Глава 12

Поради някаква причина, в кръчмите по гарите има нещо много потискащо, един много специален тип мръсотия, и свинското е с особена белота.

Сандвичите, обаче, са по-лоши от свинското. В Англия много силно се е вкоренило чувството, че да направиш един сандвич интересен, привлекателен или по какъвто и да било начин приятен за ядене, е нещо греховно, нещо, което само чужденците правят. «Направи ги сухи!» е инструкцията, дълбоко залегнала в колективното национално съзнание, «Направи ги гумени! Ако искаш да са пресни, мий ги на чешмата веднъж седмично».

Именно в яденето на сандвичи по гарите в неделя, англичаните търсят изкупление за греховете, които е натрупала нацията им. Въобще не са наясно какви са тези грехове, а и не искат да знаят. Греховете не са нещо, за което човек иска да знае. Но каквито и грехове да е имало, те са повече от изкупени, заради сандвичите, които доброволно се заставят да ядат.

Ако има нещо по-лошо от сандвичите, това са кренвиршите, поставени до тях на рафта. Безрадостни тръбички, пълни с хрущяли, плуващи в море от нещо топло и тъжно, със забодени в тях пластмасови етикетчета с формата на готварска шапка — «Паметник на някой готвач мразещ света и умрял сам и забравен от всички, сред котките си, на някое задно стълбище в бедняшки квартал», би си помислил човек.

Кренвиршите са за тези, които знаят какви са греховете им и искат да изкупят нещо конкретно.

— Сигурно има и по-добро място — каза Артър.

— Няма време — отвърна Фени и погледна часовника си. — Влакът ми тръгва след половин час.

Седнаха на малка, клатеща се маса. На нея имаше някакви мръсни чаши и някакви прогизнали подложки за бирени халби, на които бяха напечатани смешки. Артър взе за Фени доматен сок, а за себе си половинка жълта вода с някакъв газ в нея. И два кренвирша. Не знаеше защо. Взе ги, за да има какво да прави, докато се успокои газът в чашата.

Барманът пльосна рестото в локва бира върху бара, за което Артър му благодари.

— Добре — каза Фени. — Кажи сега, каквото имаш да казваш.

Гласът й звучеше безкрайно скептично, доколкото беше в състояние, и сърцето на Артър помръкна. Едва ли, мислеше той, това е най-предразполагащото място, на което да се опита да й обясни — както седеше пред него, изведнъж охладняла и заела отбранителна позиция — че в някакъв извънтелесен сън той е получил по телепатия чувството, че умствения срив, който е преживяла, е свързан с факта, че земята, макар и нещата да изглеждат иначе, е била унищожена, за да се отвори място за нова хиперпространствена магистрала, нещо, за което единствен той от цялата планета знае, защото е видял всичко от кораба на Вогоните, и че освен това, както тялото, така и душата му копнеят за нея непоносимо, и че иска да спи с нея веднага, щом човешки е възможно.

— Фени — започна той.

— Чудя се, дали бихте си купили билет за нашата томбола. Съвсем евтино е.

Той рязко вдигна поглед.

— Да съберем пари за Анджи, която се пенсионира…

— Какво?

— … и има нужда от изкуствен бъбрек.

Над него се беше надвесила една доста вдървено-стройна жена на средна възраст с малко спретнато плетено костюмче, с малка спретната студенонакъдрена косичка, спретната малка усмивка. Сигурно много я ближеха малки спретнати кученца.

Пред себе си държеше кочан с билети и кутия за събиране на пари.

— Само десет пенса билетчето — каза тя, — така че сигурно бихте купили две. Без да ограбвате банката! — тя се засмя със звучен малък смях и след това изпусна любопитно дълга въздишка. Думите «без да ограбвате банката» сигурно й бяха доставили повече удоволствие от всичко друго след времето, когато през войната при нея са били разквартирувани американски войници.

— Ъ-ъ, да, добре — каза Артър и бързо мушна ръка в джоба си, откъдето извади две монети.

Вбесяващо бавно и със спретната театралност, ако такова нещо съществува, жената скъса две билетчета и ги подаде на Артър.

— Надявам се да спечелите — каза тя с усмивка, която се появи внезапно, — наградите са толкова приятни!

— Да, благодаря — каза Артър, като мушна билетите доста небрежно в джоба и си погледна часовника.

Обърна се към Фени.

Това направи и жената с билетите за томболата.

— А вие, млада госпожице? — каза тя. — За изкуствения бъбрек на Анджи. Виждате ли, тя ще се пенсионира. Да? — Малката усмивка се разшири още повече върху лицето й. Трябваше да спре и да се отпусне скоро, иначе кожата й сигурно щеше да се разцепи.

— Ъ-ъ, вижте, заповядайте — каза Артър и бутна към нея монета от петдесет пенса с надеждата, че ще си отиде.

— А-а, значи сме богати, така ли? — каза жената с дълга усмихната въздишка. — От Лондон, нали?

На Артър му се щеше да не говори така убийствено бавно.

— Не, благодаря, наистина няма нужда — каза той и махна с ръка, а тя с ужасна решителност започна да отброява пет билетчета, едно по едно.

— Но вие трябва да вземете билетчетата си — настоя жената, — иначе няма да може да получите наградата си. Наградите са много хубави, да знаете. Много подходящи.

Артър грабна билетите и каза «благодаря» с остротата, на която е способен. Жената отново се обърна към Фени:

— А сега, какво ще кажете…

— Не! — изкрещя Артър. — Тези са за нея! — обясни той, размахвайки петте нови билета.

— О, да, разбирам. Колко мило!

Тя се усмихна противно и на двамата.

— Е, наистина се надявам…

— Да — сопна се Артър, — благодаря ви.

Най-накрая жената се оттегли на съседната маса. Артър се обърна отчаяно към Фени и с облекчение видя, че тя се тресе от безмълвен смях.

Той въздъхна и се усмихна.

— До къде бяхме стигнали?

— Нарече ме Фени и тъкмо щях да те помоля да не го правиш.

— Какво искаш да кажеш?

Тя разбърка доматения си сок с малката дървена бъркалка за коктейли.

— Затова попитах, дали не си приятел на брат ми.

Всъщност ми е половин брат. Само той ме нарича Фени, а аз не го обичам особено за това нещо.

— Тогава как…?

— Фенчърч.

— Какво?

Фенчърч.

Тя го погледна строго.

— Да. И дебна като рис, дали няма да ми зададеш същия тъп въпрос, който непрекъснато ми задават всички останали, докато ми се прииска да запищя. Ще се разсърдя и ще се разочаровам, ако го направиш. Освен това ще се разпищя. Така че, внимавай.

Тя се усмихна, тръсна косата си над лицето и го погледна иззад нея.

— О — каза той, — май не е много честно, нали?

— Така е.

— Добре.

— Добре — каза тя през смях, — можеш да ме питаш. По-добре да свършим с това. По-добре, отколкото през цялото време да ме наричаш Фени.

— Предполагам… — каза Артър.

— Останаха ни само два билета и тъй като бяхте толкова щедър преди…

— Какво? — викна Артър.

Жената с накъдрената коса и усмивката сега размахваше почти празния кочан с двата билета пред носа му.

— Реших да дам възможност на вас, защото наградите са толкова хубави.

Тя сбърчи нагоре носа си съпричастно.

— Подбрани с много вкус. Знам, че ще ви харесат. А и пенсионирането на Анджи, разбирате, нали. Искаме да й подарим…

— Изкуствен бъбрек, да — каза Артър. — Ето.

Подаде й още две монети и взе билетите.

Сякаш на жената й хрумна нещо. Хрумна й много бавно. Така дългите пенести вълни се приближават към пясъчните плажове.

— О, Боже! — каза тя. — Не прекъсвам нещо важно, нали?

Погледна и двамата с тревога.

— Не — отговори Артър, — всичко е наред. Всичко, което може да бъде наред, е наред.

— Благодаря — добави той.

— Искам да кажа — каза тя с радостния екстаз на тревогата, — вие не сте… влюбени, нали?

— Трудно е да се каже — отвърна Артър. — Още не сме имали възможност да си поговорим.

Той погледна Фенчърч. Тя се беше ухилила.

Жената кимна съучастнически.

— След минутка ще ви покажа наградите! — каза тя и излезе.

Артър се обърна с въздишка отново към момичето, в което му беше трудно да каже дали е влюбен.

— Искаше да ми зададеш въпрос — каза тя.

— Да — каза Артър.

— Можем да го съставим заедно, ако искаш — каза Фенчърч. — Била ли съм намерена…

— … в ръчна чанта… — присъедини се Артър.

— … в бюро за загубени вещи… — казаха те заедно.

— … на гарата на «Фенчърч стрийт»? — завършиха.

— И отговорът — каза Фенчърч — е «не».

— Добре — каза Артър.

— Там съм била само зачената.

Какво?

— Била съм заче…

— В бюрото за загубени вещи?

— Разбира се, че не. Не бъди глупав. Какво ще правят родителите ми в бюро за загубени вещи? — попита тя, доста отвратена от мисълта.

— Е, не знам — изфъфли Артър — или по-скоро…

— На опашката за билети.

— На…

— На опашката за билети. Така поне казват. Отказват да дават повече подробности. Казват, че не можеш да повярваш, колко човек може да се отегчи на опашката за билети на гарата на «Фенчърч стрийт».

Тя отпи срамежливо от доматения си сок и погледна часовника си.

Артър продължи да гъргори още малко.

— След минута-две трябва да тръгвам — каза Фенчърч. — А ти не си и започнал да ми казваш това ужасно необикновено нещо, което толкова искаш да свалиш от плещите си.

— Защо не те закарам до Лондон? — каза Артър. — Събота е, нямам никаква работа, бих…

— Не — каза Фенчърч. — Благодаря. Мило от твоя страна, но не. Трябва да остана сама за ден-два. — Тя се усмихна и вдигна рамене.

— Но…

— Ще ми кажеш друг път. Ще ти дам телефона си.

Докато тя драскаше с молив седемте цифри върху парче хартия, сърцето му бумкаше и свистеше.

— А сега можем да се успокоим — каза тя с усмивка, която взе да го изпълва, докато накрая чувстваше, че ще се пръсне.

— Фенчърч — каза той и се наслаждаваше на името, докато го произнася, — аз…

— Кутия пияни вишни — каза провлачен глас, — а също така, и знам, че това ще ви хареса, грамофонна плоча с шотландски гайди…

— Да, благодаря ви, много мило — настоя Артър.

— Помислих си, само да ви ги покажа — каза накъдрената жена, — понеже сте от Лондон…

Тя държеше предметите гордо, за да може Артър да ги види. Наистина бяха кутия пияни вишни и плоча с гайди. Така си беше.

— Сега ще ви оставя да довършите питиетата си на спокойствие — каза тя, като потупа Артър леко по бушуващото му рамо, — но знаех, че ще искате да ги видите.

Артър впи очите си в тези на Фенчърч отново и изведнъж не знаеше какво да каже. Между тях двамата беше настъпил моментът, после си беше отишъл и цялата хармония бе нарушена от тази глупава, проклета жена.

— Не се тревожи — каза Фенчърч и го погледна с нетрепващ поглед над ръба на чашата. — Ще си поговорим пак. — Тя отпи.

— Може би — добави — нямаше да мине толкова добре, ако не беше тя. — Усмихна се кисело и отново тръсна косата над лицето си.

Наистина беше така.

Трябваше да признае, че е така.

Загрузка...