Само напред

Девет

Гледахме се така няколко секунди. Наподобявахме някаква странна скулптура със заглавие „Пат“, „Отслабване на напрежението“ или „Двама с оръжия един срещу друг“.

Поне се успокоих за Спенгъл. Стоеше между мен и канапето. Сякаш охраняваше жената и понеже добре го познавам, мога да ви кажа със сигурност, че си беше така. Опитах се да намеря начин да задам въпроса, който ми се въртеше в главата, но не можах. Вместо това отпуснах ръката си с пистолета.

— Зенда, добре ли си?

Тя изпусна оръжието. Изглеждаше много доволна, че ме вижда. После кимна бързо два пъти и избухна в сълзи. Спенгъл се отдръпна встрани и ме допусна да мина до канапето. Разтворих ръце. Тя се притисна към мен.

След миг се отдръпнах леко, за да се освободя от пистолета си. Зенда изхлипа и ме прегърна още по-силно.

— Всичко е наред — казах й нежно. — Никъде няма да ходя. — Преместих се на канапето и положих главата й на гърдите си. Притиснах я колкото й се искаше, а това означава дяволски силно. Спенгъл ни хвърли един поглед, наостри уши без никаква причина и излезе от стаята. Правилно бе решил, че това си е моя работа и той е освободен от задължения.

Останахме така известно време. Полюлях Зенда като малко дете, погалих я по главата. Тя ме беше обгърнала с ръце и бе допряла горещото си лице във врата ми. Спенгъл бе прав: това беше моя работа.

Не съм ви казвал всичко за Зенда, а това, което съм ви казвал, може да не е истина. Засега ще ви кажа следното: аз съм единственият, който познава момичето под външността на помощник-шеф на Да Направим Нещата Особено Бързо от Центъра, единственият, който е бил допускан някога близо до нея. Тя не излизаше често. Радвах се да я видя. Защото, ако има човек, за който бих дал живота си, това е тя. Зенда го знае и аз съм доволен от това.

Минути по-късно тя се изправи до мен със зачервени очи, но успокоена. Не й зададох никакви въпроси. Никога не го правя. Зная, че тя и сама ще им отговори, когато е готова.

След малко въздъхна тежко и се усмихна. Погледна ме.

— Получих съобщението ти.

— Нещата изглеждаха зле тогава.

Някой се изкашля откъм вратата и ние се отдалечихме един от друг. Окланд стоеше смирено там, в тъмнината.

— Съжалявам, че ви се натрапих — каза той. — Но мога ли да приема, че всичко е наред?

Засмяхме се. Жената до мен стана отново Зенда Рен, страшно всеможещо динамо, а малкото момиченце се скри някъде надълбоко. Но тайничко тя силно стискаше един от пръстите ми в ръката си като спомен, че момичето е било тук. Спенгъл се показа иззад Окланд. Следваше някаква зигзагообразна пътека, която само котките биха могли да видят.

— Това твоят котарак ли е? — прекрачи внимателно прага Окланд.

— Да. Това е Спенгъл.

— Той ме доведе дотук. Лежах с лице на пода в коридора и се чудех какво става. Изведнъж един котарак се покачи на главата ми. Станах и той ме поведе насам. — Действащия се наведе и погъделичка Спенгъл зад ухото. — Сигурно е много умен.

— Това е нищо — погледнах Зенда. — Подредил е апартамента, докато ме нямаше.

Тя се усмихна и стисна още по-силно пръста ми. Прииска ми се да я прегърна и да й кажа нещата, които никога не й бях казвал. Но не го направих. Времето за това отдавна бе отминало и то поради моя вина.

— Това е Зенда Рен — представих я на Окланд. — Тя също е от Центъра.

— Много ми е приятно — приближи се той да се здрависа. Наложи се тя да пусне пръста ми. Рано или късно щеше да се случи. Беше време да се раздвижим, да подредим нещата, да продължим. Както винаги. — Кой Департамент?

— Да Направим Нещата Особено Бързо — отговори Зенда. — Помощник-шеф на Да Ускорим Реално Работата.

— Реално? — впечатли се Окланд. Беше готино от негова страна. Зенда беше на високо ниво, но Окланд бе с двайсет степени над нея в централния департамент на Центъра. — Фел Окланд.

— Знам. За съжаление аз изпратих Старк след вас.

— О — отвърна той и тук разговорът замря за известно време.

Стана следобед. Ние все още стояхме на пода във всекидневната. Междувременно аз и Окланд бяхме взели по няколко ужасно дълги и възстановяващи душа. Проверих си пощата. Не открих нищо друго освен изрезка от вестник, изпратена от Джи, в която се съобщаваше, че той и Снед контролират още по-голяма част от Червения Квартал. Хапнахме. Всъщност, бяхме направили всичко, което можехме, за да избегнем подновяване на предишния разговор.

— Ами — подхванах с нежелание, но знаех, че аз трябва да го направя. — Предполагам и двамата се чудите защо исках да се срещнете точно тук. — Слаба работа, знам, но нямам текстописец да ми помага. Сам се справям.

И двамата се усмихнаха напрегнато, но нищо не казаха. Подготвях се да задам няколко директни въпроса. Тогава Зенда проговори.

— Тук съм поради две причини — млъкна. След един дълъг миг продължи: — Първо, защото се страхувах, че може да не се върнеш. Когато получих съобщението ти, ами, изплаших се. Поисках да дойда тук.

Кимнах.

— Но има и друга причина. Исках да говоря с теб, Старк, а знаех, че не мога да го направя в Центъра.

— За какво?

— Всъщност не знам точно. Това, което ми е известно е, че в Центъра става нещо, нещо странно.

— Както когато бях последния път?

— Да, но по-лошо. Когато ме попита какво става, не знаех какво да ти кажа. Няма нещо определено, което да посоча. Само някакво чувство за нестабилност. Трудно е да се опише. В Центъра заетостта си има ритъм. А ето, че става неспокойно, липсва синхронът. Променят се, отменят се срещи в последната минута. Хората са недостъпни и… — тя млъкна.

— И какво?

— Намерих това на бюрото си — тя бръкна в джоба си и извади метална кутийка. Отвори я и ми подаде нещо сиво с размерите на грахово зърно. — Знаеш ли какво е това?

— Да — кимнах аз. — Знам. А ти?

— Известно ми е само, че не съм го поставяла там. Но мисля, че мога да се сетя. Затова и го донесох в кутията.

— Права си. Това е шпионаж — казах аз. Окланд беше онемял, сочеше нервно към кутийката. — Всичко е наред — уверих го. — Не знаеш колко добре е изолиран този апартамент. Могат да влязат в кухнята и да не ни хванат.

— Често ли се случват такива неща? — изненада се той.

— Не. Това ми е работата, спомни си. Зенда, не знаеш ли защо може да искат да шпионират офиса ти?

— Има само една по-особена задача, в която съм замесена — тя избягваше да поглежда Окланд. — Дарв постоянно виси в Департамента. Трябва да има нещо общо с това. Трябва. Аз не съм направила нищо лошо. Наистина.

Тя бе разстроена. Смисълът на живота й бе да влезе в Центъра. Замислих се, станах и отидох до бюрото си, където пазя важните неща. Там те не се губят, когато Гравбенда се развали. Губя ги само ако забравя, че съм ги поставил там за сигурност.

Случайно намерих Бъг Анели — уред, голям колкото буболечка. Сложих го на бюрото върху уреда.

— Здрасти, Старк. От дълго време не сме се виждали. — За съжаление Бъг Анели може да говори.

— Здрасти, Бъг. Какво ще ми кажеш за това чудо?

— TX77 — уред за подслушване, версия на харддиска 4.5, фърмуер 3.4, софтуер 5.1.

— Да… Нещо друго?

— Малък е.

— Бъг…

— Шегувам се, естествено. Ами, странен е.

— Какъв е?

— Всъщност не е 5.1, 5.1.3 е.

Въздъхнах. Бъг Анели не бе частично плащане като Гравбенд, но беше също толкова изнервящ.

— Схваща — каза Зенда.

— Много интересно всъщност — озъби се Бъг.

— Защо? — стараех се да бъда търпелив.

— Няма да ти кажа сега.

— Бъг…

— Не. Очевидно съм доста досаден. Няма да ви губя времето.

— Кажи ни!

— Не.

— Бъг, кажи ми или ще те изхвърля от шибания прозорец.

— Няма да го направиш.

— Така си мислиш.

— Е, добре. Софтуерът на уреда е по-особен. Изпраща сигнали директно към правителството на департамент в АИЦ. Необикновено. Много, изключително странно. Наистина, невероятно необик…

— Добре.

— Искате ли да знаете към кой департамент? — запита скромно Бъг.

— Да Направим Нещата Особено Бързо?

Последва мълчание.

— След като сте знаели през цялото време — изкрещя машинката, — защо тогава ме мъчите толкова време?

— Някой от моя Департамент ме шпионира? — прошепна озадачена Зенда.

— Няма да търпя това, да знаете — наду се Бъг Анели, но никой не му обърна внимание.

— Предполагам — обърнах се аз към Зенда и Окланд, — че някъде по горните етажи на Центъра стои една проблясваща кутийка. Нищо лошо не си направила, Зенда: най-обикновено наблюдение.

— Можеше да ви кажа какво ли не. — Бъг продължаваше да мърмори.

— Но защо? — отчая се Зенда. — За какво? И сега като си помисля, защо вие двамата сте тук, а не в Центъра?

— Можеше да ви подведа.

— Бъг — заобиколих уреда, — ще млъкнеш ли?

— Накарай ме!

— Млъквай, желязо такова! — изкрещя Зенда. — Или аз ще те изхвърля през прозореца.

— О, страхотно. Ето ти мотивирано решение на ситуацията, нали? — мърмореше Бъг Анели. — Ако така ръководиш Департамента си, нищо чудно, че те шпионират.

— Правилно — изкрещя Зенда и тръгна към бюрото.

— Не исках да кажа това! Старк, помощ!

Пресегнах се и пъхнах уреда в чекмеджето.

— Мисля, че е време да си поговорим — казах аз и погледнах Окланд. Той сведе поглед и кимна. Забелязах, че ефектът на освежаване от душа е бил временен. Той изглеждаше ужасно.

— Старк? — чухме приглушен глас от чекмеджето.

— Да?

— Забрави Буболечката си. — Отворих чекмеджето и машинката изплю уреда във въздуха. Не успях да го хвана и трябваше да го вдигна от пода, но спокойно затворих чекмеджето под тихото кискане на машинката. Пазя си правото да изхвърля копеленцето от прозореца при изключителен случай.

Направихме си кафе. Настанихме се удобно. И започнахме.

— Роден съм в Центъра и съм живял там през цялото време — започна Окланд. — Днес на връщане видях повече Квартали, макар и отдалеч, отколкото през целия си живот досега. Всеки ден съм се потил, работил съм, старал съм се за Центъра. — Той млъкна, сякаш не знаеше как да продължи. — Старк знае как влязох в Стабилния. Също знае, че нямах и представа как ще изляза оттам.

— Чакай, чакай, чакай — сепна се Зенда. — Как си влязъл?

— Да.

— Няма никаква банда, Зенда — отговорих аз.

— Никаква банда?

— Не — отговори Окланд. — Сам го направих. Просто заминах.

Зенда бе абсолютно поразена. Хората не напускат Центъра просто така. Ако си прекарал целия си живот в борба да стоиш начело на хората, които искат да заемат мястото ти, не може да си тръгнеш просто така. Някой ще седне на бюрото ти пет минути след като заминеш. Много Действащи направо спят на бюрата си, за да са напълно сигурни, че никой няма да се промъкне там през нощта. Окланд я разбра.

— Не можеш да го проумееш, знам, както и всеки друг Действащ. И така: бях отвлечен. Това е единственото смислено обяснение и затова всички вярват в него.

— Почти всички — казах аз. Не знам какво се случва при такива разговори, но всеки си стои на стола и говори със стегнати изречения.

— Да — въздъхна той. — Има хора, които от самото начало са разбрали, че не съм отвлечен. Точно един от тях ти е възложил тази задача, Зенда. Г-н В знаеше как и защо съм заминал.

— Чакай малко — обади се Зенда. — Г-н В е знаел, че не си бил отвлечен? Тогава защо ми каза, че си? Защо ми даде тази задача?

— Защото не е знаел къде съм, а е искал да ме намери. Най-лесното е било да каже, че съм отвлечен. Така е мотивирал хора да излязат и да ме открият.

— Бях се зачудил — отбелязах аз — защо ще отвлекат точно висш Действащ. Какво толкова притежава Центъра, което да представлява интерес за някой друг? Нищо не ми хрумна, но си казах, че не съм мислил достатъчно по въпроса.

— Но г-н В щеше да ми каже, че просто си заминал — ядоса се Зенда. — Защо да не ми се довери? Това не би било от значение за мен. Аз си върша работата. Ако трябва да се открие някой, значи ще го открия.

— Защото си щяла да зададеш въпроси. Спомни си как реагира като ти казах, че просто съм заминал. Можеше и да не го попиташ каква е целта, но щеше да си кажеш все пак, че е странно. Ти и така си забелязала, че нещо странно става в Центъра. А можеше да го забележиш и още по-рано, ако се бе оглеждала.

Действащият отново млъкна. Реших, че е време да направим план по темата. Денят се изнизваше. Не знаех с какво извинение Зенда се е измъкнала от Центъра, но то не можеше да продължи вечно.

— Добре — казах аз. — Има три важни въпроса. Защо замина? Защо те търсят? Бързо, Окланд. — Не исках да притискам стареца. Изглеждаше болнав и знаех, че малко му трябва да рухне. Но от друга страна, трябваше да го направя точно поради тези причини. Бяха изминали почти пет часа, откакто слязохме от покрива. Стъмваше се. Ако нямаше да довърша работата, която ми бе възложена, исках да знам какво друго щеше да се случи, и то скоро.

— Това са само два въпроса — чух приглушен глас от чекмеджето. — Глупак.

— Млъквай и се изключвай — разпоредих се аз. — По който начин искаш.

— Какъв е третият въпрос? — запита Окланд.

— По-късно — казах аз.

— Не го е измислил още — щракна Бъг Анели. — Опитва се да изглежда умен.

Станах, отворих чекмеджето, изключих машинката като я ударих в бюрото, но не чак толкова силно, че да я счупя. Понякога е полезна и най-вече искам да е в добро състояние, когато я изхвърля през прозореца.

Много по-късно разбрах, че е трябвало да задам четири въпроса. Ако го бях разбрал тогава, нещата можеше да тръгнат по друг начин. Но не бях.

— Добре — кимна Окланд. — Защо заминах? Напуснах Центъра, защото не желаех да продължавам да се правя, че не забелязвам нищо от това, което става последните години там. Зенда, чувала ли си за лекарството Дилигенц?

И двамата бяхме чували. Някои Действащи хлапета, които искат да могат всичко на всяка цена и драпат нагоре по йерархията, го вземали от време на време. Беше нелегално, но какво не е?

— Да — отговори тя сковано. — Казват, че те прави по-усърден. — Усмихнах се. Зенда не обича лъжите, никога не си е падала по тях.

— Наистина е така — отвърна мрачно Окланд. — Не много и не за дълго, но има леко въздействие. Появило се е по някое време и някои, които заемат по-важни постове в Центъра, го използват цял живот. Точно лекарството им е помогнало да се издигнат. Има тесен кръг хора, които го използват и контролират. Дават го на онези, които искат да издигнат. За съжаление Центъра не е вече класа на най-умните, от дълго време не е.

Не бях безкрайно изненадан да чуя това, но видях, че със Зенда не е така. Не беше наивна, а само вглъбена. Работи много, за да влезе в Центъра, харесваше го като цяло, гордееше се със способностите си. Знаех, че ще мине време, преди да възприеме истината за Квартала, за това как всъщност действа. Чудех се дали ще го приеме отново.

— Но има и по-лошо — продължи Окланд оживено. — Разбрах как го правят и реших, че ми е достатъчно. Защо някои са по-умни от другите? Защо някои хора отчаяно се борят за успех? Отчасти успехът е умствен, но също е и психологически, химически успех. Дилигенц се прави от екстракт от човешки мозък.

Зенда онемя, аз също бях леко шокиран. Не много, но малко. Казах ви, виждал съм доста неща.

— Винаги се е знаело, че наркотика го купуват от Червения, но това не е вярно. Екстракта го купуват отвън, но наркотика го произвеждат в Центъра.

— Откъде го вземат?

— От Стабилния.

Отметнах си един въпрос, който бях заделил за по-късно. Ето защо Властите на Стабилния купуваха мощни компютри и нови технологии. Зенда не можа да отреагира.

— Те извличат част от човешките мозъци?

— Процедурата не е сложна и не причинява на „донора“ физическа болка. Те просто не са усърдни и енергични, както преди. Кротки са.

— А именно това — добавих аз — целят Властите.

— Точно така. Напълно се покрива с желанията на Властите. Трансплантация на усърдие. Онези, които не искат хората им да го притежават, продават на онези, които желаят обратното. Идеално.

— Отвратително е — проговори бясна Зенда.

— Но сега инженерите са постигнали нещо ново — Дилигенц II. По-силен е, действа по-дълго време и изисква малко по-различен вид екстракт. Пак не убива донора, но го превръща в гнил зеленчук. А никой вече не си пада по гнили зеленчуци, особено в Стабилния. Не могат да си позволят излишен боклук. Повече не можех да намеря извинение за това обричане на хора. И заминах.

— Отговори на втория въпрос — отбелязах аз. — Те си мислят, че ще ги натопиш.

— Да — повдигна рамене той.

— Ще го направиш ли?

Действащия въздъхна. Отпуснат на стола, той изглеждаше много стар и уморен.

— Пред кого? Главният Действащ знае какво става, но е стар и иска да си остане Главен Действащ. Г-н В е заел достатъчно здрави позиции да го свали, ако създаде проблем. А на кого му пука извън Центъра? Никой няма власт над Центъра или над някой друг. Г-н В и съмишлениците му вече са постигнали споразумение със Стабилния и още няколко други Квартала. Няма смисъл да се обърна към Стабилния, Шан2 или Идилия, защото Властите там са в играта.

— Идилия? — извика Зенда. — Идилия е част от това? Не, не, не.

Опитах се да успокоя Зенда, но не се справих добре — аз самият не бях на себе си. Бил съм в доста Квартали, пътувал съм. Но Идилия е специално място поради много причини. Не прилича на никое друго. Стар Квартал, където хората идват и си отиват мирно и тихо. Не ги е грижа за никого, не спорят с никого. Единственото, което искат, е да ги оставят на мира и да бъдат учтиви и възпитани един към друг. Знам, че звучи странно, но е така.

— Все още не — отговори бързо Окланд. — Засега Центъра е използвал само Стабилния и Шан. Но Дилигенц II ще се нуждае от повече донори, а Идилия е пред фалит. Никога не съм бил там. Чувал съм, че било много хубаво, но…

— Много хубаво? — извика Зенда. — Там е домът ми. Там съм израснала. Така е, кажи му, Старк…

— Идилия не е в състояние да се издържа повече — заключи Окланд. — Центъра заплашва, че ще си поиска заема за оборудването, внесено от Нацисткия. Идилия ще се разори, ако това стане. Нямат избор.

Зенда не можеше да си намери място. Изчаках. Знаех какво ще последва. Подозирах го от известно време. Всъщност, откакто бях разбрал, че няма никаква банда, предчувствах, че нещо подобно затъмнява хоризонта ми. Аз не търся работа. Тя сама ме открива. Ето защо животът ми е толкова живописен, богат на заредени с мъка събития. Зенда се обърна към мен. Знаех, че ще го направи.

— Разбира се, че имат. — Сега имат.

Погледнах я и се усмихнах. Както ви казах, понякога се налага да избирам, понякога — не. Странното е, че да се бориш за правдата не винаги носи усещане за избор. По принцип избираме лошите неща в живота, добрите идват сами и ни повличат. Странното е, че добротата никога не се изтърква.

— Ще се постарая.

Тя засия красиво и докосна ръката ми.

— Ще направя всичко, което мога — каза тя. — Кажи ми какво да направя и ще го направя.

Окланд ни погледна безизразно.

— За какво говорите?

— Ще спрем това.

Действащия поклати безнадеждно глава.

— Не можете. Те са силни и няма да спрат. Не знаете с кого си имате работа.

— Нито пък те — ожесточи се Зенда и кимна към мен. Това погали самочувствието ми. Постарах се да изглеждам достойно за оказаното доверие, но силата ми не е в мимиката, а и не очаквах да го впечатля, все още не. Окланд ни гледа мрачно известно време, после поклати глава.

След малко Действащия се отпусна от топлината и сигурността на апартамента и заспа на канапето. Ние със Зенда тихичко се измъкнахме в кухнята да не му пречим. Поръчах пица по видеофона. Телефонистката се стъписа от количеството, което поръчах, но накрая успях да я убедя, че говоря сериозно.

— Какво ще стане сега, Старк? — попита ме тихичко Зенда като свърших.

— Трябва да се върнеш в Центъра — казах аз — и да вземеш буболечката със себе си.

Тя помръкна, но не възрази. В подобни случаи винаги се вслушва в думите ми. Е, почти винаги.

— Трябва да я върнеш на мястото, откъдето си я взела и да се надяваш, че никой не е проверявал междувременно.

— Ами ако са проверили?

— Бъди хитра. Кажи, че си го намерила и си го проверила.

— Какво? Разумно ли е?

— Каквото и друго да кажеш, няма да е убедително. Само не казвай, че си ме виждала, нито дори, че си ме чувала. Това е първото нещо, заради което те шпионират. Департаментът по Сигурността трябва да може да ти каже дали някой е влизал в офиса ти. Ако е влизал някой като Дарв, върви право при г-н В и докладвай за буболечката. Запомни: ти не знаеш нищо, не си виждала нито мен, нито Окланд. Това е най-уместното нещо, което можеш да направиш. Той ще се престори, че нищо не знае за това, ще се извини и следващия път ще бъдат по-внимателни.

— Добре. И какво ще правя после?

— Ще се стегнеш, ще си вършиш работата и ще се преструваш, че нямаш вести от мен. Ще се свържа с теб веднага щом мога.

— Къде ще ходиш?

Погледнах я дълго и мълчаливо. Тя ме разбра. Кимнах.

— Чудя се — започна… — Има Нещо Друго все пак. Дали той го знае?

— Не мисля — отговорих й аз. — Той го смята само за лош сън. И няма причини да мисли по друг начин. Но виждаш го как изглежда. Трябва да разбера. Окланд няма да може да се справи сам.

— Бъди внимателен, Старк.

— Обещавам. Още нещо. Звънни на Джи преди да се прибереш и му кажи къде отивам.

— Ще си спомни ли коя съм?

— Той помни.

В този момент чухме писък от всекидневната. Отворих вратата. Окланд се мяташе в съня си. Лицето му бе зачервено, дишаше тежко и на пресекулки. Побързах да го събудя. Някой позвъни долу на входната врата и Зенда натисна копчето да пусне момичето с пицата. Разтърсих Окланд няколко пъти, преди да се събуди. Той подскочи с широко отворени очи. Пелтечеше нещо неразбрано. Отново го сръгах. Този път очите му ме фокусираха, ужасени и призрачни.

— Къде беше? — попитах го бързо. Действащия само фъфлеше и заекваше. Отново го раздрусах, този път по-силно. — Това е третият въпрос. Важно е. Къде? Какво сънуваше?

— Аз… в джунгла. Бях в джунгла.

— Сам ли беше или с още някой? Хайде, мисли!

— Не, аз, не, сам бях. — Целият трепереше. Ръцете му пулсираха от страх, но аз продължих. Налагаше се.

— Сигурен ли си? Мисли!

— Да, но… — главата му се разтресе. Още малко и щеше да се разплаче. Не беше лесно. Ударих го леко по лицето. Зенда не се намеси. Тя бе наясно, че знам какво правя.

— Но какво?

Едва си пое дъх.

Някой идваше.

Позвъни се. Кимнах на Зенда. Тя отвори много предпазливо. Момичето с пицата влезе, хвърли незаинтересован поглед към Окланд и мен и се насочи право към кухнята. Зенда дойде и приседна до нас. Опита се да успокои Действащия. Не знам какво им има на жените, но те умеят това. Знаят технологията. Дори и в днешно време, когато никой повече не се интересува от разликите между мъжете и жените, когато жени работят повече от мъжете, когато половете не се борят помежду си, както едно време, дори и сега има разлики между нас. Мъжете и жените не са еднакви. Съжалявам, но е истина. Окланд още не се бе успокоил напълно, когато наостри слух към кухнята, откъдето се чуваше приятно тракане на прибори.

— Кой е там? — запита мрачно той.

— Момичето с пицата — обясних аз. — Идват и ти готвят в собствената ядрена фурна. Става за минута и има фантастичен вкус. Ще си хапнеш доста от пицата, защото веднага след това с теб отиваме на едно място.

— Къде? — попита жално той, но аз не успях да отговоря, защото точно в този момент експлозия разтърси кухнята и тя се разпиля на милиони парчета.

Десет

Странно нещо са експлозиите. Знаете, че звукът прилича на глухо сгромолясване, последвано от свистене на отломки и дрънчене на счупено стъкло. Но има само една дума, която обединява всички тези шумове.

Грохот.

Това си беше дори нещо повече от грохот. Последваха напрегнати мигове. Зенда се строполи върху мен, аз самият се прострях на канапето върху Окланд, целият покрит с парчета зидария и искряща видеостена.

— Майната му — изкрещях интелигентно и се изправих, когато ми се стори безопасно. — По дяволите! — огледах се бързо за Зенда. Тя беше добре, на няколко крачки от мен. — Остани с него. По дяволите, къде е Спенгъл? Къде е котаракът?

Открих го в спалнята, апатично излегнат. Леко изненадан, но далеч по-спокоен от мен. Върнах се във всекидневната. Разрушената видеостена продължаваше да разпръсква искри. Те опасваха кухнята. Изскубнах електрическия кабел и минах напред.

Кухнята изглеждаше така, сякаш там бе паднала бомба. Така си и беше. Не можеше да се диша от дима, огньове горяха в някои от ъглите. Загасих ги с подръчни средства. Стараех се да заобикалям червените петна по пода и стените. Невъзможно ми беше да различа кое е пица и кое — не.

— Мъртва ли е тя? — запита Зенда.

— Нещо такова! — извиках аз. — Пицата също не става за нищо. — Окланд бе шокиран. Зенда му обясни, че момичетата, които разнасят продукти по домовете са дроиди. Фирмите за пици в някои западнали Квартали предлагат услуги, при които псевдо момичето идва у вас, чука те, сготвя ти пица и после си отива, всичко това само за двайсет кредита. В Шовинисткия Квартал услугата се практикува от четири години, нарича се „Най-Страхотната Идея за Всички Времена“. Познавам няколко заети жени, които са програмирали номера на такива фирми на телефона си.

Клекнах пред останките от ядрената фурна. Разгледах ги внимателно. Някъде в безформения смог от метал и изпаряващо се доматено пюре открих това, което търсех. Малък метален куб с проблясващо жило.

Това бе експлозивна капсула, която действа като бомба, но е по-силно контролируема. Разрушава с токови вълни и може да бъде настроена за определен радиус. За щастие който и да бе поставил капсулата, явно бе сметнал, че разрушаването на стаята щеше да е достатъчно. Нямах нужда от Бъг Анели, за да разбера какво означава проблясващото жило. То предаваше обратно в базата, че бе изпълнило задачата си. Пренасяше звука по шоков път. Не можеш да се скриеш от всичко.

— По дяволите — изругах аз и се върнах във всекидневната. — Трябва да се махаме от тук, веднага.

— Защо?

— Всяка минута могат да ни дойдат на посещение.

В този момент ясно и точно разбрах какво ми бе прещракало в ума на покрива на Стабилния — обезпокояващата мисъл, която бях забравил. Разбрах какво ставаше.

Защурах се из стаята, грабнах някои неща. Зенда помогна на Окланд да се изправи. Втурнах се в спалнята, грабнах Спенгъл, избутах всички в коридора, където мигащите лампи сигнализираха за пожар.

— Добре — казах аз. — Зенда, трябва незабавно да се върнеш в Центъра. Вземи Спенгъл със себе си и бъди много, изключително внимателна.

— Какво става?

— Окланд беше прав — казах аз. Заведох ги до асансьора и го изстрелях надолу. — Тия момчета не се шегуват. Когато ти се обадих, тъкмо се опитвах да проникна в Стабилния. Точно тогава някой стреля по мен. Мислех, че е човек от бандата, отвлякла Окланд, но се оказа, че няма никаква банда. — Светлините от пода проблясваха. Накарах асансьора да побърза и подадох Спенгъл на Зенда.

— Но кой е бил тогава?

— Кой знаеше, че отивам там? Ти, Джи, Снед и Центъра. Г-н В, Дарв и всичките онези лунатици на тяхна страна. Вчера се опитаха да ме убият преди дори да съм се добрал до Окланд.

— Центъра не убива хора.

— Вече го прави.

Асансьорът скръцна и спря на партера, избутах двамата пред мен. Отне ми секунда да изпратя асансьора обратно до горния етаж. Затичахме се по улицата. След няколко преки се озовахме на Пурпурна 34, глуха улица, която водеше само към централната Бледоморава. Вече не бягахме. Вървяхме бързо към кръстовището като се придържахме до стената. След десетина ярда спрях.

— О’кей, тук се разделяме. Зенда, ти тръгни вдясно от Бледоморава. Гарата Оттенък Първи е след една пресечка и половина. Не се оглеждай и не ускорявай ход. А ти — наведох се и потърках нослето на Спенгъл — се грижи за нея.

Зенда се поколеба, а после се хвърли на врата ми и ме целуна по бузата.

— Успех — обърна се тя към Окланд. Погледна ме право в очите за миг и замина. Хванах Действащия за ръката и го поведох по алеята, която пресичаше 35-та.

— Не дойдохме ли оттук? — пое си дъх той.

— Йеа. Следователска Психология за Начинаещи.

Пресякохме пътя с наведени глави и без да бързаме. Тъкмо се бяхме качили на отсрещния тротоар и два кабриолета профучаха по улицата. Взеха завоя на две колелета. Издърпах Окланд към себе си. Сляхме се в сянката.

Колите изреваха и спряха пред блока. За миг. Един от пътниците бе изхвърлен на пътя. От всяка кола излезе по един мъж и се втурна към сградата. Носеха пистолети. На китката на единия от тях зърнах лилава искра като влизаха във фоайето. АИЦ.

— Извинете — тих, учтив глас ни накара да подскочим двайсет фута нагоре. Когато стъпихме отново на земята, огледах наоколо. Не видях никого.

— Извинявайте, че ви изплаших. — Осъзнах, че гласът е електронен и идва от стената. — Вече е седем часът — продължи уличният компютър. — И не мога да не ви обърна внимание, че само един от вас е облечен подобаващо, а именно — с черно сако.

Погледнах Окланд. Разбира се, той бе с единственото сако, което носеше със себе си. Погледна ме вяло. Дори не се опита да спори по въпроса за облеклото с невидимия компютър.

— Тъмносин е — прошепнах аз. — Не върши ли работа?

— Тъмносиньото и черното са съвсем различни неща. Черното не включва цвят, докато синьото, макар и смесено с черно, съдържа определена спектроскопия.

— Виж — казах аз, — живея отсреща. Има причини, поради които не искам да влизам там сега. Ще ти бъда благодарен, ако може да постоим тук няколко минути. После ще влезем. О’кей?

Последва мълчание.

— Обещавате ли?

— Да.

— Давам ви пет минути. Между другото, хубава риза.

Тихо щракване сигнализира края на комуникирането. Изчакахме няколко минути. Окланд се изнерви. Мъжете се появиха отново. Движеха се по-бавно, но все още се усещаше някакво напрежение около тях. Това ме потисна малко. Надявах се разпиляното тяло на псевдо момичето в кухнята да ги е заблудило, че капсулата си е свършила работата и да си отидат вкъщи. Определено не беше станало така.

Мъжете се скараха на улицата, после се наведоха над колите. Единият тръгна бавно надясно от нас, друг — в обратна посока. Четиримата внимателно изучаваха тротоарите. Наблюдавахме ги. Поведох Окланд тихо по една алея.

— О’кей — казах аз — сега знаем какво търсят. И какво ще направим? Ще тръгнем в обратна посока.

— О — примири се той.

— Бихме имали проблем единствено, ако са донесли уред за засичане на твоя търсач.

— Какво ще се случи тогава?

— План Б.

— Какъв е той?

— Не е готов все още — отговорих аз и го подканих да побързаме.

Пет минути по-късно ми хрумна нещо друго. Идеята ме обсеби целия. Нямаше да е толкова трудно да излезем от Цветния, все пак не сме в Стабилния. Бях сигурен, че Центъра ще бъде кръвожадно настроен и гарите ще са завардени, но се надявах, че Зенда е успяла да излезе навреме. Дори и да не беше, Спенгъл щеше да е правдоподобно извинение за пребиваването й тук. А за нас не мислех. Гарите не бяха единственият ни изход. Проблемът не беше в това.

Притеснявах се, че мъжете от АИЦ имат уред за засичане на търсачи. Прибягвахме тихо по пустите улици. Почти бяхме стигнали до края на Цветния, когато зърнах една от колите на няколко преки от нас. Тя се движеше в обратна посока, но като имах пред вид целта им, знаех, че ще я променят. Тръгнахме по друга алея, толкова тясна, че дори си нямаше име. Спряхме.

— Какво? — изохка Окланд.

— Опитват се да те засекат.

Действащият се облегна на стената, едва си поемаше дъх. Приличаше на мъртвец. Беше се примирил с всичко. Разбрах, не очакваше да се измъкнем. Погледна ме измъчено.

— Предполагам, че план Б е все още в зародиш?

— Не е оплоден, всъщност.

— Не вярвам, че другата ти приятелка, онази с летящото нещо…

— Не. Твърде надалеч е.

— Извинете — чухме глас. Окланд отскочи встрани и откри малък черен микрофон в непроницаемата черна стена. — Седем и осем минути. Предоставеното ви време изтече. Моля, влезте някъде незабавно.

— Господи! — отчаях се аз. — Дай ни малко време, моля те!

— Съжалявам — отговори учтиво гласът, — вече не зависи от мен. Това е последно предупреждение. Влезте някъде на закрито.

За миг реших какъв е план Б. Да бягаме с всички сили. Споделих го с Окланд и се затичахме по алеята. Прекосихме пътя и минахме по друга тиха уличка. Скрихме се в сенките. Огледах се и видях това, което не ми се искаше да видя. На две преки от нас бе една от колите. Бяха по следите ни. Бутнах Окланд толкова силно, че щях да го прекатуря и да падне по лице, ако не бе ускорил крачка. Грубо, но ефективно, хрумна ми мимоходом.

Глухи улички, черен паваж, мрак. Нозете ни летяха с всички сили. Слаба светлина и полъх. Дробовете ни не искаха да участват в тази каша. Защо това усещане ми е толкова познато? Защо прекарвам толкова време в бягане от нещо? Прекосихме друга улица. Видях една от колите само на пряка от нас. Крясък сигнализира факта, че най-накрая са ни засекли. Минахме петдесет ярда надолу по алеята и после свърнахме наляво по посоката, от която бе дошла колата. Още следователска психология, но отчаяна. Те имаха електрически уред, който безпощадно ни намираше. Трябваше да направим нещо изненадващо за тях, нещо извън правилата — това е добър подход, когато срещу себе си имаш хора, които не познават нищо друго освен правила.

Спряхме на една уличка близо до главния път. Всъщност вече бяхме много близо — само на сто ярда от стената на Цветния. Трябваше да пресечем главното кръстовище, да минем няколко стъпала и само след един ъгъл имаше порта към Звук. Можеха да ни проследят дотам, наистина, но само пеша, а това бе шанс за нас.

— Внимание! — проглуши ни електронен глас от стената. Никакви учтиви изрази повече. — Неподходящо облеченият мъж трябва незабавно да влезе някъде! — И тогава, като по чудо, сирената заглуши Координаторния Компютър по Уличен Цвят за негово най-голямо неудоволствие.

— Страхотно! — изписка Окланд.

Безизразната черна стена, към която се снишавахме, внезапно промени цвета си. Огромни червени стрели захвърчаха срещу нас, проблясвайки. Стигнахме кръстовището и бързо преминахме улицата. Стрелите все така ни следваха, както и оглушителната сирена.

— Виж — прошепнах тихичко на стената, — той ми е гост. О’кей? Не познава правилата.

— Но ти ги знаеш — поучи ме строго стената, при това на обезпокоително висок глас. — Знаеш колко са важни безцветните сака за периода, в който уредите за възприемане на цветове си почиват.

— Идват — съобщи Окланд с равен глас. — Чувам гласовете им.

— Виж, стена, има едни хора, които ни преследват.

— Знам това. Те всички са облечени подобаващо.

— Да, но се опитват да ни убият.

— Глупости.

— Да, така е.

— Цветните хора не убиват никого — заяви величествено стената. — Те не се убиват един друг.

— Те не са от Цветния. От Центъра са. — Последва мълчание. Компютърът оценяваше думите ми. — Погледни им китките — примолих се аз. — Имат лилави ръкавели. От АИЦ са.

— Виждам — проговори стената тихо. — Направили сте нещо лошо?

— Не — отговорих аз и последва дълга пауза.

— Е, тогава няма да можем да го понесем. Шибани всеможещи задници!

Бях мъничко изненадан. Не знаех, че антипатията към Действащите е толкова разпространена сред компютрите в Кварталите. Отдъхнах си. Сирената млъкна, стената мигновено потъмня до черно. И двете коли идваха към нас.

— Елате близо до мен — каза стената. Колите бяха на шейсет ярда от нас. Окланд бе онемял при вида им. Сграбчих го и го залепих за стената. Застанах до него.

Колите приближаваха бавно към нас. Мъжете от АИЦ се движеха между тях и оглеждаха навсякъде.

— Ще ни убият — предположи Окланд шепнешком.

Не се чувствах уверен, за да му противореча. Това, че не тичаха с викове и крясъци, бе добро начало, но не виждах от каква полза ще ни бъде. Приближаваха все повече. Виждах червената светлина от предното табло на едната кола. Тя проблясваше толкова бързо, сякаш светеше през цялото време. Трябваше да знаят, че са близо до нас. Не можех да разбера защо не ни виждат.

Колите спряха щом се изравниха с нас. Почти се бяхме слели със стената. Напрегнах се с готовност да посегна към пистолета си. Не че имах шанс, знаех това, но какво друго бих могъл да направя в ситуация като тази? Нищо друго освен да извадя пистолет.

Мигът се проточи, удължи, избухна и тогава, о, Боже! — колите потеглиха бавно.

— Може би са в задната улица.

— Няма начин. Виж светлината, човече.

— Ами те не са тук, нали?

— Мисля, че не. Добре, да огледаме. Кинип, направи обратен завой и огледай от другата страна.

— Тръгвам.

Колата отпред потегли. Другата се завъртя на място и зави зад ъгъла. Поехме си едновременно дъх с Окланд. Отдръпнах се от стената и го погледнах.

— Как по… — започнах аз и тогава разбрах. Не можех да видя спътника си от два ярда. Уличният компютър бе разпръснал пулсиращ мрак. Потокът около Окланд синхронизираше с цвета на сакото му. Петната до главите ни се сливаха с тена на лицето. Само горе, където бе косата, преливаха в сиво. Направих още една крачка и поклатих глава. Бяхме почти невидими. — Стена? — обърнах се с уважение аз. — Страхотна си!

— Няма проблем — обади се тя. — А сега движение.

Хванах Окланд за ръката и го повлякох през улицата.

— Господи! — той още гледаше назад към тъмните цветове.

— Йеа.

Спънахме се в стъпалата и се претърколихме надолу към малък тъмен двор, едно старо, старо място. Аз съм нещо като специалист по такива места. Те са рядкост в Цветния, всъщност не само тук. Не са променяни от стотици години. Рядко се посещават. Пътека към миналото.

Освен романтично кътче, това бе и път към Звук. Накарах Окланд да свали тракащите си обувки. Забраних му да говори, докато не му дам знак и хукнахме в тъмнината.

Мигащи светлини, тихо потракване на електрическите вагони, приспивно подрусване, нощна тишина на обезлюдено обществено място, пресушени от умора очи. Пътуваме, спираме, тръгваме, пътуваме отново. От време на време се виждат точици светлина отвън в тунела от мрак. Излегнал съм се на мъхнатата седалка и наблюдавам с половин око неспокойно спящия Действащ.

Избягахме им. Не знам дали бяха влезли в Звук, дори дали бяха разбрали къде отиваме. Бяхме минали по няколко заобиколни улички за заблуда. Напуснахме Квартала на най-малко предполагаемото място, но стигнахме точно там, където отивахме.

Сумрак. Сиви камъчета, изстинали от бурните приливи и отливи. Чайки плават по водни облаци в разлята слънчева светлина. Брегът, абсолютно гробище на миналото, място, което със сигурност бе мъртво, защото бе все още там и човек можеше да види колко е мъртво.

Седях уморен, твърде уморен, за да заспя. Тялото ми — стоплено от парното на вагона, главата ми — студена от допира със стъклото на прозореца. Опитах се да помисля. Щяхме да изминем целия път с влака. Нямаше да правим смени никъде. Трябваше само да стоим и да чакаме. На сутринта щяхме да приближим брега и да се изправим пред следващата задача. Трябваше само да си седя и да търпя болките в гърба си.

Мислих за последните дни, проследих часовете. Чудех се да не съм забравил нещо, нещо важно. Стигнах до два извода. Някой се беше опитвал да се свърже със Снед, сигурно за да разбере за Стабилния. Може да са били АИЦ, но може и да не са били. Също така някой се бе опитал да ме убие при стената на Стабилния. Можеше да са АИЦ, но можеше и да не са.

Анализът ми не бе никак точен, но все щеше да свърши работа. Когато нещо започне, трябва да го разберете в основни линии. Няма причини да се задълбочавате. Това само ще ви забави. С течение на времето осъзнавате обстоятелствата, кое накъде натежава, предугаждате и подозирате по-точно. Нещата изгубват своята праволинейност, появяват се повече препятствия, овладяването на ситуацията се превръща във фантазия. Много важна фантазия, но все пак фантазия.

Мислех за Зенда. Знаех, че ще успее да играе ролята си, докато нещата бяха под някакъв контрол. Настъпеше ли хаосът, човек нямаше какво друго да направи, освен да реагира. Надявах се дотогава да съм се върнал. Сигурно си мислите, че до този момент не съм направил някакво особено впечатление и може би сте прави. Аз умея да се защитавам. Съгласете се, че не е лесно да реагирам правилно всеки път, да бягам през цялото време. Но не е там работата. Нещата са твърде дълбоки и лични, за да бъдат обяснени. Не обичам зрителите. Нищо, което е наистина важно, не прави впечатление, защото има значение само за човека, за когото се отнася. Да останеш жив, например, да не загинеш — изглежда толкова лесно, но понякога е непосилно тежка задача.

Бях буден и сам във вагона, обграден от мрак и сън. Мислех за Джи, за Шелби, за Снед, дано да са добре. Подредих мислите си, завих ги и ги приспах. Исках да са подредени, защото сънят, както казват, може да се окаже смъртоносен. Човек никога не знае дали, ако заспи, после ще се събуди.

Нямаше да спя тази вечер. Някой трябваше да наглежда Окланд, да го събуди, ако започне да сънува кошмари. Някой трябваше да играе героя, да знае малко повече, да движи историята напред. Винаги в моя живот този някой съм бил аз. Понякога ми се ще да поспя, да ме пазят. Иска ми се някой да бди над съня ми, всеки миг да е готов да ме хване за ръката и да ми помогне. Бих искал да съм този, който ще бъде успокоен, обичан. Да съм дете, което се протяга в прегръдката на слънцето и вярва, че то завинаги ще бъде топло. Но не можеше да стане така. Защо? Ще разберете, може би. Когато му дойде времето.

Така, нямаше да спя тази вечер, нито другата. Но утре щях да помечтая.

Единадесет

Трябва да знаете, че понякога нещата изглеждат такива, каквито са. Но не искам да кажа, че те могат да се окажат по-различни от очакваното, да не са чак това, което ви се струва, всъщност, искам да кажа… Исусе. Ще започна отначало.

Понякога нещата са по-различни от това, на което приличат. Струва ти се, че нещо ти е ясно, че го разбираш, но едва по-късно осъзнаваш, че истината е била по-друга.

О’кей. Няма награди за наблюденията до този момент.

Друг път виждаш нещо и си мислиш, че не е точно така, както изглежда. Разбираш го, съзнаваш контекста, знаеш, че формата е измамна.

Ала понякога, рядко се случва, но е важно, в този случай грешим.

Понякога си мислиш, че се лъжеш, а не е така. Понякога нещата изглеждат точно такива каквито са, колкото и да е изненадващо. Това може да преобърне всичко.

Нека да го обясня по друг начин. Защо винаги в мислите ни пътуването до някъде ни се струва по-бързо, отколкото всъщност то е?

На следващата сутрин в осем бяхме в Квартала на Източния Бряг и гледахме морето. Наоколо царяха пустота и тишина. Ние и няколкото кръжащи чайки бяхме единствените посетители. Чуваше се само плясъкът на вълните, а някъде отдалеч и пиано.

Окланд се замечта. Доста често съм идвал тук през годините. Понякога, защото се е налагало. Друг път просто така, заради самото място. И преди бях виждал морето. Стоял съм пред него, докосвал съм огромното, тъмно, тежкодишащо копеле, каквото си бе то. Но Окланд не беше го правил. Като повечето хора от нашето съвремие той знаеше, че то съществува, знаеше химическия му състав, но не го познаваше.

— Ами, о-о, много е голямо, нали? — изрече той. Кимнах. Не знам защо, но ми е трудно да говоря пред морето. Ставам особен и неясен.

Отчасти се дължи на това, че се намирах на Източния Бряг. Вървяхме бавно. Силният бриз развяваше дрехите ни. Кварталът изобщо не се бе променил от последния път, когато бях тук. Приличаше на призрачно градче. Точно такова е. Източния бряг е голям, заема петдесет мили брегова линия, но го обитават само двайсетина души. Никой не идва тук. Нито пък е идвал от стотина години насам. Бяхме обърнали гръб на морето. Бяхме загърбили дивата бушуваща мощ на несигурността. Нямахме нужда повече от нея. Беше безполезна. Сградите все още бяха в относително добро състояние, защото никой не притежаваше достатъчно енергия да отиде толкова далече и да ограби мъртъв град. Какъв би бил смисълът? Магазините и ресторантите, бавно рушащите се хотели и гниещи джетове отстояваха десетилетията, безмълвно наблюдаваха приливите и отливите, отминаващите години. Предстоеше разрухата на тези помръкващи замъци от миналото.

Разбирате ли какво искам да ви кажа? Ще се опитам да дойда на себе си.

— Имам чувството, че наоколо витаят призраци. — Окланд извърна очи от морето и погледна избелелите, пометени от вятъра, пусти улици. — Никой ли не живее вече тук?

— Много малко мили лунатици и чудаци най-вече. Отиваме на гости у един от тях.

— Така ли? — усъмни се Действащия. — Защо? Откъде се чува пианото?

Вървяхме към музиката. Беше красива по странен начин, фрагменти на тиха меланхолия. Видях един по-голям ресторант от другата страна на улицата. Стори ми се, че вътре цари леко оживление, но не се върнах да проверя. Хората тук лесно се плашеха, а аз харесвам музиката.

— Отиваме при него, защото има самолет.

— О! Чудех се защо дойдохме чак дотук. — След един необезпокояван нощен сън Действащия не изглеждаше по-здрав, но със сигурност беше по-дръпнат, по някакъв уморен начин. — Ще напускаме страната или какво?

— Да — отговорих аз. — И не. Ние няма да се качваме в самолета, той ще се качи.

— Разбирам — намръщи се Окланд. — НЕ, не разбирам. Какво ще правим тогава?

— Ще останем тук.

— Какво?

Знаех, че рано или късно ще трябва да обясня на Окланд следващата ни стъпка, но исках да поизчакам още малко. Ако нямаше достатъчно време да обмисли нещата, на мен щеше да ми е по-лесно. Или по-малко безкрайно трудно.

— Довери ми се.

— Хм — отговори той, но не каза нищо повече.

Два часа по-късно седяхме в Палата. Това бе голям хотел на брега. Тук са идвали хора с ужасно много пари, които искали да оповестят факта, че са богати. Все едно са се окичвали с табела. Въобще пребиваването тук е било най-добрият начин да кажат „Хей, вижте. Имам повече пари, отколкото ми трябват и не знам какво да правя с тях.“, както и да си променят мнението за няколко седмици.

Но богатите днес са станали много сериозни. Стоят си в Брандфийлд и Квартала Пари и играят голф. Да си богат не е толкова забавно, както преди. Едно време човек забогатяваше и тогава спираше да работи. Концентрираше силите си в забавления по най-скъп начин. Днес хората забогатяват и после работят още и още, за да станат по-богати. Понякога играят голф. И това е. Не ми звучи кой знае колко приятно, но това е положението.

Стояхме във всекидневната на Палата — стая около сто квадратни метра. Тук-там сред прахоляка се виждаше по някой стол, някоя маса. Помещението се намира в центъра на хотела и няма прозорци. Това е важно.

Бях открил лесно Вилих. Живееше в нещо като запуснато частно кварталче на брега. В началото обитаваше старата съблекалня, но с годините си построи допълнителни бунгала и навеси, които сега покриваха площта от пътя до морето в широчина от двайсет ярда.

По причини, които само той знаеше, Вилих бе построил „къщата“ си така, че покривът да е четири фута над земята. Вътре тя представляваше лабиринт от стаи, тунели и леговища. Трябваше да се движиш пълзешком. За негово облекчение, оставих Окланд отвън. Открих един от няколкото входа и запълзях към центъра. Мина известно време, докато открия Вилих. Без съмнение беше вътре. Винаги е вътре. Ако не идвах от време на време и не разбутвах гнездото му, сигурно вече щеше да е пуснал корени. Открих го и запълзях към това, което изпълняваше функциите на кухня. Направих Умопомрачаващото Силно Кафе Джахаван. Между другото, никога не го пийте. То превръща глупавите и безполезни мисли в трансцедентално блаженство. Пиеш ли от Умопомрачаващото Силно Кафе Джахаван, започваш да разбираш алкохолиците. Намираше се в кухнята на Вилих, защото аз го бях оставил там.

Измайсторих фуния от картон и излях кафето в гърлото на Вилих. Когато той се превърна във функциониращо човешко същество, аз го избутах през тунела във външния свят. Окланд стоеше до водата с блажен поглед в безкрайното синьо, оставяше водата да близва обувките му. Гледаше вълните, вдишваше солта.

— Уау! — възкликна Вилих като излезе. — Всичко си е още тук! Небето, Земята, всичко! Готино! И никакви змии!

Окланд ни приближи, гледаше моя човек предпазливо. Вилих се обличаше в парцали, косата му бе дълга до кръста. Това са факти, които не будят доверие, а и не мисля, че Окланд бе срещал сбъркан парцаливец някога преди. Вилих отвърна вяло на погледа на Окланд. После се обърна и ме бутна по рамото.

— Така, Старк. Е? Хм? Е? — Спря. Опитваше да си спомни какво точно иска да каже. Спомни си и продължи. — Отново в оръфаната пустош, а? Връщаш се в зоната на здрача, прав ли съм? Е?

И се разкиска. Окланд повдигна вежди, аз свих рамене. Вилих е абсолютно повредено човешко същество във всяко отношение, освен в едно. Беше квалифициран в нещо уникално и аз имах нужда да го направи за мен сега.

— Вил — размахах ръка пред лицето му за привличане на вниманието — скоро трябва да тръгвам.

— Ъхъ — изсумтя той. Извърна се и отново погледна Окланд, който трепереше. — Този ли е господинът? Това ли е тъжителят?

— Да — отговорих аз. — Той също ще тръгва.

— Йеа, веднага. — Вилих погледна Действащия по-отблизо. — Май сънуваш кошмари, а?

Окланд се изуми.

— Откъде знаеш?

— Личи си. Изписано ти е на лицето.

Окланд се обърна към мен. Предполагам за пръв път бе осъзнал, че може да има нещо важно около проблемите със съня му. Това бе добре. Ето защо бях предпочел да го доведа при Вилих, отколкото да го оставя сам да се справя. Преценявах нещата.

— О’кей — каза рязко Вилих. Затвори очи и остана така един дълъг миг. После отново ги отвори. Макар и с тъмни кръгове под тях, те изглеждаха изненадващо интелигентни. Синьото им пробождаше въпреки усилията му да го смекчи. Погледна китката си, но там нямаше нищо и попита за часа.

— Правилно — каза той. — Правилно. Кажете ми колко е часът.

Кимна на Окланд, който, изненадан от тази нова властна нотка, му отговори. Вилих тръгна по брега. Дълго го гледахме. После Окланд каза:

— Старк, някои от твоите приятели са доста странни.

И сега, седнали на една маса, обградени от пожълтяло величие, аз се опитвах да му обясня какво ще се случи после.

Виждате ли, каквото има да става, ще стане.

Понякога нещата са точно такива, каквито изглеждат.

Това е основната линия, концентрираната версия, но трябва да я прибавите към един друг факт, преди да узнаете къде отивам.

Представете си път, който познавате добре, този, на който живеете или пътя към магазина, или някой друг. Сега си представете, че вървите по него. Сетете се за оградите, за дърветата, ако има такива, за пукнатините по паважа, за начина, по който виждате и усещате пътуването.

Направихте ли го? Добре, сега си представете същите тези неща, но като вървите в обратна посока.

Усещането е по-друго, нали? Нямам предвид само очевидните неща. Пътят изглежда доста различен от посоката, в която се движите всъщност. Знаете, че е същият, но как точно изглежда, какво чувствате?

Чувствате ли, че вървите нагоре-надолу по един и същи път или ви се струва, че вървите по различни пътища?

Може би сте забелязвали и преди, че ако тръгнете в различна посока по път, който от дълго време използвате, може да не го познаете. Може би сте забелязвали, че връщането от някъде е винаги по-бързо от отиването, дори и да се движите по един и същи път.

О’кей, голямо чудо, казвате си вие: възприятия, психология, субективизъм. Какъв е смисълът?

Ето го. Не е възприятия, психология и субективизъм. Пътищата са различни според посоката, която следваме. Така стоят нещата. Не са много хората, които го съзнават, които са способни да го забележат и вярват в това. Вилих го можеше и затова бе добър в онова, което правеше. Аз също го мога и това е една от причините, поради които съм толкова добър в работата си. Ужасно трудно се постига, но това е положението. А щом веднъж го разбереш, вратите широко се отварят пред теб.

— Добре — отрони Окланд. — Добре. Дори и да го приема субективно, с разума си, какъв е смисълът? И какво общо има това с пребиваването ни тук и с този странен мъж?

Запалих друга цигара. Последният половин час течеше напрегнато. Както и очаквах. Всеможещият, рационалистичният Действащ бе водил дълга и упорита борба с това, което току-що се бях опитал да му обясня и не го възприемаше. Не че ми пукаше, но той трябваше да бъде убеден или поне готов да повярва. Без това нещата нямаше да потръгнат.

— Никога не си бил в самолет, нали? — Това бе един от подготвителните ми въпроси. — Нито пък си летял до друга държава?

— Не, разбира се, че не съм.

— Правилно — казах аз и потърках чело. — Ами тогава ще трябва изцяло да ми повярваш.

По принцип така трябва да правят хората. Никой не ходи в чужбина вече. Само някои скитат от Квартал в Квартал.

— Ами — започнах аз и внезапно промених решението си. Той нямаше да ми повярва. Не бе устроен да възприема интуитивно. Трябваше да се надявам, че моята вяра и знание ще са достатъчни да пренесат и двама ни. По принцип щяха да са достатъчни, но аз чувствах, че Окланд ще се окаже тежък товар.

— Няма значение. Виж сега. Ще излезем от този хотел и ще тръгнем по плажа. Ще вървим няколко мили.

— В морето? — изсмя се Окланд.

— Да — отговорих аз. Лицето му се промени. Тогава разбрах как се е издигнал в Центъра.

— Виж, Старк. Не е време за шеги. Знаеш, че не мога да плувам, освен ако не си планирал да вървим върху водата…

— Не, ти ме чуй — раздразних се аз. Бях изморен. Беше ми призляло. За всяко нещо, което казвах, ми се налагаше да преминавам планини от рационалност. — Няма да плуваме, ще вървим. Не очаквам да го разбереш, но се опитай, когато му дойде времето. Довери ми се. Знам какво върша. Ще го направим ли?

— Не знам.

— Нека да ти го обясня по начин, по който вярвам, че ще разбереш. Упълномощаване, разделяне на отговорностите. Ти не вършиш всичко в Департамента си, не и всички работи. Понякога се налага да оставиш по-квалифицирани хора в дадена област да свършат работата, нали?

— Да — призна неохотно той. Такива са Действащите: умират си, че не могат да свършат абсолютно всичко.

— Що се отнася до това, аз не съм само по-добрият специалист. Аз съм единственият специалист. Затова Зенда се обади на мен. Затова съм тук. Аз съм единственият, който може да свърши работата. Предполагам, мога да мина и без твоето доверие, но така ще е много по-трудно за нас, особено за теб.

Окланд мълча известно време. После лицето му омекна.

— О’кей. Съжалявам, Старк. Просто не знам какво да мисля, какво да правя. Не съм свикнал с всичко това. Не съм свикнал с несигурността.

— Знам. Но аз съм. Това ми е работата. Целият ми живот е един голям въпрос „Какво следва?“. Винаги използвам План Б, В или Я. Така стават тези неща, Окланд. Животът не е записки. Той е странен, може да се обърне срещу теб. През цялото шибано време стават неща, които най-малко очакваш. Има много тайни на Земята и на Небето, Окланд, и аз ще ти покажа някои от тях.

Тук той се усмихна с усмивка, която прати всичко по дяволите и го подмлади с около трийсет години.

— О’кей. О’кей. Какво да правя?

— Когато излезем оттук, нещата ще се променят. Следващите пет минути помисли за това. Всичко ще бъде различно и непознато. И не се учудвай от това, което виждаш. То си е самата истина, о’кей? Повярвай ми!

— Вярвам ти — отвърна той. — Бог знае защо, но ти вярвам.

Налагаше се. Поне малко.

Пет минути по-късно нещо в ума ми се обади. Разбрах, че е време да тръгваме. Станах, също и Окланд. Последните минути той бе прекарал в дълбок размисъл. Очевидно с всички сили се опитваше да асимилира това, което му бях казал. Погледна ме нервно.

— Работи ли, каквото и да е то?

— Да. — Знаех, че е така, чувствах го. Трудно е да се обясни, но всичко ти се струва по-напрегнато. Цветовете са ярки като пред буря. Виждаш ясно всичко по някакъв странен начин. Все едно си пиян и трезвен по едно и също време. Всъщност Окланд може би беше започнал да ми вярва. Срещата с Вилих му е подсказала, че предстои нещо наистина необикновено. Каквото и да е, работеше. Засега. Изведох Действащия от всекидневната. Минахме през фоайето и спряхме за миг пред огромната дървена порта.

— Готов ли си?

— Надявам се — отвърна ми той с колеблив глас. — Какво да очаквам?

— Каквото видиш. Нищо друго.

Той кимна. Отворих широко вратата и излязохме.

Яркото сутрешно слънце си бе отишло. На негово място плаваше нисък таван от плътен сив облак, който превръщаше света в безкрайна стая през зимен следобед. Лек вятър изскочи на улицата, по която вървяхме към бреговата ивица, вдигна листа и стари вестници около нас и излезе с писък през вратата. Капак на кофа за боклук се откъсна и задрънча по пътя, макар че около нас бе тихо. Пианото бе млъкнало. Пианистът го нямаше. Бяхме абсолютно сами.

Стигнахме алеята за пешеходци. Спрях. Оставих Окланд да възприеме гледката. Плажът беше различен. Винаги е така. Не бе жълт, а бледосив и влажен, сякаш десетилетия наред бе валял дъжд. Това вече не бе пясък, а нещо като дълбока кал. И нещо друго.

— Къде остана морето? — помръкна Окланд и се хвана за перилата. — Къде е морето, по дяволите?

Океанът бе изчезнал. На негово място тъмният плаж се простираше чак до хоризонта. Първите петдесет ярда не се виждаше нищо с конкретна форма. След това се появиха падини и малки вълнисти хребети на хоризонта. Те заемаха стотици, хиляди мили.

Пътят бе отворен.

Преди много, много години, когато хората пътували често, имало един пасажер. Казвал се Кратс. Отегчен от дългите часове седене, той се навел и погледнал през прозореца. По това време самолетът бил над океана високо, високо в небето. Погледнал и бил поразен от гледката.

Сторило му се, че летят над някаква безкрайна кална пустош, безформена сива шир, набраздена с леки падини и възвишения. Той знаел, че това е океанът, но колкото повече гледал, толкова по-трудно му било да повярва. Знаел, че хребетите и падините са всъщност вълни, които изглеждат застинали и неподвижни отвисоко. Че са тъмни, металносини на цвят, но отгоре не изглеждало така. Виждала се единствено равнина.

После заспал. Никак не е романтично, но така се случило. Забравил за всичко това. По някое време си спомнил и пак погледнал през прозореца. Видял същата странна безформена шир.

Гледал така с часове. Не можел да откъсне очи. Прибрал се у дома. Опитал се да разкаже на приятелката си. Искал да й обясни странното усещане, че ако спуснеш въжена стълба от самолета и слезеш три хиляди фута надолу, няма да паднеш във водата, а ще стъпиш на непозната тъмна равнина.

Случило се така, че приятелката му също имала силно въображение и тъй като била влюбена в него по това време, приела странното наблюдение по-сериозно, отколкото то заслужавало. Кратс живеел на брега на морето. Вечерта, когато се върнат, те се разхождали нагоре-надолу по плажа. Той говорел опияняващо въодушевено за това, както само влюбените могат.

После си легнали и забравили, както се случва с влюбените. Ето я особената черта на това тайнство — лесно се забравя. За кратко време имаш ясното чувство, че разбираш, после то изчезва. Напразно се мъчиш да се сетиш, опитваш се да си спомниш какво точно си мислил, че знаеш. Е, аз винаги си спомням, но аз съм изключение. Като мен са само петима души в света.

Както и да е. След няколко месеца приятелката на Кратс също летяла по същия маршрут. Четири часа по време на полета тя гледала през прозореца. Спомнила си за разговора, защото Кратс бил прав. Наистина океанът приличал на равнина.

И тук идва съвпадението. Неправдоподобно е, но трябва да го приемете. Ето какво се случило.

Точно когато приятелката на Кратс гледала през прозореца, той бил в едно магазинче на бреговата линия. Изведнъж усетил нещо, нещо в мозъка му се обадило. Помислил, че някой познат е минал зад гърба му. Обърнал се и видял това, което Окланд виждаше сега. Морето било изчезнало.

Излязъл от магазина. Зяпнал от учудване. Тръгнал към плажа. Океанът наистина си бил отишъл. Било станало точно това, което той видял от самолета, безгранична шир от… нещо… под ниско, бурно небе. Дори не забелязал, че плажът е опустял, че всички туристи от лятото, които прииждали, докато той бил в магазина, се били изпарили. Тръгнал по брега. Навлязъл в равнината, вървял. И открил това, което открил.

Тук историите са различни за това какво точно се е случило, но всъщност е без значение. Важното е, че пътят бил отворен. Има врата, за чието съществуване никой не знае и тя е широко отворена.

Кратс се събудил след шест часа и видял, че лежи на канапето във всекидневната у дома си. Чувствал се изтощен и жаден. Повлякъл се към кухнята за мляко. По пътя си спомнил за съня с поразителна яснота. Какъв срам! Това не е вярно, мислел си той и пиел млякото си. Океанът не е изчезнал. Той просто е заспал на канапето. Какъв срам. Би било интересно да се е случило…

Тогава забелязал, че обувките му са изцапани с тъмносива кал и че е оставил стъпки от всекидневната към кухнята. Огледал ги и открил нещо странно. Стъпките започвали от канапето.

Ето, оттук започва историята. Разказах я на Окланд, докато гледахме равнината. Вятърът се промушваше между шевовете на палтата ни. Обясних, че Вилих се намира горе, високо над земята в самолета си. Гледа океана и го вижда така, както ние. Че имам нужда той да е горе, за да може Окланд да възприеме нещата. Още веднъж обясних, че понякога всичко е точно такова, каквото изглежда и че ако знаеш това, светът се променя. Действащия просто стоеше зяпнал, поклащаше глава с леко недоверие към онова, което виждаше.

Но всъщност той вярваше. Ако не вярваше, нямаше да може да види това, което виждаше. Нямаше как да не повярва, не и след като стоях до него. Трябва да знаете, че аз съм много голям мечтател.

— И какво ще правим сега? — запита ме той с поглед на голямо дете.

— Ще видим.

Слязохме по стъпалата към плажа. Окланд се поколеба, преди да стъпи в действителност на пясъка. Сякаш се страхуваше, че равнината може да се окаже някаква илюзия, че ще се подхлъзне и ще падне Господ знае къде. Не го карах да бърза. Знаех, че му трябва време и че моментното му спокойно състояние е крехко. Стъпките, които сами правим, са по-уверени. Ако побутнеш някого, той ще падне, но ако успееш да го накараш сам да скочи, може и да се приземи безпрепятствено.

Най-накрая той прекрачи и аз го последвах в тъмнината.

— Докъде ще трябва да вървим?

— Зависи. Вероятно миля — две.

— Вървенето е някак, ами, леко, нали? — прошепна той с поглед в калта. — Дали ще вали?

— Не. Тук облаците винаги изглеждат така.

— Защо?

— Не знам. Но е така.

— Правилно-о — каза той и продължихме напред.

Равнината бе абсолютно тиха. Чувахме единствено жвакането на нозете ни в калта. Повърхността не бе толкова лоша всъщност. Бил съм свидетел, когато е била дълбока до глезените и гнусна. Тази бе относително твърда.

След десет минути равнистата местност остана назад. Проправяхме си път между ниските хребети и леките падини, които огъваха повърхността. Дълго време вървяхме мълчешком. Окланд ту се извръщаше назад да види пътя, откъдето сме дошли, ту поглеждаше терена под нозете си с леко сърдито учудване. Поведението му говореше, че той приема нещата засега, но не ги харесва. Ако искаш да си кал вместо море, добре. Само недей да правиш нещо друго като например да си сменяш цвета. Наблюдавам те.

След час хребетите започнаха да стават все по-високи, някои по четири-пет фута, а падините — по-дълбоки. Аз водех, следвах средните височини. Пътят ни се оформяше и изменяше от неравностите.

— Това пътека ли е?

— И да, и не. Не, защото е различна всеки път и защото тук не може да има истинска пътека. И да, защото ни води към мястото, където отиваме.

— Разбирам — Окланд се вторачи в хребета, който подминавахме. Сигурно си мислеше, че това е някаква допълнителна чудатост. — Ще съжалявам ли, ако те попитам къде отиваме?

— Не — отговорих аз. — Предполагам, че не.

— Ще разбера ли?

— В началото не, но когато пристигнем… И преди си бил там.

— Нима?

— Да.

— Моят живот — каза замислено Действащия — напоследък е доста странен. — На бледата светлина лицето му изглеждаше изморено и изпито, с нездрави петна.

— Трябва да опиташ от моя — усмихнах му се аз.

— Не, благодаря — отвърна твърдо той. — Не, благодаря.

Половин час по-късно разбрах, че приближаваме. Хребетите се извиваха по особен начин, който вече можех да разпознавам. Минахме един завой и се озовахме в тясна долина, колкото да побере четирима души плътно един до друг. Обграждаха ни възвишения. Това бе краят. Знаех, че сме пристигнали.

— Е, сега какво?

— Никога ли не са ти били упойка? — запитах го аз.

— Били са ми — отговори той. — Всичките ми мъдреци са извадени. Защо?

— Защото ти предстои нещо като упойка. Знаеш, слагат ти пеперудата на ръката и ти бият инжекция. Става ти студено за миг — студено, тежко и ясно. Така ще се почувстваш.

— Старк — обърна се той към мен. — Страх ме е.

— Недей. Всичко е наред. Няма защо да се страхуваш. Поне все още няма. — Не бях много убедителен. — Не се притеснявай за после. Ще те открия. О’кей? Ще бъда там.

Той потрепери с дълбока въздишка.

— О’кей.

Продължихме напред, право към мъртвата точка. След около пет ярда Окланд боязливо се хвана за ръката ми. Задържах я. Още няколко стъпки и усещането ни порази. Нещо остро, студено и тежко попи в телата ни. Хванах по-здраво ръката на Окланд и продължих напред.

— Старк…

— Сладки сънища — казах аз.

Дванадесет

Блед лъч светлина в абсолютната тъмнина. Сякаш прожектор изливаше жълто и нещо го поглъщаше. Глух тропот ни приближи като че ли кенгуру препускаше край нас. Съществото бе осветено за миг в сумрака. И после отново мрак. Тихо туптене.

Ъгъл на училищно бюро. Дървото е масивно и дебело. Нечии нечетливи инициали, отрязък от пода.

Една ръка плавно маха назад.

Потъвам надълбоко.

Бяхме пристигнали в градчето в една късна съботна вечер. С нищо друго освен няколко сака в пикапа на Рейф. Бяхме загърбили миналото. Отегчени, нещастни, двама неудачници, които искаха нещо повече, нещо различно. Огледахме празния площад в призрачното градче и решихме да го наречем дом.

Все още ясно си спомням онази вечер, мига, в който спряхме пикапа до бордюра, провесихме крака на бронята, огледахме се и си казахме, по дяволите, нека си имаме наше собствено градче. Беше тъмно и тихо. Чуваше се само как дърпаме от цигарите. Единствената светлина идваше от фаровете на пикапа. Спомням си, че разбрах колко бе специална тази вечер, една от малкото в живота.

Колко често пращате всичко по дяволите и правите нещо просто ей така? Колко често имате смелостта или силата да изоставите всичко и да потърсите нещо ново, нещо, което да ви направи щастливи? Ако направите това, ако поемете този риск и наистина откриете нещо, ще се почувствате много специално. По-късно в онази нощ ние открихме старо пиано в една от къщите далеч от площада и написахме нежна, лека мелодия. Написахме града.

Десет години по-късно нещата се бяха променили малко. Известно време бяхме само двамата. Мотаехме се край запуснатите сгради, композирахме. Щяхме да станем звезди по онова време. Щяхме да сътворяваме мелодии, за които хората да си умират и които щяха завинаги да преобърнат нещо в сърцето, ума и живота им. Нямаше начин да останем завинаги в градчето. То само по себе си не бе важно. Бе просто символ на свободата ни.

Малко по малко и други хора започнаха да се нанасят в някои от къщите. В началото приличаха на нас. Самотници, които търсеха място да си починат. Да възвърнат сили, за да се присъединят към борбата, която се отъждествяваше с живота на някои хора. Те не се сближиха с нас — не образувахме банда или комуна. Просто се установиха. Виждахме ги тук и там. Постепенно броят им се увеличи.

Вече няколко стотици души живееха тук — двойки, цели семейства. Мястото се бе превърнало отново в градче. Рейф и аз бяхме все още тук. Не бяхме си заминали, защото не бяхме открили онова, което търсехме. Някак се отклонихме от пътеката, превърнахме се в основатели на новото градче.

Бяхме се отчуждили малко с Рейф последните няколко години. Нещо бе объркало приятелството ни, бяхме охладнели един към друг. В онази тъмна и интересна нощ на пристигането ни нашите грижи, надежди и мисли бяха еднакви. Бяхме две страни на една и съща монета. Бяхме най-близкият, най-добрият и единственият си приятел. Нещата се бяха променили някак, интересите ни се бяха раздалечили, сякаш самото градче бе застанало между нас. Надявах се да мога да направя нещо по този въпрос. На площада щеше да се състои голям митинг. Нещо застрашаваше градчето или поне хората си мислеха така. Чувствах, че нещата са преувеличени и не се развълнувах особено, но като основател се ползвах с уважението на хората и знаех, че трябва да присъствам.

Пристигнах доста рано на площада. Видях, че отпред са поставени четири стола. Знаех, че единият е за мен, че към нас с Рейф ще се присъединят и други, които да следят дебатите, сякаш сме правителство. Всъщност, никога не бях се възползвал от статута си в градчето. Ала знаех какво трябва да направя в този момент.

Вместо да отида и да седна на стола си, вместо да заема отреденото ми място, аз приближих до бордюра. Там, където бяхме спирали пикапа всичките тези години. Наведох се и седнах на топлия камък.

Знаех, че хората ще се чудят какво целя, защо не заемам мястото си отпред. Но също така знаех, че това е правилната постъпка. Когато дойдеше Рейф на площада, щеше да види къде съм, щеше да си спомни защо бяхме дошли и какви бяхме тогава. Щеше да дойде при мен, да седне и годините щяха да изчезнат. Отново щяхме да станем двама приятели, които посрещат трудностите заедно и си мислят „По дяволите, нещата ще потръгнат.“ А хората, като видеха основателите един до друг отново, ще се справят с проблема, ще го посрещнат заедно и ще го превъзмогнат.

Площадът бързо се изпълни. Гледах тълпата. Чудех се колко много са вече, удивих се как общността се бе появила от нищо, а вече си съществуваше независимо.

Обърнах се и видях, че Рейф е пристигнал. Седеше на един от столовете.

Погледнах го, помислих, че може да не ме е видял още. Стоеше със скръстени ръце, внушителен с костюм и вратовръзка, изслушваше речите. Погледна към мен и се намръщи, посочи стола до него. Аз поклатих глава, усмихнах се. Надявах се да ме разбере. Той сви рамене и се обърна към дебата. Гледаше с погледа на властен съдебен пристав. Може би така трябваше да се държи един основател.

Разбрах, че всичко съм развалил. Че нищо не съм разбрал. Бях си помислил, че с романтичен жест ще върна нещата на мястото им. А бях пропилял малкото авторитет и уважение, които имах. Рейф бе част от общността, централната фигура между хората. И аз бих могъл да бъда там, но не бях. Защото сърцето ми биеше на погрешно място, защото живеех в моя собствен свят на периферията, свят, който бе филм, а аз — главният герой.

Дебатът продължи, но аз не чувствах нищо. Сърцето ми бе празно, сякаш падах като камък и ушите ми бучаха от ужасен страх и самота. Станах и се отдалечих. Няколко глави се извърнаха любопитно, но не много. Не достатъчно.

Влязох в стария бар при вехтото пиано. Отгоре му прашасваше пожълтяла от годините кутия цигари. Стоеше там от нощта, в която бяхме пристигнали и беше на Рейф. Като спомен, като паметник за времето, когато мислехме еднакво и вярвахме в едни и същи неща. Видях пакета и осъзнах колко време бе минало, откакто бях идвал тук. Стоях пред пианото и се подготвях за една последна възможност.

През прашния, мръсен прозорец видях тълпата в слънчева светлина. Хората все още слушаха, преценяваха ситуацията. Обсъждаха днешния проблем, забравили за миналото.

Посегнах към клавишите. Да направя това, което мога.

Да изсвиря мелодията, която бяхме измислили с Рейф в нощта на пристигането ни. Когато ме чуят на площада, надявах се отчаяно аз, тогава нещата ще се оправят. Хората ще я познаят, Рейф ще я познае. Щях да постигна това, което не успях на бордюра. Мелодията ще постави всичко на мястото му, мелодията от миналото, от началото на всичко.

Чак когато засвирих, разбрах колко много време е минало, откакто бях свирил за последен път. Бях загубил форма, бях забравил нотите. Пръстите ми се лутаха по клавишите, но не знаеха точно кои да докоснат.

Не успях да си спомня мелодията. Блъсках си главата, опитах да намеря нотите, но те не бяха вече там. Мелодията си беше отишла. Погледнах навън, видях, че няколко души гледат към мен, включително и Рейф, но отново се обърнаха. Отново към дебата, към техния си свят. Светът, към който те принадлежаха, а аз не.

Мелодията бе умряла. Не можех да си я спомня.

Тогава разбрах колко много съм се провалил. Рейф се бе променил, светът се бе променил. Аз си бях останал същият. Същият романтик, глупавото момче, което бе дошло тук преди десет години, с глава пълна с мечти и вяра в себе си. Не се бях променил. Макар и да имах някакъв измислен авторитет тук, дълбоко в себе си аз бях същият романтичен неудачник. Рейф се беше развил, бе наметнал мантията и бе продължил напред. Беше вече сериозна и важна личност. Виждах го, концентриран в митинга. Знаех, че трябва да направя същото, а не да се опитвам да разрешавам всичко с мелодраматични изяви.

Бях отклонил прожекторите от себе си. Не заслужавах светлината им. Изведнъж се почувствах стар и уморен. Натежаха ми пропилените години. До този момент не бях осъзнавал, че всичко се е променило, че е изтекло време, че градчето и Рейф са се придвижили напред и нагоре. Мен са ме оставили назад, обвързан с миналото, все още изпълнен с чувствата си и нищо друго. Все още приличах на човека отпреди десет години. Цялото това време, всичките тези години не струваха нищо. Бях едно консервирано момче, което гледаше настоящето отвън от празното пространство, обсебено от самото себе си.

Станах от пианото и излязох през задната врата, не тази към площада. Не можех да се върна в градчето, защото нямах място повече там, но нямах и къде другаде да отида. Единственото място, където се чувствах у дома си, бях самият аз. Колкото и да се мразех, нямаше друга врата, която да се отвори, освен тази към мен самия.

На площада все още беше ден, но там, където излязох, бе тъмно. Кобна нощ както при пристигането ми. Не си направих труда да се върна за нещата си. Просто си тръгнах и знаех, че никога повече няма да се върна.

Следвах тъмна пътека край планина, която след известно време се оказа супермаркет. По мокрия паваж на паркинга личеше, че неотдавна бе валяло. Тих вятър си играеше с вестници и ги подхвърляше към стените. Листата плаваха като лодки в черните локви. Все още бе тъмно. Паркингът беше пуст, видях само счупена китара и изоставена количка за пазаруване. И отново абсолютно тих мрак. Тръгнах. Най-неочаквано и количката тръгна и аз реших да я проследя.

Тя се движеше бавно. Едно от задните й колелета бе счупено и тракаше по пътя. Вървях след нея, вдишвах дъжда и мириса на опадалите листа. Почувствах се по-добре от разходката. Пълната луна над нас осветяваше пътеката през голям буреносен облак. Чуваха се единствено стъпките ми и периодичното тракане на повредената количка.

Вече се движехме по улица в един старомоден Квартал. Старинни фенери осветяваха в зелено неравните тротоари. Беше екстравагантно и напрегнато като в мрачен филм, но реален и триизмерен. Продължихме напред между брегове от къщи. Всички прозорци бяха тъмни, всички завеси — спуснати. Не се виждаше жива душа. Пробвах ключалките на няколко старомодни автомобила, но не успях да ги отворя. Дръжките бяха студени. Не се изненадах. Това място ми бе ясно. Счупената количка продължи, аз след нея.

Стигнахме до тухлена стена, висока и сива. Опитах да се покатеря по нея, но нямаше за какво да се хвана и просто се плъзнах обратно надолу. Обърнах се и видях, че се намираме до канал.

Количката тръгна покрай водата, аз след нея. Гледах старите тъмни магазини и слушах как водата се плиска в брега. Една от сградите бе доста прашна — масивна бяла къща край мътната вода. Сякаш някога е била хотел или работилница за бижута. В къщата имаше нещо грозно, но не можах да разбера какво. Нищо не ни се случи, докато минавахме покрай нея. Значи може да е било просто параноя.

Количката забави ход и спря. Видях лунапарк пред мен. По люлките и въртележките проблясваха сенки. Сякаш там имаше хора. Голям метален кон поклащаше бавно особената си глава напред-назад. Чуваше се нещо от лунапарка и реших да проверя.

Вървях внимателно край люлките и въртележките по килим от листа и висока трева. Лунапаркът беше малък. Бързо щях да открия откъде идва шумът. Някой бърбореше. Това бе добре. Или не беше толкова зле, колкото би могло да бъде. Веднъж на място като това бях тръгнал да открия откъде се чува плач и в корените на едно дърво бях открил зли бебета. Виждал съм ги и после, стават все по-лоши.

Някъде отсреща една люлка се движеше напред-назад така, сякаш някой току-що бе слязъл от нея. Вървях бавно край стената, надзъртах под люлките и въртележките. Приближих се към гласа. Надявах се да не е нещо лошо. Атмосферата в призрачното градче ми беше достатъчна засега. Нищо страшно, но твърде депресиращо. Отдавна не бях мислил за Рейф и не исках да го правя сега.

Видях пейка и тъмна сянка отдолу. Наведох се и погледнах. Беше Окланд.

Действащия се бе свил на кълбо. Това, което бях чул, бе тракането на зъбите му. Дрехите му бяха мокри. Бе закрил лице със стиснати ръце да се предпази от всичко. Кокалчетата на ръцете му блестяха побелели. Мускулите вибрираха от силата на захвата. Протегнах се и го докоснах леко по рамото. Той потрепери и се сви на още по-малко кълбо.

— Окланд — казах тихо. — Аз съм, Старк.

Много бавно той раздвижи една от ръцете си като дете, което се страхува да погледне. Да не би лошото нещо все още да го дебне. Предположих, че е преминал през доста изпитания, откакто пристигнахме. Винаги е така. Има си причини. Дори на мен ми е малко трудно. Той помръдна длан, колкото да надзърне с едно око.

— Старк — каза той много, много тихо.

— Йеа. — Потупах го по рамото. — Хайде, да вървим.

По-внимателно, отколкото бих могъл да си представя, че е възможно, като в реклама на концепцията за предпазливостта, Окланд бавно излезе изпод пейката. Помогнах му да се изправи на крака. Той продължаваше да се оглежда. Надзърташе към ъглите на лунапарка.

— Отидоха ли си? — попита ме той шепнешком, когато се изправи.

— Кои?

— Бебетата.

— О-о, по дяволите! Видял си ги!

Той кимна и потри устни с ръце.

— Отидоха ли си?

— Да. Отидоха си. Чуй! — Паркът бе замрял. Само листата шумоляха. — Никой не плаче.

Той се ослуша. Хапеше устни. Очаквах, че няма да изглежда добре, но не и до такава степен. Цялото му лице бе покрито с петна — някои зеленикави, други яркочервени. Ужасно нещо бе да видиш бебетата. Спря да си хапе устните.

— Никой не плаче — забеляза той.

Поведох го през парка към канала. За лош късмет количката от супермаркета се движеше бавно в кръг. Това бе последното нещо, от което имаше нужда Окланд. Той се сви към мен, скимтейки. Погледнах дали си е закрил очите. Затворих и моите.

Когато отново отворих очи, количката бе изчезнала. Окланд се втренчи в празната пътека.

— Как го направи? Старк, къде сме, по дяволите? Какво става? Какво е това? Къде сме, по дяволите?

— Хайде! Да се махаме оттук. И по-спокойно с изразите.

Засега изглеждаше, че няма скоро да се отървем от нощта и канала. Беше тихо и относително нормално. Това ме правеше щастлив. Но по-щастлив бях, че открих няколко цигари в джоба си. Окланд се влачеше до мен. Често поглеждаше назад. След малко посочи нещо пред нас.

— Какво е това?

В действителност беше гондола. Плаваше бавно към нас по водата, описвайки концентрични кръгове след себе си.

— Няма никой в нея. О, Господи, има! Пълна е с буболечки!

— Не им обръщай внимание. Скоро ще се отдалечат.

— Къде отиваме?

— Ами засега ще почакаме. О-о! — Изведнъж се оказа, че сме в гора. Вървяхме един зад друг по чакълеста пътечка. — Изглежда обещаващо.

— Какво става? — изплака той. Високи дървета обграждаха пътя ни. Масивни стволове без клони се издигаха право нагоре към небето и се сливаха с него. Окланд постави ръце на хълбоците си и ме погледна раздразнен.

— Кажи ми, Старк!

Продължих да вървя. След миг той ме последва.

— Не е добра идея да говориш, докато вървиш — отбелязах аз. — Това обърква, а ние искаме да останем тук засега. Гладен ли си?

Действащия се намръщи.

— Всъщност, да — отговори той. Сякаш бе изненадан, че тялото му намира време за подобни земни усещания.

— Добре. Концентрирай се върху това засега.

Вървяхме по горската пътека още петнайсет минути. На два пъти чухме бухал откъм дърветата. Но иначе бе тихо и много спокойно.

— Чакай малко.

Обърнах се и видях, че Окланд се е навел да оправи връзката на обувката си. Изправи се. Погледна ме уморено. Изглеждаше отчаян, размекнат.

— Добре ли си? — запитах го аз.

— И да, и не, както би казал ти. — Взря се в мрака зад мен и подскочи изплашен. — Какво е това?

Обърнах се и погледнах. В началото нищо не видях. Чух само леко шумолене. После различих нещо бледо и неясно да върви към нас.

— Не казвай нищо — прошепнах на Окланд. — Няма от какво да се страхуваш. Стой близо до мен и пази тишина.

Той веднага се прилепи за гърба ми. Зачакахме.

След минута фигурата придоби яснота. Млада жена на около двайсет, облечена в права пола и бяла блуза вървеше към нас.

— Старк!

— Шшт — казах аз.

Жената светеше в някакъв ореол от главата до петите. Светлината се сливаше с цвета на дрехите и кожата й. Гледаше фокусирано право напред. Спря на три ярда пред нас. Окланд сграбчи ръката ми, но не издаде звук. Жената сякаш говореше с някой, който бе до нея, но нищо не се чуваше. Изсмя се и тръгна. Подмина ни и продължи надолу по пътеката в мрака. Преди Окланд да ме попита каквото и да било, аз започнах да говоря бързо, за да го концентрирам, да не изгуби сили.

След няколко минути гората свърши. Слизахме по тъмен хълм, който гледаше към гориста долина. Водех Действащия по пътеката надолу по стръмния склон.

— Хубаво — отбеляза той и ме изненада.

Беше наистина красиво. В тишината зеленото на острите хълмове, обграждащи тясната долина, изглеждаше като наситен тъмен смарагд. Въпреки че бе студено и въздухът миришеше на дъжд, чувствахме се сигурни като в царство на елфите.

— Йеа — казах аз. — Това е добре.

В долината пътеката стигаше до поток, който ромолеше тихо и приятно. Той ни отведе в едно селце. Вярно, че къщите бяха тъмни, но не беше мястото, откъдето бях минал по-рано. Наоколо не изглеждаше чуждо, а старинно и притихнало.

— Правилно — въодушевих се аз. — Някъде тук можем да открием страноприемница. Оглеждай се.

Селцето не съдържаше повече от двайсетина колиби. Бяхме съвсем близо, но не виждахме никаква светлина. Започвах да си мисля, че съм сгрешил, когато видях, че от един прозорец на последната къща отдясно струи бледа светлина.

— Сякаш не е страноприемница, а просто къща — каза Окланд. — Какво е?

Направих му знак да замълчи. Тръгнах към къщата.

— Няма значение — казах и почуках на старата, тежка дъбова врата.

Последва пауза, достатъчно дълга за Окланд да произнесе името ми още веднъж с укоряваща въпросителна нотка. Тогава вратата широко се отвори. Пътеката бе облята от топла жълта светлина.

— Ами, аз никога… — започна червенобузеста дебелана на средна възраст, весела и приятна. — Не стойте там! Влезте, влезте!

Въведох Окланд пред мен. Той се бе ококорил неразбиращо. Жената ни поведе през сумрачен коридор към стаичка, която блестеше гостоприемно. Оказа се, че това е кухнята. Дълга маса в средата и няколко грубо издялани дървени стола около нея. На един от тях седеше съпругът й. Приличаше на едър селски мечок. Той се изправи като влязохме. Ухили се и потърка свенливо брада.

— Е, кои са тия? — запита той с недодялан глас, но все пак гостоприемно.

— Посетители! — възкликна съпругата. — Цяла вечер са били навън. Поне така изглежда, а?

— Да.

— Гадна стара нощ — отбеляза мъдро мъжът и дойде да се здрависа с нас. Дланта му бе голяма и топла, кожата суха и приятна като спомен за бащината.

— Погледни се — обърна се жената към Окланд и го сръга в стомаха. — Целият си мокър. И си гладен, обзалагам се?

Окланд се усмихна изненадан и й кимна:

— Малко.

— Ами, хайде, сядайте, разполагайте се. Ще направя чай. Хайде, Хенри, върви да донесеш дърва за огъня!

Мъжът ни се усмихна. Взе овехтялата си стара шапка от стола, на който седеше и отвори задната врата.

— Нейната дума е закон за мен — примигна той, преди да излезе в нощта и да затвори вратата след себе си.

Окланд се загледа след него. Веждите му подскачаха нагоре към челото.

— Ето — жената постави две огромни чаши пред нас. — Изпийте чая, докато ви намеря нещо за хапване. Хайде.

Отпих. Чаят бе чудесен. Силен и подсладен с мед. Окланд също отпи. Видях как топлината се разля по тялото му. Петната на лицето му избледняха, почти не се забелязваха вече. Знаех, че това е временен ефект, но все пак беше хубаво да се види. Жената се зае с работа над голямата стара желязна печка. Приборите дрънчаха. Тя си затананика нещо. Беше щастлива, че има с какво да се занимава.

Обърнах се към Окланд. Гледаше ме с изражение на лицето, което показваше, че той няма никакво намерение да произнесе и дума, преди да обясня нещата.

— О’кей — наведох се над масата. — Къде си мислиш, че си?

— Нямам никаква представа, никаква.

— Какво се случи?

— Ами — той обгърна чашата с ръце, да усети по-добре топлината. — Случи се това, което ми бе казал. Чух те да казваш нещо. После изведнъж ми стана студено, сякаш бях направен от тежка вода. После се събудих. Сякаш времето бе спряло, но аз знаех, че не е. Бях на оня лунапарк и не те виждах никъде. Изплаших се. Всичко започна да се движи, а там нямаше никой. Тогава чух някой да плаче и се огледах откъде идва звукът. — Той млъкна и постави чашата на масата. Ръцете му силно трепереха.

— Зле си направил, че си тръгнал към тях — отбелязах аз.

— Старк, какво бяха те?

Не отговорих, защото жената дойде и постави две чинии пред нас. Отнякъде се бе появило огромно количество храна — наденички, дебели пържоли на скара, яйца, хляб и пържени картофи. На Окланд му изскочиха очите.

— Ти беше гладен, нали? — обърнах се към него.

Жената се засмя и се върна при печката, тананикайки. Окланд премести очи от храната и я погледна за миг. Наведе се и ми прошепна:

— Знам тази песен. Не знам откъде, но ми е позната.

Кимнах и си заделих от храната.

— Разбира се. Също така това е и твоята представа за пир.

— Какво?

Предполагам, че сега няма да се изненадате, особено ако сте от досетливите. Разбрали сте, че тук няма никаква банда или нещо подобно. Но Окланд изоставаше, затова трябваше да му обясня.

— Ние сме в Страната на Звездите, Окланд.

Той спря да дъвче и ме погледна.

— Моля?

— Това е Страната на Звездите.

— Да не искаш да кажеш, на Мечтите?

— Не, на Звездите. Ако тръгнеш по онази равнина, ако можеш да я откриеш, рано или късно ще стигнеш до врата. Като минеш през нея, идваш тук.

— Искаш да кажеш, че това е нещо като сън?

— Не. Това Е сън. Ето тук идват хората, когато сънуват.

— Искаш да кажеш, че спим?

— Не. Спомняш ли си жената в гората?

— Светещата?

— Да. Тя спеше. Някъде по света тя си лежи в леглото или на канапето и спи. Когато се събуди, ако си спомни съня, ще се сети за гора, тъмна гъста гора от дебели стволове. Ще си спомни, че е вървяла по пътека и какво й се е случило след това.

— Канала.

— Не е задължително. Не става така. Зависи от пътя й, зависи какво сънува.

— И ние ли изглеждаме така на другите?

— Не. Защото ние не спим. Ние сме будни.

Окланд привърши чинията си точно преди да му донесат другата. Богат сандвич. Дебело парче домашно приготвена шунка между две филии пресен хляб. Той зяпна.

— Зная откъде е това — посочи чинията.

— Откъде?

— Когато бях млад, четях книгите на Мег Финда. Бяха доста стари, от времето, когато баба ми е била малка. — Той замълча. Озари го някакво откритие. Погледна жената, която все така се щураше около печката. — Ето откъде е песента. Баба ми си я тананикаше. По дяволите!

— Продължи!

— Тези книги, предавани от поколение на поколение, във всички тях се разказваше за приключения на деца. — Той се усмихна с умиление. — Всъщност не мисля, че родителите ми си падаха много по тях. Предполагам, досещаш се, че те не бяха препоръчителни за децата в Центъра.

— Не и Джанет и Джон Връщат Границите на Управленското Счетоводство.

— Точно. Както и да е. При всяка опасност в онези книги децата срещаха някоя леля или някой друг, който ги спасяваше и ги връщаше обратно в колибата навреме за чая. — Той се усмихна, очите му бяха на мили далеч. — Кифлички, чай, мармалад, гъста сметана. Неща, които никога не съм вкусвал.

— Още чай? — Жената застана до нас със зачервено лице. Предлагаше с усмивка голям старинен самовар. Кимнахме с благодарност. Тя напълни чашите догоре. Метна на масата и кана с гъста сметана. Окланд я погледна и продължи:

— Спомням си особено ясно една от тях. Жената на фермера ги приютява, прави им сандвичи с шунка. Точно като този — посочи остатъците от своя. — Точно като този — замълча за известно време, после се усмихна горчиво. — Обичах тези книги.

— Както и много други хора — отбелязах аз. — Затова е така. Това е почивка, междучасие, спирка по пътя. Има много такива по тези места. Появяваш се, посрещат те, нахранват те и продължаваш освежен. Ако искаш, можеш да влезеш, да се нахраниш, да излезеш, отново да почукаш на вратата, да влезеш и отново да те нахранят. Вторият път ще прилича абсолютно на първия. Няма да те познаят, ти няма да знаеш, че си бил тук и преди. Ако отново влезеш тук, старецът пак ще седи на онзи стол, ще се изправи по същия начин. Всичко ще се случи по същия начин.

— Всъщност, той се забави доста време.

— Няма да се върне. Не е необходим. Той не е част от историята. Само детайл.

Окланд поклати глава и глътна последната хапка от сандвича си.

— Намираш това, от което се нуждаеш. Затова те попитах дали си гладен — добавих аз. — Ако бяхме изморени, щеше да има само бърза закуска. После щяха да ни покажат две високи, старинни пиринчени легла с дебели дюшеци и пухени юргани.

— Старк, откъде знаеш тези неща?

— И преди съм бил тук — свих рамене.

Той се вторачи в мен:

— Много пъти, предполагам.

— Йеа.

— Защо се нарича Страната на Звездите, а не на Мечтите? Така поне името ще има някакъв смисъл.

— Дълга история.

Окланд се замисли за миг.

— Така — заключи той. — Аз сънувам, а ти си до мен.

— Здрасти! — вбесих се аз. — Има ли някой тук? Ние не сънуваме. Ние сме будни. Това е шибаният смисъл.

— Език, та чудо! — смъмри ме жената. Хвърли няколко кифлички с мармалад пред Окланд и допълни чашите ни.

— Съжалявам. Такъв е смисълът на равнината, Окланд. За тези, които я открият, това е пътят насам, когато са будни. Ако исках просто да сънуваме, щях да те оставя да заспиш. Но аз не можех, нали? Защото, когато спиш, когато сънуваш, ти се случват лоши неща, нали?

Окланд ме погледна с широко отворени очи.

— Да — отговори тихо. — Така е.

— И знаеш ли защо?

Той поклати глава. Казах му:

— Защото нещо идва и те отнася.

Окланд преяде. Още малко и щеше да се пръсне. Тръгнахме си. Жената ни изпрати до външната врата, бърборейки през цялото време. Когато излязохме на улицата, тя пъхна малък вързоп в ръцете на Действащия. Той й благодари срамежливо и мило. Това я накара да се изчерви.

— Това бе най-вкусната храна, която съм ял — призна Окланд.

— Е, и ти сега — на жената явно й стана приятно. — Вие двамата, внимавайте! Чухте ли ме? Нощем навън има чудовища.

— Знам — отвърнах аз.

— Е, внимавайте — повтори тя и бавно затвори вратата. — Чудесна риза, между другото.

Долината се беше променила. Вървяхме по пътеката надолу по склона. Слязохме в ниското и тръгнахме напред. Над нас се извисяваха хълмове. Все още ни обграждаше тъмна нощ.

— Нещо идва и те отнася — поднових аз разговора ни. — Трябва да го открием и да го спрем.

— Защо?

— Защото иначе ще умреш — казах простичко.

Окланд спря.

— За какво говориш?

— Първия път, когато те видях в хотелската стая в Стабилния, ти сънуваше кошмар. На покрива, когато задряма за няколко минути, също сънуваше кошмар. В апартамента ми също.

— Всички хора сънуват кошмари. — Той знаеше за какво говоря, но бе твърде изплашен, за да си признае.

— Не и такива, не и като твоите. И както каза Вилих, изписано ти е на челото. Погледни си кожата. Ти си болен. Не можеш да го разбереш, но ставаш все по-зле. Засега промяната е само козметична, но тя няма да спре дотук. Нещо те яде отвътре. Може и да умреш.

— Дали това има нещо общо с Центъра?

— Не. Центъра не знае нищо за това. То просто се случва понякога. Като червей е, като глист. — Това бе много близко до истината, но не беше нито мястото, нито времето за урок по история. Що се отнася до мен, никога не би могло да има подходящо време за това.

— И защо ме доведе тук?

— Защото, ако не се освободиш от това, ти няма къде да отидеш. Нима има смисъл да те защитавам от Центъра, когато нещо те убива в същото време, а?

— Не, предполагам, че няма.

— Откога сънуваш кошмари? Не обикновените, а тези.

Окланд се замисли.

— От няколко седмици.

По същото време, когато е разбрал за Дилигенц II, това би могло да бъде интересно, макар да не беше задължително. Причината би могла да е и емоционална травма. Ала нито едното, нито другото променяха много нещата. Един от проблемите, които възникват при тази работа, е, че играта има много малко правила. Понякога нещото значи нещо, но понякога то не значи нищо. Не че има някакво значение в крайна сметка…

— Добре, и какво ще правим? — настоя Окланд.

— Не знам. Ще почакаме, ще видим.

— Да чакаме, да видим. Трябва да си го татуираш това на челото.

— Окланд, така стават нещата. Наеха ме да те открия и да те върна в Центъра. Простичко. А ето ме тук, развявам се, опитвам се да ти помогна да оцелееш. Животът на важен за мен човек е в опасност заради теб. Ако включим и моя, стават два. Нещата се случват, после се променят. Такъв е животът. Движи се, лъкатуши, завива, само трябва да го следваш и да наблюдаваш какво ще се стане. Няма преки пътища, нито пътни знаци, никакъв подтекст. Нещата се случват. Всичко, което можеш да направиш, е да се пръждосаш от пътя им.

— Да, знам. Животът е един голям План Б. Страхотно — и се извърна от мен.

— Окланд, не ме разигравай. Засега съм на твоя страна.

— Доста ми помогна. Стреляха по мен, без малко да ме взривят. А сега бягам от призраци в свят, който дори не съществува.

— Без мен си загубен — погледнах го и замълчах. Той отвърна на погледа ми. Гневът му утихна. Всъщност не беше и гняв, а по-скоро страх.

— Знам — каза той. — Мразя това.

Тръгнахме. След малко той се извини. Успокоих го, че е цвете пред някои, с които съм си имал работа. Разказах му за няколко, дори го разсмях. Дамата, която бях пренесъл през блатото, скоро след това подпали скривалището ни с цигара. Бях й забранил да пуши. Атмосферата между нас се разведри. Нещата се оправяха.

Не бях изненадан, че избухна, не ме бъркаше. Те винаги го правят. Хората обикновено се объркват, ако не видят нещо истинско, ако трябва просто да следват реката и да наблюдават събитията. Искат да знаят сюжета, за да схванат развръзката. Страхуват се от нея. Разбирам ги, но това не е начинът, по който стават нещата. Аз никога не знам какво ще се случи в следващия момент, но успявам да се справя с него.

— Така — каза той след малко. — Къде отиваме?

— Опитваме се да намерим джунгла.

— О — сякаш разбра смисъла на това. — Като онази, която сънувах?

— Да. Някъде тук е твоят поток и някъде тук се случва събитието.

— Моят поток?

— В Страната на Звездите всеки си има поток. Оттук идват сънищата.

— Пил ли си някога дълго време, да кажем шест-седем години лекарства по двайсет и четири часа на ден? — прозя се той. Цветовете отново бяха превзели лицето му. Изглеждаше безкрайно изтощен. Взех решение.

— Виж. Тази долина никога няма да свърши. Минаваме все по едни и същи места.

— Какво искаш да кажеш?

— Че ще стои все същата, докато продължаваме да вървим. Най-добре да се опитаме да поспим. — Изчаках да каже нещо досадно като „Ние вече спим“, но явно бе схванал ситуацията.

— Безопасно ли е?

— Мисля, че да.

— Да почакаме и ще видим, а? — усмихна се той.

Тринадесет

Има чудовища.

Наистина има.

Събудих се от странна смесица от звуци. Ритмично цвърчене на насекоми и чуруликане на птички се съпровождаше от безпогрешния звук на повръщане. Отворих очи. Забелязах, че е ден и че е обезпокояващо горещо.

Поизправих се. Наблюденията ми, освен едно, можеха да се групират около основното: бяхме в особен вид джунгла. Последното ми наблюдение се оказа вярно. На около пет ярда, дискретно приведен зад някакво голямо папратово дърво, Окланд преживяваше тежки минути. Останах там, където бях, и го изчаках. Никой не обича да става център на внимание, когато драйфа.

След минути той се изправи и седна на няколко фута от мен. Цялото му лице бе позеленяло като изключим алените петна около очите и устата му. Имаше тъмни кръгове под очите. Обърна се към мен и се усмихна измъчено.

— Предполагам, че не можеш да измислиш чаша кафе или нещо друго, нали?

Поклатих глава. Не мога да направя подобно нещо. Господ знае, че съм опитвал.

— Ти спа ли?

— О, да — отговори той. — Спах много добре. Преди половин час се събудих с чувството, че ще експлодирам. И имах доста работа след това, както може би си чул.

— Как се чувстваш сега?

— Ужасно. Старк, ей там има едно вирче. Измих си лицето. Видях как изглеждам.

Кимнах.

— Йеа. Добър камуфлаж за джунгла.

— Какво ми става?

— Болен си.

— Не, наистина? Хайде, Старк, обясни ми малко по-подробно поне веднъж! — Говореше с равен тон, но беше уплашен.

— Стани — казах аз. Той се изправи, аз също, за да огледам по-отблизо лицето му. Кожата му бе в сравнително добро състояние като изключим обезцветяването. И то защото бях успял да го доведа тук, преди да стане прекалено късно. Вярно, влошаваше се, но по-бавно. Личаха петна там, където кожата му бе нездрава, но това беше всичко. Окланд се размърда нервно.

— Ако не беше тук — отдръпнах се от него, — лицето ти щеше да си е със същия цвят, както винаги. Видът ти е такъв, сякаш дълго време си бил болен. Цветът тук не означава нищо сам по себе си. Той е само знак, като енергиен показател.

— Но какво става всъщност?

— Да повървим.

— Старк!

— Ще обясня, но да повървим. Трябва да отидем на някои места, забрави ли?

Тръгнах към близкия храст. Окланд неохотно ме последва.

— Особена джунгла — отбелязах аз.

Беше като джунгла от детска книжка. Високи живописни дървета с пълзящи растения по тях. Масивни папрати с широки листа до земята. Все пак имаше пътека, на места осветена от мокро лъчисто слънце. Екзотични птички чуруликаха и грачеха в доспехи от листа високо над главите ни и даваха тон на ентусиазираните насекоми.

Най-странни бяха цветовете. Откъснах лист от близката папрат и го разучих. Краищата не бяха гладки, а леко назъбени. Целият бе покрит с цветни петна от оскъдна палитра. Отстрани ти се струваше, че различни нюанси на зеленото се преливат, но отблизо се виждаше, че съдържа отличаващи се петна зелено, свързани със сини и жълти нишки. Огледах се. Реших, че съм заобиколен от двеста шейсет и пет цвята.

Пътеката представляваше килим от кафяви петна, набраздени с черно и бяло. Не беше нужно да се навеждаш, за да различиш неочакваните окраски. Всичко останало бе устроено по подобен начин. Преливащото се наситено синьо над дърветата бе създадено от тъмносиньо, циан и бяло. Когато едно какаду прелетя над пътеката на няколко ярда пред нас, видяхме, че и то прелива от цветове. Петната имаха същите размери, без значение колко далеч бе обектът — това на небето приличаше точно на това от пътеката. Но колкото по-близо бе обектът, толкова по-изкусно бе оцветяването. Петната се смаляваха в зависимост от големината на обекта.

Всичко приличаше на триизмерна компютърна графика, но все пак листата излъчваха топлина, стволовете — солидност, а лепкавата кал потъваше под обувките ни. Необикновено.

Известно време вървяхме мълчаливо по пътеката, доволни от гледката. След малко цветовете престанаха да ни се струват странни. Джунглата бе реалистично гореща и лепкава все пак, пък и бях сигурен, че Окланд никога не бе посещавал джунгла преди. Колкото повече вървяхме, растителността ставаше все по-гъста, заемаше част от пътеката, а балдахинът отгоре все по-рядко пропускаше светлина. Скоро вървяхме през плътни папрати в тъмнозелен и потискащо влажен мрак. Имаше вероятност объркването на Окланд да превръща джунглата във все по-трудно проходима. Затова реших да поговоря с него преди нещата да се влошат.

— Какво знаеш за сънищата? — запитах го аз.

— Не е много — призна неохотно той. Действащите мразят да си признават, че не знаят нещо. В Центъра те никога не го правят. Просто се преструват, че са експерти, после хукват и научават колкото могат по въпроса, преди да ги разобличат. Но тук нямаше такава възможност.

— Никой не знае, всъщност, особено хората, които си мислят, че знаят. Преди много години хората вярвали, че съществуват видения. Тогава се смятало, че те са отражение на подсъзнателни процеси. — Тук трябваше да спра и да преместя една особено голяма папрат от пътя ни. Пътеката не изглеждаше по-добре след това. Растителността над нас бе толкова плътна, че вече се движехме в тежък сумрак.

След още няколко ярда трябваше да спрем. Нямаше начин да продължим. Обърнах се към Окланд. Видях, че пътят, по който бяхме дошли, също е блокиран. Растителността го бе закрила. Бяхме в капан, широк квадратен ярд. Гледахме изпотените си лица.

— Може би някъде тук има по-проходима пътека? — запита Окланд. Едно насекомо кацна на лицето му и той го размаза раздразнен. Макар и насекомото да бе оцветено с черни и сиви петънца, кръвта, която изтече от него, бе истинска.

— Не. Внимавай! — Трябваше бързо да прочистя мозъка на Окланд или щяхме да се отрудим доста, преди да излезем от джунглата. — Донякъде са били прави. Сънищата са отражение. Но както сам виждаш, те са и реалност. Когато сънуваш, ти идваш тук. Тук се случва сънят ти.

— Дали това място ще си е пак тук, ако никой не сънува?

— Да. Това е смисълът. — Бях доволен. — Страната на Звездите съществува. Отчасти съществува заради сънищата, които се случват тук. Но сънищата на хората се определят също и от мястото. Оказват си взаимно влияние.

— О’кей — кимна той. — Засега разбирам.

Хвърлих поглед назад. Макар пътят да бе все още блокиран, той изглеждаше малко по-светъл.

— Сънищата не са само в мозъка на хората — продължих аз. — Те съществуват и като част от теб. Като спомените те произхождат от тебе, независимо дали си ги спомняш. И ти отново се влияеш от тях.

— Правилно.

— Ако нещо се случи на част от тялото ти, ако някои от клетките ти побеснеят или се свият от нещо, ти също се разболяваш.

— И ако нещо не е в ред със сънищата ти, също се разболяваш.

— Този мъж заслужава пура.

— Старк, нещо странно става с тези папрати. Сякаш се отваря път зад теб.

Погледнах. Беше прав. Доста крива пътека, покрита с лиани на височина до около гърдите, но все пак пътека.

— Не можеш направо да откъснеш някого от съня му — тръгнах бавно назад. — Не можеш да направиш нищо, което да го убие насън. — Още една лъжа, но той нямаше да разбере, а и това бе близо до истината.

— Но това е облекчение.

— Ала можеш да причиниш смъртта му индиректно.

— О!

— Има как да влезеш в съня му, да го объркаш, да го оплетеш, да влошиш кошмара му, да го разболееш. Човекът се разболява и умира.

— Това ли става с мен?

— Да.

— Кой ми прави това? Искам да кажа, кой го прави?

— Никой — отговорих аз.

— О, хайде, Старк. Трябва да е някой. Няма много хора, които да го направят. Възможните са малко на брой.

— Така е. Не е останал никой друг, който да го направи, освен мен. Другият умря преди осем години. Аз съм последният.

Тогава се случи нещо изключително. Аз се развълнувах. Обърнах се и тръгнах бързо. Сега, след като Окланд бе схванал нещата, бе много по-лесно, въпреки че се движехме през място, което бе доста гъсто обрасло. Видях нещо като сечище и тръгнах натам. Писна ми. Чувствах се изтощен от непоносимата горещина. Исках да поседна, да остана за малко сам. Не желаех да обяснявам нищо, нито да нося някого, нито да мисля за каквото и да било. Най-вече не ми се мислеше.

— Старк, почакай! — извика Окланд зад мен. Бързаше да ме настигне. Проблемът с лошото ми настроение е, че изчезва също толкова бързо, колкото и се появява. Докато хората разберат, че съм ядосан, и аз вече не съм. Всичките ми настроения бяха такива по онова време, дори и положителните.

Продължих напред, дадох си време да се успокоя още малко. Осъзнах, че от предишния ден, откакто влакът тръгна от Цветния към Източния Бряг, се чувствам унил. Работата е там, че човек не е в състояние да знае всичко. Дори и ти, Г-н „Всезнаещ Читател“. Не съм ти казвал, но ще научиш, когато му дойде времето. Дори и тогава ще се изненадам, ако ме разбереш. Това едва ли те интересува.

Колко пъти сте се опитвали да говорите с някого за нещо, което ви вълнува, да го убедите в мирогледа си? И колко пъти след това сте се чувствали по-зле, защото според другия болката ви е абсолютно неоснователна?

Така е и когато се скарате с някого. Опитвате се да обясните как се чувствате. Имате нужда да кажете думите. Искате някой близък да разбере колко сте отритнат и изплашен. Проблемът е, че те никога не разбират. Казват нещо от рода на: „Има много риба в морето“ или „По-добре си без него или нея“, или „Искаш ли чипс?“. Никога не разбират наистина, защото не са го изживели. Не знаят как са стояли нещата, нито как си устроен ти, нито как е устроен твоят свят. Те никога няма да разберат, че човекът, който те е нагрубил, може да е този, от когото най-много се нуждаеш на света. Те не разбират живота ти, не познават стълбовете спомени, които те поддържат. Всеки е сам в света, сам със собствения си живот. Може да изпращаш писма на хората, да им показваш снимки, но те никога няма да навлязат истински в същността на нещата.

Освен ако не ги обичаш. И тогава могат да те унищожат.

Седнах на земята да изчакам Окланд. Чух нещо надалеч. Не бях много сигурен, но приличаше на рев на тигър. Бях доволен, че рошавият Действащ скоро се появи. Изглеждаше разкаян, заговори ме предпазливо.

— Съжалявам, ако съм те разстроил с нещо.

— Не е твоя вината. Засегна стара рана, това е всичко. Как си?

Той се отпусна на земята до мен.

— Изморен. Горещо ми е. Трябва ли да стоим в джунглата? Не може ли да открием хубава ливадка или нещо друго?

— Вероятно. Но не мисля, че трябва. Единственият начин да открием какво те мъчи е да го проследим. Ти сънува кошмар в апартамента ми, а не си сънувал оттогава, нали?

— Не.

— Значи сме близо до него.

— Какво търсиш?

— Всичко. Нищо. — Свих рамене. — Каквото и да е. Спри ме, ако съм твърде точен за теб.

— Разбирам. Да почакаме и да видим.

Тупнах го по рамото и се изправих.

— Мисля, че открихме как действа това.

Следобедът ни застигна все още в джунглата. Окланд се държеше доста добре, но аз бях безкрайно разбит и се съмнявах, че той ще издържи. Действащия експериментира да повърви без сако, но аз му обясних, че всякак ще му е горещо, защото се намира в джунгла. Май беше разбрал как стоят нещата и в крайна сметка не взе да ми противоречи.

Обядът бе единствената ни почивка. Жената на фермера ни беше снабдила с повече от достатъчно храна. Продължихме с ускорен ход. Ще ви спестя подробностите. Вървяхме, после вървяхме още, после вървяхме малко. Сигурен съм, че схванахте мисълта ми. Единственото по-особено нещо бе, че пътеката се спусна малко надолу. Движехме се в нещо като дере. Джунглата се извисяваше от двете ни страни. Малко по-различно, но не и вълнуващо.

Започвах да си мисля, че джунглата няма никога да свърши — безизразна и безмилостна. Тогава Окланд посочи нещо пред нас.

— Какво е това?

Тъкмо щях да кажа: „Още шибани папрати, на какво друго ти прилича?“, но като погледнах по-добре, разбрах за какво пита. Приближих въпросните папрати и ги отместих настрани.

— Това е стена — установих аз. Построена отдясно на пътеката, стена от сиви тухли. Изглеждаше стара, като реликва от цивилизацията на Инките. Казвам сива, въпреки че, разбира се, представляваше шарения от черно, сиво, синьо и бяло.

— Ето това е — Окланд потърка с кална ръка изпотеното си чело. — Благодаря на Бога, че се движа с опитен водач.

— Какво бих могъл да кажа? Това е стена. Хайде!

Малко по-нататък открихме, че стената продължава. Някъде в далечината растителността свършваше, сякаш джунглата избледняваше. Ако не грешах, стената стигаше хоризонта. Казах това на Окланд.

— Добре. Почна да ми става досадно вече — измърмори той и размаза още едно насекомо. Сякаш го преследваха. Насекомите не си падаха много по мен, но Окланд неустоимо ги привличаше, беше като Допаз за тях.

Изведнъж чухме същия рев. Веднага се огледахме да видим откъде идва.

— Какво беше това?

— Предполагам, че е тигър — отговорих аз. Звукът беше на около половин миля от нас. — Да, тигър е.

— Това не е никак хубаво, нали?

— Не. Макар че е интересно. Чуй. — Тигърът пак изрева — всеки път го правеше по един и същи начин. — Вмества се. Дигитален тигър в електронна джунгла.

— Дали дигиталните му зъби се усещат добре или зле около врата? — Окланд нервно поглеждаше по посоката на рева.

— Вероятно зле. Предлагам този път по изключение да не чакаме да видим какво ще стане.

Хукнахме по пътеката. Следващия път чухме рева надалеч. Явно се движеше в посока, различна от нашата и това бе добре. Не ни преследваше. Окланд видимо си отдъхна. Не отворих шампанско или нещо друго, но и аз се почувствах по-добре.

След половин час дърветата около нас започнаха да оредяват и небето просветна през клоните. Сивата стена отдясно се простираше надалеко. Последната миля пътеката се движеше леко нагоре. Като погледнахме назад, джунглата ни се стори огромен басейн от цветове; купа, чийто капак приближавахме.

Виждахме все по-малко дървета. Вече вървяхме по-скоро през тъмна гора, отколкото през джунгла. Земята също не бе покрита с толкова дебел килим пълзящи растения и стъпвахме по червена пръст. На петдесет ярда от нас имаше скала — явно бе крайната точка на джунглата и ние се запътихме натам. Последният откъс бе много стръмен. Когато стигнахме върха и двамата дишахме тежко.

Но все пак си струваше. Пред нас се разстилаше равнина, гладка и гола като изключим разпръснатите тук-там храсти и ниски дървета. Надалеч, на около миля, сива планинска верига закриваше половината небе.

Но най-важното беше сградата — точно от другата страна, сгушена в планината, приличаше на замък, построен върху колона. Широчината на основата бе около двайсет ярда. Високата колона се издигаше около двеста метра, преди да се разшири дотолкова, че да крепи замъка. По-тънки стълбове, широки няколко метра, държаха четирите ъгъла на по-високата част. От една кула се вееше бял триъгълен флаг. Гледахме го, олюлявайки се, и се усмихвахме.

— Странна сграда — пое си дъх Окланд. — Но ми харесва.

— Хубаво място — съгласих се аз. — Пак извадихме късмет.

— Знаеш ли на кого е?

— Не. Но те ще ме познаят. Хайде. Да вървим.

Силен рев точно зад нас ни оглуши.

— По дяволите — изругахме едновременно и се извърнахме.

Там нямаше никой.

— Къде е?

— Не знам.

С гръб един към друг, движейки се в кръг, ние бавно огледахме храстите.

— Старк.

— Шшт.

Спряхме и се ослушахме. Само приглушеното пукане на пръчки и шумоленето на листа ни подсказаха, че тигърът е някъде в храстите.

— Как е дошъл дотук?

— Тихо. Шшт.

Мощен рев разлюля отново гъсталака от папрати вляво от пътеката. Джунглата ни обгърна отново, при това с невероятна скорост. Имахме само десетина ярда свободно пространство, но то бързо се смаляваше. Още един страховит рев. И двамата се извърнахме в неговата посока.

— Какво ще правим?

— Не знам. Всъщност… ще излезем бавно от джунглата.

В първия момент си помислих, че се спуска нощта — ясното слънце беше изчезнало. Отново се движехме в тъмнозелена мъгла. Но когато погледнах нагоре, видях, че небето е закрито от дървета и лиани. Вървяхме все по-бързо, ала и джунглата не изоставаше, заграждаше ни. Вдигахме доста шум, но не колкото храсталаците пред нас, а ревът се разнасяше все по-оглушителен.

— По дяволите! — възмутих се аз. — Не става. Може би ни трябва План Б.

— Какъв е?

— Обикновения — бягаме.

— Добре звучи.

Мигом се обърнахме и хукнахме. След два ярда пред нас величествено се изправи най-големият тигър, който някога съм виждал. Е, добре, не съм срещал много, но знам нормалните им размери. Този не беше обикновен — великански тигър, дълъг осемнайсет фута. Гърбът му бе на пет фута от земята, ченето — широко около фут и отчайващо пълно със зъби. Оранжеви, черни и бели ленти се виеха по ярката му козина. Цветовете също бяха дигитални, но това не беше толкова успокояващо, колкото може да ви се стори. Не ставаше въпрос за компютърна графика. Чувахме го как диша.

— О, Боже! — възкликна Окланд с похвално самообладание.

Тигърът изръмжа и пристъпи крачка напред. Беше само на три ярда от нас, разстояние, което би могъл да преодолее с един скок. Казвам това, защото тигърът приклекна и мускулите му се свиха в готовност за скок. В този момент ми стана съвсем ясно колко надалече ще скочи, съвсем ясно. За нищо друго не можех да мисля. Изведнъж Окланд се обади:

— Ела тук, писи, писи.

— Моля? — втренчих се в него. Действащия бе протегнал трепереща ръка към тигъра. Лицето му, в преобладаващо зелено, се гърчеше от страх.

— Ела тук, писе. Хубаво писе.

Погледнах тигъра. Бях изумен. Той също като мен изглеждаше объркан от развитието на нещата. Все още стоеше наострен, с извит гръб, готов за нападение, но и не помръдваше. Изчакваше.

— Ела тук, писи, писи.

Тигърът ни гледа така още един миг. После изведнъж седна. Намести предни лапи на земята и опъна глава напред.

— Браво. Как се сети? — Бях впечатлен.

— Просто ми хрумна — прошепна Окланд. — А сега какво?

Направих внимателна и микроскопична крачка напред. Тигърът си остана там, където беше. Гледаше ни с любопитство.

— Проблемът е — казах аз, — че искаме да сме от другата му страна. И макар да изглежда спокоен…

Спрях и се втренчих. Тигърът не беше спокоен. Той бе мъртъв.

— О, не — извика Окланд. — О, не.

Очите на тигъра гледаха, без да виждат. Цялото му тяло трепереше. След малко вече се тресеше, а очите му изскочиха, едно след друго. Разляха слуз и кръв върху носа му. Червено кървящо месо започна да се лее от очните ябълки, сякаш изтеглено с невидими куки. Цялото му тяло се пропука. Кожата се късаше от вътрешно напрежение.

— Той ще… — изскимтя Окланд. — Той ще се разпадне…

Изведнъж козината на тигъра се разцепи. Нагоре се стрелна кула от месо. Потреперваше, олюляваше се, докато се издигна на петнайсет фута и замря гротескно голяма. Сто пъти по-голяма маса, отколкото тигърът би могъл да побере в тялото си. Кръвта пулсираше, пръскаше, изливаше се, придобиваше форма в злокобната тишина.

Нощта се спусна за миг. Навсякъде бе пълна тъмнина освен пред нас, където метаморфозата разпръскваше зловонен оранжев блясък надалеч. Вече нищо не беше дигитално, забелязах безпомощно аз. Беше си реално във всяко едно отношение. Тогава отново ушите ни прокънтяха.

— Хайде — изкрещях и сграбчих Окланд.

Той бе прикован от ужас.

— Не мога. Не мога.

— Разбира се, че можеш. Бързо, преди да е станало още по-зле!

С грубост успях да го изкореня от мястото му и да го помъкна край купчината плът. Докато преминавахме, кървава разкъсана жила полетя към нас и ни удари. Горещината и вонята раздразниха обонянието ми. Окланд се спъна и падна върху един храст в тъмнината. Издърпах го назад.

Бутнах го пред мен. Ръмженето зад нас се усилваше като дълго, извиващо се стенание. Бяхме изминали около десет ярда, препъвайки се и залитайки в равнината. Тогава звукът достигна своята кулминация и експлодира в рев. В сравнение с него този на тигъра приличаше на нежно скимтене. Всяка частица в главата ми започна да вибрира. Окланд стенеше и фъфлеше неразбираемо. Препъваше се, а тялото му се мяташе насам-натам.

Той беше изчезнал. Всеможещият Действащ не бе вече там. Беше се изпарил. Сякаш никога не го е имало. Окланд бе станал отново дете, изплашено петгодишно хлапе в тяло на шестдесетгодишен. Сграбчих едната му ръка и я провесих през раменете си. Хванах го за кръста и го понесох по най-бързия начин. Мускулите ми се напрегнаха. Отново чухме рева и този път, невероятно, още по-силно. Беше навсякъде — зад нас, около нас, вътре в нас. Приведен от тежестта на Окланд, аз извих глава нагоре и погледнах в далечината. В тъмнината успях да видя замъка, чудно осветен отдолу с особени жълти светлини покрай колоната. Приличаше на водна кула, на произведение на изкуството. Тръгнах натам по най-бързия начин.

Но всъщност прекалено бавно, а и пътят дотам бе дълъг. Пробяга лъч и освети пътя отпред на около пет ярда в ярко червено. Знаех, че блясъкът се излива от дупките в тялото зад нас.

— Не мога нищо да направя — мълвеше Окланд. Главата му се тресеше и се поклащаше напред-назад, докато бягах. — Не мога да го спра.

Той не говореше на мен. Чувах как ужасният рев ни приближава отзад. Нещото се движеше леко, вместо да разтърсва земята. Това още повече влошаваше нещата. Все по-трудно ми бе да се справям с Окланд. Той не беше на себе си. Отново и отново мълвеше, че не е негова вината. Все едно носех торба, пълна с камъни. Видях храста пред нас, едва когато беше вече късно. Спънах се в него и паднах с лице в чакълестата земя. Скочих по най-бързия начин — чувствах как се стича кръв по бузата ми. Погледнах назад.

Няма да го разберете. Няма начин да ви обясня какво видях. Спомнете си времето, когато сте били на пет и сте сънували нещо лошо. Спомнете си какво ви е накарало да крещите „мамо“, какво ви е накарало да си дерете гърлото от ужас, докато светне лампата в коридора и чуете стъпки към стаята си. Спомнете си как ви се е струвало, че сърцето ви ще спре, че вътрешностите ви ги няма. Сякаш цялото ви тяло ще се превърне в камък, студен камък.

Беше високо трийсет фута. Галопираше с маниера на кон, само че влудяващо бавно. Нямаше кожа, само извити червени мускули, които се триеха един в друг, разтягаха се, свиваха се, разделяха се и се прибираха. Изглеждаше сякаш има ездач, ала нямаше. Само капеща червена форма на гърба, форма, която се кривеше и плюеше. Гризящите останки на някой, който те е наранил, когато си бил твърде малък, за да можеш да запомниш. Мъжът в парка или вторият баща, портиерът или потният чичо, размазани и мъртви. Мъртви, но все още движещи се, растящи, кривящи се, полудели от смъртта. Тътенът им изгаря мозъка ти, овъглява стената, която си издигнал срещу спомена за нещастието.

Нещо лошо.

Наведох се, сграбчих Окланд за якето, изправих го на крака и го помъкнах с мен отново. Хвърлих последните си сили да се махнем оттам. Пред нас замъкът светеше, все още недостижим. Отзад шумът не се усилваше, макар и да ни доближаваше. Опитах да се концентрирам върху светлината отпред. Опитах да си внуша, че ни тегли към себе си, опитах да въвлека и Окланд в този поток. Замъкът примигна и отскочи сто ярда назад. Продължихме да бягаме. Той отново примигна и се отдалечи. И така няколко пъти. Ставаше все по-далечен, колкото и да драпах напред. Обувките ми потъваха в дълбоката сива кал. Все по-трудно ставаше да движа краката си с калните буци, полепнали по подметките ми. Светлините на замъка подскачаха все по-надалеч. Бяха на миля, на две, на сто мили далеч.

Окопитих се и погледнах отново назад. Чудовището бе по-близо, съвсем близо, а ние никъде не стигахме. Вече трийсет секунди пред нас стоеше един и същи храст. Колкото и да бързах, ние не се придвижвахме.

Сега когато замъкът бе на хиляда мили от нас, светлините изгаснаха.

— Окланд! — изкрещях в ухото му. Все още го влачех напред. Той само измърмори нещо. Тежеше ми все повече с всяка стъпка. Клетка по клетка аленото по лицето му се разливаше и заемаше все по-значителна част от него. Отново му изкрещях и го ударих по лицето с всички сили.

— Не беше моя вината! — изпищя той. Думите прорязаха брътвежа му. — Не мога да й помогна!

— Окланд! Трябва да тръгнем в обратната посока!

— НЕ!

— Да, налага се. Довери ми се.

— Не мога!

— Трябва. Трябва да посрещнем това или то ще те обсеби.

— Не!

Той плачеше. Сълзите мокреха лицето му. Не исках да го правя, но знаех, че трябва.

— Да! — заковах на място, освободих се от него и се обърнах. Изведнъж шумът се усили. Нещо дращеше и стържеше като с метал върху стъкло. Или все едно треперещи ръце сваляха цип с отчаяна, колеблива бързина. Отново видях чудовището и почти без да усетя, се хвърлих нагоре. Опитах да обърна Окланд, но той бе силен в страха си, непоклатим като скала. Чудовището изрева. Кръв шурна от носа ми към земята.

— Обърни се, Окланд, по дяволите! — изкрещях му аз. — Обърни се!

Всеки човек си има особена сила, която се появява, когато няма алтернатива. Насочих силата си към Окланд, изправих го с една ръка. Изкрещях му да погледне, но той стискаше упорито клепачи, а ръцете му закриваха лицето. Спуснах се към него и извих ръцете му зад гърба. През това време чудовището изгори лицето ми с близостта и вонята си. Затворих очи и отворих насила тези на Окланд.

— ВИЖ ГО!

Тишина. Отворих очи. Нямаше го.

Пред мен стоеше Окланд, с ръце върху лицето си и плачеше. Едва го видях, защото бе абсолютен мрак. Светлината си беше отишла с чудовището. Окланд ме отблъсна, когато посегнах да докосна рамото му. Отдалечих се на ярд. Отпуснах глава, поех си въздух. Изведнъж осъзнах как ме боляха мускулите, как бях плувнал в пот, как треперех. Колко ми се искаше да видя мама.

Обърнах се и погледнах замъка. Беше само на четиристотин ярда. Фенерите светеха и препращаха лъчи по колоната. Главата ми се люшна назад и се взрях в тъмното небе, докъдето стигаше светлината.

Окланд се бе вкаменил като статуя. Задушаваше се от ридания. Нищо не можех да направя за него в момента.

Кажете си мнението за тютюнопушенето — че е лошо за здравето, че убива хората. Знам тези неща. Всичко, което мога да кажа е, че понякога те не изглеждат особено важни. Ако не бях пушач, този миг би бил подходящ да стана. А откъде, по дяволите, бих могъл да си купя цигари?

Четиринадесет

След пет минути най-лошата част от бурята бе преминала. Окланд все така си стоеше с гръб към мен, но не толкова вдървен. Беше се посъвзел. Постави ръце на хълбоците си и се приведе. Главата му клюмна. Запалих нова цигара с фаса от предната. Искаше ми се да изпуша някоя, която да е дълга поне ярд.

Все още нищо не можех да направя, все още не. Не можеш просто да прегърнеш някого, преминал през нещо подобно. Не можеш да кажеш „Няма нищо, спокойно“. Не върви. Чудовищата в Страната на Звездите са лични. Казвам ви го по най-разбираемия начин. За мен е без значение. Не беше задължително Окланд да се почувства така. Това си бе чудовището на Окланд. Човек никога не може да разбере нечия друга болка докрай. Когато си видял нещо подобно и си почувствал как се връщаш при детските си ужаси, нямаш нужда от успокоителните думи на непознат. Те не значат нищо за теб.

Съзнанието е като воден басейн. Нивото на водата нараства с възрастта. Водата става все по-дълбока, изглежда по-спокойна. Само случайна мисъл или импулс издават дълбочината, но това се случва рядко.

Ала на дълбокото, точно на дъното, може да лежи нещо. Нещо умряло преди много време, нещо изгнило и противно, което нарушава спокойната водна повърхност. Окланд току-що бе видял как едно мехурче се издига от дъното, бе помирисал вонята на разложението. Когато се случи нещо такова, човек не иска другите да го приближават. Да не би да им замирише.

Затова насочих мислите си към моята работа. Уморено ги повлачих към поредното събитие — винаги следва нещо и аз винаги мисля за него.

На друго място, по друго време, замъкът отсреща би ни се сторил доста чудноват. Но в този миг приличаше на приятно място. Долната част се издигаше перпендикулярно няколко стотици фута. Макар да бе направена от тухли, изглеждаше на стотици, хиляди години.

Замъкът бе кацнал върху колоната като птиче. Трябваше да стигнем един от стълбовете към ъглите. Не бяха големи, но смятах, че ще можем и двамата едновременно да се изкачим по един от тях. Край нас цареше абсолютна тишина, дори листата не шумоляха. Но замъкът светеше. Значи хората си бяха у дома. Само се надявах да не ни създадат проблеми. Имахме си в излишък. Допълнителни проблеми или заместители на проблеми — все неща, от които не се нуждаехме в момента.

Счу ми се нещо отзад. Обърнах се бавно. Окланд се изкашля и също се обърна. Не ме погледна в очите поне още половин час. Начинът, по който бе присвил рамене, показваше, че се срамува, но той не можеше да сподели това. Лицето му обаче изглеждаше малко по-добре — следствие от срещата с чудовището и нямаше да трае дълго. Изглеждаше изморен, изглеждаше стар. След малко проговори:

— Ти наистина знаеш какво правиш, нали?

Нищо не казах.

— Винаги съм смятал, че ония приказки за среща с проблемите очи в очи са празна работа, въздухарска психология.

Пак нищо не казах. Имах си причини.

— Както и да е — сви рамене той. — Благодаря ти.

— Няма проблеми. Готов ли си да продължим?

Действащият преви ръце за миг. После почти ме погледна.

— Не може ли, не може ли да се събудим за малко?

— Страхувам се, че не.

— Защо?

— Просто не можем. Когато човек влезе по начина, по който го направихме ние, няма път назад.

— Не може ли да се върнем по пътя, по който дойдохме? Зная, че е дълъг, но не знам колко още ще издържа.

— Не. Този път вече го няма. Нещата се променят. Пътят ни дотук зависеше от същността, личността и мотивите ни. Няма връщане назад в Страната на Звездите.

Той въздъхна тежко. Забелязах, че ръцете му все още треперят.

— И какво ще правим сега?

— Отиваме в замъка.

Окланд премести поглед към тухлените стълбове.

— Има ли асансьори в тези неща?

— Не. Ще се покатерим.

— Старк, ти си полудял! — изкрещя истерично Окланд. — Ако си мислиш, че ще успея да изкатеря стотици фута гладка стена, ти си си загубил ума. — Продължи да се горещи още на тази тема. Дадох му време. Хората винаги се чувстват по-добре, когато излеят притесненията си за нещо, което не е главният проблем.

Прекъснах го, когато започна да се повтаря и гласът му затрепери.

— Шшт — казах аз. — Ела с мен.

Час по-късно бяхме изкатерили три четвърти от единия стълб. Но нима всичко вървеше добре? Как мислите?

Не обясних на Окланд как ще се изкатерим. Просто го накарах да тръгне с мен през равнината към замъка. От време на време лунна светлина се процеждаше през плътния облак отгоре, осветяваше бледо равнината и разхвърляните призрачни храсти. След горещината на джунглата усещахме студ, но бяхме прекалено близо до замъка, за да измръзнем. Не ни отне много време да стигнем колоната, макар че някъде по средата трябваше да поспрем, за да пропуснем един сънуващ да мине пред нас.

— О’кей — казах аз като застанахме пред една от тънките поддържащи колони. — Отново е време „да повярваш на Старк“.

Окланд ме погледна. Мрачен песимизъм стягаше лицето му. Знаех, че замъкът бе позакъснял. Той бе прав за едно — не можеше да продължава да върви безкрайно, не и в състоянието, в което се намираше. Лицето му изглеждаше така, сякаш бе рисувано от импресионист, решен да достигне до крайностите на техниката. Краен фарс, след който художникът няма как да не осъзнае, че е постъпил глупаво, и да не започне да рисува подобаващо.

— Старк — каза той бавно и внимателно. — Тази колона е висока няколко стотици фута. Аз съм само едно обикновено човешко същество и като такова се налага да се огранича в законите на физиката. Не виждам начин да се изкатеря по това.

— Гледай.

Протегнах ръцете си към него като мим, да види, че нямам никакви подплънки. Всъщност, искаше ми се да имам, но единствените, с които разполагах, сигурно все още циркулираха в системата за времето в Стабилния. Стигнах колоната и въздъхнах. Изхвърлих скептицизма на Окланд от ума си. Наместих върховете на пръстите си в пукнатините между тухлите и пренесох тежестта си върху ръцете. После внимателно повдигнах единия си крак от земята и вместих носа на обувката си в пукнатина. Изтласках се нагоре и преместих едната си ръка напред.

— Да, долу-горе така си го представях — мърмореше Окланд. — И затова казвам, че не мога да го направя.

Не му обърнах внимание. Повдигнах другия си крак. Открих пукнатина и за него. Спрях за миг, после бързо изкатерих петнайсет фута от колоната. Чух лека въздишка отдолу. Обърнах глава и му се ухилих. После бързо слязох на земята. Окланд се втренчи в мен така сякаш току-що се бях превърнал в купа с плодове.

— Как, по дяволите, го направи?

— Точно така, Окланд, точно така. Силен съм, но не съм свръхчовек. Не си ли спомняш какви са сънищата? Никога ли не ти се е случвало да ти се изпречи нещо, което да трябва да изкатериш?

— Да, но…

— А налагало ли ти се е да се екипираш с шипове за обувки, въжета и подобни глупости?

— Не.

— Точно така. Това е Страната на Звездите, Окланд. Трябва да се изкатерим, защото така го изисква ситуацията. Това е атмосфера, мисъл, а не действие. Не прилича на истинското катерене. Тук нещата стават по различен начин — веднъж след като тръгнеш, ще ти се стори, че пълзиш по равна повърхност, макар и да съзнаваш, че се катериш нагоре.

— Значи, ще мога да го направя?

— Ако си го позволиш, да. Просто трябва да го приемеш.

Той въздъхна тежко и стъпи на колоната. Водех ръцете му по пукнатините. За миг застина. После повдигна десния крак и намери пукнатина в стената. Стегна внимателно мускулите на същия крак и подхвърли тялото си нагоре. Пръстите му побеляха от усилието. Чувах учестеното му дишане.

— Добре. Сега бързо намери къде да поставиш другия си крак.

Направи го и увисна така. Мускулите му вибрираха от усилието. В следващия миг се изтърси на земята по най-недодялания начин. Въздъхнах вътрешно. Имаше за какво да отговаря Центъра. О’кей, на повечето хора им е трудно да се справят с положението на нещата тук, но Окланд бе върхът. Никой, който смята, че бележките са важно нещо, не би могъл лесно да полети.

— Хайде да го направим заедно.

— Няма да стане, Старк.

— Напротив. Хайде!

Следвахме същия модел. Когато и двамата един до друг се заловихме за колоната, аз обърнах глава към него.

— Много е лесно — успокоих го, като го гледах право в очите. — Изобщо не се катерим. Само вървим някъде, където по случайност, е нагоре.

— Правилно.

— Виждаш ли колко е лесно? — продължих аз. Бавно повдигнах десния си крак. Той следваше движенията ми. Полагаше огромни усилия, но успяваше. — Сега дясната ръка. — Закрепихме десните си ръце. Нещо трепна в ума ми. Стори ми се, че пълзим по тухлен път, а не че се катерим по колона. Явно и той си мислеше същото. Заедно повдигнахме левия крак, лявата ръка. После си починахме за миг, висейки. И все пак не висяхме.

— Мисля, че схващам — каза Действащия с лека гордост.

— Добре. Готов ли си да продължим?

Той кимна. Потеглихме нагоре. Беше схванал.

Бяхме изминали две трети от пътя нагоре, когато ми се стори, че чух нещо. Всъщност от няколко минути чувах ехо от далечен пир, но не беше това. Рязък, свистящ звук. Хвърлих един поглед надолу към земята, но не видях нищо. Свих рамене и продължих нагоре със същия внимателен ход, за да може Окланд да ме следва. След миг отново чух същия шум.

— Какво беше това? — запита раздразнен Действащия.

— Не знам — казах аз. — И ти ли го чу?

— Да — огледа се той. — Нещо изсвистя.

Минахме още няколко ярда. Отново чухме свистенето, но два пъти бързо едно след друго. Изведнъж нещо тънко и дървено рикошира върху колоната близо до ръката ми.

— По дяволите! Обстрелват ни със стрели.

— Страхотно! — подивя Окланд. — Супер! Искам само да кажа, че ние висим на тухлена колона сто фута над земята и по всичко изглежда, че ни целят със стрели. — За миг той се олюля застрашително. Сграбчих го за рамото и го придърпах отново към колоната.

— Окланд, чуй ме. Ние не се катерим, забрави ли? Ти каза, че не можеш да се покатериш толкова нависоко, а виж къде сме. Така че ние не се катерим. Ако нещо полети към теб, залегни. Опитай да не мислиш за краката си. Само залегни и всичко ще е наред. Няма да паднеш, освен ако не си помислиш, че ще го направиш.

Лицето му проблесна напрегнато в тъмнината, но той кимна леко. Друга стрела прелетя покрай нас. Побутнах го да побърза. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-често ни обстрелваха. Горе се чуваха развълнувани гласове. Близо до мен профуча копие. Без малко да се нанижа на него, ако не го бях видял и не се бях шмугнал зад колоната. Въодушевен от примера ми, Окланд избяга от пътя на една стрела. Не беше кой знае колко величествено, дори залитна, но успя.

— Добре се справи — похвалих го аз. Той ми се ухили в полумрака.

Скоро стрелите зачестиха и ние бързо се скрихме зад колоната. Няколко ярда нещата вървяха добре. После горе се отвори малък люк и отново ни засипаха с опасни предмети.

Върнахме се на предишното си място отпред на колоната и продължихме да се катерим с всички сили. В този миг чухме щракване на метал. Погледнахме нагоре и видяхме ръба на голям железен казан.

— Мамка му, Окланд, пак отзад!

Преместихме се точно навреме, за да избегнем водопада от врящо масло, който попари земята под нас. Застинахме за миг, треперейки.

— Струва ми се, че не се радват да ни видят — отбеляза Окланд и се олюля. — А ти каза, че това е добро място.

— Така е — кимнах. — Те просто вземат предпазни мерки.

Внимателно показах глава към другата страна на колоната.

— Хей! — изкрещях аз. — Хей!

— Какво правиш? — изсъска Окланд.

Една глава с конусовиден железен шлем надзърна над назъбените стени, трийсет фута над нас.

— Хей! — извиках отново.

— Какво? — отвърна ми глас. — Какво искате?

— Бихте ли спрели да стреляте по нас, моля ви? Нещата и така са достатъчно трудни.

— Това си е ваш проблем. Вие ни нападате. Какво си мислите, че трябва да направим, да ви постелем червен килим ли?

Край бузата ми изсвири стрела.

— Ние не ви нападаме. Исусе, само двама сме!

— Не ни интересува!

— Вижте! — вбесих се аз. — Не знаете ли кой съм?

— Не — отвърнаха ми. — Трябва ли?

— По дяволите — измърморих си, а после извиках: — Кой ръководи всичко това?

— Аз.

— О! — Увесих глава за миг. Дадох знак на Окланд да продължи катеренето и го последвах, крещейки.

— Тук ли е Кралят? — рискувах с друг въпрос.

— Разбира се. Това е Врящият замък.

— Мога ли да говоря с него?

— Не. Има среща.

Една стрела се удари в колоната над мен и ме перна по бузата.

— Съжалявам — каза гласът. — Отново е време за врящо масло.

Погледнах нагоре. Черният казан вече бе наведен надолу от ръба на колоната. Окланд зави към другата й страна.

— Не, недей! — извиках му аз — Почакай за момент! Хрумна ми нещо.

— Дано да е интересно.

— Такова е. Виж, върви при Краля и му кажи, че съм Старк, о’кей?

— Какво да му кажа?

— Че съм Старк.

— Съжалявам, но трябва да говорите по-високо. Маслото ври точно до мен.

— Че съм Старк! — изкрещях аз.

— Какво си?

— Аз! Аз съм Старк!

— Е и?

— Просто му кажи, ще го направиш ли?

Друго копие профуча наблизо.

— Ами, не знам — отговориха ми. — Откъде да съм сигурен, че няма да се превърнете в глутница от двайсет хиляди побъркани варвари или племе монголски войници, тръгнали да грабят?

— Гарантирам! — Изкрещях сподавено. — Това няма да се случи!

— Хм. — Главата изчезна за миг. Дочух разгорещено обсъждане. Съвсем случайно и двамата с Окланд погледнахме надолу към земята. Беше далече. Главата отново се появи.

— О’кей — каза войникът. — Ето какво ще направим. Ще опитам да говоря с Краля. Ще видя какво ще каже. Между другото, съжалявам, но приятелите ми ще трябва да продължат да стрелят по вас, за всеки случай. Съгласни ли сте?

— Исусе, добре, но побързай! Можеш ли да задържиш маслото?

— Ъ-ъ… да, добре. Но само докато се върна. Това ми е любимото занимание.

Главата изчезна зад укреплението. Последва кратко затишие, после огънят от стрели бе възобновен. Минахме в задната част на колоната. Окланд бе впил нокти в стената с нарастващо отчаяние.

— По-добре да продължим нагоре.

— Май беше казал, че ще те познаят — пое си дъх Окланд и тръгна уморено нагоре.

— Те ме познаха, по принцип. — Сянка пробяга през люка над нас. Шмугнахме се отново отпред. Съвсем навреме, защото заваля градушка от камъни. Исусе!

Придвижвахме се нагоре. Обикаляхме колоната в зависимост от посоката на опасните оръжия, летящи към нас. Близо до върха лицевата част на колоната бе много по-безопасна, защото укреплението стърчеше напред и стрелците не успяваха да се прицелят добре. За нещастие нямаше начин да продължим да висим там до безкрайност, а люкът бе добре заварден.

Най-горе се сгушихме в основата. Стрелите свистяха обезпокояващо близко до нас. Някои войници висяха от укреплението, а други ги държаха за краката. С тази тактика изстрелите им зачестиха, както и камъните. Окланд едва се движеше. На мен самия ми бе трудно да продължавам да стоя в тази поза. Тогава чухме оглушително скърцане. Преместихме се към люка. Изведнъж осъзнах какво ще направят. Те все пак щяха да излеят маслото, копелетата.

— Старк, ще падна — изстена Окланд. Видях, че говори истината. Скърцането премина в стъргане. Войниците бавно накланяха казана. Успях да сграбча Окланд точно преди да полети надолу. За лош късмет трябваше да мина в задната част на колоната, за да го стигна. Погледнах огромната черна уста на казана. В същия миг си помислих, че врящото масло ще ни залее.

Тогава някой изкрещя. Казанът се олюля назад. Няколко ръце се промушиха през люка и ни издърпаха.

— Старк, привет! Макар и да съм Крал, няма начин да не изразя колко много се радвам да те видя пак.

— Йеа, ъхъ, здрасти — казах аз и леко се поклоних.

Притихналите и почтителни вече войници ни въведоха в огромна мраморна стая, украсена с разноцветна коприна. Войници и слуги в ливреи стояха чинно в коридора. Живите редици продължаваха до приемната на Краля. Минахме по дебел син килим към центъра на стаята.

Кралят седеше на голям златен трон, обграден от две кралици в бели рокли. Всяка от тях държеше по една голяма сива хрътка на каишка, обсипана със скъпоценни камъни. Една от кралиците много приличаше на Зоя, жената, която живее в моя блок, но това можеше и да не значи нищо. Понякога означава, друг път — не. Не е важно. А може и да е — не знам. Ако мисля твърде много за тези неща, ще свърша на улицата — ще събирам огризки от кофите за смет и ще крещя по колите. Зад кралиците стояха благородниците, всички със засукани мустаци, облечени в тесни копринени сака и широки къси панталони. Кралят, около четиридесетгодишен, с подстригана кафява брада, ни изгледа усмихнат за миг, докато изтърсваше пепелта от пурата си в нещо, което приличаше на пепелниците в хотелските фоайета.

Аз, разбира се, никога не го бях виждал, но той ме позна. Знаете как понякога в сънищата ви се появяват хора, които никога не сте виждали преди, а ви се струва, че са ви приятели. Нещо такова беше. В действителност е малко по-сложно, когато се отнася до мен, но по принцип е така.

— Трябва да се извиня — продължи Кралят — за бдителността на войниците си. Те са помислили, че сте разузнавачи на Копелето Узурпатор Квентор, злият похитител на чистотата, бичът на спокойствието в кралството през последните двайсет години. Злото на Илериамит го е направило силен. Затова моите достойни бойци трябва да внимават по всяко време. Той е магьосник и често променя вида си. Появява се като гарван, като честна девойка. Но никога няма да победи! — завърши въодушевено той и властно изрева: — Аз, благородниците и верните йомани ще защитим паметта на скъпата ми майка, добрата Кралица Туамбо и никога, никога няма да отстъпим!

Всички — слуги, войници и благородници — подкрепиха със спонтанни възгласи думите му.

О, Боже — помислих си, — каква сбирщина диваци! Знам, не е възпитано, но мразя военните и магьосническите истории. Напомнят ми анимационни приказки. Но все пак знаех как да се държа. Направих още по-дълбок поклон. Сръгах Окланд да следва действията ми.

— Абсолютно — казах най-искрено. Окланд също смотолеви нещо с широка застинала усмивка. Мисля, че му дойде много.

— И какво те води насам към нашето свято кралство, о, Старк, самотни боецо по пътя на справедливостта?

Не обърнах внимание на подхилкването на Окланд. Пристъпих напред.

— Ами, Кралю, вижте. Не идвам заради себе си, а като водач, като придружител на Лорд Фел на Окланд. — Посочих Действащия. Той отново се поклони. Задушаваше се от сподавен смях. — Негова светлост се намира в голямо затруднение. Пътуваме от дълго време и търсим разрешение на проблемите му.

— Разбирам — отвърна мъдро Кралят. — Разбирам, че злото го е белязало. — Това, предполагам, се отнасяше за цвета на лицето на Окланд, въпреки че никой не знае. Може би не хареса сакото му. — Къде се намира източникът на злото?

— Страхувам се, че е далеч оттук, през много планини, в царството на Пайетите, вероятно.

— Пайетите. Къде е това, боецо?

Тършувах в ума си, импровизирах напосоки.

— На много, много общества оттук, скъпи сеньоре. На много мили оттук. Трябва да се мине през Коридора на Йопер и Съзвездието на Вечния Звук.

Това се оказа прекалено за Окланд и той се разсмя. Кралят премести поглед към него.

— Негова светлост намира нещо забавно в това?

— Не, не — отговорих бързо. — Това е част от проклятието върху него. Злата магия на вълшебника Телефон го кара да се смее в абсолютно неподходящи моменти.

Окланд разбра. Съвзе се достатъчно, за да придобие сериозен израз на лицето. Кралят кимна и се обърна отново към мен.

— Ами, Старк, ето съвета ми. Почините си тук известно време. Нощем навън има дракони, а вас ви чака дълъг път.

— Би било прекрасно — казах аз.

— Така да бъде тогава. В девет ще пируваме, но първо ви предлагам да се възползвате от удобствата на нашия замък — да си вземете по един душ, да се поосвежите…

— Страхотно!

— Добре. Обрик ще ви покаже стаите. Скоро ще пристигнат и Пуфитата ви. Надяваме се отново да поговорим с вас. Има много неща, които трябва да обсъдим.

Войникът, с когото си бяхме крещели, пристъпи до мен и заедно се поклонихме на Краля още веднъж, преди да тръгнем по килима към коридора.

— Съжалявам за стрелбата — развесели се Обрик. Той ни водеше през загадъчния лабиринт от каменни стаи и коридори с високи стени. — Знаете как е.

— Какво представляват Пуфитата? — запита Окланд. През цялото време се стараеше да се държи сериозно.

— Помагат, когато се къпете — отговори войникът. — Заглушат шума от водата, грижат се да не ви е прекалено широко в спалнята.

— О — Окланд смаяно се усмихна. Никога не бях чувал за Пуфита. Гостоприемството на Краля към нас очевидно превишава границите на обикновеното.

Тогава се почувствах малко странно. Нищо особено, леко чувство, сякаш бях забравил нещо. Отмина.

Показаха ни голяма, празна стая. Каменните стени бяха покрити със светлокафяви тухли. Върху каменната маса имаше разнообразие от плодове и сандвичи. Обрик ни остави с думите да чакаме. Окланд веднага се спусна към храната. Бе напъхал няколко сандвича в устата си, когато забеляза това, което видях и аз. Ръцете му променяха цвета си.

— Дай да ги погледна — казах и той ги протегна към мен. — Не си много зле — изучих го аз. — Оцветяват се само отгоре. Дланите ти все още са здрави. А те са най-важни.

— Но не съм и добре, нали?

— Не. — Умът ми сякаш ме гъделичкаше; нещо ставаше, но не знаех какво.

— Защо сме тук? — Без да усети, Действащия бе поднесъл друг сандвич към устата си. Бузите му продължаваха да са все така издути. — Имам предвид, близо ли сме до моя поток или… какво? Какво? Не казвай „Да почакаме и да видим!“

— Ще си починем — усмихнах се аз. — Ти трябва да… или… — Забравих какво щях да кажа. — Или — разтърсих силно глава, опитвайки се да си спомня. Не можех, защото друга мисъл се оформяше в съзнанието ми. Каква бе тя, по дяволите?

— Старк, добре ли си?

— Добре съм. Ти трябва да… или… — Изведнъж си спомних. Объркващата мисъл бе изчезнала. — Трябва да си починеш, иначе ще се преумориш. Все едно си лягаш вкъщи. В началото всичко е наред, после се чувстваш много уморен и започваш да халюцинираш. Тук е същото, дори по-ясно, защото не можеш да сънуваш.

— А това е петзвездна версия на уютния дом, който видяхме снощи?

— Нещо такова, но много повече. Тук сме на сигурно място. Може и да ти приличат на влечуги, но са добри хора.

— А ние добри ли сме?

— Да, защото пристигнахме първи.

— Това — изрече прочувствено Окланд — е добра новина.

— Утре ще стигнем до потока. Ще възстановиш силите си. Може би ще открием начин заедно да разсеем Нещото, което те тормози. Но сега е време за почивка.

Някой дръпна дебелата кадифена завеса, която служеше за врата и две жени влязоха в стаята.

— Добър вечер, господа — поздравиха ни те едновременно с усмивка.

Опулихме се. Бяха еднакви, с красиви, нахални лица и безупречно прибрани нагоре медноруси коси. (Напомняха за учителката ми, когато бях на седем. Доста бях хлътнал по нея. Мис Тейлър, така се казваше. Споменът бе сложен, топъл от детска обич, но наситен със смущение. Един от съучениците ми бе оставил бележка на бюрото й на Св. Валентин, като написал, че я обичам и се подписал с моето име). Гледаха с големи и влажни очи, усмивката им откриваше перфектни зъби. Бяха облечени в луксозни кафяви хавлиени халати.

— Ъхъ, здрасти — казах аз. — Съжалявам, да не сме влезли във вашата стая?

— О, не — засмяха се те, отново едновременно. — Ние сме вашите Пуфита.

Изведнъж разбрах какво са „Пуфитата“. Тези жени наистина влизаха под душа с теб, само за да заглушат шума от водата и да не ти е прекалено широко, каквото и да означаваше това. Странен начин да си изкарваш хляба.

— Правилно — озадачих се леко аз. — Значи е време за душ тогава.

— Старк — промърмори тихо Окланд, — да не би тези дами наистина да влязат с нас под душа?

— Да. Мисля, че да.

— Разбирам.

Тогава отново ми мина същата мисъл през ума, дърпаше ме, без да се разкрие, танцуваше в сферата на неразбираемото. Не можех да я проумея. Трябваше да направя нещо, нуждаех се от нещо…

Двете жени едновременно се освободиха от халатите, разкривайки еднакви тела — идеални, бели и много, много чисти. Те коленичиха и започнаха да си бъбрят. Чакаха ни да се приготвим за душа.

— О, по дяволите! — възкликнах аз. — По дяволите!

— Какво? — сепна се Окланд.

— Забравих нещо — казах бързо и си грабнах сакото.

— Какво?

— Не знам. Просто забравих нещо, загубих нещо.

— Старк, за какво говориш?

— Трябва да се върна. Сега трябва да се върна.

— Къде? Да се върнеш къде, Старк?

— Където и да съм го оставил. Виж — бързах аз, — трябва да вървя. Ти си вземи душ. Ще се върна навреме за вечеря.

— Къде ще ходиш?

— Не знам. Просто трябва да тръгвам. Ще се върна. — Хукнах към вратата, като оставих Окланд втренчен след мен, дръпнах завесата и полетях по коридора. Бягах по широките каменни пътеки и задминавах крякащи благородници. Слугите се щураха, изпречваха ми се на пътя с подноси храна и кошници цветя. Заобиколях ги и бягах с всички сили към главния вход. Прожекторите пръскаха жълта светлина. Огромните дървени врати зееха леко и аз се промуших навън. Никой не ме спря, дори не ме видяха като се запътих към централния двор.

Бойниците бяха странно опустели. Спомних си за люковете и отворих един от тях. Преди да се вмъкна, погледнах надолу — пътят бе дълъг. Но трябваше. Трябваше да се върна, да открия какво бях загубил и да се прибера за вечеря.

Провесих крака през дупката. Опипах колоната с пръстите на краката си. Намерих пролука, спуснах се, освободих раменете си и потърсих къде да се захвана ръце. Веднага щом се закрепих, побързах надолу.

Трябваше. Трябваше да се върна. Трябваше да го намеря. Веднъж като го намеря, можех да се върна. Ще го намеря и ще се върна. Ще се върна навреме за вечеря. Сега колоната бе много по-висока отпреди и не слизаше към равнината, която бяхме прекосили. Тя просто се спускаше надолу и надолу. Чудех се отчаяно къде свършва, защото трябваше да сляза до долу, да намеря пътя си към където и да е и да открия каквото и да бях загубил. Трябваше да го намеря. Трябваше да го намеря и да се върна.

Ръката ми започна да се изплъзва от стената. Преди да забележа, вече се държах само на крака. Тялото ми се олюля назад, теглено от леката гравитация. Размахах ръце, опитах да възстановя равновесието си.

Все едно не съм излизал. Ще се върна за вечеря.

Паднах от колоната. Почувствах как се прекатурвам надолу. Падах все по-бързо, но единственото, което имаше значение, бе, че трябва да го намеря и да се върна навреме за вечеря. Падах, падах, падах. Вече си мислех, че скоро ще се размажа на дъното, когато открих, че седя изправен на канапето в апартамента си в Цветния Квартал.

Петнадесет

Стоях един дълъг миг вдървен, без да съзнавам къде съм. Когато разбрах, скочих на крака. Ритах каквото ми попадне във всекидневната и размахвах юмруци. Псувах ожесточен и шокиран.

Вбесявах се, че не мога да повярвам. Повторих си го толкова пъти! Джи би поклатил изумено глава в неодобрение, но наистина не можех да повярвам.

Когато най-накрая се поуспокоих, проучих апартамента си. Входната врата не бе заключена. Нямаше никой вън в коридора. Очевидно в Центъра бяха решили, че не си струва да пазят апартамента, след като могат да ме заловят във влаковете. Може да са оставили някого долу на партера за всеки случай, но това бе проблем, с който можех да се занимая по-късно.

Извадих Бъг Анели от бюрото и го накарах да сканира бързо апартамента. Беше чисто. Машинката разумно остана много учтива и почтителна през цялото време. Наричаше ме „сър“ с покорен тон. Явно бе усетила, че в момента бих могъл да изпълня отдавнашната си заплаха да я науча да лети по неприятния начин. В останките от кухнята намерих вода и си направих чаша Джахаван. Върнах се бесен във всекидневната. Пушех ожесточено.

Не можех да повярвам, по дяволите!

Трябва да знаете, че познавам Страната на Звездите много добре и никога преди не ми се беше случвало да се хвана така. Подобни работи стават в истинските сънища или с онези, които за пръв път ходят там. Но не трябваше да се случва на мен. Знаех прекрасно, че импулсът да се върна назад, за да намеря нещо, както и вярата, че като се върна всичко ще бъде наред, са абсолютна глупост. Страната на Звездите си прави майтап с теб. Дори и да се върнеш, хората, с които си бил, ситуацията, в която си се намирал, са изчезнали. Още по-лошо, може изобщо да не успееш да се върнеш или пък да се събудиш. Бях се събудил, изоставяйки Окланд сам.

Още повече, там той беше хванат на тясно. Бях му казал истината, когато ме помоли за почивка. Обикновено човек не може сам да се събуди или поне повечето хора не могат. Трябва да си слабоумен, за да се хванеш по толкова нелеп начин. В момента Окланд бе там, а аз тук. Тотален провал.

Можеше и да е по-зле, разбира се. Например да се случи в джунглата или на още по-опасно място. Засега поне Окланд бе в относително сигурни ръце. Но без моите напътствия сънят му би могъл да тръгне по коренно различна пътека, която да се окаже опасна за него или да затрудни проследяването му след като се върнех там. Ясно е, че би могъл да си има големи неприятности.

Трябваше да се върна незабавно. Работата със Страната на Звездите е следната: първия път минаваш през равнина и трябва да внимаваш да не сбъркаш. След това, ако ти се случи да се събудиш, можеш да се върнеш на същото място, само ако заспиш и сънуваш. Проблемът, разбира се е, че колкото повече искаш да заспиш, толкова по-невъзможно става да го направиш. Не можеш да използваш лекарства. Те само изкривяват сънищата ти. Всичко, което остава за теб, са вълнуващи лоши събития.

Затворих очи. Опитах да се концентрирам. Оставих мислите си да се реят пред мен. Ясно ми бе, че това няма да проработи и няма да заспя.

Можех ли все пак да направя нещо конструктивно? Взех един бърз душ. Отдавна се нуждаех от него. Дори се усмихнах на себе си при мисълта, че Окланд вероятно прави същото, но в присъствието на Пуфи. Съжалявах, че изпуснах този момент. Колкото повече се замислях, идеята да си вземеш душ с някой друг, макар и платонически, ми звучеше добре. След първите хиляда пъти или там някъде вземането на душ става досадно, не мислите ли? Оставате сами с водата, стараете се да не се попарите или да замръзнете, сапунисвате се — това е то, наистина. Не е особено вълнуващо, интересно или приятно. Може би все пак те не бяха само изкуствени кукли.

Изгладих дрехите си с Клоуз Валет — уредът сякаш работеше отново както трябва, защото цветовете не се промениха.

После конструктивно повървях насам-натам из стаята. Все още кипях от гняв, опитвах се да реша какво да правя оттук нататък. По едно време ми се стори, че чух нещо откъм коридора. Притаих се зад вратата с пистолет в ръка. Беше Зоя, жената, която живее през няколко врати от мен. Тя изцяло покриваше мъжките фантазии за жена. Не съм сексуален маниак. Такава й е работата. Пише го в паспорта й и така нататък. Изведнъж си спомних, че една от кралиците приличаше малко на нея. За миг тази част от съня ми се избистри, но после отново изчезна.

В случай, че още се чудите, да изпразниш пистолет срещу чудовището на Окланд си е чиста загуба на време, при това е доста опасно. А аз бях опитал и стана съвсем лошо. Умът е като общество в бедствено положение, с различни раси и религии. Блъскат се една с друга, понякога се сбиват. Опиташ ли да се намесиш, да изясниш положението, бунтът е готов. А умствените бунтове са най-лошите — не вдигат много шум, но оставят голяма бъркотия.

Прегледах си съобщенията. Джи искаше да се свържа с него. Позвъних в бара, но не беше там. Оставих му съобщение, че засега съм се върнал. За миг си помислих да се обадя на Зенда, но знаех, че не мога. Линията й сигурно се подслушваше от сто места. А и не исках да я обвързвам със себе си повече, отколкото тя вече беше.

Още известно време крачих нервно напред-назад. После седнах на бюрото да разработя тактика. Трябваше да превърна проблема в предимство, да използвам времето за проверка на случките до този момент, да видя имаше ли нещо, за което си струва да помисля. Щеше да е по-добре, ако съм подготвен като се върна отново там. Погледнах часовника. Беше минал половин час, откакто бях излязъл от съня. Надявах се, че не са се случили много неща на Окланд през това време, затова седнах и се концентрирах.

Той бе видял бебетата. Те бяха нещо, на което се бе натъкнал. Това не беше добре. От този момент знаех, че проблемът му е по-голям, отколкото си представях. Бебетата са много лошо нещо. Освен това не са естествена част от Страната на Звездите.

Това, че имаше асоциации в стила на Мег Финда, бе леко окуражаващо. Хора, които са чели подобни приказки като деца, чиято психика е била оформена от историйки с щастлив край, се справят по-добре от другите с пречките в Страната на Звездите. Все повече и повече деца не четат подобни книжки и след това преживяват трудни моменти. В днешно време всеки си мисли, че реализмът е по-удачен за децата, че те не бива да бъдат лъгани за начина, по който стават нещата в света. Това са пълни глупости. Умът на детето е широко отворен за света и реализмът е последното нещо, от което се нуждае то. В някаква степен нещата около нас стават така, както си ги представяме, както е в Страната на Звездите. Веднъж там придружавах един, който бе израснал в покрайнините на Обърни Се — Боже, лошичко си беше.

От най-голямо значение бе чудовището. Чудовищата винаги са най-значимите. Аз разбрах каквото трябваше, но не знаех какво бе научил Окланд. Ала едно бе ясно — нещо гниеше дълбоко в тихите води на Действащия. Каквото и да го преследваше, по-добре аз да го открия пръв.

Спомените ми от преследването бяха доста откъслечни. Повярвайте ми, когато нещо подобно ви преследва, всички умни части на главата ви, скритите кътчета, рационалистичните способности, всички те се вцепеняват. Препращат цялата си енергия към центровете на „Да се махаме оттук“ и се оставят на течението. Всичко, което си спомних, бяха думите на Окланд, че това не е по негова вина, повтаряше ги непрекъснато.

Случи му се нещо лошо, изправи се пред онова, което отдавна не бе виждал. Разбира се, съществуваше шансът и той самият да не си спомня. Беше доста странно, че не попита нищо. Чувствах се странно отново сам, без никого, за когото да се притеснявам.

Активирах терминала на бюрото си и се свързах с Главната База Данни за Гости в Центъра. Имах си няколко псевдонима, любезно предоставени ми от Брайън Диод IV, но действах бързо. Притеснявах се да не ме разкрият. Главната База Данни за Гости — ГБДГ съдържа информация за външните посетители и по принцип достъпът до нея е позволен. Представлява само частица от компютърната им мрежа, но носи доста информация за самите Действащи. Похвално.

Проследих семейното дърво на Окланд. И двамата му родители бяха мъртви. Бяха починали от инфаркт преди повече от двайсет години. Както повечето Действащи — инфаркт или язва на стомаха. Тези данни не можеха да ми помогнат, но открих нещо интересно — Окланд имаше сестра.

Или е имал. Името й бе, или е било, Сузана. Родена е две години след Окланд. Сега би трябвало да е на шейсет. Но когато поисках нейна скорошна снимка от ГБДГ, екранът показа нещо доста странно — снимка на тригодишно момиченце. Хубаво, усмихнато момиченце с развята пепеляворуса коса, която закриваше лицето. Образът бе избледнял от времето. Снимката бе направена в лунапарк. Тя бе прегърнала силно едно мече. Зад нея бе коленичила майка й, облечена по модата отпреди шейсет години и усмихната гордо. Имаше нещо странно в снимката, но не можех да разбера какво. Нещо в нея ме натъжи.

Сузана не бе никакъв отговор. След снимката нямаше други данни за нея. Аз съм предпазлив човек. Излязох от директорията и опитах отново с друг псевдоним. Тръгнах към дървото на Окланд по абсолютно различен маршрут. Не открих никакви братовчеди или някакви други роднини.

Облегнах се назад и затворих очи. Опитах да си спомня едно стихотворение, което знаех през детството си. Отне ми доста време, а и си спомних малко, но беше достатъчно.

Когато умът ми се проясни, аз насочих мислите си към Окланд. Опитах да си спомня всичко, което ми беше известно за него. Знаех, че е работил за Департамента Да Стигнем До Сърцевината На Нещата. Може би някои хора там имаха информация за него, но нямаше начин да се свържа с тях. Ако опитах, можех да попадна на погрешен човек и АИЦ да се нахвърли върху мен с цялата си мощ. Не можех да вляза в Центъра като пробвам да се добера до тях лично. До никъде нямаше да стигна, ако опитах да използвам картата си. Е, щях да стигна, но не там, където исках. Засега Центъра оставаше недостижим за мен.

Изведнъж успях. Промъкнах се отново към Окланд, пропуснах един период и проследих ранните му ученически години. Като изключим едно леко необяснимо хълцане от шестгодишната му възраст, досието му бе прекрасно, както всеки може да предположи. Но не това търсех. Децата в Центъра имаха по два учебни часа в училище. До десетгодишна възраст те се обучаваха в класове по шестнадесет. После класът се разделяше на четири групи по четири. Всяка група се запазваше, докато постепенно училището не преминеше в работа. До осемнайсет се водеха като ученици, но тъй като по това време повечето от тях драпаха нагоре по стълбицата на Департаментите, това не значеше много.

Открих имената на всички от първия клас на Окланд. Вероятно бе човекът, когото търсех, да е свързан с ранното му детство. Издирването на шестнайсет души нямаше да отнеме много повече време от това на четирима. Затова бе по-добре да се покрият всички версии.

Набелязах имената и настроих компютъра на основно търсене по биография. Щях да получа кратка информация за всяко име. Компютърът бе готов с информацията, когато влязох във всекидневната с втора чаша кафе.

Трима от първите съученици на Окланд бяха мъртви. Двама бяха остарели, един бе убит от падащо куче. Последното звучеше интригуващо. От останалите тринайсет всички, освен двама бяха, в Центъра. Други двама се бяха прехвърлили в Нацисткия. Минах към последния му клас. Само един от прехвърлилите се бе останал в същия клас. Може би мъжът, когото търсех, се казваше Спок Белрип.

Грабнах си палтото. Имах чувството, че Белрип бе помогнал на Окланд да влезе в Стабилния, свит в могъщия компютър. За да го направи, значи са били доста добри приятели. Ако имаше някой, способен да ми помогне да науча повече за Окланд, това трябваше да е той.

Отне ми близо шест часа да стигна до портала на Нацисткия. Ще ви спестя детайлите. Не можех да рискувам да мина през портала на Цветния. Нямаше да се учудя, ако вардеха стражи на АИЦ. Затова слязох на предишната спирка и влязох в Дебелия Квартал по друг път. Дори напуснах блока си по най-предпазливия начин — през покрива. Преминах безстрашно още няколко сгради, преди да сляза потайно по един авариен изход на улицата и да се слея с утринната тълпа. Дебелия Квартал е сравнително нов. Там хората живеят, незасегнати от изискванията за добър външен вид. Тези, които не влизат в стереотипите за елегантност и привлекателност, отиват там. Освобождават се от тягостното чувство да се самосъжаляват. Това е страхотна идея, но тъй като изглежда, че всеки, който живее там, спазва диета, не мисля, че има резултат. До такава степен са против стереотипите в останалите квартали, че дори не си поправят влака. Сигурно си мислят, че така ще го насилят да приеме стереотипа на полезен транспорт.

Влизането в Нацисткия е относително лесна работа. Не е абсолютно свободен за всички като Цветния или като Кварталите за развлечения, но не е и недостъпен. Просто трябва да можеш да назовеш пет известни компютърни програматора и четири основни субатомни частици и да демонстрираш лек интерес към записване на влакове. Изобщо не се интересувам от последното, но знам какво да кажа. Мога да се справя.

Подариха ми карта и ми пожелаха приятно прекарване в Квартала. Веднъж като минах портала, аз включих картата и потърсих адреса на Белрип. Бях само на половин миля от него. Реших да повървя пеша. Най-популярното занимание за хората през свободното им време в Нацисткия бе стоенето край влаковете и отбелязването на поредния номер на вагоните. Като изключим ужасната скука на подобно занимание, аз лично се забавлявам да наблюдавам групичките дребни мъже и жени в бели палта как се взират във влака и си водят бележки.

Всъщност, картите са готини. Мисля, че трябва да ги въведат навсякъде. Представляваха малка платка, около шест квадратни инча, с екран върху нея. Когато се движиш, показва малка дигитална карта на областта, където се намираш, казва ти какво се продава във всеки магазин, който подминаваш, кой живее в близкия блок и коригира информацията на всеки ъгъл. Ако търсите определено място, екранът ви показва червена линия, която да следвате и ви шепне кога да завиете. Аз поисках направление за къщата на Белрип. Тръгнах по чиста улица. Нацисткия е изключително чист Квартал. Имат всякакви дроидчета, които щъкат насам-натам постоянно и почистват всичко.

Ако нещата вървяха добре, Окланд трябваше вече да е заспал, но можеше и да е буден и да се чуди къде, по дяволите, съм отишъл. Бях му казал, че ще се върна и съм сигурен, че ми е повярвал. Но от друга страна, бях му казал, че ще бъда там за вечеря, но не го бях направил.

От момента, в който напуснах апартамента си, се опитвах да успокоя ума си, да се освободя от напрежението, което ми пречеше да заспя. Но не се получаваше. Все още се чувствах нервен и буден, а и не можех да се свържа със Зенда и да проверя дали е добре. Това също ме изнервяше. Искаше ми се да се бях сетил да проверя биографията й, когато се бях включил в системата, да проверя, че все още я водят като помощник-шеф в Да Ускорим Реално Работата. Но не го бях направил и сега се чувствах като кълбо от нерви. Вървях по улиците, воден от тихия настоятелен глас на картата. Спрях в една агенция за новини, взех си още няколко цигари и сканирах копие на Централни Новини да видя дали се споменава за изчезването на Окланд, но цялата работа все още бе покрита. На улицата хвърлих празния пакет от цигари. Близкият дроид подскочи по изумителен начин и го улови три инча над земята.

— Добра работа — отбелязах аз.

— Имате ли още? — попита ентусиазирана машината и хукна по петите ми — малък метален цилиндър с червена светлина отгоре и вретеновидна метална ръка.

Зарових ръце в джобовете си.

— Не мисля.

— Много шепнеш.

— Махай се, дроид — раздразни се картата.

Намерих една стара кибритена кутия в джоба си и я извадих.

— Страхотно! Хайде, хвърли я! — подкани ме дроидът, готов за действие.

Хвърлих кутията и дроидът се стрелна към нея. Действаше прибързано, но при втория опит успя да я хване. Махна ми, после хукна надолу по улицата към едно падащо листо на сто ярда от мен. Още два дроида пристигнаха на мястото в същото време и издрънчаха от сблъсъка. Единият успя да улови листото и хукна по улицата като го развяваше триумфално над главата си.

Две минути по-късно свърнах в област 205 М и открих блока на Белрип. Усилията да се справям с вратата ми бяха спестени от група развеселени мъже в бяло, които я оставиха отворена за мен, докато излизаха. Поради някаква причина всички Нацисти живеят разделени по полове в блоковете. Те се женят и така нататък, но дори и тогава просто преспиват в жилището на другия. Изглежда ми странно, но очевидно са щастливи по този начин. На рецепцията видях табло с брошури за общества и клубове, както и знак към трапезарията. Доста бях изгладнял, но реших да почакам. Може би щях да успея да поканя Белрип на обяд.

Нямаше никакъв асансьор и трябваше пеша да изкача шестте етажа до апартамента на Белрип. Стигнах вратата му и натиснах звънеца, но дълго време никой не ми отвори. Копелето не беше вътре.

Въздъхнах и се опитах да реша какво ще правя по-нататък. Извадих лист хартия и написах бележка на Белрип. Помолих го да се свърже с мен. Оставих адреса си, номера на домашния си видеофон, номера на преносимия си видеофон, номера на трансфакса си, дори зодията си. Наистина трябваше да говоря с него, при това скоро. Исках веднага щом е възможно да заспя, а липсата на информация щеше да ме държи буден с дни.

Сгънах бележката и се наведох да я пъхна под вратата. Тогава се случи нещо, което не очаквах — вратата се помръдна.

Изправих се бързо. Вратата се отвори няколко инча.

— Ъ-ъ, г-н Белрип?

Никакъв отговор. Не че очаквах някакъв. Ако имаше намерение да отговори, щеше да го направи след като позвъних. Явно не беше там.

Хвърлих поглед назад и бутнах вратата. Вмъкнах се вътре и я затворих зад мен. Апартаментът много приличаше на този на Брайън Диод. Изкашлях се високо. Никой не ми обърна внимание. Тръгнах предпазливо към всекидневната. Вратата леко зееше. Ослушах се за миг, но не чух нищо. Приготвих се за някакво качествено извинение, ако се окажеше, че човекът е глух и отворих вратата.

Светлината в стаята бе особена. Отне ми време да разбера защо. Белрип седеше в кресло в центъра на стаята, а косата му стърчеше под чудноват ъгъл.

Както и се оказа, той беше глух. Беше глух, защото бе мъртъв. Беше и сляп, защото очните му ябълки бяха обгорени. Единият му крак лежеше на два ярда от креслото. Ръцете му все още се държаха за тялото, но само по кости. Мускулите бяха изрязани на ленти и висяха като нестабилни пипала от лактите му. Областта между врата и таза почти я нямаше. Сякаш тялото бе експлодирало отвътре. Стените и прозорците бяха изцапани с кръв. Петната засенчваха светлината в стаята. Едно черво лежеше на пода пред него като уморена змия. Цялата стая бе опръскана с кръв — частици от органите му, парчета кокали и каша от полупреработена храна. Стаята миришеше като тъмен, непочистван никога ъгъл в скотобойна. Сякаш някой се бе сврял там и бе повръщал кръв в топъл ден.

Не си направих труда да вадя оръжието си. Кръвта по стените и прозорците бе засъхнала. Това, което бе останало от самотния крак на Белрип, приличаше на купчина разложена смес. Дори и в тази жега можех да разбера, че бе мъртъв най-малко от преди пет-шест часа.

Внимателно си проправих път през телесните останки и заобиколих стола. Косата на Белрип стърчеше, защото някои части от мозъка му липсваха. Сякаш снаряд отвътре бе размазал няколко инча от главата му.

Не снаряд бе направил всичко това, а ръка. Изведнъж разбрах нещо, което отдавна трябваше да ми е станало ясно. Нещо, което е било там през цялото време. Внезапно и ужасяващо, парчетата започнаха да се сглобяват. Знаех чия ръка го беше направила. Знаех кой измъчва Окланд. Не можех да го отрека, колкото и да ми се струваше невъзможно.

Беше Рейф.