Романът на Лизи

1.

След като Лизи продължи с изпразването на кабинета на Скот, работата потръгна по-бързо, отколкото се надяваше. От друга страна, не се беше надявала, че ще я върши заедно с Дарла и Канти, също и с Аманда. За известно време Канти остана подозрителна и се държеше резервирано — на Лизи й се стори, че това време продължи доста дълго — но Аманда не се трогна.

— Придава си важност — заяви. — Ще ги зареже и пак ще си бъде тя. Само й дай време, Лизи. Сестринството е могъщо нещо.

В края на краищата Кантата отново стана предишната Канти, макар Лизи да имаше усещането, че сестра й никога не се освободи напълно от мисълта, че Аманда се е преструвала, за да й обърнат внимание, както и че с Лизи са били намислили нещо. Вероятно нещо, дето не го бива. Дарла беше озадачена от възстановяването на Аманда и от необичайното пътуване до старата ферма в Лисбон, но тя поне не реши, че Аманда се е преструвала.

В края на краищата беше видяла състоянието й.

Четирите сестри разчистиха и опразниха помещенията над обора през седмицата след четвърти юли. Наеха няколко яки ученици от горните класове, за да им помогнат с пренасянето на тежките мебели. Най-неподатливо от споменатите тежки мебели, се оказа голямото бюро. Наложи се да го разглобят (отделните му части напомниха на Лизи експлодиралия човек от часовете по биология в гимназията, само че тази версия трябваше да бъде наречена „експлодиралото бюро“) и да го спуснат с лебедка. Момчетата си подвикваха окуражително, докато работеха. Лизи ги наблюдаваше и се молеше да не загубят някой пръст при боравенето с лебедката. Пръстите им останаха здрави и в края на седмицата всичко в кабинета на Скот беше раздигнато и предназначено за дарение или дълготрайно съхранение, докато Лизи реши какво, по дяволите, да прави.

Всичко с изключение на змията от книги, разбира се. Тя остана да дреме в дългия, празен хол — горещия хол след демонтирането на климатиците. Беше горещо дори с отворените капандури през деня и няколкото вентилатора, които раздвижваха въздуха. И защо не? Кабинетът беше ремонтирано таванско помещение над обор, нищо повече.

Останаха и грозните ръждивочервени петна по килима — килимът с цвят на стрида, който не можеше да бъде вдигнал; преди змията от книги да изчезне. Когато Канти попита от какво са, Лизи отговори, че са от лак за мебели, но Аманда знаеше истината и Лизи си мислеше, че не е изключено и Дарла да подозира нещо. Килимът трябваше да се махне, ала първо трябваше да се махнат книгите, но тя не беше готова да се раздели с тях. Макар да не беше съвсем сигурна защо. Може би защото бяха последните вещи, останали от Скот тук горе, последната частичка от него.

Затова изчака.

2.

На третия ден от тази оргия на почистването полицай Боукман се обади на Лизи, за да й каже, че на около пет километра от дома й, в една чакълена яма край пътя за Стакпоул Чърч е бил открит изоставен джип с делауерска регистрация. Помоли я да се отбие в полицейския участък, за да му хвърли един поглед. Намирал се на паркинга, където държали конфискуваните возила и няколко „наркомански атракциона“ (каквото и да значеше това). Лизи отиде с Аманда. Дарла и Канти не проявиха интерес; знаеха само, че някакъв изкукуригал ненормалник душел наоколо и е бил същинска напаст, защото е искал да се добере до непубликуваните творби на Скот. Ненормалниците не бяха нещо ново в живота на сестра им; през годините, когато Скот беше знаменитост, той ги привличаше както лампата привлича нощни пеперуди. Най-известният, разбира се, беше Коул. Нито Лизи, нито Аманда казаха нещо, за да наведат Дарла и Канти на мисълта, че този тип е от категорията на Коул. Естествено не отвориха дума за мъртвата котка в пощенската кутия, а Лизи доста се потруди, докато убеди полицаите да бъдат дискретни.

Колата на място номер седем в паркинга беше джип, бежов на цвят и незабележителен, като се изключи донякъде екстравагантното купе. Можеше да е колата, която бе видяла на връщане от „Грийнлон“ през онзи безкрайно дълъг четвъртък, можеше да е някоя от хилядите други коли от същата марка. Лизи го каза на полицай Боукман и му напомни, че крузърът се е движел по насрещното платно и не го е видяла добре, защото залязващото слънце й е светело в очите. Той кимна тъжно. В сърцето си Лизи знаеше, че това е колата. Надушваше мириса на Дули. Спомни си думите му: „Ще направя да те заболи…“ и потисна тръпките си.

— Колата е крадена, нали? — попита Аманда.

— И още как — отвърна Боукман.

Появи се и заместник-шериф Анди Клатърбък и се здрависа с Лизи. Ни в клин, ни в ръкав й хрумна, че май има някакво неписано правило, според което всички полицаи трябва да са високи почти два метра. И Клатърбък не правеше изключение.

— Аха! — възкликна тя. — Временно изпълняващият длъжноста шериф.

Усмивката му беше ослепителна.

— Не, Норис се върна. Този следобед е по работа в съда, но да, вече се върна. Пак съм си обикновеният Клатърбък.

— Това е сестра ми Аманда Дебушър — измънка Лизи.

— Приятно ми е, госпожо Дебушър. — Клатърбък се здрависа с Аманда, след което се обърна и към двете: — Колата е била открадната от паркинга пред един търговски център в Лоръл, Мериленд. — Той пъхна палци в гайките на колана си и се втренчи в джипа. — Знаете ли, че във Франция наричат крузърите „льо кар дьо Джими Кагни“?

— Намерихте ли пръстови отпечатъци? — Тази информация, изглежда, не впечатли Аманда.

— Нито един — отвърна Клатърбък. — Всичките са заличени. Освен това крадецът е свалил капака на лампата в купето и я е счупил. Какво ще кажете?

— Звучи ми боку подозрително — подхвърли Аманда.

Клатърбък се разсмя.

— Да. Има обаче един дърводелец в Делауеър, който ще е много щастлив да си получи колата обратно, нищо че е със счупена лампа и други „екстри“.

— Разбрахте ли нещо за Джим Дули? — попита Лизи.

— Става дума за Джон Дулин, госпожо Ландън. Роден е в Шутърз Ноб, Тенеси. Когато бил на пет годинки, семейството му се преместило в Нешвил, после отишъл да живее при леля си и чичо си в Маундсвил, Западна Вирджиния, защото родителите му и сестра му загинали при пожар през зимата на 1974. Тогава Дулин бил на девет години. Официалната причина за смъртта била приписана на неизправни лампички за коледна елха, но аз говорих с един пенсиониран следовател, който е работил по случая. Според него подозирали, че момчето може да е замесено по някакъв начин, но нямали доказателства.

Лизи вече слушаше с половин ухо — както и да се наричаше преследвачът й, нямаше шансове да се завърне от мястото, на което го беше отвела. Все пак чу, когато Клатърбък каза, че Дулин е прекарал доста години в психодиспансер в Тенеси, което потвърди хипотезата й, че той се е запознал именно там с Герд Алан Коул и от него е прихванал манията си по Скот

(динг-допг за фрезиите)

като вирус. Скот си имаше странен лаф, който Лизи така и не разбра, докато не се сблъска с Маккул/Дули/ Дулин. „Някои неща трябва да са верни — казваше Скот, — защото нямат друг избор.“

— За всеки случай дръжте си очите на четири за тоя тип — предупреди Клатърбък. — И ако ви се стори, че още се навърта наоколо…

— Или сега изчаква и после отново реши да се върне — вметна Боукман.

Клатърбък кимна.

— Ъхъ, това също е възможно. Ако той отново изникне, ще трябва да се срещнем с членовете на семейството ви, госпожо Ландън, и да ги запознаем със ситуацията.

Става ли?

— На всяка цена, ако той изникне — отвърна Лизи. Говореше сериозно, почти тържествено, обаче на път за вкъщи с Аманда изпаднаха в пристъп на истеричен смях при мисълта как Джим Дули отново изниква.

3.

На следващата сутрин, час-два преди зазоряване, Лизи отиде до тоалетната, мислейки само да се изпишка и да си легне отново, но изведнъж й се стори, че нещо се движи зад гърба й. Това бързо я разбуди и тя се завъртя. Нямаше нищо. Грабна хавлиена кърпа от закачалката до умивалника и покри огледалото на шкафчето с аптечката, в което бе зърнала движението. Затъкна кърпата внимателно и я нагласи така, че да не падне. И тогава — едва тогава — се изпишка.

Не се съмняваше, че Скот би я разбрал.

4.

Лятото мина неусетно и един ден Лизи забеляза, че няколко магазина на главната улица в Касъл Рок са поставили на витрините си надписа „Всичко за училището“. И защо не? Изведнъж бе дошла втората половина на август. Кабинетът на Скот — като се изключат змията от книги и изцапаният бял килим — беше в очакване на следващия етап. (Ако имаше следващ етап; тя почти беше решила да обяви къщата за Продан.) Канти и Рич организираха ежегодното празненство „Сън в лятна нощ“ на четиринайсети август. Лизи беше решила да се напие — нещо, което не беше правила от смъртта на Скот. Помоли Рич за едно двойно като за начало, но остави чашата недокосната на масата. Стори й се, че видя как нещо се движи върху течността, сякаш бе отразено в нея, или плуваше в кехлибарените й дълбини. Пълна простотия, разбира се, но откри, че желанието и да се натряска до козирката е изчезнало. В интерес на истината не беше сигурна дали въобще смее да се напие (или поне да си пийне). Не беше сигурна, че е готова да свали гарда по такъв драстичен начин. Защото ако беше привлякла вниманието на Дългуча, ако той я наблюдаваше от време на време… или дори само си мислеше за нея… тогава…

Донякъде беше сигурна, че това са глупости. Но нещо й подсказваше, че не са. Докато август чезнеше към края си и лятната жега се преместваше към Нова Англия, подлагайки на изпитание електрическите инсталации на Североизточните щати и нервите на тамошните хора, нещо още по-тревожно започна да се случва с Лизи… само дето като се изключи това, което може би зърваше в разни отражателни повърхности, не беше сигурна дали се случва с нея.

Понякога призори се изтръгваше от примката на съня, час или два преди обичайното си време за ставане, задъхана и обляна в пот, въпреки че климатикът работеше; чувстваше се като в детството си, когато сънуваше кошмари: че не се е изплъзнала от онова, което я преследва, че то още се крие под леглото и ще я стисне за глезена със студената си, безформена ръка, или пък ще се пресегне през възглавницата и ще я сграбчи за врата. По време на тези панически пробуждания Лизи прокарваше ръце първо по чаршафите, после нагоре до таблата на леглото, преди да отвори очи, защото искаше да е сигурна, абсолютно сигурна, че не е… ами че не е някъде другаде. „Защото разтегнеш ли веднъж тези сухожилия — мислеше си понякога тя, отваряше очи и гледаше спалнята си с неизказано облекчение, — следващия път това е фасулска работа.“ Беше разтегнала определени сухожилия, нали? Да. Първия път, когато издърпа Аманда, и втория, когато издърпа Дули. Хубаво ги беше разтегнала.

Казваше си, че след като се е събудила пет-шест пъти и е открила, че е на мястото си, в спалнята, която някога беше спалня и на Скот, а сега беше само нейна, положението трябва да се пооправи, но се лъжеше. Ставаше все по-лошо. Тя се чувстваше като разклатен зъб в болен венец. После, през първия ден на голямата гореща вълна — вълна, която можеше да се сравни с арктическия студ отпреди десет години, какво иронично равновесие само, нищо че беше чиста случайност — най-после се случи това, от което се боеше.

5.

Полегна на дивана в дневната само да дремне за няколко минути. Джери Спрингър, чийто абсолютен идитотизъм беше безспорен, но чат-пат забавен, дрънкаше нещо по телевизията: „Мама Ми Гепи Гаджето, Гаджето Ми Гепи Мама…“. Лизи посегна към дистанционното да изключи апарата, а може би сънуваше, че посегна, защото когато отвори очи да види къде е оставила дистанционното, вече не лежеше на дивана, а на хълма с лупина в Бумна луна. Беше посред бял ден и тя нямаше усещането, че я грози опасност, със сигурност не и от страна на Дългуча на Скот (Лизи винаги щеше да мисли за него с това име, макар да предполагаше, че сега това е нейният Дългуч, Дългучът на Лизи), но все пак беше ужасена. Идеше й да запищи безпомощно. Вместо това затвори очи, представи си дневната, внезапно чу „гостите“ в шоуто на Спрингър, които си крещяха един на друг, и усети, че стиска дистанционното. Миг по-късно тя скочи от дивана — беше се облещила и трепереше като лист. Почти щеше повярва, че е сънувала (което се връзваше с тревогите, които я мъчеха отскоро), но яркостта на преживяването оборваше това обяснение, колкото и да беше успокояващо. Оборваше го и пурпурният прашец, полепнал по опакото на дланта й.

6.

На другия ден позвъни на Бъртрам Партридж, началник отдел „Специални колекции“ в библиотека „Фоглър“. Докато му описваше книгите, които още си стояха в кабинета на Скот, вълнението на този джентълмен все повече нарастваше. Той ги назова „асоциативни томчета“ и обяви, че за отдел „Специални колекции“ към библиотека „Фоглър“ ще е чест да ги притежава, после добави, че „ще обсъди с нея въпроса за данъците“. Лизи се съгласи, сякаш въпросът за данъците я занимаваше от години. Господин Партридж каза, че ще изпрати „отряд по разчистване“, който да прибере книгите в кашони и да ги транспортира до университета Ороно в Мейн. Тя му напомни, че прогнозите са за много високи температури, и че кабинетът на Скот, в който вече няма климатик, се е превърнал в обикновено таванско помещение. Предложи на господин Партридж да поизчака с отряда, докато не захладнее.

— Не се бойте, госпожо Ландън — отвърна Партридж и Лизи се досети, че той се бои да не би тя да промени решението си, ако й предостави твърде много време за размисъл. — Познавам едни младежи, които са идеални за тази работа. Почакайте и ще видите.

7.

По-малко от час след разговора й с Бъртрам Партридж телефонът иззвъня, докато тя си приготвяше сандвич от риба тон с ръжен хляб: оскъден порцион, който обаче й беше напълно достатъчен. Навън жегата покриваше земята като одеяло. Цвят не беше останал на небето; то беше нажежено до бяло без нито едно облаче, докъдето поглед стига. Докато смесваше рибата с майонеза и малко нарязан лук, Лизи си спомни как намери Аманда да съзерцава „Ружите“, седнала на каменна скамейка в Бумна луна, и това беше странно, защото вече почти не мислеше за случилото се; струваше й се, че е било сън. Помнеше как Аманда я попита ще трябва ли да пие от онзи

(сок от бръъъъъмбари)

скапан пунш, ако се върне. Предполагаше, че сестра й всъщност пита дали ще остане затворничка в „Грийнлон“. Тя й беше обещала, че няма да има повече пунш, няма да има повече сок от бръмбари. Аманда се съгласи да се върне в реалния свят, макар да беше ясно, че предпочита да си седи на пейката и да гледа „Ружите“, докато, по думите на Доброто мамче, „на вечността не почне да й се вижда краят“. Да си седи сред странните забулени същества и безмълвните наблюдатели, близо до жената с кафтана. Онази, която беше убила детето си.

Внезапно я побиха тръпки и тя остави сандвича си на плота. Нямаше откъде да знае за убийството. Нямаше начин, по който да го узнае.

Но го знаеше.

„Мълчете — беше казала жената. — Мълчете, докато мисля защо го направих.“

После Аманда изрече нещо съвсем неочаквано, нали? Нещо за Скот. Въпреки че онова, което беше казала тогава, едва ли имаше значение сега, когато Скот бе мъртъв, Джим Дули също бе мъртъв (или поне й се искаше да е така), но все пак тя изгаряше от желание да си спомни думите на сестра си.

— Каза, че ще се върне — промърмори. — Каза, че ще се върне, ако така ще попречи на Джим Дули да ми причини болка.

И Аманда беше удържала на думата си, Бог да я благослови, но Лизи искаше да си спомни нещо, което сестра й беше казала после. „Не виждам какво общо има това със Скот — беше изрекла Аманда като насън. — Мина толкова време, откак той умря… въпреки че… май ми каза нещо за…“

Точно тогава телефонът иззвъня и разби крехкото стъкло на спомена й. Тя вдигна слушалката и беше връхлетяна от налудничава увереност: обажда се Дули. „Здрасти, госпожа — щеше да й каже Черният принц на инкунксите. — Обаждам се от търбуха на звяра. Как сте всички днес?“

— Ало? — изрече тя. Знаеше, че стиска слушалката прекалено силно, но не можеше да се владее.

— Обажда се Дани Боукман, госпожа Ландън — каза човекът от другата страна на линията. „Госпожа“ прозвуча твърде сходно със страшната й фантазия, но останалата част от изречението бе изречена с мек северняшки акцент. Полицай Боукман явно беше развълнуван и гласът му беше изтънял като на момче. — Познайте какво.

— Не мога — отговори Лизи. Хрумна й друга налудничава идея: той ей-сега ще й каже, че в полицейския участък са теглили сламки кой да я покани на вечеря и той е спечелил. Само че защо му е да се вълнува за такова нещо!

— Открихме плафона на лампата в купето.

— Моля? — Лизи нямаше представа за какво говори той.

— Дулин — типът, който се е представил като Зак Маккул и после като Джим Дули — е откраднал крузъра, за да ви преследва, госпожа Ландън. Бяхме сигурни. Криел го е в оная чакълена яма между поточетата, в това също бяхме сигурни. Обаче не можехме да го докажем, защото…

— Той е изтрил всички отпечатъци.

— Аха, до един. Обаче от време на време с Тапата наминавахме там…

— Тапата?

— Исках да кажа Джоуи. Полицай Олстън.

„Тапата“ — помисли си тя. За пръв път почувства, че това са истински хора с истински живот. С прякори. Офицер Джоуи Олстън, известен още като Тапата.

— Госпожа Ландън? Чувате ли ме?

— Чувам те, Дан. Мога ли да те наричам Дан?

— Да, разбира се. Така или иначе, мине се не мине, ходехме да душим там, да видим няма ли да попаднем на някакви находки, защото много признаци показваха, че Дулин е прекарал доста време в оная яма — хартийки от бонбони, няколко бирени бутилки и тем подобни.

— „Роял Краун“ — тихо каза тя и си помисли: „Бум, Дан. Бум, Тапа. Бум. Край.“

— Точно, изглежда е предпочитал тази марка, но нито един отпечатък на нито една бутилка не съвпадна с неговите. Попаднахме единствено на някакъв мъж, който откраднал кола в края на седемдесетте и сега е касиер в супермаркет в Оксфорд. Предполагаме, че останалите отпечатъци също са на касиери. Но вчера по пладне, госпожа Ландън…

— Лизи.

Последва пауза. После Боукман продължи:

— Вчера по пладне, Лизи, на една малка пътечка, която извежда от ямата, открих голямата находка — плафона на лампата. Дулин го е изтръгнал и го е метнал в храстите. — Гласът на Боукман се извиси, стана победоносен.

— Това е единственото, което не е пипал с ръкавици, или е забравил да избърше впоследствие! Голям отпечатък от палец от едната страна, голям мазен показалец на другата! Сутринта получихме резултатите по факса.

— Джон Дулин?

— Аха. Девет съвпадения. Девет! — Последва пауза и когато отново заговори, младокът не беше толкова самоуверен. — Само ако можехме да открием кучия му син!

— Уверена съм, че ще го пипнете навреме — каза тя и погледна с копнеж към сандвича си. Беше изгубила нишката на мисълта си за Аманда, но пък беше възвърнала апетита си. Струваше й се, че е за добро, особено при тази адска жега. — А дори да греша, той вече не ме тормози.

— Омел се е от Касъл Каунти, залагам си главата, че е така — гордо заяви полицай Дан Боукман. — Дошло му е нанагорно, предполагам, затова е зарязал колата в ямата и се е чупил. Тапата е на същото мнение. Джим Дули и Елвис са изчезнали вдън земя.

— Тапата, викате му така, защото пие много шампанско?

— Не, мадам, съвсем не. В гимназията двамата с него играехме на предна линия в отбора по ръгби на Касъл Хилс — „Касъл Хил Найтс“, който спечели купата на щатския шампионат в първа дивизия. „Бангорските овни“ водеха с три тъчдауна, но ние ги изядохме с парцалите. От петдесетте години насам ние бяхме единственият тим от тая част на щата, който грабна купата. През онзи сезон Джоуи беше непобедим. Дори когато четири момчета висяха върху него, той продължаваше да лети като тапа. Затова му викахме Тапата и аз още му казвам така.

— Мислиш ли, че ще ме удари, ако се обърна така към него?

Дан Боукман се засмя доволно:

— Не! Ще бъде поласкан!

— Добре тогава. Значи аз съм Лизи, ти си Дан, а той е Тапата.

— Бива.

— Благодаря за обаждането. Справихте се страхотно.

— Мерси за комплимента, мадам. Лизи. — Тя усети задоволството му и се почувства добре. — Дръж ни в течение, ако ти потрябва нещо. Или ако онова мекотело пак се обади.

— Дадено.

Лизи отново отхапа от сандвича и до края на деня не се сети за Аманда, вечния кораб „Ружите“ или Бумна луна. През нощта обаче някъде в далечината изтрещя гръм и тя се събуди, обзета от усещането, че нещо грамадно я преследва… преследва не беше-точната дума (то не би си дало труда) — размишлява за нея. От представата, че е попаднала в необятното съзнание на този звяр незнаен, й се дощя да заплаче и да запищи. Едновременно. Дощя й се също да гледа стари филми по ТСМ, да пуши цигари и да пие силно кафе. Или бира. По-добре бира. От бирата пак можеше да й се доспи. Вместо да стане, изключи нощната лампа и се сви в леглото. „Никога няма да заспя. Ще си лежа така, докато не просветлее на изток. Тогава ще стана и ще си направя кафе.“

Но само три минути, след като си го помисли, тя задряма. След десет минути вече спеше дълбоко. Още по-късно, когато луната изгря и тя сънуваше как се носи над един екзотичен плаж с фин бял пясък на вълшебното килимче, съшито от чувалите с щампата „Пилсбъри“, за няколко мига леглото й остана празно. Разнесе се уханието на червен и жълт жасмин, на кактус, аромати, някак изпълнени с копнеж и ужас. После отново се озова в леглото си и на сутринта почти не помнеше съня, в който летеше над брега досами езерото в Бумна луна.

8.

Случи се така, че представата на Лизи за разчленяването на змията от книги не съвпадна с действителността само в два аспекта, пък и те наистина бяха незначителни. Първо, Партридж изпрати само двама души — студент и студентка на около двайсет години с червеникава коса, вързана на опашка, промушена през шапката с емблемата на „Ред Сокс“. Второ, Лизи не беше предвидила колко бързо ще потръгне работата. Въпреки страшната жега в кабинета (от трите вентилатора, включени на максимална степен, почти нямаше полза) всички книги бяха натоварени в тъмносиния ван за по-малко от час. Когато Лизи попита младежите от „Специални колекции“ (които полушеговито зовяха себе си „раболепните слуги на Партридж“) ще желаят ли студен чай, те ентусиазирано приеха и всеки изпи по две големи чаши. Девойката, която се казваше Кори, обясни на Лизи колко много харесва книгите на Скот, особено „Реликви“, била прочела три пъти. Младежът на име Майк изказа съболезнования на Лизи. Тя от сърце им благодари за милите думи.

— Сигурно ви е много мъчно да виждате мястото толкова празно — каза Кори и посочи обора с чашата си. Ледените кубчета вътре издрънчаха. Лизи внимаваше да не погледне право в чашата, за да не би да види нещо друго освен лед.

— Малко е тъжно, но също така е освобождаващо. Твърде, дълго отлагах работата по разчистването на този кабинет. Моите сестри ми помогнаха. Радвам се, че го направихме заедно. Още чай, Кори?

— Не, благодаря. Може ли да ползвам тоалетната, преди да тръгнем?

— Разбира се. През дневната и след това първата врата вдясно.

Кори излезе. Машинално — почти машинално — Лизи премести чашата на момичето зад пластмасовата кана с чай.

— Искаш ли още, Майк?

— Не, благодаря. Предполагам, че ще махнете килима.

Тя се засмя смутено.

— Да. Ужас, нали? Единственият опит на Скот в полирането на дървени мебели се оказа катастрофа. Прости ми, скъпи.

— Малко прилича на засъхнала кръв — отвърна Майк и допи чая си.

Слънцето, мътно и горещо, се отрази в повърхността на чашата му и за миг на Лизи й се стори, че едно око е замижало към нея. Когато момчето остави чашата си, тя се пребори с подтика да я грабне и да я скрие зад пластмасовата кана.

— Всички така казват — промърмори.

— Най-гадното порязване при бръснене — пошегува се Майк и се засмя. И двамата се засмяха. Лизи реши, че нейният смях е естествен почти колкото неговия. Не погледна чашата му. Не мислеше за Дългуча, който сега беше нейният Дългуч. Мислеше само за Дългуча.

— Не искаш ли още малко? — попита отново.

— Не бива да пия, ще карам — отвърна Майк и двамата отново избухнаха в смях.

Кори се върна и Лизи си помисли, че Майк също ще помоли да ползва тоалетната, но не позна — момчетата имат по-големи бъбреци, по-големи пикочни мехури, по-големи не знам какво си — Скот твърдеше така. Прекрасно! Означаваше, че само момичето ще я погледне особено, преди с младежа да потегли с разчленената змия от книги във вана. О, тя без съмнение щеше да разкаже на Майк какво е видяла в дневната и какво е открила в тоалетната, но Лизи нямаше да е там, за да го чуе. Всъщност погледът на девойката не я смути, макар машинално да пооправи косата си, мислейки, че някой кичур е щръкнал, или нещо подобно. Обаче по-късно (след като пъхна стъклените чаши в миялната, без дори да ги погледне) самата тя отиде в тоалетната и видя кърпата върху огледалото. Спомняше си, че метна хавлиена кърпа върху огледалото на аптечката в банята на горния етаж, спомняше си го кристално ясно, но кога беше закрила това огледало?

Не знаеше.

Върна се в дневната и видя, че голям чаршаф е окачен върху огледалото над камината. Би трябвало да го е забелязала по-рано, докато е била тук, предполагаше, че Кори го е видяла — направо щеше да ти извади очите, но истината беше, че напоследък малката Лизи Ландън не прекарваше много време в съзерцание на собственото си отражение.

Разходи се из къщата и откри, че почти всички огледала на приземния етаж са покрити с хавлия или чаршаф, или (в един случай) са свалени и обърнати към стената. В духа на „Като ще е гарга, да е рошава“ Лизи забули и последните две. След това се зачуди какво точно си беше помислила младата библиотекарка с розовата бейзболна шапка. Че вдовицата на известния писател или е еврейка, или е възприела еврейския обичай на оплакването и още е в траур? Че според вдовицата Кърт Вонегът е прав, когато твърди, че огледалата не са отражателни повърхности, а пролуки, илюминатори към други измерения? И наистина, не мислеше ли така!

„Не илюминатори, прозорци. И трябва ли да ме интересува мнението на някаква си библиотекарка?“

Вероятно не. Но на този свят имаше толкова много отражателни повърхности, нали? Не само огледала. Стъклени чаши за плодов сок, от които да се пазиш сутрин, винени чаши, в които да не поглеждаш вечер. Толкова много пъти сядаш зад волана на колата си и твоето лице те гледа от контролното табло. Толкова много дълги нощи, в които съзнанието на нещо… друго… може да се насочи към теб, ако не умееш да отклониш своето в друга посока. И как точно да го направиш? Как да не мислиш за нещо? Съзнанието е шотландски бунтовник с поличка, който раздава ритници — така твърдеше покойният Скот Ландън. То можеше да подтикне… мамка му, кажи го! То можеше да подтикне лошата кръв.

И още нещо, което бе още по-страшно — може би дори когато то не се насочи към теб, ти се насочваш към него против волята си. Защото разтегнеш ли веднъж идиотските сухожилия… започнеше ли животът в реалния свят да напомня на разклатен зъб в болен венец…

Някой ден, докато слиза по стълбището, качва се в колата, пуска душа, чете книга или разгръща книжка с кръстословици, ще я връхлети чувство, което абсурдно прилича на напираща кихавица (mein gott, миломое, маука Ли-изи!) или приближаващ оргазъм. И тя ще си помисли: „О, мамка му, то не идва, аз отивам, отивам при него.“ Старият свят ще се разклати и цял нов свят ще чака да се роди, свят, в който сладостта се съсирва и се превръща в отрова с настъпването на мрака. Свят само на една крачка встрани, нужно е само да се пресегнеш. Реалността на Касъл Рок мигновено ще се разпадне и тя ще бъде Лизи въжеиграчката, Лизи, която се движи по острието на бръснача. Пак ще се върне — кльощава жена на средна възраст, но от плът и кръв, в един стабилен и неизменен свят; жена, която слиза надолу по стълбището, затръшва вратата на колата, отгръща следващата страница на книгата, наглася крана на горещата вода или решава осем водоравно: „Ост. дар от небето, осем букви, започва с Б и завършва с Т.“

9.

Два дни след като разчленената змия от книги отпътува на север в най-горещия ден през годината в Мейн и Ню Хемпшир според портландския клон на Националната метеорологична служба, Лизи се качи в празния кабинет, понесла портативна стереоуредба и компактдиска „Най-големите хитове на Ханк Уилямс“. Няма да има проблем с пускането на плейъра, както нямаше проблем с пускането на вентилаторите в деня, в който раболепните слуги на Партридж бяха тук. Оказа се, че Дули само е отворил електрическото табло на долния етаж и е развил трите бушона за кабинета.

Лизи нямаше представа каква е температурата, но знаеше, че трябва да е над трийсет градуса. Когато стигна до горната площадката, усети как блузата й залепна и по лицето й изби пот. Беше прочела някъде, че жените не се потят, а греят — eгa ти тъпотията. Ако останеше дълго тук, най-вероятно щеше да се гътне от топлинен удар, но тя нямаше такова намерение. Имаше едно кънтрипарче, което понякога хващаше по радиото и което се казваше „Още дълго няма да изкарам така“. Не знаеше кой е авторът на песента и кой я пее (не беше Старият Ханк), но я чувстваше близка. Не можеше да прекара остатъка от живота си в страх от собственото си отражение — или от това, което може би занича зад него — и не можеше да живее с тревогата, че всеки момент може да загуби контрол над реалността и да се озове в Бумна луна.

На тая простотия трябваше да се сложи край.

Включи уредбата в контакта, седна с кръстосани крака пред нея и постави диска. Щипеща пот се стичаше в очите й и тя я обърса с опакото на дланта си. Скот обичаше музиката да гърми. Когато имаш стереосистема за дванайсет хиляди долара и повечето й тонколони са разположени в ниша, която е звукоизолирана, наистина можеш да издъниш музиката до дупка. Първия път, когато Скот й пусна „Плажът Рокауей“ тя си помисли, че покривът над главите им ще се срути: В сравнение с тогава парчето, което щеше да пусне сега, беше с немощно звучене, но повече не й беше нужно.

Остаряло: дар божи, осем букви, започва с Б и завършва с Т.

Аманда, седнала на скамейки близо до детеубийцата с кафтана, загледана в пристанището на Южняка; Аманда, която казва: „Ставаше дума за роман. Твоят роман, романът на Лизи. И за одеялото. Само дето той му викаше афган. Казваше, че това е …“

Не, Манда, не благодат. Думата, която Скот е използвал…

Естествено, че думата е била бум. Вадички пот се стичаха по лицето на Лизи като ручеи сълзи. Тя не ги избърса.

— Както в Бум, край. Накрая получаваш награда.

Понякога тя е бонбон. Понякога бира „Роял Краун“ от Мюлис. Понякога — целувка. А понякога… понякога роман. Нали така, скъпи?

Думите й дойдоха отвътре. Защото Скот все още беше тук. Компютрите, мебелите, модната шведска стереосистема, папките с ръкописи и купчините печатарски шпалти (неговите собствени и тези, които му бяха изпратени от приятели и почитатели), и змията от книги… дори когато тези неща ги нямаше, тя още усещаше присъствието на Скот. Има си хас. Той още имаше какво да каже. Беше му останал сюжет за още един роман. Романът на Лизи.

Струваше и се, че се досеща за темата, тъй като имаше само един роман, който мъжът й така и не бе завършил.

Докосна едно от засъхналите петна кръв по килима и се сети за доводите срещу безумието, онези, които пропадат с тихи съскащи звуци. Сети се как със Скот стояха под Вкуснотийското дърво: сякаш се намираха в друг, техен си свят. Сети се за хората с лошата кръв, хората на кръвния бум. Сети се как Джим Дули спря да пищи, когато видя Дългуча. Защото силата го бе напуснала. Това се случваше, когато гледаш лошата кръв и тя отвръща на погледа ти.

— Скот — прошепна тя. — Скъпи, слушам те.

Не последва отговор… освен този, който Лизи сама си даде. „Името на града беше Анарийн. Лъвът Сам притежаваше игралната зала. И киносалона. И ресторанта, където всяка мелодия на джубокса приличаше на някоя от песните на Ханк Уилямс.“

Сякаш нещо някъде в празния кабинет въздъхна в знак на съгласие. Може би беше само плод на въображението й. Така или иначе нямаше време за губене. Лизи не знаеше точно какво търси, но реши, че ще го познае, щом го съзре — със сигурност щеше да го познае, щом го съзре, ако Скот го беше оставил за нея — време беше да го потърси. Защото не можеше да живее така. Не можеше.

Натисна бутона „плей“ и умореният глас на Ханк Уилямс се разнесе от уредбата:

„ВЕДТСКЕН, миломое“ — каза си и затвори очи. В един кратък промеждутък от време музиката още звучеше, но приглушено и толкова далечно, сякаш долиташе от края на дълъг коридор или от гърлото на дълбока пещера. Слънчевата светлина разцъфна в червено под затворените й клепачи и внезапно температурата падна с десет-дванайсет градуса. Хладен ветрец, наситен с аромата на цветя, погали потната й кожа, отмятайки лепкавите кичури коса от слепоочията й. Лизи отвори очи в Бумна луна.

10.

Още седеше с кръстосани крака, само че сега се намираше край пътеката между хълма с пурпурните цветя и дърветата на обичаните. Идвала беше тук и преди; точно на това място я бе довел съпругът й, преди да й стане съпруг, за да й покаже нещо.

Лизи се изправи и отметна косата си, мокра от пот, наслаждавайки се на ветреца. И на прекрасните аромати естествено, но най-вече на хладния повей. Ако се съдеше по температурата — около двайсет градуса — сигурно беше следобед. Чуваше песента на различни, но доколкото можеше да прецени, обикновени птици — синигер и червеношийка, вероятно сипка и може би на чучулига. Нямаше ги ужасните кикотници от дъбравата. Тя предположи, че е твърде рано за тях. Също така нямаше никакво усещане, че Дългучът е наблизо, и това беше най-хубавото.

Обърна се към дърветата и бавно описа полукръг на място. Не се оглеждаше за кръста, защото Дули го запрати незнайно къде, щом го измъкна от ръката си. Търсеше дървото, което беше издадено малко по-напред от другите две вляво от пътеката…

— Не, грешка — промърмори тя. — Бяха от двете страни на пътеката. Като шпалир през гората.

В този момент го видя — третото дърво, най-голямото. Дънерът му беше покрит с толкова гъст мъх, че сякаш беше обрасъл с козина. В основата му почвата още изглеждаше леко хлътнала. Тук Скот беше погребал брат си, когото толкова отчаяно се беше мъчил да спаси. Нещо бе вперило в нея празните си очи, нещо, скрито във високата трева около малката падина.

За миг Лизи си помисли, че това или е Дули, или призракът му, който се е завърнал да я убие, но после си спомни как, след като блъсна Аманда, той захвърли рамките на очилата за нощно виждане. И ето на, те си лежаха край гроба на добрия брат.

„Поредният лов на буми — мислеше си тя, докато вървеше към тях. — От пътеката до дървото, от дървото до гроба, от гроба до очилата. После накъде? А сега накъде, миломое?“

Следващата бум-станция се оказа надгробният кръст. Хоризонталната дъсчица бе застанала накриво и се създаваше впечатлението за стрелки на часовник, показващи седем часа и пет минути. Отвесната бе покрита със засъхналата кръв на Дули, която сега беше придобила ръждивочервения цвят на петната по килима в кабинета на Скот. Името, написано върху напречната дъсчица ПОЛ — все още се четеше и когато Лизи я вдигна, за да я разгледа, съзря, още нещо: жълт вълнен конец, усукан около вертикалната летва и завързан здраво. Лизи беше сигурна, че възелът е съшият като онзи, с който камбанката на Чъки бе прикрепена към дървото в дъбравата. Жълтата прежда беше от същото кълбо, което куките на Доброто мамче подръпнаха, докато тя плетеше и гледаше телевизия във фермата в Лисбон. Усукана бе около вертикалната летва до мястото, което бе потъмняло от пръстта. Изведнъж Лизк си спомни как нишката й се точеше в мрака, преди Дули да изтръгне кръста от плътта си и да го захвърли встрани.

„Това е африканецът, който оставихме до скалата край езерото. След известно време Скот се върна, взе го и гo донесе тук. Разплете единия му край, завърза нишката за кръста, разплете още малко. Очаквал е сама да намеря края й.“

С бумтящо сърце Лизи пусна кръста и последва жълтата нишка, която се отклоняваше от пътеката и се виеше покрай Вълшебната гора. Прокарваше я между пръстите си, високата трева шумолеше около бедрата й, скакалците подскачаха и лупината изпускаше сладкото си ухание. Някъде щурче засвири протяжната си лятна песен, а в гората гарван (Гарван ли? Поне звучеше като обикновен гарван) изграчи дрезгав привет, но нямаше коли, самолети, човешки гласове наблизо или надалеч. Лизи вървеше през тревата и следваше нишката от разплетеното одеяло, с което нейният уплашен, линеещ, страдащ от безсъние мъж се загръщаше плътно през студените нощи преди десет години. Пред нея едно дърво се възправяше малко встрани от другарите си, разперило клони, хвърлящи дебела примамлива сянка. Под него Лизи видя метално кошче за отпадъци и нещо като голяма локва от жълта вълна — потъмняла и сплъстена, но толкова позната. Лизи захлипа. Спомни си как „Суингинг Джонсънс“ пееха „Оттук вече няма завръщане“, и усети как Скот я изведе на дансинга. Последва вълнената нишка до дървото и коленичи пред остатъка от сватбения подарък, който майка й беше приготвила за най-малката си дъщеря и нейния съпруг. Вдигна го заедно с това, което беше завито вътре, и притисна лице до него. Миришеше на влага и мухъл, на нещо старо, на нещо забравено; миришеше повече на погребение, отколкото на сватба. Това беше в реда на нещата. Лизи усети мириса на всички години, през които одеялото беше останало привързано към надгробния кръст на Пол и я беше чакало; нещо като котва.

11.

Малко по-късно, когато сълзите й пресъхнаха, тя върна пакета (защото това беше пакет) на мястото му и го разгледа, докосвайки разплетения край. Удиви се, че нишката не се е скъсала, когато Дули се наръга на кръста или когато го изтръгна от ръката си или когато го запрати надалеч като камък, фактът, че Скот бе завързал конеца за основата на вертикалната летвичка, без съмнение беше помогнал и все пак си беше цяло чудо, особено като се вземе предвид колко дълго одеялото е било изложено на стихиите. Истинско чудо.

Но, разбира се, понякога изгубени кучета се прибираха вкъщи и понякога нишката от вълнена прежда устояваше на времето и отвеждаше до наградата на края на лова за буми. Лизи разви избелелите сплъстени останки от одеялото, после надникна в кошчето. И се засмя през сълзи. Беше почти пълно с бутилки от алкохол. Една-две изглеждаха сравнително отскоро, със сигурност бутилката най-отгоре, защото преди десет години алкохолната лимонада „Майк“ не съществуваше, но повечето бяха стари. Значи тук беше идвал Скот да се напива през деветдесет и шеста, но дори пиян до козирката, е изпитвал уважение към Бумна луна и не е могъл да изхвърли празните бутилки, където му падне. Щеше ли да намери други тайни скривалища, ако потърсеше на спокойствие? Може би. Вероятно. Но само този таен склад имаше значение за нея. Подсказа й, че Скот е дошъл тук да довърши последната си творба.

Помисли си, че вече има всички отговори без най-важните: как да живее отсега нататък с Дългуча и как да се предпази от случайно преминаване в Бумна луна, особено, когато противната твар си мисли за нея. Може би Скот й беше оставил някакви указания. Но и да не беше, за нея имаше нещо под това дърво… и то беше много красиво.

Лизи отново взе одеялото и го опипа, както правеше с коледните подаръци като малка. В него беше загърната кутия, която със сигурност не беше кедровото сандъче на Доброто мамче; беше почти мека, сякаш през годините, когато е била загърната в одеялото, влагата се беше просмукала в нея… За пръв път Лизи се запита за колко време става въпрос. Не много, ако съдеше по бутилката с алкохолна лимонада. Ако съдеше по омекналата кутия обаче…

— Кутия за ръкописи — промърмори тя. — От твърд картон.

Да. Сигурна беше. Само две години под това дърво… три… или четири… и картонът беше омекнал.

Лизи разви одеялото. Оказа се лесно — малко беше останало от него. Наистина беше светлосива кутия за ръкописи, потъмняла от просмукалата се влага. Скот винаги слагаше лепенка, на която изписваше заглавието. Тя се бе нагънала и краищата й се бяха подвили. Лизи ги приглади с пръсти и видя една-единствена дума, която Скот със замах беше написал с черни букви — Лизи. Отвори кутията. Линираните страници — може би трийсетина — бяха откъснати от тетрадка. Бяха гъсто изписани с неравния почерк на съпруга й, който беше използвал флумастер. Не беше изненадана, че текстът е в сегашно време, че на места звучи, все едно е писан за деца и че историята сякаш започва от средата. „Последното е вярно — помисли си тя, — ако не знаеш как двамата братя са оцелели при лудия си баща, какво се е случило на единия и как другият не е могъл да го спаси.“ Историята сякаш започваше от средата, ако човек не знаеше нищо за хаховци, откачалници и лоша кръв. Започваше от средата само ако човек не знаеше, че…

12.

През февруари той почва да ме гледа особено, с присвити очи. Все още очаквам да ми кресне или дори изведнъж да грабне джобното си ножче и да започне да ме дялка. От много време насам не е правил подобно нещо, обаче си мисля, че почти ще съм облекчен, ако се случи. То няма да изкара лошата кръв от мен, защото в мен такава няма — видях какво наистина значи лоша кръв, когато Пол беше окован в мазето, не с фантазиите на татко, и в мен няма нито подобно. Обаче в него има нещо лошо и то не изтича от раните му. Не и този път въпреки старанието му. Знам го със сигурност. Видях окървавените ризи и бельото му в коша за пране, и в кофата за боклук. Ако ще му помогне да ме кълца, ще му позволя, защото още го обичам. Повече от всякога, откакто сме само двамата. Повече от всякога, откакто се случи това с Пол. Любов като тази е предопределение като лошата кръв. „Лошата кръв е силна“ — каза той.

Но той няма да ме реже.

Връщам се един ден от бараката, където бях седнал малко да помисля за Пол на спокойствие — да си припомня добрите времена — и татко ме сграбчва и ме разтърсва.

— Ти си ходил там! — крещи право в лицето ми. Виждам, че съм грешал — по-странно е, отколкото си представях. Никога не е бил толкова зле. — Защо ходиш там? Каква работа имаш? С кого приказваш? Какво планираш?

През цялото време не престава да ме разтърсва и всичко наоколо подскача. Главата ми се блъсва във вратата и аз виждам звезди посред бял ден. Свличам се на прага. От кухнята ме лъхва горещина, откъм гърба ме лъхва хлад.

— Не, татко — плача аз, — никъде не съм ходил, само…

Той се привежда над мен. Опрял е ръце на коленете си, лицето му почти допира моето, кожата му е мъртвешки-бледа, като се изключат две пламтящи петна на бузите. Виждам как очите му шават напред-назад, напред-назад и осъзнавам, че ни дели пропаст. Спомням си как Пол ми каза: „Скот, да не се мяркаш пред очите на татко, като видиш, че е зле.“

— Ти ли ще ми кажеш, че не си ходил никъде, смотан малък педераст, търсих те КЪАЕ ЛИ НЕ В ЦЯЛАТА ШИБАНА КЪЩА!

Мисля да му кажа, че бях в бараката, но знам, че това само ще влоши положението. Думите на Пол — „Да не се мяркаш пред очите на татко, като е така“ — не излизат от ума ми и понеже знам къде си мисли, че съм бил, изтърсвам:

— Да, тате, вярно е, че ходих в Бумна луна, ама само да занеса цветя на гроба на Пол.

Номерът минава. Поне за момента. Татко се поуспокоява. Дори ме хваща за ръката и ме изправя на крака. После ме изтупва, все едно вижда по мен сняг или мръсотия. Но може би той вижда нещо. Кой знае.

— Всичко наред ли е, Скот — пита ме. — Нали всичко е наред с гроба? На брат ти му няма нищо?

— Всичко е както трябва, татко — отвръщам.

— Пръкнали са се нацисти, Скутър, казах ли ти? — продължава той. — Трябва да съм ти казал. Кланят се на Хитлер в сутерена. Имат керамична статуетка на копелето. Въобразяват си, че нищо не подозирам.

Само на десет години съм, но знам, че Хитлер е куче, което е пукнало в края на Втората световна война. Също така знам, че никой не се кланя на негова статуетка в сутерена. Знам и нещо трето, за което баща ми никога няма да се сети, докато е в плен на лошата кръв, затова го питам:

— И какво ще направиш?

Той се привежда към мен. Мисля си, че този път със сигурност ще ме удари или поне отново ще почне да ме разтърсва. Но той само ме фиксира с поглед (никога не съм виждал очите му толкова големи или толкова мрачни) и подръпва ухото си.

— Какво е това, Скутър? На какво ти прилича, друже Скут?

— На ухото ти, тате — отговарям.

Той кима, без да пуска ухото си и без да спира да ме наблюдава. Дори след толкова много години понякога все още виждам в сънищата си очите му.

— Ще се ослушвам — казва. — И когато настъпи денят… — Той свива пръст, сякаш натиска спусък. — До един, Скутър. Всички скапани нацисти!

Може би щеше да го стори. Баща ми с ореол от гранясала слава. Може би това щеше да бъде поредната сензационна новина: САМОЖИВЕЦ ОТ ПЕНСИЛВАНИЯ ПОБЕСНЯВА; ЗАСТРЕЛВА ДЕВЕТИМА РАБОТНИЦИ И се САМОУБИВА; ПРИЧИНАТА — НЕИЗВЕСТНА — но преди да мине към действие, на лошата кръв й щуква друго.

Февруари бе студен и ясен, но в началото на март времето се променя, татко — също. Когато температурите се покачват, струпват се облаци и завалява първата суграшица, той се умълчава, изпада в униние. Престава да се бръсне, после да се къпе и най-накрая да готви. Настъпва момент, може би след като е изминала една трета от месеца, когато осъзнавам, че трите почивни дни, които понякога взима заради вечерната смяна, са станали четири… пет… шест. Накрая го питам кога ще се върне в завода. Страх ме е, защото сега той прекарва повечето време или горе в спалнята, или долу на канапето, слушайки кънтри по една станция от Уилинг, Западна Вирджиния. Почти не ми продумва. Виждам как очите му шарят, докато се оглежда за тях — хората на лошата кръв, на кръвния бум. Така че — не, мерси, не ща да го питам, но се налага, защото какво ще стане с нас, ако не ходи на работа? На десет години си наясно, че секнат ли парите, светът ще се промени.

— Искаш да знаеш кога ще се върна на работа? — замислено мърмори татко. Излегнал се е на канапето. Брадата му е набола. Носи стар пуловер и дълги гащи, от които стърчат босите му крака. Лежи и слуша Ред Совайн, който пее „Дий, конче“ по радиото.

— Да, татко.

Изправя се на лакът, поглежда ме и виждам, че го няма. И по-лошо, че нещо се е спотаило в него, нещо, което расте, набира сили и чака своя час.

— Искаш да знаеш. Кога. Ще се. Върна. На работа.

— Ами ти си знаеш — бързам да се измъкна. — Аз само се качих да те питам искаш ли кафе.

Той ме сграбчва за ръката като с клещи и там, където пръстите му се впиват, вечерта ще видя лилави синини. Четири лилави синини с формата на пръстите му.

— Да знаеш. Кога. Ще се. Върна. На работа.

Пуска ме и се изправя на канапето. Очите му са по-големи от всякога и не спират да се въртят. Направо ще изскочат от орбитите си.

— Никога няма да се върна там. Скот. Заводът затвори врати. Заводът беше вдигнат във въздуха. Не си ли разбрало, ти, тъпо, малко, смотано педалче? — Той забива поглед в мръсния килим. По радиото песента на Ред Совайн е свършила и сега пее Фърлин Xъски. Татко вдига очи и пак си е татко. Думите му почти разбиват сърцето ми:

— Какъв глупак си ми, Скутър, но поне си смел. Смелото ми момче. Няма да допусна да те нарани.

После отново се изтяга на канапето, извръща лице и ми казва да не го безпокоя повече, искал да поспи.

Тази нощ се събуждам от тракането на суграшицата по стъклата и виждам, че татко седи до мен и ми се усмихва, само дето не е той. В очите му няма почти нищо друго освен лошата кръв.

— Татко? — изричам, но той не откликва. Мисля си: „Сега ще ме убие. Ще ме хване за врата и те ме удуши, и всичко, което преживяхме с Пол, ще е било напразно.“

— Заспиваш — изхъхря той, сякаш не му достига въздух. Става от леглото и излиза — вирнал е брадичка, изпънал е гръб, все едно е сержант на парад. След няколко секунди чувам силно тупване и се досещам, че е паднал по стълбите или може би се е хвърлил надолу. Лежа и за известно време не мога да стана от леглото, надявам се, че е мъртъв, надявам се, че не е; чудя се какво ще правя, ако е мъртъв, кой ще се грижи за мен и не ми пука, не знам на какво се надявам всъщност. Дори малко ми се иска той да се върне да ме довърши — тогава ужасът да живея така ще секне. Накрая се осмелявам да извикам:

— Татко? Всичко наред ли е?

Дълго време отговор няма. Лежа неподвижно, слушам дъжда и си мисля: „Мъртъв е баща ми е мъртъв и аз съм тук съвсем сам“, после той изревава от мрака:

— Да, много е наред! Млъквай, бе, педал! Млъквай, ако не искаш онова, дето се крие в стената да чуе, да излезе и да изгълта и двама ни! Или искаш да те обсеби, както обсеби Пол?

Мълча, свил съм се в леглото и треперя.

— Отговори! — изкрещява той. — Отговори, задръстеняко, или ще се каеш!

Но аз не мога да отговоря, вцепенил съм се от страх; устата ми е пресъхнала и езикът ми се е залепил за гърлото. Толкова съм уплашен, че дори не мога да заплача. Очаквам всеки миг да ми се нахвърли. Или да ми свети маслото.

После, струва ми се, че след безкрайно много време — поне час, въпреки че не е било повече от минута-две, го чувам да мърмори нещо от рода на: „Мамка му, тиквата ми се е сцепила“ или „Няма ли тоя дъжд да престане?“ Сетне той се затътря към дневната и знам, че ще се тръшне на канапето и ще заспи. Сутринта или ще се събуди, или не, но и в двата случая засега е приключил с мен. Обаче още ме е страх. Страх ме е от онова същество. Не мисля, че се крие в стената, но важното е, че го има. То обсеби Пол, вероятно ще обсеби и татко, после е мой ред. Много мислих за това, Лизи.

13.

Лизи, която седеше, облегнала гръб на ствола на дървото, вдигна поглед. Стресна се, сякаш чу призракът на Скот да я вика. В известен смисъл тъкмо това се беше случило. Наистина, какво чак толкова изненадващо имаше? Разбира се, че той ще говори на нея; на нея и на никого друг. Това беше романът на Лизи, нейният роман и макар да не четеше бързо, вече бе прехвърлила една трета от изписаните страници. Сметна, че когато се стъмни, отдавна ще е свършила. Прекрасно. Бумна луна ухаеше прекрасно, но само през деня.

Загледа се в последния ръкопис на Скот и за пореден път се запита как е оцелял в детството си. Забеляза, че той прибягва до минало време само при обръщението си към нея в настоящето. Усмихна се и продължи да чете, мислейки си, че ако имаше право на едно желание, то щеше да е да отлети при онова самотно дете на своето вълшебно килимче от брашнени чували, за да го приласкае; дори само да му нашепне в ухото, че след време кошмарът ще свърши. Или поне този епизод.

14.

Много мислих, Лизи, и стигнах до две заключения. Първо, че онова, което беше обсебило Пол, наистина съществува, че не е изключено то да е форма на живот, чието развитие се обуславя от най-обикновени фактори, може би дори възниква на вирусна или бактериологична основа. Второ, че то е Дългучът. Защото той не е нещо, което можем да разберем. Той е нещо необяснимо и по-добре да не мислим за него. Никога.

Така или иначе нашият герой, малкият Скот Ландън, най-сетне се унася в сън и във фермата нейде в Пенсилвания още известно време нещата продължават като през последните няколко дни. Бащата се излежава на канапето като парче узряло миризливо сирене, а Скот готви и мие чиниите (само дето момчето казва „мийъ чиниити“). Пролетният дъждец все така трака по стъклата на прозорците и звуците от радиостанцията в Уилинг изпълват къщата — Дона Фарго, Уейлон Дженингс, Джони Кеш, Конуей Туити, „Кънтри“ Чарли Прайд и — къде без него — Стария Ханк. Около три часа един следобед кафяв шевролет седан с надпис „Ю Ес Гипсъм“ от двете страни се задава по дългата алея, разплисквайки калната вода. Напоследък Андрю Ландън прекарва повечето си време на дивана в дневната — там спи през нощта, там се излежава денем; ето защо Скот не допуска, че неговият старец толкова ще се оживи, като чуе шума от колата, която очевидно не е старият форд на пощальона или ванът на инкасатора. Татко скача на крака и се залепва на прозореца отляво на верандата. Привежда се и повдига мръсното бяло перде. Косъмчетата на тила му са настръхнали и Скот, който стои на кухненския праг с чиния в едната ръка и с пешкир, метнат през рамо, вижда огромния морав оток върху лицето на баща си, причинен от последното му падане; вижда как единият крачол на дългите му гащи е запретнат почти до коляното. Чува как Дик Кърлес пее „Надгробен камък на Всяка миля“ по радиото и вижда убийствените помисли в очите на баща си, в помръдването на устните му, което оголва долната редица зъби. Татко рязко се извръща с гръб към прозореца и крачолът му пада, краката му се отварят и затварят като побеснели ножици, докато той крачи към килера, отваря го точно когато двигателят на шевролета спира, а вратата на колата се отваря и Скот чува как някой се приближава към портите на смъртта, без да подозира какво го очаква, без да има най-шибаната от шибаните представи какво го чака, а междувременно татко вади от килера пушката, с която отне живота на Пол. Или живота на съществото, което го беше обсебило. По стъпалата на верандата изтропват обувки. Стъпалата са три и средното изскърцва като всеки път, во веки веков, амин.

— Татко, недей! — изричам с тих и умоляващ глас, докато Андрю „Спарки“ Ландън се отправя към затворената врата с новата си, необичайно грациозна режеща походка. Държи пушката високо пред себе си, готов за стрелба. Все още държа чинията, но пръстите ми са изтръпнали и ми се струва, че ще я изпусна, идиотското нещо ще падне на пода, ще се счупи и последното, което онзи човек ще чуе, ще е звукът от строшена чиния и гласът на Дик Кърлес, който пее за Хайнсвилските гори в тази смърдяща забравена от бога ферма. — Татко, недей — умолявам го от сърце и се опитвам да изразя с поглед молбата си.

Спарки Ландън се колебае, после се прилепя до стената, така че, ако вратата се отвори, (когато се отвори), да го скрие. Едва се е нагласил, и ето, че се чука. Без проблем разчитам думите, които произнася безмълвно: „Тогава се отърви от него. Скут.“

Отивам до вратата. Премествам чинията, която смятах да избърша, в другата си ръка, и отварям вратата. Виждам с ужасяваща яснота мъжа пред себе си. Човекът на „Гипсъм“ не е много по-висок от мен, но с черната шапка с козирка, панталони в цвят каки с остри като бръснач ръбове, риза в същия цвят, която се показва изпод късото му, разкопчано черно яке, той е като апотеоз на силите на реда и спокойствието. Сложил си е черна вратовръзка и носи нещо като куфарче, но не типичното делово куфарче (ще изминат още няколко години, докато науча думата „портфолио“). Непознатият е шишкав, гладко избръснат, с розови страни. Обут е в галоши с цип, не със закопчалки. Оглеждам го от глава до пети и си мисля, че ако има човек, комуто е писано да бъде застрелян на верандата на една затънтена ферма, това е този мъж. Дори едничкото косъмче, което се подава от ноздрите му, обявява шумно: да, това е той, няма измама, обреченият да умре от куршума на човека с крака-ножици. Дори името му, мисля си, е от онези, които стоят под вестникарските заглавия, крещящи „УБИТ“

— Здравей, синко — заговаря ме той. — Ти трябва да си едно от момчетата на Спарки. Аз съм Франк Холси, от завода. Началник личен състав. — Протяга ми ръка.

Мисля си, че не ще успея да подам моята, но успявам. Мисля си, че не ще проговоря, но и това успявам да сторя. Гласът ми звучи нормално. Толкова по-добре, понеже аз съм единственото, което разделя този човек от куршум в сърцето или в главата.

— Да, сър така е. Аз съм Скот.

— Приятно ми е да се запознаем, Скот — казва той и наднича зад мен в дневната. Опитвам се да си представя гледката през неговия поглед. Постарах се да разтребя завчера, но един Бог знае дали съм свършил нещо, в крайна сметка аз съм едно смотано хлапе. — Баща ти се загуби, тъй да се каже.

„Хубаво — мисля си, — още съвсем малко и ще загубиш всичко господин Холси. Работата си, жена си, децата си, ако ги имаш.“

— Не ви ли се е обадил от Фили? — изненадвам се аз. Нямам представа докъде ще ме доведе всичко това, но не се страхувам. Аз съм по тази част. Мога неспирно да бълвам простотии. Страхувам се, че татко ще изгуби контрол и ще открие огън иззад вратата. Може би ще уцели само Холси, но по-вероятно е да улучи и мен.

— Не, синко, иначе нямаше да съм тук. — Дъждът трополи по навеса на верандата, но поне не вали върху Холси, така че не е абсолютно наложително да го поканя вкъщи, но какво ще правя, ако той реши да се самопокани? Как бих могъл да го спра? Някакво хлапе по чехли, застанало на прага с чиния в ръка и пешкир през рамо.

— О-о, той страшно се притесни за сестра си — отвръщам и се сещам за биографията на бейзболиста, която чета. Книгата е на леглото в спалнята ми. Сещам се и за колата на татко, която е паркирана встрани, под стряхата на бараката. Ако господин Холси се разходи до другия край на верандата, ще я види. — Болна е от това, дето уби прочутия болплейър на янките.

— Болестта на Лу Гериг? Ама че кур… куриоз, де. Дори не знаех, че Спарки има сестра.

„Не си единственият“ — казвам си.

— Синко… — Скот — това на нищо не прилича. Кой се грижи за вас, докато баща ви го няма?

— Една съседка, госпожа Коул. — Джаксън Коул е името на човека, написал „Железният играч на янките“. — Идва тук всеки ден. Освен това Пол знае четири начина да приготвя кюфтета.

— Четири начина, а? — господин Холси се засмива. — Кога се връща Спарки?

— Ами тя вече не може да ходи и диша ей-така. — Поемам си дълбоко въздух. Удава ми се лесно, защото изведнъж сърцето ми забива лудо. Биеше бавно, когато бях сигурен, че татко ще убие господин Холси, но сега, щом има шанс да му се размине, то чак ще изскочи от гърдите ми.

— Ох миличък — въздъхва съчувствено Холси. Въобразил си е, че разбира всичко. — Лоша работа. — Бърка под якето и вади портфейла си. Отваря го и ми подава банкнота от един долар. Спомня си, че имам брат, и вади още една. И тогава, Лизи, изведнъж се случва най-странното: изведнъж си пожелавам баща ми да го убие.

— Заповядай, синко. — Подава ми банкнотите и все така изведнъж, сякаш чета мислите му, осъзнавам, че е забравил името ми, и го намразвам още повече. — Вземи. Една за теб и една за брат ти. Почерпете се в онази малка сладкарничка на пътя.

Не искам тъпия му долар (пък и на Пол вече не му е притрябвал), но взимам банкнотите и му благодаря; той отвръща, че няма защо, и прокарва ръка по главата ми. Докато роши косата ми, поглеждам наляво и виждам как баща ми наднича през пролуката на вратата. Виждам и стърчащото дуло на пушката. Най-сетне господин Холси слиза по стъпалата. Затварям вратата и с баща ми гледаме как той се качва на служебната кола и дава на заден по дългата алея. Хрумва ми, че ако заседне, ще се върне да се обади по телефона и няма да избяга от смъртта, но това не се случва и в края на краищата той довечера ще целуне жена си на прибиране у дома и ще й разкаже как е дал два долара на едни момченца да се почерпят. Виждам, че още стискам банкнотите, и ги давам на татко. Той ги пъха в джоба си, без да ги погледне.

— Ще се върне пак — заявява. — Той или някой друг. Ти свърши добра работа, Скот, но така не може да продължава вечно.

Взирам се съсредоточено в него и виждам, че това е моят баща. Докато съм баламосвал господин Холси, по някое време татко е дошъл на себе си. Това е последният път, когато наистина виждам него.

Той забелязва погледа ми. Свежда очи към пушката.

— Ще се отърва от тая пущина. С мен може и да е свършено, какво…

— Не, татко…

— … да се прави, но проклет да съм, ако не затрия куп хора като Холси и да ме изтипосат по новините в шест, та откачените да си точат лигите. И теб с Пол ще изтипосат. Има си хас. Живи или мъртви, вие ще сте децата на побъркания.

— Татко, ще се оправиш. — Опитвам се да го прегърна. — Ето, сега си добре!

Със смях той ме отблъсква:

— Да, бе, добре съм — друг път. Стой тук, Скоти, трябва да свърша една работа. Няма да се бавя. — Минава по коридора покрай пейката, от която накрая се престраших да скоча, и влиза в кухнята. Главата му е приведена, все така държи ловната пушка. Когато излиза, отивам в кухнята и го гледам през прозореца над мивката. Той прекосява задния двор. Върви без палто под дъжда. Главата му още е приведена, още стиска пушката. Оставя я на заледената земя само колкото да избута капака на пресъхналия кладенец. Нуждае се от двете си ръце, защото ледът е залепил дървото за тухлите. После отново взима пушката, поглежда я за секунда — все едно се сбогува с нея — и я хвърля в кладенеца. Връща се в къщата. Главата му отново е приведена. Раменете на ризата му са потъмнели от ледените капчици. Чак тогава забелязвам, че е бос. Не мисля, че е усетил студ.

Не изглежда изненадан да ме завари в кухнята, изважда двете банкноти от един долар, които господин Холси ми даде, поглежда ги, поглежда мен:

— Предполагам, че не ти трябват.

Поклащам глава:

— Не и ако бяха последните два долара на света.

Виждам, че моят отговор му харесва.

— Добре — промърморва. — Но сега хубаво си отвори ушите, Скот. Нали си виждал порцелановия сервиз на баба ти на витрината в дневната?

— Да.

— Ако надникнеш в синята кана на най-горната полица, ще намериш снопче пари. Моите пари, не на Холси — разбираш ли разликата?

— Да — отвръщам.

— Не се и съмнявам. Може да си всякакъв, но не и глупав. На твое място, Скоти, ще взема тези пари — около седемстотин долара — и ще хвана пътя. Ще пъхна петачка в джоба, а останалото — в ботуша си. Пътят не е безопасно място за десетгодишно дете, дори за кратко, и според мен шансовете някой да ти гепи парите, преди да си стигнал до моста в Питсбърг, са деветдесет и пет на сто, но останеш ли тук, лошо ти се пише. Разбираш ли за какво говоря?

— Да, но не мога да си отида — мълвя.

— Има много неща, които хората си мислят, че не могат да направят, но се оказва обратното, когато ножът опре до кокала. — Татко забива поглед в ходилата си, които са почервенели и загрубели. — Вярвам, че добере ли се до Питсбърг момче като теб, способно да се отърве от Холси, като съчини история за болестта на моята въображаема сестра, няма да има проблеми с намирането на номера на социалните служби в телефонния указател. А може да се огледаш и за нещо по-добро, ако не се разделиш скоропостижно с парите си. Едно хлапе дълго може да изкара със седем стотачки, ако знае, че е в негов интерес да не се мярка пред ченгетата и ако извади късмет да се отърве само с пребъркани джобове.

— Не мога да си отида — казвам отново.

— Защо не?

Не съм в състояние да обясня. Отчасти, защото почти целия си живот съм прекарал в тази ферма заедно с Пол и татко. Познанията ми за света са почерпани главно от три източника: телевизията, радиото и собственото ми въображение. Да, бил съм на кино и съм ходил пет-шест пъти до Питсбърг, но винаги с тате и батко. Мисълта да се озова сам в този непознат, крещящ хаос ми изкарва ангелите. И което е по-важно, аз обичам баща си. Не по чистосърдечния и безхитростен (поне до последните няколко седмици) начин, по който обичах Пол, но да, обичам го. Той ме кълцаше и ме биеше, викаше ми тъпоглавец задръстеняк и смотан педал, почерни много от детските ми дни и често заспивах с усещането, че съм дребен, глупав и незначителен, но тези лоши времена по един извратен начин се отплатиха със съкровища. Те превръщаха всяка целувка в злато, дори най-неохотната негова похвала — в безценен дар. Макар и десетгодишен — защото съм негов син, негова кръв може би — разбирах, че целувките му и похвалите му винаги са искрени; че винаги идват от сърцето. Той е чудовище, но чудовище, способно да обича. Тъкмо това беше ужасното, малка Лизи: баща ми обичаше своите момчета.

— Просто не мога — отвръщам.

Той обмисля отговора ми — дали да ме притисне или не, предполагам — и накрая само кимва.

— Както искаш. Но помни ми думите, Скот. Каквото съм сторил на брат ти, бе да ти спася живота. Разбираш ли?

— Да, татко.

— Но ако ти направя нещо на теб, то ще бъде различно. Ще бъде толкова лошо, че ще горя в ада, дори ако нещо ме е обсебило и ме подбужда. — Откъсва поглед от очите ми и знам, че отново вижда онези със саваните, което значи, че скоро ще се превърне в някой друг. Погледът му се връща на мен и това е последният път, когато го виждам ясно. — Нали няма да отида в ада заради теб? Нали няма да оставиш татко си, колкото и зле да се е отнасял с теб понякога, да гори в адските пламъци за вечни времена?

— Не, тате. — Сякаш буца е заседнала в гърлото ми.

— Заклеваш ли се? В името на брат си?

— Заклевам се в името на брат ми.

Той отново извръща поглед и се втренчва в ъгъла:

— Сега ще си легна. Ако искаш, приготви си нещо за ядене, обаче не излизай от тая кочина, кухнята.

През нощта се събуждам — или нещо ме събужда — и чувам как суграшицата трополи по-силно от всякога. Чувам трясък навън и се досещам, че тежестта на леда е превила някое дърво. Може би ме е събудил шумът от друго падащо дърво, но едва ли е така. Мисля, че чух татко на стълбището, макар да се опитва да пази тишина. Нямам време за друго, освен да се скрия под леглото; знам, че е глупаво, децата винаги се крият под леглото и това е първото място, на което той ще ме потърси.

Виждам стъпалата му на прага. Още са боси. Не казва нито дума, само отива до леглото и застава до него. Мисля, че ще постои като миналия път, после може би ще седне, но не би. Чувам го как сумти — издава такива звуци, когато вдига тежки неща като сандъци или куфари например — и виждам как се повдига на пръсти.

Нещо изсвистява във въздуха, следва ужасен цепещ звук, дюшекът и пружините се продънват, подът се посипва с прах, острието на кирката от бараката се показва и спира на няма и сантиметър от устата ми. Струва ми се, че виждам всяка частичка ръжда по него, както и лъскавото място, където остърга една от пружините. Секунда или две то не помръдва. После отново чувам сумтене и отвратително свинско квичене, докато баща ми се мъчи да го измъкне. Той напъва, но кирката е заседнала здраво. Острието се клати пред очите ми. Баща ми спира за миг отдих — виждам пръстите му под ръба на леглото и знам, че е облегнал длани на коленете си. Навежда се е намерението да се увери, че съм там, преди отново да се заеме с изваждането на кирката.

Не мисля. Просто затварям очи и се прехвърлям. За пръв път, откакто погребах Пол, и за пръв път от втория етаж. За една секунда си мисля, че ще падна, но не ми пука, всичко е за предпочитане от това да се крия под леглото и да срещна погледа на непознатия с лицето на татко, който знае, че съм в капан. Всичко е за предпочитане от това да видя непознатия с лошата кръв, който го е обсебил.

И наистина падам, но съвсем малко, само на метър и само, мисля си, защото повярвах, че ще падна. Толкова много от нещата в Бумна луна се случват чисто и просто от вяра. Което окото вижда и ръката пипа, то е продукт на вярата. Поне понякога… и докато не се загубиш в горите.

Там беше нощ, Лизи, помня го отлично, защото беше единственият път, когато нарочно отидох на, онова място през нощта.

15.

— О, Скот — прошепна Лизи, докато бършеше сълзите си. Всеки път, когато Скот изоставяше сегашното време, за да се обърне към нея, беше като удар, но сладък. — О, толкова ми е мъчно за теб!

Провери колко страници остават. Не бяха много. Осем? Не, десет. Отново се приведе над тях, трупайки ги в скута си.

16.

Излизам от студена стая, в която същество, напомнящо баща ми, се опитва да ме убие, и сядам до гроба на брат си в лятна нощ, по-мека от кадифе. Луната се носи по небето като потъмнял сребърен долар, а кикотниците са си устроили празненство в дебрите на Вълшебната гора. От време на време нещо друго, нещо, скрито по-дълбоко в горите, надава рев. Тогава кикотниците се умълчават за малко, но предполагам, че това, което ги забавлява, е по-силно от тях, защото отново почват да се смеят — отначало един, после двама, пет, докато накрая не огласят гората с противния си смях. Нещо, което е твърде голямо, за да е ястреб или кукумявка, се носи безмълвно по нощното небе и закрива с криле луната. Предполагам, че това е някаква птица, характерна за Бумна луна. Надушвам всички благоухания, които с Пол толкова обичахме, но сега те са някак си противни, все едно се смесват с миризмата на опикано легло; сякаш, ако вдишам по-дълбоко, те ще забият нокти в носа ми и ще останат там. Виждам как надолу по пурпурния хълм сияйни сфери от светлина се клатушкат като медузи. Не знам какво представляват, но не ми се нравят. Струва ми се, че ако ме докоснат, като нищо ще ме уловят В хватката си или ще избухнат и цялото ми тяло ще пламне в сърбеж, както при докосване на отровен бръшлян.

Настръхвам от ужас до гроба на Пол. Не искам да ме е страх от него и не се боя, не и наистина, обаче продължавам да си мисля за съществото, което го беше обсебило, и се чудя дали — може би още не е вътре в него. Ако тук нещата, които са хубави през деня, се превръщат в отрова през нощта, дали не е възможно едно спящо зло да се пробуди, нищо че се намира в гниеща, заровена плът? Ако то накара Пол да протегне ръце от земята? Ако накара мръсните му мъртви ръце да ме сграбчат? Ако ухилената му физиономия се доближи към лицето ми с ручейчета от кал, стичащи се като сълзи от ъгълчетата на очите му?

Не ми се ще да плача, на десет години съм твърде голям да цивря като бебе (особено като се има предвид през какво съм минал), но се разплаквам, няма как. После съзирам дървото, което е издадено малко по-напред, и ниско разперените му клони образуват нещо като тъмен облак.

На мен, Лизи, дървото ми се видя… добронамерено. Тогава не знаех защо, но сега, след толкова години, мисля, че знам отговора. Писането събуди спомена. Нощните светлинки, онези страшни студени балони, които се носеха над земята, нямаше да влязат под облака му. Когато се приближих до него, осъзнах, че поне това дърво ухае сладко, почти толкова сладко — колкото през деня. Под това дърво седиш сега, Лизи, докато четеш тази история. Аз съм много уморен. Едва ли ще мога да разкажа останалото съвсем точно, макар да знам, че трябва да се постарая. В крайна сметка това е последната ми възможност да си поговоря с теб.

Да кажем, че едно момче седи на завет под дървото… колко време? Кой би могъл да каже? Не през цялата дълга нощ, а докато луната (ако си забелязала, тук тя винаги е пълна) залезе. Момчето е задрямвало и се е събуждало пет-шест пъти, сънувайки чудновати и понякога прекрасни сънища, от които поне един по-късно ще стане сюжет за роман. Било е там достатъчно дълго, за да назове великолепния си подслон Дървото на историите.

И достатъчно дълго, за да узнае, че нещо ужасно — нещо много по-сериозно от незначителното зло, което е завладяло баща му — е спряло поглед върху него… за да си го заплюе за по-нататък (евентуално)… след което е обърнало гнусното си и непознаваемо съзнание в друга посока. Тогава за пръв път усетих приятелчето, което ме дебнеше през по-голямата част от живота ми, съществото, което помрачаваше твоята светлина и което чувства — а и ти, знам — че всичко си е постарому. Великолепно съждение, което обаче има отрицателна страна. Чудя се дали знаеш. Чудя се дали някога ще узнаеш.

17.

— Знам — каза Лизи. — Сега знам, Господ да ми е на помощ.

Отново погледна страниците, които й оставаха. Още шест. Добре, че бяха само шест. Следобедите в Бумна луна бяха дълги, но й се струваше, че слънцето е почнало да клони към заник. Действително трябваше да се връща. Вкъщи. При сестрите си. При живота си. Започваше да разбира какво трябва да направи.

18.

Настъпва момент, в който чувам, че кикотниците се изтеглят към края на Вълшебната гора, и ми се струва, че долавям в кискането им сардонична, може би боязлива нотка. Надничам иззад ствола на дървото и виждам тъмни силуети да се изтеглят към периферията на гората. Може би е плод на развинтеното ми въображение, но не мисля така. Колкото и да е трескаво, въображението ми е било изтощено от многото преживелици през дългия ден и още по-дългата нощ, и това, което виждам, е реално. В потвърждение на мислите ми от високата трева се разнася мляскащо кикотене на няма и двайсет метра от мястото, на което клеча. И този път не се замислям; затварям очи и усещам студа в спалнята си. Миг по-късно кихам от прахоляка под леглото. Надигам се на лакти. Лицето ми се е сгърчило от страхотно усилие да сдържам кихавицата си. Челото ми се удря в провисналите пружини. Ако кирката още бе заклещена там, като нищо щях да се порежа лошо или дори да си извадя окото.

Изпълзявам някак си изпод леглото и виждам, че бледа утринна светлина се процежда през прозореца. Смътно долавям, че суграшицата е по-силна от всякога, извъртам глава и глуповато зяпвам останките от онова, което някога беше моя спалня. Вратата на шкафа за дрехи е изтръгната от горната панта и виси като пияна. Дрехите ми са разхвърляни, много от тях — очевидно повечето — са разкъсани, сякаш гневът на създанието, обсебило татко, се е излял върху им, след като не се е добрал до момчето, на което принадлежат. И което е много по-лошо, съществото е разкъсало на парчета малкото ми безценни книги, предимно биографии на спортисти и научнофантастични романи. Навсякъде е посипано с парченца от меките им корици. Бюрото ми е преобърнато, чекмеджетата му са запрашени в ъглите на стаята. Кирката е изсякла в леглото ми дупка с размерите на лунен кратер и си мисля: „Тук щеше да е коремът ми, ако бях останал в леглото.“ Долавям възкисела миризма, която ми напомня за мириса на Бумна луна нощно време, но е някак позната. Май е миризма на развален плод и въпреки че не е съвсем точно, аз съм доста близо до истината.

Не искам да изляза от стаята, но знам, че не мога да остана тук, защото рано или късно той ще се върне. Откривам дънки, които не са разкъсани, и ги обувам. Маратонките ми са изчезнали незнайно къде, но може би ботушите ми си стоят в антрето. Също и палтото ми. Ще си ги сложа и ще избягам в лапавицата. Ще се спусна по алеята, следвайки разкаляната и полузамръзнала диря от шевролета на господин Холси, после ще завия към магазина на Мюли. Ще избягам, за да спася живота си, впускайки се в неизвестното, без да зная какво ми готви бъдещето. Освен ако той не ме хване и убие преди това, разбира се.

За да изляза в коридора, прескачам бюрото, препречващо пътя към вратата. Виждам, че нещото е съборило всички картини и е пробило дупки в стените. Знам, че е израз на гнева му, задето не ме е докопало.

Тук киселата миризма е достатъчно силна и я разпознавам. Миналата година от завода „Джипъм“ организираха коледно парти. Татко отиде, защото по думите му щяло „да изглежда странно“, ако не се появи там. От томболата му се паднала дамаджана домашно къпиново вино. Виж сега, Андрю Ландън може да има много кусури (той е първият, който ще си го признае, хванете ли го натясно), но пиенето не е сред тях. Веднъж преди вечеря си наля от виното във водна чаша — между Коледа и Нова година, когато Пол беше окован в мазето — отпи глътка, намръщи се и понечи да излее виното в мивката, но забеляза погледа ми и ми подаде чашата:

— Искаш ли да си пийнеш. Скот? Да видиш за какво става дума. Хей, ако ти хареса подарявам ти целия галон!

Както у Всяко дете и у мен пиячката буди любопитство, но плодовата миризма е твърде натрапчива. Алкохолът може наистина да те развеселява, както показват по телевизията, но за нищо на света не лизвам течност с такава противна миризма. Поклащам отрицателно глава.

— Умник си, Скутър, умник си стари ми Скут — казва баща ми и излива виното в мивката. Но очевидно е запазил дамаджаната (или просто я е забравил), защото това е толкова сигурно къпиновото кино, колкото, че Бог е създал птичките и пчеличките. Когато слизам на долната площадка, миризмата се превръща във воня. Дочувам още нещо освен дъжда, който непрестанно трака по дъските и ритмично почуква по прозорците: гласът на Джордж Джоунс. Радиото на татко свири много тихо и както винаги е настроено на станцията от Уилинг. Също така чувам хъркане. Облекчението ми е толкова голямо, че сълзи рукват по страните ми. Най-много се страхувах, че той лежи на канапето и ме чака. Неблагозвучното хъркане подсказва, че съм грешал.

Въпреки това съм нащрек. Заобикалям през трапезарията, за да вляза в дневната откъм гърба на дивана. В трапезарията също ме очаква погром. Бабиният шкаф е преобърнат. Струва ми се, че той доста се е постарал да го нацепи на трески. Всички чинии са изпочупени, синята кана — също. Парите в нея са накъсани и миниатюрни зелени късчета са пръснати из цялата стая. Някои дори са се посипали по лампата като новогодишни конфети. Очевидно на съществото в татко парите не са му притрябвали повече от книгите.

Въпреки шумното хъркане, въпреки че съм зад канапето, поглеждам предпазливо в дневната като войник, който надзърта иззад ръба на окопа след силен артилерийски огън. Предпазната мярка е излишна. Главата на баща ми виси от облегалката на дивана, а косата му, която не е виждала ножици откак Пол се разболя, е толкова дълга, че почти докосва килима. Можех да гърмя с топ и пак нямаше да го събудя. Татко не е заспал сред бъркотията в стаята; той е в без-съз-нание.

Приближавам се още малко и виждам прорез по едната му буза. Под затворените му клепачи са се образували лилави торбички. Зъбите му са оголени като на старо куче, което се опитва да ръмжи в съня си. Той покрива дивана със старо индианско одеяло, за да го предпази от изцапване. Сега се е завил с него. Трябва да е бил изтощен от трошенето и разбиването, защото, когато е стигнал дотук, се е задоволил само да избоде окото на телевизора и да направи на сол стъклото на студийния портрет на жена си. Радиото е на обичайното си място на масичката и дамаджаната стои на пода до нея. Вдигам я и не вярвам на очите си: не е останала и капка вино. Невероятно, че е изпил такова количество — той, който въобще не пиеше, но зловонието, което го заобикаля като облак, в много убедително.

Кирката е подпряна на канапето. На острието, което разсече леглото ми, е забодено късче хартия. Знам, че е бележка за мен. Не искам да я чета, но се налага. Редовете са три, но думите са само осем. Ще ги помня цял живот.

19.

Лизи, която ридаеше безутешно, пусна листа при другите в скута си. Оставаха й само две страници. Почеркът вече беше разкривен, буквите излизаха от редовете — Скот беше капнал от умора. Тя знаеше какво следва: „Пръснах му черепа с кирката, докато той спеше.“ Скот й го беше казал под вкуснотийското дърво — трябваше ли да чете подробностите? Включваха ли брачните обети задължението да дочетеш признанието на покойния си съпруг за стореното отцеубийство?

И все пак тези страници я зовяха, умоляваха я като някаква самотна птица, загубила всичко освен гласа си. Лизи сведе поглед към последния лист, решена да приключи колкото се може по-бързо.

20.

Въпреки волята си вземам кирката. Стоя и го гледам: повелителя на живота ми, тиранина на дните ми. Толкова съм го ненавиждал. Сега знам — той никога не направи нещо, за да го обикна безусловно, ала причина да го обичам имаше — доказаха го онези кошмарни седмици, след като Пол се разболя. В пет часа сутринта, докато първите бледи лъчи на зората проникват в дневната, докато дъждът ритмично чука по стъклата, докато слушам хрипливото му хъркане, докато по радиото върви реклама за някакъв мебелен магазин с ниски цени в Уилинг, Западна Вирджиния, в който никога няма да отида, всичко се свежда до простия избор между две противоположности, между любовта и омразата. Сега ще разбера коя от тях властва над детското ми сърце. Мога да пощадя живота му, да изтичам до „Мюлис“ и да се сдобия с ново неизвестно бъдеще. Това ще го обрече на ада, от който се бои и който си е заслужил. Наистина си е заслужил. Първо адът на земята, адът на стаята в някоя лудница, после може би вечният пъкъл, от който баща ми в действителност се страхува. Мога да отнема живота му и да го освободя изборът е изцяло мой и няма Бог, който да ми помогне, защото не вярвам в него.

Вместо това отправям молитва към брат си, който ме обичаше, докато лошата кръв не погуби душата и разсъдъка му. Моля го да ме напъти, ако ме чува. Получавам отговор на молитвата си — но дали наистина е от Пол, или от моето въображение, маскирано като Пол, едва ли някога ще науча. В края на краищата няма значение: трябва ми отговор, имам го. Съвсем отчетливо, както говореше приживе, Пол прошепва в ухото ми: „Наградата на татко е целувка.“

Вдигам кирката. Рекламата по радиото свършва, Ханк Уилямс запява „Любовта си отиде, какво й направи? Като стар цървул ме изостави“ и…

21.

Следваха три празни реда, преди текстът да продължи отново с обръщение към нея, този път в минало свършено време. Думите бяха нагъчкани на листа както падне, без придържане към оформените със сини линии редове. Лизи беше сигурна, че Скот е написал на един дъх финала. Така го прочете и тя, отгръщайки на последната страница, непрестанно бършейки сълзите си, за да вижда буквите и да улови смисъла на написаното. Беше адски лесно да си представи цялата сцена. В бледата предутринна светлина, докато радиото свири, босоногото дете, обуто в може би единствените си здрави дънки, вдига кирката над спящия си баща. За момент острието увисва във въздуха, който смърди на къпиново вино, и всичко си е постарому. После…

22.

я стоварих. Лизи, стоварих я от любов — кълна се — и посякох баща си. Стори ми се, че трябва да повторя, но този единствен удар беше достатъчен и цял живот не съм спирал да мисля за него, цял живот присъстваше във всичките ми мисли, събуждах се с мисълта „Убих баща си!“ и заспивах с нея. Тя се рееше като призрак зад всеки ред, който съм написал, във всеки роман, във всеки разказ: „Убих баща си!“ веднъж ти го казах под вкуснотийското дърво и мисля, че това ми даде сили да издържа още пет, десет или петнайсет години. Но да ти го кажа не е същото, като да ти го разкажа.

Лизи, ако четеш това, значи съм мъртъв. Мисля, че краят ми наближава, но всичко хубаво в живота си дължа на теб. Ти ми даде толкова много. Дай ми още малко: прочети последните ми думи — толкова ми беше трудно да ги напиша.

Невъзможно е да се опише колко грозна е такава смърт, дори да настъпи мигновено. Благодаря на Бога, че бях точен и не се наложи да удрям повторно, благодаря на Бога, че нямаше пищене и гърчене. Уцелих го в темето точно където възнамерявах, но дори милостта е грозна, когато споменът живее; усвоих този урок още десетгодишен. Черепът му се пръсна и по цялото одеяло на дивана се изсипа дъжд от кръв и косми; сополи хвръкнаха от носа му и езикът му се изплези. Главата му се килна, чух тихо хрущене, когато от нея прокапаха кърви и мозък. Бяха топли. Ханк Уилямс още пееше по радиото. Едната ръка на татко се сви в юмрук, после се отпусна. Разнесе се воня на лайна и разбрах, че се е изпуснал. След това разбрах, че и последната искрица живот го е напуснала.

Кирката още стърчеше от главата му.

Изпълзявам в ъгъла и се свивам, и плача, плача, плача. Може и да съм заспал по някое време — не зная, но е развиделило, слънцето е изгряло и ми се струва, че е пладне. Значи са минали около седем часа. Тогава за пръв път опитах да пренеса тате в Бумна луна и не успях. Реших, че трябва да хапна нещо и да пробвам отново, но пак не можах. Казах си, че ако се изкъпя, отмия неговата кръв от себе си и поразчистя, ще се прехвърля оттатък, но ударих на камък. Не преставах да опитвам. Почивах си и пак започвах. Това продължи горе-долу два дни. Чат-пат хвърлях поглед към трупа в одеялото и си представях, че той ми казва: „Давай Скут, копелдако неден можеш!“ Пробвам, после чистя, пробвам и чистя, хапвам нещо, пак пробвам. Цялата къща почиствам! Веднъж отидох в Бумна луна, за да проверя дали го правя както трябва, но пак не можах да пренеса татко. Толкова опитвах, Лизи.

23.

Следваха няколко празни реда. Най-долу на последната страница пишеше: „Някои неща са като КОТВА, Лизи, помниш ли?“

— Помня, Скот — изрече тихо тя. — Помня. Баща ти беше такова нещо, нали?

Чудеше се колко дни и нощи е продължило всичко. Колко дни и нощи е прекарал Скот с трупа на Андрю „Спарки“ Ландън докато най-сетне е престанал да „пробва“ и е приел реалността. Как, за бога, е издържал, без напълно да изгуби разсъдъка си.

Имаше още няколко изречения на гърба на листа. Лизи го обърна и видя отговора на някои от въпросите си.

Пет дни пробвах. Накрая се отказах, увих баща си в одеялото и го хвърлих в пресъхналия кладенец. Когато суграшицата спря, отидох до магазина на Мюли и казах:

— Тате взе батко, замина с него и ме изостави.

Заведоха ме при шерифа, стар дебелак на име Гослин, който ме повери на социалните служби и вече бях дете на „окръга“, както се изразяваха те. Доколкото ми е известно, Гослинг беше единственото ченге, което направи оглед на къщата. Голям праз. Татко веднъж каза: „Шериф Гослинг не може да намери и задника си, за да го обърше, след като е срал.“

Скот беше оставил празно място и Лизи почувства усилието му да се овладее, да намери опора, за да добави последното си послание към нея. Беше се стегнал заради нея, помисли си тя. Не, не си го помисли, знаеше го.

24.

Лизи би могла да седи с писмото в скута си още дълго, но следобедът преваляше. Слънцето все още беше ярко, но клонеше към хоризонта и скоро щеше да придобие онзи поразителен оранжев оттенък, който тя помнеше толкова добре. За нищо на света не искаше залезът да я завари на пътеката, което значеше, че трябва да побърза. Реши да остави последния ръкопис на Скот тук, но не под Дървото на историите. Щеше да го положи върху падинката, която бележеше мястото за вечен покой на Пол Ландън.

Върна се при дървото, чийто ствол беше покрит с козина от мъх — дървото, което по някакъв шантав начин приличаше на палма, понесла останките от жълтото одеяло и размекнатата кутия за ръкописи. Остави ги на земята и вдигна надгробния кръст с ПОЛ изписано върху напречната дъсчица. Беше разцепен, разкривен и оцапан с кръв. Лизи намести дъсчицата с името и заби кръста обратно на мястото му. Щом свърши, забеляза нещо, което почти беше скрито в дълбоката трева. Разбра какво е още преди да го вземе: спринцовката, която така и не бе използвана — ръждясала и с непокътнат предпазител.

— Играем си с огъня, Скут — беше отсякъл баща му, когато Скот бе предположил, че могат да упоят Пол… и се беше оказал прав.

— Гръм да ме удари, ако не си мислех, че ще се убода на нея! — беше казал Скот, когато първия път я заведе в Бумна Луна. — Щеше да е ирония на съдбата, но предпазителят е непокътнат.

И продължаваше да бъде. Упойващото вещество беше вътре, сякаш се бе случило вчера.

Лизи целуна помътнялото стъкло на спринцовката — и самата тя не знаеше защо — и я прибра в кутията с последната история на Скот. Сетне взе останките от одеялото — сватбен подарък от Доброто мамче, излезе на пътеката и тръгна под дърветата. Мярна табелата, килната сред високата трева. Надписът върху нея беше поизбледнял и призрачен от всякога, но все още се разчитаха думите КЪМ ЕЗЕРОТО. Отначало тя беше нащрек — страхуваше се че, противната твар дебне наблизо, че странното му и страховито съзнание ще я усети. После, малко по малко, се отпусна и походката й се нормализира. Дългучът беше някъде другаде. Хрумна й, че може въобще да не е в Бумна Луна. Или пък се е скрил вдън гори. Така или иначе Лизи Ландън беше само частица от интересите му и ако начинанието й се увенчаеше с успех, вече нямаше да е дори частица, защото последните й пренасяния в този екзотичен, но и пълен с опасности свят, бяха неволни и щяха да престанат. След като Дули го нямаше в живота й, не виждаше причина да идва тук.

„Някои неща са като котва, Лизи, помниш ли?“ Тя ускори крачка и когато стигна до мястото, където бе захвърлила сребърната лопатка, изцапана с кръвта на Дули, я прекрачи, без да я погледне. Вече почти тичаше.

25.

Когато се озова в празния кабинет, на тавана беше по-горещо от всякога, но Лизи нямаше проблем с жегата, защото отново се връщаше мокра до кости. От одеялото, увито около кръста й като някакъв странен широк колан, също се процеждаше вода.

„Използвай африканеца“ — беше написал Скот и беше добавил, че тя знае как да го върне — не в Бумна луна, а в този свят. Така беше, разбира се. Тя го уви около себе си, нагази в езерото и пак излезе. После, докато стоеше на твърдия бял пясък почти сигурно за последен път, застанала с гръб към мълчаливите и унили наблюдатели по пейките, взряла поглед във водите, над които щеше за засвети вечно пълната луна, тя затвори очи и просто… Какво? Пожела си да се завърне? Не, желанието й беше по-преднамерено и не чак толкова скръбно…, но все пак беше изпълнено с печал.

— Повиках се — изрече тя, обръщайки се към дългото опразнено помещение — опразнено от писалищата и компютрите, книгите и музиката, опразнено от присъствието на Скот. — Това направих. Нали, Скот?

Не последва отговор. Изглежда, най-накрая той бе казал всичко, което искаше. Може би така беше добре. Може би така беше най-добре.

Сега, докато одеялото още беше мокро от езерото, тя можеше да се върне с него в Бумна луна, стига да пожелаеше. Увита с тази влажна магия, тя можеше дастигне и по-далеч, до светове отвъд пределите на Бумна луна…, защото не се съмняваше, че те съществуват… и че на хората по пейките все някога им омръзваше да седят — тогава ставаха и откриваха другите вселени. Увита с подгизналия африканец, тя дори би могла да полети като в сънищата си. Но нямаше да се случи. Скот беше сънувал наяве, понякога сънищата му бяха гениални — обаче това му беше талантът и призванието. На Лизи Ландън един свят й беше повече от достатъчен, макар да подозираше, че в кътче от сърцето си винаги ще таи спомен за едно невероятно самотно място, където слънцето залязва в своя гръмотевичен дом, докато луната изгрява от дома си на сребърното мълчание. Но какво от това! Имаше хубав дом и караше скъпа кола; нямаше да умре гладна, гола и боса. Имаше и четири сестри, една от които щеше да се нуждае от много помощ и разбиране, за да се справи с бъдните години. По-добре беше да изсуши одеялото, да остави красивия му смъртоносен товар от магия и сънища да се изпари, да го остави пак да се превърне в котва. Накрая щеше да го нареже на парчета и винаги да носи едно със себе си — малко антимагия, нещо, което да я държи здраво на земята, да я предупреждава, ако загуби пътя.

Междувременно искаше да изсуши косата си и да свали мокрите си дрехи.

Тръгна към стълбището. Водата се стичаше от нея и капеше по кървавите петна. Одеялото се смъкна около хълбоците й като поличка, екзотична и дори малко секси.

Лизи се обърна и погледна дългото опразнено помещение, което сякаш беше заспало и сънуваше, сгрявано от сноповете слънчева светлина на късния август. Самата тя дори не подозираше, че светлината я позлатява и я подмладява.

— Май свърших тук — заяви тя и внезапно изпита несигурност. — Ще тръгвам. Чао.

Зачака. Неизвестно какво. Нямаше нищо. Имаше усещане за нещо.

Вдигна ръка, сякаш за да помаха, после смутено я отпусна. Поусмихна се и не усети как сълза се стече по страната й.

— Обичам те, скъпи. Всичко си е постарому.

Слезе по стълбището. За момент сянката й се забави, но после и тя си отиде.

Стаята въздъхна и потъна в тишина.

Ловел, Мейн, 4 август 2005

Ще те викам, докато си дойдеш.