Сблъсък на крале

ТИРИОН

Бяха го предупредили да се облече топло. Тирион Ланистър прие съвета им буквално. Беше се навлякъл в тежки ватирани гащи и вълнено палто, а над всичко това се загърна с коженото наметало, с което се беше сдобил в Лунните планини. Наметалото беше безподобно дълго, ушито за два пъти по-висок от него човек. Когато не беше на кон, можеше да го носи само като го увие няколко пъти около себе си и така приличаше на голяма топка от козина.

Въпреки това беше доволен, че ги послуша. Студът в дългата влажна пещера пронизваше до костите. Тимет предпочете да се оттегли в по-топлата изба само след като опита студа долу. Намираха се някъде под хълма на Ренис, зад залата на Гилдията на алхимиците. Влажните каменни стени бяха наплескани със селитра и единствената светлина идваше от затворения газеник от желязо и стъкло, който пиромантът Халайн носеше много предпазливо.

„Предпазливо, няма що… а това трябва да са предпазните гърненца.“ Тирион вдигна едно да го огледа. Беше закръглено и ръждиво на цвят, като тлъст глинен портокал. Големичък за шепата му, но в ръката на обикновен мъж щеше да стои добре. Глината беше тънка и толкова крехка, че дори го предупредиха да не я стиска много, за да не се пръсне в юмрука му. Глината беше груба и зърниста на допир. Халайн му обясни, че нарочно е направена така.

— Гладката глина по-лесно може да се изплъзне от ръката на човек.

Адският огън бавно закапа по вътрешността на глинения портокал към устието, когато Тирион го отвори да надникне вътре. Знаеше, че цветът трябва да е тъмнозелен, но при оскъдното осветление беше невъзможно да го види.

— Гъсто е — отбеляза той.

— Това е от студа, милорд — отвърна Халайн, бледен мъж с влажни длани и раболепен нрав. Беше облечен в халат на черни и пурпурни ивици, обшит със самурова кожа, но козината изглеждаше доста опърпана и проядена от молци. — Щом се сгрее, веществото потича леко като масло за лампа.

„Веществото“ беше названието на самите пироманти за адския огън. Освен това се наричаха помежду си „ваша мъдрост“, което за Тирион звучеше почти толкова досадно, колкото навика им непрекъснато да му намекват за огромните тайни запаси от знание, които притежавали. Гилдията им била много могъща в стари времена, но през последните векове майстерите от Цитаделата бяха подменили алхимиците почти навсякъде и във всичко. Сега бяха останали едва малцина от древния орден, а и те отдавна бяха престанали да претендират, че могат да превръщат едни метали в други…

…но виж, адски огън можеха да правят.

— Казвали са ми, че водата не може да го задуши.

— Така е. Пламне ли, веществото гори буйно, докато не свърши. Нещо повече, попива в плат, дърво, кожа, дори в стомана, така че и те се запалват.

Тирион си спомни червения жрец Торос Мирски и неговия пламтящ меч. Дори едно тънко покритие с адски огън можеше да го накара да гори цял час. След всяко меле на Торос му трябваше нов меч, но Робърт много си го харесваше и му го осигуряваше с удоволствие.

— А защо не попива и в глината?

— Оо, попива, и още как — отвърна Халайн. — Под тази пещера има друга, където държим по-старите гърнета. От времето на крал Ерис. Негово беше хрумването да ги правим с форма на плодове. Доста опасни плодове всъщност, милорд Ръка и, хм, сега са по-узрели от всякога, ако ме разбирате. Запечатали сме ги с восък и сме напълнили долната пещера с вода, но въпреки това… всъщност би трябвало да се унищожат, но толкова много наши майстори загинаха при щурма на Кралския чертог, че малцината послушници не можаха да се справят със задачата. А и много от натрупаното при крал Ерис се е изгубило. Едва преди година бяха намерени двеста гърнета в един склад под Великата септа на Белор. Никой не помни как са се озовали там, но съм убеден, че не е нужно да ви описвам как Върховният септон щеше да излезе от кожата си от ужас. Аз лично се погрижих да ги преместят на безопасно място. Взех пълна с пясък кола и пратих най-вещите ни послушници. Работехме само нощем и…

— И сте свършили чудесна работа, не се съмнявам. — Тирион постави гърненцето, откъдето го беше взел — при приятелчетата му. Бяха подредени спретнато в редици по четири върху масата и се губеха в подземния сумрак. А отвъд нея имаше и други маси. Много и много маси. — Тези, хм, плодове на покойния крал Ерис, могат ли още да се използват?

— О, да, разбира се… но внимателно, милорд, изключително внимателно. Колкото повече остарява, веществото става, хм, много по-капризно, така да се изразя. Всеки пламък ще го запали. Всяка искра. Твърде много топлина и гърненцата ще загърмят сами. Неразумно би било да се оставят на слънчева светлина дори за малко. Щом загори отвътре, топлината рязко разширява веществото и гърненцата се пръсват. Ако наблизо има други, те също гръмват и…

— С колко гърненца разполагате в момента?

— Тази сутрин Негова мъдрост Мунситер ми сподели, че сме имали девет хиляди сто и четиридесет. Тук влизат и четирите хиляди от времето на крал Ерис, разбира се.

— Нашите презрели плодчета?

Халайн заклати глава.

— Негова мъдрост Малярд е убеден, че ще можем да осигурим десет хиляди гърнета, както бе обещано на кралицата. Аз съм на същото мнение. — Пиромантът изглеждаше много доволен от перспективата.

„Стига враговете да ни оставят време.“ Пиромантите пазеха много зорко тайната рецепта на адския огън, но Тирион знаеше, че процесът е муден, опасен и изисква много време. Беше решил, че обещаните десет хиляди гърнета са дръзка хвалба, като на някой знаменосец, който се кълне, че ще доведе на своя лорд две хиляди меча на бойното поле, а накрая вземе, че се появи със стотина-двеста нещастници. „Ако наистина могат да ни дадат десет хиляди…“

Не знаеше дали това трябва да го радва, или плаши. „Сигурно по малко и от двете.“

— Вярвам, че братята от гилдията ви не са задължени да проявяват неразумна припряност, ваша мъдрост. Не искаме десет хиляди гърнета недействащ адски пламък, нито едно дори… и определено не искаме злополуки.

— Няма да има злополуки, милорд Ръка. Веществото се приготвя от добре обучени послушници в многобройни голи каменни килии и всяко гърне се прибира от калфа и се отнася веднага щом е готово. Над всяка работна килия има запълнено до тавана с пясък помещение. На всеки под се изрича предпазно заклинание, хм, изключително мощно. Ако долната килия пламне, подовете пропадат и пясъкът веднага потушава пожара.

— Да не говорим за невнимателния послушник. — Тирион прецени, че под „заклинание“ Халайн има предвид ловка хитринка. Хрумна му, че няма да е зле да огледа някоя от тези килии с лъжливи тавани, за да види как действат, но нямаше време за това. Може би след като спечелеха войната.

— Братята ми винаги са внимателни — настоя Халайн. — Ако ми е позволено, хм, да бъда откровен…

— О, давай.

— Веществото тече в жилите ми и е живо в сърцето на всеки пиромант. Ние зачитаме силата му. Но обикновеният войник, хм, отрядът на някоя огнехвъргачка на кралицата, да речем, в своята неразумна припряност в разгара на битката… най-малката грешка може да причини погром. Но това не може да се повтаря прекалено често. Баща ми често го повтаряше на крал Ерис, както и неговият баща на крал Джеерис.

— Изглежда, са ги слушали — каза Тирион. — Ако бяха опожарили града, някой щеше да ми го каже. Значи съветът ви е да внимаваме много.

— Много да се внимава — каза Халайн. — Бъдете изключително внимателни.

— Тези глинени гърненца… имате ли достатъчно в запас?

— Имаме, милорд, благодаря, че попитахте.

— Ако не възразявате да взема няколко тогава. Да речем… няколко хиляди.

— Няколко хиляди?

— Или колкото там може да задели гилдията ви, без да пречим на производството. Разбирате, че моля за празни гърнета. Разпоредете се да ги разпратят на началниците на всяка порта.

— Ще го направя, милорд, но защо?…

Тирион му отвърна с усмивка.

— Когато ми казахте да се облека топло, облякох се топло. Щом ми казвате, че трябва да сме внимателни, ами… — Сви рамене. — Видях достатъчно. Вероятно ще бъдете така добър да ме придружите до носилката ми?

— За мен ще бъде огромно, хм, удоволствие, милорд. — Халайн вдигна лампата и го поведе обратно към стълбището. — Много мило от ваша страна, че благоволихте да ни посетите. Голяма чест, хм. Отдавна кралската Ръка не ни е удостоявала с присъствието си. От времето на лорд Росарт, а той беше от нашия орден. А това беше при крал Ерис. Крал Ерис проявяваше голям интерес към работата ни.

„Крал Ерис ви е използвал, за да пече месото на враговете си“. Джайм му беше разправял разни истории за Лудия крал и любимците му пироманти.

— Джофри също ще се заинтересува, не се съмнявам. — „Поради което ще е най-добре да го държа настрана от вас.“

— Голямата ни надежда е кралят да ни удостои лично с царствената си особа в залата на Гилдията. Говорих за това с царствената ви сестра. Ще вдигнем голям пир…

Нагоре ставаше все по-топло.

— Негова милост е забранил всякакви пирове, докато не спечелим войната. — „По мое настояване.“ — Кралят не смята, че е уместно да се вдигат пирове с отбрани ястия, докато народът му е без хляб.

— Изключително, хм, милостив жест, милорд. В такъв случай може би неколцина от нас биха могли да посетят краля в Червената цитадела. Малка демонстрация на силите, които владеем, така да се каже, колкото да се поразсее Негова милост от многото си грижи. Адският огън е само една от страшните тайни на древния ни орден. Много и удивителни са нещата, които можем да ви покажем.

— Ще го споделя със сестра ми. — Тирион нямаше нищо против няколко чародейски фокуса, но страстта на Джоф да кара хората да се бият до смърт беше достатъчно изпитание; нямаше намерение да позволи на момчето да види възможността да ги гори живи.

Когато най-после изкачиха стълбите, Тирион свали козината и я метна през лакът. Залата на алхимиците представляваше внушителен лабиринт от черен камък, но Халайн го преведе през извивките и кривините, докато не стигнаха Галерията на железните факли, дълга и екнеща зала, където колони зелен огън танцуваха по други колони от черен метал, високи по двадесет стъпки. Призрачните пламъци мятаха отблясъци по излъскания черен мрамор на стените и пода и изпълваха залата със смарагдово сияние. Тирион щеше да се впечатли много повече, ако не знаеше, че грамадните железни факли бяха запалени тази сутрин в чест на неговата визита и щяха да ги угасят веднага щом вратите се затръшнат зад гърба му. Адският огън беше твърде скъпо изделие, за да се прахосва.

Излязоха на широките вити стъпала пред Улицата на сестрите, недалече от подножието на хълма на Висения. Той се сбогува с Халайн и се заклатушка надолу, където го чакаше Тимет, син на Тиздет, с ескорт Горени мъже. Между другото изборът на охраната му звучеше много подходящо предвид целта на днешната разходка. Освен това белезите им хвърляха в ужас градската паплач. Напоследък това все повече се оказваше за добро. Само преди три дни друга тълпа се беше скупчила пред портите на Червената цитадела и зареваха, че искат храна. Джоф ги засипа с порой от стрели, уби четирима и на свой ред им изрева отгоре, че имат позволението му да изядат мъртъвците си. „Все повече приятели ни печели момченцето.“

Тирион се изненада, като видя и Брон застанал до носилката.

— Ти пък какво правиш тук?

— Нося ти съобщенията — каза Брон. — Желязната ръка иска да те види спешно при Портата на боговете. Не пожела да каже защо. Освен това те призовават и в…

— Призовават ме?! — Тирион познаваше само едно лице, на което можеше да хрумне да използва тази дума. — И какво иска Церсей от мен?

Брон сви рамене.

— Кралицата заповядва веднага да се върнеш в замъка и да се явиш в покоите й. Онзи голобрад юноша племенникът ви донесе съобщението. Четири косъма на устната и се мисли за мъж.

— Четири косъма и рицарство. Не забравяй, че той сега е сир Лансел. — Тирион знаеше, че сир Джейслин нямаше да го повика, освен ако работата не е изключително важна. — Първо трябва да видя какво иска Байуотър. Уведоми сестра ми, че ще я посетя, като се върна.

— Няма да й хареса — предупреди Брон.

— Хубаво. Колкото по-дълго чака Церсей, толкова повече ще се ядоса, а гневът я прави глупава. Предпочитам ядосаните и глупавите пред спокойните и умните. — Тирион метна плаща в носилката и Тимет му помогна да се качи.

Пазарният площад зад Портата на боговете в обичайни времена гъмжеше от селяни, дошли да продават зеленчуци, но сега бе почти празен. Сир Джейслин го посрещна при портата и вдигна стоманената си ръка в отривист поздрав.

— Милорд. Вашият братовчед Клеос Фрей е тук. Дошъл е от Речен пад под мирно знаме с писмо от Роб Старк.

— Мирни условия ли?

— Така казва.

— Милият ми братовчед! Заведете ме при него.

Златните плащове бяха затворили сир Клеос в стаичка без прозорци в стражевата сграда. Щом влязоха, той стана.

— Тирион, ти си най-желаната гледка за очите ми.

— Не го чувам много често, братовчеде.

— Церсей с теб ли е?

— Сестра ми е заета с други неща. Това ли е писмото на Старк? — Взе го от масата. — Сир Джейслин, можете да ни оставите.

Байуотър кимна и излезе.

— Помолиха ме да предам предложението на кралицата регент — каза сир Клеос, след като вратата се затвори.

— Ще го занеса. — Тирион хвърли око на картата, която Роб Старк беше приложил към писмото си. — Всичко с времето си, братовчеде. Изглеждаш изнемощял и отслабнал. — Всъщност изглеждаше много по-зле.

— Да. — Сир Клеос се отпусна на пейката. — В речните земи е лошо, Тирион. Около Окото на боговете и особено по кралския път. Речните лордове горят нивите си, за да ни изнемощят, а тиловите отряди на баща ви палят всяко село, което завземат, и избиват простолюдието.

Такъв си беше законът на войната. Кланица за простолюдието, докато знатните се държат един друг в плен заради откуп. „Припомни ми да благодаря на боговете, че съм се родил Ланистър.“

Сир Клеос прокара длан по кафявата си коса.

— Въпреки че бяхме под мирно знаме, два пъти ни нападнаха. Вълци в ризници, жадни да посекат всеки, който е по-слаб от тях. Само боговете знаят на чия страна са започнали, но сега действат само на своя глава. Изгубихме трима и два пъти по толкова са ранени.

— Какви са вестите за противника? — Тирион отново насочи вниманието си към условията на Старк. „Момчето не иска прекалено много. Само половината кралство, да освободим пленниците си, заложниците да върнем, меча на баща му… ах, да, и сестрите му.“

— Момчето си седи безгрижно в Речен пад — каза сир Клеос. — Мисля, че се страхува да излезе срещу баща ти на бойното поле. Силите му отслабват с всеки ден. Речните лордове го оставиха, всеки се върна да си пази земите.

„Това ли целеше баща ми?“ — Тирион нави картата на Старк.

— Тези условия няма да минат.

— Ще се съгласиш ли поне да замените момичетата на Старк срещу Тион и Вилем — попита с надежда сир Клеос.

Тион Фрей беше по-малкият му брат.

— Не — отвърна Тирион спокойно. — Но ще предложим наш вариант за размяна на пленници. Нека да се посъветвам с Церсей и съвета. Ще те върнем в Речен пад с нашите условия.

Тази перспектива явно не зарадва рицаря.

— Милорд, не вярвам, че Роб Старк ще се примири лесно. Лейди Кейтлин иска този мир, а не момчето.

— Лейди Кейтлин иска дъщерите си. — Тирион се надигна от пейката с писмото и картата в ръка. — Сир Джейслин ще се погрижи да получиш храна и легло. Изглежда, имаш ужасна нужда от сън, братовчеде. Ще те повикам, след като научим повече.

Намери сир Джейслин при крепостта — гледаше учението на новобранците долу на плаца. При толкова много търсещи убежище в Кралски чертог не липсваха желаещи да се включат в Градската стража срещу пълен корем и сламеник в казармените бараки, но Тирион не хранеше илюзии колко ще ги опазят тези техни дрипави „бранители“, когато се стигнеше до битка.

— Добре направи, че ме повика — каза Тирион. — Сир Клеос го оставям в твои ръце. Настанете го добре.

— А ескортът му? — попита командирът.

— Дайте им храна и чисти дрехи и намерете някой майстер да се погрижи за раните им. Но да не излизат в града, ясно? — Никак нямаше да е добре истината за условията в Кралски чертог да стигнат до ушите на Роб Старк в Речен пад.

— Ясно, милорд.

— А, и още нещо. Алхимиците ще пратят големи количества от глинените гърненца на всяка от портите. Трябва да ги използвате да обучите хората, които ще действат с огнехвъргачите. Пълнете гърнетата със зелена боя и ги карайте да тренират зареждане и хвърляне. Всеки, който разлее и оцапа, да се сменя. След като свикнат с гърнетата с боята, заменете я с масло за лампи и ги накарайте да отработят запалване и хвърляне, докато горят. След като научат и това, без да се изгарят, може би ще са готови и за адския огън.

Сир Джейслин се почеса по бузата със стоманената си ръкавица.

— Умна мярка. Макар че на мен хич не ми харесва тая пикня на алхимиците.

— И на мен. Но използвам каквото ми се даде.

След като се върна в носилката си, Тирион Ланистър дръпна перденцата и пъхна под лакътя си една от възглавничките. Церсей щеше да е недоволна, че е присвоил писмото на Старк, но баща му го беше пратил тук за да управлява, а не да угажда на Церсей.

Струваше му се, че Роб Старк му предлага златен шанс. Момчето нека си седи в Речен пад и да бленува за лесен мир. Тирион щеше да отговори със собствените си условия, давайки на „Краля на Севера“ само толкова, колкото да подхранва бляновете му. Сир Клеос нека да търка кокалестия си фрейски задник напред-назад, разнасяйки предложения и контрапредложения. През това време братовчед им сир Стафорд щеше да обучава и снаряжава новата си войска, която бе събрал при Скалата на Кастърли. Станеше ли готов, двамата с лорд Тивин щяха да премажат и Тъли, и Старк наведнъж.

„Де да бяха и братята на Робърт толкова сговорчиви.“ Колкото и мудно да напредваше, Ренли Баратеон все пак настъпваше на североизток с огромната си южняшка войска, а почти не минаваше нощ, без Тирион да тръпне, че може да го събудят с вестта, че лорд Станис е навлязъл с флотата си през устието на Черна вода. „Е, изглежда, разполагам с прилични запаси от адски огън, но все пак…“

Врявата по улицата прекъсна тревогите му. Тирион надникна предпазливо между завеските. Минаваха през Обущарския площад и се беше струпала внушителна тълпа, за да слуша бръщолевенето на някакъв пророк. По мръсния му халат от небоядисана вълна и конопеното въже за колан личеше, че е от просещите братя.

— Поквара! — изкрещя пронизително пророкът. — Дойде предупреждението! Вижте бича на Отеца! — Той посочи набъбналата вишневочервена рана в небесата. Беше застанал така, че далечният замък на Високия хълм на Егон се падаше точно зад гърба му, със зловещо надвисналата над кулите му комета. „Сцената е избрана хитро“ — отбеляза Тирион. — Подули сме се, ще се пръснем от поквара и гнъс! Брат със сестра се сношава в кралско ложе и плодът на скверното смешение подскача из палата по свирката на извратена дяволска маймунка. Знатни дами мърсуват с глупци и раждат чудовища! Великият септон дори е забравил боговете! Къпе се той в уханни води и се тъпче със змиорки, докато народът му мре от глад! Гордостта се зачита над молитвата и червеи властват в нашите замъци, златото е всичко… но стигаа!!! Гнилото лято е в края си и Курвенският крал бе поразен! Когато го разпра глиганът, страшна воня се вдигна към небесата и хиляда змии изпълзяха от корема му, съскаха и хапеха! — Пръстът му отново се изпъна към кометата и замъка. — Ето го, иде Предтечата! Очистете се, крещят боговете, та да не бъдете очистени! Окъпете се във виното на добродетелта, че да не бъдете окъпани в огън. В огън!!!

— Огън! — отекнаха няколко гласа от тълпата, но насмешливите дюдюкания ги заглушиха и това утеши Тирион. Той нареди да продължат и носилката пое като кораб през бурно море с ескорта Горени мъже отпред да разчистват пътя. „Извратена дяволска маймунка, как пък не!“ Виж, за Върховния септон нещастникът беше прав. Какво му беше казал за него Лунното момче вчера? „Благочестив човек, който толкова почита Седемте богове, че на всяко ядене изяжда по едно блюдо за всеки.“ Споменът за шегата на глупака го накара да се усмихне.

Беше доволен, че стигна до Червената цитадела без повече инциденти. Докато се качваше към покоите си, се чувстваше много по-обнадежден, отколкото сутринта. „Време. Само време ми трябва, за да наместя всичко. Веднъж да ми я направят веригата…“ Отвори вратата на солария си.

Церсей се извърна от прозореца и дългите й поли се завъртяха по нежните й бедра.

— Как смееш да пренебрегваш заповедите ми!

— Кой те пусна в кулата ми?

— Твоята кула? Това е кралският замък на моя син.

— Казаха ми го. — Не му стана никак весело. На Кроун щеше да му стане още по-тъжно. Днес трябваше да пазят Лунните братя. — Впрочем тъкмо се канех да дойда при тебе.

— Нима?

Той тръшна вратата след себе си.

— Не ми ли вярваш?

— Никога, и с основание.

— Съкрушен съм. — Тирион се заклати към масата да си налее вино. Не знаеше по-сигурен начин да ожаднее човек от това да си говори с Церсей. — Ако с нещо съм те засегнал, бих искал да знам.

— Ти си един отвратителен дребен червей. Мирцела е единствената ми дъщеря. Наистина ли си въобразяваш, че ще се съглася да я продадеш като чувал овес?

„Мирцела — помисли той. — Е, значи това яйце се измъти. Да видим сега какъв е цветът на пиленцето.“

— Чак като чувал овес едва ли. Мирцела е принцеса. И бих казал, че е родена точно за това. Или се каниш да я омъжиш за Томен?

Ръката й замахна, изби чашата от ръката му и я плисна на пода.

— Брат или не, само за това би трябвало да наредя езика да ти изтръгнат. Аз съм регентът на Джофри, не ти, и аз казвам, че Мирцела няма да бъде пратена на онзи дорнец така, както мен ме пратиха на Робърт Баратеон.

Тирион изтърси капките вино от пръстите си и въздъхна.

— Защо не? В Дорн тя ще бъде в много по-голяма безопасност, отколкото тук.

— Ти наистина ли си пълен невежа, или просто си извратен? Знаеш не по-зле от мен, че Мартелови нямат основания да ни обичат.

— Мартелови имат всички основания да ни мразят. Въпреки това очаквам да се съгласят. Омразата на принц Доран към дома Ланистър датира от цяло поколение, но дорнците враждуват с Бурен край и Планински рай от хиляда години, а Ренли е приел съюза на Дорн като нещо подразбиращо се. Мирцела е на девет години, Тристан Мартел — на единадесет. Предложил съм да се венчаят, когато тя навърши четиринадесет. Дотогава тя ще бъде почетен гост в Слънчевото копие под закрилата на принц Доран.

— Заложничка — каза със стиснати устни Церсей.

— Почетна гостенка — настоя Тирион. — И подозирам, че ще се отнасят с нея много по-вежливо, отколкото Джофри със Санса Старк. Наумил съм да изпратя с нея сир Арис Оукхарт. С един рицар от Кралската гвардия като неин заклет щит никой няма да забравя коя е тя всъщност.

— Голяма полза, че сир Арис ще отиде с нея, ако Доран Мартел реши, че смъртта на дъщеря ми ще измие тази на сестра му.

— Мартел е човек с чест и няма да посегне на едно деветгодишно момиченце, особено ако е толкова сладко и невинно като Мирцела. Докато той я държи, ще има основания да разчита на верността ни, а условията са твърде щедри, за да откаже. Предложил съм му също така убиеца на сестра му, място в съвета, няколко замъка край Блатата…

— Твърде много. — Церсей закрачи из стаята, неспокойна като лъвица, полите й се вихреха около бедрата. — Твърде много си предложил и при това без съгласието ми.

— Става дума за принца на Дорн все пак. Ако бях предложил по-малко, щеше да се изплюе в лицето ми.

— Твърде много е! — настоя Церсей ядно.

— А ти какво щеше да му предложиш, цепката между краката си ли?

Този път успя да види плесника. Главата му се отплесна на една страна и вратът му изпука.

— Мила, мила сестричке — каза той, — обещавам ти, това посягане ти е последното.

Сестра му се изсмя.

— Не ме заплашвай, дребосък! Да не мислиш, че писмото на баща ни те пази? Къс хартия. Едард Старк също имаше къс хартия — нима му помогна нещо?

„Едард Старк нямаше Градската стража — помисли Тирион, — нито моите хора от клановете, нито наемниците на Брон. Аз ги имам.“ Или поне се надяваше. Че може да се довери на Варис, на сир Джейслин Байуотър и на Брон. Лорд Старк вероятно си беше имал своите заблуди.

Но нищо не каза. Разумният човек не излива адски огън върху мангала. Вместо него си наля вино в нова чаша.

— Смяташ ли, че Мирцела ще е в безопасност, ако Кралски чертог падне? Ренли и Станис ще набучат главата й над портата до твоята.

А Церсей заплака.

Тирион Ланистър едва ли щеше да се изненада повече, ако беше влязъл самият Егон Завоевателя, яхнал дракон и жонглиращ с лимонов пай. Не беше виждал сестра си да плаче, откакто бяха деца в Скалата на Кастърли. Пристъпи неловко към нея. Когато сестра ти се разплаче, очаква се да я успокоиш… но това беше Церсей! Протегна колебливо ръка към рамото й.

— Не ме пипай! — изсъска тя и се отдръпна. Не трябваше да го боли, но го заболя повече от плесника. Със зачервено лице и толкова разгневена, колкото и изплашена, Церсей си пое дъх. — Не ме гледай… недей… не и това… не и ти.

Тирион учтиво обърна гръб.

— Не исках да те плаша. Обещавам ти, нищо лошо няма да се случи на Мирцела.

— Лъжец — изплака тя. — Не съм дете да ме утешават с празни обещания. Каза ми, че и Джайм ще освободиш. Е, къде е той?

— В Речен пад, предполагам. Жив и здрав и под стража, докато не измисля начин да го освободя.

— Трябваше да се родя мъж — изсумтя Церсей. — Тогава нямаше да имам нужда и от двама ви. Всичко това нямаше да се случи. Как можа Джайм да позволи да бъде пленен от онова момче? И татко, разчитах на него с цялата си глупост, но къде е той сега, когато ми трябва? Какво прави?

— Война прави, какво.

— Зад стените на Харънхъл? — каза тя с презрение. — Странен начин да се воюва. Поразително прилича на криене.

— А ти погледни още веднъж.

— Как другояче да се нарече? Баща ни си седи в един замък, Роб Старк в друг, и никой от двамата не прави нищо.

— Има седене и седене — каза Тирион. — Всеки от тях чака другият да предприеме ход, но лъвът е неподвижен, настръхнал, опашката му помръдва, докато фавнът е смразен от страх и вътрешностите му са омекнали. Накъдето и да побегне, лъвът ще го хване, и той го знае.

— И ти си сигурен, че татко е лъвът?

Тирион се ухили.

— Вижда се на всички наши знамена.

Тя пренебрегна шегата.

— Ако баща ни беше пленен, Джайм нямаше да си седи така безгрижно, гарантирам ти го.

„Джайм щеше да разбие на кървави мръвки войската си в стените на Речен пад, та ако ще Другите да вземат всичките им шансове. Той никога не е имал търпение, не повече от теб, мила сестричке.“

— Не всички от нас могат да са толкова смели като Джайм, но има и други начини да се печелят войни. Харънхъл е як и с добро разположение.

— А Кралски чертог не е, както и двамата знаем много добре. Докато татко си играе на лъв и фавн със Старкчето, Ренли настъпва по Пътя на розите. Всеки ден може да се появи пред портите ни!

— Градът няма да падне за един ден. От Харънхъл по кралския път походът е в права линия и се стига бързо. Ренли няма още да е вдигнал обсадните си машини, когато татко го подхване отзад. Неговата войска ще е чукът, а градските стени — наковалнята. Картинката ще е прелестна.

Зелените очи на Церсей се впиха в него, тревожни и в същото време жадни за уверения, с които да я подхрани.

— А ако Роб Старк също тръгне?

— Харънхъл е твърде близо до бродовете на Тризъбеца, за да може Рууз Болтън да прехвърли пехотата и да се присъедини към конницата на Младия вълк. Старк не може да продължи към Кралски чертог преди да превземе първо Харънхъл, а дори с Болтън няма да е достатъчно силен, за да го направи. — Тирион пробва най-печелившата си усмивка. — Междувременно татко преживява в тучните речни земи, докато чичо ни Стафорд трупа пресни сили при Скалата.

Церсей го изгледа недоверчиво.

— Откъде знаеш всичко това? Татко ли ти каза за намеренията си преди да те изпрати тук?

— Не. Просто погледнах една карта.

В погледа й отново се изписа презрение.

— И всяка думичка от всичко това се е пръкнала в уродливата ти глава, така ли, Дяволче?

Тирион цъкна с език.

— Мила сестрице, питам те, ако не бяхме в печеливша позиция, защо Старките щяха да предлагат мир? — Чак сега извади писмото, донесено от сир Клеос Фрей. — Младият вълк ни е пратил условия, както виждаш. Неприемливи условия, разбира се, но начало все пак. Ще си направиш ли труда да ги погледнеш?

— Да. — И само за миг отново се превърна в кралица. — Как стана така, че попаднаха в твоите ръце? Трябвало е да дойдат при мен.

— Че за какво друго е Ръката, ако не да ти връчва разни неща? — Тирион й подаде писмото. Бузата му още пареше от плесника й. „Половината ми лице да нашари, цената е малка за съгласието й за дорнския брак.“ Усещаше, че вече ще го получи.

И още нещо в добавка. Знанието за един осведомител… Това, виж, беше плодчето в сладкиша.