се държи така само защото вече го бяха пратили в бараката при мъжете. Навярно, за разлика от тях двамата, аз все още бях дете.

Съвсем различно беше, когато веднъж чух Сотар да пее. Това нямаше нищо общо със зова на плътта. Душата ми беше тази, която се заслуша в гласа й и се изпълни с болка, величие и необясним копнеж…

По-късно през това лято пристигнаха Явин и Торм с нашия Баща и разделението между Семейството и робите отново бе очертано от присъствието на мъжете.

Един ден излязох да се поразходя, обзет от желание да остана сам. На юг от фермата, в една долчинка между два хълма, открих чудесна дъбова горичка. Пресичаше я бистър поток, а на склона имаше причудлива каменна постройка, вероятно светилище, но не можех да определя на кой бог. Когато се върнах, разказах на Салло за него и тя поиска да го види. И тъй, същия следобед взех нея, Рис и Тиб и тръгнахме. Когато стигнахме, Тиб заяви, че нямало нищо интересно, и се върна във фермата. Рис и Салло обаче казаха, че също като мен усещат нечие неясно и свещено присъствие в горичката, езерото и разрушения олтар. Седнахме на тревата в подножието на каменната постройка, под сянката на дърветата. Те си бяха взели хурките и по едно чувалче пухкава вълна, тъй като вече бяха във възраст, в която трябваше да се занимават с женска работа. Това, че можеха да излязат да се разхождат с мен, бе само част от лятното очарование на живота във Венте. На други места изобщо не биха позволили на две четиринайсетгодишни робини да напускат къщата. Но Рис и Салло бяха добри момичета, а и нашата Майка им имаше доверие и знаеше, че не бягат от работа. И тъй, седяхме на тревата на сянка в горещия августовски ден и мълчахме; наслаждавахме се на временната си свобода.

— Дали не е олтар на Ме? — попита по някое време Рис.

Салло поклати глава.

— Не, формата е различна.

— На кого тогава?

— Може би на някой бог, който е живял по тези места.

— Богът на дъбовете — подметнах.

— Богът на дъбовете е Йене. Не е той — заяви уверено Салло. — Тукашен бог е. Усещам нещо загадъчно.

— Какво да оставим за дар? — попита Рис на пръв поглед на шега.

— Не зная. — Салло сви рамене. — Ще разберем.

Рис се надигна и се завъртя в кръг, с бавни хипнотизиращи движения. Не беше красива като Салло, но притежаваше вродено спокойствие и чар, както и напъпила женственост, за която допринасяше дългата й лъскава коса и замечтаният й поглед.

— Не ми се тръгва оттук — въздъхна тя.

Само след няколко години щяха да я подарят, вероятно на младия Одиран Едир, възможния наследник на Херраманд, накъдето бяха насочени интересите и дълговете на Арка. Всички го знаехме. Робините се отглеждат, за да бъдат подарени. Рис се надяваше, че Къщата ще я даде там, където ще бъде ценена и към нея ще се отнасят добре. Не се страхуваше от бъдещето си, изпитваше дори жив интерес от това кому ще принадлежи. На няколко пъти ги бях чул със Салло да обсъждат тези въпроси. Салло нямаше да напуска Къщата, тя бе отредена за Явин, това също се знаеше. Но в Аркаманд нито момичетата се женеха рано, нито робините се подаряваха, преди да навършат петнайсет или шестнайсет. Йемер често ни повтаряше думите на нашата Майка: „Жената е по-здрава и живее по-дълго, ако има време да съзрее и не носи деца, докато тя самата е още дете“. А Еверра цитираше по този повод Трудек: „Оставете девицата да изкара докрай девичеството си, защото Предците ценят най-високо почитта на непорочните деви“. Сем, конярят, бе по-практичен: „Никой не използва едногодишна кобила за разплод, нали?“

С други думи, на Рис все още не й предстоеше скоро да напусне нашата Къща и й оставаха поне още няколко години безгрижен живот в позната среда и свобода, която едва ли щеше да познае другаде.

Салло бе трогната от нейната нероптаеща тъга.

— Рис — попита я тя, загледана към потока, — какво щеше да направиш, ако беше свободна?

— Никой не освобождава млади робини — отвърна Рис спокойно. — Само мъже, които са извършили геройска постъпка. Като онзи досаден роб, дето спасил съкровищата на господаря си в „Басните“.

— Но има страни, където няма роби. Ако живееше там, щеше да си свободна. Като всички.

— Но пък там щях да съм чужденка — разсмя се Рис. — Откъде да знам какво ще правя? Луди неща, каквито правят чужденците!

— Добре де, представи си само, че те освободят тук, в Етра.

Рис се замисли.

— Ако съм свободна, ще си потърся съпруг. Ще му родя деца… и ще трябва да се грижа за тях, искам или не, нали? Не зная. Май не ми се ще да съм свободна. Не познавам нито една свободна жена. Въобще не мога да си представя какво е. Ти какво би направила?

— И аз нямам представа — отвърна Салло. — Дори не зная какво да мисля за това. Но бих опитала.

— Сигурно е чудесно да се ожениш — въздъхна умислено Рис. — И тогава ще знаеш… — Млъкна и не разбрах какво има предвид.

— О, да! — каза Салло.

— Но ти знаеш, Сал. Явин-ди няма да позволи да те дават на други.

— — Да, няма — потвърди Салло и долових в гласа й нежност, каквато изникваше винаги, когато заговаряше за Явин, а също и свян.

Едва сега разбрах, че Рис има предвид правото на господаря да дава робините си на други мъже или да ги праща да гледат малки деца с жените, тоест да прави каквото му хрумне. А жената трябваше да се подчинява. Това ме наведе на мисълта какъв щастливец съм, че съм се родил мъж. Така че дори малко се засрамих, когато Салло ме попита:

— Гав, а ти какво би направил?

— Ако ме освободят?

Тя кимна. Гледаше ме закачливо, сякаш ме изпитваше.

Помислих и казах:

— Ами… много обичам да пътувам. Ще отида в Месун, където е Университетът. Ще ми се и да видя Пагади, А може би и руините на Сентас. И разни градове, за които съм чел, като Ресва с многото кули и Ансул Красивия, с неговите четири канала и петнайсет моста…

— И после?

— После ще се върна в Аркаманд с цял куп книги! Учителят непрестанно говори, че трябва да намерим още книги. „Колкото по-стари, толкова по-безвредни“ — повторих думите, които често произнасяше. Рис и Салло се изкискаха, защото имитирах гласа му. С което разговорът ни за свободата приключи.

Нямахме какво да предложим в дар на неизвестното божество, освен може би своята почит.

На следващото лято престоят ни във фермата бе скъсен заради слуховете за война.

Пристигнахме както обичайно, с братовчедите от Херраманд, и още първата вечер деветимата се качихме на хълма Сентас, очаквахме отново да заварим руини. Но макар че зимните дъждове бяха повредили изкопите, стените и кулите стояха почти непокътнати и на места, изглежда, бяха достроявани. Някои от местните деца навярно бяха решили да поддържат и разширяват крепостта. Умо и Утер бяха недоволни от това, сякаш Сентас бе завладян от чужденци и осквернен, но Астано заяви:

— Може би така ще се запази за по-дълго.

През това лято на изкопите с нас работиха само Око и Умо. Астано и Сотар трябваше да правят компания на другите жени и постепенно ние, останалите, си избрахме различни занимания. С Тиб ходехме за риба и да се къпем, със Салло навестявахме горското светилище, когато тя успееше да се измъкне от къщата, и от време на време към нас се присъединяваше Рис. Освен това си намерих неочакван приятел.

Един ден бях ходил на хълма Сентас, за да помогна на момичетата със стената, и се прибирах през лозята тъкмо по обед, когато жегата бе най-нетърпима. По съседния ред към мен се приближаваше един от тукашните. Мярвах го от време на време между натежалите гроздове, които вече бяха почнали да узряват/Когато се срещнахме, той спря и ми рече почтително „ди“. Това беше начинът, по който селяните се обръщаха към господарите — не по име, а с вежливо обръщение.

Спрях изненадан и го погледнах. Беше Коми, момчето, което ни бе придружило на върха на хълма и ни бе пяло вечерта. Изглеждаше доста пораснал. На пръв поглед щях да го взема за възрастен мъж. Вече имаше мъх по страните и лицето му бе издължено и загрубяло. Поздравих го по име.

Той очевидно се изненада и се зарадва, че съм го познал. Постоя известно време мълчаливо, после каза:

— Нали не се сърдите, че поработихме на вашето място?

— О, няма нищо — отвърнах.

— Ония простаци от Мерив го събориха миналата година — продължи той.

— Е, няма нищо. Това е само игра. — Не знаех какво да кажа на този навъсен младеж. Дори ми беше трудно да му разбирам говора. Долавях от тялото му миризмата на пот. Беше бос и тъмните му мазолести крака приличаха на усукана лозница.

Настъпи продължителна тишина и тъкмо се готвех да се сбогувам, когато Коми каза:

— Мога да ти покажа едно добро място за риболов.

Бях уловил доста риба това лято. С Тиб бяхме чували, че имало потоци, където местните ловели огромни пъстърви, но ние все още не можехме да се похвалим с подобен улов. Отвърнах нещо в смисъл, че ще ми е интересно, а Коли подметна:

— Тази вечер при скалата.

И продължи през лозята.

Макар да изпитвах известни съмнения, вечерта се изкатерих на Сентас: казах си, че ако Коми не се появи, ще помогна малко на Око и Умо. Но малко след като стигнах там го видях да идва през лозята. Слязох да го посрещна и двамата тръгнахме мълчаливо покрай един поток, който се вливаше в друг, по-голям. Повървяхме още половин миля по тясна пътечка между върби, кипариси и борчета и стигнахме до широк и дълбок вир. Все така, без да си проговорим, се покатерихме на два камъка и хвърлихме въдиците. Дребни мушици кацаха на гладката повърхност и около тях се образуваха кръгове. Само след минута улових една риба и я измъкнах — беше на великолепни розови петна и тежеше поне килограм и половина. Коми се ухили и подметна:

— Късметът на новака.

Постепенно взех да се изпълвам с благодарност към този мълчалив слаб младеж, който стоеше неподвижно върху камъка и сякаш бе обгърнат от някаква загадъчност. Нямах представа защо ме бе заговорил и защо се опитваше да се сближи с мен, да хвърли мост през пропастта, която отделяше невежите селяци от нас, градските чеда, и как въобще знаеше, че можем да сме приятели и да забравим различията между нас. Но точно това се бе получило — макар да мълчахме, между нас се бе възцарило пълно доверие.

Когато рубинената светлина между дърветата угасна, събрахме улова. Коми носеше мрежа и аз пуснах голямата риба вътре, заедно с двете по-малки, които бях уловил след това. Последвах го по вече невидимата пътека, през тъмната гора и през лозето. Беше почти тъмно. Щом излязохме на пътя, въздъхнах облекчено и казах:

— Ей, Коми, благодаря ти.

Той само кимна и спря да ми подаде рибата.

— Вземи я ти — рекох.

Той се поколеба.

— Не мога да я сготвя — казах.

Той повдигна рамене и усмивката му се стопи в мрака. След секунди се изгуби от погледа ми.

След това излизахме още няколко пъти на риболов, винаги на различни места. Чувствах се малко странно, защото по някакъв начин той знаеше къде съм и неизменно ме намираше, за да ме покани, понякога и без думи, да идем за риба. Нито веднъж не взех Тиб с нас, струваше ми се, че по някаква причина няма да е редно. Ако Коми искаше да дойде и Тиб, щеше да ми каже. Разказах на Салло за момчето от селото, защото нямах тайни от нея. Тя ме изслуша с интерес. Когато споделих изненадата си, че ме е избрал за свой приятел и спътник и ми показва различни тайни местенца за риболов, тя каза:

— Сигурно е самотен и те харесва.

— Как така да ме харесва?

— Ами… просто е решил, че може да ти има доверие.

— Това е като да се сприятелиш с вълк — подметнах.

— Да знаеш как ми се иска да можем да идем в селото — рече неочаквано сестра ми. — Не разбирам защо не ни позволяват. Все едно там живеят диви животни или нещо подобно. Та нали някои от жените във фермата имат там роднини! Приятни хора са, само дето не им разбирам какво казват.

След този разговор в главата ми се загнезди мисълта да помоля Коми да ме заведе у тях, защото на мен също ми беше интересно какви точно са тези малки тъмни къщички в долината, въпреки че плодовите войни може би все още бяха живи в спомените на някои техни обитатели. И тъй следващия път, когато двамата с Коми отидохме за риба по здрач, рекох:

— Ще дойда с теб.

Този ден имахме доста богат улов, гордостта ни беше една пъстърва, дълга колкото ръката ми. Коми не отговори и след малко попитах:

— Те ще имат ли нещо против?

Предполагам, че и той като мене изпитваше известни затруднения да разбира говора ми. Замисли се и накрая повдигна рамене. Слязохме в селото заедно. От комините се виеше дим, миришеше на готвено. Тъмни фигури се разминаваха с нас по тесните прашни улички, от дворовете лаеха кучета. Коми ме заведе при една къщурка, вдигната на колове, за да се избегне зимната кал. На дървените стъпала седеше възрастен мъж. Бях го виждал да работи в лозята. Двамата с Коми се поздравиха със сумтене, после мъжът попита:

— Кой е този?

— От Къщата — отвърна Коми.

— Ха — възкликна изненадано мъжът и понечи да се надигне. Сигурно си помисли, че Коми е довел някое от момчетата от Семейството, защото се намръщи и като че ли се притесни. Коми добави нещо, вероятно поясни кой съм, и мъжът се успокои. Изгледа ме мълчаливо. Чувствах се ужасно неудобно, но след като вече бях тук, попитах:

— Мога ли да вляза?

Коми се поколеба, после повдигна рамене и ме поведе навътре. В къщата цареше мрак, ако се изключеше сиянието на въглените в огнището. Вътре имаше хора — жени, един старец и няколко дечица — тъмни сенки, скупчени около огъня. Миришеше на пот, на кучета, на храна, на пръст и дим. Коми подаде голямата пъстърва на една жена, каза й нещо и тя се обърна към мен.

— Ще се храните ли с нас, ди? — попита с глас, който не изглеждаше особено дружелюбен и гостоприемен, а по-скоро насмешлив и ехиден. И въпреки това чакаше отговор.

— Не, мама-йо — отвърнах. — Време е да си вървя. Благодаря ви.

— Рибата е голяма — каза тя. — Ще стигне за всички.

— Не, благодаря — казах и тръгнах заднешком към вратата. — Успех и нека Енну закриля този дом!

Измъкнах се навън, малко уплашен, но и щастлив, задето бях събрал сили да стигна дотук. Поне имаше какво да разкажа на Салло.

Когато й описах всичко, тя каза, че най-вероятно мъжът на стъпалата е бил бащата на Коми: беше подразбрала от разговори, подслушани от селяните във фермата, че макар бракът да не е на почит по тези места, мъжете и жените се събират да живеят заедно и да раждат деца.

— Знаеш ли, бих искала и аз да се срещна с Коми — каза накрая.

На следващия ден, когато Коми дойде, го попитах:

— Виждал ли си светилището дъбовата горичка?

Той кимна. Разбира се, че го бе виждал. Сигурно познаваше всеки камък и поточе в околностите на Вен-те, а и на много мили наоколо.

— Чакай ни там тази вечер — казах. — Няма да ходим за риба.

— „Ни“?

— Мен и сестра ми.

Той помисли малко, повдигна рамене по познатия ми вече начин и си тръгна.

Един час преди залез-слънце със Салло вече бяхме там. Тя се настани на тревата с хурката и вретеното и пухкавата вълна бързо започна да се превръща в тънък конец в чевръстите й пръсти. Коми се появи безшумно. Тя го поздрави, той кимна и седна малко встрани от нас. Салло го попита дали ходи на гроздобер и той кимна.

— Още ли пееш, Коми? — попита тя и той повдигна рамене и пак кимна.

— Ще ни изпееш ли нещо?

Както и преди, на хълма, той не отговори. Помълча известно време, сетне запя със същия странен ви сок и тънък глас, който сякаш бе лишен от източник, като че ли не излизаше от човешко гърло, а висеше във въздуха подобно на песента на птиците и насекомите, без думи и същевременно по-тъжен от всяка дума.

Помислих си дали да не доведа и Сотар в дъбовата горичка, за да го чуе как пее. И че ако дойде с нас и се качи при светилището, може би ще знае на кой бог е принадлежало. А после двете със Салло ще седнат една до друга, ще предат, ще разговарят безгрижно и ще се смеят. Реших обаче, че ще е по-добре, ако Салло я покани да дойде. Напоследък изпитвах непрестанно желание да се виждам и да разговарям със Сотар, но по някаква причина ми беше трудно да го правя. В края на краищата реших да не моля Салло да я повика и си останах само със сладките мечти за това как тримата седим в горичката.

После вече беше прекалено късно.

От Етра дойдоха братята на Сотар, заедно с Торм. Появиха се с шум и суматоха, носеха тревожни вести и заповеди: трябвало веднага да съберем багажа и до зори да напуснем фермата, защото вотусански мародери били прекосили Морр и изгорили лозята и градините на Мерто, селце само на десетина мили от Венте. Всеки момент можели да се появят и тук. Торм беше във вихъра си, крачеше решително, важен и начумерен. Нареди на момичетата от Семейството да спят в къщата, а ние, останалите, почти не мигнахме, защото той не спря да обикаля и да бди на поста си. Много рано, още преди изгрев, пристигна на кон и нашият Баща — бил задържан заради службата си до късно през нощта, но тревогата не му позволила да остане в града.

Утрото беше слънчево и горещо. Хората от имението работеха заедно с нас, за да съберем и натоварим багажа, а когато приключихме, ни пожелаха натъжено лек път. Докато минавахме покрай робите в полето, те само вдигаха глави, без да ни заговорят. Потърсих с очи Коми, но не видях нито него, нито някой друг познат. Тези хора щяха да останат тук съвсем беззащитни, само с надеждата, че нашите войници ще успеят навреме да спрат настъплението на върлуващите банди и да ги прокудят от Етра. Нашият Баща ги бе уверил, че от града е тръгнала голяма войскова част, за да заеме позиция между Мерто и Венте и да изтласка наглите вотусански орди към реката.

Беше горещо и прашно. Торм, яхнал запотен изнервен кон, подканяше кочияшите с нетърпеливи викове да побързат. Нашият Баща, който препускаше до колесницата на нашата Майка, не направи опит да го успокои. Нашият Баща винаги беше строг и суров с Явин, но все по-често избягваше да прави забележки на Торм. Двамата със Салло заговорихме за това, докато вървяхме край каруците. Аз казах, че според мен Баща ни се страхува да не предизвика някой от пристъпите на Торм. Салло кимна, но добави:

— Явин не е като баща си. Торм обаче много прилича на него. Дори на външен вид. Обърни внимание, че дори походката му е същата. Хоби пък се старае да му подражава.

Знаех, че Салло не обича нито Торм, нито Хоби. Млъкнахме стреснато, когато видяхме, че Сотар-йо се е изравнила с нас, и се изплашихме, че може да ни е чула как обсъждаме нашия Баща и синовете му. Сотар обаче не каза нищо, просто закрачи до нас, намръщена и умислена. Съмнявах се да й бяха позволили да върви с робите, вероятно бе дошла на своя глава. Всичко, което ни каза, след като изминаха няколко минути на напрегнато мълчание, бе:

— О, Салло, Гав… свършиха се нашите лета.

Видях сълзи в очите й.

5

Конниците наистина бяха прогонени до реката, нашите войници ги обкръжиха и само малцина успяха да се доберат до Вотус.

Но ние не се върнахме във Венте нито през това лято, нито през следващото. Непрестанно пристигаха съобщения за нашествия — от Вотус, от Оск и накрая от далеч по-могъщия Касикар.

Като се връщам сега назад в спомените си, тези изпълнени с тревога и съобщения за битки години не бяха щастливи. Заплахата от война хвърляше мрачна сянка върху всички ежедневни неща. Може би мъжете разчитат на войната, както на политиката, за да усили чувството им за собствена значимост, без което не могат, или ги привлича възможността да блеснат с успехите си на бойното поле, да намерят нещо различно от скучното и еднообразно мирно ежедневие, което по принцип презират. Жените, за разлика от тях, не се нуждаят от подобни неща, за да осъзнаят значението си, и затова не разбират нуждата от войни и конфликти, но от друга страна, се възхищават на блясъка и красотата на храбростта.

Явин вече беше офицер в етранската армия. Неговият полк, под командването на генерал Форре, бе разположен на югозапад от града, за да отблъсква евентуални атаки откъм Оск и Морва. Сраженията бяха редки, с продължителни паузи, през които армията се прегрупираше, а Явин намираше време да се прибере у дома.

За двайсетия му рожден ден нашата Майка му подари Салло — тя беше вече на шестнайсет. Макар церемонията по „даряването“ да беше съвсем официална, двамата бяха истински щастливи, защото Салло обичаше Явин с цялото си сърце и мечтаеше да продължава да го обича и да му служи вярно. Без никакво съмнение Явин също искаше тя да е близо до него. След време той щеше да се ожени за господарка, но дотогава имаше поне няколко години и никой не мислеше за това. Двамата със Салло бяха наистина сияеща двойка, радостта да са заедно беше съвсем нескрита и сякаш разпръскваше около тях светлина. Всеки път, когато той тръгваше към своя полк, Салло се натъжаваше, но върнеше ли се, Явин неизменно заставаше на прага и се провикваше, „Къде е моята Салло?“, а тя изтичваше откъм някоя стая да го посрещне, срамежлива и радостна, изпълнена с гордост и обич, като истинска млада жена на войник.

Когато навърших тринайсет, ме изгониха от женската спалня и ме пратиха в другия край на двора. Изпитвах ужас, че ще живея в бараката, но не беше толкова страшно, колкото си представях, макар че ми липсваше уютното кътче, което си бяхме устроили със Салло и където заспивах безгрижно още щом положа глава на възглавницата. Тиб, който се бе преместил в бараката година преди това, заяви, че ще е мой защитник, но никое от големите момчета не ме преследваше. Вярно, че се държаха сурово с малките, но аз, изглежда, бях спечелил уважението им със своето мълчание след премеждието в кладенеца. Викаха ми Блатния плъх и Зубрача, но с това се изчерпваше всичко: повечето от тях просто не ми обръщаха внимание.

Рядко се виждах денем с тях, тъй като новите ми задължения ме задържаха почти през цялото време в училищната стая и библиотеката с Еверра. Око и едно малко момче, Пепа, се грижеха за чистотата в Къщата. Моята задача сега бе да трупам знания и да помагам на Еверра в обучението на малките. Имаше ново попълнение в класната стая, след като племенниците на Сотар бяха порасли достатъчно, за да се учат да четат и пишат, а заедно с тях бяха пратили и няколко закупени или разменени деца на роби. Салло бе освободена от всякаква тежка работа и от нея се очакваше да седи по цял ден в копринените стаи заедно с още няколко момичета и да не прави нищо друго, освен да преде и да плете, за да запази хубостта и свежестта си за Явин. Непрестанно ми се оплакваше колко скучен е станал животът й. Беше свикнала с тежката работа и компанията на другите подарени момичета и млади господарки й беше отегчителна. Не го признаваше открито, защото никак не се оплакваше, но при всяка възможност се измъкваше от копринените покои и идваше в класната стая или в библиотеката, за да почете или да помага на Еверра с малките. Това ни даваше възможност да се срещаме насаме, най-вече в библиотеката. Сестра ми споделяше всичко с мен, както го бе правила винаги, и разчиташе на мен, също както аз разчитах на нея. Това беше един от изворите на радост в живота ми. Смело мога да кажа, че Салло бе моята втора душа. Само с нея се чувствах истински свободен и удовлетворен от живота. Само на нея можех да кажа цялата истина.

От доста време не съм ви говорил за моите „спомени“ — виденията, които наподобяваха сънища наяве и които имах още от съвсем малък. Те продължаваха да ме спохождат, макар и не толкова често. Тъй като се стараех да не говоря с никого за тях, ми беше трудно да ги споделям дори със Салло.

Кой знае защо, спомените не ме навестяваха, докато бях във Венте, но когато са върнах в Аркаманд, се появиха отново. Най-често когато четях, преди да заспя, или когато се пробуждах, пред погледа ми изникваше синкавият хълм в далечината, сияещата водна повърхност, тръстиките и усещането за поклащане, като че съм в лодка. Друг път виждах да се сипе сняг над покривите на Етра (но това бяха истински спомени, защото вече се беше случило), стоях изправен до прясно изкопан гроб край реката или наблюдавах мъже да се бият на площада. Понякога виждах и сумрачната стая и мъжа, който извръщаше към мен красивото си печално лице и ме наричаше по име.

Доста по-рядко ме спохождаха нови видения, припомнях си неща, които не бях виждал никога. На няколко пъти си спомних как изкачвам стръмен хълм в град, който не познавах; улиците между къщите бяха тъмни и чужди, но имаше и някаква светлина пред мен, като че носех невидима лампа.

Веднъж, през зимата, в която подариха Салло на Явин, видях ужасна картина: гол мъж, мършав, с черно тяло като на мумифициран труп; танцуваше. Главата му беше прекомерно голяма, с лъскави черни очи и зейнала червена яма вместо уста. Виждах го отдолу, сякаш лежах в някакво мрачно и неосветено място. Молех се това видение да не ме спохожда отново. Друг път си спомних, че съм в пещера с нисък каменен таван, а подът е озарен от бледа трепкаща светлина. Имаше и други откъслечни и кратки сцени, мигновени видения или проблясъци, които почти не успявах да различа и да запомня, макар че понякога се случваше да видя лице или място, които вече познавах от „спомените“ си. Чувал съм и други хора да разправят, че са имали подобни случки с места и хора, които би трябвало да виждат за първи път. При мен обаче беше различно, защото веднага щом се случеше, можех да се върна назад в мислите си към времето, когато си го бях „припомнил“.

След всяко подобно събитие паметта ми се пренареждаше и можех да правя разлика между действителните спомени и онези, които все още не бяха станали. Както беше със спомена за падналия сняг — един истински и три от по-рано.

Част от удоволствието да съм заедно със сестра ми се състоеше именно в това, че можех да й разказвам за спомените си и да обсъждаме заедно какво ли може да означават. Тя, от своя страна, споделяше с мен разни клюки от живота на Семейството.

След като Явин и Астано бяха приключили с образованието си, а Торм бе освободен от учебни занятия заради обучението си във военната школа, виждах само малките деца от Семейството и Сотар. Тя все още посещаваше уроците на Еверра и прекарваше дълги часове в библиотеката. Двете със Салло се събираха, за да си побъбрят за разни неща или да си спомнят за безгрижното време във Венте. Време, отминало безвъзвратно. Вече не бяхме деца и трябваше да се съобразяваме с новото си положение. Що се отнася до мен, бях объркан от чувствата си към Сотар, които представляваха странна смесица от мълчаливо преклонение и страстен плътски копнеж. Последният, веднага щом осъзнах какво представлява, пробуди у мен съвсем оправдани страхове.

Желанието беше нещо забранено. Преклонението беше позволено, но бях твърде срамежлив, за да му дам израз, освен в няколко доста нескопосани поеми, които така и не посмях да й покажа. Във всеки случай Сотар не искаше нито моето преклонение, нито копнежа. Единственото, което я интересуваше, бе нашето приятелство — на Салло и моето. Сотар беше самотна.

Най-близката й приятелка открай време беше Астано, но сега Астано се подготвяше за годеж и женитба. Говореше се (Салло ми каза), че избраникът бил Коррик Белтано Рунда, син на най-могъщия и богат сенатор в Етра, мъж, комуто нашият Баща Алтан Арка дължеше до голяма степен властта и влиянието си. Салло бе чула най-различни клюки в предачната и ги сподели с мен. Коррик Рунда нямал никакъв интерес към военната служба, предпочитал да се забавлява в компанията на още неколцина знатни младежи и деца на изтъкнати благородници, които водели разгулен живот; описваха го като красавец със склонност към пълнеене. Чудехме се как нашата нежна и елегантна Астано ще се чувства до Коррик Рунда, дали въобще иска да бъде сгодена за него и до каква степен са готови да прекършат волята й нейните родители.

Колкото до Сотар, тяхната осиротяла племенница, нейните желания за брак едва ли щяха да бъдат взети предвид. Щяха да я омъжат за някой подходящ младеж, но такава бе съдбата на почти всички момичета в Семейството — те не бяха по-свободни в избора си от робините. Имаше моменти, когато мисълта, че моята тъжна и сладка Сотар ще бъде поверена на някой безсърдечен непознат, пробуждаше в душата ми опустошителен и безпомощен гняв, който ме караше да жадувам това да се случи час по-скоро, така че тя да напусне Къщата и повече да не я виждам, нито да се измъчвам от срам, че съм лишен от свободна воля четиринайсетгодишен младеж, който пише глупави стихчета и копнее да я докосне, макар да знае, че това никога няма да се случи…

Салло, разбира се, бе наясно с чувствата ми: дори и да исках, не бях в състояние да скрия нищо от нея. Тя знаеше, че нося в малката кожена кесийка на шията си бележката, която Сотар ми бе пратила преди повече от година, когато ме повали треската: „Оздравявай скоро, мили Гавир, защото без теб е скучно като в гроб“. Салло ми съчувстваше за този безпомощен копнеж. Измъчваше се от мисълта, че тя е щастлива, а на мен ми е забранено да осъществя мечтата си. Разбира се, имаше всякакви истории за любовни връзки между благороднички и роби, но те всичките бяха печални и поучителни, тъй като завършваха с изтезания или смърт за роба, докато благородничката бе обречена на вечен позор и презрение. Салло се опитваше да открие някакъв смисъл в тези закони, да разбере дали целта им е да ни опазят и защитят и дори ме убеждаваше, че те са в наша полза, макар да не твърдеше, че са справедливи. „Справедливостта е сал за боговете — се казва в една стара поема, — за смъртните е милостта и мечът“. Веднъж й бях казал този стих и тя го хареса и го запомни. Сигурно си мислеше, че тъкмо нейният любим герой Явин е този, в чиито ръце са мечът и милостта.

Романтичната любов и желанието бяха моето тайно страдание. Салло бе моето утешение, както и работата ми.

Еверра най-сетне ми бе позволил да ползвам свободно библиотеката на Аркаманд, в която досега не можех да влизам дори когато бях чистач и обикалях цялата къща. Вратата към нея бе в коридора, който водеше до Светилището на Предците. Когато за пръв път влязох, имах усещането, че съм прекрачил някакъв свещен праг, все едно бях обезпокоил самите Предци в техния вечен покой. Библиотеката бе неголямо помещение, добре осветено от няколко високи прозорци.

По рафтовете бяха подредени над двеста книги, всичките грижливо почистени от прахта от самия Еверра. Миришеше на книги — тежък аромат, за някои неприятен и отблъскващ, а за други, такива като мен, упойващ и примамлив. Освен това цареше тишина. Рядко се случваше някой да мине по този коридор, освен когато го чистеха, или хората, които посещаваха библиотеката — Еверра, Сотар, Салло и аз. Всъщност Сотар бе тази, която измоли от Еверра разрешение да допуснат Салло — учителят не можеше да й отказва нищо. Сотар бе единственото по-голямо дете на Семейството, което продължаваше упорито да се образова, тъй като нито Явин, нито Астано можеха вече да се занимават с това, което им харесва. Та Сотар каза на Еверра, че е разпалил в нея и Салло душевен глад за книги и познания и не бива да ги лишава от тази храна, особено Салло, която страдала сред невежите момичета в копринените стаи, а самата Сотар била заобиколена от надути и самовлюбени търговци и политици. И тъй, с любезното разрешение на нашия Баща и нашата Майка и с цял куп предупреждения и наставления относно това какво може и какво не бива да се чете, Еверра им даде ключове.

Беше ми трудно да призная дори пред себе си и никога не заговорих за това със Сотар и Салло, но отдавна жадуваната библиотека се оказа разочарование. Вече бях прочел повече от половината книги в нея, а останалите, подвързани с кожа и подредени по лавиците томове, се оказаха предимно скучни правни справочници, сборници с умозрителни научни трактати и безкрайни поеми от посредствени поети. Всичките бяха отпреди петдесетина и дори повече години. Еверра дори се гордееше с това. „Никакви модернистични боклуци в Аркаманд“ — така заявяваше. Бях готов да му повярвам, че модерните произведения са боклуци, като се имаше предвид, че повечето стари произведения в неговата библиотека също можеха да се причислят към тази категория. Но не посмях да му го кажа.

И все пак библиотеката ми беше скъпа, тъй като там можех да се виждам със Салло и Сотар или да оставам насаме с мислите си. Кътче на истински покой, където да се отдам на поетите, които ценях, и на великите историци, които така старателно изучавах.

Моите поеми, посветени на Сотар, бяха скучни и глуповати. Съзнавах, че не съм творец, макар да обичах поезията и историята — изкуства, които въвеждат някаква яснота и вдъхват надежда на човешкия разум. Другите книги обаче всъщност бяха само безчувствени и понякога жестоки хроники на човешките войни и правителства. Историята — това щеше да е моето изкуство. Знаех, че имам да уча много, но учението за мен бе удоволствие. Имах големи планове за книгите, които възнамерявах да напиша. Бях решил, че творбата на моя живот ще е нещо като обединяваща хроника за всички градове-държави. Вече си представях как тя ще ме направи прочут и всепризнат историк. Дори започнах да си водя записки за нещата, за които възнамерявах да пиша.

Най-големият ми страх бе, че някой вече може да е написал подобна книга, но нямаше как да го узная, тъй като библиотеката на Еверра не беше богата.

Една ранна сутрин — беше пролет — той ме прати в другия край на града в Белманд — къща, в която, също като нашата, учението и книгите бяха на почит. Обичах да ходя там. Мимен, тамошният учител, бе много по-млад от Еверра, но бяха големи приятели. Разменяха си книги и ръкописи и често ме ползваха за куриер. С удоволствие се откъснах от досадното занимание да уча малчуганите да сричат азбуката и излязох. Избрах един заобиколен път, през смокиновата горичка, където навремето Торм ни провеждаше военно обучение, и на юг, по улиците покрай градската стена. Скиторех безцелно и се наслаждавах на свободата си. Най-сетне стигнах в Белманд. Мимен вече ме очакваше. Знаех, че ме харесва, често ми говореше за творбите на някои съвременни поети, рецитираше ми стихове от Реттака, Каспро и други, чиито имена Еверра дори не желаеше да произнесе. Мимен никога не ми даваше техни книги, тъй като знаеше, че Еверра не ми позволява да ги чета. Поговорихме малко, обсъждахме главно слуховете за войната с Морва. После Мимен ми даде цяла купчина книги и ръкописи.

Тръгнах напряко през града, защото вързопът беше тежичък, и когато стигнах Дългата улица, чух викове. Погледнах надолу, към Речния портал, и видях дим — гореше къща или няколко къщи, защото облакът се издигаше все по-високо. Около мен тичаха хора, едни към пожара, други в обратна посока — тези, които бягаха надолу, бяха градски стражници с извадени мечове. Стоях като парализиран. А после по Дългата улица се зададе военен отряд, конници и пешаци, развели зелени знамена. Сблъскаха се с градската стража с метален звън. Чух викове. Не можех да помръдна. Един кон без ездач се откъсна от множеството и препусна по улицата право към мен. От ноздрите му хвърчаха пръски бяла пяна, а по челото, от зейналия отвор на мястото, където трябваше да е едното око, се стичаше тъмна кръв. Конят изцвили и с това сякаш ме пробуди от вцепенението.

Хукнах през площада между Светилището и Къщата на Сената, добрах се по задните улички До Аркаманд и още от вратата извиках:

— Нападение! Вражески войници в града!

Настъпи голяма паника и суматоха. Ала в града вестта вече бе стигнала до когото трябва, защото когато Еннумер най-сетне се успокои и спря да крещи, градската стража, с подкрепата на войниците и част от гражданите, бе прогонила нашествениците оттатък Речния портал.

Нататък ги бе погнала кавалерията, разположена близо до Пазара за добитък — малка група вражески войници бяха обкръжени и изклани до градската стена, но основните сили на вражеската армия се измъкнаха навън. Никой от нашите не беше пострадал, имаше само неколцина ранени. Нямаше и сериозни поражения, ако се изключеха няколко подпалени къщи близо до портата, но шокът от нападението беше ужасен. По какъв начин касикарските отряди бяха успели да доближат портата и нещо повече, да проникнат в града, при това посред бял ден? Дали това неочаквано нападение беше сигнал за началото на мащабни военни операции от страна на Касикар, за които се бяхме оказали неподготвени? Всички се измъчвахме от срам, гняв и страх. Видях нашия Баща, Алтан Арка, да плаче, докато разговаряше с Торм и даваше разпореждания за това как да се подобри отбраната на Къщата, преди да тръгне за спешната среща на Сената.

Сърцето ми трептеше от желание да помогна на моето Семейство, на моите хора, да съм полезен, да се изправя срещу враговете на Етра. Събрахме децата и ги отведохме в спалното, после зачакахме в класната стая разпореждания какво още можем да направим като обитатели на Къщата. Много ми се искаше да съм със Салло, но тя бе заключена в копринените стаи заедно с другите жени. Еверра, пребледнял и разтреперан, седеше на едно писалище и се опитваше да чете, а аз крачех нервно из стаята. В цялата къща цареше странна, сякаш безкрайна тишина. Минаваха часове.

По някое време на вратата застана Торм и щом ме видя, спря на прага.

— Какво правите тук?

— Очакваме да разберем с какво можем да сме полезни, Торм-ди — отвърна Еверра и се надигна припряно.

— Тук има още двама — извика Торм през рамо на някого и излезе, без да каже нито думичка на Еверра.

Влязоха двама младежи и ни наредиха да ги последваме. Бяха въоръжени с мечове, така че трябваше да са благородници, но не ги познавахме. Отведоха ни през двора в бараката. Вратите на бараката бяха залостени с резе отвън, не бях виждал да се прави така досега. Мъжете вдигнаха резето и ни заповядаха да влезем. Вратата зад нас се затръшна и сложиха резето.

Вътре бяха събрани всички мъже роби в Аркаманд. Дори личните прислужници на нашия Баща, които спяха в преддверието на покоите му, конярите и главният коняр Сем, дето живееха на горния етаж на конюшните. Беше ужасно тясно и задушно, тъй като заради различните по време смени досега не се бяхме събирали по едно и също време тук. Нямаше достатъчно място дори да се седи. Мнозина стояха прави, разговаряха развълнувано и се оглеждаха изплашено. Миришеше на кисела пот.

Еверра спря колебливо на прага. Поведох го навътре, към моето легло в ъгъла, но там бяха седнали трима коняри.

— Я станете и направете място на учителя, мързеливи катъри такива! — кресна им Сем. — Марш оттук!

Благодарих на Сем, защото Еверра изглеждаше почти зашеметен, неспособен да говори. Помогнах му да седне на леглото и той най-сетне намери сили да ми каже, че е добре. Оставих го и отидох да чуя какво ще кажат другите. Когато влязохме в бараката, бях чул гневни викове, негодуващи протести, но те утихнаха бързо, след като някои от възрастните казаха на младите, че в случилото се няма нищо необичайно и че не са наказани, а просто така се процедира при нападение над града — всички роби от мъжки пол се затварят, за да са „далеч от опасността“, както се изрази старият Фелл.

— Далеч от опасността! — възкликна едно конярче. — Ами ако врагът проникне отново зад стените и разпали пожари? Ще се изпечем като агнета в пещ!

— Затваряй си плювалника! — сряза го някой в тъмното.

— Кой ще се грижи за конете? — попита друг.

— Защо не ни вярват? Нали цял живот се бъхтим за тях?

— Как да ни вярват, след като се отнасят с нас по този начин?

— Но кой ще се грижи сега за конете?

Разговорите продължаваха горе-долу в същия дух през целия ден. Някои от най-малките бяха мои ученици и по навик се събраха около мен. В отчаяното си желание да измисля нещо, за да ги забавлявам, предложих:

— Хайде да вземем някой урок. Пепа! Започни с „Мостът на Нисас“! — Бяха научили тази великолепна балада и много я харесваха. Пепа, един от най-добрите ученици, бе твърде срамежлив, за да я подхване в присъствието на големите, затова аз дадох тон:

— „Под стените на Етра…“ — хайде, Пепа!

Той започна и съвсем скоро момчетата го подкрепиха с нестройни гласове, точно както правеха в класната стая. Ралли ръмжеше храбро с тъничкото си гласче:

Мъжете около нас се умълчаха, слушаха ни. Някои сигурно си припомняха времето, когато и те са били ученици, други чуваха тази балада за пръв път. Всички обаче ни слушаха без насмешка, дълбоко развълнувани от описваните в баладата събития и от патриотичния й плам. Когато едно от момчетата се поколеба, двама мъже подхванаха строфите, които бяха учили преди много време в класната стая на Еверра или може би от някой друг учител преди него. Когато баладата свърши, всички се развикаха възторжено, поздравяваха момчетата и се смееха.

— Бива си я — одобри Сем. — Хайде да изпеем още нещо! — Видях, че Еверра се е надигнал в дъното на помещението и ни гледа, все така измъчен и пребледнял.

Изпяхме им още една от баладите на Феррио и те я харесаха — сега вече ни слушаха почти всички, но „Мостът на Нисас“ си остана любим.

— Хайде да изпеем отново „Мостът“ — току предлагаше някой от мъжете и подхващаше: — „Под стените на Етра…“

Привечер почти всички в бараката знаеха текста благодарение на онази свежа и бърза памет, която често губим, когато се занимаваме твърде много с четмо и писмо. Понякога мъжете добавяха строфи, които щяха да накарат Феррио да се обърне в гроба. Другите обаче ги скастряха: „Ей, внимателно, тук има малки деца“. Тогава провинилите се искаха прошка от Еверра, към когото изпитваха дълбоко и искрено уважение. Учителят беше един от тях и същевременно не беше като тях — роб със собствено достойнство, учен човек, който знаеше повече от мнозина благородници. Те се гордееха с него. Онези, които въдворяваха ред сред останалите, идваха да се съветват с него, най-често Сем и Меттер. Въпреки това Еверра предпочиташе да стои настрана. Извадих късмет, защото като негов ученик и помощник, ми позволиха да спя в задната стаичка с него, вместо в претъпканото общо помещение.

Най-лошото за повечето от нас през тези дни бе, че ни държаха в неведение за това, което ставаше — за съдбата на града и за нашата съдба. Храна ни носеха робините от кухнята. Допускаха ги два пъти на ден, появата им се оповестяваше от шумното стържене на резето. Мъжете ги посрещаха с радостни възгласи, с груби закачки и недостойни предложения и ги засипваха с въпроси — още ли се бием? Касикар ли ни е нападнал? В града ли са? — и така нататък. Но на повечето от тези въпроси нямаше никакви отговори освен непотвърдени слухове. После жените си тръгваха, а мъжете се захващаха да обсъждат всички възможности, но това бяха все предположения. Общото мнение бе, че ако има сражения, те се водят отвъд Речния портал, защото иначе шумът от тях щеше да достигне до Къщата.

Когато на четвъртия ден ни освободиха, се оказа, че предположенията са верни. Отряди от новобранци, които преминавали подготовка в южната част на града, помогнали на кавалерията в прогонването на нападателите. В момента кавалерията преследвала касикарците из околностите. Градската стража се бе прибрала зад стените, за да се заеме с подготовката за отбрана. Касикарските части не били оборудвани с обсадни машини, разчитали на изненадваща масирана атака срещу вратата и нахлуване в града. Ако предводителите им не бяха толкова алчни за бърза победа и слава и ако не бяха повели отрядите си в едно толкова неподготвено нападение, нямаше да успеем да ги отблъснем и градът можеше да падне в ръцете на враговете и да бъде изгорен до основи.

А нас ни бяха заключили в бараката… Нямаше смисъл да мисля за това обаче. В края на краищата ни бяха освободили и радостта от това да си отново навън бе по-важна от всичко.

Тази нощ всички можехме да излезем на улиците и да поздравим частите, които се връщаха от Нисас. Сестра ми се измъкна от женските покои, за да се присъедини към мен, облечена като момче, и двамата слязохме при Речния портал. Постъпката й беше безумна, защото на подарените момичета е забранено да излизат на улицата и наказанието за това е сурово, но из въздуха витаеше невъобразимо усещане за радост и нищо не можеше да ни спре. Всички от все сърце приветствахме нашите храбри войници. Сред тях, под трепкащите светлини на факлите, съгледахме и Торм: маршируваше със странната си походка, люлееше ръце, нисък, мрачен и страховит. Салло сведе лице, защото не я чакаше нищо добро, ако Торм види подареното момиче на брат си да се разхожда по улицата. Малко след това с нея тръгнахме към Аркаманд, задъхани и засмени, по смълчаните тъмни улички на нашия любим град.

На другия ден чухме — от Салло, която го бе чула от нашата Майка, — че отрядът на Явин щял да се прибере в града. Салло сияеше от щастие.

— Той си идва, идва си! — повтаряше. — Не ме е грижа какво ще стане, стига той да е тук.

Но това беше последната добра новина за доста време напред.

Касикарците знаеха, че етранската армия е заета да отблъсква набезите на нарушилите примирието морванци и оски, и бяха изпратили първата вълна лековъоръжени части, за да нанесе светкавичен и изненадващ удар на града. Отблъснати, те отстъпиха, но само за да се срещнат с предните редици на основната армия, която идваше от Касикар, големия град на Морр.

Етра бързо се пълнеше с фермери и жители на околностите, хора, които бяха побягнали от нашествениците, някои панически, с празни ръце, други взели всичко, което могат да носят, или натоварили цялата си покъщнина на волски каруци. Но на третия ден след нощта, в която празнувахме отблъскването на врага, градските порти бяха затворени. Етра беше обсадена от вражеската армия.

От стените можехме да наблюдаваме методичното издигане на лагера — каруци караха прясно отсечени трупи, копаеха се ровове и се вдигаха насипи, подготвяха се отбранителни съоръжения срещу изненадваща контраатака откъм града. Виждахме съвсем ясно богато украсените шатри на офицерите, фургоните на обоза, натоварени със зърно и сушено месо, оградите за добитъка, докаран от околните ферми за изхранване на армията. Цял един град се издигаше около нашия — град от мечове.

Отначало бяхме сигурни, че съвсем скоро от юг ще пристигне нашата армия и ще прогони нашествениците. Тази надежда ни крепеше. Изминаха няколко седмици, преди да видим първите етрански отреди да щурмуват вече готовите вражески укрепления. Приветствахме ги от градските стени и засипахме врага със запалителни стрели, но нашите хора бяха принудени да отстъпят. Това бяха малочислени отряди, често превъзхождани десетократно от противника. Къде бяха нашите най-силни части, които бяха заминали да прогонят морванците и оските в земите им? Какво се бе случило на юг? Из града плъзнаха противоречиви и обезпокоителни слухове. Нямаше начин да узнаем истината, тъй като бяхме откъснати от света.

На първата сутрин от обсадата Сенатът изпрати делегация при кулата на Речния портал, за да поиска обяснения от противника за тази неочаквана и с нищо непредизвикана атака. Касикарските военачалници отказаха да преговарят и позволиха на войниците си да стрелят по сенаторите и да им се присмиват. Един от сенаторите беше Алтан Арка. Видях го, когато се прибра у дома — мрачен и унизен.

На следващия ден Сенатът назначи един от своите членове, Канок Ереко Бахар, за диктатор — древна титла на временен върховен главнокомандващ, до която се прибягваше в извънредни ситуации. Нови правила и разпоредби промениха обичайното русло на живота в града. Наложен бе стриктен контрол на хранителните запаси — всички припаси бяха събрани в големите складове на пазара и там се раздаваха съобразно определените дажби. Нарушителите и черноборсаджиите щяха да бъдат бесени на публични места. Всички граждани от мъжки пол на възраст от дванайсет до осемдесет години подлежаха на военна мобилизация в защитните сили на града, под командването на градската стража. Що се отнася до робите, след като започна обсадата, много Къщи отново затвориха своите мъже роби. Нашият Баща ни позволи да се движим само в пределите на Аркаманд и да спазваме наложения вечерен час. Скоро обаче стана ясно, че работната ръка в града не достига, и Бахар обяви, че всички роби, макар да оставят собственост на своите господари, трябва да бъдат предоставени за ползване на градските власти. Той и останалите сенатори щяха да определят каква работа да извършват новосформираните групи. Изпратен в подобна група, всеки роб щеше да живее извън своята Къща за отредения му период и щеше да бъде под командването на ветерана генерал Хастер.

Аз бях пратен за първи път в началото на юни, около два месеца след началото на обсадата. Зарадвах се, че ме местят, защото исках да съм полезен на своя град. Училищната стая ми се струваше тясна и ме беше срам да стоя вътре в толкова важен момент от историята на града. Жадувах да се освободя от заниманията с децата и да се присъединя към истинските защитници на града. Бях в приповдигнато настроение, както и повечето обитатели на Аркаманд. След като издържахме на първата атака и преглътнахме ужаса от нея, открихме, че не е чак толкова трудно да се живее при новите, по-строги правила въпреки недостига на храна и безкрайните сигнали за тревога, че противникът, който копнееше да се промъкне в града и да подложи всичко на огън и сеч, напада. Всъщност дори се чувствахме добре, защото хранехме надежди и можехме да се уповаваме на своите другари по неволя.

Вечерта преди да ме прехвърлят в градските казарми, Салло дойде да ме навести. Беше бременна от няколко месеца, с блестящи очи и лъскава, почти сияеща кожа. Въпреки че от доста време нямаше никаква вест от Явин, тя бе изпълнена с непоклатимата увереност, че с него всичко е наред. „Не съм забравила за твоите видения — рече ми засмяно, след като седна на чина до мен, както когато бяхме малки. — Спомняш си началото на войната и първото нападение, нали? Беше го видял. Аз не мога да виждам като теб. Но пък зная. Зная много неща със сигурност. Както казваше Гамми: «Ние, хората от Блатата, си имаме свои сили…» Тя се засмя и ме прегърна.

— О, Сал — рекох. — Някога не ти ли се е приисквало да идеш там, в Блатата, за да видиш какво е?

— Не. — Тя поклати глава и отново се засмя. — Предпочитам да съм тук, с Явин-ди, у дома, въпреки обсадата и оскъдната храна! Но на теб може и да ти позволят да пътуваш, когато обсадата приключи. Нали си ни книжник — може да те пратят да купиш книги, както пускат Мимен, нали отиде в Пагади? Можеш да обиколиш целия Западен край, да навестиш и Блатата… И там всички ще имат големи носове като твоя. — Тя ме погали по носа. — Като клюнове. Моят Клюнчо. Ще видиш!

Сотар също дойде при мен, преди да тръгна. Щом я видях, ми се върза езикът. Тя ме погледна и сложи в шепата ми малка кожена кесия.

— Може да ти потрябва, Гавир. Скоро отново ще сме свободни!

Освобождаването на града означаваше и свобода за всички нас, в Аркаманд, въпреки че бяхме роби.

В казармите цареше друго настроение. Животът в тях бе съвсем различен. Скоро осъзнах колко наивно и детинско е било нетърпението ми да попадна тук. Нищо през целия ми живот в Аркаманд не ме бе подготвило за тежката и безмилостна среда, в която се озовах. Групата, в която ме включиха, имаше за задача да разруши един стар склад и да пренесе строителните материали при Западната порта, където да бъдат използвани за поправката на кулата и стената. Камъните бяха тежки. Работата изискваше умения, които никой от нас не притежаваше, и инструменти, каквито нямахме и трябваше да си направим сами. Работехме от ранни зори до късно вечер. Живеехме на същите дажби, както в Аркаманд, а те бяха достатъчни за онзи начин на живот, но не и за този. Кот, старшият на нашата група, беше човек, чиито единствени достойнства бяха огромната му сила и безразличието му към болката. Негов началник и помощник на Хастер за това подразделение роби беше Хоби.

Хоби беше първият, когото видях, щом пристигнах в градските казарми. Беше заякнал, с бръсната глава, което поскриваше приликите му с нашия Баща и Торм. Но белегът над окото си беше същият, а също и навъсеното му изражение. Понечих да го заговоря, но той ме изгледа втренчено, с нескрита омраза, и после извърна глава.

Не ми проговори нито веднъж през тези два месеца, които прекарах в казармите. Тъкмо той ме бе пратил в каменарската група, както я наричаха. И пак той направи живота ми труден по всякакъв възможен за него начин. Останалите мъже виждаха това и някои се стараеха да му помагат, за да спечелят благоразположението му, докато други се опитваха да ме защитават. Питаха ме какво има против мен «шефът», а аз отвръщах, че не зная, освен може би, че ме вини за белега.

Хастер настоя да оставим всичките си пари при него, тъй като в казармите имаше хора, готови да убият и за един жалък грош, ако разберат, че го имаш. Никак не ми се щеше да се разделям с кесията с десетте бронзови орлета, която ми бе подарила Сотар — единствените пари, които имах. Хастер беше честен човек, по свой собствен начин: задържаше една пета и връщаше останалото на дребни суми при поискване. Въпреки строгите закони черният пазар за продукти процъфтяваше и това бе единственият начин да си набавим допълнителна храна. Скоро вече знаех откъде мога да си купя сушено месо или шепа жито, за да напълня вечно празния си търбух.

Парите ми свършиха, преди да изтече отреденият ми срок, и последните две седмици в каменарския отряд бяха най-тежките. Не ги помня съвсем ясно, донякъде защото гладът и изтощението ме бяха довели до състояние, в което реалността, спомените и виденията се сливаха в една обща неясна и неразбираема картина, та не знаех дали лежа в койката си в казармите, или стоя до висок прозорец в каменна къща и гледам към гладката морска шир и белите планини от другата й страна. Нерядко по време на работа се сепвах от парещото жило на камшика на Кот, който ми крещеше: «Събуди се, идиот облещен!» Тогава бързах да разбера къде съм и какво трябва да направя, а моите другари по неволя ме проклинаха, че ги забавям и понякога дори ги излагам на опасност. По-късно узнах, че Кот неведнъж настоявал пред Хоби да ме преместят от каменарската група. В края на краищата Кот отишъл право при Хастер, който заявил: «От този никаква полза. Пратете го у дома».

Отне ми близо час да прекося града. Налагаше се да присядам на всеки ъгъл, за да си поема дъх и да събера сили, а също и да прогоня от съзнанието си виденията и гласовете, които ме преследваха непрестанно. През гъсти клони в непозната гора съгледах фонтана и широката фасада на Аркаманд, отвъд озарения от слънцето площад. Под извития свод на тъмна пещера прекосих площада, свърнах към вратата за роби и почуках. Еннумер застана на прага.

— Не даваме на просяци — сопна ми се, а аз нямах сили да отговоря. После тя ме позна и избухна в сълзи.

Отведоха ме в лазарета и ме настаниха в едно легло. Старият Ремен натри раните от камшика с балсам от зарасличе и ми даде чай от коча трева, дойде сестра ми и ме прегърна, притисна ме към себе си и започна да ме целува и гали по косата. Спомних си как веднъж в лазарета ме бе навестила нашата Майка и този спомен беше толкова ясен, колкото и виденията. Дори се опитах да я заговоря и да й благодаря.

— Толкова се радвам, че се прибрах у дома! — възкликнах.

— Разбира се, че ще се радваш — отвърна с мекия си дрезгав глас Салло. — Сега спи. Когато се събудиш, пак ще си у дома, миличко мое братче.

Веднага щом се възстанових — почивката и храната, въпреки ограничените дажби, бяха достатъчни бързо да се изправя на крака, — се върнах в класната стая и поех задълженията си редом с Еверра, сякаш въобще не бях отсъствал.

През август ме повикаха на друга задължителна служба и Еверра беше толкова обезпокоен за мен, че отиде при нашия Баща, за да протестира. Върна се и ми каза:

— Гавир, Къщата на Арка е наистина благословена. Тя се грижи за децата си дори във време на глад и война. Нашият Баща ми обясни, че няма да си под командването на Хастер, нито ще живееш в градските казарми. Хората, с които ти предстои да работиш, са образовани роби. Задачата ви ще е да преместите свещените пророчества и хрониките на древните от едно старо хранилище под западната стена до криптата на Светилището на нашите Предци, където ще са в безопасност от огън и вода и ще бъдат скрити на сигурно място в случай на нашествие. Школата на свещениците на Светилището се нуждае от образовани и интелигентни роби за тази задача, която трябва да бъде изпълнена много внимателно и съобразно ритуалите на нашите Предци. Това е отговорна, но не тежка работа. Истинска чест за нашата Къща е, че изборът се е паднал на теб. — Виждах, че наистина го възприема като чест и, струва ми се, дори малко ми завиждаше; вероятно жадуваше самият той да може да попадне сред тези документи, свитъци и книги, за които само бе чувал.

Ще призная, че изпитвах удоволствие, задето отново щях да се откъсна поне за известно време от учебните занимания, макар че се страхувах, особено за храната. По това време вече всички мислехме непрестанно за ядене. Аркаманд не разполагаше със свои запаси, а събраните от градската управа припаси, най-вече жито, бяха на изчерпване. Нашият Баща и нашата Майка даваха пример за въздържание, като се хранеха с всички и ядяха колкото нас. Боях се, че отново ще попадна някъде, където храната е достатъчна само за силните и богатите, а другите ще са на милостта на черноборсаджиите. Но когато отидох в Школата на свещениците и дойде време за първото хранене, получих пълна чиния пилешко със сос — най-вкусното нещо, което бях опитвал от месеци. И осъзнах, че най-сетне съм извадил късмет.

В Светилището работеха полови дузина роби, все възрастни, и точно затова свещениците бяха помолили няколко Къщи, между които Арка, Ерре и Бел, да им пратят млади помощници. Тук беше и Мимен, приятелят на Еверра от Белманд, и аз искрено се зарадвах, когато го видях. Беше довел трима младежи, негови ученици. Мъжете от Еррелманд, и двамата към четирийсетгодишни, се казваха Таддер и Йентер. Бях чувал Еверра да говори за тях с уважение и дори лека завист — «много учени мъже» ги бе нарекъл, но и «лишени от здрав разум». Знаех, че има предвид увлеченията им по «модерните» книги, написани през последния век. Така и се оказа. Когато се прибрах в спалното първата нощ — то бе доста натъпкано, тъй като на места за шестима трябваше да се разположат тринадесет души, — първото, което видях, бе копие на «Космология» от Оррек Каспро. Еверра бе споменавал веднъж или два пъти тази поема, но така, както един лекар би говорил за опасна, смъртоносна болест.

Таддер, мъж с проницателни очи и черни надвиснали вежди, проследи погледа ми и ме попита:

— Чел ли си я, момко? — Говореше със северняшки акцент и използваше някои, непознати изрази.

Поклатих глава.

— Вземи я тогава — предложи той и ми я подаде. — Хвърли й едно око!

Не знаех какво да направя. Не можах да се сдържа и погледнах крадешком към Мимен, сякаш се страхувах, че може да докладва на Еверра дори само че съм поглеждал книгата.

— Сигурно не знаеш, но Еверра не му позволява да чете модерни поети — обясни спокойно Мимен. — Както и каквото и да било освен Трудек. Труден ли ще му е Каспро за начало?

— Ни най-малко — отвърна севернякът. — На колко години си, момко, четиринайсет, петнайсет? Тъкмо на толкова Каспро е поел по пътя на славата. Чуй, знаеш ли я тази песен? — И запя с ясен, чист глас: — «Тъй както в мрачина на зимна нощ…»

— Ей, ей, вие там — провикна се един от мъжете от Ерреманд, Йентер. — Братко, не ни вкарвай в беля от първата вечер.

— Това не е ли химнът на Каспро? — попита един от тукашните роби, възрастен мъж с тих глас и внушаващи уважение маниери. — Не бях чувал да го пеят.

— Има места, където може да те качат на бесилото, ако го изпееш, Реба-ди — отвърна с усмивка Йентер.

— Не и тук — успокои го Реб. — Продължавай, ако обичаш. Искам да го чуя.

Таддер и Йентер се спогледаха и после Таддер запя:

Красивият му глас и внезапната, неочаквана промяна на мелодията при последната дума ме накарах да се просълзя.

Йентер видя сълзите ми и рече:

— Виж какво направи с момчето, Таддер. Поквари го само с един стих!

Мимен се разсмя и каза:

— Еверра никога няма да ми прости.

— Изпейте го отново, Тадер-ди — помоли един от учениците на Мимен. Всички погледнаха Реба, той кимна и този път още неколцина се присъединиха към песента. Едва сега си дадох сметка, че съм чувал тази мелодия, или поне откъси от нея, от време на време в градските казарми, където мъжете си я подсвиркваха. Сякаш беше таен сигнал.

— Достатъчно — каза накрая Реба. — Нали не искаме да събудим господарите?

— О, разбира се, че не — рече Таддер. — Точно това наистина не бихме искали.

6

Да се работи с тези хора бе толкова приятно, колкото беше неприятно да си с грубияните от каменарската бригада. Работата бе тежка понякога, трябваше да се вдигат и пренасят големи сандъци и метални ковчежета, натъпкани с документи и свитъци, но ние използвахме умовете си, за да планираме всичко предварително, вместо да разчитаме на мускули, бяхме търпеливи и се уважавахме взаимно. Задълженията се поделяха справедливо и равностойно между всички и вместо кресливи заповеди и свистене на камшик се чуваха тихи разговори и шеги. Говорехме за древните свитъци и книги, които пренасяхме, или за обсадата, за последните атаки, за всичко под слънцето. За мен бе истинско просветление да съм сред тези хора. Осъзнавах го и същевременно бях страшно объркан от това, което чувах да казват понякога.

Докато бяхме с Реба и другите, разговаряхме на безопасни теми, но през по-голямата част от деня свещениците и техните роби бяха ангажирани в ритуалите около Светилището и Сената и след като се увери, че можем да се справяме и сами, Реба често ни оставяше без надзор. Така всеки път, когато слизахме в старото хранилище, сред рафтовете с крехки чупливи свитъци, оставахме съвсем сами, седмина роби зад дебелите стени на храма, където никой не можеше да ни подслушва. Там Мимен, Таддер и Йентер разговаряха така, както не бях чувал досега да говорят роби. Вече разбирах защо Еверра смята, че съвременните творци влияят зле на хората. Моите спътници непрестанно цитираха Дениос, Каспро, Реттака и други „модерни“ поети и философи, за които не бях чувал, и всичко, което казваха, макар нерядко в мерена реч, бе по-красиво и завладяващо от най-любимите ми произведения, а същевременно беше критично, разрушително, изпълнено с невъздържани чувства — болка, гняв, неудовлетворен копнеж.

Всичко това всяваше в душата ми смут. Мъжете в каменарската бригада бяха грубияни, но никога не поставяха под съмнение своето място в системата и не биха си и помислили да питат защо е нужно един човек да притежава власт над друг. А тези тук се държаха, сякаш жалкото ни мнение можеше да има някакво значение или да бъде променен редът, установен от нашите Предци! Въпреки добрите си маниери и богатите си познания моите нови другари обсъждаха безсрамно и критично своите Къщи и дори самата Етра, нашия обсаден град. Говореха без нужното уважение за своите господари и се присмиваха на недостатъците им. Не се гордееха с войниците ни, нито с нашата армия. Позволяваха си дори да обсъждат морала на сенаторите. Таддер и Йентер смятаха, че е напълно възможно някои от сенаторите, в таен съюз с касикарците, нарочно да са пратили армията далеч на юг, за да може Касикар да превземе Етра.

Дни наред бях принуден да слушам мълчаливо и търпеливо всичко това, но гневът и недоволството ми растяха. И когато Таддер, който дори не беше етранец, а идваше от северния Асион, заговори за падането на нашия град не като за огромно нещастие, а като за най-обикновена възможност, не издържах. Избухнах и се нахвърлих върху него. Не зная какво съм му казал — навярно съм го нарекъл долен предател, готов да се съюзи с враговете, които дебнат зад градските стени — но когато останалите започнаха да ми се подиграват, Таддер ги спря.

— Гавир — заговори той, — прощавай, ако съм те обидил. Уважавам твоята лоялност. Искам обаче да разбереш, че аз също съм лоялен, но не към Къщата, която ме е купила, нито към града, който ме използва. Лоялен съм към моя народ, към хората от моята страна. И каквото и да говоря, не мисли, че подстрекавам другите роби към бунт. Зная докъде би довело това.

Изненадан и стреснат от неочакваното му извинение и плама, с който ми говореше, а също и засрамен от своето избухване, не посмях да отговоря. Върнахме се към прекъснатата работа. Известно време учениците на Мимен продължаваха да ми се подиграват, но останалите мъже се отнасяха с мен както преди. На следващия ден, докато с Йентер тикахме един тежък обкован с метални ленти сандък към Светилището на скована от нас количка, той ми разказа историята на Таддер. Роден свободен в едно северно селце, той попаднал в плен при едно неочаквано нападение и после го продали в град Асион, където получил образованието си. Когато бил на двайсет, в Асион избухнало въстание на робите. Въстанието били потушено жестоко — стотици мъже и жени били изклани, а всички заподозрени били дамгосани.

— Виждал си ръцете му — добави Йентер.

И наистина бях виждал ужасните белези по ръцете му, но смятах, че са от пожар.

— Когато казва „моят народ“ — обясни ми Йентер, — няма предвид само своето племе, града или хората от неговата Къща. Говори за теб и за мен.

Беше ми малко трудно да възприема концепцията за общество, по-голямо от Етра, но го приех за факт.

Учениците на Мимен продължаваха да се държат хладно с мен, но вече не бяха настроени злобно. Бях доста по-малък от тях и в очите им сигурно бях недоучено хлапе. Поне обаче ми оказваха доверие: не мислеха, че мога да ги предам, и продължаваха да разговарят свободно на всякакви теми. И макар че бях смаян от това, което казваха, и мълчаливо презирах лицемерието им, защото пред господарите си се преструваха на хрисими и послушни, открих, че ги слушам, едновременно отвратен и очарован, също както бях слушал разговорите за плътска любов на мъжете в градските казарми.

Ансо, най-възрастният от учениците на Мимен, обичаше да ни разказва за барнавитите — избягали роби, които живеели някъде в необятните гори на север от Етра. Под водачеството на някой си Барна, който се отличавал, с невероятна сила и влияние, те основали нещо като собствена държава — република, в която всички хора били равни и свободни. Всеки имал право на глас и можел да бъде избиран в управлението, а също и прогонван, в случай че допусне грешка. Работата се вършела от всички, а придобивките се разпределяли поравно. Прехранвали се от лов и риболов и като нападали керваните на богаташите и търговците, които отивали и се връщали от Асион. Фермерите и селяните в целия район ги подкрепяли и отказвали да ги предадат на правителствата на Касикар и Асион, тъй като барнавитите щедро делели плячката си със своите съседи, които — в тези отдалечени краища — не били роби, а свободни хора, макар да живеели в ужасна бедност.

Ансо обрисува живописна картина на горския живот на барнавитите, които не се прекланяли пред никакъв господар, нито сенатор или крал и били обвързани единствено с ненатрапената от никого преданост към своето общество. Той знаеше разкази за дръзки атаки срещу добре охранявани кервани по пътищата и търговски кораби по течението на Расси, а също и за маскирани малочислени отряди, които прониквали незабелязано дори в Касикар и Асион, за да продадат плячката и да купят стоки от първа, необходимост. Те никога не убивали, освен при самозащита, обясни ни Ансо, а ако някой случайно се натъкнел на скривалището им в гората, му предлагали да заживее сред тях като свободен човек, или да умре. Никога не вземали от бедните, а дори от богатите ферми заграбвали само реколтата, никога семена. Жените във фермите не се бояли от тях, защото сред барнавитите имало и свободни жени, отишли при тях по своя воля.

Щом Ансо подхващаше тази тема, Таддер или зачиташе книга, или излизаше. Веднъж или два пъти избухна, наричаше барнавитите престъпници. Презрението му към тях ме накара да се зачудя дали няма някакъв пръст в онзи робски бунт, в който бяха пострадали толкова негови другари, че и той самият. Йентер възприемаше разказите, сякаш бяха романтични истории. Лично аз бях по-склонен да застана на негова страна, тъй като идеята за въоръжени отряди на роби бегълци, които да живеят без напътствието на господари, сякаш самите те са такива, ми се струваше най-малкото кощунствена или във всеки случай твърде наивна и идилична. От известно време думи като свобода и равенство бяха заели особено място в съзнанието ми и напоследък доминираха над мислите ми, тъй както лятно време големите ярки звезди доминират на нощния небосвод над Венте. Бяхме на свободен режим, вечерите в спалното бяха изцяло наши и свещениците дори ни отпускаха масло за лампите. Аз четях „Преобразяване“ на Дениос, беше ми я дал Таддер, и тази книга беше невероятно откритие за мен. Беше като онзи сън за стаите, които откривам в непознатата къща, и хората, които ме посрещат в тях, сякаш живеем заедно от години. Дениос — най-великият поет на всички времена, както твърдяха моите нови приятели — се бе родил роб. В поемите си използваше думата „свобода“ с неописуема нежност, с почтително преклонение, което ми напомняше начина, по който сестра ми говореше за своя възлюбен. А Мимен имаше оръфан ръкопис в джобен формат на Каспровата „Космология“, носеше си го навсякъде. Поемата бе странна и объркваща и разбрах твърде малко от нея, но някои отделни строфи накараха сърцето ми да трепне, също като Каспровата песен през онази първа вечер.

Веднъж ми позволиха да отида да навестя сестра си. Беше горещ септемврийски ден. Салло не изглеждаше добре, тялото и краката й бяха отекли от бременността, лицето й бе изпито и уморено. Прегърна ме и почна да ме разпитва за свещениците и другите роби, за работата, говори почти през цялото време, след което дойде време да се прибирам в Светилището.

След няколко дни Еверра ми прати вест, че детето на Салло се родило в седмия месец и преживяло само час.

Не можехме да го погребем в гробището за роби, защото то се намираше край реката, отвъд градските стени. По време на обсадата труповете на умрелите роби се изгаряха в огнените кули, също като тези на обикновените граждани. Пепелта им се смесваше с пепелта на свободните граждани и изтичаше през каналите първо в Нисас, после в Морр и накрая в морето.

Стоях в ранната есенна утрин в подножието на огнените кули край реката заедно с неколцина мъже от Аркаманд. Салло все още бе твърде отпаднала, за да присъства на погребението на новороденото, но Йеммер ме увери, че животът й е извън опасност. Казаха ми, че след няколко дни ще мога да я навестя. Когато най-сетне ме пуснаха при нея, тя беше отслабнала и изтощена и ме прегърна разплакана. Прошепна с тих изтощен глас:

— Нали знаеш, ако беше оживяло, щяха да го продадат или да го разменят при първа възможност. Чух, че една Къща разменила новородено бебе за шепа храна. Кой би желал да храни още едно допълнително гърло по време на обсадата? Гав, мисля, че нещастното детенце го знаеше. Че разбираше, че никой не иска да е живо. Дори и аз… Какво… — Тя не довърши въпроса си, но аз го разбрах. Какво щеше да е то за мен, или аз за него?

Бях потресен от това как изглеждат хората в Аркаманд. Всички бяха невероятно отслабнали и имаха същия изнурен вид като Салло — лица на обсадени. В класната стая заварих моите ученици бледи и изпити, с мършави телца. Децата умират първи, когато настъпи гладът. Ние, в Светилището, се хранехме два пъти на ден, както й повечето обитатели на града. Салло се зарадва, че ме вижда в добро здраве, и поиска да й разкажа за храната, която приготвят свещениците, за малкия им рибарник и кокошките, които така старателно пазят, за да си осигуряват пресни яйца, за лехите със зеленчуци, за даровете жито, предназначени за Предците, които обаче хранят техните наследници. Срамувах се да говоря за това, но тя каза:

— Толкова е приятно да ми разказваш тези неща! Свещениците имат ли маслини? О, да знаеш, от всичко най-много ми липсват маслините!

И аз й разказах, че понякога ни дават и маслини, макар че не бях вкусвал нито една от месеци.

Видях Сотар тъкмо преди да си тръгна. Тя също изглеждаше вяла и отпусната, красивата й коса бе изгубила блясъка си. Поздрави ме мило, а аз, за своя изненада, казах:

— Сотар-йо, бихте ли ми дали една бронзова четвъртинка? Искам да купя на Салло малко маслини.

— О, Гав, от месеци не сме яли маслини — отвърна тя.

— Зная къде мога да намеря.

Тя ме изгледа ококорено. След няколко секунди кимна, излезе, донесе една монета и я пъхна в шепата ми.

— Щеше ми се да мога да направя нещо повече за теб — каза, вероятно забелязала, че се срамувам, задето се налага да прося.

За една бронзова четвъртинка, с която вероятно миналата година можех да купя цял плик маслини, успях да взема от черния пазар само десетина, при това сбръчкани и плесенясали. Изтичах в Аркаманд и ги дадох на Йеммер, за да ги отнесе на Салло, която била в копринените стаи. Бях пресрочил доста времето за връщане в Школата на свещениците, но Реба не каза нищо, вероятно защото видя, че съм плакал.

Реба беше дружелюбен и ведър човек. Понякога отделяше малко време, за да ми разкаже за ритуалите, с които почитаме Предците в Светилището и които се изпълняваха не само от жреците, но и от робите. Опитваше се да ми внуши, че трябва да живея с гордост и достойнство, а също и с несломимата увереност, че докато съществува нашата вяра и благопочитанието пред нашите Предци, градът ни няма да загине. Струва ми се, смяташе, че може да ме вземат на обучение в Къщата на Школата, и това ме ласкаеше. Представях си какво ли ще е да живея като свещеник в Светилището. Но не исках да напускам Аркаманд, където беше сестра ми, нито да върша нещо друго освен това, за което се бях готвил досега — да се занимавам с наука и да обучавам децата на моята Къща.

Вече се виждаше краят на нашата работа. Древните документи бяха преместени в криптата под Светилището на Предците и ни оставаше само да ги подредим и сортираме, работа, която всъщност можеше да отнеме неопределено дълго време, тъй като старите ръкописи не бяха надписани и трябваше да бъдат прочетени и каталогизирани, а освен това почистени, запазени от посегателствата на насекомите и съхранени на сигурно място. Нашите Къщи не проявяваха нетърпение да ни приберат — всички ние бяхме излишни гърла в този период на глад, а свещениците и техните роби се радваха, че могат да ни използват. Истината беше, че едва ли щяха да се справят без нас. С изненада установих, че ние седмината, дори аз, сме много по-образовани от свещениците в Школата. Те познаваха древните ритуали, но не знаеха почти нищо за историята и другите области на познанието, нито за живота на велики мъже от Етра, за пророчествата, хрониките на древните войни и съюзи с останалите градове — все събития, които пленяваха въображението ми и подклаждаха младежкото ми желание да напиша обща история на градовете-държави. Бях щастлив, че мога да се ровя на воля сред старите свитъци и пергаменти, зад дебелите стени на криптата, насред смълчания умиращ град.

— Миналото е много уютно местенце — сподели веднъж Мимен, — когато бъдещето не предлага никаква утеха.

Изгарянето на труповете на умрелите от града продължаваше денем и нощем, горяха ги в кулата до потока, който сега наричаха Пепелявия. Димът от кладите се издигаше и смесваше с есенната мъгла и образуваше плътен слой над покривите. Понякога лекият вятър разнасяше непоносимата смрад на изгоряла човешка плът, която обаче караше устата да се пълни със слюнка въпреки отвращението ни.

Откъм север противникът издигаше масивен земен насип, по който възнамеряваше да прекара обсадните си машини съвсем близо до стената. Стражниците хвърляха камъни по работниците, но те щъкаха като мравки, а и ги защитаваха лъконосци, чийто стрели с лекота стигаха отворите между бойниците. Нашите стрелци ги събираха или ги вадеха от телата на убитите, освен това дялаха и собствени, от всички дървета в града, дори от старите смокини.

В Сената течаха разпалени дебати и се чуваха обвинителни речи на оратори: защо Етра се е оказала неподготвена за нападение… без запаси от оръжия, без достатъчно хранителни припаси, с армия, пратена далеч край границата? Има ли предатели сред сенаторите — привърженици на Касикар? Някои заявяваха открито, че Сенатът отказвал да отвори градските порти, защото предпочитал населението да измре от глад, вместо да се предаде на милостта на врага. За други това бе благородна и храбра постъпка. Носеха се слухове за несправедливо разпределение на храната, но нямаше никакво потвърждение за това. Черноборсаджиите, чиито запаси се изтощаваха, често биваха убивани заради подозренията, че укриват храна. Една нощ разгневена тълпа щурмува къщата на богат търговец, за когото се съмняваха, че криел чували с брашно. Не откриха нищо освен половин каца сушени смокини под пода на бараката на робите. Разказваха се нескончаеми истории за складове с хранителни припаси под Сената и под Светилището на Предците и последното донякъде беше вярно. Жреците в Школата бяха изплашени за своя рибарник, за градината и лехите, дори за живота си. Помолиха от Сената да пратят въоръжена охрана и действително им отделиха десетина стражници, които да патрулират наоколо. Едва ли обаче щяха да се справят, ако тълпата решеше да щурмува Светилището. Все пак, изглежда, вярата на хората надделя. И никой не ни закачи.

Беше вече средата на октомври. Животът се бе превърнал в сива и повтаряща се рутина, на която не се виждаше краят. Но само след няколко дни щеше да започне атаката на стената или пък тълпата щеше да обезумее до такава степен, че да подпали града и да излезе през градските порти. Ако преди това Сенатът не гласуваше да се предадем, за да избегнем пълното унищожение.

И тогава се случи това, за което всички бяхме изгубили надежда.

На зазоряване, когато над улиците и къщите и над вражеския лагер се бе спуснала гъста мъгла, откъм брега на Нисас долетяха сигнали за тревога, викове, ловджийски рогове, цвилене на коне и звънтене на оръжия. Армията на Етра най-сетне бе пристигнала.

През цялата сутрин чувахме грохота на битката зад стените и тези, на които бе позволено да стоят на бойниците и кулите, можеха да я проследят. Ние, робите, бяхме заключени в подземието на Светилището и можехме само да молим да ни съобщят какво става навън.

По-късно същата сутрин тежковъоръжен отряд стражници мина с маршова стъпка през градския площад и спря пред Светилището, за да получи благословията на Предците. Всичките бяха пешаци — конете в града отдавна бяха изклани и изядени — и бяха измършавели, с увиснали дрехи и изпити, обезверени лица. По-скоро приличаха на призраци на войници. Но Предците им дадоха благословията си чрез гласовете на свещениците и те тръгнаха по Дългата улица към Речния портал. Вървяха мълчаливо, единственият шум бе ритмичното потракване на оръжията им. После, за първи път от половин година, вратите бяха отворени и етранската гвардия излезе и изненада противника в гръб. Малко след това онези, които следяха битката от стените, започнаха да надават победни викове.

— Превзехме моста! — крещяха часовоите. — Етра освободи моста!

Глъчката и дрънченето на оръжие зад стените продължиха през целия ден. Карсиканците постепенно отстъпваха пред етранската армия. Привечер побягнаха на множество малки групи, опитваха се да си спасят живота, криеха се из нивите между Етра и Морр и във фермите по брега на Нисас, преследвани от конници и посичани на място — по-късно нарекоха това Клането на свинете. Купищата трупове зад стените бяха почти толкова високи, колкото земния насип, мнозина от убитите бяха голи, съблечени и плячкосани от нашите войници. На места Нисас бе затлачена от труповете.

По залез-слънце ни освободиха. Изтичах на площадката при Северната порта и видях сновящите между труповете дребни фигури — от време на време вдигаха някой убит войник, за да му смъкнат ризницата, или се надвесваха с бързо движение над друг, за да му прережат гърлото. Малко след това наредиха всички роби да излязат навън, за да пренасят труповете до кладите. Ние седмината се присъединихме към останалите и работихме цялата нощ на светлините на факли. Изтощително и потискащо занимание. Единственото, което си спомням ясно, е, че всеки път, когато с Ансо полагахме поредния труп до кладите, ме спохождаше мисълта, че това е бебето на Салло, издъхналият син на Явин, моят племенник, който бе преживял само час в гладуващия град. И всеки път неизменно отправях молба към Енну да пази тази невинна душа — не на убития войник, а на нещастния младенец, да го насочва из тъмния свят, където сега витаеше.

Много от труповете, които пренасяхме, бяха на градски стражници. Те бяха платили горчива цена за храбрия излаз извън стените.

Същата тази нощ в града цареше нещо като необявен и мълчалив бунт, тъй като не само свободни граждани, но и роби излизаха през вратите, за да плячкосват хранителните запаси на карсиканците, и етранските часовои бяха принудени да отстъпват на молбите на изгладнелите. Някои войници докараха в града цели каруци с храна. Хората се биеха за шепа жито и разграбваха каруците за минути. Редът бе възстановен едва с настъпването на деня, и то след употребата на сила — камшици, тояги, дори мечове. На дневна светлина за първи път зърнах страх по лицата на нашите войници: сега те бяха принудени да се изправят срещу собствените си съграждани, които се нахвърляха върху храната като червеи върху умрял плъх.

Следобеда на същия ден на робите бе заповядано да се приберат по своите Къщи под заплаха от смъртно наказание. Беше дошло време да напусна Светилището и да се разделя със стария Реба. Мимен ми подари поемата на Каспро.

— Внимавай да не я види Еверра — предупреди ме със суховата усмивка и тъй като не знаех какво да отвърна, измънках:

— Ами… ще внимавам…

Това беше първата книга, която си беше лично моя. Първото нещо, което ми принадлежеше. Защото дори дрехите, които носех, леглото, писалището не бяха мои, а на Къщата Арка. Но тази книга си беше само моя.

Когато се прибра, Явин поздрави с подобаваща почит нашия Баща и нашата Майка и както беше облечен с военни дрехи, отиде в копринените стаи. Чудесно бе да видя как Салло засия, щом го зърна. Явин не беше отслабнал и измършавял като нас, но си личеше, че е преживял трудни времена, лицето му беше обветрено, изпито от напрежение и умора. Разказа ни за хода на кампанията — бяхме аз, Салло, Сотар, Астано и Око, всички заедно в класната стая на Еверра, както в добрите стари времена… Силите на Морва, подкрепени от армията на Галлек, вотусанци и осканци, нахлули едновременно през няколко различни граници. Явин смяташе, че командването е допуснало сериозни грешки, по-скоро от объркване, а не заради предателство. Така или иначе, нашата армия не можела да се притече на помощ на обсадения град, докато не разгроми противника, който инак би я преследвал до градските стени. Едва тогава войските поели в ускорен марш. Форсирали Морр през нощта, като построили мост от лодки, за да изненадат обсаждащата армия и да я нападнат от неочаквана и зле охранявана посока.

— Въобще нямахме представа колко ви е било тежко тук — обясни той. — Като си помисля само какво сте преживели… — Астано му показа късче от „хляба на гладуващите“, което бе запазила за спомен — кафеникаво коматче, което по-скоро наподобяваше парченце дърво, замесено от лющен ечемик, царевично брашно, трици, пръст и сол.

— Сол имахме в изобилие — обясни тя. — Само дето нямаше на какво да я слагаме.

Явин се усмихна, но от това бръчките на лицето му само се вдълбаха.

— Ще накараме Касикар да плати за това — обеща той.

— Ах… да плати… — Сотар поклати глава. — Ние какво сме… да не сме търговци?

— Не, братовчедке. Ние сме войници.

— А жените на войниците, а техните любовници, майки и сестри, братовчедките… на нас с какво ще плати Касикар?

— Такъв е животът — отвърна Явин малко унило.

Еверра заговори за честта на града, за оскърблението срещу могъществото на Предците, за необходимостта от възмездие. Явин го слушаше, но не каза нищо повече по въпроса. По някое време ме попита за Светилището и за древните ръкописи, които бяхме спасявали. Докато му разказвах, зърнах на обветреното му лице онова момчешко изражение на интерес и почуда, с което помня, че слушаше баладите и епосите или ни повеждаше на строежа на Сентас през онези далечни летни дни. Питах се какво ли ще е мнението му за „новите“ поети. Може би някой ден, когато той станеше Баща на Аркаманд, а аз — учител в класната стая, щях да му дам „Преобразяване“, за да я прочете и да открие един нов свят… Но не можех да си го представя. Въпреки това тази мисъл ме накара да му разкажа как бяхме декламирали „Мостовете на Нисас“ в бараката в началото на обсадата и как мъжете се бяха присъединили към нас, когато подхванахме „Под стените на Етра“. В края на този ден всички вкупом се надпреварвахме да цитираме любими откъси от балади: Явин ни водеше с ясния си глас, а най-малките слушаха с ококорени очички и се питаха защо този висок войник се смее, докато декламира: „И хукнаха тогаз морванските войници, побягнаха като овце пред вълк…“

— Още веднъж — подканяше ни Сотар. — От самото начало. — Тя обаче не декламираше с нас. Изглеждаше тъжна и объркана. От време на време ми хвърляше угрижени погледи и бързо отместваше глава.

През онези есенни месеци след обсадата се наслаждавахме на най-хубавото от всички удоволствия — облекчението от постоянния, прояждащ душата страх. Сърцата на всички ни сякаш пееха. В Аркаманд цареше безгрижно, дори празнично настроение. Хората бяха благодарни един на друг, задето бяха оцелели заедно. Вече можеха да се смеят на воля и го правеха.

В началото на зимата се прибра и Торм. През цялото време на обсадата беше останал в града, но не и в Аркаманд. По заповед на диктатора бе създаден специален отряд от кадети, ранени войници и ветерани в помощ на градската стража, който да поеме патрула и охраната на портите и кулите и да потушава възникналите пожари. Тези мъже бяха свършили добра работа при охраната на града и борбата с пожарите, преследването на черноборсаджиите и грабителите, както и заподозрените за измяна, но в последно време се чуваха гласове, че подлагали на гонения и несправедливо обвинени хорица. Бяха ги разпуснали няколко дни след освобождението, когато диктаторът подаде оставка и върна цялата власт на Сената.

Торм беше на седемнайсет, но изглеждаше много по-възрастен и се държеше като врял и кипял мъжага, мрачен, самоуверен и мълчалив.

Доведе в Аркаманд и Хоби. Беше настоял да го освободят от войската, като възнаграждение за службата му, и го бе назначил за свой оръженосец. Също като Меттер, оръженосеца на нашия Баща, Хоби спеше пред вратата на своя господар. Макар че все още си бръснеше главата и беше по-едър от Торм, приликата между двамата беше очевидна.

Завръщането на Торм съвпадна с годежа на Астано. Нашата Майка не бе одобрила брака й с Коррик Белтомо Рунда и бе избрала чрез нея да се обвържем с Ренин Белтомо Тарк. Таркаманд беше древна, макар и не богата Къща, а Ренин бе многообещаващ млад сенатор, хубавец и красноречив, макар че според Салло не си падал много по четенето. „Дори по Трудек! — добавяше тя. — Сигурно повече го вълнува политиката“.

Сотар не ни каза нищо за годежа. Напоследък все по-рядко я виждахме. Изглежда, за разлика от нас, тя все още не се беше отървала от преживените страхове. Когато я виждах в библиотеката, където често четеше книги, ме поздравяваше любезно, но не разговаряше с мен и скоро след това се измъкваше. Болезненият ми копнеж по нея бе изчезнал, заменен от съжаление и дори лека насмешка — защо да се измъчваме заради неща, които вече са отминали?

Еверра трябваше да произнесе реч на годежната церемония. Отдели няколко дни, за да открие подходящи цитати от класически произведения. Сред всеобщата добронамереност, която се бе възцарила през онази есен след края на обсадата, не намирах за необходимо и дори смятах за нечестно да крия от своя стар учител наученото от Мимен и останалите в Светилището. Признах му, че съм чел Дениос и че Мимен ми е подарил копие на Каспровата „Космология“. Моят учител поклати навъсено глава, но не каза нищо. Това ме окуражи да го попитам как поемите на Дениос могат да покваряват читателя, след като имат благороден език и смисъл.

— Недоволство — отвърна той. — Красиви слова, които те учат как да бъдеш нещастен. Поети като него отричат даровете на Предците. Произведенията им са бездънни ями. Премахнеш ли здравата основа на вярата, върху която се гради нашият живот, не остава нищо. Само думи! Красиви и празни слова. Не бива да вярваш на думи, Гавир. Само вярата може да те дари с пълноценен живот и покой. Моралът винаги се гради на вярата.

Опитах се да обясня какво съм видял у Дениос: морал, по-всеобхватен от всичко, което съм познавал досега, но доводите ми бяха твърде колебливи и Еверра ги съкруши с непоклатимата си увереност.

— Той не учи на нищо друго освен на бунт срещу онова, което е било и ще бъде. Кара ни да извърнем лице от истината. Младите хора обичат да си играят с подобни бунтовни идеи, да се съмняват във вярата. Това ми е добре известно. Но с времето прозираш глупостта им и се връщаш при вярата, единствената основа на законите на морала.

Изпитах облекчение да чуя тези проверени от времето истини. Пък и Еверра не ми бе казал, че не бива да чета Каспро. Не отварях често „Космология“, тъй като ми се стори трудна и дори на моменти неразбираема, но често се случваше да си спомня някои пасажи от нея, или от Дениос, и да се възхитя на красотата и дълбоката им прозорливост.

Сетих се за един подобен откъс, докато стоях, заедно с всички обитатели на Къщата, на церемонията на Астано, която бе излязла на двора, издокарана в дълга сребристобяла рокля, за да посрещне своя избраник: „А тя е като кораб върху разпенени вълни…“

Речта на Еверра беше пронизана от цитати от класически произведения, за да могат всички да бъдат впечатлени от високата образованост в Къща Арка. Нашата Майка произнесе ритуалните слова, с които предаваше дъщеря си на Къща Тарк. Майката на тази Къща пристъпи напред, за да приеме Астано като бъдеща Майка на Таркманд. После моите малки ученичета изпяха брачния химн, бяха го репетирали последните няколко дни със Сотар. С което церемонията приключи. В градината засвириха музиканти и знатните гости се преместиха в просторните вътрешни помещения, за да празнуват и да танцуват. Ние, останалите, също щяхме да празнуваме, но в задния двор. Беше студено и ръмеше, но въпреки това бяхме готови за танци — всяко време е добро, когато има повод за празненство.

Сгодена през зимата, Астано се омъжи в деня на пролетното равноденствие. Месец по-късно повикаха Явин в частта му.

Етра подготвяше нападение срещу Касикар. Вотус, който доскоро бе част от съюза с Морва срещу нас, бе минал на наша страна, уплашен от мощта на Касикар и подмамен от възможността да отхапе лакомо парче. Етранци и вотусанци рамо до рамо щяха да нахлуят и обсадят Касикар: велик град, в едни времена наш враг, в други — приятел и съюзник. „Отново и отново, напред и назад“, казваше Сотар.

Видях Салло в деня, когато Явин пое на път. Бяха й разрешили да слезе при Речния портал, за да го изпрати, докато тръгваше с отряда си, под възторжените възгласи на тълпата. Салло се беше просълзила. Ала и сега, както и по време на обсадата, беше сигурна, че няма да му се случи нищо лошо.

— Мисля, че Късмет е милостив към него — рече ми с усмивка, но сериозно, когато се прибрахме. — По време на битка, искам да кажа. По време на войната. Не, тук.

— Не тук? Сал, за какво говориш?

Бяхме в библиотеката, съвсем сами, и можехме да разговаряме свободно. Но тя се поколеба. Гледаше, ме внимателно и помълча известно време, преди да повярва, че наистина не разбирам какво има предвид.

— Нашият Баща се радва, че той си тръгна.

Опитах се да възразя.

— Не, чуй ме, Гав! — спря ме тя. — Говореше бавно, почти надвесена над мен. — Нашият Баща мрази Явин-ди. Така е! Мисля, че го ревнува. По право Явин трябва да наследи управлението на Алтан Арка. Неговата Къща. Неговото място в Сената. Освен това е красив, висок и с добро сърце, също като майка си — той е Галлеко, не Арка. Нашият Баща не го обича, завижда му за всичко това. Виждала съм го с очите си! Стотици пъти! Защо си мислиш, че Явин, който е големият син и наследникът, отива на война? Докато по-малкият син, който трябваше да стане войник и дори е подготвен за такъв, остава у дома? Със своя оръженосец! Онова страхливо и надуто змийче!

Никога не бях чувал моята благовъзпитана и добросърдечна сестра да говори с подобна омраза. Бях смаян, ужасен дори.

— Готвят Торм за Сената, ще видиш — продължи тя задъхано. — Алтан Арка се надява, че Явин ще… че ще го убият… — Стисна силно ръката ми. — Надява се — повтори натъртено, шепнешком.

Исках да я упрекна за всичко казано, да я убедя, че не е права, но от устата ми не излизаше нито звук.

Влезе Сотар и щом ни видя, спря, сякаш се готвеше да излезе. Салло вдигна очи към нея и прошепна умолително: „Ох, Сотар-йо!“ — и Сотар дойде и я прегърна, нещо, което не бях виждал да прави никога. Спокойната, уравновесена Сотар! Двете се прегръщаха, сякаш търсеха взаимна увереност и утеха. Гледах ги втрещен. Опитвах се да се убедя, че причината е заминаването на Явин, но не беше това. Не виждах тъга по лицата им, нито обич. Виждах само страх.

Очите на Сотар срещнаха моите, над главата на сестра ми, и видях в тях свирепо негодувание, което постепенно изчезна. Какъвто и враг да бе видяла в мое лице, тя постепенно осъзна, че това съм си аз.

— Ох, Гавир! — рече тя. — Да можеше да помолиш Еверра Салло да му помага в обучението на малките… каквото и да е, само да не стои в копринените стаи. Но зная, че не можеш… и той не може… Зная! Помолих да стане моя прислужница. Помолих нашата Майка… като подарък за рождения ми ден… само докато Явин отсъства… да получа Салло. А тя ми отказа: не било възможно. Никога не съм молила за нищо. Ох, Салло, Салло — трябва да се разболееш! Започни отново да гладуваш! Отслабни, погрозней като мен!

Нищо не разбирах.

Сотар не знаеше, че съм в пълно неведение. Салло го знаеше. Целуна Сотар по бузата, дойде при мен, прегърна ме и рече:

— Гав, не се тревожи. Всичко ще е наред, ще видиш! После излезе, върна се в покоите на господарите, в копринените стаи, а аз се прибрах в бараката на робите, смутен и объркан и същевременно изпълнен с вярата, непоклатимата вяра, че нашият Баща и нашата Майка и Предците на нашата Къща няма да позволят да се случи нищо лошо.