Сезонът на Костите

Проклятието

Лъжкинята

В плен

Лекция за сянката

Безразличните

Общността

Стръвта

За моето име

Многообразие

Посланието

За плача

Треска

Неговият образ

Изгряващото слънце

Падането на стената

Задачата

Заветът

Новият Ден

Цветето

Малкият свят

Горящият кораб

Три пъти глупачка

Антиквариатът

Сънят

Разтварянето

Промяната

Годишнината

Забраната

Раздялата

Речник

1.Проклятието

Обичам да си мисля, че в началото сме били повече. Не много, предполагам. Но повече, отколкото сега.

Ние сме малцинството, което светът не приема. Не и отвъд границите на фантазията, а дори тя е в черния списък. Изглеждаме като всички останали. Понякога се държим като всички останали. В много отношения сме като всички останали. Можете да ни срещнете навред, на всяка улица. Живеем по начин, който бихте помислили за нормален, стига да не се вглеждате твърде внимателно.

Не всички от нас знаят какви са. Някои дори умират, без да го разберат. Други пък знаят, но се пазят да не ги хванат. Но съществуваме.

Повярвайте ми.

До осемгодишната си възраст живеех в онази част на Лондон, която навремето се наричаше Излингтън. Посещавах частно училище за момичета, а когато навърших шестнайсет напуснах, за да тръгна на работа. Това беше през 2056-а година, или 127-ма според сционския календар. От младите мъже и жени се очакваше да си изкарват сами прехраната по какъвто начин успеят, най-често зад някой щанд. В сферата на услугите имаше достатъчно работни места. Баща ми смяташе, че водя просто съществуване, че съм умна, но без амбиции, доволна от всеки шанс, който животът ми подхвърли.

Както обикновено, той грешеше.

От шестнайсетата си година нататък аз работех за престъпния подземен свят на сционски Лондон - СциЛо, както го наричахме помежду си. Движех се сред безмилостни банди от зрящи, всеки от които бе готов да стъпче другия под краката си, за да го измести. Всички бяхме част от обширен синдикат, оглавяван от Повелителя. Изтикани до ръба на обществото, трябваше да излезем извън закона, за да оцелеем. И така ставахме още по-мразени. Превръщахме легендите в реалност.

Аз имах своето малко място в хаоса. Бях сънебродница, подчинена на един от тарторите. Шефът ми бе мъж на име Джаксън Хол, босът на Секция I- 4. На служба при него бяхме общо шестима. Всички заедно се наричахме Седемте печата.

Не можех да кажа на баща си. Той смяташе, че съм сервитьорка в кислороден бар - зле платена, но законна професия. Лесно повярва на тази лъжа. И бездруго нямаше да разбере, ако се помъчех да му обясня защо прекарвам времето си с престъпници. Нямаше представа, че съм сродна душа с тях. Повече, отколкото с него.

Бях на деветнайсет в деня, в който животът ми се промени. По онова време името ми вече се знаеше на улицата. След натоварена седмица на черния пазар бях планирала да прекарам уикенда с баща си. Джаксън не проумяваше защо искам отпуск - за него нищо извън синдиката не си струваше усилието, но в крайна сметка той нямаше семейство като мен. Поне не живо семейство. Макар с баща ми никога да не сме били близки, не ми се щеше напълно да се откъсвам от него. Някой и друг обяд, телефонно обаждане, подарък за Ноемврийския празник. Само да не бяха безкрайните му въпроси. Как върви работата? Кои са приятелите ми? Къде живея? Нямаше начин да му отговоря. Истината бе опасна. Разбереше ли с какво се занимавам в действителност, можеше и сам да ме изпрати в

Тауър Хил1. А може би трябваше да му я кажа. Но не знам дали щеше да я преживее. Както и да е, не съжалявах за избора си. Работата в синдиката беше незаконна, но добре платена, а и Джаксън винаги повтаряше по-добре ти да газиш закона, отколкото той теб.

В този ден валеше. Последният ми работен ден.

Животоподдържащият апарат крепеше функциите на организма ми да не затихнат съвсем. Изглеждах мъртва и в известен смисъл наистина бях - душата ми бе частично отделена от тялото. Престъпление, за което можеха да ме изпратят на бесилото.

Вече казах, че работех в синдиката. Нека поясня. Аз съм нещо като хакер. Не точно четец на съзнания, а по-скоро радар, настроен на честотата на етера. Мога да долавям нюанси на сънорами, както и бродещи духове. Неща извън себе си. Неща, които редовият зрящ не би почувствал.

Джаксън ме използваше като инструмент за наблюдение. Задачата ми бе да следя етерната активност в неговия район. Често ме караше да проверявам и други зрящи, за да узнае дали не крият нещо. Отначало го правех само с хора, присъстващи в стаята - такива, които можех да видя, чуя и докосна, но той скоро осъзна, че способностите ми се простират и по-надалеч. Умеех да регистрирам събития, случващи се на разстояние -отделен зрящ, запътил се нанякъде, или пък сборище на духове в Градината. Докато системите ми работеха, можех да прослушвам целия етер в радиус от километър и половина от Севън Дайълс2 и да съобщавам на Джаксън последните клюки. Затова нищо чудно, че ме ценеше толкова. Казваше, че имам потенциал за много повече, но Ник не ми позволяваше да опитвам, защото не бе сигурен как ще ми се отрази.

Разбира се, всяко ясновидство беше забранено, но да го използваш за печалба си бе направо грях. За това имаше специален термин: престъпен спиритизъм. Комуникация с духовния свят, особено с цел финансова изгода. Основата, върху която се градеше синдикатът. Ясновидството срещу пари в брой се ширеше и сред онези, които не съумяваха да се включат в банда. Ние го наричахме крънкане. Сцион го наричаше измяна. Официалният метод за умъртвяване при подобни престъпления бе задушаване с азот, рекламирано под търговското име „НитроМилост“. Все още помня заглавията: ПОСЛЕДНОТО ЧУДО НА СЦИОН: БЕЗБОЛЕЗНЕНА ЕКЗЕКУЦИЯ. Казваха, че било като да вземеш хапче и да се унесеш в сън. Но все още имаше публични обесвания, както и някое и друго изтезание за държавна измяна.

Аз извършвах държавна измяна с всяка глътка въздух.

Но да се върнем към онзи ден. Джаксън ме беше сложил на системите и ме бе изпратил на разузнаване из квартала. Съсредоточих се върху едно местно съзнание, което често посещаваше 4-та Секция. И по-рано бях пробвала с всички сили да зърна спомените му, но нещо всеки път ме спираше. Не бях срещала по-рано подобна сънорама. Дори Джаксън бе озадачен. Съдейки по пластовете на защитните й механизми, нейният собственик трябваше да е на няколко хиляди години, но това бе невъзможно. Имаше друга причина.

Джаксън започваше да става подозрителен. По правило всеки нов ясновидец в квартала трябваше да се яви пред него в рамките на четирийсет и осем часа. Първото му предположение беше, че е замесена конкурентна организация, но местните нямаха достатъчно опит, за да блокират разузнаването ми. Те дори не знаеха, че го върша. Не беше Дидиън Уейт, шефът на втората по големина банда в квартала, не бяха и изгладнелите крънкачи, навъртащи се наоколо. Това беше нещо различно.

Стотици съзнания минаваха покрай мен като сребристи проблясъци в мрака. Движеха се по улиците бързо, като своите собственици. He познавах тези хора, не виждах лицата им, а само крайчеца на техните сънорами.

Вече не се намирах в Севън Дайълс, а някъде по-далеч на север, макар да не можех да определя точно къде. Следвах познатото усещане за опасност. Съзнанието на непознатия бе близо. Носеше се в етера пред мен като горящ ветроупорен фенер, мяркайки се ту над останалите съзнания, ту под тях. Напредваше бързо, сякаш собственикът му ме беше усетил и се мъчеше да им избяга.

Нe биваше да следвам тази светлина. Не знаех къде ще ме отведе, а вече доста се бях отдалечила.

Джаксън ти каза да го откриеш. Мисълта идваше от голямо разстояние. Той ще се ядоса. Напрегнах сили, движейки се несравнимо по-бързо, отколкото в истинското си тяло. Връзките с физическото ми местоположение се изпънаха до предел. Вече можех да различа това бродещо съзнание. То не беше сребристо като останалите, не - беше тъмно и студено, съзнание от камък и лед. Стрелнах се към него. Беше толкова, толкова близо... Вече нямаше как да ми убегне...

После етерът край мен потрепери и изведнъж го изгубих. Съзнанието на непознатия изчезна яко дим.

Някой ме разтърси за рамото.

Сребърната ми струна - връзката между тялото и духа ми бе изключително чувствителна. Тя ми позволяваше да долавям сънорамите от разстояние. А също така можеше за миг да ме върне обратно в собствената ми кожа. Отворих очи и видех Дани да размахва фенерче пред лицето ми.

Има реакция на зениците - промърмори сама на себе си. - Това е добре.

Раница. Нашият местен гений, отстъпващ по интелект единствено на Джаксън. Беше три години по-голяма от мен и притежаваше целия чар и чувствителност на боксова ръкавица. Когато за пръв път постъпи при нас, Ник я класифицира като социопат. Джаксън пък каза, че просто такъв й бил характерът.

- Хайде, събуждай се, броднице - плясна ме по бузата тя. -Добре дошла в света от плът и кръв.

Шамарът ме парна болезнено - добър, макар и неприятен знак. Пресегнах се да откопчая кислородната маска.

Очите ми постепенно се фокусираха в сумрака на помещението. Бърлогата на Джаксън бе като пещерата на Али Баба, претъпкана с всевъзможна контрабанда - забранени филми, музика и книги, отрупали прашните лавици. Имаше богата колекция от трилъри, ужасии и евтини книжлета, каквито човек можеше да си купи от Градината през уикендите. Това бе единственото място на света, където можех да гледам, чета или върша каквото си пожелая.

- Не биваше да ме будиш така - казах. Тя знаеше правилата. - Колко дълго останах там?

- Къде?

- Ти къде мислиш?

Дани щракна с пръсти.

- А, да, разбира се - в етера. Извинявай, бях забравила.

Това беше малко вероятно. Дани никога нищо не забравяше.

Погледнах синкавите цифри върху дисплея на машината. Дани я беше направила сама. Наричаше я Поддържаща система за мъртви зрящи, или ПСМВ. Тя следеше и контролираше жизнените ми функции, докато излизах на своите мисии. Когато видях показанията, дъхът ми секна.

- Петдесет и седем минути. - Потрих слепоочията си с пръсти. - Оставила си ме в етера цял час?

- Може би.

- Цял един час?

- Заповедта си е заповед. Джаксън каза, че иска да разкриеш онова тайнствено съзнание преди мръкване. Успя ли?

- Опитах.

- Което означава, че си се провалила. Никакъв бонус за теб. - Тя глътна остатъка от еспресото си. - Още не мога да повярвам, че изпусна Ан Нейлър.

Не се и съмнявах, че ще го спомене. Няколко дни по-рано Пях изпратена на търг да наддавам за един дух, който по право принадлежеше на Джаксън - Ан Нейлър3, прочутия призрак от Фарингдън. Но бях надиграна.

- Никога нямаше да спечелим Нейлър - отвърнах. - Не и след предишния случай. Дидиън постоянно вдигаше цената, просто не оставяше чукчето да падне.

- Както кажеш. И без това нямам представа за какво на Джаксън му е притрябвал един полтъргайст. - Тя ме погледна. - Разбирам, че ти е дал почивка през уикенда. Как успя да го навиеш?

- Психологически причини.

- Какво ще рече това?

- Ще рече, че глупавите ти устройства ме побъркват.

Тя ме замери с празната си чашка.

- Как не те е срам, при всичките ми грижи за теб. Устройствата не работят сами. Можех да изляза да обядвам и да оставя жалките ти наченки на мозък да се изпържат съвсем.

- Можеха наистина да се изпържат.

- Ела, поплачи ми на рамото. Знаеш упражнението: Джаксън дава нарежданията, ние ги изпълняваме и си получаваме кинтите. Иди и работи за Хектор, ако не ти изнася.

- Добре, предавам се.

Дани със сумтене ми подаде изтърканите кожени ботуши и аз ги нахлузих.

- Къде са се дянали всички?

- Елайза спи. Имаше епизод.

Епизод се наричаше, когато някой от нас бе имал преживелица с почти фатален край. В случая на Елайза ставаше дума за непредизвикано обсебване. Хвърлих поглед към вратата на ателието й.

- Сега добре ли е?

- Като преспи, ще се оправи.

- Предполагам, че Ник я е прегледал?

- Обадих му се, но още е в „Шатлен“ с Джаксън. Каза, че ще те откара при баща ти в пет и половина.

„Шатлен“ бе едно от малкото места, където можехме да се храним навън - лъскав ресторант на улица „Нийлс Ярд“, с чийто собственик бяхме сключили сделка: ние му давахме солиден бакшиш, а той не ни издаваше на Жандармите. Бакшишът ни излизаше по-скъп от яденето, но си струваше човек да се поразведри.

- Значи вече закъснява - отбелязах.

- Сигурно нещо го е задържало - Дани се пресегна за телефона си.

- Недей, няма нужда. - Нахлупих шапката на главата си и скрих косата си под нея. - Не искам да им прекъсвам разговорката.

- Не можеш просто да вземеш влака.

- Напротив, мога.

- Е, животът си е твой.

- Ще се оправя. По линията вече няколко седмици не е имало проверки. - Аз се изправих на крака. - Да закусим заедно в понеделник?

- Става. Стига шефът да не ни натресе нещо извънредно. - Тя погледна часовника си. - Най-добре тръгвай, стана почти шест.

Дани беше права. Оставаха ми по-малко от десет минути, за да стигна до гарата. Грабнах якето си от закачалката и се затичах към вратата, като пътьом подхвърлих едно „Здрасти, Питер“ на духа в ъгъла. Той присветна в отговор - смътно, безрадостно сияние. По-скоро го почувствах, отколкото го видях, но явно пак беше в депресия. Фактът, че е мъртъв, понякога му додяваше.

В отношенията с духовете си имаше установен ред, поне при нас. Да вземем например Питер, един от нашите безплътни помощници - муза, ако трябва да сме технически точни. Елайза му позволяваше да я обсебва, работейки на отрязъци от по три часа на ден, през което време успяваше да сътвори шедьовър. Щом приключеше, аз отскачах до Градината и продавах плат-мото на лековерните колекционери на изкуство. Питър обаче беше темпераментен, поради което понякога минаваха цели месеци без картина.

Свърталище като нашето не беше място за етика. Така се случва, когато светът е жесток, когато едно малцинство е навряно в миша дупка. Нямаше друг изход освен да стискаш зъби, да се мъчиш да оцелееш и да припечелваш по нещо. Да вирееш в сянката на Уестминстърското архонтство. Моята работа, моят живот, се въртеше около „Севън Дайълс“. Според уникалната система за градско деление на Сцион това се намираше в I Кохорта, 4-та Секция, иначе казано – в I-4. В средата на квартала, недалеч от черния пазар на Ковънт Гардън, имаше площад, където се събираха улиците, а по средата му - колона с шест слънчеви часовника.

Всеки район си имаше свой бос, мъж или жена. Заедно те формираха Неестественото събрание, което имаше претенцията да управлява синдиката, но на собствената си територия всеки от тях правеше каквото си пожелае. Ние се намирахме в Централната кохорта, където синдикатът бе най-силен. Именно затова Джаксън беше избрал да се установим тук. Единствено Ник притежаваше собствена квартира малко по на север, в Мерилебон4. Използвахме я само при спешни ситуации. За трите години, откак работех за Джаксън, такава ситуация бе възникнала само веднъж. Нощният отдел за бдителност, или НОБ, нахлу в квартала на внезапна проверка, търсейки и най-малката следа от ясновидство. Един куриер ни предупреди два часа предварително. На нас ни бе нужен само един, за да се изнесем.

Навън бе влажно и студено. Типична мартенска вечер. Наблизо долавях духове. Преди сционските дни тук бе имало бордеи и сега рояк от сиромашки души още кръжаха около колоната в смътно очакване. Призовах няколко от тях край себе си. Малко защита никога не беше излишна.

Управлението на Сцион нямаше равно в охраната и сигурността на незрящите. Всеки намек за задгробен живот бе забранен. Франк Уийвър ни смяташе за противоестествени същества и подобно на мнозина други Велики инквизитори преди себе си, учеше лондончани да се гнусят от нас. Освен при крайна нужда, излизахме навън само в безопасните часове - тогава, когато нощните Жандарми спяха, а контролът се поемаше от техните колеги от Дневния отдел за бдителност. Служителите на ДОБ не бяха зрящи. Не им се разрешаваше и да проявяват чак такава бруталност, поне не открито.

„ НОБ бяха различни. Ясновидци в униформа. Задължени да служат трийсет години, преди накрая да бъдат евтаназирани. Пакт с дявола според някои, но той им даваше трийсетгодишна гаранция за комфортно съществуване. Повечето зрящи не бяха чак такива късметлии.

Лондон имаше толкова много смърт в историята си, че трудно се намираше място без призраци. Те формираха нещо като предпазна мрежа, но човек трябваше да ги подбира внимателно. Ако ползваш немощен дух, той може само да забави нападателя за няколко секунди. Онези, живели живот на насилие, бяха най-добрите и вървяха най-скъпо на черния пазар. Джак Изкормвача например би струвал милиони, ако някой успееше да го открие. Имаше хора, които още се кълняха, че той всъщност е Едуард VII - падналият принц, Кървавият крал. Сцион твърдеше, че е бил също и първият ясновидец, но аз никога не съм го вярвала. Предпочитам да мисля, че нас винаги ни е имало.

Навън вече се мръкваше. Небето бе златисто от залеза, а луната мацната върху него като бяла усмивка. „Двете бъчви“, кислородният бар на отсрещната страна на улицата, бе претъпкан с незрящи. Нормални хора. Казвахме за тях, че са поразени от слепота по същия начин, по който те ни виняха, че сме болни от ясновидство. Понякога им викахме и кьорчовци, макар на мен думата да не ми допадаше особено.

Закопчах якето си догоре и нахлупих козирката на шапки га над лицето си. Главата сведена, очите широко отворени. Тода бе законът, който следвах. Не законите на Сцион.

- Хороскоп за един шилинг. Само шилинг, госпожице. Най-добрите предсказания в цял Лондон, гарантирам. Дайте нещо на бедния медиум.

Гласът принадлежеше на кльощав мъж, загърнат в протрито палто. От доста време не бях виждала крънкач. Това бе рядка гледка в Централната кохорта, където повечето зрящи бяха част от синдиката. Прочетох сънорамата му. Той изобщо не беше медиум, а гадател, доста глупав при това. Босовете презираха просяците. Насочих се право към него и го сграбчих за яката.

- Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Да не си се побъркал?

- Моля ви, съжалете се - изхриптя той с дрезгав от обезводняване глас. Лицето му потрепваше от нервни тикове, типични за кислородното пристрастяване. - Останал съм без пукната пара. Не ме издавайте на Заклинателя. Исках просто да...

- Хайде, обирай си крушите - пъхнах няколко банкноти в ръката му. - Не ме е грижа къде ще отидеш, само да не си на улицата. Намери си място да спиш. И ако утре пак ще излизаш да крънкаш, не го прави в VI Кохорта. Не тук. Ясно?

- Бог да ви поживи, госпожице.

Той събра набързо жалките си пособия, едно от които бе стъклена топка. По-евтина от кристалната. После отпраши по посока на Сохо5. Бедният човек. Ако пропилееше парите в кислородния бар, за нула време щеше пак да се озове на същия хал. Мнозина го правеха - закачаха се на маркучите и смучеха ароматизирания въздух часове наред. Това беше единствената легална дрога в цитаделата. Каквото и да стореше този крънкач, положението му бе отчайващо. Вероятно го бе изритал някой синдикат, или пък собственото му семейство. Не ми беше работа да питам.

Никой не питаше.

Станция I- 4Б обикновено беше натоварена. Незрящите обичаха влаковете. Те нямаха аури, които да ги издават. Повечето зрящи избягваха обществения транспорт, но понякога бе по-безопасно да се движиш с него, отколкото по улицата. Служителите на НОБ бяха разпръснати из цитаделата и рядко устройваха пунктове за проверки.

Всяка от шестте кохорти имаше по шест секции. Ако човек искаше да напусне своята Секция, особено през нощта, му трябваше разрешително за пътуване и известна доза късмет. Жандармите плъзваха след здрач. Те бяха специално звено към НОБ - ясновидци със стандартната гаранция за живот. Служеха на държавата, за да оцелеят.

Никога нямаше да се съглася да работя за Сцион. Знаех, че зрящите могат да бъдат жестоки един към друг и дори донякъде разбирах онези, които се бяха обърнали срещу своите. Но чувствах родство с тях и положително не бих могла да арестувам някого. И все пак понякога, когато се скъсвах от работа за Джаксън, а той забравяше да ми плати по две седмици, изпитвах известно изкушение.

Озовах се пред скенера за документи две минути преди тръгването на влака. Щом минах бариерите, освободих свитата си. Духовете не обичаха да се отдалечават твърде от обиталищата си и нямаше да ми помогнат, ако ги насилех.

Главата ми пулсираше от болка. Каквито и лекарства да бе натъпкала Дани във вените ми, ефектът им явно отслабваше. Цял час в етера... Джаксън наистина ме използваше до предела на възможностите.

На перона бе почти тъмно, като се изключи зеленикавото сияние на таблото с разписанието. От високоговорителите се носеше предварително записаният глас на Скарлет Бърниш.

Този влак спира на всички гари от I Кохорта, 4-та Секция,

северно направление. Моля подгответе картите си за проверка.

Следете тазвечершния бюлетин на екраните за безопасност.

Благодаря ви и приятно пътуване.

Съмнявах се, че моето ще е много приятно. Не бях яла нищо от сутринта. Джаксън ми даваше обедна почивка само ако се намираше в особено добро настроение, а това се случваше горе-долу толкова често, колкото и снегът през август.

На екраните се появи ново съобщение. ТРД: ТЕХНОЛОГИЯ ЗА РАДИЕСТЕТИЧНА ДЕТЕКЦИЯ. Останалите пътници не му обърнаха внимание. Рекламата им беше добре позната.

В гьстонаселена цитадела като Лондон хората често се притесняват, че до тях може да пътува противоестествен индивид. Последва изображение на човешки силуети, представляващи група граждани. Един от тях стана червен. СциСОНИ в момента тества ТРД сензорни щитове на гара Падингтън, както и в Архонтството. Плановете са до 2061 година такива щитове да бъдат инсталирани на осемдесет процента от станциите в Централната кохорта, което ще ни позволи да ограничим наемането на противоестествени полицейски служители в метрото. Посетете Падингтън или се обърнете към служител от ДОБ за повече информация.

Рекламите се смениха, но тази продължи да звучи в ума ми. ТРД бе най-голямата заплаха за зрящата общност в цитаделата. Според Сцион тя бе способна да засича аури от шест метра разстояние. Освен ако не настъпеше някакво тотално забавяне в плановете, през 2061 ние щяхме да се окажем блокирани окончателно. Както и можеше да се очаква, никой от босовете не излизаше с решение на проблема. По стар навик те само се дърляха и препираха помежду си.

Аурите вибрираха по улицата над мен. Бях като чувствителен камертон, трептящ от тяхната енергия. От нямане какво да правя, въртях картата си за самоличност в ръце. Тя съдържаше моята снимка, име, адрес, пръстови отпечатъци, място на раждане и занятие. Госпожица Пейдж Е. Махони, натурализиран жител на 1-5. Родена в Ирландия през 2040. Преселила се в Лондон през 2048 поради специални обстоятелства. Работеща в кислороден бар в 1-4 (оттук и разрешителното за пътуване). Руса, със сиви очи. Ръст 175 сантиметра. Без отличителни белези, с изключение на тъмния цвят на устните, вероятно дължащ се на пушене.

Никога през живота си не бях пушила.

Една лепкава ръка ме улови за китката. Сепнато се обърнах.

- Дължиш ми извинение.

Изгледах ядно тъмнокосия мъж с бомбе и мръсно бяло шалче на врата. Трябваше да го разпозная още по вонята-Хеймаркет Хектор, един от недотам чистоплътните ни съперници. Той винаги миришеше на отходен канал. За съжаление, беше също така Повелителят, шеф-диригентът на нашия синдикат. Наричаха територията му Дяволското каре.

- Ние спечелихме играта - отвърнах, като издърпах ръката си. - Честно и почтено. Нямаш ли си друго занимание, Хектор? Например да си измиеш зъбите, като за начало.

- Не е зле първо ти да си измиеш устата, малка измамнице. И да се научиш да уважаваш своя Повелител.

- Не съм измамница.

- О, мисля, че си - рече той, без да повишава глас. - Колкото и да ви котка и превъзнася вашият бос, и седмината сте шайка от лъжци и мошеници. А специално за теб чувам, че си най-долната на целия черен пазар, скъпа моя броднице. Но и ти ще изчезнеш. - Той докосна бузата ми с пръст. - Всички рано или късно ще изчезнете.

- Както и ти.

- Ще видим кой по-напред. Много скоро. - Последните му думи бяха като дихание в ухото ми. - Умната по пътя към къщи, повлекано. - И той се изгуби в тунела към изхода.

Трябваше да внимавам с Хектор. Като Повелител той нямаше реална власт над останалите босове - ролята му бе само да свиква събрания, - но затова пък имаше много последователи. Киселият му тон се дължеше на факта, че моята банда бе победила неговата в игра на карти таро два дни преди търга за Ан Нейлър. Хората на Хектор никак не обичаха да губят, а

Джаксън допълнително наля масло в огъня, като ги скъса от подигравки. Аз също се държах предизвикателно, с което се набих в очите му повече от останалите. Сега името на Бледата бродница - както бях известна по улиците - вече присъстваше в черния им списък. Успееха ли да ме спипат натясно, бях мъртва.

Влакът пристигна с една минута закъснение. Отпуснах се на първата свободна седалка.

Освен мен във вагона имаше само още един човек - мъж, четящ „Дейли Дисендънт“. Беше зрящ, медиум. Цялата се напрегнах. Джаксън имаше достатъчно врагове, а много от зрящите ме знаеха като неговото момиче. Знаеха също и че продавам картини, които нямаше как да са нарисувани от истинския Питер Клас.

Извадих стандартния си електронен четец и избрах своя любим незабранен роман. Без свита, която да ме пази, единствената реална защита, с която разполагах, бе да изглеждам колкото се може по-нормална и незряща.

Докато прехвърлях страниците, не изпусках мъжа от поглед. Знаех, че той също ме е забелязал, но никой от двама ни не даваше вид. Тъй като още не ме бе уловил за врата, за да ме пребие до безсъзнание, предположих, че не е някой наскоро измамен любител на изкуството.

Рискувах да хвърля бегъл поглед към неговия „Дисендънт“, единствения масов вестник, все още печатан на хартия. Хартията бе трудна за контролиране, докато електронните четци означаваха, че можем да сваляме новини само от ограничения брой медии, одобрени от цензурата. Страниците пъстрееха от обичайните заглавия. Двама млади мъже, обесени за държавна измяна. Затворено подозрително заведение в Секция 3. Имаше и дълга статия, опровергаваща „извратените“ твърдения, че Британия е в политическа изолация. Журналистът наричаше Сцион „империя в зачатък“. Същата фраза се повтаряше откакто се помнех. Ако Сцион бе още ембрион, то аз положително не исках да бъда наоколо, щом се пръкне от утробата.

Почти два века бяха изминали от появата на Сцион. Той бе възникнал в отговор на предполагаема заплаха за империята. Епидемията, както те я наричаха - епидемия от ясновидство. Официалната дата беше 1901, когато бяха приписали пет ужасяващи убийства на Едуард VII. Те твърдяха, че Кървавият крал е отворил врата, която никога не може да бъде затворена, че е стоварил чумата на ясновидството върху света, че неговите последователи са навред, като се множат, вършат убийства и черпят сили от велик източник на злото.

Това, което последвало, било Сцион - република, построена да изкорени болестта. През следващите петдесет години тя се превърнала в машина за лов на зрящи, като всяка по-значима политика се градяла около дегенератите. Убийствата до едно били дело на дегенерати. Разбойничества, грабежи, изнасилвания, палежи - всички те се случвали по тяхна вина. С течение на времето в цитаделата се развил синдикат на зрящите - организиран подземен свят, предлагащ убежище на ясновидците. Това само удвоило усилията на Сцион да ни изкорени веднъж завинаги.

Сега, след като инсталирането на ТРД приключеше, синдикатът щеше да се разпадне, а Сцион да стане всевиждащ. Разполагахме с две години, за да сторим нещо по въпроса, но с Хектор като Повелител не виждах как ще успеем. Неговата власт не носеше нищо друго освен корупция.

Първите три спирки минаха без инциденти. Тъкмо бях свършила поредната глава от книгата, когато светлините внезапно угаснаха и влакът спря. Разбрах какво се случва част от секундата преди мъжа с вестника. Той целият се напрегна в седалката си.

- Май ще има претърсване.

Опитах да отговоря нещо, да потвърдя опасенията му, но езикът ми сякаш бе залепнал за небцето.

Изключих четеца. В стената на тунела отвън се отвори врата, а във вагона светна надпис ПРОВЕРКА ЗА СИГУРНОСТ. Знаех какво ни предстои: среща с патрул от двама Жандарми. Есиният от тях винаги бе старши, обикновено медиум. Никога по-рано не бях попадала на проверка, но знаех, че малко зрящи успяват да се измъкнат от нея.

Сърцето ми подскочи в гърдите. Погледнах към спътника си, за да видя реакцията му. Явно имаше ясновидски способности, макар и не особено силни. И сама не знаех как успявам да преценя това - просто вътрешните ми антени реагираха по различен начин.

- Трябва да се махнем от този влак - каза мъжът, като се изправи на крака. - Каква си ти, миличка? Оракул?

Не отвърнах нищо.

- Знам, че си зряща. - Ръката му дръпна дръжката на вратата. - Хайде, недей да стоиш така. Все някак ще се измъкнем. -Той избърса чело с ръкава си. - Толкова дни без проверки и ето че точно днес...

Аз все така не помръдвах. Нямаше никакъв изход. Прозорците бяха нечупливи, бравите на вратите - блокирани, а времето вече изтичаше. Лъчите на два фенера засноваха из вагона.

Стоях като закована на мястото си. Жандарми. Трябва да бяха засекли по някакъв начин присъствието на зрящи във влака, иначе нямаше да угасят осветлението. Така щяха да различат по-добре аурите ни, да преценят точно вида им.

Двамата влязоха. Един призовател и един медиум. Влакът потегли отново, но лампите не светнаха. Те доближиха първо мъжа.

- Име?

Той вирна брадичка.

- Линуд.

- Причина за пътуването?

- Бях на посещение при дъщеря си.

- Посещение при дъщеря ти. А сигурен ли си, че случайно не си тръгнал на спиритически сеанс?

Нямаше да ни се размине току-така.

- Имам всички необходими документи от болницата - каза Линуд. - Тя е много зле. Разрешено ми е да я виждам всяка седмица.

- Може и да не я видиш повече, ако още веднъж си отвориш плювалника. - Той се обърна към мен и излая: - Ти, там! Къде ти е личната карта?

Бръкнах в джоба си и я извадих.

- А разрешението за пътуване?

Подадох му и него. Той го огледа внимателно.

- Работиш в четвърта Секция.

-Да.

- Кой е издал това разрешение?

- Бил Бънбъри, кварталният ми отговорник.

- Аха. Но трябва да проверя и още нещо. - Старшият Жандарм насочи фенера си към очите ми. - Не мърдай.

Аз дори не трепнах.

- Нямаш духовно зрение - измърмори той. - Значи трябва да си оракул. Отдавна не бях попадал на нещо подобно.

- За последно видях оракул с цици през четирийсетте -обади се другият. - На началниците ще им хареса.

Шефът му се усмихна. Имаше колобоми6 и в двете си очи, признак за постоянно духовно зрение.

- Не съм оракул - казах аз.

- Да бе, да. А сега млъквай и стой мирно.

Повечето зрящи ме вземаха за оракул. Елементарна грешка, защото аурите си приличаха - всъщност дори бяха с еднакъв цвят.

Той разтвори клепачите на лявото ми око с пръсти. Докато оглеждаше старателно зениците ми в търсене на липсващите колобоми, другият пътник се втурна към отворената врата. Въздухът потрепери, когато той запрати един дух - своя ангел-пазител - по посока на Жандармите. По-младшият от двамата изпищя, защото ангелът се стовари върху него и преобърна сетивата му подобно на тел, разбъркваща сурови яйца.

Началникът му обаче бе твърде бърз. Преди някой да успее да реагира, той призова свита от полтъргайсти.

- Стой на място, медиум!

Линуд го изгледа презрително. Беше дребен мъж около четирийсетте, слаб, но жилав, с кестенява коса, прошарена по слепоочията. Заслепена от фенера, не виждах добре полтъргайстите, но ги усещах и те ме правеха твърде слаба, за да помръдна. Успях да преброя три. Никога по-рано не бях виждала човек да контролира дори един полтъргайст, какво оставаше за три. По гърба ми полазиха ледени тръпки.

Докато ангелът се готвеше за повторна атака, полтъргайстите обкръжиха Жандарма.

- Ела с нас мирно и тихо, медиум - каза той, - и ще помолим шефовете да не те изтезават.

- Мъченията ви не ме плашат, господа - вдигна ръка Линуд. - Имам ли ангел до себе си, не се боя от нищо.

- Всички приказват така, докато не видят Тауър.

Линуд запрати ангела си по дължината на вагона. Не успях да видя сблъсъка, но всичките ми сетива реагираха болезнено, като оголен нерв. Присъствието на трите полтъргайста изсмукваше енергията ми и едва успявах да се удържа на крака. Линуд се правеше на куражлия, но знаех, че и той ги усеща и се бори с всички сили да укрепи своя ангел. Докато призова-телят контролираше полтъргайстите, колегата му рецитираше тренодия - заклинание, което караше духовете да умират окончателно, заточвайки ги във владения извън досега на зрящите. Ангелът потрепери. За да го прокудят наистина, трябваше да знаят пълното му име, но монотонният напев го правеше твърде слаб, за да защитава приемника си.

Кръвта запулсира в ушите ми. Гърлото ми се сви, а по пръстите ми пролазиха иглички. Ако продължавах да стоя безучастно, щяха да арестуват и двама ни. Видях себе си затворена в Тауър, при уредите за мъчения, а после на бесилото...

Не, нямаше да умра днес.

Докато полтъргайстите настъпваха към Линуд, нещо се случи със зрението ми. То се концентрира върху Жандармите. Съзнанията им пулсираха недалеч от моето, два трептящи обръча от енергия.

Намерението ми бе само да ги дезориентирам, да си спечеля време за бягство. Елементът на изненадата беше на моя страна. Те ме бяха пренебрегнали. Оракулите се нуждаеха от свита, за да бъдат опасни.

Не и аз.

Черният прилив на страха ме погълна изцяло. Преди да разбера какво става, духът ми излитна от тялото, устреми се към старшия Жандарм и се стовари право в неговата сънорама. Не се сблъска с нея, а я прониза, мина през нея. Изтика я и я запрати в етера, оставяйки тялото му празно. В следващия миг същата участ сполетя и другаря му.

После духът ми се върна с тласък, от който зад очите ми избухна мълния. Никога през живота си не бях изпитвала такава болка. Сякаш нажежени шишове пронизваха черепа ми, изгаряйки самата тъкан на мозъка, толкова горещи, че не можех да виждам, да мисля, нито да помръдна. Смътно усещах с бузата си лепкавия под на вагона. Каквото и да бях сторила, щях да се замисля, преди да го сторя отново.

Влакът се разклати, забавяйки ход. Явно наближавахме следващата спирка. Изправих се на лакти, треперейки от усилието.

- Господин Линуд?

Никакъв отговор. Пропълзях до мястото, където лежеше, и щом преминахме край осветено място в тунела, успях да зърна лицето му.

Мъртъв. Полтъргайстите бяха изкарали душата му от тялото. Документите му се въргаляха по пода до него. Уилям Линуд, четирийсет и три годишен. Две деца, едното с кистозна фиброза. Женен. Банков служител. Медиум.

Дали съпругата и децата му знаеха за тайния му живот? Или бяха незрящи и дори не подозираха за него?

Трябваше да изрека тренодията, инак той щеше да остане да витае във вагона завинаги.

- Уилям Линуд - започнах, - оттегли се в етера. Всичко тук е уредено. Всички дългове са платени. Вече няма нужда да оставаш между живите.

Духът се носеше наблизо. Сега етерът прошумоля и той се изгуби заедно с придружаващия го ангел.

Лампите светнаха отново. Озърнах се и с мъка преглътнах.

Още две тела лежаха на пода.

Улових се за дръжката на най-близката седалка и се изправих на крака. Дланите ми лепнеха от студена пот. Старшият на патрула бе на няколко крачки от мен, все още с израз на изненада върху мъртвото лице.

Аз го бях убила. Бях убила Жандарм.

Партньорът му не бе имал същия късмет. Той бе проснат по гръб, с вперени в тавана очи, а по брадичката му се точеше тънка струйка лиги. Когато приближих, лицето му се сгърчи в тик. Косата на тила ми настръхна, а гърлото ми загорча от вкус на жлъч. Не бях прогонила духа му достатъчно далеч. Той все още дремеше в тъмните ъгълчета на съзнанието му - тайните, безмълвни дълбини, които никой дух не биваше да обитава. Мъжът бе полудял. Не, аз го бях накарала да полудее.

Стиснах зъби. Не можех да го оставя така. Дори един Жандарм не заслужаваше подобна участ. Поставих ръце върху раменете му и призовах на помощ целия си кураж.

- Убий ме - простенаха устните му.

Трябваше да го направя. Дължах му го.

Но не успях. Просто не успях да го убия.

Когато влакът спря на Станция 1-5 С, аз чаках пред вратата. Докато следващите пътници намереха телата, вече щеше да е твърде късно, за да ме хванат. Аз щях да съм горе над тях, на улицата, с лице, скрито под нахлупената шапка.

2.Лъжкинята

Вмъкнах се в апартамента и метнах якето си на закачалката. Жилищният комплекс „Златен полумесец“ си имаше пазач на име Вик, но когато влизах, той тъкмо се намираше на обиколка, затова не видя смъртнобледото ми лице, нито треперещите ръце, с които извадих картата си за достъп.

Баща ми седеше във всекидневната. От антрето мярнах обутите му в чехли крака, опрени върху отоманката. Гледаше „Сционско око“, новинарския канал, който се излъчваше във всички цитадели. Скарлет Бърниш тъкмо съобщаваше от екрана за временното спиране на метрото в I Кохорта.

Никога не можех да слушам гласа й без вътрешно потреперване. Тя беше едва двайсет и пет годишна, най-младият Велик говорител в историята - помощничка на Великия инквизитор, посветила гласа и ума си в служба на Сцион. Хората я наричаха курвата на Уийвър, вероятно от ревност. Имаше гладка кожа, необятни устни и предпочиташе дебелите, червени очни линии. Те пасваха на цвета на косата й, която носеше прибрана отзад на врата. Високите яки на роклите й неизменно ми навяваха мисълта за бесило.

Новини от света. Беноа Менар, Великият инквизитор на Френската република, ще посети инквизитор Уийвър за честването на Ноемврийския празник тази година. Осем месеца преди визитата, Архонтството вече прави съответните приготовления за бележитото събитие.

- Пейдж?

- Здрасти, татко.

- Ела, седни при мен.

- Само секунда.

Махнах шапката си и се упътих право към банята. Коленете ми се тресяха. Току-що бях убила. Бях погубила човек. Джаксън винаги бе казвал, че съм способна на това - на безкръвно убийство, но аз не го приемах сериозно. А ето че сега бе факт. И още по-лошо, бях оставила улики - един жив свидетел, както и електронния си четец, изпаднал някъде в бъркотията и целия покрит с моите отпечатъци. За НитроМилост не можеше да става и дума. Очакваха ме уредите за изтезание, а след тях - въжето.

Щом затворих вратата след себе си, начаса се изповръщах в клозетната чиния. Докато избълвам всичко освен собствените си органи, отмалях така, че едвам се изправих на крака. Смъкнах всичките си дрехи и влязох под душа. Кожата ми се зачерви под изгарящите струи.

Този път бях отишла твърде далеч. Не просто бях докоснала чуждите сънорами, но бях нахлула в тях.

Джаксън щеше да е във възторг.

Затворих очи. Виждах сцената във вагона отново и отново. Нямах за цел да ги убивам, исках само да ги порастърся - колкото да получат мигрена, най-много кръвотечение от носа. Да отвлека вниманието им.

Но нещо ме бе хвърлило в паника. Страхът да не ме заловят. Да не стана поредната анонимна жертва на Сцион.

Помислих за Линуд. Зрящите никога не се защитаваха един друг, освен ако не бяха от една и съща банда, но при все това неговата смърт ми тежеше. Седнах на пода, придърпах колене под брадичката си и обгърнах пулсиращата си глава с ръце. Само ако бях действала по-бързо. Ето че сега имаше един полудял и двама мъртви, като аз най-вероятно щях да съм следващата. Но не можех вечно да се крия тук. Рано или късно щяха да ме открият.

Сцион имаше отработена процедура за задържане при подобни случаи. След като огледаха местопроизшествието и разпитаха евентуалните свидетели, щяха да повикат знахар -експерт по етерните медикаменти, който с помощта на отвара от синя богородичка временно да извика спомените на обезумелия, позволявайки те да бъдат видени. След като запишеха интересуващите ги части, щяха да евтаназират мъжа и да предадат тялото му на моргата в II-6. После щяха да ги прегледат, търсейки лицето на престъпника. И да видят мен.

Арестите невинаги се извършваха нощем. Понякога те хващаха и посред бял ден, щом си покажеш носа на улицата. Светване с фенерче в очите, инжекция във врата и толкова. Поредният безследно изчезнал.

Но сега не можех да мисля за бъдещето. Нова вълна от болка прониза черепа ми, връщайки ме в настоящето.

Прехвърлих опциите си наум. Можех да се върна в бърлогата на Джаксън и да се спотайвам там известно време, но от Отдела за бдителност щяха да ме търсят. Само щях да изложа бандата на излишен риск. Освен това метрото бе затворено и нямаше как да стигна обратно до 4-та Секция. Нелегално такси трудно щеше да ме качи, а и нощно време системите за сигурност бяха десет пъти по-трудни за избягване.

Можех да отседна при някоя приятелка, но всичките ми познати извън Севън Дайълс бяха незрящи - бивши съученички, с които почти не поддържах връзка. Щяха да решат, че съм се чалнала, ако им кажех, че ме гони тайната полиция, защото съм убила някого с духа си. И почти със сигурност щяха да ме издадат.

Загърната в един стар халат, зашляпах с боси крака към кухнята, където сложих джезвето върху печката. Винаги го правех, щом се приберях у дома, и сега не биваше да нарушавАМ навика. Баща ми беше оставил отвън любимата ми порцеланова чаша, тази с надписа СГРАБЧИ ЖИВОТА ЗА КАФЕТО. Никога не бях харесвала ароматизирания кислород, или Аромакис®, сционската алтернатива на алкохола. Поне кафето все още беше легално, макар че се правеха проучвания дали кофеинът не отключва ясновидството. Но пък, от друга страна, СГРАБЧИ ЖИВОТА ЗА АРОМАКИСА не звучеше толкова привлекателно.

Начинът, по който бях използвала духа си, явно ми се отразяваше зле. Едва държах очите си отворени. Докато доливах мляко в чашата си, погледнах навън през прозореца. Баща ми имаше безупречен вкус, що се отнасяше до вътрешния дизайн, както и достатъчно пари, за да си позволи ексклузивния и добре охраняван квартал Барбикан7. Апартаментът бе свеж и просторен, пълен със светлина. В антретата се носеше аромат на потпури. Всяко помещение имаше големи правоъгълни прозорци, най-големият от които беше във всекидневната - ефектна панорама, покриваща цялата западна стена, до изисканите френски врати, през които се излизаше на балкона. Като дете често наблюдавах от тук залеза на слънцето. Отвън на длъж и шир се простираше цитаделата. Над нашия комплекс се извисяваха трите модернистични небостъргача, населявани от белите якички на Сцион. На върха на Лодърдейл Тауър8 бе инсталиран предавателният екран на район 1-5. От него в неделя вечер прожектираха публичните обесвания. В момента той излъчваше само неподвижната емблема на Сцион - червен, подобен на котва знак и една-единствена дума в черно: СЦИОН, всичко това върху клиничнобял фон. Виждаше се също и онзи ужасен девиз: НЯМА ПО-БЕЗОПАСНО МЯСТО.

По-скоро нямаше по-опасно място. Поне не и за нас.

Отпивах от млякото с кафе и гледах известно време символа, пращайки го мислено по дяволите. После измих джезвето, налях си чаша вода и тръгнах към стаята си. Трябваше да се обадя на Джаксън.

Баща ми ме пресрещна в коридора.

- Пейдж, почакай.

Аз се спрях.

Ирландец по рождение, с буйна огненочервена коса, той работеше в отдела за научни изследвания на Сцион. През свободното си време обичаше да драска формули в електронния си бележник или да се превъзнася по темите на клиничната биохимия, една от неговите две специалности. Човек никога не би казал, че сме баща и дъщеря.

- Здрасти - казах отново. - Съжалявам, че закъснях. Наложи се да поработя извънредно.

- Няма нужда да се извиняваш. - Той махна с ръка към всекидневната. - Ела, ще ти сложа нещо да хапнеш. Виждаш ми се поотслабнала.

- Нищо ми няма. Просто съм изморена.

- Знаеш ли, днес четох статия за кислородните барове. Отново инцидент в IV-2. Ниски заплати, замърсен кислород, припаднали клиенти, изобщо неприятна история.

- Централните заведения са по-различни, честно. Посетителите очакват качество. - Той мълчаливо подреждаше масата. - При теб как върви?

- Нормално. Виж, Пейдж, относно тази твоя работа в бара...

- Какво за нея?

Дъщеря, работеща в най-ниските ешелони на цитаделата. Можеше ли да има нещо по-неловко за човек в неговото положение? Как ли се чувстваше, когато колегите го разпитваха за децата, очаквайки да е отгледан доктори или адвокати. Какво ли си шушукаха зад гърба му, щом узнаеха с какво се занимавам? Но това бе една дребна, щадяща лъжа. Той никога нямаше да понесе истината - че всъщност съм дегенерат, престъпник.

И убийца. Само при мисълта ми призляваше.

Вече си голяма и сама си вземаш решенията, но още не г късно да кандидатстваш в университета. Тази работа е задънена улица. Ниско заплащане, никакви перспективи. Докато с миеше образование...

- Не. - Гласът ми прозвуча по-твърдо, отколкото възнамерявах. - Изборът си беше мой и не съжалявам за него.

Още помнех последния си разговор с класната ръководителка в гимназията.

- Съжалявам, че реши да не продължиш образованието си, Пейдж - бе казала тя, - но може пък да е за добро. Напоследък имаше доста продължителни отсъствия, което не подобава на една благовъзпитана млада дама. Ето ти препоръките за работа. - Тя ми подаде тънка папка с кожена подвързия и емблемата па училището. - Преподавателите са отбелязали способностите ти по предметите Физическо обогатяване, Френски език и Сционска история.

Изобщо не ме беше грижа. Открай време мразех училището: униформите, догмата. Напускането му бе най-приятният момент от цялото ми образование.

- Бих могъл да уредя нещо, ако прецениш - упорстваше баща ми. Толкова му се искаше да ме вкара в правия път.

- Сцион не поощрява връзкарството - отвърнах. - Би трябвало да го знаеш.

- Навремето аз нямах твоя избор, Пейдж. - Бузата му леко потрепна. - Не можех да си позволя лукса.

Не ми се щеше да продължаваме този разговор за минали неща.

- Още ли живееш с приятеля си? - смени темата той.

Лъжата за приятеля ми определено беше грешка. Откакто

го бях измислила, той постоянно искаше да се запознае с него.

- Не, скъсахме. Нещата не вървяха. Но всичко е наред. Нанесох се в апартамента на Сюзет - нали я помниш?

- Сюзи от училище?

-Да.

Докато говорех, кинжалът от болка отново прониза слепоочието ми. Не можех да го чакам, докато приготви вечерята. Трябваше да се обадя на Джаксън, да му разправя за случилото се. Още сега.

- Всъщност малко ме боли глава - казах. - Ще имаш ли нещо против, ако си легна по-рано?

Той приближи към мен и улови брадичката ми с ръка.

- Постоянно имаш тези главоболия. Много се преуморяваш. - Прокара палец по челото ми, по сенките под очите. -Защо не се настаниш тук при мен, на дивана. По телевизията дават хубав документален филм...

- Може би утре - отблъснах нежно ръката му аз. - Намира ли ти се ли случайно аналгин?

- В шкафчето в банята - кимна той след секунда. - Като се наспиш, ще ти направя ирландска закуска с наденички и яйца, става ли? Искам да ми разкажеш всички новини около теб, пчеличке.

Изгледах го учудено. Не ми беше приготвял закуска от дете, нито ме бе наричал с този прякор, откакто бяхме напуснали Ирландия. Преди десет години. Преди цял един живот.

- Пейдж?

- Да, добре. Ще се видим утре сутринта.

Обърнах се и тръгнах към стаята си. Баща ми не каза нищо повече. Остави вратата открехната, както правеше всеки път, щом се приберях у дома. Никога не бе имал представа как да се държи покрай мен.

Спалнята за гости бе топла и задушна. Моята стара стая. Бях се преместила в Севън Дайълс веднага след училище, но баща ми така и не бе взел наемател. Нямаше нужда от него. Официално все още се водех, че живея тук. Беше по-лесно, отколкото да сменям регистрацията си. Отворих балконската врата. По кожата ми преминаваха студени и горещи вълни, а в очите си изпитвах странно напрежение, сякаш бях гледала срещу светлината с часове. Единственото, което виждах, бяха лицата на жертвите ми - и празнотата, лудостта в израза на онзи, когото бях оставила жив.

Пораженията се случиха за броени секунди. Духът ми бе Не само разузнавач, но и смъртоносно оръжие. Джаксън отдавна чакаше това.

Намерих мобилния си и набрах номера на бърлогата. Той вдигна още на първото позвъняване.

Виж ти, виж ти! На кого му е домъчняло за мен. А аз мече мислех, че си ме зарязала за уикенда. Да не би да реши, че всъщност нямаш нужда от почивка? Разбира се, за какво ти е притрябвала. Как ще издържа цели два дни без своята бродница. Имай сърце, миличка. Съгласна си, нали? Отлично. Впрочем попадна ли вече на дирите на Джейн Рочфорд9? Ще ти преведа още една-две хилядарки, ако ти трябват. Само не ми казвай, че онова нафукано копеле Дидиън ще докопа не само Ан Нейлър, но и...

- Убих човек.

Тишина.

- Какъв човек? - Гласът на Джаксън прозвуча странно.

- Жандарм. Опитваха се да задържат някакъв медиум.

- Значи уби Жандарма.

- Да. Единия.

- А другия? - изхриптя той.

- Изпратих го в плутонната му област.

- Чакай, да не си го направила със своя...? - Когато не отговорих нищо, той започна да се смее. Чух го как пляска с длан по бюрото си. - Най-сетне. Най-сетне! Пейдж, чародейке моя, ти си го направила! Онези сеанси са били само пилеене на таланта ти, бога ми. Значи въпросният мъж - Жандармът - сега е обикновен зеленчук?

- Да - преглътнах. - Уволнена ли съм?

- Уволнена? Всемогъщи цайтгайст, разбира се, че не! От години чакам този миг. Ти разцъфтя като благоуханно цвете, кукличке моя. - Представих си го как пуфка тържествуващо с пурата си. - Тъй, тъй, значи моята сънебродница най-сетне нахлула в чужда сънорама. И то само след три години практика. Кажи ми - успя ли да спасиш зрящия?

-Не.

-Не?

- Те имаха три полтъргайста.

- О, хайде стига. Никой медиум не може да контролира три полтъргайста.

- Но този го правеше. Мисля, че беше оракул.

- Аматьори - прозвуча ехидният му смях.

Погледнах през прозореца. Върху екрана на небостъргача се бе появило ново съобщение: ИЗВЕСТЯВАМЕ ВИ ЗА ИЗВЪНРЕДНИ ЗАБАВЯНИЯ В ДВИЖЕНИЕТО НА МЕТРОТО.

- Затворили са метрото - казах в слушалката. - Мъчат се да ме открият.

- Не се паникьосвай, Пейдж, няма полза от това.

- Е, дано ти имаш някакъв план. Целият транспорт е парализиран. Трябва някак да се измъкна оттук.

- На твое място не бих се тревожил. Дори да опитат да извадят спомените на оня Жандарм, мозъкът му ще е като изпържено тесто. Сигурна ли си, че си го пратила чак в плутонната му област?

-Да.

- Тогава ще са им нужни поне дванайсет часа, за да се докопат до нещо. Учуден съм, че нещастникът изобщо е жив.

- Какво имаш предвид?

- Имам предвид, че е по-добре да не се буташ в ръцете на хайките. Стой кротко при сционския си татко, там ще си в най-голяма безопасност.

- Но те разполагат с адреса. Не мога просто да чакам да дойдат и да ме арестуват.

- Бъди спокойна, прекрасна моя, никой няма да те арестува. Сега забрави тревогите, наспи се хубаво, а утре преди обяд ще изпратя Ник с колата да те вземе. Как ти звучи?

- Не ми харесва.

- Не е необходимо да ти харесва. Не забравяй, сънят разхубавява, не че ти имаш нужда. Между другото, ще ми направиш ли една услуга? Отбий се, моля те, при Минти на Гръб Стрийт10 и вземи онези елегии на Джон Дън, става ли? Не мога да повярвам, че духът му отново се е появил, това е абсолютно...

Затворих телефона.

Джаксън беше копеле. Гений наистина, но иначе двулично, стиснато, коравосърдечно копеле, подобно на всички босове. Но към кого другиго можех да се обърна? Той бе просто по-малката от двете злини.

Неволно се усмихнах при мисълта. Що за свят бе този, в който Джаксън Хол бе по-малката злина?

Не ми беше до сън. Трябваше да се приготвя. В едно от чекмеджетата ми, под купчина дрехи, имаше джобен пистолет. До него лежеше копие от първото издание на брошурата на Джаксън „За същината на неестествеността“. В нея се изброяваха всички основни типове зрящи според неговата класификация. Моята книжка бе изпъстрена със собствените му анотации - бележки, идеи, телефонни номера. Заредих пистолета и измъкнах раницата си изпод леглото. Тя съдържаше аварийния ми комплект, чакащ вече от две години деня, в който щеше да ми се наложи да бягам. Пъхнах и брошурата в предния джоб. Не биваше да я откриват в бащиния ми дом.

После легнах по гръб, напълно облечена, с оръжието в ръка. Далеч отвън, някъде в мрака, се разнесе гръм.

Явно накрая все пак съм заспала, защото, когато се събудих, нещо не беше наред. Етерът бе твърде пренаселен. Имаше зрящи в сградата, на стълбището. Не старата госпожа Херън от горния етаж, която ползваше проходилка и винаги вземаше асансьора, а мъже, обути в ботуши.

Група за задържане.

Бяха дошли за мен.

Начаса скочих, навлякох якето и нахлузих ботушите и ръкавиците си с треперещи ръце. На това ме беше обучил Ник: да си плюя на петите и да бягам колкото ми държат краката. Можех да стигна и до гарата, ако опитах, но това щеше да изцеди силите ми до капка. По-добре да хванех някое нелегално такси, което да ме откара до 4-та Секция. За няколко лири в повече те качваха всекиго, без да питат дали е зрящ и от кого се крие.

Метнах раницата на гърба си, мушнах пистолета в джоба на якето и отворих балконската врата, която се бе захлопнала от вятъра. По дрехите ми заплющя дъжд. Прекосих балкона, качих се на перваза пред кухнята, улових се за стрехата и с едно набиране се озовах на покрива. Докато те достигнат апартамента, вече бях започнала да тичам.

Тряс! Това беше вратата. Не си бяха направили труда да звънят. Миг по-късно в нощта проехтя изстрел. Насилих се да не спирам. Не можех да се обръщам назад. А и те никога не убиваха незрящи без причина, още повече служители на Сцион. Най-вероятно бяха стреляли с транквилант по баща ми, за да не им се пречка, докато ме арестуват. Щеше да им трябва нещо много, много по-силно, за да повалят мен.

В квартала цареше тишина. Огледах района от ръба на покрива. Охранителят не се виждаше, явно тръгнал отново на своите обиколки. Скоро забелязах полицейската камионетка със затъмнени стъкла, чакаща със запалени фарове. Ако човек си направеше труда да погледне задните й врати, щеше да види символа на Сцион.

Внимателно се прехвърлих върху корниза на сградата. Беше рисковано хлъзгав. Обувките и ръкавиците ми имаха добро сцепление, но трябваше да си отварям очите на четири. С притиснат до стената гръб запристъпвах към пожарната стълба. От дъжда косата залепваше по лицето ми. Изкачих се до балкона от ковано желязо на мансардния етаж, където разбих резето на малък прозорец. Претичах през пустия апартамент, после три етажа надолу по стълбите и се озовах пред външния вход. Трябваше да се измъкна на улицата, да се изгубя в тъмните пресечки.

Червени светлини на стопове. Колата на НОБ бе паркирана точно отпред, отрязвайки пътя ми за бягство. Отстъпих и затръшнах вратата, което активира заключващия механизъм. С ' тресящи се ръце грабнах брадвата от пожарното табло, разбих един приземен прозорец и се измъкнах в малкия вътрешен двор, порязвайки дланите си на стъклата. Озовах се пак под дъжда и се закатерих трескаво по улуци и первази, докато, останала без дъх, не достигнах покрива.

И тук сърцето ми слезе в петите. Наоколо гъмжеше от мъже в червени ризи и черни якета. Няколко фенера начаса се насочиха към мен, заслепявайки ме с лъчите си. Стоях и ги гледах запъхтяно. Никога преди не бях виждала в Лондон такива униформи - дали бяха сционски?

- Стой на място!

Най-близкият от тях пристъпи към мен. Облечената му в черна ръкавица ръка държеше пистолет. Водачът на отряда бе изключително могъщ медиум. В оскъдната светлина различих мършавото му лице, присвитите като цепки очи и тънките, стиснати устни.

- Стига си бягала, Пейдж - викна той от другия край на покрива. - Защо не дойдеш да се скриеш от дъжда?

Огледах набързо обстановката. Съседната постройка бе запустяла офисна сграда. Разстоянието дотам бе голямо, може би шест метра, а отвъд нея имаше оживена улица. Никога преди не бях опитвала подобен скок, но освен ако не исках да атакувам медиума и още веднъж да изляза от тялото си, трябваше да опитам.

- Благодаря, ще пропусна - отвърнах и хукнах отново.

Сред войниците се разнесоха тревожни викове. Скочих на

по-ниско ниво на покрива. Медиумът се носеше подир мен. Чувах тупкането на стъпките му секунди след моите собствени -той бе навикнал на подобни гонитби. Не можех да си позволя да спра, дори и за миг. Бях лека и пъргава, достатъчно слаба, за да се провирам през пролуки и между перила, но същото важеше и за моя преследвач. Веднъж стрелях с пистолета през рамо, но той просто се наведе, без да забавя крачка. Вятърът отнесе смеха му встрани, тъй че не успях да преценя колко е наблизо.

Пъхнах оръжието обратно в джоба си. Нямаше смисъл да стрелям, щях само да пропусна мишената. Свих и отпуснах пръсти, готвейки се да се уловя за улука. Мускулите ми горяха, дробовете ми се напрягаха до пръсване. Парване в глезена ме извести, че съм се наранила, но трябваше да продължа напред. Да тичам или да се бия. Да бягам или да умра.

Медиумът преодоляваше препятствията, бърз и плавен като вода. Адреналинът пулсираше във вените ми. Прескачах тръби и вентилационни шахти, набирах скорост, като същевременно се опитвах да насоча шестото си чувство към медиума. Съзнанието му беше силно и бързо като него самия. Не можех да го прикова на едно място, не можех дори да зърна добре образа му. Нямаше нищо, което да сторя, за да го забавя.

Възбудата и адреналинът притъпяваха болката в глезена ми и ето че скоро пред мен се ширна петнайсететажната бездна. От другата й страна имаше корниз с водосточен улук, а след това - пожарна стълба. Успеех ли да стигна дотам, можех да се спусна по нея и да се изгубя в суматохата на 5-и район. Можех да се измъкна. Да, щях да успея. В главата ми прозвуча насърчителният глас на Ник: Присвий коленете към гърдите. Не откъсвай поглед от мястото за приземяване. Сега или никога. Оттласнах се с всички сили и полетях над пропастта.

Тялото ми се блъсна в масивна тухлена стена. Устната ми се разцепи от удара, но все още бях в съзнание. Пръстите ми се вкопчиха във водосточния улук, а краката ми заритаха, търсейки опора. Използвах цялата си останала енергия, за да се придърпам нагоре. Острият ръб на улука се впиваше дълбоко в дланите ми. От джоба на якето ми изпадна монета и полетя към тъмната улица.

Триумфът ми не трая дълго. Докато изпълзявах върху стрехата, с охлузени и кървящи ръце, гръбнакът ми се взри-ни от пронизваща болка, която едва не ме събори от покрива. Стенейки, извих шия назад и видях дългата, тънка стрела, забита в кръста ми.

Флукс.

Те имаха флукс.

Наркотикът се устреми във вените ми. След шест секунди цялата ми кръвоносна система вече бе пропита от него. Помислих си две неща - първо, че Джаксън ще ме убие, и второ, че всъщност няма значение, защото и без това ще умра. После пръстите ми отслабиха хватката си.

Небитие.

3.В плен

Това сякаш продължаваше до безкрай. Не знаех кога е започнало, нито виждах кога ще свърши.

Помнех движение, гърлен рев, усещането, че ме завързват за твърда повърхност. Убождане от игла, а после всепоглъщаща болка.

Реалността беше изкривена. Близо до мен имаше свещ, но пламъкът и нарастваше до размерите на преизподня. Бях като затворена в пещ. Потта струеше като восък от всичките ми пори. Аз бях огън. Аз горях. Цвърчах и се овъглявах, а после изведнъж замръзвах, отчаяна за топлина, чувствайки, че умирам. Нямаше междинно състояние. Само безкрайна, нескончаема болка.

Препаратът Флуксион 14 бе разработен като съвместен проект на медицинските и военни експерти на Сцион. Предизвикваше осакатяващ ефект, наречен фантасмагория, по-известен сред потърпевшите зрящи като „мозъчна чума“ - серия от ярки халюцинации, предизвикани от изкривяване на човешката сънорама. Връхлитаха ме видение след видение, а от гърдите ми се изтръгваха викове, щом болката станеше твърде силна, за да я понасям в мълчание. Ако имаше ад, то това бе определението за него. Това беше адът.

Косата ми лепнеше по обляното в сълзи лице, докато се напъвах, мъчейки се напразно да повърна отровата от тялото си. Единственото, което исках, бе всичко да свърши. Нещо да ме освободи от този кошмар, независимо дали ще е сън, безсъзнание или смърт.

- Кротко, кротко, съкровище. Не искаме още да умираш. Днес вече изгубихме две като теб. - Хладни пръсти погладиха челото ми. Аз извих гръб, за да се отдръпна от тях. Ако не искаха да умирам, защо ми причиняваха това?

Пред погледа ми закръжаха мъртви цветя. Стаята се изви на спирала, въртейки се отново и отново, докато изгубих представа за горе и долу. Впих зъби във възглавницата, за да спра писъците си. Усетих вкус на кръв и разбрах, че съм захапала и нещо друго - устната, езика или бузата си, кой знае?

Флукс не напускаше организма току-така. Независимо колко пъти повръщаш или уринираш, той продължаваше да циркулира, пренасян от кръвта, възпроизвеждан от собствените ти клетки, докато не ти инжектираха противоотрова. Понечих да моля за милост, но от устата ми не излизаше нито звук. Болката ме връхлиташе на вълна след вълна, докато накрая бях сигурна, че ще умра.

Обади се нов глас.

- Достатъчно. Тази ни трябва жива. Вкарай й противоотровата или ще се погрижа да получиш двойно нейната доза.

Противоотрова! Значи можеше и да оживея. Опитах се да различа нещо през смътния воал от видения, но виждах единствено свещта.

Всичко отнемаше прекалено дълго време. Защо се бавеха? Всъщност нямаше значение. Исках само да изпадна в сън, най-дългия сън от всички.

- Пуснете ме - промълвих. - Махнете ме от тук.

- Тя говори. Донеси вода.

Зъбите ми затракаха по ръба на хладна стъклена чаша. Започнах да поемам дълги, жадни глътки. Погледнах нагоре, за да видя лицето на спасителя си.

- Моля ви - казах.

Две очи гледаха втренчено в моите. После и те избухнаха в пламъци.

Накрая кошмарът престана. Изпаднах в дълбок, черен сън.

Когато се събудих, известно време лежах неподвижно.

Сетивата ми се бяха върнали достатъчно, за да разбера къде съм: просната по корем върху корав матрак. Гърлото ми беше пресъхнало. След такава неописуема болка все някога трябваше да дойда на себе си, най-малкото за да потърся вода. Със сепване осъзнах, че съм гола.

Обърнах се на една страна и се подпрях на лакът. В ъгълчетата на устата си усещах вкус на повръщано. Веднага щом успях да се концентрирам, прослушах етера. Някъде наблизо в този затвор имаше и други зрящи.

Мина известно време, преди очите ми да се приспособят към сумрака. Бях на тясно легло със студени, влажни чаршафи. Отдясно имаше прозорец с решетка, без стъкло. Подът и стените бяха от камък. Имаше пронизващо течение, от което цялата ми кожа настръхваше. Дъхът ми излизаше на малки облачета паpa. Придърпах чаршафа край раменете си. Кой, по дяволите, ми беше взел дрехите?

Вратата в ъгъла беше открехната и през нея се процеждаше светлина. Станах, олюлявайки се. Щом се уверих, че няма да падна, пристъпих нататък. Оказа се, че зад вратата има проста баня, а светлината идва от една-единствена запалена свещ. Оборудването се състоеше от първобитна тоалетна и ръждив чучур за вода, разположен високо на стената. Когато завъртях близкия кран, отгоре ми се изля леден потоп. Опитах да го завъртя на другата страна, но водата отказа да се затопли с повече от един градус. Започнах да подлагам един след друг крайниците си под струята, вземайки някакво грубо подобие на душ. Кърпи нямаше, затова използвах единия от чаршафите на леглото, за да се подсуша, докато другия увих около себе си. Когато пробвах външната врата, тя се оказа заключена.

По кожата ми полазиха мравки. Нямах представа къде и защо се намирам, нито какво смятаха да правят с мен. Никой не знаеше какво се случва със задържаните; те не се връщаха, че да разкажат.

Седнах на леглото и си поех няколко пъти дълбоко дъх. Още се чувствах слаба от часовете на изтезания и не ми трябваше огледало, за да разбера, че изглеждам дори по-мъртвешки от обикновено.

Тръпките ми не бяха само от студ. Бях гола и сама, в тъмна стая с решетки на прозорците, без помен от път за бягство. Вероятно ме бяха отвели в Тауър. Бяха ми взели и раницата, с брошурата в нея. Свих се върху леглото, мъчейки се да съхраня телесната си топлина, биенето на сърцето си. Във възпаленото ми гърло се надигна тежка буца.

Дали щяха да сторят нещо на баща ми? Вярно, че беше цеген за властта, но биха ли му простили, задето е приютил един зрящ? Укривателството също се третираше като измяна. Но все пак беше важна клечка, затова сигурно щяха да го пощадят.

Постепенно изгубих представа за времето и изпаднах в неспокойна дрямка. Сепнах се едва когато вратата с трясък се отвори.

- Ставай.

Стаята се освети от газена лампа. Държеше я жена. Тя имаше лъскава мургава кожа и елегантна фигура и бе по-висока от мен с близо педя. Вълнистата й коса бе дълга и черна. Черна бе и роклята й, с висока талия и ръкави, спускащи се до върховете на облечените в ръкавици пръсти. Беше невъзможно да се отгатне възрастта й - някъде между двайсет и пет и четирийсет години. Увих се плътно в чаршафа, без да откъсвам очи от нея.

Забелязах три странни неща. Първо, очите й бяха жълти. Не с онзи кехлибарен цвят, който жълтее при определена светлина, а истински жълти, почти зеленикави, и излъчваха сияние.

Второто беше аурата й. Беше зряща, но от тип, който не бях срещала досега. Не можех да определя кое точно е необичайно, но то не се нравеше на сетивата ми.

И третото, което ме смрази, бе сънорамата й. Същата като онази, която ме бе озадачила предния ден в 1-4. Непознатият посетител. Първият ми импулс бе да я нападна, но знаех, че няма да успея да пробия тази сънорама, не и в сегашното си състояние.

- Това Тауър ли е? - попитах дрезгаво.

Жената игнорира въпроса. Доближи лампата до лицето ми, оглеждайки внимателно очите. Започнах да се чудя дали още не съм в състояние на мозъчна чума.

- Глътни ето тези - каза.

Погледнах двете хапчета в ръката й.

- Глътни ги.

- Не.

Тя ме удари. Усетих вкус на кръв. Исках да й върна удара, да се бия, но бях толкова слаба, че едва се крепях. С мъка, предвид на току-що цепнатата си устна, взех хапчетата.

- Загърни се - каза посетителката. - Ако пак проявиш инат, ще се погрижа никога да не напуснеш тази стая. Не и с плът върху костите си.

Тя хвърли до мен вързоп дрехи.

- Вземи ги.

Не исках да ме удря отново. Този път щях да падна. Със стиснати зъби взех вързопа.

- Обличай се.

Погледнах дрехите. От устната ми капна кръв и направи червено петно върху бялата туника в ръцете ми. Тя беше с дълги ръкави и квадратно деколте. Освен нея имаше платнен колан, панталони, чорапи и обувки, всичките черни, комплект просто бельо и черна жилетка с избродирана малка бяла котва. Символът на Сцион. Облякох се несръчно, движейки с труд схванатите си крайници. Когато свърших, тя се обърна към вратата.

- Върви след мен. Недей да говориш с никого.

Извън стаята цареше мъртвешки студ, а протритата пътека, с която бе застлан подът, не помагаше особено. Явно червенa навремето, сега тя бе избеляла и изпоцапана с повръщано. Крачех след своята водачка из лабиринт от каменни коридори, покрай малки прозорци с решетки и горящи факли. Те изглеждаха твърде ярки и груби след хладните, синкави улични светлини на Лондон.

В замък ли се намирахме? Не знаех да има замъци в радиус от хиляда километра край Лондон - не бяхме имали монарх от кралица Виктория насам. Освен ако не беше Тауър.

Рискувах да хвърля поглед навън. Беше нощ, но различих вътрешен двор, осветен от няколко фенера. Чудех се колко ли дълго съм останала под въздействие на наркотика. Дали тази жена бе наблюдавала мъките ми? НОБ ли и нареждаха, или тя нареждаше на НОБ? Може би работеше за Архонтството, но там не биха наели зрящ. А тя определено бе такава.

Спряхме пред една врата и отвътре се подаде момче. Беше кльощаво създание с лице на плъх и чорлава пясъчноруса коса. Имаше всички признаци на отравяне с флукс - стъклен поглед, смъртнобледа кожа, посинели устни. Жената го огледа от глава до пети.

- Име?

- Карл - изхриптя той.

- Моля?

- Карл. - Личеше си, че е в агония.

- Е, поздравления, Карл. Успя да оцелееш след Флуксион 14. - В гласа й нямаше нищо поздравително. - Скоро може да нямаш друга възможност да поспиш.

Карл и аз разменихме погледи. Знаех, че вероятно изглеждам също толкова ужасно като него.

Продължихме да се влачим по коридорите, събирайки още неколцина зрящи. Аурите им бяха силни и характерни, тъй че не ми бе трудно да ги определя. Провидец. Хиромантка с щръкнала прическа, боядисана в електриковосиньо. Тасеограф. Оракул с бръсната глава. Стройна брюнетка с тънки устни, вероятно контактьорка, която изглеждаше със счупена ръка. На вид всички бяха между петнайсет и двайсет и няколко годишни, бледи и изтощени от флукса. Накрая станахме общо десетима. Жената се обърна и огледа малкото си стадо от изроди.

- Аз съм Плейона Суалоцин - произнесе. - Ще бъда ваш водач през първия ден на престоя ви в Шеол I. Тази вечер ще присъствате на приветствената реч. Има няколко прости правила, които се очаква да спазвате. Няма да поглеждате никой Рефаим в очите. Ще държите погледите си забити в пода, където им е мястото, освен ако не ви се каже да гледате другаде.

Хиромантката вдигна ръка, свела очи към краката си.

- Какво е това Рефаим?

- Много скоро ще разберете. - Плейона направи пауза. -Едно допълнително правило: няма да говорите, освен ако някой Рефаим не се обърне към вас. Има ли нещо неясно дотук?

- Да, има. - Беше тасеографът. Той не гледаше надолу. -Къде се намираме?

- Скоро ще ви се изясни.

- Кое, по дяволите, ви дава право да ни окошарвате? Аз дори не съм крънкал. С какво съм нарушил закона? Докажете, че имам аура! Още сега се махам оттук и никой няма да...

Той спря. От очите му се стекоха две тъмни мъниста кръв. Издаде тих стон, преди да се срине на земята.

Хиромантката изпищя.

Плейона огледа сгърченото тяло на тасеографа. Когато вдигна глава към нас, очите й бяха сини като пламък на газова горелка. Отвърнах лице от тях.

- Някакви други въпроси?

Хиромантката притисна устата си с длан.

Бяхме въведени в малка стая, с влага по пода и стените, тъмна като крипта. Плейона ни заключи вътре и си тръгна.

Около минута никой не се осмели да продума. Хиромантката, явно пред истерия, хлипаше конвулсивно. Повечето от останалите бяха твърде отпаднали, за да говорят. Аз се дръпнах встрани и седнах в един ъгъл. Кожата под ръкавите ми бе цялата настръхнала.

- Това Тауър ли е в крайна сметка? - попита един авгур. -Прилича на него.

- Млъкни - сряза го някой. - Просто млъкни.

Някой взе да се моли на цайтгайста, сякаш това щеше да помогне. Опрях брадичка върху коленете си. Дори не ми се мислеше какво предстои оттук нататък. Не знаех колко сипна ще се покажа, ако ме сложат на водната дъска. Бях чувала баща ми да говори за нея, как ти дават да дишаш само за по няколко секунди. По думите му това не било мъчение, а терапия.

Един провидец седна до мен. Беше гологлав и широкоплещест. Не можех да го разгледам добре в сумрака, но виждах големите му, блестящо черни очи.

- Джулиан - протегна ми ръка той.

Не личеше да е уплашен, само притихнал.

- Пейдж - отвърнах. Само с първите имена беше по-безопасно. Прочистих пресъхналото си гърло. - От коя Кохорта си?

- IV-6.

- Аз съм от 1-4.

- Това е територията на Белия заклинател.

Кимнах утвърдително.

- Коя част от нея?

- Сохо - отвърнах. - Ако му кажех, че съм в Севън Дайълс, щеше да се сети, че съм от обкръжението на Джаксън.

- Завиждам ти. Ще ми се и аз да бях в центъра.

- Защо?

- Там синдикатът е силен. В моята секция рядко се случва нещо. - Говореше тихо, почти шепнешком. - За какво те арестуваха?

- Убих патрул в метрото. - Устата ме болеше при всяка дума. - А теб?

- Малко неразбирателство с един Жандарм. Накратко казано, той не е вече между нас.

- Но ти си провидец. - Повечето зрящи гледаха на провидците, които бяха клас гадатели, с известно презрение. Както всички гадатели, те общуваха с духовете посредством предмети - в техния случай най-често с огледала. Джаксън страшно мразеше гадателите („говнатели, миличка, викай им говнатели“). Впрочем авгурите също влизаха в това число.

Джулиан явно прочете тези мои мисли.

- Значи не смяташ, че провидците са способни на убийство?

- Не и чрез духове. Не могат да контролират достатъчно голяма свита.

- Права си. Просто го застрелях. Но това не им попречи да ме арестуват.

Настана кратко мълчание. От тавана върху косата ми капеше ледена вода и се стичаше надолу по носа ми. Повечето останали затворници стояха тихо. Едно момче се поклащаше монотонно напред-назад.

- Имаш странна аура - обади се пак Джулиан. - Не мога да разбера каква си. Бих казал оракул, но...

-Но?

- Отдавна не съм чувал за жена-оракул. А и не мисля, че си сибила.

- Аз съм акултомант.

- Какво ще рече това, бодеш хората с игли?

- Нещо подобно.

Навън се разнесе трясък, последван от ужасен вик. Всички млъкнаха.

- Това е берсерк - промълви уплашен мъжки глас. - Надявам се, че няма да го вкарат тук при нас.

- Няма такова нещо като берсерк - казах аз.

- Не си ли чела „За същината на неестествеността“?

- Чела съм я. Това е хипотетичен тип.

Той не изглеждаше убеден. При спомена за брошурата стомахът ми се сви. Кой знае в чии ръце се намираше сега -първото издание на най-престъпното съчинение в цитаделата, цялото покрито с бележки и контактна информация. Нямаше как да притежавам подобно нещо, без да съм близка с автора.

- Ще ни измъчват още - изпъшка контактьорката, прегърнала счупената си ръка. - Искат да разберат нещо. Иначе нямаше да ни изкарат току-така.

- Да ни изкарат откъде? - попитах.

- От Тауър, малоумнице. Къде мислиш, че съм прекарала последните две години?

- Две години? - Някъде от ъгъла се разнесе полуистеричен смях. - А какво ще кажеш за девет?

Девет години. Откьде-накъде? Доколкото знаех, на задържаните се даваха две възможности: да се присъединят към НОБ, или да бъдат екзекутирани. Нямаше нужда да се „складират“ зрящи.

- Защо толкова дълго? - попитах.

Отговор не дойде. След малко Джулиан се обади.

- Има ли някой друг, който да се чуди защо още не сме мъртви?

- Убиха всички останали - прозвуча гласът на контактьорката. - Тук съм от месеци. Зрящите от моето крило до един отидоха на бесилката... Явно са ни подбрали заради нещо.

- СциСОНИ - прошепна някой. - Ще ни използват за опитни зайчета. Докторите ще си правят експерименти с нас.

- Тук не е СциСОНИ - казах аз.

Настана продължителна тишина, прекъсвана само от не-преставащите хълцания на хиромантката. Накрая Карл се обърна към контактьорката.

- Казваш, че сме подбрани заради нещо. Какво може да е то?

- Знам ли. Нашите способности.

- Но как ще ги използват? - попитах.

- Теб пък какво те касае - сряза ме тя. - Ти дори нямаш способности. На кого са му притрябвали негодни зрящи.

Едва устоях на изкушението да й счупя и другата ръка.

- Какво стори тя с тасеографа? - изхлипа хиромантката. -Видяхте ли очите му... а тя дори не се помръдна!

- Е, поне не ни убиват - рече Карл, все едно се чудеше защо всички останали са толкова притеснени. Гласът му вече не беше толкова дрезгав. - Лично аз бих предпочел каквото и да е пред въжето.

- Каква е гаранцията, че пак няма да свършим там? - попитах.

Той се умълча.

Друго момче, толкова бледо, сякаш флуксът бе изцедил всичката кръв от вените му, взе да диша шумно и учестено. Носът му бе обсипан с лунички. Не го бях забелязала по-рано, но нямаше и следа от аура.

- Какво е това място? - Думите излизаха с пелтечене от устата му. - Кои сте вие, хора?

Джулиан го изгледа.

- Ти си незрящ. Защо са те прибрали?

- Как така незрящ?

- Сигурно някаква грешка - махна отегчено оракулът. -Все едно, ще го убият. Лош късмет, хлапе.

Момчето изглеждаше сякаш всеки миг ще припадне. Скочи на крака и заблъска по вратата.

- Аз не трябва да съм тук! Искам да си ида у дома! Не съм дегенерат, не съм! - Още малко и щеше да се разплаче. -Съжалявам, съжалявам за кълбото!

- Престани! - запуших устата му с ръка. - Да не искаш онази да дойде и за теб?

Неколцина от другите също го смъмриха. Той целият трепереше. Беше петнайсетина годишен, но хилав. Неволно си спомних за едно друго време, време, когато аз също бях уплашена и сама.

- Как си казваш? — опитах се да звуча утешително.

- С-себ. Себ Пиърс. - Той скръсти ръце, сякаш искаше да се смали. - Вие всички ли сте... дегенерати?

- Да, и ще направим дегенератски неща с вътрешните ти органи, ако не си затвориш плювалника - процеди презрително някой. Себ примигна.

- Не бой се - казах му. - Аз съм Пейдж. А това е Джулиан.

Джулиан само кимна. Явно грижите за незрящия се падаха единствено на мен.

- Къде живееш, Себ?

- В III Кохорта.

- Виж ти - вметна Джулиан. - В пръстена.

Себ сведе очи. Зъбите му тракаха. Без съмнение, смяташе, че ще го накълцаме на парчета и ще се окъпем в кръвта му в окултна оргия. „Пръстенът“ бе популярното име на III Кохорта - навремето там бях ходила на училище.

- Хайде - подканих го. - Разкажи ни какво се случи.

Той огледа останалите. Не можех да го виня за страха му. Още от детската градина му бяха набивали в главата, че ясновидците са източникът на всички световни злини, а ето че сега се бе озовал в една килия с тях.

- Един съученик сложи контрабанден предмет в раницата ми... - Сигурно ставаше дума за кристално кълбо, най-разпространения артикул на черния пазар. - А после директорът ме видя в класната стая, докато се опитвах да му го върна. Помисли, че съм го взел от някой от онези типове на улицата, и повика охраната да ме провери.

Да, определено сционско хлапе. Щом училището му имаше собствена охрана, вероятно произхождаше от доста богато семейство.

- Отне ми часове, докато им обясня, че са ми скроили номер. - Той преглътна. - Накрая, като си тръгвах за вкъщи, видях на ъгъла двама мъже с червени ризи. Опитах се да мина покрай тях, но те ме спряха. Носеха маски. Уплаших се и побягнах. Тогава чух изстрел и трябва да съм припаднал. А после ми стана много лошо.

Зачудих се какъв ли е ефектът на флукса върху незрящите. Физическите симптоми навярно настъпваха и при тях - жаждата, повръщането, ирационалният страх - но не и фантасмагорията.

- Това е ужасно - казах. - Сигурна съм, че е станала грешка. - И наистина смятах така. Нямаше причина едно незрящо момче от добро семейство да се намира тук.

Себ ме погледна обнадеждено.

- Значи ще ме пуснат да си вървя?

- Не - намеси се Джулиан.

Отвън се чуха стъпки. Наострих уши. Плейона се връщаше. Тя отвори вратата, сграбчи най-близкия затворник и го изправи с една ръка.

- Следвайте ме. И не забравяйте правилата.

Минахме през двойна порта и излязохме от сградата. Контактьорката помагаше на хлипащата хиромантка. Леденият въздух хапеше всеки сантиметър непокрита кожа. Постреснах се, когато наближихме една бесилка - може би това все пак беше Тауър, - но Плейона я подмина. Не знаех какво е сторила с тасеографа, нито какъв беше онзи вик в коридора, но нямах намерение и да питам. Главата надолу, очите отворени. Това щеше да бъде моето правило и тук.

Крачехме по пусти улици, осветени от газени фенери, мокри след обилния нощен дъжд. Джулиан вървеше до мен. Постепенно зданията започнаха да стават по-големи, но не бяха небостъргачи. Мащабът бе различен. Липсваха стоманените конструкции, електричеството. Старо, непознато строителство, градено във време с други естетически вкусове. Каменни стени, дървени врати, прозорци с витражи в рубинени и аметистови цветове. Щом заобиколихме последния ъгъл, ни посрещна гледка, която никога няма да забравя.

Улицата, разпростряла се пред нас, бе странно широка. Не се виждаше нито една кола, а само дълги редове от паянтови постройки, килнати като пияни от единия до другия й край. Шперплатови стени, покрити с листове гофрирана ламарина. От двете си страни това малко градче бе обградено от масивни сгради. Те имаха тежки ковани порти, високи прозорци и бойници, подобно на замъците от викторианските дни. Толкова силно ми напомниха за Тауър, че трябваше да отвърна поглед встрани.

На метри от най-близката съборетина се издигаше открита сцена с няколко стройни фигури върху нея. Край тях горяха свещи, осветявайки маскираните им лица. Под платформата свиреше цигулка - музика на зрящи, каквато само контактьор може да изпълнява. Отпред се бе насъбрала голяма публика. Всеки от членовете й бе облечен в червена туника и черна жилетка.

Сякаш очаквали пристигането ни, актьорите започнаха да танцуват. Те до един бяха ясновидци; всъщност всеки тук беше Ясновидец - изпълнители, публика, всички. Никога през животи си не бях виждала толкова много зрящи, събрани мирно на едно място. Тук трябваше да има поне сто души.

Това не бе тайно събиране в подземен тунел. Нямаше нищо общо с бруталния синдикат на Хектор. Беше нещо различно. Когато Себ се пресегна да ме хване за ръката, аз не я отдръпнах.

Шоуто продължи няколко минути. Не всички зрители гледаха внимателно. Някои разговаряха помежду си, други отправяха подигравки към сцената. Сигурна съм, че чух някой да подвиква „страхливци“. Когато танцът приключи, на сцената се качи момиче в черно трико. Имаше тъмна, гладко опъната назад коса и златна маска с крила на лицето. За секунда застана напълно неподвижно, после скочи и се улови за двете дълги червени ленти, които се спускаха отгоре. Работейки ловко с ръце и крака, се изкачи на около шест метра височина, преди да заеме акробатична поза. От публиката се разнесоха рехави аплодисменти.

Още усещах мозъка си, размътен от наркотика. Дали изпълняваха някакъв зрящ ритуал? Бях чувала и за по-странни неща. Едно бе сигурно: не се намирахме в СциЛо. Наоколо нямаше никакво сционско присъствие. Стари сгради, улични изпълнители, газени фенери и павирани улици - времето сякаш се бе превъртяло назад.

Знаех точно къде съм.

Всеки бе чувал за изгубения град Оксфорд. За него се учеше в сционските часове по история. Университетът му бе изгорял при пожар през есента на 1859. Останалата част бе класифицирана като Забранена зона тип А. Никой нямаше право да стъпва тук под страх от някаква неведома зараза. Мястото бе просто изтрито от картата на Сцион. В записките на Джаксън бях чела, че през 2036 година един безстрашен журналист от списание „Тръбач“ опитал да стигне дотам с кола, заканвайки се да публикува статия, но по пътя попаднал на снайперистка засада и никой повече не чул за него. Самото списание, което твърде често се ровело в сционските тайни, също потънало в небитието.