Шадоус Фол

2. Неочаквани отговори

Минаваше пладне и времето за обяд бе минало, когато автобусът свали Джеймс Харт на кръстовището и се отдалечи с рев сред облак от изгорели газове. Харт се огледа с надеждата да зърне някакъв признак за наличието на цивилизация, за предпочитане някое кафене, където сервират топла храна и студени напитки, но навсякъде, докъдето поглед стигаше, се бе ширнала безкрайна пуста земя. Нямаше никакви обозначения, само два пресичащи се пътя, извиващи към хоризонта — и двата с прашния, занемарен вид на пътища, по които от изгрев до здрач има оскъден трафик. Харт внезапно се изкуши от мисълта да изтича след автобуса, да му извика да спре, но не го направи. Неговата решителност и картата на дядо му го бяха довели до тук и мътните го взели, ако се откаже сега. Не би допуснал да го разколебае едно незначително обстоятелство като това, че се е озовал сам сред пустош, отдалечена на мили от каквото и да е населено място. Или пък фактът, че не бе хапвал или пийвал нищо след закуска рано сутринта и стомахът му вече се бунтуваше. Харт стисна силно устни. Няма значение, че е гладен. Че е изморен — също. Това мъчително пътуване бе продължило цели четири дни и той нямаше да се откаже сега.

Извади портфейла си, измъкна писмото на дядо си и внимателно го разгъна. Нямаше нужда да го чете. Беше го чел и препрочитал толкова пъти, че го бе научил наизуст вече, но си струваше да погледне картата. Струваше си, за да си спомни защо бе изоставил всичко, което имаше и се надяваше да има в бъдеще, за да се втурне подир някакъв блян чак до това отдалечено място. Блян на име Шадоус Фол. Той грижливо разгледа листа хартия, сякаш търсеше някоя следа или знак, които някак си е пропуснал.

Хартията бе пожълтяла от времето и бе прокъсана там, където бе сгъвана и разгъвана многократно. Беше писмо от дядо му до баща му, изписано по онзи педантичен калиграфски начин, който вече никой не си даваше труда да изучи. Писмото бе единственото ценно нещо, което Харт наследи, когато майка му и баща му загинаха в катастрофата. Мисълта му, както винаги, се задържа върху спомена. Вече шест месеца откакто бяха мъртви, а на него му бе трудно да повярва, че наистина ги няма. Че няма да му натякват за дрехите, да се оплакват от прическата му или да го критикуват за липсата на амбиция. Бе отишъл на погребението, бе видял общия, по тяхна инструкция, гроб, беше си взел последно сбогом, но въпреки това понякога се улавяше, че се ослушва да чуе гласовете им или познатите стъпки.

Прочитането на завещанието не му помогна много. Всичките пари отидоха за разноски по погребението и за разплащане на стари дългове и единственото нещо, което остана, бе плик с краткото послание, изписано с почерка на баща му: „Да се отвори само след смъртта ми, единствено от сина ми Джеймс.“ Вътре в плика бе намерил писмото на дядо си, в което имаше ясни, кратки указания как да намери малкото затънтено градче Шадоус Фол. Градчето, в което преди тридесет и пет години бе роден Джеймс Харт и което бе напуснал на десетгодишна възраст. Град, който изобщо не си спомняше.

Не помнеше нищо от предишния си живот. Детството му бе забравено, изплуваше рядко в тревожните му сънища, които едва си спомняше, щом се събудеше. Родителите му никога не говореха за него и отказваха да отговарят на каквито и да е въпроси, макар че понякога долавяше кратките им приглушени разговори, когато си мислеха, че той не ги чува. Чу достатъчно, за да е наясно, че панически са избягали от Шадоус Фол, преследвани от някого или нещо толкова ужасно, че никога дори не намекваха за него, даже един пред друг. Каквато и да бе тяхната тайна, те я бяха отнесли в гроба.

Сега той се завръщаше в Шадоус Фол. По един или друг начин щеше да получи някои отговори.

Джеймс Харт бе среден на ръст, обикновен на вид, малко по-широк в кръста, отколкото можеше да си позволи, но не чак толкова, че да се безпокои. Имаше по-съществени неща, които го тревожеха, и това си личеше по изпитото му лице и неспокойния поглед. Бе облечен в раздърпани, удобни дрехи, а дългата му тъмна коса бе прибрана отзад на тънка плитка. Бе още обяд, но той вече се нуждаеше от бръснене. Имаше също така вид на човек, решен да остане там, където е, колкото и дълго да се наложи.

Макар че ако трябва да сме честни, това не беше просто упорство. Той стоеше на пътя, сам насред пустошта и се питаше тревожно дали наистина иска да направи тази последна, крайна стъпка от своето пътуване. Каквото и да бе онова, което бе изплашило неговите родители и ги бе принудило да напуснат Шадоус Фол преди двадесет и пет години, то бе толкова ужасно, че ги бе заставило да мълчат до края на живота си. Съвсем разумно бе той да има силни резерви по отношение на това да навлезе сляпо във вероятно вражеска територия. В крайна сметка обаче в живота му имаше зейнала празнота и на него му бе нужно да узнае какво е изгубил. Част от онова, което го държеше жив, един важен период от неговото израстване, бе загадка и той трябваше да се опита да я разреши, ако изобщо иска някога да намери покой. Всичко останало би било за предпочитане пред безкрайния ужас да не узнае кой и какъв всъщност е той. Всичко…

Той въздъхна, сви рамене, потътри обувки по земята и се запита какво да прави по-нататък. Картата го бе довела до тук, но свършваше при този кръстопът. Последните инструкции в писмото бяха без всякакъв смисъл. Според дядо му единственото, което следваше да направи сега, бе да се отбие в града, а той щеше да свърши останалото. Огледа се старателно наоколо, но мястото се простираше самотно и пусто докъдето погледът му стигаше.

Това е лудост. Дядо е бил луд. Тук няма никакъв град.

Отново сви рамене в недоумение. Какво, по дяволите… Бе дошъл толкова далеч, значи трябваше да доведе нещата докрай.

„На крак о, парии презрени11, пленници на реалността, нямате нищо за губене, освен разсъдъка си.“

Той бавно сгъна картата, пъхна я в портфейла си и го прибра. Изкашля се неспокойно.

— Шадоус Фол? Привет, Шадоус Фол! Чуваш ли ме? Някой чува ли ме?

Нищо. Никакъв отговор. Само вятърът нашепваше самотно.

— По дяволите! Изминах дълъг път до тук, покажи се! Казвам се Джеймс Харт и имам основание да съм тук!

Градът се ширна наоколо. Нямаше фанфари и тромпети, нямаше внезапни признаци на замайване или световъртеж. Просто в един миг нямаше нищо, а после се появи Шадоус Фол — истински, конкретен и непоколебим, сякаш винаги си е бил там. Харт стоеше в покрайнините, улици и домове изникнаха пред него — достъпен, приветлив и безспорно реален град. Имаше дори една малка очарователна табела:

Не бе убеден какво точно бе очаквал, но със сигурност не бе това обикновено, банално място. Погледна назад и без изненада установи, че кръстовището е изчезнало, а на негово място са се появили поля с буйна трева и ниски хълмове.

Усмихна се леко. Каквото и да се случваше сега, той най-после си бе у дома. И нямаше намерение да си тръгне, без да е получил някои сериозни отговори. Огледа се бавно, нищо не му се стори познато. Предположи, че не би следвало да е изненадан — всеки град би могъл да се промени доста за двайсет и пет години. И при все, че си го помисли, долови нещо подобно на спомени да изплуват отдалеч в мислите му — неясни, смътни в момента, но изпълнени с намек, загатване и някакъв смисъл. Не се опита да ги насилва. Щяха да излязат на светло, щом са готови за това. Внезапно осъзна, че всичките му съмнения и цялата несигурност бяха изчезнали. Тук можеше да намери отговори, усещаше го. Отговори на всички въпроси, които някога си е задавал. Някъде в това малко градче неговото изгубено детство го очакваше да дойде и да го намери, а заедно с него и го очакваше и предишният живот на родителите му. И вероятно щеше да открие онова, за което в действителност бе дошъл — някакъв смисъл, цел в живота си.

Пое без да бърза надолу по улицата и навлезе в града. Изглеждаше открит, топъл, дори дружелюбен. Хубави къщи, спретнати ливади, чисти улици. Наоколо нямаше много хора, но всички му кимаха приветливо, когато минаваше край тях. Някои дори се усмихнаха. На вид Шадоус Фол изглеждаше като всеки друг град по света, но Харт не смяташе, че е такъв. В началото бе само чувство, после, докато минаваше по улиците и се насочи към центъра сякаш по инстинкт, прерасна в увереност. Този град бе място на възможности. Можеше да го долови, да го почувства с цялото си същество. Внезапно изпита увереност, че това му се е случвало и преди, че е вървял някога по тази улица — вероятно като малък. Опита се да улови спомена, но той се изплъзна и в миг изчезна. Няма значение. Бе добър знак и не се съмняваше, че споменът ще се върне, когато е завършен. Може би ще доведе някой и друг приятел със себе си. Вероятно е самотен тук.

Харт се усмихна, чувстваше се приятно замаян. Увереността му нарастваше с всеки изминал момент. Заля го усещане за пълен покой заедно с чувство за принадлежност, за завръщане у дома, за нещо, непознато досега. Със сигурност не беше изпитвал подобни неща към безличните къщи и училищата, които бе посещавал през годините, докато се местеха от град на град заради работата на баща му. На Компанията не ѝ се нравеше служителите ѝ да пускат корени и да имат странични занимания извън нея. Държеше да бъде всичко за тях — дом, семейство и любими хора. На първо и единствено място. Не ѝ допадаше идеята да дели лоялността им. И докато налагаше на хората си непрекъснато движение и те не успяваха да създават постоянни връзки, тя се справяше твърде добре. Харт се усмихна и мислено кимна. Никога преди не се бе замислял по този начин. Само това, че беше тук, в града, бе прояснило ума му като свежа глътка кислород. Мислеше по-ясно и проумяваше неща, които го смущаваха от години. Сега напълно осъзна защо бе обърнал гръб на Компанията и подобни на нея и бе станал журналист — докато разследваше тайни и укрита истина, в действителност е търсел своята истина. Яснотата е чудно нещо.

Вниманието му бе привлечено от буботене на мотор и той се огледа да разбере откъде идва. Сякаш бе една от онези старомодни косачки за трева, които вдигат повече шум, отколкото да вършат работа. Накрая видя групичка хора, които гледаха към небето, и наклони назад глава, за да види какво наблюдават. Там, високо над главите им, бе източникът на шума — биплан от Първата световна война, рееше се в безоблачното небе. Беше аленочервен на цвят, движеше се бавно, леко, малките му тромави криле се крепяха от тънки метални подпори и силна вяра. Харт се усмихна широко, като го видя. Прииска му се да помаха с ръка, но се боеше, че останалите ще го видят, затова не го направи.

После от нищото се появи още един биплан в избелял жълто-кафяв цвят, с британски обозначения. Той се устреми рязко, като нападащ лешояд, надолу към червения самолет и челюстта на Харт увисна, щом чу добре познатия лай на картечница. Червеният самолет внезапно се наклони на една страна и се измъкна изпод огъня на другия. Британският самолет продължи да лети устремно надолу, без да може да спре, а червеният се изви и се лепна в зловеща хватка за опашката на врага си. Отново се разнесе грохота на картечницата и Харт примига, когато британският самолет се разтресе и започна да се мята отчаяно от едната си страна на другата в опит да се измъкне от градушката от куршуми.

Двата самолета пикираха и се устремяваха един към друг като хищни ястреби, никой не печелеше задълго — и двамата пилоти, впрегнали самолети и умения до краен предел, дори пряко възможностите си. Битката бе траяла само няколко минути, но на Харт му се сториха часове, в които двата самолета на сантиметри се измъкваха от смъртта и унищожението, отново и отново. Те се устремяваха един срещу друг като японски камикадзета — ярост и агресия в атака и отстъпление, пикираха едновременно и с рев се разделяха, а Харт наблюдаваше в транс. После внезапно от британския самолет изригна гъст, черен дим и от него се разпиляха искри. Носът се насочи надолу, самолетът полетя като камък, двигателят бе обхванат от пламъци.

Харт наблюдаваше падането стиснал юмруци и мислено се молеше пилотът да катапултира, докато все още не е късно. Ала от него нямаше и следа. Харт погледна към групичката наблюдатели край себе си.

— Защо не скача? Ако не го направи, скоро няма да остане време да се отвори парашутът!

Един възрастен мъж го изгледа състрадателно, а гласът му прозвуча спокоен, мили напълно безразличен.

— Не може да скочи, синко. Това е самолет от Първата световна война. Пилотите нямаха парашути по това време. Нямаше място в кабината.

Харт зяпна от удивление.

— Имате предвид, че той…

— Да, синко. Ще умре.

Самолетът се разби в малък хълм недалеч от града и избухна в пламъци. Харт наблюдаваше вцепенен как отломките от експлозията се разпиляха като градушка. Черен дим се издигна на талази, а високо в небето червеният биплан се носеше самотен, победоносен и неуязвим. Старецът го потупа успокоително по рамото.

— Не го приемай толкова навътре. По това време утре пак ще се бият горе, може тогава британският да победи. Понякога успява.

Харт го погледна.

— Искате да кажете, че не беше наистина?

— О, истина си беше. Обаче животът и смъртта не са толкова просто понятие в Шадоус Фол. Водят това сражение откакто се помня. Един Бог знае защо.

Усмихна се на Харт съчувствено:

— Да не си от новодошлите?

— Да — отвърна Харт и положи усилие да отмести поглед от разбития самолет и да се концентрира върху стареца. — Да, току-що пристигам.

— Така си и помислих. Като постоиш малко тук, ще видиш и по-странни неща. Не допускай да те тревожат. Разни работи стават тук. Такова е положението в Шадоус Фол.

Старецът кимна за довиждане и продължи по пътя си.

Останалите от групичката вече бяха започнали да се разпръскват. Отиваха да си продължат работата и си бъбреха тихичко, сякаш това си бе само още един обикновен ден. Харт погледна към безоблачното небе, но не видя и следа от червения биплан. Тръгна бавно и едва сега разтуптяното му сърце започна да се успокоява.

Зави зад един ъгъл и се озова на една парижка улица. Позна стила, езика и кафенетата по тротоара. Никой не му обръщаше внимание, макар че зяпаше без срам, като всеки обикновен турист. Зави зад друг ъгъл и явно се озова в Европа през Ранното средновековие. Пътят бе кален, а хората и животните сновяха насам-натам, всички говореха един през друг и въздухът се огласяше от виковете им. Не познаваше нито един от езиците, на които говореха. Няколко души изгледаха Харт подозрително, когато мина, но повечето само кимаха учтиво. Той закрачи с усилие из гъстата кал и скоро миналото остана зад гърба му.

Мина през десетина периода от историята, различни места с различни стилове и езици, ден и нощ се сменяха и откъдето и да минеше, хората му се усмихваха сякаш питаха: „Не е ли забавно? Не е ли чудесно?“, а Харт се усмихваше и кимаше в отговор: „Да, чудесно е. Да, наистина.“ И тогава ненадейно се озова там, където принадлежеше — в познатия свят на автомобили, улични светофари и гръм на рокендрол, който изригваше от радиото на някой тийнейджър в квартала. Продължи да върви, а улицата си оставаше същата и Харт не знаеше облекчение ли да изпитва или разочарование.

Стигна до някакъв парк и седна на една дървена пейка да отпочинат не само краката, но и умът му. Две деца с тениски с образите на костенурките нинджа хвърляха топка на кучето си огромен рунтав звяр от неизвестна порода, — което сякаш имаше известни затруднения с правилата на играта. Понякога хукваше след топката, друг път просто си стоеше там и поглеждаше момчетата, сякаш казваше: „Вие я хвърлихте, идете и си я донесете.“ То погледна към Харт със светнали, засмени очи, провесило език от единия край на устата си. Харт реши, че е в същата позиция като това куче. Шадоус Фол си играеше с него, а той не бе сигурен дали иска да участва в играта.

Огледа парка внимателно, без да бърза. Изглеждаше му подозрително познат, като дума на върха на езика, която продължава да ти се изплъзва. Погледът му се спря на огромна каменна гробница насред парка и изпита внезапно вълнение от това, че му се стори много позната. Видът ѝ бе суров и безкомпромисен — огромен, солиден каменен блок с изсечени в него букви върху висока платформа. Харт стана от пейката и се приближи, за да го разгледа по-добре. Оказа се, че думите са на латински. Език, който познаваше само бегло, но успя да разчете думата Tempus, изписана над стилен барелеф, изобразяващ Времето с неговата дълга брада, косата и пясъчния часовник.

— Изглежда си се изгубил — чу се глас зад гърба му.

Харт се сепна и се извърна, озова се лице в лице с човек на приблизително неговата възраст, висок, с тъмна коса, дружелюбна усмивка и отвеян поглед.

— Аз съм Ленард Аш. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не зная — отвърна предпазливо Харт. — Може и да можеш. Казвам се Джеймс Харт. Роден съм тук, но напуснах града докато бях още дете. За пръв път се връщам. Не си спомням абсолютно нищо.

— Не би могъл — увери го Аш. — Градът пренастройва паметта ти, когато си тръгнеш. Нищо лично. Само защитен механизъм, за да бъде предпазен самият той. След като постоиш малко, всичките ти предишни спомени ще се върнат. По-добре внимавай, Джеймс. Май ще те пораздруса малко.

— Благодаря — отзова се Харт. — Много ме успокои. Виж… какво, по дяволите, е това място? Видях всякакви странни работи…

— И още ти предстои да видиш. Шадоус Фол е магнит за чудни и необичайни неща. Да не споменаваме нестандартните. Именно защото е такъв, градът привлича хора и места отвсякъде. Това е магическо място, Джеймс, съдба. Началото и краят на всички истории. Тук можеш да откриеш всичко и всички. Ако те пожелаят това.

— Чуй — обади се Харт, малко отчаяно, — горещо е, изминах дълъг път. Преди да разрушиш здравия ми разум напълно, кажи: има ли някое място някъде тук, където да получа студено питие или нещо за хапване?

— О, разбира се — отвърна Аш. — Вече не забелязвам неща като горещина. Ела с мен. Има едно прилично барче точно зад ъгъла, ако не се е изместило пак.

Той тръгна, без да се обръща да види дали Харт го следва. Джеймс поклати бавно глава и забърза след него. Ако не друго, Аш поне изглежда имаше желание да му даде някои отговори, дори и да не бяха кой знае колко смислени.

— Тази гробница… — каза, изравнявайки се с Аш. — Чия е? В чия чест е издигната?

— Имаш предвид Саркофага? Това е гробницата на достолепния старец Времето, издигната в чест на смъртта и прераждането му в края на всяка година.

— Времето… — повтори Харт.

— Точно така. Ако някой отговаря за това място тук, то това е той. Той олицетворява отминаващото време, смяната на сезоните, смъртта и прераждането. Което го прави най-могъщата фигура в Шадоус Фол, при все че не обича да се намесва, освен ако не е абсолютно наложително. Представи си го като съдия, който следи всички да спазват правилата. Всъщност Шадоус Фол клони малко към хаоса, но винаги можеш да разчиташ на Времето да оправи нещата. Той е добър старец, после ще те заведа да го видиш, ако искаш.

Харт го погледна.

— Имаш ли нещо против да го пропусна? Мисля, че се чувствам като паднал от небето.

Аш се засмя, но с добро чувство.

— Съжалявам, но си дошъл в едно доста заплетено място и е дяволски трудно да получиш обяснения. Най-добре е в крайна сметка да приемаш нещата, каквито ги виждаш. Дръж си очите и ушите отворени и бъди нащрек. Всичко ще се изясни, след като прекараш известно време тук, доколкото изобщо това е възможно. Това е Шадоус Фол. Ние тук правим нещата различно.

Те излязоха от парка и тръгнаха по улица, която, за успокоение, изглеждаше нормална. После Харт забеляза едно страшилище небрежно да подкъсява извитите си нокти с пила високо на някаква сграда. Няколко души кимнаха на Аш и той им се усмихна разсеяно в отговор.

— Защо периодът се сменя? — попита Харт накрая, като изучаваше предпазливо пресечката, която наближаваха. — Насред улицата, която пресичам, внезапно се озовавам в друг век.

— Времето е относително тук — отвърна небрежно Аш. — Само не ме питай относително по отношение на какво. Всъщност нещата, хората и местата свършват тук, защото тук им е мястото. Естествено, тези от определен период предпочитат да са заедно. Затова в един район има електричество и канализация, а в друг — средновековна мизерия и зловоние. Впрочем, стой далеч от парка по тъмно. Може да се появят динозаври. Нещо започва ли да ти звучи познато?

— Не — отвърна Харт. — Честно казано, не. Далече ли сме от онзи бар? В момента изпитвам неистова нужда единствено и само от силно питие.

— Почти стигнахме — обяви Аш. — Ще ти хареса, много е спокойно. Джеймс Харт… знаеш ли… колкото повече се замислям, толкова по-познато ми звучи. Няма ли да е забавно, ако се окаже, че в действителност сме стари приятели и не сме го знаели? Твърде е възможно. В този град бъка от съвпадения. А, ето ни…

Харт разгледа подозрително бара отвън, но той си изглеждаше напълно нормален. Въпреки това даде знак на Аш да влезе пръв. Вътре бе приятно прохладно, светлината бе достатъчно приглушена, за да си отпочиват очите, без да е сумрак. Аш намери маса отзад и отиде да потърси някакво освежително питие, а Харт се настани удобно. В бара бяха насядали шестима души и всички бяха обикновени на вид за негово успокоение. Изглеждаше доста приятно, особено в сравнение с мърлявите, пропити от влага дупки, където обичайно се отбиваше да пийне. От онзи тип места, където няма стърготини на пода заради това, че хлебарките са ги изяли, а чашите стават по-мръсни, като ги измиеш. Аш се върна с две чаши бира и Харт жадно погълна почти половината от своята. Облегна се назад, въздъхна тихичко и се наслади на приятната прохлада, която се разля в тялото му. Забеляза, че Аш не отпива от своята и вдигна въпросително вежди.

— Нещо има ли ѝ на бирата?

— Не — отвърна Аш. — На мен ми има. Вече не пия, но все още ми харесва мирисът ѝ и да усещам студената чаша в ръката си. Моля те, не ми обръщай внимание. Изпий си я.

Харт го изгледа продължително и замислено, сви рамене и отпи пак от бирата. Аш изглеждаше безобиден, пък и в Шадоус Фол бе видял много по-странни неща от човек, който си поръчва бира и не я пие.

— Така значи — каза накрая. — Смяташ, че ме помниш от дете? Какъв бях?

— Не знам в действителност — отвърна Аш и се намръщи. — Бе много отдавна, в края на краищата. Беше много мъничък, като повечето деца на тази възраст. Замислям се за неща, които са ми се разминали и се учудвам как изобщо съм доживял до пубертета. Ако си този, за когото те мисля, беше много добър във футбола и още повече в това да се престориш на болен, когато учителят замисляше някой тест. Звучи ли ти познато?

Харт поклати отрицателно глава, а Аш вдигна рамене.

— Не бързай, Джеймс. Накрая ще си спомниш всичко. Независимо дали искаш, или не. Какво те води тук след всичките тези години?

— Родителите ми починаха внезапно — заобяснява Харт, забил поглед в чашата си. — Това ме накара да се замисля за миналото си. После, буквално на другия ден, ме уволниха и трябваше да се заловя с нещо. Нещо, което да ме ангажира. И така — ето ме.

Аш го изгледа замислено.

— Трябва да те предупредя, Джеймс: избрал си лош момент да се върнеш. Във въздуха витае много гняв и подозрителност, проявяват се по доста неприятни начини. В известна степен градът отразява настроенията на живеещите тук, а настоящият климат е поразмърдал образи и спомени, които по-добре да си бяха останали необезпокоявани.

— Защо? — попита Харт. — Какво се е случило?

Аш отвърна уверено на погледа му.

— Седем души са убити в рамките само на няколко седмици. Пребити до смърт с твърд предмет. Нямаме следи, нямаме заподозрени, нищо, което да ни насочи в правилната посока. Изглежда няма връзка между жертвите, затова няма начин да предвидим коя ще е следващата. Целият град е в паника. Поради специфичната същност на това място не можем да искаме помощ отвън, затова трябва да разчитаме на собствените си ресурси. Които са, меко казано, поизчерпани. Шерифът прави каквото може, но… О, за дявола говорим и ей го на. Едрият господин, който идва насам е шериф Ричард Ериксон. Не е лош… За шериф…

Той махна вяло към неясната фигура, застанала до вратата. Харт бе впечатлен. Каквото и да говорим за Аш, изглежда имаше отлично зрение. Шерифът дойде до масата им, извиси се застрашително над тях, без да се усмихва. Аш му кимна с безразличие и посочи един свободен стол. Шерифът седна, въздъхна тежко и протегна дългите си крака. Аш ги представи един на друг и Харт кимна учтиво на Ериксон. Шерифът бе едър мъж, с ненатрапчиво, но определено внушително присъствие. Ериксон гледаше замислено Харт.

— Трябва да сме набори — каза бавно, — но не мога да твърдя, че ви помня. Трябва да проверите в старото училище, да прегледате регистрите. Обаче помня родителите ви, г-н Харт. Ти, Ленард, също би трябвало да ги помниш. Много се шумя по онова време.

Аш се поизправи в стола си и погледна Харт с нов интерес.

— Този Харт ли? Ти си техен син?

— Очевидно — отвърна сковано Джеймс, без да е убеден, че му хареса тона на шерифа или пък реакцията на Аш. — Ще ми е интересно да науча всичко, което знаете за родителите ми, или за мен от онова време. Знаете ли защо са заминали?

— Спомням си — отвърна шерифът.

На суровото му лице се изписа нещо подобно на състрадание, но от това на Харт не му стана по-леко. Нещо лошо предстоеше. Усещаше го като вибрациите на стоманените релси под приближаващ се влак. Шерифът се наведе напред и продължи по-тихо:

— Не знам всички подробности. Не мисля, че някой ги знае, освен може би Времето, но преди двайсет и пет години е имало пророчество, което засягало родителите ви. Нещо във връзка с тях и унищожението на Вратата към вечността. Каквото и да е било това предсказание, родителите ви разпродали всичко, което имали, взели ви и напуснали града за по-малко от двайсет и четири часа.

— И това е всичко? — попита Харт, когато шерифът млъкна. — Просто се втурнали и напуснали заради някаква проклета гледачка?

Ериксон отвърна спокойно на погледа му.

— Ние тук приемаме пророчествата сериозно, г-н Харт. В Шадоус Фол има мнозина жители, дарени с някаква форма на достъп до бъдещето. Когато те говорят, ние слушаме.

— Почакай малко — обади се Аш намръщено. — При предсказание с такава важност, когато става въпрос за самата Врата към вечността, защо са им позволили да напуснат?

— Хубав въпрос — призна шерифът.

— Добре — каза Аш, когато стана ясно, че шерифът няма какво да каже повече. — Ами градските регистри? Такова пророчество трябва да е записано някъде.

— Точно така — съгласи се Ериксон. — Трябва. Но не е. Една от най-големите неразгадани мистерии за последните двайсет и пет години. Ето защо намирам за доста странно това, че сте предпочели да се завърнете точно сега, г-н Харт, когато градът се разпада. Сигурен ли сте, че не знаете нищо за това предсказание?

— Нищичко, по дяволите — отвърна убедено Харт. — Нямам спомени за времето, когато съм бил тук, а родителите ми никога не са говорили за това. Сега, когато съм тук, искам да науча повече. Има ли някой, който може да знае повече, и с когото мога да поговоря?

— Старецът… Времето — отвърна Аш. — Той е твоят човек. Той знае всичко. В повечето случаи.

— Ще ме приеме ли? — попита Харт.

Аш погледна към Ериксон, а той сви рамене.

— Възможно е… но не очаквайте твърде много от него. Той е в последната част от своя цикъл и паметта му не е както преди. Трябва да отида да се видя с него по-късно днес. Можете да дойдете с мен, ако искате, г-н Харт.

— Благодаря — отзова се Джеймс. — Бих искал.

— И аз ще дойда — каза Аш. — Няма да пропусна това.

Ериксон го изгледа продължително и сви рамене.

— Защо не? При сегашното състояние на нещата ще използвам всичките приятели, които се отзоват.

Аш кимна с разбиране.

— Още ли те притискат отгоре?

— Отвсякъде. Правя каквото мога, но не съм обучен за това. Не съм мислил, че ще ми потрябва. Предполага се, че убийството е немислимо тук. Това е част от същността на този град — единственото, което прави възможно толкова конфликтни групи да съществуват тук мирно. Ако това се е променило поради незнайна причина, ние сме в сериозна беда. Точно в този момент изразходвам всичко, с което разполагам, само за да запазя мира. Ще пиеш ли тази бира, Ленард? Ако не, подай ми я.

Аш му подаде чашата.

— Май си спомням нещо за служители на закона, които не пият, когато са на работа.

— Мисля, че ме бъркаш с някого, на когото му пука.

Ериксон отпи огромна глътка и въздъхна горестно.

— Какво ще кажете да си вземем свободен следобед и да я подкараме. Имам нужда от почивка. Хайде да се напием и да хукнем по жени.

— Не мисля… — започна Харт.

— Добре, да си намерим жени и да преследваме пияници. Не ми пука.

Аш погледна Харт.

— Бедата е, че го мисли наистина.

Внезапно на бара настъпи суматоха и всички се обърнаха да видят какво става. Шестима елфи, високи по шест фута, с ярко боядисани коси и въздебели, бутаха и блъскаха също толкова на брой мечки гризли, облечени в рокерски якета и накичени с вериги. Мечките им отвръщаха със същото, а езикът им бе отвратителен.

Ериксон въздъхна тежко и се изправи на крака.

— Нямат почивка тия нещастници. Само да им се отвори шанс. По-добре да направя нещо — преди да разрушат това място. Ще се видим отново, Ленард, г-н Харт. Надявам се всичко да се оправи.

Той се запъти решително към създалите безредици на бара. Аш поклати тъжно глава.

— Това място е тръгнало към ада, Джеймс. Или пък адът е тръгнал насам. Или едното, или другото. Градът не е това, което беше.

Харт погледна решително Аш.

— Извинявай, ако ти прозвучи твърде лично, Ленард, но има ли нещо, което не ми казваш за себе си? Имам предвид, не пиеш, не усещаш горещината… Защо си облечен целият в черно?

Аш се усмихна.

— Скърбя за сексуалния си живот. И да, има нещо, което не възнамерявах да ти кажа. Аз съм завърнал се от света на мъртвите, Джеймс. Умрях и се върнах.

Харт се изправи в стола си. Изведнъж въздухът сякаш стана по-студен. Усети как мускулите на корема му се стягат, а космите отзад по врата му се изправят, когато осъзна, че Аш е напълно сериозен. Изкашля се предпазливо, не искаше гласът му да трепери, щом проговори.

— Ти си дух?

— Не — отвърна търпеливо Аш. — Завърнал се от света на мъртвите. Имам тяло, също както и ти. Само че твоето е истинско, а моето не е. Много е сложно. Самият аз не разбирам всичко. Към това състояние няма ръководство за потребителя, нали ти е ясно.

Харт го изгледа замислено, а Аш трепна незабележимо. Познаваше този израз. Означаваше, че следва Въпросът.

— Е — продължи Харт, — какво е усещането от това да си мъртъв?

— Не знам. Не е минало много време, за да получа представа. Това, което си спомням, е доста мъгляво. Преживях обичайните състояния близо до смъртта и извън физическото тяло, летях в един безкраен тунел към ярка светлина и чувах силни непознати гласове. Но може да съм видял тези неща само защото съм ги очаквал. Доколкото знам, може да са били последни отзвуци от травма по време на раждането. Толкова мога да ти кажа за състоянието да си мъртъв — означава, че никога не се чудиш за какво да говориш. Страхотно разчупва атмосферата по време на партита. Независимо колко объркан е животът ти, непременно е по-добър от моя.

— Поне си спомняш твоя — възрази Харт. — Десет години от моя ми липсват. Ленард, често ли се срещат духове тук? Всички духове ли идват в Шадоус Фол?

— Не и без основателна причина. Защо питаш?

— Само се замислих… моите родители биха могли…

— Съжалявам — каза Аш. — Всъщност е малко вероятно. Виж какво, хайде да отидем да се срещнем с Времето. Той разбира повече от мен тези неща. И определено ще знае нещо за твоето пророчество и липсващите години от детството ти. Стига да може да си спомни кой е той днес.

Харт се намръщи.

— Да не е изкуфял или нещо подобно?

— Нещо е — отвърна Аш. — Определено е нещо.

Изправи се на крака и изчака търпеливо докато Харт си изпие останалата бира. Джеймс остави празната чаша на масата и огледа бара. Мечките и елфите бяха излезли, също и шерифът. Единствената личност на бара сега бе едно огромно пони в ярки цветове, заровило глава в кофа с шампанско. Носеше чорапи с жартиери и тежък грим около очите. Харт реши да не пита. Не смяташе, че му се иска да узнае. Изправи се, кимна на Аш, който тръгна напред и излезе на улицата.

— Ще опитаме първо в Галерията от кости — обясни Аш. — Да се надяваме и да се молим да е в добро настроение.

— Ами ако не е?

— Ще си плюем на петите. Тази негова коса не е само за показ, нали разбираш.

В моргата бе ужасно студено, но Рия бе очаквала това. Не бе предвидила обаче, че ще я карат да чака на студа почти двайсет минути. Какъв беше смисълът да си кмет, ако не можеш да накараш хората да скачат на крака, когато щракнеш с пръсти? Естествено, Мирин винаги си е имал собствени правила, като повечето доктори. Рия обгърна тялото си с ръце и ѝ се прииска да е облечена в по-дебело палто.

Моргата не бе много голяма, като всички останали, двайсет стъпки, квадратна, но снегът и ледът, покрили плочките по стените и тавана я правеха да изглежда още по-малка. Ледени висулки висяха от всяка повърхност, наоколо се стелеше мъгла от скреж. Който бе нагласил копчето за замръзване, за да не разчита на ток от генератор, май си бе свършил работата твърде добре. Ако беше още по-студено, моргата щеше да е пълна с полярни мечки, които ще… ами, ще правят това, което правят полярните мечки. Рия усети, че мисълта ѝ се изплъзва и я остави да си отиде.

На масата лежеше тяло, покрито почтително с чаршаф, за което бе признателна. Беше виждала трупове и друг път и не бързаше да види какво са му причинили на този. Казваше се Оливър Ландо. Някога бе детектив от криминална поредица, написана през шейсетте години. Кратката му звезда скоро избледня и до седемдесетте никой вече не го помнеше, освен може би неколцина колекционери. Дойде в Шадоус Фол през 1987 г. и тогава за последно чуха за него. До днешния ден. Рия изобщо не знаеше за съществуването му, докато не прочете доклада на Ериксон.

Тя неволно подскочи, когато вратата зад нея се отвори с трясък. Обърна се бавно и изгледа гневно доктор Мирин, който затръшна вратата отново, за да я затвори. Той не я удостои с поглед, интересуваха го само тялото на масата и папката в ръката му. Доктор Натаниъл Мирин бе нисък, набит мъж в началото на четирийсетте, с посърнало лице и оплешивяващо теме. Бе безцеремонен, саркастичен и не търпеше глупаци. В поведението му до ложето на пациента отсъстваше печал. Но той бе експерт по диагнозите и разгадаването на загадки, затова всички му прощаваха и силно стискаха зъби, когато имаха вземане-даване с него. Рия го познаваше отдавна. Бяха кръстосвали шпаги повече от веднъж в Градския съвет относно субсидирането на различни негови изследвания. Всеки път, когато трябваше да се срещне с него, си даваше дума, че няма да му позволи да я вбеси. И всеки път той ѝ я вбесяваше. Отново и отново. Можеше да ѝ лази по нервите само с начина, по който влизаше в стаята и се преструваше, че не я забелязва. Тя изгледа гневно пренебрежително обърнатия гръб, докато той се приближи наперено към масата и се вторачи в тялото. После си пое дълбоко дъх и отиде при него.

— Е, докторе, аутопсията разкри ли нещо полезно този път?

— Всъщност не — отвърна Мирин.

Погледна навъсено папката в ръката си, изсумтя веднъж, сякаш от възмущение, и я пусна небрежно върху гърдите на трупа. Рия потръпна състрадателно. Мирин дръпна чаршафа и откри това, което бе останало от главата на жертвата, а тя положи усилие лицето ѝ да не трепне. Черепът представляваше пихтия от разкъсана кожа и смазани кости, потънали в изсъхнала кръв. От едната страна главата бе хлътнала, а чертите бяха неразпознаваеми. Зъбите бяха изпочупени и раздробени, челюстта висеше свободно и едва се крепеше. Мирин докосна главата тук-там с изненадващо внимателни пръсти, после покри кървавата маса с чаршафа и пак си взе папката.

— Както и при предишните шест жертви, смъртта е настъпила в резултат на жестоки удари по главата в пристъп на ярост. При по-обстоен преглед установих, че ударите са нанесени с тъп, тежък предмет, вероятно метален, приблизително два-три сантиметра широк. Преброих не по-малко от седемдесет и три наранявания, несъмнено последица от бързи последователни удари. Мога да определя времето на смъртта приблизително точно. Часовникът на жертвата е смазан, вероятно когато е вдигнал ръка да предпази главата си и показва пет и десет. Това съответства на състоянието на частично смляната храна в стомаха му. Дотук ме доведе моето разследване. Всичко останало ще бъдат само догадки.

Той остави папката отново върху гърдите на трупа и изгледа намръщено Рия, сякаш я предизвикваше да изрази несъгласие с това, което казваше. Тя сви устни замислено и го остави да почака минута-две, преди да заговори.

— Седемдесет и три бързи последователни удара? В пристъп на ярост? Възможно ли е нашият убиец да е… да не е човек?

Мирин изсумтя и се намръщи, сякаш обмисляше въпроса, но Рия не се съмняваше, че мисълта вече му е хрумнала.

— Може да не е дело на човек, а на свръхестествени сили, но трябва да кажа, че би могло да бъде извършено и от нормално човешко същество с достатъчно силна мотивация. Ще се изненадаш да узнаеш на какво е способен човек в пристъп на ярост или ужас.

— А за съдебното разследване? Откри ли нещо, което може да ни насочи към убиеца?

Мирин погледна за миг встрани и се намръщи още повече. Мразеше когато му се налага да признае, че се е провалил.

— Съдебната медицина не е моето поле на действие. За това е необходим експерт, а в Шадоус Фол нямаме такъв. Извърших обстоен преглед на тялото, доколкото можах с моето ограничено оборудване, и не открих нищо кой знае какво. Така и предполагах. Ако трябва да продължим това разследване, налага се да ми позволиш да използвам своите собствени методи.

— Не вярвам в магии — заяви категорично Рия. — Мъртвите трябва да бъдат оставени да почиват в мир.

— Предразсъдъците ти произтичат предимно от невежество — отвърна Мирин, без да си направи труда да прикрие презрителния си тон. — Нямаме време за такива капризи повече. Предишните жертви бяха донесени при мен твърде късно, но с тази мога да постигна нещо. При условие, че не се месиш.

— Свърза ли се с роднините?

— Изглежда няма такива. Вие трябва да решите, г-жо кмет.

— Какво по-точно имаш предвид? — попита неохотно Рия, а Мирин се усмихна.

— Първо, да пробваме да надникнем в неизвестността — да проверим какво можем да видим чрез кръвта му. После ще извикам духа му, ще го обвържа с магическо заклинание и ще му задам някои въпроси. Достатъчно близо сме до Вратата към вечността, за да мога да почерпя малко от нейната мощ, да проникна в тайнствата зад воала на безсмъртието и да мога да си побъбря с нашия скъп мъртвец. Но по-добре решавай по-бързо. Невидимата нишка, която свързва духа с това тяло, изтънява с всяка изминала минута. Ще се скъса скоро и тогава дори аз няма да успея да го извикам обратно тук.

— Направи го — съгласи се тя. — Направи каквото е необходимо.

Мирин има благоразумието да се усмихне, макар и леко, преди да се обърне и да се разрови за инструментите в чантата си. Рия отмести поглед и скръсти ръце на гърдите си. В костите си усети хлад, който нямаше нищо общо със студа в моргата. Предстоеше да навлязат в опасни територии, а Мирин не бе толкова изкусен в това тайнство, макар да му се искаше да си вярва, че е. Само да имаше някой… Но нямаше друг, на когото тя можеше да се довери, и той го знаеше. При това отчаяно се нуждаеше от някаква следа. Четирима мъже и три жени бяха мъртви, а шерифът не можа да ѝ посочи нито един заподозрян. Затова сега нямаше избор и трябваше да зареже своите опасения и скрупули и да се обърне към Мирин с надеждата, че неговите тъмни магии биха помогнали там, където науката не бе успяла. Трябваше да се довери на някого.

Бедата бе, че всеки се обръщаше към кмета за отговори и решения, а тя не можеше да разчита на никого. Семейството ѝ не разбираше на какъв натиск е подложена, Ериксон бе вечно зает, а Аш бе мъртъв. Беше сама, принудена да бъде непоклатимата скала, на която всички да се опрат. Само дето в някои дни изобщо не се чувстваше като скала. Усмихна се леко. Тя знаеше в какво се забърква, когато се включи в кампанията за избор на кмет. Само всеотдайност, вманиаченост и повече лудост можеха да помогнат да се справя с нещата, които този пост поставяше пред нея. Не можеш да се сблъскваш с непредвидимото безумие на Шадоус Фол ден след ден, без да прихванеш от него. На Рия не ѝ пукаше. В повечето случаи… Тя искаше тази работа, защото бе уверена, че може да я върши. Бе горда с постигнатото… поне преди да започнат убийствата. Сега всяко следващо бе като шамар през лицето, който напомняше, че не само се проваля за пореден път, но на по-дълбоко ниво не успява да разбере естеството и контролира нещата в самия град.

Някога си мислеше, че го разбира, но той се бе разраснал и променил драматично само за тези четири години, през които беше на поста си. Първоначално Шадоус Фол бе предвиден да бъде място за отдих на онези, които Вратата към вечността призовеше. Място да поспреш и да се сбогуваш преди да поемеш към смъртта или съдбата си. Но с годините все повече хора не обръщаха внимание на призива на Вратата и предпочитаха да се установят сред странната реалност на града, вместо да се изправят пред неизвестността. Населението бе нараснало повече от два пъти през последните двайсет години и въпреки че магията го пазеше и защитаваше от външния свят, нарастващата маса хора с всеки ден все повече и повече подлагаше на изпитание нейната сила. Нещо трябваше да се направи и то скоро, но засега Рия бе принудена да посвети всичките си будни часове на опитите да разгадае мистерията на убийствата. Просто нямаше достатъчно часове в един ден, за да се тревожи за двете неща едновременно.

Отърси се от мисълта и се опита да се концентрира върху доктор Мирин. Той взе от поставката на масата една епруветка с кръв и я изля върху сребърна паничка, като мърмореше нещо тихичко. Алената вадичка се завъртя и се надигна от купичката, а после се поуспокои, надигаше се и спадаше, сякаш нещо под повърхността я раздвижваше, макар че самата течност бе само около два-три сантиметра дълбока.

— Взех тази проба директно от мозъка — обясни небрежно Мирин. — Трябва да ни даде достоверен образ на всичко, което жертвата е видяла преди смъртта. В идеалния случай бих използвал течността от стъкловидното тяло на очната ябълка, по и двете очи са сериозно повредени при нападението. Което предполага, ако не друго, то поне, че убиецът е имал повод да се бои от онова, което един такъв опит да надзърнем би разкрил.

Рия кимна автоматично и продължи да наблюдава с интерес как Мирин разбърква пробата кръв с върха на пръчица от слонова кост. Там, където тя докосваше кръвта, се появи облаче пара. Мирин повтаряше монотонно нещо на келтски и описваше с пръчицата различни фигури. Внезапно повърхността се надигна и оформи демонично лице. Мирин отскочи назад изплашено и рязко извади пръчицата от кръвта. От аленото чело изникнаха рога, а злобно ухилената паст зейна в ням присмех. Въздухът се изпълни със смрад на кръв и бръмчене на мухи. Мирин извика силно и бързо една след друга две магически думи и заби пръчката си в кървавото лице. То експлодира и оплиска двамата с кръв. За миг те останаха неподвижни, дишаха тежко. Без да разбира напълно защо Рия осъзна, че току-що, несъмнено на косъм, успяха да избегнат нещо много опасно. Тя изгледа гневно Мирин докато той избърсваше с ръкав кръвта от лицето си.

— Какво, по дяволите, беше това, докторе?

— Честно казано, не съм съвсем сигурен — отвърна Мирин.

Посегна предпазливо напред и мушна пръчицата в останалите върху сребърната поставка няколко капки, но нищо не последва.

— Много интересно обаче… много интересно… Изглежда нашият убиец е достатъчно запознат с магията, за да прикрие напълно следите си. Естествено, трябва да забравим всякакви по-нататъшни опити да използваме този метод. Което ни оставя само една възможност. Да попитаме директно жертвата.

— Сигурен ли си? — попита Рия. — Ако тялото е защитено, вероятно и некромантията няма да помогне. Може да съществуват всякакви магически капани за глупаци, очакващи ние да ги активираме.

Мирин я изгледа и се усмихна надменно.

— Знам какво правя. Не съм аматьор. Правил съм го и преди, нали разбираш. Жертвата е мъртва само от няколко часа, така че духът все още е наблизо. Призован по правилния начин, с подходящи думи и команди, ще отговори. Няма да има избор.

— Дано си прав — отвърна Рия.

Мирин прие думите ѝ за разрешение да продължи и пристъпи към ритуала. Беше прост, вулгарен и не толкова отвратителен, колкото бе очаквала. Той го изпълни с бързина и спокойствие, които предполагаха, че го е прилагал многократно преди. Тя мислено отбеляза, че това трябва да се провери. Дори и мъртвите имаха право на личен живот. Той подхвана съсредоточено някакво заклинание, пълно с думи от десетина мъртви езика. Въпреки студа, по лицето му избиха капки пот. Рия усети нарастващо напрежение в моргата, чувство за тежест, за нещо, което се бори, за да нахлуе или може би да се измъкне от реалността. Мирин млъкна и се вторачи в трупа нетърпеливо, почти хищно.

— Оливър Ландо, чуй моите думи. Със силата на този ритуал, съгласно споразумения с могъщите сили и власт, заповядвам ти да се надигнеш и да говориш с мен.

Дълго време не се случи нищо. После по стените на моргата се размърдаха тревожно сенки, макар че нямаше нищо, което да хвърля сянка, а бръмченето на мухи се върна, по-силно отпреди. Рия погледна въпросително към Мирин, после отскочи назад, когато трупът се изправи и седна. Бавно обърна размазаната си глава и погледна Мирин с ослепелите си очи.

— Кой ме вика? Кой нарушава покоя ми?

— Аз те повиках — отвърна Мирин твърдо. — Аз те призовах и ти заповядвам да говориш истината пред мен. Помниш ли името си?

— Помня. Върни ме обратно. Не трябва да съм тук.

— Отговори на въпросите ми и ще те освободя. Видя ли лицето на своя убиец?

Последва мълчание, после нещо се промени. В стаята се усещаше още нечие присъствие, нещо старо и противно. Рия отстъпи още една крачка. Трупът я игнорира, бе насочил вниманието си към Мирин. Челюстта се намести удобно на предишното си място и по лицето на мъртвеца бавно се разля усмивка, мъртвите устни се разтвориха зловещо. Точици светлина припламнаха там, където преди са били очите и две тънки стълбчета дим се извиха от избитите очни ябълки.

— Жалки човече — проговори трупът, — не биваше да ме призоваваш тук. Аз съм стар и силен, далеч по-могъщ от твоите жалки магически умения. Ще ти разкрия тайни, мрачни и ужасни истини, които ще погубят разсъдъка ти и ще изпепелят душата ти.

— Ти не си Оливър Ландо — прекъсна го Мирин, като полагаше усилия гласът му да не трепери. — Кой си ти? Говори, заповядвам ти.

— Нямаш власт над такива като мен — отвърна трупът. — Не желаеш ли да ми задаваш въпроси? Това ли направи с всички останали? Търсеше познание относно това какво се крие отвъд смъртта, зад воала на вечността? Мога да ти кажа, но отговорите ми няма да ти харесат.

Внезапно обърна глава и погледна Рия. Изкикоти се доволно.

— Добре дошла в Ада, малката. Ще си изкараме страхотно.

Трупът преметна крака от ръба на масата за аутопсии и ги спусна на пода. Мирин запелтечи някакво заклинание, но думите нямаха ефект. Мъртвецът се изправи на крака. Докторът извика някаква магическа дума, тялото потрепери за миг, но не спря. Направи крачка към Рия, протегнало жадно ръце. Мирин изкрещя още някакво заклинание, хвърли се напред и заби пръчицата от слонова кост в едното зеещо око. Ужасяващ рев изпълни моргата — пронизителен, първичен и оглушителен. Последва тишина, тялото се сгромоляса на пода и не помръдна повече. Рия усети, че ръцете ѝ треперят, но не от студ. Тя ги пъхна в джобовете и изгледа гневно Мирин.

— Какво, по дяволите, беше това?

Мирин сви рамене и се опита да изглежда спокоен, но не успя напълно.

— Който и да е нашият убиец, той има могъщи съюзници. Достатъчно могъщи, за да прегазят моите заклинания и да изпратят това… нещо… на мястото на истинската душа. Изводите са… тревожни…

— Винаги си умеел да спестяваш истината — каза Рия. — Заеми се с подобаващи приготовления на тялото, после състави пълен доклад за това, което току-що се случи тук. Едно копие за мен, едно за шерифа. И не разговаряш с никого другиго за това. Разбираш ли, докторе?

Мирин кимна, малко разтреперан, а Рия излезе наперено от моргата, докато все още можеше да се довери на краката си, че ще я удържат.

Бе минало пладне, настъпила бе мързеливата част от следобеда и Сузан Дюбоа и Шон Морисън седяха заедно на разбитото старо канапе на предната веранда на нейната колиба. Подаваха си ръчно свита цигара, пушеха и гледаха към река Тоун. Слънцето изливаше лъчите си като мед — гъст, бавен и златист, пеперуди трепкаха и проблясваха наоколо подобно на листа в пастелни тонове, подмятани от лекия ветрец. Бяха седели там почти час, разговаряха за това-онова, нищо конкретно, а Морисън все още не казваше защо е дошъл да я види. Тя не изпитваше нужда да го пришпорва. Накрая той сам щеше да подхване темата за онова, което го тревожеше, а дотогава ѝ стигаше да се наслаждава на момента и слънцето.

Сузан погледна към брега на реката и се усмихна като видя анимационните герои да си играят с животните. Реалните и нереални създания се намираха едни други за безкрайно очарователни и винаги по няколко от тях играеха простичките си игри близо до нейната колиба. Тя изглежда ги привличаше някак си, както и всички останали, наранени по един или друг начин, които идваха при нея за утеха. Понякога си мислеше, че идват, защото се чувстват в безопасност с нея. Искаше ѝ се и тя да може да отиде някъде, където да се почувства сигурна и защитена. Това вече никъде не ѝ се отдаваше. Фактът, че намериха мъртвия Лука, бе достатъчно тревожен сам по себе си, но да го открият в нейния дом, единственото място, където вярваше, че светът не може да я достигне… Тя стисна силно устни. Трябваше да го предвиди. Трябваше предварително да знае, че никъде не е наистина безопасно, дори и в Шадоус Фол. Освен на всичко останало, тя се разгневи на това, че ѝ се развали настроението. Колибата бе домът ѝ и проклета да е, ако позволи на някой или нещо да я прогони оттук. Нощем обаче тя заключваше вратата, проверяваше единствения прозорец и спеше на светната лампа.

Усмихна се на животните долу, реални и анимационни — невинните, които не знаеха нищо за случилото се, и все така смятаха дома ѝ за убежище. Накрая всички котки, кучета и птици идваха при нея, отбиваха се за няколко мига или оставаха за някой и друг ден преди да продължат по пътя си. Би било хубаво някое от тях да остане, но това никога не се случваше. Същото ставаше и с мъжете и жените, дошли при нея за любов и утеха или съпричастен разговор.

Погледна Шон Морисън до себе си — стройна, потънала в мрачни мисли фигура, с гъсти черни къдрици и напрегнатост, която всеки би сметнал за плашеща. Изглеждаше както винаги, сякаш се канеше да скочи от мястото, където седеше, и да сграбчи целия свят с една ръка. И щеше наистина да е късметлия онзи, който би заложил на победата на света. Морисън бе към трийсетте, макар че погледът му бе на по-възрастен, имаше вид на човек, който има зъб на мнозина. Беше местният бард, пияница и смутител на реда. Имаше малцина приятели и мнозина врагове и понякога бе трудно да си сигурен, кои са му по-скъпи. Бе очарован от народния фолклор12, от мъничките същества от света на феите и елфите и прекарваше колкото време му позволят в разговори с тях в земите им под хълма.

— Нуждая се от съвета ти, Сузан — обади се той внезапно.

Имаше приятен тенор, малко позагрубял от годините пиене и пушене на евтини цигари. Той не я погледна, не отмести очи от бавно течащата река.

— Ще ти помогна, ако мога, Шон. Знаеш го. Да донеса ли картите?

— Не… Не знам. Трябва да взема решение, но не съм сигурен дали дойдох тук за подкрепа или за да бъда разубеден. Отнася се до убийствата. Хрумна ми една идея.

— Разумна ли е? — попита сухо Сузан. — По правило твоите идеи те забъркват в такива беди, че даже и аз не бих могла да те измъкна.

— Не ми даваш да забравя за онези елементали13, нали?

— Като се имат предвид щетите, които нанесоха, след като ти ги пусна на свобода — не.

— Беше случайно. Нали върнахме всички обратно?

— След като причиниха едновременно земетресение, наводнение, огромен пожар и торнадо? Да.

— Казах ти, че съжалявам. Виж, искаш ли да чуеш идеята ми, или не?

— Разбира се, Шон. Давай направо.

— Ериксон не я е докарал доникъде с убийствата. Няма и да успее. Той е затънал докрай. И го знае. Убиецът е могъщ. Което означава, че ще се нуждаем от някого с повече власт и сила, за да го открием. Някой, който да погледне на проблема и града със свежия поглед на човек отвън. Смятам да посетя елфите и да отправя молба за помощ към Съвета14.

— Ето какво ще ти кажа — започна Сузан, след като първо си пое въздух, — не си играеш на дребно. Не сме ли достатъчно затънали в беда и така, без да каним елфите да се намесват в ситуацията? Те олицетворяват хаоса, Шон, и далеч не питаят любов към повечето от нас и в по-добри моменти. Какъвто този не е.

— Ще дойдат, ако ги помоля — настоя упорито Морисън. — Те разполагат с вълшебства и наука, за каквито можем само да си мечтаем. Може да забележат нещо, което сме пропуснали.

— Направи поне следното — каза Сузан, — нека първо поговорим за това с няколко души — да видим какво мислят.

— Не. Ако кажеш на някого, те просто ще се опитат да ме спрат. Споделих с теб, защото си мислех, че мога да разчитам да го запазиш в тайна.

— Разбира се, че можеш, Шон. Дай ми минута да помисля. И края на краищата това, което предлагаш, означава съществена промяна в политиката на града. Шадоус Фол и Царството на елфите от векове вървят по различни пътища, но живеят в мир, скрепен с обет, стар колкото града. Съществува деликатен баланс във всичко, което се случва тук — между вълшебството и науката, реалното и нереалното и ако нещо се обърка…

— Седем души са мъртви, Сузан! Колко още могат да се объркат нещата?

— Не знам — отвърна тя невъзмутимо. — Искаш ли да разбереш по трудния начин?

Морисън се намръщи, но отмести поглед и Сузан разбра, че е постигнала успех. Той въздъхна тежко и се загледа към реката.

— Е, добре. Нека поговорим с някои хора, но не с Ериксон. Във всеки случай той ще отхвърли идеята, само защото е моя. Никога не ме е харесвал.

— Много добре — съгласи се Сузан. — Не и с Ериксон. Дай ми двайсет и четири часа да набележа имената.

— Дадено. Да се надяваме, че никой няма да бъде убит през това време.

Той млъкна, защото нечии стъпки нарушиха следобедната тишина. Двамата се обърнаха и видяха едра фигура да приближава по брега на реката, а слънцето я огряваше в гръб. Изглеждаше огромен и силен с мускули на щангист. Сузан го разпозна когато дойде по-близо и си отдъхна. На Лестър Голд можеше да се довериш. Тя му се усмихна топло, а Морисън смотолеви нещо за поздрав, когато спря пред тях.

Бе към седемдесетте, но имаше фигура, на която и двайсетгодишен би завидял. Лицето му бе набраздено от бръчки, а косата му — посребрена, но гърбът му бе напълно изправен, а погледът му — остър, както винаги. Беше облечен в костюм, който от години бе излязъл от мода, но на него му стоеше изискано. Той се усмихна на Сузан и кимна учтиво на Морисън.

— Надявам се, че не се натрапвам — каза благо, — но наистина трябва да говоря с теб, Сузан, ако е удобно.

— Разбира се, че е. Радвам се, че те виждам пак, Лестър. Познаваш ли Шон Морисън?

Голд погледна Морисън с искрен интерес.

— Този, който отприщи стихиите?

— Никога ли няма да се забрави това? — изпъшка Морисън.

— Вероятно не — отвърна Сузан.

— Извинявай, че ти го припомних — каза Голд.

Протегна ръка да се ръкува — бе едра и мускулеста, осеяна с петна. Морисън предпазливо подаде своята, наясно с факта, че Голд може да смачка неговата, ако му хрумне да я стисне по-здраво. Лестър му се усмихна, сякаш бе прочел мислите му, пусна ръката му и погледна Сузан.

— Наистина ми е нужно да поговоря с теб, скъпа.

— Тогава започвай, моля. Вътре има свободен стол, може да го донесеш.

— Ще ви оставя, ако предпочитате — каза Морисън.

— Благодаря — отзова се Голд, — но няма да е нужно. Ще съм ти признателен, ако изразиш мнение. Само да донеса стола. Няма да се бавя.

Той се отправи към колибата на Сузан, като внимаваше да не настъпи малките животинки и анимационните герои, които с дрезгави викове се гонеха под и около канапето. Морисън изчака докато Голд се скри вътре, после се наведе към Сузан и прошепна:

— Чувал съм го по име, но не помня да съм го виждал. Трябва ли да го познавам?

— Не е задължително — отвърна тя и предпазливо сниши глас. — През трийсетте бе герой от някакво списание, а през четирийсетте — супер герой като Сянката и Доктор Савидж, макар че не бе популярен като тях. През петдесетте спряха да издават комикса с него и скоро след това той се появи. Оттогава все е тук, има магазинче за цветя на Олд Маркет. Остарява с всяка година и става все по-реален. Известно време колекционерите го издирваха, караха го да дава автографи върху стари копия от неговото списание, но от години вече никой не е питал за него. От време на време си спомня кой е бил някога и иска да се включи в обществените дела, но това никога не трае дълго. Паметта му не е както някога.

— Теб още те помни — възрази сухо Морисън и погледна към колибата.

— Разбира се — отвърна Сузан. — Мен всички ме познават. Моля те, бъди мил с него, Шон. Той е изискан джентълмен и не искам да се тревожи.

Тя млъкна, защото Голд се показа от колибата ѝ, понесъл елегантно и без усилие огромен, тежък стол. Намести го до Сузан и се отпусна в него с щастлива въздишка. Морисън го изгледа с възхищение. Самият той бе местил този стол по някакъв повод и едва не си повреди гърба. Голд погледна Сузан, после отново отмести поглед — явно не бе сигурен откъде да започне и какво точно да каже. Погледна надолу към играещите анимационни герои и животинки и се усмихна като дете.

— Така е по-добре. Така би трябвало да изглеждат нещата. Ако погледнеш някои герои от комиксите, дето ги правят днес, напрано ти идва да заплачеш. Гангстери в костюми и убийци, пазители на реда. Какъв пример ще дават на децата? По мое време всички зачитахме правилата на честта и почтената игра. Дори и престъпниците. Всичко е различно сега. Най-често не разбирам комиксите, не проумявам и света. Предполагам, че всички стари хора се чувстват по същия начин, макар че по-рано не съм се смятал за стар. Убийствата промениха това. Не мога просто да си седя и да не правя нищо, докато хората биват избивани. Време е да се завърна, Сузан. Нуждаят се от мен. Ериксон даже не е разследвал убийство преди, а аз съм разкрил стотици по мое време. Експерт съм в тази област. При все това не мога просто да отида при шерифа и да му кажа, че аз поемам оттук нататък. Той ще ме погледне и ще види един старец, който е по-добре да си седи вкъщи на топло, по чехли пред камината. Вероятно никога дори не е чувал за Лестър Голд, Тайнствения отмъстител. Та какво да направя, Сузан? Ти ми кажи.

Тя му се усмихна, протегна ръка и потупа неговата окуражително.

— Шон също изпитва подобни чувства. Мисля, че двамата трябва да си поговорите. Ще бъдете добри партньори, ако се вслушвате един в друг. Шон, можеш за начало да кажеш на Лестър за твоята идея, а аз ще отида да донеса бирата, която съм сложила да се изстудява в реката.

Тя се изправи и отиде до брега. Дръпна въжето, с което бе завързала опаковката от шест бири на дъното на реката, а всички животни и анимационни герои дойдоха да я гледат какво прави. Зад гърба си чу изпълнения с възмущение глас на Лестър Голд.

— Искаш да извикаш какво на помощ?