Сезонът на Костите

Плейона се обърна и ни изгледа. Лицето й не се виждаше добре в тъмното, но очите й все така горяха.

- Не е прилично да се зяпа - каза тя. - Ще закъснеете за приветствената реч.

Но какво можехме да сторим, след като танцът бе тъй възхитителен. Последвахме я, хвърляйки крадешком погледи към сцената.

Скоро стигнахме до огромни порти от ковано желязо. Отвориха ги двама мъже, които силно наподобяваха водачката ни: същите очи, същата атлазена кожа, същите аури. Плейона мина с плавна походка между тях. Себ започваше да презеленява. Държах го за ръка, докато прекосявахме вътрешния двор. Един незрящ не би трябвало да значи нещо за мен, но той изглеждаше твърде уязвим, за да го оставя. Хиромантката плачеше безутешно. Само оракулът си чоплеше ноктите и изглеждаше невъзмутим. Постепенно към нас се присъединиха още няколко групи новодошли, също в бели одежди. Повечето се озъртаха стреснато, но имаше и такива с искрица в погледа. С нарастването на бройката ни редовете се сгъстяваха.

Накрая ни вкараха като стадо в дълга, внушителна зала. От пода до тавана се издигаха маслиненозелени рафтове, отрупани с красиви стари книги. По протежение на една от стените се редяха единайсет прозореца с цветни витражи. Интериорът бе класически, с полиран мраморен под. Аз стоях между Джулиан и Себ, напрегнала докрай всичките си сетива. Джулиан също бе неспокоен. Погледът му непрестанно се местеше преценяпащо от един облечен в бяло пленник към друг. Това бе истинско стълпотворение - сборище от всякакви видове зрящи, от авгури и гадатели до медиуми и сензори.

Плейона се отдели от нас и застана на подиума в предната част на залата заедно с още осем подобни на нея създания, явно Рефаими. Шестото чувство потръпна в мен. След като всички се събраха, над множеството лъхна мъртвешка тишина. После една жена пристъпи напред и започна да говори.

4.Лекция за сянката

- Добре дошли в Шеол I.

Рефаимката бе висока близо два метра. Чертите й бяха абсолютно симетрични: дълъг прав нос, високи скули, неподвижни, дълбоко разположени очи. Светлината на свещите хвърляше отблясъци върху косата и бронзовата й кожа. Носеше черни дрехи, както и останалите, но със златни ивици отстрани и върху ръкавите.

- Аз съм Нашира Саргас - продължи тя с хладен, алтов глас - и съм кръвният суверен на рефаимската раса.

- Това шега ли е? - прошепна някой.

- Шшт! - просъска му друг.

- Преди всичко държа да се извиня за мъчителното начало на пътуването ви дотук, особено ако първо сте били настанени в Тауър. Повечето ясновидци са останали с впечатлението, че призоваването им в нашето лоно е свързано с екзекуция. Всъщност ние използваме Флуксион 14, за да осигурим безпрепятственото ви преместване в Шеол I. След угояването ви вие бяхте транспортирани с влак до място за задържане и наблюдение. Дрехите и личните ви вещи бяха конфискувани.

Слушайки, изучавах тази жена, оглеждах етера около нея. Никога преди не бях долавяла такава аура. Щеше ми се да мога до я зърна. Сякаш бе съставена от няколко различни вида, претопени в едно странно поле от енергия.

Имаше и нещо друго. Оттенък на студенина. Повечето пури излъчват мек, топъл сигнал, сякаш минаваш покрай отоплителен уред, но тази предизвикваше у мен ледени тръпки.

- Знам, че сте учудени да видите този град. Той навярно ви с известен като Оксфорд. Съществуването му бе отречено от нашето правителство през деветнайсети век, дълго преди вие да се родите. Предлогът беше карантина след опустошителен ножар. Всичко това е лъжа. Той просто бе затворен, за да можем ние, Рефаимите, да го превърнем в свой дом. Заселихме се тук преди двеста години, през 1859. Тогава вашият свят бе достигнал ниво, наричано от нас „праг на етера“.

Тя огледа лицата ни.

- Повечето от вас са ясновидци и разбират, че навсякъде около нас съществуват духовни съзнания, твърде упорити или страхливи, за да срещнат окончателната си смърт в сърцето на етера. Вие можете да общувате с тях, а в замяна те ви предоставят напътствия и защита. Но тази връзка си има цена. Ако материалният свят се пренасели с бродещи духове, това предизвиква дълбоки разриви в етера, докато в един момент прагът на етера рухне. Когато това се случи със Земята, тя ще остане изложена на по-висше измерение, наречено Отвъдното. Нашето измерение. По този начин се озовахме тук.

Нашира обърна взор към затворниците от моята редица.

- Вие, човеците, направихте много грешки. Застлахте плодородната си земя с трупове, обременихте я с безутешни призраци. Сега тя принадлежи на Рефаимите.

Погледнах Джулиан и видях собствения си страх отразен в неговите очи. Тази жена трябваше да е луда.

Помещението се изпълни с тишина. Нашира Саргас разполагаше с пълното ни внимание.

- Всички ние, рефаимската раса, сме ясновидци. Сред нас няма незрящи. Откакто настъпи пробивът между нашите два свята, сме принудени да делим Отвъдното с паразитно племе,

наречено Емити. Те са безсъзнателни, скотски създания, с апетит за човешка плът. Ако не беше нашето присъствие, те щяха да прекосят прага и да дойдат тук. Да дойдат за вас.

Да, несъмнено беше луда.

- Всички вие бяхте задържани от човеци, намиращи се на служба при нас. Наричаме ги червеноризци. - Нашира посочи редицата от мъже и жени в червени одежди, строена в дъното на библиотеката. - След пристигането си взехме много ваши събратя под своето крило. В замяна на усилията им ги обучаваме да унищожават Емитите като част от наказателен батальон, защитавайки „коренното“ ви население. Този град служи като маяк за изчадията, отвличайки ги от останалия материален свят. Проникнат ли отвъд стените му, червеноризците биват призовани да ги изтребят. Подобни прониквания се оповестяват с вой на сирена. Съществува реален риск от осакатяване.

Също така, помислих си, съществува реален риск всичко това да се случва само в главата ми.

- Изборът, който ви предлагаме, е алтернатива на участта, очакваща ви в Сцион: смърт чрез обесване или удавяне. Или дълъг, мрачен престой в Тауър, какъвто някои от вас вече са изпитали на гърба си.

В реда зад мен някакво момиче започна да хленчи. Хората от двете страни й зашъткаха.

- Разбира се, не сме длъжни да работим заедно с вас. -Нашира закрачи покрай предната редица пленници. - Когато дойдохме в този свят, го заварихме слаб и уязвим. Само част от вас са ясновидци, а още по-малко имат що-годе полезни способности. Можехме да ви оставим в ръцете на Емитите. И щяхме да имаме пълното основание, имайки предвид какво сте сторили със своя свят.

Себ мачкаше ръката ми. В ушите си усещах лек звън. Това бе абсурдно. Просто някаква лоша шега. Или мозъчна чума. Да, по-вероятно последното. Сцион искаше да ни накара да мислим, че сме се побъркали. А може и наистина да беше така.

- Но ние ви съжалихме. Проявихме милост. Договорихме се с вашите управници да започнем от това малко островче.Да ни дадат града, който кръстихме Шеол I, и да ни изпращат определен брой ясновидци на всеки десет години. Основният ми източник беше и си остава столицата Лондон. Там вече от сдем десетилетия действа сционската система за сигурност. Това силно увеличи шансовете ясновидците да бъдат разпознати, преместени и интегрирани в ново общество, далеч от тъй наречените незрящи. В замяна на тази услуга ние поехме ангажимент да не унищожаваме света ви. Вместо това, планираме да поемем контрол над него.

Не бях сигурна, че разбирам какво казва, но едно ставаше ясно: ако говореше истината, то Сцион не бе нищо повече от марионетна държава. Която си служеше с нас като с разменна монета.

Това не ме изненадваше особено.

Момичето от задния ред не издържа повече. Нададе сподавен писък и се втурна към вратата.

Но нямаше никакъв шанс срещу куршума.

От всички страни се надигнаха викове. Ноктите на Себ се впиха в дланта ми. В настъпилия хаос, един от Рефаимите излезе напред.

- ТИШИНА.

Шумът спря веднага.

Изпод косата на момичето бавно разцъфваше локва кръв. Очите й бяха отворени, съхранили объркания си, ужасен израз.

Убиецът беше човек, облечен в червено. Той прибра револвера в кобура и застана с ръце зад гърба. Две момичета, носещи същата униформа, грабнаха тялото за ръцете и го извлякоха навън.

- Все ще се намери по някой жълторизец11 - каза едната, достатъчно силно, за да я чуят всички.

По мраморния под остана размазана диря. Нашира ни изгледа без следа от емоция.

- Ако още някой иска да бяга, сега е моментът да го стори. Уверявам ви, че ще се намери място в гробищата.

Никой не помръдна. В последвалата тишина рискувах да вдигна очи към подиума и срещнах погледа на един от Рефаимите.

Той явно ме наблюдаваше от известно време. Взорът му бе прилепен право в мен, сякаш очакваше и най-малкия признак на неподчинение. Кожата му имаше цвета на тъмно злато, върху който се открояваха жълтите ириси с тежки клепачи. Бе най-високият от петимата мъже, с гъста кестенява коса и черни одежди с бродерия. Около него витаеше странна, мека аура, засенчвана от тази на останалите. Никога не бях виждала нещо по-прекрасно и ужасяващо от него. В стомаха ми се надигна спазъм и побързах да сведа поглед обратно към пода. Дали можеха да ме застрелят само задето гледам?

Нашира продължаваше да говори, крачейки пред редиците.

- През годините ясновидците са развили значителни умения. Вие сте навикнали да оцелявате. Самият факт, че стоите тук и толкова дълго сте избягвали плен, е свидетелство за колективната ви способност за приспособяване. Вашите дарби са безценни в борбата срещу Емитите. Ето защо през всяко десетилетие ние събираме колкото можем повече от вас и ви държим в Тауър, в очакване на предаването ви от Сцион. Моментът, в който жънем плодовете на тези свои усилия, наричаме Сезон на костите. Това е Сезон на костите XX. Скоро всеки от вас ще получи идентификационен номер, а на онези, които са ясновидци, ще бъдат зачислени рефаимски наставници. - Тя посочи към стоящите около нея. - Наставникът е ваш господар във всичко. Той ще тества способностите ви и ще оцени вашата стойност. Проявите ли малодушие, ще ви се даде жълта туника -тази на страхливците. Що се отнася до незрящите - тоест онези неколцина от вас, които не разбират за какво говоря, - те ще работят в нашите жилища като прислуга.

Себ бе притихнал и сякаш не дишаше.

- Ако не преминете началния си тест или ако два на пъти заслужите жълта туника, ще бъдете поверени на Надзирателя, който ще ви обучи за развлекатели. Ролята на развлекателя е да забавлява нас и онези, които ни служат.

Чуден избор, помислих си. Да бъдеш или наемник, или циркаджия. Устните ми потрепериха, а свободната ми ръка се сви в юмрук. Бях си представяла много причини за изчезването на зрящите, но не и тази.

Трафик на хора. Не, трафик на зрящи. Сцион ни продаваше в робство.

Сега вече няколко души хленчеха, а други стояха в безмълвен ужас. Нашира сякаш не забелязваше. Тя не бе мигнала, когато застреляха момичето. Всъщност не мигаше изобщо.

- Рефаимите не прощават. Онези от вас, които се адаптират към системата, ще бъдат възнаградени. Другите ще бъдат наказани. Никой от нас не иска това да се случи, но покажете ли неуважение, ще страдате. Сега това е вашият живот.

Себ припадна. Джулиан и аз го крепяхме помежду си, но той тежеше като чувал с картофи.

Деветте Рефаими слязоха от подиума. Аз държах главата си наведена.

- Тези Рефаими предложиха услугите си като наставници -информира ни Нашира. - Те ще решат кои от вас искат да вземат.

Седем от деветимата започнаха да обикалят из залата, минавайки между редовете. Последният - този, когото бях погледнала - остана при Нашира. Не смеех да погледна Джулиан, но прошепнах:

- Това не може да е истина.

- Виж ги само. - Той едва движеше устни и само близостта ни от двете страни на Себ ми позволи да го чуя. - Те не са хора. Идват от някъде другаде.

- Имаш предвид това „Отвъдно“? - Затворих уста, докато един от Рефаимите отмине, после продължих: - Единственото друго измерение е етерът.

- Значи за него става дума.

- Етерът съществува успоредно с материалния свят - около нас, не извън нас. Това е нещо друго. - Изведнъж ме напуши налудничав смях. - Сцион се е побъркал.

Джулиан не отговори. В другия край на залата една Рефаимка улови Карл за лакътя.

- ХХ-59-1 - произнесе. - Обявявам те за мой, - Карл преглътна, докато го водеха към подиума, но запази храбра физиономия. Междувременно другите продължиха с обикаля-нето си като джебчии, дебнещи тлъста плячка.

Зачудих се по какъв признак ни преценяват. Дали за Карл бе добре или зле да го изберат толкова бързо?

Минутите течаха. Редиците оредяваха. Контактьорката, вече ХХ-59-2, се присъедини към Карл. Плейона избра оракула, който не изглеждаше впечатлен от процедурата. Един Рефаим с жестока физиономия завлече хиромантката подире си. Тя се обливаше в сълзи, повтаряйки „моля ви“ отново и отново, но без полза. Скоро взеха и Джулиан. ХХ-59-26. Той ми хвърли бегъл поглед, кимна и последва новия си наставник към подиума.

Още дванайсет имена се смениха с цифри, довеждайки общата бройка до 38. Накрая останахме само осмина - шест незрящи, един бъбривец и аз.

Някой трябваше да ме избере. Няколко Рефаима ме бяха огледали, обръщайки особено внимание на тялото и очите ми, но никой не ме беше назовал за своя. Какво щеше да стане, ако не ме харесаха?

Бъбривецът, дребно момче с расти, бе отведен от Плейона. Трийсет и девет. Вече нямаше други зрящи, освен мен.

Рефаимите обърнаха лица към Нашира. Нейният взор бе устремен към оставащата ни групичка. Мускулите на гърба ми се напрегнаха като въжета.

После онзи, който ме бе наблюдавал, пристъпи напред. Не каза нищо, само доближи Нашира и кимна с глава към мен. Очите му се плъзнаха по лицето ми. Тя вдигна ръка и ме по-пика с дългия си пръст. Подобно на Плейона, носеше черни ръкавици. Всички носеха такива.

Себ още беше в безсъзнание. Опитах да го оставя да се свлече на пода, но той се бе вкопчил в лакътя ми. Забелязвайки затруднението ми, един от незрящите мъже го отдели от мен.

Всички погледи ме следваха, докато прекосявах мраморния под. Отблизо Нашира ми се стори още по-висока, а мъжът се издигаше с цели две глави над мен.

- Името ти?

- Пейдж Махони.

- Откъде си?

-1 Кохорта.

- А по рождение?

Трябва да бяха чели досието ми.

- Ирландия - отвърнах. Из залата премина трепет.

- Сционски Белфаст?

- Не, свободната част на страната. - Някой изпусна възклицание.

- Разбирам. Свободен дух, значи. - Очите й светеха като фосфор. - Заинтригувани сме от твоята аура. Кажи ми, каква си ти?

- Аз съм енигма - отвърнах.

Взорът й ме смрази.

- Имам добри новини за теб, Пейдж Махони. - Нашира докосна ръката на мъжа до себе си. - Привлякла си вниманието на нашия кръвен консорт Арктур, Лорд Месартим. Той е решил да бъде твой наставник.

Рефаимите се спогледаха. Не казаха нищо, но аурите им сякаш потрепериха.

- Рядко се случва човешко същество да събуди интереса му - продължи Нашира с тих глас, сякаш ми поверяваше строго пазена тайна. - Имаш голям, голям късмет.

Не се чувствах късметлийка. Чувствах се отвратена.

Кръвният консорт се наведе към мен, което ще рече доста ниско. Аз не отместих поглед.

- ХХ-59-40 - изрече бавно и дълбоко. - Обявявам те за своя. - Значи този мъж щеше да бъде моят господар. Гледах го право в очите, макар да знаех, че е забранено. Исках да опозная лицето на врага си.

Когато разпределението приключи, Нашира се обърна към шестимата незрящи, скупчени в залата.

- Вие ще чакате тук. Ще бъде изпратен ескорт, който да ви отведе в бараките. Останалите ще отидат със своите наставници към жилищата им. Успех на всички и помнете: оттук нататък всичко зависи от вашия избор. Надявам се той да бъде правилен.

След тези думи тя се обърна и си тръгна. Двама червеноризци я последваха. Аз останах като вцепенена до своя наставник.

Арктур пристъпи към вратата, като ми направи знак с ръка да вървя след него. Когато не помръднах, спря да ме изчака.

Всички гледаха към мен. Главата ми се въртеше. Нещата наоколо се оцветяваха ту в червено, ту в бяло. Накрая тръгнах.

Първата утринна заря вече докосваше върховете на кулите. Зрящите, на групи по трима и четирима, излизаха след своите господари. Аз бях единствената със самостоятелен наставник.

Арктур се обърна и застана до мен. Прекалено близо. Косите ми настръхнаха.

- Трябва да знаеш, че тук се спи денем.

Не отвърнах нищо.

- Трябва да знаеш също, че нямам обичай да вземам квартиранти.

Каква хубава дума за затворници.

- Ако преминеш тестовете, ще останеш при мен за постоянно. В противен случай ще бъда принуден да те изгоня. А улиците тук не са гостоприемни.

Отново премълчах. Познавах добре улиците. Тукашните надали бяха много по-лоши от лондонските.

- Да не си онемяла? Кажи нещо.

- Не бях сигурна дали мога да говоря без разрешение.

- Давам ти това право.

- Нямам какво да кажа.

Арктур ме огледа. Очите му излъчваха мъртвешка топлина.

- Живея в Резиденцията „Магдалена“.12 - Той обърна гръб към изгряващото слънце. - Имаш ли достатъчно сили, за да ходиш?

- Да, мога да ходя.

- Добре.

И ние тръгнахме. Излязохме от сградата и поехме по улицата, където зловещото представление беше вече приключило. Акробатката се бе привела близо до сцената и прибираше лентите си в торба. Срещна погледа ми и отвърна очи. Имаше деликатната аура на гледачка на карти. И синините на затворничка.

„Магдалена“ бе великолепно здание, строено в друга епоха, в друг свят. Имаше свой параклис, кула с камбанария и високи стъклени прозорци, тлеещи със свирепото зарево на факлите. Докато влизахме през малката странична порта, камбаната удари пет пъти. Поехме през серията от сводести галерии на вътрешния двор, подминавайки пътьом момче в червена туника, което ни се поклони. После влязохме в сумрака и поехме нагоре по вита каменна стълба. Арктур се спря пред една тежка врата и я отключи с малък пиринчен ключ.

- Ето - каза. - Това е новият ти дом. Кулата на основателите.

Надзърнах в своя затвор.

Зад вратата имаше просторна, правоъгълна стая. Мебелировката без преувеличение можеше да се нарече разкошна. Стените бяха бели, без излишна украса. Единственото, което висеше на тях, бе герб във вид на щит с черно-бял ромбовиден мотив, увенчан с три цветя. От двете страни на прозорците, гледащи към вътрешния двор, висяха тежки червени завеси. Имаше две кресла, разположени пред великолепна камина, а в ъгъла -червен диван, отрупан с копринени възглавници. До него на пода бе изправен старовремски часовник. Върху писалището, изработено от тъмно дърво, един грамофон свиреше „Мрачната неделя“13. Леглото бе пищно, с балдахин и елегантна нощна масичка. Краката потъваха в дебел, богато орнаментиран килим.

Щом влязохме, Арктур заключи вратата и прибра ключа.

- Не познавам добре хората. Ще трябва сама да ми напомняш за нуждите си. Ето тук - рече, почуквайки с пръст по писалището - има някои лекарства. Всяка вечер ще вземаш по едно от тези хапчета.

Не отговорих нищо, заета да изучавам сънорамата му. Древна и странна, закоравяла от времето. Магичен фенер в етера.

Онзи непознат в 1-4 определено бе един от тях. Почувствах как очите му проникват отвъд лицето ми. Той разглеждаше моята аура, опитваше се да установи с какво се е нагърбил. Или какво скрито съкровище е открил. Мисълта ме изпълни с нов пристъп на омраза.

- Погледни ме.

Това беше заповед. Вирнах брадичка, срещайки взора му. За нищо на света нямаше да му покажа страха, който предизвикваше у мен.

- Нямаш духовно зрение - отбеляза той. - Тук това ще те постави в неизгодно положение. Освен, разбира се, ако не разполагаш с други средства, с които да го компенсираш. По-силно шесто чувство, да речем.

Премълчах си. Винаги бях мечтала поне бегло да виждам духовете, но не би. Тези малки светлинки в етера оставаха скрити за мен; можех само да ги усещам. Но Джаксън никога не го бе считал за недостатък.

- Имаш ли някакви въпроси? - Безжалостните му очи опипваха всеки сантиметър от лицето ми.

- Къде ще спя?

- По-късно ще ти приготвя стая. Засега ще спиш тук - той посочи дивана. - Нещо друго?

-Не.

- Утре няма да съм тук. Можеш да се запознаеш с града и мое отсъствие. Всяка сутрин ще се прибираш преди изгрев. Чуеш ли сирената, веднага ще се връщаш в тази стая. Ако пипнеш, откраднеш или преместиш нещо, ще разбера.

- Да, сър.

Това сър просто се изплъзна от устните ми.

- Сега глътни това. - Той ми подаде една капсула. - Утре вечер, заедно с останалите лекарства, ще вземеш още една.

Не я сложих в уста. Без да ме гледа, Арктур наля чаша вода от гарафата и ми подаде и нея. Облизах устни.

- Какво ще стане, ако не я глътна?

Последва дълга тишина.

- Това беше заповед - рече той. - Не молба.

Сърцето ми прескочи. Повъртях капсулата между пръстите си. Беше маслиненозелена, със сивкав оттенък. Когато я лапнах, усетих горчив вкус.

Арктур взе обратно чашата.

- Още нещо. - Той ме сграбчи със свободната ръка за тила и обърна лицето ми към своето. Краката ми се подкосиха. - Ще се обръщаш към мен само с церемониалната ми титла, Лорд. Ясно ли е?

-Да.

Насилих се да го изрека. Той ме гледаше право в очите, сякаш искаше да дамгоса посланието си върху челото ми. Накрая отпусна пръсти.

- Ще започнем обучението ти, щом се върна. А сега приятни сънища. - И се упъти към вратата.

От гърдите ми неволно се изтръгна кратък, горчив смях.

Той спря и извърна наполовина глава. Взорът му бе празен. После, без да продума повече, излезе. Ключът отново се превъртя в ключалката.

5.Безразличните

През прозореца светеше пурпурно слънце. Неговият блясък ме изтръгна от дълбокия сън. Събудих се с лош вкус в устата и отначало помислих, че съм в своята стая в 1-5, далеч от Джаксън, далеч от работата.

После си спомних. Сезонът на костите. Рефаимите. Изстрелът и мъртвото тяло.

Определено не бях в 1-5.

Възглавниците се въргаляха по пода, бях ги съборила в съня си. Седнах да огледам обстановката, разтривайки схванатия си врат. Кръстът ме болеше, а главата ми пулсираше. Един от моите „махмурлуци“, както ги наричаше Ник. Арктур-Лордът - не се забелязваше никъде.

От грамофона се лееше поредната скръбна мелодия. На-часа разпознах с тревога „Танца на смъртта“ от Сен-Санс. Джаксън я слушаше, когато бе в особено кисело настроение, обикновено на чаша отлежало вино. От нея винаги ме побиваха тръпки. Спрях плочата, дръпнах завесите от прозореца и погледнах към обърнатия на изток вътрешен двор. Край гигантските дъбови порти пазеше рефаимски страж.

На леглото бе оставена нова сгъната униформа, а до нея имаше бележка, написана с едър, наклонен почерк.

Изчакай камбаната.

Върнах се мислено към приветствената реч. Никой не беше е поменал за камбана. Смачках бележката с ръка и я метнах в камината, където и други хартии чакаха да бъдат изгорени.

Следващите няколко минути прекарах в тършуване из стаята. Прозорците нямаха решетки, но не се и отваряха. По стените не се забелязваха тайни пролуки или плъзгащи се панели. Имаше още две врати, едната от които бе скрита зад плътна червена драперия и заключена. Другата водеше към голяма баня. След като не намерих електрически ключ, взех една от газените лампи и влязох вътре. Подът бе застлан с мраморни плочи, подобни на тези в библиотеката, а около ваната висеше прозирна завеса. Почти цяла една стена бе заета от позлатено огледало. Приближих до него, любопитна да видя дали осакатяването на моя живот се е отразило и върху лицето ми.

Не беше. Като изключим цепнатата устна, изглеждах точно както преди да ме хванат.

Рефаимите бяха сключили своята сделка преди два века, през 1859-а. Ако помнех уроците си добре, тогава премиер е бил лорд Палмерстън. Дълго преди края на монархията през 1901-ва и провъзгласяването на новата Английска република, обявила война на неестествеността. През последвалите три десетилетия на пропаганда тази република бе утвърдила своята доктрина, за да се прекръсти на Сцион през 1929 година. Тогава бил избран и първият Инквизитор, а Лондон станал първата сционска цитадела. Всичко това ме навеждаше на мисълта, че именно пристигането на Рефаимите е първопричината за Сцион. И че цялото дърдорене за неестествеността е било само за да се угоди на тези същества, появили се отникъде.

Поех си дълбоко дъх. Много неща оставаха скрити, но рано или късно щях да ги разгадая. Основният ми приоритет бе да се махна оттук. Но докато намерех начин да го сторя, щях да претърсвам това място за отговори. Вече не можех просто си тръгна, не и след като знаех къде биват изпращани зрящите. Нямаше как да забравя какво съм видяла и чула.

Първо щях да намеря Себ. Като незрящ той бе особено уязвим - не разбираше какво се случва, бе просто едно уплашено хлапе. След като го откриех, трябваше да стигна до Джулиан и останалите задържани от Сезон на костите XX. Исках да науча повече за Емитите, а до завръщането на моя наставник те бяха единственият ми източник на информация.

В кулата отвън се чу звън, последван от друг, по-силен, в далечината.

Изчакай камбаната. Какво беше това, полицейски час?

Поставих лампата върху ръба на ваната. Докато плисках лицето си със студена вода, обмислях положението си. Засега трябваше да играя по свирката на Рефаимите. Ако оцелеех достатъчно дълго, щях да опитам да се свържа с Джаксън. Той щеше да дойде да ме измъкне. Никога не оставяше зрящ в беда. Поне не и такъв, който работи за него. За крънкачите не го беше грижа дали са живи, или умрели.

В стаята ставаше все по-тъмно. Отворих средното чекмедже на писалището. Вътре имаше три кутийки с хапчета. Не исках да ги вземам, но той вероятно щеше да ги брои, за да е сигурен. Освен ако просто не ги изхвърлех.

Взех по едно от всеки вид. Червено, бяло и зелено. На никое нямаше етикет.

Градът бе пълен с нечовеци, с неща, които още не разбирах. Тези лекарства може би предпазваха от нещо. Токсини, радиация - заразата, за която ни предупреждаваше Сцион. Ако все пак беше вярно, по-добре да ги глътна. Бездруго щеше да ми се наложи, щом той се върнеше.

Но сега не беше тук. Нямаше как да разбере. Пуснах и трите хапчета в канала на мивката. Можеше да си ги гълта сам, докато му приседне. Пробвах вратата и тя се оказа отключена. Спуснах се по стълбите и излязох в сводестата галерия. Резиденцията беше огромна. На мястото на момчето в червена туника край портата сега имаше кльощаво момиче с червен нос и мръсна русолява коса.

Здравей - обади се тя от будката си, когато приближих. -Сигурно си нова.

-Да.

- Е, започнала си престоя си на чудесно място. Добре дошла и „Магдалена“, най-хубавата резиденция на Шеол I. Аз съм

XIX-49-33, нощният портиер. Как мога да ти помогна?

- Като ме пуснеш да изляза навън.

- Имаш ли разрешение?

- Не знам - отвърнах. А и не ме беше грижа.

- Добре, нека проверя. - Усмивката й стана напрегната. -Би ли ми казала номера си?

- ХХ-59-40.

Момичето се порови в книгата пред себе си. Когато откри каквото търсеше, ме погледна с широко отворени очи.

- Ти си тази, която гостува на Лорда.

Това гостува си го биваше.

- Той никога преди не е пускан човек при себе си - продължи тя. - Малцина от тях го правят. Обикновено влизат само Рефаими и по някой и друг слуга. Наистина си голяма късметлийка.

- Всички така казват. Имам няколко въпроса за това място, ако не възразяваш.

- Питай.

- Откъде да намеря храна?

- Лордът се разпореди за това. Ето. - Тя изсипа в шепата ми купчина затъпени игли, напръстници и евтини тенекиени пръстени. - Това е нума. Харлитата винаги я търсят. Можеш да пазаруваш с нея на сергиите отвън - там имат нещо като временно селище, но храната не е много добра. Моят съвет е да изчакаш наставникът ти да те нахрани.

- Има ли шанс да го направи?

- Може би.

Е, това изясняваше нещата.

- Къде е селището? - попитах.

- На Главната. Щом излезеш от „Магдалена“, свий първо надясно, а после на първата пряка наляво и ще го видиш. - Тя отгърна нова страница в книгата си. - Не забравяй, не бива да сядаш на публични места без разрешение, нито да влизаш в която и да е резиденция. Единственото позволено облекло е униформата. О, и задължително трябва да се прибереш преди изгрев слънце.

- Защо?

- Ами Рефаимите спят през деня. Предполагам знаеш, че духовете се виждат по-добре по тъмно.

- И това прави обучението по-лесно.

- Именно.

Това момиче никак не ми се нравеше.

- Ти имаш ли наставник? - попитах.

- Да, имам. Но в момента отсъства.

- Къде е?

- Не знам. Но съм сигурна, че е по важна работа.

- Разбирам. Е, благодаря.

- Моля, приятна нощ. А, и не забравяй - не ходи отвъд моста.

Някой очевидно беше с промит мозък. Усмихнах се и излязох през портата. Навън захладняваше и от устата ми излизаше пара. Чудех се в какво ли съм се забъркала. Лордът. Името му се произнасяше шепнешком, с благоговение, като молитва. Защо бе по-различен от останалите? И какво означаваше кръвен консорт? Обещах си, че по-късно ще разбера. А засега трябваше да се нахраня и да открия Себ. Аз поне имах покрив над главата си, докато той може би бе лишен и от това.

Спусна се рядка мъгла. В града очевидно нямаше електричество. Вляво от себе си видях каменен мост, осветен от двете страни от газови фенери. Вероятно същият, който не биваше да прекосявам. Редица от десетина облечени в червено стражи преграждаше пътя между града и външния свят. Когато спрях, всички те насочиха оръжията си към мен. Модерни сционски автомати. Усещайки мерниците им върху гърба си, продължих нататък.

Улицата вървеше покрай резиденцията, отделена от нея с висока ограда. Подминах три масивни дървени порти, всичките охранявани от пазачи в червени туники. Върхът на оградата бе осеян с железни шипове. Държейки главата си сведена, следвах напътствията на 33. Следващата улица бе също така пуста като първата, без каквото и да е осветление. Най-сетне, с почервенели от студа ръце, излязох от мрака на нещо като градски площад. Отляво се издигаха две високи здания. По-близкото имаше колонада и украсен фронтон, като Големия музей в I Кохорта. След него започваше Главната. На всяко стъпало и перваз блещукаха чаени свещи. Звукът на човешко присъствие изпълваше нощта.

По средата на улицата се редяха паянтови бараки и сергии за храна, осветени от опушени фенери. Видът им беше овехтял и мрачен. От двете страни покрай тротоарите имаше първобитни навеси и жилища, направени от дървени плоскости, парчета пластмаса и гофрирана ламарина - същински бидонвил в центъра на града.

Видях и сирените - овехтял модел, с единична, зяпнала фуния. Нищо общо с подобните на пчелна пита електронни устройства, разположени край базите на НОБ за употреба в случай на национална тревога. Надявах се никога да не чуя воя, произвеждан от механичните им вътрешности. Последното, което ми трябваше, бяха някакви човекоядни изроди по петите ми.

Мирисът на печено месо ме притегли към съборетините. Стомахът ми бе свит на топка от глад. Навлязох в тъмния, тесен проход, водена от обонянието си. Те, изглежда, бяха съединени помежду си с нещо като тунели от шперплат, скърпени с парчета метал и покрити с черги. Малко от тях имаха прозорци, осветлението беше със свещи и газени лампи. Аз единствена носех бяла туника, всички наоколо бяха облечени в мръсни дрипи. Лицата им бяха жълти и изпити, очите — кръвясали и безжизнени. Никой не изглеждаше в добро здраве. Това явно бяха развлекателите - хората, провалили се на тестовете, обречени да забавляват Рефаимите до смъртта си, а нищо чудно и след нея. Повечето бяха гадатели и авгури, най-разпространените видове зрящи. Малцина обръщаха глави към мен. Всеки бързаше да отмине, предпочитайки да не се заглежда дълго.

Източникът на миризмата се оказа голямо квадратно помещение с дупка, изрязана в ламаринения покрив, през която излизаха парата и димът. Застанах в един тъмен ъгъл, стараейки се да не привличам внимание. Месото се сервираше на тънки като хартия резени, нежни и розови по средата. Персоналът разнасяше подноси с месо и зеленчуци и загребваше сос от големи супници. Посетителите се нахвърляха хищно на храната, тъпчейки я в уста и облизвайки мазните си пръсти. Докато успея да се огледам, един зрящ тикна чиния в ръцете ми. Беше мършав, парцалив и носеше издраскани очила със силен диоптър.

- Мейфийлд още ли е на власт?

- Мейфийлд? - повдигнах вежда аз.

- Да, Ейбъл Мейфийлд - рече натъртено той. - Още ли е в Архонтството? Още ли е Велик инквизитор?

- Мейфийлд умря преди години.

- А кой е сега?

- Франк Уийвър.

- А, ясно. Случайно да ти се намира копие от „Дисендънт“?

- Не, конфискуваха ми всичко. - Озърнах се за място, където да седна. — Наистина ли мислеше, че Мейфийлд още управлява? - Струваше ми се невъзможно да не знаеш кой е Великият инквизитор. Като изключим Скарлет Бърниш, Уийвър бе сърцето и душата на Сцион.

- Хайде, стига си се надувала. Откъде мога да знам? Тук новините пристигат веднъж на десетилетие. - Той ме сграбчи за ръката и ме дръпна встрани. - А „Тръбач“ започна ли да излиза отново?

Опитах да се освободя, но той не ме пускаше.

- Синатра още ли е забранен?

-Да.

- Срамота. Ами киното?

- Сирил, тя току-що пристига. Сигурно е гладна, не мислиш ли? - Някой бе забелязал затруднението, в което се намирах. Сирил се извърна и изгледа говорещата - младо момиче със скръстени ръце и вирната брадичка.

- Ти си една отвратителна смрадлива проклетница, Рай-мор. Да не би и днес да си изтеглила картата на смъртта?

- Да, като си помислих за теб.

Сирил я изгледа кръвнишки, грабна чинията и се шмугна в тълпата. Опитах да го хвана за ризата, но той бе бърз като невестулка. Момичето поклати глава. Имаше дребни, остри черти, обрамчени от сплъстени черни къдрици. Аленото й червило се открояваше като прясна рана върху лицето.

- Стомахът ти и без това нямаше да го понесе, малка сестричке - рече тя с гърлен глас. - Едва снощи си слушала приветствената реч.

- Не съм яла от вчера сутринта - отвърнах. - Леко ме досмеша, че това дребно същество ме нарича „малка сестричке“.

- Повярвай ми, флуксът е разял вътрешностите ти. - Тя отгледа помещението. - Бързо. Ела с мен.

- Къде?

- Имам своя бърлога. Там ще поговорим.

Идеята да тръгна с непозната не ми допадаше особено, но трябваше да говоря с някого, затова я последвах.

Водачката ми сякаш познаваше всички. Пътьом докосваше ръце с различни хора, като постоянно се обръщаше, за да се увери, че съм наблизо. Дрехите й бяха в малко по-добро състояние от тези на другите развлекатели: тънка риза с бухнали ръкави и възкъс панталон. Навярно замръзваше от студ. Стигнахме врата, закрита от парцалива завеса.

- Бързо - отметна я тя. - Докато не са ни видели.

Вътре цареше сумрак, едва разпръскван от горящ примус. Приседнах върху купчината мръсни одеяла, които заедно с една възглавница представляваха леглото.

- Винаги ли каниш непознати?

- Понякога. - Тя седна край примуса. - Знам какво е, когато току-що си пристигнал. Добре дошла в Семейството.

- Не знаех, че съм част от семейство.

- Вече си, сестричке. И не става дума за някакъв култ, ако това ти минава през ума. Просто общност, сформирана за защита. Ти, предполагам, идваш от синдиката?

- Може би.

- Е, аз не членувах в него. Нямаха нужда от такива като мен. - Лека усмивка докосна устните й. - Дойдох тук през предишния Сезон на костите.

- Преди колко време беше това?

- Десет години. Бях на тринайсет. - Тя ми протегна загрубялата си ръка. - Лис Раймор.

- Пейдж - поех я след кратко колебание аз.

- ХХ-59-40?

-Да.

- Съжалявам - каза тя, доловила изражението ми. - Станало ми е навик. Или пък мозъкът ми вече е промит.

Свих рамене.

- Ти кой номер си?

- XIX-49-1.

- А откъде знаеш моя?

Тя доля малко спирт в примуса.

- В толкова малък град новините се разпространяват бързо. За сметка на това нямаме представа за събитията навън. Те не обичат да знаем какво се случва в свободния свят. Ако Сцион може да се нарече „свободен“. - Синьото пламъче подскочи. - Номерът ти е на устата на всички.

- Защо?

- Не си ли разбрала? Арктур Месартим никога преди не е приемал човешко същество в резиденцията си. Всъщност изобщо не е показвал някакъв интерес към хората. Това тук е голяма Новина. Звучи жалко, но клюките ни заместват вестниците.

- Имаш ли представа защо ме е избрал?

- Предполагам, че Нашира има някакъв пръст. Той е кръвният консорт - нейният годеник. Ние гледаме да не му се мяркаме пред очите. А и той рядко напуска кулата си. - Лис сложи тенекиена тенджерка върху примуса. - Нека ти приготвя нещо, преди да продължим. Съжалявам, но при нас, харлитата, няма маси и столове.

- Харлита?

- Така тукашните наричат развлекателите. Не ни зачитат особено. - Тя стопли малко бульон и го изсипа в купа. Предложих й няколко пръстенчета в замяна, но тя поклати глава. - За сметка на заведението.

Отпих от течността. Беше бистра, без аромат и с противен вкус, но поне беше топла. Лис ме наблюдаваше, докато изсърбах и последната капка.

- Ето - подаде ми парче корав хляб. - Сухар и чорба. Свиквай. На повечето наставници им е най-удобно да забравят, че трябва да се храним редовно.

- Но там имаше месо - посочих към централната стая.

- Това е само за да се отпразнува Сезонът на костите XX. Направих чорбата със соса от печеното. - Лис наля една купа и за себе си. - Разчитаме на кьорчовците, за да не умрем от глад. Всичко това е от кухните на резиденциите - тя махна с ръка към примуса и тенджерката. - Те трябва да готвят само за червеноризците, но когато могат, отмъкват по нещо и за нас. Но откакто хванаха онова девойче, не са толкова услужливи.

- Какво е станало?

- Нея я наложиха с пръчки. А зрящия, когото хранеше, получи четири дни лишаване от сън. Беше полуобезумял, когато го пуснаха.

Виж, това беше ново наказание за мен. Съзнанието на зрящите функционираше на две нива: на живота и на смъртта.

Това бе изморително. Четири дни лишаване от сън можеха да побъркат всекиго.

- Кой внася храната в града?

- Нямам представа. Може би идва с влака. Между Лондон и Шеол I има железница. Естествено, никой не знае къде е входът за тунела. - Тя премести краката си по-близо до пламъка. - Колко дълго според теб си била в мозъчна чума?

- Стори ми се вечно.

- Било е пет дни. Оставят новобранците да минат през петдневен ад, преди да им дадат противоотровата.

- Каква е целта?

- Да си научат отрано мястото. Да знаят, че тук не са нищо повече от номер, докато не спечелят цветната туника. - Лис отпи от купата си. - Значи си отседнала в „Магдалена“?

-Да.

- Вероятно ти е омръзнало да ти го повтарят, но смятай, че си извадила късмет. „Магдалена“ е една от най-безопасните резиденции за хората.

- Колко са общо на брой?

- Хората ли?

- Не, резиденциите.

- А, те ли. Всяка резиденция е нещо като малък квартал. Има седем за хората: „Бейлиъл“, „Корпус“, „Ексетър“, „Мъртън“, „Ориъл“, „Куийнс“ и „Тринити“.14 Нашира живее в Резиденцията на Сюзерена, където сте били за приветствената реч. Малко по на юг е Катедралата15. Остават още Крепостта, или както я наричат Центърът за задържане, и тази дупка тук, Птичарникът. Улицата отвън е Главната, а следващата, успоредна на нея, е Магдаленската алея.

- А по-нататък?

- Пущинак. Казват му Ничия земя. Пълен е с мини и вълчи ями.

- Някой опитвал ли е да го прекоси?

- Да. - Видях как раменете й се напрегнаха. - Как беше престоят ти в Тауър?

Вдигнах очи към нея.

- Не съм била в Тауър.

- Ти да не си родена със сребърна лъжица в устата? -Намръщих се, а Лис поклати глава. - Зрящите се събират за всеки Сезон на костите в продължение на десет години. Някои излежават почти цялото това време в Тауър, преди да ги докарат тук.

- Сигурно се шегуваш. - Това обясняваше защо онзи клетник говореше за девет години.

- Ни най-малко. Те не си поплюват, когато става дума за подчинение. Знаят слабите ни места и как най-добре да ни пречупят. Десет години в Тауър ще направят всекиго мек като памук.

- Какви са те?

- Знам само, че не са хора. - Тя топна сухара си в чорбата. - Държат се като богове. И обичат да се отнасяш с тях като с такива.

- А ние сме техните поклонници.

- Не просто поклонници. Дължим им живота си. Постоянно ни напомнят, че ни защитават от Зумерите и че робството е „за наше собствено добро“. Че е по-добре да сме роби, отколкото мъртъвци. Или пък жертви в ръцете на Инквизитора.

- Зумери?

- Така наричаме Емитите.

- Защо?

- Нямам идея, винаги е било така. Предполагам, че са го измислили червеноризците. Те са тези, които трябва да отблъскват нападенията им.

- Често ли се налага?

- Зависи от сезона. През зимата атакуват много повече. Трябва да слушаш сирената. Равният тон призовава червеноризците. Ако сигналът започне да се променя, бягай да се криеш. Това означава, че идват.

- Все още не разбирам какво представляват. - Отчупих късче от сухара. - Нещо като Рефаимите ли?

- Чувала съм разни истории. Червеноризците обичат да ни плашат. - Светлината от пламъка играеше по лицето й. - Разправят, че Емитите приемали различни форми. Че само близостта им можела да те убие. Били способни да изтръгнат духа от тялото ти. Някои ги наричат гниещи гиганти, каквото и да значи това. Не знам кое е вярно и кое не, но определено ядат човешка плът. Пристрастени са към нея. Не се учудвай, ако срещнеш хора с липсващи крайници.

Вероятно трябваше да изпитам погнуса, но бях като замаяна от нереалността на чутото. Лис се пресегна да оправи завесата, скриваща ни от погледите на посетителите. Погледът ми падна върху купчина цветно трико.

- Ти си акробатката - рекох.

- Да, хареса ли ти номерът ми?

- Беше чудесен.

- Така си изкарвам кинтите тук. Добре, че усвоих бързо занаята - иначе преди се изхранвах с крънкане по улиците. -Тя облиза устни. - Видях те снощи, докато Плейона ви водеше покрай сцената. Всички обсъждаха аурата ти.

Не отвърнах нищо. Беше опасно да говоря за аурата си, особено с някого, когото едва познавах. Лис ме огледа.

- Имаш ли духовно зрение?

- Не. - Това беше истина.

- Защо те арестуваха?

- Убих човек. Един Жандарм. - Отново истина.

-Как?

- С нож. Изпуснах си нервите. - Лъжа.

Лис ми хвърли продължителен поглед. Имаше пълно зрение, типично за гадателите. Можеше да види червената ми аура така ясно, както и лицето ми. Ако бе подготвена по темата, лесно щеше да отгатне в коя категория попадах.

- Не мисля така. - Пръстите й избарабаниха по пода. - Ти никога не си проляла и капка кръв.

За гадателка беше доста добра.

- Не си оракул - каза тя повече на себе си, отколкото на мен. - Виждала съм оракули. Твърде спокойна си за фурия, а определено не си и медиум. Значи трябва да си... - В очите й проблясна догадка и тя наклони изпитателно глава. - Сънебродница. Такава ли си?

Не отговорих нищо и накрая тя отвърна взор от моя.

- Е, това изяснява нещата.

- Кои по-точно?

- Защо Арктур те е взел. Никога досега не е намирал такава като теб, а наистина му е нужна. Докато си негова, ще бъдеш защитена. Никой няма да те докосне и с пръст. Но ако тя те разконспирира, тежко ти.

- Защо?

- Отговорът няма да ти хареса.

- Съмнявам се, че нещо вече може да ме учуди.

- Нашира има специални способности - рече Лис накрая. - Забеляза ли онази странна аура, която струи от нея? -Аз кимнах. - Това е защото притежава повече от една дарба. Използва няколко различни пътеки към етера.

- Но това е невъзможно. Всички ние имаме само по една дарба.

- Мислиш си, че познаваш реалността? Е, забрави я. Шеол I има свои собствени правила. Приемеш ли го веднъж, всичко ще стане по-лесно. - Тя придърпа ожулените си колене под брадичката. - Нашира има пет ангели-пазители. По някакъв начин кара всичките да стоят край нея.

- Заклинателка ли е?

- Нямаме представа. Трябва да е била някога, но после аурата й се е нарушила.

- От какво?

- От ангелите. - Тя ме видя да смръщвам вежди и въздъхна. -Това е просто теория, но според нас тя използва дарбите, които те са имали, когато са били живи.

- Никой заклинател не може да прави това.

- Именно. - Тя ме стрелна с поглед. - Ако искаш съвета ми, дръж главата си приведена. Не давай никакъв знак за онова, което си. Разкрие ли, че си бродница, с теб е свършено.

Запазих безучастно изражение. Трите години в синдиката ме бяха закалили на всякакви опасности, но това тук беше различно. Трябваше да се уча да избягвам нови заплахи. - Как да й попреча да узнае?

- Няма да е лесно. Те ще те подложат на тестове, за да разкрият дарбата ти. Именно това означават туниките. Розова след първия тест, червена след втория.

- Но ти си се провалила на тях.

- Да, за щастие. Сега съм поверена на грижите на Надзирателя.

- Кой беше наставникът ти?

Лис погледна встрани.

- Гомейса Саргас.

- Кой е той?

-Другият кръвен суверен. Винаги са по двама, мъж и жена.

- Но нали Арктур е...?

- Годеник на Нашира, да. Но не е от същата кръв - каза тя с нотка на отвращение. - Само фамилията Саргас може да носи короната. Но двамата суверени няма как да живеят семейно - това би било кръвосмешение. Та оттук и ролята на Арктур.

- Един вид принц консорт.

- Кръвен консорт. Все същото. Още чорба?

- Не, благодаря. - Наблюдавах я, докато пускаше купичката ми в леген с мазна вода. - Как точно се провали на тестовете си?

- Просто останах човешко същество. - Върху устните й потрепна лека усмивка. - Рефаимите не са хора. Може да приличат на нас, но са нещо съвсем различно. Нямат нищо ето тук - тя почука с пръст по гърдите си. Затова, ако искат да работим с тях, трябва първо да се отърват от душите ни.

-Как?

Преди тя да успее да отговори, завесата се дръпна рязко настрани. На прага се появи висок, слаб Рефаим.

- Ти - изръмжа той на Лис, при което тя закри главата си с ръце. - Ставай и се обличай. Мързелив боклук. И имаш гостенка? Каква си ти, кралица?

Лис се изправи. Цялата й сила я беше напуснала, оставяйки я дребна и беззащитна.

- Съжалявам, Сухаил - рече с потреперваща челюст. -Просто 40 е още нова тук, исках да й разясня правилата на Шеол I.

- Тя трябва вече да знае правилата на Шеол I.

- Прости ми.

Той повдигна облечената си в ръкавица ръка, сякаш щеше да я удари.

- Обличай бързо трикото.

- Не знаех, че днес ще играя. - тя отстъпи плахо към ъгъла. - Говори ли с Надзирателя?

Огледах внимателно новодошлия. Както и останалите Рефаими, той бе висок, със златист тен, но нямаше онзи безизразен вид, който те си придаваха. Всяка бръчица от неговото лице бе пропита с омраза.

- Няма защо да говоря с Надзорника ти, жалка кукло.

15 все още е неразположен и червеноризците очакват да видят любимата си циркаджийка вместо него. - Устните му се отдръпнаха, оголвайки зъбите. - Тъй че бъди готова до десет минути, освен ако не предпочиташ да му правиш компания в Центъра за задържане.

Лис потрепна. Раменете й се прегърбиха и тя сведе поглед към земята.

- Разбирам - каза.

- Браво, добра робиня.

На излизане той събори завесата и аз помогнах на Лис да я сгъне. Тя цялата се тресеше.

- Кой беше това? - попитах.

- Сухаил Чертан. Макар да не му личи, Надзирателят винаги е леко притеснен, защото отговаря пред него, ако нещо се провали. - Тя избърса очи с ръкава си. - А 15 е Джордан -онзи, когото осъдиха на лишаване от сън. Другият акробат.

Поех завесата от ръцете й и видях, че ръкавът й е изцапан с кръв.

- Да не се поряза?

- Остави, дреболия.

- Не, не е. - Кръвта никога не беше дреболия.

- Добре съм. - По лицето й бяха останали размазани следи. - Той просто отхапа малко от сиянието ми.

- Какво е направил?

- Хапна от мен.

Явно не чувах добре.

-Хапнал е от теб?

- Предполагам Рефаимите са пропуснали да споменат, че се хранят с аура - усмихна се Лис. - Това някак все им се изплъзва от ума.

Стомахът ми се сви.

- Това е невъзможно - рекох, без да откъсвам очи от алените петна под очите й. - Аурата не подхранва съществуването на тялото. Тя подхранва само ясновидството...

- Подхранва тяхното съществуване.

- Но това би означавало, че те не са просто ясновидци, а въплъщение на самия етер.

- Може и така да е. - Лис загърна рамене с едно протрито одеяло. - Това е част от ролята на харлитата тук. Да бъдем производители на аура. Фураж за Рефаимите. При вас, с туниките, е различно. Поне имате привилегията да не ви ядат. - Тя загледа къкрещата тенджерка. - Освен, разбира се, ако не се провалите на тестовете.

За секунда останах безмълвна. Идеята, че Рефаимите се хранят с аура, просто не се връзваше. Та тя беше връзката с етера, уникална за всеки зрящ. Как можеше да се използва за препитание?

Но после чутото ме накара да видя Шеол I в нова светлина. Значи това бе причината да приемат зрящите в лоното си! И да не се отървават от онези от тях, които са неспособни да се бият с Емитите. Развлекателите не служеха просто за забавление. Музиката и танците бяха между другото, колкото да не се отегчават от безграничната си власт. Използваха ни не само за свои роби, но и за източник на храна. Ето защо именно ние, а не незрящите, плащахме за човешката грешка.

И само като си помислех, че допреди няколко дни бях в Лондон и живеех живота си в Севън Дайълс, без дори да подозирам, че тази колония съществува.

- Това е лудост - казах. - Някой трябва да ги спре.

- Те са тук от два века. Не мислиш ли, че ако имаше начин, досега вече щеше да е сторено?

Отвърнах глава. Слепоочията ми пулсираха.

- Съжалявам - промълви Лис. - Не искам да те плаша, но съм прекарала на това място десет години. Виждала съм хора да се съпротивляват - хора, желаещи да се върнат назад, към стария си живот. Всички те са мъртви. Щеш-не щеш, накрая се предаваш.

- Ти провидец ли си? - Знаех, че не е, но исках да видя дали ще излъже.

- Гледам на карти. Още щом ме заловиха, те ми показаха какво ме чака.

- Защо, какво видя?

Известно време тя не реагира, сякаш не беше чула. После прекоси стаичката и коленичи до малка дървена кутия. Извади отвътре тесте карти за таро, завързани с червена панделка, и ми подаде една от тях.

- Глупакът. Винаги съм знаела, че ми е писано да свърша на дъното на кол одата. Така и стана.

- Можеш ли да гледаш и на мен?

- Друг път. Сега трябва да вървиш. - Тя взе бучка колофон и натърка дланите си с него. - Ела да ме видиш пак, сестричке. Не мога да те защитя, но току-виж съм ти помогнала да оцелееш. - Тя ме дари с уморена усмивка. - Добре дошла в Шеол I.

Лис ме упъти как да стигна до Къщата на незрящите, където държаха Себ. Той бе отведен от Сивия Наставник - Рефаима, който се грижеше за малцината подобни на него. Името му беше Графиас Шератан. На раздяла пъхна в ръката ми малко хляб и месо за Себ с думите:

- И внимавай Графиас да не те види.

Бях научила много през последния час. Но най-тревожното разкритие беше, че съм попаднала на мушката на Нашира. Нямах никакво желание да се превърна в нейна духовна робиня вовеки веков. Винаги се бях бояла, че когато дните ми свършат, няма да отида право в сърцето на етера, там, където всички неща умират. Побиваха ме тръпки при мисълта да се превърна във вечно бродещ дух, предмет за употреба и размяна от останалите зрящи. И все пак това не ме бе спряло да призовавам свити от призраци в своя защита, нито да наддавам от името на Джаксън за гневната душа на Ан Нейлър - момиче, убито още в крехка младост.

В ушите ми продължаваха да звучат думите на Лис. Щеш-не щеш, накрая се предаваш.

Тя грешеше.

Къщата на незрящите се намираше встрани от основната група резиденции и за да стигна до нея, трябваше да измина няколко безлюдни улици. Бях виждала карта на града в един антикварен брой на „Тръбач“ - поредния сувенир, измъкнат от Джаксън изпод носа на Дидиън Уейт - и имах обща представа за разположението му. Сега се упътих на север по главната улица. Тук-там пред сградите пазеха червеноризци, но те почти не ме удостоиха с поглед. Трябваше да има и друга бариера, и го да ни възпира да избягаме, освен мините в Ничията земя. Колко ли зрящи бяха загинали, опитвайки се да я прекосят?

Нe след дълго открих мястото. Фасадата бе строга и аскетична, с малък фриз от ковано желязо над портата. Навремето Тим явно бе имало друг надпис, заменен сега с КЪЩА НА НЕЗРЯЩИТЕ. Под него имаше латинска фраза, гласяща: DOMUS S I ULTORUM16. Дори не исках да знам какво означава. Надникнах между решетките и погледът ми срещна този на рефаимски пазач. Тъмната му, вълниста коса падаше връз раменете, а устните му бяха пълни и раздразнително присвити. Това трябваше да е Графиас.

Надявам се, че имаш добро обяснение да се въртиш покрай Къщата на незрящите - изрече той с дълбок, тегнещ от презрение глас.

Всякакви обяснения се изпариха от главата ми. Близостта на това същество ме смразяваше до мозъка на костите.

- Не - отвърнах. - Но имам нума - и протегнах шепата си, пълна с пръстенчета, напръстници и игли.

Графиас ме изгледа с такава омраза и погнуса, че неволно отскочих назад. Почти предпочитах безизразните им физиономии.

- Аз не приемам подкупи. Нито се нуждая от евтини човешки дрънкулки, за да контактувам с етера.

Пъхнах нумата обратно в джоба си. Що за глупава идея. Естествено, че те не ползваха проклетите неща. Това беше валута на просяците.

- Съжалявам - рекох.

- Марш обратно в резиденцията си, преди да съм извикал наставника ти да те накаже. - И той призова свита от духове.

Обърнах се и закрачих наобратно, далеч от портата и неговия поглед, без да се обръщам назад. Тъкмо се канех да свърна към „Магдалена“, когато над главата ми се разнесе тих глас:

- Пейдж, почакай!

Една ръка се подаде между железните пръчки от прозореца на втория етаж. Раменете ми се отпуснаха от облекчение. Беше Себ.

- Ей, добре ли си?

- Не - промълви задавено той. - Пейдж, измъкни ме, моля те. Трябва да се махна оттук. Съжалявам, задето те нарекох... дегенерат, наистина съжалявам...

Озърнах се през рамо. По улицата не се виждаше жива душа. Изкатерих се по стената, бръкнах под туниката си и подадох на Себ пакетчето с хляб и месо.

- Ще ти помогна, обещавам. - Стиснах ледената му ръка през решетките. - Ще сторя всичко по силите си, но трябва да ми дадеш време.

- Те ще ме убият. - Треперещите му пръсти разопаковаха храната. - Няма да изляза жив от това място.

- Направиха ли ти нещо?

- Караха ме да търкам подовете, докато ръцете ми се разкървавиха, а после трябваше да сортирам натрошено стъкло, търсейки подходящи късчета за техните орнаменти. - Забелязах, че дланите му наистина са целите покрити с дълбоки, замърсени рани. - А от утре се очаква да започна работа в резиденциите.

- Каква работа?

- Още не знам. И не искам да знам. Те нали не мислят, че аз съм... един от вас? - Гласът му беше дрезгав. - Защо иначе им трябвам?

- Нямам представа. Какво е станало с окото ти? - посочих към зачервения му и подут десен клепач.

- Един от тях ме удари. А аз не бях направил нищо, кълна се. Нарече ме човешка отрепка. Каза още, че...

Той обори глава и устната му потрепери. Беше едва първият му ден, а вече го бяха ползвали за боксова круша. Колко ли дълго щеше да издържи? Седмица, месец? Или десетилетие, като Лис?

-Хайде, хапни сега - рекох успокоително. - А утре се опитай да дойдеш в „Магдалена“.

- Ти там ли живееш?

- Да. Наставникът ми вероятно няма да е вкъщи. Ако имаш Късмет, може да се изкъпеш и да похапнеш. Разбрахме ли се?

Той кимна. Не изглеждаше на себе си, вероятно имаше сътресение. Нуждаеше се болница, от лекарски грижи. Но тук лекар нямаше. Никой не го беше грижа за Себ.

За момента нямаше какво повече да сторя за него. Стиснах леко ръката му и се пуснах от перваза на прозореца. Приземих се върху тротоара и поех обратно към центъра на града.

6.Общността

Прибрах се обратно в резиденцията по изгрев слънце. Облеченият в червени одежди дневен портиер ми подаде резервен ключ за стаята на Лорда.

- Остави го на бюрото му - каза. - Да не ти минава и през ум да го задържиш.

Не отвърнах нищо. Изкачих се по тъмното стълбище, подминавайки двамата стражи. Очите им блестяха от нишите, пронизвайки мрака като живи прожектори. Ако това беше безопасно жилище, чудех се какви ли бяха останалите.

Камбаните проехтяха от кулата, призовавайки човешките същества да се връщат по своите затвори. След като се озовах в стаята, заключих вратата и оставих ключа на бюрото. От Лорда нямаше и следа. В едно от чекмеджетата намерих кутия кибрит и запалих няколко свещи. Пак там попаднах на три еднакви чифта черни кожени ръкавици и масивен сребърен пръстен, инкрустиран с червен камък.

До стената имаше остъклен шкаф от тъмно палисандрово дърво. Когато отворих вратичките, шестото ми чувство потръпна. Той съдържаше колекция от предмети. Някои познавах от черния пазар. Едни бяха нума, а повечето - просто обикновени дрънкулки: планшет, тебешири, дъска за спиритически сеанси, безполезни пособия, които незрящите наивно свързваха с ясновидството. Други, като кристалната топка, действително можеха да се ползват да гадаене. Но аз не бях гадател и никой тези инструменти не ми беше нужен. Подобно на Графиас, можех да контактувам с етера и без тях.

Онова, от което се нуждаех, бяха животоподдържащи системи. Докато не откриех някакъв кислороден апарат, трябваше ди внимавам с отделянето на духа от тялото си. Това бе моят начин за изследване на етера: можех да напускам физическото си местоположение чак до най-отдалечените краища на своята сънорама. Проблемът бе, че ако го правех за твърде дълго, рефлексът ми за дишане спираше.

Нещо привлече погледа ми. Малка правоъгълна кутия от дърво. Върху капака имаше стилизирано цвете с осем листенца. Щракнах закопчалката и я отворих. Вътре имаше четири флакончета, пълни с гъста течност - толкова тъмночервена, че изглеждаше почти черна. Затворих кутията. Не исках да знам съдържанието им.

Очите ми смъдяха от умора. Никъде не виждах дрехи за спане, а и не знаех защо очаквах да ги видя. Той не се интересуваше как съм облечена, нито дали ще спя добре. Единствената му грижа бе да продължавам да дишам.

Свалих ботушите си и легнах на дивана. Без огън стаята бе студена като камък, но не се осмелих да докосна завивките върху леглото. Прислоних буза до кадифената възглавница.

Действието на флукса ме бе оставило отпаднала и безсилна. Докато се унасях в сън, духът ми бродеше покрай границата на етера. Докосвах се до нечии сънорами, улавях вълни от памет. Кръвта и болката присъстваха неизменно. В резиденцията имаше и други Рефаими, но техните съзнания си оставаха все така непроницаеми. Хората бяха по-отворени; защитите им бяха изтънели вследствие на страха. Техните сънорами пулсираха с груба, мътна светлина - сигнал за бедствие. Накрая заспах.

Събуди ме скърцането на подовите дъски. Отворих очи и видях Лорда, който тъкмо влизаше. Като се изключат двете догарящи свещи, единственият източник на светлина бе неговият взор. Той прекоси стаята, доближавайки до дивана. Престорих се на заспала. Накрая, след няколко минути, които ми се сториха като векове, той се обърна и си тръгна. Този път не се движеше толкова предпазливо и в стъпките му долових силно накуцване. Вратата на банята се захлопна подире му.

Какво ли можеше да нарани един Рефаим?

Нямаше го доста време, през което аз лежах безмълвно, вслушвайки се в ударите на сърцето си. Накрая бравата изщрака. Зарових лице във възглавницата. Лордът пристъпи в стаята, гол както го е майка родила. Аз затворих очи.

Продължих да играя ролята си, докато той отиде до голямото легло, събаряйки пътьом едно стъклено кълбо на пода. Из етера пробягаха вълнички. Накрая дръпна балдахина и се скри от погледа ми. Едва когато съзнанието му се успокои, дръзнах да отворя очи и да приседна. Нито звук.

Приближих с боси крака до леглото и промуших пръсти под балдахина, открехвайки го само колкото да надникна. Той лежеше настрана, полускрит от завивките, а кожата му блестеше в сумрака. Косата падаше на разчорлени кичури връз лицето му. Докато гледах, изпод одеялото, близо до мястото, където лежеше дясната му ръка, започна да се процежда мъглява светлина.

Докоснах се до сънорамата му. Нещо не беше наред. Всяка сънорама притежава свое специфично, вътрешно сияние, неуловимо за сетивата на незрящите. А ето че сега това негово жизнено сияние сякаш помръкваше.

Той оставаше все така мъртвешки неподвижен. Когато огледах чаршафите, видях по тях петна от леко флуоресцираща, жълто-зелена течност. От нея се носеше тънък, металически мирис. Шестото ми чувство потръпна като оголен нерв, сякаш вдишвах самия етер. Дръпнах тежките завивки.

Върху вътрешната страна на ръката му имаше следа от хапване. Преглътнах с мъка. Виждаха се белези от зъби, разкъсана в безумна ярост кожа. От раната сълзяха капчици di светлина. Кръв.

Това беше неговата кръв.

Той вероятно бе казал на другите Рефаими къде отива. Те знаеха, че е предприел нещо опасно. И ако сега умреше, нямаше откъде да вземат доказателства, за да обвинят мен.

Но после си спомних какво ми бе казала Лис в своята стаичка. Рефаимите не са хора. Може да приличат на нас, но са нещо съвсем различно.

Впрочем надали щеше да ги е грижа за доказателствата. Какво им пречеше да ги изфабрикуват сами, да кажат каквото си поискат? Ако той умреше в това легло, спокойно можеха да заявят, че съм го удушила. Това само щеше да даде на Нашира повод час по-скоро да ме ликвидира.

Колебаех се. Това бе моят шанс да се отърва от него. Бях убивала преди, щях да се справя и сега.

Имах три опции. Можех да седя тук и да го гледам как умира, да го убия или да се опитам да го спася. Най-много ме привличаше първата, но усещах, че вероятно ще е по-добре да го спася. В „Магдалена“ бях в сравнителна безопасност. Последното, което ми трябваше тъкмо сега, бе да мътя водата.

Той все още не ме бе наранил, но щеше да го стори. За да ме притежава, трябваше да ме пречупи, да ме измъчва, да ме накара да се подчиня чрез всички възможни средства. Убиех ли го сега, можех и да се спася. Ръката ми се пресегна към една възглавница. Да, давай, убий го. Удуши го. Пръстите ми се сгърчиха, мачкайки калъфката. Убий го!

Невъзможно. Той щеше да се събуди. Да се събуди и да ми прекърши врата. А дори да не се събудеше, нямаше начин да избягам. Стражите отвън щяха да ме заловят като убийца.

Трябваше да го спася.

Нещо ми подсказваше да не докосвам чаршафите. Тази течност не ми вдъхваше доверие. Самото й сияние изглеждаше отровно и ми напомняше предупрежденията на Сцион за радиоактивно замърсяване. Отидох до чекмеджето и извадих чифт от неговите ръкавици. Бяха огромни, скроени за рефаимски ръце. Движейки с труд пръстите си, се залових да разпарям един от по-чистите чаршафи. Сред като събрах няколко дълги ивици, ги отнесох в банята и ги накиснах в гореща вода. Ако имаше късмет, това можеше и да му спечели няколко часа, докато се събуди и получи помощ от другите Рефаими.

Върнах се в спалнята и се постарах да овладея нервите си. На вид и допир Лордът бе като самата смърт. Хладината се процеждаше през ръкавиците, а кожата му имаше сивкав оттенък. Залових се да обработвам раната. Отначало пипах внимателно, но той не помръдваше. Явно нямаше намерение да се събужда.

Отвън, зад прозорците, слънцето вече клонеше към заник. Изцедих вода върху раната и започнах да я почиствам от съсирената кръв, смесена със спечена мръсотия. Стори ми се, че минаха часове, преди да постигна някакъв напредък. Виждах плавното повдигане на гърдите му, движението на адамовата ябълка, когато преглъщаше. Използвах последната лента от чаршафа вместо марля, за да покрия раната, пристегнах импровизираната превръзка с пояса от туниката си и отново придърпах завивките върху ръката му. Сега от него зависеше да оцелее.

Събудих се няколко часа по-късно.

Веднага разбрах по тишината, че стаята е празна. Леглото беше оправено, чаршафите - сменени. Балдахинът бе привързан с бродирани ленти към колоните в четирите му ъгъла, а стените бяха облени от лунна светлина. Лордът го нямаше.

По прозорците се стичаше кондензирана влага. Отидох да седна край камината. Нямаше как да съм си въобразила цялата случка, освен ако нямах халюцинации от флукса, но нали бях взела противоотрова. Кръвта ми беше чиста. Което означаваше, че домакинът ми, по някаква причина, бе излязъл отново.

Нa леглото имаше просната чиста униформа, заедно с втора бележка, написана със същия едър, уверен почерк. Тя гласеше просто:

Утре.

Значи все пак не бе умрял в съня си. А началото на моето обучение се отлагаше с още един ден.

Ръкавиците ги нямаше, вероятно ги беше взел със себе си. Отидох до банята и дълго мих ръцете си с гореща вода. После навлякох униформата, взех по едно хапче от всяка кутийка и ги пуснах в мивката. Днес щях да науча още неща. Независимо какво казваше Лис, това положение беше неприемливо. Не ме беше грижа дали Рефаимите са тук от двеста или от два милиона години - нямаше да им позволя да се възползват от дарбата ми. Аз не бях техен войник, нито тя - техен обяд.

Нощният портиер си отбеляза часа на излизането ми. Насочих се към Птичарника и си взех купа овесена каша. Тя изглеждаше отвратително и имаше вкус на цимент, но се насилих да я изям. Моята нова приятелка ме предупреди да не се застоявам, защото Сухаил отново бродел наоколо. Попитах я дали знае къде мога да намеря Джулиан, като го описах колкото се може по-подробно. Тя ме посъветва да проверя централните резиденции, даде ми имената и адресите им, след което се върна обратно към своето готвене.

Докато довършвах кашата на крак в тъмния ъгъл, наблюдавах сновящите наоколо хора. Всички имаха еднакви безжизнени погледи. Пъстрите дрехи на гърбовете им изглеждаха почти кощунствени, като графити върху надгробен камък.

- Направо да ти се догади, нали?

Вдигнах очи. Оказа се контактьорката, с която бяхме затворени заедно през първата нощ. Ръката й бе превързана с мръсен бинт. Тя се отпусна до мен с отегчен вид.

- Аз съм Тилда.

- Пейдж - отвърнах.

- Знам. Научих, че са те пратили в „Магдалена“. - Между пръстите си държеше саморъчна цигара, от края на която се виеше гъст дим с пикантен, напарфюмиран мирис. Разпознах уханието на лилава богородичка.

- Вземи - подаде ми фаса тя.

- Не, благодаря.

- Хайде, това е само регал. По-добре е от тинкто.

Тинкто, или лауданумът, бе любимата субстанция на онези незрящи, които бяха склонни да рискуват, като променят психическото си състояние. Не всички харесваха Аромакис. Случваше се НОБ да арестува някой от тях за дегенератство само за да открие по-късно, че той просто се е натровил с тинкто. При зрящите препаратът нямаше ефект, не бе достатъчно силен, за да проникне в нашите сънорами. Тилда вероятно пушеше просто от немай-къде.

- Как се сдоби с него? - попитах. Не можех да си представя, че Рефаимите ще разрешат употребата на етерна дрога.

- Има един знахар, който го продава на кило. Казва, че бил тук от Сезон на костите XVI.

- Значи от четирийсет години?

- Докарали го, когато бил на двайсет и една. Поговорих с него, изглежда свестен. - Тилда отново ми протегна цигарата. - Сигурна ли си, че не искаш да си дръпнеш?

- Не, ще пропусна. - Загледах я как пуши. Пръстите й бяха тънки и пожълтели като на закоравял наркоман. Може би щеше да успее да ми помогне. - Защо не си на обучение?

- Наставничката ми се запиля нанякъде. А ти защо не си?

- По същата причина. Как се казва твоята?

- Теребел Шератан. Изглежда истинска кучка, но още не се е опитвала да ме тормози.

- Това е добре. Между другото, знаеш ли какви са тези хапчета, с които ни тъпчат?

Тилда кимна.

- Белите са обикновени противозачатъчни. Учудва ме, че не си ги виждала досега.

- Противозачатъчни? И защо ще ни ги дават?

- За да не се плодим, естествено. И правилно. Ти да не би искаш да изтърсиш някое копеле на място като това?

- Като се замисля, имаш основание. Ами червените?

- Добавка на желязо.

- Ясно. А зелените?

- Кои?

- Зелените, третото хапче.

- Няма трето хапче.

- Напротив, има - настоях аз. - Маслиненозелени таблетки, с горчив вкус.

- Съжалявам, нямам представа - поклати глава Тилда. - Ако ми донесеш едно, може и да го позная.

- Ще го направя - рекох с присвит стомах. Тя тъкмо се канеше да поеме ново кълбо дим, когато я прекъснах: - Ти тръгна заедно с Карл, нали? На приветствената церемония.

- Нямам нищо общо с този плъх. - Аз повдигнах вежда, а Тилда избълва лилав пушек.

- Не си ли чула какво е направил? Мярнал хиромантката, Айви - онази със синята коса, - да взема тайно храна от един кьорчо и взел, че я издал на наставника й. Да беше видяла какво й се случи после.

- Какво?

- Биха я. Остригаха я гола глава. Направо не ми се говори. - Тя едва забележимо поклати глава. - Ако това е, което трябва да вършиш, за да оцелееш тук, да ме пращат направо в етера. Ще си отида мирно и тихо.

Помежду ни се възцари тишина. Тилда захвърли изпушения фас.

- Знаеш ли в коя резиденция е Джулиан? - попитах след малко. - Номер 26.

- Онзи плешивият ли? Мисля, че в „Тринити“. Можеш да надзърнеш отзад през портата, новобранците се обучават там, на моравата. Само внимавай да не те видят.

Оставих я да свива нова цигара.

Богородичката беше истински убиец, може би най-употребяваната дрога на улицата, и предизвикваше пристрастяване сред мнозина. Цветовете й биваха бял, син, розов и пурпурен, като всеки от тях имаше различен ефект върху сънорамата. Елайза например ми бе споделяла, че употребява бяла богородичка от години. Обратно на синята разновидност, която възстановяваше спомените, бялата предизвикваше нещо, което наричахме „бели петна“ - частична загуба на паметта. За известно време бе забравила дори собствената си фамилия. По-късно залитна по пурпурния вид, твърдейки, че подпомагал творчеството й. Беше ме накарала да се закълна, че никога няма да докосна етерен наркотик, и не виждах причина сега да нарушавам обещанието си.

Притесняваше ме откритието, че ми дават допълнително хапче. Освен ако Тилда не получаваше с едно по-малко. Трябваше да питам и още някого.

Резиденцията „Тринити“ се охраняваше откъм улицата. Трябваше да заобиколя през бедняшките коптори, ползвайки оскъдните си познания за града, за да се добера до задната й страна. През оградата се виждаше огромният вътрешен двор. Тилда ме бе упътила правилно: на моравата се упражняваха хора в бели туники, наставлявани от една Рефаимка. Джулиан също бе тук. Те размахваха палки, подбутвайки с тях духове из пространството на светлината на зелени газови фенери. Отначало помислих, че това са предмети от типа, с който гадателите си служеха за свързване с етера - но никога не бях виждала предмети да се използват за контролиране на духове.

Оставих шестото си чувство да ме води. Долових, че сънорамите на хората са скупчени на грозд в етера, докато Рефаимката представляваше нещо като ос, около която те кръжаха, привлечени като насекоми към запалена лампа.

Тъкмо тогава наставничката реши да изпита Джулиан. Тя замахна с палката си, запращайки един гневен дух срещу него. Той се стовари по гръб и остана да лежи неподвижен.

-Ставай, 26!

Джулиан не помръдна.